Tag Archives: интервю

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 

Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Писането е тревожен процес. Разговор с авторките на „Вайръл стихове за секс и драма“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/sexidrama-interview/

„Вайръл стихове за секс и драма“ е Facebook страница, създадена през март т.г. На пръв поглед в нея се вижда свободна и иронична поезия, писана от Антония и Цветелина – две жени, които чупят клишета, прекрачват граници и нарушават табута в литературата с подръчни средства, като осъзнат хумор, целенасочена липса на автоцензура и последователна пародия на западни и български образци на най-масовата, лека и четена поезия. На второ четене те безсрамно разширяват полето и освежават литературната реалност с непринудената си, но игрива и честна поетична позиция, в която дълбочината изскача на повърхността, без да забравя сериозността си.

Как решихте да започнете тази Facebook страница?

Антония: Хем спонтанно, хем не точно. От много време си мислехме, че трябва да направим нещо заедно, и един ден след работа аз просто я създадох за десет минути и почнахме.

Цветелина: Да, идеята е сравнително стара, но създаването на страницата стана бързо, без много мислене, в условия на извънредно положение.

А: Баш в началото на кризата, да.

А отдавна ли се познавате?

А: Отдавна, отдавна, колко да е отдавна – от 2017-та.

Ц: От драматичната пролет на 2017 г.

А: Драмата ни събра, сексът дойде после.

И двете работите в медии – поезията противоотрова ли им е?

А: Аз в момента не работя в медия, но съм работила в медия. Поезията може да се нарече противоотрова не само за медии, предполагам.

Ц: Може да се каже, че е – в смисъла на противодействие срещу реалността. Доколкото медиите отразяват реалността, разбира се.

А: Рядко, един вид, но да. Поезията може би повече я отразява.

Според вас има ли връзка между автентичност, всекидневие и литература – и каква е тя?

А: За мен литературата е нещо, което се ражда във и от живота, то не е нещо отделно от него. Това са свързани неща, пряко. Относно автентичността мога да добавя, че колкото и да се злоупотребява с тази дума напоследък и да е тренди да си напънато автентичен, тя също е нещо важно – поне в това, което аз пиша. Което по никакъв начин не пречи на въображението, напротив.

Ц: Има връзка, да. Независимо дали литературата изглежда изцяло като измислен свят, роден от нечия фантазия, както е в големите произведения на Кинг, Мартин, Роулинг, Толкин и т.н., дали разказва измислена история, която звучи достоверно спрямо реалността, или говори за ежедневните проблеми на героя, автентичността е онова, което я прави разбираема за читателите и в този смисъл я превръща в проводник на мисли, чувства, страхове и прочее. Когато е автентична, литературата е жива, тя разговаря, има диалог между автор и читател – и то диалог, неподвластен на дреболии като времето и смъртта.

А: Значи, онзи ден обяснявах точно това на една приятелка, че когато пишеш автентично, то стига до хората, ако се напъваш – по-малко може би. Под напъваш имам предвид да се опитваш да пренебрегнеш себе си, да се скриеш зад написаното, да си друг. Според мен има много хора, които много искат да пишат, ама нямат смелост. В писането се иска смелост и уязвимост.

Ц: Има и такива, които искат да пишат и имат смелост, но пък нямат какво да кажат. Сори, кофти е, ама…

А: Да, обаче за мен смелостта е поне 50% някъде от цялото нещо. Има суперталантливи хора, дето цял живот си мълчат. Много е тъжно, както е тъжно и обратното, разбира се. Не мога да преценя кое повече в момента.

Ц: Тя, смелостта, е поне 50% и от това да живееш в някакво относително спокойно състояние.

А: Или изобщо.

Какво ви дава страницата? А отнема ли ви нещо?

А: На мене за момента основно ми дава. Дава ми терапия може би, на първо място, дава ми любов и ми дава да пиша всеки ден, и така да си променям и развивам писането. Дава ми да експериментирам също така, да казвам неща, които смятам за истина, и те да достигат до хора, които смятат същото, и вероятно още други неща. Взема ми може би донякъде от спокойствието, то е надценена на моменти ценност, мисля. А и какво писане със спокойствие – някак си не вървят, писането е тревожен процес. Не знам дали има суперспокоен пишещ човек… Сигурно, то какво ли няма вече.

Ц: На мен не ми отнема нищо. Дава ми стимул – като получа позив за стих, да изтичам до лаптопа или да се пресегна към тефтера/телефона и да го запиша, за да не оттече в канала на несъзнаваното, откъдето после няма излизане (или има, но под формата на невротичен симптом). Споделянето е лечение, а ако има едно предимство на творчеството в социалните медии, то е непосредствената връзка с читателите. Естествено, това понякога е и минус, например когато напишеш прекрасен прочувствен стих за „тъмната нощ на душата ти“ и някой те диагностицира отдолу по МКБ.

Как бихте описали свободата през настоящата година?

А: Ами аз за пореден път се убедих, че свободата има малко общо с физическото придвижване, въпреки че, когато то е външно ограничено, може и да си полудееш. Не е хубаво някой да ти забранява да се движиш. Но пък когато никой не ми забранява, нямам против да си седя в нас. Страницата ми даде свобода, когато бях затворена у нас пролетта. Мога да кажа, че пътувах много от балкона, кухнята и хола си.

Ц: В ежедневен и битов план: като новооткрита ценност. Твърде много време е минало от „свобода или смърт“ и у нас свободата е станала някаква ефимерна дума от героичното минало, сложена на една плоскост с шевиците и калпаците. Пандемията може би ни даде възможност да преразгледаме мястото на свободата в ценностната ни система. Ако не можеш да излезеш от вкъщи, за чий ти е да носиш скъпи дрехи, да речем? Това беше добро пренареждане.

Какво ви липсва – като читатели и наблюдатели – в българската литература?

А: Аз не съм чела скоро много българска литература, като изключим Здравка Евтимова, Георги Господинов, примерно, и Теодора Димова с нейния брилянтен роман „Поразените“, който препоръчвам на всички свободни граждани да прочетат – има връзка и с протестите някак си. Имам да наваксвам с литературата може би, за поезия не знам. Смятам, че е добре един пишещ човек да се фокусира основно върху това, което той пише – без да губи представа за средата и за хубавите текстове на други автори, но понякога прекаленото четене около писане може да ти повлияе по не особено творчески начин.

Иначе ми липсват повече хора, които да познават добре българския език, но това е и във, и извън литературата. Сетих се, че наскоро четох и неща от сборника с разкази на Ангел Иванов „Техническа проверка“ и ми харесаха искрено, там я има тази автентичност, за която говорихме. Както и в интерес на истината смятам, че Николаос Цитиридис е написал наистина смешна книга – „За вафлите и хората“, понеже и темата с медиите засегнахме… разбира се, зависи колко широко ти е чувството за хумор. А относно липсите се сетих, че ми липсва говоренето за литература като за нещо нормално и отново част от ежедневието, защото то това е и това трябва да е. Според мен. Не нещо извънредно и/или елитарно. И хумор ми липсва. Това със сигурност. Много.

Ц: Аз имам пропуски в съвременната българска литература и не ми се иска да кажа, че нещо липсва, пък то да се окаже, че просто аз не съм стигнала до него. Но това, което би ми се искало да има, е качествено фентъзи, книги с интересни сюжети, тежка философия, а защо не и някой брилянтен хорър? Има ли брилянтен български хорър?

А: България се казва.

Ц: Ама искам да има и чудовища, и кръв, и мистерия.

А: Аз ще бъда още по-честна. Сега, значи, според мен писатели и поети…

Ц: … не прекалявай…

А: … непрекъснато да се дебнат кой какво е издал и написал… Това води до комплекси, така си мисля, защото е неизбежно съревнование, което разсейва в един момент от основното – от това, което ти искаш да кажеш. А и все пак е хубаво написаното да стига до публиката, която според мен не е нужно да се ограничава в тесния кръг на пишещите хора. Но тука също да добавя – в момента има изключителен нов български рап, който за мен често е висока поезия.

Като кого?

А: Всички знаят като кого, но окей.

Жлъч?

А: Ето, примерно, вчера слушах на Атила последната песен. Жлъч няма какво да го коментираме, там е ясно.

Ц: Той е поет, да.

А: И So Called Crew изобщо. Има едно момче също така…

Стругаре?

А: … ще ви препоръчам целия му албум. F-act – това момче има страхотен албум на някъде две години, „Корени“ се казва.

Ц: А музиката става ли? Щото иначе би било яко да се напишат римите някъде, да може да ги прочете човек, без да слуша.

А: Ами да, става, то аз за цялостния продукт говоря. Аз съм бягала, примерно, на тоя албум, който споменах, и много добре върви. А относно Стругаре – там като по-млада имах резерви, ама май узрях.

Как си представяте бъдещето на Facebook страницата, как ще съхраните непосредствеността ѝ, ще издадете ли книга? Има ли рискове в редуцирането на културата до стока дори и в България?

А: Това един въпрос ли е? Добре. Значи, имайки предвид спонтанната природа на нашето писане в тая страница, предпочитам да не мисля много за бъдещето, а да действам тук и сега. Книга се надявам да има и така да съхраним нещата. Риск от редуциране на културата до стока има всеки ден, всеки час и навсякъде.

Ц: Прескачам направо на редуцирането на културата. Има риск, да, и ще се стремим да не паднем в тази яма. Макар че ако от фирма, която произвежда революционен крем против стрии, ни предложат да им посветим стих и да се снимаме с крема, ще посветим, какво да правим. Имам брутални стрии, няма как да откажа.

А: Значи, това ще мине през съвет на директорите и тогава.

Истинският философски въпрос
е кой да измие чиниите
Нищо отвлечено
Бог
истината
ходът на времето
да, разбира се,
но първо кой да измие чиниите.

Никанор Пара
(в превод на Даринка Кирчева)

Кои са вашите истински философски въпроси?

А: На мене целият живот ми е един философски въпрос. Иначе не знам наистина какво да отговоря. В главата ми е поток от мисли непрекъснато, голяма част от тях вероятно са тежко философски, но тук се връщаме в началото на разговора и аз не мисля, че философията, подобно поезията, е нещо встрани и над живота, който живеем тук и сега. Човек може да си мисли за смъртта, докато пазарува домати, да се пита какво е свободата, докато чака маршрутка, да вижда най-голямата красота от месеци в лицето на непознат на улицата, и така. Не е нужно тия неща да стават по някакъв извънреден начин, че то аман от извънредности.

Ц: Обичайните, които са си задавали и другите велики философи преди нас, нашите колеги Ницше, Киркегор, Хосе Ортега и Гасет, Буда, Декарт. Живот, смърт, самоубийство, драма, секс.

А: Цвети е секси само в две изречения. Да, то като се замислиш, надали можем тепърва с тебе, колкото и да е яка тая страница, да измислим някакъв особено оригинален философски въпрос. Те си се повтарят като цяло. Според мен това е и голяма част от проблема с родния интелектуален елит – всеки иска да е първи, а ние чисто исторически и цивилизационно сме по-скоро последни. Инджой дъ райд.

Заглавна снимка: © „Вайръл стихове за секс и драма“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/ken-liu-interview/

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.

Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.