So I was thinking rc7 might end up larger than usual due to travel
hitting rc6, but it doesn’t really seem to have happened.
Yeah, maybe it’s marginally bigger than the historical average for
this time of the release cycle, but it definitely isn’t some
outlier, and it looks fairly normal. Which is all good, and makes
me think that the final release will happen right on schedule next
weekend, unless something unexpected happens. Knock wood.
We’re really excited for what we’ll be announcing this year and hope to surprise and delight all of you over the course of the week with the products and features we believe live up to our mission of helping build a better Internet.
Founders’ letter
While this will be our 12th Birthday Week of product announcements, for the lasttwo years, as the cofounders of the company, we’ve also taken this time as an opportunity to write a letter publicly reflecting on the previous year and what’s on our minds as we go into the year ahead.
Since our last birthday, it’s been a tale of two halves of a very different year. At the end of 2021 and into the first two months of 2022, COVID infection rates were falling globally, effective vaccines were getting rolled out, and the world seemed to be returning to a sense of pre-pandemic normalcy.
Internally, we were starting to meet again in person with colleagues and customers. We’d weathered an unprecedented increase in traffic across our network caused by the pandemic and, with a few bumps along the way, used the challenges we’d faced through that time to rebuild our architecture to be more stable and reliable for the long term. We both felt optimistic for the future.
Russia’s invasion of Ukraine
Then, on February 24, Russia invaded Ukraine. While we were fortunate to not have team members working from Russia, Ukraine, or Belarus, we have many employees with families in the region and six offices within a train ride of the front lines. We watched in real time as Internet traffic patterns across Ukraine shifted, a disturbing reflection of what was happening on the ground as cities were bombed and families fled.
At the same time, Russia ratcheted up their efforts to censor their country’s Internet of all non-Russia media. While we had seen some Internet restrictions in Russia over the years, historically Russian citizens were generally able to freely access nearly any resources online. The dramatically increased censorship marked an extreme change in policy and the first time a country of any scale had tried to go from a generally open Internet to one that was fully censored.
Glimmers of hope
But, even as the war continues to rage, there is reason for optimism. In spite of a significant increase in censorship inside Russia, physical links to the rest of the world being cut in Ukraine, cyber attacks targeting Ukrainian infrastructure, and Russian forces actively rerouting BGP in invaded regions, by and large the Internet has continued to flow. As John Gilmore once famously said: “The Internet sees censorship as damage and routes around it.”
The private sector and governments around the world came together to help support Ukraine and render Russian cyberattacks largely moot. Our team provided our services for free to government, financial services, media, and civil society organizations that came under cyber attack, ensuring they stayed online. As the physical Internet links were severed in the country, our network teams worked to route traffic through every possible path to ensure not only could news from outside Ukraine get in but, equally importantly, pictures and news of the war could get out.
Those pictures and news of what is happening inside Ukraine continue to galvanize support. The Ukrainian government continues to function in spite of withering cyber attacks. Voices inside Russia pushing back against the regime are increasingly being heard. And ordinary Russian citizens have increasingly turned to services like Cloudflare’s 1.1.1.1 App to see uncensored news, in record numbers.
Our efforts to keep the Internet on in Russia led the Putin regime to officially sanction one of us (Matthew) — a sign we took that we were making a positive impact. Today we estimate approximately 5% of all households in the country are continuing to access the uncensored Internet using our 1.1.1.1 App, and that number continues to grow.
The Internet’s current battleground
2022 was not the first year in which the Internet became a battleground, but to us, it does feel like a turning point. In the last twelve months, we’ve seen more countries shut down Internet access than in any previous year. Sometimes this is just a misguided and ineffectual effort to keep students from cheating on national exams. Unfortunately, increasingly, it’s about repressive regimes attempting to assert control.
And these efforts to reign in the Internet are unfortunately not limited to Iran and Russia. Even in the liberal, democratic corners of Western Europe, incidents in which court ordered blocking at the infrastructure layer resulting in massive overblocking spiked dramatically over the last year. Those cases will set a dangerous precedent that a single court in a single country can block access to wide swaths of the Internet.
While it may seem ok to Austrians for an Austrian court to enforce Austrian values for an issue within Austria, if any country’s courts can block content at the core Internet infrastructure level even when it results in the blocking of unrelated sites then it will have a global impact. And, inherently, it will open the door for Afghanistan, Albania, Algeria, Andorra, Angola, Antigua, Argentina, Armenia, Australia, and Azerbaijan to do the same. And that’s just the countries that start with the letter A. If these precedents are upheld then the Internet risks falling to the lowest common denominator of what’s globally acceptable.
An old threat to permissionless innovation
The magic of the early Internet was that it was permissionless. Cloudflare was founded to counter an old and very different threat to that magic than we face today. Early in Cloudflare’s history, we used to get asked who we were competing against. We have never thought the answer was Akamai or EdgeCast. While, from a business perspective, we always thought of our business as replacing the vast catalog of Cisco’s hardware boxes with scalable services, that transition seemed inevitable. Instead, the existential competitor we faced was a threat to the permissionless Internet itself: Facebook.
If you find your eyebrow raised as you read that, know you’re not alone. It was the universal reaction we’d get whenever we said that back in 2010, and it remains the universal reaction we get when we say it today. But it has always rung true. In 2010, when Cloudflare launched, it was getting so difficult to be online — between spam, hackers, DDoS, reliability, and performance issues — that many people, organizations, and businesses gave up on the web and sought a safe space in Facebook’s walled garden.
If the challenges of being online weren’t solved in some other way, there was real risk that Facebook would, effectively, become the Internet. The magic of the Internet was that anyone with an idea could put it online and, if it resonated, thrive without having to pass through a gatekeeper. It seemed wrong to us that if those trends continued you’d have to effectively get Facebook’s permission just be online. Preserving the permissionless Internet was a big part of what motivated us to start Cloudflare.
So we set out to help solve the problems of cyberattacks, outages, and other performance challenges making sure that the Internet we believed in could continue to thrive. We built a global network able to mitigate the largest DDoS attacks easily, and to make anything connected to the Internet faster, more secure, and more reliable. We created tools to make it easy for developers to build and maintain new platforms, with the ability to deploy serverless code in an instant across the globe. We developed new ways for our customers to protect their internal systems from attack with Zero Trust services. And we made it all as widely available as possible, constantly striving to provide accessible tools not only to the Fortune 1000 but also to the small businesses, nonprofits, and developers with ideas about how to build something new, creative, and good for the world.
It’s not dissimilar to the story of another disruptive tech company that began a few years before we did. Shopify has been a long time Cloudflare customer using a number of our services, including our Workers developer platform. Their unofficial rallying cry of “arming the rebels” has always resonated with us.
In many ways, Shopify is to Amazon.com as Cloudflare is to Facebook. Both of the former providing the key infrastructure you need to innovate and then getting out of your way, both of the latter building a walled garden from which they can ultimately extract maximum rents.
A New Hope
Shopify framing their customers as the rebels taking on the Empire of Amazon is, of course, a reference to Star Wars and so it may not be surprising that we often talk internally about the Star Wars movies as a metaphor for the history of the Internet: past, present, and maybe future.
The first movie, Episode IV, was titled “A New Hope.” The plot of that movie feels a lot like how the world experienced the Internet for the 40 years prior to 2016. There was this magical thing called the Force, and it was controlled by these incredible people called Jedi. Except instead of the Force it was the Internet and instead of Jedi it was programmers and network engineers.
It’s easy to forget that it’s the stuff of not-too-long-ago science fiction that you could have a device in your pocket that could access the sum of all human knowledge. And yet, there are now more smartphones in active use than humans on Earth. Neither of us feel all that old, yet we both grew up in a time when if you had an opinion and wanted to get it out to a broad audience you had to write it up, send it in as a letter to the editor, and hope that it would get published.
Today in the world of Twitter and TikTok that is almost unimaginably quaint. The Internet blew that all up, just as Luke blew up the Death Star, and it’s hard to overstate how much that disrupted every traditional source of power and control.
The Empire Strikes Back
But after Episode IV came Episode V: “The Empire Strikes Back.” And make no mistake, the traditional centers of control are working hard to find ways to control the Internet. While we think the shift came somewhere around 2016, it feels like in 2022 the Empire has discovered the rebel base on Hoth and the AT-ATs are closing in.
Episode V is a pretty dark movie. Spoiler alert for the small percentage of you who may not have seen it, but the hero realizes his mortal enemy is his father, loses his hand, his rogue friend is encased in carbonite, and the girl he likes sold into slug slavery shortly after she declares her love for not him but the about-to-be-carbonite-encased friend. But it’s also the best movie because the stakes are so high.
The stakes are high for the Internet too, and we believe it’s important for us to engage on the hard technology and policy issues. The next several years will be challenging as we rebuild the legacy protocols of the Internet to be more private and secure by design, so they can accommodate what the Internet has become, and wrestle with hard policy issues around respecting local laws and norms on a network that is inherently global. The team at Cloudflare comes to work every day appreciating the challenges and importance of what we need to help do to live up to our mission.
Helping build a better Internet
Our mission is to help build a better Internet, and we are proud that more than 20% of the web and 30% of the Fortune 1,000 relies on Cloudflare to be fast, reliable, secure, efficient, and private for whatever they are doing online. Throughout the year we have Innovation Weeks usually dedicated to new products to sell to our customers. But, during our Birthday Week, we give back with products and initiatives that aren’t designed to generate revenue, but instead we provide them because they improve the fundamentals of how the Internet works.
And so this year we’ll be launching new services and partnerships to make the best security practices more affordable and bring them more easily to an increasingly mobile world. We’re helping developers access more resources they need to deliver the next generation of applications. And we’re launching privacy-preserving alternatives to widely used services because we believe a better Internet is a more private Internet.
We’re not ready to declare that it’s time for the Ewoks to start dancing, but we are proud of our continued innovation and the thoughtfulness of our team as we navigate these challenging times. Although the global economy continues to provide uncertain headwinds as we head into the new year, we are confident we have the plan and the team that will make us successful.
Thank you to our team, our customers, and our investors. Happy 12th birthday to Cloudflare. And, as always: we’re just getting started.
Център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” дава старт на Десетия международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Десетият конкурс на „Алеф” е посветен на 80-та годишнина…
Макар до финала на предизборната кампания да остана само седмица, ако не прекарвате повечко време във Facebook, може съвсем успешно и да я пропуснете. Стойностен политически дебат между опоненти на практика няма. Партийните дейци говорят основно пред своя си електорат. И сякаш всички се държат като заек на магистрала, заслепен от светлините на прииждащите автомобили. Иначе, като споменаваме Facebook, струва си да обърнете внимание на поредицата статии на Йоан Запрянов в „Капитал“, които разследват как ГЕРБ и „Възраждане“ се възползват от социалната мрежа за влияние върху гласоподавателите. В този контекст прави впечатление подходът на „Продължаваме промяната“ с кратките им видеопослания по наболели теми.
Във връзка именно с партиите и използването на дигиталните канали за комуникация по време на предизборната кампания е интервюто на Лора Филева от „Дневник“ с Горан Георгиев, експерт в програма „Сигурност“ на Центъра за изследване на демокрацията. Сред тревожните изводи от последните анализи на ЦИД е, че от осемте партии, за които се прогнозира, че ще влязат в следващия парламент, „Възраждане“ има категорично доминантно присъствие в социалните мрежи – 61% от близо 7 млн. интеракции през последните 12 месеца. Както и че в България има активни агенти на влияние, финансирани от Кремъл, които през последните десет години правят каквото си искат без никаква реакция от държавата.
В този ред на мисли е интересно какво се случва около БСП, от която отново се очаква да бъде евентуална патерица в управлението. Кампания след кампания около Столетницата не само не се ражда нищо ново, но неоплевените бурени на „автентично лявата“ задушават цялото лявоцентристко политическо пространство. Според Емилия Милчева „Позитано“ 20 е толкова далеч от корените и проблемите на електората си, че опортюнизмът е единствената идеология, която ръководството на партията е в състояние да припознае и прегърне. Прочетете коментара ѝ, озаглавен „Лозето на социалистите не ще Станишев, а мотика“.
В Близкия изток никога не е спокойно. През седмицата протестите в Иран се ожесточиха до преки стълкновения със силите на реда. Многохилядните демонстрации започнаха на 16 септември, след като 22-годишната кюрдистанка Махса Амини, задържана от полицията за неправилно носене на хиджаб, почина в ареста. Има десетки загинали, но хората продължават повече от седмица да са по улиците в защита на базовите си права. Особено смели са иранските жени, които протестират срещу религиозните догми, захвърляйки хиджабите си и режейки косите си. Властите в Иран спряха достъпа до интернет в опит да заглушат социалните мрежи, в които протестиращите организират съпротивата си.
Влиянието на Иран в региона е значително и няма как да не присъства и в разговора, посветен на Ирак, между нашия близкоизточен анализатор Мирослав Зафиров и д-р Инна Рудолф, която е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и дългогодишен наблюдател на проблемите в Ирак. Да прочетете на български такова експертно интервю е изключително рядка възможност у нас, затова не пропускайте този материал.
Иначе, разбира се, че международната тема номер едно е войната в Украйна.
Това, което е станало в Изюм, не е никаква „втора Буча“. Това е втори сталинизъм или второ Гестапо. Само на тези места са извършвани изтезанията, приложени към украинските цивилни в Изюм в наши дни.
На този фон от събития и новини е напълно нормално да имаме потребност от учебник по човещина. Такъв според Стефан Иванов може да бъде романът „Живи“ от китайския писател Ю Хуа, преведен на български от Стефан Русинов. „Отдавна не бях чел такава съвременна проза. Едновременно сурова и брутална, но пропита със съчувствие, красота и любов. И пронизана от изкупление“, пише Стефан Иванов в новата си препоръка от рубриката ни „ На второ четене“, която рецензия сама по себе си е много емоционална, по човешки топла и много докосваща.
Наскоро приключи юбилейното издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ и Зорница Христова ни предлага кратък обзор на посетените от нея пиеси в рамките на фестивала. Кукленият театър може да използва каквито си иска изразни средства, да се играе в зала или на улицата, с „петрушки“, марионетки, предмети от ежедневието, сенки и дори… без кукли. И в този смисъл е едно от изкуствата с най-висок потенциал да изненадва ума, смята Зорница.
Накрая някак не ми се иска да пропуснете един филм, който – да, разбира се, че е обвързан с предизборната кампания на „Продължаваме промяната“, но всъщност общественият интерес към този скандал би следвало да е с размери далеч извън рамките на която и да е кампания. Затова е задължително да го гледате, независимо на коя политическа партия симпатизирате.
Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.
Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?
Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.
Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.
Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.
Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр?
Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.
Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.
Имам Муса ас Садр изчезва през 1979 г. в Либия по време на официално посещение по покана на Муамар Кадафи, а имам Мухаммад ас Махди – през IХ век в град Самара, днешен Ирак. Според шиитската традиция имам Ас Махди се намира в т.нар. скриване, което ще продължи до Деня на страшния съд – б.р.
За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.
Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?
Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.
Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.
Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил…
Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.
Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.
По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.
Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна?
Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.
За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.
Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.
Кукленият театър е общително изкуство. Публика от деца и възрастни (като придружители или сами по себе си), в зала или без зала (може пък да ви пресрещне в естеството си на уличен театър), с каквито си ще изразни средства – от класическите „петрушки“, през марионетки, костюми, преобразени предмети от ежедневието или няколко най-прости парчета материал, театър на сенките… та дори, пряко името си, и без кукли може да се играе. В този смисъл – едно от изкуствата с най-висок потенциал да изненадва ума.
Международният фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ използва този потенциал доста сериозно. В минали издания човек е можел да се порадва например на театър на сенките по Платоновата история за „топчестите хора“ (онези съвършени човеци с две глави, четири ръце и пр., отпреди разрязването ни на „половинки“), на китайски театър и какво ли не още. Панаирът има вярна публика, която чака новото му издание на всеки две години. Има защо.
Тазгодишното издание приключи съвсем скоро, на 18 септември. То беше юбилейно – Панаирът на куклите съществува вече 20 години. Достатъчно време за натрупване на опит и престиж, които да доведат тук разнообразни спектакли от разнообразни страни. В случая имаше 16 чуждестранни трупи от Франция, Канада, Испания, Италия, Гърция, Белгия, Чехия, Словения, Словакия, Германия, примесени с трупи от различни български градове. Но макар да е много интересно да видиш какво правят зад граница, далеч невинаги произходът на спектакъла означаваше нещо за качеството му.
Панаирът беше открит с „Приключенията на Доктор Дулитъл“ на режисьорката Катя Петрова, по сценография на Юлиян Табаков и музика на Христо Йоцов. Тази постановка е обърната към детската публика, като майсторството надгражда условието за разбираемост и забава, вместо да го пропуква. Тоест това е театър, на който спокойно може да отидете с дете и то да се радва, докато вие от своя страна забелязвате как са вплетени елементите на мюзикъл, прожектираните декори, как се преминава от костюми към кукли, а после към друг тип кукли и пр. Щастливото съчетание между висок вкус и способност за забавление е типично за всички замесени, а в костюмите доста личи, че животните са любима тема за рисуване на Юлиян Табаков. Фаворит ми е прасето.
„Ламята от улица Войтешка“ по Карел Чапек беше постановка на Държавен куклен театър – Габрово. Тя беше на границата с игралния театър – всъщност имаше само една кукла и тя доста бледнееше в сравнение с чудесната игра на актьорите. Самите те наподобяваха кукли, илюстрации, анимационни персонажи… Играта им разсмиваше и затрогваше, особено тази на Петър Гайдаров в главната роля на г-н Тротина от Бюрото за изгубени вещи. Може би вярното определение тук би било „драматичен театър за деца“. Вече имам втора причина да тръгна на културен туризъм към Габрово (освен че изложбите в Дома на хумора и сатирата си струва да се следят).
Канадската пиеса „Великото творение“ на La Tortue Noire обаче беше интересна само на хартия. Представиха ни алхимик, който пипа някакви книги и бърка нещо в хаванче, докато над главата му изниква миниатюрна сценография, която би трябвало да показва мислите му. Е, с това изречение може да броите, че сте гледали постановката – нямаше нищо повече, нито история, нито някаква визуална поезия. Поне да бяха отработили като хората трика с актьора в черни дрехи, скрит на заден фон. По-скоро мизансцен, отколкото театър.
В програмата имаше две постановки, тип „микротеатър“ – интересна иновация, не съм виждала нещо такова да се играе у нас. Избрах μSPUTNIK на чехите от Mir Theatre DRAMA LABEL. Всъщност най-вълнуващото беше, че в залата си само ти и актьорите – по един зрител на 15 минути, параван, процеп, кутийка, в която миниатюрните кукли се движат по определени жлебове и създават историйка. Красиво беше, но все още е само форма, черупка, в която тепърва ще се пръква орех. Моделът с театър за един зрител обаче си струва да се използва и в други форми, мисля, че там има много хляб.
Изключително съжалявам, че трябваше да изпусна „Механика на душата“ на испанците Zero en conducta. Единайсетгодишната ми заместничка сподели за разказвач, чието лице е съставено от телата на актьорите, за история между танца и кукловодството, история за съживяване и препредаване на духа.
Аз ви каня да надникнем и в други представления на трупата. И да се надяваме на следващия Панаир на куклите да дойдат пак.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
превод от китайски Стефан Русинов, изд. „Жанет 45“, 2020
Понякога изпитвам изключителни затруднения да говоря или пиша за книга, която наистина ми харесва. В такива случаи съм склонен да я препоръчам категорично и без аргументи, защото тя говори достатъчно добре сама за себе си и ми е доставила неимоверно удоволствие, което просто бих искал да споделя, и нищо повече. Такава е и книгата на Ю Хуа. За добро или за лошо, ще се наложи да съм по-детайлен.
Но първо искам да изразя благодарността си към преводача Стефан Русинов. Той е методичен, последователен и награждаван за усърдието си контрабандист на съвременна китайска литература. Един от малцината, за съжаление. Негова е отговорността да можем да четем и У Цин, Лиу Цъсин, Ма Дзиен и Мо Йен на български. Той водеше и рубриката „Китай отвътре“ в „Тоест“ за промените в страната през последните четири десетилетия, разказани през погледа на китайски писатели.
Ю Хуа има неочаквано вдъхновение за романа си. То идва, по собствените му думи, от американската фолк песен Old Black Joe. Тя е за трудностите в живота на афроамерикански роб, за смъртта на семейството му, но и за несломимата му воля за живот и светла доброта.
Когато бях с десет години по-млад от сега, се сдобих с една лентяйска професия: да събирам народни песни из селата. Цяло лято изкарах като безцелно врабче, скитайки се сред къщите и нивята, напоени със слънчеви лъчи и цикадно цвъртене.
По забележително лекомислен начин започва този потресаващ роман. Още от началото книгата тече плавно, с хумор и увлича спонтанно да бъде четена и на глас. Така е до самия ѝ край. От първите страници на книгата лъха на младежка свобода и бохемско нехайство, а живият им, земен език напомня на естествено опияняващата и сочна свежест на Радичков и почудата му от разнообразието на природата и хорските дела.
Събирачът на песни скоро се натъква на Фу-Гуей, чиято житейска история изслушва от началото до края. Фу-Гуей разказва за лъкатушенията, които е преживял и понесъл на гърба си. Той израства като наследник на богат земевладелец, докато чудовищните исторически събития, причинени от Китайската революция, променят фундаментално тъканта на обществото. Контрастът между предреволюционния му статус на егоистичен богат безделник, буквално носен на раменете на проститутка, докато армията приближава селото му, и следреволюционния му статус на преследван селянин е рязък. Той постепенно се превръща в добър и предан съпруг и баща, чиято мисия е да запази живи себе си и семейството си. Неслучайно наричат тази творба на Ю Хуа „китайската книга на Йов“.
Романът описва поредица от трагедии на фона на период, определил посоката на развитие на Китай до ден днешен. Това позволява на читателите да видят жестокостта на войната, култа към личността и обожествяването на политическите фигури, мисли и движения. Вижда се и катастрофалният провал на иновативните идеологически, земеделски и промишлени реформи, довели до неописуем масов глад, болка, страдание и смърт. В такива преломни времена, когато властта своеволно проиграва съдбата и живота на населението на една огромна страна, т.нар. обикновени хора като Фу-Гуей са най-големите жертви.
Изумителното в книгата е, че Фу-Гуей не се изживява като жертва – не, по никакъв начин. Той проявява радикален стоицизъм, сила и смирение и въпреки трагичната си съдба продължава пътя си с изумителна воля за живот. Фу-Гуей живее на инат. Въпреки всичко, което му се случва, и всички, които надживява, той е решен да посрещне финала на историята си в мир и спокойствие. С достойнството и хумора на препатилия.
Отдавна не бях чел такава съвременна проза. Едновременно сурова и брутална, но пропита със съчувствие, красота и любов. И пронизана от изкупление. Романът с лекота можеше да бъде едностранна морализаторска история, но без усилие чупи калъпа на предвидимото, на клишето. Писателят е напълно честен, когато споделя: „В момента сякаш съм по-наясно от всякога защо пиша – старая се да доближа истината.“ И го постига в този малък шедьовър, побрал епична история в рамките на само двеста страници.
Ю Хуа също има интересна лична история. Родителите му са лекари, домът им гледа към моргата и той често вижда и чува скърбящи хора. След гимназията учи стоматология и пет години е зъболекар. Установява, че това не му подхожда особено. Както той казва в интервю от 2003 г., „вътрешността на устата е едно от най-грозните зрелища на света“. Решен е да описва други зрелища и да стане писател.
По времето на Културната революция и хунвейбините хората са насърчавани да бъдат доносници и да изобличават онези, за които смятат, че са се отклонили от социалистическия път. Стените по градовете са покрити с лозунги и обвинения. Тъй като почти няма достъп до книги, тези четива са едни от първите допири на Ю Хуа с литература. „Спомням си, че носех чантата си с книги на път за вкъщи от училище и четях всеки плакат, докато вървях – казва той в същото интервю. – Не се интересувах от революционните лозунги. Интересувах се от историите.“
Ю Хуа често се притеснява, че ще види името на баща си в някой публичен донос. Страхът му е бил основателен, защото един ден баща му бил наречен „предрешил се хазяин“ и „капиталистически проводник“. Обвиненията произтичат от родовата история на Ю Хуа. Семейството на дядо му е притежавало много земя. Но дядо му – „мързеливец и гуляйджия“, както го нарича писателят – разпродава имотите малко по малко, за да плати за екстравагантния си начин на живот, докато през 1949 г. пропилява всичко и губи статуса си. За щастие, нищо освен публично посрамване не застига бащата на Ю Хуа и няма други последствия за него или семейството му.
Тази история стои в основата на „Живи“, но е изведена до нивото на притча и мит, в който последните са първи. Разказът, макар и наситен с детайли от китайското всекидневие, история и култура, е универсален. Ю Хуа е писател от категорията на Чехов, Тони Морисън и В. С. Найпол.
Докато четях, на няколко пъти се сещах за дядо ми от Котел и приживе заделените от него пари за погребение. Някак не се изненадах, когато това присъстваше и в „Живи“. Сетих се и за стихотворение на Марин Бодаков:
Кой знае
Наруших неприкосновения запас, достатъчен за скромно погребение (а вкъщи сме поне чeтирима), и наистина не знам какво означава това: може би знак за триумфираща бедност или предчувствие за вечен живот…
Ако някой все още се чуди каква му е не само Хекуба, но и Ю Хуа, или защо му е да чете китайски роман, ще го кажа кратко – това е учебник по човещина. Такaва е и филмовата адаптация на Джан И-моу, спечелила „Гран При“ на фестивала в Кан през 1994 г.
Във време, белязано от война, недостиг на хуманност и преизобилие от бруталност и лъжа, такова писане е противоотрова. С такива книги добротата може да си осигури ако не вечен, то поне достатъчно дълъг живот. Не само на хартия.
Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Георги Калев, изд. „Жанет 45“) и снимка на Ben Moreland / Unsplash
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
