Tag Archives: интервю

Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-radulova-interview/

Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“

Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.


Надежда Радулова © Къща за литература и превод

Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“. 

По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова твоя книга? Че книгата е нова?

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите погрешно.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не какво ни казва то днес („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а как ни казва това, което ни казва. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е как. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на „Машини за дишане“, томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

С Линда Грегърсън © Личен архив на Надежда Радулова

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот, по-важната половина, струва ми се, тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение „Песен“ е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един разговор, проведен в твоя дом: Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си Ghosteen, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.
Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът между умуване и римуване. Разговор с Катерина Кокинова за Витолд Гомбрович

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/katherina-kokinova-interview-witold-gombrowicz/

Ако напиша, че това интервю е по повод 4 август, рождения ден на полския писател Витолд Гомбрович (1904–1969), той веднага ще се обърне в гроба: единици са писателите, които така убедено са подкопавали националната принадлежност на своите произведения. „Бях поляк.“ Писателят обичайно свежда националното до смешно… 

А и за кого пише световният писател Гомбрович? Той ли е единственият си читател? Имаме ли общ свят с него? Имаме ли общ свят? Доколко всички сме само и единствено в езика? В неспокойни дни като нашите – повърхностни дни – такива въпроси са лукс.

„Лукс“, без който не можем да станем себе си. 


Кой е Витолд Гомбрович? С кого можем да го сравним и с кого той не би искал да го сравняваме никога?

Гомбрович е автор на романи, пиеси и публицистично-есеистични текстове, който не вярва в нееротичната философия. Той е преди всичко себе си, макар че това ни дава точно толкова информация, колкото и неточните етикети, че е полски/световен писател, емигрант в Аржентина, носител на Международната награда на издателите „Форментор“ (1967), на косъм разминал се с Нобеловата през 1969-та… Той е „структуралист преди всички“, но и екзистенциалист, който мрази съпоставките със Сартр, чиято „Погнуса“ (1938) е изпреварил с дебютния си роман „Фердидурке“ (1937). За него всяко сравнение е и ощетяващо, защото опростява и отнема от сложната му идентичност.

За мен Гомбрович е нееднозначен, неуморно борещ се с Формата и също толкова неуморно даващ ни инструкции за четене (тоест създаващ Форма). Интересно е, че това може да засенчи самите произведения. Ние знаем, че не би искал да бъде четен с Фройд, още преди да сме прочели текста. Всичко това отблъсква читателите, които не обичат да срещат трудни автори, защото им се налага да се борят с тях. Така че ето едно твърдение, на което може да се противопоставим:

„Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много. И макар да бих могъл все още да извърша нещо непредвидимо и за мен самия, вече не ми се иска – не мога да искам, защото съм твърде много.“ („Дневник“)

Какви нововъведения в гротеската свързваме с Гомбрович? С какво той промени полската литература?

Струва ми се, че Гомбрович далеч надскача гротеската, защото не отчуждава читателя, нито го оставя безразличен, а напротив – въвлича го в едно нееднозначно отношение: едновременно фасцинация (обсесивно очарование) и неприязън. Пример за това може да бъде Леон от „Космос“ – карикатура на сарматския простак (и своеобразно продължение на совизджалската литература), който се държи като горд и остроумен интелектуалец, а е смехотворен. Същевременно се влюбваш в неговите бръщолевения, които всъщност са езикът на Гомбрович. Да, можем да го наредим в контекста на гротеската на Мрожек, но към деформираните образи се добавя и деформиран език.

Езиково Гомбрович сякаш стои най-близо до Бруно Шулц, а философски – до Виткаци (неслучайно са наречени тримата мускетари на междувоенната литература). Важна е и позицията му в линията на полската драматургия от втората половина на ХХ в. с Ружевич и Мрожек. И всъщност това обяснява защо тъкмо с пиесите си Гомбрович става най-разпознаваем в световен контекст. Неговата „Ивона, принцесата на Бургунда“ е най-изпълняваната му драма и му носи повече слава от романите му.

С темите, проблемите и начина, по който ги представя, Гомбрович излиза от полската литература и осъществява желанието си да не е наричан само полски писател. В неговите произведения има диалог с цялата световна литература и макар писани на полски, те непрекъснато тренират и читателя в приемната култура. Това, разбира се, е парадоксално, защото полският на Гомбрович като че ли не е предвиден за превод, за извеждане от границите на полската култура, но същевременно е използван един универсално приложим език, почти математически, на който да се комуникират идеите в света. Не на последно място: позицията на Гомбрович към полското е тъкмо тази, която му позволява да стои надредно и дистанцирано критично, да обговори едни същностно полски явления.

„Фердидурке“, том с пиеси, „Космос“… Какъв е българският Гомбрович, съставен от тези три книги – и с каква рецепция у нас може да се похвали неговото творчество?

Българският Гомбрович идва на части. Всичко е започнало добре през 1988-та с превода на „Фердидурке“, но оттогава издаването на книгите му прави все по-големи паузи (1997, 2018). Надявам се да понаваксаме това изоставане с преводната рецепция, защото това е същият автор, който се радва на три постановки на „Ивона“ (реж. Елена Цикова, Театър „София“, 1991; реж. Боян Славов, Театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък, 2002; реж. Венцислав Асенов, Драматично-куклен театър – Враца, 2006), благодарение на първата от които имаме издадени и пиесите на български – в чудесния превод на Димитрина Лау-Буковска, преводачката на „Фердидурке“.

Българският Гомбрович е представен с първия и с последния си роман, между които обаче има много общи нишки: темите за случайното, междинното, хаотичното, какво превръща едно явление в обсесия, какво е отношението между разказ и разказване, между умуване и римуване на света.

След „Космос“ какво от Витолд Гомбрович да очакваме на българската културна сцена?

Надявам се един ден на българската театрална сцена отново да бъде поставян Гомбрович (би се вписал чудесно в репертоара на театрална група „Метеор“ например). А на издателската сцена скоро ще се появят лекциите му по философия в превод от френски на Тодорка Минева. Гомбрович е изнасял този кратък неформален курс по домовете в Аржентина (въпреки пренебрежителното си отношение към парите с цел натрупване на капитал за след напускането на полската банка, 1954–1955) и го представя пред Доминик дьо Ру и съпругата си Рита за „шест часа и четвърт“ през април–май 1969 г. при силно влошено здраве (умира на 24 юли същата година).

„Лекциите“ са интересни тъкмо като ключ към мисленето му и не може да се очаква да бъдат вход към философията за незапознати с първичните текстове (които самият Гомбрович познава посредством различни преводи). Този кратък пътеводител из философската мисъл може да бъде ценен за прочита на творчеството на Гомбрович през призмата на интерпретацията му на Кант, Хегел, Хайдегер и др. и това у тях, което е ценил и надградил. Лекциите хвърлят светлина върху въпросите защо човешкото предназначение според Гомбрович е болката и страданието и изобщо как той мисли действителността – и художествената, и обективната реалност.

Ако употребим представата на Витолд Гомбрович за незрелостта като познавателен инструмент, какво може тя да ни съобщи за собственото ни естетическо и политическо време?

Не съм сигурна, че той възприема незрелостта само/основно като познавателен инструмент, но е любопитно колко прозорливост има в думите на Гомбрович от 1969 г.: „Ако висшата класа си остане толкова глупава и сляпа, колкото е сега, и ако тя остави властта на масите, трябва да се приготвим за период на регрес, който ще продължи до произвеждането на нова силна висша класа. Но ако десницата устои и не се остави да се наложи тази „нечиста съвест“, която характеризира именно марксистите, то тогава нещата могат да бъдат разрешени от огромния галопиращ напредък на техниката, която по моите приблизителни изчисления може да преобрази коренно света след двадесет-тридесет години. Ще ни поникнат малки крилца, за да литнем…“ („Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“, прев. Тодорка Минева, изд. СОНМ, 2020)

Д-р Катерина Б. Кокинова е автор на изследването „Авторефлексията в творчеството на Витолд Гомбрович и Владимир Набоков“ (2016), съставител и редактор на извънреден брой на сп. „Филологически форум“, посветен на Витолд Гомбрович по случай 50 г. от смъртта му – „Витолд Гомбрович, ex post“ (2019). Превела е „Космос“ (изд. „Панорама“, 2018).
Заглавна снимка: Витолд Гомбрович във Ванс, Франция, 1965 г. Фотограф: Bohdan Paczowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическата реч между безсмислицата и полезния популизъм. Разговор със Стефан Попов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/stefan-popov-interview/

Стефан Попов е професор по философия и социология в НБУ и директор на Института за публични политики „РискМонитор“. Неотдавна излезе книгата му „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (изд. Нов български университет, 2020). В нея той аналитично разглобява популярни езикови конструкции и защитава тезата, че всекидневният политически език е зарeден с безсмислици, с твърдения, които в същината си са напълно семантично празни.

Йовко Ламбрев разговаря със Стефан Попов за новата му книга, но интервюто търси допирни точки и с актуалните вътрешнополитически теми, които трудно могат да бъдат подминати.


Корицата на книгата „Животът на кухите фрази“Каква е Вашата дефиниция за безсмислица? 

„Безсмислица“ не е просто нещо глупаво, както често се изразяваме във всекидневния език – казваме „Не говори безсмислици“, но имаме предвид „Не дрънкай глупости“. Безсмислицата е важно понятие в съвременната философия на езика. Тя се свързва с ранния Витгенщайн, но може да се проследи до Кант, двама от най-големите мислители на модерността.

Накратко, безсмислицата е езикова форма – фраза, изречение, твърдение, дори система от твърдения, – на която не отговаря никакъв факт, обект, никакво състояние на нещата. Тя е така изградена, че създава привидност за значение, но всъщност не се отнася до нищо. Обичайно такива фрази са противоречията. Когато казваме „дървено желязо“, назоваваме точно това – нещо невъзможно. Друга форма са тавтологиите, които сякаш съобщават някаква информация, а всъщност нищо не казват – например „метално желязо“ е подобна безсмислица, отделена още при Кант.

Забележителна характеристика на съвременния политически живот е степента, в която в него доминира този тип фундаментални безсмислици. Например „война срещу терора“ е класическа безсмислица. Също и други програмни изрази, като „антикорупция“, „организирана престъпност“, „популизъм“, както и някои характерни български фрази с висока популярност, например „етнически модел“ или „твърд електорат“. Също и серия идеологически изрази от 90-те години на миналия век, като „национален капитал“, който, ако е национален, не е капитал, а ако е капитал, не е национален.

Безсмислени ли са метафорите на политическата реч?

Метафората никога не е безсмислена, доколкото функционира като метафора. Съвременната философия на езика клони към това да отъждествява метафората с работата на езика изобщо (за разлика от традиционната лингвистика, която вижда в нея специфична фигура). Така в известен смисъл метафора е самият език, той е работа по пренос на смисъл и разширяване на смисъл.

В политическата реч всичко е допустимо, а говоренето има статус на речево действие, което няма как да е безсмислено. Съвсем друг е въпросът, ако свободните метафори, с които си служи всяко политическо говорене, започнат да се буквализират, да бъдат разбирани като названия на действителни предмети, процеси, проекти и пр., тоест да претендират, че функционират като рационални схеми за бъдещи действия в управлението. Тогава те изискват една критическа инспекция за валидност. „Изискват“, доколкото самите претендират за рационалност.

Фразата „война срещу терора“ има подобна злочеста съдба. „Война“ се употребява като свободна метафора за мобилизация, решителност, упорита кампания, воля и пр. В САЩ често се водят някакви „войни“ – срещу престъпността, срещу „Коза ностра“, срещу дрогата и какво ли още не. Но когато „война срещу терора“ се схване буквално, тероризмът започва да се мисли по логиката на войната – търси се територия, граници, държави, армии и пр. Неоконсерваторите около Джордж Буш-младши така натурализират метафоричните значения и нахлуват в Ирак, където водят реална война в един класически смисъл по Клаузевиц. Но това не е акция срещу „терора“, самият тероризъм с нищо не е засегнат в резултат на войната в Ирак. Напротив, ислямският фундаментализъм намира в действията на САЩ допълнителна мотивация.

В това е голямата вреда от кухите фрази, които до един момент функционират като свободни метафори, но може да бъдат превърнати в програми за действие. Разбира се, тази промяна в статуса е стара история. Такъв е хилядолетният Райх, идеята за равенство при комунизма и т.н. Политическото така работи, то употребява езика и го насочва в произволни посоки. За съжаление, голяма част от съвременните програмни изрази – като „добро управление“, „човешка сигурност“, квалификацията „популист“ и други – функционират по аналогична схема.

Книгата Ви излиза в интересен от историческа гледна точка период – криза в управлението на държавата, воюващи институции, а улиците са изпълнени с протестиращи граждани. В последните години сякаш беше наложено едно особено плитко политическо говорене. Дали и то няма принос за всичко, което става напоследък? Не сме ли свикнали твърде много с кухите фрази?

Кухи фрази в смисъл на общо „празноговорене“ е характерна черта на политическото изобщо, на политическата реч. Нейната цел не е да съобщава истини, а да набави власт на говорещия. Ако истините набавят власт – тоест тежат на избори, носят гласове, – тогава политическата реч се рационализира, става по-чиста, рефлективна и отговорна. В развита, рационализирана среда, която традиционно асоциираме със Западна Европа, тази тенденция е по-силна. Но това е по-редкият случай. Масовата демокрация тласка напред изискването да се говори просто.

Дотук добре: трябва да се говори ясно, това означава просто. Но по-нататък – налага се да се говори все по-популярно и дори инфантилно или откровено примитивно (като чуем реч на Хитлер или Мусолини, не ни се вярва, че е възможно). Така радикалното опростяване води до това политическата реч да възпроизвежда говоренето на риалити шоу, на маркетинг и реклама на прах за пране или паста за зъби, на елементарна съблазън. Този тип празнота не е непременно фундаментална безсмислица, а просто бръщолевене или омайване на слушатели със забавно говорене.

Протестите също не са имунизирани, но в това е отчасти чарът им; те са негативни кампании срещу нещо, затова в тях е допустимо всякакво говорене. Не е така при формиране на представителство, това вече е – по идея, така ни се иска да е – политически отговорна форма.

В книгата си казвате, че политиците не трябва да забравят и ролята си на преводачи, разяснявайки експертните теми на обикновен език, за да стигат посланията им до хората. Иначе казано – полезната страна на популизма. Тогава политическите метафори не са ли полезен инструментариум в този контекст?

Да, тук границата понякога е много деликатна. Когато кажеш, че държавата не се управлява добре, имайки предвид определени аспекти в управлението, казваш нещо разбираемо, критично, по идея отговорно. Но когато от тази критика скочиш няколко нива нагоре в абстракциите и решиш да сглобиш самостойна, амбициозна, при това универсална програма за „добро управление“, правиш една трансформация, която обикновено води до прахосване на ресурс, човешко време, финанси и грешни посоки в политики.

Разбира се, политическото говорене е мощно метафорично, дори в по-тесния и по-традиционен смисъл на думата „метафора“. Политикът трябва да възбуди въображението на хората, те да привидят в него общо бъдеще. Това не става с експертни изказвания или научни програми. Става с поезия, с поетически език. Тази поезия може да бъде агресивна, политически некоректна, със силен утопичен момент, с настоятелна моралистична патетика, силно драматична и каква ли не. Но това не е речта на конкретните политики, които са рационални действия в управлението. Това е речта на политическото и директната амбиция към овластяване.

Моята критика е чувствителна към тази граница: важно е доколко едно политическо говорене целѝ мобилизация или върши терапевтична работа, както е „войната срещу терора“, и доколко се приема като проект и програма за буквално изпълнение.

Защитавате тезата, че популизмът не е еднозначно оцветен в моралния спектър. Колко невидима е границата между примитивния и „елегантния“ популизъм? И какви са рисковете?

Моята концепция за популизъм е развита на базата на предварителна критика на квалификацията и обвинението в популизъм. Най-съществено е да се знае, че тук има либерален парадокс. Либералната нагласа днес би настоявала на универсално право на глас за всички, безусловно. Това е добре, такава е и вътрешната логика, по която се развива идеята за правата от хиляда години насам. Те не признават външни ограничения. Но универсалните граждански и политически права водят до масовизиране на демокрацията.

В масовата демокрация популизмът е неизбежна възможност, той е неин продукт. В популизма няма нищо недемократично. Тъкмо обратното, той е безусловна демокрация в буквален смисъл – демокрация, над която не се поставя никакво ограничение, всеки и всички са участници. И трябва да си даваме сметка, че при тези условия популизмът не е характеристика на един или друг смахнат политик, интригант, фалшив магьосник, пореден Волен Сидеров или нещо подобно, което се схваща като отклонение.

Съвременната демократична политика е подложена на тежка и ускорена профанизация – това е практика, наблюдава се навсякъде. При такива условия популизмът се оформя като устойчива ситуация. И обратно: който решително не приема и бяга от популистката ситуация и нейните императиви за комуникация, има ниски шансове за успех в политическата сфера. Това, което казвам, не е нито съвет, нито одобрение – то е по-скоро тъжна констатация. Но зад нея стои концептуалното условие, че демокрацията е в основата си популистка – такава е била в Атина, после много повече в Рим, а днес това е цикъл, особено след разпадането на двуполюсния модел.

Споделяте ли тезата, че напоследък поляризацията в обществото ни (и сякаш не само у нас) е твърде остра, а оценките за едно или друго – твърде черно-бели? Общуването с клишета не опростява ли прекомерно разговора помежду ни? Как да върнем значението и смисъла на нюансите?

Клишетата са за това – да опростяват и да чертаят графични картини. Но аз не мисля, че в България цари поляризация. Напротив, има спокойно приемане на процеси на криминализация на държавата. ГЕРБ управлява над десетилетие. Парламентът има малък брой предвидими партии, основно три. Тежките дефекти на конституционната система деформират институциите, но хората подминават това. Бойко Борисов май е най-дълго управлявалият премиер в историята на страната ни в несоциалистически режим. Съдебната система е в перманентна криза и скандали, но и това не влияе на избори. Има много фактори за поляризация, но редки избухвания на протестни движения. България има силни протести през 1990 г., през 1996–1997 г., след това през 2013–2014 г. и сега. Каква толкова поляризация? При това протестите са мирни и по-спокойни в сравнение с други места по света.

Куха фраза ли е „градска десница“?

Съвременната политика е градска работа, така че „градска десница“ е порядъчно безсмислена конструкция поради тавтологията в нея. Тя сякаш обозначава привидно конкретна десница, а именно градската. Но „селска десница“ няма – нещо, което съм разказал с известна доза ирония в книгата – в главата за аграрните партии.

В България обаче се има предвид едно културно различаване. Традиционният градски човек – най-вече в София, но и в Пловдив, Варна и т.н. – се смята за непредставен. Той смята, гласно или повече неявно, че държавната власт е завзета от една слабо еманципирана простащина. И не е далеч от истината. Равнището на съвременния политик на власт, особено силно при ГЕРБ, е обидно за образования градски човек. В този смисъл аз разбирам израза като скрито културно дистанциране.

Той има и по-пряк полемичен смисъл – традиционното дясно не приема ГЕРБ за автентична дясна партия. Към подобна полемика можем да се отнасяме многозначно, има различни аспекти в нея. Преди всичко ГЕРБ не може да бъде квалифицирана като обикновена традиционна партия, та да говорим за нея в термини ляво–дясно. ГЕРБ е партия на властта и без властта от нея нищо няма да остане. Подобно беше положението с НДСВ.

Каква част от днешната криза според Вас се корени в конституционния модел? И къде виждате решението на проблемите, свързани с прокуратурата и безконтролната власт на главния прокурор?

Конституцията наглед е документ на позитивното право – нещо писано, четат го посветени. Но не е така. В нея са заложени няколко дефектни конструкции, които в разумна среда биха били коригирани без отлагане.

Първо, има неимоверна диспропорция между директния избор на президент и неговите представителни функции. Второ, съдебната власт е объркана – тя е пасивна и не е точно власт, тъй като властите са сили, те инициират, действат, изпълняват, експанзивни са. Трето, прокуратурата не е ограничена от нормалните за светската държавност механизми за контрол. Четвърто, режимът на служебно правителство всъщност сменя парламентарния с временен президентски модел – това е крайно нередно и има ред злокачествени следствия. Пето, идеята за Велико народно събрание е абсурдна, тя блокира конституционния процес и връща държавата в предмодерни, теократични форми.

Що се отнася конкретно до прокуратурата, тя не е съдебна власт, а в Конституцията е определена така. Няма основание обвинението да се смесва със съда. Но това е общ, концептуален въпрос за отношението между властите. По-важни са контролните механизми, формирането на мандата, възможността за импийчмънт и т.н. Тези въпроси имат различни и доста оспорвани решения. Затова водещата идея трябва да се сведе до контролните механизми, а не да се пита постоянно за структурни въпроси. Номинално прокуратурата може да бъде навсякъде, може и да се заличи от Конституцията, тъй като не е класическа трета власт – такава е само съдът.

Ако се върнем към сегашната политическа ситуация, напомня ли Ви тя с нещо на 90-те години на ХХ в.? И къде намирате важните разлики?

Общото е, че има енергия, има порив. Но днес няма ясен проект, няма я голямата надежда. Дори протестът и най-оптимистичните му участници не си въобразяват, че страната ще бъде излекувана от основните си дефекти в сферата на институциите. Протестните движения сега имат по-нисък утопичен коефициент. От друга страна, днес е много по-ясно какво трябва да се направи, каква схема на държавност е нужна. Но няма големи надежди, че ще се структурира силен субект, който да я осъществи.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Стефан Попов в предаването „Денят с Веселин Дремждиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Филип Лхамсурен, философът на обикновеността

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/filip-lhamsuren-interview/

Когато преди седмици се запознах с Филип Лхамсурен в Родопите, изобщо не подозирах, че той е внук на монголски министър-председател, че майка му Ганханд е уважавана художничка и преподавателка по изкуства. Нито че този загадъчен полубългарин-полумонгол е автор на цели три книги. В тях Филип описва живота си на ловец на вълци в монголските степи, препраща към времената си в Чуждестранния легион и приключенията в най-дивите места на Азия.

Филип тук ще ме поправи: не диви, а живи. Поредно доказателство, че честният човек е смел. И че буквално има своя собствена азбука.

Вече в София, докато търсехме къде да седнем пред НДК, установих, че за мнозина Филип е звезда. И че изобщо не иска да бъде такъв.

Повод за този разговор е последната му книга – „Прегръдката на Амазония“ (изд. „Книгомания“, 2020), в която Филип разказва как в рамките на шест месеца изминава сам 5575 км през амазонската джунгла с кану, велосипед и пеш. Третият човек, който успява да го направи. Но за него са важни други неща, не публичността, не рекордите. Говорил съм с настоящи и бъдещи нобелисти, с фигури от световна величина, но днес този неподправен разговор е един от най-важните.


Ще започна направо: каква е разликата между самозабравянето в природата и самозабравянето тук, в това, което за удобство наричаме цивилизация?

И на двете места трябва да внимаваш. В природата самозабравянето моментално става смъртоносно, докато в града имаш време дори да му се наслаждаваш, докато бавно потъваш. Градът е патерица. Неговите условия за живот позволяват едновременно да си паднал и да си жив – поне чисто физически. Въпреки че и в природата всяко животно може да се самозабрави след любовен акт… и да бъде изядено. Ако не внимаваш, винаги има някой, който очаква да сгрешиш.

Този процес е много нужен, защото те буди. Когато у човек ги няма тези първоздани реакции, той следва моди, които всъщност не му помагат да разгърне потенциала си. Според мен човекът има прекалено много избори в града и това води до застой и до невъзможността да оползотворява живота – като дух вътре в себе си. Природата ми помага да се държа по прост и обикновен начин. И така не си губя времето.

Чувстваш ли се абсолютно равен с всички нейни обитатели – както с кръвосмучещите насекоми, така и с пумата?

Не се чувствам равен. Аз съм различен. Това го разбираш много добре още в началото – защото идваш от града и си един, малко или много, градски човек. Да, знаеш повече от другите обитатели, но веднага трябва да разкъсаш връзката си с града и с неговата култура, със сантимента към близките… Трябва да забравиш тази идентичност, за да можеш да живееш по-дълго в природата. В началото си най-уязвим.

Всеки път наново ли забравяш своята идентичност?

Абсолютно. Градът е удобен за нас и е нормално, колкото и да си в час с природата, да си загубил представа за нейния ритъм. Ти си живееш в друг ритъм – на човек в града или в планината, защото туризмът пак е свързан с битовото общуване и случване. Така че в началото няма как да си като другите в природата – трябва да мине време, за да се разградят всички симптоми, които имаш…

Защо симптоми? Да ги наречем „защити“?

Аз ги наричам симптоми, защото, ако са защити, тогава ще „задърпам“ повече… Не гледам каква е „гадна“ природата, ама защо заваля сега, защо съм гладен… Просто съм приел всичко това – в началото душата ми се вайка, после нещата се слягат, успокояват се. Трябва си време да свикнеш – на мен по-малко, но все пак в този период си най-уязвим.

Като махнем целия сюжет на пътуването – къде тръгваш, през какво преминаваш и пр., – твоята нова книга е разказ за абсолютно базисни неща, за основата на живота. Започнах да си мисля за такива въпроси: Какво е да си мъж? Какво е да си баща? Какво е да си приятел? Какво е да си единак?… Защото думата „единак“ се появява неведнъж в текста. Не съм чувал никого да казва, че е единак. Всеки, дори и силно интровертен, се старае да го прикрие.

Не можеш да прикриваш очевидното. Самото прикриване изисква допълнителни усилия – предпочитам да съм открит и да понасям удари, на мен така ми харесва. Много пъти са ме съдили, че съм сам, но всеки човек има вътрешна структура, която си знае и следва; тя е негова. Защо да я променя заради друго? Това е силната ми страна – ако не силната, то водещата. Това си е моята страна. Първо, такъв ми е духът, второ – такава ми е кармата, и трето, обстоятелствата в живота са ме направили такъв. Да съм с хората, да съм със света, да наблюдавам, но да не давам мнение за него. А по-скоро да го прокарвам през себе си, да го осъзнавам и да се опитвам да разбера нещата колкото може по-обективно.

Мен ме интересуват и двете воюващи страни във всяка ситуация, така да се каже – „цялата картинка“. Трябва да си малко или много саможив, за да можеш да се залепиш към нещата, без да ставаш повече от тях. Защото ако се залепя с цяла партия еколози, то значи ние вече диктуваме на природата… Или пък ако се лепна с цяла партия хора, правим политика… и така нататък. Свободата на човека, който се опитва да разбере всичко, не е самоцелна. Аз харесвам и хора, които с други хора могат да направят нещо.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, това ме връща към въпроса ми: саможив баща и саможив приятел – как се случва това? Очевидно се случва при теб, и то успешно.

Хората в живота ми имат нужда от мен. И аз – от тях. Те са достатъчно зрели, за да оценят, че един индивид е истински такъв, какъвто е в своята сила и свобода. По същия начин и аз се съобразявам с тяхната свобода. Няма дилема.

Добре, но ако изведнъж при теб се появи човек, който каже: „Филипе, искам да чиракувам при теб, научи ме как да пътувам навън и вътре във себе си.“ Как ще реагираш?

Доста хора се появяват, но скоро си проличава дали между нас има химия. Аз не мога да бъда учител, защото също съм ученик на живота. По-скоро хората идват и ако не минат някои изпити на живота, няма как да се случат нещата. Плюс това, за мен не е окей да идват, защото че съм написал три книги или съм направил еди-какво си и очакват нещо кой знае какво да им покажа. Те гледат този в книгата или във филма, а аз съм жив човек. Не искам да ме гледат и да затаяват дъх; като кажа нещо, да ми попиват всяка дума. За мен това е грозно.

Какви обстоятелства предизвикват това объркване?

Когато хората мислят, че ще научат нещо велико. Велико няма, всичко е нещо обикновено, което трябва да осъзнаеш и да отработиш за себе си. То е въпрос на лично мъжество, човек сам за себе си да се осъзнае и тогава да върви накъдето иска. Аз не вярвам в това да буташ някого, за да успее. Трябва да има вътък в човека и затова той не може да дойде и каже: „Дай ми ръка – как да стана такъв?“ С вътрешните процеси не става така, трябва ти да си почнал да работиш и да чуваш. Иначе става една любовна възхита, която сигурно е добре в ролевите отношения учител–ученик, но според мен учителят трябва да разочарова ученика, за да може той да расте.

Колко време си прекарвал сам, абсолютно сам?

Не съм го броил. Достатъчно много, особено когато бях дете или тийнейджър. Тогава да си сам е равно на малка смърт, но на мен още тогава ми харесваше. Като дете ми се струваше много да съм един или два дена сам, а като тийнейджър с месеци съм бил сам, така че за мен това е окей. Дори ми е по-лесно, защото ми е интересно да съм сам. Светът винаги има какво да предложи, винаги има какво да разбереш, върху какво да мислиш, какво да опиташ.

Аз се чудех: доколко да оцелееш не значи да станеш цялостен, компактен, да се събереш и да си достатъчно безстрашен, да чуеш всичките си противоречия… или не е така?

Самият живот е свързан с оцеляването, а не с отпускането, удоволствията и т.н. Хората, които оцеляват, са много близко до самия живот. Е, някои нямат образованието да го оценят – и просто сляпо оцеляват. Но ако имаш акъл и образование, виждаш нещата далеч по-многопластово.

Да си ниско долу е предимство, защото си близо до живота. Когато това е така, не ти трябва да стигаш до таваните на живота, към които се стремят нормалните хора с нормалния си начин на живот. Защото накрая винаги научаваме, че истинският успех са здравето и да имаме любящи хора до нас. Това е най-важното, независимо колко сме успели в живота – финансово, кариерно… Аз мога да се задоволя с това, а много хора не могат. Така че проповядвам някаква философия на обикновеността. Мъдрост на обикновеното. Нещо такова. Не е нищо особено. Старците по селата си го говорят същото…

Направи ми страхотно впечатление тази тотална тяга към трудността, която да ти покаже кой си.

Ами не, аз не я възприемам като трудност или като някакъв мазохизъм, по-скоро то е част от нашия живот и колкото повече отричаш нещо фундаментално в него, толкова по-назад се връщаш в развитието си. Така че трябва да прегръщаш смело както радостта, така и трудността и състраданието. Те са наравно. Аз не ги гледам като пречки, а като задължителни компоненти, защото зад тях стои еуфорията, радостта от това, че си жив, че си го преживял това нещо.

Кога си се усещал най-силно жив?

В природата, когато всичко зависи от мен. Аз не качвам осемхилядници, където няма никаква форма на живот и си свързан директно с кислорода, а ако свалиш ръкавиците си, оставаш без ръце. Докато в природата ти обикаляш земята с голи ръце, там живеят много видове… и ти можеш да живееш… Искам да кажа, че условията примерно на джунглата и на нормална надморска височина са условия, при които човек е способен да живее. Днес го наричаме оцеляване, но всъщност точно това е живеенето, дори и да е свързано с лов. Живеенето не е свързано с атлетизма, какъвто го има при алпинизма например.

Пишеш, че си ловец без оръжие. Какво значи това?

Това е честната игра. Човек е измислил огнестрелното оръжие, за да ловува за кеф – това не го разбирам. Да се ходи на лов е разхищение. Но когато си гладен, ти имаш правото да ловуваш, ако знаеш как да го правиш. И когато си много гладен, винаги намираш начин, защото това е вроден инстинкт. И е честна игра спрямо животните. Оръжието е проблем – винаги. Като имаш оръжие, винаги трябва да го използваш. Ако имаш проблем с хора, в момент на ярост може да извършиш нещо, което не би искал да извършиш.

Ти внушаваш кротост и смирение. Но зад кротостта обикновено седи гняв, ярост. Къде отива този гняв?

Отива в творчеството. В опознаването. Бях достатъчно гневен като млад и видях, че е деструктивно – и това е една от причините, поради които се върнах към природата. С този гняв не можех да живея в града. Постигах с лекота професионални успехи, но това да гониш нещо, което не е твое, не е окей… този гняв се събираше. Бях недоволен от себе си. Бързо коригирах нещата. Този гняв сега се е превърнал в страст. Страст, която имам, откакто съм се родил – да обичам зеленото, да обичам да съм навънка. Всеки има някакви негативи и трябва да знае как да ги рециклира. Това е моят начин да ги рециклирам. И така, спокоен съм, защото съм дисциплиниран и защото знам, че няма нужда да се показвам. Не обичам да се показвам, обичам да премислям и да действам.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Какво беше за теб – в чисто екологичен план – най-изненадващото наблюдение в Амазония?

Беше ясно какво щях да видя, но да го почувствам е друго. В един момент се бях принизил до съзнанието на животно – имам способността да влизам в тази роля, това е моята роля. Исках да се откажа на няколко пъти, бях изгубил смисъл в човешкия живот по едно време… Хората ми викат: „Добре, като знаеш, че в Амазония има престъпност, защо го правиш…“ Но където и да отида, аз предварително ги сънувам нещата. Където и да отида, вече съм бил там и вече съм преживял нещата, но на живо е много по-интензивно. Те наистина те опустошават отвътре и от тази разруха се изправяш лека-полека. С дисциплина успях да разбера, че ще продължа да следвам плана и на последния етап отново ще вляза в девствена гора. Че точно това ще ме излекува.

Макар че нямах никакъв стимул да влизам там, бях отслабнал много и нямах психиката да оцелявам още месец – в девствена гора, което се води най-трудното. Вече бях загубил себе си, не можех повече. Уплаших се в това емоционално състояние да преплувам Амазонка и взех моторна лодка, което не е честно по моите правила, обаче ми трябваха някакви патерици, с които да отида до отсрещния бряг. От опит знаех, че в един момент просто щях да се изкефя, че съм там. То така и стана – с всяка стъпка, колкото повече навлизах навътре. Там беше друга история. И това беше награда, то всъщност ми съхрани психиката – тези хиляда километра в джунглата сам. Много ми хареса и даже не исках да излизам на Атлантическия океан, нямах много голямо желание, но трябваше просто да приключим, защото вече бях доста зле физически, имах проблеми с краката…

Но душата ми искаше да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да продължа пак обратно. Това е невероятно: да си сам в джунглата и да вървиш… Много мизерно чувство е, но мен ми харесва. Не знам как да го обясня.

А защо го описа в книга?

Винаги пиша, когато пътувам. Имам нужда да пиша. Когато съм сам, не си нося книги за четене или игри. Като човек, който анализира, мога да видя нещата обективно наоколо, но не мога да видя себе си. Когато дисциплинирано пиша тези дневници всяка вечер, аз съм като психоаналитик на самия себе си – виждам, ако влизам в депресия или ако твърде много си вярвам, че съм подготвен, или каквото и да е.

Препрочиташе ли това, което си писал преди седмица-две?

Да, абсолютно. Това е единствената литература, която притежавах, и когато препрочитам едно и също нещо, го виждам от различни гледни точки и по този начин коригирам крачките си, защото крачките на мисленето помагат за крачките на действието и поемането на решения. Все едно си ходех с един психолог. За мене тия писаници са жизненоважни, аз не ги пиша за после, когато ще излезе книга. Първият читател съм аз. Имам нужда от тази литература, за да се спася. Това ми помага да се коригирам. Аз така функционирам.

Винаги – това не се е случвало само в амазонската джунгла, а още когато бях млад, майка ми почина и аз не знаех какво да правя. Не че не знаех, оцелявах, обаче се чувствах самотен, защото светът не беше добро място. Слънчев ден, който всъщност е студен. Само пишейки, аз дишам – за мене писането е дишане. След този момент вече си е истинска документалистика, която съм писал там, и после тук само редактираме.

Аз и до ден днешен не се усещам като писател – просто каквото се случи, каквото усещам, това ще пиша, нямам нужда да се напъвам, просто гледам да кажа това, което е важно за мен.

Всеки разказ за страха не е ли и разказ и за любовта и приятелството?

Ами понякога страхът си е само страх, а другата му страна е нерешителност или оправдание… За любовта си трябва смелост или лудост.

Как ще продължиш оттук насетне?

Както винаги. Продължаваш, без да знаеш какво е, не знаеш колко още напред имаш. По същия начин си продължавам – колкото повече се качваш нагоре, толкова по-опасно става. И по-безсмислено, разбира се.

Защо безсмислено?

Защото човек се задълбочава в това, което прави. Нормално е с годините да се задълбочава, но това не значи, че неговите хора разбират дълбочината, те винаги хващат само какъв е цветът на колата, с която се движи. И е малко обезкуражаващо. Много хора в днешно време не знаят твърде много неща. Твърде информирани са, твърде интелигентни са в белия свят, но не прилагат основни морални принципи. Само на приказки е всичко: знаят колко провинции има в Китай и какви националности, обаче не и прилагане на основни принципи. Не казвам, че съм по-напред от другите, но това в личен план за един индивид винаги е обезкуражаващо. Но не значи, че трябва да спираш и да се връщаш обратно, просто трябва повече да дълбаеш. Така е устроен животът.

Снимки: © Личен архив на Филип Лхамсурен

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hristo-ivanov-ne-mozhesh-da-pobedish-ako-ne-si-gotov-da-zagubish/

Голямата поетеса и анархистка Екатерина Йосифова има стихотворение, според което „всеки режим заслужава бунт“. Така си е. По-късно, струва ми се, Йосифова редактира своя текст до „всеки режим си отглежда бунт“…

Този разговор с Христо Иванов е точно на мястото на историческата необходимост да заменим „заслужава“ с „отглежда“. И обратното. И да си обясним защо. А и в този момент не се сещам за друг съвременен политик, с когото политически разговор би тръгнал от стихотворение. При това – насред самия бунт. Бунт преди всичко на родените след моето с Христо поколение.

Именно затова ми се струва страшно важно колко често в това интервю се появява темата за последователното, съпътствано с грешки и провали усилие.

Марин Бодаков


В коя календарна година имате чувството, че живеете? Аз специално се чувствам като през октомври 1989 г. А Вие?

Наскоро ми се наложи да прегледам целия семеен архив – снимки, писма, вестникарски изрезки от почти век и от няколко европейски страни. Имах чувството на дежавю по отношение на Германия от 30-те и България след 1944 г., главно по скоростта, с която се променя политическата ситуация и се отнема свобода на фона на заблудата, че всичко си е постарому, която течението на ежедневието често създава. Когато хората усетят влошаване на нивото на своя живот, това е със закъснение, често фатално. Аз от години предупреждавам за огромния риск от състоянието на прокуратурата и създаването на репресивни органи. Днес много хора видяха това на практика. Надявам се общественото пробуждане да се случва навреме.

Но събитията във вътрешната политика се случват в драматичен глобален контекст. Комбинацията от пандемията, започващата икономическа криза, огромните технологични промени и конфронтацията на двата гиганта САЩ и Китай създава „перфектна буря“. С огромно ускорение навлизаме в нова епоха, в която ще се разместват пластове с безпрецедентен мащаб. Не мога да посоча един исторически прецедент, но съм сигурен, че промените ще бъдат бързи и много големи. И съвсем не е сигурно, че ще бъдат към добро, освен ако ние не сме готови да се преборим за него.

През 2013 г. в статия за вестник „Култура“ написахте: „Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече“, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.“ Дойде ли най-после този момент? И какво лично във Вас се промени оттогава?

Тогава надеждите ми не се оправдаха. Сега, отново, има надежда, че масовото настояване за оставката на Гешев може да доведе до необходимите реформи на прокуратурата и премахване на т.нар. „прокурорска република“ – състоянието на политическия процес, при което властовите и икономическите процеси все по-често се предопределят не от демократичния вот, закона или конкуренцията, а от действия и бездействия на прокуратурата. На обществено ниво осъзнаването на проблема е видимо. Въпросът е дали има достатъчно смели и свободни от зависимости политици да реализират това обществено очакване.

Аз, и далеч не само аз, след трийсетгодишно участие в протести вече не вярвам в мащабните политически проекти, а в малките образователни и културни инициативи. Какви аргументи може да предложите срещу това поведение?

Според мен трябва да си даваме сметка, че живеем във време, в което има твърде много мащабни негативни или рискови тенденции – и вътре в страната, и около нея. Ако се откажем от това да инвестираме усилията си в „мащабния политически проект“ за отстояване на свободата в България и просвещението в глобален план, това може да бъде пагубна грешка, която бързо да се окаже и необратима. Разбира се, че значението на малките инициативи е голямо, най-малкото като убежища, острови на някаква нормалност и смисъл. Но ако те не се мислят като част от по-голямото усилие, поне като посети зърна, от които може да поникне нещо по-голямо, могат да се окажат просто едно бягство.

За мен много важен е въпросът как стигнахме дотук. Кой изобрети Бойко Борисов? И как интерпретираме с днешна дата сдружението на ценностите „Глобална България“? Какво трябва да помним и какво трябва да забравим?

Не съм изследовател и не мога да реконструирам конкретната (пред)история на Борисовия възход. Мога от собствен опит да кажа каква нагласа стои зад подкрепата за него и подобни политически явления: търсенето на леснина. Постигането на трайни политически резултати изисква дългосрочни политически усилия: изграждане на структури, отглеждане на кадри, вкореняване на идеи в умовете, изработване на наистина добри решения, налагане на консенсуси, но и на дух на сплотеност.

Ако днес недоволстваме, че ДПС има огромно токсично влияние, което в пъти надвишава тяхната електорална тежест, трябва да си дадем сметка, че това се дължи на десетилетни последователни усилия от тяхна страна. Ако се оплакваме, че проевропейската средна класа в България е твърде слаб политически фактор, това се дължи на отказа от ангажиране с подобни дългосрочни усилия. Бизнесът в България не разбира, че ако искаш някой трайно да гарантира върховенството на закона и модернизацията на страната, трябва да си готов да инвестираш трайна подкрепа. Вместо това няколко месеца преди изборите се търси договорка с някой, който има шанс за победа. Интелигенцията невинаги разбира, че ако нейните „малки проекти“ не са част от едно голямо политическо усилие, ще получи Рашидов.

Справедливост и солидарност, твърдят инфлуенсърите, са понятия от лявата реторика. Какви политически мерки може да бъдат предприети в полза на разбирането, че това са водещи характеристики и на човека, и на общността?

И справедливостта, и солидарността като политически концепции имат своите десни версии. Справедливост, но на изходните условия, а не на крайните резултати. Солидарност, но като свободен личен избор, а не като държавно наложена норма. Всяко общество в рамките на политическата демократична борба между тези леви и десни версии намира своя междинен баланс. Факт е, че у нас тези понятия практически отсъстват от политическия разговор. Особено солидарността. Това, че вляво тя се споменава по конгреси и предизборни документи, не променя нищо – те не са подплатени с никакво политическо действие.

Мисля, че базовата причина за това отсъствие е, че на някакво ниво ние изобщо не сме се съгласили, че ще живеем заедно. Самосъзнанието ни като емигранти – вътрешни или реални – като че ли отменя тази дългосрочна инвестиция във взаимна хуманност тук. Смятам и че пандемията и започващата икономическа криза, както и големите геополитически размествания карат много хора да преоткрият необходимостта от своя страна-дом. В която да са трайно вкоренени назад и напред в поколенията. За да участва човек в някакво колективно дългосрочно усилие за солидарност и поддържане на условията за нейната справедливост, той трябва да е готов да инвестира не просто конкретен финансов ресурс, но и своето самоосъзнаване като брънка във веригата на поколенията преди и след себе си, да формира общи ценности, култура, традиция.

Надявам се, че идва време да разберем, че България не е просто инцидентна шопска салата, а мястото, в което да бъдем общност. Трябва да се осъзнаем като хора, които са в една лодка заедно с наследството си и заедно с бъдещето на децата си. Трябва заедно и осъзнато да се превърнем в критична маса. Тогава ще стане възможен разговорът за справедливостта и солидарността помежду ни.

Какви са най-конкретните Ви спомени от срещата с турците на „Росенец“?

Пътувайки натам, имах ужасното притеснение, че нещата ще бъдат тласнати или ще ги изпуснем да се превърнат в някаква етническа свада. Помня изгрева по пътя и как броим автобусите на ДПС, които изпреварвахме. Не си спомням по-мрачен изгрев… И после моментът, в който двете групи, умишлено противопоставени от жандармерията допреди 20 минути, се срещнаха на брега: невероятната лекота, с която се смесиха, завързаха разговор, спориха дори, но бяха просто съграждани. Когато заедно запяхме химна, стана ясно за всички, че моделът на плашене на едните с другите и рекетирането на цялото общество може да бъде сломен. Но разбира се, за това трябва още много работа.

Правителството на Борисов безспорно си отива, в т.ч. и заради куриозния си етически и интелектуален капацитет. Но пред нас застава въпросът как да продължим да живеем заедно тук, на територията, която се опитваме да отвоюваме? Как?

С осъзнатото решение да се превърнем в критична маса и незаобиколим фактор. Борисов, Пеевски, Гешев и подобните им – това са все фъндъци, образували се във вакуума на нашето бездействие и израснали до чудовища в празнината на равнодушието ни. Само с организирано и сплотено действие можем да ги изчистим и да запълним вакуума.

Мои студенти бяха тотално попарени от неуспеха на „Да, България“ на парламентарните избори. Как да ги подготвим психологически за неизбежните провали?

Всеки човек е политическо животно, не може да нямаш политическо измерение. И както във всичко важно в живота, трябва да си готов на дългосрочни усилия – не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това.

А изобщо влиза ли в политиката ново поколение? С какво е ново то?

Заради поредица от технологични и геополитически фактори ние навлизаме в епохата, която ще бъде под знака на въпроса „Що е човек?“. Досега това е бил важен философски въпрос, но днес той започва да има все по-конкретни практически измерения заради възможностите, които откриват новите технологии. Новото поколение, за което говорите, ще трябва да живее под знака на този въпрос. Това е съдбовно решение. Вероятно толкова съдбовно, колкото и решението на онази малка група човекоподобни маймуни, до която някога се е свеждал целият човешки род според генетиците, накъде да тръгне да мигрира, в резултат на което ние, техните наследници, доминираме на Земята.

Тези дни чета книгата на един пътешественик изследовател, който след живот в джунглата заявява, цитирам по памет, че честността е вид смелост. Затова искам да Ви попитам какви конкретни стъпки ще предприемете по реформата на съдебната система, която е безспорен център на Вашата програма? И с какво друго от джунглата бързате да се захванете?

По отношение на съдебната реформа приоритетите са очевидни: поставяне на прокуратурата под демократична отчетност и отделяне на самостоятелен съдийски висш съдебен съвет. След което – прилагане на всички онези политики за модернизиране на сектор правосъдие и отключване на позитивна кадрова селекция, което беше предвидено в Стратегията от 2014 г. Това включва и въвеждането на ценностите и практиките на възстановителното правосъдие. И разбира се, премахване на специализираните съд и прокуратура, КПКОНПИ и бюрото за защита на свидетели в настоящата им форма.

Друг първостепенен приоритет е реалното въвеждане на електронното управление. На практика това означава реорганизация на всички административни процеси и реформа на администрацията. Нашите очаквания са, че това може да доведе до намаляване на административното бреме за гражданите и бизнеса с 60–70% в рамките на един мандат. Това на свой ред значи нови нива на отчетност, прозрачност и свобода на конкуренцията. За отделните сектори това означава радикално повишаване на ефективността на публичните разходи, например в здравеопазването.

Още един приоритет: създаване на условия за отваряне на българската икономика към вълната от технологични иновации. Тази вълна ще изведе света от икономическата криза, но и ще преструктурира икономиката и ще определи кои страни са новите „икономически тигри“ и кои – новите бедни. България трябва да бърза с модернизацията си, ако не иска да се окаже губеща и от този преход. Един пример е възможността за радикална реформа на енергийния сектор с помощта на новите технологии.

Още един: Народното събрание и регулаторите трябва да си върнат истинската роля на независими институции, в които работят компетентни хора.

И последно, но не по място: образованието и културата. Без тях нито един от горните приоритети не би бил възможен в дългосрочен план. Ние трябва да направим сериозна инвестиция в българското училище, в учителя, в това да имаме истински университети, да издигнем националния си културен живот на много по-високо ниво. България трябва да си постави като национална цел да бъде привлекателна страна за отглеждане на деца.

Решаването на тези задачи е ключова предпоставка за гарантирането, че България ще бъде свободна страна, привлекателна за инвестиции. Ще отвори пътя за модернизация и просперитет. Ще ни позволи да се борим за запазването на българските млади в България, да ги мотивираме да създават и отглеждат деца тук, да финансираме адекватни социални услуги.

Един по-общ политически въпрос: как се съчетава пресметливото търсене на сигурност, от една страна, със съвестта, от друга? Защото много често, поне у нас, съвестта не предполага дълго политическо бъдеще?

За мен лично, ако не забравяш каква кауза те води в политиката, ще намериш и начин за морално самосъхранение.

Появиха се идеи за нова Кръгла маса, за ново Велико народно събрание… Колко възможни биха били те в съвсем близко бъдеще? И на какво може да се разчита тези иначе съвсем валидни инструменти да не бъдат завладени и използвани от мафията за бетониране на позициите ѝ?

Идеите за Велико народно събрание наистина крият опасност от повторение на капана, в който влязохме през 1990 г. Тогава всички централноевропейски страни се фокусираха върху конкретни икономически и институционални реформи, а подмениха конституциите си чак след това. България започна с писането на нова конституция и позволи на ДС и тоталитарната номенклатура да се прегрупира. Още плащаме цената за това.

Твърдя, че необходимите съдебни реформи могат да се извършат от обикновен парламент. Необходима е достатъчна политическа решителност за преодоляване на Филчевото решение на Конституционния съд (№ 3 от 2003 г.). Ако това се окаже невъзможно, следващият парламент може да вземе решение за курс към Велико народно събрание. Но междувременно да се направят другите важни стъпки – като тези, които изброих по-горе. Несъмнено по тях трябва широк политически консенсус, но за това е нужна не Кръгла маса, а здрав разум. Няма да подкрепим никакви действия, които забавят провеждането на парламентарните избори.

Кристиан Таков беше казал: „Писна ми от интелектуалстващи десни избиратели, на които бахарът им е в повече, сминдухът им е малко и все им е на езика: Ама мама как го правеше!“ Узряхме ли за осъзнаването, че трябва да премахнем циреите и паразитите от нашата доста млада и все още неуверена демокрация, преди да спорим за цветовете и нюансите? Ще успеем ли в крайна сметка този път да намерим съгласие около фундаменталните за градежа на една държава въпроси?

Това е продължително усилие. В това – и само в това – трябва да се поучим от успеха на ДПС в корупционното завладяване на държавата. Нейното освобождаване и модернизация ще изисква същата сплотеност, устойчивост на приоритетите и постоянство на усилията въпреки всичко.

Заглавна снимка: Христо Иванов, преди да достигне брега край „Росенец“ на 7 юли 2020 г. © ПП „Да, България!“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Горан Благоев: „За Емил Кошлуков двойните стандарти са норма за професионализъм“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/goran-blagoev-interview/

Горан Благоев е доктор по история и журналист в БНТ от 28 години. Зрителите го познават като водещ на авторското предаване „Вяра и общество“ и като един от водещите на „История.БГ“.

Венелина Попова разговаря с него за конфликта му със Светия синод и с генералния директор на БНТ Емил Кошлуков.


В отношението си към Вас и към Вашето предаването генералният директор на БНТ Емил Кошлуков се позовава основно на забраната на Светия синод служители на БПЦ да участват във „Вяра и общество“. Всъщност не произтича ли всичко от очакването на синодалните старци и на генералния директор предаването да бъде канонично, а не дискусионно, каквото е то по своя замисъл и реализация през годините?

Благодаря Ви за въпроса, защото изначалната идея на „Вяра и общество“ е да бъде предаване за религиозна публицистика и култура. И не виждам нищо смутително в това да се дискутират наболелите проблеми на дадено изповедание, а същевременно да се представя неговата догматика и религиозен живот, благотворителните му инициативи и културата, която създава. През 15-те години, в които съществуваше, мисля, че предаването беше чудесно съчетание от всичко това.

Винаги се е намирал някой, който да не харесва това, което се дискутира във „Вяра и общество“, включително и от Синода. Но досега нито един генерален директор не си е позволявал да посяга така на предаването. То не е информационна емисия, така че коментарите в него би следвало да са позволени. Освен ако някой се страхува от това, което се казва в тях, и провижда свободата на словото като безкритично излагане или премълчаване на факти?

В предаването винаги съм се опитвал да представя и другата гледна точка, но когато това ми е отказвано, с екипа сме слагали празен стол и сме го съобщавали. Така беше и когато осветлиха по-голямата част от Светия синод като агенти на Държавна сигурност. Няма да забравя как някои бягаха от мен на площад „Св. Неделя“, когато след едно голямо празнуване в храма, където се беше събрал целият Синод, се опитах да направя интервюта с повечето от тях.

В предаването показахме разсекретените досиета и на Главния мюфтия, и на представители на еврейското изповедание. Поканата ми да гостува на живо прие и един от осветлените като агенти евангелски пастори – пастор Павел Игнатов. Мой събеседник е бил и Бончо Асенов, кадрови офицер от ДС, за да се чуе и неговата гледна точка – защо и с какви мотиви е вербувал тези хора. Неотдавна, когато в предаването обсъждахме украинския църковен въпрос, също бяха представени различните позиции. Освен привържениците на украинската автокефалия, Явор Дачков имаше комфорта да изложи необезпокояван своята проруска теза. А той сега е в групата, която иска отстраняването ми като водещ на „Вяра и общество“. Винаги съм се опитвал да бъда максимално обективен, защото работя в обществена медия, а не в сайтове с неясно финансиране.

Като колега знам колко е трудно да накараш някой от БПЦ, особено от по-високопоставените в йерархията, да участват на живо в предаване. Те винаги отклоняват подобни покани. Но не разбирам основанията на Синода да Ви обвини, че едва ли не използвате предаването за вендета с някои негови представители или че насилвате морално Църквата… Обаче може ли някой да дискредитира клира по-тежко от самия него?

Ако ме обвиняват, че съм дискредитирал някого, той винаги е имал право на отговор. Нямам спомен да съм отказал някому това право. Нека г-н Кошлуков, който вади разни „документи“ срещу мен, да покаже един, доказващ, че предаването не е дало право на отговор на някого от засегнатите. Няма такъв случай.

Когато през пролетта на 2017 г. се появи информация в руски сайтове, че ловчанският митрополит Гавриил бил женен и имал дете, му дадох възможност да отговори на тези публикации. И понеже Светият синод вече беше наложил забрана духовници да участват в предаването, владиката бе принуден да се включи по телефона. Можех и да не го потърся, позовайки се на същата забрана, но професионалните ми критерии за обективност не го позволиха. Сега хора, свързани с Гавриил, искат оставката ми.

Архимандрит Дионисий, който беше упрекнат от някои мои гости в предаването, поиска право на отговор. И при все че тогава беше под запрещение от Светия синод, също получи това право и гостува в студиото.

Когато Синодът говори за насилие над Църквата, какъв смисъл влага в понятието „църква“, как мислите? Не сме ли всички православни българи църквата в държавата? Иначе на кого би служил клирът?

За какво насилие става дума, аз не разбирам, при положение че сме търсили гледната точка по различни конфликтни теми. Ако някой е дошъл в предаването и има своето основание да изрази критичен поглед към Църквата, това не може да се приема като насилие над нея. Ако един християнин се страхува от критики, то той не е християнин. Християнството е свобода, не диктатура.

Това, че сме дискутирали поведението на БПЦ по отношение на македонския църковен казус или легализирането на скандалното звание „архонт“ от нашите митрополити например, насилие ли е, или опит да се установи и отстои истината? Критична дискусия имаше и поради отказа на БПЦ да участва във Всеправославния събор през 2016 г. на остров Крит. Апропо тогава Светият синод не ни ли постави в изолация от православния свят?

Църква сме всички ние, които сме кръстени в името Господне, причестяващи се с неговото тяло и кръв. И фактът, че толкова много хора застанаха зад „Вяра и общество“, също е показателен. Аз разбирам, че много свещеници са подписали тайно петицията в подкрепа на предаването, защото съвсем основателно се страхуват да не бъдат санкционирани от своите митрополити. При това ме защитиха не само вярващи от различни деноминации, но и атеисти, за които предаването е било полезно. Ще припомня, че поне двама митрополити са отказали да подкрепят писмото на Светия синод до генералния директор срещу мен и предаването.

За съжаление, атаката, която подеха определени църковни среди, само компрометира Българската църква и създава много зловещ образ на православието. Мъчно ми е, че се случва това, защото у нас има много интелигентни православни хора. Те са истинското лице на Църквата, а не тези с талибанско мислене.

По важни въпроси Светият синод на БПЦ или нe заема категорични позиции, или ги оставя неуредени. Последният пример е с официалното становище на Синода по повод статута на храм „Света София“ в Истанбул. Защо митрополитите отказаха да направят публична своята позиция по този тъй важен за целия православен свят въпрос? Тази нерешителност, постоянното ослушване и съобразяване на Синода с държавата знак за какво е?

Смятам, че е знак за разпад в Синода, защото виждаме, че в последните години синодалните сесии са все по-редки и по-кратки. Пак ще кажа – при патриарх Максим, който беше упрекван за много неща, такова безредие нямаше. Нямаше и такава злост към инакомислещи.

Колкото до позицията за „Света София“ и заявлението, че ще пишат до патриарх Вартоломей, мисля, че това е поредната недомислица. Защото този световен паметник наистина е в неговия диоцез, но не му принадлежи. Тоест Вселенският патриарх ще бъде потърпевш от решението, както и всички християни по света.

Синодалната позиция срещу превръщането на храма в джамия следва да е адресирана до инициатора, т.е. до Ердоган. Но вижте колко елегантно Синодът замълча за турския президент. Прави впечатление и друго „съвпадение“ – Синодът, който досега си траеше, спомена за позиция едва в деня, в който руският патриарх заяви, че ще бъде голяма обида за руския народ, ако храмът бъде превърнат в джамия.

Спомням си, че в един наш разговор Вие изразихте опасения, че след избора на Емил Кошлуков за генерален директор на БНТ предаването Ви или ще бъде преместено в негледаемо време, или ще бъде спряно. Очаквате ли сега „Вяра и общество“ да остане в програмната схема на БНТ, но с нов водещ, и от дискусионно, да се превърне в ортодоксално-канонично предаване, което ще стесни територията на темите и аудиторията му?

Да, очаквам го. През последните седмици г-н Кошлуков заяви, че „Вяра и общество“ е на телевизията, а не мое авторско предаване и наесен може да остане в програмата, но с друг водещ. Доколкото разбирам, мераклии за това не липсват. Предстои да разберем какво ще се случи. Подготвя се и нова програмна схема, така че до началото на септември би следвало да е ясно кое предаване ще падне от ефир, кое ще остане и с кои водещи.

Изключвате ли възможността генералният директор на БНТ да промени своята позиция след силната обществена подкрепа, която Вие и предаването Ви получихте?

Едва ли ще я промени. Г-н Кошлуков е проявявал същата невероятна последователност в преследването и на други колеги, така че не мисля, че ще се съобрази с обществената подкрепа към мен. Той не пожела да чуе СЕМ, че в окачественото от него скандално издание на „Вяра и общество“ на 6 юни тази година всъщност няма нарушение на Закона за радиото и телевизията, та вие очаквате да чуе зрителите, които ме подкрепят. Този човек твърди, че някога се е борил за принципи и свободи – сега той действа безпринципно и авторитарно. А методите, които прилага, със сигурност не са научени от контактите му с дисиденти антикомунисти.

При такъв генерален директор Вие се надявате някой в БНТ да дръзне да ме защити? Първо, на „Сан Стефано“ има хора с други интереси и ценности, които изключват защитата на колега. Второ, има колеги, които постоянно ме подкрепят по телефона, но ги разбирам, че няма как да го сторят публично – някои от тях също са нарочени като мен, други са с последно предупреждение за уволнение, трети са обект на атака от депутата Вежди Рашидов, с когото генералният директор очевидно също се съобразява.

Иска ли някой да унищожи БНТ като телевизията, през която най-вече трябва да се чуват критични гласове? И която би трябвало да се запази като автономна и независеща от политически и бизнес интереси институция, гарантираща обективността на информацията?

В БНТ критичното мислене е опасно. То се обявява за „грантаджийство“ или „соросоидство“. Интелигентният човек разбира на какво намирисват такива „обвинения“. Само ще припомня, че „Репортери без граница“ тази година изрично посочва в доклада си, че откакто Емил Кошлуков е генерален директор на БНТ, телевизията е станала все по-правителствена.

Крайно време е управляващите да осъзнаят, че от такива констатации самите те нямат полза. Кой нормален политик в Европа ще те възприема с доверие, когато знае, че страната, която ръководиш, е на 111-то място в света по свобода на словото. Да приемем дори, че не управляващите я ограничават, а техните лакеи. Да речем, че те нямат никаква вина, а само безучастно наблюдават. Но това не е ли вид съучастие? Нека не забравят, че отдавна БНТ не е единственият визуален източник на информация за българския зрител.

Спомняте си и писмото от президентската администрация, в което беше изразено мнение за липса на плурализъм в новините във връзка с отразяването на казуса с бизнесмените Бобокови и един от президентските съветници. Аз не искам да вземам ничия страна, но реакцията на президентската администрация беше обявена от екрана на БНТ като опит за цензура. А аналогично писмо на Светия синод срещу „Вяра и общество“, в което, освен всичко останало, се съдържат и много неверни неща, без конкретика и аргументация, не се възприема като цензура спрямо телевизията. Значи излиза, че позицията на митрополитите е изгодна за г-н Кошлуков, докато тази на Президентството не е. Очевидно за него такива двойни стандарти са норма за професионализъм.

Само че ставаме свидетели на нещо, което рядко се е случвало досега в БНТ. За съжаление, обществената телевизия става все по-официозна и по-малко публицистична. Хората осъзнават това и доверието в БНТ все повече ще се свива.

Заглавна снимка: Скрийншот от интервю с Горан Благоев пред InLife

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тодор Тодоров: „Проектът за АЕЦ „Белене“ няма за цел да се построи централата, а да се източва бюджетът“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/todor-todorov-interview-belene/

Тодор Тодоров е енергиен експерт към екологичното сдружение „За Земята“ и член на Националния експертен съвет по изменение на климата към Министерство на околната среда и водите от 2014 г. Венелина Попова разговаря с него за възобновяването на проекта за АЕЦ „Белене“ и за съпътстващите лъжи, заблуди и манипулации.


Как изглежда днес проектът за АЕЦ „Белене“ в светлината на промененото отношение към ядрената енергетика, на динамичното развитие на енергийния пазар и новите технологии, и на цената, която ще трябва да платят няколко поколения българи за тази централа?

Този проект е морално остарял още преди да бъде реализиран. Според мен през цялото време целта е била не да бъде построена централата, а да бъде източван бюджетът чрез анекси, допълнителни споразумения, договори за консултантски услуги, избор на площадка и пр. Сега, в новата обстановка, свързана с политиката за децентрализация на производството на енергия и със създаването на повече независими потребители и енергийни общности, енергийните мастодонти стават безсмислени. Затова проектът за АЕЦ „Белене“ няма шансове. Новата ядрена централа няма как да бъде конкурентна на либерализирания пазар. Винаги ще се намира по-евтина енергия от тази, която тя би произвела. Към днешна дата според Доклада на банка HSBC цената за построяването ѝ е 10 млрд. евро. Трябва да се добавят и доста други разходи, като тези за хранилище за високорадиоактивните отпадъци.

Как ще коментирате това, че през 2019 г. енергийната министърка Теменужка Петкова обяви пред Европейската комисия, че държавата ще е мажоритарен участник в проекта, а същевременно нас ни заблуждават, че освен с досегашните активи като площадката и реакторите, няма да дадем нито лев повече за проекта?

Аз не знам какви ангажименти е поемала министър Петкова по този проект, но покрай него се казаха изключително много лъжи. Укриваната информация сега научихме покрай писмо на адв. Албена Белянова до ЕК и отговора, който тя получи. От него се разбира, че Комисията е писала на г-жа Петкова през 2019 г. и е обяснила много ясно, че става дума за нов проект, затова процедурите – и за ОВОС, и за лиценза, който трябва да се издаде от Агенцията за ядрено регулиране, – трябва да започнат отново. Но тази информация е била укрита от министър Петкова. А от 2019 г. досега тя продължава да твърди, че ние имаме лицензи, че те са работещи, че докладът от 2007 г. по ОВОС е актуален и пр.

Заблуда е също така, че е създаден консорциум между руската „Росатом“, френската „Фраматом“ и „Дженерал Електрик“ от САЩ. Всъщност има само един меморандум, който няма никаква правна тежест и не обвързва никого. От него става ясно, че френската и американската компания са готови да продадат своята продукция. Но те не са заявили желание да инвестират в проекта, защото са компании производители, а не са инвеститори. Въпросът е, че това беше отново прочетено пропагандно и преиначено по много примитивен начин. Както и лъжата, че всички документи са изрядни и че проектът може да стартира, когато се намери инвеститор. Това пък е заблуда към евентуалния инвеститор, която сега беше разбулена с писмото на ЕК до адвокат Белянова.

За мен всичките тези лъжи, заблуди и преиначавания потвърждават, че целта е да продължи източването на пари по този проект, по който може да се напише учебник по корупция. Включително с участието на министър Петкова, която през 2012 г. като шеф на Агенцията за държавна финансова инспекция установи огромни злоупотреби по проекта – под доклада от проверката стои нейният подпис. През същата година премиерът Борисов пък нарече площадката за бъдещата централа „корупционен гьол“.

ЕК напомня, че при участието на трети страни, които не са членове на ЕС в ядрени проекти, те подлежат на разглеждане в отделна процедура и договорите с тях трябва да бъдат изпратени за преглед от Комисията. Това означава, че дори Южна Корея и Китай да не участват в реализацията на проекта, той би трябвало да мине през тази процедура заради „Росатом“, който към този момент се явява основен инвеститор, нали така?

Разбира се, но това не е голям проблем. Защото ако проектът беше икономически обоснован и доказваше, че е решаващ за енергийната сигурност на страната, щеше да мине през ЕК, както стана с проекта за АЕЦ „Пакш“ 2 в Унгария. Той е със заем от Русия, но беше защитен, защото в него нямаше лъжи в андрешковски стил. Проблемът не е може ли и как може да мине през ЕК. И американска турбина може да се сложи на руски реактор, но това ще оскъпи изключително много изпълнението на проекта и не е ясно дали руснаците ще бъдат готови да загубят 1 млрд. евро, който ще отиде в американската „Дженерал Електрик“. Това ще изисква да се преработи и целият проект, което ще отнеме години.

През последното десетилетие има нарастване с над 50% на БВП на глава от населението и в същото време намаляване на консумацията на електроенергия. Това е нормално и е резултат от мерките за енергийната ефективност и от намаляването на населението. В същото време във всички доклади и анализи още четем колко е необходима АЕЦ „Белене“, и се залагат едни измислени критерии за голям недостиг на енергия, като например, че ще караме един милион електромобили.

Но при положение че нашата електроенергийна система е свързана с европейската, а енергийният ни пазар е интегриран с този в Европа, прогнозите за дефицит на електроенергия и за високата цена, на която ще я купуваме, не са ли фалшиви?

Точно така. Понеже не могат да обосноват АЕЦ „Белене“ като проект, необходим за потреблението в България, защото то е много ниско и продължава да пада, следващата теза е, че централата ще произвежда за износ. Но никъде в стратегиите на съседните страни не е записано, че очакват електричество от АЕЦ „Белене“. Трябва да гледаме още по-напред, защото всичките тези процедури, за които говорим, ще отнемат още години. И няма никакъв смисъл да се инвестират 10 и повече милиарда евро в тези морално остарели реактори, без възможности за реализация на продукцията.

Освен че реакторите отдавна са морално остарели, не е ли необходимо – ако все пак започне изграждането на централата – да се препотвърди и тяхната надеждност, както и да се ревизира целият технически проект? Според министър Петкова той е издържал стрес тестове като във Фукушима, извършени при проверка през 2011 г. Но оттогава досега са минали почти 10 години, това е страшно много време.

Да, но е много важно да се добави, че и самата площадка също е компрометирана, а премиерът я нарече „корупционен гьол“. Водата в гьола измества самата възглавница, върху която трябва да легнат реакторите, тоест там също ще е необходима много сериозна преработка, за да може да се възстанови балансът, предвиден при строежа ѝ. Сеизмичността на региона и допълнителните изисквания за безопасност след Фукушима също поставят под въпрос реализацията на проекта. За мен всички са наясно, че това е невъзможно, но целта е да продължи да се източва бюджетът. Досега съм подавал два пъти заявления по ЗДОИ до НЕК за искане на информация колко струва поддържането на площадката след затварянето на проекта през 2012 г., но така и не ми отговориха, защото били търговско дружество. Обаче същото това търговско дружество взе от бюджета над 1 млрд. лв., за да плати на руснаците реакторите по арбитражното дело.

В интервю за БНТ Богомил Манчев заяви, че отработеното ядрено гориво от АЕЦ „Белене“ ще остане в България в следващите 100 години, но в сигурни контейнери. Това може би трябва да звучи успокоително за публиката?

Няма такива сигурни контейнери, необходимо е хранилище за високорадиоактивни отпадъци, които допреди 5 години се изпращаха от АЕЦ „Козлодуй“ в „Маяк“ (най-големия комплекс за складиране на ядрени отпадъци от цяла Западна Европа) в южната част на Урал. Но руснаците вдигнаха цените неимоверно и износът на отработеното ядрено гориво стана невъзможен. Сега то остава на площадката на централата в Козлодуй. Но това е временно съхранение.

Лъжите на Богомил Манчев са разбираеми, за разлика от тези на правителството и на министъра на енергетиката. Защото това е неговият бизнес, той е основният замесен в схемите с консултантските договори, в нарушението на обществените поръчки и пр. – и аз разбирам това. Но ядрените държави трябва да съхраняват на своя територия високорадиоактивните отпадъци, за което се изисква специална технология. Как си представяте контейнери, които стоят на брега на Дунава? В момента имаме изградено хранилище за ниско- и среднорадиоактивни отпадъци в Козлодуй. Но проблемът с високорадиоактивните отпадъци и отработеното ядрено гориво не е решен нито за АЕЦ „Козлодуй“, нито за бъдеща централа в Белене.

Жив ли е още митът, че ядрените държави са защитени от въздушни удари по време на военни действия?

Последната държава, за която се сещам, е Украйна, в която се водиха доста сериозни военни действия, използва се и артилерия, и бомбардировачи. Затова не знам колко могат да бъдат защитени ядрените централи. Но има и икономическа логика да не се строят нови ядрени централи. При това бурно развитие на ВЕИ технологиите те поевтиняха и вече са достъпни за отделните домакинства. Като прибавим и санирането на жилищата, това намалява с над 40% разхода на електроенергия. Индустриалните предприятия също преминаха на газ, наложи им го пазарът, иначе не биха могли да издържат на конкуренцията. Тогава какви са тези ядрени блокове от по 1000 и 2000 мегавата и за кого ще ги строим?

Какво от истината за този проект остава все още тайна за българското общество и коя е най-голямата заблуда за АЕЦ „Белене“?

Най-голямата заблуда е, че ядрената енергия е чиста, евтина и безопасна – огромна заблуда! Освен това този проект е икономически несъстоятелен. Дори в платения от правителството доклад на БАН, в който имаше над 60 сценария, в повечето строежът на новата ядрена централа беше неизгоден. Да не говорим за Бялата книга на БАН от 1990 г.

Предполагам, че около проекта има и тайни, но аз нямам достъп до документите. Един от тези документи е прословутият Анекс 12, който беше подписан от Красимир Първанов като шеф на НЕК през 2011 г., въз основа на който международният арбитражен съд осъди НЕК да плати над 1 млрд. лв. на „Атомстройекспорт“. Тогава министър на енергетиката беше Трайчо Трайков. Той уволни шефа на НЕК, а премиерът уволни министъра и си взе същия този Красимир Първанов за зам.-министър на енергетиката в третото си правителство. Въпросният зам.-министър подаде оставка през 2019 г. около скандалите с „Апартаментгейт“ заради закупен апартамент на ниска цена, но ощетяването на държавата с над 1 млрд. лв. остана без последици за него. Това е един от многото абсурди и „тайни“ на проекта.

Последно: ще плати ли Борисов политическа цена за това, че пренебрегна геополитическите интереси на евро-атлантическите ни партньори с реанимирането на проекта за АЕЦ „Белене“ и участието ни в „Турски поток“?

Според мен не, защото голяма част от медиите у нас са политически зависими и представят пред обществото една фалшива картина, че това са изгодни проекти за България, че „Турски поток“ е „Балкански поток“ и как чрез него ще се постигне диверсификация на доставките на газ – което не е вярно, защото ще продължава да се получава газ от Русия по същия начин. Обществото все още не е достатъчно информирано и няма как да се информира, след като огромна част от медиите надуват фанфари, включително сега покрай тези лъжи за писмото на ЕК и твърденията на министър Петкова, че имало консорциум и обектът бил с пълен набор от документи, лицензи и т.н. И в този случай огромна част от интервютата с медиите бяха с хора, които твърдяха, че е точно така и да, Великите сили ще ни построят централата.

Мисля, че и Вашингтон, и Брюксел имат достатъчно информация, но едва ли „ще мине метър“ заиграването на Борисов с Русия.

Те имат информация, но не мисля, че стилът на работа на ЕС или на Щатите е такъв, че да се намесят грубо и да ни поставят някой честен и свестен човек начело на държавата. Това е решение на българите – тоест, ако ние приемаме тази огромна корупция и се възхищаваме на опростачването на всичките тези процеси с лъжи на примитивно ниво, пак ще си изберем същите хора. Пак казвам – по причина, че другата информация я няма или е по-трудносмилаема. Защото е по-лесно да кажеш например – ето, руснаци, французи и американци ще ни построят централата, а пък Китай ще плати – отколкото да приемеш реалността, че централа в Белене не трябва да се строи, а площадката трябва да се използва за индустриална зона и да започне да носи пари, а не разходи на бюджета. Това ще бъде чудесна възможност за развитие на бизнес в един от най-бедните региони на Европа.

Заглавна снимка: Затворен блок на АЕЦ „Козлодуй“, 2009 г. © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ХIХ век според хербария. Разговор с проф. Марко Шьолер

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/marco-scholler-interview/

Представете си симпатичния, леко комичен персонаж на смахнатия изследовател, готов да нагази в блато с крокодили или да тръгне под стрели и куршуми само защото е мернал лелеяно стръкче от рядка латинка.

Сега си го представете в България през ХIХ век.

Точно за тези географи, геолози, ловци на растения, орнитолози аптекари, романисти, военни кореспонденти, инженери, медици и туристи пише Марко Шьолер, авторът на This Unknown Land („Тази непозната земя“). Книгата е базирана на стотици пътеписи и лични записки на пътешественици от Западна Европа, посетили България, преди да бъде България. Издадена е за първи път преди седмица от ИК „Жанет 45“ и засега е само на английски език.

Зорница Христова разговаря с автора, който е преподавател по арабистика и ориенталистика в Университета в Мюнстер. 


Ако трябваше да пренапишете книгата си като роман, с какво бихте започнали?

(Смее се.) Сигурно ще започна с австро-унгарския ботаник Виктор фон Янка, ловец на растения. Той е идвал в България два пъти, през 1871 г. и 1872 г., обикалял с месеци от Дунава до Кавала и обратно, през Розовата долина, Пловдив, Пиринско – много неща е видял. При това обикалял сам, за разлика от другите, които ползвали водачи, коне, писма или паспорти, за да ги пускат навсякъде… Не, той вървял пеша – конете му били натоварени с растенията, които събирал по пътя. Част от тези растения отпътували с него за Виена, където 20 години по-късно разцъфтели и хората се стичали в Ботаническата градина да ги видят. Самият Фон Янка обаче пътувал трудно, невинаги намирал къде да спи и понякога просто нощувал под някое дърво. На всеки две-три седмици пишел писмо, в което разказвал за премеждията си.

А Вие защо се интересувате от хора като него? Виждате ли връзка между техния интерес към редките растения и своя интерес към редките птици в науката?

Толкова много хора са идвали тук от Германия, Швейцария и особено от Австрия – като естествениците, да речем. Търсели птици, растения, геоложки образувания и т.н. Поне доколкото знам, тяхната история не е разказана никъде. Обикновено говорят за прочутите пътешественици, като Феликс Каниц…

Вие хич не го обичате.

Да, да… Всеки е свободен сам да си прави изводи, но според мен е надувка, стараел се е да се представя като голям изследовател, едва ли не Христофор Колумб на българските земи… Но това не е вярно, много хора са идвали тук преди него, писали са книги, а той идва късно и нищо не е открил в пълния смисъл на думата, просто е писал повече от всеки друг преди него. От друга страна, той се интересувал от култура и политика и бил на страната на славяните, на българите.

Затова и го помнят тук.

Да, не обичал турците, тъй че много от казаното има политически мотиви. Виктор фон Янка пък въобще не коментира културата на българите или турците, не се интересува от това, споменава го само когато пише например: „А, най-добре е да идете в българско село, все ще намерите кой да ви подслони през нощта, а в турските села няма да ви пуснат, за турците къщата е нещо свещено.“

Ние сме свикнали да гледаме на България от ХIХ век като сцена на политически борби, а не като място, където са цъфтели цветя и са бълбукали топли извори. Този контраст личи най-много в онзи епизод, в който един ловец на растения намира търсеното цвете да расте на планински връх, насред купчина бели кости. Удивително е колко различни неща могат да видят двама души в тази сцена.

Да, наистина. Всъщност тези кости са на връх Шипка. Човекът отива там 15 години след битката и костите още си стоят.

А Вие какво мислите за хората, които в този контекст биха обърнали внимание на растенията?

Мисля, че трябва да видим по-широкия контекст. През ХIХ век германците и англичаните (французите – доста по-рядко) обикалят с тази цел света, ходят в Южна Америка и къде ли не. На Балканите идват късно. Защо Фон Янка идва тук? Защото ботаническото изследване на Османската империя е започнало през 1830 г., но след това поне четири десетилетия никой не идвал насам, повечето ботаници изследвали Анадола, Гърция и т.н. А тук територията била свободна.

Част от стремежа да се запълнят белите петна по картата.

Да, не е било конкретно свързано с България: едни ходели в Северна Африка, други – в Азия…

Това е от гледна точка на учените. Но като че ли има и пътешественици с романтични очаквания за Ориента… Впрочем Вие спорите с идеята на Мария Тодорова, че балканизмът и ориентализмът са две различни неща.

Разбира се, че са различни, но според мен думата „ориентализъм“ е толкова обща, че никаква работа не върши. Естествено, че образът на Ориента ще е един спрямо Балканите и друг спрямо Египет, но пък Египет в очите на Запада ще е различен от Истанбул, Френски Алжир и т.н. Мария Тодорова настоява много на междинния статут на Балканите между Запада и Ориента, обаче в текстовете това не личи. Пътешествениците идват от Европа и виждат тук Ориент. Всички казват това. Разбира се, може да не е вярно – знаем, че България по онова време е била доста християнска… Но хората, които са идвали тук, нямали чувството, че се намират между Изтока и Запада. Не това показват текстовете.

Те описват етнически пъстра картина – тази на империята, не на отделната народност.

И разбира се, точно така е било.

Впрочем тези учени публикували ли са находките си в местната преса?

Не. Нямало е къде.

Имало е вестници, списания…

Не. Изобщо не са се интересували от това. Резултатите са изпращани обратно във Виена. Същото, прочее, са правили и в Бавария – и през ум не би им минало да разказват на баварските селяни за откритията си.

Някои биха казали, че това е колонизаторската перспектива – ученият, който привидно работи за чистата наука, но всъщност помага на центъра вместо на мястото, което изследва.

Много често се е случвало така. Земемерите, естествениците и пр. разработвали карта, която колонизаторите после използвали, за да завладеят и владеят въпросната територия. В Северна Америка е така. Тук обаче не е, изследванията не са свързани с колониален интерес. Искали са просто да описват.

А как въобще виждате отношението между наука и идеология сега? Къде е връзката между Вашата книга и новините?

Ха, преди в Германия повечето изучаващи ислямска история бяха германци. Сега повечето са турци и араби. Добре, но когато изучаваш собствената си култура, ти ставаш пристра̀стен. Има такъв стремеж да я изкараш най-великата на света – ние сме били великолепни, открили сме първи Америка… няма значение дали има данни за това. Можеш да го направиш. Можеш да живееш в свят, в който да вярваш в това. Но това не е моят свят.

Не е ли винаги и навсякъде така?

Може и да е навсякъде, но през последните години много се разрасна. И навлезе в академичните среди. А това вече е опасно, защото се губи мярката за истина.

Тези изследователи обаче също идват отнякъде, не са неутрални.

Да, обективността не съществува. Но поне тези, за които разказвам, нямат зад гърба си шовинистично правителство, което да ги подбутва от всеки ъгъл. Лично аз предпочитам да чета анализи на Втората световна война от британски автори, а не от немски. Историята се състои от факти, които всички могат да разглеждат и тълкуват. Но история без факти – това не бива да става. Не бива да има привилегирован достъп до миналото въз основа на съвременните идентичности.

Заглавна снимка: © Манол Пейков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Медиците се нуждаят преди всичко от уважение, а обществото ни – от откровен дебат за проблемите на системата“

Post Syndicated from Кремена Христова original https://toest.bg/nedyalkova-dublekov-interview/

Съвременният минотавър COVID-19 се изправи амбициран и дистопичен срещу живота, политическия ред, икономиката, здравните системи и медицината в света. Той заличи йерархията в социалния и икономическия статус на хората, като разболя политици, пенсионери, бизнесмени, артисти, безработни и отлично заплатени хора. Пандемията постави професионални предизвикателства пред медиците, задавайки им гатанки на физиологично и фармакологично ниво; изпита етичните норми на политиците чрез стратегическата дилема дали да приоритизират икономиката, или живота на гражданите; и не на последно място, измери с лакмусова лента нивото на гражданското ни чувство, изисквайки от всеки от нас да пази както близките си, така и непознати съграждани.

Парадоксално новият вирус инфектира колективната етика на лекарите, като предизвика задочни нападки между колеги, но същевременно върна престижа на професията сред обществото – за първи път от години в новинарския поток историите за лекарите супергерои преобладаваха над наложилия се лайтмотив за „лекарите търговци“ и „лекарите убийци“. Тази част от патогенезата на вируса създаде очакване, че след отминаването на пандемията светът ще се събуди положително различен.

В тази посока е и разговорът ни с двама специалисти по анестезиология и интензивно лечение, които през годините, освен в България, са практикували и във Великобритания, Германия, Франция, Кувейт. Д-р Ралица Недялкова и д-р Брайко Дублеков са семейство лекари. Те познават както хроничните проблеми на българската здравна система, така и последиците от присъдената им в последните години роля – да бъдат буфер между политическите интереси на законодателната и изпълнителната власт, от една страна, и нуждите на пациента – от друга.


По време на операция анестезиолозите обикновено са „зад чаршафа“ и доскоро знаехме по-малко за тях, но покрай пандемията се заговори много за специалността Ви. Какво представлява тя? И какви са разликите между анестезиологията и интензивното лечение?

Д-р Ралица Недялкова: Казват, че работата на анестезиолога е като тази на пилотите – уводът, или приспиването на болните, е като при излитане, със спазване на всички протоколи по „чекиране“ на дихателния апарат, мониторите, ларингоскопите, медикаментите, както и най-важното – съучастието на квалифицирана анестезиологична сестра. Времето на полета е време на анестезията, поемане на контрол над дишането и сърдечната дейност, овладяване на хирургичната травма и готовност във всяка секунда да се реагира адекватно на всяко настъпило отклонение. Накрая е „кацането“, или събуждането на пациента – тогава възвръщаме възможността му да диша сам, да е със стабилни сърдечносъдови параметри, обезболен и в съзнание.

Анестезиологията е работа в екип, усет, знание, опит. Една от малкото специалности, в които всеки помага на колегите си при проблем, без да пита „защо“, „ама трябва ли“, „ама колегата да си се оправя“. Интензивното лечение изисква същите качества – обширни и задълбочени знания за патологичните промени и овладяването. Анестезиологията и интензивното лечение са изкуство, което се учи и се надгражда постоянно.

Д-р Брайко Дублеков: Когато е създадена самата специалност преди години, се оформя като „Анестезиология и реанимация“, а днес думата „реанимация“ е заменена с „интензивно лечение“. Независимо че у нас специалността все още не е разделена, трябва да се има предвид, че анестезиологията и реанимацията, или интензивното лечение, са две различни по своята същност дейности.

Анестезиологията се прилага по време на хирургични интервенции, за да осигури комфорта и сигурността на пациента, като се следят основни жизнени показатели (дишане, хемодинамика, телесна температура и др.) и съответно се коригират до норма при възникнали отклонения. С това се подпомага работата на хирурзите.

Понятието „реанимация“ пък идва от латинския корен на глагола animō и означава „връщане към живот“. Реанимацията представлява комплект от дейности, които се извършват на хора, изпаднали внезапно в критично състояние, като спиране на дишането, на сърдечната дейност или изпадане в клинична смърт. Интензивното лечение е продължителен процес, прилаган както след големи оперативни интервенции, така и при други нехирургични болести, които може да са например неврологични (инсулт), сърдечни (инфаркт) или инфекциозни (COVID-19). Тоест при случаи, когато пациентът не може да използва собствените си компенсаторни възможности и трябва да бъде подпомогнат с механични средства – от проста маска с подаване на кислород до извънтелесна оксегенация на кръвта, която се прави в най-драматичните случаи. Тези грижи за пациента влизат в рубриката „интензивно лечение“.

С настъпването на пандемията и разгорелите се професионални дебати сред медиците се заговори за липсата на съществуващите по-рано дихателни центрове. Бихте ли ни казали каква е тяхната функция и пропуск ли е липсата им за българското здравеопазване?

БД: Назад в годините, когато специалността ни все още беше млада, а апаратурата – оскъдна, имаше дихателен център, който събираше пациенти с дихателна недостатъчност от цялата страна. Постепенно започнаха да се купуват респираторни апарати, сходни на използваните по време на операции, и във всяка болница започнаха да се създават интензивни (или реанимационни) отделения. Тоест отпадна нуждата да се концентрират тези болни на едно място. Освен това концентрацията на болни с дихателна недостатъчност и различен тип основни заболявания за мен е крайно неудачна, защото предполага да се съберат кардиологично болни, инфектирани, оперирани и т.н. А смесването на такива потоци болни е недопустимо за съвременната медицина.

Знаете ли приблизително какъв е броят на пациентите, на които сте дали упойка, от първия Ви работен ден до днес?

РН: Срещата с всеки пациент е събитие и цяла отделна история както за анестезиолога, така и за болния. Поради това ми е трудно да „сведа“ тези хиляди ценни срещи до число.

БД: В болницата в Стара Загора, заедно с още един мой новоназначен колега, като млади ентусиасти започнахме да си правим статистика какви операции и пациенти сме имали. За една година изброихме около 800 анестезии. След това започнах интензивната работа с проф. Чирков, където имах по две анестезии на работен ден, защото те бяха част от дълги сърдечни операции. Това продължи близо 5 години, с около 400 пациенти годишно. В последните 10 години в болниците, където участвам в сравнително по-малки по обем операции, са средно около 80 на месец. Накратко, това са близо 9000 анестезии само за последните десет години.

Работили сте и сте специализирали в България и чужбина. Как бихте оценили нивото на българските анестезиолози спрямо световното ниво?

РН: Специализирала съм по програми в САЩ и Белгия и убедено казвам, че българската школа е много силна и на високо ниво. Имахме невероятни учители, когато започнахме да работим. Колегите ни поемаха като свои деца. После ние започнахме да предаваме опита си. По-новите поколения действащи анестезиолози са изключителни млади хора – четящи, учещи се бързо, отговорни, креативни.

БД: За да отговоря на въпроса, трябва да се върна назад във времето, когато започвах работа, и трима-четирима мои учители, много ярки фигури в медицината, придобили опит и дипломи по анестезиология в Дания, създаваха школата. Те действително поддържаха ниво, имаше сериозни критерии за обучението и за изискванията към професионалистите в тази област.

В последните години, за жалост, обликът на анестезиологията като цяло се изгуби. Специализациите станаха доста проблемни, поддържането на квалификация – също. Поради липса на логистика и финансова обезпеченост няма ежемесечни събрания на специалистите, лекции, презентации, нито единна система на протоколи. Точно наличието на протоколи улесняваше работата ми в Кувейт, където отивах на работа, сменях колегата, който бе по средата на операцията, но аз знаех, че по стандарт той до онзи момент е извършил определени стъпки. Просто със завързани очи влизах и продължавах нататък. Това у нас липсва.

А тази липса частично не се ли компенсира от по-централни протоколи – например на Световната здравна организация, на асоциациите на анестезиолозите и т.н.

БД: Да, но това е вече в зависимост от локалното ниво и волята на всеки ръководител на звено да ги търси и разпространява сред колеги. Няма изискване за това обаче.

Какви оперативни грешки бяха допуснати през годините, след които здравната система не можа да се възстанови?

РН: Това е обширен въпрос. Нещо в модела на здравеопазването е инсуфициентно – не съм убедена, че всички болници трябва да са търговски дружества, тоест да са нещо като мол, в който се продава стока. В момента медицинската грижа е стока и се измерва в клинични пътеки.

БД: Трябва да кажем, че първо, здравеопазването е политика. Второ, здравеопазването е и финанси и икономика. Политика е, защото всичко, което се случва в социалната сфера, се отразява на управляващите. Те са длъжни да участват, контролират и актуализират този процес – за да е добре за техните избиратели.

Здравеопазването е и въпрос на финанси. Много хора смятат, че в Хипократовата клетва е заложено здравеопазването да е безплатно, а това не е вярно. Безплатно здравеопазване няма, просто има различни методи на финансирането му. В социално и икономически развитите държави ресурсът, който се отделя за здравеопазване, възлиза на 8–12,5% от БВП. В България е около 4,4–4,5%. Разликата идва от сивата икономика – недостигът в системата, за съжаление, се компенсира от пациентите под различни форми на доплащане. Защо се получава това доплащане – ами защото болниците имат разходи, те трябва да купуват всичко, бидейки търговски дружества. А знаем, че търговските дружества не могат да работят на загуба.

В момента се очаква болниците да се издържат посредством клиничните пътеки, но определянето на стойността на тези пътеки е неадекватно и липсва реално остойностяване – то прилича на разпределяне на наличния бюджет на порции, без да се базира на реална калкулация колко например са разходите, за да излезе пациентът здрав след болничния си престой. Стига се до административно-чиновническия подход, с който трябва да се реализира една сума пари и тя да се раздели така, че чергата, която е изначално къса, да покрие всичко, което трябва да бъде покрито. Ами, чергата не стига.

Преминаването в режим на търговско дружество на болничната система при неосигурен финансов ресурс е катастрофално. Оттук нататък следва много тежко изкривяване в начина на мислене, защото болниците, търсейки начин да минимизират загубите от своята дейност, измислят механизми, с които да увеличат финансовите потоци под формата на доплащане от пациентите и така да излязат с нулев баланс. Впоследствие някои решават, че могат не само да излизат с нулев баланс, но и да реализират печалба. Опасно е, когато последното започне да става маниер на мислене.

В допълнение, един от най-големите длъжници на българското здравеопазване е държавата, която не изплаща редовно вноските, дължими на Националната здравноосигурителна каса за студенти, ученици, пенсионери, държавни служители и т.н.

Какво трябва да се промени в средносрочна и дългосрочна перспектива по отношение на интензивната грижа в България след края на пандемията, за да стане тя по-надеждна?

РН: Тя и сега е надеждна. Трябва да се мотивират повече млади колеги и сестри да навлязат в специалността. Имам предвид и материално да бъдат мотивирани, за да не се налага да работят на няколко места, а да съсредоточат усилията си на основното си работно място.

БД: Аз обаче не смятам, че ще има възраждане на тази специалност. Може би моментно, но в дългосрочен план нещата ще продължават да бъдат неглижирани. Анестезиологичната дейност и интензивната грижа дори не присъстват като отделна дейност със съответната клинична пътека. Стига се до това, че поради липсата на пътека във финансовия отчет на болницата реанимациите винаги се водят като звена, които генерират загуби, а не приходи.

Доколкото ми е известно, в момента анестезиолозите в страната са 1350. Около 400 от тях са на възраст над 62 години. Близо 300 пък са пенсионери, които продължават да работят. Има малко кандидати за тази специалност. Има хора, които вземат специалността си и отиват да работят в чужбина. Също така би трябвало, макар да е малко вероятно да се случи, да се мисли за промяна в категоризацията на труда, но не толкова за анестезиолозите, колкото за работещите в интензивните отделения. Защото не може в едно интензивно отделение, където схемата на дежурене е 12 часа дневен и нощен труд, да работят хора на по 70 години. Същевременно те не могат да работят друга специалност, нито да се оттеглят на кабинет.

С настъпването на пандемията до нейното преборване медиците ще продължават да са на първа линия в спасяването на обществото. А от каква подкрепа ще се нуждаят те след края на COVID-19?

БД: Авторитетът на хората, работещи в сферата на здравеопазването, се руши години наред. Не знам колко време трябва да мине и дали изобщо той може да се възстанови, защото вече десетилетия хората, които управляват организационно и финансово системата, се опитват да пренесат конфликта от ниво „система – пациенти“ на ниво „работещи в системата – пациенти“. Така че медиците се нуждаят преди всичко от уважение и доверие, а обществото ни – от откровен публичен дебат за проблемите на здравната система и нейната реорганизация и финансиране.

РН: Медиците са устойчиви и морални хора, а интензивистите нерядко виждат и как се случва смъртта, което ги прави мъдри и духовни. Но и те трябват да се грижат за семействата си. Често не могат да приспиват децата си, защото са на нощна смяна, също така трябва да плащат режийните си разходи и храната. Не е редно да не им стига заплатата дори за обичайните ежедневни нужди или за книга, театър, кино.

Напоследък много често задаван въпрос е как ще се „събуди“ обществото, след като пандемията отмине. Какъв е Вашият отговор?

РН: След пандемията, надявам се, ще сме по-добри. Ще живеем простичко, без да трупаме излишно – вещи или его. Ще се радваме на слънцето, луната и тревата. Ще сме проумели, че милиардите, оръжията, агресивността, маниите за величие са глупост. И светът няма нужда от тях!

БД: Ще излезем различни, но е рано да се каже посоката, в която ще поемем. Дали ще доведе до конфронтации между водещи икономики, или до хаос в локален аспект, до диктаторски и икономически режими. Всичко това е обвързано с икономиката и с културата, ценностната система на обществата.

Какво прави един лекар, когато медицинските познания и средства се изчерпят, а борбата за нечий живот не изглежда спечелена? Спори ли с Бог, или се моли?

РН: Познанията и средствата не се изчерпват. Изчерпват се възможностите на организма на заболелия да функционира, защото въпреки усилията ни, физиологичните възможности са ограничени. Иначе, да, спорим с Бог, когато болестта ни победи. И продължаваме борбата. И се молим.

БД: В медицината има такова неписано правило, че дори когато всички стандарти, опит и т.н. са изчерпани и нищо повече не може да се направи, ти продължаваш да извършваш процедурите, сякаш пациентът е перспективен. Докато неговият организъм не се откаже и сърцето му не спре. Ти обаче не се отказваш преди това.

Д-р Ралица Недялкова завършва Медицинския университет в София през 1981 г. Интензивната медицина я привлича моментално, защото ѝ изглежда „космическа“, а в същото време лечението на деца е в сърцето ѝ. Така бързо намира пресечната точка между двете в работата си. Започва работа в Педиатрично отделение на тогавашната Окръжна болница „Света Анна“, а от 1985 до 2019 г. е анестезиолог реаниматор в Детската хирургия на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. За своите пациенти казва: „Болните деца са малки ангели с прекършени крила и да им се помогне да полетят отново е велико удовлетворение.“

Д-р Брайко Дублеков завършва Медицинския университет в София през 1979 г. Във II курс се колебае между спешна хирургия и анестезиология, но избира анестезиологията като по-млада интердисциплинарна специалност, в която се работи със съвременна техника и апаратура и с по-широк поглед и допирни точки с останалите медицински специалности. Първото му работно място е Окръжната болница в Стара Загора. Продължава като асистент в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ и в Националната кардиологична болница, след това и в други от водещите ни болници.

Заглавна снимка: Piron Guillaume

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стих от Щрих

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stih-ot-shtrih/

„Щрих и Стих“ е колекция от 12 филма с анимирана поезия, продуцирани от „Компот Колектив“ между 2015 и 2020 г. Те са представяни по престижни международни кинофестивали и са отличени с множество награди. Така поезията, преведена на езика на киното, стана достъпна за нови публики.

Познавам някои от тези стихотворения от журнални публикации или от книги. Чувал съм ги произнесени от авторите им пред приятели или пред непознати слушатели. Бил съм свидетел, по невнимание, на раждането на едно тях. Друго стихотворение носи инициалите ми като дар от автора. Всяка сутрин в чат с приятел слушах новите редакции на трето. Четвърто е мое. Познавам отлично някои от поетите. Други – не. Някои са неизвестни за широката публика. С един, култов, няма да се срещна в този живот. С някои се сближавам. С други – раздалечавам.

Но когато гледах за пръв път филмите по нашите текстове, тези стихотворения бяха като чисто нови. Преродени в друго изкуство. Лично аз се усетих разбран, качен на друго стъпало към себе си. Не сам.

Този проект ми е скъп, много скъп. Той е моментна снимка на съвременната българска лирика. Снимката, разбира се, не съдържа всичко. И не се налага. Питах се, като поет и като критик, защо точно тези режисьори избират точно тези стихотворения. Ето един отговор в движение.

Почти всички творби дават израз на катастрофично, мощно урбанизирано съзнание. Ние се разпадаме в разпадащ се свят. Може да реагираме с острота или мекота, но се разпадаме. Разпадаме се при вида на малкия всекидневен разпад, не при вида разпокъсващите се Големи разкази. Това са малки трагедии. И още по-малки радости. Участниците в литературната страна на уравнението „Щрих и Стих“ стаяват истината и това води до имплозия – вътрешен взрив от болка, гняв и тишина. От самоирония. Няма перспектива.

Именно тягата към тишина ми направи впечатление във филмовата интерпретация на стихотворения. Гласът зад кадър – в почти всички анимации – е по-тих от обичайното. Той говори на себе си. И затова ми проговаря силно, и ме въвлича в разговор. В разговор за трима. Много болезнен и… задушевен. Раняващ и целебен.

Преди вече много години бях поканен да представя своя книга в Пловдив. За стихотворенията трябваше да говори уважавана университетска колега. Тя беше прочела много внимателно стихотворенията и направи повече от любопитни препратки към други произведения и традиции. Слушах с изненада и интерес… След премиерата поканих с благодарност моята нова приятелка да изпием по чаша вино на Главната. Усещах, че тя искаше да ми зададе въпрос, но се стеснява.

– Какво мислите за това, което споделих за Вашата книга?
– Беше прекрасно – и нямаше нищо вярно.

Тук моята дама се натъжи. Аз грубо продължих:

– Това значи това, а не това. Онова значи… и пр.
– Извинявайте – прошепна тя.
– Ама моля Ви се, аз съм щастлив от Вашия прочит, защото ми показахте, че стихотворенията ми са свободни от самия мен, че могат да имат много и различни, неподозирани от мен животи.

Аниматорите от „Щрих и Стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост – между поети и режисьори.

Заради всичко това зададох на част от поетите един важен въпрос:

Какво от себе си разпознахте във филмите по Ваши стихотворения – и какво ново научихте за себе си от тях?

Ето какво ми отговориха те.


Георги Господинов:

При всеки един от трите филма научих нещо различно, затова поред.

„Малко сутрешно престъпление“ на Аспарух Петров беше по хубав начин неочаквано за мен. Стъпвайки на стихотворението и усещането за престъпление, Аспарух направи свой различен филм, където „малкото сутрешно престъпление“ се е развило в друг вид убийство. Обикновено авторите са ревниви към своите образи, но когато филмът е хубав, ревността отпада. Препотвърдих си това знание.

„Естествен роман в 8 глави“ на Милен Витанов ме хвана от първия кадър с пресата, после буквите и враните, които ги кълват, после онова „дзен дзенувам“ на сладоледените фунийки… Личното ми узнаване беше, че може би тази книга („Естествен роман“, по който е стихотворението) и аз самият не сме чак толкова мрачни животни.

В „Одеонъ“ Борис Десподов беше хванал чезнещото и разпадащото се, увяхващите орхидеи върху старите тапети. „И ние ще изчезнем някой ден, но не така красиво, не така…“ Имаше заличени думи, чезнещи гласове. Недоизказаното, неизреченото, останалото в тайна е също разказ. Понякога е достатъчно само да дадеш знак, да прекъснеш и да оставиш историята да се развива. Това взех за себе си.

Беше хубав опит и в трите филма да виждаш как стихотворение се превръща в нещо друго и пак остава стихотворение. Обикновено режисьорите искат история, здрава фабула, герои и такива твърди неща. Докато поезията стъпва на асоциации, въображение и ритъм. Затова още повече ми хареса тази идея на „Компот Колектив“.

И всъщност няма друг жанр, по-близък до поезията от анимацията.

Калоян Праматаров:

Във филмчето „Постиндъстриал“ с режисьор и художник Борис Праматаров разпознах собствената си радикалност и непримиримост с оковите на съвременното съществуване в постиндустриалния мравуняк, където „мравките никога не спят, парни чукове отмерват равномерно ритъма на живота и сякаш Дявола, куцукащ към залеза, носи този град в джоба си“. Във визуализираният ужас и страхове, насред мрачната есхатологична картина и всеобщата мутация, чернотата безмилостно превзема екрана. И всичко започва отначало.

Мария Донева:

Моето стихотворение е проста музикална темичка, а филмът „Последният ден“, реж. Далибор Райнингер, е същата тема, разработена от музикант, който изпълнява джаз. Изреченията на стихотворението се ронят рехаво като листа при всеки лек полъх на вятъра, дори заради паузите текстът се изсипва и се разпада, думите летят и плавно се премятат сред образи и истории, които не могат да бъдат разказани. Светът във филма е скръбен и детски, слоновете, стълбите, гаргите, шадраваните и небесата присъстват и се докосват, без да се разбират взаимно. Смисълът прилича на бобено зърно, което набъбва, расте невидимо, и затова щрихите пулсират, само още миг – и няма да го удържат и ще се разпаднат.

В оркестъра на филма моето стихотворение шумоли с четка по един малък барабан, а аз гледам, слушам и мечтая, без да мисля, защото тъгата е навсякъде и ако я погледна в очите, ще се разпадна.

Кадър от филма „Последният ден“ по стихотворение на Мария Донева, реж. Далибор Райнингер

Стефан Иванов:

Видях и чух много неща. Усещането за болезнена самота, примесена с постоянното желание за разговор и постоянната мечта да бъда разпознат, чут и разбран в цялост или поне отчасти и да бъда приет какъвто съм – с черното и бялото, с багажа си и с евентуалното си бъдеще. В анимационния филм „Задачи за деня“, с реж. Петя Златева, видях и един особен интровертен уют. Той е трудно споделим, но, слава богу, почти всеки може да си го представи, защото той е нещо от неизменната човешка ситуация, когато човек чете, слуша музика, гледа картина или филм. Уют, който е удобен, но в един ключов момент може да се подхлъзнеш по гладката му повърхност и да го видиш клаустрофобичен като ковчег. И когато искаш да излезеш извън него, виждаш, че пътят ти навън е зазидан, погребал си се жив и трябва да се пребориш със себе си и не само със себе си, за да оживееш.

Стефан Икога:

Разпознах себе си. Това беше огромна изненада, защото, макар че с режисьорката Ина Николова се познавахме бегло от гимназията, всъщност никога не бяхме общували наистина. Дори и в процеса на работа по филма проведохме една кратка среща и два телефонни разговора, в които сякаш за други неща си говорихме повече. Аз го бях написал вече, а тя го нарисува така, както обича да рисува. И стана едно.

Няма да крия, приятно е някой да те познава, без да те познава. Да хване иронията в безсмислието, и другите неща, които си мислиш, че си написал, но изобщо не разчиташ, че някой забелязва. Нещата, които обикновено остават само твои заради съмнението дали изобщо на някого му се занимава да ги търси. В този смисъл във филма на Ина срещнах перфектен превод на текста ми на анимационен език. Бях поласкан, бях изненадан, бях спокоен, че някой, като го гледа, ще ме разбере, а досега не съм бил спокоен, че хората ме разбират. За себе си разбрах, че не съм сам. Не че съм бил, но сега съм още по-малко сам.

Кадър от филма „Над нещата“ по стихотворение на Стефан Икога, реж. Ина Николова

Това изобщо не е краят на проекта „Щрих и Стих“ – очаквайте съвсем скоро събития, свързани с него, у нас и в други точки по света. Филмите пътуват, а с тях – и поезията.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Плитка вена“ по стихотворение на Марин Бодаков, режисьор Йоана Александрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Регина Стоилова: „У нас на екологичното законодателство се гледа като на пречка за инвестиции“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/regina-stoilova-interview/

Депутатът Искрен Веселинов и негови колеги от групата на „Обединени патриоти“ внесоха в Народното събрание законодателно предложение, чрез което с преходни и заключителни разпоредби към Закона за управление на отпадъците се ограничава до една съдебна инстанция обжалването на екооценките на общински обекти с първостепенно значение. От коалиция „За да остане природа в България“ излязоха със становище, в което настояват народните представители да не приемат промените.

Венелина Попова разговаря с адв. Регина Стоилова, която работи с „Грийнпийс“ и „За Земята“, за опитите на властта да ограничи достъпа на гражданите до правосъдие.


Какви са основните промени, заложени в този законопроект?

Този законопроект разширява кръга на проектите, които могат да имат въздействие върху околната среда и ще бъдат подложени на съдебен контрол само от първата съдебна инстанция, тоест премахва се касационното оспорване. Става дума за административни актове, свързани с преценка за въздействието върху околната среда.

По принцип административното правосъдие в България е двуинстанционно. За първи път през 2017 г. се прие, че обекти, които са от национално значение, следва да бъдат разглеждани само на една съдебна инстанция, което от гледна точка на практиката в България означава и само от един съдия, тоест неговото решение ще бъде окончателно. Сега се предлага в обхвата на закона да влязат и общински обекти, обявени за приоритетни от общинския съвет, както и някои проекти, които имат съответния клас инвестиция.

Ние оспорвахме тези промени, защото смятаме, че те противоречат на основни принципи на екологичното законодателство, тъй като става дума за мащабни проекти – може да са магистрали или газификация например, и съответно техният потенциал за негативно въздействие върху околната среда е по-голям. Затова би следвало и контролът върху такива обекти да бъде по-засилен, а ние в България го отслабваме именно за тях.

С тези промени нарушават ли се европейското екологично законодателство и политики?

Самите вносители категорично заявяват, че техният законопроект не противоречи нито на Конвенцията от Орхус, която гарантира на гражданите достъп до информация и до правосъдието по въпроси, засягащи околната среда, нито на правото на ЕС, защото тези нормативни актове не посочват колко съдебни инстанции трябва да има. Това е оставено на вътрешния правен ред.

Европейското и международното екологично законодателство обаче приемат, че достъпът до правосъдие трябва да е ефективен, защото чрез своите права гражданите осигуряват и следят за прилагане на правото за опазване на околната среда. В този смисъл ние считаме, че законопроектът е спорен и противоречи на европейските политики. Защото в България административното правосъдие изначално е двуинстанционно и като се премахва втората инстанция, се премахва и контролът върху правилното прилагане на първата и се осакатява системата.

Примери за тежненията на това управление да ограничава достъпа на гражданите до правосъдие са опитите да се завиши прекомерно таксата за касационно обжалване на решения по оценките на въздействието върху околната среда (ОВОС) и въвеждането на едноинстанционно административно производство по Закона за достъп до обществена информация. Можем ли с чиста съвест да кажем, че и този законопроект на „Патриотите“ е открито лобистки и ще направи инвестиционната среда у нас още по-корумпирана?

Да, това може да се каже със сигурност. В последните години виждаме поредица от законодателни промени, насочени срещу законодателството за опазване на околната среда, които целят да ограничат възможностите на гражданите да упражняват правата си. По този начин значително се намаляват механизмите за контрол върху инвестиционни предложения, които може да имат негативни последици. Вие изброихте някои от законодателните промени, които наистина постигнаха ограничаване на тази възможност. Народните представители открито казват, че тези законопроекти целят ограничаване на жалбите, тъй като се смята, че като подават жалби, гражданите злоупотребят с право – един вид „нека ограничим злоупотребата с право, като премахнем правото“.

Ако изходим от гарантираното в Конституцията равенство на правните субекти и тяхната защита, как Ви изглежда твърдението на вносителите на законопроекта, че у нас се злоупотребява с правата за достъп до правосъдие, което забавя с години реализирането на инвестиционни обекти и така е натрупало загуби за над 1 млрд. лв. и 50 000 работни места?

Това твърдение е популистко. В мотивите не се посочва на какво изследване се базират тези числа и как е преценено, че тези загуби са резултат от злоупотреба с право. Аз бих попитала дали вносителите също не злоупотребяват с правото на законодателна инициатива, като нарушават процедурата за внасяне на законопроект в Народното събрание. Техният законопроект е внесен като предложение към Закона за управление на отпадъците, макар да цели изменение в други закони, няма оценка на въздействието, каквато се изисква, а мотивите са абсолютно голословни.

Злоупотребата с права не се преборва с ограничаване на правото, а с други механизми. Най-важното е институциите да действат бързо и ефективно. Относно инвестиционната среда екологичното законодателство е интересно с това, че при него има балансиране между правото на чиста околна среда и икономическото развитие. Европейското, както и международното законодателство цели да намери този баланс. Затова се въвеждат дефиниции като „устойчиво икономическо развитие“. Защото като унищожим околната среда, вече е късно да изчислим колко струват услугите на екологичните системи и това към момента икономиката не оценява.

Но да се върнем към законопроекта и защо е неправилно това, което казват вносителите – че с него ще се подобри инвестиционната среда, защото жалбите нарушават правото на инвеститорите. Колко време отнема една процедура, едно разрешително и т.н., зависи от администрацията, а не от гражданите.

Както не зависи от гражданите бързината и качеството на съдебния процес.

Точно така. Една жалба не нарушава правото на инвеститора, защото в българското законодателство има възможности за предварително изпълнение и те се използват много често, тоест изпълнява се разрешителното и възложителят си продължава проекта, въпреки че върви съдебен процес.

Така се случи и с изгарянето на отпадъците в централите на Христо Ковачки, нека припомним.

Предварително изпълнение има в ТЕЦ „Бобов дол“ и в „Топлофикация – Сливен“, въпреки че там спорът още не е решен. Така беше и в „Брикел“. Интересен е случаят с „Асарел Медет“, в който от седем или осем години върви предварително изпълнение на Решение по Доклад за ОВОС, въпреки поредицата от съдебни актове, които казват, че има значително замърсяване на водите. Тук сме свидетели на обратния процес – жалбите на гражданите не само не спират възложителя, но до произнасянето на съда той вече е натрупал екологични щети с дейността си. И е интересен въпросът как после той ще ги обезвъзмезди. Това са едни съвсем други въпроси, които популистките мотиви на законопроекта изобщо не отчитат.

Какъв изход бихме могли да очакваме от дела като това срещу дерогацията на ТЕЦ „Марица-изток 2“, заведено от „Грийнпийс“ и „За земята“ в Административния съд в Стара Загора, при евентуално едноинстанционно производство? И не биха ли били обречени всички подобни процеси, които защитават конституционните права за качество на живот на българските граждани, ако този законопроект бъде приет?

Делата за екологични разрешителни са доста тежки и откъм материя, и откъм право. А както вече стана дума, едноинстанционното разглеждане на делата означава, че те се решават само от един съдия в административния съд по местната подсъдност. Затова като се махне касационната инстанция, значително се увеличава както рискът от човешка грешка, така и от натиск върху независимостта на съда – било то обществен, било то пряк. А от правна гледна точка системата на административното правосъдие буквално се осакатява.

Как изглежда този законопроект в контекста на зелената политика на ЕС, на която лидерите залагат още повече след коронавирусната пандемия?

Това, което виждаме в световен мащаб, е осъзнаване на необходимостта от баланс между икономическото развитие и опазването на околната среда. Интересни са и мненията, които свързват кризата от COVID-19 с нарушаването на екосистемите и замърсяването. От това осъзнаване тръгна и разбирането, че излизането от сегашната криза трябва да бъде зелено и устойчиво и че това е една възможност да променим някои остарели и погрешни похвати за развитие.

А също така и остарели доктрини…

Да, но срещаме един силен манифест на неразбиране на тези процеси от страна на нашите управляващи. Ние много ясно показваме, че в България продължаваме да оставаме затворени в XIX век. И на природата все още се гледа само като на ресурс, който можем да усвоим, а на екологичното законодателство – като на пречка да се реализират инвестиционни проекти.

Всъщност това законодателство и конкретно ОВОС са замислени като инструмент за преценка на цялостното развитие на един проект – дали той ще бъде устойчив и дали ще бъде приет от местните хора. Разбирането, че икономическото развитие трябва да се случи много бързо, е погрешно. Но вече започва да се осъзнава, че интересите на инвеститора и на местната общност трябва да съвпадат.

Ще дам пример: преди по-малко от месец изпълнителният директор на ТЕЦ „Бобов дол“ заяви публично, че централата се отказва да гори отпадъци именно заради необходимостта да има такова единство, да има разбиране и добри отношения между централата и местната общност. Тази позиция беше потвърдена с решение на Съвета на директорите, взето на 8 юни. Остава да видим дали централата ще удържи на думата си. Показателно е, че дори инвеститорите разбират нуждата от подкрепата на местната общност, което става чрез приемане, диалог и откритост.

В същото време държавата няма никакво намерение да въвежда зелената политика, особено в енергетиката…

Това е много показателно и страшно притеснително. Този законопроект е само един пример, че управляващите не осъзнават значението на зелената политика и ако щете – на прозрачността и демокрацията, защото те са свързани. Екологичното законодателство разчита много на въвличане на засегнатите във вземането на решения. А ние все повече виждаме едно отделяне, откъсване от демократичния процес; виждаме подход към еднолично вземане на решения и изключване на засегнатите от процесите.

Заглавна снимка: Marcin Jozwiak

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има място за всички. Разговор с Надя Шабани

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-shabani-intervew/

Надя Шабани е юрист, директор на Българския център за нестопанско право. Ръководи проекти в различни сфери: застъпничество за разнообразни граждански каузи, социални политики, човешки права, изграждане на публично-частни партньорства и други. Интересите ѝ са в областта на правата на децата и хората с увреждания, равенството пред закона, правото на сдружаване и мирните събирания. 

Марин Бодаков разговаря с Надя Шабани за гражданския сектор по време на пандемия.


Да се опитаме да сравним три „моментни снимки“: гражданския сектор малко преди обявяването на извънредното положение, по време на социалната/физическата изолация и днес, по време на извънредната епидемична обстановка. Какви фини разлики не забелязваме ние, хората извън сектора?

Гражданският сектор всъщност е усилието на хората да намират решения: подпомагане на уязвими лица да се справят с даден проблем, да търсят изход от важни за всички екологични кризи, да поставят удобни и неудобни теми… Затова активността на организациите е толкова голяма, колкото активността изобщо на хората.

В България няколко фактора пречат на гражданската активност да избуи в големи размери – и може да ги обобщим така:

  • хората са разочаровани и не вярват достатъчно, че е възможна промяна в резултат на собствените им действия;
  • от малки нас не ни възпитават – нито в къщи, нито в училище – да сме обществено ангажирани;
  • вероятно последното, което можеш да сториш в една бедна страна, е да се бориш за другите.

Затова и ако преди кризата имаше активност, тя е такава – малко „на въпреки“. Но кризата, причинена от COVID-19, всъщност страшно много увеличи положителната енергия. Съпричастието, солидарността, съчувствието – всички те бяха най-силният и най-добър двигател. Те ни тласкаха напред да излезем като победители, а не като победени от извънредното положение. И самите организации бяха много активни – набираха доброволци, пари, разнасяха хранителни пакети, предпазни материали, грижеха се за хора, останали без внимание. Много от тези истории са записани в „Календара на доброто“.

В „Календар на доброто“ са събрани над 135 истории от малки и големи населени места в България за успешни доброволчески инициативи в помощ на застрашените от кризата от COVID-19 и от нейните последствия. Около идеята се обединяват някои от най-големите мрежи и неправителствени организации у нас: Форум „Гражданско участие“, Българският център за нестопанско право, Националната мрежа за децата, Българският дарителски форум, „НПО портал“, Платформа АГОРА, „WWF България“, Българският червен кръст и TimeHeroes.

Но същото правеха и много неформални мрежи, както и отделни, обикновени хора. Изведнъж нашето поле, на гражданската активност и солидарност, стана огромно и почти всеки присъстваше – ако не с директни практически действия, то поне с изразено съпричастие.

Сега, след кризата, този ентусиазъм започва да спада. Налягат ни посткризисните трудности – много западнали бизнеси, хора без работа и доходи, системи, които не работят добре… Дори безпътица по някои проблеми.

Много важна задача на гражданските организации сега е да се застъпят за по-добри решения за хората във всички сфери, защото кризата ни показа и доста грешки на системите – например липсата на добра организация за достъп до социална подкрепа, трудности в здравеопазването, подвъпросна дигитализация и др.

Усетихте ли промяна на отношението на държавата към НПО сектора по време на най-тежката криза?

Това, което забелязахме, е повече успешни партньорства и ефективни решения в по-малките общности, на местно ниво. Кметовете много естествено привлякоха партньори за съвместно намиране на решения. Има много примери: спешни общи мерки в социалните услуги, осигуряване на храна, компютри и пр.

На национално ниво обаче нямаше много консултации и търсене на всеобхващащи решения. Бяхме свидетели, че по-скоро гражданското участие беше сведено до това кой ще си уреди среща с премиера и ще се застъпи за своите си проблеми, но не се разгърна процес на търсене на общи добри решения.

Жалко е, че българското правителство не вижда този потенциал. Но и удобно пропуска, че всъщност гражданските организации представляват хората и гражданското участие не е въпрос на добра практика, а задължение в условията на демократична и правова държава.

Какви са политическите, културните и медийните предпоставки светът на българските неправителствени организации често да остава невидим за българското общество? И все по-често напоследък да бъде демонизиран? 

Политическите предпоставки са сложни. Да си представим гражданските организации като един от трите гаранта, за да може едно общество да просперира. Трите основни стълба, които пазят неговата демократичност, са: независимата съдебна система, свободните медии и активното гражданско общество. В България имаме проблеми с устойчивото развитие и укрепване и на трите стълба. Съвсем естествено е, че една сериозна част от гражданското общество през последните години е нападана с упреци, че защитава „различните“, че не споделя „българските“ ценности, че вероятно е проводник на чуждестранно влияние.

Всъщност това са атаки срещу всички онези, които говорят смело, които защитават най-уязвимите и на които не им пука да критикуват властта. Докато ни противопоставят обаче, ние пък ще търсим конструктивна дискусия и диалог. Докато ни хулят, ще мислим за тези, които са истински уязвими, и умовете ни ще са заети с това как да им помогнем. Докато се дълбаят пропасти за разделение, ние ще градим общности. Защото знаем, че в едно демократично гражданско общество липсата на свобода за един човек е липса на свобода за всички хора. Че диалогът е начинът, по който се развиваме. Че има място за всички.

Кои са Вашите неподправени герои по време на извънредното положение? И защо? Къде бяха те?

За мен това, което правеха гражданските организации по време на кризата, е нещо съвсем нормално. Нещо, което трябваше да правят: да са на първа линия. Истински обаче ме трогнаха всички онези истории за съвсем обикновени хора, които станаха активисти – помагаха, разнасяха храни, доброволстваха в болници, шиеха маски без пари и ги раздаваха, помагаха на ученици, на съседи, даряваха… Всички тези хора са герои.

Според мен ние, българите, обичаме да помагаме, да чувстваме, че сме част от общност, да намираме решения. Просто трябва да сме по-настоятелни, че и държавата трябва да работи в полза на всеки човек.

Спомням си една история по време на кризата: обсъждахме с един финансов мениджър на компания как да помогне в една от програмите ни за спасяване на социални предприятия, които наемат хора в затруднено положение. И той разказваше как следобед с личната си кола обикаля и разнася разни неща на възрастни хора, останали без близки. И аз реших, че е подходящо да му кажа, че на всички ни е трудно. Тогава той ми отговори, че е супер! Че има възможност да помага, виждаше кризата като уникален шанс – както сам каза, „веднъж в живота“ – да прави неща, които страшно му харесват.

Как се променя мястото на младите хора в НПО-тата? Какво усещат те, а ние – не? 

Младите хора са по-активни от нас, когато бяхме на тяхната възраст. И в това е надеждата, че те ще изградят по-справедливи общества. Наблюдавам младите колеги в офиса, както и стажантите, които имаме не само от България (а често при нас стажуват и млади българи, които учат в чужбина). Всички те са доброволствали още от деца, грижа ги е за природата, чувствителни са към общите теми и сигурна съм – ще имат повече енергия за промяна. Бих им казала: добре дошли сте в гражданските организации! Тук работят, доброволстват и помагат едни от най-талантливите хора в България. И те вярват, че страната ни е хубаво място, пълно с добрина, която заслужава да бъде развивана.

Българският център за нестопанско право и тази година организира конкурса за социално ангажирано изкуство „Граждански будилник“. Творби за участие в него може да се изпращат до 1 юли 2020 г.
Заглавно изображение: ООН срещу COVID-19

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тук ще се танцува!

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/spisanie-za-tants-interview/

Излезе вторият брой на „Списание за танц“ – годишно издание за балет, съвременен танц и пърформанс и танцова култура, публикувано от Фондация „Брейн Стор Проджект“ и Сдружение „Номад Денс Академи България“. Списанието е инициирано от фестивала „Антистатик“. Негов главен редактор е Ангелина Георгиева. Освен с нея, Марин Бодаков разговаря и с двама от редакционния съвет на списанието – Стефан А. Щерев и Ива Свещарова, а при последния въпрос се включва и Ина Дублекова, която отговаря за комуникацията на начинанието.


Да започнем така: какви са за вас границите на танца? Вашата представа за него с кои други представи се среща – а и с кои се разделя?

Ангелина Георгиева: Опитвам се да държа възприятията си отворени и да оставям на артистичната практика да определя или разширява границите на танца. В този смисъл границите на танца като че ли съществуват най-вече в предварителните представи за него.

Стефан А. Щерев: Вече мина достатъчно време от институционалното, публичното и професионалното възприемане на танца, за да можем да погледнем към „границата“. Доскоро тя беше трудно прекосима и строго охранявана, но днес танцът като че ли има свое шенгенско пространство. Свободно преминаване от една дисциплина в друга, преливане с други изкуства, резки скокове в конвенцията и разбирането за тялото и словото естетическите заемки го доказват.

Музиката и нейното влияние върху танца също не подлежат на гранична проверка. Границите все още са ментални. Представите за това какво е „днес“, са малко или много отразени в танца. Големите идеи не предполагат малки стъпки. Ако представите ни преминават отвъд тези граници, означава, че „днес“ се случва на сцената „сега“.

Ива Свещарова: Танцът борави само с границите на стриктно хореографираните движения, където виртуозно трябва да се премине от движение А до движение Б. Извън тази стриктност танцът не ми поставя граници, а по-скоро слива очертания и интегрира различни естетики, за да формира свой език.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Днес медийната среда търпи бързи трансформации. Списанията на хартия вървят към залез. И изведнъж за нас, външните на танца хора, се появява „Списание за танц“. При това луксозно, без да е по какъвто и да било начин лайфстайл. Защо? Какви дефицити ще компенсирате със списанието? Каква е за Вас оптималната пропорция между образование и забавление в един брой? Пропорцията между свои и преводни текстове?

Ангелина: Дали основният дефицит, който се стремим да компенсираме именно през този облик на списанието, не е на, общо казано, нормалност? Културната среда и публиките заслужават съвременно изглеждащи издания, които привличат вниманието – както с темите и текстовете, така и с пълноценно визуално съдържание. Трябва да се признае, че успяваме да изглеждаме донякъде луксозни благодарение на международното съфинансиране. И на нашата взискателна и вдъхновена графична дизайнерка Теодора Симова.

Най-очевидният дефицит, който се стремим да запълним, е досегашната липса у нас на самостоятелна медия за танц. Ефимерен и нетраен по своята природа, на хартия той получава обособено пространство и по-устойчива форма за споделяне и осмисляне; оставя по-трайни и проследими дири.

Разбира се, тук се намесват и много други нива, засягащи мисията и политиката на изданието. То се стреми да провокира по-активен интерес към танца в разнообразието от неговите проявления и да го изведе от сравнително маргиналната позиция, в която се намира. Образователният аспект е важен, доколкото обръщаме внимание на слабо разисквани теми от историята и съвремието на танцовото изкуство, като същевременно задаваме по-широка перспектива за неговото възприемане. Забавлението, надявам се, ще идва от удоволствието от четенето, от усещането за лични открития и провокации у читателите, от разпознаването или промяната на личната гледна точка.

Много ни е важно списанието да отразява глобалната свързаност и обмен, в които танцовото изкуство и култура функционират днес. Това означава българската сцена да се отразява наред с международната. В крайна сметка и зрителите вече могат по-редовно да гледат гостуващи международни продукции, самите те пътуват и гледат представления по света.

Разчитаме основно на текстове от български автори, за да развиваме писането за танц, но и каним чужди автори да пишат за нас по актуални процеси, идеи, изследвания. Стремим се препубликуваните преводни статии да са заслужаващи си изключения – така е например в рубриката „Антология“, в която за първи път се представят на български значими текстове, бележещи различни етапи от историята на танца.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как си представяте добрия читател на „Списание за танц“? В каква степен съвпадат авторите и читателите? И в каква степен „произвеждате“ читателя си? В кои пунктове трябва да се разминат академичното и журналистическото писане за танца?

Ангелина: Списанието е замислено да се обръща към разнообразен кръг от читатели и разчита на тяхното любопитство или направо да го произведе. В идеалния случай си представям как някой си е взел брой заради интервю с интересен за него балетмайстор или съвременен артист, но покрай този текст се зачита и в другите материали и решава следващия път да отиде на досега непознато му представление. От теоретичните статии той добива едно по-дълбоко разбиране по различни въпроси около танцовото изкуство, рубриката „Антология“ го заинтригува за близката история на танца и т.н.

Във втория брой директно се обръщаме и към представители на различни изкуства, които също са важна и интересна публика, която се надявам дълготрайно да спечелим като читатели, като зрители, а защо не и като сътрудници. Вярвам и че авторите, както и представените артисти, привличат читатели сред своите кръгове.

В едно специализирано издание, ориентирано към разнородна аудитория, т.нар. академично и журналистическо писане са с по-размити очертания. Не можем за основните си теми да не черпим от танцовите изследвания, но с амбицията да ги направим достъпни, за да се формира критична маса. Залагаме и на задълбоченото журналистическо писане в неговото разнообразие – интервюта, профили, проблемни статии и пр. То има по-информативен и публицистичен характер. Танцовата критика се захранва и от двата вида писане.

Стефан: Аз бих искал да си представя лошия читател – нетърсещия, неинтересуващия се, безразличен към темите на списанието, фокусиран в ежедневните си проблеми. Лошият читател е амбициозна задача – ние не знаем кое би го заинтригувало, но всеки прочетен ред ще е извървян път. Авторите ни определено поставят висока летва и от това със сигурност не бихме отстъпили в името на някакво „разширяване на аудиторията“. Мисля, че балансът между академичното и журналистическото писане е намерен в „Списание за танц“, и адресираме текстовете към разнообразен читателски профил.

Ива: „Списание за танц“ е отворено пространство за различен читателски профил. Не търсим „белия лебед“, нито „черния“. Ценно за това книжно тяло е неговата среща както с професионална и любителска аудитория, така и с читатели, които биха открили нови територии на своите интереси. Свободното сърфиране из страниците би довело до разтваряне на мисловен диалог между читателя и автора, който не е задължително да приключи с единомислие.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как се пише за танц, как да се пише за танц – „изкуството, на което трябва да му бъде позволено да оставя без думи“, както казва Мортен Шпонгберг в интервю пред списанието? Същият танцов мислител казва, че критиката не е вътрешноприсъща на изкуството… Вие какви дискусии искате да провокирате – и в крайна сметка какви промени в българското пространство за танц? В представата ни за тялото изобщо?

Ангелина: В момента в български контекст липсва последователно обучение по критическо писане за танц. То е оставено на индивидуалния интерес и усилия на отделни хора, но затова пък е и особено автентично. Няма, а и не е необходимо да има точна рецепта за това как се пише за танц. В трудния жанр на рецензии за спектакли каним автори с най-различна подготовка, които имат интересно мислене и поглед – във втория брой те са театроведи, балетист, театрален режисьор, драматург и философ, които имат усет, висока степен на информираност, натрупан опит в гледането на танц и са развили грамотност, обострени възприятия и рефлексивност спрямо естетиката на танцовото представление – като че ли най-важните предпоставки за издържано критическо писане.

Етосът на списанието е да дава пространство за разнообразни естетически пристрастия и да развива толерантност към тяхното различие. Заради силната класическа традиция в танца и младата му съвременност, възприятията за него продължават да клонят към нормативност. Ние се стремим да поставяме под въпрос установените представи и именно тях да дискутираме. В това число са и политиките за представяне на тялото. Застъпваме се за творческата и интелектуална свобода като основа на обединяване на една сравнително фрагментарна сцена и общност.

Стефан: Няма дискусия, която да не доведе до повишаване на градуса, а оттам и до качествени промени в материала, който е замесен. Критическата рефлексия е необходимият „нагревател“ на дискусиите за артистичните практики навсякъде, ние не правим изключение. Промяната в българското пространство е засечена от лакмус. Предстои да бъде измерена. Но за това трябва натрупване на по-сериозна база за изследване. Повече представления, сътрудничества, повече съдържание.

Ива: Писането, както и говоренето за танц са като микроскопично изследване. Навлизането в материята му изисква увеличаване на неговите компоненти, за да се уловят диаграмата на движението и трансформиращите се образи на тялото. Ефимерността на случването му е критичната точка, която създава трудността да бъде артикулирано в думи това, което протича в едно танцово представление. Дискусиите се определят от естетическите промени, които въвежда танцът в местен и глобален контекст. Българското пространство за танц е все още крехко поради множество забавени процеси и трудности, с които артистите редовно трябва да се справят. Това изначално поставя сцената да функционира на забавен ход.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Кои са журналистическите удари на досегашните два броя? Като писател аз веднага бих посочил есето на Зейди Смит какво поучително за работата на писателите има в танца… Но Вие с какво се гордеете?

Ангелина: Най-важното е да се открият точните теми, към които да привлечем внимание и които улавят някаква актуалност, поставят я в историческа перспектива и най-вече имат потенциала да разместят пластове във възприятията за танца като част от изкуствата, културата и живота. Смея да мисля, че подходът към темите в първия брой – „красотата в танца“, както и във втория брой – „танцът и другите изкуства“, съдържат такъв потенциал.

Изпитвам удовлетворение от оригиналните интервюта на български автори със значими фигури от международната сцена. От една страна, те дават видимост на едно протичащо във вътрешните среди общуване, а от друга – подсилват свързаността на българската и световната сцена.

Азбучно правило е, че едно издание има бъдеще, ако към него има доверие. Радвам се, че в първия брой спечелихме доверието на редица артисти от България и света да участват в своеобразна анкета за красотата в танца, а във втория брой Мила Искренова прие поканата да отговори на един своеобразен хореографски въпросник, който има голяма стойност и за изследователите, и за публиката.

Иска ми се да вярвам, че с рубриката „Антология“ подтикваме към колекционирането на списанието, като за първи път публикуваме внимателно подбрани текстове, христоматийни за (на този етап) западната история на танца. В „Традиции“ пък се стремим да хвърлим светлина върху слабо познати страни на миналото в българския танц.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Салоните сега са празни и не е съвсем ясно кога отново ще наблюдаваме танцовото изкуство на живо. Как тази доскоро немислима ситуация ще мине през „Списание за танц“?

Стефан: Ще премине. Още не знам как.

Ива: Предполагам, че ще се проследи ехото на празнотата, която скова жизнените артерии на целия свят, и последиците му.

Ина Дублекова: Сякаш все още не искаме да можем да отговорим на този въпрос. Разбира се, че вече мислим в тази посока и преминаване ще има, но ни се струва, че покрай ситуацията с пандемията изпъкна едно очакване изкуството и културата да бъдат много реактивни, мигновено да „отразяват“ големите обществени кризи.

Може би това е свързано с разрастването в съвремието ни на новинарската логика, която диктува пръв да съобщиш всяко нещо, съчетана с рефлексите, които социалните мрежи ни създават – а именно да стриймваме директно на живо онова, което е пред очите ни. Но всъщност това води до изкривяване, губи се дълбочината на осмислянето на едно такова събитие, което не е нещо еднократно, а процес. И всеки процес изисква да бъде наблюдаван, да се проследи по-дълъг сегмент от него и едва тогава, когато има какво да се каже, да се говори. Затова засега избираме да сме внимателни зрители, което да ни позволи да сме пълноценни коментатори в бъдеще.

Ангелина: Действително в момента сме в позиция на изчакване. Важно е какво ще се случи есента. Изпълнителските изкуства, в това число и танцовото, са особено засегнати от необходимите мерки в ситуация на пандемия. В танцовите представления, особено при големите ансамблови спектакли, трудно може да се спазва физическа дистанция, за да се осигури безопасността на изпълнителите. Трябва да видим какви мерки ще се въведат оттук нататък и какво ще е тяхното отражение върху културните пространства, върху творческия процес, естетиката на спектаклите и срещата им със зрителите. Нашата роля е да осмисляме – разбира се, във възможностите на мисловния ни хоризонт, който реалността в момента жестоко предизвиква.

Ангелина Георгиева e доктор по театрознание, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и автор на критически статии, съорганизатор и сътрудник на редица инициативи в полето на съвременните изпълнителски изкуства.

Стефан Щерев е артист и продуцент, организатор на редица събития в съвременното изкуство.

Ива Свещарова работи като артист на свободна практика, съосновател и съорганизатор на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Ина Дублекова е експерт с опит в управлението на комуникацията на разнородни събития в сферата на сценичните изкуства и съвременната култура, както и автор на текстове за български и международни издания за изкуство.

Заглавна снимка: © Теодора Симова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор с Георги Господинов малко преди шест вечерта

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/georgi-gospodinov-vremeubezhishte-interview/

Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Меланхолия“? Спомняте ли си онази студена, синкаво-златиста, не съвсем реална светлина, която струи от екрана и създава усещане за катастрофичност? През подобен филтър продължих да виждам света много часове след като затворих последната страница от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“ – мрачна и безкомпромисна книга. В нея любимото на писателя следобедно слънце прехожда в тревожен сумрак, а остатъчната светлина е оскъдна и насъщна, крехко оръдие за оцеляване.

Ако перифразирам един от любимите си моменти в романа, светлината ни се дава като че ли, на първо място, за да пропъждаме зверовете, чудовищата, всичко онова, което изригва от мрака на приспания разум. Именно от тази зона на тревожност излиза и първият ми въпрос към Георги Господинов, позоваващ се на негово предишно заглавие – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“.


Колко е часът в романа „Времеубежище“? Не наближава ли 6? Има ли още време и място за надежда?

Часът винаги е 6 без 5. Като стане 6, няма да можем да го коментираме. Първият ден на апокалипсиса е обречен да остане вън от медиите, което е хубава ирония. И струва ми се, едно четене и с ирония би могло да ни спаси от известна претенция. Доста от прочелите вече романа ми казаха, че са се смели много на отделни части. Та така, апокалипсисът може да е и доста смешен понякога.

Един стар твой „познайник“, Гаустин – герой, с когото си заедно от много години и много страници, – се завръща във „Времеубежище“ доста променен. Вече не е съвсем лесно да му симпатизираме… И разказвачът е сякаш объркан, накърнен, поставен пред изпитание, за което бягството в миналото като че ли не е решение. Питаме се, опитваме се да си припомним дали сме получили някакво предупреждение за този обрат в предишните ти книги. Или нещо се е случило в света извън литературната хартия? Откъде идва Гаустин в новия ти роман? Какво се е случило в света му, в нашия свят?

Всъщност Гаустин се появи за първи път като автор на епиграф към стихотворение в „Черешата на един народ“. Написах три стиха, които нито можех да продължа, нито ми стояха някак в моето писане, бяха като от друго време. Тогава реших да останат като епиграф и съчиних Гаустин, който да ги подпише. Един ден пред Народната библиотека видях проф. Богданов, който излизаше оттам и тръгна към мен. „Не открих такъв Гаустин от ХIII век – каза той, – цял следобед съм го търсил“. Беше много хубаво и разбрах, че Гаустин се е родил. После той мина в разказите, в „Естествен роман“ го нямаше, прескочи направо във „Физика на тъгата“ като леко страничен герой. Във „Времеубежище“ взема нещата в свои ръце.

Всъщност той винаги е бил леко странен и отместен във времето. Непринадлежащ е думата, която го описва най-добре. Такива хора никога не са съвсем топли. И все пак „Физика на тъгата“ е мястото, в което леко демоничното у него започна да се проявява. Последната среща с Гаустин в предишния роман е, когато разказвачът го вижда на едно летище, облечен в бяло шейсетарско поло с вдигната яка и четящ „Тайм“ от 1968-ма. Гаустин тогава не разпознава приятеля си. Това е първият знак. Във „Времеубежище“ Гаустин ще се появи тъкмо с това поло и списанията от 68-ма. Като всеки човек с обсесия, в него дреме чудовище. Но смея да кажа, че през цялото време той се бори с това и в повечето случаи успява да го овладее. За разлика от капитан Ахав в „Моби Дик“, Гаустин е движен от добро намерение поне до средата на книгата. Да направиш от миналото дом, в който губещите памет се чувстват в синхрон с времето, което тече в тях – това е началната идея.

Но във „Времеубежище“ се появява и един друг герой, повече трикстер, или обърнат двойник на Гаустин – Демби. Дилърът на минало. Него познавам по-отблизо. Гаустин е в някакъв смисъл надвременен, чезнещ непрекъснато, не можеш да бъдеш истински приятел с него. В този смисъл на част от въпроса ти – зад него не стои опитът ми с колеги и читатели. В самото начало негов далечен прототип беше човек, който все така продължавам да обичам. Демби е друг, тук има реални хора, с него можеш и да си приятел, ако му простиш номерата.

А можеш ли наистина да простиш номерата на „приятел“ като Демби? Имам усещането, че в този „лес тъмен“, в който разказвачът (в известна степен протагонист на автора) стъпка по стъпка навлиза, няма вълшебни помощници, а по-скоро лъжегерои, лъжливи претенденти. Неслучайно накрая разказвачът и главен герой в романа е сам с остатъка думи и световете, капсулирани в тях. Но тези светове имат все по-малко общо с настоящия, с бъдещите.

Много хубаво го казваш, може би накрая вълшебните помощници се оказват лъжливи или това е смъртта на вълшебните помощници. Но и двамата, Гаустин и Демби, са били невинни някога. Всички сме били невинни някога. Когато имаш споделено минало с някого, е много трудно – поне за мен, поне за разказвача – да се разделиш с тези хора. Защото разделяш минало, живи отрязъци от време. „Миналото се свири само на четири ръце, единствено на четири ръце.“ И в някакъв смисъл Гаустин и Демби помагат в това изсвирване на миналото.

Клиниките за минало – метафори за несправянето ни във и със настоящето, но и за изтощения ни и инертен захват на личните и общите ни истории и биографии. Ако и в романа да са дистопични конструкти, струва ми се, че в едно близко бъдеще тези клиники са неизбежни. 2020-та е трудна година за целия свят. Какво би променил, за да се връщат хората от бъдещето в тази част от своето минало без страх и тревога? Изобщо какво променят писателите в света?

Твърде скоро съвсем няма да са метафори. Подобен вид клиники, без да се наричат така и не в такава степен посветени на миналото, започват да се появяват. Психиатър, който отива на работа с ретро мотор, изведнъж забелязва, че неговите пациенти с проблеми с паметта започват да се въртят около мотора и оживено да си спомнят някакви неща, свързани с този модел и с времето, от което е. Подобни случаи се описват все по-често в последните години. Гаустин развива, уголемява тази идея до цели денонощни места за минало, изградени в дадено десетилетие, после до градове, докато се стигне до държавите на миналото.

Мисля, че е само въпрос на време да имаме скоро цели градове в 1968-ма, да речем, или в 50-те години на миналия век, където ще започнат да приемат не само пациенти с деменция и алцхаймер, а и хора, отчаяни от настоящето. Докато Гаустин правеше това, още не подозирахме за бъдещата пандемия. Сега вирусът, струва ми се, съвсем ще спеши ситуацията. И този роман, който е уж леко дистопичен, ще трябва да се чете като реалистичен. Ние вече сме в миналото.

Инсталацията FUTURE CANCELLED на Георги Господинов в софийската галерия „Кредо Бонум“ през 2018 г.
© Личен архив

А какво от миналото на България (а и на Европа) смяташ, че най-застрашително се реставрира, оценностява, преживява в настоящето?

Само по себе си миналото е прекрасно нещо, аз съм първият, който ще се бие за правото на минало. Но правото да помниш това минало, да го разказваш и мислиш. Миналото е добро за спомен и убийствено, ако се опиташ да живееш отново в него. Можем да видим тази реставрация по посока на здравата ръка и изобретяването на враг, насаждането на омраза към другия, който все ни е виновен. Това се връща на политическо и всекидневно ниво в цяла Европа. Неслучайно в книгата едната ключова година е 1939-та.

У нас нещата имат, разбира се, своите специфики. Кроткото нищонеставане на късния социализъм в едно проядено от подозрения общество се ашладисва с доведена до кич новонагласена патриотарщина. Това е накъсо, което наблюдаваме в последните години.

Все пак България продължава да бъде изненадваща страна за живеене. Вижда се в специалната глава, посветена ѝ във „Времеубежище“. Защо искаш (и продължаваш) да живееш в България? Защо не искаш да живееш в България (и от време на време успяваш да го постигнеш)?

Защо искам да живея в нея? Защото пиша на този език и ми е радостно да го говоря, да влизам надълбоко в него, да си играя с думите, да търся смисъл, да слушам как го говорят – тези от града, тези от югоизтока, тези от северозапада, младите и старите, да бълбука наоколо, това е такъв кеф, такава радост. Защото, като писател, тук са моите читатели от трийсет години, когато издадох първата си книга. Тук са неколцината останали приятели. Тук е цялото ми минало и по-голямата част от живота ми. Затова където и да съм бил, винаги съм се връщал. Признавам, че всеки път съм имал колебания дали да не остана някъде другаде. Много е смешно, че като наближи време да се връщам, един стар приятел от филологията неизменно вдига телефона и ми казва: да не си посмял да се върнеш. И всеки път не го слушам.

Да отвърна и на втория въпрос: защо не искам. Има два стиха на Далчев: „Врази ти стават старите другари / и опустява медлено света.“ Има и на Геров: „Да си самотен в този град, / където всичко е нетрайно, / където хората дружат / без искреност, без скръб, без тайна.“ Има и на Яворов – че тук убиват директно с топора… Знаеш ли, като четем българските поети от миналия век, ние, кой знае защо, ги четем като канонични холограми, като нереални хора без тела. Тези хора всъщност са страдали и са се чувствали самотни и чужденци като всички нас. Твърде малко неща са се променили в България екзистенциално.

Случвало се е на всеки острото усещане, че в един момент интригата надделява над смисленото. Губиш мотивация, свикваш да правиш нещата ей така, усещаш враждебност. Преценяваш дали да посветиш остатъка от дните си да се бориш с омразите, или да спестиш тази енергия за нещо смислено. И накрая разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да обърнеш гръб и да си тръгнеш. И ако можеш, да продължиш да вършиш онова, което вършиш. Средата е толкова тясна, че ако някой кихне, заразява всички. Толкова тясна, че ако някой оклевети друг, това виси и трови въздуха, скапва и всява страх. Разговорът е спрял.

Мислех, че всичко, което ни се стовари с този вирус, ще ни накара поне да започнем да си говорим – смислено, дълбоко, сериозно. Не стана. Как се развива толкова голямо его при толкова малко реални неща, които сме свършили… Накрая ще останат само книгите, филмите, картините. То е като да намериш лекарство, което ще е лечебно за друг, но в това е смисълът. А ти ще си умреш от свойта рана, както пише Вутимски в едно прекрасно стихотворение.

Какво четеше, докато пишеше „Времеубежище“? Епиграфите и цитатите в романа вероятно дават следи, но все пак те са част от художествен текст и в този смисъл имат спекулативна (в добрия смисъл) роля.

Когато започнах да мисля и чета около този роман, бях за година в Нюйоркската библиотека. И човек се поддава на обсесиите си към книги, усетих как поръчвам безразборно, една книга водеше към друга и общо взето, нищо от това, което четох там, нямаше пряка връзка с романа. Но там е такъв рай от книги и ръкописи, че е неизбежно.

Четох дневници на хора от Втората световна, записки на деца от онова време, то беше свързано и с една друга идея за роман, който остана за после. Четох и гледах ръкописи на Одън, той влезе във „Времеубежище“. Препрочитах „Вълшебната планина“. Четох като Гаустин стари вестници, „Ню Йорк Таймс“ от 30-те и 40-те може да се чете безкрайно. Трябваше да вляза по-дълбоко в темата за алцхаймера, болести на старостта, нови терапии. Това отне доста време. Четох много поезия, както си личи и от епиграфите. Трябваше ми поне година и нещо четене, преди да седна да пиша.

А доколко съвпадаше и се разминаваше прочетеното през последните години с местата, на които живя? Как лекуваш среза между прочетената, написаната и живяната реалност?

Започнах в Ню Йорк, но истинското писане беше в Европа. Живях близо до една геронтологична клиника на Хелиосщрасе в Цюрих, която пък беше близо до къщата на Макс Фриш, после се върнах в София и не написах нито ред, завърших романа с редакциите в Берлин. Част от тези места влязоха в романа. Като пишеш, неизбежно идва това особено и леко налудно пресичане между прочетено, написано и живяно. Има моменти, в които ходиш по улиците на един град, но си съвсем на друго място и в друго време. И в главата ти текат съвсем други разговори. Затова самотността на този занаят е абсолютно оправдана. Нямате какво много да си говорите с писател, който пише романа си, той не е много там, където е. Разсеяността е само следствие на друг вид концентрация.

Не знам как се лекува това, този срез. Мисля, че не се лекува. След края на една книга обикновено изпадаш в дълго безвремие. Някои го наричат депресия, особен вид тъга, не знам, но има нещо такова.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг пише, че „времето съществува, за да не се случва всичко едновременно… а пространството съществува, за да не се случва всичко на теб“. Не е ли това обаче проклятието на писателското „времеубежище“ – като че ли всичко се случва на теб, всичко се случва сега, а в крайна сметка, веднъж отпечатана, книгата ти се превръща в убежище за други, не и за теб?

Да, и Филип Ларкин казва в един прекрасен стих, който сложих между епиграфите: „Ако не са дните, в какво ще живеем.“ Но дните и месеците са човешко изобретение, Гаустин по-скоро вярва, че има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно. Всъщност апокалипсисът не е краят на света, както си го мислим, а краят на времето. И по-точно онзи момент, в който времената се смесват и всичко се случва сега. Така става накрая в романа.

Права си, че всеки от нас, докато пише, е такъв съд на смесващи се времена, всичко се случва в теб. Затова накрая си малко опустошен и както казваше дядо ми, вън от пътя. Между този роман и предишния ми има почти десет години, трябва известно време, за да се върнеш. Но веднъж излязла, книгата си има наистина свой живот. В други стаи и други градове, убежище за други хора, които никога няма да срещнеш. Е, понякога срещаш – и това са наистина щастливи моменти. Хората ти разказват какви истории са имали с твоята книга. Но най-често книгата е там, където не сме. И това не е толкова лошо. Някой ден, ако има време, ще разкажа какво се случва подир сенките на една книга. Трябва да призная известно щастие и късмет в срещите си с непознати читатели.

А какво е да си известен писател в днешна Европа на свръхоценностяване на тясната експертност, на опасно фосилизиране в националното, на ускорена носталгия по миналото, която в едно свое интервю Иван Кръстев определя като симптом на застаряващото население?

Не знам. Трябва да питаме Джулиан Барнс, Иън Маккюън, Орхан Памук, Петер Надаш или Олга Токарчук… Предполагам, че е голям кахър. Срещал съм и петимата, но познавам повече Олга Токарчук и от разговорите ни мога да кажа, че това е човек, който и преди наградата е бил под натиск, политически провокации, беше атакувана от консервативни кръгове в Полша за позициите си. Ако си придобил публичност поради книгите си, какъвто е случаят с писателите, а не поради някакъв пост или институция, трябва да продължиш да имаш каузи и позиция. Включително да помагаш на по-млади автори, на хора в нужда, да си готов да понесеш всичко, което това ще ти донесе.

Всичко това – в контекста на Европа. За щастие, тук да си популярен не значи да не пишеш сложно и смислено, затова обичам Европа. Имената, които изброих горе, не са лесносмилаеми. Дали това се дължи на стари, или млади читатели, може да се дискутира също. Но предполагам, така е и другаде. Вижте известните американски писатели днес – Джонатан Франзен, Дейв Егърс, Дженифър Игън. Да не говорим за отишлите си Роберто Боланьо или Кларис Лиспектор (ако влезем в други езици) – при тях известността изобщо не е синоним на лесно писане и лесно четене.

Георги Господинов с полската писателка и носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук
© Личен архив

Напоследък превеждам мемоарните записки на Силвия Плат, част от по-голям том, съдържащ кратката ѝ проза. От описаното ежедневие на двамата поети – Плат и Хюз – става ясно, че в определен период от живота си те отглеждат и продават нарциси, за кратко се посвещават на пчеларство и пр. И то сякаш не единствено по финансови причини… Има ли нещо, което мечтаеш да правиш освен писането, нещо „нелитературно“, в което би се впуснал с – така да се каже – писателски ентусиазъм?

Не знаех, че са правили и това, чакам с нетърпение да чета. Значи оттам това знание в стихотворението с кошера.

Ами аз отдавна съм си казал, че един ден искам да бъда градинар и пчелар. Дядо ми беше градинар, баща ми също сега има прекрасна градина. Помня как баба ми мамеше пчелата майка с роя и викаше „Мааать – Мать – Мааать“. Някога писах, че тя ще да е била последният жив човек на земята, говорил индоевропейски. Ако не друго, всеки, който се е посветил на писането, истински се е посветил, го чака жестока самота, и той трябва да се научи да живее с нея. И да се спасява в реални неща. Градинарството е едно от тях. Неслучайно имаше един луд градинар в „Естествен роман“. Като селско дете знам как се копае, как се правят лехи, как се садят домати и чушки, садил съм черешови дървета с дядо ми. Бих опитал пак. Това си мечтая. Ще трябва да си намеря двор и къща. Ако пчелите дотогава не изчезнат съвсем.

Значи писателите и поетите, казваш, са по-скоро от страната на Авел? Ами Каин? Какво според теб предизвиква завистта и ревността на един съвременен Каин в свят, в който учим децата си от самото им раждане, че конкуренцията, всекидневното състезаване с другите и със самия себе си е въпрос на оцеляване, движеща сила, базисно гориво?

Не бях се замислял, но сигурно има и от страната на Авел, и от тази на Каин. А най-вероятно всеки от нас в някакъв момент от съществуването си е бил Каин, в друг – Авел, убиецът и убитият, вървящият подир стадото и останалият при земята. Тези неща могат да се случат и в един човешки живот. Любимият ми Борхес има една късна кратка притча за това как много години по-късно Каин и Авел се срещат и Каин моли ужасѐн да му бъде простено. А Авел отвръща: ти ли ме уби, или аз теб, вече не помня. Значи наистина си ми простил, отвръща Каин.

Всеки е изпитвал завист, аз също. Въпросът е да намериш онази точка на преобръщане, или философския камък, който превръща завистта към другия в радост. При мен това стана с редакторската работа, която имах в продължение на 25 години в „Литературен вестник“. Виждаш, че някой е написал един страхотен ред или цяло стихотворение. Имаш по-малко от секунда, в която да избереш – ще му завидиш ли, или ще си кажеш: ами това е толкова хубаво. Искам и аз да го направя така, че и по-хубаво. Най-трудно е тези, които са в едно поле, пишещите в случая, да разберат, че другият не им е враг и нищо не може да им открадне – нито таланта, нито славата, нито хубавото стихотворение или роман. Тогава вместо състезание имаме взаимно вдъхновяване и окуражаване. Тогава чак имаме и истински литературен процес, общуване, „изкуството на разговора“, по Цветан Стоянов, тогава се чува онзи „веселий на работата шум“, по Вазов.

Какви четива препоръчваш на дъщеря си Рая? Какви четива ти препоръчва тя? Вслушвате ли се във взаимните си препоръки? Кои са книгите, в които се срещате?

Рая вече чете много повече от мен. На нейните години аз също четях повече от себе си днес. Признавам го с голямо неудобство. Ангелът на непрочетените книги непрекъснато кръжи около мен. На възрастта, в която е, тя чете Мери Шели, Джейн Остин, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд… Препоръчва ми ги заедно с Хари Потър и книгите на Джералд Даръл. Обещал съм ѝ, че ще започна с Даръл. Иначе се срещаме в романите на Ерих Кестнер например. Сега ѝ препоръчах Лермонтов с „Герой на нашето време“. Като гимназист съм чел тази книга поне седем пъти. Но в крайна сметка всеки сам си стига до книгите.

Писателят с дъщеря си Рая © Катерина Калваджиева

Мислил ли си за какво ще бъде следващата ти книга, ако все още ни остава някакво време до 6 вечерта?

Не знам. Вероятно романът за страховете, който отложих, пишейки този. Или нещо съвсем различно.

Заглавна снимка: © Дафинка Стоилова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За неразгърнатия потенциал на ромските общности и един архитектурен проект за „Столипиново“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/david-nikolov-stolipinovo-interview/

Давид Николов е от Пловдив. Завършва математическата гимназия в родния си град, след това заминава да учи архитектура в Университета на Стратклайд в Глазгоу, Шотландия. Практикува една година в Рим, а сега довършва магистърския си курс в Университета в Глазгоу.

Венелина Попова разговаря с Давид за неговия проект за развитие на пловдивския квартал „Столипиново“.


Вашият проект е формално архитектурен, но се базира изцяло на културната идентичност и характерните особености на ромския етнос и това го прави особено ценен. Как стигнахте до идеята за разработването му?

Аз съм в последната година от магистърския си курс и това е моят главен проект. Имаме пълната свобода да изберем каквито искаме теми, стига да ги разработим от архитектурна гледна точка. Така ни насърчават в бъдещото ни кариерно развитие. Но за да стане един проект добър, в центъра му трябва да стои сериозен обществен проблем, на който не се обръща достатъчно внимание. А проблемите в „Столипиново“ и на ромското малцинство като цяло са именно такива и това ме провокира да започна този проект и да се опитам да постигна най-добър резултат от научна гледна точка.

Докато четох разработката Ви, останах с убеждението, че познавате квартала отвътре, сякаш сте живял години наред там, а всъщност не е така. Само умозрителни ли са представите Ви за пловдивския квартал и неговото население?

Прочел съм всичко, което може да се намери онлайн за квартала, за да си изградя добра база за бъдещата си работа върху проекта и да намеря разковничето на проблемите. Защото, ако темата не ти е достатъчно важна, това издава неуважение към средата, която е обект на интереса ти. За да стане един проект успешен, трябва да си много наясно с проблемите и възможните решения за тях.


Във Вашия проект с изключително интересна графична част предлагате план за дългосрочно развитие на квартала, в основата на който е мрежата, свързваща отделни споделени публични пространства, като училището, пазара, занаятчийските работилници. Бихте ли конкретизирали малко повече тази идея?

Запознах се с много примери за интеграция на малцинства не само в България и Европа, но и в целия свят. В доста доклади и научни експерименти се защитава тезата че, инвестициите само в жилищния сектор не работят за интеграцията на едно малцинство и не са решение за цялостния проблем. Много по-добро решение с много по-малко инвестиции би било създаването на някаква форма на институция за това малцинство, която би насърчила появата на нови образователни и предприемачески дейности и би възстановила инвестицията.

В проекта си твърдите, че културните различия на една малцинствена група могат да бъдат използвани като инструменти за изграждане на адекватна стратегия за интеграция, вместо да се разглеждат като отрицателни качества. Както и че не е честно да се налага модел на живот от една културна група на друга, която има различни екзистенциални ценности. Кога разбрахте, че всички стратегии и мерки, реализирани без диалог с ромите в „Столипиново“, са донесли повече конфликти, отколкото решения, а парите и ресурсите се разхищават, без да допринасят за социален прогрес на българи и роми?

За мен това е доста очевидно. Още в самото начало, когато започнах да търся какви решения са предлагани в миналото, довели до успех, не открих нещо значимо. И когато се задълбочих в темата с примери от различни краища на света, видях, че тази практика е много добре разгледана със съответните статистически данни в страни като Египет и Нигерия, дори и в Германия, която има една от най-добрите политики за интеграция на малцинствата. И когато има опит да се наложи модел на живот на една общност, е нормално той да бъде посрещнат със съпротива. Трябва са сме много самовлюбени да мислим, че нашият начин на живот и нашите стандарти са най-добрите и ромите, които са толкова различни като култура и ценностна система от нас, са длъжни да ги възприемат.

Според Вас стратегията за интеграция трябва да бъде самоустойчива, да позволява свобода на избора и на пътища, така че общността сама да се пребори с бедността. Но възможно ли е това да стане, ако ромите продължават да се маргинализират и декласират социално? Защото виждаме, че въпреки усилията на държавата, децата им излизат от училище неграмотни…

Според статистиката само един процент от ромите в България завършват висше образование, което е доста стряскащо. Проблемът е много сериозен и никой досега не е намерил устойчиво решение за него. Това, което се опитвам да постигна в проекта си, е да върна вярата в образователната система, която сега липсва в общността и в „Столипиново“. В много интервюта и анкети с роми, които прочетох, те открито казват, че не виждат смисъл да изпращат детето си осем или десет години в училище, без то да получи базова грамотност. Това показва много лошото качество на образователната ни система, на институциите в квартала и около него.

И неадекватен образователен модел в ромските училища?

Да, така е. Другото, което забелязах, е, че при ромите са много важни семейната среда и ценности. Затова една неформална среда на обучение би била много по-подходяща, отколкото формалната институция, каквато е училището, в което те биват подлагани и на нападки на етническа основа.


Посочвате, че ромите са намерили начин да изградят собствена икономическа мрежа, която се адаптира лесно и избягва публичните разпоредби в отговор на често дискриминационната политика спрямо тях. Но незаконното жилищно строителство поражда конфликтите с властта, която периодично премахва такива жилища. Как може да се реши този проблем без репресия?

Според мен в структурата и регулацията винаги трябва да съществува ред и това е ясно за всички. Но това не е причина да не се направят по-гъвкави мерки за строителството в „Столипиново“ и в други ромски квартали у нас. В Германия се прилага такава стратегия спрямо пристигналите имигранти от Близкия изток – с по-гъвкави мерки за това как се разрешава да се строи, с какви материали и кой да го прави всъщност. У нас решенията могат да дойдат само по линия на по-честия диалог с ромите, но институциите го избягват. А ромите не виждат смисъл от контакт с институциите, защото опитите им обикновено завършват с неуспех. Но това е комплексен проблем и за него няма едно или две решения. Много неща трябва да заработят заедно, за да бъде той преодолян.

Какъв е ключът към решаването на проблемите на ромите в „Столипиново“ във Вашия проект?

Ключът към проекта е защитаването на тезата, че една общност е способна да развива, прилага и поддържа свои собствени решения на проблемите си по начин, който ѝ позволява да моделира и упражнява контрол над физическата, социалната и културната среда.

Ние сме свикнали с един едностранен образ на ромите – да ги виждаме като некомпетентни и неграмотни, но е факт, че те намират начин да оцеляват и „Столипиново“ е пример за доста хетерогенен квартал със своя собствена средна класа, много бедни и по-заможни хора. В мрежата, която предлагам да се създаде, по-заможните ще дават – дори несъзнателно – част от имуществото си на тези, които нямат нищо. Докато тези, които имат някаква форма на пространство или дори занаятчийски бизнес, могат да го разширят, ако се инвестира в него. Хората могат да бъдат привлечени в този център на занаятчийство и да произвеждат неща, които после да продават на пазара.

Идеята за пазара е доста важна част в ромската култура, но в момента той функционира в центъра на „Столипиново“. При преместването му в периферията той би могъл да се обогати като предлагане с продукцията на занаятчийските центрове и това би провокирало хората около квартала да го посещават и да инвестират средства, които да се възвърнат чрез тази занаятчийска мрежа. Така ще се даде възможност на всеки да произвежда и да се подпомогне икономически.

Тоест Вие гледате на „Столипиново“ като на един град с мрежата от училища, здравни и религиозни центрове, занаятчийски работилници и собствена социална йерархия. А концепцията е коренно различна от затвърденото убеждение, че ромите имат шанс за по-добро развитие единствено ако напуснат квартала, махалата, гетото…

Мисля, че обществото ни като цяло се е фокусирало върху това да мисли своя бит и ценности като единствено правилните и се опитва да накара всички да ги приемат. Смятам, че една инвестиция в изграждането на образователни и предприемачески начинания в самия квартал биха подпомогнали доста семейства. Ние сме свикнали да мислим за ромите като за товар, а не като за част от обществото ни, която още не е разгърнала пълния си потенциал. А от това да ги насърчим да се развиват самостоятелно би спечелило цялото ни общество. В един град мнозинството винаги е отговорно за състоянието на малцинството, защото мнозинството взема решения от името на всички. Но в България този дух на отговорност като че ли липсва.

Залагате на идеята, че най-важното е ромите да излъчат свои лидери от средите на младите и образовани хора от своята общност. Но как да стане това, когато тъкмо образованите и успелите напускат общността, въпреки силно развитото си родово чувство?

Дори и да напуснат „Столипиново“, това също е крачка напред, защото са се изградили хора, дотолкова качествени, че да се интегрират в останалите сектори от обществото ни. Но също така смятам, че ако в една образователна система се акцентира върху възможността за промяна в местната общност, голяма част от хората биха останали. Ето, и аз съм напуснал България и мисля, че има още неща, които искам да постигна кариерно тук, но несъмнено виждам бъдещето си в България. И дори да съм тук физически, мога да съм полезен за страната си.

Мислите ли, че Вашият проект би привлякъл вниманието на българските власти?

Не знам дали властите ще обърнат внимание на проекта ми, но се надявам да провокирам повече хора с него. Във втория ми магистърски проект фокусът ще бъде върху жилищните стратегии за интеграция на малцинствата на Балканите, защото имаме доста общи проблеми.

Заглавна илюстрация: © Давид Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Скрижалите с Кирилица…“ Но каква?

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bulgarian-cyrillic/

Разликата между руската и българската кирилица
Из манифеста на „За българска кирилица“

Големият поет и преводач Стефан Гечев (1912–2000) е автор на стихотворението „Молитва“. В него той призовава:

Ако благоволиш да ми покажеш, Господи,
някакви нови твои заповеди
да ги разгласям по света,
тогава напиши ги на скрижалите
с Кирилица –
за да ги разбера до съвършенство.

 

За да разберем себе си и света си по-добре, в навечерието на 24 май се обърнахме към трима български познавачи на шрифта с въпроса:

Какво се случи и какво не се случи в българското шрифтово изкуство и в типографските практики у нас през последните години?

Ето техните отговори.

Борил Караиванов

Присъствието на шрифтовото изкуство през последните години е все по-осезаемо както у нас, така и в чужбина. Налице е реален интерес, продиктуван от достъпността на дизайнерската професия и от появата на специализирани образователни програми и събития, допълнително провокиращи интерес към темата.

Днес все повече хора се ориентират в особеностите на калиграфията, летеринга и шрифтовия дизайн. Съвременната типография е посланик на функционалната и красива буква при проекти от различен мащаб. Интернет превърна шрифтовото изкуство в хоби или професия за много българи, а някои от тях са вече добре разпознаваеми имена.

Българската форма на кирилица е реалност с национално значение. Колегите ни от чужбина я признават за професионален стандарт и я включват в шрифтовете си. Съвременната българска буква е историческо постижение, чиято оценка може да бъде направена едва от дистанцията на времето.

В същото време има нужда от повече и разнообразни шрифтове с българска форма, които да отговарят на различни задания. В момента те са бедни на езици, специални символи и често не изглеждат добре при малки размери на екран. Техните създатели не си представят реално кой използва техните букви и какви проблеми разрешават.

Няма разбиране и от страна на възложителите за ролята на типографията в контекста на комуникацията, от която се нуждаят. Често шрифтът се превръща в украса на продукта, услугата или компанията, без това да има реална стойност за потребителя.

Държавните и културните институции не успяват да се възползват от интереса към съвременната българска форма на кирилица. Не разпознават този културен феномен като инструмент за развитие на национални политики в области като образование, култура, градска среда и др.

Борил Караиванов по образование е художник на книгата, който работи в областта на графичния дизайн, рекламата и интернет. Той е от първото поколение уеб дизайнери и реализира знакови за българското дигитално пространство проекти. Един от учредителите на инициативата „За българска кирилица“. Организатор на фестивала „Типофест“ и обученията „Типоклас“.

Кирил Златков

През 2014 г. се появи манифестът на инициативата „За българска кирилица“. Той завършва с програма, която гласи:

Нашата основна цел е съхраняването, разпространяването и развиването на българската кирилица. Насочваме усилията си в три основни посоки:

  1. популяризиране на разликите между българската и руската кирилица както в професионалните среди, така и сред широката общественост в страната и чужбина;
  2. организиране на професионални обучения, изложби, конкурси и други изяви, подпомагащи създаването на нови образци от шрифтове с българска кирилица;
  3. привличане на държавата като защитник на българската кирилица и въвеждане на стандарти за употреба на шрифтове в държавната администрация, образованието, печатните и електронните медии.

Аз продължавам да следвам тази програма, особено по точки 1 и 2. Третата точка е най-трудната. Там успехи още няма. Държавата обича да дава едни знаменца на децата, те да ги развяват с радостни усмивки на 24 май и всички да се радват. Така държавните институции (с много малки изключения) разбират съвременната дейност по въпросите на българската идентичност. Ние не сме се отказали да работим по тази точка 3. Рано или късно ще бъде приет и официален стандарт за формата на буквите на кирилицата у нас. Да видим.

Тук няма да давам отчет за дейностите, които съм инициирал и в които съм участвал, макар те да не са никак малко, но е по-важно да обобщя нещо:

Последните години са най-ползотворните за българското шрифтово изкуство от Яков Крайков насам. Не ни беше писано да имаме наборни шрифтове, създадени от българи през Гутенберговата епоха, нито през епохата на фотонабора. Обаче дигиталната ера се оказва плодотворна. Между 2012 и 2020 г. се появиха оригинални и сериозни наборни шрифтове, мислени за четене на дълги текстове, задълбочено и успешно реализирани и вече внедрени в практиката.

Има млади и не толкова млади художници, които продължават да работят в тази благородна и неблагодарна област. Появиха се издателства, които използват съзнателно тези шрифтове, не като епизодично удовлетворяване на художнически изисквания, а като трайна политика. Шрифтове с българска форма на кирилицата се произвеждат и у нас, и в чужбина. Днес навсякъде различната форма на буквите от българската кирилица е все по-зачитана.

Кирил Златков е художник, който работи в областта на книжното оформление, илюстрацията и шрифта. В областта на типографията специален фокус на търсенията му са наборните шрифтове. Преподава във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Един от авторите на инициативата „За българска кирилица“. Куратор на изложбите „Нова българска типография“ I (2013) и II (2019).

Стефан Пеев

Най-важното събитие в българското шрифтово изкуство през последните десетина години е поколенческият преход. Създателите на първите дигитални шрифтове с българска форма на кирилица (в края на миналия и началото на новия век) отстъпиха място на по-младото поколение типографи.

Традицията за изграждане на българския шрифт в графичния модел, създаден през 60-те години на миналия век, се запази и беше продължена, утвърдена, като вече получи и международно признание. Шрифтове на водещи представители на българската типография вече са конвертируеми в световен мащаб и това е огромен успех, който следва да оценяваме по достойнство.

Успехите не бива да засенчват обаче съществените проблеми пред типографските практики. Става дума за огромните диспропорции в развитието на шрифта у нас.

От едната страна са успехите на международната сцена, а от другата – категоричната липса на теоретичен и исторически интерес към българското шрифтово изкуство. (Последните сериозни трудове по типография у нас са от втората половина на миналия век.)

И още диспропорции: липсата на интерес към наборния издателски шрифт за сметка на шрифтовете, обслужващи съвременната визуална култура – имам предвид екранните шрифтове, шрифтовете в рекламата, насочени към изграждане на търговска марка, стил на марката и т.н.

Прекомерният акцент върху успешния търговски шрифт засенчва изцяло идеята за необходимостта от развитие на историческа типография, насочена към възстановяване на печатни шрифтове и ръкописни начертания, които са неотменна и важна част от историята на българската култура. В такъв смисъл съвременният български шрифт се развива не благодарение на историята си, а въпреки нея.

Отсъствието на какъвто и да е комуникационен център по въпросите на българската типография прави невъзможно обсъждането с обществото на теми, свързани с развитието на типографията. Като например и до днес нерешения проблем за мястото на българската форма на кирилицата в типографските практики у нас.

Към това трябва да добавим още неразвитите пазарни отношения в областта на шрифта, както и изключителното непознаване на естеството на работата на българския типограф от страна на масовия потребител, който откровено нехае и напълно неглижира тази професия и нейните творчески резултати.

Стефан Пеев създава поредица от адаптации на шрифтове със свободен лиценз към българската форма на кирилицата. Поддържа сайта localfonts.eu, в който при спазване на авторските лицензи и условия представя в отделни раздели безплатните и търговските шрифтове с българска форма на кирилица. Сайтът е единственото място в света, където може да се направи точна справка кои шрифтове имат българска форма на кирилица. Негов е шрифтът Repo, който „Тоест“ понастоящем използва.
Заглавна снимка: Откриването на изложбата „Нова българска типография II“ на 24 май 2019 г. © Антония Гласкова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Перкай с баданарката направо.“ Разговор с Теодор Ушев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/theodore-ushev-interview/

Това интервю е с Тео Ушев, но ще започна с баща му. 

Миналата година в пловдивската галерия „Капана“ имаше изложба на знакови художници, посветена на духа на времето и възможността за нови изразни средства. Работата, която ме порази там, беше „Струг“ на Асен Ушев: самороден модернизъм, болезнен, прецизен… Модернизъм, който направо стругова възприятието на зрителя. С два крака в своето време и с два крака извън него. 

И тогава си дадох сметка защо съм гледал с упоение, още веднъж и още веднъж, филмите на Теодор Асенов Ушев Tower Bawher (2005) и Gloria Victoria (2013). 

През 2014 г. Канадският филмов институт посвети на творчеството на Тео книгата Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev. Неслучаен избор на заглавие: „Тъмно огледало“. През 2017 г. Американската филмова академия номинира за „Оскар“ в категорията „Късометражна анимация“ неговия филм „Сляпата Вайша“, по разказа на Георги Господинов. Големият аниматор продължи сътрудничеството си с писателя в омнибуса „8 минути и 19 секунди“ (2018) и във „Физика на тъгата“ (2019).

Исках да говоря с Тео за духа на нашето време, защото вярвам в независимия му глас – неочакван, болезнен, прецизен, направо струговащ. И защото усещането за празник в навечерието на 24 май поне за мен може да дойде само от истината.


Антиинтелектуалната тенденция става все по-отчетлива и увеличава обхвата си. Какви според теб са спецификите на българския случай?

Не мисля, че има антиинтелектуална тенденция, във всеки случай не преднамерена. Обилният поток от информация, който ни залива, разделя света на малки самодостатъчни общности, които си живеят доста хармонично. До момента, в който някоя от тях не реши да навлезе в пространството на другата. Медиите на тези общности са различни, дори социалните ни платформи са различни. Ако мислещата, анализираща общност се чувства заплашена от това, че не упражнява нужното влияние, то може би трябва да промени поведението си.

А простият отговор на въпроса ти е: интелектуалното говорене се уповава на търсене на логика, базирана на знание. А в момента на мода са усещането и чувствата – хората не искат да им се обяснява рационално, те предпочитат да прегърнат простото „аз си знам“. Затова и почвата за безумни конспиративни теории е толкова плодотворна днес у нас.

Изглежда, че напреженията вътре в лагера на „добрите“ (демонизирани като „умни и красиви“) са много по-остри, отколкото напрежението между „добрите“ и „лошите“. Как се стигна дотук?

Честно да ти кажа, не следя семейните скандали, загубих диря кои са добрите и кои – лошите. Напомня ми на филма „Крамер срещу Крамер“.

Мисля, че ние сме като религиозни фанатици в поведението си спрямо хората, които имат нещастието да станат „публични личности“. Атаките често са просто ad hominem. Всеки човек бърка в живота си, прави грешки – понякога волно, понякога не. Ако сме ангели безгрешни, щяхме да сме на небето, не на земята. Или шахматисти – но дори шахматистите бъркат в ходовете.

Доминирането на индивидуалната правда не съществува – тя става важна само тогава, когато обществото я припознае като своя. В повечето случаи рационалният избор на по-малкото зло е за предпочитане пред утопията за „красивия нов свят“. И пак се връщаме на „производството на съгласие“. Съгласието по няколко жизненоважни теми за обществото ни е по-важно от това кой е десен, ляв, какви обувки носи и дали е веган. През последните 40 години идеята за общност в страната ерозира. Тя се преобразува в по-примитивната „фамилна солидарност“. Прави ли ти впечатление как най-мощните престъпни кланове са базирани на фамилен принцип? Това е характерно за доисторическите общества. И е възможно само на места, където чувствата са по-силни от реда и закона.

Това обрича държавата на вечен провал. Това е тоталната победа на Аза над Ние.

 

 

Ти си човек, който пренебрегва не само цензурата, но и автоцензурата. Кога твоята искреност и смелост се превръщат в изкуство?

Аз правя изкуство заради усещането за игра. Не знам дали смелост е думата – може би просто неистовият инстинкт да измислям правилата на играта. Не ми е интересно да следвам принципи, наложени от друг. Да бъда харесван, продаван – това не е моята игра. Някой ще каже: „А, така е много лесно!“ Уверявам ви – не е. Изключително трудно е да започвам наново със следващ проект (мразя тази дума). Да убеждавам „меценати“, продуценти, че си струва да рискуват с нов стил, идея, форма.

Често идват при мен всякакви хора и казват например: „Видяхме това от теб, имаме предложение да направим тази история в същия стил.“ Всяка история идва с визията си. Просто разбрах, че по поръчка не мога да работя. Не съм мечка за цирка. Опитвам се да остана аматьор в радостта от създаването на всичко, въпреки факта, че живея 100% само от изкуството си. Но това създава отговорност – че дори най-безумната идея трябва да намери солидна реализация.

Миналото – и преди 10 ноември, и след него – е затрупано с плътен пласт лъжи и преправени биографии. Какви митологически вече личности и събития трябва да „разплетем“, за да стигнем до здраво място. И къде ти виждаш здравото място?

Ще ти кажа нещо, което сигурно ще скандализира мнозина. Надявам се, честно, никога да не намерим това здраво място. Разочарованието, което ни обзема понякога, е толкова разрушително, че често се питам – кому е нужно да разплита докрай миналото, личността? Демитологизацията на хора, личности, творци, епохи прави ли ни по-уверени, по-щастливи?

Да, за миналото трябва да се говори… Но всеки човек държи скрит скелет в гардероба си. Ако харесвате даден творец, епоха, личност – не се задълбочавайте в познанията си за него. Това, което ще видите отдолу, със сигурност ще ви разочарова. Психиката на човека се крепи на кариатиди, колони, които му дават усещане за стабилност, увереност. Ако започнем една по една да ги събаряме, опасността да съборим и фронтона става съвсем реална.

България има едни от най-тъжните следтоталитарни съдби, защото спокойният анализ на историята (и личностите в нея), беше заменен от истерично крещене, нападки, обиди, отмъстителност. И този начин на общуване стана „норма“. Ето така цяло поколение израсна в липса на диалогичност, не умее да слуша.

Как се промени статутът на изкуството днес? Какво усещаш по границите на своята собствена артистична свобода? Различна ли е тя в Европа и Канада?

Ето, пак за свободата. Всяка държава има изградени правила. Ето, в тези „извънредни“ времена, в които изкуството първо беше карантинирано, то си намери пролука да излезе, да манифестира, да ни дава усещане за живот. Тази култура, която влиза в домовете ни, е като вентилаторите за болните. Не ги лекува, но ги обдишва. Изкуството е това, което обдишва болния ни дух днес. Ако парковете и плажовете са заключени, то най-близко до съприкосновението с природата е усещането за досег със световната култура. И надявам се, изключителните творби, които гледаме днес даром, да заразят повсеместно дори и посредствените, локални култури, да ги накарат да преосмислят изначално посоката.

 

 

За какво ни предупредиха гениални според мен твои филми като Tower Bawher и Gloria Victoria?

Тази трилогия от ненаративни филми се случи като тълкуване на историята. А който анализира историята, гледа в бъдещето. Те предупреждаваха за едно: ако не се учим от грешките на миналото, сме обречени да ги повтаряме в бъдещето. И трите филма завършват с деструкция, със саморазруха – на идеологиите, индустриите, човечеството. Първите 20 години на този век бяха неспирен възход към разрухата ни – съсипване на природата, бясно пътуване, зловеща консумация, заиграване с всички човеконенавистни, изолационистки идеологии. Искате затворени граници? Ето ви ги, заповядайте.

Този вирус дойде тъкмо навреме, да ни излекува от маниащината и скоростта, с която се самоунищожавахме. Това спряло време не е наказание. То е, за да се спрем и ние, да погледнем, попрочетем, послушаме. То е лечение на обществото ни, а не проклятие.

Дълги години вече нашето поколение нарича вежливо отвращението си от действителността ни „тъга“. Пропуснахме ли – от възпитание – възможности за промяна?

Не мисля, че отвращението от действителността е тъга. Тъгата може да се търси и в неслучилото се близко минало. Доброто възпитание никога не е пропуск, то е задължително – пропуснахме да го направим cool.

Има едно много интересно възприятие за „доброто възпитание“ по нашите земи. От десетилетия българската литература, образование, култура налагат като признак на добро възпитание скромността. Има десетки мисли и лозунги по темата. Че възпитаният, интелигентен, талантлив човек трябва да е срамежлив, скромен. И това беше най-големият ми проблем в първите дни на емиграцията. А всъщност в Северна Америка, ако сте скромен, просто ви смятат за несигурен, неосъществен човек. Вежливият човек не е скромен – той винаги успява да каже, да заяви себе си, да покаже достойното си Аз, без да унижава другия. Няма по-голяма сила от самочувствието.

Ето това прословуто скромничене на знаещите и възпитаните изяде главата на интелигенцията в България. Поведението ни в тези години беше като на оплаквачки в църква – нахлузили забрадките, мърморещи под носа си, молещи за милостиня силните на деня, палещи свещички в храмовете на овластената посредственост. Много ми се иска в този момент, когато арогантността и суетата са интубирани – защото този „затвор“ е особено болезнен именно за случайно изплавалите на повърхността „инфлуенсъри“… – та, иска ми се интелигентните, четящи, слушащи хора в тази държава да вдигнат глава и ако може, да говорят по-високо, с ясен глас.

 

 

Кои са най-горчивите уроци от твоя безпрецедентен успех?

Не съм сигурен в „успеха“ – за мен ли се отнася? Аз съм щастлив и удовлетворен от начина, по който се развива животът ми, и в това е личният ми успех. Много доброжелатели през годините ми предричаха катастрофална съдба. В този смисъл, да – ако за успех се смята това, че вместо да съм в лудницата или в затвора, или бездомен алкохолик, правя филми и рисувам, така е.

Урокът, главният урок е, че дори когато цял живот си се подготвял психологически за „излитането“, пак ти се завива свят. Образно казано. Суетата не прощава никому и приземяването на егото е висш пилотаж, за което, за съжаление, няма автопилот.

От какво и от кого можем да се научим да живеем в настоящето, с настоящето? За какво днес би искал да поговориш с баща си?

От историята, от личния опит на хората около нас, преди нас. Искаше ми се да бях по-добър и признателен син, да бях прекарал повече време в разговори с баща си. В мислите си често говоря с него, обсъждаме ежедневието, изкуството, просто хората. Той имаше невероятно чувство за хумор, гледаше благо, говореше бавно – и изневиделица, с един коментар само, обобщаваше ситуацията като с едра четка, с баданарка. „Перкай с баданарката направо“ беше един от любимите ми негови лафове. Липсва ми този смях с него, това обобщаване на препатилия, мъдър човек, когото вече нищо не може да учуди, нито засегне, а само да развесели. Надявам се да ми прости отново, че за пореден път обсъждам политически въпроси.

 

Заглавна снимка: Lëa-Kim Châteauneuf

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Д-р Стойчо Кацаров: „Медицинската и финансовата част на кризата са двете лица на една и съща монета“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stoycho-katsarov-interview/

Д Стойчо Кацаров е медик, юрист и политик. Съосновател и председател на УС на Центъра за защита на правата в здравеопазването. Бил е депутат в 38-мото и 39-тото Народно събрание, областен управител на Софийска област (19971999) и зам.-министър на здравеопазването (19992001).

Венелина Попова разговаря с д-р Кацаров за епидемията от коронавирус и как правителството управлява кризата. 


В България всеки ден се регистрират нови случаи на заразяване на лекари с инфекцията от коронавирус – първо във Видин, след това в Сливен, в „Пирогов“ и т.н. Подобна е ситуацията и в други страни. Във Франция броят на заболелите от COVID-19 медици е поне 12 000 според проучване, проведено от близо 400 местни синдикални организации. Къде трябва да се търсят причините – в пренебрегването на опасността от страна на медицинския персонал, в липсата на добра организация и епидемичен контрол или в качеството на предпазните средства, голяма част от които са от Китай?

Мисля, че основната причина е недобрата организация. Личните предпазни средства бяха предоставени на болниците много късно, чувам за извадени от държавния резерв отпреди 30–40 години, които при първото обличане се късали. Второ, продължават да не се тестват медиците у нас. Говоря за онези, които имат пряк контакт с потенциално болни от коронавирусна инфекция, и това е генерален проблем.

Искам да обърна специално внимание на Видин, понеже имам и лична информация от болницата за това, което се случи в града. Там според мен се прояви груба небрежност от страна на Националния център за заразни и паразитни болести. От 24 проби на хора, контактни с доказано болен от COVID-19 пациент, 21 бяха върнати, без да се изследват – става дума за близки на заразения и за медицински персонал. Това стана причина градът да се превърне в огнище на коронавирусна инфекция. А пробите са били върнати заради разпореждане да се изследват само хора със симптоми като кашлица и температура. От тези 21 души една трета са били положителни за COVID-19 – това се доказа по-късно. Но те вече са били разнесли заразата, без да знаят. Един такъв случай не може да бъде подминат, а трябва да се разследва – има множеството заразени в старческите домове и в болницата във Видин, има и жертви.

А трябва ли да се проверяват защитни средства за болниците от даренията и трябва ли те да имат съответен сертификат за произход и качество?

Нямам информация къде и какви дарения са направени у нас. Но по принцип законодателството не е отменено, а в нашите закони са приложени европейски директиви. Специално по отношение на медицинските изделия, каквито се явяват и предпазните средства, и тестовете, има много строги изисквания, включително и сертифициране от съответните компетентни органи. Ако защитните средства не отговарят на тези изисквания, означава, че има нарушаване на закона и трябва да има друго разследване за това кой е позволил да се приемат дарения, които не отговарят на нашето законодателство. Защото така се поставят на риск животът и здравето на много хора.

Как оценявате досега действията на държавата и на Националния оперативен щаб за овладяване на епидемията? И не свърши ли всъщност страхът повече работа, отколкото здравните власти, които действат по метода „проба – грешка“, както на много места по света?

Аз не съм епидемиолог, но съм експерт по мениджмънт на здравната система. И от тази гледна точка мога да кажа много категорично, че действията на правителството са закъснели, лошо организирани, включително и до този момент, в много аспекти. Освен че закъсняха с осигуряването на тестове и на предпазни облекла, управляващите нямаха план какво да правят преди два месеца, нямат и сега. Кабинетът и Националният оперативен щаб въобще не са наясно със ситуацията в страната, с това колко са реално заразените. Вижте абсурда – при по-малко от 2000 души, доказани като положителни за COVID-19 за два месеца, блокираха цялата държава.

През 2006 г. е приет Национален план на България за готовност за грипна пандемия. В него е представена статистика за починалите в болници от пневмония у нас за периода 1995–2004 г. Във възрастовата група 60–69 години относителният дял на смъртността е между 13 и 15%, а над 70-годишна възраст – между 52 и 60%. Как изглежда тази статистика, сравнена със смъртността от COVID-19, като се знае, че в голяма част от случаите болните развиват пневмонии?

Сравнението показва, че не се случва нищо извънредно или невиждано. Този план, за който говорите, е добър, приет с постановление на МС и не е отменян. По него всяка година се обсъждат и се гласуват средства за разработки, за поддържане на готовност и пр. Но така и не получихме отговор защо той не беше приложен за противодействие на коронавирусната инфекция. След първите заразени с новия коронавирус наложиха пълна блокада на страната, а сега, когато случаите стигнаха до 50–60 дневно, започнаха да отменят рестриктивните мерки. Има ли в това някаква логика?

Не можем да сме сигурни в данните, които ни се предоставят. Чувам изводи като „видяха се недостатъците на здравната система“. Обаче нищо не се е видяло, защото здравната система почти не участва в тази ситуация. Тя бездейства, защото редица дейности, като планови операции, имунизации и прочее, бяха спрени. И заради основателния страх на хората да постъпят за лечение в болници, разбира се. За нашата здравна система 350 хоспитализирани болни, от тях 43 в интензивни отделения, е нищо на фона на нейния нормален капацитет. Но аз очаквам, след като се излезе от тази ситуация, може би още през юни, върху системата да се стоварят като огромна тежест всички онези, които не са се преглеждали през последните няколко месеца и са забавили диагностиката и лечението си.

Вие сте застъпник на тезата, че начинът на живот, ефективността на здравните системи, генетичните особености на населението, имунизационният статус и други фактори играят по-важна роля в разпространението на инфекцията и броя на жертвите, отколкото социалната изолация. У нас мненията по този въпрос са полярни, но по-важни са аргументите. Как изградихте своето убеждение, че стратегията на правителството и на Щаба е погрешна?

За каква стратегия и за какво управление на криза можем да говорим, ако нямаме най-важната информация – колко се реално заразените хора. Те очевидно не са 1860, но не знаем и дали са 500 000, както се твърди от преизчисления на базата на имунологичните тестове. Кое число вземаме за отправна точка, за да управляваме кризисната ситуация? Затова и мерките се колебаят така.

Но в коя страна имат реална информация за броя на заразените? Все пак става дума за непознат досега вирус с променящо се поведение.

Напротив, в страните, които най-често даваме като пример за справяне с епидемията – например в Германия и Южна Корея, знаят много точно. Различни държави, включително и САЩ, възприеха този модел, който се основава на тестовете. Тестват се не само повече хора, но и всички контактни. Ето ви един пример – в жилищно-търговска сграда в Сеул откриват служителка на колцентър с положителна проба за коронавируса. И извършват тестове на всички 1400 души, които живеят и работят в сградата. Откриват 95 души, заразени с инфекцията, след което правят тестове и на техните контактни лица, при което излизат още 17 души. И всички са поставени под карантина. По принцип при епидемиите се чертаят математически модели, но за да бъдат те достоверни, трябва да са изследвани достатъчно много хора. А ние нямаме необходимите данни, за да изработим достоверни модели. Измерванията, които се правят сега, показват, че хората с антитела са между 5 и 8%.

А защо у нас не се извършват масови тестове? Парите не могат да бъдат проблем, нали?

С кредита от 75 млн. лв., които ББР даде на онази колекторска фирма, можеха да тестват голяма част от населението. За възможностите на държавата това изобщо не са много пари. Като груба управленска грешка може да се посочи, че още от първия ден не се ангажираха повечето лаборатории в страната. Независимо дали са държавни, частни, общински, дали са в болници, или не, всички трябваше да се включат в този процес. Но това не е направено и досега. И едва онзи ден в Държавен вестник беше публикувано изменение на Националния рамков договор, който урежда въпроса със заплащането на тестовете – два месеца след началото на епидемията.

Ако приемем, че все още нямаме изграден колективен имунитет, очаквате ли най-лошия сценария – бум на пандемията и хаос в системата?

Възможно е тепърва да се срещнем с това заболяване в голям мащаб. Мнозина решиха, че всичко е минало и заминало, а изглежда, че не е така. Ако много малко хора са преболедували, рискът да се развие пълномащабна епидемия е същият, както и преди два месеца. Това е най-лошият възможен сценарий, който може да ни се случи. Защото освен всичко, хората са и уморени, някои останаха без работа, без пари. И в такава ситуация болестта ще бъде посрещната много по-трудно.

Не се ли опитва Борисов с разхлабване на мерките са отпуши насъбраното социално напрежение и така да запази властта си от трусове?

Някои погрешно разделят медицинската и финансовата част на кризата, но те са двете лица на една и съща монета. А управлението на кризата е точно в това – да намериш баланса, най-малките възможни мерки, които няма да ти съсипят икономиката. И в същото време да не допуснеш бум на заразените, така че да затруднят здравната система. Но основният аргумент за налагане на мерките – да не се стигне до претоварване на системата – беше опроверган от самата ситуация. Системата не само не е натоварена, тя дори не е усетила какво се случва. В България се извършват над 50 000 прегледа дневно и над 2 млн. хоспитализации годишно. На фона на това имаме по-малко от 2000 потвърдени случая на заразени с коронавируса и малко над 350 приети в болници. За какво натоварване изобщо можем да говорим? Натоварени са хората от РЗИ, които през останалото време изобщо не са натоварени – това е така.

Но при този дефицит на инфекционисти и на анестезиолози какво би се получило, ако се наложи да се приемат няколко пъти повече болни от COVID-19 в болници? Респиратори бяха доставени, но обучени ли са екипи да работят с тях? Защото знаете, че вместо да помогнат, при неправилна употреба, те могат да убият болния…

Няма нужда от инфекционисти, защото пневмониите се лекуват от специалисти по вътрешни болести. За тежките случаи с COVID-19 със заповед на министъра са определени 1200 реанимационни легла с респиратори от съществуващите над 2060 в цялата страна. Сега от тях са заети около 40 легла.

Но много хора, поставени на респираторно дишане, умират.

В цял свят загиват хора и се спори от чисто медицинската гледна точка доколко помага и доколко пречи поставянето на респиратор. Защото процентът на починалите, поставени на командно дишане, е много голям.

Още един въпрос, свързан с даренията: редно ли е директори на големи и авторитетни болници като ВМА, „Александровска“ и „Пирогов“ да приемат парични суми, предназначени за разпределяне между медицинския персонал? Защото всяко дарение, направено под условие, е съмнително, още повече когато е направено от името на публични личности със спорен обществен авторитет.

Отговорът не е еднозначен. Има теория в правото, която смята, че след като дарението е придобито, всякакви условия отпадат, тоест формално погледнато, можеш да не се съобразиш с тях. На второ място, особено когато става дума за крупни дарения, те трябва да бъдат проверени за пране на пари. Но ще се окаже много жалко, ако нашата държава не може да осигури необходимото на болниците и трябва да разчита на дарения.

За мен друго е необяснимо – че в ситуация на криза бяха дадени 330 млн. лв. допълнително над предвидените в държавния бюджет на МВР и на Министерството на отбраната. А в същото време на лечебните заведения НЗОК плати за март 85% от това, което са заработили предишния месец – дори не 100% от това, което са изкарали. Същото ще бъде и за април.

А къде са тези допълнителни по 1000 лв. за медиците на първа линия, за които ни проглушиха ушите?

Би трябвало да ги получат, но явно и там стана някаква какофония, защото в общински болници, където лекуват пациенти с коронавирус, не са приведени въпросните суми. Макар че и в РЗОК, и в РЗИ разполагат с необходимата информация колко са настанените за лечение с положителен PCR тест. Този пример също доказва, че кризата се управлява лошо. Вижте колко примери разгледахме и навсякъде се натъкнахме на дезорганизация и хаотични действия.

И на дезинформация на обществото, защото всеки ден чуваме по телевизията премиерът да ни натяква какво и колко е дал. Преди време в едно свое интервю казахте, че държавата не само не дава никакви средства за здравеопазването, но и печели от него. Така ли е всъщност?

Да, точно така е. Вие говорите за дезинформация, но тя може да се определи и като манипулация на общественото мнение – насочена, планирана и се отнася не само за коронавируса, но и за бюджета на Здравната каса и парите за лечебните заведения. Държавният бюджет е отделен от бюджета на Здравната каса. Парите, които държавата внася в бюджета на НЗОК, са около 1 млрд. лв., а в последните една-две години тази сума малко се увеличи. Ако се изчисли какви приходи събира държавата от ДДС, от такси, от данъците и осигуровките, които си плащат хората в здравната система, се оказва, че всъщност този милиард се връща отново в държавния бюджет, че дори и отгоре. Сметката показва това.

Не трябва да се злоупотребява с думите. Правителството не само не дава, но и взема от нас, защото си приписват парите от моите и вашите осигуровки на себе си. Казват, че дават, но всъщност даваме ние. А точно сега държавният бюджет трябваше да реагира и да не оставя тежестта на епидемията да се поема от НЗОК. Защото касата трябва да плаща за обичайните заболявания, за стандартното лечение. А в извънредната ситуация трябваше да има и извънредно финансиране. Вместо това вие виждате, че не са платили дори 100% от труда на медиците.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Центъра за защита правата в здравеопазването

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Историята е абстракция, индивидът – не. Разговор с писателя Петер Надаш за дръжката на чука

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/peter-nadas-interview/

В зората на модерната журналистика интервюто е жанр с лоша репутация. Който не може да пише, пита – това гласи професионалното клише. Не вярвам в него. А и в съвременния свят на медиен нарцисизъм ми се струва, че интервюто е упражнение по смиряване, жанр на признато пред Авторитета незнание, на любопитство към Другия…

Никога обаче не съм смятал, че ще имам възможността да интервюирам унгарския писател Петер Надаш – един от действително големите автори на нашето време. В началото на карантината слушах в YouTube канала на Унгарския културен институт как в рамките на програмата „Преводачите четат“ великолепната преводачка Светла Кьосева представя откъс от своя превод на книгата му „Солта на живота“, която СОНМ ще издаде по-късно тази година. И реших да помоля за интервю.

Не вярвах, че Надаш ще склони да отговори на въпросите ми. Светла – също. Но се получи. 

А творчеството на Надаш винаги ще ме вълнува – далеч не с това, че името му постоянно е спрягано за Нобелова награда за литература, а със способността му, както пише един критик, да улови ирационалната природа на отношенията между личността и историята, да изрази беззащитността на човека пред властта в тоталитарното общество. Да възпроизведе загубата на Аза. 

Нищо от тези качества не е случайно. Роденият през 1942 г. в Будапеща писател има жестока съдба – майка му, еврейка и комунистка, умира, когато той е на 13. Баща му, висша партийна номенклатура, се самоубива, когато Петер е на 16 – след несправедливи обвинения, по които впоследствие е реабилитиран. Надаш израства в сиропиталище. По-късно работи като фотожурналист. От 1984 г. живее в малко село в Западна Унгария. 

Днес е сравняван с Кафка и Гомбрович. Списъкът с наградите му е огромен. У нас Петер Надаш е познат досега с книгите „Направи ми жертвеник от пръст. Избрани есета“ (2006) и „Краят на един семеен роман“ (2008) – и двете преведени за СОНМ от Светла Кьосева, както и „Собствена смърт“ (2011), преведена от Николай П. Бойков за „Алтера“. 

Последните два въпроса в това интервю са на Светла Кьосева. 


Кои спомени от детството Ви изплуват напоследък? Питам Ви, защото във Вашите творби си взаимодействат малките истории и голямата история. Има ли място между тях истината?

Откровено казано, не съм спомнящ си тип, въпреки че немалка част от писателското ми поприще е посветено на механиката на паметта. Истината е, че собствените ми спомени ме интересуват малко. Каквото се е случило, случило се е. Интересува ме по-скоро тяхното място в структурата на паметта, функцията и принципът им на действие. Затова и доста се занимавам със спомнянето от гледна точка на религиозната история, физиологията, антропологията или психоанализата. Наложи ми се да го направя дори и само защото Зигмунд Фройд строго забранява самоанализата, знаейки, че без нея и той едва ли би построил теорията за психоанализата и едва ли би създал своята процъфтяваща, световноизвестна аналитична школа. С право обаче я е забранявал – смъртно опасна дейност.

Систематично преосмислям ранния и най-ранния си споменен материал. И въпреки това понякога се учудвам какви неща нахлуват внезапно в съзнанието ми. Спомените не са по поръчка. От друга страна, човек непрекъснато произвежда спомени. В изобилие са ни останали неща от вчера, които не само не са обработени от по-ранна и от по-късна гледна точка – саморефлексията още не ги е докоснала.

Подчертавам в същото време, че не конкретният спомен е важен за мен, а принципът на действие, структурата, механиката и функцията на спомнянето. Винаги ме е интересувало и по какъв начин паметта и мисленето на индивида са свързани с колективната памет на човечеството, неща, за които често единствено археологията може да ни каже нещо конкретно – и то винаги е повече от индивидуалната памет на човека.

С археологията на съдържанието на индивидуалната памет се е занимавал швейцарският психиатър К. Г. Юнг. Когато намерим в един келтски некропол чук от ковано желязо с място за дръжката, което е овално точно както и на моя чук, става ясно, че физическите ми познания са индивидуални само в незначителна степен, по-голямата им част е съставена от опита и паметта на другите. Не само овалната дупка за дръжката на чука, а целият колективен пласт на съдържанието на паметта, чието място на произход не съм аз. Дори и да не мога да реконструирам кой е човекът, използвал келтския чук.

Властта на индивидуалното не може да бъде пренебрегвана. Историята е абстракция, индивидът обаче не е. В индивида интересното е, че не би могъл да бъде сбъркан с никой друг. Нито гласът, нито зъбите, нищо. Фикцията на голямата история се изгражда винаги от индивидуалните, специфични, лични истории. Ето защо коефициентът на истинност на многобройния индивидуален опит и преживяванията е висок, а големите исторически фикции или разказите на историците са по-близо до правдоподобността, до документацията, не до истината. По-правилно – истината и фалшът в историческото писане вечно се лутат между правдоподобно и неправдоподобно, между подлежащо и неподлежащо на документиране.

В свое есе от 2011 г. заявявате, че всяка голяма промяна е последвана от реставрация. Десетилетие по-късно, в какво разпознавате актуалните признаци на реставрацията? Действително ли поредният модернизационен експеримент в Централна и Източна Европа се провали? 

Застигащите се една друга вълни на прогрес и регрес са по-скоро продукт на Новото време. Творческият дух обаче най-вероятно е константна антропологична даденост на човека. Той има висока енергийност и няма признаци да има начало, нито да предстои край. Което в същото време е плашещо. Значи сме си такива, вечно неспокойни, вечно измисляме, усъвършенстваме, изобретяваме нещо. Променят се условията ни на живот, обаче дръжката на чука трябва да си остане овална, защото предаването на силата в главата на чука единствено така е най-ефективно.

И все пак е плашещо, че моето малко село вчера беше едно, а днес, в резултат на изобретенията и откритията, вече почти не мога да го позная. Ето защо вечната модернизация има поне толкова привърженици, колкото и противници. Ранните рушители на машини с пълно право са се страхували от влака. Голям, черен, шумно изпуска пара и бясно препуска с почти трийсет километра в час. Рушителите на машините се страхуват от новостите и в същото време консервират старото, традиционното, с което сме свикнали. Страхът им е напълно основателен. Но по интересен начин и те обсъждат тези си консервативни намерения по най-новите мобилни телефони; не предават информацията с огньове. Добре би било, но не бива да изостават.

Според мен нито една от фазите на движение на човешкото махало не може да бъде прескочена – нито прогресът, нито регресът. Колкото по-голям е стремежът към модернизация и прогрес, толкова по-силно ще бъде регресивното противодействие. Днес, след почти половинвековната фаза на прогрес, живеем във фазата на регресия и още преди да стигнем мъртвата точка, ни застигна пандемията. Както железопътният транспорт е имал своите врагове, така и откриването на колелото навярно не е било по вкуса на всеки. Опитът обаче показва, че така или иначе не можем да се върнем във времето отпреди влака или колелото. Дори и само защото епидемиите са по-голяма заплаха от колелото или влака. Те са съхранени в колективната памет: чумата, холерата, детският паралич.

Вашите герои често търсят смисъл в историята. Кой е по-опасен техен помощник в този процес – паметта или въображението?

Историческите събития се правят от повече или от по-малко хора, но смисълът и преживяването на историческото събитие е единствено лично. То се отнася до личността, създава се в нея. Някои са засегнати от събитието, други не са. Историята сама по себе си няма смисъл, смисъл има винаги личността. Личността оценява събитието, личността произвежда от него историческа фикция.

И до днес мислим за историческите събития по начина, по който са мислили Херодот или Тит Ливий. Така наречените исторически събития никога не могат да бъдат абстрахирани от оценката на отделната личност или от постигналата консенсус група от хора. Без собствена база от спомени човекът е хомункулус, Голем – крачи върху огромните си глинени крака, събаря и руши всичко около себе си. Без собствено разбиране и собствено въображение той е чудовище, диктатор или слуга на диктатори, продажник, масов убиец, двукрак звяр. Понятията за собствена база спомени и за индивидуално съдържание на паметта обаче не означават, че свободно мога да избирам какво да си спомням и какво – не; тази база спомени, раждаща се в мига на осъзнаването и на възприемането, всеки складира в мозъчния си ствол и е в състояние да я съпостави с всичко онова, за което размишлява и чувства.

Писателят пред новопристигнали екземпляри от немското издание на „Собствена смърт“
© Петер Надаш

Сюзан Зонтаг казва за Вашата „Книга на спомените“, че е едно от най-великите произведения на ХХ век. Какъв беше миналият век за Вас – и как той премина не само през Вашето съзнание, но дори и през Вашето тяло? Искате ли да се върнете в миналото?

Боже опази да се връщам където и да било. Добре, че е минал и е свършил, не вярвам, че от него би могло да се направи по-добър век. За целта ще е необходимо индивидът да не иска да трупа повече, отколкото консумира. За да се родят подобни индивиди, е необходимо хората да извършат ментален скок.

Процесът, в който ние навлизаме с раждането си като хора или като бозайници, няма нито осъзнато начало, нито осъзнат край. На земята е имало екзистенция и преди появата на Григорианския календар. Ритъмът на Григорианския календар в най-добрия случай следва някои от условията на човешкото съществуване. Летоброенето ни служи, за да се ориентираме в нещо, чието пространство, материя и време са ни непознати. По всяка вероятност ние живеем не в триизмерен свят, а в четири или повече дименсии. И те съществуват независимо от нашето летоброене.

В пространството, което сме в състояние да възприемем, несъмнено има периоди, които протичат под знака на строителството, и периоди под знака на разрушаването. През ХХ век тези фази следваха една след друга. От действителната промяна във времето днес можем да установим най-вече че през предишните столетия смяната на фазите е протичала регионално в света, а днес фазите на локалното строителство и разрушаване са пряко вградени в глобалното строителство или разрушаване, т.е. свързани са помежду си. Различията протичат в свещена едновременност.

Събитията все още имат локален привкус и характер, но локалното повсеместно създава своите родствени явления. От факта, че президентът на Съединените щати е формен идиот, не следва, че всички държавни глави из всички региони трябва да са идиоти, но може да бъдем сигурни, че именно тази тенденция (разбирай, дълбоката човешка привързаност към идиотизма) няма да мине незабелязана глобално. Земното кълбо под въздействие на модернизационните вълни действително се е превърнало в едно глобално село и – било то щастливо или не – локалностите се движат забързано и пресичат пътищата си.

Какво не достигна на либералните интелектуалци, за да защитят убедително основанията на демокрацията? Възможни ли са днес „либерални личности“ като Томас Ман и другите, които споменавате в българския си сборник есета „Направи ми жертвеник от пръст“?

Човекът с либерални убеждения носи своя кръст, има своя първороден грях и трагедия. Томас Ман едва успява да спаси семейството си от катастрофата. Това става ясно и от произведенията му – дори ако Петер де Менделсон не беше издал дневниците му в десет тома, обилно снабдени с бележки. Либерализмът не е връх и последна инстанция в духовното развитие на човека, а един вид човешки манталитет и ненатрапчиво политическо предложение за избягване на масовите катастрофи.

Ако се върна към Зонтаг, има велики поети на туберкулозата и на СПИН, но за мен Вие сте велик поет на хипертонията, ако съдя по „Собствена смърт“ – книга, с която съм сверявал собствените си кардиологични симптоми. Как животът Ви в селско уединение на стотици километри от Будапеща предпазва сърцето Ви – буквално и метафорично? В какви случаи Ви се приисква да се намесите в центъра на света (не само) като автор?

Никого не искам да представлявам, нямам ораторски или организационни дарби, никога не съм изпитвал готовност за политически роли. По-скоро се ужасявам да застана в центъра на какъвто и да било процес или събитие. За мене вече и четирима са прекалено много за един смислен разговор. В определени ситуации си позволявам да обсъждам чуждите дела, правил съм го още по време на диктатурата, защо да не го правя и през последните трийсет години в една преборваща се с вродени недостатъци, наранена демокрация. Всяка намеса поражда напрежение и при това положение със сигурност е противопоказна за хипертонията. Несъмнено добре се отразява обаче на потребността от свобода. При мен потребността от свобода е по-силна. Заедно с всички вас съм свободен човек. Заедно с всички вас съм се родил такъв. Така знам аз.

През тази година очакваме на български „Солта на земята“. Това е една притча за гражданското общество. Нуждаем ли се днес от уроците на историята?

В смисъла, за който говорихме – безусловно. Нуждаем се от личната памет, но не само от знанието как ние самите, в съответствие с интересите си, сме преработили събитията, а и от предшестващия момент: как сме възприели събитието, преди още да му дадем оценка. Трите аспекта – първоначалното възприемане, рационалната и емоционалната оценка – ще ни дадат личния спомен за едно събитие, което по един или друг начин са преживели и други. Но и в това „така или иначе“ трябва да се вгледаме внимателно. За да осъзнаем понятието за история, не е достатъчна личната памет, необходимо ни е съзнанието за общите елементи на паметта. Да знаеш, да регистрираш, да опишеш по най-точен начин кое е онова, което те отделя от другите и което те свързва с другите.

До какви промени би могла да доведе днешната криза? Някои я сравняват с големите чумни епидемии и с промените, които те са предизвикали. Вие намирате ли опорна точка в миналото, или става въпрос за нещо съвсем ново?

Епидемиите, масовата застрашеност на живота могат да доведат до промени в начина на живот, ако в обществото вече е назряла потребността от промяна, ако са осъзнати начинът и посоката на промяната и съществуват необходимите за реализирането ѝ инструменти. В момента не усещам нищо подобно. Усещам по-скоро, че по-голямата част от хората с нетърпение чакат да се завърнат в своя самоопустошителен и разрушителен за света начин на живот. Всяка година да натрупват повече собственост от съседа. Повече да летят, по-малко да знаят, повече да консумират и повече да се забавляват.

Но дори и на тази възраст все още вярвам в изненади. Защото има и големи изненади. И добри, и лоши. Случва се нещо, което никой не е очаквал. Някой открива нещо, с което прави щастливи много хора. Някой намира доброто решение, което за известно време успява да запази обществения мир и естествения живот…

С кои произведения бихте желал да бъдете представен пред българската публика? Въобще пред публика, която не Ви познава достатъчно.

Наистина добре би било, ако някой преведе романите ми, ако някой ги издаде. През последните години събрах и подредих есетата си в три тома, общо 1500 страници. Досега на унгарски са излезли два тома в издателство „Йеленкор“, третият се очаква следващата година. Ако романите ми са познати на български, може би и тези есета не биха били напълно излишни. Кой знае.

Превод от унгарски: Светла Кьосева
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петер Надаш за ролята на писателите, 21 май 2019 г., Louisiana Channel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.