Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razgovaryame-epizod-1/

В първия епизод на „Тоест разговаряме“ с Донка Дойчева-Попова потърсихме отговор на въпроса дали училището може да е пространство за мислене, а не за принуда и натиск. Обсъдихме промените в училищното образование – забраната на телефоните (между демонизация и реални ползи), новия предмет добродетели и религии (смисъл и липсваща концепция), корекциите в НВО след VII клас (интердисциплинарни задачи по математика, въведени в последния момент). Разговаряхме за реформите „на парче“ и непредвидимостта в системата, ролята на родителските и ученическите съвети, протестите срещу образователните промени. Акцентирахме върху неефективното чуждоезиково обучение и „невидимите деца“ – тези с дислексия и дискалкулия, за които липсват диагностика и специалисти. Говорихме и за смисъла на обучението по изкуства, за нуждата от интердисциплинарност и човечност в клас.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

По време на нашия разговор на живо включихме и много въпроси от публиката, но за съжаление, ограниченото време не ни даде възможност да обхванем всички. Затова помолих Донка да отговори тук на още един, за мен доста важен въпрос на зрител:

Защо се налага децата да ходят на уроци, за да изкарат изпитите след VII клас?

Основната причина е, че учебните програми са препълнени и не оставят достатъчно време за пълно усвояване на материала. Нищо извънредно няма в изпитите след VII клас, просто съотношението учебен материал – време е нереалистично. В същото време познавам много деца, които не ходят на частни уроци и се справят отлично с тези изпити. Това, което е различно при тях, е: едните са имали късмет с изключително адекватен и вдъхновяващ учител, което е направило възможно усвояването на материала. Другата група имат късмет с родители, които са в състояние да помогнат – тоест хора, които отделят нужното време и имат капацитета да обърнат допълнително внимание на децата си. А сега да си представим всички онези деца, мнозинството, които нямат нито едното, нито другото…

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Резултатите от нея са повече от красноречиви.

Донка Дойчева-Попова е учебна терапевтка, гражданска активистка и водеща на рубриката „Възможното образование“ в „Тоест“. Завършила е организационна психология и политически науки в Мюнхен и има специализация по дискалкулия в Германия. Работи с деца със специфични образователни затруднения и обучава учители как да преподават математика с емпатия и разбиране. Има дългогодишен опит като преводач и преподавател по немски език с фокус върху ранното езиково обучение. В текстовете си в „Тоест“ обръща внимание на дефицитите в българското образование – и на редките острови на смисъл в него.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Емилия Милчева, вътрешнополитическата анализаторка на „Тоест“, и ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч.

---

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-matematikata-horata-i-radostta/

Поредна събота през учебната година. Най-голямата аудитория на Физическия факултет на Софийския университет е препълнена. Поне още толкова хора гледат онлайн. Темата е математика, или по-точно т.нар. висша математика – кралицата на науките, сложната и страшната. Лекциите продължават над пет астрономически часа, провеждат се в рамките на „Школа по физика София“, а слушателите са от ученици до пенсионери. Събрал ги е гл. ас. Лъчезар Симеонов.

Лъчо, както го наричат дори портиерите във факултета, е завършил бакалавърската и магистърската си степен във Физическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е направил и докторантурата си по квантова оптика. Две години от докторантурата си прекарва в Германия на разменни начала в експерименталната група на професор Томас Халфман, в която Лъчо е бил теоретикът. 

Интересите му са в областта на теоретичната физика, най-вече в сферата на фундаменталната физика. Казва, че се вълнува повече как работи светът, а не толкова какво са магнитни свойства или различни материали: какво е време, какво е пространство, какво казва квантовата физика за всичко заобикалящо ни, какво е съзнанието – фундаменталните въпроси, които са на границата на философията и религията. 

Лъчезар се определя като „колекционер на добри обяснения“. От повечето книги, които е изчел, е взел по нещо, за да събере колекциите си. „Някои хора колекционират картички, аз колекционирам добри обяснения на неща, които са ми били сложни и са ме затормозявали.“ 

Може да се каже, че школата му е сбор от неговите колекции, събирани внимателно през годините. „Повече от 90% от моята работа е била да подбера най-доброто от стотици книги и да мога да го дам на хората смилаемо.“ 

С гл. ас. Лъчезар Симеонов разговарят Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов.

---

Вие сте човек, който събира обяснения, както казвате. Но даването е много интересно – преподавателят дава. Защо давате?

Няколко са причините, поради които искам да давам. Първата е изумителната красота. Не мога да се стърпя и да не я покажа на всички. Това е като да гледаш някакъв невероятен филм и просто искаш да го споделиш с всичките си приятели. При мен е горе-долу същото – виждам потресаваща, изумителна красота във физиката и математиката и искам да покажа на всички за какво става въпрос.

Естествено, не всеки се изумява от това, което виждам аз. Но понякога забелязвам пламъчето в очите на някои хора – бум! – и избухва. Моята реакция е: „А, и ти си като мен, и ти го видя, нали?“ Това е единият ми мотив.

Другия бих могъл да изразя с думите „любов към хората“. Аз обичам хората и това, което се получава, когато им давам, е, че на тях им харесва, те са доволни и щастливи, ще го ползват после в живота си. Може би ще си изкарват прехраната с това знание. Доволен съм, че така знанието расте и това разширява светогледа им. Защото голяма част от тях живеят като скотове – какво ще ядем, какво ще пием, кога да полегнем.

Често ме питат: „Къде ще ползвам тази математика или физика?“ И аз винаги искам да задам въпроса: „Човече, защо ти е да я ползваш?“

Естествено, че най-вероятно ще я ползваш. Можеш много пари да изкараш с нея, но на първо място трябва да ти е интересно, да излезеш от нивото „да ядем и да пием“. Изпълзи от дъното на кладенеца, за да видиш светлината. Това според мен е толкова полезно за човека, колкото и да му дадеш храна и вода, тоест ти трябва да го нахраниш не само физически. 

Според мен човек трябва да възприема професията си като форма на любов. Това е форма на раздаване, а аз обичам да се раздавам. Обичам хората – те са странни, ядосват те, но въпреки това ги обичам.

Имам големи идеи, искам да ги публикувам един ден и работя по тях, но дори да открия най-великите неща на тоя свят в науката, по-важни са хората. Хората са по-важни от нещата, от откритията, от успехите. Така че може да се окаже, че школата ще бъде може би едно от най-големите ми постижения – по-голямо от великите открития, които някой човек би могъл да направи и които после ще бъдат забравени. Хората са ценни.

Как започна школата?

Винаги съм искал да се занимавам с математика и физика и знаех, че един ден ще го направя. Като ученик бях самоук, сам се учех на математика. Ученето сам е трудно. По стечение на обстоятелствата и под влиянието на родителите ми, които не смятаха, че има хляб в моята идея, бях попаднал в икономическа гимназия. Там учителите бяха чудесни, но математиката не беше централното, занимаваха се с други неща. 

Един ден попаднах на изумителен преподавател – Пламен Румпалов. Той направи нещо, което не бях виждал до този момент. Можеше в рамките на няколко месеца да систематизира цялата математика, която съм учил във всички години на училищното образование, при това с повече подробности и детайли. Бях потресен от това и си казах: „Добре, значи е възможно по някакъв начин така да селектираш материала, че да го обясниш разбираемо, смилаемо и за кратко време.“ Тоест материалът е толкова малко, че може да се разбере за пет-шест месеца, по шест часа всяка събота. Тогава се запитах: „Възможно ли е това да стане с физиката и с математиката?“ И може да се каже, че идеята за школата е била винаги в мен от момента, в който видях този човек.

Всичко, което съм учил, е било с идеята един ден да го преподавам на другите.

Дори съм подготвил в ума си цели томове книги, които ще излязат в бъдеще – те ще са разбираеми, прости и хубави и хората ще ги четат с наслада. Имам проект за всичко това още от детските си години.

Какво конкретно дава школата?

Обучението в школата трае две години – първата се учи математика и човек може да спре дотам, ако това е всичко, от което има нужда. Математиката е разделена на седем модула и е подходяща за хора с всестранни интереси, не е необходимо да са физици. В тези модули учим изкуствен интелект, вероятности, диференциално смятане, интегрално смятане.

Повечето участници в школата искат да се занимават с физика, но тя е перфектна и за програмисти, за икономисти, за хора, които се занимават със статистика и обработка на данни. Тоест тя е за всеки, който може да приложи тази математика в живота си. Но ако трябва да съм честен, практическата функция на школата е само една от страните ѝ. 

Взел съм например едни от най-силните лекции на „Станфорд“ и на MIT по темата за изкуствения интелект и съм ги подобрил според мен. Окастрил съм ненужните неща и съм сложил тези, които са важни. Така човек може да се докосне дори до изкуствения интелект в школата, при това на разбираем, прост и лесен език. 

Има голям глад за специалисти, които не просто са програмисти, а трябва да могат да използват езика на математиката в своите програми. Давам ви пример с мой приятел, чиято работа в една инженерна фирма беше да смята как би паднала дадена сграда при удар със самолет. Естествено, смята това със специализиран софтуер, но започна да се пита как действа този код. След една година учене успя да разбере не само как работи кодът, но записа и докторантура. Сега вече може да работи над развоя на тази програма, да я разширява още повече. Това е практическата част, тоест човек, ако знае как, може да изкара много пари, ако иска. 

Друг мой приятел ми сподели, че слушал една от моите лекции и си измислил своя сигмоидна функция, като даже написа научна статия по този въпрос. Времето, в което живеем, изисква всеки човек да е технически по-грамотен, а зад всичко това стои математика. 

Но както казах, в този курс се опитвам да направя друго – да запаля огъня в хората, да им обясня по друг начин математиката. Има един мит за Аристотел. Когато преподавал философия, започвал от може би най-трудния раздел – естетиката. Попитали го защо точно от естетиката. А той отговорил, че ако успее да накара учениците си да се възхищават сами, значи ги е научил на най-важното. И аз съм съгласен с това. 

Истината е, че в математиката, в анализа, в диференциалното смятане се крият изумителни неща. Оказва се например, че откритието на Исак Нютон и Лайбниц за диференциалното смятане е езикът на природата. Тя е написана на него. И никой не знае защо. Там са отговорите на въпроси като „Какво е безкрайност?“ или „Какво е безкрайно малко?“ и т.н. Човек може да ги схване дори без да знае математика. А това е още първата ми лекция в школата. Имам и шестчасова лекция по философия, в която отделям време на теми като съзнание, знание, съществуване, безкрайност. Не е необходимо човек да е математик, за да ги разбере. Иска ми се да запаля интереса на хората по тези универсални въпроси. За мен това е по-същественото и пътьом, разбира се – техника и задачи. 

Колко курсисти сте имал през последните години?

В последните две години имаме пробив – дойдоха по сто души. Интересното е, че те не просто идват, но и остават. Бях изненадан, очаквах около 15–20 души. Отпаднаха изключително малко хора, запазихме почти всички. Може би помага това, че предлагаме и онлайн участие в лекциите. Почти не сме използвали реклама, а дойдоха толкова много хора. Тази година сме решили да разширим рекламата си, за да достигнем до още повече. 

Причината да идват толкова много хора според мен се корени в големите пропуски в образованието им, които те самите искат да запълнят. Самата образователна система е направена по такъв начин, че да бъде абсолютно неразбираема за повечето хора, обезсърчаваща, немотивираща. Не съм този, който може да обясни защо това е така, но каквато и да е причината, резултатът е, че хората имат страшно много дупки в знанията си и са страшно обезсърчени. И това не е мързел, както си мислят мнозина – просто е обезсърчение. 

Хората не искат да се занимават с това, защото си казват: „Каква е тази суха материя, тебеширена наука?“, „Къде ще ми трябва?“, „Колко е скучно“. Истината е, че нашата образователна система както в средното, така и във висшето образование, за съжаление, е обезсърчаваща.

Тя е скучна, непрактична, цели наизустяване, а не разбиране. Не иска да си задаваш въпроси, а ти тъпче отговорите в устата наготово. Не е цветна, не е красива и реално образованието, което получаваме, е една изкривена версия на истината.

А тя е много по-красива, много по-изумителна и горките хора нямат достъп до нея. Може би школата възникна и като едно свято негодувание против това. Нас ни има, за да кажем: „Ето, има и друг подход.“

На каква възраст са участниците в школата и необходими ли са специални знания, за да се запишеш? 

Мнозинството са ученици след IХ клас и студенти, но имаме и хора на 40, на 50, дори имаме един човек на 60, който учи във факултета при нас астрофизика. Но средностатистическият посетител е на около 19 години. 

Единственото нужно е човек да има ентусиазъм, жажда за знание и някаква базисна училищна математика. Трябва да може да преобразува изрази, но също ще е чудесно, ако не се шокира при вида на синус и логаритъм, въпреки че се опитваме и тях да обясним.

Имате ли истории, с които се гордеете? 

Ще разкажа за моя помощник Явор. В него видях как един млад човек, който започна от нищото, вече знае толкова много, че е на ниво професионален физик. Прекрасно е да го гледам как расте – от малко стръкче до голямо красиво цвете. Предполагам, че това е чувството, което един родител изпитва към своите деца. Моите деца са все още малки и не съм преживял целия процес, дано и това ми се случи. Родителят влага в тях и изведнъж те му връщат – започват да говорят като него, да мислят като него.

Учителската работа е малко или много да копираш себе си в някой друг. Това действително прилича на родителството. И като видя как младите хора попиват тия познания и се ориентират, и критично гледат на света, и вече четат научни статии, при това с разбиращ поглед, знаят къде има грешка, и ме изпълва една радост и гордост от порастването им, от това, че ще станат прекрасни хора!

Вие правите математиката достъпна и разбираема с много видеа в Instagram, в TikTok. В тях математиката не е непревземаема интелектуална крепост. Какво Ви коства това усилие и защо го правите?

Има различни нива на разбиране или различни нива на схващане. Представете си, че не сте вкусвали никога мед. Разказват ви за текстурата му, за всичките му вкусови качества и предимства, знаете вече всичко, но не сте го опитвали никога. Цялата информация, с която разполагате, ви стига дори да станете най-добрият експерт по мед. Но нищо не може да се сравни с опитването.

Тоест има разлика между това да знаеш нещо и да го срещнеш, видиш, усетиш. В математиката и физиката и почти във всяка област на познанието е така. Тази разлика е много трудна за обяснение, но е форма на интуиция, а ние в школата се стремим да достигнем това по-дълбоко ниво. 

Математиката се гради – слагаме новото върху добре укрепналото старо. Какво казвате на хората, които там някъде, например в гимназията, са изпуснали нещо и градежът им се клати? Или на хората, които се срамуват от пропуските си или чувстват вина?

Вината никога не помага, тя по-скоро взема от силите на човека. Ако някой има наистина автентичен интерес, ще намери начин да разбере истината. Вместо вина прилагам друг мотивация – „виж колко красиво може да бъде“. Това е като физическата ни форма – „трябва да отида на фитнес, да сваля тези паласки, да направя нещо, иначе лошо ми се пише“. Обаче ако го обърнем – „знам, че мога да изглеждам по-добре, да се чувствам по-добре“, това е много по-мотивиращо. Твърдя, че вторият мотив е по-чист, по-силен. 

Ще прозвучи малко странно, но във вината има голяма доза егоизъм. Вината и страхът са форма на егоизъм: „аз не ставам“ – фокусът е върху себе си, навътре. За да може човек да постигне каквото и да било, трябва да се фокусира навън, към нещо по-голямо от него самия.

Това важи за всяка област на живота – в секса, в свиренето на пиано, в преподаването: докато мислиш как ще се представиш, се проваляш. Затова трябва да забравиш за страха и да се пуснеш по течението, или както джедаите казват: „Не мисли, а действай!“ Тактиката е да забравиш за себе си. Не е лесно, знам, но едва тогава можем да живеем щастливо. Много сме фокусирани върху себе си и това ни пречи. 

Постоянно говорите за щастието, красотата, радостта. Докъде искате да стигнете? Какво още искате да се случи?

Много неща. Първото от тях е, че искам почти всеки да е чувал за тази алтернатива – школата: ако има нещо, което не можеш да схванеш, има къде да го научиш. Дори човек да не запише цялата школа, може да има нещо малко, което да го интересува, и това е мястото, където да го чуе разбираемо. Ако просто дам надежда на хората, които искат да се занимават с тези области, за мен това е достатъчно. Значи има надежда. 

Планираме и допълнителен материал под формата на учебници, където задачите да са подредени по сложност. Искаме да отворим и крило „Квантова физика“. 

Лекциите в школата не са всичко. Разчитам да се създаде общност от хората, които ги посещават. Вече ставам свидетел на приятелства, зародили се в школата, и на хора, които привличат собствените си приятели в нея. Според мен най-добре се учи в рамките на приятелството, с общуване по и извън темата, която ни е събрала. Мисля, че това би могло да промени цялото образование в страната. 

Не вярвам, че институциите променят обществото. Те са важни, разбира се, не съм против тях. Но истинският прогрес и истинската промяна идват не от институция, а от движение. Движението се състои от единомислещи хора с еднакви интереси и приятелства, които имат визия да направят нещо заедно. За разлика от институциите, които имат строга йерархия и ред, в движенията има голяма доза спонтанност и отвореност към всеки, който има същите интереси. 

И древните гърци, и древните египтяни са се занимавали с математика. Но знаете ли как е възникнала най-великата математика? Няколко гърци в Древна Елада, които били приятели, седнали да мислят заедно. И са създали цялата математика много по-добре от египтяните!

Вярвам, че приятелството променя абсолютно всичко; да не кажа, че е дори по-важно от цялата математика и физика.

Голямата цел на школата ще бъде да създам условията и да чакам да се случи чудото – да дойдат хора, които да създадат велики, изумителни приятелства от общ интерес. 

Тогава вярвам, че няма да сме просто алтернатива на институционалното образование, а ще се влеем обратно в него, за да го обогатим. И хората ще са образовани, ще излязат от дребните си кутийки и ще видят други неща. Ето това е голямата цел на школата. 

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/lyubomir-popyordanov-za-volyata-i-volniya-choveshki-duh/

Когато се спомене името Любомир Попйорданов, всички, които го познават, обикновено възкликват: „Любо!“ По светналите им очи се вижда колко откровен, активен и търсещ човек е.

Той е от хората без възраст, които успяват да съвместят в деня си наръч отговорности (без да личи). И да намерят време, за да отскочат да слушат музика на фестивал в Стара планина или да дишат кристалния въздух на Пирин за ден. Човеци като него променят средата, разделяйки времето си между нуждата от тишина, която дава планината, и хъса и въображението, с които да генерират идеи и да търсят пътища за реализирането им.

Роден е в България, но детството му преминава основно в Тунис, където баща му д-р Йордан Попйорданов работи като лекар. Впоследствие завършва Френската гимназия в София и право в Софийския университет.

Баща е на две пораснали дъщери, художнички, и син – студент по архитектура. Страстен планинар. Основател е на агенциите за приключенски туризъм „Одисея-ин“ и „Зиг-Заг Холидейз“, основател и дългогодишен председател на Управителния съвет на Българската асоциация за алтернативен туризъм (БААТ) – организация, която е ангажирана с опазването и устойчивото използване на българското природно, културно и историческо наследство. Именно БААТ въведе в законодателството правната рамка на къщите за гости. Любомир Попйорданов създава първия публичен фестивал за зелен туризъм – „Зелени дни“ – и намира време да основе „Стената“ (магазини, предлагащи специализирана екипировка за туризъм, къмпинг и катерене), да издава книги и да публикува собствена. Вече близо две десетилетия организира Фестивала за приключенско кино и екстремни спортове „Дни на предизвикателствата“. Носител е на награди за отговорен туризъм и корпоративно дарителство. Зад гърба си има залесителни кампании в Пирин и Витоша (конкретно – Софийското Светогорие и Сеславския манастир). Това са част от каузите, на които е посветен, но зад наименованията им стои мрежа от сърцати хора, с които е по човешки свързан.

Мечтата на Любомир Попйорданов е, по собствените му думи, „България да се превърне в най-желаното и скъпо село на Европа“. През годините той неведнъж се е ангажирал с инициативи, които да подобрят законите, свързани с туризма. Председател е и на Асоциация „Планини и хора“, работи върху регулациите, свързани с дейността на планинските водачи в България. В държава като нашата, в която институциите си подхвърлят топката за отговорността по вземането на критично важни решения, хора като него се опитват да променят нещата. Създава анкети с въпроси към колегите си и предлага готови решения с надеждата, че ще съгласуват наученото от практиката със законодателството. 

Всуе или с променлив успех, но Любомир Попйорданов не спира да опитва. Колективните каузи и механизмите на гражданското общество изискват не просто ентусиазъм, а и умението да не се отказваш.

Любомир Попйорданов винаги остро се е противопоставял на опитите туристическият сектор да бъде използван за оправдание на лобистки инвестиционни интереси. Той е активен участник в борбата за защита на националните и природните паркове и срещу опитите за застрояване им – бори се с еднаква страст за морето и за планините на България.

---

Няма как да не започнем от високото, от планината. Без какво не може в нея? 

Високото ни дава хоризонт, измерение. В планината и най-баналната грешка – подценена екипировка, малко храна или вода – може да има висока цена. Но като че ли на върха на пирамидата стоят личната подготовка и щателното изследване на хипотезите – маршрутът и възможностите да излезем от него, изборът на хората, с които да тръгнем. Това е Животът. 

Изборът е, който ни определя като хора. 

Какво Ви е нужно, за да се усетите цялостен?

Човек е цялостен, когато дава път на скритите пориви на душата и си позволява да върви към мечтите си изправен. Обичам да правя много неща, да се боря да доказвам неща, които за другите са чиста загуба на време, а за мен са кауза. Позицията на пасивен наблюдател на обществените процеси не ми е присъща, но в това не влагам личен интерес. Усещам се цялостен, когато пътешествам, катеря се, ходя на планина, рисувам, споделям много време с хора, които имат нужда от насърчение, и ценя всеки момент със семейството си.

Струва ми се, че напоследък в световен мащаб се формират общности, които се интересуват от преживяване, от отместване на личните граници – алпинизмът стана по-широко достъпен, все повече хора се занимават с ултраспортове. Приключенският туризъм също набира скорост. Това ли е отговорът, с който несъзнателно се оттласкваме от консуматорството?

Чистото преживяване в планината с хора, които са ни важни, или с приятели по свръзка; или приключение с лодка в горещите южни ширини; самотно или споделено навлизане в джунглата на Амазонка; или срещата и вечерта, прекарана в някоя откъсната от света родопска махала – ето това е откъсване от консуматорството. 

За съжаление, приключенският туризъм също върви в руслото на масовия. Важното е тези, които създават пътуванията, а и самите пътуващи, да си дадат сметка за своя социален и екологичен отпечатък достатъчно навреме. Да се опитат да върнат на туризма онзи смисъл, с който той се е родил като такъв: порива към непознатото, мечтата, изследователския стремеж. 

Има ли потенциал алтернативният туризъм да развива дребно предприемачество в изоставените от държавата региони?

Той го и прави, и то далеч преди България да бъде приета в ЕС и да навлязат разните програми, които бяха прочетени и приложени с корист и оставиха петно върху домашното гостоприемство и развитието на туризма. В продължение на над 15 години чрез създадената от съмишленици БААТ успяхме да внесем революционни идеи, за които администрацията и предприемачите в голямата си част не бяха готови. 

Все пак именно в този период (до 2012–2015 г.) се родиха най-добрите примери за устойчив и отговорен туризъм. След това термините бяха употребени, така както и идеите за възобновяеми енергийни източници и Зелената сделка. Политическият елит, който управлява държавата ни, с няколко малки изключения, от 2001 г. насам не работи за обществения интерес. 

По образование сте юрист. По призвание – пишете и рисувате. А по характер?

… съм малко наивен и искам винаги да се случи най-доброто, по един честен начин. Да се знае, че успехът е възможен и с много работа, постоянство, че в България има място за смели идеи и за мечтатели.

Какво Ви тревожи напоследък?

Ако нещо наистина ме тревожи, то е късата историческа памет на българина и неспособността на обществото ни да се мобилизира за смислени каузи. България е в един от най-мрачните си периоди въпреки всички перспективи, които пълноправното членство в ЕС ни дава. Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?

Четях много история на старите цивилизации. Другата посока беше архитектурата. Рисуването беше нещо, което също си позволявах, без да питам дали мога или трябва и дали ще ставам художник. 

Човек не става нещо, той е. 

Когато видя археологически разкопки, съм археолог, а архитектурата продължава да ме изкушава.

Какво научихте за себе си от рисуването? В тишина ли предпочитате да създавате платната си?

Рисувам на приливи и отливи. Понякога – защото искам да се предизвикам и да си докажа, че продължавам да го мога, или е въпрос на вдъхновение, пейзаж, в който искам да експериментирам нова светлина и контрасти, портрет, върху който дълго време съм мислил и който съм носил в себе си. Заниманието е самотно. Навремето много рисувах на музика – класика, рок, джаз, френски шансони.

Бавно живеене или живот на скорост?

Въпросът е стар колкото света. Festina lente („Бързай бавно“, лат. – б.р.). Зад историята на сградите, които бележат епохи, както и при литературните произведения и голямото кино винаги има натрупвания, които в един момент достигат до взрив, задават нова посока в естетическите търсения и внушения, забързват обществените отношения и нашия личен живот. 

Да бързаме бавно. Да внасяме смисъл в скоростта.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ravenstvoto-kato-investitsiya-razgovor-s-prof-lee-badgett/

Проф. Мери Вирджиния Лий Баджет (известна като проф. Лий Баджет) е главна икономистка в Koppa LGBTI+ Economic Power Lab и водеща изследователка в областта на равенството за ЛГБТИ+ хора. Преподавала е икономика в Масачузетския университет в Амхърст и е била съдиректорка на Центъра за равенство в заетостта. Тя е старша изследователка в Института „Уилямс“ към Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Авторка е на книгата „Икономическите аргументи за ЛГБТИ+ равенство. Защо справедливото и равно третиране е от полза за всички нас“, в която анализира икономическите загуби, произтичащи от хомофобията и трансфобията. Проф. Баджет е консултирала Световната банка, Програмата за развитие на ООН и други международни организации по теми, свързани с политиките в областта на ЛГБТИ+ равенството.

Докладът на Института за пазарна икономика (ИПИ) „Икономическата цена на хомофобията в България“, изготвен по поръчка на Фондация GLAS, използва методологията на проф. Баджет и екипа ѝ. Един от изводите на експертите от ИПИ е, че в резултат от дискриминацията на ЛГБТИ+ хората към 2022 г. България е загубила между 2,5 и 4,3 млрд. евро само от чуждестранни инвестиции. 

---

Проф. Баджет, в книгата си описвате как дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хората води до значителни икономически загуби. За какъв вид загуби става дума?

Съществуват различни оценки в зависимост от държавата и използваната методология, но всички показват, че икономическите загуби могат да бъдат сериозни – до 1% от брутния вътрешен продукт (БВП) на една страна. Това е огромна сума. Правила съм такива изследвания за Индия и няколко държави в Югоизточна Азия. Подобни оценки са направени от институции като Световната банка за други страни. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) също публикува основен доклад със заглавие „Икономическите аргументи за по-голямо равенство на ЛГБТИ+ в САЩ“, според който намаляването на ефектите от дискриминацията и стигмата би увеличило БВП на САЩ с 2,6%. Друг добър източник е платформата Open For Business, която анализира как приобщаващата среда подпомага привличането на инвестиции и таланти. В крайна сметка, когато ЛГБТИ+ хората са изключени, техните умения и продуктивност остават неизползвани и това намалява цялостната ефективност на икономиката.

Ако загубите са толкова големи, защо виждаме толкова много анти-ЛГБТИ+ реторика и политики, които набират сила в някои страни със средни и ниски доходи – а дори и в части от ЕС и Съединените щати?

За съжаление, тази реакция често е резултат от дълбоко вкоренена хомофобия и трансфобия. Тези нагласи са ирационални от гледна точка на икономиката, която е насочена към това какво могат да допринесат хората. Уви, хомофобията и трансфобията могат да бъдат политически ефективни. Понякога политици експлоатират тези нагласи, за да привлекат подкрепа от определени групи. Има случаи, в които това се прави и за отвличане на вниманието – например от лошото управление или икономическите неуспехи. От гледна точка на икономистите такава дискриминация просто е неефективна. Ако някой не бъде нает или повишен заради своята сексуална ориентация или джендърна идентичност, а не въз основа на таланта и продуктивността си, икономиката губи. Това е неправилно разпределение на човешкия капитал. Същото важи и за отношението на работното място – ако ЛГБТИ+ служителите са тормозени или се чувстват несигурни сред колегите си, те не могат да дадат най-доброто от себе си, а това е загуба за всички.

Може ли да споделите примери или данни, които показват как включването на ЛГБТИ+ хора в икономиката носи ползи за обществото като цяло?

Да, включването носи ползи за всички. Когато ЛГБТИ+ хората имат равен достъп до образование и заетост, те по-лесно развиват своите умения, идеи и креативност и допринасят повече. Това увеличава производителността и иновациите. Премахването на дискриминацията и подобряването на достъпа до възможности води до положителни резултати във всички сектори. Бихме могли да видим и по-ниски разходи за здравеопазване, когато дискриминацията намалява, тъй като стигмата, тормозът и страхът са също така основни фактори за психични и физически здравословни проблеми сред ЛГБТИ+ общностите. Икономиките просперират, когато всички хора могат да участват равноправно, без страх.

Кои са основните предизвикателства при събирането на данни за икономическите ефекти от дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хора?

Най-голямото предизвикателство е невидимостта. В много страни хомосексуалните, бисексуалните и транс хората са криминализирани или се чувстват несигурни да разкрият идентичността си, така че остават извън официалната статистика. Много правителства не събират данни за сексуалната ориентация или джендърната идентичност или го правят частично, например само за гей мъже. Тази липса на данни затруднява разбирането на пълния мащаб на проблемите.

Но това започва да се променя. В Европейския съюз, Австралия, Нова Зеландия и САЩ се провеждат анкети, които помагат за създаването на политики. Страни като Мексико, Бразилия, Колумбия и Еквадор започнаха да включват въпроси за сексуалната ориентация и джендърната идентичност в националните си проучвания. В Южна Азия някои страни признават „трети пол“ в преброяванията. Правителствата могат да събират такива данни безопасно и етично – така, както правят с друга чувствителна информация. Разполагаме и с дигитални методи, които по-добре защитават поверителността на данните на ЛГБТИ+ хората и позволяват на статистическите агенции да събират тези данни по-ефективно. Когато имаме повече и по-добри данни, това ни помагат да създаваме приобщаващи политики и да проследяваме напредъка.

Какво послание бихте искали да отправите към българските читатели?

Колкото повече научаваме за ЛГБТИ+ хората, толкова по-ясно виждаме колко много допринасят те за нашето общество и икономика. Моето послание към българските читатели е: срещнете се с ЛГБТИ+ хора. Опознайте ги, опознайте ЛГБТИ+ общностите и предизвикателствата, с които се сблъскват – изслушайте ги, чуйте ги, научете се от тях, – и ги подкрепяйте.

---

Мнението на автора, изразено в този текст, е лично и не отразява позициите на ООН или на нейните държави членки.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/plamen-petrov-tozi-svyat-ne-e-za-samotnitsi/

Казва, че никога не се е притеснявал да споделя идеите си. Че нямаме авторско право върху тях. Определя се като човек, който обича да мечтае и обожава барокова музика. Намира за увлекателно да издирва кодове в средновековното изкуство. И да се скита анонимно из непознати градове. Търси точките на обединение. Чете много и е сред хората с кауза, които успяват не просто да създадат екип, а и да го вдъхновят да разширява непрестанно териториите, в които взаимодейства с други изкуства.

Пламен Петров е директор на Художествена галерия – Казанлък и идеен двигател на множество инициативи, в които среща публиката с музиканти, поети, писатели или предлага лектории по различни теми. По следите на любопитството си той работи стотици часове с архиви, но казва, че невинаги има търпението да пише, да вкарва в научно обращение фактите, изкопчени от тъканта на времето. Разпнат е между почтеността на изкуствоведа, който трябва да публикува откритото, и радостта на откривателя, който продължава по Пътя: „Щом съм го разбрал, щом съм го узнал, понякога ми стига.“

Преди да се установи в Казанлък през 2021 г. и да поеме управлението на Художествената галерия в града, да експонира картината на Иван Милев „Ахинора“ в нарочна самостоятелна сграда, да защити докторантурата си и да работи в Софийската градска художествена галерия, да пише за няколко култови през последните десетилетия медии, Пламен Петров получава строително образование. Впоследствие учи история на изкуството в Националната художествена академия и завършва две магистърски програми – „Старобългаристика“ в Софийския университет и „Сравнително изкуствознание“ в Нов български университет. Негови кураторски решения са показвани в Париж, Виена, Берлин, Атина, Варшава и др.

Пламен Петров споделя, че е прекарал детството си на село, работил е с ръцете си и не са му чужди връзките нито със земята, нито с труда. Тъгува, че днес селата ни са територии, които забравихме и те се обезлюдиха, че губим страхопочитанието и обичта си към природата, от която всъщност зависим. И до ден днешен д-р Пламен Петров, изкуствовед и гражданин на света, по лична карта е избрал да се води жител на село Присово, Великотърновско – там, където като дете се е занимавал с театър и е започнал да пише.

---

Чувствате ли се екипен играч?

Да, държа много на екипността, особено в работата, която върша. Струва ми се, че тя [работата – б.р.] изисква голяма доза лудост и ако човек намери съмишленици, нещата могат да се случат. Ако играеш самонадеяно сам, си обречен на неуспех. Музейната работа и създаването на изложба са процеси и голяма част от свършеното при тях остава абсолютно невидима за публиката. Видимостта е само върхът на айсберга и по нея те оценяват. И макар че може да прозвучи черногледо, не вярвам нашата работа да промени държавата – така че ни остава удоволствието. Него никой не може да ни отнеме. Аз съм щастливец в това отношение, получавам непосредствени и неочаквани реакции от публиката. Но подводната част от айсберга – там е истинското приключение и само заради него работя.

Да променяме хората, не държавата?

Вярвам, че им помагаме да стават личности. Онова, което ни липсва днес, са личности. Хора има – и с големи сърца, и с малки умове, и обратното. Но личности, които да разпръскват смисъл и да увличат останалите – те най-трудно се намират напоследък в разпокъсаното ни общество. Всички социални платформи и подкасти създават възможността всеки да е собствена медия и това абсолютно замъглява важните, големите теми.

Вие сте неконвенционален играч в полето на изкуствата. Как се заплаща тази смелост?

Не мисля, че плащам висока цена, не се чувствам ощетен или недооценен, не очаквам награди. То е като при титлите в академичната среда – не бива да са цел, те са част от пътя. Високите оценки за мен са именно случайните ми срещи с хората и техните реакции. Когато пишех за L’Europeo или A-specto, ми се е случвало да видя жена в трамвая да чете мой текст и сълзите ѝ капят. Това беше ситуация – подарък. Тя не знаеше кой седи срещу нея, аз не знам и до днес коя бе тя. Срещнахме се на територията на словото.

Оценките и наградите обаче са наистина важни за институциите, за които работим, защото легитимират създадените от нас продукти. Така че се чувствам благословен и благодарен за хората, с които съм се срещал и работил досега – наистина имам шанса да правя това, което обичам.

Какво у себе си се опитвате да опазите?

Една хубава наивност, която се грижа да поддържам. Да вярвам, че нещата могат да се преобърнат. Зрънцето надежда, че всеки от нас, с малкия си принос, може да доведе едно по-смислено бъдеще, защото изкуството свързва.

Ще се хвана за името на проекта „Глад“, който в рамките на почти половин година, на 22 различни места в Казанлък, представи изложби на 23-ма визуални артисти. За какво сте гладен Вие?

Не мога да кажа, че гладувам нещо да ми се случи. Понякога съм разочарован, но на мен бързо ми минава, защото имам толкова много идеи и планове какво да направя, че често се шегуваме с екипа, че целият китайски народ да дойде, съм готов да му раздам задачи. Никога не съм се притеснявал да споделям идеите си, дори някой да ги реализира – това са различни погледи върху дадена тема.

Мечтая много. Ще ми се да видя българската култура на друго поле – тя заслужава да бъде изведена извън тесния потребителски кръг в България. Ние имаме какво да покажем по света, и е въпрос на общи усилия да се обединим и разбира се, самата държавна машина да провиди каузата. Струва ми се, че напоследък литературата ни започва да става видима по света, художниците ни до известна степен – също, но това е тяхно лично усилие, а не работа на институциите, за съжаление.

Глобалността на света ми харесва. Идеите пътуват, няма значение къде са позиционирани авторите. Когато отидох да живея в Казанлък след повече от двайсет години в София, приятели и колеги ме питаха какво правя там. Днес, особено след COVID, мисля, че скъсахме с понятия като „провинция“ и „център“, защото видяхме, че може да си навсякъде по света и да работиш. Моята работа има смисъл в Казанлък, защото се намирам в една по-малко разорана нива.

Мисля, че големият проблем на големите институции е, че там не влизат хора с енергия. Такива, които още имат желание да тичат – защото има страшно много работа, за която трябва тичане. Особено пък ако трябва да реформираш подобна институция.

Вие самият не се щадите?

С годините ставам по-предпазлив, по-разумен. Затова споменах онази наивност, старая се да я съхраня – вярата, че това, което съм започнал, ще стане, ще намеря средствата да го реализирам и че ще има полза за другите.

Имам способността да заразявам хората, да ги провокирам, да ги убедя, че можем да направим нещо заедно. Животът ми е пълен с превратности, но никога не са ме напускали желанието и потребността да бъда с другите, да споделяме заедно общи вълнения. След УАСГ се занимавах със строителство, докато не реших един ден, че активно искам да се посветя на журналистиката, и съвсем наивно похлопах на вратата на списание L’Europeo, от което в България беше излязъл само първи брой тогава. Главната редакторка Калина Андролова ми даде възможност да опитам, видя първия ми текст и каза, че за нищо не става, но имам талант. Показа ми кое трябва да се оправи. И до ден днешен това поле, полето на словото, ме привлича. Заради него записах през 2010 г. история на изкуството.

А територията, по която все още мечтая, е медиевистиката. Там ме възбужда фактът, че артистът не е заявен по нашия модерен начин. Не бива да отричам и ролята на Янко Маринов в това мое увлечение. Той е първият, който ми разкри необятната вселена на изкуството. Реално аз исках да се занимавам с театрознание заради познанията ми в областта на театъра, а и пишех за него във вестник „Демокрация“. Исках да науча още, но тогава Юрий Дачев ми подхвърли да пристъпя в ново поле. Така станах изкуствовед.

И до ден днешен съм готов да си тръгна от това, с което се занимавам, и да опитам нещо съвършено различно – това е едновременно най-голямата ми сила и слабост. Не мога да ходя на работа, трябва да обичам това, което правя. И ако не го обичам, се научавам, за да ме радва. Винаги съм бил такъв. Това, че в момента съм директор, е средство, функция.

Моята баба ме научи да чета, и нещо по-значимо – научи ме, че не целите са най-важни. Не постигането им, а как вървим към тях. Особено в работата, която работя сега, това ми е много ценно. Ние обслужваме една институция, ние сме нейните стопани в момента, но тя е съществувала преди нас и съм сигурен, че ще бъде много след нас. Сега се обръщам назад и виждам всички онези, които са работили за Художествената галерия в Казанлък.

Имаме ли основания да говорим вече за процес на децентрализация в изкуството?

Да. Виждам, че извън София се случват все по-интересни и много по-смислени неща. Центърът сякаш се задуши от събития – театър, представяния на книги, изложби, а и изисква друго поведение. Да не забравяме и че в останалите градове също има хора, които се нуждаят от културни полета.

Моята най-голяма награда е, че нашата галерия започна да се превръща в територия на доверието. От Явор Гърдев съм чувал, че в България най-добрата реклама е от уста на уста. Аз обичам да се губя в различни градове, пътувам анонимно, като пътешественик, и спомена ли, че живея в Казанлък, се е случвало да чуя добри думи за галерията. Това се дължи на всички нас, които работим там заедно.

Създаването на музей „Ахинора“ е вдъхновяваща история. Ваша е идеята в музей за една картина да експонирате творбата на Иван Милев в пространство, каквото тя заслужава. Ще ни разкажете ли?

Картината, освен с качествата си, е ценна и с историята си, която никой до този момент не беше разказвал. Тази жена е символ на националното, тя е принесена в жертва, за да бъдат обединени племената и да бъде създадена българската държава. Да, фикция е, но разказът за Ахинора на Николай Райнов, вдъхновил и картината, излага много съвременни проблеми: за половете, за мястото на жената в обществото. Картината, разбира се, е свързана и с огромната митологема коя е тази жена.

Създаването на музея е приключение, което вероятно се случи и заради инженерното ми мислене. Когато имам идея, аз започвам да обмислям детайлите. В тази сграда се помещаваше видеонаблюдението на града. Аз отскоро бях пристигнал в Казанлък, пиех кафе в кафенето отсреща, на едно площадно пространство, което също беше недобре устроено. Картината „Ахинора“ на Иван Милев по това време беше в централната сграда на галерията и нямаше как да остане там, защото се нуждае от специални условия за съхранение. При един разговор с г-жа Галина Стоянова, кмет на община Казанлък, я попитах чия собственост е сградата, и от нея разбрах, че е общинска. Предложих ѝ да създадем музей конкретно за една картина, хвърлих ръкавицата и тя каза: „Да го направим.“ За това съм страшно благодарен – важно е властимащите да провиждат възможностите и се радвам, че госпожа Стоянова прие идеята, прие тази лудост и отне само година и четири месеца да я реализираме. Оказа се, че мястото не е случайно, че историята му е свързана с живота на Иван Милев, макар и опосредствано. В този дом се е съхранявала негова картина, подарена от художника на стопанката на къщата, която през 1917 г. е откликнала на молбата му да му даде безплатно лекарства.

Светът е направен от истории, това е начинът да разкажем човека. Вие като изкуствовед го правите и през разбирането си за визуалните изкуства. През изграждането на линия на напрежение между зрителя и картината. Как обаче селектирате?

Понякога си позволявам да отлагам, да прокрастинирам. При мен обаче натискът от липсата на време успява да извади наяве качествени неща – вероятно защото във фонов режим съм мислил върху работата си. Цялата натрупана информация, емоционалност, тревожности и страхове оплождат с енергията си писането ми, така че накрая да доведа до съзнанието на публиката един разказ – дали през изложба, или текст. Поведението на световните музеи и изложбени зали напоследък също е такова: те вече правят отделни микроразкази. Микроразказите ни помагат да видим нюансите, защото, когато говорим за колосите, те изглеждат недостижими, но за да се появят фигурите на Микеланджело или Леонардо, преди тях е наслагван опитът на десетки други артисти.

Съвременното изкуство предполага да разчиташ на познание у публиката, не единствено на образи. Между гледащия и картината стои знанието, то е медиаторът. Друг е въпросът доколко успяваме да провокираме това общуване с публиката. Подходът при мен е да генерираш реакция у гледащия, не просто да изложиш и подредиш картини, с които фондът разполага.

Когато съчетаеш разказа за времето и изкуството с разказа за човека, зрителят вече съотнася. И тогава започва да вижда по друг начин. Затова на изложбите, които правим с колегите ми, се опитваме да показваме по-малко картини. Публиката е преуморена от образите, които непрекъснато консумира от екраните си. Те затлачват сетивата ни.

Ако трябва да направим снимка на днешния ден, как бихме изглеждали ние от дистанцията на времето?

Склонни сме да драматизираме, да воюваме с настоящето. И това сигурно е нормално, но отблизо живеенето винаги ни изглежда катастрофално. Колко пъти обявявахме смъртта на изкуството?! А то все не умира. От дистанцията на времето днес сигурно би бил един прекрасен ден, в който сме имали възможност да общуваме.

Аз самият обичам да срещам различни хора, преживявал съм почти сюрреалистични неща, когато живеех в София и обичах да се „губя“ по улиците ѝ. Общувал съм с бездомници и съм научавал невероятни неща от тях, те имат нужда да говорят. След това с години ме преследва емоцията от подобни разговори.

В този живот сякаш всичко ми се дава като подарък, срещал съм хора, които са ми подавали ръка като ангели и са помагали да реша проблем, с който не съм знаел как да се справя. Чувствам се благословен и вярвам, че само заедно можем да правим големите крачки. Този свят не е за самотници. Не и в създаването.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/edin-uchitel-hilyadi-istorii/

Работата ми като учебен терапевт изисква да изградя добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато видя всичко в цялост, най-добре мога да разбера как да помогна. Ето така се запознах с мистър Соти, учител по английски език на мой ученик. 

В края на учебната година, в най-жежките дни на оценявания и безпределна умора за учители, ученици и родители, имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.

---

Как станахте учител?

Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.

Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те. 

Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“

Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?

Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител. 

Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.

С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха. 

Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше. 

Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“. А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му. 

След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра. 

Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните. 

Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.

Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, той лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.

Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.

На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.

Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“ 

Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.

В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?

Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират. Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности. 

Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?

Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера. 

Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах. 

Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.

Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов. 

Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия? 

Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно че, няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.

И все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?

Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.

Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.

И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.

Кое Ви мотивира да сте учител?

Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит. 

Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.

Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?

На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:

ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.

Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.

Кога Ви е било най трудно?

Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.

Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.

Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?

Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ. 

Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:

От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.

Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал. 

Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата? 

Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.

Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.

Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове. 

В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.

Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят? 

Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена на английски, ние ще ги учим, но няма да ги учим по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.

А как изпитвате тогава?

Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.

На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:

Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?

Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:

Е, как го направи това?

Ами това са тайните на професията, казах ѝ аз.

Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая? 

Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.

Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап. 

Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/kapka-kasabova-za-zhivotvornata-stihiyna-i-niezhna-dusha-na-sveta/

Писателите често биват идентифицирани с произведенията си. Още по-силен е рефлексът те да бъдат определяни чрез книгите си, когато съдържанието им не е художествена измислица. Капка Касабова тръгва на път, преди да започне да пише. Последните ѝ четири книги (които формират балканска четирилогия) се превръщат в глас на хората от периферията, в трансгранични летописи, в своеобразна Червена книга от съдби, взаимоотношения и знание, което губим. Но и в истории за пътя като свобода и търсене – отвъд „племенната паст“ („Към езерото“), захранвана с общи страхове и вина.

Балканите са травматично място. Място, на което всяка държава настоява на своя разказ, на своята трактовка на историята. Но хората тук са свързани с невидими нишки – родови и културно-исторически, защото паметта е по-стара от настоящите държавни граници. Тук са билкарките, помаците в Западните Родопи, пастирите в Пирин, събирачите на гъби или последният оцелял човек, грижещ се за диви коне, шепата хора, пръснати в различни планини, които се опитват да съхранят стада от автохтонни породи. Въпреки недомислиците в законодателството. Всички те живеят с фаталистичното усещане, че са последните, че няма кой да ги наследи. Капка Касабова говори и живее сред тях. И се превръща не просто в летописец на тези екосистеми от хора и други биологични видове, а и в човек, който е допуснат до съкровената простота, до извора на живота им.

„Макар историята да се живее хоризонтално, тя се осмисля вертикално“, казва писателката в книгата си „Към езерото“. Последните ѝ две книги („Еликсир“ и „Анима“) са генофонд на невидимите хора, живеещи с мисията да опазват.

Пастирският живот е суров и безпощаден, консервативен, но и дълбоко традиционен, облегнат на вечната „света троица“: стадо, кучета, човек. В тази екосистема човекът е равнопоставена (а понякога и най-незначителната) брънка. Преместването в търсене на паша е сезонно обусловено от хилядолетия. То е така нареченият трансхуманс, дълбоката култура на съвместното живеене и придвижване (на хора, кучета, коне, стада), в което не би могъл да оцелее никой, който не се съобразява с природните закони. Вероятно един от негативните обрати в човешката история настъпва тогава, когато „чергарите са станали другият в очите на уседналите“, пише Капка Касабова в една от книгите си.

В творчеството ѝ съжителстват документалният разказ, пътеписът и есеистичното.

Усещането, което със сигурност остава след среща с книгите ѝ, е, че всички ние сме части от общия пъзел – антропологично, екологично, исторически, психологически и в съхранените кодове на родовата памет.

Капка Касабова е билингвистична поетеса и писателка – нейните книги са написани в оригинал на английски език. На български те излизат в превод и благодарение на езиковото сътрудничество на авторката с нейните преводачки Невена Дишлиева-Кръстева и Мария Змийчарова. Родена в София, на 18 години тя емигрира със семейството си в Нова Зеландия. От 20 години живее в Шотландия. Носителка е на авторитетни световни литературни награди, книгите ѝ са утвърдени като модерна европейска класика и са преведени на двайсет езика.

Капка Касабова и литературно, и житейски има звънлив глас и широко отворени очи. Да, буквално и метафорично. След разговора с нея се сетих за кратък епизод от „Анима“, в който любопитно е обяснено как се брои голямо стадо, да речем от 600 глави. Животните текат ту като река, ту на отделни ручеи из пейзажа, спират, за да пасат, непрекъснато и бавно се преместват. Овчарят има няколко набелязани овце, трябва да намери тях. Ако те са там, стадото е цяло. Бройката иначе винаги леко варира – заради вълци, болести или нови раждания, но погледнато отвисоко, цялото и неговата анима са там.

И понеже книгите имат силата да ни предлагат генерални метафори, мисля си, че така бихме могли да бъдем преброени и ние – тук и сега, в пейзажа от първата четвърт на XXI век. Докато има хора като Капка Касабова, които да ни опишат, нашата цялост е защитима.

---

Кои са съвременните номади?

Номад е напоследък модна дума за хора, които имат лукса да се движат през всякакви граници. Ако погледнем корена на думата, на гръцки тя означава да се движиш в търсене на паша. Говорим за междувидово движение – хора и животни заедно. Иронично е, че сега говорим за дигитални номади и трансхуманизъм, а номадството е трансхуманно – хора, животни и земя в симбиоза. А ние сме стигнали до пълното разделение на видовете, до степен, че изкуственият интелект се превръща в идеология – вече не е само пристрастяване към дигиталното. Ние сме разделени от животните и земята си, не знаем откъде идва храната ни, не знаем по какви пътища е стигнала до супермаркета (разбира се, говоря за индустриалната, комерсиализирана храна, която повечето хора са принудени да консумират). Сега вече започваме да се разделяме и от себе си, от нашата биологична и духовна същност. Започва сливане на органичното със синтетичното.

Много бих искала да има алтернативи – затова ходя по такива места, затова пиша такива книги. За мен там е по-интересното бъдеще.

Означава ли това, че е възможно развитието ни да е циклично и един ден отново да се върнем към природното живеене? Дано не е дистопичен поводът, разбира се.

Няма как да не споменем войните. Няма как да не споменем взаимната свързаност на индустриализацията и военизацията. Голямата индустрия храни война, а не нас. Малките бизнеси хранят органичното, хранят семейства. Това са животворните връзки между хора, места и други биологични видове. Колкото по-монолитно и по-едро става едно явление, толкова повече се обръща срещу живота.

Но да се върна към номадите. В истинския си смисъл на свободно движещи се с природна цел хора в Европа такива вече няма, освен последните подвижни пастири и някои от онези, за които пиша в „Еликсир“ и които посвещават дните си на събиране на растения. Бих казала, че страстните гъбари са пастири на гъбите. За тях това е вид общение с гората и планината.

Мен също са ме наричали номад, но аз не съм. Аз винаги съм имала дом.

В „Анима“ има портрети на пастири – козари и овчари, които не се идентифицират с материални притежания и са способни да се грижат за големи стада животни, да живеят само с един покрив над главата си, в пълна изолация, да делят условията си със своето стадо и кучетата, които са тяхното семейство. Те са последните останали номади в Европа – забравени хора със забравени животни.

Затова и нарекох последната си книга така. Заради тази стихийна и нежна душа на света. За мен присъствието на Пирин е много различно от това на Западните Родопи или Рила. Пирин е вертикален, някои го определят като мъжка планина. В него има нещо брутално, може би и заради бруталната история на комитите, които са извършвали ред престъпления там, убивали са и местни, свои съселяни. Мюсюлманското население по Струма го няма, защото четите са изтребвали хора или са ги изселвали. Една от моите героини ми сподели, че баба ѝ е била туркиня. Това ме учуди – значи нещо остава, оцеляват истории, думи, златни обички, които следващото поколение носи. Вероятно тези хора са били юруци – една друга номадска общност, с времето претопена в българското население. Тези изчезнали подвижни народи все още присъстват в планината – по Струма големи станове са имали и каракачаните, и юруците, и българите, чиито мъже в повечето време са водили полуподвижен живот и са се качвали по високите пасища с животните си. Присъствието на тези хора там все още се усеща и мисля, че тази сила, тази мощ се вля в мен през книгата.

Вие сте сменяла не просто държави, а и континенти. Какво Ви дадоха тези големи премествания – от България в Нова Зеландия, след това в Шотландия?

Най-важното може би, за което си давам сметка чак на този етап от живота си, е колко е било важно да изживея тези 12 години в Нова Зеландия, където ми беше трудно и където не останах, но останаха родителите ми. Но имах много формиращи преживявания, там минаха и университетските ми години. Най-важното обаче беше това излизане от евразийското пространство. Тихоокеанската перспектива е съвсем различна – оттам всичко изглежда далече, ти си на остров. Мисля, че нямаше да бъда това, което съм, нямаше да имам този поглед без тези години. Имах един месец стаж в Таити, Френска Полинезия. Един месец не е много, но там времето тече различно.

Впрочем за мен на най-интересните места в България, както и в Шотландия времето тече по-бавно. В развития свят индустриално-технологичното време е много забързано. Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. Например билките и гъбите – те не растат само над земята, корените им са важни и през зимата под земята тече живот. Там, където има минерални извори, има особено присъствие, облагородяване на цялата атмосфера. Пречистване. Като пералня, от която душата излиза различна.

Какво Ви синхронизира с тъканта на цялото?

Писането – то е в сътрудничество с местата и хората им. Те захранват писането ми, те го ръководят и насочват. Енергията и гласът ми идват оттам. Мисля, че основният ми двигател е проучването как работи съзнанието, как различните му състояния се сливат с определена география или земни форми. Така намирам този синхрон с цялото сътворение – през общуването с такива места. Аз имам нужда от самота. С дивата природа трябва да си насаме. В човешка компания нещо важно ще ти се изплъзне. Това е духовно, сакрално преживяване.

За книгите си обаче имам нужда от водачи и спътници, защото те не са мои монолози – те са книги за хората, полифонични са. Аз пиша за хората дори когато пиша за овцете.

Щастието за мен е да имам достатъчно свобода сред дивата природа, но и подходящите спътници с техните неповторими, безценни, скъпи гласове.

Обожавам самотните им гласове. Щедростта, която винаги срещам – щедри хора, готови да споделят живота си, себе си, местата си, храната си с мен. Дори един от героите – Камен, който не беше от гостоприемните – също ми даде много по своя начин. За мен беше изключително ценно да срещна човек, който няма нищо за хората, защото дава всичко за животните. Неговата мисия не е човешка, по-голяма е. Тя е екологична. Хора като него и Стамен спасяват Земята всеки ден, докато хранят стадото си. Това е исполинска мисия и те са много самотни в нея.

За мен писането и живеенето са неразделни – нямаше да изживея тези невероятни истории, ако не пишех за тях, и обратното. Моята нирвана настъпва в момента, в който се случва алхимията на писането.

Какво Ви движи – воля или интуиция?

По равно и от двете. Интуицията е водеща в творческия ми процес, когато надушвам дирята. Наричам го творчески демон, той ме води и аз съм му абсолютно посветена, той е мой неразделен спътник в този живот. Но за да преодолея страховете си, за да издържам на изпитанията, към които води тази диря (а изпитания и неизвестност винаги има), трябва воля.

Да вземаш само колкото е нужно – и в „Анима“, и в „Еликсир“ темата е меко загатната. Ние сме го забравили. Обратим ли е обаче процесът?

Мисля, че ще ни се наложи да го обърнем. Тази индустриално-технократска, военна идеология, която едновременно движи и руши света ни, е посветена на постоянното разрастване. С всичката консумация, която върви с нея. 

Преди много години бях в Раджастан, Индия, движехме се с кола и от нея видях група мъже, които строяха стена насред полето. А когато стигнахме до края ѝ, видяхме, че от другата страна я рушаха друга група мъже. Ето докъде сме стигнали колективно ние, хората.

Кризите или геокатаклизмите ще ни доведат до свиване, дори ми се струва, че в личен план или в малки общности то вече се случва. Връщането към по-устойчив начин на живот вече съществува.

На какво ухае въздухът в Шотландия лично за Вас?

От доста време живея на брега на една река, на устието ѝ, където в залива Инвърнес тя се слива с морето. Сливат се солена и сладка вода и всичко е на приливи. Често мирише на особена водораслеста речна тиня, която е много богата на птици и растителност, особено когато ние, хората, я оставим на воля. Когато човекът се отдръпне, всичко живо се радва. А близо до селото, в което живея, има и фабрика за добро уиски за износ. И често се носи тази особена хмелна миризма на дестилат.

Имате ли лични трансформационни жестове или ритуали? Не непременно в трудни моменти, понякога радостта също ни променя.

Да, понякога забравяме да сме отворени към радостта и благоденствието, към това усещане за благодат. Моят отговор – и когато се чувствам зле, и когато се чувствам добре – е да съм сред растителност. Сред зеленина. Когато ми е тежко и имам нужда от лек, отивам да бера нещо и това ме успокоява. Копривата например е особено оптимистично растение. В билкарската литература пише, че има богомилски израз „Берете коприва, раздавайте копривена каша и благодарете“. Копривата вдига настроението и ако пием отвара от нея, и ако я готвим, дори когато я берем. Даже човек да легне до коприва, усеща особен оптимизъм.

Другото, което правя, когато не съм съвсем добре, е да престана да ползвам очите си за четене. Настройвам се просто да наблюдавам формите и светлината на света край мен, който постоянно се мени, и това само по себе си е чудо. Случвало ми се е при преумора, след като завърша книга, две седмици само да слушам музика и да вървя. Тези от нас, които много пишем и четем, преекспонираме очите си за интелектуални и социални цели и сякаш имаме навик да се идентифицираме с менталната си сила и постижения. А духовният път е да не се идентифицираме с абсолютно нищо.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/profesor-maria-shniter-i-prepodavaneto-na-dobrodeteli-bez-uchebnik/

В седмиците след организираната от Министерството на образованието и науката дискусия за изучаването на добродетели и религия търсим погледа на специалист от сферата на образованието и религиите, който не е участвал в нея, но има професионално и обосновано мнение относно така предложения нов учебен предмет. 

Донка Дойчева-Попова покани проф. Мария Шнитер на разговор, за да сподели как преподава религия и ценности. 

---

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

---

Професор Шнитер, трябва ли според Вас предметът религия да е задължителен, или може да остане свободноизбираем, както е и в момента?

Не би трябвало изучаването на религия да е задължително. Казвам го като преподавател по история и антропология на религиите като задължителна дисциплина вече 30 години. Аз съм последният човек, който би отрекъл, че младите хора в България страдат от остър дефицит на религиозна грамотност. В началото на всяка академична година се изправям пред около сто студенти първокурсници от хуманитарни специалности – философия, социология, теология, антропология и т.н. Аз съм едва ли не първият преподавател, когото те виждат, щом влязат в първи курс в университета.

Обикновено започвам с въпроса „Защо според вас този курс е в първата година на вашето обучение в университета?“. Има разни отговори, които получавам, но задължително се появява и отговорът, че това според тях е излишно. Защото например „Ние сме атеисти, защо трябва да знаем нещо за религиите?“. 

Моят отговор обикновено е, че дори когато религиите са нещо, което персонално не ни интересува, не означава, че нашият живот може да е на остров без присъствието на религии. Ние се сблъскваме с тях на всяка крачка във всекидневието си. И така както уж не се интересуваме, се оказваме някъде и нещо се случва или пускаме телевизора и показват поредния атентат или нещо подобно. Ако моите студенти смятат да станат учители по философия, да кажем, което включва и етика, или ако смятат да станат социолози, политолози, сиреч анализатори на обществото, в което живеем, очевидно няма как да са неграмотни в тази област. Каквито те са. И се налага да научат нещо. 

На това място горе-долу постигаме някакво съгласие. После моля тези от тях, които определят себе си като християни, да вдигнат ръка. Обикновено от стотина души вдигат ръка около 60–70. Не е малко. Голямата част от останалите не се определят. Обикновено децата, които са мюсюлмани, се смущават да се обявят като такива. На по-късен етап обаче се включват, при това много интересно. 

При такова преобладаващо мнозинство от православни християни задавам друг въпрос: „Можете ли в такъв случай да ми кажете в какво вярва един православен християнин?“ Те, разбира се, не могат. Дори учещите теология, които обикновено са приети с изпит, включващ Символ верую, не могат да кажат в какво вярват. Тоест преобладаващото мнозинство в България настоява, че е християнско, и хората се гордеят с това, но знанията им по този въпрос граничат с нула.

Религията е част от учебните планове – първо чрез присъствието си в много от изучаваните хуманитарни предмети, но и като отделен свободноизбираем час. От учебната 2020/2021 г. има и одобрени учебници за свободноизбираемата дисциплина, но тя не се радва на особена популярност. Защо? 

Един от големите проблеми е кой и как преподава религия в българското училище в момента. Аз знам кой преподава, защото знам на кого даваме учителска правоспособност по религия. Това не е от вчера, съществуват такива курсове. Тоест аргументът „няма кой да преподава“ не е много убедителен.

Проблемът е обаче, че повечето от преподаващите религия в училище са завършили предварително само теология, а така както са завършили теология, те не могат да бъдат реално назначавани в училище, защото според сегашните регламенти религия се изучава само един час седмично, а никое училище няма да назначи учител, който има 1 учебен час седмично. Така е в учебните планове.

Дори 10 класа да си изберат този един час, пак няма да е достатъчно, за да може учителят да има необходимата заетост. Оказва се, че малцината – те наистина не са много, които имат реално правоспособност да преподават, – за да могат да го правят, трябва да преподават и нещо друго или да правят и нещо друго, а преподаването на религия да е между другото. 

Всъщност истината е, че работата по ограмотяването специално за православната религия би трябвало да е работа, която да върши Църквата. Това би трябвало да е нейна грижа. И не би трябвало да се случва в училище. 

Религията като тема все пак съществува в редица учебни предмети. Имаме я в часовете по литература, по философия, по история, по етика… И въпреки това се оказва, че учениците излизат дълбоко неграмотни по религиозните въпроси. Като автор на учебници от много години имам опит, защото с колегите наистина полагаме големи усилия да напишем понятно, доколкото е възможно обективно, в някакъв спокоен, неевангелизаторски дух тези уроци, специално в учебниците по литература. Чувала съм от учители, че те просто ги прескачат. Казват: „Аз не мога да преподавам Стария завет, защото не съм го чел.“ А това е част от задължителната програма.

Ако самите учители не намират за нужно да седнат и да прочетат Стария завет например или поне части от него, след което да се опитат да го преподадат, то за каква задължителна част от обучението по литература говорим? 

Дискусията относно въвеждането на религията като учебен предмет се води отдавна. Може ли да се върнем малко назад? Защо не се въведе религия още в началото на 90-те, когато имаше всички предпоставки и може би най-силно желание за това?

Имаше най-силно желание, но тогава възникна очевидният въпрос какво ще правим с децата, които не са християни. В България все пак по официални статистически данни над 10% са мюсюлмани, плюс определен процент хора, принадлежащи към други религиозни общности. Тоест ако ние наложим на децата, които изповядват православието или декларират, че изповядват православието, да учат православно вероучение, то тогава логично би било да наложим на децата, които са мюсюлмани, да изучават ислям. И между другото, по този въпрос Министерството на образованието беше доста напреднало. Аз съм участвала в обучение за учители по ислям и то беше добре подготвено и проведено. Идеята беше, че тези, които ще преподават християнство, трябва да знаят нещо за исляма, и тези, които ще преподават ислям, трябва да знаят нещо за християнството. Това е разумна идея, защото няма как да преподаваш ислям, без да знаеш нищо за християнството, а е възможно да не знаеш дори когато живееш в християнска среда.

Тогава при мен попадна една група учители от Североизточна България. Голяма част дори не владееха съвсем добре български. Опитах се да преподам накратко на тези хора, на които предстоеше да преподават ислям на ученици, изповядващи исляма, най-важните моменти от историята на християнството, както и моментите на съприкосновение между християнство и ислям, защото няма как например да прескочим факта, че е имало кръстоносни походи. Това е известно на учителите по история, но за тези курсисти беше много интересно. Всъщност според мен те изведнъж прогледнаха за нещата по малко по-различен начин, но нивото на обучението беше отчайващо ниско. Признавам си, че и моят експеримент приключи с еднократно участие в тази програма. Повече не се включих, защото реших, че не е това, което трябва да бъде. Но самата идея не беше лоша.

Ако се изучават общо религии, то трябва да могат да се правят съпоставки, паралели, да се търсят общите места, темите, които се пресичат. 

При настоящата дискусия се повдигна и този въпрос – само православно християнство ли ще се преподава по религия? Какво правим с мюсюлмани, атеисти и други? Започна да се споменава конфесионално и неконфесионално преподаване на религия. Възможно ли е това?

Изглежда, е възможно, такава е и традицията. Всъщност в Западна Европа има конфесионално и неконфесионално обучение. Имам две лични истории, които онагледяват чудесно съществуващите противоречия. 

Преди много години в Пловдив съществуваше френска католическа детска градина, която, за съжаление, с дружните усилия на Общината и други заинтересовани страни беше закрита. Тази детска градина в рамките на 15 години успя да обучи и възпита много деца. Начело на градината беше сестра Мариане, възрастна монахиня, истински ангел, която преподаваше френски. Имам личен опит с това място, защото, въпреки че семейството ни е православно, синът ми я посещаваше.

На всекидневна база на децата показваха просто начин на живот. Например, че две деца не могат да си тръгнат скарани. Стоим майките пред градината и чакаме, докато те не се сдобрят и не си простят, а сестра Мариане им помага да се изяснят. Няма написан урок, който да изслушат и да преразкажат – просто го живееха.

Имаше, разбира се, няколко религиозни празника, които се отбелязваха, но нямаше никакво религиозно индоктриниране. 

И продължавам с личния си опит. Някъде около 2000 г. живеем във Виена и в началното училище има предмет религия – католическо вероучение. Заявявам съгласието си като родител детето ми да посещава тези часове. Но не – докато другите третокласници учат религия, той трябва да седи някъде сам и да чака да мине този час. Не го приеха – казаха, че е православен и не може да влезе в час заедно със своите съученици. Какви тайни бяха решили, че трябва да споделят с 8–9-годишни деца, не знам. Междувременно разбрах, че сега е възможно учениците сами да изберат дали да присъстват, или не в този час, но тогава беше така. 

Дали според Вас дискусията се изкривява с обяснението, че децата ще учат добродетели? Как се преподават те? 

Изкривява се наистина, защото добродетелите се показват, те не могат да се преподават на теория. Децата са достатъчно чувствителни и интелигентни, за да не вярват, когато някой се изправи пред тях да им декламира някакви принципи, без да ги спазва в собствения си живот. Не можем да ги излъжем така лесно, струва ми се. 

В Античността се е считало, че добродетелите идват от боговете. Всъщност още съвременниците на тази идея я оспорват и Аристотел твърди, че има два вида добродетели – дианоетически (идващи чрез учене) и етически (чрез традиции). И сега изведнъж се връщаме отново в Античността и ни обясняват, че добродетелите идват от Бога. Доколко добродетелите могат да бъдат изучени чрез религия?

Това, разбира се, е един от начините и всяка една от религиите, които познаваме, има собствен етичен кодекс, собствени дефиниции какво е добро, какво е зло. Още древните египтяни въвеждат идеята, че след смъртта душата се явява на съд и за добрите си дела бива възнаградена, а за лошите – наказана. Тоест това не е нещо, което са измислили, да кажем, юдеите или християните, нито древните гърци. Тази идея съществува доста по-отдавна, така че е нещо универсално. И ако така ще изучаваме религиите – да, добре, нямам нищо против. Но в такъв случай не би трябвало да се ограничаваме до една-единствена религия. Нека тогава да ги учим в паралелност. Само че, струва ми се, колегите от православното духовенство не биха го приели. Предполагам, че и тези от исляма също.

За събитието, което Министерството на образованието и науката организира – „Дискусия за изучаване на добродетели и религии“, смятате ли, че беше дискусия? Умеем ли да дебатираме и дискутираме, без да се нападаме много страшно един друг?

Много съжалявам, че не знаех за събитието. Истината е, че разбрах постфактум. Гледах записа по-късно. Струва ми се, че това с дискусията е голям проблем в българското общество. Не само по този случай. Ние изобщо не сме научени да дискутираме качествено, а това би трябвало да се учи.

Може би е не по-малко важно от добродетелите, защото да умееш да изслушаш чуждата позиция и да умееш да потърсиш пътя за среща някъде между собствената и чуждата позиция, е сред най-висшите умения на съвместното живеене. Ние живеем все пак с различни хора около нас и трябва да знаем как да общуваме. 

В продължение на десетина години организирахме всяко лято Международно лятно училище по религии и публичен живот в Пловдивския университет. Пристигаха хора буквално от цял свят – от Япония и Индонезия до Канада и Африка, представители на всякакви религии. Обсъждаха се различни неща, идеята беше как да живеем с различието.

В началото на XXI век религиозните конфликти на Балканите бяха ужасно изострени и с помощта на колеги и на фондация CEDAR, която възникна като реакция след войните в бивша Югославия, си зададохме въпроса как да живеем с другите.

Имахме две правила: първото е, че никой няма монопол над страданието, тоест никой не може да претендира, че той е най-голямата жертва. Нито дори евреите. Самите организатори са евреи и точно на тях им е най-трудно да удържат тази позиция.

А второто беше, че не можеш да отсъстваш от нищо. Ти трябва да бъдеш с другите през целите две седмици, в които се правят най-разнообразни неща. Едно от тях беше съвместно посещаване на религиозни храмове. Пловдив е прекрасен терен за подобни обиколки. Бяхме навсякъде – в месджидите [молитвени домове – б.р.] в „Столипиново“, в синагогата, в арменската църква, в протестантски храм, в православен, в католически…

И докато сме в арменската църква, става участник от Турция и казва: „Искам да се извиня от името на моята държава за геноцида, който е извършила.“ Стана след него арменският поп, обърна се към него на турски, нарече го „приятел“ и започнаха да си говорят като стари приятели. 

Имали сме случаи да пристигнат в една и съща година участници от Сърбия и Хърватия. В началото си говорят само на английски, защото твърдят, че въобще не се разбират – те са съвсем различни, поне така заявяват. А накрая пеят заедно песни и се разделят като приятели.

Възможно е човек наистина да намери начин и подход. Да, много е сложно, изисква сериозно научно отношение и голяма инвестиция на време и на усилия. Изобщо не изисква формални правила. Не е случайно, че тази наша инициатива не намери подкрепа. Всеки път я правехме на магия и почти за без пари. Никой не можеше да повярва, че е възможно. Но такъв модел съществува. Той беше усвоен например в Япония, в някои държави в Африка, в Индонезия – там възникнаха такива академии. В България тя, за съжаление, замря.