Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-star-partien-dom/

„Когато правиш парламент, всеки малък детайл има политическо значение“, казва британският архитект Норман Фостър, когато описва проекта си за Райхстага в Берлин.

Всъщност оригиналният проект, с който през 1992 г. той печели конкурса за ново седалище на Бундестага на обединена Германия, е съвсем различен от добре познатия ни стъклен купол рампа, достъпен за широка публика. Както често се случва с архитектурните конкурси, всичко започва с ентусиазъм и завършва с компромис. В началото Фостър прави стъклен навес, който покрива изцяло старата каменна сграда, стъпва в река Шпрее и засенчва огромна публична пиаца подиум. Старият Райхстаг е маловажна част от цялата композиция – просто спомен от миналото.

После бюджетът е орязан, няколко консервативни депутати се запъват, че изгорелият купол трябва да се възстанови (нищо че от него не е останала и следа и буквалната му реконструкция би била чиста фалшификация), и Фостър прави нов проект – този, който знаем всички. Това е един от най-добрите му проекти впрочем – с идея за прозрачност и контрол на народа суверен над властта плюс екология и технологичност. Именно затова е и един много копиран проект.

В края на август 2020 г. на софийския площад „Александър I“ цари оживление. Чистачки скубят тревата между жълтите павета, мъже стържат ожесточено маркировките за синята зона, коли са блокирали достъпа към източния вход на бившия Партиен дом. Причината? Българските депутати се местят за новия сезон в реконструираната бивша зала „Георги Кирков“ на построения през 1954 г. Дом на Централния комитет на бившата Българска комунистическа партия. След едно бурно политическо лято, от септември българският парламент има вече нова пленарна зала. При това предсрочно.

След като става ясно, че започналата през 2016 г. реконструкция няма да приключи за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г., преместването на депутатите е отложено за края на 2020-та. Общата сума на ремонта ще надхвърли 44 млн. лв., заедно с подписания през април т.г. допълнителен договор за реконструкция на инсталациите и още строително-монтажни работи по фасадите и покрива на сградата за близо 19 млн. лв. без ДДС.

Но да се върнем на Фостър. Архитектурата винаги е политическа, да. Върху някои сгради е по-лесно да хвърлиш паве, отколкото върху други. И Партийният дом в София е от първите – вече 30 години. Въпросът е какво политическо послание отправя самият акт на преместване на парламента на демократична парламентарна Република България в една от архитектурно най-тоталитарните сгради от новата ни история, издържана в класически социалистически реализъм от сталинистки тип. Добре е освен за ремонта, за стъкления купол, за похарчените пари, за европейско синия мокет и системата за гласуване да поговорим малко и за архитектурата на сградата. И изобщо как се стигна до това депутатско местене и какви са архитектурните му проблеми.

Click to view slideshow.

Политическото послание

Идеята за преместване на българския парламент в сградата на бившия Партиен дом е стара и около нея цари учудващо политическо единодушие. Още през 1992 г., по времето на Стефан Савов, част от парламентарната дейност се измества там. През 1996 г., когато на власт е правителството на Жан Виденов, тогавашният председател на Народното събрание (НС) академик Благовест Сендов дори обявява първия архитектурен конкурс за преустройство на бившата зала „Георги Кирков“ – вече преименувана на „Св. София“.

На депутатите им е тясно в старата сграда на пл. „Народно събрание“ №1, завършена през 1885 г. по проект на сръбския архитект от български произход Константин Йованович и впоследствие придобила статут на паметник на културата от национално значение. Имат нужда от повече помещения за кабинети, за заседания на парламентарните комисии и всякакви други съпътстващи дейности. Логично е трите власти да се съберат в „Триъгълника на властта“ – така се печели време и място.

Всичко това са прагматични аргументи. Само че сградите на народните събрания – изненада – по принцип са символни и всяка тяхна промяна е и политически акт, осъзнат или не. Новата сграда на националното събрание на Бангладеш в Дака например е проектирана от големия Луис Кан през 70-те, завършена е през 1982 г. и казва едно: „Вече сме независима държава. Искаме нова сграда от световен архитект, с която да преборим колониалното си минало.“ Берлинският Райхстаг не просто казва, а крещи: „Искаме символ на нова, обединена Германия, превъзмогнала миналото.“

А новата пленарна зала на българския парламент? Е, тя е прагматична: „Имаме много квадратни метри неизползвана държавна площ в една масивна сграда в центъра след одържавяването на имотите на бившата комунистическа партия. Защо да не ги използваме?“

Четири архитектурни конкурса

След първия конкурс за нова пленарна зала, който потъва в хаоса на хиперинфлацията и протестите от зимата на 1996/1997 г., идеята за преместването е подхващана от три други Народни събрания, доминирани от най-различни партии. Съответно са проведени общо четири архитектурни конкурса: вече споменатият първи през 1996 г., при мнозинство на БСП (Демократична левица) и председател на НС Благовест Сендов; втори през 2003–2004 г., при мнозинство на НДСВ и председател Огнян Герджиков; трети през 2008–2009 г., при мнозинство на БСП (Коалиция за България) и председател Георги Пирински; и четвърти през 2011 г., при мнозинство на ГЕРБ и председател Цецка Цачева.

Всеки път нуждата от преместване в сградата на бившия Партиен дом е аргументирана чисто прагматично и никога – като политическо послание. Архитектурните резултати от конкурсите са сами по себе си любопитни. Задачата е едновременно лесна и трудна. Лесна – защото не е кой знае какво предизвикателство да превърнеш една зала за 800 души в зала за 240. Трудна – защото Партийният дом е сграда на кофти място, с труден достъп и натрапчива естетика. А бившата зала „Георги Кирков“ е и тъмна, огромна и с изключително характерни детайли.

Конкурсът на Сендов от 1996 г. е спечелен от арх. Борис Камиларов – един от популярните проектанти на обществени сгради от времето на социализма. В екип с Цанко Хаджистойчев и Михаил Соколовски е правил театри, културни домове и Операта в Стара Загора, заедно с много други сгради. Той замята стъклена завеса с герб върху неокласицистичния мастодонт на Ларгото и скрива миналото – със стъкло.

Камиларов е класиран пръв и на втория конкурс от 2004 г. – сред само трима участници, единият от които обаче е популярният швейцарски архитект постмодернист Марио Бота в екип с работещия в България италианец Раймондо Флакомио. Бота е класиран последен, но той прави най-драматична промяна на площада в сравнение с всички конкурси преди и след това. Западната фасада на сталинисткия дворец е избита, заменена е със стъклена пресечена призма, върху която растат дървета, а сградата е отворена към площада. Всъщност Бота разбива ансамбъла на Ларгото и прави тотално нова сграда. Герджиков обаче не съумява да се споразумее с него (харесвал най-много неговия проект, но бил доста скъп). Във всички случаи до реализация така и не се стига, тъй като малко след края на конкурса победителят Борис Камиларов умира.

В този период и сините депутати от ОДС подкрепят преместването и смятат, че промяната на бившия Партиен дом трябва да се превърне в символ на демокрацията в България. Те обаче настояват за международен конкурс. Такъв, за съжаление, няма. Дори Марио Бота участва чрез архитектурното студио „Панидея“ на Раймондо Флакомио.

През 2008 г. тогавашният председател на НС Георги Пирински променя правилата на играта. Той обявява трети конкурс за нова пленарна зала в бившия Партиен дом, но чисто нова и разположена във вътрешния двор, а бившата зала „Георги Кирков“ да бъде запазена непроменена. Получават се 17 предложения, отново само български – повечето от които правят цилиндри с горно осветление или стъклени куполи ала Норман Фостър. Победителите тук са двама – „Тилев Архитекти“ и „Ателие Серафимов Архитекти“. А конкурс, който завършва с двама победители, е изпитана рецепта за провал. 

И така стигаме до четвъртия и последен конкурс, обявен през 2011 г., вече по времето на ГЕРБ и председателката на НС Цецка Цачева. Проектите са 11, а победител е „Никонсулт“, по чийто модифициран през годините проект е направена и реконструкцията, която виждаме в репортажи и снимки в последните няколко дни. „Никонсулт“ и арх. Владислав Николов променят наклона и пропорцията на залата, подпъхват отдолу втора зала за пресконференции, премахват стария стоманобетонен таван с гипсовите орнаменти и правят стъклен покрив (не купол). Главният вход от запад е украсен със стъклена козирка и герб.

Журито отправя следните две препоръки към победителя. Едната е да не пипа западната фасада, защото тя е „завършена, симетрична и балансирана композиция, към която трудно може да се добави нещо ново“. И втората – да не пипа тавана на зала „Св. София“, защото той е постижение за българската архитектура и би било добре да се запази. Освен това отварянето и остъкляването, макар и атрактивни, са „предпоставка за сериозни експлоатационни проблеми“.

Интересно е, че всички препоръки на журито са най-добре изпълнени в класирания втори проект на „Тилев Архитекти“, които правят най-деликатна намеса в залата и общо взето, запазват почти всичко вътре. Защо тогава проектът на „Тилев Архитекти“ не е класиран на първо място – остава мистерия.

Новата зала

През дългите години между 2011 и 2020 г. проектът на Владислав Николов е променян няколко пъти. Козирката на входа пада. Неутралните цветове в интериора са заменени с натрапчиво „европейско“ синьо – може би защото сините мокети и седалки мигновено ликвидират спомена за старите конгреси на ЦК на БКП. Стъкленият покрив обаче остава и осъществяването му наистина унищожава един от най-впечатляващите зални тавани в българската архитектура.

Промененият наклон на залата деформира пропорциите, а ордерът изглежда нелепо без цокълна част. Отделно, както навсякъде в новата българска архитектура, и на тази вече най-представителна зала в републиката ѝ липсва детайл. Неслучайно във всички колажи през последните дни се правят сравнения между трибуните в старата пленарна зала и в новата реконструирана зала „Св. София“: зад едните има дъбова ламперия с богат детайл, зад другите – плоскости в кафяво.

Забавни са коментарите за акустиката на залата. А тя наистина е добра и изказванията на депутатите кънтят като на конгрес. За отбелязване е фактът, че зала за 800 души с отлична акустика е превърната в депутатска говорилня в град, който се опитва да направи нова концертна зала за симфонична музика от бившето трамвайно депо на бул. „Мария Луиза“. Но приоритети.

Два въпроса

И сега да се върнем към двата основни въпроса, които това преместване поставя:

1. Какво е политическото му послание? 

Защото можеше да има, при това няколко. Ако бившият Партиен дом беше променен чрез тотална реконструкция, това би показало липса на каквато и да е връзка с предишния режим – тоест радикално изтриване на травматичната памет. Ако залата беше третирана като културно наследство, това би показало желание да живеем в мир със собствената си история. Настоящият проект не прави нито едно от двете. Само заменя качествен архитектурен детайл с ремонтаджийска ширпотреба.

2. Какво правим с предишната сграда?

По-банална функция от музей надали може да се измисли. А и София е пълна с музеи на нещо си в сгради със съвсем друга функция. Сградата на старото Народно събрание е паметник на културата – архитектурен, строителен и исторически. Той беше жив и функциониращ паметник, от най-добрия вид. Построен с една определена функция, която изпълнява до края на юли 2020 г. Сега го правим просто обвивка – да, музейна, но не по-малко празна. А това е едно подчертано ретроградно отношение към културното наследство в съвременния град.

Фостър обича да повтаря, че новият Райхстаг показва четири важни и взаимосвързани неща: Бундестагът е демократичен форум, историята трябва да бъде четена с разбиране, властта не бива да е изолирана от обществото и околната среда трябва да се пази. Колко е тъжно, че и четирите липсват в новата сграда на българския парламент.

Заглавна снимка: parliament.bg

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/voltovata-duga-na-nostalgiyata/

Здравей, Нева,

Ти също пътуваш често и се завръщаш ту у дома, ту в друг любим град, но случвало ли ти се е да се завърнеш някъде, където до болка ти липсват хората, имаш ограничено време и се налага да приоритизираш с кого точно да се видиш и кога, да правиш планове, да игнорираш други, които не са толкова близки…

Понякога, въпреки че съм казала на всички, че се връщам, се получава така, че трябва да напомням за себе си на хората, да ги ръчкам. Аз знам с кого мога да се видя вечер, през деня или само уикенда, а някои са апатични, отново ме питат докога съм тук, пишат твърде късно, което отлага виждането до следващото ми връщане.

Винаги си идвам с огромното желание да видя всички, за мен това е събитие, а понякога приятелите, затънали в ежедневието си, едва се сещат за мен. Натъжава ме и ме кара да се съмнявам дали да се обадя следващия път и да се чудя защо така се получава. Ти как мислиш?

dete

България е страна на емигранти. Ако носталгиите, копнежите и разните неудовлетворения покрай този факт имаха материално изражение, държавата сигурно щеше да прилича на кълбо от мятащи се, искрящи волтови дъги. Тези, свързващи детства на село с родителства на чужд език; не съвсем споделимо за едни минало с не съвсем обяснимо за други настояще; приятели тук с приятели там, които никога няма да образуват един дружески кръг. Твърде много емоции са това, твърде всеобхватна „семейна“ травма, за да не се отрази някак на дори най-мирните и некасаещи я ситуации.

Ако си траен емигрант или повечето време си на път, твоето присъствие където и да било, е отсъствие тук, в матрицата, в гнездото, в изходната точка, в породилата те ситуация. Във всеки момент тече нещо, което би трябвало (според всички плюс теб самата – колкото и да си убедена, че имаш право да бъдеш, където смяташ за добре) да е част от твоя живот, но от което си далеч. „Тебе те няма“, ако ще да развиваш най-полезната за родните си място и хора дейност; ако ще всеки друг вариант да спъва благоденствието ти; ако ще да си близка с най-отзивчивите и невинящи те хора.

Докато ядеш диня в мястото, където си избрала да живееш, по света някой прохожда, друг умира, изнасят се лекции, гледат се театрални представления, играе се на федербал, боядисват се стени, вдигат се революции и няма как да бъде другояче. Но има едно място – там, където си избрала да не живееш, – в което всичко случващо се е белязано от твоето неучастие и твоето ядене на диня другаде е някак в ущърб на прохождането, умирането и боядисването. Както и да го оборваме с разумни доводи и пораснали съждения, подобно неучастие съдържа доза вина.

Човекът е създание със съзнание, а съзнанието постоянно нещо мери и окачествява, и не се справя със задачите, които си поставя, затова е склонно към гузност. В България може и да няма достатъчно агресивна религия, която да насажда първородни грехове, или достатъчно нагла диктатура, която да вменява абсурдни задължения, но ето: тази почти мистична вина заради възможната близост, осуетена от емиграцията, успешно върши същата работа. Всички имаме роднини, съученици, съседи, любими и приятели, които са се преселили извън обсега ни (или са останали извън обсега ни, когато сме се преселили ние); всички имаме линии на общуване, които са рязко прекъснати или непоносимо накъсани (повече, отколкото другаде; повече, отколкото сме възпитани да мислим, че е нормално; повече, отколкото сме в състояние да тушираме и поддържаме). И всички страдаме малко или много от тази даденост, която, боя се, все още не отчитаме в цялата ѝ огромност.

Скъпо dete, разбирам тъгата, почудата и несигурността ти в това, което би трябвало да е главно източник на удоволствие: отдавна чаканите срещи с твоите хора. И ми се струва, че едно от средствата за справяне с този тип тревоги е да се замислиш над величината и болезнеността на емиграцията за България. Когато заживяваш другаде, неволно хлътваш във вече дълбоко изровени коловози: тези на гастрольора в живота на близките си, тези на човека във вечен оправдателен режим, тези на гарантираната недостатъчност. Много по-голямо е от отделната личност и причинява страдание от много преди ти конкретно да решиш да се изнесеш нанякъде. Затова и няма как да превъзмогнеш или да си обясниш цялото само в твоята отделна ситуация и с твоите лични средства. Част сме от масово явление; пукнатината минава през нас – когато го знаем, дискомфортът от определени избори или ограничения може да се поуталожи…

Била съм и в положението на човека, който чака с нетърпение великото лятно завръщане на приятелите от далечните чужбини и е готов всичко да размести за едното виждане и да не настоява за второ… и в това на човека, който се дразни, че трябва да е на пълно разположение на онзи, който му дава само един шанс. В положението на човека, който се явява след дълго отсъствие и носи подаръци и истории за радост на останалите… и в това на човека, който се явява и установява, че нито го чакат, нито го чуват. В положението на човека, който като теб се старае от малкото време да изкара много смисъл и стройно да подреди приоритетите си… и в това на този, който попада в групата на игнорираните по необходимост, на другия, който забравя датата на нечие отпътуване, и дори на онзи, който прескача единствената възможна среща от години, защото го е натиснал битът. Затова да кажа отново: по-голямо и старо е от нас и ако решим да го възприемаме драматично, ще си патим.

Вярвам, че всички форми на свободно движение и разселване по планетата са от полза за човечеството и са нужни на индивида; нямам съмнение в смисъла от миграцията. Но нямам и съмнение в специфичните поражения, които тя нанася там, където я предизвиква икономическа или друга принуда; там, където умовете още не са я приели за вид нормалност, а телата нямат възможност да се убедят колко е естествена. В България например. Хубаво е да го виждаме, за да не се тормозим лично за общите положения.

Съчувствам на желанието ти да се организираш възможно най-ефикасно и на фрустрацията от независещите от теб сривове, защото отдавна се боричкам с нея. Да речем, че в момента при мен следното дава приличен резултат (но с уговорката, че за най-любимите съм винаги готова да зарежа правилата). Ако много искам да се видя с някого, много настоявам. Това може да е неприемливо в делника и с бегли познати, но с приятели в странство е разбираемо. Правя срещите си тет-а-тет, а не в група, за да изкарам възможно най-много съдържание от тях и да се насладя най-пълно на събеседника си. Гледам да предвидя за всяка не по-малко от 3 ча̀са, да не определям повече от 2 на ден и да не запълвам повече от 3 последователни дни с наситени виждания (какъвто и да е капацитетът ти за общуване, идеята е да го планираш по начин, подобен на този, по който се планира трудът, и да си склонна да преглътнеш някои несполуки, типични за трудовия ден). Старая се да не влагам много допълнителен смисъл в срещите, преди да са започнали – така ако не се състоят, съжалявам по-малко и бързо мисля за алтернативи. И последно: ако с някого системно не ми се получават уговорките и самите разговори, си правя необходимия извод – че не сме си чак толкова нужни. Което не е непременно лошо.

Процес на наместване е, dete. Същият екзистенциален процес, в който непрестанно се опитваме да овладеем разминаването между това, което искаме, и това, което може да бъде; между това, което сме научени да очакваме, и това, което е. В него помага да напомняме на далечните за себе си и извън „времето за свиждане“ – чрез изпращане на картички, книги, вести в течение на цялата година, чрез обаждания и кафе във видеочат, чрез намисляне на излети или приключения заедно (били те и виртуални). Едно сериозно приятелство не вирее без допълнителни „захранвания“; едно блицвиждане през лятото няма как да понесе тежестта на очакванията и потребностите от останалите сезони.

Предполагам, че най-скъпите ти хора не изчезват задълго от твоя хоризонт, все едно къде си или са, и че с тях нещата се получават ведро и естествено. Може би поуката от трудните завръщания е в това: да видим с кои от близките ни времето и пространството са второстепенен детайл, и да наблегнем на връзките с повече лекота и по-малко вина.

Заглавно изображение: Част от серията „Хемограми“ (1998) на каталунския фотограф и мистификатор Жоан Фонткуберта (1955). Това, което прилича на глазирана керамична рибка, е всъщност капка кръв от приятел на автора с инициалите Р.Л. „Може ли да се вярва на фотографията? – пита се Фонткуберта в едно интервю. – Аз никога не съм ѝ вярвал. Както и никога не съм имал вяра на думите. Важното е в какъв смисъл са произнесени думите и с какво намерение е направено изображението… Въпросът не е дали може да се вярва на фотографията, а на фотографа.“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from original https://toest.bg/protest-02-09-2020/

„Запазете спокойствие! Запазете спокойствие! Освободете периметъра! Не нападайте полицията!“

Тези призиви звучат от платформата пред Президентството в нощта на 2 септември. Хора с черни маски на лицата и качулки на главите хвърлят пиратки, бомбички, павета и бутилки по полицаите пред сградите на Народното събрание и Министерския съвет.

На площада сякаш има два различни протеста. Пред БНБ българските знамена се веят над усмихнати лица. Протестиращите обсъждат какво би станало, ако правителството все пак не подаде оставка; защо ДПС предлагат експертен кабинет; какво ще стане с протестите в следващите дни… От страната на Народното събрание и Министерския съвет хора с черни маски и качулки ходят нервно между протестиращите. Събират се на групи. После внезапно тръгват в някаква посока.

В подножието на платформата към един от организаторите на протеста се приближава жена:

– Спрете ги! Да не хвърлят повече бомби и павета по полицаите.
– Как да ги спрем? От сутринта мислим. Не можем да сложим пропускателни пунктове на протеста. Агитките и провокаторите влизат безпрепятствено! Може да ги спре само полицията, ако ги проверява, когато идват на площада.

Click to view slideshow.

Друг човек казва: „Мен ме провериха полицаите – искаха ми личната карта и ми пребъркаха раницата, когато влизах на площада, записаха ми дори данните. Интересно е как тези с маските са внесли бомбите при такива проверки. Освен ако полицаите са знаели защо тези хора влизат на протеста, и въпреки агресивния им вид просто не са ги спирали. Изниква въпросът: кого и как пазят полицаите?“

Чуват се гърмежи от бомби, но зад платформата на ораторите на протеста не се вижда добре какво се случва на предна линия. Жената казва: „Тези провокатори цял ден нападат полицаите, но после се дърпат назад и пред тях остават другите протестиращи. Затова сутринта имаше толкова много обгазени невинни хора. Полицията също се опитва да си върши работата. Те също са хора и имат праг на търпимост. Цял ден ги обиждат и хвърлят по тях какво ли не. Все едно част от протестиращите си го търсеха.“

В този момент от платформата някой извиква: „Бягайте! Идва водното оръдие! Полицията настъпва!“ Чува се нещо като корабна сирена. Хората хукват към фонтана и близкото заведение пред Президентството. Движим се под натиска на тълпата. Избутват ме към кафенето. Мъж казва: „Ако използват водно оръдие, това ще е новост за Борисов, с която ще влезе първо в карикатурите, после в историята.“

Полицаите се подреждат на ъгъла на ул. „Съборна“ и ул. „Леге“. Една част от тях са разположени покрай стената на жилищна кооперация.

Някой отваря прозорец, развява българското знаме, след това излива вода върху полицаите.

Протестиращите са разделени на две групи в тази част на протеста. Едните са до градинката на Народния театър, другите изпълват ул. „Леге“. Хората с качулките и маските излизат пред останалите протестиращи и започват отново да хвърлят бутилки и бомби по полицаите. Обиждат ги. Чува се команда по радиостанциите и полицаите подгонват протестиращите към градинката на Народния театър. Събарят тичащ мъж до едно дърво. Свит е на топка. Те са върху него. Той им говори нещо, но е заглушен от телата им.

Продължавам да вървя покрай стената на една от сградите. Полицаите настигат и мен. Виждат журналистическата ми карта. Един ми нарежда: „Стойте зад нас, за да не ви ударят с нещо, и пазете дистанция.“ Спирам зад полицаите. По гърбовете на някои от тях има размазани и засъхнали следи от яйца.

Протестиращите са изблъскани в градинката. Скандират и свирят с тромби от тъмното. Полицаите са срещу тях. Прегрупират се и образуват „костенурка“ с щитове над главите си. Дели ги тясна улица.

Към полицаите отново политат обиди, бутилки и бомби. Около 60 души са. Един от тях издава заповедите и крещи: „Бутилка! Щит отпред!“ – и всички вдигат щитовете. „Бомба! Залегни!“ – всички полицаи клякат под щитовете. В краката ми се пръскат хиляди стъкла. Въздухът мирише на барут. Гърмежите са оглушителни.

Полицаите атакуват градинката, от която летят бомбите и бутилките. Внезапно всичко утихва. Седя под навеса на една сграда и чакам. Минути по-късно полицаите започват да излизат от тъмната градинка с арестувани хора, които държат под мишниците. Нито един от арестуваните не беше с черна маска и качулка на главата.

Едно момче умолително крещи: „Нищо не съм направил. Дори не бях на протеста.“ Друг: „Моля ви, не ме бийте!“

Около 10 арестувани с белезници зад гърба са принудително седнали с кръстосани крака до стената на БНБ. Полицаите правят плътен щит с телата си около тях. Не ги бият. След малко ги изправят и повеждат нанякъде. До мен е застанала полицайка. Питам я дали не се притеснява от това, което вижда и прави. „Притеснявам се. И аз съм човек. Нямам право да говоря с Вас.“

Връщам се на ъгъла на улиците „Леге“ и „Съборна“. Среща ме клошар, който тегли два куфара на колела, пълни с бутилки. „Ултрасите ли биха?“ Не знам какво да му отговоря, а бях там.

Полицията е изградила две редици, които преграждат пътя към Президентството. Хората с маските и паветата ги няма. Протестиращите са се доближили до полицаите и се опитват да говорят с тях.

Казват им, че протестират срещу корупцията и мафията в България и нямат нищо против органите на реда. Полицаите мълчат.

Приближава ме Нестор Арсенов, астрофизикът, когото биха на конференцията на ГЕРБ. Наметнал е на раменете си българското знаме. Обут е в сандали, единият му пръст е наранен. Питам го не се ли страхува пак да ходи на протестите след предишния побой. Казва ми: „Трябва да съм тук. Дори бих повикал още малко: „Оставка!“

– А ако те набият пак?
– Възможно е, но ако добие гласност, си струва, защото трябва да се знае какво става тук.
– Какво става?
– Маргарет Тачър е казала: „Общество не съществува, а само личностни интереси.“ Когато го чух, ми се стори много тъпо, но все повече започвам да го вярвам. Тъжно е, че протестираме за благото си и за бъдещето на България, а се оказва, че дори между протестиращите няма единство.

До нас е застанал друг мъж. Слуша ни и казва:

Освен личностни интереси съществуват и организирани интереси. Има общества, които успяват да балансират между личностните и организираните интереси. Нашата надежда е в това, че имаме политическо представителство, иначе кой би прокарал личния интерес на хората тук.

Проблемът е в това, че властта позволяват на хора като Пеевски, Домусчиеви и т.н. да са похлупакът над държавата. Това трябва да постигнем – хора като тях да не успяват да налагат дневния ред на всички нас, както става сега, и то силово чрез държавата. С обществения ни договор с държавата ние ѝ даваме правомощия да не позволява такива неща, но тя го позволява. За съжаление, успехът ни никак не е гарантиран.

Кой, мислите, даваше заповеди на полицаите да атакуват? Те търпяха цял ден и бомбите, и бутилките. В един момент тръгнаха срещу провокаторите и другите протестиращи. Бил ги ръководел шефът на МВР. А на него кой му даваше командите по телефона? Кой реши в кой точно момент полицаите да атакуват протестиращите?

Никой не може да ме убеди, че това не са политически решения. Защото да тръгнеш срещу хората и да ги вкараш в тъмните градинки без камери не е решение на точно този полицейски началник.

На друг е решението, но той се крие от хората вече дни.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“

„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?“

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“

Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…“

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.

„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.