Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/legion_freedom_russia.html
Военизирана организация на руски граждани и етнически руснаци, живеещи в Украйна и в емиграция отправи свое послание към българската общественост. Структурата се нарича Легион за Свобода на Русия /Легион Свобода…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/in-memoriam-aleksei-navalni/
Това е домът ми, сам избрах да се върна. Това е най-хубавият ми ден за последните пет месеца… Не се страхувам… и ви призовавам и вие да не се страхувате. (Алексей Навални при завръщането си в Русия след опита да бъде отровен и последвалото лечение в Германия, 2021 г.)
„Не можете да вкарате цяла държава в затвора“, обърна се Навални към съда при произнасянето на присъдата. След като три години беше измъчван пред очите на света както физически, така и психически, на 16 февруари 2024 г. Навални беше обявен за мъртъв от властите, пратили го в една от най-строгите наказателни колонии в Русия. Стотици, осмелили се да почетат паметта на опозиционера, бяха арестувани още на следващия ден. Защото Кремъл не може да вкара цялата държава в затвор, но успешно я превърна в затвор.
Алексей Навални е роден на 4 юни 1976 г. в село Бутин, западно от Москва, в семейството на офицер от Съветската армия и счетоводителка. Местят се често. Баща му слуша тайно Voice of America. Алексей прекарва летата при баба си в село до Чернобил, където спира да ходи след аварията през 1986 г. Ако има разказ за СССР, който е пълен антипод на Путиновата носталгия по епохата, това е разказът на Навални, който си спомня опашките за продукти от първа необходимост и лицемерието на партийните комунисти, възхваляващи системата, докато мечтаят за западни вещи и начин на живот.
В интервюта Навални е казвал, че малко преди да навърши пълнолетие, вече е бил наясно с политическите си възгледи – либерални. Руските либерали през 90-те се надяват да реформират новопоявилата се Русия в държава със здрава икономика, почиваща на принципите на свободния пазар и върховенството на закона. Как точно ще се проведе тази реформа, е основният спор, който я убива в зародиш.
Police block access to a spot where Russians had left tributes to Alexei Navalny – & the flowers were scooped up & removed
The authorities don’t want the size of the pile of flowers to show the scale of support for Putin’s biggest rival
I think people will bring more tributes pic.twitter.com/MZ3B4WG3QM
— Sarah Rainsford (@sarahrainsford) February 17, 2024
Руската полиция разчиства Соловецкия камък в Москва от цветя, донесени в памет на Навални
Навални узрява в една Русия, в която идеалите се раждат точно толкова бързо, колкото умират, в която мутрите и престъпниците са пазители на реда, а вчерашните заклети комунисти са днешните умели предприемачи. В нея едни вярват, че преходът трябва да се извърши плавно, а други – че е необходима авторитарна ръка, за да бъде възможен изобщо. Тази картина не е непозната на българската публика.
Навални подкрепя Борис Елцин въпреки реформите, които предизвикват криза и удрят най-уязвимите, въпреки авторитарния привкус, с който идват. В университета учи право, след това финанси и се превръща в млад пазарен абсолютист, десен, по-късно сам се определя и като консервативен. По това време няма интерес към професионалната политика; впуска се в света на финансите. Сам казва, че така е видял отблизо как се движат парите – как се перат, как се правят измами с големи компании. Това е и част от мотивацията му да се занимава с активизъм.
Присъединява се към либералната „Яблоко“ през 2000 г. – по негови думи, единствената партия, която говори за идеи и не е готова да ги размени за пари или държавна служба. В началото на новия век Навални организира политически дебати, създава мрежа от контакти в Москва, говори често в ефира на „Ехото на Москва“, цитиран е редовно от бизнес всекидневника „Комерсант“. Става авторитетно име в т.нар. либерална тусовка.
Но политическата дейност на либералните сили не се материализира в гласове и публична подкрепа. По това време Владимир Путин, назначен от Елцин, успява да спечели демократичните избори и затяга хватката си около страната и свободата на словото. Между 2003 и 2006 г. умират журналистите Юрий Шчекочихин и Анна Политковская – той след скоротечно боледуване, вероятно вследствие на отравяне, тя – застреляна в асансьора пред дома си.
Москва. Люди восстановили разгромленный властями мемориал в память о Навальном и продолжают нести цветы pic.twitter.com/eCP1oxk7BZ
— Соболь Любовь (@SobolLubov) February 17, 2024
Възстановени цветя на Соловецкия камък в Москва
Търсейки баланс между идеалите и реалността, Навални стига до заключението, че бъдещето на либерализма може би включва помирение с национализма. Така около 2007 г. започва най-противоречивата глава в живота му.
И в Русия, както и в България, има разлика между патриотизъм и национализъм. В двете десетилетия след разпада на СССР се заражда вариация на съветския национализъм, с щипка носталгия по образа на Русия като световна сила в двуполюсен свят, заквасена с псевдонауката и псевдофилософията на хора като Александър Дугин. След унизителния край на Студената война и неуспешния преход руснаците отново се осмеляват да мечтаят за Русия, която доминира в Евразия – земите между Западна Европа и Източна Азия, където славянските и тюркските народи споделят обща култура, несъвместима с европейските ценности на хуманизма и Просвещението. САЩ и Западът са архиврагове на Русия и следването на техните ценности би означавало изтриване на руската идентичност, която има различни потребности (например твърда, авторитарна ръка). Днес философията за руската изключителност е официална част от политиката на Кремъл и оправдава както хибридната война, така и зверствата в Украйна и отричането на правото на Украйна да съществува.
За известно време Навални е част от националдемократическото движение НАРОД, чийто националистически манифест включва „запазването и развитието на руския народ, културата, езика и историческите територии“ и отхвърля мултикултурния характер на Русия. НАРОД се стреми към национализъм с човешко лице, изключвайки скинари и неонацисти, съветски патриоти и ултраортодоксални християни. И макар движението да остава в историята като не особено успешно, публикуваните през 2007 г. видеа със силно ксенофобски и антиимигрантски жилки, в които Навални призовава за „Русия за руснаците“, са най-голямото петно в биографията му.
Макар по-късно да съжалява за този период от живота си, разбирането на мотивацията зад действията му е важна за разбирането на самия Навални. Според него истински успех на опозицията е възможен само ако спечелиш сърцата на хората през общи проблеми, близки както до най-образованите и заможните, така и до най-бедните и изтерзаните. На Навални му отнема време да открие тази обща кауза. Освен това той отчита, че Путин е най-популярният руски политик и би останал такъв дори без манипулирани избори и при наличието на свободна преса. Въпросът тогава е на какво почива тази популярност и има ли тя слаби места.
Russian embassy, London pic.twitter.com/zfEZH7WK9O
— Led By Donkeys (@ByDonkeys) February 16, 2024
Руското посолство в Лондон, 16 февруари 2024 г.
В биографията за опозиционера авторите ѝ Жан Мати Долбом, Морван Лалуе и Бен Нобъл пишат:
Навални е добре образован и начетен. Но той не е част от интелигенцията. Военните като баща му не се смятат за интелигенция в Русия. Стилът му също го отличава. Той е интелигентен, умее да говори и дори да пише добре… Но при него липсва тази специфична учтивост, многословието, склонността да обмисля прекалено онова, което казва, както повечето хора от интелигенцията. Няма скрита дълбочина, няма вътрешен диалог, който Навални се опитва да дестилира, когато говори. Това, което казва, е това, което мисли; това, което виждаш, е това, което получаваш.
Въпреки че се определя като консерватор, той подкрепя равните права на хората с различна сексуална ориентация, което не се радва на особена популярност в Русия. Критиците му често се заяждат, че си позволява луксозен живот, но все пак извън всякакво възможно сравнение с олигарсите на Кремъл. Навални има чувство за хумор и е харизматичен, но може да бъде и прекомерно директен и се пали лесно, поради което е влизал в конфликт с множество журналисти, бивши съюзници и политици.
Консульство РФ в Нью-Йорке сегодня ночью pic.twitter.com/uCZdzJ5EO3
— Кира Ярмыш (@Kira_Yarmysh) February 19, 2024
Руското посолство в Ню Йорк, 19 февруари 2024 г.
Нобъл и компания се опитват да обяснят парадоксите на Навални през трима Алексеевци: антикорупционния активист, политика и протестиращия човек.
Всичко останало следва да бъде изяснено по-късно; идеологическите спорове са лукс за държавите, които изобщо са държави, а не нещо друго – например клептокрации.
През 2007 г. Навални започва да купува дялове в руски компании, някои от които са почти изцяло държавна собственост. Така постига две цели: достъп до информация за дейностите на компаниите и възможност да задава неудобни въпроси. Образованието му в областта на правото и икономиката му помага в това начинание. По време на заседание на борда в компанията за преработка на нефт и газ „Сургутнефтегаз“, по това време една от най-печелившите и най-непрозрачните в Русия, Навални задава простички въпроси, които предизвикват изумление, тъй като никой досега не се е осмелил да пита. Чия е „Сургутнефтегаз“? Защо е толкова трудно да се намери информация за компанията? И защо печалбите на хартия са толкова ниски? Този и други подобни случаи, заедно с цялата информация, до която успява да се добере, публикува в своя блог в LiveJournal. В ерата преди социалните мрежи блогосферата в Русия, както и в България, е средище на демократичния граждански активизъм.
Блогът на Навални постепенно се превръща в общност, като, по негови думи, над 500 души участват в едно от разследванията му за „Газпром“. Към края на 2011 г. блогът се чете от над 55 000 души дневно. Борбата с корупцията се оказва обединяващата тема както за десния човек, чийто бизнес не би се развивал добре в среда на корупция и търговия с влияние, така и за левия борец за социални права, който се стреми да намали социалните неравенства.
Напипването на този важен обединяващ елемент е ключово за оформянето му като обществена фигура. По това време започват и първите опити законът да се използва срещу него. Често Навални е обвиняван за същите деяния, които самият той изобличава като активист и блогър.
Постепенно Навални започва да гледа на себе си като на борец за правата на руската средна класа – онези, които губят парите си заради корупция и лошо управление. Чрез т.нар. crowdsourcing, или въвличане на други активисти в даден процес, Навални черпи не само човешки ресурси, но и се опитва да създаде нетипичното за Русия вярване, че от хората зависи нещо и че те са в състояние да държат властта отговорна. През 2011 г. Навални събира екип, който година по-късно се превръща в организацията „Фонд за борба с корупцията“ (ФБК).
Police have detained several people at a makeshift gathering in memory of @Navalny in Moscow, as others throw snow & shout "shame!" pic.twitter.com/kLtujMVTRB
— Alec Luhn (@AlecLuhn) February 16, 2024
Руската полиция задържа хора, решили да отдадат почит на Навални в Москва, 16 февруари 2024 г.
Двама от по-известните спонсори на ФБК са предприемачът и общественик Борис Зимин и политическият деец Владимир Ашурков (понастоящем Зимин е обявен от Кремъл за „чуждестранен агент“, а Ашурков получава политическо убежище в Обединеното кралство още през 2015 г.). Планът е ФБК да се издържа от дарения: „Всичко ще бъде чисто и без пари под масата. Имената на всичките ни дарители и дарените суми ще бъдат публични, както и разходите ни“, казва Навални. В тези първи години подкрепата за ФБК идва от хора като Ашурков, както и от либерални (тоест демократично настроени) журналисти, писатели, икономисти.
Отначало за Кремъл е лесно да омаловажи работата на Навални, като едно от най-известните проявления е отказът публично да се споменава името на опозиционера, който е наричан от говорителите на режима с най-различни имена, например „блогъра“. След 2010 г. обаче набира сила нов комуникационен феномен – социалните мрежи, които Навални владее до съвършенство.
Докато властите разиграват циркове около кандидатурата му за кмет през 2013 г., активистът Алексей Навални се превръща в колектива „Навални“: каналите му за комуникация се използват от целия му екип, които овладяват директния му шеговит стил. Това се оказва особено полезно, тъй като по същото време режимът на Путин започва активно да праща Навални в ареста за кратки периоди. YouTube каналът, който Навални създава през 2007 г., става телевизия алтернатива на все по-строго контролирания от Кремъл информационен поток. През 2017 г., точно когато форматът лайвстрийм набира популярност в Русия, започва излъчването на „Навальный 20:18“ – предаване, в което опозиционерът коментира новини, отговаря на въпроси и обяснява на публиката политическата си стратегия. Всеки епизод се гледа от средно 400 000 души още от първата година.
През 2015 г. популярност набират и разследвания като филма за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, който към днешна дата има над 26 млн. гледания. Сензацията продължава с „Он вам не Димон“, документално разследване за богатството на Дмитрий Медведев, заемащ най-различни длъжности под опеката на Путин.
В първата седмица от публикуването разследването е гледано 9 млн. пъти, а към момента има 42 млн. гледания. Дори опитът за отравяне през август 2020 г. не спира Навални и екипа му да публикуват пълномащабно разследване, този път за имотите на самия Владимир Путин. „Дворецът на Путин“, подобно на други изобличаващи материали, предизвиква протести, в които хората излизат с четки за тоалетни – намигване към огромните суми, разписани за най-обикновени вещи за обзавеждане на зданието. Гуменото пате пък се превръща в символ за богатството на Медведев, а руснаци биват арестувани само защото са се осмелили да поставят надуваема жълта патица на прозореца си.
«Медиазона» нашла по камерам кортеж ФСИН между Лабытнанги и Салехардом. Он мог перевозить тело Навального
Переправа между Лабытнанги и Салехардом— единственный наземный маршрут из Харпа в областной центр. Мы нашли кортеж ФСИН, который ехал там в ночь после гибели Навального… pic.twitter.com/zhUpqaG5hb
— Медиазона (@mediazzzona) February 18, 2024
Журналистите от „Медиазона“ използват отворени данни, за да установят кога и в каква посока е било изнесено тялото на Навални, което към 19 февруари 2024 г. все още не е предоставено на близките му
Виждаме ли във ФБК Навални, журналиста? Последователите са категорични, че да, а критиците (легитимните, разбира се) са несигурни. ФБК е една от най-ефективните комуникационни машини в съвременната история. Разследванията на организацията в по-голямата си част са фактологически издържани. Но тя си остава политическа, а целта е свалянето на режима в Кремъл. Истината е, че конкретен и обективен отговор на горния въпрос би бил възможен в онази Русия, за която се бореше Алексей Навални. Русия, в която има независими медии, разделение между властта и икономиката; разделение между онзи, който е начело на държавата, и идеята за самата държава.
Краят на ФБК е печално предизвестен. На 25 ноември 2016 г. Сергей Мохов, съпруг на адвокатката на ФБК Собол Любов, е атакуван със спринцовка и отровен. ФБК е обект на постоянен натиск от съда. Отначало властите изпитват трудности да подведат организацията под влезлия в сила закон за „чуждестранни агенти“, но дарение от 50 долара от руснак, живеещ във Флорида, както и 1700 паунда от испански боксьор дават необходимия аргумент на руските съдилища.
След разследване за „Готвача на Путин“ Евгений Пригожин (чиято фирма за кетъринг става причина за епидемия от дизентерия в детски градини в Москва) ФБК е осъдена за клевета и задължена да плати непосилни суми. На 26 декември 2019 г. офисът на организацията е обискиран от властите, а през юли 2020 г. тя е закрита. Месец по-късно Евгений Пригожин изкупува дълга на ФБК към компанията, свързвана с него, а екипът на Навални просто преосновава организацията, продължавайки да ползва същата марка.
Стратегиите на Навални са многостранни и с различна ефективност, но винаги имат последствия. Такъв е примерът с „тактическото гласуване“, дало резултати и през 2021 г.: след като партиите на опозицията не могат да се вредят в листите за изборите, то гласоподавателите трябва да подкрепят сламената опозиция в ущърб на „Единна Русия“. Така на парламентарните избори през декември 2011 г. резултатът на „Единна Русия“ пада под 50% за пръв път от 2003 г. въпреки изборните манипулации. След изборите през 2012 г. Навални става лидер на движението за честни избори, а след 2013 г. органично се превръща в лидер на опозицията. Дори когато е ясно, че кампаниите му за обществени постове са обречени на провал, Навални превръща това в политическо комуникационно оръжие. Протестите с неговото участие и организираните по-късно от него и екипа му се превръщат в най-многочислените в съвременната история на Русия.
One of the last moments Alexei and Yulia had together – watching Rick and Morty on that 2021 flight back to Moscow. pic.twitter.com/DfzcsBgzAS
— Ilya Lozovsky (@ichbinilya) February 17, 2024
Един от последните моменти, в които Алексей и Юлия са заедно, на път за Русия след лечението му в Германия, малко преди да бъде арестуван. Двамата гледат анимацията „Рик и Морти“
Руснаците десетки пъти излизаха на протести или след призиви на Навални, или за да се срещнат с него на улицата. Заедно с тях той беше арестуван, двукратно заливан със зелена боя (в характерния си стил заяви, че и като Шрек ще се бори с корупцията), преследван под какъв ли не претекст, с какви ли не абсурдни обвинения. Тези действия на руската държава будеха съмнение, че вместо новини от реалния живот човек чете разкази на Франц Кафка. С неговата харизматична, противоречива фигура порасна цяло едно поколение – същото, което не познава друг лидер освен Владимир Владимирович. Милиони не само в Русия, но и по света бяха свидетели на опитите на Навални да се кандидатира за президент, както и на правните капани, които все по-свирепата руска държава поставяше пред него. В тази кампания за президент Навални заяви, че Русия трябва да следва европейски път на развитие – демокрация, върховенство на правото, свободни пазари и социални политики. Тези свои убеждения той отстояваше до смъртта си.
Алексей Навални открито осъди нахлуването на Путин в Украйна през февруари 2022, макар и това да не го издигна особено в очите на много украинци, виждащи в него приемливо за Запада лице на същия руски империализъм, който движи политиките на Владимир Путин и алчността на Русия да „освобождава“ различни територии от собствената им свобода на избор към кой свят да принадлежат.
От 2014 г., когато Русия незаконно анексира Кримския полуостров, Навални избягва да дава конкретен отговор чий е Крим, отчасти за да не отблъсне потенциални избиратели и съюзници, много от които одобряват връщането на Крим към територията на Русия. Въпреки че Навални се противопоставя и осъжда действията на Путин, когато го питат дали би върнал полуострова на Украйна, ако бъде избран за президент, отговорите варират от предлагане на варианти за провеждане на втори референдум, този път независим, до шеги дали Крим е някакъв сандвич, който двете държави да си подават една на друга.
6. Russia must leave Ukraine alone and allow it to develop the way its people want. Stop the aggression, end the war and withdraw all of its troops from Ukraine. Continuation of this war is just a tantrum caused by powerlessness, and putting an end to it would be a strong move.
— Alexey Navalny (@navalny) February 20, 2023
„15 тези на един руски гражданин, който иска най-доброто за страната си“
Четири дни преди годишнината от началото на войната срещу Украйна Навални предлага свой план за развитието на Русия в 15 точки, публикуван в профила му в Twitter. По това време той вече е в колонията. „Комбинацията от военна агресия, корупция, неадекватно военно ръководство, слаба икономика, в добавка с героизма и висока мотивация на защитните сили ще доведе до пълна загуба за Русия“, пише Навални. Границите както на Русия, така и на Украйна са признати и от двете страни през 1991 г. и няма нищо повече за дискутиране, допълва той. В плана на Навални се говори и за репарации, които Русия да плаща на Украйна.
През лятото на 2023 г., няколко месеца след публикацията на позицията на Навални, опозиционерът е осъден на още 19 години в колонията по обвинения в екстремизъм.
За последните близо три години в заточение Навални е прекарал над 300 дни в изолатора. Почти година в чудовищна самота. В колонията стражите будят затворниците в 5 сутринта с руския химн. Карат ги да се разхождат и да работят в арктически студ. На Навални му беше забранено да се вижда с близките си, дори да говори с тях. Многократно му бе отказвана медицинска помощ. Мъжът, когото виждахме на кадрите от съдебните процеси след присъдата през 2021 г., беше сянка на предишния човек. Познаваше се само по хумора, който е проявил и по време на последния процес на 15 февруари 2024 г., когато е видян жив за последно.
През годините многократно е питан защо, ако е истинската опозиция, властта все още не го е убила. Е, 16 февруари 2024 г. беше така търсеният от някои лакмус.
В XXI в. дефиницията на думата „мъченик“ не може да бъде изградена през мистицизма на ранните християнски текстове, митовете и легендите. Но ако има модерна дефиниция, то можем да се съгласим: изстраданото от Алексей Навални е достатъчно, за да я заслужи.
Лъжа е, че героите се раждат. Те се създават в пресата на времената; в избирането на трудните пътища за сметка на всичко останало, понякога дори на собствения живот; в осъзнаването на собствените грешки; в опитите грешките да бъдат поправени. „Идеалът ми не е Навални. Идеалът ми е Вацлав Хавел. Ние нямаме Хавел. Но имаме Навални“, казва писателката Людмила Улицкая, която през годините също е подкрепяла ФБК.
Предстои да бъдат написани много книги за живота на опозиционера, а ако Русия има бъдеще като свободна страна – тепърва да осъзнава новата си история. Но постепенното затягане на примката – от овладяването на медиите, през непрозрачното и превратно тълкувано законодателство, та чак до явните убийства на опозиционери, – всяка стъпка от пътя на Алексей Навални осветява този процес тук и сега, показва как диктатурата се строи като „Лего“, блокче по блокче. И как, докато човек е зает с всекидневието си, държавата може да бъде превърната в карцер. Историята си има поука за онези, които слушат внимателно.
Я буду продолжать дело Алексея Навального. Продолжать бороться за нашу с вами страну. И я призываю вас встать рядом со мной. pic.twitter.com/aBOIvcYHHk
— Yulia Navalnaya (@yulia_navalnaya) February 19, 2024
На 19 февруари 2024 г. Юлия Навалная съобщава, че ще продължи делото на убития си съпруг.
В дните след убийството на Алексей Навални стотици московчани положиха цветя на Соловецкия камък в Москва. Първоначални спонтанни прояви избраха именно паметника на жертвите на политическите репресии в СССР. Подобни възпоменания имаше из цяла Русия. Властите направиха опит да ограничат достъпа, имаше и арести. Но хората възстановиха мемориалите, а цветята продължаваха да се множат. Човешкото достойнство е сред малкото неща, които не могат да се вземат насила. Символите не могат да бъдат отровени, да получат инфаркт, да паднат през прозореца, да загинат случайно в самолетна катастрофа. Ръкописите не горят.
Кадри с цветя, оставени на различни мемориали в руски градове. Уляновск, Ижевск, Красногорск, Краснодар, Омск, Ярослав и др.
На Владимир Путин остава да праща полицията да разчиства цветята и да бие жените, които ги носят. На кремълската пропаганда обикновено ѝ е нужен най-много ден, за да активира опорни точки, които вече се разпространяват: че ЦРУ или Запада е проникнал до Сибир (нищо че Русия е най-умната, най-силната, най-хитрата държава) и западняците са убили Навални, за да очернят имиджа на Путин. Вероятно ЦРУ арестува руснаците по улиците, вероятно злите американци панически чистят червените карамфили.
Най-голямата болка на диктаторите, независимо какъв език говорят и коя история обитават, е, че, когато си отидат, никой няма да тъгува истински по тях. Затова и протестиращите срещу диктатурите винаги са „платени“, винаги са нечии агенти, винаги са „чужди“. Човекът, чиято кауза винаги е за продан, е неспособен да си представи, че има каузи, за които си заслужава дори да умреш. Най-голямата болка – че на диктатора се налага да изпраща някого да чисти червените карамфили. Че карамфилите се появяват отново. И отново. И отново…
Водещо изображение: Алексей Навални и Юлия по време на поход в памет на убития опозиционен политик Борис Немцов. Москва, 29 февруари 2020 г. Снимка: Michał Siergiejevicz
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sinovete-na-adoniev-bez-pasporti.html
Двамата синове на руския мултимилионер и близък до Кремъл олигарх Сергей Адониев, съосновател на единствения руски производител на смартфони Yota Devices, са лишени от гражданството на Република България след публикация…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/
Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.
Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.
Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.
В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.
Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.
Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.
Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.
Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.
Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.
„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.
По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.
Питер. Концерт. Весь зал скандирует «Х** войне!»
К слову о том, что все россияне поддерживают Путина. Это не так! pic.twitter.com/2VT2LNx4hX
— Соболь Любовь (@SobolLubov) May 21, 2022
Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.
„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.
С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.
Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.
Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.
Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.
Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.
Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.
За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.
По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.
„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.
Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.
Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.
Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/
Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.
Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.
Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.
В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.
Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.
Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.
Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.
Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.
Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.
„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.
По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.
Питер. Концерт. Весь зал скандирует «Х** войне!»
К слову о том, что все россияне поддерживают Путина. Это не так! pic.twitter.com/2VT2LNx4hX
— Соболь Любовь (@SobolLubov) May 21, 2022
Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.
„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.
С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.
Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.
Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.
Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.
Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.
Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.
За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.
По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.
„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.
Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.
Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.
Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%83%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0.html
Руската федерация документално узакони рейдърското завземане от въоръжените й сили на най-голямата ядрена централа в Европа – АЕЦ Запорожие в Югоизтозточна Украйна, извършено през март 2022 г. Регистрирането на две…
Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/
Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.
Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.
Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.
„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.
Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.
Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.
В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).
Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.
Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.
Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.
С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.
За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.
Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.
Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.
Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.
Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.
Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.
Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%82%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B8-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D1%81-%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%BE%D1%81%D1%84%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%BE%D1%82.html
Три български дружества са внасяли фосфати от Сирийската арабска република, чийто президент Башар Асад, правителството и ресорното Министерство на петрола са под санкциите на САЩ от 2011 г., както и…
Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitektura-i-diktatori/
Винаги съм се забавлявала, когато някои хора определят архитектурата просто като изкуство. Като изкуството да създаваш чиста красота. Като извънмерен стремеж към съвършеното пространство. Като материалност отвъд всякакъв контекст, включително политически. Сериозно ли? Измамна естетика. Архитектурата винаги е била политическа. И винаги е флиртувала с властта, със силните играчи на деня. Естетика – да, но архитектура и етика са две думи, които рядко са успявали да застанат смислено в едно изречение.
На 21 април т.г. първо архитектурните, а после и всички масови медии огласиха новината, че популярният архитект Норман Фостър е предложил помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. На среща в Женева, по време на втория Форум на кметовете, организиран от Икономическата комисия на ООН за Европа, британският архитект казал на кмета на Харков Игор Терехов, че ще събере най-добрите умове в градоустройството, архитектурата и дизайна, за да построи отново съсипания град. Медиите подчертават, че Фостър е архитектът, проектирал реконструкцията на Райхстага в Берлин, както и „Милениъм Бридж“ в Лондон.
Благороден жест, действително. Подадена ръка, но къде – в комфортна Швейцария, не примерно в Мариупол или Буча. След началото на войната срещу Украйна Foster + Partners са прекратили всички свои проекти в Русия, не пропускат да споменат медиите. Според официалния сайт на студиото обаче единственият им активен преди войната проект там е 15-етажна офис кула в Екатеринбург. В същото време студиото има редица проекти в други страни със съмнителна демокрация – като Казахстан и Саудитска Арабия.
Норман Фостър е от плеядата „стархитекти“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), които са спрели работата си в Русия – наред с холандците MVRDV, швейцарците Herzog & de Meuron, както и David Chipperfield Architects, Zaha Hadid Architects и още редица други. Норман Фостър е и архитектът, който 3 дни след нападението на Русия над Украйна се снима в Санкт Мориц с ретро ферари на автомобилно изложение на замръзналото езеро.
„Възстановяването на Харков трябва да започне с общ устройствен план. Трябва да измислим града на бъдещето“, обяснява Фостър, който бил подготвил презентацията предварително специално за форума. „25% от всички сгради в града са унищожени, всички нови трябва да се проектират с бомбоубежища и подземни паркинги с двойно предназначение“, казва от своя страна кметът Терехов.
Световният архитектурен елит очевидно иска да покаже съпричастност в случая с Украйна. Циничното е, че само преди няколко години именно Русия беше тяхното експериментално поле, мястото, където всички се тълпяха да строят. И действително, няма какво да се лъжем, точно там се случваха някои от най-интересните неща в съвременната архитектура – не просто лъскави здания, а големи публични проекти с реален ефект върху градската среда. Пари имаше достатъчно, а властта с удоволствие приемаше да бъде легитимирана чрез архитектурните звезди.
През 2013-та например, година преди анексирането на Крим, московският експериментален архитектурно-дизайнерски институт „Стрелка“ (основан през 2009 г. и впрочем едно от явленията в съвременната архитектурна култура) организира журнален международен архитектурен конкурс за чисто нов парк в центъра на Москва – на 130 000 кв.м изоставена земя, точно до Кремъл и Червения площад и на мястото на съборения през 2007 г. хотел „Русия“.
Конкурсът беше спечелен от американското архитектурно студио Diller Scofidio + Renfro (автори и на мегапопулярния линеен парк The High Line върху изоставените релси в Западен Манхатън) с проекта им за „див урбанизъм“, в който преплитат различни климатични зони и природни хабитати, характерни за Русия. Паркът „Зарядие“, открит през 2017 г. лично от Владимир Путин и кмета на Москва Сергей Собянин, се превърна в първия проект за подобно публично пространство в такъв мащаб от 50 години насам и всъщност е глобален успех.
Още от избирането на Собянин за кмет през 2010 г. Москва започва последователно да изгражда и подобрява публичните си пространства (и публичния си образ). Датският урбанист Ян Геел работи за Москва – град за хората. През 2011 г. е завършена суперуспешната реконструкция на западналата съветска легенда парк „Горки“, превърнат в оживено място, пълно с нови кафенета и барове, галерия за съвременно изкуство, свободна Wi-Fi мрежа и много хора. В Москва става популярно да се прави публична архитектура, при това по западен модел. Създават се арт квартали, масово се реновират западналите паркове.
Всичко се засилва особено след 2012 г., когато мощни протести срещу поредното преизбиране на Путин разтърсват столицата. „Реконструкцията на парк „Горки“ се случи точно навреме, за да разсее хората от всичко: протестите, правителствената корупция, купените гласове в парламентарните избори – разказва пред „Гардиън“ студентката Катерина Шчербакова през 2014 г. – След откриването на парка вече беше невъзможно да се твърди, че Общината (и властта) са корумпирани, че не ги е грижа за хората, мразят Запада и искат връщане към СССР.“
Руските архитекти, урбанисти и културни предприемачи, ангажирани в дизайна на тази нова Москва, тогава са по-прагматични. Андрей Гринев е от създателите на урбанистичното студио Citymakers, които са сред местните партньори на победителя в конкурса за парка „Зарядие“. В същата статия на „Гардиън“ той казва: „Какво можем да направим? Да се бием за гражданските си свободи? Да напуснем страната? Или да направим живота си колкото може по-красив и по-удобен и да не се тревожим за свободите, които нямаме. Аз предпочитам третото.“
Но не са само местните архитекти.
През есента на 2018 г. главният архитект на Москва Сергей Кузнецов (който е и дясна ръка на кмета Собянин) гостува в София. По време на близо 40-минутната си презентация той предпочете да наблегне върху наистина впечатляващите строителни инициативи в центъра на града, където с помощта на световни архитектурни звезди – като MVRDV, OMA, Diller Scofidio + Renfro, Zaha Hadid Architects, Steven Holl Architects – столицата на Русия се превръща в едно от най-интересните места за архитектурни експерименти в света. Отделно градът слуша Ян Геел, разказа Кузнецов, и се бори срещу автомобилите, бори се за повече пешеходни и велосипедни зони, за повече публични пространства. Нещо повече, за последните 5 години в града са проведени 60 архитектурни конкурса, от които 30 големи международни, и много от вече реализираните намеси са резултат именно от такива успешни конкурси.
През лятото на 2018 г. в новоизградената зала в пространството на парк „Зарядие“ беше проведено поредното издание на Moscow Urban Forum с тема „Мегаполис на бъдещето: нови жилищни пространства“, на който бяха обсъдени мащабните градски трансформации в Москва от последните години. Събраха се почти всички изброени по-горе международни архитектурни звезди плюс всички архитекти, които все още само участват в конкурсите на град Москва, но се надяват един ден да се включат и с реални проекти в същите тези мащабни трансформации.
На този форум Владимир Путин изнесе реч, беше аплодиран, а никой от гостувалите чужди архитекти – включително и Рем Кулхас, не си позволи сериозна критика срещу властта. Дори когато става въпрос за спорни общински намерения, като масовото разрушаване на хиляди панелни блокове и пренастаняването на над милион и половина жители на Москва в нови жилища в рамките на 15–20 години. Изобщо, по участниците в този форум може да се прецени популярността на Москва като „стархитектска“ дестинация.
Още един пример. Датската архитектурна мегазвезда Бярке Ингелс, любимото дете на глобалния техсвят, направи стремителна кариера през последното десетилетие и в момента строи от небостъргачи в Бруклин и Ванкувър до новата централа на Google в Калифорния. Той беше и един от архитектите, поканени през септември 2021 г. от Урсула фон дер Лайен на кръглата маса на високо равнище за „Новия европейски Баухаус“. Като човек, който поддържа екзотичен Instagram профил със снимки от всички точки на света, където проектира и пътува, Бярке не пропусна да сподели снимката с председателката на Европейската комисия.
Интересното е, че само няколко месеца по-рано профилът му изобилстваше от главозамайващи снимки от пампасите и разни бразилски потайности. Оказа се, че BIG (Bjarke Ingels Group) е въвлечена в стратегическото планиране на поредица устойчиви туристически селища в североизточните части на Бразилия. Снимката на усмихнатия Бярке до крайнодесния президент Жаир Болсонаро изтече не от профила на архитекта, а от самото бразилско Министерство на туризма и предизвика скандал в архитектурния свят. Но само частичен.
O presidente @jairbolsonaro e @BjarkeIngels se reúnem, a convite do ministro @Marceloalvaroan, para tratar de projetos turísticos no país. Na reunião, trataram sobre atração de novos investimentos estrangeiros ao mercado de #viagens
: https://t.co/Q7gPDwoxIl.
— Ministério do Turismo (@MTurismo) January 15, 2020
В същото време в Будапеща Виктор Орбан поема щафетата. Докато Европейският съюз критикува крайнодесния унгарски лидер, той омайва архитектурния свят с грандиозни архитектурни проекти. През януари 2022 г. впечатляващият музей на музиката Magyar Zene Háza на японския архитект Соу Фуджимото отвори врати в новия културен парков хъб Városliget, който Будапеща изгражда. През последните години Унгария направи редица архитектурни конкурси за лъскави културни сгради именно там – спечелени само от световни звезди. Последната новина е, че проектът на американците от Diller Scofidio + Renfro за нов унгарски Музей на транспорта в Будапеща най-после е получил зелена светлина.
Въпросът дали е редно архитектите да работят с репресивни режими и откровени диктатори, не е от днес. Дилемата дали да бойкотират, или да проектират, стои отдавна. Оправдания винаги се намират – особено когато проектите са изкусително престижни и добре финансирани. Ето, Бярке Ингелс смята, че добрите идеи са отвъд политиката и трябва да се опитва. Той продължава да опитва – дори и в Саудитска Арабия, въпреки че много архитекти замразиха проектите си в страната след убийството на журналиста Джамал Хашоги през 2018 г.
Доста архитекти смятат, че добрите намерения и добрата архитектура би следвало да помогнат на хората дори и в условията на най-потискащия режим. През лятото на 2008 г. например, преди откриването на Лятната олимпиада в Китай, в „Шпигел“ имаше интервю с Жак Херцог от Herzog & de Meuron – архитектурното студио, проектирало популярния олимпийски стадион „Гнездото“ в Пекин. На въпроса защо са приели да проектират толкова голяма правителствена поръчка в недемократична страна като Китай, Херцог просто отговаря: „Само идиот би отказал.“ Той допълва обаче, че сградата е и един вид „троянски кон“ в Китай, защото е пълен с ниши и малки чупки и в тези ниши китайците можели да се срещат на малки групички, ненаблюдавани от властта, и да говорят свободно. Това било съпротива.
Оправдания много. Архитектурата винаги надживява идеологиите, факт. Но това, което архитектите не бива да забравят, е, че в момента на своето създаване всяка архитектура, особено пък добрата, само подкрепя и засилва политическите режими, които са я поръчали.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kusa-pamet-vyarno-kuche/
Тази седмица един от героите в сериала „Лъжите в нас“ по „Нова телевизия“ припомни теменужките на Костов. Въпреки че помня правителството на Иван Костов, отношението на този бивш премиер към теменужките бях забравила. А и темата е отпреди двайсетина години. Напоследък обаче забелязвам около себе си признаци на далеч по-къса памет. В собствения ми либералнодемократичен „балон“ смятат, че в настоящата ситуация на война с Украйна управлението на ГЕРБ би било за предпочитане пред настоящата четворна коалиция, включваща БСП. Защото именно на БСП и на президента Румен Радев (чиято кандидатура за първи мандат беше подкрепена от „столетницата“) се дължат колебливото отношение на страната ни и отказът да изпратим военна помощ в Украйна.
Извън либералнодемократичния „балон“ промяната е още по-отчетлива. Според социологическите изследвания през последния месец се наблюдава тенденция на спад на доверието към „Продължаваме промяната“, довела дотам, че ГЕРБ отново е най-предпочитаната политическа сила у нас. Дори да сме критични към резултатите на социологическите агенции, тези промени в общественото мнение трудно може да бъдат пренебрегнати.
На първо място (не непременно по важност), от партията на Борисов проявяват хиперактивност, изказвайки се публично по всяка възможна тема. Стратегията на ГЕРБ е всъщност много простичка – всяко действие на правителството се подлага на критика, за всеки проблем се обвинява правителството, дори проблемът да е глобален. И се казва как по времето на ГЕРБ всичко е било по-хубаво от сега.
На второ място, мейнстрийм медиите охотно и като цяло безкритично ретранслират безбройните изяви на ГЕРБ. И по този начин се създава впечатлението, че макар и формално не на власт, партията на Борисов продължава да бъде най-важният политически субект у нас. Нека само си припомним как в продължение на два дни най-гледаните телевизии спираха планираните предавания в праймтайма си, за да излъчват събитията около ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова.
Трето, опитите за „изчегъртване“ (по Слави Трифонов) на ГЕРБ и главния прокурор от властта, съчетано с медийната хиперактивност на „изчегъртваните“, създава впечатление, че те са обект на репресии. Особено на фона на не толкова добре комуникираната акция с ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова и на експресивния нрав на вътрешния министър Бойко Рашков.
Четвърто, президентът Румен Радев нееднократно проявява остра критичност към правителството – и по темата за Македония, и във връзка с отношението към войната в Украйна, и по всевъзможни по-дребни въпроси. А рейтингът на Радев в началото на втория му мандат е по-висок, отколкото на който и да било политически лидер у нас.
Пето, обективните обстоятелства никак не помагат на правителството на Кирил Петков. Войната в Украйна и неочаквано високата инфлация биха били изпитание за всяко управление. А в България има и множество нереформирани сектори, неизкоренена корупция, както и прокуратура, която е във война с останалите власти. Всеки негатив се „пише на сметката“ на настоящото управление.
Шесто, самото правителство е нестабилна констелация от четири политически субекта (ако броим и мандатоносителите на „Продължаваме промяната“ и трите партии в „Демократична България“, субектите стават осем). Между тях има множество несъвместимости – БСП не иска конфронтация с Русия, от ДБ са за строги санкции и незабавна военна помощ за Украйна, ИТН и ПП не са склонни на компромис за кандидатите си за ръководител на БНБ и т.н.
Ала действително ли позицията на ГЕРБ по отношение на Русия щеше да е по-твърда от тази на настоящото правителство? За да отговорим на този въпрос, следва да си припомним какви бяха отношенията на доскорошните управляващи и лично на Бойко Борисов с режима на Владимир Путин.
През 2010-та, година след като оглави правителството за първи път, Бойко Борисов подари на Владимир Путин домашен любимец, порода българско овчарско куче. Палето носеше името Йорго. Няма данни бившият премиер да е подарявал животно на друг държавен ръководител – само на внуците си. В културата на много народи, включително България и Русия, кучето е символ на вярност – котка или папагалче не биха имали подобна политическа тежест. Подаряването на животно освен това е задължаващо в дългосрочен план. Получателят трябва да се грижи за него, а с това – и постоянно да си спомня от кого го е получил.
Три години по-късно Путин публикува снимки как си играе с порасналото и видимо добре гледано куче. Но то вече не се казва Йорго, а Бъфи – името му е сменено след конкурс, резултатите от който игнорират предложенията, включващи асоциации с България, а се избира англоезичен вариант. Йорго впрочем е гръцко име (българският вариант би бил Гошо или Жоро), но не това е причината за преименуването на домашния любимец. Този акт също има символно значение – един вид, „ти ми го подари, но то вече е мое и не ме задължава към теб; твоята вярност към мен не е основание да съм ти верен и аз“.
За сметка на това властта вложи цялата си страст в изграждането на газопровода „Турски поток“. И три милиарда лева на данъкоплатците – колкото струват и изтребителите F-16, които САЩ предлагат да продадат на България и чиято цена се смята за твърде висока. Борисов нарече газопровода „Балкански поток“ в неуспешен опит да приспи вниманието на критиците на изграждането му. А той всъщност си е руски, поради което бяха и критиките. Ползата на България от него е неясно каква, защото минаващият през тръбите газ така и не влиза в страната ни – планирано е той да отива на преференциални цени в Сърбия. Понастоящем Сърбия е една от малкото държави, които застават по-скоро на страната на Русия в контекста на войната в Украйна.
Зависимостта на България от Русия е особено силна в полето на пропагандата. И в това отношение управлението на ГЕРБ не положи усилия, за да ѝ се противопостави. Нещо повече – то дори допринесе за официализирането ѝ, особено по времето на третото правителство на Борисов, в което ВМРО беше коалиционен партньор. Именно тогава избухнаха кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, чиято крайна цел беше България да се настрои против западноевропейската либерална демокрация. Въпреки че тези кампании се осъществиха и с подкрепата на евангелистки фундаменталисти, без машината на руската пропаганда те едва ли биха постигнали особен успех.
Като говорим за зависимост и руска пропаганда, нека си припомним също, че в края на управлението на ГЕРБ и ВМРО България наложи вето върху членството на Северна Македония в ЕС. Условията за отпадането му бяха унизителни и на практика невъзможни – от македонците се искаше едва ли не да признаят, че са българи. Тоест да приемат, че нито идентичността им, нито езикът им са техни. Преди началото на войната в Украйна не беше толкова очевидно, но вече става все по-ясно, че упорството на България срещу членството на югозападната ѝ съседка в ЕС обслужва не толкова българския, колкото руския интерес.
Въпреки че гражданството срещу инвестиции се предоставя от оглавяваната от вицепрезидента Комисия по гражданство, схемите, благодарение на които то се осъществява, не биха били възможни без участието (или поне без благословията) на различни държавни структури. За „златните паспорти“ България е критикувана от Европейската комисия, те са една от причините и за санкционирането на Делян Пеевски по закона „Магнитски“. А близката до ГЕРБ прокуратура, както е известно, упорито отказва да разследва Пеевски.
Руските граждани, които имаха нужда от убежище обаче, трудно можеха да го получат в България по времето на управлението на ГЕРБ. Опозиционерът от Русия Евгений Чупов, който беше едно от малкото щастливи изключения, накрая получи легален статут, след като Агенцията за бежанците оттегли отказа си в резултат медийното внимание към случая му.
По време на управлението на Борисов държавата не само допускаше шествия на финансираната от Кремъл ултранационалистическа група рокери „Нощните вълци“ у нас, а през 2016 г. полицията дори арестува и подложи на физическо насилие протестиращи срещу нея. „Нощните вълци“ впрочем си имат и български клон, съдържанието на чиято страница във Facebook е почти изцяло на руски.
Управлението на Борисов не забрани и откровено прокремълските, антиевропейски и антисемитски паравоенни формирования като БНО „Шипка“ и Военен съюз „Васил Левски“. Напротив – те набраха популярност по време на бежанската криза в качеството на „ловци на мигранти“. Тези организации са въоръжени и нямат никакви притеснения да заплашват медии и да клеветят правозащитни организации.
Производителят на оръжие Емилиян Гебрев беше отровен през 2015 г. по начин, подобен на отравянията на Сергей Скрипал и по-късно – на Алексей Навални. След близо 4-годишно мълчание по случая тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров изрази предположението, че Гебрев ще да е ял рукола с пестициди. Тук е уместно да припомним, че по повод на Цацаров бившият градски прокурор Николай Кокинов беше казал на Бойко Борисов: „Ти си го избра.“
През 2020 г., вече по времето на Иван Гешев, прокуратурата спря разследването за отравянето на Гебрев. Въпреки обоснованите подозрения, че в него са участвали руски агенти, отговорни и за покушението срещу Скрипал. И броени дни след отравянето на Навални. Чак през април 2021 г. прокуратурата „се сети“, че в случая с Гебрев има руска връзка. Това стана в контекста на парламентарните избори в началото на същия месец, на които ГЕРБ формално победи, но не успя да излъчи правителство. На фона на силните обществени настроения в онзи момент срещу ГЕРБ и главния прокурор този ход може да се интерпретира като отчаян опит да демонстрират, че са „на правилната страна на историята“.
Акциите винаги стават в определен контекст, в който ГЕРБ и прокуратурата решават да играят критични към Русия, защото разчистват политически сметки. Сега, когато БСП е във властта, а Румен Радев отново е президент, е особено лесно да заемат проевропейска и критична към Русия поза. Също като унгарския премиер Виктор Орбан, с когото ги свързва взаимна симпатия, Борисов е способен да разиграва различни отношения към Русия според необходимостта на момента, но в критични ситуации е вярното куче на Путин, което се очаква да бъде.
Затова е добре да нямаме чак толкова къса памет. Ако сме още по-паметливи, може да си спомним, че Бойко Борисов лично е участвал в етническото прочистване, известно като „Възродителния процес“. Две десетилетия по-късно той твърди, че целите на „Възродителния процес“ са си били хубави, само методите били… „объркани“. Може да си спомним и че е бил бодигард на вече сваления от власт диктатор Тодор Живков и семейството му. Както и че въпреки твърденията си, че след промените е бил „от СДС“, той е бил член на БКП и през 1991 г. дори напуска МВР, защото отказва да се деполитизира. Което не му пречи после да се пише антикомунист, за да бъде приета партията му в европейското консервативно семейство.
Когато пак ни изглежда, че в настоящата ситуация ГЕРБ е за предпочитане пред БСП, нека просто замълчим за момент… и да си спомним.
Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/kulturnata-terapiya-na-putin/
На 24 февруари целият свят, в т.ч. и западноевропейски и американски изследователи на руската култура и история, беше потресен от започналите военни действия в Украйна. Мнозина подозираха или спекулираха, че Путин само заплашва и се опитва да изнудва западните политици и държавници. За други обаче поведението на руския държавен глава не беше изненада. По време на управлението си, особено през последните 10 години, Путин и администрацията му системно и целенасочено работят за повишаване на руското национално самочувствие, градейки представата за неповторимостта на руската история, култура и идентичност. Обособяването на руската уникалност обаче не е самоцел, а крие имперски амбиции, провокирани от разпада на Съветския съюз – най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век според Путин.
но аз ще обърна внимание само на тези, които считам за по-важни. Деветдесетте години в Русия се характеризират с корупция и провали на Прехода, много от които бяха в резултат на съветите на западни консултанти. Десетилетието беше белязано с тежка икономическа криза, болезнена емоционална травма и дълбоко национално унижение. Седем години след като бе посочен от Елцин за президент и по-късно редовно избран за поста, на Мюнхенската конференция за сигурност Путин изнесе остра, критична реч, в която нарече САЩ глобална дестабилизираща сила, разширението на НАТО – предателство, а международните норми за човешки права – обидна западна самонадеяност. (Аз не отричам греховете на САЩ, за които може да се пише и е писано много, но този текст е за Русия.)
Така започнаха откритите нападки и представянето на Запада и САЩ като нещо чуждо и неприсъщо на Русия, на нейната култура и ценности. От една страна, се подчертаваха политическите грешки и социалните проблеми на Запада, а от друга, Русия се представяше като страна с по-богата култура, по-значима история и по-здраво общество – картина, която завладя колективното въображение на мнозинството от руските граждани.
Насочената към чуждоезичната публика държавна телевизия RT (Russia Today, или „Русия днес“) бе създадена през 2005 г. първо на английски, а впоследствие се разви в международна мрежа от канали на арабски, немски, френски и испански. Заради войната в Украйна и дезинформацията, която тези канали разпространяват, на 1 март т.г. Европейският съюз спря излъчването им на своята територия. През последните няколко години пропагандните материали на RT не пропускаха да отбележат расизма и културната война в Щатите, протестите срещу ковид ограниченията в Западна Европа, а във връзка с Украйна – т.нар. от руското правителство геноцид в Донбас.
Междувременно в пренаписаните учебниците по история започна да се премълчава за руските завоевателни и агресивни периоди, да се изтъква (с право) приносът на Съветския съюз за победата над нацизма в Европа, а що се отнася до етническите и национални общности – да се подчертава общата история на Русия и Украйна и единството на двата народа.
През януари 2012 г., два месеца преди да бъде преизбран за трети мандат, руският президент публикува статия в „Независимая газета“, в която очерта стратегията си за постигане на пълна многоетническа и многонационална хармония в РФ – изключително важна цел за всеки държавен лидер.
Следвайки познати методи, той първо остро разкритикува политиката на Запада, наречена мултикултурализъм, която защитава правата на етнически малцинства да съхраняват културата и езика си и им осигурява държавна подкрепа за това. Според руския президент това е крайно опасен политически подход, защото води до сегрегация и до издигане на правата на малцинствата над тези на традиционното местно население, над тези на мнозинството. След изброяване на провалите на Запада в това отношение Путин побърза да успокои читателите си, че за РФ няма опасност от подобни социални проблеми, защото Русия традиционно и през вековете се е създавала като многоетническа и многонационална държава.
Факт е, че с развитието и разширяването си Руската империя покори десетки етнически и национални групи с религии, различни от православието, и с езици, различни от руския, но това не означава, че съвместното съществуване между мнозинството доминиращо руско население и всички останали общности е хармонично. За това свидетелстват сталинските принудителни преселвания на татари, чеченци, калмици и много други. А днес расистките прояви в медии и по улиците на РФ срещу неруското население са твърде много, за да се описват.
Крайно противоречива по мое мнение. Той очертава и защитава идеята, която нарича „културна терапия“ и която издига руската култура и език като водещи и доминиращи за постигането на пълна многоетническа и многонационална хармония. Самото използване на думата „терапия“ вече подсказва, че според него обществото на РФ има нужда от лечение. Без да отрича правата на етническите малцинства да упражняват своя език и култура, той настоява, че всички трябва да усвоят и приемат руската култура като своя.
Държавообразуващата сила на руския народ през вековете е исторически факт, смята Путин, а мисията на този народ е да споява една цивилизация с помощта на руския език и култура, да обединява руски арменци, руски азербайджанци, руски татари и т.н. Той е убеден, че само с водещата роля на руската култура и общите традиционни ценности обществото може да се излекува от различията на неруските култури и да се постигне многоетническа хармония и единство.
В редактираните учебници по история например не се споменава почти нищо за приноса на неруските общности в победата на Съветския съюз във Втората световна война. Историкът Александър Шубин, автор на учебник за IX клас, даже твърди, че отразяването на великите събития в руската история трябва да е етнически независимо. А за „правилното“ възприемане на „военната операция“ в Украйна Министерството на образованието разпространи указания как точно да се представи войната на учениците, а именно – като освободителна мисия, която е необходима.
Наскоро публикуваният от Министерството на културата списък на традиционните руски ценности, които са застрашени от идеологическото и политическото въздействие на екстремисти, терористи и САЩ, също допринася за осъществяването на „културната терапия“. Според документа тези „агенти“ се стремят да отслабят ролята на руския народ като държавообразуващ; да подкопаят традиционно здравия руски морал и да го заместят с чужди разрушителни ценности, като култ към егоизма и безнравствеността (спомнете си закона за криминализиране на т.нар. хомосексуална пропаганда в Русия, чиято необходимост бе обяснена с упадъчното влияние на Запада върху руското население); да разклатят приятелските и семейните отношения и т.н. Последните научни изследвания действително показват, че процентът на самотните майки в съвременните руски семейства нараства значително, но това се дължи не на пагубното западно влияние, а на хроничния алкохолизъм на мъжете и слабата социална политика на държавата.
Сред традиционните ценности се изтъкват достойнството, патриотизмът, правата и свободите на човека (!?), здравото семейство, съзидателният труд, хуманизмът, милосърдието, единството на народите в Русия и др. В документа е начертано как правителството да поддържа и развива традиционните ценности и как да се бори с упадъчното западно влияние. За читателите, които помнят нашия социалистически опит, тези подходи и дискурс несъмнено ще прозвучат познато и тревожно.
Създаденият през 2005 г. Ден на народното единство (День народного единства), честван на 4 ноември, е сред събитията, които би трябвало да свидетелстват за уникалността на руската култура. Да, но на 1 ноември 2019 г. вестник „Известия“ отбелязва, че половината от анкетираните граждани възприемат този празник като обикновен почивен ден.
Същата година в Санкт Петербург жители на града участват във фестивала в чест на празника. Включват се представители на различни етноси и националности – буряти, поляци, татари, естонци и много други. Облечени в традиционни костюми, те демонстрират типични за своята култура танци или занаяти. Входът на фестивала представлява грандиозна арка, висока около 6–7 метра и оцветена с багрите на руския флаг. На най-високата част на бял фон в червено и синьо е изписано мотото на фестивала „Русия обединява“. На двете колони на арката с по-малък шрифт са отбелязани датата „4 ноември“ и „Ден на народното единство“, а в най-долната част на колоните, с най-дребния шрифт – хаштага #мыедины („Ние сме единни“).
На фона на тази системна пропаганда през последните две десетилетия не е никак изненадващ подходът на руския президент в Украйна. Не без основание е и тревогата сред някои бивши съветски републики, че „културната терапия“ може да бъде използвана и в техните общества и държави. Като се добави и фактът, че в последните години Путин нееднократно е споменавал, че Украйна и Русия имат обща история и са един народ, а сега – че „военната операция“ цели да унищожи нацизма в Украйна, за мнозина от нас става ясно, че това са риторика и политика, които крият амбициите на един имперски национализъм за разширяване на влиянието или на границите на РФ, за корекция на „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.
А докато САЩ, Русия и Китай се опитват да решат как да разделят света на сфери на влияние, демократичната воля на „малките“ народи се оказва маловажна.
Благодаря на г-жа Анна Велковска за редакторските бележки.
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/sezonut-na-putleristite/
Политическата сила, която трайно увеличава подкрепата си за последните три месеца, е „Възраждане“. В управляващата коалиция „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“ и БСП отчитат спад, а „Демократична България“ спира растежа през март. ГЕРБ и ДПС удържат. Това показва проучване на агенция „Тренд“, проведено по поръчка на в. „24 часа“ за периода 5–12 март 2022 г. сред 1007 пълнолетни лица.
Така най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент бележи ръст, който я изкачва по-близо до спадащите ИТН, ДБ и БСП. Да се притесняваме ли, че „Възраждане“ избуява, докато руски бомби разрушават жилищни сгради и болници в Украйна, а бежанският поток от жени, деца и възрастни хора приближава 3 милиона за три седмици?
Войната на Путин е увеличила негативното отношение към Русия на 40% от анкетираните българи, но не и на тези, които са привърженици на БСП и „Възраждане“. И макар 61% от респондентите да не оправдават руската агресия, а повече от две трети да подкрепят приема на украински бежанци, 77% не одобряват намеса на НАТО на страната на Украйна. Ето тази нива орат от „Възраждане“. На този терен ще лагерува и бъдещият политически проект, центриран около Стефан Янев – бивш генерал от натовска армия, бивш служебен премиер, бивш министър на отбраната, но несъмнено все още президентски кадър.
Заради войната и промяната на настроенията на преден план излизат друг тип пропагандни внушения, а бяло-синьо-червеното с двуглавия орел просто прозира зад тях. Проектират се клишета като „български национален интерес“, „опасност за България“, „външни интереси“ и др., чиято цел е да внушат алиенация от общностите, в които България е член – НАТО и ЕС. Затова и не се споменава България в контекста на съюзник и партньор в тях. НАТО неизменно е някаква чужда, имагинерна и лоша сила. С реториката си за напускане на Алианса Костадин Костадинов и „Възраждане“ не излизат от обувките на предшествениците си. Но и те ловко сменят интонацията. В декларация от името на парламентарната група Костадинов заяви тази седмица:
Българското правителство не е способно да прозре, че съюзниците ни правят всичко необходимо да ни водят към един военен конфликт, в който ние нямаме роля, който се води по източната границата на Алианса и заплашва да превърне България във фронтова линия. Отбраната на страната ни се предоставя в момента в ръцете на чужди войски и чужди генерали.
Костадинов, уличен от Украйна като руски шпионин, питаше как предстоящата визита на шефа на Пентагона Лойд Остин в България подпомага националната сигурност.
В този дух са шлифовани и тезите на Янев – той не говори за излизане от Алианса, а за решения (на Алианса), които са вредни за България и несъвместими с българския национален интерес, а правителството, което ги налага, обслужва тези чужди и пагубни интереси. Прицелва се в електорат, който не е така радикален, но е умерено русофилски, а даже да не симпатизира особено на Москва, е против България да се замесва под каквато и да е форма в каквото и да е противостоене на Кремъл. (Тон за „неутралитета“ даде президентът Румен Радев.) „Бъдещата партия на Стефан Янев има потенциал, защото се позиционира в едно широко поле в българското общество – не толкова проатлантическо и не толкова проруско“, коментира по БНР и Евелина Славкова от „Тренд“.
Оказва се, че през всичките тези 18 години от приемането на България като член на НАТО нейният генералитет трайно я е придърпвал не просто встрани, а на изток. Това поведение е било в унисон с действията на правителствата ѝ, все едно кои, да се правят на атлантици, докато се покланят на кремълския Бащица. Тази пародия на евро-атлантическо партньорство можеше да продължи още дълго, но преломните времена, настъпили с войната в Украйна, изискаха да бъде сложен край на ерзацполитиката. Новият министър на отбраната, доскоро представител на България в Алианса, зае недвусмислена позиция по отношение на участието на натовски войски на българска територия. „Няма как да запълним дефицити, без да работим със съюзниците ни от НАТО на наша територия“, заяви Драгомир Заков в Брюксел.
Бившият вече военен министър Стефан Янев до последно отстояваше тезата, че нито един чужд (да се разбира натовски) крак няма да стъпи тук. Елементарно, предвид факта, че стъпва заради съвместни учения например. Неговият патрон в политиката – президентът Радев – несдържано и на висок глас поиска охраната на небето да е от български пилоти, със самолети на българската армия, и упорито отказва други. В момента годни да летят са едва 8 от общо 15 самолета МиГ-29, три от които са учебни. А за пилотите ни самият Радев беше констатирал, че нальотът им е крайно недостатъчен в момента. Ниския брой часове за летене отчете преди време и командирът на авиобаза „Граф Игнатиево“ – бригаден генерал Николай Русев, за 2021 г. Според минимума трябва да е 1000 часа годишно, а при българските летци е в пъти по-малко.
Но само преди пет години – през 2017 г., тези двама радетели на българщината и воини от българската армия са констатирали нейната частична боеспособност. В доклад, приет през април с.г., е отбелязано, че за първи път армията ни е в състояние само частично да изпълнява задълженията си за гарантиране на териториалната цялост и суверенитета на страната. Като служебен министър на отбраната тогава ген. Стефан Янев е посочил причините: „Основното – недофинансиране на армията последните години, което води до недостиг на личен състав от порядъка между 25 и 30% от необходимите хора в отбраната и въоръжените сили“. Потвърдил го е и президентът Радев:
Въоръжените сили са в състояние само частично да изпълняват задачите по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на страната. Причините са до болка познати – липса на съвременна техника и въоръжено оборудване, липса на средства за пълноценна бойна подготовка, нисък социален статус на военнослужещите и застрашителен отлив на личен състав.
Нищо не се е променило в следващите пет години. Е как тогава да оставим на такава армия да пази българския суверенитет – това не вреди ли на българския национален интерес?!
Очевидно предстоят решения, които няма да се понравят на тези 77%, които не одобряват намеса на НАТО и респективно – замесване на България. Министърът на отбраната Драгомир Заков вече намекна, че ще има такива решения, които не печелят гласове. Българското правителство омекна под вътрешния натиск и не изпрати никаква военна техника, муниции и материали на Украйна – под натиска и на коалиционния партньор БСП, чиято лидерка Корнелия Нинова заяви, че няма да го допусне.
Така България остана малцинство в ЕС, заедно с Австрия, Кипър, Малта и Унгария, които също не изпратиха военна помощ. Все държави, в които руското влияние не е тайна за никого. Кипър, който се оказа убежище за руски пари, но също и място за продажба на „златни паспорти“ на руснаци, както и Малта – и двете държави са замесени в скандали за пране на пари с евразийски произход. Австрия, чието правителство падна преди две години заради корупционен скандал, който водеше към руски олигарх. Що се отнася до Унгария, нейният премиер Виктор Орбан се срещна през февруари т.г. за 12-ти път с руския президент Путин за 12-те години, откакто управлява държавата.
В тази „компания“ на държави, оказали скромна подкрепа на Украйна, се оказа и България. Но това не попречи на премиера Кирил Петков да каже, без да му мигне окото, че вицепрезидентката на САЩ Камала Харис му се обадила, за да му благодари за българската помощ за Украйна (думите са изречени на традиционната годишна среща на бизнеса с правителството, организирана от „Икономедиа“). В профила си във Facebook тя съобщи нещо различно от изявлението на Петков и идентичното правителствено прессъобщение.
Заради БСП бе оттеглена и номинацията на Тодор Тагарев за министър на отбраната. Преди Стефан Янев да бъде освободен от поста, в парламента мина разпоредбата в бюджета за т.г., с която 80 млн. лв. се дават за ремонт на старите руски изтребители МиГ. А президентът Радев за пореден път запита кога и къде ще се ремонтират самолетите (заради санкциите срещу Русия няма как да се дадат милионите отново на „Авионамс“).
България не е разрешила проблема с руската военна техника, но пък се справи с друг – обяви излизане от Международната инвестиционна банка, известна още като „банката на СИВ“. Полша я напусна още през 2000 г., а заради войната в Украйна Чехия и Румъния също съобщиха, че предприемат стъпки за излизане от МИБ. България е сред трите държави, които са най-големи акционери в банката – заедно с Русия и Унгария, но българското правителство обяви решението си да прекрати участието си в началото на март. Изпълнителен директор на банката е Николай Косов, известен с близостта си до Путин.
Любопитна подробност е, че точно преди да бъде одобрено новото правителство, на 12 декември, неделя, Стефан Янев свика извънредно заседание, на което служебното правителство реши България да увеличи вноската си в банката на СИВ с 42 млн. евро. Парламентът не успя да одобри това решение, но и без него не е ясно какво ще стане с вложените досега над 120 млн. евро.
С БСП в управлението, „Възраждане“ в парламента и Румен Радев в Президентството се създават добри условия за новия политически проект на Янев. Президентът се оказа плодовит баща на политически проекти. Зареди батериите на „Продължаваме промяната“, а сега – и на поредната генералска партия.
Но освен за появата на още „путлеристи“, войната в Украйна, санкциите за Русия и последващата международна изолация за режима в Кремъл може да се окажат възможност за България да прекрати своите зависимости от Москва – както енергийната, свързана с доставки на газ и ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, така и за ремонтите на руската военна техника. През тези зависимости се внасят корупция и политически шантаж.
Договорът за доставки на руски газ изтича в края на 2022 г. Вчера по bTV председателят на Съвета на директорите на „Булгаргаз“ Иван Топчийски обяви, че правителството има план да замени руския газ с други доставки от догодина (втечнен газ, азерски газ). Тези български намерения са и в контекста на европейските – съгласно плана RePowerEu за постигане на енергийна независимост на ЕС от руските суровини до 2030 г. Известни са и плановете през 2024 г., когато трябва да е новият търг за ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, да бъде избран друг, неруски доставчик.
Това са амбициозни намерения, чието изпълнение може да застраши стабилността на правителството. Но е време да се пристъпи към тях.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%BB%D0%B0.html
За оръжия, бронежилетки, муниции и по-строги санкции срещу Кремъл призовават украински младежи в писмо до правителството на Кирил Петков, адресирано и до сайта „Биволъ“. Прессъобщението е в два варианта –…
Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%86%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA.html
Гледам, че Копейкин пак е получил директива от руското посолство и се е изходил на метеното. Трябвало да се направи денацификацияи в България. Явно по почина на кремълския му идол,…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/
Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 2003–2006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.
Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.
Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?
Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.
Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?
Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“
А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…
Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.
Видео, как Путин отчитывает нерадивого ученика Нарышкина, войдет в историю. pic.twitter.com/wG7nvjhY0I
— Maxim Mironov (@mironov_fm) February 21, 2022
Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?
Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.
Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?
Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.
Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.
В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.
Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?
Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.
Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?
Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.
Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.
Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.
Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?
Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.
Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.
Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.
Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?
Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.
Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?
Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.
Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.
Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.
И това Ви се вижда конспиративно?
Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.
Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?
Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%B2%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B8-%D0%B8.html
Да получават подобно на белоемиграцията след Октомврийската революция аналог на т.нар. „Нансенови“ паспорти на Лигата на нациите искат политическите имигранти от Руската федерация. Това стана ясно на първата конференция на…
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
: 
Marcos Correa 
.jpg){kind=link}
.jpeg){kind=link}