Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-realnostta/

Доналд Тръмп е 47-мият президент на САЩ. Въпреки неписаното правило много журналисти и анализатори си позволиха да прекарат последните седмици в прогнози кой ще победи – и предсказанието обикновено завършваше с победа за кандидата на демократите Камала Харис. Можем да си кажем само: добре дошли в реалността. И да се опитаме да отговорим на въпроса, който всички вероятно си задават след нощта на 5 ноември: 

Как е възможно? 

Победата на Тръмп не е просто победа – той става първият републикански кандидат-президент, спечелил популярния вот от 20 години насам. Освен това се очертава т.нар. червена вълна – Камарата на представителите, както и Сенатът ще бъдат под контрола на Републиканската партия. Тръмп отбелязва преднина почти навсякъде в САЩ – както в традиционно демократични анклави, така и в провинцията. Тръмп получава по-голяма подкрепа и от кандидатите на републиканците по населени места, т.е. повече хора са подкрепили него като кандидат-президент на републиканците, отколкото кандидатите на същата партия за сенатори и представители. 

Тръмп отбелязва преднина сред всички демографски групи, с изключение на хората над 65 години и белите образовани жени. Екзитполовете показват много вероятни причини за това извън традиционната – че при влошена икономическа ситуация в страната избирателите обикновено наказват партията, която е на власт; че във времена на кризи, войни и несигурност хората винаги предпочитат авторитарни лидери. 

Една от причините е силното недоволство относно „посоката, в която върви САЩ“. 43% от запитаните в екзитпол на CNN казват, че не са доволни, а 29% са гневни. Едва 19% са доволни, а смешните 7% са „ентусиазирани“. В този контекст изборът на Тръмп не е просто подкрепа за републиканска идеология или икономическа доктрина (както казахме, Тръмп се представя по-добре от партийните представители по места). Изборът на Тръмп е нещо повече: определен неприличен жест, който американският избирател показва на цялата система. 

Руската рулетка на съвременната демокрация 

Писали сме по темата достатъчно, за да няма нужда да го повтаряме: американската демокрация е в криза и причината не е Доналд Тръмп. Става въпрос за криза на доверието в институциите, на вярата в американския идеал и на възможността „американската мечта“ да бъде реализирана, както и на конфронтация с нейните исторически противоречия. Тази криза се разиграва в контекста на световна криза и възход на авторитаризма поради потребност от силни, харизматични лидери – приказка, стара като историята. Понякога кризите имат късмета да попаднат на лидери като Рузвелт. Друг път… Друг път – не.

Kраят на XX и началото на XXI в. може да се разглежда като бавен разпад на идентичността, с която САЩ съществува в света след Втората световна война. Униженията, грешките и лицемерието на войните във Виетнам, Афганистан, Ирак, Сирия; финансовата криза и спасяването на спекулантите за сметка на обществото – модел, който след това се повтаря и с опиоидната криза, за която има отговорни, но няма последствия; разпадът на СССР и изчезването на идеологическия враг, спрямо когото Америка разглежда себе си като „лидер на свободния свят“ и добър герой; разрастването на медийни таблоидни империи като тази на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок (които не просто промениха информационния поток на новото време, а го съчетаха с изпипани пропагандни техники от миналото) в комбинация с възхода на технологиите и комуникационната революция – всичко това гние и ерозира почвата на (неолибералната) демокрация много преди Доналд Тръмп да се появи на сцената. 

В подобни моменти, в които става ясно, че цялостната система буксува, е въпрос на време коя от „традиционните“ партии ще изчезне първа. Подобни политически турбуленции има и в късния XIX век в Европа, преди появата на т.нар. масови партии, от които се зараждат съвременните леви и десни движения. Индустриализацията, както и революцията в комуникациите и транспорта водят до зараждането на нови идеологии и до потребността от нови политически сили, които да представляват работниците и интересите на бизнеса – съответно леви (като лейбъристите във Великобритания, чието име буквално идва от глагола за работа и труд) и десни. 

В епохата на технологична революция сме свидетели на подобни процеси: във Франция първо се сринаха левите партии, след това през 2017 г. центристкото движение на Макрон издърпа електорат и отляво, и отдясно, а на последните избори дясното срина границата между център и крайнодясно. Какво ще запълни вакуума, предстои да разберем. Първите знаци за този процес в САЩ са към 2010 г. в консервативната партия, в която се появяват наченки на реакционерски движения. През 2024 г. партията е много по-различна идеологически и много по-близо до тази политика на реакцията, отколкото преди десетина години – именно поради посочените процеси. 

Сега е ред на демократите. В почти всеки от ключовите райони Харис не успява да подобри постигнатото от Байдън и дори губи гласоподаватели, обратно на Тръмп. Подобни мащабни тенденции не могат да бъдат редуцирани до проблеми с кандидатите или кампанията, защото кампанията на Харис беше на много високо ниво и усърдно се избягваха по-противоречиви похвати, като например да се залага на политиката на идентичностите.

Проблемът е другаде – вероятно в посланията и в призивите на демократите за връщане на уважението и умереността спрямо статукво, което вече не работи в полза на средната класа и на средностатистическия гласуващ: той не вижда успешната икономика, справедливите институции и прекрасните плодове на демокрацията, независимо колко го убеждават в тях политиците, експертите и медиите. Това се дължи отчасти на факта, че в САЩ политиците, експертите и журналистите все повече съществуват в изолирани балони или са част от икономически и културни елити, което налива масло в огъня на отровния популизъм. 

Победата на Тръмп също е пирова, защото е слабо вероятно той да е спасителят, на когото избирателите се надяват. Идеолозите на Тръмп се опитват да го превърнат в нещо повече от протестен вот или идол на определена демография, но политическите му реформи не станаха реалност по време на първия мандат и е слабо вероятно да доведат до мир и просперитет по време на втория. Специалисти по икономика сочат, че дефицитът и бюджетът ще се раздуят по различни начини от демократите и републиканците, но със сигурност нито ще се свият, нито е възможно завръщане към икономиката на миналото в света на настоящето. 

Външнополитически Тръмп се очертава като бедствие във време на зараждащи се световни конфликти. Въпросът е коя партия ще бъде реформирана из основи първа и как – дали демократите ще бъдат достатъчно смели действително да се изправят срещу дефицитите в системата, преди републиканците да я доизкривят в своя полза, и колко ще продължи агонията на идеологиите на миналото и на опита да се прилагат в бъдещето. Не е ясно и как е възможно да се постигне относително изравняване в общество с все по-големи неравенства без тежки кризи и катаклизми. 

Какво е Америка? 

Американският вътрешен срив има своите външни еквиваленти най-вече за световния ред, който след 1945 г. разчита на САЩ като хегемон и водач на свободния свят. САЩ триумфират във Втората световна война и помагат за възстановяването на Европа. Така пишат героичната история, която днес все още се разказва с патос и се е превърнала в основен символ за западните ни общества, носейки със себе си определен набор от ценности и клишета. 

Този патос обаче пречи както на САЩ, така и на Европа да поставят под въпрос идеята за абсолютен героизъм и доброта у държава, която например изпраща свои несвободни чернокожи (формално) граждани на фронтовете без десегрегация, след което им отказва помощите и привилегиите на ветераните, прибрали се у дома като герои. Забравена е и историята, че преди японците да атакуват Пърл Харбър, американците са изключително разделени относно участието на САЩ в световния конфликт. Традиционният за страната изолационизъм се проявява в анкетите от онова време: към януари 1940 г. 88% от американците считат, че Америка изобщо не трябва да се намесва в европейския конфликт и да застава срещу Хитлер. През юни 1940 г. само 35% смятат, че американците трябва да рискуват живота си, за да помогнат на британците. Нацизмът има множество последователи в САЩ по онова време (и така до днес). 

В навечерието на Втората световна война в САЩ действа законът за имиграционните квоти, който е наложен преди Голямата депресия и допълнен след нея. През 1939 г. квотата за имигранти от Германия е 27 370 души. Над 300 000 германски граждани, повечето от еврейски произход, подават документи за емиграция година по-рано. Одобрени са малко над 20 000. Освен това САЩ отказват визи на емигранти, които могат да бъдат в тежест на социалната система. Това се оказва проблемно за евреите, чието имущество е отнето от нацистите, тоест често остават без всякакъв финансов ресурс. Когато Франсис Пъркинс, секретар на труда в кабинета на Рузвелт, предлага президентът да издаде указ, за да се улесни влизането на бежанци, които са преследвани поради расови или религиозни причини, кабинетът се противопоставя, за да не създаде напрежение в отношенията между САЩ и Германия, както и да не предизвика гнева на безработните американци.

Можем да разкажем всичко това и още много не с цел да представим нещата в черно-бяла светлина, а именно за да избягаме от черно-белите митове на Студената война, които умират грозно пред очите ни. Защото Америка е била герой. Но е била и злодей – същият злодей, в когото сега не можем да повярваме. 

САЩ са изградени от противоречия, които никога не са си отивали. От една страна, имаме красотата на демокрацията, възможностите, свободата, равенството. От друга – жестокостта, която прави тази красота възможна: колониализмът, геноцидът, робството, окупацията и войната. Докато това противоречие не се осмисли и разреши, то ще се връща, а държавата – както и светът – ще бъдат гонени от призрака на първородния грях, който е създал тази държава и все още е част от нея,

написа в профила си във Facebook американо-виетнамският писател Виет Тан Нгуен. И за САЩ, както и за света, е крайно време да се раздели с мита за американската изключителност. В истинския свят митовете, съвършените герои и линейното движение на сюжетa към неминуем прогрес и щастлив край не съществуват. В истинския свят битката за човещина винаги е актуална, поколение след поколение, и никой не е имунизиран нито срещу чуждата жестокост, нито срещу своята собствена. 

И сега? 

Демократката Сара Макбрайд беше избрана и е първата трансджендър представителка в долната камара. Анди Ким пък е първият американец от корейски произход в долната камара. В референдум (в САЩ по време на изборите може да се гласува по отделни въпроси, предложени на щатско ниво) червеният щат Мисури отхвърли тоталната забрана на абортите и ще узакони правото на прекратяване на бременността. Другото предложение в Мисури, което също бе прието, е увеличаване на минималната работна заплата на 15 долара на час – и двете са мерки и политики на демократите и това, че се приемат в традиционно червени щати, със сигурност е добър знак. 

Аризона, Невада, Колорадо и Монтана също ще защитят правото на аборт след подобни инициативи, както Ню Йорк и Мериленд, където такива мерки са по-скоро очаквани. Във Флорида т.нар. Четвърта поправка имаше същата цел и получи по-голяма подкрепа – 57% в полза на узаконяването, но не беше преминат прагът от 60%, необходим за приемането на закон. Правото на аборт се очертава като втория най-наболял проблем за повечето американци след икономиката и това се отрази и на посланията. Голяма част от усилията на кампанията на Тръмп бяха насочени към убеждаване на жените, че той не им е враг – въпреки отвратителната реторика спрямо жените, която бъдещият президент и негови подчинени си позволяват. Самият Тръмп отхвърли федерална забрана на абортите – нещо, което евангелското и религиозното крило на Републиканската партия трудно ще преглътне. 

Защо думите вече нямат значение? Вероятно защото повечето хора не смятат, че са подкрепени с действия. Пред политиците, които обещават и не правят нищо (например демократите имаха десетилетия, за да защитят правото на аборт, тъй като беше ясно, че „Роу срещу Уейд“ не е достатъчно като решение), избирателите предпочетоха онези, които престъпват всякакви норми и не уважават традицията, но поне „казват нещата така, както са“ (аргумент на гласуващите за Тръмп). Изборът на Тръмп не е знак, че американците са неморални и отвратителни хора (както Хилари Клинтън нарече избирателите на Тръмп deplorables). Той е сигнал за бунт, революция и промяна, както знае всеки, който може да издържи да слуша революционния и патриотичен патос на алтернативните консервативни медии. 

За журналистите и медиите, които все още не смятат всеки републикански гласоподавател за deplorable, е ясно, че в живия живот повечето републиканци не са расисти, сексисти или ксенофоби, нито считат, че техните кандидати подкрепят това – точно обратното. Ако човек се задълбочи в аргументацията (независимо колко пробита е тя на моменти и колко си противоречи с реални действия и думи), ще чуе, че всъщност републиканците твърдят, че правят същото като демократите: грижат се за малкия човек, независимо от неговия пол, религия и вероизповедание, пазят свободата на словото и спасяват нацията си от демократите, които са фашисти и комунисти. 

Няма време за сълзи 

Добрата новина е и лошата новина – този когнитивен дисонанс и племенно мислене означават, че светът на миналото си отива. Историческото изключение на добрия победител във Втората световна война, на социалната държава на 60-те и на просперитета на Америка в сравнение с разрушената Европа и света приключва. Америка може би ще бъде велика отново, но никога вече така – най-малкото защото това е невъзможно и светът е друг. 

Важният въпрос е как ще си отиде миналото, какво и колко ще помете по пътя си. Ще предизвика ли Тръмп трета световна война, въпреки че е избран с празните обещания, че ще я прекрати? Надяваме се, че не. Ще се сбъднат ли най-страшните пророчества и ще се превърне ли САЩ в неофашистка автокрация? Надали. Но няма и нужда – капиталът и без това решава политиката в страната, в която Върховният съд отдавна взе решение парите да се третират като свобода на словото и съответно политиката да минава през неизбрани свръхбогаташи и корпорации, на които законите гледат като на лица с права или най-добре като на донори на луксозни ваканции и каравани (както е в случая с един от върховните съдии). И преди сме писали, че по линия на всички тези проблеми републиканците и демократите мислят еднакво. В най-добрия случай скоро ще го разберат. 

Едно от неофициалните обещания на Доналд Тръмп е да даде на Илън Мъск контрол над държавния апарат, който най-богатият човек в света (но иначе представящ се за антиелит и аутсайдер) да може да употреби за собствени цели. В идеите за по-малко или повече държава вече вярват само хора, които изпитват облекчение да водят спорове за миналото, защото реалността е непоносима. Държава ще има, и то много – въпросът е на кого и как ще служи, както и кой ще бъде подчинен и до каква степен. Това е колкото дистопично, толкова и вероятно, и точно толкова въпрос на формалност – със или без Тръмп, това е реалността, в която бавно се сваряваме, защото институциите буксуват както в САЩ, така и в ЕС и отвъд (само преди дни стартира нова журналистическа инициатива, която цели да изложи на показ корупцията и липсата на прозрачност в ЕС, където финансовите интереси също все по-често диктуват политиката). 

Независимо от резултата на 5 ноември, половината от една държава – а и от един свят – щеше да се събуди с усещането, че светът свършва. И това не е плод на един политик, една идеология и едни избори, а на средата и времената ни, на процеси, много по-големи от нас. В крайна сметка всеки диктатор е левиатан, направен от всички, които го подкрепят. Но светът все още е тук. Засега. И какво друго остава на всеки от нас, освен да се бори – достойно и по възможност човешки – за онова, в което вярва? Не слушайте мен, чуйте Джон Стюарт. И дишайте. Няма време за сълзи.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/koy-e-po-golyam-ot-peevski/

Лесно се загражда задкулисието, когато бъде олицетворено със собствено име. Но истината е, че такова собствено име няма. „Кой“ е по-голям от олигарха Пеевски и датира отпреди него. Моделът може да изяде детето си, да създаде друго, а унищожаването или смаляването му до санитарен минимум е възможно единствено със силата на закона и с последователни политически действия, зад които може да се обедини парламентарно мнозинство задълго. За да не се възпроизведе още от същото.

Такова мнозинство не може да се създаде зад политическата акция на ПП–ДБ, които предложиха „санитарен кордон“ около ДПС – Ново начало и лидера ѝ Делян Пеевски, санкциониран за значима корупция от САЩ и Великобритания:

Призоваваме всички партии, всички парламентарни групи да кажат ясно, че под никаква форма няма да работят с ДПС – Ново начало в парламента – нито да се избират техни председатели на комисии, нито зам.-председател на Народното събрание, нито да се влиза в каквито и да е мнозинства с тях. 

Политическа хигиена или политическа тактика?

ПП–ДБ, втора политическа сила след вота на 27 октомври, искат от останалите 7 формации в бъдещия парламент – и главно от победителя ГЕРБ–СДС, който пръв ще получи мандат за съставяне на правителство – да декларират изолация за четвъртата. Политическа хигиена в управлението или политическа тактика преди преговорите за редовно правителство?

Само преди три месеца ПП–ДБ отново поискаха от политическите сили в 50-тото народно събрание да гласуват тяхна декларация като първо условие за търсене на мнозинство с техния втори мандат, който бездруго изглеждаше обречен. Тогава ПП–ДБ дори настояха президентът Радев да забави с три месеца връчването на втория мандат, за да се приемат антикорупционни промени. Става дума за промените в Закона за съдебната власт, в Закона за подаване на сигнали, в Наказателно-процесуалния кодекс, в Закона за личния фалит, за изборите на антикорупционна комисия и нов омбудсман, както и за начало на реформа в службите чрез въвеждане на тестове за интегритет. Изобщо, да се свърши това, което правителството на ПП–ДБ, подкрепено от ГЕРБ и ДПС, не успя да свърши за деветте си месеца. Акцията им се провали и изглежда, че и тази ще има същата участ.

Известно е, че „Кой“ избира да влиза през задния вход – различни политически сили му осигуряват министри, институционално влияние, магистрати. Единственият път, когато Делян Пеевски застана с лицето си като част от управляващо мнозинство, беше по време на т.нар. сглобка. Оттогава той се превърна в истинска публична личност, вече и лидер със своя партия и 30 депутати (срещу 19 на „автентичното ДПС“) и обезвреждането му ще е още по-трудно.

Дори и декларацията на ПП–ДБ да бъде приета, тя няма обвързващ механизъм, който да принуди депутатите или институциите да я спазват. Това я прави по-скоро символична и трудно приложима. Нима ще се иска от всеки новоизбран да подписва декларация за непринадлежност към модела „Кой“?! 

В действителност декларацията е червена линия. Ако не бъде приет ултиматумът за политическата карантина, ПП–ДБ няма да подкрепят избора на председател на 51-вото Народно събрание, нито да участват в преговорите за правителство. Така пред коалицията има две хипотези – да остане в опозиция при евентуален кабинет, съставен с първия мандат на ГЕРБ–СДС, или да се опита да лансира свой с втория мандат, без да се вторачва в подкрепата за него. Червената линия е за „задкулисието“, не и за антиевропейски и проруски политически сили. 

А в бъдещия 51-ви парламент те не са никак малко – освен третата политическа сила „Възраждане“, която е на по-малко от процент разстояние от ПП–ДБ, там е и дебютантката МЕЧ, също и евроскептици и националпопулисти, като БСП и ИТН. Засега геополитическата ориентация на Алианс за права и свободи – т.нар. автентично ДПС на Доган, също не е дотам изяснена. Всички те обаче декларират, също като ПП–ДБ и за разлика от ГЕРБ, че настоящият Висш съдебен съвет няма право да избира нов главен прокурор, който би бил и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов като единствена кандидатура. Дали това би могло да е достатъчно основание за спойка за управление?

Безобразията с покупко-продажбата на гласове

Представители на ПП–ДБ мотивират декларацията с извършените безобразия по време на изборния ден – измами, купуване на гласове, корпоративен вот, за които те са сигнализирали още преди 27 октомври. По БНТ съпредседателят на ПП Асен Василев каза, че „партията, която най-драматично купува [ДПС – Ново начало, б.а.], трябва да бъде изолирана“.

Въпреки публично изразените съмнения и предположения за купуване на вот, дали заряд на предизборната кампания на ПП–ДБ, коалицията няма да подкрепи искане за касиране на изборите. Такова смята да отправи „Величие“ – още един двойник на „Възраждане“, влязъл в 50-тото НС и разпаднал се няколко седмици след това. На 27 октомври обаче „Величие“, чийто генезис се свързва с атракциона „Исторически парк“, остана извън 51-вото НС с резултата си от 3,999%. В гласове това означава, че по-малко от 30 не са стигнали на партията, за да прескочи бариерата от 4% – безпрецедентно в историята на демократичните избори у нас. 

Проблемът на „прецедентите“ в България е, че никой не им вярва, защото липсва доверие в институциите и българските граждани живеят с усещането, че са непрекъснато мамени. Като се прибавят кадри от видеонаблюдението в секциите, където членове на СИК попълват бюлетини (с номера на ГЕРБ и ДПС – Ново начало), секции, където почти всички гласове са за една политическа сила, „огромната съпротива“ на „Величие“ си е намясто. (Независимо дали симпатизираме, или не на Ивелин Михайлов, който обвинява мафията в лицето на системните партии, че му е попречила да стане деветата политическа сила в новия парламент.)

Но макар парламентарно представени формации като ПП–ДБ да са съгласни, че е имало изборни манипулации, няма да се присъединят към искане за касиране на изборите. Необходими са ⅕ от депутатите – тоест 48, за да бъде сезиран Конституционният съд (КС), което може да стане в рамките на седем дни след обявяване на изборните резултати. И тъй като 50-тият парламент е действащ до конституиране на следващия, депутати от разпадналата се група на „Величие“ ще опитат да получат подкрепа, което изглежда като кауза пердута. 

Според представители на ПП–ДБ доказателства се събират по време на вота, което МВР и прокуратурата вече нямало как да направят. Сезиране на КС ще е грешка – конституционните съдии ще потвърдят резултата, тъй като са контролирани, а „оспорване на резултата носи риск от дестабилизация“, смятат от „Да, България“. Следвайки тази логика, значи не би трябвало да се изпращат сигнали до МВР и прокуратурата, защото те също са контролирани, дори още по-здраво. Така реториката на ПП–ДБ срещу купуването на гласове заприличва на предизборна тактика, която има принос за повишената до 38,94% избирателна активност.

Но „Величие“ смята да се обърне към съда, който може да разпореди повторно преброяване на бюлетини в райони, където бъдат представени убедителни доказателства за нарушения. За такова преброяване настояват и от МЕЧ – партията, създадена от бившия спортен министър Радостин Василев, прочул се с разпространението на записа от заседание на Националния съвет на ПП, където временно се беше приютил след ИТН.

Президентът Румен Радев коментира вота на четвъртия ден, след като ЦИК беше обявила окончателните резултати с мандати и имена на депутати. Той избра да го направи с прессъобщение, в което критикува честността на изборите и задава въпроси, на които очаква отговори от служебното правителство, макар то вече да е обявило, че добре се е справило:

Как е възможно множащите се сигнали и примери за купен и манипулиран вот да се виждат от всички, но да остават извън вниманието на отговорните институции?
Използвани ли са държавни органи като бухалка над кметове и бизнеса за гласуване под строй? Впрегнат ли е бил криминалният контингент за набиране на гласове?
Коя е политическата сила и кой е политическият лидер, които използват подобни уродливи практики?

Ще получи някакви отговори и те едва ли ще съдържат името на партията поръчител за купуване на гласове, въпреки че в стотина избирателни секции процентът на подадените гласове за ДПС – Ново начало е като при социализма – над 85–90%. Към призива на президента се присъединиха и двете ДПС-та – първо Пеевски, а после и Джевдет Чакъров поискаха МВР да назове купувачите на гласове. Лидерът на ИТН Слави Трифонов също тутакси обяви, че е съгласен с президента, и поиска смяна на служебния кабинет заради нечестния вот. (Изобщо, ИТН и президентът имат чудесно разбирателство, а наскоро Радев назначи в Управителния съвет на Българската народна банка човек на ИТН – бившия депутат Любомир Каримански, който не беше избран за един от подуправителите.)

Никога досега не се е случвало МВР и разследванията да стигнат до поръчителите. А президентските въпроси съдържат и отговори. И Радев явно не смята да направи повече от това, въпреки че в т.нар. Триъгълник на властта протестират и от „Величие“, и от гражданско сдружение БОЕЦ. 

Но сега въпросът отново е какво редовно правителство може да излъчи 51-вият парламент и ако се случи, дали и как ще бъдат завършени ключовите етапи от антикорупционната и правосъдната реформа. Възможно ли е ГЕРБ да игнорира Пеевски, какъв премиер ще предложат и дали ще е приемлив и за ПП–ДБ? Кой ще е третият (а може и четвърти, и пети), колко далече трябва да бъдат държани „Възраждане“ и МЕЧ, също продукт на антисистемния популистки вот? И двете партии формално подкрепят инициативата за санитарен кордон, но ако бъдат приети и техни искания, с което съвсем я обезсмислят.

Френският опит

В европейски план политиката на санитарен кордон се прилага най-успешно във Франция спрямо крайнодесните, особено срещу Националния фронт (днес Национален сбор), воден от Жан-Мари Льо Пен, а по-късно и от дъщеря му Марин Льо Пен. Тази практика включва мерки за политическо изолиране, избягване на коалиции и публично дистанциране от крайни националистически позиции. 

През 2002 г., когато Жан-Мари Льо Пен неочаквано стигна до втория тур на президентските избори срещу Жак Ширак, политическите партии – както леви, така и десни – се обединиха около призива „Гласувайте за Републиката“, като открито подкрепиха Ширак в името на демокрацията и политическата стабилност. Тази практика продължи и по-късно, като основните партии се обръщат с призив към избирателите си да подкрепят кандидата с най-голям шанс да победи крайнодесните дори ако е от противоположния политически лагер. Например през юни 2021 г. на регионалните избори в Прованс-Алпи-Лазурен бряг левицата и десницата се координираха, за да не допуснат „Национален сбор“ да спечели.

А кандидатурата на Еманюел Макрон през 2017 г. успя да обедини избиратели от различни части на политическия спектър срещу Марин Льо Пен, като Макрон се позиционира като центрист и проевропейски лидер. 

В Германия, въпреки високите изборни резултати на „Алтернатива за Германия“ в Тюрингия и Саксония, партията е все така поставена в пълна изолация от останалите партии в управлението на отделните провинции.

Но България не разполага с френски избиратели, нито с френска или германска политическа култура, а българските политици не се срамят от прокремълските патриоти. „Кой“ отдавна се е възпроизвел в повечето парламентарни групи и маркирането няма да помогне. Смели политически лидери обаче могат – стига да се намерят.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/borisov-i-peevski-sviryat-sbor-za-evroatlantitsi/

Премиер, външен и военен министър в бъдещо експертно правителство поиска Бойко Борисов като лидер на партията победител на изборите на 9 юни – а премиерът няма да е той. Не поиска обаче Министерството на финансите (МФ), нито МВР – ключови за всяка партия, която се нагърбва да преговаря за правителство с останалите политически сили, все едно дали експертно, или коалиционно. 

Предвид геополитическото напрежение Министерството на външните работи и Министерството на отбраната също са особено значими и политическата отговорност за тях се носи от партията, с чийто мандат е правителството. Безусловно важно е премиерът и външният министър да не говорят на различни езици, както беше в коалиционния кабинет с премиер Кирил Петков (ПП) и външен министър Теодора Генчовска (ИТН). 

За кого са МФ и МВР

Фактът, че Борисов не назова МФ и МВР, означава, че тези кресла или са предварително договорени с втората политическа сила след вота на 9 юни – ДПС, или пък че настоящите министри в служебното правителство Людмила Петкова и Калин Стоянов може да запазят постовете си. Което е същото. В едно коалиционно правителство това няма как да се скрие, но не и в експертно, което е маневра на Борисов да избегне откритото съюзяване с ДПС (а всъщност с неговия номинален съпредседател и явен лидер Делян Пеевски).

24 часа преди брифинга, даден от ГЕРБ на четвъртия ден след изборите (и рожден ден на лидера на партията), Пеевски напомни на Борисов, че очаква покана за включване в разговорите за правителство. Напомни и за евроатлантизма. Според санкционирания за значима корупция по закона „Магнитски“ Делян Пеевски пътят на България като утвърдена евроатлантическа държава няма алтернатива. 

Очаквам покана от вас и към всички евроатлантически лидери за започването на разговор за бъдещето на Родината ни. 

За първи път в политическата си история ДПС е втора сила благодарение на етническия характер на електората си, който остава относително твърда величина. Независимо от второто място обаче, партията получава по-малко от гласовете на българските изселници в Турция след смяната на Мустафа Карадайъ с Делян Пеевски и Джевдет Чакъров – малко под 42 000, след като на предишния вот получи с близо 20 000 повече. Но в Кърджали, където водач беше Пеевски, ДПС получи 55 127 гласа, при положение че на предишни избори не успяваше да достигне 50 000. Автобуси от Турция обаче набавиха тези няколко хиляди гласа. 

Затова на въпроса може ли да се сглоби мнозинство без ДПС, Борисов отхвърли тази опция с аргумента, че гласовете няма да стигнат.

Резултатите на ДПС дават право на Пеевски да говори, че има претенции за изпълнителната власт.

И други симпатизират на Алианса

При ПП „Има такъв народ“, за която още преди изборите тръгнаха упорити слухове, че ще е партньор в кабинет на ГЕРБ и ДПС („трети смокинов лист“, както ги определиха от ПП), се чака думата на лидера ѝ – шоумена Слави Трифонов. По всичко личи, че няма да се дърпа и ще даде експерти за постове в бъдещ кабинет в светлината на Борисовите думи, че досега в парламента по евроатлантическите теми винаги са гласували с ГЕРБ. 

Борисов не обели дума за новата политическа звезда и хилав близнак на „Възраждане“ – партия „Величие“, седма в 50-тия парламент. По отношение на НАТО обаче нейните създатели – бизнесменът Ивелин Михайлов, построил атракциона „Исторически парк“, и бившият гард от НСО Николай Марков – казват, че не искат България да излиза от Алианса, поне не веднага. „Възраждане“ на Костадинов ще предлага референдум за напускане на НАТО. „Величие“ обаче обещава да направи българите отново велики – версия на тръмписткото Make America Great Again, само че с исторически възстановки в далечината.

Евроатлантизмът, този етикет 

Сбор по линия на евроатлантизма – предвид продължаващата война в Украйна и хибридната агресия на Русия – не е достатъчно силна спойка за управляващо мнозинство. (Макар че именно поради различия за евроатлантизма, с „Възраждане“ например ще се преговаря само „за парламентарна власт, участие в комисии“, по обясненията на Борисов.) Политиката е прагматично занятие и за участниците в едно управление са необходими и други гаранции освен баджовете, че принадлежат към един отбор. Например позиции при разпределянето на онези 110 места в регулатори и органи, чиито мандати са вече изтекли. Спорът как да се делят – на две, тоест между ГЕРБ и ПП–ДБ, или на три, с включване на ДПС, стана една от основните причини за разпадане на сглобката. 

В предишния парламент контурите на мнозинството бяха определени от евроатлантизма и от непосредствената задача за промени в Конституцията. И ако евроатлантизмът изглежда относително константен, втората цел е с отпаднала необходимост, тъй като шестата поправка е факт и вероятно скоро се очаква решението на Конституционния съд, сезиран да се произнесе по нея. То ще предопредели и какво ще стане след заложената в Конституцията първа стъпка на съдебната реформа – дали ще последват приемане на нов Закон за съдебната власт, избор от парламента на 11-те членове на съдийската и прокурорската колегия и избор на нов главен прокурор, или всичко започва отново. 

Двигателите на тази реформа – ПП–ДБ, обявиха, че ще бъдат опозиция, независимо какво правителство ще предложи Борисов. Направиха го всъщност лидерите на ПП без присъствието на когото и да било от „Демократична България“ и обещаха реванш, също и комуникация в аванс, тъй като отчели критиките за липсата ѝ.

Ето, започваме да комуникираме. Преди да направим нещо, ще имате информацията от нас. За всички пораженчески гласове, които се чуват навън, искаме да кажем: „Гледайте реванша!“

На изборите на 9 юни, които ще се запомнят с най-ниската избирателна активност от началото на демократичните промени – 34,41%, ПП–ДБ загубиха над 50% от гласовете си спрямо предишния вот и ще имат 39 депутати в 50-тия парламент (вместо 64 в предишния). Слабият им резултат даде повод на Борисов подигравателно да съобщи, че освен в София, където изгубиха обаче 25-ти МИР, ПП–ДБ печели и в общините Хитрино и Грамада, след което добави „със съжаление“, че поради тези резултати не може да направи правителство (само – б.а.) с тях. 

Две оставки, едната истинска

Междувременно Христо Иванов, лидерът на „Да, България“ (една от двете партии в „Демократична България“), подаде оставка и се отказа и от мястото си на народен представител. Мълчаливото му дистанциране в последните няколко месеца при съвместни публични изяви с лидерите на ПП и липсата на медийна активност в предизборната кампания бяха явни сигнали за предстоящото оттегляне. По думите му, той ще се посвети на семейството си и на работа на терен за „Да, България“.

Този резултат за партиите от нашата коалиция ПП–ДБ изисква поемането на лидерска отговорност… Изключително важно е да направим всичко възможно да започнем по нов начин, на нова страница разговора с избирателите.

На пресконференцията, на която се яви сам, за да съобщи за оставката си, Иванов обясни, че неуспехът да мобилизират обществена подкрепа идва от проблем с комуникацията – „че бяхме представени като службогонци, сглобкаджии“. „Ние не можем просто така да твърдим, че сме добри, по-добри, добрите – това изисква друг режим на поведение“, каза още Христо Иванов. Но в социалните мрежи някои опонираха, че не комуникацията е проблемът. А преди лидерът на „Да, България“ да хвърли оставка, журналистът от Антикорупционния фонд и бивш заместник главен редактор на „Капитал“ Николай Стайков даде друга „диагноза“ във Facebook:

Погледът без розови партийни очила още в първото управление под знамето на промяната установи скандално грешни назначения на ключови властови позиции, познаване на държавното управление на ниво кандидатстудентско есе и кънтяща липса на политически и преговорни умения, която лъсва веднага при сядане на една маса с хора, играли сварка на вързано още в трети клас. Във второто управление се очакваше все пак нещо да е понаучено, но явно отново е липсвал възрастният човек в лидерската стая и всичко изброено беше умножено по три плюс нещо ново – сериозни съмнения за политическата хигиена. За кадровите провали и пропуснатите възможности дори с наличните властови механизми отново не искам да отварям дума, защото ще ви разваля настроението за една година напред. Просто не става и не са виновни само „лошите“.

Но пък с „Благодаря, Христо!“ симпатизанти на „Да, България“ поставиха на профилите си във Facebook снимка на Христо Иванов, изпълнена в дизайна на най-известния постер на бившия американски президент Обама, но без надписа Hope, който е на оригинала. 

Лидерът на ДСБ, другата част от „Демократична България“, Атанас Атанасов каза, че макар партията да запазва броя на депутатите си, той ще поиска вот на доверие, и с тези думи „предсказа“ оставането си. След „осмислянето на изборите“ съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев също не смятат да подават оставки заради сериозната загуба.

На оставката на Корнелия Нинова пък никой не вярва, тъй като тя е заявка, че ще се бори отново за председателското място в БСП.

Краткосрочните цели не се променят

Непосредствените задачи, които има да решава бъдещото мнозинство, са същите като преди три години, същите като миналата и същите като тази година:

• подготовка за въвеждане на еврото от 2025-та, което е напълно възможно да се случи предвид охлаждането на инфлацията и намерението да бъде поискан нов конвергентен доклад наесен – още едни избори обаче ще го отложат; 
• приключване на присъединяването на България към Шенгенското пространство, което еврокомисарката Илва Йохансон допуска, че ще стане до края на годината въпреки предстоящите избори в Австрия в края на септември; 
• приемане на договорените в Плана за възстановяване и устойчивост закони, за да получи България втория от общо четирите транша (останалите държави в ЕС вече усвоят третото и четвъртото плащане).

Стратегически цели никой не формулира. Политическата криза не позволява, политическият капацитет не достига. Но пък евроатлантици – бол.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zarovete-za-pravitelstvo-oshte-se-turkaliyat/

Има ли правителство на хоризонта и победителят на изборите ГЕРБ ли ще зададе формулата? Отказът на втората политическа сила „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ да управлява в съюз с ГЕРБ увеличи шансовете за нови избори през лятото.

Лидерът Бойко Борисов настоя първо да се постигне съгласие за управление, а после да се обсъждат приоритети. Обратно на логичния ход първо да се изгради широка платформа за съществените задачи за разрешаване и на тази база да се търси подкрепа. В нова роля – на лидер с разум и благост в гласа, и с нова профилна снимка, на която е усмихнат многозначително, Борисов като Вазовия чорбаджи Марко сбира политиците, за да направят най-доброто за България – редовно правителство. Даже покани и президента, защото управлявал особено дълго, и в известна степен унижи парламентаризма, побългарявайки го.

В 49-тия парламент Бойко Борисов ще е депутат и този път лично ще води преговорите, но премиер едва ли ще е.

Обръщам се към лидерите на партиите: по време на кампания се чертаят разделителни линии, защото иначе всички ще са еднакви, но след изборите в демократичния свят, ако на някоя партия не ѝ стигат 121 гласа, се правят коалиции. Без редовно правителство бюджетът няма да бъде подкрепен от нас,

каза Борисов на първата си пресконференция след изборите.

В капана на Бойко Борисов

Така водачът на ГЕРБ не остави много полезни ходове на лидерите на втората политическа сила ПП–ДБ, изостанала с около 2% от ГЕРБ–СДС. Влязат ли в съюз с ГЕРБ, ще загубят още от избирателите си на местните избори, не влязат ли – губят шансове за мобилизация на избиратели от периферията, извън ядрата си (доколкото ПП например има такива). ПП–ДБ твърде дълго мълчаха след изборите, проговаряйки едва на петия ден – ако не броим порива на „Продължаваме промяната“ да споделят предварително позицията си, че няма да се коалират с ГЕРБ. Общото решение на коалицията, съобщено в петък, го подпечата.

„Оценяваме и си даваме сметка, че голяма част от българските граждани, около 80%, искат да се прекрати политическата криза, да бъде създадено редовно правителството, защото пред държавата има много предизвикателства. Ние сме солидарни с тях, но решението на нашето национално ръководство е, че не можем да подкрепим правителство, кадрувано от Бойко Борисов“, заяви съпредседателят на ДБ и лидер на ДСБ Атанас Атанасов.

Другият съпредседател на ДБ – Христо Иванов, потвърди общата позиция на коалицията и заяви, че „оттук нататък следва изпълнението на най-важното обещание – да бъде възстановена парламентарната република и парламентарното управление в България, и то по начин, който може да реализира приоритетите ни на практика, не на думи“.

По политики обаче ще работят с всички политически партии, както обясни съпредседателят на ПП Кирил Петков – а това значи и с ГЕРБ. „Ако с първия мандат ГЕРБ не успее да формира правителство, ние ще поемем отговорността и ще предложим с втория мандат правителство от нашата коалиция“, каза Петков. Водената от Бойко Борисов партия едва ли би го подкрепила – освен ако не иска да му издърпа килима под краката в определен момент.

За политики може, за коалиция – не

„Коалиция няма да има, което не значи, че няма да има правителство“, заяви по БНР тази седмица евродепутатът Радан Кънев (ДСБ/ЕНП). „Вариант за управляваща коалиция не виждам. Не означава обаче, че няма формула за съставяне на редовен кабинет. Има формули за съставяне на правителство, които не са политическа коалиция“, обясни Кънев. Има. Което оставя вратичката пред ПП–ДБ да обявят частична подкрепа за политики – еврозоната, Шенген, военна подкрепа за Украйна – и за приоритети: приемане на закона за държавния бюджет за 2023 г., на законите, които са необходими, за да получи България втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост (с които непростимо изостана), на програмите за модернизация на армията, за службите и др.

ПП–ДБ смята да постави и въпроса за съдебната реформа и съдбата на главния прокурор Иван Гешев. По-рано Борисов беше казал, че още в първите дни на новия парламент ще настоява за приемането на „закона на Крум Зарков (служебния правосъден министър – б.а.) за корупцията“ и за механизма за разследване на главния прокурор – „Ще приемем този закон, даже и да е противоконституционен, три пъти за пет дни ходих в Американското посолство“.

Така хем няма да участват в правителство на ГЕРБ, но и няма да отблъснат напълно тези избиратели, които смятат, че е необходимо да се положат усилия за редовно правителство, за да бъде спряно царуването на президента Радев. Коалицията избра да се вслуша в непримиримите за какъвто и да е съюз с ГЕРБ заради „ценностни различия“ (по Кирил Петков), като не допусна никакви въпроси на журналисти след изявленията на лидерите в петък.

Оттук нататък големият въпрос е дали Бойко Борисов може да направи правителство на малцинството с подкрепа на останалите политически сили и какво ще си гарантира в замяна. Той вече заяви публично, че кабинет с БСП и „Възраждане“ няма да прави, независимо че ги покани за разговори. ГЕРБ можеше да направи правителство с БСП и ДПС и в 48-мия парламент, но не пожела. В бъдещия 49-ти парламент ГЕРБ–СДС получава 69 мандата, 64 са за ПП–ДБ, 37 за „Възраждане“, 36 за ДПС. БСП ще има 23-ма депутати, а ИТН – 11. Тоест ГЕРБ–СДС заедно с ДПС и ИТН ще имат общо 116 гласа, които не са мнозинство от 121 народни представители, но може да осигурят добра подкрепа за евентуално правителство.

Ако няма правителство

Какво би станало, ако отново се отиде на избори? На първо място, закрепва се владичеството на президента в ситуация, усложнена в геостратегически план от войната в Украйна. Румен Радев, както е известно, не споделя позициите на ЕС и НАТО за военна помощ за Киев – от особено значение, когато украинската армия готви контраофанзива.

Още избиратели ще се разбягат като прелетни птици, като удара ще понесат основно ПП, които бездруго нямат устойчиви партийни структури. На изборите на 2 април коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ вече изгуби 73 000 гласа в сравнение с резултатите им от предходния вот, като спад се отбелязва и в България, и в чужбина.

България няма да успее да получи втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост – средства, предназначени за зелена и цифрова трансформация на икономиката, и отново ще е най-изоставащата.

На следващите избори проруската „Възраждане“, в чиито послания се откриват елементи от нацистката пропаганда, има потенциал да стане втора политическа сила. В подписката за референдум за запазване на лева (на практика срещу еврото) са събрани почти 600 000 подписа и ще бъдат внесени в Народното събрание.

Предстои политическите сили в парламента да направят своя избор и да поемат отговорността за него.