Tag Archives: интервю

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Избор на разума. Трима съдии за Галина Захарова и удържането на съдийската независимост

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/izbor-na-razuma-galina-zaharova-vks/

Изборът на председател на Върховния касационен съд мина във видимо спокойна атмосфера. Поне привидно. Но въпреки маските, които членовете на Висшия съдебен съвет носеха, очите им, погледите им, зачервените им лица, когато задаваха въпроси или изказваха мнение, както и някои гримаси издаваха напрежение и колизия между това, което казват, и онова, което мислят и чувстват по време на заседанието в петък, 14 януари. То продължи 7 часа, с две кратки прекъсвания, и премина без обсада на Съдебната палата, без скандирания и дюдюкания, каквито имаше по време на избора на главен прокурор през 2019 г. Само няколко репортери смутиха душевното спокойствие на Иван Гешев на влизане в сградата с въпрос ще подаде ли оставка, както го призова в специална декларацията управляващото мнозинство от трибуната на Народното събрание само час преди началото на заседанието на ВСС. Време достатъчно, за да стигне „новината“ и до кадровиците в съдебната власт.

Единомислието на съдийската колегия при гласуването бе разбираемо след безапелационната подкрепа за съдия Галина Захарова от Общото събрание на ВКС, издигнало нейната кандидатура. В доклада на Комисията по професионална етика тя бе представена почти като икона, казано без грам ирония – като блестящ професионалист с отлична подготовка и управленски умения, като креативен, толерантен и етичен съдия, който правораздава безпристрастно и независимо. И в очите на колегите си магистрати от ВСС, които обявиха мотивите си защо ще гласуват за нея, Захарова изглежда освен безупречен и с чувство за отговорност професионалист, и добър човек, способен на емпатия към проблемите на колегите си, смела и с кураж да отстоява непопулярни позиции и решения.

При представянето на своята концепция Галина Захарова бе лаконична, прецизна, сдържана, но заедно с това – категорична в мнението си, че ВКС съд е конституционно регламентиран орган, който уравнява практиката на съдилищата и осигурява еднаквото проявление на закона. Защото „противоречивата съдебна практика е бич за независимостта на съдебната власт и създава впечатлението, че законът се прилага по един начин спрямо едни и по друг – спрямо други“.

Освен това съдия Захарова открои ясно огромната разликата между ръководител на съд, който е пръв сред равни, и отношенията в структури с йерархична зависимост, които налагат необходимостта да се контактува хоризонтално, включително и с останалите власти. Тя подчерта проблемите, които се създават, когато представители на едната власт вземат отношение към действията на другите власти. Но беше категорична, че ВКС не участва нито видимо, нито прикрито в сфери от изключителната компетентност на другите власти. Тя пое и риска да се обяви против прекалено дългите 7-годишни мандати на „тримата големи“ в съдебната власт – заради опасността от утвърждаване на командно-административни практики и поведение.

В контекста на високата оценка за Галина Захарова някои от въпросите към нея, зададени от членовете на ВСС, не изглеждаха особено важни. Други – дребнави. Трети прозвучаха обидно инфантилно, като въпроса на председателя на Върховния административен съд Георги Чолаков какъв тип ръководител ще бъде Захарова, ако бъде избрана – кабинетен или ще решава и други проблеми? Но затова пък той патетично декларира: „Зад нея стоят всички колеги от ВКС. Кои сме ние да кажем, че няма да изберем техния кандидат?“

Множество въпросителни постави безусловната подкрепа, която главният прокурор и колегите му във ВСС изразиха за Захарова. Иван Гешев зададе въпрос за мястото на прокуратурата в съдебната система и видимо доволен от отговора на Захарова, също реши да засвидетелства с лично изявление правото на самоуправление на съда, което той като прокурор никога не бил поставял под съмнение. А Гергана Мутафова от прокурорската колегия на ВСС поздрави колегите си, че са направили в края на мандата си „голям шлем“, като са успели да изберат главен прокурор, председател на ВАС, а сега – и председател на ВКС. В края на заседанието ВСС гласува да предложи на държавния глава да подпише указ за назначаването на Галина Захарова. Тя ще поеме поста от Лозан Панов след изтичането на мандата му през февруари.

Поканихме трима магистрати и бивши председатели на Съюза на съдиите в България – Мирослава Тодорова, Нели Куцкова и Калин Калпакчиев – да коментират кратко пред „Тоест“ избора на нов председател на ВКС.


Как ви изглежда подкрепата за съдия Захарова от представителите на всички колегии във ВСС и щеше ли резултатът от днешното заседание да е същият при една друга обществено-политическа конюнктура? Ако гласуването за избора на Георги Чолаков за председател на ВАС през 2017 г., по думите на Лозан Панов, е било „избор на тишината“, то как бихте определили гласуването за Галина Захарова?

Н.К. При една толкова силна кандидатура, подкрепена от всички съдии във ВКС, това беше избор на разума. Независимо какви са били мотивите на отделните гласуващи.

К.К. Изборът на съдия Захарова за председател на ВКС е решителен пробив за утвърждаване на съдийското самоуправление. Това е първият случай след 1989 г., в който висш ръководител на съдебната власт не е посочен от политическата власт. Случилото се е резултат от конкретната политическа конюнктура, в която липсва доминиращо политическо мнозинство, но също и на непрестанните усилия на съдийската общност през последните две десетилетия за удържане на съдийската независимост. Изборът на Галина Захарова е шанс за ускоряване на процесите за реформиране на съдебната власт.

М.Т. Разликата между избора на съдия Захарова и изборите на предходните председатели на върховните съдилища и главни прокурори е, че нейният се проведе изцяло там, където е редно да бъде – в общността на върховните съдии, които обмислиха на кого да гласуват доверие. Към номинацията и избора на съдия Захарова нямаха отношение нито изпълнителната власт, нито каквито и да било сочени за кукловоди фигури с корупционно влияние. В този смисъл, независимо от пълното единодушие на пленума на ВСС при гласуването, което винаги е подозрително, процесът на избор беше прозрачен, убедителен като резултат и съобразен с конституционния модел – да няма външни вмешателства.

За мотивите на мнозинството да се съобразят с позицията на съдиите от ВКС могат да се формулират различни обосновани предположения – че е било проява на инстинкт на самосъхранение; че обмислят ходове за неутрализиране на демократичния пробив; че са подценили значението на този избор с оглед на вече постигнатото влияние в съдебната власт с назначенията и повишенията. Така или иначе, успехът не само за правната общност, но за всички български граждани, е безусловен. За председател на ВКС е избран съдия, който е доказал в дългогодишната си практика на всички съдебни инстанции своя висок професионализъм, задълбочена правна култура и човеколюбие. Самият факт, че е избран съдия, който никога не се е „отърквал“ във властта и не е показвал стремеж да бъде забелязан и удостоен от нея, има огромен морален потенциал и се надявам, че силно ще окуражи съдиите.

Случайно съвпадение ли е, че точно преди началото на заседанието на ВСС партиите от управляващата коалиция излязоха с декларация, в която призоваха главния прокурор Иван Гешев да подаде оставка? Както и оповестяването на отнемане на достъпа до класифицирана информация „строго секретно“ на Сотир Цацаров?

Н.К. Не знам, а и не се наемам да гадая дали е съвпадение, или е предварително подготвено. Ще трябва да зададете въпроса си към авторите на тези действия. Но съм сигурна, че съдия Захарова също не е знаела.

К.К. Вероятно съвпадението на описаните събития е случайно, но същественото е, че липсата на силен политически монопол осигури благоприятна обществено-политическа ситуация, в която натискът над Съдебния съвет беше разхлабен. Мнозинството във ВСС, което досега е доказало, че действа в съгласие с интересите на излъчилите го политически партии, нямаше друг ход, освен да подкрепи предложения от върховните съдии кандидат за председател. Не без значение е и фактът, че съдия Захарова беше излъчена със съкрушителното пълно съгласие от всички съдии от ВКС, а също и нейната респектираща професионална компетентност и всепризнат морален авторитет.

М.Т. Не мога да коментирам мотивите на партиите да излязат с декларация в същия ден, както и оповестения отнет допуск до класифицирана информация на Сотир Цацаров, защото нямам право, а би било и спекулативно – не разполагам с информация. Но Вашият въпрос, който не е изолиран от коментарите в медиите и социалните мрежи, показва, че администрирането на съдебната власт досега е създало впечатление, че е силно зависимо от политическата конюнктура. Това означава, че въведената с Конституцията съдебна независимост е била уязвена и не е била убедителна в очите на хората, а това крие допълнителна опасност, наред с основната, свързана с овладяването на съдебната власт. Обаче, както вече казах, историята на поведението на мнозинството на ВСС не позволява да бъде отхвърлено с лека ръка предположението, че и двете събития са част от причините за пълното единодушие при избора на председател на ВКС.

Изказването на Иван Гешев за Галина Захарова прозвуча като предложение за сделка – днес имате моята и на колегите ми подкрепа, утре очакваме от Вас същото за прокурорската колегия. „На луд“ ли се прави Гешев, или наистина очаква от председателката на ВКС и съдийската колегия да го подкрепят при обсъждане на евентуалното му отстраняване от поста на главен прокурор?

Н.К. Аз не тълкувам така изказването на г-н Гешев. На мен ми прозвуча като „ние не се месим на съдиите, вие не се бъркайте на прокурорите“. Но може би Вие сте го разбрали по-правилно.

К.К. Процедурата за избор на председател на ВКС беше действително прозрачна, без втори план и договорки, което на фона на утвърдената традиция е трудно за вярване. Помним как беше избран главният прокурор Цацаров, а и всички главни прокурори и председатели на върховните съдилища преди него – политиците дори не криеха прякото си вмешателство. Мисля, че изказването на главния прокурор е неумел опит да излезе от неловката и безизходна за него ситуация.

М.Т. След публикуването на записа, в който след прослушване без специални средства се разпознаваше гласът на бившия премиер да казва, че г-н Гешев му признал, че „обича да се прави на луд“, но отбелязал в същото време превъзходството на г-н Борисов при използването на споменатото „умение“, за съжаление, никой не би могъл обосновано да Ви възрази, че допускането Ви е несъстоятелно. Обяснението на г-н Борисов в изтеклия запис и досега не е опровергано – нито като автентичност, нито като достоверност на съдържанието. Затова е съвсем понятно, че понякога всичко, което ни се струва неразбираемо в позицията на българските официални власти, го препращаме към този тъжен епитаф за държавността – „правим се на луди“.

При всички положения репликата на г-н Гешев, дори да издава подобно очакване, изобщо не може да е информативна за последиците от избора на председател на ВКС. Никой не е спечелил индулгенция миналия петък. Усилията на съдийската общност ще продължават да бъдат насочени все в същата посока: независимост на съда и ясни механизми за отчетност и отговорност на прокуратурата, респективно на главния прокурор като връх на йерархичната система. На все по-широк кръг от хора става ясно, че не може да се говори за реципрочност между администрирането на съда и управлението на прокуратурата.

Галина Захарова посочи в отговор на зададен към нея въпрос, че промените в Закона за съдебната власт не са произвели никакъв ефект, защото не са били приети във вида, в който са внесени в Народното събрание. Как трябва да се промени ВСС и какви трябва да са правомощията му, за да не се възприема единствено като кадровик в съдебната система, а да гарантира нейната независимост и ефективност?

Н.К. На този въпрос не може да се отговори с две-три изречения. Темата е огромна и сложна. Понеже не съм слушала цялото заседание, не знам по кой точно въпрос съдия Захарова е посочила промените в ЗСВ като неудачни. Със сигурност няма как да е за целия закон, който се състои от стотици разпоредби.

Малко преди Нова година Управителният съвет на Съюза на съдиите проведе една бърза онлайн анкета сред членовете си – по въпросите за структурата и функциите на ВСС, за конкурсите, атестациите и други въпроси, касаещи съдилищата. Колегите са критични към действащата законова уредба на ВСС, но идеите за конкретни промени са различни. Очевидно предстоящите изменения ще трябва да бъдат обсъждани задълбочено, компетентно и далновидно.

К.К. Висшият съдебен съвет трябва окончателно да се раздели на два самостоятелни съвета – един за съдиите и отделен за прокурорите. Правомощията на съдийската колегия трябва да бъдат ограничени за сметка на общите събрания на съдиите и ползващите се с тяхното доверие председатели на съдилища. Реформирането на ВСС, както и цялостната промяна на правилата за избор и повишаване на съдиите, трябва да се мисли като система от мерки, които трябва да се приемат от Народното събрание при отчитане на становището на съдийската общност.

М.Т. Не съм съгласна, че промените в съдоустройствените правила – имам предвид последните изменения на Конституцията с разделянето на ВСС на две колегии и съответните изменения в Закона за съдебната власт с разширяване на съдийското самоуправление – не са произвели никакъв ефект. Вярно е обаче, че не постигнаха в пълнота целите си именно защото предлаганата система от мерки беше частично и избирателно възприета, така че да не бъде засегнат моделът на прокуратурата и да не се ограничи влиянието на главния прокурор върху съда, а по този начин – и върху всички останали сфери на обществения живот.

Конституцията трябва да се промени така, че в състава на прокурорската колегия обществената квота, избирана от НС, да има категорично мнозинство и да се състои от професионалисти, които биографично са доказали своята съпричастност и компетентност по отношение на проблемите на правовата държава и независимостта на съдебната власт. В същото време в съдийската колегия на ВСС обществената (политическата) квота следва да бъде намалена до степента, която позволява удовлетворяване на международния правен стандарт всички въпроси от управлението на съда да се решават от орган, в който съдиите, избирани от съдии, са мнозинство.

Вече стана дума, че е необходимо ясно да бъде проведено разграничението между двете магистратски професии – прокуратурата и съда. Прокуратурата, за разлика от съда, е йерархична система и по дефиниция – за да изпълни своята задача да разкрие престъпленията и да привлече към наказателна отговорност извършителите – се изисква да си взаимодейства успешно с изпълнителната власт (най-вече с МВР). Това означава, че дейността на прокуратурата е сърцевината на наказателната политика на държавата. По конституционен модел (чл. 105, ал. 1) правителството ръководи и осъществява вътрешната политика на страната, а наказателноправната политика е много важна част от нея. Следователно между прокуратурата и правителството не може да има китайска стена. Нищо от това обаче не е валидно за съда. За правовата държава от първостепенна значимост е съдът да е напълно независим от управляващите, за да защити всяко нарушено право, включително от силните на деня.

Втората група от мерки от споменатата система на законодателни изменения е свързана с осигуряване на независимост на органа, който, при достатъчно данни за извършено престъпление от главния прокурор, ще провежда разследване и евентуално ще внесе обвинителния акт срещу него в съда. Съветът на Европа и Европейската комисия изискват този орган да бъде независим и това е постижимо, ако органът не е в структурата на прокуратурата. В рамките на конкретния ни конституционен модел на баланс между властите, без намеса на Велико народно събрание не би било допустимо главният прокурор да бъде разследван от орган, външен на съдебната власт. Това означава, че ако разследващият орган е извън структурата на прокуратурата, но продължава да е част от съдебната власт, то той трябва да бъде съдия.

Заглавна снимка: Apostoloff / Wikimedia

Източник

Деян Кюранов: „Путин притиска света. Това е негова агресия.“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/deyan-kyuranov-interview/

Деян Кюранов е доктор по философия, политолог и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Публикува в Портал „Култура“ и „Дневник“, автор на множество политологични статии и изследвания, свързани с човешките права и с развитието на Русия и някои бивши съветски републики.


Господин Кюранов, струпване на многобройни и тежковъоръжени руски войски в близост до източните граници на Украйна имаше и миналата пролет, но прогнозата на мнозина анализатори за война между двете държави не се сбъдна. Днес по-възможна ли изглежда тя?

Първо, мисля, че война няма да има. Второ, днес тя не изглежда невъзможна – заради ултиматумите на Русия към света, които промениха радикално нещата. Както казва един много добър руски политолог – Владимир Пастухов, проблемът е, че войната вече не е невъзможна в мисленето на Кремъл.

В следващите дни започва серия от срещи преди тази в Брюксел на Съвета „НАТО–Русия“, свикана от Столтенберг на 12 януари. Очаквате ли успех на дипломатическите усилия? Изглежда ли единен Алиансът преди срещата на върха и ясна ли е позицията на руския президент, който според изразеното от Вас мнение в публикация в „Дневник“ шантажира НАТО или блъфира? А може би Путин шантажира, блъфирайки?

Това са няколко въпроса, затова ще започна от последния. Ще се позова отново предимно на мненията на руски колеги, защото ми се струва, че в такава ситуация човек, колкото е по-близо културно и емоционално до събитията в Кремъл, толкова по-точна ще бъде интуицията му. А в този случай работим най-вече по интуиция, защото нямаме чужди данни, нямаме и достатъчно информация. Проблемът е, че изглежда, че общо взето, Путин не знае какво иска. Като казвам това, имам предвид сериозни и същевременно безумни хипотези от типа: Какво иска Русия – да завладее целия свят? Или иска да завладее Европа? Или може би да глътне Украйна?

Може би някоя от тези хипотези се върти в главата на Путин, който се изживява като император?

Там е работата, че не е ясно като какъв точно се изживява Путин в тази ситуация. Във всеки случай се изживява като много силен участник в събитията, като човек, който ги създава и води. И е реално такъв без никакви ограничения, морални например. В такава ситуация е много трудно да се прогнозира и да се говори за разумност, след като сме отвъд разума – елементарния, политически и политологически разум. Отвъд разума, който цели максималното добро управление. Като не сме в такава ситуация, сме в изключителна неопределеност.

Защо въпреки всичко аз смятам, че война няма да има? Ами защото все пак в малко по-дългосрочен план, ако Путин се реши на някаква агресия, тя ще бъде откъслечна. Той вероятно първо ще се опита да откъсне нещо от Украйна, след това ще спре и ще се опита да го задържи по схемата на Крим. Явно е, че Западът няма да воюва за Украйна. От друга страна, е ясно, че Украйна ще воюва за себе си. И „петата колона“ няма да е решаваща в този случай – руската пета колона в Киев. Това съвсем няма да е лесна, а много страшна война. Разбира се, в момента работя изцяло в безумните хипотези, защото това ще бъде разтърсване на целия ред, създаден не само след разпадането на Съветския съюз.

От това, което казвате, сякаш не се надявате много на дипломатическите усилия?

Не, мисля, че те са част от агресията на Путин към външния свят на всички равнища и фронтове. На два пъти той практически каза: „Да, ще водим преговори, ама какво от това – ние не искаме съглашения на думи, искаме да видим дела.“

Включително и в последния си телефонен разговор с президента Байдън

Да, същото каза и на дългата си пресконференция. Господи, тогава какви резултати да очакваме от дипломацията? Освен това всички забелязват, че когато на такива преговори пращаш заместник-министри на външните работи, а преговорите по идея би трябвало да решават въпроси за войната и мира в Европа и света, означава, че за теб това не са преговори от първостепенна важност.

Има ли разногласия между страните членки на Алианса, най-вече между САЩ и водещите държави в ЕС, преди срещата на върха в Брюксел?

Европейският съюз не е бил в такава ситуация досега. Нееднократно сме доказвали мекушавост, нерешителност, боязливост и нежелание да се намесваме. Така че какви са разногласията точно в момента и между кого, и „Северен поток“ и несеверен поток – те са прекалено дребни на фона на това предизвикателство. За по-малки неща имаше значение точно Франция ли е по-близо до Америка, или пък Великобритания и Германия какво правят. Но сега имаме ултиматум. Такъв език не е държал дори Съветският съюз по времето на Студената война, защото тогава той беше първи борец за мир и не можеше да си го позволи по идеологически причини. А сега нямаме никаква идеология. Тук идеята е „Абе, аз имам армия, имам бомба и казвам това, да видим пък вие какво ще кажете…“

Споделяте ли мнението на някои анализатори, че сегашната криза в някаква степен повтаря Кубинската (Карибската) криза – най-опасната по време на Студената война?

Дума да не става, че сегашната е много по-малка. Тогава Съветският съюз все още имаше месианската идея да завладее света и да ощастливи цялото човечество чрез комунизма. Сега, ако рекат да правят нещо с цената на хиляди жертви от двете страни, няма да е свързано с никакви месианщини и идеологии, а просто с утвърждаване на новополучената сила на руската армия.

Вие казахте, че Западът няма да воюва за Украйна. Американският президент Джо Байдън увери Володимир Зеленски, че те – САЩ и неговите съюзници – ще гарантират териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Първият дипломат на ЕС Жозеп Борел също изрази подкрепата си за Украйна по време на своето посещение в страната през седмицата. Как звучат тези декларации на фона на Вашата прогноза, че те няма да воюват за Украйна?

Аз не знам защо говорим за „те“, а не за „ние“, понеже сме в НАТО. Тук няма да обсъждам специално позицията на България, която, както винаги по отношение на Русия, е в разкрач. Но иначе, ако щете в морално отношение, това безспорно сме ние и не е хубаво да го забравяме. Та ние заявихме, че няма да воюваме за Украйна, и същевременно ние (имам предвид НАТО плюс вече и отделно евентуални военни действия на САЩ) ще им помогнем с оръжие и пари и максимално ще затрудним живота на Русия, но не чрез обикновени санкции. Предполагам, че ще има много радикални изключвания на страната от световния поток на пари и стоки.

В крайна сметка кой кого притиска в ъгъла: Западът – Русия, или Путин – Запада?

Путин притиска света. Това е негова агресия, това е негова инициатива. Светът би искал просто всичко това да го нямаше. И това не е само ЕС, който поначало, откакто го има, иска нещата да се решават не чрез сила, а чрез преговори, чрез взаимни отстъпки. САЩ биха могли в някои случаи да се държат по алтернативен начин и да си кажат: „Тия прекалено много взеха да дрънкат оръжия, я да вземем да ги ударим.“ Но сега случаят не е такъв.

Какво друго иска руският президент освен вече заявеното официално – да не се разполагат в черноморския регион сили на НАТО и да спре разширяването му на изток? Или може би с демонстрацията на сила Путин се опитва да разреши и свои вътрешни проблеми в Русия?

В момента Путин практически няма вътрешни проблеми, поне що се отнася до статута на Русия в света. Той се основава на един вече втвърден електорат от хора, за които е страшно важно да могат да кажат: „Ние сме отново най-великите в света. Ето, каквото решим, това правим – вземаме си Крим и ще им кажем на тия украинци как да живеят. И ще си помислим искаме ли ги обратно в кошарата, или да си стоят навън и да слушкат…“ Това е равнището на мисленето и на дискурса в този вид политика.

Освен това, благодарение на ценовата конюнктура напоследък, в Русия има пари и хората отново живеят сравнително добре. Не трябва да забравяме, че това е поначало епоха в историята на държавата, незапомнена по относителното си добруване. Както навремето каза една чудесна руска политоложка – Маша Липман: „Не забравяйте, като мислите за Русия, че сега руснакът живее по-добре от когато и да било в своята история!“ И това е въпреки невероятната дори за Русия корупция. Просто има много и колкото и да се краде на всяко равнище, все пак и до най-долу стига по нещо. Освен това има относителен ред и руснаците го сравняват, и то с основание, с безредието на 90-те години, за което обвиняват (както и братята българи) демокрацията. Путин няма проблеми вътре и не смята, че с такава политика си създава проблеми навън.

Но искам да се върна към нещо от началото: за неяснотата на целите на Путин и оттук – за непредвидимостта на ситуацията. Руските колеги говорят много разумно за това, че не трябва да бъркаме сегашния Путин с Путин отпреди 20 години, който дойде в името включително и на човешките права. Тогава той направи един невероятен съвет по човешките права към президента и понеже познавам тази тематика и тези хора – поне половината бяха истински правозащитници.

А днес да се говори за човешки права в Русия вече е нелепо. И не е само закриването на „Мемориал“, а и цялото отношение на Путин към неправителствения сектор.

Цялото отношение е вече съвсем друго, а не трябва да забравяме и убийствата зад граница. А каква е главната причина? Путин може да си го позволи, защото превъоръжи руската армия и в момента, казват специалисти, тя е сериозна военна сила, а не беше такава преди идването му на власт. Този човек никога не е имал някаква идеология, разполага със силна армия и декларира безкраен и агресивен национализъм. Казвам „декларира“, защото смятам, че винаги може да се отметне от едно или друго, ако прецени, че това ще му помогне в ситуацията. Този вид прагматизъм не го е напуснал. Въпросът е каква е ситуацията, в която решава да вкара себе си, страната си и света. И тук вече може да говорим доколко той е вменяем от гледище на разума. След толкова години квазиабсолютна власт, това човек може да го гадае или да го знае само близкият му антураж.

Но се връщам пак към лайтмотива – война все пак няма да има. И това е въпреки изключително засиленото влияние на генералитета върху руската външна политика.

Избухналите граждански протести в Казахстан заговор ли са, както твърди президентът Токаев? Имат ли те някаква връзка със случващото се между Русия и Украйна и инициатива на Токаев ли е влизането на руски войски в страната под формата на колективни мироопазващи сили на Организацията на Договора за колективна сигурност?

Мисля, че всичко, което става в Казахстан, няма нищо общо със ситуацията, за която говорим. В този момент тя пречи на Путин да си води агресивната външна политика просто защото разсейва вниманието му и може да се наложи да отклони и ресурси. Не е московска уйдурма това, което става в бившата азиатска съветска република. Тя си е тяхна, местно производство.

Енергийната криза, завършените и незавършените газови коридори с Русия кореспондират ли и как с темата, която обсъждаме?

Ще повторя отново – на фона на проблемите сега те са прекалено дребни. И не те определят какво ще се случи. И това, което ще се случи, няма да определя как ще бъдат решени тези проблеми.

Значи не виждате корелация между енергийните проблеми и конфликта между Русия и Украйна?

Не, не виждам. Може да е имало връзка в даден момент и това да е влязло в калкулациите на стратезите на Путин и в неговите лично – че сега ще можем да ги „подпукаме“. Съжалявам, че използвам площаден език, но тези хора мислят на вулгарен език и това създава проблеми, когато с такова мислене започнеш да правиш световна политика. Да, ще ги „подпукаме“ и по тази линия и ще можем да си вземем нещо и от газа и нефта. Но това е вече отдавна отминал етап. Сега заявките са много по-високи и отново ще цитирам Владимир Пастухов: проблемът е, че изобщо в кремълското мислене не се изключва войната. Почнали са да мислят така (преразказвам): поставяме си някаква цел, тръгваме към нея и ако се окаже, че по пътя трябва да направим война, ами ще я направим, за да постигнем целта. Това е изключително опасно мислене и поне част от хората около Путин мислят така – иначе той нямаше да се държи по този начин.

Сбърка ли министърът на отбраната Стефан Янев с изявлението си, макар и само във Facebook, че няма нужда НАТО да увеличава контингента си на наша територия?

Първо, така не се прави, защото ангажира с позицията си цяла България. Иначе му прави чест, че открито каза, че това е неговата лична позиция и той ще я защитава като министър. В кризисна ситуация обаче се прави друго – тази позиция се изразява на закрито заседание и ако успееш да убедиш кабинета и тя стане позиция на България, тогава я съобщаваш. А така поначало рискуваш да забиеш клин в Министерския съвет, а в тази ситуация – и в цялото общество. И той го направи, без да го интересува как ще прозвучи. А звучи като откровено проруска и антинатовска позиция. Един министър на отбраната не може да си позволи такова нещо. Аз съжалявам, че премиерът не събра сили да го уволни мигновено.

А каква трябва да е позицията на правителството относно евентуалното разполагане на нови военни части на НАТО в България, макар че досега никой не е поискал това от нас?

Ами като не е поискал, ще кажа: „Кой те бута, та се клатиш?“ – така казвахме, като бяхме деца. Позицията на България трябва да бъде позицията на НАТО, освен ако България не излезе от НАТО. Тогава може да имаме каквато си искаме позиция. Но докато сме в НАТО, е хубаво да имаме позицията на Алианса. И да не забравяме това.

Заглавна снимка: © Личен архив на Деян Кюранов

Източник

Нели Закс – вестителката на утехата. Разговор с Любомир Илиев

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/lyubomir-iliev-interview-nelly-sachs/

В края на миналата година Издателство за поезия „ДА“ публикува сборника „Смъртта още празнува живота“ с избрани стихове на германската поетеса Нели Закс. По този повод с нейния преводач на български Любомир Илиев разговаря Зорница Христова.


В интервюто си за „Култура“ казваш, че Целан не e „от твоята вакса“ и затова не би го превеждал. Какво в Нели Закс усети „свое“?

Въпросното интервю (което всъщност ме запозна с Марин Бодаков) е от 2006 г. и е логично оттогава нещо в представите ми за Паул Целан и Нели Закс да се е променило. Основното обаче остава: двамата са духовни сродници, изпитват на собствения си гръб ужасите на Холокоста и са най-ярките изобличители на „дванайсетте кафяви години“ в поезията. Но и съществено се различават.

Докато у Целан надделява отчаянието, с течение на времето прераснало в параноя (казвал ми го е синът му Ерик, на когото няма как да не вярвам, включително защото е изумително точно копие на баща си!), поезията на Нели Закс, без в никакъв случай да е оптимистична или жизнеутвърждаваща, гледа напред. Колкото и да прелива от страдания и жертви, тази поезия в никакъв случай не е неврастенична – тя не позволява на отчаянието да се превърне в отрицание. За Закс нещата никога не се свеждат до користно самодоволство, у нея липсва и каквото и да било желание за възмездие, макар че обстоятелствата биха я оправдали. Напротив, тя настойчиво призовава „преследваните да не станат преследвачи“. Занимава я друго, далеч по-съществено: как да постъпим с човека, забравил човешкото у себе си, какво да правим с ръцете, създадени за щедрост, а използвани като инструмент за убийство.

Самият аз се прекланям пред Паул Целан, но не крия, че Нели Закс ми е по-близка. А и за разлика от Целан, за когото у нас се знае далеч повече благодарение на многото опити за превод (някои доста добри, други – не съвсем, трети – направо катастрофални), името на Нели Закс – тя също е превеждана, но по-рядко, и поезията ѝ така и не успява да остави съществена следа на българска почва – е известно предимно на статистиците, водещи на отчет лауреатите на Нобелова награда за литература (тя я получава през 1966 г.). Това също натежа в решението ми да я преведа на български.

Смяташ ли, че това я прави по-общочовешка, по-преводима за непреживелите травма?

Несъмнено. И я прави далеч по-малко енигматична, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем само мотива на всемирното бягство в поезията ѝ: трагическият герой на Нели Закс е едновременно и жертва, и пророк, но пророкът у нея не е някаква изключителна личност. Всеки бежанец е пророк, а всеки човек и на Земята, и във Вселената, е бежанец. Така в поезията на Нели Закс се трансформира библейското изгонване от Рая. Раят е родината, а родината е рай. И това не се поддава на промяна, където и да се намира човек – неслучайно думата „копнеж“ е сред най-често срещаните в стихотворенията ѝ. Това прави нейната поезия особено актуална в наши дни. Бягството е безкрайно и заразително, понеже никой не иска да се вслуша в бежанците – човешкото ухо, уви, е „обрасло с коприва“.

Прочее, най-синтезирано го е казал Ингвар Андершон в словото си при връчването ѝ на Нобеловата литературна награда: „Нели Закс е вестителка на утехата, насочена към всички онези, които изпитват отчаяние от превратностите на човешката съдба.“

И все пак ми е интересно и обратното на общочовешкото, това, което е собствено еврейско и насочено главно към „своите“. Които току-що са преживели колективна травма. Опитвам се да си представя такава поезия след Батак, да речем, предупреждаваща своите да не станат преследвачи. Дали си полюбопитствал как я четат в Израел?

В Израел я ценят много високо. Нещо повече (знам го от първа ръка): когато в началото на 1967 г. Гюнтер Грас иска да посети Израел, негодуванието там е голямо – пропастта между двете страни е още твърде дълбока. Затова и му отказват официално. Намесва се Нели Закс, която пише писмо до Кнесета именно в смисъла на помирението; в крайна сметка Грас заминава за Израел със съгласието на Кнесета.

А това „преследваните да не станат преследвачи“ как се чете?

В същия смисъл: да не забравяме миналото, но да гледаме напред и заедно да изграждаме бъдещето, вместо да прилагаме първобитното правило „око за око, зъб за зъб“.

Да, имах предвид дали има хора, които го съпоставят с военната политика на Израел.

Не съм срещал подобни съпоставки. Но когато през 2012 г. Грас написа стихотворението си „Това, което трябва да се каже“, в което описва Израел като заплаха за световния мир, се надигна старата вълна от негодувание. Не помогнаха уверенията на Грас, че има предвид само правителството на Нетаняху, че не иска нищо друго, освен Израел да живее в мир със съседите си – писателят беше обявен за „персона нон грата“. Е, след година почина, така че забраната да влиза в Израел не бе осъществена на практика.

А всъщност Гюнтер Грас и Нели Закс приятели ли бяха? Много се впечатлих от твоя разказ как той те е запознал с нейната поезия – „и това, което не разбирам, е голямо“.

Онова, което ми е казвал Грас, е напълно достоверно и всъщност една от причините дълго да не смея да я пипна (докато не се намериха Марин и Силвия [Чолева от Издателство за поезия „Да“ – б.р.]…). Но на въпроса ти: Нели Закс не е имала никакви приятели, поне не в обичайния смисъл на думата. За приятелка, доста по-възрастна от нея, смята само Селма Лагерльоф, която така и не вижда след над три десетилетия кореспонденция (Лагерльоф умира месеци преди пристигането на Закс в Швеция). Вглъбена до саможивост, тя изобщо няма отношение към съвременната ѝ литература. За събрат по дух и съдба смята – с основание – Паул Целан, дори го посещава в Париж, но в характерите на двамата явно има непреодолими различия: той гледа назад, тя – напред. Колкото до Грас, поне на две места пътищата им се преплитат. За второто ти казах – застъпничеството на Закс пред Кнесета, довело до разрешението Грас да посети Израел. Първото също е любопитно: като виден член на легендарната „Група 47“, Грас несъмнено има принос през 1967 г. тази група да направи своето „изнесено“ заседание не някъде в Германия, а в Стокхолм в чест на Нели Закс. Не знам подробности, не знам дори дали е присъствала. Малко по-късно групата се разпада.

Всъщност общуването и с Целан, и със Селма Лагерльоф е кореспондентско. А какво според теб я свързва с Лагерльоф, виждаш ли връзка между поезията ѝ и „Сага за Йоста Берлинг“ например? Наскоро у нас излезе „Коларят на смъртта“ – но цялата концепция ми се струва тотално различна. Греша ли?

Не съм чел „Коларят на смъртта“, но си представи уединено живеещото берлинско момиче и наплашената млада жена, която – прехласната именно по „Йоста Берлинг“ – има нужда да сподели с някого мислите си. Признавам, че и при най-дълбоко взиране не откривам литературни влияния от Лагерльоф върху творчеството на Закс (впрочем колкото до първите ѝ стихотворения, посветени на природата, цветенцата, тревичките и т.н., на зряла възраст тя дълго не ще да признае авторството им). Закс вижда в Лагерльоф почти единствената възможност за човешко общуване.

Връщам се към Грас: и от малкото казано от мен за него личи недвусмислено, че високо я ценеше и безкрайно я уважаваше.

С какво помогна четенето на Мартин Бубер за превода ти?

Би било несериозно да претендирам за дълбоки познания за Мартин Бубер, то не би отговаряло и на истината. Но след прочита на стихотворенията на Закс и тяхното тълкуване от именити специалисти ми стана ясно, че без навлизане в хасидизма много неща ще си останат непонятни за мен. Не че разбрах всичко от разсъжденията му, но те наистина ми помогнаха да разшифровам пасажи и цели стихотворения на Закс, които до този момент ми бяха истинска загадка и отчаяно си блъсках главата да ги разтълкувам. А незаобиколим фактор в хасидизма е именно Мартин Бубер, който силно влияе върху израстването на Закс като поетеса. Защото Бубер е известен преди всичко със своята философия на диалога, определяна още като форма на религиозен екзистенциализъм. Тъкмо идеята за диалог е ключова в поезията на Нели Закс.

А според теб възможно ли е такова нещо като колективен диалог – защото у Закс пеят хорове.

Закс следва доста отблизо учението на Бубер, а поне според него явно е възможно: неговата философия на диалога разграничава между отношенията Аз–Ти и Аз–То. Първото е отношението между две личности, второто – между личността и всичко, което е извън нея: света, вещите и др. Това, разбира се, не създава буквална представа за „колективен диалог“, но в творчеството на Закс именно въображаемите хорове я съдържат в себе си.

Има ли нещо в българската литературна традиция, с което може да се свърже този тип диалог? В чий български език чувстваше опора?

Ето тук вече окончателно ще се изложа: поради сравнително слабото познаване на българската литература трябва доста да се поровя, за да ти отговоря. Доколкото хасидизмът е част от мистицизма, ми се ще да спомена Дънов може би – но това по отношение на Бубер, за когото всичко опира до личната връзка с Бог. А иначе, по отношение на Нели Закс, и двамата със Силвия провидяхме – независимо един от друг! – мотиви, срещани у Илко Димитров например.

Финален въпрос – имам два екземпляра от „Смъртта още празнува живота“, искам да подаря единия на приятел тук, в България. На какъв човек ще ми препоръчаш да я дам?

На човек, който е съгласен голямата поезия да го стисне трайно за гърлото.

Заглавна снимка: © Ирен Крумова

Източник

На мюсюлманите у нас трябва да се подаде ръка, за да излязат от политическото си гето

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/

Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет. 

Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.


На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?

Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.

До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.

Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.

Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.

След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.

Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с ов(а) и ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“

Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“

Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент? 

Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.

Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.

Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави? 

Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).

С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.

Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…

За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.

Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС? 

Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)

За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.

Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.

В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.

А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?

Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.

Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят. 

Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.

Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?

Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.

Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.

На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.

Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.

Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?

Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.

Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?

Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.

Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.

Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас? 

Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.

Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи? 

Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.

В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.

Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.

Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство? 

Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.

В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.

Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало? 

Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.

Заглавна снимка: Стопкадър от предстоящия филм „Държавни тайни“ на документалистката Малина Петрова

Източник

Ваксините като сцена на глобални борби

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/interview-alena-ivanova-trips/

Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.

Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.


Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?

Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.

Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.

Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.

РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?

Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.

Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?

След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.

Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.

Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.

Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.

Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.

Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.

В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.

Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.

Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.

Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.

Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?

Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“

И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?

Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.

Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?

Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.

Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?

Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.

Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?

Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.

В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?

Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.

При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.

Има ли все пак надежда?

Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.

Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.

Какво може да направи всеки от нас

  • Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
  • Включете се в глобалната кампания „Ваксина за хората, не за печалбите“ чрез някой от предложените начини за действие.
  • Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
  • Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип

Източник

Прокуратурата като независима част от съдебната система, а не като придатък на управляващите

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/

Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 19952001 г., за кратко е зам.министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.

Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за престъплението на века, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.

Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет. 


Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?

Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.

Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?

Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.

През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.

Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?

Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.

Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.

След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?

Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.

Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?

Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.

Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.

Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?

На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изявление на министър Рашков от 16 септември 2021 г.

Източник

Внимателно, без резки и необмислени промени. Съдия Куцкова за реформирането на правосъдието

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-3/

Венелина Попова разговаря със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд за необходимостта от съдебна реформа, освобождаването на главния прокурор и закриването на органите на специализираното правосъдие – теми, посочени като основни приоритети на новото мнозинство в 47-мото Народно събрание.


Съдебната реформа не е в дневния ред на редовия гражданин и това е напълно разбираемо, защото той мисли, че реформата не го засяга пряко, нито може да промени стандарта му на живот. Това е погрешна представа, но реалността е такава и това пролича по време на кампанията за президентските и парламентарните избори. В този контекст мислите ли, че тематичните преговори, които проведоха партиите преди съставянето на коалиционен кабинет, бяха продуктивни?

Мисля, че е твърде рано да преценяваме продуктивността на тези разговори. Факт е обаче, че досега не сме били свидетели на такъв обнадеждаващ подход. Убедена съм, че за хората, които са затиснати от ежедневните си грижи, „съдебна реформа“ звучи отвлечено и не особено важно за личните им проблеми. Но когато на конкретния човек му откраднат имущество, когато го уволнят несправедливо от работа, когато му съсипят имота или фирмата му фалира, защото партньорите му са били нечестни, тогава човекът търси правата си в съда. И е много важно съдът да е компетентен и безпристрастен.

Вероятният бъдещ премиер Кирил Петков определя новия антикорупционен закон като основен приоритет в работата на 47-мото Народно събрание. Но само законодателни промени ли са необходими, за да се справим с покварата и продажността на хората във всички нива на властта? Не е ли това и проблем на национален манталитет и култура? Защото по нашите географски ширини корупцията е едва ли не институционализирана.

Напълно съм съгласна с Вас, че проблемът с корупцията съвсем не е само законодателен. Без да съм специалист по народопсихология, смятам, че е въпрос дори на семейно възпитание. Никога няма да забравя какво ми разказа един възрастен германски нотариус, бащата на когото е работил в България преди Втората световна война. Та баща му казвал, че България е единствената балканска държава, в която влаковете не закъсняват, а чиновниците не са корумпирани. Дори да приемем, че това е един твърде „романтичен“ спомен, със сигурност някога сме се ползвали с име на почтена държава.

Още в предишните парламенти имаше внесени законопроекти за закриване на органите на специализираното правосъдие. Трябва ли да се действа радикално и те да бъдат премахнати като бухалка на властта, или е по-добре да останат някакви структури към апелативните съдилища и някои окръжни прокуратури, както предлагат от БСП? Какво показа анализът на досегашната дейност на специализирания съд и специализираната прокуратура?

Може би първо трябва да припомним на вашите читатели защо беше създаден специализираният съд, съответно и специализираната прокуратура. Защото „изключително ефективният“ по това време министър Цветанов беше бесен на софийските съдилища, понеже не се съобразяваха с неговите искания и си позволяваха да прилагат закона. И бях потресена, когато преди няколко месеца същият Цветанов започна да ги критикува. Знам, че Министерството на правосъдието беше направило анализ, но си признавам, че не съм го чела. Надявам се, че ако бъдат закрити, това ще бъде извършено компетентно и внимателно, за да не се създадат нови проблеми. Все пак правосъдието е сложна дейност и едни резки и необмислени промени биха могли да причинят повече вреди, отколкото ползи.

От опита, който имате като бивш член на Висшия съдебен съвет, намирате ли за необходима промяна в начина, по който се структурира и работи този орган? Трябва ли ВСС да се раздели и да се създадат съдийски и прокурорски съвет, необходимо ли е да доминира представителството на съдии над прокурори и т.н.?

Установен международен стандарт е, че когато в една държава органът за управление на съдебната система е колективен, в него мнозинство трябва да имат съдии, избрани от съдии. Що се отнася до съдебни съвети, в които участват и прокурори, нещата са различни в различните държави. Аз например съм чувала критика от италиански професор към италианските съдии. Този професор упрекваше съдиите, че винаги искали да бъдат заедно с прокурорите, а това се отразява на безпристрастността им, тъй като прокурорите са една от страните в процеса. Но за мен беше впечатляваща причината за тясното взаимодействие между италианските съдии и прокурори: защото политиците се страхували от прокурорите и не смеели да се месят и на съдиите. Някакво сравнение с нашата ситуация?

Как оценявате работата на КПКОНПИ? Има ли нужда от анализ на дейността на комисията на Сотир Цацаров, както предлагат от „Антикорупционен фонд“ в откритото си писмо към народните представители в 47-мото Народно събрание?

Тъй като разглеждам граждански дела, в които като страна участва КПКОНПИ, не е допустимо да оценявам целокупната ѝ работа. Категорично споделям мнението, че е необходим анализ на дейността ѝ – но компетентен и обективен. Видях въпросите на АКФ и установих, че част от тях си задаваме и ние, съдиите – например какъв е размерът на имуществото, реално отнето в полза на държавата, след като съдилищата сме постановили осъдителни решения за милиони; колко струва на бюджета издръжката на тази комисия; по колко дела КПКОНПИ е била осъдена по Закона за отговорността на държавата и за какви суми.

Мнението на обществото за смяната на Иван Гешев като главен прокурор съвпада с позицията на партиите, които преговарят за коалиционен кабинет. Трябва ли да съществува фигурата на главния прокурор с намалени правомощия, или не? И след толкова спорове, избистри ли се идеята дали, как и пред кого трябва да се отчита той?

Нямам самочувствието, че мога да предложа концепция за съществуването на длъжността и правомощията на главния прокурор. Със сигурност обаче лицето, заемащо тази длъжност, следва да подлежи на наблюдение и отчет, тъй като притежава голяма власт, с която лесно може да се злоупотребява. А може би ако правомощията му бъдат намалени, тогава ще намалее и желанието на силните на деня да инсталират на този пост „свой човек“. Освен това съществуването на главен прокурор е въпрос на история на една държава и на традиция в законодателството. И не може да бъде решен от Обикновено народно събрание и набързо. В него има толкова професионални детайли, че не бива да се говори на едро.

Какви са нагласите сред съдийските колегии в страната и в Съюза на съдиите относно предлаганите промени в сферата на правораздаването и те в достатъчна степен ли са консултирани с вашата гилдия?

Трябва да направим разграничение между политическите решения и професионалното мнение. Засега не съм чула оживени дискусии в нашите среди по тези предложения, които все още са само идеи. Вярвам, че колегите ще проявят интерес, когато видят конкретни текстове. Съюзът на съдиите винаги е изразявал становище по законопроекти, отнасящи се до съдебната система. Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече.

Освен това съдиите от цялата страна вече над една година имаме един огромен проблем – новата ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата). Тази иначе скъпоплатена с европейски пари, но в замяна на това тежка, тромава и пълна с грешки и недостатъци система ни създава толкова проблеми и ни отнема толкова време. Вместо да се концентрираме върху чисто съдийската си работа, ние ставаме заложници на един недомислен програмен продукт. Обаче и с тази система отчитаме „реформа“!

Разширяването на институциите и органите, които могат да контактуват с Европейската прокуратура, ще подобри ли комуникацията на българските власти с Лаура Кьовеши и ще помогне ли в разкриването на големите кражби и злоупотреби с парите на европейските граждани?

Да, мисля, че е полезно и в голяма степен ще стимулира и националната ни прокуратура да се съобразява с това, което би могла да открие и европейската. Някакъв вид здравословна конкуренция според мен би била полезна. И понеже Европейската прокуратура е все още в началото на дейността си, ние не можем да предвиждаме колко бързо и колко ефективно ще се получат разследванията под нейното ръководство – чудеса не трябва да се очакват, защото това е сложна работа. И да не се почувстват после хората разочаровани и да кажат: „И тия нищо не свършиха!“

Законодателните промени в съдебната власт достатъчни ли ще са да върнат усещането на гражданите, че в България се правораздава справедливо?

Чувството за справедливост е нещо много относително. Аз съм 38 години в тази система, но досега не съм чула някой да каже „Загубих делото, защото не бях прав“. Обясненията на хората са „Адвокатът ми беше калпав“, „Купиха съда“, „Купиха вещите лица“ – тоест едно усещане за справедливост, когато си изгубил делото, не може да очакваш.

Да, Вие говорите за личното усещане на един човек, минал през съдебно дело. А аз – за общото усещане на обществото.

За общото усещане на гражданите ще се позова на едно социологическо проучване, което преди години направи Съюзът на съдиите в България. И на обобщението на един социолог, че в постсоциалистическите общества усещането за несправедливост е толкова силно, че съдилищата се натоварват с очакването и изискването за пълна справедливост. Когато това не се случи, се губи вярата в правосъдието. Аз мисля, че липсата на доверие във всички институции е проблем в държавата ни, не че не си го заслужават. Надявам се, че законодателните промени ще бъдат полезни, но не вярвам, че те могат да върнат на обществото усещането му за справедливост. То може да дойде по-късно, след приложението на законите.

Честата промяна на законодателството също създава проблеми. Хората се питат защо веднъж отсъдиха така, а после – по друг начин, без да знаят, че това е резултат от някаква промяна в процесуалните закони. Съдебната система е тежка и консервативна и бързите промени в правораздаването мъчат съдии, адвокати и граждани.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 2 декември 2021 г. 

Източник

От разочарованието и съмнението към тържеството на духа. Разговор с проф. Александър Шурбанов

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/alexander-shurbanov-interview/

Проф. Александър Шурбанов е сред най-уважаваните български учени, изследовател на Шекспир, задълбочен познавач на Английския ренесанс и изобщо на английската литературна традиция. Неговите преводи на Милтън, Чосър, Шекспир, Рабиндранат Тагор, Дилън Томас и др. са знакови за преводаческото изкуство в България. Автор на поетични книги, от които последната, „Закуска с нар“, е издадена преди половин година от ИК „Жанет 45“. В началото на този месец излезе и преводът му на „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“ на Джон Дън (под заглавие „За кого бие камбаната“, изд. „Лист“). По този повод с проф. Шурбанов разговаря Зорница Христова.


От колко време превеждате „Богопосвещения“?

Малко ми е трудно да кажа, защото Джон Дън е с мен от студентските ми години. В докторантската фаза на моята университетска кариера посветих почти изцяло три-четири години на изследване на образността в неговата поезия, на радикалната реформа, която той провежда в стилистиката на традиционната петраркистка лирика. Основната част на дисертацията ми е публикувана в моята книга „Поетика на английския ренесанс“ от 2004 г. Оттогава ме вълнува творчеството на Дън във всичките му измерения. Превеждал съм негови стихотворения и съм го представял в литературната периодика и в антологии. Често съм се докосвал и до тази книга, краткото заглавие на която е Devotions. На български нямаме еднозначна дума за това понятие, аз го предавам като „богопосвещения“.

И така, 50 години по-късно, дойде време да отворя тази книга и да се опитам да я преведа, въпреки да знаех, че е непреводима. Нямах съмнение, че това е една от най-значителните творби на Дън, негова лебедова песен, и е хубаво да я имаме на български език. Така се случи, че в изолациите и самоизолациите на ковид пандемията бях принуден да прекарвам доста време пред писмената маса вкъщи и тръгна една почти всекидневна работа с много задълбаване. Струва ми се, че това е най-трудното нещо, което някога съм превеждал, а както знаете, съм се захващал с нелеки неща. Наистина ме вкара в много размисли, в търсене на вярната дума, да не говорим за синтаксиса, който е удивително сложен, бароков – мога да го сравня само с Милтъновия. И всичко това трябва да се поднесе на българския читател в що-годе приемлива форма, без да се опростява, разбира се. В такива условия съм работил усърдно и с увлечение няколко затворнически месеца.

Казахте, че има непреводими неща. Има ли опасност читателят да не може да „влезе в книгата, например ако му липсва контекстът – не знае кой е Дън или го познава само през ранните му стихотворения в превода на Кристин Димитрова?

„Богопосвещения“ не е книга за широката читателска публика. Тя никога не е била такава дори и на английски, въпреки че там нейната библейско-митологична рамка е много по-разпознаваема, защото е част от образователната система в доста по-голяма степен, отколкото у нас. И все пак две седмици книгата беше между най-продаваните в класацията на „Гринуич“. Това ме изненадва и ме радва.

Струва ми се, че един читател, който има отношение към езика – към поетичния език (защото това е много силно поетична книга, макар и написана в проза), ще може да се потопи в нея и според своята подготовка да се докосне до различни дълбини на текста. Донякъде би трябвало да помогне и коментарният апарат, който подготвихме с неоценимата помощ на Георги Каприев. Този апарат присъства на всяка страница и е достъпен за всеки, който има нужда от него. Но сега ми се струва, че към тези около 600 обяснителни бележки би могло да се добавят още 300–400. Разбира се, така изданието би станало академично, нещо, от което сме се пазили. Има доста аспекти на културата от времето на Джон Дън, които са много различни от това, което познаваме днес. Как се поражда една болест, как се развива тя, как работят структурите на социума… В такива тънкости на материята не сме искали да навлизаме, за да не утежняваме текста. Те могат да представляват трудност за по-неизкушения читател.

Колкото до личността на поета и неговата биография, аз съм се опитал да ги скицирам в един кратък послеслов. Надявам се, че това ще помогне и ще пробуди интерес към други, по-детайлни паратекстове. Особено за хора, които ползват чужди езици. У нас Дън все още прави прощъпалника си.

Може би интересът се дължи на болното време, в което живеем. Чудех се дали Дън би могъл да има терапевтична и самопознавателна стойност. Струва ми се, че Вирджиния Улф заради това толкова го е харесала – ако Елиът налага връщането към любовната поезия на Дън, Вирджиния Улф настоява именно на тази книга заради болестта като централна тема. Опитвам се да си представя човек, който я чете не защото непременно се интересува от английска литература, а защото има нужда от самопознание и утеха.

Мисля, че книгата има такава терапевтична стойност, особено в днешната пандемична обстановка. Тя е написана от човек, който е преживял нещо много критично за своя живот – не само срещата с края, със смъртта, но и срещата със страха, че душата му не е пречистена от земните грехове, преди да стигне края си. Това, разбира се, е било много важно за хората от поколението на Дън, а и въобще за поколения християни, които очакват Страшния съд, очакват, че ще им бъде поискана равносметка след земния живот. Дън дава израз на тези страхове и на нуждата от разтоварване от тях чрез изповед.

Знаем, че нашето общество има в най-добрия случай една много релативистична вяра. Вяра, която е по-скоро свързана с нуждата в момент на върховно изпитание човек да се прислони към някаква много по-голяма от него сила. Тук се приближаваме до психологията на Дън, но боя се, че тази вяра на ХХI век (не само в България, но и в много европейски страни) е доста поолекнала, доста преминала в по-скоро ритуалното, отколкото в дълбоко усещане за връзка с божество, което като родител ни направлява и милее за нас, но и не прощава докрай прегрешенията ни. Струва ми се, че укрепващата вяра на един предразположен към скепсис ум като Дън може да обогати нашия вътрешен живот, а и да ни окуражи с мисълта, че в страданията и в страховете ни има все пак път нататък. Този път минава през смирението, през преодоляването на прекаленото самочувствие, през постигането на една пречистена и по-дълбока душевност. Каква е вярата на днешния и утрешен свят, ми е трудно да определя. Тя не е вярата на средновековния човек, не е дори и по-усложнената, тревожна вяра на Дън…

Тя е различна.

Да, тя е различна. Но без да се премине от страданието, болките и страховете към вяра, няма оздравяване, няма изобщо надежда за възстановяване. Това сега се разбира доста по-ясно от преди и в медицината – че по някакъв несъзнателен начин умът ръководи всички функции, целия живот на тялото. Много неща, които преди се смятаха за изцяло физиологични, се оказват психологически обосновани и става все по-ясно, че между психологията и физиологията има непрестанна връзка, има взаимодействие. При Дън това може да се наблюдава като комплексен процес – възлизане към все по-силна вяра и към свързаното с нея телесно оздравяване.

Но Дън не е само болен, който се обръща към Бога, а и проповедник – пишейки тези неща, той се обръща и към паството си. Така че някак и общността, другите присъстват в неговото изцеление. Ще сгрешим ли, ако прочетем един пасаж, който малко предхожда взетия от Хемингуей, като хвърлящ светлина върху него, даващ друг прочит? Има един много красив абзац, в който се казва почти същото, но се говори за преводачи – че цялото човечество е от един автор и е един том… и когато умре, човек се превежда на друг език. Друго ли казва този пасаж от онзи кратък абзац, който е популяризиран през Хемингуей?

Двата пасажа, двата поетични образа преливат един в друг. Дън и в поезията си, и тук, в прозата си, предпочита радикалната стилистична фигура, катахрезата. Много интересно е, че той свързва прехода от земния живот към вечния живот с превод. На английски дори самата дума translation е много богата на значения – освен „превод“, тя означава и „преобразяване, преход към ново състояние“. Дън казва, че макар всеки човек да умира по различен начин – да се прехвърля в отвъдното чрез различен превод, в библиотеката на вечния живот отделните хора са томове, подвързани от една и съща ръка и отворени един към друг. Оттук минаваме и към образа на биещата камбана и на човека като неразделна част от континента на човешкия род. Дън, разбира се, мисли тази общност като църковно паство, като единение на човечеството в Бога. Хемингуей третира това единение в доста по-светски, социален план. Но справедливо е да кажем, че Дън също подсказва такъв по-широк смисъл.

Казахте, че общността, която си представя Дън, е преди всичко религиозната общност. „Цялото човечество е условно, а не безкрайно понятие.

За Дън то е християнското човечество, но той не набляга на това, оставя възможност за разширение на човешката общност. Болестта на проповедника по метафоричен път се оказва състояние на човека въобще, а и състояние на човешката общност, на нейната политическа организация, държавата, която също се нуждае от лечение.

Дън пише тези текстове така, както е създавал и проповедите си, много от които, за щастие, са запазени. Връзката между двата жанра е близка. Аз все пак мисля, че в „Богопосвещения“ много по-голям дял има изповедното начало, обръщането към самия себе си, въпреки че и проповедите му са необичайно лични. В цялото творчество на Дън субективизмът на късния, маниеристичния период на Ренесанса е силно изразен. При Шекспир авторът е навсякъде и никъде не можеш да го хванеш – а Дън е от друго поколение, което вече говори за себе си без всякакви филтри. Изповедното начало се усеща навсякъде.

И все пак тонът на проповедите е много по-отчетливо наставнически, докато в тази книга (и затова тя ми е по-мила от тях) преобладава не наставникът, а търсещият истината дълбоко изстрадал човек. Това той казва и в стихотворенията си – Истината стои на стръмен скалист връх и за да стигне до нея, човек трябва да обикаля наоколо и наоколо.

А дали Дън е чел Монтен? Преведен е бил в Англия по това време.

Няма как да не го е чел.

Защото ми се струва, че има някаква близост в търсенето на себе си.

Почти сигурно е, че Шекспир е познавал „Опитите“, доколкото можем да съдим по „Хамлет“, но при Дън няма никакво съмнение. Още от юношеството си той е четял всекидневно, по няколко часа на ден е потъвал в томовете си. Не е възможно да е отминал Монтен – на английски, в превода на Джон Флорио, или по-вероятно направо на френски.

И все пак колко са различни двамата. Може би това са двете начала, английското и френското, които виждаме в цялата култура на двете страни. С една доза опростителство може да се каже, че англичаните са свикнали да мислят света в образи, а французите – в понятия. Англичаните ни подсказват смисли, а французите се опитват да ги формулират. Разбира се, и при Монтен има много конкретен материал, върху който работи, не са само абстрактни съждения, но при Дън забелязваме непрекъснат стремеж към спояване на тези две линии. И това е, което Т. С. Елиът с възхищение открива у него – интеграцията на сетивната и рационалната съставка на съзнанието, споеното sensibility. Сто на сто за това е допринесъл житейският опит, но и усиленото четене, включително и на Монтен. Но макар и двамата да са изразители на късноренесансовото светоусещане, те си остават доста различни.

Със сигурност е гледал Шекспир. Някои откриват в стихотворенията му сюжети, които по-скоро би видял, отколкото преживял. Бил е theatregoer.

Да, a great frequenter of Plays. Много съм си мислил за взаимното оплождане на ренесансовите художници. Те са общували неуморно и силно са си влияли един на друг. Интересува ме особено връзката между Марлоу и Шекспир, която върви и в двете посоки. Нещо подобно може да се каже и за Дън и Шекспир. Дън в своята поезия, особено светската, проявява остро чувство за действие, дори и да не е толкова за сюжет, макар в елегиите и сатирите да развива и цели драматични сценки. В лиричните стихотворения пък понякога се разгръща жив темпераментен диалог дори когато чуваме само единия от двата гласа. Действието прониква дълбоко в структурата на стихотворението. Затова поетичната образност при Дън е толкова различна от статичната образност на елизабетинските сонети – пронизана е и е оживена от действие. И това поетът театрал сигурно е получил от сцената – дали от Шекспир точно, или от театъра въобще, няма как да знаем.

Но никак не е изключено и обратното влияние. В ранните си години (началото на последното десетилетие на ХVI век) Дън, макар и в ръкопис, се налага като невероятно интересен и провокативен поет. Шекспир по това време все още учи драматургичния занаят, търси пътя си. Поезията на Дън вече шета из Лондон – предава се от ръка на ръка. Няма как да не е стигнала и до Шекспир и да не му е повлияла, въпреки че Дън е осем години по-млад. Шекспир е поемал жадно тези нови развития, до които и сам е щял да стигне. Те просто са ускорили пристъпването му към големите трагедии от първото десетилетие на новия век. При зрелия Шекспир сгъстеният и напрегнат, парадоксален поетичен език, създаден от Дън, добива своя разгърнат мащаб и сила. И затова той се откроява на преден план – но Дън е проправил пътя му. Така че в поезията на Дън шекспировският театър е влял динамична жизнена енергия, а тя на свой ред е дала нова мощ на поетичния театър, за да може той да стигне до висините си.

Ние сме свикнали да мислим нещата в канонична затвореност…

И да делим литературната история на поколения. А те са общували и са си въздействали на всяка крачка.

Те са съвременници – тази книга е писана в годината, в която е издадено „Първо фолио“. Годината, в която умира Ан Хатауей… А и следващите развития в английската литература не са толкова далечни. Започват протестантски борби, това са само няколко десетилетия, не огромни вододели…

По някакъв начин, разбира се, Дън предусеща – а и целият му живот е пронизан от това – прекършването на Ренесанса, смяната на посоката след краха на великолепната илюзия, че човек може да бъде господар на света, че всичко е съизмеримо с човека, че човекът е мярката на Вселената… Рядко се е изкачвала цивилизацията до такова самовъзхищение, което е просто опияняващо… А оттам следва и осъзнаването, че това, за жалост, е непостижимо; за жалост, човекът е ограничен. Пред него са поставени пречки, които той не може да преодолее с физическия си живот, трябва да има друго измерение, за да се справи с тях. И така се връщаме към съзнанието, което предшества Ренесанса, към епохата, която сме свикнали да наричаме „тъмните векове“. Макар и тя да е също удивително богата на интелект и прозрения, в нея човекът е смирен, няма самочувствието на владетел на мирозданието. Дън стига до усещането, че в загърбеното от епохата на хуманизма минало има мъдрост, която не можем да отхвърлим.

Превключването, или по-скоро преходът от светското към религиозното в неговото мислене и писане, пък и в начина му на живот, е много централно за това време въобще. Неслучайно след Дън тръгват някои от най-големите поети на ХVII век – Джордж Хърбърт и Ричард Крашоу, Томас Трахърн и Хенри Воън, и най-вече Андрю Марвел, който се опитва да обедини светското и религиозното начало… а в края на краищата и великият Джон Милтън, разбира се. Те без Дън са трудно обясними.

И всичко това идва от един човек, който е бил бонвиван и в младостта си е пръскал напосоки скандални еротични стихове. Не омаловажавам тези негови ранни творби, защото те са блестящо остроумни, а между тях има и някои много дълбоки, но в тях Дън често заема позата на повърхностен, макар и учен човек, който не се интересува от нищо друго, освен от насладите на мига. И все пак този хедонизъм го измъчва. Има някаква скрита рана, някаква болка и разочарование се таят в тази уж наперена поезия. Но той трябва да преодолее това, няма как да не го преодолее. И имаш чувството, че целият век минава през него. Той ляга над бездната на времето между Ренесанса и Постренесанса, за да минат по него като по мост новите поети на Англия. Това е мисията му на мислител и художник.

И в поезията, и в прозата си Дън всъщност се движи с много голяма увереност в една и съща посока. Уж целият му живот е накъсан на ненадейни скокове и обрати, а той неотклонно следва една линия, която ще се окаже магистрална за преломния ХVII век – от разочарованието и съмнението към тържеството на духа.

Тъкмо исках да питам за приемствеността между ранния и късния Дън и този по средата. Има една книга в защита на самоубийството, „Биатанатос, която е написал и предал на свой приятел нито да бъде издадена, нито да бъде изгорена. Борхес говори за нея. Доколко тази линия преминава през цялото му творчество – в ранната поезия телата са надгробни паметници на душите, след това в този опит да се защити смъртта, ако тя има божествен смисъл, после в това „не мога да се зарадвам на смъртта в „Богопосвещения“.

Виждате, че в тази, последната книга точна диагноза за заболяването на автора не се дава, но очевидно причината за страданието е един вид меланхолия. Меланхолия, която е породена от прекалено много работа с текстове, прекалено много интелектуално напрягане. Това е бил страхът на учените хора от онази епоха – че от прекомерното и продължително умствено усилие за проникване в един издъно променящ се свят произтича психическо заболяване, което влияе на цялото физиологично състояние на човека.

Остава неясно какво точно се разбира под меланхолия, но знаем, че по онова време Робърт Бъртън е написал огромен труд за различните видове меланхолия. Меланхолик е Хамлет, меланхолик е всеки, който се вглъбява в себе си, меланхолик е очевидно и Дън. Меланхолик до болезнени размери, защото тази меланхолия застрашава да го погуби. Оттук до мисълта за самоубийство има една крачка. Но както знае Хамлет, над този изход тегне забраната на Бог – не посягай, това е мое, животът и смъртта са мои, не се меси в божиите дела. Меланхолиците са вярвали в тази догма, колкото и скептицизъм да има у тях.

„Биатанатос“ е интересна книга. В нея като че ли се защитава кощунствената за Църквата теза, че човек е свободен да решава докога да продължи животът му. Дън я написва сравнително късно, но тя се родее с ранните му парадоксални есета, където не можеш да определиш сериозно ли говори, или не. Той обръща наопаки всичко, което обществото е приело за аксиома, и заявява като „адвокат на дявола“: „И от тая страна може да се погледне и пак да се докаже, че е вярно.“

Диалогичната структура, размисъл и възражения.

Релативистът чувства с кожата си, че всяка истина има две страни, че нищо не е предпоставено и неоспоримо. Мненията са създали нашето разбиране за света. И „Биатанатос“ се връща към този вид мислене и писане в навечерието на приемането на свещеническия сан. Парадоксалният стил дава възможност на Дън да се движи по ръба на позволеното и да избегне обществения остракизъм. Този трактат доказва, че съзнанието му в късните години всъщност не се е променило докрай. „Богопосвещения“ сякаш е по-уталожена и несмущавана от противоречия книга, но и тук отново и отново се задават въпроси, за които няма готов отговор.

Много интересно за проповедник.

Нали? Да не забравяме, че този проповедник се казва Джон Дън.

Заглавна снимка: © Цочо Бояджиев и Николай Трейман

Източник

#НитоЕднаПовече: Време е за задълбочен разговор за домашното насилие

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nito-edna-poveche/

„Една от токсичните ми връзки беше с човек от приятелския ми кръг. Тогава живеех в чужбина, бях далече от семейството си и нямах много приятели. При една от първите ни срещи аз му казах, че не го харесвам и не искам да сме интимни. Той се обърна към мен и заплашително, уж на шега ми каза: „Ще направя така, че да се влюбиш в мен.“ Това ми се струваше абсурдно и естествено, се засмях и не му повярвах“, разказва Л.Б., която познава отблизо домашното насилие и насилието, основано на пола. Историята няма щастлив край: мъжът продължава да ѝ пише и да търси пътища към нея, докато тя не склонява да поддържат контакт. С времето се убеждава, че двамата са влюбени, но той крие връзката си с нея, поставя ѝ условия как да се облича, с кого да се вижда и говори, къде и кога да ходи. Тя обаче няма същите „привилегии“: той идва и си отива, когато пожелае. „Ненавиждах щастливите и безгрижни хора. Мразех всички, които се усмихваха. Виждах смъртта като избавление и единствено решение“, разказва тя.

През последните седмици цяла България бе погълната от убийството на Евгения Владимирова. Медиите отразиха случилото се чрез добре познатия речник на сензацията, който употребиха по-късно и относно пожара в дома за възрастни хора в село Рояк и катастрофата на автобуса на магистрала „Струма“ – за което получиха и предупреждение от Асоциацията на европейските журналисти в България. Бедствията и трагедиите продават. Толкова много, че се считат за основни признаци за новинарския потенциал на дадено събитие, когато журналистите решават кое заслужава отразяване и кое – не. Но фаталният край е един от резултатите на динамики, които продължават с години в семейна среда. Докато съставяхме този материал, поредна жена бе пребита до смърт от своя интимен партньор. А в петък беше погребението на друга млада жена, намерена убита в апартамента си в Хага. Заподозрян е нейният приятел, който се самоуби, преди да бъде арестуван…

Отвъд новинарските определения като „зловеща семейна история“, примесени с кадри възстановки на мъж с качулка, който тегли куфар и го хвърля в полето с царевица на фона на зловеща музика, много неща остават неизговорени. Като че между другото се споменава например, че съпругът на Евгения е имал психологически проблеми (според психолозите изявен нарцисизъм и силна неувереност, а понастоящем – липса на вина за извършеното деяние); виждал е убийството на жена си като решение, в което го е подкрепял баща му, участвал и в системното следене на Евгения приживе; на повърхността Евгения и съпругът ѝ са изглеждали като всяка нормална българска двойка – никой не е подозирал, че те имат такива проблеми.

Хроничните проблеми

По данни на медийни публикации от началото на 2021 г., 15 жени са били убити от близък до тях мъж. Разчитаме на публикации, защото официална статистика за тези жертви в България липсва. Между 2017 г. и 2021 г. има 141 постановени присъди за убийства и опити за убийства на жени. Сериозен обществен диалог за причините, които водят до насилие в семейството, обаче все още няма.

Наскоро от Български фонд за жените изпратиха отворено писмо към новоизбраните народни представители, в което призовават за решение на част от хроничните проблеми, които стигат до фатален край. Много семейства живеят в токсична динамика, в която психическият и физическият тормоз са постоянни. За ефективно овладяване на проблема са необходими кризисни центрове, установяване на официална статистика, както и промени в законовите дефиниции на феминицида и престъпленията, свързани с домашното насилие. И това са само крутите мерки, които трябва да бъдат взети. На България тепърва ѝ предстои осъзнаването на културните и социалните причини, които захранват домашното насилие и насилието, основано на пола.

„В ранните периоди на моя живот (90-те), когато съм била в токсични взаимоотношения, бяха издигнати на пиедестал насилието, беззаконието и корупцията. Беше модерно да си мутра и всички танцувахме пияни в дискотеките на Gangsta’s Paradise. Ние пораснахме в тази среда и тя грубо и безотговорно срина всички човешки ценности. Този модел на живот се представяше като бляскав, лесен, вълнуващ. Като рецепта за мигновено щастие, безкраен купон. Никога не съм си помисляла да се оплача на някого, защото институциите обслужваха (може би в малките градове продължава да е така) интересите на хората с пари и положение“, разказва Л.Б. и допълва:

През 1995 г. бях изнасилена от трима мъже с положение. Спомням си разговора на следващия ден с бащата на най-добрата ми приятелка, който по това време беше депутат и един от най-влиятелните хора. Той каза така: „Мойто момиче, ако повдигнеш обвинение срещу тези хора, не съм сигурен дали ще успеем да те измъкнем жива. Знам, че звучи жестоко, но аз те съветвам да не предприемаш нищо.“ Знаейки колко жени правят този труден избор и днес, се питам: все още ли живеем в 90-те години?

Л.Б. изброява като проблемни институционални и обществени липси, които спомагат за продължаването на модела: на първо време, домашното насилие и изнасилването все още са теми табу в България, които не се обсъждат и от които се извръща поглед: „За жалост, темата все още буди неудобство у аудиторията. Като че ли само като говорим за това, „проклятието“ може да застигне нас или член на нашето семейство, така че по-добре да чукнем на дърво, да кажем „Пази боже!“ и да извърнем глава. Това трябва да се промени! Ние не сме прокажени, просто имаме нужда да излезем от статистиката, да бъдем чути, видени и подкрепени.“

Няма и официална информация и дефиниция какво е насилие и как се определя видът насилие. „Липсват институции и механизми, които да образоват хората, да задават неудобни въпроси, да говорят без страх и срам. Липсват органи, които да подкрепят хора в токсични връзки, да им дадат глас и право да изискват по-добър живот.“

Проблем на жените?

Българските тенденции според медийни публикации се потвърждават от данни по света. Франция разполага с една от най-детайлните бази данни, свързани с домашното насилие и насилието, основано на пола. Според тях 41% от жертвите на убийство в домашна среда са били обект на минимум една форма на насилие, било то физическо или психическо. Насилието, основано на пола, е специфично поради мястото, където се разиграват събитията: ако за мъжете е много по-вероятно да бъдат жертва на убийство изобщо, то жените представляват непропорционално голяма част от загиналите у дома, от ръцете на партньора си или на близки. По данни на СЗО, голям дял от насилието срещу жени се извършва именно от техните партньори. За насилие се считат не само физическите, психологическите и сексуалните атаки, но и прояви на прекомерен контрол например, каквито е имал както бившият приятел на Л.Б., така и съпругът на Евгения.

Но това не е само проблем на жените. СЗО определя като рискови фактори и за двамата партньори ниско ниво на образование, предшестващ опит с насилие (включително над деца или като деца), разстройства на личността, алкохолизъм. Това означава, че в общество, в което насилието над жени е приета, толерирана норма и разпространена практика, живеят много страдащи жени и мъже. Много от културните предпоставки за домашно насилие или насилие, основано на пола, са част от българската действителност: такива са вяра в концепции като „семейна чест“ и „сексуална чистота“, както и убеждението, че мъжете са по-агресивни и с по-високо либидо от жените, затова не бива да се „провокират“ и „дразнят“. Като важна предпоставка за домашно насилие СЗО определя и липсата на законови санкции специфично за такъв вид престъпление.

Когато по медиите се завърти репортаж за поредната трагедия, българите често обсъждат дали някой е „виновен“, или не. Това означава, че у нас все още е широко разпространено вярването, че дадено поведение, смятано за неправилно, оправдава каквото и да е насилие. Същевременно потърпевшите от такъв тип насилие често страдат от физически и психически последствия, които правят излизането от токсичната среда трудно. Възможно е например човекът да се страхува, че тормозът от страна на насилника ще ескалира, ако се потърси помощ; често пъти изобщо липсва ясна преценка за ситуацията. Л.Б. споделя наблюденията от собствения си опит:

Човек, който е в токсични взаимоотношения, е затворен за околния свят. Не го възприема или възприема само малка част от него. Той вярва, че тази токсичност е нормална. Докато се пропива в него, той свиква с нея, както ние свикваме със студа през зимата – температурите постепенно започват да падат и един ден е -10 градуса. 

Много ясен индикатор, че някой е в токсична връзка, е липсата на спонтанност. Такъв човек е винаги предпазлив и няма доверие в хората. И ако рязко и изведнъж му кажете, че отстрани нещата не изглеждат „розово“, в повечето случаи той ще отрече и ще откаже да ви слуша. Вие ще бъдете отбягван, нежелан събеседник, тъй като ровите в дълбоки рани. 

За тези хора е прекалено болезнено погледът на другите да е насочен към техния интимен свят. Там те пазят тайни, които не искат да споделят с никого. Свят, в който те са главни герои в ролята на „жертва“. Тази главна роля, дори и болезнена, е нещо, с което те се идентифицират напълно. Те не могат да си представят себе си извън тази динамика. А и много често насилникът се идеализира. Той е супергерой в техния свят и притежава само добри качества.

Решението

Л.Б. преодолява не само токсичните отношения в живота си, но и зависимостите и психическите проблеми (включително самоубийствени мисли), до които я довеждат те. Като повратен момент в живота си описва среща с човек, който разпознава болката ѝ и я насочва към групи за взаимопомощ. В България съществува гореща линия за пострадали от домашно насилие – 0800 11 977. На сайта на Spasena.org помощ могат да намерят както пострадалите, така и извършилите насилие. От Фондация Emprove пък предлагат план за безопасност, който включва съвети към близки и потърпевши на описаните токсични взаимоотношения. Според техните препоръки например не бива да се съветва човекът да прекратява връзката, а трябва да се изложат максимално ефективно възможностите за подкрепа и да се предостави информация на потърпевшите. Историята на Л.Б. подчертава колко е важно разбирането на близките, но и на обществото, за да се намери решение:

Бидейки в токсична връзка, аз съм губила трезвостта си. Критичното мислене и обективността са липсвали напълно. Все едно нещо ме засмука. Пребивавах често в любовна обсебеност или в състояние на страх, изобщо в състояния, които ме откъсваха от живота. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое – не е. Оставях обстоятелствата и хората покрай мен да преценят, да вземат решение. 

В такива случаи близки хора, които ме обичат и познават от години, са ме изкарвали от този унес. Искрената им загриженост и любящо внимание са ме връщали към това, което съм била преди този човек. Тези хора носеха спомена за мен, за моите мечти, за нещата, които обичам. Те ме помнеха в чистия ми вид и когато срещаха новия ми образ, не можеха да ме разпознаят. Разговорите с тях са ме връщали в миналото, карали са ме да се замисля защо съм допуснала някой да ме моделира според своите желания. Тези близки виждаха, че аз се опитвам да живея по правилата на някой друг, и учудените им погледи бяха алармите, които светваха в съзнанието ми.

„Ранното разпознаване е най-добрият начин да се избавите от токсична връзка, да запазите живота си щастлив, самочувствието си – високо, и да предпазите от емоционално и физическо нараняване всеки, замесен в отношения с насилник“, казват от Фондация Emprove. Те водят кампания за разпознаване на ранните признаци на нездравите отношения, а в работата си въвличат и посланици – жени, преживели токсични връзки и насилие. Това е само един от многото примери, които заслужават гласност, тъй като единствено съдържателните разговори по темата ще доведат до по-висока чувствителност на обществото към проблема. И може би ако залагаме на задълбочени дискусии вместо на евтино криминално отразяване, някой ден наистина би било възможно да няма #НитоЕднаПовече.

Заглавна снимка: © Emprove

Източник

Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 


По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Как протече тестването на децата? Трима родители разказват

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-proteche-testvaneto-na-detsata/

С класната на децата ми си говорихме как може родителите да се страхуват, че някой ще краде ДНК-то на децата ни. Тя, с прекрасно чувство за хумор, каза: „Не разбирам защо едно и също ДНК някой трябва да го краде два пъти в седмицата, месеци напред.“

Това споделя с мен художникът Правдолюб Иванов вечерта на 10 ноември, след първия учебен ден, в който децата от I до IV клас, чиито родители са дали съгласие те да бъдат тествани за COVID-19, се връщат на училище. Иванов е доброволствал около час и разказва, че всичко е преминало бързо и без спънки. Щадящите антигенни тестове се прилагат в училище от учители и доброволци, в зависимост от преценката на училището. Най-важните въпроси за процеса може да прочетете обобщени в статията на Елица Симеонова за „Свободна Европа“.

Подобно на ситуацията около Стратегията за детето, потребители онлайн изразиха различни притеснения – от такива, че тестовете биха могли да бъдат травмиращи за децата им, до съвсем необосновани конспирации, че тестовете всъщност служат за други цели. Отново както и през 2019 г. протестите на живо са значително по-малобройни от активността онлайн, а последни данни сочат, че около 60% от родителите са съгласни децата им да бъдат тествани в училище.

В първия ден от тестването социалните мрежи се напълниха с отзиви на родители доброволци, като преобладаващият тон е, че децата се тестват бързо и безпроблемно и се радват да се върнат на училище. Зададох пет въпроса на няколко родители, участвали в процеса. Жулиета Мандажиева има две деца в столичното 139-то основно училище. Теодора Г. е майка на второкласник в 51-во СУ „Елисавета Багряна“. Кристина Д. пък има третокласник и четвъртокласник в 73-то СУ „Владислав Граматик“.

Как протече тестването на децата?

Жулиета: Бързо, организирано и забавно, защото децата гледаха на процедурата като на една обикновена формалност. Приятна е тяхната компания и отстранеността им от целия излишен шум, който предхождаше така желаното от тях връщане към нормалния им ритъм.

Теодора: Тестването протече много спокойно и за моя изненада – доста бързо. У част от децата имаше някаква форма на тревога, но по-скоро от това, че е нещо ново, а не от самото тестване. Разбрахме се, че за всички ни е ново и безпокойството е съвсем нормално. Бяхме четирима родители доброволци, класната и 22 дечица. Държа да кажа, че бяха помислили за вариант, в който няма доброволци, и бяха осигурили двама души (до които ние не стигнахме). Оказа се, че има деца, които вече са правили теста, те не само се справиха, но и показваха на „колегите“ по чин. При нас тестовете са с пликче и това се оказа всъщност най-сложният момент… Просто трудно се отваря и се държи, за да се осъществи плюенето. Другите елементи от процеса са удобни. Деца от II клас нагоре ще се справят, но ще им трябва поне три-четири пъти помощ – дотолкова, че да запомнят последователността на действията.

Кристина: Ден преди началото на присъственото обучение класният ръководител ми се обади с молба да дойда в училището в 7:30 ч. за инструктаж. На всички родители доброволци и на учителите беше обяснена процедурата по тестване. Раздадоха материали на всеки класен ръководител (чували за боклук, тестове, ръкавици, шлемове, маски). Отидохме в класната стая в 07:50 ч., обяснихме процеса на децата. Помолихме ги да не стават от чиновете си и да не махат маските, докато тестването не приключи. Раздадохме на всяко дете найлончето, в което трябва да даде слюнкова проба. След това родителите и класният ръководител минахме през всяко дете и чрез апликатора нанесохме пробата върху теста. Записахме точния час, за да може да бъдат измерени точно 15 минути, преди да се отчете резултатът. След изтичането на необходимото време нямаше нито един положителен тест, така че прибрахме боклука в предназначените за това чували и оставихме децата да започнат учебния процес в 08:20 ч., както е по програма.

Какво е преобладаващото отношение на другите родители към процеса?

Жулиета: Преобладаващо положително, като към необходима стъпка. Най-важното е животът ни да продължи и да правим каквото трябва, отчитайки обстоятелствата, за да може всеки да се чувства на мястото си и във функцията си. Децата – сред приятелчета и съученици, образовайки се в подходяща за тях среда, ние – на работа. Извънредностите са ясни, но трябва да се адаптираме и да продължим въпреки тях, както са правили и нашите родители, баби и дядовци.

Теодора: От 26 деца в класа родителите на 23 бяха за тестване. Затова мисля, че отношението е повече от положително. Ако плюенето в пликче е цената за присъствено обучение – ние сме готови. В крайна сметка има поколения, които са преживявали войни… И не са спирали да учат (поне под някаква форма). Явно поколението на нашите деца ще живее в условията на пандемия. 

Кристина: Нямаше конфронтации, родителите бяха спокойни, с желание да помогнат и с предложения как процесът може да върви по-леко. В класовете на децата ми вече има организация за график, защото около десетина родители изявиха желание да помогнат. 

А какво е отношението на учителите?

Жулиета: Положително, като към необходимост, за да продължи пълноценният учебен процес, придружен от общуване и взаимодействие на децата със себеподобни. Съгласно Закона за предучилищното и училищното образование обучението е само елемент от образованието и това отговаря и на реалността. Другите два елемента от изключително значение за развитието на подрастващите са социализацията и възпитанието. Те няма как да се осъществят в изолация. Тя трябва да бъде само при конкретна доказана нужда и максимално кратка.

Теодора: Доколкото имам контакти с учители, различни от класната, в нашето училище са много положително настроени. Не съм чула реплики, че това не им е работа или че не са „лаборантки“. Но в обкръжението ми имаше и подобни случаи (става дума за преподаватели в началния курс).

Кристина: Първоначално имаха притеснения как ще протече процесът като организация, но смятам, че след първото тестване отношението е позитивно, защото процедурата е лесна и не е натоварваща за децата и за учебния процес.

Има ли ясни насоки какво се прави в случай на положителен тест?

Жулиета: Да. Той е същият като в Германия. Същият, както ако детето го заболи корем по време на час. Тестът се слага в отделна кутия, обаждат се на родителя, детето изчаква в медицинския кабинет или в друго помещение, където да е топло и удобно (аз бих му дала нещо да си разглежда или чете), и отива на втори тест в лаборатория. Ако тестът е отрицателен, детето се връща в училище, ако е положителен – стои си вкъщи като всички, докато премине съответният карантинен период, след което се връща обратно. Това не е първото инфекциозно заболяване в историята на човечеството. 

Теодора: В 51-во СУ има ясен протокол – ученикът се изолира в специална стая (в нея има телевизор – ако се наложи по-дълго да чака детето, му се пуска филм). Там изчаква родител. Прави се PCR и в зависимост от резултата класът се карантинира или не.

Кристина: Беше ни обяснено, че при наличие на положителен тест класният ръководител ще звънне на членове на ръководството (зам.-директор, педагогически съветник), които ще помогнат за внимателното извеждане на детето от час. Ръководството на училището изрично обясни, че при наличие на положителен тест ситуацията трябва да бъде обсъдена спокойно и без да се създава стрес за децата. Детето се извежда от час, на родителите се позвънява и те имат отговорността да отидат да тестват детето в лаборатория за потвърждаване на резултата, за да се види дали детето ще трябва да бъде поставено под карантина.

Какво според Вас липсва в процеса? Как може да бъде подобрен той?

Жулиета: Аз смятам, че след известно време на адаптиране бихме могли да преминем към тестове, които позволяват самотестване на децата, хайде, да речем, от трети клас. Щом немските деца могат, можем и ние

Теодора: Аз не мисля, че нещо липсва – има тестове, бяха осигурени ръкавици и дезинфектанти. Мисля, че трябва да сме търпеливи с децата и че в някакъв момент те ще се справят с тестването и сами.

Кристина: Може би ще е полезно да има повече информация какво се случва с класа, ако едно дете е с положителен тест, потвърден от лаборатория. Ако има някакви проблеми в сегашния процес, те идват от отказа на конкретни родители или учители да тестват. Поне първоначално ще е полезно МОН да осигурява помощ на локално ниво, в случай че в дадено училище има затруднения процесът да бъде организиран. Личното ми мнение е, че процесът протече спокойно и продуктивно и за първи път в рамките на пандемията се даде възможност на МОН, учителите, директорите, родителите и децата да работят заедно, което помага за усещането за сплотеност и засилва чувството за лична и обществена отговорност.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БНТ за двата вида тестове за ковид при учениците

Източник

Дарителството за непопулярни каузи: три случая

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/daritelstvoto-za-nepopulyarni-kauzi-tri-sluchaya/

Даренията в България бележат ръст. Това е равносметката в доклада на Българския дарителски форум (БДФ) за 2020 г.

В сравнение с предишната година повече са дарявали и фирмите, и частните лица. Единствено при фондациите се наблюдава спад през последните две години. Даряващите компании са по-малко като брой, но пък отделяните от тях суми са по-големи. От БДФ смятат, че това се дължи на мобилизиращия ефект на кризите. Пандемията от ковид е по същество криза и заради това социалната солидарност нараства. Въпреки скандала с платформата „Хелп Карма“, който заплаши изгражданото дълго време и с много усилия доверие в дарителството у нас.

През изминалата година фирмите са били най-склонни да оказват финансова подкрепа за здравеопазване (43%), образование и наука (42%) и социална подкрепа (36%). Фондациите – за социална подкрепа (27%), образование и наука (25%) и култура и изкуство (21%), а отделните хора – за социална подкрепа (61%), здравеопазване (56%) и при бедствия и аварии (16%). Човешките права не се радват на особен интерес от дарителите – едва 3% от компаниите, 7% от фондациите и близо 6% от анкетираните частни лица са им оказали подкрепа.

Има детайли обаче, върху които анализът няма как да хвърли яснота.

Първо, по всяка вероятност размерът на даренията от частни лица, както и броят на индивидуалните дарители далеч надвишават установените стойности. Могат да се „уловят“ даренията, които са декларирани пред НАП или които са направени чрез обаждания, есемеси или създадените за целта платформи. Тук обаче не влизат преводите по банков път, чрез PayPal, Revolut и пр., ако не са чрез дарителска платформа или не са декларирани пред НАП. Нито даряването на вещи или доброволен труд. Немалко дарители не желаят данъчни облекчения, а действат според библейския принцип „едната ръка да не знае какво прави другата“.

Според Красимира Величкова, директорката на БДФ, в публичното пространство има например много кампании за лечение на хора, за които се предоставят лични средства, ала за тях „няма как да има точна статистика, няма как да се проследят отчетността и прозрачността им“. Дори тогава, когато кампаниите са стриктни и когато зад тях застават публични личности.

Освен това сферите на подкрепа са повече или по-малко условни.

Да вземем например човешките права. На пръв поглед те са недолюбвани от дарителите. Но нека се замислим – колко са строго правозащитните каузи (и съответно акции), които се финансират от дарения? Една от тях е „София прайд“. В отговор на въпрос на „Тоест“ Величкова слага в тази група кампанията на БХК „Подкрепи ПРАВАта си“, Фонда за артистични проекти на жени, създаден от Българския фонд за жените, и безплатната специализирана линия за пострадали от насилие на Алианса за защита от насилие.

В същото време обаче част от даренията за други сфери може да имат правозащитни мотиви. Ако отделяте пари за хора с увреждания например, вероятно го правите, защото смятате, че те имат право на достоен живот. Инвестирането в образованието на ромите е свързано с убеждението, че те имат право на равен достъп до образование. Хората, които не искат в страната им да има бежанци, не биха предоставяли хуманитарна помощ за тях. Валидно е и обратното – артистичните проекти на жени например имат отношение и към културната сфера. А подкрепата на пострадалите от насилие може да се възприема и като социална.

Някои дарителски каузи се радват на по-голяма популярност от други.

Типичен случай са кампаниите за събиране на средства за лечение на болни деца. Също и кампании, провеждани със съдействието на най-гледаните телевизии – като събирането на капачки с благотворителна цел например, също и дарителските акции по Коледа и Великден. Широко отразявани кризисни събития също пораждат вълна на съпричастност. Вече споменахме пандемията от COVID-19, но може да добавим и наводнения, пожари, свлачища и прочее.

От другата страна са кампаниите, свързани с трудни и непопулярни каузи. Често пъти върху тях има стигма. „Хайде сега, ще подкрепям наркозависим, гей, ненормален, престъпник?“, представя Величкова масовата обществена реакция.

„Когато говорим за трудни каузи, може да дефинираме трудността в няколко посоки – обобщава директорката на БДФ. – Трудни каузи са тези, които носят провокация и нямат обществен консенсус, но трудни са дори и такива, на пръв поглед „по-стандартни“ каузи, свързани с грижа за възрастни хора, с бездомни, с хора с психична болест или интелектуални увреждания, с интеграция на бивши затворници – те нямат приятно лице в повечето случаи, трудни са за понасяне, за обговаряне. Също непопулярни са и по-абстрактни каузи в периферията на общия интерес – свързани с демокрация, демократични ценности, с добро управление, участие в процеси на вземане на решения – дарителят трудно си представя резултата и е по-скептичен.“

Нека разгледаме три „непопулярни каузи“, които обаче имат успешни дарителски кампании. Най-скорошната от тях е

кампанията за възстановяването на общностния ЛГБТИ център Rainbow Hub.

На 30 октомври т.г. група от десетина неонацисти, предвождани от кандидат-президент, нахлуха в ЛГБТИ центъра и унищожиха почти цялото имущество. Организациите, стопанисващи Хъба, призоваха за събиране на средства за възстановяването му. Десетина дни по-късно събраните средства са около 50 000 лв., а сумата продължава да нараства.

„Ооо, не, абсурд! Досегашните ни кампании за подкрепа на ЛГБТИ хора в неравностойно положение не са събирали повече от 1000–2000 лв. Гледаме числата и все си мислим, че сигурно някъде има грешка. Ако не бяха стотиците съобщения, които идваха с даренията, щеше да е съвсем нереално“, отговаря Мануела Попова от Фондация „Билитис“, която е сред стопанисващите центъра, на въпроса дали са очаквали толкова силна вълна на съпричастност.

Частните дарители надхвърлят корпоративните стократно – около 400 от даренията са индивидуални срещу едва 4 фирмени. В същото време като стойност фирмената подкрепа е близо 30% от събраните средства. Това означава, че корпоративните дарения са средно по около 3750 лв., а индивидуалните – приблизително по 87,50 лв. Неформалната група „Феминистки мобилизации“ също допринася за кампанията, рисувайки тематични тениски и предоставяйки ги срещу дарения.

Отделно от това ЛГБТИ организациите имат обещана подкрепа от неправителствени организации, средствата от която ще отидат за психологическа подкрепа на работещите в Rainbow Hub. Защото „реално не са само материални щетите“, казва Попова през смях, макар да е ясно, че в психическите щети няма нищо смешно. Но активистите, присъствали на нападението, отказват да се възприемат като жертви, нито искат другите да ги смятат за такива.

Отзвукът от хомофобската акция в международните медии също допринася за събирането на средства. В деня след потрошаването на центъра например в него идва непознат хетеросексуален французин. Споделя, че иска да остави „малко пари“, защото е разбрал какво се е случило. След това идва на протеста и държи плакати заедно с активистите.

Въпреки неочаквано силната подкрепа от непознати и познати обаче, не всичко около Rainbow Hub е розово.

Активистите нямат сигурността, че в обозримо бъдеще ще продължават да обитават това място. Още от нанасянето на общностния център в частния апартамент в центъра на София, където се намира в момента, той е многократно вандализиран, основно чрез хомофобски лепенки по вратата. Част от съседите се настройват срещу Хъба – било защото те самите са с хомофобски нагласи, било защото се опасяват, че децата им или те самите може да станат косвени жертви на влизащите във входа националисти. Следват подписка, жалби в общината, проверки… Затова активистите са „на тръни“, че всеки момент може да им се наложи да се изнесат.

Социална кауза ли е възстановяването на Rainbow Hub, или правозащитна? От една страна, става дума за социална подкрепа – събиране на средства за възстановяването на общностно пространство на уязвима група. От друга страна обаче, вълната на съпричастност има силно антихомофобски характер. Тя не би била възможна, ако с нападението над центъра границата на търпимост към хомофобията не беше прекрачена.

Друга успешна кампания, свързана с недотам популярна кауза, е

събирането на средства за изгорялата къща на бежанско семейство преди почти година.

Впрочем спорно е дали каузата е точно непопулярна, защото семейството определено е популярно – става въпрос за иракчаните Линда Ауанис и Фреди Бениамин. Тя е председателка на Съвета на жените бежанки в България, а той е собственик на популярното ресторантче „Ашурбанипал“ в близост до Женския пазар. И все пак – на фона на многото болни деца, дарителски акции за справяне с пандемията и всички кампании, които традиционно се активизират по Коледа – това е семейство на възрастни бежанци.

В резултат на кампанията, инициирана от „Мулти култи колектив“ (МКК), към началото на април е събрана респектиращата сума от 128 500,79 лв., чек с която е връчена на семейството. И това са само парите, постъпили по сметката на организацията, без да се брои директната помощ от много хора от страната и чужбина, оказана на семейството, уточнява Бистра Иванова от МКК.

Желанието на Фреди е да не получава финансова подкрепа даром, а да си я изработи. Затова предлага желаещите да изпращат пари срещу ваучери за консумация в ресторанта му. Запазена е обаче и възможността за „чисти“ дарения. Равносметката е – чистите дарения са 54 818,26 лв., а ваучерите са за 73 682,53 лв., като върху тази сума фирмата на Фреди е внесла 9% ДДС, уточнява Иванова.

В дарителската кампания се включват над 1300 физически лица, фирми и неправителствени организации, като физическите лица са около 90%. Освен това „десетки хора предложиха и дариха на семейството дрехи, обувки, мебели, електротехника, посуда, козметика, играчки, още толкова предложиха временен подслон (стая в собствения им дом или втори дом за безвъзмездно ползване)“, разказва Иванова и добавя: „Също така десетки хора предложиха и доброволен труд – за разчистване на опожарената къща и двора, както и за изграждане на новата къща.“

Защо кампанията за подкрепа на Линда и Фреди се оказва толкова успешна?

Една от предпоставките за това е, че къщата им изгаря в периода преди Коледа, когато хората и без това са традиционно по-склонни да даряват. Факторът „Коледа“ се явява обаче „нож с две остриета“ – от една страна, дарителството се активизира, от друга, даряващите не могат да „огреят навсякъде“ и се налага да приоритизират каузите, които се предлагат.

Фактор е и че МКК има опит в благотворителни каузи и в представянето на чужденци и бежанци в позитивна светлина. И все пак Бистра Иванова признава, че като интеграционен експерт с десетгодишен опит е била изключително изненадана от мощната вълна на подкрепа.

Може би ключът за разбирането на успешността на кампанията са думите, с които са съпроводени част от даренията. Те са толкова много, че от МКК ги събират в книжка и ги връчват на Линда и Фреди заедно със сумата. В примерите, предоставени на „Тоест“, двамата са описани като „светли хора“, „прекрасни хора“, които „години наред помагат на мнозина“, „милите Линда и Фреди“. Фреди е описан като „невероятен човек“, „топъл и забавен“, чиято храна „стана известна далеч извън България“.

Така че вероятно кампанията не би била толкова успешна, ако ставаше дума просто за семейство бежанци, а не за това конкретно семейство, което е популярно и обичано.

Съвсем не такъв е обаче случаят с каузата на Розовата къща.

Хората, за които е предназначена Розовата къща, не са възприемани като светли, прекрасни, топли, забавни или помагащи. Напротив – мнозинството би извърнало поглед от тях на улицата. Публичните институции също са им обърнали гръб. Защото става дума за хора със зависимости, които са буквално изпаднали от обществото. Много от тях нямат не само работа, а и дом, няма къде да се изкъпят и какво да ядат. Някои са и неграмотни. За сметка на това пък по правило имат куп придружаващи заболявания.

И все пак Розовата къща успява да се издържа в огромна степен от дарения вече близо две години и половина. Със спасяването на единствения нископрагов център за хора със зависимости у нас се заема Центърът за хуманни политики в лицето на Юлия Георгиева, която има дългогодишен опит в работата с наркозависими.

Голямата част от даренията са от частни лица, а фирмите са активни най-вече по празници, разказва Георгиева пред „Тоест“. Най-големите еднократни корпоративни дарения са по около 1000 лв. „Частните дарения също скачат по празници“, допълва тя.

Георгиева не се ангажира да пресметне размера на получаваната помощ в пари, защото някои от аспектите ѝ са трудно измерими. Дарители доставят също така дрехи, обувки, хигиенни материали. Не може да се пресметне и стойността на топлата храна, която Розовата къща предоставя по два пъти на ден. Тя се готви от ресторанта CoKitchen, който върши това на доброволни начала. От Центъра за социални политики покриват само стойността на продуктите, които не са в състояние да осигурят. Ресторантът си плаща дори тока, необходим за приготвянето на храната.

На въпроса защо не слага и ресторанта в групата с корпоративните дарители, Юлия Георгиева отговаря през смях: „Има едни хора, които ти вече ги броиш като партньори, като хора, с които работиш, а не точно като дарители. И аз действително не мога да изчисля каква сума те даряват на практика. И те не са го изчислявали.“ Розовата къща е единственото място в България, което предоставя храна на нуждаещите се толкова редовно, подчертава тя. Другаде, където се предоставя храна, тя е достъпна веднъж или два пъти в седмицата.

Работещите в Розовата къща подкрепят изпадналите от обществото хора със зависимости в редица отношения.

Там те могат не само да се нахранят, изкъпят, изперат и стоплят, а и да получат правна помощ от адвокатката Наташа Добрева, която върши това безвъзмездно в малкото си свободно време. От началото на годината екипът е помогнал на поне 36 души, повечето от които без здравни осигуровки, да започнат лечение срещу хепатит С, а на някои е съдействал дори да тръгнат на работа. Центърът предоставя и помощ за започване на лечение срещу ХИВ, консултации за социални и психични проблеми, съдействие при издаването на лични карти…

И въпреки че даренията на средства, вещи и труд са устойчиви, Юлия Георгиева е убедена, че екипът всъщност върши работата на държавата, защото такава социална услуга следва да е отговорност на публичните институции. Проблемът, уточнява Георгиева, не е, че няма желание, а че след приемането на Закона за социалните услуги няма нормативна рамка. И Столичната община не е обявявала конкурси за социални услуги повече от година. Поради липсата на нормативна рамка, свързана със Закона за социалните услуги, той на практика не може да работи.

„Фактът, че две години и половина ние оцеляваме само от дарения, показва, че има хора, които са склонни да даряват за непопулярни каузи и са способни да приемат подобна услуга в общината си и в общността, в която живеят – подчертава Георгиева. – В нашата сфера това е прецедент, аз не съм имала толкова големи очаквания.“

Да се опитаме да обобщим. Как е възможно непопулярни каузи да станат успешни?

Кампанийните дарителски каузи, каквито са тези за Rainbow Hub и за Линда и Фреди, със сигурност са по-лесно изпълними от изискващите редовни постъпления като Розовата къща, която обаче също успява да се издържа от дарения. Периодът преди Коледа или Великден също помага, но не може да е основното обяснение.

Опожареният дом на Линда и Фреди и погромът върху Rainbow Hub са „примери за такъв тип кризисни, взривяващи пространството ситуации и това е своеобразен „спусък“ за дарителите да реагират“ – така смята Красимира Величкова, но допълва: „Има потенциал обаче, ако хората, дарили за подобни каузи, са видели смисъл и полза от дарението си, останали са удовлетворени от отчетността и прозрачността на кампанията, да станат постоянни дарители за тях.“ Според нея „популярността“ на една или друга кауза е нещо относително и се променя с времето: „Ако преди повече от пет години на Юлия от Розовата къща някой ѝ беше казал, че ще намира пари от дарители, тя нямаше да повярва.“

Директорката на БДФ призовава организациите и активистите да не се обезсърчават, че каузите им са непопулярни, а да се борят за тях: „Част от проблема е един друг аспект, отнесен към организациите и хората, които работят за такива „непопулярни“ или трудни каузи – те самите предпоставят, че за техните каузи и организации трудно се намират дарители. В общия случай са прави, това са по-трудно разпознаваеми каузи. Но те не бива да се отказват, нужно е да разказват за това, което правят, да апелират за подкрепа, да правят опити да набират съмишленици и средства.“

Със сигурност има каузи, които днес, тук и сега не могат да се увенчаят с успешна кампания. Но докато не се опита, няма как да се разбере дали „нашата“ кауза е от тях. А ако след неуспех не се повтаря опитът отново и отново, няма как да разберем дали обществото пораства.

Заглавна снимка: Nadir sYzYgY / Unsplash

Източник

Да надхитриш смъртта. Разговор с авторите на „Последният дар на човека“

Post Syndicated from Мартин Касабов original https://toest.bg/posledniyat-dar-na-choveka-interview-s-avtorite/

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.


За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още докато бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят. 

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов

Източник

Шест въпроса за правата и здравните мерки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

    • Нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. Налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували.
    • В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред Административния съд.
    • Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи.
    • Не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия.
    • В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“.
    • Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности, като фундаменталните права – на живот и на здраве.

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.


Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник

Професия учител

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/profesiya-uchitel/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Кои са българските учители? Какво ги мотивира да практикуват една от най-значимите за обществото професии? Пред какви пречки са изправени днес и как могат да ги преодолеят? В опит да разбере повече за учителската професия в наши дни, Йоанна Елми се обърна към експертите Нели Кочева и Петко Иванов от организацията „Заедно в час“.


Кой решава да стане учител в България днес?

Отговаряме на базата на 12-годишния опит на „Заедно в час“ с програмата „Нов път в преподаването“, която позволява на хора с висше образование и опит от различни сфери да поемат своя път към учителската професия. През тези години за програмата са кандидатствали над 20 000 души и сред тях виждаме няколко групи.

Една от тях включва студенти по педагогика, които търсят подкрепа, практически опит и насоки. Подготовката, която те получават в университета, е главно теоретична, а практическата част и реалният опит от класната стая са по-ограничени. Студентите, които са избрали кариера в преподаването, осъзнават, че чрез допълнително обучение и подкрепа в първите две години от тяхната работа като учители ще навлязат много по-бързо в професията и ще бъдат полезни на своите ученици. Чрез програмата се научават не само как да преподават, но и как да управляват груповата динамика, да изграждат култура на класната стая, да развиват умения на ХХI век и емоционална интелигентност у учениците, как да приспособяват преподаването си, когато децата в клас са на различно ниво, и т.н. Пред тези предизвикателства младите учители се изправят още в първите месеци на своята работа.

Други студенти пък идват от най-разнообразни специалности – право, международни отношения, различни технически специалности, архитектура, лингвистика, журналистика и т.н. Въпреки че са избрали други специалности за следването си, при тях се откроява силното желание да работят с деца и да започнат своя професионален път на място, където работата им ще има измеримо въздействие върху другите. Освен желание да бъдат учители и да подобрят образователната система, нерядко тези кандидати споделят, че като учител развиваш много професионални качества, които след това са ти полезни, независимо в коя сфера ще продължиш своя път.

Има и отдавна завършили хора с дългогодишен професионален опит, както и такива с образование и опит в чужбина. Хората от непедагогическите среди търсят социалния елемент в преподаването – работа, която носи смисъл и допринася с нещо за бъдещето на обществото. Много от тях са проследили на практика как образованието е в основата на всичко, включително и на развитието и успеха на различни бизнеси и професии. Всяка година имаме и българи, които в учителската професия виждат мотивация да се завърнат в родината и да предадат на децата опита си от други места. Те често използват чуждите езици, които владеят на високо ниво и чрез които са способни да отворят много нови врати и възможности пред учениците.

Вярно ли е, че днес никой не иска да бъде учител?

По-скоро не. През последните 2–3 години се наблюдава ясна тенденция на повишаване на интереса към учителската професия. Програмите за бакалавър, магистър и допълнителна учителска квалификация в университетите за повечето специалности са запълнени. Разпределението на този интерес обаче е неравномерно. Много хора са се ориентирали към това да преподават в началния етап, докато специалности като математика и физика не се радват на такъв интерес. В същото време нуждите на училищата са по-скоро пропорционални – търсят се учители както за началния етап, така и по различни науки и предмети. През последните години именно длъжностите за учители по точни науки най-трудно се попълват.

Защо някой би искал да стане учител в България?

Хората, които избират учителската професия, рядко са стимулирани от материалното. Въпреки това можем да кажем, че увеличението на заплатите в сферата на образованието се отрази положително на интереса към професията. В много региони учителската заплата е близка до средната работна заплата, а това премахва една бариера, която спираше хората да се насочват към професията.

Поемането на транспортни разходи или разходи за наем, допълнителните възнаграждения и дни на платен годишен отпуск също оказват своето положително въздействие върху това хората да избират преподаването за професионалната си реализация. В последната година стабилността на работната позиция също е важен фактор, най-вече за хора, които са работили в сектори, засегнати от пандемията и от различните наложени мерки.

Повишеният интерес към професията в момента спомага и за това да има учители и в по-малките и отдалечени населени места. Директорите вече не срещат същите трудности като преди години, когато за някои позиции нямаха никакви кандидатури. Надяваме се това да се задържи като тенденция и след пандемията, а учителите, започващи сега работа в такива училища, да решат да продължат да се развиват там.

Можем ли да кажем, в духа на предстоящия празник на народните будители, че за да бъдеш учител, духовното е толкова важно, колкото и материалното?

Смело можем да твърдим, че огромна част от учителите избират професията и се развиват в нея, водени от огромната грижа към децата. Това са хора, които осъзнават и носят отговорността за развитието на своите ученици. Когато срещнат трудности или са разколебани в своята мотивация, често именно тази отговорност ги задържа в професията. Това не е работа, в която всеки лесно може да те замени, камо ли по всяко време. Ти си учителят на твоите ученици, те разчитат на теб и не можеш просто да ги оставиш по средата на учебната година. Важна е емоционалната мотивация – силното чувство на отговорност и привързаност към учениците.

Друг фактор е професионалната общност и подкрепа – от колегите ти в училище, от твоя директор или от други учители по твоя предмет в дадено населено място или регион. Учителите, които получават професионална подкрепа и се чувстват като част от общност, по-рядко напускат системата.

Пред какви пречки са изправени учителите в ежедневието?

Колкото и удовлетворяваща да е учителската професия, често ежедневието на учителите е изпълнено със стрес и напрежение. Изграждането на умения за ефективно справяне с предизвикателствата на професията е ключово за учителите по всяко време, но последната година и половина като че ли извади тази нужда наистина на преден план. В старанието да се адаптират много бързо към постоянно променящите се изисквания и среда, да си свършат качествено работата, да помогнат и на хората около тях, някои учители „забравят“ или не приоритизират нуждата да обърнат внимание и на себе си, да се погрижат за своето благосъстояние.

А как трябва да се грижат учителите за себе си?

В „Заедно в час“ през последните години обръщаме много по-сериозно внимание на темата, защото професията и системата могат да бъдат наистина изтощаващи и изискват целенасочени усилия в посока на грижа за себе си дори когато хората влизат много мотивирани. Това е и един от големите ни научени уроци за последните 12 години. В обученията и подкрепата на участниците в програмите ни включваме разговори, ресурси и пространство за споделяне, които да помагат на учителите редовно да мислят не само за работата, за учениците и как да бъдат ефективни, но и за собственото си физическо и психическо здраве, как да бъдат щастливи и да имат време за близките си, за своите любими занимания.

За да се справят с т.нар. бърнаут (от англ. burnout – „прегаряне“), учителите трябва да обръщат внимание на комбинация от пет основни елемента: физическо здраве (сън, физическа активност, здравословно хранене); професионална удовлетвореност (реализация в професията, финансова независимост); интелектуално израстване (работа със смисъл, достъп до разнообразни възможности за самоусъвършенстване); социален живот (позитивни взаимоотношения и разбирателство с околните); емоционално здраве (изпитване на позитивни емоции и емоционален контрол).

Ясно е, че не всякога е възможно да се отделя време за всички тези елементи, но като цяло на тях все още не се обръща необходимото внимание, и това води до „прегаряне“ и напускане на системата.

Какво още може да провокира един учител да напусне системата?

Според официалните данни основно се наблюдава тенденция за по-голям брой напускащи в групата на начинаещите учители. Едно от големите предизвикателства пред системата в момента е задържането на учителите в първите им години на работа. Текучеството на начинаещите учители е голямо, а в същото време броят на педагозите, които сега започват кариерата си, се увеличава. След първите три години в професията е много по-вероятно учителите, които са останали в системата, да продължат работата си в нея. Опитът ни показва, че именно структурирана подкрепа в този период от преподаването е ключов за задържане на учителите дългосрочно в системата.

Със сигурност липсата на мотивация играе роля, но зад нея обикновено стои друга, по-дълбока причина. Силната умора, липсата на време за „презареждане“ или конкретни стъпки и методи за преодоляване на предизвикателствата, пред които се изправят, също и недостатъчната подкрепа може да доведат до това един силно мотивиран преподавател, който е започнал работа с много енергия, да се разколебае в решението си дали това е професията за него.

За да не се стигне дотам, много важни са умението за самонаблюдение и нагласата за постоянно учене. Това е една от професиите, в които е необходимо учене през целия живот, адаптиране към нуждите на учениците и развиване на уменията за ефективно преподаване. Успешните и мотивирани учители следят резултатите от работата си, търсят обратна връзка от децата, родителите, колегите и директора си, както и сами анализират доколко са постигнали заложените цели за даден урок или период от време, какво могат да направят, за да бъде времето с учениците им възможно най-полезно и добре използвано.

Кои са тежките системни проблеми, пред които са изправени учителите?

Един млад учител има нужда от възможност да разгърне целия си потенциал и новаторските идеи, с които идва. Често обаче той се сблъсква със закостенели разбирания и норми в системата, които му пречат да направи това и в крайна сметка го демотивират. Такива разбирания и норми са например силно централизираната учебна програма и учебен план, стремежът към изпълнение на нормативи вместо на дейности в името на учениците, съпротивата на част от колегите към иновативни и нови методи в образованието.

Освен това всяко училище има своите правила, норми на поведение и работа. Затова е ключово новите учители да получат качествена подкрепа както за вписване в колектива, така и за естеството на работата. Учителите от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ например имат ментори през първите две години, които им дават обратна връзка за преподаването, помагат им да развият силните си страни и да преодолеят трудностите. Това е практика, която оказва голямо влияние върху мотивацията на новите учители и желанието им да останат в системата.

И последно, но не по-малко важно – въпреки целенасочената политика за увеличение на учителските заплати през последните години, в големите населени места заплащането на учителите все още не е конкурентно на това в други сектори, особено що се отнася до учителите по математика, чужди езици и природни науки. В същото време средната работна заплата също расте, а за заплатите в сферата на образованието няма ясен по-дългосрочен план. Сега имаше увеличение, но какво може да очакват учителите след 2, 5, 10 години? Необходимо е да се създаде и комуникира ясен план и в това отношение.

Как трябва ние като общество да се погрижим за учителите си?

На първо място, трябва да се уверим, че привличаме към професията и подбираме хора с нужната мотивация, нагласи и базови умения, за да бъдат успешни учители. Необходимо е да има ясни критерии извън наличието на диплома, знания по предмета и учителска правоспособност, които да подпомогнат директорите да избират правилните хора за своя екип. Да се създаде компетентностен модел (профил) на успешния учител и уменията, които той трябва да притежава, за да е максимално полезен за своите ученици. Пример за такива умения са организираност и планиране, нагласа за постоянно учене, аналитични умения, емоционална интелигентност, вътрешна мотивация за реализиране в учителската професия и др.

След подбора е необходима цялостна стратегия и ясен план за подкрепа на всички новопостъпващи учители в системата. В момента на много места липсва програма или практика за въвеждане на новите учители в работата и колектива. Тя трябва да включва работа с ментор/наставник, подкрепа от професионални учебни общности, допълнителни обучения, регулярни разговори за набелязване на области за професионално развитие. Има нужда и от преосмисляне на системата за кариерно израстване на учителите, така че тя да включва ясни очаквания за резултатите от работата на учителя и съответни стимули при постигането им.

С две думи, важно е да има цялостен подход за привличане, подбор, обучение, подкрепа и задържане на учителите в системата. Защото те са едни от първите – и най-важните – будители, с които се срещат децата.

Заглавна снимка: Учителката Цветомира Цветанова от програмата на „Заедно в час“. Стопкадър от видеоклип на организацията

Източник

Рискът от преболедуването. Постковидните симптоми и последствията от тях

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/postkovidnite-simptomi/

Разболях се през октомври 2020 г. До февруари т.г. все още имах лека температура, симптомите се успокояваха трудно. Спрях да се задъхвам някъде през март. Проблемите бяха много – смяна на лекари, терапия с няколко вида антибиотици, които нямаха ефект. Това разказва С., 31-годишна, от София. След разговора излиза малко да потича – миналото лято е бягала по маратони, сега заради кашлицата и умората…

Източник

Гражданството като кауза. Разговор с Венелин Стойчев

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview-uchebnik/

По повод новия учебник по гражданско образование за ХII клас на издателство „Булвест 2000“/Klett разговаряме с един от авторите му – Венелин Стойчев, магистър по политология и доктор по социология. В авторския екип на учебника са още проф. дсн Георги Димитров, основател на специалностите „Социология“ в ЮЗУ и „Европеистика“ в СУ, доц. д-р Велина Тодорова, юристка, университетска преподавателка…

Източник

Крещим на света, че имаме нужда от помощ

Post Syndicated from original https://toest.bg/kreshtim-na-sveta-che-imame-nuzhda-ot-pomosht/

Вторник, 13 юли 2021 г. – Здравей! Пиша ти от тайна WiFi мрежа. – Защо тайна? – Прекъснаха ни интернета. Никой няма връзка през мобилни данни на телефона, защото не искат да се публикува това, което в момента се случва. Това е моят вик по улиците на Хавана от днес. – Това ти ли си в аудиото? – Да. Не можем да издържаме повече. Убиват ни от глад. Аз повече не мога така.

Източник

Кирил Кръстев и изкуството на страната на живота

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivo-milev-interview-kiril-krustev/

Знаменитият Кирил Кръстев (1904–1991) е автор на книги за Иван Пенков, Сирак Скитник и Бенчо Обрешков, за Микеланджело, Пикасо и Жорж Папазов, за островитянското изкуство и за наченките на Ренесанса у нас… Но неговата „История на българското изобразително изкуство“, публикувана наскоро от изд. „Лист“, е събитие, което тепърва ще отеква в културния живот. По този повод Марин Бодаков разговаря с Иво…

Източник