Tag Archives: здраве

Защо не може да имаме всичко

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник

Псевдонаучните тези и отговорността на медиите

Post Syndicated from Петър Галев original https://toest.bg/psevdonauchnite-tezi-i-otgovornostta-na-mediite/

Един от най-важните козове на поддръжниците на ваксинацията срещу COVID-19 е фактът, че специалистите и въобще научните и медицинските общности са на тяхна страна. Изтъкват се ползите за общественото здраве и колко хора биха били спасени, ако всички, които нямат противопоказания, се ваксинират. Това е световният медицински и научен консенсус по темата.

Тезите в обратната посока се застъпват от силно ограничено малцинство, състоящо се предимно от вече компрометирани „експерти“. В голяма част от света техните мнения не се отразяват от мейнстрийм медиите, понеже се третират като fringe views – гледни точки, които дотолкова лежат на ненаучни фундаменти, че самото им споменаване не носи нищо друго, освен шум и размиване на дебата по важни теми.

Така например си представете, че по темата за формата на Земята трябваше да се дава дума и на хората, които смятат, че тя е плоска. И на тяхното твърдение трябваше да се придава същата тежест, каквато на научния консенсус, че планетата ни е геоид. Част от аргументите на плоскоземците може да звучат изключително логично и дори достоверно – само ако обаче бъдат изолирани от цялото човешко познание в тази област.

Какво става в България

Противно на световната практика, у нас маргиналните теории за ваксините не само намират добра почва в медиите, но и идват от хора, които имат претенция за експертност.

Като най-видни защитници на такива теории в българските медии се изявяват доц. Атанас Мангъров и проф. Андрей Чорбанов. До голяма степен техните позиции са не само срещу провеждането на масова имунизационна кампания в момента (в случая с проф. Чорбанов – срещу ваксини, различни от разработваната от него), но и срещу общото разбиране за сериозността на COVID-19 и опасността, която болестта представлява за общественото здраве. В различни моменти те се обявяват против масовата ваксинация по време на пандемията, против ваксинирането на хора извън рисковите групи, против доказани мерки в световен мащаб (като носене на маски в закрити помещения) или пък поставят под съмнение данните за ефикасността на ваксините.

Примери за маргинална теория е например твърдението на доц. Мангъров, че „хора, които са изкарали по естествен начин който и да е от вариантите на ковид, не се разболяват – нито от Делта, нито от Бета, нито от Алфа“. Това противоречи на данните за случаи на повторни инфекции, макар и броят им все още да не е толкова голям. Налични са и проучвания, че ваксинирането след прекаран COVID-19 намалява значително риска от повторно заразяване.

При проф. Чорбанов може да се посочи негово изказване, че „ваксинираните и прекаралите COVID-19 не трябва да носят маски, защото те не представляват опасност за обществото и не пренасят вируса“. Това твърдение е опровергавано отново и отново от здравни експерти, а тази превантивна мярка заляга и в насоките на Европейския център за профилактика и контрол върху заболяванията (ECDC).

Тези и други подобни изявления са опасни, защото подкопават доверието в информацията и съветите, давани от огромното множество от медицински специалисти по света. Нещо повече – те бързо се превръщат в оръжиe за дезинформационни кампании, насочени срещу ваксинирането и въобще срещу борбата с пандемията. Допълнителни негативи идват от факта, че българските медии видимо не полагат никакви усилия да проверят подобни твърдения или поне да дадат някакъв контекст около тях.

Медийното отразяване

От януари до септември т.г. 24-те най-влиятелни медии в България са публикували 577 материала, в които доц. Мангъров или проф. Чорбанов са основни действащи лица. В още 436 публикации се споменава мнението на двамата за ваксините, но то не е изведено на преден план. В 90% от тези 577 журналистически материала твърденията на двамата са отразени безкритично, без какъвто и да е анализ или опит за тълкуване.

Данните се основават на анализ на съдържанието на всички статии, в които са отразени мнения на доц. Мангъров или проф. Чорбанов относно ваксините срещу COVID-19. Статиите са събрани чрез системата за медийни анализи на Perceptica посредством специално дефинирани низове за търсене (search strings), а оценката им се основава на начина, по който медиите представят тезите на доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Анализът обхваща уеб страниците на двете обществени медии БНР и БНТ и на националните телевизии bTV и „Нова телевизия“, както и 20-те най-популярни новинарски страници според данни от alexa.com, налични в публикация на e-vestnik.bg. Това са все мейнстрийм издания с изключително влияние.

Един от особено притеснителните изводи от анализа е, че обществените медии БНР и БНТ попадат именно сред тези източници, които дават думата на доц. Мангъров и проф. Чорбанов – при това го правят безкритично. В някои от случаите става дума за нарочно организиран „дебат“ между един от тях и друг специалист (форматът е особено популярен в националните телевизии). Това обаче не е реален дебат, защото такъв може да има между равностойни тези, а не от едната страна да стоят реални факти, подкрепени с изключително голям обем от данни, и от другата – неприети от никого по света твърдения. Нещо повече, подобни „дебати“ само дават незаслужена легитимност на маргиналните тези, представяйки ги за едва ли не равностойни на фактите.

Едва 10% от 577-те статии предлагат някаква критика или контекст за твърденията на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Част от публикациите идват от няколко източника, които поначало рядко си позволяват да отразяват позициите на двамата. Някои от тези сайтове имат само по една статия с техни позиции и тя по-скоро представлява анализ на техни изказвания. Интересен е случаят със сайта 24chasa.bg, който до края на август 2021 г. отразяваше мненията на двамата без никакъв допълнителен коментар. От началото на септември обаче политиката на медията се промени и тя започна да пише критични материали по адрес на доц. Мангъров.

Дори и тези материали обаче понякога просто излагат позицията на институция или специалист по отношение на нещо, казано от доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Най-видният подобен случай е скандалът с твърдението на доц. Мангъров за починали ваксинирани пациенти, което впоследствие е опровергано от директорите на две големи болници. Също немалък дял от критичните статии всъщност са свързани с политическата обстановка и принадлежността на двамата към определена партия.

Политика по време на пандемия

Тук лоша шега изиграва и състоянието на постоянна предизборна кампания, в което се намира България през 2021 г. От една страна, имаме засилено медийно отразяване на кандидатите, а от друга – кандидатите се стремят да представят мнения, които ще ги отличат и ще привлекат определен електорат. Това дава прекрасна почва за избуяване на всякакви маргинални теории, подхранвани от експерти, които видимо биха направили всичко, за да привлекат вниманието.

Огромен проблем е и липсата на критичен поглед към твърденията и най-вече мненията, изказвани от двамата в медиите. Една обществено отговорна медия би следвало да постави такива думи в контекст – най-вече на това какво смятат всички останали учени по света. Медиите много погрешно интерпретират желанието за представяне на „всички гледни точки“, като се пропуска изключително важният момент, че не всяка гледна точка е равностойна на останалите. Тази безкритичност и отказ да се обясни, че тези твърдения не се подкрепят от научни факти, оставят напълно погрешно впечатление у аудиторията.

Резултатът е объркване и привиден сблъсък на авторитети, който оставя впечатлението, че дори и в научната и медицинската общност няма консенсус по въпроса с ваксините. А такъв всъщност има и се представя от стотици специалисти по имунология, вирусология, биология, статистика и др. На тях обаче, взети заедно, е отделено приблизително толкова място и внимание, колкото и на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Съвсем естествено е това объркване да подсилва общото чувство за несигурност. А несигурността прави хората недоверчиви дори и към най-добронамерените и убедителни опити да бъде обяснена ползата от ваксинацията.

Решения

Логично е решението да се търси в поведението на самите медии и в нуждата те да подхождат отговорно (а не провокативно) към обществото. Да, сензациите продават, а скучните факти – не, но пък продажбата на твърде много сензации в случая индиректно води до това да има по-малко консуматори, на които да се продава в бъдеще. Всяка медия би трябвало да преследва в поне някаква степен обществена мисия, да се стреми да бъде полезна на аудиторията си. Тоест да представя маргиналните теории именно като такива и да не дава еднаква платформа на идеи, които няма как да са равни (не и по критерии като достоверност, проверимост и обществена полза). Напълно погрешно е оправданието на изданията, че „в демокрацията трябва да се чува и различното мнение, за да могат хората да направят информиран избор“.

В този смисъл едно подобно решение би могло да дойде само отвътре, от самите медии или медийната общност като цяло – например под формата на саморегулация. Изключително трудно и неефикасно е да се опитва налагането им със сила отвън. Не и без това да доведе до негативна реакция и основателни обвинения за цензура. Един много по-лесен и за осъществяване, и за възприемане от страна на медиите способ е предлагането на контекст към всяко твърдение със спорна достоверност. То може да приеме формата на обяснителен текст, а в случая с новинарските сайтове – и под формата на линкове и дори графики, илюстриращи реални данни.

Сред лесно оборимите, но изключително популярни твърдения на доц. Мангъров е това, че аутопсии на починали от COVID-19 не се правят. Подобна теза застъпва и съпартиецът му Румен Петков. Тя често се свързва с митична забрана от страна на Световната здравна организация. В действителност аутопсии на пациенти, починали от ковид, се извършват още от началото на пандемията – макар и не при всеки случай. Забрана от страна на СЗО за това няма. Всичко това е изключително лесно за проверка и е достатъчно просто да се потърси мнението на патоанатом или на представител на СЗО. И съответно това да е фокусът на публикацията, в случай че медията държи да публикува мнението на доцента.

Предоставянето на контекст би могло да дойде и под формата на допълнителни, но важни сведения за човека, чието мнение е изложено в статията. Например винаги да се добавя, че дадено мнение е изразено от кандидат-депутат, който в момента води предизборна кампания. Или че въпросната личност разработва собствена ваксина, за която се надява да набере финансиране или да получи одобрение. Подобни уточнения биха информирали аудиторията за евентуалните мотиви зад изказаните мнения и биха спомогнали за приемането им с поне щипка здравословен скептицизъм.

Всичко това е само част от обясненията защо България е една от най-слабо ваксинираните държави в настоящата пандемия. Към тях следва да се добавят невъзможността на социалните платформи да се справят с разпространението на фалшиви новини, слабите умения за критично мислене и разпознаване на достоверните източници на информация, непоследователността на мерките, налагани по различно време от здравните власти в страната, и т.н. Освен всичко друго се откроява и липсата на политическо лидерство още в началото на имунизационната кампания да се заяви твърда и недвусмислена подкрепа за ваксинирането. Подкрепа, която после да се отстоява последователно, като се прилагат данни за ползата от ваксинацията. Именно в този вакуум, създал се при отсъствието на лидерство, избуява все по-видното популистко заиграване с антиваксърските настроения сред част от хората.

Причините за недоверието към ваксините срещу COVID-19 в България са много, но това по никакъв начин не бива да води до отказ от отговорност от страна на медиите. Дори обратното – една промяна в тяхното поведение би спомогнала за повишаване на доверието във ваксинационния процес. Доверие, загубено и заради това, което самите медии правят или не правят в условията на пандемия.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Не ваксините, а вирусът може да доведе до репродуктивни проблеми

Post Syndicated from Лора Филева original https://toest.bg/virusyt-a-ne-vaksinite-mogat-da-dovedat-reproduktivni-problemi/

Кети* е на 35 години, има дъщеря на три години и половина. Разболява се от COVID-19 през март 2021 г., след като се заразява от детето си. Майката прекарва вируса леко, но впоследствие няколко месеца има сърцебиене.

Кети спазва основните противоепидемични мерки и смята, че възрастните хора трябва да се ваксинират, за да бъдат защитени. Сестра ѝ живее в Англия и не я е виждала от близо две години. Все още не е известно кога ще успее да пътува. На въпроса дали се е ваксинирала, Кети отговаря:

Не. Защото искам да имам второ детенце. А и лекарката така ме посъветва.

Кети, както и много други млади жени и мъже в България са изправени пред вълна от информация, която много често е пълна с полуистини и факти, примесени с митове. Тезата, че ваксината може да причини проблеми на репродуктивните органи на мъжа и на жената, е част от антиваксърската реторика не само в България, но и по света от самото начало на ваксинационната кампания.

Британско проучване от март 2021 г., цитирано от Euronews, показва, че около една четвърт от младите жени не искат да се имунизират, защото се притесняват за плодовитостта си. През юли 2021 г. търсенията в Google за безплодие, свързано с ваксините срещу COVID-19, са се увеличили с 34 900 процента.

И личната лекарка на Кети я съветва да изчака с ваксината, особено ако иска да има още деца. Обяснението – имало данни, че ваксината може да се отрази на работата на яйчниците.

В България информацията по темата е оскъдна

и поне на сайтовете на официалните институции, свързани с борбата с коронавируса, няма ясна препоръка или научно базирано становище.

В началото на август националистическата формация „Възраждане“, известна и със своята позиция срещу ваксините, публикува видео на Facebook страницата на организацията във Велико Търново. В него Елена Терзиева, която по образование е социолог, но се представя като нутриционист, цитира следната история от „редицата подадени сигнали“ от привърженици на партията:

„Млада двойка с репродуктивни проблеми, която дълго време търси път да се сдобие с детенце, отива в чуждестранна клиника да търсят решение на своите проблеми. Тъй като им се налага често да пътуват през граница, те решават да си поставят антиковид ваксина, за да не се занимават всеки път с провеждане на тестове. Когато отиват на поредното изследване, специалистите в клиниката им казват, че всичките им полови клетки са увредени и те трябва да изчакат една година, за да могат да възстановят опитите си за дете.“

Терзиева прави заключение, че ваксините все още не са изследвани достатъчно и не е ясно какъв ефект имат върху репродуктивните способности на мъжа и на жената. Видеото има над 2800 гледания.

В началото на 2021 г. Експертният съвет по акушерство и гинекология към Министерството на здравеопазването публикува кратки препоръки, според които бременните или жените, които искат да забременеят, не трябва да се ваксинират поне шест месеца преди настъпването на бременността. Краткият текст на становището не беше подкрепен с никаква референтна литература, научни източници или данни от изследване.

В същото време редица световни акушеро-гинекологични организации публикуваха препоръки точно в обратния смисъл – че на бременните и желаещите да имат деца не трябва да им бъде отказана ваксина. Повече по темата може да прочетете в анализа на Надежда Цекулова от 19 август.

Ваксините не могат да доведат до инфертилитет или стерилитет. Но вирусът, който причинява COVID-19 – SARS-CoV-2, създава проблеми не само на лигавицата на горните дихателни пътища и храносмилателната система, но засяга силно и репродуктивната система. Той атакува тестисите, води до намаляване на нивата на тестостерон, потиска със сигурност репродуктивните функции при мъжа.

Това казва имуноложката Цветелина Великова. Тя обяснява, че вирусът може да атакува яйчниците, защото там има рецептори за него, и може да потисне овулацията. „Влиянието на самия вирус върху органите е доказан. Има редица научни статии, потвърждаващи, че вирусът води до потискане на репродуктивните способности за месеци напред. Все още не се знае за колко дълго време. Истината е, че вирусът потиска репродуктивните способности на хората, а не ваксините“, допълва д-р Великова.

В свой подкаст Световната здравна организация обясни, че няма доказателства ваксините срещу COVID-19 да могат да повлияят на плодовитостта при жените и мъжете. И според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (CDC) – една от най-авторитетните медицински организации, няма никакви данни, че имунизацията може да доведе до проблеми с репродуктивните органи. В насоки на CDC от 11 август т.г. е записано, че ваксинацията срещу COVID-19 се препоръчва за всички на възраст над 12 години, включително за жени, които се опитват да забременеят сега или може да забременеят в бъдеще, както и за техните партньори.

„Понастоящем няма доказателства, че която и да е ваксина, включително ваксината срещу COVID-19, причинява проблеми с фертилитета при жените или мъжете. Ако забременеете след първата инжекция с ваксина COVID-19, която изисква две дози (например ваксина на „Пфайзер“ или на „Модерна“), трябва да си направите втора инжекция, за да получите възможно най-голяма защита“, пише още на сайта на организацията. Тя се позовава на ​​професионални медицински организации, обслужващи хора в репродуктивна възраст, включително юноши. Според тези организации ваксинацията на жени, които биха могли да забременеят в бъдеще, е препоръчителна.

Д-р Марк Тролис, специалист по репродуктивни проблеми и професор по акушерство и гинекология в Университета на Централна Флорида, разказва в статия за медицинския сайт MDedge в края на август т.г. откъде е тръгнало твърдението, че ваксините могат да доведат до безплодие:

В същия месец на издаване на разрешението на Европейския съюз за ваксината на „Пфайзер“ (началото на 2021 г.) германският лекар Волфганг Водарг, специалист по белодробни заболявания, и британският фармаколог Майкъл Йедън, бивш научен ръководител на „Пфайзер“ и ръководител на изследванията на дихателните пътища, подават петиция до европейския здравен регулатор – Европейската агенция по лекарствата, за спиране на клиничните изпитвания и одобрението на ваксината на „Пфайзер/Байонтех“. Двамата се позовават на необосновани твърдения за стерилизация на жени, публикувани в онлайн блог, който междувременно е премахнат. Твърдението им беше, че ваксината ще предизвика образуването на антитела срещу протеин, наречен синцитин-1, който участва в образуването на плацентата при бременните, и ще доведе до безплодие.

Въпреки че синцитин-1 е важен за образуването на плацентата, той няма никаква прилика с протеина на SARS-CoV-2, с изключение на много малка аминокиселинна последователност. Експертите са единодушни, че тази прилика не е достатъчна, за да предизвика имунен отговор, водещ до женско безплодие.

В научната си статия д-р Тролис уточнява, че има ограничени данни за влошено репродуктивно здраве и плодовитост при мъжете след инфекция с вируса на COVID-19.

Няма данни ваксините да влияят негативно и на мъжкия фертилитет и качеството на спермата. Проучване на Университета в Маями сред група здрави мъже, изследвани след поставяне на първа и втора доза иРНК ваксина, показва, че няма намаляване на нито един параметър на спермата. „Тъй като ваксините съдържат иРНК, а не жив вирус, е малко вероятно ваксината да повлияе на параметрите на спермата“, се констатира в анализа.

Друг мит, част от вълната от дезинформация, е, че бременните може да се заразят от ваксината и да предадат вируса на плода си.

„Тази логика не е вярна, защото нито една от ваксините, които са на европейския пазар в момента, не съдържа жив вирус. Те съдържат само спайкпротеин, който не може да се свърже с репродуктивните органи. Това е малка част от ваксината, която остава на мястото на убождането и стига само до имунните клетки, за да развие имунен отговор“, обяснява д-р Цветелина Великова. По думите ѝ, няма никаква теоретична обосновка да се смята, че ваксините и имунният отговор, който предизвикват, ще атакуват плацентата или бебето в утробата на майката.

Последните данни от Великобритания сочат, че един от всеки шест пациенти в критично състояние, настанени в болница в страната, е бременна неваксинирана жена. Затова от Националната здравна служба на Великобритания отново отправят препоръка бременните, както и тези, които планират бременност, да се имунизират.

„Медицинският консенсус е категоричен – бременните трябва да бъдат ваксинирани. Няма никакъв риск за плода или за тях. Единственият риск е свързан с повишение на температурата в първия триместър до 12-тата седмица, но това се случва рядко и е разрешено при такива проблеми да се приема парацетамол“, завява д-р Цветелина Великова.

Тя цитира данни, според които няма повишение на случаите на неблагоприятни странични ефекти върху бременността при ваксинирани жени. Няма повишение на процента на бременностите, които не завършват благополучно вследствие на ваксинация, а напротив – тези жени са предпазени от COVID-19. „По този начин те предпазват и бебето. То остава с антитела до шест месеца след раждане, което е много голям плюс“, казва имуноложката. По думите ѝ, кърмата не може да осигури такъв брой антитела, както ваксинирането на бременната в някой от триместрите:

Антителата през кърмата се предават в ограничена степен, което оказва влияние върху носоглътката и устата на бебето и го защитават на това ниво. Но антителата, които са преминали през плацентата към бебето по време на бременността, защитават целия му организъм през първите шест месеца. Кърмата има своята роля, разбира се, но по-малка. За една жена е по-добре да се ваксинира бременна, отколкото след като роди.

* Името е променено от редакцията. Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

Какво разделя антиваксърите и скептиците?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/antivax-opredelenie/

Сякаш колкото повече ваксини биват изхвърлени заради минал срок на годност, колкото повече се отдалечаваме от нивото на имунизация на другите европейски държави и колкото повече смъртни случаи виждаме от поредната вълна на коронавирус, толкова повече четем възмущения какво правила държавата и реторични въпроси „Антиваксър ли съм, ако…“. На първо място, почти винаги когато някой започва така статус, то той или тя си е антиваксър. Въпросът обаче има доста смисъл. Какво всъщност е антиваксър?

Следя движението им от много години и от също толкова време предупреждавам, че ще достигне измерения поставящи обществото ни под риск. Не очаквах да е толкова скоро. От друга страна, малко неща, които видяхме в последната година, бяха очаквани или предвидими. Едно нещо обаче неизменно следваше пандемията и това бяха отричащите я – диагнозите, данните, смъртността и не на последно място – ваксините.

В началото на 2019-та WHO включва „отричащите ваксините“ в списъка си за глобалните заплахи срещу общественото здраве. Това беше година преди пандемията – време, в което антиваксърите бяха просто лунатици подвизаващи се в тайни фейс групи, развяваше странни плакати, време в което само шепа доктори, включително Мангъров, яростно защитаваха имунизационния календар и нуждата от масова имунизация.

Какво е „антиваксър“?

Никой обаче не даде ясна дефиниция на „антиваксър“. По онова време разделението беше някак ясно. Светът се обърна и дезинформацията блуждаеща преди в сенките на мрежата се разля в медии и политика до степен невиждана в здравната сфера от десетилетия. Дали да се носи маска и да се ваксинираш придоби политически оттенък. Заговори се за дискриминация, фашизъм и контрол над населението.

В действителност дефиницията е изключително проста и мисля, че важи изцяло за последните 300 години. Зависи изцяло от това каква е позицията на даден човек към следното твърдение. Формулирах го преди няколко години в безкрайните си дебати с малката тогава клика:

Трябва да се постигне възможно най-високо ниво на имунизация максимално бързо изключвайки само тези с медицински противопоказания.

Това, разбира се, показва моята представа за въпроса. Както казах, няма единна дефиниция и се използва най-вече като нарицателно. Предвид това, че имам значително повече опит от мнозинството по темата, мога дори да разделя антиваксърите на няколко категории според вярванията, отдадеността на движението и развитието им през времето. Тук обаче по-важно е как стигнах до това разграничение.

Предистория

В началото на 2015-та националистически партии взаимстват дословно законопроект и аргументите към него от най-голямата антивакс група. В същността си той отменя задължителния характер на ваксините, санкциите за пропускането им и поставяше бариери пред възможността здравните власти да реагират адекватно при епидемия като тези от морбили.

Покрай този законопроект дойде отново на дневен ред дали задължителните ваксини отговарят на Конвенцията за правата на човека и защо са препоръчителни в „развитите държави“. По първия въпрос – да отговарят на Конвенцията и има няколко дела, които са потвърдили това. Причината е, че рискът е нищожен докато в същото време гарантират здравословен живот на децата. Същото, впрочем беше потвърдено и за евентуалната задължителна ваксинация срещу коронавирус.

Въпросът дали трябва да са задължителни е по-сложен. Моят отговор, който многократно съм отстоявал, е не. Тук говорим не само за COVID19 ваксините, но за всички от имунизационния календар. Причината за тази ми позиция е, че със задължението се прехвърля отговорността към родителите, вместо лекарите да инвестират повече време в работа с тях, разяснения и следене за нежелани реакции.

В същото време обаче имаме ситуация, в която ваксините са задължителни в доста държави, включително България. На хартия поне – в България ваксините са повече от препоръчителни гледайки колко глоби падат в съда и колко безотговорно подхождат градини и ясли. Но промяната към препоръчителна форма сама по себе си няма да помогне на нивото на имунизация. От друга страна доста държави като Италия, Австралия, Германия и Франция минаха на задължителна форма за поне някои ваксини, защото видяха, че нивата падат.

Когато спорех с антиваксърите им казах, че още утре ще изляза с плакати пред министерството да протестирам за отмяна на задължителните ваксини, ако ми покажат ясно как това ще увеличи покритието на ваксините. Защото това е идеята независимо от юридическата форма и мерките, нали – повече деца да са защитени. Отговорът им беше красноречив – че целта им е точно обратното.

Спор за медицина или общество

Тук идва разграничението в „антивакс теста“, който дефинирах горе. Ваксините, независимо дали говорим за туберколоза, морбили, HPV, полио или коронавирус, имат две страни. От медицинска гледна точка имаме препоръки, варианти, противопоказания и схема на приемане, всички съобразени със спецификите на болестта, демографията, заболеваемостта, та дори и климата в дадена държава. Другата страна е чисто психологическа и обществена – как да защитим максимален брой хора, отсявайки надеждно тези с алергии към препаратите и други противопоказания, взимайки предвид икономическия, социалния и историческия контекст.

Антиваксърите отричат първата страна – че има нужда от ваксините, че работят и че рискът е минимален и съобразен със заболяването, което предотвратяват. Скептиците са тези, които поставят под въпрос втората част – дали моделът на ваксиниране е оптимален. Скептиците не влизат в ролята на „тоалетни изследователи“ изравяйки изречения извадени от контекст от случайни трудове, за да покажат, че всъщност във ваксините има отрови и всичко е конспирация за печелене на пари и контрол над населението. Разграничението идва в това дали се доверяваш в науката, но имаш съмнения как следва да се подходи в обществото.

И с право трябва да имаме съмнения. Една от основните причини да се прибягва към задължителна имунизация е продължаващия десетилетия провал на здравните власти да поддържат квалификацията на лекарите. Особено личните лекари са в немалка степен в основата на антивакс настроенията срещу ваксината за коронавирус. Докато повечето от тях ще застанат твърдо зад тези от задължителния календар, липсата на разбиране на материята и доверие в здравните авторитети довежда до същия чисто човешки цинизъм, който ще срещнете у всеки бакшиш настояващ, че „я скапаха тая държава“.

Тази некадърност на чиновниците, пренебрегване на тлеещ от години проблем, затваряне на очите пред всякакви хомеопатични, нутриционистични и холистични залитания на уж сериозни лекари и активно подкопаване на капацитета и доверието у здравните институции доведе до ситуация, в която нямаме кой да поведе борбата срещу една съвсем реална заплаха за обществото ни. В такава ситуация автоматичната реакция на повечето политици и чиновници е да се издават забрани, задължения и регистри. Това виждаме и сега.

От друга страна, в държави, където уж се славят с добрата си здравна култура и система, виждаме подобни стъпки. Истината е, че недоверието в науката и особено медицината има доста дълбоки корени и е сложен феномен, който наблюдаваме едва в последните няколко поколения. Липсата на т.н. споделена реалност пречи да се разговаря с такива хора, тъй като отричат основни постулати в науката и как работи човешкото тяло. Този феномен наблюдаваме специално при ваксините много преди да навлезе в сфера на политиката покрай Тръмп и дори в космологията покрай плоскоземците. Прави задачата толкова по-трудна, но е оправдава бездействието на чиновниците ни не само преди пандемията, а и година след началото ѝ.

Фалшивите новини не са от днес

Нормално е хората да се притесняват. Оставяйки настрана страшната информация, която ни залива отвсякъде, дори страничните ефекти и противопоказанията изглеждат стряскащи. Свикнали сме да очакваме медицината да знае всичко, ваксините да са просто ежедневие, а за всяка болест да има лечение. Дори СПИН вече не е смъртна присъда, а хепатит B и C вече се лекуват с голяма успеваемост. С короната се върнахме обаче няколко поколения назад, когато пра-бабите ни са водили с радост децата да получат ваксинация срещу туберколоза и полио. Още 300 години назад и много хора са инокулирали децата си, за да ги предпазят от едра шарка. Самата процедура в началото си водело до 2% смъртност, но е това е било далеч по-добре от смъртността от болестта. Говорим и за време, където 40% от децата не са доживявали пубертет.

По онова време също е имало противници на ваксините. Рисували са колко противоестествено било да се поставя така препарат в тялото, нищо, че същото се е практикувало в България, например, от стотици години. В известен смисъл и следвайки дефиницията ми горе, грешно е обаче да наричаме тези хора антиваксъри. В мнозинството си те не са вярвали, че процедурата не работи или не е нужна. Някои са вярвали обаче, че подобна болест, както много други, са нужни, за да „прочистят“ обществото от „слабите“. Такива настроения виждаме и сред антиваксърите днес, макар преди няколко години да беше избутано встрани от основните послания в рамките на усилията им за ребрандиране към „ние искаме само избор“.

Основната част от противниците на ваксините при въвеждането на инокулацията са настоявали, че само бедните и затворниците следва да поемат този риск. Те, бидейки издигнати и знатни, нямало нужда да си правят труда. Вариация на тази тематика виждаме и днес в България, особено в припокриващата се общност на антиваксърите и неонационалистите.

Провалът е налице. Какво следва?

В огромната си степен хората, които не са се ваксинирали още, не са антиваксъри. Повечето не поставят под въпрос препоръката за ваксината или не са се замисляли просто. Някои се притесняват за ефектите, други не смятат, че болестта представлява риск за тях, трети подават ухо на слухове, а повечето не знаят какво да мислят. Тази какафония е в основата на това да сме в плачевно положение като ниво на имунизация тичайки по хълма на поредната вълна от смъртност. Дори загубата на близък или ежедневното броене на труповете не помага. Виждаме провал в комуникацията на властите, доверието в институциите и медицинската етика на твърде много лекари.

Провалът е факт. Въпросът е какво следва. Ако отговорим положително на дефиницията ми горе и целим максимално ниво на имунизация, какво следва тогава? Как го постигаме? Гоним ли до дупка всеки лекар съветващ пациентите си да не се ваксинират и да рискуваме още по-сериозен недостиг на кадри в системата? Въвеждаме ли задължение в система, която не успяваше да го наложи дори преди пандемията? При неработещи институции, прокуратура и съд какво според вас следва да направим, за да убедим повече съмняващи се, че си струва да защитят себе си и близките си.

Защото това е целта в крайна сметка. Антиваксъри е имало и ще има винаги. Въпросът е какво да направим, за да се намали влиянието им над другите, които просто се притесняват за семействата си. Как да го направим с една очевидно счупена система, но с премного надъхани и всеотдайни хора в нея, които не получават достатъчно подкрепа?

The post Какво разделя антиваксърите и скептиците? first appeared on Блогът на Юруков.

Свърши вече хубавото време на служебната власт

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/svurshi-veche-hubavoto-vreme-na-sluzhebnata-vlast/

Розовият период на служебното управление свърши. Не защото двамата министри с най-висок рейтинг Кирил Петков и Асен Василев напускат по собствено желание, за да се пробват на терена на политическото. Служебният кабинет, който продължава да управлява, остава в почти същия състав – ако не броим и отстранения заради липса на активност в „изчегъртването“ транспортен министър и замяната му с друг. Но задачите са различни, настроенията също – настъпва есента, а не отпускарско лято.

Разкритията, громящи модела на ГЕРБ, и уволненията, предизвикващи аплодисменти, няма да се повторят. Протестите на пътните работници затъмниха порочния, но законов формат на „инхаус“ поръчките и авансовите плащания, стигащи до 100% за определени фирми. Както се разбра, те ще трябва да се платят – защото договорите са си договори.

И при Ангелов, и при Кацаров – провал с ваксинациите

Когато председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен обяви в речта си „За състоянието на Съюза“ на 15 септември, че темпът на ваксиниране срещу COVID-19 трябва да се ускори, никой в България не откликна. В България чакаха новия служебен кабинет, който да поеме властта за следващите (поне) два месеца. А в този кабинет министърът на здравеопазването си е същият – д-р Стойчо Кацаров.

След като пое поста през май, Кацаров заяви в ефира на bTV, че няма да принуждава никого, няма да агитира за ваксинация: „Само ще информирам хората, че ваксините са безопасни и спасяват човешки живот.“ Въпреки създадената от него организация и логистични центрове, България все така остава последна по ваксинации в Европейския съюз. А в края на август отново беше с най-висока смъртност от COVID-19 в ЕС.

Ваксинационната кампания стартира през януари т.г. В първите четири месеца и половина до 11 май, когато властта бе поета от служебно правителство, този процес беше управляван от правителството на ГЕРБ и неговия здравен министър проф. Костадин Ангелов. В последващите 4 месеца – и най-вероятно до края на годината – тя е в ръцете на служебния кабинет и д-р Кацаров. Съществени резултати обаче няма нито при ГЕРБ, нито при кабинета, назначен от президента Радев. С малко над 18% напълно ваксинирано население България продължава да е последна при достигнати над 60% в ЕС; Румъния е предпоследна с 27,3%.

Непопулярни мерки? Никога преди избори

Никой не вярва, че служебното правителство ще се осмели да въведе каквито и да било непопулярни мерки, за да насърчи ваксинирането. Първо, предстоят избори. Второ, ще ги остави на редовния кабинет, очакван след вота на 14 ноември. С призива си Европейският съюз да се намеси заради ниския процент ваксинирани срещу COVID-19 в България евродепутатът Радан Кънев („Демократична България“) предизвика и упрекна политиците, че стават заложници на предизборен популизъм.

Второ правителство и трети парламент в България се провалят в организацията на ваксинационна кампания, в пресичането на антинаучната пропаганда […], в провеждането на политики, които да насърчат ваксинацията и които да защитят гражданите. Провалят се, защото политическата криза и постоянната предизборна кампания ги превръщат в заложници на страхлив популизъм. […] Така че отговорът е, че правомощията на Европа стигат дотам, докъдето е нужно, ако националните правителства се провалят да защитят нашите граждани.

Повишаване на темповете на ваксинация изобщо не беше споменато от премиера Стефан Янев като една от непосредствените задачи, след като за втори път оглави служебно правителство. Той открои други – подготовката на честни избори, проблемите в енергетиката, където били нужни „фундаментални структурни промени“, и разплащанията в пътния бранш.

Първото обаче си е задължение по закон на служебната власт. В енергетиката служебният кабинет не може да извърши никакви сериозни промени без парламент – например не може да смени членовете на КЕВР, чиито мандати са изтекли отдавна. Странно е, че министърът на енергетиката Андрей Живков запази поста си и във втория служебен кабинет въпреки липсата на активна позиция по който и да било от проблемите в енергийния бранш, в т.ч. енергийните проекти в Националния план за възстановяване и устойчивост и свързаното с тях затваряне на въглищните централи, които неминуемо ще трябва да се спрат. Не е сигурно дали някой все още търси изгубената пътна карта за развитие на газопреносната мрежа, подписана между българската страна и руската компания „Газпром“ – абсурдно твърдение, че държавната власт не може да открие толкова важен документ, а не може да посочи и виновник за това.

Малка част от разплащанията в пътния бранш се уредиха с гласуваната актуализация на бюджета – общо 320 млн. лв.; за другите 1,2 милиарда ще му мисли следващата власт. Така че за парливите проблеми тази есен служебното правителство няма инструменти за въздействие, но по отношение на ваксинацията има възможности.

Бягство от проблема

Изглежда обаче, че ще се заобикалят каквито и да било опити за задължителна ваксинация за някои професионални гилдии. Българските власти са далеч от решимостта на гръцките. След като през юли т.г. гръцкият парламент задължи медиците да се ваксинират, Атина даде срок до 1 септември на здравните работници да го направят. Въпреки бурните протести, след тази дата 7000 медици бяха уволнени от работа.

През април т.г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург се произнесе, че държавите могат да въвеждат задължителна ваксинация и да налагат санкции при отказ, „в интерес на общественото здраве и правата на всички хора и при спазване на пропорционалността на тези мерки“. Политическа воля за втвърдяване на мерките в България липсва и заради липсата на активност от страна на почти всички политически партии изобщо по темата.

Протести на собственици на заведения бяха предизвикани от мерките, които влязоха в сила от 7 септември със заповед на здравния министър. Те ограничиха до 30% използвания капацитет на помещения за различни цели, а посещенията в заведенията за хранене и развлечения, игралните зали и казина се допускат само в часовия интервал от 7 до 23 при спазване на отстояние 1,5 м между облегалките на столовете на съседните маси, допускане на не повече от 6 души на една маса и носене на защитни маски от персонала.

Напук на данните

Антиваксърските настроения са превзели българското общество и всякакви фалшиви новини намират добра почва. Освен в социалните мрежи, те се разпространяват и от публични личности като доц. Атанас Мангъров, съобщил в ефира на bTV, че в Инфекциозната болница има починали хора, ваксинирани срещу COVID-19 – впоследствие твърдението е опровергано от лечебното заведение.

Според данни, разпространени от Министерството на здравеопазването за последния 14-дневен период – от 1 до 14 септември, ваксинираните са били 7,2% от всички хоспитализирани с COVID-19. Относителният дял на ваксинираните, постъпили за интензивно лечение, е 0,3% от всички 6488, приети в лечебни заведения с COVID-19. В този период са починали 64 души със завършен ваксинационен курс от общо 9494 – или 0,67%. Въпреки това не бяха отделени повече средства за информационна кампания за ваксиниране и мерки в тази посока, но служебното управление реши НЗОК да заплаща домашното лечение на болни от COVID-19. Изискването е преди това да са преминали през консултация в някоя от 50-те обособени ковид зони по места.

В действителност работата на този служебен кабинет ще се ограничи до организацията на изборите 2 в 1 (първи тур на президентските заедно с парламентарни, чрез машини) – достатъчно голямо предизвикателство; изплащане на компенсации и преговори с едни или други протестиращи за намиране на временни решения на проблеми.

Какво още

Разбира се, очакваме от новия служебен министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията Христо Алексиев да разкрие схемите около Пристанище „Варна“ и участието на бизнес кръгове, свързани с почетния председател на ДПС Ахмед Доган. Предшественикът му Георги Тодоров така и не се осмели да разрови. Това винаги върши работа в предизборна кампания.

Иначе, служебната власт да се моли да не падне сняг през ноември. При неразплатените сметки с пътните фирми въпросът кой ще излезе да чисти, е особено труден.

Заглавна снимка: Първото заседание на новия служебен кабинет на 16 септември 2021 г. Източник: government.bg

Източник

Криворазбраната демокрация

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/krivorazbranata-demokratisiya/

Марийка: Но тази днес цивилизация аз май… не разбирам накъде стои.

Димитраки (като я тупка по рамото): Не бой са, аз ще ти дам да я разбереш, стига да вярваш на мене като на твой брат… да, като на твой брат; защото аз та обичам като сестра и искам да та запозная с цивилизацията.

Марийка: Благодаря, но мене ма някак страх от тази цивилизация.

Из „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников 

Хагската конвенция. Хартата за основните права. Конвенцията за защита на правата на човека. Дискриминация, равенство, свобода. Това са само част от понятията, които се използват в дискусиите за ваксинирането срещу COVID-19 като начин да се овладее една вече предотвратима здравна криза и да се върнем към сравнително нормален живот. В по-прозаичен вариант може да ги срещнем като „всеки сам си преценя(ва)“ и „всеки има право на мнение“. Това означава, разбира се, че всеки сам упражнява свободата си, независимо от последствията за останалите. В крайна сметка обаче нито той е свободен, нито останалите. Как е възможно? Демокрация, отговарят отсреща.

Знаем ли какво всъщност е демокрация?

Направете си експеримент: затворете очи (не сега, след края на изречението) и помислете дали можете да разкажете историята на демокрацията кратичко и да обясните защо организираме обществата си именно така – с разделение на властите, свободни медии, разделение между църквата и държавата и т.н. Думичката „демокрация“ и идеалите, свързани с нея – свобода, равенство и пр., са като всички други ежедневни неща, с които сме свикнали: говорим за тях, познаваме ги, но много рядко можем да отговорим защо са такива, каквито са, и как всъщност работят.

Вероятно сте се сетили за Древна Гърция. Макар да я наричаме „люлката на демокрацията“, страните, които днес се определят като демократични, имат малко общо с древногръцката идея. В древната форма на демокрацията много малка част от населението изобщо е имала право на глас (основно богати мъже), робството се е смятало за напълно естествена практика, а всички налични исторически източници сочат, че е било доста трудно всеки гражданин сам да си преценява, без да го грози прокуждане или поставяне на репички в ануса, каквото например е било наказанието за изневяра или промискуитет (по Аристофан).

Съвременната демокрация дължи произхода си на комбинация от (скучни) фактори в контекста на Западна Европа и Северна Америка: обособяването на европейските монархии и обществото от хватката на Църквата, борбите за религиозна свобода, упадъка на европейските империи, философските идеи на Просвещението и процъфтяването на икономиката вследствие на колонизацията. След като новата търговска класа се превръща в основен двигател на икономическия прогрес за сметка на короната и аристокрацията, пред гражданите стои въпросът как по-добре да управляват обществото си в новата реалност. Идеите на четирима ключови философи – Лок, Русо, Хобс и Монтескьо, са в основата на съвременната демокрация.

В своя „Първи трактат“ от 1689 г. английският философ Джон Лок пише, че в абсолютната си свобода, дадена по природа, човекът има право да се разпорежда със себе си и вещите си така, както прецени, без да иска разрешение и да зависи от волята на друг. Това звучи чудесно и съвсем по вкуса на възмутените граждани, които споменахме по-горе.

Но възможно ли е хората да съществуват в състояние на абсолютна свобода, без интересите им постоянно да влизат в конфликт с интересите на другите?

Според философите на ранната демокрация (и всеки, който се е редил на опашка в супермаркет или е пътувал в градския транспорт в час пик) това е невъзможно. Именно поради тази причина, казва Лок, хората дават съгласието си да се лишат от нея в името на едно мирно общество. Плюсовете са много – общността предлага не само компания и обмен на ресурси, но и ред и защита. Също така се живее по-приятно, когато си спокоен, че никой няма да те убие или да ти вземе къщата просто защото има абсолютната свобода и желание да го направи.

В този ред на мисли философът Томас Хобс е доста по-мрачен относно човешката природа. За него естественото състояние на човека е да бъде във война с всеки и да се ръководи от собствения си разум. В състояние на абсолютна свобода имаме права над каквото си пожелаем – включително над тялото на друг. Тоест ако всеки има право на всичко, никой не може да има сигурност (независимо колко е мъдър или силен). Поради това човекът търси съюзници и мирно съществуване със споделени ресурси в общество.

От всичко дотук следва, че демокрацията като форма на организация на обществото означава не пълна свобода, а компромис между хората. Това е и т.нар. обществен договор, залегнал в основата на модерната демокрация.

За човека и правата интимно

Демокрацията почива именно на съгласието на гражданите да бъдат водени от общи правила, определяни и налагани от държавата. Томас Хобс използва метафората на митичното чудовище Левиатан и върху корицата на книгата му със същото име суверенът се извисява като великан, съставен от множеството свои поданици. Да, макар думичката „суверен“ да е позната на българския читател и гражданин в друг смисъл, всъщност това означава избраният лидер, на когото е делегирана властта да управлява във и от името на обществото.

Оригиналната корица на книгата „Левиатан“ на Томас Хобс, издадена през 1651 г. Източник: Wikimedia

Всички тези идеи невероятно се харесват на някои французи и най-вече на новоизлюпената френска буржоазия, която пък, за разлика от английската, не успява хитро да се разбере с краля, благородниците и църквата кой всъщност трябва да управлява и мирно и тихо да си поделят богатствата. На фона на блясъка на Версай повечето хора са недоволни от високите данъци, лошата реколта, продължителните войни, глада и епидемиите, което спомага за разпространението на новите идеи сред населението. Останалото е история.

Разбира се, с края на монархията и установяването на демокрацията нищо не се променя кой знае колко – суверенът отново е богат възрастен мъж, просто не е със синя кръв или посочен от Бога. Съвременната демокрация е плод на десетилетни битки (понякога кървави) за придобиване на множество права, които днес приемаме за даденост. Добавяме това, че държавите съседки на Франция изобщо не приемат тези промени добре и им отнема около стотина години и много войни след Революцията, за да посвикнат.

Междувременно в бъдещите САЩ (както винаги) текат пререкания за пари. Американските поданици дотолкова не харесват английския крал, че обявяват независимост от Английската империя през 1776 г. и с Устава на конфедерацията създават държава, която се сгромолясва незабавно, тъй като централизираната власт е плачевно слаба и не може дори да събира данъци. Така дори най-свободните хора на света (по техни думи) разбират, че ефективната централна власт е необходима, когато човек иска да има функциониращо общество. Затова решават да организират Конституционния конвент, който уж трябва да попромени ужасния Устав на конфедерацията, но всъщност решава, че просто няма смисъл, и написва нова конституция, чиито знакови първи думи днес се печатат върху тениски, анцузи и калъфи за телефони в най-различни азиатски страни.

Основното притеснение на американските бащи на нацията е, че силна централизирана власт ще доведе до авторитарна власт. И поради това малко след Конституцията се появяват и конституционните поправки. Простичко казано, ако Конституцията урежда правата на държавата, то поправките уреждат правата на гражданина. Иронично, поправките са базирани на британския Закон за правата. Така се постига баланс между държава и граждани, който гарантира известна свобода и на двете страни. Този баланс е под постоянно напрежение и подлежи на промяна – особено в наши дни, когато свободният американски гражданин живее в държава, в която има повече пушки, отколкото хора.

Не всички права са равни

Към днешна дата повечето държави разполагат с конституция и някакъв вид официално уреждане на граждански права по подобие на гореописаните исторически документи. Какво се случва обаче, ако едно гарантирано право противоречи на друго? Пример за такъв случай е решението на Върховния съд на САЩ от 1905 г., в което се отсъжда, че ограничаването на работния ден до 10 часа дневно и 60 часа седмично противоречи на правото за свободно сключване на договори. Макар това решение да е отхвърлено отдавна, конкретното право се използва и в наши дни като аргумент срещу законодателни мерки, които определят минимална работна заплата или целят да предотвратят монополите и концентрацията на капитали.

Ограничаването на правото на личен живот е мислимо, възможно, но при спазването на определени критерии. Тези ограничения трябва да са законоустановени, пропорционални и да преследват легитимна цел.

Това заяви неотдавна специалистката по медицинско право д-р Мария Шаркова пред „Капитал“. Правата ни не съществуват като абсолютна стойност или във вакуум, а в процес на постоянно взаимодействие не само едно с друго, а и със задълженията ни. Те не бива да се ограничават с лека ръка, но и не може да се използват за налагане над другия в негов ущърб.

Просвещението, в което се корени демокрацията, съдържа и друг ключов принцип – съществуване според разума и логиката, отвъд човешката емоционална първосигналност. Или преход от вендетата към справедливия процес, от вярата в магии към емпирично обясняване на природните процеси.

Демокрацията, с две думи, произлиза от усилията ни през последните двеста и нещо години да живеем в мир, ред и сговор, чрез логика отвъд емоциите. През това време понякога сме се справяли добре, а понякога – не чак толкова. Най-големите си колективни провали сме преживявали, когато сме забравяли, че демокрацията е изкуството да постигнеш свобода, спазвайки задълженията си към другите. Че Левиатанът на демокрацията всъщност е съставен от всеки от нас и от разбирането ни за правилата, които споделяме.

От едно общество зависи дали и в кой момент ще постави правото на живот над правото на собственост, или правото на сдружаване над правото на свобода от дискриминация. Дали ще се води от факти, или от емоции. Как ще се проведе този разговор, е въпрос на колективно възпитание. Но когато колективното възпитание и други неща – като образование и здрава информационна среда – липсват, всеки сам ще си преценява. За сметка на всички, включително на себе си.

Заглавна снимка: „Криворазбраната цивилизация“, постановка на Станчо Станчев в Драматичния театър „Васил Друмев“ в Шумен през 1958–1959 г. Източник: Архивите на режисьора Станчо Станчев

Източник

Защо толкова малко ваксинирани? Пет хипотези

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/zashto-tolkova-malko-vaksinirani-pet-hipotezi/

През последните месеци ваксините срещу COVID-19 вероятно могат да се класират като обществена тема номер едно в България. Въпросите за това при какви условия, колко и кои хора искат или не искат, трябва или не трябва да се ваксинират, тънат в жесток хаос от мнения, провокации и противоречива информация. Традиционно доверието във ваксините в Европа е по-ниско спрямо това в други части на света…

Източник

Как Западът прехвърли на социалните мрежи проблема с дезинформацията за ваксините

Post Syndicated from Ангел Петров original https://toest.bg/kak-zapadut-prehvurli-na-sotsialnite-mrezhi-problema-s-dezinformatsiyata-za-vaksinite/

През последните месеци редица световни лидери и правителства остро разкритикуваха разпространението на дезинформация в социалните мрежи на тема ваксини. В Берлин, Брюксел и Вашингтон технологичните гиганти изглеждат сякаш всесилни и незаинтересовани достоверната информация за ваксините да стига до всички. Така ли е обаче? Надценява ли се дезинформацията онлайн? Може ли борбата с нея да сломи…

Източник

НЗОК и тежко болни деца – бюрокрация до смърт

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/nzok-juli/

Заглавието може да ви се струва жестоко, а според НЗОК – навярно и незаслужено. Сведенията за работата им, които научаваме от родители, сочат именно в тази посока. За съжаление, както говорим вече години наред, прозрачността и отчетността на тази дейност на касата практически липсва. Това важеше и за Фонда за лечение на деца в последните си години преди да бъде закрит и дейностите прехвърлени в НЗОК. Там поне имаше обществен съвет, който наблюдаваше и помагаше да се ускорят нещата. Сега това липсва. Докато съществуването на фонда беше „временно решение“ години наред, НЗОК показа крайна неподготвеност, а в последствие и незаинтересованост да постави нуждите на децата на първо място.

Наистина, касата публикува кратки отчети с дейността си. От тях научаваме някои детайли, като това, че са издали малко повече заповеди през последните 6 месеца, отколкото заявления са били подадени. Това говори, че се справят със силно изостаналия куп от стари заявления чакащи често над месец за решение. Виждаме обаче в справката им, че над 82% от решенията и 71% от парите са за лечение в България. След като функциите на Фонда преминаха в НЗОК се видя ясна тенденция на прехвърляне на все повече лечения, трансплантации и други процедури в български болници – нерядко с плачевна успеваемост, недостатъчна компетентност и дори неясна нужда.

Фонд за лечение на свързани болници

Макар нуждите на отделни пациенти като процедури и цена да варират силно, наблюдавайки общите разходи и справката на самата каса виждаме, че не само са увеличили значително общите разходи за лечение, но и съмнително са ги прехвърлили към български болници за сметка на високоспециализирани такива в чужбина. Българските специалисти не са се подобрили значително в последните две години и половина, а нуждите на тежко болните деца може само да предположим, че са се влошили в условията на пандемията. Единственото разумно обяснение при липса на детайлна информация, каквато имахме до пет години от Фонда, е източване на касата и облагодетелстване на конкретни специалисти за сметка на болните деца. Тук е нужен детайлен анализ на случаите и сравнение с предишни такива с подобни диагнози. Единствено така може да се направи одит как се е променил начина на взимане на решения и дали това е по целесъобразност или става въпрос за конфликт на интереси.

Отделно такъв анализ би позволил да се разбере къде има най-голямо забавяне в чисто административната процедура. Докато НЗОК и предишни министри пламенно общаваха, че ще се справят с решенията по-бързо, виждаме точно обратното. Касата не изпълнява изискването по закон служебно да се снабдява с документи и експертизи. Вместо това остава стандартна практика да карат родители измъчени вече с диагноза и грижа за болните си деца да обикалят специалисти из цялата страна, за да събират подписи и да се молят за документи. Случва се също да стигат до параграф 22 заради нарочно нескопосано написана уредба.

Всичко това обаче става скрито зад 4-те странички отчет и го разбираме най-вече от водени дела за откази за финансиране или въобще незаведени заявления. Едно от малкото неща, които ни позволява да съдим за работата на НЗОК, е регистърът на Фонда. Той все още се използва макар хвърлените обещания и пари за нов такъв. Все така е и изключително трудно да се извади някаква справка от него, въпреки, че информацията в него е изцяло анонимизирана.

Отворете да не отворим ние

Трудно, но не невъзможно. От няколко години анализирам данните за заявленията към НЗОК. Линкове към досегашните ще намерите в статиите ми от ноември и февруари. Ето накратко изводите от последните шест месеца – между февруари и края на юли:

  • Подадени са 859 заявления
  • От тях 681 или едва 79% са завършили. 96.7% са с положителни.
  • Взети са 737 решения. Тоест решили са 56 заявления подадени от преди 6 месеца, а 178 тепърва следва да се решават
  • Заявленията решени от февруари насам са чакали средно 32.8 дни да получат финансиране. 7.4 дни или 22.6% от времето са чакали становище от експерти
  • Приемали са средно по 143.2 заявления на месец или 6-7 на работен ден
  • Искали са средно 450 становища на експерти на месец
  • Връщали са заявления с писмо за липсващи документи средно 53 пъти на месец или повече от една трета от всички подадени заявления
  • Само в три случая е отбелязано, че е търсено болнично заведение от касата, а в един случай касата е търсила служебно епикриза

Сравнението с предходните 6 месеца или същия период на 2020-та или предишни години е безпредметно заради пандемията, която съвсем нормално повлия както на администрацията, така и на тежко болните деца и родителите им. Данните за август липсват, защото отне значително време на доброволци да получат и обработят заявленията до края на юли.

Подробни графики

Както обикновено, публикувам и графиките илюстриращи тези изводи. Започваме с броя подадени заявления по месец и разбивка дали и какво решение са получили в бъдеще. Виждаме, че в последните месеци има увеличение на отказите. Няма особена промяна на броя заявления. Има разместване по месеци заради пандемията. Както стана ясно в предишната ми статия, това показва, че НЗОК е блокирала лечението на значителен брой деца чисто административно.

Гледайки същата справка, но като проценти виждаме по-ясно увеличението на отказите след октомври. Също виждаме, че по-малък дял от по-новите са останали без решение, но доста от старите са без ясен статус в регистъра. Въпреки подобрението в поддържането му след първата ми серия от статии през 2019-та, НЗОК изглежда все още зарязват нещата в един момент – например, когато родителите вдигнат ръце и се обърнат към кампании за дарения.

Тази графика показва колко време са чакали за решение средно заявленията по месеца на подаване. Тук включваме само решените случаи, така че след забавянето на онези подадени през май, наример, средните стойности за май ще скочат. Така научаваме, например, че през юли 2020-та заявленията са чакали почти 50 дни за решение, 10 от които са били само при експери. Това число намалява на месец през януари 2021. Виждаме намаление на времето, в което се чака за експерти, особено след огромните проблеми доказващи неподготвеността на НЗОК през първите 6 месеца. Все още обаче средно се чака около месец за решение, което е необяснимо.

Тук се виждат заявленията по месец на решаване. Забелязва се увеличаване на капацитета в последната година като всеки месец са взимали поне 100 решения. Разбира се, това не дава никакви сведения за „качеството“ на решенията и конфликтът на интереси във всеки от тях.

Тук отново виждаме времето, за което децата чакат за решение, но този път към момента, в който касата е взела такова. Вижда се отново намаляване на експертите, но общото намаляване на цялостното време е минимално. Това сравнено с разбивката по месец на подаване показва, че НЗОК са склонни да решават част от последните молби по-бързо докато други застояват значително време. Също така показва липса на подобрение в работата на касата в последните две и половина години. Важно уточнение тук е, че тези данни често не включват времето прекарано от родителите в събиране на документацията нужна въобще да им приемат заявлението.

Разбивката по дейности не дава подробна информация за времето, което всяка от тях отнемат, за да забавят решението. Виждаме обаче броя извършени такива. Все още има прекалено много писма към родителите за липсващи документи. Почти винаги те могат да бъдат набавени значително по-бързо и евтино по служебен път. Например, почти не се въвеждат в системата, че са искани епикризи служебно. Най-много са становищата от експерти. Сравнение с времето на Фонда виждаме, че има много повече бюрократични процедури като брой при не особено голяма разлика в броя на заявленията.

Тази графика показва броя на залежалите заявления във всеки един момент. С други думи, колко заявления залежават във всеки един ден от годината на някое бюро докато получат решение. Тъй като има доста заявления с неясен край, съм добавил в червено само тези, по които няма решение 30 дни след последното действие по тях като писмо или становище. Виждаме ясно натрупването и бюрократичното забавяне в сравнение с работата на Фонда.

На последно място показвам отново колко време са чакали заявленията към момента на решаването им. Виждаме, че тези решени до седмица след подаването се увеличават леко, но в съответствие с броя подадени. Остава значителния дял на тези, които са чакали между седмица и месец. През последните няколко месеца намаляват леко чакащите над месец, но делът им отново остава поне 1/3 от всички.

Всичко това е само механично сравнение на анонимизирани данни по месеци и дни. Не ни дава качествено сравнение за това как се лекуват тези деца, какви конфликти и търкане в процедурите срещат и защо при значително по-голям бюджет, НЗОК успява да лекува по-малко деца по-зле. Корупцията и конфликтът на интереси тук би било предпочитано обяснение, само защото алтернативата е болезнена некомпетентност.

The post НЗОК и тежко болни деца – бюрокрация до смърт first appeared on Блогът на Юруков.

„Бременните не трябва да бъдат ваксинирани.“ Така ли е в действителност?

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/bremennite-ne-tryabva-da-budat-vaksinirani-taka-li-e/

Бременните не трябва да бъдат ваксинирани. Жените, които планират бременност, не трябва да бъдат ваксинирани поне 6 месеца преди настъпването на бременността. Това гласят препоръките на Експертния съвет по акушерство и гинекология към Министерството на здравеопазването от 18 февруари до 13 август 2021 г. Извадките не са лаконични – цялата препоръка се състои от три точки и точно четири изречения.

Източник

Рискът от преболедуването. Постковидните симптоми и последствията от тях

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/postkovidnite-simptomi/

Разболях се през октомври 2020 г. До февруари т.г. все още имах лека температура, симптомите се успокояваха трудно. Спрях да се задъхвам някъде през март. Проблемите бяха много – смяна на лекари, терапия с няколко вида антибиотици, които нямаха ефект. Това разказва С., 31-годишна, от София. След разговора излиза малко да потича – миналото лято е бягала по маратони, сега заради кашлицата и умората…

Източник

Как (не) се боледува и умира по клинична пътека

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-ne-se-boleduva-i-umira-po-klinichna-pateka/

Скандалът между служебния здравен министър Стойчо Кацаров и лекари от болницата за спешна помощ „Пирогов“ раздели общественото мнение на две. Да припомним накратко за какво става дума. Здравният министър уволни директора на „Пирогов“ Асен Балтов малко повече от месец след като Министерството на здравеопазването изнесе информация за стотици „фалшиви хоспитализации“. Става дума за пациенти…

Източник

Единствени в ЕС българските лидери не са обявили дали са ваксинирани срещу COVID-19

Post Syndicated from Иван Радев original https://toest.bg/bg-leaders-vaccine-covid-19/

За шест месеца – от декември 2020 г. до юни 2021 г. – лидерите на всички страни от Европейския съюз обявиха, че са се ваксинирали срещу COVID-19. На всички без една. България. За разлика от европейските си колеги, президентът Румен Радев още не се е решил да предприеме тази стъпка. Поне не публично. Същото важи и за бившия министър-председател Бойко Борисов, както и за служебния премиер Стефан…

Източник

Забранява ли WHO на жените да пият и защо някой му пука дали са в детеродна възраст?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/who-zabranqva-li-akohola/

Относно „новината“, че „СЗО искала да забрани на жените в детеродна възраст да пият алкохол“ има няколко неща, които може би сме пропуснали и други, които имат нужда от обяснение. Първо, горе виждате точния текст. Той е част от първата чернова на плана 2022-2030 за намаляване на консумацията на алкохол. Целият документ на черновата ще намерите тук и тук. Конкретното предложение е в секция за образование, повишаване на информираността за вредните ефекти от алкохола.

Второ, нищо от това не е ново. Идентичен текст имаше в предишния план 2013-2020. Долу виждате снимка на параграфа от тогава. Ще намерите пълния текст тук и тук.

Това предложение се фокусира върху предпоставките и подтикването идващо от социалната среда за това хората да започнат да пият и да пият повече. В този смисъл стратегията подхожда към алкохола като към нормален наркотик и търси какво води до увеличаване на дозата и кои са най-уязвимите.

Съществен фокус тук има върху подрастващите и бременните жени, както и в последното десетилетие. Всъщност, всички знаем, че пиенето и пушенето в каквито и да е количества по време на бременност често води до увреждания и рискове за майката. В този смисъл като стратегическа цел се посочва информираността и осъзнаването на проблема. Не забрана, а по-голям фокус на кампанията за намаляване на зависимости.

Тук съвсем нормално беше попитано защо само жени в детеродна възраст? Защо не преди или след? Това ли е най-важното на една жена – че е в детеродна възраст? Момичетата под 15 са включени в другата категория подрастващи. Много добър е въпросът защо точно 15 до 50 г. Още повече, че прекомерната употреба на алкохол, дори да не бъде квалифицирана като алкохолизъм, носи многократно по-голяма вреда на мъжете от всички възрасти.

През 2018-та излиза доклад на WHO, в който се анализира развитието по темата и се подготвя почвата за черновата, която обсъждаме сега. Целия документ ще намерите тук и тук. В него се посочва ясно, че жените в глобален мащаб пият много по-малко от мъжете и това води до над 3 пъти по-малко смъртни случаи, както и 4 пъти по-малка загуба на здравословен начин на живот заради прекомерна употреба. Всъщност над 5 пъти по-малко жени имат проблеми с алкохола, отколкото мъжете. В развитите страни алкохолизмът е по-изразен. В Европа, например, 14.8% от мъжете и 3.5% от жените имат този проблем.

Всичко това говори още повече, че подобна стратегия следва да се фокусира върху мъжете, където алкохолизмът води до значително повече смърт, отколкото при жените, още повече в определена възраст. Причината обаче е в последствията. В същия този доклад се изследва ефектът на употребата на алкохол по време на бременност. Виждаме, че в Европа синдромите и уврежданията свързани с това са в пъти над другите региони. Говорим за 0.4% при синдрома и 2% при всички засечени отклонения.

На база тези анализи и общата стратегия за подобряване на репродуктивното здраве е установено, че т.н. social pressures, грешни представи за ефектът на алкохола, разни бабини методи и включително остарели разбирания на лекари са основната причина за прекомерна употреба на алкохол при жените, което в конкретната възрастова група между 15 и 50 г. води в немалко случаи до употреба на алкохол при бременност. Всъщност според региона между 0.2% и 13.9% от бременните са употребявали алкохол редовно. В немалка това идва и от митът, че умереното пиене е полезно за здравето. Именно затова е тази част от стратегията – за да образова.

Отделно, не трябва да забравяме, че за разлика от мъжете, жените преживяват множество промени през живота си. Независимо дали решат да имат деца или не, това, което минават най-малкото през пубертета и менопаузата няма аналог при мъжете. Когато стане дума за хормонални промени някак е прието да се обръщаме с насмешка на стереотипът за изнервеност. Всъщност обаче става дума за много повеч, тъй като тези процеси управляват всичко в тялото ни. При мъжете дори не се сещаме за това, но при жените дори в „стандартния“ случай носят със себе си сериозни болести и рискове. В този смисъл, когато говорим за физиологичен ефект от злоупотреба със субстанции, ефектът върху женското здраве е значително по-голям.

Всичко това има сериозен негативен ефект не само върху женското здраве, но се мултиплицира пряко и косвено като увреждания при следващото поколение. Косвения ефект е наблюдение, че заради ключовата си социална роля, ако майката в едно семейството пие сериозно, подрастващите имат толкова по-голяма склонност към злоупотреба. С други думи независимо, че алкохолизмът е значително по-малък при жените, ефектът върху тях и обществото като цяло е много по-значителен. Дори умерената употреба смесена с грешно разбиране за ефекта ѝ е идентифицирана като прекурсор към такива по-сериозни проблеми.

Точно затова този текст е останал в черновата на плана. Не е нещо ново, а ефект, повод за притеснение и нужда от внимание, която е идентифицирана отдавна. В сегашната буря от новини има риск да отпадне като стратегическа цел, което би било лоши. Още повече, че видимо никой не се е опитвал да забранява на жените в която и да е възраст да пият. Особено в Европа, където изглежда ситуацията е най-тежка.

The post Забранява ли WHO на жените да пият и защо някой му пука дали са в детеродна възраст? first appeared on Блогът на Юруков.

Заетост на ваксинационните центрове към 8. март

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/zaetost-na-vaksinaciite-2/

Това е продължение и обновяване на данните от предишната ми статия. Показвах тогава къде и колко са натоварени центровете за ваксиниране според електронния регистър на МС. Показвам данните към 8-ми март вечерта. Няма промяна в броя на местата.

Има две разлики с предишната статия. Първата е, че изчистих 5-6 места, които са видимо дублирани записи на картата, но нямат никакви отворени часове за записване. Втората разлика е, че махнах от статистиката дните, в които са изцяло затворени центровете. Така, за разлика от предишната статия, заетостта включва само дните, в които са обявени въобще някакви дни, а не целия период от две седмици.

Спорно е коя оценка е по-добра в случая, тъй като някой център може да обяви един работен ден на седмица с 20 слота, да се запишат 4 души и да излезе на 20% свободен. Това не означава, че може да поеме толкова хора през останалите 80% заетост, както център в голяма болница с 10 места за ваксиниране и без почивен ден. При липса на реалния брой слотове, а само процентно съотношение в данните на МЗ за заетост не може да получим ясна идея.

Така или иначе, тук ще намерите новата карта към 8-ми март с обновените данни. Виждате, че са доста по-заети от преди три дни. Вече и центровете в София-област са в червено, както и тези около големите градове.

Направих и нов вариант на старата карта от 5-ти март с новия индекс. Така средната заетост намалява на 24.6%, а не 43%, както беше старата оценка. Смисълът обаче им е различен сега. Към 5-ти март 43% от времето от двете налични седмици е било невъзможно да си запишеш час, а 24.6% от обявените места са били заети.

За да се види по-лесно разликата между двете карти направих бърза анимация, която дава по-добра представа. Увеличава се натоварването също около Варна, Велико Търново, Стара Загора, Хасково и други големи градове. Остава ниско в региони със застаряващо население.

Тук съм показал разпределението на общините по натовареност в предстоящите две седмици към двете разглеждани дати. Докато на 5-ти март 8.5% от центровете са били изцяло заети, на 8-ми март такива са били над три пъти повече – 28.6%. На 50% заети 18% към 5-ти и вече почти половината центрове към 8-ми.

Тази графика е подобна на онази от последната ми статия, но добавям натовареността на същите дни оценена към двете дати. Вижда се отново, че събота/неделя има най-много желаещи. Нивата изглеждат ниски на първо време, защото има много центрове в малки градове, които имат ниска заетост и нисък капацитет, но се считат наравно с места с голям капацитет.

Интересно е, че във всеки един ден поне 36 от обявените 349 ваксинационни центрове не работят. Както споменах в началото, няколко от тях са дублирани записи, но дори без тях се оказва, че в работен ден средно 10% от центровете не могат да бъдат запазени. В събота и неделя 60% от центровете са затворени. Отново, тук не се отчита ралния им капацитет, защото нямаме информация за него.

И отново, нищо от тези числа не показват колко хора всъщност могат да поемат центровете, колко ваксини въобще ще има и дали процесите зад този сайт всъщност работи. Сведенията до тук сочат в не особено оптимистична посока. Както Божо посочи правилно, подобни електронни услуги не са просто сайт, а изискват дигитална трансформация и добра координация на администрацията зад тях. Това е нещо, което особено в здравеопазването не се е случило почти.

The post Заетост на ваксинационните центрове към 8. март first appeared on Блогът на Юруков.

Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/zaetost-na-vaksinaciite/

Според изказвания на МЗ за само 24 часа в регистъра на желаещите да се ваксинират срещу коронавирус са се записали над 41 хиляди души. Това несъмнено са доста хора, най-малкото предвид спънките, които немалко имаха.

Доста оплаквания бяха споделени в социалните мрежи за това, че сайтът отказва да приеме личните данни независимо, че са видимо правилно описани. Докато това може да се дължи на проблеми с проверката в ГРАО, каквато видях, че се прави в кода на сайта, изглежда строгостта за изписването е нарочна. От няколко места стана ясно, че се прави като мярка срещу злоупотреби – някой да вписва хора знаейки личните им данни.

Дали това е удачна форма на превенция срещу измами е доста спорно предвид спънките и ядовете, които донесе на хиляди, които многократно се опитваха да се запишат. Моето мнение е, че рискът за злоупотреби в точно този формуляр е малък, а тази мярка повече пречи, отколкото помага. Във всеки случай, при условие, че доста хора имат електронен подпис, който е и единственият начин да си видиш имунизационния картон на същия сайт, можеше при наличие на такъв подпис въобще да не иска всички тези лични данни – прост подпис щеше да е достатъчен.

Разбира се, нищо от това нямаше да е въобще тема на дневен ред, ако имахме електронна идентичност и добре свързани системи в държавната администрация. Това, че трябва да попълваме електронно едни и същи известни на институцията лични данни все едно пишем на ръка документ сочи единствено за липсата на идея какво означава електронно управление. Всъщност, тези недомислици идват почти винаги от самите чиновници като задание. Затова не бих винил изпълнителите конкретно. Още повече, че самият портал изглежда доста добре като функционалност.

Данните за заетостта

Нещо, което забелязах като разглеждах кода му беше, че има интерфейс за проверка на заетостта на имунизационните центрове. Именно този интерфейс се използва, за да показва календара, на който може да се избере дата и час. Такива са възможни между 7 и 21 дни в бъдещето. Отделно в кода на сайта са вложени имената, адреса и координатите на всички центрове в страната.

Тъй като ми се наложи да използвам системата, забелязах, че доста центрове за ваксинация в София са напълно заети за въпросните налични две седмици. Заинтересувах се колко от тези в големите градове имат този проблем. Затова взех данните през публичния интерфейс и направих следната карта. Данните са актуални към обяд на 5-ти март. Може да увеличите картата с бутоните или с двоен клик.

От всички 349 ваксинационни центъра, 10% са напълно заети. Половината от тези са в София. Още 10% от тези в страната са заети между 75% и 99%. Половината са заети под 25% и видимо са предимно в малките градове.

Докато средната заетост за страната е 42%, в София тя е 89%. Забелязва се относително ниска заетост в Пловдив – 54% в 16-те имунизационни центъра. В Бургас е още по-малка – 33% в 15 центъра. Във Варна и Сливен обаче е значително повече – съответно 65% и 71%. Голям брой желаещи спрямо капацитета на центровете им има също в Свищов, Павликени и Стрелча.

Невъзможно е да кажем колко хора са се записали къде, тъй като капацитетът на всеки център е различен. Имаме само заетост като процентен индекс за всеки. Традиционно Министерството на здравеопазването не е особено адекватно в пускане на информация. Ако все пак вземем изказването им за 41 хиляди записани и 42% заетост около същото време когато до казаха, може да си направим извода, че имунизационните центрове имат капацитет от малко под 50 хиляди души на седмица.

Час има, а ваксини?

Тази заетост ни казва единствено кога и къде хората искат да се ваксинират. Не ни казва нито възрастта или пола им, нито каква ваксина са отбелязали, че предпочитат. Това, че са се записали не означава също, че ще има ваксини за тях в уречения ден и час. Както стана съвсем ясно, има проблем с поръчките и доставките на ниво ЕС, а родните институции допълнително са влошили нещата като са поръчали по-малко дори от полагащите ни се ваксини, както и че са заложили в голяма степен на етина и по-лесна за пренасяне ваксина, с която има обаче най-големи проблеми.

Това, което също не виждаме тук е и записалите се при лични лекари, доставките към тях по места, колко са ваксинирани и въобще какви трудности изпитват с информацията и организацията. Тук мога единствено да ви призова, ако сте си поставили вече ваксина, да се отпишете от списъците на личните си лекари, за да не правите и без това нелеката им задача да организират целия процес при себе си.

Тепърва ще видим как ще се развива имунизационната кампания. Според последните данни на ECDC 3% от населението на България е ваксинирано към края на миналата седмица. Това е увеличение от 0.95% две седмици по-рано. Най-забележима е промяната при тези над 6 години – от 0.4% на 3.7%. Най-уязвимите обаче – тези над 80 г. – са покрити доста под средното – 2%.

Това, както и другите данни за ваксинациите ни показват, че с описаните кампании се гони по-скоро статистика в условията на хаос в информацията и организацията. Вместо да се насочват усилията към разбиване на антивакс митовете, приоритетно ваксиниране по домовете на най-възрастните и тези с хронични болести, вместо блъскането на често уязвими и трудноподвижни по опашки, придържане и развиване на оригиналния имунизационен план, виждаме отказ от отговорност и гонене на числа.

Малко от направеното от здравните власти по отношение на ваксините ни доближават до края на ограничителните мерки. Пътят до заветните 80% покритие е дълъг и нищо не показва, че ще стигнем дори половината тази година.

The post Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях first appeared on Блогът на Юруков.

Отново за детската болница 

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/otnovo-za-detskata-bolnitsa/

Автори: Анета Василева, Росица Браткова и Кристина Техова

Въвеждащ текст на арх. Анета Василева

Студентските дипломни проекти у нас обичайно стоят в ъглите на уж голямата архитектура. Приемат се за част от чиракуването по пътя към занаята. Така всяка година стотици проекти се мислят с месеци, но остават достъпни за една шепа хора, далеч от осветеното публично пространство. Това, разбира се, е зле и за образованието, и за обществото. За образованието – защото видимостта увеличава отговорността към крайния продукт, а за обществото – защото пропуска онези архитектурни дипломни работи, които искат и всъщност могат да участват в дебатите на времето ни.

Именно един такъв проект ще ви представим сега – проекта на Кристина Техова за нова Национална детска болница в София, защитен в края на януари 2021 г. в Архитектурния факултет на УАСГ.

Когато през май 2020 г. в „Тоест“ излезе текстът ми „За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове“, смятах, че отдавна има обществен консенсус за това как трябва да се подходи към проблема. В крайна сметка казусът „Нова детска болница“ беше една от темите на 2019 г. и продължи да е актуален през 2020 г., та чак до днес – тема на много статии, подписки, протести и публикации. Не вярвах някой сериозно да мисли, че изоставеният от 30 години строеж в двора на Александровската болница би могъл да покрие изискванията за съвременна болнична архитектура.

Публичен конкурс, събаряне и нов проект или нов парцел и шанс за истински добра архитектура за деца – това бяха все възможни решения отвъд елементарния инженеринг и поредните милиони, похарчени за глупав ремонт. Няколко седмици по-късно имаше и решение на властта: „Събаряме старата сграда, строим нова“, обеща Борисов на среща с гражданската инициатива „ЗА истинска детска болница“. После дойдоха летните протести срещу правителството, есента с втората вълна на COVID-19… и темата „Нова детска болница“ някак заглъхна.

Това е обичайно свойство на важните дебати у нас – някак заглъхват.

А след време внимателно се активират, тествайки издръжливостта на гражданската енергия (като с един друг прелюбопитен казус – съдбата на т.нар. Къща с ягодите в София). Така още в средата на септември м.г. „24 часа“ подготви публиката за възможен финал на сагата с детската болница. „Още 40 години очакване за детска болница?“, реторично попита вестникът. „Днес е крайно време министър Ангелов и поканените от него на дискусия да решат – чисто нова сграда или ползване на скелето от 1987 г. Със сигурност ще има недоволни, но децата не могат да чакат още 40 години за болница“, завършва храбро статията.

Затова ми се иска да държим дебата отворен, включително и с такива проекти като дипломната работа на Кристина. Иска ми се цялото общество да е наясно, че истинска детска болница в България може да има и тя да изглежда по много и най-различни начини – и в никакъв случай не непременно като болница.


Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Росица Браткова, дипломен ръководител

Целта на проекта на Кристина Техова е, на първо място, да се излезе от клишето на функционализма и да се отдаде по-голямо значение на начина, по който архитектурната среда въздейства на обитателите си. Това е толкова по-важно в разглежданата задача, тъй като става въпрос за болни деца, които прекарват значително време в тази среда. Архитектурното решение е резултат и от сериозно проучване на съвременни детски болници в Европа и Северна Америка.

В разработката си Кристина Техова избира павилионната структура на болницата пред коридорната, като основна тема е връзката със заобикалящата природна среда, в това число и контактът с терена. Сградата е комбинация от широкоплощна структура с вътрешни осветителни дворове и павилиони, разделени от по-големи зелени площи. Във всеки павилион се помещава по едно отделение, а топлите връзки между тях и основната сграда са в сутерена и първия етаж. Въпреки голямата обща площ на сградата, мащабът ѝ не превишава допустимото за детското възприятие. За това допринасят разбиването на отделни обеми според функциите, неравномерното разполагане на отворите по фасадите и ажурната дървена облицовка. Покривите са максимално използваеми.

Този учебен проект не бива да се разглежда като реално конкретно предложение за Националната детска болница, а по-скоро като предпоставка за начало на един сериозен обществен дебат за това как трябва да изглежда подобна сграда. Защото при такава мащабна инвестиция, каквато е една съвременна болница, разликата между добрата и посредствената архитектура е финансово пренебрежима (особено като се отчете времевата рамка на целия живот на сградата), но нематериалните ползи от качествения проект са огромни.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Кристина Техова, дипломант

Искам да представя един различен подход към болничната архитектура, в който основен фокус са пациентите, как те се чувстват на това място и как то може да помогне на оздравителния им процес.

При избирането на подходящо място прецених, че предоставеното по наличното задание има няколко недостатъка:

  1. изграждането на още една голяма болница в карето на Медицинската академия не предполага бърз достъп до нея от и извън града поради тежкия трафик около мястото;
  2. петното, отредено за изграждането ѝ, предвижда високоетажна сграда, където децата няма да имат досег с природата и терена, а ще бъдат затворени по етажите и гледката от тях ще бъде към други стари болнични сгради.

Затова избрах терена на „София Ленд“, където:

  1. има бърз достъп до мястото в града, с автобусни спирки и метростанция, и от други градове – поради близостта с бул. „Цариградско шосе“;
  2. намира се на границата между града и гората – предпоставка за добра връзка и с двете;
  3. теренът е достатъчно голям за изграждане на ниска широкоплощна сграда, която да работи като един организъм;
  4. има предпоставки за обособяване на нов „здравен център“ поради близостта до болница „Токуда“ и офисите, които могат да бъдат давани под наем на фармацевтични компании;
  5. самата история на мястото, отнето от гората за създаването на „София Ленд“, който е предназначен за децата – след години забрава то може да бъде възродено и отново да служи на децата, връщайки дори и природата в себе си.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Намирайки се на границата между гората и града, самата сграда пресъздава мястото, където тези две явления се срещат и навлизат едно в друго. Тя представлява дифузна среда, съставена от обеми, проникващи в гората, и множество зелени зони, разпръскващи се между тях. Коридорите в нея не са дълги и тъмни, а добре осветени, отвеждащи погледа ни към зелени вътрешни дворове, минавайки през общи пространства за изчакване и игра. Големият мащаб, който предполага сградата, е разбит на по-малки обеми с разместени прозорци, които създават един малък детски град. Павилионната структура на отделенията създава чувство за дом у децата, а цветните колони им служат за ориентир и са част от детската игра.

Чрез тези изразни средства е представен един свят, който много лесно се възприема от детската психика. Близостта с природата е здраво свързана с оздравителния процес на децата. Основната цел на проекта е пълното бягство от усещането за болница такава, каквато познаваме, като се акцентира на положителното влияние на архитектурната среда върху състоянието на децата и тяхното здраве.

Заглавно изображение: © Кристина Техова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Умиранията в България 2010-2021 г.

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/smartnost-2021/

Това е просто нова версия на интерактивната графика, която направих през ноември миналата година, но с обновени данни за 2021-ва. Повече подробности как я направих ще намерите в предишната ми статия.

Показва общата смъртност през последните дванадесет години. Дава добра представа за измеренията на втората вълна от коронавирус и жертвите, които донесе със себе си. Полезна е, защото може да се разглеждат различни възрастови групи и пол, както и да се сравнява спрямо населението и в абсолютни стойности.

Разликата с тогавашната е, че данните след 2015-та са взети от новата таблица в Инфостат на НСИ. Тези между 2010-та и 2015-та са все още Евростат. Разликата между двете е, че докато тази на Евростат показва смъртните случаи на българи и чужденци на територията на страната, тези на НСИ показват всички смъртни случаи на българи независимо къде се намират. Разликата между двете е минимална обаче и отклонението не е голямо в предишни години, за да се забележи на графиката.

Имаше критика защо не направят годините да са оцветени различни, за да се вижда по-ясно. Ранна версия на графиката позволяваше това първо с цвят, а после и с прогресивно изсветляване на цветовете. Технически това обаче не позволяваше анимация, както и динамична промяна на представянето. Отделно предпочитах да има градиент показват къде е средното ниво и къде смъртността става голяма. Крайната цел на това представяне не е да даде точни числа, а подобно на първата ми карта с българчетата родени в чужбина да даде обща представа как се развива смъртността в сравнение с предишни години.

Впрочем, може да са ви интересни и графиките, които Reuters пусна на аналогични данни. Използвали са същия принцип като тази горе, но взимат само прекомерната смъртност през 2020-та в сравнение с предишните години. Взели са и по-стари данни, тъй като декември липсва при повечето.

The post Умиранията в България 2010-2021 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Българският ваксинационен план – оцеляват най-приспособените

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-vaksinatsionen-plan/

„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.

Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.

Националният ваксинационен план на България включва пет приоритетни групи,

като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.

В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.

В първата фаза влизат лекарите, зъболекарите, специалистите по здравни грижи, фармацевтите и помощният персонал в здравната система.

Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.

Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.

Във втората фаза влизат потребителите и персоналът на социални институции, педагогическите специалисти и… работещите във ферми за отглеждане на норки.

Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.

Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.

Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.

Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.

В третата фаза са участващите в „поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“.

Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук бяха включени огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.

Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.

Четвъртата фаза включва (по-точно трябваше да включва) хората на и над 65-годишна възраст, както и тези с хронични заболявания.

С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.

Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.

В петата приоритетна група би трябвало да влизат представителите на уязвими групи,

чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.

Всички на бананите, пардон, на ваксините

Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.

На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред

моралната дилема –

дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.

За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги –

„Съветският болен – най-здравият болен“ и „Спасяването на давещите се – в ръцете на самите давещи се“

Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.

За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж

териториалният обхват на ваксинирането измести значимостта на приоритетните групи.

Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.

А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.

Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче

ваксините изведнъж взеха че попривършиха. И правителството се изненада, а зелените коридори бяха поставени в режим на изчакване.

За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.

И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.

Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,

България продължава да е на последно място в ЕС по дял ваксинирани.

Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.

Икономистът Евгений Кънев обръща внимание върху плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.

Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не сме центърът на вселената. Разговор с д-р Светлозар Василев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dr-svetlozar-vasilev-interview/

Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн. 


През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?

Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.

По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.

Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.

Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.

Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е особено важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.

През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи? 

И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.

Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.

Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.

Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.

„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?

Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.

Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.

Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.

На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София? 

Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.

В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.

Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?

Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.

Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.

Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?

Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.

Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?

Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.

Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.

Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?

Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.

Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота? 

Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.

Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Първоначалното му образование е медицина, след което работи като психиатър към Медицинския университет в София и специализира психоанализа в Нидерландия и Великобритания. Автор е на монографията „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и на публикации в областта на епидемиологията, общественото здраве, психоанализата и изкуството. Василев е съосновател и настоящ председател на Българското психоаналитично общество, както и ръководител на Комитета за нови групи в Източна Европа към Международната психоаналитична асоциация.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоинтервю с д-р Светлозар Василев за Store.bg по повод публикуването на първата му книга „Огледало на въображението“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.