Tag Archives: интервю

Как преподаваме и учим история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-uchim-istoriya/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

В българското общество липсва консенсус за основни важни исторически периоди – от националния празник до тоталитарния режим между 1944 и 1989 г. Това е една от причините преподаването на история в училищата и изобщо разговорите за историята да бъдат повод за полемики, казва Юлия Мишкова, преподавателка по история в прогимназиално училище и обучителка във Фондация „Заедно в час“. С нея разговаряме два дни преди националния празник.

За Юлия е важно децата да преживяват историята не като предмет, в който се наизустяват дати, събития и имена, а като област, помагаща за откриването на взаимовръзки между факти, епохи и идеи; като наука, която ни разкрива, че случилото се преди много време може да се повтори, и следователно историята е важен ориентир.

Преподаването на историята като наука

В началния етап на основното образование се изучават предмети като околен свят, целящи да създадат по-скоро патриотична нагласа у учениците, от които се очаква да познават историята на своя край, род, да могат да свързват конкретни личности и събития. Когато питам Юлия дали може да говорим за националистически цели в подобен вид преподаване, тя отхвърля идеята и казва, че образованието в началния етап не е историческо, а по-скоро номинално покриване на знания за личности и периоди, които като общество смятаме, че всеки трябва да познава.

Когато говорим за личности като Левски и Ботев или за събития като 6 септември и 3 март, има много акценти, които могат да бъдат изведени на преден план, и зависи от учителя по какъв начин ще ги постави в контекст. Възрастта от първи до четвърти клас не предполага учениците да имат по-развито абстрактно мислене и е трудно да се влага прекалено усилие в изграждане на различни взаимовръзки. 

Има учители, които избират да акцентират върху силните послания от делото на нашите възрожденци: че по същия начин от нас зависи да правим възможно най-доброто за страната ни, от нас зависи да очакваме различни неща от управниците ни – идеи, които са и същината на заветите на тези хора. Но има и друга парадигма, през която върви разговорът за такива личности – акцентира се върху жертвеността на изстрадалия български народ, от който са излезли едни апостоли, поели вековната мъка на хората. 

Ролята на учителя и неговото разбиране са важни. Учебните програми имат логични гледни точки за изграждане на този светоглед. В частта, която по-ясно описва какво се очаква като компетентност и резултати от ученика до четвърти клас, са заложени – поне на ниво програма – европейските ценности и нагласи, познаване на многообразието. И от изпълнението зависи как те ще стигнат до учениците.

За какво ми е да го уча това?

Когато Юлия Мишкова започва да преподава, ѝ прави впечатление, че нейните петокласници вече имат изградена нагласа към предмета, макар и повечето да се сблъскват с него за първи път. На онези, които лесно запаметяват информация, историята им харесва и могат да рецитират факти за тракийската култура и Васил Левски. За другите обаче този предмет е безсмислен, няма какво да вземат от него и питат учителката си за какво им е, като могат да проверят датата с едно търсене в интернет. Въпросът се задава толкова често, че Юлия подготвя цял документ, в който излага своите аргументи.

Голямата цел на обучението по история е създаването на активни и ангажирани граждани, като това е било практика и в преподаването на историята след Освобождението и преди 9 септември. Юлия Мишкова разказва, че винаги се опитва да пречупва ключови идеи в отделните епохи през съвременната призма, която да показва на учениците, че едно събитие е значимо не само в миналото, но че същите ситуации и пречки може да се срещнат и днес.

Според нея е важно да се надскочат заучените фрази, които чуваме от ученици, учители и в обществото по отношение на българската история. Изграждането на национално самосъзнание също е сред аргументите, но учителката подчертава, че не е редно да смесваме исторически факти с други (например литературни) представи за миналото, а трябва да мислим критично за събития и личности, както и да разбираме по-големия свят, изучавайки историята на България редом със световната.

Ако един учител реши да ползва идеи от няколко учебника, така че да направи готин и вдъхновяващ урок за Санстефанския мирен договор, се получава хубаво. Но ако той реши да следва сляпо само единия учебник, с който работи, да мине през познатата за много от нас процедура – 25 минути да диктува план на урока, след което да кара учениците да попълват учебната тетрадка, – най-вероятно няма да се постигнат добрите намерения на ниво програма.

За малката, голямата, световната и близката история

„Всички отлично знаем, че немалко от хората, които преподават и до ден днешен, са обучени в отминалата историческа епоха в България. И има конкретни причини да виждаме един определен прочит на историята. Разбира се, ние надмогваме този прочит след 1989 г., но въпросът е до каква степен хората са готови да приемат нова гледна точка, тотално различна от тази, с която са обучавани и са свикнали да работят“, коментира Юлия Мишкова.

Но „малката“ история, която се преподава в училище, е част от по-голям дебат. За нея има проблем на ниво общество с назоваването на определени епохи – например дали говорим за „османско владичество“, или за „турско робство“, каква е склонността ни да приемаме друго виждане за тези понятия. Тук идва ролята и отговорността на академичната гилдия, която трябва да прокарва такъв тип дебати в обществото; да отчита различните интереси, които фигурират, когато се появи някакъв по-критичен разговор за названията. Това включва и написаното в самите учебници, готовността на авторите на програмите да защитават по-различни и нови гледища. Юлия е категорична, че отговорността пада не само върху учителите.

По този дебат на първо време няма обществен консенсус и не знам доколко е възможно да се постигне такъв. Дори в академичната гилдия въпросът не е изчистен и приключен, периодично виждаме в публичното пространство спорове по подобни теми и ефекта им над учениците. 

Положителната промяна в системата е налице, както е видно например в комбинирането на българската и световната история в по-новите програми. Юлия дава пример със Средновековието, което се изучава както на местно ниво, така и като част от Европейското средновековие. Учениците не гледат на процеси като създаването на българската държава или установяването на византийската власт като на нещо изолирано, а като на европейски феномен.

Тоталитарните години също присъстват и в програмите, и в учебниците. За пръв път децата се сблъскват с концепцията в седми клас, като за Юлия отново е интересно на какво наблягат авторите. Тя казва, че е нужно да се отсеят основните идеи – според нея не е необходимо седмокласници, които не изучават профилирано история, да имат детайлни познания за пленумите на ЦК и през коя година какво решение се е взело.

Множество феномени, които преживяваме и ще преживяваме години наред, можем да проследим през историята – икономически, политически, граждански процеси. Важно е от този период да се изведат максимално всичките уроци, които да учим и осмисляме заедно: Какво означава един човек да взема решенията? Какво означава държавата да подсигурява всичко? А за реализацията на своята идея да унищожиш всичките си политически опоненти? Да се възползваш от властта си? Какво означава обаче и държавата да се грижи и да поощрява определени сектори, като спорт и култура – области, които днес са на заден фон за управляващите поради редица обстоятелства? Трябва да осмислим в дълбочина какво се очаква от нас като граждани, какво можем и следва да правим. 

Особено за близкото минало Юлия Мишкова забелязва, че децата също имат изградена нагласа. Ако Средновековието или Древен Египет са новост за тях, то в изучаването на комунистическата епоха те влизат с мнение и емоция, наследена от родителите – че е било или по-лошо, или пък по-хубаво. Преподавателката разказва, че не е чувала балансирано мнение от своите ученици. Тук тя отново подчертава колко е важна реакцията на учителите – особено на онези, които са живели през този период и имат склонност да обобщават колко по-хубаво и различно е било, или съответно да правят обратните крайни оценки.

Редно е децата и учителите да знаят, че историята може да развие безкрайно много умения. Когато Юлия преподава, тя се старае децата да участват заедно в проекти, да преговарят знанията си чрез игри, които измислят сами, да правят макети. Разказва например, че когато са учили древна история, с учениците ѝ са направили възстановка на атинската Агора и са вземали различни решения в нея. Това са занимания, които разпалват интереса на децата към учебния предмет, свързват миналото с настоящето и водят до хубави преживявания.





Училищни проекти по история © „Заедно в час“

В прогимназиалното образование се развиват и умения, свързани с четивната грамотност (способността да разбираме какво четем, и да отсяваме най-важното, да различаваме факт от мнение, да предаваме информация със свои думи, а не с повтаряне и рецитиране) и критичното мислене, включително и развиване на меки умения. Децата работят в екип, изготвят макети на културно-исторически паметници, посещават музеи.

Човек се учи да отсява важното и да се ориентира в текста, независимо дали е медиен, или друг. Историята развива умението да анализираме, да оценяваме различните гледни точки, да подбираме аргументи и да знаем дали те са силни, или не. В контекста на приближаващите избори например да се ориентираме за кого да гласуваме, да видим дали предложенията на политиците са реалистични. Защото знаем, че често нещо ни се обещава, но то е невъзможно.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Заедно в час“
Юлия Мишкова е завършила специалност „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно се включва в програмата „Заедно в час“ и три години преподава история в столично училище. Опитът, който натрупва като учител, както и академичните ѝ интереси я убеждават, че образованието е най-смислената инвестиция за развитието на обществото. В последните години е съавторка на помагала за гражданска активност и медийна грамотност, насочени към учители, както и на цялостната методика за измерване на дигитално-медийни компетентности сред гимназисти в България. Работила е като мултимедиен редактор на електронни учебници по история, а в момента отговаря за обученията на учителите първа година в „Заедно в час“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не може да е кабинетно упражнение.“ Проф. Нели Огнянова за предложените промени в Закона за радиото и телевизията

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-intervew-zrt/

В началото на седмицата в Народното събрание беше внесен нов законопроект на Министерския съвет за изменение на Закона за радиото и телевизията. Измененията предвиждат нов принцип на финансиране на БНТ и БНР. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Безспорно Законът за радиото и телевизията (ЗРТ) се нуждаеше от изменения и допълнения, които да го синхронизират с европейското законодателството и с новите изисквания на цифровия аудио-визуален пазар. Постига ли тези цели проектът на Министерския съвет, който беше експресно внесен в Народното събрание месец преди закриването му?

През декември 2020 г. България въведе последната ревизия (Директива 2018/1808) на европейското медийно законодателство с изменение на ЗРТ. В технологично отношение законът вече съдържа новите европейски изисквания за цифровите медийни услуги и услуги на платформи.

През март 2021 г. друг проект за изменение на ЗРТ очаква приемане в последните дни преди парламентарните избори. Проектът има две цели според заповедта на министъра на културата: да приведе ЗРТ в съответствие със Закона за публичните финанси (ЗПФ) и да въведе в българското право Съобщението на Европейската комисия за държавната помощ в радиото и телевизията. Както се вижда, предмет е финансирането на обществените медии:

• Съответствието със ЗПФ по разбирането на Министерството на финансите (МФ) в случая се свежда главно до закриване на Фонд „Радио и телевизия“, което министърът на финансите Владислав Горанов иска още от 2015 г., когато подобен законопроект на МФ беше спрян. Сега МФ очевидно не отстъпва, затова се предвижда закриване на фонда.

Съобщението на ЕК за държавната помощ изисква БНР и БНТ да получават толкова финансиране, колкото е необходимо за изпълнението на обществената им мисия. Въвеждането на Съобщението означава промяна на начина, по който се определя финансирането на БНР и БНТ – вместо на принципа на „час програма“ двете медии трябва да се финансират „според обществената мисия“.

Изготвеният текст отговаря на тези две цели. Има проблематични моменти, но те са преодолими.

В Доклада на Министерския съвет по законопроекта е отделено специално внимание на дефинирането на обществената мисия на БНР и БНТ и конкретното определяне на услугите и дейностите, чрез които тя ще бъде изпълнявана. Като експерт виждате ли предложения, които гарантират защитата на обществения интерес и контрола за изпълнението на тази мисия?

Има пълно съгласие за необходимостта да се изостави в миналото принципът на „час програма“. Според изискванията на ЕК първата задача пред всяка държава е да определи защо съществуват обществените радио и телевизия, защо трябва да бъдат финансирани с публичен ресурс – или с други думи, да е определена обществената им мисия.

Законопроектът извършва това. Определянето на мисията е специализирана задача, изискваща познаване в детайли на вътрешната организация на БНР и БНТ. Въвеждането на Съобщението за държавната помощ не може да е кабинетно упражнение. То изисква участие на хора с много опит от БНТ и БНР, както и на експерти от надзорните медийни и финансови органи – което прави законопроекта уникален и труден за изготвяне.

Финансирането на обществените медии е най-добрата гаранция за тяхната независимост. Досега БНР и БНТ получаваха годишни субсидии, гласувани от Народното събрание, но и двете медии се чувстваха ощетени, а тяхната дейност – недофинансирана. Сега бюджетите им ще бъдат определяни на базата на нетните разходи за осъществяване на техните услуги и дейности. Пред „Тоест“ генералният директор на БНТ Емил Кошлуков определи тази формула като по-успешна и по-справедлива. Защо?

Първо, „час програма“ досега има усреднена стойност, записана в тарифа на Министерския съвет. Усреднената стойност не говори нищо за качеството и структурата на предлаганите програми.

Второ, при този начин на определяне на размера на финансирането обществените медии имат интерес да се развиват екстензивно, с все повече и повече програмно време, за да получават все по-голямо и по-голямо финансиране. Всички сме чували въпроса „Как е възможно да имаме повече програми, а да не получаваме по-голямо финансиране?“. Възможно е: никой не е длъжен да финансира все повече програми. Ще се финансират тези услуги, които са необходими за изпълнение на обществената мисия.

Трето, финансирането се определя според програмното време, но медийното съдържание не е само в линейните услуги (програмите). Нелинейните услуги и онлайн съдържанието на сайтовете на БНР и БНТ в момента не се финансират от държавата. А трябва. По-голямата част от аудиторията има интерес или скоро ще има интерес точно към това съдържание, което не се финансира по модела на „час програма“.

Има и формална причина: първото съобщение за държавната помощ е от 2001 г. – вярно, тогава България е преговаряща държава, но от 2007 г. е член на ЕС. А едва сега, 20 години по-късно, се създава текст, който да постави финансирането в съответствие с тези изисквания.

Защо се предлага от закона да отпадне Фонд „Радио и телевизия“? Само защото той през годините така и не успя да бъде създаден, или има и други съображения?

Според МФ заличаването на фонда е императивно изискване на ЗПФ.

Въпреки общественото недоволство срещу идеята мандатите на генералните директори на двете медии да бъдат удължени от три на пет години, това предложение влиза в законопроекта на Министерския съвет. Съответства ли то на практиката в европейските обществени медии и какво гарантира в повече този удължен управленски мандат?

Съответства. Сравнителният анализ потвърждава наличието на по-дълги мандати в Европа. Личното ми мнение е, че по-дълга перспектива може да се дава чрез комбинация от кратки мандати с възможност за преизбиране (така би имало контрол поне при всяко преизбиране). Дългите мандати, съчетани с гаранциите за ненамеса в работата на медиите, имат потенциал да бетонират в управлението лица, които се оказват неспособни за тази позиция. А по повод недоволството ще кажа все пак, че закон не се готви с оглед на конкретни лица – законът трябва да предвиди какво е добро и работещо по принцип.

От разгорещената публична дискусия през есента стана ясно, че има други идеи за управлението на БНР и БНТ и за избора на членовете на СЕМ. Включени ли са тези идеи в сегашната версия на законопроекта?

Частично. В проекта са включени разпоредби, свързани с управлението на БНР и БНТ. Не се включват предложения за нов брой, състав и начин на формиране на регулатора. Не защото такава дискусия не е необходима. Но законопроектът има точно определени цели и разконцентрирането може да доведе до включване на екстравагантни разпоредби, да забави драматично изготвянето му и при лош късмет – да го потопи.

Има ли шанс законопроектът да мине през комисиите в Народното събрание и да бъде гласуван поне на първо четене?

В последните дни има много разнопосочни сигнали, разбързването на Министерския съвет е последвано от двукратно отлагане на първо четене в парламентарната Комисия по културата и медиите. Очакването за лош късмет става все по-основателно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на проф. Огнянова в предаването „По острието“ на Калоян Константинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Живеем като безсмъртни, а сме толкова мимолетни.“ Боряна Пандова за играта на въображението в една минута

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/boryana-pandova-interview/

Колко се променя светът ни за една минута? Колко всъщност е една минута? И какво остава от нея, след като уж нищо не се е променило? Въпросът за времето като човешки конструкт за измерване на живота, който тече покрай нас, отдавна занимава изкуството. В „Само минутка“ – тази „тиха и спокойна“ изложба, както я определя авторката ѝ Боряна Пандова, времето тече на много кратки интервали, за да покаже връзки и промени, които може би никога няма да видим с просто око.

В авторското си предаване „ФотоФабрика – факт и фикция“ по БНР Еми Барух разговаря с Боряна Пандова за работата ѝ по изложбата и за всички минути и моменти, довели до създаването ѝ. Поради ограниченото ефирно време само малка част от интервюто е излъчено в епизода от 21 февруари. В „Тоест“ публикуваме пълния разговор с фотографката.


Откога започна твоят интерес към обектите на невниманието? Каква е историята на твоя проект?

Всичко тръгва отнякъде почти случайно. Докато някое заглавие не го фиксира. Повечето ми проекти минават през текст. Винаги се появява заглавие, около което започва да гравитира идеята и центростремително да прилепва смисли. И да набъбва. И да расте.

Първият такъв проект се случи още в студентските ми години. Тогава имахме за задача да снимаме някакви натюрморти, а един мой колега, който снимаше екстремни спортове, направо беше бесен, не му се снимаше въобще. Снимаше с огромната камера в НАТФИЗ, бяха му останали двата последни кадъра от филма и направо ги сиктирдоса – ако иска някой, да ги заснеме. Казах: „Добре, ще снимам, ама какво?“ И така се стигна до „Я да видя какво имаш в джоба?“. Ами нищо нямам. Празен ми е джобът. Оттам и цялата идея – от бедните артисти, които никога нямаме пари за нищо, джобовете ни празни, но се оказаха жестоки светове! Като каталози на абсурда. Започнах да събирам такива материали от празните джобове на хората и се оформи серията „Джобен формат“ – макрофотографии с тези т.нар. обекти на невниманието.

Стана нещо като портрет на времето. И след този проект започнаха да се появяват различни други идеи за обекти на невниманието. В настоящия „Само минутка“ това е времето. Освен тема на проекта ми това е и инструмент на фотографията, което прави удоволствието ми да работя по тази тема и да чопля в нея още по-голямо.

Как се снима отминаващото време?

Аз съм тих човек, расла съм доста сама. Спомням си една тишина в цялото ми детство. И животът за мен е бил чудо. До ден днешен е чудо – толкова много неща се пресичат, когато се опитваш да осмислиш всичко. И в този смисъл фотографията някак ми падна на сърцето, защото е толкова… шантава. За да се случи, ти трябва светлина, обаче ти трябва пълният мрак на кутията. После черното става бяло, бялото става черно. Лявото е дясно, горето е долу. Всичко е наопаки. Излиза един негатив. После този негатив на всичкото отгоре е в съвсем различен мащаб и най-накрая ние казваме, че това отразява действителността. Сериозно ли? Абсолютно всичко е сбъркано – всичко е наобратно. Тази игра много ми харесва и ми харесва да бъда част от нея.

Случка, която ме заведе към този проект, беше и една разходка със семейството ми. Бяхме извън България и синът ми изведнъж изчезна, нямаше го до мен. Обръщам се, той стои десетина метра назад със затворени очи. Доста притеснителна сцена за една майка. Какво става с това дете? Попитах го как е, всичко наред ли е, и той ми каза: „Измислих страхотна игра. Заставаш на едно място – по-готино е, ако има повече хора, – гледаш, гледаш, гледаш, затваряш си очите, стоиш, стоиш, стоиш и после си ги отваряш – и всичко е съвсем различно.“

Действителността върви, във всеки миг е различна. И човек като наемател на единствената възможна в това време и пространство гледна точка има лукса, ако въображението му позволява, да поиграе с това. За мен това е само минутката.

© Боряна Пандова

Съзнаваме ли ефимерността на една минута време?

Позволяваме си да живеем като безсмъртни, а сме толкова мимолетни. Повечето проекти, които разказват за времето, обикновено боравят с по-големи интервали, показват ни драстични промени. Снимки, за които можеш да кажеш „Колко съм остарял“, „Колко се е променило“, „Колко са пораснали…“. А минутката е много пренебрежим интервал. Уж времето е толкова ценно, но точно в тези мънички интервали – когато някой те чака, когато отиваш за среща или когато просто си губиш времето – сякаш то няма никаква стойност и добива такава, когато започне да ни липсва.

Усещането за време не е ли силно субективно?

Една минута може да те смачка като валяк, да те продере по всяка клетка, може просто да отлети и да не можеш да я хванеш, може да не искаш изобщо да е минавала. Минутки, които са твои лични, но в същото време са и нечии други лични. Затова, за ужас на моята кураторка, си позволявам да наричам тези снимки снимки без снимки. Исках да бъдат окастрени от сюжет, да са много обикновени, да няма някакво голямо събитие, случка, портрет, пейзаж, разказ. В тях я има моята заявка, че е минала една минута. По този начин се надявам снимките да могат да проработят като мрежа на асоциациите, в която всеки да хване парче небе, цвят, образ, нещо, да застане на моето място – между двете фотографии в изтеклата тогава една минута и в неговата сегашна, в която ги наблюдава, да поеме по свой асоциативен път и да преживее нещо свое.

Не надценяваш ли зрителите?

Всеки би искал да има грамотна публика, която да се потопи малко по-дълбоко в концепцията, за да разбере защо тази история е поднесена по такъв начин. Търсеща публика. Ще си позволя да цитирам Тодор Карастоянов: „Широката публика има тесен вкус.“ Така че аз не държа да се харесам на широката публика. Но много ще се радвам, ако някой успее да улови нещо за себе си.

© Боряна Пандова

Какви са кодовете между теб и публиката?

Позволявам си да мисля за „Само минутка“ като за много рискова изложба. Тя е твърде необичайна за мен. Аз съм автор, който не показва често неща. Исках да направя нещо тихо и спокойно. Затова тези фотографии са толкова банални. Но работят като една линия.

Тук е моментът да разкажа за подредбата на фотографиите. Куратор на изложбата е Надежда Павлова, с която имах много интензивен и плътен процес, цяло пътешествие. Тя получи стотици „обикновени“ снимки, без нищо в тях. И се получи много дръзка подредба на изложбата. Открих у Надежда приятел и безкомпромисен професионалист. Тя умее да слуша много внимателно, да помни, да внимава за купища неща едновременно. Смела е, не се влияе от мнения и е човек, който не забравя да си играе. С тази изложба направи фотографска скулптура, изчислена до милиметър за галерия „Кредо Бонум“.

Има 60 диптиха – заради 60-те секунди на минутата, което означава 120 фотографии. Зрителят ще има възможност да влезе в страхотна игра заради баналността на снимките. Ако има желание. Всяка снимка води към следващата. Разбира се, маниаците могат да седят и да търсят разликите между две снимки – понякога те изглеждат абсолютно идентични, но вероятно едно клонче леко е помръднало, защото е духнал вятър. Или в света на буболечките се е случил жесток катарзис – защото е невидим. Мащабите са всякакви и вървят по мислената линия на времето.

Боряна Пандова е завършила художествена и приложна фотография в НАТФИЗ и магистърската програма по фотография в Националната художествена академия. От 2014 г. е официален фотограф на „София Филм Фест“. Нейни дългосрочни партньорства са със сдружение „Метеор“, с режисьорката Анна Данкова, с цигуларката Биляна Вучкова, с композитора Тодор Карастоянов и др.
„Само минутка“ е изложба от сдвоени фотографии, заснети през една минута без промяна на фокусната точка. Главен герой тук е Времето в ролята на обект, проблем и инструмент на фотографията. 60-те диптиха, курирани от Надежда Павлова, може да бъдат видени в софийската галерия „Кредо Бонум“ до 14 март.
Предаването „ФотоФабрика – факт и фикция“ се излъчва два пъти месечно в ефира на програма „Христо Ботев“ по БНР в неделя от 19:30 ч. Водеща е Еми Барух, а основните теми, които се обсъждат с гостите, засягат фотографията, изображенията и образите, във и със които живеем.
Снимки: © Боряна Пандова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Денонощието на Ели Визел. Разговор с Калоян Праматаров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kaloyan-pramatarov-interview-elie-wiesel/

Ако често се навърташ в книжарниците, няма как да не забележиш увеличаването през последните две-три години на фикционални четива с Аушвиц в заглавието… До тях обаче, като свежа изворна вода, се появиха и два тома от лагериста от Аушвиц и Бухенвалд Ели Визел – „Нощта“, в нов превод, и „Зората“… 

Как се пише за света след Аушвиц, след като си преживял Аушвиц? Този въпрос ме човъркаше преди разговора с поета Калоян Праматаров, в чийто превод от френски излизат двете книги на родения в Румъния писател с унгарско-еврейски корени. Може ли изобщо лагерът да е поука? 


„Зората“ е втората книга на Ели Визел, която ти превеждаш на български език – след „Нощта“, публикувана през 2020 г. На какво се дължи трайността на твоя преводачески ангажимент към носителя на Нобеловата награда за мир през 1986 г.?

Приех предизвикателството преди всичко заради многопластовия отговор на Визел в трилогията „Нощта“, „Зората“ и „Денят“ за това какво става с човешката ти същност, когато си жертва, когато си принуден да станеш палач в името на една идеология и когато трябва да се справиш с паметта за травмата. Ярки, промислени, запомнящи се страници, които с малко думи изграждат образа на една страшна действителност, в която Историята, творена от човеци, смила в мелницата си други човеци. Впечатляваща илюстрация на баналността на злото (по Хана Аренд).

Благодарение на кои свои качества според теб Визел успява да избегне опасността неговите творби да се превърнат в плосък плакат – и те израстват в могъщи живописни платна?

Струва ми, че силното въздействие на описаните картини идва преди всичко от ненакърненото чувство за мяра. Картините са предадени с няколко щриха, дребен детайл, описание на вопъл, мирис, цвят, отронена дума, запомнен поглед, жест, нечий образ. Минимализмът в това отношение само засилва драматизма на реалностите, които Визел описва. Авторът не героизира, не търси високия слог за ненакърнимата човешкост, напротив – гради образи на уплашени, неразбиращи, трудно оцеляващи хора, загубили вярата си в Бог, любовта, благородството, надеждата, дори чувството за синовен дълг, забравили за прошката, непреживели травмите си.

В „Зората“ има един покъртителен образ, предшественик на вече популярното „Аз сме“: разказвачът осъзнава, че в себе си съдържа всички онези хора, които някога са го формирали – и ако той убие своя враг, всички те ще станат убийци. Каква е чуваемостта според теб на това послание в свят, който поставя директивата да бъдеш само себе си, да станеш само себе си?

Всеки носи в себе си множеството хора, които са го изградили. Светът не почва и не свършва с нашата уникалност, напротив – трайността му се основава на приемствеността между поколенията и повторяемостта на манталитетите. И не е само личен проблем, ако не съзнаваш откъде идваш, кой си и накъде отиваш. Така както да знаеш само един език, означава да не знаеш никакъв език, по същия начин да си уверен, че си или трябва да бъдеш единствено себе си, означава да не познаваш себе си.

Ти си историк по образование, изследовател на древни погребални практики. Не мога да не те попитам за твоята интуиция как се променя мястото на омразата като двигател на човешката история…

Всъщност променят се само културно-географските топоси и имената на хора, общности и държавни строеве, омразата си остава – тук бих възкликнал заедно с Левинас: „Все същата омраза към Другия човек!“ И не е нужно да споменаваме Палестина, Близкия изток, антициганизма, възраждащите се национализми, неонацизма, расизма, ксенофобията и пр. Всеки бегъл преглед на съдържанието на интернет форумите е достатъчен, за да видим как се зачита човешкото достойнство и колко лесно избликва омразата.

Дали е двигател на човешката история: не и в наши дни, когато – искаме или не – глобализацията е налице и ние сме принудени да живеем и да се съобразяваме с този глобален свят. 

Днес литературата е арена на сблъсък между фикцията и антификцията. Къде в него остава паметта? Защо герой, преживял Бухенвалд и Аушвиц, е готов да убие своя нов враг, този път английския окупатор на палестинските територии – и защо иска да го опознае, преди да го убие? Зъб за зъб ли е смисълът на историята? И вече въпрос към теб като към поет: какво да правим с токсичната въображаема част от историята; с историческия разказ, който не почива на факти?

В своя недовършен труд „Апология на историята, или занаятът на историка“ Марк Блок, бащата на школата „Анали“, признава: „Добрият историк прилича на човекоядеца от приказката. Той знае, че неговата плячка е там, където мирише на човешко месо.“ Историята е знание за хората – за хората от миналото, за хората от настоящето и заради хората от бъдещето. А там, където има хора, има и памет. Ние разказваме за и заради тези хора – все едно дали обговаряме пейзажа, сечивата, надгробните могили, архивните документи, градската архитектура или който и да е артефакт, или пък обследваме манталитетите и описваме нечий конкретен бит…

Границата между достоверното и недостоверното е твърде тънка, а понякога и твърде субективна в тези разкази-прочити, защото и историкът е плод на своето време и чете историята посвоему. Исторически разкази, които преди години са ни се стрували напълно достоверни, може да се окажат неверни с натрупването на нови факти и артефакти, на нови свидетелства и въобще знания. Смяната на господстващата в обществото идеология също променя разказите и може би тъкмо тогава те стават токсични, когато идеологията взема връх над историческата добросъвестност и желанието за разбиране. Литературата също се осланя на разказа, но в нея пристрастието не само е насърчавано, а и задължително.

В случая с Визел – героят му в „Зората“ е привлечен в „Движението“, успяло да превърне Обетованата земя в земята на страха, залогът е: „Свободата на Израел, бъдещето на Палестина.“ За пръв път той чува еврейски разказ, в който евреите не треперят, от човека, който го вербува: „Ние водим свещена борба… срещу англичаните.“ И осланяйки се на този разказ, напълно приема всички решения на ръководството на Движението, включително възложената му задача да стане екзекутор на пленения английски офицер. Но вън от принадлежността си към Движението, героят на Визел не е изгубил човешката си същност, тъкмо като човек той отива да се срещне с онзи, когото трябва да екзекутира призори, с Другия човек.

Какви стъпки и стъпчици трябва да предприемаме, за да не допуснем завръщането на концентрационните лагери?

Да помним миналото, да забелязваме, да разпознаваме признаците, малките знаци в общата насока на поведение: днес непремерено изказване от парламентарната трибуна, утре изявление в пресата, вдругиден надпис върху стена, после хвърлен камък срещу някого, на следния ден побой… Да се опитваме да разберем Другия, преди да го съдим, и да се взираме по-внимателно в лицето му, което ни казва: „Не убивай!“ – в пряк и преносен смисъл.

След документалната „Нощта“ и фикционалната „Зората“ ще продължиш с „Денят“, третата книга? Може ли литературата изобщо да промени нещо в кръговрата на страха и насилието?

Приех да преведа цялата трилогия на Визел. В случая литературата има катарзисен ефект. И страхът, и състраданието заради преживяното насилие присъстват и в трите книги. Дали те водят до очистване от тези чувства? Дали карат читателя да се замисли и да погледне с други очи на собствения си живот и на мястото си в света? Много се надявам да е така.

Заглавно изображение: Калоян Праматаров с двете книги на Ели Визел от издателство My Book

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Румен Гълъбинов: „Ако не преструктурираме икономиката си, технологичната вълна ще ни отмине“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/rumen-gulubinov-interview/

Румен Гълъбинов е икономист и финансист, първи председател на Агенцията по застрахователен контрол и заместникпредседател на Комисията по финансов надзор. Работи в сферата на частния бизнес. Член е на Стратегическия съвет при президента Румен Радев. Венелина Попова разговаря с него за възможностите, които се откриват пред България за икономическо възстановяване и развитие след края на пандемията.


Г-н Гълъбинов, успява ли правителството на управлява кризата, както твърди премиерът, или само я наблюдава и следва нейния ход?

Определено кризата се управлява в нейния здравен аспект. Ние имаме подобни мерки като в целия Европейски съюз, оттук нататък е важно как се подхожда към икономиката. Очевидно тя има нужда от още подкрепа. Мярката 60/40 се удължи, подпомогната от банковата ваканция, която също беше удължена с решение на Европейската централна банка.

Как изглежда икономически страната ни близо една година след началото на пандемията от COVID-19 и въвеждането на извънредното положение? Какво показват статистиката, фактите?

Статистиката все още не е излязла напълно, за да видим колко е спадът на брутния ни вътрешен продукт.

Спадът е 3,8% според последни данни на Националния статистически институт.

Значи под нивото на много други държави като Италия и Испания и под средния спад за ЕС, което е добре. Тоест България в значителна степен има възможност да започне възстановяването на икономиката си и то да върви с ускорена ваксинация. В основните документи и на Световната банка, и на Международния валутен фонд, и на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие ваксинацията е посочена като съществен фактор за подпомагане на възстановяването на икономиката.

Но досега ние сме ваксинирали едва 1% от населението ни.

Да, така е. До края на годината трябва да успеем да ваксинираме поне половината от населението, което има нужда от ваксинация.

Нали разбирате, че с тези темпове, с които досега върви този процес, това е неизпълнима цел…

Това, което трябва да продължим да правим, е да си осигурим доставки на ваксини, а такива възможности ще имаме все повече, тъй като се добавят нови производители в одобрения списък на ЕС.

Външният ни дълг вече надхвърля 60% от БВП. Има ли опасност, ако тази тенденция продължи, да влезем в дългова криза?

Да, но дългът към БВП, който е дълг на държавно управление, е под 30%. Това е една добра отправна точка за възстановяването. Когато здравната картина се влошава, както беше в края на миналата година, се влошават и макроикономическите показатели. Оттук можем да направим извода, че здравният проблем не може да бъде отделен от икономическия и е определящият за посоката, в която ще вървят нещата. Затова всичко, което можем да направим тази година, е свързано с овладяване на пандемията – ако може да се разминем без трети локдаун или да го отложим във времето. А от друга страна, да финансираме повече вътрешното търсене и потребление, докато се възстановят износът и инвестициите.

Съветът на Кристалина Георгиева е да харчим колкото може повече, за да подкрепим българската икономика. А икономистът и бивш вицепремиер Николай Василев смята, че единственото, което трябва да правят управляващите, е да държат здраво бюджета, да не изпадат в дългове и дефицити и да лекуват хората. Споделяте ли тези мнения?

Това, което ни казва и МВФ, и г-жа Кристалина Георгиева, е „харчете, харчете, но пазете квитанциите“. Тоест в тази ситуация, като започнем да харчим, трябва да държим сметка и да не допуснем дългът да се увеличи драстично, въпреки че в момента има изгодни условия за вземане на заеми заради глобално ниските лихви. И го видяхме в двете емисии, които емитирахме миналата година в евро за общо 5 млрд. лв. при изгодни условия. Въпросът е да държим нивото на дълга под контрол. Другото е да изразходваме ефективно средствата, още повече че ще имаме подкрепа от Плана за възстановяване на ЕК. Европейският съюз вече гласува 750 млрд. евро (по временния инструмент NextGenerationEU – б.р.). Важно е тези около 30 млрд., които се очаква да получи България, да бъдат усвоени с добри проекти, за да се почувства в икономиката ни подкрепата за възстановяване.

В българския план за възстановяване и развитие не е ясно как точно и за какво ще бъдат изразходвани тези милиарди. Но кое е по-важно – държавата да задлъжнява още и още, за да подпомага бизнеса с директни помощи, или да създава условия за развитие на предприемачеството? Защото страната ни е с най-ниска предприемаческа активност в ЕС.

Точно затова е много важен балансът на тези мерки. Не е препоръчително да задлъжняваме прекомерно, в същото време трябва да си подобрим бизнес средата за инвеститори, и то от високотехнологичния клас, инвеститори с висока пазарна капитализация, които имат възможност и да инвестират. Но ние трябва да се преборим да сме атрактивни за тях в региона и да привлечем големи инвестиции от ИТ компании и интернет гигантите; от такива, които развиват електромобилността; от компании, свързани с бъдещата „Зелена сделка“ на ЕС за енергийно обновяване на икономиките.

Всички прогнози за бъдещето залагат на устойчива зелена икономика, базирана на иновации, високотехнологични производства, дигитална, водородна и друга уникална научна инфраструктура. Обаче има ли шансове България да премине на тази по-висока предавка на развитие, при положение че още не сме изградили дори транспортната и социалната си инфраструктура, а гордостта на Борисов са магистрали, върху които се свличат скални маси?

България има всички шансове за такава трансформация – и дигитална, и по линия на зелените енергии. Имаме потенциал за това, защото сме вече 15 години член на ЕС и сме работили по два програмни периода. Големите държавни проекти, като пътната инфраструктура, също имат значение за възстановяването, защото чрез повече капиталови инвестиции в такива проекти се създава възможност за възстановяване и разкриване на работни места. Трябва да изградим и довършим тази инфраструктура, за да може да разпределим по-добре териториалното си развитие и да не делим страната на развит Юг и беден Северозапад например. Не трябва никоя част от България да попада всяка година сред трите най-слабо развити региони в ЕС.

За икономиката на бъдещето ще е необходима не толкова много, колкото висококвалифицирана работна сила. Как ще покрием този основен дефицит и ще има ли държавата ресурс в следващите десетилетия да издържа декласираните от този пазар на труда?

Това е много важен въпрос и е свързан с нещата, които се обсъждаха на Световния икономически форум, проведен тази година, макар и дистанционно. Там тези тенденции бяха очертани – че факторната производителност, която продължава да зависи основно от човешкия потенциал, започва все повече да се формира и повишава от навлизането на автоматизацията, цифровизацията, изкуствения интелект и роботизацията. И това поставя въпроса, че светът се движи технологично по-бързо, отколкото работната сила може да се адаптира към тези нови реалности. Този процес поражда безпокойствата, че при една икономика 4.0 и тези след нея бурното развитие на технологиите и съответно високотехнологичните производства ще изпреварят като скорост на развитие адаптацията и преквалификацията на хората, които ще са заети в тях.

А ние се държим, сякаш тези революционни технологични промени не предстоят. Имаме ли готовност да ги посрещнем?

Ние имаме възможност да работим по тези неща, включително и с европейските средства, които ще продължат да ни бъдат отпускани по програми като „Развитие на човешките ресурси“. Имаме възможност да вдигнем и нивото на образователната си система, а принудителното преминаване на онлайн обучение в училищата и университетите разви ускорено компютърните и дигиталните умения на нашите ученици и студенти. Този процес трябва да продължи с дигитализация на цялата ни образователна инфраструктура. Повишаването на тези умения после ще окаже влияние върху пазара на труда и ще създаде човешки ресурс за новите производства и инвеститори.

Икономическото развитие в България е силно зависимо от европейските средства. В следващите седем години страната ни трябва да получи около 30 млрд. евро от ЕС. Това са много пари и битката на тези избори е за тях. Очаквате ли тези милиарди да бъдат изразходвани разумно, или те отново ще бъдат усвоени от правилните хора и фирми през различни корупционни схеми?

Това е големият въпрос и аз мисля, че тук всички трябва да работим за това тези средства да бъдат усвоени ефективно. Защото е добре да използваме технологичната вълна, която върви в момента, ако искаме да си преструктурираме икономиката, а не да закъснеем и тази вълна да ни отмине. И от ЕК, и от МВФ ни казват, че трябва да направим структурни промени в икономиката и в други сфери, например да си подобрим здравеопазването – също с цифровизация и въвеждане на електронни методи. Това ще се отрази както на ваксинационните кампании, така и на целия процес на лечение. Защото до голяма степен при такива пандемии, каквито в бъдеще са възможни, ние трябва да сме адекватно и добре организирани дигитално, за да можем да насочваме бързо хората и да ги лекуваме успешно.

Извинявайте, но хората у нас умират не само от COVID-19. През 2020 г. са починали над 100 000 души, от тях едва 1/10 са жертви на пандемията. Истината е, че българите сме много болни, а здравеопазването ни – лошо.

Това е много важно – да не се стопяваме ускорено заради тези три фактора: висока смъртност, сравнително ниска раждаемост и отрицателната нетна миграция. Те намаляват количеството на работоспособното и квалифицирано население, което да посрещне нуждите на инвеститорите. Да, публичните проекти са важни, държавните, големите, инфраструктурните, които се изпълняват с европейските средства, безспорно. Но не по-малко важно е ние да привлечем капитал и по линия на публично-частното партньорство и изцяло на преки чуждестранни инвестиции и проекти, което ще ни донесе добавена стойност, ще повиши доходите и стандарта на живот.

Такъв оптимист ли сте и в икономическите прогнози и анализи, които правите за президента?

Аз мисля, че съм реалистично оптимистичен. Ние сме членове на ЕС, на Северноатлантическия пакт и България подготвя възможностите си за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – най-голямата световна икономическа организация. Наскоро получихме отзиви оттам с положителни констатации и с бележки.

Ако Ви слушат хората, които живеят под прага на бедността, как биха приели Вашия оптимизъм?

Ние все пак трябва да виждаме светлина в тунела и да правим усилия, за да променим нещата. Затова не споделям изцяло негативни и черногледи очаквания. Искам да намерим най-добрия баланс за нас, защото се очертава да има финансиране, тоест проблемът сега не е в парите.

Проблемът е кой и как ще разпределя парите, г-н Гълъбинов. И какво правителство би усвоило тези средства от ЕС по начина, за който Вие говорите.

Трябва да използваме възможностите, които ни предоставя помощта на ЕК по Плана за възстановяване и развитие след пандемията, както и средствата от следващия програмен период на ЕС. Каквото и правителство да имаме, то не бива да пропуска този шанс.

Но и трите кабинета на Бойко Борисов добре се възползваха от европейската солидарност. И какъв е резултатът – направиха богатите още по-богати, а бедните – още по-бедни. Такава пропаст между тези двете групи никъде другаде в ЕС няма, нали така?

За преодоляването на тези неравенства в доходите има значение и данъчната политика. Едно от нещата, които трябва да се направи, е да се въведе този необлагаем минимум в съществуващия подоходен данък. А дали да се въведе прогресивно подоходно облагане, каквато дискусия се повдигна, е един разговор за по-нататък, когато ще стъпим на територията на възстановяването. За въвеждането на базов доход мисля, че е рано да говорим, такъв могат да си позволят по-богатите страни.

Управляващите не искат да въведат дори едно диференцирано ДДС за храните и лекарствата…

Да, това също е мярка, която трябва да се приложи, защото храните и лекарствата са най-потребяваните стоки. Намалената ставка ще окаже влияние и на потреблението. И другото важно е прагът за регистрация на фирмите по ДДС. Европейската комисия ни дава възможност да го вдигнем до 100 хиляди евро. Но дори и да го направим 100 000 лв., това ще облекчи много малките и фамилните фирми, дори средните предприемачи. Те трябва да имат избор и ако искат да плащат патентен данък, който ще напълни бюджетите на общините и ще е в полза на децентрализация на приходите за местното самоуправление.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Румен Гълъбинов в предаването „Студио Икономика“ по БСТВ

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Книгата като обект. Два кратки разговора с Райчо Станев и Манол Пейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/knigata-kato-obekt-interview/

Райчо Станев подготвя, а Манол Пейков ще издаде скоро едно прелюбопитно издание – за българските книги с твърди корици през социализма. (Докато пиша това изречение, се сещам, че чак десетата ми книга е с твърди корици – и още не съм сигурен дали я заслужавам.) Говорим за „Книгата като обект“ на издателство „Жанет 45“. И през тази „предстояща книга“ (по Бланшо) – за какво ли още не…


Райчо Станев, оформител: „Те със сигурност не изчезват“

Подготвяш своеобразна история на книгите с твърди корици от епохата на държавния социализъм у нас… 

„История“ може би не е най-подходящото жанрово определение. Тази книга е резултат от 10-годишно проучване и по-скоро показва конкретни примери от общата картина – не изобщо книгоиздаването на социализма, а добри практики от тогава. Разглежда многообразието на поредиците и тяхното оформление. Ще представя 12 поредици, разпределени между 6 издателства – и общо 140 заглавия с техните твърди корици, форзаци, авантитули, титули и обложки. Ще представя селекция на шестима оформители на поредици, както и ценния труд на илюстратори, художници и художествени редактори. Всички издания ще бъдат разгледани с уважение, въпреки близката дистанция от време, защото са част от по-голямата история.

По отношение на проблемите, наложи се да съкратя една много красива, но за сметка на това силно идеологическа поредица. Тя би дала прекалено ярка политическа окраска: трудна за овладяване задача, с която не бих се ангажирал.

Обобщения за социалистическия дизайн и книжното оформление, без да се произнася политическа присъда, вече са правени. Тоест в моята работа по тази книга няма нищо толкова ново или необичайно. Добри практики в тази посока са Visual Cut Bulgaria на Андреан Нешев и „Анонимният известен“ за Стефан Кънчев от Магдалина Станчева. Има и много научни трудове по темата, достъпни предимно в академичните среди.

Ако можеше да избереш да чиракуваш при прочут художник, майстор на книги в България, при кого би отишъл? Защо? Можеш ли да се ограничиш само в едно ателие?

Мога да кажа кое ме е впечатлило най-много, докато работех над тази книга – и това са Библиотека „Приключения и научна фантастика“ на Борис Ангелушев в издателство „Народна младеж“ и „Световна класика“ на Иван Кьосев в издателство „Народна култура“.

Практическата част на нещата обикновено се учи в движение, докато работиш и реализираш. Постоянството тук е ключов момент. Понякога ти идва да захвърлиш всичко и да започнеш нещо коренно различно, но като мине малко време и всичко се поуталожи – виждаш смисъла… и продължаваш. Малко по малко, крачка-две, и така, докато дойде време да го изведеш. Този процес изисква търпение, концентрация; трудно ми е да го опиша, защото е по-скоро преживяване някъде между логиката и интуицията.

Какви модели на комуникацията между писател и художник наблюдаваш? 

Разговорът – и то на живо – е най-доброто, което може да се даде като модел на комуникация между тях двамата. Техниката, в т.ч. в условията на пандемия, помага, но тя изисква дисциплина и умения, за да може да се запази същото качество на комуникация, както при живия разговор.

А какво е мястото на художествения редактор в процеса? 

Да вижда общата картина, като не забравя и конкретиката. Да свързва отделните звена и да следи за синхронизацията на материалите, за да може крайният продукт да има ритъм и хармония.

Познавам автори, които предпочитат да ги наричам дизайнери на книги, а не техни художници.

С теб и друг път сме засягали тази тема. Аз пак ще обобщя с термина оформители, без да се опитвам да слагам етикет.

Изчезват ли твърдите корици днес?

Със сигурност не. Просто изчезват от едно място и се появяват на друго, ново, понякога съвсем неочаквано място.







Манол Пейков, издател: „Те са неминуема заявка за дълговечност“

Какво е съвременното състояние на българското книгоиздаване, ако го погледнем през това за коя книга като издател ще избереш твърди корици?

Твърдите корици невинаги са за предпочитане пред меките. През 50-те години на миналия век „Сити Лайтс“ на Лорънс Ферлингети прави своеобразна революция в американското книгоиздаване, известна още като „революцията на меките корици“. Поетичните сбирки, които издават, се продават за долар парчето. Изключителната им достъпност, съчетана със способността им да улавят духа и нерва на епохата, превръща някои от тях в зашеметяващи бестселъри – „Вой“ на Алън Гинзбърг например или „Кони Айлънд на разума“ на самия Ферлингети достигат милионни тиражи и променят мисловните нагласи на цяло едно поколение.

За мен меката корица винаги е била символ на лекота и достъпност. Харесвам книги с меки корици. Харесвам как пасват в ръката ми, харесвам липсата им на претенция. В твърдата корица има неминуема заявка за дълговечност, а в литературата последната дума има времето. Затова винаги съм смятал, че твърдите корици са запазена територия за класиците – както и за някои по-специфични енциклопедични и/или илюстровани издания.

Българското книгоиздаване в момента е в добро състояние. Броят на действащите издателства непрекъснато нараства. В зрелия социализъм общият им брой в България е бил 27; днес са над 1000. Броят на издадените заглавия през последните години е по-голям от всякога. Нарастват – макар и бавно – и ставките на преводачите, оформителите, редакторите и коректорите. Заради мизерното заплащане в края на 90-те и началото на този век загубихме за литературата цяло едно поколение български преводачи. Но ми се ще да вярвам, че това е на път да се промени, че българският литературен пазар най-сетне започва да навлиза в период на зрелост. (Появата на все повече книги с твърди корици – чието изпълнение е времеемко, трудно и скъпо – също е безспорно свидетелство в тази посока.)

Ако перифразирам проф. Алберт Бенбасат, кога тялото на книгата се превръща преди всичко в стока – и кога е преди всичко дух?

Винаги съм се възползвал от всеки възможен форум, за да утвърждавам ролята на малките издателства в българския литературен живот. За мен те са едновременно хлябът и солта му.

Малките издателства по правило разполагат с крайно ограничени ресурси – както финансови, така и човешки, – но винаги правят нещата с огромна любов. И почти винаги ги правят не заради печалбата, а заради смисъла. В дадена година може да издадат една-единствена книга, но всеки елемент от тази книга – превод, редакция, оформление, илюстрации, хартия, печат, подвързване – е огледан и отгледан с огромна грижа и внимание. И нерядко една такава книга представлява по-значим принос към българската литературна съкровищница от сто други заглавия, издадени на педал и между другото, с цел високи тиражи и бърза печалба.

За да не бъда разбран погрешно, нека обясня: когато говоря за „малки“ издателства, говоря не толкова за размер, а за следване на определен тип философия. Това е онази философия, според която човек става издател, за да превърне в реалност онова, за което мечтае като читател. Тя е фенска, домашна, некорпоративна – и в известен смисъл дори антикорпоративна.

Корпоративизирането на книгоиздателския бранш по правило упражнява натиск за превръщането на книгата в стока като всяка друга – вместо от имената на авторите и качеството на заглавията, политиката на издателството се диктува единствено от последния ред на екселския файл. Този подход обаче също крие своите клопки.

В книгата си „Изкуството да си издател“ големият италиански писател Роберто Каласо, прекарал по-голямата част от живота си като служител в легендарното италианско издателство „Аделфи“, разказва как при поредното разместване на пластовете начело на издателството застава човек, който се интересува единствено от финансовите резултати. Колкото и да е парадоксално, стремежът му да управлява издателството като редово производствено предприятие се оказва пълно фиаско.

„Издателската дейност е единствената, която не се подчинява на класическите закони на финансовото управление“, отбелязва Каласо (цитирам по памет). Защото тя е своеобразна алхимия – зависи от едно почти магическо съчетание на обстоятелства, като личния вкус на издателя, неговите интереси и преценка, харизмата му, личните и публичните му контакти, хората, които си избира за сътрудници и партньори, и още безброй други крайно субективни фактори. При отсъствието на въпросното уникално съчетание от качества, дори и управлявано по най-ефективния начин, издателството губи най-важното, с което разполага – вниманието и отдадеността на своите почитатели. Вследствие на което всичко останало чисто и просто губи смисъл.

Заглавна снимка: © Райчо Станев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не сме центърът на вселената. Разговор с д-р Светлозар Василев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dr-svetlozar-vasilev-interview/

Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн. 


През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?

Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.

По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.

Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.

Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.

Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е особено важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.

През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи? 

И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.

Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.

Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.

Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.

„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?

Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.

Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.

Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.

На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София? 

Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.

В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.

Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?

Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.

Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.

Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?

Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.

Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?

Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.

Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.

Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?

Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.

Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота? 

Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.

Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Първоначалното му образование е медицина, след което работи като психиатър към Медицинския университет в София и специализира психоанализа в Нидерландия и Великобритания. Автор е на монографията „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и на публикации в областта на епидемиологията, общественото здраве, психоанализата и изкуството. Василев е съосновател и настоящ председател на Българското психоаналитично общество, както и ръководител на Комитета за нови групи в Източна Европа към Международната психоаналитична асоциация.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоинтервю с д-р Светлозар Василев за Store.bg по повод публикуването на първата му книга „Огледало на въображението“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хлебников без зрелища

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hlebnikov-bez-zrelishta/

Книги като „Творения“ от Велимир Хлебников (1885–1922) се появяват сигурно веднъж на десетилетие. И оказват влияние за много десетилетия напред – стига културата приемник да е в здрава кондиция… Преводът от руски е на Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова. Художник на 700-страничното издание е Кирил Златков.

„Творения“ е културен подвиг на „Факел експрес“ и лично на Георги Борисов, който е съставител и редактор на фундаменталния том. Книгата съдържа стихотворения, поеми, драматургични произведения, проза, свръхповести, утопии, статии, възвания, писма и дневници на един творец, който „напоследък руската критика все по-често нарежда до името на Пушкин и определя като най-големия лироепически поет на руския ХХ век“, пишат от издателството:

Обявяван от съвременниците си още приживе за „Колумб на нови поетически мате­рици“, „Лобачевски на думата“, „конструктор на звездния език“, „велик гений на съвременността“, „Председател на Земното кълбо, „крал на времето“ и сам себе си нарекъл „бъдеянин“ и „часовникар на човечеството“, Хлебников, както пише друг поетичен гений – Осип Манделщам, „си играе с думите като къртица под земята“ и „е изровил в земята ходовете на бъдещето за цял век“.

Марин Бодаков разговаря с преводачите Иван Тотоманов и Бойко Ламбовски и художника Кирил Златков за писателя и неговата поява на български в „Творения“.


Иван Тотоманов: „Хлебников е детински учуден пред вселената и езика“

Кои Ваши преводи Ви подготвиха за работата върху Хлебников и с какво тя промени преводаческата Ви философия?

Имам доста преводи, 60–70, като сложим от единия край Лотман и Бродски, минем през Пелевин и Алешковски и стигнем до Владимир Сорокин. Различни текстове, различни автори с различни изразни средства. Пък аз съм си аз – и съответно търпя и понасям критиките. Мисля, че подготовката ми – не за работата върху Хлебников, който по никакъв начин не може да е върхът на авторството (и съответно на превода) – идва повече от книгите, които съм редактирал (между тях и няколко на Умберто Еко освен на Лотман), а те са десетина, че и повече пъти от преведените от мен.

Защо мисля така? Защото спрямо преводача авторът е, така да се каже, безапелационен. И преводачът си го превежда. Виж, при редактирането търсиш някакви не че несъответствия и грешки дори при най-добрите преводачи, а по-добри решения от тези, които преводачът е взел. Защото не само виждаш друг, не твой поглед върху текста, но и търсиш и други погледи освен своя. И то се натрупва и ти остава в ума. След което не можеш да се отървеш от него и работиш с него.

Философия на преводача едва ли има. Философията е на автора (принципите на философията му), а преводачът трябва да ги усети и да ги направи достъпни на съответния си език. И да се замисля за някои неща отдолу, под текста на автора. Един пример: лейди Макбет си търка/мие ръцете – а връзката с Пилат и с безброй изрази за „чисти ръце“? Или ще я търсим по-надолу в текста, ако авторът е благоволил да ни я каже?

Непреводим ли е Хлебников – и изобщо как се превежда смятаното за непреводимо?

Всеки автор е преводим – иначе нямаше да има преводачи и изобщо език, литература и култура. Интересното в този случай е, че Хлебников бяга (не го знаех, Георги Борисов ми го каза и ми оправяше текстовете) от „западните“ думи. Бива, щом ще е така, така да е. Иронията в случая е, че (а може би го е знаел все пак) „хляб“ в името на Хлебников идва от немски, май готски по-точно. Не че немският не е индоевропейски. Стремежът на Хлебников към Изтока, особено в случая със северните му, т.е. „степни“ области, за нашия език не е проблем – сума ти думи са ни оттам.

Благодарение на този превод какво научихте за състоянието и възможностите на съвременния български език?

От превода на всяка книга се научават безброй неща за състоянието и възможностите на съвременния български език. Тъкмо преводите го правят всъщност нашия език, а колкото до възможностите му, те са безгранични – като на всеки език. При Хлебников – своеобразната подредба на думите му, избора му на думи, новосъздадените му думи – но това го има и при други автори. Много помага и това, че езиците ни са толкова близки, разбира се, така че човек може да си „поиграе“ с корени и други части на думите. Винаги съм се чудил как се оправят с това преводачите от неславянски езици – на мен всъщност очевидно ми е много по-лесно в това отношение.

Какво Ви трогва в личността на Велимир Хлебников?

Трогва ме нещо, което е наистина затрогващо. Детското, детинското учудване, удивление, направо втрещяване и пред вселената, и пред езика. Зад което стои един рационално възпитан и самовъзпитал се образован ум. В науката се говори за „детски език“, дори за „бълболен език“ – езика на съвсем бебетата. И представете си сега един порасъл висок, обичан от всички начетен човек, който е запазил това детинско удивление и се опитва да го обясни и поради, и чрез скепсиса си по отношение на общоприетата (включително езикова) традиция, и си носи написаното – най-ценното си и на практика единствено притежание, на което държи – в калъфка за възглавница. Аз преведох само части от прозата му, където езикът за него все пак е само средство, но в поезията му езикът се превръща в сечиво. За това обаче трябва да питате Надя Попова, Бойко Ламбовски и Кирил Кадийски. И най-вече Георги Борисов, разбира се.

Така че няма нищо чудно (каза го и Георги Борисов), че е пил от чашата на Моцарт и Пушкин – но пък е стряскащо, нали? Тук ще си позволя да цитирам Йозеф Рот от „Пътувания из Украйна и Русия“: „Творецът революционер – не по принуда както пролетариата, а по свободна воля или призвание си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции.“ Колкото до мен, аз не съм революционер – аз съм само един затрогнат преводач.

Бойко Ламбовски: „Хлебников е неуправляем“

Кой е Велимир Хлебников за Вас – тотално непредсказуемо явление или логичен резултат в развитието на литературната култура? Кои са хората около него – и срещу него?

Велимир Хлебников като личност е непредсказуем с оглед уникалността на всяка индивидуална душа. Като литературно име той, разбира се, е част от логичната предсказуемост на литературните явления, които са във връзка с огромната област, която наричаме култура. И която пък е сегмент от още по-огромни неща, наречени цивилизация, нация, човечество. Та той е едновременно ярък представител на разпад и съзидание в литературата, като явление от света на лудешката революционност, обхванала умовете в началото на миналия век.

Кои са около него? Ами познавали са го всички значими фигури тогава, ценял го е Мейерхолд, а Маяковски и футуристите го смятат за своя основа. Но той е невписваем, нейерархичен, неуправляем – така че всяка администрация, всяка структура е изпитвала към личността му неразположение, въпреки че идейно той е бил за революцията. Ала му е било скучно да чете Маркс или Ленин…

Какво бъдеще предлага „председателят на Земното кълбо“ на човека, езика, обществото?

Утопично. В същото време без съмнение се е взирал в бъдещето прозорливо – можем да кажем, че е пророк на глобализма, дори на интернет. Смятал е, че на човек трябва да се заплаща дори за това, че работи сърцето му – то върши работа. Днес някои развити общества повдигат въпроса за т.нар. задължителен „базов доход“ – и тук Хлебников е бил прозорлив.

Какво е литературното наследство на Велимир Хлебников в Русия днес: какво от него продължава да е огън – и какво вече е пепел?

Хлебников е част от литературната история на Русия и света. С оглед на това се изучава като класик. Разбира се, тези, които можем да причислим в съвремието ни като фиданки от ствола на Хлебников, и в частност – на футуризма и кубофутуризма, са вече жители на по-друг език и философия. Но са с все същата страст към неологизмите и всичко, що е словотворчество…

Защо българските футуристи предпочитат Маринети, а не Хлебников?

Защото не обичат мистиката на числата, не обичат несанкционираната от нищо езикова стихия, а и неудържимото многословие на Хлебников малко ги плаши. Маринети е по-овладян, а ние, представителите на по-малки нации, сме привърженици на повече дисциплина в словесността дори когато става дума за проекции на виденията ни в бъдещето.

Кирил Златков: „Хлебников се завръща в бъдещето“

В каква визуална култура узрява и се утвърждава Велимир Хлебников?

В самото начало на ХХ век изкуството на Русия ври от творческите експерименти на огромно количество свръхталантливи хора. Младият Хлебников познава доста задълбочено изкуството и литературата на своето време и на предишните епохи. Той живее в много интересен момент: в обществото и културата има критична маса творци, търсещи радикално ново изкуство, което няма нищо общо с миналото, откриват се нови средства за изразяване, нови форми, нови думи, нов език.

Хлебников има собствен път в изкуството. Той е в центъра на футуризма, но визуалната култура, която го е формирала, се намира много повече в Третяковската галерия, Ермитажа, библиотеките и откритите природни пространства, отколкото в ателиетата на авангардистите. Двигателят на творчеството на Хлебников е предимно огромната енергия на собственото вътрешно горене, катализирана от нетипичната смес между изкуство и закономерности на природните/естествените науки и древните езици. Петербургската бохема и авангардистите безспорно имат силно влияние върху вкуса на Хлебников, но те са по-скоро съмишленици, отколкото преки вдъхновители.

По какво се различаваше работата Ви върху този том от работата Ви по друго фундаментално издание на „Факел експрес“ от последните години – „Избрани произведения“ от Даниил Хармс?

Хармс познавах още от гимназиалните си години, а с Хлебников се запознах преди половин година. Винаги се старая да не проектирам собствените си пристрастия върху конкретната книга, но това е невъзможно в сферата на визуалното. Всеки художник, всеки човек вижда и произвежда това, което знае. Докато работех по Хармс, знаех много, имах лична предистория с произведенията му, а Хлебников се постарах да опозная в движение.

Общото в подхода ми към тези две книги е старанието ми да намеря баланс между естетиката на автентичната епоха и нашето време. За мен – като художник с вкус към типографията – работата по книги от епохата на първите три десетилетия на ХХ век е голямо предизвикателство и силна тръпка, защото това е времето, в което графичният дизайн като художествена дейност се оформя, разцъфва буйно и залязва.

Click to view slideshow.

Докато работех по Хлебников, си позволих да споделя някои неща с руския ми колега типограф Денис Машаров. Според него в дизайна на книга за Хлебников трябва да се използват шрифтове от времето на Хлебников. Той имаше резерви към специфичната изразителност на съвременните (мои) шрифтове и ар деко нюансите в някои от работите ми, защото Хлебников е руснак, а не американец или французин. Но моят основен аргумент е фактът, че книгата се издава днес, а не преди сто години, и това не бива да остава случайно. Намирам играта с геометричния и плакатен подход в типографията за адекватна, такива неща си говорихме. Все едно. Има нещо важно, бъдещето трябва да направи реверанс към миналото, без да се навежда прекомерно. Графичният образ на „Творения“ се получи особен, ръбест и неочакван, което е по-добре от предвидим и благ.

Ставам досаден с този спомен, но преди години в разговор Зигмунт Бауман каза пред мен и колеги, че няма такова нещо като бъдеще, че бъдещето не съществува. Според Вас как би му опонирал футуристът Хлебников?

Бауман и Хлебников вероятно вече са се срещнали и са изяснили тези въпроси в непринуден разговор на фона на безкрайността. Думите на Бауман се отнасят до актуалната огромна пропаст между политиката и властта. В това интервю той говори за невъзможността да се превърнат в реални действия решенията, които сме взели за нашето общо добруване. Става дума и за импулсивността, непредвидимостта на нашите лични избори.

В измеренията на духа обаче граници не съществуват. Велимир (повелителят на света) е дете, родено от бъдещето. През целия си живот той се опитва да се завърне в бъдещето и да прегърне родителите си, и тича към тях презглава. И успява! Хлебников вярва в бъдещето и се храни от бъдещето, бъдещето е негов и хронос, и топос, а днес, в бъдещето, почти (някакви си) сто години след смъртта му, ние продължаваме да се интересуваме и да се възхищаваме от неговите думи и прозрения. И това ако не е доказателство за осезаемостта на измерението „време“! За Велимир смъртта е „временно окъпване във вълните на небитието“.

Виждате ли в съвременната култура – независимо от това в кое изкуство – явления, които кореспондират с творчеството на Хлебников?

Не. Днес нямаме нужда от модернизъм, такова е времето. Неспокойният дух изчаква. Изкуството на метафората е несъвременно. Разбирането и настройката „… только этого мало“ съществува, но е обвито в меланхолия. Формите са лесносмилаеми. Посланията на изкуството използват все по-директен език, за да намерят някого от другата страна, и лулата е все повече просто лула. Мисленето е демоде, защото предполага усилия и вероятно болка, което в крайна сметка не е много забавно. Махалото е в друга посока. Прогресивната роля на изкуството днес е в сферата на социалното приобщаване и уважението към различностите. Съвременният шанс на творците е погледът им към неравнопоставените. Бъдещето е просто отсрочка в плановете ни да оцелеем като вид.

Заглавно изображение: Корицата на „Творения“ от Кирил Златков и снимка на Велимир Хлебников (Wikipedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Христо Иванов и как политическото гето на ДПС може да бъде разбито

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/hristo-ivanov-interview-rosenets-2/

За сюжета „Росенец“ и разплитането на руската връзка в него, за ролята на Ахмед Доган като почетен председател на българското задкулисие, за ДС и политическото гето, в което са натикани българските турци и мюсюлмани Венелина Попова разговаря със съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов.


В поредното си видео от плажа пред лятната резиденция на Ахмед Доган казвате, че от това как ще завърши сагата „Росенец“, зависи статутът на почетния председател на българското задкулисие. Няма ли обаче риск темата да зацикли и да изгуби своята острота и значимост, особено след като спря да произвежда скандални новини за медиите? И това сякаш пролича при отразяването на последната Ви акция…

Има всякакви рискове, но аз продължавам да настоявам, че тази тема е важна, както и всички други, които сме повдигнали. Затова тази работа – връщането на статута на Доган към статута на всеки друг български гражданин – трябва да бъде довършена, а колко медии ще ме отразяват и как ще реагират гражданите, в крайна сметка това е тяхно решение. Ние не можем да пренебрегваме факта, че в България има каста на хора, които са недосегаеми и извън закона. И да не наложим законността поне спрямо един от тях, а Доган е, тъй да се каже, почетният председател на тази каста. Това е нашата проста задача и от нас зависи дали ще успеем да я свършим. А дали медиите отразяват темата, кога ще я отразяват, колко енергия имат и кое им е важно, са само комуникационни съображения.

Нека Ви припомня, че фактологията около „Росенец“ е известна още от 2016–2017 г. – от журналистически разследвания, които също не се отразяваха, нали така? Аз смятам, че си изпълнявам задълженията на човек, поел ангажимент да представлява една конкретна демократична общност, която очаква да се борим срещу тази каста на недосегаемите. Между другото, Борисов се появи тези дни на брифинг, отговори на всякакви дребни въпроси, но никой не го попита коя е Мата Хари. Не мога да се ангажирам с отговор на въпроса защо в България дори медии, които не могат да се оплачат от липса на свобода, просто нямат хъс.

Разследващите журналисти от няколко медии свършиха работата на прокуратурата и осветлиха важни подробности около собствеността и изграждането на „летните сараи“ на Доган. Но не се ли пренебрегва руската следа в сагата „Росенец“? И ако се тръгне по нея, докъде би могла да ни доведе тя?

Аз не съм я пренебрегвал. Както знаете, ние водим дела срещу НАП да ни предостави ревизионни актове, от които се надяваме да разберем колко е реалният данък от стартирането на „Лукойл-България“ досега. Руската връзка в този анклав е истинската причина да бръкнем в тази рана. И ако тази връзка се пренебрегва, то е от други участници в медийния пейзаж, не от нас.

Ако тя бъде достатъчно осветена, ще стигнем до това, което вече знаем – че българската посткомунистическа властова конструкция, така наречената „дълбока държава“, има своя генезис в Държавна сигурност и клановете по върховете на БКП, които винаги са били в орбитата на руските и съветски имперски интереси. Ще стигнем и до въпроса как Ахмед Доган попадна в затвора през 80-те години, как излезе оттам герой, как продължи да бъде изключително близък със следователя от ДС Ангел Александров, който би трябвало да е главният му враг, ако го е вкарал в затвора, а стана негов приближен. И на практика осигури ключовите кадри, които се превърнаха в лейтенанти на Доган в правосъдието. Знаем още, че Делян Пеевски и Петьо Еврото са селектирани от Ангел Александров, а и доста активисти от ръководството на ДПС са също от този кръг…

Определихте съюза между ГЕРБ и ДПС като срамна тайна в българската политика. Защо? И има ли нужда Борисов да възседне фадромата и да даде старт на събарянето на яхтеното пристанище на Доган, когато цялата държава работи за интересите на почетния председател на ДПС, при това в нарушение на законите, какъвто е не само случаят с морските му сараи.

Точно това се опитваме и ние – да превърнем „Росенец“ в лакмус на именно това положение на нещата в държавата. Защото въпросът не е в конкретното пристанище само по себе си. Въпросът е, че този сюжет много добре показва как държавата, която през последните 10 години формално се управлява от ГЕРБ, обслужва Доган, все едно той е нейният реален господар. По същия начин стоят нещата с ТЕЦ „Варна“, с удълбочаването на плавателните канали във варненското пристанище пак в полза на Доган – все теми, с които ние сме се занимавали и ще продължим да се занимаваме.

Конференцията на ДПС, на която Ахмед Доган беше заплашен с пистолет, прие специален член – 9А в Устава на Движението, който регламентира правата на почетния председател, а действащият всъщност се явява негова функция. Като юрист познавате ли друг такъв прецедент в политическа партия и всъщност Доган като почетен председател не е ли в ролята на Кръстника?

Напълно сте права. Тази роля не следва от никакви формални нормативни основания. Нарекох Доган „почетен председател на задкулисието в България“, защото той е най-ярката демонстрация, че в държавата ни човек може да няма никакъв политически и юридически статут и въпреки това да концентрира огромна власт. Тя може да принуди едно управление, което номинално заявява, че на изборите се явява срещу теб, да те обслужва така, все едно неговите институции са ти личен персонал. В личността на Доган и в неговия статут се вижда на практика, че центърът на властта в България е изместен от публичния процес към една сенчеста територия. А в нея един кръг хора на фамилен принцип вземат решения какво да правят с нас, с нашите пари, с нашите данъци.

Имате ли отговор на въпроса защо при лятната акция за защита на Доган и резиденцията му в „Росенец“ докараха от другия край на България автобуси с помаци от Пирин и Родопите, когато ДПС в Бургаска област има над 2000 души членска маса?

Честно казано, не съм се замислял и нямам отговор на този въпрос, но при всички положения беше грешка, защото хората останаха шокирани от това, което видяха. Макар сюжетът „Росенец“ да не беше нов за медиите и те да бяха показвали сараите от по-далечно разстояние, всъщност тези хора не знаеха, че техният скромен философ и почетен председател д-р Ахмед Доган живее в просташки разкош и тъне в такова необяснимо богатство. Затова мисля, че този шок нанесе удар върху подкрепата за ДПС, чийто ефект тепърва предстои да видим.

Иначе сцената, която беше аранжирана там, имаше за цел да създаде една нова „Катуница“ ­– и това са думи на Мустафа Карадайъ. Идеята беше да се съберат на едно много тясно място и в голяма жега българи, от едната страна, а от другата – представители на мюсюлманското малцинство, емоцията да ескалира и да се стигне до конфронтация. Всичко това беше организирано с помощта на българската полиция, ръководена непосредствено от човек, който после беше направен министър на вътрешните работи. Това фактически беше една незаконна операция на жандармерията в нарушение на Наказателния кодекс, защото имаше за цел да създаде предпоставки за етническо напрежение.

И на този фон, когато хората, които бяха насъсквани да се противопоставят, се събраха на плажа и влязоха в контакт едни с други, не възникна никакво напрежение. Така че дори да е имало такива планове, те се провалиха. Защото накрая хората пяха заедно химна, обединени от идеята за една законност за всички в тази страна.

Не е ли време, вместо да се повтарят отново и отново неуспешните опити за създаване на алтернативна етническа партия в България, политически формации като „Демократична България“ да се отворят за българските турци и помаци? В противен случай те ще бъдат принудени да продължат да гласуват за ДПС и агентите на ДС в листите му, за да бъдат политически представени…

Време е и ние отправяме послание за това, че сме готови. Но не през някоя формация, която желае да влезе в конкуренция с ДПС за статута на друг монополист на етническия вот, макар и в някаква временна коалиция с нас, а напротив – редом с българските граждани, независимо от своя произход, да участват в политическия процес. Трябва да покажем, че в България няма нужда от гета. Така че ние сме готови и мога да кажа, че работим за това. Въпросът е до каква степен тези общности са готови да се откажат от своите лидери и техните претенции да ги представляват.

За тази идея е необходима волята и на останалите партии, дори и тези на статуквото. В противен случай българските турци и мюсюлмани ще останат в политическото гето на ДПС. Както няма да успеем с интеграцията на ромите, докато те продължават да живеят в гета…

Напълно съм съгласен с Вас и моят призив е към всички лидери на такива формации, които в момента сензационно представляват тези избиратели – да не се опитват да изместят Доган от неговата роля на монополист на етническия вот. „Демократична България“ е готова да отвори своите листи и структури за дългосрочно сътрудничество и интеграция. Въпросът е дали хората, които в момента представляват политически тази общност, са готови да станат мост за този процес, или просто искат да се наместят в ролята на Доган.

Ще продължи ли Делян Пеевски да организира изборите в ДПС като търговска сделка, както през последните години? И очаквате ли в кампанията да бъде хвърлен огромен паричен ресурс за купуване на гласове?

Мисля, че нищо няма да се промени, докато в парламента няма мнозинство от всички опозиционни формации, които да имат готовност да започнат разграждането на тази икономическа и властова империя тухла по тухла, защото тя има своята конструкция.

Нито Борисов, нито Пеевски, нито Доган ще се откажат сами от своята власт. Естествено, колкото по-сериозна е заплахата за тях, толкова по-крайни ще бъдат те. И никой не бива да си прави илюзии, че ако не бъдат конфронтирани, може да се постигне някакъв успех в битката срещу тяхната империя. Напротив, те правят още от същото, с още по-голяма сила и докогато може. Но дори и някога Делян Пеевски да бъде отстранен, ако не бъдат сменени структурите на властта, на негово място ще бъде назначен друг. В момента обаче той е непоклатим и всякакви схеми и новини за неговото оттегляне са силно преувеличени.

Заглавна снимка: Христо Иванов на антиправителствен протест в София, 3 септември 2020 г. © Ивайло Мирчев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина Лякова: „Университетът трябва да остане приобщаващо място за знание и дебати“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/marina-lyakova-interview-universitetut/

Марина Лякова е социоложка, доктор на науките с над 20-годишен професионален опит в германски научни институти и университети. Авторка е на първото мащабно изследване на българските имигранти в Германия, публикувано от издателство Springer през 2020 г. Разговаряме с нея по повод нашумялата у нас класация на световните учени, в която са включени и работещи в български академични институции.


По-слабото представяне в академични класации на социалните и хуманитарните науки спрямо точните и природните проблем единствено на малки и незначителни страни като България ли е?

По-скоро е проблем на малките езици, но не само. Проблем е и на това какво мерят самите класации. Когато индикатори в тях са броят на Нобеловите лауреати, публикации в списания като Science и Nature, е ясно, че се приоритизират определени специалности. По-слабото представяне се дължи и на спецификите на самите научни области. В хуманитарните дисциплини е необходимо огромно усилие за „превода“ на локални контексти и проблеми. Ако в точните науки формулите могат да бъдат разчетени независимо от езиковата и културната среда, то в хуманитарните науки универсален език няма.

Езиковото познание, и то на изключително високо ниво, е фундаментално условие за работа. Ако не използвате един от големите световни езици, шансът вашето изследване да бъде регистрирано, анализирано, ползвано и цитирано, тоест да има т.нар. импактфактор, е изключително малък. Но познания далеч не само по конкретен език, а и на цялостния контекст са необходими, за да бъдат разбрани и „преведени“ културните и историческите преплитания, довели до определени локални процеси.

Съществува ли принципна разлика между немския академичен етос и например този в САЩ, където върховите научни постижения са основен критерий за академична стойност?

Немската образователна система в голяма степен е егалитарна. Тя поддържа едно много добро средно ниво, което е достъпно за широк кръг студенти. Разбира се, и в Германия социалният произход има значение за образователния успех – изследванията в областта са стотици и показват висока корелация. Но достъпът до висше образование е много по-лесен за хората с ниски или средни доходи, отколкото в други страни. Най-малкото защото семестриалните такси са символични и един студент не завършва университета с дълг от десетки хиляди евро, които трябва да изплаща години. Да, той не получава онова изключително качество, което предлагат „Харвард“, „Станфорд“ или „Принстън“. Но със сигурност получава добро качество на цена, поемана от данъкоплатците.

В Германия доминира схващането, че образованието, включително и висшето, е обществена ценност, а не привилегия, и че то е от полза не само за личната кариера на образованите, а за цялото общество. Затова и частните университети се броят на пръсти. Немската рецепта е добро качество за мнозина, а не изключително качество за малцина.

Каква е ситуацията с академичните класации в немскоезичните страни? Какви дебати по темата се водят в тях?

В контекста на спецификата на немската образователна система оценяването и класирането на висшите училища няма особено дълга традиция. То набира скорост от 90-те години насам и е причина за много дискусии и спорове. През 1994 г. е основан Центърът за развитие на висшето образование (Centrum für Hochschulentwicklung, CHE), който се финансира от частната фондация „Бертелсман“ и от Съвета на ректорите на висши училища. Центърът разполага с годишен бюджет от около 5 млн. евро и изготвя ежегодната класация на качеството на преподавателската и изследователската работа в немскоезичните висши училища.

Тази класация обаче е многократно оспорвана през годините. От 2007 г. например Съветът на ректорите на швейцарските висши училища апелира към швейцарските университети да не участват в нея. Примерът им е последван и от австрийските университети. През 2012 г. Германската социологическа асоциация призовава членовете си към бойкот и 70 катедри по социология в Германия отказват бъдат част от ранглистата на Центъра. Критикувани са както принципите, така и методиката на провеждане на изследването. Такъв тип класации съвсем не са безвъпросни в Германия.

У нас се обръща особено внимание на академичните класации – на университети, специалности, учени и пр. Какви са ценностите и интересите, които стоят в основата на такива класации?

В свят, в който дори любовта става предмет на измерване, класиране и комерсиализиране, би било наивно да мислим, че няма благоприятни условия за подреждане на научните достижения по значимост. Зад претенцията, че е възможно обективното им измерване, обаче прозират и други цели – например за разпределяне на ресурси и влияние в научното поле.

Резултатите от класациите сякаш внушават, че повече спечелени проектни пари в една университетска катедра автоматично означават по-високо качество на образование и наука. Проектите са необходим източник на допълнителни средства, особено когато държавите съкращават финансирането на научни изследвания. Но във всеки университет има сфери на познанието, катедри или дори цели специалности, които няма как да привличат проектно финансиране, защото предметът на изследване не е интересен за потенциалните донори. Дори да сте много добър учен по древни езици и култури, едва ли ще имате възможност да кандидатствате за проектно финансиране от порядъка на предлаганите в областта на нанотехнологиите.

Ако обаче вземем „средствата, спечелени от проекти“ като индикатор за качество, както например се прави в ранглистата на германския Център за развитие на висшето образование, става ясно, че поддържането на „непечеливши“ катедри, освен че икономически натоварва един университет, отнема и от престижа му. Каква би била тогава мотивацията на даден университет да развива, да речем, катедра по древни езици? Тя нито носи проектни пари, нито му помага за изкачване в класацията – национална или глобална. Това е един омагьосан кръг, в центъра на който стои разбирането за това какво е университет.

Свеждането на стойността на академичните институции до спечелените от тях пари не ги ли превръща всъщност в своеобразни икономически предприятия?

В Германия е широко разпространено „партньорството между бизнеса и висшето образование“. Особено популярни са висшите училища по техника и икономика. Освен държавно финансиране те получават фирмени субсидии и целенасочено подготвят кадри за големите компании. Студентите стажуват редовно в тях и след завършването започват работа на добре платени инженерни или икономически позиции. Но забележете, става дума за висши училища, тясноспециализирани в областта на техническите или икономическите науки, не за университети и съвсем не за хуманитарни специалности.

Не е ли същностната характеристика на един университет, но и на хуманитаристиката като цяло да бъде място, свободно от икономически принуди? Ако университетските учени започнат да изследват само това, за което се плащат добри проектни пари, дали това, което произлиза като резултат, би било наука? На мен то би ми приличало повече на бизнес модел.

В същото време в класациите за „добри учени“ напълно се игнорират множество значими научни достижения на работещите извън университетите, в развойните и изследователски отдели на големите компании от Силициевата долина или в Бенгалуру. Без внимание в такива класации вероятно биха останали дори създателите на ваксините срещу COVID-19. Дали те не са достатъчно „добри учени“?

Когато говорим за университети, не трябва да забравяме, че на първо място, в тях учат студенти. Как това се отнася към измерването на качеството им?

Под въпрос е дали изобщо качеството на един университет може да бъде измерено само с броя на Нобеловите лауреати, с „импактфактори“ на публикации или със „спечелени проекти“? Качество например е дали един университет гарантира достъпност на средата за обучаващите се, но и за преподаватели с ограничена мобилност, за получили убежище лица, за чуждестранни студенти, за хора със специални образователни потребности. Тези всекидневни усилия за създаване на достъпна и включваща академична среда не носят нито повече цитати, нито бонуси в класациите, но са същностни за духа на университета, който винаги е бил и се надявам да остане отворено и приобщаващо място на знание и дебати.

В рамките на вътрешното оценяване ние редовно отчитаме и предложенията на нашите студенти. Те искат да работят в малки групи, да получават индивидуално внимание от преподавателя, да имат време за извънсеминарни дискусии, както и за участие в практически изследвания. Как обаче тези желания могат да бъдат реализирани в една академична реалност, в която все повече преподаватели се наемат да управляват външни проекти, за да отговорят на изискванията за качество на съответните класации? В практическото университетско всекидневие поставянето на работата със студентите на водещо място изисква висока степен на професионално себераздаване, което обаче невинаги се регистрира от въпросните рейтингови системи.

Необходими ли са изобщо академични класации, или са по-скоро ненужно зло?

Разбира се, оценяване на качеството на образованието и науката е необходимо. Въпросът е кой, как и с какви мотиви го прави. Доколкото се осъществява от националната държава посредством нейните институции, това е израз на „легитимната символна власт“, ако използваме думите на френския социолог Пиер Бурдийо. В българския контекст например националните акредитации безспорно подпомагат удържането на определен стандарт в образованието и науката. В един глобализиращ се свят националните държави обаче все по-трудно могат да обхванат и класифицират транснационалните научни постижения. Частни фирми и фондации навлизат в полето на академичното оценяване, а това е огромно предизвикателство. Дали обаче не е нужно оценяване на самите оценители?

Когато четем за тези класации, основното е да си даваме сметка как се правят те, от кого, с каква цел. И тук идва и отговорността на медиите – как информират за такива класации. Когато информацията за тях се свежда до патриотарското „и ний сме дали нещо на света“, има нещо гнило – неразбиране както на ценностните предпоставки, така и на методологическите ограничения на тези класации.

Може ли да се направи паралел между академичните класации и проектния лайфстайл, в който стойността на експертите и на създаденото от тях съдържание се измерва в количество спечелени проекти и усвоени средства?

На пръв поглед между „проектния лайфстайл“, както го наричате, и класациите няма пряка връзка. Но при по-внимателно вглеждане ще видим, че както проектите, така и класациите отварят вратата към все по-мощното навлизане на една бизнес логика в образованието и науката, към която не може да не сме критични. Според тази логика, ако дадена научна сфера е по-полезна, тя е по-добре финансирана и съответно – на по-предна позиция в ранглистите. Но какво означава „полезна”? Полезна за кого? Та ползата от философията е различна от ползата от информатиката. Можем ли да твърдим, че музиката, изобразителното изкуство или археологията, които също са академични дисциплини, не са полезни?

Отвъд количествените и финансовите критерии за измеримост, кое е това, което прави едно постижение в областта на социалните или хуманитарните науки значимо?

Най-голямото постижение би било създаването на мнозинство от мислещи, граждански активни и социално критични индивиди, които са способни да градят общности и да отстояват правата си. Съдейки по актуалните обществени тенденции, поне в страните, които наблюдавам, не мога да бъда особена оптимистка за нивото на справяне с това предизвикателство.

Заглавна снимка: Brett Jordan / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„По-непоносимо е да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.“ Разговор с адв. Албена Белянова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/albena-belyanova-interview/

Преди дни Албена Белянова, адвокат от Софийската колегия, внесе сигнал в КПКОНПИ с искане премиерът да бъде разследван за корупция и конфликт на интереси. Повод за това, освен скандалните записи и снимки от неговата спалня, е използването на публични ресурси, като хеликоптери и служебни автомобили, с които за сметка на бюджета Борисов си прави пиар кампания. Сигналът до Антикорупционната комисия е повод Венелина Попова да разговаря с адв. Белянова.


Вашият сигнал предизвика реакции в социалните мрежи, хората Ви аплодират, наричат Ви смела жена, възхищават Ви се. Но на какво разчитате, след като познавате добре институционалната среда в България? Да не би да очаквате чудо и Сотир Цацаров да даде ход на разследване срещу премиера?

Не, не очаквам да бъде извършена обективна и всестранна проверка, но са длъжни да разгледат подадения от мен сигнал. Важното е в такива случаи да сезираме органите. Защото основната цел на властта е хората да бъдат обезверени и да си мислят, че каквото и да направят срещу системата, ще останат нечути. Отказът на прокуратурата да разследва сюжета с премиерската спалня и записите от телефонните му разговори е отказ от правораздаване. Това наистина действа демотивиращо на гражданите и е буквална гавра с интелекта им. Дори само фактът, че скриха името на прокурора, отказал да образува досъдебно производство, доказва, че реална проверка не е извършвана.

Досега държавното обвинение не намери нито едно основание, за да разследва Борисов. Но възможно ли е изобщо да има правосъдие за него, докато е премиер?

Не, не е възможно, но той няма да е начело на изпълнителната власт още дълго. И силно се надявам, че ще дойде моментът, в който ще се намерят прокурори да разследват Борисов. Аз се опитвах да си представя какво би се случило, ако снимки от моя дом със същото съдържание като тези от спалнята на премиера излязат в медиите. Или от Вашия и от дома на всеки, който е критичен към управляващите. Само един пример от последните дни: след като разбиха колата на сестрата на Сийка Милева, говорителката на главния прокурор, в рамките на три дни беше извършено незабавно разследване и бяха повдигнати обвинения за кражба от автомобил. А прокуратурата определи случая като „особено опасен“.

Но ако допуснем чисто хипотетично, че Антикорупционната комисия все пак извърши добросъвестна проверка на Вашия сигнал и докаже, че Борисов е нарушил закона, какви биха могли да бъдат последствията за него?

Силно се съмнявам, че ще се стигне дотам, още по-малко пък до изборите. Освен това проверките на КПКОНПИ се правят така, че да не се разкрие това, за което е подаден определен сигнал. Избираемо се разпитват и свидетели. Затова в моя сигнал за корупция и конфликт на интереси срещу премиера съм посочила и списък на лицата, които биха могли да бъдат призовани и разпитани, за да се стигне до обективната истина. Но нали разбирате, че би било куриозно, след като прокуратурата отказа да образува досъдебно производство, Антикорупционната комисия да изпрати доклад до нея, който да съдържа данни за извършени престъпления от премиера. А и да не забравяме, че доскоро председателят на Комисията беше главен прокурор на републиката, в чийто мандат беше гарантирана недосегаемостта за лицата от високите етажи на властта и приближените им олигарси…

За възрастта си имате завидна кариера, заемали сте високи постове в държавни институции и компании. Е, как тогава човек се отказва от възможността да е част от големите решения и пари в енергетиката и се превръща в критик на проекти за милиарди? Да уточним, че уволнението Ви като зам.-директор на Агенцията за държавна финансова инспекция идва след Ваши сигнали до премиера и до Министерството на финансите за незаконни действия от страна на директора и за упражнявания над Вас тормоз.

Работих 20 години в държавните институции и много често сега си задавам въпроса как е било възможно да не виждам, че държавата ни е овладяна. Живеех в заблуди, че върховенството на закона е на първо място, че имаме държавни институции и че спазваме водещите международни правни документи. Това, което провокира негативните реакции срещу мен, беше противопоставянето ми на определени действия както от страна на служители на Агенцията, така и от страна на нейния директор. Когато тормозът над мен ескалира, подадох сигнали и до Министерството на финансите, и до министър-председателя, но те бяха игнорирани, а аз бях уволнена по преценка на директора на Агенцията. Това отвори очите ми за случващото се в държавата ни, в която на отговорни позиции в администрацията се назначават единствено лоялни към властта хора без необходимия капацитет и експертност.

Понеже сте работили най-дълго в енергетиката, това ли е секторът, през който в годините на Прехода се превъртяха най-много пари от държавата към частни субекти?

Не знам как е в другите сектори, но със сигурност само за проекта АЕЦ „Белене“ са изхарчени милиони за консултантски услуги. Това са тонове хартия и документация, която е била превозвана с камион при преместването на предприятие АЕЦ „Белене“. Затова пък изхарчените средства вече доближават 4 млрд. лв., и то само от рестартирането на проекта през 2002 г. насам. Правителството твърди, че ще го реализира, но всеки инвеститор ще иска да знае с какви активи ще участва българската страна, а оценка на активите все още не е направена – и това не е случайно. Управляващите крият и какво оборудване реално е доставено от руска страна, само от време на време Теменужка Петкова се снима до брезентите, под които не знаем какво има. А платихме 1,2 млрд. лв., които до края на 2023 г. трябва да се върнат от Националната електрическа компания на бюджета. Но това никога няма да се случи.

Каква ще е съдбата на този проект в крайна сметка?

Очаква се Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на Христо Иванов и Атанас Атанасов срещу решението на Министерския съвет от 2018 г., с което беше рестартиран проектът. В това дело аз представлявам г-н Атанасов. Но като познавам целия процес от работата ми в Агенцията за ядрено регулиране, през преговорите с руската страна (2012 и 2013 г.) и прекратяването на проекта, както и начина, по който беше рестартиран непрозрачно и при нарушаване на закона, не вярвам, че той може да бъде осъществен сега. А това беше и последният му шанс.

За тези нарушения Вие подадохте сигнал до всички институции в България и до Главна дирекция „Енергетика“ на Европейската комисия.

Да, точно така. Но това, което се случи в края на декември, когато Борисов посети Козлодуй и каза: „Ето на онази поляна ще е 7-ми блок“, още повече ме кара да мисля, че и премиерът, и хората около него са наясно, че е невъзможно проектът за АЕЦ „Белене“ да бъде реализиран. Обаче заради договорки и ангажименти с руската страна Борисов продължава да поддържа жива илюзията, че по проекта се работи.

Според Вас наясно ли са партньорите ни от Брюксел и Вашингтон с двойната игра на Борисов и с неговата обвързаност с руските енергийни интереси?

Да, може би не са наясно само с мащабите, с които са манипулирани, подвеждани, дори лъгани. Защото все пак става дума за уверения, дадени от министър-председател и министър на енергетиката. Имаше един момент, когато „Дженерал Електрик“ се включи в т.нар. процедура за стратегически инвеститор, явно тогава бяха убедили американците, че ще купят турбогенератора от тях. Но после дойде доста по-сериозен натиск от тях да се върви към приключване на „Белене“ и към изграждането на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.

Ще Ви върна малко назад – миналото лято изпратихте писмо до американската посланичка и до специалния съветник за правосъдието и борбата с корупцията на САЩ. В писмото ги призовавате за реални действия срещу корупцията у нас, борбата с която посланик Мустафа посочи като един от основните приоритети по време на своя мандат. Какъв ефект преследвахте с това?

Моето желание беше да кажа на Нейно Превъзходителство Херо Мустафа: „Не ни давайте празни надежди, ако ще продължите да подкрепяте правителството, което допусна „дълбоката държава“ у нас.“ През 2017 г. бях на обучение на тема „Борба с организираната престъпност“ в Европейския център за изследване в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в Германия, което се финансираше чрез Американското посолство. Там ни запознаха с механизмите, чрез които се осветяват и разкриват корупцията и организираната престъпност, тероризмът и прането на пари. Непрекъснато ни казваха да не се отказваме, да продължаваме да се борим и да търсим медиите, които са много важни. Но когато после се сблъскаш с реалността и виждаш как тя се разминава с това, на което ни учеха, е нормално у теб да се надигне гняв. Както и желание да покажеш, че не всички българи сме смачкани от стила на управление на Борисов. Защото на практика той обслужва всякакви чужди интереси, но не и националните ни.

Защо ръководството на Народното събрание не внесе за обсъждане кандидатурата Ви за председател на ЦИК, издигната от Граждански форум „Промяна“? И така обществото беше заблудено, че за поста има само един кандидат – избраният Александър Андреев.

И до момента не съм получила отговор на този въпрос, въпреки че се даде достатъчно публичност на случилото се от страна на извънпарламентарните политически сили. Аз бях предварително убедена, че няма дори да бъда изслушана в Народното събрание. Защото човек с моите убеждения и граждански позиции няма как да бъде допуснат до тази трибуна и да каже неща, които не трябва да бъдат чути. Но на такива случаи трябва да се дава гласност, защото хората са облъчвани постоянно с монолозите на Борисов от „джипката“ и с информация от медиите, близки до властта. Силно се надявам, че само така ще си отиде ГЕРБ и всичко, което тази партия олицетворява.

Солови ли са Вашите действия, или зад Вас стои партия или гражданска организация?

Напълно солови са. Получавам силна подкрепа от отделни хора и организации, но вземам решения и действам сама.

Страхувате ли се за семейството и децата си?

Особено в началото получавах предупреждения, че може да ми се случи нещо, даваха ми примери с хора като мен, които са пострадали, имаше опити за провокации от страна на Тошко Тодоров – зам.-председател на Сметната палата, опитваха се да ме притискат и във връзка с адвокатската ми професия и т.н. Но си дадох сметка, че страхът няма да ми помогне. За мен е много по-непоносимо да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.

Бихте ли влезли в листата на някоя партия на предстоящите избори, ако Ви поканят?

Не, не искам да правя политическа кариера. Мисля, че с гражданската си активност съм по-полезна, поне на този етап.

Какви избори очаквате – по-честни или с повече опити за манипулиране и фалшифициране на вота в тази обществена среда и в условията на пандемия с ограничени граждански права?

Очаквам да бъдат по-честни, защото много хора се активизираха и заявиха желание да пазят честността на вота, доколкото е възможно. Наясно съм, че статуквото ще направи всичко възможно резултатите от изборите да бъдат манипулирани и за това ще бъдат използвани всякакви инструменти. От поведението на ГЕРБ и желанието им изборите да бъдат насрочени за най-ранната дата виждам, че те ще ограничат директните срещи с избирателите, което ще се отрази негативно върху кампанията най-вече на извънпарламентарните формации. А те нямат и пари за медийна кампания. Но се надявам идеите на политиците и партиите да достигнат до хората най-вече през социалните мрежи. За мен най-важно е кои хора ще попаднат в партийните листи. Затова, с изключение на ГЕРБ, бих подкрепила всяка листа, в която видя имена на почтени политици и експерти.

Заглавна снимка: Адв. Албена Белянова коментира темата за АЕЦ „Белене“ пред Генка Шикерова в предаването „Алтернативата“, 25 юни 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма само една ясна истина. Разговор с писателката Селя Ахава

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/selja-ahava-interview/

Финландската писателка Селя Ахава (р. 1974) има вече два публикувани романа на български – „Неща, които падат от небето“ (с Награда за литература на Европейския съюз за 2016 г.) и „Преди да изчезне мъжът ми“. И двата са преведени от фински от Росица Цветанова за издателство „Колибри“.

Фокус на този разговор е втората творба. В „Преди да изчезне мъжът ми“ една жена чува от съпруга си: „Винаги съм искал да бъда жена.“ По какво героинята е сходна с Колумб, който тръгва към Западните Индии, а открива нов континент – Америка, който, прочее, ще наименуват на друг… И по какво двамата се различават.

Повод за срещата на Марин Бодаков със Селя Ахава беше участието ѝ в Софийския международен литературен фестивал 2020.


Какво значи да си мъж? Какво значи да си жена? Това са въпросите, които си задавах с Вашата книга. Но Вас искам да Ви попитам какво означава да си човек? Каква е човешката есенция? Какво остава завинаги общото между мъжа и жената, между съпруга и съпругата във Вашата история? 

Кога полът има значение? Какво значение има? Доколко има значение? Това са въпроси, с които разказвачката в моята книга се бори. Едно е да се каже „Всички сме хора“, „Обичам те като човек“ и „Уважавам твоята другост, непознатото в теб“, а друго е наистина да провериш какво означават тези изречения в реалния живот. През книгата разказвачът пита: колко остава от човека, когото обичам, ако „мъжът“ в него бъде отнет. Това е труден въпрос. И в този случай тя осъзнава, че от него остава малко. За нея той като любовник трябва да бъде той. В известен смисъл тя открива своята хетеросексуална идентичност чрез процеса.

Значението на пола вероятно е нещо, за което средностатистическият хетеросексуален човек от цисджендъра дори не трябва да мисли твърде много, тъй като светът е създаден за нас, той следва нашите правила. Живеем в общество, в което се предполага, че сме това, което изглеждаме, мъжете обичат жени, жените обичат мъже и тези идентичности не се променят. Когато принадлежите към малцинство, вие се сблъсквате с тези предположения, за които чувствате, че не са правилни – и вероятно трябва да дефинирате и тествате своята самоличност много повече, отколкото някога ще ви се наложи да го правите, когато сте част от мнозинството.

Имаме работа с дълбоко лични проблеми, когато се занимаваме с пола и идентичността. И сме склонни да правим предположения, че другите усещат, определят и оценяват нещата като нас. Но съм била свидетелка много пъти, когато се срещам с читателите на книгата, че тези предположения варират и си противоречат. Полът е нещо флуидно. Има хора, които изобщо не мислят за пола на другия – спомням си, че слушах човек, който описваше как се е влюбил, и чак на третата среща започнал да се чуди от какъв пол е другият човек. За мен това е очарователно.

Щеше ли да бъде възможен романът „Преди да изчезне мъжът ми“ без опората в паралелната история с Колумб, който изобщо не знае, че открива континент и че нито един от назованите от него острови няма да запази името си за в бъдеще?

Не, изобщо. Комбинацията от тези две нива, две ска̀ли, е неразделна за мен. Едното ниво е пейзаж, исторически мащаб, а другото е интимен мащаб на отношенията. Но по същество и двете описват едно и също: момент или фаза във времето, когато нещо, което сте приели за истина, като нещо известно, се окаже погрешно. Било е просто вяра, а не истина. И след такъв момент човек трябва да дефинира всичко наново – да начертае нова карта, да модифицира имената.

За мен „Преди да изчезне мъжът ми“ е история за това да бъдеш в грешка. Колко трудно e да признаеш, че си сгрешил. Колко сме склонни да подправяме (картите, биографиите, портретите, датите) за собствени цели. Сметнах персонажа на Христофор Колумб за дълбоко трогателен. Как той извиква: „Намерих Индия, намерих Индия!“, когато почти всичко противоречи на истината му. Неслучайно тези две изречения: „Намерих Индия“ и „Имах мъж“ се повтарят заедно. И разбира се, към края на книгата Колумб и разказвачът се сливат и има части, в които не можете да разберете кой точно говори.

Другият аспект, който искам да спомена, е въпросът кой може да разкаже историята и каква манипулативна сила е свързана с акта на разказване. Разказвачът никога не е невинен и това е толкова по-очевидно, колкото повече заглушава останалите гласове. В моята книга разказвачът използва много сила – точно както Колумб е направил с картите си, с морските си пътища, с личната си история. Онова, което линията с Колумб носи, е този въпрос: колко от тази история е подправена? Колко е оставено и скрито? Доколко имате доверие на този разказвач?

Съпругът в книгата избира за себе си като жена името Лили. Същото име за себе си избира и прочутото „момиче от Дания“… Това ме провокира да Ви попитам има ли литературна традиция, която стои зад Вашата книга? Примерно „Орландо“ на Вирджиния Улф?

Името Лили не е препратка към Лили Елбе, не. Нарекох я първо Лулу, но някой изтъкна, че името има проститутскo звучене (поне в немски контекст), каквото аз не търсех. Затова го промених на Лили. Разбира се, бях наясно с връзката с Лили Елбe и прецених, че това не вреди.

Интересно, че споменавате „Орландо“ на Улф! В последната ми книга – „Жената, която обичаше насекоми“, има главен герой, който живее 370 години. В тази книга малко си играя с идеята за Орландо. Романът продължава с темата за метаморфозите, този път от гледна точка на насекомите. Предполагам, че промяната е тема, която ме вдъхновява. Светът като постоянно променящо се, непредсказуемо, ненадеждно място.

Дали опоетизирането на фактите във Вашата уникална житейска история не е модусът, през който става възможно да ги изразим?

Използването на автобиографичен материал в художествената литература не ме интересува като такъв. Никога не съм се интересувала от автофикция и като читател. Стана възможно да напиша книгата едва когато намерих литературен израз за тези събития.

Без постиженията в медицината щеше ли да изчезне мъжът в книгата Ви? И какъв е моралът на съвременната медицина, що се отнася до смяната на пола?

Що се отнася до трансджендърните въпроси, бих изслушала трансджендър хората и бих ги оставила те да говорят. Не е наша работа да коментираме какво трябва или не трябва да се прави. Съжалявам, но не знам каква е в момента ситуацията с пола и джендър малцинствата в България в момента, имат ли глас, имат ли модели за подражание, какви са техните права. Но ще кажа това: единственият начин да се грижим за трансджендър хората е да ги оставим те да решат. Законът трябва да бъде такъв, че отделните лекари да нямат място за лични интерпретации, а здравните работници да имат знания и образование по въпросите относно секса и джендър малцинствата.

И бих помолила всеки, който прочете книгата ми и осъзнае, че липсва другият глас, да потърси тези гласове. Кога за последно прочетохте интервю с трансчовек? Колко герои от малцинствата сте срещали в детската художествена литература? Това са въпроси, които имат значение.

Какво за Вас вече означава тялото? Мъжкото тяло? Човешкото тяло? Неговата роля в любовното представление?

Тялото… това е огромна тема! Но ако говорим за желание, за това от кого се чувствам привлечена, тялото означава много. Може би никога не бях осъзнавала колко е важно. Още веднъж – това е нещо много лично и индивидуално. Едно от най-хубавите неща на остаряването е, че опознавам по-добре собственото си тяло. Има толкова по-малко срам и срамежливост, това е прекрасно!

Как реагираха читателите на „Преди да изчезне мъжът ми“? Кои реакции преобладаваха – либералните или консервативните? Как книгата се приема във Финландия и как – в чужбина?

Не съм сигурна към какво препращате, когато казвате либерални/консервативни. Реакциите бяха разделени. Имаше читатели, които симпатизираха силно на разказвача и искаха да пропуснат цялата част с Колумб, а имаше и такива, които намериха книгата за дълбоко обидна заради ограничената ѝ гледна точка. Честно казано, сметнах и двете реакции за малко неинтелектуални.

Има ли сродство между героите в „Неща, които падат от небето“ и съдбоносните случайности в техния живот, от една страна, и Вашата история, от друга?

Понякога в изкуството стават мистериозни неща. Знам, че не съм единственият автор, който е преживял това: първо пишеш за нещо, после то ти се случва. Пишеш за болест, разболяваш се и т.н. Това стана с мен. Почти бях завършила „Неща, които падат от небето“, когато бившият ми съпруг ми каза, че е трансджендър, и да, почувствах се сякаш съм се превърнала в художествен герой в книгата си.

Мисля, че това е добър пример как художествената литература и реалността се преплитат. Не става така, че първо да изпиташ нещо, а после да пишеш за това в текстовете си. Може да се случи едновременно, реалността може да се превърне в художествена литература – и обратно. И най-добрата част от творчеството е, че и подсъзнанието работи. Така че дори да планирате да пишете за нещо, може да се озовете с друго.

След всичко това какво за Вас означава интимност? А истина?

Ако имате предвид „загубих ли доверието си в хората“, отговорът ми е отрицателен. Истината винаги е сложна, а понякога е и противоречива и трябваше да приема, че в живота ми винаги ще я има тази част, в която няма само една ясна истина, а няколко противоречиви версии, които съществуват едновременно.

Превод от английски Лилия Трифонова
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Селя Ахава по повод Наградата за литература на Европейския съюз за 2016 г. Източник: EUPL Prize

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

История и статукво. Разговор със Стефан Дечев 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/

На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…

С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.


Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?

Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.

Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?

Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.

Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?

В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.

Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.

Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?

Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.

Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.

Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?

Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.

От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?

Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.

Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите? 

Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.

Стефан Дечев завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и в Грацкия университет. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) и Who are Our Ancestors? Race, Science and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподавател е в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Заглавна снимка: Възстановка на битката край Върбишкия проход, 26 юли 2008 г. Фотограф: Klearchos Kapoutsis

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Превод и препев. Македонският поет Владимир Мартиновски пред Марин Бодаков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vladimir-martinovski-interview/

Повод за този задочен разговор с македонския поет Владимир Мартиновски е неговата първа книга у нас – „Преображения. Избрани стихотворения и хайбуни“ (подбрал и претворил от македонски Роман Кисьов, София: изд. „Ерго“, 2020). 

Тук ще срещнете много имена на познати поети. Любими на Владимир световни автори са и мои любимци. Техните имена са синоним на поезията. Сещам се за стиха на моя приятел Йосип: „Освен поети други братя нямам.“ Става дума за Йосип Ости, разбира се. 

Ще срещнете и много имена на македонски творци, които почти или изобщо не познаваме. Аз поне приемам интервюто си с Владимир като подтик за побратимяване с тях отвъд националистическата реторика, характерна и за двете ни държави.

Поезията предстои.


Кои други изкуства са на границата с Вашата поезия? И изобщо, по какво разпознавате, че един текст принадлежи на поезията?

Смятам поезията за онази форма на изкуство, която синтезира всички литературни жанрове и всички изкуства. За мен поезията е „мислене“ в картини: всяко стихотворение е подобно на „галерия“; един музей от поетични, мисловни, вътрешни картини. Затова може да се каже, че поезията е вид словесна живопис.

Едновременно с това поезията е и някакъв вид „музика“: всеки стих е възможност за създаване на „акорди“ от звуци, всяко стихотворение има свой ритъм, свои съзвучия, интервали и синкопи на мисълта. Всъщност моята поетика се основава на чувството за вълнуващите връзки и граници между поезията и другите изкуства.

Това са и опорните точки на научните ми изследвания: поезията, живописта, музиката. Това исках и да внуша със заглавието на една от най-значимите ми поетични книги: „Квартети за четене, гледане, пеене и слушане“ (2010). Тоест ние четем стиховете, гледайки, но в нас отеква и музиката на всяко стихотворение. Дори когато четем наум, безгласно, поезията в нас пее. Когато четем някой поет, в себе си чуваме неговия глас. Когато пишем, обикновено имаме вътрешно усещане кой текст има нещо поетично в себе си.

Свързвам поетичното с непредвидимото, с многозначителното, с асоциативността, с музикалността. С недостижимостта. Но и с простотата. Затова за мен поезията е синоним на елиптичността. Вероятно неслучайно Шарл Бодлер е казал, че поезията означава максимум информация с минимум средства.

С кои поети изпитвате родство? И от кои поети бягате надалеч? 

Близостта с поетите показва, че изкуството лесно преминава разстоянията във времето и пространството между живите и починалите, както и националните и идеологическите бариери. Вече споменах Бодлер, когото много обичам като поет, а от френската поезия бих добавил и Гийом Аполинер, Артюр Рембо, Макс Жакоб, Анри Мишо, Жюл Сюпервиел, Ален Боске…

Има поети от различни литературни традиции, които често чета: Мацуо Башо, Йоса Бусон, Кобаяши Иса, Уан Уей, Вислава Шимборска, Збигнев Херберт, Чеслав Милош, Уилям К. Уилямс, Х. Л. Борхес, Готфрид Бен, Паул Целан, Габриела Мистрал, Сесар Вайехо, Ф. Г. Лорка, Рафаел Алберти, Пабло Неруда, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Емили Дикинсън, Мевляна Руми, Рабиндранат Тагор… Днес получих тъжна вест за смъртта на един индийски поет – Манглеш Дабрал, чиято поезия чувствам изключително близка и точно тези дни я превеждах от английски.

В македонската поезия като мои учители чувствам: Кочо Рацин, Блаже Конески, Славко Яневски, Матея Матевски, Ацо Шопов, Анте Поповски, Михаил Ренджов, Влада Урошевич, Радован Павловски, Богомил Гюзел… В съседните балкански литератури има мнозина поети които са ми особено скъпи: Васко Попа, Даниел Драгоевич, Весна Парун, Марко Погачар, Томаж Шаламун, Ариан Лека, Константинос Кавафис, Орхан Вели, Любомир Левчев, Александър Шурбанов, Роман Кисьов…

Съгласен ли сте с твърдението, че поезията вече е експонат в музея на литературата? Какъв е македонският случай? Защото у нас, в България, по пазарни причини литература вече е равно преди всичко на проза

Безспорно е, че поезията не е пазарно ориентирана и поетичните книги се отпечатват в по-малки тиражи навсякъде по света. Но това не намалява духовната стойност на поезията. И до ден днешен хората по целия свят създават и четат поезия.

Интересна е идеята за поезията като „експонат в музея на литературата“. Да, в музея се слагат безценни експонати, които са образци на високи естетически достижения. В този смисъл поезията несъмнено е нещо ценно, което трябва да се съхрани. Но поезията е и извън музеите, тя живее както в поетите и в техните книги, така и в читателите. Във всеки случай, аз разбирам въпроса ви като загриженост за съдбата на поезията във времена на жестока комерсиализация на литературата и изкуството. Макар да има основание за загриженост, вярвам, че поезията, както и добрата проза, ще намерят своя път както винаги досега.

Иначе, в Македония почитта към поезията се свързва преди всичко с международния фестивал „Стружки вечери на поезията“, който догодина ще празнува 60-годишен юбилей. Според списъка на лауреатите на наградата „Златен венец“ в този фестивал лесно може да се състави една от най-хубавите антологии на световната поезия от втората половина на XX век и първите двайсет години на третото хилядолетие.

Как се съотнасят помежду си работата Ви на писател и работата Ви на академичен изследовател и преподавател?

При мен те са неразделни. Изобщо не се опитвам да разделя двете призвания и ги приемам като взаимно допълващи се. Да се проучва литературата, да се анализират литературни произведения на други писатели, да се обменят мисли с колегите студенти, да се превеждат или рецензират литературни произведения – всичко това винаги ме радва, изпълва ме духовно и всекидневно ми отваря нови хоризонти в творчеството. Отдавна не е тайна, че четенето и писането са неразделни. Когато пишем, ние едновременно се опираме на житейския си опит, на нашата чувствителност и състояние на духа, но и на читателския си опит.

Как мислите, какво от Вашето творчество остава непреводимо на други езици? Какво губим, когато не познаваме актуалния македонски контекст?

От поетичното ми творчество най-трудно преводими, разбира се, са визуалните стихотворения, които досега са преведени само на чешки и немски език. Вълнуващо е да четем нашите произведения в превод. Всеки текст придобива нова музикалност, нова ритмичност в зависимост от това на какъв език е преведен. Една от любимите ми македонски думи е думата „препев“, която е по-прецизна от думата „превод“, когато става дума за поезия. Всъщност при превода стихотворението трябва да се „изпее“ на друг език, да се добие чувството, че се е родило на езика, на който се превежда.

Досега голям брой мои стихотворения са преведени на около двайсет езика, като по този начин достигат до нови читатели в други културни среди. Особено ме радва сборникът „Преображения“, който подготви моят добър приятел Роман Кисьов. Освен че е много добър поет и художник, Роман е и отличен познавач на съвременната македонска поезия и успя да направи изключителен подбор от моето творчество, както и прекрасни преводи на стихотворенията от македонски на български език.

Какви трансформации наблюдавате при преминаването Ви от една Ваша книга към друга Ваша книга? 

Писането на всяка нова книга за мен е ново пътуване в Непознатото. Нова Авантюра. Всяка книга има своя „дължина на вълната“, свои невралгични точки, но и свои траектории, своя причина защо трябва да съществува. Доста ми е интересно да пиша в кратките литературни форми: лирични миниатюри, хайку и сонети. Най-новата ми поетична книга, родена в началните месеци на пандемията, се нарича „101 сонета от една странна пролет“ (2020).

Освен традиционните кратки поетични форми, особено ме привличат хибридните поради своята флуидност: визуалната поезия, микрофикцията, хайбунът, стихове в проза. Много ме радва, че в подбора, който направи Роман Кисьов, са включени и стихотворения в проза, а е направен и отличен избор от моите хайбуни, в които се преплитат кратката проза и хайкуто.

Кои според Вас са най-интересните процеси в съвременната македонска литература? Кои млади автори бихте препоръчали за превод – защото ние печално малко познаваме литературата и интелектуалния климат на съвременна Македония.

В съвременната македонска литература е особено интересно, че изключително активни са някои от бардовете на поезията (Влада Урошевич, Богомил Гюзел, Радован Павловски) и на романа (Оливера Николова, Луан Старова, Митко Маджунков), а едновременно с това голям брой автори от средното и младото поколение през последното десетилетие правят сериозни пробиви на международната литературна сцена: Лидия Димковска, Никола Маджиров, Гоце Смилевски, Румена Бужаровска, Петър Андоновски, Ненад Йолдески, Николина Андова-Шопова…

През последните години от печат излязоха множество доста интересни книги с разкази и микрофикции: Томислав Османли, Ермис Лафазановски, Оливера Кьорвезироска, Елизабета Баковска, Калина Малевска, Румена Бужаровска, Владимир Лукаш, Иван Шопов, Гьоко Здравески, Живко Гроздановски, Гьоргий Кръстевски… В по-младата генерация романисти особено се лансира краткият роман (Владимир Янковски, Петър Андоновски, Давор Стояновски, Фросина Пармаковска, Бранко Пърля, Игор Станойоски). Доста приятно е, че се появиха и голям брой нови автори, които пишат за деца: Биляна Цървенковска, Ване Костуранов, Николина Андова-Шопова, Владимир Лукаш, Калина Малевска, Ана Голейшка…

Покрай произведенията на всички тези писатели, а и на много други, използвам повода да препоръчам за превод творбите на няколко големи, прочути македонски писатели, които, за съжаление, починаха през последните години: драмите на „македонския Шекспир“ Горан Стефановски, прозата на Таня Урошевич и Данило Коцевски, поезията на Лиляна Дирян и Игор Исаковски.

Превод от македонски Таня Попова

Владимир Мартиновски (р. 1974, Скопие) е македонски поет, белетрист, есеист, литературен критик, преводач. Редовен професор във Филологическия факултет „Блаже Конески“ в Скопие, в Катедрата за обща и сравнителна литература. Защитил е докторантура в Новата Сорбона, Париж. Член е на Изпълнителните съвети на две международни асоциации – Световната асоциация за семиотика и Европейската мрежа за компаративни изследвания (REELC/ENCLS). Понастоящем е подпредседател на Македонския ПЕН център.

Автор е на дeсет книги с поезия, една книга със стихове за деца, три книги с хайбуни, един сборник с разкази, осем литературнотеоретически книги, съставител е на няколко сборника с научни трудове, както и на няколко антологии. Превежда от френски и английски на македонски. Бил е редактор в македонското хайку списание „Мравка“, член на редакцията на електронното списание „Блесок“.

Лауреат е на наградата „Братя Миладинови“ на фестивала Стружки вечери на поезията (за книгата „Квартети“, 2010), както и на наградите „Нова Македония“ (за разказ, 2009) и „Димитър Митрев“ (за литературна критика) на Дружеството на писателите на Република Северна Македония (за книгата „Зоон поетикон“, 2013).

Заглавна снимка: Владимир Мартиновски на Стружките вечери на поезията през 2019 г. © Филип Кондовски

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ян Фабър с поглед към красотата и бъдещето

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/jan-fabre-interview/

В началото на есента Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ публикува четири тома на белгиеца Ян Фабър (роден в Антверпен, 1958 г.), един от най-значимите творци в света днес. Появата на трите тома „Нощен дневник“ (1978–1998) и „Аз съм грешка. Текстове за театър“ на българската сцена дължим на преводаческия подвиг на Цвета Велинова. 

Тук представяме размислите на българската хореографка Мила Искренова кой всъщност е Ян Фабър, както и интервю с него, дадено специално за „Тоест“ пред Марин Бодаков. 

„Търсене на утопия“, Нюпорт, Белгия. Снимка: Kelly McCarthy / Flickr

* * *

Елегантен и безпощаден

Несъмнено той е един от най-неординерните, предизвикателни и дискутирани артисти на нашето съвремие.

Сценарист, писател, визуален артист, скулптор, режисьор, хореограф, Фабър неизменно изненадва и дори шокира както публиката, така и критиката. Неговите произведения винаги се движат на ръба на скандала или са изцяло в него, като навлизат в „тъмните пространства“ на изкуството и живота. Провокациите на Фабър винаги включват секс и насилие. Неговите театрални и танцови постановки предизвикват силни реакции със своята неподправена ексцентричност, в която интелектуалната ирония и самоирония се надпреварват и стряскат сетивата и интелекта на зрителя. Той е краен неконформист, който се забавлява (за да не кажем, че се гаври) с лицемерието и меркантилността на съвременния социум. Прави го много елегантно и естетски, но е безпощаден като мисъл и внушение. Скулптурите му се стремят към небето, оргиите му преследват живота, изкуството му отразява момента и го превръща във вечност…

През 1977 г. той преименува улицата, на която живее, на „Ян Фабър“ и поставя възпоменателна плоча на къщата на родителите си „Тук живя и работи Ян Фабър“, аналогична на паметната плоча на къщата на Винсент ван Гог, която е на същата улица. Между 1976 и 1980 г. Фабър пише първите си сценарии за театър и прави първите си солови творби. Например по време на „паричните си изпълнения“ той изгаря банкноти и написва с пепелта думата ПАРИ. От 1980 г. започва кариерата му на режисьор и сценограф в голям брой продукции, последните от които са „Правилата на Белгия/Белгийски правила“ (2017) и „Щедростта на Тавита“ (2018). Днес Фабър е един от най-значимите творци на европейската и световната сцена, със собствена експозиция в Лувъра и множество изложби и участия в престижни фестивали.

Макар и с доста закъсняла известност у нас, Ян Фабър беше представен от „Световен театър в София“ и театралното „Варненско лято“ 2019 със спектакъла си „Щедростта на Тавита“. Българският танцьор и хореограф Кристиан Бакалов е участвал в няколко проекта на твореца, но те, за съжаление, не са представяни в България. Независимо от реакциите, които би могъл да предизвика, Ян Фабър е артистично явление от първостепенна величина, което всяка сцена, зала и галерия би желала да представи и всяка публика заслужава да срещне, защото той изразява по най-искрен и автентичен начин духа на нашето време.

Мила Искренова

* * *

Красотата е източник на живота

Ян Фабър в разговор с Марин Бодаков, превод от нидерландски Цвета Велинова

Големият поет Херман де Конинк пише в стихотворение, което Ви е посветил: „Нямам нужда от много от мен, за да съм пълен. Имам нужда най-вече от: малко. Има твърде малко малко.“ Какво Ви е потребно днес, г-н Фабър?

Прекрасно е, че познавате творчеството на фламандския поет Херман де Конинк. Той беше много очарователна личност. Като млад артист бях късметлия, че този много известен любовен лирик редовно идваше на моите изложби и театрални представления и често черпеше вдъхновение от творбите ми. В резултат той написа красиви стихотворения, вдъхновени от визуалното ми изкуство, особено в периода на моите рисунки и инсталации, направени в синьо с химикалката Bic. Може би Херман де Конинк има право, като казва „Има твърде малко малко“. „Нужен е цял един човешки живот, за да станеш млад артист…“

На въпроса Ви: бих желал да умра, щом стигна 96 г. и вече съм създал своите утопични шедьоври – някой много изчистен и съществен текст или същата такава рисунка.

Какво за Вас означава онзи ден, който не сте отбелязал в своя прочут Дневник?

В Дневника си изхождам от не особено красивата истина на ежедневните ритуали – и запазвам за писането през нощта красивите истини в полета на въображението.

Доколко Вашият Дневник представлява помощно средство за осъществяването на Ваши произведения в различни изкуства – и доколко той е самостоятелно Ваше изкуство?

Моите Нощни дневници имат същата функция като моите скицници и рисунки. Често ги препрочитам и преглеждам, за да си припомня съществените причини да съм артист и какво точно ме вдъхновява. Тъй като работя без компютър и пиша всичко на ръка, обожавам еротичната връзка между писалката и хартията. Когато мисля, аз рисувам – и когато рисувам, аз пиша. Да пишеш и рисуваш всяка нощ, като бухал, изисква голяма дисциплина и трябва да можеш да дишаш с изкуството на тези две дейности. Това е дълбока необходимост, без която не бих могъл да съществувам.

Разбира се, Нощните дневници сами по себе си са артистичен проект. Знам от опит – защото те са публикувани в много европейски страни, – че вдъхновяват много млади актьори, танцьори, артисти, хореографи, режисьори, които с времето ще намерят своята публика. Целя се не само в настоящето, а по-скоро в бъдещето.

Смятате ли, че публикацията на Дневниците Ви правят по-уязвим в интимен план пред публиката?

Не. Защото в Дневниците си аз защитавам както уязвимостта на човечеството, така и красотата.

Препрочитате ли своите Дневници, за да разберете как се променяте? Искате ли да ги редактирате?

Когато слушам и гледам театралното представление „Нощен писател“ (компилация от Нощните дневници и няколко театрални текста – бел. прев.) в Италия, Русия, Сърбия и другаде – а през последните две години мога да следвам актьорите, защото има субтитри, – понякога имам чувството, че слушам друг човек: някой млад и арогантен артистичен гений, когото бих поступал добре, за да стане по-скромен.

Разбира се, един дневник е и литература – и Дневниците бяха редактирани, преди да бъдат публикувани. Моята фантастична драматуржка и асистентка Мария Мартенс, която съхранява всичките ми ръкописи и ги обработва до печатен вид, си позволява понякога малка цензура. Със сигурност – когато става дума за сексуалните ми приключения.


В кои моменти изкуството Ви променя? В кои моменти Вие променяте изкуството?

Изкуството ме спаси от опасността да стигна до затвора. Аз съм служител на красотата; пред нея винаги съм на колене. Тя е източник на живота. Изкуството ме променя, когато усетя, че мога да излекувам раните в душите на моите зрители. Единственото, което можеш да направиш като артист, е да бъдеш верен на себе си и да се надяваш, че можеш да докоснеш, да промениш мисленето и телесното усещане на тези, които се срещат с творбите ти.

Казвате, че изкуството е подготовка за изчезване от този свят. А дали по време на световната пандемия, която преживяваме, не изчезва самият ни свят? Какво идва?

Преди всичко вярвам в силата и знанията на човечеството. Коронапандемията не е нещо съвсем ново – да си спомним чумата и испанския грип. И не трябва да забравяме, че днес имаме по-добри комуникации и по-добро медицинско обслужване. Моето уважение към героите на деня – лекарите, сестрите, тези, които се грижат за пациентите с COVID-19.

Цялата красота и цялото изкуство са подготовка за смъртта. В социално отношение аз съм мъртъв от 40 години. Живея само чрез изкуството си, живея и творя в един post-mortem стадий на живота. Вярвам, че когато овладеем пандемията, в света ще се освободи много духовна и артистична енергия. Вярвам в едно визионерско бъдеще.

И още: на 16 октомври 1983 г. пишете, че актьорът трябва да владее древното изкуство за правене на лекарства. В същото време един от текстовете Ви за театър носи заглавието „Аз съм грешка“. Лекуват ли Ви актьорите, с които работите по свои творби?

Може би имате предвид следния цитат от Антверпен, 6 март 1984 г.:

Театралната трупа трябва да сътвори „херметическо изкуство“.

Да се възползва от трудни думи и да използва
неразбираем (за външния свят) професионален
жаргон.
Подобно на древните медицински факултети,
театралната трупа трябва да бъде тайно общество,
защото те изследват и стимулират яростта и
биологичните процеси на изпълнени с любов убийци,
които никога не убиват.
И те създават театрални лекарства, които карат
публиката да гледа опиянена.

Този цитат от Нощния дневник препраща към речника и правилата, които разработихме заедно с моите воини на красотата, моите изпълнители – и той изразява сериозността, с която подхождаме към изкуството да се прави театър. Понякога създавам театрални творби, в които актьорите трябва да импровизират не само физически, но и с текста. Тоест в някои театрални представления текстът е написан от моите воини на красотата и от мен самия. Но 90% от театралните ми творби – повече от 40 театрални текста, които написах за любимите си актьори и актриси от моята трупа, са чисто личен нощен труд. Понякога написвам един текст за няколко нощи, понякога работя над даден театрален текст пет или десет години.

Преди десетина години в разговор с моя приятел Христо Буцев бяхте казал: „Моята провинциалност е с универсално качество.“ Продължавате ли да се усещате провинциален днес, когато сте един от най-влиятелните творци в света?

Ще цитирам от Дневника: „Аз бих искал да съм универсален артист. Провинциален артист, не международен артист, заразен от болестта интернационалис (на „международните нрави“). Да вдъхновяваш други артисти е страхотно чувство. Затова съветът, който имам към младите артисти, е: не се поддавайте на болестта интернационалис.


Какво казват за Вас самия насекомите? Какво казват за красотата? Спомням си, че първият ми досег до Ваша работа беше в Брюксел – и тя още жужи в съзнанието ми, въпреки гигантското си мълчание в залата…

Вероятно сте посетили „Небесата на насладата“ в Кралския дворец, постоянната творба за тавана, която направих за Колониалната зала с огледалата по покана на кралица Паола. Тя беше особено ангажирана с визуалните изкуства и много обича моята работа. Много посетители са запленени от естетиката на тази творба, която направих от повече от един милион черупки на бръмбара „бижу“ (така се наричат тези бръмбари).

Бръмбарът скарабей е мост между живота и смъртта, той е като вечния цикъл на живота. Като че ли направих картина със светлина. Тя грабва погледа ти и удивява. Жадувам за концентрацията на публиката, чрез която посетителите да могат да уловят критичния размисъл върху миналото на белгийската колония Конго. Аз съм сложил вътре в работата си изображения на отрязани гърди, на диаманти, черепи, слонски зъби… Те са предназначени за тези, които гледат внимателно. Защото моето изкуство съгласува естетическите принципи и етическите ценности. Искам зрителите ми да гледат и мислят критично. Това е моят подарък за тях.

„Искам да сложа подписа си под това“ – така завършва стихотворението на Де Конинк. Под какво искате да се подпишете днес, г-н Фабър? Под какво няма да се подпишете?

Великият поет Херман де Конинк, разбира се, може да се подпише под всичко. Аз трябва да бъда скромен и мога да се подпиша само под онези свои творби, които съм направил с най-дълбока почит и със съзнанието, че не могат да не бъдат направени.

Заглавна снимка: Скулптура на Ян Фабър, част от „Духовни пазители“, Флоренция, Италия. Фотограф: Jonathan Nakandala /Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За неотложното. Разговор с Етгар Керет и Инбал Пинто

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/etgar-keret-inbal-pinto-outside-interview/

В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.

През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.


Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?

Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.

Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.

Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?

Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.

Етгар Керет. Снимка: © Ами Варди

Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.

Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?

Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.

Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.

Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?

Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.

Инбал Пинто. Снимка: © Личен архив

Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.

Разкажете ни как работихте по „Навън“.

Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.

Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.

Новата книга на Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ (под №26 в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд. „Жанет 45“, превод от иврит Жозеф Бенатов) излиза следващата седмица, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 13 декември (неделя) в 18 ч. Етгар Керет ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с писателя ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и в YouTube.
Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.


Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Малкият разказ прощава. Разговор с Капка Касабова 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview/

„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.


Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…

Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.

Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.

Три жени от семейството на писателката: (отляво надясно) майка ѝ Диана Атанасова, баба ѝ Анастасия Бахчеванджиева и леля ѝ Татяна Бавчанджиева*, Св. Наум, 1965 г. © Личен архив на Капка Касабова

Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…

Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.

И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.

Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…

Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.

Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.

Баба ѝ Анастасия в ориенталско облекло, Охрид, 1943 г. © Личен архив на Капка Касабова

Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?

С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.

Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.

Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?

С историка по религиозна живопис и експерт по скалните езерни църкви Гоце Ангеличин-Жура в Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.

Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.

Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?

Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.

Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.

Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“

Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм? 

Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.

Със Славче Шейхова от последното дервишко теке на Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?

В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.

В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?

Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.

Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.

Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ? 

Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.

Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания
© Личен архив на Капка Касабова

„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?

Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.

И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването? 

О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.

Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.

Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.

Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Заглавна снимка: Капка Касабова при църквата „Йоан Богослов“ в рибарската махала Канео, Охрид. „За мен тази монохроматична фотография има символично значение, свързано с баба ми, която много обичаше Канео и има снимка на точно това място, черно-бяла, от 40-те години“, споделя писателката. Фотограф: © ТД

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За експерименталните методи за лечение на COVID-19. Разговор с проф. д-р Иво Петров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivo-petrov-interview-coronavirus/

Проф. д-р Иво Петров е медицински директор и началник на Клиниката по кардиология и ангиология към Университетската болница „Аджибадем Сити Клиник“ и национален консултант по кардиология. Венелина Попова разговаря с него за алтернативните методи, които се прилагат при лечението на коронавирусната инфекция в болницата.


Проф. Петров, в COVID отделението на болницата, на която сте медицински директор, прилагате и нетрадиционни методи за лечение и апаратура, които дават добри резултати. Разкажете малко повече за тях.

Силно е да се каже, че става дума за начини на лечение, тъй като те още не са сравнени с традиционните методи и медикаментозни средства. Но е истина, че повече от четири месеца използваме йонизиране на въздушната среда и на водата като средство за предпазване на персонала от силно вирулентната инфекция от COVID-19. Има натрупани доста данни и те са публикувани – както експериментални, така и клинични, че активните кислородни молекули от рода на озона и отрицателните кислородни йони – анионите – имат благоприятно въздействие при вирози. Ние направихме едно изследване (инвитро) на седем бактериални култури с йонизираната вода и при всичките имаше над 99% намаление на бактериалното число. Това е много силен резултат и аз съм в комуникация с колегите от БАН – с групата, която работи по визуализация на проникването на вируса в клетъчна култура. Към такава клетъчна култура, заразена с вируса, смятаме да добавим скоро йонизирана вода и да я сравним след 15 минути с контролна необработена. Не можем да предпоставяме резултата, но се надявам, че ще е сходен с този, който наблюдавахме при бактериалните култури.

Какво е въздействието върху пациентите, които са приемали вода, третирана с анионен кислород?

Бих казал, че това е едно от допълнителните средства за облекчаване на състоянието на болните. Тази вода трябва да бъде употребявана в рамките на един час, след като е била наситена с анионен кислород, тъй като той е много активен, образно казано – летлив. Имаме седем такива пациенти, които бяха доказано позитивни за SARS-CoV-2 и имаха средно тежки симптоми. Всички се подобриха доста бързо, по-бързо от очакваното. Разбира се, през цялото време те имаха стандартната медикаментозна симптоматична терапия, защото специфична терапия за този вирус, както знаем, няма.

А разполагате ли с апаратура, която насища кръвта с активни форми на кислорода и се различава от обикновените респиратори?

За това си мечтаем. Надявам се скоро проф. Жеко Ганев да регистрира апарата. Когато това се случи, ще можем да обогатяваме както медицинския кислород, който дишат пациентите, така и да насищаме кръвта с кислородни аниони. Аз ще бъда един от първите доброволци, без съмнение. Това всъщност е технология, която дава една допълнителна стъпка след генериране на озон, който дължи своето въздействие на отделянето на един анионен кислороден атом. Със своето изобретение проф. Ганев постига генерирането директно на три кислородни аниона. Надяваме се тази кислородо-анионна смес да има много по-голям афинитет към хемоглобина и той да се насища много по-бързо с кислородни аниони, които, от своя страна, много по-лесно ще се отдават както към тъканите, така и към потенциално патогенни микроорганизми, включително и към коронавируса. Надяваме се това, което е доказано инвитро и на опитни животни, да има благоприятен ефект първоначално върху доброволци – ние най-вероятно ще бъдем ядрото на доброволческата група, – а после и върху потенциални пациенти.

При положение че няма специфично лечение за COVID-19, а някои от използваните препарати са с множество странични действия, част от тях тежки, какво е мнението Ви за прилаганите медикаменти?

Здравеопазването ни е в такава трудна ситуация, че сме принудени да използваме всичко, което би могло да помогне при конкретен пациент. Неслучайно вече в доста клинични протоколи се включват медикаменти, които не са минали фаза 3, но имат натрупан сериозен експериментален клиничен материал. Най-често става дума за медикаменти с предшестващо утвърдена индикация, тоест прави се опит за доказване на нова индикация на старо средство, което е с добър профил на безопасност. Ние сме принудени да се обръщаме към лекарства, които в предишни епидемии са доказали антивирусно, антипаразитно и антибактериално въздействие, и сега се опитваме да докажем въздействието им и върху този вирус. В този контекст смятам, че както озонът, така и ултравиолетовите лъчи, и анионният кислород са такива допълнителни средства, които, ако се използват адекватно и със съответните предпазни мерки, могат да имат благоприятно въздействие. Да, те в никакъв случай не заместват медикаментозната терапия, но би било неетично да не ги използваме, при положение че има събран богат доказателствен материал, че са полезни. Ние сме подсигурили с технологията на проф. Ганев всички етажи на нашата болница, на повечето сестрински постове, в зоните за изчакване на пациентите.

Вашето обяснение за рекордно високата смъртност у нас съвпада ли с това на здравните власти, които твърдят, че тя се дължи на недостатъчното спазване на мерките от обществото? Все пак министърът отвори дума за нереформираната система на здравеопазването.

На този въпрос най-вероятно ще можем да си отговорим след около година и половина – две. Наскоро говорихме с д-р Александър Симидчиев, че за да можем да вадим данни и да си правим изводи, имаме нужда от национален регистър за пациентите, които са на болнично лечение. Ако ние искаме да извлечем реалните данни и да си направим точните изводи от тях, те трябва да бъдат събрани в един, подчертавам, анонимизиран регистър, без да се нарушават правата на нито един от пациентите. Това ще ни позволи след някакъв период от време, най-малко 6 месеца, да се върнем ретроспективно към тези данни. Например, говоря хипотетично – пациенти, които започват да боледуват с висока температура и без други клинични симптоми, поне моето впечатление е такова, прекарват инфекцията по-тежко в сравнение с тези, които започват със загуба на обонянието или някакво просто дразнене в гърлото. Но това е само мое наблюдение, което не мога да докажа, защото нямаме данни нито за лабораторни изследвания, нито за провежданата терапия. На всички тези въпроси някой ден ще имаме отговор, ако можем да обединим данните. Но за това ни е необходим регистър.

Съгласен ли сте, че пандемията предизвика хаос в системата и освети нейните недостатъци?

Да, ние години наред апелираме за оптимизиране на системата в много аспекти – финансиране, организация, брой на болниците, заплащане и стимулиране на кадрите, тоест има множество компоненти, които най-малкото трябва да бъдат оптимизирани, ако не радикално променени. За да бъде подготвена системата за един следващ такъв катаклизъм.

Но къде изтичат всяка година милиардите, наливани в здравната система? В същото време телевизионни репортажи ни показват болници, които все едно са от началото на ХХ век.

Може би това размиване на множество участници е една от основните пречки. Ако имаше по-малко болници, но с по-големи възможности, щеше да се постигне двоен ефект. Първо, щеше да има концентрация на професионалисти в по-малък брой лечебни заведения с по-големи възможности, освен това щеше да има и по-наситено присъствие на относително малкия персонал. А това щеше да доведе и до оптимизиране на заплащането. Има много неща, които трябва да бъдат добре огледани и съответно коригирани.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Аджибадем Сити Клиник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За мечките и хората, или още за полския литературен репортаж

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/polski-literaturen-reportazh/

Чашата преля с „Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски. А подзаглавието на книгата е „Истински истории за тоталитарна абстиненция“. В своя репортаж пан Шабловски разказва как през 2007 г., с влизането на страната ни в Европейския съюз, танцуващите мечки у нас стават незаконни. Така се появява центърът в Белица, в който мечките трябва да бъдат приучени към свободен живот: как да се движат, как да си намират храна, как да се съвкупяват, как да заспиват зимен сън… 

Шабловски нарича въпросния център „лаборатория на свободата“. Започва да си мисли, че като посттоталитарен човек той също живее в такава лаборатория – и се учи как сам да се грижи за собственото си бъдеще. А знаем, че цели десетилетия социалистическата държава постоянно не само е саботирала самостоятелността на гражданите, а направо е надзъртала и в чиниите, и под завивките им… 

(Странно, много странно: образът на българските танцуващи мечки заразява цяла Европа – да си спомним не само Бриджит Бардо, но и „Меча република“ от латвийския класик на детската литература Юрис Звиргздинш.)

Сложих „Танцуващите мечки“ на Шабловски на рафта до литературните репортажи „Готланд“ и „Направи си рай“ на Мариуш Шчигел, до „Галицийски истории“ и „По пътя за Бабадаг“ на Анджей Сташук, до „Гулаш от Турул“ на Кшищоф Варга, до „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцек Хуго-Бадер… Натрупаха се много книги, заради които можем да говорим не само за техния родилен дом – прочутия варшавски вестник „Газета Виборча“, но и за истински медиен и културен феномен. 

Феномен, който продължава традицията на Ришард Капушчински – и превръща мечешката ни безпомощност в опит за свобода. А кой познава толкова добре изброените книги откъм хастара им, колкото техните преводачки? Затова и предпочетох в Месеца на полския литературен репортаж, обявен от издателство „Парадокс“, да говоря тъкмо с тях – Милена Милева и Диляна Денчева.


Милена Милева: „Важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани“

Като преводач на Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски – всички те автори на „Газета Виборча“, за Вас прозира ли в тяхното творчество единна редакционна политика по отношение на литературния репортаж?

Може би донякъде. Като основа, като школа, като интерес към този жанр. Защото „Газета Виборча“ чрез седмичното си издание „Голям формат“ (Duży Format) дава на авторите поле за действие, а на читателя – възможност да чете такива текстове. А чрез подбора на темите и авторите си вестникът възпитава и вкус към този вид писане, което според някои негови представители е сложна кръстоска между публицистиката и литературата. И Шчигел, и Шабловски, които вече не работят във „Виборча“, признават, че дължат много на вестникарския си опит. Но и Шчигел, и Варга, който по принцип стои малко по-встрани от класическия литературен репортаж, продължават да поддържат свои авторски колонки във вестника и са тясно свързани с него.

А по какво различавате индивидуалностите на тези трима автори?

За мен Варга е по-близък до класическата ни представа за художествена литература, макар че прекрасната му критика и публицистика са образци на много добра журналистика. При Шчигел репортажното, журналистическото е силно проявено, макар че една от последните му книги „Няма“ (Nie ma), получила най-престижната полска литературна награда „Нике“, е по-есеистична, по-философска. Шабловски сякаш е най-близо до репортажа, до злободневно журналистическото. Може би и защото е най-младият от тримата.

Какво остава неизразимо, непреводимо в превода на полските литературни репортажи на български език?

Каквото и в превода от други езици, предполагам. Вечните мъки на преводача, който се опитва да хвърля мостове между различни култури, различни писатели! Най-трудно е адекватно да предадеш със средствата на своя език, познавайки възприятията и културните навици на българския читател, мислите, емоциите, внушенията на писателя, който е плод на друга култура и борави с възможностите на друг език. Не искам да кажа, че преводът е невъзможна мисия. Да не бъдем максималисти. Мисля си, че идеален превод не съществува, но какво от това? Опитваме се да бъдем верни, честни интерпретатори, да предаваме мисли и чувства. Трябва да вярваме, че успяваме.

Варга и Шчигел са още по-особен случай. Те пишат за полска аудитория на унгарски и чешки теми, а Вие ги превеждате за българските читатели. Какви междукултурни трансформации отправят предизвикателство към Вашата собствена работа?

Пак ще се върна към отговора на предишния въпрос. Както при всеки превод, най-вече когато имаме особено наситено общуване с чужда култура, трябва да се мъчим да намираме начин да предадем смисъла. Важно е общочовешкото, универсалното. Някои дребни нюанси може би се губят, но пък общуването с чужда култура, интерпретирана от чужденец, дава още по-богат поглед към света и човека. За мен това винаги е било много интересно и се надявам и за българския читател да е така. Естествено, за да има добър превод, клетият преводач трябва да познава много добре историята, реалиите, културната среда на страната, чийто автор превежда.

Как оценявате прехода на репортажите от публикацията във вестник към публикацията им в книга? Смятате ли, че мисълта за обединяването им в книга присъства при самото им написване?

Знам ли? Според мен по-скоро преминаването от репортаж към книга идва на по-късен етап, когато се появява обща концепция, свързваща нишка, идея за книга, която да не е просто сбор от отделни текстове, а да живее като едно цяло.

В хода на превода общувахте ли със своите автори?

Не, не съм общувала с тях. И с Варга, и с Шчигел съм се запознала по-късно, при вече преведена първа тяхна книга. Може би съм от преводачите, които се притесняват да питат автора „какво е искал да каже“. Шегувам се. Вероятно не съм имала нужда. Тук навярно е мястото да кажа, че и двамата – и Варга, и Шчигел, всъщност и Шабловски, когото не познавам лично, пишат така, че четейки ги, сякаш всичко ти става ясно, лесно разбираш какво искат да ти кажат. Това си е изкуство, нали?

А каква е политиката Ви по отношение на пояснителните бележки под линия? Често говорим за конкретен образ на читателя, за който един автор си мисли, докато пише. Дали обаче преводачът си мисли кой ще го чете?

Политиката ми е умереност. Често пъти не може без бележки под линия, когато става дума за исторически и културни събития, които не са толкова познати на по-широкия кръг. Аз се старая да ги давам само когато наистина смятам, че без тях читателят ще е ощетен в разбирането на контекста. Старая се да не прекалявам, да не подценявам общата култура на читателя, макар че често си мисля за младите читатели, дали те ще са наясно. Но пък който иска да научи нещо, сега има толкова много лесни начини. Стига да знаеш къде да търсиш.

Всеки преводач, ще – не ще, съди за читателите по себе си, може би е егоистично. Не, не мисля кой ще чете превода. Всеки ще намери в книгата нещо свое. Стремя се да съм максимално честна към автора и да накарам читателя да усети това, което усещам аз. Мисля, че това е неизбежно.

Изпитвала ли сте несъгласия с автора, докато превеждате негов текст? Насочвам Ви преди всичко към „Танцуващите мечки“ на Шабловски…

Да, случвало се е, разбира се. Когато превеждах „Мечките“, на моменти си казвах: „Чак пък толкова?“, „Айде де, прекаляваш…“. Нормално. Става дума за страната ти, за събития, които са ти близки. Това е поглед отвън, личен поглед. Дори нещо да не ти допада, да не си съгласен, важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани. Но най-важното, когато говорим на тази тема: по принцип не съм си позволявала да коригирам, да редактирам авторите, да ги разкрасявам според собствените си представи. Те пишат, аз ги превеждам, не ги дописвам.

Трябва ли да познавате съвременната българска медийна среда, за да превеждате документалистика и публицистика? Как се готвите за един превод?

Ние съществуваме в медийната среда, щем – не щем, а и не мисля, че трябва да се изолираме. Да, трябва да я познаваш, за да предадеш адекватно текста, да бъде той разбираем за читателя. Подготовката включва проверка на имена, дати, названия, факти… При такъв превод и при превод на хуманитаристика и от преводача, и от издателя се изисква голяма предварителна/успоредна работа, която често отнема време, не е лесна, може да изглежда досадна, но е абсолютно необходима. Проверяваш, четеш, търсиш допълнителни източници…

Ако трябва да съставите, благодарение на своите собствени преводачески усилия, определение на феномена „полски литературен репортаж“, какво ще е то?

Труден въпрос. За мен това е повече литература, отколкото журналистика или документалистика. Способност да вземеш един факт, конкретен човек, събитие и от малкото да отидеш към голямото, към обобщението, да предизвикаш емоции, каквито буди литературата, оставайки обаче верен на реалността, на конкретни случки. Без да си измисляш действителността.


Диляна Денчева: „Това е писане без никаква маниерност“

Какво за Вас лично е значението на „Газета Виборча“ – средището на Вашите автори?

„Виборча“ за мен е мерна единица, летва, образец. Освен че е гнездото на талантливите, умни и ерудирани полски пера, тя е и еталон за журналистика. Спомням си как през 90-те години, в преддигиталната ера, вестниците от самолета се пазеха като върховна ценност, а приятели поляци ми събираха стари броеве. Беше дебел, сочен вестник, беше не само концентратът на елитарната мисъл, но и упражнение и предизвикателство за ума и езиковата компетентност на младия полонист.

Къде в традицията на полския литературен репортаж се вписват превежданите от Вас автори? Как се готвихте за превода на Сташук, Хуго-Бадер, Варга?

Според мен те са гръбнакът, заедно с Шчигел. Достойни наследници на Капушчински и Ханна Крал, в момента те изграждат следващо поколение репортери и съставляват носещата конструкция на жанра. Макар и обединени от него обаче, всеки от тях е отделен бранд с толкова уникален и специфичен стил, че се разпознават и по най-краткия фрагмент текст.

Как се готвих за преводите ли? Може би ще ви разочаровам, но не мисля, че е възможно човек да се подготви за тях предварително. Техните текстове са изпълнени с детайли, от които изскачат тълпи от дяволчета. И тримата притежават огромна ерудиция – в диахронна и синхронна перспектива, която непрекъснато държи преводача нащрек, при това, както вече казах, си имат своите специфики. Варга „изтезава“ преводачите си с изключително сложни тропи и семантични операции с езиковите единици. Сташук поразява със способността си да сменя перспективата и оценъчния ореол на всичко, което наблюдава. Той успява да превърне в принцеси всички жаби, скачащи наоколо, да превърне шепа селска прах и няколко тараби, боядисани в зелено, в предмети с особено сияние, просмукани от носталгия и тъжна красота. При Бадер пък фактологичността е толкова категорична, че обрича преводача на непрекъснато ровене в извънлитературната действителност от опасение, че преводът му може да не покрие критериите за истинност, заложени от автора.

Какви са спецификите в образа на Източна Европа, типични за полската документалистика? На кои травми отреагират според Вас литературните журналисти в Полша?

Въпросът малко ме затруднява, защото не съм сигурна какво имате предвид под „Източна Европа“, тоест коя от многото класификации прилагате. Ако се има предвид геополитическото понятие „Източна Европа“, ми се струва, че съвременните репортери се опитват да го прекроят и да го избършат от картите на своите пътеписи (с цялата условност на това назоваване). При тях разделителната линия върви по-скоро между Средна Европа и земите на бившия Съветски съюз и Руската империя.

Мнозина от тях пишат за Средна Европа, която донякъде се припокрива с територията на някогашната Австро-Унгария – Шчигел със своята чешка тематика, Варга с унгарската трилогия. Особено космополитен е Сташук, който кръстосва цялата територия на империята и до ден днешен вижда земите на Франц Йозеф като същата непокътната цялост – една равна география, покрита с многоезичен и разнокултурен човешки пласт. По-различни специфики извеждат авторите, които се насочват на изток – Бадер, Шчерек, и от техния разказ не скришно, а много явно надничат предимно белезите на посттоталитарните общества. (Може би „Изток“ на Сташук донякъде прави изключение). Така че би могло да се обобщи, че спецификите очертават два свята: единия – фрагментаризиран от своите култури и многоезичие, другия – монолитен поради тоталитарното окалъпяване.

Що се отнася до травмите на полското общество, все още са отворени раните от Втората световна война – преселенията на огромни маси хора, напускането на източните покрайнини, непрежалимият Лвов, еврейските трагедии и разбира се, Катин. Травматични са и спомените от комунистическото минало – декемврийските събития от 1970 г. с техните жертви, убийството на свещеник Йежи Попелушко. Има и една много прясна и тежка травма – и това е смоленската катастрофа. Но ми се струва, че именно авторите, за които говорим, са предприели бягство от тези травми и предпочитат да опипват други територии и теми.

Как естетиката диктува на политиката в творчеството на Вашите автори? И разбира се, обратното?

Естетиката и политиката са неделими и няма зависимост между тях в творчеството на авторите, за които говорим. За каквото и да пишат, естетиката ще бъде кръвоносната система на техните текстове. За пример – в „Стените на Хеброн“ Сташук описва бруталната и примитивна затворническа действителност и точно там създава метафори, които съм включвала в свое езиковедско изследване, в работилници или университетски занятия по превод.

На какви жанрови съставки бихте разглобили това, което етикетираме най-общо с „полски литературен репортаж“?

Пътепис, репортаж, импресия… плюс всичко останало, присъщо на високохудожествения текст. Амалгама от различни елементи – достоверност, субективна интерпретация, поетизация на езика (на места), фикция…

Способна ли е според Вас малката човешка история да коригира, да стопли властния Голям разказ, който познаваме от медиите и учебниците?

Разбира се. Големият разказ е безстрастен, в него са важни изворът, документът, фактът; в неговия фокус са големите процеси, причинно-следствените механизми, числата. Малката човешка история е онзи превод на Големите събития, който ги прави разбираеми и буди емпатия.

Как намирате рецепцията на преведените от Вас книги у нас? На кои съвременни български журналисти бихте ги дали за опорна точка, отправна точка, поука?

Фактът, че почти цялото творчество на Сташук и Варга е преведено у нас (благодарение на издателство „Парадокс“), показва, че има възприемателски нагласи сред нашата читателска общност. Да не се лъжем, това е елитарна литература, но има своята аудитория в България, което е нормално, предвид липсата на подобни текстове в нея. Това е остро, сурово и оригинално писане, без никаква маниерност, което бих препоръчала на всички журналисти. Журналистиката у нас в момента до голяма степен е сведена до „контент райтинг“ и „колумнизъм“, в които често стремежът към популярност убива всякаква елитарност, особено в езиково отношение. Във „Виборча“ съм чела текст на Варга на езикова тема, с който дори аз се затрудних.

Общувахте ли с други преводачи, работили по книгите, които Вие преведохте на български? Защо Вашите автори предизвикват такъв мощен интерес в чужбина?

Да, разбира се. Нещо повече – общувах и със самите автори. За щастие, когато живеех в Полша, съдбата ме срещна със Сташук и Варга, които са много доброжелателни към своите преводачи и с които дори ми се е случвало да се свързвам при тежки и трудно разрешими преводачески казуси. А интереса в чужбина го предизвикват просто защото са добри и защото личните им интерпретации на видимото създават уникален пространствено-перцептивен континуум в литературата.

С кои книги на други полски литературни репортери бихте продължили своята работа?

„Да изпревариш Господ Бог“ на Ханна Крал от години отлежава в библиотеката ми. И отново Бадер с неговите „Дневници от Колима“.

Заглавно изображение: Отляво надясно – Анджей Сташук, Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски и Яцек Хуго-Бадер. Снимки: Rafał Komorowski, Ralf Lotys, Adam Kliczek / Wikipedia. Колаж: „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.