Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-sledvashtiyat-peevski/

Когато Пеевски бъде оттеглен, кой ще е фирмената табела на „дълбоката държава“? Кой ще държи „ядреното куфарче“ с компроматите, кой ще натиска копчетата за шантаж, ще задейства технологиите за отнемане на бизнес, прокурорските поръчки, определени съдебни решения? Слуховете, че си тръгва, вървят от поне две години. А лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви още през април 2016 г., че „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната“ – но Пеевски просто прехвърляше бизнеси към офшорки. И все така е депутат от ДПС в четири парламента от 2009-та насам.

Макар председателят на ДПС Мустафа Карадайъ да заяви по БНТ преди малко повече от месец, че „ролята на г-н Делян Пеевски в ДПС не подлежи на съмнение“, съмнение има. От известно време с просто око и с помощта на Търговския регистър се вижда как той кешира успешно активите, с които се сдоби от тройната коалиция насам, и всичко, до което се добра след контролирания взрив на Корпоративна търговска банка.

С медиите обаче се раздели най-накрая –

финалът на сделките за вестниците му и „Нова телевизия“, в която умишлено бе „приобщена“ и телевизия „Канал 3“, официално приключи през януари. А тишината около фигурата му от известно време контрастира с шума около Ахмед Доган – лятната му резиденция в „Росенец“ и свързаните с нея нарушения, ТЕЦ „Варна“, проекта за разширение на пристанището към централата. Появилото се между двамата напрежение през 2017 г. бе потушено, но Пеевски отдавна е много повече от функция на Сараите, а разполага и с по-голям властови ресурс.

Какво би станало, ако…

Звездата на Пеевски се издигна нависоко през 2013-та – годината, в която Ахмед Доган реши да се оттегли от оперативното управление на ДПС и стана почетен председател. През юни (пет месеца след паметната VIII Национална конференция на Движението, на която НСО едва опази жив младежа, насочил газов пистолет срещу Доган) Сергей Станишев и други свързани със сарайския кръг решиха да предложат Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност“. Броени дни преди парламентът да го гласува, към ДАНС (контраразузнаване + дирекция срещу прането на пари) беше придадена и мощната ГДБОП. Пак по идея на БСП и ДПС, респективно на Станишев и Лютви Местан.

Така ДАНС ставаше най-мощният ударен отряд

с правомощия да арестува, разследва – същинско лазерно оръжие в ръцете на Пеевски и кръга, поставил го на шефския стол.

Избухналите протести и оттеглянето на Пеевски беляза началото на края на кабинета „Орешарски“ и провали третия опит на ДПС да се върне официално в управлението. А името „Пеевски“ вече беше известно на цяла България, не само в определени среди. Но какво от това? Пак човек от същия кръг оглави ДАНС. А „успелият млад мъж“ вече се беше добрал до „Булгартабак“, имаше група контролирани от него медии, печатница, големи проекти, като Lafka например, финансирани с парите на КТБ, както и бизнес с млечни продукти и други предприемачески начинания. Тук му е мястото да припомним, че КТБ се захранваше основно с пари на държавната енергетика и държавните транспортни фирми, така че

ние като данъкоплатци имаме принос в пеевщината.

През август 2014 г. Румен Овчаров обвини Борисов, че е „вкарал в играта“ за „Южен поток“ фирми, свързани с Делян Пеевски и Цветан Василев. В онези времена Пеевски и Василев не бяха врагове, каквито са днес, а партньори в коалиция по интереси. Именно по време на управлението на Бойко Борисов бизнеси на Пеевски станаха най-големите клиенти на държавната Българска банка за развитие, разкри „Капитал“ – с около 250 млн. лв. заеми. Впрочем самата банка от 2017 г. е с принципал Министерството на икономиката, оглавявано до юли м.г. от свързвания с Пеевски и ДПС Емил Караниколов. (Той беше един от тримата министри, отстранени заради Пеевски.)

През 2017 г. изданието за разследваща журналистика „Биволъ“ изчисли колко тежи Делян Пеевски – 1,5 млрд. лв. А година по-рано същата медия пресметна, че свързани с депутата от ДПС фирми са сключили договори за над 733 млн. лв., близо 60% от които са евросредства. Въпреки едно старо обещание Борисов така и не извади Пеевски от обществените поръчки.

Ето как вместо конкуренция, прозрачност и качество, обществените поръчки генерират корупция, която подхранва олигархичните зависимости, развращава администрацията, а заради ниското качество на изпълняваните обекти понякога води до човешки жертви.

Какво остава от Пеевски

Lafka фалира, остатъците от „Булгартабак“ бяха продадени, млечният бизнес – също (продуктите „Лакрима“ и Frezco), ИПК „Родина“ си намери купувач, Полиграфическият комбинат беше прехвърлен на иракчанин с български паспорт, стар ортак на Пеевски, както го определи „Банкер“. Една от най-големите вериги за битова техника – „Техномаркет“, се контролира от дубайска офшорка. А Пеевските медии обърнаха палачинката още преди финализирането на сделките за тях и посредствената пропаганда вече я няма. Разгърнете „Монитор“ например и ще се убедите как от страниците му е изчезнал анонимният хейт срещу няколко определени личности, доскоро цветисто оплювани – за сметка на тривиални новини.

И макар извън тях да има и други вестници и сайтове, които охотно обслужват интересите на Пеевски и свързаните с него кръгове, никога няма да е същото. Медиите наистина са власт и фактът, че Делян Пеевски бе принуден да се раздели със своите, е сигурен знак за промяна.

Властта си в съдебната система обаче най-младият български олигарх едва ли ще пусне така лесно.

Точно тази битка и нейната развръзка са в ръцете на следващото управление – зависи от правителството, което ще имаме след парламентарните избори. Действията му ще покажат дали ни готвят следващия Пеевски, или ще има действителни реформи. Състоянието на българското правораздаване вече изнервя особено евро-атлантическите партньори, тъй като отслабва България като брънка от общността и я прави лесна мишена за външно влияние. Кой иска ерозиран съюзник – неговите слабости стават слабости и на другите партньори.

Подобна оценка направи тази седмица правната съветничка към Посолството на САЩ в България и бивша федерална прокурорка Джесика Ким. Тя бе изпратена преди година от Вашингтон със задачата да помага за борбата с корупцията в България, а изявлението, което направи на дискусия на Атлантическия клуб за върховенството на закона, е далеч от дипломатично. „Липсва политическа решителност за борба с корупцията в България, а корупцията е опасна за националната сигурност, защото прави държавите по-уязвими на външно влияние“, заяви Ким. Това е директна критика към властта на Борисов.

За разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация. Това е заболяване, което изисква продължително лечение, усилия и воля. Отчетността започва от българските лидери – във всяка партия и на всяко ниво – с подкрепа на принципа, че никой не е над закона, включително самите те.

Определени стъпки в посока накърняване на независимостта на съдебната система са отслабили способността на България да води наказателно преследване за корупция по високите етажи. Като се добавят олигархическото влияние, случаите на конфликт на интереси, злоупотребата с държавни ресурси и липсата на медийна независимост, човек разбира защо България остава държавата с най-високи нива на корупция в ЕС.

Американската посланичка Херо Мустафа не говори по този начин, но един друг посланик преди нея – Джеймс Пардю (2002–2005), ще бъде запомнен с твърде прям език, особено по отношение на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Така че критичните наблюдения на Джесика Ким се вписват по-скоро в неговата стилистика. Но това, което каза тя, може да се прочете и в доклад на Държавния департамент от миналата есен, в който един от акцентите е корупцията по високите етажи на властта, особено при разпределението на обществени поръчки и еврофондове.

Публикуваният тази седмица индекс за възприятие на корупцията за 2020 г. на Transparency International показва, че България отново е с най-лош резултат в ЕС, подобрявайки с незначителната една точка предишния си сбор. Компания ѝ правят Румъния и Унгария, но Гърция показва подобрение.

В страните с голяма корупция ножицата между бедни и богати винаги е голяма, а в България тя продължава да се разтваря, констатира и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки че отдавна се стреми към членство в ОИСР, от доклада става ясно, че усилията на страната ни в борбата срещу корупцията и престъпността не са достатъчни, необходими са реформи в образованието и реална интеграция на най-голямата малцинствена група – ромите.

Така че дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Просто добро начало. Корупцията се е просмукала до фундамента на държавата, а съдебната система и правоохранителните органи са безучастни. Нима смяната на правителства попречи на Пеевски да получи от властта каквото си поиска – или на Цветан Василев да привлече повече публични средства в банката си? Съвсем не.

Затова и са смешни „закачките“ между Борисов и президента Радев на тема „Пеевски“. Премиерът уличи държавния глава, че „Шиши“ му наредил служебния кабинет. „Аз не познавам Шиши, но премиерът му даде поръчки за милиарди“, реагира президентът. Той не за първи път атакува с темата за обществените поръчки – и през 2018 г. каза същото, питайки Борисов и за общи бизнес интереси с Пеевски. Случи се, след като в интервю по bTV Борисов заяви: „В Президентството има един човек, който пише речите на Радев. Един медиен човек, помня го още от BBT – телевизията на Пеевски.“ Изглежда, е забравил, че и личната му пиарка Севделина Арнаудова беше кадър на тази телевизия…

Впрочем Джесика Ким отбеляза, че ролята на главния прокурор, въпросите за неговата отчетност и как да му бъде търсена наказателна отговорност не са единствените проблеми на правосъдната система в България и борбата с корупцията. От значение са и начинът на сформиране на Висшия съдебен съвет, липсата на независимост на съдебната система, липсата на независими медии, взаимозависимостта на властите.

Това са проблемите, констатирани неизменно и от Брюксел, но системните партии в лицето на ГЕРБ, БСП, ДПС демонстрират единодушно упорство не да променят, а да укрепят зависимостта на съдебната система. И да предлагат мимикрия на реформи. Присъствието на някоя от тези партии в следваща коалиция минира същинските реформи. Ако ги е страх пък от „дълбоката държава“, дали няма да се намери група смелчаци за експертно правителство, чиято единствена задача ще е да прочисти оборите? Със сигурност има такива – компетентни и смели. Проблемът е кой ще им даде правомощия да извършат този подвиг.

„Пеевски“ не е продукт на ДПС, той е консенсусна инвестиция.

Неговото богатство и влияние произтичат именно от преразпределението на публични средства и активи, осигурени му от хората на власт. Те го направиха корпулентен и значим и всеки опит да бъде отстранен ще предизвика трусове по върховете на властта. Нали помните, че той държи ядрено куфарче с компромати… Съюзниците обаче няма от какво да се страхуват.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/novoto-staro-dps/

Системните партии в България отново ще са преобладаващата част от следващия парламент и бъдещото управление на страната. А за големите, като ГЕРБ и БСП, избори в условия на пандемия и произтичащите от това очаквания за по-ниска избирателна активност носят само ползи. Социолози вече прогнозират представителство на шест партии в бъдещото Народно събрание. И ако е безспорно, че с най-много депутати ще бъдат представени ГЕРБ и БСП, то битката за третата позиция ще бъде между новата формация на Слави Трифонов „Има такъв народ“, която най-вероятно ще заеме нишата на т.нар. Патриоти, и ДПС – традиционния балансьор във всички Народни събрания от началото на Прехода.

Партията на Ахмед Доган, създадена на етническа и верска основа, за което Конституционният съд си затваря очите през всичките тези 30 години, управляваше в коалиции с леви, десни и центристки формации, без това да е създавало проблеми за нейната идентичност. Всъщност изборът на либерална идеология си беше чист камуфлаж за Движението, организирано и управлявано не върху основата на свободата и равенството, а като бизнес формация със силно централизирана йерархична структура. Защото едва ли има друга либерална партия, в чийто устав да е записано, че

„почетният председател на ДПС олицетворява и изразява непреходните ценности и стратегическите цели на партията“.

Ахмед Доган нарече себе си „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в България“ – арогантно и безпардонно признание, че държавата и нейните институции са напълно зависими от олигархични обвързаности и интереси.

ДПС ще направи всичко възможно, за да запази досегашната си тежест в Народното събрание, макар че и четвъртата позиция няма да обезсили значението ѝ на основен играч на политическата сцена у нас. Въпросът е дали следващата партия, която ще получи мандат да състави правителство, ще покани за коалиционен партньор формация, създадена от ДС и КГБ, или ще предпочете отново задкулисната ѝ подкрепа. Така както се случваше в годините назад и напоследък, когато ДПС като опозиция в парламента подкрепяше управляващите в критични моменти и за определени решения, независимо какво се кълне премиерът или някой от елита на етническата партия.

В първия случай ДПС ще получи своите министерски кресла, и то точно тези, които поиска. Във втория – ще търси подобаващо осребряване на позицията си

от фондовете за реализиране на зелените политики на ЕС, както правеше досега чрез Държавния фонд „Земеделие“, през който минаха най-големите потоци европейски пари.

Неслучайно Мустафа Карадайъ, преизбран за председател на ДПС, в своя доклад на Националната конференция на партията от 12 декември 2020 г. постави акцент върху необходимостта от програма за ускорено и догонващо развитие на държавата и адекватни решения по Зеления пакт на ЕС. В него елитът на либералната партия вижда кокошката, която ще снася златни яйца, и смята да се възползва максимално от огромните финансови ресурси, които ЕК ще отдели за създаването на климатично неутрална икономика. Още през декември ДПС направи своя избор и посочи, че предпочита парадния вход към властта.

В началото на седмицата ДПС избра петима заместник-председатели на партията и членове на Централното оперативно бюро.

Формално с гласовете на Централния съвет на Движението, реално – със санкцията на Доган и Пеевски. Остава въпросът на кого от двамата гласът тежи повече и дали те представляват един и същ властови център в партията. Но подхвърлените публично съмнения, че олигархът постепенно губи позициите си в ДПС, не се потвърдиха, поне от гледна точка на избраните заместници на Мустафа Карадайъ, за които се твърди, че са в близки отношения с Пеевски. Един от тях – Халил Летифов, беше сред най-възторжените вестители на даренията и благодеянията на одиозния депутат в началото на коронакризата и част от екипа, който осъществяваше неговата шумна пиар кампания в медиите.

В приетата на 4 януари 2021 г. политическа декларация на Централния съвет на Движението се казва, че ДПС е гарантирала през годините на Прехода геополитическата ориентация на България, а Ахмед Доган е заложил устойчивите темели на демокрацията и на мирния преход чрез създадения от него български етнически модел.

Тези клишета, повтаряни години наред, не могат да превърнат една лъжа в истина.

А тя е, че в първите години на Прехода Движението за права и свободи имаше облик на прогресивна партия на българските турци и мюсюлмани, репресирани от тоталитарната власт, която посегна на тяхната идентичност със смяната на имената им. Но още при първото дистанционно задействане на ДПС, което свали с гласовете си правителството на Филип Димитров, маските паднаха и настъпи отрезвяване по отношение на илюзиите от кого е създадена и на кого ще служи тази партия.

България не стигна до етнически или верски конфликти при смяната на тоталитарния режим не защото Доган, изграден кариерно от тайните служби, се бе проявил като миротворец. Просто сценарий с проливане на кръв не би позволил на бившите комунисти да организират Прехода, който ги устройваше без лустрация и отнемане на техните позиции и имущество и източения национален капитал. Иначе биха го предизвикали без угризения – със или без помощта на Доган.

През всичките години от създаването си досега

етническата партия експлоатира религиозните чувства на своя електорат за политическа употреба.

Нямаше митинг, възпоменание на жертвите от т.нар. Възродителен процес или друга политическа проява, на която Ахмед Доган и ръководството на партията, депутати и кметове от ДПС да не заставаха на трибуните заедно с главния или с районните мюфтии. Нищо че член 13 (4) от Конституцията забранява използването на религиозни общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели.

През годините Доган и елитът на партията създаваха кадри и обръчи от фирми, които да ги захранват. А хората от Пирин и Родопите продължаваха да съществуват в едно предмодерно време, в рамките на натуралните си стопанства и на това, което изкарваха от земеделие и животновъдство. И все повече млади мъже избираха съдбата на икономически емигранти. Въпреки отчуждението си от ДПС, мюсюлманите в България продължиха да гласуват за партията на Доган, която поддържаше живи спомените и страховете им от недалечното тоталитарно минало.

И най-вече защото другите български партии останаха безучастни към съдбата им.

Някои им предлагаха символично участие в листите си за изборите, но никога не се отвориха истински към проблемите на тези хора, много от които продължават да се чувстват част от една забравена и маргинализирана общност. Опит да подаде ръка на изселниците ни в Турция направи Иван Костов, но нямаше управленски хоризонт да реализира идеята си за приобщаване на тези хора.

Днес ДПС открито заявява, че иска да участва във властта и е подготвена за това с кадри, програма, визия и план за развитие на България. Как отеква това в общественото съзнание, можем само да подозираме.

Що се отнася до заявеното оттегляне на подкрепата на ДПС за втори мандат на Румен Радев, то не е новина и може да бъде разчетено като желание на партията да „пристане“ на ГЕРБ в следващото управление на страната, независимо че го определя като некомпетентно и корумпирано. Както и като мълчаливо обещание за мюсюлманския вот на президентските избори. В тази заявка сегашният държавният глава прозря сговор между Пеевски и Борисов.

Във или зад властта, ДПС ще продължава да е фактор в българския политически живот

и да прокарва руски интереси, не задължително винаги тези на Кремъл. В случаи, когато руските и турските интереси в региона съвпадат, както е с проекта „Турски поток“, ДПС увеличава тежестта на своя глас в българския парламент. А Реджеп Тайип Ердоган съвсем съзнателно поздрави ДПС по време на конференцията. Но само и единствено от гледна точка на своите неоосманистки амбиции, за да покаже, че в българския парламент има партия на етническите турци.

Има само един път порочно заченатата партия на Ахмед Доган да изгуби своя електорат и влиянието си сред мюсюлманската общност в страната ни. И той е тази общност да се демократизира по един естествен начин, като намери своето представителство в другите български партии. Но за това е необходимо и те да покажат едно друго ниво на политическа култура.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на Националната конференция на ДПС, проведена онлайн на 12 декември 2020 г.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sdelka-ili-ne/

Пет години след подписването на Парижкото споразумение за климата световните лидери все още не са се споразумели как да бъдат постигнати целите на този документ, основната сред които е намаляването на вредните емисии в атмосферата. Европейската комисия иска да ръководи този процес на преминаване към нисковъглеродна икономика, като предлага 55-процентно намаляване на парниковите емисии спрямо равнищата от 1990 г. и постигане на „въглеродна неутралност“ до 2050 г.

Някои държави от Източна Европа – като Полша, Чехия и България – първоначално обявиха тази цел за въглеродна неутралност до 2050 г. за невъзможна. Но на заседанието си през октомври Европейският съвет все пак постигна съгласие, че целта трябва да се преследва колективно от всички държави членки, като се насърчават справедливостта, солидарността и разходната ефективност при постигането ѝ. А по време на последното заседание в Брюксел премиерът ни заяви, че България може да постигне предложеното от ЕК намаляване на парниковите емисии. Това, че Бойко Борисов променя често позицията си, не е изненада за никого. Изразената политическа воля обаче не стига, ако не е подкрепена със съответните мерки и действия на управляващите у нас.

А какво всъщност направиха те, за да покажат, че страната ни е готова за преход към нисковъглеродна икономика?

На 30 октомври т.г. българското правителство представи за обществено обсъждане (с краен срок до 29 ноември) Национален план за възстановяване и устойчивост на страната ни през следващия програмен период. След това трябва да го изпрати като първа чернова в ЕК до края на тази година.

В своя план управляващите предлагат различни проекти в четири основни стълба. Единият от тях – „Зелена България“ – трябва да осигури с 4,5 млрд. лв. такова управление на природните ресурси, което позволява да се задоволяват текущите нужди на икономиката и обществото при запазване на екологичната устойчивост. Но в плана е очевидно как „управляващите бягат от темата за въглищата като от слона в стаята“, коментира пред „Тоест“ Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“.

В документа няма нито дума за въглищните централи и топлофикациите,

затова пък в Програмата за енергийна ефективност в сградния фонд са предвидени 3 млрд. лв., за дигитализацията на Енергийния системен оператор (ЕСО) – 551 млн. лв., и други 848 млн. лв. за подобряване на състоянието и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура в страната. В „Зелена България“ е заложено и създаването на Фонд за декарбонизация. С него най-вероятно правителството възнамерява да финансира прехода към нисковъглеродна икономика, без да е ясно с какви средства ще оперира той.

В общественото обсъждане на Националния план за възстановяване и устойчивост след COVID кризата със свои мнения се включиха десетки агенции, институти и организации. От „За Земята“ определят документа като „пожелателен списък с изброени добри практики, което го прави просто един шаблон, една заготовка,

60 страници есе на стойност 12 млрд. лв.“.

Организацията предупреждава правителството, че щом в основни документи залага на въглища, газификация и икономически абсурди като АЕЦ „Белене“ и АЕЦ „Козлодуй“, страната ни може да изгуби парите, осигурени от Брюксел.

Сходна е и позицията на Института за енергиен мениджмънт, според която е подценен приоритетен сектор като енергетиката – ключов фактор за постигането на посочените цели, и то в ситуация, която предполага точно обратното политическо и държавническо отношение.

Асоциацията на индустриалния капитал в България възразява срещу наливането на огромен ресурс в енергийна ефективност и предлага 2,5 млрд. лв. да бъдат пренасочени в насърчаването на зелени технологии. От Центъра за изследване на демокрацията са категорични в становището си, че трябва да се закрият тецове, които не отговорят на изискванията на европейското екологично законодателство.

А планът трябва да дефинира конкретни финансови инструменти,

които да подпомогнат индустриалното преструктуриране на въгледобивните региони, преквалифицирането на съкратените работници и създаването на нови индустрии и пазари.

Коалиция „За да остане природа в България“ критикува управляващите, че планът им е бил предложен за обществено обсъждане без какъвто и да е консултативен период, докато в останалите страни членки дискутират от половин година националните си приоритети. „Затъмнението е индикатор, че това е план на държавната администрация, но не и на цялото общество“, категорични са в мнението си от коалицията.

Също толкова категорична е позицията и на коалиция „Зелен рестарт“, според която в плана има много неизяснени съдържателни положения и редица пропуснати възможности. А именно от него на практика зависи как ще бъдат използвани над 12 млрд. лв. допълнителни директни инвестиции от ЕС в страната ни през следващите 6 години. И дали България ще се възползва от възможността за осъществяване на дълго отлагания зелен рестарт.

От европейския Фонд за справедлив преход към климатична неутралност България може да получи 2,7 млрд. евро.

Те биха имали позитивен ефект, ако бъдат инвестирани и насочени правилно, с разписани планове за развитието на засегнатите региони, а не средствата да бъдат разпилени към възможно най-много области, което ще намали ефекта там, където е най-необходим.

България е с 3,6 пъти по-голяма енергоемкост и въглеродна интензивност спрямо страните в ЕС и преходът към кръгова икономика няма да бъде никак лесен, признават управляващите. Обаче нямат нито един документ за въглищата и за това как ще се извърши декарбонизацията на индустрията ни, за разлика от други европейски държави като Германия например, която предвижда 40 млрд. евро за справедлив преход на въглищните региони с краен срок до 2038 г.

България няма дори план за развитие на икономиката ни на въглищата, на базата на който трябва да се извърши и реформата за пълна либерализация на енергийния пазар. Това означава, че крайният хоризонт за нас е 2025 г. Дотогава държавите в общността ще могат да подпомагат мощностите на въглища – после те може да продължат да работят, но само на пазарен принцип. На този етап не е ясно дали след изтичане на договорите с държавата на двете американски централи в енергийния комплекс „Марица-изток“ те ще могат и ще искат да продължат да работят, без електроенергията им да бъде изкупувана на преференциални цени.

Със сигурност обаче най-голямата енергийна мощност – държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“ – ще потъне.

Всъщност справка в междинния финансов отчет на дружеството за първите 9 месеца на тази година показва, че тя вече е потънала в задължения и съществува единствено благодарение на финансовите инжекции на своя принципал – Българския енергиен холдинг.

Централата иска петгодишно отсрочване на 350 млн. лв. кредит към БЕХ, а общите ѝ задължения вече са за над 1,1 млрд. лв. Най-големият разход остава закупуването на въглеродни емисии. През деветмесечието за тях централата е платила 184,7 млн. лв. С вноските към Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ и за достъп до електропреносната мрежа общият размер само на тези разходи е 206 млн. лв. В същото време през отчетния период централата има отрицателен финансов резултат преди данъци в размер на 183,2 млн. лв.

На този фон ръководството на ТЕЦ „Марица-изток 2“ продължава да поддържа огромен персонал при силно намалено производство на електроенергия, но така е при всяка „държавна хранилка“. Средната работна заплата в дружеството е над 2000 лв., а за заплати, осигуровки и други социални придобивки през 9-те месеца са платени 82,7 млн. лв.

Централата продължава да издържа и старозагорския футболен клуб „Берое“.

До септември разходите за първодивизионния отбор са 5,5 млн. лв. И макар затварянето на най-голямата топлоелектрическа централа в страната да изглежда неизбежно, поне на този етап правителството няма да се самосвали с мерки, които биха извадили миньори и енергетици на улицата. Затова управляващите тупат топката и не предприемат никакви мерки за преструктурирането на икономиката ни и за преминаване към нови производства.

Много въпросителни има и около бъдещето на енергийния пазар. Преди окончателната му либерализация обаче трябва да се направи оценка за адекватността на енергийните ресурси, за търсенето и предлагането и да се прецени разполага ли страната ни с конкурентни мощности, които могат да заменят такива като ТЕЦ „Марица-изток 2“. Но така или иначе до 2025 г., докато е разрешено да се използва механизмът за капацитет като преходен инструмент, трябва да се премине към нови нисковъглеродни производства.

Правителството залага на средствата, предвидени за България от Фонда за справедлив преход, и на териториалните планове за Старозагорски, Пернишки и Кюстендилски регион, които трябва да бъдат изготвени от консултанти, избрани от ЕК. От политически съображения предвид предстоящите избори

управляващите са определили повече от тези три региона, въпреки опасността от разпиляването на ресурсите и риска целите на диверсификацията да не бъдат постигнати.

Решенията как да се излезе от въглищната икономика трябва да се вземат на ниво регионални и местни власти – така поне е записано в регламента на Фонда за справедлив преход, – както и с участието на бизнеса, неправителствения сектор, гражданите и особено най-потърпевшите от промяната, като миньорите и енергетиците.

Зелената сделка дава големи шансове на държавите, които трябва да извършат прехода към икономика без въглища. Но за това се изискват дългосрочни, отговорни и често непопулярни решения и действия. Правителствата, които си правят „сметки без кръчмаря“ и предпочитат да оставят на другите след тях да вадят горещите кестени от огъня, този път могат да останат излъгани в очакванията си да осъществят сделка, ама не баш зелена. Или да бъдат пометени от останалите без работа и препитание хора на наемния труд.

Заглавна снимка: ТЕЦ „АЕС Марица-изток 1“ и ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово, обл. Стара Загора © Анастас Търпанов

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neizbezhna-otbrana-2-0/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. След триумфалното блокиране на пътя на Северна Македония към Европейския съюз, станало най-вече поради желанието на „войводите“ – коалиционни партньори на ГЕРБ, последваха и поредните законодателни инициативи. От партията предлагат да се криминализира радикалният ислям и рециклират идеята си за увеличаване на пределите на неизбежната отбрана.

Досега идеята им за неизбежната отбрана „удря на камък“. Законопроектът за промяната на обхвата ѝ беше внесен от „Патриотите“ в Народното събрание още преди две години и половина, през пролетта на 2018 г. И той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право, както и критикуван от правозащитници. Година по-късно изненадващо беше приет на първо четене. До второ четене обаче така и не се стигна.

Преди да обсъдим неизбежната отбрана,

нека обърнем внимание на другия елемент от предложението на ВМРО – криминализирането на радикалния ислям.

Авторите на идеята не уточняват какъв текст да се вкара в Наказателния кодекс (НК) за радикалния ислям, нито дори му дават дефиниция. Вместо това препращат към публикация в партийния сайт за т.нар. Европа на отечествата (както някои националистически настроени евроскептични групи наричат онова, което им се иска да бъде на мястото на ЕС), където става дума и за него.

В НК вече има текстове, които могат да се приложат към омразата на религиозна основа и по-общо – към недемократичните идеологии. Чл. 164 криминализира проповядването и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа“, а в чл. 108 се предвиждат наказания за проповядването на антидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения конституционен ред.

Именно тези членове от НК бяха използвани в т.нар. процес срещу 13-те имами.

Да припомним накратко за този процес, който започна през 2012 г. и завърши (засега) седем години по-късно. Той е срещу 13 мюсюлмански проповедници от пазарджишкия ромски квартал „Изток“. Така че делото е от полза едновременно за две каузи на националистите в България – антиромската и ислямофобската. Имамите са обвинени в това, че пропагандират антидемократична идеология и омраза на религиозна основа, както и че членуват в нерегистрирана у нас организация, което се интерпретира като участие в престъпна организация по смисъла на чл. 109 от НК.

Твърденията на обвинението се основават най-вече на факта, че имамите изповядват течение в исляма, наречено салафизъм. Някои от тях са учили в Саудитска Арабия. Друг въпрос е, че български мюсюлмани получават религиозно обучение в чужбина, където могат да бъдат изложени на всякакви идеологии, защото българската държава отказва да акредитира Висшия ислямски институт. Покрай делото у нас се навъдиха много експерти по ислям, умеещи да интерпретират религиозна литература на арабски. Освен мюсюлмански четива, разследващите органи откриха и нещо черно, за което решиха, че прилича на знамето на „Ислямска държава“.

Делото срещу имамите няколко пъти стига до присъди и се връща в съда, който постановява още по-строги присъди.

Последната от тях е от края на 2019 г. Тогава най-демонизираният от имамите – Ахмед Муса – получава общо осем години и половина затвор, а сподвижниците му – по-леки наказания.

След като осъдителни присъди по дела за радикален ислям у нас са възможни, защо му е на ВМРО да иска изричното му криминализиране? Акцентирането върху една-единствена религия като потенциален проводник на радикализъм не е нищо друго, освен религиозна дискриминация. При това то прикрива нелицеприятното обстоятелство, че за самите ВМРО не е нетипично да разпространяват антидемократична идеология. Включително и чрез предложението за разширяване на обхвата на неизбежната отбрана, което според юристи противоречи на български и международни правни документи, като започнем от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за правата на човека.

През 2019 г. законопроектът за неизбежната отбрана беше приет на първо четене кампанийно –

в контекста на нашумелия случай с пловдивския анестезиолог Иван Димитров, застрелял с незаконен пистолет Жоро Девизов, който се е опитвал да извърши кражба от гаража му. Стреляйки, Димитров крещял: „Полиция!“ Около половин час преди това е наблюдавал опита за кражба от прозореца си.

Първоначалната версия на лекаря беше, че Девизов е влязъл в дома му, при жената и децата му, но и двете твърдения се оказаха неверни – влизане в дома е нямало, а останалите членове на семейството не са били в къщата. Освен това анестезиологът е повикал приятели, с чиято помощ да покрие следите, и е поискал записите от охранителните камери на близкия магазин да се изтрият.

Въпреки тези детайли общественото мнение беше настроено в защита на лекаря,

убил ром с прякор Плъха, рецидивист и вероятно наркозависим. Това отношение изразява разпространеното у нас и противоречащо на всички правозащитни документи, на които се основава законодателството ни, схващане, че човешките животи не са равноценни. Поради което се смята, че един лекар е в правото си да убие един ром. По същия начин, по който няколко години преди това общественото мнение застана зад иконописеца Йордан Опиц, убил в гръб бягащ човек, за да „защити жилищата на съседите си“.

На първа инстанция Димитров получи оправдателна присъда за убийството на Девизов и единствено беше осъден условно на две години и половина за притежанието на незаконно оръжие. Като аргумент за присъдата послужи разширеното разбиране за неизбежна отбрана, което така и не беше прието окончателно в парламента.

И този път рециклирането на законопроекта за неизбежната отбрана става кампанийно. И този път то може да се свърже с делото на Иван Димитров. Междувременно през май присъдата на първа инстанция беше отменена поради множество процесуални нарушения и делото се върна за преразглеждане. В края на септември бяха разпитани различни свидетели, включително парамедичката от „Спешна помощ“, според чиито показания под краката на убития е имало паднал нож (според данните от първия етап на делото нож е имало в дрехите на Девизов, но той така и не е бил изваден).

По-актуален от случая със знаковото убийство в Пловдив обаче е този с протеста пред централата на ВМРО.

На 16 ноември част от протестиращите срещу правителството и главния прокурор се насочиха към централата на коалиционния партньор ВМРО на ул. „Пиротска“ в столицата. Информацията за действията на протестиращите е противоречива, но има счупено стъкло на вратата на сградата, където се помещава офисът на партията. Протестиращи твърдят, че човек, изглеждащ като заместник-председателя на партията и евродепутат Ангел Джамбазки, е хвърлял от прозореца на централата бомбички или пиратки по протестиращите и ги е заливал с вода от пожарникарски маркуч. От ВМРО отрекоха тази информация и заявиха, че по това време евродепутатът не е бил в сградата.

Не след дълго обаче бе разпространен видеозапис, на който ясно се вижда как Джамбазки (или някой изключително сполучливо маскиран като него) хвърля върху протестиращите горящи неща, които после гърмят, и ги залива с пожарникарски маркуч, а покрай тях – и полицаите, охраняващи събитието.

И понеже от ВМРО вече нямаше как да отричат, възприеха защитно-нападателна стратегия.

Пръв в защита на заместника си се впусна председателят на партията Красимир Каракачанов. Пред камерата на Bulgaria On Air той заяви: „Имат късмет, че аз не съм бил там.“ А на въпроса какво е щяло да стане, ако е бил там, отговори: „Ами нямаше да има само водни струи, повярвайте ми. Не може някой да си мисли, че може да чупи, да троши и да прави каквото си иска. Ние или сме законова държава, или гражданите имат право да се самозащитават. Какво очаквате, да ги посрещнем с баница?“

Ако не знае, че е действащ министър, човек би могъл да си помисли, че Каракачанов е опозиционен политик. Защото от думите му излиза, че държавата, в чието управление той участва, не е правова и затова всеки се спасява, както може.

Два дни след това в ефира на bTV се появи и Ангел Джамбазки – целият в бяло. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Белият защитен костюм послужи на евродепутата за повод да изтъкне как работи като доброволец в борбата срещу COVID-19. Та зрителите да си кажат: щом е доброволец, не може да е агресор.

Заместник-председателят на ВМРО отказа да отговори на въпроса на Антон Хекимян дали той е хвърлял бомбички по протестиращите, но заяви: „Ние просто отговорихме абсолютно адекватно на това, което правеха хората пред сградата.“ Също така се оправда, че протестиращите са били първи, че в сградата е имало детски ансамбъл по това време (действал е в името на безопасността на децата, значи) и че зданието, в което се помещава централата на партията, е паметник на културата. На фона на забележката на Хекимян, че работа на полицията е да спре протестиращите, Джамбазки зададе реторичния въпрос:

Ако някой дойде да троши вашата врата вкъщи, вие какво ще направите? Ще му направите баница, ще му направите чайче с мента, глог и валериан ли? […] ВМРО не е певческо дружество, ВМРО не е клуб по шиене на гоблени. Ние защитаваме себе си, своята собственост и своята сграда.

Отново в ефира на bTV се включи и Каракачанов, за да защити за пореден път заместника си и да повтори опорните точки на партията по темата: „Ангел Джамбазки е доброволец във ВМА от 21 дни, но вашата медия пропусна да отбележи това. […] Някои предпочитат да го изкарат лош. Не, той защитава собствеността. Не е хулиган. Ангел е добро момче, което помага на хората и винаги го е правил, но защитава собственост на организацията, на която е заместник-председател.“

Според правозащитния адвокат Михаил Екимджиев хвърлянето на бомбички срещу протестиращи, и то в присъствието на полицаи, не е „неизбежна отбрана“, а „хулиганство, извършено с особен цинизъм и дързост“. „Aз cъм дълбoĸo pecпeĸтиpaн oт фaĸтa, чe г-н Джaмбaзĸи e yчил 10 гoдини пpaвo, зa дa избeгнe ĸaзapмaтa, нo oт oбяcнeниeтo мy в интepвюто пpeд Xeĸимян cи дaдox cмeтĸa, чe нaй-вepoятнo нe e внимaвaл, ĸoгaтo e пpeпoдaвaн инcтитyтът нa нeизбeжнaтa oтбpaнa“, иронично отбеляза той.

В интерпретациите на ръководителите на партията на инцидента с Джамбазки е концентрирано отношението на ВМРО към „неизбежната отбрана“, в което

не се прави разлика между човешки живот, жилище и частна собственост. Нито между отбрана и нападение.

Действията на евродепутата в онази вечер са опасни – и за протестиращите, и за присъстващите полицаи. Хвърлянето на горящи предмети и пиратки може сериозно да нарани, ако не и да убие някого.

В същото време липсата на институционална реакция показва различния аршин, с който властта мери действията на „свои“ и „чужди“. В началото на септември например полицията премахна палатковите лагери на протестиращите с аргумента, че в тях има взривни устройства, доказателства за каквито така и не се появиха. По времето на протестите също бяха арестувани много хора, за които няма данни да са проявили насилие. А някой може да хвърля пиратки от прозореца върху цивилни граждани и органи на реда и да му се размине. Защото се казва Ангел Джамбазки.

Рециклирането на идеята за разширяването на статута на неизбежната отбрана също е опасно, а не само противоправно.

Приемането му може да даде картбланш за саморазправа с всички, които не са „от нашите“. Не само роми, рецидивисти или наркозависими, а например и протестиращи. Или социални работници, опитващи се да си вършат работа. Или ЛГБТИ хора, фактът за чието съществуване се смята от някого за „заплаха“, от която той да се „отбранява“. Или всеки от нас.

Ясно е, че законопроектът за неизбежната отбрана е кризисен пиар и че не покрива елементарни правни норми. Ала риск той да бъде приет на второ четене все пак съществува. Защото поне за едно нещо военният министър Каракачанов е прав: България не е правова държава.

Заглавна снимка: Кадър от участието на Ангел Джамбазки в предаването „Тази сутрин“ на 20 ноември по bTV

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/lockdown-za-borisov/

Някой трябва да вземе ключа от джипа на Бойко Борисов и мобилния му телефон, оставяйки му „ефирно време“ единствено за онлайн заседанията на Министерския и Европейския съвети. Локдаун за Борисов. Във войната срещу коронавируса той не е генерал, а тилов плъх. Единствената война, която води, е за опазването на собствената си кожа в политиката.

Поради тази причина Борисов ходи не на „инспекции“ в болници (визитата в „Пирогов“ не я броим), а на безсмислени обиколки из страната – от серията „трудови“ делници на премиера. Гневът на хората от загуба на близки, острият дефицит на елементарни изделия като мобилни кислородни бутилки, на изолационни носилки, апарати за обдишване, дори на асансьори в болниците

липсват в клипчетата на Борисов.

Защото той прави предизборна кампания, а пропагандата, която кънти от групата прислужващи му медии, се опитва да направи от трагедията подвиг. Безкритичното цитиране на всичко, което избълва Бойко Борисов във Facebook или от пън в гората, напомня силно на религиозния тип комуникация. А той продължава с визуализацията на „успехите“ – кран, път, пристанище, товари, газопроводи.

Отговорът е прост – принцип на пропагандата, обясняват изследователи, е, че степента на доверие към визуалната комуникация е в пъти по-висока от тази към вербалната – на принципа „по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш“. В случая с Борисов и виждаме, и чуваме по сто пъти поради хоровата транслация.

Среден пръст

Какво е това? Това е среден пръст към всички нас, които сме на фронта. Лекари, медицински сестри, обикновени граждани, учители, социални работници – всички, които нямаме запазени места в болница „Лозенец“ и Военномедицинската академия. Борисов демонстрира фалшиво благополучие – например как българското производство расте, докато Европа и светът са в криза. А в страната с най-къс живот в ЕС, първа по смъртност в света и в черната тройка на най-много починали от COVID-19 в Общността, премиерът и лидер на ГЕРБ показва магистрали на здравния министър и шефа на „Пирогов“, респективно на гражданите – в разгара на пандемията.

Асфалтопитек, както го нарисува карикатуристът Чавдар Николов.

Медийните отпечатъци на ГЕРБ се опитват да внушат, че големи проблеми в мерките срещу коронавируса няма – здравната система има затруднения, но те са логистични; големият брой болни идва от високия индекс на заразяване на COVID-19; хората са недисциплинирани и не спазват мерките. С изключение на държавния здравен инспектор Ангел Кунчев, за високата смъртност не говори никой от властта – нито министърът на здравеопазването (който явно е минал ускорен курс за герберизация), нито премиерът.

За бедност и смъртност Борисов никога не говори.

Развалят му нимба на генерал-спасител-благодетел-кумир-строител-мислещ-за-народа. „Опонентите ни обвиняват, че пропуснахме време през лятото. Докато те само говориха, ние работихме.“ Из словоизлияние на Бойко Борисов във Facebook. Обвинителният уклон присъства в словесността му отдавна. „Когато са правили „Белене“ и „Цанков камък“ и са изтичали пари, вие защо сте мълчали? Къде бяхте през тези години?!“, запита през 2010 г. Борисов протестиращите лекари.

Това е все едно да кажеш, че по времето на социализма хлябът и олиото са били по-евтини. Формално е истина, в действителност – лъжливо пропагандно внушение. Работата на управляващите е да работят, като вземат решения в името на публичното благо. Работата на опозицията е да критикува и да предлага алтернативни решения, тъй като не управлява.

Какво следва

В последните години свикнахме с Facebook визуализациите на Борисов, забавлявахме се с тях, присмивахме им се като на ерзацполитика. Но във времената на пандемия тази технология на героизацията е не просто неуместна – нагла и безочлива е. Тя е признак на алиенацията на Борисов от проблемите, с които не може да се справи, не е победа над страха и тревогите от хаоса в здравната система, завладели обществото.

Приоритет за всички управляващи, независимо в коя точка на света, трябва да е здравето на хората. Уж и в България е така, но на практика министър-председателят неглижира тази тема. Връх вземат парите за едно или друго съсловие – полицаи, медици, пенсионери, социално слаби, не и адекватни мерки за предпазване, ефективно лечение. Така е, защото в действителност политикът Борисов не съществува, Борисов е продукт на (платена) медийна любов и пропагандни техники, също като телевизионната реклама – ако не го чуваме и виждаме, просто не съществува.

И ако лидерът на ГЕРБ е започнал вече кампанията за избори,

от тези, които се разграничават от него и стила му на управление, очакваме повече.

Очакваме план за излизане от кризата, прогноза как ще изглежда българската COVID икономика в контекста на глобалната и колко ще струват на данъкоплатците мерките – и неизбежните реформи. Ситуацията е извънредна, следователно кандидатите за власт следва да известят по-рано за намеренията си, за да прецени обществото капацитета им.

Известни са ни исканията в референдума, който екипът на Слави Трифонов инициира – не е известно какви възгледи имат за всичко останало извън избирателната система. Наясно сме какви са принципите на „Демократична България“ и как ще процедира със съдебната система, но да си кажат за образованието, здравеопазването и COVID икономиката. Няма нужда да питаме Мая Манолова, тя е подгласник. Може би „Отровното трио“, тъй като ще заявят участие в политиката.

Извинения от типа на Бойко Борисов за наследството на „обрания бостан“ не се приемат. Този филм вече сме го гледали.

Всъщност гледали сме всички „филми“ в трите мандата на Борисов – макар да се позовава на „учебниците на КГБ“, по които действат срещу него, той много добре е усвоил всичките седем принципа на пропагандата и манипулацията, изведени от американския Институт за анализ на пропагандата. Лесно ще ги разпознаете:

1. Bandwagon (принципът на групата) – всички така правят, защо не и ти.

2. Card stacking (подреждане на карти) – използване само на тези факти и подробности, изгодни на пропагандатора. Ако не сте запознати с темата, няма да откриете лъжата.

3. Glittering generalities (бляскави общи приказки) – лозунгите са чудесен пример и други такива фрази, които се одобряват безкритично от аудиторията и предизвикват положителни емоции заради използвани в тях изразни средства. Добър пример са политическите речи, в които се чертае светло бъдеще.

4. Name-calling – една идея се „опакова“ с етикет, който предизвиква негативна реакция, без хората да са запознати с доказателствата за това.

5. Plain folk – eдин от нас, илюзията, че се числи към „обикновените хора“. Този трик Борисов владее особено добре с говор, жестове, поведение (помните: „филията с мас“, „аз съм прост – вие сте прости, затова се разбираме“ и пр.). Американските президенти го правят по друг начин – ядат бургери в „Макдоналдс“, цепят дърва и пр.

6. Testimonials (препоръки) – цитират се известни хора (политически лидери, знаменитости и др.), които изразяват одобрение или неодобрение за дадена идея или проект. Борисов обича да споменава как България е била хвалена – например за мерките срещу COVID-19 през пролетта, или как Доналд Туск му е пожелал успех на „редовните избори“ (макар Туск да не е пожелавал точно това) и пр.

7. Transfer (прехвърляне) – прехвърлят се създадени вече положителни нагласи, като уважение, авторитет, към това, което пропагандаторът иска да одобрим.

Виждате, Борисов е академик по пропаганда. Докато всички ние сме в (българския) казан, Борисов е в джипката. Време е да сменим местата.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.