Всички сме големи експерти на тема Нидерландия, когато стане дума за Върджил и Рюте, с други думи – за футбол и политика. Измести ли се разговорът в посока литература, същата тази страна се превръща в бяло петно с размерите на Източна България.
Преводачите от нидерландски у нас се броят на пръстите на едната ръка,
което несъмнено е жалко за читателите, тъй като ги лишава от досег с безброй ценни текстове. От друга страна, този „недоимък“ превръща преводачите в търсачи на съкровища, в откриватели, овластява ги и ги натоварва с отговорността да подберат най-ценното, което да предложат на българските читатели.
Сред съкровищата, които се надявам един ден да имам честта и удоволствието да преведа на български, са три сравнително разнородни книги.
Първата от тях е
романът „Никога вече сън“ (Nooit meer slapen) на Вилем Фредерик Херманс (W. F. Hermans),
един от т.нар. голяма четворка на Нидерландия от XX в. „Никога вече сън“ (или „Отвъд съня“ според заглавието на едноименния филм, чийто превод е минал през английски) е писан през 1966 г., но спокойно може да е излязъл и изпод клавиатурата на наш съвременник.
В романа си Херманс, сам изкушен от геологията, пише за младия геолог Алфред Исендорф, който като всеки друг учен мечтае за слава и безсмъртие. Алфред поема на експедиция към Норвегия, където някой си професор Нумендал му е обещал да му предостави въздушни снимки. За съжаление, снимките потъват, така да се каже, вдън земя. Въпреки това Алфред се отправя към Нордкап с намерението да докаже, че определени езера в онази най-северна част на Норвегия са възникнали в резултат на удари от метеорити, а не при топенето на леда. Експедицията е тежка като раницата на гърба на Алфред. Той не може да спи от светлината и комарите. Постепенно става ясно, че намеренията на Исендорф са обречени на провал: множеството неуспехи, чувството за малоценност, което гризе младежа, неспособността му да общува с норвежките си колеги.
Една от темите в книгата е празнотата и безсмислието на човешкото съществуване – нещо, което скришом или явно вълнува и нас.
„Никога вече сън“ е фин класически роман, претърпял 39 издания само в Нидерландия, и едно от най-превежданите произведения на нидерландската проза.
Без съмнение е и книга, която никога няма да изневери на заглавието си и да „заспи“.
Далеч не само в името на равновесието и политкоректността, а и за да покажа как в тази страна на футболни таланти и шенгенски наредби литературата не се пише единствено от бели мъже от средната класа, избрах
съвременния психологически роман „Всичко отдавна отминало“ (Alles wat er was), създаден от младата хомосексуална авторка Хана Берфутс (Hanna Bervoets).
Книгата човърка мислите дълго след като се върне в библиотеката при „всичко отдавна прочетено“.
В романа телевизионен екип и група участници в предаване за наука се затварят в сградата на някогашно училище, за да заснемат интервю, когато навън проехтява мощна експлозия. Единственото, което се вижда през прозорците, е гъста мъгла. Никой от присъстващите няма представа какво се е случило. Малко след това по телевизията дават указания да се затворят всички възможни пролуки по врати и прозорци и в никакъв случай да не се излиза навън. Скоро героите започват да се нагаждат към новата ситуация с надеждата, че скоро ще се приберат при близките си.
Романът пресъздава в нехронологичен ред извадки от дневника на Мерел, една от жените в снимачния екип. И тъй като тя е единственият източник на информация, докрай не сме напълно сигурни доколко може да се вярва на разказа ѝ. Хладнокръвието, с което Мерел описва случващото се в училищната сграда през следващите дни и седмици, контрастира ярко с влошаващото се психическо състояние на присъстващите. Един по един героите напускат сцената, докато на 145-тия ден от апокалипсиса книгата не приключва с наистина неочакван финал.
Чрез „Всичко отдавна отминало“ по един деликатен начин, без обичайния морализаторски тон,
Хана Берфутс прави дисекция на днешния човек, зависим от телефона си и от интернет връзката, жаден за видимост и за слава.
Тази искреност на романа и появата му в „най-подходящия“ момент – с началото на пандемията от коронавирус и първия локдаун в Нидерландия – го изстреляха във висините и го превърнаха в една от най-четените книги в страната. И докато го четяха, всички се молеха собствената им изолация да не продължи 145 дни.
Друго име, което заслужава да бъде повтаряно с възхищение, е Ремко Камперт (Remco Campert).
Той почина през 2022 г. на 92-годишна възраст. Няколко месеца преди смъртта му „Тоест“ помести на стената си във Facebook откъс от стихотворението му „Съпротива“ , с което неговите издатели и издателите по цял свят изразиха съпричастност към случващото се в Украйна и осъдиха войната.
Самият Камперт е неразривно свързан със съпротивата, включително с тази срещу литературната традиция. Участник е в експерименталното движение „Файфтъхърс“ от края на 40-те години на миналия век, в което млади нидерландски поети се противопоставят на творческите възгледи на своите предшественици. Ала докато за останалите членове на движението нерядко може да се прочете, че успяват да сътворят единствено безподобни небивалици, Камперт изпъква с меланхоличния си и в същия момент ефирен стил. Смятат го за „най-достъпния от всички във „Файфтъхърс“. От този период е и стихотворението му „Поезия“:
… но думите, изречени веднъж, написани, са други; само премълчани, неизговорени, те могат да отправят претенции за правота и щастие.
Наред с поезия Камперт пише и десетки романи и новели, които намират широка публика. И все пак със смъртта на последния от групата на „Файфтъхърс“ нидерландската литература губи най-вече любимия си поет, своя виртуоз на стиховете. Със „Съпротива“ Камперт оставя на читателите си завета, че поезията е нещо повече от просто думи, нахвърляни върху лист. Това той изразява още по-ясно чрез безсмъртното си стихотворение „Поезията е акт“.
Поезията е акт на самодоказване. Ето, доказвам, че съм жив, че не просто съм жив. Поезията е бъдеще, размисли за предстоящата седмица, за далечна страна, за собствените ни старини. Поезията е като дъх, тя движи краката ми, понякога колебливо, по земята, която ги чака. Волтер бил болен от шарка, но се избавил, като изпил цял казан лимонада: ето това е поезия. Или да вземем прибоя. Вълните се размазват в скалите, но не се дават, а се съвземат и това е поезия. Всяка дума, която се пише, е шамар по лицето на старостта. Накрая, вярно, смъртта побеждава, но смъртта е единствено тишината из залата с прозвучаване на последната дума. Смъртта е затрогваща.
Къщата е обърната с гръб към улицата; отвън изглежда грозна и неугледна. Бащата е обърнат с гръб към света; оттеглил се е на село, не се връща в града, не приема покани, не иска да общува със сина си, с жена си и дъщеря си – да, но никога не се знае.
Вратата на кабинета му понякога се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата – без обяснения. Рисунките му не дават ключ – бащата е бил илюстратор на детски книги, но смята себе си за „само посредник“. Приятелствата му не дават ключ – с някогашния си приятел няма нищо общо, а сега общува само с неприятния за останалите съсед.
Ние сме „дъщерята“. Тоест ние, читателите.
Дъщерята, която се опитва да разбере себе си, докато се опитва да разбере баща си; майката не е загадка; майката е толкова последователна в действията си, че ако по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е само скицирана, а не рисувана от натура.
Във всеки случай дъщерята не се затруднява да общува с нея; затруднява се да общува със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на действията си – защо понякога избягва приятеля си, понякога е рязка, после готова да се умилква, но само колкото е нужно, защо подозира приятелката си в нещо, но не говори с нея, защо е превърнала библиотеката, в която работи, в пушалня и на практика никой не я използва по предназначение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва особено, но не се и съди. По-скоро се опитва да се самоанализира; не със систематичните средства на терапията, а с ежедневния монолог, който разкрива мотивите и механизмите един по един, инцидентно, между две неща за вършене, докато белиш картофи например. Или в отрязъците от общуване с другите. Една дума от бащата, която пада на място. Какво прави твоят германец?
Приятелят ѝ не е германец, просто е прекалено безропотен в отмятането на задачи. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.
Ето този вътрешен монолог, в който парчетата саморазбиране са нарядко и вплетени неразделно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи изключително автентично, далеч от конвенциите на ХIХ век, според които героят се впуска във философски екскурси или инцидентни саморефлексии; далеч е и от потока на съзнанието, понеже нищо във формата на изказа не е забележимо само по себе си. Няма и формална рамка на сюжета – дъщерята отива в къщата, връща се, отива пак и пак. Общуването с близките се случва в една или друга степен или не се случва. Няма формален „аранжимент“ в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да напомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на баща си. По-скоро усещането е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко променени тона, които внезапно променят целия ѝ смисъл. Препоръчвам.
„Зимата през Средновековието“ от Цочо Бояджиев
София: изд. „Изток-Запад“, 2023
Тази книга е съставена от фрагменти. Всъщност самият автор го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това действително се забелязва веднага, особено при неизбежното сравнение с ключовия труд на Цочо Бояджиев „Нощта през Средновековието“ с неговата елегантна структура, състояща се от три части („Absentia lucis“, „Обитателите на нощта“ и „Човекът в нощта“), разделени от три екскурса („Loca Noctuna“, „Мълчанието и гласовете на нощта“ и „Иконография на нощта“). Видима е и разликата в обема – „Нощта“ е близо 600 страници, а „Зимата“ – малко над 100 страници, като книгата внезапно свършва, някак насред темата. Заскобяваме всичко това, защото е заявено открито: проф. Бояджиев пише в послеслова, че се е колебал дали да публикува тези бележки, но в крайна сметка е решил, че биха могли да бъдат полезни за бъдещи изследователи на темата.
И те са наистина извънредно интригуващи, разпалващи апетита; написани са на изящен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на автори като Дейвид Атънбъро в контекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни напомня да не забравяме, че историята е и литература – така че разказите за вкочанени до смърт ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична конвенция.
Разказът ни доближава ту до Бахтин, ту до „Хилядната година“ на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват сцени с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с невинна игра на топка, при която обаче има жертви, защото играчите не свалят оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък тръгва по леда; виждаме препоръчваните от Вийон „дръвца, кюмюрец и сланина“ или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-сетне, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени. Това е прекрасна литература, и то именно в своето привидно оттегляне зад научното описание. Фактът, че се е случило наистина, само добавя една силна литературна подправка – достоверността, или дори идеята за достоверност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разделителната линия изкуство/литература тя придава вкус и на лимъриците (в които винаги нещо се случва на „една жена от Кент“), и на лъженаучните „източници“ в разказите на Борхес. Тук говорим за истинска наука, но за читателя лаик удоволствието е същото.
Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, макар и бегъл поглед към тукашното Средновековие, което е твърде малко познато именно в своята ежедневна, пълнокръвна същност. Не бих казала, че липсват изследвания в тази насока – например „Старобългарската медицина“ на проф. Минчо Георгиев или „Физиолог“ на проф. Ана Стойкова, – но като че ли никое от тях не е толкова живописно и насочено към широката публика. Има изследвания на житията като популярни четива, на космологичните представи, на игрите… но те сякаш не успяват да излязат извън академичните списания. А дали причината не е в задължителната героизация на тукашното Средновековие, която сякаш изключва познанието заради самото него, човешкия интерес към някогашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан колко магнетична картина би могла да се получи.
„Чуден свят“ от Людмила Миндова
София: изд. „Ерго“, 2023
Не бих искала да започвам разказа за „Чуден свят“ на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията спрямо света – не за друго, а защото това е осезаемата част и нея читателят може да я усети сам.
По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, начините на употреба на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни „хватки“; но ако смяташ, че това ги прави безизкусни, трябва да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието – на пръв поглед твърде общо, твърде сладко, твърде равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттам към стихотворението на Превер – как се рисува птица, което би могло да бъде скрит манифест. Манифест, струва ми се, на една „изкусна автентика“ – автентика, достъпна единствено с внимание и търпение, но далеч невинаги, а само ако птицата хареса отворената врата на образа. А в тази стихосбирка има образи, чиято вратичка като че ли щраква на мига – запленява, заковава вниманието на читателя.
Поетът – фантомният крайник на обществото. Ту го сърби, ту го боли от него, а той за това общество е мъртъв отдавна.
Или влюбеният, който казва, че счупеното носи щастие, докато гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато казва „мамо, ще ти дадам“. Тази афористичност обаче е по-скоро страничен продукт на вглеждане и размишление, отколкото търсена игра. Играта е в друго – в самоизличаването, което на пръв поглед изглежда като крайно смирение, като автомаргинализация, но всъщност разкрива позиция на свобода.
Показват ми стълби и ме предупреждават: нямаш право да се качваш, позволено ти е само да слизаш. Не се безпокойте, казвам. Няма нито да се качвам, нито да слизам. Само ще ги измия.
Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения – от изтривалката пред „входа“ на книгата (която обаче е летящо килимче и те кани да летиш с нея) до вратата, чието описание почва с изискване за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава шум, да не показва чувства), и постепенно съдбовността ѝ нараства, докато накрая през нея не влиза животът.
Същата привидна незначителност иска за себе си и поетическият глас; настоява, че безкрайността на живота само отстрани изглежда като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя. Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това твърдение. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася поправка, прави разлика между отражение и сянка. Изкуството е по-скоро невярната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), отколкото еднозначното отражение. Защото „който иска да научи стилистичните фигури, да наблюдава сенките“. Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, увеличават, смаляват; моделират реалността. Но не я преправят изцяло – защото независимо от техните игри, това продължава да бъде поезия на етоса. Да си автентичен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо различно от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си поставя каквито и да било морални императиви, и тъкмо в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче поставя самата автентичност като императив, като задължение на поезията:
Затова разказвам. За тях, за мен. За да преговарям: къде ми е надеждата, да помня свободата, да казвам истината, да поливам цветята.
Ето тази автентичност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто „казана“, а трябва да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена само понякога и още по-рядко запява. Тук пее.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
Преди осем години, в първата си статия за Международния панаир на детската книга в Болоня, съм написала това:
Разбира се, освен павилиони на отделни издателства има и национални павилиони – нещо, което би звучало логично и в нашия случай. Те са обикновено много промислени, дизайнът им е интересен (ефект на черна дъска при хърватите, стърчащи моливчета като опора за книгите при литовците), подборът – внимателен. Някой някъде е вярвал на специалистите си повече, отколкото на лобитата, та резултатът не е сбириток от пазара, а стои цялостно и има физиономия. Литовците, примерно, са издали няколко различни каталога – един дебел, специално за илюстрация, друг с кратки резюмета на книгите, трети по-подробен, но пък свил фокуса до 20 важни детски книги. Спомням си какво съм виждала и в Латвия, и изведнъж се сещам, че ние дори нямаме история на българската детска книга, камо ли пък съвременна история, камо ли пък годишен каталог. А би било лесно и хубаво.
Слава богу, за осем години развитие има. През това време въпросният годишен каталог се появи, издание на Националния център за книгата. Появи се и български павилион. Всъщност първоначално се появи павилион, който носеше името „България“, но беше събрал накуп няколко издателства, спонсорирани от Агенцията за подпомагане на малките и средни предприятия. Това беше чудесно, но не и представително – и не изключваше необходимостта България да има свое национално присъствие.
Тази година павилионът е факт, като беше отчетена и друга важна критика при представянето ни във Франкфурт – а именно че книгите, изпратени от издателства членове на АБК, не могат да играят ролята на лице на България. В Болоня проблемът беше решен наполовина: имаше и изпратени от издателствата книги, и селекция, като обаче двете пространства бяха останали необозначени за посетителя. Общият вид на щанда беше приемлив, но минималистичен – организаторите бяха поръчали визуални материали на художничката Кристина Тужарова, авторка на детски книги за Владимир Димитров – Майстора и Иван Милев.
Като цяло, мисля, че е добро начало, но ще си позволя да отправя някои препоръки за следващи години.
1. Наемът на самата площ е висок.
Струва си да се инвестира повече не само във визия, а и в цялостен дизайн. Тоест нужен е не само художник, а и архитект, който да осмисли пространството от гледна точка на функцията му – да открои детската ни книжнина и да позиционира страната ни сред другите, но и да позволи пространството да се използва за срещи с литературни агенти и други издателства. Ние имаме чудесни автори на модули за преносими изложби, например пътуващата изложба за археологията на „Музейко“, и това съвсем не е непостижимо.
2. Частта със селектираните книги може да бъде много по-голяма.
В момента третата стена на павилиона е празна, което е пропусната възможност. Има смисъл да присъстват и книги, които не са от последните една-две години – не сме толкова познати на света, че по-старите издания да са втръснали на всички. Напоследък българската детска книга изживява подем и това, което съм казала през 2015-а, вече не е вярно. Имаме чудесна собствена продукция и можем да покажем немалко. Българската илюстрация в частност си струва да се промотира – в нашия павилион имаше корици, с които всеки друг би могъл да се гордее.
3. Много малко хора по света говорят български.
Корейският също не е лингва франка, затова някои южнокорейски издателства придружават
всяка книга с картонче с резюме на съдържанието,
пъхнато под корицата. Оскъдният текст (при картинните книги е лесно) е разпечатан на паус и залепен над оригиналния. Ако се интересуваш от издателството, веднага може да получиш визитка и координати.
Далеч съм от мисълта организаторите да правят всичко това вместо издателствата. Но биха могли да го поискат. В крайна сметка всяко издателство има интерес правата на книгата да бъдат откупени.
4. Панаирът е необятен
и подробното разглеждане на павилион по павилион и книга след книга е невъзможно. До нашия павилион се стига доста трудно и
едва ли можем да разчитаме само на случайно преминаващи любопитни издатели.
Други национални павилиони решават този проблем, като организират събитие – например канят някой илюстратор да рисува на живо, или още по-добре, организират коктейл, като не става дума за тежки трапези, а по-скоро за събитие, което да даде повод за социално общуване. На полския щанд например стандартната почерпка е ябълки; на щанда на едно шведско издателство има просто близалки… с мумини на опаковките. Та на въпросния „коктейл“ се представя програмата на правителството за финансиране на преводи от съответния език. Да, ние също имаме такава програма. Поне миналата година обаче тя беше изключително тромава – документи се подаваха само на български език, нотариално заверени и пр. За сравнение, кандидатстването по подобни програми в Латвия, Нидерландия и Полша става почти мигновено – качваш на сайта договора за правата и договора с преводача, попълваш пет реда формуляр и приключваш. На английски, естествено, не търсиш кой в Нидерландия би превел и подал документите вместо теб.
С други думи, за да има смисъл от такава програма, тя трябва да бъде достъпна и лесна за използване. Иначе излиза, че целта ѝ е да откаже кандидатите. Тогава защо съществува?
Дотук за краденето на идеи от други щандове на панаира; нека сега погледнем пò на едро и да видим кои идеи на неговите организатори си струва да приложим у нас. Едва ли някой ще ни се разсърди.
Отскоро например между различните награди, присъждани на панаира, е и „Карла Поезио“ – наградата за дисертация в областта на детската книга. Защо това е важно? Ами защото детската книга е традиционно неглижирана в университетските среди, сякаш не е точно литература и не подлежи на академично вглеждане. Идеята да се даде рамо на изследователите в тази област може реално да промени пейзажа.
Второ, има награда специално за прохождащи илюстратори. Това е наградата „Арс ин фабула“ – за да я спечелиш, трябва да си под 35 години и да си селектиран за илюстраторската изложба (само по себе си трудна задача, кандидатите са над 4000). Обаче пък получаваш възможността да работиш една година с ментор от водещо издателство по конкретна книга. И е много вероятно тя да бъде издадена. Защо е важно? Заради приемствеността. Знанията, уменията, критериите трябва да могат да се предават. И университетите не са достатъчни за целта. У нас това е особено наболяло – много от издателствата са миниатюрни (както и моето собствено). Понякога дори става въпрос не за екип, а за един човек. Вярно, че занаят се краде… но май го пазим твърде добре.
Трето, има награда за превод на детска литература. Е, само за превеждащи на италиански. Но я дават италианци, нали? Нищо не ни пречи да направим своя. И без това преводът на детски книги е труден, с куп специфики (дори да не е римуван), почти без пари (понеже в повечето случаи става въпрос за съвсем малко текст) и незабележим за големите преводачески награди, за които трябва да си се хванал с роман, староарабски епос или научен труд.
Четвърто, различните теми на фокус. Тази година имаше конкурс за илюстрации по Итало Калвино – автор достатъчно престижен, популярен и „вкусен“ за илюстриране (особено трактовките по „Баронът по дърветата“ и „Разполовеният виконт“ бяха чудни). В предишни години на фокус са били книгите за художници. Или пък книгите за природата. И т.н.
И последно, пето, на мен ми харесва фактът, че
наградите дават рамо на книги, които са предназначени за някаква ограничена група читатели – например за незрящи деца, за деца мигранти и пр.
Книгоиздаването е пазар и една малка целева публика не може да осигури кой знае какви продажби, още повече ако е маргинализирана. Но това са деца и те също имат нужда от качествени книги. Тук акцентът е „качествени“ – аз вярвам, че социално важното изкуство също трябва да бъде изпипано, красиво, доставящо наслада. Иначе става пропаганден плакат. Е, тук може да се видят доста примери как не пречи нещо да е полезно и красиво едновременно. Има и примери за обратното, разбира се.
Изброявам тези неща, за да подчертая
как подобни награди могат да бъдат инструменти за промяна, а не просто раздаване на бонуси.
И как журито на една награда отстоява престижа ѝ с всеки свой избор, така че тя да значи нещо. За сравнение, години след статията на Нева Мичева за наградите „Христо Г. Данов“ много малко се е променило – може би някои категории, но не и елементарни неща, като уебсайт на наградите (двуезичен? или е твърде много?) и дори просто графичен символ на наградата, който да може да бъде отпечатан и сложен на самата наградена книга. Тогава може би и националните ни награди ще имат повече тежест на международния пазар.
Разбира се, нашият панаир на книгата, ако и да се казва „международен“, всъщност е съвсем друг тип събитие – не за продажба на права, а за продажба на книги – и чуждестранните павилиони са малко и встрани от същността му. Това обаче не значи, че не би могъл да бъде добър инструмент в някоя от гореописаните посоки. Най-малкото браншът го припознава като важно местно събитие, а освен това има добро начало с наградите „Златен лъв“. Нищо не пречи да се обмисли как най-добре да се използва този потенциал.
съставителство Яна Букова, София: изд. „Аквариус“, 2022
Отлична е идеята на Даря Хараланова за поредицата „Поет за поета“. Не само защото създава поетически антологии с концептуалната сила на конкретно замислената книга (вместо на случайна сглобка от съществуващи неща), а защото онагледява потенциалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която все още стои аморфна и разпиляна в публичното въображение. Ролята на разпоредител в литературноисторическия салон обичайно се заема от идеологията, така че е прекрасно поне в този случай самите поети да решават кой до кого ще седи.
Съставителството на Яна Букова осуетява възможността поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално – нещо, което изобщо не би било изключено, ако се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология. Особено пък тези, в които локалното е особено осезаемо – като наноси в езика (фолклорно-възрожденската употреба на числителните например), изобилието от природни образи, вкл. установени репери, като планините и Дунав, проблясването на локални думи дори в изцяло екзистенциални стихотворения („до другата трева на мартеница ахнала“) и пр.
„Вятър иде и аз те обичам“ например би могло – и дори би трябвало – да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март редом с Далчевото „само затова, че си родина моя“. Първо, защото представлява един от редките примери на неопосредствано от националните клишета чувство, и второ, заради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се говори за строфи в този тип поезия) – бързото, плавно движение подлог–сказуемо, подлог–сказуемо, положени в едно разгръщане на дъха и навързани просто, без обяснения („вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“), а после насечения ритъм на безглаголни фрази, метафори за родината.
Стихотворенията от този период биха могли да бъдат четени удобно с акцент върху тази поетика. Това обаче би представило Биньо Иванов в невярна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология доказва, той става рязко неупотребим за какъвто и да било наивен прочит – било национално сантиментален („дишам в тебе, гина в тебе, коренче“ и после „родино моя родна, отечество привидно, / което си мобилизира граници, границите – граничари, / граничарите – кучета“), било дори езиково сантиментален в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на плавен и ароматизиран досег със смисъла. Послесловът на Яна Букова говори за сблъсъци вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв начин ми напомня на Дилън Томас или на Къмингс:
сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите целувката отпечатъка храната гладът, проклета мила, мила проклета!
Преди чуждестранните препратки обаче има нужда от внятен разказ за българската поезия от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея – да речем, спрямо Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.
превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. „Колибри“, 2022
Тази книга също е антология, също обхваща цялото поетично творчество на своя автор; също е съставена от поетеса – както пише на корицата, „сбогуване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес“.
Първият ѝ превод на негови стихотворения – „За ада и рая“, излиза успоредно с превода на „Вавилонската библиотека“ у нас – през 1989 г. Нейната „Поетическа антология 1923–1977“ е издадена в собственото ѝ издателство „Проксима-РП“ през 2016 г. В този смисъл „Възхвала на тъмнината“ не е радикално ново издание, но пък безспорно ще стигне до много хора и ще донесе удоволствие на немалобройните почитатели на Борхес у нас.
Изданието е двуезично, което дава на читателя възможност да оцени трудността на преводаческата задача – стихотворенията, макар и не подчертано звънки, нерядко са римувани и изобщо следват определена формална постройка, а ритъмът на езика е бавен като на обрасла с растителност широка река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, дори на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване – смисловата пауза често е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния контекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е „уморено“, или „обезсилено“.
Подобна сложност стои и пред самия читател, ако той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията предразполагат повече да следваш ритъма на образите и тук-там да запаметяваш онзи, към който искаш да се върнеш пак.
За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.
Освободен от паметта и от надеждата, абстрактен, неограничаван, утрешен почти, мъртвецът не е просто мъртъв, а самата смърт. […] Ограбваме му всичко, не му оставяме ни багра, нито сричка.
Ако сънят ни (както се говори) бил е покой, почивка на разсъдъка бездейна, защо усещаш, ако те събудят ненадейно, че от безценно щастие са те лишили?
В тази поезия има някакво тематично постоянство, което не е само в завъртането на ключови и за прозата на Борхес образи – лабиринта, библиотеката, огледалото („уморено“!), анонимния персонаж, чиято прочута самоличност ни се разкрива мигновено – само колкото да видим, че е безвъзвратно изгубена.
Ето пример: в разказа „Безсмъртният“ в последния момент ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият старец казва, че е бил (тоест вече не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е изгнаник, занаятчия, лишен от символната сила на името си. Но не е само до темите. Усеща се по-скоро стилистичното единство на „Рубайят“ – един общ масив от творби, които не си противоречат помежду си. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, „Възхвала на тъмнината“ като че ли не би се променила значително, ако я четем безразборно или пък отзад напред.
Принципно, критиката е разделена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, смятат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му – сложната игра с читателя, който никога не може да предскаже следващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, смятат за най-важна тема на Борхес изковаването на самия стил – и тук поезията е напълно намясто. Лично аз съм благодарна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.
Говорейки за преводите на „Хиляда и една нощ“ – всички един през друг допълвали, изменяли, нагласяли оригинала спрямо своето време, – Борхес казва, че единственият лош сред тях е верният. Разбира се, това твърдение само по себе си е литература, и то точно онази литература, която носи наслада чрез постоянното изместване на смисъла, играта на ума. Неслучайно „Вавилонската библиотека“ беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.
В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на реалността не са игра между автора и читателя, а вид автотерапия. Езикът е ясен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по условие невидим двойник, друго „аз“, отстоящо във времето. Не „уморено огледало“, в което образът се губи, като при Борхес, а „саморефлексия“, тоест вглеждане в собственото отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са случайни – в центъра на много от стихотворенията стои точката на кризата, неназованата рязка загуба, срезът. Няма нужда от назоваване – сам слагаш своя момент на криза върху същото място и проверяваш точността на описаното чувство: когато си идентичен с табелката на болничното си легло; когато внезапно си по-малък от детето си, когато в обаждането „за проверка“ на близките тревогата обърне посоката си, и т.н.
Част от терапевтичната сила на стиховете е в истинността на тези репери – ако ги разпознаеш, ще припознаеш и стратегиите за тяхното преодоляване. Въпреки че тези стратегии са литературни по своята същност – или пък тъкмо затова. Защото и собственото ни въображение често може да бъде „недобросъвестен разказвач“, неуморен писател със слабост към катастрофичните сценарии, измисляч на страхове.
Имам една вътрешна стая, пълна с писатели, наведени денонощно над своите листове улавят мисъл за пазаруване на хляб, приготвяне на вечеря, пътуване или каквото и да е всъщност и създават апокалипсис в няколко изречения.
Справянето с прекомерната дарба на съзнанието да измисля плашещи реалности е през ангажирането му с друга задача – да тръгне в обратната посока, да измисля щастливи реалности, да мечтае. Това решение присъства в три отделни стихотворения – вече цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което завършва с шеговит разговор с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се разказва за въображаема градина, в чийто край има гора, а в гората – умираща сърна. Освен ако… понеже градината е въображаема и всъщност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а току-що родила сърна, която побутва малкото си с муцуна.
Колкото и да е странно, езикът и литературата ни влияят до такава степен, че променят начина, по който говорим със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си диалози. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език – наблюдава например кога фразите, с които говорим за себе си, заприличват на инструкции на електроуред; или пък кога думите, с които описваме неудържимото уж влечение, съдържат в себе си предупреждението за краха. И ги променя, използва силата на езика, за да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени вече от водовъртежа, просто ще изсъхнат.
Чудесен урок – да следим литературните волности на вътрешния си монолог поне толкова критично, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
превод от немски Даря Хараланова, изд. „Аквариус“, 2021
Една натрапчива мисъл ми правеше компания през цялото време, докато четях книгата – какво точно да напиша и какви причини и аргументи да изтъкна, за да я прочетат повече хора днес, когато за пореден път можем да говорим за „света от вчера“. Преди войната и преди пандемията.
Първо, може би че Цвайг е добре познат писател както на днешните български читатели, така и на тези далеч преди 9 септември 1944-та. А първият превод на автобиографията му е именно от тази година и е излязъл в легендарната поредица „Златни зърна“ в превод на Живка Драгнева. Вторият превод, на Анна Лилова, е от 1989-та, друга твърде важна година. Настоящият отново излиза в ключов момент и според мен е най-добрата възможна версия досега.
Второ,
в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.
Трето, той е вдъхновението зад „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън.
Четвърто, книгата е преобърната версия на приказките от „Хиляда и една нощ“. Цвайг е сам на себе си и Шехерезада, и Шахриар. В момента, когато разказът му стига до началото на Втората световна война, той слага край на историята и на живота си.
Пето, критикуван е посмъртно от Томас Ман, че пише бестселъри, което, поне за мен, е по-скоро похвала. Цвайг продължава да бъде изключително достъпен, ясен и четивен.
Шесто, критикуван е посмъртно от Хана Аренд, че не е написал мемоарите си с по-висока температура на политическата позиция, а именно това е едно от достойнствата на книгата. Цвайг разказва субективно и лично, споделя спомени за всекидневието, за средата и обкръжението си и на десетки места ясно заема позиция, хуманна и пацифистка. Но ако беше направил това, което Аренд желае от него – да детонира словесни и реторични бомби, – то книгата щеше да бъде, почти със сигурност, по-лоша. Да, полемична, но не и толкова полезна или интересна за бъдещите поколения читатели. Многообразието ѝ щеше сериозно да пострада.
Седмо, Томас Бернхард и Стефан Цвайг на пръв поглед нямат нищо общо, но са симетрично и диаметрално противоположни, полюси. Това, което Цвайг иска да припомни и съхрани, това, което болезнено му липсва и по което изпитва самоунищожителна носталгия, липсващото, което го убива постепенно,е същото, срещу което Бернхард воюва в цялото си творчество – виенският свят на спокойствието и сигурността. Важно беше за мен да прочета и тази гледна точка, тази неискана пледоария, която всъщност с лекота устоява на виртуозните атаки на Бернхард с помощта на последователна и щедра човещина.
Осмо, да, това е нещо повече от автобиография. Тъга по изгубено време е, по изчезнали ценности, по изчезнала толерантност и отишъл, та се не видял хуманизъм. Това е безкрайно писмо на бъдещ самоубиец, който не може и не иска да живее в света на все още непобедения Хитлер. И в Европа, разкъсвана от варварство, омраза, убийства и война.
Девето,
книгата е фатално съвременна.
Неслучайно Салман Рушди пише, че „времето на забрава за Цвайг вече свърши, хубаво е той отново да е тук“. Книгите му заслужават да бъдат четени отново и отново, докато урокът бъде научен. Един пример: Полковник Редл, най-високопоставеният шеф на шпионажа на австрийската армия, бил същевременно платен агент на руския Генерален щаб. Той не само издавал тайните и плановете за нападение: сега изведнъж станало ясно защо всички изпратени през последната година от него австрийски шпиони в Русия са били арестувани един след друг и осъдени.
Десето, това е най-добрият панорамен и детайлен портрет на културния живот на Европа преди Първата и Втората световна война, който съм чел. Цвайг е бил близък и е познавал много хора – той разказва за Хофманстал и Рилке, Ромен Ролан и Фройд, Малер и Роден, Реноар и Салвадор Дали, Жид, Йейтс, Пирандело, Пол Валери, Верхарен, Джеймс Енсор, Горки, Кроче, Джойс и още, и още. Прави впечатление не само колко лесно, открито и интензивно са общували помежду си писатели, художници, композитори и музиканти, но и колко лишени от грандомания, егоизъм и суета са били.
Единайсето, книгата може да бъде четена като роман за съзряване, критика на една закостеняла и консервативна образователна система, наръчник по теория и практика на творческия процес, политическа история, история на произхода на нацизма, социален анализ, история на нравите и сексуалността от първата половина на миналия век.
Дванайсето, това е и изповед на един обсебен колекционер на ръкописи, притежавал и после изгубил заради войните: записки с огледален шрифт на Леонардо, обръщение на Наполеон, цял роман на Балзак, „Раждането на трагедията“ на Ницше, кантата на Бах, арии на Глук и Хендел и още – ръкописи на Брамс, Шопен, Шуберт, Хайдн, Моцарт и Гьоте.
Тринайсето,
приликите между днешния имперски „русский мир“ на Путин и нацисткото завоевателско „жизнено пространство“ болезнено се набиват на очи
и за да не се повтарят отново и отново тези катастрофални и убийствени грешки, е нужно те да се познават. Поне за мен няма по-добър техен разказвач от Цвайг. Австриец, евреин, писател, хуманист и пацифист, човек, лишен от родина.
Четиринайсето, историята обича съвпаденията, особено в трагедиите. Войната в Украйна започна на 24 февруари миналата година. Цвайг и съпругата му слагат край на живота си на 23 февруари 1942 г. Три години и половина преди края на Втората световна война. Дано настоящата агресия и война свършат много по-скоро. И дано се окаже, че историята не обича толкова много съвпаденията.
За петнайсета причина и аргумент думата има самият Цвайг:
Израснах във Виена, тази наднационална столица на две хиляди години, която бях принуден да напусна като престъпник, преди да бъде понижена в провинциален германски град. Моите произведения на езика, на който съм ги написал, бяха превърнати в пепел в същата тази страна, където си бяха спечелили милиони читатели. Така че аз към никого повече не принадлежа, чужд съм навсякъде и в най-добрия случай съм гост; дори същинската родина, която сърцето ми си избра, Европа, е изгубена за мен, откакто за втори път самоубийствено се разкъсва в братска война. Против волята си станах свидетел на най-ужасното поражение на разума и на най-дивашкия за цялата писана история триумф на бруталността; никога – отбелязвам това съвсем не с гордост, a със срам – нито едно поколение не е претърпявало такова морално падение от такива духовни висоти както нашето. Само за краткия интервал от време, откакто ми набоде брада, а сега започва да побелява, в това само половин столетие се случиха повече радикални преобразования и промени, отколкото в продължение на десет поколения, и – чувства го всеки от нас: като че ли прекалено много!
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
На 6 октомври 2022 г. по обяд литературният свят е затаил дъх в очакване да бъде обявено името на нобелиста за литература. Телефонът на 82-годишната французойка Ани Ерно упорито звъни. Тя не отговаря, оставя го за по-късно, когато приключи работа. В този момент Арно е заета с присъщото на писателите занимание: писане.
В 13:00 часа шведско време Матс Малм, постоянният секретар на Шведската академия, съобщава, че високото отличие се присъжда на Ани Ерно за „куража и клиничната прецизност, с които разкрива корените, отчуждението и колективните ограничения на личната памет“. Пред телевизионния екран в апартамента си в Стокхолм Мария Бьоркман, шведската преводачка на писателката, се разплаква и прегръща кучето си – била е убедена, че няма да наградят Ерно, защото… е спрягана за фаворит!
Матс Малм добавя, че не са успели да се свържат с Ани Ерно, но се надяват тя скоро да научи новината. Думи стряскащи за онези, които си спомнят неловкото положение с Боб Дилън през 2016 г. – Шведската академия не получи никаква вест от него цели две седмици. През изминалите шест години августейшият блясък на институцията е помръкнал (повече за това – по-нататък) и тя няма кредит за повече „неловкости“.
Новината достига Ерно един час по-късно. Тя е сама, в кухнята на каменната си къща в парижкото предградие Сержи, където живее от 40 години. Слуша радио, за да разбере кой е нобелистът за литература. Когато чува своето име, чувството било „сякаш сте в пустинята и изведнъж някой ви заговаря от небесата“, споделя тя по-късно в телефонно интервю за Нобеловата фондация.
Съвсем скоро Ерно – сърдечна, одухотворена, по момичешки витална – се свързва с Шведската академия. Отговаря, че за нея отличието е „голяма отговорност и едновременно с това – чест“. Отговорност да продължи борбата срещу несправедливостите, извършвани не само спрямо жените, а и спрямо „доминираните“, ако използваме термина на френския социолог Пиер Бурдийо.
Нобеловото жури може да си отдъхне.
Критериите за литературния „Нобел“
Нека припомним, че според завещанието на дарителя Алфред Нобел наградите, носещи неговото име, се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за благото на човечеството“. Нобел е казвал, че иска да помогне на хора мечтатели, които трудно си пробиват път. Разпоредил е също така в областта на литературата да се награждава онзи, който „е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“.
Разковничето тук е в тълкуванието на израза „идеалистична насоченост“. То се е менило през десетилетията, най-вече спрямо идейно-естетическите възгледи на водещите фигури във вътрешния Нобелов комитет на Шведската академия. Това е група от петима членове, които пресяват кандидатите до кратък списък от около пет имена. След това решението се обсъжда и гласува от всички 18 членове на Академията. Хуманизмът и идеализмът, които са предпоставка за награждаване, често остават неразбрани. Може да изглежда, че Шведската академия пренебрегва всепризнати майстори на изящната словесност, а отдава предпочитанията си на творци с изявена политическа позиция.
Предвид благородните критерии, заложени от Алфред Нобел, Ани Ерно е повече от добър избор. Освен това тя се вписва в силната традиция на работническата литература в Швеция, както и в коренно променения обществен климат след движението #MeToo.
Деликатното положение на Нобеловото жури
Изборът на Ерно обаче ще остане недоразбран, ако не се вземе предвид особеното положение на Шведската академия към момента.
През последните години институцията имаше повод добре да си припомни заветите на Нобел. Грандиозният скандал, подпален от движението #MeToo през 2017 г., разкри редица нередности. Скандалът избухна, когато 18 жени свидетелстваха, че са били жертви на сексуално насилие и тормоз от страна на съпруга на тогавашната членка на Шведската академия Катарина Фростенсон. По-късно две от жените повдигнаха обвинения за изнасилване срещу Жан-Клод Арно и той беше осъден на две години затвор. Паралелно с този скандал стана ясно и това, че Арно през годините е разпространил предварително имената на поне седем литературни лауреати. (Темата е изчерпателно представена в документалния роман „Клубът“ на Матилда Вос Густавсон, София: Гутенберг, 2022 г.)
След масовите оставки през 2018 г. се наложи крал Карл ХVI да промени Устава на Шведската академия, с което на членовете на институцията беше дадено право да напуснат по собствено желание (дотогава длъжността е била пожизнена, оставки не се приемали, а местата оставали незаети до смъртта на съответното лице) и беше въведено правилото членовете, които са били неактивни повече от 2 години, автоматично да бъдат отстранени.
По-късно към вътрешния Нобелов комитет на Академията бяха присъединени петима външни членове за период от 2 години, но някои от тях напуснаха с гръм и трясък след избора на Петер Хандке през 2019 г. Тогава бе направена още по-сериозна промяна: 3-годишни мандати за членовете на вътрешния комитет. През 2020 г. бяха поканени и 10 външни експерти (без право на глас) от различни езикови области. В бъдеще не са изключени и други реформи.
До 2021 г. грозната сянка на скандалите около литературните Нобелови награди не се беше разсеяла. След представянето на лауреата Абдулразак Гурна шведските медии обсипаха председателя на вътрешния Нобелов комитет Андерш Улсон с въпроси дали престижът на наградата не е уронен.
Писателският път на Ерно
Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия, и израства в Ивто, градче в същата област. Там родителите на Ерно държат кафене и бакалия. За тях това е стъпало нагоре в обществото, защото произхождат от семейства на безимотни селяни. Майката на Ерно е решена да даде на дъщеря си онова, което самата тя не е имала: добро образование. Малката Ани е изпратена в частен католически пансион. Получава и висше образование, става учителка по литература. Вече се числи към буржоазията, а не към работническата класа и това отваря пропаст между нея и света, от който произхожда. Оттук нататък ще се чувства своя сред чужди и чужда сред свои. „Отчуждението“, назовано в обосновката на Шведската академия, е високата цена на социалния възход.
Ани Ерно осъзнава, че иска да стане писателка, на 22-годишна възраст, след като написва роман, който е отхвърлен. Мисълта да продължи да пише не ѝ дава мира, но се намесва животът – тя забременява, прави незаконен аборт, по-късно се омъжва и ражда двамата си сина. Най-накрая, когато е на 32, намира време да пише. „Сякаш не можех повече да живея, без да пиша. И все още е така“, споделя Ерно в интервю за литературното предаване Babel („Вавилон“) на Шведската телевизия.
Нейните първи три публикувани творби са художествени с автобиографични мотиви. Ерно обаче намира своя уникален разказвачески глас през 1983 г. с четвъртото си произведение – La Place („Мястото“). Повестта е литературният пробив на Ерно, с него печели наградата „Ренодо“ за 1984 г. и впоследствие е преведена на няколко езика.
В „Мястото“ (на френски думата има социална конотация, подразбира се като „мястото в обществото“) Ерно търси истината и нищо освен истината за покойния си баща. Слага на операционната маса, под безжалостната светлина на хирургическите лампи, спомените си за него и ги описва „с клинична прецизност“. Стилът на Ерно се отличава с безкомпромисна откровеност, простота и отсъствие на смекчаваща ирония и сантимент. Ето как го определя самата тя в „Мястото“ (прев. от фр. Светлана Даскалова, към сборника „С най-хубав спомен“, съст. Николай Стоянов, София: Народна култура, 1986):
Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.
Откровеността на Ерно е повече от недискретност, тя граничи с предателство към средата, от която произлиза:
Говорехме си винаги сопнато. Учтивият тон беше запазен за чуждите хора. Навикът бе тъй силен, че макар да говореше правилно в присъствието на други, за да ми забрани да се катеря по купчина камъни, баща ми се връщаше към грубия тон, нормандския акцент, и заличаваше доброто впечатление. Не се беше научил да ми се кара изискано, пък и аз не бих повярвала в заплаха от плесница, изречена граматически правилно.
„Да пиша не означава за мен да протягам ръце към небето, а да дълбая, да се заровя в нещо“, обобщава Ерно. Темите ѝ са изключително автобиографични, от кориците на книгите ѝ често ни гледат нейни черно-бели фотографии. Авторката описва лица, събития и фрагменти като безстрастен страничен наблюдател. Но тази хладност е подвеждаща. „Чувствата нямат място в творбите ми – те не са описание на чувства“, казва Ерно, но с клиничната си дистанцираност текстовете ѝ по удивителен начин събуждат емоциите на читателя.
През дългия си творчески път Ани Ерно е написала над 20 романа. Тя не крие, че е повлияна от Марсел Пруст и неговия опус „По следите на изгубеното време“, но също и от Пиер Бурдийо – социолога, съставил диаграми на различните вкусове и привички на работническата и на средната класа.
Сред по-значимите произведения на Ерно е Une Femme („Eдна жена“) от 1987 г., роман за нейната майка, силна и волева жена, която към края на живота си страда от деменция. Обрисувайки детайлно материалната страна на реалността, Ерно изважда наяве красотата и в най-мъчителните сцени. За по-късната си книга на същата тема Je ne suis pas sortie de ma nuit („Не съм излязла от нощта си“) Ерно казва в интервю пред Деница Банчева за в. „Литературен форум“ през 1997 г.:
… когато описвам общуването между майка ми и една друга възрастна жена, която страда от болестта на Алцхаймер и лежи в същата стая, красотата се появява – макар че и двете са изгубили паметта си и не разбират какво си говорят, те се държат за ръце и преливат една в друга нещо топло, нежно… Струва ми се, че тази сцена е красива като картина на Джото, че изразява абсолютната красота на човешкото.
През 1997 г. е публикуван романът La honte („Срамът“), своего рода продължение на „Мястото“. Още от първото изречение на творбата става ясна темата му: 12-годишната Ани Ерно вижда как баща ѝ се опитва да убие с брадва майка ѝ в мазето. Срамът и чувството, че произлиза от простолюдна среда, породени от страшната сцена, никога не я напускат. Тя казва, че може би това травматично преживяване я е направило писателка.
Ерно не търси темите си, те я намират сами, а понякога узряват у нея с години. Но има общ знаменател между тях: „Пиша книги, за които после не мога да говоря, които правят чуждите погледи непоносими за мен.“
Като шедьовър в творчеството на Ерно Шведската академия откроява романа L’événement („Събитието“) от 2000 г. Той разказва за нелегалния ѝ аборт през 60-те години на ХХ век. Процедурата едва не я убива, а горчивината е още по-голяма заради презрението, което среща у околните. Романът е екранизиран през 2021 г. от Одре Диуан, писателка и режисьорка от френско-ливански произход. По-късно филмът печели „Златен лъв“ на 78-мия Международен филмов фестивал във Венеция.
Най-мащабният проект на Ерно, нейният magnum opus, e романът Les années („Годините“) от 2008 г., който попада в краткия списък на Международната награда „Букър“ през 2019 г. „Годините“ описват десетилетията след Втората световна война през призмата на живота на една жена. Разказът обаче е от първо лице множествено число и романът е наричан „първата колективна автобиография“. Очаква се „Годините“ да бъде публикуван на български до края на 2022 г. от издателство „Лист“ в превод на Валентина Бояджиева.
През 2016 г., в навечерието на движението #MeToo, Eрно публикува Mémoire de fille („Мемоарите на едно момиче“) – разказ за друга травма от младостта ѝ: как губи девствеността си в акт на границата между съгласието и принудата, докато е на летен лагер в Нормандия.
Сред творбите, върху които акцентира Шведската академия в представянето на Ерно, се откроява обаче липсата на едно ключово заглавие – Passion simple („Обикновена страст“) от 1992 г. Тъничката книжка разбунва страстите у френските читатели. Шведският превод излиза само година по-късно и придобива култов статус. Романът е публикуван и на български по същото време, но остава без отзвук у нас.
Краткият роман разказва за сексуалната връзка на разведената Ерно с по-млад женен мъж. Той е изпратен от източноевропейска държава на работа в Париж, харесва костюмите на „Ив Сен Лоран“, вратовръзките на „Черути“ и големите коли – и пие много, „нещо обичайно в източноевропейските страни“. Страстта пламва и угасва със заминаването на фаталния мъж през 1989–1990 г., времето на падането на Берлинската стена и ламбадата. Но епохата е само фонов шум, единствената реалност е вътрешната („Обикновена страст“, прев. от фр. Нона Стефанова, София: Прозорец, 1994):
От септември миналата година вече не правех нищо, само чаках, чаках един мъж да ми се обади и да дойде. Ходех в супермаркета, на кино, носех дрехи за гладене, четях, поправях писмени работи, вършех всичко точно както преди, но ако нямах старите навици, изпълнението на тези действия щеше да ми бъде невъзможно без някакво невероятно усилие. Особено когато говорех, имах чувството, че живея по инерция. Думите, изреченията, дори смехът се оформяха в устата ми без истинското участие на волята. Впрочем за тогавашните ми постъпки, за филмите, които съм гледала, за хората, с които съм се срещала, ми е останал само смътен спомен.
Френските читатели са развълнувани от моралния аспект на книгата, а някои я възприемат като унижение на жената, разказва Ерно пред Шведското радио през 1998 г. Любителките на любовни романи са разочаровани от отсъствието на поезия, романтика и сексуални подробности. Други смятат, че книгата описва нещата от живота такива, каквито са. Трети критикуват Ерно за пълната липса на свян, четвърти – че се държи недостойно за интелектуалка: слуша естрадни песни на Силви Вартан вместо класическа музика, купува си червило. Но читатели мъже се припознават в написаното от нея и са изненадани, че авторката е жена.
Списание „Мари Клер“ прави анкета дали книгата е феминистка, или не. Отговорът е „да“, защото мъжът е обект. „Обикновена страст“ е екранизирана през 2020 г. от френската режисьорка Даниел Арбид. Главните роли изпълняват Летисия Дош и руският балетист Сергей Полунин. Тези, които очакват сексуални подробности, този път няма да останат разочаровани.
Влиянието на Ерно върху по-младото поколение писатели
През последните десетилетия безстрастният автобиографичен стил на Ерно е намерил последователи. Шведската литературна критичка Улрика Милес нарича Ани Ерно „прамайка на автофиктивната вълна“:
Eрно има неколцина наследници в течението на автобиографичното писане, заляло през последното десетилетие особено Скандинавия, с автори като Рейчъл Куск, Вигдис Йорт, Карл Уве Кнаусгор. Това течение има свои представители и сред младите френски писатели, например Едуар Луи и Нина Бурауи, които имат набито око за ефекта на нисшия социален произход върху живота на индивида.
Реакциите в Швеция
Удостояването на Ерно с Нобелова награда бе прието радушно в Швеция, без да е голяма изненада. Във връзка с възродения интерес към книгите ѝ – в последните години бяха преиздадени ключовите творби на писателката, а през 2023 г. предстои да излезе шведският превод на най-новия ѝ роман Le jeune homme („Младият мъж“) – нейното име често се появява в медиите и беше на челните места в списъците на фаворитите за „Нобел“ на компаниите за залагания.
Автобиографичният есеистичен стил на Ерно улавя духа на времето, но всъщност доколко актуалните тенденции вълнуват Шведската академия, пита се литературната критичка Анина Рабе. Без съмнение Ани Ерно е достойна за „Нобел“, но все пак е интересно да се отчетат механизмите, издигнали я на литературния Олимп тъкмо сега, коментира критичката.
Други говорят без заобикалки. С избора на Ерно Шведската академия цели да остави годините на скандали зад себе си и да затвори главата, която бе принудена да отвори от движението #MeToo, смята Ханес Фосбу от културната редакция на Шведската телевизия.
Като „очакван, класически и популярен“ и „опит за прелъстяване на читателската публика“ определя избора Бьорн Виман от авторитетния шведски ежедневник „Дагенс Нюхетер“. За Виман изборът е дело на „новата“ Академия – половината от настоящите членове са избрани след 2018 г., като една трета са жени, най-голямото процентно съотношение в над 230-годишната история на институцията.
Улрика Милес смята, че от 2007 г. насам, когато „Нобел“ за литература получи Дорис Лесинг, „сенките на женското (нелегални аборти, сексуални посегателства, роли на любовница, разводи) са се нормализирали, женското се е приравнило с общочовешкото“.
Разбира се, има и не толкова възторжени гласове, които критикуват, че за пореден път е отличен писател, езикът на чиито творби е индоевропейски. А други намират разказа за борбата на една хетеросексуална жена да строши оковите на патриархата за… изтъркан и скучен.
Тази година Шведската академия насочи прожектора на славата към стойностна авторка, позната на ценителите на литературата в държавите с по-голям културен пазар, но почти анонимна у нас. Да, Ерно присъства с два превода на български и в задълбоченото интервю на Деница Банчева, но те са останали някак незабелязани. Да се надяваме, че Нобеловата награда ще ни помогне да я преоткрием.
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Ани Ерно в предаването Pagina Dos по RTVE от май 2022 г.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
Надявам се това да е само началото на дълга поредица книги от Даг Сулста на български. Надявам се такъв късмет да имат и други норвежки писатели – като Тор Улвен, а защо не и изключително харесваният от мен Карл Уве Кнаусгор, от когото на български имаме само първия от общо шест тома на „Моята лична борба“.
Знаех малко за Даг Сулста, преди да прочета романа за Сингер. След като с удоволствие го завърших, се заех да запълня пропуските в познанията си. Имах смътен спомен, че Кнаусгор пише за него на някоя от хилядите страници от автобиографичния си епос – но толкова.
Сулста (р. 1941) е все още активен писател с петдесетгодишна кариера. Автор е на над 30 книги, от които 19 романа, и е многократен носител на най-престижните норвежки и скандинавски литературни награди. Писал е романи за разходките си в Берлин и за историята на индустриална компания, която буквално се явява и главен герой на една от книгите му. Има дългогодишен проект в съавторство, в чийто фокус са пет поредни световни първенства по футбол – може да се създава литература и от аналитичната и артистична комбинация на политически и културен коментар, докато се гледат мачове. Двайсетина години по-късно Кнаусгор прави същото за първенството през 2014 г. в Бразилия. Сулста харесва защитния футбол и срещи, които завършват наравно и без никакви голове.
Разностранните интереси и умения на Сулста може да са предмет на отделно обсъждане, но аз по-скоро бих продължил с това, че е наричан „най-великият съвременен норвежки писател“ от литературната критика в лицето на Ингер Йостенстад. И не само. По-младите му колеги и сънародници Пер Петершон и Карл Уве Кнаусгор открито признават колко важен и ценен е Сулста за собственото им писане.
Кнаусгор например казва, че „езикът на Сулста блести с винаги нова старомодна елегантност и излъчва неподражаем и уникален блясък, пълен с жар“. За Петершон той е „несъмнено най-смелият и най-интелигентен норвежки романист“. Лидия Дейвис, носителка на „Букър“ за прозата си, преводачка на Флобер и Пруст на английски и бивша съпруга на Пол Остър, научава норвежки, четейки в оригинал негов роман. Нобеловият лауреат Петер Хандке открито предпочита Сулста пред Кнаусгор, а Харуки Мураками е публикувал собствен превод на Сулста на японски. Романът му „Арман В.“ от 2006 г. за ролята на Норвегия във войната в Афганистан е толкова неочаквано полемичен, че подтиква външния министър на Норвегия да напише в отговор рецензия на книгата.
Общото мнение за Сулста е, че е провокатор, експериментатор, икона.
Стилът му се характеризира с дълги изречения със сухи логически завои, изпъстрени с особена ирония, реализъм и понякога сюрреализъм. Постоянно критичен е спрямо статуквото. Без значение дали става въпрос за политика, книгоиздаване, или медии. Американската литературна критика го сравнява с добре познатия им Филип Рот, но през различните десетилетия е бил по-близък до писатели като Витолд Гомбрович и Томас Бернхард, а сам заявява родството си по избор с Томас Ман и Марсел Пруст. Сулста, след като чете Кнут Хамсун на 16-годишна възраст, не е имал друга цел, освен да стане писател.
За него предпочитаният читател е този в 20-те си години, когато най-лошата възможна сантименталност е отминала и идва време за важни решения. Именно тогава, твърди Сулста, човек най-много слуша, наблюдава, трупа познания и впечатления; тогава има възможността да избегне бъдещи нещастия и страдания. Писателят се опитва да помогне за това с писането си и с радикалното си нежелание да е повърхностен. И наистина, много щеше да ми помогне да прочета „Т. Сингер“ преди десетина години. Вероятно щеше да ми спести лични тревоги и изгубено време… но какво да се прави.
На пръв поглед „Т. Сингер“ се родее с „Чужденецът“ на Камю или „Самотникът“ на Йонеско, но
най-близък, поне според мен, е до шедьовъра „Стоунър“ на Джон Уилямс.
Сингер е аутсайдер, който живее по инерция своя неутрален, сив и празен живот. И желае да е точно така. На колосална дистанция е от всичко живо. Отказва да се занимава със света, не иска и той да го закача. Дълго време не знае какво да прави със себе си, но все пак решава да стане библиотекар. Да работи и живее с ясен ритъм и с много тишина. Оженва се, вписва се в ролята на съпруг, но само донякъде. В момента, в който жена му иска да се разделят, тя загива и той остава да се грижи за детето, което тя има от предишна връзка. С детето никога не стават наистина близки.
Той е погълнат от себе си, неспирно прави философски наблюдения и води екзистенциални дебати сам със себе си. Те са гарант за автентичността и идентичността му. Те са алибито му, че е живял. Действията и изборите му през цялото време казват единствено „предпочитам да откажа“ (както не спира до смъртта си да повтаря Бартълби на Херман Мелвил).
Даже „предпочитам да откажа да живея“.
Живот, застинал завинаги на ръба между удовлетворението и разочарованието. Живот в самота и изолация за сметка на пълноценно включване и интеграция в обществото. Сингер е последното парче от пъзела, което все изчезва, и този роман дава отговор на въпроса как и къде се губи то, каква е съдбата му. Литературата за пореден път по майсторски начин ясно и категорично потвърждава, че няма живот, който да не заслужава да бъде изследван и описан.
Лесно е да се изпитва съчувствие и състрадание към Сингер, но по-трудно е да бъде разбран и приет без снизхождение. Сякаш за него е написан най-известният стих на Марк Странд – „където и да съм, аз съм нещо отсъстващо“. Самият Сулста описва героя си с грижовна ирония и му дарява сложност, достойнство, пълноценност и свобода, които отдавна не бях срещал в съвременна книга.
В романа няма нито затихваща пандемия, нито война, но има всекидневни трудности. Има срам, паника, притеснение и тревога. Има полуприятелства, които отдавна са приключили, но някак са поддържани по силата на навика. Има нерешителност и страх, които са част от баналното и от бита, но натрупването им може да доведе до обсесивно-компулсивно разстройство или синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Сякаш Сингер страда и от тях. Искал е да стане писател, но творчеството му започва и свършва само с едно изречение, което редактира стотици пъти в продължение на десетилетия.
В крайна сметка романът е сериозно изследване на трудността да се впишеш в собствения си живот.
За това как катастрофално намаляват възможностите и желанието за непосредственост, спонтанност и свързаност между хората. Как да си себе си може да се окаже непосилна задача. И колко тежко може да е всъщност да живееш в автентична безтегловност – като сфинкс без загадка. Животът ти може да се е разпаднал и без да се е счупило нещо особено забележително. Даже и без да имаш билет, за да си зрител в него. Това е неподражаем поглед към една идея за човек, изведена до възможната ѝ крайност.
Впечатляваща е свободата, с която Сулста е едновременно толкова интимен, интелектуален и литературен, но същевременно и толкова политически и полемичен. Потвърждавам думите на литературната критика за него, че е неочаквано удоволствие да четеш писател, който пише по съвременен и сериозен начин за самота и използва думи и понятия като душа, дух и плът, без те да олекват, а тъкмо обратното – да звучат сериозно и честно. Кнаусгор използва донякъде същата реторическа техника и сега виждам откъде още се е учил на нея.
Наистина важното, което си припомних, докато четях романа, е колко е лесно никой да не знае кой си всъщност, ако откажеш да говориш за това. И колко болезнено може да бъде.
Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Т. Сингер“ (худ. Росица Ралева, изд. „Аквариус“) и снимка на NMG Network / Unsplash
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Дни преди настъпването на новата 2022 година решихме да изненадаме читателите си с това бавно четиво – по-дълго дори от обичайното за нашите стандарти. Текст, който е на ръба на художествената литература и публицистиката, но достойно заема своето място и в двете полета на словото. Това е най-новият разказ на Капка Касабова, публикуван преди месец в 157-мия брой на британското литературно списаниe Granta. На български език излиза за първи път в „Тоест“ в превод на Мария Змийчарова и на самата авторка.
Капка Касабова ни отвежда на границата между две планини, в една сякаш непроходима бездна от време. Разказва ни за най-обикновени хора, чиято необикновеност е в куража, отдадеността и… съдбата да бъдат пазители на древна традиция. Но и производители на най-чистата храна. И макар да го правят тихо, невидимо и някак напук на всичко, измерението на техния труд е огромно – не само за природата, но и за историята. Нашата обща човешка история. Защото в крачките им са хилядолетните крачки на нашите предци.
Приемете този текст като нашия специален новогодишен подарък за вас, читателите на „Тоест“. За много години и пазете жив огъня на колибите си!
На картата планините от двете страни на Горна Места са обсипани с колиби. Всичките си имат имена: Пиронкови колиби, Мангови, Панови, Лешови, Еврови, Манови, стотици колиби. Колиба – древна дума, древен начин на живот. До колибите на картата има мандри, също носещи имената на стопаните си. Всяка махала, дере, чукар, възвишение и ливада из тези планини е одушевена, кръстена на човек или на цяла етническа група: Юруково, Юрукова могила. Понякога имената са на животни или на растения, на занаяти и емоции, породени от далечни събития: Бикови колиби, Конарско, Нунин гроб, Брѐза, Калята, Мусанов чал, Петков връх, Карамандра, Аврамово, Старина, Райчеви поляни, Валявиците, Налбант, връх Грънчар, Злата усойка. По високото има и много кантони – рилски термин, това са бази за дърводобивни работници. Някои топоними са неясни, изгубени като хората, които са знаели значението им: Лееве, Фанос, Нехтеница, Ро̀палица. Вероятно са останки от изчезналия тракийски език. Някои казват, че старото име на Места е Нехта, „бушуващата река“. Най-старите обитатели на Рило-Родопския масив, за които знаем, са бесите – тракийско планинско племе, известно със съпротивата си срещу римската колонизация и с кастата си от жреци, допринесли за възхода на орфизма.
Във всеки квадратен сантиметър на тези планини са кодирани истории. Погълната от картата, си представих какво би било, ако топонимите още бяха живи, ако планините още ехтяха от крави и овце, кози и хора, млади и стари, коне и водопои, налбанти и разказвачи, седнали край огньовете.
Но по здрач планините мълчаха. Мълчаха и когато зората пукваше златна над синьо-зелените гънки.
Река Места пътува през сърцето на Южните Балкани, на равно разстояние от Адриатическо и Черно море. Притисната между планините, Горна Места е тъмна като родилен канал. Минаваш по разлома, без да виждаш нито края, нито началото.
Места започва 230-километровото си пътешествие под най-високото и най-студено място на Балканите – връх Мусала. Докато го катериш, а и само да го гледаш отдалече, разбираш защо се нарича „мус-Аллах“. „Близо до Господ“ на арабски.
Множество малки притоци пълнят Места, но сега бях близо до двата най-големи, с поетично симетричните имена Бела Места и Черна Места. Според местните имената се дължат на белите камъни в коритото на единия приток и черните – в другия. Ерол каза, че не е виждал изворите им, защото, колкото по-нагоре срещу течението се качваш, толкова по-мрачни стават просеките и по-внезапни инцидентите. Както каза един гъбар, Бела Места не е много за ходене, защото там живее Баба Меца. Хора и животни са били пометени през годините от разбушувалата се Бела Места, в чието стръмно корито няма къде да избягаш.
– Бела Места извира от Джеенем дере. Това вече ти казва достатъчно – каза Ерол. Чувала съм, че на турски „джеенем“ значи „адски“.
Ерол беше първият ми контакт в Якоруда, където не познавах никого. Бях го издирила чрез снимките му. Якоруда е красиво планинско градче, известно със съботния си пазар, джамията и църквата, чиито камбани навремето пеели с човешки гласове. Името му вероятно означава „голяма руда“, защото в тази част на Родопите се е добивала руда още в древността. През 50-те години на ХХ в. геолози откриват в запечатаните тунели непокътнати сечива и дори плетени кошове и дървени стълби отпреди римската колонизация, съхранени благодарение на липсата на кислород. На пазара човек може да си купи ръчно изработена тризъба вила от леска, стоманени ножове с дървени дръжки, шалвари от полиестер, произведени в Китай, килими, килимчета и дантелени пердета от „Хиляда и една нощ“, мехлеми, ядки, меден чан за пръч и стрит на прах тамян за нерви. Якоруда сякаш е възседнала планинския масив: на север пред нея е Рила, на юг зад гърба ѝ – Родопите. Якорудските села са в Родопите, а якорудските езера, реки и пасища са в Рила. „Ние се водим повече родопчани – казваха ми якорудчани, – но като се качваме в балкана, сме в Рила.“
Пътят следва реката. Якоруда е изцяло от южната ѝ страна и в града се влиза по няколко моста, което придава някаква тържественост на всяко пристигане дори когато живееш тук. По залез плитката Места блестеше в укрепеното си корито, пълна с боклуци. Трудно ми беше да си представя, че при последното голямо наводнение притоците я изпълнили толкова, че заляла пътища и къщи. Но следващата зима при един пороен дъжд на юг по течението ѝ с очите си видях как се изправя като разбудена ламя и отнася мост.
Якоруда и цялото поречие на Места са дом на пъстра помашка общност, чиято уникална синкретична култура е капсулирала вековни социални, духовни, екологични и етнографски традиции. Много от жените на Места носят типичните многоцветни шалвари, забрадки с рисувани цветя и ръчно плетени елеци и жилетки, а някои по-възрастни мъже носят малка плетена шапка на темето – или каква да е шапка, понякога и през лятото.
Ерол и семейството му държаха хранителен магазин, но истинската му страст беше пейзажната фотография. По-точно казано, истинската му страст беше Рила. Бе слаб, фин човек и носеше пухено яке, сякаш все му беше студено. Но летните вечери тук наистина са като зимни. Ерол бе израснал през комунизма, десетина години преди мен.
Бях помолила Ерол да ми покаже любимото си място, където ходел, като го стегнела шапката – още от дете. Семейството му е от най-видните в Якоруда. По време на държавния терор срещу българските мюсюлмани, цинично наречен „Възродителен процес“, чийто пик е през 1972–1973 г., родителите му отказали да си сменят имената. Пътят по Места бил черен от военни камиони – срещу мирно, невъоръжено население. От всички страни на Якоруда се разположила войска. Някои от мъжете, сред които бащата на Ерол, се криели нагоре по деретата на Бела Места. Един ден пред къщата им се появили войници и с ритници изкъртили вратата. Единият овесил пушка през рамото на Ерол и го сложил пред себе си като щит, с дулото на пищов в гърба му. „Айде сега, момче, да видим къде е баща ти.“ Накарали го да отвори всички гардероби – ако баща му е въоръжен, да застреля първо него. След това Ерол онемял. Една година отварял уста и нищо не излизало. Чак след като го завели при една жена да му лее куршум за уплах, проговорил. По това време започнал да идва на Окото.
Гувнища
Окото е в местността Гувнища. Пътят се вие през ливади и малки борови гори, издига се и се спуска като планинска песен успоредно на Бела Места и свършва в местността Ропалица. Гувнища е на средата на този път, тучна котловина сред прекрасно оформени хълмчета. За да стигнем до нея, оставихме колата на пътя и тръгнахме по едно гористо хълмче – Райна могила.
– Като деца идвахме да търсим жълтици – каза Ерол. – Сега това го правят иманярите.
Дупки в земята и купчини пръст показваха скорошното им посещение.
– Радвам се, че като деца така и не открихме нищо. Така ми остана поне вярата.
Насреща се разстилаха безкрайните Родопи.
– Виждаме Родопите, но сме в Рила. На мен в Рила ми е най-уютно.
Чувах това от много якорудчани, бабечани, хора от родопските села на Места – гъбари, берачи на билки, планинари: „Обичам Рила, Родопите са ми сухи.“
Пътеката навлезе в тунел от дървета. Точно него Ерол наричаше Окото, защото по няколко пъти на ден – например сега, в късния следобед – човек сякаш се взираше в огромен зелен ирис със зеница като светлинен тунел.
Едро влакнесто куче размахваше опашка срещу нас. Лявото му ухо беше отрязано. Зад кучето вървеше кобила, яздена от изпит мъж с плетена шапка. Опеченото му от слънцето лице се сепна, като на човек, който отдавна не е виждал чужди хора. С Ерол се разпознаха от Якоруда и той ни покани да пием кафе в колибата му.
Тогава за пръв път видях отблизо тези къщи с човешки имена. Някои имаха чардаци. Рушащи се сгради от камък, пръст и дърво с размерите на голяма двуетажна селска къща, но тук приземният етаж е бил за животните. Сега са почти напълно скрити сред избуялата растителност. Неопитното око като нищо можеше да се увлече от пищната зеленина на пейзажа и да не ги забележи.
– Като бяхме деца, беше пълно с народ – каза Ерол. – Това тука бяха обработваеми ниви.
Баба му и дядо му имали пасище наблизо, сега изоставено.
Изкачихме се до единствената колиба, от чийто комин излизаше пушек. Синът и майката на изпития мъж, който се казваше Мехмед, пиеха кафе, седнали на два пъна. Всички в семейството имаха остри, орлови черти. Снахата също беше там, гълчеше овцете и Мехмед отиде да затвори външната кошара. Четири кучета, всичките с отрязани уши, скочиха на крака.
– Тия са лоши – каза синът, името му беше Емин. – Нахапаха жребчето. Не го познаха, че е от наш’те, понеже е още ново.
Кученца с умни очи се гушеха под една уазка. И те бяха с по едно отрязано ухо. На женските – лявото, на мъжките – дясното.
– Колкото по-малки, толко по-добре да се режат – каза Мехмед. – Да забравят бързо.
Такава била традицията – хем кутретата да станат „люти“, хем слухът им да стане по-остър, обясни ми той. И преди го бях чувала това и освен жестока, логиката ми се струваше всъщност нелогична.
„Щото като дойде вълка, к’во правиш“, редовно добавяха към обяснението. Кутретата под уазката изглеждаха травмирани. Практиката все още беше често срещана. Животните нямат права на място, където и хората са били лишени от тях.
Каракачанките са интелигентни, силни, верни и независими, така бях чувала от хората.
– Ти как ще се чувстваш, ако ти отрежат ухото? – не се сдържах.
Мехмед се усмихна и вдигна рамене. Половината му зъби ги нямаше, макар че беше само на 52 години.
– То така е по-добре. По-грозни са с уши.
Гледах осакатените кутрета и ми идеше да си тръгна. Ако не беше пандемията, така щях да направя. Бях планирала да пропътувам цялата Места до Беломорието, но затвориха българо-гръцката граница. Географията на пътешествието ми изведнъж се сви. Така оставах на по-малко места за по-дълго време. Катерех планини, говорех с хора, без да си водя бележки, спях по следобедни ливади и ме хапеха отровни паяци, каквито не знаех, че има.
– Как се живее тук? – попитах малкото семейство.
– Тука вече не се живее – каза Емин с цигара в уста. Беше слаб като баща си, но по-напрегнат. – Нищо не остана̀, било каквото било.
Баба му Баде, дребна жена с каменно лице, не каза нищо, но ми се поусмихна. Мехмед си сви цигара, доволен, че има компания. Леко дръпнати ми се струваха Османови, а отдолу сякаш криеха нещо заровено, неизказано. Попитах може ли да им погостувам за един ден – изненадах и тях, и себе си. Досега не бях се интересувала от пастирския бит. По хълмовете на Шотландия, където живея, този начин на живот отдавна е изчезнал. Животновъдството е прозаичен, механизиран равнинен бизнес, овцете пасат по цяла година без надзор, понеже няма хищници, кравите са зад огради, почти нищо диво не е останало, „свободно отгледано“ е единственото напомнящо на диво, а последните следи от пастирския живот са обраслите пътища, по които някога са карали добитъка на пазара.
На връщане пак минахме през Окото, този път затворено, защото планината се готвеше за сън, и Ерол каза:
– Това семейство го сполетя трагедия, като сменяха имената. Не знам подробности, само, че Емин е кръстен на дядо си.
Каракачанката, която ни беше посрещнала, ни изпрати до колата, а после остана да ни гледа от Райна могила как се спускаме към светлините на Якоруда.
– И на нея ѝ е самотно – каза Ерол.
С това „и“ не знам себе си ли имаше предвид, или семейството овчари, или мен, или общото състояние на човешкия род. Тук, където планинският здрач свежда нещата до очертанията им, самата земя въплъщаваше думите му.
*
В седем сутринта Емин ме взе от града „с джипо“, тоест уазката, която купил, след като се скапал немският му джип, понеже западните джипове не издържат на тия пътища, само руските. Този беше даже съветски и военен, от 70-те години.
Черните пътища бяха изровени като пропасти след дъждовното лято. „Такива дъждове не помня“, каза Емин. Летата тук са сухи. „Много секат гората, става ерозия и от това са така пътищата.“
Емин завършил екология, жена му – право. Те са „смесен брак“ – той е помак, а тя е християнка от друг град. Запознали се в университета в Благоевград. Но в Якоруда не се намерила работа по специалността им. Ето как хора като Емин и жена му са принудени да емигрират или да берат ягоди в Англия през лятото, а есента да режат коледни клонки в Германия. Това правеха много от по-младите в тоя край и се връщаха за по няколко месеца в годината.
– Да, можехме да заминем навън. Обаче ние тука искаме да живеем. Детето да расте с баба си и дядо си и да е сред природата.
Инвестирал в петнайсет овце. После купил още.
– Бащата само това чакаше. А баба тука се е родила, на колибите, така че и тя беше доволна.
В момента имаха 130 овце. Семейството открай време гледало животни, но въпреки това да решиш да се препитаваш от биоживотновъдство е доста смел ход. Още повече че преди това Емин имал добре платена работа, бил дясната ръка на местен предприемач. Ядосан, че Емин го оставя, шефът му го изпратил с думите „Ти с тия о̀вце доникъде нема да стигнеш“. Жената на Емин работеше като администратор в шивашки цех, собственост на гърци, където се прави на ишлеме скъпо бельо за Франция. Понякога идваше да помага за овцете след работа. Шивашките цехове с гръцки собственици започват да никнат като гъби в Южна България в края на 90-те, но условията на труд и заплащането в тях са били „робски“, по думите на местни хора. Сега условията са много по-добри, заплащането – също, но недостатъчно. Ако месецът е добър, в тези анонимни халета жените, които не искат да емигрират и остават да шият дрехи за Hugo Boss, ASOS и други известни марки, взимат по 600 лева – работейки и в събота. През лятото шивачките масово заминават „навън“ да берат плодове и да садят фиданки.
Освен заплатата на жена му в цеха, семейството на Емин, включително баща му и баба му, сега се изхранваше от овцете. Но мляко има само през топлите месеци, през зимата Емин и баща му прибираха стадото от „лювадите“ в по-ниска кошара близо до града и им носеха да хрупат любимата им борѝка – елхови клони.
– Мине ли август, почват сланите – каза Мехмед. Тая година обаче само вали.
От десет литра мляко стават пет килограма сирене. Килограм сирене се продава за 10 лева. В разгара на сезона Емин издоява по четирийсет литра мляко на ден.
– Ай, че мекиците ше изстинат – посрещна ни Баде Османова. Каракачанките ме познаха и размахаха опашки.
– Внимавай с тия кучета, че са понякога боклуци и хапят – предупреди ме Емин. – Не правѝ резки движения.
Събух се и прекрачих прага на колибата. Всичко беше различно от предната вечер. Днес бях гостенка, поканена от наследниците на три стари рилски рода – Османови, Църънкови, Пиронкови. Имената им ги пише на картата. Имената им са самата карта.
– Османови се женели помежду си – Емин се усмихна, дъвчейки. – Да държат имането. То какво имане е било, не знам… До нас нищо не е стигна̀ло!
Седях до горещата чугунена печка и ядях пухкавите мекици на Баде с овче сирене. От три стаи се ползваха две. Уютни, варосани, с легла и килими и даже гоблени и стари плакати по стените; скромен дом, който дебелите стени държат топъл през зимата и хладен през лятото.
Денят тук се движи по разписание. Първо Емин издоява овцете и няколкото козички, които Мехмед вкарва една по една в плевнята. Това отнема около час. На Емин от доенето преди му се схващала ръката, но свикнал. Доенето не беше време за приказки – изтикани в ръцете му, между коленете му, животните внасяха суровата си енергия. Докато ги гледах, започнах да забелязвам разликите в израженията и породите.
– Тая е праменка, румънска порода.
Беше с къдрава козина и с рога.
– Тая е асаф, от Израел. Кръстоска между аваси и източнофризийска.
Имена като полъх от Изтока.
– Тая е маришка.
Порода от коритото на Марица, създадена с кръстоски в Пазарджишкия район.
– Алинка, ела тука, миличка – каза Емин на една от овцете. Любимките му си имаха имена.
– Айде бе, боклук! – викна на друга, която се дърпаше. – Тая е много твърдомъза. Със зор ѝ изкарвам млекото от цицките.
В погледа ѝ наистина имаше упорство. „Да не съм ви машина за мляко!“
Емин търсеше различни породи за стадото си. Намерил трийсетина глави от ценната шарпланинска праменка в Северна Македония, директно от един стар овчар, но заради еврорегулации по границата не успял да ги вкара. Умрял от мъка.
Няколкото останали агнета ги държаха настрана, а доенето почва чак след като те са се набозали. Някои от майките нямат достатъчно мляко – и тях ги оставят на мира.
– Тая е вакла маришка. – Емин се бореше с последната овца, която също му се дърпаше. – И тая е лоша.
Тази сутрин в кофата имаше пет литра. Беше краят на лятото и вечерта не ги бяха доили. Баде и Емин прецедиха млякото през тензух в друга кофа и в стерилизирана пластмасова туба. Тук всичко се изпира, измива и ползва отново. Нищо не се хвърля. После млякото веднага се сваля в града и се продава в мандрата.
Сега Емин и Мехмед трябваше да изведат овцете на паша, за да хванат най-хубавите часове от деня, преди следобедните жеги.
– Ний с тебе ше поодим – каза Баде и си обу гумените ботуши. – Ше ти по̀кажа мойто училище и една убава во̀да. Обувки имаш ли да одиш?
В планината не се ходи със сандали заради трънаците и змиите. Късите панталони и сандалите са за градски туристи и деца. Когато Емин си нави крачола, видях колко е бял прасецът му в сравнение с опечените ръце и лице – като на човек, съшит от различни части.
Баде
– Ей на тава̀ место видях пепелянката – Баде удари тоягата си в земята. – Смаза̀х ѝ главата.
Разказа ми и за други срещи с влечуги – цял живот все намирам змии и гущери, каза, и други нещастия. Като дете стъпила на бръснарско ножче и раната се инфектирала. На колибите е нямало медицинска помощ и родителите ѝ налагали раната с паяжини, лапѝ от сдъвкан тютюн и прясно одрани овчи кожи. Стара народна медицина за спиране на кървене.
Баде намери тояга и за мен. Това е част от ритуала – като тръгнеш по балкана, ако не си носиш тояга, се оглеждаш да си намериш. Тоягата е хем практична, хем символична: тоягата на номада, на пътешественика, на „магешницата“, както казват тук. С нея брулиш дървета, пресичаш реки, сочиш посоката, смазваш змийски глави и се защитаваш от овчарски кучета.
– Не искам да ода на доктор за коляното – каза Баде и си нави крачола на шалварите под пъстрата рокля, за да ми покаже силно подутото си коляно. – Налагам го с оцет.
Болеше я много, ама „ако спра да одя, ше у̀мра о̀вден“. Затова не спираше. И сега крачеше бързо.
Час-два бродихме из високопланинските лювади, току спирахме да берем червен риган, плодчетата на трънливата хвойна, нещо, което ми приличаше на ценния див кимион от Родопите (Не, тава не е чимон, каза Баде) и едно подобно на лайка жълто цвете на име вратига.
– Преди го браа̀ме и препродаваа̀ме – каза Баде, – ама веке никой не доа̀гя да бере. Вратиката гони змейовето.
Въпреки широкото си приложение в народната медицина, вратигата явно не е на мода. Продължихме нататък с пълни джобове с билки.
– Тава тука е кучешки сакъз, за разстройство и гадене.
Синя жлъчка, тя е навсякъде.
Оставихме зад гърба си смесената иглолистна гора и навлязохме в царството на клека. На места клекът е станал инвазивен заради ерозията на почвите, обезлесяването на склоновете и климатичните промени, предизвикани от всичката човешка дейност през последните 70 години. До края на 40-те години на ХХ в., когато държавата започва да експлоатира планината, Рило-Родопският масив е бил недокоснат. Даже днес в някаква степен е запазил прединдустриалния си облик, но каменните кариери в Родопите и безогледното сечене на гори без залесяване заплашват да смалят планината до неузнаваемост.
Въздухът изтъняваше, колкото по-нагоре се изкачвахме. Проследихме стъпки на лисица и видяхме вълчи изпражнения. Вълците открай време са напаст за овчарите – глутниците нападат кошарите, особено нощем или когато е паднала мъгла, и затова овчарите не държат „слаби кучета“. Старата каракачанка на Баде била толкова добра, че „чува 300 о̀вци“. Баде говореше за нея без емоции, както говореше и за себе си.
– Едно време тава сичко беше нива, орнѝче – каза. – Овес, картофи, есеница. Пшеница тука не зрее. А глей ся. Глей тая го̀ра, дамла̀та да я удари дано.
„Дамлата да те удари дано!“ – старо проклятие, пожелаващо чума и болести, свързани с водата, защото „дамла“ е „капка вода“ на турски. Завръщането на природата се смята за нещо хубаво, но за Баде триумфът на дивото над питомното в жилищните лювади на нейното детство и младост, където е имало „живот“, беше тежка загуба – толкова тежка, че нямаше думи да я назове, освен дамла̀. А какво е есеница?
– Ръж – каза Баде. – Оти го сеем есента.
Стигнахме до едно високо плато, из което тук-там се виждаха полуизоставени къщи. През лятото някои още се използваха от наследниците, които сееха овес и картофи и обираха плодовите дръвчета за компоти. Баде забрули клоните на една огромна стара слива с тоягата си и обрахме падналите плодове.
– Я съм голема сливарка – каза. „Голлема“, така се говори на якорудски, с удебелено „л“.
През лятото ги сушала като петмез върху дървени дъски, да има да си дъвче през зимата; това го научила от баба си. Преди няколко седмици, докато била на паша с овцете, точно тук я хванала силна градушка. „Такъв град паднà, да пискаш. Ама и да пискаш, нема кой да те чуе.“
С овцете се свили под сливата, докато отмине.
– Овцете и те обичат сливи. Мащерка и риган не щат. И те кат мен пасат, къде аз паса.
Надгробен камък до едната от къщите бележеше къде почива роднината на име Сабрия, който открил купчината жълтици в Бела Места – част от изчезналото семейно имане. Сабрия е бил мидже на Баде, което значи брат на баща ѝ. Всъщност Сабрия е бил сираче, осиновен от семейството и неочаквано донесъл му късмет. Обичал е да живее тук, в най-високата обитаема част на Южна Рила, затова тук са го погребали.
– Обаче некъде у некой требе да е останал наниз жълтици – подсмихна се Баде.
Спряхме до една чешма – всъщност чучур над стара вана. Как са докарали вана тук изобщо? „На самарь, как“, каза Баде.
– Пийни си – каза Баде.
Водата беше студена и безплътна. Изворите на Рила са безброй и всичките са вкусни.
– Требва ми от девет чѐшми во̀да – продължи Баде. – Я съм зела от шес, остават още три.
– За какво ти е вода от девет чешми? – попитах.
– За уплах – каза и продължи нататък без повече обяснения. – Ей тава е училището.
Двуетажна къща, изоставена. В нея били, освен класните стаи, и стаите на учителите. Баде ги помнеше всичките.
– Сандре от Якоруда. Баба Рада от София, тя много ни переше (биеше), и като рукнеше (викнеше)… И Ленчето от Бачѐво.
Децата идвали на групички от колибите, крачели през снегове и бури, с часове. Баде отиде до една полусъборена пристройка – фурната. Големите глинени тепсии още стояха – една за хляб, друга за баница. Ставаше ли хубав хлябът?
– Ехее. Не беше много бял, ама беше благ.
На един пирон висеше кръгло огледалце, в което се отразяваше стръмната ливада.
Баде нагласи бялата си забрадка за селфито, доближихме лицата си. Тоягата ми беше останала някъде.
– Ела на сенкя – каза. – И аз кат овцете на сенкя одя.
Седнахме на стълбите на някогашното ѝ училище, преди да тръгнем надолу за обяд, а под краката ни се ширна смайващата панорама на Рила и Родопите във всички оттенъци на синьото и зеленото.
Векове наред огромни стада прехвърляли баирите като бели юргани. Богатите семейства гледали по няколко хиляди глави. Тук, в най-високите планини на Южните Балкани, са били големите подвижни градове на животните, чийто часовник е месечината. Животни и хора следвали хода на сезоните, кръговрата на годината, от слънцестоене до равноденствие, от зимна към лятна паша, нагоре и надолу, правели си колиби за през лятото, за през нощта, раздухвали миналогодишната жар, за да стъкнат новия огън.
Пастирството има дълги традиции в тези планини. Сред планинските овчари най-известни и до днес са каракачаните, дали името си на породи коне, магарета и овце, и разбира се, на кучетата. Тук казват „кучета̀та“. Каракачаните говорят гръцки и често български. На турски „кара качан“ значи „черен беглец“ и наистина жените са носели по няколко ката черни вълнени дрехи и шамии. Но това е екзоним, външно название. Самите те се наричат влахи (Βλάχοι). Най-общо казано, влахите са пътуващите пастири на Южните Балкани, които лете се качвали със стадата си на високото, а зимите изкарвали в егейските равнини. Те са и последните номади на Европа. Не притежавали земи, а разменяли висококачествените си животински продукти за други стоки, докато минавали със сезонните си кервани през постоянните селища.
Отделно са власите, които говорят румънски и пазят стара пастирска култура и които се срещат из целите Южни Балкани, но сега са претопени – особено тези в Гърция. Власите на Рила и Родопите са прочути сред местните хора с това, че разбират от коне, лесовъдство и пренасяне на дърва за огрев през техния роден терен, най-труднопроходимия в Европа.
Както подсказват и много от топонимите, тук някога е имало големи общности юруци – на турски yürük значи „който ходи“. Оттам е и изразът „на юруш“. Юруците, тюркски пастирски общности с характерна полуномадска култура и известни с тъканите си черги, са дошли от Азия с османците. От техните общности днес не е останало почти нищо.
Предците на Баде вероятно са наследници на далечните беси и на следващите планински общности. Романизирани, покръстени, ислямизирани, деислямизирани, европеизирани, експлоатирани, емигрирали и по чудо неемигрирали – хора, платили висока цена за това, че са се родили тук. Но същината им си остава – това са хората на планината. Последните колибари, в най-достойния смисъл. Нейният род вероятно открай време е бил от по-уседналите пастири. Качвали животните си в по-тесен периметър – от Якоруда и родопските села до постоянните колиби на Рила и нагоре. Брутално надрасканите на картата граници между България, Гърция, Турция и Югославия преди сто години прекъсват мащабното сезонно скотовъдство в Европа. Пастирският начин на живот е оцелял – но по-близо до дома и в умален вид.
Както бяхме седнали на сянката, нямаше как да не питам Баде за мъжа ѝ Емин.
Била на 25 години, когато останала вдовица. „Метката“ бил на пет, сестра му – на три.
– Ние с него се водихме шест години, на седмата го убѝа.
По време на „Възродителния процес“ Емин отказал да си смени името. Един ден работел на кантон Ропалица и бил зверски пребит. От колеги. Починал в болницата. На Ропалица има чешма с посвещение на загинал лесничей. Но не на Емин. На Нехтеница има чешма, посветена на момче от Якоруда, починало в чужбина. Там пих най-вкусната вода в Рила. „От седем капки е събрана“, пише – но не за Емин.
Семейството никога не е получило компенсация или извинение от държавата.
– Леле, пак съм жива – довърши краткия си разказ Баде. Тя не беше по дългите разкази. – И да ща да у̀мра, не мога.
На връщане пихме от друга чешма.
– Остават още две – каза Баде и ми подаде тоягата ми. Беше я намерила до сливата.
По-късно следобед си говорех с Мехмед пред колибата и забелязах, че Баде я няма. Къде е майка ти?
– За во̀да, от деветото дере. От смъртта му се тавà прави. И кат намери девет чѐшми, почва пак.
В Рила чешми да искаш.
Мехмед
Овцете си почиваха в сенчестата кошара, Емин беше слязъл до града да продаде млякото, Баде я нямаше. Мехмед беше сварил картофи.
– Ще си ги ям довечера студени – каза.
Седяхме на пънчета под сянката на една ябълка и пиехме чай от риган. Лицето на Мехмед беше небръснато, някак стопено – лице на човек, който неведнъж се е взирал в пропастта, но не говори за това. Изглеждаше износен от трудности, но искрата, която гаснеше в тялото му, още блестеше в топлите тъмни очи.
Четвърт век Мехмед работил в якорудския завод за дървообработващи машини. „После дойде демокрацията, руснаците го купѝха и му е*аха майката.“ Като спрели да плащат на работниците, напуснал и станал „измекярин“, наемен работник на хора със стада. И без това все го теглело към балкана. И то не къде да е, а в най-високата част на Рила, на 2500 метра надморска височина.
– Сичко за субсидията. Требе да се кàчат животните на високото, иначе нeма да дадат субсидията.
Което значело да изкарва целия сезон сам – с двеста крави. Тези места са достъпни само пеша и на „самарь“.
– С кобилката и с кучето… нагоре. На самоход.
Изкарал една зима в района на ледниковите Казански езера, над Бела Места, над Джеенем дере.
– Беше насекаде скàли, само скàли. Там има много говеда. Лàни беха 1200. Има тука пасища в Рила.
Един път в снежна виелица излязъл от колибата да събере дърва за огъня, паднала мъгла, загубил се и решил, че е дотук. Обаче кобилата намерила пътя обратно до колибата. Цак-цак, стъпка по стъпка, прибрала го.
За цялата зима единствената му компания били двойка германци, които правели преход, но се изгубили, та трябвало да прекарат нощта в колибата му – за негова изненада „по карта“ се водела туристически заслон.
– Летото и есента имаше други овчари, говедари, ама зимата…
Една зима на Белмекен с месеци не видял жив човек. Един ден тръгнал в снежната виелица за хижа „Христо Смирненски“, където знаел, че има човек.
По-добре да умреш в снега с кобилата, отколкото да откачиш сам в колибата.
– Хижарят и той беше почнàл да откача… Пихме по едно кафе, само двата, и се върнах. Цак-цак, с кобилката… Колко спомени! Веднъж лежах с говедата на Ибър. Шест месеца.
Ибър е суров връх, метаморфна скала източно от Мусала, висок 2666 метра и известен с обширните пасища в подножието си. Ами мечките и вълците?
Вечер дори тук на колибите каракачанките и особено кутретата вият по цяла нощ заради лисиците и вълците. Не можеш да мигнеш, каза ми Емин. Той не можеше да спи тук, но Мехмед и Баде са свикнали със среднощните концерти.
– Я не ме е страх от вълци и мечки. От човека ме е страх. Всичко живо бега от човека.
Спомените се изливаха от него – как се буди, а палатката е затрупана под снега и трябва да прокопае тунел, как се бори с всякакви стихии. Най-критичните мигове в живота му. Ами явно ти харесва да живееш така, викам му.
– Не че ми харесва, ама свикнàх сам. И сега не мога да живея в грàдо. Нагоре си ме тегли.
Под една скала в подножието на връх Ибър имало тетрадка в найлоново пликче – „и който мине, се разписва“. Но не и Мехмед. Той никога не се е разписал в тетрадката.
В Шотландия се говори за покоряване на върхове, за колекциониране на хилядници. Това е, защото в Шотландия вече няма планинци. Хората на планината не ползват грандиозни думи и жестове.
– Планината е много хубава и много лоша. Като е хубаво времето, е хубаво. Като е лошо, нямаш работа там. Нямаш ли заслон – край, отиваш.
Тръгнахме по обраслите пътеки на Гувнища и сякаш вървяхме сред руините на древен град, а Мехмед ми разказваше за всяка къща – кой е живял там и кога си е тръгнал, някои едва преди двайсетина години.
– Във всяка къща – по две семейства. Тука беше село.
Имало е харман, житото се вършеело с коне.
– По-рано сичко се ко̀сеше, а сега вече – го̀ра, борѝка, шипо̀ци…
На една ливада пасяха кобила и жребче – на комшията. Идвал веднъж седмично от Якоруда да ги нагледа.
– Конят е най-умното животно – каза Мехмед. – От всичко ша се откажа, преди да се откажа от кобилката.
Качихме се до Райна могила. В очите му светна весела искра. Сякаш младостта и детството се събуждаха в него. Все повече виждах тази искра, колкото повече ми разказваше и ми показваше.
– В Райна могила уж има златен кон и златна каруца. От римляните. Ама за какво ти е златен кон? Конят жив ти трябва.
В годините на „Възродителния процес“ травмирани якорудски семейства търсели убежище на Гувнища. След убийството на Емин Баде се вдигнала от града и се преместила тук, при родителите си. Всичко, което им трябвало, си го изкарвали сами – от нивите и животните. И така оцелели. Колибата е изхранила децата ѝ. Мехмед не помни баща си.
– Аз тия картофи, като ги сваря сега, до довечера ше изстинат – повтори, по този начин ме канеше да остана за вечеря. – Сам ше си ги ядà.
После седяхме на пънчета̀та и мълчахме заедно с кучета̀та.
– Усеща се, че е краят на лятото. Самата миризма е друга – каза Мехмед.
Поех си дълбоко въздух.
Емин
– Айде! – Емин отвори кошарата.
Беше време за вечерната паша. Отпред вървеше Емин с една каракачанка, Мехмед беше отзад, а останалите кучета вървяха отстрани. Сред тях беше и едно сиво кученце с човешки очи, някак по-пораснало от другите.
– Щото вече много е видяло – каза Емин. – Първо видя как майка му хваща брат му, като се роди, и му прегриза гръкляна, без да иска. После тава с ухото. После ваксините. От малко знае, че животът е ко̀рав.
Извеждането на паша не беше време за разговори. Трая близо два часа и беше неспирно, като преселение. Вървяхме с широки крачки през поляни, локви, не спирахме – чак като стигахме пасище с добра трева, после пак. Емин запали цигара. Носеше галоши и плетени чорапи. От двете му страни вървяха две каракачанки. Зад него слизаше слънцето. Походката за паша го преобрази. От неспокоен младеж стана планинец в стихията си. Имаше цел, знаеше пътя, беше на мястото си. Без стадото си, без каракачанките нямаше да е така. Те му даваха сила. Навремето баща му е крачил така, но сега му бе предал походката заедно с овчарската си тояга и вече само го следваше като сянка.
В крачката на Емин бяха хилядолетните крачки на всичките ни предци. Вечно нагоре, после надолу, по балкана, по баирите, по гората, вика и псува по стадото, пали цигара, до него кучета и зад него кучета, загорялото му лице вече набраздено от грижи, зъбите му вече на път да се развалят, балкански каубой, мълчалив герой от филм, който е смътно познат, но не сме го гледали наскоро – или поне не на живо.
Хората и добитъкът са живели заедно, еволюирали заедно, разчитали едни на други и тази пъпна връв е прерязана едва вчера. Виждах стадата пасящи животни като градове под звездите, виждах мъжете и жените, които ги водят нагоре и още по-нагоре, които изхранват и обличат целия Балкански полуостров и цялата Османска империя с месо, мляко, кожи и вълна. Виждах истината в приказката, че планината ражда хора, а равнината – тикви. И в другата приказка, каракачанската – че тоя, който оре нивата, е превил робски гръб, а този, който крачи със стадата, е прав и свободен.
Колибите днес са руини, но сред тези руини все пак има живот. В походката на Емин видях това, което не можеше да се изрази с думи – той знаеше, че не е само дребен животновъд, а нещо повече. Че пази жив огъня на колибите. Цялото семейство бяха такива – упорити, мълчаливи, горди. Такъв трябва да си, за да живееш сред руините и пак да има искра в очите ти.
Стръмно изкачване по следващия баир, после слизане през ливади до един от притоците на Бела Места. Спирахме, но за кратко. Ходене и спиране се редуваха като мелодии. Овцете също имаха цел. Скубеха бясно тревата с дългите си зъби, като за последно. Знаеха, че им остава малко време до залез.
– Откàчено животно е овцата – каза Емин, очите му блестяха от ходенето. – Яде като ненормална, търчи като ненормална. Покрай тях и аз съм като ненормален. Купувам овце, продавам овце, доя овце, карам овце. Въртя се в някакъв кръг… Връщай се тука, боклук! – викна на една овца, която беше свърнала между дърветата. После: – Опаа, ейеееее, боклуци, тука, тука, мамицата ви да е*а!
Викаше като всички овчари, но не удряше овцете или кучетата с тоягата си. Най-дълго стояхме край притока, защото там тревата беше най-вкусна. Даже за кратко поседнахме.
– Иначе работата не е тежка – Емин плю насред дивите цветчета. На мен ми се виждаше доста тежка. – Само дето за овцете няма почивни дни. Аз обаче искам да докажа, че може така да се живее.
Имаше и изненади. Пролетта заклали една овца и какво да видят – мъртво агне в корема ѝ, носила го два месеца.
– Като не роди, разбрахме, че агнето е умряло. Отслабнà, после се поправѝ и станà много дебела. Като я заклахме, извадихме агнето калцирано, обвито в лой.
Мехмед изчезваше и пак се появяваше из долината, с кобилата и жребчето до нея или с някое куче. Някой ден, когато него вече го няма, редките гости на колибите ще го мяркат с кобилката му, която цак-цака сред мъглата. А Баде ще я виждат по пълнолуние как пие от деветата чешма.
Емин ми даде кило прясно сирене и буркан кисело мляко, най-чистата храна. Гълташ въздуха, водата, тревата и дивите сливи на Рила. Прибрахме се с джипо в града по тъмно, оставихме Мехмед и Баде в стаичката с печката и трите единични легла, и студените картофи. Високо над нас Гувнища се превърна в силует на погребан град, в огромна древна могила. Само една панделка от дим го свързваше с небето. Чух как Рила се затвори зад нас като порта.
В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон“: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.
През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.
Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?
Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.
Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.
Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?
Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.
Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.
Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?
Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.
Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.
Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?
Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.
Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.
Разкажете ни как работихте по „Навън“.
Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.
Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.
Новата книга на Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ (под №26 в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд. „Жанет 45“, превод от иврит Жозеф Бенатов) излиза следващата седмица, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 13 декември (неделя) в 18 ч. Етгар Керет ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с писателя ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и в YouTube.
Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“
„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.
Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…
Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.
Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.
Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…
Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.
И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.
Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…
Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.
Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.
Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?
С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.
Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.
Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?
За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.
Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.
Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?
Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.
Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.
Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“
Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм?
Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.
Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?
В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.
В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?
Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.
Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.
Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ?
Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.
„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?
Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.
И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването?
О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.
Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.
Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.
* Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Чашата преля с „Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски. А подзаглавието на книгата е „Истински истории за тоталитарна абстиненция“. В своя репортаж пан Шабловски разказва как през 2007 г., с влизането на страната ни в Европейския съюз, танцуващите мечки у нас стават незаконни. Така се появява центърът в Белица, в който мечките трябва да бъдат приучени към свободен живот: как да се движат, как да си намират храна, как да се съвкупяват, как да заспиват зимен сън…
Шабловски нарича въпросния център „лаборатория на свободата“. Започва да си мисли, че като посттоталитарен човек той също живее в такава лаборатория – и се учи как сам да се грижи за собственото си бъдеще. А знаем, че цели десетилетия социалистическата държава постоянно не само е саботирала самостоятелността на гражданите, а направо е надзъртала и в чиниите, и под завивките им…
(Странно, много странно: образът на българските танцуващи мечки заразява цяла Европа – да си спомним не само Бриджит Бардо, но и „Меча република“ от латвийския класик на детската литература Юрис Звиргздинш.)
Феномен, който продължава традицията на Ришард Капушчински – и превръща мечешката ни безпомощност в опит за свобода. А кой познава толкова добре изброените книги откъм хастара им, колкото техните преводачки? Затова и предпочетох в Месеца на полския литературен репортаж, обявен от издателство „Парадокс“, да говоря тъкмо с тях – Милена Милева и Диляна Денчева.
Милена Милева: „Важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани“
Като преводач на Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски – всички те автори на „Газета Виборча“, за Вас прозира ли в тяхното творчество единна редакционна политика по отношение на литературния репортаж?
Може би донякъде. Като основа, като школа, като интерес към този жанр. Защото „Газета Виборча“ чрез седмичното си издание „Голям формат“ (Duży Format) дава на авторите поле за действие, а на читателя – възможност да чете такива текстове. А чрез подбора на темите и авторите си вестникът възпитава и вкус към този вид писане, което според някои негови представители е сложна кръстоска между публицистиката и литературата. И Шчигел, и Шабловски, които вече не работят във „Виборча“, признават, че дължат много на вестникарския си опит. Но и Шчигел, и Варга, който по принцип стои малко по-встрани от класическия литературен репортаж, продължават да поддържат свои авторски колонки във вестника и са тясно свързани с него.
А по какво различавате индивидуалностите на тези трима автори?
За мен Варга е по-близък до класическата ни представа за художествена литература, макар че прекрасната му критика и публицистика са образци на много добра журналистика. При Шчигел репортажното, журналистическото е силно проявено, макар че една от последните му книги „Няма“ (Nie ma), получила най-престижната полска литературна награда „Нике“, е по-есеистична, по-философска. Шабловски сякаш е най-близо до репортажа, до злободневно журналистическото. Може би и защото е най-младият от тримата.
Какво остава неизразимо, непреводимо в превода на полските литературни репортажи на български език?
Каквото и в превода от други езици, предполагам. Вечните мъки на преводача, който се опитва да хвърля мостове между различни култури, различни писатели! Най-трудно е адекватно да предадеш със средствата на своя език, познавайки възприятията и културните навици на българския читател, мислите, емоциите, внушенията на писателя, който е плод на друга култура и борави с възможностите на друг език. Не искам да кажа, че преводът е невъзможна мисия. Да не бъдем максималисти. Мисля си, че идеален превод не съществува, но какво от това? Опитваме се да бъдем верни, честни интерпретатори, да предаваме мисли и чувства. Трябва да вярваме, че успяваме.
Варга и Шчигел са още по-особен случай. Те пишат за полска аудитория на унгарски и чешки теми, а Вие ги превеждате за българските читатели. Какви междукултурни трансформации отправят предизвикателство към Вашата собствена работа?
Пак ще се върна към отговора на предишния въпрос. Както при всеки превод, най-вече когато имаме особено наситено общуване с чужда култура, трябва да се мъчим да намираме начин да предадем смисъла. Важно е общочовешкото, универсалното. Някои дребни нюанси може би се губят, но пък общуването с чужда култура, интерпретирана от чужденец, дава още по-богат поглед към света и човека. За мен това винаги е било много интересно и се надявам и за българския читател да е така. Естествено, за да има добър превод, клетият преводач трябва да познава много добре историята, реалиите, културната среда на страната, чийто автор превежда.
Как оценявате прехода на репортажите от публикацията във вестник към публикацията им в книга? Смятате ли, че мисълта за обединяването им в книга присъства при самото им написване?
Знам ли? Според мен по-скоро преминаването от репортаж към книга идва на по-късен етап, когато се появява обща концепция, свързваща нишка, идея за книга, която да не е просто сбор от отделни текстове, а да живее като едно цяло.
В хода на превода общувахте ли със своите автори?
Не, не съм общувала с тях. И с Варга, и с Шчигел съм се запознала по-късно, при вече преведена първа тяхна книга. Може би съм от преводачите, които се притесняват да питат автора „какво е искал да каже“. Шегувам се. Вероятно не съм имала нужда. Тук навярно е мястото да кажа, че и двамата – и Варга, и Шчигел, всъщност и Шабловски, когото не познавам лично, пишат така, че четейки ги, сякаш всичко ти става ясно, лесно разбираш какво искат да ти кажат. Това си е изкуство, нали?
А каква е политиката Ви по отношение на пояснителните бележки под линия? Често говорим за конкретен образ на читателя, за който един автор си мисли, докато пише. Дали обаче преводачът си мисли кой ще го чете?
Политиката ми е умереност. Често пъти не може без бележки под линия, когато става дума за исторически и културни събития, които не са толкова познати на по-широкия кръг. Аз се старая да ги давам само когато наистина смятам, че без тях читателят ще е ощетен в разбирането на контекста. Старая се да не прекалявам, да не подценявам общата култура на читателя, макар че често си мисля за младите читатели, дали те ще са наясно. Но пък който иска да научи нещо, сега има толкова много лесни начини. Стига да знаеш къде да търсиш.
Всеки преводач, ще – не ще, съди за читателите по себе си, може би е егоистично. Не, не мисля кой ще чете превода. Всеки ще намери в книгата нещо свое. Стремя се да съм максимално честна към автора и да накарам читателя да усети това, което усещам аз. Мисля, че това е неизбежно.
Изпитвала ли сте несъгласия с автора, докато превеждате негов текст? Насочвам Ви преди всичко към „Танцуващите мечки“ на Шабловски…
Да, случвало се е, разбира се. Когато превеждах „Мечките“, на моменти си казвах: „Чак пък толкова?“, „Айде де, прекаляваш…“. Нормално. Става дума за страната ти, за събития, които са ти близки. Това е поглед отвън, личен поглед. Дори нещо да не ти допада, да не си съгласен, важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани. Но най-важното, когато говорим на тази тема: по принцип не съм си позволявала да коригирам, да редактирам авторите, да ги разкрасявам според собствените си представи. Те пишат, аз ги превеждам, не ги дописвам.
Трябва ли да познавате съвременната българска медийна среда, за да превеждате документалистика и публицистика? Как се готвите за един превод?
Ние съществуваме в медийната среда, щем – не щем, а и не мисля, че трябва да се изолираме. Да, трябва да я познаваш, за да предадеш адекватно текста, да бъде той разбираем за читателя. Подготовката включва проверка на имена, дати, названия, факти… При такъв превод и при превод на хуманитаристика и от преводача, и от издателя се изисква голяма предварителна/успоредна работа, която често отнема време, не е лесна, може да изглежда досадна, но е абсолютно необходима. Проверяваш, четеш, търсиш допълнителни източници…
Ако трябва да съставите, благодарение на своите собствени преводачески усилия, определение на феномена „полски литературен репортаж“, какво ще е то?
Труден въпрос. За мен това е повече литература, отколкото журналистика или документалистика. Способност да вземеш един факт, конкретен човек, събитие и от малкото да отидеш към голямото, към обобщението, да предизвикаш емоции, каквито буди литературата, оставайки обаче верен на реалността, на конкретни случки. Без да си измисляш действителността.
Диляна Денчева: „Това е писане без никаква маниерност“
Какво за Вас лично е значението на „Газета Виборча“ – средището на Вашите автори?
„Виборча“ за мен е мерна единица, летва, образец. Освен че е гнездото на талантливите, умни и ерудирани полски пера, тя е и еталон за журналистика. Спомням си как през 90-те години, в преддигиталната ера, вестниците от самолета се пазеха като върховна ценност, а приятели поляци ми събираха стари броеве. Беше дебел, сочен вестник, беше не само концентратът на елитарната мисъл, но и упражнение и предизвикателство за ума и езиковата компетентност на младия полонист.
Къде в традицията на полския литературен репортаж се вписват превежданите от Вас автори? Как се готвихте за превода на Сташук, Хуго-Бадер, Варга?
Според мен те са гръбнакът, заедно с Шчигел. Достойни наследници на Капушчински и Ханна Крал, в момента те изграждат следващо поколение репортери и съставляват носещата конструкция на жанра. Макар и обединени от него обаче, всеки от тях е отделен бранд с толкова уникален и специфичен стил, че се разпознават и по най-краткия фрагмент текст.
Как се готвих за преводите ли? Може би ще ви разочаровам, но не мисля, че е възможно човек да се подготви за тях предварително. Техните текстове са изпълнени с детайли, от които изскачат тълпи от дяволчета. И тримата притежават огромна ерудиция – в диахронна и синхронна перспектива, която непрекъснато държи преводача нащрек, при това, както вече казах, си имат своите специфики. Варга „изтезава“ преводачите си с изключително сложни тропи и семантични операции с езиковите единици. Сташук поразява със способността си да сменя перспективата и оценъчния ореол на всичко, което наблюдава. Той успява да превърне в принцеси всички жаби, скачащи наоколо, да превърне шепа селска прах и няколко тараби, боядисани в зелено, в предмети с особено сияние, просмукани от носталгия и тъжна красота. При Бадер пък фактологичността е толкова категорична, че обрича преводача на непрекъснато ровене в извънлитературната действителност от опасение, че преводът му може да не покрие критериите за истинност, заложени от автора.
Какви са спецификите в образа на Източна Европа, типични за полската документалистика? На кои травми отреагират според Вас литературните журналисти в Полша?
Въпросът малко ме затруднява, защото не съм сигурна какво имате предвид под „Източна Европа“, тоест коя от многото класификации прилагате. Ако се има предвид геополитическото понятие „Източна Европа“, ми се струва, че съвременните репортери се опитват да го прекроят и да го избършат от картите на своите пътеписи (с цялата условност на това назоваване). При тях разделителната линия върви по-скоро между Средна Европа и земите на бившия Съветски съюз и Руската империя.
Мнозина от тях пишат за Средна Европа, която донякъде се припокрива с територията на някогашната Австро-Унгария – Шчигел със своята чешка тематика, Варга с унгарската трилогия. Особено космополитен е Сташук, който кръстосва цялата територия на империята и до ден днешен вижда земите на Франц Йозеф като същата непокътната цялост – една равна география, покрита с многоезичен и разнокултурен човешки пласт. По-различни специфики извеждат авторите, които се насочват на изток – Бадер, Шчерек, и от техния разказ не скришно, а много явно надничат предимно белезите на посттоталитарните общества. (Може би „Изток“ на Сташук донякъде прави изключение). Така че би могло да се обобщи, че спецификите очертават два свята: единия – фрагментаризиран от своите култури и многоезичие, другия – монолитен поради тоталитарното окалъпяване.
Що се отнася до травмите на полското общество, все още са отворени раните от Втората световна война – преселенията на огромни маси хора, напускането на източните покрайнини, непрежалимият Лвов, еврейските трагедии и разбира се, Катин. Травматични са и спомените от комунистическото минало – декемврийските събития от 1970 г. с техните жертви, убийството на свещеник Йежи Попелушко. Има и една много прясна и тежка травма – и това е смоленската катастрофа. Но ми се струва, че именно авторите, за които говорим, са предприели бягство от тези травми и предпочитат да опипват други територии и теми.
Как естетиката диктува на политиката в творчеството на Вашите автори? И разбира се, обратното?
Естетиката и политиката са неделими и няма зависимост между тях в творчеството на авторите, за които говорим. За каквото и да пишат, естетиката ще бъде кръвоносната система на техните текстове. За пример – в „Стените на Хеброн“ Сташук описва бруталната и примитивна затворническа действителност и точно там създава метафори, които съм включвала в свое езиковедско изследване, в работилници или университетски занятия по превод.
На какви жанрови съставки бихте разглобили това, което етикетираме най-общо с „полски литературен репортаж“?
Пътепис, репортаж, импресия… плюс всичко останало, присъщо на високохудожествения текст. Амалгама от различни елементи – достоверност, субективна интерпретация, поетизация на езика (на места), фикция…
Способна ли е според Вас малката човешка история да коригира, да стопли властния Голям разказ, който познаваме от медиите и учебниците?
Разбира се. Големият разказ е безстрастен, в него са важни изворът, документът, фактът; в неговия фокус са големите процеси, причинно-следствените механизми, числата. Малката човешка история е онзи превод на Големите събития, който ги прави разбираеми и буди емпатия.
Как намирате рецепцията на преведените от Вас книги у нас? На кои съвременни български журналисти бихте ги дали за опорна точка, отправна точка, поука?
Фактът, че почти цялото творчество на Сташук и Варга е преведено у нас (благодарение на издателство „Парадокс“), показва, че има възприемателски нагласи сред нашата читателска общност. Да не се лъжем, това е елитарна литература, но има своята аудитория в България, което е нормално, предвид липсата на подобни текстове в нея. Това е остро, сурово и оригинално писане, без никаква маниерност, което бих препоръчала на всички журналисти. Журналистиката у нас в момента до голяма степен е сведена до „контент райтинг“ и „колумнизъм“, в които често стремежът към популярност убива всякаква елитарност, особено в езиково отношение. Във „Виборча“ съм чела текст на Варга на езикова тема, с който дори аз се затрудних.
Общувахте ли с други преводачи, работили по книгите, които Вие преведохте на български? Защо Вашите автори предизвикват такъв мощен интерес в чужбина?
Да, разбира се. Нещо повече – общувах и със самите автори. За щастие, когато живеех в Полша, съдбата ме срещна със Сташук и Варга, които са много доброжелателни към своите преводачи и с които дори ми се е случвало да се свързвам при тежки и трудно разрешими преводачески казуси. А интереса в чужбина го предизвикват просто защото са добри и защото личните им интерпретации на видимото създават уникален пространствено-перцептивен континуум в литературата.
С кои книги на други полски литературни репортери бихте продължили своята работа?
„Да изпревариш Господ Бог“ на Ханна Крал от години отлежава в библиотеката ми. И отново Бадер с неговите „Дневници от Колима“.
На 8 октомври американската поетеса Луиз Глюк получи Нобеловата награда за литература за 2020 година. Нобеловият комитет на Шведската академия я отличи „за безпогрешния ѝ поетически глас, който със строга красота превръща личното съществуване в универсално“.
Луиз Глюк (р. 1943 г., Ню Йорк) е авторка на 12 стихосбирки. Тя е Поет лауреат на САЩ, член на Американската академия за изкуства и литература, Канцлер на Академията на американските поети, професор в Университета в Йейл. Носителка е на най-престижните американски литературни отличия.
„Тоест“ попита веднага след оповестяването на наградата български литератори коя е новата нобелистка.
Лилия Йовнова:
До сутринта на 8 октомври Луиз Глюк беше едно от по-важните запознанства от все още не толкова далечните ми тийнейджърски години. Първата ми среща с нея беше съвсем типична за ерата на онлайн запознанствата – във Facebook, през публикация, споделена от приятел на приятел на приятел.
Изрових цитата, който си бях записала от нея тогава – един вид документация на (едностранното) запознаване. Какъв късмет е, че го има черно на бяло, не е някакъв спомен, който може да се размие и изчезне.
Грубият превод на въпросния цитат звучи горе-долу така: „Писането също така е един вид отмъщение към обстоятелствата ти: лош късмет, загуба, болка. Успееш ли да направиш нещо от тях – те вече не са те надвили.“
Направи ми впечатление веднага – разбира се, на 17 всичко ти прави впечатление веднага, особено ако си несигурен, ако търсиш непрестанни вселенски знаци, че има смисъл от цялото това писане в тетрадки, бясно набиране на хрумвания на телефона или в десетки и десетки файлове на компютъра, които после никога не поглеждаш пак.
До 8 октомври т.г. Луиз Глюк беше от онези нарочени вселенски знаци. И продължавам да ѝ вярвам.
През следващите четири години продължавах да се обръщам към поезията ѝ, когато изпитвах нужда. Една от първите книги, които си купих, когато заминах да уча в Лондон, беше антологията ѝ Poems 1962–2012. Обичах да се ровя и в интервюта, сякаш това затвърждаваше представата ми за тази смела Луиз, която знае как да използва поезията като оръжие срещу обстоятелствата.
Много хора намират поезията за някакъв вид крехка литература, а тази американка, която описва дори ума на Хадес като длан, която познава наизуст, доказваше точно обратното – че поезията е тази, която може да изправя на крака. Която може да разказва историята за хиляден път, но да го стори така, че да забравяш предишните ѝ демоверсии. Да се появява настойчиво в нужните моменти, да бъде рамо, на което да се облегнеш. И в никакъв случай да не изпускаш важното от поглед – че трябва да направиш нещо.
Например история. Например да отмъстиш на не едно обстоятелство и да станеш първата жена поет, взела награда от 25 години насам.
Лилия Йовнова е авторка на стихосбирката „Моментът преди порастване“ (изд. „Жанет 45“, 2018). Следва магистратура в Лондонския университетски колеж.
Мария П. Василева:
Луиз Глюк е известна, но скучна (или: известна и скучна, и безкръвна) американска поетеса. Клони към минимализъм, солипсизъм.
Чак сега видях новината, боже мой. Не знам защо са я наградили – може би искат Америка да престане да превръща подтекста си (убийствен капитализъм, евангелистки култ към смъртта) в текст и отново да е огромна и „важна“, но емоционално неангажираща държава. Като Луиз Глюк.
Препоръчвам на всички да четат Каролин Д. Райт, която, за жалост, почина преди няколко години.
2020-та би трябвало да се отбележи с поезия, която говори на висок глас и не крие гнева си зад чисти линии. Също се нуждаем от радост, да можем да си представим бъдеща радост.
Мария П. Василева е завършила сравнително литературознание в Харвардския университет, където преподава в момента. У нас са издадени стихосбирките ѝ „Портрети отблизо“ (изд. „Жанет 45“, 2007) и „Повторения“ (Издателство за поезия ДА, 2015).
Надежда Радулова:
Луиз Глюк е авторка едновременно на болезнено чувствителни и режещо хладни текстове за предмети и природи, за притежания и загуби, за връзки и разкъсаност, за траур и травми, за тук и сега, за някъде, някога, далече там, което е също тук и сега.
В начина, по който Глюк прецизно, дистанцирано и с пределна яснота изгражда фо̀рмата, много критици търсят влиянието на Емили Дикинсън, но аз намирам по-пряка свързаност с ранните англо-американски модернисти, конкретно представителите на имажизма, най-вече Хилда Дулитъл (H.D.) с ранната ѝ книга от 1916 г. „Морска градина“ (Sea Garden) и донякъде Мариан Муър.
Медитативното втренчване (до степен на въплъщение) в природни обекти; почти алхимичното взиране във вещите и веществата, изграждащи света; ритмизираното преповтаряне на границите на един нестабилен, меланхоличен, сякаш лишен от център Аз; вписването във и пренаписването на древногръцки и древноримски митологически сюжети и персонажи – всичко това прави Глюк част от една силна традиция, и американска, и женска, която в нейно лице намира свой ярък и съвременен глас.
Линда Грегърсън, друга голяма американска поетеса, твърди, че почеркът на Луиз Глюк е мощен и своеобразен до степен, в която променя пейзажа на съвременната поезия, но заедно с това обезкуражава по-неопитните „пера“ в естествената им тяга към подражание. Без да познавам творчеството на Глюк в големи подробности, бих препоръчала четенето ѝ да започне от стихосбирката от 1992 г. „Див ирис“ (The Wild Iris), с която печели „Пулицър“. Там лирическият Аз дава своите тела и гласове на цветя, човеци и природно-божествени сили, чиито монолози интерпретират крайността и смъртността ни в този свят, но и основанията за съществуването на душата.
А във връзка с Нобеловата награда – държа да кажа, че личните ми пристрастия бяха свързани с голямата канадска поетеса и преводачка Ан Карсън. Но изборът на Луиз Глюк също ме и изненада, и зарадва.
П.П.: Глюк е преведена на много повече езици, отколкото коментиращите в социалните мрежи предположиха часове след обявяването на наградата. Българският не е сред тях.
Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Последната ѝ книга е „Малкият свят, големият свят“ (изд. „Жанет 45“, 2020).
Nostos
В двора имаше ябълково дърво – трябва да е било преди около четирийсет години – отвъд него – безкрайни ливади. Преспи от минзухари сред мокра трева. Стоях на онзи прозорец в самия край на април. Пролетните цветя в съседския двор. Колко ли пъти цъфна дървото навръх рождения ми ден, не преди, не след, на самия ден точно? На мястото на неизменното – промяна, движение, на мястото на образа – безмилостната пръст. Но какво ли знам аз за това място, за дървото, вече десетилетия изместено от бонзай, за тенис кортовете, откъдето долитат гласове. Поляни, ухание на трева, прясно окосена. Каквото се очаква от един поет. Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен.
Луиз Глюк, 1996 г. превод на български Надежда Радулова
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Луиз Глюк от 2012 г.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
