Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/venezuela-stream-investbank-canev.html
Режимът на Мадуро е изпрал огромна сума през българската Инвестбанк. Това става ясно от постановление на СГП по преписка № 16709/2022. Според официалните данни на разследването, за периода 2017 г.…
Материалът Венецуелски „поток“: 500 милиона евро изпрани през Инвестбанк е публикуван за пръв път на Bivol!.
Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/da-vladeesh-ili-da-ne-vladeesh-kak-zapadut-se-vurna-kum-nachaloto-na-xx-vek/
Войната не се заплаща във военно време, сметката винаги идва по-късно.
С тези думи един от бащите основатели на САЩ Бенджамин Франклин завършва своето историческо писмо от 1755 г., в което апелира към богатите жители на американските колонии да допринасят солидарно за Седемгодишната война между Британската империя и Франция. В продължителната си кореспонденция Франклин ясно предупреждава британската корона, че дългът ѝ е нараснал тройно и че дори при евентуална победа ще се стигне до нови финансови тежести, с които крал Джордж ще трябва да се справя във време, когато американските му владения отдавна вече не са си плащали сметките.
Въпреки че Седемгодишната война е по-слабо засегнат конфликт в европейската литература, тя е съществен исторически урок за англосаксонците, тъй като представлява вододел в британския колониален модел. Унизителното отношение на британците към коренното население на завладените земи по-късно ще вдъхнови идеологическата трансформация на Франклин – от заявен лоялист на британците той ще се превърне в американски патриот и в един от архитектите на американския политически проект.
Това беше въпросът, който много европейски политици отправиха към американския президент Доналд Тръмп, когато започна военната операция срещу Венецуела и когато американската администрация предяви в доста по-решителен тон апетитите си към най-големия остров в света – Гренландия. Дилемата на Европа обаче сякаш излъчва някакво дълбоко непознаване на начина, по който Америка направлява външната си политика. За останалите глобални актьори, като Китай, Индия и Русия, този въпрос не стои на дневен ред, тъй като те са доста по-наясно с Вашингтон, отколкото с Европа. Както сочи и историята на Студената война, никой не познава толкова добре Вашингтон, колкото Москва, и никой не познава Москва толкова добре, колкото Вашингтон.
Поради липсата на единна външна политика и на отбранителна идентичност Европа в продължение на десетилетия, и то особено след разпада на СССР, не разбира политиката на САЩ. И когато в Белия дом е избран президент, чиято доктрина се базира на стремежа към запазване на американската хегемония, европейците сякаш не успяват да прозрат, че външната политика на Америка винаги е имала една-единствена цел: да гарантира, че САЩ ще бъдат в състояние както да сдържат своите противници, така и да балансират своите съюзници, проправяйки си път към статуса на неоспорим владетел в системата на международните отношения. Към същата цел са се придържали всички президенти на Америка от началото на XX век, било то с твърда или с мека сила.
Важно е да уточним, че отношението на САЩ към европейските им съюзници далеч не е прецедент. В публикуваната Стратегия за национална сигурност на администрацията на Тръмп от 2025 г. съществуват множество догадки каква точно ще е политиката на Америка по време на неговия мандат, но това, което е видимо, е, че доктрината „Тръмп“ на практика модифицира доктрината „Никсън“.
Този цикличен процес в американската външна политика обикновено прожектира пред очите на останалия свят сериала на добрите президенти, желаещи да спасят света от лошите политици, които искат да го разрушат. Показателни са нагласите на Ричард Никсън от началото на мандата му, че САЩ трябва да преговарят от позицията на силния, превръщайки НАТО в буфер за ядрено сдържане пред СССР. В същото време неговата външна политика, възприемайки вплетения от Кисинджър принцип на селективната намеса, категорично се противопоставя на подхода „Кенеди“, който е категоричен в подкрепата си за всички американски съюзници.
Тук трябва да си дадем сметка и за още нещо: динамиката на евроатлантическите отношения е пряко обвързана с общия образ на врага, който присъства в представите на САЩ и на европейските им съюзници. Този аспект от възприятията на държавните актьори е ключов, като по този въпрос реалисти, либерали, конструктивисти и дори функционалисти са единодушни, че събирателният образ на опонента е онова, което те мотивира да се защитаваш. По време на Студената война този враг е СССР, а след нейния край и разпадането на Съветския съюз – глобалният тероризъм.
Оказва се обаче, че тероризмът няма как да бъде напълно изкоренен поради недържавния му характер – предизвикателство, с което нито една политическа теория все още не успява да се справи. С времето радикализацията и различните форми на насилие пуснаха корени на Запад и западните демокрации решиха всеки да се справя с терористите както може. С изчезването, или по-скоро с фрагментирането на този образ на врага евроатлантическото единство постепенно започна да се топи. Процесът се забави значително при администрацията на Обама, която обрисува нов враг – белия екстремизъм, започнал опасно да набира сила в Америка. Не всички европейци обаче бяха готови да купят новия американски продукт, което породи аналогична реакция отляво.
В тези условия влизането на Байдън в Белия дом беше сантиментален символ, който за последен път припомни на европейските елити, че някога Европа и Америка са били най-близките съюзници. Със завръщането на Тръмп обаче общия образ на врага вече го няма – от една страна, защото САЩ смятат Китай за по-голям проблем от Русия, а от друга, защото за Америка Близкият изток и Пасификът имат по-сериозно значение, отколкото Европа.
Приетата от администрацията на Тръмп Стратегия за национална сигурност ясно дава да се разбере, че Америка ще воюва само за собствените си интереси. В останалото време ще подпомага индиректно съюзниците си, и то само онези, които споделят нейната визия за света. Погледната от този ъгъл, военната намеса във Венецуела също не трябва да се възприема като уникален момент в историята на САЩ. Тя е проявление на доктрината „Монро“, за която вече говорят всички и с която първоначално Америка заявява на Европа да не се меси в Централна и Латинска Америка. Впоследствие Теодор Рузвелт я развива с т.нар. Политика на голямата тояга, която легитимира правото на САЩ да стопанисват района, намесвайки се в делата на латиноамериканските държави, за да защитят своя интерес.
Тръмп хвърля ръкавицата на останалите държави, които имат претенцията да бъдат Велики сили, със своето допълнение към доктрината, изразяващо готовността на Вашингтон да използва твърда сила, в случай че „задният му двор гори“. До този момент предизвикателството прие единствено Русия, която изпрати свои кораби и подводница, за да защитават петролните танкери, идващи от Венецуела, но и тази операция се превърна във военно фиаско и завърши с пленяването на танкера „Маринера“ от САЩ.
Следва да се отбележи, че действията на Мадуро представляваха реална заплаха за американската национална сигурност. От една страна – защото Венецуела се превърна във важен опорен пункт за външното присъствие на Китай в Латинска Америка. Това се изразяваше най-вече в дългосрочни дипломатически и икономически отношения с режима на Николас Мадуро – под формата на кредити, инфраструктурни проекти и задълбочаваща се финансова зависимост. В този контекст Китай преследва стратегически интереси, свързани с глобалното си икономическо разширяване и с търсенето на политическо влияние в региони, традиционно смятани за зона на американско влияние.
Към това все пак се прибавя и проблемът с наркотрафика към САЩ, който обаче следва да бъде разглеждан по-диференцирано. Мадуро е обвинен от американските власти за участие в кокаинов трафик, основният източник на кокаин в региона остават Колумбия, Боливия и Перу, а Венецуела по-скоро функционира като транзитна територия. В същото време връзката между Китай, организираната престъпност и наркотиците се проявява най-вече по линия на фентанила – чрез китайско производство на прекурсори, които се изкупуват от мексиканските картели, за да се произведе наркотикът, впоследствие достигащ до американския пазар.
Тази комбинация от държавна слабост, международна престъпност и геополитическо съперничество напомня на онова, което в Европа се обозначава като „хибридни заплахи“ – но в случая въздействието е насочено не към общественото мнение, а към общественото здраве и социалната стабилност на Съединените щати.
Държавният секретар на САЩ Марко Рубио, министърът на войната Питър Хегсет и президентът Доналд Тръмп проследяват на живо операция „Абсолютна решителност“ (Absolute Resolve) във Венецуела. Източник: The White House
Втората причина е по-скоро икономическа и се отнася за петролните залежи на Венецуела, които са важни за Америка не само от гледна точка на енергийната ѝ сигурност, но и защото контролът върху тях ще остави Куба и дори Русия (която вече може да разчита само на Иран за петрол) без възможност за редовни доставки на черното злато. Това би довело до ефект на доминото, с чиято помощ режимите в тези държави могат да се разклатят и да се разпаднат сами, без да се налага Америка да разпростира силите си по цялото земно кълбо. Нещо повече, контролът върху Венецуела и нейните партньори би помогнал на САЩ да изолират Китай от глобалната сцена така, както Пекин се опита да загради задния двор на Вашингтон с инвестициите си в Латинска Америка.
Голямото предизвикателство в целия план на Тръмп обаче остава Мексико, тъй като мексиканците едва ли ще сътрудничат доброволно на американската администрация, а голяма част от политическия и финансов елит на страната много отдавна е свързан с наркокартелите и със стремежа им да разширяват зоната си на влияние към южните щати на Америка.
Гренландия има ключово значение за системата на американското ядрено сдържане. Важно е да отбележим интересния исторически факт, че американското военно командване е изпълнявало секретен план за построяването на подземна мрежа от мобилни ядрени установки на острова. Това става през далечната 1960 година и за тези преговори датският премиер Ханс Хансен дори не уведомява своето правителство. Причината е, че когато неговите предшественици съобщават на Комитета по външна политика на Дания за идеите на САЩ, датските политици отказват да подкрепят американския проект за „Гренландската карта“.
В САЩ изчисляват, че ако проектът за изграждането на лагера се осъществи, ще имат възможността не само да нанасят изпреварващи ядрени удари дълбоко в територията на СССР, но и да отговорят на евентуална съветска агресия, без да рискуват атака на своя територия. Когато обаче САЩ и СССР едва не започват ядрена война две години по-късно, по време на Кубинската ракетна криза, суперсилите си дават сметка, че подобни проекти крият прекалено голям риск от ескалация. Така Хрушчов изоставя идеята си да разположи ядрени ракети в Куба, а Кенеди решава да замрази проект „Леден червей“, който предвижда изграждането на секретната ядрена база.
Дали Доналд Тръмп иска да възроди американската ядрена мечта от времето на Студената война, можем само да гадаем. Ясно е единствено, че ако САЩ установят контрол върху Гренландия и разположат там своя военна инфраструктура, американската земя става неуязвима за Русия и Китай както от конвенционална гледна точка, така и по отношение на ядреното сдържане. Тази неуязвимост обаче няма как да бъде проектирана върху европейските съюзници и за тях тя може да послужи единствено като сдържаща гаранция за сигурността им – аналогична на американския ядрен чадър, състоящ се от бойните глави в Европа, които американското военно командване е споделило с НАТО.
В същото време контролът върху острова ще даде възможност на Америка по всяко време да нанася изпреварващи удари върху Русия и Китай, с чиято помощ да ликвидира критичната им инфраструктура и да се утвърди като хегемон в системата на международните отношения. Тези планове на американската администрация идват на фона на едно отслабено и разединено НАТО, както и при пълното оголване на Западното крайбрежие на САЩ. Причината за последното е сдобиването на Русия с балистични ракети от Северна Корея, които са в състояние да достигнат американска земя.
Насилственото придобиване на острова от САЩ и евентуалната европейска реакция обаче ще положат началото на краткосрочни дезинтеграционни процеси в НАТО. В зависимост от това как ще се осъществи придобиването и каква ще бъде реакцията, отговорност ще носят и двете страни. Защото различията между Америка и Европа вече са толкова големи, колкото сериозна е и геополитическата реалност, че традиционните инструменти за ядрено сдържане и балансът на силите, утвърден след края на Студената война, вече не работят.
Гренландия може да стане мирно част от Америка само ако датското правителство се съгласи да я продаде или ако формално Дания поиска от САЩ да разширят военното си присъствие в Арктика по силата на съюзническите си ангажименти към Алианса. Тук неизбежно се натрупват и идеологическите различия между съюзниците – във Вашингтон управляват консерватори, а в големите европейски икономики – либерали. Това е може би единственият сигурен успех на руската стратегия – че успява да разедини Запада, както СССР никога не успя.
Преходът от еднополюсен към двуполюсен свят изисква компромиси, за да могат и САЩ, и Европа, за да запазят единството си. Съществуването на Европейския съюз не е под заплаха, стига европейците да успеят да изградят бързо своя система за отбрана, която да гарантира, че Русия няма да нападне Стария континент.
НАТО, от друга страна, е дългосрочен стратегически проект, но неговата трансформация не трябва да се изключва, тъй като евроатлантическото семейство не е единно по въпросите коя е основната заплаха. Както отбелязва Стивън Уолт, НАТО е колективна система за сигурност, в която съюзниците са споделили своята визия за отбрана, а Америка – ядрения си суверенитет, за да запази Европа цяла.
Това обаче е и най-голямата слабост на Алианса – когато неговите членове нямат обща визия какво ги заплашва, или са толкова объркани, че не могат да различат приятел от враг, НАТО не може да функционира. При такава конфигурация на геополитическата карта в Белия дом управлява президент, който избира подход като на предшествениците си Никсън и Буш-младши, а Русия най-сетне може би ще осъзнае границите на своето геополитическо влияние, отвъд които единствената алтернатива за нея е Трета световна война. Ред е на Китай и Европа да очертаят своите червени линии. Тези проекции могат да бъдат началото на нов оздравителен процес в системата на международните отношения или на поделянето ѝ на сфери на влияние, в които всеки хегемон ще действа с правото на силата.
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-11/
Заветът, с който най-много ще се гордея, ще бъде този на миротворец и обединител. […] Ще премерим успехите си не само по броя на спечелените битки, но и по броя на войните, които ще прекратим – и най-вече на войните, които никога няма да започнем.
Президентът Доналд Дж. Тръмп по време на встъпителното си слово през януари 2025 г.
Описвайки преживяванията на обществото в исторически интензивните периоди на Древна Елада, американският психолог и философ Роло Мей говори за тънката граница между усещането за възникване на нов свят (emergence) и критичното състояние (emergency). На английски двете думи са свързани, а понастоящем ми се струват добър калъп за случилото се през изминалата седмица – американската операция „Абсолютна решителност“ (Absolute Resolve), в рамките на която САЩ извършиха пълномащабни военни действия във Венецуела, залавяйки президента на страната – диктатора Николас Мадуро. Заедно със съпругата Силия Флорес той бе транспортиран в Ню Йорк, където го очаква съдебен процес.
на 3 януари в рамките на няколко часа, през които САЩ нанесоха и стратегически удари в столицата Каракас. След това американският президент Доналд Тръмп се обърна към нацията и заяви, че предстои САЩ да поемат контрол над Венецуела за неопределен период. На Мадуро са повдигнати обвинения във Федералния окръжен съд в Ню Йорк за „съзаклятничество/заговор за наркотероризъм, внос на кокаин, притежание на оръжия и взривни устройства, както и заговор за притежание на оръжия и взривни устройства срещу Съединените американски щати“.
САЩ поемат контрола над Венецуела
„до момента, в който можем да подсигурим безопасно, уредено и законно прехвърляне [на властта – б.а.]“, заяви президентът Тръмп в първоначалното си обръщение. В събота Делси Родригес, доскоро вицепрезидентка, пое длъжността на главнокомандващ и осъди действията на САЩ, призовавайки за връщането на Мадуро в страната. Според Тръмп обаче Родригес е заявила, че ще сътрудничи на американските власти.
Това е само едно от множеството противоречия и неясноти.
Сред най-очевидните са как една суверенна държава получава правото да „управлява“ друга, още повече че президентът Тръмп не уточни нито логистичните измерения на подобно управление, нито сроковете за неговото изпълнение. За сметка на това администрацията подчерта, че няма проблем да прати войници на терен заедно с американските петролни компании, които „скоро ще започнат да правят пари от държавата [Венецуела – б.а.]“. В неделя държавният секретар на САЩ Марко Рубио промени позицията и каза, че администрацията на Тръмп ще наложи военна „карантина“ на износа на петрол от страната, а не че ще я управлява директно. По-късно същия ден обаче президентът намекна, че САЩ може да предприеме подобни военни действия и срещу други държави в Западното полукълбо – Куба, Колумбия, Гренландия.
Действията на САЩ във Венецуела са колкото изненадващи, толкова и напълно предвидими.
Анализатори предсказваха наземни операции във Венецуела още миналата година, а в Стратегията за национална сигурност изрично беше заявено, че САЩ ще затвърждава геостратегическите си интереси в Южна Америка, надграждайки изкованата в имперско време доктрина „Монро“. Изненадата дойде оттам, че вероятно широката публика (и голяма част от традиционните партньори на САЩ) не очакваха или отричаха факта, че това утвърждаване ще става с груба сила и погазване на съществуващите норми (а вероятно и принципи на международното право). Но нищо от посоченото не е извън марката „Тръмп“ и вероятно е само началото – администрацията изпраща ясни послания за интересите си към Гренландия например. Макар човек никога да не е сигурен кога настоящото американско управление просто говори и кога заявява конкретни действия, има достатъчно основания подобни амбиции да бъдат вземани сериозно.
„Живеем в свят, в реалния свят, в който управлява властта, силата. Това са железните закони на света от началото на историята“, каза пред Си Ен Ен Стивън Милър в понеделник. Публикация на съпругата на Милър в социалните мрежи – карта на Гренландия с мотивите на американското знаме – предизвика реакция от датските власти по-рано през седмицата. Във вторник държавният секретар Марко Рубио увери американските законодатели, че САЩ имали намерение само да купят Гренландия, а не да нахлуят с военна сила.
The Constitution is very clear about this. The President may arrest and extradite the leader of a foreign state without congressional approval if he posts about it on social media within 12 hours to the tune of YMCA
— Andrew Fleischman (@ASFleischman) January 3, 2026
Конституцията е недвусмислена: президентът може да арестува и екстрадира лидера на чужда държава без одобрение от Конгреса, ако публикува намеренията си в социалните мрежи 12 часа по-рано под звуците на YMCA.
Напрежението се нагнетяваше през изминалите седмици, в които бяха нанесени няколко удара върху плавателни съдове, за които се твърдеше, че са част от мрежа за наркотероризъм. Президентът Тръмп заяви, че корабите превозват огромни количества фентанил и нелегални вещества, чиято цел е да отровят и избият американците, и затова трябва да бъдат унищожени. На пресконференция на 15 октомври президентът каза, че всеки взривен кораб спасява живота на 25 000 души. „Имайки предвид, че през изминалата година в САЩ от свръхдоза са починали 84 000 души, трябваше да сме обявили победа и да сме се прибрали преди около седем кораба“, пишат експертите Джъстин Логан и Брендън Бък в очерк за Cato Instutute.
Но фентанилът се произвежда основно в Мексико с химикали, внесени от Китай и Индия – поне според официалните доклади от 2025 г. на американската Агенция за борба с наркотиците. В тях Венецуела не е спомената дори като транзитна държава. Подобни са и изводите на Службата на ООН по наркотиците и престъпността. Според данните потокът на снабдяване е един и същ от години насам: основни съставки от Азия (Китай, Индия, Мианмар), производство в Мексико и разпространение в САЩ.
В допълнение, Венецуела не се появява в скорошните данни на Бреговата охрана на САЩ и други охранителни органи, отговорни за залавянето и изземването на наркотични вещества. Латиноамериканската страна се свързва с каналите за разпространение на кокаин, но по-скоро като транзитна държава, отколкото като производител. Според ООН около 5% от колумбийския кокаин минава през Венецуела на път за Карибите и Европа. Фактът, че по-голямата част от наркотиците, влизащи в САЩ, идват от Централна Америка, противоречи на заявеното от администрацията с оглед и на това, че наскоро президентът Тръмп помилва бившия президент на Хондурас Хуан Орландо Ернандес, осъден за… трафик на кокаин.
И ако наркотиците, изглежда, са вариация на „оръжията за масово поразяване“ от времето на Джордж Буш-младши, то въпросът тогава е какви всъщност са мотивите за операцията във Венецуела. Един от най-дискутираните варианти е, разбира се, петролните залежи: не от вчера е шегата, че там, където има петрол, има и американци, които освобождават местното население в името на демокрацията. С поемането на управлението на най-големите залежи от петрол в света САЩ си осигуряват не само добър инструмент за контрол върху световните цени, но и по-голяма независимост за действия спрямо Иран например (на трето място в света по петролно богатство).
Ефективното усвояване на венецуелските залежи обаче би отнело години и би коствало милиарди: производството на петрол във Венецуела е минимално в сравнение с потенциала на страната и е намаляло драстично от началото на века. Макар и компании като американската „Шеврон“ все още да са активни в страната, наложените от 2015 г. насам санкции са орязали значително както инвестициите, така и поддръжката на необходимата инфраструктура – значителна част от нея е окрадена и разпродадена.
Освен че венецуелският петрол е и логистично по-труден за рафиниране, потенциални инвеститори ще играят на сляпо, разчитайки на стабилна политическа ситуация в страната, за каквато поне засега няма изгледи. Стана ясно, че режимът в Каракас е разпоредил въоръжени милиции (т.нар. colectivos) да патрулират по улиците и да проверяват телефоните на гражданите, което се тълкува като опит за консолидация на властите след извеждането на Мадуро. Според експерти в сектора, дори страната да се върне към предишни темпове на производство (ок. 3 млн. барела дневно), това пак би я поставило след водещите десетина производителя в света. Бившият изпълнителен директор на British Petroleum Джон Браун казва пред Би Би Си, че съживяването на петролната индустрия на Венецуела е „много дългосрочен проект“, който със сигурност надхвърля периода на мандата на Тръмп.
Освен това, независимо от идеологическата позиция на администрацията на Тръмп, която отрича климатичните промени и енергийния преход към по-чисти и възобновяеми източници на енергия, инвестициите в „чиста енергия“ са рекордни за 2025 г. и надхвърлят двойно инвестициите в изкопаеми горива. Пазарът в Южна Америка може да се окаже твърде апетитен за американските компании въпреки рисковете. Но в дългосрочен план – и с оглед на реалния свят, но не по Стивън Милър – е твърде вероятно и плановете за Венецуела да приличат на операция „Абсолютна решителност“: бърз ефект без визия, без ясен план и постижими цели.
I've noted before that Trump doesn't like war but he loves acts of war. He sees it as pure televised spectacle, a form of entertainment, but he wants it to be over quickly, as if in time for a commercial break. Dropping the MOAB in Afghanistan, killing Baghdadi, killing Soleimani… https://t.co/qZFzHKG4VU
— Michael Weiss (@michaeldweiss) January 3, 2026
И преди съм отбелязвал, че Тръмп не е войнолюбец, но обича военни действия. Той гледа на тях като на чиста проба телевизионно шоу, забавление, но иска нещата да приключат бързо, навреме за рекламите. Действията в Афганистан, убийствата на Багдади, Сюлеймани и Мухандис, бомбардировките в Иран и сега залавянето на Мадуро. [Тръмп в обаждането си на „Фокс Нюз“ преди обръщението си към нацията: „Беше си направо като риалити, гледах го така… скоростта, насилието.“]
А минерали?
Венецуела е богата на залежи от алуминий, берилий, олово, магнезий, никел, фосфати, платина, титан, уран и цинк, както и на злато и диаманти. Заедно с други минерали те са част от списък с 60 елемента (сред които и 15 редки минерала) от ключова необходимост за снабдителната верига на САЩ, които търсят начини за подсилване на запасите си с оглед на зависимостта си за набавянето им от Китай. Неслучайно администрацията на Тръмп сключи споразумение за съвместно разработване на полезните изкопаеми в Украйна.
„Имате стомана, имате минерали, всички ключови минерали, имате страхотна история на рудодобива, който е западнал. Президентът Тръмп ще поправи това и ще го съживи“, каза търговският секретар на САЩ Хауърд Лутник пред репортери. На 15 декември 2025 г. Лутник обяви проект за мащабни инвестиции в инфраструктура за обработка на ключови минерали в Тенеси, където се очаква да се обработват и произвеждат годишно до 540 000 тона за нуждите на САЩ. „Тези минерали са жизненоважни за технологиите на бъдещето ни: отбранителни системи, полупроводници, изкуствен интелект, квантови компютри, автомобили, центрове за данни и съвременните производствени технологии“, написа Лутник в личния си акаунт в X.
Това е начинът да спечелим битката: строим тук, подсигуряваме снабдителните вериги, създаваме страхотни работни места и запазваме мястото на Америка на световен индустриален и технологичен водач.
Организираната престъпност, корупцията и незаконната рудодобивна дейност остават основни предизвикателства пред експлоатацията на тези ресурси. Както и при петрола, санкциите са предотвратили значителни инвестиции в сектора през последните десетилетия. Ако вярваме на първоначалните сигнали от властта във Венецуела в дните след отвличането на Мадуро, никой няма намерение да реформира страната. А без върховенство на правото, прозрачност и отчетност – все продукти на здравата демокрация, към която и самият американски президент не е особено привързан – бизнесът трудно жъне успехи, както знаем всички в България.
От доктрината „Монро“ до доктрината „Донро“ разликите са големи.
За първата говорихме подробно миналия месец. В исторически план целта ѝ е не толкова насилствен контрол над Южна Америка, а нейното опазване от влиянието на европейските империи във времената на засилен европейски империализъм, войни и бунтове.
По онова време в САЩ съществува обществена солидарност с движенията за независимост, суверенитет и обособяване на национални държави в Южна Америка – точно обратното на посланието, което отправят САЩ в момента. Настоящите проучвания на мнението показват, че повечето американци искат администрацията да се фокусира върху вътрешнополитически проблеми, като високите цени на здравеопазването, а първите анкети сочат, че мнозинството от американците не са убедени в нуждата САЩ да контролира друга суверенна държава. Самият Тръмп спечели изборите с обещания да не въвлича страната в повече външни конфликти. Четирима от десет души одобряват изпращането на войски за залавянето на Мадуро, а девет от десет смятат, че венецуелците трябва да решат кой ще управлява държавата им.
The United States needs to stay out of Venezuela. Let the Venezuelan people determine their future. We don't want other countries to choose our leaders–so we have to stop trying to choose theirs.
— Tulsi Gabbard 🌺 (@TulsiGabbard) January 24, 2019
„Съединените щати трябва да стоят далеч от Венецуела. Нека венецуелците си определят бъдещето. Не искаме другите държави да избират нашите президенти – така че трябва да спрем да избираме техните.“ Тълси Габард, 21 януари 2019 г.
Съвременният имперски паралел са, разбира се, Китай и Русия, като една от теориите за премахването на Николас Мадуро е, че той е твърде ненадежден играч, който се опитва да балансира между големите сили за лична изгода и не би могъл да бъде гарант на американските интереси в страната. Китайска делегация пристигна във Венецуела часове преди отвличането му (меметата: най-неудобното и безсмислено дипломатическо пътуване в историята), а Русия от години разпростира влиянието си в страната.
Появиха се и теории, че безпроблемното извеждане на Мадуро всъщност се дължи на вътрешни договорки – включително и такава между Русия и САЩ, според която САЩ оттеглят подкрепата и влиянието си в Украйна за сметка на същия „жест“ от страна на Русия във Венецуела. Подобни хипотези на този етап остават в сферата на спекулациите. Сигурен факт е обаче, че ако изобщо има ефект, то изборът на силата пред дипломацията е само краткосрочно рентабилен (например за разсейване на обществеността от вътрешнополитически проблеми или от лош президентски рейтинг). От подобни действия печели както Китай, така и Русия, за които вече няма морални или етични бариери пред упражняването на сила в собствените им сфери на влияние, например Тайван или Източна Европа.
В „Гласовете на Америка“ повтаряме неуморно, че ерата Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-сериозни и дългосрочни процеси – раждането на нови (корпоратизирани) империи и новото поделяне на света е само част от тях. Действията на администрацията във Венецуела не са без исторически прецедент. Просто за разлика от предишни подобни операции, например тези на администрацията на Обама в Либия (които произведоха гражданска война и пазари за роби), тук дипломацията и параванът на ценностите отсъстват, а разпадът и прехвърлянето към транзакционна (гео)политика е на пълен показ. Възникването на новия свят се усеща като критично състояние, защото е именно такова. Но и всичко ново е добре забравено старо.
По-рано в историята имаме намесата на президента Удроу Уилсън в Мексико и залавянето на Панчо Вила; две интервенции в Никарагуа, които стават проблем на четири поредни администрации в рамките на двайсетгодишен период; окупация на Доминиканската република; окупацията на Хаити. Администрациите на Хувър и Рузвелт се отказват от намеса в Южна Америка към 20-те и 30-те години на миналия век, но през 1983-та САЩ влизат в Гренада, а през 1989-та свалянето на Мануел Нориега в Панама е подпомогнато от вече присъстващите американски войски.
Администрирането на държава с територията на Венецуела обаче е почти невъзможно от логистична гледна точка: тя е два пъти по-голяма от Ирак и е управлявана от режим, който се радва на лоялността на армията и силовите структури, да не говорим за евентуалната гражданска съпротива на подобно решение. Необходимият военен ресурс – включително кубинките на терен, както казват американците – би бил огромен. Експерти подчертават, че дори евентуална смяна на режима много по-вероятно ще създаде хаос от безкрайни войни и борби за власт, само че не в далечния Близък изток както през последните десетилетия, а в непосредствена близост до САЩ. Освен всичко друго това би довело и до нови бежански вълни и би засилило миграционния поток към Щатите – един от най-важните проблеми за избирателите на Тръмп.
Имперските амбиции на САЩ във Венецуела предполагат високо ниво на стратегическо и логистично обмисляне и (дългосрочно) планиране, които настоящата администрация надали може да изпълни. Пример е публичното обявяване на подривни дейности на ЦРУ във Венецуела. Предшественикът на Мадуро – Чавес, често обвинява ЦРУ за вътрешнополитически събития, дори и за предизвикването на земетресения. Според специалисти подобна недообмислена комуникация дава основания за всякакви конспиративни теории, както и картбланш на чавистите да припишат външно влияние на различни политически събития и процеси в страната – включително на действията на демократичната опозиция, за която американското управление не изразява явна подкрепа въпреки заявките си за реформи.
Отвличането на Мадуро не е битка за демокрация, нито особена загриженост за съдбата на венецуелците – подобни интерпретации тепърва ще остаряват нелепо. То е послание към света, към следващите територии и към другите страни в Южна Америка – един от въпросите в предишния бюлетин беше какво би се случило с държавите от Западното полукълбо, ако не споделят визията на Националната стратегия за сигурност на САЩ – може би вече имаме отговор.
Демонстрациите на сила и свалянето на бананови диктатори са (сравнително) лесни; както показва историческият опит, да си направиш демокрация е по-трудно, отколкото изглежда. Да си направиш колония – също, поне в XXI в., поне засега (дистопичните сценарии може да оставим за следващ бюлетин с художествени елементи).
Защото в политиката, дипломацията и историята не е важно само какво правиш, а и как го правиш; на правото на силния да налага волята си със сламени аргументи и в разрез с установените правила могат да се радват само силните – останалите могат просто да се надяват да се окажат от правилната страна на събитията.
И ако всичко това е твърде дълго и не сте го прочели,
можем да обобщим кризата на новия свят по следния начин:
Президентът Тръмп и действията на САЩ във Венецуела продължават да излагат на показ загниването на скелето, което крепи света след Втората световна война. И не защото Николас Мадуро не е жесток диктатор и защото радостта на венецуелците от залавянето му е неоснователна, а защото ценностите на хуманизма и демокрацията са просто параван за алчността и тъмните импулси на властта, и то не само в този случай. Международните организации отдавна са беззъби в опазването на реда – сега проличава точно колко. Наивността, че краят на историята е тук, се топи пред реалполитиката на големите, които готвят поредна делба. Не можем да бъдем наивни и да вярваме, че не живеем в свят на сила и власт; въпросът е в това да разбираме, че когато определени процеси се задвижват независимо от всичко, цената рано или късно става твърде висока. И я плащаме всички.
„Завръщането към сферите на влияние е логично единствено ако сте Велика сила. Ако не сте, да се радвате на подобно развитие е откровена глупост. Прекалено много хора си въобразяват, че живеят като американци, без реално да разбират, че всъщност са граждани на периферията“, написа в X оксфордският политолог Юан И Жу. Надали може да бъде казано по-добре.
Възникването на нови светове винаги поражда критично състояние. Хубавото е, че и критичните състояния могат да родят нови светове – и то добри. Въпросът оттук нататък – за американците, осъзнаващи нуждата от дълбоки реформи в страната си, липсата на които доведоха до днешната американска безнаказаност и институционален упадък; за венецуелците, които ще се борят за демокрация – от истинската; и за европейците, които трябва да си дадат сметка за позицията си спрямо Великите сили и ролята си като евентуални възродители и пазители на ценностите, направили един по-добър свят възможен – е какъв точно нов свят ни се предлага. И дали искаме да живеем в него. Ако отговорът е отрицателен – да се борим за друг. Навреме. Защото времето за чудене изтича.
Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!
Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:
Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%BE-%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B2-%D1%81.html
През изминалия уикенд колумбийският милиардер Алекс Сааб Моран, който има дипломатически статут на „специален посланик“ на венецуелския диктатор Николас Мадуро, е екстрадиран от Кабо Верде към САЩ, където е в…
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BC%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B2%D0%BE%D1%82-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B7%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%B5.html
През януари 2021 г. „Демократична България“ поиска независим одит на машините за гласуване, а „Биволъ“ описа тайните на венецуелския им вносител и българския му партньор Ciela Norma. В отговор на…
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%86%D1%83%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%82-%D1%81%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B3%D0%B5%D1%88%D0%B5.html
Опозиционният венецуелски депутат Фреди Суперлано сезира главния прокурор на Република България Иван Гешев след разследването на „Биволъ” за милионите на Николас Мадуро в “гнилата ябълка” „Инвестбанк”, стана ясно от официалното му писмо, с което редакцията ни разполага.
Никой досега не отрече, че парите са на режима на Николас Мадуро
На 16 август „Биволъ” информира в съвместно разследване с работещите от Колумбия венецуелски журналисти Armando.Info, че „158 млн. на Николас Мадуро отлежават в Инвестбанк”. На 14 януари 2020 г. съобщихме, че „Венецуела разследва петродоларите в България по статия на Биволъ”. И това беше развитието, след като през февруари 2019 г. разкрихме, за какво става дума: „Венецуелската перачница: руски нефтени компании, „кръга Банкя” и зам.-шеф на ДАНС”.
Поводът за еднотипното писмо от 17 август на народния представител от Националната асамблея на Венецуела към Иван Гешев, външния министър Екатерина Захариева и посланичката на Хуан Гуайдо в София Естефания Мелендес, е използването на името му в т.нар. „Българска афера”.
Венецуелските депутати в София (Снимка: Bellingcat / Armando Info)
Както писа „Биволъ”, така в Каракас нарекоха пътуването на трима топ депутатите от псевдоопозицията, които са се преметнали от лагера на Хуан Гуайдо към този на Николас Мадуро, до страните от ЕС и включително България, през април 2019 г.
Подозрението е, че “евротрипът” им е платен от санкционирания и арестуван по искане на САЩ колумбийски милиардер Алекс Моран Сааб, основен герой на последните разследвания на „Биволъ” за „Венецуелската перачница” у нас.
По време на пътуването те носят официално писмо до премиера Бойко Борисов, което предават на ръководителката отдел „Латинска Америка” към МВнР, за което от ведомството на Екатерина Захариева официално потвърждават на „Биволъ”. Медията ни публикува писмото и превода му на български, като в него се твърди, че замесените компании, чиито сметки на името адв. Цветан Цанев са арестувани в „Инвестбанк”, били едва ли не „чисти” и „многократно проверени”.
По-късно в Каракас се появява ново „писмо” до Бойко Борисов. Както написахме в партньорство с Armando Info, не беше възможно да се установи достоверността му. Най-вероятно замесените депутати лобисти прехвърлят част от вината за цялата афера върху Фреди Суперлано – от негово име съставят текста му и го пускат в медиите и социалните мрежи.
https://twitter.com/ArmandoInfo/status/1298461996552159234
В двете си истински писма след публикацията ни, Фреди Суперлано призовава главния прокурор (вижте оригинала горе) и вицепремиера Захариева (вижте оригинала долу) да разследват не само факта на фалшифицирането на писмото му до Бойко Борисов. Но и факта, че е набеден за един от пътувалите депутати лобисти до София, след като не е посещавал страната ни никога.
„Необходимо е да се установят отговорните по случая, като се поиска точнa информация пред българските имиграционни власти кой от депутатите на Националното събрание е влизал в страната”.
Алекс Сааб е най-вероятният бенефициент на венецуелските милиони в “Инвестбанк” АД
Той настоява българските власти и прокуратурата да се заемат сериозно и с разследването на самия произход на средствата.
И специално съответните компании, които както доказват разследванията на „Биволъ” и Armando Info, са свързани с основния олигарх и спонсор на Николас Мадуро – Алекс Сааб.
„Важно е да се подчертае, че изясняването на тази ситуация и следователно институционалните отношения между законното правителство на Венецуела, председателствано от инж. Хуан Гуайдо Маркес и българските власти са основополагащи за изпълнението на целите, поставени в спасителния процес за демокрация във Венецуела”.
Депутатът също така призовава парите да бъдат върнати не режима на Николас Мадуро, а на преходното правителството на и.д. президента и председател на Националната асамблея Хуан Гуайдо.
„Като процесите по възстановяване на капиталите, натрупани от корупционна дейност, да бъдат звезден механизъм в материализирането на този възстановителен процес”.
Фреди Суперлано пише до Иван Гешев и Екатерина Захариева, че „оценява вниманието” им към случая. И обещава, че „тези стъпки” (очевидно предполагаемото разследване на казуса с петродоларите – б. р.) ще бъдат „ефективно средство за насърчаване не само на добрите отношения с Република България”.
„А по-скоро и за изясняването на фактологията от разследванията, които проведохме с цел възстановяване на страната по време на председателството ми в Комисията за контрол към Националната асамблея”, обобщава в посланието си опозиционният парламентарист.
Статията на „Биволъ” съвместно с колегите Armando Info излезе на 16 август 2020 г., като разследването е публикувано от медията ни на български и английски. А в същия ден то излезе на испански в сайта на венецуелските колеги.
На 19 август „Инвестбанк” АД излезе с прессъобщение по повод разследването на „Биволъ”, в което твърдеше, че иска да бъдат опровергани определение „внушения”, че става дума за пране на пари. Опровергаване по същество на фактите като обема на арестуваните активи, свързаността им с Алекс Сааб и режима на Николас Мадуро обаче в това съобщение липсва.
А ден след това посланичката на САЩ Херо Мустафа се срещна с Естефания Мелендес в качеството й на посланик на временното правителство на Венецуела в България, информира в кратко съобщение американското посолство в София.
https://twitter.com/EstefaniaVenBg/status/1297942265118314501
“Посланик Мелендес приветства подкрепата на САЩ, както и на редица европейски страни, изразена в неотдавнашната Съвместна декларация за подкрепа на демократичния преход във Венецуела, като решение на политическата криза в страната, и поддръжка за свободни и честни президентски избори”, се посочва в съобщението.
Посланиците също така са обсъдили и казуса с активите на режима на Николас Мадуро и специално
„тясното си сътрудничество с българските власти по отношение на незаконните венецуелски финансови средства, които бяха замразени в България”.
Срещата е била на 20 август, но за нея официално се съобщава едва на 24 август този понеделник. Така проблемът с венецуелските авоари премина “по наследство” от бившия посланик Ерик Рубин, сезирал ДАНС и Сотир Цацаров, към Херо Мустафа и сезирания този месец Иван Гешев.
Със спешната си среща посланиците на САЩ и Венецуела потвърждават важността на изяснените факти в международното разследване на екипите на „Биволъ” и Armando Info. Като най-вероятно предвид задържането на Алекс Сааб на о.Кабо Верде по издадената от Министерството на правосъдието на САЩ червена бюлетина на Интерпол, активите му няма как да бъдат размразени в близко бъдеще. Въпреки, че адвокатите на Цветан Цанев в София на няколко пъти се опитваха да обжалват решението на Софийски градски съд в по-висшите инстанции.
Алекс Сааб е разследван от САЩ за извеждане на $350 млн. от Венецуела
Дали обаче парите скоро ще бъдат върнати на правителството на Хуан Гуйадо и нуждаещия се в пари венецуелски народ, зависи от преговорния процес на администрацията на Доналд Тръмп с режима на Николас Мадуро и лидерите на латиноамериканските държави – посредници.
Дотогава очевидно българският министър-председател Бойко Борисов ще остава доста популярен адресат на всякакъв вид автентични и фалшиви писма с молби за размразяване на милионите. Затова и рейтингът му в метежния Каракас ще остава доста по-висок от този в протестна София.
