Tag Archives: Политика

Как се проспа възходът на „Възраждане“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-se-prospa-vuzhodut-na-vuzrazhdane/

„Възраждане“ влиза, нали? Този въпрос ми зададе в лично съобщение приятелка журналистка няколко дни преди последните избори. Тъкмо беше излязъл последният предизборен сондаж на „Алфа Рисърч“, в който на партията на Костадин Костадинов се отреждаха 3,8%. С приятелката журналистка явно бяхме мислили в една посока. „Възраждане“ получава доста гласове от чужбина и с тях е лесно 4-процентната бариера да се прескочи. Освен това е типично за избиратели на антисистемни партии да не споделят с агенциите за кого ще гласуват, защото им нямат доверие.

Ала и без резултата от това изследване имаше достатъчно индикации, че „Възраждане“ може да влезе в парламента. Това е единствената от националистическите партии, гласовете за която бележат плавен, но устойчив ръст от 2017 г. насам.

Освен това от 2005 г., когато „Атака“ влезе в парламента, в него винаги е имало националисти (с изключение на двете твърде кратки 45-то и 46-то НС). А от 2014 г. нататък различни националистически партии имаха неизменна роля в управлението – било като „златния пръст“ на Волен Сидеров, на който се държеше управлението на Пламен Орешарски, било като част от третото правителство на Бойко Борисов.

Потенциалът на партията на Костадинов беше предмет на статии на „Тоест“ още от началото на 2019 г., както и от юли т.г., когато предупредихме, че няма достатъчно основания да смятаме, че сме се отървали от национализма. Но този потенциал, на фона на упадъка на другите националистически партии, не беше взет под внимание нито от огромната част от медиите, нито от анализаторите, нито от политическите субекти. С малки изключения (като например журналиста на „Дневник“ и „Капитал“ от Варна Спас Спасов),

всички бяха изненадани от резултата на „Възраждане“,

както първият сняг изненадва всяка година отговорните за почистването му. Темата изцяло отсъстваше от предизборния дебат. Липсваха хипотези какво би се случило, ако „Възраждане“ влезе в парламента. Нито някоя партия или коалиция даде да се разбере какво би било отношението ѝ към евентуална бъдеща парламентарна група на актуалните пропутински националисти. Или каква би била позицията, ако от тях зависи дали ще може да се сформира кабинет. А подобно развитие не е невъзможно, като се имат предвид непредвидимостта на „Има такъв народ“, непоносимостта между „Демократична България“ и БСП и неуспехът на „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Вместо това основната предизборна мантра беше „всички без ГЕРБ и ДПС“, а основните чудения – дали „партиите на промяната“ ще имат повече гласове от „партиите на статуквото“, с кого всъщност ще играят БСП и ИТН и ще се прежали ли ДБ да влезе в едно правителство с БСП.

По-интересното е, че нямаше коментари дори непосредствено след като стана ясно, че партията на Костадинов влиза в парламента. Вече със самочувствието на победители Кирил Петков и Асен Василев продължиха да твърдят, че са отворени за преговори с всички, освен с ГЕРБ и ДПС, и подчертаха позицията си против главния прокурор. Ами „Възраждане“ не са ГЕРБ, нито ДПС. И участваха активно в протестите против главния прокурор. В този контекст легитимните предизборни лозунги „всички без ГЕРБ и ДПС и против главния прокурор“ вече придобиват друг смисъл – може да се интерпретират като намек за отворена вратичка към ултранационалистическата партия.

От лидерите на парламентарно представените формации първа коментира влизането на „Възраждане“ в НС председателката на БСП Корнелия Нинова:

Очевидно и „Възраждане“ влизат според временните резултати, което прави парламента още по-фрагментиран и изисква от всички ни още по-голяма мъдрост. 

От тези думи човек може да предположи, че призивът за мъдрост е насочен и към „Възраждане“ в качеството им на част от „всички ни“. Което не би било съвсем лишено от основание, като се има предвид, че Костадинов и Нинова са били рамо до рамо не само в протеста срещу продажбата на ЧЕЗ, а и в позициите си против Истанбулската конвенция и за политиката на Путин.

И докато още никой от политическите субекти не беше изразил позиция по отношение на „Възраждане“, вечерта след изборния ден Костадинов побърза пръв да отреже всички, заявявайки пред bTV, че партията му не може да подкрепи правителство, което няма да премахне всички мерки за ограничаване на пандемията. А подобно условие е, разбира се, неизпълнимо.

Чак след това от „Продължаваме промяната“ се сетиха да кажат, че не биха включили в преговорите „Възраждане“ заради антиевропейските и антинатовските ѝ позиции. Това обаче беше изречено някак между другото и при преглед на медиите е изключително трудно да се установи кой точно и в какъв контекст го е казал. А Даниел Лорер от ПП заяви пред БНР, че новата политическа формация не приема условието на Костадинов. И в двата случая обаче тези позиции не бяха съобщени от основните лица на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев.

На пресконференция на 16 ноември Костадинов повтори позицията си от изборната вечер. Така затвърди впечатлението, че не победителите на изборите и другите парламентарно представени формации, а неговата партия определя дали ще влезе в коалиция, или не.

Костадинов успя да си осигури парламентарно представителство след десетилетия систематични усилия и причудливи мимикрии.

Политическата кариера на варненския националист започва в края на 90-те години във ВМРО, а през 2011 г. е арестуван в разгара на конфликта в Катуница в опит да поведе „айнзац група“ от неонацисти към ромската махала на Варна, припомня Полина Паунова от „Свободна Европа“. Костадинов мени политически принадлежности, послания и дори идентичности, за да бъде в унисон с определени популистки обществени очаквания. Той се представя ту в амплоато си на директор на Регионалния исторически музей в Добрич (какъвто е до 2017 г.), ту като обикновен баща, възмутен от учебниците по родинознание на сина си, ту като патриотичен издател на учебник по родинознание. Обявява се срещу партийните субсидии, а по-късно обвини ГЕРБ и „Воля“, че искали да ги намалят.

По същия начин следва да се интерпретира и отношението на Костадинов към пандемията. Множество медии припомниха (за съжаление, едва след изборите) позицията му за ваксините, изразена в личния му блог през 2017 г. В нея той нарича антиваксърството „новото Средновековие“ и аргументира ползите от масовото ваксиниране. Днес публичната му позиция по темата е тъкмо противоположна, а „Възраждане“ успява да се позиционира като

единствената напълно антиваксърска и невярваща в коронавируса парламентарно представена партия.

Варненският журналист Спас Спасов припомня в изборното студио на „Свободна Европа“, че от Варна започват кариерата си в парламента и други известни политически популисти – като Жорж Ганчев, Волен Сидеров, Веселин Марешки. Според него на морския град трябва да се гледа не само като на „провален град, а и като на опитно поле“, защото случващото се там е показателно за онова, което предстои да стане в национален мащаб. Самият лидер на „Възраждане“ Спасов коментира така:

Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ксенофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше хомофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ултрадекоративно патриотична. Сега Костадинов просто отигра идеално топката на ситуацията с мерките, наложени срещу разпространението на коронавируса.

Част от успеха на „Възраждане“ се дължи и на това, че партията взе активно участие в протестите след акцията на „Да, България“ в Росенец, без никой от останалите протестиращи да се разграничи от ултранационалистите. Успешна е кампанията на Костадинов и сред българите в чужбина, тъй като той позиционира партията си като ревностен защитник на правото им на глас. По този начин успява да привлече националистически настроените от тях, без да забравяме антиваксърите, каквито има и в чужбина.

Предизборната програма на „Възраждане“ също е издържана в стил „за всеки го по нещо“.

В нея може да се прочетат учудващо модерни идеи за реформа на образователната система, тъй щото да се постави ученикът в центъра на образователната система. И тъкмо читателят да се зачуди как подобна партия има толкова либерално звучащи идеи за възпитанието на младежта, става ясно, че идеологическото ѝ формиране ще се осъществява чрез тотален контрол върху медиите. Тяхното бъдеще „Възраждане“ си представя като „единна информационна среда за възпитаване на подрастващите, превенции на зависимостите, насърчаване на майчинството и родителството, утвърждаване на семейните ценности“.

Програмата на „Възраждане“ се обявява срещу „медицинския фашизъм“. Тя е хем в защита на „основните права и свободи“, хем поддържа тезата, че толерантността се е превърнала в недостатък, и се обявява против всички политики на малцинствен или етнически признак, които интерпретира като „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

В програмата изобщо не се споменават хората с увреждания, а от „Възраждане“ се бяха присламчили и към протеста на майките на деца със специални потребности. Ако съдим от програмата обаче, специалните потребности може да минат единствено под рубриката на малцинствените признаци. Тоест рампите за инвалидни колички са „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

На няколко места в програмата се споменава „хедонизмът“,

на който „трябва да се даде идеологически отпор и да се поощрят младежите да създават семейство в подходяща възраст“, за да борят демографската криза. На друго място се споменава „идеологически отпор на хедонизма и джендъризма“, на трето пише за „противопоставяне на идеологията на хедонизма и джендърбендъризма“. Накратко – никакъв секс за удоволствие, нито хетеросексуален, нито хомосексуален. Може секс само с цел размножаване в името на нацията и борбата с демографската криза.

Освободената от хедонизма сексуална енергия пък може да се трансформира в масова военна подготовка – идеалът на „Възраждане“ е армия, преструктурирана като „въоръжен народ, желаещ да се защитава“. Всенародното въоръжение пък е следствие от отричането на НАТО и ЕС. В програмата Македония се нарича „втората българска държава на Балканския полуостров“ и се предлага обединение „на двете български формации“. Не се споменава връщането на смъртното наказание, в защита на което се е изказвал Костадинов, но се подчертава, че наказанията за престъпниците са твърде леки.

Като се имат предвид обаче безкрайните трансформации на Костадинов, нищо от написаното или ненаписаното в програмата на „Възраждане“ няма особено значение. Единственото, което има значение, е, че „Възраждане“ вече е в парламента и партията тепърва има потенциал за растеж. Тя успя да „изсмуче“ огромна част от гласовете на останалите националистически партии у нас, но те не представляват целия възможен националистически вот.

Свикнали сме да си представяме, че негласуващите са все демократично настроени хора, поради което гледаме на високата избирателна активност като на панацея. Немалка част от радикалните националисти обаче също не гласуват, защото са разочаровани от участието на националистите във властта. Така че „Възраждане“ напълно стратегически в самото начало отхвърля варианта да участва в коалиционно управление. В парламента партията на Костадинов хем ще има далеч по-голяма видимост и тежест от преди, хем ще се позиционира като антисистемна, за да привлече част от негласуващите.

От години в България е популярно едно доста особено схващане за същността на политиката – че не са важни ценностите, а целите. Тази философия се застъпва например от „Да, България“ в частност и от коалицията „Демократична България“ като цяло, понеже в тях съжителстват ценностно хетерогенни групи, обединени от общата цел за правосъдна реформа. Отвъд ценностите се позиционира и „Има такъв народ“, поставяйки си за основна цел реформа в избирателната система. По същия път тръгнаха и от „Продължаваме промяната“. Те си поставят за цел прекратяване на влиянието на ГЕРБ и ДПС в политиката и икономиката (тоест в икономиката чрез политиката), спиране на кражбите, реформа на правосъдната система.

Влизането на „Възраждане“ в парламента следва да послужи като напомняне, че политиката все пак се основава на ценности.

И че тъкмо на тях би трябвало да стъпват целите. Защото политически субекти със спорни ценности могат да трупат дивиденти от прилепването си към легитимни цели. И ако никой не им се противопостави навреме, може да дойде момент, в който те да определят и целите, и ценностите.

Заглавна снимка: Костадин Костадинов и Корнелия Нинова на протест срещу третия кабинет на Бойко Борисов през март 2018 г. © Барикада

Източник

Историята се повтаря – и невинаги като фарс

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/istoriyata-se-povtarya-i-nevinagi-kato-fars/

    • На парламентарните избори на 14 ноември в секциите в Турция са подадени близо 59 000 гласа повече спрямо предишните избори. От тях 99,45% са за Движението за права и свободи.
    • Подкрепата за ДПС в Турция се е увеличила над 3,2 пъти спрямо юли и над 4,2 пъти спрямо април 2021 г.

ДПС си възвърна позицията на трета политическа сила в България на последните парламентарни избори. Но не и ролята си на балансьор, особено ако четирите партии – „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ – постигнат успех в преговорите за съставяне на редовно правителство, което изглежда напълно реалистично към този момент. Въпросът е

защо партията на Ахмед Доган хвърли толкова огромни ресурси

за постигането на тази цел, след като отново няма хоризонт за участие във властта? Кирил Петков вече заяви публично, че докато ДПС не се очисти от лица като Делян Пеевски, Движението ще остане нежелан партньор за неговата партия. Такава е позицията и на други от евентуалните участници в новия коалиционен кабинет. Нещо повече – със сигурност властови постове в някои ключови министерства и институции, които ДПС досега заемаше нелегитимно, ще бъдат отнети, макар и нелесно. Невъзможно ще бъде това единствено в държавното обвинение, докато главен прокурор е Иван Гешев.

Десет дни преди изборите на 14 ноември служебният вътрешен министър Бойко Рашков обяви, че разполага с информация за тайни договорки между ГЕРБ и ДПС за съставяне на управленска коалиция. Според Рашков на срещата, проведена в курорта Цигов чарк край язовир „Доспат“, е присъствал и един от заместник-председателите на ДПС, който е заявил, че ще управляват в коалиция след изборите – включително с една лява партия. Без да назовава името ѝ, всеки разпозна в нея БСП, още повече че опасността от подобен управленски формат беше очевидна и без това разкритие.

Но ако социолозите не бяха подвели ГЕРБ, че има преднина от около 8% пред „Продължаваме промяната“,

едва ли щеше да има завера между Борисов и Доган/Пеевски за подредба на управляващо мнозинство и кабинет. Този сценарий обяснява в голяма степен защо ДПС мобилизира изселническия вот в Турция, който му донесе близо 59 000 гласа повече, отколкото на изборите през юли т.г. И все пак общият резултат от близо 341 000 гласа остава далеч от подкрепата на над 610 500 избиратели, която партията получи на парламентарните избори през 2009 г. И дори през 2013 и 2014 г., когато изборните резултати за нея надхвърляха 400 000 гласа.

Обратното броене за ДПС започна през зимата на 2016 г., когато Лютви Местан учреди партия ДОСТ. На коледно тържество предишната година Ахмед Доган неочаквано и скандално нападна своето протеже. А дни по-късно, на рождения му ден на 24 декември, Лютви Местан беше свален от всичките му постове (председател на ДПС и на парламентарната група на Движението) и изключен от партията. И на изборите през март 2017 г. ДПС получи рекордно нисък резултат в Турция – под 12 000 гласа, защото вотът там се раздели и ДОСТ успя да вземе повече от половината от него. Тези над 17 000 гласа се преляха към новата партия само месец след като тя беше създадена.

Ако си припомним събитията отпреди пет години, ще видим, че

ДОСТ получи тази подкрепа с активното съдействие на турската държава.

Тогава отношенията между ДПС и президента Ердоган бяха, меко казано, студени и знак за това беше забраната Ахмед Доган и Делян Пеевски да влизат на територията на Турция. Затова на парламентарните избори Ердоган заложи на политическата коалиция между ДОСТ и Народната партия „Свобода и достойнство“, създадена през 2012 г. от Корман Исмаилов и Касим Дал (чието име според журналиста Илхан Андай фигурира в списък на турското правителство редом с лидери на партии в Македония, Косово и Албания като приятели на Ердоган).

Обединението ДОСТ може би щеше дори да влезе в парламента през 2017 г., ако Лютви Местан, фрустриран от саморазправата с него, не беше прекалил в предизвикателството си към българските националисти. Семих Ялчън, зам.-председател на крайнодясната Партия на националистическото действие в Турция (коалиционен партньор на Ердоган в управлението), в качеството си на гост на учредителната конференция на ДОСТ заяви от трибуната ѝ, че

„където се чува майчиният език, там е и Родината“.

Тази реплика нагнети силно обществено недоволство към новата партия и предизвика реакциите на националистите на Валери Симеонов, които блокираха границата ни с Турция и спряха изборните екскурзии на изселниците. От ДПС – твърдят хора, които познават партията отвътре – са предоставили места в секционни избирателни комисия в Турция на „Атака“, НФСБ и ВМРО с цел те да раздухат кампания срещу ДОСТ.

А когато ЦИК обяви резултатите от изборите, Лютви Местан заяви, че това, което се случи на границата ни, е отворило „тежка рана“, която ще попречи на интегритета и единството на българската нация. Той реагира остро и срещу изказването на професор Михаил Константинов, че в изборите са налети милиони, а купуването на гласове е стигнало чудовищни размери от 100 евро. И поиска изборите да бъдат касирани заради „тоталната репресия“ и разгърнатата „съзнателно планирана агресивна кампания с противозаконни и противоконституционни действия“, между които Местан посочи и указанието на ЦИК гласоподавателите в чужбина да попълват лично и на български език декларации, че няма да гласуват на друго място.

И през 2017 г. имаше напрежение в дипломатическите отношения между България и Турция.

Появяването на турския посланик у нас Сюлейман Гьокче в предизборен клип на ДОСТ провокира ВМРО, която призова да спре излъчването му, а Гьокче да бъде изгонен от България. Тогава той беше привикан във Външното ни министерство, а служебният премиер Огнян Герджиков (назначен от Румен Радев на 27 януари 2017 г.) заяви публично, че се надява да не се стигне до скъсване на дипломатическите ни отношения с Турция.         

И сега, както преди пет години, се стигна до дипломатически конфликт, след като служебното правителство заяви, че има намеса на Анкара във вътрешните ни работи. На пресконференция министър Рашков прочете публикации в турската преса, в които държавни органи и изселнически организации призовават да се гласува за ДПС и за президента с турско име. На разговор във Външното ни министерство посланичката на Турция Айлин Секизкьок е била предупредена държавни институции и официални лица да се въздържат от подобни прояви на балотажа в неделя. Анкара отхвърли обвиненията и в отговор привика посланика ни Ангел Чолаков и му връчи протестна нота.

Бивши политици от ДПС, пожелали анонимност, обясняват резултатите от изборите в южната ни съседка с това, че

Движението дава милиони на лидерите на изселническите ни дружества в Турция.

Една част от парите оставала за тях, другата отивала за мобилизация и организация на вота – като обучение за гласуване с машините или превозването на избирателите например. Същите източници твърдят, че затоплянето на отношенията между Реджеп Тайип Ердоган и Ахмед Доган са в резултат на осъзнаване от страна на турския президент, че почетният председател на ДПС е непоклатим в българската политика и в самата партия. Отделно, през 2023 г. в Турция ще има президентски избори, критични за Ердоган, и на тях той ще разчита и на гласовете на българските турци, макар че те традиционно гласуват не за управляващата, а за Народнорепубликанската партия. Може би поради тази причина и всички опозиционни партии в Турция подкрепиха на тези избори ДПС.

Събитията от седмицата между двата тура на президентските избори несъмнено ще се отразят върху резултатите от балотажа. След дипломатическия скандал е очаквано турската държава да се въздържи от намеса във вота в неделя, пък и вече не е необходимо. Каква тактика ще приложи партията на Доган спрямо изселническата ни общност и дали тя ще гласува така организирано и монолитно, както на 14 ноември, не можем да прогнозираме. Още повече че господарят на сараите публично не е казал и дума в кампанията за тези избори.

Хора от средите на българските мюсюлмани в разговор с мен обаче споделиха, че такива кампании, които разпалват етническа вражда, ги карат да чувстват чужда българската държава. И приемат атаката срещу ДПС като нападки срещу самия етнос, макар да знаят добре, че Ахмед Доган и елитът на партията използват религията и национализма само като витрина, зад която прикриват корпоративните си интереси. Един от тях – Али Качан, съосновател на ДПС и СДС в Казанлъшкия регион – ми каза:

Запали се огън, ама огънят с едно дърво не гори. Ще е трудно да го потушим, но сме длъжни. Защото и Старият завет, и Новият завет, и Коранът ни учат едно и също – да говорим само истината.

Заглавна снимка: Председателят на ДПС Мустафа Карадайъ на среща с турския президент Реджеп Тайип Ердоган в началото на юни 2021 г. © Министерството на комуникациите на Република Турция

Източник

Провали ли се социологията?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/provali-li-se-sotsiologiyata/

Безспорен факт е, че прогнозите на социолозите за изхода от парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. не бяха точни. Това не се случва за първи път. И става дума за предвижданията на сериозни и уважавани агенции. Макар напоследък разминаванията в прогнозирания и реалния вот да не са само български феномен – такива случаи имаше и на изборите в Германия, и на тези в САЩ, – нека да видим причините. Някои от тях надхвърлят местния контекст:

Инструментариумът. Въпросът е доколко класическите анкети, независимо дали са „с таблет по домовете“, или „по телефона“, са адекватен на новото време подход за изследване на общественото мнение. Във време, в което Google и Facebook знаят кой номер обувки носим, електоралните социолози продължават да ни задават „едно въпросче“. Дали не е време да се потърсят и други начини за прогнозиране на вота на гласоподавателите и как може да изглеждат те – това са теми на дълъг разговор в професионалната общност. Дано той да се проведе скоро.

Промяна в типа избирател. Младите избиратели от възрастовата група между 18 и 30 години все по-малко се чувстват обвързани и лоялни спрямо една партия. Електоралното им поведение е изменчиво и трудно предвидимо. Решенията точно на тези избиратели, взети през последните дни и дори часове преди изборите, няма как да се предвидят с изследване, направено преди повече от седмица от деня на вота. Ако изобщо е възможно да се прогнозират.

„Спиралата на мълчанието“ – този толкова стар, но и толкова актуален феномен несъмнено слага своя отпечатък. Понятието е въведено през 70-те години на миналия век от германската социоложка Елизабет Ньоле-Нойман от Института за изследване на общественото мнение в Аленсбах. Ньоле-Нойман установява, че индивидите, поради страх от изолация и отхвърляне, подкрепят публично онези позиции, които смятат за „добре приети“ в обществото, и премълчават считаните за „неудобни“ мнения. По отношение на електоралното поведение респондентите, особено в малките населени места, отговарят на анкетьорите това, което мислят, че се очаква от тях. В избирателната урна обаче гласът им отива за друга партия. С тази „спирала на мълчанието“ отчасти беше обяснен неочаквано високият вот за Тръмп на изборите през 2015 г. В контекста на българските избори вероятно мнозина не са счели за престижно да посочат „Възраждане“ или „Продължаваме промяната“ като свой избор и са заявили вот за ГЕРБ или БСП.

Наред с тези фактори е важно да се вгледаме и в специфичните местни проблеми:

Недоверието. Електоралните социолози анализират информацията, която анкетираните им подават. В ситуацията на масово и всеобхватно недоверие, в която се намира българското общество, хората са скептични дори и към анкетьора, който влиза в дома им. Резервирани са и към агенцията, която го изпраща, защото след всяко „непознаване“ на резултата имиджът на самите агенции ерозира. Респондентът няма познанието да различи читавите от некадърните или манипулативните агенции. За него всички са „в кюпа“. Резултатът от това недоверие са масови откази за участие в анкети и заменянето на респондентите с други, „по-словоохотливи“. Перфектната предпоставка за изкривяване на резултата от всяко изследване.

Адресните регистрации. В България официално право на глас имат над 6 млн. души – една нереалистично висока „генерална съвкупност“ от избиратели. Част от тези хора са емигрирали трайно и от десетилетия не живеят в страната. Наред с тях мнозина вътрешни мигранти, преселили се от малки към по-големи населени места, се водят регистрирани на „постоянен адрес“, на който не са стъпвали от години, но на който присъстват в избирателните списъци. Наричат ги с грозното „мъртви души“ и все искат да ги „изчистят“ от избирателните списъци, макар проблемът да е на друго място – в хаоса с адресните регистрации. Резултатът – демографската „тежест“ на някои населени места е подценена, а на други – драматично надценена. Факт, който няма начин да не окаже влияние върху качеството на извадките въпреки всички математически „претегляния“ и „преизчисления“.

Промяна в партиите. В българския политически спектър едва ли има сила, на която да приляга определението за класическа партия, отразяваща интересите на определена устойчива социална прослойка. Част от политическите формации, състезаващи се за представителство в парламента, са нови, нямат утвърден вътрешнопартиен живот, структури по места, твърди и предани електорати. Победителите на последните избори „Продължаваме промяната“ дори не разполагат с офис и формално не са регистрирани като партия, а използваха мандатоносители, за да участват във вота. Гласуването за такива политически сили е толкова „устойчиво“, колкото е един лайк във Facebook – въпрос е не на постоянна и твърда подкрепа, а на моментно настроение. На емоция, а не на рационална калкулация. Улавянето на такъв бързо изменчив вот е огромно предизвикателство.

Гласовете от чужбина. На практика е невъзможно, респективно твърде скъпо, вотът извън България да бъде прогнозиран с количествени методи преди изборите. При около 170 000 гласували зад граница през април и юли т.г., значението на този вот досега не е било решаващо. Но при по-ниска избирателна активност в България (около 40%) и при неочаквано високо участие извън страната (над 225 000 гласа), от които над 88 000 в Турция, както стана на изборите миналата неделя, неговото влияние нараства. Неизмерването на този вот също изкривява предвижданията и обяснява защо при очакваната малка разлика в прогнозните резултати на партиите той води до разместване в крайното им класиране. Проблемът с влиянието на гласовете от чужбина ще стане още по-значим при възможно въвеждане на онлайн гласуване или на друга форма на дистанционно участие в избори. Тогава, поне на теория, ще имаме работа с около милион потенциални гласоподаватели, живеещи постоянно извън страната. Колко от тях ще гласуват при новите условия, е напълно неясно. Във всеки случай на този вот ще трябва да се обърне повече внимание. Въпросът е не дали, а как.

Ситуативни фактори и огромно пренасищане. Досадата от зачестилите през годините масови маркетингови проучвания, преброявания, анкети, обаждания от колцентрове също е фактор. Шансът в една малка по население държава да попаднеш в социологическа извадка е много по-голям. Ако изобщо приемат поредната покана да се включат, част от анкетираните отговарят „каквото дойде“. Не без значение са и ситуативните фактори – пандемията, третите избори за една календарна година и късната есен със съответното студено време обуславят отказите от гласуване в последния момент. Ниската избирателна активност обаче увеличава тежестта на гласовете и в крайна сметка – резултата на партиите.

Обществените очаквания. Живеем в общество с рефлекса на дете, което послъгва, но чака родителите да му кажат „какво ще му се случи“. Общество, което сякаш вкарва електоралните социолози в ролята на гадатели, длъжни да предскажат бъдещето ни. Една невъзможна за изпълнение задача. Защото това, което ще „стане“, всъщност го правим всички ние. И защото социолозите са не само изследователи на обществените процеси, а и участници в тях. Може би забравяме, че най-доброто нещо в живота е неговата непредвидимост и че тенденциите са едно, а решенията – понякога съвсем друго нещо.

Медиите. Разбира се, не всички, но достатъчно много от тях често и безкритично разпространяват до широката публика всякакви „резултати“ от „електоралните проучвания“. Социалните мрежи усилват този ефект. Но именно медии, претендиращи за „професионализъм“, лансират в публичното пространство псевдоагенции с по един човек на щат. Те са тези, които години наред канят в телевизионните студиа откровено компрометирани анализатори, многократно давали грешни или обтекаеми прогнози. По този начин равнопоставят добрите професионалисти с манипулаторите и с откровените фалшификатори. С което допринасят за бавно, но систематично подкопаване на авторитета на електоралната социология. И за затваряне на омагьосания кръг „откази за интервю – замени на респондентите – грешни прогнози“.

Критиката е същностна част от журналистическата професия, но заглавия от типа „Социолозите пак се провалиха“ или „Катастрофата на социологията“, освен че не помагат за решаване на проблема, наливат масло в огъня на недоверието. А то е фундаментална част от проблема. Също както и обобщеното говорене за „социолозите“. Защото, погледнато назад във времето, зад неточните прогнози са стояли конкретни лица. Манипулаторите имат имена, съвестните професионалисти – също. В професионалната общност и едните, и другите са добре познати от години.

Заглавна илюстрация: Marco Verch / ccnull.de

Източник

Непоносимата лекота на партийната политика

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/neposilnata-lekota-na-partiynata-politika/

Третите парламентарни избори за 2021 г. минаха и който се състезавал, състезавал се – народът си има ново управление (или поне потенциал за такова). „Продължаваме промяната“ спечели, „Възраждане“ влезе, ИБГНИ излезе, а при другите в общия случай се подават оставки (или поне сравнително убедително се говори за подаване на оставки). Изключение, разбира се, са голите глави на политическото ни семейство – Борисов и Трифонов, които не могат да ни оставят без себе си. В крайна сметка на Нинова вероятно също не би ѝ го позволил моралът на традиционното семейство и плахо подадената ѝ оставка също ще бъде оттеглена скоро. Сами, достойни за демократични претенции в оставките си, се оказаха наравно Христо Иванов и Красимир Каракачанов.

Трябва да се говори обаче за друго: партиите у нас се водят от една непоносима лекота, от принципа, че веднъж се живее (управлява). Народът, от друга страна, знае, че не само не управлява, но и не живее четири години: живее или по-дълго (не много), а никой не му казва нищо занапред, или – особено насред небивала здравна криза – знае, че може да не доживее и до следващата седмица. Затова лекотата на партийния живот е видимо все по-непоносима за хората. И затова не е случайно, че победителите, както преди 20 години, не искат да се наричат „партия“ (тогава бяха „движение“, а сега са „проект“).

Насред останалата дандания кой колко седалки ще затопли, твърде слабо се чува гробовното мълчание на близо две трети от българските граждани с право на глас, останали без представителство в парламента. Родните партии отдавна забравиха, че първата им работа е да представляват и едва втората – евентуално да управляват. Те са автентично неспособни да проумеят, че всичките им неволи се свеждат до отказа им, вместо да се зверят в докладите на маркетинговите си гурута, наистина да разговарят с гражданите и наистина да търсят решения на техните проблеми на база чутото с хоризонт отвъд съдбовния ден, в който ще стане ясно дали ще се закачат за управлението. Партийните структури по места са офиси за феодални срещи, но не и място, където можеш поне едно кафе да изпиеш и да поговориш за политиката със съмишленици. Затова е вече невъзможно дори с маркетингова помощ да се каже особено ясно коя формация кого представлява. Затова и сега в парламента ще са едните, утре ще са другите, така си текат безбрежно дните и никой не осмисля, че фрагментираният парламент и внезапните възходи, падения и всички турбуленции са продукт на едно дезориентирано общество.

На какви ли циркове не се нагледахме от страна на партиите в хода на това, което формално мина за предизборна кампания. Нови прически и стари гражданства ту скачаха на демагогските влакчета срещу антиковид мерките, ту се правеха, че здравна криза от епохален мащаб като цяло не съществува. Никой не събра смелост и въображение дори да намекне нещо като „Ние ще преведем страната през тази криза“, пък било то и разказано като „за разлика от досегашните“ (за което има обилен материал). Единствените, които демонстрираха постоянство по темата и бяха съответно възнаградени, са „Възраждане“ – нищо че отказът им от управление на епидемията, ако зависеше само от тях, по принцип е равнозначен на стотици мъртви всеки ден не само както е в момента, а до края на света. „Възраждане“ освен това са и единствените, които, въпреки че никога не са разчитали на анти-ГЕРБ еуфорията, се домогнаха до парламента противно на прогнозите, докато други, които разчитаха изключително на тази еуфория, се сринаха главоломно или дори отпаднаха от малкото си едва отвоювани седалки в интервал от няколко месеца (вижте подробния анализ на Винсент Тановски по темата). 

„Възраждане“ са фашистка формация с компрометиран вожд, прокарват дълбоко антисоциални или откровено откачени послания, но за съжаление, са също така и единствените, които систематично бяха сред хората на улицата и по чужбина и ги нахъсваха по значими за тях теми (изпитана стратегия за влизане във властта на ултрадесните от „Атака“ насам). Те могат да бъдат горчив урок: може да експлоатираш витиевати заявки срещу победения си опонент веднъж, втори път, да организираш комисии и да измисляш нови думички за „задкулисието“ и „модела“ на лягане и на ставане, но на третия път ще трябва да се заловиш с политика, пък дори и това да е нейното племенно и истерично подобие. Иначе заслужено отиваш на бунището на историята. (До същите изводи стига и Божидар Колов в анализа си за БНР.)

Българската политическа класа, при всичките си елитни претенции и уповаване на добрите времена на царска „демокрация“ преди 1944 г., не възпита и капчица демократично разбиране – че тези на власт са представители на конкретни интереси и групи хора, а не кукли, рецитиращи хвърковати заклинания, докато им свършат електоралните батерии. Вторачени в драматични борби с „предишните“, с нехайството си кого, защо и дали изобщо представляват, без предложения за социално значим хоризонт отвъд някое и друго леко откъм вируси лято на власт, партиите от години възпроизвеждат не просто огромна маса отказващи да гласуват. (Крайно време е редовият „граждански активен“ мрънкач, на когото негласувалите са му виновни за нещо, да свикне, че „гражданският дълг“ се изпълнява срещу нещо насреща и че ако партиите не го предоставят по никакъв начин и въпреки всяко въображение и грамотност, това е техен провал в представителната демокрация – и толкоз.) 

Нещо много повече: с това си поведение познатите ни партии създават най-страшното, пред което всяка демокрация може да се изправи – инерцията. Като инертните газове: отначало учените ги нарекли така, защото вярвали, че са твърде устойчиви и не реагират с други елементи, не правят съединения. Инертни не са просто негласуващите – не се знае дали и колко съвпадат. Това може да са и хората, които веднъж ще гласуват за „Има такъв народ“, втори път – за „Възраждане“, и трети път – за „Продължаваме промяната“. Например. Но може и да не са. Инертни са хора, които не гледат на гласа си като на начин да защитят интересите си, а по-скоро като на актив, който ще предоставят някому, защото им е симпатичен и го предпочитат на екрана. Неслучайно, съветвани от маркетинга, партиите полагат все по-малки усилия за цялостни и ясно комуникирани предизборни програми и платформи за управление отвъд изборите, а залагат на Facebook статуси и всевъзможни циркове за печелене на лайкове и задоволяване на властническата си суета. 

Извън изборите инертни са хората, които никога в живота си не са защитили интересите си – пред работодателя или пък пред общината например – и никога не са се съюзили със себеподобни, но внезапно избухват да отстояват свободите си от „медицинския фашизъм“ и да развяват знамена. Нещо и някой внезапно ги кара да предприемат действия отвъд работното си ежедневие. Някой им е предоставил убедителен разказ за живота отвъд глупавите партийни боричкания и отвъд драмата кой ще управлява следващата година, две или четири. Някой ги е убедил, че посланията му срещу потисничеството са безкористни. Не знаем кои са тези инертни хора – маркетингът със сигурност не може да разбере, а социологията у нас не би си направила труда. Не знаем и колко са, но имаме основания да смятаме, че стават все повече – непредвидимите електорални настроения и все по-грешните демоскопски прогнози са само един, но много сигурен белег.

Успехът на „Продължаваме промяната“ не бива да се счита и на йота по-солиден от ефимерната „промяна“, под знака на която мина 2021 г. и която те обяздиха. Скоро ГЕРБ и техните щети върху държавата ще бъдат забравени, но пандемиите ще останат факт, редом с всички други кризи и ежедневни унищожения на живия живот на живите хора. Ако партийната политика не се преориентира към базовата си функция на представителство („Продължаваме промяната“ дори не си правят усилието да претендират за това), което истински адресира тези кризи и предлага хоризонти, засилването и разрастването на инерцията ще продължи.

А защо инерцията е най-голямата заплаха за всяка демокрация? Защото демокрацията е проект, в който всички (с право на глас) съучастват. Никой не взема „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев за обществен проект – той е партиен, макар и да се представя за непартиен, и ще последва познатата съдба. Проектите на всички настоящи играчи убедително се изчерпват с това как ще поправят белите на предишните, докато нови и нови бели, несводими до нечия правителствена вина, затрупват народа – глобални кризи, мъчителна ентропия, която живеем и която провинциалната ни държавица дори не успява да осмисли. И народът реципрочно наказва – с все по-непредвидими избори. Когато няма същностен обществен и политически проект и партиите са импотентни, няма и демокрация, защото все повече хора нямат с кого да се свържат, да направят съединение, да мислят и да действат заедно. Когато две трети от замесените нямат проект, в който да вярват, да отстояват, чрез който да се свързват, значи две трети могат по всяко време да отредят всякаква съдба за всички и тя все по-малко ще изглежда като демокрация.

В този смисъл последният изборен резултат е отлична демонстрация на това какво може да донесе бъдещето. От една страна, за пореден път нов и непознат субект е изстрелян на челно място. От друга, сравнително познат, но непомирисвал официална власт субект е вкаран в парламента. Първите предлагат стари фиксове на стари проблеми, датиращи отпреди поне 20 години, и никой не си фантазира, че иначе доста конкретните им управленски задачи, а с това и политическото им битие изобщо могат да се прострат отвъд две години в бъдещето. Вторите се издигнаха буквално от улицата и от това, което представят за съпротива и народовластие, защото отлично и много пъти свирят на най-тънките струни на тъпканото по всевъзможни начини достойнство на хората. Първите споменават думата „демокрация“ веднъж в предизборната си програма. Вторите практически я експлоатират, но нямат реално нужда от нея. Всички останали бележат най-ниския си резултат някога.

Инерцията е обратното на всякаква демокрация, така че е въпрос на време, като във вероятностна теория, да роди автокрация, при която не е нужно хората да се свързват с друг и да вярват на друг освен на водача. През 2021 г. си устроихме мащабна лаборатория по въпроса и резултатите са красноречиви. Ако не през 2022 г., то през 2023 г. или скоро след това, в случай че нищо не се промени, автокрацията ще почука на вратата. Всъщност тя чука настойчиво вече години наред, често с ръцете на опитни в силовите институции хора с гола глава, така че нека да не стоим, изтръпнали от страх кога ще пробие с таран. Защото тя винаги идва така, с таран – не просто с едни избори.

Благодаря на Петър Банков, политолог от Университета в Глазгоу, за редакцията на текста.

Заглавна илюстрация: Фрагмент от американската корица на романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера от 1985 г., изд. „Харпър Колинс“

Източник

Избори ноември 2021: секциите в чужбина

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/nov21-sekcii/

След много неразбории и объркани решения на ЦИК, секциите в чужбина са ясни. Това вече се е превърнало в практика, макар този път умората и разочарованието на доброволци и организации от комуникацията с ЦИК да си каза думата. Атаките срещу доверието във вота ще се отразят несъмнено и на гласуващите зад граница.

За разлика от който и да е вот в последните 10 години обаче, по лични причини аз не успях да публикувам картата със секциите рано. Довърших я едва няколко дни преди вота и едва вчера разпратих мейл на 2815-те абонирали се за персонализирана информация за секциите до тях. След това още 32-ма се записаха и има прати мейл току-що.

Картата е все пак готова и всеки може да види къде е най-близката секция до тях. В изчистването на информацията ми помогнаха от Тук-Там, които имат прекрасен портал със съвети и карта в помощ на гласуващите зад граница.

Ето и картата на Glasuvam.org със секциите. Може да я отворите и на цял екран.

Ето най-важното, което трябва да знаете за вота утре:

  • Изборният ден започва в 7:00 сутринта местно време и свършва в 8:00 часа вечерта
  • Може да гласува всеки български гражданин независимо дали е подал заявление или не
  • Независимо от отбелязаната в заявлението Ви секция, може да гласувате където и да е в чужбина
  • В чужбина може да гласува всеки български гражданин независимо от обичайното му пребиваване. Това означава, че ако пътувате зад граница по работа или на почивка, може да упражните гласа си в близка до Вас секция. Отново, няма значение дали сте подавали заявление.
  • Ако все пак сте в България по време на изборите, може да гласувате само по постоянен адрес. Тогава попълвате приложение 32, че не сте гласували в чужбина и са длъжни да Ви отбележат. Присъствате в списъка и след името Ви е отбелязано МВнР
  • Ако гласувате в чужбина попълвате приложение 38, че не сте и няма да гласувате другаде. В секцията следва да има бланки за попълване на място, но имате право да я попълните вкъщи и да я донесете. Това ще Ви спести време. Ако комисията на секцията откаже да приеме предварително попълнено заявление, имате право да обжалвате и са длъжни да се свържат с ЦИК и да решат въпроса веднага без отлагане. Ако откажат или продължават да настояват, може да подадете сами сигнал до ЦИК на телефоните, които ще бъдат обявени на сайта или по мейл
  • Гласува се с валидна лична карта или паспорт или такава изтекла след 13 март 2020 г. Ако е изтекла преди това може да гласувате като покажете бележка от консулството, че сте заявили нов документ. Това беше потвърдено с решение на ЦИК.
  • В чужбина има възможност да гласувате само за партия/коалиция. Няма възможност за преференции, каквито има в страната. Така гласът Ви помага само на конкретната коалиция да влезе в парламента. Запознайте се и с бюлетините за президент и парламент.
  • В част от секциите в чужбина ще има възможност да се гласува с машини. Това ефективно изключва вероятността за невалидни гласове. Пример за електронната бюлетина ще намерите тук, а тук е видео показващо как се работи машините.

Както и на предишните избори може да натискате на адреса и да го отворите в Google. Тъй като изписването на адресите невинаги се намира в Google, съм добавил и възможност за отваряне по географски координати.

Също така, когато гласувате, ви призовавам да дадете обратна връзка колко време сте чакали. Това става чрез бутоните към въпросната секция. Повече информация за това и как ще помогне на другите да намерят близка секция може да прочетете тук.

The post Избори ноември 2021: секциите в чужбина first appeared on Блогът на Юруков.

Кой каза „коалиция“

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-kaza-koalitisiya/

Шест партии в парламента, две ли остават извън властта? Пророчество 2.0, което този път – така ни казват – няма начин да не се сбъдне. Защото „старите“ спасители не искаха да управляват и се наложи да изчакат „новите“.

Стари, нови, все едно. „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ ще пробват да се спогодят и да съставят правителство. (Без БСП няма да излязат сметките, а шансът „Изправи се БГ! Ние идваме!“ да пробият 4-процентовата бариера не е голям.) Новото правителство ще трябва да подготви и защитава политики, на първо място, през закъснелия бюджет за 2022 г. Както е тръгнало, бюджетът за догодина може да бъде приет от 47-мия парламент през януари, след като поне до началото на декември ще се зида коалиция. Но пътят към нея съвсем няма да е гладък.

Разпределението на креслата

Традиционно подялбата на министерските постове е първият препъникамък в една wannabe коалиция. В съюз от четири политически сили, където приносът на първите две (ПП и БСП) е приблизително еднакъв според последните социологически проучвания преди 14 ноември, е важно кой ще вземе мандата. Това би гарантирало постовете на премиер, министър на финансите и на вътрешните работи.

Заявка за първите два дадоха публично Кирил Петков и Асен Василев от „Продължаваме промяната“. Петков неколкократно заяви, че ще е по-добър в изпълнителната власт, и показа готовност да е премиер.

Ние не държим всичко да е от нас, а най-добрите капацитети да са министри. Ние ще седнем на коалиционна маса, ако избирателите така ни подредят, и ще говорим кои са възможните кандидати и кой е с най-добрата квалификация. Аз бих поел тази отговорност да стана премиер, но не бих поставял условие към нашите партньори, защото може да има и по-добър кандидат. Време е да вкараме експертиза и знания и държавата да тръгне напред…

Кирил Петков пред „Нова телевизия“,
5 октомври 2021 г.

Василев отдавна е обявил, че се вижда като министър на финансите в бъдещ кабинет. Предвид изпълнението на Националния план за възстановяване и развитие, това ще е най-важната позиция в следващи правителства. От министъра на финансите зависи разплащането на проектите, които впоследствие ще бъдат одобрявани и от Европейската комисия, за да възстанови средствата.

Наскоро обаче заместник-председателят на „Има такъв народ“ Тошко Йорданов публично изрази позиция (лична), че няма да се съгласи Петков да е премиер:

Има морални императиви, които не трябва да се нарушават, лъжата е осъзнато решение, знаете решението на КС. Надявам се това да не е пречка пред съставянето на правителство и да има разум от всички страни. Но не би било добре да бъде предлаган. Говоря от свое име, а като се стигне до разговори, ще се правят всякакви компромиси. Етичният принцип обаче не трябва да се прескача. Там има директна лъжа и подписана декларация с невярно съдържание, независимо какви са му били мотивите.

Четири политически сили, двайсетина министерски кресла. Ако беше аритметична задача, е лесно: всяка ще има поне по четирима министри. В третото правителство на Бойко Борисов – коалиционно, съставено от две политически сили – имаше четирима вицепремиери; в тройната коалиция бяха трима.

Ако се справят успешно с предизвикателството за постовете, следват нови изпитания – работещ механизъм за съгласуване на решенията в коалицията. На ниво лидери или в по-широк формат, тепърва ще се решава. При тройната коалиция решаваше Съветът на коалицията, в действителност – Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган, чиито указания следваше премиерът и лидер на БСП Сергей Станишев. При Бойко Борисов решаваше… Бойко Борисов, коалиционният съвет беше само проформа, като отдушник на напрежение при едно или друго отхвърлено предложение на „Патриотите“.

Съвпадения и разминавания във възгледите

Съдейки по предишните два парламента, като че ли има единомислие за закриване на специализираното правосъдие. Като че ли, защото БСП хем декларираше подкрепа, хем проваляше кворума.

Различни са и възгледите по отношение на мощностите, които да заменят въглищните централи. „Продължаваме промяната“ например са изцяло за енергия, произведена от вятър, слънце и вода – никакви ядрени мощности, никаква газификация за тецовете. Също като тях, и ДБ не искат „мирния атом“ и предлагат повече ВЕИ мощности. Залагат на енергийния потенциал на Черно море, а ПП – на геотермалната енергия и проточен ВЕЦ на Дунав. БСП и ИТН имат съвпадения – харесват ядрената енергетика, само че социалистите все така държат на АЕЦ „Белене“, докато партията на Слави Трифонов държи на малки ядрени реактори. Освен това смятат, че газификация на тецовете е добра идея.

Нито една от четирите политически сили обаче няма ясен план как да трансформира въглищните райони в индустрии от нов тип, и всички се надяват на затваряне колкото може по-късно. Само че тепърва ще преговарят за дата с Европейската комисия, така че изходът е неясен.

Съдебната реформа ще е изпитание, ако правителството оцелее дотогава – или не се разпадне заради пореден „исторически компромис“, този път сервиран от БСП. Корнелия Нинова никога не е била убедителна и гласовита по отношение на оставката на Иван Гешев като главен прокурор и контрола върху главния прокурор изобщо. Като цяло, незаобиколимото участие на БСП винаги ще буди подозрения, защото старата любов (ДПС) ръжда не хваща. След толкова години извън властта социалистите за нищо на света няма да позволят сега да бъдат изтикани.

Новият парламент ще трябва да се заеме и с попълване с нови членове на стратегически важни регулатори – Комисията за енергийно и водно регулиране, Комисията за финансов надзор, БНБ. С изтекъл преди повече от година и половина мандат работи Инспекторатът към Висшия съдебен съвет. С толкова е пресрочен и мандатът на шефа на Комисията за защита на потребителите Димитър Маргаритов. Не изглежда особено важна позиция, но всъщност е – макар и не така здрава „бухалка“ като изброените.

В навечерието на слизането си от власт – през февруари т.г., ГЕРБ бетонира ръководството на Комисията за защита на конкуренцията, удължавайки с нови две години 5-годишния мандат на членовете, изтичащ през юни. При наличие на парламентарно мнозинство да се върне старото положение няма да е проблем, за да бъде подменен съставът начело с председателката – верния кадър на ГЕРБ Юлия Ненкова. В 46-тия парламент ИТН се разбързаха с процедурата за номинации на управител и подуправители на БНБ, но бяха парирани. Сега това решение, особено важно с оглед на бъдещото присъединяване към еврозоната, предстои.

За първи път от години се налага толкова мащабно кадрово обновление на регулаторите, превърнати в партийни робокопи. Кой от бъдещата коалиция каква квота ще получи – това ще е предмет не само на биографии и професионален опит, но и на сделки между политическите съюзници. Винаги е било така.

Северна Македония и деблокирането на българското вето (срещу какво, кога, как) също може да скара бъдещите партньори. „Продължаваме промяната“ например иска да се гарантират правата на българите там, но без да се променя македонската Конституция. Останалите са къде-къде по-твърди и неотстъпчиви, БСП води четата. Още при юлските преговори за правителство партията на Слави Трифонов и социалистите намериха пресечни точки в позициите си за Скопие – Северна Македония в ЕС, но да спазва Договора за добросъседство от 2017 г.

А през цялото това време, докато тези проблеми търсят своето разрешение, пандемията от COVID-19 и свързаните с нея цели за ваксинация, мерки за подпомагане на бизнеси и хора, оздравяване на изтощената до смърт здравна система не си отиват.

Възможен друг сюжет

Възможно ли е сюжетът с бъдещото правителство да се развие по друг начин? ГЕРБ, ДПС и… още някой да формират правителство, след като тази седмица в bTV лидерът на първата според социолозите партия Бойко Борисов даде да се разбере, че този път няма да бърза да връща мандат, ще го задържи седмица и ще направи всичко възможно да сглоби кабинет.

И няма да се кандидатира за премиер, ще предложи „един съвсем различен кандидат за премиер“: „Абсолютно отдалечен от ГЕРБ… Както Герджиков – ние го подкрепяме за президент, но той е 100% независим от ГЕРБ. Такъв премиер ще предложа и ще му възложа да преговаря с другите партии, ще гледам да е такъв, че да може да преговаря с всички.“ ГЕРБ може и са внесли нов „мат’рял“ за банката кадри, защото настоящите „калинки“ и „тежка артилерия“ като Цвета Караянчева, Десислава Атанасова, Лъчо с прякор Мозъка и др. могат да бъдат само лоялни. Лидерът неведнъж се е хвалил, че е добър кучкар.

Какво каза още Борисов? Без Радев не може, но и без Борисов не може – „поне за 6 месеца да оставим нашата омраза и да не пречим на хората“. Не е разбрал, че историческото му време свърши.

Заглавна снимка: Morning Brew / Unsplash

Източник

За да спрем да живеем в лъжа

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/za-da-sprem-da-zhiveem-v-luzha/

В България вече има поколения, които не са живели в тоталитарната държава, не са дишали въздуха ѝ и съзнанието им не е отровено от комунистическата идеология, заменила всички религии. Те не могат да говорят за бившия режим от първо лице, единствено число, защото нямат личен разказ за него.

Тях не са ги карали да рисуват вождовете на революцията, нито да маршируват под звуците на училищния духов оркестър или да скандират „Бе-ка-пе!“, докато манифестират на 9 септември пред трибуните, пълни с местни партийни величия. Те не са се клели да бъдат верни на Партията чавдарчета, пионери и комсомолци. Нито са ги поощрявали да доносничат: отначало за непослушните си другарчета в училище, после за съучениците си, които пушат цигари и разказват вицове за властта, по-късно – и за колегите си в университета, които слушат упадъчна музика или правят опити да уловят през заглушителите гласа на вражески радиостанции, а след това – и да сътрудничат, доброволно или принудително, на тайните служби на режима.

Те не знаят, че партийният билет е бил нещо като „зелен сертификат“ за кариера и за привилегии, които родените в семействата на висшата номенклатура са имали по право. Те не са треперили дали кварталният милиционер с килийно образование няма да ги спре да се запишат студенти само защото майките им са носили копринени чорапи и са отказвали да пеят революционни песни всеки петък в партийния клуб. Нито са били изправени пред дилемата дали да се откажат от свои близки родственици или да ги предадат, за да им бъдат отворени врати, затворени за бащите им. Такива драми те не са изживявали – и слава богу!

Всичко това моето поколение и поколението на родителите ми го преживяхме –

едни свикнаха, дори обикнаха своеобразното си робство, за да могат да го преживеят по-леко, други останаха вътрешни дисиденти, трети се противопоставяха директно на доктрината и практиката на режима, който не забравяше това никога. И наказваше непокорните. За подобна дързост в първите десетилетия след 9 септември 1944 г. са изпращали хората в лагери или са ги интернирали, за да ги „превъзпитат“. Към моето поколение мерките бяха „по-меки“, но перфидни – за да те смачкат, ако си по-лабилен. Затова след 10 ноември такива хора или ги обземаше ярост, или се усмихваха снизходително, когато чуваха репликата, че всички по време на режима на Тодор Живков сме искали да станем партийни членове.

В годините на „народовластие“ лъжата беше институционализирана и всички лъжеха без угризение. Партийните вождове ни обещаваха светло бъдеще, ама следващата петилетка. Но петилетките се изтъркулваха една след друга, а комунистическия рай, в който всеки щеше да получава според потребностите си и да дава според възможностите си, така и не го построихме. Обществото беше приело лъжата като норма и всички гледаха да я спазват, за да има спокойствие. Имаше и много вицове от онова време, посветени на нея. Понеже сме отново пред избори, ще разкажа един от тях. Радио „Ереван“ коментира ситуацията в България: „Не работят, а получават заплати; магазините им празни – масите им пълни; масите им пълни, а те недоволни; недоволни, а гласуват „за“.“

Трийсет и две години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. поколенията, живели в бившия режим, имат различен спомен за него, защото едни са опитали жилото, а други – меда му. Различно е отношението им и към безкръвния преход от тоталитаризъм към фасадна демокрация и от държавно-планова към пазарна икономика. Преходът бе планиран и режисиран от бившите комунистически елити, които запазиха властовите си позиции, а с ограбения национален капитал се превъплътиха без никакви идеологически и морални угризения в новите капиталисти.

Този период в най-новата ни история постави много въпроси, на които историците и анализаторите ще продължат да търсят отговори.

Между тях се откроява като по-важен този: как щеше да изглежда днес Преходът, ако не беше заченат в порочно съглашателство на Кръглата маса между БКП и създадения с мълчаливата ѝ благословия опозиционен Съюз на демократичните сили, в който тайните служби внедриха свои агенти, за да го разбият по-късно отвътре?

Или как щеше да се развие демокрацията у нас, ако досиетата на Държавна сигурност бяха иззети веднага след 10 ноември и бяха приети лустрационни закони, които нямаше да допуснат в законодателната, изпълнителната и съдебната власт лица от бившата комунистическа номенклатура и такива, свързани с репресивния ѝ апарат? И щеше ли да бъде възможно тогава създаването на задкулисието и на криминално-икономическия контингент?

А дали щеше Преходът ни да бъде толкова порочен, ако бившият режим десетилетия не беше провеждал политика за превръщане на народа в безлична маса и не беше поругавал религиозните чувства и правото на етническо самоопределяне на големи групи от населението? И ако идеолозите на БКП и тайните ѝ служби не бяха създали партия като ДПС, с внедрена агентура в ръководството ѝ? Щеше ли тогава Ахмед Доган да играе ролята на „човека, който държи ключа към етническия мир в България“ (мит, за който говори и Корман Исмаилов във филма на документалистката Малина Петрова „Държавни тайни“)?

Винаги когато журналисти задават въпроси на политици, излезли от средите на бившите комунисти, за ролята на ДС в Прехода и за несъстоялата се лустрация, те отговорят по един и същи начин –

че това е фиксация само за малка група хора и изобщо не занимава мнозинството българи.

Да, вярно е, че тази тема е непозната на няколко поколения. Тя отсъстваше в учебниците им по история и едва ли е била обсъждана в голяма част от семействата, за които основните цивилизационни ценности едва ли са били по-важни от грижата им за оцеляване. Темата не беше във фокуса на обществения дебат, а за създаването на институт за националната памет, какъвто съществува под различни форми във всички страни от бившия Източния блок, така и не беше постигнат политически консенсус.

Днес не само сме в навечерието на поредните президентски и предсрочни парламентарни избори, не. Ние сме в състояние на война. И тази с вируса все пак имаме шансове да я спечелим, макар и с много жертви. По-страшната е необявената война, която водим от години. Тя не е просто между протестните и системните партии, тя е война на хората, които не са се отчаяли и предали, срещу мафията и паралелната държава. Затова в неделя трябва да изберем на коя страна сме. Длъжни сме да участваме. Ако не искаме да продължим да живеем в лъжа. Това не е просто публицистичен патос, а преживяна опитност. Повярвайте.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Източник

Измирането на българското племе

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izmiraneto-na-bulgarskoto-pleme/

Българското племе измира така, както индианците от двете Америки са измирали от чума, шарки, туберкулоза и куп инфекциозни заболявания, донесени от европейските завоеватели. С тези темпове на смъртност – по-високи от средната за Европа, комбинирани със слабата раждаемост – колкото европейската,

прогнозата, че през 2050 г. българите ще наброяват около 5,8 милиона, ще се окаже силно надценена.

Тези модели са правени отпреди появата на COVID-19. Тогава още никой не знаеше, че България ще се окаже твърдината на антиваксърите, на чипираните с конспиративни теории умове, които бранят възгледите си с настървението на гонче. Тези хора пълнят реанимациите и леглата в ковид отделенията и умират с коронавирус – но с недокоснати от ваксините тела и умове. Фактите: починалите през октомври 2020 г. са били 429, за този октомври са 3036. Седем пъти повече. А само за първите пет дни на ноември вече са 756.

Лесно е да се дренират блата, не и човешки умове, затлачени от фалшиви новини. Целенасоченото бомбардиране с поток от такива новини за кратко време постига силно „заблатяване“. Ваксините бяха пуснати за масова употреба от началото на 2021 г., но дезинформацията срещу тях започна още по време на пандемията. Според научно изследване от май 2021 г. в периода от 31 декември 2019 г. до 30 ноември 2020 г. са идентифицирани 637 съобщения, свързани с ваксината срещу COVID-19, в 52 държави: 91% са били слухове и 9% – конспиративни теории. От 578 слуха 36% са свързани с разработването на ваксини, наличността и достъпа до тях, 20% – със заболеваемостта и смъртността, 8% – с безопасността, ефикасността и приемането, а останалите са други категории. От 637 съобщения 5% са верни, 83% са неверни, 10% са подвеждащи и 2% – силно преувеличени.

Любопитното е, че на картата към изследването, показваща възприемчивостта към дезинформация и слухове в различните държави по света в изследвания период, България е оцветена в светло – тоест е незасегната. Това означава, че ако правителството на ГЕРБ беше започнало смислена кампания още миналото лято в полза на ваксините като единствения (и до този момент) способ за справяне с пандемията и нейните последици,

България нямаше да е залята от дезинформация и да е на последно място в ЕС по ваксинирани.

Но третият кабинет на Бойко Борисов не си мръдна пръста за такава кампания – нито миналата година, нито до 11 май т.г., докато управляваше. Нещо повече – даде публичност и легитимност на скептици за ковид мерките и противници на ваксинацията, като инфекциониста доц. Атанас Мангъров, създавайки, макар и за кратко, Медицинския съвет, в който той участваше. Мангъров, завеждащ отделение в Инфекциозната болница, смяташе, че през септември 2020 г. няма да има втора вълна от COVID-19, а тази година продължава да сее съмнения във ваксините. Освен че не се е ваксинирал, публично заяви, че задължителната ваксинация е фашизъм, и поведе протести срещу ваксинацията, в които се включиха проруските партии „Възраждане“, АБВ и др.

Със слабата информационна кампания на Борисов от „Има такъв народ“ се оправдаха, че са подценили опасността от коронавируса. Признанието дойде снощи от кандидат-депутата на ИТН Любомир Каримански в предаването „Панорама“ по БНТ: „Осъзнахме нашата отговорност, че може би подценихме в началото този вирус… Информационната кампания беше изключително объркана и подчинена на егото на премиера Борисов.“ С Борисов и наследството му в здравеопазването си изми ръцете и Мая Манолова от „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Социалистът Георги Свиленски видя вината на всички партии в провала да се състави правителство, което да управлява пандемията. Христо Иванов от „Демократична България“ припомни как от коалицията бяха поискали средства за комуникационна кампания, каквито не бяха одобрени, и призова „от високата трибуна“ на предаването за „доброволно, убедено и информирано“ ваксиниране.

Но както миналата, така и тази година обществените медии продължават да дават трибуна на такива хора, засилвайки скепсиса към откритията на науката в борбата с коронавируса – немислимо в Германия например или в обществения британски медиен конгломерат Би Би Си. Кодекс за обществено отговорно поведение на медиите е необходим за процеси като пандемията, хуманитарни бедствия и др., но дори и да не се осъществи за всички медии, за издържаните със средства на данъкоплатците би трябвало да е задължителен. Американската корпорация YouTube e отстранила над 900 000 видеа, свързани с опасна или подвеждаща информация за COVID-19 от февруари насам.

Докато в обществените медии на развитите демокрации дезинформацията за ваксините се обсъжда по здравословен начин, в българското медийно пространство доминират два формата – на кресливите диспути на привърженици и противници на ваксините или на едноличното говорене на някого от двата лагера. Инфодемията от фалшиви новини, опаковани като базирани на истина и доказателства, се е разляла навред.

Нивото на ваксинация в България – 22,5% от населението със завършен ваксинационен цикъл, – е далеч от това в някои африкански държави, като Сейшелските острови (77,5%), Мароко (59,3%), Тунис (38,4%), и малко по-високо от това в Република Южна Африка (21%), Зимбабве (17,4%) Лесото (16%) и Руанда (15,5%). Там също отчитат зловредното влияние на дезинформацията и фалшивите новини, включващи освен известното по цял свят чипиране на Бил Гейтс чрез ваксините и виновника за ковид – 5G, но и африканска специфика: че ваксините ще се използват за убиване на африканци като част от мощен план за контрол над населението на Черния континент. (Впрочем във Великобритания също отчитат, че съпротивата и нежеланието за ваксинация са най-силни при чернокожите заради различни страхове, в т.ч. религиозни и страх от стерилност.)

Дори „албанските реотани“ са загрели по-бързо от българските – там ваксинираните са 31,3% от населението.

За племето и мишките му

Българите измират като племе, но водачите им се държат не като вождове, а като типични политици, тоест като мишки. Те кротуват в политическите централи, не говорят за ваксините, за да не разсърдят избирателите антиваксъри, които са мнозинство. Те говорят високо само когато решат да критикуват политическия си съперник, че е допуснал твърде много смърт от COVID-19. Така телата на починалите се превръщат в медийно пушечно месо в предизборна кампания, която става все по-долнопробна.

Заради пъзливостта на политиците да не изгубят избиратели умират хора.

Миналия декември това правеше президентът Румен Радев, когато жертвите на коронавируса стигнаха 221 на 1 декември. Сега е ред на бившия премиер Бойко Борисов, нарекъл Радев „българоубиец“ заради най-високия пик на починали от началото на пандемията – 310 на 2 ноември. И Борисов, и Радев и назначеният от него здравен министър Стойчо Кацаров уверяваха и уверяват, че държат под контрол пандемията. Но нито тогава, нито сега се намират факти в подкрепа на уверенията им. Хаотични мерки, вземани ad hoc, препълнени болници и хора, умиращи от ковид, но и от ненавременни и адекватни здравни грижи.

За близо 20 месеца не се намери лидер от „партиите на статуквото“ или от „партиите на промяната“, или от която и да е партия изобщо, който последователно, твърдо и на висок глас да говори за необходимостта от ваксинация, да призовава и да следва тази линия по време на цялата предизборна кампания, не само чрез спорадични възклицания. А тези партии ще излъчат правителство след изборите на 14 ноември, което да се справя с пандемията още от първия си ден. Какво ще правят – ще отменят изискването за зелените сертификати, ще отворят молове, фитнеси и кръчми, ще върнат децата в училище без тестове, защото сред българските учители има съпротива да ги правят? Или точно обратното? „Тихо, тихо, да не сърдим избирателите…“

Несправянето на служебния министър на здравеопазването Стойчо Кацаров обаче не тежи само на неговите плещи. Решенията за мерките за справяне с пандемията не са еднолични, те са отговорност на цялото правителство – на първо място, на неговия премиер Стефан Янев и на президента, който го е назначил. Без съмнение, всички решения на Кацаров са съгласувани с Янев, а оттам – с президента. Така че липсата на противодействие на инфодемията от COVID-19 и липсата на навременни мерки са свързани и с тяхното съгласие или несъгласие за едно или друго действие.

Всички опити на генералите от резерва Янев и Радев да запазят дистанция са от малодушие и предпазливост

заради предстоящите избори. Като военни едва ли са се крили зад гърба на войниците си, но като политици им е по-лесно да го направят и да не поемат своя дял от отговорността.

През януари т.г., когато държавите получаваха първите пратки с ваксини, президентът на Република Южна Африка Сирил Рамафоса заяви, че ваксинацията ще бъде най-амбициозната програма в историята на страната. В своето новогодишно слово за идващата 2021 година българският държавен глава Румен Радев говори за много неща – за трудната година, пандемията (без да спомене думата „коронавирус“), изтощените лекари, но повече говори за протестите и „антимафиотския консенсус“. Нито веднъж не спомена за ваксините – като призив или подкана – и тогава, и по-късно. Имаме нужда от лидерство, каза Румен Радев в полунощ на 31 декември 2020 г.

Имаме. Лидерите, две крачки пред строя, моля.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Източник

След изборите

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sled-izborite/

Кампанията кажи-речи свършва и сме на прага на изборите. Тя преминава основно през медиите, но участниците в нея по-скоро ще откажат гражданите да гласуват, отколкото да събудят у тях интерес към включването във вота. Причините са две. Първата е липсата на политически разговор по основни за обществото ни теми, като справяне с епидемията, връщане към нормалния ритъм на живот и на децата в училище, успокояване на ръста на цените и увеличаване на доходите.

Втората причина е бягството от лидерски сблъсък в телевизионните студиа както за парламентарния, така и за президентския вот. Хората биха искали да видят един срещу друг Бойко Борисов и Кирил Петков или Христо Иванов и Делян Пеевски. Или президентски двубой между Румен Радев и Анастас Герджиков, между Румен Радев и Лозан Панов или между Мустафа Карадайъ и Красимир Каракачанов. Да чуят аргументите им в дискусия и да преценят кой е по-убедителен, за да вземат правилното решение. Но явно това няма да се случи, а оставащата една седмица до вота ще бъде пропиляна в размяна на обвинения през традиционните и социалните медии, в които особено продуктивен е бившият премиер Борисов.

Различните социологически агенции представят сравнително близки резултати от изследванията си през последните два месеца.

Всички дават преднина на ГЕРБ–СДС. Битката за второто място е между БСП и „Продължаваме промяната“, а четвъртото социолозите отреждат на „Има такъв народ“. Коалиция „Демократична България“ намалява с малко резултата си спрямо предишните избори, но прогнозираният драматичен спад на подкрепа заради появата на новата формация на Кирил Петков и Асен Василев не се отчита в изследванията.

Коалицията „Изправи се.БГ! Ние идваме!“ е с големи шансове да прескочи 4-процентната бариера, а националистически формации като „Възраждане“ могат да намерят място в новия парламент единствено при ниска избирателна активност. Разбира се, не е задължително предварителните сондажи на общественото мнение да уловят силата на една нова електорална вълна, породена от поредния политически проект, който обещава промяна – той може да обърне с главата надолу всяка прогноза.

След провала на две поредни Народни събрания и пропилените шансове за съставяне на широк коалиционен кабинет протестните партии твърдят, че са осъзнали грешките си – и на растежа включително. И че са готови да загърбят не само егоцентризма си, но и някои идеологически различия, ако успеят да постигнат съгласие за обща управленска програма и за приоритетите в нея – като съдебната реформа например.

Не само в България партии от различни европейски семейства правят опит да се обединят срещу десния популизъм в Европа,

създал режими с авторитарен уклон, които управляват повече от едно десетилетие. В Чехия например от властта си тръгна милиардерът популист Андрей Бабиш. Там преговорите за създаване на кабинет без партията на досегашния премиер завършиха с успех и страната ще бъде управлявана от широка либерална коалиция въпреки крехкото ѝ мнозинство в Долната камара на чешкия парламент. Общ опозиционен фронт между леви и десни формации ще се изправи и срещу Виктор Орбан на парламентарните избори в Унгария догодина. И той най-вероятно ще слезе от политическата сцена с мрачната слава на първия европейски лидер, включен от организацията „Репортери без граници“ в годишния ѝ списък на „враговете на свободното слово“ заедно с диктатори като Ким Чен Ун и Башар Асад.

Въпреки политическите заричания, че в 47-мото Народно събрание ще се събере мнозинство, което ще излъчи правителство без участието на ГЕРБ и ДПС, това никак не е сигурно. Още в предишния парламент партиите на протеста не изключваха БСП от коалиционната управленска формула. Но не защото за половин година партията се е променила идейно, отказала се е от комунистическото си минало и наследство и се е превърнала в модерна социалдемократическа партия, а просто защото без нея сметката не излиза.

В предишното Народно събрание „Демократична България“ отказа да преговаря със социалистите, които получиха от президента третия управленски мандат. Но как биха реагирали сега от коалицията, ако тази ситуация се повтори? В края на юли Христо Иванов каза пред БНР, че „на българската политическа класа ѝ се налага да се научи, че живеем в ново време“. И че формулата за базова политическа стабилност е формула на договарянето и съвместяването на легитимни интереси. Ако приемем, че това е дълбоко премислена, а не просто конюнктурна политическа позиция,

означава ли, че ДБ е готова да преодолее идеологическите различия с партията наследница на бившите комунисти?

И да влезе в кабинет с премиер социалист? Или идеологическата чистота ще бламира отново опитите за съставяне на парламентарно мнозинство и кабинет?

Същите въпроси стоят и пред БСП. Биха ли могли Корнелия Нинова и ръководството на партията да преглътнат властовите си амбиции и да се откажат от мандата в името на преобладаващия обществен интерес в ситуация на кризи, които трупат проблем след проблем и изискват поемането на тежка политическа отговорност?

В криза на политическото представителство изборът на идеологически ценности и спорът между лявото и дясното са фиктивни. Затова и създателите на новата формация „Продължаваме промяната“ отказаха твърдата идентификация по отношение на лявото и дясното, която би ограничила техните политически амбиции и действия. Както и защото като поколение нямат лично отношение към комунизма/антикомунизма и собствен разказ за тях, а ценностната им система не е формирана под влиянието на идеологеми.

В следващия парламент мнозинство и кабинет могат да бъдат създадени, без да е необходимо партиите да се откажат от своята идеологическа идентичност. Просто трябва да се споразумеят за обща управленска програма, по-скоро центристка, и за законодателни промени, които да обезсилят олигархичните влияния и зависимости на институциите и да отвоюват държавата от мафията.

Ако не успеят и този път, всички партии на протеста ще се качат доброволно на една шейна, която стремглаво ще ги понесе към пропастта.

Тогава ДПС може да извади етническата карта като коз за пряко участие в управлението на държавата (макар елитът ѝ да не е преставал да консумира всички облаги на властта). И изглеждащата доскоро невъзможна коалиция между трите системни партии ГЕРБ, БСП и ДПС може да се състои в името на запазване на гражданския мир и на националното спасение, да речем. Едно такова правителство ще има много общи интереси, най-вече съхраняване на статуквото и недопускане на съдебно преследване на корумпираните лица във властта. То ще бъде с дълга перспектива и ще бетонира фасадната демокрация в България.

Социологът Андрей Райчев потвърди публично мнението на Иван Кръстев, че ако и след изборите на 14 ноември не се сформира кабинет, „това ще бъде колективно самоубийство на българската политическа система“. И отиде още по-далеч в прогнозата се, че тогава обществото може да се радикализира и да поиска президентска република, от която „в началото българинът ще е доволен, но после няма да може да я свали“.

Тази прогноза звучи стряскащо, макар че днес индикации за подобни обществени настроения няма. Но след изборите здравната криза ще изглежда много по-драматично, защото ще отпаднат политическото старание тя да се представя в по-мека светлина. А и сформирането на кабинет ще е най-рано към средата на декември – в началото на зимата, когато към екзистенциалните страхове от ковид заразата и смъртта ще се прибавят и обичайните битови проблеми.

Това прави още по-необходимо постигането на консенсус между партиите на протеста след свикването на новия парламент.

Защото в България не можем да се утешаваме с примери като тези в Белгия или Нидерландия. В Белгия миналата есен седем партии успяха да съставят редовно правителство след 16-месечно управление на служебен кабинет, в чийто мандат през 2020 г. смъртността от COVID-19 в страната беше една от най-високите в света. И в Нидерландия четири партии водят преговори повече от 230 дни за запазване на коалицията на премиера Марк Рюте, управлявала страната до парламентарните избори през март, но са далеч от постигането на съгласие.

Затова пък Германия е добър пример за политическите ни партии. От ноември 2005 г. страната е управлявана от трипартийна коалиция, доминирана от Християндемократическата партия, чиято лидерка Ангела Меркел стана и федерален канцлер. След 16 години Германия отново ще има за канцлер социалдемократ след Герхард Шрьодер, а правителството отново ще бъде коалиционно. Немското списание „Шпигел“ (цитирано от агенция „Фокус“) писа, че изглежда, Меркел по-скоро се радва, че „прехвърлянето на властта е толкова лесно за организиране, а наследникът ѝ е толкова добре интегриран в правителството“.

Но за подобен преход във властта се изисква култура, каквато в нашия географски регион досега не е демонстрирана. Ще покажем ли в България, че и ние можем като германците?

Заглавна снимка: parliament.bg

Източник

България ще бъде различна

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3855

В последната година и половина в България се промениха много неща. Те не са очевидни в ежедневнието, но са значителни и са важно начало. Ще опитам да дам моя „вътрешен“ поглед на ситуацията и по-важното – какво предстои. Смятам, че има четири етапа не тези промени.

До средата на 2020 г. всичко изглеждаше монотонно и предрешено – ГЕРБ щеше да спечели още един мандат, социологията от май месец даваше сравнително високо доверие за Борисов и кабинета, а на хоризонта нямаше алтернатива. Тогава се случи събитие, което „разбърка“ нещата. Росенец.

На Росенец Христо Иванов и съмишленици осветиха преплитането на власт, икономически и лични интереси; осветиха влиянието и безнаказаността на ДПС и демаскираха зависимостите на ГЕРБ. Тогава написах, че Росенец е начало. И макар в момента много хората да опитват да омаловажат това събитие, мисля, че историците след много години ще го анализират и ще му отдадат необходимата важност.

След Росенец последва неизбежния отговор на президента заради подопечната му НСО, в който той атакува ДПС, Доган и Борисов. Последва и контраатака на зависимата от ДПС прокуратура, която влезе в президентството. Двете събития доведоха до протести, които промениха коренно картината и макар да не свалиха Борисов, предвещаха края на управлението му.

Росенец даде началото на първия етап. Вторият етап започна с парламентарните избори през април. До тях много хора все още не вярваха, че ГЕРБ няма да управлява и че няма да бъде отпусната тяхната хватка над властови и икономически влияния. Но изборният резултат и последващата твърдост на „партиите на протеста“ размагьоса избирателите – вече беше ясно, че ерата „Борисов“ свършва. ГЕРБ се сви до едно ядро избиратели, което е много различно от това, което ги държа на власт толкова време. Изборите дадоха начало на отпускането на властовите инструменти от ГЕРБ и ДПС, доведоха до служебно правителство, което разрови доста схеми, за които медии и опозиция говореха отдавна, но те си продължаваха и се разрастваха.

„Партиите на протеста“ станаха „партии на промяната“, но кабинет така и не беше сформиран. Причините са много, но могат да се обобщят с това, че се беше случила важна промяна в политическия пейзаж – вече нямаше един голям, който да определя условията. Това ще бъде трайната политическа ситуация, с която партиите трябва да свикват – ще има 5-6 средни по големина партии, които трябва да се научат на коалиционна култура, за да може да има управление.

Третият етап започва на 14 ноември. След изборите има шанс партиите на промяната да направят коалиционно управление, което да управлява с експертност и приличие; с прозрачност и отговорност; управление, което да реши затлачвани с години проблеми в правосъдие, образование, здравеопазване, инфраструктура, а и на практика всяка сфера. Такова управление не е гарантирано, а заявките, които ГЕРБ, ДПС и БСП дадоха в края на предния парламент за съвместни действия, продължени от действията на техните представители в ЦИК в тази предизборна кампания, са плашеща алтернатива – „още от същото, но дори по-грозно“.

Ако това не се случи и все пак партиите на промяната постигнат достатъчно висок резултат, в средносрочен план предстои четвъртата стъпка – промяна на мисленето. Мисленето, че сме аутсайдери, че нищо не зависи от нас, че е окей да сме последни, че е нормално всичко да е корумпирано. Да спрем да се дърпаме надолу в казана. Да водим, а не да догонваме.

Смятам, че последните година и половина и следващите две-три години са от историческа важност за България. И затова влагам усилията си в политическа кауза, каквато е Да, България и Демократична България. При всички рискове и негативи от това. България ще излезе различна от този период и зависи от всеки едни от нас да е към по-добро.

Материалът България ще бъде различна е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Програмите на партиите – лъскавите кули на лицемерието

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/programite-na-partiite/

В България предизборните програми не се четат. В България предизборните програми не се дискутират. В България никой не пита политиците какво пише в предизборните програми на техните политически сили. Затова и биват съчинявани като за булки: нещо ново, нещо старо, нещо назаем. Новото са слоганите, старото – обещанията, другото е плагиатствано от също такива програми.

Фразите, в които думи като „справедлив“, „прозрачен“, „конкурентен“, „равен достъп“, „законосъобразно“ и техните производни са разпилени като пуканки в киносалон. Четейки, човек си мисли, че има наръчник за съставители на политически програми, който указва: употребете 20 пъти думата „справедливост“ и гледайте поне 10 пъти да е в болд; сложете 5–6 пъти „подобряване качеството на живот“, щипка „правова държава“ и непременно повечко „реформи“; „високите доходи и пенсии“ са задължителни, а „борбата с корупцията“ – о, борбата с корупцията трябва да е като „йе, йе“ в припева в песните.

България се промени, програмите – не

Седем месеца след първите парламентарни избори тази година в програмите на политическите сили, участвали в 45-тото и 46-тото и с шанс за 47-тото Народно събрание, не е променена и буква.

А от април насам много неща в България се промениха. Пандемията от COVID-19 излезе извън контрол и смъртността хвръкна нагоре. Изискването за зелени сертификати за работа и свободно време изкара на улицата хиляди. Служебните министри извадиха на бял свят разхищения с публични средства, подпечатани със закони от ГЕРБ – порочните схеми с „инхаус“ поръчките, използването на държавната Българска банка за развитие от малобройна група хора на принципа „Имаш крава, пиеш мляко“, авансово раздадени милиарди на пътностроителни фирми… Планът, който ще обезпечи Четвъртата индустриална революция в България, ще озонира въздуха и позелени енергетиката ни, ще намали бедността и въздигне правовата държава, беше на два пъти поправен и най-сетне изпратен в Брюксел. Европейската комисия е настойчива в искането си България да представи ясен план за закриването на въглищната индустрия и предстоящата неизбежна трансформация на трите района – Перник, Кюстендил, Стара Загора.

Но предизборните програми заобикалят пандемията и необходимото преизграждане на системата на здравеопазване в България. Политиците не искат да се цапат с въглищен прах и също така странят от темата. Нито дума за хората, заети в сектора с изкопаеми горива, и работните им места в бъдеще – едно от най-големите предизвикателства за държава, в която икономически активното население намалява за сметка на пенсионерите. (Трима работещи издържат двама пенсионери.) Заетите пряко в отрасъла са над 40 000, тяхното заплащане е над средното и осигуряване на нов поминък, без да се понижи стандартът им на живот, ще е изпитание за който и да е управляващ.

В нормалните държави е различно

Подобно мълчание и разхищение на захарен памук не е характерно за развитите демокрации. Там предизборните програми се обсъждат, а политиците залагат в тях визията си за промени и развитие на държавата. И в съседна Гърция предизборните програми са предмет на обсъждане. Понякога бурно, както бяха 10-те мерки, които вече бившият премиер на Гърция Алексис Ципрас обяви от името на СИРИЗА преди спечелените от него избори през 2015 г. Голямата здравна реформа на американския президент Барак Обама също стана достояние на избирателите преди изборите като част от предизборната програма. Както и конкретните мерки за средната класа – от намаляване на данъците на домакинствата с 1000 долара до защита на семейния дом от възбрана и реформа на законодателството за фалитите.

В Германия например Християндемократическият съюз и канцлерката Ангела Меркел, която се оттегля от политиката след парламентарните избори на 26 септември 2021 г., представиха предизборната си програма три месеца преди вота заедно с коалиционния партньор Хорст Зеехофер от баварския Християнсоциален съюз. В документа от 120 страници бяха записани съвсем конкретни предложения, например да не се допуска никакво съвместно поемане на публичния дълг на правителства от еврозоната чрез т.нар. еврооблигации, за които призоваваше Германската социалдемократическа партия. Предвидени бяха финансови бонуси за семействата, по-високи пенсии за майките и др. Също така ХДС и ХСС се обявиха за „близко стратегическо сътрудничество между Турция и ЕС“, но смятат, че ЕС ще се „претовари“, ако Анкара се присъедини към Общността.

Програмата на ХДС, управлявал 16 години Германия, се обсъжда най-напред между ръководството и партийните членове. Впоследствие се представя и публично и става предмет на дискусии, като се налага и канцлерката да я защитава.

В България партиите качиха предизборните си програми на сайтовете и някои от тях дори не направиха събитие от това. А „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев обяви своята десетина дни след началото на предизборната кампания.

Нова политическа оферта

Като формация, явяваща се за пръв път на избори (за разлика от останалите политически сили, за които вотът на 14 ноември е третият поред тази година), „Продължаваме промяната“ има повече енергия. В програмата на партията обаче не се предлагат някакви чудодейни решения – и както при останалите, тук също имаме комбинация от нещо ново, нещо старо и нещо назаем.

Например от партията предлагат доизграждане на магистралите „Хемус“ и „Струма“, също като ГЕРБ, но и наддават: ГЕРБ отдавна говори за два тунела под Стара планина, ПП – за три. Бойко Борисов настояваше за два нови моста на Дунав, ПП – за четири и един над варненския канал, та стават пет. В едни по-стари програми на ГЕРБ се говореше за изгpaждaнe нa магистрала „Чepнo мope“ чрез публично-частно партньорство. Е, сега ПП я вкарва в програмата – макар още миналата година да се разбра, че проектът ще кандидатства за финансиране от инвестиционния фонд „Три морета“, както и разширението на газохранилището в Чирен, което също е в програмата на „Продължаваме промяната“.

Има и за Маришкия басейн, но звучи така: „Приоритетно реализиране на инвестиционни програми и проекти на територията на комплекс „Марица Изток“, насочени към развитие на региона като модерен индустриален и енергиен център, с което ще се гарантира запазването на работните места и справедливи доходи на заетите.“ Със същия успех можеха и нищо да не запишат. За трите района, в които ще се закрива въглищната индустрия, са предвидени 1,3 млрд. евро от Фонда за справедлив преход – почти колкото преките чуждестранни инвестиции в България за 2020 г.

Според двамата лидери Кирил Петков и Асен Василев с предлаганите решения в програмата, чийто лайтмотив е „Нулева корупция“, ще бъдат освободени 8 млрд. лв. Не бе пояснено къде се крият тези милиарди. По същия начин лидерката на БСП Корнелия Нинова беше обявила миналата година, че 10 млрд. изчезват чрез корупция, докато през 2019 г. беше назовала друга сума – 6 млрд.

Впрочем милиардите, за които Петков като служебен министър на икономиката и колежката му от МРРБ Виолета Комитова обясняваха как са изплащани авансово на пътните фирми, пак ще се дадат за 2022 г. Но не по „схемата на ГЕРБ“ – записва се малка сума в бюджета, сключват се договори за три пъти повече пари, които накрая се изплащат от излишъците. Сега Комитова обеща, че ще предложи в бюджет 2022 да се предвидят 1,5 млрд. лв. за поддръжка и ремонт на пътища. Тя установила, че от 2018 г. насам по толкова се дават за тези дейности, но проблемът бил, че нямало санкция на парламента. Само че по-рано министър Комитова и министър Петков твърдяха друго – как са завишени цените на строителни материали, купувана е скъпа техника и са предплащани огромни аванси. Сега пък се оказа, че толкова пари си трябвали за дейностите…

Така или иначе, каквото и да бъде написано в предизборните програми, повечето българи така и няма да ги прочетат. Те не харесват политиците – харесват спасителите.

Заглавна снимка: © Севда Семер

Източник

Провокацията Пеевски

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/provokatsiyata-peevski/

В сряда Конституционният съд се произнесе с решение за канадското гражданство на Кирил Петков. С мнозинство от 11 гласа съдът обяви президентския указ за назначаването на Петков за служебен министър на икономиката за противоконституционен. Това се случва в разгара на предизборната кампания, в която той и Асен Василев влязоха с амбицията в следващия парламент създадената от тях партия „Продължаваме промяната“ да получи мандат за съставяне на правителство.

Нека припомним как през 2019 г. Върховният административен съд отказа да провери къде е прекарал Делян Пеевски последните шест месеца преди провеждането на изборите за Европейски парламент и дали има право да участва в тях. Делото беше образувано по жалба на гражданското обединение БОЕЦ срещу решението на ЦИК да допусне депутата от ДПС да бъде кандидат в евроизборите. Единственият мотив за отказа от проверка на ВАС е, че според справка от Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) Пеевски има постоянен и настоящ адрес в България повече от 6 месеца – както изисква законът.

Макар да бе публична тайна, че той от години трайно пребивава в Дубай,

което по своеобразен начин беше потвърдено и от Бойко Борисов в интервю за bTV през 2016 г. с репликата: „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната.“ Проверка на БОЕЦ също доказа, че народният представител не живее в посочения от него хотел „Берлин“, а сайтът „Биволъ“ разкри схемите, които той е използвал при резервации на самолетни билети за полети от и за Дубай с двата си паспорта, за да не може да бъде установено с точност кога и дали е пътувал. Но всички тези преки и косвени доказателства нямаха пред ЦИК и ВАС тежестта на справката от ГРАО.

Връщаме се към 2021 година. Делян Пеевски не участва в парламентарните избори през април и юли – за първи път от 2009 г. насам. Междувременно през юни САЩ му наложиха санкции по Глобалния закон „Магнитски“, а в началото на октомври името му се появи в разкритията по досиетата „Пандора“. Сега обаче олигархът реши да се върне в политиката с нова визия и обещание пред журналистите, че ще го виждаме по-често. Този ход не е нищо друго, освен предизвикателно неглижиране на общественото мнение от страна на Пеевски и на ДПС. Още повече че за първи път партията на Ахмед Доган издига и свой кандидат за най-представителния пост в държавата – президентския. И то не фигурант, а самия председател на ДПС.

Какво преследва със стратегията си ДПС?

Дали единствено мобилизация на вота и постигане на резултат, който да върне на Движението позицията на балансьор в парламента (позиция, която Доган осребряваше успешно през тези 30 години, като използваше картата на етническия мир)? Или преследва амбицията за директно участие във властта, която заяви и публично? Предстои да разберем.

През 2009 г. на предизборна среща в село Кочан, община Сатовча, Ахмед Доган каза, че ДПС не може да не е във властта, защото притежава свойството на бацила. Репликата му „ДПС е бацил – където влезе, не излиза“ медиите забравиха, макар тя да е толкова важна, колкото и тази, че той е „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“.

Още преди 12 години в интервю за БНР Мендерес Кунгюн, политолог и представител на неправителствения сектор на мюсюлманите у нас, предупреди:

… като продукт на държавата в сянка ДПС изобщо не се интересува от правата и свободите на зависимия от него електорат. И не само не е гарант за етническия мир, но има и ресурса за подклаждане на етнически конфликти и рекет на българското общество.

Тази опасност днес изглежда още по-реална в контекста на агресивната предизборна риторика на кандидата за президент Мустафа Карадайъ и на други представители на политическия елит на българските мюсюлмани. Все по-отчетлива става и

опасната перспектива ДПС да се клонира в откровено религиозна партия.

А оттам и опасността развитието на демокрацията ни да се тласне към босненски вариант – опасност, която политици и държавници предпочитат да не артикулират гласно.

Станах неволен свидетел на разказ на баща, който отказва да приеме радикализацията на своите синове и внуци и напуска дома си. Този човек на достолепна възраст, с добра репутация и собствен бизнес, който уважава държавата, нейните закони и ценностите на цивилизацията ни, изживява драма. Защото е истински притеснен, че нацията ни може да бъде разделена, ако уахабизмът продължава да се разпространява в страната ни. И обвинява за това държавата и ДАНС, която сякаш е поставена на командно дишане.

Защо ДПС използват помаците и като своеобразен боен отряд, попитах човек от мюсюлманската общност в Казанлъшко. „Защото им трябват наивни и доверчиви хора, които могат да манипулират лесно“, беше краткият му отговор. По-дългият е по-страшен и ще го спестя.

Повече светлина върху политиката на Ахмед Доган и на ДПС хвърля документалният филм „Държавни тайни“ на Малина Петрова, чиято премиера предстои в края на тази година. В краткия откъс от него лица от общността и бивши кадри от висшия ешелон на етно-религиозната партия разкриват задкусилието в управлението ѝ.

Публичният разказ от юли 2020 г. на Христо Иванов за сараите на Доган в „Росенец“ създаде вълна, която повиши доверието към „Демократична България“ на извънредните парламентарни избори тази година. Но в него отсъстваха някои важни подробности. Като например това, че да пазят своя почетен председател дойдоха не етнически турци от Бургаско, където ДПС има силни структури, а помаци от Родопите и Пиринския край, изсипани на брега, без да знаят къде ги водят и защо, както се разбра по-късно от самите тях.

Активисти на ДПС от помашкия етнос, приближени до Пеевски, стигнаха до върховете на партията. Като Халил Летифов, който като областен лидер на Движението в Стара Загора осигури депутатски мандат от региона за олигарха в 43-тото Народно събрание. А няколко години по-късно стигна и до поста на зам.-председател на партията и в това качество днес е сред най-активните защитници на реномето на Пеевски. Летифов заедно с кмета на Белица Радослав Ревански (също от помашката общност) беше в щаба, който организира т.нар. дарителска кампания на Делян Пеевски в началото на епидемията от COVID-19.

Встрани от интереса на медии и анализатори е и въпросът

защо Делян Пеевски се кандидатира за народен представител винаги от региони с помашко население –

като Пазарджик, Стара Загора, Благоевград, а не от североизточните, които са крепости на етническите турци. Сега оглави листата на ДПС и в старата българска столица Велико Търново, което беше разчетено като съзнателна провокация към общественото мнение. И потърси подкрепа от кметове на общини, срещите с които са представени като интерес към проблемите на хората в тези региони. Естествено, никой не си и помисли, че тази подкрепа ще е безвъзмездна.

Делян Пеевски знае, че почти военната мобилизация на електората на ДПС, каквато беше възможна допреди едно десетилетие, днес е немислима. По много причини, най-важната от които е разочарованието сред българските турци от тяхното политическо представителство. Практиката показа, че е по-лесно да се купят гласове в малките общини и села, особено в Северозапада, където е съсредоточено най-бедното българско и ромско население, отколкото да се агитират етническите турци, объркани и все по-отчуждени от ДПС.

Заглавно изображение: © „Тоест“

Източник

Българският план трябва да върви с пръчка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-plan-tryabva-da-vurvi-s-pruchka/

Знаете ли кой е единственият план, който България е изпълнила? Този на Международния валутен фонд. България получи неголяма сума, срещу която се задължи да извърши структурни реформи. Тяхното изпълнение се наблюдаваше всеки месец от мисия на МВФ – тоест парите се даваха срещу свършена работа. Всъщност това бяха осем споразумения, седем от които стендбай – за не повече от 2,6 млрд. долара. Но именно последните три изправиха България на крака след Виденовата зима и кризата през 1997 г. и действаха до 2005 г., когато изтече последното.

Благодарение на реформите, наложени от МВФ, България реформира пенсионното осигуряване по време на кабинета на Иван Костов, въведен бе надзорът на застрахователния пазар, повишиха се акцизите. Но най-важното – осъществи се приватизацията, в т.ч. и на банките, оцелели след масовите фалити преди това. Тези предприятия, които не бяха за раздържавяване, попадаха в черния списък за несъстоятелност и ликвидация – с авиокомпания „Балкан“, „Горубсо“ и „Кремиковци“ начело. По препоръка на МВФ беше създаден и Фондът за гарантиране на влоговете в банките.

Ако не беше МВФ, България фалираше, признаха и Костов, и други политици. Но по-важното е, че държавата беше вкарана в коловоза на пазарните правила и регулации, макар и по болезнен за гражданите начин. При това със сума, която е смешна на фона на днешните заемни споразумения. За сравнение: само тази година Украйна получи приблизително толкова – 2,2 млрд. долара (но не и обещаните 5 милиарда – заради бавния темп на реформите).

България върна заемите до последния цент в годината, в която стана член на ЕС. Вече получаваше пари, гарантирани и безвъзмездни, а Брюксел не беше като „строгата господарка“ МВФ. Наложеният постоянен мониторинг над правосъдието и вътрешния ред се оказа сламено плашило за българските управляващи, все едно кои. Нали парите от ЕК постъпваха, а те ги усвояваха благодарение на схемите, създадени от партийно назначени чиновници, приближени до властта фирми и зависимата съдебна система! Да не забравяме мълчанието на повечето медии, заети да преживят с каквото ги бяха нахранили.

Министър с най-много власт

МВФ измъкна България от руините на кризата, но дали предложеният от служебното правителство План по Механизма за възстановяване и устойчивост ще я извади от настоящото блато и „каскадата от кризи“ (по определението на президента Радев)? Ако реформите, заложени в него, не се изпълняват – пари няма да се получават. За тази част от изискванията към Плана в България не се говореше, наскоро с половин уста го направи вицепремиерът Атанас Пеканов. В случай че България не изпълни поетите с Плана ангажименти и се опита да шикалкави, направените разходи няма да бъдат признати от Европейската комисия.

Както и при споразуменията с МВФ, ролята на Министерството на финансите е най-важната – то следи всички проекти на всички ведомства, описани в Плана, и реформите, предвидени в тях. След като приключи с проверките си и направи авансовите плащания, последната дума е на ЕК – дали да възстанови направените разходи, или не. Така че

постът на финансовия министър в едно бъдещо коалиционно правителство ще е по-важен дори от този на премиера. 

Неслучайно бившият служебен министър Асен Василев, настоящ политик от „Продължаваме промяната“, запитан преди време като какъв се вижда в бъдещо правителство, отговори: „Като финансов министър.“

Само по Плана за възстановяване и устойчивост България очаква 6,6 млрд. евро (7,67 млрд. долара) безвъзмездни средства от ЕС, а би могла да си поиска и кредити за малко над 4 млрд. eвро (4,65 млрд. долара). Отделно за България има предвидени 16,7 млрд. евро по многогодишната финансова рамка на ЕС за 2021–2027 г.

Така че ако си представим правителство, парцелирано между отделните политически сили, една от които държи позициите премиер и министър на финансите, значи тя ще има цялата власт. Големият въпрос е на кого ще се паднат – по всяка вероятност на партията, която ще получи мандат и ще успее да сглоби правителство. От „нейния“ министър ще зависи дали проектите, които са под опеката на отделните министерства, ще минат.

Но Полша може да се окаже предупреждение за българските и други управляващи. Наскоро председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕК може да наложи санкции на страната заради решението на Конституционния трибунал, с което бе отхвърлено върховенството на европейското право над националното:

Това решение поставя под въпрос основите на Европейския съюз. То е директно оспорване на единството на европейския правен ред.

Последствията за Полша може да бъдат спиране на средства в размер на 210 млрд. евро, част от които са от бюджета на ЕС до 2027 г., част – от Плана за възстановяване на страната.

Политическа воля + визионерство

Стратегическото мислене не е като изчегъртването. За всичките години на Прехода българските управляващи не са създали нито един добър план, който да е бил изпълнен. Единственият стратегически план за българския Преход беше дело на чужденци – американците Ричард Ран и Роналд Ът. Но беше изпълнен друг – на част от бившата партийна номенклатура, свалила Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., и високопоставени служители на Държавна сигурност. А после МВФ трябваше да спасява България…

В изпратения в Брюксел Национален план за възстановяване и устойчивост вече бяха отчетени пропуски по двете най-чувствителни теми – отчетността и отговорността на главния прокурор, включени в целите за съдебна реформа и борба с корупцията в раздела „Справедлива България“, както и ясен план за трансформация на въглищната индустрия и засегнатите райони. Политическата воля на служебното правителство е стигнала, за да вкара бизнес проектите – и е оставила горещите картофи на следващ редовен кабинет.

Времето тече и стигаме до момент, в който Планът трябва да бъде подаден, такова беше и желанието на бизнеса, те поискаха безвъзмездната помощ да дойде възможно най-бързо и да се използва от тях за инвестиции. Такова е мнението и на различни министерства. За някои от проектите 5 години не е много време за реализиране. Затова беше важно с подаването на Плана в Брюксел да фиксираме голямата част от проектите и да останат за изговаряне в официалните преговори на големи теми, като върховенство на закона и енергетиката. По всички други да започне подготовката на тръжни процедури, обществени поръчки…

Това каза вицепремиерът Атанас Пеканов в интервю пред „Дневник“. Какво да се прави, със или без път към справедливо правосъдие и правова държава, бизнесът бърза. Впрочем и българските управляващи бързат – да получат първия аванс по Плана в размер на 1,6 млрд. лв. Толкова бързаха, че дори включиха още неполучената сума в актуализацията на бюджета. Ефектът от това ще е ръст на дефицита, за което депутати от „Има такъв народ“ и ГЕРБ предупредиха още в пленарната зала при обсъждането на законопроекта за актуализация.

По време на двата парламента обаче нито партиите на статуквото, нито тези, от които се очакваше Промяната, инициираха същински дебати по двете чувствителни теми. В преддверието на третите за годината парламентарни избори българските избиратели не знаят какви са намеренията за ясна съдебна реформа на ИТН, БСП, а още по-малко на „Продължаваме промяната“, които все още нямат предизборна програма. И ако за правовата държава някакви възгледи все пак са споделени,

за трансформацията на въглищната индустрия всички са онемели.

Никой не смее да ядоса избирателите, като им признае, че въглищната индустрия ще бъде затворена, а от управленския капацитет – и интегритет – зависи дали засегнатите райони Стара Загора, Кюстендил и Перник няма да се превърнат в новите пустиняци. България повече от всякога се нуждае от визионери, които да мислят поне поколение напред как да бъдат трансформирани икономиката и енергетиката с оглед на предизвикателствата на XXI век. Това означава да поставят националната и европейската сигурност над комисионите по офшорните си сметки.

Способен ли е българският политически елит на такъв подвиг след години на популизъм, корупция и откровени лъжи? Дали сред него има хора с интегритет, необходим, за да не угаждат на приятелски бизнеси? В противен случай е огромна опасността европейските средства по Механизма за устойчивост да бъдат усвоени като европейските фондове – на порции, раздавани от Главния готвач. И вместо Възраждане 2.0 да получим една хубава „българска работа“.

Заглавна снимка: Стефан Янев и Атанас Пеканов представят Националния план за възстановяване и устойчивост © government.bg

Източник

Как ковид вълната измести фокуса на предизборната кампания

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kak-covid-vulnata-izmesti-fokusa-na-predizbornata-kampaniya/

Предизборната кампания, седмица след началото ѝ, бе удавена от ковид вълната. Същинският политически разговор, който така и не се състоя след провала на първите и вторите извънредни избори, сега е напълно изместен от популистки крясъци и протести. Организират ги партии, които търсят начини да се докопат до парламента, и синдикатите, които съществуват благодарение на хората на наемния труд, особено в някои сектори от постиндустриалната икономика, като въглищния например.

Ситуацията се оказа особено благоприятна за ГЕРБ, които са в немилост след излизането им от властта. Със своите кадри на всякакво управленско ниво и с помощта на големите фирми, които натрупаха огромни печалби от обществени поръчки през 12-годишния цикъл на управление на партията, те нямат проблеми да организират улични протести и дори да бойкотират действията на служебния кабинет. Приемането на Плана за възстановяване и развитие, в който са посочени конкретни дати за закриване на въглищните централи, увеличаването на цените на енергоносителите на световните борси, а оттам – и на всички останали стоки и услуги, дойдоха дюшеш на бившия премиер.

Борисов има опитност за това колко лесно народът променя настроенията и любимците си, и знае, че от „Осанна!“ до „Разпни го!“ крачката е само една. Практиката доказа това отново за кой ли път – първоначално приеман с овации и натоварен с прекомерни очаквания и надежди, днес служебният кабинет е под обстрел и в преносния, и в буквалния смисъл на думата, след като министърът на образованието стана обект на улична агресия.

Последните действия на здравните власти буквално взривиха обществото

и го разделиха още по-видимо и по-драматично по отношение на ваксинацията и на ограничаването на свободите на гражданите. Въвеждането на електронен сертификат на ЕС (т.нар. зелен сертификат) за достъп до определени публични места, както и за практикуването на някои професии предизвика остри граждански и политически реакции. Партии като „Възраждане“ и „Атака“ извадиха отрядите си за бързо реагиране на жълтите павета в столицата, а неправителствени организации като Българския хелзинкски комитет излязоха с декларация, че мерките, наложени със заповедта на здравния министър, са закъснели, недостатъчни и засягат непропорционално определени групи от населението.

Въпреки това за всеки е ясно, че Стойчо Кацаров се намира в положението на заека от вица, в който вълкът го биел и когато е с шапка, и когато е без шапка. В условията на бързо разпространение на вируса, препълнени ковид отделения във всички болници на страната и висока смъртност, всяко действие или бездействие на здравния министър щеше да бъде атакувано – с различни мотиви. Затова за никого не беше изненада, че националистическите партии, на които социолозите не отреждат място в следващия парламент, поискаха оставката му.

По-странно прозвуча това искане от страна на БСП, защото Корнелия Нинова не може да не осъзнава, че нанася имиджови вреди на президента. Зад оставката на здравния министър застанаха и от ГЕРБ – все едно че по време на тяхното управление ковид кризата е била овладяна и под контрол. Или че смъртността е била по-ниска. Или че и тогава не бяхме начело в черната класацията в света.

Румен Радев обаче отказа да смени министър Кацаров, с което даде ясен знак кой дирижира управлението на държавата.

Но Борисов, както знаем, е ненадминат в умението си да превръща дефектите на опонентите си в ефекти за себе си. На специални пресконференции или при всеки повод, когато може да говори пред включени телевизионни камери, той не пропуска да нападне служебния кабинет и президента. И дори премина границите на допустимото политическо говорене, като нарече здравния министър лъжец и измамник. А народа си упрекна, че „сам си е избрал хаоса и юмрука“.

Нервността на Борисов е обяснима. Независимо че социолозите прогнозират отново първо място за партията му, той се чувства като спънат кон преди последното препятствие в състезанието. Защото знае, че само с ДПС не може да направи коалиционен кабинет. И защото не събра смелост да влезе в лична битка с Радев, а изпрати да я води проф. Анастас Герджиков, на когото гледа като на необходимия фигурант, какъвто за него беше и президентът Плевнелиев.

Борисов и ГЕРБ от защитна доскоро позиция преминаха в атака и политическата конюнктура работи за тях. Но и опонентите им в кампанията не успяват да притиснат бившите управляващи с конкретни факти за огромните злоупотреби с публични средства в първата година от епидемията от COVID-19 в България. А такива има достатъчно, например поръчката на 4,5 млн. дози от ваксината на „Астра Зенека“ в началото на 2021 г., още преди европейската служба ЕМА да я бе одобрила за употреба в ЕС. От тях до средата на това лято според министър Кацаров са били използвани едва 450 000 – и заради търговската война срещу „Астра Зенека“ впоследствие, и заради пълната липса на адекватна информационна кампания в полза на ваксините.

Този и други примери, свързани с управлението на ковид кризата, могат да демаскират Борисов и партията му като единствено способните да въведат ред в хаоса (според реториката на бившия премиер). Защото обществото ни е уморено от празнословие и обещания за изчегъртване и възмездие. Вместо това партиите се опитват да сърфират върху високата вълна на пандемията и да търсят краткосрочния политически ефект от позиционирането си спрямо мерките на служебния кабинет.

Но не казват как биха овладели кризата, ако утре се наложи те да управляват.

Сякаш след изборите през ноември ще се събудим като от лош сън и ще продължим живота си както преди, а вирусът ще е изчезнал магически.

Тази кампания изглежда налудничаво с предизборната логорея на фона на мрачната близка перспектива за българите. И понеже хората отдавна са спрели да вярват на обещанията на политиците за светло бъдеще, никой никого не слуша в това надприказване. А то и няма нищо смислено за чуване. Защото досега в кампанията не се състоя нито един смислен дебат за това как трябва да се развива икономиката ни; как да се повишат доходите; как да се реформира здравната система; как да се справим с демографската криза; каква да е външната ни политика в перспективата на една нова студена война, в която светът влиза след кризата между Русия и НАТО; как да посрещнем предизвикателствата, пред които ни поставя новата бежанска вълна, и пр. При този дефицит на идеи и лидери визионери, политиката у нас се превърна в поприще предимно за посредствени кариеристи.

В интервю за портал „Култура“ през 2012 г. политологът Иван Кръстев казва:

Петата революция е резултат от важните открития на неврологията, според която най-важните политически решения не се вземат на рационално равнище. Така политическите консултанти, които са сред най-активните консуматори на тези открития, предефинираха политическата игра и от съревнование на идеи я превърнаха в управление на емоциите.

Тази теза е доказана на практика в България през последните 20 години, през които изборите печелеха не партии с добри програми за управление, а популисти, които успяха да завладеят емоционално избирателите. Такива популисти бяха Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов. На последните предсрочни избори Слави Трифонов успя да увлече масите, но разпиля емоциите им, защото му липсват лидерски качества за това. Според социолога Първан Симеонов сега се наблюдава обществено влюбване в Кирил Петков и Асен Василев и ако се получи магия между тях и избирателите, няма да е изненада със своя политически проект „Продължаваме промяната“ те да получат силна електорална подкрепа и да се преборят за второто място на парламентарните избори през ноември.

Но дотогава има още три седмици, през които не се знае как може да се променят електоралните нагласи след пика на четвъртата ковид вълна. Затова предимство в кампанията ще имат онези партии и кандидати, които, освен да броят жертвите на вируса, могат да предложат конкретни и консенсусни политики за овладяване на кризата и излизане от нея.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на в. „Марица“

Източник

2 в 1. Ноемврийски валентинки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/2-v-1-noemvriyski-valentinki/

Месец преди изборите 2 в 1 перманентното предизборно състояние, в което се намира България от миналото лято, започна да екзалтира.

Наслагват се две кампании – за президент и парламент, говоренето на политиците по медиите достига нива, които са опасни за психичното здраве на нацията, отприщват се протести. Излизат пътни работници със скъпата техника, накупена от собствениците на фирми благодарение на солидните аванси и щедрост на поръчките от ГЕРБ. Излизат миньори и енергетици, водени от синдикатите, които не пресираха ГЕРБ и Бойко Борисов за бъдещето на Маришкия басейн, но са избрали да го направят точно сега. Излизат и медицинските сестри, които от десетина години искат едно и също – нормално заплащане и нормални условия на труд, защото намаляват, остаряват, напускат, заминават. Ако затегнат мерките срещу COVID-19, и от заведенията ще напълнят площад „Независимост“.

Как влизат в тази кампания шестте политически сили, на които социологическите проучвания дават шанс за представителство в 47-мия парламент?

ГЕРБ – коравите пичове

Управлявалата в последното десетилетие партия на Бойко Борисов успя да се окопити, за което допринесе и провалът на „партиите на промяната“ (при цялата условност на това понятие) да произведат правителство. ГЕРБ са амбицирани не просто да са първи след изборите на 14 ноември, но и да съставят кабинет въпреки акция „Изчегъртване“ и изолацията, в която изпаднаха в последните два парламента.

Към момента социологическите проучвания им отреждат отново първото място, при това без да са особено застрашени от изместване. Според последните социологически проучвания („Алфа Рисърч“, „Екзакта“) голямата борба ще е не за първото, а за второто място, което си оспорват БСП, „Продължаваме промяната“ и „Има такъв народ“ – победител на изборите през юли.

За утвърждаване на стремлението на ГЕРБ да са първи, работи и лошото време, в буквален и преносен смисъл. Служебният кабинет попадна в ситуацията на играч по ръгби, който е затиснал топката, но всички останали са върху му. Служебните министри не успяха да се справят ефективно нито с перманентни кризи, като пандемията от COVID-19 и слабата ваксинация, нито с „черни лебеди“, като засядането на натоварения с азотeн тор кораб „Вера Су“ край Камен бряг. Данни на националната статистика за умиранията през 2020 г. и първите девет месеца на 2021 г. ясно показват, че през тази година броят на смъртните случаи в България във всеки от деветте месеца е по-висок от миналата (с изключение на две седмици, когато е имало незначително завишение през 2020 г.). В момент, в който Световната здравна организация съобщава, че смъртността от COVID-19 e спаднала до най-ниски нива от близо година, в България, държавата с най-малко ваксинирани в ЕС, тя е във възход.

Спиралата на цените на тока, отоплението, водата, храните, жилищата плаши хората и ги кара да бъдат песимистични и несигурни за бъдещето си. Ако започнат снеговалежи и разплащанията с фирмите за ремонт и поддръжка на пътищата не са уредени, един блокаж на пътищата ще качи проценти на ГЕРБ – и ще смъкне от други. Тежката зима, която предвещават енергетици и икономисти, се подсилва от действия на „Булгаргаз“, които в писмо обявиха, че заради задлъжнялостта на „Топлофикация София“ и ценовата политика не могат да се разплащат за газа от Русия и Азербайджан и настояват за ново откупуване от БЕХ на задължения на столичната „Топлофикация“ за 130,6 млн. лв.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов подклажда страховете с изявления, че цената на тока ще стигне 500 лв. за мегаватчас, след като надхвърли 300 лв. преди месец. А държавната енергетика, която дирижира предлагането на енергийната борса, продължава да е контролирана от утвърдените от ГЕРБ кадри – там дори епителът не бе изчегъртан.

На този фон в оборот пак се пуска версията за стабилността, която Бойко Борисов олицетворява – по Тома Биков. (Не и за високия корупционен индекс на държавата, която остави след себе си, 111-тото място по медийна свобода три години поред и стъпканото върховенство на правото). С подкрепата си за кандидатурата за президент на ректора на Софийския университет проф. Анастас Герджиков ГЕРБ се борят също така за мястото на „Дондуков“ 2 – и с помощ от приятелите от ДПС. Този път няма номер с предварително обречен кандидат като Цецка Цачева на вота през 2016 г. Този път играят за победа и подборът на Герджиков и вицето му – Невяна Митева, бивша плувкиня, полковник от ВВС и съпруга на генерал, майка на три деца, с перфектна визия, го доказва.

Много се говори за обвързаности на Герджиков с Пеевски и ДПС, а като публично доказателство се споменава фактът за някогашното участие на Герджиков в партия „Новото време“ („ДПС в НДСВ“, както припомни тези дни бившият премиер Иван Костов пред bTV; нейният бивш председател Емил Кошлуков днес е начело на БНТ). Позицията на Герджиков за най-младия олигарх Делян Пеевски е недвусмислена: „Не бива да се вторачваме в личности.“ Освен това смята, че Лозан Панов е бил „подведен“, когато го обяви за пряк път на ДПС към президентството.

БСП – сцени от един семеен живот

БСП влиза в кампанията разединена и заредена с напрежение – и това не е новина, защото при Корнелия Нинова такава е традицията. Този път противоборството е по оста „за“ и „против“ президента Румен Радев, макар че публично лидерката на социалистите обяви подкрепата на партията за втория му мандат.

Въпреки че Радев дължи своята сегашна президентска позиция на избора на Нинова и гласовете на социалистите, пет години по-късно местата са разменени. Сега той е този, от когото БСП черпи влияние и енергия за кампанията си. Тази зависимост изнервя партийната лидерка, но тя не може да си позволи публични разногласия с президента. Причината е една – нарича се власт, която и кръгът на Нинова, и кръгът на Кирил Добрев, и президентският кръг очакват от твърде дълго време. Това е и единственият начин противниците на Нинова да загърбят идеята за отстраняването ѝ. Поне за известно време.

БСП или „Продължаваме промяната“ ще се пребори за второто място? Партията на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев е близка до президента и областните управи работят за нея, казват социалисти, които смятат, че потенциалът на новия проект е по-голям от този на социалистическата партия.

След изборите отново Радев, ако спечели втория мандат, ще е мостът на БСП към евентуално управление. Но има и уловка: ако „Позитано“ 20 се утвърди на второто място, ще е ухажван партньор за коалиция – и от ГЕРБ и ДПС, и от тези, които искат промяна.

„Продължаваме промяната“ – ах, тези харвардци

От момента, в който усмивката на Кирил Петков огря българската политика, нищо вече не беше същото. Ще стигне ли тази усмивка за цялата кампания, в която „Продължаваме промяната“ влиза без предизборна програма и с послание за битка с корупцията, така втръснало ни? Различното от посланията на другите сили, от които чакаме промяна, е, че те казват: „Нали видяхте, че ние това го можем!“ Видяхме, че казаха за едни големи кредити от Българската банка за развитие, после смениха ръководството и промениха начина на финансиране на проекти. Но ония големи кредити си остават, те са барикадирани с договори, чудесни гратисни условия, така че – кой взел, взел.

Може да нямат програма (и да не е известно кога ще имат), може да са доста противоречиви в публичните си изявления, но амбицията е налице – Асен Василев се вижда като министър на финансите в следващо правителство, а Кирил Петков може би като премиер, след като сподели коя партия какъв пост може да поеме. Към „Продължаваме промяната“ вече поеха хора от „Демократична България“, а с тях – и избиратели. Назначеният от служебния кабинет шеф на Агенцията по горите – зеленият Александър Дунчев, вече е водач на листа на новата партия.

Освен от ДБ в проекта на двамата бивши служебни министри прииждат и разочаровани избиратели от доскорошния фаворит „Има такъв народ“. Василев и Петков са самоуверени, с шлифован от маркетинга стил на изразяване, в духа на TED лекциите. Макар да избягват конкретика за бъдещи политики, обещаха, че ще запазят данъците на сегашните нива. Едва ли има политическа сила, която да каже обратното.

„Има такъв народ“ – къде се дяна ти, любов народна

Партията на Слави Трифонов трудно ще си върне тази толкова изменчива народна любов. Според социолозите тя ще се бори в най-добрия случай за третото или четвъртото място. Из медиите продължава да се търкаля историята с Петър Илиев, уволнен от Софийския университет заради заключението на етичната комисия, че е плагиатствал в дисертацията си, а сега и адвокатската колегия в София също го проверява. И докато този скандал не угасне съвсем, винаги ще се припомня, че Илиев е бил кандидат за правосъден и за вътрешен министър в двата проектокабинета на „Има такъв народ“.

През август, когато политическият проект на двамата служебни министри още не беше факт, проучвания показваха, че ИТН спада до трето място, а второто се заема от „Дeмократична България“. Никакви оправдания постфактум, направени в куп медии от ръководството на ИТН, не успяха да постигнат ефект и да убедят обществото, че партията на Трифонов няма вина за това, че не е било излъчено правителство.

Сигналите, които излъчва ИТН, този път не са в стила на алфа-мъжкарството. Лицата, които сега говорят публично, показват склонност към диалогичност, така дефицитна при първоначалното натрупване на политическия им опит. Какво ще произлезе от това – отсега е трудно да се прогнозира. В опит за идейна реанимация лидерът на ИТН Слави Трифонов обяви, че партията ще влезе в бъдеща управленска коалиция, при условие че е поет ангажимент за електронно дистанционно гласуване. Къде, по дяволите, отиде мажоритарният вот…

„Демократична България“ – време е да вдигне котва от Росенец

За „Демократична България“ дебаркирането на Росенец миналото лято се оказа истински вододел в политическата ѝ история. В интервю за „24 часа“ Ивайло Мирчев заяви, че след това събитие „Да, България“ е удвоила броя на членовете си.

Но „Демократична България“ се оказа твърде дълго закотвена към пристана на Ахмед Доган. Толкова, че когато се появи проектът „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев, започнали своя политически път именно от „Да, България“ – една от партиите в коалицията, ДБ се оказа в позиция първо да настоява за общо явяване, а след отхвърлената оферта мина в обяснителен режим дали са повече конкуренция, или повече съмишленици, или… Времето до началото на кампанията така и не бе оползотворено за лансиране на идеи за нови политики, свързани с болезнените проблеми тази есен – високи енергийни цени, Зелена сделка и въглищна индустрия и др.

В навечерието на напрегнатата изборна битка пък гръмна и скандалът, произведен от доскорошния председател на групата столични общински съветници на ДБ и бивш съдия Методи Лалов. Той обвини ръководството на „Да, България“ в недемократично управление и поиска оставките на Христо Иванов, Антоанета Цонева и Ивайло Мирчев. Наред с това той обясни, че ръководството е нелегитимно, тъй като още преди три години е трябвало да се проведе Национална конференция. На фона на нееднозначната подкрепа вътре в ДБ за кандидатпрезидентската двойка Лозан Панов и Мария Касимова-Моасе този скандал всява допълнително напрежение и разфокусира енергията.

Решението на ЦИК да не приеме за регистрация листата на обединението в Стара Загора заради представени документи без ръчни подписи, а само със сигнатури на електронен подпис, е още един препъникамък за вота на 14 ноември. Проблемът ще бъде отнесен до Административния съд в Стара Загора, а се проверяват листи и за други райони. Решението на изборната администрация беше коментирано от съпредседателя на ДБ Христо Иванов като опит на ГЕРБ и ДПС да елиминират служебно обединението от изборни райони. В ЦИК, която е с нов състав, двете партии нямат мнозинство, а решението е било подкрепено от представителите на всички политически сили, с изключение на ДБ – ГЕРБ, БСП, ДПС, ИТН и ИБГНИ.

Връщането на Делян Пеевски в листите на ДПС – и в публичната политика – раздвижи ДБ. Срещу него във Велико Търново ще се изправи лидерът на „Да, България“ Христо Иванов вместо адвоката Калоян Янков, който беше и председател на парламентарната комисия за Росенец в 46-тия парламент. При регистрацията на листата в Районната избирателна комисия Христо Иванов предложи дебат с Пеевски и добави:

… смятаме, че това ще бъде в някакъв смисъл централната, символната битка на тези избори. Пеевски прави заявка, че щял да бъде активен и да говори. Това показва намерението на Движението да премине в рамките на демократичните средства към нещо като терористична акция срещу българската демокрация. 

През един жълт сайт Пеевски отговори, че не иска дебат с Иванов, а с Иво Прокопиев (бизнесмен и съиздател на „Дневник“ и „Капитал“), който „му е началник“. Ако ДБ разчита да раздвижи кампанията с подобно противопоставяне, няма да е достатъчно. Вече не.

ДПС се качва на кантара

Решението на ДПС да издигне лидера си Мустафа Карадайъ за кандидат за президент в комбинация с евродепутатката Искра Михайлова е опит да се претегли. Колко гласа тежи ДПС, сиреч колко ще даде на ГЕРБ–СДС за кандидатпрезидентската им двойка проф. Анастас Герджиков и Невяна Митева, и какво ще договори при рулетката с мандатите. Наистина колко тежи ДПС – под 300 000, колкото изкара на последните избори, малко над 400 000 или близо 600 000, спечелени за първи и последен път през лятото на 2009 г.? Зависи колко безпощадно ще е към купувачите на гласове ръководеното от Бойко Рашков МВР. Зависи и от ресурса, който ще бъде вложен в кампания, в която отново ще участва Делян Пеевски, подгонен от санкциите по Глобалния закон „Магнитски“ и яростно защитаван от партия (чийто член никога не е бил) и в София, и в политическото ѝ семейство в Брюксел.

Инициативата с кандидатпрезидентската двойка на ДПС няма да обърка избирателите, тъй като регистрираните в двата вота партии и коалиции ще фигурират в двете бюлетини под един и същи номер. (Не и тези, издигнати от инициативен комитет.)

Ами ако гласовете за ДПС отново са под 400 000? Тогава кандидат-президентът Карадайъ ще трябва да понесе отговорността за слабия резултат и за мястото му ще се търси нов лидер. При наличието на почетния председател Ахмед Доган няма да е трудно.

„Изправи се.БГ! Ние идваме!“, къде сте?

Къде сте наистина?

Заглавна снимка: Markus Winkler / Unsplash

Източник

Има сделка, няма сделка

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ima-sdelka-nyama-sdelka/

Националният план за възстановяване и устойчивост, променен и допълнен и от служебния кабинет, най-сетне заминава за одобрение в Европейската комисия. След огромно закъснение и множество редакции. И на фона на енергийна криза и увеличаване на цената на енергоносителите. В Плана има две възможни дати за затваряне на въглищните централи – първоначално беше записана 2038 г., но след натиск от синдикатите беше добавена и 2040 г.

Според Атанас Пеканов, вицепремиер по управление на европейските средства,

посочената дата за затваряне на въглищните централи в България е индикативна

и подлежи на одобрение от парламента. Но вече зададена, тя става част от националния план за декарбонизация и дава увереност, че ще получим компенсаторни механизми, както и спокойствие на хората от въглищните региони в страната, че ще им бъде предложена алтернативна заетост.

Във финалния вариант на Плана са включени 59 проекта – с 13 повече, отколкото в априлската версия, и 46 реформи. Добавена от служебния кабинет реформа е създаването на държавно предприятие „Конверсия на въглищните региони“ в Източномаришкия басейн. Основната му задача ще бъде рекултивация на земите около въглищните мини и подготовка за реализацията на нови проекти. За преминаване към икономика без въглеродни емисии и за откриване на нови работни места в региона са предвидени 1,7 млрд. лв. от Фонда за справедлив преход. Но плащанията са свързани с реализация на заложените в плана реформи. Има реформи – има пари, няма реформи – няма пари.

Вицепремиерът Пеканов обяви, че се очаква тези общо 12,9 млрд. лв. евросредства от Зелената сделка да генерират още над 8,1 млрд. лв. инвестиции. Служебното правителство започва веднага преговори и дискусии с ЕК по параметрите на Плана и стъпките, които трябва да се направят в следващите 10 години.

На финалната права, още преди Националният план да бъде изпратен в Брюксел, федерациите на миньорите и енергетиците

от КНСБ и КТ „Подкрепа“ в „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“ организираха протест в столицата.

Те поискаха от кабинета гаранции, че държавните мини и централа ще продължат да работят най-малко до 2040 г., а най-добре – до изчерпване на количествата от въглищни запаси в басейна. Само че такива гаранции няма кой да им даде, тъй като въглища в комплекса има за още 50–60 години при добив до 30 млн. тона годишно.

Пред „Тоест“ инж. Андон Андонов, изпълнителен директор на „Мини Марица-изток“, обяви, че са готови да посрещнат зимата и да доставят на централите въглища без ограничения. За деветте месеца от 2021 г. дружеството е завършило с печалба от 9 млн. лв. и без нито лев задължения към държавата и към фирмите.

Не в същата кондиция е държавната централа ТЕЦ „Марица-изток 2“, която завърши 2020 г. с финансова загуба от 340 млн. лв. преди данъци – със 132 млн. повече, отколкото през 2019 г., и с намаление на продажбите от 2,521 млн. мегаватчаса, или 43,6%. Към средата на на тази година централата излезе на минус с още 247 млн. лв., а задълженията ѝ се увеличиха с още 200 млн. лв. и вече надвишават 1,5 млрд. лв.

Вярно е, че тя се намира в неравнопоставено положение спрямо останалите две големи централи в комплекса „Марица-изток“. Според клаузи в договорите си с тях държавата изкупува цялото им произведено количество електроенергия на преференциални цени и поема разходите за въглеродните емисии. А тяхната цена на международните пазари продължава да расте и заплашва с фалит единствената държавна въглищна топлоелектроцентрала в България. Анализатори обясняват това движение на цената нагоре със спекулативни покупки, а стремежът към зелени политики и поставените цели пред индустриите в страните от ЕС прави парниковите квоти привлекателен пазарен актив. Което означава, че

въглеродните квоти ще продължават да бъдат търсени, а цената им ще расте.

И ще направи електроенергията от въглища непосилно скъпа както за индустрията, така и за бита. Затова на проведената в сряда онлайн среща с представители на четири дирекции от ЕК председателят на миньорската федерация на КТ „Подкрепа“ Владимир Топалов е поискал (поне през зимата) да се наложи мораториум върху плащането на квотите, които сега се търгуват по 67 евро за тон. Пред „Тоест“ синдикалистът обясни, че тази мярка ще укроти ръста на цените на електроенергията и на природния газ. В противен случай съществува реален риск централите на въглища и на газ в Европа да спрат работа. А това ще доведе до фалити на фирми, безработица и големи социални вълнения, тъй като освен бизнеса ще пострадат и много хора, които няма да могат да си платят сметките за ток и парно.

По време на срещата синдикалистът посочил още, че дата и мерки за затваряне на предприятията от въглищната индустрията трябва да се запишат в Националния план за климат и енергетика, а не в Плана за възстановяване и развитие. Топалов поискал да получи от ЕК и Докладите на агенцията за икономически анализи „Прайсуотърхаус Купърс“, която консултира българското правителството при изготвянето на териториалните планове за четирите области в България с конкретни мерки за развитието им след затваряне на въглищната индустрия. От Брюксел отказали да предоставят договорите, тъй като те са сключени с частна фирма, на която ЕК плаща за експертните съвети. И посъветвали синдикалния лидер да ги поиска от правителството ни, когато плановете бъдат одобрени.

Владимир Топалов не разбира защо в тази крайно неблагоприятна политическа конюнктура министър Пеканов бърза с предаването на Плана за възстановяване и развитие, който и без това е закъснял много. Според него не трябва да се поемат ангажименти, свързани със затварянето на мините и централите, а

да се преговаря за максимално отлагане във времето.

„Аз не знам много ли са, или са малко парите, които ще получат засегнатите региони в България. За Старозагорския регион са предвидени 1,7 млрд. лв. Ще Ви дам само един пример – за една година с около 27 млн. тона въглища, добити в „Мини Марица-изток“ централите в енергийния комплекс произвеждат общо 17 млн. мегаватчаса електроенергия, а приходите от тях са 1,7 млрд. евро при цена от 100 евро/мегаватчас. А към днешна дата тази цена е 200 евро/мегаватчас“, коментира Владимир Топалов и припомня, че от 2022 г. постепенно и битовите абонати ще трябва да се включат в либерализирания пазар на електроенергия.

Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“ гледа по друг начин на средствата, които ще получи страната и регионите ни от ЕК по Зелената сделка. Те са за диверсификация на икономиката и ако бъдат използвани добре, ще подпомогнат справедливия преход. Но ако оставим централите в Източномаришкия басейн да продължат да работят както досега, няма да е далеч моментът, в който електроенергията, произвеждана от тях, ще стане непродаваема, коментира тя пред „Тоест“. Антонова прогнозира, че следващата пролет цените на енергоносителите ще се нормализират и тогава ТЕЦ „Марица-изток 2“ отново ще трябва да намали максимално мощностите си. Защото

централата може да продава на печалба единствено в екстремни ситуации като сегашната,

но те са по-скоро изключение на пазара. Не трябва да се забравя, че до 2026 г. ще изтекат и договорите на т.нар. американски централи в Източномаришкия басейн и тогава те също няма да издържат на натиска на високите цени на въглеродните квоти. Зад гърба им обаче няма да е държавата, която подпомага по различни схеми ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Чисто икономически цената на възобновяемата енергия е много по-ниска, затова не трябва да се губи повече време, а да се мисли за алтернативи и нови технологии, които да заменят въглищните. У нас отдавна няма търгове за възобновяеми енергийни източници, а законодателството не облекчава инсталирането на мощности в индустрията и бита. Не действа и пазарен принцип за инвестиране в мощности, които произвеждат електроенергия на по-ниска цена, коментира ръководителката на кампаниите в екологичната организация.

„Грийнпийс“ не е променила и отношението си към изграждането на нова ядрена централа в България, защото инвестицията е огромна, а нямаме нужда от такава огромна мощност, която при това трябва да работи постоянно. Според Антонова е далеч по-добре да се инвестира в гъвкавост, в съхранение на енергията. Бъдещето е в това да има много и малки мощности, които да обират пиковете и да създават баланс в енергийната ни система.

Франс Тимерманс, вицепрезидентът на ЕК, който отговаря за Зеления пакт, заяви в интервю пред bTV в петък, че най-важно е да се осъществи справедливият преход и да се предложи по-добро бъдеще на хората и регионите. По думите му, и България, и Нидерландия, която също се забави с представянето на своя национален план за възстановяване и развитие, са в сходна ситуация – със служебни правителства и преди избори. Той отново припомни, че

в България около 10 000 души годишно умират заради мръсния въздух.

Зам.-председателят на ЕК не вижда заплаха България да бъде лишена от средствата, предвидени в Зелената сделка. Комисията ще анализира много внимателно всяко предложение в българския план за преминаване от високовъглеродна към зелена икономика, а датата едва ли ще стане препъникамък в преговорите със следващото правителство.

Тимерманс пристигна рано сутринта в петък в страната ни, за да участва в конференцията „Зеленият преход – решения и предизвикателства за България“, организирана от сайтовете Dir.bg и 3e News. И беше посрещнат от синдикатите с негови снимки, плакати с надписи като „Кой не иска да сме енергийно независими?“ и запалени свещи – намек какво очаква страната ни след закриването на въглищните централи. В този час, по ирония на съдбата, на много места в столицата не е имало ток.

По време на конференцията премиерът Стефан Янев предупреди, че с концепцията си за зелен преход Европа си поставя много високи цели, които надхвърлят възможностите на страната ни. А при сегашните цени на електроенергията на световния пазар 2038 г. не е окончателна за закриване на въглищния сектор. Тимерманс, с когото по-късно служебният премиер обсъди Плана за възстановяване и развитие, заяви пред участниците в конференцията: „Ангажирам се, че никой да не бъде изоставен и забравен.“

При старта на кампанията си в петък президентът Румен Радев заяви: „При всички положения ще защитаваме нашите въглищни централи, които в момента България няма с какво да замени. Ще направим така, че енергийният комплекс „Марица-изток“ не само да не затвори, а да се развива като енергийното сърце на България.“ Но понеже няма как правителството да изпрати националния ни план в Брюксел, без поне да информира Румен Радев за крайното си решение,

трябва да приемем думите му единствено като предизборно обещание към миньори и енергетици.

Отново в петък БНР съобщи в новините си, че през седмицата служители на ДАНС са били на проверка в двете държавни дружества – „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“. От ръководството на държавната централа са заявили пред националното радио, че става дума за регулярна проверка в обекти със значение за националната сигурност; същото каза пред медията ни и изпълнителният директор на въгледобивното дружество Андон Андонов. Но според източниците на БНР проверката е свързана с цените на тока и сключваните договори.

В ситуацията на политическа криза и на предстоящата кампания за парламентарни и президентски избори съвсем не е изключено ръководни кадри на всякакви нива в енергийния сектор – най-корумпирания в държавата – да изпълняват поръчки на бившия премиер, с които да саботират работата на служебното правителство. И много от протестите изглеждат провокирани и организирани от собственици на бизнеси, близки до ГЕРБ, които разчитат единствено на обществените поръчки. В битката за милиардите от Зелената сделка в държава като нашата са възможни всякакви сценарии, дори най-мрачните.

Заглавна снимка: ТЕЦ „АЕС Марица-изток 1“ и ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово, обл. Стара Загора © Анастас Търпанов

Източник

Избори ноември 2021: вотът в чужбина е отново под риск

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/izbori-nov21-risk/

На 14-ти ноември ще се проведат смесени президентски и парламентарни избори. Право да гласуват имат всички български граждани независимо къде се намират. Възможност да гласуват… е, това за пореден път остава сложно.

Срокът за подаване на заявление за гласуване в чужбина изтича в полунощ българско време на вторник 19-ти октомври. Това е третият път, когато събираме заявления по този начин тази година, но е важно да се разбере, че всеки път трябва да се подава ново заявление. Ето най-важните неща на този етап:

  • Подаването на заявление за гласуване в секцията най-близо до Вас, ще Ви улесни и ще ускори изборния процес, тъй като ще сте вече вписани в списъците
  • Дори да подадете заявление, а се окаже, че на 14-ти ноември сте в България, ще може да гласувате в секцията си по постоянен адрес с попълване на декларация (Приложение 17)
  • Вече са одобрени почти 700 секции в чужбина, където в последните 5 години е имало над 100 подадени гласове. Все пак, това не означава, че на тези места местните общости ще имат възможност или разрешение от приемащата страна да организират секции. Затова се свържете с местната си общност, за да научите къде всъщност се организират такива. Изискването за една секция вече е намалено от 60 на 40 заявления.
  • Отпадна изискването за максимум 35 секции в страни извън ЕС. Това означава, че в САЩ и Великобритания, които бяха най-засегнати на предишния вот, ще има възможност за много такива. Отново, потърсете секция наблизо, за да я подкрепите
  • В Германия се очаква проблем, тъй като германските власти са ограничили секциите до 40 места извън консулствата
  • Подаването на заявления освен, че подпомага изборния процес, показва и повишен интерес на съгражданите ни в чужбина към вота

Както знаем, основна роля в организацията на изборния процес в чужбина имат организациите ни и доброволци по места. В голяма степен това са активни българи, които от години се занимава с това, което всъщност следва ЦИК и МВнР да свършат. На всеки вот информираме, призоваваме, изясняваме, намираме помещения, попълваме комисии и нужди.

През годините тази роля рядко е разпознавана, а понякога дори блокирана. Най-фрапантна беше акцията на прокуратурата в последните години да призовава българи в чужбина на разпит заради разследване за изборни измами. Независимо, че няма никакви доказателства за такива или съмнения в документацията, използваха за пореден път писания в жълти медии като повод за сериозна кампания. Той включваше дори задържане на границата за разпит на хора, които не са били уведомени по никакъв начин за това, че са търсени. Обвинения липсваха – прокурорите само им било любопитно. Това отношение и откровеният тормоз накара доста да се откажат не само да помагат с изборите, но и да имат каквото и да е с България. Общата позиция, включително на хора в ЦИК е, че целта на прокуратурата е именно била такава – деморализация на активните българи най-вече в западна Европа.

Независимо от това доста хора продължиха да се занимават, донякъде напук. Резултатът беше рекорден брой заявления за изборите през април. След още един вот и серия от спънки от ЦИК явно на много им е писнало и сега има своеобразен бойкот на изборите. Целта е да има формално споразумение и ефективна съвместна работа между ЦИК, Външно и българските организации в чужбина. Това е нещо, за което се настоява от над десетилетие, но така и не получихме някакъв отговор. Тази умора и бойкот поставя пред реален риск изборите в чужбина, защото е практически невъзможно консулствата ни с крайно недостатъчния им персонал и ресурси да организират дори част от секциите.

Тъй като ЦИК далеч не се слави с разум и трезва преценка, може да очакваме сериозни проблеми в следващия месец. Независимо, че 700 секции са принципно одобрени независимо от заявленията, надали ще има кой да плати за помещенията, да попълни комисиите и да свърши всичката работа около вота, която остава скрита за обикновения гласоподавател.

Всичко това, както и умората от поредния вот, обяснява намаленият брой заявления този път. За април събрахме 85815 заявления. За юли – 70960. Ако поддържаме сегашната тенденция сега ще има около 42 хиляди или двойно по-малко от първите избори за годината. Друга причина, макар не основна, е времето на събиране. Докато периода за подаване на заявления в началото на годината беше 29 дни, сега е едва 19. За вота през юли беше 24 дни. Тук виждате прогресията за събиране на заявления по дни от откриването на електронния формуляр.

Следейки активността по дни към този етап на кампанията по събиране виждаме, че средният брой заявления на ден е останал относително същия в САЩ и Турция. В Испания е намалял леко. В Германия и Великобритания е паднал повече от половина. Ако моделираме активността от предишните вотове ще очакваме сериозен спад с между 30 и 50% навсякъде.

Както споменах по-горе, това няма да се отрази непременно на броя на секциите – основен риск за това е отказа на ЦИК да говори с хората, които всъщност им вършат работата зад граница. Липсата на заявления обаче ще остави списъците празни, което ще забави допълнително изборния ден.

Както и предишни години, може да следите активността на подаването на заявления в реално време на таблицата и картата на Glasuvam.org. Ще публикувам картата със секциите, когато станат известни и официално потвърдени.

The post Избори ноември 2021: вотът в чужбина е отново под риск first appeared on Блогът на Юруков.

За кого играе БСП

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-kogo-igrae-bsp/

Когато Стоил Рошкев, журналист от телевизията на БСП, наскоро призова зрителите да гласуват за БСП и да не гласуват за президента Румен Радев на 14 ноември, със сигурност това не е била непозволена волност. Това е правата линия.

Шокиращо, но в действителност разломът между „Позитано“ 20 и „Дондуков“ 2 е по-голям от всякога. След като загуби избиратели на вота на 4 април и заради неизречената подкрепа за Румен Радев, лидерката на БСП Корнелия Нинова официално обяви такава две седмици по-късно. Въпреки това „нашият президент“ вече не е дотам „наш“ за ръководството на партията, издигнала го за първия мандат.

Избирателите на социалистите – същите, които гласуваха за Нинова на първите преки избори за партиен лидер, харесват Радев. Дилемата „Нинова или Радев“ ще е разрушителна за изборните резултати на БСП, паднали под 400 000 след вота на 11 юли (на 4 април бяха 480 136). Съвсем реалистично е третото място да се изплъзне на БСП, а в настоящия формат за него ще се борят още поне две политически сили – „Демократична България“ и „Има такъв народ“.

Появата на политическия проект на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев, ползващ се с протекциите на президентската институция, разджурка рейтингите. Привличайки според проучванията на социолозите избиратели от ИТН и ДБ, но също и от останалите политически сили, „Продължаваме промяната“ изтласка формацията на Слави Трифонов и засега е фаворит за първото място – освен ГЕРБ.

След като изгуби статуса на втора политическа сила, БСП изпадна до

„една от партиите, подкрепящи президента“, 

като в този формат вече води „Продължаваме промяната“. Въпреки това тези близо 400 000 гласа, които социалистическата партия носи със себе си, са важни – а и са повече като тежест от приноса, който се кани да даде ДПС на ректора на Софийския университет проф. Анастас Герджиков, подкрепен от ГЕРБ–СДС. (На последните избори партията на Ахмед Доган спадна до 292 514 гласа, сега ще се опита да „извади“ повече гласове от Турция заради репликата на Радев към лидера на ДПС Мустафа Карадайъ „Коя е Вашата родина майка?“.).

Победата на Румен Радев, доскоро в кърпа вързана, вече не изглежда така предопределена след номинацията на Лозан Панов, подкрепян от ДБ, и на проф. Герджиков. Освен това не е сигурно колко от избирателите на ИТН (първа обявила подкрепа за Радев) ще гласуват за него, както не е сигурно, че всички от ДБ ще застанат зад председателя на Върховния касационен съд.

Така че в ситуация, в която и „Изправи се БГ! Ние идваме!“, също подкрепяща настоящия президент, е на ръба да влезе в бъдещия парламент, единението в БСП е важно за Румен Радев, борещ се за втори мандат. Затова в тази студена война и Нинова – първият лидер на БСП, избран чрез пряк вот, и Радев – мажоритарно избран с над два милиона гласа, спазват формално приличие. Нуждаят се един от друг.

Невъзможно е Корнелия Нинова да се съизмерва с най-одобрявания политик в България, чийто рейтинг надмина 60%. Но подкрепяна от Калоян Методиев, с когото се знаят от СДС, Нинова, изглежда, не отчита последиците от тази битка за самата партия. (Методиев е директор на неправителствената организация Институт „Рего“ и за кратко началник на кабинета на президента Радев, отстранен от поста през септември 2020 г.) Според бивши депутати от левицата Нинова е подразнена от „американизирането“ на Радев, особено от неговата подкрепа за инициативата „Три морета“ и критиките му към газопровода „Турски поток 2“ заради похарчените 3 млрд. лв., които „никога няма да си върнем“.

В БСП проруските позиции са на почит и дори евродепутатите, излъчени от партията, не се отклоняват от тях. 

Последният пример е гласуване в Европарламента през септември, когато петимата представители на БСП единствени в групата на социалистите в ЕП гласуваха против резолюция, призоваваща за нова стратегия на ЕС в отношенията с Русия.

Документът разграничава руския народ от режима на президента Путин. В него са отбелязани обвиненията срещу агенти на ГРУ в опита за убийство на българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев и още двама души; изтъква се, че ЕС трябва да намали зависимостта си от руския газ, петрол и други суровини поне докато Путин е на власт; настоява се България и Малта да се откажат от режимите на „златни паспорти“.

Освен това се настоява и Русия да върне трофейни архиви, сред които и изнесените от Червената армия български архиви на царската канцелария, на Министерството на войната, на МВР, лични архиви на български политици след 9 септември 1944 г., които нито едно българско правителство не си е поставило за цел да получи обратно.

Президентът Радев също лансира тезата за нов подход спрямо Русия, 

„отвъд санкциите“, като внимателно подбира думите спрямо Москва и избягва да критикува. Например след Европейския съвет през юни той заяви, че ЕС гледа под микроскоп Русия за корупция, а не е обръщал внимание на България.

А зрителят, обадил се в телевизията на БСП, за да каже, че Радев е „предател“, беше подразнен как се променил президентът, смятан в началото за руски човек: „Той питал ли е Нинова дали да назначава тези хора в служебния кабинет? Не мисля. Той се обяви и против братска Русия. Не мога да гласувам за такъв човек.“ Президентът не е питал лидерката на БСП за първия ешелон в служебното правителство, но е искал предложения за втория, каквито така и не е получил. А и вече не обича да му припомнят кому дължи първия си мандат. Затова и на 1 февруари т.г., когато сам се номинира, той ясно очерта намеренията си да излезе извън тяснопартийното:

„Издигaнeтo нa ĸaндидaтypaтa, зaявявaнeтo зa втopи мaндaт, caмо пo ceбe cи e пoлитичecĸи пpoeĸт, ĸoйтo мoжe дa oбeдини мнoгo бългapи. C г-жa Йoтoвa oчaĸвaмe, чe щe бъдeм зaeднo c бългapcĸитe coциaлиcти, c xилядитe xopa oтлявo, ĸoитo ca нaшeтo пoлитичecĸo ceмeйcтвo, ĸaĸтo и c вcичĸи пoчтeни бългapи.“

Осем месеца по-късно Кирил Петков и Асен Василев издигнаха призива за „коалицията на почтените“ и „десни инструменти за леви цели“…

Двойна игра

Как ще се чувства Корнелия Нинова в такава коалиция, в която БСП няма да свири първа цигулка (макар да смята, че ѝ се полага по право)? Тя отдавна е подозирана в двойна игра – хем иска БСП да я броят за част от „коалицията на промяната“, хем се договаря с ГЕРБ и ДПС за „коалиция на статуквото“.

В предишния 46-ти парламент БСП не показваше активност, когато ставаше въпрос за главния прокурор Иван Гешев – нито по време на изслушванията му в парламентарната комисия, нито при събиране на подписи за извънредно заседание заради отнемането на Бюрото за защита на свидетели от опеката на обвинител №1, нито при дискусии в пленарната зала. Но все пак подкрепи с гласуване промените в Закона за защита на свидетелите, които прехвърлиха службата към Министерството на правосъдието.

Неясната позиция на Нинова и сие по отношение на съдебната реформа и фигурата на главния прокурор подхранва прогнозите за

възможна коалиция между ГЕРБ, ДПС и БСП – 

ако партията на Бойко Борисов се пребори за първото място и съответно получи първия мандат за съставяне на правителство.

Един от малкото депутати от БСП, които се осмеляват да изразяват категорична и принципна позиция относно съдебната реформа и мястото на БСП до партиите на протеста, е Крум Зарков (неговата майка – известната журналистка Анна Заркова, е един от тримата съпредседатели на инициативния комитет, издигнал Румен Радев за втори мандат). Той също е изолиран от Нинова, след като поиска оставката ѝ заради лошия изборен резултат – в края на май по нейно предложение Зарков и Янаки Стоилов (също поискал тя да поеме отговорност заради провала на вота) бяха отстранени от Изпълнителното бюро. Две седмици по-рано Стоилов бе назначен за министър на правосъдието в служебния кабинет на Радев.

Воден от своята прагматичност и желание за втори мандат, Румен Радев се еманципира от БСП, за да завземе по-голяма електорална територия. Още при преполовяването на мандата му се видя, че неговият висок рейтинг не се прехвърля към БСП и следователно може да се опита да изгради фундамент на надпартиен. Освен това ГЕРБ и Борисов низвергнаха Нинова, припознавайки Румен Радев за свой основен противник – и така го легитимираха допълнително.

На няколко пъти Корнелия Нинова се отърва от исканията за оставката ѝ. Къде ще се озове след 14 ноември, зависи от изборния резултат на коалицията на социалистите. И няма да е изненадващо, ако за президента Радев гласуват повече социалисти, отколкото за листите на БСП.

Заглавна снимка: parliament.bg

Източник

Ирак пред избори. Възможна ли е промяната?

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/iraqi-elections-2021/

На 10 октомври т.г., в шести поред парламентарни избори след падането на режима на Саддам Хюсеин, Ирак ще избира членовете на бъдещия си парламент (Събрание на представителите). Държавата, която само преди няколко години беше на ръба на своето фактическо оцеляване, намирайки се под ударите на ИДИЛ, днес е изправена пред редица проблеми, които в не по-малка степен представляват пречка пред бъдещето ѝ.

От 2014 г. насам Ирак се намира в непрекъсната институционална криза.

Правителствата на Хайдер ал Абади и на настоящия премиер Мустафа ал Кадеми остават неспособни да наложат контрол и да внесат ред в ключови сектори – като тези на сигурността и финансите. Ирак не се справи добре и с кризата, свързана с COVID-19, което допълнително задълбочи критиките. В областта на енергетиката някогашният първенец в рамките на ОПЕК изпитва сериозен недостиг на петрол, оставайки зависим от вноса на преработен нефт и петролни продукти.

Дни след падането на Мосул през юни 2014 г. Ирак стана свидетел на повторната поява на паравоенните шиитски формирования, или т.нар. милиции. С фетва (религиозен указ) върховният лидер на шиитските мюсюлмани великият аятолах Али ал Систани призова населението на Ирак да застане редом до своите въоръжени сили и да защити страната. Това отвори вратата религиозният постулат да бъде интерпретиран в полза на милициите и доведе до тяхното повторно появяване след гражданската война през 2006 г. Хиляди млади мъже напуснаха въоръжените сили на Ирак и се записаха в редиците на различни милиции.

Опитите на няколко поредни иракски правителства от 2014 г. до днес да внесат ред във взаимоотношенията между официален Багдад и милициите, поддържани в немалка степен от Иран, остават напразни. Представляващи на практика паралелна военна сила, по примера на други държави и в частност Ливан, милициите имат дестабилизиращ ефект и често служат в борбата между основните шиитски политически сили, излизайки извън рамките на чисто политическите методи.

Неуспехите в сектор „Сигурност“ не са единствените,

които накараха хиляди иракчани да излязат по улиците на големите градове на страната през есента на 2019-та и почти цялата 2020 година. Масово недоволство от липсата на електроенергия, която Ирак внася в недостатъчни количества основно от Иран, в условията на растяща криза в здравеопазването доведоха до безредици, сблъсъци с полицията, но и накараха мнозина открито да заявят, че Ирак не може повече да бъде управляван от политически и религиозни кланове. От това се възползваха политически лидери, известни със способността си да „усещат пулса на улицата“, сред които особено важен е Муктада ас Садр, чиято партия е основен претендент за мнозинството в парламента.

Иракският парламент гласува новия национален бюджет с три месеца закъснение – едва през март т.г. Веднага след неговото обнародване стана ясно, че той не отговаря на очакванията на основни политически сили и на населението като цяло. След трудни и продължителни дебати между правителството, кабинета на президента и Събранието на представителите, едва през юни измененията и допълненията на закона бяха приети от парламента. Тежките различия се запазиха.

Бюджетът според критиците му не предвижда реформи в публичния сектор, води до допълнително обезценяване на националната валута и не стабилизира икономиката. Той предвижда 89,7 млрд. долара разходи при очаквани приходи от 69,9 млрд. и прогнозна цена за барел от 45 долара. Ирак ще изнесе 3 250 000 барела за текущата година. Съотношението между разходите и инвестициите е 77,6% : 22,4% което оставя открити всички основни проблеми пред страната – качеството на живот, заплатите в държавния сектор, липсата на инвестиции в здравеопазването и енергийната инфраструктура, ръста на безработицата.

Важен открит проблем е и този за отношенията между Багдад и Ербил. Централното правителство се опитва да закрепи силната си позиция спрямо кюрдите в Ирак и тяхната автономия. След неуспешния референдум за независимост през 2017 г. кюрдите загубиха голяма част от възможността си да налагат позициите си пред Багдад. Независимо от това обаче, техните права и редът, по който се развиват отношенията им с централното правителство, са закрепени в Конституцията. Един от нерешените въпроси се отнася до т.нар. дискусионни територии, начело с Киркук – основен център на петролната промишленост, който през 2014 г. Ербил постави под свой контрол, но който след 2017 г. Багдад си върна обратно и отказва да обсъжда.

Само часове преди изборите на 10 октомври основните политически сили в Ирак остават несигурни за бъдещето.

Т.нар. шиитски партии се намират далеч от единството. Тези партии представляват интересите на шиитите в Ирак, които са над 60% от населението на страната, а тяхното политическо представителство и място са гарантирани от Конституцията от 2005 г. Спорещи за своята идентичност на национални партии срещу такива, които не крият връзките си с Иран, шиитските партии и коалиции са непредвидими в поведението си при съставянето на бъдещото правителство. А с това и бъдещето на самата държава е непредсказуемо.

Формално начело сред шиитите е т.нар. политически блок „Сайрун“ на Муктада ас Садр. През 2018 г. Ас Садр имаше 56 от общо 329 места в Събранието на представителите. От 2014 г. насам той заявява себе си като основен защитник на иракското население и гражданските права. Ас Садр страни от явни връзки с Иран, като се позиционира в лагера на националистите. Популярността на лидера се дължи на неговата фамилия. Семейството му е сред най-влиятелните религиозни и политически сили в страната и неговото влияние надминава далеч просто границите на Ирак. Баща му, великият аятолах Мухаммад Садек ас Садр, има статута на култова фигура в Ирак. Убит от режима на Саддам Хюсеин, аятолах Ас Садр се радва на огромна популярност сред шиитите в Ирак заради своята роля в борбата срещу Багдад и религиозната си отдаденост в името на населението.

На второ място след „Сайрун“ на Ас Садр е коалицията на Хади Амр – „Фатах“. Амр има славата на един от най-влиятелните военни лидери в страната. Човек с огромна популярност сред шиитите заради ролята си във войната между Иран и Ирак, от 1980 г. до нейния край той воюва на страната на Техеран. Загубил над 17 членове на семейството си при режима на Саддам Хюсеин, Амр си спечели още слава, играейки основна роля в борбата срещу ИДИЛ заедно с убития през 2020 г. Абу Махди ал Мохандес. Основа на коалицията „Фатах“ са движението „Бадр“ на Хади Амр, което носи и името на най-голямата и влиятелна милиция в страната, и политическото крило на друга внушителна военна сила – „Асаиб ал Ахл ал Хак“ на шейх Каис ал Хазали.

Наред с тази коалиция, която не крие близките си връзки с Иран, сред кандидатите за парламента е и партията „Хукуук“, зад която стои още една влиятелна милиция – „Катаеб Хизбулла“. До изброените политически сили, черпещи сили от средите на милициите, се нареждат още партии и коалиции на няколко много влиятелни политици – като съюза на бившия премиер Хайдер ал Абади и най-старата шиитска партия „Дауа“ начело с Нури ал Малики. Съюзник на Абади е и представител на много известна религиозна фамилия с роля в историята на Ирак – Аммар ал Хаким.

В сунитския лагер основните политически претенденти

са настоящият председател на парламента Мухаммад ал Халбуси, срещу когото се изправя шейх Хамис ал Ханджар. Меценат милионер, живеещ в ОАЕ и с връзки в Катар и Турция, Ал Ханджар е свързван основателно с редица лидери на т.нар. сунитска въоръжена опозиция, която имаше своята роля в кризата с ИДИЛ през 2014 г. и кръвопролитията срещу шиитското население. През 2018 г., сякаш за да докаже, че иракският политически живот никога няма да ни лиши от изненадата на политическата мимикрия, Ал Ханджар се съюзи с Хади Амр по време на тогавашните парламентарни избори. Доскорошните яростни противници намериха общ език.

Шансовете на сунитите, които остават силно разединени, не са големи. Освен Халбуси и Ханджар отсъстват основни лица – като бившия говорител и лидер на Ислямската партия (лицето на „Братя мюсюлмани“ в Ирак) Салим ал Джебури или братята Осама и Атил ал Нуджейфи. Една от причините за това е непоследователната роля на сунитските лидери в кризата с ИДИЛ и тяхната доста закъсняла позиция на страната на кого ще застанат – дали на ИДИЛ, или в подкрепа на официалната власт. Не на последно място, влияние върху популярността им имат и съмненията за тежка корупция. Така например в качеството си на бивш губернатор на Мосул в навечерието на падането на града под контрола на ИДИЛ Атил ал Нуджейфи напуска града, а с него – според слуховете – изчезват и няколкостотин милиона долара от градската банка.

В Ербил и Сюлеймания – или в средите на кюрдския политически елит – традиционно се конкурират две партии: Демократичната партия на Кюрдистан, доминирана от фамилията Барзани, срещу Патриотичния съюз на Кюрдистан на Талабани. През 2018 г. общият брой на кюрдските депутати бе 58, като не се очаква този брой да се промени значително и сега.

По думите на човек, намиращ се в Багдад и участващ непосредствено в предизборния процес, изходът от тези избори е крайно неясен.

Възможни са всякакви коалиции и договорки, като няма поставени „червени линии“. След масовите протести на населението от Басра до Кюрдистан, очевидната неспособност на властта да се справи с епидемията от COVID-19 и задълбочаващата се икономическа и финансова нестабилност, тези избори следва да дадат отговор на въпроса: след като обяви победа над ИДИЛ, ще може ли Ирак да обяви победа и над вътрешните си тежки противоречия с цената на прагматичен компромис в името на своето бъдеще?

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на „Ал Джазира“ от март 2021 г. относно дебатите в иракския парламент за бюджета и икономическата криза

Източник

Продължаваме промяната или Продължаваме подмяната?

Post Syndicated from original https://bivol.bg/prodalzhavame-promyanata.html

неделя 3 октомври 2021


Възпитаници на престижни университети. Млади, успели, богати. Свежи, усмихнати, непринудени, симпатични. Доказали се не само като мениджъри на компании, а и като държавни администратори, успявайки за някакви си четири месеца…