Tag Archives: интервю

За практиките на отказа и изкуството на живота. Разговор с Крис Клийв

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-praktikite-na-otkaza-i-izkustvoto-na-zhivota/

За практиките на отказа и изкуството на живота. Разговор с Крис Клийв

Крис Клийв (р. 1973) е английски писател, автор на разкази и на четири романа, всички от които са издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“, а сега и „Злато“. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. От 2007 до 2010 г. списва рубрика в „Гардиън“, посветена на децата и родителството. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.

В първото ни интервю преди няколко години говорихме за предстоящия тогава превод на „Злато“ (последния Ви роман, преведен от Невена Дишлиева и Велин Кръстев). Тогава казахте, че това е Вашата най-позитивна, най-малко изпълнена с трупове книга. Сега в увода към нея добавяте и че е единствената, в която някой наистина печели в живота. Това означава ли, че не сте привърженик на хепиенда? Как гледате на финалите – различават ли се в живота и в литературата?

Страхотен въпрос! Мисля, че литературата започва точно както историите започват в реалния живот: двама души се срещат във влака или някой бяга от затвора – това са естествени и нормални начала. Финалите обаче са толкова различни! Романите трябва все някога да свършат, докато историите в истинския живот никога не приключват. Те се раздвояват ли, раздвояват, подобно на клони на дърво. Това е всъщност повече от липсата на свършек. Историите също така променят и значението си, както когато самите вие станете нечии предци и житейската ви история се превърне в историята на произхода на тези след вас. Така че, действително, да започнеш един роман е много лесно и естествено, но да го завършиш си е истинско изкуство. Много ми е трудно да пиша финали. Не харесвам книги, в които всичко е завършено, приключено, обяснено. Обичам книги, които ме оставят с неясно усещане – нещо като камъче в обувката, нещо, за което да мисля през следващите няколко дни. Така че се опитвам и аз да пиша по този начин – не твърде весело и не прекалено тъжно. Просто да оставя нещо интересно, с което съзнанието на читателя да е ангажирано за известно време.

Писал сте „Злато“ през 2010 г., две години преди Летните олимпийски игри в Лондон. „Възпламеняване“ е написана през 2005 г., когато тероризмът все още беше водеща новина (спомняме си, че публикуването на романа съвпадна с атентатите в Лондон). „На смелите се прощава“ пък е за Втората световна война. Съзнателно ли избирате конкретни, но мащабни събития за сюжетите си и по-лесно ли е да разгръщате обикновените човешки драми на техен фон?

Да, обичам да показвам обикновените животи в рамките на мащабни събития. Намирам художествените романи за интересни, защото ни позволяват да видим несъвършенствата и изключенията в чистите наративи на голямата история. Хората са толкова интересни същества – те правят наистина странни неща, решават дилемата и драмата на съществуването по напълно неочаквани начини. Вярвам, че животът на обикновения човек е значим и очарователен. Като писател използвам големите и силни наративи, които всички познаваме (тероризъм, принудителна миграция, спорт, война), под формата на рамка, съхраняваща по-малките и деликатни човешки истории. По същия начин може да използваме колчета, за да отгледаме грах в градината.

Говорейки за Лондон във въведението към „Злато“, споменавате, че всичките Ви книги са по един или друг начин свързани с града, който противопоставяте на други, доста по user-friendly места. И все пак бихте ли се съгласил, че едно такова огромно, космополитно, изобилно откъм разнообразие, култури и съдби пространство Ви дава по-голямо предимство в прозата, отколкото, да речем, ако като автор работите с едно далеч по-скромно, регионално, непознато място?

Трябва да бъда честен и да кажа, че не знам. Не знам какво би било да напиша книга, чието действие се развива на място, на което не живея. Странно е, нали? Мога да си представя да пиша от гледната точка на най-различни хора, но не мога да си представя история, която не е свързана с родния ми град. Не знам какво говори това за мен като писател. Може би чувствам, че всички истории са наистина за места и времена, и за начина, по който човешкото сърце се проявява в тях. Като писател трябва да усетя мястото буквално в костите си, за да се почувствам уверен, че съм способен да зная как би се чувствало едно или друго човешко сърце на него.

Треньорът Том, един от героите ви в „Злато“, казва: „На моята възраст забележителното събитие не е онова, което те плаши.“ Какво Ви плаши лично Вас днес, на сегашната Ви възраст (може би в сравнение с – да речем – времето, когато написахте книгата)?

Отново страхотен въпрос! Когато написах книгата, не се страхувах много. Бях на около четирийсет, възраст, на която всичко ми изглеждаше възможно. Сега съм на петдесет и много добре осъзнавам, че вече не притежавам това безстрашие. Това, което ме плаши сега, е, че ще се откажем един от друг, че ще разлюбим собствената си човечност. Живеем в епоха на силно емоционално насилие и разединение. Мисля, че сме изтощени един от друг. Мисля, че на хората им е трудно да оценят и да се зарадват на големите, оригиналните, изобретателните сърца, които са ни дадени, защото толкова често тези сърца са ни разочаровали. Всъщност това е причината да уча за психотерапевт и сега да практикувам тази професия, докато същевременно пиша. Интересувам се от проекти, които ни помагат да обикнем отново човека и човешкото – и у себе си, и у другите.

В книгата става дума за два вида успех, пресъздадени през образите и съдбите на двете Ви героини. Ако всичко в този живот минава за някаква форма на постижение или триумф (като това да се излекуваш например), то какво тогава отличава спорта от другите ни житейски победи? Твърде буквален ли е успехът в него?

Спортът е интересен, защото именно абсолютното изискване за абсолютен успех е онова, което прави другите успехи възможни. Добър пример е миналогодишния „Тур дьо Франс“ – имам предвид съперничеството между Йонас Вингегор и Тадей Погакар. Те се отнасяха един към друг безкрайно учтиво и с уважение. Това беше успех на човещината, на който наистина се радвах повече, отколкото на успеха в реалното състезание. Имаше нужда обаче от изискването за спортна победа, защото именно то направи забележителен начина, по който двамата се държаха един с друг. Лесно е да се отнасяш към някого на опашката пред автобуса с любов и уважение – много по-трудно е да направиш същото за най-заклетия си съперник. Ето как спортът ни дава изключителни уроци какви можем да бъдем като човешки същества. Друг чудесен пример са маратоните „Баркли“ – състезание, което е почти невъзможно да бъде завършено. Тази година невероятната Джасмин Парис стана първата жена в историята, постигнала това. Отново подчертавам, че не се интересувам толкова от маратоните сами по себе си, но спортният успех трябва да бъде абсолютно безспорен именно за да направи човешкия успех толкова значим.

Смятате ли, че има момент, в който човек трябва да отстъпи и може би дори да се откаже, имайки предвид, че една от днешните мантри е Never Give Up, Never Give In – никога, нито за миг да не се предаваме?

Абсолютно! Отказването е това, което трябва да практикуваме най-вече. Повечето ни идеи, планове и проекти, оказва се, всъщност не струват и няма смисъл да жертваме живота си на олтара на ината. Изкуството на живота, на това да бъдем хора, е в това да открием малкото неща, от които никога няма да се откажем.

А как може успехът да ни тегли надолу?

Наистина е важно да извоюваме победи и да бележим успехи от време на време. Имаме нужда от доказателства за собствената ни компетентност и умения. В противен случай дори най-смелите сред нас губят кураж и храброст. Но при успеха има два проблема: единият е, че не ни учи на кой знае какво, а другият – че започваме да се страхуваме да не го загубим. Твърде многото успехи ни карат да се боим да рискуваме онова, което вече имаме; твърде многото провали ни карат да губим смелост. Между тези два вида страх ние трябва да преценяваме намеренията и проектите си. Добре е да успяваме и да печелим в около половината от времето, поне така мисля аз.

Една от героините Ви често е на второ място заради своята емпатия и доброта. Възможно ли е любовта да ни прави неспособни да се състезаваме, да ни прави „губещи“?

Не мисля така. Любовта може да ни направи и свирепи, и ожесточени. Вярно е, че спортистите трябва да отнемат победата от съперниците си. Но те също така дават нещо. На спорта, на зрителите, на своите колеги състезатели. Да се ​​състезаваш с цялото си сърце е дар, а този дар може да бъде даден с любов. Вярно е обаче, че има много форми на любов. Мисля, че най-деликатните моменти в спорта са тези, в които любовта към състезанието се балансира с други видове любов.

В предговора разказвате донякъде забавната история за една двойка, която си разпъва сгъваеми столчета на улицата и седи на тях, докато чака да се приближат размирни и опасни улични протестиращи. Какъв е препоръчителният подход в очакване на насилието, на неконтролируемото, на неизбежното?

Любов един към друг – във всяка минута, която ни остава.

Спомняте си лозунга от Втората световна война Keep Calm and Carry On, който споменавате и в „На смелите се прощава“, нали? Възможно ли е забравянето да е част от инстинкта ни да продължим? Или паметта е обратното – необходим пътен знак в процеса на продължаването?

Мисля, че паметта е дълбока форма на любов. Ето защо тоталитарните режими и упражняващите газлайтинг винаги се опитват да я изтрият или контролират. Паметта не е запис на някакви неопровержими факти, подобно на видеозаписа. Тя е непрекъснато променяща се история, която си разказваме, за нещата, имали значение за нас някога. За да продължим, трябва да сме в любяща връзка точно с тези неща – които имат значение за нас. Мисля, че нашата памет и нашата духовност са изключително тясно свързани.

Ще се срещате с читатели в няколко български града. Смятате ли, че публиките ви по света се различават значително една от друга и Ви четат по различен начин, или… романите ви предлагат нещо като есперанто, универсален език?

Мисля, че историите ми са доста универсални и общочовешки, но също така могат и да разделят. Открих, че хората или ги обичат, или ги мразят, така че дори двама души в един и същи град могат да ги прочетат по много различен начин! Изключително съм благодарен за предстоящото ми посещение в България и наистина очаквам с нетърпение да се срещна с читателите. Благодаря ви още веднъж за това, че прочетохте моите книги, и за невероятните въпроси! Това значи страшно много за мен.


Може да видите Крис Клийв на живо в България и да си вземете автограф на следните дати и места:

11 юни, 18.30 ч.
По покана на „Книжарница в куфар“
Стара Загора, РБ „Захарий Княжески“
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

12 юни, 19.30 ч.
По покана на „Пловдив чете“
Пловдив, Stage Park, Младежки хълм
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

14 юни, 20.00 ч.
По покана на „Литературни срещи“ 
София, Борисова градина, One More Park Bar
Крис Клийв в разговор с Лора Ненковска

Симаф, която иска да учи и да стане лекарка

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/simaf-interview/

Симаф, която иска да учи и да стане лекарка

Симаф е на 12, от Сирия. Тя е дете бежанец и от юли миналата година живее в Регистрационно-приемателния център на Държавната агенция за бежанците в Харманли. Пристигнала е в България с леля си Лейля, но според българското законодателство леля ѝ не може да бъде нейна настойничка и за системата Симаф е „непридружено непълнолетно лице“. 

Като всяко дете под 16 години, търсещо закрила в страната ни, Симаф подлежи на задължително обучение в училище и органите на ДАБ подават името ѝ към образователната система. Малцина от непридружените деца обаче наистина тръгват на училище. Властите казват, че децата не са мотивирани, защото плановете им най-често не са да останат в България, а някои никога не са ходили на училище в живота си. 

Разговаряме със Симаф и Лейля за опита им с българското училище, но този разговор е неразделен от разговора за това какво е да си бежанец в България. Срещам се с тях в току-що ремонтираната с помощта на „УНИЦЕФ България“ сграда в бежанския център в Харманли, която ще функционира като „сигурна зона“ – обособен сектор с по-високо ниво на сигурност, в който ще бъдат настанявани децата бежанци, попаднали в страната ни сами. 

Симаф и Лейля не могат да коментират доколко българското образование е подготвено да посрещне деца като Симаф – които не знаят езика, имат малка или никаква образователна подготовка, живеят в много трудни битови условия и несигурност за бъдещето и нямат никаква подкрепа. Те могат само да ни разкажат за това, с което се сблъскват. Изводите ще трябва да си направим сами. 

В какъв момент ви намирам?

Лейля: Добре сме, слава богу. Вече повече от осем месеца сме тук, текат процедури. Настанени сме в семейния сектор. Там е по-спокойно, но тук (в сигурната зона – б.а.) е станало много хубаво, несравнимо е с другите сгради в лагера. 

Извън битовизмите е доста трудно. Семейството на Симаф все още е в Турция, близо до границата със Сирия. Да, аз съм ѝ леля, но тя има нужда от родителите си и понякога ѝ е много тежко.

Как стигнахте до България?

Лейля: Като всички – платихме на трафиканти. В началото искахме да тръгне цялото семейство, но се оказа много скъпо, затова тръгнах аз и взех с мен най-голямото дете – Симаф. Пътувахме през Турция, тук сме от миналото лято и сега чакаме процедурата за събиране със семейството (след като получат бежански статут, децата бежанци имат законно право да „изтеглят“ родителите си и непълнолетните си братя и сестри – б.а.). Симаф вече ходи на училище. 

Искам да ви помоля да поговорим малко за опита ви с българското училище. Симаф, откога ходиш на българско училище?

Симаф: Малко след като пристигнахме в България миналата година, тук започна учебната година. Записаха ме в училище. Тогава в лагера имаше много деца, които ходеха на училище, и ми беше приятно да съм с тях. Освен това ходехме заедно до училището и обратно и беше лесно. След това обаче всички получиха бежански статут и тръгнаха нанякъде. Останах сама и стана трудно. Не успявам да ходя всеки ден. 

Лейля: Училището е далеч, а трябва да стигнем до него пеша. Аз трябва да я заведа, после да се върна в лагера, след това да отида да я взема и пак да се върнем дотук. Тя е дете, не може да се придвижва сама, а за мен е много изморително, не всеки път успявам. Но иначе учителката на Симаф казва много хубави неща – че бързо се адаптирала, че децата ѝ помагат, а тя много бързо учи. 

В кой клас си?

Симаф: В трети.

В Сирия ходила ли си на училище?

Симаф: Не. 

Звучи доста трудно човек да тръгне на училище директно в трети клас, особено като не знае езика. Как учиш български език?

Лейля: В лагера има уроци, тя ги посещава. Като цяло много разчитаме на заниманията, които организират периодично в лагера, защото навън е много трудно да я водя. Няма транспорт, навсякъде трябва да стигнем пеша, а не знаем езика, не познаваме града… Тук я занимаваха с български и с математика, тя ходи с удоволствие.

Симаф: Когато тръгнах на училище, имаше едно момиче от Сирия в първи клас. Заедно с нея научих българската азбука, буквите. Тя вече замина, но аз се научих да пиша и да чета. Сега мога да чета на български език, но не разбирам това, което чета. 

В лагера идват Иванка и Катя, които ни занимава с различни неща. При тях също учим и много обичам да ходя.

А как учиш в училище? Как се справяте двете с учителката, когато тя трябва да ти обясни някой урок? 

Симаф: Някои неща разбирам, за някои другите деца ми помагат. Имаме в класа деца, които говорят турски. Те ми обясняват каквото не разбирам.

Превеждат ти какво обяснява учителката? 

Симаф: Да.

Освен децата има ли кой да помага на теб и учителката да се разбирате, когато нещо не е ясно?

Симаф: Не.

А как се справяш с другите предмети, в които учите – за миналото, за природата, за различни неща от света?

Симаф: Не успявам. В тези часове просто стоя и гледам през прозореца, нищо не разбирам. Най-много обичам математиката и рисуването. 

А на какъв език говориш със съучениците си?

Симаф: Малко на турски, малко на български. Вече знам някои неща на български. Но ако знаех по-добре езика, щях повече да обичам да ходя на училище, защото щях да мога да си говоря повече с децата. Сега в училище няма никой друг от Сирия, само аз съм. 

Лейля: Забелязах, че когато има други деца, с които да ходи на училище и да си помагат, Симаф отива с повече желание, учи повече, по-бързо напредва. Докато ходеха повече деца от лагера, изобщо не можех да я отделя от тетрадките, казвам ѝ: „Хайде, сега ще направиш само тази страница“, а тя ми отговаря: „Не, искам още да уча.“ Но сега позагуби ентусиазъм, защото няма с кого да споделя ученето. Чака семейството си, чака брат си и сестра си. Разказва ми как ще ходят заедно на училище и тя ще им помага. 

Симаф: И ще им казвам какво трябва и какво не трябва да правят (смее се). 

Имаш ли приятели в клас?

Симаф: Да, имам.

Интересно ми е как се разбирате, какви общи теми намирате… В България има хора, които не знаят нищо за децата от Сирия и се притесняват как те могат да учат в българско училище. Затова ми се иска да разкажеш.

Симаф: Децата също не знаеха много за нас. Например ме питаха къде живеем тук, и аз им казах, че живеем в лагера. А те си мислеха, че живеем в гората! Разказах им за лагера и че децата от Сирия, които те срещат в града, всичките живеят в лагера. 

А случвало ли се е да говорите с тях или с учителката за Сирия?

Симаф: Не много. 

Лейля: В началото я бяха питали къде е семейството ѝ. Когато стана ясно, че е още в Сирия, никой повече нищо не я попита. 

Може би са забелязали, че това я натъжава.

Лейля: На нея ѝ е много трудно… В момента тече процедурата за събиране на семейството. И чакаме, не знаем колко време ще отнеме всичко. За едно дете осем месеца без родители са много време. Опитвам се да я успокоявам, но неяснотата много тежи. Всеки ден казвам: „Не си сама, аз съм тук. Може би утре ще имаме новини.“ Правим планове да се устроим някак, когато пристигнат майка ѝ, баща ѝ, братчето и сестричката ѝ, да потърсим квартира, работа… Иска ни се да останем в България. 

Мислили ли сте дали ще останете в Харманли, дали ще търсите по-голям град, изобщо как си представяте бъдещето? 

Симаф: Аз искам да продължа да ходя на училище, защото искам да стана лекарка.

Лейля: Гледала съм животни и ми се иска да се занимавам пак със същото. Бащата на Симаф, моят брат, е шивач. Представям си, че бихме могли да гледаме животни и тук, така че по-скоро бихме живели на село. В Сирия имахме глинена пещ в двора, в нея се приготвят някои много вкусни наши традиционни ястия. Мечтата ми е да мога да си направя такава на мястото, където се устроя да живея.

Автентичният интерес прави един учител успешен

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/avtentichniyat-interes-pravi-edin-uchitel-uspeshen/

Автентичният интерес прави един учител успешен

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 


Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор… Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук…

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея… Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

Автентичният интерес прави един учител успешен
Даниел Симеонов © Личен архив

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас… В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция… Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра…

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zakovani-v-90-te-razgovor-za-zavisimostta-kato-problem-na-lichnostta-i-na-obshtestvoto/

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото

В началото на април т.г. Розовата къща – единственият дневен център в страната, който предоставя социални услуги в помощ на бездомни зависими хора – беше спасена с над 100 000 лв. от дарители.

В България е честа практика граждани да подкрепят или изцяло да поемат основни здравно-социални функции на държавата. Зависимостите обаче са маргинална тема сред маргиналните теми в публичния разговор. Взривът от съпричастност остави усещането, че тя всъщност живее в сърцата на много хора.

Надежда Цекулова търси какво се крие зад мълчанието ни в един разговор с Кристина Янкулова, бивша наркозависима.

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото
Кристина Янкулова © Личен архив

Защо имате отношение към зависимостите? Каква е личната Ви история?

Всичко се случи през 90-те години. Аз съм родена през 1980 г. и съм отраснала в центъра на София. След 89-та тук избухна нещо като епидемия – навсякъде дрога, зависими хора. На 14 вече бях започнала да пия, да пуша трева. Хората казват, че тревата е gateway drug – дрога, която те повежда по пътя на наркотиците. Аз не споделям тази теория, но не отричам, че има хора, при които с това се започва. Така беше и при мен. Но бих казала, че широкото разпространение и лесният достъп до наркотиците допринесоха за това, което се случи с мен. 

Много мои приятели починаха. Други не успяха да се откажат. Имало е и такива, които се отказаха без каквато и да е помощ от някаква институция – тук никога не е имало адекватни институции… Това бяха „факторите на средата“, така да се каже. 

В съвсем личен план аз винаги съм се чувствала различна, несъвпадаща с идеите за това, което трябва да бъде човек – да е успешен, да е страхотен… Научих се да чета, когато бях на четири години и половина, съответно възрастните ме вземаха за потенциален гений. Но когато се озовах в училище, се оказа, че децата не се радват да виждат някой, който се е научил да чете толкова рано. Още оттам започна моята изолация. Вместо страхотна и гениална се чувствах неспособна да се социализирам.

Наркотиците не водят ли до още по-голяма изолация?

Там има много специфична взаимовръзка между хората. Те не са приятели, не държат един на друг, но споделят нещо, което никой друг не прави. Това по някакъв начин допринася да се чувстваш част от нещо, което е ваше, на групата. В началото дрогата дава измамно усещане за свобода, за преборване на комплексите.

Изходът от такава ситуация не е задължително добър, особено през 90-те. Вие как се справихте?

Няколко години се дрогирах с всичка сила. Всеотдайно беше, нямах никаква идея да се отказвам. Не мисля, че когато някой започва, си задава въпроса как ще се откаже след това. Така на 17 вече бях в тежко положение, стигнах и до свръхдоза, много често попадах в токсикологията. Решението ми да спра беше много повлияно от това да не продължавам да правя гадости на семейството си и на приятелите си. 

Започнах да се опитвам да се отказвам, което беше почти безсмислена борба, защото нямаше институции, нямаше и хора, които да са поне малко наясно с това как да работят със зависими. Всичко се свеждаше до ходене по психиатри, които даваха тежки лекарства, от една зависимост се преминаваше в друга и всичко това не помагаше по никакъв начин човек да спре. Къде ли не съм се лекувала тогава. През 99-та вече бях много зле, приемаха ме непрекъснато в болница и майка ми идваше с мен, защото като истински наркоман аз бягах от болницата, дрогирах се и се връщах. Извикаха я, за да ме пази. Така, докато се разхождала в коридора, една жена ѝ казала: „Аз видях Вашето дете. Трябва да знаете, че синът на моята съседка е в Италия заради същия проблем.“ Ето така се разпространяваше информацията тогава. 

Заминах за тази комуна, в която всичко минаваше през конфронтация и много работа. Бяха нужни към три години, за да се оправя аз самата. След абстиненцията започва едно събуждане, което е много болезнено, защото осъзнаваш, че си изпуснал най-хубавите си години. И това наистина много боли, защото няма нищо, което да приспи тази болка, мислите, истинското осъзнаване на реалността. 

Избрах да остана по-дълго време и да помагам на хора като мен, които тепърва започваха пътя си. Имах дори идеята да остана там завинаги. Отказа ме това, че влязох в тази комуна на 19 и на 26 все още не бях имала свой собствен живот. 

Седем години не са малко време, върнала сте се в един свят, който е бил напълно непознат.

Абсолютно. Това беше изключително страшно. Дори не беше стресиращо, а беше страшно. Защото на всичкото отгоре точно в тези години се бяха появили мобилните телефони, банковите карти. И изведнъж аз се озовах обратно в България, буквално не знаейки как да използвам банкомат например – елементарни неща от всекидневния живот. Компютър никога не бях използвала. Самият формат на общуване с хората ми беше много куц – как да обясниш кой си, защо те е нямало толкова години, защо не знаеш какви групи са станали известни тогава или какви филми са излезли… Беше много трудно. 

През годините има натрупани много знания за зависимостите. Въпреки това в България изглеждаме сякаш заковани в края на 90-те в това отношение, поне моето усещане е такова. Как изглежда този пейзаж в момента през Вашите очи? 

Леко безнадежден. Защото липсва общност. Аз се прибрах в България през 2006 г., почти 20 години са минали оттогава, а все още усещам културния шок. Съвсем сериозно, седя и си казвам: как е възможно? Защото Италия може да има всичките си проблеми, но начинът на общуване е коренно различен – желанието на хората да помогнат, признанието, което получаваш, когато кажеш: „Аз бях в комуна…“ Хората се радват за теб, поздравяват те. Докато тук, колкото и да ми е неприятно, е имало случаи, в които майка ми е била права да казва: „Мълчи си“. Няма я тази сплотеност, която помага да се почувстваш по-добър, да се почувстваш полезен по някакъв начин. 

Имате ли обяснение за себе си защо като общество сме някак враждебни към хората, които имат нужда от помощ? Понякога дори жестоки…

Когато става дума за зависими, наистина е жестокост. Всъщност вярвам, че отговорът на този въпрос е страх. Страх от това, че някой е различен, че ти не можеш да го разбереш. Сблъсквала съм се стотици пъти със стереотипа, че ако си наркоман, то ти със сигурност си престъпник. Или ако имаш психически проблем, със сигурност си „луд за връзване“, трябва да те изолират някъде. Виновен си, че не си човекът, който се очаква да бъдеш. 

В момента има висока употреба на различни вещества, синтетични, изключително достъпни за младите хора. Институциите ни знаят тревожно малко и правят тревожно малко по въпроса. Така една история като Вашата може да бъде мултиплицирана във времето безброй пъти. Има ли общо действие, което би могло да бъде полезно в такава ситуация? Какво правят примерно в Италия за своите млади хора? 

Трудно е за сравнение, защото обществото е много различно. Там Католическата църква играе огромна роля в живота на хората. Освен това има доста добре развита благотворителност, осигуряваща за хората с проблеми много опции, които в България не съществуват. Тук се стига до „Оправяй се!“, няма институция, която може да помогне. В Италия, когато излязох от комуната, нямах нищо, никакви пари. Живяла съм един месец при сестрите на Майка Тереза, като това беше само една от възможностите, които имах за отсядане. 

Аз разбирам, че ролята на Църквата е спорна в съвременното общество, но тук нямаме нито Църква, нито развита благотворителност, нито социални услуги. 

Звучи като да нямаме чувство за общност, потребност да си помагаме, без значение дали през формални, или през неформални инструменти. 

Точно така, такова е усещането. Мисля, че по някакъв начин е свързано с цялостното отношение към живота. Италианците са някак много свързани с живота. Децата им например не пишат код на 12 години. Няма го това изострено желание да бъдеш велик непременно. Тук има много голям натиск да си добър, да завършиш университет, да си „успял“. Хората със зависимости обикновено имат проблем да се впишат в това изискване – по различни причини – и това ги кара да не виждат място за себе си в този живот. 

Споменахте в разговора стереотипа за „наркомана престъпник“. Този стереотип е резултат от нещо, което не знаем за зависимите, което липсва в масовото съзнание. Какво е то?

В масовото съзнание отсъства разбирането, че да си зависим не означава непременно да шмъркаш в тоалетната на клуба. Аз познавам много зависими хора, които дори не докосват наркотици. Познатият ми, който след работа трябва да изпие шест бири. Другият, който е зависим от това да си купи най-големия телевизор, най-яката кола. Мисля, че голяма част от нас сме зависими по някакъв начин. 

Подсещате ме как в последно време стоим с широко затворени очи пред бума на хазарта…

Аз работя в такава компания. Това е наистина интересно, защото съм била в една зависимост, а работя в тази фирма вече 16 години и никога не съм се чувствала привлечена от хазарта. Но разбирам какво имате предвид, често дискутираме, особено напоследък с приятели, рекламите на хазарт. 

Фирмата, в която работя, оперира основно във Великобритания и там всичко е наистина строго регулирано. Няма как най-емблематичните личности, да кажем Христо Стоичков или Димитър Рачков, и този, и онзи, да рекламират хазарт. Освен това тук някак е възможно деца да залагат. Ако си на 16 години, би трябвало да е невъзможно да влезеш в сайт за залагания, но това се случва и ние наистина сякаш седим с широко затворени очи за това. А хазартната зависимост също е зависимост със сериозни последици както за човека, така и за обществото.

Дадох примера, защото както за този проблем, така и за всички форми на зависимости липсва публичен разговор. Като някаква форма на групово магично мислене е – „няма да виждаме проблема, следователно той няма да съществува“.

Да, механизмите са същите. Както при проблемната употреба на вещества, така и при проблемното залагане отново у нас липсват институциите, липсва строгият контрол върху тези, които печелят, липсва подкрепа за хората, които са в риск. И като че ли липсва и общностното ни съзнание. Общата ангажираност да подкрепим уязвимите. Има нужда от много повече „заедно“, което да помогне на този, който се е отклонил. 

Кой може да помогне за развиване на това общностно съзнание?

Мисля, че хора като мен, които имат опит за целия път, могат много да дадат. Аз просто никога досега не съм имала усещането, че мога някъде да дам опита си и да съм полезна. Но виждам, че „Розовата къща“ и основателката ѝ Юлия Георгиева правят именно това – помагат не само на конкретни нуждаещи се, но и за развитието на общността. 

Когато създаваше Розовата къща, Юлия се съмняваше дали ще има достатъчно обществена енергия и не по-маловажното – пари, – за да се издържа такава непопулярна кауза. Оказа се, че има. И че в момент на нужда тази общност успя да се мобилизира и да събере над 100 000 лв., за да спаси центъра. Вие как „четете“ това събитие?

Мислейки за България, си представям, че голяма част от дарителите са хора, които са имали някакъв досег с този проблем. Може да не е пряк. Но го има чувството за вина, желанието да направиш нещо, да си полезен, защото по някакви лични причини припознаваш темата и упоритото мълчание около нея ти тежи. 

Има хора, които ги е страх да се срещнат лице в лице със зависимите, но имат нужда да направят нещо. Това не е негативно, то е реакция, пробуждане за този проблем, на който ние не обръщаме достатъчно внимание. Затова и казах, че „Розовата къща“ помага не само на клиентите си, но и на общността – тя дава шанс на хората в периферията да се включат, да направят нещо, дори това „нещо“ да е скромно дарение.

А създаването на разбираща среда е не по-малко ценно от директната подкрепа, защото един човек със зависимост има нужда от разбиране дори след като се е излекувал. Много е важно хората със зависимости да знаят, че дори да пропаднат, след като са се отказали, това не е краят. Просто излизането от зависимостта не е крайна точка, а път. Този път може да продължи до края на дните ни. И е много важно да има хора, на които да се опрем в трудни моменти, за да не губим надежда. 

Литературата като превод на съкровената ни същност

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/goran-vojnovic-interview/

Литературата като превод на съкровената ни същност

Словенският писател, поет, режисьор, сценарист, драматург и колумнист Горан Войнович пристига в България специално за пролетните „Литературни срещи“. Срещата с него ще бъде на 6 април от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София, а неин модератор ще бъде журналистът Бойко Василев.

Войнович е смятан за един от най-талантливите писатели на своето поколение. Автор е на няколко книги, превеждани на много езици, и е носител на престижната европейска литературна награда „Ангелус“ и наградата „Кресник“ за роман на годината, която получава три пъти. Българските читатели вече познават книгите му в превод на Лилия Мързликар: „Югославия, моя страна“ и „Смокинята“. Всеки момент ще излезе и новата му книга „Джорджич се връща“. Тя е свързана с дебютния му роман „Чефурите – вън!“, чието издание на български също може да очакваме тази есен.

Дни преди гостуването на писателя в София с него разговаря Йовко Ламбрев.

В едно интервю преди точно три години споделяте, че заради времето, в което живеем и в което се обстрелваме със собствените си убеждения, както и заради войната за внимание в социалните медии литературата става все по-радикална. Стоите ли още зад това мнение? И продължава ли литературата да е възможно спасение и лечение, особено когато в социалните мрежи войните отдавна вече не са само за внимание, а станаха твърде реални?

В днешно време да прочетеш книга от петстотин страници със сигурност е радикален акт. Дори книгата да е криминале. Предизвикателство е даже да намериш времето, необходимо за изчитането на толкова много страници без разсейване. Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора. Докато няма реклами, които изскачат от книгата, тя ще бъде нещо странно в този побъркан свят, нещо, което изисква различна нагласа, вероятно различен тип човек. И да, книгите могат да бъдат спасение и лек, но само за тези, които са готови да го приемат. Иначе, не съм оптимист, ако говорим за обществото като цяло.

Вие се занимавате и с кино. Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, чрез киното или чрез литературата се вливат по-лесно лекарства във вените на днешния човек?

Има тънка граница между лекарствата, предписани ни от лекари и купени законно от аптека, и онези, които купуваме незаконно в тъмна уличка от някой наркодилър. Подобна е тънката граница и между това да се наслаждаваме на най-великото визуално изкуство на днешния ден и страданието от пристрастяването към екраните, смартфоните или социалните мрежи, от пристрастяването към стимуланти. Хората често ползват социалните мрежи, за да се чувстват по-малко самотни, да са по-свързани с онези, които обичат, но в крайна сметка се оказват в тъмната алея на дигиталната изолация. Опасявам се, че говорейки за кино, забравяме, че то е било и все още е колективно преживяване. Вие не просто гледате филма на голям екран – това е социално събитие, което няма как да получите вкъщи. Не е същото или поне не е същият вид наркотик.

В новия Ви роман „Джорджич се връща“ войната сякаш малко е отстъпила в ъгъла, но въпреки това продължава да е наоколо като травма от миналото – като призрачно, но постоянно присъствие. Днес има нова война в Европа. Вие като представител на поколение, засегнато от война, към колко поколения напред във времето мислите, че могат да протегнат ръце призраците на войните?

Както виждаме днес, войната не е нещо, което принадлежи на миналото. През последните години неведнъж съм казвал, че в Босна и Херцеговина оръжията спряха да стрелят отдавна, но войната продължава. И една от причините, поради които реших да напиша „Джорджич се връща“ – продължение на първия ми роман „Чефурите – вън!“, беше усещането ми, че на Балканите, особено в Босна и Сърбия, в някакъв момент сме взели грешния завой и сме се върнали към онзи мрачен, безсмислен и разрушителен свят от началото на 90-те години.

Етническото насилие нараства, но още по-показателно беше внезапното нежелание да се говори за войната и военните престъпления в нашите общества. През последните няколко години филмите и книгите за нея редовно бяха атакувани от националистически настроени маси, истерични медии и дори от високопоставени политици. Изведнъж хората вече не искаха да знаят грозната истина, дори и тя никога да не е била тайна; изведнъж всички искаха да бъдат жертви с героично минало, независимо колко нелепо е това в действителност; изведнъж взеха да се карат кой е започнал войната; изведнъж все повече хора се въоръжаваха, за да могат да се защитават; изведнъж една нова война се оказа възможност за мнозина.

От всичко това е очевидно, че през последните трийсет години не сме успели да излезем от този порочен кръг и че хората в Босна, Косово и Сърбия все още живеят в свят, който е формиран от манталитета на войната. Това е истинската трагедия на войната и именно това прави всичко, което сега се случва в Украйна или Газа, още по-ужасно, отколкото изглежда.

Романът Ви е дързък, а езикът – груб и остър. Но разкривате наранената и ранима емоционалност у героите си. Това ли е орисията на балканския човек? Груб отвън и уязвим отвътре. Или след въздишката на „Смокинята“ това е третият Ви вик, както често определяте първите си два романа? Tекстът в огромната си част е написан от първо лице, сякаш Вие сте своят герой.

Върнах се към този груб и остър език, както го определяте, защото имах нужда да изразя гнева и разочарованието си, имах нужда да крещя и да викам. Имах нужда да се върна към Марко Джорджич, главния герой на първия ми роман „Чефурите – вън!“, защото в много отношения той е напълно различен от мен, макар да носи някои мои черти и да произлиза от моя свят. Но за него са непривични каквито и да е колебания. Той вижда света много ясно, почти черно-бяло. И аз имах нужда от неговата категоричност. Може да е много опак и често да не съм съгласен с него, но Марко ми даде възможност да видя този свят, за който пишех, през различни призми или дори отвътре. Марко Джорджич не е просто наблюдател на порочния свят, той е и порочна човешка част от него, наранен и уязвим, но в същото време агресивен, осъдителен и ирационален, изпълнен с отчаяние и гняв. Марко е глас, който принадлежи на този свят, колкото и моят собствен, усещам го едновременно близък и чужд, а мисля, че същото се случва и с читателя. Обичаш Марко и го мразиш заради неговата честност. 

На български чефури не е сред добре познатите думи. Това е обидно название, щедро напоено с цяла палитра негативизъм, но в доста специфичен за Словения и региона контекст. И като имаме предвид, че първият Ви роман „Чефурите – вън!“ още не е превеждан на български, има ли риск читателите Ви от България да пропуснат някой важен нюанс?

Не мисля. „Чефурите – вън!“ вече е преведен на десет езика, от румънски до шведски, и никога не съм имал усещането, че читателите, които не са словенци, пропускат нещо. Точно обратното, бях изненадан колко познат им се струва светът, който описвам, колко универсално е чувството за непринадлежност и как във всяко общество има хора или дори групи от хора, които се усещат пренебрегнати и дискриминирани по много сходен начин като моите герои. Пишех за собствения си квартал, за да открия, че пиша за много други квартали по света. Но точно това е литературата. Тя е превод на нашата вътрешна, съкровена същност, сложна, изкривена и често неразбираема дори за нас самите, превод в думи, изречения и истории, разбираеми за всички някъде там. 

На Балканите, а и не само тук, продължаваме да гледаме на мигрантите с предразсъдъци. Политиците ги използват и като удобно плашило. Но не е ли странно това точно на Балканите, като се има предвид етническият мармалад, който представляваме?

Тъжно е, че нито собственият опит на хората, нито техните етнически, биологични или други лични обстоятелства ги предпазват от страховете и предразсъдъците им. Понякога дори се случва човек да иска да се увери, че и другите са като него. Ние сме сложни същества и причините за страховете и предразсъдъците са толкова, колкото са и хората на тази земя. Като казах това, трябва да добавя и че на Балканите все още подхранваме една анахронична патриархална култура, която е култура на свята принадлежност, култура на ние срещу тях, култура на мъжете и останалите. В нея има един образ на мъжа, в който трябва да се превърнеш, и този мъж има много проста идентичност. Обикновено това е национална идентичност. Ако някой е истински мъж, не му е позволена никаква сложност, никакъв „етнически мармалад“. На Балканите обичаме нещата да са прости. Не можеш да бъдеш привърженик на два различни футболни отбора. И когато си избереш своя футболен клуб, веднага знаеш кой е противникът ти.

Как гледа на литературата съвременното словенско общество, особено в контекста на щекотливи теми като предизвикателствата на глобализацията и културната идентичност?

В Словения обичаме да казваме, че сме нация от поети. Имаме статуя на поета Франце Прешерн на един от централните ни площади, имаме и Национален ден на културата, когато отбелязваме нашите културни достижения с тържествена церемония. Но това е само на повърхността. В действителност хората четат и купуват по-малко книги от когато и да било, повечето родители вече не четат на децата си и става все по-трудно да се намерят статии за книги или литература във вестниците и списанията. Още по-лошото е, че когато някой публично обърне внимание на тези проблеми, често изглежда, че говори сам на себе си.

Имам чувството, че мнозинството словенци наистина не се интересуват от нашата култура и нейната съдба в глобализирания свят. Ние сме силно индивидуалистично общество и много хора виждат в глобализацията само възможност или ползи за себе си по отношение на разнообразието на културното предлагане. Казано иначе, ако утре трябва да избират между Netflix и словенското Министерство на културата, те определено няма да изберат Министерството. За жалост, през последните двайсет години политиците ни имаха подобно отношение към културата и творците. Затова бих казал, че културата ни е застрашена повече от собственото ни невежество, отколкото от каквото и да било друго.

И в крайна сметка… Защо животът преебава и най-коравите пичове? Имате ли някакъв личен и различен отговор?

Всички ние сме смъртни. Малки, глупави и уязвими човешки същества. Без значение на колко издръжливи се преструвате, вашият край идва. Независимо дали сте Путин, или Сталин, или сте просто един словенски писател, в един момент ще трябва да оставите всичките си вещи зад гърба си и да се сбогувате. Някои хора са склонни да го забравят, но това не променя нещата.

Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/greshka-404-zdraveopazvane-po-nepravilno-zadadeni-parametri/

Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри

Мария Шаркова е адвокат, специализиращ в сферата на медицинското право. През 2019 г. създава уебсайта „Лекарска грешка“, в който събира статистика за делата по случаите, наречени в правото „медицински деликти“. Тя обаче смята, че в крайна сметка важното е не да се регистрират т.нар. лекарски грешки, а дали може да не се стига до подобни събития. В последното си изследване адв. Шаркова се занимава с въпроса как е гарантирано качеството на медицинската помощ в българската нормативна уредба. 

Защо се занимавате с изследвания, свързани с качеството на медицинската помощ?

През 2016 г. учих в САЩ и времето, което изкарах там, ми даде да разбера, че в България не събираме никакви данни, свързани с инцидентите в лечебните заведения и въобще с качеството на медицинската помощ. А когато липсват данни, не може да се вземат аргументирани решения, всичко е само лично мнение. 

Когато се върнах, започнах да изследвам съдебната практика при делата на пациенти срещу лекари и лечебни заведения. Правя това и до ден днешен. Натрупах богата база данни от близо 600 дела. Това са хиляди постановени съдебни актове, защото по едно дело може да се постановят и три съдебни акта, ако делото мине на три инстанции. Първият етап беше да извадя ясните количествени индикатори – колко дела са се водили за определен период, кои специалности стават най-често обект на съдебни дела, каква част от тези дела са приключили в полза на пациента и т.н.

Следващият етап дойде логично с въпросите какво е качествена медицинска помощ, кога пациентът получава некачествена медицинска помощ и респективно каква е дължимата грижа, която пациентите имат право да очакват от медицинския персонал и от лечебното заведение. Това не са абстрактни въпроси, те би трябвало да имат ясен отговор в нормативната уредба и в съдебната практика. 

Установихте ли такъв ясен отговор при изследването си?

За съжаление, установих, че има много неясноти и много противоречия – както в съдебната практика, така и в правната теория, а и сред самите медицински специалисти. Има много неизяснени въпроси или недокрай изяснени, или такива, които са регламентирани противоречиво.

Наскоро публикувахте статия по този въпрос в сп. „Медицинско право и здравеопазване“ (бр. 1/2024), но читателите на „Тоест“ са с разнообразни компетентности и вероятно малцина от тях са юристи. След като Вие като юрист откривате толкова неясноти, може ли да се формулира достъпен съвет какво има право да изисква всеки от нас като пациент?

Това, което е ясно и което е написано в закона, е, че медицинската помощ в България трябва да се оказва въз основата на утвърдени от науката и практиката методи. Тоест когато пациент отиде в лечебно заведение, той има право да очаква, а медицинският персонал е длъжен да му оказва такава медицинска помощ, която е утвърдена и в медицинската теория, и в практиката. 

И тук вече идва въпросът какво означава това. Как разбираме къде е записано по какъв начин се утвърждават тези методи?

Ще Ви дам един добре познат пример. Представете си, че една жена отива да ражда. Допустимо ли е по време на раждането да ѝ приложат метода „Кристелер“, който българските родилки познават като „скачане по корема“ и е описан в учебник по акушерство и гинекология от 1967 г., или медиците, асистиращи на раждането, трябва да се съобразяват със съвременната наука, според която този метод е отречен и се смята за опасен, а в много държави е и изрично забранен? Българската уредба не ни дава ясен отговор. 

Друг проблем, който е свързан с оказването на медицинска помощ, е в случаите, в които пациентът смята, че има някакъв пропуск в неговото лечение. За да се установи дали това е така, съдът назначава вещи лица. Когато едно вещо лице преценява дали лечението е било правилно, или дали диагнозата е била правилно поставена, или дали се е процедирало както трябва, то обикновено изразява своето мнение, основано на собствения му опит. Много рядко вещите лица се опират на утвърдените от науката и практиката методи. В доста случаи те дори не посочват научните източници, на които основават твърдението си, че пациентът е получил качествена или некачествена медицинска помощ. 

Така че – да се върна към въпроса Ви – всеки от нас има право да изисква и да получи медицинска помощ съобразно утвърдените от науката и практиката методи. За съжаление, никой от нас не може със сигурност да знае кои са тези методи, защото това не е изрично разписано.

В Закона за здравето е записано, че качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти и Правила за добра медицинска практика. Не следва ли именно в тези документи да пише кои са утвърдените от науката и практиката методи, за които говорите? 

По принцип следва. Но тук идва следващият проблем. В Закона за лечебните заведения пише, че тези медицински стандарти трябва да се приемат и утвърждават от министъра на здравеопазването. Но няма единен модел, по който те да бъдат разработвани, не е изяснено какво трябва да е тяхното съдържание, и не е регламентиран редът, по който се изготвят проектите на тези стандарти, докато стигнат до утвърждаване с наредба от министъра на здравеопазването. Така стигаме до съществуващата практика голяма част от стандартите да се изготвят на тъмно, без широкото участие на медицинската общност. Понякога в тях може да се открият лобистки текстове, които отразяват интересите на много тесен кръг от специалисти, участвали в изготвянето им.

Може ли да дадете пример? Трудно е да си представи човек как един медицински стандарт може да обслужва нечий интерес.

Например преди две-три години с промени във всички медицински стандарти беше премахнато изискването за брой медицински персонал, който задължително трябва да има в едно звено, било то клиника или отделение. Това беше оставено на преценката на лечебните заведения в зависимост от тяхната натовареност и необходимост с оглед конкретен пациент. Но това е едно много широко понятие, а броят на персонала много често има пряко отношение към качеството на медицинската помощ. Ако в една клиника или отделение има 30 или 35 пациенти, не е редно да се остави на преценката на лечебното заведение дали те ще бъдат обслужвани от петима специалисти, или от един специализант.

Извън тези количествени показатели не са ли разписани в медицинските стандарти конкретни „методи, утвърдени в науката и практиката“?

Най-често не са. Иначе казано, в момента пациентите в България по закон имат право да получат качествена медицинска помощ, но ако по някаква причина сметнат, че това тяхно право е нарушено, няма как да го докажат. Това ще зависи от субективната преценка на вещите лица. 

Да се върнем към примера ни за метода „Кристелер“. Ако  родилката, която споменахме по-рано в разговора, прецени, че като са ѝ приложили този метод, това не отговаря на изискването за качествена медицинска помощ, защото например ѝ е руптурирала матката или са ѝ счупили две ребра, или има други травми, тя трябва да докаже дали този метод е утвърден в науката и практиката, или не. Но в едно съдебно дело отговорът на въпроса ще зависи изцяло от вещото лице. И ако вещото лице е спряло своето професионално развитие с учебника от 1967 г., ще отговори, че да, това е един възможен метод, утвърден, и няма нищо лошо в използването му. 

Както пациентът зависи от това дали дадено вещо лице е актуализирало познанията си, по същия начин при евентуален правен спор зависи и медицинският специалист. Попадала съм на становище на вещо лице, в което пише, че в медицината всичко е възможно. Попадала съм на становище, в което лабораторните изследвания са сравнени с „невярна любовница“. 

Когато говорим за тези утвърдени от науката и практиката методи, те най-често се описват в документи, наречени протоколи или алгоритми за клинично поведение. В тях се описват действията, които трябва да се извършат в конкретна клинична ситуация, защото пациентът по принцип има право на „своевременна и достатъчна“ медицинска помощ, но за всяка конкретна ситуация кое е своевременно и кое е достатъчно, се описва именно в тези протоколи. В голяма част от медицинските стандарти обаче не се говори въобще за протоколи и алгоритми за поведение. В други се насочва към протоколите на конкретно професионално дружество, без да е ясно защо се реферира към тях. В трети се изисква всяко лечебно заведение само̀ да си изработи такива протоколи, а по някои специалности въобще няма разписани стандарти. Това създава един водовъртеж от случайни обстоятелства, в центъра на които попада пациентът.

Има ли добър пример?

Спешната медицина е единствената сфера, в която има утвърдени със заповед на министъра на здравеопазването правила за клинично поведение. Това е така, защото е предвидено и в самия стандарт. 

Разговорът ни не звучи оптимистично дотук. Излиза, че като пациенти не сме особено защитени и разчитаме изцяло на личностните качества на медицинските специалисти, при които ще попаднем.

Напомняте ми да отбележа, че медицинските специалисти също не са добре защитени. Защото и те разчитат на личностните си качества и ако при тях попадне случай, който надхвърля компетенциите им, те са в риск, защото няма начертана система, която да ги подкрепи. 

Нещо повече. Нормативната уредба нерядко, вместо да ги насърчава и подкрепя да прилагат медицина, основана на доказателства, в някои случаи изисква от тях точно обратното. Защото алгоритъмът, към който те са длъжни да се придържат, е на клиничната пътека. Ако този алгоритъм не бъде изпълнен, Здравната каса няма да заплати лечението или ще глоби лечебното заведение. А тези алгоритми нямат отношение към медицината, основана на доказателства, и нерядко принуждават лекарите да извършват ненужни дейности, но и не им дават възможност да извършат необходимите. Системата не предполага субективните качества и умения на работещите в нея да бъдат възпитавани в духа на съвременната медицинска наука. И това е голям проблем за всички, не само за пациентите или само за медиците. 

Бихте ли обяснили понятието „медицина, основана на доказателства“? 

Добрият медицински специалист е този, който прилага утвърдените от науката и практиката методи, но ги прилага чрез позоваване на медицината, основана на доказателства. Това означава, че когато лекарят или медицинската сестра, или акушерката, или друг медицински специалист избира да прилага даден метод, той трябва да бъде актуален и да бъде доказан. В медицинската наука има много ясни правила как един диагностично-лечебен метод се утвърждава и медицинските специалисти трябва да познават тези правила. 

Нека се върнем към нашия си пример – ако се чудим дали прилагането на метода „Кристелер“ съответства на качествената медицинска помощ, можем да проверим, следвайки тези правила на медицинската наука. И ще установим как през 1967 г. се е смятало, че това е единственият начин в определени случаи да подпомогнеш раждането при даден проблем. Но през годините са събрани данни, проведени са научни изследвания и проучвания, вече е доказано, че рискът от прилагането на метода надхвърля в пъти повече евентуалните ползи. Затова към момента това не е утвърден от науката и практиката метод.

Как се гарантира на практика дължимата грижа и качеството на медицинската помощ в по-добре регулирани системи? 

Нито една система не е съвършена, но има системи, в които за това се мисли активно. Един от ключовите моменти е осигуряването на задължително продължаващо обучение за медицинските специалисти, което да бъде и ефективно, и контролирано. Казано по-просто, държавата трябва да гарантира, че тези хора периодично се обучават в новите достижения на медицинската наука в своята сфера, а след това да контролира как новостите се прилагат в практиката. 

Другото е създаването на работещи етични правила и подкрепянето на медицинските специалисти да се придържат към тях. Тук говорим за нещо просто, каквото е очакването на пациента да получи човешко отношение, защото той е уязвимата страна в отношенията с лекаря и защото никой не е станал пациент по желание. Да се създадат условия за такова общуване между медици и пациенти, които да гарантират, че информираното съгласие не е само една бланка, която пациентът подписва под натиск, а истинска комуникация, в която му става ясно какво му предстои.

Третото, за което се мисли, е гарантирането на пътя на пациента през системата. Това са взаимовръзките между различни специалисти, различни лечебни заведения и различни етапи на лечение. Наскоро при мен беше пациентка, диагностицирана със злокачествено заболяване на кръвта. В решението си онкологичната комисия препоръчваше ревизия на хистологичните блокчета, както и извършване на ядрено-магнитен резонанс. Без обаче никой да насочи жената къде да направи този ядрено-магнитен резонанс, по какъв начин да се снабди с хистологията си, къде да бъде осъществена тази ревизия, кой да я осъществи и след като евентуално направи ревизията и ядрено-магнитния резонанс, какво да прави с резултатите. Никаква представа. Това беше забавило лечението на пациентката с около три месеца. 

В изследването си стигнахте ли до извод какво може да направи един пациент, за да си осигури качествена медицинска помощ въпреки недостатъците и противоречията в правилата? 

За съжаление, смея да кажа, че обективни предпоставки на законодателно равнище, които да гарантират подобна дължима грижа, няма. Това е въпрос на субективните качества на лекарите или на субективните качества на ръководителя на лечебно заведение. Но за да внеса малко оптимизъм, трябва да кажа, че все по-често срещам млади лекари, които искат да работят по съвременен начин, инвестират сами в развитието си и се опитват да бъдат коректив на системните грешки. В повечето случаи и в повечето лечебни заведения наистина се полага старание да се оказва оптималната медицинска помощ, която всеки пациент заслужава да получи и има право да получи.

От промяна в училищната среда към промяна в обществената

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ot-promyana-v-uchilishtnata-sreda-kum-promyana-v-obshtestvenata/

От промяна в училищната среда към промяна в обществената

Мария Стайнова и Виолетка Славова са лицата на Архитектурно студио „Лусио“, което от основаването си се специализира в създаване на образователни пространства. Двете архитектки вярват, че именно промяната на учебната среда може да помогне за цялостната трансформация на образованието – от преподаването, през ученето, до преживяването на всички участници в образователния процес. 

От промяна в училищната среда към промяна в обществената
Мария Стайнова и Виолетка Славова © Архитектурно студио „Лусио“

Ако излезем на улицата, ще видим, че проблемът не е само в образователните пространства. Неглижирането на средата е навсякъде около нас. Какво ви отведе в училищата?

М: Отнякъде трябва да се започне. Макроцел ни е да създадем именно уважение към средата и грижа за нея, защото училището е една от първите обществени сгради, до която всеки от нас има досег. И ако човек влезе в случайно българско училище сега, това, което вижда, са висящи кабели, неравномерно измазани стени, недовършени ремонтни работи… За много деца мястото, където те прекарват практически целия си ден, е потресаващо. Ние дълбоко вярваме, че когато се учиш в такава среда, после изкарваш това навън, в общественото пространство. Ако тази пренастройка в отношението ни към средата, в грижата за нея започне от училището, с порастването на личността това ще се пренесе и в средата, в която живееш. 

Представях си, че имате личен мотив…

М: Добър въпрос. Когато разказваме историята на „Лусио“, винаги отдаваме пътя си на някаква случайност. Ние с Виолетка бяхме много близки в университета и след кратка раздяла на пътищата ни се оказахме в един момент заедно отново в България. Тогава се появи един конкурс на „Америка за България“ за изграждане на STEM центрове в училища. Решихме да пробваме, докато подготвяме портфолиата си за чужбина. Това е историята как започнахме. 

Но после, когато създадохме екипа и започнахме да си говорим за образователни пространства, за това как влияят на хората, излезе, че наистина е лично. И че и двете имаме много неприятни преживявания по време на образованието си, като учебните пространства имат принос за това. 

В: За първи път се замислям сега, като задаваш този въпрос. Не е като да нямаше и други конкурси, но точно този ни запали, и то в момент, в който се подготвяхме да напуснем страната, не да се развиваме тук. Давам си сметка, че май още тогава съм имала вътрешното усещане, че учебната среда може да е нещо много по-различно. 

От промяна в училищната среда към промяна в обществената
Екипът © Архитектурно студио „Лусио“

Колко проекта реализирахте оттогава?

М: Осем. Една малка част, при които нямаше възможност за авторски надзор, не ги броим сред проектите, с които се хвалим (смеят се).

Може ли да разкажете историята на първия проект? Какво преживяхте при срещата си със средата, как ви прие училището?

В: Първият ни проект беше по този конкурс, който споменахме. „Америка за България“ и списание „Градът“ бяха селектирали 23 училища, които да получат грант за създаване на STEM център. Ние имахме възможност да ги разгледаме и да си харесаме едно от тях, за което да разработим проект. Избрахме училището на базата на това, че са работили с децата при подготовката на заданието. Имаше много детски рисунки, препратки, беше взета под внимание гледната точка на децата и на учителите. Това много отличаваше тази презентация от други, в които се виждаше, че директорът е седнал и е написал какво според него е нужно. 

Кое беше това училище?

М: Първо ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица. 

В: Запознахме се с директорката и заместничката ѝ, помолихме ги за среща с децата и учителите. Това много ги зарадва. Беше ключов момент, защото има директори, които държат комуникацията под личния си контрол, а в това училище имаха отворена система, приеха ни много радушно. И на базата на това проектът се получи добре, после успя да спечели конкурса. 

М: Беше страшно вълнуващо. Сблъскахме се и с много неподозирани трудности, но просто имахме късмет – всички хора, които работиха по това пространство, най-вече местните изпълнители, имаха огромно желание да стане добре и работиха от сърце. И после във всеки следващ проект осъзнавахме отново и отново, че всъщност невинаги се получава така.

Кой беше най-трудният ви проект?

М: Всеки проект си има особености. Понякога е много трудно откъм изпълнение. Изведнъж се оказва, че бюджетът е наполовина, и започва едно чудене откъде да спестим – строителят вече е влязъл и трябва да се борим с него за всеки елемент. Друг път учителите или колективът имат някаква вътрешна борба с нас или пък имат конфликт помежду си и нашата работа само го подклажда, давайки нови поводи. Това може би е бил най-неприятният сценарий, в който сме попадали.

В: Ние много държим на взаимодействието. Правим работилници за идеи с учители и ученици, понякога и с родители. Но има училища, в които се смята, че това е абсолютно излишно. 

Кое е трудното за приемане?

М: Излиза, че цялото това нещо е много лично. Обикновено децата имат нужда от сериозна промяна и ако зависи от тях, в училището винаги трябва да има пилон като в пожарната и аквапарк (смеят се). Но учителите се опитват да пазят авторитет, имат си график, държат нещата под контрол. И там идваме ние и казваме: „Вие вече няма да сте на подиум, децата няма да са в редички, защото това е остаряло. Ще ги разместим, ще съборим стените, ще сложим стъкло.“ Това предизвиква сериозен конфликт. Учителите си представят, че това ще ги уязви, че някой ще ги гледа осъдително и това ще наруши както комфорта, така и авторитета им. Затова винаги предвиждаме време за работа с тях, за да се запознаем, да може между нас да се създаде някакво доверие. 

Всички знаем как изглежда едно традиционно българско училище. Можете ли да ни „нарисувате с думи“ пътя на промяната му към съвременни образователни пространства? Как трябва да се промени училищният сграден фонд, за да стане обстановката по-модерна, по-приветлива, по-включваща, по-достъпна…

В: Едно от нещата, които липсват в българските училища, са места за събиране. Архитектурата на огромната част от българските училища включва само едно фоайе, което не е предвидено да служи за събиране и общуване между хората, то само разпределя потока по коридорите. Това е голяма тема и влияе много на вътрешния живот в училището. Можем да покажем проекта ни в 90. СУ в София, където се опитахме да предложим решение на проблема на микрониво. Разбихме доста стени, за да осигурим такова пространство. Голяма радост ни носи, че успяват да го ползват по невероятни начини. Просто гледаме на живо как се случва всичко, което сме чели по книгите – че едно от първите неща е да се удовлетвори нуждата от събиране, от социален контакт, обмяна на идеи, учене чрез другите. 

На много интересни мисли ни наведе една лекция на архитектка от Литва. Тя разглеждаше модела на старите руски училища, който в периода на комунизма се разпростира и сред държави сателити на СССР, каквато е България. Колежката ни разви тезата, че тези пространства липсват в комунистическото училище, защото не може да се контролират. 

М: Отвъд архитектурата е идеологическата тревога, че на места, където безконтролно се събират хора, може да се раждат различни идеи. Това не е в интерес на системата и тук е ролята на архитектурата – чисто пространствено тази възможност се елиминира. Виждаме, че идеята работи „прекрасно“ до ден днешен. 

Как промяната в средата води до промяна във взаимоотношенията?

В: В 90. СУ беше предвидено това пространство да се ползва от големите ученици. Разбрахме обаче, че поради големия интерес са намерили начин да го посещават и по-малките. То се е превърнало в някаква точка, в която поколенията се срещат. Споделиха с нас, че се наблюдава спад в агресията в цялото училище. Според екипа причината е, че децата вече се познават по-добре, имат по-развито усещане за общност. Това пространство, колкото и да е малко, е дало възможност за промяна. 

М: На едно такова място се срещат различни възрасти, различни хора. Това е микромодел на нашето общество, там срещаш по-големи или по-малки, с различни интереси, общуваш с тях… А училището е много важно за формирането на тези социални умения. То учи децата не само на академични знания, а и как да общуват, да са човеци. Общуването с другите човеци, струва ми се, е най-важната функция на училището. И архитектурата трябва да я стимулира. 

В: Рядко се обсъжда това, че пространството стимулира определени типове поведение. Например във всички училища се изисква от децата да не тичат в коридорите, но в същото време тия коридори изглеждат като писти – дълга права, на която не ѝ виждаш убежната точка. Естествено, че ще искаш да тичаш, то е интуитивно. Ние гледаме на училището не само като място за академично учене, а като място, където да се научиш да живееш. В днешно време може да учиш и от вкъщи, има чудесни образователни програми онлайн. Но се изпуска нещо фундаментално по този начин. 

След пандемията от COVID-19 видяхме и резултатите от дистанционното обучение и затварянето на децата вкъщи за две години. Този тип опит и знания отразява ли се някак във вашата сфера? 

М: Да. Имахме работилници с деца малко след края на пандемията. Тях просто ги нямаше, отсъстваха, не смееха да изразяват себе си, което е много страшно да се наблюдава при деца. След една такава работилница и учителите споделиха, че просто не могат да разпознаят учениците си. Защото децата само слушаха и нямаше интеракция. Нямаше „аз искам“, нямаше „аз“ въобще. 

В: Преди пандемията имахме размисли, а имаше и професионален дебат – ето, изкуствен интелект, дистанционно учене, училището колко ли време още ще просъществува като сграда? Благодарение на COVID-19 сякаш за всички стана ясно какво правим в училище и защо е много важно. И то не е да си научиш уроците. 

Каква е ролята (а и концепцията) на съвременната класна стая в този контекст? Приложима ли е и приемлива ли е тя за българското образование?

М: Абсолютно приложима и приемлива е, въпросът е кой ще я приеме. В системата работят учители от много широк спектър. От едната страна са тези, които са много отворени и адаптивни и са готови за промяна. От другата са тези, които биха искали нищо да не се променя – да си отворят учебника, да диктуват, а след това да изпитват на дъската. Ние много разчитаме на първата група и вярваме, че техният пример е заразителен и би повлиял върху по-консервативните им колеги. Стараем се самата среда да направи мост между различните групи. 

В 90. СУ имаме един много любопитен пример. За едно пространство не стигна бюджетът да бъде завършено. Бяхме планирали амфитеатър, кът с меки мебели, масички, но нищо от това не можеше да се осъществи и от училището си донесоха чинове от друга стая. Ние бяхме доста разочаровани, че в това пространство, за което имахме такава модерна идея, са сложени старите чинове, и не само са сложени, а са в редички, с катедрата отпред – по най-традиционния начин. Но когато отидохме там една година по-късно, за да направим проучване как се ползват пространствата, каква е обратната връзка от тях, се оказа, че това пространство е ключово. Защото точно там влизат учителите, които още не се чувстват готови да разтворят напълно класната стая. То служи за „входно ниво“ и ги мотивира постепенно да ползват и по-алтернативните пространства, а с това да променят и начина си на преподаване, само че със своята си скорост. 

Значи ли това, че когато говорим за промени в образованието, трябва да се мисли за преход, включително архитектурен? 

В и М: Да. 

В: Ние също започнахме да осъзнаваме, че не можем да очакваме да предложим нещо драстично различно и то да се възприеме стопроцентово. Трябва да има възможност за градация. 

В какво се състои промяната на класните стаи всъщност? 

В: Сега имаме модел, който поставя учителя в центъра. Всички са подредени така, че той да ги вижда, те него също, слушат и изпълняват едновременно, режимът на преподаване е лекционен. 

В днешно време обаче това е само един от многото възможни режими на преподаване. Не че лекционният е лош сам по себе си, но не би трябвало да е единствен, а да може да се превключва на групов, на индивидуален, на малки групи – има много варианти. И пространството също трябва да го позволява. Затова например в една от лабораториите, които проектирахме, изместихме мивките в периферията, за да се освободи пространството. Масите са мобилни, има висящи контакти, за да може бързо да се включат лаптопи, микроскопи. Но основната идея на тези пространства е учителят да може да преподава от различни места, по различни методики и лесно да преструктурира класа. 

М: Ако се върнем малко назад и се запитаме какво налага всичко това, ще стигнем до извода, че в днешно време учителят не е носител на цялото знание. Информацията е достъпна и фактологията може да бъде намерена и сверена в телефона ни. Ролята на учителя се променя и от единствен източник на знание той става ментор. Той подпомага учениците да стигат до знанието и ги насочва. Символно той слиза от подиума и тръгва между учениците – и съответно пространството трябва да позволява това да се осъществи.

Когато си говорим за модерна класна стая, това, което тя изразява, е онзи момент, в който учениците стават общност. Стъклото, видимостта, отварянето стимулират именно това. В училищата винаги има големи притеснения, когато кажем, че искаме да сложим витрини. 

„Децата ще се разсейват“?

М и В: (смеят се)

М: Да, точно така! Но отново от последващите проучвания разбираме, че всъщност не се получава така. Напротив, когато децата се озовават в коридора и виждат, че някой там учи, сами се регулират и спират да вдигат шум. Този резултат се повтаря в много проучвания. 

Всъщност има много притеснения за средата на бъдещето, но от опита си виждаме, че когато учителите влязат в тази среда и започнат да я ползват, тревогите им бързо се изпаряват и дори не искат да се връщат в пространствата си от миналото. 

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mezhdu-chuka-na-koruptsiyata-i-nakovalnyata-na-byurokratsiyata/

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Той е 30-годишен баща на две деца, който иска да осигури приличен живот на семейството си и лечение на ослепяващия си син, да учи готварство и да рисува. Вместо това повече от две години е затворен в центъра за задържане в Бусманци (с официалното име Специален дом за временно настаняване на чужденци). От 7 февруари има издадена заповед за депортирането му в Саудитска Арабия, където най-малкото, което го заплашва, е затвор. А може и да го сполети съдбата на друг саудитски дисидент – Джамал Хашоги, който беше убит.

Отказът на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави убежище на Ал-Халиди е споменат в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права в Саудитска Арабия през 2022 г.

Принудителното задържане на Абдулрахман ал-Халиди за толкова дълъг период е в нарушение не само на ратифицирани от България международни документи, между които Женевската конвенция за статута на бежанците и Европейската конвенция за правата на човека, а дори и на българския Закон за убежището и бежанците, по силата на който търсещите закрила може да бъдат настанени в център от затворен тип „за възможно най-кратък срок“. В края на 2009 г. Съдът на ЕС в Люксембург постановява максималният срок за принудително задържане на бежанци да е 18 месеца. Повод за решението е друг случай на задържан с години чужденец в България – Саид Кадзоев.

С призив да се спре депортирането на Абдулрахман ал-Халиди излязоха множество личности и организации, между които Българският хелзинкски комитет, правозащитната организации „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интернешънъл“, Комисията за международни отношения на Сената на САЩ, специалният докладчик за защитниците на човешки права на ООН, генералният секретар на Световната организация против изтезанията и др. На 7 март в София се проведе демонстрация в негова подкрепа.

„Тоест“ разполага с решението на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на Ал-Халиди и може да потвърди, че в него действително пише това, което той казва. Разполагаме и с копия на онлайн публикации на лоялни към властта саудитци, призоваващи той да бъде убит, и с множество снимки, разкриващи нечовешките условия в центъра за задържане в Бусманци.

Интервюто с Абдулрахман ал-Халиди беше проведено в писмена форма онлайн. Превод от английски: Светла Енчева.


Вие сте саудитски дисидент. В какво се състоеше опозиционната Ви дейност?

Занимавахме се [с останалите опозиционери] с два основни въпроса. Първият беше преход към конституционна монархия – вместо [настоящата] абсолютна монархия. В Саудитска Арабия не можем да избираме парламент, а вместо това кралят назначава Съвет (Шура) и не може да се избира правителство. Няколко години беше позволено да се провеждат местни избори, но те бяха прекратени след възкачването на крал Салман на престола.

Вторият въпрос е освобождаването на политическите затворници, даването на право на справедлив процес и пускането на свобода на онези, чиито присъди са изтекли. Процедурите в Кралство Саудитска Арабия са много несправедливи към политическите затворници.

После, в новия етап на управлението, към случаите, с които се занимавахме, се прибави и широката употреба на смъртното наказание срещу задържаните по политически причини, които не са извършили престъпления, класифицирани като насилствени. Всъщност повечето от осъдените на смърт са политически активисти и членове на шиитското малцинство, които абсолютно се нуждаят от защита. Например Мухамад ал-Гамди, който беше осъден на смърт. Той трябва да бъде екзекутиран като „наказание“ за няколко критични към властта туита, публикувани в профил в платформата Х, следван от 9 акаунта.

Защо избягахте в Турция?

Заминах за Турция, защото Саудитска Арабия започна кампанийни арести в края на 2012-та и началото на 2013 г. Преди това, между 2011-та и края на 2012 г., страната не задържаше никого заради страха от влиянието на Арабската пролет. По онова време можехме да провеждаме демонстрации пред Министерството на вътрешните работи с искане за освобождаване на политическите затворници и да обсъждаме публично – в съвети и на събрания – позиции за човешките права. Но после вече не беше възможно да правим тези неща.

Първоначално отидох в Египет, но го напуснах след подкрепения от Саудитска Арабия военен преврат и местните избори през 2013 г., защото се страхувах да не ме екстрадират.

Много хора в България биха казали, че в Турция нищо не Ви заплашва и не е било нужно да търсите убежище в България. Ще обясните ли защо го направихте?

В Турция бежанците от Персийския залив изобщо не са признати. Стотици от тях живеят без легален статут. За съжаление, останах там с години, надявайки се да получа легален статут, но това, изглежда, не е възможно. Освен това саудитските посолства и консулства не са оторизирани да регистрират бракове или деца, нито да подновяват документи. Трябва да се върнеш в Саудитска Арабия, да уредиш правния си статус и после да се върнеш. Това определено би било самоубийство в случай като моя – точно както се случи с г-н Джамал Хашоги.

На децата ми им трябва легален статут, защото се нуждаят от образование и лечение. И аз имам нужда от легален статут. Оставането в Турция без такъв можеше да застраши живота ми и да ме депортират всеки момент. Затова заминах – за да имам достъп до европейската система за убежище.

Не знаех, че имате деца. Колко са, къде са сега?

Две са – син и дъщеря. В Турция са. Синът ми скоро ще загуби зрението си. Той се нуждае от медицински грижи и това е основната причина за заминаването ми от Турция. През последните месеци се учи да чете на брайл. Боя се, че състоянието му ще стане необратимо, ако скоро не успея да му осигуря медицински грижи.

Горкото дете!

А горкото дете принадлежи на горкия си баща, живеещ между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията в България. За съжаление. Все си припомням думите на китайския посланик в САЩ Сие Фън: „Ако националната сигурност се използва като чук, то всичко ще прилича на пирон.“

Бихте ли разказал повече за опита си да получите бежански статут в България? На какво основание получихте отказ?

ДАБ отхвърли молбата ми за убежище по неоснователни причини. Те казват, че „официалните власти на Саудитска Арабия са предприели редица мерки за демократизиране на обществото“, като се позовават на местните избори, които всъщност бяха прекратени, след като крал Салман взе властта.

Твърдят и че съм напуснал страната по икономически причини, въпреки че икономическото състояние на семейството ми е добро. Разумно ли е да прекарам повече от две години и половина задържан в лоши условия, ако търся по-добри икономически възможности? Докато страната ми е една от най-силните икономики в света и брутният ѝ вътрешен продукт на глава от населението е висок? Тези аргументи не изглеждат логични.

Освен това много части от решението за отказ, изглежда, са копирани от други решения! Говорят за мен като за човек, роден през 2003 г., докато аз съм регистриран в ДАБ с правилната си рождена дата – 1993 г.! Също така отричат, че съм женен и имам деца, въпреки че съм предоставил тази информация, когато се регистрирах в ДАБ. Там съм регистриран като женен, а те пишат, че не съм.

ДАБ знае и че съм диагностициран с посттравматично стресово разстройство, разполага с официален доклад от Центъра за подпомагане на хора, преживели изтезание.

В решението се говори за условията в Саудитска Арабия, но на някои места пише, че сирийският бежанец може да се върне в страната си – Сирия – защото е сигурна страна! Това е копи-пейст от други решения. Нямало ли е кой да го провери преди подписването? Как решението е минало през различните отдели на ДАБ с тези грешки?

За мен това е некомпетентност. И е подигравка с моя случай, че прекарах три години в опити да отменя това решение, на което му липсва азбучна компетентност.

Откога сте затворен в центъра за задържане в Бусманци?

В Бусманци съм от октомври 2021 г. досега, без определен срок и конкретни обвинения. Може би щеше да е по-добре, ако бях престъпник – щях да имам правото да знам кога изтича присъдата и какви са обвиненията срещу мен!

Как се живее на такова място?

Този център за задържане си е затвор със строг режим, с камери за наблюдение и подслушвателни устройства в стаите, железни врати и униформени полицаи, охраняващи стаите. Това изобщо не е бежански лагер.

Що се отнася до моето положение в Бусманци, върху мен беше упражнено директно насилие веднъж, докато чаках на опашка за храна, а полицейски служител ме ритна без причина.

Подлаган съм на различни видове натиск, да ме държат гладен например. А в отделението на ДАБ се случваше цялата вечеря да бъде отменена и да имаме само едно хранене на ден, като повечето храна беше такава, че и прасетата не биха посмели да я помиришат.

Освен това се неглижираха здравните грижи, което беше много лошо. Организирахме няколко гладни стачки, защото искахме да се изясни положението ни, да разберем обвиненията и основанията за задържането ни и да се подобрят качеството на храната и здравните грижи, но служителите ни казваха: „Вървете по дяволите!“ Единственото, което правеха, беше напълно да ни игнорират със седмици и да ни крещят: „Върни се в твоята страна!“; „Който не ни се подчинява, ще го върнем в страната му!“ Трябва да изпълняваш заповеди от служители на различни равнища, без да ги поставяш под въпрос, без да ги оспорваш и без да имаш никакви права. Това се случва най-вече от страна на служители на ДАБ, не само на полицията.

Отделението на ДАБ, за което говорите, в Бусманци ли е? Доколкото знам, центърът в Бусманци е към Дирекция „Миграция“ на МВР.

Да. Тук има две отделения. Едното е на „Миграция“, а другото, по-малкото, е на ДАБ.

Ако получите бежански статут в България, с какво ще се занимавате?

Мисля, че ще започна да работя за семейството си, ще осигуря на децата си подходящо образование и подходящ живот. Ще живея живота си и ще практикувам хобитата си – рисуване и готвене. Винаги съм мечтаел да изучавам готварското изкуство във водещо училище. Ще продължа дейността си в името на моята страна и на лишените от свобода в нея, както и за повече политически и социални свободи и гражданско участие. 

Как си представяте един свой ден на свобода в България?

Ако изляза на свобода дори само за един ден… Имам много приятели българи, мисля, че ще започна да опознавам страната и обществото заедно с тях. И може би ще мога да науча повече за културата, може би ще мога да хапна храна, подходяща за хора, за разлика от тази в Бусманци.

Асоциация „Родители“: „Като общество не сме напълно наясно какво искаме от това образование“

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/asotsiatsiya-roditeli-kato-obshtestvo-ne-sme-napulno-nayasno-kakvo-iskame-ot-tova-obrazovanie/

Асоциация „Родители“: „Като общество не сме напълно наясно какво искаме от това образование“

Родителите искат децата им да получат от образованието си както знания и умения, които да са им полезни в живота, така и ценности и собствен морал. Това сочи ново национално представително изследване на Асоциация „Родители“ за нагласите на родителите към българското образование „Българското училище – погледът на родителите“, проведено сред 807 пълнолетни родители през октомври–ноември 2023 г. със съдействието на агенция „Ноема“. Проучването бе представено преди дни на форум, в който участие взеха министърът на образованието Галин Цоков, председателят на Комисията по образование в парламента Красимир Вълчев и представители на образователни институции и родителски общности. 

Надежда Цекулова разговаря с Яна Алексиева и Давид Кюранов от Асоциация „Родители“ за категоричното желание на всички за промяна, но и за устойчивостта на инерцията.

Като журналист и родител си представям, че въпросът „Какво искаме от образованието на децата?“ би следвало да е обект на периодична дискусия между родителите и образователната система, а и самите деца. Уточнявам това, защото иначе първият ми въпрос може да прозвучи наивно – как ви хрумна да направите изследване за това какво очакват родителите от образованието?

Яна: Тук сме на едно мнение – това трябва да е непрекъснат процес, но в същото време такъв процес и такъв разговор под никаква форма не се води нито на национално ниво, нито дори на ниво възрастните в едно училище или в една детска градина. В обществото ни все още е валидна нагласата, че учителите знаят най-добре какво да направят за децата, и родителите биват питани само когато много се налага или настъпи някаква криза. Иначе казано, родителят е включен само когато учителят допусне да го включи, и то по начин, по който учителят прецени – процесът не е двустранен.

Виждаме през извадки и през анализа, който правим, че няма истинско включване, така че родителят да се чувства достатъчно равноправен в това да казва какво мисли за образованието на децата. Всичко е доста инструментално и формално дори когато родителите биват питани за нещо. 

Давид: Но има и друга страна. Трябва да си кажем честно, че има и добри примери. И е трудно, защото да се работи активно с родителите и да бъдат те включени в образователния процес е реформа за българското образование. Дали тя е важна? Да, важна е заради нещо много просто и ясно, което и Андреас Шлайхер [ръководителят на Образователния център на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и създател на тестовете PISA – б.а.] каза, когато беше в България: най-успешните образователни системи са тези, в които родителите участват активно. 

Много голямо впечатление ми направи големият процент на жените, на майките сред респондентите – 82%. Къде са бащите? 

Давид: Във всяко семейство търсихме този родител, който основно се занимава с образованието на детето. В този смисъл присъствието на майката в такъв огромен процент е напълно в съответствие с тенденции, които сме проследявали в други изследвания през годините. 

Това какво ни казва и всъщност доминацията на майките в грижата за образователното развитие има ли отношение към очакванията от образованието? 

Яна: Влияе със сигурност, всяко нещо си има своето влияние. Интересното тук е, че този стереотип се затвърждава убедително и чрез професионалистите. Ние продължаваме да чуваме в училищата, че когато майката я няма, за нея се пита. Някак се приема, че бащата отива в училище само ако майката не може. Има и ситуации, в които бащата се търси като „следваща инстанция“, един вид: „Ще кажа на баща ти и ще видиш какво ще стане…“

Има тенденция за промяна, но тя все още е много нова. От друга страна, извън изследването мога смело да кажа, че всички събития, свързани с по-активно включване на бащите, се радват на огромен интерес. 

Давид: Това е една сложна ситуация, но от учителите сме имали много пъти обратна връзка, че след като са започнали да търсят бащите по-често, с изненада са установили, че се разбират с тях дори по-лесно, отколкото с майките. Така че се надяваме бащите все по-активно да се саморазпознават и да бъдат разпознавани като фактор в образованието на децата.

Какво се оказа, че искат тези родители от образованието на децата си? 

Давид: От социологическа гледна точка е интересно, че отговорът на въпроса излезе по най-чистия възможен начин – през отворен въпрос, в който родителите можеха сами да напишат това, което искат. И ако трябва да го синтезираме, родителите биха искали децата им да имат знания и умения, които им вършат реална работа в живота. Също така в рамките на образованието децата да се изграждат поетапно като личности, развивайки собствени ценности и собствен морал. И двете неща са важни. 

Доколко това се случва в реалността? 

Давид: Според данните ни отговорът е малко мъгляв и той е „Донякъде се случва“. Има един дял родители (между 25 и 33–34%), които са доста доволни от отделни аспекти на училищния живот. Става въпрос за общи процеси, свързани с комуникацията, да кажем честота на общуване с учителите, качество на информацията, която се получава, провеждане на различни инициативи…

Признавам, че бях доста изненадана от процента родители, които според изследването са доволни от родителските срещи – 36% напълно удовлетворени и още 46% по-скоро удовлетворени…

Яна: Ние също обсъждахме с екипа подробно тези резултати, защото чисто субективно аз не познавам родител, който е доволен от родителската среща в класическия ѝ вид. 

И как обяснявате този парадокс? Защо не познаваме родители, които да са доволни от родителските срещи и от информацията, която получават, а от изследването излиза, че всъщност повечето родители са поне донякъде доволни? 

Давид: Хубавото на такъв тип изследвания е, че те ни дават възможност да излезем от балона, в който сме ние самите. Защото родителските срещи в класическия им формат наистина не ни вършат много работа. Но когато изследвах данните и си задавах въпроса „Добре, какви са тия хора, които са толкова доволни?“, започнах да разбирам някои неща. И първото е, че основният контекст на отношенията родители–училище е огромната инерция. Инерция на статукво, на непроменяне на модела такъв, какъвто го помним от времето, когато ние сме били ученици – две родителски срещи на срок, излизаме след два часа без съществена информация за нашето дете, пък дори и за класа. 

Най-интересният дял сред отговорите на въпроса дали са удовлетворени от този формат на родителските срещи, е и най-големият – на тези, които са отговорили с „По-скоро да“. Да кажеш, че нещо по-скоро става, не означава, че си доволен. В този смисъл подвеждащо е да гледаме графиката и да причисляваме тази голяма група родители към доволните. Те по-скоро приемат инерцията.

Яна: Големият въпрос е как излизаме от тази инерция и как мотивираме родителите осъзнато да помислят какво искат от училището и каква е тяхната роля. 

Ние сме общество, което не е тренирано да изисква нещо повече, родителите не са изключение… 

Яна: Да изискват, но и да дават. Важно е не само осъзнато да мислим за това какво очакваме от училището, но и какво можем да дадем. 

Аз исках да направя преход към академичните очаквания. Защо според проучването родителите оценяват училището с оценка „много добър 4,57“, а в същото време след всеки значим изпит, национално външно оценяване или PISA ставаме свидетели (и автори) на апокалиптични прогнози за бъдещето на днешните ученици?

Давид: По отношение на удовлетворението от образователната подготовка, от една страна, се вижда, че пак има един дял между 10 и 25%, които подчертават, че са много доволни, но най-големият дял отново са хората, които казват, че тези неща „по-скоро вършат работа“. Това щеше да бъде странно, ако беше останало безкритично. Тоест ако след този въпрос, когато говорим с нашите респонденти за предложения, те бяха казали, че нещата са си съвсем добре. Но не е така. Когато стане дума за предложения за промени, един огромен дял от 85% казват, че промени задължително трябва да има. Така че общото послание по отношение на образователния процес и резултатите от него е, че той върши някаква работа, но недостатъчно, и промени трябва да има. 

Искам да помоля да начертаем някаква конкретика. От какво са доволни родителите и от какво не са?

Давид: Като наблюдаваме данните, се вижда, че неща, свързани с обща грамотност или с това дали учениците учат и възпроизвеждат, се приемат за успешни. Тоест децата се научават да зазубрят и възпроизвеждат.

Яна: Но виждаме например, че голям дял от родителите искат едносменен режим, искат повече умения, да има повече отделено време за теми, свързани с живота на децата. 

Давид: Реално нещата, от които родителите са по-малко доволни и искат да виждат повече възможности, са развиване на самостоятелно мислене, децата да учат с разбиране, да решават реални казуси. Мога да дам съвсем конкретен пример – според родителите липсва развиване на умения за правилно хранене и грижа за тялото. Те посочват, че това е конкретна нужда на децата, за която в училище въобще не става дума. 

Яна: Ако трябва да сме още по-конкретни, говорим за липса на здравно образование и за невъзможност за интегриране на здравословен режим в самия учебен ден на децата. 

Давид: Очевидно не само ние с Яна си задаваме въпроса как се отразява образованието на здравето – буквално, в чисто физически параметри, дори и да не споменаваме психическите. Родителите категорично подкрепят и заявяват нуждата да се работи повече в посока грижа за здравето. 

Може ли да направим обобщението, че от една страна, има нужда и дори има предложения за промени, а от друга страна, като че ли няма осъзнатост, че реализацията на тези предложения всъщност изисква общо действие, някаква проактивност?

Давид: Да, съгласен съм с този извод. Той може да се види и през начина, по който ние самите презентираме това изследване. Институциите ни казват: „Да, родителят е много важен“. Но след това има риск да изпаднем в типичния институционален синдром „Чудесно изследване, приберете го в това чекмедже“. Тоест как правим крачката към това да започнем да включваме родителите в училище по смислен начин, а не да ги задължим с някаква формалистка програма. Защото основният въпрос, който се вижда кристално ясно в изследването, е „Каква всъщност е ролята на родителя в училище?“. За самите родители е трудно да си отговорят. И аз смятам, че не е и тяхна работа да си отговарят. Според мен е работа на училището да им предложи различни възможности. 

Яна: Мисля, че е и въпрос на взаимно осъзнаване. Не бих искала да прозвучи, сякаш търсим някакъв конфликт между училището и родителите – точно обратното е. От една страна, училището трябва да е лидер, да води този процес. От друга, родителите трябва да се научим да си задаваме целенасочено въпроса „Като пращаме детето на училище, за какво го пращаме?“. От изследването виждаме нещо, което се наслагва през различи перспективи – че като общество не сме напълно наясно какво искаме от това образование. Липсва ясна визия на системата, която родителят да припознае – или дори ако щете, да се бунтува срещу нея. 

Давид: Да подчертая и аз, че в никакъв случай не говорим за конфликт, а за това, че лидерът на училищната общност е училището. И ако искаме родителите да участват ефективно в образователния процес, те трябва да виждат в това ясен смисъл. 

Можем ли на база на добри практики у нас или на чужд опит да формулираме какво значи „ясен смисъл“?

Яна: Ясният смисъл е благосъстоянието на детето. Или още по-просто – кои са тези първо, второ, трето, пето, с които родителят може да участва, за да стане средата по-добра за неговото дете и за всички деца в общността. 

Миналата година в България беше една американска изследователка, която сподели, че само в бившия соцблок все още наблюдава това силно затруднение родителите да бъдат адекватно включени, а учителите да не са подготвени още от университета какви варианти за включване на родителите биха могли да използват. 

Родителите водят своето дете в училище с надеждата то да е добре, да се учи и ако е възможно, да му се случват и други хубави неща там. Ясният смисъл би бил да им се дадат ясни възможности да допринасят за това. 

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/za-podobryavanieto-na-rodilnata-pomosht-i-nuzhdata-ot-sistemni-usiliya-slavyana-galeva/

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Д-р Славяна Галева е акушер-гинеколог, дипломиран специалист от King’s College Hospital в областта на майчино-феталната медицина. Завършила е и обучение в областта на медицинската генетика и имунология в Harvard Medical School. В момента е началник на отделението по фетална медицина във Втора САГБАЛ „Шейново“ и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

В момент, в който публичният разговор за качеството на здравеопазването сякаш най-после е започнал, говорим с нея за качеството на родилната помощ в България. Страната ни е сред водещите по детска смъртност в Европейския съюз, както и по дял на ражданията чрез цезарово сечение. В същото време по темата се говори само когато по медиите избухне скандал, най-често след нечия смърт. 

С д-р Славяна Галева разговаря Надежда Цекулова.

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Д-р Галева, Вие сте сред критичните гласове в гилдията Ви. Къде да търсим корена на проблемите в родилната помощ според Вас?

Сега ще разкажа една история от моя личен живот. Моята сестра преди 11 години ражда в голям областен град. Тя е дентален лекар, специалист по орална хирургия. Ражда навръх Великден, малко след полунощ. Бебето е добре, но при сестра ми се получава усложнение, което може да се получи при всяка раждаща жена – задържа се плацентата. Дежурният лекар трябва да извърши животоспасяваща процедура, която обаче е и животозастрашаваща и се извършва под упойка. Трябва да се извади спешно плацентата, защото започва масивно кървене с обем половин литър в минута и пациентката изпада в тежко състояние. 

Акушерката на смяна е в напреднала възраст, с бастун. Анестезиологът, който е един за цялата болница, в този момент е в животоспасяваща операция на друг човек. И гинекологът, който води раждането, извършва манипулацията без упойка. Изважда някакъв невероятен късмет. Все пак е и с доста опит. И слава богу, въпреки тежкото състояние, сестра ми е спасена. 

Този гинеколог е нашата майка. 

Разказвам тази история, защото тя завърши щастливо, но ако не беше? Когато си лекар, поставен си в тези условия, кой би понесъл отговорност, ако детето ти умре, докато водиш раждането му? Кой ще е виновен? 

Когато говорим за качество в медицината, в случая в родилната помощ, често засягаме големи теми. Но то се състои в това как колегите на терен се справят с трудните ситуации в работата.

Медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика не следва ли да дават насоки точно за това?

Да, би трябвало. Но на практика не се случва и въпросът е защо. Спекулира се, че лекарите не искат да работят по правила. Аз съм минала през абсолютно всички нива – от санитар, докато бях студент, през медицинска сестра, специализант, лекар-специалист. Няма лекар, когото да познавам, който да не иска да работи по протокол. Не е вярно и твърдението, че липсата на ясни правила ни пази от съдебни дела – точно обратното е. През 2022 г. излезе една публикация на адв. Величка Костадинова, която анализира делата в сферата на акушерството и гинекологията. Това е втората най-често съдена специалност и тази с най-висок дял уважени искове – над 60%. Проблемът е, че това не води до промени в стандартите или до въвеждане на по-прецизни правила. 

Ако лекарите искат да работят по ясни правила и пациентите искат лекарите им да работят по ясни правила, а дори председателят на Българския лекарски съюз беше обявил на един форум, че съсловната организация е в дълг, защото още не е готова с изготвянето на правилата за добра медицинска практика, как така сме в ситуацията десетилетия наред такива ясни правила да не могат да бъдат изработени, приети и приложени?

Личното ми мнение е, че има страх. Защото ако утре се въведат тези ясни, но и строги правила, за които говорим, първите, които ще възнегодуват, ще са пациентите. Например много голям дял – над половината – от бременните, които идват при нас за болничен, всъщност нямат нужда от него. Следващите, които ще са против, са лекари, които прилагат методи, неосновани на доказателства. В нашата сфера, примерно, се предлагат витаминотерапия, ембрионална реанимация…

Ембрионална реанимация?

Да. Това е измислена медицина и ако имахме адекватни правила, не би могло да съществува. Но сега е много печеливш бизнес. Следващият бизнес, който е печеливш, са лабораториите. Давам пример: в София имаме на година около 15 000 раждащи жени. Над половината са си направили изследването за тромбофилия, а по света около 1% от жените се насочват към него. При 400 лв. цена на изследване… След това отиваме при хранителните добавки. Всички тези практики биха били невъзможни при ясни правила, чието прилагане се контролира безпристрастно. 

Такива обществени нагласи обаче не се създават от само себе си, без участието на специалистите. Липсата на стандарти също не може да се поддържа десетилетия без съгласието на специалистите.

Участват един тесен сегмент специалисти, които са повече администратори, отколкото лекари. Как да направиш промяна, когато нямаш подкрепа от управлението за това, което правиш? Ето, ние [II САГБАЛ „Шейново“ – б.а.] чакаме Столичната община да реши дали това, което сме изградили, ще бъде съхранено, или ще бъде разрушено. В Комисията по здравеопазване на Столичния общински съвет има само един лекар, който през годините обаче не е показал отношение към качеството. На какво да се надяваме? 

Към Министерството на здравеопазването пък може да се отправи въпросът по какви критерии се избират членовете на експертните съвети. А директорите на лечебните заведения? 

Изобщо, най-лесно е да се търси вина у редовите лекари, но от тази позиция е трудно да правиш промени. Отне ни 10 години, за да изградим нашето отделение по фетална медицина. Аз съм единственият специалист с такава квалификация, който работи в общинска болница и е достъпен до всички. Но това не знам колко може да продължи. Нужни са хора в управлението с визия, които да подкрепят развитието на специалистите и на системата. 

Как си представяте, че трябва да стане това? 

Трябва да се започне от студентската скамейка. Давам веднага пример със скандинавските страни. Чували ли сте за професията „професионален пациент“? Там тя съществува. Има хора, на които се плаща, за да може в определени дни в годината да ги извикат и да ги преглеждат студенти, които да се учат върху тях. Така започва изграждането на качествени специалисти. 

Следващата точка е как привличаме повече хора към тези професии. Доц. Диана Димитрова, която е преподавател по здравни грижи, споделя, че всяка година във Варна и във Велико Търново отварят 100 места за акушерки, но попълват 20. Едно проучване сочи, че младите момичета намират професията за непривлекателна заради комбинацията от висока отговорност, нощен труд и ниско заплащане. В същото време при нас например 2/3 от акушерките са над 70-годишни. 

После идват контролът на качеството и продължаващото обучение. Във Великобритания, където имам опит, държавата инвестира в специалиста и го контролира. За всеки специалист има статистика. Контролиращият орган знае, че д-р Галева например е извършила за годината 2000 прегледа, знае и от тях колко пъти е сбъркала. Така беше при проф. Николаидес, при когото се обучавах. Вика те комисията и ти казва: „Имаш неправилно извършени измервания.“ Това не се прави като лов на вещици – специалистът се изпраща на допълнително обучение, което държавата му заплаща, за да може той да повиши качеството си на работа. 

При нас, за съжаление, не се извършва нито една от двете дейности. Аз решавам да инвестирам в себе си, да ходя на курсове – и съответно да си ги плащам. Също така никой не отива в болниците с 90% цезарови сечения, за да провери защо резултатите са такива. Разчита се на самоконтрол. 

Каква е ролята на пациентите, в случая с родилната помощ – на бъдещите майки, в усилията за подобряване на качеството? Попадам на публикации, включително претендиращи за научност, в които се твърди, че родилките са виновни за високия дял на ражданията с цезарово сечение. Аз не мога да се съглася с подобна констатация.

Комбинирани са нещата. Насложеното недоверие към специалистите у нас налага избора на екип. А изборът на екип, когато един лекар и една акушерка са силно натоварени, води до този резултат. Защото едно нормално раждане обикновено продължава повече, може да продължи много часове и дори дни – и няма специалист, който може да отдели това време. Жената често избира секциото заради недоверието към другите специалисти, при които би могла да попадне, а не заради предпочитанията си към този метод на родоразрешение. 

От изследването на д-р Румен Велев в нашата болница се вижда и друго – ако една жена избере акушерка за раждането си, вероятността да роди нормално е 80%. Ако избере лекар, шансовете за това драстично намаляват. В по-малките клиники пък няма достатъчно хора, които да са на разположение за цялото време на едно нормално раждане, затова предпочитат цезаровите сечения.

Въвеждането на акушерски модел на грижа за бременни и раждащи жени се сочи като оптимален вариант за подобряване на качеството в родилната помощ. У нас не изглежда да сме близо до такова решение, но болницата, в която работите, се опитва частично да го прилага. Бихте ли разказали как става това?

При нас акушерките следят бременността и пациентката може да ги избира и за раждане. Разбира се, определени прегледи се извършват от лекар. Но ето днес например три от пациентките ми са избрали да следят бременността си при акушерка. Аз правя високоспециализиран преглед, на който тези жени идват с избраната акушерка. Тя, така да се каже, си ги води за ръка, обсъждат си неща, за които конкретно акушерката може да помогне. Аз правя феталната морфология, но допълнителната информация и подкрепа, която жените получават от акушерката, за мен също е от много голяма помощ. В рамките на няколко години направихме доста добро стиковане и изградихме много ясен протокол за действие. Но това е система, която се поддържа с непрекъснато самоусъвършенстване и обучения.

Споменахте по-рано в разговора, че прегледите при Вас са достъпни за всички. Преглеждате ли здравно неосигурени бременни жени?

Разбира се. Здравно неосигурени, болни от инфекциозни болести, хероинозависими, всякакви пациентки попадат тук.

Как се финансират техните прегледи? От 2022 г. държавата плаща повече прегледи за здравно неосигурени бременни и един болничен престой. Високоспециализираните изследвания, които Вие правите, не са включени в този пакет.

Този разход се поема от болницата. Но това не е устойчиво и в този смисъл – не е точно здравеопазване. Това е благотворителност.

Имате ли данни какъв е делът на жените, които минават за сметка на болницата през Вашия кабинет?

Около 50%. Около 2000 жени минават годишно, от тях тези, които са по платен ценоразпис на Касата, са около 50%. 

Вероятно не печелите особено много от тази дейност?

Да, това ми е хоби (смее се). Работя частно, за да си финансирам хобито. Например не си използвах майчинството след второто раждане, защото трябва да се изплаща апаратът, с който преглеждам в частния си кабинет. Понякога си мисля, че съм много лоша майка, но не бих искала да задълбаваме в това. 

Защо, хубаво е да се знае, че когато системата е в колапс, функционирането ѝ се крепи на личните усилия на работещите в нея.

Не искам да звучи като оплакване. В същото време ние почваме в 7 ч. сутринта с акушерка Топалова. Тя е на 75, докога е длъжна да издържа на това темпо? 

Когато личната цена да вършиш една работа е твърде висока, хората просто не се наемат да я вършат. И така се връщаме там, където започнахме разговора – нужни са системни усилия и визионерство. Хората отлично го разбират. Имам предвид пациентите, работещите в системата лекари и акушерки. Защото често ни представят като срещуположни лагери, а не сме. Ние сме едно.

„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tseliyat-grazhdanski-sektor-e-pod-pritsel-razgovor-s-georgi-bogdanov/

„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов

Гражданският сектор в България върши незаменима работа в сфери, в които държавата отсъства. В същото време той е обект на множество очернящи кампании. След активното мероприятие срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, примката около неправителствените организации се затегна още повече. Натискът върху тях и представянето им в негативна светлина обаче не са от вчера. Думата „соросоиди“ (по името на основателя на Фондация „Отворено общество“ Джордж Сорос), която е негативно обобщаващо название на представителите на неправителствените организации, циркулира в публичното пространство от поне двайсетина години.

За проблемите, перспективите и потенциала за справяне на гражданския сектор разговаряме с Георги Богданов, който е изпълнителен директор на Националната мрежа за децата (НМД). Тя обединява повече от 130 организации и активисти. В основата ѝ стои убеждението, че детето е човешко същество и има права. „Това е толкова просто, но и много сложно за възприемане“, казва Богданов и пояснява привидното противоречие: „У нас се счита, че детето е малко същество, което трябва да бъде послушно, благодарно и да си знае задълженията. Но животът не е такъв. Ако караме децата ни да слушат и да възхваляват възрастните, ние възпитаваме хора, които в бъдеще няма да са способни да се справят с проблемите си.“

Георги Богданов, както и представителите на 120 граждански организации бяха част от предаването „Властта на гражданите“, което се излъчваше по „Дарик радио“ през последните четири години и се реализираше в рамките на проекта „Какво можем заедно“. 

Невидимите трудности зад видимите успехи

В равносметката на НМД за 2023 г. присъстват над 30 значителни постижения. Но Мрежата има както успехи, така и неуспехи, смята Георги Богданов. Според него един от проблемите пред гражданския сектор е, че в България трудно се разбира естеството на застъпническата работа. „Зад една промяна в законодателството се работи с години, като например последните промени от декември 2023 г. в Семейния кодекс.“ Става дума за поправката, даваща възможност на осиновените хора по-лесно да открият биологичните си родители. Tази промяна, по думите на вносителите, засяга над два милиона души – не само осиновените, осиновителите и биологичните родители, а и техните близки и роднини.

Друга победа е извоювана за по-кратко време, но с не по-малко усилия. Преди две години, когато пандемията от COVID-19 започва да отшумява и противоепидемичните мерки се разхлабват, заведенията и магазините се отварят, но не и училищата. „Тоест децата можеха да се шляят в моловете и да ходят на ресторант, но не и в училище“, припомня Богданов. Тогава от НМД са поканени на пресконференция от тогавашните министри на здравеопазването и на образованието, които нямат обща позиция дали учениците да се върнат в класните стаи. Въпреки че преди това от организацията са провели десетки разговори с двамата поотделно, убеждавайки ги, че България трябва да постъпи като другите европейски страни – да осигури бързи тестове и децата да тръгнат на училище.

„Пресконференцията закъсня с около половин час, но там буквално си крещяхме“, разказва директорът на НМД. Накрая спорещите страни стигат до консенсус и заедно отиват на пресконференцията, където обявяват, че ще се закупят експресно бързи тестове. „И от следващата седмица в училище влязоха над 520 000 деца.“

Причини за кампаниите срещу гражданския сектор

НМД е сред основните обекти на кампаниите срещу НПО сектора, а самият Георги Богданов е „герой“ на не едно и две очернящи мемета. Хейта по свой адрес възприема философски: „Аз съм един от лидерите на най-голямата гражданска организация в страната и е естествено да съм най-атакуван от пропагандата.“ Това не означава, че се примирява с клеветите по свой адрес – напротив, води дела срещу шестима души и една телевизия. Някои от тях печели, други губи. Загубите отдава на обстоятелството, че клеветите в интернет са „изключителна новост“ за българските съдилища – въпреки множеството експертизи, които се извършват в тази област. „Съдебната ни практика е доста ограничена в тази посока, но аз съм въоръжен с търпение и знам, че битката ще е дълга.“

Според изпълнителния директор на НМД обаче по-притеснителното е, че „целият граждански сектор е под прицел, защото той е част от демократичното развитие на страната“. Това превръща НПО-тата в мишена на крайнодесни политически формации и фундаменталистки религиозни организации.

Редица изследвания и журналистически материали показват, че основните ядра на тези идеологически кампании идват от две основни гнезда. Едното е Кремъл, а другото – крайни религиозни организации, базирани в САЩ и Европа. Няма как тези атаки да не достигат до нас, които сме пазители на демокрацията и на съвременните достижения на научната и прогресивна общност. 

Той вярва в плурализма и затова не смята, че е лошо, че едни от най-изявените врагове на НПО-тата също са регистрирани като НПО-та. Изпитва обаче нетърпимост към налагането на страхове в обществото, прибягването до лъжи и „изкривени истини“, създаването на „обществени страшилища“ като „джендъра“, „соросоидите“ или „норвежците“:

Пропагандата и дезинформацията налагат тези глупости, за да насаждат страх, омраза и ненавист към други хора от обществото. Тези НПО-та си имат своите методи на работа. Те са против Стратегията, против „джендъра“, против ваксината, против маската… И като ги запиташ: „Вие за какво сте в крайна сметка, какво искате?“, те нямат ясен отговор.

Друга причина за очернянето на сектора е, че той се застъпва за прозрачност и спира корумпирани или „глупави“, по думите на Богданов, сделки на държавно равнище. Той дава пример с изоставения строеж в двора на Александровска болница, „където щяха да се изхарчат най-малко 100 млн. лв., предназначени за детската болница“.

Последствия от поредицата кампании срещу НПО сектора

Кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги се насложиха една върху друга и по този начин увеличиха ефекта си. „Беше много тежък период за НМД и за нас като секретариат“, признава Георги Богданов, но в същото време вижда и позитивен ефект – днес секторът е много по-подготвен от преди. Неуспехите в началото според него се дължат на това, че нито гражданският сектор, нито журналистите са били подготвени за тези кампании, „а политиците бяха като втрещени и не знаеха какво се случва и откъде идва това“.

Още при първата истерия срещу „джендъра“ Богданов е наясно, че следващите в списъка са детските организации и изобщо правата на децата. „Само след по-малко от година започна атаката срещу Стратегията за детето. Слабият кабинет на Борисов по социалните въпроси не успя да удържи атаката срещу Стратегията за детето, а коалиционният партньор ВМРО се възползва от това. Днес ВМРО ги няма на политическата сцена, но ние вече четвърта година нямаме Стратегия за детето, въпреки че по закон трябва да имаме.“ Що се отнася до Закона за социалните услуги, подложен на атака „от същите тези пропагандни НПО-та“, той още не може да заработи пълноценно, макар да е „един от най-модерните закони в страната ни“.

За НМД няма пряко негативно последствие от пропагандните кампании, смята директорът ѝ, но негативите са за децата и семействата в България – до степен родители да извеждат децата си от училище, за да не ги откраднат. Докато някои хора „продължават да се страхуват някой да не дойде да им вземе децата и да ги занесат към Норвегия или пък да не вземат да им сменят пола в училище, докато са в клас“, се губи ценно време. През което биха могли да се направят далеч по-смислени неща – „да се решават проблеми с бедността, изоставянето, биенето и малтретирането на деца, продължаващото ниско качество на образованието ни, липсата на медицински храни за деца и възрастни и пр.“

Последиците от кампаниите са и цивилизационни. Те отдалечават обществото от достиженията на съвременния свят. „Някои хора у нас са загубили вяра в иновациите, в научните открития на човечеството, знанието и достигнатите общочовешки ценности. Днес се вярва, че ако едно човешко същество има права, то на друго са му отнети, а е доста по-просто. Всеки човек се ражда с права, защото е човешко същество – и точка. Никой на никого не взема нещо. Ако някой човек има права, той ги има, защото просто е човек като всеки друг“, казва Богданов и призовава „да сме много по-активни граждани, да отстояваме правата си, да не се отказваме от тях и да сме политически грамотни“.

Умишленото обезкървяване на гражданския сектор

Гражданският сектор в България е слаб, защото не намира подкрепа и няма среда, в която да се развива, смята Георги Богданов. Според него е необходима държавна регулация, подкрепяща дарителството и доброволчеството, както и намалени данъчни ставки за тези дейности, но това не се случва: 

Ами ние повече от 15 години един Закон за доброволчеството не можем да приемем, който да дава право доброволец да бъде командирован, да има дневни и пр. За промени в данъчните закони да сте чули да се прави нещо за насърчаване на дарителството? Аз лично не съм.

Усилия за намаляване на местните данъци и такси също липсват, но пък „имаме дневни центрове за деца с увреждания, които плащат по 6000 лв. годишна такса смет – колкото един мол.“ Към това се прибавя недостигът на финансиращи програми, а европейските средства се разпределят основно между публичните институции.

„Така този сектор е оставен обезкървен и на колене. И ми кажете – как той би се справил с една очерняща кампания, която е добре финансирана, добре организирана и подготвена да води битка срещу граждански организации, които се грижат за бити жени и деца, за хора с увреждания или за пострадали от онлайн тормоз?“, пита реторично Богданов, а заключението му звучи мрачно: 

Много организации се закриха в страната ни, гражданските активисти са уморени, а като цяло обществото е апатично. И това е целта на политическата класа. Няма грижа за гражданското общество в България.

Проблемът с „Българската Коледа“ като огледало на проблемите на гражданския сектор

Според Георги Богданов положението в България е „доста сбъркано“. Той дава пример с президентската кампания „Българската Коледа“, в рамките на която се събират дарения за финансиране на болнични отделения, деца с увреждания и т.н. Тази кампания е „сбъркана“, тъй като работата на държавата е да се погрижи за тези неща, вместо да кара гражданите си да правят дарения за дейности, които следва да се извършват с парите от техните данъци.

„Очаквам един ден да дойде моят президент на България, който ще сложи край на „Българската Коледа“, размечтава се Богданов. Той е съгласен и с междинен вариант – този бъдещ президент да продължи инициативата, но да я трансформира така, че „да има смисъл за развитието на гражданския сектор, благотворителността или друга кауза, която да развива обществото. А не да даваме пари за болнично отделение. Защото пари за здравеопазване има, но те не се харчат ефективно и целесъобразно“.

Политиците и държавниците следва да осъзнаят, че трябва да подкрепят инициативността и гражданското действие, да дадат възможност на сектора да се развива, вместо да правят псевдокампании, смята директорът на НМД. А това не може да стане без по-добра правна рамка и по-широк достъп до европейско финансиране – гражданските организации не са търговски дружества и се нуждаят от финансиране, защото не работят на печалба.

Само ако са изпълнени тези условия, „гражданският сектор ще изгради своя авторитет и ще има възможност да работи за граждански каузи много по-свободно и целеустремено“.


Проектът „Какво можем заедно“ се изпълнява от Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП с финансова подкрепа, предоставена от Фонд „Активни граждани България“ по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проекта „Какво можем заедно“ е обществеността да се запознае с хората, които работят в граждански организации, да разбере какво стои зад усилията им, каква е тяхната мотивация и какви са успехите им.
Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП в рамките на проекта „Какво можем заедно“.
„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов

Каква грижа заслужават децата със смели сърца? Родителите разказват…

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/kakva-grizha-zasluzhavat-decata-sus-smeli-surca-roditelite-razkazvat/

Каква грижа заслужават децата със смели сърца? Родителите разказват...

Преди месец един привидно битов проблем – липса на топла вода – привлече внимание към проблемите на Клиниката по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „Царица Йоанна“ в София. Проблемите там обаче не се изчерпват с топлата вода и много от тях са с десетилетна давност – лоши битови условия, стара апаратура, недостиг на персонал, а оттам и на грижи (повече може да прочетете в статия по темата в „Свободна Европа“).

Този разговор ще ви срещне с Николай и Мария. Преди седем години те загубиха Марина, която почина от левкемия на 11 години. Николай и Мария лекуваха детето си в София и Франкфурт и бяха едно от малкото семейства, които се бориха не само с болестта на дъщеря си, но и с българската здравна система на всичките ѝ нива. Днес продължават да разказват, за да се знае какво заслужават децата и семействата им в най-трудните си моменти. И да дадат кураж.


Преди месец правих интервю с майка на детенце, което в момента се лекува в Клиниката по детска клинична хематология и онкология в София. Разговорът завърши със споделянето, че родителите често не смеят да говорят за нередностите, защото се страхуват, че ако отделението затвори, децата им ще останат без лечение…

Николай: А всъщност може би това е по-добрият шанс за децата, защото, като затвори отделението тук, държавата ще е принудена да ги лекува навън. Това, с което разполагаме в София, не е болница. Тази сграда е била пансион за активни борци. Битовите условия не са глезотия, когато става дума за съвременна медицина. В съществуващата клиника стаите са толкова малки, че болнична (лежаща) количка не може да влезе вътре. Когато дъщеря ни се лекуваше там, се наложи персоналът да я пренесе на ръце до леглото ѝ веднага след като ѝ беше направена гръбначна пункция например. Това е много рисково; по принцип след пункция детето трябва да лежи по гръб поне два часа.

А как изглеждаше битът в клиниката във Франкфурт?

Мария: Там за цялото отделение, около 20 стаи, има 3–4 сестри, още толкова болногледачи и отделно санитари. Говоря за персонала на смяна, не общо – това беше в онкологичното отделение. В трансплантационното за всяка стая имаше по една сестра на смяна.

Но да започнем с физическото пространство. Там имаше единични и двойни стаи. Единичните бяха около 9–10 квадрата, двойните – точно два пъти по-големи, просто каквото го има в единичната, е огледално по две. В единичната стая има легло, масичка с два стола и гардероб. Всяка стая има баня с тоалетна, душкабина и мивка. Особено важна роля играе преддверието. То е отделено от коридора с една врата и от стаята с втора врата. Между тях има мивка, заредена с всякакви консумативи, шкафове и закачалки. Когато влезе лекар или сестра, измива се, слага маска и ръкавици, които стоят в кутиите отстрани, облича престилка, която е за тази стая и виси на закачалката, взема стетоскоп – също индивидуален за стаята, и влиза. За детето има също индивидуален кантар, термометър. След като медикът си свърши работата в тази стая, излиза в преддверието, изхвърля маската и ръкавиците, съблича престилката и я оставя на закачалката, мие се и продължава нататък. Така всичко остава в същата стая и рискът от пренос на инфекции се свежда до минимум.

Това важи и за почистването. В България майките са длъжни да поддържат стаите чисти. В Германия влизат с голяма количка. От торбата с чисти кърпи се вади една, почиства се подът на стаята и кърпата се хвърля в друга торба. Вади се втора кърпа, почиства се банята, хвърля се и тя.

Николай: Парцалите после се перат и се дезинфекцират, но всеки се ползва само по веднъж и само за едно помещение, а после отиват за пране. Престилките, за които спомена Мария, се сменят задължително на 24 часа. Всички чешми са оборудвани с филтър и нефилтрирана вода не тече.

Мария: Също така настилката на пода и препаратите, с които почистват, са такива, че като влезеш, лепне под краката ти. Така всичко буквално залепва за пода, не се вдига прах. Докато бяхме в трансплантационното отделение, донесоха на Марина един бебешки стерилизатор. В него трябваше на всеки 24 часа да си стерилизира четката за зъби.

Различаваше ли се медицинската техника в стаите?

Николай: В Германия навсякъде имаше медицински монитори. Всяко легло беше оборудвано със стационарен, а заедно бяха в система, която можеше да се проследи от всяка друга стая. Тоест ако сестрата обслужва едно дете и някъде се включи аларма, сестрата може от стаята, в която работи, да провери какви са показателите на детето, при което се е включила алармата, за да прецени как да действа.

Когато нещата се влошиха и Марина беше преместена в интензивен сектор, ни направи впечатление, че се работи с всякаква мобилна техника до леглото на детето. Не чакат да започне работното време на рентгенолозите, примерно, не местят детето напред-назад.

За да не се налага сестрата да влиза многократно, защото това повишава рисковете, в стерилния сектор перфузорите и инфузоматите (машините, които регулират вливането на лекарствата) бяха изнесени в преддверието. В стаята през стената влизаха две гъвкави тръбички, които се поставят на пациента.

Какво си спомняте за пътя на пациента в клиниката във Франкфурт? Как децата минават през различни процедури, какво ви направи впечатление?

Мария: Опитът ни от България беше, че детето се води в манипулационната, там се прави каквото се прави, и се връща в стаята. В Германия за такива неща идва екипът, моли родителя да изчака отвън и манипулацията се извършва в самата стая.

Николай: Когато има нещо по-голямо – например когато на Марина трябваше да ѝ слагат порт за централен източник, я изведоха от стаята заедно с леглото до асансьора, през едни подземни коридори стигнаха до другия корпус, където е детската хирургия – може би близо километър разстояние. И после по обратния път я върнаха, без да е напускала леглото си.

А в София родителите често карат децата си от ИСУЛ до „Пирогов“ за поставяне на централен венозен източник с личните си автомобили.

Мария: И когато лекувахме Марина в България, беше така. Ние ходихме от София до Пловдив, защото лекарят, който може да извърши тази манипулация в „Пирогов“, отсъстваше за една-две седмици. Централният венозен път, или източник, е медицинско изделие, има различни видове. Той осигурява път до централната куха вена и оттам се вливат лекарствата, но не навсякъде могат да го поставят, особено на дете.

Николай: Когато отидохме в Германия, подмениха централния източник на Марина. Този, който ѝ бяха поставили в България, беше подкожен. За всяко вливане се достъпваше с игла, беше по-труден за обслужване и имаше по-висок риск от инфекции, въпреки че, от друга страна, с него можеше без проблем да се къпе, дори да плува. В Германия ѝ сложиха друго устройство. То представлява две тръбички, които излизат над гърдите, и лекарствата се вливат директно в тях.

По време на лечението на Марина във Франкфурт имаше ли някакви други, парамедицински дейности, които се извършваха в болницата? Рехабилитация например? Или социални дейности?

Мария: Това е част от ангажимента на хора, които идват всекидневно да се занимават детето. Тяхната цел е и да подпомогнат процеса на раздвижване. Например след химиотерапия Марина не можеше изобщо да стои права. Къпех я седнала на стол. Просто тялото няма никакви сили.

Николай: Бяха ни обяснили, че за тях е важно да поддържат детето в кондиция, да не допускат да се отпусне напълно. Два пъти седмично имаше задължително някаква двигателна активност, дали ще е някакъв степер, дали велоергометър. Дори след трансплантацията в стаята ѝ имаше велоергометър.

Имаше ли специалисти, които изрично подпомагат немедицинските процеси – комуникация, социализация…

Мария: Да. И тук, и в Германия има психологическа помощ. По наше време разликата в нивото беше осезаема, не знам как е сега.

Николай: Нещо, което за нас беше много интересно – в отделението за трансплантации за около 15 души персонал имаше трима психолози на щат в клиниката. Само за тях. Психологът за децата е съвсем отделен човек. Ранната смъртност при техните пациенти е много висока, до 20%. Както каза един приятел, не може 1/5 от хлапетата, които лекуваш, да ти умират в ръцете, и ти да останеш човек без никаква помощ.

Мария: Както споменах, и тук, и там, но не по един и същи начин имаше някаква грижа за забавление на децата. Там всеки ден идваха специално назначени хора, които за час или два да занимават детето. В България заниманията бяха според възможностите, организирани са от едно сдружение на майки на деца с онкологични заболявания.

Как стоеше въпросът с образованието? Лечението на онкологичните заболявания продължава понякога повече от година.

Мария: Мога да кажа за България. През 2015 г. все още функционираше болнично училище и в определени дни от седмицата идваха преподаватели да се занимават с по-големите деца. Добра идея. Не чак толкова добро изпълнение. Сега вече няма и това.

Оттам нататък, тъй като на децата им е забранено да ходят на училище дори и в периодите между хоспитализациите, те трябва да минат на самостоятелно обучение. Още един проблем за детето. Защото когато директорката не иска да си мръдне пръста, за да организира индивидуална подготовка или дори само изпити, какво правим? Марина беше изпаднала в нервна криза от това, че може да повтаря годината и да не е с приятелите си в клас. Защото дори и да учеше непрекъснато, нямаше кой да ѝ осигури възможност да се яви на изпит след това.

Как протичаше комуникацията ви с медиците във Франкфурт около всички тези процеси? Вие сте българи в германска клиника, разбирате се на английски, но отвъд езиковите разлики как комуникирахте с персонала?

Николай: Страшно лесно. За разлика от България.

Мария: Те бяха щастливи, когато поискахме за първи път резултати от кръвна картина. Бяха изключително доволни, че се интересуваме, че питаме как ще протече трансплантацията и т.н.

Николай: Няма да забравя думите на Щефан, лекуващия ѝ лекар: „Аз безкрайно се радвам, че вие се интересувате от лечението на вашата дъщеря.“ И сяда и обяснява…

Тук, когато попитах за протокола, по който ще бъде лекувана, отговорът беше „Вие не сте медицинско лице, няма да го разберете.“

Мария: Същия отговор чувахме и дори едни резултати от кръвна картина като поискаме.

Николай: В Германия, когато зададохме същия въпрос, два часа по-късно имахме препис на целия „чаршаф“, с индивидуалните корекции в дозите, нанесени специално за Марина, всичко разписано как е правено до момента. В България се борихме два месеца за тази информация и никога не я получихме.

А Марина беше ли част от тази комуникация, на нея някой обясняваше ли ѝ нещо?

Николай: Отношението към Марина беше като към възрастен. Всички разговори се водеха с нея. Лекарите говореха директно с нея, в наше присъствие. Тя беше на 11 години тогава.

Мария: Беше с отличен английски и нямаше проблем да си говори с тях. Аз помагах с някоя думичка или ми обясняваха някакъв процес, когато тя не можеше да го разбере, но като цяло се говореше с нея. Включително големия разговор, че предстои трансплантация, какви рискове носи тя, беше проведен лично с нея. Това беше единственият разговор, в който изискаха да има преводач. Болницата го намери и му плати, защото по това време Фондът за лечение на деца вече не плащаше за преводачи и аз обясних, че нито знам къде да намеря преводач, нито мога да му платя.

Какъв беше режимът на свижданията?

Николай: В общото отделение – абсолютно свободен. Единствената забрана беше да влизат деца под 12 години заради по-трудния контрол върху хигиената.

В трансплантационния сектор и в реанимацията също можеше да се влезе по всяко време, но достъпът там беше оторизиран – трябва да звъннеш и да ти отворят, не може просто да влезеш. В стерилния сектор имаше списък от трима души, които можеха да влизат, на другите места нямаше такива ограничения.

Мария: Там бяха на мнение, че колкото повече време детето е с родителите си, колкото повече подкрепа получава, толкова по-добре за него.

Николай: Аз се опитах да кажа на Карен, психоложката, че съм допълнителна опасност, нещо, което в България чуваме всекидневно, а тя отвърна: „Няма такова нещо. Детето ти има нужда от теб – да знае, че си до него, че го обичаш, за да се държи в кондиция, така че мястото ти е тук.“

Очевидно клиниката в София и тази във Франкфурт не си приличат по нищо. И все пак, ако трябва да изберете едно нещо, което ви е впечатлило най-много, кое ще е то? Каква е най-голямата разлика?

Николай: Според мен отношението.

Мария: И според мен. Това беше най-важното. На мен не ми тежи да почистя. Ще отида да извикам сестрата, ако не е чула звънеца. Ще си донесем храна. Но отношението и на помощния персонал, и на лекари и сестри е съвсем различно там. Не те гледат като натрапник, сякаш им отнемаш от свободното време. Като че ли те са богове, а ти в момента им се пречкаш.

Николай: Около месец след като вече всичко беше приключило, една вечер намерихме картичка в пощенската кутия. Разпознахме хора от 4 различни отделения в детската клиника във Франкфурт – детската онкология, центъра за трансплантации, дневния стационар и интензивното. Сред тях и подписите на светила в детската онкохематология в световен мащаб – професор Бадер, Ева Ретингер, Андреа Яриш, Ян Зьоренсен. И после нека някой пак ми каже, че нямало разлика в отношението…

След интервюто помолих Николай да ползвам откъс от някой от разказите му в социалните мрежи за конкретни случки, с които да онагледя „разликите“. Той сподели тази история от последните моменти с дъщеря им:

„На 2 януари (2017 г. – б.а.) телефонът звънна и Нина (сестрата) каза: „Има сериозни проблеми с Марина, елате.“ Заварихме 3 банки струйно да вливат кръв във вените на хлапето, пищяха аларми на машините – ЕКМО-то нямаше достатъчно кръв, за да работи. От дренажа на десния бял дроб изтекоха близо 5 литра кръв. Както ни казаха по-късно – кървяла е отвсякъде – дробове, бъбреци, черен дроб…

Тогава за първи път ни намериха място при нея, докато целият екип беше в стаята (основното правило там е, когато лекари и сестри имат работа с пациента, родителите са извън стаята). Направиха ни място между тях от двете страни, не вярваха, че ще се справи.

С много риск и за нея, и за апаратурата, успяха да спрат кръвотечението със съсирващ фактор. За деня ѝ бяха влели 11 литра кръвни продукти в опит да я спасят… Марина пак успя да се закрепи. Шефът на интензивното, доктор Шнайдер, ни каза следното: „Ние много се радваме, че Марина оцеля и този път, но ситуацията е критична. Няма да вкарваме тези медикаменти отново, защото рискът е прекалено голям.“ За съжаление, през нощта Марина започна да кърви отново.

Молех се цяла нощ до нея да преживее до сутринта и Шнайдер и компания да успеят да измислят нещо. На сутринта, след прегледа, се събраха лекари откъде ли не заедно с психолози. Шнайдер каза: „За съжаление, повече шансове за нея не виждаме, можем само да ѝ помогнем да си отиде без болка.“

Помня, че с Мария свалихме ръкавиците и маските и я прегърнахме, докато изключваха апаратурата.“


В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.

Светът на финтех. Разговор с Георги Пенев – директор на Българската финтех асоциация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/svetut-na-fintech-razgovor-s-georgi-penev/

Светът на финтех. Разговор с Георги Пенев – директор на Българската финтех асоциация

В четвъртата част от поредицата ни за бизнеса ще разгледаме една не съвсем позната, но все по-важна част от българската икономика – финтех. Какво значи финтех, какви проблеми решават финтех компаниите и с какви предизвикателства се сблъскват? Отговорите ще потърсим с директора на Българската финтех асоциация – Георги Пенев. 

Светът на финтех. Разговор с Георги Пенев – директор на Българската финтех асоциация
Георги Пенев започва работа в ИТ сектора преди 8 години, след което бързо преминава към водеща роля в бизнес развитието на печелеща награди българска финтех компания. Има бакалавърска степен по политически науки от УНСС и магистърска степен по публична политика и мениджмънт от Университета в Глазгоу.

Георги, може ли да обясните накратко какво стои зад понятието финтех

Терминът е съчетание от думите финанси и технологии. Финтех се отнася за компаниите, които прилагат технологии за улесняване, дигитализиране и автоматизиране на финансовите услуги. Може би най-известният пример за технологии във финансите е банкоматът. В най-общ смисъл обаче финтех обхваща иновациите във финансовия сектор, които конкурират традиционните финансови процеси и институции, като банките например.

Как се развива секторът у нас през годините?

Историята всъщност е много интересна. Ровейки се из различни източници, открих, че през 1968 г. Българската народна банка (БНБ) започва да използва компютър – колкото стая, за изчисляване на сметки. Затова може да приемем тази година за отправна точка. Финтех всъщност започва от банките. Първата финтех компания след падането на тоталитарния режим у нас е добре познатата на всички „Борика“, в която участие има и държавата. 

С технологичния бум обаче тежестта постепенно се измества към услуги, сходни на банковите и предлагани от малки и средни предприятия, но с по-високо качество от гледна точка на бързина, достъпност и цена. Днес финансите на всеки от нас са на само няколко клика разстояние през телефона. А разплащанията, кредитите и застраховките например са само част от широката гама от услуги и продукти, които обхваща финтех индустрията. 

Имате ли данни колко голяма всъщност е финтех индустрията в България и какъв дял представлява от икономиката ни?

В България оперират 156 финтех компании, без да броим банките, а заетите наброяват приблизително 12 000 души. По данни на годишните ни отчети приблизително 44% от служителите в сектора са жени. За сравнение, заетите във Великобритания жени в нашата сфера са едва 30%. Средната брутна заплата на работещите пък надхвърля 3000 лв. Редно е да отбележим, че извадката за данните е от 22 компании. Над 80% от финтех компаниите в България са малки и средни предприятия. И не са само български – на нашия пазар оперират около 60 чуждестранни компании с българските си дружества или с офиси у нас.

Бихте ли ни разказал как технологиите променят финансовия свят? 

С развитието на компютърните и информационните технологии финансовият свят става все по-достъпен за все повече хора. Процесът на financial inclusion, или включването на повече хора във финансовия свят, се ускори драстично през последните години. Необходимостта да посещаваме физически банкови офиси например става все по-малка. С едно обаждане можем да решаваме финансови въпроси, а с електронна идентификация през телефона можем да изпълним административни задачи бързо и лесно.

Всяка страна върви по този път, адаптирайки се към собствените си особености и развитие. Страните от Африка също търсят креативни решения и модернизация на финансовия сектор въпреки лошата си инфраструктура и условия. Хората в Кения например имат възможност за банкиране чрез SMS система, известна като M-PESA, която улеснява трансфера на средства, предоставяйки значителна сигурност на потребителите. 

С какво финтех е ценен за българската икономика? 

Компаниите в сектора са предимно малки и средни предприятия, които играят ключова роля във финансовия сектор, без да имат банков лиценз. Тоест те не оперират като банки, но предлагат сходни услуги и продукти по много по-лесен и удобен начин. В същото време финтех компаниите не подлежат на всички тежки финансови регулации като банките, което ги прави много по-гъвкави. 

Финтех практически съществува, защото финансовите иновации, технологии и дигитализацията изпреварват съществуващото законодателство, което трябва да ги регулира. А това води до няколко важни предимства за пазара.

Четири от пет компании в сектора са с реализиран висок експортен потенциал и са около четири пъти по-добре позиционирани на чуждестранните пазари от средното за българските фирми. 

Българската финтех асоциация работи за най-добро позициониране на страната ни на европейско и световно ниво. Добрият имидж и подготвените ИТ кадри у нас носят изключителна добавена стойност на страната ни, защото привличат ключови чуждестранни инвестиции и предприемачи. Немската Commerzbank например разкри отдела си за дигитална трансформация от около 300 души именно в България. 

Сама по себе си финтех индустрията произведе малко над 1,5 млрд. лв. приходи за 2021 г. И макар да е все още малка като дял от брутния вътрешен продукт, финтех нишата придобива все по-ключово значение за българската икономика заради високата конкурентоспособност на компаниите на европейските и глобалните пазари.

А с какви предизвикателства се сблъсква развитието на финтех средата?

Освен финтех компаниите, екосистемата обхваща множество други компании и хора с подпомагащи функции, например специалисти по киберсигурност, адвокати и кантори, специализирани в сферата, и др. За да продължи да се развива финтех екосистемата, е нужно засилено взаимодействие както с държавата, така и с академичните среди. 

Предизвикателствата пред сектора са свързани най-вече със създаването на устойчиви връзки между бизнеса и институциите. Преди всичко е нужно да се обясни важността на сектора както от икономическа, така и от чисто практическа перспектива за потребителите. БНБ като висш надзорен орган и Комисията за финансов надзор (КФН) като регулатор все още не третират финтех компаниите с нужното внимание. Липсата на надзор обаче крие рискове и създава условия за злоупотреби. 

Същевременно БНБ няма дългосрочна стратегия за развитието на финансовия сектор у нас, което води до липса на сигурност и предвидимост за компаниите. Затова е нужно спешно осъвременяване на работата на надзорните органи и регулаторите, за да посрещат изискванията на динамичната финансова среда.

Какви са конкретните стъпки за осъвременяването им?

Преди всичко трябва да се подобри комуникационната инфраструктура между институциите и бизнеса. Това може да стане чрез въвеждане на т.нар. иновационни фасилитатори. Те представляват единна централизирана точка за комуникация между БНБ, регулаторите и бизнеса. Може да звучи сложно, но всъщност става въпрос за създаване на обикновени канали за комуникация, като телефонна връзка и имейл, чрез които компаниите да имат постоянен достъп до експертност от БНБ, КФН и Комисията за защита на личните данни. 

Идеята е финтех компаниите и предприемачите в сектора да могат да предоставят своите идеи и план за развитие (pitch deck), да разберат дали са приложими спрямо местното законодателство, да научат на какви регулации трябва да отговарят, за да установят бизнеса си, трябва ли им определен лиценз и т.н. Въпреки че информацията, предоставена от органите, няма как да е законово обвързваща – тоест не можеш да се позоваваш на нея в съда например, – тя би била изключително ценна за компаниите, защото идва от най-висша инстанция. Такива иновационни фасилитатори действат успешно в прибалтийските държави. Само за миналата година в Естония са постъпили близо 300 запитвания към финансовия регулатор относно правенето на финтех бизнес в страната, 70% от които на английски език. Това свидетелства за огромния интерес към разгръщане на чужди бизнеси на територията на страната.

С какво могат да допринесат политиците? 

Липсата на адекватно законодателство към момента крие както рискове, така и възможности. Политиците могат да отключат солиден потенциал за развитие с правилните промени, от което да спечелим всички ние като граждани. Ето и един важен пример. Всеки от нас плаща данъци. Това става дигитално с карта или на установените физически локации. Законът досега не позволява транзакциите да се извършват през финтех платформи.

Проблемът тук е, че при всяко картово разплащане държавата плаща на съответната банка такса под формата на процент от сумата. Финтех компаниите могат да предоставят същата услуга, но на много по-ниска цена – таксите могат да бъдат намалени с поне 50%, което по наши изчисления би спестило на държавата и данъкоплатеца десетки милиони левове годишно. 

В по-глобален мащаб политиците ни трябва да издигнат развитието на финансовия сектор и иновациите като приоритет. Друга постсоциалистическа страна, като Литва, вече има над 200 финтех компании. Това в голяма степен е резултат от обявената през 2016 г. национална цел страната да се превърне в стартъп нация. Точно заради държавната подкрепа една от най-популярните финтех компании – Revolut, получи банков лиценз точно от Литва. Лиценз, който използва из целия Европейски съюз.

Ако погледнем към образованието, Финтех асоциацията е известна и с тясното си сътрудничество с академичните среди. Как си взаимодействате с учебните заведения? 

В колаборация със Стопанския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ подкрепяме магистърската програма по финанси, инвестиции и финтех с преподаватели и практици от частния сектор. Заедно провеждаме ежегодно и финтех хакатонFrom Zero to Fintech, с идеята да дадем възможност на студентите да създадат собствена финтех компания. В рамките на семинарите и уъркшопите участниците имат възможност да развият бизнес модела си, да тестват продукта си и да предоставят решение на реален финтех казус.

Освен на ниво висше образование подкрепяме въвеждането на образователни програми за финансова грамотност сред учениците. Целта е да се запознаят с функционирането на финансовия свят и да придобият чисто практически знания за традиционните и алтернативните финансови услуги и продукти, за положителните им страни и рисковете, които крият. 

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Го&#x