Tag Archives: интервю

„Аз просто разказвам истории.“ Разговор с Пламен В. Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/plamen-v-petrov-interview/

„Около нас лежат останки, реликви от миналото, изгубени спомени на живели някога, преди нас, хора“ – така гласи първото изречение в публикуваната неотдавна от Пламен В. Петров книга Случаят „Олга Круша“. И в настоящия разговор с Пламен вниманието към художествените факти, сложността на истината и най-вече грижата за достойнството на хората в изкуството коригират немалко едри идеологически обяснения на културните процеси. Как се случва това? 


Имах съвсем други планове за началото на този разговор, но в един момент ми щукна, че всичко се концентрира във въпроса: Защо стана доктор по история, а не по изкуствознание? Чувстваш ли се свой между изкуствоведите? Твоето мислене е извън модата: в близкия прочит, в близкото гледане на творбите…

Честно казано, не знам. Не се чувствам близък на нито едно поле – нито в инженерното и строителното, каквото е първото ми образование, нито в журналистическото… На шега влязох да уча изкуствознание, защото всъщност исках да се занимавам с театрознание – нещо, от което Юрий Дачев ме отказа с репликата: „Знаеш достатъчно, по-добре пробвай нещо чуждо на теб като поле.“ И така реално станах изкуствовед (ако изобщо може да се стане изкуствовед) – на полето, практически.

Всъщност голямата ми любов до ден днешен е медиевистиката, но заради лобитата в нея там доста сложно се влиза – това продължава да е едно от най-елитните научни полета. И точно по този повод напуснах Художествената академия след бакалавърската си степен – и се насочих към Софийския университет, за да уча старобългарски език. Все пак да се разбирам със словото, защото в средновековното изкуство слово и образ са неразривно свързани.

Така стана и заради надеждата ми, че ще мога да правя докторантура в Института за изследване на изкуствата. Но това не се случи, защото съм доста невъзпитан, навярно в очите на много хора – и арогантен. Това изглежда малко като оправдание, но не го правя, за да се набивам на очи, а защото виждам художествени и професионални проблеми, които, ако се опитаме да разрешим заедно, всички бихме спечелили. Но очевидно няма воля за това. Ние в крайна сметка сме едни 50–100 души изкуствоведи, даже и по-малко. Всеки е свързан с някого.

И така, съвсем на шега, в деня, в който разбрах, че няма да мога да кандидатствам в Института за изследване на изкуствата за докторантура, съвсем случайно се срещнах с проф. Евгения Калинова на входа на Софийския университет, която ми каза: „Има обявена бройка за докторанти, ако искаш, кандидатствай.“ След три седмици подготовка най-нагло се явих на изпит по история – дисциплина, която до 12-ти клас проклинах и за която непрекъснато заявявах, че никога няма да се занимавам с нея, но сега, по ирония на съдбата, го правя с огромна страст.

Общ поглед към изложбата „Немият образ и слепият текст. Мястото на текста в българското изобразително изкуство след 1856 г.“ © Цветан Игнатовски

Може би това се случва, защото за теб историята са микроразказите, а не гигантските наративи, както ги наричахме преди години, тоест това е друга представа за историята. 

Знам, че звучи непрофесионално от устата на един изкуствовед, но за мен всеки артефакт е само повод за разговор, повод да произведеш разказ, чрез който да се срещнеш с публиката. Далеч съм от тази представа за изкуствоведа като човек, който подрежда дадени творби в една зала – и така се опитва да долови авторовата идея и т.н. Изкуствоведът, от появата на Джорджо Вазари, е диктаторът в полето на изкуството, негова е ролята да конституира имената в него, да каже кои ще останат в историята. Колкото и да не си даваме сметка за това, ако Вазари не беше посочил Микеланджело или Леонардо, те едва ли щяха да останат в историята на изкуството.

Изкуствоведът е конститутворец на историята на изкуството, а не на самото изкуство. Съвсем не искам да изземам важната роля на художника, но ми се струва, че той по никакъв начин не би могъл да остане в историята на изкуството, ако не се появи изкуствовед, който да каже: „Ето, този!“

Как стои този проблем на българския терен?

Ако огледаме съвременното българско художествено пространство, ще видим, че в него циркулират едва стотина художнически имена, а художниците у нас са много, много повече. За тях никой не пише, никой не ги споменава в медиите… и вероятно те очакват някой да ги открие след стотина години. Тогава ще изплуват на хоризонта, защото някой изкуствовед е посочил едного между тях: „Този става.“ Изкуствоведът е и възкресител. Той си играе на Бог.

Защо тези имена са изтласкани в маргиналията?

При едни това е съзнателен избор, при други – въпрос на характер. Има хора без щения да се блъскат и бутат с рамене, за да присъстват на художествената сцена. Трети най-нагло са изтласкани и омаскарени от другите художници. А има и художници, които предпочитат да станат учители. Груповщината в изкуството, за която говорим сега, всъщност е типична за цялата културна история. Нима Медичите не лансират една конкретна група в ущърб на друга? Повечето художествени дружества, основани у нас, почти всякога са политически проекти – и отказът на държавата след 1989 г. да възприеме изкуството като политически инструмент донесе нови проблеми.

Този отказ не предпоставя ли невъзможността днес да подредим артистичното пространство? Да наслагаме етикети?

Всяка подредба е преднамерена. Тя е резултат от нашия стремеж да си обясним кое до кое е, кое след кое е… Това обаче винаги е условно, само за наше собствено удобство. А и виждаме как процеси, чийто зародиш е в края на XIX век, стават годни за дефиниране едва след 1944 г. След 1989 г. съществуваше убеждението, че тоталният отказ от контрол върху изкуството ще даде началото на нови художествени процеси. Каква стана тя: градът беше осеян с ужасяващи паметници, станаха известни автори без никакви качества… И отново искаме да я има длъжността „главен художник на София“, отново да я има регулацията.

Необходимостта от контрол върху художествените процеси ли слива оперативната критика и властта?

Да. На мен специално не ми е интересно да разглеждам изкуството като естетически свойства – дали художникът мазвал с четката наляво, или надясно… За мен творческият жест на един човек винаги е свързан със средата, в която той съсъществува с другите – и чрез него аз искам да си обясня процесите… Делението „ниско–високо“, колкото и на нас, изследователите, да ни е удобно, всъщност изобщо не занимава обикновения човек. Когато подредиш в галерията разказ само от шедьоври, това не е Историята, това е една твоя история. И тя е много субективна, защото ти не позволяваш във въпросния разказ да се появи всичко.

Историята след 1944 г. се утвърди като разказ, наситен изключително с частни случаи. Но и големите шедьоври са частни случаи. Такава една история може да радва сетивата, но не вълнува сърцата на зрителите. Най-често съм получавал забележката, че в ролята си на изкуствовед действам като автор, не като куратор. Всяка една изложба е гигантска инсталация, в която аз „употребявам“ автора.

По време на работа с архива на художника Яким Банчев © Цветан Игнатовски

Ето, в книгата на моята покойна колега доц. Мария Дееничина за тоталитарния модел на българската журналистика между 1956 г. и 1989 г. „Между фанфарите и заклинанията“ има цял дял с репресии чрез и репресии върху българската журналистика – само частни случаи…

През производството на частни случаи ние губим общия разказ. И затова се получи така, че периодът след 1944 г. е само мракобесие, кръв… Пример: един художник бил репресиран, защото според него бил сюрреалист – и заради това почнал да прави само стенопис, монументални произведения и пр. Ама това е много скъп бранш. Тогава хонорарът ти за стенопис е колкото да си купиш цял апартамент. Как така хем е репресиран, хем е с големите поръчки… И това за мен стои конфликтно.

Затова ли няма цялостна история на българското пластично изкуство? Защото литературата има… И веднага давам пример с историята на проф. Светлозар Игов.

Литературата е нашият голям пример. Изкуствоведите сме хем малко, хем не работим в екип. Второ, следи от епохата има достатъчно, но не са открити. Има отделни осветени периоди и много слепи петна. Само проф. Атанас Божков дръзва да напише история…

Това неговата воля за критическа власт ли е?

Това е воля за диктатура. Ето, изследванията на доц. Ружа Маринска върху българския модернизъм през 20-те години на ХХ век превърнаха едва ли не този период в най-важен за българската история. Имаме и проф. Аксиния Джурова. Може би ако съберем тях двете, има шанс да се появи история.

Просто нямаме хора. Пък и излизаме страшно неподготвени от учебните заведения. Връзката между науката и практиката е скъсана. Ама, по дяволите, за какво е тази наука, ако не споделям с хората, дошли в галерията, какво съм научил. И така ще уважават труда ми, който и бездруго е без пари. Една професорска заплата е 1300 лв. Точно заради това ще продължаваме да си говорим помежду си: „Какво ще им обръщам внимание на профаните; защо ще ме занимават публиките; аз съм все недооценен…“ Пък и науката все се притеснява човекът от практиката да не я ограби… Работата за производството на един музеен разказ е страшно сложна и само човек, който я е вършил, може реално да я оцени.

Ти обаче се опита да направиш два цялостни разказа – за жените като субект в българското изобразително изкуство и за мъжете като негов субект…

През последните години по отношение на феминизма всичко се сведе до съставяне на следното уравнение: жената е репресирана, няма достъп и право на изява… Стига се вече дотам, че ако една галерия прави определен брой изложби на мъже, трябва да направи същия брой изложби на жени. Но ако предложенията за мъжки изложби са 200, а за женски изложби – 5? Ще селектираме 5 от 200 мъжки предложения и ще пускаме всичко, каквото е дошло от жените. Това е абсолютно извращение.

Та, какво е мястото на жените в нашия художествен живот?

За мен работата около Олга Круша беше бойно кръщение. Там почти три години бях детектив: Москва, Санкт Петербург, Италия… Цяла България. Всичко финансирахме сами. Когато с Рамона Димова, която ме съпътстваше през цялото време, започнахме да обработваме събраната информация, изброихме, че от създаването на Държавното рисувално училище, днешната Академия, до 1918 г. има поне 240 имена на художнички. Още в първия випуск на Академията са приети жени.

С колежката си Рамона Димова, с която работят от години рамо до рамо © Цветан Игнатовски

Във възрожденския печат, който изследвах заради бащата на Олга – Захарий Круша, също непрекъснато попадаш на жени – поетеси, преводачки… Да, самобитни, да, самосъздали се, да, без възможности за образование и пътуване… Може би дъщери на неслучайни хора. Или пък съпруги. Много по-пробивни. Или пък израсли в либерални семейства. Но ги има! Факт е, че до 20-те години у нас има много повече художнички, отколкото доминиращата днес представа за този период ни го позволява… През 1895 г. в софийската школа на Естир Слепян жени рисуват гол мъж. Никъде другаде в Европа по това време не се случва това. Никой не е посочил по-ранен пример. В първите изложби участват не една и две жени.

Феминизмът у нас, за съжаление, е мода. С появата на българските преводи на Жорж Санд се забелязва как езикът в женските медии започва да се изостря. Допускани ли са жените до управленски постове – това е изключително важен въпрос. Но също толкова важен въпрос е колко от тях действително са искали? Всички либерални стратегии на политическата коректност водят до катастрофа и до орязване на парчета от миналото така, сякаш изобщо не са съществували. Ние се договаряме, че защитаваме опредени свободи, но постепенно губим мярката и те се изправят срещу нас като чудовища. Кой знае къде е балансът. Ние успяваме да извратим всичко.

И женската, и мъжката изложба опровергаха много стереотипи. Промениха ли средата?

Те не могат да променят нищо. Просто направиха миналото малко по-прозрачно. Това само обогатява пейзажа.

Поглед към изложбата „Свободният избор. Първите жени художнички, 1878–1912“ © Цветан Игнатовски

Налице във всички изкуства у нас е мощна критика, която се държи – по терминологията на Майкъл Уолзър – като имперски съдия. Има модел на Центъра, критиката го използва като матрица в нашите културни периферии – и критиката следи как се разминаваме с модела. Колкото повече се разминаваме, толкова пò ерзац е нашето изкуство. И нищо друго тя не вижда. А според мен ти се фокусираш върху ерзаца на ерзаците…

Аз просто искам да разказвам. Искам да видя емоцията на обикновения човек. Всяка моя изложба е била критикувана и аз съм се съобразявал с много от забележките, но най-верният компас за мен е публиката. Тя днес жизнено се нуждае от разкази, защото е задушена от образи. Да накараш образите да говорят – трябва да произведеш невидимите връзки между картините в залата. Публиката не ги вижда, но ги усеща.

И аз вече предпочитам да подреждам книгите си хронологично, без изрично да го отбелязвам. Така разказът за мен е най-честен и кохерентен. Кога връзките стават обаче видими?

Когато съм претупал изложба – заради малкото време или заради цензор. За второто пример е пловдивската ми експозиция, посветена на 1892 г. и първата общонационална художествена изложба, проведена в Пловдив. Тогава в централния павилион на Първото българско промишлено-земеделско изложение е организиран специален художествен отдел, в който със свои произведения участват 16 автори. Та, тази изложба от 1892 г. беше обезобразена от политическа цензура, защото бях казал, че Фердинанд и Мария Луиза са стожери на новото българско изкуство. Но според управата на пловдивската галерия Фердинанд бил национален предател. Да, може в политически план да бъде смятан за такъв… Но по отношение на културните политики има безспорни доказателства за моето твърдение.

Click to view slideshow.

Изложбата на голото мъжко тяло в СГХГ също беше цензурирана. Само разказът ми за Ангел Спасов в плевенската галерия не беше цензуриран. Да, там бяхме финансово ограничени, но разказът се случи така, както го сънувах и боледувах. В Плевен никой не ме изгони с камъни, когато заявих, че най-голямото име на художник, излязъл оттам след Бешков, е на хомосексуален.

Да, спойката между нещата е невидима, тя може да не е съобщена на глас, но вибрира в пространството, публиката я чувства и живее. Но една изложба нищо не променя. Всичко минава и отминава.

Чакай, чакай. Голямата изложба на Константин Щъркелов нищо ли не променя? Тя има сензационен брой посещения.

Тази изложба е семпла. Стара като подход. В нея има и неща на Щъркелов, много ниски като качество. Тази експозиция просто няма душа. Една изложба не променя нищо. Публиката може да си припада: „Ох, колко красиво акварелче…“, но това нищо не променя. По Щъркелов работих само защото темата за портретното творчество на художника бе почти неразработена. А и в архива му видях герои, с които съм се занимавал и преди. След десет години може да се направи изложба със съвсем различен разказ.

Елиезер Алшех (1908–1983), „Разпятие“, 1926 г., акварел върху хартия, 30 х 20 см (притежание на Пламен В. Петров)

Не е същото с работата ти върху изложбата на Елиезер Алшех?

Както каза една приятелка: „Тука те изпуснаха.“ По Алшех имаше най-малко административна работа и страшно много изследователски труд, затова много неща бяха „изпуснати“ от ръководството на институцията. Важното беше да направим тази изложба най-малкото заради роднините му.

Изобщо работата с роднините на художника е голям проблем. Убедих се в това още докато правех първата си изложба – за Васка Баларева. Не можеш да кажеш на близките на художника, че една негова картина е боклук, защото за тях е реликва. За нашия опит и вкус една картина може да е боклук, но в нея има история, която не знаем, в случая тази картина е художествено наследство. И такова изкуствоведско поведение е нагло. Покрай изложбата си за Васка Баларева научих никога да не разделям изкуството на голямо и малко, на високо и ниско.

Когато в СГХГ се появи Деяна Алшех, видях една конкретна работа и тя ми отключи целия разказ – и започна едно почти двугодишно приключение, в което изобщо не бях преднамерен. Дъщерята на Алшех ми позволи да ровя дълбоко в собствените ѝ спомени, така както аз никога не бих допуснал някой да рови в моите. Изобщо изкуствоведът трябва да е много добър психолог, а това на българския изкуствовед му е съвършено чуждо. Той нахлува в света на хората безапелационно, без никакви съображения, като тоталитарен чичко, комуто всеки е длъжен: „Аз имам мисия. Вие сте някакви отрепки, които нито разбирате какво държите по стените си, нито го опазвате както трябва.“ Така работят дори с живи художници.

Ти би ли направил изложба на жив наш съвременник?

Честно казано, гледам да не си го позволявам. Аз ставам съавтор на автора, а в този случай не е редно. Когато художникът е починал, гледам да го разбера през контекста, но той не ми се меси в работата. Когато говоря с жив художник, той веднага започва да контролира моя разказ. Една част ще бъдат доволни, но други със сигурност ще бъдат обидени.

Защо? 

Защото вземам част, а не цялото. Защото ги преподреждам за своя разказ. Не искам да разкажа един художник, а своята история.

Аз и за своите колонки с рецензии за нови книги си мисля като за дневникови бележки през чужди литературни творби…

Именно. Това, прочее, е кодът, през който се произвеждат влиятелните разкази в най-новата световна артистична практика.

Постоянно говориш за разказ. За мен той е ако не контрапункт, то далечен роднина на разсъждението. А ти бягаш от разсъждението. За теб концепцията на изложбата е в рамките на разказа: завръзка, кулминация, развръзка…

За мен разказът е само един, но всеки посетител в галерията вижда свой, различен.

Олга Круша (1860–1918), „Портрет на момиче“, 1882 г., креда върху картон, 55,5 х 47 см, СГХГ

Какво тогава ни разказа за себе си през Олга Круша?

Разказах за напипаната от мен и въведена като начин на работа методология: 1) стигащата до маниакалност грижа за факта и 2) любовта към самия път на изследването. Знаеш ли, уморих се да се боря с компромисите в кураторската си работа, да се боря с институциите. Това са изложби като отрочета, родени с малформации.

Малформациите са вторични идеологизирания, към които те принуждават институциите?

Не, това са цензури. Това осакатяване обаче е свързано с целия ми изследователски труд.

Не можеш ли да го компенсираш в каталога към дадената изложба?

Не. Освен ако не си го публикувам сам, защото така направих с Олга Круша. Аз имах големи колебания за публикацията, защото този текст е писан преди пет години, но реших да не редактирам с днешна дата нищо. Този текст носи кръста на тогавашната ми възраст. И няма защо да се срамувам от това.

Както ти казах, аз пиша истории. Изкуствознанието е помощна наука на историята. То има своите инструменти, разбира се. Но това е история на изкуството, не и изкуство на историята.

И на отношенията между хората, нали? Защото за Вера Мутафчиева историята беше населена с хора.

Аз проклинах и заклеймявах историята, докато бях ученик. Ако не бях се занимавал с изкуствознание, никога нямаше да я виждам по този причудлив начин: като един непрекъснато повтарящ се разказ, разказ за повторение на грешки.

Кои грешки от 70-те години повтаряме сега? Твоята дисертация е посветена на това време.

Колкото и неудобно да звучи, там почти не виждам грешки. Тогава налице е изключително адекватно отношение между власт и изкуство. В България властта почти никога не се е саморазправяла с интелигенцията, а се саморазправят личности с личности. Българската история като че ли се развива единствено на лични отношения. Между 1948 г. и 1956 г. едни хора са репресирани, а други са въздигани – макар и едните, и другите да притежават едни и същи негативи по отношение на властта. И това продължава да се случва през времето, но предпочитаме да не говорим за него.

Аз много искам да разработя голямата тема за демоните на Светлин [Русев]. Колкото повече интервюирам хора, които са били накиснати в супата на тази епоха, толкова повече тези разговори посочват не разрив със системата, защото, видиш ли, са били принудени да рисуват като социалистически реалисти, а сочат личностни отношения. Светлин просто не харесва някого. Но Светлин е на власт – и вкусът му става идеология. Не дори неговият вкус, който често е укорим, а личните му отношения с даден човек: заради жена, заради тема от картина. Дреболии стават причина за публични разпри и скандали, не идеологията.

И затова не се явява дисидентство. Живковият режим действа страшно ловко и интелигентно. Когато се извади художественият материал от тази епоха, ще стане ясно, че картината е много различна. Ситуацията изобщо не е такава, каквато се опитват да ни я опишат проф. Ивайло Знеполски и Институтът за изследване на близкото минало например.

Заглавна снимка: Пламен В. Петров © Цветан Игнатовски

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Благодарение на главния прокурор на все повече граждани им стана ясно колко сбъркан е моделът на прокуратурата в България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-2/

Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.


Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?

Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.

През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?

Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.

Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.

В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?

Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.

Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.

Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?

Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.

В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.

Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.

Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?

Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.

Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.

Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?

Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на съдия Нели Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Необходимо, но на парче и неефективно. Велизар Шаламанов за обявеното ново закупуване на самолети F-16

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/velizar-shalamanov-interview-f16/

Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.


Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…

Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.

Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.

Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?

Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.

Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.

Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.

Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?

Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.

Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.

На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?

Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.

Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.

Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?

За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.

Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поезия в застой. Разговор с художника Константин Костов

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/konstantin-kostov-interview/

Роденият през 1988 г. в Пловдив Константин Костов завършва магистърската си степен в класа на проф. Андрей Даниел, а в момента е главен асистент в катедра „Живопис“ в Националната художествена академия. Има зад гърба си три самостоятелни изложби и множество участия в групови проекти, в т.ч. заедно с група Answer 51, на която е основател и член.  

Марин Бодаков разговаря с художника по повод настоящата му живописна изложба „Моменти с друго значение“, която може да бъде видяна до 2 октомври 2020 г. в софийската галерия „Стубел“.


Ще започна с цитат от стихотворение, което познаваш: „нощните обаждания не са разговори / набираш и мълчиш“. Някои твои картини обсебват с изобразената празнота. В тях няма никакви хора. Изисканите публични и интимни интериори са напуснати. Въртележките са напуснати. Напуснати много преди карантината. Къде днес е човекът, Константине? Къде са твоите хора?

Наскоро в отворена покана към художници да споделят какво за тях е изолацията и какво ще се случи след нея, представих гледната си точка на „художника като предзнаменовател“. През 2014 г. участвах със серия картини във форума „Национални есенни изложби – Пловдив“ с куратор проф. Галина Лардева. Тогава името, поставено на ежегодните изложби, беше „Отстранени системи“. Серията картини, които представих в изложбата си, бяха посветени на Париж, но един Париж, изпразнен от присъствието на хората.

Тогава не бях се усещал като художник, който отстранява човешкото присъствие, а го внушава само чрез остатъка на следите от това присъствие: самотна въртележка, затворена телефонна кабина, графити по стените, обекти, състояния… За тази серия картини Лардева написа: „Субектът в живописта на Константин Костов поема ролята на детектив. Поставя си задачата да наблюдава по какъв начин изборът на тази роля променя възприятията му, как тя го прави друг и отнема от неговата субективност. Така той търси местата на потенциално човешко присъствие и ги въвежда като пространства, от които човешкото се е оттеглило.“

„Приказка без край II: Възможен край“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 100/120

По време на изолацията в онлайн форуми и официални новини успях да видя фотографии и кадри на големите мегаполиси по света, изцяло изоставени от човешкото присъствие. Попаднах на такива кадри и от пустия Париж – и останах потресен… признавам си, припознах своите картини, но вече като реалност. Останах потресен, че реалността е страшна.

Тогава и сега човешкото присъствие напуска картините ми, за да остави следа в тях.

Една бензиностанция гори. Тя ме подсети за картина на твоя учител Андрей Даниел, посветена на Хопър и Шел. С кои художници гледаш в една и съща посока?

О, да, „Хопър и Шел“ на Андрей Даниел е великолепна картина! Когато ми я показа в ателието си, му казах: „И аз рисувам бензиностанция, ама моята гори!“ Той само се усмихна. Завърших тази картина чак сега, през 2020 г., той не успя да я види. Името на моята горяща бензиностанция е „Случка по невнимание“. С тази картина си напомням, че невниманието при силни вълнения и възпламенявания води до верижна реакция. Опитах се да предам на зрителя момента, в който само едната бензинова колонка гори, но застрашава всички други в една още по-голяма експлозия.

„Случка по невнимание“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 100/120

Смятам за невероятно удоволствие, когато един художник си общува с друг художник чрез картините. До момента съм общувал по този начин с художници като Франсис Бейкън, Дейвид Хокни, Лусиан Фройд, Каспар Д. Фридрих, Джаксън Полък и много други. Андрей казваше: „Това е възможност за преживяване на чужди животи. Чужди състояния, на които и не подозираш, че си способен. Това е да погледнеш през очите на други хора, на друго време. Въобще, да се превъплътиш.“

Така смятаме един за друг и писателитеРисуваш много книги и албуми. Днес цивилизацията очевидно от логоцентрична отново става фоноцентрична, ако се доверим на Дерида. Какво съхраняваш чрез албумите и неразтворените книги, чрез буквите? Чрез тишината на писмеността?

През 2013 г. защитих дипломната си теза като магистър в Националната художествена академия на тема „Всичко, от което имам нужда“ – серия от картини с елементи на важните за мен обекти, места, личности. Беше труден за мен период и две картини загатваха за това: „Инструменти за оцеляване“ – натюрморт на консервните кутии от храна, които ме спасяваха тогава, и „Инструменти за устойчивост“, изобразяваща своеобразно хаотично пространство, в което е разположена купчината от важни за мен албуми и книги. Съвсем спонтанно се намести значението на затворените корици и съдържанието между тях – като инструменти за съпротива на заобикалящото ме.

Когато „портретувам“ книгите, осъзнавам за себе си, че това е откъсване на времето – запечатване на вълненията и мислите ми от даден период, които са ознаменувани от тези албуми или книги. Така образите им се превръщат в структури на напомнянето, че значенията са повече от едно – че понякога може да се открие повече от едно дъно в картините ми. Така ги разбирам аз, макар те да не са винаги на същото мнение. Зрителят може би е този, сам за себе си, който ще разреши конфликта или взаимното разбирателство във всяка картина. Това, мисля си, се получава в тишината, защото тогава си и по-внимателен.

„В очакване на момента“ (2020) Константин Костов, м.б., пл., 60/80

В текста към изложбата насочваш моето внимание към мига и протяжността. Как продължава историята на живописта днес за теб, мъж на 32 години. Докъде стига тази история? Живописта не е ли демоде за мнозина от връстниците ти? Както пишещата машина – за писателите…

Неведнъж се е случвало, докато създавам своята картина, да осъзная, че вглъбявайки се в работата си по нея, изведнъж са изчезнали няколко часа и аз самият не помня какво се е случило в това време. Мнозина знаят за това преживяване пред платното. Когато се отдалечиш и видиш резултата, разбираш, че това си бил ти – художникът, но в своето измерение на невреме. Любопитно ми е, че една картина се сътворява за дълго време, а запечатва в себе си един миг. Тези съотношения за мен правят живописта безкрайна в своите намерения и открития, като във всяка картина те се откриват наново и отново. Това ни доказват и мнозина съвременни автори, които тенденциозно се завръщат към картината.

В изложбата си представям работата „30 000 години изкуство“ – с нея може би си намигам, като си казвам всеки път: „Това е приказка без край“. Това ми помага и да забравя прочетеното от Артър Данто и неговите есета „Краят на изкуството“ и „Три десетилетия след края на изкуството“, и да се изправя пред поредното платно, оставяйки въпросите на онези, които не искат да се занимават с изкуство, да ги изясняват.

„30 000 години изкуство“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 50/70

има едно състояние на лицето
в което очите не блестят
научил си се да се справяш
без радост 

Това стихотворение изглежда, като да е написано от един от персонажите в някои от твоите картини. С какво искаш да се справят твоите студенти?

Смея да твърдя, че те вече се справят достойно с много неща – едно от които наскоро е и загубата на любимия ни професор Андрей Даниел. Припознавам в тях една емоционална интелигентност и зрялост, която им помага да се справят с предизвикателствата на живота, както и на творческия ни живот като цяло.

Дори и в затруднените сега времена и наложилите се дистанционни форми на обучение всички те продължиха да творят именно припомняйки си уроците, предадени в Ателие 51 – ателието по живопис в НХА. Всички ние ще съхраним прекрасния спомен от така истинските ни преживявания в ателието с професора и ще развиваме търсенията си в традицията на картината, на живописта – една наша си лична еволюция в предстоящите ни открития, оплодени от уроците на учителя.

В разговорите с Андрей Даниел в ателието той е споделял, перифразирам, че за него невинаги революцията прави промяната към по-добро, а като че ли множеството индивидуални еволюции.

Заглавно изображение: „Поезия в застой“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 60/80

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво да помниш по-напред? Разговор с Палми Ранчев за наследството на 80-те години и българския Преход

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/palmi-ranchev-interview/

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе? 

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години. 

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.


„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Палми Ранчев тренира боксьори на летен лагер през 2018 г. © ABC Fight Club

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно? 

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи? 

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Писането е тревожен процес. Разговор с авторките на „Вайръл стихове за секс и драма“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/sexidrama-interview/

„Вайръл стихове за секс и драма“ е Facebook страница, създадена през март т.г. На пръв поглед в нея се вижда свободна и иронична поезия, писана от Антония и Цветелина – две жени, които чупят клишета, прекрачват граници и нарушават табута в литературата с подръчни средства, като осъзнат хумор, целенасочена липса на автоцензура и последователна пародия на западни и български образци на най-масовата, лека и четена поезия. На второ четене те безсрамно разширяват полето и освежават литературната реалност с непринудената си, но игрива и честна поетична позиция, в която дълбочината изскача на повърхността, без да забравя сериозността си.


Как решихте да започнете тази Facebook страница?

Антония: Хем спонтанно, хем не точно. От много време си мислехме, че трябва да направим нещо заедно, и един ден след работа аз просто я създадох за десет минути и почнахме.

Цветелина: Да, идеята е сравнително стара, но създаването на страницата стана бързо, без много мислене, в условия на извънредно положение.

А: Баш в началото на кризата, да.

А отдавна ли се познавате?

А: Отдавна, отдавна, колко да е отдавна – от 2017-та.

Ц: От драматичната пролет на 2017 г.

А: Драмата ни събра, сексът дойде после.

И двете работите в медии – поезията противоотрова ли им е?

А: Аз в момента не работя в медия, но съм работила в медия. Поезията може да се нарече противоотрова не само за медии, предполагам.

Ц: Може да се каже, че е – в смисъла на противодействие срещу реалността. Доколкото медиите отразяват реалността, разбира се.

А: Рядко, един вид, но да. Поезията може би повече я отразява.

Според вас има ли връзка между автентичност, всекидневие и литература – и каква е тя?

А: За мен литературата е нещо, което се ражда във и от живота, то не е нещо отделно от него. Това са свързани неща, пряко. Относно автентичността мога да добавя, че колкото и да се злоупотребява с тази дума напоследък и да е тренди да си напънато автентичен, тя също е нещо важно – поне в това, което аз пиша. Което по никакъв начин не пречи на въображението, напротив.

Ц: Има връзка, да. Независимо дали литературата изглежда изцяло като измислен свят, роден от нечия фантазия, както е в големите произведения на Кинг, Мартин, Роулинг, Толкин и т.н., дали разказва измислена история, която звучи достоверно спрямо реалността, или говори за ежедневните проблеми на героя, автентичността е онова, което я прави разбираема за читателите и в този смисъл я превръща в проводник на мисли, чувства, страхове и прочее. Когато е автентична, литературата е жива, тя разговаря, има диалог между автор и читател – и то диалог, неподвластен на дреболии като времето и смъртта.

А: Значи, онзи ден обяснявах точно това на една приятелка, че когато пишеш автентично, то стига до хората, ако се напъваш – по-малко може би. Под напъваш имам предвид да се опитваш да пренебрегнеш себе си, да се скриеш зад написаното, да си друг. Според мен има много хора, които много искат да пишат, ама нямат смелост. В писането се иска смелост и уязвимост.

Ц: Има и такива, които искат да пишат и имат смелост, но пък нямат какво да кажат. Сори, кофти е, ама…

А: Да, обаче за мен смелостта е поне 50% някъде от цялото нещо. Има суперталантливи хора, дето цял живот си мълчат. Много е тъжно, както е тъжно и обратното, разбира се. Не мога да преценя кое повече в момента.

Ц: Тя, смелостта, е поне 50% и от това да живееш в някакво относително спокойно състояние.

А: Или изобщо.

Какво ви дава страницата? А отнема ли ви нещо?

А: На мене за момента основно ми дава. Дава ми терапия може би, на първо място, дава ми любов и ми дава да пиша всеки ден, и така да си променям и развивам писането. Дава ми да експериментирам също така, да казвам неща, които смятам за истина, и те да достигат до хора, които смятат същото, и вероятно още други неща. Взема ми може би донякъде от спокойствието, то е надценена на моменти ценност, мисля. А и какво писане със спокойствие – някак си не вървят, писането е тревожен процес. Не знам дали има суперспокоен пишещ човек… Сигурно, то какво ли няма вече.

Ц: На мен не ми отнема нищо. Дава ми стимул – като получа позив за стих, да изтичам до лаптопа или да се пресегна към тефтера/телефона и да го запиша, за да не оттече в канала на несъзнаваното, откъдето после няма излизане (или има, но под формата на невротичен симптом). Споделянето е лечение, а ако има едно предимство на творчеството в социалните медии, то е непосредствената връзка с читателите. Естествено, това понякога е и минус, например когато напишеш прекрасен прочувствен стих за „тъмната нощ на душата ти“ и някой те диагностицира отдолу по МКБ.

Как бихте описали свободата през настоящата година?

А: Ами аз за пореден път се убедих, че свободата има малко общо с физическото придвижване, въпреки че, когато то е външно ограничено, може и да си полудееш. Не е хубаво някой да ти забранява да се движиш. Но пък когато никой не ми забранява, нямам против да си седя в нас. Страницата ми даде свобода, когато бях затворена у нас пролетта. Мога да кажа, че пътувах много от балкона, кухнята и хола си.

Ц: В ежедневен и битов план: като новооткрита ценност. Твърде много време е минало от „свобода или смърт“ и у нас свободата е станала някаква ефимерна дума от героичното минало, сложена на една плоскост с шевиците и калпаците. Пандемията може би ни даде възможност да преразгледаме мястото на свободата в ценностната ни система. Ако не можеш да излезеш от вкъщи, за чий ти е да носиш скъпи дрехи, да речем? Това беше добро пренареждане.

Какво ви липсва – като читатели и наблюдатели – в българската литература?

А: Аз не съм чела скоро много българска литература, като изключим Здравка Евтимова, Георги Господинов, примерно, и Теодора Димова с нейния брилянтен роман „Поразените“, който препоръчвам на всички свободни граждани да прочетат – има връзка и с протестите някак си. Имам да наваксвам с литературата може би, за поезия не знам. Смятам, че е добре един пишещ човек да се фокусира основно върху това, което той пише – без да губи представа за средата и за хубавите текстове на други автори, но понякога прекаленото четене около писане може да ти повлияе по не особено творчески начин.

Иначе ми липсват повече хора, които да познават добре българския език, но това е и във, и извън литературата. Сетих се, че наскоро четох и неща от сборника с разкази на Ангел Иванов „Техническа проверка“ и ми харесаха искрено, там я има тази автентичност, за която говорихме. Както и в интерес на истината смятам, че Николаос Цитиридис е написал наистина смешна книга – „За вафлите и хората“, понеже и темата с медиите засегнахме… разбира се, зависи колко широко ти е чувството за хумор. А относно липсите се сетих, че ми липсва говоренето за литература като за нещо нормално и отново част от ежедневието, защото то това е и това трябва да е. Според мен. Не нещо извънредно и/или елитарно. И хумор ми липсва. Това със сигурност. Много.

Ц: Аз имам пропуски в съвременната българска литература и не ми се иска да кажа, че нещо липсва, пък то да се окаже, че просто аз не съм стигнала до него. Но това, което би ми се искало да има, е качествено фентъзи, книги с интересни сюжети, тежка философия, а защо не и някой брилянтен хорър? Има ли брилянтен български хорър?

А: България се казва.

Ц: Ама искам да има и чудовища, и кръв, и мистерия.

А: Аз ще бъда още по-честна. Сега, значи, според мен писатели и поети…

Ц: … не прекалявай…

А: … непрекъснато да се дебнат кой какво е издал и написал… Това води до комплекси, така си мисля, защото е неизбежно съревнование, което разсейва в един момент от основното – от това, което ти искаш да кажеш. А и все пак е хубаво написаното да стига до публиката, която според мен не е нужно да се ограничава в тесния кръг на пишещите хора. Но тука също да добавя – в момента има изключителен нов български рап, който за мен често е висока поезия.

Като кого?

А: Всички знаят като кого, но окей.

Жлъч?

А: Ето, примерно, вчера слушах на Атила последната песен. Жлъч няма какво да го коментираме, там е ясно.

Ц: Той е поет, да.

А: И So Called Crew изобщо. Има едно момче също така…

Стругаре?

А: … ще ви препоръчам целия му албум. F-act – това момче има страхотен албум на някъде две години, „Корени“ се казва.

Ц: А музиката става ли? Щото иначе би било яко да се напишат римите някъде, да може да ги прочете човек, без да слуша.

А: Ами да, става, то аз за цялостния продукт говоря. Аз съм бягала, примерно, на тоя албум, който споменах, и много добре върви. А относно Стругаре – там като по-млада имах резерви, ама май узрях.

Как си представяте бъдещето на Facebook страницата, как ще съхраните непосредствеността ѝ, ще издадете ли книга? Има ли рискове в редуцирането на културата до стока дори и в България?

А: Това един въпрос ли е? Добре. Значи, имайки предвид спонтанната природа на нашето писане в тая страница, предпочитам да не мисля много за бъдещето, а да действам тук и сега. Книга се надявам да има и така да съхраним нещата. Риск от редуциране на културата до стока има всеки ден, всеки час и навсякъде.

Ц: Прескачам направо на редуцирането на културата. Има риск, да, и ще се стремим да не паднем в тази яма. Макар че ако от фирма, която произвежда революционен крем против стрии, ни предложат да им посветим стих и да се снимаме с крема, ще посветим, какво да правим. Имам брутални стрии, няма как да откажа.

А: Значи, това ще мине през съвет на директорите и тогава.

Истинският философски въпрос
е кой да измие чиниите
Нищо отвлечено
Бог
истината
ходът на времето
да, разбира се,
но първо кой да измие чиниите.

Никанор Пара
(в превод на Даринка Кирчева)

Кои са вашите истински философски въпроси?

А: На мене целият живот ми е един философски въпрос. Иначе не знам наистина какво да отговоря. В главата ми е поток от мисли непрекъснато, голяма част от тях вероятно са тежко философски, но тук се връщаме в началото на разговора и аз не мисля, че философията, подобно поезията, е нещо встрани и над живота, който живеем тук и сега. Човек може да си мисли за смъртта, докато пазарува домати, да се пита какво е свободата, докато чака маршрутка, да вижда най-голямата красота от месеци в лицето на непознат на улицата, и така. Не е нужно тия неща да стават по някакъв извънреден начин, че то аман от извънредности.

Ц: Обичайните, които са си задавали и другите велики философи преди нас, нашите колеги Ницше, Киркегор, Хосе Ортега и Гасет, Буда, Декарт. Живот, смърт, самоубийство, драма, секс.

А: Цвети е секси само в две изречения. Да, то като се замислиш, надали можем тепърва с тебе, колкото и да е яка тая страница, да измислим някакъв особено оригинален философски въпрос. Те си се повтарят като цяло. Според мен това е и голяма част от проблема с родния интелектуален елит – всеки иска да е първи, а ние чисто исторически и цивилизационно сме по-скоро последни. Инджой дъ райд.

Заглавна снимка: © „Вайръл стихове за секс и драма“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/ken-liu-interview/

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.


Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това е филм за мен.“ Разговор с режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/grozeva-vulchanov-interview-bashtata/

Спокойно може да прочетете този разговор, ако още не сте гледали филма „Бащата“ на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Няма да ви подсказвам историята.

Но ако вече сте гледали лентата, която през 2019 г. спечели едно от най-важните отличия в света на киното – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари, знаете, че ще гледате семейната трагикомедия „Бащата“ още и още. Историята за близостта, тайната и вината ще ни изяде лакомо.

Предишните два филма на Петър и Кристина – „Урок“ и „Слава“ – спечелиха десетки награди. По-важното е, че заедно с „Бащата“ режисьорският тандем спечели доверието на зрителите със способността си да прави безкомпромисно изкуство, в което да се разпознаваме – и което да ни издига със страх и облекчение.

Филмът най-после е по кината.

Един от въпросите, които си зададох след Вашия прекрасен филм: кога един син се превръща в баща – когато се налага да се отнася с баща си вече като с дете или когато самият той очаква дете? Как всеки от Вашата режисьорска и семейна двойка би отговорил на този въпрос?

Кристина: Според мен – когато е готов да стане баща на самия себе си.

Петър: И майка също.

Кристина: Да, точно така, когато е готов да стане и баща, и майка на самия себе си.

На какво бащата Васил е научил сина си Павел, за да се държи точно така – и към баща си, и към жена си? И на какво не го е научил?

Кристина: Научил го е да прави всичко възможно да не разочарова близките си.

Петър: Не го е научил, че точно това е начинът най-много да ги разочарова.

Във филма едната съпруга и майка е мъртва, а другата е невидима. За какво служат женските образи в „Бащата“?

Кристина: За Бог. Или поне за божи наместници.

Петър: Да, това е т.нар. божествен персонаж…

Кристина: Как така, те нали са две, а божественият персонаж е един?

Петър: И Бог е един…

Кристина: Да, но имаме Отец и Син…

Петър: Ние не говорим ли за майката?

Кристина: И за жената…

Петър: Тоест жената е Бог? Затова може да ражда, да създава живот?

Кристина: Ох, не сме подготвени за тази тема, а и може някой да се почувства обиден от глупостите ни…

Петър: Със сигурност не и Бог.

Кристина: Задайте ни друг въпрос.

Click to view slideshow.

Бащата е художник. Синът работи в рекламата. Към какви културни и обществени напрежения препращате с това конкретно решение в „Бащата“?

Петър: В новия, модерен дигитален свят няма място за „безсмислено“ изкуство. Всичко трябва да е с приложен характер. Затова и синът се е ориентирал.

Кристина: А не беше ли, защото искаме да изтъкнем, че синът е рационален и точен, за разлика от баща си, който е отвеян и объркан…

Петър: Много елементаризираш. И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад.

Кристина: И кой накъде гледа?

Петър: Трудно е да се каже, зависи от гледната точка.

Обичайно бащата е символ на реда и закона. Престоят на Васил в гората обаче е символ на дълбокия хаос, предизвикван у нас и от остаряването, и от неспособността да разбираме рационално реалността, и от неизбежната вина в общуването… Но освен тази екзистенциална перспектива, има ли филмът и политически ключ за своето разбиране? В болницата? В полицията?

Кристина: Не ни вълнува политиката…

Петър: ОСТАВКА!!!

Кристина: … вълнува ни абсурдът. В случая те просто се припокриват. Това е ключът.

Има ли разлика в рецепцията на „Бащата“ в различни точки на света?

Петър: Оказа се, че образите и идеите в „Бащата“ са доста универсални. В различни точки на света различни зрители имат една и съща реакция: „Това е филм за мен“, „Това съм го преживявал“, „От това се страхувам“…

Кристина: Може би това се дължи на простия факт, че филмът се занимава с тема, която е много човешка, едва ли не неизменна част от нашата съдба.

Името Павел значи „малък“. Успява ли да порасне той до края на филма? И как мислите, дали порастването е обратима величина? Чрез гняв ли се расте? Чрез обич и търпение?

Кристина: Расте се чрез осъзнаване. Порастването, започнало веднъж, не е обратима величина, но не е и константа, демек порастваш веднъж завинаги – и готово, край. Порастването е процес…

Петър: … процесия от изпитания…

Кристина: Точно така. Учиш се да растеш, цял живот.

Петър: Или пък завинаги си оставаш „малък“, но пък тогава егото ти започва да расте…

Кристина: Да, ако избереш да растеш само външно, отвътре се смаляваш.

Петър: Значи порастването може и да е обратима величина?

Кристина: Може би да… не… обърках се. Но важното е, че Павел продължава да расте и след края на филма.

Click to view slideshow.

 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Участието в обществения разговор е част от длъжностната характеристика на учения

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitar-iliev-interview-pismo-prepodavateli/

Димитър Илиев е доктор по старогръцки език и главен асистент във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Той е също така автор и инициатор на отвореното писмо на университетските преподаватели, които подкрепят исканията на протеста за оставка на кабинета „Борисов 3“. С него разговаря Венелина Попова.


Оригиналното писмо на преподавателите

Миналия петък 30-ина университетски преподаватели стартирахте подписка за оставка на правителството. За няколко дни се присъединиха още над 90 Ваши колеги, а сега вече има и нова подписка – на над 230 учени и специалисти от БАН, които в своето отворено писмо правят дисекция на корумпираното управление. Ще бъде ли пресилено, ако наречем тази реакция на академичната общност в България бунт срещу автократично-мутренския стил на управление? И как ще обясните този своеобразен феномен?

Да, списъкът на подкрепилите писмото преподаватели се актуализира постоянно с нови имена от различни институции. Към момента на нашия разговор подписите са вече над 120. Освен представители на различни български висши училища (СУ, НБУ, УАСГ, УНСС, МУ – София, НАТФИЗ, МУ – Варна, ПУ и др.), отвореното ни писмо подкрепиха и преподаватели от Университета на Северна Каролина, Университета на Торонто и Университета по приложни науки в Хамбург. А появата на сходна позиция, подкрепена от колегите от БАН, показва, че в нашата прослойка има сравнително широка подкрепа за исканията на протеста, и това е окуражаващо.

Въпреки това има хора, които дори принципно да подкрепят изразената в двете писма позиция, не биха се ангажирали с активно присъединяване към нея по различни причини – от притеснение да заявят публично мнение до скептицизъм относно ползата и смисъла от такива жестове. Но според мен смисъл винаги има, независимо колко масов е откликът. Когато интелигенцията в едно общество е политически активна и изразява открито своята позиция, това е добре за обществото като цяло. Не разбирам защо у нас някак през годините се оформи виждането, че хората на мисълта би следвало да са аполитични и да обитават някакви стерилни селения на духа отвъд злобата на деня, която е недостойна за вниманието им.

Тази погрешна нагласа, от една страна, маргинализира допълнително представителите на тези прослойки у нас, които и бездруго като че ли не се радват на толкова голям публичен престиж, колкото би трябвало, и не са приоритет в политиката на нито едно управление. От друга страна, изключването на учените, интелектуалците и артистите от обществения разговор с нищо не помага за подобряването на неговото качество и адекватност. А участието в този диалог и формулирането на кохерентен разказ какво се случва в обществото и накъде трябва да върви то, според мен влиза, така да се каже, в длъжностната характеристика на учения.

Мисля, че през целия Преход за първи път университетски преподаватели се изправят открито с имената си срещу властта – жест, който трябва да бъде аплодиран. Сред тях виждаме личности, които и досега са изразявали публично своите позиции. Но как мислите – има ли риск за бъдещото кариерно развитие на участниците в подписката?

Не за пръв път университетски преподаватели протестират и открито искат оставката на властта – това се случи и при управлението на кабинета „Орешарски“, случвало се е и в началото на т.нар. Преход, да не се връщаме към дисидентството на учени и интелектуалци по времето на режима преди 10 ноември 1989 г. В историята му все още има недостатъчно проучени и неизвестни на широката публика страни, макар и, за съжаление, България никога да не е била като Чехословакия на Лудвиг Вацулик и Вацлав Хавел.

Колкото до риска за професионалното развитие – наистина не искам да мисля, че в ХХI век в страна от Европейския съюз можем да си позволим да мислим в такива категории. Ако сме стигнали дотам – или по-точно сме се върнали пак там, където вече сме били, – това означава, че нуждата от активна съпротива е още по-належаща. Съществува ли опасност за кариерата ти на учен по съображения, различни от научните, значи борбата срещу това е въпрос на самосъхранение и трябва да се мисли като единственото разумно поведение, а не като извънреден акт на героизъм.

Освен това не обичам героичната патетика, придружаваща настоящите и всички предишни протести у нас през последните години. Правилната нагласа според мен е, че протестираш, защото не можеш да не протестираш – просто ти си такъв и ситуацията, в която си поставен, е такава. Но не защото очакваш от това да произтече нещо за теб – било то награда или мъченичество. Една малка щипка отрезвяващ здравословен цинизъм винаги е добре дошла в такива моменти, понеже героиката бързо изхабява, а това е маратонско бягане, не кратък спринт с мигновена победа.

Като човек, който се занимава с Античността, не гледате ли с ирония на постоянното повтаряне на историята?

Иронията може да бъде спасителна в напрегнати моменти като настоящия. Няма как историята в някаква степен да не се повтаря, но човешката природа, откакто имаме писмени свидетелства и те ни дават да разберем какво са мислили и чувствали хората в отдавна отминали епохи, очевидно не е претърпяла съществено развитие през хилядолетията.

Най-ироничното за мен обаче не е връщането много назад в историята, а сравнението с предишната протестна вълна от 2013 г. Недоволните тогава понесохме много критики, че работим за връщането на Бойко Борисов на власт. Днес ситуацията е сходна, но позициите на политическите играчи са разменени и други критици се опитват да вкарат протестиращите в оправдателен режим, че не работят за интересите на БСП, Мая Манолова или евентуален политически проект на Румен Радев.

Моята лична цел е: ако може, да излезем от това зацикляне между двете неизбежни политически алтернативи в лицето на настоящото голямо българско „дясно“, което не е особено дясно, и казионното българско „ляво“, което също не е никак ляво.

Вие сте представител на едно поколение, израснало на границата на две епохи в България, което сега е в най-креативния период от живота си – все още сте млади, много от вас са високообразовани, не ви липсва и житейски опит. Готови ли сте да поемете управлението на страната в свои ръце?

Неизбежно е представители на моето поколение рано или късно да започнат да влизат във властта и това всъщност вече се случва. Дали ще се справим с управлението на държавата по-добре, или по-зле от поколенията, които вече са отминали зенита си, ми е трудно да прогнозирам. Тъкмо фактът, че сме израснали на границата на две епохи, може би ни дава ценно предимство – знаем достатъчно добре какво е да живееш в тоталитарен режим, видяхме как се разместват обществените пластове в периода на т.нар. Преход, преживявали сме глад и недоимък, лъгани сме достатъчно много. А днес сме в състояние да се възползваме пълноценно от предимствата на новите технологии и информационното общество, защото времето, в което израснахме, ни даде възможност да придобием достатъчно дигитална грамотност.

Лошото е, че част от предимствата, които изброих по-горе, могат да бъдат разчетени и като травми. По-младите все още нямат нашия опит, но не са и обременени с нашите травми. От друга страна, те имат пред себе си достатъчно време да развият свои собствени травматични симптоми, защото времето, в което са израсли, на пръв поглед по-спокойно и благополучно от нашето, също крие своите тъмни страни, които може би ние не разбираме достатъчно добре.

За разлика от 20-годишните, които отрицават партиите изобщо, Вие знаете, че няма друг легитимен начин да се участва в избори. Не Ви ли притесняват, да не кажа отчайват социологически проучвания, които дават преднина на партии като тази на Слави Трифонов –поредния политически популистки проект еднодневка?

Не съм много сигурен доколко политическият скептицизъм е изключителна отличителна черта само на днешните 20-годишни. Дефицитите в публичния дебат, отчасти свързани и с ниското ниво на медийна свобода у нас, водят до залитане в лесни, но изцяло погрешни посоки. Има много какво да се желае от гражданската и политическата култура на всички поколения. Както интелигенцията, така и политиците, които претендират да са автентична опозиция на статуквото и изразител на протестната енергия, дължат на обществото формулирането на достатъчно смели и същевременно достатъчно осъществими антисистемни, но не популистки решения.

Слави Трифонов е поредният проект, създаден да отвлича и канализира протестен вот и да бъде патерица в някое бъдещо коалиционно управление на някоя от големите партии на статуквото. Но той е само върхът на айсберга. Повече ме притеснява това, че много хора виждат изход от създалото се положение в неща като намаляване на броя на депутатите, премахване на партийните субсидии, ново Велико народно събрание и подобни. Днес изразител на подобни спорни идеи е Слави, утре за такъв може да бъде назначен някой друг.

Не е ли неизбежно след следващите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни, да влезем в една спирала от избори, докато се създадат нови политически субекти, които не са свързани със старите системни партии и могат да предложат нови идеи и нов политически хоризонт за България?

Това е развитие на нещата, което ми се искаше да беше станало реалност още след оставката на Пламен Орешарски през 2014 г. За съжаление, протестната енергия се уталожи, част от недоволните припознаха в Реформаторския блок своето представителство и започнаха да чакат неговите депутати и министри да убедят Бойко Борисов в належащата необходимост от реформи. Заради тази наивност изгубихме време, но по-добре нещата да се случат късно, отколкото никога. Процесът трябва да се катализира, докато автентичното гражданско представителство с нагласа за дълбоки реформи не получи решаваща подкрепа на избори. Дотогава продължавам да твърдя, че всяко управление у нас е заченато в грях и протестите срещу него по дефиниция и по подразбиране са правилни и заслужаващи подкрепа, независимо от тактическите и стратегическите подробности (защо еди-кои си протестират рамо до рамо с вас, какво ще стане после и прочее).

Има ли риск енергията на този протест да бъде изразходвана напразно или да бъде насочена в грешна посока?

Такъв риск винаги има във всеки протест, но съществува и възможността протестният натиск да доведе до действия на властта, които да го подхранят отново. Тактиката на управляващите доскоро беше да се опитат да оставят протеста да се изчерпи от само себе си. Но видимо изнервени, те започнаха да реагират и действат неособено адекватно. Това окончателно делегитимира настоящата коалиционна конфигурация и оставките оттук насетне са само въпрос на време. Дали те ще дойдат като пряко следствие от протестните действия, или от други събития, които тези действия косвено са провокирали – предстои да видим.

Заглавна снимка: © Димитър Цанков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-radulova-interview/

Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“

Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.


Надежда Радулова © Къща за литература и превод

Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“. 

По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова твоя книга? Че книгата е нова?

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите погрешно.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не какво ни казва то днес („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а как ни казва това, което ни казва. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е как. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на „Машини за дишане“, томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

С Линда Грегърсън © Личен архив на Надежда Радулова

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот, по-важната половина, струва ми се, тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение „Песен“ е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един разговор, проведен в твоя дом: Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си Ghosteen, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.
Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът между умуване и римуване. Разговор с Катерина Кокинова за Витолд Гомбрович

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/katherina-kokinova-interview-witold-gombrowicz/

Ако напиша, че това интервю е по повод 4 август, рождения ден на полския писател Витолд Гомбрович (1904–1969), той веднага ще се обърне в гроба: единици са писателите, които така убедено са подкопавали националната принадлежност на своите произведения. „Бях поляк.“ Писателят обичайно свежда националното до смешно… 

А и за кого пише световният писател Гомбрович? Той ли е единственият си читател? Имаме ли общ свят с него? Имаме ли общ свят? Доколко всички сме само и единствено в езика? В неспокойни дни като нашите – повърхностни дни – такива въпроси са лукс.

„Лукс“, без който не можем да станем себе си. 


Кой е Витолд Гомбрович? С кого можем да го сравним и с кого той не би искал да го сравняваме никога?

Гомбрович е автор на романи, пиеси и публицистично-есеистични текстове, който не вярва в нееротичната философия. Той е преди всичко себе си, макар че това ни дава точно толкова информация, колкото и неточните етикети, че е полски/световен писател, емигрант в Аржентина, носител на Международната награда на издателите „Форментор“ (1967), на косъм разминал се с Нобеловата през 1969-та… Той е „структуралист преди всички“, но и екзистенциалист, който мрази съпоставките със Сартр, чиято „Погнуса“ (1938) е изпреварил с дебютния си роман „Фердидурке“ (1937). За него всяко сравнение е и ощетяващо, защото опростява и отнема от сложната му идентичност.

За мен Гомбрович е нееднозначен, неуморно борещ се с Формата и също толкова неуморно даващ ни инструкции за четене (тоест създаващ Форма). Интересно е, че това може да засенчи самите произведения. Ние знаем, че не би искал да бъде четен с Фройд, още преди да сме прочели текста. Всичко това отблъсква читателите, които не обичат да срещат трудни автори, защото им се налага да се борят с тях. Така че ето едно твърдение, на което може да се противопоставим:

„Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много. И макар да бих могъл все още да извърша нещо непредвидимо и за мен самия, вече не ми се иска – не мога да искам, защото съм твърде много.“ („Дневник“)

Какви нововъведения в гротеската свързваме с Гомбрович? С какво той промени полската литература?

Струва ми се, че Гомбрович далеч надскача гротеската, защото не отчуждава читателя, нито го оставя безразличен, а напротив – въвлича го в едно нееднозначно отношение: едновременно фасцинация (обсесивно очарование) и неприязън. Пример за това може да бъде Леон от „Космос“ – карикатура на сарматския простак (и своеобразно продължение на совизджалската литература), който се държи като горд и остроумен интелектуалец, а е смехотворен. Същевременно се влюбваш в неговите бръщолевения, които всъщност са езикът на Гомбрович. Да, можем да го наредим в контекста на гротеската на Мрожек, но към деформираните образи се добавя и деформиран език.

Езиково Гомбрович сякаш стои най-близо до Бруно Шулц, а философски – до Виткаци (неслучайно са наречени тримата мускетари на междувоенната литература). Важна е и позицията му в линията на полската драматургия от втората половина на ХХ в. с Ружевич и Мрожек. И всъщност това обяснява защо тъкмо с пиесите си Гомбрович става най-разпознаваем в световен контекст. Неговата „Ивона, принцесата на Бургунда“ е най-изпълняваната му драма и му носи повече слава от романите му.

С темите, проблемите и начина, по който ги представя, Гомбрович излиза от полската литература и осъществява желанието си да не е наричан само полски писател. В неговите произведения има диалог с цялата световна литература и макар писани на полски, те непрекъснато тренират и читателя в приемната култура. Това, разбира се, е парадоксално, защото полският на Гомбрович като че ли не е предвиден за превод, за извеждане от границите на полската култура, но същевременно е използван един универсално приложим език, почти математически, на който да се комуникират идеите в света. Не на последно място: позицията на Гомбрович към полското е тъкмо тази, която му позволява да стои надредно и дистанцирано критично, да обговори едни същностно полски явления.

„Фердидурке“, том с пиеси, „Космос“… Какъв е българският Гомбрович, съставен от тези три книги – и с каква рецепция у нас може да се похвали неговото творчество?

Българският Гомбрович идва на части. Всичко е започнало добре през 1988-та с превода на „Фердидурке“, но оттогава издаването на книгите му прави все по-големи паузи (1997, 2018). Надявам се да понаваксаме това изоставане с преводната рецепция, защото това е същият автор, който се радва на три постановки на „Ивона“ (реж. Елена Цикова, Театър „София“, 1991; реж. Боян Славов, Театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък, 2002; реж. Венцислав Асенов, Драматично-куклен театър – Враца, 2006), благодарение на първата от които имаме издадени и пиесите на български – в чудесния превод на Димитрина Лау-Буковска, преводачката на „Фердидурке“.

Българският Гомбрович е представен с първия и с последния си роман, между които обаче има много общи нишки: темите за случайното, междинното, хаотичното, какво превръща едно явление в обсесия, какво е отношението между разказ и разказване, между умуване и римуване на света.

След „Космос“ какво от Витолд Гомбрович да очакваме на българската културна сцена?

Надявам се един ден на българската театрална сцена отново да бъде поставян Гомбрович (би се вписал чудесно в репертоара на театрална група „Метеор“ например). А на издателската сцена скоро ще се появят лекциите му по философия в превод от френски на Тодорка Минева. Гомбрович е изнасял този кратък неформален курс по домовете в Аржентина (въпреки пренебрежителното си отношение към парите с цел натрупване на капитал за след напускането на полската банка, 1954–1955) и го представя пред Доминик дьо Ру и съпругата си Рита за „шест часа и четвърт“ през април–май 1969 г. при силно влошено здраве (умира на 24 юли същата година).

„Лекциите“ са интересни тъкмо като ключ към мисленето му и не може да се очаква да бъдат вход към философията за незапознати с първичните текстове (които самият Гомбрович познава посредством различни преводи). Този кратък пътеводител из философската мисъл може да бъде ценен за прочита на творчеството на Гомбрович през призмата на интерпретацията му на Кант, Хегел, Хайдегер и др. и това у тях, което е ценил и надградил. Лекциите хвърлят светлина върху въпросите защо човешкото предназначение според Гомбрович е болката и страданието и изобщо как той мисли действителността – и художествената, и обективната реалност.

Ако употребим представата на Витолд Гомбрович за незрелостта като познавателен инструмент, какво може тя да ни съобщи за собственото ни естетическо и политическо време?

Не съм сигурна, че той възприема незрелостта само/основно като познавателен инструмент, но е любопитно колко прозорливост има в думите на Гомбрович от 1969 г.: „Ако висшата класа си остане толкова глупава и сляпа, колкото е сега, и ако тя остави властта на масите, трябва да се приготвим за период на регрес, който ще продължи до произвеждането на нова силна висша класа. Но ако десницата устои и не се остави да се наложи тази „нечиста съвест“, която характеризира именно марксистите, то тогава нещата могат да бъдат разрешени от огромния галопиращ напредък на техниката, която по моите приблизителни изчисления може да преобрази коренно света след двадесет-тридесет години. Ще ни поникнат малки крилца, за да литнем…“ („Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“, прев. Тодорка Минева, изд. СОНМ, 2020)

Д-р Катерина Б. Кокинова е автор на изследването „Авторефлексията в творчеството на Витолд Гомбрович и Владимир Набоков“ (2016), съставител и редактор на извънреден брой на сп. „Филологически форум“, посветен на Витолд Гомбрович по случай 50 г. от смъртта му – „Витолд Гомбрович, ex post“ (2019). Превела е „Космос“ (изд. „Панорама“, 2018).
Заглавна снимка: Витолд Гомбрович във Ванс, Франция, 1965 г. Фотограф: Bohdan Paczowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическата реч между безсмислицата и полезния популизъм. Разговор със Стефан Попов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/stefan-popov-interview/

Стефан Попов е професор по философия и социология в НБУ и директор на Института за публични политики „РискМонитор“. Неотдавна излезе книгата му „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (изд. Нов български университет, 2020). В нея той аналитично разглобява популярни езикови конструкции и защитава тезата, че всекидневният политически език е зарeден с безсмислици, с твърдения, които в същината си са напълно семантично празни.

Йовко Ламбрев разговаря със Стефан Попов за новата му книга, но интервюто търси допирни точки и с актуалните вътрешнополитически теми, които трудно могат да бъдат подминати.


Корицата на книгата „Животът на кухите фрази“Каква е Вашата дефиниция за безсмислица? 

„Безсмислица“ не е просто нещо глупаво, както често се изразяваме във всекидневния език – казваме „Не говори безсмислици“, но имаме предвид „Не дрънкай глупости“. Безсмислицата е важно понятие в съвременната философия на езика. Тя се свързва с ранния Витгенщайн, но може да се проследи до Кант, двама от най-големите мислители на модерността.

Накратко, безсмислицата е езикова форма – фраза, изречение, твърдение, дори система от твърдения, – на която не отговаря никакъв факт, обект, никакво състояние на нещата. Тя е така изградена, че създава привидност за значение, но всъщност не се отнася до нищо. Обичайно такива фрази са противоречията. Когато казваме „дървено желязо“, назоваваме точно това – нещо невъзможно. Друга форма са тавтологиите, които сякаш съобщават някаква информация, а всъщност нищо не казват – например „метално желязо“ е подобна безсмислица, отделена още при Кант.

Забележителна характеристика на съвременния политически живот е степента, в която в него доминира този тип фундаментални безсмислици. Например „война срещу терора“ е класическа безсмислица. Също и други програмни изрази, като „антикорупция“, „организирана престъпност“, „популизъм“, както и някои характерни български фрази с висока популярност, например „етнически модел“ или „твърд електорат“. Също и серия идеологически изрази от 90-те години на миналия век, като „национален капитал“, който, ако е национален, не е капитал, а ако е капитал, не е национален.

Безсмислени ли са метафорите на политическата реч?

Метафората никога не е безсмислена, доколкото функционира като метафора. Съвременната философия на езика клони към това да отъждествява метафората с работата на езика изобщо (за разлика от традиционната лингвистика, която вижда в нея специфична фигура). Така в известен смисъл метафора е самият език, той е работа по пренос на смисъл и разширяване на смисъл.

В политическата реч всичко е допустимо, а говоренето има статус на речево действие, което няма как да е безсмислено. Съвсем друг е въпросът, ако свободните метафори, с които си служи всяко политическо говорене, започнат да се буквализират, да бъдат разбирани като названия на действителни предмети, процеси, проекти и пр., тоест да претендират, че функционират като рационални схеми за бъдещи действия в управлението. Тогава те изискват една критическа инспекция за валидност. „Изискват“, доколкото самите претендират за рационалност.

Фразата „война срещу терора“ има подобна злочеста съдба. „Война“ се употребява като свободна метафора за мобилизация, решителност, упорита кампания, воля и пр. В САЩ често се водят някакви „войни“ – срещу престъпността, срещу „Коза ностра“, срещу дрогата и какво ли още не. Но когато „война срещу терора“ се схване буквално, тероризмът започва да се мисли по логиката на войната – търси се територия, граници, държави, армии и пр. Неоконсерваторите около Джордж Буш-младши така натурализират метафоричните значения и нахлуват в Ирак, където водят реална война в един класически смисъл по Клаузевиц. Но това не е акция срещу „терора“, самият тероризъм с нищо не е засегнат в резултат на войната в Ирак. Напротив, ислямският фундаментализъм намира в действията на САЩ допълнителна мотивация.

В това е голямата вреда от кухите фрази, които до един момент функционират като свободни метафори, но може да бъдат превърнати в програми за действие. Разбира се, тази промяна в статуса е стара история. Такъв е хилядолетният Райх, идеята за равенство при комунизма и т.н. Политическото така работи, то употребява езика и го насочва в произволни посоки. За съжаление, голяма част от съвременните програмни изрази – като „добро управление“, „човешка сигурност“, квалификацията „популист“ и други – функционират по аналогична схема.

Книгата Ви излиза в интересен от историческа гледна точка период – криза в управлението на държавата, воюващи институции, а улиците са изпълнени с протестиращи граждани. В последните години сякаш беше наложено едно особено плитко политическо говорене. Дали и то няма принос за всичко, което става напоследък? Не сме ли свикнали твърде много с кухите фрази?

Кухи фрази в смисъл на общо „празноговорене“ е характерна черта на политическото изобщо, на политическата реч. Нейната цел не е да съобщава истини, а да набави власт на говорещия. Ако истините набавят власт – тоест тежат на избори, носят гласове, – тогава политическата реч се рационализира, става по-чиста, рефлективна и отговорна. В развита, рационализирана среда, която традиционно асоциираме със Западна Европа, тази тенденция е по-силна. Но това е по-редкият случай. Масовата демокрация тласка напред изискването да се говори просто.

Дотук добре: трябва да се говори ясно, това означава просто. Но по-нататък – налага се да се говори все по-популярно и дори инфантилно или откровено примитивно (като чуем реч на Хитлер или Мусолини, не ни се вярва, че е възможно). Така радикалното опростяване води до това политическата реч да възпроизвежда говоренето на риалити шоу, на маркетинг и реклама на прах за пране или паста за зъби, на елементарна съблазън. Този тип празнота не е непременно фундаментална безсмислица, а просто бръщолевене или омайване на слушатели със забавно говорене.

Протестите също не са имунизирани, но в това е отчасти чарът им; те са негативни кампании срещу нещо, затова в тях е допустимо всякакво говорене. Не е така при формиране на представителство, това вече е – по идея, така ни се иска да е – политически отговорна форма.

В книгата си казвате, че политиците не трябва да забравят и ролята си на преводачи, разяснявайки експертните теми на обикновен език, за да стигат посланията им до хората. Иначе казано – полезната страна на популизма. Тогава политическите метафори не са ли полезен инструментариум в този контекст?

Да, тук границата понякога е много деликатна. Когато кажеш, че държавата не се управлява добре, имайки предвид определени аспекти в управлението, казваш нещо разбираемо, критично, по идея отговорно. Но когато от тази критика скочиш няколко нива нагоре в абстракциите и решиш да сглобиш самостойна, амбициозна, при това универсална програма за „добро управление“, правиш една трансформация, която обикновено води до прахосване на ресурс, човешко време, финанси и грешни посоки в политики.

Разбира се, политическото говорене е мощно метафорично, дори в по-тесния и по-традиционен смисъл на думата „метафора“. Политикът трябва да възбуди въображението на хората, те да привидят в него общо бъдеще. Това не става с експертни изказвания или научни програми. Става с поезия, с поетически език. Тази поезия може да бъде агресивна, политически некоректна, със силен утопичен момент, с настоятелна моралистична патетика, силно драматична и каква ли не. Но това не е речта на конкретните политики, които са рационални действия в управлението. Това е речта на политическото и директната амбиция към овластяване.

Моята критика е чувствителна към тази граница: важно е доколко едно политическо говорене целѝ мобилизация или върши терапевтична работа, както е „войната срещу терора“, и доколко се приема като проект и програма за буквално изпълнение.

Защитавате тезата, че популизмът не е еднозначно оцветен в моралния спектър. Колко невидима е границата между примитивния и „елегантния“ популизъм? И какви са рисковете?

Моята концепция за популизъм е развита на базата на предварителна критика на квалификацията и обвинението в популизъм. Най-съществено е да се знае, че тук има либерален парадокс. Либералната нагласа днес би настоявала на универсално право на глас за всички, безусловно. Това е добре, такава е и вътрешната логика, по която се развива идеята за правата от хиляда години насам. Те не признават външни ограничения. Но универсалните граждански и политически права водят до масовизиране на демокрацията.

В масовата демокрация популизмът е неизбежна възможност, той е неин продукт. В популизма няма нищо недемократично. Тъкмо обратното, той е безусловна демокрация в буквален смисъл – демокрация, над която не се поставя никакво ограничение, всеки и всички са участници. И трябва да си даваме сметка, че при тези условия популизмът не е характеристика на един или друг смахнат политик, интригант, фалшив магьосник, пореден Волен Сидеров или нещо подобно, което се схваща като отклонение.

Съвременната демократична политика е подложена на тежка и ускорена профанизация – това е практика, наблюдава се навсякъде. При такива условия популизмът се оформя като устойчива ситуация. И обратно: който решително не приема и бяга от популистката ситуация и нейните императиви за комуникация, има ниски шансове за успех в политическата сфера. Това, което казвам, не е нито съвет, нито одобрение – то е по-скоро тъжна констатация. Но зад нея стои концептуалното условие, че демокрацията е в основата си популистка – такава е била в Атина, после много повече в Рим, а днес това е цикъл, особено след разпадането на двуполюсния модел.

Споделяте ли тезата, че напоследък поляризацията в обществото ни (и сякаш не само у нас) е твърде остра, а оценките за едно или друго – твърде черно-бели? Общуването с клишета не опростява ли прекомерно разговора помежду ни? Как да върнем значението и смисъла на нюансите?

Клишетата са за това – да опростяват и да чертаят графични картини. Но аз не мисля, че в България цари поляризация. Напротив, има спокойно приемане на процеси на криминализация на държавата. ГЕРБ управлява над десетилетие. Парламентът има малък брой предвидими партии, основно три. Тежките дефекти на конституционната система деформират институциите, но хората подминават това. Бойко Борисов май е най-дълго управлявалият премиер в историята на страната ни в несоциалистически режим. Съдебната система е в перманентна криза и скандали, но и това не влияе на избори. Има много фактори за поляризация, но редки избухвания на протестни движения. България има силни протести през 1990 г., през 1996–1997 г., след това през 2013–2014 г. и сега. Каква толкова поляризация? При това протестите са мирни и по-спокойни в сравнение с други места по света.

Куха фраза ли е „градска десница“?

Съвременната политика е градска работа, така че „градска десница“ е порядъчно безсмислена конструкция поради тавтологията в нея. Тя сякаш обозначава привидно конкретна десница, а именно градската. Но „селска десница“ няма – нещо, което съм разказал с известна доза ирония в книгата – в главата за аграрните партии.

В България обаче се има предвид едно културно различаване. Традиционният градски човек – най-вече в София, но и в Пловдив, Варна и т.н. – се смята за непредставен. Той смята, гласно или повече неявно, че държавната власт е завзета от една слабо еманципирана простащина. И не е далеч от истината. Равнището на съвременния политик на власт, особено силно при ГЕРБ, е обидно за образования градски човек. В този смисъл аз разбирам израза като скрито културно дистанциране.

Той има и по-пряк полемичен смисъл – традиционното дясно не приема ГЕРБ за автентична дясна партия. Към подобна полемика можем да се отнасяме многозначно, има различни аспекти в нея. Преди всичко ГЕРБ не може да бъде квалифицирана като обикновена традиционна партия, та да говорим за нея в термини ляво–дясно. ГЕРБ е партия на властта и без властта от нея нищо няма да остане. Подобно беше положението с НДСВ.

Каква част от днешната криза според Вас се корени в конституционния модел? И къде виждате решението на проблемите, свързани с прокуратурата и безконтролната власт на главния прокурор?

Конституцията наглед е документ на позитивното право – нещо писано, четат го посветени. Но не е така. В нея са заложени няколко дефектни конструкции, които в разумна среда биха били коригирани без отлагане.

Първо, има неимоверна диспропорция между директния избор на президент и неговите представителни функции. Второ, съдебната власт е объркана – тя е пасивна и не е точно власт, тъй като властите са сили, те инициират, действат, изпълняват, експанзивни са. Трето, прокуратурата не е ограничена от нормалните за светската държавност механизми за контрол. Четвърто, режимът на служебно правителство всъщност сменя парламентарния с временен президентски модел – това е крайно нередно и има ред злокачествени следствия. Пето, идеята за Велико народно събрание е абсурдна, тя блокира конституционния процес и връща държавата в предмодерни, теократични форми.

Що се отнася конкретно до прокуратурата, тя не е съдебна власт, а в Конституцията е определена така. Няма основание обвинението да се смесва със съда. Но това е общ, концептуален въпрос за отношението между властите. По-важни са контролните механизми, формирането на мандата, възможността за импийчмънт и т.н. Тези въпроси имат различни и доста оспорвани решения. Затова водещата идея трябва да се сведе до контролните механизми, а не да се пита постоянно за структурни въпроси. Номинално прокуратурата може да бъде навсякъде, може и да се заличи от Конституцията, тъй като не е класическа трета власт – такава е само съдът.

Ако се върнем към сегашната политическа ситуация, напомня ли Ви тя с нещо на 90-те години на ХХ в.? И къде намирате важните разлики?

Общото е, че има енергия, има порив. Но днес няма ясен проект, няма я голямата надежда. Дори протестът и най-оптимистичните му участници не си въобразяват, че страната ще бъде излекувана от основните си дефекти в сферата на институциите. Протестните движения сега имат по-нисък утопичен коефициент. От друга страна, днес е много по-ясно какво трябва да се направи, каква схема на държавност е нужна. Но няма големи надежди, че ще се структурира силен субект, който да я осъществи.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Стефан Попов в предаването „Денят с Веселин Дремждиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Филип Лхамсурен, философът на обикновеността

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/filip-lhamsuren-interview/

Когато преди седмици се запознах с Филип Лхамсурен в Родопите, изобщо не подозирах, че той е внук на монголски министър-председател, че майка му Ганханд е уважавана художничка и преподавателка по изкуства. Нито че този загадъчен полубългарин-полумонгол е автор на цели три книги. В тях Филип описва живота си на ловец на вълци в монголските степи, препраща към времената си в Чуждестранния легион и приключенията в най-дивите места на Азия.

Филип тук ще ме поправи: не диви, а живи. Поредно доказателство, че честният човек е смел. И че буквално има своя собствена азбука.

Вече в София, докато търсехме къде да седнем пред НДК, установих, че за мнозина Филип е звезда. И че изобщо не иска да бъде такъв.

Повод за този разговор е последната му книга – „Прегръдката на Амазония“ (изд. „Книгомания“, 2020), в която Филип разказва как в рамките на шест месеца изминава сам 5575 км през амазонската джунгла с кану, велосипед и пеш. Третият човек, който успява да го направи. Но за него са важни други неща, не публичността, не рекордите. Говорил съм с настоящи и бъдещи нобелисти, с фигури от световна величина, но днес този неподправен разговор е един от най-важните.


Ще започна направо: каква е разликата между самозабравянето в природата и самозабравянето тук, в това, което за удобство наричаме цивилизация?

И на двете места трябва да внимаваш. В природата самозабравянето моментално става смъртоносно, докато в града имаш време дори да му се наслаждаваш, докато бавно потъваш. Градът е патерица. Неговите условия за живот позволяват едновременно да си паднал и да си жив – поне чисто физически. Въпреки че и в природата всяко животно може да се самозабрави след любовен акт… и да бъде изядено. Ако не внимаваш, винаги има някой, който очаква да сгрешиш.

Този процес е много нужен, защото те буди. Когато у човек ги няма тези първоздани реакции, той следва моди, които всъщност не му помагат да разгърне потенциала си. Според мен човекът има прекалено много избори в града и това води до застой и до невъзможността да оползотворява живота – като дух вътре в себе си. Природата ми помага да се държа по прост и обикновен начин. И така не си губя времето.

Чувстваш ли се абсолютно равен с всички нейни обитатели – както с кръвосмучещите насекоми, така и с пумата?

Не се чувствам равен. Аз съм различен. Това го разбираш много добре още в началото – защото идваш от града и си един, малко или много, градски човек. Да, знаеш повече от другите обитатели, но веднага трябва да разкъсаш връзката си с града и с неговата култура, със сантимента към близките… Трябва да забравиш тази идентичност, за да можеш да живееш по-дълго в природата. В началото си най-уязвим.

Всеки път наново ли забравяш своята идентичност?

Абсолютно. Градът е удобен за нас и е нормално, колкото и да си в час с природата, да си загубил представа за нейния ритъм. Ти си живееш в друг ритъм – на човек в града или в планината, защото туризмът пак е свързан с битовото общуване и случване. Така че в началото няма как да си като другите в природата – трябва да мине време, за да се разградят всички симптоми, които имаш…

Защо симптоми? Да ги наречем „защити“?

Аз ги наричам симптоми, защото, ако са защити, тогава ще „задърпам“ повече… Не гледам каква е „гадна“ природата, ама защо заваля сега, защо съм гладен… Просто съм приел всичко това – в началото душата ми се вайка, после нещата се слягат, успокояват се. Трябва си време да свикнеш – на мен по-малко, но все пак в този период си най-уязвим.

Като махнем целия сюжет на пътуването – къде тръгваш, през какво преминаваш и пр., – твоята нова книга е разказ за абсолютно базисни неща, за основата на живота. Започнах да си мисля за такива въпроси: Какво е да си мъж? Какво е да си баща? Какво е да си приятел? Какво е да си единак?… Защото думата „единак“ се появява неведнъж в текста. Не съм чувал никого да казва, че е единак. Всеки, дори и силно интровертен, се старае да го прикрие.

Не можеш да прикриваш очевидното. Самото прикриване изисква допълнителни усилия – предпочитам да съм открит и да понасям удари, на мен така ми харесва. Много пъти са ме съдили, че съм сам, но всеки човек има вътрешна структура, която си знае и следва; тя е негова. Защо да я променя заради друго? Това е силната ми страна – ако не силната, то водещата. Това си е моята страна. Първо, такъв ми е духът, второ – такава ми е кармата, и трето, обстоятелствата в живота са ме направили такъв. Да съм с хората, да съм със света, да наблюдавам, но да не давам мнение за него. А по-скоро да го прокарвам през себе си, да го осъзнавам и да се опитвам да разбера нещата колкото може по-обективно.

Мен ме интересуват и двете воюващи страни във всяка ситуация, така да се каже – „цялата картинка“. Трябва да си малко или много саможив, за да можеш да се залепиш към нещата, без да ставаш повече от тях. Защото ако се залепя с цяла партия еколози, то значи ние вече диктуваме на природата… Или пък ако се лепна с цяла партия хора, правим политика… и така нататък. Свободата на човека, който се опитва да разбере всичко, не е самоцелна. Аз харесвам и хора, които с други хора могат да направят нещо.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, това ме връща към въпроса ми: саможив баща и саможив приятел – как се случва това? Очевидно се случва при теб, и то успешно.

Хората в живота ми имат нужда от мен. И аз – от тях. Те са достатъчно зрели, за да оценят, че един индивид е истински такъв, какъвто е в своята сила и свобода. По същия начин и аз се съобразявам с тяхната свобода. Няма дилема.

Добре, но ако изведнъж при теб се появи човек, който каже: „Филипе, искам да чиракувам при теб, научи ме как да пътувам навън и вътре във себе си.“ Как ще реагираш?

Доста хора се появяват, но скоро си проличава дали между нас има химия. Аз не мога да бъда учител, защото също съм ученик на живота. По-скоро хората идват и ако не минат някои изпити на живота, няма как да се случат нещата. Плюс това, за мен не е окей да идват, защото че съм написал три книги или съм направил еди-какво си и очакват нещо кой знае какво да им покажа. Те гледат този в книгата или във филма, а аз съм жив човек. Не искам да ме гледат и да затаяват дъх; като кажа нещо, да ми попиват всяка дума. За мен това е грозно.

Какви обстоятелства предизвикват това объркване?

Когато хората мислят, че ще научат нещо велико. Велико няма, всичко е нещо обикновено, което трябва да осъзнаеш и да отработиш за себе си. То е въпрос на лично мъжество, човек сам за себе си да се осъзнае и тогава да върви накъдето иска. Аз не вярвам в това да буташ някого, за да успее. Трябва да има вътък в човека и затова той не може да дойде и каже: „Дай ми ръка – как да стана такъв?“ С вътрешните процеси не става така, трябва ти да си почнал да работиш и да чуваш. Иначе става една любовна възхита, която сигурно е добре в ролевите отношения учител–ученик, но според мен учителят трябва да разочарова ученика, за да може той да расте.

Колко време си прекарвал сам, абсолютно сам?

Не съм го броил. Достатъчно много, особено когато бях дете или тийнейджър. Тогава да си сам е равно на малка смърт, но на мен още тогава ми харесваше. Като дете ми се струваше много да съм един или два дена сам, а като тийнейджър с месеци съм бил сам, така че за мен това е окей. Дори ми е по-лесно, защото ми е интересно да съм сам. Светът винаги има какво да предложи, винаги има какво да разбереш, върху какво да мислиш, какво да опиташ.

Аз се чудех: доколко да оцелееш не значи да станеш цялостен, компактен, да се събереш и да си достатъчно безстрашен, да чуеш всичките си противоречия… или не е така?

Самият живот е свързан с оцеляването, а не с отпускането, удоволствията и т.н. Хората, които оцеляват, са много близко до самия живот. Е, някои нямат образованието да го оценят – и просто сляпо оцеляват. Но ако имаш акъл и образование, виждаш нещата далеч по-многопластово.

Да си ниско долу е предимство, защото си близо до живота. Когато това е така, не ти трябва да стигаш до таваните на живота, към които се стремят нормалните хора с нормалния си начин на живот. Защото накрая винаги научаваме, че истинският успех са здравето и да имаме любящи хора до нас. Това е най-важното, независимо колко сме успели в живота – финансово, кариерно… Аз мога да се задоволя с това, а много хора не могат. Така че проповядвам някаква философия на обикновеността. Мъдрост на обикновеното. Нещо такова. Не е нищо особено. Старците по селата си го говорят същото…

Направи ми страхотно впечатление тази тотална тяга към трудността, която да ти покаже кой си.

Ами не, аз не я възприемам като трудност или като някакъв мазохизъм, по-скоро то е част от нашия живот и колкото повече отричаш нещо фундаментално в него, толкова по-назад се връщаш в развитието си. Така че трябва да прегръщаш смело както радостта, така и трудността и състраданието. Те са наравно. Аз не ги гледам като пречки, а като задължителни компоненти, защото зад тях стои еуфорията, радостта от това, че си жив, че си го преживял това нещо.

Кога си се усещал най-силно жив?

В природата, когато всичко зависи от мен. Аз не качвам осемхилядници, където няма никаква форма на живот и си свързан директно с кислорода, а ако свалиш ръкавиците си, оставаш без ръце. Докато в природата ти обикаляш земята с голи ръце, там живеят много видове… и ти можеш да живееш… Искам да кажа, че условията примерно на джунглата и на нормална надморска височина са условия, при които човек е способен да живее. Днес го наричаме оцеляване, но всъщност точно това е живеенето, дори и да е свързано с лов. Живеенето не е свързано с атлетизма, какъвто го има при алпинизма например.

Пишеш, че си ловец без оръжие. Какво значи това?

Това е честната игра. Човек е измислил огнестрелното оръжие, за да ловува за кеф – това не го разбирам. Да се ходи на лов е разхищение. Но когато си гладен, ти имаш правото да ловуваш, ако знаеш как да го правиш. И когато си много гладен, винаги намираш начин, защото това е вроден инстинкт. И е честна игра спрямо животните. Оръжието е проблем – винаги. Като имаш оръжие, винаги трябва да го използваш. Ако имаш проблем с хора, в момент на ярост може да извършиш нещо, което не би искал да извършиш.

Ти внушаваш кротост и смирение. Но зад кротостта обикновено седи гняв, ярост. Къде отива този гняв?

Отива в творчеството. В опознаването. Бях достатъчно гневен като млад и видях, че е деструктивно – и това е една от причините, поради които се върнах към природата. С този гняв не можех да живея в града. Постигах с лекота професионални успехи, но това да гониш нещо, което не е твое, не е окей… този гняв се събираше. Бях недоволен от себе си. Бързо коригирах нещата. Този гняв сега се е превърнал в страст. Страст, която имам, откакто съм се родил – да обичам зеленото, да обичам да съм навънка. Всеки има някакви негативи и трябва да знае как да ги рециклира. Това е моят начин да ги рециклирам. И така, спокоен съм, защото съм дисциплиниран и защото знам, че няма нужда да се показвам. Не обичам да се показвам, обичам да премислям и да действам.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Какво беше за теб – в чисто екологичен план – най-изненадващото наблюдение в Амазония?

Беше ясно какво щях да видя, но да го почувствам е друго. В един момент се бях принизил до съзнанието на животно – имам способността да влизам в тази роля, това е моята роля. Исках да се откажа на няколко пъти, бях изгубил смисъл в човешкия живот по едно време… Хората ми викат: „Добре, като знаеш, че в Амазония има престъпност, защо го правиш…“ Но където и да отида, аз предварително ги сънувам нещата. Където и да отида, вече съм бил там и вече съм преживял нещата, но на живо е много по-интензивно. Те наистина те опустошават отвътре и от тази разруха се изправяш лека-полека. С дисциплина успях да разбера, че ще продължа да следвам плана и на последния етап отново ще вляза в девствена гора. Че точно това ще ме излекува.

Макар че нямах никакъв стимул да влизам там, бях отслабнал много и нямах психиката да оцелявам още месец – в девствена гора, което се води най-трудното. Вече бях загубил себе си, не можех повече. Уплаших се в това емоционално състояние да преплувам Амазонка и взех моторна лодка, което не е честно по моите правила, обаче ми трябваха някакви патерици, с които да отида до отсрещния бряг. От опит знаех, че в един момент просто щях да се изкефя, че съм там. То така и стана – с всяка стъпка, колкото повече навлизах навътре. Там беше друга история. И това беше награда, то всъщност ми съхрани психиката – тези хиляда километра в джунглата сам. Много ми хареса и даже не исках да излизам на Атлантическия океан, нямах много голямо желание, но трябваше просто да приключим, защото вече бях доста зле физически, имах проблеми с краката…

Но душата ми искаше да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да продължа пак обратно. Това е невероятно: да си сам в джунглата и да вървиш… Много мизерно чувство е, но мен ми харесва. Не знам как да го обясня.

А защо го описа в книга?

Винаги пиша, когато пътувам. Имам нужда да пиша. Когато съм сам, не си нося книги за четене или игри. Като човек, който анализира, мога да видя нещата обективно наоколо, но не мога да видя себе си. Когато дисциплинирано пиша тези дневници всяка вечер, аз съм като психоаналитик на самия себе си – виждам, ако влизам в депресия или ако твърде много си вярвам, че съм подготвен, или каквото и да е.

Препрочиташе ли това, което си писал преди седмица-две?

Да, абсолютно. Това е единствената литература, която притежавах, и когато препрочитам едно и също нещо, го виждам от различни гледни точки и по този начин коригирам крачките си, защото крачките на мисленето помагат за крачките на действието и поемането на решения. Все едно си ходех с един психолог. За мене тия писаници са жизненоважни, аз не ги пиша за после, когато ще излезе книга. Първият читател съм аз. Имам нужда от тази литература, за да се спася. Това ми помага да се коригирам. Аз така функционирам.

Винаги – това не се е случвало само в амазонската джунгла, а още когато бях млад, майка ми почина и аз не знаех какво да правя. Не че не знаех, оцелявах, обаче се чувствах самотен, защото светът не беше добро място. Слънчев ден, който всъщност е студен. Само пишейки, аз дишам – за мене писането е дишане. След този момент вече си е истинска документалистика, която съм писал там, и после тук само редактираме.

Аз и до ден днешен не се усещам като писател – просто каквото се случи, каквото усещам, това ще пиша, нямам нужда да се напъвам, просто гледам да кажа това, което е важно за мен.

Всеки разказ за страха не е ли и разказ и за любовта и приятелството?

Ами понякога страхът си е само страх, а другата му страна е нерешителност или оправдание… За любовта си трябва смелост или лудост.

Как ще продължиш оттук насетне?

Както винаги. Продължаваш, без да знаеш какво е, не знаеш колко още напред имаш. По същия начин си продължавам – колкото повече се качваш нагоре, толкова по-опасно става. И по-безсмислено, разбира се.

Защо безсмислено?

Защото човек се задълбочава в това, което прави. Нормално е с годините да се задълбочава, но това не значи, че неговите хора разбират дълбочината, те винаги хващат само какъв е цветът на колата, с която се движи. И е малко обезкуражаващо. Много хора в днешно време не знаят твърде много неща. Твърде информирани са, твърде интелигентни са в белия свят, но не прилагат основни морални принципи. Само на приказки е всичко: знаят колко провинции има в Китай и какви националности, обаче не и прилагане на основни принципи. Не казвам, че съм по-напред от другите, но това в личен план за един индивид винаги е обезкуражаващо. Но не значи, че трябва да спираш и да се връщаш обратно, просто трябва повече да дълбаеш. Така е устроен животът.

Снимки: © Личен архив на Филип Лхамсурен

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hristo-ivanov-ne-mozhesh-da-pobedish-ako-ne-si-gotov-da-zagubish/

Голямата поетеса и анархистка Екатерина Йосифова има стихотворение, според което „всеки режим заслужава бунт“. Така си е. По-късно, струва ми се, Йосифова редактира своя текст до „всеки режим си отглежда бунт“…

Този разговор с Христо Иванов е точно на мястото на историческата необходимост да заменим „заслужава“ с „отглежда“. И обратното. И да си обясним защо. А и в този момент не се сещам за друг съвременен политик, с когото политически разговор би тръгнал от стихотворение. При това – насред самия бунт. Бунт преди всичко на родените след моето с Христо поколение.

Именно затова ми се струва страшно важно колко често в това интервю се появява темата за последователното, съпътствано с грешки и провали усилие.

Марин Бодаков


В коя календарна година имате чувството, че живеете? Аз специално се чувствам като през октомври 1989 г. А Вие?

Наскоро ми се наложи да прегледам целия семеен архив – снимки, писма, вестникарски изрезки от почти век и от няколко европейски страни. Имах чувството на дежавю по отношение на Германия от 30-те и България след 1944 г., главно по скоростта, с която се променя политическата ситуация и се отнема свобода на фона на заблудата, че всичко си е постарому, която течението на ежедневието често създава. Когато хората усетят влошаване на нивото на своя живот, това е със закъснение, често фатално. Аз от години предупреждавам за огромния риск от състоянието на прокуратурата и създаването на репресивни органи. Днес много хора видяха това на практика. Надявам се общественото пробуждане да се случва навреме.

Но събитията във вътрешната политика се случват в драматичен глобален контекст. Комбинацията от пандемията, започващата икономическа криза, огромните технологични промени и конфронтацията на двата гиганта САЩ и Китай създава „перфектна буря“. С огромно ускорение навлизаме в нова епоха, в която ще се разместват пластове с безпрецедентен мащаб. Не мога да посоча един исторически прецедент, но съм сигурен, че промените ще бъдат бързи и много големи. И съвсем не е сигурно, че ще бъдат към добро, освен ако ние не сме готови да се преборим за него.

През 2013 г. в статия за вестник „Култура“ написахте: „Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече“, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.“ Дойде ли най-после този момент? И какво лично във Вас се промени оттогава?

Тогава надеждите ми не се оправдаха. Сега, отново, има надежда, че масовото настояване за оставката на Гешев може да доведе до необходимите реформи на прокуратурата и премахване на т.нар. „прокурорска република“ – състоянието на политическия процес, при което властовите и икономическите процеси все по-често се предопределят не от демократичния вот, закона или конкуренцията, а от действия и бездействия на прокуратурата. На обществено ниво осъзнаването на проблема е видимо. Въпросът е дали има достатъчно смели и свободни от зависимости политици да реализират това обществено очакване.

Аз, и далеч не само аз, след трийсетгодишно участие в протести вече не вярвам в мащабните политически проекти, а в малките образователни и културни инициативи. Какви аргументи може да предложите срещу това поведение?

Според мен трябва да си даваме сметка, че живеем във време, в което има твърде много мащабни негативни или рискови тенденции – и вътре в страната, и около нея. Ако се откажем от това да инвестираме усилията си в „мащабния политически проект“ за отстояване на свободата в България и просвещението в глобален план, това може да бъде пагубна грешка, която бързо да се окаже и необратима. Разбира се, че значението на малките инициативи е голямо, най-малкото като убежища, острови на някаква нормалност и смисъл. Но ако те не се мислят като част от по-голямото усилие, поне като посети зърна, от които може да поникне нещо по-голямо, могат да се окажат просто едно бягство.

За мен много важен е въпросът как стигнахме дотук. Кой изобрети Бойко Борисов? И как интерпретираме с днешна дата сдружението на ценностите „Глобална България“? Какво трябва да помним и какво трябва да забравим?

Не съм изследовател и не мога да реконструирам конкретната (пред)история на Борисовия възход. Мога от собствен опит да кажа каква нагласа стои зад подкрепата за него и подобни политически явления: търсенето на леснина. Постигането на трайни политически резултати изисква дългосрочни политически усилия: изграждане на структури, отглеждане на кадри, вкореняване на идеи в умовете, изработване на наистина добри решения, налагане на консенсуси, но и на дух на сплотеност.

Ако днес недоволстваме, че ДПС има огромно токсично влияние, което в пъти надвишава тяхната електорална тежест, трябва да си дадем сметка, че това се дължи на десетилетни последователни усилия от тяхна страна. Ако се оплакваме, че проевропейската средна класа в България е твърде слаб политически фактор, това се дължи на отказа от ангажиране с подобни дългосрочни усилия. Бизнесът в България не разбира, че ако искаш някой трайно да гарантира върховенството на закона и модернизацията на страната, трябва да си готов да инвестираш трайна подкрепа. Вместо това няколко месеца преди изборите се търси договорка с някой, който има шанс за победа. Интелигенцията невинаги разбира, че ако нейните „малки проекти“ не са част от едно голямо политическо усилие, ще получи Рашидов.

Справедливост и солидарност, твърдят инфлуенсърите, са понятия от лявата реторика. Какви политически мерки може да бъдат предприети в полза на разбирането, че това са водещи характеристики и на човека, и на общността?

И справедливостта, и солидарността като политически концепции имат своите десни версии. Справедливост, но на изходните условия, а не на крайните резултати. Солидарност, но като свободен личен избор, а не като държавно наложена норма. Всяко общество в рамките на политическата демократична борба между тези леви и десни версии намира своя междинен баланс. Факт е, че у нас тези понятия практически отсъстват от политическия разговор. Особено солидарността. Това, че вляво тя се споменава по конгреси и предизборни документи, не променя нищо – те не са подплатени с никакво политическо действие.

Мисля, че базовата причина за това отсъствие е, че на някакво ниво ние изобщо не сме се съгласили, че ще живеем заедно. Самосъзнанието ни като емигранти – вътрешни или реални – като че ли отменя тази дългосрочна инвестиция във взаимна хуманност тук. Смятам и че пандемията и започващата икономическа криза, както и големите геополитически размествания карат много хора да преоткрият необходимостта от своя страна-дом. В която да са трайно вкоренени назад и напред в поколенията. За да участва човек в някакво колективно дългосрочно усилие за солидарност и поддържане на условията за нейната справедливост, той трябва да е готов да инвестира не просто конкретен финансов ресурс, но и своето самоосъзнаване като брънка във веригата на поколенията преди и след себе си, да формира общи ценности, култура, традиция.

Надявам се, че идва време да разберем, че България не е просто инцидентна шопска салата, а мястото, в което да бъдем общност. Трябва да се осъзнаем като хора, които са в една лодка заедно с наследството си и заедно с бъдещето на децата си. Трябва заедно и осъзнато да се превърнем в критична маса. Тогава ще стане възможен разговорът за справедливостта и солидарността помежду ни.

Какви са най-конкретните Ви спомени от срещата с турците на „Росенец“?

Пътувайки натам, имах ужасното притеснение, че нещата ще бъдат тласнати или ще ги изпуснем да се превърнат в някаква етническа свада. Помня изгрева по пътя и как броим автобусите на ДПС, които изпреварвахме. Не си спомням по-мрачен изгрев… И после моментът, в който двете групи, умишлено противопоставени от жандармерията допреди 20 минути, се срещнаха на брега: невероятната лекота, с която се смесиха, завързаха разговор, спориха дори, но бяха просто съграждани. Когато заедно запяхме химна, стана ясно за всички, че моделът на плашене на едните с другите и рекетирането на цялото общество може да бъде сломен. Но разбира се, за това трябва още много работа.

Правителството на Борисов безспорно си отива, в т.ч. и заради куриозния си етически и интелектуален капацитет. Но пред нас застава въпросът как да продължим да живеем заедно тук, на територията, която се опитваме да отвоюваме? Как?

С осъзнатото решение да се превърнем в критична маса и незаобиколим фактор. Борисов, Пеевски, Гешев и подобните им – това са все фъндъци, образували се във вакуума на нашето бездействие и израснали до чудовища в празнината на равнодушието ни. Само с организирано и сплотено действие можем да ги изчистим и да запълним вакуума.

Мои студенти бяха тотално попарени от неуспеха на „Да, България“ на парламентарните избори. Как да ги подготвим психологически за неизбежните провали?

Всеки човек е политическо животно, не може да нямаш политическо измерение. И както във всичко важно в живота, трябва да си готов на дългосрочни усилия – не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това.

А изобщо влиза ли в политиката ново поколение? С какво е ново то?

Заради поредица от технологични и геополитически фактори ние навлизаме в епохата, която ще бъде под знака на въпроса „Що е човек?“. Досега това е бил важен философски въпрос, но днес той започва да има все по-конкретни практически измерения заради възможностите, които откриват новите технологии. Новото поколение, за което говорите, ще трябва да живее под знака на този въпрос. Това е съдбовно решение. Вероятно толкова съдбовно, колкото и решението на онази малка група човекоподобни маймуни, до която някога се е свеждал целият човешки род според генетиците, накъде да тръгне да мигрира, в резултат на което ние, техните наследници, доминираме на Земята.

Тези дни чета книгата на един пътешественик изследовател, който след живот в джунглата заявява, цитирам по памет, че честността е вид смелост. Затова искам да Ви попитам какви конкретни стъпки ще предприемете по реформата на съдебната система, която е безспорен център на Вашата програма? И с какво друго от джунглата бързате да се захванете?

По отношение на съдебната реформа приоритетите са очевидни: поставяне на прокуратурата под демократична отчетност и отделяне на самостоятелен съдийски висш съдебен съвет. След което – прилагане на всички онези политики за модернизиране на сектор правосъдие и отключване на позитивна кадрова селекция, което беше предвидено в Стратегията от 2014 г. Това включва и въвеждането на ценностите и практиките на възстановителното правосъдие. И разбира се, премахване на специализираните съд и прокуратура, КПКОНПИ и бюрото за защита на свидетели в настоящата им форма.

Друг първостепенен приоритет е реалното въвеждане на електронното управление. На практика това означава реорганизация на всички административни процеси и реформа на администрацията. Нашите очаквания са, че това може да доведе до намаляване на административното бреме за гражданите и бизнеса с 60–70% в рамките на един мандат. Това на свой ред значи нови нива на отчетност, прозрачност и свобода на конкуренцията. За отделните сектори това означава радикално повишаване на ефективността на публичните разходи, например в здравеопазването.

Още един приоритет: създаване на условия за отваряне на българската икономика към вълната от технологични иновации. Тази вълна ще изведе света от икономическата криза, но и ще преструктурира икономиката и ще определи кои страни са новите „икономически тигри“ и кои – новите бедни. България трябва да бърза с модернизацията си, ако не иска да се окаже губеща и от този преход. Един пример е възможността за радикална реформа на енергийния сектор с помощта на новите технологии.

Още един: Народното събрание и регулаторите трябва да си върнат истинската роля на независими институции, в които работят компетентни хора.

И последно, но не по място: образованието и културата. Без тях нито един от горните приоритети не би бил възможен в дългосрочен план. Ние трябва да направим сериозна инвестиция в българското училище, в учителя, в това да имаме истински университети, да издигнем националния си културен живот на много по-високо ниво. България трябва да си постави като национална цел да бъде привлекателна страна за отглеждане на деца.

Решаването на тези задачи е ключова предпоставка за гарантирането, че България ще бъде свободна страна, привлекателна за инвестиции. Ще отвори пътя за модернизация и просперитет. Ще ни позволи да се борим за запазването на българските млади в България, да ги мотивираме да създават и отглеждат деца тук, да финансираме адекватни социални услуги.

Един по-общ политически въпрос: как се съчетава пресметливото търсене на сигурност, от една страна, със съвестта, от друга? Защото много често, поне у нас, съвестта не предполага дълго политическо бъдеще?

За мен лично, ако не забравяш каква кауза те води в политиката, ще намериш и начин за морално самосъхранение.

Появиха се идеи за нова Кръгла маса, за ново Велико народно събрание… Колко възможни биха били те в съвсем близко бъдеще? И на какво може да се разчита тези иначе съвсем валидни инструменти да не бъдат завладени и използвани от мафията за бетониране на позициите ѝ?

Идеите за Велико народно събрание наистина крият опасност от повторение на капана, в който влязохме през 1990 г. Тогава всички централноевропейски страни се фокусираха върху конкретни икономически и институционални реформи, а подмениха конституциите си чак след това. България започна с писането на нова конституция и позволи на ДС и тоталитарната номенклатура да се прегрупира. Още плащаме цената за това.

Твърдя, че необходимите съдебни реформи могат да се извършат от обикновен парламент. Необходима е достатъчна политическа решителност за преодоляване на Филчевото решение на Конституционния съд (№ 3 от 2003 г.). Ако това се окаже невъзможно, следващият парламент може да вземе решение за курс към Велико народно събрание. Но междувременно да се направят другите важни стъпки – като тези, които изброих по-горе. Несъмнено по тях трябва широк политически консенсус, но за това е нужна не Кръгла маса, а здрав разум. Няма да подкрепим никакви действия, които забавят провеждането на парламентарните избори.

Кристиан Таков беше казал: „Писна ми от интелектуалстващи десни избиратели, на които бахарът им е в повече, сминдухът им е малко и все им е на езика: Ама мама как го правеше!“ Узряхме ли за осъзнаването, че трябва да премахнем циреите и паразитите от нашата доста млада и все още неуверена демокрация, преди да спорим за цветовете и нюансите? Ще успеем ли в крайна сметка този път да намерим съгласие около фундаменталните за градежа на една държава въпроси?

Това е продължително усилие. В това – и само в това – трябва да се поучим от успеха на ДПС в корупционното завладяване на държавата. Нейното освобождаване и модернизация ще изисква същата сплотеност, устойчивост на приоритетите и постоянство на усилията въпреки всичко.

Заглавна снимка: Христо Иванов, преди да достигне брега край „Росенец“ на 7 юли 2020 г. © ПП „Да, България!“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Горан Благоев: „За Емил Кошлуков двойните стандарти са норма за професионализъм“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/goran-blagoev-interview/

Горан Благоев е доктор по история и журналист в БНТ от 28 години. Зрителите го познават като водещ на авторското предаване „Вяра и общество“ и като един от водещите на „История.БГ“.

Венелина Попова разговаря с него за конфликта му със Светия синод и с генералния директор на БНТ Емил Кошлуков.


В отношението си към Вас и към Вашето предаването генералният директор на БНТ Емил Кошлуков се позовава основно на забраната на Светия синод служители на БПЦ да участват във „Вяра и общество“. Всъщност не произтича ли всичко от очакването на синодалните старци и на генералния директор предаването да бъде канонично, а не дискусионно, каквото е то по своя замисъл и реализация през годините?

Благодаря Ви за въпроса, защото изначалната идея на „Вяра и общество“ е да бъде предаване за религиозна публицистика и култура. И не виждам нищо смутително в това да се дискутират наболелите проблеми на дадено изповедание, а същевременно да се представя неговата догматика и религиозен живот, благотворителните му инициативи и културата, която създава. През 15-те години, в които съществуваше, мисля, че предаването беше чудесно съчетание от всичко това.

Винаги се е намирал някой, който да не харесва това, което се дискутира във „Вяра и общество“, включително и от Синода. Но досега нито един генерален директор не си е позволявал да посяга така на предаването. То не е информационна емисия, така че коментарите в него би следвало да са позволени. Освен ако някой се страхува от това, което се казва в тях, и провижда свободата на словото като безкритично излагане или премълчаване на факти?

В предаването винаги съм се опитвал да представя и другата гледна точка, но когато това ми е отказвано, с екипа сме слагали празен стол и сме го съобщавали. Така беше и когато осветлиха по-голямата част от Светия синод като агенти на Държавна сигурност. Няма да забравя как някои бягаха от мен на площад „Св. Неделя“, когато след едно голямо празнуване в храма, където се беше събрал целият Синод, се опитах да направя интервюта с повечето от тях.

В предаването показахме разсекретените досиета и на Главния мюфтия, и на представители на еврейското изповедание. Поканата ми да гостува на живо прие и един от осветлените като агенти евангелски пастори – пастор Павел Игнатов. Мой събеседник е бил и Бончо Асенов, кадрови офицер от ДС, за да се чуе и неговата гледна точка – защо и с какви мотиви е вербувал тези хора. Неотдавна, когато в предаването обсъждахме украинския църковен въпрос, също бяха представени различните позиции. Освен привържениците на украинската автокефалия, Явор Дачков имаше комфорта да изложи необезпокояван своята проруска теза. А той сега е в групата, която иска отстраняването ми като водещ на „Вяра и общество“. Винаги съм се опитвал да бъда максимално обективен, защото работя в обществена медия, а не в сайтове с неясно финансиране.

Като колега знам колко е трудно да накараш някой от БПЦ, особено от по-високопоставените в йерархията, да участват на живо в предаване. Те винаги отклоняват подобни покани. Но не разбирам основанията на Синода да Ви обвини, че едва ли не използвате предаването за вендета с някои негови представители или че насилвате морално Църквата… Обаче може ли някой да дискредитира клира по-тежко от самия него?

Ако ме обвиняват, че съм дискредитирал някого, той винаги е имал право на отговор. Нямам спомен да съм отказал някому това право. Нека г-н Кошлуков, който вади разни „документи“ срещу мен, да покаже един, доказващ, че предаването не е дало право на отговор на някого от засегнатите. Няма такъв случай.

Когато през пролетта на 2017 г. се появи информация в руски сайтове, че ловчанският митрополит Гавриил бил женен и имал дете, му дадох възможност да отговори на тези публикации. И понеже Светият синод вече беше наложил забрана духовници да участват в предаването, владиката бе принуден да се включи по телефона. Можех и да не го потърся, позовайки се на същата забрана, но професионалните ми критерии за обективност не го позволиха. Сега хора, свързани с Гавриил, искат оставката ми.

Архимандрит Дионисий, който беше упрекнат от някои мои гости в предаването, поиска право на отговор. И при все че тогава беше под запрещение от Светия синод, също получи това право и гостува в студиото.

Когато Синодът говори за насилие над Църквата, какъв смисъл влага в понятието „църква“, как мислите? Не сме ли всички православни българи църквата в държавата? Иначе на кого би служил клирът?

За какво насилие става дума, аз не разбирам, при положение че сме търсили гледната точка по различни конфликтни теми. Ако някой е дошъл в предаването и има своето основание да изрази критичен поглед към Църквата, това не може да се приема като насилие над нея. Ако един християнин се страхува от критики, то той не е християнин. Християнството е свобода, не диктатура.

Това, че сме дискутирали поведението на БПЦ по отношение на македонския църковен казус или легализирането на скандалното звание „архонт“ от нашите митрополити например, насилие ли е, или опит да се установи и отстои истината? Критична дискусия имаше и поради отказа на БПЦ да участва във Всеправославния събор през 2016 г. на остров Крит. Апропо тогава Светият синод не ни ли постави в изолация от православния свят?

Църква сме всички ние, които сме кръстени в името Господне, причестяващи се с неговото тяло и кръв. И фактът, че толкова много хора застанаха зад „Вяра и общество“, също е показателен. Аз разбирам, че много свещеници са подписали тайно петицията в подкрепа на предаването, защото съвсем основателно се страхуват да не бъдат санкционирани от своите митрополити. При това ме защитиха не само вярващи от различни деноминации, но и атеисти, за които предаването е било полезно. Ще припомня, че поне двама митрополити са отказали да подкрепят писмото на Светия синод до генералния директор срещу мен и предаването.

За съжаление, атаката, която подеха определени църковни среди, само компрометира Българската църква и създава много зловещ образ на православието. Мъчно ми е, че се случва това, защото у нас има много интелигентни православни хора. Те са истинското лице на Църквата, а не тези с талибанско мислене.

По важни въпроси Светият синод на БПЦ или нe заема категорични позиции, или ги оставя неуредени. Последният пример е с официалното становище на Синода по повод статута на храм „Света София“ в Истанбул. Защо митрополитите отказаха да направят публична своята позиция по този тъй важен за целия православен свят въпрос? Тази нерешителност, постоянното ослушване и съобразяване на Синода с държавата знак за какво е?

Смятам, че е знак за разпад в Синода, защото виждаме, че в последните години синодалните сесии са все по-редки и по-кратки. Пак ще кажа – при патриарх Максим, който беше упрекван за много неща, такова безредие нямаше. Нямаше и такава злост към инакомислещи.

Колкото до позицията за „Света София“ и заявлението, че ще пишат до патриарх Вартоломей, мисля, че това е поредната недомислица. Защото този световен паметник наистина е в неговия диоцез, но не му принадлежи. Тоест Вселенският патриарх ще бъде потърпевш от решението, както и всички християни по света.

Синодалната позиция срещу превръщането на храма в джамия следва да е адресирана до инициатора, т.е. до Ердоган. Но вижте колко елегантно Синодът замълча за турския президент. Прави впечатление и друго „съвпадение“ – Синодът, който досега си траеше, спомена за позиция едва в деня, в който руският патриарх заяви, че ще бъде голяма обида за руския народ, ако храмът бъде превърнат в джамия.

Спомням си, че в един наш разговор Вие изразихте опасения, че след избора на Емил Кошлуков за генерален директор на БНТ предаването Ви или ще бъде преместено в негледаемо време, или ще бъде спряно. Очаквате ли сега „Вяра и общество“ да остане в програмната схема на БНТ, но с нов водещ, и от дискусионно, да се превърне в ортодоксално-канонично предаване, което ще стесни територията на темите и аудиторията му?

Да, очаквам го. През последните седмици г-н Кошлуков заяви, че „Вяра и общество“ е на телевизията, а не мое авторско предаване и наесен може да остане в програмата, но с друг водещ. Доколкото разбирам, мераклии за това не липсват. Предстои да разберем какво ще се случи. Подготвя се и нова програмна схема, така че до началото на септември би следвало да е ясно кое предаване ще падне от ефир, кое ще остане и с кои водещи.

Изключвате ли възможността генералният директор на БНТ да промени своята позиция след силната обществена подкрепа, която Вие и предаването Ви получихте?

Едва ли ще я промени. Г-н Кошлуков е проявявал същата невероятна последователност в преследването и на други колеги, така че не мисля, че ще се съобрази с обществената подкрепа към мен. Той не пожела да чуе СЕМ, че в окачественото от него скандално издание на „Вяра и общество“ на 6 юни тази година всъщност няма нарушение на Закона за радиото и телевизията, та вие очаквате да чуе зрителите, които ме подкрепят. Този човек твърди, че някога се е борил за принципи и свободи – сега той действа безпринципно и авторитарно. А методите, които прилага, със сигурност не са научени от контактите му с дисиденти антикомунисти.

При такъв генерален директор Вие се надявате някой в БНТ да дръзне да ме защити? Първо, на „Сан Стефано“ има хора с други интереси и ценности, които изключват защитата на колега. Второ, има колеги, които постоянно ме подкрепят по телефона, но ги разбирам, че няма как да го сторят публично – някои от тях също са нарочени като мен, други са с последно предупреждение за уволнение, трети са обект на атака от депутата Вежди Рашидов, с когото генералният директор очевидно също се съобразява.

Иска ли някой да унищожи БНТ като телевизията, през която най-вече трябва да се чуват критични гласове? И която би трябвало да се запази като автономна и независеща от политически и бизнес интереси институция, гарантираща обективността на информацията?

В БНТ критичното мислене е опасно. То се обявява за „грантаджийство“ или „соросоидство“. Интелигентният човек разбира на какво намирисват такива „обвинения“. Само ще припомня, че „Репортери без граница“ тази година изрично посочва в доклада си, че откакто Емил Кошлуков е генерален директор на БНТ, телевизията е станала все по-правителствена.

Крайно време е управляващите да осъзнаят, че от такива констатации самите те нямат полза. Кой нормален политик в Европа ще те възприема с доверие, когато знае, че страната, която ръководиш, е на 111-то място в света по свобода на словото. Да приемем дори, че не управляващите я ограничават, а техните лакеи. Да речем, че те нямат никаква вина, а само безучастно наблюдават. Но това не е ли вид съучастие? Нека не забравят, че отдавна БНТ не е единственият визуален източник на информация за българския зрител.

Спомняте си и писмото от президентската администрация, в което беше изразено мнение за липса на плурализъм в новините във връзка с отразяването на казуса с бизнесмените Бобокови и един от президентските съветници. Аз не искам да вземам ничия страна, но реакцията на президентската администрация беше обявена от екрана на БНТ като опит за цензура. А аналогично писмо на Светия синод срещу „Вяра и общество“, в което, освен всичко останало, се съдържат и много неверни неща, без конкретика и аргументация, не се възприема като цензура спрямо телевизията. Значи излиза, че позицията на митрополитите е изгодна за г-н Кошлуков, докато тази на Президентството не е. Очевидно за него такива двойни стандарти са норма за професионализъм.

Само че ставаме свидетели на нещо, което рядко се е случвало досега в БНТ. За съжаление, обществената телевизия става все по-официозна и по-малко публицистична. Хората осъзнават това и доверието в БНТ все повече ще се свива.

Заглавна снимка: Скрийншот от интервю с Горан Благоев пред InLife

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тодор Тодоров: „Проектът за АЕЦ „Белене“ няма за цел да се построи централата, а да се източва бюджетът“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/todor-todorov-interview-belene/

Тодор Тодоров е енергиен експерт към екологичното сдружение „За Земята“ и член на Националния експертен съвет по изменение на климата към Министерство на околната среда и водите от 2014 г. Венелина Попова разговаря с него за възобновяването на проекта за АЕЦ „Белене“ и за съпътстващите лъжи, заблуди и манипулации.


Как изглежда днес проектът за АЕЦ „Белене“ в светлината на промененото отношение към ядрената енергетика, на динамичното развитие на енергийния пазар и новите технологии, и на цената, която ще трябва да платят няколко поколения българи за тази централа?

Този проект е морално остарял още преди да бъде реализиран. Според мен през цялото време целта е била не да бъде построена централата, а да бъде източван бюджетът чрез анекси, допълнителни споразумения, договори за консултантски услуги, избор на площадка и пр. Сега, в новата обстановка, свързана с политиката за децентрализация на производството на енергия и със създаването на повече независими потребители и енергийни общности, енергийните мастодонти стават безсмислени. Затова проектът за АЕЦ „Белене“ няма шансове. Новата ядрена централа няма как да бъде конкурентна на либерализирания пазар. Винаги ще се намира по-евтина енергия от тази, която тя би произвела. Към днешна дата според Доклада на банка HSBC цената за построяването ѝ е 10 млрд. евро. Трябва да се добавят и доста други разходи, като тези за хранилище за високорадиоактивните отпадъци.

Как ще коментирате това, че през 2019 г. енергийната министърка Теменужка Петкова обяви пред Европейската комисия, че държавата ще е мажоритарен участник в проекта, а същевременно нас ни заблуждават, че освен с досегашните активи като площадката и реакторите, няма да дадем нито лев повече за проекта?

Аз не знам какви ангажименти е поемала министър Петкова по този проект, но покрай него се казаха изключително много лъжи. Укриваната информация сега научихме покрай писмо на адв. Албена Белянова до ЕК и отговора, който тя получи. От него се разбира, че Комисията е писала на г-жа Петкова през 2019 г. и е обяснила много ясно, че става дума за нов проект, затова процедурите – и за ОВОС, и за лиценза, който трябва да се издаде от Агенцията за ядрено регулиране, – трябва да започнат отново. Но тази информация е била укрита от министър Петкова. А от 2019 г. досега тя продължава да твърди, че ние имаме лицензи, че те са работещи, че докладът от 2007 г. по ОВОС е актуален и пр.

Заблуда е също така, че е създаден консорциум между руската „Росатом“, френската „Фраматом“ и „Дженерал Електрик“ от САЩ. Всъщност има само един меморандум, който няма никаква правна тежест и не обвързва никого. От него става ясно, че френската и американската компания са готови да продадат своята продукция. Но те не са заявили желание да инвестират в проекта, защото са компании производители, а не са инвеститори. Въпросът е, че това беше отново прочетено пропагандно и преиначено по много примитивен начин. Както и лъжата, че всички документи са изрядни и че проектът може да стартира, когато се намери инвеститор. Това пък е заблуда към евентуалния инвеститор, която сега беше разбулена с писмото на ЕК до адвокат Белянова.

За мен всичките тези лъжи, заблуди и преиначавания потвърждават, че целта е да продължи източването на пари по този проект, по който може да се напише учебник по корупция. Включително с участието на министър Петкова, която през 2012 г. като шеф на Агенцията за държавна финансова инспекция установи огромни злоупотреби по проекта – под доклада от проверката стои нейният подпис. През същата година премиерът Борисов пък нарече площадката за бъдещата централа „корупционен гьол“.

ЕК напомня, че при участието на трети страни, които не са членове на ЕС в ядрени проекти, те подлежат на разглеждане в отделна процедура и договорите с тях трябва да бъдат изпратени за преглед от Комисията. Това означава, че дори Южна Корея и Китай да не участват в реализацията на проекта, той би трябвало да мине през тази процедура заради „Росатом“, който към този момент се явява основен инвеститор, нали така?

Разбира се, но това не е голям проблем. Защото ако проектът беше икономически обоснован и доказваше, че е решаващ за енергийната сигурност на страната, щеше да мине през ЕК, както стана с проекта за АЕЦ „Пакш“ 2 в Унгария. Той е със заем от Русия, но беше защитен, защото в него нямаше лъжи в андрешковски стил. Проблемът не е може ли и как може да мине през ЕК. И американска турбина може да се сложи на руски реактор, но това ще оскъпи изключително много изпълнението на проекта и не е ясно дали руснаците ще бъдат готови да загубят 1 млрд. евро, който ще отиде в американската „Дженерал Електрик“. Това ще изисква да се преработи и целият проект, което ще отнеме години.

През последното десетилетие има нарастване с над 50% на БВП на глава от населението и в същото време намаляване на консумацията на електроенергия. Това е нормално и е резултат от мерките за енергийната ефективност и от намаляването на населението. В същото време във всички доклади и анализи още четем колко е необходима АЕЦ „Белене“, и се залагат едни измислени критерии за голям недостиг на енергия, като например, че ще караме един милион електромобили.

Но при положение че нашата електроенергийна система е свързана с европейската, а енергийният ни пазар е интегриран с този в Европа, прогнозите за дефицит на електроенергия и за високата цена, на която ще я купуваме, не са ли фалшиви?

Точно така. Понеже не могат да обосноват АЕЦ „Белене“ като проект, необходим за потреблението в България, защото то е много ниско и продължава да пада, следващата теза е, че централата ще произвежда за износ. Но никъде в стратегиите на съседните страни не е записано, че очакват електричество от АЕЦ „Белене“. Трябва да гледаме още по-напред, защото всичките тези процедури, за които говорим, ще отнемат още години. И няма никакъв смисъл да се инвестират 10 и повече милиарда евро в тези морално остарели реактори, без възможности за реализация на продукцията.

Освен че реакторите отдавна са морално остарели, не е ли необходимо – ако все пак започне изграждането на централата – да се препотвърди и тяхната надеждност, както и да се ревизира целият технически проект? Според министър Петкова той е издържал стрес тестове като във Фукушима, извършени при проверка през 2011 г. Но оттогава досега са минали почти 10 години, това е страшно много време.

Да, но е много важно да се добави, че и самата площадка също е компрометирана, а премиерът я нарече „корупционен гьол“. Водата в гьола измества самата възглавница, върху която трябва да легнат реакторите, тоест там също ще е необходима много сериозна преработка, за да може да се възстанови балансът, предвиден при строежа ѝ. Сеизмичността на региона и допълнителните изисквания за безопасност след Фукушима също поставят под въпрос реализацията на проекта. За мен всички са наясно, че това е невъзможно, но целта е да продължи да се източва бюджетът. Досега съм подавал два пъти заявления по ЗДОИ до НЕК за искане на информация колко струва поддържането на площадката след затварянето на проекта през 2012 г., но така и не ми отговориха, защото били търговско дружество. Обаче същото това търговско дружество взе от бюджета над 1 млрд. лв., за да плати на руснаците реакторите по арбитражното дело.

В интервю за БНТ Богомил Манчев заяви, че отработеното ядрено гориво от АЕЦ „Белене“ ще остане в България в следващите 100 години, но в сигурни контейнери. Това може би трябва да звучи успокоително за публиката?

Няма такива сигурни контейнери, необходимо е хранилище за високорадиоактивни отпадъци, които допреди 5 години се изпращаха от АЕЦ „Козлодуй“ в „Маяк“ (най-големия комплекс за складиране на ядрени отпадъци от цяла Западна Европа) в южната част на Урал. Но руснаците вдигнаха цените неимоверно и износът на отработеното ядрено гориво стана невъзможен. Сега то остава на площадката на централата в Козлодуй. Но това е временно съхранение.

Лъжите на Богомил Манчев са разбираеми, за разлика от тези на правителството и на министъра на енергетиката. Защото това е неговият бизнес, той е основният замесен в схемите с консултантските договори, в нарушението на обществените поръчки и пр. – и аз разбирам това. Но ядрените държави трябва да съхраняват на своя територия високорадиоактивните отпадъци, за което се изисква специална технология. Как си представяте контейнери, които стоят на брега на Дунава? В момента имаме изградено хранилище за ниско- и среднорадиоактивни отпадъци в Козлодуй. Но проблемът с високорадиоактивните отпадъци и отработеното ядрено гориво не е решен нито за АЕЦ „Козлодуй“, нито за бъдеща централа в Белене.

Жив ли е още митът, че ядрените държави са защитени от въздушни удари по време на военни действия?

Последната държава, за която се сещам, е Украйна, в която се водиха доста сериозни военни действия, използва се и артилерия, и бомбардировачи. Затова не знам колко могат да бъдат защитени ядрените централи. Но има и икономическа логика да не се строят нови ядрени централи. При това бурно развитие на ВЕИ технологиите те поевтиняха и вече са достъпни за отделните домакинства. Като прибавим и санирането на жилищата, това намалява с над 40% разхода на електроенергия. Индустриалните предприятия също преминаха на газ, наложи им го пазарът, иначе не биха могли да издържат на конкуренцията. Тогава какви са тези ядрени блокове от по 1000 и 2000 мегавата и за кого ще ги строим?

Какво от истината за този проект остава все още тайна за българското общество и коя е най-голямата заблуда за АЕЦ „Белене“?

Най-голямата заблуда е, че ядрената енергия е чиста, евтина и безопасна – огромна заблуда! Освен това този проект е икономически несъстоятелен. Дори в платения от правителството доклад на БАН, в който имаше над 60 сценария, в повечето строежът на новата ядрена централа беше неизгоден. Да не говорим за Бялата книга на БАН от 1990 г.

Предполагам, че около проекта има и тайни, но аз нямам достъп до документите. Един от тези документи е прословутият Анекс 12, който беше подписан от Красимир Първанов като шеф на НЕК през 2011 г., въз основа на който международният арбитражен съд осъди НЕК да плати над 1 млрд. лв. на „Атомстройекспорт“. Тогава министър на енергетиката беше Трайчо Трайков. Той уволни шефа на НЕК, а премиерът уволни министъра и си взе същия този Красимир Първанов за зам.-министър на енергетиката в третото си правителство. Въпросният зам.-министър подаде оставка през 2019 г. около скандалите с „Апартаментгейт“ заради закупен апартамент на ниска цена, но ощетяването на държавата с над 1 млрд. лв. остана без последици за него. Това е един от многото абсурди и „тайни“ на проекта.

Последно: ще плати ли Борисов политическа цена за това, че пренебрегна геополитическите интереси на евро-атлантическите ни партньори с реанимирането на проекта за АЕЦ „Белене“ и участието ни в „Турски поток“?

Според мен не, защото голяма част от медиите у нас са политически зависими и представят пред обществото една фалшива картина, че това са изгодни проекти за България, че „Турски поток“ е „Балкански поток“ и как чрез него ще се постигне диверсификация на доставките на газ – което не е вярно, защото ще продължава да се получава газ от Русия по същия начин. Обществото все още не е достатъчно информирано и няма как да се информира, след като огромна част от медиите надуват фанфари, включително сега покрай тези лъжи за писмото на ЕК и твърденията на министър Петкова, че имало консорциум и обектът бил с пълен набор от документи, лицензи и т.н. И в този случай огромна част от интервютата с медиите бяха с хора, които твърдяха, че е точно така и да, Великите сили ще ни построят централата.

Мисля, че и Вашингтон, и Брюксел имат достатъчно информация, но едва ли „ще мине метър“ заиграването на Борисов с Русия.

Те имат информация, но не мисля, че стилът на работа на ЕС или на Щатите е такъв, че да се намесят грубо и да ни поставят някой честен и свестен човек начело на държавата. Това е решение на българите – тоест, ако ние приемаме тази огромна корупция и се възхищаваме на опростачването на всичките тези процеси с лъжи на примитивно ниво, пак ще си изберем същите хора. Пак казвам – по причина, че другата информация я няма или е по-трудносмилаема. Защото е по-лесно да кажеш например – ето, руснаци, французи и американци ще ни построят централата, а пък Китай ще плати – отколкото да приемеш реалността, че централа в Белене не трябва да се строи, а площадката трябва да се използва за индустриална зона и да започне да носи пари, а не разходи на бюджета. Това ще бъде чудесна възможност за развитие на бизнес в един от най-бедните региони на Европа.

Заглавна снимка: Затворен блок на АЕЦ „Козлодуй“, 2009 г. © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ХIХ век според хербария. Разговор с проф. Марко Шьолер

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/marco-scholler-interview/

Представете си симпатичния, леко комичен персонаж на смахнатия изследовател, готов да нагази в блато с крокодили или да тръгне под стрели и куршуми само защото е мернал лелеяно стръкче от рядка латинка.

Сега си го представете в България през ХIХ век.

Точно за тези географи, геолози, ловци на растения, орнитолози аптекари, романисти, военни кореспонденти, инженери, медици и туристи пише Марко Шьолер, авторът на This Unknown Land („Тази непозната земя“). Книгата е базирана на стотици пътеписи и лични записки на пътешественици от Западна Европа, посетили България, преди да бъде България. Издадена е за първи път преди седмица от ИК „Жанет 45“ и засега е само на английски език.

Зорница Христова разговаря с автора, който е преподавател по арабистика и ориенталистика в Университета в Мюнстер. 


Ако трябваше да пренапишете книгата си като роман, с какво бихте започнали?

(Смее се.) Сигурно ще започна с австро-унгарския ботаник Виктор фон Янка, ловец на растения. Той е идвал в България два пъти, през 1871 г. и 1872 г., обикалял с месеци от Дунава до Кавала и обратно, през Розовата долина, Пловдив, Пиринско – много неща е видял. При това обикалял сам, за разлика от другите, които ползвали водачи, коне, писма или паспорти, за да ги пускат навсякъде… Не, той вървял пеша – конете му били натоварени с растенията, които събирал по пътя. Част от тези растения отпътували с него за Виена, където 20 години по-късно разцъфтели и хората се стичали в Ботаническата градина да ги видят. Самият Фон Янка обаче пътувал трудно, невинаги намирал къде да спи и понякога просто нощувал под някое дърво. На всеки две-три седмици пишел писмо, в което разказвал за премеждията си.

А Вие защо се интересувате от хора като него? Виждате ли връзка между техния интерес към редките растения и своя интерес към редките птици в науката?

Толкова много хора са идвали тук от Германия, Швейцария и особено от Австрия – като естествениците, да речем. Търсели птици, растения, геоложки образувания и т.н. Поне доколкото знам, тяхната история не е разказана никъде. Обикновено говорят за прочутите пътешественици, като Феликс Каниц…

Вие хич не го обичате.

Да, да… Всеки е свободен сам да си прави изводи, но според мен е надувка, стараел се е да се представя като голям изследовател, едва ли не Христофор Колумб на българските земи… Но това не е вярно, много хора са идвали тук преди него, писали са книги, а той идва късно и нищо не е открил в пълния смисъл на думата, просто е писал повече от всеки друг преди него. От друга страна, той се интересувал от култура и политика и бил на страната на славяните, на българите.

Затова и го помнят тук.

Да, не обичал турците, тъй че много от казаното има политически мотиви. Виктор фон Янка пък въобще не коментира културата на българите или турците, не се интересува от това, споменава го само когато пише например: „А, най-добре е да идете в българско село, все ще намерите кой да ви подслони през нощта, а в турските села няма да ви пуснат, за турците къщата е нещо свещено.“

Ние сме свикнали да гледаме на България от ХIХ век като сцена на политически борби, а не като място, където са цъфтели цветя и са бълбукали топли извори. Този контраст личи най-много в онзи епизод, в който един ловец на растения намира търсеното цвете да расте на планински връх, насред купчина бели кости. Удивително е колко различни неща могат да видят двама души в тази сцена.

Да, наистина. Всъщност тези кости са на връх Шипка. Човекът отива там 15 години след битката и костите още си стоят.

А Вие какво мислите за хората, които в този контекст биха обърнали внимание на растенията?

Мисля, че трябва да видим по-широкия контекст. През ХIХ век германците и англичаните (французите – доста по-рядко) обикалят с тази цел света, ходят в Южна Америка и къде ли не. На Балканите идват късно. Защо Фон Янка идва тук? Защото ботаническото изследване на Османската империя е започнало през 1830 г., но след това поне четири десетилетия никой не идвал насам, повечето ботаници изследвали Анадола, Гърция и т.н. А тук територията била свободна.

Част от стремежа да се запълнят белите петна по картата.

Да, не е било конкретно свързано с България: едни ходели в Северна Африка, други – в Азия…

Това е от гледна точка на учените. Но като че ли има и пътешественици с романтични очаквания за Ориента… Впрочем Вие спорите с идеята на Мария Тодорова, че балканизмът и ориентализмът са две различни неща.

Разбира се, че са различни, но според мен думата „ориентализъм“ е толкова обща, че никаква работа не върши. Естествено, че образът на Ориента ще е един спрямо Балканите и друг спрямо Египет, но пък Египет в очите на Запада ще е различен от Истанбул, Френски Алжир и т.н. Мария Тодорова настоява много на междинния статут на Балканите между Запада и Ориента, обаче в текстовете това не личи. Пътешествениците идват от Европа и виждат тук Ориент. Всички казват това. Разбира се, може да не е вярно – знаем, че България по онова време е била доста християнска… Но хората, които са идвали тук, нямали чувството, че се намират между Изтока и Запада. Не това показват текстовете.

Те описват етнически пъстра картина – тази на империята, не на отделната народност.

И разбира се, точно така е било.

Впрочем тези учени публикували ли са находките си в местната преса?

Не. Нямало е къде.

Имало е вестници, списания…

Не. Изобщо не са се интересували от това. Резултатите са изпращани обратно във Виена. Същото, прочее, са правили и в Бавария – и през ум не би им минало да разказват на баварските селяни за откритията си.

Някои биха казали, че това е колонизаторската перспектива – ученият, който привидно работи за чистата наука, но всъщност помага на центъра вместо на мястото, което изследва.

Много често се е случвало така. Земемерите, естествениците и пр. разработвали карта, която колонизаторите после използвали, за да завладеят и владеят въпросната територия. В Северна Америка е така. Тук обаче не е, изследванията не са свързани с колониален интерес. Искали са просто да описват.

А как въобще виждате отношението между наука и идеология сега? Къде е връзката между Вашата книга и новините?

Ха, преди в Германия повечето изучаващи ислямска история бяха германци. Сега повечето са турци и араби. Добре, но когато изучаваш собствената си култура, ти ставаш пристра̀стен. Има такъв стремеж да я изкараш най-великата на света – ние сме били великолепни, открили сме първи Америка… няма значение дали има данни за това. Можеш да го направиш. Можеш да живееш в свят, в който да вярваш в това. Но това не е моят свят.

Не е ли винаги и навсякъде така?

Може и да е навсякъде, но през последните години много се разрасна. И навлезе в академичните среди. А това вече е опасно, защото се губи мярката за истина.

Тези изследователи обаче също идват отнякъде, не са неутрални.

Да, обективността не съществува. Но поне тези, за които разказвам, нямат зад гърба си шовинистично правителство, което да ги подбутва от всеки ъгъл. Лично аз предпочитам да чета анализи на Втората световна война от британски автори, а не от немски. Историята се състои от факти, които всички могат да разглеждат и тълкуват. Но история без факти – това не бива да става. Не бива да има привилегирован достъп до миналото въз основа на съвременните идентичности.

Заглавна снимка: © Манол Пейков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.