Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/
Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?
На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.
Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“
В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа част, втора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които
премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането
на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.
Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.
В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.
Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.
Мистификациите около случая „Бююк“
Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.
Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,
които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.
Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.
И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той
да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.
Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:
Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.
Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.
Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.
След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.
Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана
публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.
По тези теми българските власти не са особено разговорчиви
Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.
според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).
При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?
Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс
В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.
Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.
Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.
Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това
има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?
Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.
Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:
„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“
Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.
Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.
Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за
сериозни политически зависимости.
В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.
Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че
подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.
В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.
Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.
Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,
пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.
В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.
Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.
Този случай показва, че
недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.
ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.
Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.
Заглавна снимка: © Светла Енчева
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
.jpg){kind=link}