Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-7-12-septemvri/

Ако през последните дни сте следили българските медии, вероятно знаете кой е в инициативния комитет на Илияна Йотова, кой е в този на Андрей Гюров, кой до кого е седнал, кой кого подкрепя и какво евентуално означава присъствието на еди-кого си в еди-кой си списък.

Вероятно обаче сте попаднали и на друга новина. Джейкъб Коксън, изследовател, работил в OpenAI и Anthropic, напусна последната с предупреждението, че компаниите, разработващи най-мощните системи за изкуствен интелект, бягат към някаква финална линия, за която дори самите хора вътре в организациите не са сигурни до каква „победа“ ще доведе. След него Евън Хюбингър, който все още работи в Anthropic и ръководи екипа по Alignment Science, уточни публично собствената си оценка: над 10% вероятност изкуственият интелект да убие всички хора в рамките на следващото десетилетие.

Десет процента.

Ако става дума за вероятност да вали в събота, не е драма. Заприличва на такава, ако говорим за края на човечеството. Но какво са няколко процента между приятели…

Докато тук гледаме на инициативни комитети като на кафе и се опитваме да разберем какво ни казват за бъдещето, хората, които строят въпросното бъдеще в буквалния смисъл, спорят дали има едно към десет шанс в него да няма хора. Живеем в края на дните, драги читатели. Не непременно в библейския смисъл, макар че напоследък човек не бива да отхвърля с лека ръка никакви варианти. Но почти сигурно живеем в края на някакви дни. Аз собствено живея в края на дните преди началото на учебната година, в която имам още един първокласник и отново ще ми се наложи да чуя приветствие от Янка Такева на 15 септември. 

При всички положения обаче „Тоест“ се завръща в интернетите ви.

След едномесечната си лятна ваканция, която правим не толкова защото страшно много държим да си почиваме през август, а защото „Тоест“ е медия, издържана от даренията на читателите си, и август е месецът, в който почти никой не иска да чете нищо. Затова използваме случая да не произвеждаме медия, която няма да бъде прочетена, и така да спестим малко пари.

Толкова е просто. Или толкова е тъжно (ако ви е важна тъгата като мотиватор).

Но сме тук. И понеже светът може да свърши, или по-лошото – да продължи все така, започваме новия сезон постарому: с истории за хора.

Йоанна Елми тръгна из България и на първо време стигна до восъчния Левски в един музей в Ловеч. Това е първият текст от новата ѝ рубрика „Фрагменти от България“, в която тя ще пътува, ще гледа, слуша и снима, а през малките неща ще се опитва да разбере големите. В случая въпросът е как разказваме собственото си минало и какво остава от него, когато го затворим в музейна витрина.

Восъчният Левски е малко смешен и после става по-скоро плашещ. Защото е метафора за една държава, която от десетилетия не е измислила нов начин да говори за себе си, а пък народът на тая държава (иначе много древен и велик) продължава да живее сред полуфабрикатни разкази кой е, откъде идва и с какво се гордее.

Лошото е, че тука вакуум не се търпи и когато не умеем да разказваме миналото си, някой друг с удоволствие ще го разкаже вместо нас.

В Германия това в момента прави „Алтернатива за Германия“ (АзГ). В новия си текст Светла Енчева разказва за убедителната победа на крайнодясната партия в Саксония-Анхалт през един 40-годишен поп хит – Forever Young на Alphaville, превърнал се по странно стечение на обстоятелствата в песен на съпротивата срещу АзГ. Хит от времето на Студената война, роден от страха от атомната бомба и бъдещето, се връща четири десетилетия по-късно в една Германия, която отново спори колко минало има в настоящето си. Миналото, както завършва Светла, също може да бъде forever young.

Разбира се, няма как да минем без кампанията за президентските избори. Имаме два текста по темата в съвсем различни посоки. 

Емилия Милчева се занимава с въпроса какъв национален хоризонт очакваме от президента. В статията си тя разказва накратко за петимата пряко избирани български президенти през различните представи за тази институция – от коректив и гарант за геополитическата посока на държавата до посредник, архитект на промяна и център на политическа власт. 

Дарина Сарелска пък коментира кандидатурата на Кирил Вълчев, генерален директор на БТА, за вицепрезидент на Илияна Йотова, отваряйки изключително важния разговор за журналистите, които преминават в политиката. Не защото журналистът няма право на политически убеждения, а защото доверието е капиталът на тази професия. И когато днес го трупаш като човек, който задава въпроси на властта, а утре го осребряваш като кандидат на същата тази власт, сметката я плаща журналистиката.

И понеже думите все пак са основният инструмент, с който тази журналистика се прави, Павлина Върбанова отваря вратата към редакционната кухня на „Тоест“ и разказва за нашите вътрешни езикови правила. Защо в „Тоест“ понякога съзнателно се отклоняваме от официалната норма и как една редакция решава кое да пази, кое да променя и с кое да спори. В крайна сметка нищо не е вдялано в камък, освен, разбира се, нещата, които са вдялани в камък…

И накрая идват три истории, които Надежда Цекулова разказва в рубриката си „Да говорим с грижа“. Едната е за Елица – двегодишно дете с тежки увреждания, което живее извън дома си, защото системата може да му осигури медицинска грижа, но трудно успява да осигури едновременно и нея, и семейството му. Родителите ѝ, разбира се, мечтаят да си я приберат у дома.

Другата е за Диана и дъщеря ѝ Ида, прекарала пет месеца в кома в неонатологията. Майка ѝ я вижда редовно, но я прегръща за първи път едва след смъртта ѝ.

Третият глас е на детския анестезиолог и реаниматор д-р Христо Христов, който си позволява да говори извънпротоколно как родителите да останат родители и когато детето им е тежко болно, и когато лекарите вече не могат да го спасят.

Почнахме седмицата с разказване на истории и така я приключваме – с истории за хора.

Ако много ви липсват такива, четете „Тоест“, но вижте и платформата anyhumanever.com.

Идеята ѝ е проста и прекрасна. Натискате бутон и от повече от 100 милиарда души, живели някога на Земята, получавате разказ за един случаен човешки живот. Като тото-лото за човешки истории. Първо ви се пада година, после място на раждане, пол, условия, вероятности – колко е било вероятно този човек да преживее детството си, да има образование, да роди деца, да умре от болест, глад или насилие. 

Историите не са биографични, а възможни животи, статистически сглобени на базата на научните знания за света ни до този момент.

И нас ни има в тези 100 милиарда човешки живота.

Много ни се иска да вярваме, че сме от различни племена. Чертаем граници в прахта, учредяваме партии и комитети, поддържаме кухи идеологии, за да си обясняваме кои сме ние и кои са другите – изобщо, голяма дейност кипи. В същото време едно дете лежи пет месеца в кувьоз, майка му иска просто да го прегърне и тази история всички я разбираме и преживяваме.

Съжалявам, че ще ви го съобщя в първия бюлетин на „Тоест“ за сезона, но в целия ужас и хаос, и радост от всичкото сме заедно.

Благодарим ви.