Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.
Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?
Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.
Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…
Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?!
В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?
На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.
Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…
Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?
Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.
А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?
Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.
Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?
Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.
Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.
Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?
Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…
На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?
Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.
Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?
Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.
В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?
По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?
Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в Софийския университет. Главен редактор на „Литературен вестник”, председател на Българския ПЕН център, декан на Факултета по славянски филологии на СУ и част от програмния екип на Софийския международен литературен фестивал, който започва днес, 5 декември, и ще продължи до 10 декември.
Журналистката и основателка на базираното във Варна НПО „Открито сърце“ Татяна Кристи бе дисквалифицирана от конкурса „Човек на годината“ на Български хелзинкски комитет (БХК). Тятяна Кристи е известна гражданска активистка,…
Новоизбраният кмет на София Васил Терзиев бе почетен гост на представянето на книгата на одитора и съосновател на Антикорупционен фонд (АКФ) Йордан Карабинов “Система за превенция на корупция и измами”…
Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.
Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?
Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.
Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?
Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.
Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.
Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.
Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?
Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.
Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.
Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?
За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.
Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.
„създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?
Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.
Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?
Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.
Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?
Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.
А как, по думите ти, се „пресолява рана“?
Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.
Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?
Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.
Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?
Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.
Имаш ред стихотворения за войната и насилието, като със сигурност поводът за тях идва именно от последния мащабен военен конфликт в Украйна…
Да. Огромна част от стихотворенията са написани в първите месеци след началото ѝ, с нетипична за мен честота. Почти всяка нощ пишех ново стихотворение. Така се събраха над 200 страници във файл, които впоследствие редуцирах и от които останаха включените в книгата. „Старите“ в нея са много малко.
Начинът, по който ми повлия тази война, беше с учудващ и за мен магнитуд. Смятам, че преживяваме особени години, които ще оформят среднодалечното бъдеще на света, и наследниците на днешния ден ще се връщат към тях дълго време. Такива периоди изискват участие и по примера от Втората световна война променят хода на много неща, включително на изкуството. Колкото и ужасно да звучи, то се мобилизира и се преоткрива най-добре по време на хуманитарни кризи и нечовешки събития, от което не бива да изпитваме задоволство, а просто да си свършим работата. Най-истинската е много черна.
„обесването на владимир владимирович путин“ е най-конкретният ти текст: стъпките към края на този съвременен кървав диктатор (един от всички други, които са споменати по-дискретно). Така ли – от собствената си ръка – приключват всички диктатори? Самотата ли е техният неизбежен край?
Самотата не е само краят им, самотата ги води към този край, който е напълно заслужен, и ако не бъдат съдени от по-висша от човешката инстанция, даже се разминават леко. Вова Путин вече виси на собствената си пъпна връв, обесен и отдавна приключен. Очевидно махалото на трупа му трябва да направи още няколко кръга, преди да бъде официално заменен от следващия противник на човешкото (в случай че властта не се смени коренно) или от някой, който може да изкара Русия от блатото, в което с известно самозадоволство се вкопава.
Душата на редовия путинист носи в себе си неуспешната болка, това е особен тип полудушевно състояние, което се опитва да достигне до болезненост, но от крайния резултат не може да извлече нито поука, нито позитив, нито градивен смисъл за така или иначе обмъглената представа за каквото и да било бъдеще, по-далечно от днес.
Стихотворението „мезозой“ е реплика на тринайсета глава от „Коринтяни“. Достоевски противопоставя абстрактната любов към „човечеството“ и хората въобще на тази към конкретния един ближен, която е много по-трудна и трудоемка… Ако оставим настрана интимността, способни ли сме днес на тази любов (питам и във връзка с раздвоените ни реакции към войната в Украйна и не само)?
Способни сме на същото, на което сме били и преди тази война, и преди този век, и преди каквото е в тефтерите ни. Както интимната, така и общочовешката любов са състояния – не можеш да поддържаш в пълен интензитет нито едно от двете. Шансът на човека е в това, че рядко трябва да се проявява като човек. Истинските работни часове са много малко в рамките на един секулум.
Ако „свободата ни не е спасение“, къде тогава го виждаш?
Свободата съблазнява по много начини, без да обещава нищо, освен своята абстрактна дашност. Няма как това да бъде крайната точка в търсенето на спасение. Не и в християнския смисъл. Интересно е, че със забързването на всички процеси в света и със забързването на самия свят, много подобни въпроси започват да получават повече моментен, отколкото окончателен отговор. Някак константата се превръща в променлива и вероятно това е, което трябва да срещне нашето поколение във философски план. Фрагментизиране на смисъла. Бърза храна, бърза любов, бързо спасение. Нощувка и после отново същото.
и може би всичко вече е казано но не за последен път
Накратко, можем ли да приемем това като най-лаконичното определение за литературния двигател?
Да.
Ти самият си двигателят зад групата scribens/ARS, които издават едни от най-сериозните български гласове в поезията, докато твоите текстове излизат в друго издателство. Способен ли си да се отстраниш от самия себе си като поет, от собствената си стилистика, когато правиш подбор на новите ръкописи – или напротив, търсиш сродното, подобното?
Нямам проблем да се отстраня от собствената си поетика, за да оценя чуждата. Мисля, че „витрината“ ни го доказва и го доказва с всяка следваща публикувана книга. Аз самият имам четири книги с поезия и те са напълно различни една от друга, всеки път ми е интересно да търся нови подходи и концепции, мога да слушам бритпоп или рап, а в следващия момент – класическа музика. С поезията е същото.
3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?
3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.
Обичам да будувам в 3 сутринта, да пуша и да знам, че всички глупаци, всички изроди и нещастници хъркат в този момент, но също така и всички други обикновени и необикновени, великолепни и съвършени същества са се оттеглили за няколко часа в леглата си и няма нищо друго и никой друг, който да промени нещо, преди слънцето да поднови играта. Това обаче вече не съществува.
Преди „Хага“ по-скоро не сте правил политически театър?
Не, поне не мога да се сетя, не съм си поставял въпроса за политически театър и какво представлява. Това е и чисто поколенчески въпрос. Израснах във време, в което говоренето за политика, в късния соц, беше безсмислено занимание.
Защо?
Тогава бяхме тийнейджъри и това е моментът, в който започваш да си задаваш малко по-конкретни въпроси: в какво живееш, в какъв тип общество и политическа среда? По онова време имаше няколко интересни движения, свързани най-вече с „Екогласност“, с дисидентската идея, и на тази възраст на човек му става интересно да се порови малко повече. Имах шанса да бъда част от поколение, което се оказа на площадката, когато една система сменяше друга, и ние бяхме абсолютно неподготвени, нямахме абсолютно никаква политическа култура. Населението масово нямаше такава. Имаше идеологеми, които не се поставяха под въпрос. Сблъскахме се с нов начин, по който трябваше да декодираме света и да се учим да бъдем свободни.
Това незнание даде ли повече свобода?
Свобода – трудно мога да кажа, имаше нюанси на свобода, имаше много повече слободия. Имаше и едно парадоксално отдръпване от всичко политическо, защото, когато моето поколение започна да работи, нещото, което можехме да предложим в момент на пълен разпад на системата, се оказа някакъв краен индивидуализъм, който тогава изглеждаше доста симпатичен. Говоря за първите ни работи. За самоосъзнаване и конструиране на политическа култура и политическо говорене отива много време, аз мисля, че все още се уча.
Как протече за Вас този период на учене от 90-те до днес?
Беше дълго пътуване, свързано и с това, че някъде от началото на века прекарвах повече време извън България. Съвпадна и с отварянето на границите, и със сблъсъка с друга култура и с друга политическа култура. Със сблъсъка с т.нар. свободен свят, който не познавахме, но проектирахме върху него, правехме пренос върху него на всичко, което ни липсваше в нашия си контекст. В нашите – по онова време – объркани и незрели мозъци всичко хубаво и адекватно се случваше отвъд желязната завеса, а всичко лошо и нефункциониращо ставаше у нас.
Този сблъсък със свободния свят – защото прекарах доста време в Англия, Германия, Белгия и Франция – също разтърси едни дълбоки устои и представи, които имах, за това кои сме ние, къде сме, за какво се борим и към какво се стремим.
Помня първото ми излизане, имах по-дълъг престой в Англия още като студент. Беше голям шок. Имах ясното чувство, че светът се е придвижил напред, а ние сме гледали в обратната посока и сме изпуснали всички тези процеси. Не съм сигурен, че мога да бъда представителна извадка, но ми се наложи да преразгледам основите на това що е политика и говорене за нея и дали имат въобще място в театъра.
Днес възможно ли е това наваксване, ако погледът е обърнат в по-човешка и морална посока?
Да, мисля, че нещата са свързани, мисля, че има по-различно ниво на осъзнатост. То е свързано и с факта, че имах възможност да прекарам време в истински граждански общества и да наблюдавам как те могат да моделират и модифицират политиката. Нещо, което в България беше трудно да си представя. От друга страна, при мен се връща със задна дата това, което бих могъл да определя като травматична опитност от соца, която тогава не съм можел нито да формулирам като такава, нито да обясня, но в чисто човешки план се е трупала някаква непоносимост към това време и към начина, по който системата третира човека. И днес, на стари години, мисля, че успях да намеря пресечни точки между тази стара травма и фрустрация, която нося в себе си, и едно по-различно самоосъзнаване в рамките на политическата ситуация днес.
Може ли да се каже, че хвърляте мост между израстването си по време на социализма и казването на истината от устата и въображението на дете, на тийнейджър, в лицето на тирана, както е в „Хага“?
Точно така, да, в този смисъл, предполагам, има и някакъв психоаналитичен момент, но не е нужно да навлизаме и в него. Иначе, ако махнем склонността ни към черногледство и оплакване, мисля, че България доста е еволюирала от 90-те, и намирам това за положително. Днешна България не е тази отпреди трийсетина години. Това е свързано най-вече с интегрирането ни в съюзи, изградени на други принципи, различни от принципите на соца – Европейския съюз, на първо място, и НАТО. Това е шок, разбира се, за голяма част от обществото, най-вече за по-възрастните. Но интеграцията поставя страната и обществото на друг път и задава други посоки. Въпросът вече е доколко обществото е готово за тези нови посоки, да участва в говоренето за тях и да се самоосъзнае като свободно общество в рамките на демократичния консенсус. И оттук насетне да поеме отговорност за собственото си развитие в този контекст.
В този ред на мисли според Вас към днешна дата България колонизирана, деколонизирана или държава в процес на деколонизация е?
Сложен въпрос. Имаше моменти, в които бяхме убедени, че България е свободна държава, за да осъзнаем, десетилетие или две по-късно, че всъщност е колония и винаги е била такава. Има моменти, в които си казваме, че деконструираме нещо и се изправяме пред огромна агентурна армия, която се занимава със запазването на хайката, със запазването на ретроградния тип мислене и позиции. Днес ние не сме по-различни от всичко, което се случва в света в момента. Имаме пълна фрагментираност на обществото и балони, в които се говори на определен език, но тези езици не комуникират помежду си. Няма вертикала, към която да се закачим и по която да се съизмерим, но тези процеси протичат и на световно ниво. България не прави изключение.
А театърът като колективно изкуство и жива среща, които създават пространство за различни версии, истини и перспективи за света, начин за интеграция на това общество ли е?
Да, това е много интересното, върху което експериментирам с „Хага“. Да открием виталната роля на театъра – отвъд буржоазната дефиниция, която той получава, отвъд това – не че в България говорим за него, – че така или иначе, няма изследване, което да покаже какъв тип публика ходи на театър – разбира се, една малка част от обществото. И когато намерим начин да провокираме дебат, изненада или шок през театрални средства и те успеят да докоснат по-дълбоко от повърхностната естетика или от доброто прекарване на вечерта в театъра, тогава вече играта започва да става интересна, защото театърът изведнъж показва страни или сили в себе си, надхвърлящи ролята, която сме му определили в общия пъзел.
Каква би била разликата между постановки на „Хага“ във Франция и в България?
Разликата е най-вече в това към кого се обръщаш, на кого говориш, каква е публиката. Това биха били две различни представления може би, не знам, защото хората, на които ще разказвам, са различни, с различен бекграунд и багаж, с различни контексти и история. Във Франция хората нямат особени съмнения кой кого е нападнал, оттам картинката е много ясна. Там хората не могат да разберат как може една държава да се докара до това положение и да извърши такъв акт на агресия. Те биха гледали това с желание да разберат, биха изследвали, биха гледали пътуването на детето през тази история, все едно са на сафари.
Като урок по човекознание, като антропология?
Да, точно така, докато в България заради идеята, че сме проксита на путинския режим, „Хага“ всъщност поставя зрителя в много по-дестабилизираща ситуация. Защото, освен че „Хага“ би разказала какво се случва в Украйна и какво се случва в Руската федерация, тя би разказвала и неща, които дебатират нашата идентичност като българи, като нация, като история и като митологеми, които сами сме изградили и сме пуснали в собствената си градина и които в един момент започват да ни моделират и управляват вместо ние тях.
Разказвачът в „Хага“ е дете, тийнейджър може би, но е и нещо повече, нали?
Да, разказвачът е събирателен образ на много деца, с които авторката се е срещала или е говорила, или е правила проучвания за историите им. Има нещо, което е хубаво да се знае и не съм казвал досега. Има момент в представлението, когато детето запява украинския химн. Някои от зрителите възприемат това като акт на чиста пропаганда, без да знаят, че зад тази сцена стои конкретна история. Разказ на едно от децата, които са били откарани на територията на Руската федерация за осиновяване. Та това дете, според разказа му, е претърпяло огромен тормоз, психически най-вече, и то споделя, че единствените моменти, в които е можело да се задържи в кондиция и без да се разпадне психически, са били, когато са го заключвали в тъмна стая, наказвали са го, защото отказва да говори на руски, и то тихо е пяло химна на Украйна. Тази сцена, както и повечето други, има скрита история, има реален аватар в действителността.
Как бихте разказал за какво става въпрос в „Хага“, на български или руски тийнейджър, или на дете?
Бих казал, че това е история за порастването, за превръщането на детето във възрастен, което при нормални условия се случва за няколко десетилетия, а в условия на война – в рамките на дни, понякога и на часове. Порастването е болезнен процес. Така както детето страда, за да стане възрастен, да научи достатъчно и да има опит, така и човешкото същество страда, за да може да се изкачи на някакво по-високо ниво на развитие. Това би било приказка за порастването, в която всички елементи, като понятията за добро и зло, са разместени и объркани до такава степен, че няма кой да ги преподреди и върне на местата им, освен най-слабия и най-чистия. Това е един от основните митове на човечеството. Популярен пример, за който сега се сещам, е „Властелинът на пръстените“. Там Фродо е натоварен с най-непосилната задача, която не може да бъде изпълнена от никого от по-зрелите и по-магични същества, защото те знаят, че ще се провалят в тази мисия. Те няма да могат да устоят на изкушението. Единственият, който може, е най-наивният, най-непредубеденият. Във „Властелинът“ това е Фродо, в „Хага“ това е детето.
Бихте ли правил отново политически театър в България?
Имам доста класическо театрално образование и изборите при мен са свързани и тръгват най-вече от срещата ми с текст или тема, която да ме вълнува и да влиза в резонанс с днешния ден и с това, което преживяваме на социално и интимно ниво.
Има текстове като „Образ и подобие“ на Радичков или „Персифедрон“ на Константин Павлов, но сякаш политическият театър и драматургия в България все още остават периферни?
Да, ние нямаме почти никаква традиция в това. Има такива светли примери, но те се броят на пръсти. Продължавам да мисля, че „Образ и подобие“ е великолепен текст и идея за проект; в главата ми тя беше свързана дълго време със ситуацията на дванайсетгодишното управление на ГЕРБ, примерно. Сега нещата малко се промениха, но Радичков е автор великан и дори когато пише политическа сатира, той успява да я пласира в едни метафизически пластове на съзнанието. Затова мисля, че и днес този текст би бил изключително силен, ако бъде насочен да говори за нашата дълбока идентичност и за кризата ѝ. След падането на Берлинската стена обществото ни продължава да търси своята идентичност и в него има отделни фракции, които си я представят по много различен начин. Тази фрагментация днес е изключително силно изявена, конфликтите са крайно изострени и на ментално ниво нашето общество е в състояние на война, макар че все още нямаме сили да си го признаем. А в състояние на война правилата се променят.
Как тогава може да съществува мир в България?
Не знам дали мога да отговоря, но мирът винаги е бил нещо, към което всички се стремят. Само че периодът, през който ние като общество преминаваме и който човечеството също прекосява днес, е период на огромни размествания, срутвания на някои устойчиви пластове и всъщност е момент на криза, която неминуемо ще ни задължи да преразгледаме основните си постулати за това как да се ориентираме и какво бъдеще искаме да имаме.
В политически план цялата световна система за сигурност също ще бъде преразгледана. Ние сме на прага на огромни промени и въпросът е дали в колективния облак и в колективното съзнание желанието за катастрофа е по-голямо от желанието за мир. В момента имам чувството, че желанието за катастрофа е по-голямо, а ако това е така, то катастрофа ще има. Не мога да предвидя под каква форма, но единствената надежда в случая е, че катастрофата е нещо, през което трябва да се премине. Тя е един вид месомелачка, стъргало, и тези, които успеят да преминат през нея и да запазят човешката си същност, ще трябва да се борят с ясно очертаващи се фракции в световен мащаб, работещи за пълно обезчовечаване, и техните проксита и в българския социален живот… Тук вече въпросът е дали ще излезем от този период абсолютно обезчовечени, или ще сме разбрали базисни неща и ще градим някаква обща визия за бъдеще.
Да разбираме, че Вие сте – по някакъв начин – стоически обнадежден?
Да, нямам и друг избор. Другото е да се хвърля в античен трагически плач, но такъв вече има достатъчно и няма защо да се прибавя към него. Мисля, че имаме остра нужда от яснота и проницателност, които да ни позволят да провидим бъдеще и надежда.
И от честност и искреност може би?
Това е задължително условие, но то влиза в рамките на личния живот на всеки един индивид и в този смисъл всеки, рано или късно, ще бъде поставен пред избор. И ще трябва да се определи, защото в състояние на война двете страни трябва да прегледат армиите и силите си.
Смея да твърдя, че ако беше обърнато внимание поне на част от моите сигнали, отнетите човешки животи и щетите щяха да бъдат по-малки. Това заяви в ексклузивно интервю за “Биволъ”…
Съвсем наскоро, в рамките на по-малко от месец, починаха Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов, познат като единия от двамата Братя Галеви. Първият – жестоко убит в дома си в Кейптаун, вторият – починал от естествена смърт в родното си село. За Къро се смяташе, че иска да говори и така са му запушили устата. За Христов се смяташе, че е изчезнал и го няма в България ни жив, ни умрял. И както от години не се говореше за тези хора, изведнъж имената им отново влязоха в ефира, завъртяха се набързо за овации и отпаднаха пак от дневния ред на обществото.
Само че техните имена, както и имената (даже прякорите) на много други като тях, не може да са част от някаква хроника без контекст, защото тези герои на Прехода са пряко свързани с всичко, което ни се случва днес. Те са свързващото звено между близкото минало и настоящето. Вдигано години наред на техните рамене, миналото допълзява до креслото на настоящето, намества се нахално в него и кръвожадно гледа към бъдещето ни. И разчита на това, че няма да го видим, докато се крие в сенките, и няма да го разпознаем, дори да излезе на дневна светлина, защото това, че „нек’ви мутри“ са умрели, не би следвало да засяга никого. Но засяга всеки от нас, защото генезисът на тези хора е пряко свързан със състоянието на обществото и държавата ни.
Защо трябва да говорим за миналото, вместо да го замитаме под килима, и кои връзки между някои от силните днес и някои от силните вчера не бива да се забравят – за това е разговорът ни с Миролюба Бенатова, дългогодишен разследващ журналист и един от малкото хора, интервюирали Братя Галеви, Златомир Иванов – Баретата, емблематични членове от кръга „Монтерей“ и други знакови фигури от новата история на България.
Преди да прочетете интервюто, ви предлагаме да видите този материал на Миролюба Бенатова, в който преди години тя прави подробна хроника на възхода и залеза на някои от съществените играчи на Прехода. Ще си припомните имената на Емил Кюлев, Илия Павлов, Димитър Джамов, Младен Михалев – Маджо, Бай Миле, Маргините, Иван Тодоров – Доктора, Филип Найденов – Фатик, Стоил Славов, Димата Руснака, Георги Илиев, но и на кукловодите от „Монтерей“ – Любен Гоцев и Виктор Вълков.
Изгледайте видеото и докато четете Миролюба в интервюто ѝ за „Тоест“, имайте предвид казаното от Илия Павлов в нейния материал:
Обиждам се от думите, че бизнесът или държавата е бандитска. Тя е бандитска по две причини: първо, защото ние я направихме такава и трябва да я поправим; и втората причина е, че определено конкуренцията пък желае да е такава, защото по-лесно се продават активите.
Защо хората с прякори и техните връзки с властта не бива да се забравят? Ето например наскоро пак се заговори за Братя Галеви в контекста на това, че уж изчезналият Ангел Христов се появи в България, само че починал.
Не бива да се забравят, защото са анамнеза на Прехода. Показват поне част от трансформацията на паяжината от връзки и зависимости във власт и пари. Братя Галеви са известни още от 90-те години, както и други хора от „първия ешелон на Строители на съвременна България“, които бяха пуснати като пушечно месо и разсейваща маневра. Това са бивши служители на МВР и МО, сред които и спортисти, които се оказаха в един момент без спорт, кауза и пари. Хора с дисциплина, хора с умения, хора без работа, на които тогава им беше внушено, че могат да свършат нещо, че са важни, че „ще правят бизнес“. Те също са някакъв вид жертва, още повече че доста от тях вече не са живи.
В края на 80-те и началото на 90-те Братя Галеви са част от Отряда за борба с тероризма, по-известен като „Баретите“. Там са били заедно със Златомир Иванов – Баретата. Един от командирите им е бил Алексей Петров. Тогавашен техен ръководител е бил Красимир Петров – шеф на баретите по време на правителството „Виденов“, директор на „Гранична полиция“ по време на правителството на НДСВ, а в друг момент – шеф по сигурността на „Лукойл“. Всички тези хора помнят Галеви като много добри командоси. Всички изброени също са част от трансформацията на службите за сигурност в частни конгломерати, чийто инструментариум продължава да е и влияние с информация.
Ангел Христо и Пламен Галев, известни като Братя Галеви
През 90-те „добрите барети“ Галеви са част от т.нар. Банда на офицерите, след като напускат отдела за борба с наркотрафика на ГДБОП. От този период датират около десетина дела срещу тях. Правят всичко типично за онези години, като част от тогавашната „екосистема“ – различни брънки на силовите структури, които диктуват правилата в цяла България с рекет, изнудване, тормоз, завладяване на бизнеси, отчисления.
По споменатите дела те са оправдани. Интервюирах ги през 2008 г., когато се бяха запътили към политиката с вече прекратени дела „поради липса на доказателства“. Когато посегнаха към политиката и се опълчиха срещу тогавашния кмет на Дупница, обяснението им беше:
Ние винаги сме плащали на политици. Искаме да го съкратим този разход и да влезем в политиката директно, без да се занимаваме с посредници.
Междувременно ги бяха проверявали от ГДБОП по подозрение, че са свързани с производство и международен трафик на наркотици. И тази проверка беше завършила с „липса на данни за престъпление“. Практически те си бяха презаверили печата от държавата, че всичко им е наред и че са просто „напредничави бизнесмени“, „новатори“, „лидери“, които имат „щедри работодатели от Сейшелите“ и с техните пари строят нещо, което прилича на Пентагона (имението на Братя Галеви в с. Ресилово – б.р.). На това държавата просто му беше дала зелена светлина. Галеви бяха изпрани от МВР и съдебната система. И те са просто един пример.
Защо се дава зелена светлина?
Предполагам, че те винаги са работили за службите. Този маниер беше използван по отношение на много като тях – да се водят агенти на службите за сигурност дори след 1989 г., с идеята, че биха могли да бъдат полезни като информатори за случващото се в престъпния свят. Да не забравяме и досието „Буда“, в което е Борисов. Той твърди, че не е бил информатор, но според сайта „Биволъ“, който извади досието му, това не е така.
Няма лошо такъв тип хора да бъдат ползвани за информатори, стига това да не се превърне в индулгенция и в безкрайно разпънат чадър за вършене на престъпна дейност, както стана в България.
През службите този тип хора си разчистваха сметките с конкуренти. Не службите да разследват на равна нога цялата престъпна дейност, ползвайки някакви агенти, а обратното – групировките ползват службите за собствено оръжие, като бухалки. Цялата система, която би трябвало да ни пази, всъщност е обслужвала определени интереси. Тогава са били мутренски, сега са олигархични. В началото беше МВР и службите, после основна роля на бухалка зае прокуратурата, а в някои случаи – и съдът.
А това се случва, защото говорим за корупция на изключително високо ниво, или за нещо още по-дълбоко, за някакъв изначален замисъл да е точно така?
Ще се върна още малко по-назад. В началото на 90-те години излязоха разни доклади какво са работили комунистическите служби. И стана ясно, че тогава едно от направленията на Държавна сигурност е било контрабанда на каптагон (вид амфетамин) и на оръжие. Това са били „официални“ държавни канали, създадени по поръчка на ръководството на БКП. Според официалния замисъл на цялата работа по този начин са се осигурявали валутни постъпления за бюджета на България. Създадени са много задгранични дружества – параван на всякакъв вид дейност, включително и незаконна. Парите, с които са оперирали назначените за бизнесмени агенти, са държавни.
След промените тези държавни (частни на хартия) дружества минават в частни ръце, както и контрабандните канали, както и парите в сметките. Всъщност групировките се ръководят от различни служители на високо ниво в Държавна сигурност, които си приватизират тези канали. Дейността продължава, но вече не се отчитат на държавата, а на себе си. Ето как се раждат групировките и първите олигарси. Всъщност червените пари не са митични, те са съществуващи пари, които просто минават в частни ръце. Някои ги пропиляват, други успяват да ги трансформират в истински частен капитал, който да се превърти, да се умножи, да продължи нататък. Накрая някои даже ги препират, част от тях превръщайки се в сериозни строителни предприемачи например.
2008 г. беше много типична в това отношение. Тогава външните частни инвестиции в България бяха в пик. Помня, че Сергей Станишев много се гордееше с тази статистика. Но анализаторите от Центъра за изследване на демокрацията направиха уговорката, че голяма част от тези т.нар. външни инвестиции са всъщност препрани пари от престъпна дейност, които се връщат в България през чужди дружества, решили да инвестират. Примерно в строителство.
Тогава всъщност беше и най-големият бум на строителството.
Да. Това са всъщност едни добре завъртени и препрани пари, които се трансформираха в бетон. И това е само една от проследимите брънки на тези мрежи.
Същото се случи с предприятия и с тяхната приватизация. Малко неща, независимо легални или нелегални, са попаднали в случайни хора, които не са свързани под някаква форма с комунистическия елит на службите или на Партията.
Попадането на случаен принцип не е ли пак по някакъв начин контролирано, за да не са всички уязвими по комунистическа линия?
Те не се броят за уязвими. Над 40% от досиетата са унищожени още през 1990 г. Това с уязвимостта е силно надценено. Виктор Вълков – един от митичните хора от кръга „Монтерей“, бивш външен министър, дългогодишен дипломат, работил като търговски аташе в няколко държави, сред които най-важна е Турция, и който 90-та беше едно от предложенията за първи демократичен президент – много обичаше да се шегува, че два пъти е проверяван от Комисията по досиетата и винаги е излизало, че няма досие. В крайна сметка му излезе картонче и се оказа, че има два псевдонима. А по негови думи – нещо, което липсва в досието – той е бил двоен агент.
Виктор Вълков и Любен Гоцев, митични фигури от т.нар. кръг „Монтерей“
За тези хора това не е уязвимост, но покрай срещите си като журналист с кръга „Монтерей“, където ме бяха допуснали, съм видяла как се поддържа тази мрежа от връзки и контакти. С много хора и фирми, чиито имена не знаем.
Пеевски оттам ли тръгна?
Така изглежда. Но не той, а майка му. Той е страничен ефект. Всъщност ние в момента живеем във времето на страничните ефекти, които вече дори и най-големите стратези и кадровици на Държавна сигурност не са изчислили. Те са изчислили до майката на Пеевски. След това Пеевски, неговите деца и така нататък – те за тях не отговарят. Покрай службите, задграничните дружества, търговските представителства остават връзките и контактите от миналото и тези хора продължаваха да възпроизвеждат по модела на Държавна сигурност бизнес мрежите си – с доверени лица, с конспиративност, с благодарност.
А как изглежда в този контекст Васил Терзиев – кандидатът за кмет на София от ПП–ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“, чиито дядо, чичо и баща са били висши офицери в ДС? (Позволяваме си да добавим този въпрос, който не съществуваше, когато е проведен разговорът за интервюто, тъй като и кандидатурата на Терзиев не беше обявена официално, а темата е в същия контекст – б.р.)
Васил Терзиев истински вярва, че не е бил подпомогнат и привилегирован, въпреки че като дете е живял и учил в САЩ, което ние, които можехме да стигнем само до Румъния, преценяваме като привилегия. Вероятно и по-добре за него е, че не знае какво е да имаш избор само между бели и сини гуменки, и затова недоумява кое не е ясно в разбирането по отношение на предимствата, получени чрез неговия произход. Те не са битови толкова, колкото образователни и социални.
Извън бита, Терзиев е категоричен, че връзките на неговите роднини и роднините на съдружниците му нямат отношение към успеха му в ИТ сектора. Той разказва, че с приятели от студентските години и лични спестявания са си измислили, изградили и продали всичко сами. Факт е, че сферата е сложна и не е като да приватизираш завод и да го продадеш на скрап, както направиха стотици партийни и комсомолски функционери. Но разузнаването по време на соца се е занимавало и с технологии.
Мимоходом Терзиев сподели в подкаста „Говори интернет“, че баща му е работил за т.нар. научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС (бил е на мисия в САЩ – б.р.). Васил Терзиев не каза повече. Това, което неизкушените от темата „Държавна сигурност“ не знаят, е, че научно-техническото разузнаване се е занимавало с крадене (копиране или купуване) на западни технологии. Даже проф. Вили Лилков, изследовател на социализма и службите, каза в предаването „Въпросите“, че българските разузнавачи в това направление са били гордостта на соцлагера. Лилков твърди, че цели индустрии в България са изградени с технологии, донесени от научно-техническото разузнаване. Не казвам, че случаят на Терзиев и съдружниците му е такъв, но давам повече информация за научно-техническото разузнаване.
Терзиев вероятно е добър организатор – това, че обедини толкова различни интереси и личности, го показва. Но според мен той подцени темата за ДС и собственото си осмисляне на миналото. Терзиев е повод този разговор да започне. Разговорът за децата на Политбюро, номенклатурата и ДС, които и до днес не слизат от обществения живот във всички сфери. Те са старите нови звезди на Прехода, към които винаги е имало уважение, дори страхопочитание.
Шофьорите на Политбюро станаха капиталисти опозиционери (нека вземем един Спас Русев, бивш шофьор на Стоян Марков), децата им са вече изучени в елитни университети и готови да са управленците на бъдещето. Това дразни, без задължително да сме от род на репресирани. Терзиев натисна този бутон – напомни за неравенството, което няма наваксване, напомни, че никой не е искал прошка за издевателствата по време на режима, напомни за всичко, което обсъждахме в предните редове. Напомни за неслучилия се преход. А явно същите ДС мрежи няма да му простят, че вместо да е поредният червен принц, той се опитва да се откъсне. Дори да се извини.
Не знам дали е готов да осмисли и понесе автентичното недоволство, не политически дирижираното. Разбира се, Васил Терзиев е хубаво да прочете папките за своите роднини, даже щеше да е най-добре вече да ги е прочел, за да може да разкаже нещо от свое име, а не да отговаря на статии, които го замерят анонимно и му иззеха инициативата. Но с него вероятно никога няма да видим в читалнята наследниците на Политбюро и сие – Станишев, Йончева, Живкови, Малееви и т.н. Някои от тях добре се реализираха и в демокрацията, и в европейските институции. Важно е да се знае, че по закон Васил Терзиев не може да прочете нищо, без всички наследници да са съгласни, а ако човекът е жив, не може да отвори досието му без съгласието на конкретната личност. Така че в случая прочитът на родовото минало трябва да се приема като метафора и по-скоро вътрешна работа.
Но парадоксите не стигат дотук. Част от перверзията на неслучилия се анализ се състои във факта, че в един момент Цветан Цветанов (бивш втори в ГЕРБ и син на служител от ДС) беше лицето на говоренето за тоталитарния режим и той „превзе“ темата за репресиите и Комисията по досиетата. Не се посвени да сложи и жертвите на режима пред себе си като жив щит. Нито Цветанов, нито Борисов могат да са лицето на антикомунизма и на евроатлантизма. Няма как. Всъщност всички тези политически играчи са част от голямата подмяна. Лошото е, че ние като общество сме жертва на такива инсталирани фалшиви герои, през които не можем да стигнем до истината. И така законът за омертата продължава да властва.
Всъщност човек като погледне по-голямата картина от дистанцията на времето, излиза, че докато ние сме се занимавали с престрелки по улиците, докато „играчите“ са били реално пушечно месо, пуснати да парадират със скъпи коли, с големи телефони, с лъскави костюми от пясъчна коприна, там някъде в сенките се е случвало истинското разграбване на България.
Някои от тези „играчи“, за които говорим, еманципираха ли се?
Най-вероятно всички под някаква форма са се еманципирали и са си повярвали, че са истински. На много голяма част от тях не им се получи. Пропиляха шанса. Някои успяха да влязат в крачка и наистина да реализират нещо. Други просто изядоха и изпиха всичко и го продадоха за скрап. Но за това е говорено по-малко, отколкото за стрелбата на „Мария Луиза“ например. (Стрелбата до басейн „Мария Луиза“ на 5 юли 2001 г. Тогава с гранатомет е стреляно по джип, в който се предполагало, че е Георги Пехливанов, шеф на силовата групировка СИК и съсобственик на „Интергруп“. Действието се развива посред бял ден, докато басейнът е пълен с хора – б.р.)
Друго важно крило е и това около Илия Павлов. Него вече го няма, но контрабандните канали и туризмът, на който беше сложил ръка, са си тук, само че преминаха нататък. Например почти не се говори за начина, по който банката на Славчо Христов мина в ръцете на Цветелина Бориславова.
Илия Павлов
Славчо Христов е сред героите, които сме забравили – осветител от БНТ, сервитьор в ресторант „Олимп“, говореше се, че бил доверено лице на Иван Костов. И като дойде на власт Сакскобургготски, банката тихомълком, кротко и полека беше „издадена“. Славчо Христов може би разбра знаците и се оттегли. Има хора от онези времена, които не са от спорта и за които по-малко се говори, но те са живи, здрави и богати.
В самото начало на Прехода се твърдеше, че имало две крила: на Андрей Луканов и на Огнян Дойнов. Единият по̀ бизнес ориентиран, технократ, другият – с тесни руски връзки. Но реално цялата руска мрежа никога не е прекъсвала съществуването си тук именно покрай бизнес връзките, оплетени със службите, чиито кадри винаги са били свързани със Съветския съюз и КГБ, въпреки че това е дълбоко покрито. За някои хора изобщо не си личи на пръв поглед.
Понякога на хората, успяващи да навържат нещата и да обърнат внимание не на фокуса, който се прави за пред зрителите, а на това, което се случва отзад, се гледа особено.
То звучи параноично. Всъщност никой, на който не му се налага професионално или някак си животът не го е насочил в такава посока, не може да го види. То е даже страшно да го видиш. Нека не забравяме кога например беше продаден „Нефтохим Бургас“ – пак по времето на Костов, който казва, че това е бил най-добрият вариант. Но е факт, че не се прекрати зависимостта на България от Русия. Години наред. Всъщност тези енергийни връзки са сериозната част, за която най-малко се говори и най-малко хората разбират от нея. Защото от криминален свят всеки може да каже, че разбира. Всички са чели „Кръстникът“.
Между убийството на Красимир Каменов – Къро и смъртта на Ангел Христов имаше много кратък период и някак си изведнъж ефирът се насити отново с тези имена. Защо говорим например кой е Къро, когато Къро умря?
Таки и Къро се смятаха за наследници на Васил и Георги Илиеви и бяха неразделни във всичко, с което се занимаваха. Имали са някакво разделение на бизнесите, но още от миналото десетилетие се знаеше, че например борсата в „Слатина“ е на Къро и на жена му. Таки беше разследван като лидер на организирана престъпна група, свързана с наркоразпространение, но така и не беше осъден. Къро никога не е бил разследван за такива работи. До момента, в който не се заговори, че всъщност всички гьолове на „Капитан Андреево“ – и санитарният контрол, и всичко останало – са свързани с него. А за това също се знаеше през годините.
Венецът, поднесен от името на Къро и Таки на погребението на Георги Илиев през 2005 г.
Но сякаш започна да се говори през миналата година повече?
Когато се оказва, че Таки и Къро вече са били врагове. Точно какво е станало, никой не знае, или поне аз не знам. Но знам със сигурност, че в един момент Таки започва да превзема бизнеса на Къро – легалните неща, които са с много голямо участие на държавата. Всички „хранилки“ са взети за „управление“ от тези хора с благословията на ГЕРБ през последните десетина и повече години. Твърди се, че е имало покровителство на много високо ниво.
Когато Таки и Къро се скарват по някаква причина и Таки прави опити да изземе този бизнес, Къро се обръща срещу него и започва да работи със службите, за да уязви бившия си партньор. И ако Къро е бил готов да говори за цялата обвързаност „престъпност–бизнес–политика“, не му стигна времето.
Имената на Къро и Таки изплуваха покрай странна докладна записка, намерена в документацията на един убит бивш полицай – Любомир Иванов. Всъщност в тази анонимна докладна от човек, смятан за агент на въпросния бивш полицай, пише, че има информация, че по поръчение на Таки Ружа Игнатова е убита и пусната някъде из Йонийско море.
Вероятно и за тези неща е можел Къро да говори, като обаче в момента, в който неговото име беше осветено, а не това на Таки, му се приписаха няколко убийства и заговор срещу държавата. След това го убиха.
Спомена Ружа Игнатова. Как точно са преплетени тези взаимоотношения в нейната история?
Отново говорим за чадър от службите. Според мен тя е продукт на сериозни заинтересовани кръгове. Преди да изчезне, всички капитали, които бяха откраднати от хората от целия свят – не само пари, но и имоти, преминаха в други ръце. Реално тя беше прехвърлила всичко, когато изчезна. Твърди се, че всичко се води на съхранение при финансиста Емил Хърсев. Той обича да казва, че няма нищо общо, просто го ползват за чекмедже – финансов уредник за различни клиенти. Тези активи са под някакво попечителство с други собственици. Тя вече нямаше нищо, когато замина за последен път.
Но знаеше прекалено много.
Вероятно и тя си е вярвала, че е истинска и че е измислила тази игра. Смята се, че голяма част от т.нар. престъпен свят също е инвестирала пари в OneCoin.
Тоест те също са ужилени?
И ужилени, и може би не съвсем, защото може да са си върнали част от инвестициите междувременно. А и според онзи агент Ружа е някъде из Йонийско море по поръчение на Таки. Не знаем дали е така. И в този, и в други случаи трябва да се знае, че не гърмят истинските играчи, а бушоните, които, дори в публичното пространство да са изглеждали влиятелни и на високо ниво, всъщност не са.
За какво си говорим, когато си говорим за някой с прякор, който е изчезнал или са го убили?
Винаги има друг сериозен, добре образован, умен човек, на когото никой не знае името, който седи в опушен кабинет, пуши пура и дава наставления. Може и никога да не стигнем до този в опушения кабинет. Знам за няколко, които си починаха на сериозна възраст от естествена смърт.
Но го има и другото – разследвания, в които, като тръгнеш да разнищваш брънка по брънка, свидетел по свидетел, схема по схема, накрая опираш до някой мъртвец и всичко свършва там. Или пък много неща, които се знаят, но се вадят на показ, когато някой реши, че определени хора вече не са нужни.
Убийството на Къро може да е поръчано от много страни, защото той е бил замесен в международна престъпна мрежа, но е убит в един момент, в който, ако тръгнем все пак по конкретната сюжетна линия, която ни интересува в България, той беше решил да говори за неща, засягащи българския политически елит.
За кого в българския политически елит в момента той можеше да говори евентуално?
Както казахме, страничните ефекти на кадровия подбор на Държавна сигурност, метастазите или въобще – неизчислените. Защото те вече са хора, които никой не ги е смятал. Нито Борисов е изчислен, че ще стигне толкова далече, нито Пеевски, нито други хора.
Защо е важно тези хора, чиито имена споменахме в разговора, а и много други от т.нар. герои на Прехода, да не се забравят, както и техните връзки един с друг?
Защото истинският публичен разговор за ролята на Държавна сигурност в Прехода никога не е започвал в България. Това се смята за някаква параноична, паразитна тема и тя съвсем нарочно е профанизирана. Всъщност най-шумните и най-постоянните гласове в медиите са хората, свързани с Държавна сигурност и номенклатурата от миналото.
Не е започвал никога и истинският разговор за жертвите на комунизма. Това също се смята за тема, която не засяга никого. И пак нарочно се вменява подобно схващане. Този разговор е обидно маргинализиран. Нашето общество изобщо не е стигнало до момента на осъзнаване. Голяма част от него е с широко затворени очи и за терора, и за кражбите, и за последствията. Трябва да си дадем сметка, че бяхме доволни, когато получихме банани, бяла техника и възможност да пътуваме в чужбина, но никога не си признахме, че сме част от режим, който ни е осакатил. Това признание си го дължим, за да продължим напред.
Ние сме жертва на колективна травма и ако не започнем да се виждаме като такива, ще ни се случват все по-страшни неща. Обезчувствили сме се. От страх да не би да ни заболи, като погледнем какво ни се е случило, сме калцирали болката. А така сме заплашени от тежки рецидиви или от самоунищожение. В обществото никой не е признал болката на другия. Няма никаква емпатия, има само лозунги, плакати, комунистическа пропаганда, а след нея – нищо. А това нищо води до голямо объркване по всякакви теми и съответно до голямо обществено разделение. Имаме 30 пропилени години, превзети от онези кръгове, за които говорихме. По-страшното е, че не са превзели само заводите и парите, а и разказа за това, което ни се е случило.
А ако все пак съумеем да разкажем историята, какво ще стане?
Тогава ще боли, ще има гняв, ще има обвинения. Но болката ще излезе на повърхността, което ще даде възможност на раната да се излекува.
„Безусловността, с която настоява за поетично възприемане на света“ – така определя приноса на Мария Степанова журито на Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство. Връчването на наградата се състоя през април тази година. Журито отбелязва също умението на Степанова, „като се вглежда в своите произведения в самото дъно, да дарява надежда“. Какво може да направи днес поетът – в ситуация, когато думите нищо не могат да променят и от друга страна, имаш чувството, че думи вече не са останали? Да пазим речта свободна, освободена от контрол и диктат. „Ние“ – хората, които се опитваме да останем субекти, а не обекти на историята – се заклещихме в нещо като историческа фуния, смята Степанова. И именно затова Манделщам и Хармс ни изглеждат така актуални. Макар че това е не толкова повод за възхищение, колкото знак, че бъдещето с нас „не е настъпило“.
Мария Степанова отговаря на въпросите на Радио „Свобода“.
– През предходните 30 години обществото в Русия – е, да речем, не всички, едно малцинство, макар и на скокове, на зигзази, неуверено – се движеше напред и това чувство за „движение по пътя на прогреса“ все пак беше опора на нашата жизнена мотивация. След началото на агресията ние се оказахме отхвърлени към изходната точка, в една условна 1984-та – ако не и направо в 1937 година. Какъв урок е това за всички нас – поредното прекатурване в „кръга на историята“?
– В края на 80-те – в началото на 90-те наистина изглеждаше, че излизаме, че сме излезли от предишния катастрофален коридор – ех, какъв живот започва! И не щеш ли – „Внимание, вратите се затварят“ и влакът на историята отново навлиза в тъмен тунел – веднага след осветената гара. Вратите отново са залостени; всички усилия, всички надежди и огромното количество частни избори, които е правил всеки от нас – те нямат никакво значение. Ние всички преминаваме към мрака – и после, един ден, ако някой има късмет, ще излезе на светло и ще благодари на съдбата за късмета си. Но самото това състояние на безсубектност (избора правим не ние, а нещо, наречено История, вселенски хаос, мироздание) и това движение по спирала, в кръг или насам-натам подир махалото всъщност е крайно унизително за човешкото същество. Излиза, че ние нищо не решаваме. Но как така, нали се мислехме за самостоятелни единици? Просто основа на всички наши решения беше необходимостта от мир, съпротивата на самата идея за война с когото и да било – и ни се струваше, че този въпрос вече е решен безвъзвратно от предишните поколения, за това поне можем да не се тревожим, never again, нали така?
Днес тази увереност ни изглежда наивна. Веднъж когато Надежда Яковлевна се оплаквала колко е нещастна, Манделщам ѝ казал: „А някой обещавал ли ти е да бъдеш щастлива?“
Кой ни е обещавал да живеем щастливо и мирно –
сякаш зло не съществува, сякаш на света няма нещастие? През цялото това време са се случвали нещастия и катастрофи – но с други. Ирак, Сирия, Афганистан, Руанда… Но някой е имал чувството, че ако замижи и си седи у дома, нещастието ще го заобиколи. Не ни заобиколи.
– Влакът, вагонът представляват затворено пространство, от което не можеш да изскочиш в движение. Със съзнанието, че спирки вече няма да има. „Влакът ни пътува за Освиенцим, днес и ежедневно“ – спомням си един ред от Галич.
– В Берлин, на две крачки от мястото, където разговаряме, се намира Grunewald Gleis 17 – мемориал на пункта, откъдето са изпращани композициите към лагерите за унищожение, предимно с евреи. Хубав мемориал е – не се опитва да стане предмет на изкуството. Една чиста, безпримесна територия на паметта. На перона са изписани датите: кога именно са тръгвали ешелоните, накъде, колко души месечно са откарвали тези влакове. Те са поемали на път буквално до април 1945 г., когато според нашите представи всичко вече е било ясно. И бройката вече не е била хиляди, нито стотици – само петнайсетина души, че нали до края на войната е имало само няколко седмици, върху Берлин се сипят бомби, друга работа нямали ли са, та ще снабдяват концлагерите. Тях обаче са ги натоварили във вагоните и са ги пратили на смърт – въпреки всичко. В този момент ти разбираш, че тези влакове са били управлявани, контролирани от хора. Безспорно сега на всички щеше да ни е по-леко да смятаме въпросните влакове за някаква имперсонална, безсубектна сила. За съжаление, не е така. И тогава, и сега всичко това се прави от хора.
– През тези предходни 30 години ни се струваше също, че „историята е свършила“ – всичко най-лошо в историята на човечеството вече се е случило и ние живеем в постистория. Всъщнност вашата книга „В памет на Паметта“ беше потвърждение и дори символ на това усещане. Погрешна ли беше тази проекция?
– Наистина, ние (какво е това „ние“, хайде да смятаме, че онези, които са се занимавали с история или са се интересували от нея, от миналото, от културата на паметта, представляват широк кръг от хора) изхождахме от увереността, че съществуваме донякъде в бъдещето, в посткатастрофална ситуация. И че единствената задача, към която трябва да бъдат насочени всички интелектуални сили на човечеството, е да се опитаме да направим равносметка на миналото, на историята с нейните катастрофи, да запазим, да си спомним, да не забравим, да меморизираме всичко, което е останало. Всичко трябва да бъде подредено, обяснено, каталогизирано: с изградени паметници, с премислени ритуали, които са нужни, за да се простим с историята по правилния начин. Е, и разбира се, всички пишехме книгите си за миналото – за какво друго. Никога няма да забравя как веднъж бях в журито на една литературна награда – и в задълженията ми влизаше да прочета около 80 книги проза. От тях близо 70 бяха за миналото. Много добре разбирам авторите, и аз съм такава.
Само дето се получава, че сме хвърлили всичките си сили за любов към миналото и сме изгубили доверието си в бъдещето.
Впрочем това е така не само в Русия. Случва ми се да преподавам в Европа или в Америка. И понякога питам студентите – това е нещо като игра – да назоват сравнително нов филм, някой блокбастър, който ни предлага добър вариант за бъдещето. Не задължително лъчезарно-утопичен, но приемлив, неплашещ, поносим. И на това място моите студенти се умълчават, нямат какво да кажат. Най-сетне – и това се случва много рядко – някой вдига ръка и предлага безпогрешното „Назад към бъдещето“. „Назад към бъдещето“! Филм, заснет през 1985 г. Това означава, че цели 30 години всички машини на човешкото въображение, цялата супериндустрия на киното не е могла или не е пожелала да ни предложи позитивна версия на бъдещето. За сметка на това всяка година по екраните излиза пълен асортимент антиутопии – политически, икономически, социални, екологични. Тоест децата, още неизлюпили се от яйцето, вече добре знаят, че бъдещето е нещо страшно, докато виж, миналото може и да е плашещо, но поне знаем какво е било. И им се струва, че то е по-безопасно от бъдещето, че могат да научат правилата, за да не ги сгази поредният влак на историята. И се получава, че ние с безумна скорост препускаме в обратна посока, опитваме да се върнем в тази „история“ – естествено, фикционална, измислена, друга нямаме на разположение. Каква ще бъде тя, зависи изключително от източниците, от които черпим.
– И при всяко положение е подобрена версия на миналото.
– Подправена. Така или иначе, лично обагрена. При всяко положение имаме работа с фантазия за миналото, индивидуална или колективна. И ето, днес виждаме как фантазията по мотиви от миналото – произведена, бих казала, все пак от един човек и неговото обкръжение и тиражирана „в мащабите на цялата страна“ – се реализира. Февруарското нахлуване в Украйна от самото начало имаше, как да се изразя, персоналистични черти. Това е фантазията на Путин, която той има сили, средства, възможности да осъществи не в компютърна игра, не в някакъв безумен предутринен сън – а на територията на Европа с цената на хиляди човешки съдби.
– „Настоява за поетично възприемане на света“ е формулировката, с която Ви връчиха Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство през 2023 г. Като се върнем още веднъж към вашата метафора за влака: на поета – индивида в концентриран вид – по-лесно ли е да се изтръгне от желязното менгеме на историята с помощта на езика? Да се издигне подобно на балон над препускащия влак?
– Известно е, че стиховете са своеобразно убежище и в някои ситуации могат да спасяват. Прочитате едно стихотворение – и то се заселва у вас. Или е обратното – вие се заселвате у него? Ако знаеш наизуст достатъчно много стихове, можеш да се скриеш в тях. И да изчакаш, да си отдъхнеш, да си поемеш въздух. Можеш и да си поделиш стихотворението – като палатка или хранителна дажба – с другиго. Всичко това е истина, макар да звучи красиво и възвишено. Но за съжаление, ние знаем също, че стиховете изобщо не спасяват хората, които ги пишат. Тъкмо за това си мислех, когато пишех речта си за Лайпцигската награда, и си спомних Хармс:
Стиховете трябва да се пишат така, че ако ги запокитиш по прозорец, той да се счупи.
Това е чиста истина. Хармс го е написал през 1940 г., а в началото на 1942-ра е умрял от глад в затворническа болница…
– А Валтер Бенямин приблизително по същото време гълта отрова.
– А Цветаева се обесва в Елабуга. И ние можем да продължим тази поредица. Както е казал Одън:
Poetry makes nothing happen.
Стиховете не карат нещата да се случват. Те нищо не променят. Това е разговор със себе си вътре в затворено пространство. Ето защо, когато мисля за стиховете, аз постоянно мисля и за това – до каква степен те не са достатъчни сега. Ала има и друга страна на този въпрос. Главната функция на стиховете, освен чудното чуруликане в рими и без рими, е да формират езика. Стиховете говорят на езика на близкото или далечното бъдеще. Стиховете на Манделщам, които той е написал по време на заточението си във Воронеж, са изглеждали на неговите съвременници толкова неясни, че им е било нужно усилие, за да разберат какво иска да каже той. А той е отговарял:
Аз мисля с пропуснати брънки.
В крайна сметка 80 години по-късно днешният ученик от горните класове чете Манделщам – и разбира всичко или почти всичко. За 80 години текстът не е престанал да бъде съвременен – но освен това изведнъж става и разбираем: през това време езикът, на който са изговорени текстовете, е успял да стане всеобщ. По отношение на езика стиховете изпълняват хигиенизираща функция. Хигиената далеч не се свежда само до запазване на езиковата норма, спусната от началник някъде отгоре – „кафето да се нарича еди-как си“ – и в гледане отвисоко на онези, които пият това кафе в неправилна форма. Хигиената е обратното – когато стиховете раздрусват езика, освобождавайки допълнителни коридори. Допълнителни опции. И в този смисъл
днешните стихове работят против Путин, против днешната власт в Русия.
Против вцепенението и помъртвяването, които те привнасят в езика. Стиховете – докато се пишат – посочват възможност за друго: различно, не като сегашното.
– Спомням си и думите на Ахматова – „но ние ще те запазим, руска реч“. Да се запази свободната, безцензурна руска реч днес е напълно достойна задача за интелектуалеца.
– Да, но аз бих отбелязала също: това е задача не само за интелектуалеца с руски паспорт в джоба. Защото пред всички нас днес се очертава печално прочулата се „отмяна на руската култура“. Отмяна, разбира се, не буквална, с която обичат да ни плашат пропутинските средства за масова информация, това им е любима тема; а ментална, която ще се случва незабелязано и обективно чрез помъртвяването и корозията на езика. Единственото, което можем да противопоставим на това, е да отделим руския език, руската култура от днешния режим, от държавата. Днес благодарение на новата порция напуснали Русия езикът вече се отделя от определена територия, превръща се в език на диаспора – и този „напуснал“ руски би трябвало да се сдобие с нови черти. Това е добре: никой не може да му натрапи отвън някакви норми, правила на поведение, да го консервира, да го изложи в кристален ковчег в мавзолей. Струва ми се, че „запазването на руската реч“ може да се свежда само до нейното разкрепостяване, най-сетне. Нека нашата реч живее където иска, нека се смесва с други наречия. Нека свири, чурулика, произвежда неологизми – нека се англифицира, германизира, арабизира. Това е, което се случва с езиците, които искат да остават живи. И това ще бъде не обичайното натрапване, няма да е експанзия, нашествие – това ще бъде… скитащ руски. Тръгнал на разходка из света. Един от многото световни езици.
… Веднъж бях в компания на швейцарци; те се забавляваха, като произнасяха една и съща фраза всеки на своя диалект. Невъзможно е да си представи човек, че това се случва вътре в един език. Такова богатство, такава разлика – и такава прекрасна способност на хората да не превръщат това в проблем, big deal. Това е смехотворно, прекрасно – и то съществува. Способност за разнообразие, за различаване – тя просто е дадена на хората от люлката. Така е и в Италия, да речем. В Германия съществута берлински диалект, съществува кьолнски, има баварски, има вестници, които излизат на тези диалекти, има пиеси, които се пишат на диалекти. И това ни най-малко не пречи на съществуването на така наречения висок немски. Защо с нас такова нещо не се е случило?
Защо в Русия, на тази огромна територия, практически не съществуват диалекти?
У нас е била императивно установена единствена езикова норма (по образеца на френската езикова реформа в края на ХVIII век), а после руската империя, а после съветската гледат на въпросния единен език като на свой приоритет. И ние сме наследили този норматив – и заедно с него потребността между развиването на езика и неговата консервация да избираме второто. Хомогенния, неизменяемия, невариативния руски – който не признава различия между областите, народите, градовете. „Така трябва.“ Струва ми се, че нашата печално прочута несвобода има своите корени и тук например. И това води до съкрушителни последствия.
– Упреците по повод имперскостта на руската култура са в известен смисъл справедливи. Тя наистина до голяма степен е създадена от хора с колониален опит. Но ако потърсим съвършено неопетнена фигура, изведнъж изниква пак Хармс. Трябва да кажем, че сега – колкото и да е странно – Хармс звучи още по-често, отколкото преди войната. Сякаш всички са се вкопчили в него като в последно спасение/оправдание. Пък и целият вледеняващ абсурд на случващото се е най-лесно да се изрази пак с помощта на Хармс. Показателно е: днес именно Хармс от една страна, а от друга – Бекет и Кафка – само те помагат да не полудееш.
– Добре казано. Аз мисля за това в малко по-различен аспект: може би работата е там, че Хармс и Введенски в много по-голяма степен са наши съвременници от тяхната по-възрастна съвременничка Ахматова. Или отколкото техния дори по-млад съвременник Бродски. Става дума не за сравнителни достойнства. А по-скоро за ситуацията, в която изведнъж се озовахме. Манделщам има една статия – „Краят на романа“, в която пише, че измислицата вече няма тежест, смисъл, интерес за читателя. Защото ние много добре разбрахме във времена на катастрофи и масова смърт, че човекът вече не определя своята биография. Биографията става типова и както се изразявахме през 90-те, „изчезва в заоблянията“. Частната биография вече не съществува. А щом тя не съществува, значи няма и сюжетостроене. Няма автор, който стои зад решението дали мадам Бовари да умре, или не. Няма автор, който се разпорежда с бъдещето на Наташа Ростова. И затова – по Манделщам – важен се оказва жанрът, който днес наричаме нонфикшън. Литературата на реалния живот, където е важен не сюжетът, а нещо друго. Важно е, че това някога с някого наистина се е случвало. Това е един от начините да си имаме работа с водовъртежа на историята.
Вторият начин е онова, което правят Бекет и Кафка (и Хармс, да). Ние се намираме в ситуация, където всички връзки между предметите са случайни или произволни. Можем да предположим, че зад тях стои някаква външна воля. Но не сме в състояние да дешифрираме нейната логика. И в този смисъл световната литература, като се започне от Първата световна, се занимава приблизително с едно и също. Да, ето, избухва взрив (сега тази дума звучи съвсем различно – сега тя не е метафора, а нещо от реално по-реално); случва се някакво движение, изместване на историческата ос. Всичко замира, увисва във въздуха. И единственото, с което може да се работи сега, са фрагментите. С елементите на предишната система, които са повредени, разпилени, разединени. Ние знаем, че някога те са били част от цяло – и това цяло вече никога няма да бъде предишното. Но от късчетата на цялото може да се премонтира друга система, в която старите елементи ще присъстват при други условия и в други връзки. В руската литература вероятно най-точно по това са работили Хармс и Введенски – в поезията, а в прозата – Добичин, и по съвсем друг начин Платонов.
Лошото обаче е там, че всичко написано от тези автори упорито не престава да бъде актуално. Прието е да се възхищаваме от това, но ето какво се получава: излиза, че оттогава насам с нас не се е случило нищо ново. Хайде да сравним това с англоезичната литуратура от ХХ век. Да речем, с Елиът, Йейтс, Къмингс. Велики хора, прекрасни, гениални стихове – но ние добре разбираме, че това са стихове, написани не сега, между тях и нас има дистанция. И това е правилно чувство. А с руските стихове се получава
усещането, че се намираме във все същия културен аквариум, онзи отпреди 100 години.
Където на чаша чай и разговори за съдбините изведнъж се сещаме за стих от Манделщам – и всички имат чувството, че той е написан вчера и няма какво да се добави. Защото нищо не се е променило. И ето това непреодоляно, неизминато минало е нещо доста плашещо и тъжно.
– Критикът Игор Гулин пише: „Мария Степанова говори не от свое име, а от името на чужди гласове“; критиците датират този поетичен обрат, случил се с вас, приблизително в 2014 г. Но сега ми се струва, че сме се озовали в ситуация, когато ще се наложи отново да преминем в друг регистър – скръбно мълчание. Да говорим от името на самата немота, немотата на срама. Възможно ли е това в поезията?
– Не съм сигурна, че е възможно. Поне за мен. Струва ми се, че мислещите хора, хората, които пишат на руски, така или иначе са свързани с Русия – сега те усещат едно: изгубили сме възможността да представяме единствено себе си. Да говорим от свое име и само от свое име. Тъй като ти, аз, вие, ние сега сме на първо място руснаци – без значение какво е гражданството ни, етническият ни произход, езикът; дори „ние“ да сме се преселили в Германия или в Щатите още през 1978 г. Това нищо не променя. Отсега нататък всички ние сме част от множеството хора, които извършиха, сториха това.
Аз например съм родена през 1972 г. Заварих пионерските сборове, речите, политатестациите и приемането в Комсомола – целия този комичен балет. И от ранна възраст ми беше много близка, дори прекалено, логиката на неприсъединяването.
Никъде не влизам, не съм член на никаква партия. И не съм представител на никакво нищо – нито на болшинство, нито на малцинство. Говоря само от свое име.
Много точно сумира това Бродски в своята Нобелова реч, която започва с думите:
За любител на усамотението, за човек, който цял живот го е предпочитал пред всяка обществена роля…
Е, и така нататък.
… Ако изкуството учи на нещо, то е тъкмо частността на човешкото съществуване.
Това винаги е било много разбираемо за мен. И това по-скоро е моя психосоматика, отколкото политическо самоопределение. Но резултатът беше именно такъв: никога не съм имала предвид да представлявам нито руската литература, нито, пази боже, руската държавност, нито някакво въображаемо съдружие. Отстоявала съм възможността да говоря от свое име. От свое и за своето. И в продължение на някакъв брой години съм успявала. Сега вече нямам такава възможност и мисля, че никога повече няма да имам. Каквото и да пиша сега – може да пиша за пеперуди, за вятърни мелници, за какво ли не, – то така или иначе ще се възприема като текст, създаден на езика на хората, които извършиха това. И с това трябва някак да се живее. Тоест бих могла с лекота да посоча с пръст – ето там са нашите „лоши хора“, на мен обаче браво, аз мислех и постъпвах правилно, така че сега съм част от друго, просветено съдружие и мога свободно, без никакви утежнения да осъждам тези хора като други, странични. Не, за съжаление не е така. Значи ще трябва да поема част от общата вина – и някак да живея и да работя с нея. Ако съумея. И да се опитвам да намеря нови принципи на съществуване в езика.
Как ли?… Не знам, сега не пиша стихове. Не знам дали това е немота. Немота е Паул Целан например. Немотата е начин да минеш през неизговоримото. И да направиш така, че мълчанието да бъде определящо в текста, който пишеш. Но ние не можем да се сравняваме с Целан, нали така? С Целан може да се сравнява поет или поетеса от Украйна.
А ние се оказахме част от множеството, чийто език се превърна в оръдие на насилието.
И това е съвсем друга немота. И друг ужас. И какво да правим с това? Поет от Русия не може да описва Буча. Защото това би било апроприация, използване на чуждо страдание, за да – какво – за да напишеш текст? Ние можем най-много да споменем Буча, пък и не си представям добре как именно може да се направи това. Миналото лято написах някакви стихове, но не съм напълно сигурна, че това са стихове. Може би те имат някакъв смисъл като свидетелство, като надпис на стена. Но проблемът, с който се сблъсках тогава, когато ги пишех, бе проблематичността на тяхната агентност. На точката, от която всъщност произлиза речта – отговорът на въпроса какво е това „аз“, което говори. Имам едно стихотворение, което започва с
докато спяхме, ние бомбардирахме Харков.
Ето го разединеното, биполярно „ние“, което едновременно се срамува и убива, иска да потъне вдън земя и яде шишчета на слънчице край вилата си. И всичко това се случва едновременно. Ситуация, с която не е ясно как да си имаш работа. Засега на мен не ми е ясно.
– При това в нета, просто във въздуха се появи огромно количество талантливи и безпощадни украински стихове. Как ги оценявате вие? Като хронология на болката?
– Струва ми се, че това е невероятно важно и аз ги следя, защото украинските поети сега имат нещо, което ние нямаме. И не можем да имаме. Намираме се в състояние на абсолютна неувереност, в състояние на самоотмяна. Не е нужно дори специално да ни канцелират (от думата cancel), ние сами сме си канцелария. Пак Манделщам е смятал – и за това е интересно да се поразмишлява, – че „поезията е съзнание за собствената правота“. Дали е така, или не е, но сега никой от нас няма това съзнание за правота. Имаме съзнание само за собствената си неправота. И какво може да се направи от това чувство, и може ли изобщо да се направи нещо – това е открит въпрос. Поезията в Украйна винаги е заемала особено място. А сега пък съвсем се намира на онази точка, където всеки написан ред, текст придобиват силата на окончателно свидетелство. Но работата не се ограничава с това. Сега на украински се пишат велики стихове. Ето в момента чета текстовете на Мариана Кияновска, които тя е написала през последните няколко месеца. Поразителни стихове са – те ще се четат след сто, след двеста години, този език е за векове. Но това е възможно, защото тези стихове имат слушател, имат чуваемост. Поезията в Украйна изначално е заемала по-важно място. Не говоря за огромни културни фигури като Сергей Жадан например, който събира стадиони. В Русия аудиторията на една поетична вечер е 25 души, при повече късмет – 50. Тоест това е съвършено несъпоставим резонанс. И докато ние предполагаме, че стихотворението, след като е чуто, прочетено, ще образува в съзнанието на читателя някакви пространства на бъдещето, Украйна реализира това свое бъдеще още сега.
Колкото до мен, сега аз не пиша стихове, както вече казах; бавно довършвам романа, който започнах да пиша в началото на пандемията и на няколко пъти го зарязвах, защото историческото колело толкова рязко завиваше настрани, че аз трябваше наново да сглобявам някакви основи, някакъв фундамент, върху който се опитвах да поставя тази конструкция. Мисля, че този текст по някакъв начин ми помага да се крепя. Това е удивителна способност на прозата. Защото със стиховете ти така или иначе си принуден да чакаш в главата ти да се образува някаква невидима въздушна форма, която трябва – като пъзел – да запълниш с думи, да проявиш като фотолента. А в прозата все пак е важен елементът воля. Ти знаеш, че това нещо трябва и може да бъде написано. И влизаш в него като в друга стая, и в тази стая времето така или иначе спира. Това време е насаме с текста, езика – и с някаква чужда история, която много относително засяга твоята собствена. Тази възможност е голям подарък, трябва да кажа. Цял живот съм смятала, че ще пиша изключително стихове. Но се оказва, че прозата работи по други закони – и за човек, чието съществуване от време на време му причинява остра болка, прозата се превръща в прозорче, което може да открехне.
– Накрая въпрос за онлайн изданието Colta: възнамерявате ли да го възобновите на друга платформа? Да го презаредите, да го реанимирате?
– Да съществуваме в режима, в който работехме до февруари 2022 г., е невъзможно поради очевидни етични причини. Не можем да работим така, сякаш нищо не се е случило. Colta и нейният предшественик OpenSpace бяха замислени като ежедневни издания за култура, които се занимават с текущия културен процес. Книги, изложби – година след година следяхме това. Сега, когато Русия продължава агресията, би било пределно странно да описваме московски или петербургски концерти или изложба „Нонфикшън“. Да не говорим за финансовата част: ние много дълго съществувахме с читателски дарения и по партньорски програми. Сега и едното, и другото по различни причини са затруднени. Опитваме се да работим в полудоброволчески режим – разработваме едни кратки спецпроекти, известен брой материали, обединени от обща тема. Неотдавна публикувахме цикъл материали за бъдещето, там разни умни хора (в диапазона от Елена Фанайлова до Оксана Тимофеева) размишляват дали Русия има що-годе поносимо бъдеще – и какво би могло да бъде то? Самата мен ме владеят доста мрачни мисли по този повод, така че се надявах на тази анкета – ами ако някой предложи версия, която ще ме въодушеви?
Никакви позитивни прогнози.
Интересно е, че единственият автор, чийто текст може да се нарече донякъде оптимистичен, е Кирил Медведев, който сега се намира в Москва и е въвлечен в различни форми на активизъм.
Е, и освен това аз много бих искала нашият сайт да успее да се удържи и да работи, прекосявайки границите, въпреки вече набелязалата се тенденция на разделение между емигранти и останали. Не ми се ще да възпроизвеждаме схизмата, логиката на разкола между съветската и емигрантската литература. Той е продължил толкова години – и в крайна сметка за нищо не е помогнал. За разлика от онази ситуация, ние имаме поне инструментариум, с който диалогът да продължава, така че едни и същи текстове да могат да се четат както в Русия, така и извън нея. И ми се струва, че да се работи за продължаването на разговора е необходимо.
Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка, главна редакторка на онлайн изданието за изкуство и култура Colta.ru. Философският ѝ роман-есе „В памет на Паметта“ (прев. Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2019) е отличен с най-престижните руски литературни награди – „Ясна поляна“ (2018), „Большая книга“ 2018 (най-високото руско литературно отличие) и „НоС“ („Новая Словестность“, 2019).
Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:
Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.
Да се преместиш в Украйна през войната
Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.
Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката. Екипът на PETA остана в Полша“, разказва тя.
Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.
Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.
В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.
Приспособяване към ужаса
Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.
Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.
Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.
Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни, засегнати от боевете.
С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.
Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.
Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.
Най-много призиви за помощ получава от военни
От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.
Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.
Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.
Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.
Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.
За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.
Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.
Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.
Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.
След разговора ни в София Петя отново лети за Киев, за да продължи работата си.
Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:
Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.
Да се преместиш в Украйна през войната
Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.
Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.
Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.
Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.
В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.
Приспособяване към ужаса
Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.
Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.
Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.
Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.
С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.
Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.
Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.
Най-много призиви за помощ получава от военни
От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.
Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.
Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.
Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.
Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.
Том, Дора и Рижик
За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.
Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.
Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.
Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.
След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.
Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:
Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.
Да се преместиш в Украйна през войната
Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.
Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.
Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.
Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.
В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.
Приспособяване към ужаса
Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.
Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.
Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.
Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.
С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.
Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.
Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.
Най-много призиви за помощ получава от военни
От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.
Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.
Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.
Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.
Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.
Том, Дора и Рижик
За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.
Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.
Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.
Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.
След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.
Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – ме вдъхнови да потърся Жюстин Томс, за да поговорим за литературния ѝ опит.
В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?
Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.
Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?
Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.
Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?
Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.
Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.
Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?
Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.
Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.
„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?
Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.
Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.
Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?
Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.
Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…
Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?
Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.
Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.
В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?
Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.
Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?
Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.
Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?
Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.
Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.
Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?
Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.
Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.
„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?
Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.
Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.
Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?
Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.
Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…
Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?
Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.
Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.
В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?
Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.
Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?
Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.
Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?
Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.
Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.
Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?
Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.
Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.
„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?
Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.
Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.
Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?
Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.
Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…
Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?
Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.
Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Гретчен Парлато е една от най-добрите съвременни джаз певици. Има 4 самостоятелни и над 85 съвместни албума. Пяла е с Хърби Хенкок, Уейн Шортър, Маркъс Милър, Аирто Морейра и много други големи имена в музиката. Третият ѝ албум The Lost and Found от 2011 г. получи над 30 национални и международни награди, а най-новият – Flor – донесе на певицата втора номинация за „Грами“ в категорията „Най-добър вокален джаз албум“ (първата беше за концертния Live in NYC от 2015 г.).
Flor излиза през март 2021 г., след дълга пауза по майчинство, което е и сред основните теми в албума на американската певица. За записа си тя работи с утвърдени имена като Марсел Камарго, Артьом Манукян, Лео Коста, Аирто Морейра, Джералд Клейтън и Марк Гилиана. Именно за да представи своя последен албум, Гретчен Парлато започна своето световно турне. В рамките на обиколката тя ще пристигне и на сцената на предстоящия „Пловдив Джаз Фест“ заедно със своята група, в т.ч. и впечатляващия джаз пианист Тейлър Айгсти, който пък е тазгодишният носител на „Грами“ за най-добър съвременен инструментален албум.
Програмата на осмото издание на „Пловдив Джаз Фест“ включва шест концерта в рамките на четири вечери – от 4 до 7 ноември. По време на изданието ще можем да се насладим и на музиката на легендарния Чарлз Мингъс, представена от четирима пианисти – Антони Дончев (България), Дани Грисет (САЩ), Пьотр Вилезол (Полша), Роберто Таренци (Италия); да чуем младата джаз тромпетистка от британско-бахрейнски произход Яз Мохамед; да отпразнуваме заедно 70-годишнината на великата Йълдъз Ибрахимова, която ще се качи на сцената с Живко Петров, Веселин Веселинов – Еко и Христо Йоцов; да се потопим в творчеството на американския джаз пианист и композитор Емет Коен, а също и на може би най-известния фламенко-джаз пианист Давид Пеня Дорантес. Концертът на Гретчен Парлато и нейния квартет е заключителният за фестивала и ще се състои на 7 ноември от 20 ч. в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив.
Помолихме известната българска джаз певица Мирослава Кацарова, която е и организатор на престижния фестивал, да направи това блицинтервю с Гретчен Парлато специално за читателите на „Тоест“.
Вие сте една от любимите ми певици и честно казано, сред основните причини да Ви ценя толкова високо като вокалист и творец е Вашето умение интелигентно да овладявате вокалната си фраза и избора Ви да не правите певчески демонстрации, а да създавате умни и тихи кулминации в песните си. Бихте ли ни разкрили пътя, който изминахте, за да достигнете до този деликатен музикален изказ?
Благодаря Ви за тези комплименти, те значат много за мен. Моята цел винаги е била да пея така, както говоря, да остана автентична, истинска, честна и чиста с гласа и артистичността си. Щом веднъж човек открие своя глас, не е необходимо да звучи като някой друг. Трябва да звучи естествено и без усилие. В моето изкуство да работя задълбочено, технически, емоционално и духовно означава да се издигна високо в артистичния си изказ и в смисъла си на творец.
Със сигурност имате свои любими вокалисти, но кои от тях особено са Ви вдъхновили?
Имам неизброимо много любими певци, особено ако преминем отвъд границите на джаза. Но сега ще се спра само на някои – Боби Макферин, Жоао Жилберто, Ела Фицджералд, Сара Вон… И това са наистина малка част от тях. Особено Боби и Жоао ме научиха, че нюансите, детайлите и интимността могат да бъдат изключително мощни, а също и да развият дълбоко чувство за ритмично фразиране.
Най-новият Ви албум Flor се появи след дълга пауза, дължаща се на майчинството Ви. На какво Ви научи този период и отрази ли се той на музиката и на избора Ви като артист?
Майчинството категорично трансформира чувството ми за перспектива, цел, смисъл в изкуството и в живота. Flor е почит към това време, към сина ми, към разцъфването ми отново като артист и откриването на баланса между майчинство и творчество. Да съм майка ми позволява да си задам въпроса как това се отразява на сина ми, на семейството ми, и дори повече – как това се отразява на другите хора, които ще го чуят сега и по-нататък в бъдещето. Нашето изкуство ни надживява, а това ни помага да мислим за качеството на творчеството си и за неговото въздействие и способност да изцелява.
С какво се занимавате сега, правите ли нови записи и какви са Вашите нови музикални посоки? И в този контекст – какво е бъдещето на джаза според Вас?
Идната пролет предстои да запишем двойния си албум с китариста Лайънъл Луеке. Планираме да направим турне с този проект, така че следете за датите на предстоящите ни концерти. Иначе, бъдещето на джаза е отворено и безкрайно, постоянно разширяващо се, растящо… Но в същото време – с дълбоки корени в традицията и наследството. Всичко е възможно в бъдещето на джаза, затова съм тук.
Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016), „Двеста линейки на час“ (2018) и „Навалица! Или 25 часа в град София“ (2022). Последният беше отразен в рубриката „По буквите“ от Зорница Христова, която междувременно предложи Стефан Русинов да проведе разговор с автора. Според Стефан идеята ѝ е хрумнала, защото той е „сред малкото хора, които не уважават достатъчно собственото си време и са чели всичките споменати сборници“. Но аз подозирам, че е по-скоро заради невероятно задълбоченото му интервю с Йордан за „Нашето литературно предаване“ преди няколко години.
„Дори ще ви оставя да се полигавите“, казах на Стефан, за да го убедя. И така двамата започват да водят този разговор по имейл, кореспонденцията продължава десетина дни и ето го резултата. Не познах, не са се полигавили. Преди всичко защото отвъд „дрънкането“ и привидния небрежен келешлък тези двама млади и талантливи хора на словото могат да бъдат много, много сериозни. А и „думите никога не са маловажни“, както казва Йордан в интервюто.
Щом човек го поканят на интервю, изведнъж почва да му се струва, че има разни много важни неща за казване.
Щом човек го поканят на интервю, той мигновено започва да важничи. Ние с тебе хора ли сме и важничим ли, когато ни поканят на интервю? Естествено! Някой ни е обърнал внимание и искаме да се представим в най-чудесна светлина. Има и друг момент – форматът като че ли е такъв и често въпросите, които ни задават, сами по себе си важничат. Разбираш ли ме? Самите въпроси започват да се докарват пред самите себе си и да се превъзнасят. Често се стига дотам, че те настояват да бъде разбродирана самата материя на света и да се отговори на невъзможни неща – какво представлява човекът и какъв е смисълът на съществуването.
Забеляза ли как започнах и аз да важнича? И може би от тези натрупвания има едно такова разбиране, че задължително трябва да се каже нещо важно. Лично за себе си не смятам, че имам да кажа нещо твърде важно. Също така, освен да се чувства задължен да казва важни неща, интервюираният задължително трябва и да скромничи и кокетничи. И това може би е върхът на важниченeто. Защото и аз, и ти в момента се правим на много интересни, затова ти предлагам да спреш с глупостите и да караме по същество.
На тебе са ти поръчали (искам да подчертая тая дума, тъй като сам ти не си имал желание да си говорим, а са ти поръчали този разговор) да си говориш с мене, аз съм приел да си говорим. Затова сме длъжни, от уважeние към хората, които ще си загубят времето да четат нашите глупости (пак кокетничене и скромничене), да проведем един открит разговор, пък накрая ще стане ясно имали ли сме да кажем нещо важно!
И да завърша все пак с един цитат: „Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.“
Впрочем твоите разказвачи усилено избягват да важничат. Те често отбелязват с разбиране как хората са потънали в „някаква си тяхна работа“, допускат, че никой не иска да се занимава с техните или с които и да е чужди глупости, понякога им се струва, че сякаш никой не забелязва, че „не е сам в цялата тая работа“. Примирени са с липсата на интерес, съзнават маловажността на думите си, но въпреки това разказват, настояват да поглеждат извън себе си, извън „своята си работа“. За мен е важен този глас на разказвача, който не смята, че някой изобщо му дължи внимание.
Не мисля, че бягат, не мисля, че избягват, просто знаят, че от подобна суета полза няма. Именно че може би притежават някакво разбиране за „цялата работа“, тоест разбирането, че хем сме сами, хем непрестанно сме заедно, хем не можем да настояваме някой да ни обърне внимание, когато всички заедно сме сами, и често ни е трудно да се справим с предизвикателствата и фрустрациите на собствения си живот. Как можем да настояваме за нещо от човека до нас, когато познаваме този човек и виждаме колко и на него му е трудно?
Не смятам и че са примирени, те просто виждат и разбират сложнотията на ежедневието, което всеки ден ни удря по муцуните и настоява да се борим с него. И не че думите им са маловажни, не че нашите думи са маловажни. Не мисля, че има маловажни думи. Има дрънкане със сигурност, но сами по себе си думите никога не са маловажни. И как да не продължават да разказват и да говорят, когато именно в разказването и говоренето се крие животът ни.
Виж, не се опитвам да важнича, опитвам се да ти отговоря конкретно точка по точка на въпросите, които засягаш. Но със сигурност никой нищо не ни дължи. Полага ни се нещо, когато съществува някаква транзакция. Предполагам, че ни се полага адекватно здравеопазване и така нататък. Но в човешките взаимоотношения може би е деградивно и даже опасно да се говори за нещо, което се дължи.
Това тяхно разбиране за „цялата работа“, този малко по-отдръпнат и по-висок поглед обаче не ги изключва от дереджето. Една от най-удовлетворителните (и подривните) особености на тяхната разказваческа настройка е, че за човешките слабости и абсурди говорят най-често в първо лице множествено число: „Ами да! Нима нашето съществуване не превъзхожда всички останали съществувания? Нима нашата работа не е по-спешна и не е по-важна! И нима ние не сме твърде интелигентни, за да се занимаваме с подобни тривиалности, като задръствания? Ама ако всички сме толкова интелигентни, че да не се занимаваме с подобни задръствания, защо всички сме се емнали в задръстването да правим още по-голямо задръстване?“
Да, не ги изключва, и нас не изключва. Можем ли да съществуваме изолирани от всичко, ама всичко, което е около нас? Можем ли да настояваме, че ще успеем да наредим една градина по средата на целия свят, който ври и кипи, и ще посадим в тази градина невъзможно красиви цветя? И наистина ли можем да повярваме, че каквито и огради да вдигаме около нашата градина, те никога няма да бъдат прескочени от никого и никога никой няма да посегне на нашите цветя, никой никога няма да ги откъсне и стъпче? И нима, когато това се случи, ние ще сме изненадани?
Предполагам, че можем да говорим безкрайно за настояването ни, че ние все някак ще сме си добре, независимо от всичко, което е около нас. Но то винаги ще е част от нас, то съществува вътре в нас също и може би нежеланието ни да го погледнем е от страх и чувство за немощ. Затова и на мен ми харесва, че героите винаги говорят в това лице и число, защото така ни напомнят, че ние всички сме такива, ние всички сме избродирани от безчетно много слабости, и макар да ни е неприятно да говорим за тях, струва ми се, че е по-добре да ги адресираме навреме. Ако не се погрижим за една рана навреме, тя само ще се задълбочи.
Както казва твоят персонаж Кларинета: „Сивотата на човека е тъжна работа.“ Може би това е причината разказвачите ти да не са склонни да поставят прибързани граници между себе си и другите, независимо дали живеят в просторна къща, или в малък апартамент, дали спят върху възглавница от гъши пух, или върху изрязан дунапрен – защото далеч по-важни от тези повърхностни признаци са сивотите, неподозираностите, подводните чудовища, които ни обединяват „в дълбините на нашите съзнания“. Ето още една „работа“, която някои от твоите разказвачи наблюдават внимателно – неведомите вътрешни светове.
Тъжна работа е, естествено! Но е част от нас и ми се струва, че е хубаво да не забравяме това, когато имаме друг човек пред себе си. Струва ми се, че повечето ужасяващи явления, които ни заобикалят, са пряко свързани с тази сивота, с тази тъга и този страх. И ако се търси в дълбочина причината за подобни явления, именно там ще я намерим. Когато не обръщаме внимание на тези неприятности, които са толкова естествени, ние като че ли не обръщаме внимание на човека срещу нас. Ние така го пренебрегваме и така пренебрегваме и себе си. Не казвам, че трябва да заровим муцуна в дълбините на нашите съзнания (боже, само как звучи!), но се надявам да не оставаме слепи за тях.
Може би това е нещо, което само литературата може да прави, или поне може да прави доста добре – да осветява слепите ни петна, да се завира в мътните ни дълбини, да ни посочва реалността, която не виждаме. И най-важното – да ни напомня за възможността човешкото в нас да се изчерпи, опасността човек да се превърне във функция.
Дано не се превърнем в прости функции, прости дроби и прости числа и дано не гледаме на хората около нас като на функции, продавачи, шофьори и чистачи!
Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.
Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?
Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.
Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.
Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.
Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр?
Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.
Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.
Имам Муса ас Садр изчезва през 1979 г. в Либия по време на официално посещение по покана на Муамар Кадафи, а имам Мухаммад ас Махди – през IХ век в град Самара, днешен Ирак. Според шиитската традиция имам Ас Махди се намира в т.нар. скриване, което ще продължи до Деня на страшния съд – б.р.
За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.
Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?
Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.
Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.
Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил…
Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.
Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.
По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.
Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна?
Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.
За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.
Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.
Анастас Търпанов е пловдивски фотограф, който работи на свободна практика. Той е участвал в изложби в България и има награда от World Press Photo. Разказва визуални истории от различни точки на света. Светла Енчева разговаря с него по повод снимките му на наводнените карловски села, и по-специално тези на ромската махала в село Слатина, които предизвикаха силен обществен отзвук.
Каква беше мотивацията Ви да отидете в наводнените села в Карловско?
В петък сутринта (на 2 септември – б.р.) моята жена ме събуди рано и каза, че е гледала новините и че има наводнения в карловските села, което е близо до нас в Пловдив. Отдавна се интересувам от социална и документална фотография и когато разбрах за това, просто си казах, че трябва да отида и да снимам какво се случва. Отначало не знаех какво е, какъв е мащабът, какво ще заваря. Но знаех, че трябва да отида там и да видя на място. Оказах се в село Каравелово по обед, точно когато падна мостът, който беше в посока село Богдан.
И видяхте падането на моста?
Да, частично го видях. Бяха затворили пътя, петдесетина метра преди реката районът беше отцепен от полицията и „Гражданска защита“.
Снимките, които публикувате в социалните мрежи, имат силен отзвук и провокират много хора да помогнат. Това ли е една от целите да бъдете там?
Разбира се, това е една от целите, но не единствената. Все пак ми се искаше да споделя това, което съм видял. Не съм го споделял точно с конкретна цел. Просто реших, че това трябва да се види и трябва да се знае. Защото когато отидох в петък на обед, имаше само един телевизионен екип. И честно казано, малко се изненадах. Очаквах да е препълнено с медии отвсякъде, но се оказа, че в петък темата нямаше почти никакво покритие в новините.
Освен да снимате на място, какво друго правите там?
Почти само снимам. Ако мога да помогна с нещо, помагам. В събота помагах на един възрастен човек, който едвам ходеше, да го върна вкъщи. Все още нямаше никаква организация, нямаше доброволци, нямаше кой да помага, та помагах малко на възрастните хора. На секретарката на читалището в село Каравелово ѝ стана лошо, докато си говорехме, и ходих да ѝ купя лекарства. Ако някой има нужда от помощ, отзовавам се веднага, но фотографската ми работа ми пречи да хвана лопатата и цял ден да рина кал, както правят повечето доброволци.
Нямах предвид конкретно ринене на кал. Доколкото имам впечатление, Вие се занимавате в голяма степен и с организиране на помощ, съзнателно или не.
Организационната дейност се случи след последните снимки от ромската махала в село Слатина. Четири-пет пъти ходих само до селата Каравелово и Богдан. Накрая исках да отида и в Слатина. И когато отидох, заварих доста тежка ситуация в ромската махала. Хората там са изолирани и реално за тях нямаше никаква помощ.
След като публикувах във Facebook снимките оттам, много хора започнаха да ми пишат. Искаха да ми пращат пари на личната сметка, за да купувам храна, материали за децата, дрехи, искаха да пращат дрехи на моя адрес. Оказах се неподготвен в тази ситуация, не очаквах такова нещо. И се наложи да направим една координационна група с други хора, които също помагат, за да можем да съгласуваме действията си на място и да има специален пункт, откъдето да минават нещата, които да стигат до местните. Утре ще пристигна на терен и ще има работа на място. Пак отивам в село Слатина.
Как стигнахте до ромската махала в Слатина – знаехте, че я има, и искахте да я видите, или попаднахте на нея?
Знаех от колега, че я има и че обитателите ѝ са доста изолирани, и исках да отида да проверя какво е положението. Очаквах, че то няма да е много наред и хората ще са откъснати, както масово се случва при нас в България. Оказа се дори по-зле, отколкото очаквах.
Защо го очаквахте? Как си обяснявате липсата на помощ точно в ромската махала?
Честно казано, нямам някакво конкретно обяснение, но според мен това е отражение на действителността в нашата държава. У нас ромите са изолирани, да не използвам думата сегрегирани, отделени от другите. И те живеят в паралелна реалност. Когато отидох там, те ми казаха: „Българите помагат на българи.“ Това ми казаха те. И мисля, че в голяма степен са прави да имат такава гледна точка.
Не знам, нямам обяснение. Може би за част от хората, които искат да помогнат, този проблем не е видим. Другите просто не ги интересува. Защото и негативни коментари видях. Опитвам се да ги игнорирам и да гледам позитивно. Искахме, каквото можем, да направим.
Кои хора не ги интересува?
Ами масово. Масово българското население не се интересува от ромските общности.
Какво се промени в Слатина, откакто сигнализирахте за ситуацията там, освен постъпленията по сметки и изпращането на помощ?
Досега само веднъж съм стигнал до село Слатина. Не знам какво се е променило, скоро ще разбера повече. Утре ми предстои да отида, да видя и най-вече да говоря с хората, да разбера те какво мислят. Но знам, че имаше доста голям отзвук. Много се направи за тези хора и това ще продължи в следващите дни и седмици.
По Ваши впечатления що за хора доброволстват в наводнените села? Има ли някакви конкретни типажи?
Много интересно е, че видях всякакъв тип доброволци. От деца и млади хора до възрастни, близки и приятели на засегнатите, както и напълно непознати от цяла България. Най-интересното за мен беше, че на места видях доброволци от очевидно противоположни краища на политическия спектър и с противоположни интереси, които бяха събрани на едно място. Те работеха заедно и нямаше проблеми. Просто всички бяха отдадени на каузата.
Много се изненадах, защото, честно казано, от страна на държавата видях голям хаос. Видях, че са неподготвени, че са несериозни, некоординирани и хаотични. Оказа се, че координационните центрове в общините по места бяха по-лошо организирани от доброволческите организации. Доброволците сами се оправяха, сами се организираха, ходеха, питаха, намираха, действаха, работеха всички заедно. И реално такова нещо в такъв мащаб и така самоорганизирано и координирано виждам за първи път в България. Останах силно впечатлен.
Неусетно преминахме към следващия ми въпрос – как оценявате ролята на институциите в справянето с щетите от наводнението?
Много слаба, много слаба. Държавната машина, не знам дали заради бюрокрация, или нещо друго, ми се видя мудна. Видях, че представителите на институциите на място имат желание да помогнат и че са искрени, не е някаква преструвка, но просто… много трудно действат. И много мудно. Но смятам, че ние нямаме опит в това. Системата за ранното предизвестяване според мен е нищо, счупена е. Две трети от помощта в селата е благодарение на доброволците.
Чудя се – имаше военни, които помагаха на места в селата. Според мен държавата можеше да прати 10 000 военни. Колко полицаи има в цяла България? Можеха да пратят 1000–2000 полицаи. Както и други професионалисти, които да работят на място с машините. Ето, днес по новините казаха, че държавата праща още 400 военни да помагат. Десет дни след наводнението. Не че военните на място не помагаха много. Просто 200–300 души ми се вижда смешна бройка, при условие че в почивните дни се събираха по над 1000 доброволци.
Какво бихте посъветвали да направят хората, които искат да помогнат за възстановяването на засегнатите села – било с жива сила, продукти, финансови средства или друго?
Не съм много сигурен какво точно мога да ги посъветвам. Някои споделиха, че нямат възможност да присъстват, някои не са в България, други не са в подходящо здравословно състояние за физическа работа и искат да даряват пари. Съветът ми е, ако се даряват пари, те да се предоставят директно на засегнатите – или на място, или чрез организации, които работят на място.
Аз лично не бих съветвал хората да даряват на сметките на общината, защото нейни представители казаха, че ще ги използват за инфраструктурни проекти. И не се знае после каква част от тези пари ще стигне директно до засегнатите.
Иначе, който иска да помага с работна ръка – според мен ще има работа и занапред. Повечето къщи в селата са изчистени основно, но работа ще има. Основният проблем към момента е, че доброволците се събират в почивните дни, защото през седмицата повечето са на работа. И в делничните дни се получават дупки, а после – голямо струпване на хора. Но който има желание, ще намери начин да помогне под каквато и да е форма.