Tag Archives: Сирия

Сирийският въпрос в раздаването на картите между Великите сили

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/siriyskiyat-vupros-v-razdavaneto-na-kartite-mezhdu-velikite-sili/

Сирийският въпрос в раздаването на картите между Великите сили

Сирия винаги е оставала някак си „незабелязана“ на фона на останалата част от Близкия изток, като причините за това са много. Най-очевидната от тях е навикът на Великите сили да използват страната като буфер за военните си авантюри през десетилетията, още от времето на древните империи до наши дни. Това е и причината, поради която Сирия е толкова „желана“ от всеки завоевател, който разбира геостратегическото ѝ значение – на юг тя е вход към едни от най-плодородните земи в Близкия изток, а контролът над пристанището ѝ дава възможност и на най-слабия флот да получи директен достъп до Средиземно море. Въпреки древната си история и хилядолетното съжителство на много култури на територията ѝ, страната така и не успява да изгради самостоятелна политическа идентичност, а независимостта ѝ става факт едва след края на Втората световна война, когато арабските държави в региона се превръщат в една от многото арени на сблъсък между САЩ и СССР.

Модерната сирийска държавност и външна политика

Когато Сирия става най-сетне част от ООН през 1945 г., тя все още няма свой покровител сред суперсилите и след кратковремения си политически флирт с Египет тръгва по трудния път на независимостта си. Политическата система на младата нация е сложен компромис от присъствието на мюсюлмани, християни и друзи. Пръв СССР проявява интерес към Сирия, възприемайки я като отправна точка за своя нов политически експеримент – панарабизмът. Това е идеология, която призовава за обединението на всички арабски народи в Близкия изток под знака на социализма в една славна арабска нация, която да се противопостави на американското влияние в региона и на най-близкия съюзник на САЩ – Израел.

Парадоксално, панарабизмът за кратко време се радва на подкрепа дори и от страна на президента Айзенхауер, който вижда в него възможност за частично овладяване на конфликта между Израел и останалите арабски държави. Уви, мечтите на Москва и Вашингтон рухват през 60-те години, когато панарабизмът е в упадък, а апетитите към Сирия са откраднати от Египет, който става първата арабска държава, осмелила се да започне мирен диалог с Израел.

Провалът на панарабизма води до рязко увеличаване на влиянието на движения като „Мюсюлмански братя“, които се стремят към възстановяване на халифата от времето на Османската империя и към пълна ревизия на исляма. Последното е много важно, защото то включва приемане на тълкуванието на някои влиятелни египетски шейхове, виждащи джихада като шести стълб на исляма, а т.нар. „голям джихад“ (ал-джихад ал-акбар) се схваща като неотменимо свързан с „малкия джихад“ (ал-джихад ал-асгар) – свещената война, и като религиозно задължение (фарида), върху което се поставя изключителен акцент.

Тези идеи стават особено популярни сред мюсюлманите в Сирия, но не успяват да спечелят политическа подкрепа в региона в условията на двуполюсна геополитическа надпревара, доминирана от ядрените оръжия и опитите на САЩ и СССР да избегнат Трета световна война. Малко след като планът на Москва да създаде „арабска Югославия“ рухва, остатъците от него дават възможност на партията „Баас“ да установи династична социалистическа диктатура в Сирия, което донякъде тушира набиращия сила политически ислям.

Парадоксалното е, че съществуването на Сирия идеално устройва и САЩ, и СССР, тъй като, въпреки социалистическата формула на властта, династията на Асад няма намерение да разработва ядрено оръжие. Нещо повече, революцията в Иран и заявките на ислямската република, че ще се бори да получи ядрен арсенал, далеч надхвърлят политическите амбиции на сирийците, които се оказват един малък детайл в геополитическата мозайка на региона. На фона на Иран, Афганистан и Ирак, Сирия и Египет попадат в графата на „стабилните държави“, които Москва и Вашингтон могат да използват като балансьори при прокарването на своите геополитически интереси в Близкия изток. А самата династия Асад, от друга страна, няма как да толерира сунитските терористични групировки, защото, за разлика от мнозинството сирийски мюсюлмани, младият Башар Асад и неговото семейство са алавити.

Разривът между Сирия и „големите“

След края на Студената война Сирия тръгва в посока, която все повече започва да я конфронтира с интересите на САЩ в региона. Разпадът на СССР слага край на всяка надежда за възраждане на панарабистката идеология, а терористичните атентати от 11 септември 2001 г. поставят страната пред дилемата дали да подкрепи американския президент Джордж Буш-младши в кръстоносния му поход срещу „Ал-Кайда“. Сложността на този избор се обуславя и от факта, че Сирия е най-дълго присъстващият член в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави спонсори на тероризма, тъй като американското правителство от Ислямската революция в Иран насам винаги е приемало Дамаск като сухопътен коридор, по който Техеран доставя оръжия за терористичните мрежи в региона. Тези опасения на САЩ не са безпочвени, защото за доста дълго време алавитският елит в Сирия намира своя естествен съюзник в шиитското русло на аятоласите. В опита си да спаси режима си през 2003–2004 г. Асад сътрудничи последователно на САЩ да разследват ядрата на „Ал-Кайда“ на сирийска територия. В замяна републиканците решават да си затворят очите за нарастващото неодобрение срещу сирийското управление.

Тук е мястото да кажем няколко думи за самата фигура на Башар Асад. Предвид неговото образование и ценз, той определено може да бъде причислен към едни от най-образованите политици в Близкия изток. Ловките му политически маневри и светският му маниер успяват да превърнат Сирия в централизирана политически държава, където политическият ислям не успява да пусне дълбоки корени. Как тогава следва да окачествим управлението му – като диктатура или като някакъв особен тип идеология на Третия свят, която се бори за оцеляване? Отговорът е недвусмислен: Башар Асад се превърна в диктатор и терорист тогава, когато нареди употребата на химическо оръжие срещу собственото си население. Кошмарът продължи цели седем години и беше мълчаливо подминат от много страни членки на Европейския съюз, които виждаха в сирийските бежанци евтина работна ръка. Именно поради тази причина САЩ, Великобритания и Франция не успяха да съберат мнозинство за втора коалиция на желаещите, която да свали Асад още когато той започна репресиите срещу сирийците.

Още големи грешки Башар Асад допусна в края на своето управление. Една от тях беше да се довери на Русия, която му обеща подкрепа срещу ограничено военно присъствие в Сирия. Този крехък баланс можеше да бъде поддържан до момента, в който „Хамас“ не взе решение да удари Израел на 7 октомври. Тук Асад направи и друга грешка – той се довери на Иран и аятоласите, смятайки, че те ще се застъпят за него и ще влязат във война с Израел. По това време недоволството срещу режима на Асад вече достигаше рекордни нива, а израелският премиер Бенямин Нетаняху на няколко пъти предупреди, че едно от условията за траен мир в Близкия изток е пълната демилитаризация на Южна Сирия. Падането на Асад се оказа неизбежно и от любимец на сирийския народ и приемлив за САЩ „светски“ диктатор той се превърна във военнопрестъпник. Съвсем отделен е въпросът, че най-голяма роля за края на режима изигра религиозният кливидж в Сирия между богатото алавитско малцинство начело с Асад и мнозинството бедни сунити в страната, които станаха жертва на политическите амбиции на своя лидер.

„Нова“ Сирия на кръстопът

Когато един диктаторски режим си отиде, логично възниква въпросът защо беше всичко и сега накъде. Новините за Сирия отново не са оптимистични поради няколко основни причини. Първо, исторически факт е, че след Арабската пролет мнозинството от диктаторските режими в Близкия изток и Северна Африка бяха заменени с емирати и халифати. Такава беше съдбата на Либия и Ирак, а Египет остана единственото изключение от това правило заради военното управление на полковник Сиси.

Казано с други думи, бившите диктатури в Близкия изток не подлежат на демократизация и либерализация, защото гражданите им винаги разпознават шариата като алтернатива на диктаторите. Затова и не знаем дали сирийският сценарий няма да се повтори един ден и в Египет, когато властта на Сиси падне. Арабската пролет, с други думи, е един от най-грандиозните провали на Запада, тъй като днес по тези земи властва политическият ислям, а той е в пъти по-опасен от политическите амбиции на хора като Кадафи. Същевременно беше ясно, че не може да се разчита на диктаторите да уважават човешките права, защото и в тяхното съзнание те не значат нищо.

Оптимистичните сценарии за Сирия се свиват и поради факта, че южната ивица от територията ѝ включва земи, исторически принадлежащи на Израел. Лошото е, че точно тези обширни части от Сирия бяха използвани като коридор за иранските оръжия, с които се въоръжават „Хамас“ и „Хизбула“. В този смисъл, за да има траен мир по границата, е необходимо новият политически елит в Сирия да се договори с Израел за поддържането на ограничено военно присъствие в региона, което да отчита както историческите претенции на израелците, така и реалните геополитически възможности за разрешаването на териториалните спорове.

Но най-важно от всичко е да се дадат трайни гаранции на сирийците, че срещу тях няма да бъдат използвани химически оръжия (защото такива в Сирия все още има) и че новата власт, независимо от политическата си формула, няма да осъществява репресии над цивилното население. Единственият гарант за такова обещание може да бъде ООН, която обаче е изключително разделена по въпроса и очевидно не желание да се нагърби с разрешаването му.

Второто важно уточнение е, че за разлика от талибаните в Афганистан, новият лидер на Сирия Ахмад ал-Шараа и неговият най-близък съветник Абдулхамид ал-Ауак имат далеч по-светска биография. Ал-Ауак, който е и автор на новата сирийска Конституция, е преподавал дълги години конституционно право в Турция и е добре запознат със съдбата на Афганистан и Ирак, както и с грешките, които допуснаха Хамид Карзай и иракските управляващи след Саддам Хюсейн. И все пак тези факти не могат да бъдат стабилни аргументи в полза на твърдението, че сценариите от Афганистан и Ирак няма да се повторят в Сирия. В страната все още има американски войски, а бъдещето на руските бази е неясно. 

Същевременно лоялистите на Асад лесно могат да се превърнат в нова версия на талибаните, проповядвайки, че страната е сменила една „благословия“ – руската, с друга – американската. Неясно е и бъдещето на отношенията с Иран – въпрос, който новото правителство в Сирия последователно пренебрегва с аргумента, че приоритет е стабилизацията на страната и премахването на всички остатъци от режима на Асад и че на този етап тези отношения ще се свеждат единствено до изискване на компенсации от Техеран за хаоса, създаден в Сирия. Опасността надеждите на сирийците да бъдат предадени за пореден път все още не е напълно отминала.

Вместо заключение: кой е големият победител?

Естественият печеливш от станалото в Сирия е Република Турция. Падането на алавитския режим и установяването на стабилно сунитско управление работи за интересите на Ердоган, който вижда в новата Сирия възможност да възстанови влиянието на Анкара по тези земи, загубено след разпада на Османската империя. Неоосманизмът като ключова променлива в доктрината на Ердоган до голяма степен е постигнал целите си на Балканите и сега предстои да се насочи към Близкия изток. Тук той неизбежно ще се сблъска с интересите на Израел, което може да стане причина за нова голяма криза в региона.

Дали Турция ще намери баланса между желанието за сбъдването на неоосманския идеал и отношенията с Израел, зависи от политическата воля на Ердоган, който може да стигне много далеч в амбициите си. Втората държава, която определено няма да е доволна от ставащото, е Кралство Саудитска Арабия, което неведнъж е спорило с Турция в рамките на организацията „Ислямска конференция“ за това кой е неформалният лидер в сунитския ислямски свят. Напрежението между Анкара и Рияд е реалност, която също не бива да се пренебрегва.

Сирийският народ, от друга страна, спечели много с падането на Асад, но не е големият победител в тази битка, защото все още не знаем кой ще влезе в ролята на талибаните – новото правителство или старите лоялисти на Асад. И в двата случая предстои дълъг период на стабилизация, който няма как да приключи без още кръвопролития. Липсата на ясен ангажимент от страна на САЩ или Русия, съчетана с мълчанието на ООН, не вещае скорошна стабилност за региона.

Не се знае и как ще реагира Иран – в един момент той може да реши просто да анексира част от сирийските територии, на което правителството няма как да се противопостави, особено ако иранската гвардия е подкрепяна от поддръжниците на Асад и „Хизбула“. Този сценарий, разбира се, е малко вероятен, докато на територията на страната има американски войски, но те няма да са там дългосрочно, тъй като не се знае в какво ще прерасне търговската война срещу Китай, поведена от администрацията на Тръмп.

В тези условия единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява. След като десетилетия наред страната е част от геополитическите проекти на СССР за панарабизъм и на САЩ за войната срещу терора, днес Дамаск вече е сегмент на турския неоосманизъм. Дали сирийското правителство ще се примири с тази роля, зависи от два фактора: доколко има възможността да се защитава и доколко може да балансира в отношенията си с Турция и Израел. Предвид ограничената му способност да изгради свой отбранителен потенциал, по всяка вероятност ще се наложи то да лавира между регионалните актьори в Близкия изток – тъжна реалност за сирийците, която сега ги връхлита за трети път.

Икономически аспект на случилото се в Сирия

Post Syndicated from VassilKendov original https://kendov.com/syria_now/

Икономически аспект на случилото се в Сирия

Малко се говори за икономическата страна на падането на режима на Асад в Сирия. Повечко се коментира военната страна на конфликта, а то такава реално нямаше. Армията бе разпусната и Асад призова за мирно предаване на властта. Нещо повече – разпуснатите войници дори не унищожиха военната си техника, а я оставиха в ръцете на „враговете си“ което е немислимо в един военен кофликт. Това ме наведе на мисълта, че случващото се няма нищо общо с военните действия и се зарових в икономическите предпоставки.

Информацията, която намерих и обобщих е на база информация от мрежата, понеже официална статистика е до 2020 година, а във военни времена не е ясно колко е меродавна тази статистика.

Моля използвайте приложената форма за записване на час за среща
[contact-form-7]

Твърди се в медиите, че от няколко месеца армията на Асад е получавала по 35 долара на месец като заплата на глава. Сами разбираме, че с тези пари не може да се поддържат военни действия и войниците да са мотивирани. Лично аз предполагам, че е такова положението или поне близко до това, понеже вторият по големина град – Алепо, което е и индустриалното сърце на Сирия, отдавна е под турски контрол. Твърди се, че там официална валута е турската лира. Също така за петролните кладенци в провинцията Идлиб има изписано доста, как Сирия предявява претенции към САЩ, после към Турция… Да не забравяме и санкциите от САЩ
Осен всичко това, плодородните земи също от дълго време са в ръцете на Турция и кюрдите. С две думи Сирия няма от какво да издържа армията и режима си.

ВЪПРОСЪТ Е КОЙ ПЛАЩАШЕ ДО СЕГА?

Финансови услуги за фирми и Физически лица

Моето мнение е, че това бяха руснаците. Те имаха най-голям интерес от този режим, но с войната в Украйна, явно вече им стана неизгодно да плащат за издръжка на режима, само и само да имат 2 бази в Сирия. Верно е, че са стратегически, но пък всичко е въпрос на средства. Ако е прекалено скъпо, то не може да е вечно.
Турция от своя страна приюти „демократичните ислямисти“ в лагери и ги обучава достатъчно дълго време, за да ги върне на терена. И докато повечето хора смятат, че големия печеливш е точно Турция, аз мисля, че не е така. Мисля че е Израел, защото на Турция и предстоят тежки времена с кюрдите, както и бъдещата издръжка на една цяла държава с население около 20 милиона. Казваме около, защото не знаем реално колко е към момента. Явно руснаците повече нма да плащат и оставят това право на Турция, което до момента само получаваше финансовите облаги от владеенето на териториите, но сега ще плаща за изграждане на държава, доколкото това е възможно изобщо. Предстои им и сбъсък с кюрдите, които пък са стратегически партньор на САЩ. А САЩ от своя страна е много малко вероятно да се включат финансово в издръжката на новата държава.

ЗАЩО Е ПЕЧЕЛИВШ ИЗРАЕЛ?

Защото въпреки, че декларира ненамеса в кофлита, това не им попречи да завземат южния военен пункт на сирийска територия, който имаше пряка видимост към Голанските възвишения, както и да нанесе въздушни удари по военни складове на сирийска територия за да не попаднат оржията в ръцете на джихадисти. Какви точно джихадисти, щом „демократичните ислямисти“ са взели властта – не се казва, но така или иначе оръжията са унищожени, а израелската войска е на сирийска територия.

КЪДЕ ЩЕ СЕ ДЕНЕ РУСИЯ?

Медиите твърдят, че транспортни самолети кацат в руските бази и изнасят оръжие и техника от там. Не е ясно каква е тази техника. Дали е от самите бази или от други по малки бази в страната. Твърди се също, че „демократичните ислямисти“ заобикалет руските воени бази.
При всички положения имаме освободена военна техника и предполагам не е сложно да предположим къде ще бъде разположена тя, ако базите бъдат закрити.
Казвам ако бъдат закрити, защото не знаем каква е договорката. А че има договорка е повече от ясно, предвид мирното предаване на властта.

ТРЯБВАТ ПАРИ ЗА ДА СЕ ТУШИРА НАПРЕЖЕНИЕТО

При всички положения новата власт ще се нуждае от пари, за да тушира напрежението. Ако ли не, в тази мултикултурна, раздирана от конфликт земя, където всеки е срещу всеки, ще продължи насилието на религиозна основа. Колкото и да се твърди, че новите „демократични ислямисти“ имат договорки с малцинствата и не ги закачат за момента, едно е ясно – когато ограничиш ресурса и няма достатъчно за всички, малцинствата страдат.
Моето мнение е, че точно това ще се случи на следващия етап. Няма начин след война да няма реваншизъм. Тоест има, но то се нарича НАРОДЕН СЪД. Нещо което много съвременни демократи не харесват, но това е единствения начин да се спре саморазправата в огромни мащаби след война. Прочетете как е било в Руанда, вижте как е било във войната между Етиопия и Еритрея и го наречете както искате, щом определението „Народен съд“ не ви харесва. Но съд ще трябва да има, ако не искаме саморазправи.

РЕСУРСИТЕ

Сирия е на пътя на доста ресурси. Петрол или газ имаме в Иран, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн… Ако има има тръби, които да идват в Европа, но да заобикалят Турция, то те тряба да минат през Сирия. Но Турция не иска това. А Русия изобщо не иска да има тръби към Европа. Затова са и техните бази в Сирия, да охраняват маршрута и да гарантират, че няма да има тръби, които да доставят евтин петрол в Европа, който да ги заобикаля. Единствения начин в сегашната обстановка това да остане така е липсата на държава в Сирия, постоянни военни сблъсъци или руските бази да си останат под някаква форма.
Аз не знам каква е договорката и дали техните бази ще останат в сегашната обстановка, но ако се махнат от там, то най-логичното е Русия и Иран да започнат да поддържат и те някаква опозиция или фракция, което е безкрайно по-евтино от поддържането на режим или изграждането на държава.
Личното ми очакване е, че точно това ще се случи.

БЕЖАНЦИТЕ

Гледаме по телевизията колко щастливи са всички от новата власт, но за мен си съм убеден, че това не е така. Виждаме дори, че много сирийци се завръщали в Сирия от Турция. Виждайки как Ердоган търгуваше с Европа посредством бежанците, сега ще е безкрайно щаствлив да изпразни лагерите и да засели териториите граничещи с кюрдите точно с тези бежанци, които години наред хранеше в лагерите и от чиито среди възпита и обучи „демократичните ислямисти“. Да му мислят кюрдите, защото те също се биеха с армията на Асад, докато пък те се биеха с армията на „демократичните ислямисти“. Сега единствената им надежда е САЩ, но въпросът е дали Турция може да плаща и колко, за да държи нещата мирни, защото изобщо не ми се вярва САЩ да плащат и за този конфликт. Най-малко ще се окажат в положението на СССР през 89-та, когато издържаха неефективни режими и съвсем закономерно се разпаднаха.
Европа пък изобщо не я виждам като платец. Те и на Ливан отказаха  да плащат вече, а ги чака Украйна, и то в момент, когато германската икономика е в рецесия.
От друга страна Германия и Австрия обявиха официално, че вече няма да приемат бежанци от Сирия. Не ми се вярва и Ердоган да ги приема, защото те вече ще са от другите, а си има правитество в Сирия и тези хора ще са му нужни за а работят, да спират кюрдите и да плащат данъци за поддръжка на новото правителство.
В Европа обаче има маса сирийци и араби. А най-разумното нещо в момента за всеки нормален човек е да защити семейството си. Не мисля, че в следващите години това ще е възможно в Сирия. И дори Турция, Германия и Австрия да не искат повече бежанци от Сирия, саморазправата и насилието тепърва предстоят в онзи район. Както казахме почвата е идеална за Русия и Иран със сравнително малко пари да поддържат новата „демократична опозиция“, само и само да не минават тръби на техни конкуренти, като за всеки изхарчен долар, Турция или ЕС ще трябва да дава по 1000 за да се опита да задържи населението или да изгради държава. Не случайно Асад нареди разпускане на армията и не унищожиха оръжието. Имат да си връщат територията от Израел. Пък като не си я върнат, ще се съобазяват дългосрочно и ще служат на Израел под един или друг начин. Все пак Израел ще владее възвишенията. Ако не беше толкова важно и не им даваха контрол, изобщо нямаше да се опитват да влизат на сирийска територия.

На база всичко казано, аз си правя извода, че големият въпрос в случая е КОЙ ЩЕ ПЛАЩА ЗА СИРИЯ за да продължи да съществува? Не вярвам Турция да може дори и да иска, а Иран и целия останал арабски свят надали ще е много щастлив от разширението на Турция.

Само времето ще покаже какво ще се случи, но през това време доста човешки съдби ще получат нова посока.

Васил Кендов

The post Икономически аспект на случилото се в Сирия appeared first on Kendov.com.

Кюрдският въпрос и „бездомността“ на 30 милиона души

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/kyurdskiyat-vupros-i-bezdomnostta-na-30-miliona-dushi/

Кюрдският въпрос и „бездомността“ на 30 милиона души

Кюрдите – най-многобройният народ в света без собствена държава, имат почти митичен ореол заради суровата си съдба, белязана от изтощителни борби за повече независимост и международно признание. Наброявайки над 30 млн. души, повечето кюрди днес обитават териториите на четири от водещите държави в региона на Близкия изток – Турция, Иран, Ирак и Сирия.

Сам по себе си този факт показва, че кюрдската общност не е хомогенна, а се състои от множество по-малки субекти на различна територия, които често имат разнородни убеждения, цели и дневен ред. Това възпрепятства опитите за всеобщо обединение около една-единствена и ясно формулирана национална кауза. За да обясним защо кюрдите остават силно маргинализирани в международните отношения и често нежелани в страните, които населяват, първо трябва да обърнем поглед към миналото, обуславящо днешната действителност.

Структурните причини за „бездомността“ на кюрдския народ ще открием в разпада на Османската империя и създаването на турската национална държава под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. След края на Първата световна война и прекрояването на границите на бившата Османска империя кюрдите не създават собствена държава по силата на сключените мирни споразумения, а повечето от тях остават в пределите на новоустановената Турска република.

Силно милитаризираният, бюрократичен държавен апарат на младата турска държава по западен маниер налага принципа за равенство пред закона на всички нейни граждани. Зад това обаче прозира и идеята за приобщаване на разнородното население в Турция под шапката на обща национална (турска) идентичност, основаваща се на равни права пред Конституцията – за сметка на етническата идентичност на отделни групи от обществото (особено тези, които могат да нарушат териториалната цялост и суверенитета на страната). Това създава необходимите предпоставки за асимилация на малцинствата в духа на единството на турската нация и става изходната точка, от която се определят последвалите събития и противоборството между турската държава и кюрдските съпротивителни движения.

Кратка хронология

Локални кюрдски въстания има още преди началото на Първата световна война (1907 г. и 1914 г.). По време на войната обаче започва да се оформя идеята за установяване на независима кюрдска държава. Първоначално тя е подкрепена от съюзниците в Антантата – Великобритания и Русия, с цел да провокират вътрешна съпротива срещу техния военен враг – Османската империя. Избухналите въстанията по време на войната биват потушени, но са важни за покълването на кюрдския национализъм и за бъдещите съпротивителни движения.

След създаването на Турската република избухват нови неуспешни въстания през 1925 г. и в периода 1926–1930 г. Те дават повод на турската държава да оправдае извънредни ответни мерки, насочени срещу кюрдската общност и етническата ѝ същност, включително репресии, насилствена промяна на имената, изселване на кюрди от югоизточните турски територии, погазване на езикови и други малцинствени права, уредени в Лозанския договор от 1923 г. В отговор на това кюрдите започват да сформират редица съпротивителни движения, най-радикалното от които е добре познатата днес Кюрдска работническа партия (Partiya Karkeran Kurdistan, PKK), формално основана през 1974 г. от група студенти от кюрдски произход и обявена за терористична организация от различни държави и институции, сред които Турция, САЩ и Европейския съюз.

С началото на въоръжените действия на PKK през 1984 г. антагонизмът между Турция и кюрдската общност придобива крайни риторически и физически измерения. Влиза се в спирала от насилие, която унищожава пространствата за диалог и разрешаване на конфликта по мирен път – отвъд логиката на сигурността, насилието и войната. Неслучайно крехките моменти на примирие (например през периода 2012–2015 г.) лесно рухват под натиска на вътрешнополитическите и международните обстоятелства, въпреки че PKK променя изначалната си концепция и се отказва от идеята за независима държава за сметка на автономия и повече права.

Кюрдите днес

Кюрдите представляват хетерогенна общност. Тя се състои от граждани и граждански организации, партии, паравоенни формирования, племенни групи и др., различни по своя характер, цели и способи на действие. Това е и една от причините за изключително заплетеното положение на кюрдите във вътрешнополитически и международен план.

Една част от кюрдското население в Турция (общо около 15 млн.) е добре интегрирана в обществото и участва активно в него. По-гладко, разбира се, се приобщават младите хора в по-големите населени места, където връзката с етническите им корени и традиции напълно липсва или не е толкова устойчива. Въпреки това кюрдската общност остава силно маргинализирана най-вече по-отношение на своите езикови права. Кюрдският език и до днес не е признат за официален, въпреки че около 20% от турското население има кюрдски корени. От това произлиза и забраната за използването му за целите на официалното образование, което на практика ограничава конституционното право на образование на кюрдите, владеещи само майчиния си език.

На този фон интересите на кюрдската общност се защитават от легални политически формации със значително влияние в обществения живот. Най-силна сред тях е прокюрдската Демократична партия на народите, която през 2021 г. (заедно с други партии, граждански организации и активисти) поде нова кампания с искане за признаване на кюрдския език за официален заедно с правото да бъде използван в образователната система.

В анализа на Al-Monitor оттогава се посочва, че отношението на турските власти към кюрдското малцинство е променливо. В периода, в който Турция води активни преговори за присъединяване към Европейския съюз, рестриктивните мерки спрямо кюрдския език са смекчени, а в училищата дори е въведен избираем предмет по кюрдски език. През 2015 г. обаче, когато мирните преговори между Турция и PKK се провалят, а междувременно преговорите с ЕС биват замразени, държавната политиката спрямо кюрдите рязко се променя. Сред посочените примери в материалa са натискът върху родители да не записват децата си в избираемите курсове по кюрдски и чистката на ръководители с кюрдски корени в местните администрации (заради предполагаеми връзки с PKK) и замяната им с верни на Ердоган лица.

В този ред на мисли една от ключовите причини за маргинализацията на кюрдската общност е вътрешното идеологическо и риторическо противоборство между PKK и тази част от общността (вкл. партии, граждани и организации), които не одобряват насилието и предпочитат мирния подход при отстояване на интересите си.

Както вече отбелязахме, турската власт и PKK управляват конфликта през призмата на сигурността. Докато Ердоган разглежда кюрдите (и в частност PKK) като екзистенциална заплаха за турската териториална цялост и суверенитет, а PKK възприема властта като заплаха за съществуването на кюрдската идентичност, двете страни ще легитимират прилагането на извънредни мерки – насилие, от една страна, и репресии, от друга. Омагьосаният кръг драстично стеснява терена за действие на тази част от кюрдската общност, която се опитва да пречупи сегашната логика и да прехвърли спора в полето на разговора и мирния напредък в отношенията.

Между чука и наковалнята

Вътрешната хетерогенност е съпътствана от противоречия на териториален принцип. Ситуацията с кюрдите в Сирия и Ирак е коренно различна. Сирийските кюрди (около 10% от населението) активно участват във военните действия в страната, борейки се за автономия в рамките на Сирия, без да декларират намерение за създаване на независима кюрдска държава по границите между Турция, Сирия и Ирак. Кюрдите на практика контролират североизточните части на Сирия (историческия регион Рожава), където установяват нестабилна автономия.

Сирийските кюрди са между чука и наковалнята – между Турция, която им нанася военни удари и подпомага финансово и военно опозиционни групировки, борещи се за територия едновременно срещу Башар Асад и срещу кюрдите, и сирийския режим, с който поддържат крехък баланс в отношенията на основата на общия враг в лицето на подкрепяните от Турция бунтовнически сили. Кюрдите в Ирак (втори по численост етнос) също са си извоювали частична автономия в северните части на държавата. Те също се борят за по-силна автономия в контролираните от тях територии. Кюрдите в Иран са едно от най-големите малцинства на територията на страната. Водени от представляващите ги политически движения, те се превърнаха в основен двигател на протестните движения, обхванали цялата страна.

Поради невъзможността в един материал да разгледаме подробно характера и отношенията на многобройните играчи сред кюрдското население, ще направим следното обобщение: кюрдската общност е съставена от образувания с различна структура, роля и позиции на фона на особеностите в страните, които населяват. Във всяка от държавите съществуват кюрдски политически формации, повечето от които разполагат със собствени военни подразделения (например PYD и YPG в Сирия). Различните партийни, военни или граждански организации често имат лични, племенни, идеологически или управленски различия както вътрешно, така и в отношенията помежду си. И дори когато интересите им се преплитат, трудно установяват единно ръководство в преследване на обща цел.

Какво да следим?

Кюрдският въпрос се задълбочи с избухването на революцията в Сирия, когато кюрдите придобиха огромно международно значение като основна сила в борбата срещу тероризма в Близкия изток. Борбата им за автономия и повече права обаче е изправена пред огромни предизвикателства както по отношение на необходимостта от смекчаване на различията между отделните кюрдски общности, така и по отношение на преплитащите се, често променливи интереси на регионалните играчи (най-вече Турция, Сирия и Ирак) и цялата международната общност (в частност САЩ, ЕС, Русия и Китай).

При сегашните обстоятелства страховете на Турция от създаване на независима кюрдска държава изглеждат твърде преувеличени най-вече поради липсата на еднородна кюрдска политика. По-правдоподобният сценарий в средносрочен план е кюрдите да продължат борбите си по места. В този смисъл интересни за проследяване ще са темите за правата на кюрдите в Турция и ролята им в предстоящите местни избори през 2024 г., за ролята на сирийските кюрди в контекста на геополитическия сблъсък в страната, за борбата на иракските кюрди за запазване и разширяване на автономията, както и за ролята на кюрдите в Иран за изхода от конфликта между гражданите и властта.

Втори дубъл: Асад отново излиза на международната сцена

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/vtori-dubul-asad-otnovo-izliza-na-mezhdunarodnata-stsena/

Втори дубъл: Асад отново излиза на международната сцена

Лидерите на страните от Лигата на арабските държави (Арабска лига) ще проведат среща на върха в Рияд на 19 май, на която ще присъства и сирийският президент Башар Асад. Това се случва за първи път след повече от десетилетие – през 2011 г. членството на Сирия в организацията беше замразено заради бруталното потушаване на избухналите бунтове срещу авторитарния модел на управление.

На фона на дипломатическите действия през последните няколко месеца, реабилитирането на сирийския режим в международната общност не буди изненада. Опустошителните земетресения в Сирия и Турция ускориха комуникацията между страните в региона и Дамаск проведе важни срещи с високопоставени представители на Оман и Обединените арабски емирства. Значима роля изиграха Египет и Саудитска Арабия, които посрещнаха сирийския външен министър през миналия месец. Двете държави инициираха повторното приобщаване на Сирия и обявиха, че ще възобновят дейността на дипломатическите си мисии. Междувременно Тунис и Сирия излязоха с официални съобщения, че посолствата им отново ще отворят врати след дълго прекъсване.

Впоследствие външните министри на страните от Арабската лига единодушно възстановиха членството на Сирия в организацията, а малко по-късно саудитският крал покани Асад да се присъедини към срещата на върха в Рияд, насрочена за 19 май. Затоплянето на отношенията обаче не протича съвсем безоблачно. Катар например се противопоставя на нормализацията на връзките с режима на Асад, а САЩ не спестиха критики, отхвърляйки възможността за вдигане на едностранно наложените санкции срещу сирийския режим. Недоволство изразиха също активисти и членове на вътрешната сирийска опозиция.

Резкият дипломатически завой на част от арабските държави е пряко свързан с дългогодишния конфликт в Сирия, с противоборството между редица вътрешни и международни актьори на нейна територия, както и с борбата за надмощие в региона. Някои коментатори разглеждат решението на Арабската лига като символичен акт, който трудно може да разклати регионалния баланс. По-правдоподобно обаче е твърдението, че реабилитирането на Асад е плод на променящите се геополитически реалности. Активното членство на Сирия в официална международна организация под егидата на ООН има не просто символен характер. То дава на Асад международна легитимност и легално основание да участва при вземането на важни за арабската общност решения като висш сирийски представител.

На точното място в точното време

Промяната на политиката към Сирия е съпътствана от процес на помирение между два от борещите се за надмощие регионални съперника – Саудитска Арабия и Иран. През април външните министри на двете страни проведоха среща в Пекин с посредничеството на Китай. Там те заявиха, че ще възобновят работата на дипломатическите си мисии за първи път след двустранната криза от 2016 г.

На 10 май в Москва пък се проведе среща между външните министри на Русия, Турция, Иран и Сирия. Те обсъдиха възможностите за сътрудничество между Турция и Сирия по отношение на бежанската криза и намиране на изход от сирийския конфликт. Таймингът на срещите в Пекин и Москва и решението на Арабската лига да възстанови членството на Сирия не е случаен. Това е точният времеви прозорец, който позволява на Асад да излезе от състоянието на международна изолация. Какво означава това за заинтересованите страни?

Съюзниците Иран, Русия и Китай

Трите страни влизат в обща графа като най-верните съюзници на режима на Асад. Те му оказват дипломатическа и военно-техническа помощ срещу бунтовническите сили и осигуряват политически чадър в Съвета за сигурност на ООН. Голямата обща цел е изтласкването на западните съюзници (и в частност на САЩ) като водеща сила в Близкия изток. В контекста на проксивойната в Сирия реабилитирането на Асад в Арабската лига е своеобразна геополитическа победа над САЩ и Европейския съюз.

Благодарение на посредническата роля на Китай по отношение на Иран и Саудитска Арабия, както и на Русия по отношение на Сирия и Турция, Пекин и Москва съумяват да заздравят връзките си със страните от региона, ограничавайки значително влиянието на основния си съперник – САЩ. Засиленото сътрудничество между Китай, Русия и Иран в сферата на отбраната и енергетиката допълнително укрепва позициите им. Политиката на прагматични отношения спрямо водещи регионални сили като Турция (член на НАТО) и Саудитска Арабия (доверен съюзник на САЩ) също ограничава полето за изява на западните сили.

Чрез утвърждаването на Асад на международната сцена и опитите за посредничество по отношение на регионалните конфликти Русия на свой ред търси изход от международната изолация, в която се намира след инвазията в Украйна. Това позволява на Путин да компенсира загубата на пазари и влияние на запад, като засили ролята и влиянието си в един от най-чувствителните региони в света – Близкия изток.

Медиаторските усилия на Китай спрямо Саудитска Арабия и Иран също не са безкористни. Чрез успокояване на напрежението между двете страни източноазиатската държава създава предпоставки за известно еманципиране на Саудитска Арабия от САЩ по отношение на икономическата политика и сигурността в региона. Това благоприятства и стремежите на Китай за задълбочаване на икономическото си влияние в арабския свят. Иран пък се стреми да отслаби най-големите си идеологически врагове (САЩ и ЕС), изповядващи ценности в разрез с теократичния ирански политически модел.

Турция: уж в опозиция, но не съвсем

По време на гражданската война Турция подпомага военноопозиционната на Асад бунтовническа коалиция, известна като Syrian National Army (SNA). Главните цели на Турция към момента са две: да разреши бежанския въпрос (в момента югоизточната ни съседка подслонява около 4 млн. сирийци) и да възпрепятства кюрдските амбиции за установяване на независима държава или политическа автономия на територията на Северна Сирия. Реабилитирането на Асад е в съзвучие с тези две цели.

Още в края на миналата година самият Ердоган заговори за възстановяване на отношенията между Турция и Сирия по египетски модел. През ноември Ердоган се срещна за кратко с египетския си колега Ел-Сиси по време на Световното първенство по футбол. Последваха срещи на министерско ниво, които заздравиха двустранните дипломатически отношения след години на противопоставяне. Сирийският модел ще бъде противоположен – разговорите в Москва на 10 май с участието на външните министри на Турция и Сирия предшестват потенциална среща на върха между Ердоган и Асад. Тя обаче може да се осъществи само при благоприятен за Ердоган изход на предстоящия балотаж, след като президентските избори не излъчиха победител на първия тур.

Американски учени и анализатори пренебрегнаха възможността за среща между двамата президенти преди изборите в Турция заради опасенията на Сирия, че Ердоган ще извлече политически дивиденти, свързани с разрешаването на бежанския въпрос. Интересите на Турция и Сирия се преплитат по сложен начин. Анкара иска да нанесе удар и да отслаби кюрдските формирования в Сирия (PYD и YPG) с помощта на Асад под предлог за борба с тероризма. Турция счита кюрдските организации в Сирия за тясно свързани с обявената от нея за терористична групировка ПКК. Това пък ще помогне на сирийския режим да затвърди териториалната цялост на страната, което би съдействало за доброволното завръщане на част от сирийските бежанци. Проблем обаче е подкрепата на западните сили за PYD и YPG, които, освен че са основна част от ключовата демократична опозиция срещу Асад (Syrian Democratic Forces, SDF), изиграват водеща роля в битката срещу ИДИЛ.

Подкрепа отдалече: САЩ и ЕС

Както стана ясно, западните съюзници подпомагат опозиционната коалиция SDF, която се бори както срещу режима на Асад, така и срещу терористичната организация ИДИЛ. Основните цели на Запада по време на гражданската война са свалянето на Асад, търсенето на отговорност за военните престъпления, които е извършил, борбата срещу тероризма (в частност срещу ИДИЛ и други групировки на територията на Сирия) и възстановяване на човешките права.

САЩ се обявиха против политиката на помирение между арабските държави и режима на Асад, защото този подход легитимира неговата власт и се разглежда като дипломатическа победа за Русия, Иран и Китай. Все пак Щатите се застъпват за политическо решение на кризата в Сирия. ЕС ще излезе със собствено становище по казуса, но няма изгледи западните санкции срещу режима на Асад да паднат. В края на април Съюзът наложи пореден пакет от санкции срещу приближени на Асад лица, свързани с трафика на наркотици (предимно каптагон и амфетамин), който носи на режима солидни приходи в продължение на години. Интересите на западния блок се сблъскват с турските по отношение на бунтовническите коалиции, които освен срещу Асад воюват и помежду си – SNA (подкрепяна от Турция) и SDF (подкрепяна от САЩ и ЕС).

Неясно бъдеще

Въпреки обстоятелствата, които позволиха на враждуващи страни в сирийския конфликт да помирят позициите си по отношение на Асад, бъдещето на региона остава несигурно. Според генералния секретар на Арабската лига Ахмед Абул Гейт завръщането на Сирия в организацията не означава непременно нормализация на отношенията, доколкото страните членки са свободни сами да определят подхода си. Последващата реабилитация на Асад в международните отношения ще зависи от множество фактори, включително от склонността на сирийския режим да прави политически отстъпки за разрешаване на кризата, от развитието на сирийско-турските отношения, от геополитическата схватка между глобалните и регионалните сили, както и от реакцията на вътрешните опозиционни сирийски групировки. Едно обаче е сигурно – новият дипломатическия курс ще продължи да размества пластовете на влияние в региона.

Колаж: Тоест. Снимки: Fabio Rodrigues Pozzebom / ABr: Башар Асад на посещение в Бразилия. Canva: Алепо, Сирия, след началото на войната.

Международно разследване на OCCRP с участието на „Биволъ“ Три компании у нас с внос на фосфати от Башар Асад. Сред купувачите – путинов олигарх под санкции Андрей Мелниченко

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%82%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B8-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D1%81-%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%BE%D1%81%D1%84%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%BE%D1%82.html

петък 1 юли 2022


Три български дружества са внасяли фосфати от Сирийската арабска република, чийто президент Башар Асад, правителството и ресорното Министерство на петрола са под санкциите на САЩ от 2011 г., както и…

Международное расследование OCCRP с участием “Бивола” Три болгарских компании импортируют фосфаты у Башара Асада. Среди клиентов — подсанкциoнный путинский олигарх Андрей Мельниченко

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%82%D1%80%D0%B8-%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%85-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B8-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%83%D1%8E%D1%82.html

петък 1 юли 2022


Три болгарских компании осуществляли импорт фосфатов из Сирийской Арабской Республики, президент которой, Башар Асад, а также правительство и Министерство нефти находятся под санкциями США с 2011 г., а под санкциями…

Разследване на OCCRP “Кървава” търговия: Поглед отвътре към потайните вериги за доставка на фосфати в Европа

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BE%D1%82%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5-%D0%BA%D1%8A%D0%BC.html

четвъртък 30 юни 2022


• Вносът на сирийски фосфати в Европа бележи бум през последните няколко години. • Сред вносителите са Сърбия и Украйна, но също и членките на ЕС Италия, България, Испания и…

Расследование OCCRP «Кровавая» торговля: как устроены поставки сирийских фосфатов в Европу

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%8F-%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BB%D1%8F-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D1%8B-%D0%BF%D0%BE%D1%81.html

четвъртък 30 юни 2022


Главное из расследования:  За последние несколько лет объемы импорта сирийских фосфатов в Европу резко возросли. В числе импортеров Сербия и Украина, а также страны ЕС: Италия, Болгария, Испания и Польша. …

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 

Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник