Tag Archives: интервю

Тук ще се танцува!

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/spisanie-za-tants-interview/

Излезе вторият брой на „Списание за танц“ – годишно издание за балет, съвременен танц и пърформанс и танцова култура, публикувано от Фондация „Брейн Стор Проджект“ и Сдружение „Номад Денс Академи България“. Списанието е инициирано от фестивала „Антистатик“. Негов главен редактор е Ангелина Георгиева. Освен с нея, Марин Бодаков разговаря и с двама от редакционния съвет на списанието – Стефан А. Щерев и Ива Свещарова, а при последния въпрос се включва и Ина Дублекова, която отговаря за комуникацията на начинанието.


Да започнем така: какви са за вас границите на танца? Вашата представа за него с кои други представи се среща – а и с кои се разделя?

Ангелина Георгиева: Опитвам се да държа възприятията си отворени и да оставям на артистичната практика да определя или разширява границите на танца. В този смисъл границите на танца като че ли съществуват най-вече в предварителните представи за него.

Стефан А. Щерев: Вече мина достатъчно време от институционалното, публичното и професионалното възприемане на танца, за да можем да погледнем към „границата“. Доскоро тя беше трудно прекосима и строго охранявана, но днес танцът като че ли има свое шенгенско пространство. Свободно преминаване от една дисциплина в друга, преливане с други изкуства, резки скокове в конвенцията и разбирането за тялото и словото естетическите заемки го доказват.

Музиката и нейното влияние върху танца също не подлежат на гранична проверка. Границите все още са ментални. Представите за това какво е „днес“, са малко или много отразени в танца. Големите идеи не предполагат малки стъпки. Ако представите ни преминават отвъд тези граници, означава, че „днес“ се случва на сцената „сега“.

Ива Свещарова: Танцът борави само с границите на стриктно хореографираните движения, където виртуозно трябва да се премине от движение А до движение Б. Извън тази стриктност танцът не ми поставя граници, а по-скоро слива очертания и интегрира различни естетики, за да формира свой език.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Днес медийната среда търпи бързи трансформации. Списанията на хартия вървят към залез. И изведнъж за нас, външните на танца хора, се появява „Списание за танц“. При това луксозно, без да е по какъвто и да било начин лайфстайл. Защо? Какви дефицити ще компенсирате със списанието? Каква е за Вас оптималната пропорция между образование и забавление в един брой? Пропорцията между свои и преводни текстове?

Ангелина: Дали основният дефицит, който се стремим да компенсираме именно през този облик на списанието, не е на, общо казано, нормалност? Културната среда и публиките заслужават съвременно изглеждащи издания, които привличат вниманието – както с темите и текстовете, така и с пълноценно визуално съдържание. Трябва да се признае, че успяваме да изглеждаме донякъде луксозни благодарение на международното съфинансиране. И на нашата взискателна и вдъхновена графична дизайнерка Теодора Симова.

Най-очевидният дефицит, който се стремим да запълним, е досегашната липса у нас на самостоятелна медия за танц. Ефимерен и нетраен по своята природа, на хартия той получава обособено пространство и по-устойчива форма за споделяне и осмисляне; оставя по-трайни и проследими дири.

Разбира се, тук се намесват и много други нива, засягащи мисията и политиката на изданието. То се стреми да провокира по-активен интерес към танца в разнообразието от неговите проявления и да го изведе от сравнително маргиналната позиция, в която се намира. Образователният аспект е важен, доколкото обръщаме внимание на слабо разисквани теми от историята и съвремието на танцовото изкуство, като същевременно задаваме по-широка перспектива за неговото възприемане. Забавлението, надявам се, ще идва от удоволствието от четенето, от усещането за лични открития и провокации у читателите, от разпознаването или промяната на личната гледна точка.

Много ни е важно списанието да отразява глобалната свързаност и обмен, в които танцовото изкуство и култура функционират днес. Това означава българската сцена да се отразява наред с международната. В крайна сметка и зрителите вече могат по-редовно да гледат гостуващи международни продукции, самите те пътуват и гледат представления по света.

Разчитаме основно на текстове от български автори, за да развиваме писането за танц, но и каним чужди автори да пишат за нас по актуални процеси, идеи, изследвания. Стремим се препубликуваните преводни статии да са заслужаващи си изключения – така е например в рубриката „Антология“, в която за първи път се представят на български значими текстове, бележещи различни етапи от историята на танца.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как си представяте добрия читател на „Списание за танц“? В каква степен съвпадат авторите и читателите? И в каква степен „произвеждате“ читателя си? В кои пунктове трябва да се разминат академичното и журналистическото писане за танца?

Ангелина: Списанието е замислено да се обръща към разнообразен кръг от читатели и разчита на тяхното любопитство или направо да го произведе. В идеалния случай си представям как някой си е взел брой заради интервю с интересен за него балетмайстор или съвременен артист, но покрай този текст се зачита и в другите материали и решава следващия път да отиде на досега непознато му представление. От теоретичните статии той добива едно по-дълбоко разбиране по различни въпроси около танцовото изкуство, рубриката „Антология“ го заинтригува за близката история на танца и т.н.

Във втория брой директно се обръщаме и към представители на различни изкуства, които също са важна и интересна публика, която се надявам дълготрайно да спечелим като читатели, като зрители, а защо не и като сътрудници. Вярвам и че авторите, както и представените артисти, привличат читатели сред своите кръгове.

В едно специализирано издание, ориентирано към разнородна аудитория, т.нар. академично и журналистическо писане са с по-размити очертания. Не можем за основните си теми да не черпим от танцовите изследвания, но с амбицията да ги направим достъпни, за да се формира критична маса. Залагаме и на задълбоченото журналистическо писане в неговото разнообразие – интервюта, профили, проблемни статии и пр. То има по-информативен и публицистичен характер. Танцовата критика се захранва и от двата вида писане.

Стефан: Аз бих искал да си представя лошия читател – нетърсещия, неинтересуващия се, безразличен към темите на списанието, фокусиран в ежедневните си проблеми. Лошият читател е амбициозна задача – ние не знаем кое би го заинтригувало, но всеки прочетен ред ще е извървян път. Авторите ни определено поставят висока летва и от това със сигурност не бихме отстъпили в името на някакво „разширяване на аудиторията“. Мисля, че балансът между академичното и журналистическото писане е намерен в „Списание за танц“, и адресираме текстовете към разнообразен читателски профил.

Ива: „Списание за танц“ е отворено пространство за различен читателски профил. Не търсим „белия лебед“, нито „черния“. Ценно за това книжно тяло е неговата среща както с професионална и любителска аудитория, така и с читатели, които биха открили нови територии на своите интереси. Свободното сърфиране из страниците би довело до разтваряне на мисловен диалог между читателя и автора, който не е задължително да приключи с единомислие.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как се пише за танц, как да се пише за танц – „изкуството, на което трябва да му бъде позволено да оставя без думи“, както казва Мортен Шпонгберг в интервю пред списанието? Същият танцов мислител казва, че критиката не е вътрешноприсъща на изкуството… Вие какви дискусии искате да провокирате – и в крайна сметка какви промени в българското пространство за танц? В представата ни за тялото изобщо?

Ангелина: В момента в български контекст липсва последователно обучение по критическо писане за танц. То е оставено на индивидуалния интерес и усилия на отделни хора, но затова пък е и особено автентично. Няма, а и не е необходимо да има точна рецепта за това как се пише за танц. В трудния жанр на рецензии за спектакли каним автори с най-различна подготовка, които имат интересно мислене и поглед – във втория брой те са театроведи, балетист, театрален режисьор, драматург и философ, които имат усет, висока степен на информираност, натрупан опит в гледането на танц и са развили грамотност, обострени възприятия и рефлексивност спрямо естетиката на танцовото представление – като че ли най-важните предпоставки за издържано критическо писане.

Етосът на списанието е да дава пространство за разнообразни естетически пристрастия и да развива толерантност към тяхното различие. Заради силната класическа традиция в танца и младата му съвременност, възприятията за него продължават да клонят към нормативност. Ние се стремим да поставяме под въпрос установените представи и именно тях да дискутираме. В това число са и политиките за представяне на тялото. Застъпваме се за творческата и интелектуална свобода като основа на обединяване на една сравнително фрагментарна сцена и общност.

Стефан: Няма дискусия, която да не доведе до повишаване на градуса, а оттам и до качествени промени в материала, който е замесен. Критическата рефлексия е необходимият „нагревател“ на дискусиите за артистичните практики навсякъде, ние не правим изключение. Промяната в българското пространство е засечена от лакмус. Предстои да бъде измерена. Но за това трябва натрупване на по-сериозна база за изследване. Повече представления, сътрудничества, повече съдържание.

Ива: Писането, както и говоренето за танц са като микроскопично изследване. Навлизането в материята му изисква увеличаване на неговите компоненти, за да се уловят диаграмата на движението и трансформиращите се образи на тялото. Ефимерността на случването му е критичната точка, която създава трудността да бъде артикулирано в думи това, което протича в едно танцово представление. Дискусиите се определят от естетическите промени, които въвежда танцът в местен и глобален контекст. Българското пространство за танц е все още крехко поради множество забавени процеси и трудности, с които артистите редовно трябва да се справят. Това изначално поставя сцената да функционира на забавен ход.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Кои са журналистическите удари на досегашните два броя? Като писател аз веднага бих посочил есето на Зейди Смит какво поучително за работата на писателите има в танца… Но Вие с какво се гордеете?

Ангелина: Най-важното е да се открият точните теми, към които да привлечем внимание и които улавят някаква актуалност, поставят я в историческа перспектива и най-вече имат потенциала да разместят пластове във възприятията за танца като част от изкуствата, културата и живота. Смея да мисля, че подходът към темите в първия брой – „красотата в танца“, както и във втория брой – „танцът и другите изкуства“, съдържат такъв потенциал.

Изпитвам удовлетворение от оригиналните интервюта на български автори със значими фигури от международната сцена. От една страна, те дават видимост на едно протичащо във вътрешните среди общуване, а от друга – подсилват свързаността на българската и световната сцена.

Азбучно правило е, че едно издание има бъдеще, ако към него има доверие. Радвам се, че в първия брой спечелихме доверието на редица артисти от България и света да участват в своеобразна анкета за красотата в танца, а във втория брой Мила Искренова прие поканата да отговори на един своеобразен хореографски въпросник, който има голяма стойност и за изследователите, и за публиката.

Иска ми се да вярвам, че с рубриката „Антология“ подтикваме към колекционирането на списанието, като за първи път публикуваме внимателно подбрани текстове, христоматийни за (на този етап) западната история на танца. В „Традиции“ пък се стремим да хвърлим светлина върху слабо познати страни на миналото в българския танц.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Салоните сега са празни и не е съвсем ясно кога отново ще наблюдаваме танцовото изкуство на живо. Как тази доскоро немислима ситуация ще мине през „Списание за танц“?

Стефан: Ще премине. Още не знам как.

Ива: Предполагам, че ще се проследи ехото на празнотата, която скова жизнените артерии на целия свят, и последиците му.

Ина Дублекова: Сякаш все още не искаме да можем да отговорим на този въпрос. Разбира се, че вече мислим в тази посока и преминаване ще има, но ни се струва, че покрай ситуацията с пандемията изпъкна едно очакване изкуството и културата да бъдат много реактивни, мигновено да „отразяват“ големите обществени кризи.

Може би това е свързано с разрастването в съвремието ни на новинарската логика, която диктува пръв да съобщиш всяко нещо, съчетана с рефлексите, които социалните мрежи ни създават – а именно да стриймваме директно на живо онова, което е пред очите ни. Но всъщност това води до изкривяване, губи се дълбочината на осмислянето на едно такова събитие, което не е нещо еднократно, а процес. И всеки процес изисква да бъде наблюдаван, да се проследи по-дълъг сегмент от него и едва тогава, когато има какво да се каже, да се говори. Затова засега избираме да сме внимателни зрители, което да ни позволи да сме пълноценни коментатори в бъдеще.

Ангелина: Действително в момента сме в позиция на изчакване. Важно е какво ще се случи есента. Изпълнителските изкуства, в това число и танцовото, са особено засегнати от необходимите мерки в ситуация на пандемия. В танцовите представления, особено при големите ансамблови спектакли, трудно може да се спазва физическа дистанция, за да се осигури безопасността на изпълнителите. Трябва да видим какви мерки ще се въведат оттук нататък и какво ще е тяхното отражение върху културните пространства, върху творческия процес, естетиката на спектаклите и срещата им със зрителите. Нашата роля е да осмисляме – разбира се, във възможностите на мисловния ни хоризонт, който реалността в момента жестоко предизвиква.

Ангелина Георгиева e доктор по театрознание, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и автор на критически статии, съорганизатор и сътрудник на редица инициативи в полето на съвременните изпълнителски изкуства.

Стефан Щерев е артист и продуцент, организатор на редица събития в съвременното изкуство.

Ива Свещарова работи като артист на свободна практика, съосновател и съорганизатор на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Ина Дублекова е експерт с опит в управлението на комуникацията на разнородни събития в сферата на сценичните изкуства и съвременната култура, както и автор на текстове за български и международни издания за изкуство.

Заглавна снимка: © Теодора Симова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор с Георги Господинов малко преди шест вечерта

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/georgi-gospodinov-vremeubezhishte-interview/

Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Меланхолия“? Спомняте ли си онази студена, синкаво-златиста, не съвсем реална светлина, която струи от екрана и създава усещане за катастрофичност? През подобен филтър продължих да виждам света много часове след като затворих последната страница от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“ – мрачна и безкомпромисна книга. В нея любимото на писателя следобедно слънце прехожда в тревожен сумрак, а остатъчната светлина е оскъдна и насъщна, крехко оръдие за оцеляване.

Ако перифразирам един от любимите си моменти в романа, светлината ни се дава като че ли, на първо място, за да пропъждаме зверовете, чудовищата, всичко онова, което изригва от мрака на приспания разум. Именно от тази зона на тревожност излиза и първият ми въпрос към Георги Господинов, позоваващ се на негово предишно заглавие – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“.


Колко е часът в романа „Времеубежище“? Не наближава ли 6? Има ли още време и място за надежда?

Часът винаги е 6 без 5. Като стане 6, няма да можем да го коментираме. Първият ден на апокалипсиса е обречен да остане вън от медиите, което е хубава ирония. И струва ми се, едно четене и с ирония би могло да ни спаси от известна претенция. Доста от прочелите вече романа ми казаха, че са се смели много на отделни части. Та така, апокалипсисът може да е и доста смешен понякога.

Един стар твой „познайник“, Гаустин – герой, с когото си заедно от много години и много страници, – се завръща във „Времеубежище“ доста променен. Вече не е съвсем лесно да му симпатизираме… И разказвачът е сякаш объркан, накърнен, поставен пред изпитание, за което бягството в миналото като че ли не е решение. Питаме се, опитваме се да си припомним дали сме получили някакво предупреждение за този обрат в предишните ти книги. Или нещо се е случило в света извън литературната хартия? Откъде идва Гаустин в новия ти роман? Какво се е случило в света му, в нашия свят?

Всъщност Гаустин се появи за първи път като автор на епиграф към стихотворение в „Черешата на един народ“. Написах три стиха, които нито можех да продължа, нито ми стояха някак в моето писане, бяха като от друго време. Тогава реших да останат като епиграф и съчиних Гаустин, който да ги подпише. Един ден пред Народната библиотека видях проф. Богданов, който излизаше оттам и тръгна към мен. „Не открих такъв Гаустин от ХIII век – каза той, – цял следобед съм го търсил“. Беше много хубаво и разбрах, че Гаустин се е родил. После той мина в разказите, в „Естествен роман“ го нямаше, прескочи направо във „Физика на тъгата“ като леко страничен герой. Във „Времеубежище“ взема нещата в свои ръце.

Всъщност той винаги е бил леко странен и отместен във времето. Непринадлежащ е думата, която го описва най-добре. Такива хора никога не са съвсем топли. И все пак „Физика на тъгата“ е мястото, в което леко демоничното у него започна да се проявява. Последната среща с Гаустин в предишния роман е, когато разказвачът го вижда на едно летище, облечен в бяло шейсетарско поло с вдигната яка и четящ „Тайм“ от 1968-ма. Гаустин тогава не разпознава приятеля си. Това е първият знак. Във „Времеубежище“ Гаустин ще се появи тъкмо с това поло и списанията от 68-ма. Като всеки човек с обсесия, в него дреме чудовище. Но смея да кажа, че през цялото време той се бори с това и в повечето случаи успява да го овладее. За разлика от капитан Ахав в „Моби Дик“, Гаустин е движен от добро намерение поне до средата на книгата. Да направиш от миналото дом, в който губещите памет се чувстват в синхрон с времето, което тече в тях – това е началната идея.

Но във „Времеубежище“ се появява и един друг герой, повече трикстер, или обърнат двойник на Гаустин – Демби. Дилърът на минало. Него познавам по-отблизо. Гаустин е в някакъв смисъл надвременен, чезнещ непрекъснато, не можеш да бъдеш истински приятел с него. В този смисъл на част от въпроса ти – зад него не стои опитът ми с колеги и читатели. В самото начало негов далечен прототип беше човек, който все така продължавам да обичам. Демби е друг, тук има реални хора, с него можеш и да си приятел, ако му простиш номерата.

А можеш ли наистина да простиш номерата на „приятел“ като Демби? Имам усещането, че в този „лес тъмен“, в който разказвачът (в известна степен протагонист на автора) стъпка по стъпка навлиза, няма вълшебни помощници, а по-скоро лъжегерои, лъжливи претенденти. Неслучайно накрая разказвачът и главен герой в романа е сам с остатъка думи и световете, капсулирани в тях. Но тези светове имат все по-малко общо с настоящия, с бъдещите.

Много хубаво го казваш, може би накрая вълшебните помощници се оказват лъжливи или това е смъртта на вълшебните помощници. Но и двамата, Гаустин и Демби, са били невинни някога. Всички сме били невинни някога. Когато имаш споделено минало с някого, е много трудно – поне за мен, поне за разказвача – да се разделиш с тези хора. Защото разделяш минало, живи отрязъци от време. „Миналото се свири само на четири ръце, единствено на четири ръце.“ И в някакъв смисъл Гаустин и Демби помагат в това изсвирване на миналото.

Клиниките за минало – метафори за несправянето ни във и със настоящето, но и за изтощения ни и инертен захват на личните и общите ни истории и биографии. Ако и в романа да са дистопични конструкти, струва ми се, че в едно близко бъдеще тези клиники са неизбежни. 2020-та е трудна година за целия свят. Какво би променил, за да се връщат хората от бъдещето в тази част от своето минало без страх и тревога? Изобщо какво променят писателите в света?

Твърде скоро съвсем няма да са метафори. Подобен вид клиники, без да се наричат така и не в такава степен посветени на миналото, започват да се появяват. Психиатър, който отива на работа с ретро мотор, изведнъж забелязва, че неговите пациенти с проблеми с паметта започват да се въртят около мотора и оживено да си спомнят някакви неща, свързани с този модел и с времето, от което е. Подобни случаи се описват все по-често в последните години. Гаустин развива, уголемява тази идея до цели денонощни места за минало, изградени в дадено десетилетие, после до градове, докато се стигне до държавите на миналото.

Мисля, че е само въпрос на време да имаме скоро цели градове в 1968-ма, да речем, или в 50-те години на миналия век, където ще започнат да приемат не само пациенти с деменция и алцхаймер, а и хора, отчаяни от настоящето. Докато Гаустин правеше това, още не подозирахме за бъдещата пандемия. Сега вирусът, струва ми се, съвсем ще спеши ситуацията. И този роман, който е уж леко дистопичен, ще трябва да се чете като реалистичен. Ние вече сме в миналото.

Инсталацията FUTURE CANCELLED на Георги Господинов в софийската галерия „Кредо Бонум“ през 2018 г.
© Личен архив

А какво от миналото на България (а и на Европа) смяташ, че най-застрашително се реставрира, оценностява, преживява в настоящето?

Само по себе си миналото е прекрасно нещо, аз съм първият, който ще се бие за правото на минало. Но правото да помниш това минало, да го разказваш и мислиш. Миналото е добро за спомен и убийствено, ако се опиташ да живееш отново в него. Можем да видим тази реставрация по посока на здравата ръка и изобретяването на враг, насаждането на омраза към другия, който все ни е виновен. Това се връща на политическо и всекидневно ниво в цяла Европа. Неслучайно в книгата едната ключова година е 1939-та.

У нас нещата имат, разбира се, своите специфики. Кроткото нищонеставане на късния социализъм в едно проядено от подозрения общество се ашладисва с доведена до кич новонагласена патриотарщина. Това е накъсо, което наблюдаваме в последните години.

Все пак България продължава да бъде изненадваща страна за живеене. Вижда се в специалната глава, посветена ѝ във „Времеубежище“. Защо искаш (и продължаваш) да живееш в България? Защо не искаш да живееш в България (и от време на време успяваш да го постигнеш)?

Защо искам да живея в нея? Защото пиша на този език и ми е радостно да го говоря, да влизам надълбоко в него, да си играя с думите, да търся смисъл, да слушам как го говорят – тези от града, тези от югоизтока, тези от северозапада, младите и старите, да бълбука наоколо, това е такъв кеф, такава радост. Защото, като писател, тук са моите читатели от трийсет години, когато издадох първата си книга. Тук са неколцината останали приятели. Тук е цялото ми минало и по-голямата част от живота ми. Затова където и да съм бил, винаги съм се връщал. Признавам, че всеки път съм имал колебания дали да не остана някъде другаде. Много е смешно, че като наближи време да се връщам, един стар приятел от филологията неизменно вдига телефона и ми казва: да не си посмял да се върнеш. И всеки път не го слушам.

Да отвърна и на втория въпрос: защо не искам. Има два стиха на Далчев: „Врази ти стават старите другари / и опустява медлено света.“ Има и на Геров: „Да си самотен в този град, / където всичко е нетрайно, / където хората дружат / без искреност, без скръб, без тайна.“ Има и на Яворов – че тук убиват директно с топора… Знаеш ли, като четем българските поети от миналия век, ние, кой знае защо, ги четем като канонични холограми, като нереални хора без тела. Тези хора всъщност са страдали и са се чувствали самотни и чужденци като всички нас. Твърде малко неща са се променили в България екзистенциално.

Случвало се е на всеки острото усещане, че в един момент интригата надделява над смисленото. Губиш мотивация, свикваш да правиш нещата ей така, усещаш враждебност. Преценяваш дали да посветиш остатъка от дните си да се бориш с омразите, или да спестиш тази енергия за нещо смислено. И накрая разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да обърнеш гръб и да си тръгнеш. И ако можеш, да продължиш да вършиш онова, което вършиш. Средата е толкова тясна, че ако някой кихне, заразява всички. Толкова тясна, че ако някой оклевети друг, това виси и трови въздуха, скапва и всява страх. Разговорът е спрял.

Мислех, че всичко, което ни се стовари с този вирус, ще ни накара поне да започнем да си говорим – смислено, дълбоко, сериозно. Не стана. Как се развива толкова голямо его при толкова малко реални неща, които сме свършили… Накрая ще останат само книгите, филмите, картините. То е като да намериш лекарство, което ще е лечебно за друг, но в това е смисълът. А ти ще си умреш от свойта рана, както пише Вутимски в едно прекрасно стихотворение.

Какво четеше, докато пишеше „Времеубежище“? Епиграфите и цитатите в романа вероятно дават следи, но все пак те са част от художествен текст и в този смисъл имат спекулативна (в добрия смисъл) роля.

Когато започнах да мисля и чета около този роман, бях за година в Нюйоркската библиотека. И човек се поддава на обсесиите си към книги, усетих как поръчвам безразборно, една книга водеше към друга и общо взето, нищо от това, което четох там, нямаше пряка връзка с романа. Но там е такъв рай от книги и ръкописи, че е неизбежно.

Четох дневници на хора от Втората световна, записки на деца от онова време, то беше свързано и с една друга идея за роман, който остана за после. Четох и гледах ръкописи на Одън, той влезе във „Времеубежище“. Препрочитах „Вълшебната планина“. Четох като Гаустин стари вестници, „Ню Йорк Таймс“ от 30-те и 40-те може да се чете безкрайно. Трябваше да вляза по-дълбоко в темата за алцхаймера, болести на старостта, нови терапии. Това отне доста време. Четох много поезия, както си личи и от епиграфите. Трябваше ми поне година и нещо четене, преди да седна да пиша.

А доколко съвпадаше и се разминаваше прочетеното през последните години с местата, на които живя? Как лекуваш среза между прочетената, написаната и живяната реалност?

Започнах в Ню Йорк, но истинското писане беше в Европа. Живях близо до една геронтологична клиника на Хелиосщрасе в Цюрих, която пък беше близо до къщата на Макс Фриш, после се върнах в София и не написах нито ред, завърших романа с редакциите в Берлин. Част от тези места влязоха в романа. Като пишеш, неизбежно идва това особено и леко налудно пресичане между прочетено, написано и живяно. Има моменти, в които ходиш по улиците на един град, но си съвсем на друго място и в друго време. И в главата ти текат съвсем други разговори. Затова самотността на този занаят е абсолютно оправдана. Нямате какво много да си говорите с писател, който пише романа си, той не е много там, където е. Разсеяността е само следствие на друг вид концентрация.

Не знам как се лекува това, този срез. Мисля, че не се лекува. След края на една книга обикновено изпадаш в дълго безвремие. Някои го наричат депресия, особен вид тъга, не знам, но има нещо такова.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг пише, че „времето съществува, за да не се случва всичко едновременно… а пространството съществува, за да не се случва всичко на теб“. Не е ли това обаче проклятието на писателското „времеубежище“ – като че ли всичко се случва на теб, всичко се случва сега, а в крайна сметка, веднъж отпечатана, книгата ти се превръща в убежище за други, не и за теб?

Да, и Филип Ларкин казва в един прекрасен стих, който сложих между епиграфите: „Ако не са дните, в какво ще живеем.“ Но дните и месеците са човешко изобретение, Гаустин по-скоро вярва, че има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно. Всъщност апокалипсисът не е краят на света, както си го мислим, а краят на времето. И по-точно онзи момент, в който времената се смесват и всичко се случва сега. Така става накрая в романа.

Права си, че всеки от нас, докато пише, е такъв съд на смесващи се времена, всичко се случва в теб. Затова накрая си малко опустошен и както казваше дядо ми, вън от пътя. Между този роман и предишния ми има почти десет години, трябва известно време, за да се върнеш. Но веднъж излязла, книгата си има наистина свой живот. В други стаи и други градове, убежище за други хора, които никога няма да срещнеш. Е, понякога срещаш – и това са наистина щастливи моменти. Хората ти разказват какви истории са имали с твоята книга. Но най-често книгата е там, където не сме. И това не е толкова лошо. Някой ден, ако има време, ще разкажа какво се случва подир сенките на една книга. Трябва да призная известно щастие и късмет в срещите си с непознати читатели.

А какво е да си известен писател в днешна Европа на свръхоценностяване на тясната експертност, на опасно фосилизиране в националното, на ускорена носталгия по миналото, която в едно свое интервю Иван Кръстев определя като симптом на застаряващото население?

Не знам. Трябва да питаме Джулиан Барнс, Иън Маккюън, Орхан Памук, Петер Надаш или Олга Токарчук… Предполагам, че е голям кахър. Срещал съм и петимата, но познавам повече Олга Токарчук и от разговорите ни мога да кажа, че това е човек, който и преди наградата е бил под натиск, политически провокации, беше атакувана от консервативни кръгове в Полша за позициите си. Ако си придобил публичност поради книгите си, какъвто е случаят с писателите, а не поради някакъв пост или институция, трябва да продължиш да имаш каузи и позиция. Включително да помагаш на по-млади автори, на хора в нужда, да си готов да понесеш всичко, което това ще ти донесе.

Всичко това – в контекста на Европа. За щастие, тук да си популярен не значи да не пишеш сложно и смислено, затова обичам Европа. Имената, които изброих горе, не са лесносмилаеми. Дали това се дължи на стари, или млади читатели, може да се дискутира също. Но предполагам, така е и другаде. Вижте известните американски писатели днес – Джонатан Франзен, Дейв Егърс, Дженифър Игън. Да не говорим за отишлите си Роберто Боланьо или Кларис Лиспектор (ако влезем в други езици) – при тях известността изобщо не е синоним на лесно писане и лесно четене.

Георги Господинов с полската писателка и носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук
© Личен архив

Напоследък превеждам мемоарните записки на Силвия Плат, част от по-голям том, съдържащ кратката ѝ проза. От описаното ежедневие на двамата поети – Плат и Хюз – става ясно, че в определен период от живота си те отглеждат и продават нарциси, за кратко се посвещават на пчеларство и пр. И то сякаш не единствено по финансови причини… Има ли нещо, което мечтаеш да правиш освен писането, нещо „нелитературно“, в което би се впуснал с – така да се каже – писателски ентусиазъм?

Не знаех, че са правили и това, чакам с нетърпение да чета. Значи оттам това знание в стихотворението с кошера.

Ами аз отдавна съм си казал, че един ден искам да бъда градинар и пчелар. Дядо ми беше градинар, баща ми също сега има прекрасна градина. Помня как баба ми мамеше пчелата майка с роя и викаше „Мааать – Мать – Мааать“. Някога писах, че тя ще да е била последният жив човек на земята, говорил индоевропейски. Ако не друго, всеки, който се е посветил на писането, истински се е посветил, го чака жестока самота, и той трябва да се научи да живее с нея. И да се спасява в реални неща. Градинарството е едно от тях. Неслучайно имаше един луд градинар в „Естествен роман“. Като селско дете знам как се копае, как се правят лехи, как се садят домати и чушки, садил съм черешови дървета с дядо ми. Бих опитал пак. Това си мечтая. Ще трябва да си намеря двор и къща. Ако пчелите дотогава не изчезнат съвсем.

Значи писателите и поетите, казваш, са по-скоро от страната на Авел? Ами Каин? Какво според теб предизвиква завистта и ревността на един съвременен Каин в свят, в който учим децата си от самото им раждане, че конкуренцията, всекидневното състезаване с другите и със самия себе си е въпрос на оцеляване, движеща сила, базисно гориво?

Не бях се замислял, но сигурно има и от страната на Авел, и от тази на Каин. А най-вероятно всеки от нас в някакъв момент от съществуването си е бил Каин, в друг – Авел, убиецът и убитият, вървящият подир стадото и останалият при земята. Тези неща могат да се случат и в един човешки живот. Любимият ми Борхес има една късна кратка притча за това как много години по-късно Каин и Авел се срещат и Каин моли ужасѐн да му бъде простено. А Авел отвръща: ти ли ме уби, или аз теб, вече не помня. Значи наистина си ми простил, отвръща Каин.

Всеки е изпитвал завист, аз също. Въпросът е да намериш онази точка на преобръщане, или философския камък, който превръща завистта към другия в радост. При мен това стана с редакторската работа, която имах в продължение на 25 години в „Литературен вестник“. Виждаш, че някой е написал един страхотен ред или цяло стихотворение. Имаш по-малко от секунда, в която да избереш – ще му завидиш ли, или ще си кажеш: ами това е толкова хубаво. Искам и аз да го направя така, че и по-хубаво. Най-трудно е тези, които са в едно поле, пишещите в случая, да разберат, че другият не им е враг и нищо не може да им открадне – нито таланта, нито славата, нито хубавото стихотворение или роман. Тогава вместо състезание имаме взаимно вдъхновяване и окуражаване. Тогава чак имаме и истински литературен процес, общуване, „изкуството на разговора“, по Цветан Стоянов, тогава се чува онзи „веселий на работата шум“, по Вазов.

Какви четива препоръчваш на дъщеря си Рая? Какви четива ти препоръчва тя? Вслушвате ли се във взаимните си препоръки? Кои са книгите, в които се срещате?

Рая вече чете много повече от мен. На нейните години аз също четях повече от себе си днес. Признавам го с голямо неудобство. Ангелът на непрочетените книги непрекъснато кръжи около мен. На възрастта, в която е, тя чете Мери Шели, Джейн Остин, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд… Препоръчва ми ги заедно с Хари Потър и книгите на Джералд Даръл. Обещал съм ѝ, че ще започна с Даръл. Иначе се срещаме в романите на Ерих Кестнер например. Сега ѝ препоръчах Лермонтов с „Герой на нашето време“. Като гимназист съм чел тази книга поне седем пъти. Но в крайна сметка всеки сам си стига до книгите.

Писателят с дъщеря си Рая © Катерина Калваджиева

Мислил ли си за какво ще бъде следващата ти книга, ако все още ни остава някакво време до 6 вечерта?

Не знам. Вероятно романът за страховете, който отложих, пишейки този. Или нещо съвсем различно.

Заглавна снимка: © Дафинка Стоилова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За неразгърнатия потенциал на ромските общности и един архитектурен проект за „Столипиново“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/david-nikolov-stolipinovo-interview/

Давид Николов е от Пловдив. Завършва математическата гимназия в родния си град, след това заминава да учи архитектура в Университета на Стратклайд в Глазгоу, Шотландия. Практикува една година в Рим, а сега довършва магистърския си курс в Университета в Глазгоу.

Венелина Попова разговаря с Давид за неговия проект за развитие на пловдивския квартал „Столипиново“.


Вашият проект е формално архитектурен, но се базира изцяло на културната идентичност и характерните особености на ромския етнос и това го прави особено ценен. Как стигнахте до идеята за разработването му?

Аз съм в последната година от магистърския си курс и това е моят главен проект. Имаме пълната свобода да изберем каквито искаме теми, стига да ги разработим от архитектурна гледна точка. Така ни насърчават в бъдещото ни кариерно развитие. Но за да стане един проект добър, в центъра му трябва да стои сериозен обществен проблем, на който не се обръща достатъчно внимание. А проблемите в „Столипиново“ и на ромското малцинство като цяло са именно такива и това ме провокира да започна този проект и да се опитам да постигна най-добър резултат от научна гледна точка.

Докато четох разработката Ви, останах с убеждението, че познавате квартала отвътре, сякаш сте живял години наред там, а всъщност не е така. Само умозрителни ли са представите Ви за пловдивския квартал и неговото население?

Прочел съм всичко, което може да се намери онлайн за квартала, за да си изградя добра база за бъдещата си работа върху проекта и да намеря разковничето на проблемите. Защото, ако темата не ти е достатъчно важна, това издава неуважение към средата, която е обект на интереса ти. За да стане един проект успешен, трябва да си много наясно с проблемите и възможните решения за тях.


Във Вашия проект с изключително интересна графична част предлагате план за дългосрочно развитие на квартала, в основата на който е мрежата, свързваща отделни споделени публични пространства, като училището, пазара, занаятчийските работилници. Бихте ли конкретизирали малко повече тази идея?

Запознах се с много примери за интеграция на малцинства не само в България и Европа, но и в целия свят. В доста доклади и научни експерименти се защитава тезата че, инвестициите само в жилищния сектор не работят за интеграцията на едно малцинство и не са решение за цялостния проблем. Много по-добро решение с много по-малко инвестиции би било създаването на някаква форма на институция за това малцинство, която би насърчила появата на нови образователни и предприемачески дейности и би възстановила инвестицията.

В проекта си твърдите, че културните различия на една малцинствена група могат да бъдат използвани като инструменти за изграждане на адекватна стратегия за интеграция, вместо да се разглеждат като отрицателни качества. Както и че не е честно да се налага модел на живот от една културна група на друга, която има различни екзистенциални ценности. Кога разбрахте, че всички стратегии и мерки, реализирани без диалог с ромите в „Столипиново“, са донесли повече конфликти, отколкото решения, а парите и ресурсите се разхищават, без да допринасят за социален прогрес на българи и роми?

За мен това е доста очевидно. Още в самото начало, когато започнах да търся какви решения са предлагани в миналото, довели до успех, не открих нещо значимо. И когато се задълбочих в темата с примери от различни краища на света, видях, че тази практика е много добре разгледана със съответните статистически данни в страни като Египет и Нигерия, дори и в Германия, която има една от най-добрите политики за интеграция на малцинствата. И когато има опит да се наложи модел на живот на една общност, е нормално той да бъде посрещнат със съпротива. Трябва са сме много самовлюбени да мислим, че нашият начин на живот и нашите стандарти са най-добрите и ромите, които са толкова различни като култура и ценностна система от нас, са длъжни да ги възприемат.

Според Вас стратегията за интеграция трябва да бъде самоустойчива, да позволява свобода на избора и на пътища, така че общността сама да се пребори с бедността. Но възможно ли е това да стане, ако ромите продължават да се маргинализират и декласират социално? Защото виждаме, че въпреки усилията на държавата, децата им излизат от училище неграмотни…

Според статистиката само един процент от ромите в България завършват висше образование, което е доста стряскащо. Проблемът е много сериозен и никой досега не е намерил устойчиво решение за него. Това, което се опитвам да постигна в проекта си, е да върна вярата в образователната система, която сега липсва в общността и в „Столипиново“. В много интервюта и анкети с роми, които прочетох, те открито казват, че не виждат смисъл да изпращат детето си осем или десет години в училище, без то да получи базова грамотност. Това показва много лошото качество на образователната ни система, на институциите в квартала и около него.

И неадекватен образователен модел в ромските училища?

Да, така е. Другото, което забелязах, е, че при ромите са много важни семейната среда и ценности. Затова една неформална среда на обучение би била много по-подходяща, отколкото формалната институция, каквато е училището, в което те биват подлагани и на нападки на етническа основа.


Посочвате, че ромите са намерили начин да изградят собствена икономическа мрежа, която се адаптира лесно и избягва публичните разпоредби в отговор на често дискриминационната политика спрямо тях. Но незаконното жилищно строителство поражда конфликтите с властта, която периодично премахва такива жилища. Как може да се реши този проблем без репресия?

Според мен в структурата и регулацията винаги трябва да съществува ред и това е ясно за всички. Но това не е причина да не се направят по-гъвкави мерки за строителството в „Столипиново“ и в други ромски квартали у нас. В Германия се прилага такава стратегия спрямо пристигналите имигранти от Близкия изток – с по-гъвкави мерки за това как се разрешава да се строи, с какви материали и кой да го прави всъщност. У нас решенията могат да дойдат само по линия на по-честия диалог с ромите, но институциите го избягват. А ромите не виждат смисъл от контакт с институциите, защото опитите им обикновено завършват с неуспех. Но това е комплексен проблем и за него няма едно или две решения. Много неща трябва да заработят заедно, за да бъде той преодолян.

Какъв е ключът към решаването на проблемите на ромите в „Столипиново“ във Вашия проект?

Ключът към проекта е защитаването на тезата, че една общност е способна да развива, прилага и поддържа свои собствени решения на проблемите си по начин, който ѝ позволява да моделира и упражнява контрол над физическата, социалната и културната среда.

Ние сме свикнали с един едностранен образ на ромите – да ги виждаме като некомпетентни и неграмотни, но е факт, че те намират начин да оцеляват и „Столипиново“ е пример за доста хетерогенен квартал със своя собствена средна класа, много бедни и по-заможни хора. В мрежата, която предлагам да се създаде, по-заможните ще дават – дори несъзнателно – част от имуществото си на тези, които нямат нищо. Докато тези, които имат някаква форма на пространство или дори занаятчийски бизнес, могат да го разширят, ако се инвестира в него. Хората могат да бъдат привлечени в този център на занаятчийство и да произвеждат неща, които после да продават на пазара.

Идеята за пазара е доста важна част в ромската култура, но в момента той функционира в центъра на „Столипиново“. При преместването му в периферията той би могъл да се обогати като предлагане с продукцията на занаятчийските центрове и това би провокирало хората около квартала да го посещават и да инвестират средства, които да се възвърнат чрез тази занаятчийска мрежа. Така ще се даде възможност на всеки да произвежда и да се подпомогне икономически.

Тоест Вие гледате на „Столипиново“ като на един град с мрежата от училища, здравни и религиозни центрове, занаятчийски работилници и собствена социална йерархия. А концепцията е коренно различна от затвърденото убеждение, че ромите имат шанс за по-добро развитие единствено ако напуснат квартала, махалата, гетото…

Мисля, че обществото ни като цяло се е фокусирало върху това да мисли своя бит и ценности като единствено правилните и се опитва да накара всички да ги приемат. Смятам, че една инвестиция в изграждането на образователни и предприемачески начинания в самия квартал биха подпомогнали доста семейства. Ние сме свикнали да мислим за ромите като за товар, а не като за част от обществото ни, която още не е разгърнала пълния си потенциал. А от това да ги насърчим да се развиват самостоятелно би спечелило цялото ни общество. В един град мнозинството винаги е отговорно за състоянието на малцинството, защото мнозинството взема решения от името на всички. Но в България този дух на отговорност като че ли липсва.

Залагате на идеята, че най-важното е ромите да излъчат свои лидери от средите на младите и образовани хора от своята общност. Но как да стане това, когато тъкмо образованите и успелите напускат общността, въпреки силно развитото си родово чувство?

Дори и да напуснат „Столипиново“, това също е крачка напред, защото са се изградили хора, дотолкова качествени, че да се интегрират в останалите сектори от обществото ни. Но също така смятам, че ако в една образователна система се акцентира върху възможността за промяна в местната общност, голяма част от хората биха останали. Ето, и аз съм напуснал България и мисля, че има още неща, които искам да постигна кариерно тук, но несъмнено виждам бъдещето си в България. И дори да съм тук физически, мога да съм полезен за страната си.

Мислите ли, че Вашият проект би привлякъл вниманието на българските власти?

Не знам дали властите ще обърнат внимание на проекта ми, но се надявам да провокирам повече хора с него. Във втория ми магистърски проект фокусът ще бъде върху жилищните стратегии за интеграция на малцинствата на Балканите, защото имаме доста общи проблеми.

Заглавна илюстрация: © Давид Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Скрижалите с Кирилица…“ Но каква?

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bulgarian-cyrillic/

Разликата между руската и българската кирилица
Из манифеста на „За българска кирилица“

Големият поет и преводач Стефан Гечев (1912–2000) е автор на стихотворението „Молитва“. В него той призовава:

Ако благоволиш да ми покажеш, Господи,
някакви нови твои заповеди
да ги разгласям по света,
тогава напиши ги на скрижалите
с Кирилица –
за да ги разбера до съвършенство.

 

За да разберем себе си и света си по-добре, в навечерието на 24 май се обърнахме към трима български познавачи на шрифта с въпроса:

Какво се случи и какво не се случи в българското шрифтово изкуство и в типографските практики у нас през последните години?

Ето техните отговори.

Борил Караиванов

Присъствието на шрифтовото изкуство през последните години е все по-осезаемо както у нас, така и в чужбина. Налице е реален интерес, продиктуван от достъпността на дизайнерската професия и от появата на специализирани образователни програми и събития, допълнително провокиращи интерес към темата.

Днес все повече хора се ориентират в особеностите на калиграфията, летеринга и шрифтовия дизайн. Съвременната типография е посланик на функционалната и красива буква при проекти от различен мащаб. Интернет превърна шрифтовото изкуство в хоби или професия за много българи, а някои от тях са вече добре разпознаваеми имена.

Българската форма на кирилица е реалност с национално значение. Колегите ни от чужбина я признават за професионален стандарт и я включват в шрифтовете си. Съвременната българска буква е историческо постижение, чиято оценка може да бъде направена едва от дистанцията на времето.

В същото време има нужда от повече и разнообразни шрифтове с българска форма, които да отговарят на различни задания. В момента те са бедни на езици, специални символи и често не изглеждат добре при малки размери на екран. Техните създатели не си представят реално кой използва техните букви и какви проблеми разрешават.

Няма разбиране и от страна на възложителите за ролята на типографията в контекста на комуникацията, от която се нуждаят. Често шрифтът се превръща в украса на продукта, услугата или компанията, без това да има реална стойност за потребителя.

Държавните и културните институции не успяват да се възползват от интереса към съвременната българска форма на кирилица. Не разпознават този културен феномен като инструмент за развитие на национални политики в области като образование, култура, градска среда и др.

Борил Караиванов по образование е художник на книгата, който работи в областта на графичния дизайн, рекламата и интернет. Той е от първото поколение уеб дизайнери и реализира знакови за българското дигитално пространство проекти. Един от учредителите на инициативата „За българска кирилица“. Организатор на фестивала „Типофест“ и обученията „Типоклас“.

Кирил Златков

През 2014 г. се появи манифестът на инициативата „За българска кирилица“. Той завършва с програма, която гласи:

Нашата основна цел е съхраняването, разпространяването и развиването на българската кирилица. Насочваме усилията си в три основни посоки:

  1. популяризиране на разликите между българската и руската кирилица както в професионалните среди, така и сред широката общественост в страната и чужбина;
  2. организиране на професионални обучения, изложби, конкурси и други изяви, подпомагащи създаването на нови образци от шрифтове с българска кирилица;
  3. привличане на държавата като защитник на българската кирилица и въвеждане на стандарти за употреба на шрифтове в държавната администрация, образованието, печатните и електронните медии.

Аз продължавам да следвам тази програма, особено по точки 1 и 2. Третата точка е най-трудната. Там успехи още няма. Държавата обича да дава едни знаменца на децата, те да ги развяват с радостни усмивки на 24 май и всички да се радват. Така държавните институции (с много малки изключения) разбират съвременната дейност по въпросите на българската идентичност. Ние не сме се отказали да работим по тази точка 3. Рано или късно ще бъде приет и официален стандарт за формата на буквите на кирилицата у нас. Да видим.

Тук няма да давам отчет за дейностите, които съм инициирал и в които съм участвал, макар те да не са никак малко, но е по-важно да обобщя нещо:

Последните години са най-ползотворните за българското шрифтово изкуство от Яков Крайков насам. Не ни беше писано да имаме наборни шрифтове, създадени от българи през Гутенберговата епоха, нито през епохата на фотонабора. Обаче дигиталната ера се оказва плодотворна. Между 2012 и 2020 г. се появиха оригинални и сериозни наборни шрифтове, мислени за четене на дълги текстове, задълбочено и успешно реализирани и вече внедрени в практиката.

Има млади и не толкова млади художници, които продължават да работят в тази благородна и неблагодарна област. Появиха се издателства, които използват съзнателно тези шрифтове, не като епизодично удовлетворяване на художнически изисквания, а като трайна политика. Шрифтове с българска форма на кирилицата се произвеждат и у нас, и в чужбина. Днес навсякъде различната форма на буквите от българската кирилица е все по-зачитана.

Кирил Златков е художник, който работи в областта на книжното оформление, илюстрацията и шрифта. В областта на типографията специален фокус на търсенията му са наборните шрифтове. Преподава във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Един от авторите на инициативата „За българска кирилица“. Куратор на изложбите „Нова българска типография“ I (2013) и II (2019).

Стефан Пеев

Най-важното събитие в българското шрифтово изкуство през последните десетина години е поколенческият преход. Създателите на първите дигитални шрифтове с българска форма на кирилица (в края на миналия и началото на новия век) отстъпиха място на по-младото поколение типографи.

Традицията за изграждане на българския шрифт в графичния модел, създаден през 60-те години на миналия век, се запази и беше продължена, утвърдена, като вече получи и международно признание. Шрифтове на водещи представители на българската типография вече са конвертируеми в световен мащаб и това е огромен успех, който следва да оценяваме по достойнство.

Успехите не бива да засенчват обаче съществените проблеми пред типографските практики. Става дума за огромните диспропорции в развитието на шрифта у нас.

От едната страна са успехите на международната сцена, а от другата – категоричната липса на теоретичен и исторически интерес към българското шрифтово изкуство. (Последните сериозни трудове по типография у нас са от втората половина на миналия век.)

И още диспропорции: липсата на интерес към наборния издателски шрифт за сметка на шрифтовете, обслужващи съвременната визуална култура – имам предвид екранните шрифтове, шрифтовете в рекламата, насочени към изграждане на търговска марка, стил на марката и т.н.

Прекомерният акцент върху успешния търговски шрифт засенчва изцяло идеята за необходимостта от развитие на историческа типография, насочена към възстановяване на печатни шрифтове и ръкописни начертания, които са неотменна и важна част от историята на българската култура. В такъв смисъл съвременният български шрифт се развива не благодарение на историята си, а въпреки нея.

Отсъствието на какъвто и да е комуникационен център по въпросите на българската типография прави невъзможно обсъждането с обществото на теми, свързани с развитието на типографията. Като например и до днес нерешения проблем за мястото на българската форма на кирилицата в типографските практики у нас.

Към това трябва да добавим още неразвитите пазарни отношения в областта на шрифта, както и изключителното непознаване на естеството на работата на българския типограф от страна на масовия потребител, който откровено нехае и напълно неглижира тази професия и нейните творчески резултати.

Стефан Пеев създава поредица от адаптации на шрифтове със свободен лиценз към българската форма на кирилицата. Поддържа сайта localfonts.eu, в който при спазване на авторските лицензи и условия представя в отделни раздели безплатните и търговските шрифтове с българска форма на кирилица. Сайтът е единственото място в света, където може да се направи точна справка кои шрифтове имат българска форма на кирилица. Негов е шрифтът Repo, който „Тоест“ понастоящем използва.
Заглавна снимка: Откриването на изложбата „Нова българска типография II“ на 24 май 2019 г. © Антония Гласкова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Перкай с баданарката направо.“ Разговор с Теодор Ушев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/theodore-ushev-interview/

Това интервю е с Тео Ушев, но ще започна с баща му. 

Миналата година в пловдивската галерия „Капана“ имаше изложба на знакови художници, посветена на духа на времето и възможността за нови изразни средства. Работата, която ме порази там, беше „Струг“ на Асен Ушев: самороден модернизъм, болезнен, прецизен… Модернизъм, който направо стругова възприятието на зрителя. С два крака в своето време и с два крака извън него. 

И тогава си дадох сметка защо съм гледал с упоение, още веднъж и още веднъж, филмите на Теодор Асенов Ушев Tower Bawher (2005) и Gloria Victoria (2013). 

През 2014 г. Канадският филмов институт посвети на творчеството на Тео книгата Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev. Неслучаен избор на заглавие: „Тъмно огледало“. През 2017 г. Американската филмова академия номинира за „Оскар“ в категорията „Късометражна анимация“ неговия филм „Сляпата Вайша“, по разказа на Георги Господинов. Големият аниматор продължи сътрудничеството си с писателя в омнибуса „8 минути и 19 секунди“ (2018) и във „Физика на тъгата“ (2019).

Исках да говоря с Тео за духа на нашето време, защото вярвам в независимия му глас – неочакван, болезнен, прецизен, направо струговащ. И защото усещането за празник в навечерието на 24 май поне за мен може да дойде само от истината.


Антиинтелектуалната тенденция става все по-отчетлива и увеличава обхвата си. Какви според теб са спецификите на българския случай?

Не мисля, че има антиинтелектуална тенденция, във всеки случай не преднамерена. Обилният поток от информация, който ни залива, разделя света на малки самодостатъчни общности, които си живеят доста хармонично. До момента, в който някоя от тях не реши да навлезе в пространството на другата. Медиите на тези общности са различни, дори социалните ни платформи са различни. Ако мислещата, анализираща общност се чувства заплашена от това, че не упражнява нужното влияние, то може би трябва да промени поведението си.

А простият отговор на въпроса ти е: интелектуалното говорене се уповава на търсене на логика, базирана на знание. А в момента на мода са усещането и чувствата – хората не искат да им се обяснява рационално, те предпочитат да прегърнат простото „аз си знам“. Затова и почвата за безумни конспиративни теории е толкова плодотворна днес у нас.

Изглежда, че напреженията вътре в лагера на „добрите“ (демонизирани като „умни и красиви“) са много по-остри, отколкото напрежението между „добрите“ и „лошите“. Как се стигна дотук?

Честно да ти кажа, не следя семейните скандали, загубих диря кои са добрите и кои – лошите. Напомня ми на филма „Крамер срещу Крамер“.

Мисля, че ние сме като религиозни фанатици в поведението си спрямо хората, които имат нещастието да станат „публични личности“. Атаките често са просто ad hominem. Всеки човек бърка в живота си, прави грешки – понякога волно, понякога не. Ако сме ангели безгрешни, щяхме да сме на небето, не на земята. Или шахматисти – но дори шахматистите бъркат в ходовете.

Доминирането на индивидуалната правда не съществува – тя става важна само тогава, когато обществото я припознае като своя. В повечето случаи рационалният избор на по-малкото зло е за предпочитане пред утопията за „красивия нов свят“. И пак се връщаме на „производството на съгласие“. Съгласието по няколко жизненоважни теми за обществото ни е по-важно от това кой е десен, ляв, какви обувки носи и дали е веган. През последните 40 години идеята за общност в страната ерозира. Тя се преобразува в по-примитивната „фамилна солидарност“. Прави ли ти впечатление как най-мощните престъпни кланове са базирани на фамилен принцип? Това е характерно за доисторическите общества. И е възможно само на места, където чувствата са по-силни от реда и закона.

Това обрича държавата на вечен провал. Това е тоталната победа на Аза над Ние.

 

 

Ти си човек, който пренебрегва не само цензурата, но и автоцензурата. Кога твоята искреност и смелост се превръщат в изкуство?

Аз правя изкуство заради усещането за игра. Не знам дали смелост е думата – може би просто неистовият инстинкт да измислям правилата на играта. Не ми е интересно да следвам принципи, наложени от друг. Да бъда харесван, продаван – това не е моята игра. Някой ще каже: „А, така е много лесно!“ Уверявам ви – не е. Изключително трудно е да започвам наново със следващ проект (мразя тази дума). Да убеждавам „меценати“, продуценти, че си струва да рискуват с нов стил, идея, форма.

Често идват при мен всякакви хора и казват например: „Видяхме това от теб, имаме предложение да направим тази история в същия стил.“ Всяка история идва с визията си. Просто разбрах, че по поръчка не мога да работя. Не съм мечка за цирка. Опитвам се да остана аматьор в радостта от създаването на всичко, въпреки факта, че живея 100% само от изкуството си. Но това създава отговорност – че дори най-безумната идея трябва да намери солидна реализация.

Миналото – и преди 10 ноември, и след него – е затрупано с плътен пласт лъжи и преправени биографии. Какви митологически вече личности и събития трябва да „разплетем“, за да стигнем до здраво място. И къде ти виждаш здравото място?

Ще ти кажа нещо, което сигурно ще скандализира мнозина. Надявам се, честно, никога да не намерим това здраво място. Разочарованието, което ни обзема понякога, е толкова разрушително, че често се питам – кому е нужно да разплита докрай миналото, личността? Демитологизацията на хора, личности, творци, епохи прави ли ни по-уверени, по-щастливи?

Да, за миналото трябва да се говори… Но всеки човек държи скрит скелет в гардероба си. Ако харесвате даден творец, епоха, личност – не се задълбочавайте в познанията си за него. Това, което ще видите отдолу, със сигурност ще ви разочарова. Психиката на човека се крепи на кариатиди, колони, които му дават усещане за стабилност, увереност. Ако започнем една по една да ги събаряме, опасността да съборим и фронтона става съвсем реална.

България има едни от най-тъжните следтоталитарни съдби, защото спокойният анализ на историята (и личностите в нея), беше заменен от истерично крещене, нападки, обиди, отмъстителност. И този начин на общуване стана „норма“. Ето така цяло поколение израсна в липса на диалогичност, не умее да слуша.

Как се промени статутът на изкуството днес? Какво усещаш по границите на своята собствена артистична свобода? Различна ли е тя в Европа и Канада?

Ето, пак за свободата. Всяка държава има изградени правила. Ето, в тези „извънредни“ времена, в които изкуството първо беше карантинирано, то си намери пролука да излезе, да манифестира, да ни дава усещане за живот. Тази култура, която влиза в домовете ни, е като вентилаторите за болните. Не ги лекува, но ги обдишва. Изкуството е това, което обдишва болния ни дух днес. Ако парковете и плажовете са заключени, то най-близко до съприкосновението с природата е усещането за досег със световната култура. И надявам се, изключителните творби, които гледаме днес даром, да заразят повсеместно дори и посредствените, локални култури, да ги накарат да преосмислят изначално посоката.

 

 

За какво ни предупредиха гениални според мен твои филми като Tower Bawher и Gloria Victoria?

Тази трилогия от ненаративни филми се случи като тълкуване на историята. А който анализира историята, гледа в бъдещето. Те предупреждаваха за едно: ако не се учим от грешките на миналото, сме обречени да ги повтаряме в бъдещето. И трите филма завършват с деструкция, със саморазруха – на идеологиите, индустриите, човечеството. Първите 20 години на този век бяха неспирен възход към разрухата ни – съсипване на природата, бясно пътуване, зловеща консумация, заиграване с всички човеконенавистни, изолационистки идеологии. Искате затворени граници? Ето ви ги, заповядайте.

Този вирус дойде тъкмо навреме, да ни излекува от маниащината и скоростта, с която се самоунищожавахме. Това спряло време не е наказание. То е, за да се спрем и ние, да погледнем, попрочетем, послушаме. То е лечение на обществото ни, а не проклятие.

Дълги години вече нашето поколение нарича вежливо отвращението си от действителността ни „тъга“. Пропуснахме ли – от възпитание – възможности за промяна?

Не мисля, че отвращението от действителността е тъга. Тъгата може да се търси и в неслучилото се близко минало. Доброто възпитание никога не е пропуск, то е задължително – пропуснахме да го направим cool.

Има едно много интересно възприятие за „доброто възпитание“ по нашите земи. От десетилетия българската литература, образование, култура налагат като признак на добро възпитание скромността. Има десетки мисли и лозунги по темата. Че възпитаният, интелигентен, талантлив човек трябва да е срамежлив, скромен. И това беше най-големият ми проблем в първите дни на емиграцията. А всъщност в Северна Америка, ако сте скромен, просто ви смятат за несигурен, неосъществен човек. Вежливият човек не е скромен – той винаги успява да каже, да заяви себе си, да покаже достойното си Аз, без да унижава другия. Няма по-голяма сила от самочувствието.

Ето това прословуто скромничене на знаещите и възпитаните изяде главата на интелигенцията в България. Поведението ни в тези години беше като на оплаквачки в църква – нахлузили забрадките, мърморещи под носа си, молещи за милостиня силните на деня, палещи свещички в храмовете на овластената посредственост. Много ми се иска в този момент, когато арогантността и суетата са интубирани – защото този „затвор“ е особено болезнен именно за случайно изплавалите на повърхността „инфлуенсъри“… – та, иска ми се интелигентните, четящи, слушащи хора в тази държава да вдигнат глава и ако може, да говорят по-високо, с ясен глас.

 

 

Кои са най-горчивите уроци от твоя безпрецедентен успех?

Не съм сигурен в „успеха“ – за мен ли се отнася? Аз съм щастлив и удовлетворен от начина, по който се развива животът ми, и в това е личният ми успех. Много доброжелатели през годините ми предричаха катастрофална съдба. В този смисъл, да – ако за успех се смята това, че вместо да съм в лудницата или в затвора, или бездомен алкохолик, правя филми и рисувам, така е.

Урокът, главният урок е, че дори когато цял живот си се подготвял психологически за „излитането“, пак ти се завива свят. Образно казано. Суетата не прощава никому и приземяването на егото е висш пилотаж, за което, за съжаление, няма автопилот.

От какво и от кого можем да се научим да живеем в настоящето, с настоящето? За какво днес би искал да поговориш с баща си?

От историята, от личния опит на хората около нас, преди нас. Искаше ми се да бях по-добър и признателен син, да бях прекарал повече време в разговори с баща си. В мислите си често говоря с него, обсъждаме ежедневието, изкуството, просто хората. Той имаше невероятно чувство за хумор, гледаше благо, говореше бавно – и изневиделица, с един коментар само, обобщаваше ситуацията като с едра четка, с баданарка. „Перкай с баданарката направо“ беше един от любимите ми негови лафове. Липсва ми този смях с него, това обобщаване на препатилия, мъдър човек, когото вече нищо не може да учуди, нито засегне, а само да развесели. Надявам се да ми прости отново, че за пореден път обсъждам политически въпроси.

 

Заглавна снимка: Lëa-Kim Châteauneuf

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Д-р Стойчо Кацаров: „Медицинската и финансовата част на кризата са двете лица на една и съща монета“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stoycho-katsarov-interview/

Д Стойчо Кацаров е медик, юрист и политик. Съосновател и председател на УС на Центъра за защита на правата в здравеопазването. Бил е депутат в 38-мото и 39-тото Народно събрание, областен управител на Софийска област (19971999) и зам.-министър на здравеопазването (19992001).

Венелина Попова разговаря с д-р Кацаров за епидемията от коронавирус и как правителството управлява кризата. 


В България всеки ден се регистрират нови случаи на заразяване на лекари с инфекцията от коронавирус – първо във Видин, след това в Сливен, в „Пирогов“ и т.н. Подобна е ситуацията и в други страни. Във Франция броят на заболелите от COVID-19 медици е поне 12 000 според проучване, проведено от близо 400 местни синдикални организации. Къде трябва да се търсят причините – в пренебрегването на опасността от страна на медицинския персонал, в липсата на добра организация и епидемичен контрол или в качеството на предпазните средства, голяма част от които са от Китай?

Мисля, че основната причина е недобрата организация. Личните предпазни средства бяха предоставени на болниците много късно, чувам за извадени от държавния резерв отпреди 30–40 години, които при първото обличане се късали. Второ, продължават да не се тестват медиците у нас. Говоря за онези, които имат пряк контакт с потенциално болни от коронавирусна инфекция, и това е генерален проблем.

Искам да обърна специално внимание на Видин, понеже имам и лична информация от болницата за това, което се случи в града. Там според мен се прояви груба небрежност от страна на Националния център за заразни и паразитни болести. От 24 проби на хора, контактни с доказано болен от COVID-19 пациент, 21 бяха върнати, без да се изследват – става дума за близки на заразения и за медицински персонал. Това стана причина градът да се превърне в огнище на коронавирусна инфекция. А пробите са били върнати заради разпореждане да се изследват само хора със симптоми като кашлица и температура. От тези 21 души една трета са били положителни за COVID-19 – това се доказа по-късно. Но те вече са били разнесли заразата, без да знаят. Един такъв случай не може да бъде подминат, а трябва да се разследва – има множеството заразени в старческите домове и в болницата във Видин, има и жертви.

А трябва ли да се проверяват защитни средства за болниците от даренията и трябва ли те да имат съответен сертификат за произход и качество?

Нямам информация къде и какви дарения са направени у нас. Но по принцип законодателството не е отменено, а в нашите закони са приложени европейски директиви. Специално по отношение на медицинските изделия, каквито се явяват и предпазните средства, и тестовете, има много строги изисквания, включително и сертифициране от съответните компетентни органи. Ако защитните средства не отговарят на тези изисквания, означава, че има нарушаване на закона и трябва да има друго разследване за това кой е позволил да се приемат дарения, които не отговарят на нашето законодателство. Защото така се поставят на риск животът и здравето на много хора.

Как оценявате досега действията на държавата и на Националния оперативен щаб за овладяване на епидемията? И не свърши ли всъщност страхът повече работа, отколкото здравните власти, които действат по метода „проба – грешка“, както на много места по света?

Аз не съм епидемиолог, но съм експерт по мениджмънт на здравната система. И от тази гледна точка мога да кажа много категорично, че действията на правителството са закъснели, лошо организирани, включително и до този момент, в много аспекти. Освен че закъсняха с осигуряването на тестове и на предпазни облекла, управляващите нямаха план какво да правят преди два месеца, нямат и сега. Кабинетът и Националният оперативен щаб въобще не са наясно със ситуацията в страната, с това колко са реално заразените. Вижте абсурда – при по-малко от 2000 души, доказани като положителни за COVID-19 за два месеца, блокираха цялата държава.

През 2006 г. е приет Национален план на България за готовност за грипна пандемия. В него е представена статистика за починалите в болници от пневмония у нас за периода 1995–2004 г. Във възрастовата група 60–69 години относителният дял на смъртността е между 13 и 15%, а над 70-годишна възраст – между 52 и 60%. Как изглежда тази статистика, сравнена със смъртността от COVID-19, като се знае, че в голяма част от случаите болните развиват пневмонии?

Сравнението показва, че не се случва нищо извънредно или невиждано. Този план, за който говорите, е добър, приет с постановление на МС и не е отменян. По него всяка година се обсъждат и се гласуват средства за разработки, за поддържане на готовност и пр. Но така и не получихме отговор защо той не беше приложен за противодействие на коронавирусната инфекция. След първите заразени с новия коронавирус наложиха пълна блокада на страната, а сега, когато случаите стигнаха до 50–60 дневно, започнаха да отменят рестриктивните мерки. Има ли в това някаква логика?

Не можем да сме сигурни в данните, които ни се предоставят. Чувам изводи като „видяха се недостатъците на здравната система“. Обаче нищо не се е видяло, защото здравната система почти не участва в тази ситуация. Тя бездейства, защото редица дейности, като планови операции, имунизации и прочее, бяха спрени. И заради основателния страх на хората да постъпят за лечение в болници, разбира се. За нашата здравна система 350 хоспитализирани болни, от тях 43 в интензивни отделения, е нищо на фона на нейния нормален капацитет. Но аз очаквам, след като се излезе от тази ситуация, може би още през юни, върху системата да се стоварят като огромна тежест всички онези, които не са се преглеждали през последните няколко месеца и са забавили диагностиката и лечението си.

Вие сте застъпник на тезата, че начинът на живот, ефективността на здравните системи, генетичните особености на населението, имунизационният статус и други фактори играят по-важна роля в разпространението на инфекцията и броя на жертвите, отколкото социалната изолация. У нас мненията по този въпрос са полярни, но по-важни са аргументите. Как изградихте своето убеждение, че стратегията на правителството и на Щаба е погрешна?

За каква стратегия и за какво управление на криза можем да говорим, ако нямаме най-важната информация – колко се реално заразените хора. Те очевидно не са 1860, но не знаем и дали са 500 000, както се твърди от преизчисления на базата на имунологичните тестове. Кое число вземаме за отправна точка, за да управляваме кризисната ситуация? Затова и мерките се колебаят така.

Но в коя страна имат реална информация за броя на заразените? Все пак става дума за непознат досега вирус с променящо се поведение.

Напротив, в страните, които най-често даваме като пример за справяне с епидемията – например в Германия и Южна Корея, знаят много точно. Различни държави, включително и САЩ, възприеха този модел, който се основава на тестовете. Тестват се не само повече хора, но и всички контактни. Ето ви един пример – в жилищно-търговска сграда в Сеул откриват служителка на колцентър с положителна проба за коронавируса. И извършват тестове на всички 1400 души, които живеят и работят в сградата. Откриват 95 души, заразени с инфекцията, след което правят тестове и на техните контактни лица, при което излизат още 17 души. И всички са поставени под карантина. По принцип при епидемиите се чертаят математически модели, но за да бъдат те достоверни, трябва да са изследвани достатъчно много хора. А ние нямаме необходимите данни, за да изработим достоверни модели. Измерванията, които се правят сега, показват, че хората с антитела са между 5 и 8%.

А защо у нас не се извършват масови тестове? Парите не могат да бъдат проблем, нали?

С кредита от 75 млн. лв., които ББР даде на онази колекторска фирма, можеха да тестват голяма част от населението. За възможностите на държавата това изобщо не са много пари. Като груба управленска грешка може да се посочи, че още от първия ден не се ангажираха повечето лаборатории в страната. Независимо дали са държавни, частни, общински, дали са в болници, или не, всички трябваше да се включат в този процес. Но това не е направено и досега. И едва онзи ден в Държавен вестник беше публикувано изменение на Националния рамков договор, който урежда въпроса със заплащането на тестовете – два месеца след началото на епидемията.

Ако приемем, че все още нямаме изграден колективен имунитет, очаквате ли най-лошия сценария – бум на пандемията и хаос в системата?

Възможно е тепърва да се срещнем с това заболяване в голям мащаб. Мнозина решиха, че всичко е минало и заминало, а изглежда, че не е така. Ако много малко хора са преболедували, рискът да се развие пълномащабна епидемия е същият, както и преди два месеца. Това е най-лошият възможен сценарий, който може да ни се случи. Защото освен всичко, хората са и уморени, някои останаха без работа, без пари. И в такава ситуация болестта ще бъде посрещната много по-трудно.

Не се ли опитва Борисов с разхлабване на мерките са отпуши насъбраното социално напрежение и така да запази властта си от трусове?

Някои погрешно разделят медицинската и финансовата част на кризата, но те са двете лица на една и съща монета. А управлението на кризата е точно в това – да намериш баланса, най-малките възможни мерки, които няма да ти съсипят икономиката. И в същото време да не допуснеш бум на заразените, така че да затруднят здравната система. Но основният аргумент за налагане на мерките – да не се стигне до претоварване на системата – беше опроверган от самата ситуация. Системата не само не е натоварена, тя дори не е усетила какво се случва. В България се извършват над 50 000 прегледа дневно и над 2 млн. хоспитализации годишно. На фона на това имаме по-малко от 2000 потвърдени случая на заразени с коронавируса и малко над 350 приети в болници. За какво натоварване изобщо можем да говорим? Натоварени са хората от РЗИ, които през останалото време изобщо не са натоварени – това е така.

Но при този дефицит на инфекционисти и на анестезиолози какво би се получило, ако се наложи да се приемат няколко пъти повече болни от COVID-19 в болници? Респиратори бяха доставени, но обучени ли са екипи да работят с тях? Защото знаете, че вместо да помогнат, при неправилна употреба, те могат да убият болния…

Няма нужда от инфекционисти, защото пневмониите се лекуват от специалисти по вътрешни болести. За тежките случаи с COVID-19 със заповед на министъра са определени 1200 реанимационни легла с респиратори от съществуващите над 2060 в цялата страна. Сега от тях са заети около 40 легла.

Но много хора, поставени на респираторно дишане, умират.

В цял свят загиват хора и се спори от чисто медицинската гледна точка доколко помага и доколко пречи поставянето на респиратор. Защото процентът на починалите, поставени на командно дишане, е много голям.

Още един въпрос, свързан с даренията: редно ли е директори на големи и авторитетни болници като ВМА, „Александровска“ и „Пирогов“ да приемат парични суми, предназначени за разпределяне между медицинския персонал? Защото всяко дарение, направено под условие, е съмнително, още повече когато е направено от името на публични личности със спорен обществен авторитет.

Отговорът не е еднозначен. Има теория в правото, която смята, че след като дарението е придобито, всякакви условия отпадат, тоест формално погледнато, можеш да не се съобразиш с тях. На второ място, особено когато става дума за крупни дарения, те трябва да бъдат проверени за пране на пари. Но ще се окаже много жалко, ако нашата държава не може да осигури необходимото на болниците и трябва да разчита на дарения.

За мен друго е необяснимо – че в ситуация на криза бяха дадени 330 млн. лв. допълнително над предвидените в държавния бюджет на МВР и на Министерството на отбраната. А в същото време на лечебните заведения НЗОК плати за март 85% от това, което са заработили предишния месец – дори не 100% от това, което са изкарали. Същото ще бъде и за април.

А къде са тези допълнителни по 1000 лв. за медиците на първа линия, за които ни проглушиха ушите?

Би трябвало да ги получат, но явно и там стана някаква какофония, защото в общински болници, където лекуват пациенти с коронавирус, не са приведени въпросните суми. Макар че и в РЗОК, и в РЗИ разполагат с необходимата информация колко са настанените за лечение с положителен PCR тест. Този пример също доказва, че кризата се управлява лошо. Вижте колко примери разгледахме и навсякъде се натъкнахме на дезорганизация и хаотични действия.

И на дезинформация на обществото, защото всеки ден чуваме по телевизията премиерът да ни натяква какво и колко е дал. Преди време в едно свое интервю казахте, че държавата не само не дава никакви средства за здравеопазването, но и печели от него. Така ли е всъщност?

Да, точно така е. Вие говорите за дезинформация, но тя може да се определи и като манипулация на общественото мнение – насочена, планирана и се отнася не само за коронавируса, но и за бюджета на Здравната каса и парите за лечебните заведения. Държавният бюджет е отделен от бюджета на Здравната каса. Парите, които държавата внася в бюджета на НЗОК, са около 1 млрд. лв., а в последните една-две години тази сума малко се увеличи. Ако се изчисли какви приходи събира държавата от ДДС, от такси, от данъците и осигуровките, които си плащат хората в здравната система, се оказва, че всъщност този милиард се връща отново в държавния бюджет, че дори и отгоре. Сметката показва това.

Не трябва да се злоупотребява с думите. Правителството не само не дава, но и взема от нас, защото си приписват парите от моите и вашите осигуровки на себе си. Казват, че дават, но всъщност даваме ние. А точно сега държавният бюджет трябваше да реагира и да не оставя тежестта на епидемията да се поема от НЗОК. Защото касата трябва да плаща за обичайните заболявания, за стандартното лечение. А в извънредната ситуация трябваше да има и извънредно финансиране. Вместо това вие виждате, че не са платили дори 100% от труда на медиците.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Центъра за защита правата в здравеопазването

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Историята е абстракция, индивидът – не. Разговор с писателя Петер Надаш за дръжката на чука

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/peter-nadas-interview/

В зората на модерната журналистика интервюто е жанр с лоша репутация. Който не може да пише, пита – това гласи професионалното клише. Не вярвам в него. А и в съвременния свят на медиен нарцисизъм ми се струва, че интервюто е упражнение по смиряване, жанр на признато пред Авторитета незнание, на любопитство към Другия…

Никога обаче не съм смятал, че ще имам възможността да интервюирам унгарския писател Петер Надаш – един от действително големите автори на нашето време. В началото на карантината слушах в YouTube канала на Унгарския културен институт как в рамките на програмата „Преводачите четат“ великолепната преводачка Светла Кьосева представя откъс от своя превод на книгата му „Солта на живота“, която СОНМ ще издаде по-късно тази година. И реших да помоля за интервю.

Не вярвах, че Надаш ще склони да отговори на въпросите ми. Светла – също. Но се получи. 

А творчеството на Надаш винаги ще ме вълнува – далеч не с това, че името му постоянно е спрягано за Нобелова награда за литература, а със способността му, както пише един критик, да улови ирационалната природа на отношенията между личността и историята, да изрази беззащитността на човека пред властта в тоталитарното общество. Да възпроизведе загубата на Аза. 

Нищо от тези качества не е случайно. Роденият през 1942 г. в Будапеща писател има жестока съдба – майка му, еврейка и комунистка, умира, когато той е на 13. Баща му, висша партийна номенклатура, се самоубива, когато Петер е на 16 – след несправедливи обвинения, по които впоследствие е реабилитиран. Надаш израства в сиропиталище. По-късно работи като фотожурналист. От 1984 г. живее в малко село в Западна Унгария. 

Днес е сравняван с Кафка и Гомбрович. Списъкът с наградите му е огромен. У нас Петер Надаш е познат досега с книгите „Направи ми жертвеник от пръст. Избрани есета“ (2006) и „Краят на един семеен роман“ (2008) – и двете преведени за СОНМ от Светла Кьосева, както и „Собствена смърт“ (2011), преведена от Николай П. Бойков за „Алтера“. 

Последните два въпроса в това интервю са на Светла Кьосева. 


Кои спомени от детството Ви изплуват напоследък? Питам Ви, защото във Вашите творби си взаимодействат малките истории и голямата история. Има ли място между тях истината?

Откровено казано, не съм спомнящ си тип, въпреки че немалка част от писателското ми поприще е посветено на механиката на паметта. Истината е, че собствените ми спомени ме интересуват малко. Каквото се е случило, случило се е. Интересува ме по-скоро тяхното място в структурата на паметта, функцията и принципът им на действие. Затова и доста се занимавам със спомнянето от гледна точка на религиозната история, физиологията, антропологията или психоанализата. Наложи ми се да го направя дори и само защото Зигмунд Фройд строго забранява самоанализата, знаейки, че без нея и той едва ли би построил теорията за психоанализата и едва ли би създал своята процъфтяваща, световноизвестна аналитична школа. С право обаче я е забранявал – смъртно опасна дейност.

Систематично преосмислям ранния и най-ранния си споменен материал. И въпреки това понякога се учудвам какви неща нахлуват внезапно в съзнанието ми. Спомените не са по поръчка. От друга страна, човек непрекъснато произвежда спомени. В изобилие са ни останали неща от вчера, които не само не са обработени от по-ранна и от по-късна гледна точка – саморефлексията още не ги е докоснала.

Подчертавам в същото време, че не конкретният спомен е важен за мен, а принципът на действие, структурата, механиката и функцията на спомнянето. Винаги ме е интересувало и по какъв начин паметта и мисленето на индивида са свързани с колективната памет на човечеството, неща, за които често единствено археологията може да ни каже нещо конкретно – и то винаги е повече от индивидуалната памет на човека.

С археологията на съдържанието на индивидуалната памет се е занимавал швейцарският психиатър К. Г. Юнг. Когато намерим в един келтски некропол чук от ковано желязо с място за дръжката, което е овално точно както и на моя чук, става ясно, че физическите ми познания са индивидуални само в незначителна степен, по-голямата им част е съставена от опита и паметта на другите. Не само овалната дупка за дръжката на чука, а целият колективен пласт на съдържанието на паметта, чието място на произход не съм аз. Дори и да не мога да реконструирам кой е човекът, използвал келтския чук.

Властта на индивидуалното не може да бъде пренебрегвана. Историята е абстракция, индивидът обаче не е. В индивида интересното е, че не би могъл да бъде сбъркан с никой друг. Нито гласът, нито зъбите, нищо. Фикцията на голямата история се изгражда винаги от индивидуалните, специфични, лични истории. Ето защо коефициентът на истинност на многобройния индивидуален опит и преживяванията е висок, а големите исторически фикции или разказите на историците са по-близо до правдоподобността, до документацията, не до истината. По-правилно – истината и фалшът в историческото писане вечно се лутат между правдоподобно и неправдоподобно, между подлежащо и неподлежащо на документиране.

В свое есе от 2011 г. заявявате, че всяка голяма промяна е последвана от реставрация. Десетилетие по-късно, в какво разпознавате актуалните признаци на реставрацията? Действително ли поредният модернизационен експеримент в Централна и Източна Европа се провали? 

Застигащите се една друга вълни на прогрес и регрес са по-скоро продукт на Новото време. Творческият дух обаче най-вероятно е константна антропологична даденост на човека. Той има висока енергийност и няма признаци да има начало, нито да предстои край. Което в същото време е плашещо. Значи сме си такива, вечно неспокойни, вечно измисляме, усъвършенстваме, изобретяваме нещо. Променят се условията ни на живот, обаче дръжката на чука трябва да си остане овална, защото предаването на силата в главата на чука единствено така е най-ефективно.

И все пак е плашещо, че моето малко село вчера беше едно, а днес, в резултат на изобретенията и откритията, вече почти не мога да го позная. Ето защо вечната модернизация има поне толкова привърженици, колкото и противници. Ранните рушители на машини с пълно право са се страхували от влака. Голям, черен, шумно изпуска пара и бясно препуска с почти трийсет километра в час. Рушителите на машините се страхуват от новостите и в същото време консервират старото, традиционното, с което сме свикнали. Страхът им е напълно основателен. Но по интересен начин и те обсъждат тези си консервативни намерения по най-новите мобилни телефони; не предават информацията с огньове. Добре би било, но не бива да изостават.

Според мен нито една от фазите на движение на човешкото махало не може да бъде прескочена – нито прогресът, нито регресът. Колкото по-голям е стремежът към модернизация и прогрес, толкова по-силно ще бъде регресивното противодействие. Днес, след почти половинвековната фаза на прогрес, живеем във фазата на регресия и още преди да стигнем мъртвата точка, ни застигна пандемията. Както железопътният транспорт е имал своите врагове, така и откриването на колелото навярно не е било по вкуса на всеки. Опитът обаче показва, че така или иначе не можем да се върнем във времето отпреди влака или колелото. Дори и само защото епидемиите са по-голяма заплаха от колелото или влака. Те са съхранени в колективната памет: чумата, холерата, детският паралич.

Вашите герои често търсят смисъл в историята. Кой е по-опасен техен помощник в този процес – паметта или въображението?

Историческите събития се правят от повече или от по-малко хора, но смисълът и преживяването на историческото събитие е единствено лично. То се отнася до личността, създава се в нея. Някои са засегнати от събитието, други не са. Историята сама по себе си няма смисъл, смисъл има винаги личността. Личността оценява събитието, личността произвежда от него историческа фикция.

И до днес мислим за историческите събития по начина, по който са мислили Херодот или Тит Ливий. Така наречените исторически събития никога не могат да бъдат абстрахирани от оценката на отделната личност или от постигналата консенсус група от хора. Без собствена база от спомени човекът е хомункулус, Голем – крачи върху огромните си глинени крака, събаря и руши всичко около себе си. Без собствено разбиране и собствено въображение той е чудовище, диктатор или слуга на диктатори, продажник, масов убиец, двукрак звяр. Понятията за собствена база спомени и за индивидуално съдържание на паметта обаче не означават, че свободно мога да избирам какво да си спомням и какво – не; тази база спомени, раждаща се в мига на осъзнаването и на възприемането, всеки складира в мозъчния си ствол и е в състояние да я съпостави с всичко онова, за което размишлява и чувства.

Писателят пред новопристигнали екземпляри от немското издание на „Собствена смърт“
© Петер Надаш

Сюзан Зонтаг казва за Вашата „Книга на спомените“, че е едно от най-великите произведения на ХХ век. Какъв беше миналият век за Вас – и как той премина не само през Вашето съзнание, но дори и през Вашето тяло? Искате ли да се върнете в миналото?

Боже опази да се връщам където и да било. Добре, че е минал и е свършил, не вярвам, че от него би могло да се направи по-добър век. За целта ще е необходимо индивидът да не иска да трупа повече, отколкото консумира. За да се родят подобни индивиди, е необходимо хората да извършат ментален скок.

Процесът, в който ние навлизаме с раждането си като хора или като бозайници, няма нито осъзнато начало, нито осъзнат край. На земята е имало екзистенция и преди появата на Григорианския календар. Ритъмът на Григорианския календар в най-добрия случай следва някои от условията на човешкото съществуване. Летоброенето ни служи, за да се ориентираме в нещо, чието пространство, материя и време са ни непознати. По всяка вероятност ние живеем не в триизмерен свят, а в четири или повече дименсии. И те съществуват независимо от нашето летоброене.

В пространството, което сме в състояние да възприемем, несъмнено има периоди, които протичат под знака на строителството, и периоди под знака на разрушаването. През ХХ век тези фази следваха една след друга. От действителната промяна във времето днес можем да установим най-вече че през предишните столетия смяната на фазите е протичала регионално в света, а днес фазите на локалното строителство и разрушаване са пряко вградени в глобалното строителство или разрушаване, т.е. свързани са помежду си. Различията протичат в свещена едновременност.

Събитията все още имат локален привкус и характер, но локалното повсеместно създава своите родствени явления. От факта, че президентът на Съединените щати е формен идиот, не следва, че всички държавни глави из всички региони трябва да са идиоти, но може да бъдем сигурни, че именно тази тенденция (разбирай, дълбоката човешка привързаност към идиотизма) няма да мине незабелязана глобално. Земното кълбо под въздействие на модернизационните вълни действително се е превърнало в едно глобално село и – било то щастливо или не – локалностите се движат забързано и пресичат пътищата си.

Какво не достигна на либералните интелектуалци, за да защитят убедително основанията на демокрацията? Възможни ли са днес „либерални личности“ като Томас Ман и другите, които споменавате в българския си сборник есета „Направи ми жертвеник от пръст“?

Човекът с либерални убеждения носи своя кръст, има своя първороден грях и трагедия. Томас Ман едва успява да спаси семейството си от катастрофата. Това става ясно и от произведенията му – дори ако Петер де Менделсон не беше издал дневниците му в десет тома, обилно снабдени с бележки. Либерализмът не е връх и последна инстанция в духовното развитие на човека, а един вид човешки манталитет и ненатрапчиво политическо предложение за избягване на масовите катастрофи.

Ако се върна към Зонтаг, има велики поети на туберкулозата и на СПИН, но за мен Вие сте велик поет на хипертонията, ако съдя по „Собствена смърт“ – книга, с която съм сверявал собствените си кардиологични симптоми. Как животът Ви в селско уединение на стотици километри от Будапеща предпазва сърцето Ви – буквално и метафорично? В какви случаи Ви се приисква да се намесите в центъра на света (не само) като автор?

Никого не искам да представлявам, нямам ораторски или организационни дарби, никога не съм изпитвал готовност за политически роли. По-скоро се ужасявам да застана в центъра на какъвто и да било процес или събитие. За мене вече и четирима са прекалено много за един смислен разговор. В определени ситуации си позволявам да обсъждам чуждите дела, правил съм го още по време на диктатурата, защо да не го правя и през последните трийсет години в една преборваща се с вродени недостатъци, наранена демокрация. Всяка намеса поражда напрежение и при това положение със сигурност е противопоказна за хипертонията. Несъмнено добре се отразява обаче на потребността от свобода. При мен потребността от свобода е по-силна. Заедно с всички вас съм свободен човек. Заедно с всички вас съм се родил такъв. Така знам аз.

През тази година очакваме на български „Солта на земята“. Това е една притча за гражданското общество. Нуждаем ли се днес от уроците на историята?

В смисъла, за който говорихме – безусловно. Нуждаем се от личната памет, но не само от знанието как ние самите, в съответствие с интересите си, сме преработили събитията, а и от предшестващия момент: как сме възприели събитието, преди още да му дадем оценка. Трите аспекта – първоначалното възприемане, рационалната и емоционалната оценка – ще ни дадат личния спомен за едно събитие, което по един или друг начин са преживели и други. Но и в това „така или иначе“ трябва да се вгледаме внимателно. За да осъзнаем понятието за история, не е достатъчна личната памет, необходимо ни е съзнанието за общите елементи на паметта. Да знаеш, да регистрираш, да опишеш по най-точен начин кое е онова, което те отделя от другите и което те свързва с другите.

До какви промени би могла да доведе днешната криза? Някои я сравняват с големите чумни епидемии и с промените, които те са предизвикали. Вие намирате ли опорна точка в миналото, или става въпрос за нещо съвсем ново?

Епидемиите, масовата застрашеност на живота могат да доведат до промени в начина на живот, ако в обществото вече е назряла потребността от промяна, ако са осъзнати начинът и посоката на промяната и съществуват необходимите за реализирането ѝ инструменти. В момента не усещам нищо подобно. Усещам по-скоро, че по-голямата част от хората с нетърпение чакат да се завърнат в своя самоопустошителен и разрушителен за света начин на живот. Всяка година да натрупват повече собственост от съседа. Повече да летят, по-малко да знаят, повече да консумират и повече да се забавляват.

Но дори и на тази възраст все още вярвам в изненади. Защото има и големи изненади. И добри, и лоши. Случва се нещо, което никой не е очаквал. Някой открива нещо, с което прави щастливи много хора. Някой намира доброто решение, което за известно време успява да запази обществения мир и естествения живот…

С кои произведения бихте желал да бъдете представен пред българската публика? Въобще пред публика, която не Ви познава достатъчно.

Наистина добре би било, ако някой преведе романите ми, ако някой ги издаде. През последните години събрах и подредих есетата си в три тома, общо 1500 страници. Досега на унгарски са излезли два тома в издателство „Йеленкор“, третият се очаква следващата година. Ако романите ми са познати на български, може би и тези есета не биха били напълно излишни. Кой знае.

Превод от унгарски: Светла Кьосева
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петер Надаш за ролята на писателите, 21 май 2019 г., Louisiana Channel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ситуацията с ромите: всичко е на ръба. Разговор с Дора Петкова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dora-petkova-interview/

Дора Петкова е експерт по развитие на гражданското общество и политиките за социално включване. Социолог по образование, тя работи професионално като консултант и ръководител на проекти по национални и международни програми, насочени към ромската общност. Член е на Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“. Работи и в Германия, община Хам.


Да започнем с въпроса, с който приключихме разговора с проф. Ивайло Търнев: как стигнахме дотук? Как дефинирате отношението на централните и общинските власти към ромските общности и техните квартали преди началото на карантината? 

От няколко години работя пряко с местните власти в различни български общини във връзка с политиките за социално включване. Правя уговорката, разбира се, че нямам поглед върху всички общини. До момента съм наблюдавала три типа отношение – дискриминативно, формално/имитационно и неподправено социално отговорно поведение.

Коя е най-масовата реакция? 

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

За съжаление, все още значителна част от общините предпочитат удобно да не забелязват проблемите на ромските квартали, да не се занимават и да не планират никакви или почти никакви подобрения особено по въпросите на жилищната политика и жилищните условия – регулирането на земята, узаконяването на домовете, подобряването на инфраструктурата. В общинските планове за интеграция повече мерки се предвиждат в областта на образованието, здравеопазването. Има махали и квартали или части от тях, в които условията за живот са сравними с тези в най-бедните страни по света.

Тук бих искала да поясня, че въпросите, свързани с жилищната политика и незаконното строителство, са доста сложни и в някои случаи изискват освен желание за промяна, и средства, с каквито общините не разполагат. Ако искаме подобрение, е необходимо да се предприемат мерки на национално ниво – промени в законодателството, да се улеснят процедурите за узаконяване, да се реши проблемът с адресните регистрации, да се облекчи работата на местната власт и ромите, които искат и имат възможност да си плащат данъците, да имат собственост, да живеят в законни жилища. Поставям за пореден път въпроса за жилищната политика, защото той е пряко свързан с общественото здраве и със създалата се извънредна обстановка.

Ситуацията на социално изключените групи е динамична и неясна, те живеят върху земя извън регулация, в незаконни постройки, някои – без адресна регистрация, без ток и вода, без здравни осигуровки, отдалечени от самите ромски квартали; някои пътуват и често сменят местоживеенето си, търсейки препитание и работа. Живеят в паянтови постройки или бараки, дори в землянки, семействата са многодетни, хората са неграмотни или с ниско образование, наблюдават се повече ранни бременности и раждания, има хора без лични документи, децата не посещават детска градина, а понякога и училище, възрастните са безработни. С тези хора не желае да общува никой – нито институциите, а понякога и останалите роми от общността, от квартала.

Моят кратък отговор на въпроса Ви защо се стигна дотук, е следният: защото не приемаме ромските квартали като част от цялото – от нашия град, от нашата община; защото не приемаме ромите като наши съграждани, като равноправни граждани на страната ни. Защото не осъзнаваме, че ние всички сме един организъм.

Струва ми се, че коронавирусът е само катализатор за видимостта на кризата в гетата?

Националните и местните институции добре познават проблемите в ромските квартали и в същото време дават препоръки, неадекватни и неизпълними за хората, които нямат вода, живеят много по-нагъсто, а понякога в близост до сметища, заедно с бездомните кучета. След обявяването на извънредното положение описаните проблеми започнаха да изплуват на повърхността един по един. Повечето от тях бяха идентифицирани от здравните медиатори, подпомагани от активни хора от общността, които на много места са единствените, работещи на терен ежедневно – както по време на епидемията, така и преди нея.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Липсата на вода по време на епидемия е огромен проблем, посланията на здравните власти и институции да се спазва хигиена и да се мият често ръцете звучат неадекватно за хората, които от години живеят без вода. С наближаването на лятото там, където няма вода, има риск да възникне и епидемия от хепатит А. Такива места насред махалите и кварталите има доста, например в Николаево, Луковит, Царево, Ябланица, Бургас, махали в Ловеч, Казанлък, селата около Карлово – Певците, Христо Г. Даново, Розино и много други.

Продължавам с боклука и сметосъбирането – в махалите и кварталите от години няма достатъчно контейнери, боклуците преливат, образуват се нерегламентирани сметища, които не се почистват нито от местната власт, нито от живеещите там. Като добавим липсата на асфалт и уличните кучета, които разнасят боклука, за каква хигиена изобщо можем да говорим?

Адресните регистрации: затруднява се поставянето под карантина на контактните лица, чиято адресна регистрация по лична карта не съвпада с реалния адрес. Този проблем лъсна във „Факултета“ и „Филиповци“. Затруднява се обхващането именно на най-маргинализираните семейства при раздаването на продукти от първа необходимост – храни, дезинфектанти и т.н. Те не са в традиционните списъци на социалните институции за помощи именно защото често нямат адресни регистрации по местоживеене, а има и хора без лични карти. Обикновено това са млади многодетни семейства, изключени за пореден път от системата. Засилва се обедняването на децата – получаваме сигнали за гладуващи бебета и деца именно от социално изключените групи.

Следващ проблем е увеличаващата се безработица на доскоро работещите у нас и в чужбина, особено на тези в сивата икономика. Както и липсата на здравни осигуровки – всички знаем, че около 70% от хората в уязвимо положение нямат здравни осигуровки. Промененият преди 5 години Закон за здравното осигуряване, според който осигуровки са дължими за 5 години назад, за много хора води до отказ или отлагане на посещение при лекар.

Не ми се мисли и какво ще стане с образованието на децата от такива семейства…

Това са само част от нерешените проблеми, които би трябвало да светнат като червена лампа, да накарат местни и национални власти дълбоко да се замислят и да започнат да действат. Защото ако не се притесняват за ромите, то би трябвало да се притеснят за себе си. Ако Общината си свърши работата поне за хигиената в квартала, то това ще е по-добре и за живеещите в центъра; ако има по-малко болни в махалите, това ще е добре и за другите. Логиката е напълно ясна.

Наблюдавате ли днес расистки реакции – и в институциите, и на терен? И как могат те да бъдат типологизирани?

Затварянето на кварталите „Филиповци“ и „Факултета“ в София са дискриминативни действия, плод на нерешените дългогодишни проблеми, на неглижиране и безсилие. Вече е подадена жалба в Комисията за защита от дискриминация и аз подкрепям този акт. Не разбирам защо цяла България беше уведомена колко са болните във „Факултета“, „Филиповци“, „Буковлък“, пещерския квартал „Луковица“, а не ни информират за болните в софийските квартали „Младост“, „Люлин“, „Лозенец“, в идеалния център. Пред тях дали ще има КПП-та?

Свидетели сме на доста непоследователни действия и послания, които объркват гражданите, но въпреки това бях приятно изненадана, когато чух и призиви да не се посочват болните с пръст, да не се стигматизират отделните групи. Това беше разумно, обнадеждаващо, демократично послание. Но уви – за кратко. КПП-та бяха поставени в много ромски квартали още при първите завърнали се от чужбина заради неспазването на дисциплината. Много от ромите се съгласиха с тези мерки. Здравните медиатори, образователните медиатори, активните хора от общностите – всички те съдействаха на полицията, районните здравни инспекции, общините. И ще продължават да го правят.

Натиснете тук за да видите презентацията.

С огромните усилия на хора от общността, здравни медиатори, добронамерени полицейски служители, представители на районните здравни инспекции като че ли напрежението към момента е овладяно. Но вниманието трябва да е изключително изострено, защото всичко е на ръба. А както и проф. Търнев посочи, заедно с вируса настъпва обедняването. Здравните медиатори все по-често повтарят, че „гладът е по-силен от страха“. При тези обстоятелства отворим ли кутията на Пандора, няма връщане назад.

Кои са проявите на дискриминация и нарушаване на права във „Факултета“ според хората от общността и здравните медиатори, с които контактувате?

Работодатели освободиха или оставиха в неплатен отпуск хора от квартала само защото живеят там. Не се допускат хора да излизат извън „Факултета“, до хранителни магазини и аптеки в съседство. В квартал с население от 30 000 души дали са достатъчно хранителните магазини и аптеките на неговата територия? Има и оплаквания, че полицията проявява лошо отношение към хората. Здравните медиатори там са три жени, които работят ежедневно под стрес и напрежение, въпреки че се страхуват. Ресурсът от хора на терен не е достатъчен.

Добре е, че в такива моменти общността се мобилизира, самоорганизира, самоподпомага и някак успява да се справи. Все още. Навсякъде има дарителски акции в ромските махали – най-вече от роми роднини в чужбина. Солидарността с обедняващите е факт, но това е така само защото общността добре познава глада и мизерията. А може би и защото знаят, че на някои хора просто няма кой друг да помогне!

Разкажете ни за конкретен здравен мeдиатор? Как минава един негов ден?

Ще ви разкажа за Мануш. Той е от село Глава, община Червен бряг, и е здравен медиатор от миналата година. Споделя, че е на терен още от първия ден на извънредното положение. В селото живеят около 600 души, повечето от които социално слаби и без здравни осигуровки, нямат и социални помощи. Казва, че е на разположение на хората 24 часа. Обикаля и помага на общността от селата Радомирци, Реселец, Ракита, Горник, където бедността е още по-голяма. Вода от ВиК тук няма, но хората са се приспособили както могат и имат сонди и герани. Е, не е ясно какво е качеството на тази вода…

Мануш е отдаден на работата си. Семейството му – също. Разказва ни за една трагедия, която сполетяла селото. На 31 март момче на 18 години, в 12-ти клас, помага на възрастна съседка да си осигури дърва за огрев. Качва се на дърво, за да отсече клон – и пада. Счупва си гръбначния стълб. В софийска болница за операция и поставяне на импланти искат 6800 лв., което е непосилно за бедното четиричленно семейство. Всички в селото уважават дванайсетокласника, той е добро момче, помага на хората. Цялото село дарява средства. Мануш ръководи акцията: дарява почти цялата си минимална заплата, средства дават и много хора от общността – семействата на 11 негови съученици, пенсионери, общински съветници, земеделски производители, евангелската църква. За три дни парите са събрани. Операцията е успешна, но не е ясно дали и кога момчето ще стъпи на крака. Нуждае се от средства за рехабилитация. Днес заварих Мануш пред Общината с молба за еднократна помощ за семейството.

Мануш от село Глава, община Червен бряг

После денят му продължава – обхожда карантинирани, 150 души са се върнали от чужбина, а и още ще се връщат. Информира, разяснява, попълва документи, купува лекарства на хората от селата, защото там няма аптека. Общината му е гласувала пълно доверие.

Мануш разказва, че в началото ромите отричали съществуването на коронавируса. Не всички спазвали указанията. От няколко дни обаче е различно – усеща се страх заради заразените в Плевен. Рядко се излиза от вкъщи. Парковете и градинките са празни. Мануш получи предпазни средства от Националната мрежа на здравните медиатори, но в аптеките в Червен бряг няма маски, спирт и дезинфектанти. В обществените сгради не пускат пенсионерите без маски. Мануш им дава от своите, колкото има.

От глада Мануш се притеснява най-много. За селата казва, че там хората са забравени от Бога. Дори и да са имали работа, тя е била в сивата икономика. Тук още няма помощи и хората са от онези, дето ги няма в списъците. Дето са невидими, но живи…

Сигурно не знаете, но на ромски името Мануш означава „човек“.

Заглавна снимка: © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нов подход в лечението на COVID-19 и важната роля на имунологията. Разговор с доц. д-р Влади Манев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vladi-manev-interview/

Доц. Манев се посвещава на имунологита на туморите и имунотерапията на рака още като студент, оттогава датират и първите му публикации в областта. През 70-те години по негова инициатива се осъществява първият за страната индивидуален план за специализация по „Клинична имунология“. Има множество авторски свидетелства за изобретения и рационализации, три признати патента за изобретения и два – за полезни модели в областта на имунотерапията на рака. Създател е на първия в страната Център по клинична имунология. Понастоящем е председател на Програмния консултативен съвет по имунобиологична терапия и имунопрофилактика на рака и на Здравна фондация „Контрол на придобитите имунни дефицити, свързани с промени в околната среда“.

Венелина Попова разговаря с доц. д-р Манев за нов подход, който той и екипът му предлагат за лечение на болни от COVID-19.


Във Ваша научна публикация предлагате да се въведе иновативен комплексен апаратурен подход за интензивна терапия на тежко болните от COVID-19, с което биха се намалили усложненията и смъртните случаи. Твърдите, че подходящото съчетание на някои познати методи в медицината би дало уникален резултат, който досега не е постиган в опитите на учените по света да се справят с вируса. Бихте ли обяснили същността на своето откритие?

Не става дума за откритие, а за още една неизползвана възможност в медицинската наука. Според международното патентно право, когато за известни методи и средства се намери ново приложение, говорим за „изобретателска стъпка“.

Докато все още медицината не разполага нито с лекарство, нито с ваксина за коронавируса, трябва да започне да се прави нещо повече, освен симптоматична терапия. Иновативният етапен апаратурен подход за интензивна терапия при COVID-19, който предлагам, ще е съставна част от една комплексна персонализирана терапия, която се очаква да намали усложненията и риска от фатален край. Но тук трябва да уточня, че това може да става само в условията на реално действащ мултидисциплинарен съвет. В него ще се обсъжда и взема персонално решение за лечебния подход и конкретен лечебен план за всеки болен с участието на клинични имунолози, токсиколози, лекари в областта на молекулярната и клетъчната медицина и други специалисти и би могло да става онлайн.

Единият от методите в този комплексен подход е известен и рутинен в клиничната токсикология. Представлява съвременна апаратура с перисталтична помпа, която прокарва венозната кръв през специален индивидуален филтър, съдържаща активен въглен от кайсиеви костилки. Според учени от БАН този активен въглен може да се използва за задържане на частици с големината на новия коронавирус. С тази апаратна процедура би било възможно не само да се извърши обща детоксикация на болните, но и ако е установено наличието на вируса в плазмата, да бъде отстранен. С другия метод се прави детоксикация извън организма. Извършва се двукратно през два дни, като се елиминира по 1 литър кръвна плазма и се замества с 500 мл физиологичен разтвор и 500 мл съвместима плазма от здрави донори, преболедували от коронавирусната инфекция. Тези два апаратурни метода – всеки поотделно или в съчетание, са напълно достатъчни за овладяване на кризисното шоково състояние на тежко болните. Кой ще се приложи, зависи от решението на мултидисциплинарния експертен съвет за всеки конкретен случай.

При трети метод се ползва също специален индивидуален филтър с фирмен апарат за отстраняване на сигналните молекули – т.нар. „цитокини“, които предизвикват животозастрашаващата „цитокинова буря“.

Интензивната терапия с апаратната детоксикация може ли да бъде провеждана във всяка болница в страната – има ли здравната ни система ресурс и капацитет за това?

Кризите, бедствията, в това число епидемиите и пандемиите, освен че са тежки и сериозни изпитания, са и проверка на здравната система, в частност на сектора „Интензивна терапия“. Епидемията от COVID-19 показва слабите места на системата. През последните десетилетия в резултат на въвеждането на пазарния принцип и на отсъствието на каквато и да е държавна регулация и на стратегическо планиране в здравеопазването се стигна не само до липсата на кадри за интензивна терапия, но и в други важни сектори.

За въвеждането в практика на подобен иновативен подход не са необходими много средства, а за клиничните изпитания могат да бъдат привлечени различни специалисти в един мултидисциплинарен екип. После трябва да започне подготовката на дублиращи екипи – първо за големите болници в София, които ще станат едновременно и бази за подготовка и обучение на още кадри за страната. Това, разбира се, е процес, който тепърва трябва да започне и изисква време.

Категоричен сте, че дори и след откриването на лекарство за COVID-19, предлаганият от Вас подход няма да има алтернатива. Защо?

COVID-19 има дълъг и безсимптомен инкубационен период, вероятно заради това, че вирусът има различни специфични протеини, които блокират имунната система на болния. Развива се в различна степен клинично проявен Т-клетъчен придобит имунен дефицит, понякога както при ХИВ инфекцията, но не е СПИН. Възможно е вирусът „тайно“ и без симптоми да порази част от органите и едва когато бъдат увредени 50 или повече процента от функцията им, започват проявите на автоинтоксикация, температура, задух и други характерни оплаквания. Предлаганият апаратурен подход при болни от COVID-19 ще даде шанс да се спасят болните от усложнения и поражения на белия дроб или на други органи, които са „мишена“ на вируса. При клинично доказване на ползата от този подход той би се превърнал в неотменна част от задължителната животоспасяваща терапия, включена в общия лечебен комплекс при това заболяване.

Като имунолог можете ли да посочите кое в генома на вируса е по-различно от останалите познати коронавируси?

В момента е известно, че около 85% от генома на COVID-19 се припокриват с този отдавна известен коронавирус при прилепите. Геномът на новия коронавирус е дълъг под 30 000 „букви“ (човешкият геном е над 3 милиарда). Учените са идентифицирали гени за цели 29 протеина, които извършват редица действия от създаването на копия за коронавируса до потискане на имунните реакции на организма. В резултат на свръхбързата репликация на вируса и неговото увреждащо действие върху „мишената“ – клетките на органите – целият организъм на заразения човек се оказва блокиран да реагира адекватно срещу „агресора“.

Характеристиките на генома позволяват на вируса със специфичните си протеини да предизвиква различни промени в заразената клетка, вредни за организма. Протеинът NSP1 забавя производството на собствени белтъци от заразената клетка и така намалява способността ѝ да се бори с вируса. Друг белтък прави пробив в мембраната на заразена клетка, което улеснява излизане на новообразувани вируси от клетката и задейства процеса на възпаление, един от най-опасните симптоми на COVID-19. Има специфични протеини на вируса, които блокират естествените защитни механизми на заразената клетка и възможността ѝ да изпрати сигнали до имунната система. Белтъкът ORF9b възпрепятства имунната система да противодейства срещу вируса, като протеинът блокира интерферона, който е ключова молекула в защитата срещу вирусите. Някои специфични протеини могат да задействат заразените клетки да се „самоубият“ и допринася за увреждането, което COVID-19 причинява на белите дробове.

Има ли връзка между индустриалното замърсяване на планетата и броя на жертвите, които взе вирусът в такива промишлени райони като Ухан или Северна Италия например? Както и некачествената храна, която ни интоксикира, заедно с мръсния въздух и стреса?

Американски снимки, направени от спътник над град Ухан, показват, че районът, който е и един от най-силно развитите индустриално в Китай, е покрит със сиво-черен облак от замърсен въздух. Официалната статистика отчита замърсяване на въздуха в азиатската страна 10 пъти над пределно допустимите норми, което се равнява на вредата от изпушването на 36 цигари дневно. По данни, публикувани преди дни, общото за най-тежко засегнатите от пандемията области в Европа е, че в 87% от тях има установено силно замърсяване на въздуха.

Що се отнася до качеството на храните, които се предлагат на пазара, трябва без отлагане да се гласуват промени в законодателството и да се забранят храни, които не са полезни за здравето. Под „вредност“ вероятно се разбира да не са токсични. Има много фактори в околната среда, които не предизвикват остри отравяния, но тяхното натрупване в организма в субтоксични и нетоксични дози е по-опасно от острото отравяне. Доказано е, че именно те създават условия за мутации и канцерогенеза (образуване на ракови тумори) и други увреждания на здравето.

Предложихте ли своя метод на някакъв консилиум, който да се произнесе и да го предложи като задължителен елемент от лечението на болните от COVID-19 в България?

Преди великденските празници изпратих доклад предложение до генерал Мутафчийски – началника на Националния оперативен щаб за борба с COVID-19, а няколко дни по-късно и научната си публикация на министър-председателя Бойко Борисов. Резюме получиха изпълнителният директор на НИСМ „Пирогов“ проф. Асен Балтов и главният здравен инспектор доц. Ангел Кунчев. Надявам се на отговор и на покана да обсъдим възможностите за прилагането на тази интензивна апаратна терапия в лечението на коронавируса.

Заглавна снимка: Marcelo Leal 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

С коронавируса гладът настъпва в ромските квартали. Разговор с проф. д-р Ивайло Търнев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivaylo-turnev-interview/

Проф. д-р Ивайло Търнев, д.м.н., е началник на Клиниката по нервни болести към УМБАЛ „Александровска“, професор в Катедрата по неврология на Медицинския университет – София и в Департамента по когнитивна наука и психология в НБУ. Той е председател на Българското дружество по невромускулни заболявания и член на УС на Българското дружество по неврология. Световноизвестен учен, Търнев има над 300 научни публикации, голяма част от които в международни списания. Той се бори за по-добро здравеопазване сред ромите. Проф. Търнев е председател на Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ и член на УС на Националната мрежа на здравните медиатори.


С какво от началото на кризата се промениха предизвикателствата към ромската здравна медиация у нас? Разкажете ни кои и какви хора днес са на първа линия в гетата?

С напредващата в България епидемия от COVID-19 се намираме в изключително трудна за обществото ни ситуация, а здравните медиатори действително са на първа линия – осведомяват, насочват, успокояват, убеждават, подпомагат. Благодарение на организираната от тях широка информационна кампания, улиците в повечето ромски квартали са безлюдни и пусти. Като авторитетни, доказали се, отговорни личности, от първия ден на епидемията те са в постоянен контакт с ромите по места. 

Медиаторите имат значителен опит в здравно-социални дейности, свързани с епидемии, но те са и будители, образователи, носители на духовността в ромските общности. Медиаторът е мост между ромските общности и здравните и социалните служби, между медицината и социалната работа. Тяхното оръжие е словото. А силата на словото е онази сила, която трябва да надмогне невежеството и недоверието, да пробие пътеки към ценности. 

Не може една страна да е щастлива, ако в нея има гнезда от мъка, страх, ако ромските общности тънат в мизерия и болести. Затова здравните медиатори утвърждават ценностите на високия обществен морал. Допринасят за позитивна обществена промяна на местно ниво. Всеки ден се срещат с бедността, отчаянието, озлоблението, мъката. Всеки ден лекуват души със своето разбиране, доброта и съпричастност. Всеки ден преодоляват бариери в общуването. Имат активна и самоотвержена гражданска позиция – както в работата си сред различни уязвими етнически общности, така и с институциите. Те стопяват ледовете на недоверието и със силата на словото разсейват страхове, решават спорове и потушават конфликти. Вдъхновен съм от работата с тези прекрасни хора. Те са искрени, всеотдайни, носещи доброта, мъдрост и позитивна енергия. Здравните медиатори са пример не само за ромската общност, а и за цялото ни гражданско общество.

В този момент 200 здравни медиатори са на предния фронт на т.нар. „война срещу коронавируса“ в уязвими ромски общности. Те работят и в големи ромски квартали като кв. „Факултета“ в София, кв. „Столипиново“ в Пловдив, кв. „Надежда“ в Сливен, и в малки, изолирани общини в селски райони. Работят както с общности, определяни като рискови поради повишената им мобилност, така и със семейства, които не разбират добре ситуацията и е необходима активна и постоянна комуникация с тях. 

Дали общините им помагат реално – или „си измиват ръцете“ с медиаторите?

По наша информация около 50% от здравните медиатори работят в добро партньорство с общините и местните кризисни щабове, но има и такива, които въобще не са били потърсени от общините. В някои общини здравните медиатори бяха принудени да излязат в принудителен отпуск в първите седмици от обявяване на епидемията, а впоследствие общините се осъзнаха и ги върнаха на работа. На повечето места те бяха мобилизирани на терен, без да бъдат снабдени с лични предпазни средства и дезинфектанти, и това ги изложи на висок риск от заразяване. Но екипът на Националната мрежа на здравните медиатори успя, благодарение на дарители, да осигури на всички костюми, маски, ръкавици, очила, шлемове и дезинфектанти, за да могат да работят безопасно. Това беше ангажимент на Министерството на здравеопазването и общините, но за съжаление, на повечето места не се случи. Разбира се, има и изключения. Община Варна например екипира своите здравни медиатори, преди да ги изпрати на терен.

Ромските квартали са свръхгъстонаселени. Препоръката за спазването на т.нар. социална дистанция дали е адекватното решение за този случай? А и много роми се върнаха от гурбет в чужбина – може ли при тези обстоятелства да се осигури карантина? Както и за контактните лица.

От първия ден на епидемията от COVID-19 медиаторите са в постоянен контакт с всички роми от техните общности. В много населени места се завръщат хора от чужбина, най-вече от страни като Италия, Испания, Германия и др. Особено рискови са тези, които се връщат от чужбина с бусове – поради дългото пътуване в затворено пространство и поради липсата на добър контрол и препоръки за карантина при влизането си в България през сухопътната граница. Здравните медиатори са тези, които убеждават хората да споделят своята история – къде са били, откъде са минали, с кого са общували, – за да може да се помогне на максимално голям брой хора, които са контактни, и при появата на симптоми на заразяване с коронавирус да може да се реагира бързо и адекватно. 

Но в много ромски квартали, както сам казвате, е налице много гъста населеност. Едно домакинство от три поколения живее в една-единствена стая. Там социалната дистанция е неприложима. Затова е важно провеждането на скрининг в рисковите семейства и карантиниране на тези, които са заразени извън дома, в лечебни заведения.

Още една препоръка – миенето на ръцете. Но когато в ромските домове няма течаща вода, къщите не са в регулация, хората нямат лични карти, какво тогава е разумното и бързо решение според Вас, за да защитим живота им.

В някои общини не се предприемат никакви мерки за осигуряване на вода на местата, в които хората нямат достъп до нея. Не трябва да забравяме, че и бездруго липсват елементарни условия за съществуване в много ромски махали и отделни домакинства. В настоящата ситуация на пандемия призивите за спазване на хигиена се сблъскват с невъзможност да бъдат следвани елементарните предпазни мерки: миенето на ръце – поради липсата на вода и поради липсата на достъп до осигуряваните от общинската власт дезинфекционни средства за уязвими групи, поради разглеждането на въпросните групи/домакинства като обитаващи незаконни и/или извън регулация жилища. 

Например в община Царево обитателите на 70 бараки нямат достъп до течаща вода. Общината не е бедстваща, тя е част от туристическите дестинации и се предполага, че има финансови възможности да отдели средства – осигуряване на водоноски и дезинфектанти – за най-уязвимите домакинства. В допълнение, община Царево има интерес да не допуска разпространение не само на коронавируса, но и на хепатит А, какъвто риск има при създалите се условия, в които хората живеят без вода. И вместо да реши проблема с водоснабдяването, неотложен по време на епидемия, кметът на Царево пуснал цялата администрация на общината в неплатен отпуск.

Извън всякакво съмнение е, че най-ощетени са децата от такива квартали и домакинства. Те се оказват в условия, сериозно накърняващи основното човешко право на живот: лишени от елементарна прехрана, от минималната храна, осигурявана в детски градини и училища, в невъзможност да следват каквито и да било хигиенни предписания, ограничаващи разпространението на инфекцията. Едва ли е възможно да си представим дилемата на родителите им, независимо доколко разбират и искат да следват предписанията: храна или защитни средства и спазване на карантина.

Независимо от усилията на здравните медиатори по места да запознават и убеждават жителите на квартали и домакинства в необходимостта да съблюдават базовите изисквания за предотвратяване на разпространението на вируса, очевидно е, че в немалко случаи липсват предпоставките за тяхното спазване.

Общините следва да осигурят вода и дезинфектанти на маргинализираните, крайно бедни семейства, преди да е пламнала епидемията сред тях.

Как тълкувате поставянето на контролно-пропускателни пунктове на входовете на някои ромски квартали? Какви скрити мотиви виждате зад този ход?

За особено притеснително и недопустимо намирам изграждането на КПП пред някои от ромските квартали и ограничаването на достъпа на ромите до магазини за хранителни стоки, аптеки, административни служби извън квартала. Това е дискриминационна мярка, която ги поставя под специален режим. 

В много ромски квартали са предприети подобни мерки. В кв. „Надежда“ в Сливен е създаден изолатор за роми. В гр. Вършец кметът е издал заповед да не се допуска излизането извън границите на кв. „Изток“ на повече от едно лице от семейство. В Казанлък са затворили всички изходи на обградения с бетонна стена ромски квартал, за да може да се контролира движението само от едно място, където е поставен КПП с полицаи. Последният КПП беше изграден в Пещера, пред ромския квартал „Луковица“, в който бяха диагностицирани трима заразени. 

В някои общини здравните медиатори са задължени да събират подписи от хората – като доказателство, че са информирани за епидемията. Това действие е безсмислено и ненужно, но се прилага само към ромите (например в община Главиница, област Силистра). Без съмнение това са специални мерки за специални квартали с определен етнос и с политически мотиви. Тези етнизирани рестриктивни мерки и стигматизацията на ромите са против принципите на общественото здраве и призивите за солидарност и единение на нацията. 

Вече се чуват гласове, че в ромските квартали започва глад. Какви наблюдения имате по този крайно тревожен въпрос?

Налице е засилване на бедността, защото голяма част от ромските семейства, затворени в кварталите, останаха без поминък. Във всеки ромски квартал има много бедни, маргинализирани семейства, които са на ръба на физическото оцеляване. В тези семейства има деца, които са изложени на студ и глад. И държавата трябва да вземе спешни мерки, за да се помогне на тези семейства, защото гладът настъпва. Всеки ден нашите хора от различни краища на страната ни пишат за бедстващи семейства, които гладуват и до които не достига помощ с хранителни продукти. 

Здравните медиатори на много места са организирали групи по взаимопомощ в общността, които събират средства за закупуване на хранителни продукти, а след това ги разпределят на най-нуждаещите се. На някои места, като Шумен, емигранти роми изпратиха финансови средства на медиаторите да осигурят храна за най-бедните, болните и възрастните хора и те ги разпределиха и разнесоха, при това не само в кварталите в Шумен, но и по селата. Мерките на държавата закъсняват и до момента нямам информация ромски семейства да получават хранителни продукти чрез Хранителната банка или Агенцията за социално подпомагане.

Още малко за децата. В ромските общности надали те разполагат с компютри за дистанционно обучение. Какво казват за това хората на терен?

Много ромски деца не разполагат с компютри и таблети за дистанционно обучение. И за да се осигури непрекъснатостта на учебния процес при тях, те трябва да получат учебните материали на хартиен носител. В тази дейност основна роля имат образователните медиатори – там, където ги има. На някои места здравните медиатори са използвани и като образователни, а също на много места здравните и образователните медиатори работят заедно в екип.

Ромската неправителствена организация „Амалипе“ обяви кампания „Стара техника за ново начало“, като изтъкна, че 180 училища се нуждаят от 6500 устройства: смартфони, лаптопи, таблети, компютри, за да се реализира качествено дистанционно онлайн обучение на всички ученици. Оттам отправиха апел към институции, компании, организации и граждани да дарят подходящи устройства.

Какви са поуките за Вас от епидемията дотук? Кои сме ние? И как стигнахме дотук в отношението си към ромската общност?

През последните седмици виждам огромна солидарност и взаимопомощ в ромската общност. Всички ние, здравни медиатори, образователни медиатори, местни инициативни групи, представители на над 35 неправителствени организации, се съревноваваме в подпомагането на най-нуждаещите се, ежедневното обменяне на информация, споделяне на добри практики и подпомагане на дейностите ни. Виждам консолидация. Виждам вдъхновение от правенето на добро. Виждам невиждана досега доброволческа работа на много хора. Виждам, че много хора оценяват това, което се прави, и даряват средства. Виждам как много медиатори за броени дни израснаха като личности. Това се случва в гражданското общество. Наша обща кауза е отстояване на справедливостта и защитата на човешките ценности. Налице е промяна – промяна отвътре навън.

По отношение на отговорните институции, политиците и медиите: не спира езикът на омразата, на противопоставянето, на внушенията, че ромската общност представлява опасност за обществото и са необходими специални мерки. Това води до затваряне, до увеличаване на социалните дистанции и социалното напрежение между роми и нероми, до маргинализация на цялата ромска общност, без всички роми да са маргинални. Недопустимо е мълчанието на българските национални власти при явни расистки и дискриминационни действия срещу роми и всякакви други малцинства. Те трябва да покажат непримиримост и остро да осъждат подобни актове. Закъснява хуманитарната помощ за бедните, болните самотни и възрастни хора в кварталите. Дано по-бързо се задвижи бюрократичният механизъм.

В навечерието на Великден ние, здравните медиатори, подаваме ръка и сме готови да помагаме във всеки един момент. Преди точно 10 години, по време на епидемията от морбили, когато се разболяха над 24 000 деца, изградихме успешно партньорство между Парламентарната комисия по здравеопазване, Министерството на здравеопазването, районните здравни инспекции, общопрактикуващи лекари, здравни медиатори, представители на неправителствени организации и се справихме успешно с тази епидемия, за което Националната мрежа на здравните медиатори получи Европейската здравна награда от Европейската комисия. Проведохме 13 национални срещи и редица регионални срещи в цялата страна под надслов „Заедно за по-добро здраве. Инициатива за здраве и ваксинопрофилактика“. 

Ние знаем и показахме, че ключът към успеха е сътрудничеството между неправителствения сектор и институциите. Това партньорство ни е необходимо и днес както на национално, така и на местно равнище. Затова апелирам: „Промяна отвътре навън“ – за всички!

Заглавна снимка: Johann Walter Bantz

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Мария Шнитер: „Не трябва да отнемаме свободата на хората да влязат в храм за индивидуална молитва“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-schnitter-interview-2/

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. (Матей 6:6)

Професор Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет и първи декан на Философско-историческия му факултет. Работи в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието, има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има множество научни публикации в специализирани български и чужди издания, авторка е на няколко книги.

Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за битието на Православната църква в ситуация на пандемия.


Професор Шнитер, пандемията от COVID-19 постави на изпитание и ръководствата на различните вероизповедания в света. Папата затвори всички храмове, а неговата благословия към света Urbi et Orbi ще бъде предавана само по интернет. Гръцкото правителство забрани и неделните литургии, а църквите останаха отворени само за лична молитва. За първи път в историята бяха затворени и двете основни светилища на исляма – Голямата джамия в Мека и Джамията на Пророка в Медина. Но на други места, като Южна Корея например, събирането на големи групи вярващи разпространи заразата. Как да бъде намерен балансът между грижата за душата и грижата за общественото здраве?

Бих добавила към тези примери и ултраортодоксалните евреи в Бостън, които също са отменили всекидневните си молитви в синагогите – всички те се извършват дистанционно чрез различни електронни платформи.

Православната църква има едно решение и то е много древно – става дума за икономѝя. При нея се изхожда от идеята, че Бог е дотолкова милостив към нас, че може да ни прости в случаите, когато не сме в състояние заради нашата човешка слабост, грешност или заради други най-различни причини да изпълним всички изисквания на ритуала. Икономѝята може да оправдае например защо в зимно време при кръщение не се потапя целият човек във водата, както изисква канонът, а само краката и се полива главата – нещо, което често можем да видим в нашите църкви.

Тоест това е някакъв допустим компромис с ритуалните изисквания, който дава възможност да останем още в рамките на канона, но има все пак една долна граница. И мисля, че Православната ни църква се опитва сега да уточни къде е тя, докъде можем да се откажем, докъде можем да стигнем в компромиса си и откъде нататък ние вече бихме поставили под съмнение целостта на църковното общуване с Бога.

И в България се разгоря остра обществена дискусия по този въпрос. В отворено писмо 200 души от различни професии се подписаха за затваряне на храмовете. Вие бихте ли се присъединили към едно подобно искане?

Не, не бих подписала такова писмо. Съжалявам, никога не съм спестявала критиките си към някои решения на Българската православна църква (БПЦ), но в този случай смятам, че митрополитите са взели правилно решение. Ако човек иска да остане вкъщи и реши, че е по-разумно да прояви гражданска отговорност и да се съобрази с изискванията на властта, нищо не му пречи да го направи. Светият Синод достатъчно ясно заяви, че освобождава в някакъв смисъл вярващите от отговорност и от чувството за вина, несъвършенство и грях и по никакъв начин не ги задължава да присъстват на публичните богослужения.

Нека да напомня, че в Пловдив още преди повече от десет години неделните служби от митрополитската църква се излъчват на живо, така че, ако човек толкова много страда, че не може да преживее неделята си без литургията, може да я види по телевизията, нищо не му пречи. Тези възможности са дадени, оттам нататък отказът да се затворят храмовете е точно уцелването на този долен праг на икономѝя – дотам, докъдето можем да стигнем, но нататък не бива.

Като може би трябва да уточним, че говорим единствено за онези хора, които живеят църковно, по каноните на православието, а не влизат в храмовете само по Великден и Коледа?

Точно така. А колко хора спазват стриктно поста, в който сме сега? Струва ми се дори по-малко, отколкото в предишните години, когато той се беше превърнал в нещо като мода, като публична демонстрация на набожност в съчетание с грижа за добрата линия и здраве в началото на пролетта. И какво излиза – че сега хора, които никога не са спазвали поста, не са в храма редовно, не се причестяват и не се изповядват, точно те не могат да се лишат от шоуто, от купона, от това да бъдат всички заедно точно на Цветница, за да си вземат върбови клонки, или на Великден, за да си пренесат огъня у дома. Това са хора, за които християнството е от Великден до Коледа и от Коледа до Великден, но могат в момента с необмисленото си поведение наистина да създадат голям проблем за цялото общество.

Да, защото за малкото българи, които живеят по православните канони на Църквата, затварянето на храмовете би било по-пагубно, отколкото срещата им с коронавируса, нали?

Да, тези хора наистина са малко, но ние не би трябвало да им отнемем свободата да влязат в един храм, макар и за индивидуална молитва или за помен на починал, или за минути на вглъбяване в тишина. Именно в смутни времена имаме най-много нужда от тази отворена врата на храма. Не можем да си представим дори, аз поне отказвам да си представя, че църквите могат да бъдат напълно затворени.

Бихте ли ни посочили случаи от историята, когато са затваряни православни храмове?

Затварянето на храмове е нещо извънредно и официално такива случаи в историята на православието няма. Но у нас затварянето на една църква може да означава и че просто няма кой да я отвори, няма свещеник, който да служи в нея. Аз знам много такива църкви, в които и днес не се служи, защото няма кой. Но това е съвсем различен проблем.

Но много важен. У нас и много манастири са празни и запустели, а монасите се броят на пръсти, за разлика от съседните ни православни страни. Как си обяснявате липсата на този импулс към замонашване? Питам Ви, защото нали тъкмо монасите са тези, които изпросват милост от Бога за народа си?

Да, така е. Кой всъщност е истинският покровител и защитник на българския народ? Това е основателят на монашеството у нас – св. Иван Рилски Чудотворец, а тези дни ние дори не го споменаваме. Молитвите ни би трябвало да бъдат насочени към него – лечителя и един от най-важните български отшелници и закрилници небесни.

А защо няма интерес към монашеството днес, е много тъжна тема. Като пътувам и в Гърция, и в Русия, навсякъде виждам колко живот кипи в манастирите там. Разбира се, той е различен от живота в света, но е интензивен духовен живот, а манастирът е място, където човек отива да търси Бога и буквално да промени своята същност и личност. Затова ми е много странно, че в момент, когато са толкова модерни всякакви търсения и нюейдж идеи, учители и учения, хората избягват традиционния път, който предлага манастирът. Той безспорно е най-трудният и те дори не помислят за него.

Днес свещенослужителите имат голяма отговорност как ще проповядват и как ще настроят собственото си паство. В ситуация на изпитание за всички ни Църквата бе изтикана в една позиция на самозащита, в някакъв ъгъл, където я нападат от всички страни. Аз очаквам Църквата да бъде много по-активна, вижте какво прави папата.

Митрополит Николай Пловдивски написа, че в тези дни на изпитание, изпратено ни от Бога, семействата и домовете стават жива и пълна с благодат домашна църква, гордостта се смирява, останалите грехове отстъпват, а злото се трансформира в добро. А старозагорският митрополит Киприян оправда неучастието в богослуженията на миряните като вътрешна жертва, положена за здравето на останалите вярващи. В същото време в социалните мрежи хората питат колко митрополити слязоха от луксозните си коли, дариха средства, отвориха трапезарии и приюти…

От една страна, аз подкрепям напълно това, което са казали и двамата митрополити – и двамата са напълно коректни в интерпретацията на случващото се. От друга страна, липсата на достатъчно активна социална дейност в средите на БПЦ е отдавнашен проблем и едва ли някой е очаквал, че точно сега нещата ще се променят някак чудодейно.

На мен много би ми се искало сега да видим нашата Църква в нов образ. Сега сме точно във Великия пост – най-тежкия, най-мрачния и труден период на годишния богослужебен кръг, и това е време, когато се очаква всеки от нас да се изправи сам срещу себе си, да види, да си припомни, да се покае за греховете си и да се опита да измоли прошка за тях. И да тръгне към новото, което очакваме с Възкресението – по един нов начин, като един нов човек. Дай Боже, точно така да се случи, защото най-оптимистичните прогнози за епидемията са, че до Великден ще бъде мрачният период и после лека-полека ще дойде просветление. Но аз не се наемам да давам съвети какво трябваше и какво можеше да направи Църквата.

Как бихте определили поведението на властите, например в лицето на генерал Мутафчийски като шеф на Националния оперативен щаб? Имаше ли колизия между призива му християните да не влизат в храмовете и жеста му на преклонение и целуването на иконата, подадена му от патриарха?

Генералът като че ли демонстрира поведение в ситуацията, в която се намира всеки от нас – на кръстопът. От една страна, разумът и всички рационални елементи ни казват да си стоим вкъщи, да не излизаме сред много хора и т.н. От друга страна, един вярващ човек, един християнин наистина не може да отстъпи тогава, когато срещу него е една чудотворна икона. Защото това е шанс за доближаване до отвъдното, а в такива времена като сегашните имаме нужда от такъв шанс, от една допълнителна доза надежда, от добавен лъч светлина. Мутафчийски е прав, когато призовава да си останем вкъщи, и всички разумни хора разбират, че е прав. Но той също така е прав, когато се прекланя пред иконата, защото това е просто един друг свят, друга реалност.

Не го възприемате като ситуация, която свали една лицемерна маска?

Пред Бога човек не може да стои с маска, пред него всички ние сме без маски.

Заглавна снимка: Храм-паметник „Свети Александър Невски“. Фотограф: Dan Lundberg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Маслини, или блус за края на света

Post Syndicated from Етгар Керет original https://toest.bg/etgar-keret-maslini/

Светът е пред края си, а аз ям маслини. Отначало идеята беше да е пица, но когато влязох в супера и видях празните стелажи, ми просветна, че нито тесто ще ме огрее, нито доматен сос. Попитах жената на бързата каса, възрастна госпожа, която си скайпваше през телефона с някого на испански, а тя отговори, без да вдига очи от дисплея. Изглеждаше съкрушена.

– Всичко изкупиха – промълви, – останаха дамски превръзки и туршии.

На рафта с туршиите се мъдреше самотно бурканче с маслини с чушлета вместо костилки, любимият ми вид.

Докато се върна на касата, жената вече се обливаше в сълзи.

– Като топла питка е той – каза, – милото ми внуче. Никога повече няма да го видя, никога повече няма да си подуша момченцето или да го гушна.

Вместо да отговоря, оставих буркана на лентата за покупки и от джоба си извадих петдесетачка.

– Няма нужда – казах, като видях, че не посяга да вземе банкнотата, – не ми трябва ресто.
– Пари ли? – подсмръкна тя. – Светът всеки момент ще свърши, а вие ме занимавате с пари. Какво по-точно да ги правя?

Свих рамене.

– Много ги искам тези маслини. Ако петдесет не стигат, готов съм да платя каквато кажете цена…
– Прегръдка – прекъсна ме разстроената касиерка и отвори обятия. – Цената е една прегръдка.

Сега си седя на балкона вкъщи, гледам телевизия и ям сирене с маслини. Зор видях да изнеса телевизора отвън, но щом сме я докарали дотука, най-добре да посрещна края със звездно небе и евтина аржентинска сапунка. Върви 436-ти епизод и нямам представа кой кой е на екрана. Те са красиви, те са емоционални, те се надвикват за нещо си на испански. Субтитри няма, така че е трудно да се разбере какво всъщност викат. Затварям си очите и се пренасям при касиерката в магазина. Когато се прегърнахме, аз се постарах да се смаля и да стана по-топъл, отколкото съм обикновено. Постарах се да ухая така, сякаш ей сега съм се родил.


Етгар Керет
Фотография от балкона на автора
© Шира Гефен

Няма нищо по-старо от вчерашния вестник, твърдят патилите журналисти, за които всяка публикация трябва да съдържа днешна новост. Понякога обаче няма нищо по-зло от злободневието, така че, когато седнахме да подготвим няколко бързи въпроса за израелския писател Етгар Керет, решихме те да не са актуални. За да не остареят до утре, когато и да е утрето.

Вече десета година Етгар е свой и в България – тук са издадени почти всичките му книги („Момичето на хладилника“, „Изведнъж на вратата се чука“, „Седем добри години“ и др.), срещите му с читателите на живо са редовни, интервютата за българския печат – десетки. Преди две години той ни гостува задочно в Литературен флашмоб, за който прочете в оригинал историята „Хранителната стойност на сънищата“. „Маслини…“ е най-новият му разказ – още топъл и публикуван досега само в италианския вестник „Кориере дела сера“.


Какво беше първото Ви голямо откритие в детството?

Фактът, че мога да си измислям неща. Способността да си въобразявам едно или друго, което не се е случило в действителност, направо ме отвя. Затварях си очите и се опитвах да си представям несъществуващи животни или да фантазирам цветове – това ме караше да се чувствам една идея по-малко маймуна и една идея повече Бог.

Кога открихте себе си като човека, който сте сега (и кой е този човек)?

Май не ми се ще да обличам в думи този, който съм, дори да можех да го направя. Защо да се фокусирам върху дефиницията на моята личност, вместо просто да бъда?

Какво беше най-голямото Ви откритие, свързано с писането?

Онази зона, в която си едновременно и автор, и персонаж. Усещането, че не си нито реален, нито измислен, те хвърля в безтегловност – сякаш се носиш в открития космос.

Какво бихте искали да откриете, ако отпуснете въображението си в този и онзи свят?

Струва ми се, че ако човек знае точно какво иска да открие, най-вероятно вече го е открил.

Какво е най-неочакваното Ви откритие от последните дни?

Цял живот ме е било страх от скуката и съм препускал насам-натам колкото се може по-бързо, само и само да се отърся от нейното ужасяващо и отвлечено бреме. За последните няколко седмици открих, че незнайно как, дори нищо да не правя, то не съществува. Да, още се боя от това нищо да не правя, но когато наистина нищо не правя, въобще не ми е скучно.

Попита и преведе: Нева Мичева
Заглавна илюстрация: © Люба Халева, специално за „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психиатърът Тодор Толев: „За 150 милиона години еволюция човекът се е научил да се справя с всякакви ситуации“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dr-todor-tolev-interview-coronavirus/

Тодор Толев е известен български психиатър, доктор на медицинските науки. Ръководил е психиатричната болница в Раднево от 1987 г. до пенсионирането си през 2015 г. Създател е на първото „защитено жилище“ за хора с психични разстройства през 1988 г. Понастоящем е главен редактор на „Българско списание за психиатрия“ – издание на Българската асоциация по психиатрия.

За последствията от настоящата извънредна ситуация на пандемия за човешката психика с д-р Толев разговаря Венелина Попова.


Доктор Толев, в условията на пандемия от COVID-19 увеличава ли се интензивната тревожност у хората, поставени в социална изолация?

Като всяко нещо, зависи от гледната точка. Пандемията е епидемия с планетен обхват. Аз, откакто съм човек, такова нещо не помня. От друга страна, всеки един от нас е имал множество случаи, когато е бил изправен пред различни ситуации на опасност и се е справял с тях психически.

Каква е приликата и разликата между сегашната ситуации и всички други, в които сме попадали? Общото е, че пред нас стои някаква заплаха, а тревожността е защитната ни реакция. Разликата е, че в други ситуации всеки реагира сам за себе си, защото те са индивидуални, могат да са семейни и много рядко групови. Едно е човек да се безпокои за последици от дадена болест, която е специално за него, или да е хипохондричен, да кажем, на тема сърдечносъдови инциденти, докато в настоящия случай ситуацията е всеобща и сюжетът е еднакъв за всички. Вижте как гледната точка променя нещата – усещането, че това е еднакво за всички, в едно и също време, по един и същи начин, създава усещането за уникалност.

А като психична технология на справяне, нещата са еднакви – човек посреща заплахата такава, каквато е, и реагира така, както може. Тревожността е като музикалността – всички я имат, но не в еднаква степен. Става дума за защитно-приспособителна реакция с поне 150 милиона години давност, за еволюционни способности на човека да се справя с безчет ситуации.

Какви реакции провокира страхът в човека?

Разсъждавам за конспиративното мислене, което е нещо като защитна технология на човешката душевност, на мозъка. Когато попаднем в ситуация на заплаха с неизвестен размер и неизвестен край, ние сме склонни да се опитаме да си я обясним, да намерим връзката между причина и следствие – това е каузалното мислене. А в ситуация като сегашната конспиративните теории се развихрят. Те са любопитни сами по себе си, защото са продукт на нашия опит да се справяме с тревожни ситуации, които крият заплаха. С тях човек намира някакво обяснение и има чувството, че е защитен от неизвестността.

От друга страна, хора, споделящи една и съща конспиративна теория, се възприемат като сплотени и при тях настъпва явление, сходно на реакцията на овцете, които при заплаха се скупчват по-плътно в стадото – „да бъда един от всички, един от многото“. Има и още един защитен елемент – чрез такова мислене човек добива усещането, че увеличава престижа си, защото по този начин той заявява на околните: „Аз знам това, което ти не знаеш!“ А знанието води до власт и до чувство за сила. В ситуации на несгоди конспиративното мислене много остро се засилва.

По отношение на сегашния сюжет главните герои са китайците и американците. Американците казват: „Това е китайски вирус“ и по този начин се себезаявяват, че са солидарни с Америка. Но друга част от човечеството казва, че това е американско биологично оръжие, като се позовава на историята на Щатите, когато чрез различни инсценировки те са намирали претекст за започване на някаква война. Руснаците този път останаха някак в сянка. Това всъщност е отражение на делението „ние“ и „другите“. Ние сме добрите, онези са лошите, ние ги заклеймяваме, като аргументираме отношението си с някаква теория.

Имаме и разделяне на управлявани и управляващи и сега масово се шири теорията, че чрез пандемията финансовата олигархия на планетата търси начини да си намери алиби за предстоящата криза, с която да доограби онези, които нямат, и богатите да станат още по-богати, а бедните – още по-бедни.

Ако пандемията продължи, както и наложеното в много страни извънредно положение, може ли да се очаква увеличаване на психичните разстройства и на самоубийствата, тъй като социалната изолация предшества депресиите и суицидните мисли и намерения, или по-скоро, когато е заплашен животът на човек, автоматично се задейства неговият инстинкт за самосъхранение?

Човекът е еволюирал прекалено дълго, за да бъде незащитен. Такъв тип събития не увеличават честотата на психичните разстройства. Има много ценни изследвания, които показват, че след голяма война, след пребиваване в концентрационен лагер или в други подобни ситуации броят на засегнатите не е голям, тоест няма доказана такава причинно-следствена връзка. Тогава се включват други форми на психологическа защита, самоубийството не е такава форма.

Освен конспиративното мислене и „конформиране“ със стадото, има и фаталистично мислене или „каквото съдбата каже“, но това е друга опера. Има цяла апокалиптична, катастрофична „белетристика“. Но психичната болест е разстройство във функционирането на органи или на цяла система. И някак си е много голям скокът между едно социално явление, колкото и дълготрайно да е то, и психичното разстройство. Като помислим сериозно, броят на пострадалите от коронавируса към сегашния момент е много по-малък от броя на жертвите от транспортни злополуки, обаче напрежение около броя на катастрофите няма, нали?

Паниката ли е причина за засиленото търсене и купуване на оръжие в САЩ след избухване на епидемията от COVID-19?

Те са си такъв народ, затова си купуват оръжие. Има психологически изследвания, които наблюдават в случай на бедствие – да речем пожар – кой какво ще изнесе от горящото жилище. И се оказва, че хората гравитират към различни неща, но не всеки на първо място би изнесъл децата си, което е жалкото. И ето, в ситуация, в която не знаят какво да правят, американците купуват пищови – това им е културално присъщо.

А тоалетна хартия купуват масово навсякъде по света и това ми е много интересно. Има известна логика – човек еволюционно е настроен против мръсотията в буквалния смисъл на думата, защото е установил, че между нея и здравословните проблеми има много близка връзка. Тоест човекът, както и котката, е чисто същество.

А за американците излезе виц, че си купували оръжие, за да си пазят тоалетната хартия.

Възможността хората да общуват чрез мобилните си устройства и социалните мрежи разтоварва ли напрежението, или обратно – противоречивата информация и апокалиптичните прогнози го засилват, особено през медиите?

Имам особено отношение към социалните мрежи. Мобилните устройства, например телефоните, са приспособления, с които да се чуваме, когато не можем да се виждаме. Но това е заместител на нормалното общуване. Лошото е, че днес прекалено много хора обърнаха подредбата и смятат общуването през социалните мрежи за най-важно, а то не е пълноценно физиологично общуване. При нормалното еволюцията е оголила човешкото лице, за да се вижда мимиката, и трябва да има очен контакт – докато в социалните мрежи това не е необходимо.

От сума ти бозайници само човеците и маймуните имат неокосмено лице, за да се вижда мимиката, и само те имат мимическа мускулатура. Което означава, че за общуването от ключово значение е виждането. Затова когато говорите с някого, а той гледа някъде встрани, усещате как нещо в общуването започва да се чупи, което понякога е с ранг на психиатричен симптом. Така че ако социалните мрежи заменят нормалното общуване, толкова по-зле за общуващите. Те трайно ни насочват към сурогат, вместо към автентичното.

Да Ви върна отново на въпроса как ще се отрази изолацията за по-дълъг период от време на хората, които и без това започнаха да губят способността си за нормално общуване?

Дали е вредно това затваряне, е пак въпрос на лична преценка. На мен никога не ми е харесвало, когато хората се мотаят насам-натам, защото и излизането, и екскурзиите се превърнаха в част от потребителския спектър. Хората пътуват не за да си починат, не за да се разведрят, а просто за да се покажат и да се снимат тук и там. Това са едни, общо казано, неконструктивни привички, които е хубаво да изчезнат.

Искате да кажете, че сега природата поставя нещата по местата им?

Винаги ги поставя и всичко онова, което не върви в общата, в правилната посока, отпада.

Как оценявате поведението на управляващите елити – и у нас, и по света, в управляването на кризи, каквато представлява и пандемията от коронавируса?

Те гледат единствено да си запазят властта. Няма елит, който в такъв момент да зареже основната си грижа.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бисера Пенчева и изгубеният звук на „Света София“

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/bisera-pencheva-interview-hagia-sofia/

Бисера Пенчева е изкуствоведка, влюбена в Средновековието. Тя е професор по история на изкуството в Станфордския университет, а работата ѝ се фокусира върху естетиката, феноменологията и акустиката. Авторка е на три книги: „Икони и власт. Богородица във Византия“ (2006), с която печели наградата „Джон Николас Браун“ на Академията по средновековни науки в САЩ през 2010 г., „Чувствената икона. Пространство, ритуал и сетива във Византия“ (2010) и „Света София: звук, пространство и дух във Византия“ (2017), за която печели отличие за принос към историческите науки от Американската академия по религии. 

С проф. Пенчева разговаря Мария Бабикян в първото ѝ интервю за българско издание.


Храмът на всички поклонници – „Светата Премъдрост Божия“

Според изворите за „Света София“ император Юстиниан I казва, че с изграждането ѝ е надминал Соломоновия храм в Йерусалим. Осветена малко след Рождество Христово през 537 г., църквата се превръща в символ и образец на византийската архитектура. Прокопий Кесарийски описва с възхищение творението на императора в своя труд De Aedificiis („За сградите“):

„Спектакъл на величествена красота, изумителна за тези, които я видят, и напълно невероятна за онези, които чуят за нея… Неизразимата ѝ красота е в деликатното съчетание и хармония в пропорциите, нито повече, нито по-малко, но по-величествена и украсена от другите сгради и облята в слънчева светлина. Би могло да се каже, че светлината не е отражение на слънцето отвън, а извира отвътре и окъпва целия храм.“

Първият строеж на църквата е приписван на Константин I Велики през 325 г. и е проектиран върху основите на езически храм. Неговият син Констанций II освещава църквата през 360 г. По-късно тя е разрушавана при пожар два пъти, но император Юстиниан I успява да издигне „Света София“ за по-малко от шест години.

През следващото хилядолетие църквата служи като Константинополска патриаршия до началото на Четвъртия кръстоносен поход. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София“ се превръща в джамия, а през 1935 г. Кемал Ататюрк окончателно секуларизира сградата и я превръща в музей, с което песнопенията в храма утихват.

„Света София“ силно повлиява върху Синан, най-значимия архитект на Османската империя, който черпи вдъхновение от нея за построяването на джамията „Сюлеймание“ и на Синята джамия (позната и като „Султан Ахмед“). Изключителната роля на храма продължава да вдъхновява редица учени, реставратори, архитекти и историци, които изследват строежа в детайли.

Снимка: Jorge Láscar

Един учен, привлечен от тишината

Последното изследване на Бисера Пенчева я отвежда до брега на Босфора, по стъпките на тишината на „Света София“. Там тя провежда изключителен експеримент, с който улавя акустиката на пространството, за да пресъздаде звученето на раннохристиянските песнопения. Нейната любов към Византия обаче започва години по-рано.

„Завършила съм Класическата гимназия в София и винаги са ме увличали древните езици и култури. На 18 години заминах да уча в колежа „Дартмут“, където по случайност попаднах в клас по византийско изкуство, и разбрах, че имам усет към езиците. Византия ми създаде усещането за дом далеч от дома. После защитих докторска дисертация в „Харвард“. Но наистина открих свой собствен път, когато започнах да преподавам в „Станфорд“, където и намерих Средиземноморието в калифорнийската природа и климат.“

От музея „Света София“ позволяват на проф. Пенчева да изследва акустичните възможности на сградата. Пет дни тя разполага с пространството след часовете за посещение – времето, когато става възможно да улови ехото и вибрациите на „Света София“.

„За мен е много важно първо да възприема сетивно едно пространство, неговите светлина, миризма, звук… Да усетя как атмосферата се променя с преминаването на един ден, на един сезон, години. Исках да чуя „Света София“. Аз съм изкуствовед и до онзи момент – през 2008 г. – никога не бях се замисляла за акустиката в архитектурата.“

Несравнимата по мащабите си акустика в сградата се дължи на използваните материали: освен златото и стъклото, преди всичко мраморът е основен проводник на звуковите вълни. В изследванията на Пенчева той придава онзи дух на пространството, който доближава поклонниците до усещането за божественост в храма.

„Първо попаднах на статии, публикувани от Техническия университет на Дания, чиито автори бяха измервали акустиката с цел да направят прогнозен софтуер за специалисти акустици. Те отказаха да ми дадат достъп до данните си. И така, принудена да търся нов път, аз открих съратник в Центъра за компютърни изследвания на музиката и акустиката на Станфордския университет. Вече 10 години с Джонатан Абел работим заедно. През 2010 г. на два пъти получих разрешение да събера акустични данни и за първи път бях пленена от продължителното ехо на пространството. Когато чух ударите от метал по скелето, които отекваха в продължение на между 10 и 12 секунди, за мен това беше изцяло ново сетивно изживяване. Постепенно изследванията ми се задълбочиха от акустиката към музиката и литургията.“

Със събраните данни проф. Пенчева успява да вдъхне живот на забравените песнопения от „Света София“ в проекта „Икони на звука“. Да се пренесем назад в ритуалите на Византия става възможно благодарение на гласовете на професионалния вокален ансамбъл Cappella Romana. Чрез софтуерните филтри, разработени от проф. Абел, ансамбълът зазвучава като някогашния хор в църквата. Софтуерът наслагва „събраната“ акустика върху изпълнения на живо чрез т.нар. „жива аурализация“, което позволява на публиката мислено да се пренесе назад във времето в празничните литургии във Византия.

Професор Пенчева обаче казва, че тя не е откривател на нов език:

„По-скоро се усещам като водач към звука, който е еманация, а не течна и лишена от интимност информация. В съвременното общество звукът и гласът са информация, а не излъчване и прозодия. „Света София“ преобразява човешкия глас и неслучайно две думи се употребяват във византийските извори за храма: omphē (божи глас) и phōnē (човешки глас).“

Пенчева е именно този водач, който изследва вкуса, а не значението на звука, за да ни доведе до неговата божествена природа в съчетание с човешката.

Заради изключителното си значение храмът продължава да бъде предмет на религиозни спорове и днес. Миналата година турският президент Реджеп Тайип Ердоган обяви, че „Света София“ ще бъде превърната отново в джамия. Това изявление дойде в отговор на решението на президента на САЩ Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел. Но от страна на ЮНЕСКО, в чийто Списък на световното културно наследство е включена „Света София“, става ясно, че статутът не може да бъде променян без съгласието на организацията.

За учени като професор Пенчева политиката днес си остава бледо отражение на многовековната история на храма, съхранил в себе си традициите на поклонници от Средновековието до наши дни.

„Целта ми е да разкрия как средновековното изкуство изгражда жизненост през светлината и звука. Не мечтая, а творя. В момента съм привлечена от ритуала и музиката на поклонниците в Сантяго де Компостела.“

Може да чуете целия албум „Изгубените гласове на Света София“ в платформата Spotify. Книгата на Бисера Пенчева „Света София: звук, пространство и дух във Византия“ може да намерите на английски език в издание на Пенсилванския университет.
Заглавна снимка: niekverlaan / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Коронавирусът и икономиката. Разговор с Евгений Кънев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview-coronavirus/

Венелина Попова разговаря с доктора по икономика Евгений Кънев за негативните влияния, които пандемията от коронавирус ще окаже върху икономиките на страните в Европейския съюз и върху еврото.


Световната здравна организация вече обяви пандемия, предизвикана от коронавируса. Каква е вашата краткосрочна прогноза за случващото се? 

Моята прогноза, за съжаление, не е добра. Очаква ни продължение на пандемията, защото имаме изключително заразен вирус с много дълъг инкубационен период, който затруднява неговото ранно откриване. А това подготвя почвата за експлозия, както се случи в Китай, Иран, Италия. Затова само страните, които успеят да приемат по-рано адекватни мерки, най-вече по посока на ограничаване на пътуванията и на социалните контакти, ще имат най-добрите възможности да пресекат пандемията в ранната ѝ фаза.

Бихте ли градирали заплахите за икономиката от разпространението на заразата? 

От една страна, вече имаше причини за световна икономическа рецесия, тъй като все още се намираме в най-дългия някога икономически цикъл на възход, който през юли миналата година подобри рекорда от времето на Бил Клинтън. Имаше много анализи и прогнози, че тази година светът най-вероятно постепенно ще навлезе в рецесия предвид както дължината на цикъла, така и заради търговската война между САЩ и Китай, напрежението в Близкия изток, Брекзит и т.н. От друга страна, се намери и повод – коронавирусът, който ускори процеса на рецесия. Затова според мен световната икономика няма скоро да се върне към растеж просто защото в момента всички са поставени под огромно напрежение – и не само икономическите, но и политическите системи, доколкото всички те трябва да отговорят на потребностите на хората.

Реално погледнато, в очакване на самото заболяване има паника и парализа в икономическия живот. Това ще доведе до рецесията, която – поне статистически – още не е факт. Но аз очаквам данните, които ще излязат за първото тримесечие – ако не в цял свят, то поне в най-развитите икономически страни, особено в Италия, да отчетат силно негативни резултати. Оттук нататък не може да се гадае как ще протекат процесите, зависи колко дълго ще продължи пандемията и дали ще се ограничи нейното разпространение, или тя ще обхване целия свят. Ако тя продължи и през лятото, както твърдят експерти, това ще доведе до много тежка икономическа и политическа ситуация навсякъде.

2020 година от гледна точка на неограничените технологически възможности за информационен обмен не е нито 1969-та, когато пандемията от хонконгския грип причини смъртта на 1 млн. души по света, още по-малко 1918–1920 г., когато от т.нар. испански грип загиват около 40 млн. души. Мислите ли, че е възможно да се прикриват истинските размери и човешките жертви от разпространението на епидемията с цел да не се предизвиква паника на пазарите? Допускате ли и обратната хипотеза – да се преувеличава опасността, за да се преразпределят пазари?

Не вярвам в конспиративни теории и според мен разговорът не може да бъде експертен при тези допускания. Факт е, че положението в няколко страни е изключително тежко, факт е и че пандемията ще продължи да се разпространява, защото почти навсякъде са се забавили мерките за превенция. Прави впечатление, че нито един от заразените в България не е бил в чужбина. Така че според мен по-скоро се подценяват реалните размери на проблема.

Искам да обърна внимание защо е глобално въздействието на този вирус. Аз съм сигурен, че коронавирусът не е толкова смъртоносен, но той не може да се съпоставя на базата на жертвите, които са вземали други видове грип в миналото, защото тогава сме имали съвършено различен тип икономика. Тя е била в рамките на нациите и когато е имало епидемия в една държава, край нея са били засегнати най-много още пет-шест други страни. Сега заради глобализацията целият свят е ефективно заразен и дори това да не води до милиони жертви, самата парализа, която причинява опасността от пандемията, ще доведе най-вероятно до огромни загуби. И със сигурност – до рецесия.

Във Facebook пишете, че една от първите мерки на правителството на Италия бе да спре временно плащанията на бизнеса и гражданите по техните дългове към банките. И припомняте, че след подобен призив на Климент Вучев, министър от кабинета на Жан Виденов през 1996 г., в България последва срив на банковата система, фалит на 16 банки и хиперинфлация. При положение че Италия няма собствена валута и – за разлика от САЩ и Япония – не може да обезценява дълга си чрез печатницата на централната банка, какви последици може да има това върху еврото? 

Загуба на доверие. И тъй като Италия е в еврозоната, подготвяните в момента мораториуми ще окажат тежко въздействие не само върху банките, но и върху компаниите, които реално предоставят стоки и услуги. Пакетът от мерки включва мораториум и върху плащанията за ток, вода и различни режийни разходи, което ще доведе до усложняване на положението на тези доставчици, защото те от своя страна няма да могат да изплащат задълженията си.

Дори да има съответно ограничени гаранции, които да им позволят да вземат заеми от банките, въпросните банки веднъж трябва да предоставят кредити на всички тези бизнеси, а от друга страна – да не си получат плащанията по съответните лихви и главници по заеми, които им дължат всички тези дребни бизнеси и физически лица. Тоест италианските банки, които и без това са в най-лошо положение в еврозоната и имат проблемна капиталова адекватност, ще влошат още повече положението си. И дори да получат помощ от Европейската централна банка, което най-вероятно ще стане, както и от структурните фондове на ЕС и на еврозоната, ситуацията няма да се подобри, защото самите банки ще бъдат в тежко финансово състояние спрямо капитала, който имат в момента.

Дори и ЕС да застане зад Италия, е трудно да се предвиди как ще се развият събитията. Защото, освен всичко останало, и самата Италия има да плаща около 100 млрд. евро годишно публичен дълг и тези пари трябва да се изкарат отнякъде. В началото те ще бъдат заеми, защото в условия на рецесия брутният вътрешен продукт пада, а постъпленията в бюджета намаляват или спират. Това води до бюджетен дефицит, а той се пълни със заеми. Така те ще продължат да растат и не е изключено тези 100 милиарда да нараснат до много по-голяма сума за обслужване. Ако в един момент дългът спре да бъде обслужван, може да се стигне до ситуация, подобна на гръцката.

Макар да не очаквам такъв сценарий в близко бъдеще, всичко зависи от това колко ще продължи пандемията. Ако е два месеца, има шанс нещата да се удържат, но ако този период продължи повече от три-четири месеца, не мога да предвидя как ще се реши казусът, освен със свръхзадлъжнялост и мораториум върху плащанията.

Може ли очакваната рецесия да доведе до рязък спад на стандарта на живот в богатите страни и до нови социални сътресения? 

Ще има големи брожения в страни като Италия, защото при тези огромни задължения няма как да се поддържа сегашният стандарт на живот. В един момент, за да изплува икономиката и да има растеж с такива темпове, че държавата да може да изплаща дълговете си, съм убеден, че ще трябва да се посегне на спестяванията, заплатите и пенсиите, както стана в Гърция. А помните, че там дори на референдум отхвърлиха помощта на ЕС и мерките, които кредиторите бяха предложили като програма. Но въпреки всичко тя трябваше да бъде изпълнена, защото друг начин икономиката да изплува просто няма. Ако Италия реши да напусне еврозоната, каквито съвети се чуват, една огромна част от заема на държавата трябва да се изплати веднага, тоест реално пак трябва да се мине в режим на оцеляване на нацията. Дори да се изплаща само главницата, която годишно е сигурно от порядъка на стотици милиарди, тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

Проблемът е, че това, което ще се случи в Италия, няма как да не повлече много други икономики. Защото – като начало – доверието в еврозоната и в еврото ще падне много ниско, ще последва и обезценяване на общата европейска валута спрямо други основни валути, ако еврото изобщо оцелее… Защото има вариант, при който богатите държави на север могат да решат да напуснат еврозоната, за да не допуснат пренасяне на „заразата“ и при тях. При този изключително лош сценарий може да се стигне и до разпускане на еврозоната, но аз го намирам за краен и възможен само при много големи катаклизми. За мен по-скоро Италия ще бъде като воденичен камък на цялата еврозона, което ще удари инвестициите и доверието в еврото и ще доведе до относително обедняване на европейците спрямо американците и швейцарците, което, от своя страна, ще се отрази и на търговските баланси между тези страни.

Като прибавим и последиците от новата бежанска вълна, сценарият става още по-черен.

Проблемите са кошмарно големи и затова трябва всички да се обединим. Без солидарност политическите и социалните последици от тази криза ще бъдат много тежки.

Данните на НСИ за вноса и платежния баланс на страната за 2019 г. и за растежа на БВП предизвикаха скандал в парламента, който стигна и до Евростат. Какъв ще е неговият ефект върху България и как преценявате този скандал в контекста на лошите Ви икономически прогнози? 

Реално ефектът е имиджов, което натежава допълнително върху и без това силно разклатеното доверие в страната ни доколко достоверна е информацията, която предоставят официалните ни власти. Защото няма как да има грешка от 3 млрд. лева. Но дори и без пандемията от коронавируса доверието в страната ни е изключително ниско. Реално и за правосъдната система, и за Шенген, и за еврозоната се борим за едно и също нещо – за доверие. Но ако грешката е вярна и растежът ни е 1, а не 3%, както твърдят управляващите, сега той ще бъде ударен допълнително с намаляването на икономическата активност. И бездруго нивото на инвестиции в държавата е изключително ниско и разчитаме основно на износа на стоки и услуги, който крепи икономиката.

Германия, която има проблем с притеснения износ към Китай, е ударена лошо, а тя е наш основен търговски партньор, Италия – също, така че ние няма как да задържим нивото на износа. Това най-вероятно ще доведе до съкращаване на работници, което важи не само за износа, но и за вътрешния пазар, тъй като парализата, която обхваща София и страната, води до намаляване на оборотите и аз очаквам съкращения още през април. Зависи докога бизнесът ще може да издържи да плаща заплати на хора, които не са пълноценно заети.

Има ли България експертен и управленски ресурс да се справи с кризата? Или една пандемия може да направи това, което опозицията не успя десет години? 

Със сигурност потенциалът е изключително нисък: вижда се как тичаме след събитията и през последните десет години винаги е било така. Аз се надявам да имаме късмет и коронавирусът да не удари толкова тежко икономиката ни. От това зависи каква ще бъде социалната и политическа реакция на българите, както и ще настъпят ли – и какви по-точно – промени в управлението на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Евгений Кънев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Настояще без настояще. Разговор с Олга Седакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/olga-sedakova-interview/

Първата стихотворна книга на Олга Седакова (р. 1949, Москва) е публикувана в Париж през 1986 г. В годините на СССР нейната поезия е отхвърляна като „книжна“, „религиозна“, „заумна“… 

Днес Олга Седакова е ключова фигура в литературния и интелектуалния живот на Русия. Тя е автор на поезия, проза, филологически изследвания и преводач на фигури като Данте, Рилке, Елиът, Целан… Творчеството на Седакова е преведено в много страни по света. 

С нея разговаря Марин Бодаков.


Как с оглед на съвременната ситуация бихте отговорила на въпроса на Николай Некрасов „Кой в Русия живее добре“?

„… Кой живее весело, нашироко в Русия?“

Весело, с отворена душа – мисля, никой. Но за да отговоря, би трябвало да обиколя и да разпитам всички, както са го правили селяните у Некрасов. По-лесно ми е да отговоря кой не живее добре. Онези, които са очаквали, че с миналото – с тоталитарното съветско минало – сме се разделили и ще дойде нещо съвсем друго. Хуманно, свободно, уважаващо човешкото достойнство общество. И сега се озовахме в някакъв стар страшен сън, сред носталгия по сталинизма и всякакви безумия, сред нарастващо насилие. Хубаво ни е, когато се срещаме на някое шествие – както тия дни на шествието в памет на убития преди пет години край кремълските стени Борис Немцов. Срещаме се и виждаме, че има и други хора и те не са малко.

Каква оценка давате на разрастващите се днес политически употреби на религията – и особено на православието?

Боли ме, като гледам колко се е сближила нашата Църква с властта – до такава степен, че приема като религиозни държавните празници (като юбилея на победата във войната). Но това е официалното лице на Църквата. А в нея има съвсем други хора – свещеници, миряни. На тях им е трудно, те нямат публичен глас.

С какво си обяснявате нарастващата „русофобия“ по света, в т.ч. и в България?

Не обичам думата „русофобия“. Вероятно външната политика на нашата държава настройва хората против Русия. Избран е курс на враждуване с целия свят, планетарни претенции, милитаристка стилистика. Такъв е изборът на властта. Но и населението не се противопоставя твърде на това.

Съгласна ли сте с твърдението, че днешните управляващи европейски елити водят битка срещу сериозността и паметта – и какъв е руският случай в това отношение?

Не знам дали проблемът е в елитите. Съвременната цивилизация става все по-малко хуманитарна, това е факт. Аз гледам с надежда към най-младото поколение у нас – студентите, дори учениците от горните класове. У тях добре личи желание за нещо сериозно, сложно, правдиво. Как ще се справят те с живота, който не приема благосклонно такива желания – това е въпрос…

Да се върнем отново при Некрасов, който казва: „Ти можеш да не си поет, но трябва гражданин да бъдеш!“ Как поетът и гражданинът се съчетаваха във Вашата съдба? На какво се учеха един друг?

В отношението ми към живота на гражданин аз изхождам не от лозунга на Некрасов, а от мисълта за политиката като общежитие, като етично битие на човека, която идва от Аристотел. За това е мислил и Данте.

С годините разбирам, че може би моята главна грижа, която може да се нарече политическа (тя беше такава през съветските години), е незавършеността на нашето минало. Престъпленията не са наречени престъпления, унищожените от режима хора не са върнати в общата памет, не са оплакани, не са погребани. И сега властите се борят с „връщането на имената“. „Връщане на имената“ се нарича денят в памет на жертвите на режима, който всяка година се провежда на Лубянския площад в Москва: цял ден се четат имена на хора, разстреляни в Москва. Това събитие у нас се организира от „Мемориал“, дружеството, което се занимава с възстановяване на паметта за загиналите. А самият „Мемориал“ сега официално е наречен „чуждестранен агент“. Тази damnatio memoriae* е толкова дълбока тема за мен, че може да бъде наречена и гражданска, и поетическа; ще посмея да кажа – и религиозна.

В една забележителна лекция казвате, че посредствеността е избор. Как Вашите учители Ви имунизираха срещу нея?

Аз имах необикновен късмет с учителите си. Често с годините те ставаха мои по-възрастни приятели. Филолози като Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Михаил Гаспаров… И други, по-малко познати извън Русия. Музиканти. Философи. Художници. Те бяха велики хора в своето дело и онези, които избират посредствеността, просто си нямаха никаква работа с тях. Те ми помогнаха да видя какво е животът на сериозно. Показваха ми само най-доброто.

Като преводач на Данте на кой кръг от неговия ад днес най-много приляга Европа?

В ада на Данте душите с тъга си спомнят земята – там, казват те, грееше слънце и можеше да се различават цветовете. Гледана от ада, земята е рай. Каквото и да се случва на нея. Така че просто не бива да сравняваме Европа с кръговете на ада.

Защо „втората култура“** в Русия след политическите промени от 90-те години насам си остана „втора“ и при обновените обстоятелства?

В авангарда на промените у нас се наредиха не съвсем „други“ хора, като Вацлав Хавел в Чехия например, а хора от съветското минало. Между общия тон на перестройката и тона на „втората култура“ нямаше контакт. По-точно, от нея се оказа приет един пласт – ироничното, пародийното изкуство, соцартът. Този пласт за известно време стана господстващ. Не се отвори място за метафизика.

В един наш разговор със Зигмунт Бауман той сподели, че няма такова нещо като бъдеще – бъдещето е в изборите, които правим точно сега. В този смисъл какво според Вас е бъдещето на поетическото изкуство изобщо? И какви са Вашите собствени избори в литературата днес?

Бъдещето е неизвестно за човека. Незнаенето на бъдещето според мен е точно такава фундаментална антропологическа характеристика, каквато е и смъртността. Човек е смъртен – и на човек не е дадено да знае бъдещето. И при това съществува постоянна грижа за бъдещето, вълнение пред бъдещето, без което човек също е немислим.

Аз мисля, че това е почти тривиалност – да говорим, че нашата съвременна цивилизация е изгубила глада си по бъдещето. Та нали гладът по бъдещето като по нещо по-добро и ново е управлявал движението на европейската култура вече няколко века, през цялото Ново време! Изглежда, тук това Ново време свършва. Сега хората или не виждат бъдещето, или не го искат и се страхуват от него (понеже не очакват нищо добро). Борис Пастернак бе казал: „Самата очевидност на настоящето е бъдеще.“ Изгубването на бъдещето – на някакво смислоносещо бъдеще – говори, че хората не виждат настояще в настоящето.

В поезията и изобщо в изкуството и мисълта бъдещето се ражда в движението на един човек. Това е непредсказуемо. Повярвайте, само година преди началото на „Божествена комедия“ – каква ти година, само ден! – на никого от съвременниците и през ум не би минало, че може да бъде написано такова нещо. Така че ето какво ми се иска в поезията – а и изобщо в живота – великолепно надарени и независими хора.

* Осъждане на паметта (лат.) – присъда в Древен Рим, вследствие на която са изличавани всички следи за осъдения в документи и другаде. – Б.р.

** Термин, описващ нелегалната култура по времето на застоя, която се противопоставя на официозната култура на Съветския съюз. – Б.р.

Превод от руски: Здравка Петрова
Заглавна снимка: Thesupermat (Wikimedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За усмихнатия Капушчински. И за душата. Разговор със Светлана Алексиевич

Post Syndicated from Минка Златева original https://toest.bg/svetlana-alexievich-interview-kapuscinski/

На 4 март т.г. се навършиха 88 години от рождението на световноизвестния репортер и писател, публицист и философ Ришард Капушчински (1932–2007). На негово име в родната му Полша е учредена една от най-престижните международни награди за литературен репортаж. Специален гост на нейното десето юбилейно издание (25 май 2019 г., Варшава) беше Светлана Алексиевич. Преди да бъде удостоена с Нобеловата награда за литература за 2015 г., беларуската авторка двукратно получава международната награда „Капушчински“ – през 2010 г. и 2014 г.

В полската столица Алексиевич с готовност отговори на въпросите ми за Капушчински и неговата роля в развитието на полската и световната журналистика и литература. Интервюто с нея е част от подготвяна за печат публикация.


Уважаема Светлана Александровна, кога за първи път прочетохте произведение на Ришард Капушчински?

Прочетох „Империята“ на полски език. Чак след смъртта му я преведоха и на руски. Тази книга се отпечата върху светогледа ми. Капушчински гледаше на нас отстрани. Ние, които се намирахме в съветската империя, никога не бихме могли да формулираме нещата така, както го направи той. Наложи се този факт да го признаят дори противниците на Съветския съюз. Капушчински имаше различна мисъл. А на мен ми направи голямо впечатление и любовта му към епиграфите в началото на неговите текстове.

Как оценявате потенциала на репортажа като форма на творчество?

У нас традиционният репортаж дава представа за вътрешнополитически събития. А полският литературен репортаж е съвсем друг. Поляците пишат репортажи не само за вътрешните си дела и проблеми. Тях ги интересува светът. Неговото присъствие в полския литературен репортаж е удивително. Докато руската литература се е затворила в себе си, тя не се интересува от ставащото навън. Правенето на литература у нас е изцяло друго.

Как оценявате конкурса за международната награда за най-добър литературен репортаж, който за десети път организира вестник „Газета виборча“?

От самото начало цялата работа по провеждането му се държи на плещите на Божена Дудко и може само да съжаляваме, че след юбилейното издание тя повече няма да се занимава с конкурса. Трябва да бъде оценен приносът ѝ за провеждането на всичките десет издания. А сред раздаваните отличия бих искала да откроя студентската награда. Имах среща с полските студенти. Те са сериозни младежи. И ми зададоха толкова много въпроси.

Срещали ли сте се лично с Ришард Капушчински и какво впечатление остави той у Вас като личност?

На два пъти. Най-напред в Берлин, където той чете своята работа „Другият“. А втория път – в Париж. Той беше светъл човек, често се усмихваше. Така и го запомних: усмихнат.

Как се промени репортажът в съвременната мултимедийна среда?

С помощта на мултимедията можем да видим как живеят хората навсякъде по света. Аз например никога не съм била на Сахалин, но ми е интересно да науча как живеят хората там. Но от друга страна, трябва да разполагаме с интелигентна защита, за да не пропаднем в света на голямата Мрежа.

Изображението не може всичко. Все пак винаги ще има интерес към словото. Нали човек има душа – и нас ни интересува как тя бива преобръщана от реалността. Внучката ми е на 13 години и следя какво става около нея. Човечеството е имало много любови. Някога една от тях беше например полимерната химия. Сега я заменихме с новите информационни и комуникационни технологии. Но те не улавят човешката душа. А душата още е жива.

Когато за първи път прочетох майсторски написаната от Вас изповед на жената на пожарникаря – участник в спасителните работи в „Чернобил“, бях потресена от дълбочината на човешката мъка, осъзнах по нов начин истината за чернобилската трагедия и нейните ужасни последици за живота както на отделния човек, така и на цялото човечество. Как приемат по света Вашето творчество?

Книгите ми са преведени на много езици по света. По тях са заснети повече от 20 филма. В Япония например са преведени всичките ми книги. Когато японците снимаха филм за Байкало-Амурската магистрала, ме поканиха да ги придружа. Спомням си как седяхме в бараките, където са живели комсомолците, построили магистралата с доброволен труд при най-тежки условия. Японците се чудеха как е възможно днес всичко това да не е нужно абсолютно никому. А по книгата ми „Чернобилска молитва“ са поставени спектакли в Швеция, Франция, Великобритания, Германия и Полша.

Как преминахте от журналистиката към литературата?

Самата аз никога не съм се задържала в аквариума на журналистиката. Там ми беше тясно. Нямаше го човека с неговото подсъзнание, с възхитителното му разнообразие. Трябваше да опитаме нов начин за усвояване на действителността. Но преди нас такъв опит нямаше. Да се улавят епизоди в движение, от една страна, е лесно, но от друга – много сложно…

Неотдавна гледах филм, в който учителка разказваше за живота си. Тя говореше естествено, спокойно. В кадър беше само тя, но я гледах и слушах, без да мога да откъсна очи от нея. Защото в репортажа и в прозата, както в музиката за композитора, е важен буквално всеки звук.

Или да вземем филмите за големите кинорежисьори – Бергман, Антониони и др. Когато те разказват за своя живот, се получава роман в романа. Те могат да си го позволят.

Вие сте лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г., на Хердеровата награда и на още 20 литературни отличия. Спечелихте на два пъти приза „Капушчински“. Как създавате своите дълбоки, мащабни, невероятни книги?

Разполагам с огромен архив, в който съхранявам записките си и записите на гласовете на своите герои. Моето творчество е роман от гласове, нужна ми е музиката на тези гласове.

Коя тема Ви вълнува?

Отново са жените. Този път през любовта и старостта. Темата е важна и много актуална. А заглавието на новата ми книга – „Чудният елен на вечния лов“ – препраща към Александър Грин.

Варшава, 27 май 2019 г.

Заглавна снимка: Elke Wetzig

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Еврото и ние: стъпка напред – две назад. Разговор с Радан Кънев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/radan-kanev-interview-eurozone/

Радан Кънев е юрист и политик, един от учредителите на партия „Демократи за силна България“, а в периода 2013–2017 г. е и неин председател. Народен представител в 43-тото Народно събрание и съпредседател на групата на Реформаторския блок. На изборите през 2019 г. е избран за депутат в Европейския парламент от обединението „Демократична България“ и членува в групата на Европейската народна партия.

Венелина Попова разговаря с Радан Кънев за политическия контекст на присъединяването на България към еврозоната.


Да започнем разговора оттук: извървя ли България целия път от валутния борд до приемането на еврото и готова ли е страната ни (финансово, политически и социално-икономически) да влезе в чакалнята на еврозоната? 

Нямам никакво съмнение относно готовността на България да влезе в еврозоната. Експертният въпрос, на който не бих се наел да отговоря, е какво е състоянието на участниците в българския банков и застрахователен пазар. Защото знаем, че влизането в еврозоната винаги е предшествано от определени тестове на капиталовата адекватност на финансовите институции. От сведенията, с които разполагам, тяхното състояние е наред или почти наред – и би следвало в периода на т.нар. чакалня, на участието ни в механизма ERM II преди реалното въвеждане на еврото, всички оставащи проблеми да бъдат изчистени.

А на въпроса дали България политически е готова, тоест готово ли е правителството да обясни на обществото ползите от приемането на еврото, следователно да поеме известен политически риск и да предприеме необходимите стъпки, мога да отговоря, че от много години гледаме играта „стъпка напред – две назад“. Дай боже, тази игра да не продължи вечно и скоро да се вземе същинското политическо решение.

А какви обстоятелства наложиха правителството да поиска спешно влизане на България в т.нар. разменен механизъм на еврозоната през април, както и направените бързи промени в Закона за БНБ, според които валутният курс на еврото към лева да може да бъде предоговорен след влизането ни в чакалнята? Това според Вас самостоятелно решение на управляващите ли е, или то беше препоръчано отвън? 

Не мога да преценя. Но това беше наистина един азбучен пример как не бива да се прави политика. От това, което чуваме – и от еврокомисаря по финансите Валдис Домбровскис, и от различни експерти, – става ясно, че заради неспособността на българското правителство да общува с нацията, един несъществуващ проблем ескалира. Това кореспондира с отговора ми на предишния въпрос – готово ли е правителството да обяснява, да обсъжда с обществото важни въпроси, какъвто е приемането на еврото като национална валута. Този опит да се свърши нещо потайно, „по терлици“, създаде най-големия риск пред валутния борд и пред влизането ни в еврозоната през последните 10 години.

Как си обяснявате разминаването между политическия консенсус за приемането на еврото, който беше препотвърден от партиите в парламента през януари, и ниската обществена подкрепа, измерена от агенция „Тренд“, според която едва 19% от анкетираните българи одобряват курса на правителството към единната европейска валута? С важното уточнение, че изследването е направено преди приемането на второ четене на промените в Закона за БНБ, които предизвикаха истерията в обществото и масовия обмен на левове в евро.

Тук неизбежно се налага паралелът с липсата на обществени дебати за Истанбулската конвенция и допускането всякакви конспиративни теории да овладеят публичното пространство. Влизането в еврозоната е голяма крачка напред, която трябва да се направи след сериозно обсъждане. И властта, ако изобщо е убедена какво точно иска, трябва много старателно и внимателно да обясни пред обществото ползите от приемането на еврото. А не непрекъснато, както и по много други въпроси, управляващите да се лашкат между различни влияния и натиск от отделни заинтересовани страни и да не могат да формират собствената си отговорна позиция. На този кабинет веднъж му липсва решителност, втори път – компетентност.

Какъв беше отзвукът в Брюксел на изявлението на Бойко Борисов, че трябва да отложим влизането си в чакалнята на еврозоната до постигането на национален консенсус? „Демократична България“ реагира остро на позицията на премиера и изказа подозрения, че българските банки вероятно имат проблеми с осигуряването на нужния им капитал преди влизането в ERM II, както и че това отлагане обслужва нечии интереси. За геополитически интереси ли става дума и как промяната на позицията на кабинета ще се отрази на отношенията ни с партньорите от ЕС?

Отзвук в Брюксел не съм забелязал. При такава очевидна непоследователност повече ме притеснява реакцията на финансовите пазари, отколкото политическата реакция в Европейския парламент. Боя се, че тази непоследователност на българското правителство е позната отдавна и с нея повечето хора са свикнали. А за какъв тип интереси става дума – икономически, вътрешнополитически или геополитически – по такава голяма и сложна тема е трудно да се прецени. Не бих се наел да давам лесна оценка, но това съмнение остава. Защото, както казах, се създава впечатление за непрекъсната промяна на позициите, сякаш под различни форми на натиск в различни моменти, и за една нестабилност и зависимост на управлението.

Мненията на експерти за присъединяването ни към банковия съюз са полярни, което още повече разколебава обществото. Според едни това е единственото правилно решение, според други не бива да бързаме с влизането в еврозоната, а проф. Стив Ханке начерта направо черни сценарии, ако изберем еврото. И препоръча изборът да стане след референдум. Променени ли са стандартите за влизане в еврозоната за България в сравнение с тези, при които влязоха балтийските републики например, и има ли опасност страната ни да не бъде третирана въз основа на същите принципи като останалите страни? 

Не мисля, че има промяна в стандартите – държавите се оценяват по един и същи начин като кандидати за еврозоната. Имаше период, в който в различна степен финансовите системи на всички европейски държави бяха разклатени от кризата през 2008–2009 г. България не е лош пример в това отношение. Нашият доста скромен финансов пазар мина относително спокойно през тази криза и според мен именно тогава беше изпуснат един възможен момент за бързото ни влизане в еврозоната. Но позицията на правителството беше да не се бърза.

А що се отнася до различните мнения по темата, боя се, че в българските обществени дебати, доколкото ги има, полярните мнения преобладават. Липсва спокоен разговор, липсва обективно и умерено представяне на позиции. И вместо експертни мнения често чуваме заклинания, макар и уж от експерти. Начинът, по който те се изказват, е изключително радикален – и като позиция, и като език. Това звучи плашещо за хората. Когато чуват крайни позиции, те се притесняват по отношение на важните стъпки. На мен ми се иска по този важен въпрос рисковете да се обсъждат без страх, а предимствата – отговорно. И само при такъв разговор ясно ще се види, че ползите преобладават над рисковете, а голяма част от самите рискове са условни.

А не трябва ли България да договори допълнителни гаранции за това, че в механизма (ERM II) Европейската централна банка или някоя от страните няма да поиска смяна на фиксирания от валутния борд курс на лева към еврото? Защото решението на Народното събрание, че влизането ни в чакалнята ще стане само при сегашния курс, няма никаква правна стойност…

За голямо съжаление, решенията на българския парламент имат много малка правна и политическа стойност, защото се променят бързо, рязко и многократно. Неведнъж през последните десет години сме виждали Народното събрание да приема едно след друго диаметрално противоположни решения просто защото премиерът така е наредил на депутатите си. Това е рисково поведение и за обществото, и за бизнеса, и за самите финансови пазари. Затова, накратко, моят отговор е: да, може и би било добре да се потърсят такива гаранции, защото всяка финансова система е твърде подвластна на психологически феномени. Така че всичко, което може да се направи за успокояване на гражданите и на инвеститорите, би било много полезно.

Има ли интереси, които биха работили за политическа дестабилизация в България, и как тя би могла да се отрази на финансово-икономическото състояние на държавата ни? Тази дестабилизация би могла да дойде както от войната между институциите, така и от някои действия на държавното обвинение, а и от други посоки, които сега дори не подозираме. Дори и от външни фактори.

Външно влияние върху българската политика, исторически погледнато, винаги е имало. Успоредно с това, сега не виждам външни опити за дестабилизация, тоест някой да се опитва да привнесе криза отвън в българското общество. Кризисните фактори в него се дължат именно на системния сблъсък на институциите у нас и на системната им неспособност да си вършат работата. Свидетели сме на вечния бюрократичен институционален колапс на българската държава, който се проявява в много посоки през последните седмици – от водната криза в Перник до медийно-политическата роля на прокуратурата.

Това са все примери за власти, които се занимават не с предписаното им от законите и с тази сфера на обществен интерес, която им е поверена, а с конфликти помежду си и с опити за повече публично представяне на конкретни персони. Борисов стана доминиращият политически лидер в България за последните 10 години и може би най-големият европейски майстор в политическото оцеляване. Но редом с това далеч не е пример за добро управление. Когато всичко се посвети на изграждането на публичния образ и на политическите успехи на един човек, често пъти се губи общественото доверие.

Имате ли страхове, свързани с безкрайното отлагане на влизането ни в ERM II?

Страхувам се, че България може да продължи да изостава от общото темпо на развитие на ЕС, включително и в интеграцията си в общата европейска валута. Европа върви към консолидация, а наред с многото финансови и технически предимства от приемането на еврото има и много важен политически аспект и той е, че еврозоната се превръща в клуб, който взема важни решения за целия ЕС. Това означава, че страните извън нея изпадат в положение, в което ще трябва да се съобразяват с правила, в чието изготвяне не са участвали.

Все по-често се говори и за бюджет на еврозоната, което би означавало и по-малко средства за страните извън нея. Това са големи въпроси и ако ние продължаваме да се бавим, както по много други теми, рискуваме да изпаднем в едно хронично изоставане. Което би означавало хронична бедност и хронично неработеща администрация – състояние, в което вече се намираме, и ще бъде много опасно, ако то се задълбочи.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Радан Кънев по BiT, октомври 2017 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.