Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/kyurdskiyat-vupros-i-bezdomnostta-na-30-miliona-dushi/

Кюрдите – най-многобройният народ в света без собствена държава, имат почти митичен ореол заради суровата си съдба, белязана от изтощителни борби за повече независимост и международно признание. Наброявайки над 30 млн. души, повечето кюрди днес обитават териториите на четири от водещите държави в региона на Близкия изток – Турция, Иран, Ирак и Сирия.

Сам по себе си този факт показва, че кюрдската общност не е хомогенна, а се състои от множество по-малки субекти на различна територия, които често имат разнородни убеждения, цели и дневен ред. Това възпрепятства опитите за всеобщо обединение около една-единствена и ясно формулирана национална кауза. За да обясним защо кюрдите остават силно маргинализирани в международните отношения и често нежелани в страните, които населяват, първо трябва да обърнем поглед към миналото, обуславящо днешната действителност.

Структурните причини за „бездомността“ на кюрдския народ ще открием в разпада на Османската империя и създаването на турската национална държава под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. След края на Първата световна война и прекрояването на границите на бившата Османска империя кюрдите не създават собствена държава по силата на сключените мирни споразумения, а повечето от тях остават в пределите на новоустановената Турска република.

Силно милитаризираният, бюрократичен държавен апарат на младата турска държава по западен маниер налага принципа за равенство пред закона на всички нейни граждани. Зад това обаче прозира и идеята за приобщаване на разнородното население в Турция под шапката на обща национална (турска) идентичност, основаваща се на равни права пред Конституцията – за сметка на етническата идентичност на отделни групи от обществото (особено тези, които могат да нарушат териториалната цялост и суверенитета на страната). Това създава необходимите предпоставки за асимилация на малцинствата в духа на единството на турската нация и става изходната точка, от която се определят последвалите събития и противоборството между турската държава и кюрдските съпротивителни движения.

Кратка хронология

Локални кюрдски въстания има още преди началото на Първата световна война (1907 г. и 1914 г.). По време на войната обаче започва да се оформя идеята за установяване на независима кюрдска държава. Първоначално тя е подкрепена от съюзниците в Антантата – Великобритания и Русия, с цел да провокират вътрешна съпротива срещу техния военен враг – Османската империя. Избухналите въстанията по време на войната биват потушени, но са важни за покълването на кюрдския национализъм и за бъдещите съпротивителни движения.

След създаването на Турската република избухват нови неуспешни въстания през 1925 г. и в периода 1926–1930 г. Те дават повод на турската държава да оправдае извънредни ответни мерки, насочени срещу кюрдската общност и етническата ѝ същност, включително репресии, насилствена промяна на имената, изселване на кюрди от югоизточните турски територии, погазване на езикови и други малцинствени права, уредени в Лозанския договор от 1923 г. В отговор на това кюрдите започват да сформират редица съпротивителни движения, най-радикалното от които е добре познатата днес Кюрдска работническа партия (Partiya Karkeran Kurdistan, PKK), формално основана през 1974 г. от група студенти от кюрдски произход и обявена за терористична организация от различни държави и институции, сред които Турция, САЩ и Европейския съюз.

С началото на въоръжените действия на PKK през 1984 г. антагонизмът между Турция и кюрдската общност придобива крайни риторически и физически измерения. Влиза се в спирала от насилие, която унищожава пространствата за диалог и разрешаване на конфликта по мирен път – отвъд логиката на сигурността, насилието и войната. Неслучайно крехките моменти на примирие (например през периода 2012–2015 г.) лесно рухват под натиска на вътрешнополитическите и международните обстоятелства, въпреки че PKK променя изначалната си концепция и се отказва от идеята за независима държава за сметка на автономия и повече права.

Кюрдите днес

Кюрдите представляват хетерогенна общност. Тя се състои от граждани и граждански организации, партии, паравоенни формирования, племенни групи и др., различни по своя характер, цели и способи на действие. Това е и една от причините за изключително заплетеното положение на кюрдите във вътрешнополитически и международен план.

Една част от кюрдското население в Турция (общо около 15 млн.) е добре интегрирана в обществото и участва активно в него. По-гладко, разбира се, се приобщават младите хора в по-големите населени места, където връзката с етническите им корени и традиции напълно липсва или не е толкова устойчива. Въпреки това кюрдската общност остава силно маргинализирана най-вече по-отношение на своите езикови права. Кюрдският език и до днес не е признат за официален, въпреки че около 20% от турското население има кюрдски корени. От това произлиза и забраната за използването му за целите на официалното образование, което на практика ограничава конституционното право на образование на кюрдите, владеещи само майчиния си език.

На този фон интересите на кюрдската общност се защитават от легални политически формации със значително влияние в обществения живот. Най-силна сред тях е прокюрдската Демократична партия на народите, която през 2021 г. (заедно с други партии, граждански организации и активисти) поде нова кампания с искане за признаване на кюрдския език за официален заедно с правото да бъде използван в образователната система.

В анализа на Al-Monitor оттогава се посочва, че отношението на турските власти към кюрдското малцинство е променливо. В периода, в който Турция води активни преговори за присъединяване към Европейския съюз, рестриктивните мерки спрямо кюрдския език са смекчени, а в училищата дори е въведен избираем предмет по кюрдски език. През 2015 г. обаче, когато мирните преговори между Турция и PKK се провалят, а междувременно преговорите с ЕС биват замразени, държавната политиката спрямо кюрдите рязко се променя. Сред посочените примери в материалa са натискът върху родители да не записват децата си в избираемите курсове по кюрдски и чистката на ръководители с кюрдски корени в местните администрации (заради предполагаеми връзки с PKK) и замяната им с верни на Ердоган лица.

В този ред на мисли една от ключовите причини за маргинализацията на кюрдската общност е вътрешното идеологическо и риторическо противоборство между PKK и тази част от общността (вкл. партии, граждани и организации), които не одобряват насилието и предпочитат мирния подход при отстояване на интересите си.

Както вече отбелязахме, турската власт и PKK управляват конфликта през призмата на сигурността. Докато Ердоган разглежда кюрдите (и в частност PKK) като екзистенциална заплаха за турската териториална цялост и суверенитет, а PKK възприема властта като заплаха за съществуването на кюрдската идентичност, двете страни ще легитимират прилагането на извънредни мерки – насилие, от една страна, и репресии, от друга. Омагьосаният кръг драстично стеснява терена за действие на тази част от кюрдската общност, която се опитва да пречупи сегашната логика и да прехвърли спора в полето на разговора и мирния напредък в отношенията.

Между чука и наковалнята

Вътрешната хетерогенност е съпътствана от противоречия на териториален принцип. Ситуацията с кюрдите в Сирия и Ирак е коренно различна. Сирийските кюрди (около 10% от населението) активно участват във военните действия в страната, борейки се за автономия в рамките на Сирия, без да декларират намерение за създаване на независима кюрдска държава по границите между Турция, Сирия и Ирак. Кюрдите на практика контролират североизточните части на Сирия (историческия регион Рожава), където установяват нестабилна автономия.

Сирийските кюрди са между чука и наковалнята – между Турция, която им нанася военни удари и подпомага финансово и военно опозиционни групировки, борещи се за територия едновременно срещу Башар Асад и срещу кюрдите, и сирийския режим, с който поддържат крехък баланс в отношенията на основата на общия враг в лицето на подкрепяните от Турция бунтовнически сили. Кюрдите в Ирак (втори по численост етнос) също са си извоювали частична автономия в северните части на държавата. Те също се борят за по-силна автономия в контролираните от тях територии. Кюрдите в Иран са едно от най-големите малцинства на територията на страната. Водени от представляващите ги политически движения, те се превърнаха в основен двигател на протестните движения, обхванали цялата страна.

Поради невъзможността в един материал да разгледаме подробно характера и отношенията на многобройните играчи сред кюрдското население, ще направим следното обобщение: кюрдската общност е съставена от образувания с различна структура, роля и позиции на фона на особеностите в страните, които населяват. Във всяка от държавите съществуват кюрдски политически формации, повечето от които разполагат със собствени военни подразделения (например PYD и YPG в Сирия). Различните партийни, военни или граждански организации често имат лични, племенни, идеологически или управленски различия както вътрешно, така и в отношенията помежду си. И дори когато интересите им се преплитат, трудно установяват единно ръководство в преследване на обща цел.

Какво да следим?

Кюрдският въпрос се задълбочи с избухването на революцията в Сирия, когато кюрдите придобиха огромно международно значение като основна сила в борбата срещу тероризма в Близкия изток. Борбата им за автономия и повече права обаче е изправена пред огромни предизвикателства както по отношение на необходимостта от смекчаване на различията между отделните кюрдски общности, така и по отношение на преплитащите се, често променливи интереси на регионалните играчи (най-вече Турция, Сирия и Ирак) и цялата международната общност (в частност САЩ, ЕС, Русия и Китай).

При сегашните обстоятелства страховете на Турция от създаване на независима кюрдска държава изглеждат твърде преувеличени най-вече поради липсата на еднородна кюрдска политика. По-правдоподобният сценарий в средносрочен план е кюрдите да продължат борбите си по места. В този смисъл интересни за проследяване ще са темите за правата на кюрдите в Турция и ролята им в предстоящите местни избори през 2024 г., за ролята на сирийските кюрди в контекста на геополитическия сблъсък в страната, за борбата на иракските кюрди за запазване и разширяване на автономията, както и за ролята на кюрдите в Иран за изхода от конфликта между гражданите и властта.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/vtori-dubul-asad-otnovo-izliza-na-mezhdunarodnata-stsena/

Лидерите на страните от Лигата на арабските държави (Арабска лига) ще проведат среща на върха в Рияд на 19 май, на която ще присъства и сирийският президент Башар Асад. Това се случва за първи път след повече от десетилетие – през 2011 г. членството на Сирия в организацията беше замразено заради бруталното потушаване на избухналите бунтове срещу авторитарния модел на управление.

На фона на дипломатическите действия през последните няколко месеца, реабилитирането на сирийския режим в международната общност не буди изненада. Опустошителните земетресения в Сирия и Турция ускориха комуникацията между страните в региона и Дамаск проведе важни срещи с високопоставени представители на Оман и Обединените арабски емирства. Значима роля изиграха Египет и Саудитска Арабия, които посрещнаха сирийския външен министър през миналия месец. Двете държави инициираха повторното приобщаване на Сирия и обявиха, че ще възобновят дейността на дипломатическите си мисии. Междувременно Тунис и Сирия излязоха с официални съобщения, че посолствата им отново ще отворят врати след дълго прекъсване.

Впоследствие външните министри на страните от Арабската лига единодушно възстановиха членството на Сирия в организацията, а малко по-късно саудитският крал покани Асад да се присъедини към срещата на върха в Рияд, насрочена за 19 май. Затоплянето на отношенията обаче не протича съвсем безоблачно. Катар например се противопоставя на нормализацията на връзките с режима на Асад, а САЩ не спестиха критики, отхвърляйки възможността за вдигане на едностранно наложените санкции срещу сирийския режим. Недоволство изразиха също активисти и членове на вътрешната сирийска опозиция.

Резкият дипломатически завой на част от арабските държави е пряко свързан с дългогодишния конфликт в Сирия, с противоборството между редица вътрешни и международни актьори на нейна територия, както и с борбата за надмощие в региона. Някои коментатори разглеждат решението на Арабската лига като символичен акт, който трудно може да разклати регионалния баланс. По-правдоподобно обаче е твърдението, че реабилитирането на Асад е плод на променящите се геополитически реалности. Активното членство на Сирия в официална международна организация под егидата на ООН има не просто символен характер. То дава на Асад международна легитимност и легално основание да участва при вземането на важни за арабската общност решения като висш сирийски представител.

На точното място в точното време

Промяната на политиката към Сирия е съпътствана от процес на помирение между два от борещите се за надмощие регионални съперника – Саудитска Арабия и Иран. През април външните министри на двете страни проведоха среща в Пекин с посредничеството на Китай. Там те заявиха, че ще възобновят работата на дипломатическите си мисии за първи път след двустранната криза от 2016 г.

На 10 май в Москва пък се проведе среща между външните министри на Русия, Турция, Иран и Сирия. Те обсъдиха възможностите за сътрудничество между Турция и Сирия по отношение на бежанската криза и намиране на изход от сирийския конфликт. Таймингът на срещите в Пекин и Москва и решението на Арабската лига да възстанови членството на Сирия не е случаен. Това е точният времеви прозорец, който позволява на Асад да излезе от състоянието на международна изолация. Какво означава това за заинтересованите страни?

Съюзниците Иран, Русия и Китай

Трите страни влизат в обща графа като най-верните съюзници на режима на Асад. Те му оказват дипломатическа и военно-техническа помощ срещу бунтовническите сили и осигуряват политически чадър в Съвета за сигурност на ООН. Голямата обща цел е изтласкването на западните съюзници (и в частност на САЩ) като водеща сила в Близкия изток. В контекста на проксивойната в Сирия реабилитирането на Асад в Арабската лига е своеобразна геополитическа победа над САЩ и Европейския съюз.

Благодарение на посредническата роля на Китай по отношение на Иран и Саудитска Арабия, както и на Русия по отношение на Сирия и Турция, Пекин и Москва съумяват да заздравят връзките си със страните от региона, ограничавайки значително влиянието на основния си съперник – САЩ. Засиленото сътрудничество между Китай, Русия и Иран в сферата на отбраната и енергетиката допълнително укрепва позициите им. Политиката на прагматични отношения спрямо водещи регионални сили като Турция (член на НАТО) и Саудитска Арабия (доверен съюзник на САЩ) също ограничава полето за изява на западните сили.

Чрез утвърждаването на Асад на международната сцена и опитите за посредничество по отношение на регионалните конфликти Русия на свой ред търси изход от международната изолация, в която се намира след инвазията в Украйна. Това позволява на Путин да компенсира загубата на пазари и влияние на запад, като засили ролята и влиянието си в един от най-чувствителните региони в света – Близкия изток.

Медиаторските усилия на Китай спрямо Саудитска Арабия и Иран също не са безкористни. Чрез успокояване на напрежението между двете страни източноазиатската държава създава предпоставки за известно еманципиране на Саудитска Арабия от САЩ по отношение на икономическата политика и сигурността в региона. Това благоприятства и стремежите на Китай за задълбочаване на икономическото си влияние в арабския свят. Иран пък се стреми да отслаби най-големите си идеологически врагове (САЩ и ЕС), изповядващи ценности в разрез с теократичния ирански политически модел.

Турция: уж в опозиция, но не съвсем

По време на гражданската война Турция подпомага военноопозиционната на Асад бунтовническа коалиция, известна като Syrian National Army (SNA). Главните цели на Турция към момента са две: да разреши бежанския въпрос (в момента югоизточната ни съседка подслонява около 4 млн. сирийци) и да възпрепятства кюрдските амбиции за установяване на независима държава или политическа автономия на територията на Северна Сирия. Реабилитирането на Асад е в съзвучие с тези две цели.

Още в края на миналата година самият Ердоган заговори за възстановяване на отношенията между Турция и Сирия по египетски модел. През ноември Ердоган се срещна за кратко с египетския си колега Ел-Сиси по време на Световното първенство по футбол. Последваха срещи на министерско ниво, които заздравиха двустранните дипломатически отношения след години на противопоставяне. Сирийският модел ще бъде противоположен – разговорите в Москва на 10 май с участието на външните министри на Турция и Сирия предшестват потенциална среща на върха между Ердоган и Асад. Тя обаче може да се осъществи само при благоприятен за Ердоган изход на предстоящия балотаж, след като президентските избори не излъчиха победител на първия тур.

Американски учени и анализатори пренебрегнаха възможността за среща между двамата президенти преди изборите в Турция заради опасенията на Сирия, че Ердоган ще извлече политически дивиденти, свързани с разрешаването на бежанския въпрос. Интересите на Турция и Сирия се преплитат по сложен начин. Анкара иска да нанесе удар и да отслаби кюрдските формирования в Сирия (PYD и YPG) с помощта на Асад под предлог за борба с тероризма. Турция счита кюрдските организации в Сирия за тясно свързани с обявената от нея за терористична групировка ПКК. Това пък ще помогне на сирийския режим да затвърди териториалната цялост на страната, което би съдействало за доброволното завръщане на част от сирийските бежанци. Проблем обаче е подкрепата на западните сили за PYD и YPG, които, освен че са основна част от ключовата демократична опозиция срещу Асад (Syrian Democratic Forces, SDF), изиграват водеща роля в битката срещу ИДИЛ.

Подкрепа отдалече: САЩ и ЕС

Както стана ясно, западните съюзници подпомагат опозиционната коалиция SDF, която се бори както срещу режима на Асад, така и срещу терористичната организация ИДИЛ. Основните цели на Запада по време на гражданската война са свалянето на Асад, търсенето на отговорност за военните престъпления, които е извършил, борбата срещу тероризма (в частност срещу ИДИЛ и други групировки на територията на Сирия) и възстановяване на човешките права.

САЩ се обявиха против политиката на помирение между арабските държави и режима на Асад, защото този подход легитимира неговата власт и се разглежда като дипломатическа победа за Русия, Иран и Китай. Все пак Щатите се застъпват за политическо решение на кризата в Сирия. ЕС ще излезе със собствено становище по казуса, но няма изгледи западните санкции срещу режима на Асад да паднат. В края на април Съюзът наложи пореден пакет от санкции срещу приближени на Асад лица, свързани с трафика на наркотици (предимно каптагон и амфетамин), който носи на режима солидни приходи в продължение на години. Интересите на западния блок се сблъскват с турските по отношение на бунтовническите коалиции, които освен срещу Асад воюват и помежду си – SNA (подкрепяна от Турция) и SDF (подкрепяна от САЩ и ЕС).

Неясно бъдеще

Въпреки обстоятелствата, които позволиха на враждуващи страни в сирийския конфликт да помирят позициите си по отношение на Асад, бъдещето на региона остава несигурно. Според генералния секретар на Арабската лига Ахмед Абул Гейт завръщането на Сирия в организацията не означава непременно нормализация на отношенията, доколкото страните членки са свободни сами да определят подхода си. Последващата реабилитация на Асад в международните отношения ще зависи от множество фактори, включително от склонността на сирийския режим да прави политически отстъпки за разрешаване на кризата, от развитието на сирийско-турските отношения, от геополитическата схватка между глобалните и регионалните сили, както и от реакцията на вътрешните опозиционни сирийски групировки. Едно обаче е сигурно – новият дипломатическия курс ще продължи да размества пластовете на влияние в региона.

Колаж: Тоест. Снимки: Fabio Rodrigues Pozzebom / ABr: Башар Асад на посещение в Бразилия. Canva: Алепо, Сирия, след началото на войната.