Tag Archives: интервю

„На обществените медии трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Особено в епохата на дезинформацията“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/petko-georgiev-interview/

Петко Георгиев е журналист и един от създателите на култовото през 90-те години радиопредаване „12+3“. През 1991–1992 г. е водещ на обзорното политическо предаване на БНР „Неделя 150“, по-късно – и на публицистичното предаване „Отвъд заглавието“ по БНТ. Съосновател и първи директор е на радио „Витоша“, а през 1994 г. става автор и водещ в българското бюро на радио „Свободна Европа“. Участва в сформирането на Форум „Свободно слово“ и е негов първи секретар. През 1998 г. е един от инициаторите за създаването на Българската медийна коалиция. Понастоящем е директор на Центъра за радио и телевизионно обучение „Промедиа“ и работи като консултант по развитие на новините и по управление на медиите с десетки организации в България, Западна, Централна и Източна Европа, на Западните Балкани, в Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. 

Венелина Попова разговаря с Петко Георгиев по повод избора на нов генерален директор на БНР – за това преодолима ли е кризата в медията и с цената на какви усилия.


През 2019 г. БНР влезе в центъра на общественото внимание с управленския гаф на генералния си директор Светослав Костов. Под натиск, който аудиторията така и не разбра откъде идва – от средите на управляващите или от паралелната власт, се стигна до спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ и до опит за отстраняването на Силвия Великова като водеща на сутрешния блок. Дали този конфликт успя да стане повод за сериозна дискусия какво действително се случва в обществената медия? 

Такава дискусия не се състоя, защото тя щеше да разкрие, че границите между официалната и паралелната власт са абсолютно размити. При един обществен дебат щеше да излезе на показ политическата поръчка, която беше осъществена в радиото и заради която като бушон изгоря предишният генерален директор. А големият разговор винаги се отлага, защото от него няма позитивен изход. Не само колегите в радиото, но и обществото иска да има обществени медии. А управляващите – които и да са те, – колкото повече навлизат в мандата си, толкова повече се опитват да превърнат БНР и БНТ в допълнение към собствените си информационни центрове (в най-добрия случай). За независими професионални медии никога не е ставало дума. За разлика от предишни периоди, сега това се формулира в прав текст – имаме предложение генералните директори на обществените медии да се избират от Народното събрание. Вярно, малко несериозно и подхвърлено, за да предизвика някакъв дебат. Но не си спомням предишни управници да са си позволявали такава наглост.

В последния си анализ „Как да разкараш два милиона слушатели“, публикуван в сайта „Приключението 12+3“, посочвате причините, довели до катастрофалната загуба на аудитория на култовото някога предаване по „Хоризонт“. Не са ли това отговори и на въпроса къде изчезна ентусиазмът на българите от 90-те години, както и защо днес не е възможно на площадите да излязат 100 000 души, обединени от надеждата, че могат да си върнат държавата?

Контекстът е същият. Но ако продължаваме да говорим за радиото, мисля че то по-скоро има принос към по-големия обществен проблем, отколкото ставащото в него да е резултат на цялостната обществена умора и обезверяване. То, както и останалите медии, особено обществените, е призовано от своята природа да изпълнява функцията на среда, в която се формират политики и се обсъждат важни проблеми; среда, в която се генерират идеи за развитието на България в различни сфери. Не съм склонен да виждам медиите като жертва, а по-скоро като част от проблемите в днешното българско общество. Те насаждаха и продължават да насаждат скептицизъм, в най-добрия случай, а в най-лошия – да служат директно на антидемократични цели.

Кои са причините, довели до разделението на журналистите в „Хоризонт“ и до издигането на неколцина от тях в ранг на „сиви кардинали“, с които се съобразява всеки генерален директор, като внимава да не засегне интересите им – както егоистични, така и финансови? Такъв нездравословен професионален климат, естествено, се отразява и на качеството на програмата. Стигна се дори дотам, че за първи път в историята на радиото през 2018 г. журналисти излязоха на протест не за кауза, а за пари – заради което и не получиха обществена подкрепа. 

Не познавам достатъчно специфичните проблеми вътре в радиото, за да мога да бъда някакъв точен ориентир. Но това, което съм казвал и с удоволствие ще повторя, е, че има сериозен проблем от гледна точка на функцията, която радиото изпълнява в част от своите програми. Очевиден е огромният дисонанс и диагнозата е съвършено ясна – години наред е налице неадекватен мениджмънт. Управлението на една обществена медия не е лесна задача, особено в този период, през който минават обществените медии в целия свят. Повечето от тях вече успяха да осъществят този преход, но шокът от загубата на монополната позиция през 90-те години и последвалият шок с развитието на дигиталната среда са неща, на които българските обществени медии реагират с много голямо закъснение, тромаво, в много случаи и неправилно. Липсва визия за това как трябва да се развиват талантите. Липсва цялостна управленска визия.

Опитите общественото радио и телевизия да се овладеят и подчинят никога не са спирали през последните 30 години, както и уволненията на колеги. В този обществен и политически контекст до каква степен има значение кой ще застане начело на БНР? И възможно ли е генералният директор на медията, както и да се казва той, да се еманципира напълно от различни влияния и вмешателства в управленската и редакционната политика на медията?

Разбира се, че няма значение, особено в българския контекст. Но това не означава, че обществените медии са осъдени на закриване и на превръщането им в правителствени радиоточки. Ако започна от по-общия въпрос, няма държава, включително сред нашите съюзници в ЕС, в която властта да не иска да упражнява повече контрол върху обществените медии, отколкото ѝ се полага. Естествена реакция на политиците е да включват медиите в своя инструментариум за постигане и поддържане на обществена подкрепа. Но не е естествено, че липсва организиран и също толкова естествен стремеж на обществото и на професионалната общност – или на това, което е останало от нея – да държи политиците далеч от бутоните на радиото, за да не могат да го спират, както и да му командват програмите.

Колкото до въпроса дали генералният директор може да се еманципира от хората, които са го назначили, не е изключено в някаква минимална степен, но като цяло не можем да очакваме чудеса.

Всички кандидати за генерални директори твърдят, че моделът на финансиране на общественото радио е сбъркан. Но какъв трябва да бъде той, за да гарантира устойчивото развитие на медията без благоволението на властта, от една страна, а от друга – да не позволява източване на публичен ресурс чрез обществените поръчки? И единствено промени в законодателството ли могат да осигурят финансовата и управленската самостоятелност на БНР? 

Финансирането на обществените медии също е в пакета проблеми, които стоят за разрешаване не само у нас. Затова в отделните държави има различни модели, но за мен най-важен е управленският подход към решаването му, който в моите спомени никога не е бил в съзвучие с реалните нужди на обществената медия. На БНР и БНТ и на тяхната абсолютна необходимост от сериозно онлайн присъствие трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Те трябва да се финансират като образованието, здравеопазването, отбраната, особено в епохата на дезинформацията и на умишлената хибридна война, водена от различни държавни и недържавни субекти.

Изграждането, поддържането и развитието на национална медийна среда е жизненоважна тема за една държава. Както се дават пари на полицаи, лекари и учители, по същия начин трябва да се дават пари и на обществените медии. А не генералните директори, като свършат бюджета през март, да са поставени в унизителното положение през април да застанат на червеното килимче пред министъра на финансите и да молят за допълнителна субсидия, какъвто беше случаят с БНТ години наред. За каква независимост и професионално качество на продукцията в обществената медия можем да говорим, когато тя е пряко зависима от хрумванията, добрата воля или липсата на такава у човека, който държи кранчето с парите в държавата? Това крайно безотговорно отношение говори за тотално неразбиране на функцията на обществените медии в една демократична държава.

И в същото време по отношение на заплащането на журналистическия труд в общественото радио има големи диспропорции. Това признаха и някои от кандидатите за генерални директори на БНР, които вече са ръководили медията един или два мандата. Възможно ли е да се премахне този дисбаланс, който създава вътрешно напрежение и разделение сред колегията?

Разлики в заплащането на хора, които се занимават с различни дейности и имат различен принос към създаването и популярността на една програма, трябва да има. Това е нормално, така е в целия свят. Навсякъде в демократичните държави, където не се обсъждат въпроси като бюджетната задлъжнялост, начинът на финансиране или политическата репресия върху медиите, може да видите, че определени ключови фигури от екрана и микрофона получават възнаграждение, което в пъти надхвърля онова, което получават хора, правещи програма на едно по-техническо ниво. Стига то да бъде поставено на абсолютно прозрачни, обективни и професионални критерии

И стига заплащането да не се превръща във финансова репресия спрямо неудобни на властта журналисти, каквито случаи в българските обществени медии не липсват. 

Да, това е другата част на един и същи проблем, много важна при това, но отново е свързана с липсата на адекватен мениджмънт. Аз не познавам медии, където заплатите да се решават на общо събрание на колектива. Вярно е, че има някакво колективно договаряне със синдикатите, но заплащането е основен инструмент за управление на човешките ресурси.

И накрая стигаме до Андон Балтаков – избрания от СЕМ нов генерален директор на Националното радио – eдинствен сред останалите кандидати без управленски опит в БНР, но с достатъчен в известни западни медии. Какви са очакванията Ви от неговия мандат и стигат ли само неговото желание и намерения да осигури редакционна независимост и финансиране на радиото и превръщането му в модерна медия, конкурентна на дигиталния пазар? 

И за трите изброени неща само мога да му пожелая успех. Защото това са нещата, които в стратегически порядък трябва да бъдат направени в радиото. Доколко това ще се реализира, зависи от толкова много условности, свързани с финансирането, с вътрешните структури на управление и с политическата воля. Постигането на конкретни резултати не може да бъде гарантирано само от това, че новият мениджмънт има визия и разбиране какво иска да постигне, тъй като изходната точка не е добра. Затова бих се въздържал от прогноза. Всички знаем какво трябва да се направи, знаем, че обстоятелствата не са благоприятни, остава да видим доколко зад разбирането на новото ръководство стоят реални управленски умения и воля това да се превърне в реалност.

Както и дали ще получи подкрепата на професионалната гилдия вътре в радиото и извън него, а и обществена подкрепа…

Тези неща са свързани. Обществените медии и конкретно радиото са отвъд границата на крайно необходими и много сериозни реформи. А никой не може да ги направи, без да мобилизира вътрешен ресурс и да постави на ключови места хората, които са в състояние да извършат тази реформа и могат потенциално да пострадат или да спечелят от нея. Ако едно ръководство не успее да генерира вътрешна подкрепа за тези реформи, те са обречени. Но отново всичко зависи от управленските умения, които предстои да видим доколко са налице.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петко Георгиев за предаването „Животът днес“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Текстил“ – списанието без манифест. Разговор с Петя Хайнрих и Георги Гочев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/tekstil-magazine-interview/

Какво според вас е значимото от традицията на литературните списания у нас? От какво се учите – и от какво се отдалечавате?

Петя Хайнрих: Визуално и като съдържание литературно списание „Текстил“ има свой собствен облик. Като процедура на създаване, общуване с авторите и редакторите, пресяване на текстовете, избор и подреждане то се опира на традицията и опита на списание „Но Поезия“ – най-стриктния ми учител, чиято смърт неотдавна обявих, струва ми се, преждевременно. За разлика от „Но Поезия“, чийто фокус беше предимно поезията, „Текстил“ разширява жанрово границите, дава възможност да попаднем на литературни текстове, отдалечени от поетическото – това е за мен ново предизвикателство. В същото време поезията си остава литературният гръбнак и на това издание.

Георги Гочев: Аз съм израснал в малък провинциален свят, в който родителите ми си набавяха широта и усещане за динамика най-вече с вестници и списания. Първо, като малко дете, четях „Пиф“, „Дъга“ и съветското списание „Миша“, после, като тийнейджър – „Браво“, „Попкорн“ и накрая „Егоист“, а като студент – „ЛИК“, „Съвременник“ и „Сезон“. Не знам дали и доколко тези списания са ми повлияли, но съм сигурен, че правенето на списание ми изглежда най-естественото на света, защото дълго време съм бил страстен читател на списания.

Петя, ти живееш в Дюселдорф. Какъв е съвременният немски опит в областта на литературните и културните медии, който би приложила в „Текстил“?

ПХ: Те са толкова разнолики, че трудно може да се открие друго общо между тях, освен самата литература. Всеки приятелски кръг с идея и литературна амбиция има свое издание. И с основание – в литературните списания става съдбовната среща на невинността на читателя с новото. Срещата с такава богата и избуяваща литературност може би е възпитала у мен сдържаността да не отхвърлям на първо четене странно изглеждащото, да се замислям за основанията защо се пише така, кой пише така, на какъв жизнен опит съответства такова писане, с какви литературни течения се свързва или какво превъзмогва.

Корица на първия брой на сп. „Текстил“
Илюстрация: Дамян Дамянов

Как обаче виждате актуалния български медиен пейзаж, в който се появява „Текстил“? И как се отнасяте към предизвикателства като разпространение и абонамент, като имаме предвид и доминацията на социалните мрежи в България? 

Петя Хайнрих: „Текстил“ се появява сред традиционно беден на литературни издания медиен пейзаж в България. Това не ни носи никакво предимство. Напротив. Когато няма реална конкуренция на издания и идеи, всеки наш опит за ново и по-добро спрямо самите себе си изглежда като движение в празнина. За мен би било радостно събитие нарояването на литературни списания. Едва тогава можем да говорим за диалог и за очертаване на специфичен литературен профил. В ситуация на нищета ние сме принудени да дадем място за изява на всяка добра литература, от експерименталната до традиционни и по-малко интересни опити. А що се отнася до разпространението, то винаги е било трудно – в настоящия момент списанието се разпространява от издателството на Нов български университет, което подкрепи нашия проект. Оставам с надеждата, че и съвместната ни работа ще осигури бъдеще на изданието.

Социалните мрежи не представляват пречка пред хартиените издания. Това са различни медии. Целта на литературното ни списание е не борбата за внимание, а привличането на най-добрите литературни текстове. Литературата в социалните мрежи живее в сега, на другия ден нов литературен балон се е вдигнал на повърхността, там текстовете на деня дори само визуално изблъскват вчерашните надолу и навън към периферията на вниманието. Едно хартиено литературно списание би трябвало да има други цели. То застъпва миналото (традицията на списанието като форма), преминава през днешното (деня на самото отпечатване на книжката), като фиксира една литературна ситуация, и после съществува в статична форма до своя смислов разпад и до физическия разпад на книжното тяло.

Най-ценното, което даваме на авторите, не е широка публика – нея могат с няколко ловки движения да си уловят в социалните мрежи. Ние им даваме рамка и контекст, в които произведенията им да заемат мястото си с достойнство, да тежат, да са важни повече от десет секунди. Ние публикуваме с уважение към литературността и естетиката, към смелостта да се пише и експериментира. Социалните мрежи са вълнуваща среда, те просто са нещо съвършено друго. Социалните мрежи изпитват глад за публика, а литературното списание би трябвало да изпитва глад за силни нови текстове.

ГГ: Активни медии има там, където има изпълнени две предпоставки: динамичен живот, произвеждащ събития; и свят, в който не всеки човек има пряк достъп до всичко. В свят като днешния, в който всичко е принципно достъпно и животът на всеки човек е събитие, медиите естествено залиняват. Не знам дали си даваме добре сметка, но огромното количество списания и вестници по времето на социализма беше и механизъм за удовлетворение на естествената нужда от събития и по-широк свят в едно принципно скучно и ограничено в себе си общество.

Конкретно списанията обаче са странен плод от брака между вестника и книгата. Нито вестник, нито книга, но и двете едновременно. Тяхното място по принцип е неясно: на сергията, където се продават вестници, или в книжарницата. Е, „Текстил“ ще се продава по книжарниците, което е и следствие от факта, че ще излиза два пъти годишно – през декември и през юни. Защо два пъти годишно? Защото, общо взето, това е ритъмът и на българската литература, в която има нещо мило традиционно. Когато разбираш писането и четенето като почивка от други дейности, те естествено се разполагат в лятото и зимата.

Какви са характеристиките на аудиторията, към която се стремите? 

ПХ: „Текстил“ е за всички любопитни хора, които искат да се запознаят как се пише днес на български. И за всички, които пишат или не се осмеляват. Водещата нишка е литературата.

ГГ: Петя е отговорила много точно и аз само ще разкажа нещо. Преди години в подлеза на Софийския университет имаше един продавач на книги, който държеше книжарница с форма на буркан. В този „буркан“ имаше великолепни книги, но като питаш за цената, онзи отговаряше: „Абе, не е за тебе.“ Целта не беше да продава книги, а да ги държи в своеобразния буркан. За съжаление, отношението на много редактори на списания и вестници към тяхната публика е като на този продавач. Ние не искаме да създаваме естетически буркан, пълен само с високостойностни текстове, а нещо живо, което ще бъде достъпно и няма да отблъсква още отдалеч. Нямаме нужда от съзерцаване, от „Това не е за теб“; имаме нужда от четене.

Затова и нямаме манифест. Не защото не можем да напишем един умен манифест, а защото манифестът е ограждане на територия, което води до самотуване и пазене на литературния буркан. Е, може да е пълен с Езра Паунд, но пак си е буркан.

Как ще селектирате литературните „новини“, за да станат те медиен факт в списанието?

ПХ: Тъй като списанието излиза два пъти в годината, литературните новини трябва да са издържали няколкомесечната проверка на времето или поне да са с потенциала да оставят следа. „Текстил“ не би трябвало да разчита на новини; за новини има други бързи медии – радио, телевизия, социални мрежи, блогове. Най-голямата новина е добрият литературен текст.

ГГ: А той е рядка новина.

Изследователското клише гласи, че идеологията на една културна медия се разпознава преди всичко чрез нейния критически отдел. Каква критика да очакваме от „Текстил“?

ПХ: В самото начало на списанието всичко предстои, всичко е изтласкано в бъдещето. Бих си пожелала литературната критика, която се появява в „Текстил“, да има преди всичко широк хоризонт. Да поставя българските литературни текстове сред съвременната литература от цял свят. Тъй като българска литература днес се пише на различни географски места, с най-разнообразен жизнен опит, езикът на литературата е проникнат от разнообразни чужди езици, смесват се стилове, естетики. Критикът, който се осмелява да се изправи и да разчете такава литература, би било добре да наднича извън теснината на родното и битовото. Бих си пожелала такъв критик да подхожда с литературна страст към текстовете и с развързан език.

ГГ: Аз пък си пожелавам жанрово по-чиста критика. В България критиката масово е или просто по-дълъг етикет към книгата, или курсова работа по литературна теория, или лична саморазправа – понякога директна, понякога софистицирано прикрита под формата на някакво есе. Функционалната критика е тази, която разбира, че критикът не е нищо друго, освен един идеален читател, който е образец за другите как трябва да четат. Критикът трябва да е функция на читателите на книги в една страна, а не на биографичните си преживявания или на ролите си като търговец и университетски преподавател.

Може ли да очакваме от списанието да следва академичния ритъм на хуманитаристиката в Нов български университет? 

ПХ: Литературно списание „Текстил“ излиза под нашата редакция – ние сме триото Георги Гочев, Дамян Дамянов и Петя Хайнрих. То е плод на общия ни труд, съдържанието и визуалният облик отразяват личните ни разбирания за литература и илюстрация, извънакадемично. Ролята на НБУ обхваща само логистиката. Благодарна съм за тази подкрепа повече, отколкото ми се струва уместно да обсъждам това тук. Но е факт – без навременно подадената ръка от страна на университетското издателство списанието нямаше да съществува. В този смисъл „Текстил“ е независимо като визия и съдържание от академичния ритъм на НБУ, но е зависимо от готовността на НБУ да се грижи списанието да стигне и до най-отдалеченото кътче, на което някой има нужда от българска литература.

ГГ: В случая НБУ е не толкова в ролята на режисьор на списанието, колкото на негов продуцент. Какво означава това? Най-простичко, че целта е не да се представя НБУ в неговия вътрешен живот – макар че аз съм свързан дълбоко с този университет и с вътрешния му живот, – а да подпомага и организира представянето на значими сфери от българската култура. Една такава значима сфера е литературната ни диаспора, с чиито представители от много години общува Петя. Днес в чужбина се пише една от най-хубавите български литератури, но за съжаление, тези хора живеят разпръснато и всъщност не образуват нещо цяло. Списанието ще бъде платформа и за тяхното събиране.


Кои според вас са „ударите“ в първия брой на „Текстил“?

ПХ: Че първи брой е отпечатан и е факт. Нима това е малко? Но и всеки от авторите, чиито текстове са намерили място в първия брой на списанието, заслужава благодарността на редакцията за доверието към нас и към начинанието. Списанието може да е само толкова силно, колкото силни са текстовете в него. В началото всичко е още в полето на изпробването. Започнахме няколко рубрики, които се надяваме да продължат. Едната от тях е „Храбрият шивач“, която ще даде място за текстове по острието на добрия вкус, опити, езикови игри. „На закачалката“ окачваме книги, към които бихме искали да насочим вниманието на читателите. „Зигзаг“ е рубриката на литературния пътешественик, в която ще разказваме за места, реални и нереални, свързани с литературата. В първия брой Зигзагът ни отвежда към Берген и норвежката литература. Имаме и материал за поезията в Instagram.

ГГ: Уважавам всеки един автор и текст в списанието и не го казвам куртоазно. Но все пак за мен „ударите“ са два. Единият е есето на Антоан Асенов за приспивните песни. „Удар“ е, защото е написано в един висок и изтънчен стил, с поглед към голямата световна култура на Пруст, Хайне и Монтен – все неща, които аз първо несъзнателно, а после и съзнателно съм се отказал да следвам в собственото си писане. Виждам у този автор как аз самият можех да пиша, ако бях продължил в една определена посока. Другият „удар“ е разказът на Ю Хуа, преведен от Стефан Русинов. Един от най-силните, изненадващи и отлично написани разкази, които съм чел през последните години. Ще добавя и малкия фрагмент за музиката от последната, недовършена книга на моя учител – Богдан Богданов. Знаех за тази книга, но прочетох нейната партитура – защото не е останала точно книга, ами партитура – за пръв път именно покрай правенето на нашето списание.

Не мога да се въздържа – какви обстоятелства могат да разплетат тъканта на вашето списание?

ПХ: При всички обстоятелства, по примера на Пенелопа, през деня ще плетем, а през нощта ще разплитаме. Защото в момента, в който нашата тъкан е завършена, няма да има смисъл да продължаваме. Да се отразява литературата е бягане на дълги разстояния в променящ се пейзаж. То е процес, няма нищо готово. Всеки брой е отворена врата към следващия.

ГГ: Веднага отговарям: ако се скараме помежду си. Това списание възниква от приятелството ни с Петя и Дамян, от доверието, което имаме помежду си. Ще се разплете, ако това доверие изчезне.

Неотдавна преведохте заедно Архилох. Ако той можеше да види/прочете „Текстил“, как според вас щеше да реагира?

ПХ: Един истински Архилох и пет пари не дава за писаното слово. В един фантазмен диалог с този великолепно своенравен поет и родственик по дух го чувам как прави на пух и прах начинанието със списание. Виждам го как се превива от смях, как ни се подиграва, как изстрелва жлъчни ямби. Как плюе на цялата работа. Чувам го да ме обвинява в предателство на поезията. И е прав. Не ме смущават обвиненията и подигравките на Архилох – аз също бих заела неговата позиция. И както виждате, заемам я. Каква по-добра съдба от тази – един Архилох да те вземе на подбив и да обругае начинанието ти, то това си е вид благословия.

Чувам се как му казвам, че може да размени един „Текстил“ за щит, макар да смятам, че това е лоша сделка – винаги бих предпочела щита. И двамата се смеем. Чувам се да му казвам, че е груб мъжкар и непоносим самохвалко и че един талант не е достатъчен, талантът няма да го спаси, ще го спасят цитиранията през вековете, често незаслужени. Смее се. Най-добрите му песни така или иначе няма да оцелеят, ще оцелее само повторението. Смее се още повече. В защита на Текстила го уверявам, че писаното слово може да пренесе парчета от собствените му песни през времето, блясък на щит, картина от кървава река, кичур коса с дъх на мирта. Парчета, казваш, отвръща той и се чеше по рунтавата глава. Парчета от песни, счупено копие? Да, то е като да докоснеш Необуле по ръката. Реално неосъществимо, но се държим така, сякаш се е случило.

Едно списание е нещо като кола, натоварена с мехове с текстове на дълъг път. Нещо като трайност. Нещо като опит за игра с трайното, да не кажа вечност, защото вечността е работа на боговете. Притрябвала ми вечност, в която нещата се повтарят, и то счупени, ще каже той и ще махне с ръка. Вечни са кръвта, калта и въшките. И чудесата все пак – като мрак по пладне насред разбунено море, нали? Ние нали не вярваме в поезията, но сме обречени на нея? Като ти дават лира, не те питат. Но името „Текстил“ ми харесва, ще подхвърли. Това е нещо, за което можеш да се хванеш.

ГГ: Превели сме заедно и „Медея“. Знаете, инструмент на нейното отмъщение е една прекрасна дреха, напоена с отрова. Да внимаваме какво платно изпращаме на читателя, това би ни казала Медея. Нейната реакция ми е по-интересна от тази на Архилох.

Снимки: © Списание „Текстил“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyana-petkova-interview/

Д-р Бояна Петкова е педиатърка и от години се бори за подобряване на майчиното и детското здравеопазване в България. След тригодишни усилия, през 2015 г. основаната от нея Фондация „Макове за Мери“ постигна промяна на Закона за гражданска регистрация, с която мъртвородените деца да не бъдат третирани като биологичен отпадък. Две години по-късно заедно със съмишленици основава Фондация „Ида“, чиято цел е да се изгради система за палиативни грижи за деца в България.

Сега д-р Петкова води друга битка – срещу решението на правителството бъдещата Национална детска болница да се доизгради върху основите на стара сграда, чийто полуразрушен строеж е изоставен преди повече от 30 години, а през 2011-та е определен за премахване от Столична община. Срещу това решение се противопоставиха и от Камарата на архитектите в България, и още над 3000 граждани и организации, подписали отвореното писмо за спиране на обществената поръчка, определена като „недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие“.

С Бояна Петкова разговаря Венелина Попова.


Д-р Петкова, според Вас защо кабинетът упорства и е готов дори да погази закона, за да налее над 95 млн. лева в една компрометирана през годините сграда, която няма как да отговори на изискванията за модерна и функционална детска болница?

Честно казано, по този въпрос можем само да спекулираме. На мен от години ми е трудно да си отговоря защо Министерството на здравеопазването прави едно или друго, което винаги е крайно мистериозно и неразбираемо за страничния наблюдател. Аз никога няма да спра да питам например защо беше закрит Фондът за лечение на деца без никакво логично обяснение. А покрай спекулациите винаги има опасност да изчезнат едни пари. Но дори обществената поръчка за детската болница да се спре на по-късен етап или да се възложи сега, а след това изпълнителят да каже, че там наистина не може да се строи, полученият аванс ще е около 30 млн. лева според нас. Тези пари просто ще потънат някъде.

Три дружества, създадени по Закона за задълженията и договорите, подадоха оферти за изграждане на бъдещата детска болница. Предстои да бъде обявен избраният изпълнител на обществената поръчка. Вие вероятно знаете кандидатите, а може би дори и фаворитът, който ще усвои огромната сума за изпълнението ѝ. Имате ли съмнения около тази обществена поръчка? 

Съмнения имаме, нямаме доказателства, затова не искам да навлизам в тази тема. Важно е да се придържаме към фактите, които разкриват незаконни действия. Първо, в Подробния устройствен план на София от 2011 година тази започната и недовършена постройка в двора на Александровска болница е определена за събаряне. А за да се промени ПУП, така че там да може да се строи, трябва да се премине през една процедура, която ще продължи седем-осем години, защото промяната на градоустройството става много бавно.

Второто е свързано с качеството на строежа, започнат преди 40 години. Министерството на здравеопазването твърди, че има експертиза от 2007 година, която никой от нас още не е виждал. Тя е поискана по Закона за достъп до информация и е отказана с мотива, че е много е голяма и трябва да се гледа на място. Но това, което казва архитект Петкана Бакалова, зам.-председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, е, че има два начина за изпитване на бетон – единият е с почукване, другият е лабораторно изследване на проба. Второто не е направено, затова ние ще искаме независима експертиза, най-вероятно извън България, за да докажем, че бетонът не е годен за използване и дострояване на сградата. Ако някой реши да строи там, трябва да се извършат много укрепващи работи, които са скъпи и отнемат време. Тогава аргументът, че ни трябва детска болница бързо, отпада. И решението е да се строи нова сграда.

Другата уловка е, че когато има обществена поръчка за т.нар. инженеринг, строителят определя на архитектите и инженерите параметрите на дейностите и материалите, а не обратно, както е правилно. Такива поръчки нямат таван. Сега е обявена една цена от 95 млн. лева, само че след това ще има анекси към поръчката и вероятно крайната цена ще скочи два-три пъти над заложената първоначално.

Вие затова и настоявате в отвореното писмо обществената поръчка да бъде спряна и да бъде обявен първо конкурс с участието на най-компетентните архитекти, инженери, лекари и медицински технолози при пълна прозрачност на целия процес, а след това да има и нова обществена поръчка. 

Да, това, което искаме първо, е конкурс. За да може хора, които разбират как се строят не просто болници, а детски болници – а в България има такива хора с опит в чужбина – да си подадат проектите. След това да се реши дали да се събори сградата в Александровска болница и да се строи на същото място, или да се избере алтернативен терен и после да се напише задание, което да съобразява всички потребности на съвременната медицина за деца. И едва накрая да се пусне обществена поръчка, а не както сега – каруцата да се поставя пред коня.

Ако вашите условия не бъдат изпълнени, как ще продължите тази битка за правото на децата да получат достъп до най-добри медицински грижи и практики? Защото се оказа, че България е единствената страна в Европейския съюз без национална педиатрична болница.

У нас много обичаме да говорим за децата на България, да правим кампании за раждаемост и какво ли още не. Но когато действително става дума за децата на България, няма никакъв проблем да им направим болница, която дори и да не е опасна, а тя е, най-малкото е проектирана за нуждите на една медицина през 1978 година. Затова ние със сигурност няма да се откажем от битката. Отвореното ни писмо вече събира хиляди подписи. Заедно с това превеждаме цялата документация на английски, за да можем да сезираме европейски органи и институции.

Състоянието на здравеопазването в България не се подобрява, въпреки че всяка година средствата за него се увеличават със стотици милиони левове. Каква е картината при детското здравеопазване и можем ли да правим генерални обобщения от статистиката, която показва, че у нас детската смъртност е два пъти по-висока, отколкото в страните от ЕС? (У нас годишно умират 6,5 на 1000 новородени, докато в ЕС те са 3,6 на 1000.)

Със сигурност можем. Аз съм работила години в специализираната детска болница, която е в много тежко състояние основно заради липса на кадри. Медицински сестри няма в педиатрията, няма и никъде другаде в системата от години. Сега вече има проблем и с лекарите, защото те не искат да работят при тези условия. Разбирам ги напълно, защото напуснах през 2016 година по подобни причини. И не защото не ми е удобна болницата например и защото не желая да получавам ниска заплата. А защото да работиш в тази система означава, че ти подлагаш пациентите си на риск и трябва да живееш по някакъв начин с тази мисъл. И понякога този риск го плащат децата, за съжаление.

Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство. Има програма за подобряване на майчиното и детското здраве и хората, които са я написали, наистина са знаели какво пишат. Чела съм я много пъти и съм участвала в различни срещи за нея. На хартия тя е чудесно разписана, но няма нищо общо със себе си в реалността. От Министерството на здравеопазването казват, че им режат парите за нея, което пък поставя въпроса за приоритетите. От друга страна, и малкото пари, които се дават за тази програма, не се харчат ефективно, а изтичат през обществени поръчки, които се печелят от точно определени хора.

Детското здравеопазване е недофинансирано, проблема поставят и от Българската педиатрична асоциация. Фондът за лечение на деца обаче също не изпълни функциите си да осигури достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина за деца, които имат спешна нужда от нея. 

Последният директор на Фонда за лечение на деца, на когото позорно бяха изпратени спецчасти, си вършеше работата много добре. Когато този фонд работеше, нямахме никакви дарителски сметки и кампании. Този човек буквално е спасявал мои пациенти в рамките на три дни. Аз не мога да гарантирам, че е бил изцяло бял и добър, но това, което зависеше от него, се случваше – децата се лекуваха, децата пътуваха, децата оцеляваха, Общественият съвет работеше абсолютно прозрачно. От момента, в който нахлуха във Фонда, първо промениха функцията на Обществения съвет, а след това го закриха, за да не знаем какво се случва в този фонд, после закриха регистъра, така че да не е публичен, и в крайна сметка закриха самия фонд. Сега той е към НЗОК, но непрекъснато има дарителски кампании, каквито прави платформата HelpKarma и не само тя.

Да, след като Фондът беше закрит, родителите на деца с тежки и редки заболявания бяха принудени да откриват дарителски сметки, за да могат да осигурят адекватно лечение за своите деца. Защо се стигна дотук? Защо детското здравеопазване у нас е на този хал?

Тук пак ще навлезем в спекулации. Но ето какво показват фактите. Например Фондът за лечение на деца финансираше много от т.нар. медицински изделия – клапи за хидроцефалия, при ортопедични операции и т.н. Цената на тези изделия у нас не е регламентирана, което означава, че е между 4 и 11 пъти по-висока, отколкото в Европа, защото сме много богати, нали… Когато Фондът започна да плаща, първите клапи бяха по 2000 лева, след пет години изведнъж станаха 8000 лева. По същия начин стои въпросът с ортопедичните импланти. Ако не става дума за нечии финансови интереси, другото разумно обяснение е, че имаме работа с безкрайно некомпетентни хора.

В България става все по-отчайващо и да си пациент, и да си лекар, защото всички сме жертви на нереформираната система, която е превърнала здравето в стока за търгуване. А управляващите, вместо да предложат нов модел на здравеопазване, обърнат към пациента и с уважение към труда на лекаря, прилагат някакви временни мерки, за да потушават протести. А премиерът в популизма си стигна дотам да иска възмездие за починалото тригодишно дете, сякаш живеем в Старозаветни времена. Докъде ще ни доведе това постоянно противопоставяне между пациенти и лекари?

Крайно време е да се спре това противопоставяне и да си дадем сметка, че всички сме от една страна. Освен това всеки лекар някога ще бъде пациент, неговите близки стават пациенти, затова е безсмислено да се обвиняваме едни други. Мисля, че сега това някак си се получава, поне в педиатрията – пациенти и лекари да насочим енергията си натам, където трябва. Защото в крайна сметка нито пациентите могат сами да оправят системата, нито лекарите са в състояние да го направят, ако пациентите като крайни ползватели на услугата нямат изисквания към нейното качество. В битката за детската болница си даваме сметка, че сме от едната страна на барикадата и че може би ще успеем да направим нещо заедно.

Заглавна снимка: От лекцията на д-р Бояна Петкова на TEDxMladostWomen през 2015 година

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Професия преводач

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/profesiya-prevodach/

Те са нашата връзка с любимия писател. Те ни „превеждат“ по пътя към други времена и светове, към книги, които иначе не бихме могли да прочетем, ако не знаем езика, на който са написани. И макар много да ми хареса отговорът на Зорница Христова в скорошно интервю, че не се смята за съавтор, а за „актриса, която трябва да изпълни чужд текст така, сякаш е неин собствен – но без да забравя къде ѝ е мястото“, за мен истински добрите в този фин занаят категорично са съавтори на книгите, които превеждат.

Могат ли машините да заменят преводачите един ден; задължително ли е да харесваш автора и да си съгласен с него; колко време отнема една книга; как е на български kindness – тези и още въпроси зададох на трима от най-любимите си преводачи (и автори в „Тоест“) – Нева Мичева, Зорница Христова и Стефан Русинов.


Ан: Трябва ли непременно да харесвате автора? А да сте съгласни с него? Превеждате ли го, ако е гениален автор, но гадняр в реалния живот?

Стефан: Литературните произведения не са манифести, а истории – не мога да кажа, че съм съгласен или несъгласен с дадена история, но мога да кажа дали ме отвежда на чудато пътешествие, дали ми предоставя интересен светоглед, дали езикът ѝ ми носи удоволствие, дали разширява разбиранията ми за човека и света, дали разпалва любопитството ми и разбужда съчувствието ми… За да си харесам някой автор за превеждане, са ми необходими тези неща, както и някаква степен на съзвучие с внедреното в разказа светоусещане. Що се отнася до писателските личности, би било разточително да ги разучавам етически, пък и не смятам, че е необходимо.

Зорница: Прекрасно е да харесваш автора и да си съгласен с него; естествено, че е по-добрият вариант, но не е задължително. За мен ключовото е да го уважаваш, да вярваш, че има какво да каже, че неговата гледна точка има право да бъде чута. Честно казано, аз се опитвам да се абстрахирам от фигурата на писателя: всеки има право да бъде друг, когато пише, да каже нещо ново, да създаде нов свят, да изживее нов живот. Не ме интересува висок ли е бил, или нисък, в какви отношения е бил с леля си и какво е правил в десети клас. Това е моето разбиране за равен старт – отгръщаш нова страница, пишеш „Глава първа“ и до последната точка си никой, съществуват само думите ти.

Не бих превеждала книга, която смятам за вредна, за покваряваща средата.

Нева: Ако не уважавам личността, не само няма да превеждам съчиненията ѝ, няма и да ги чета, гледам, слушам, цитирам. Хората на изкуството боравят с чувствителни материи, като истината, смисъла и красотата, както медиците боравят с интимността и живота – няма място за двойни стандарти и шикалкавене. Знам, че хората рядко са или ангели, или демони; давам си сметка, че времената си казват думата и не се сърдя люто за женомразството или расизма в определени епохи. Но тъй като живея днес и имам твърде кратко време на този свят – доколкото зависи от мен, няма да дам глас и плът на хора, които бих избягвала в ежедневието си.

Ан: Колко време отнема преводът на една книга? Месец, година? „Колкото поеме“?

Зорница: Колкото поеме – зависи от сложността, зависи от обема на книгата, зависи и от това колко точно държиш на нея. И три години се е случвало. Пак не е кой знае какво, някои неща може и по-дълго време да се правят – например голям поет човек може и двайсет години да превежда. Месец… е, ако е детска книга с десет страници текст, но и там… зависи, и три изречения могат да отнемат доста време.

Нева: Колкото е нужно, за да се получи живо съответствие, сестра близначка на другия език. Това зависи от обема (срв. детска книга със семейна сага), трудността (случвало ми се е на една страница да буксувам с дни по куп причини – авторът надниква в съвършено непозната област на знанието или бита, преднамерено усложнява изказа си, работи с твърде локални дадености и пр.), жанра (в пиесите едната реплика сама „дърпа“ следващата, а поезията е отворена за безброй преосмисляния), опитността на преводача… Зависи и от умората, ентусиазма, конгениалността с автора и други трудно измерими и мъчно управляеми фактори.

Стефан: Не колкото мога да отделя, а колкото е нужно, за да стане възможно най-добре. Обичайно превеждам по пет-шест страници на ден, но това би била единствената константа във формулата за изчисление на трудовремето ми. Ако имах такава, тя щеше да включва още: втори, трети, а понякога четвърти и пети прочит; четене на спомагателна литература, допълнително образоване по материята, консултации със специалисти и работа с редактори; скаутстване, тоест следене на съвременната китайска литература, пазаруване на книги, отсяване на отличителното и мотивиране на определен проект пред издател.

Ан: Кога решавате да запазите 1:1 оригиналното заглавие и кога – да дадете на произведението съвсем различно име; и как?

Нева: Заглавието при превод нерядко се налага от продуценти, издатели, маркетингови спецове – зависи колко агресивно лансират „продукта“ си. Аз превеждам все маргинални откъм пазарна гледна точка текстове, което ми позволява да избирам по вкус и логика (освен ако не са ясни като „Шейсет разказа“ например).

Зорница: По принцип превеждам оригиналното заглавие, освен в случаите, когато то звучи твърде тромаво на български. Не ми се е случвало да попадам на книги, които да изискват радикална преработка, но някакви малки промени си позволявам. Ето, „Кладата на суетата“ трябва да е „на суетите“, ама странно звучи на български. Но това е на късмет. Думите в заглавието са различни, защото не се ползват от опорния контекст на книгата при първата си среща с читателя. Ghana Must Go – българският читател ще разбере ли, че става въпрос за държавата Гана, или ще си помисли за женското име? Впрочем книгата ми „Градска география“ излезе на сръбски като „Дневник на градския сънливец“ – прекрасно решение на Мария-Йоанна Стоядинович, даже ме е яд, че не се сетих сама.

Стефан: В превода по принцип, а особено от китайски, т.нар. 1:1 е в общи линии илюзорно. Затова и тук няма формула, а само съображения и решения според случая. Често преводаческата единица е не думата, не дори смисълът, а литературният ефект – а той понякога се постига чрез асиметрични на оригинала езикови средства, тъй като еквивалентни по смисъл думи в два различни езика могат да постигнат различни ефекти. Подобни гимнастики са обичайни за художествения превод, при който се пренася послание от един контекст в друг. А преобразуванията вследствие на тях са благотворна отправна точка за анализ на езиковата и културната ни среда.

Ан: Изкуственият интелект все по-изумително се развива и усъвършенства: вече слушаме музикални композиции и четем цели статии (на някой от по-популярните езици, разбира се; българският ще е сред последните, на които изкуственият интелект ще се упражнява), без да се усещаме, че авторът им е машина; по някои сайтове пък ни обслужват доста адекватни чатботове. Въпрос на време ли е креативна работа като художествения превод да може да се върши качествено от робот, който няма фантазия и чувства?

Зорница: Не знам. То сигурно и писането на книги може да се изимитира от машина, м? Обаче чакай, кой беше казал за болезненото, лично преживяно несъвършенство? Май Ник Кейв. Та ето какво, когато чета Лорка на български, когато чета „да можех, бих приел веднага / да сторим, друже, таз размяна, /ала не съм аз вече аз, / ни моят дом мой дом е вече“, аз чета и болката и умората на Далчев и Муратов, когато са превеждали тези редове. Или „Не си отивай кротко в тъмнината, / вий, вий срещу смъртта на светлината“ на Дилън Томас и Александър Шурбанов. За истински добрия превод съдя по дълбочината на преживяването, което предизвиква. Няма как да го направиш, ако не изпробваш различни варианти и не съизмериш болката (или радостта, или гнева), която събуждат, с тази на оригинала. Един вид… трябва да се порежеш (или погъделичкаш, или да си праснеш кутрето няколко пъти в ръба на шкафа) и да се питаш: „Това ли беше? Това ли изпитах?“ И ако не е това, ако не е като в оригинала, трябва да пробваш пак и пак.

Сигурно и за това може да се намери някой ден алгоритъм, ама някой ден. Засега си трябва човек.

Нева: Изкуственият интелект ще направи читав превод на художествено произведение тогава, когато бъде в състояние да го напише сам. Литературната творба и нейните преводи са от една и съща плоскост и боравят с едни и същи инструменти. Преводът е изкуство, което интерпретира изходния текст, както изходният текст интерпретира живота. И началният, и крайният вариант не са механичен сбор от думи и синтактични отношения, както човекът не е само тяло, което може да се „разглоби“ на съставни части (но не и да се сглоби до степен на живот, смях, обич, мъдрост). При превода освен прехвърляне на формулировки между езици се ловят и приравняват атмосфери от различни култури и периоди; необходими са колкото детективски умения, толкова и емпатия и зрялост за възстановяване на човешкия климат на повествованието; вземат се стотици стратегически решения въз основа на знания плюс интуиция… Машината е способна на защитимо с математически критерии съвършенство, човекът – на сюблимно несъвършенство, на радост от изскачането от парадигмата, на ужас от порядъка, на наслада от изтощителното съзидание. Нямам представа ще стане ли някой ден машинният „превод“ възможен за художествената литература – факт е, че сега не е, и е редно да бъде наричан „превод“ само в кавички.

Стефан: Въпрос за специалистите по изкуствен интелект е дали роботите могат да овладеят тънкостите на поставянето на бележки под линия например или на други извечни преводачески препъникамъни. Иначе приветствам авантюрата им с художествения превод – тя само може да ни обогати и мотивира. И доколкото „съвършен превод“ е оксиморон, в идеалния случай може би няма да си мерим несъвършенствата, а ще намерим добър трансхуманистичен начин за съдействие. Евентуална опасност е, че във времена с тенденция към пренебрегване на експертността нескопосаният машинен превод може да придобие легитимност и да измести човешкия още преди да се е развил достатъчно.

Ан: Неблагодарна работа ли е преводачеството? Знаем, че страница литературен превод струва в пъти по-малко от страница преведен акт за раждане например – а същевременно изисква талант, вдъхновение и много повече време. Ако хонорарът далеч не покрива труда, защо го правите? Кое компенсира разликата?

Стефан: Малко неща ме карат да се чувствам по-добре от усещането, че влагам уменията си в дейност, която допринася за разнообразието в езиковата ни среда, помага да изследваме вселените вън и вътре в човека, предизвиква диалози между различни виждания и на читателя сам със себе си, дава гласност на разкази от чужди земи, които притежават силата да учудват, забавляват, разнежват, ужасяват, натъжават… изобщо да вълнуват езерото на човешкия ум, така че то да не блатясва. Лично мен акт за раждане би ме измъчил повече от научнофантастичен роман.

Зорница: Ох, не бих превеждала документи, освен ако много не закъсам, бррр. Благодарна работа е. Много благодарна. Има един момент, в който нещо ти се получава, в който усетиш, че си напипал жилата и езикът ти се излива така, както го искаш, и думите ти танцуват, и си ритват кокалчетата на точните места, и се завъртат точно където трябва, и тогава си най-щастливият човек на света – цял половин час. После си го препрочиташ и си викаш: „Уффф…“ Ама после. В поезията е по-силно, така че ми се превежда поезия, което е по-неблагодарно в традиционния смисъл на думата, ама пък… можеш да крачиш в най-голямата киша, сред най-отровния въздух и да премяташ наум два стиха, и да се чувстваш все едно току-що си се измъкнал над града и над смога и виждаш чак до отсрещния връх.

Нева: Превеждам, защото ми е нужно да разширявам кръга си, по възможност в световен мащаб. Защото книги са насочвали, подобрявали и спасявали живота ми и искам това да е достъпно за повече хора. Защото човечеството няма да оцелее, ако не общува на все по-високо и разумно ниво, а преводът е органична част от процеса. Мотивацията ми на преводачка фантастично се разминава с реалността, в която живея, но втората просто не заслужава да бъде споменавана редом с първата. През годините съм изразявала и по-остри, и по-овладени мнения относно превода и съм обяснявала, препоръчвала и описвала; пращала съм отворени писма за нередности в отличаването и премълчаването на колегите; обсипвала съм с имейли издателства, книжари и вестникари, за да им напомня, че името на преводача е най-важното сведение след името на автора и е безобразно да го прескачат. Да, условията за литературните преводачи в Европа никъде не са по-лоши, отколкото у нас, но това се отразява на джоба и душевния ми мир, не на факта, че преводът на хубави книги е най-благодарната работа, която ми е известна, понеже намества хаоса, снажда връзките, никога не доскучава и постоянно се докосва до щастието.

Ан: Как бихте превели английската дума kindness на български и има ли тя точен еквивалент на езиците, от които превеждате?

Зорница: Ха, интересен въпрос. Трудна дума, защото събира в себе си две понятия – да си добър и мил едновременно. Човек може да е добър и без да е мил, може да е възгруб с хората дори и въпреки това да има морал, да върши смислени неща, може да е добър в работата си и да застава на правилната страна; но все пак да е суров, да те напсува дори, ако смята, че грешиш. Уважавам това, но… дните са кратки, а острите ръбове и бездруго са много. „Мил“ пък на български е малко захаросано, все едно държиш в ръка порцеланов чайник с отвара от лайка и мед. Супер, но на човека може да му трябва коняк, за да се свести (е, понякога и по-крути мерки). Добротата е конструкцията, милостта е щадящият, топъл жест, който прави живота обитаем. Та: добрина, човечност, благост, добросърдечност… синонимното гнездо е дълго, избирам според случая.

Стефан: Бих я превел „добрина“ и има съответствия на китайски, но като при всяка друга дума – зависи от контекста.

Нева: Kindness бих дала като доброта, благост, ласкавост. Gentilezza, bontà на италиански. Bondad, amabilidad, cariño на испански. Но в превода такова нещо като дума-за-дума няма: трябва да е свръхконкретно като число (сто) или най-общо име за предмет (стол), за да няма нюанси и сто различни варианта. Първото нещо, което научаваш като преводач (то върши отлична работа и извън професията), е, че нищо на този свят не бива да се тълкува извън контекста си. Като чуя kind, си спомням за Кърт Вонегът и „Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.“ (Прев. Божидар Стойков) Препоръчвам на всички да четат Вонегът, да не прескачат името на преводача и да бъдат добри.

Нева МичеваНева Мичева превежда книги и пиеси от италиански, испански и каталунски. Сред авторите ѝ са прозаиците Примо Леви, Дино Будзати, Итало Калвино, Роберто Боланьо, както и драматурзите Жорди Галсеран, Хуан Майорга и други, често поставяни на българска сцена. За превода на „Центурия“ на Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман получава наградата „Христо Г. Данов“ през 2014 г.
Зорница ХристоваЗорница Христова е преводачка от английски език, авторка на детски книги и съоснователка на издателство „Точица“. Превеждала е на български език автори като Ивлин Уо, Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Гилбърт Кийт Честъртън, Джон Ървинг, Дон ДеЛило, Тони Джуд, Джеръм К. Джеръм, Йосиф Бродски и др. Тази година тя спечели наградата „Кръстан Дянков“ за превода на „Кладата на суетата“ от Том Улф.
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература и съставител на поредицата ни „Китай отвътре“. Сред преведените от него книги са „Изплези си езика“ от Ма Дзиен, „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен, „Къщата на улица Манго“ от Сандра Сиснерос, за които е носител на наградата на Съюза на преводачите в България и има номинации за „Кръстан Дянков“ и „Христо Г. Данов“.
Заглавна снимка: Thought Catalog / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Социалната ни система в момента не просто е в застой – тя колабира“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/diana-dimova-interview/

Диана Димова е председател на Фондация „Мисия Криле“ и директор на Комплексния център за социални услуги в Стара Загора, който за 14 години е подкрепил над 6000 деца и жени в риск и семейства с трудности. В сектора Диана работи от 21 години по различни проекти с уязвими групи, през последните 6 години – и с бежанци, търсещи закрила в България.

Венелина Попова разговаря с Диана Димова по повод отхвърлянето на ключови документи в сектора и отложеното въвеждане в действие на Закона за социалните услуги, както и за институционалното безсилие на държавата да се справи с агресията на групи от обществото срещу това законодателство.


Вашата фондация е сред 56-те граждански организации, подписали отвореното писмо по повод намеренията на кабинета да отложи влизането в сила на Закона за социалните услуги от 1 януари 2020 г. След фиаското, което претърпяха важни документи като Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето, вие сте сериозно разтревожени, че може да се стигне до срив в системата. Защо? Нали имаме работещо социално законодателство? Или пробойните и недостатъците в него са толкова големи, че подлагат на риск функционирането на целия сектор?

Към нас непрекъснато се присъединяват нови и нови неправителствени организации, обезпокоени от поредната истерия около поредния ключов документ в сферата на подкрепата за децата и семействата. Тя идва от същите тези групи, които се опитват да дестабилизират и подронят доверието към усилията за реформиране на сектора. През последните пет години се обсъждат различни концепции, но този закон, приет през февруари тази година, е експертен и засяга съществени промени в социалната система, която в момента не просто е в застой – тя колабира. Има нерешени и отлагани с години проблеми, има цели райони, в които услугите са недостатъчни, частични или липсват напълно. Има нужда от сериозна реформа, а този закон поставя интегрирано проблемите и представя тотално нова концепция в подкрепа на семейството и на децата.

През май премиерът Борисов заяви: „Национална стратегия за детето 2019–2030 няма! На социалния министър възлагам сутрин като стане, на обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма.“ И обеща да възстанови диалога по този важен документ евентуално след изборите в неистерична обстановка. Но сега не само че не спази обещанието си, а смени и социалния министър. Новият пък е на път да спре и закона, за да угоди на малкия коалиционен партньор в кабинета. Как бихте коментирали отношението на премиера, който дава тон на цялата правителствена политика и подменя министри с лекота, за да спре уличните протести?

Именно в това се корени причината на ескалиращото напрежение през последните три години. Управляващите категорично следва да защитават базисните ценности на европейската демокрация, към които ние сме се приобщили, и независимо от цената, смело да бъдат заявявани и прокарвани политики, които да променят реалността, да водят до реформи. Социалната сфера има нужда от спешни реформи, а Законът за социалните услуги вдига още повече летвата на организациите, които предоставят тези услуги, и това трябва да бъде казано ясно и недвусмислено. Защото се разкрива и нова агенция, която ще следи за качеството на социалните услуги, отделна от Държавната агенция за закрила на детето; поставят се еднакви изисквания и към общините, и към неправителствените организации, които ще предоставят услуги; общините стават водещи в насочването на уязвими групи граждани към социални услуги, а не както сега отделите за закрила на детето. Това са базисни неща, които не се знаят, а за закона се говори съвсем друго, което е недопустимо.

Създаването на нова агенция панацея ли е за подобряване на качеството на предлаганите социални услуги в държавата?

Проблемът е в бюрократизирането на системите и институциите. А Агенция за качеството на социалните услуги трябва да има, за да може да се гарантират няколко неща. Първо – по-добър достъп до услугите на всякакъв тип граждани, като се направи национална карта на тези услуги, която да отговаря на потребностите и на демографския профил на населението. На второ място е акцентът върху ефективността, тоест как тези социални услуги да бъдат предлагани по най-добрия начин за конкретния човек, защото всеки един от нас може да попадне в труден период от живота си и държавата трябва по места да гарантира осигуряването на подкрепа за този човек, като запази неговото достойнство. На трето място, това е гъвкавостта и ефективността на тези публични ресурси, насочени към уязвимите групи.

В обществото ни има насадено недоверие към работата на бюрократичните институции. Но кажете кой и с каква цел насажда тези страхове у хората и защо Българската православна църква се включи в общия хор на омразата срещу неправителствените организации и отрицанието на мерките, предвидени за закрила на детето в този закон.

Нямам точно обяснение, непрекъснато обсъждаме с експерти, анализатори и колеги това, което се случва в страната. Обезпокоени сме, защото зад патриотичната и религиозната обвивка прозират дълбоко патриархални модели и стереотипи, които излизат на преден план в тези протести. Това е големият проблем. Ние имаме още много да се борим с нашите предразсъдъци и разбирания за мястото на жената в семейството, за правата ни върху децата, за да се приобщим към европейското разбиране за тези сложни взаимоотношения вътре в семейството и да придобием една нова идентичност, основана на базисните ценности на демокрацията.

Затова ние призоваваме за пореден път и настояваме Законът за социалните услуги да влезе в действие незабавно и да се премине към разработването на подзаконовата му нормативна уредба. В противен случай социалната система в България е изправена пред пълен срив. Трябва да е много ясно, че това ще се случи скоро. И управляващите трябва да спрат да се подвеждат от злонамерените атаки срещу важните нормативни актове, свързани със социалната политика за семейството и отношенията в него.

Имате ли обяснение за тази истерия, обхванала една част от обществото, което припознава неправителствените организации като врагове на българското семейство?

Става дума за открита реч на омраза и правораздавателните институции следва незабавно да се самосезират. Ако не, ние предвиждаме завеждането на колективен иск за насаждане на омраза и разделение в обществото. В последните три години сме свидетели на безпрецедентна атака срещу неправителствените организации, социалните работници, приемните родители; бяхме обявени за врагове на народа, вкарани в черни списъци, получаваме заплахи, нападат офисите ни, а институциите не правят абсолютно нищо да спрат тези изстъпления.

Срещу кого бихте завели този колективен иск?

Срещу конкретни лица, които използват езика на омразата в социалните мрежи – те имат имена. Сериозно сме обезпокоени от техните призиви към физическа саморазправа с нас, с децата и близките ни. Това, което се случва сега, е чудовищно, а отношение от страна на институциите няма и затова сме силно притеснени. Утре ще има някакъв друг закон, някаква друга причина…

В отговор на страховете на хората, че у нас ще се развихрят чужди неправителствени организации, които ще започнат да отнемат масово децата от родителите им, посочвате, че откакто България членува в ЕС, нито един регистриран частен доставчик на социални услуги от Съюза и от Европейското икономическо пространство не е заявил желание да предоставя такъв тип услуги в нашата страна. Защо тогава гласът ви остава нечут от улицата и без отзвук от страна на институциите, които би следвало да знаят истината?

Това е точно така. Европейски организации също могат да предоставят социални услуги у нас, но това, както се вижда, не е атрактивно и благоприятно и затова няма желаещи. Така че заплахата, че някой от Европа ще дойде и ще ни вземе децата, е пълна измислица. Притеснителното е по каква причина управляващите продължават вече трета година да позволяват такива ключови документи (Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Законът за социални услуги) да разделят обществото. Всички искаме най-доброто за семействата и децата и това трябва да е ясно. Не бива да допускаме да се спекулира с толкова деликатни и лични теми като семейството и отношенията в него.

Понеже целият неправителствен сектор днес в България е обруган и сатанизиран, кажете от колко години работите в публично-частното партньорство в този сектор и биха ли могли държавата и общините да се справят с тежките проблеми в него без вашата подкрепа и активна дейност?

Неправителствените организации предоставят социални услуги в България още от 1993 г. за едни от първите уязвими групи – бездомните и най-вече бездомните деца. 3000 до 5000 души – цяло едно поколение – заради липсата на закони и институции израснаха по улиците като непълноценни възрастни и продължават да имат проблеми и досега. И именно гражданските обединения бяха първите, които ги подкрепиха.

От 2006 г. започнаха опитите в 10-те най-големи общини на България за делегиране на социални услуги към неправителствени организации като външни доставчици. Накратко да обясним предимствата: те са по-близо до хората, привличат допълнителни ресурси, борят се за по-високо качество на услугите, ползват се с повече доверие сред гражданите и т.н. Така че организациите имат безспорно своето място, те предлагат много адекватни решения на проблемите и този тип публично-частно партньорство е успешен модел, който и самите общини припознават.

На всички, които имат съмнения или застават активно срещу закона, ще кажа, че например Община Русе е възложила всичките си социални услуги на външни доставчици. Това е добър пример за взаимодействие между държавата, местните власти и гражданите. Нека да се чуе и мнението на общините, а не само да слушаме псевдопатриотични движения и религиозни фундаменталистки общности.

Заглавна снимка: Диана Димова на дебата относно Националната стратегия за детето 2019–2030, проведен в Стара Загора през май т.г. Стопкадър от видеорепортаж на „Загора Нюз“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Съдия Мирослава Тодорова: „Има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/miroslava-todorova-interview/

Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Известна е със своята последователна и критична позиция към опитите да бъде подчинена съдебната ни система и е единственият магистрат, завел дело за клевета срещу Цветан Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи. Във Висшия съдебен съвет предложенията за наказание и понижение в длъжност на съдия Тодорова за забавени дела не получиха достатъчна подкрепа и отпаднаха. Пореден опит да бъде заглушен критичният ѝ глас беше публикуването на нейната декларацията за имущество и конфликт на интереси с незаличени лични данни – нейни и на семейството ѝ.

Венелина Попова разговаря с Мирослава Тодорова за практиката на ключови властови позиции в държавата да се поставят лица, посочени от управляващите и паралелната власт, и за възможността за промени в Конституцията, с които да се премахне съветският модел на държавното обвинение.


Съдия Тодорова, в момента най-важната битка на гражданското общество в България е битката за справедливо правораздаване. В нея ясно се обозначиха със своите позиции отделни съдии, между които сте и Вие. Но за това плащате висока цена. Уволнението на двама служители и наказанието на други двама от съдебния Инспекторат премахва ли усещането за целенасочена атака срещу Вас с публикуването на имуществената Ви декларация, която съдържаше личните данни – Вашите, на съпруга и детето Ви, при това без да могат да бъдат заличени?

Смея да твърдя – осъзнавайки непопулярността на тезата като резултат от дългогодишното политическо дискредитиране на съда, – че значителна част от съдийството в годините на Прехода показа издръжливост, целенасоченост и задълбоченост за утвърждаване на разделението на властите, което е в основата на успешната правова държава. Всички съществени реформи в областта на защитата на основните права и за предвиждане на гаранции за справедлив съдебен процес бяха дефинирани и проведени с участието на съдии. В това число включвам и защитата на концепцията за разделяне на административното управление на съдилищата от това на прокуратурите във ВСС и правилата за съдийско самоуправление като контрапункт и противотежест на механизмите за възпроизводство на съдебна номенклатура, която представлява еднакво благоприятна среда и за нечовешко бюрократизиране на институцията, и за властова корупция.

В този смисъл не става въпрос за малцина съдии. Напоследък забелязвам, че актуалният етап на дългогодишния щурм срещу съдебната независимост идва и от политическото популяризиране на невярната теза, че незначително малцинство пречи за пълната победа на съешаването на трите власти, респ. на овладяването на съда от оперативната власт.

Публикуването на личните ми данни създаде впечатление за пореден епизод на индивидуален тормоз с широкоспектърно послание към всички останали съдии, които дръзват. Това налага Инспекторатът към Висшия съдебен съвет ясно да обясни какво се е случило и да обоснове защо са предприети тези тежки дисциплинарни наказания на служители. Без да имаме информация, можем само да спекулираме, а ниското доверие в ИВСС предпоставя и разгръщане на съмнения, че уволненията на редови служители за технически действия са предприети, за да се отклони вниманието от основния проблем.

След избора на главен прокурор предстои такъв и за шеф на КПКОНПИ. Състезанието между двамата кандидати – досегашния главен прокурор Сотир Цацаров и 69-годишния Симеон Найденов, издигнат от партия „Воля“ – прилича на надбягване между здрава и препъната кобила. Пет неправителствени организации обявиха, че бойкотират опорочената парламентарна процедура, за да не я легитимират. Имате ли обяснение за абсолютната арогантност на тези, които налагат насила Гешев и Цацаров на тези постове, без да се съобразяват с мнението на професионалните гилдии, на гражданското общество и на партньорите ни в ЕС?

Като съдия заради разделението на властите не мога да коментирам конкретните партийни номинации. Номинирането на действащия главен прокурор обаче може да се разглежда и като част от големия проблем за прозрачността на подбора, извършван от парламентарните партии, на кандидати за висши държавни длъжности от средите на съдебната власт. Поради това е въпрос, който непосредствено засяга независимостта на съдебната власт – и не само е допустимо, но е и наложително да го обсъждаме.

Когато действащ магистрат е удостоен с вниманието на политическа партия, която го номинира за пост извън съдебната власт, като например за председател на КПКОНПИ или за член на ВСС от парламентарната квота, се изисква не само този избор да бъде защитен на основата на професионалните качества на кандидата, но и да бъде изяснен пътят, по който съответната партия е взела решение за номинацията. Съдебната власт трябва да поддържа здравословна дистанция от политическите власти, поради което поначало магистратите не би следвало да бъдат добре познати нито на депутатите, нито на министрите. Процесът за номиниране ще бъде легитимен, тоест принципите на правовата държава ще бъдат защитени, ако бъде изнесена изчерпателна информация за това кой, кога и защо е предложил кандидата от съдебната власт на партийно обсъждане; кога и при какви обстоятелства са били провеждани предварителните разговори с него; какви проверки и анализи са били извършени върху професионалната му компетентност и нравственост, за да се прецени, че те са адекватните на съответната длъжност или функция.

В демократичните държави този процес е прозрачен от самото начало, като за повишаване на доверието в резултата се осигурява участието на съответните професионални общности – например чрез предварително предлагане на списък с изявени личности и професионални авторитети, от кръга на които може да бъде направен убедително обоснован избор. Така се разсейват и нездравословните съмнения, че подборът е станал на тъмно и е въпрос на индивидуални връзки, или пък представлява зле прикрита форма на властова корупция – магистратът се „награждава“ с високо назначение, защото е бил удобен или услужлив към властта. Иначе казано – защото отношенията между него и тези, които го номинират, са накърнили независимостта на съдебната власт, а оттам и конституционния принцип на разделение на властите и върховенството на правото.

Всичко казано е приложимо с още по-голяма сила за политическата кариера на настоящ главен прокурор. След като прокуратурата по конституционен модел е част от съдебната власт, тя трябва да бъде точно толкова отдалечена от управляващите, колкото е съдът. При това положение е непонятна заявената от министър-председателя в телевизионно интервю от тази седмица осведоменост за личностните качества на настоящия и на следващия главен прокурор. Навярно помните – г-н Борисов каза, че г-н Цацаров много е чел и в диспут с всеки един от своите опоненти щял да победи, а г-н Гешев бил израснал в оперативната работа и бил много по-добър в оперативната дейност. Независимата съдебна власт не предполага подобна форма на близост и опознаване на прокурори с министър-председателя. Независимата съдебна власт изключва и всякакви разговори от типа „Ти си го избра“ или предварителни консултации на съдии и прокурори с министър-председателя преди избор на ВСС за високи административни позиции.

В сегашния случай непрозрачността на процеса, по който вносителите са стигнали до идеята да номинират настоящия главен прокурор за председател на КПКОНПИ, се засилва и от това, че до последния момент номинацията беше държана в тайна. След избора на г-н Гешев за главен прокорур, на журналистически въпрос г-н Цацаров отрече да му е предлагано да бъде номиниран за председател на КПКОНПИ, въпреки че вече течеше срокът за номинации. Непрозрачността на процедурата създава и усещане за предрешеност, на което всъщност реагират и петте неправителствени организации. Те отказаха да зададат въпроси към кандидатите за поста, защото така биха придали формална легитимност на процедурата и биха затвърдили невярната представа в публиката, че отговорите на кандидатите биха имали значение за крайното гласуване.

Задкулисният сговор между управляващите и паралелната власт, гузното мълчание на опозицията, абсурдният маскарад с митингите в подкрепа на Гешев, организирани от медия, близка до Делян Пеевски, с участието на бивши затворници и мутри с едничката цел: да се осигури недосегаемост от правосъдие на политическите и бизнес елитите и на хората от високите етажи на властта – всичко това е видимо за всеки. Има ли според Вас достатъчно професионална и гражданска енергия, за да се противопостави обществото ни на пълзящата диктатура?

Все по-примитивните прийоми на технологията за насаждане на страх имат една положителна последица – лесно се разчитат, поради което все повече хора се ориентират в безпрецедентната ситуация. Това е част от гражданското съзряване на българското общество и е безусловно полезно. Няма друг път за възникване на активно и отговорно гражданство освен този, почерпен от собствения опит, осмислен през собствените ни способности и минало. А ситуацията наистина е безпрецедентна и до голяма степен зловеща. Когато се набира подкрепа на избора на главен прокурор, в която участват осъждани граждани или физически силни млади мъже, които очевидно не показват никаква осведоменост за естеството на избора или за функционирането на съдебната власт и на прокуратурата в частност, очевидно е възникнал сериозен проблем с националната сигурност, за който честно трябва да си дадем сметка.

Същевременно опасността за държавата се засилва от факта, че прокуратурата, която е конституционната институция, овластена да ръководи борбата с престъпността, не показа никакво притеснение от облика на подкрепата за номинирания кандидат за главен прокурор – както преди това не реагира адекватно, когато физически здрави мъже носеха животински глави пред сградата на ВСС или разлепиха некролози приживе на член на ВСС от прокурорската квота. Ако политическата система отказва честно да си даде сметка за тънката граница или прекрачената граница за мафиотизиране на институциите и да поеме отговорност, това означава, че съзнателно се възползва от състоянието на прокуратурата и че прокуратурата е такава, каквато устройва управляващите.

Очаквате ли да се състои смислена експертна дискусия за необходимостта от конституционни промени, свързани с мястото на прокуратурата, каквато президентът Румен Радев заяви, че ще организира? Вече се появиха първите мнения – като това на адвокат Петър Обретенов, публикувано в сайта defacto.bg. В текста си юристът твърди, че статутът на прокуратурата ни, уреден в Конституцията от 1991 г., „e peцидив oт Живĸoвaтa ĸoнcтитyция oт 1971 г. и възпpoизвeждa мoдeлa „Bишинcĸи“ oт cъвeтcĸaтa пpaвнa cиcтeмa“. От свръховластената си позиция сега главният прокурор обвинява, изнася „доказателства“ и произнася присъди преди съда. Оптимистка ли сте, че може да се събере мнозинство за тези необходими конституционни промени?

Анализът на колегата Обретенов е много полезен, защото ни информира за нагласите в началото на Прехода за модела на съдебната власт и за намеренията на създателите на Конституцията. Независимо от намеренията обаче – които по-скоро са били да върнат структурата на прокуратурата, съществувала преди 1947 г., при която прокурорите са функционирали към съдилищата, – резултатът е различен.

Според настоящата Конституция прокуратурата е централизирана и функционира на принципа на единоначалието, но в същото време се ползва със същата форма на независимост като съда, въпреки че съдът е арбитър, а прокуратурата по дефиниция следва да работи в синхрон и сътрудничество с МВР и всеки прокурор е подчинен по делото, по което работи, на горестоящия. Съдебната независимост е гаранция в полза на гражданите, че органът, който ще реши делото – а това винаги и навсякъде е съдът, – е независим от политическата власт и от другата страна по делото. Такава независимост не е присъща на прокурорската функция, поради което, когато се прокламира изкуствено, тя се превръща в основание за безотговорност на върха на пирамидата, от една страна, а от друга – за перфиден (в смисъл на прикрит) контрол върху редовите прокурори, който ги обезличава.

Мисля, че обществената дискусия вече е достатъчно напреднала, за да идентифицира проблема с политическата злоупотреба с прокуратурата и тежките последици за прокурорската общност, чиято професионална култура се деформира опасно. Имахме злощастните граждански шансове да чуем записи за това как се осъществява въздействие, да четем на пресконференции на прокуратурата тефтерче за властови натиск, което след това беше загубено, докато беше на разположение на държавните органи… След като е ясен проблемът и той е забелязан и от европейските институции – Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа и Венецианската комисия в частност, тогава е назрял моментът за следващия етап на съдебна реформа. Съответно има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава.

Разделянето на ВСС на две колегии беше важна, но недостатъчна стъпка. Възможно е да бъде продължена реформата в рамките, зададени от практиката на Конституционния съд, включително решение № 3/2003 г., което обичайно служи за алиби на управляващите и опозицията да обясняват нежеланието и бездействието си да реформират прокуратурата. Например да се разширят възможностите за обществен контрол върху прокуратурата чрез увеличаване на политическата квота в прокурорската колегия, която да бъде излъчвана обаче по различен начин от Народното събрание, с широко участие на юридическата и академичната общност. В същото време би следвало да се намали политическата квота в Съдийската колегия, защото стандартите изискват съдът да се администрира от орган, в който съдиите, избрани от съдии, са мнозинство.

Има, разбира се, още много други възможности за конституционни изменения, съобразени с историята на съдебните институции и със съвременното им състояние, които могат да бъдат обсъждани, които могат да допринесат, от една страна, за отчетността и отговорността на прокуратурата, а от друга – за укрепване на независимостта на съда от другите власти. Безусловно е обнадеждаваща изразената от президента решимост да изведе дискусията на ниво, съответно на неговия конситутицонен статус на пpяĸo избpaн oт cyвepeнa; който oлицeтвopявa eдинcтвoтo нa нaциятa и е въpxoвeн apбитъp мeждy ypeдeнитe c Кoнcтитyциятa зaĸoнoдaтeлнa, изпълнитeлнa и cъдeбнa влacт.

Не мога да не Ви попитам как ще коментирате пълното неглижиране на идеята на президента за конституционни промени от страна на премиера Борисов и обещанието да се създаде механизъм за независимо разследване на главния прокурор. А също и изказването му пред bTV, че той е избрал Лозан Панов за председател на Върховния касационен съд, както и че Гешев бил най-подходящият кандидат за шеф на държавното обвинение, защото всички останали с които разговарял, били мързеливи

По отношение на участието на министър-председателя в избора на председател на ВКС трябва да се произнесе достатъчно ясно и категорично ВСС, защото нему е възложена отговорността да брани съдебната независимост. Това признание на г-н Борисов не може да бъде разгледано извън хода на събитията досега, като се започне от избора на предишния главен прокурор, чието име като фаворит на правителството беше публично известно месеци предварително и беше разпространена информация, че докато е бил председател на съд, г-н Цацаров е награждаван от МВР и е чел в нарушение на Закона за съдебната власт делото по обвинение за клевета срещу вътрешния министър, което е изискал от долустоящия съд.

След това е необходимо да продължим със спомена за станалия публично известен разговор на г-н Борисов с г-н Кокинов, градски прокурор на София, в който г-н Кокинов казва емблематичната реплика „Ти си го избра“ по повод г-н Цацаров. Г-н Кокинов беше дисциплинарно наказан с освобождаване от длъжност, но не беше извършено разследване за възможностите на г-н Борисов да влияе при избора на главен прокурор и апелативен прокурор на София, с каквато цел г-н Кокинов беше отишъл при него, видно от записа.

И това не е всичко, налага се да продължим с получения от г-н Панов SMS от министър-председателя по време на заседание на ВСС и с друг публично разпространен разговор между съдиите Ченалова и Янева, в който се коментират възможностите на министър-председателя да настоява главният прокурор да „опраска“ съдия. И това не е краят. Необходимо е да продължим с признанията на бившите председатели на Софийския апелативен съд и Софийския районен съд г-н Пенгезов и г-н Лалов за влиянието на г-н Пеевски върху назначенията и да стигнем до изпуснатата реплика от г-н Цацаров към председателя на ВКС, че изборите на тримата големи се предхождат от посещения в други две сгради.

В този контекст телевизионното изказване на г-н Борисов от тази седмица се вписва като логично продължение. Всичко това придава допълнителна сериозна легитимация на предприетата инициатива от президента за дискутиране на конституционни изменения в модела на съдебната власт. Ситуацията е нетърпима, но има законодателни средства за нейното преодоляване. Министър-председателят изрази готовност да се съобрази с препоръките на Венецианската комисия и изложи своя предварителна трактовка в какво ще се изразят те. Разумно е да приемем, че по същество докладът на Венецианската комисия поставя естественото начало на следващия етап от дискусията.

От практиката си на наказателен съдия можете ли да кажете, че голям процент от делата, особено срещу лица от властта, завършват с оправдателни присъди заради негодно повдигнати обвинения? А това, от своя страна създава повече усещане за подкупност на съда, отколкото на държавното обвинение…

На този въпрос може да се даде валиден отговор единствено на основата на влезлите в сила съдебни актове и практиката на ВКС. Във всяка правова държава именно съдебните решения са корективът на прокуратурата. След като е такъв голям делът на оправдателните присъди по малкото дела, внесени срещу хора на високи държавни позиции, а делата са още по-малко по обвинения срещу хора от управляващите партии към момента на повдигане на обвинението, очевидно има проблем в няколко възможни насоки. Малкият брой дела от посочения вид индикира проблем с ефективността на прокуратурата и съмнения за политическа зависимост. Големият брой оправдателни присъди е сигнал за проблем или с качеството на обвинението, или със събраните доказателства. Вместо да се адресира правилно конкретният проблем обаче и да му се търси решение, властта създаде нови специализирани съдилища. Искрено се надявам, че те няма да удовлетворят опасенията за снижаване на критериите за справедлив процес в полза на прокуратурата, нито ще осигурят трайно спокойствие на силните на деня.

За конституционните промени е необходим и силен обществен натиск, какъвто в България, за съжаление, няма, а протестите в столицата не стигат. Може би ще се окаже, че това население заслужава такова правосъдие. Или?

Държавата е такава, каквато ние я конструираме – със способността ни за труд, постоянство и съпротива. Демократичните институти – независимостта на съда, автентичният политически плурализъм и свободата на медиите, изискват дългогодишни усилия. Няма място за самобичуване. Навсякъде е отнело време, никъде не е било лесно, нито е минало без конфликти и противоборство. Така че предлагам да не губим време за това, а да се съсредоточим върху ясното дефиниране на възможните и желани конституционни промени.

Заглавна снимка: © Надежда Чипева, „Капитал“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Стефан Левашки: „Малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависи техният личен просперитет и живот“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-levashki-interview/

Стефан Левашки е уважаван юрист и доскорошен председател на Адвокатската колегия в Пловдив. На форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ в София през 2018 г. той получава наградата „Адвокат правозащитник“ за това, че поема безплатно защитата на Любомир Данчев – бездомника, обвинен в умишлен палеж на пловдивския тютюнев склад през лятото на 2017 г. Венелина Попова разговаря с адвоката за избора на Иван Гешев за главен прокурор и за това необходима ли е промяна в Конституцията и в прокуратурата като част от съдебната система.


Г-н Левашки, Вие бяхте един от първите юристи в страната, обявили се публично срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор. Сега, след подписването на указа за назначаването му от президента, как очаквате да се развият събитията в държавата? Означава ли това край на протестите и на всяка надежда за промяна в правосъдната ни система?

Очакванията ми са, че немноголюдните протести в столицата и почти епизодичните тук-там в страната ще заглъхнат. Нашето общество, за съжаление, се интересува повече от това коя е новата мис България, отколкото кой ще е главен прокурор в следващите седем години. Много малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависят не само демократичните процеси, но и техният личен просперитет и живот. Една малка част от адвокатската общност и от съдийското съсловие няма да изостави надеждата за промяна в правосъдната система, но за членовете на обществото ни искрено се надявам, че няма да стигнат до протести чак след личен сблъсък с репресивните органи на държавата.

От гледна точка на върховенството на закона наистина ли държавният глава нямаше друг полезен ход и защо не отговори на очакванията на обществото да поиска тълкувание от Конституционния съд за избора на първите трима в съдебната ни система? Мислите ли, че той е бил подложен на натиск и заплаха от импийчмънт, ако не подпише указа за Гешев?

Президентът Радев имаше полезен ход още при първоначалното връщане във Висшия съдебен съвет на кандидатурата на Гешев за главен прокурор, сезирайки Конституционния съд с питане по отношение на процедурата за избора му, тъй като законът не е достатъчно ясен в тази му част. Не съм политолог и не мога да отговоря какви са причините президентът да не го направи. Не знам дали е бил заплашван с импийчмънт и дали му е оказван натиск. Знам само, че двама бивши български президенти нарушиха вече някои процедури и по този начин повлияха на съответните обществени процеси – президентът Стоянов с отказа си да връчи мандат за съставяне на правителство на БСП в лицето на покойния Николай Добрев* и президентът Плевнелиев при избора на Венета Марковска за конституционен съдия.

Кресливо малцинство ли са хората, които протестираха месеци наред срещу кандидатурата на Иван Гешев? И защо тази кауза не събра повече обществена енергия?

Не бих нарекъл елита на българската юридическа общност кресливо малцинство. Малцинство – за съжаление, да, но по-скоро немълчаливо, а не кресливо. За разлика от дирижираната и оказвана под строй и по списък подкрепа за единствената кандидатура за главен прокурор от страна на многобройните прокурорски и полицейски трудови колективи, издържана в най-добрия стил от едни други, уж вече позабравени времена, протестиращите мои колеги юристи, а и присъединилите се към тях граждани спореха аргументирано, изказваха различни тези и критични мнения, а не спуснати опорни точки. За съжаление, неразбирането на изключително важната роля, която изпълнява фигурата на главния прокурор, на неограничените му правомощия, пълна безотчетност и липса на всякакъв контрол върху дейността му води и до липсата на обществен интерес към този избор.

Румен Радев заяви публично, че ще започне широка дискусия за промяна на Конституцията. Имаме ли нужда от нов модел, от нова идея за устройство на държавата и обществото, или само от някои промени в основния закон на страната? И най-важното: готово ли е обществото ни за това?

За съжаление, очаквам, че публично заявената от президента Радев широка дискусия за промяна на Конституцията, доколкото въобще се състои, ще се превърне в поредната говорилня без реални резултати. Няма как истински промени в Конституцията, нов модел за устройството на държавата и обществото да се осъществят без избор на Велико Народно събрание, а в момента не личи да има политическа воля и готовност за свикването му сред водещите политически партии в страната. Обществото ни категорично нито е подготвено, нито има какъвто и да е интерес към сериозни промени в държавното устройство.

С назначаването на Сотир Цацаров за шеф на КПКОНПИ и на Иван Гешев за главен прокурор гарантирана ли е недосегаемостта на политическия елит от правосъдие?

На пръв поглед изглежда гарантирана с тези назначения. Общото мнение е, че за още седем години се бетонира невъзможността за наказателно преследване за различните престъпления, извършени по време на Прехода, с оглед изтичането на давността им. Мисля си обаче, че е напълно възможно, почувствали се недосегаеми и работещи в добър тандем, Гешев и Цацаров да се еманципират и да се обърнат срещу сегашните си покровители или поне срещу някои от тях. Помним отношението на прокуратурата към водещи фигури от ПП ГЕРБ за краткото време, през което не бяха на власт.

Да вземем за пример „Апартаментгейт“. Всички данъчни проверки, извършени по имотния скандал, са приключили и са докладвани на прокуратурата, но тя мълчи. Защо? Както изглежда, и този скандал няма да завърши с повдигане на обвинения срещу лица от високите етажи на властта…

Аферата „Апартаментгейт“ послужи по-скоро за вътрешнопартийно разчистване на сметки в управляващата партия. Прокуратурата явно не съзира съставомерни по смисъла на Наказателния кодекс действия на основните участници в нея и едва ли ще се стигне до наказателно преследване.

В България няма баланс между властите, но по въпроса за това, че прокуратурата трябва да е извън изпълнителната власт, има консенсус. Но и сега държавното обвинение е под контрола на онези, които избират главния прокурор, а прокуратурата продължава да работи по съветски модел, като силно централизирана и пирамидална структура. Възможно ли е да бъдат променени организацията и дейността на държавното обвинение така, че да бъде гарантирана неговата независимост от политически и други влияния?

Въпросът за мястото и ролята на прокуратурата е твърде многопластов, за да се отговори еднозначно. Познати са различни модели. Моето мнение е, че държавното обвинение трябва да бъде изведено извън съдебната власт. Защото при сегашния модел, взет от съветското право, прокуратурата не е доказала, че е напълно еманципирана от изпълнителната власт и от политическите партии в страната, както по закон би следвало да бъде.

* Всъщност президентът Петър Стоянов връчи проучвателен мандат на БСП за съставяне на правителство, като декларира, че се надява този мандат да не бъде изпълнен. Но когато на 4 февруари 1997 г. все пак БСП състави проектокабинет, той не го внесе за гласуване от Народното събрание (където социалистите имаха мнозинство), а вместо това свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), където след преговори и натиск от всички останали политически сили БСП оттеглиха предложението си и върнаха мандата – б.р.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на награждаването на Стефан Левашки на форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Апокалипсисът идва в 8 сутринта

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/apokalipsisut-idva-v-8-sutrinta/

Обичайна делнична сутрин в столичен квартал. Поемам със спящата на рамото ми дъщеричка към детската градина. На 3 и половина, тя вече не е толкова лека, особено когато е отпусната, затова се придвижваме бавно към тролейбусната спирка на ул. „Йерусалим“.

Освен мен на спирката чака още един човек – жена на средна възраст, която регистрирам само с периферно зрение. Заглеждам билборда, от който до онзи ден ме гледаше един от кандидатите за кмет на район „Младост“. Билбордът вече е със сменена визия – кандидатът е избран за кмет след балотажа. Същият се беше ангажирал с кампанията за преместването на Центъра за лечение на наркозависими до болница „Св. Анна“, срещу който от известно време протестират загрижени за децата си родители.

В София от години работят, без да създават проблеми, още 9 подобни заведения. По официални данни за периода от съществуването на метадоновите програми в България досега броят на хероинозависимите е намалял близо 10 пъти. Малко след началото на учебната година ми бе предложено да подпиша петиция срещу Центъра до „Св. Анна“. Отказах.

Докато разглеждам новата реклама на билборда, в ухото ми прогърмява истеричен женски глас, прозвучава ругатня. Усещам дъха на жената, която вече е до мен и размахва ръце, крещейки в лицето ми.

Защо съм го помъкнала това дете тук, да ми го откраднат ли? Тук ги крадат децата, аз каква съм – шведка някаква?

Залива ме паника. Светофарът е пуснал колоната от коли и те профучават покрай мен, без да мога да привлека нечие внимание дори ако извикам. Да тичам с детето е немислимо.

Забелязвам младо момиче наблизо и без да се замислям за възрастта му и как би могло да ми помогне, правя опит да го повикам за помощ. Първия път нищо не излиза от устата ми, втория – едва чуто „помощ“. Най-после се престрашавам да обърна гръб на крещящата жена, но в следващия момент усещам удар по главата – замахнала е с торбата си, след което ме блъсва на платното и продължава да крещи: „Защо бе?! Защо бе?!“ Дъщеря ми спи все в същата поза; децата имат правото да проспиват случки като тази. Момичето до мен гледа с недоумение. Хващам го за ръка и поемаме заедно нагоре по „Йерусалим“.

Оказва се, че е ученичка в гимназията. Но запазва самообладание, показва разбиране и съчувствие, пита добре ли съм. „Жената е болна. Болна и опасна. И няма кой да ѝ помогне“, обяснявам, опитвайки се да овладея гласа си. Добавям, че освен болна и опасна, тази жена е жертва на дезинформацията, която облъчва всички ни във връзка със Стратегията за детето. По погледа на момичето разбирам, че не знае за какво говоря. Разделяме се – повървели сме стотина метра заедно, а то трябва да поеме в обратната посока; закъснява за училище. Дъщеря ми проспива и останалата част от пътя, събужда се едва когато стигаме до стаята ѝ в детската градина. Контрастът с враждебната среда отвън, през която съм я пренесла, е зашеметяващ.

Вече у дома, обмислям какво мога да направя при такава ситуация – има ли районен психиатричен център в „Младост“, към който да се обърна,

да дам описание, да информирам заинтересованите лица, че жената, била тя неизвестна или известна за тях (разбирайте диспансеризирана), е агресивна. Замислям се агресивна ли е и другата болна жена, която срещам през ден. За разлика от нападналата ме жена, в спокойно състояние другата не се набива на очи. Слаба, все в тъмни дрехи, бих я определила като спретната. Но крещи, как крещи само… Възможно ли е някой без мегафон да надава такива викове, кънтящи сред панелните блокове по всяко време на денонощието? Виждала съм я и на пейките пред входа – седи, хапва нещо, изглежда толкова спокойна. Не е извикала страх у мен. Тревога може би – нащрек съм, видя ли я наблизо. Но не и страх.

След час интензивно търсене на информация в мрежата за това как да процедирам – каква е най-добрата стратегия в ситуации като тази, шокът е отстъпил място пред чувството на безсилие и гняв. Гняв не към тази обладана от демони жена, в чието болно съзнание децата в България се крадат от майките им. А и чии са демоните – нейни или на тези, които обществото ни произвежда и лансира с всички сили и средства? Не мога да изпитвам гняв към един болен човек, независимо какво е можел да ми стори – на мен и на някое от децата ми. Но мога да изпитвам гняв към всички онези, които продуцират психози, на които уязвими се оказват дори уж нормалните, изучилите се, мислещите. Както и към институциите, които не правят достатъчно, за да помогнат на хората в нужда.

Психичноболните и хората със зависимости не могат да решават проблемите си сами. Ала вместо да се търсят решения, като проблем се възприемат самите хора. А ние, „нормалните“, предпочитаме да си затваряме очите, да преминем на отсрещния тротоар и по възможност да избутаме тези хора и проблемите им някъде далеч, по периферията – докато може.

„Психичното заболяване не е личен провал. Всъщност ако може да се говори за провал, той може да бъде търсен в реакциите ни към хората с психични и мозъчни разстройства“,

казва д-р Брюндланд, бивш генерален директор на Световната здравна организация (СЗО) и бивш премиер на Норвегия. „Психичното здраве и благоденствие се влияят не само от личностните характеристики, но и от социалните обстоятелства, в които хората се намират, и от околната среда, в която живеят. Тези детерминанти си взаимодействат и могат да застрашават или предпазват психичното здраве на отделния човек“, казва се в брошурата за психичното здраве за 2019 г. на регионалното подразделение на СЗО за Европа.

110 млн. граждани на Стария континент, или около 12% от населението, страдат от някаква форма на психическо разстройство (зависимостите към субстанции не влизат в този процент, нито заболявания като епилепсия или деменция). Малко над 40% от тях страдат от депресия, която е най-разпространеното психическо разстройство. България се споменава само веднъж в брошурата във връзка с данните за броя на психиатрите на 100 000 души. Ако в Норвегия броят им е 48, а в Полша е 24, у нас са 7.

„Водещият проблем [с психиатричната помощ у нас] е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото“,

каза и д-р Тодор Толев, ръководил психиатричната болница в Раднево в продължение на 28 години, в интервю за „Тоест“.

По данни на НСИ за 2018 г. броят на болните, намиращи се под наблюдение на психиатричните заведения, отделения, кабинети и амбулатории у нас, е 120 509. Специалистите са 575, психиатричните болници – 12; същият е броят на бившите психиатрични диспансери, преобразувани в центрове за психично здраве. Общият брой на болничните легла е 2225.

Оставяме интерпретацията на данните настрана. Що се отнася до потърпевшите, данни няма. Става дума за хората, чиито близки са болни. Или които съжителстват, например в една кооперация, в един квартал и т.н., с хора с психическо разстройство. Всеки се спасява поединично както може.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с над 20 години практика, член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. В началото на тази година той публикува на личната си страница във Facebook снимки от столичен психиатричен център, които получиха широко медийно отразяване. Лечебното заведение е било обект на всякакви проверки, които е трябвало да гарантират качеството на здравната услуга.

„Системата практически не съществува, тя се е разпаднала. Повече от половината лечебни заведения не стават за това, за което са предназначени“,

каза в тази връзка д-р Сотиров в интервю за БНР.

Службите за лична и обществена безопасност и охрана са тези, които трябва да поемат случаи като моя, а за целта засегнатото лице трябва да се обади на 112 в момента на инцидента. „Служителите на МВР са овластени и от тях се очаква да се намесват ефикасно в такива ситуации; те трябва да притежават елементарна компетентност да установят естеството на поведението на лицето, срещу което е подаден сигнал, да притежават нужната психичноздравна култура, обученията за които се опресняват на пет години“, обяснява д-р Сотиров, след като се запозна със случая ми.

Полицията има правото да задържи лицето за 24 часа за проверка, като суспендира гражданските му права. Дали трябва да получи лечение, или не, се преценява на следващ етап. Подаването на сигнал е най-важното в случаи като описания и няма нужда лицето, което застрашава интересите и сигурността на другите, да е включено в списък, да е диспансеризирано, за да се предотвратяват престъпления. „Това обаче рядко се случва – трябва някой да сигнализира, а кохезията е слаба, социалните връзки са слаби“, изтъква специалистът.

Какво казва законът?

Според разпоредбите на Наказателния кодекс, по-конкретно чл. 89 от глава ХI „Принудителни медицински мерки“, и раздел II от глава V на Закона за здравето „Задължително настаняване и лечение“ най-тежката мярка – на принудително лечение, се прилага спрямо лица, които вече са имали противообществени прояви – преценката за това е на съда и въз основа на съдебнопсихиатрично освидетелстване, както и спрямо болни, които нямат подобни постъпки, но отказват нужното лечение или според психиатричната експертиза представляват сериозна заплаха за потенциално правно нарушение.

Във втория случай се инициира процедура чрез подаване на сигнал до районния прокурор, който внася предложение до съда за задължително настаняване. Подалият сигнал може да бъде привлечен като свидетел, но той не е страна по делото – такива са държавата и болният. „Това е бавна и тромава процедура, често минават месеци, но работи“, отбелязва д-р Сотиров. Задействането ѝ не компрометира подаването на сигнал за спешна интервенция, в случай че това е необходимо. Ако пък засегнатото лице не подаде сигнал на 112 веднага, какъвто е моят случай, това може да бъде направено в районното полицейско управление.

Какво се случва след това? Какви мерки се вземат, за да се предотврати рецидив в заболяването на психичноболните, след като бъдат освободени от задължителното настаняване и лечение? Каква е грижата за тях? Каква подкрепа получават близките им по време на лечението и след него? Тези въпроси са пряко свързани с намирането на решения за проблемите на психичноболните, а респективно – и на всички потърпевши. Защото публикацията на д-р Сотиров далеч не е единствената, която разкрива ужасяващата действителност на психиатричната помощ у нас. Нечовешките условия, необратимата дезинтеграция и стигмата в обществото оказват своето пагубно въздействие върху болните.

„Защото ти се прибираш и оставаш да гледаш вкъщи в една точка 24 часа в денонощието. Обикновено веднага след като те изпишат, ти си уволнен“,

казва пред БНР психичноболна жена, изпитала на гърба си недъзите на системата. „Нося болничен и на него пише „психично разстройство“, отдолу – подпис и печат. Изхвърчаш на секундата. Ти се озоваваш вкъщи без работа, без приятели. Хората са се разбягали поради нещата, които си правил в психозата си. Няма система, която да те хване и да ти помогне да останеш добре. В някакъв момент ти, по-бавно или по-бързо, отново започваш да вървиш към дестабилизацията и психичната криза.“

„Средата трябва да лекува, да е терапевтична. Болничните заведения трябва да са оборудвани, обезпечени. Хората да искат да се лекуват, защото в противен случай у тях ще има съпротива да потърсят помощ следващия път“, коментира д-р Сотиров. И допълва: „Държавата има много какво да направи, за да пребори стигмата. Да осигури едни нормални човешки условия, тези хора да получат грижа и любезно отношение.“

Попитах го какво според него трябва да се случи, за да се ангажират институциите. „Граждански натиск. Гневни, недоволни граждани, които да оказват натиск за законодателни промени, проверки, доклади.“

И това е, което се надявам да произведе тази история, като я изваждам от частната сфера и я пренасям в публичната. Гняв. Непримиримост. Енергия. Защото демокрацията не започва и не свършва с изборите. Фундамент на демокрацията е свободата, а бих добавила: и дългът да защитаваш своите права и най-вече на тези, които не могат да го сторят сами.

Заглавна снимка: Стена в столичния психиатричен център © д-р Владимир Сотиров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Ние сме си добре в опозиция. Под лъскавите прожектори не е много щастливо“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/vasko-krupkata-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ отбеляза 30-годишния си юбилей. Три десетилетия отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът? И ако да, защо все още имаме чувството, че тези на върха продължават с опитите да потискат свободата така, както и през времето, за което пеят „Подуене блус бенд“, „Щурците“, ФСБ, Милена и „Ревю“? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорихме за още един юбилей – неговата 60-та годишнина. Отговорът му беше кристално ясен: борбата е вечна. Какво обаче дава мотивация и сила в един двубой, който никога няма да завърши с категорична победа?


Вие станахте на 60, групата стана на 30. Време за равносметка ли е това, или просто повод за още концерти и още музика?

Връщам се назад и виждам много хубави неща. Но чак за равносметки мисля, че е рано, защото за рокендрола 30 години са един миг.

30 години ще отбележим и от 10 ноември. Отговорност ли е да си създал саундтрака на промените?

Ако имаш съвест, е отговорност. Аз се чувствам отговорен. 30 години да ритаме срещу ръжена. 30 години да се бунтуваме срещу съветско-кегебарската демокрация, която тук ни беше наложена с бухалките и с много конспиративни умения от страна на добре подготвените кадри на болшевишката върхушка. Така че борбата като че ли ще бъде вечна.

Освен това припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила. Песента, която подарих на промените; песента, която не беше поръчана от нито една партия, само от сърцето ми. Песента, която се превърна в символ:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

Аз съм го казал още тогава – това е една вечна мисия.

Имаме ли някаква представа докъде сме стигнали по този път, който поехме тогава?

Аз имам представа, защото в последните години обиколих Америка, Европа, ходил съм в Скандинавия, преди няколко месеца бях в Австралия и Нова Зеландия. Обикалям постоянно българите в чужбина и виждам какво сме постигнали, виждам какво сме очаквали и какво не сме. Аз лично съм очаквал да се случат много по-малко неща. Съвсем не съм си представял, че ще мога за 60 лева да отида до Люксембург и да се върна. Нещата, които съм си мечтал тогава, бяха с по-малки измерения.

Това, което основно не се случи, е да бъдат събудени хората, да бъдат по-интелигентни. Стана обратното – едно опростачване, едно приспиване, чалгизиране. Не без мощна медийна атака. В началото на 90-те години имаше свободни частни медии, които започнаха да имат достъп до информация и свободно изразяване. Но в един момент дойдоха с бухалките и ченгесарските медии надделяха. Те прокараха своята линия, а тя е точно тази – за опростачване. Духовността остана на заден план. Аз съм от другата страна и продължавам борбата.

Ще използвам тук метафората от „Ден след ден“, за да попитам – останаха ли тези, които стоят смело изправени срещу бурята?

Малко, но качествени. Дивите цветя растат в сурови условия, но не са изнежени и са по-трайни. И аз вярвам, че ние не сме политически и икономически победители, но сме генетически победители. Защото в учебниците няма да се изучава „На теслата дръжката“ и други подобни, те отиват в забрава. В учебниците някой ден ще се изучават нашите песни – на „Подуене блус бенд“, на Георги Минчев, на Милена. И това е вече факт – две от моите песни са включени: „Нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Това са песни точно от средата на 90-те, когато чалгата беше най-толерирана, а както виждате, от нея нищо не остава, остават само свестните неща. Те са културно наследство.

А как изглежда днес сцената за тази музика, да я наречем алтернативна на комерсиалната? В Patches Blues Bar давате сцена на млади изпълнители…

Ние сме си добре в опозиция. Зарадвах се, че песните ми се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и същевременно да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. На мен лично така ми е много добре. Имам и предаване в една телевизия от 11 години. То няма прекъсване за реклами, не е комерсиално. Там също давам поле на млади групи. И смятам, че сцената в България все повече се разширява откъм такава музика.

Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди посетители ежегодно от 18 години. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фестивали. Както и Севлиево, Петрич. Има бирфестове – в Стара Загора, в Пазарджик. Има мотосъбори. Тази сцена стана доста наситена и даже има глад за групи. Групи, които да правят качествена музика на български език. Повечето групи, отчаяни от налагането на чалгата, от липсата на сцена, започнаха да правят само песни на английски, което не им носи голяма популярност. Така че сцена има.

В световен мащаб рок музиката все повече отстъпва мястото си на електронната музика. Дори китарата все по-често бива изместена от диджейския пулт. Това опасен процес ли е, губи ли се автентичността на музиката?

Това са нормални неща и аз изобщо не го смятам за опасно. Съвсем нормално е младите хора да търсят нещо различно. Но цялото това нещо, което рокендролът създаде в средата на миналия век – това е една много сериозна култура, която няма как да бъде изместена, тя винаги ще бъде класика. Това, което са направили „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, винаги ще се изучава в учебниците. Междувременно ще има най-различни моди, които ще излизат, ще отшумяват. Ще излизат нови певци, някои от тях ще останат в историята, но повечето ще бъдат модерни само докато не се превърнат в демоде. Ретрото обаче е винаги на мода.

От какво има нужда музикалната сцена днес?

Най-вече от публика. В София има над 45 музикални клуба, което е страхотно. В България имаме две рок станции поне и по БНР има няколко рок предавания. Няма държава, в която съм ходил, освен Америка, в която да има рок станция. Включително Сърбия, Унгария, Чехия, Полша – нямат. Ние имаме и Jazz FM. Изобщо тук тази музика продължава да бъде много популярна и обичана – рок, блус и джаз. Вярвам, че българската сцена ще се намести лека-полека. Но тези 45 клуба в София се пълнят само в петък и събота. И фестивалите имат нужда от още по-добро посещение. Когато има такова, и пазарът ще се увеличи, и всичко ще се намести.

30 години по-късно за каква свобода копнее Васко Кръпката?

В политически план за 30 години управляващите в България не свършиха някои основни неща, от което съм разочарован. Например успяха за една нощ да претопят алтернативния синод и да присвоят частните църкви, които бяха построени. За една нощ с помощта на полицията. Но не успяха да се справят с наркодилърите, с проституцията, с босовете на транспортната мафия, на финансовата мафия. Не ги закачат и в България виждаме интелигентни хора, които ходят с наведена глава, а престъпници – с високо вдигната. Това е нещо, с което ще се боря.

Бях на протестите срещу презастрояването на плажните ни ивици, срещу това, че незаконен бетон на морето може, а палатки не може. Има доста неща, против които да се борим… Но имаме свободата да се борим. Вярвам, че имаме свобода на избор – да гласуваме, да избираме по-интелигентни управници, несвързани със съветската ченгесария. И вярвам, че България лека-полека върви в една хубава посока. Но нещата, срещу които се борим, са вечни. И борбата никога няма да спре.

А кога ще свърши Преходът?

Апостола на свободата е казал: „Времето е в нас.“ От нас зависи кога ще свърши.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изпълнение на Васко Кръпката

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров
📌 с Любчо Нешков и Николета Атанасова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

30 години след промените: Оръжие или щит е микрофонът за журналистите?

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/lyubcho-neshkov-nikoleta-atanasova-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Демокрацията е немислима без свободни медии. Констатация, която на пръв поглед звучи неоспоримо. Която логично доведе до това преди 30 години свободата на словото и изразяването да бъде отвоювана с ентусиазъм и надежда. Но осъзнаваме ли все още нуждата от тези свободи? Отговорът на този въпрос се корени в основните функции и смисъла на журналистиката, които през 2019 г. в България сякаш ни е все по-трудно да дефинираме.

Оръжие или щит е микрофонът? Оръжие, с което да се нападат и заклеймяват инакомислещите и да се циментира статуквото? Или напротив – щит, пазещ журналистите от реваншизъм и цензура? Щит, зад който журналистите могат да зададат неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но за които гражданите нямат възможността да потърсят сметка – липсват им трибуната и достъпът до голяма аудитория, нямат експертните познания в дадена сфера или не могат да разчитат на защита, че когато зададат неудобен въпрос, а после бъдат погнати и работата им заплашена, обществото ще ги подкрепи и ще застане зад тях. Само че този договор между обществото и медиите като техен говорител и куче пазач изглежда отдавна изтекъл… Вина за това, разбира се, носят и двете страни.

Но защо стигнахме дотам неудобните въпроси да се считат за проява на лошо възпитание, а препубликуването на пиар материали и задаването на предварително подадени въпроси да се превърне в новата норма? Кои са причините, които доведоха до това, има ли връщане назад, как трябва да изглежда новият договор между обществото и медиите, къде останаха отбранителните сили на журналистиката и със затихващи функции ли са те, обсъждаме с Любчо Нешков – журналист и създател на Информационна агенция БГНЕС, и Николета Атанасова – журналистка в Българското национално радио и водеща на медийното предаване „Мрежата“.


Разговор с Любчо Нешков

Навършват се 30 години от началото на Прехода. През тези три десетилетия как се промени начинът, по който интерпретираме, четем и разбираме новините?

Може да се каже, че съм дете на журналистиката по време на Прехода. Започнах като журналист в началото на 90-те години във вестник „Стандарт“. Денят ми започваше много рано сутринта и приключваше с печатницата, когато излизаха първите броеве на всекидневника. Минах през телевизията и след края на войните (в бивша Югославия; Любчо Нешков става известен с репортажите си, отразяващи кризата в Косово през 1998–1999 г. – б.р.) тръгнах по пътя на създаването на агенция БГНЕС.

Трагична е историята на българската журналистика след промените. И тя е огледало на всичко, което се случва в обществото. Хората вярват ли в съдебната система? Вярват ли в парламента и в законодателната власт? Вярват ли в изпълнителната власт? Отговорът е същият и за журналистиката. Носим ли вина? Гигантска! Кога започна упадъкът? Мисля, че упадъкът на българската журналистика започна някъде с идването на Тройната коалиция.

Репортери без граници са съгласни с Вас, да.

Не съм поглеждал дали моето мнение съвпада с тяхното, но превръщането на журналистиката в пиар на властта започна по времето на Станишев. Това го твърдя категорично. Тогава започна този модел на „информационно обслужване“. Дори не се притесняват и не крият, че има такива договори за „информационно обслужване“. Брутално, вулгарно, срамно. Докъде ще стигне това нещо? Тази система не може повече да функционира по този начин.

Огледайте се около нас какво се случва. Вижте начина, по който се внушава нашето отношението към някои от съседите, без да ги познаваме. Това нещо трябва да се изтрие, много сериозно да се приземят и четирите власти.

А къде е надеждата?

Надеждата в свободата и даването на възможност хората да разгръщат своя потенциал. Срещам хора, на които имам абсолютно доверие, с които подписвам по телефона и чак след няколко месеца на хартия. Не съм обграден от мошеници. Ние не сме народ само от измамници…

Но този негативизъм, това трябва да спре. Не може да тероризирате хората в 7:30 часа, когато се събуждат и още не са си отворили очите, със заклани и пребити. Представяте ли си, ако в Германия така трябва да се събуждат хората? Или в Австрия? Там има такива извращения, че сигурно един месец няма да им стигне за новинарска емисия. Но това не се показва. По този начин вие не образовате собствения си народ, собствените си деца.

Проблемите са цивилизационни и заради това, което се случва в областта на науката и на технологиите. Но само формата се променя. Посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. И не интернет е виновен, а системата, която създава условията, за да се пропагандира това нещо. Никога обидата, омразата, измишльотината, таблоидът, жълтото не е било категория в журналистиката. Не може да ми твърдят, че интернет е опропастил журналистиката. Глупости! Напротив, интернет е невероятна възможност за хората да разберат във всеки един момент какво се случва.


Разговор с Николета Атанасова

На фона на медийната тишина, на липсата на въпроси и на празните микрофони, как БНР успя да запази своите отбранителни сили и на изчерпване ли са те?

Аз мисля, че всеки, който е работил някога в БНР, никога не се е съмнявал в отбранителните сили на радиото. Просто такъв е духът вътре. Има нещо, което те прави свободен; така се чувствам там. Навремето един мой учител по радио ми каза: „Няма по-силно нещо от това да говориш и да казваш истината, колкото и да е гадна или пък да те заплашва. Мълчанието и свиването не са рецепта за нищо.“

Колкото до втората част на въпроса – не, не мисля, че са на изчерпване. В радиото нищо не се е променило като дух. Политици, директори, всеки от тях идва със своя мандат, който рано или късно изтича, а журналистите остават там, където са, с името си.

В България през 2019 година в какво намира вдъхновение един журналист?

Установих, че за да водиш едно медийно предаване, което дискутира проблемите на българските и световните медии и начина, по който успяват или не успяват да се справят с работата си, трябва да намериш наистина интересен ъгъл. Търся вдъхновение в други науки. В „Мрежата“ разглеждаме проблемите на медиите и техните зависимости – политически, икономически – през погледа на културолози, политолози, социолози.

Най-големият проблем на журналистиката в момента според мен е, че ние не знаем на кого говорим. Има някакви социологически проучвания за това какъв е рейтингът на някоя телевизия или някое радио, за продажбите на един вестник или посещенията на един сайт, обаче ти не знаеш кой стои отсреща. На кого говориш и какво ще му бъде интересно, от какво ще бъде отегчен.

Като говорим за предпочитанията на аудиторията и това, което тя заявява, че я отегчава, се получава един дисонанс – ако попиташ публиката, тя е отегчена от злободневните политически новини; ако видиш обаче това, което генерира най-много интерес, това са точно тези теми. Същото е и с негативните новини. Негативното съдържание привлича повече внимание.

Това е феномен, за който май трябва да питаме психолозите. (Смее се.) Ако се доверяваме на тези, които се занимават с проучване на човешкото съзнание, то е така структурирано, че много повече би го привлякло нещо злободневно, нещо лошо и скандално. Аз лично обаче не мисля така. Защото залагайки на тази теза, че хората търсят непременно негативното и лошото, медиите представят сюжетите си по сходен начин. Има копи-пейст в медиите: Ние ще представим тази тема по критериите, по които я е направил предишният или по които са ни учили някъде. Ние ще поканим двама души, които да се скарат и да направят шоу. Това е единият начин. Другият е да направим копи-пейст отнякъде, където ни е харесало как е написано. Но те, хората, това вече са го видели. И се отегчават. Казват си „Ох, пак ли това?“ Затова ти казах и в началото: да търсим различен подход към една и съща тема, защото, ако тя е актуална и обществено значима, няма лошо да я изговорим. Важен е подходът към нея.

Знаеш какъв е големият проблем – едни и същи събеседници, едни и същи въпроси, липсата на въпроси. Тук възниква и един голям въпрос, който се дискутира от много време. Дали аудиторията има нужда от задълбочен анализ по една тема, или има нужда от бързото ѝ съобщаване – диагонално и атрактивно. В БНР като обществена медия сме длъжни да даваме всичко. Имам много приятели, които казват: „Кратките форми в радиото са окей, защото не отегчават, но в същото време, ако аз чуя едно добре структурирано предаване, в което се говори интересно по някаква тема, бих слушал и 15, и 20 минути.“

Ще се навършат 30 години от кулминацията на копнежа за една свобода, която включва в себе си и медийната. Какви са твоите наблюдения – за каква свобода копнеят журналистите днес, за каква копнееха през 90-те, за каква са копнели преди това? 

Ако говорим за преди промените, мога да ти отговоря какво мисля по това, което ми е разказано и съм прочела. Благодарение на един страхотен човек, професор Филип Панайотов, който преподаваше „История на българската журналистика“ във ФЖМК. Времената тогава не са били на противопоставяне на „искам свобода“ и „не искам свобода“, а „мога или не мога да кажа нещо; а ако го кажа, ще ме застраши ли, или не“. Според мен целият манталитет на създаването на информация тогава е бил различен. Той е бил поставен под страха и заплахата да не можеш да оцелееш, ако направиш нещо различно. Веднага някой тук ще каже: „Имаше „Всяка неделя“, която си позволяваше да разказва неща от света.“ Да, но има една теория за „Всяка неделя“, че е било за отпушване на клапана. Тоест че самите властимащи са имали нужда от предаване, което да симулира някаква демокрация, някакъв плурализъм.

След това дойде демокрацията. И аз ходих по площадите. Тогава човек имаше чувството, че може да каже всичко. Безнаказано. Това беше опияняващо. Като дързостта на малко дете, което е пораснало, и може да каже на родителите си всичко, от което е било недоволно години наред. След това всичко се пречупи. Появиха се политическите интереси, корпоративните взеха да доминират. Започнаха разцепленията, дори вътре в тези „сини“, на които хората толкова вярваха. И тогава човек губи почва под краката си и вижда, че порочният кръг от едно време никога не е бил разкъсан, като че ли сме имали само някаква илюзия. Това е много тъжна констатация.

Разбирането на свобода все още ли се доближава между различните журналисти. Могат ли те да намират обединение и ако да – къде?

За мен гилдия няма. Няма единство дори за гледните точки и схващанията. Бях на една конференция преди време в голям столичен хотел, посветена точно на свободата на словото. Там имаше представители на вестник „Монитор“, вестник „Стандарт“, както и от „Икономедиа“. Няма защо да крием: има две враждуващи медийни групи в България; за едните се твърди, че са собственост на един депутат, а другите са собственост на един предприемач, там е ясно и никой не се крие. Като погледнеш тези две везни, те къде могат да се изравняват?

Винаги съм се чудила, между другото, когато някой говори за свобода на словото, в какво вярва? За мен свобода на словото е не толкова да мога да кажа какво аз мисля, въпреки че имам позиция, а да мога да поканя хора, които по интересен, обективен – доколкото това също е еднозначно понятие, – но със сигурност аргументиран начин да защитят своите тези. И да оставим тези, които ни слушат, да преценят сами според начина, по който те възприемат света. Толкова е шарен и различен той. Да, има категорични неща. Има гравитация. Доказано е. Земята се върти около Слънцето и около оста си. Тук няма защо да спорим. Но други теми имат нюанси. Свободата на словото е да можеш да дадеш тези нюанси за темите, които са интересни на теб или на хората, които те слушат.

Знаеш ли, всички говорим как живеем в общество, в което имаме достъп до всякаква информация. Че можем да я търсим и получаваме светкавично. И в същото време подценяваме хората, че нямат преценка за ситуацията. И че трябва да подхождаме пропагандно към тях. Не, достатъчно е да казваме нещата такива, каквито са.

Последен въпрос. Кога ще можем да кажем, че Преходът е свършил?

А какво ще правим след това? (Смее се.)

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Училището идва

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/uchilishteto-idva/

Продължаваме темата „Какво всъщност се прави в ромските общности“ и се опитваме да отговорим на въпроса възможна ли е устойчивата промяна. „Столипиново“ беше една от централните теми при кандидатстването на Пловдив за Европейска столица на културата, а прекият досег с един от проектите по нея – Мобилно училище „Столипиново“, ми вдъхва надежда, че промяната е възможна. Дали ще е устойчива? Зависи от това кой и как ще използва успешния опит, дали ще го продължи, дали ще го въведе и другаде, дали ще търси експертността на тези, които са работили на място. В случая залогът е дали новото поколение в „Столипиново“ ще говори български, дали повече деца ще ходят на училище, дали ще придобият умения, с които да са полезни на себе си и всички нас.

„Детската архитектурна работилница“ на Магдалина Ръжева и екипа ѝ от 8 години е едно от най-интересните начинания за деца, случващи се в София. Тя не е само за бъдещи архитекти, а възпитава вкус, интерес към изкуството, развива фината моторика и най-вече умението да търсиш творчески решения на проблемите. Не се изненадвам, че е намерила находчиво решение и на сложния казус с децата, които никога не влизат в класната стая. Нарочно оставих интервюто малко по-дълго – от вниманието, което отделяме на важните въпроси, зависи шансът ни да намерим добър отговор.


Ще започна с въпроса „Защо?“. Ето тук сме на детската архитектурна работилница, която водиш от 2011 г. Няма да те питам защо я почна, то е очевидно, въпреки че основната ти работа е като архитект и би могла спокойно да си стоиш в студиото. Но защо реши да я правиш в „Столипиново“, нали всички смятат, че там контекстът е… труден?

Точно така, труден. Нямах никакъв опит с работа в ромски общности. Преди три години ме поканиха от Фондация „Пловдив 2019“ на международен уъркшоп за събиране на идеи какво може да се направи в „Столипиново“ – преди изобщо да почнат да се подават проекти и пр. Аз това място никога не го бях посещавала и исках да го видя сама.

И това, което ме стъписа… като питах родителите какво обичат да правят децата им, обичат ли да рисуват, отговорът беше: „Ами не, те не ходят на училище. Като отидат на училище, там ще ги научат.“ Всякакъв тип артистични неща, с които нашите деца от малки са свикнали – да рисуват, да режат, да апликират, тези деца въобще не са имали възможност дори да опитат. В същото време виждах как си играят с кашони, правят си къщички, нали повечето от тях са на улицата.

Оттам ми хрумна идеята. Някои от тези деца ходят на училище, някои не – защо да не направим едно мобилно училище в „Столипиново“? След като самите те не искат да отидат, защо да не отиде училището при тях? Родителите много се притесняват за децата си, винаги гледат да са около къщите, не смеят да ги пускат по-надалече. Когато ние отидем при тях, те имат възможност да се включат, да видят какво представлява и че не е нещо страшно.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Казваш, че се страхуват от училището. Защо?

Много сме говорили с родителите. Хубавото е, че докато архитектурната част от екипа ни работи с децата (аз и Анна Калинова сме архитекти, има и доброволци, и студенти по архитектура), много от възрастните любопитстват какво става, и през това време нашите антрополози от „Открити пространства“ (Геника Байчева, Беноа Ребул-Салз) могат да им зададат най-различни въпроси.

Защо не ги пращат на училище? Различни са причините. Някои казват, че нямат пари, а много пъти в клас се искат пари за това-онова. Знам за деца, които нямат дрехи за зимата. Веднъж едно момченце дойде на токчета, с ботушите на баба си при нас в ресторантчето, където ги събирахме, за да не са на студа. Други се страхуват, че някой ще им набие децата, страхуват се от агресия. Трети се притесняват от учителите. Някои не виждат смисъл да го правят.

Имаме няколко момиченца, които са изключително талантливи и се опитваме да говорим с родителите, че имат шанс да учат след осми клас в професионална гимназия и да придобият професия, да научат по-добре български и да се адаптират към средата.

И какво ти казват?

Ами аз се хванах да проуча конкретни учебни заведения, да говоря с учители; една от целите ни е да направим мост между квартала и училищата и да преодолеем това недоверие. Да покажем, че те също искат да помогнат на децата. Вече два пъти канихме учители от най-близкото до квартала училище да дойдат и да работят с нас. И беше страхотен успех, защото родителите видяха на живо какви са тези хора – двама начални, един по рисуване и учителката по математика на пети, шести и седми клас. А и самите възпитатели подходиха по друг начин.

Принципно учителите са си в училище, а родителите са в квартала и много малко знаят какво се случва всъщност в клас. И почват да предполагат – те не се държат добре с нашите деца, те им се карат, те не ги учат на нищо… А в същото време учителите полагат много усилия. Има някакво недоразбиране между едните и другите.

На нас ни трябваше много време, докато ни приемат. Виждат, че идват някакви хора, носят разни работи за децата… Но то много пъти идват хора, правят нещо и си тръгват или оставят дарения. Отначало ни питаха: „Кроасани ли носите? Дрехи ще ни дадете ли?“ Трябваше ни време да им обясним, че ние искаме да им дадем изкуство, да научим децата на определени умения. Вече от две години всяка седмица сме там. Самите родители казаха, че има смисъл от това, което правим. А и децата се промениха. Учим ги на търпение. Атмосферата на упражнението ни сега е много различна от това, което беше в началото.

По какво е различна?

В началото децата буквално ни тестваха, бяха много по-разрушителни, по-малко се концентрираха върху заниманието. Трябва да кажа, че не е лесно да се правят упражнения навън. Има всякакви разсейващи фактори. Работим с от 2–3 годишни до 15–16 годишни деца. За мен е впечатляващо да видя петнайсетгодишно момиче да седи и да рисува заедно с останалите, да оцветява и пр. Случвало се е майки да идват с бебетата си и докато ги държат на ръце, да се включват заедно с децата. Те самите имат необходимост от такъв тип занимания.

Един от най-големите ни успехи с течение на времето е, че имаме помощта и на родителите. В началото те само седяха отстрани и наблюдаваха. Сега вече някои от бабите и майките, които не ходят на работа, се включват да помагат да комуникираме с децата. Някой път ни помагат с дисциплината – повече ги слушат тях, дори да им викнат. Също така помагат на по-малките деца, рисуват… Те самите се забавляват. Много ми се иска да открием сред тях хора с умения и таланти, за да се включат в работилниците като водещи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Запознахме се с няколко младежи. Има примерно един Тодор, който ни е помагал с децата, искаме да го накараме той самият да води упражнения. Много добър художник, рисувал е по стени на къщи, по каруци, показвал ни е свои модели за татуировки. С него сме си говорили, че би било страхотно да учи другите деца да рисуват, но още не сме го убедили сам да води упражнения. В много други държави имат практика да откриват уменията на хората от квартала и под мотото „Моите родители имат таланти“ да развиват много такива дейности, като талантът може да бъде да сглобиш колело, да правиш палачинки или пък нещо друго, не е казано, че трябва да е точно артистичен.

В момента се чудим как да направим така, че нещата да продължат. Да не се разчита само, че отвън идват някакви хора, които правят някакви неща с децата. Да им се създаде желание… Ние примерно винаги правим кът за четене на книги с най-малките. От самото начало усетихме, че трябва да имаме няколко места; не можеш да кажеш: ти си под петгодишна възраст, няма да участваш. Едно парче плат слагаме на земята, нареждаме книги – това винаги сработва. Има 7–8 деца, които седят и разглеждат книжки.

Има ли възрастен с тях?

Има. Гледаме какви са им интересите, сега напоследък беше за човешкото тяло. Забелязваме, че тийнейджърите вече се интересуват от отношенията между мъжа и жената. Намерихме и такъв тип книжки, за да можем да говорим с тях и на тази тема, без да се притесняват и да правят провокации. С някои от по-големите се разбираме да им оставя през седмицата книжка и когато идваме пак, те ни я връщат обратно. Носим обикновено и топка за децата, които имат нужда първо от някаква физическа активност. В началото почнахме по един начин, после доста бързо променихме самата програма.

Казваш, че има човек с тях да чете. Езиковият въпрос как стои?

Проблем е по принцип, защото повечето от тях всъщност не говорят български, само турски.

А на какъв език четете тогава?

Български. Много често ни помагат по-големите деца, които превеждат на по-малките, или ги учим да свързват примерно дадено животно с името, а децата повтарят. Малко или много, така упражняват различни думи от българския език. Някой път не е свързано с четене на дълга история, а с гледане на картинки със съответната дума или буквички… по-скоро като интерес към книгата и това, което могат да научат от нея. Взели сме различни миниенциклопедии, говорили сме си за камиончета, за професии. Игри за научаване на думи, тип „Къде е зайчето?” и пр.

Начално езиково обучение?

Да. Като сме питали родителите на какво искат да учим децата, българският език е едно от нещата, които изброяват. Защото много от тях самите говорят само на турски, въобще цялата среда е бедна откъм език, няма табели, няма надписи… Аз знам как моите деца започнаха да четат, как гледахме табелките по пътя и малко по малко взеха да разбират, като на игра. Ние решихме да оставяме различни неща, свързани с езика, които да въздействат като фон – като картинки с текст, които лепим на една метална ограда. Например за Гауди, „Саграда фамилия“, „Каза Батло“… упражнението за Гауди беше впрочем голям хит, работата с глина много я обичат. Не знам колко време издържат тези картинки после, но определено събуждат интереса на децата към дадената тема.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Казваш, че 2 години върви проектът. Колко време му остава?

Официално проектът приключва в края на тази година. Само дето никой от нас не иска да спира, защото реално виждаме промяна. В същото време все още не сме готови да ги оставим, без да знаем дали нещата ще продължат да се случват. Това с учителите ми се вижда някакъв вариант за продължение, още повече и с директорите говорихме, че е изключително полезно и за тях, нали се опитват да мотивират учениците да ходят на училище – ходят по домовете, обаждат се на родителите. С неформалната работа в самата махала вече започва да се получава. Така или иначе в момента всички търсим начин да го направим устойчиво.

А мислила ли си как може вашият опит да се предаде някъде другаде? Да не бъде само за тия хлапета от „Столипиново“. Всичко това ми звучи доста различно.

През септември организирахме една международна среща заедно с Fourth World. Имаше хора от София, имаше от Румъния, Сърбия, Белгия, Унгария и Франция. Организации, които работят с ромски общности и въобще с места с крайна бедност. Осъзнах, че ние сме единствените, които действат на улицата. Всички останали или са към някакъв социален център, или си имат място, къща, където децата идват, занимават се и се прибират. Когато имаш затворено място, е съвсем различно – не всяко дете ще дойде. Или родителят трябва да има желание да го доведе, или самият ти трябва да го потърсиш и заведеш. А при нас е много спонтанно – отиваме, отваряме масата и на десетата минута вече са дошли 30 деца. Не си избираме кой да дойде, всеки може да опита, да му се създаде отношение и желание да учи.

Тоест имате или нямате нужда от такъв център?

Различни са нещата. Декември месец нямаше как да си проведем упражненията навън. Беше много студено и намерихме място, където да отидем на закрито. Хубаво беше, че вече от една година родителите ни познаваха и за част от тях нямаше проблем да пуснат децата с нас… Но не всички.

Хубаво е да работят и двата модела, защото иначе няма как да се стигне до всяко дете. И другото е, че когато сме между къщите, родителите ни виждат какво правим с децата и има по-силно участие на общността – когато имаме нужда да се измием, да вземем вода отнякъде… На 17 октомври организирахме празник, решихме с децата да направим много занимания и накрая да се почерпим. Някои родители донесоха безалкохолни, ние направихме баница, имаше хубава музика… Защото вече се познавахме, това наистина има много голямо значение.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Предлагали ли са ти да обучаваш хора, които да правят това другаде? От Фондация „Пловдив 2019“ примерно доколко следят какво става? Доколко имат представа за резултатите от работата?

От Фондацията ме бяха поканили да представя проекта пред група от Австрия, където имат големи места с бежански лагери и комуникацията с децата е по-трудна. Разказах им за нашия опит, бяха наистина много впечатлени.

А самите хора от Фондацията идват ли на занимания?

По-рядко.

Имат ли интерес те да продължат проекта, за да има полза… за „Столипиново“, най-общо казано?

Впрочем в момента има възможност за кандидатстване за средствата, останали от „Европейска столица на културата“. Казаха ни го като възможност за продължаващи проекти. Сега искаме да представим резултатите си в центъра на Пловдив. Защото „Столипиново“ е град в града, много рядко хора от Пловдив влизат в квартала. Няма физическа граница, но има психологическа. Много ми се искаше да направим изложба на някакво централно място – и занимание с деца както от центъра, така и от квартала.

Ще ги пуснат ли?

Единственият ни вариант е с училищата, там можем да го направим наистина организирано. Иначе е много трудно. Бяхме поканили деца на международната среща през септември, на дискусиите, но много малко дойдоха.

Доколко такава изложба би била интересна не само в центъра на Пловдив, а и във „Факултета“ в София примерно?

Първоначалната идея за тази изложба беше автобус – спираме на различни места, отваряме, децата да могат хем да видят какво е направено, хем на всяко едно място, където спрем, да опитат да направят същото. Но много трудно се намира автобус.

Значи можем да отправим някакъв призив в края на интервюто – който има идея откъде може да се намери автобус, да ти се обади.

Другият вариант е да намерим павилион, който може лесно да се разглобява и превозва, и хем нещата да бъдат видими, хем да може около него да се работи. Във всеки случай, пак да се случва в самото място.

Последно, кои от другите неща, които се случваха в „Столипиново“, ти се видяха работещи?

Има видим интерес към програмите, които са свързани с танци; имаше с цирково изкуство – много успешна. Нашите упражнения също винаги приключват с танци.

В момента има определено проблем във връзка с незаконните постройки, защото Общината започна поетапно разрушаване – отначало на незаконни търговски обекти около пазара, но притесненията са, че ще се събарят и къщи. Би работила наистина организация, която да помогне на тези хора да ги узаконят.

А искат ли да ги узаконят?

Искат. Виждам, че имат желание да го направят, но не знаят как. Такъв тип проекти – дали с архитекти, дали с адвокати… Това би била практична помощ.

А и би се намалило доста напрежението и в двете посоки…

И в двете посоки, да, защото правилата ще се изравнят, ако стъпят всички на законова основа.

 

Снимки: © Магдалина Ръжева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Алчността и солидарността винаги ще са в битка. Свободата и потисничеството – също“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-vodenicharov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Камен Воденичаров доби популярност в едни от най-трудните години за страната ни. Години, в които стана ясно, че копнежът за свобода не означава едно и също за всички – едни искаха свободата да се развиват, работят и говорят свободно, други – да забогатяват и да концентрират власт и влияние, освободени от всякаква отговорност. Едни копнееха за старото време, други искаха възмездие за него, трети избраха да не прекарат живота си тук, чакайки нещо да се случи, и потърсиха реализация на мечтите си в чужбина.

Този дискурс създаде и музика. НЛО пееха „Ех, Канада“, Камен Воденичаров записа „Не съм избягал“. Днес Камен разказва, че песента никога не е била укорителна към емигриралите. Дори напротив. „Не усещаш ли сега, където и да си, че ти си тук – не си избягал?“ Попитах го как вижда българското общество в страната и в чужбина днес – къде са повече тези, които са избягали. Попитах го и за комедията, за онези образи, които тогава заклеймявахме като порочни, респективно осмивахме и иронизирахме: успяхме ли да заличим част от тях, или напротив – те станаха част от статуквото и днес дори не ни правят впечатление.

Участвал си в „Каналето“ и „Ку-ку“ – културни феномени от средата на 90-те, донесли много смях в едни тежки времена. Кога е по-лесно да се прави комедия – тогава или днес?

Струва ми, че през 90-те години беше по-лесно да се прави хумор. Имаше повече ярки образи, хората бяха много чувствителни и много по-искрени. Днес, вследствие като че ли на кризи, на медии, на социални мрежи, уж сме по-отворени, но ми се струва, че се случва обратното – хората са се капсулирали и са станали малко лицемерни. Върна се от социализма едно много тъпо нещо – едно пишем във Facebook, друго говорим в приятелския си кръг. Което не е готино.

Социалните мрежи ли са виновни, или те са просто една платформа и отражение?

Мисля, че те са платформата. Още повече че са замислени с позитивната идея да свързват хората, да правят мост между различни държави и пространства, ако щеш и времена. Но се оказа, че те станаха оръжие в ръцете на много лоши хора – на хора, които се занимават с пропаганда, с промиване на мозъци, с промяна на общественото мнение. И съвкупността от много фактори доведе до тези процеси. Но със сигурност гледането очи в очи, усмивката, която е божествено дело, и стремежът на хората да общуват наистина свободно ще наклонят категорично везната и тези ужасяващи негативни опити няма да успеят.

През ноември предстои да отбележим три десетилетия от онзи прословут пленум на ЦК на БКП. Как се промени комедията през тези 30 години?

Слава богу, комедията се развива, и то в посока да бъде по-европейска, по-интернационална. Всеки народ има свой специфичен стил на общуване, на смях. Свикнали сме да се майтапим, че има някои немски смешки, при които трябва да те ощипят, за да се засмееш. От друга страна, ти много добре знаеш колко е трудно да преведеш български виц – на немски, на английски, на френски, и да те разберат правилно. Но хуморът се развива и го има в пантомимата, в комедия дел арте (италиански комедиен жанр, основаващ се на импровизацията – б.р.) благодарение на много млади хора, а и колеги на наша възраст, които работят и по света.

А иначе в България всички хумористични шоу програми по телевизията някак си останаха на нивото на някакви стари смешки и стари формати, които не са смешни никому, затова все повече малки форми и интересни хора си пробиват път през социалните мрежи и през другите начини на комуникация. Традиционните медии са абсолютни пътници, особено с този мениджмънт, който имат – на пазене на едно средно статукво и на поддържане на средна скорост. Когато караш дълго време на втора, двигателят ти прегрява и спира.

Промениха ли се персонажите, които осмиваме?

Със сигурност има и много нови персонажи, които подлежат на ирония, на сатира, на осмиване. Но като цяло типажите са си едни и същи. В българската народопсихология още от времето на Алеко Константинов и на различни писатели и карикатуристи си личи, че има типажи, които си остават подобни.

Преди три десетилетия си представяхме, че за 7–8 години ще сме доста по-далеч от мястото, в което се намираме в момента. Мислехме си, че всичко ще се промени. Че за съвсем кратко време ще достигнем стандарта на народите, които са се развивали свободно в Централна и Западна Европа и които са достигнали един по-добър начин на живот и на общуване. Оказа се обаче, че на нас ни трябва много време и много пространство. Неслучайно в Библията е казано, че трябва да минат 40 години, за да измрат и последните, които познават робството. Нашата малка и клета държава на 140 години (защото това, че сме на 1300 години, е хубава историческа легенда, реалната българска държава е от 1878-ма) е преминала през ужасяващи неща. И особено този брутален отпечатък на комунизма и на промиването на мозъци все още доста ни тежи и ще трябва да мине доста време, докато се промени.

Тези промени отвориха вратите на много българи да заживеят на Запад. Ти пътуваш доста, срещаш се с българските общности – как ти изглежда публиката в чужбина?

Първо, аз съм щастлив да видя – тъй като много мои роднини, близки, съученици живеят в Европа, Съединените щати и Канада, – че за тези години българите по света се стабилизираха, намериха себе си, адаптираха се, голяма част от тях са на добри позиции, развиват бизнеса си, обучават децата си добре, борят се да бъдат в първите редици. Често си говорим, че нашата публика е в Европа и в Щатите. Имам предвид тези хора, с които можем да си говорим само с едно намигване, с един поглед или една усмивка. Намирам българите, които живеят по света, за доста по-откровени, по-емоционални и по-искрени. Поне така ми се струва от сцената и от времето, в което след това си общуваме с тях. Много се радвам, че доста българи (разбира се, не всички, но няма как да са всички) се развиват добре и са намерили своята нова родина.

И накрая: кога ще свърши Преходът?

Няма да свърши. Това е постоянен процес. Частната инициатива, свободната воля, конкуренцията, находчивостта, иновациите, образованието – понякога бавно, друг път мигновено – ще раждат нови форми на собственост и нови лидери в различни сфери. Глупостта, наивността, мързелът и шансът също дейно участват в този процес. Собственикът на видеотека от 1994 г. отдавна прави нещо друго. Жълтите таксита в някои градове в Щатите вече ги няма. Uber им завърши прехода… Земята край Банско вече не е собственост на местните жители. Те я продадоха… Някои тъпи „олигарси“, получили наготово блага от бруталния грабеж на държавата от БКП, вече са в затвора, други са на път, трети – под земята… За тях Преходът приключи! Алчността и солидарността винаги ще са в непрестанна битка. Свободата и потисничеството – също.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Каталуния сред гумени куршуми

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/catalunya-sred-gumeni-kurshumi/

Втора поредна седмица продължават гражданските протести в Каталуния, предизвикани от произнесените присъди над политиците, съдействали за организирането на референдума за независимост преди две години. Обвиненията в измяна не бяха доказани и отпаднаха, но тежките продължителни наказания (всяко между 9 и 13 години затвор) бяха присъдени за предизвикване на размирици и злоупотреба с обществени средства. Парадоксално е на фона на изключително мирния характер на каталунското движение за независимост и болезнените спомени за полицейското насилие от 1 октомври 2017 г. над гласоподавателите, в т.ч. и възрастни хора. Това нямаше как да не възпламени каталунците – при това не само тези, които лелеят за независимост.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Няма да забравим. Никога, никога.“

Веднага след произнасянето на присъдите хиляди откликнаха на призива на едно от най-новите граждански формирования „Демократично цунами“, което координира хората децентрализирано чрез Twitter, канал в Telegram и собствено мобилно приложение. Летището „Ел Прат“ край Барселона бе блокирано за повече от 10 часа, което наложи отмяната на повече от 100 полета. Полицията разпръсна блокадата с груба сила. Многохилядни манифестации се проведоха до късно през нощта из централните улици на Барселона и други каталунски градове. Демонстрациите продължиха и през следващите дни, като имаше и инциденти.

В четвъртък полицията допусна крайнодесни неонацистки групи да се сблъскат с протестиращи на две места в Барселона, а в петък, след грандиозна обща стачка, изкарала над половин милион души по улиците през деня, безредици и сблъсъци със силите на реда в нощта срещу събота доведоха ситуацията до хаос. Някои протестиращи са замеряли служители на реда с камъни, бутилки и раници. А полицията използва сълзотворен газ и стреля по хората с гумени куршуми (с приблизителна големина на тенис топки), които са забранени в Каталуния от години, но бяха използвани както през 2017 г., така и сега.

Четирима демонстранти през последните дни са загубили око заради гумени куршуми.

Двама души са в критично тежко състояние в болница: единият е полицай, а другият – протестиращ. След петъчната нощ службата за спешна медицинска помощ в Каталуния обяви, че е обслужила 182 пострадали, от които 18 полицаи.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Междувременно в Барселона: невиждано полицейско насилие над протестиращи.“

На площад „Уркинаона“ в Барселона беше арестуван и фоторепортерът на вестник „Ел Паис“ Албер Гарсия, докато снимал арест на друг демонстрант. Журналистът бе освободен на следващия ден, след като свидетели оспориха обвиненията срещу него, че е ударил служител на силите за сигурност. Полицейското насилие и атаките срещу журналисти бяха критикувани в декларация на комисаря по човешките права в Съвета на Европа Дуня Миятович, в която се цитират 37 посегателства над журналисти.

Испанската полиция обискира и жилището на Гонсало Бойе, адвокат на бившия премиер на Каталуния Карлес Пудждемон и на други бивши каталунски министри. Това предизвика реакция на Европейския център за конституционни и човешки права в Берлин (ECCHR), с която бе сезиран специалният представител за правата на човека към ООН. Тезата им е, че репресиите срещу адвоката целят дискредитирането му. В подкрепа на Бойе реагира и Едуард Сноудън.

Едва през уикенда напрежението започна да стихва, въпреки че хилядите хора по улиците на Каталуния и многолюдните демонстрации на солидарност в други области на Испания не намаляха. През отминалата втора седмица на непрестанни протести инцидентите са по-малко и демонстрациите протичат далеч по-спокойно.

Диалог между политическата власт в Каталуния и тази в Мадрид обаче няма.

Испанският премиер Педро Санчес упорито отказва дори да разговаря по телефона с каталунския си колега. А при посещението си на ранен полицай в барселонска болница демонстративно пренебрегна ранените демонстранти с извадени очи, които лежаха в същата болница.

Юлияна живее в Испания вече повече от четвърт век и се смята за каталунка от 2005 г., когато решава да се установи в Барселона. Била е на няколко демонстрации през последните дни и споделя наблюденията си за полицейското насилие от лична гледна точка. Според нея винаги разговорите на хората и полицията са били на по-висок тон, но палежите на контейнери и барикадите са дело на малки групи, които нямат общо с огромните тълпи демонстранти.

„Стоят отстрани, появяват се и изчезват бързо, а в два случая, когато манифестанти успяха да ги обкръжат и изолират, те бяха „спасени“ от полицейски патрули. Любопитно е също и че се появяват там, където снимат журналисти. На демонстрацията по бул. „Меридиана“, на която бях в петък например, е имало 550–600 000 души и нито един инцидент. Но в четвъртък привечер видях това, което описват и някои местни медии:

групи младежи с франкистки знамена да слизат от богаташките квартали „Бонанова“ и „Сариа̀“, полицията ги обкръжава, но като ескорт, а не за да ги арестува.

И когато стигат „Грасия“, се разпръсват на малки групички, за да „ловят индепендисти“. Полицията и Мосос (каталунската регионална полиция – б.р.) не ги възпрепятстват, нито спират, идентифицират, нищо такова.“

Според Юлияна подкрепата за Каталуния нараства и уточнява: „Не подкрепата за независимостта или за върлите ѝ защитници, а солидарността с хората, изразявана все по-видимо с многобройни мирни манифестации в Мадрид, Валенсия, Андалусия, Сан Себастиан, Билбао. Въпреки полицейските репресии и там – особено в Мадрид и Билбао, където е имало бити и ранени от полицейски палки демонстранти. Все повече хора открито подкрепят референдумите, свободното манифестиране и т.н. Макар и една част да искат да постигнат независимост, друга голяма част просто имаме граждански искания и нуждата да предупредим, че Испания се превръща в авторитарна, нискокачествена „демокрация“, която все повече потиска гражданите за сметка на абсолютно безочлива, но доста рафинирана и добре прикрита политическа корупция.“

Нейното мнение е, че политиците съзнателно нагнетяват разделение, за да спечелят по-радикалния вот, но това се обръща срещу тях. И едно от доказателствата е, че през последните две години и след три парламентарни избори не успява да се сформира управляваща коалиция. А в държава, в която 25% от работещите са под прага на бедността, това е политически безотговорно.

Според Юлияна изходът е в мирна политическа чистка на всичко възникнало след смъртта на Франко и последвалите амнистии.

Лиз Кастро е американка, която живее със семейството си в Барселона. През 2013 г. издава на английски и испански език сборник есета „Какво става с Каталуния?“ (книгата е преведена и на български език – б.р.). Лиз не крие симпатиите си към движението за независимост.

С нея коментираме, че в сравнение с преди две години правителствата в Мадрид и в Барселона са други, но разлика в отношенията помежду им няма. Според Лиз ситуацията е даже по-лоша, защото правителството на Педро Санчес само на пръв поглед изглежда отстъпчиво и диалогично, но в действителност не прави нищо. Обещанието на Санчес, че ако стане премиер, първото нещо, което ще направи, е да се обади на Карлес Пудждемон и да започне диалог, не е спазено, нито пък сега приема обажданията на новия премиер на Каталуния – Ким Тора.

Лиз заключава, че Испания се страхува, и обяснява защо: „Демонстрациите през тази седмица, организирани до голяма степен органично, но от десетки различни групи, се оказаха невъзможни за контрол и вероятно няма да спрат скоро. Показват ниво на предизвикателство, каквото не сме виждали след референдума от 1 октомври 2017 г. Много каталунци също са изморени от собственото си правителство, което не изглежда способно на полезна реакция или да поведе гражданите. Затова обикновените хора отново поемат нещата в свои ръце, настоявайки да имат думата за собственото си политическо бъдеще. Каталунците са много находчиви, много активни, много мобилизирани и много упорити. И им е писнало да не бъдат чувани.

От суровите присъди научихме, че законите в Испания не се прилагат еднакво, а следват политически зависимости, затова нямаме стимул да ги следваме.“

Според Лиз Кастро полицейското насилие не е случайно. „Полицаите са инструктирани да всяват страх и вярват, че са над закона. Заплашват младежите с убийства, с изтезания, използват една и съща снимка като доказателство, за да обвинят шестима различни души. Има задържани без присъда и без възможност да излязат под гаранция. Американец е бил задържан само защото си е поискал знамето, след което е обвинен в тероризъм, джихадизъм и трафик на хора и сега е заплашен от екстрадиране. А всичко това е наистина жалко, защото повечето хора са доста разумни и просто искат да могат да гласуват. В една демократична държава това е разумно очакване.“

Въпросът ми дали насилието на полицията не е провокирано от самите демонстранти, искрено я ядосва: „Мисля, че истинските провокации са тежките присъди над нашите лидери, които винаги – и имам предвид наистина винаги – са настоявали за абсолютно ненасилствено движение за независимост. И мисля, че по-голямата част от населението е съгласна с тази стратегия. Видяхме как полицията повдига обвинения на млади хора, които седят спокойно на земята – това ми се струва много провокативно. Виждали сме полицаи да насочват пушките с гумени куршуми директно към хората. Това също ми изглежда много провокативно. Искрено мисля, че Испания би искала ние, каталунците, да допуснем насилие, за да могат да ни смажат. Само така знаят да действат. И това е единствената територия, на която ще бъдат по-силни от нас. Докато не проявяваме насилие, те не могат да победят.“

Питам Лиз каква е стратегията сега и дали разчитат на помощ отвън? Отговаря ми, че целта им е да накарат Испания да преговаря и че настояват за политическо решение, което вероятно трябва да има три части: оттегляне на испанската полиция от Каталуния, освобождаване и амнистия за всички политически затворници и обвиняеми и накрая договорен референдум за независимост на Каталуния. „Само така можем да продължим напред. Имаме нужда хората по света да оказват натиск върху своите правителства да не приемат испанското отношение към мирно протестиращите.

В условията на демокрация е позволено да се мобилизираме, да протестираме и да искаме промени в правителството. Това не е престъпление и не може да бъде престъпление.

Би било полезно, ако други хора и техните правителства притиснат Испания да седне на масата за преговори и да изслуша жалбите на Каталуния. Един от основните хаштагове в Twitter е #SpainSitAndTalk.“

Според Лиз Кастро подкрепата сега е много по-голяма от преди две години, защото голяма част от хората казват: „Не знам дали искам Каталуния да е независима, но не можеш да пребиеш съседите ми, че искат да гласуват.“ Кой иска да живее в страна, в която хората са в затвора за десет или повече години за провеждане на референдум? Или за участие в мирна демонстрация?

Питам събеседничката си какво мисли за т.нар. „тихо мнозинство“, за което се твърди, че е против независимостта, но тя отговаря, че има по-скоро „тихо малцинство“ и доказателство за това са гласовете, които събират на изборите от 2012 г. насам, както и малките демонстрации, които са успели да организират. И допълва: „Често ще видите оценки за подкрепа на независимостта в масовите медии, които се колебаят около 50%, но всъщност никога не сме имали официален референдум (без полицейски саботаж). И има значение как задавате въпросите. Ако попитате хората в неофициална анкета или по телефона, не е същото, както ако ги питате на официален референдум. На въпрос: „Ако Каталуния и Испания са добри съседи, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“, ще получите много различен отговор в сравнение с въпроса „Ако ви изгонят от Европейския съюз, ако сте потопени в икономически хаос, ако има гражданска война или животът ви е заплашен, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“. Това е краен пример, но разбирате идеята.“

„Каталуния има икономика в размер на 200 милиарда евро и множество (некаталунски) икономисти настояват, че тя е напълно способна да съществува самостоятелно. Би желала дори да продължи да подкрепя Испания. Така че въпросът е дали можем да работим за решение, което е в полза на всички и отразява желанията на населението, а не само на един вкоренен (и често корумпиран) политически елит.“

Накрая питам Лиз дали хората в Каталуния като убедени привърженици на ЕС се чувстват предадени от европейските институции? И тя твърдо заявява: „Да, каталунците бяха изключително разочаровани от ЕС. На 2 октомври 2017 г., когато мнозинството в Европейския парламент застана на страната на Испания и заяви, че полицейското насилие пред урните по време на референдума е „вътрешна работа“, хората тук бяха шокирани. Не вярваха, че Европа ще ни обърне гръб. Когато Доналд Туск обеща преговори, ако се въздържим да обявяваме независимост, а после се отметна, хората отново бяха разочаровани. Имаше много европейски представители, които се застъпиха за Каталуния и на които ще бъдем вечно задължени. Те са истински демократи. Но много повече са онези, които са ни загърбили. Много каталунци смятат, че Европа не е нищо повече от клуб от държави, които защитават държавите, но не и народа. Европейският парламент и Съветът на Европа правят сериозна грешка, като не защитават демокрацията, свободата на изразяване, свободата на събранията и политическата свобода в Каталуния.“

Днес следобед в Барселона е свикана голяма демонстрация, а утре, 27 октомври, се навършват две години от едностранното прокламиране на независима република Каталуния в тогавашния каталунски парламент.

Заглавна снимка: © Нева Мичева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Уличното изкуство като огледало на обществото

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://toest.bg/ulichno-izkustvo-kato-ogledalo-na-obshtestvoto/

В свят на затрупване с информация за обществени бедствия, натоварващи сетивата ни, Джо Каслин има по-различен подход – чрез улично изкуство той се задълбочава в чувствителни теми, които често са табу в нашето съвременно общество. Сюжетите му отразяват и противопоставят трудностите и ежедневието в Ирландия. Детайлните рисунки с молив, принтирани в голям формат, се преплитат със сгради и привличат вниманието към силата на публичното изкуство. Попитахме го за значението на изкуството, както и за образованието и пречките в тази област.

Творба на Джо Каслин

В някои от работите си говорите за това как младите мъже в Ирландия са потиснати да споделят своите емоции, които на свой ред се възприемат като признак на слабост. Нещо подобно се случва и в България. Как се борите със стигмата на емоциите чрез изкуството?

Моето мнение е, че гледането на художествени творби, ангажирането с изкуството или създаването му помагат на индивида да се справи и да реагира на напрежението в живота. Уличното изкуство има способността да се намеси в ежедневието и да провокира емоционална реакция. Трайно установените патриархални норми потискат мъжете да говорят за това как се чувстват. Не че тези чувства не съществуват и при тях, просто не се споделят толкова и това е токсично. Ако моето улично изкуство може по някакъв начин да стимулира отзвук или наистина да предизвика разговор, тогава имам чувството, че тази стигма в някаква степен се разрушава.

Творба на Джо Каслин

Един от най-интересните аспекти на работата Ви е фактът, че сте и учител. Колко е важно обществото да инвестира в образованието в областта на изкуството, особено в по-напреднала възраст, когато то не се счита за приоритет?

Идвам от много пристрастно пространство, тъй като самият аз предоставям отговор на този въпрос. Виждам с очите си отплатата на художественото образование всеки ден, виждам я в по-голямата част от сегашните над три хиляди ученици, на които съм преподавал през последните десет години. Визуалната грамотност, решаването на проблеми и експериментирането са в основата на голяма част от съвременния ни свят и в начина, по който бъдещите поколения ще общуват помежду си. Задължително е да въоръжим това поколение с възможност първо да се справи с емоциите си и след това да процъфти. Изкуството, което винаги е играло роля да документира и да обяснява безбройните култури на тази планета, едва ли ще загуби ефекта си с моята генерация.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Често съвременното изкуство се възприема като „западна ценност“ и някои източноевропейски страни трудно го оценяват безпристрастно. Как правим изкуството по-разбираемо за онези, които се чувстват далеч от него?

Съвременното изкуство често ми се губи и на мен и това е окей. Дълбочината и дъхът на изкуството се разширяват всеки ден от колегите художници. Нещо подобно се очаква от художниците. В крайна сметка ние сме творчески същества… Невинаги мога да хвана нюанса на всяко произведение в съвременното изкуство, но човешката ценност е това, което мога да оценя. Дори импресионистите са изпитвали огромна трудност да спечелят уважение, когато са сложили началото на движението си.

Творба на Джо Каслин

Най-новата Ви творба „Доброволците“ (The Volunteers) намеква за емоцията на „безкористното даване“ във времена на бедствие. Как бихте описали днешния свят; изгубено и тъмно ли е, или се опитваме да разгърнем трудни и предизвикателни теми?

Набедени сме да вярваме, че днешният свят е изгубен и тъмен, с много помрачени и дори „оранжеви на цвят“ лидери. Аз обаче избрах да видя светлината. Само миналата година станах свидетел на група ирландски тийнейджъри, които събраха цяла общност, натрупвайки 22 000 подписа под петиция, за да променят местно решение на правителството. За да спасят 14-годишния си приятел и семейството му от депортация. Да, изправени сме пред много трудни и предизвикателни теми, но заедно сме по-силни. Всеотдайността е много по-силна характеристика от егоизма.

Според Вас каква трябва да бъде ролята на изкуството в нашето общество днес и как трябва да се развива то от идващото поколение?

Изкуството е умение и език, който надхвърля всички култури. Участниците – както професионалисти, така и любители – трябва да бъдат почитани и ценени. То ще продължи да играе неразделна роля за напредъка на човечеството, тъй като ние проектираме, променяме, създаваме и преосмисляме нашия свят и неговото съдържание към по-добро.

Как можем да насърчим свободата на изразяване на едно силно потиснато общество?

Забележително изкуство е създавано и във времена на потисничество и самовластие. Да, то ще бъде смекчено до известна степен, но посланието на творбата ще бъде ясно въпреки компрометираната среда, в която е създадена. Това само по себе си ще направи изкуството по-съществено, по-биографично и наистина по-могъщо. Реагирането, насърчаването и финансирането на тази творческа дейност е изключително важно за всички нас.

Благодарим на Александра Димитрова за помощта при интервюто.

Ако искате да видите Джо Каслин, може да посетите симпозиума на „Мелба“ на 9 ноември в зала 6 на НДК  в София.

Снимки: © Джо Каслин

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Склонни сме да прощаваме на „нашите“ и да си мълчим – така разбираме толерантността“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-alipiev-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. С нашите събеседници разговаря Александър Детев.

Със или без трудов договор, Камен Алипиев – Кедъра си остава един от най-емблематичните спортни журналисти в България в последните 30 години. Не се сетих за по-подходящ събеседник, с когото да изградим паралелите между кризата на гражданското общество в България и ситуацията с родния спорт. Защото спортът и културата са показатели за физическото и духовното здраве на нацията, а освен това те са основният източник на самочувствие и гордост за един народ.

И да, както многократно ни беше изтъкнато през изминалата седмица, футболни хулигани и расистки прояви има навсякъде. Но опитът за толкова елементарно подценяване на случилото се е лакмус за основния проблем – агресията, расизмът и ксенофобията у нас са очаквани и не шокират никого, защото „тука е така“. С Кедъра говорим за онези момчета на стадиона с качулките и маймунските звуци. За това защо ги виждаме и на протестите срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор и чия жертва са всъщност. Обсъждаме и ситуацията в родния спорт през последните 30 години – развитието или упадъка му. Говорим за тези успехи, които пораждат носталгия и до днес, както и за личностите, които не спират да ни правят горди въпреки всичко.

„Аз имам много свободно време“, ми каза Кедъра, щом го попитах кога е удобно да се срещнем за интервюто. Има и много какво да каже, бих допълнил.


Винаги в такива моменти, свързани с българския футбол, се появяват едни асоциации с 94-та. По темата за 94-та може би всичко е изговорено, но все пак ми се иска да разбера и твоята гледна точка: защо хаосът на 90-те роди онзи успех, а прословутата стабилност в момента води до все по-задълбочаваща се криза в българския футбол?

В хаоса на 90-те имаше още добре работещи футболни школи с много треньори, които обикаляха цялата държава и търсеха младите таланти. Този отбор от 94-та година нямаше да стигне доникъде без 17 ноември 1993 г. (победата на България над Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1, която ни класира за Световното първенство в САЩ – б.р.). Ако не беше изключително благоприятното стечение на обстоятелствата там и на другите мачове, този отбор нямаше да се превърне в такава легенда.

Но той имаше и футболисти, които заслужават да бъдат отбелязани. Любо Пенев не можа да играе на Световното първенство, но беше изключително въвлечен. Емил Костадинов… Тогава имахме работещи школи на Левски, на ЦСКА – в ядрото на националния ни отбор бяха хора, създадени в тези школи. Христо Стоичков дойде от Пловдив, но се появи точно когато трябваше, за да може да се изстреля към международна кариера. В този тим нямаше слабо място. Странни характери, както се вижда и до днес, но обединени от Димитър Пенев, който не е завършил квантова механика и няма да вземе Нобелова награда, но очевидно познава играта много добре и беше успял да направи от тези момчета отбор.

Ако говорим за някаква носталгия по миналото, може би единственото нещо, в което загубихме страшно много позиции, е българският спорт, който се правеше с адски много дисциплина и работа и успяваше да селектира талантите, за да излязат те на преден план. Сега голяма част от хората от това поколение ръководят българския футбол, но те сякаш не разбраха, че не може да се лежи само на стари лаври – трябва да се работи. Футболът в световен мащаб се разви изключително много и виждайки дори как изглеждат футболистите от 80-те години в сравнение със сегашните, ни става ясно, че атлетизмът е различен, развиването на телата е различно, да не говорим за тактиката, за работата от най-ранна детска възраст и много сериозното усъвършенстване на талантите.

Ние сме много далече от това. В последните години успехите на българския клубен футбол се дължат предимно на отбори с чужденци, такава е цялостната концепция – много по-лесно е да се взема наготово, много по-трудно е да се гради. Това се отнася за целия български спорт. Не може да се говори само, че няма спорт, защото нямаме пари. В спорта, както и във всичко останало, парите са резултат. Те идват, след като си постигнал нещо.

Предстои да отбележим 30 години от началото на Прехода. Къде в прехода от старата към новата система на развитие на спорта се натрупаха тези дефицити, които продължават да избуяват?

Тези дефицити започнаха да се образуват постепенно, за да се стигне до сегашните натрупвания и до това да нямаме златен олимпийски медал от 2008 г. Просто през всичките тези години направеното в миналото се отричаше тотално. Ако говорим за политическа система, за липсата на свободи, за цензурата – това е ясно, че трябва да бъде отречено и забравено възможно най-бързо. Но моделът на спорта беше разрушен изцяло и година след година се стигна до това жалене.

Успехите в спорта се постигат, когато знаеш какво правиш, когато треньорите са компетентни, а спортистите – отдадени. Ние направихме много грешки. Едната от тях беше още по времето на социализма, когато колективните спортове бяха на втори план заради мисленето на спортните ръководители, които се интересуваха много повече от това дали ще вземат медали, а не дали ще развият колективните спортове като култура на нацията. Женският баскетбол започва своя възход в края на 50-те години, стига до върховете си на Олимпийските игри в Монреал с бронзов медал при първото си участие на олимпиада, сребърни медали в Москва, пето място в Сеул през 1988 г. Женският и мъжкият волейбол също имат успехи. Баскетболът има медали от европейски първенства. Но „прагматичната теория“ на чугунените глави в Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт казва: „Един човек – един медал, един отбор – един медал.“ Затова ние ще развиваме борба, щанги, художествена гимнастика, бокс. Не че тези спортове са лоши, но се губи колективният дух.

Страните от бивша Югославия – Сърбия, Хърватия, Северна Македония, Словения, дори Босна и Херцеговина, – всички те развиват чудесен колективен спорт и това им помага да се чувстват обединени. Тези успехи карат хората да се чувстват горди. Хората от бивша Югославия в любимия ми спорт – баскетбола, да не говорим за футбола, волейбола, водната топка и т.н., са едни от най-високо котираните в света. Техните агенти, като Мишко Ражнатович, който има десетки играчи в NBA, са много сериозни професионалисти. Ние сме в периферията и продължаваме да живеем в някакви оправдания. Прецакваме се сами. Допинг скандалите във вдигането на тежести са поредното доказателство за това.

В България статутът на треньора беше много принизен и всеки, който можеше да отиде да работи в чужбина, го направи. Причините са много, това е натрупване на грешни стъпки една след друга, които те вадят от пътя. Спортът трябва да е част от културата на една държава. Като си имал легендарни спортисти, не трябва да ги забравяш, трябва да ги използваш за пример на младите.

Какво последно те зарадва като спортна новина?

Това, че Ивет Лалова се класира за Олимпийските игри в Токио и стана седма на 200 метра на Световното първенство в Доха. За съжаление, дотолкова сме се откъснали от реалността в света на спорта, че славословим за неща, които никой друг освен хората в България не знае. Няма как да обясним на никого, излизайки от Калотина, коя е Станка Златева. Без да искам да подценявам нейните успехи, разбира се.

Освен Григор Димитров нямаме разпознаваем спортен посланик в света. Ивет я споменах. А Григор го правим на нищо, въпреки че това е най-популярният български спортист в обозримото бъдеще и минало, редом със Стоичков и Бербатов. Не ги оценяваме тези неща. За което сме виновни и ние от медиите, но е много трудно да се бориш срещу журналистика, която се превръща все повече и повече в репродуциране на пиар съобщения.

Говорейки именно за това как не можем да оценим нещата правилно, силно впечатление направи отсъствието на първоначална реакция и подценяването на това, което се случи по трибуните на мача на България срещу Англия. Българските медии в случая по-скоро се явяват отражение на обществото, защото реакцията на расистки и агресивни прояви обикновено е „тука е така“. Кога тези граници на допустимото бяха преминати и след кой момент пречупените кръстове, хитлеристките знаци и откровеният расизъм и ксенофобия станаха нещо, което очакваме?

Аз също не мога да ти кажа кога е мината границата. Навремето ходенето на мач в агитките на някой отбор беше едва ли не демонстрация на гражданска позиция. Нас са ни налагали с палки, без да правим абсолютно нищо, само защото се разхождаме след мача по улиците, а това беше някак си недопустимо – да има голяма сбирка от хора по улиците на София.

Ние разбираме толерантността по някакъв странен начин – склонни сме да прощаваме на „нашите“, а също така и да си мълчим за всичко. Всеки така се е свил в собствената си черупка, толкова рядко дръзва да си изкаже мнението, че сме забравили много важни неща. Затова в момента ни е трудно да асимилираме реакцията на британците. Българският национален отбор и български клубни отбори са получавали наказания заради маймунските подвиквания, заради прояви на расизъм и нетолерантност. Това никой не го смята за проблем, то минава, няма човешки жертви – и слава богу, разбира се.

Голяма част от тези типове с голи глави, татуирани свастики и т.н. са много лесно манипулируеми. Те отиват, част от тях дори не се интересуват какво става на терена, свършват си работата. Някои си свършват работата и на протеста срещу назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, получавайки пари, за да провокират реалния протест. Тази безнаказаност води до ескалиране на подобни прояви.

Още повече че имаме примери – точно британските запалянковци са част от някои от най-големите трагедии по европейските стадиони. Стана ясно, че това е проблем. След трагедията с „Ювентус“ през 1985 г. всичко беше прекроено – започнаха да им забраняват да ходят по стадиони, вкараха се средства за наблюдение, не остана един ненаказан за действията си. Работи се години наред за това. И ние трябва да осъзнаем тези проблеми. Те няма да се разрешат, като Бойко Борисов каже на Боби Михайлов да си подаде оставката.

Причина или следствие е Боби Михайлов?

Следствие. Той може да бъде винен, че не е направил някои неща, но в никакъв случай не може да бъде смятан за причина за разпада във футбола. Боби Михайлов не беше готов за тази роля според мен.

Спомена протестите. Не сме заклеймили расизма, ксенофобията, неонацизма, но заклеймихме протестите и изразяването на гражданска позиция. Къде виждаш лъча светлина за гражданското общество? И въобще виждаш ли гражданското общество?

Опитвах се да бъда част от това гражданско общество. Виждах много повече обществена енергия през 2013 г., отколкото сега. Много ми е мъчно да го кажа. Това е, защото и ние, които се правим на „умни и красиви“ (без да съм твърдял никога такова нещо за себе си), не разбрахме, че хората имат нужда от убеждаване, от лични разговори, от това да могат да те разберат. Много хора от провинцията, които са вкарани под властта на местните деребеи и се страхуват свободно да си дадат гласа, защото трябва да си пазят хляба, не разбират смисъла на протеста за справедлива правосъдна система, за това да има обективен и политически независим главен прокурор. Ако не им го обясниш лично, ако не намериш правилния подход, тогава може да се сърдиш само на себе си. А онези, които се занимават с пропаганда и за съжаление, владеят голяма част от българските медии, не спят. Те са доста добре организирани. И съответно се постараха всички, които протестират и искат да изявят някаква гражданска позиция, да бъдат компрометирани.

Много е тъжно това за мен. Но очевидно наивността и вярата в светлото бъдеще, които съм имал, не работят. Така че се чувствам доста разочарован от липсата на обществена енергия. Ходих на последния протест; стори ми се, че сме малко хора. Все ми се иска да сме повече – да сме колкото в Румъния или в Гърция.

Кога ще свърши Преходът?

Не знам, трябваше отдавна да е свършил. При положение че доста неща в България все още се ръководят от бивши членове на Държавна сигурност и не беше направена лустрация, скоро може и да не свърши.

Все пак, ако се огледаме и сравним какво е било през 1989 г. и какво е сега, можем да видим много положителни промени. Доста от българските градове изглеждат различно. Има някакъв бизнес, концентриран в София, по-голямата част чужд, който предлага някакви нормални условия за работа на младите хора.

Но аз съм си казал, колкото и грубо да звучи, че има шанс нещата трайно да вървят по възходяща линия, когато родените преди 1989 г. умрем и отнесем в гроба всички опити да бъдем манипулирани десетилетия наред – от детската градина до университета и след това. Тези години на социалистически режим в България са разрушили толкова много от общочовешките неща, върху които е градила тази страна, че стигнахме дотам толерантността, с която са приети арменските бежанци в началото на ХХ век от много по-бедно българско население, да се превърне в омраза към бежанците, които сега могат да стъпят в България, макар и те да не искат да идват тук.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Една прояждана от корупция и скандали страна няма как да е притегателна за образованите българи“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/georgi-toshev-interview/

Преход. Малко са думите в модерния български език, натоварени с толкова силна емоция и толкова различни конотации. Да, в последните три десетилетия България е демократична държава с плуралистична политическа, обществена и медийна среда. От 15 години е член на НАТО, а от 12 – и на голямото европейско семейство. Българите се възползват както от свободата на движение, което Европейският съюз им гарантира, така и от свободата от чужди зависимости, осигурени от военните ни и политически партньори и най-вече от статута ни на суверенна държава. На хартия всичко е точно така, но колко от вас, четейки последните три изречения, повдигнаха вежди, тръгнаха да казват „но…“, провидяха наивност в написаното?

Далеч съм от илюзията, че „на Запад“ оазисът на свободата и липсата на корупция са категорични и несъмнени. Достатъчно време съм бил „на Запад“, за да знам, че не е така. Но къде се крият разликите? Онези разлики, които ни карат да сме най-неудовлетворени, най-бедни, най-скептични. Бягайки от мантрата на „всички са маскари“ и уличните квазинаучни обяснения за „сбърканото ДНК“, ми се прииска да дам думата на доказани имена в различни сфери как обясняват изминатия път и неизкоренените и до днес проблеми и дефицити от миналото в своята зона на познания и работа. Като водещ на подкаста „Паралели и меридиани“ имах възможността да задам на журналисти, актьори, музиканти въпроса „Докъде стигнахме?“ – в политиката, в медиите, в културата. Отговорите на някои от тях ще ви припомним в следващите няколко седмици, в навечерието на юбилейния 10 ноември.

Българите в чужбина – най-големите чуждестранни инвеститори в България и главните виновници за демографската криза в страната. Това са основните етикети, които се лепят на сънародниците ни, решили да напуснат страната временно или за постоянно, за да търсят поминък, образование, спокойствие, свобода или справедливост зад граница. Българите в чужбина са поне толкова многоцветни и различни, колкото и тези в страната. Затова трудно можем да говорим всеобхватно за тях в един текст, камо ли пък във въведение на интервю. Но един български журналист е посветил голяма част от професионалния си път, разказвайки техните истории.

Георги Тошев е създател на телевизионните предавания „Другата България“ и „НепознатиТЕ“, автор е на книги и филми. Говорим с него за българите зад граница, а аз тайно се надявам да разбера дали в мисията му да събере и разкаже техните истории не прозира и търсенето на един плам и копнеж за свобода – пориви, които в България все по-често изглеждат изпаднали в летаргия. Интересно ми беше да го попитам и за другата му страст – да представя житейския и професионален път на големите. Онези, прославили страната ни, и онези, които са ни обединявали с творчеството си. Защото в последните години сякаш съществува тенденция на поляризиране и компрометиране на всепризнати авторитети. А накъде върви една държава без компаси – морални, професионални, духовни?

В последните двайсетина години разказваш историите на българите зад граница. Как се промениха те през тези две десетилетия?

За всичките тези години съм се свързал с над 7000 българи, от които съм заснел около 3500. Това са много различни като профил българи – напуснали родината през 50-те и 60-те години на миналия век; напуснали много по-отдавна, още с корабите, тръгнали към една непозната земя, каквато е била Аржентина в началото на ХХ век например. Мотивацията на българите при един отворен пазар също се променя. Много често тя е свързана просто с оцеляването. Защото цели села и градове в България продължават да се изхранват предимно от онези, които имат късмета да работят някъде извън нея.

Казвам го с голяма горчивина, както с голяма горчивина отбелязвам, че тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна през последните няколко години, тъй като държавата се оказа мащеха за тях. Не е тайна, че големите инвеститори напускат България. Икономиката в никакъв случай не може да бъде наречена бързо развиваща се. Така че една прояждана от корупция и скандали във вътрешнополитически, а и във външнополитически план страна няма как да е притегателна за образованите българи, за онези, които биха били полезни на България със знанията, опита и контактите си. Ето защо тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна и днес има нова вълна на напускащи българи, които са доста отчаяни – тръгват си цели семейства. Част от тях са хора с добри доходи в България, с добро образование; хора, които отиват да работят под професионалния си ценз дори, само и само за да бъдат в едно по-уредено общество.

Така че разнолики и разнопосочни са пътищата на българина навън и навътре в България. Ние имаме тотално непознаване от страна на държавата на психиката на заминаващия българин в различните социални групи, в които той може да бъде подреден. В Агенцията за българите в чужбина обикновено работят хора, които нямат никакво познание как битува и как прогресира или регресира българинът извън България. Защото профилът му отдавна е много динамичен.

Не се ли разгръща един нов потенциал – не само на прославящия родината си успял българин в чужбина, но и на тези, които благодарение на модерните технологии, въпреки че живеят на хиляди километри, са много активни в българския обществен живот, защитават каузи в България, следят новините, имат позиция и мнение?

И не могат да гласуват пълноценно в повечето случаи… Споровете продължават – доколко и как да бъде дадено или по-скоро отнето правото на българите в чужбина да упражняват своя вот, дори и електронен. Но това е друга тема.

Да, прав си. Новите комуникации ни позволяват да бъдем активни в страната, на която винаги ще принадлежим, независимо къде живеем и от колко години. От една страна, това е добрата новина, защото поддържа обществения ни статус, поддържа мисленето ни и не на последно място – езика ни. Това обаче е крайно недостатъчно, защото се отнася само за малка част от българите в чужбина. Всички знаем какво показва статистиката за гласуващите зад граница. Това, което получаваме като резултати и активност от чужбина, е… да не казвам под статистическата грешка, но доста неудовлетворително, за разлика от например италианци, гърци и руснаци и начина, по който те се включват, особено в избори с правото си на вот.

Иска ми се да вярвам, че младите българи, които по една или друга причина не живеят в България, по-активно ще се включват в българския обществен живот, но повечето, с които се срещам, са изгубили всякакъв интерес към вътрешнополитическите събития в родината си. Те дори не гласуват, а биха могли да променят съществено вота и в българския парламент да има една доста по-многообразна политическа картина.

Някои българи поеха по пътя към чужбина през тези 30 години, но цялото ни общество пое по един път, по който сякаш не знаем докъде сме стигнали. Твоята оценка каква е?

Мисля, че сме в началото на пътя. Работя върху един документален проект, посветен на тази промяна. Заедно с Алексения Димитрова имаме достъп до американската гледна точка чрез архивите на пет големи организации в Америка, които след давност от 30 години се разсекретяват.

Начинът, по който протича Преходът в България – защото той продължава, не е приключил, – е много спорен и много различен от прехода в други източноевропейски държави. От една страна, съм щастлив, бих казал и горд, че той е безкръвен. От друга страна, Държавна сигурност, по начина, по който присъства на всички нива във властта и в медиите в България, е една голяма въпросителна към бъдещето на този Преход. Докато не стане ясно и веднъж завинаги не се реши проблемът с принадлежността към Държавна сигурност, няма как България да се нареди там, където според мен ѝ е мястото. Не става въпрос за лов на вещици, а за ясни правила кой и как участва в публичния живот в България. Как се управляват медии, как се разпределят капитали, кой стои зад тях. Защото и скандалите в България в момента са следствие на този бавен, несигурен, фалшифициран Преход.

Макар че не искам да е така, според мен са необходими поне още 30 години, за да видим истината. Да направим някаква обективна оценка на процесите, които са започнали в България. Това, което виждам в американските архиви, съпоставяйки ги и с българските, е, че има доста голяма доза случайност на много от историческите факти в българския Преход, особено в първите години. Има много незнание, налучкване на пътя. Но в последните години има абсолютно втвърдяване. До ден днешен в голяма част от основните политически и обществени структури виждаме присъствието на смъртоносната хватка на Държавна сигурност. Това е нещо много притеснително. Нещо, което, за съжаление, нито едно правителство не успя да реши по категоричен, макар и болезнен начин. А сянката на Държавна сигурност е навсякъде.

Тоест откровеният и ясен разговор за миналото е пътят към едно по-добро бъдеще, така ли?

Според мен този разговор е задължителен; той е закъснял, но трябва да бъде много искрен. Трябва политическа и обществена воля веднъж завинаги да се изясни кой и как може да управлява държавата. Не говоря въобще за политика – за център, ляво и дясно. Говоря за основни морални казуси, които трябва да бъдат решени в българското общество, за да може хората да се успокоят и начисто да започне граденето на новата история на България. В момента където и да побутнеш, излизат скелетите на миналото, и то на най-мракобесното минало. Ние говорим, че вече са минали 30 години от началото на Прехода, а системата продължава да функционира като едно време. Единственото ми успокоение е, че го има Европейския съюз – колкото и да е раздиран от противоречия, той е коректив. От друга страна, има Америка, от трета – Русия. НАТО. В този относителен четириъгълник ние можем все пак да имаме някакъв коректив.

А дали не липсва и самочувствието за този разговор?

Мисля, че самочувствието е нещо, което всеки един от нас изгражда на базата на собствения опит и собствения морал. Проблемът е, че понякога подобен дебат не може да се осъществи. Аз се радвам, че медията, в която работя в момента, е възможно най-свободната. Но в различни етапи от живота си също съм бил задушаван или съм се автоцензурирал, защото медиите не са били достатъчно свободни. Това е моят опит. В политиката не съм бил, за да мога да нося някаква отговорност там. Но съм бил в медиите и нося отговорност, че разговора самият аз не съм го провел докрай със себе си.

Какво ти дава надежда?

Ежедневните срещи, пътуванията, това, че в крайна сметка в днешния свят може да се служи с истината. Днес много по-малко безобразия могат да бъдат скрити. Не само, но и заради социалните медии. Всеки един от нас би могъл в собственото си ежедневие да заяви истината и да бъде достатъчно спокоен, че няма по-силно нещо от нея, независимо от цената, която плащаме – загуба на работа, изолация, компромати, – в крайна сметка истината рано или късно подрежда. Подрежда живота и човека, който се е осмелил да стигне докрай, казвайки истината. Това са много трудни граждански актове, на които не всеки от нас е способен. И аз не знам доколко съм способен да стигна докрай, но вярвам, че времето е вече разделно, че светът, в който живеем, е много краен и човек трябва да реши за себе си от коя страна застава – от светлата или от тъмната.

Разказваш историите на големите успели българи – у нас и по света. Уважаваме и признаваме ли авторитетите си?

И да, и не. Пътувам из страната и виждам колко много българи, наричам ги тихи и невидими, помнят, имат сетивата и чувствителността да преживяват своите герои, чувстват се пренебрегнати от медиите и цялата тази безпардонност, която шества в публичния ни живот. Но те знаят мястото на онези личности, които са безспорни. Много е важно да изграждаме у себе си и у близките си съзнанието за памет, защото живеем във време на безпаметност и да си спомняш днес е привилегия. Част от моята много скромна задача като журналист, освен да разказвам историите на новите герои като Соня Йончева и Галин Стоев, които ме вдъхновяват, е да се връщам назад и да припомням за онези българи като Невена Коканова, които винаги ще останат, защото по един много свой и много почтен начин са се разписали в най-новата история на България. За политици няма да си спомняме, уверявам ви.

И последен въпрос – кога ще свърши Преходът?

Преходът е нещо, което аз харесвам, не се страхувам от него. Бих поставил така въпроса – кога този фалшив Преход ще се превърне в настоящо изпитание за всички нас, в което ще се включим активно и в което ще вярваме? В момента всички сме абдикирали от Прехода. Той не ни занимава. Виждаме го само в мигове на онова битово отчаяние, за което говори Иван Хаджийски преди много години в „Оптимистична теория за нашия народ“…

Мисля, че много скоро ще има точка на кипене. И тя ще помете всички онези фалшиви герои, които се мъчат да ни се представят за настоящи. И няма да говорим за „Апартаментгейт“, а за ценностите на времето. Нов морал би направил възможен един същностен, истински Преход. Преход, в който няма статисти, а участници. И много ми се иска аз самият, който в последните години се чувствам повече като статист, отколкото като участник в този Преход, да бъда по-активен. Защото помня, защото съм гневен, защото съм щастлив и горд, когато трябва, но най-вече защото продължавам да виждам, че промяната е възможна.

Заглавна снимка: © Фелия Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нели Куцкова: „Съдът трябва да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview/

Нели Куцкова е български съдия с високо обществено признание, бивш член на ВСС, инициатор за създаването на Съюза на съдиите в България и негов втори председател. В служебния кабинет на Стефан Софиянски е зам.-министър на правосъдието, а през 2001 г. е кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. Тя е сред инициаторите за създаването на Правна инициатива за образование и развитие – неправителствена организация, работеща в сферата на съдебната реформа и върховенството на закона.


Венелина Попова: Госпожо Куцкова, случаят „Полфрийман“ се разви лавинообразно, ескалира обществено напрежение, истеризира се и започва да прилича все повече на публичен линч срещу съдиите, подписали определението за условното предсрочно освобождаване на австралиеца. Кой според Вас организира този опит за погром на правораздаването в България и за подчиняване на независимата съдебна система?

Нели Куцкова: Въпросът трябва да се раздели на две. От едната страна е мъката на родителите и тяхното възмущение, защото трагедията им е огромна. Дори когато бащата твърди неверни факти, на него всичко му е позволено, защото това е един съсипан от мъка човек. Но тази разбираема и човешка реакция на близките бе яхната, за да бъдат ударени публично доказани съдии. Те са постановявали актове по много подобни случаи и не само те, защото условното предсрочно освобождаване съществува от 1968 г. Но никой не си е направил труда да анализира колко от освободените в срока на изпитание са извършили или не друго престъпление.

Като гледам кои се възползваха от случая, за да нападнат съдия Калпакчиев – изявен критик на статуквото, който винаги е отстоявал независимостта на съдиите, – виждам една злоупотреба с мъката на хората. Прави грозно впечатление и фактът, че се опитват да отделят третия член на състава – Виолета Магдалинчева, чудесен съдия и уважаван от нас колега. Но понеже тя е дъщеря на представляващия Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев, се внушава, че е била на особено мнение, въпреки че тя отрече това и многократно заяви, че съдебният акт е постановен единодушно. Искам да кажа, че ако има особено мнение, то се отразява в съдебния акт с мотиви. Атаката се съсредоточи не само върху Калпакчиев, но и върху колегата Весислава Иванова. Тя също има активна позиция, когато става дума за правото на съдиите да решават делата по закон и по вътрешно убеждение, а не в съответствие с конюнктурните обществени настроения, понякога съвсем умишлено подклаждани от някои политици.

ВП: Всички си позволяват на висок глас да обсъждат този случай, без дори да са прочели мотивите на съда и без всякаква юридическа компетентност. Кажете като съдия нарушен ли е по някакъв начин законът в случая и има ли основания да се твърди, че председателят на Софийския апелативен съд Калин Калпакчиев е трябвало да си направи отвод, защото има конфликт на интереси?

НК: Аз прочетох какви са мотивите в искането на главния прокурор за пристрастност и свързаност с Българския хелзинкски комитет. Мога да кажа, че ако тези съдии си бяха направили отвод на това основание – че са имали някакви контакти, каквито всички имаме с най-различни неправителствени организации по повод наши професионални форуми, – щяхме да им се смеем и да кажем, че са се страхували от делото и са се чудили как да се отърват от него. Защото, няма да крия, има случаи, в които колеги съдии, като видят, че могат да берат много ядове с някое дело, намират поводи да се отведат. Това е неприемливо, защото, щом си станал съдия и си се хванал на хорото, си длъжен да го играеш.

ВП: Ако тъй нареченото обществено мнение, манипулирано от политици и медии, иска мъст за Полфрийман, то как да си обясним „крещящото неуважение“ на главния прокурор Сотир Цацаров, по неговите собствени думи, към конкретния съдийски състав, както и позицията на съдиите от ВСС, в която се говори за „усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта“?

НК: В нашите среди е известно, че Калин Калпакчиев в качеството си на член на ВСС многократно е влизал в спор с главния прокурор и затова очевидно не е любимец на Сотир Цацаров. Освен това съдия Калпакчиев е председател на УС на Съюза на съдиите в България (ССБ). А ССБ от създаването му през 1997 г. досега, независимо кой го ръководи, винаги е бил организация, която си е позволявала да критикува управляващите, които и да са те. И всеки път, когато са се опитвали да смачкат съда – мога да посоча за пример Цветан Цветанов, който като вътрешен министър четеше присъди от телевизора, – Съюзът на съдиите винаги е реагирал остро. Тази съсловна организация е трън в очите на много хора, които имат интерес от това да има послушен съд, и сега им дойде дюшеш да я атакуват чрез един изявен съдия.

ВП: Случаят „Полфрийман“ най-вероятно в бъдеще ще се преподава на студенти в юридическите факултети като пример за грубо погазване на правото и опит на изпълнителната власт да подчини съдебната. Защото един иначе обичаен случай на условно предсрочно освобождаване на затворник беше използван от всички политици, дори и с предизборни цели. А дали пък този всеобщ хор на недоволство не търси отклоняване на общественото внимание и енергия от тъй важния избор на главен прокурор?

НК: И това трябва да се вземе предвид. Въпреки че въпросът не е юридически, но съдия Калпакчиев и много други от нас сме изразявали становище, че кандидатурата на господин Гешев не е подходяща за длъжността главен прокурор. Вие сте свидетели как се събираха подписи в негова подкрепа (и в МВР, и в ДАНС), и ако това за прокуратурата е нормално, подкрепа от хора, които се занимават с политика, вече е недопустима. Не съм политолог, но изглежда твърде правдоподобно това, което Вие казвате – че стана много удобно един от критиците на Гешев да бъде публично заклеймен. Същото се случи и в БНР, където Ваша колега беше свалена от ефир – както стана ясно, защото не е угодна на кампанията на Гешев.

ВП: Да, тези случаи безспорно кореспондират помежду си. Организираната от статуквото, от агенти на ДС и слуги на задкулисието атака срещу съдебната система поставя обществото ни пред голямо изпитание – да приемем да ни поставят на колене или да се противопоставим на олигархията и паралелната власт, които се разпореждат в държавата зад маската на фасадната демокрация? Затова е добре да кажем: стигат ли само усилията на хората вътре в системата срещу този порочен избор на главен прокурор?

НК: За мен е много важно обществото да бъде информирано, защото то не познава дебрите на нашата правосъдна система и лесно може да бъде манипулирано. Аз познавам много хора извън системата, които имат здраво усещане и преценка и те не са във възторг от избора на Иван Гешев за главен прокурор, защото с много свои изказвания той успя да ги възмути. Но е лесно да заблудиш общественото мнение, като използваш случаи като този с Полфрийман. Ясно е, че хората съчувстват на близките на убития младеж, но тези, които злоупотребяват с него, страх от Бога нямат ли?

ВП: След като Инспекторатът към ВСС не може да ревизира съдебни актове, защо преписка по случая „Полфрийман“ беше изпратена до него, с каква цел?

НК: Това е друг голям въпрос, защото и по Конституция, и по Закона за съдебната власт, и по международните стандарти висшите съдебни съвети са орган, който трябва да защитава независимостта на съда. Разбира се, когато съдия е допуснал нарушение, този ВСС има власт да му наложи наказание. В случая съдийската колегия на ВСС реагира като Пилат Понтийски. Те просто препратиха до Инспектората някакво искане за уволнение на съдиите, и пак, забележете – на двамата, а не на тримата. Аз наистина не искам да съм на мястото на членовете на Инспектората, защото не знам как те ще ревизират един съдебен акт и могат ли да открият някакви етични нарушения за доказани съдии? Но целта е друга – да се използва случаят, за да затворят устите на критиците.

ВП: Има ли според Вас нужда да се намеси и президентът и да поиска промяна в Конституцията, за да се извърши реформа в съдебната система? Защото тези тежнения на изпълнителната власт да сложи юзда на съдебната система не са от вчера, нали?

НК: Да, разбира се, през годините това се е случвало нееднократно и не един и двама политици са се опитвали да сложат юзда на съдебната система. В случая тя вече не може да разчита на подкрепа на независимостта си дори от собствения си орган, в който има съдии, избрани лично от нас. Затова колеги от Софийския градски съд подготвиха едно обръщение към обществото, което сигурно ще бъде огласено скоро. Сега то се подписва от колегията и в страната. [Междувременно писмо до гражданите, подписано от близо 300 съдии, беше публикувано в четвъртък вечерта след вземането на настоящото интервю – б.р.]

Eдинственото, на което можем да разчитаме, е неманипулираното и разумно обществено мнение. Защото всеки човек, когато опре до съд, иска съдията му да е независим, а не да се плаши, че някой може да нареди на съдията как да реши делото. Тук нямам предвид само наказателните дела, те са едва една четвърт от разглежданите в съдилищата. Законът изглежда по един начин в очите на хората, които не са засегнати от него, и по друг, когато са страна в даден процес. Затова въпреки всичките кусури на съдебната ни система и на недостатъците, които имаме като съдии (защото и ние сме живи хора), е много важно съдът да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство в работата му.

Промяната в Конституцията е много сериозен въпрос, но аз не бих си позволила да давам препоръки на президента. Конституционните промени се обсъждат от години, но става дума за много сложна процедура, защото трябва да се свиква Велико Народно събрание по определени въпроси и трябва да се преодоляват много юридически пречки. От промяна, по мое лично мнение, определено има нужда. И мисля, че ако президентът предприеме такава акция, това би било един исторически акт от негова страна.

ВП: Кои са наложителните промени в Конституцията?

НК: На първо място, статутът на Главния прокурор, който се оказва най-могъщата фигура в държавата. Той има повече власт от всички и е по-недосегаем от всеки друг. Трябва да се почне оттам. А самите процесуални закони, които се променят кръпка по кръпка на коляно, създават голяма опасност да се сътвори правен хаос. Ние, които ги прилагаме, виждаме това всекидневно и често се чудим какво точно е имал предвид законодателят.

ВП: В обществото ни има нагласи, те се виждат и в социалните мрежи, че Лаура Кьовеши като главен прокурор на ЕС едва ли не ще внесе ред в националното ни правосъдие. Имат ли правно основание подобни настроения?

НК: Лаура Кьовеши може да се занимава само с престъпления спрямо европейските фондове и бюджет. Освен това дори един европейски прокурор да образува наказателно дело срещу български гражданин, то ще се гледа от националния съд и затова е много важно той да е наистина независим и безпристрастен и да не се поддава – било то на уличен или друг вид натиск.

1. Предсрочното освобождаване предполага влязла в сила присъда. То не представлява помилване, нито ревизиране на присъдата, нито намаляване на наказанието. Наказанието продължава да бъде с продължителността, с която е наложено с влязлата в сила присъда. Последицата е, че изпълнението му няма да бъде приключено в условията на затвор. Освобождаването от неизтърпяната част на наказанието е под условие – с изпитателен срок, в който осъденият не трябва да извърши друго умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. Ако условието не бъде изпълнено, осъденият изтърпява и остатъка на наказанието си. […]

2. Конкретното предсрочно освобождаване не е изключение. Само в деня на съдебното заседание Софийският апелативен съд е постановил още два такива съдебни акта. От 1968 г. досега са постановени десетки хиляди предсрочни освобождавания. Наказателният кодекс допуска предсрочното освобождаване след фактическо изтърпяване на половината от наложеното наказание, в случай че осъденият не е извършил престъплението в условията на опасен рецидив. Това, което съдът следва да прецени съгласно чл. 70, ал. 1 от Наказателния кодекс, е дали осъденият е „дал доказателства за своето поправяне“. Тази преценка е законно правомощие на съда и се прави въз основа на доказателствата по делото и тяхното правно значение.

3. След като съдебният състав на Софийския апелативен съд единодушно е упражнил свое законно правомощие, никой няма легитимно основание да настоява той да реши делото по начин, който не съответства на вътрешното му убеждение, формирано въз основа на закона и доказателствата по делото. Противното е „улично“ правосъдие, което няма нищо общо с върховенството на правото, не гарантира равенството на всички хора пред закона, не носи справедливост, нито умиротворение.

4. Призивите за линч и саморазправа със съдебния състав са абсолютно недопустими. Те водят до опасна ескалация на напрежението и накърняват сигурността и личната неприкосновеност на съдиите. Те застрашават справедливия процес, и то не само по сходни дела – защото се насажда впечатлението, че на съда може да се въздейства извънпроцесуално, ако бъде физически уязвен.

Из писмото на близо 300 съдии от цялата страна до българските граждани (акцентите са на редакцията)

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Куцкова в „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.