Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/greshniyat-vupros-za-oligarsite/

Един ден си олигарх, а на следващия вече не си. Не защото си осъден. Не защото си изгубил богатството си. А защото държавата е решила, че не отговаряш на дефиницията в закона. Така е в Украйна. В България политиците в стил „’секи сам си преценя“ решават кой е олигарх и кой не. 

А всъщност на една държава не ѝ е нужно да се бори с олигарсите. Нужно е да направи невъзможна появата им.

След 11 юли 2022 г. най-богатият човек в Украйна вече не е олигарх

Ринат Ахмедов не изгуби милиардите си, нито продаде заводите си, нито прекрати финансирането на политици. Просто се отказа от медийната си империя, като прехвърли телевизионните лицензи на държавата и закри медийния си холдинг. 

Причината беше съвсем прагматична: ако не контролира медии, той престава да е „олигарх“ по украинския закон. 

Не съм бил, не съм и няма да бъда олигарх. Аз съм най-големият предприемач, най-големият работодател и най-големият данъкоплатец в Украйна.

Ринат Ахметов

Известен и с прозвището Кръстника на Донецк, Ахметов изгуби значителна част от индустриалната си империя, след като Донбас се оказа под руски контрол. Въпреки това той – с „кариера“, стартирала от уличните банди, син на миньор и продавачка – продължава да е единственият украинец в класацията на най-богатите хора в света.

Всеки, който отговаря на три от следните четири критерия, е олигарх според украинското законодателство:

• активно участие в политиката;
• богатство над определен праг;
• собственост на предприятия с монополно/господстващо положение;
• медийно влияние.

Ако украински гражданин бъде вписан в регистъра на олигарсите, следват ограничения:

• не може да финансира партии;
• не може да участва в големи приватизационни сделки;
• висши държавни служители трябва да декларират официално срещите си с него.

Когато през септември 2021 г. президентът Володимир Зеленски подписа закона срещу олигарсите, обещанията бяха революционни. Украйна ще сложи край на ерата, в която няколко свръхбогати мъже определят политиката, медиите и икономиката. А деолигархизацията ще помогне за членството в ЕС, към което се стреми бившата съветска република. Защото една от проблемните сфери, посочени от ЕС, е именно липсата на напредък в намаляване на олигархичното влияние.

Две години след влизането на закона в сила самата Украйна спря прилагането му. Не защото е победила олигарсите, както твърди Зеленски, а защото e във война, но главното: 

стигна се до неудобния извод, че никой закон не може да замени независимите институции. 

Такива са и препоръките на Венецианската комисия в анализа ѝ на украинския закон, чието пълно наименование е Закон за предотвратяване на заплахите за националната сигурност, свързани с прекомерното влияние на лица със значителна икономическа или политическа тежест в обществения живот. Европейската комисия за демокрация чрез право, както е официалното наименование на този независим орган, не отхвърля целта на закона, а средствата. В доклада си тя препоръчва системния, а не персоналния подход. Това означава да се премахват условията, които позволяват на икономическата мощ да се превръща в политическо влияние, а не държавата да съставя списъци на олигарси.

Украинските власти трябва да предотвратят възстановяването на властта и влиянието на олигарсите след войната, като проведат по-всеобхватни и структурни реформи в съответствие с европейските стандарти. 

Според украинския закон Съветът за национална сигурност и отбрана решава кой да влиза в регистъра на олигарсите, където се планираше да попаднат поне 80 души.

Венецианската комисия предупреждава, че деолигархизацията започва не с регистър на олигарсите, а с институционални реформи. Година по-късно Германският институт за международни отношения и сигурност констатира, че войната е отслабила икономическата мощ на част от украинските олигарси, но моделът на управление не е скъсал с миналото. 

Продуктът на провалените реформи

Същественият въпрос е не дали някой е олигарх, а как институциите позволяват на икономическата мощ да се превръща в политическо влияние. Ако тази връзка не бъде прекъсната, всеки „победен“ олигарх ще бъде заменен от следващия. Така борбата с олигарсите става удобен политически лозунг вместо последователна политика на държавата. 

В България въпросът кой е олигарх, се решава по политическа целесъобразност. 

Поне двама обаче са назовани като такива в официалните документи на американската администрация за санкциите по закона „Магнитски“ – бившият хазартен бос Васил Божков и политикът и настоящ лидер на ДПС Делян Пеевски. Те са санкционирани заради онова, което обикновено правят олигарсите: значима корупция, търговия с влияние, подкупи и злоупотреба с публична власт. 

В България не е воден дебат какво е олигархията и как да се ограничи влиянието ѝ, без да се нарушат принципите на правовата държава. Тук спорът започва и свършва с въпроса кой е олигарх. През 2012 г. в интервю за „Капитал“ лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, по онова време в първия си премиерски мандат, казва, че

олигарх e богат човек, който не може да вечеря с премиера.

Грешен отговор.

В началото на Прехода думата „олигарх“ отсъстваше от политическия речник. България произвеждаше нова прослойка от богати и свръхбогати хора, натрупали капитали чрез приватизацията, банковите фалити, държавните поръчки и преразпределението на държавни активи. Но за повечето от тях се говореше като за „мутри“, „силови групировки“, „икономически групировки“, „кредитни милионери“. Самото явление предхождаше понятието.

Определението „олигарх“ навлезе в българските медии в периода на активното натрупване на капитал, около 1996–1998 г., а активно се използва от началото на този век. Но още по-рано чуждестранните анализатори започват да го употребяват за една малка група хора в разпадналия се съветски блок. След приватизацията при Борис Елцин те придобиха контрол върху природните ресурси и държавните предприятия. В ерата на Путин олигарх не означава вече само милиардер, получил богатството си чрез приватизация и близост до властта, а и човек, чието положение зависи от Кремъл. Преди Путин олигарсите имаха много по-голямо политическо влияние.

След протестите през 2013–2014 г. срещу назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС терминът окончателно се наложи и в България. Но вместо да опише модел на управление, започна да се използва като етикет. 

Българските политици зададоха грешния въпрос. Вместо „Как се появиха олигарсите?“ питат „Кой е олигарх?“. Затова и безконтролните зависимости между политика и бизнес не намаляват, а едни бизнесмени просто биват сменени с други. 

Олигарх ли е човек заради богатството си? Или заради влиянието си? Това са различни неща. Може да си милиардер без политическа власт. Можеш и да не си милиардер, но да контролираш обществени поръчки, назначения и закони чрез близостта си до властта. 

Богатството е белег на олигарха, но политическото влияние е неговата същност. 

За някои олигарси влиянието върху политиката не е достатъчно. Те пожелаха да произвеждат политика, вместо да си плащат за нея. Енергийният бос Христо Ковачки направи това, банкерът Цветан Василев подкрепи друг проект, Васил Божков също опита. Делян Пеевски избра различен път – вместо да създава партия, рейдва ДПС. 

Създателят и президент на „Мултигруп“ Илия Павлов например беше типичен олигарх. Неслучайно кабинетът на проф. Любен Беров се помни като правителството на „Мултигруп“, а влиянието на групировката остана силно и в кабинета на Жан Виденов, даже и при Сакскобургготски. 

Не богатството обаче поражда олигархията, а слабата държава. В анализа за Украйна на брюкселския мозъчен тръст Bruegel се стига до извода, че 

олигарсите не са продукт на самото богатство, а на закъснели и половинчати икономически реформи, които създават пазарни изкривявания и възможност за печалба заради близост до властта. 

Олигарсите не са причината за провалените реформи. Те са продуктът на провалените реформи.

Не лов на олигарси, а ремонт на институциите

Украинският закон задава въпроса „Кой е олигарх?“, а Венецианската комисия отвръща как възниква олигархията, но България още не е стигнала дотам. Тук продължаваме да спорим за имената вместо за правилата. 

Най-лесният начин да симулираш битка с олигархията е да обявиш война на олигарсите. Най-трудният е да ремонтираш институциите и да промениш средата, която ги създава. Българската политика почти винаги избира първото. 

Още като президент Румен Радев и други преди него превърнаха „разграждането на олигархичния модел“ в една от най-често повтаряните политически мантри. Но олигархичният модел не се разгражда с лозунги. Разграждат го институции. 

Ако следваме препоръките на Венецианската комисия, това би означавало независимо правосъдие, конкурентни пазари вместо монополи и картели, по-малко корупция в обществените поръчки, силни регулатори, ефективни антикорупционни органи и мерки срещу прането на пари. Макар и да не са изминали 100 дни от работата на новото управляващо мнозинство, засега виждаме друго – медиен пукот, никакви структурни промени, назначения като при „Борисов–Пеевски“. Смелост за реформи няма. 

Генезисът на олигархията в България е различен от украинския. В Украйна тя се ражда от разпадането на съветската индустрия и приватизацията на огромни производствени комплекси. Българската олигархия няма свои Ахметов или Виктор Пинчук, зет на бившия украински президент Кучма. Ако украинският олигарх печели политическо влияние чрез индустриалната си мощ, българският често натрупва икономическа сила чрез близост с политици, които осигуряват достъп до публичен ресурс, европейски фондове и приватизационни сделки. 

Българската олигархия се проявява като мрежа от политически и съдебни покровителства и регулаторни зависимости. Тя прозира зад изискванията към всяка голяма обществена поръчка, зад картелите в различни сектори на икономиката, зад кадровите решения на Висшия съдебен съвет.

Докато политиците спорят кой е олигарх, олигархията няма проблем. Проблемът ѝ започва едва когато държавата започне да променя правилата вместо имената.