Tag Archives: германия

В съществуващите сгради е вложен огромен ресурс – трябва да го преоткрием. Разговор с Александър Клайншрод

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/werkstatt-baukultur-bonn-alexander-kleinschrodt-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Александър Клайншрод е един от основателите на Werkstatt Baukultur Bonn – общност от млади специалисти, работещи в областта на консервацията и историята на изкуството, които с дейността си популяризират следвоенното архитектурно наследство и късния модернизъм. Инициативата стартира през 2010 г., след като група възпитаници на Института за история на изкуството към Университета в Бон провеждат успешна кампания за запазването на концертната зала Beethovenhalle. С Александър Клайншрод разговаря Слава Савова.

Кампанията ви за запазването на Beethovenhalle започна преди повече от 10 години, когато несъмнено обществените нагласи към следвоенната архитектура са били по-неблагосклонни в сравнение със сега. Какво беше намерението на Общината за Beethovenhalle тогава? 

Нещата отиваха към събаряне. Имаше архитектурен конкурс с участието на известни архитекти, като Заха Хадид, Дейвид Чипърфийлд и други. Струва ми се, че тогавашният кмет на Бон беше фиксиран върху идеята за емблематичен проект на брега на Рейн. Очакваше се този нов проект да бъде следващата „Опера на Сидни“, „Филхармонията на Елба“ в Хамбург или нещо подобно. Но това беше проблематично заради функцията на сградата. Въпросът бе: има ли нужда градът от нова концертна зала с концертна програма 365 дни в годината? На 20 км от Бон се намира Кьолнската филхармония – световноизвестна концертна зала.

Тогава именно изтъкнахме, че имаме нужда от многофункционална зала с добър аудиториум, каквато Beethovenhalle вече е. Това, което е част от историята на града, може да бъде обновено за днешните му нужди. В хода на кампанията получихме голяма подкрепа от изтъкнати изкуствоведи и специалисти в областта на опазването на културното наследство. Скоро се появи и подкрепата на много граждани, която съществуваше и преди, но трябваше да стане видима.






Beethovenhalle е мултифункционален комплекс, построен през 1956 г. по проект на Зигфрид Фолске. Сградата, разположена на брега на река Рейн в Бон, разполага с различни зали, в които са се провеждали ключови културни и политически събития, включително избори за президент на Федералната република. През 2010 г. Werkstatt Baukultur Bonn получава Германската награда за опазване на паметници на културата за своята кампания за запазването на сградата.

Първата ви инициатива е организирана от група студенти, които разчитат на собствените си ресурси, но впоследствие получавате подкрепа от Университета в Бон и кампанията ви се включва в учебната програма. Все още ли сте част от Института по история на изкуството?

Всъщност днес сме напълно независими от университета, където първоначално се зароди проектът ни. Инициативата ни надрасна това начало, а и скоро след това всички завършихме. Кампанията ни се разви в някаква степен отдолу нагоре, но бе силно окуражена от един от преподавателите ни – проф. д-р Хилтруд Киер, която по това време беше ръководител на департамента по консервация в град Кьолн и работеше активно в сферата на опазването. Професор Киер е сред първите хора в Германия, които още през 80-те насочват вниманието към архитектурата на 50-те години на ХХ в. – заради необходимостта да опазим това наследство за бъдещето.

Професор Киер насочи мен и моите колеги към темата за Beethovenhalle. Макар че ни насърчи, тя също ни и предупреди, че подобна тема може да ни отдалечи от успешното завършване на обучението ни. Но каузата беше много важна. И така заработихме като регистрирана към университета културна инициатива, тоест придобихме официален статут. Работихме до 2017–2018 г. по този начин, а днес вече сме добре установена независима общност от професионалисти, към която се присъединяват все повече нови хора. Понастоящем членовете ни са специализирани в областта на опазването, архитектурата, географията, а аз самият съм преподавател.

Работите съвместно с местни и национални институции или се фокусирате върху инициативи, ангажиращи широката общественост? 

Начинът ни на работа се развива постоянно. Като студенти можехме доста бързо да реагираме на предстоящи събития в града, като разрушаването на сгради от 60-те и 70-те години. Измисляхме малки интервенции, организирахме и архитектурни обиколки с различни от обичайните маршрути. Един от призивите ни гласеше Putzen und Benutzen, което може да преведем като „Почистете сградата и просто я ползвайте“. Това бе част от дискусията за площада пред Централната гара в Бон. На същото място днес стои една не особено интересна и не особено екологична търговска сграда…

Днес някои от инициативите ни се финансират от Общината на Бон, като например документалния филм за една по-стара сграда – от 1905–1906-та, която е била районно кметство. В момента разработвам архитектурна разходка за сградата на Операта в Бон, построена през 1965 г. Това не е обикновен театър, а театърът на някогашната столица на Западна Германия. Един много амбициозен проект със забележителни произведения на изкуството, създадени от авангардни немски художници през 60-те години. Архитектурният маршрут се фокусира върху различни аспекти на сградата, има и една част специално за общността в Instagram, която би оценила колко фотогенична е тя. Този проект се осъществява с помощта на самия театър.

 

Операта в Бон, 2018 г. © ToLo46 / Wikimedia

Интересите ви обхващат най-вече периода от 50-те до 80-те години на ХХ в. Новото наследство попада в един вид „сива зона“, където сградите нито са достатъчно стари, за да бъдат оценени, нито достатъчно нови, за да бъдат обект на добра поддръжка. На какво се дължи това и как успявате да повлияете на тези нагласи? Защо винаги свързваме стойността с възрастта на дадена сграда?

За този вид наследство полагаме усилия от 10 години насам. Архитектурните маршрути се оказаха много важни за дейността ни, защото те позволяват на хората да общуват със сградите. Спомням си един прекрасен епизод – бях в църквата „Света Елена“ в Бон заедно с голяма група хора, предимно възрастни дами с копринени шалове, които се интересуват от изкуство и култура. Разказах им за естетиката на сградата, която е в стил брутализъм, и колко е важно да обърнем внимание на характерните за този стил материали и скулптурен подход. Тогава те изведнъж започнаха да докосват бетонните стени и видях как преосмислят пространството…

През 60-те години архитектурният историзъм от началото на ХХ век и стилът ар нуво са отречени. Считало се е, че това е еклектика и няма историческа стойност. През 70-те обаче тази архитектура започва да се адаптира към нови функции и да се преоткрива. Нагласите се променят – това е и нашият аргумент. Архитектурата, която преди 50 години е отричана от много хора, днес вече е добре приета и мнозина биха искали да живеят в такива сгради. Подобна е ситуацията и с брутализма. Днес отношението към този период е много по-различно, отколкото преди 10 години.





Църквата „Света Елена“ е проектирана през 60-те години на миналия век от архитектите Емил Щефан и Николаус Розини. Днес тя е превърната в пространство за диалог „Средище при Света Елена“ – място за съвременно изкуство, което има за цел да насърчи общуването между различни култури и културни традиции

Дали в дискусията има отредено място и за проблемите, свързани с климатичните промени? Ефективното оползотворяване на споделените ни ресурси може да е сериозен аргумент в подкрепа на политиките за опазване. 

Абсолютно. Тази тема е много важна. Връзката между опазването и устойчивите политики осмислих преди 6–7 години благодарение на това, че се занимавам с история на архитектурата. Тогава изследвах сгради от 60-те и 70-те години, а същевременно се интересувах от проблемите, свързани с климатичните промени и опазването на околната среда. Осъзнах, че двете неща са тясно свързани. Нашата организация се включва в тази дискусия, защото наследството е винаги ресурс и част от бъдещето.

Имахме избори за ново правителство миналата есен тук, в Германия, и темата за строителството за пръв път беше разгледана от тази перспектива. В работата си се старая да обсъждам заедно двата аспекта. Когато основната тема е устойчивото развитие, винаги се опитвам да говоря и за историческата и естетическата стойност; когато централната тема е архитектурата, говоря и за опазването на околната среда.

Макар да не сте директно ангажирани с политика, изглежда, че следите внимателно темата за опазването на архитектурното наследство в предизборните платформи на политическите партии. На сайта ви има и анализ на заложените мерки в кампаниите на различните кандидати на миналогодишните избори. Каква част от дейността ви се фокусира върху промени на политическо ниво?

Когато започнахме, планът ни беше да се занимаваме със специфични проблеми, с определени здания като Beethovenhalle или Кметството на Бон, построено през 70-те – сграда, която все още се възприема като сива, стара и грозна. Но постепенно започнахме да интегрираме своите теми в общия дебат за опазването на паметниците на културата, след това – и в дебата за опазването на околната среда, а впоследствие направихме връзка и с политическите събития, които наблюдаваме в момента.

Начинът, по който действаме, не се ограничава само с критика относно нуждата от промяна, нуждата от нови подходи или наличието на грешни решения, взети на политическо ниво. По отношение на образователната ми дейност аз се опитвам да погледна към архитектурата и през една утвърждаваща перспектива. Определено смятам, че всяка съществуваща сграда заслужава да бъде оценена. В това, което вече е изградено, е вложен огромен ресурс – не само материален, но и интелектуален. И ние трябва да го преоткрием. Благодарение на този подход помагам на различни хора да преосмислят оспорвани сгради. Не всички са съгласни с тази позиция, но в повечето случаи успяваме да започнем дискусия именно оттук.

В Германия с опазване на архитектурното наследство често се занимават изкуствоведи. Не така е в България например, където дебатът се ръководи изцяло от архитекти, специализирали в тази област.

Вероятно става въпрос за различни национални традиции. Инициативите по опазване на културното наследство в Германия са много силни още от ХIХ век, след това се подновяват от 70-те години на ХХ век нататък, когато се заражда сериозна гражданска подкрепа – съхраняването на старите централни части на големи и малки градове, архитектурата до началото на ХХ век, архитектурният историзъм и ар нуво. Именно тези процеси през 70-те довеждат до създаването на законите за опазване, които днес са отново в центъра на дебата, най-вероятно поради икономически интереси. Освен това в Германия имаме и следвоенното наследство в ГДР, което разказва различна история, тоест имаме две паралелни линии на наследство. Западната и източната гледна точка трябва да бъдат различни, тъй като принадлежат на различни истории.

Вероятно може да се направят много паралели по отношение на следвоенното ни наследство тук, в България, тъй като то се свързва с определен политически контекст, твърде често – с негативна конотация.

Да, трудна задача е да бъде оценена отново архитектурата от този период, която има своята естетическа и абстрактна историческа стойност, но същевременно е свързана с противоречиви периоди от историята на Източна Европа. Мисля, че сградите могат да продължат живота си в бъдеще, докато в същото време съхраняваме тяхната история. Няма нужда от поляризиран дебат, двата аспекта – историческата и архитектурната стойност – могат да бъдат интегрирани. Нашите колеги, посветени на подобни инициативи в Източна Германия, са изключително отдадени на каузата си. Често ни казват, че историците и изкуствоведите се занимаваме с този период заради носталгия по социалистическия период. Но това не е така. Ние се интересуваме от самите сгради и какво може да е тяхното бъдеще.

Заглавна снимка: Кметството на Бон, построено през 1978 г. по проект на Хайни, Вишер и партньори. В момента в общината тече оживен дебат дали сградата да бъде съборена, или обновена © ToLo46 / Wikimedia

Източник

Опазването не е непременно музеифициране. Разговор с представители на Die Betonisten

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/die-betonisten-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Die Betonisten е гражданска инициатива, която започва дейността си с акция за спасяване на Кметството на Майнц през 2017 г. Днес кампаниите на Die Betonisten са насочени към преоткриването и опазването на следвоенното наследство на града. В организацията членуват архитекти и изкуствоведи, а в края на миналата година излезе първата им книга Mainz 1945-1970. Die verkannte Epoche des Wiederaufbaus („Майнц 1945–1970. Неоценената ера на обновлението“), подготвена съвместно с проф. Райнер Мецендорф. Слава Савова разговаря с трима от представителите на гражданската инициатива – Максимилан Кюртен, Йонас Грал и Робинсон Михел.

Как се сформира Die Betonisten?

Максимилиан Кюртен: Всичко започна с политическия дебат около намерението да бъде разрушено Кметството на Майнц. В продължение на 45 години градската управа беше игнорирала задълженията си да се грижи за тази сграда. С годините разходите за поддръжка и ремонт нарастваха, поради което бе предложено тя да бъде разрушена, а на нейно място да бъде построена нова. По този начин политиците се опитаха да избегнат отговорността, която носеха за сегашното ѝ състояние. С група колеги решихме да обсъдим случващото се с преподавателите ни от Института по история на изкуството към Университета „Йоханес Гутенберг“ в Майнц и така стартирахме нашата кампания.

Бележка: Сградата на Кметството на Майнц е завършена през 1973 г. и е дело на датските архитекти Арне Якобсен и Ото Вайтлинг. Интериорът, включително и обзавеждането, също е изработен по техен проект. През 2017 г. Die Betonisten започват кампания, с която успяват да убедят местните власти да запазят сградата в оригиналния ѝ вид.

Днес опазването на архитектурното наследство все още се инициира най-вече отгоре надолу. Важните решения се вземат на институционално ниво или в редки случаи – от независими експерти, поканени да консултират даден казус. В същото време обаче все по-често чуваме гласа на различни общности извън професионалните кръгове. Може ли да кажем, че тази мобилизация започва да променя баланса във вземането на решения, или динамиката между институции и граждани остава по-скоро непроменена? 

Максимилиан Кюртен: В Германия имаме силно институционализиран сектор на опазването, който действа отгоре надолу. Но в повечето случаи тези институции нямат никакъв принос към опазването на следвоенната архитектура и наследство. Едва през последните няколко години се правят опити да бъдат добавени сгради от този период към списъците с паметници. Институциите трябва първо да се запознаят със стойността на предложените нови паметници – и оттук идва проблемът, защото те трябва да бъдат проучени. А много частни организации и компании настояват това начинание да бъде изоставено.

Основното ни усилие сега e да защитим сградите, а в тази посока инициативи и институции вече работят съвместно. Но от друга страна, едно ново поколение, необременено от по-ранните критични нагласи към наследството от следвоенния период, вече работи в областта на опазването…

Йонас Грал: Вече сме по-дистанцирани от времето, в което е създадена следвоенната архитектура, и можем да припознаем стойността ѝ. Понякога по носталгичен начин, понякога… не знам как стигаме до този момент, но това е като патина. Дистанцията на времето провокира интереса и помага за преосмислянето на тази архитектура.

Робинсон Михел: Гражданските инициативи помагат значително в процеса. Но също така включването им е повратна точка за официалните позиции на институциите.

Като че ли винаги има нужда дадена сграда първо да остарее, преди да припознаем стойността ѝ. И разбира се, това е част от дебата за следвоенната архитектура – емблематични сгради непрекъснато се заличават. Защо е толкова трудно да оценим това ново наследство, защо не успяваме да предотвратим изчезването му?

Максимилиан Кюртен: На първо място, това е свързано с недостатъците на самите сгради и липсата на своевременна грижа, което ги прави по-малко привлекателни и дори неизползваеми в някои случаи. И това им създава много лоша репутация. В момента общността, която би искала да ги съхрани, не е голяма. От друга страна, стои проблемът с повишаването на гъстотата на застрояване в градовете. По икономически причини днес може да се строят по-големи сгради на мястото на разрушените. И това прави разрушаването доходоносно.

Голяма част от населението, най-вече по-възрастни граждани с определени политически и естетически възгледи, предпочита определен вид неокласическа или „историческа“ архитектура и точно тази група има голямо влияние върху процесите. Всъщност тя иска да възстанови града такъв, какъвто е изглеждал преди Втората световна война, и по-специално т.нар. Златен Майнц от средните векове. Затова се опитва да се освободи от следвоенните сгради и инфраструктура, за да се отвори място за такъв архитектурен историзъм.





В какъв момент трябва да спрем да опазваме? И кога трябва да оставим събитията да следват естествения си ход? Промяната в градската среда не е ли естествен процес на развиващия се град?

Максимилиан Кюртен: Разрушителните процеси са толкова силни, че ние винаги ще изоставаме. Никога няма да дойде момент, в който да достигнем предела на опазването. И затова е важно да помислим какво означава тази дума. Дали значи, че сградите не могат да се обновяват или променят? Не е нужно опазването да бъде непременно музеифициране. От друга страна, институциите, отговорни за паметниците на културата в Германия, също трябва да се стараят да не загубят подкрепата на гражданите.

Йонас Грал: Какво означава опазване на сграда? Когато става дума за Кметството на Майнц например, ние говорим за материалните аспекти. Не можем да заменим облицовките му с нови материали, защото кариерата, от която са добити, днес вече не функционира. Така че се опитваме да запазим облика на сградата. И това е теоретичен въпрос – как да говорим за опазването в бъдеще време?

Съвместната ви книга с проф. Мецендорф също ли е част от кампанията ви за опазване?

Йонас Грал: В тази книга последователно изучаваме кои сгради все още съществуват и кои са изчезнали. Тя представлява гид за следвоенната архитектура на Майнц и в нея се опитваме да разкажем накратко за естеството на сградите, за градския контекст, в който се намират, и какво е характерното за тях. Фокусирахме се върху архивни снимки, в които може да се види първоначалното състояние на постройките, когато всички техни компоненти функционират, за разлика от сегашното им състояние. И това е първата стъпка да стигнем до по-широк кръг от хора – с помощта на добри изображения и интересни текстове да покажем какво съществува като наследство, каква е неговата стойност, и в по-общ план да говорим за архитектурата от 50-те, 60-те и 70-те години.

Максимилиан Кюртен: За нас най-важното е, че се опитваме да създадем общност заедно с местни партньори, като Асоциацията на архитектите и Института за опазване на паметниците на културата, както и с други организации, като Rheinischer Verein, така че да можем да обединим познанията си. А заедно с това – да стигнем и до повече хора.

Снимки: © Die Betonisten

Източник

Данни за българите в Германия за 2020

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/bg-de-3/

Продължавам със серията от статии по темата. Може да видите предишните за 2016, 2017, 2018 и 2019. Освен поглед над размера на диаспората ни, в предишни години се фокусирах и върху други параметри като среден доход, образования, размер на домакинството и прочие. От DeStatis – германската статистическа служба – обещаха да обновят тези показатели по националност до края на септември, но предишни години имаха склонност да се забавят доста с този срок. Затова тук ще обърна внимание на нещо, за което писах вече миналата година – разминаването между различните оценки за българите в Германия.

Разбира се, има доста оценки правени на крак. Една от тях се намира в данните на МВнР, които показах, че са или отчасти стари, отчасти измислени. Друга беше на арестувания вече шеф на Агенцията за българите в чужбина, която също оборих. Темата е важна, защото не само може и следва да послужи за по-добро разпределение на консулствата ни в страната и планиране на изборни секции, но и да даде по-добра представа за настроенията и движението на българите из Европа. Това, впрочем, е и нещо, на което НСИ се опитва да получи отговор в рамките на течащото в момента преброяване.

Четирите важни числа за броя българи в Германия

Най-често цитираното число за българите в чужбина е 388700 към края на 2020 г. От тях 46.3% са жени. Него ще намерите както в българската страница на DW, така и по различни родни медии. Това е числото, което получаваме от таблица 12521-0002 на DeStatis и се отнася до „емигранти живеещи в Германия по националност“. С други думи данните идват от германската имиграционна служба и включва всички, които имат българско гражданство, но не и немско независимо къде са родени. Липсва информация по каква методология се следи, но от отговор на службата става дума, че не са правени ревизии и корекции от 2004-та насам. Това е първото число, което ще срещнете.

Второто число намираме в таблицата за населението – 12411-0009. Тя се води по подобние на следенето на населението в България – адресни регистрации, минаващи границата, социални и трудови регистри и прочие източници на информация. Методологията е доста точна предвид, че имаше под 1.5% корекция за 10 годишен период при предишното преброяване – както при НСИ, така и при DeStatis. Според тази таблица, в Германия има 368396 български граждани към края на 2020, 47.2% от тях са жени.

Третото число, което публикуваха миналата седмица включва хора живеещи в Германия „с български корени“. Те са около 270000, от които 49.3% са жени. Това число включва всички, които са родени в България или за чиито родители има данни, че са родени в България независимо дали живеят в същото домакинство или не. В това число не се влияе от гражданството – дали немско, българско, придобито при раждане или в последствие. В числото се включват всички деца родени в Германия, на които поне един родител е роден в България и емигрирал.

Докато последното число за хората с български произход включват тези получили германско гражданство, при първите две това липсва. По тази тема писах подробно миналата година, но накратко казано – имаме данните за последните 20 години и се вижда, че едва 2.7% от имащите право на гражданство се възползват и взимат такова. Все пак кумулативно за този период има малко над 25 хиляди българи са се възползвали. Преди 2007-ма, когато имаше изискване да се отказват от българския си паспорт, има значително по-малко на година, в голяма степен и защото е имало 10 пъти по-малко българи в страната. Все пак 3670 души са ни известни, които са се отказали от гражданство. Няма информация колко след 2007-ма са го възстановили. Има индикации обаче, че хора и след това са се отказвали по този начин без да са длъжни. Преди осем години направих допитване по въпроса.

Сериозна част от тези данни, която получава доста внимание, са децата родени в чужбина. Преброяването на последните е пословично трудно като имаме точни данни само за тези, а които родителите са си направили труда да изкарат български акт за раждане. Изкарах данните за тях и ги показаха в инфографика, за да разберем по-добре къде се намират. Те биват намесвани редовно в политически интриги и полемика. Наскоро тръгнаха слухове за „специални лични карти“ за тях. Преди това лидер на нео-наци партия настояваше, че се фалшифицирали данните за ражданията само защото не бил чул редовните апокалиптични новини в началото на годината.

Въпрос на дефиниция и методология

Събирайки данните така получаваме големи разминавания за Българите в Германия:

  • 413 хил. без значение от гражданство според имиграционните
  • 393 хил. без значение от гражданство според база данни население
  • 388 хил. само с българско гражданство според имиграционните
  • 368 хил. само с българско гражданство според база данни население
  • 270 хил. с български произход без значение от гражданство

Ако взимаме тези числа буквално, излиза, че в Германия живеят между 100 и 140 хиляди души с български паспорт, но не родени в България. Според спорадичните изказвания на министри в медиите – какъвто е любимият контролиран метод за изкарване на данни със съмнително качество – около 153 хиляди души са получили българско гражданство между 1990 и 2018-та и броят им се увеличава с по няколко хиляди всяка година. Определено не са малко хората от Македония, Албания, Молдова и Русия, които са взели български паспорт и директно заминали за западна Европа и най-вече Германия. През консулството във Франкфурт редовно повечето на опашката са македонци. Добре документирани са и схемите са масова продажба на български паспорти на албански трафиканти и руски олигарси от страна на родните „патриотични“ партии, които от години контролират ДАБЧ с благословията на ГЕРБ. Така теоретично е възможно 60 до 90% от тях да са заминали директно към Германия.

Друг фактор са фиктивните регистрации по адрес с цел зачитане на престой заради социални или гражданство. DeStatis признаха, че е нещо, което въобще не е рядкост и че няма как да го контролират. Измеренията обаче и на този феномен са неизвестни. При липса на реално преброяване там с посещение по домовете, каквото имаме в България, не могат да получат точна картина. Все пак, тяхното ще е през май 2022 и през лятото ще получим по-добра картина за диаспортата ни, включително очакваната корекция с поне няколко процента надолу.

Попитах ги тези неща, но не очаквам конкретен отговор. Опитам се и да получа разбивка на български граждани живеещи в Германия по държава на раждане. Междувременно имаме разбивка по общини единствено от имиграционните. Тя показва само тези без немски паспорт. Числата тук са в известен смисъл надути, както описах по-горе, но са единствените позволяващи сравнение през годините по места. Затова макар да не може да разчитаме много на тях, подобно на тези на НЦОЗА ги публикувам отново като интерактивна карта:

Източник: DeStatis

The post Данни за българите в Германия за 2019 first appeared on Блогът на Юруков.

Възможните секции в Германия за избори 2021

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/izbori2021-sekcii-germaniq/

Наскоро Външно обявиха, че по предложение на български организации и активисти в Германия са предложили 38 града, където да има секции за предстоящите избори. Девет от тях са посолството, консулства и почетни консулства. В някои от градовете ще има повече от една секция.

Ако бъдат одобрени, това ще увеличи в пъти броя на секциите спрямо предишните избори. При последните парламентарни, например, имаше едва на 8 места. На тази карта виждате всички предложени места. В лилаво съм отбелязал онези, за които със сигурност ще бъде разрешено, тъй като има дипломатически представителства.

Въпросът е до колко ще помогне това на сънародниците ни там да гласуват. За вотовете през 2014-та и 2015-та направих карти показваща каква територия ще покрият тези секции. Тогава отбелязах радиус от час и половина пътуване с кола. Същото ще покажа по-долу, но като начало нека вземем предвид, че сме в условията на пандемия.

Достъп до секциите

В момента в Германия има забрана на места да се пътува на повече от 15 км. от мястото на живеене освен по работа и по здравни причини. Гласуването за избори на чужда държава не спадат към изключенията. Подобни мерки бяха вече удължени вече до средата на февруари. Ако бъде разширен обхвата на засегнатите региони, въведени още по-строги мерки, каквито заявки има и удължени до или въведени наново покрай католическите великденски празници, може изборите да бъдат засегнати.

Тук взимам най-лошия вариант и на карта отбелязвам зоните от 20 км. около секциите, от които съгражданите ни биха могли да стигнат до секциите и да гласуват при наличие на по-строги мерки.

Следващия въпрос е колко българи живеят на тези места и колко извън тях. Използвайки картата, която създадох на база официалните данни от адресните регистрации през 2018-та, наложих тези 20-километрови зони. Вижда се, че градове и общини с най-много българи са почти покрити. Около над 65% от българите обаче няма да могат да стигнат до секциите.

Ако няма такива ограничения, което е по-вероятно, тогава покритието на секциите изглежда както на следващата карта. Вместо 20-километрови зони тук съм отбелязал зони, в които на гласоподавател биха му трябвали 30, 60 или 90 мин. път с кола или публичен транспорт, за да стигнат до секция. Колкото по-тъмен е цвета на зоната, толкова на по-близо има секция.

Отново слагайки тези зони върху картата с гъстотата на диаспората ни виждаме, че по-голямата част от Германия е покрита. Това означава, че около 90% от сънародниците ни в Германия ще имат достъп до изборни секции, ако са готови да пътуват до час и половина.

Капацитет на секциите

Достъпът обаче е едно нещо, а възможността е съвсем друго. Докато и на предишни избори много хора се стичаха към секциите, огромните опашки отказваха много повече да гласуват.

Трудно е да се определи колко са българите в Германия. Дори данните на статистическата им служба се разминават значително. Може да кажем обаче, че между 260 и 280 хиляди пълнолетни българи са живели в страната до преди година. Поради кризата този брой е почти сигурно намалял към средата на 2020-та, но няма ясни оценки колко от върналите се в България са заминали отново вече или ще го направят до изборите. Към тях също може да добавим още до 20 хиляди, които са с двойно гражданство.

Част от опашката пред старата сграда на консулството във Франкфурт на изборите през 2016-та.

Нека приемем долната оценка от 260 хиляди души и вземем оптимистичните 45 секции в Германия. Максималното, което е изпълнимо в една секция при идеална организация са 1500 гласували. Дори при такива идеални условия, че мога да гласуват максимално 25%. Гледайки средния брой гласуващи на предишни избори с всички административни усложнения и проблеми създадени от ЦИК, по-реалистично е да се каже, че едва 10% ще могат да гласуват.

В условията на пандемия дори тази прогноза е силно завишена, тъй като секциите също както и самите немски власти ще наложат по-сериозни изисквания за предотвратяване на струпвания. Според каквото хумне на конкретните германски чиновници, това означава, че може да откажат повечето секции, за да няма струпвания там, или да ги разрешат, за да има по-малко струпване на няколкото места. В самите секции обаче възможност да гласуват ще имат забележимо по-малко от преди.

До тук не сме обсъждали желанието на хората да гласуват. Това не може да го оценим с данни. Може да си представим обаче какво би останало от това желание след презрителните коментари идващи от кабинета и особено националистическите партии. Беше дадено ясно да се разбере, че не желаят да улеснят гласуването и предпазят здравето в условието на пандемия на стотици хиляди както в страната, така и в чужбина. Отделно отказаха, да повишат доверието във вота и усложнят значително възможностите за вмешателство в броенето. За последното поне може да помогнем като станем наблюдатели и следим за спазването на изискванията в секциите.

Какво да направим?

  • Все още има възможност да се разреши излъчването на броенето на живо. Това ще става едва след като се пусне последният глас и ще е възможно в почти всички секции, особено когато има наблюдатели. За целта трябва да се продължава с усилията да се убедят властимащите да направят нужната промяна в правилата на ЦИК.
  • Запишете се като наблюдател на Ти броиш независимо дали сте в страната или в чужбина.
  • Абонирайте се за новини за вота в чужбина.
  • Ако сте в чужбина и искате да помогнете с огранизацията, свържете се с местната българска организация или се свършете с най-близкото консулство, за да се включите като доброволец или част от комисията
  • Следете инструкциите на ЦИК и подайте заявление за гласуване на настоящ адрес, ако се налага
  • Гласувайте рано, спазвайте дистанция и носете маска през цялото време

The post Възможните секции в Германия за избори 2021 first appeared on Блогът на Юруков.

Марина Лякова: „Университетът трябва да остане приобщаващо място за знание и дебати“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/marina-lyakova-interview-universitetut/

Марина Лякова е социоложка, доктор на науките с над 20-годишен професионален опит в германски научни институти и университети. Авторка е на първото мащабно изследване на българските имигранти в Германия, публикувано от издателство Springer през 2020 г. Разговаряме с нея по повод нашумялата у нас класация на световните учени, в която са включени и работещи в български академични институции.

По-слабото представяне в академични класации на социалните и хуманитарните науки спрямо точните и природните проблем единствено на малки и незначителни страни като България ли е?

По-скоро е проблем на малките езици, но не само. Проблем е и на това какво мерят самите класации. Когато индикатори в тях са броят на Нобеловите лауреати, публикации в списания като Science и Nature, е ясно, че се приоритизират определени специалности. По-слабото представяне се дължи и на спецификите на самите научни области. В хуманитарните дисциплини е необходимо огромно усилие за „превода“ на локални контексти и проблеми. Ако в точните науки формулите могат да бъдат разчетени независимо от езиковата и културната среда, то в хуманитарните науки универсален език няма.

Езиковото познание, и то на изключително високо ниво, е фундаментално условие за работа. Ако не използвате един от големите световни езици, шансът вашето изследване да бъде регистрирано, анализирано, ползвано и цитирано, тоест да има т.нар. импактфактор, е изключително малък. Но познания далеч не само по конкретен език, а и на цялостния контекст са необходими, за да бъдат разбрани и „преведени“ културните и историческите преплитания, довели до определени локални процеси.

Съществува ли принципна разлика между немския академичен етос и например този в САЩ, където върховите научни постижения са основен критерий за академична стойност?

Немската образователна система в голяма степен е егалитарна. Тя поддържа едно много добро средно ниво, което е достъпно за широк кръг студенти. Разбира се, и в Германия социалният произход има значение за образователния успех – изследванията в областта са стотици и показват висока корелация. Но достъпът до висше образование е много по-лесен за хората с ниски или средни доходи, отколкото в други страни. Най-малкото защото семестриалните такси са символични и един студент не завършва университета с дълг от десетки хиляди евро, които трябва да изплаща години. Да, той не получава онова изключително качество, което предлагат „Харвард“, „Станфорд“ или „Принстън“. Но със сигурност получава добро качество на цена, поемана от данъкоплатците.

В Германия доминира схващането, че образованието, включително и висшето, е обществена ценност, а не привилегия, и че то е от полза не само за личната кариера на образованите, а за цялото общество. Затова и частните университети се броят на пръсти. Немската рецепта е добро качество за мнозина, а не изключително качество за малцина.

Каква е ситуацията с академичните класации в немскоезичните страни? Какви дебати по темата се водят в тях?

В контекста на спецификата на немската образователна система оценяването и класирането на висшите училища няма особено дълга традиция. То набира скорост от 90-те години насам и е причина за много дискусии и спорове. През 1994 г. е основан Центърът за развитие на висшето образование (Centrum für Hochschulentwicklung, CHE), който се финансира от частната фондация „Бертелсман“ и от Съвета на ректорите на висши училища. Центърът разполага с годишен бюджет от около 5 млн. евро и изготвя ежегодната класация на качеството на преподавателската и изследователската работа в немскоезичните висши училища.

Тази класация обаче е многократно оспорвана през годините. От 2007 г. например Съветът на ректорите на швейцарските висши училища апелира към швейцарските университети да не участват в нея. Примерът им е последван и от австрийските университети. През 2012 г. Германската социологическа асоциация призовава членовете си към бойкот и 70 катедри по социология в Германия отказват бъдат част от ранглистата на Центъра. Критикувани са както принципите, така и методиката на провеждане на изследването. Такъв тип класации съвсем не са безвъпросни в Германия.

У нас се обръща особено внимание на академичните класации – на университети, специалности, учени и пр. Какви са ценностите и интересите, които стоят в основата на такива класации?

В свят, в който дори любовта става предмет на измерване, класиране и комерсиализиране, би било наивно да мислим, че няма благоприятни условия за подреждане на научните достижения по значимост. Зад претенцията, че е възможно обективното им измерване, обаче прозират и други цели – например за разпределяне на ресурси и влияние в научното поле.

Резултатите от класациите сякаш внушават, че повече спечелени проектни пари в една университетска катедра автоматично означават по-високо качество на образование и наука. Проектите са необходим източник на допълнителни средства, особено когато държавите съкращават финансирането на научни изследвания. Но във всеки университет има сфери на познанието, катедри или дори цели специалности, които няма как да привличат проектно финансиране, защото предметът на изследване не е интересен за потенциалните донори. Дори да сте много добър учен по древни езици и култури, едва ли ще имате възможност да кандидатствате за проектно финансиране от порядъка на предлаганите в областта на нанотехнологиите.

Ако обаче вземем „средствата, спечелени от проекти“ като индикатор за качество, както например се прави в ранглистата на германския Център за развитие на висшето образование, става ясно, че поддържането на „непечеливши“ катедри, освен че икономически натоварва един университет, отнема и от престижа му. Каква би била тогава мотивацията на даден университет да развива, да речем, катедра по древни езици? Тя нито носи проектни пари, нито му помага за изкачване в класацията – национална или глобална. Това е един омагьосан кръг, в центъра на който стои разбирането за това какво е университет.

Свеждането на стойността на академичните институции до спечелените от тях пари не ги ли превръща всъщност в своеобразни икономически предприятия?

В Германия е широко разпространено „партньорството между бизнеса и висшето образование“. Особено популярни са висшите училища по техника и икономика. Освен държавно финансиране те получават фирмени субсидии и целенасочено подготвят кадри за големите компании. Студентите стажуват редовно в тях и след завършването започват работа на добре платени инженерни или икономически позиции. Но забележете, става дума за висши училища, тясноспециализирани в областта на техническите или икономическите науки, не за университети и съвсем не за хуманитарни специалности.

Не е ли същностната характеристика на един университет, но и на хуманитаристиката като цяло да бъде място, свободно от икономически принуди? Ако университетските учени започнат да изследват само това, за което се плащат добри проектни пари, дали това, което произлиза като резултат, би било наука? На мен то би ми приличало повече на бизнес модел.

В същото време в класациите за „добри учени“ напълно се игнорират множество значими научни достижения на работещите извън университетите, в развойните и изследователски отдели на големите компании от Силициевата долина или в Бенгалуру. Без внимание в такива класации вероятно биха останали дори създателите на ваксините срещу COVID-19. Дали те не са достатъчно „добри учени“?

Когато говорим за университети, не трябва да забравяме, че на първо място, в тях учат студенти. Как това се отнася към измерването на качеството им?

Под въпрос е дали изобщо качеството на един университет може да бъде измерено само с броя на Нобеловите лауреати, с „импактфактори“ на публикации или със „спечелени проекти“? Качество например е дали един университет гарантира достъпност на средата за обучаващите се, но и за преподаватели с ограничена мобилност, за получили убежище лица, за чуждестранни студенти, за хора със специални образователни потребности. Тези всекидневни усилия за създаване на достъпна и включваща академична среда не носят нито повече цитати, нито бонуси в класациите, но са същностни за духа на университета, който винаги е бил и се надявам да остане отворено и приобщаващо място на знание и дебати.

В рамките на вътрешното оценяване ние редовно отчитаме и предложенията на нашите студенти. Те искат да работят в малки групи, да получават индивидуално внимание от преподавателя, да имат време за извънсеминарни дискусии, както и за участие в практически изследвания. Как обаче тези желания могат да бъдат реализирани в една академична реалност, в която все повече преподаватели се наемат да управляват външни проекти, за да отговорят на изискванията за качество на съответните класации? В практическото университетско всекидневие поставянето на работата със студентите на водещо място изисква висока степен на професионално себераздаване, което обаче невинаги се регистрира от въпросните рейтингови системи.

Необходими ли са изобщо академични класации, или са по-скоро ненужно зло?

Разбира се, оценяване на качеството на образованието и науката е необходимо. Въпросът е кой, как и с какви мотиви го прави. Доколкото се осъществява от националната държава посредством нейните институции, това е израз на „легитимната символна власт“, ако използваме думите на френския социолог Пиер Бурдийо. В българския контекст например националните акредитации безспорно подпомагат удържането на определен стандарт в образованието и науката. В един глобализиращ се свят националните държави обаче все по-трудно могат да обхванат и класифицират транснационалните научни постижения. Частни фирми и фондации навлизат в полето на академичното оценяване, а това е огромно предизвикателство. Дали обаче не е нужно оценяване на самите оценители?

Когато четем за тези класации, основното е да си даваме сметка как се правят те, от кого, с каква цел. И тук идва и отговорността на медиите – как информират за такива класации. Когато информацията за тях се свежда до патриотарското „и ний сме дали нещо на света“, има нещо гнило – неразбиране както на ценностните предпоставки, така и на методологическите ограничения на тези класации.

Може ли да се направи паралел между академичните класации и проектния лайфстайл, в който стойността на експертите и на създаденото от тях съдържание се измерва в количество спечелени проекти и усвоени средства?

На пръв поглед между „проектния лайфстайл“, както го наричате, и класациите няма пряка връзка. Но при по-внимателно вглеждане ще видим, че както проектите, така и класациите отварят вратата към все по-мощното навлизане на една бизнес логика в образованието и науката, към която не може да не сме критични. Според тази логика, ако дадена научна сфера е по-полезна, тя е по-добре финансирана и съответно – на по-предна позиция в ранглистите. Но какво означава „полезна”? Полезна за кого? Та ползата от философията е различна от ползата от информатиката. Можем ли да твърдим, че музиката, изобразителното изкуство или археологията, които също са академични дисциплини, не са полезни?

Отвъд количествените и финансовите критерии за измеримост, кое е това, което прави едно постижение в областта на социалните или хуманитарните науки значимо?

Най-голямото постижение би било създаването на мнозинство от мислещи, граждански активни и социално критични индивиди, които са способни да градят общности и да отстояват правата си. Съдейки по актуалните обществени тенденции, поне в страните, които наблюдавам, не мога да бъда особена оптимистка за нивото на справяне с това предизвикателство.

Заглавна снимка: Brett Jordan / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Париж и назад… с влак (първа част)

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2018/02/24/do-paris-i-nazad-s-vlak-1-chast/

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).


Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.




Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.



Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.




За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂



Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…