Tag Archives: интервю

Васил Колев: „Може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/vasil-kolev-interview/

Васил Колев е ИТ експерт, част от основния екип на Фондация „Отворени проекти“, която организира ежегодната технологична конференция OpenFest, и е сред ветераните поддръжници на идеята за използване на свободен софтуер и софтуер с отворен код в България и в държавната ни администрация.

Повод да разговаряме с него е петиция, инициирана от български ИТ специалисти след случая #НАПлийкс. Подписалите я призовават за отваряне на кода на държавните софтуерни системи с цел по-висока степен на контрол и прозрачност, съответно по-добро качество и повишена сигурност. Не на последно място, има текст в Закона за електронното управление (чл. 58а, т. 1), който изисква в случаите, когато предметът на една държавна поръчка включва разработване на компютърни програми, те да отговарят на критериите за софтуер с отворен код. Васил е сред поддръжниците на петицията и понеже с него сме колеги и се познаваме от почти две десетилетия, разговаряме на „ти“.


Йовко Ламбрев: Случаят #НАПлийкс провокира различни реакции в обществото и една от тях бе петицията на български ИТ специалисти и разработчици, която призовава за пореден път софтуерът, внедрен или внедряван за нуждите на държавната администрация, да бъде с отворен код. Ти си един от експертите, подкрепили петицията, която е доста емоционална и може би ѝ липсва малко повече аргументация и прагматичност. Би ли споделил своите лични виждания в тази посока?

Васил Колев: Отварянето на кода е първата стъпка. Следващата е да се види от обществото и да се коментира, като се даде гласност на процеса.

Ние всъщност имаме закон, който задължава всичкият нов софтуер, който се пише, да бъде с отворен код – и вече има някакви публикувани неща. В една своя лекция дори споменах единия проект, който е писан зле, без да се знае как се ползва Git, и като цяло е трагичен. Доколкото знам, той не е бил приет от възложителя. Има друг проект, който е правен както трябва, и чак на моменти радва колко прегледно работят хората по него.

Подобно публикуване дава възможност на други хора да помогнат на експертите в системата (а и извън нея) да оценят доколко нещо е добре направено, правилно разписано или трябва да бъде „изведено отзад и разстреляно“. Надеждата ми е, че с повече публикувани така системи по-лесно ще можем да виждаме какво става, да рапортуваме „бъгове“ (програмни грешки – б.р.) и даже да ги оправяме.

Самата петиция би могла да доведе до това целият код, който е бил написан някога за държавата, да стане публичен.

От това има допълнителни ползи – например ако изпълнителят вече не съществува, а трябва нещо да се оправи спешно, процесът се улеснява. От друга страна, да се публикува този код без одит означава да покажем всичките му „дупки“ на някакво количество заинтересувани хора. Аз съм подписал петицията, понеже второто не ме притеснява и тези дупки биват открити така или иначе (както показа и случаят с НАП), а един предварителен одит може да се окаже много полезен.

ЙЛ: Иначе казано, само отварянето на кода на един софтуер не гарантира автоматично по-висока сигурност. Особено ако това е изолирана мярка извън общия контекст. Какво според теб трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес, който непрекъснато е в развитие?

ВК: Най-малкото, трябва да има някой отговорен за това. Опитът на индустрията показва, че киберсигурността не е тривиален въпрос, особено ако става дума за ниво държава, където и атакуващите по-често са други държави или силно мотивирани/способни организации.

Вероятният правилен подход би бил итеративен, с взимане на някакви мерки, изпробването им, оценяването на резултата и разширяване/премахване в зависимост от него. Това обаче би бил дълъг, болезнен процес и не очаквам да се намерят много хора, които биха поели отговорност. По-скоро ще има всеобхватни програми/решения, които ще работят частично и ще бъдат замествани пак от такива, които ще работят частично другаде, вместо да се надгражда върху предишното. Ако това се избегне, има някаква надежда да се стигне до работеща система.

ЙЛ: Решаването на проблеми на парче е познат подход не само у нас, но често води до силно неефективно пилеене на обществени средства без видими резултати. Ако се върнем към драмата с Търговския регистър от миналото лято, тогава бяха взети някакви решения, които и до днес не са пуснати в действие. Отделен въпрос е и колко бяха обмислени и дискутирани на експертно ниво. От друга страна, гражданите основателно остават с впечатлението, че това са поредните „пари на вятъра“, които пък, както е практика, са насочени към няколко големи и близки до властта фирми. Мислиш ли, че има място за експертни или консултативни съвети към някои от ключовите структури, например към Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), съставени от външни за организацията специалисти?

ВК: На теория структурата, която трябва да консултира, е точно ДАЕУ. Но вероятно би им било полезно да имат към себе си консултативен съвет, най-малкото защото по никакъв начин не могат да предложат дори близки до конкурентните заплати в индустрията и по неволя начинът да имат подходящи хора е те да са на практика доброволци и да дават от свободното си време. От друга страна,

не мисля, че в момента точно информираност и експертно мнение е това, което липсва – липсва политическа воля и желание за действие в самата администрация,

основно поради страха от това какво следва след евентуална грешка, поради което проектите дори за тривиални неща най-често се дават на външни изпълнители.

ЙЛ: А по отношение на ИТ сигурността? Ако разчитаме на държавна структура по киберсигурност, тя лесно може да бъде вкарана в капана на това да пише „удобни“ доклади след своите одити или да бъде принудена да „затваря очи“. Дали не е крайно време да се формира експертна група по киберсигурност, която да предписва минимални изисквания за ИТ сигурност и динамично да следи за изпълнението им? 

ВК: Има добър пример, идващ от ДАЕУ, за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. Експертна група би могла в един отворен процес да дава препоръки за изискванията и практиките, но следенето за изпълнението трябва да се осъществява от орган с правомощия, което само по себе си е сложна задача в нашите държавни структури, понеже всеки такъв орган става много удобен за политически натиск.

Има нужда от цялостна рамка (включваща вероятно и някои съдилища) за одит, проследяване на корекциите и ако трябва – изземване на определени функции от ИТ отделите

на несправящите се структури и предаването им на ДАЕУ или контрактор. Най-накрая може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата, който да поеме функциите и да носи отговорност. В момента тази роля се изпълнява от „Информационно обслужване“ АД, но не е добре регламентирана. А те просто са единствената българска фирма с достатъчно ресурси и държавното участие при тях помага за следване (поне донякъде) на националния интерес.

ЙЛ: Случаят #НАПлийкс за пореден път връща общественото внимание върху темата за полезността и смисъла от държавните агенции, звена и структури. След такава криза, особено когато отговорните лица отказаха да поемат политическата и управленската си вина и отговорността за нея, често се случва „покрай сухото да изгори и суровото“. Ти си имал допирни точки с колеги от държавната администрация, които се опитват да правят нещата по правилен начин, и такива ситуации обезценяват незаслужено точно техните усилия. Би ли споделил впечатления? И може би някои позитивни примери, които не се виждат от обществото ни, понеже то няма поглед върху детайлите.

ВК: Без да цитирам имена и без да претендирам за много голям досег с такива хора, мога да кажа, че има и от двата вида – има хора, които искат да си свършат кадърно работата; има и такива, за които е нужен топ, за да ги размърдаш. Не помага и това, че сякаш съществуват екипи, които могат да реагират в извънработно време на проблем, което от своя страна обезсмисля голяма част от всевъзможните мерки, които могат да се вземат на тема сигурност, надеждност на услугите и т.н. Виждал съм дори умишлено пречене да се реши проблем в извънработно време – нещо, което е тотално немислимо в недържавната част на индустрията.

Като добавим към това и нивото на заплатите в администрацията…

Наскоро имаше обява в сайта на ДАЕУ за системен администратор и заплатата беше около 600 лв. Не мисля, че човек с нужната квалификация за това би се съгласил да работи за под 3000 лв., да не говорим за размерите на отговорността в ДАЕУ. Имайки предвид, че заплатите в администрацията поне официално са 5–10 пъти по-ниски, отколкото в индустрията, ми е трудно да си обясня как съществуват и малкото мотивирани хора, които откривам там.

Заглавна снимка: Markus Spiske

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гиделим*, Ердоган!

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/gidelim-erdogan/

Уилям Сароян пише, че страхливците са ни необходими. „Страхливецът е чувствителен и не би си помислил да застреля хората на площада от високата си кула. Той иска да живеe, за да отгледа децата си. И това гo прави някак много смел.“ В големите очи на Джесур** има блясък: „Всеки път, когато се качвам на самолет в Турция, през ума ми минава мисълта, че могат да ме задържат. Но не можеш вечно да се страхуваш от смъртта, нали? Тя все някога сама ще те намери.“

Изглежда обаче, че Ердоган не е страхливец, защото не се поколеба да поръча убийството, изтезанието и хвърлянето в затвора на десетки хиляди турски интелектуалци, готови да се борят за една Турция, в която поетите, писателите, философите, учителите и цялата турска интелигенция могат да живеят свободни от страха.

Възходът на Ердоган

На 27 март 1994 г. Реджеп Тайип Ердоган е избран за кмет на Истанбул. Четири години по-късно той е обвинен в реч на омразата заради поема, която прочита на митинг като част от предизборната си кампания. Влиза в затвора за четири месеца и му е отнето правото да заема публични постове. Така изгрява и неговата мъченическо-героична фигура на сцената на турската политика.

През 2001 г. Ердоган създава Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с познати сподвижници – бизнесмени и политици, които се сливат в едно без ясно различима граница. Те обещават да доближат Турция до Европа и света. През ноември 2002 г. ПСР печели националните избори. Скоро Ердоган възвръща правото си да заема държавни постове и няколко месеца по-късно става министър-председател.

Под управлението му турското правителство затяга законите за продажба и консумация на алкохол и въпреки че светският характер на Турция е записан в Конституцията, много хора приветстват строгите му мерки. От 1994 г. насам Ердоган няма изгубени избори, но от идеята му за една отворена Турция е останал само споменът. Той успя да консолидира цялата власт, като направи Турция президентска република, и заживя с мисълта, че е недосегаем.

До кметските избори в Истанбул тази година,

когато Ердоган изгуби (и то два пъти) не само най-големия турски град, но и мястото, на което е направил първите си политически стъпки.

„Ударът беше силен, защото от три години, от опита за преврат, правителството в Турция прокарва реториката, че гюленистите са зло, до степен, в която това се превърна в колективна фобия“, казва Джесур. Той е бил ученик, приет с пълна стипендия в едно от училищата, основани от фондацията на Фетуллах Гюлен.

Проповедник на една по-мека и модерна версия на исляма – тази на алтруизма, скромността като човешка ценност, образоваността и самоусъвършенстването, – Гюлен е трън в очите на консервативния Ердоган, който по-успешно държи електоралната маса в дълбоките азиатски провинции на Турция. Гюлен заклеймява тероризма, който се опира на радикалните ислямски доктрини. Той често е наричан вторият човек в Турция, въпреки че от години живее в САЩ, където е получил политическо убежище.

„Училището ми се смяташе за едно от най-елитните в целия град. Там учеха децата на хората от средната класа. Хиляди мои съученици в момента са в затворите или са избягали невъзвращенци.“ Джесур се опитва да говори небрежно, махва с ръка, но в очите му се чете тъга и мъдрост, насъбрана в запас, по-голям от обичайното за човек на двайсет. Разбирам защо: „Става дума не само за съучениците и учителите ми. Чистачките в училището! Те също бяха хвърлени в затворите като членове на обявената за терористична организация на Гюлен.“

Опитът за преврат от юли 2016 г. е яхнат като вълна от Ердоган, с която да задържи властта за още няколко финални кадъра. Той се оглежда във всички посоки за коалиционни партньори. Намира ги в крайното дясно – в лицето на Партията на националистическото действие, свързвана с неофашистката терористична организация „Сиви вълци“. Тяхната реч на омразата се сипе безнаказано върху всички дисиденти. А от обещанията за европейска посока явно е останало малко в плановете на Ердоган.

Едва два дни след опита за преврат ПСР публикува дълги списъци с имена на хора, които биват незабавно уволнени от държавните си постове. В цялата държава, град по град, текат проверки на гюленистките структури – дарителски и неправителствени организации, училища, дори студентски общежития. Най-лекото обвинение е участие в терористична групировка. „Едва 2–3% от хората бяха обект на разследване, останалите от списъка останаха без паспорт или достъп до каквато и да е социална сигурност. Те бяха изхвърлени от турското общество с всички способи на държавния апарат“, казва Джесур.

„По презумпция виновни“ е мотото на големите вестници в Турция

Те са изцяло хванати в клопката на ПСР. Независимите малки медии нямат достатъчно пари, за да провеждат самостоятелни разследвания, а всеки такъв опит е заглушен и заклеймен от ПСР. Вместо това всяко изявление на Първия в републиката е препечатвано като настолно четиво и цитирано в хор, за да не се окаже, че някой редактор не е подбутнал своите да възхваляват султана.

Пример за това е речта, която Ердоган държа на 15 юли тази година, отбелязвайки датата на проваления опит за преврат. „Докато ние като нация защитаваме своята родина, знаме, езан (напевната покана за молитва, разнасяна от минарето на всяка джамия – б.р.), демокрация и държава, ничия чужда ръка няма да може да ни достигне.“

Тук личи, че Ердоган се обръща към изконните ценности за турския народ, за да опъне струната на национализма до краен предел. Но тя започва да изтънява. Демокрацията стои на една от последните позиции в ума на Ердоган. И в това няма нищо изненадващо – все пак истанбулските избори бяха проиграни наново само за да зашлевят още по-голям шамар в лицето му. „Хората бяха на улицата и празнуваха в нощта на втората истанбулска победа. За нас това бе началото на края на Ердоган и неговата революция, която сама докара до крах своите революционери“, усмихва се Джесур.

Седмици след кметските избори

Ердоган отдръпна Турция от натовските си съюзници с поръчката на руски зенитни комплекси.

Ракетната система за самоотбрана земя–въздух S-400 включва последен клас радар за откриване на самолети и други цели. Съединените щати се противопоставят на придобиването на руско оборудване от Турция и заплахите за санкции са допълнени и от скорошното решение на Вашингтон да извади Турция от програмата за бойни самолети F-35. Това включва доставката на части и обучението на турските пилоти и представлява огромен удар за икономиката и отбраната на Турция.

С едната ръка Ердоган „удържа“ преекспонирания от медиите бежански наплив към Европа, а с другата размества пластовете в Близкия изток. Въпреки че това е образът, който той иска да изгради, неговата Турция е един капризен партньор, който все повече завива на изток към Русия. Това е изненадващ ход само за онези, които не виждат, че на Ердоган не му остава друг избор. Доскоро руското ембарго, засягащо големи дялове от турската икономика – от туризма, през износа на плодове и зеленчуци, до енергетиката – беше в сила. То бе провокирано от свалянето на руски самолет на турско-сирийската граница през 2015 г. Но оттогава насам Путин и Ердоган извървяха дълъг път, чиято кулминация е последната сделка. Отдръпването на Съединените щати от Сирия премести позициите на Ердоган по-близо до Путин – двамата намериха общ приятел в лицето на Иран при преразпределянето на парчета от разрушената сирийска държава.

Рахим Рахимов, специалист в областта на анализа на руската външна политика и политическия ислям, казва пред The Times, че Путин е напипал съвсем точно слабите места във взаимоотношенията на Ердоган със Съединените щати и ги е използвал в свой интерес. Турските вестници са взели присърце позицията, че Турция ще стане по-сигурна след окончателното придобиване на ракетната система през 2020 г. И това не е случайно, тъй като от Студената война насам връзките между Съединените щати и Турция почиват основно на взаимопомощта при отбраната и икономическия обмен. Този прецедент е под радара на натовските съюзници и тепърва ще наблюдаваме неговото развитие.

В България президентът Румен Радев наложи вето над купуването на самолети F-16 от Съединените щати. Това уравнение показва, че втора държава поставя под въпрос геополитическата си ориентация и сигурността на въздушното си пространство в рамките на няколко седмици, поглеждайки на изток. Основните изводи са, че докато България на Борисов вечно се лута между САЩ и Русия, Истанбул отплава по посока на новия си съюзник. И това е голямата победа на Путин.

Руската разходка на Ердоган

обаче трудно отвлича вниманието от желязната хватка, с която е стиснал стотици хиляди турски семейства. Джесур ми разказва за „съботните майки“. Инициативата им започва през 90-те години, когато турската държава отвлича и убива общо близо 800 дисиденти. И до днес всяка събота по обяд майките се събират в истанбулския квартал Галатасарай с един въпрос: „Къде са децата на Турция?“ Това движение за солидарност се засилва още повече след проваления преди три години опит за преврат, когато десетки жени се присъединяват в търсене на изчезналите си деца. Гюленисти често отиват да поседят с тях в знак на съпричастност. Колко време можеш да устоиш на силата на майките, събрани срещу държавата в името на децата си?

Не много дълго, защото Ердоган прилича по едно на новия си приятел Путин. И той е прекалено заслепен от величието на своята власт, за да помисли за назначаване на наследник. А по всичко личи, че новият истанбулски кмет Екрем Имамоглу започва да привлича все повече уморените и репресирани млади истанбулци. Но най-важното е, че той ще успее да стигне и до други части на Турция, смятани преди за силни позиции на Ердоган, защото турското правителство му направи една огромна услуга. Обяви победата му за нелегитимна и с това подрина изцяло доверието в честността на изборния процес в случаите, когато резултатът не се харесва на султана.

Важно е дотогава да решим ние накъде гледаме – на изток или на запад? Една от основните теории в международните отношения установява силно влияние между режимите в съседни държави, основавайки се на тяхната географска близост, и така намира закономерности в авторитарните методи на управление. Вижда се, че е дошло времето един султан да си отиде. Но въпросът е кой ще е пръв – нашият или техният?

* От тур. gidelim – „хайде, да вървим“.
** От тур. cesur – „безстрашен“; името е сменено от съображения за сигурността на събеседника.

Заглавна снимка: Geralt/Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лун Джан: Китай трябва да се върне на площад „Тиенанмън“

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/lun-zhang-interview/

Един режим, който, за да оцелее, разстрелва младежта, която е отгледал и която се изправя пред него в името на свободата… този режим няма бъдеще.

Франсоа Митеран, 4 юни 1989 г.

В нощта на трети срещу четвърти юни с танкове и бронетранспортьори биват смазани най-големите мирни демонстрации на гражданско недоволство в Китай, които ще останат познати като протестите на площад „Тиенанмън“. Броят на убитите и ранените, повечето от които младежи, не може да бъде определен (според различни източници той варира от няколкостотин до няколко хиляди), защото за китайското правителство този момент никога не е съществувал. Както и за много млади китайци днес. Но методите на режима за заличаване от колективната памет на тази част от китайската история не могат (все още) да бъдат приложени със същия успех спрямо паметта на участниците в протестите, на техните родители и близки.

Пазител на тази памет в Китай е например активистката група Tiananmen Mothers, състояща се от майки на загиналите, които от години се борят за официалното признаване от властите на протестите и кървавото им потушаване и за реабилитирането на паметта на децата им. На много от тези майки режимът не спира да предлага пари, за да „забравят“, а те не спират да отказват.

Именно въпросът докога управляващите в Китай ще успяват да купуват чувството за свобода, за справедливост и достойнство, вълнува и Лун Джан. Когато започват протестите на площад „Тиенанмън“, той е на 25 години и прави първите си стъпки като преподавател в Пекинския университет. Като активен участник Джан отговаря за опазването на реда сред протестиращите. След нощта на репресиите успява да напусне страната и да поиска политическо убежище във Франция. В момента е преподавател по китайска цивилизация и икономика в Университета на Сержи-Понтоаз и автор на множество материали по въпросите за китайската съвременност и геополитиката в Източна Азия. По повод 30-годишнината от събитията бе публикуван и разказът му от първо лице в комикс книгата TianAnMen 1989. Nos espoirs brisés („Тиенанмън 1989. Нашите пречупени надежди“).

В Париж Десислава Милева разговаря с Лун Джан за ситуацията в Китай, за продължаващите в момента протести в Хонконг и за ролята на паметта.






Започвате комикса си с думите: Напуснах Китай преди трийсет години… и въпреки това всеки ден се връщам на площад „Тиенанмън“. Защо избрахте да разкажете своята история днес, и то в този формат?

Имах шанса (или малшанса, зависи от гледната точка) да бъда участник в събития, които бележат историята не само на Китай, но и на света. Рухването на Берлинската стена и на Съветския съюз същата година са до известна степен свързани с протестите на площад „Тиенанмън“. Реших да разкажа за него именно днес, защото смятам, че Китай се доближава до края на един цикъл, започнал със събитията от 1989 г.

От 30 години режимът развива икономически модел, който носи невероятни резултати, но в едно пространство без свобода. Този модел не може обаче да донесе стабилност в дългогодишен план. Имайки предвид икономическото забавяне от последните години, Китай трябва да предефинира проекта за бъдещето на страната и да намери решения на някои от основните проблеми и искания, повдигнати с протестите от 1989-та. Книгата е и моят начин да почета всички онези анонимни младежи, студенти, граждани и да събудя, да реанимирам паметта.

А кои са валидните и днес искания от протестите през 1989 г.?

На първо място: прозрачност. Прозрачност в дейностите на правителството, в това кой, колко и какво притежава. Вие говорите за корупция в България, но в Китай тя е ненадмината. И това създава страшно много проблеми. Необходима е и една независима и прозрачна съдебна система. Обществото трябва да има и публични пространства, в които да може да се изказва и да бъде чуто, като например свободни медии.

В книгата казвате също така, че образът, който Западът си изгражда за този голям бунт, е историческо неразбиране на събитията; че „Пекинската пролет“ няма много общо със западните революционни образи. Как точно трябва да разглеждаме тогава тези събития? Къде е разликата?

Движението, започнало на площад „Тиенанмън“, е следствие на известна либерализация в обществото, започнала след смъртта на Мао през 1976 г. Знаете ли какво представлява Китай по време на Културната революция? Северна Корея, даже и по-лошо. Народът няма никакви права. Със смъртта на Мао започват постепенни промени. 80-те години в Китай са период на известна свобода, на разгорещени политически дискусии сред интелектуалците, едно своеобразно местно Просвещение. Но същевременно започват да излизат на преден план и проблемите на корупцията, на неравенството.

В този контекст се зароди и движението. То бе реформаторски настроено, но мирно, нямаше за цел да сваля режима. Може да се каже, че съществуваше и своеобразен консенсус между двете страни спрямо нуждата от въвеждането на реформи. Но ние, участниците в движението, искахме по-дълбоки, по-цялостни промени. Икономическа реформа например, придружена от изграждането на прогресивни и демократични институции.

Ако това беше революционно движение, още от началото щяхме да използваме насилие, разрушение. А ние направихме всичко възможно да се случи обратното. Аз бях сред отговорниците за поддържането на реда, след като полицията на Пекин най-цинично се оттегли от площада с цел да създаде предпоставки за размирици, а оттам и да легитимира използването на сила от режима. Но с помощта и волята на всички граждани успяхме да запазим мира през първите седмици. Едва когато режимът не се показа склонен на никакви компромиси и обяви военно положение, започнаха да се появяват и лозунги за свалянето му.

Ако реформаторите в партията бяха надвили и избегнали репресиите, Китай днес щеше да се развива много по-добре. Режимът сега е много силен, но и страшно крехък. Това противоречие идва от 1989 г.

Кажете ни малко повече за него.

Съществува много дълбок разрив между държавата и гражданите. Правителството се съмнява във всеки, по всяко време. Страхът е навсякъде. Ще ви дам един много показателен пример. При всяко важно международно събитие улиците на Пекин биват изпразнени, всички са изпратени във ваканция. Коя наистина силна страна прави подобно нещо? Ето го противоречието. Представете си държава, която е в почти непрестанна война със своите граждани.

Не казвам, че част от населението не подкрепя режима. Това е сигурно. Но държавата си купува мира. А това е опасно, защото икономическият растеж не може да продължава вечно. Когато започне да се забавя, рискът от революция се увеличава. Това се случи в Иран през 70-те години, а не толкова отдавна – и в Тунис и Египет.

Същевременно не съществува ли една много упорита пропаганда от страна на режима с цел противопоставяне на идеите за свобода и икономическо развитие? Китайските медии, отразяващи размириците в Хонконг от последния месец, говорят изключително за финансовите загуби на региона. Не доминира ли тази пропаганда сред една голяма част от китайското общество?

В Китай обществото няма никаква представа какво се случва наистина в Хонконг. Една част от населението мисли например, че директорите на големите банки са предатели, манипулирани от Запада. А това, което китайските медии разпространяват като информация на друг език, продължава да е пропаганда, насочена и към чужденците: казва се, че протестиращите целят само дестабилизацията на Хонконг и загубата на средства на техните съграждани.

Както казах и преди, Китай успя да си купи мир с икономически растеж. Това е единствената легитимност на режима. Тези, които се облажват от него, живеят обаче и в непрекъснат страх да не се озоват в затвора. Нещо, което може да се случи много бързо. Има един постоянен конфликт в главите на хората. Мирът, получен по този начин, може да е единствено временен. Едно общество не може вечно да се основава на икономическото измерение. То има нужда и от справедливост. Всеки човек има нужда от чувството за справедливост.

В много бивши страни от Съветския блок продължава обаче да се чува как „при комунистите ни беше по-добре“?

Комунистическият режим има известни предимства. Той е като родител, който непрекъснато се грижи за вас. Но човекът е сложно същество и има нужда от много неща. Това не му пречи да украсява и да прави по-скъпи нещата, които няма. Не съществуват периоди на големи промени без носталгия. Но човек трябва да се научи на свобода и държавата трябва да поеме отговорност за нея. Единственият начин това да се случи и да се продължи напред е чрез силно гражданско общество.

Такова, струва ми се, съществува в момента в Хонконг. На протестите на 16 юни манифестиращите са 2 милиона – на фона на 7,8 милиона население. Как можем да си обясним това масово участие?

В Хонконг гражданското общество винаги е било силно. Днес то търси все повече демокрация и защита на свободата.

Може ли да свържем неговото образуване с идентичността? Според проучване на Хонконгския университет от 2018 г. гражданите на Хонконг се чувстват най-напред хонконгци (8,34 при степен от 0 до 10), след това азиатци, граждани на света, китайци и на последно място – граждани на Китайската народна република (5,91). Как си обяснявате тази специфична идентичност и каква е ролята ѝ в опозицията на Хонконг и Пекин?

Идентичността е ресурс във всяка борба. При управлението на Хонконг от Великобритания гражданите се чувстваха повече китайци. Днес те имат нов „господар“, който на всичкото отгоре се отнася зле с тях, затова и отношението се променя. Идентичността еволюира непрекъснато спрямо контекста.

Може ли тя да повлияе на съдбата, която очаква Хонконг през 2047-ма (годината, в която според сключеното между Великобритания и Китай споразумение Хонконг губи статута си на специален административен район и съответната автономия – б.р.)?

Никой не чака 2047 г., Хонконг умира.

Искате да кажете, че връщането на Хонконг под пълното управление на китайското правителство ще стане много по-бързо?

Хонконг е контролиран от Пекин. Гражданите го знаят и това обяснява чувството на отчаяние, което се усеща в региона. Вече има три самоубийства на младежи в рамките на протестите, започнали през юни тази година. Окупацията на парламента също е в известен смисъл самоубийствен акт, защото всички тези хора са застрашени от затвор. Във всеки тоталитарен режим има нещо патетично, независимо от формата му. Той не може да съществува спокойно. В него има едно непрестанно чудовищно желание всичко да вземе, всичко да погълне.

Същевременно твърдите, че в Китай започва нов цикъл.

Промените в континентален Китай са единствената надежда. Днес Пекин трябва да избира, защото Хонконг продължава да бъде входна врата за две трети от чуждестранните предприятия в Китай. Вече 40 години 54% от чуждестранните инвестиции минават през Хонконг. А в контекста на икономическата война със САЩ, от Хонконг има още по-голяма полза, затова и Пекин изчаква.

Неотдавна политологът и специалист по Китай Жан-Филип Бежа заяви в едно интервю за радио France Culture, че „Хонконг е отново в центъра на бъдещето на китайската политика. От 1890 г. Хонконг е мястото, в което се изгражда една форма на бъдеще за Китай. Днес, въпреки натиска на Пекин, той отново може да се превърне в лаборатория за нови идеи“. Какво мислите Вие?

Той е твърде оптимистично настроен. В известен смисъл съм съгласен с него. От края на ХIХ век Хонконг играе важна роля, той представлява китайската съвременност. Всичко, което се случва в Хонконг, има дълбоко влияние в Китай. Но как си представяте днес Пекин да остави Хонконг да спечели тази битка? Не е възможно. Ако онази марионетка Кари Лам (ръководителката на администрацията на Хонконг – б.р.) оттегли законопроекта за екстрадиция и самата тя се оттегли, това е огромна загуба на авторитет за Пекин и още по-голям риск за развитието на демократичните движения. Не забравяйте също и Тайван. Положението изглежда без изход. Ще видим как ще се развият нещата, в такива моменти на напрежение е трудно да се предвиди, но аз съм по-скоро песимист.

В книгата завършвате историята си с думите, че ако Китай иска да построи мирно и проспериращо бъдеще, трябва да се върне на площад „Тиенанмън“.

Да, в смисъл на искания и реформи.

Ако пътят към площад „Тиенанмън“ не минава през Хонконг, тогава през къде?

Откъде да минем е фундаментален въпрос. Ако китайците са уникален вид хора, които могат вечно да живеят само от материални облаги, тогава аз съм този, който бърка. Но ако те са хора като другите, тогава не виждам как могат да бъдат избягвани безкрайно проблемите, повдигнати от протестите на площад „Тиенанмън“. Всичко може да тръгне отгоре, чрез реформи, или отдолу, чрез бунт.

Не съм сигурна, че голяма част от китайците днес, особено тези от средната класа, имат подобни аспирации.

Защо тогава режимът харчи толкова много средства да поддържа стабилността? Защо са тези усилия да заличи всички следи от 1989-та? „Тиенанмън“ е табу в Китай. Затова и паметта е важна. Тя е необходима, за да помогне на хората в изграждането на съзнание за справедливост.

Връщали ли сте се в Китай след 1989 г.?

Не. Но и никога не съм го напускал.

Заглавна снимка: © Личен архив на Лун Джан

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Панелките: Помирение с историята

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/panelkite-pomirenie-s-istoriyata/

Заговорим ли за държавите от бившия Съветски блок и изобщо за Източна Европа, първата асоциация често е пейзажът на дистопичните панелни блокове, превърнали градовете в гигантски лабиринти от бетон. След разпада на СССР панелките стават обект на интерес за популярната култура. Едно отражение на този феномен са множеството профили в Instagram (например Беспросвет), където носталгици и любители на архитектурата и историята споделят кадри, които понякога изглеждат като от друг свят.

Сред тях е и българката Мария (Мия) Новакова, чийто профил е следван от над 42 000 потребители на социалната мрежа. Много от последователите ѝ се свързват с нея, защото живо се интересуват от историята на панелните блокове:

„Най-честият въпрос, който получавам от чужденци, е: „Къде е това?“ Много хора, които не са се сблъсквали с този вид архитектура на живо, я приемат като нещо интересно и често ми казват, че им напомня на cyberpunk жанра, което според мен донякъде се дължи на цветовете и атмосферата на фотографиите. Случвало ми се е да виждам коментари на хора от Сърбия или Русия например, които мислят, че снимките са правени там. Хората искат да научат повече за историята на панелките или споделят, че им напомнят на нещо, например спомен от детството“, разказва Мия.



Подобен интерес провокира американската архитектка Мегън Луенбърг да остане в България и да се посвети на проучване на панелните блокове, техните жители и ежедневието в едропанелните жилищни комплекси. След дипломирането си в САЩ Мегън се присъединява към Корпуса на мира, откъдето я изпращат в България, в тогава село, понастоящем град Крън, Казанлъшко.

„Влюбих се в живота на село, в България, в културата на гостоприемство*, в хората, в езика… След това се прибрах в Щатите, но исках да се върна и да направя проучвания, тъй като по време на престоя ми в България бях впечатлена от панелките, от това как изглеждаха отвън.“

Мегън решава да кандидатства за стипендия „Фулбрайт“, която получава, за да направи антропологическо и архитектурно проучване на панелките. Така тя се озовава в Пловдив, където снима и Мия. Там се свързва с доц. д-р Добринка Парушева и доц. д-р Меглена Златкова от Пловдивския университет. На този етап Мегън няма представа къде и какво ще проучва, затова просто обикаля из кварталите. Накрая се спира в пловдивския комплекс „Тракия“ и се настанява в най-старата му част.

За повечето българи панелките изглеждат еднакви навсякъде и надали на някого би му хрумнало, че един комплекс може да бъде по-специален от друг. Зад избора на Мегън обаче има конкретна причина:

„Квартал „Тракия“ е третият по големина панелен комплекс в България. Построен е във време, когато архитектите вече виждат грешките, направени в „Толстой“ и „Младост“ в София, и гледат на нещата по-реалистично. Когато „Тракия“ започва да се строи в началото на 70-те години на ХХ век, някои от архитектите се събират и споделят негативното си гледище за панелни комплекси като „Младост“, със сивите монотонни кутии, подредени в решетки и редове. Казват си, че трябва да опитат да направят нещо друго.

Сателитна снимка на ж.к. „Младост“, София

Сателитна снимка на ж.к. „Тракия“, Пловдив

Ако поставите сателитни снимки на „Тракия“ и „Младост“ една до друга, ще видите, че в Пловдив архитектите се опитват да постигнат органичност, да направят извивки в самата сграда. Проектантите от това поколение чувстват отговорност към хората, които ще живеят там. И са тъжни поради факта, че хората преминават от селските къщи*, където имат връзка с природата, в тези монотонни кули. Архитектите гледат на процеса като на загуба на индивидуалността. Предприемат определени стъпки, за да видоизменят панелката, тъй като това е единственият тип жилища, който може да се строи в този период от време с тези пари, за да посрещнат нуждите на растящото население на Пловдив.

Уважавам тези архитекти дълбоко, тъй като те наистина дават най-доброто от себе си, за да станат жилищата по-човешки, макар че много от нещата не са планирани, а са правени на принципа на пробата и грешката. Но те правят нещо, което е невиждано дотогава и което се нарича тракийска панелка или разчупена панелка, тоест композиция от две части на блока, свързани в X или Y модели. Това позволява на панелките да се извиват в различни посоки, вместо да бъдат дълги правоъгълници. Създават се много интересни възможности за начина, по който хората ги обитават и в крайна сметка ги правят свои.“

Разчупеност на апартаментите и блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

Разчупеност на апартаментите в блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

За разлика от други социалистически държави, на българите е разрешено да бъдат собственици на апартаментите си. „От културна гледна точка българите се гордеят със своята собственост и режимът осъзнава, че няма как да ги изкара от селата и да ги съблазни с „модерния съветски живот“, освен ако не им се гарантира някаква форма на собственост. Хората не стават собственици веднага, но програмата е такава, че те в крайна сметка ще придобият това жилище. Така че това е важен елемент – тези жилища принадлежат на хората.

Това, че много различни хора от различни социални групи отиват да живеят в тези комплекси, е друг фактор. И когато погледнем към българската панелка и я сравним с източногерманската или руската, виждаме едно ниво на лична принадлежност, на собственост, на усвояване на територия, което не се наблюдава другаде. Да, винаги може да обвиним неспазването на законите от страна на местните, но всъщност това е поведение на собственик на дом, горд с това, че може да приспособи жилището си сам. Доц. д-р Добринка Парушева е писала по темата за това как България прилага системата за собственост на апартаментите.“

Мегън прекарва една година в активни проучвания. Разговаря с живеещите в квартала, обядва всеки месец с архитектите, разхожда се, снима и наблюдава живота в „Тракия“. По време на работата си в Корпуса на мира успява да научи български, да се запознае с културата и порядките и това води до бързото ѝ интегриране сред хората, които имат огромно желание да разговарят с нея, вдъхновени от интереса ѝ.

„Освен това през първите шест месеца проучвах архиви и рисувах архитектурата на квартала. Това, което започна да се оформя като резултат, беше една борба между архитектите и жителите. Когато говорим за жилища, винаги имаме онова, което архитектите са заложили като дизайн и неговия контекст: политически, икономически, културен. Но тези сгради надживяват контекста. Към панелките като цяло има две специфични реакции: едната е – толкова са грозни, стари, сиви, монотонни, ужасно е, тези архитекти са толкова нехуманни; или другата крайност – вижте какво са направили обитателите с тези сгради, трябва да има закони срещу това, срамота е.“

Мия Новакова също говори за тези две крайно противоположни мнения във връзка със своето творчество. „Всичко започна, след като снимах за пръв път двайсететажния блок в квартал „Съдийски“, който повечето местни виждат като гротеска, напомняща за авторитарния режим в България. Такова е мнението за панелките като цяло. Разбирам това, всъщност дълго време се стремях да не присъстват в кадрите ми, защото смятах, че ги загрозяват. На фона на къщите и ниските кооперации, които ги заобикалят, панелките стърчат странно и нелепо. Малко като космически кораб от стар научнофантастичен филм, който е кацнал аварийно посред нищото.“




„Трябва да разберем архитектите, които са създали този дизайн с идеята за това как трябва да живее „модерният съветски гражданин“, но и хората, които вярват, че са царе в собствения си дом – „моят дом е моята крепост“ – и утвърждават това по свой индивидуален начин“, казва Мегън.

Като антрополог и архитект тя гледа на архитектурата от това време през призма, която е много различна от обектива на фотографа, но двете се събират в една и съща координата, която Мария обобщава така: „Осъзнах, че тези сгради все пак са част от моя живот и ежедневие и въпреки тяхното минало, те могат да бъдат и мое вдъхновение. Започнах да ги снимам и изобразявам по по-фантастичен начин, с ярки цветове и светлини, обвити в мъгла и облаци, откъсвайки ги от тежката сивота, с която се асоциират. Започна да ми харесва тяхната монолитност и това, че разказват история.“

Съвсем естествено идва въпросът как архитектите са смятали, че трябва да живее „модерният съветски гражданин“, и как всъщност живее модерният българин:
„Започнах да изграждам тази история, като използвах най-голямата стена в апартамента си, която покрих с материали. От едната страна имах гледната точка на архитектите, от другата – на жителите. Имах и директни цитати, след това започнах да ги свързвам и да чертая линии между тях, опитвайки се да разбера как точно хората са приспособили дизайна на архитектите“, разказва Мегън.



„Както в „Тракия“, така и в другите подобни микрорайони, парите са свършили много преди да построят всичко, и то остава недовършено, идеята не е реализирана докрай. Дори зеленината в квартала се дължи на факта, че публичните пространства, планирани за застрояване, така и не са запълнени. Това обяснява до голяма степен неразбирането за това как е било замислено за живот и как в крайна сметка хората живеят и до днес. Например след падането на социализма хората започват да отварят свой бизнес на първия етаж или във входа, където има малко пространство, предназначено за боклука, което никой никога не е използвал. И на тези първи етажи има фризьорски салон, обущар, зоомагазин. Всички услуги, от които хората са имали нужда и са си осигурили сами.“

„Архитектът има своята задача да застрои мястото, но живеещият го прави свое. И имаме беседка, остъклен балкон, променени прозорци, боядисана в друг цвят външна част на апартамента – това са лични креативни процеси. Но в „Тракия“ има нещо специално на фона на всички жилищни проекти, които са провал по цял свят. Нещо, което работи. Дори в моето проучване не успявам да го дефинирам с думи. Хората разчитат един на друг, сътрудничат си един с друг и архитектурата предразполага към това.



Когато даваме примери, трябва да ги гледаме в контекста на регулациите: имаме едностаен, двустаен, тристаен апартамент, като коридорът и всяка стая трябва да бъдат с определена квадратура. Най-голямата промяна за хората е кухненският бокс, защото е неестествено за тях да бъдат сбутани в този малък ъгъл. Но тогава това е смятано за модерно и чисто. Панелката е фрагментирано пространство, наредени кутии. Нищо не може да се премести, защото тези стени са носещи, тоест човек се чувства като в капан от кутии. И естествено, след няколко години в това пространство, хората преместват кухнята на балкона, за да имат повече място. Освен това разчупената панелка е зигзагообразна, с повече пластичност, индивидуалност, но различните части са и с различна височина“, обяснява Мегън. Разчупването е триизмерно: на височина, дължина и ширина. Наоколо се засаждат дървета и зеленина, а пътищата са зигзагообразни и с множество завои, за да се създаде усещане за цялост на комплекса.

„Това обаче създава интересната ситуация, в която балконите на хората гледат един към друг. Защото ако имаш един правоъгълник, прозорците и терасите гледат в две посоки. Но когато сградата върви на зигзаг, терасите гледат една към друга. Което може да изглежда неудобно отначало, но всъщност създава едно пространство на „заден двор“ за клюки и разговори. Например някой следобед аз си стоя на терасата и чувам как някой вика: „Меги, Меги, искаш ли кафе? Идваш ли?“ Една от съседките ми от четвъртия етаж, друга от шестия етаж на съседния вход, въобще – хората постоянно са навън и си говорят, някои пекат на скара и говорят, постоянно има движение, създава се социално пространство. Във входа и на стълбището ситуацията е формална, но на терасите атмосферата е съвсем различна, свободна. Тя изгражда връзките между хората.

След това започват да се строят и беседки в нишите на сградата, където архитектурата на блока създава тези предни и странични дворчета. В беседките мъжете излизат сутрин и пият кафе, преди да отидат на работа. След това жените слизат с децата, после мъжете се връщат за ракия. Тъй като във времето хората е трябвало да се спогаждат един с друг, да преговарят за тези пространства, се създава едно социално измерение. Интересно е човек да изследва места като „Тракия“, където хората създават неща задружно и където съществуват такива пространства; и да ги сравни със селата, където оградите стават все по-високи. Нямам представа дали на разчупената панелка дължим факта, че „Тракия“ е много по-зелен, жив и пълен със събития квартал, отколкото „Младост“, но със сигурност това играе сериозна роля.“






В края на октомври миналата година в. „Сега“ писа, че над 20 000 български жилища се намират в зле поддържани и стари сгради. Още през 2014 г. bTV алармира, че около 2 млн. българи живеят в стари панелки, които масово нямат технически паспорти и се нуждаят от реновиране. Темата със сигурност ще става все по-актуална в идните години, тъй като след 2020 г. първото поколение панелки, за което разговаряме с Мегън, ще станат опасни за обитателите си, ако не бъдат реновирани изцяло.

„Според мен панелките могат да имат бъдеще, но дължината на живота им зависи по-скоро от правилната поддръжка и конструктивното им укрепване, а не от външното и козметично реновиране. Някои от старите панелки в страната са направо опасни за хората, които живеят в тях“, смята Мия Новакова.

„Обядвах веднъж месечно с инженерите на „Тракия“ и постоянно им задавах въпроса кога изтича срокът на сградите – допълва Мегън. – Те се смееха и казваха, че няма краен срок. Разбира се, това не е истина, защото има корозия, тези сгради са изграждани бързо и не са запълвани добре – сега мисля, че това е оправено, но има слухове за хора, които са пъхали вестници в дупките, а това не предотвратява корозията. Знам, че проверяват сградите и структурата.

Най-големият проблем в момента е енергийната ефективност. Едно време е можело да си висиш по потник в апартамента, защото отоплението е било централно например. Процесът на саниране е труден, защото трябва да се постигне съгласие, което почти никога не става. Аз бих била малко тъжна, ако всички сгради се санират в монохромен цвят. Надявам се живеещите да се разбунтуват и да боядисат своята част в ужасно люляковолилаво например или в цветовете на българския флаг“, смее се Мегън.

„Мисля, че в България я има тази традиция – да надцакаш системата, да бъдеш по-умен от системата. Мисля, че да изразиш себе си чрез дома си е здравословно, не е нещо лошо. След като са били потискани толкова дълго от тоталитарното управление, наставлявани какво да правят, това е едно от средствата да кажеш: „Ти на мен ли ще ми кажеш, не, аз на теб!“, допълва тя.

© Мария Новакова

Независимо дали харесваме старите панелни комплекси, или смятаме, че те са грозно отражение на един грозен период от българската история, погледът през очите на хора като Мегън и Мия ни помага да стигнем до основния дефицит, който е на дъното на повечето ни проблеми: опознаването, осмислянето и съхраняването на миналото в цялата му комплексност и цветова гама. Едва ли повечето българи са вниквали в същността на градския пейзаж, който разказва една история за оцеляване, сближаване и запазване на индивидуалността във времена, когато социалистическият човек е бил предпочитан пред личността. И съответно едва ли повечето от нас осъзнават как битовизмите и дребните ежедневни навици и порядки всъщност разказват историята на политически режими и цели отминали епохи.

По този начин панелката се превръща в странна метафора на българското общество в цялата му колоритност. Опознаването и осъзнаването на панелката пък е шанс за помиряване с историята и преход към настоящето, а защо не и към бъдещето.

С работата на Мария Новакова може да се запознаете чрез профилите ѝ в Instagram, Flickr и Society6. Не пропускайте да разгледате и арт инсталациите и проучванията на Мегън Луенбърг (на английски език), както и нейния блог, посветен на „Тракия“.

* Мегън Луенбърг изговаря отбелязаните в курсив думи на български вместо на английски.

Заглавна снимка: © Мария Новакова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Нели Огнянова: Обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-bnt-bnr/

    • Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия.
    • Никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам – защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии.
    • При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор.
    • Европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

През последните две седмици Съветът за електронни медии избра нови генерални директори на БНР и БНТ. Начело на общественото радио застава Светослав Костов, а на телевизията – Емил Кошлуков. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Венелина Попова: Тенденцията на отсъствие на интерес към тези конкурси в средите на професионалната гилдия е очевидна и все повече се засилва. Проф. Огнянова, как си обяснявате факта, че липсват достатъчно кандидати с ярки биографии и солиден авторитет? Все пак става дума за институции, които имат важни функции и са натоварени с големи обществени очаквания.

Нели Огнянова: Моето мнение е, че кандидати, които са реално независими, не се явяват на такъв конкурс, защото имат много потвърждения, че нито силното представяне на конкурса, нито силната концепция, нито реалното състезание по време на обсъждането ще доведе до успех. Независимите кандидати имат опит, който показва, че не е важно колко са силни те, а дали имат подкрепа от силните на деня.

ВП: А силните кандидати обичайно не търсят подкрепа от силните на деня…

НО: Независимите кандидати не търсят партийна подкрепа. Те се явяват на състезанието, разчитайки на собствените си възможности. И също така чета, че резултатите са неудовлетворителни, но регулаторът нямал избор. За разлика от парламентарните или от президентските избори, които непременно трябва да завършат с победител, тук процедурата може да приключи и без да има избран, може „да се преиграе“. И ако регулаторът наистина убеди хората в своята независимост, може би участниците в процедурата ще са повече и по-силни.

ВП: Същото твърди и вашият колега доц. Георги Лозанов – че СЕМ няма задължението да избере кандидат от първия конкурс. Същевременно изборът на генерален директор на БНТ изглеждаше предизвестен според мнозина анализатори, в това число и според Вас, и според Георги Лозанов, а този на БНР – силно изненадващ. Влизането на Емил Кошлуков отначало като програмен директор в телевизията напомня начина, по който преди години Поля Станчева влезе в радиото, преди да го оглави. По същия начин Валерий Тодоров, когото тя назначи като директор по радиоразпръскването и директор на „Радио Благоевград“, преди да я наследи на поста. Виждате ли в тази повторяемост някаква схема?

НО: Прилича на сценарий. Депозирането на документи за стаж в телевизия „Алфа“ беше изненадата на миналия конкурс за нас, които не бяхме чували, че Емил Кошлуков е работил като програмен директор в партийната телевизия. Тези документи за стаж позволиха на господин Кошлуков вход в кариерата на генерален директор на обществена телевизия. Сега вече изискуемият стаж за заемане на позицията е налице – и медиите отбелязаха, че трудовият стаж в телевизията на ПП „Атака“ е отпаднал от официалната биография на новия генерален директор на сайта на БНТ.

ВП: А възможно ли е той да покаже друго лице сега, след като вече е назначен – едно друго ниво, друга политика, която да се окаже адекватна на поста, който е висок, важен и към който има много големи обществени очаквания?

НО: Човек запазва способност да се променя. Но нямам очаквания, че господин Кошлуков ще се промени значително. Той получи подкрепа, за да изпълни определени задачи.

ВП: А какви задачи подозирате, че трябва да изпълни?

НО: Очаквам новините и публицистиката да са в стила на воденото от Емил Кошлуков предаване „Още от деня“. То се отклоняваше от стандартите за обществена телевизия и дори за себе си не съм убедена, че господин Кошлуков ги познава. Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия. Но тази мисия е предмет на съвсем отделен разговор.

ВП: Целият разговор пред СЕМ по време на представянето на Емил Кошлуков мина под знака на финансовата криза, в която е изпаднала БНТ. Според Вас има ли основания да се говори, че вкарването на обществената телевизия в тежка задлъжнялост е част от политика за поставянето ѝ на колене, още повече в контекста на променената собственост на „Нова телевизия“ и на очаквания за сделка и за bTV. Защото на всички ни е ясно, че на практика няма как да бъде отнета лицензията на единствената обществена телевизия, дори и тя да се окаже във фактически фалит. Или законодателството казва друго?

НО: Законодателството изисква България да има обществена телевизия, така че лицензията на БНТ трудно може да бъде отнета. Освен ако, разбира се, държавата не последва примера на Гърция. Тя през 2013 г. се оказа за определен период без обществена телевизия, която впоследствие беше учредена отново. Но на въпроса: никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит; да взема решения за предавания като „Стани богат“, които сега се оказва, че телевизията не може да си позволи, или за поддържане на най-скъпия възможен формат – спортна програма. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам, защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии. Доколко начинът съответства на режима на държавната помощ, подлежи на анализ.

ВП: Но аз си спомням добре, че когато Емил Кошлуков стана програмен директор на телевизията, влезе в конфликт с екипа на „Денят започва с култура“ с мотива, че в БНТ трябва да има повече развлекателни и рейтингови предавания. Това е странно, защото обществената телевизия има задължението да предлага новини, публицистика, култура – за останалите формати има комерсиални телевизии.

НО: Гледаемостта е ориентир, но не повече. Рейтингът на предаване в обществената телевизия не следва да е за сметка на ограничаване на плурализма. А намесата по въпроса кои да са участниците в едно предаване, си има име – цензура. По време на изслушването в СЕМ синдикатите зададоха интересни въпроси – и ако числата, изнесени от тях, са верни, за предаването „Пътеки“ се дават 4200 лв., а за предаването за хора с увреждания – 140 лв. При това „Пътеки“ на Деница Гергова или предаването за мистика и конспиративни теории „Новото познание“ на Стойчо Керев едва ли имат принос към реализирането на обществената мисия.

ВП: Емил Кошлуков заяви, че може да поиска или окончателно спиране на рекламите по БНТ и поемането изцяло на издръжката ѝ от държавата, или отпускане на повече рекламно време. Но имате ли обяснение защо обществената телевизия и сега не може да изпълни дори лимитирания си обем от реклами? Това може ли да се окаже също част от съзнателно провеждана политика за отклоняване на рекламите към частните телевизии?

НО: Времето за реклама, предоставено на БНТ, не се използва, което е странно на фона на големия дефицит. Обяснението, предложено от Кошлуков, беше, че телевизията няма достатъчно добър маркетинг, такъв, какъвто имат търговските телевизии. Но аз мога да предложа за обсъждане и друга теза – за връзката между рекламодателите и доверието към медията. Когато телевизията е пристрастна и политически ангажирана, това се отразява върху борбата за вниманието на аудиторията, както и върху интереса на рекламодателите. Когато има проблем с доверието, има проблем и с рекламите.

ВП: Но както виждаме, дори при определена линия на поведение към управляващите, някои телевизии (като „Нова телевизия“ например, дори след като стана собственост на господата Домусчиеви) имат достатъчно много реклами.

НО: Самите собственици на ред търговски медии са хора с друг основен бизнес. Ако говорим за „Нова телевизия“, Домусчиеви имат друг бизнес, освен това представлява интерес възелът „медийна собственост – реклама – спортни права – собственост върху клубовете“. При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор (Комисията за защита на конкуренцията – б.р.).

ВП: Говорим за БНТ и не сме казали нищо за ситуацията в БНР и за новия генерален директор Светослав Костов. Изборът му бе изненада за всички – може би защото го познаваме основно като спортен журналист в „Хоризонт“ и за малко като директор на Радио „София“.

НО: Няма да мога да коментирам избора на господин Костов, защото нямам достатъчно информация за работата му в националното радио. Озадачава първото му кадрово решение на новата позиция – назначението на журналистката, която зае неговото досегашно място. Разбира се, това е в правомощията на генералния директор, но ми се струва, че в обществените медии всеки ход трябва да може да бъде публично добре аргументиран. За да бъде убедителен.

ВП: Добре, ще изчакаме да видим поне какъв управленски екип ще състави Костов. Но можем ли да искаме адекватно финансиране на обществените медии – такова, което да им позволи независима редакционна политика, без преди това да бъде извършена реформа, за която всички говорят, но никой не иска да направи? И без контрол върху разходите на публични ресурси – не само такъв, който да оцени дали новите медийни продукти, които БНТ и БНР въвеждат, изпълняват обществената мисия, за който апелирате Вие в „Неделя 150“, но и такъв, който да предотвратява източване на средства чрез начини като модернизация или технологично обновление на медията.

НО: Адекватното финансиране не е пожелание, това е изискване на Европейския съюз. Въпросът не е можем ли да искаме адекватно финансиране. Въпросът е колко дълго ЕС ще търпи това състояние на финансиране на обществените медии в България, което не е обвързано с обществената мисия, и в този смисъл не знаем дали е адекватно. Така е удобно за всички. За държавата е удобно, защото тя може чрез финансирането политически да контролира обществените медии. За ръководствата е удобно още повече, защото те могат да не си правят труда да обосновават действията си.

Ако се въведе принципът на адекватното финансиране, тогава определянето на размера на средствата, които трябва да получат БНР и БНТ, върви заедно с контрола. Регулирането е много по-сериозно и контролът, както казахте, е не само последващ, но и предварителен. И всеки път, когато на някого му хрумне да въведе скъпо предаване, през което ще изтекат милиони, ще има задължение да го защити, да го обоснове от гледна точка на обществената мисия. Втори въпрос е, че защитата ще е пред медийния регулатор – което налага той да е истински безпристрастен и истински компетентен.

Тук трябва да се каже още, че европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това е нещо, което трябва да се обсъжда, но то не е положение в българския закон, а е оставено така още в директивата. И създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

ВП: Обсъжданото предложение в парламентарната Комисия по култура и медии за 5-годишен мандат на генералните директори БНТ и БНР би ли демократизирало управленския процес, или би усложнило отношенията в обществените медии? Защото три години са малко, а пет изглеждат много.

НО: БНР беше представило сравнителна таблица, която показва, че мандатите в обществените медии в ЕС и в рамките на Европейския съюз за радио и телевизия са по-дълги. Идеята е, че един генерален директор за три години няма хоризонта да проведе сериозна реформа или да приложи сериозни мерки. Това по принцип трябва да се подкрепи, но само ако даването на хоризонт пред генералните директори е свързано с граждански контрол. Защото от удължаването на срока не бива да произтича безконтролно време за ръководството на обществените медии. Те са обществени – следователно трябва да се търсят още инструменти за обществен контрол върху ръководството.

ВП: И сега на практика има обществени съвети към двете медии. Но те упражняват ли реален контрол за изпълнение на обществената мисия?

НО: Нямам впечатление, че обществените съвети упражняват ефективен граждански контрол. Смятам, че трябва да се мисли и за други мерки. Защото обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители. Хората трябва да намират в съдържанието на обществените медии достатъчно безпристрастна информация, за да могат да правят големите си избори. Големите избори, свързани с демокрацията. Иначе виждаме какви са резултатите.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Огнянова пред PolitkatNet

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За Карола Ракете и „престъплението“ да спасиш живот в морето

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/carola-rackete/

Десислава Микова разговаря с Хайди Садик, която е член на екипажа на кораба Sea Watch 3. Преди две седмици, под ръководството на капитан Карола Ракете, корабът акостира на пристанището на остров Лампедуза с 40 мигранти на борда, без да има разрешение от италианските власти. При слизането от кораба Ракете е арестувана, впоследствие е освободена, но разследването по случая продължава.

Средиземно море от години е най-смъртоносната граница за бежанци и мигранти в света – през миналата година средно по шестима души на ден са губили живота си в опит да я прекосят, сочат данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Въпреки това миграцията от Африка към Европа продължава да се използва като средство за влияние в политически схватки на национално и европейско ниво. Когато преди две седмици капитан Карола Ракете акостира с кораба Sea Watch 3 на пристанището на остров Лампедуза, тя се оказа въвлечена именно в такава схватка.

След като спасява 42 души от гумена лодка на 12 юни, корабът прекарва 17 дни в открито море, без да получи разрешение от италианските власти да акостира, нито потвърждение за такава възможност от друга държава. Заради влошаващото се състояние на хората на борда, двама от които бяха изведени по-рано по спешност, Ракете взема решение да влезе в пристанището и да не се съобрази със закона на Италия, според който корабите с мигранти на борда са заплашени с глоба от 10 000 до 50 000 евро, ако навлязат в териториалните води на страната без разрешение, а при повторно нарушение – и от конфискация.

Последва арестът на 31-годишната германка, не закъсня и реакцията на италианския вътрешен министър Матео Салвини. Неговата политическа кариера е изградена на основата на твърдите му антиимигранстки позиции, а самият той отчита като една от най-големите си победи указа за криминализирането на корабите с хуманитарни мисии.

Il Capitano срещу La Capitana

„Престъпницата е арестувана. Пиратският кораб е заловен. Голяма глоба за чуждестранното НПО. Всички мигранти са преразпределени в други държави. Мисията е изпълнена“, написа Салвини в Twitter след ареста на Ракете.

„Това е част от голяма клеветническа кампания на хора като министър Салвини, които целенасочено и последователно налагат на спасителите и хуманитарните работници етикети като „престъпници“ и „трафиканти на хора“. Това беше целта на всичко, което се случи по време на тази мисия“, категорична е Хайди Садик, говорителка на Sea Watch, в интервю за „Тоест“.

Тя дава пример със спасителната мисия на италианската брегова охрана отпреди седмица, когато 55 души бяха спасени, този път в италиански води, и докарани отново на остров Лампедуза. „Когато подобни мисии се провеждат в италиански води, няма абсолютно никакъв медиен шум – тогава Салвини няма кого да обвини, защото италианските власти са задължени по същите закони, които следваме и ние. Салвини има нужда от изкупителна жертва – от някого, когото да нарече престъпник и когото да обвини, че съсипва Европа. Затова превърна Карола в свой личен враг. В същото време обаче превърна нея и Sea Watch в лице на съпротивата срещу този курс и срещу токсичната антиимигрантска реторика“, подчертава Садик.

Карола Ракете © sea-watch.org

Това противопоставяне привлече медийното внимание именно заради силния личен елемент – прозвището на Салвини е Il Capitano, което символично го противопоставя на La Capitana Карола Ракете.

Италианският вътрешен министър използва случая да размаха пръст и срещу европейските партньори – заплаши, че ще качи мигрантите на автобус и ще ги стовари пред Посолството на Германия. Словесните му нападки продължиха и след уверението от пет европейски държави, че ще приемат мигрантите от Sea Watch 3.

Откакто Карола Ракете беше арестувана и освободена, още два кораба на неправителствени организации акостираха на Лампедуза – „Алан Кюрди“ с 41 спасени бежанци и мигранти на борда и „Алекс“ – с 65. Около тези новини нямаше нито такъв медиен шум, нито толкова гневни реакции от страна на Салвини, както при случая с Ракете.

Спасяването на хора в беда в морето и европейските политики за справяне с миграционния натиск, от една страна, и интеграцията на имигрантите, от друга, са дълбоко свързани, но по същество различни теми. Недостатъчната солидарност между държавите членки и неспособността за разпределяне на отговорностите през последните години оставят широко поле за спорове, които лесно се търкалят по нанадолнището на популизма.

Гостите на борда

В екипажа на Sea Watch 3 Хайди Садик е културна медиаторка – човекът, който се грижи за спасените от лодките в Средиземно море, докато се намират на борда на кораба на неправителствената организация. „Аз първа влизам в контакт с тях и играя ролята на мост между нашите гости и нашите партньори, които им оказват помощ както в морето, така и на сушата. Например ако някой е особено уязвим или има нужда от специфична помощ – като малолетните без придружител, – аз предавам тази информация по веригата и се уверявам, че всеки е получил помощта, от която се нуждае“, обяснява тя.

По време на целия разговор тя винаги нарича „гости“ хората, които Sea Watch 3 спасява по време на мисиите си. Изборът на думи не е случаен: „Целият дискурс по темата за миграцията е много политизиран, а и поляризиран. Затова хора, които искат да коментират работата ни в определена светлина, често използват думи като „икономически мигранти“ и „бежанци“ – терминология, която е наситена с определени внушения. За нас обаче такива етикети нямат никакво значение, когато някой се дави. В такъв момент не задаваш въпроси: „Кой си? Откъде си? Икономически мигрант ли си? Бежанец ли си?“ Това са статути, които се дават след продължителни процеси по идентификация и проучване на историите на хората, с разбиране за комплексните мотиви, които са ги накарали да избягат от родните си страни и да търсят сигурност другаде. Като добавим и основния принцип, че абсолютно всеки човек има право на живот, право на свобода на придвижване и право да потърси убежище, това са просто хора. Докато са на борда на нашия кораб, те са ни гости и е наша отговорност да се погрижим за тях.“

Хайди Садик © sea-watch.org

По-голямата част от хората, спасени при последната мисия, идват от държави в Западна Африка. По думите на Садик, всички се оказват заложници на стройната и организирана система за трафик на хора, която функционира в региона. Тя неизбежно води до Либия и накрая до морето. „Много хора са ни разказвали, че практически няма вариант за бягство от Либия, освен по море. Дори да опиташ да пресечеш границата в пустинята на изток към Египет, на запад към Тунис или на юг към Нигер, все оставаш в същата система, не можеш да се измъкнеш от нея. Затова и няма как да избягаш, ако някой реши да те продаде, да те заключи в някой гараж или на гумена лодка. Изправяш се срещу въоръжени хора и групировки, които експлоатират всички, опитали да прекосят Либия“, подчертава Садик и уточнява, че макар и от различни националности, всички хора, спасени при последната мисия, са тръгнали от Либия.

„Когато се притечем на помощ на потъващ кораб или претоварена гумена лодка, първото нещо, което всички ни питат, винаги е дали ще ги върнем обратно в Либия. За тях това е равносилно на смърт и при най-малката вероятност да се върнат там заявяват, че предпочитат да се удавят“, продължава Хайди Садик.

Най-близкото сигурно пристанище

Всеки човек, изпаднал в опасност или беда в морето, трябва да бъде спасен и да получи възможност да слезе на сушата на сигурно място – на най-близкото сигурно пристанище. Изключено е бежанци и търсещи убежище да слизат на пристанища, където техният живот и сигурност ще бъдат застрашени. Тези права са защитени от Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. и Международната конвенция за търсене и спасяване по море от 1979 г. В тях са обяснени задълженията на екипажите на плавателни съдове, както и на крайбрежните държави по отношение на спасяването. Тези договори се допълват от Насоките за третиране на лица, спасени в морето, публикувани от Международната морска организация.

Хайди Садик подчертава, че всички мисии на Sea Watch се извършват в международни води – извън териториалните (на разстояние 12 морски мили от брега) и прилежащите води (на разстояние 24 морски мили от брега). „Винаги плаваме достатъчно далече от тези две граници. При последната мисия качихме хората на борда на нашия кораб на около 40 морски мили от либийския бряг“, уточнява тя. В извънредни случаи Sea Watch 3 може да извърши спасяване и в териториални води, ако получи нареждане за това като намиращ се най-близо плавателен съд от Координационния център за търсене и спасяване – административен орган във всяка крайбрежна държава, натоварен с отговорността да организира такива мисии.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„След спасяването на 12 юни, следвайки международното морско право, се насочихме към Лампедуза като най-близкото сигурно пристанище“, обяснява Хайди Садик. Координацията на спасителната мисия е поета от координационния център на Либия. „Когато поискахме достъп до най-близкото сигурно пристанище, т.нар. Брегова охрана на Либия ни посочи Триполи, което е направо смешно. Абсурдно е, защото на всички е ясно, че там в момента има гражданска война, а и не можеш да върнеш хората на мястото, от което са избягали“, категорична е говорителката на Sea Watch.

Десетки хора загинаха при въздушна бомбардировка на център за задържане на мигранти край Триполи в началото на юли. Това беше повод за нови разкрития за условията на глад, изтезания и робство, в които живеят мигрантите в Либия.

По думите на Садик, организацията получава потвърждение и от италианските власти, че трябва да акостира и свали спасените си пътници в Триполи. „Разбира се, нямаше как да направим това, защото би било престъпление според законите на международното право, които се опитваме да отстояваме“, продължава тя.

Говорителката на Sea Watch обвинява либийската брегова охрана в некомпетентност и изразява недоумение, че Европейският съюз ѝ прехвърля отговорността за спасителните операции по външните му граници. „Бреговата охрана на Либия е финансирана и обучавана от ЕС да извършва незаконно връщане на хора, бягащи от Либия, обратно в Либия“, подчертава тя с нескрито възмущение.

През февруари публикация на авторитетното издание „Политико“ разкри изтекъл вътрешен доклад на Европейската служба за външна дейност, който посочва много пороци в колаборацията на ЕС с властите в Либия, включително участието на обучени от ЕС либийски гранични полицаи в мрежите за трафик на хора. Според заключението в този доклад политиките на ЕС са направили Средиземно море по-смъртоносно.

През последната година (откакто популисткото правителство на Италия встъпи в длъжност) при общо 20 спасителни мисии е отказан достъп до италиански пристанища. Тези случаи не засягат единствено мисии на неправителствени организации, но и търговски и военни кораби, обобщи в началото на юли Марко Бертото, говорител на италианския офис на международната организация „Лекари без граници“. „Повече от 2500 души са били блокирани в открито море за общо 165 дни. Единственият ефект от тази политика е да причини ненужно страдание на мъже, жени и деца, които вече са преживели ужасни неща в Либия“, подчертава Бертото, цитиран от „Ню Йорк Таймс“.

Да не се притечеш на помощ

Sea Watch предупреждава и за други нарушения на морското право, засечени с малките разузнавателни самолети, с които организацията събира информация за лодки в беда. „Когато имаме сигнал за такава ситуация, се изпраща предупреждение до всички плавателни съдове в района, включително и търговски кораби, които често просто не оказват помощ, а ако окажат, връщат спасените хора в Триполи, защото компаниите собственици им казват просто да ги оставят на най-близкото пристанище. Най-близкото пристанище обаче не е сигурно пристанище“, отбелязва отново Садик.

Според нея политиката на Европейския съюз да прехвърля отговорността за опазването на външните си граници към държави в периферията позволява на плавателни съдове да нарушават закона, без да има никакви последствия за тях. „Тези, които би трябвало да следят за спазването на законите, са същите хора, които не искат бежанци и мигранти да акостират в Европа. Ние сме единствените, които разобличават тази практика“, изтъква Хайди Садик и обобщава: „В Средиземно море спасяването на хора в беда – стара моряшка традиция много преди превръщането ѝ в закон – сега се пренебрегва. Сега нормата е да не се притечеш на помощ.“

„В защита на човешкия живот“

Карола Ракете беше освободена от домашен арест само три дни след задържането ѝ. В мотивите за решението си съдия Алесандра Вела подчертава, че „действията на капитана са били в защита на човешкия живот“. Матео Салвини разкритикува решението на съдията в Туитър:„Наложително е да се реформира правосъдната система, да се изберат и насърчат онези, които прилагат законите в Италия, и да се променят критериите за набиране, защото това не е правосъдие в полза на страна, която иска да се развива“, написа вътрешният министър.

Разследването на случая продължава и предстои да се изясни дали и какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу Карола Ракете и Sea Watch. „Случаят изобщо не е приключил, макар че съдията изрази много категорично становище, което защитава работата на хуманитарните организации“, подчертава Хайди Садик.

„В решението се коментира също, че указът на Салвини трябва да бъде използван срещу трафиканти на хора. Ние очевидно не сме трафиканти – ние сме организация, която провежда спасителни акции и оперира във вакуума, оставен след оттеглянето на ЕС от отговорност и прехвърлянето на тази отговорност към престъпници. Когато се намесваме, за да действаме според закона, очевидно е, че ще се опитат да ни спрат с всякакви средства“, категорична е говорителката на Sea Watch.

При акостирането на Лампедуза корабът на неправителствената организация влиза в сблъсък с лодка на италианската брегова охрана, който се опитва да му попречи да акостира. Матео Салвини определи това като „акт на война… застрашил живота на служителите на реда“.

„Маневрата беше много, много бавна, а контактът беше минимален. Ничий живот не е бил изложен на опасност. Намерението никога не е било враждебно. Това само показа докъде са готови да стигнат властите, за да попречат на работата ни. Накрая лодката им се помести и ни направи път, което можеше да стане и много по-рано“, коментира Садик.

Как да продължим да живеем заедно?

Когато Карола Ракете слезе от Sea Watch 3 с полицейски ескорт, беше посрещната от хора, които я подкрепиха и похвалиха смелостта ѝ. Имаше обаче и хора, които я освиркаха, наричаха я престъпница, репортери разказват и за призив да бъде изнасилена. В много градове в Европа хиляди хора се събраха, за да заявят подкрепата си за нея и за организации като Sea Watch. В същото време подръжниците на Салвини и антиимигрантските групи в Европа изразиха одобрението си за твърдостта на италианските власти, обединени от общото мнение „Салвини – единственият капитан“, както пишеше на плаката на един италианец.

Случаят със Sea Watch 3 показа колко поляризирани са позициите – не само в италианското общество, но и сред европейците. За пореден път се питам как хора с толкова крайни мнения могат да съжителстват, а и да намират конструктивни решения на все по-сложните проблеми, пред които се изправят. Нищо не е черно-бяло, смята Хайди Садик и разказва за хората, посетили кораба по време на престой в Катания, Сицилия по-рано тази година: „Посетиха ни не само хора, които ни подкрепят. Една жена беше много благодарна за това, което правим. Съпругът ѝ също ни благодари и каза, че е съгласен, че хората в беда в морето трябва да бъдат спасени, но не е съгласен всички те да акостират в Италия. Това е много важен нюанс.“

Докато правото на живот и сигурност на всеки човек не може да бъде поставено под съмнение, критиките спрямо различни миграционни политики и принципи за разпределяне на отговорността между държавите членки в ЕС заслужават внимание и трябва да бъдат обсъждани откровено и ясно.

„Каквито и политически възгледи да имате, нашата молба е да не поставяте под съмнение законите за спасяването на хора в морето – не е приемливо те да умират или да бъдат връщани обратно в Либия, където са заплашени от арести и изтезания“, категорична е говорителката на Sea Watch.

„Надявам се, че сме способни да водим разговор, в който да признаваме различните нюанси и да уважаваме фактите и детайлите, без прибързани обвинения, които лепят върху нас етикета на престъпници“, завършва Хайди Садик.

Заглавна снимка: Гумената лодка с мигрантите при спасителната операция от 12 юни 2019 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доц. Георги Лозанов: Медиите в момента не са реален бизнес, а все повече разменна монета в други игри

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/georgi-lozanov-interview/

Георги Лозанов е медиен експерт, бивш член и председател на Съвета за електронни медии, доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет, гост-преподавател в НБУ, НАТФИЗ, Пловдивския университет и Националната художествена академия, колумнист в централни вестници и водещ на авторско предаване в Bulgaria On Air.

Преди конкурса за избор на нови генерални директори на БНР и БНТ Венелина Попова разговаря с доцент Лозанов за ситуацията в обществените и частните медии в България.


Венелина Попова: Доцент Лозанов, виждате ли сред допуснатите до участие в конкурса за нови генерални директори на БНТ и БНР кандидати с достатъчно висок обществен имидж и професионална биография за тези тъй важни постове?

Георги Лозанов: Мина времето сякаш, когато се явяваха ключови фигури в обществото и професията за тези места. Сега ситуацията в медиите е доста спорна и трудна, а в някаква степен има и усещане за предрешеност в конкурсите. Ето защо не мога да кажа, че се явява каймакът на българската журналистика. Това далеч не са и някакви особено доходни постове, а са свързани с много отговорност, работа и решаване на трудни проблеми. И всичко това до голяма степен не е много благодарно. Не съм сигурен, че тези места са достатъчно примамливи.

ВП: Е, да, може и да не изглеждат примамливи, но които веднъж са били на тези постове, искат да повторят мандатите си или след време се явяват отново на конкурси, за да ги заемат. Ето, Александър Велев, който е за втори път генерален директор на БНР (1998–2001 и понастоящем), се явява отново на конкурс; както и Валерий Тодоров, изкарал два последователни мандата (2007–2013) на „Драган Цанков“ 4.

ГЛ: Да, обикновено се счита за почти задължително, ако си бил директор на обществената медия, да се явиш отново на конкурс. Защото ако те изберат повторно, това е атестация, че си бил добър директор.

ВП: Като председател на СЕМ Вие ръководихте конкурси за генерални директори на двете обществени медии. И както се казва, изпитахте на гърба си тежненията на властта да влияе върху крайните решения. Може ли да се каже, че сте правил компромиси в избора на генерални директори?

ГЛ: Не, категорично не е така. Като председател на СЕМ не съм се чувствал жертва на някакъв политически натиск. Понякога я имаше принудата на изключително стеснения списък от кандидати. Така в радиото, Бог да го прости, Радко Янкулов беше един компромис. Но аз бих Ви попитал – ако Вие бяхте в СЕМ, кого бихте избрали?

ВП: А изборът на Валерий Тодоров?

ГЛ: Аз не бих казал, че изборът на Валери Тодоров беше попътен на тогавашните управляващи. Но и при него ситуацията беше такава, че нямаше сериозна алтернатива. Най-големият натиск към мен в тези конкурси винаги е идвал от липсата на алтернатива.

По отношение на избора на генерален директор на БНТ – струва ми се, че той е до голяма степен предрешен. Това е един дълъг процес, който в крайна сметка има за цел Емил Кошлуков да заеме поста. Както помните, той трябваше да стане директор още миналия път, но имаше трудности, тъй като не отговаряше докрай на условията. Сега вече отговаря и общо взето, заради съзнанието в обществото, че този избор е за него, затова не се явяват и достатъчно авторитетни кандидати, които да застанат срещу Кошлуков. Така че накрая СЕМ да може да каже: „Ами кого друг да изберем?“ Тези ситуации дават алиби на избора.

ВП: Като експерт как оценявате кандидатурата на Кошлуков? Добра атестация ли е за него досегашната му работа като програмен директор?

ГЛ: Както и да е стоял на предишния конкурс, сега ситуацията е различна, защото още когато влезе в БНТ, той се оказа в своеобразен конфликт на интереси като програмен директор и водещ. През годините е имало и други такива случаи и винаги са се отчитали като конфликт на интереси. И се е търсело решение. Помня, навремето Светла Петрова беше в такава ситуация и тя се съобрази с това, че не могат да се изпълняват и двете роли. Така че сега тези две години са една лоша атестация за Кошлуков. Извън историята със средния пръст, която е по-скоро куриозна, още с влизането си в телевизията той събуди съпротива сред професионалистите вътре и извън БНТ, та даже се стигна до подписки и протести. А от наблюденията си искам да кажа, че когато някой е влязъл в конфликт с професионалната колегия, това никога не свършва добре, рано или късно.

ВП: Още повече че сега, като генерален директор, Кошлуков ще трябва да овладява критичното финансово състояние, в което е изпаднала обществената телевизия.

ГЛ: По отношение на БНТ, която е във фалит и за което и господин Кошлуков е настоял пред СЕМ по време на своя отчет, сега се лансира като много добра тема, за да може той изведнъж да излезе като спасител на телевизията. Тези финансови проблеми се задълбочават с всеки следващ управленски мандат и не може да се каже, че се дължат точно на един определен директор. Затова смятам, че при сегашния финансов дефицит е по-добре да бъде избран доказан мениджър с опит, който да може да управлява медията като предприятие.

ВП: А може би тази ситуация е добре дошла за управляващите, които ще платят дълговете на БНТ – срещу цена, която можем да определим като превиване на гръбнака на медията?

ГЛ: Сговарянето с управляващите по време на конкурс, отправянето на искания към тях да се намесят в телевизията и да решат финансовите ѝ проблеми точно в момента е доста спорно поведение на кандидат за позицията. В такава ситуация е нормално да се изчака да завърши конкурсът, пък тогава да се водят разговори с управляващите, ако това е пътят, който ще избере бъдещият генерален директор на БНТ.

ВП: Днес беше публикуван докладът на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към Оксфордския университет. Според него БНР и БНТ са с най-висок резултат по показателя „доверие в информацията“. Има ли пряка корелация между това кой ръководи обществените медии, и доверието в тях, или то се дължи повече на инерция и на работата на журналистите в тези медии?

ГЛ: Няма съмнение, че ако се дължи на някого персонално, то е на журналистите. По-скоро кризите се свързват с ръководството на една медия, а позитивите – с тези, които продължават да работят, независимо от конюнктурите, които се сменят. И затова е много важно поведението на самите колеги вътре. Вие знаете, че в общественото радио, а отчасти и в телевизията, журналистите имат по-голямо основание да оказват съпротива и да бъдат коректив на своите шефове. В частната медия се приема, че собственикът (законът в това отношение не защитава работниците) може да налага своята воля. Докато в обществените медии все пак това не може да стане така директно, макар те да са нереформирани и на директорите да се дава особена власт, и то без разделение на властите вътре в медията. Както е добре известно, сега административните и програмните решения в обществените медии трябва да се вземат от едно и също лице.

ВП: Като човек, който 30 години е работил в БНР, мога да кажа, че упражняването на цензура там е трудно, макар винаги да е имало такива тежнения. Но Вие поставяте важен въпрос за частните медии, където собствениците правят опити да бъде наложена цензура върху неудобните гласове и те да бъдат отстранени от ефир – какъвто пример имаме сега с „Нова телевизия“. Ето, ръководството на телевизията прекрати договорите с журналистките Миролюба Бенатова и Генка Шикерова, а други способни продуценти и журналисти напускат. Тенденцията е очевидно обезпокоителна. Има ли начин според Вас да се реагира срещу такъв тип управленски произвол, какъвто демонстрират собствениците на една от двете големи частни телевизии в България?

ГЛ: Навремето заедно с професор Нели Огнянова успяхме да включим в закона един член, който да защитава работещите в БНР и БНТ, като им дава възможност публично да критикуват ръководството и това да не се смята за нелоялност към медията. И да не могат на това основание да те уволнят. Но това е валидно само за обществените медии и е свързано с много голяма енергия от страна на журналистите, за да могат да се съпротивяват срещу ръководствата, които ограничават професионалните им възможности или се опитват да налагат цензура. В частните медии това не се случва и в известен смисъл има нагласа на обществото, че който плаща, той поръчва музиката. Ето защо собствениците им в това отношение нямат реална пречка да правят каквото им се струва подходящо.

Традиционните медии все по-трудно се издържат сами. И когато влагаш капитал в тях, после искаш насреща някакъв реванш, който да е в сферата на твоя бизнес, в подкрепа на твоите корпоративни интереси и т.н., което, разбира се, деформира журналистическата картина. Това личи и от факта, че за десет години цената на „Нова телевизия“ падна тройно. Преди време тя беше продадена за 600 млн. евро, а сега – под 200 млн. Това показва, че в момента медиите не са реален бизнес. Медиите са все по-малко предприятия, които се издържат от потребителите на информация и съдържание, и все повече стават разменна монета в други игри.

ВП: Така е във фасадните демокрации…

ГЛ: Е, в реалните демокрации също в голяма степен медиите губят тази позиция, която са имали, включително и с независимостта си. Тенденцията е обща и неслучайно стигнахме до това „постистината“ да стане световен процес през 2016 г. Но би могло да има законови механизми за защита на журналистите от собствениците на медиите. И ако отнякъде може да дойде изход, той е в тази посока. Или пък това би могло да стане със силни синдикати, каквито в медиите отдавна няма. Така че практически журналистите в момента са оставени абсолютно на произвола на съдбата, или по-скоро на произвола на собственика.

ВП: Някак си липсва и вътрешна солидарност в гилдията ни, какъвто пример ни дадоха руските медии в подкрепа на арестувания журналист от сайта „Медуза“. Регионалните медии пък са напълно зависими от средствата, които получават от общинските бюджети и държавата. Това не е ли доста обезкуражаващо?

ГЛ: Първо, не бих искал да кажа, че всички медии в България са зависими по един и същи начин, дори разликите не са само между медиите, а между възможностите на отделни журналисти в една медия и на различни територии. В „Нова телевизия“ това беше чисто уволнение – да кажеш на едни разследващи журналисти, че ще бъдат фрийлансъри, защото естествено, че няма как да се прави разследваща журналистика, ако зад теб не стои медията и не те подкрепя. Но същевременно има журналисти и в тази телевизия, като водещите на сутрешния блок, които изпълняват достойно задълженията си.

Какво ще е бъдещето развитие – не ми се иска да правя прогнози, защото едва ли ще са много окуражаващи. Обаче пак казвам, че ситуацията е драматична в световен мащаб. В интернет в момента се разпространява безплатно същото съдържание, което традиционните медии трябва да продават, за да съществуват. Това е вече един невъзможен бизнес модел, а нов още не се е появил. Сега стоим в тази абсолютно разпаднала се ситуация и е много трудно да се намери точката, от която да се тръгне, за да се излезе от кризата.

Заглавна снимка: Bulgaria On Air

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евгений Кънев: „Трябва да ни свързва общата представа за бъдещето, не за миналото“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview/

Живеем в интересни времена. Политиката в Европа и в САЩ претърпява дълбоки промени. Множество държави оформят бъдещите си цели спрямо проблеми и въпроси, свързани с изкуствения интелект, монопола на технологичните гиганти, трансформацията на икономиката, заплахата от технологичното превъзходство на Китай, справянето с климатичните промени.

В България обаче времето сякаш е спряло. Бойко Борисов обикаля позанемарени български села, където се снима със своите избиратели. Все още се строи магистрала „Струма“, Делян Пеевски обещава евтин хляб, ДПС се бори със „зелени октоподи“, а обществото се страхува от норвежците, докато поредните независими журналисти са подложени на натиск.

Евгений Кънев

България може много повече, ала всяка следваща година е пропиляна възможност за конструктивна промяна и развитие. Това коства много в един все по-бързо развиващ се глобален свят. Държавата ни има все по-малка тежест както в Европа, в чиято периферия остава, така и в света. Защо реалността у нас изглежда по този начин? Кой печели от това? Възможно ли е страната ни да бъде част от глобалните промени, вместо тепърва да наваксва пропуснатото? По тези и други въпроси за настоящето и бъдещето разговаряме с доктора по икономика Евгений Кънев.


Йоанна Елми: Днес човечеството е изправено пред предизвикателства, които нямат прецедент в историята. Вие често говорите за възхода на изкуствения интелект, климатичните промени, нуждата от трансформация на икономиката, живота ни в един все по-глобален свят. В България обаче не си говорим за тези неща, те не са тема и повечето българи са далеч от тези проблеми. Според Вас защо е така?

Евгений Кънев: Допускам, че отговорът се крие в дейността на един човек, в това с какво се ангажира неговото мислене. Когато мнозинството от хората в България са затворени в някакви битови, социални кутийки и се опитват да решават казуса на оцеляване, допускам, че не им е до това да се мъчат да разбират големия свят. Ако вземем пирамидата на Маслоу, хората, които оцеляват ден за ден, дори не се интересуват от съседите си. Това е едно от обясненията.

Нашият Преход създаде едно от най-големите социални разслоения в Европа и според мен това се поддържа умишлено, тъй като е известно, че когато хората са заети със задоволяването на базовите си нужди, това е първо в интерес на онези, които могат лесно да ги управляват, и второ, няма условия за развитие на демократично общество. Науката доказва, че за да има устойчива демокрация, трябва да има устойчива средна класа. В България тя е в зародиш и е нестабилна. Когато има криза, голяма част от тази средна класа също започва борба за оцеляване.

Всичко това го казвам, тъй като е свързано с кръгозора и мисленето на човека. Едва когато има доходи, за да задоволява първичните си нужди, индивидът започва да осмисля процесите, от които е част. Това е моето обяснение защо толкова трудно в България прониква мисленето по отношение на глобалния свят, къде сме ние в него и най-вече защо възприемаме всичко като някаква екзистенциална заплаха от външния свят. Защото не можем да си го обясним. Когато има невежество, невежеството ражда страх, страхът ражда гняв, гневът – омраза.

ЙЕ: Как се излиза от този цикъл, за да посрещнем това, което се задава на световния хоризонт?

ЕК: Изключително трудно. Самата политическа класа е заинтересована да поддържа статуквото, защото е по-лесно управляемо. Дори да идват нови политици, те са принудени по някакъв начин да влязат в това русло, в мисленето, обувките и стилистиката на електората, за да получат гласове. И после трудно се променя този наратив. Аз не очаквам да стане скоро през политиката. По-скоро, както всяка промяна в България, това ще стане под силно влияние отвън.

Тук има няколко хипотези. Едната е по отношение на пръчката и моркова от Европейския съюз, в зависимост от развитието на самия ЕС. Например ако искаме да получаваме финансиране от еврофондовете, трябва да има върховенство на закона. Това е едната линия. Другата е геополитическата, където също има знаци в това отношение. Колкото по-важна става България в геополитически план за САЩ конкретно, толкова по-голям шанс има за промяна. Турция, която винаги е била ключов съюзник на Америка и на НАТО в региона, е доста несигурен партньор в днешни времена и това засилва значението на страни като България и Румъния, които са в съседство.

Всъщност Румъния е доста по-напред по отношение на американското влияние, защото има по-малка агентура на трета държава, която пречи на всичко това. Въпреки че сме от 15 години в НАТО, нямаме закупено нито едно западно оръжие и продължаваме да наливаме милиони в поддръжката на руските оръжия. Това може би ще се промени, ако преговорите за закупуването на американската ескадрила самолети продължат успешно.

Макар и тези процеси да звучат абстрактно, те задават дневния ред в България. Още повече че съществуващата власт в момента все повече се компрометира; тя не е устойчива, не може да продължи във времето. Това е знак на надежда, че може би ще има промяна в България в идващите години. А ако се промени политиката, това ще даде много възможности и за хората тук, и за тези, които са в чужбина, да се върнат. Разбира се, това е в контекста на позитивно развитие в глобален аспект, тъй като ние сме брънка от голямата верига събития, от битката на ценности в света. Нищо не е вечно, както историята показва.

ЙЕ: В своя реч от 1932 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт казва, че икономиката на страната се нуждае от дълбока трансформация, тъй като е уязвима към злоупотреби, и трябва да бъде променена така, че да работи в полза на обществото. В наши дни все по-често чуваме призиви за подобно реформиране на капитализма в западните държави с оглед на нарастващите неравенства и монополите, създали се през последните десетилетия. Има ли шанс България да бъде част от този нов капитализъм?

ЕК: Този цитат е в интересен исторически контекст, по времето на първата вълна на глобализацията – разширяването на вноса от други страни, заради което пък се закриват много работни места и се стига до големи конфликти. Когато има свободен капитализъм, което в определени исторически периоди е изключително важно за бързото развитие на индустрията, това води до много важни социални промени, но също и до концентрация на капитал. Тази първа вълна продължава и след Първата световна война, като в Европа именно тя е причината за войната. Следва разбиването на монополите в САЩ в началото на ХХ в., където благодарение на робуването на тезата за laissez-faire, за ненамеса на държавата, има банкова криза и фалират множество банки, а това води до Голямата депресия.

Мисленето, което присъства в речта, е, че държавата трябва да се намеси, когато капитализмът не работи. И всъщност това е теорията на Кейнс, приложена като икономическа политика. Резултатът е закон, който през 1936 г. забранява на инвестиционните банки да извършват търговски операции, тоест разделя много ясно търговските и инвестиционните банки. Този закон важи до 1999 г., когато при Клинтън се отменя забраната за търговско банкиране от инвестиционните банки и ето че седем години по-късно имаме нова катастрофа. Когато няма държавна регулация в определени насоки, казано е дори от Адам Смит, това води до саморазрушение на капитализма поради концентрация на капитал.

В момента ние сме свидетели на четвъртата вълна, която е донякъде и реакция на третата. Опит за връщане на работните места обратно в развитите страни от Азия, но тази вълна няма да успее заради технологиите. Вече има последваща вълна, различна от идеята на едно място да се произвежда, а на друго да се потребява, както беше досега. Вече е по-важно да си близо до клиента, който е не само в развитите страни, а навсякъде.

Това е най-голямото предизвикателство: новите технологии, които продължават да концентрират богатство в малко ръце и оставят много хора с ограничено или никакво препитание. Този процес унищожава средната класа в развитите страни, подкопава демокрацията и дава храна (точно както преди стотина години) на популистите и националистите. В това няма нищо ново.

По-трудно е да се каже какво може да се направи. Защото, от друга страна, технологиите са възможност за по-слабо развитите страни да догонят по-силните, както Китай вече демонстрира. Друг е въпросът дали страна като България може да го направи. Има такива тенденции. Например у нас често се подчертава изтичането на квалифицирани кадри към развитите страни, но пък ако не беше точно четвъртата вълна, където имаме глобализация на услугите, нямаше да задържим толкова хора в нашите аутсорсинг центрове, където привличаме и квалифицирани чужденци.

Все по-трудно ще бъде да даваме оценка на ставащото през държавно-националната рамка. Защото ако направим един по-задълбочен анализ, ще видим, че голяма част от брутния продукт на България се прави от чужди компании. Голяма част от технологиите са внос, те работят за развитите пазари и ако ги нямаше тях, нямаше да развиваме нищо. Трудно е да се каже, че ние само даваме, а нищо не получаваме.

Моето виждане е, че както исторически се е създала националната държава в резултат на еволюция – първо племена, след това етноси, след това по-големи регионални общности, – този процес по никакъв начин не спира, ЕС е чудесен пример за това. Друг е въпросът, че хората си мечтаят как нещата ще се връщат в националните граници. Благодарение на развитието на технологиите, икономиката, взаимовръзките и социума националната държава отмира. Все по-малко значение ще има, ако не друго. Технологиите създават възможности за нов тип общности. Те може да са виртуални, но често стават и реални. Това е шанс за България, която трябва да даде възможност на хората да се развиват, и тогава много емигранти ще се върнат в страната и тя ще бъде приятно място за живеене.

ЙЕ: Вотът в Европа също се раздели по новите линии на глобализацията – на спечелилите и загубилите от нейните процеси. Тези разделения не са в рамките на националната държава, а по-скоро в една нова икономическа реалност; именно затова имаме чувството, че едно и също се случва по цял свят. България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. Това подхранва точно този тип дискурс, който Вие споменахте – завръщане към славното минало, соцносталгия, популизъм, някакъв нов т.нар. консерватизъм, имащ много малко общо с идеите на традиционния консерватизъм. Как преодоляваме този проблем у нас? Как може загубилите от глобализацията да бъдат по-малко от спечелилите?

ЕК: Ако говорим за близкото бъдеще, тук вече има изградена нагласа, която е положена още при комунизма, и това не може да се промени. Невежеството, за което говорихме, се подхранва и експлоатира безмилостно. Податливо е на всякакви митове и легенди и се управлява чрез тях. Така се управляват и изборите, когато и медиите също са контролирани. Защото ти не можеш да пробиеш и да кажеш, че нещо не е истина, никой не ти дава такава възможност. Управляващите са като ветропоказател – гледат къде хората се възмущават. Никой дори не си прави труда да прояви държавническо мислене, да сложи рамки, в които нещо може или не може да се случва. Предпочитаме да скрием проблемите, да ги заметем под килима в името на някакви краткосрочни политически резултати. Алтернативните медии се опитват да коригират частично този проблем – сред по-образованите хора, тъй като тази информация липсва в казионните медии. Така че в краткосрочен план промяната е трудна.

В дългосрочен план – образованието. Няма как да се реши този проблем, ако хората нямат критично мислене. Ако не можеш да свързваш фактите и да правиш изводи от тях. Третият вариант е да има такива геополитически промени, че България да се напълни с мислещи хора, които имат други интереси и друго отношение към политическия процес. Затова е толкова важно да има по-силна Европа, по-силна Еврокомисия, по-силен Европарламент. Това е смисълът на демокрацията – има правила и ред, защото не може мнозинството да прави каквото си иска просто защото е мнозинство. Когато има правила, това е благословия за икономиката, защото дава хоризонт, възможност за планове, за развитие. Не може без перспектива да правиш икономика, когато се лашкаш между крайности и имаш нестабилно управление, което е ветропоказател и може да променя закони нонстоп.

ЙЕ: Като споменахме „крайности“ – има тенденция в България лявото и дясното да се превръщат в инструменти за изграждане на идентичност, в определящ фактор за това каква е личността. Същевременно както лявото ни, така и дясното имат различна политическа традиция от тази в западните държави. Не остаряват ли тези разделения в един глобален свят, в който проблемите ни вече са други?

ЕК: Абсолютно остарели са, но както при други примери, представящи връщане към миналото, същото е при дясното и лявото. Ако някой от самото начало на Прехода се е идентифицирал като десен и 30 години е живял с тази идея, той не може да проумее, че това са координати в една система, която в момента е застрашена и почти не съществува. И че е много по-важно да се възстановят принципите на системата и тогава да търсиш координати и съюзи. Спорил съм често с хора, които държат на номинални признаци, че нещо е „дясно“, а реално дясното у нас се разбира като съюз с олигархията, за да може да не е държавно, да е частно. И частното в действителност се подхранва от държавата, чрез кражба.

Дясното и лявото имат смисъл в политически системи, в които има върховенство на закона, има свободи, хората са информирани за това какво се случва с техния живот, могат да направят рационален избор… Тези неща се обезсмислят, когато ти си притиснат до стената, оцеляваш, пък някой ти говори за дясно и ляво. И отново опираме до проблема с мисленето – липсата на критично мислене, надграждането на причинно-следствени връзки, когато ги няма; всичко е емоция. Затова големият проблем на истинската десница в България е, че понеже тя произлиза от интелигентни хора, се опитва да обяснява рационално процесите и се чуди защо няма успех.

ЙЕ: Как виждате България след 50 години?

ЕК: Надявам се, че след 50 години това, което ще свързва българите помежду им, ще е общата им представа за бъдещето, не за миналото.

Заглавна снимка: Matthew T Rader

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Журналистът Атила Биро: „Румъния избра да бъде на страната на демокрацията“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/attila-biro-rumania-izbra-da-bude-na-stranata-na-demokratsiyata/

През последната седмица Румъния ври и кипи. Ливиу Драгня, сивият кардинал на румънската политика и лидер на управляващата Социалдемократическа партия, влезе в затвора след кратко преследване с коли из Букурещ. Междувременно в референдум румънците забраниха на властимащите да се разпореждат със закона с користни цели. Референдумът бе организиран по инициатива на президента Клаус Йоханис и на въпросите „Подкрепяте ли забраната на амнистия и помилване в случаи, свързани с корупция?“ и „Подкрепяте ли забраната на приемане на извънредни постановления от страна на правителството в областта на престъпления, наказания и съдебна организация и (подкрепяте ли) удължаването на срока, в който те могат да бъдат обжалвани пред Конституционния съд?“ над 80% от румънците отговориха с „да“.

Освен това социалдемократите претърпяха огромна загуба на европейските избори. Националната либерална партия взе първото място, докато партията на Драгня събра под 23% от вота, или наполовина в сравнение с победата на парламентарните избори през 2016 г. Хиляди румънци празнуваха присъдата от три години и половина затвор за корупция на Ливиу Драгня, който е бил осъждан и преди – за измама по време на референдума през 2012 г. Именно предишната му присъда бе причината Драгня да остане лидер в сянка – де факто, но не и де юре начело на държавата. Опитите да бъде променено законодателството за амнистия и помилване в случаи, свързани с корупция, имаха за цел именно реабилитирането на Драгня и възможността му да заеме открито ролята си в политическия живот на страната.

Протест срещу корупцията, Букурещ, 2017 г.

„Не легализирайте кражбата!“ Протест срещу корупцията, Букурещ, 2017 г. © Mihai Petre

За ситуацията в Румъния разговаряме с разследващия журналист Атила Биро от румънската независима медия RISE Project, която е част от международния Проект за разследване на корупцията и организираната престъпност (OCCRP).

Относно референдума, отстрани може би изглежда сложно, но всъщност това е ключов момент – кулминацията на поредица от събития, разиграли се през последните две години. Смятам, че затова новините от Румъния са толкова вълнуващи.

През последните две години социалдемократите имат голямо мнозинство в парламента и политиците грубо нарушаваха върховенството на закона. Приеха се поправки, които променят Наказателния кодекс в полза на корумпираните. Опитаха се да прокарат по-леки присъди за корупция, да поставят прокурорите под политически контрол, въобще правеха всичко възможно, така че ако един политик краде, да не може да бъде осъден и пратен в затвора. Също така управляващото мнозинство, което се състои от социалдемократите и Алианса на либералите и демократите, има много малка легитимност. Защото по време на изборите през 2016 г. избирателната активност беше изключително ниска, тоест една много малка част от румънците всъщност подкрепя подобен тип политика.

На изборите през декември 2016 г. гласуваха едва 39,44% от румънците. По-малко от два месеца по-късно в Румъния се проведоха най-масовите протести от 1989 г. насам, след като депутатите обявиха противоречиви промени в Наказателния кодекс, от които биха се облагодетелствали именно корумпираните политици. Масовите протести дадоха на управляващите идеята да прокарат законодателни промени чрез извънредни постановления. През май т.г. Европейската комисия заплаши Румъния с процедура по чл. 7 от договора за ЕС. В писмо от 10 май заместник-председателят на ЕК Франс Тимерманс заяви, че „извънредните постановления, използвани в ситуации, в които е трудно да се говори за извънредност […] и непредвидимостта на законодателния процес в Румъния създават рискове за върховенството на правото.“

Именно затова в неделя видяхме толкова висока активност за европейските избори [51% – б.р.] и за референдума [около 41% при праг 30% – б.р.]. Румънците заявихме, че сме проевропейци, че ценим върховенството на закона в страната си. Политиците се опитваха да си подсигурят положение на безнаказаност, но гражданите казахме „не“! Ако крадеш, ако си корумпиран – отиваш в затвора. Това обобщава тези избори в Румъния.

Това обаче не означава край на борбата. Пред нас имаше два избора. Единият беше на автократичния, почти диктаторски режим, но ние избрахме да бъдем на страната на демокрацията. Сега политиците и парламентът трябва да се върнат назад и да поправят нанесената през последните две години вреда. Защото институциите, които са част от демократичната система, бяха сринати. Част от тях са напълно обсебени от корупцията, някои дори не функционират. Например в неделя отразявах изборите в няколко общини в Румъния… След десет години [финансиране по] европейски фондове имаме села, в които няма вода, няма пътища – в които, общо взето, няма нищо. Това ще се промени, но изисква много, много време и много усилия.

Гласуването не протече безпроблемно. Румънските власти се оказаха неподготвени за многото желаещи да гласуват както у дома, така и в чужбина. Подобно на българските власти, румънските също гледат на диаспората с лошо око, особено имайки предвид факта, че последните гласуват предимно за опозицията.

Това е пример за нефункционираща държава. Правото на глас е едно от най-важните конституционни права, един от елементите на демокрацията. Имаше хора в Румъния и извън страната, които не успяха да гласуват. Аз лично в неделя видях стотици души пред избирателните секции. В 21 ч. гласуването беше спряно и хората не можаха да гласуват. Подобни неща се случват, когато на власт е диктаторски режим. Защото ако това беше правителство, което иска да се погрижи за гражданите, щеше да каже: удължаваме изборния процес, позволяваме на всички да гласуват, докато и последният не упражни правото си на глас. Случилото се е недемократично и е индикатор за това как правителството си върши работата. А то си свърши работата зле.

Министърът на външните работи Теодор Мелешкану оправда хаоса пред избирателните секции с това, че прекалено много румънци са пожелали да гласуват. Макар че президентът Клаус Йоханис призова правителството и Централната избирателна комисия да удължат изборния ден до 23 ч., така че всички да имат възможност да гласуват, властите отказаха. Румънската медия Recorder събра видеа на чакащите да пуснат своята бюлетина по цял свят, като в един от клиповете полицай пред избирателната секция потвърждава, че заповедта за прекратяване на изборния ден идва от Букурещ.

Институционалните проблеми стигат и до медиите. Според „Репортери без граници“ румънските медии „бавно са превърнати в инструменти за политическа пропаганда. Коалицията на власт заменя част от ръководството на националната телевизия и я прави зависима от финансиране от държавния бюджет. Съветът за електронни медии не върши своята работа на регулатор“. Биро коментира ситуацията, която болезнено напомня на случващото се в България:

Основното е, че румънските традиционни медии са пленени от различни корумпирани лица и организации с различни интереси. Имаме обществена телевизия, която е под политически контрол. Трябва да съм честен обаче – ние сме много по-добре, отколкото колегите в Русия или Азербайджан. Имаше няколко инцидента, но не сме стигнали до нивото на други държави, в които заради това, че си вършиш работата, те пращат в затвора на секундата. Имаме няколко независими медии, макар да не са много. Това, което управляващите могат да направят оттук нататък, е да се въздържат от контрол над медиите, новинарските източници, телевизиите. Да оставят традиционните медии да се развиват. В противен случай ще имаме просто пропаганда.

RISE Project, част от която е и Биро, не e изключение от правилото държавата да подлага медиите на натиск. След като журналистите откриват куфар, пълен с компрометиращи документи, които засягат и Ливиу Драгня, властите обявяват, че ако медията не разкрие източниците си, ще бъде глобена с 20 милиона евро според европейското законодателство за защита на личните данни. Използването на регламента срещу журналистите би било злоупотреба със законодателството, разяснява говорителят на Европейската комисия Маргаритис Схинас след запитване от Комитета за защита на журналистите.

По случая нямаше развитие, не ни глобиха с 20 милиона евро. Но нещата не са приключили, така че в момента сме в застой. Това беше безсмислено от страна на властите, защото, както със сигурност знаете от други случаи, включително в България, GDPR всъщност не може да попречи на журналистите да публикуват информация, която е от обществено значение. Но това са неща, които се случват. Случват се и в България, случват се и във Франция – когато се бориш с важни хора с власт, те ще реагират. Затова трябва да има институции, които да те защитават от злоупотреби. Това е най-важното. Защото когато държавата се управлява от автократи и диктатори, със сигурност няма как да бъдеш защитен.

Макар Ливиу Драгня да слиза от румънската политическа сцена за известно време, той е само едно зъбчато колело в огромния механизъм. Част от румънците все още подкрепят социалдемократите и смятат, че арестът на Драгня е политически мотивиран.

От друга страна, на румънския политически пейзаж изгряват нови звезди. Коалицията „Алианс 2020 ССР-ПЛЮС“, която се състои от Съюза за спасение на Румъния и Партията на свободата, единството и солидарността, спечели близо 22% от вота. Дясноцентристкото обединение събира в себе си както граждани, които нямат политическа кариера, така и бивши политици. Движението е проевропейско, икономически и социално либерално, технократично и обявяващо се открито против корупцията. Не бива да забравяме и Лаура Кьовеши, която е фаворит за европейски главен прокурор. Най-интересното тепърва предстои.

Антиправителствени протести в Румъния, 10 август 2018 г.

Антиправителствени протести в Румъния, 10 август 2018 г.
© Val Vesa

Атила Биро казва, че самият той не е политически анализатор и не би спекулирал. Все пак го питам има ли у него надежда за бъдещето на Румъния след последната седмица.

Подхождам с умереност, но сега поне можем да работим и да градим една по-добра страна. Досега беше борбата за независимост от този режим. Сега – да, в лоша форма сме, но ако аз върша работата си добре, адвокатът върши работата си добре, лекарят си върши своята и политиците направят същото, след някакво време ще имаме по-ефективна държава. Има повече надежда от преди. Поне имаме шанс за напредък.

Заглавна снимка: Протести в Букурещ през януари, 2019 г. © Liviu Florin Albei

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За децата и книгите

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/za-knigite-i-detsata/

В момента тече Пролетният панаир на книгата. Ако мога да бъда откровена, това е най-любимата ми част от годината. Но не заради намалените книги или заради шансовете да се срещнем с различни писатели. А заради хлапетата, които тичат към щанда на детското издателство, в което работя, и викат: „Мамо, моля те, искам книжка!“ Това винаги ме изпълва с една особена надежда.

На фона на панаира и на днешния Ден на детето няма как да не се замисля за ролята на приказните книжки в развитието малчуганите.

За да стигнем до отговора на този въпрос, първо следва да се запитаме какво е приказката. Най-цялостно с тази тема се занимава руският литературен изследовател Владимир Проп в своята монография „Морфология на приказката“. Сравнявайки множество сказания, той установява повтарящи се елементи (31 функции). Разбира се, отделните приказки представляват различна комбинация от тези функции и именно това ги отличава една от друга. Но по своята същност древните легенди, класическите приказки на Андерсен и Братя Грим, та дори и съвременните приключения като тези на Хари Потър имат един общ скелет. Причината за това е, че вълшебната приказка се обляга на древния ритуал на инициацията, чиито корени можем да открием още в земите на Междуречието. А инициацията бележи началото на нов етап в живота, най-често превръщането на детето във възрастен.

Всичко това идва да покаже, че в исторически план приказките са имали строго определена функция – да подготвят децата за порастването им, да ги научат какво е добро и зло. Но за да получим цялостен отговор на въпроса за значението на приказките в детското развитие, следва да напуснем полето на теоретичната литература и да се обърнем към психологията. С общо становище по темата за „Тоест“ излязоха детските психолози Мариела Михайлова-Стефанова и Людмил Стефанов:

Можем да оприличим приказките с плаването в дълбоки води. Когато сме деца, се спускаме главоломно през бързеите на живота. Детството е тази вълшебна, но и страшна страна, където нещата ни се случват за първи път: за първи път сме видели слон, за първи път ни е гонило куче, за първи път някой ни е целунал в детската градина и сме се почувствали засрамени, за първи път сме изстрадали раздялата с мама или сме се плискали щастливи в морето… Нещата, които за възрастните са банални или предизвикват смях, отекват дълбоко в детската душа. И вечер, когато детето си легне, а също и денем, когато някой е свободен да му разказва приказки, душата му се пренася в дълбоките и спокойни води на колективното несъзнавано, където преживяното може да се преработи и да намери правилното си място в психичното пространство.

Затова децата искат да им се разказва една и съща приказка по много пъти. Защото тази приказка по един понякога недоловим за възрастните начин докосва точно това кътче от душата на детето, което е било развълнувано или наранено. Нуждата приказката да бъде повтаряна отново и отново изчезва едва тогава, когато раничката заздравее.

Когато детето започне само̀ да чете книги, то открива историята, която има нужда да съпреживее. В света на книгите често децата се идентифицират с героите, на които искат да подражават в реалността. Насаме с любимата книга, детето чувства сигурност, подкрепа и свързаност. И то свързаност без рисковете и заплахите, които то вижда в реалните човешки отношения. Така книгата се превръща в оазис, където детската душа събира сила, смелост и енергия да експериментира нови поведения и взаимоотношения в живота.

И за да продължим темата, редно е да се върнем към източника на приказките, а именно детските писатели. Петя Кокудева коментира:

Аз съм голям почитател на т.нар. „емоционална грануларност“, с която се обяснява и защо децата имат насъщна нужда тъкмо от четенето и от думите. Идеята е, че колкото повече словесни нюанси имате като запас, толкова по-способни сте да разбирате себе си, да идентифицирате и назовавате чувства и състояния, а същевременно да ги забелязвате у другите.

Ще ви дам пример: масово хората днес, в състояние на някаква радост, използват думата „щастлив“. Само че зад тази радост могат да стоят твърде много различни нюанси: под „щастлив“ може да разбираме „въодушевен“, „в настроение“, „бодър“, „блажен“, „триумфиращ“, „усмихнат“ и доста други. Никоя от тези думи не е еквивалент на другите. И ако мислите за себе си като просто за „щастлив“, на практика давате много оскъдна информация, ограбвате се сам от това да вникнете по-ясно в състоянието си, да го предадете на другите по-конкретно. В резултат на това вие нямате и капацитета да изживеете по-пълно начина, по който се усещате.

Където няма нюанси, където няма детайли, разграничения, пластове, там няма и цялост, няма широта и дълбочина. Затова са нужни книгите на децата – за да ги снабдят още от малки с повече думи-фасетки, с многообразие от лупички, през които да се видят. Защото, съгласете се, увлекателни истории могат да разказват и киното, и картините, и географията, и съседката, в етика и естетика могат да възпитават много други изкуства и полета, но широтата от възможности да се изразите по пълноценен и въздействащ начин – тя идва главно от книгите. Ние работим с езика. Казвам го насред време, в което всичко е или „уникално“, или „специално“ – сякаш не са останали други думи на света.

Неминуемо разговорът ни се насочи и към нейното творчество. За вдъхновението си тя споделя:

Най-често и най-силно още от малка ме вълнува един въпрос: има толкова тъжнотия, тегоба, горчивина в живота и на децата, и на възрастните, не може ли от тази тъжнотия да се направи нещо? Както от парещата коприва се прави вкусна супа; както от острите борови връхчета се прави сладък петмез… Добрите книги това могат – да използват човешката мъка за градиво, да превръщат горчивото в красиво, тъжното в смешно. Да не би животът на Пипи да е сам по себе си много весел? Или на Ийори? Да оставим най-сетне тази инфантилна заблуда, че животът на децата е безгрижен. Не е. Много от възрастните, които ви се усмихват днес наоколо, са ветерани от войната на детството. Бивши деца, преживели смърт, развод, домашно насилие, пренебрегване, бедност… Честно казано, аз пиша за тях – за тези деца и за тези възрастни. (Както казва Джонатан Франзен, „нещастията те правят читател“.)

Детските книги могат неусетно, почти тайно, а така всъщност много естествено и органично, да вградят в представите на детето усещането, че е възможна трансформация. Че тежките метали на отчаянието могат да се претопят и да послужат за изграждане на красива, здрава конструкция. И това не е наивен оптимизъм – наистина се случва! Човек не подозира, че понякога, на дъното на бездната, някой си е забравил батута.

А на въпроса за избора именно на детската аудитория Петя Кокудева отговаря:

Щеше да е хубаво да ви кажа, че имам мисия, кауза, че заниманията с деца имат най-голям смисъл. Само че няма да е истина. Към нещата, които истински обичам, не се насочвам така, стратегически, ами съм движена от необозрими и неразбираеми вътрешни сили. Те са много по-могъщи от всеки съзнателен избор. Нима ако обичаш силно някого, можеш да представиш списък с тиренца защо точно го обичаш? Големите любови, тъкмо защото са много големи, са сложни, противоречиви и необясними. И това е прекрасно.

Така, драги читатели, можем да обобщим, че детските книжки ни помагат да се справяме с трудните моменти в живота и ни учат да бъдем по-добри. На каквато и възраст да сте, каня ви да си припомните любимата приказка. Честит Ден на детето!

Заглавна снимка: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Върви народе… ала накъде водиш езика ни?

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/vurvi-narode-vuzrodeni/

24 май е кажи-речи последният от върволицата празници, струпани в първата половина на годината, които пробуждат от зимния сън на нехайство и апатия патриотичния ти дух. Той, от своя страна, те отпраща във Facebook, където пишеш нещо от рода на „Честит празник на БЪЛГАРСКАТА азбука, българи!!!“ и съвестта ти е чиста утре пак да плюеш по „taq darjava“. 24 май неминуемо се превръща и в спор на тема „Чия е кирилицата“ (нищо че на този ден честваме създаването на глаголицата).

Как ли би реагирал на този съвременен начин на отбелязване на празника Найден Геров? Именно по негова инициатива на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив за първи път се организира Ден на светите братя Кирил и Методий. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар си остава на 11 май.

Следва да се отбележи, че Найден Геров има съвсем ясна цел, когато обръща внимание на делото на светите братя – споменът за техните библейски преводи и за ролята на създадената от тях писменост в проникването на Христовата вяра по българските земи е ключов в борбата за българска църковна независимост. Излиза, че „нашето А, Б“ ни е спасявало не веднъж от чужда влияние. Дали и днес не се нуждаем от помощта му?

Губим ли езика си под натиска на чуждиците – това е първият въпрос, за който потърсих коментар от проф. д-р Елка Мирчева от Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, БАН:

Преди всичко да припомним, че не всички чужди думи са чуждици. Чуждите думи се делят на заемки и чуждици. Във всеки език има заемки. Навлизането им е обусловено от общуването в контактни междуезикови зони, както и от икономическите и културните взаимоотношения между народите.

В българския език има много думи, които днес никой не осъзнава като заемки. Ще посоча например глагола „катеря се“, както и производната от него дума „катерица“. Със сигурност твърде малко са носителите на нашия език, които знаят, че тези думи са от тракийски произход. А мислите ли, че „скамейка“ е българска дума? В основата си тя е латинска. Заета е в гръцкия език, откъдето прониква в множество български диалекти, в които срещаме „скамен“, „скамия“, „скаманче“ и т.н.. „Скамейка“ в книжовния ни език е заета обаче от руски. А нима възприемаме като чуждици „чадър“ или „палачинка“?

В езика ни винаги са навлизали чужди думи. Според изследователите всяка година техният брой се увеличава с от 200 до 500. Разбира се, една от водещите причини е извънредно динамичното развитие на технологиите. Появява се нужда от назоваване на непознати до този момент изобретения и нововъведения. Те няма как да не вървят ръка за ръка с наименованието, което им е било дадено. С какво например да заменим „банкомат“, „файл“, „акаунт“, „айпод“?

Веднъж навлезли в българския език, голяма част от чуждите думи стесняват, специализират значението си. Така например „гешефт“ в немски език е търговска операция, но в нашия език се използва в смисъл на нечестна, непочтена сделка; спекула. Други, отдавна придобили гражданственост думи имат напълно точно съответствие в българския език и би следвало да бъдат избягвани – такива са например „ситуация“, чието значение напълно покрива това на „положение“. Подобни са случаите с „резон“ и „право“ или с „корекция“ и „поправка“. Посочените думи, както навлезлите в последно време „юзър“ (потребител), „съпорт“ (подкрепа, подпомагане), „лайк“, „лайквам“ (харесване, харесвам), може да причислим към ненужните чуждици, които е добре да избягваме.

Езикът, в това число българският език, трудно може да позволи да бъде замърсен. Той има вътрешни свои механизми за развитие и защита. Само по себе си използването на чужди думи не е страшно. Страшното е, че не познаваме и не използваме така, както подобава, родния си език. Защото колкото по-богати сме езиково, толкова по-добре ще можем да се изразяваме. В това число и с помощта на чуждиците.

Споменаването на опасността от непознаването на езика, на която проф. Мирчева обръща внимание, неминуемо доведе до поредица от нови въпроси. „Върви, народе, върви…“, ала накъде си тръгнал? И какво правиш с езика си – с това наследство, с което така силно се гордееш? Дали под чужди влияния ще го загубиш, или сам ще го осакатиш до такава степен, че Вазовите „звуци сладки“ да бъдат вече само бледен спомен? Всичко това ме подсети, че напоследък сред обществото се носи слухът за надвиснали над езика ни спорни промени – отпадане на пълен член, бройна форма и др. Застрашен ли е българският език от опростяване в името на нормирането на неграмотността? Проф. Мирчева категорично отрече:

Бих определила такава информация като фалшива новина. В съвременния български книжовен език нормирането се осъществява чрез правописните и тълковните речници. Честта да извършва промени в нормата е поверена на Института за български език към Българската академия на науките. Екип от утвърдени специалисти непрекъснато следи за нагласите на обществото, както и за динамиката в неизбежните за един език изменения. Езикът е жив организъм, който се развива по свои закони. Необходимостта от установяване на единни правила неизбежно води до една от присъщите черти на книжовните езици – тяхната консервативност. В тази консервативност е заложена самата природа на нормата.

Без съмнение, българският език се развива. Сегашните ученици четат съчиненията на класиците на българската литература с речник. При лексиката промяната по правило е най-бърза и най-видима. Промени има и в граматиката. Има опити за правене на прогнози как ще изглежда бъдещето на българския език от историческо гледище, тоест какви насоки за по-нататъшно развитие предполагат промените, осъществени през вековете история на книжовния български език.

Правилото за използване на пълен и кратък член за м.р., ед.ч. обаче не принадлежи към онези закономерни явления в езика ни. Добре известно е, че то е изкуствено и е наложено от разбиранията и с авторитета на Неофит Рилски в неговата „Българска граматика“. Можем да кажем, че това е едно от малкото непроизтичащи от реални езикови факти правила. Така или иначе, това е норма, предложена преди 184 г. Мога да кажа, че по отношение на тази норма езиковедите българисти застъпват две взаимно изключващи се мнения. Има и застъпници, и противници на това правило, а сред образованите слоеве на обществото се чуват гласове, че премахването му ще въведе в ранг на норма неграмотността. Не бих могла да се ангажирам дали и кога такава промяна би могла да бъде осъществена.

Като историк на езика аз приемам промените с по-голямо спокойствие, защото съм убедена, че те са неизбежни. Така например съм убедена, че колкото и да не ми харесва лично на мен, настъпва екавизмът; че колкото и лично мен да ме дразни използването на окончание -ме за 1 л., мн.ч. при глаголите от I и II спрежение (кажеме, видиме), опростяването и генерализирането на -ме и за трите спрежения е неизбежно. Нормата винаги следва реално извършените промени. В налагането ѝ няма насилие, но въвеждането ѝ изисква тя да бъде спазвана.

Този процес, разбира се, съвсем не е нов и е нещо, което е установил още римският поет от Златния век на римската литература Хораций: „Както листата се изменят заедно с годините, а старите отлитат, така са и думите в езика. Те, като остареят, загиват, а новите, отново родени, ще разцъфнат и укрепнат.“ Ако нормата следва практиката и промените са неизбежни, това неминуемо обаче повдига и следващия ми въпрос: все по-рядко в общественото пространство чуваме книжовния език – това притеснителен знак ли е?

Явно имате предвид нароилите се разнообразни медии, публичните изяви на извънредно широк кръг от хора, които допреди няколко десетилетия не биха били поканени да се изявят пред широка аудитория, както и, разбира се, социалните мрежи. В този смисъл бих казала, че не само не чуваме, но и не четем текстове на издържан книжовен език.

Овладяването на книжовния език иска усилие. Доброто му познаване далеч не се предполага от това, че сте родени носители на българския език. Езикът представлява богатство, но това богатство всеки сам трябва да открие. Ние няма как да познаваме в пълнота езика си (имам предвид всичките му стилове, диалекти, да владеем езика, на който са написани например книгите от периода на Възраждането насам, да не говорим за по-древните епохи от неговото развитие). И за да можем да се доближим в по-голяма степен до словното му богатство, трябва да четем, трябва да се стремим да пишем колкото може повече.

Казвам това най-вече за учащите се, за които (по мое мнение) широкото навлизане на тестовата система на оценяване намали драстично опитите да формират собствено писано слово, да се научат да записват мислите и разсъжденията си. Намирам това за тревожно и смятам, че бедният речник, който използва немалка част от българите, се дължи не на обедняването на езика ни, а на не особено високата езикова култура на носителите на българския език. Ако има нещо притеснително, то това не е българският език, а носителите му.“

Колкото и притеснителни да са фактите, които изтъква проф. Мирчева, в този разговор бихме могли да намерим и частица светлина, идваща от огъня на надеждата. Защото бъдещето на езика ни е в нашите ръце, а не в тези на учените от БАН, нито пък в тези на потребителите на социалните мрежи.

„Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език. И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език“, казва проф. Александър Балабанов в списанието за стопанство и култура „Българска земя“, 1931–1932 г.

А аз мога да добавя само: грабвайте книгите, да запазим езика си!

Заглавна снимка: JLCA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За общоприети факти няма друго мнение. Д-р Валери Велев за зачестилите случаи на морбили

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dr-valeri-velev-za-morbili/

Годината е 1721-ва. В Бостън, Масачузетс, върлува епидемия от дребна шарка. Тя ще остане в историята като една от най-смъртоносните през XVIII в., но и като мотивация за първата мащабна кампания за превантивна ваксинация в историята на британските колонии, днес САЩ. Един от основните участници в процеса е бостънският пастор Котън Мадър. Живият му интерес към медицината го превръща в един от най-гласовитите активисти в полза на превантивната ваксинация. Затова и получава „щедър“ подарък – един ден през прозореца му е хвърлена малка самоделна бомба, която, за щастие, не избухва, и писмо с думите: „Котън Мадър, кучи сине, проклет да си! Ето ти една ваксина от мен – малко шарка за теб!“ Въпреки това след 1721 г. случаите на дребна шарка и смъртност вследствие на заболяването намаляват прогресивно.

Регистрираните случаи на морбили в Европа от януари до август 2018 г. © Инфографика: Statista

Пренасяме се в 2019 г. Световната здравна организация (СЗО) съобщава, че случаите на морбили продължават да нарастват в световен мащаб, като за последните три години се наблюдава възходяща тенденция в заболеваемостта. Морбили е една от най-заразните болести в света, като през 2017 г. заболяването е причинило 110 000 смъртни случая.

Най-сериозният фактор за нарастването на случаите на морбили е липсата на ваксинация, най-често в бедни държави. Медицинската инфраструктура в множество страни не е достатъчно добра, за да осигури нужното ниво на ваксинация. В развитите държави пък т.нар. антиваксъри и дезинформацията относно ваксините водят до все повече неваксинирани, а бумът в използването на въздушен транспорт за придвижване помага за разпространението на заразния вирус по цял свят, сочат от СЗО и Statista. През 2014 г. например пътуващ мисионер, член на религиозната група на амишите, посещава Филипините и пренася вируса в общност, в която ваксинираните са сравнително малко.

В България на 22 април със заповед на министъра на здравеопазването бе сформиран Национален координационен съвет за контрол на морбили, чиято цел е да координира ограничаването на разпространението на заболяването. До сряда бяха съобщени близо 500 случая на морбили в 11 области в страната.

В своя блог Боян Юруков проследи пътя на заболеваемостта от морбили. Той подчертава, че „е трудно да се сравняват взривове на дори една и съща болест в една и съща държава. Регионите са различни, динамиката на населението често се различава, времето от годината, миграцията, та дори политическата и международната обстановка влияят“. Ала положението все пак е сериозно. Освен антиваксърите, Юруков също подчертава множество проблеми в проследяването на имунизациите, доверието в лекарите и здравните грижи, която получават най-бедните.

Д-р Валери ВелевЗа причините за морбили, опасността и превенцията разговаряхме с Д-р Валери Велев, завършил медицина и докторантура по инфекциозни болести в Медицински университет – София. Д-р Велев има специализации по медицинска биология и медицинска паразитология, а понастоящем работи като лекар в Детската инфекциозна клиника на СБАЛИПБ „Проф. Ив. Киров“ и е главен асистент в Катедрата по инфекциозни болести и паразитология на МУ – София.


Йоанна Елми: Д-р Велев, какво е морбили, какви са симптомите, кой е застрашен и защо обществото трябва да обърне сериозно внимание на това заболяване?

Д-р Валери Велев: Морбили е едно от най-заразните вирусни заболявания, познати на човечеството. Ако 100 неваксинирани или непреболедували души се срещнат с болен дори само за минути, 95 от тях ще се разболеят. Тоест застрашени са всички неимунизирани.

Другият проблем е, че морбили е една от т.нар. шарки с най-чести и най-големи усложнения. По време на острата фаза голяма част от болните развиват тежки пневмонии, понякога с дихателна недостатъчност, или пък чревни усложнения. При децата под една година са възможни поражения на очите.

Най-драматично е развитието на менингоенцефалити – те водят или до инвалидизиране, или до смърт. В много редки случаи вирусът „мутира“, „скрива се“ в нервните ганглии и около 8–10 години след преболедуване от морбили се развива т.нар. подостър склерозиращ паненцефалит. Това усложнение е нелечимо и бавно прогресира до деменция, кома и смърт.

По отношение на симптомите морбили не се диагностицира лесно от неспециалисти, особено в началото. В първия стадий (2–3 дни) болният е с температура, кашлица, хрема, зачервено гърло – класически симптоми на банална вирусна инфекция. Точно в този период родителите водят децата си по различни ДКЦ-та, болници, спешни отделения и правят контакти с други деца, заразявайки и тях. През втория стадий общото състояние се влошава още повече, но започва появата на обрив по лицето, който постепенно слиза надолу. Очите се зачервяват. Тук всеки лекар би следвало да може да се ориентира за диагнозата и болният да се изолира.

ЙЕ: Министерството на здравеопазването сформира Национален координационен съвет за контрол на морбили, който трябва да ограничи разпространението на заболяването в България. На първо време – има ли опасност от епидемия според вас?

ВВ: Да, мащабите са сериозни. Ситуацията е много по-тревожна от тази, която очаквахме. В момента най-драматично е положението в София-град. София-област и Благоевград по-скоро се успокояват. Категорично опасност от епидемия има. На този етап не можем да прогнозираме как ще продължи процесът.

ЙЕ: Разполага ли държавата с достатъчно адекватни механизми за справяне с подобна епидемия?

ВВ: Съжалявам, че ще го кажа, но не. По мое лично мнение държавата не разполага с мерки да се бори адекватно. Особено тревожно е положението с инфекциозните отделения. На много места в страната те са закрити поради липса на кадри и пари. Буквално липсва достатъчно леглова база за лечение и изолация, както и специалисти по инфекциозни болести.

Драматична е ситуацията при децата с животозастрашаващи усложнения – дихателна недостатъчност или менингоенцефалити, нуждаещи се от реанимационни грижи и апаратна вентилация. Такива деца няма къде да се лекуват адекватно – нито в провинцията, нито в София. Няма болница, която да им предложи лечение от начало до край, с инфекционисти, работещи детски профил, детски реаниматори, детски невролози и интензивен сектор за изолация. Референтната лаборатория не разполага с достатъчно консумативи за изследвания, защото от години Националният център по заразни и паразитни болести е недофинансиран.

Страните с най-много регистрирани случаи на морбили за 2018 и 2019 г. © Инфографика: Statista

ЙЕ: СЗО сочи, че случаите на морбили са нараснали с 300% в световен план, наблюдаваме продължаваща възходяща тенденция. Изтъкваните причини са различни – от липса на ваксини поради бедност и лоша инфраструктура до т.нар. антиваксърски движения в развитите държави. Какво е Вашето мнение и Вашите наблюдения като специалист?

ВВ: Мога да говоря за това, което виждам у нас. Ваксини има, категорично. Те са безплатни, при личния лекар, и всеки има достъп до тях. Мястото на антиваксърите в конкретния случай изглежда преувеличено. Да, огромният брой заболели са неимунизирани, главно от ромския етнос, но сред тях няма осъзната антиваксинална резистентност. Явно, поне у нас, антиваксърските движения са представени от малко на брой хора, но поради тяхната кресливост изглеждат много. Всички, които следим техните изяви, забелязваме, че най-шумните между тях всъщност нямат деца, така че проблемът се корени другаде.

Липсват санкции за родителите, които не водят децата си на ваксинация, както и за личните лекари, които също ги „мързи“ да търсят активно тези свои пациенти и да съобщават за тях.

ЙЕ: Какво би могло да се подобри на институционално ниво, за да бъде по-ефективна борбата със заболяването? А на индивидуално ниво, при всеки един лекар?

ВВ: На институционално трябва да има реални санкции. Тежки глоби, съд. Учебните заведения – детски градини, училища и университети, трябва да се научат да действат по маниера на САЩ. Там тези институции се грижат сами за своите възпитаници и не вярват на „бележки“. Всеки, който кандидатства в елитно и държащо на реномето си училище, дава кръв, за да се провери ваксиналният му статус. Ако липсват антитела срещу конкретен антиген – ваксинира се.

На индивидуално ниво всеки личен лекар, при когото се установи повишена заболяемост от ваксинопредотвратимо заболяване, трябва щателно да бъде проверяван. Ако пък се докаже издаването на бележка за ваксиниране, без такова да е извършено, има юридически стъпки, които се предприемат в случай на документна измама.

ЙЕ: А как можем да поощрим ваксинацията, включително и да се борим с дезинформацията според Вас?

ВВ: Винаги съм казвал, че това трябва да става още в училище. В часовете по биология гимназистите трябва да учат подобни практически, житейски неща, за сметка на сложни биохимични реакции и ботаника.

Когато медиите обсъждат ваксините, трябва да спрат да търсят „и другото мнение“. За общоприети факти няма друго мнение. За медиите обаче съм скептичен. Там жълтото, шарлатаните и хомеопатите винаги ще бъдат по-рейтингови и по-канени от адекватните лекари и учени.

Допълнителна информация

В България съгласно актуалния имунизационен календар се провеждат задължителни профилактични имунизации и реимунизации на определена навършена възраст. Повече информация може да получите на официалната страница на Министерството на здравеопазването.

За жалби и консултации във връзка с оказване на медицинска помощ на всякакво ниво може да се обърнете към Българската асоциация за закрила на пациентите. Подробно описание на случая може да изпратите на [email protected], [email protected] или директно на адрес: гр. София, ул. „Бряст“ №7. От организацията обещават отговор до 24 часа.

В София отварят четири кабинета за безплатна ваксинация в Първа, Втора, Четвърта и Пета градска болница.

Заглавна снимка: © Sara Bakhshi 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пътят на Христовите църкви остава разделен. Разговор с проф. Мария Шнитер

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-schnitter-interview/

 

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

В дните на Страстната седмица за православните християни и преди апостолическото пътуване на папа Франциск в България, Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за смисъла на празника и Христовата саможертва, за християнските Църкви и техните разделени пътища и за очакванията от срещата между патриарха и митрополитите на Българската православна църква и Светия отец.


Венелина Попова: През Страстната седмица католическият свят преживя шок, предизвикан от пожара в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. И както писа във „Фигаро“ Александър Девекио, Европа пое риска да загуби душата си. „Ако трябва да видим знак в тази трагедия, той е цивилизационното предизвикателство“, твърди авторът. Споделяте ли, професор Шнитер, това убеждение на немалка част от католиците, че този пожар е знак за християните, и как го разчитате Вие?

Проф. Мария Шнитер: Далеч не само католиците го разчетоха като знак, като някакво знамение, което неслучайно се появява точно в Страстната седмица. Струва ми се, че пожарът в „Нотр Дам“ далеч надхвърли по смисъла и значението си дребните разделения, които ние от векове упорито поддържаме между различните направления в християнството. Защото това се оказа събитие, което е по-значимо от тези разлики. Отношението към случилото се беше толкова силно обединяващо, че едва ли може да се даде по-силен знак – че е крайно време да преодолеем различията и да се опитаме да гледаме заедно в една посока.

ВП: И да се върнем в лоното на единната Христова църква може би?

МШ: Да се върнем там едва ли ще е възможно. Натрупани са векове взаимни обвинения, неприязън, тежки травматични спомени от миналото. Това минало някак си толкова отказва да бъде минало и продължава да бъде вечно повтарящо се настояще, че аз не съм голям оптимист, когато си мисля за това обединение. Но да, това е нещо, в което всеки християнин би трябвало да вярва – че някой ден разделението ще може да се преодолее.

ВП: Тези дни православните храмове са пълни с хора, които чакат да запалят своята свещ пред иконите на Исус и Неговата майка. Но всъщност изпълнени ли са душите ни с истинска благодарност към Христовата жертва и разбираме ли я в нейния космически аспект – като импулс, който променя цялото развитие на човечеството?

МШ: Християните вярваме, че Христовата жертва на кръста е наистина събитие с универсална значимост, защото то променя хода на човешката история, поне за нас. Убедени сме, че това, което се е случило преди 2000 години в Йерусалим, на Голгота, променя изцяло хоризонтите, перспективите в бъдещите пътища на човечеството. Така че, от една страна, това е нещо, което идва всяка година и ние отново съпреживяваме страстите Христови.

От друга страна, за съжаление, аз нямам усещането, че всички, които влизат да запалят свещи, или всички, които чакат на опашка за върбови клонки или за който и да е друг ритуал, са изпълнени наистина с това дълбоко разбиране, с това отношение към случващото се. Мнозина са там просто защото така правят и другите, защото това е своеобразна мода в наше време. Неслучайно вече се говори за ВиК християни, тоест хора, които влизат в църквата на Великден и Коледа. И всъщност това е голям проблем. Защото ние не бихме могли да разчитаме на това, което толкова настоятелно определяме като християнски ценности, ако те не са на първо място част от нашето разбиране за живота, от начина ни на живот.

ВП: Архиепископ Христо Писаров от Вселенската съборна църква на Христос казва в едно от изданията на предаването „Вяра и общество“, че нашата Църква остава в миналото и не вижда в бъдещето; че каноните не се променят и затова днес не са актуални. Вярно е, че Православната църква се пази като дявол от тамян от всяка модерност и претендира да е единствената, която право слави Бога. Но разбира ли тя, че живее във времена, съвършено различни от онези, в които Бог се въплъти в Исус от Назарет; че днес много хора нямат нужда от посредници за общението си с Бога, а другите, голямата част, искат проповед, която да им посочи пътя и да ги предпази от изкушенията на потребителския ни свят?

МШ: Дали разбира, или не разбира, не може да се каже така генерално. Това очевидно не може да се отнася за всички. Аз съм убедена, че и в лоното на Православната църква има духовници с изключително високо гражданско мислене и разбиране за това каква е мисията на Църквата и каква би трябвало да е тази мисия в постмодерното общество. Да, от една страна, ние всъщност се гордеем, че православието е единствената древна Църква, която упорито съхранява с цената на изключителни жертви точно тази традиция, наследена от най-древните времена. В този смисъл Църквата е един стожер, на който можем непрекъснато да се опираме и да намираме някакво убедително повтарящо се и сигурно убежище.

От друга страна, когато става дума за конкретните правила и за догмите, които са по-скоро човешко изобретение, отколкото божествено послание, там наистина (и не само в православието) може да имаме множество въпроси. Сега тук ми хрумват сравненията с юдейската традиция, която е още по-древна и в която има още повече на пръв поглед странни и анахронични норми и правила, които някои от ортодоксалните евреи стриктно спазват и сега. Но в същото време в юдаизма съществуват разнообразни степени на отклонения от този, как да кажем, ритуален фанатизъм. Ние имаме направления или различни религиозни групи, които, оставайки в лоното на юдаизма, намират модерен начин да практикуват своята вяра.

ВП: Както и в християнството впрочем.

МШ: Както и в християнството, да. Разликата тук обаче е, че те не се отлъчват взаимно и не се обявяват взаимно за еретици. Християнството също е извървяло своя път на развитие и е стигнало до най-разнообразни осъвременявания в различните епохи. Проблемът тук е, че Християнската църква – и Православната, и Католическата автоматично отхвърлят всякакви подобни иновации, обявявайки техните носители за еретици и антихристи. И вместо да се опитат да адаптират учението и да намерят начин то да се впише в съвременния живот и да достигне до повече хора, по-скоро ограничават или спускат бариера пред онези, които биха искали да съчетават битието си на модерни хора с това на вярващи.

ВП: Различни телевизионни репортажи показват как католиците в България се подготвят трепетно да посрещнат своя духовен водач – папа Франциск. А децата на католиците, които ще получат първото си причастие от папата, живеят месеци с това очакване. И разбирам, че католиците живеят истински в общност – нещо, което не можем да кажем за нас, православните. Или се заблуждавам?

МШ: Вижте, тук възниква проблемът, че те живеят в общност именно защото са малцинство, защото те са една затворена група, обкръжена от религиозно различно мнозинство. И което е по-важно – говорим за това мнозинство, православното, което е най-близкото възможно. Тук се сещам за нарцисизма на малките разлики, за който говори Фройд. Той обяснява с този нарцисизъм възникването на най-големи религиозни конфликти, напрежения и сблъсъци. Спорове се водят за една дума, за някакъв дребен детайл в ритуала или за някакво различие в ритуалните предмети, да кажем. Но тези на пръв поглед незначителни спорове водят до изключително тежки последици.

В обкръжението на православни, българските католици са някак автоматично доведени до необходимостта да защитават своята идентичност, своето различие, своята особеност. И тъй като те нямат разлика нито по етнос, нито по език, всъщност християнството е общата шапка, общото начало както на православните, така и на католиците. Разликата от гледна точка на един външен човек, на един нехристиянин, е почти необяснима, пренебрежимо малка. Разбира се, тук нямам предвид догматичните разлики, за които хората така или иначе не спорят, мнозина дори не ги знаят.

ВП: И въобще не ги интересуват, бих казала…

МШ: Да. Така че те, щат – не щат, ако искат да запазят своята характерна идентичност, наистина много интересна и за тях безспорно ценна и от първостепенна важност, са принудени да живеят по този начин. Когато православните са в чуждо религиозно обкръжение, както много често са в чужбина, това се оказва изключително стимулиращ фактор в практикуването на религиозността. Аз съм удивена, като наблюдавам църковния живот на българите в чужбина, който е много по-пълен, по-жив и по-истински от този на българите в България.

ВП: Папата идва в България, където преди близо век апостолически визитатор е бил монсеньор Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХIII. В онези години (той идва тук през 1925 г.) има тежки конфликти в католическите енории, които архиепископът, приел името Месемврийски, успява да овладее със страстта и милосърдието на миротворец. 90 години по-късно папа Франциск споделя след завръщането си от Световната младежка среща в Рио де Жанейро пред журналисти: „Църквата е Майка, трябва да отиде и да излекува болните с милосърдие. И ако Господ не се уморява да прощава, то и ние нямаме друг избор – преди всичко да лекуваме ранените. Когато има някой… не само да го чака, а да отиде да го намери! Това е милосърдие.“ Можем ли да се съгласим с папата, професор Шнитер, че е време за изкупление на човечеството чрез милосърдието?

МШ: Абсолютно се съгласявам с думите на Светия отец, който казва: „… ние нямаме друг избор“. Защото човешката история е показала достатъчно убедително и всеки ден медиите ни заливат с нови доказателства, че агресията не е начин да решим натрупалите се проблеми. Ще трябва да се съгласим, че това, което е фундаменталното учение на Христос – учението за любовта, за божествената благодат и готовността да прощаваш – е единственият реален път, по който би трябвало да се опитаме да излезем от трудната ситуация, в която се намира човечеството.

ВП: Известно е, че догмата не позволява съслужение на папата с нашия патриарх и митрополити. Но какво пречи те да участват в молитвата за мир, която ще извърши Светият отец в София и която е акцент в предстоящата му апостолическа визита в България? Това тежък каноничен грях ли би било?

МШ: Не мисля, че би било тежък каноничен грях. Разбира се, в крайна сметка всеки би трябвало да може да реши за себе си, макар че решенията в Православната църква се вземат съборно. Това е решение на Светия Синод, тоест то вече е взето съборно. Но лично аз смятам, че то е по-скоро продиктувано не толкова от догматически съображения, колкото от политически. Нямам предвид политически в смисъл на противопоставяне между Ватикана и София, а по-скоро глобалното противопоставяне между православие и католицизъм, в което, както прекрасно знаем, роля има по-скоро Московската патриаршия.

ВП: Кои теми очаквате да бъдат обсъдени по време на срещата на папа Франциск с нашите синодални старци? Със сигурност сред тях ще доминират въпросите за статута на Украинската и на Македонската църква.

МШ: Да, това е много интересно. Очакваме наистина с нетърпение да разберем резултатите от тази среща. Убедена съм, че папата идва подготвен за истински конструктивен диалог и съм много любопитна да разбера какво ще чуе той в отговор на своите идеи. Наистина не сме съвсем убедени как се подготвя Българската църква и дали има някаква ясно формулирана позиция по тези толкова горещи проблеми, които би трябвало да намерят своето решение в недалечно бъдеще. И това би бил един много подходящ момент за акордиране, за напасване на двата духовни центъра – източния и западния. Дано Българската православна църква да е подготвена за едно адекватно участие в този диалог.

Заглавна снимка: Pakko 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човек в нечовешки условия. Разговор с Олга Громова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-olga-gromova/

В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.