Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/covid-19-bitiyat-si-ostava-bit/

„Не, не говорим за онази карантина от март, когато свършиха тоалетната хартия, картофите и пилешкото в супермаркета и когато се чудехме дали може да излизаме с куче или дете навън. Говорим за пълна изолация под формата на домашен арест, при която не можете да излезете в продължение на поне 30 дни под угроза от 5 години затвор и до 50 000 лв. глоба, съгласно заповеди, издадени от Регионалната здравна инспекция – Немезидата на некадърното държавно управление на кризата с COVID-19.“

Така започва своя разказ от първо лице наш читател, който пожела да остане анонимен, и поради това имената на участниците в историята (с изключение на държавните институции, разбира се) са спестени. Защото всичко описано би могло да се случи на всяко средностатистическо семейство с деца в България.

---

Историята започва в средата на септември, след приключването на летните отпуски, пътувания и ваканции, при които сме решили все пак да дадем шанс на Българското Черноморие. Където впрочем идеята за предпазни мерки заради „чумата на годината“ не съществува.

На 13 септември съпругата ми се почувства зле. Подозрително повишаване на температурата – е, не особено висока, около 38℃, но пък нетипично за човек, който в последните няколко години не е боледувал. Окей, решихме да бъдем социално отговорни и тя звънна на работодателя си. Съпругата ми работи в образователна институция, което прави казуса още по-социално отговорен. Работодателят настоява за тест за COVID-19, разбираемо.

Оттук, оказва се след бърза проверка на обявените от Министерството на здравеопазването телефони, пътищата са два. Или си плащаш теста, или се хоспитализираш за един ден по лекарска преценка, след като отидеш в Спешен център, и там те тестват безплатно. Инструкциите към спешните центрове обаче са, че приемат приоритетно – съжалявам за тавтологията – спешни случаи. А този не изглежда такъв. Решаваме да прежалим сумата и да тестваме „на частно“ в лаборатория. Работодателят даже се съгласява да поеме разходите от съображения за управление на риска.

И хоп, на 14 септември имаме положителен резултат. Член на семейството е с COVID-19. Извън колебанията между „О, боже мой, всички ще умрем“ и „Такъв вирус няма, всичко е соросоидна конспирация“ стоят няколко прагматични въпроса. Първият от тях е:

Какво правим непосредствено сега, днес и утре?

Оказва се, че в РЗИ получават информация за положителните тестове и трябва да реагират. И те реагират. Във вторник, ден след излизането на резултата, оттам се обаждат по телефона, за да „снемат данни на всички контактни лица“. Още тогава става ясно, че според Регионалната инспекция „всички контактни“ са само децата – две на брой. Съпругата ми настоява, че има също така някакъв мъж, евентуално баща на децата, в това домакинство. Не, РЗИ иска само данните на децата.

И така, на следващия ден идват две уморени възрастни дами от Инспекцията, които връчват на място заплашителното Предписание за изолация в домашни условия. В него пише как заразеният член на семейството трябва да бъде изолиран в отделна стая, никой да не припарва до него, отпадъците му да се събират разделно и въобще – всички да забравят, че съществува. Може би от време на време да му пъхат паничка с хляб и вода под вратата на стаята.

А, да. А нарушителите на предписанието подлежат на затвор и глоба. В началото на текста споменах какви са санкциите.

Добре, правилата са си правила. Но в заповедта не пише нищо за мен и за децата – ни за мерки, ни за тестове.

Звъним обратно на лицето, което изначално се обади, за да събере данните на съпругата ми. От него разбираме, че трябва всички да спазваме предписанието.

– Окей, къде пише, че важи за всички, след като в предписанието има данни само на едно лице, няма асоциирани или контактни лица, роднини, съжителстващи, нищо?
– Не, не пише – разбираме от строгия телефонен глас, – но важи за всички.

Да, щом РЗИ казват, така ще е. Няма друга институция, която да звучи по-авторитетно в случая.

– И ако някой от вас вкъщи – продължава Гласът по телефона – се почувства зле, с температура и каквото и да е подозрително нещо, да се обадите!

Добре. Ще се обадим.

Карантината, обявена в заповедта, е с продължителност 14 дни. В документа е вписано 27 септември като крайна дата.

– Какво следва, като наближи тоя срок? – питам Гласа.
– Ами малко преди това ще се обадим, ще дойдем и ще вземем проба на място от заразения, за да установим дали все още е заразен. И съответно ще решим дали има нужда от удължаване на карантината, или не.

Добре. Ще чакаме.

А карантината тече мудно с две деца вкъщи. Моята работа е в сферата на информационните технологии. Съвестно уведомявам работодателя си, който като цяло не се интересува в момента дали работя от плажа, или от вкъщи. Контактен съм, но по същество продължавам да правя същото, което правя през последните десетина години. За мен проблем няма.

Проблемът става чисто социален, когато откриваме, че съучениците на голямото дете започват да го обиждат в общ чат, защото „не е тестван“ и „е заплаха за тях“. Като човек, преживял какво ли не по онлайн форуми, следя с изумление ескалацията на агресията между тийнейджърите. Търпението ми се изчерпва, когато започват да му държат сметка кога с кого е общувал, и да го обвиняват, че „застрашава роднините им“. Е, хубаво. Казусът стига до училищното му ръководство.

Очевидно виктимизацията на болните застига и тийнейджърите. Превръщаме се постепенно в кварталния прокажен.

Нещо като описаните болни в Библията, които трябва да „живеят извън стана“. Оказва се, че хора, които иначе „не вярват във вируса“, са уплашени при риска „да умрат“. „Кожа за кожа“, както се казва в книгата на Йов – пред лицето на представата за непосредствена опасност дори и най-коравият балкански скептицизъм не издържа. Бил Гейтс като архизлодей отстъпва пред невидимата заплаха от вируса, която се материализира в ходещи носители като нас.

Междувременно текат типичните симптоми на карантината. Ядеш повече, спиш колкото се може повече, постепенно загубваш представа за седмичния ритъм на хората навън. Приспособяваш място на терасите на жилището, където децата да излизат, когато времето е хубаво. А времето все още е хубаво, втората половина на септември е наистина слънчева. Стоиш, играеш настолни игри, понякога обядваш на терасата, работиш оттам, навън животът тече.

Остава въпросът кой ти носи храна и други насъщности.

Носят познати, роднини, съседи – който се престраши. Оставят торбите пред вратата на жилището, а ти оставяш плик с пари. Не се виждате отблизо, говорите си понякога през терасата. Включително и с полицаите, които дойдоха веднъж да проверят „дали децата са вкъщи“, след като се обаждали в училището да ги търсят – логично, първото място, на което търсиш карантинирано дете, е в училището, където учи, нали? Искаха да им ги покажем на терасата. Е, показахме ги.

Стои и въпросът кой носи храна и лекарства на хора, които нямат услужливи контакти в мрежата си като нас. На Националния информационен портал пише, че се предоставя услугата „доставка на храна и медикаменти по домовете“. Е, надявам се, че капацитетът на институциите, които го правят, е по-голям от капацитета на служителите на РЗИ (носи се грозният слух, непотвърден, разбира се, че за цяла София инспекторите са петима, обречени с градския транспорт да обикалят по адреси, за да връчват заповеди за изолация).

И се надявам, че по малките населени места доставката на храна и медикаменти наистина се осъществява. Още помня как по време на „голямата карантина“ през пролетта, когато минавах покрай старческия дом наблизо в квартала, възрастните хора стояха по оградата и ме молеха да им купя храна…

Личната лекарка на съпругата ми изпада в шок при новините за нашето семейство и с дни не вдига телефона и не реагира. Накрая успяваме да се свържем и получаваме обещанието, че ще бъде издаден болничен лист. Хубаво, нали така работи здравната система в България. Чакаме. Предписания за лечение обаче няма.

Ситуацията става интересна, когато на 23 септември, девет дни от началото на нашата изолация, аз вдигам температура –

отново не особено висока, под 38℃, но получавам световъртежи и гадене. Добре, социална отговорност, нали съм обещал на РЗИ. Ходещата гражданска съвест решава да се самодокладва.

Звъня на личния си лекар, той даже ми вдига – леко мързелив и много отегчен слуша разказа ми. Дори не ме пита кой съм, как се казвам. Описвам ситуацията, така и така, карантина заради болен член на семейството, всички вкъщи, аз получавам подозрителни симптоми.

– А – казва той, – РЗИ да се оправят. (Ами те добре се оправят, казвам си наум, нямат ядове, аз имам.) Нямат право да ти откажат тест. Отиваш на място там (как, нали уж според РЗИ всички са в карантина под угроза от затвор, глоба и пр.?) и настояваш да те тестват, нямат право да ти откажат.

Е, хубаво. Звъня в РЗИ.

– А, не, няма да Ви тестваме. Така или иначе сте си в карантина, стойте си вкъщи.

Да, разбира се, само че евентуално съм рисков. Обаче без тест и без ограничение. И не съм спешен случай очевидно. Спешните случаи са онези хора, които наистина трябва да бъдат хоспитализирани. Само че РЗИ ми отказват тест, при положение че съм контактен и е твърде вероятно да съм преносител. А мога да отида в бар, кръчма, мол, ако искам, и никой нищо не може да ми каже.

Мантрата на РЗИ е „всеки случай си е индивидуален“ – това е евфемизъм явно на „правим каквото и когато си искаме“.

Добре, решаваме, тъй и тъй сме затворени вкъщи, ще чакаме да наближи краят на предписаната изолация на съпругата ми. Наближава. Даже някъде в края на този срок личната ѝ лекарка най-после успява да издаде болничния лист за 14 дни карантина и да го изпрати по куриер на работодателя на съпругата ми. Малко преди да дойде 27-ми, когато изтича определеният със заповедта срок, звънят от РЗИ.

– Трябва да Ви тестваме – казват сърдитите лели.
– Трябва, да – отговаря съпругата ми. – Нали трябва да дойдете, кога ще дойдете? Ние сме си вкъщи.
– Не, няма да идваме. Имате ли кола? Вие ще дойдете на 26-ти на място в РЗИ, за да Ви тестваме. Ще тестваме и децата.

Момент. 26-ти е един ден преди да изтече заплашителната заповед за изолация. Как така кола, пълна с контактни лица и със сигурност един заразен, ще ходи на място в офиса на РЗИ за тест? Инспекцията очевидно няма проблем да повишава риска от заразяване, докато изисква от хората да нарушат собствените ѝ предписания. И да, както очаквам, сутринта в РЗИ е пълно със семейства с подобни казуси – няколко заразени, няколко негативни, всички тестват на място, събират се, говорят си, минават от помещение в помещение. И всички следват съмнителната заповед за изолация, която не е ясно колко и за кого точно важи. Която впрочем е

единственият разписан документ, който човек получава по време на цялата карантина.

Резултатите от тестовете са отчайващи. Не просто съпругата ми е все още положителна, но и децата дават положителна проба. И сега въпросът е какво става с болничния ѝ лист и с карантината на децата.

Личната лекарка отново изпада в ужас. Нямало процедура, при която след 14 дни болничен заради вируса да се издаде втори болничен. Успяваме чрез познати, които се ориентират по-добре в блатото на администрацията, да разберем, че имало условие в Кодекса за социално осигуряване, според което на родител се полага болничен за гледане на дете в карантина по време на заразна болест (да, отдавна бил там този текст, далеч преди да дойде паникьосаната 2020 г.).

– А, да – казва личната лекарка, – този текст още важи. Добре, ще Ви издам още един болничен.

Започва да тече вторият карантинен период. РЗИ все още не отчита моето съществуване, но пък този път получаваме – няколко дни по-късно – двойна заповед за изолация на двете деца. Тази заповед е до 9 октомври.

А какво се случва с първия заразен в семейството?

Ами след като е дал позитивен тест един ден преди края на официалната карантина, трябва да дойде отново след няколко дни. Къде е определен този срок, колко са тези „няколко дни“ – никой не може да каже. „Еми… след няколко дни“, казват загадъчните гласове от РЗИ, които все тъй упорито напомнят за „ало“ измамници и отказват да се представят с име, защото „ние така или иначе сме много, които отговаряме на този телефон“.

Обаче за работодателя на съпругата ми стои въпросът какво се случва в този междинен период. Тя няма право на болничен заради карантината, но няма и право да излезе от карантина (въпреки че е приключил 14-дневният срок), защото все още е с положителна проба. На фона на това постановеното от Кодекса за социално осигуряване за правото на болнични на родител с дете в карантина идва направо спасително – и за работодателя, и за родителя. Само че човек трябва да знае, че такова условие има, и да изнудва личния си лекар, който упорито твърди, че може да отпусне болнични след 14-тия ден „само след насрочване на специална лекарска комисия“.

Пет дни след положителния тест в края на карантината съпругата ми изкарва най-после негативен резултат. Аз все така си стоя като скрития прокажен в ъгъла на средновековната кръчма. Никой не се обажда, никой не иска да ме тества. Започвам да се чувствам обиден от пренебрежението към мен. Симптомите ми за няколко дни изчезват, като изключим общото чувство на замаяност.

Междувременно месецът приключва, започва следващият.

Децата свикват с общия ритъм, от време на време правят видеоразговори с приятели. Поливаме доматите и цветята в саксиите на терасата. Гледаме филми. Четем. Аз правя така или иначе това, което правя винаги – седя си пред компютъра, говоря по телефона.

От РЗИ, нашата институционална анонимна Немезида, звънят пак. „Елате на 7 октомври за тест на децата.“ За което звънят на големия ми син и го питат дали той е „баща му“. Ами не, не е баща му, не е самопороден. Той си е той, но някъде по веригата вероятно са му записали телефона като телефон на родителя му.

Ами добре. Ще дойдем, пак в нарушение на изричната заповед. Пак същото – кола, пълна с контактни и заразени, пътува из града, стига до сградата на РЗИ, срещаме се с други хора в подобно положение. И пак децата са положителни. Което отново значи удължаване на срока отвъд предвидения 9 октомври, този път за втори тест на 13-ти.

И отново стои въпросът какво се случва с болничните на родителите.

Хубавото е, че работодателят на съпругата ми е толерантен към дългото отсъствие, а пък моята професия позволява да работя отвсякъде. Иначе досега да сме загубили работата си или да бяхме обречени на финансово вегетиране. Все пак личната лекарка и за двата болнични на съпругата ми се забави с около 10 дни при тяхното издаване, което практически означава близо месец с изключително снижен доход, докато от НОИ изплатят съответните суми. От РЗИ изповядват пълна безпомощност на въпроса кой покрива междинния период от края на карантината до повторното тестване и къде точно е дефинирано колко дълъг е този междинен срок. А всъщност безпомощността им е по-скоро безхаберие.

Междувременно човек е научил няколко неща за постковид депресиите, карантините и чувството за виктимизация. Разбира защо след месец вкъщи слънцето навън му пречи. Не иска да се среща с други хора. Не иска да се озовава в големи компании. Започва да сънува много.

На планираното повторно тестване на 13 октомври децата дават негативен резултат. Което значи и окончателен край на едномесечната изолация. Малко по-късно научавам от познат с коронавирус, че също е получил от РЗИ предписание за изолация в домашни условия. Което дори не е прочел и продължавал да щъка свободно напред-назад, че чак съсед го докладвал на полицията. И след цялото преживяване и насред този бюрократичен хаос, неадекватност и безхаберие остава един голям въпрос:

Каква е мотивацията да останеш съвестен и социално отговорен гражданин?

Междувременно научавам от новините, че щяло да отпадне изискването за задължителен PCR тест в края на карантината. Личните лекари щели да могат да издават направления за тестване, критериите тепърва ще се уточняват. Обсъждало се и скъсяването на карантината до 10 дни вместо задължителните досега 14, като се вземали предвид последните, а всъщност доста отдавна въведени предписания на СЗО и особено най-новите данни, че е възможно човек да дава положителен тест, но след 10 дни вирулентността му спада до пренебрежимо, ерго безопасно ниво. Логично, чудесно, явно трябваха няколко месеца – от март досега, – за да се разбере до какво води настоящото администриране на кризата. Но пък „битият си остава бит“.

Утешително е, че след като минеш през тази мелачка, те регистрират официално като „излекуван“. Ако и да не е съвсем ясно кой те е „лекувал“ и как.

Всички снимки са предоставени от читателя.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/nova-bulgarska-sotsiyalna-arhitektura/

Quinta Monroy e особен квартал в чилийския пристанищен град Икуик. Там хората са бедни, близо 100 семейства живеят събрани на едни 5000 квадратни метра, но от 2004 г. насам техните къщи са най-известните социални жилища в света. Наричат се „половин къща“ и представляват поредица от триетажни малки сиви паралелепипеди, широки 3 м и разделени от също толкова широка ивица празно пространство, осигурено само с дървена стълба, която се качва на откритата площадка над партера.

Държавната субсидия била 7500 долара за семейство и стигала точно за половин къща. Но построената половина включва всичко онова, което хората трудно могат да направят сами и с малко пари – кухня, бани, стълби, разделителни стени. А останалата част всяко семейство доизгражда както и когато иска, с колкото пари успее да събере. Но за начало със сигурност всички имат едни 30 квадратни метра, в които да заживеят.

Quinta Monroy е проектът, с който станаха световноизвестни чилийският архитектурен колектив ELEMENTAL и неговият директор Алехандро Аравена, определящи себе си като do tank – искат да действат, а не само да мислят, за разлика от стандартния think tank. Те се опитват да правят проекти в обществен интерес – жилища, публични пространства, детски площадки, паркове, инфраструктура – и до днес са проектирали, освен всичко друго, и хиляди нискобюджетни социални жилища – основно в Чили и Мексико.

През 2006 г. Аравена стана носител на най-голямото отличие в архитектурния свят – наградата „Прицкер“, и през същата година беше избран за куратор на най-важното международно архитектурно събитие – Венецианското биенале. Той направи сигурно най-социално ангажираното биенале в историята. Архитектурата е фронт, научи целият свят след това биенале, а добрата архитектура се печели като битка: срещу политици, регулации, идеологии, закони, материални ограничения, конструктивни проблеми, климат и сурова природа.

Какво общо имат латиноамериканските социални проекти с България?

След няколко седмици в София ще бъдат готови три нови блока, където ще се настанят 51 ромски семейства от квартал „Факултета“. Досега те са обитавали т.нар. Виетнамски общежития в „Красна поляна“ – нискокачествени и гетоизирани постройки, които са изпълнени набързо през 80-те години на миналия век с опасни материали, включително азбест, и които отдавна трябваше да бъдат съборени.

Новите блокове обаче не са просто масово нискобюджетно строителство. Пак са масови и евтини, но са и вид архитектурен експеримент. Използвани са корабни контейнери, по-специално най-големият модел 40-футов контейнер HIGH CUBE, направен от здрава кортенска стомана и осигуряващ достатъчна светла височина от 2,70 м. Доставени са от Гърция, след като са извадени от употреба, но всъщност все още са годни и за плаване. И на всичкото отгоре изглеждат добре.

С морските товарни контейнери архитектурата експериментира отдавна, особено в някои по-северни европейски страни с големи пристанища. В България това относително евтино и бързо строителство е все още непознато. Сред малкото, които се опитват да рециклират такъв тип модули за повторна употреба, е българското студио „Пам Консулт“. През септември 2016 г. например по негов проект в софийския квартал „Надежда“ беше завършено първото общежитие от контейнери за 30 ученици от 153-то Спортно училище, а няколко месеца преди това – и ресторант Beer Box, направен от точно 4 контейнера и внасящ доза индустриалност край най-натоварения булевард в „Младост“ – „Александър Малинов“.

Новите общежития в квартал „Факултета“ обаче са още една стъпка напред: те не просто компенсират липсващата prefab архитектура у нас, но са и вид социален експеримент – точно като къщите на Алехандро Аравена и ELEMENTAL. И у нас, по примера на Quinta Monroy, използваните 51 контейнера са разделени от свободно празно пространство, запълнено с допълнителна конструкция, за което е осигурена подова настилка, окабеляване и стени от гипсокартон, но довършителните работи са оставени на самите обитатели. Така жилищата стават трансформируеми и многофункционални – може да се добавят нови спални и да се разделят на допълнителни помещения. Проблемът с контейнерите е, че са тесни и дълбоки – около 2,50 м е осевата им ширина, дълбочината е над 12 метра, а прозорците са само в двата края. Това проектантите, логично, компенсират с тоалетни, бани, кухни и шкафове в средата, но да видим как ще работят при дългосрочно обитаване.

Най-ценното в този проект е именно социалният експеримент. Социалните жилища са все още неглижирана тема у нас, нивото им е ниско, а архитектурните иновации там – рядкост. Сега въпросът е дали шарените рециклирани модули от кортенска стомана ще бъдат припознати и от обитателите на бившите Виетнамски общежития. Вярно, нови са, цветни, чисти, напълно оборудвани и осигуряващи съвсем нормален климатичен комфорт. Но има някаква особена стигма над идеята, че хората се преместват да живеят от нормални, масивни, дори и панелни блокове, в някакви фургони. Наистина, в Амстердам има бутикови хотели от контейнери, в Копенхаген правят плаващи студентски общежития от същите, но това у нас все още изглежда странно. Прието е, че във фургони живеят бежанци, рециклираните строителни материали са некачествени и идеята да преизползваш показва бедност. В реакцията на хората това си пролича.

Но е добре да следим какво ще се случи с тези блокчета и техните жители. Дали наистина ще ги обживеят успешно като бедните обитатели на чилийския град Икуик, или ще ги превърнат в поредната провалена общинска инвестиция. Иска ми се да вярвам, че това би било начало на повече и все по-интересни експерименти в посока на повече и все по-добра социална архитектура у нас.

Снимките и плановете са предоставени от студио „Пам Консулт“.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-2/

Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.

---

Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?

Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.

През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?

Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.

Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.

В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?

Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.

Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.

Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?

Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.

В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.

Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.

Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?

Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.

Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.

Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?

Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на съдия Нели Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/palmi-ranchev-interview/

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе? 

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години. 

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.

---

„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно? 

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи? 

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.