Tag Archives: литература

Саманта Швеблин: Да избягаме от езика, за да докоснем тялото на читателя

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/samanta-schweblin-da-izbyagame-ot-ezika-za-da-dokosnem-tyaloto-na-chitatelya/

Саманта Швеблин: Да избягаме от езика, за да докоснем тялото на читателя

Саманта Швеблин е аржентинска писателка от Буенос Айрес, която от 2012 г. живее в Берлин. Смятана е за един от най-силните гласове в съвременния испаноезичен разказ, а книгите ѝ са преведени на повече от двайсет езика. Носителка е на Националната литературна награда на САЩ за преводна литература и на наградата „Шърли Джаксън“; три пъти е номинирана за Международния „Букър“. През април 2026 г. последната ѝ книга „Доброто зло“ – пет разказа за сложните връзки между родители и деца, спечели новоучредената награда „Аена“ за испаноамериканска проза в размер на един милион евро. Швеблин гостува в България по покана на Културния център на Софийския университет, за да представи именно „Доброто зло“ в превод на Калоян Игнатовски (изд. „Лабиринт“). Срещата с нея беше на 30 октомври от 17:00 ч. в аулата на Софийския университет.

Разказите Ви често започват с обикновена домашна сцена, която почти незабележимо се накланя към ужаса. Откъде започва историята за Вас – от образ, страх или изречение?

Ако трябва да избера от трите, бих казала страха, защото той идва пръв. После нещо привлича погледа ти или чуваш изречение, което те сепва, но то е интересно само защото страхът вече е бил там. Всичко започва със силна и много конкретна емоция, а колкото по-конкретна е, толкова повече време отнема да я обясниш. Американската есеистка Ребека Солнит има едно изречение, което непрекъснато повтарям, и то е, че

добрата книга е сърце, което бие в чужди гърди.

Когато пишеш, имаш страха, той те свързва с образи, образите ти дават думи. После идва читателят, взема думите, изгражда образа и получава страха. И този страх трябва да е съвсем точен. Писането е мост между твоите гърди и гърдите на някой друг.

Много от текстовете Ви сякаш измерват разстояния – между родител и дете, между изречение и страх, между непознати, между видяното и почувстваното. Колко близо допускате читателя, преди да задействате капана на страха?

Възможно най-близо. Може би в началото не толкова, защото обичам историите да изглеждат кротки, прости, реалистични. Но щом приближиш нещо съвсем до себе си, виждаш колко е странно. Може би затова обичам разказа, движението в него е бързо. Не ти трябват двеста страници, за да доближиш до очите си нещо, което е изглеждало далечно. Като зуум е. Буквално. Не бях се замисляла досега.

Критиците често описват прозата Ви с думи като „хорър“ или „нечовешко“. Осветляват ли тези етикети това, което правите, или го опитомяват?

Опитомяват го, но разбирам какво имате предвид. Книгата в крайна сметка е предмет, който трябва да бъде сложен на определен рафт, защото живеем в капитализъм. Но литературата, която най-много обичам да чета, е тази, за която самата аз не знам на кой рафт да я сложа – там, където жанровете се смесват и идеите си противоречат. Литературата е обратното на радикализацията, в която живеем. Тя винаги показва как едно нещо може да бъде едновременно добро и лошо, като в заглавието на книгата. Хорърът е по-скоро това, което се случва в главата на читателя. Ако подчертаете думите на ужаса в книгата ми, няма да намерите призраци, Дракула, кръв, никой никого не убива. Когато пишем, слагаме думи на страницата, но пишем и в съзнанието на читателя и не го казвам метафорично. Има думи, които можеш да докоснеш в книгата, и думи, които се случват само в главата на читателя. Мисли като „винаги е била тя“ или „той ще я убие“. Или по-лошо – „това може да се случи на мен и ако се случи, не знам дали ще оцелея“. Това е ужасът, и то най-лошият, защото не се случва на персонажа. Случва се на теб.

Това е буквално реалното.

Точно така.

Кои автори, които не се побират на никой рафт, обичате и Ви вдъхновяват?

Първо се сещам за Шърли Джаксън. Някои романи могат да се нарекат хорър, но разказите ѝ не са хорър, макар да са ужасяващи и великолепни. Изключително важен за мен, когато като дете четях първите си книги за възрастни, беше Рей Бредбъри – уж кротка научна фантастика, а всъщност страшна, много страшна. И в същото време невероятно позитивна. Оттогава не съм чела друг автор, който да пише за толкова мрачни неща и да е такъв оптимист за бъдещето. После открих Балард. Спомням си и разказите на Кафка – толкова мрачни. Никой не говори за това, но Кафка е много смешен.

Кундера винаги го е казвал…

Може би защото забравяме, че четенето е наполовина писател и наполовина читател. Когато слагаме книгите по рафтовете, слагаме там само половината. Читателя го няма, трябва да отвориш книгата и да четеш, за да се случи. Затова една книга може толкова да се промени с времето. Читателите се променят.

Прозата Ви сякаш усеща тревогите на времето, преди да станат заглавия във вестниците за отровени пейзажи, наблюдение или близост, опосредствана от машини. Пишете ли с поглед към определен социален проблем, или той се промъква в историята, която е била за нещо друго?

Истинският отговор е, че не знам. Никога не взeмам съзнателно решение – „това ще е проблем в бъдеще, трябва да пиша за него“. Нещата не се случват от днес за утре. Има шум и по-късно разбираш, че е бил звукът на нещо, което идва. Когато писах „Хиляди очи“, нямаше начин човек като мен да реши да пише за технологии, няма нищо по-скучно за мен. Но ме вълнуваше това, че живеем затрупани от технологии, без да мислим за тях. Едно и също се повтаряше отново и отново. Чета например стихотворение в списание, в което героят два-три пъти праща съобщения по WhatsApp, и някой го нарича „технопоезия“. Или роман, в който присъстват социални мрежи, и изведнъж той е научна фантастика. Това е шумът. Натурализираме технологиите в живота, но щом се появят в книга, решаваме, че не принадлежат на реалността. А литературата е пространството, в което мислим следващите си стъпки и в което се изпитваме и подготвяме за бъдещето. Започнах да си играя с този проблем и така се появи „Хиляди очи“. Темите не са планирани, но усещаш, че вече са в живота ти и са неудобни. И искаш да мислиш за тях.

Днес говорим с чатботове и се доверяваме на алгоритми. Започнала ли е реалността да пише историите, които някога сте си представяли?

В „Хиляди очи“ има устройство, но големият въпрос на романа е как общуваме с другите чрез него. Фокусът ми остава върху хората. С чатботовете говорим с нещо друго. Много е важно да престанем да наричаме тези неща изкуствен интелект, защото те в никакъв случай не са такъв. Хитро е, че ни научиха да ги наричаме така. Това са езикови системи за вероятности и предположения. Пълната противоположност на онова, което хората са правили през цялата история, когато са изобретявали или откривали нещо ново. Ако кажеш „куче“, езикът, основан на предсказване, ще каже „кафяво“, защото това е най-често свързаната дума. А прочутият разказ на Габриел Гарсия Маркес се казва „Очи на синьо куче“. Ето това правим ние. Всеки път, когато намерим нещо извън системата, предприемаме първата крачка към истинско откритие. Когато продължаваме да говорим с тези машини за предположения, се придвижваме към най-очевидния си начин на съществуване. Ставаме глупави, скучни и предвидими, а в това има само нещастие. Убедена съм. Не бих казала дори, че е опасно. Скучно и тъжно е. Като да затваряш една след друга всички врати навън. Точно обратното движение на онова, което прави литературата.

Слушайки Ви, си спомних, че в „Махалото на Фуко“ Умберто Еко измисля компютър на име Абулафия, който комбинира текстове и пише литература. Но там това е шега.

Трябва да препрочетем тази книга.

Какво може да направи писателят днес, във време на разкъсано внимание, моментално възмущение и лесен гняв? Разказът – със своята сгъстеност и отказа му да обяснява – форма на съпротива ли е?

Разказът изисква много от читателя. Добрият роман също, но дори да си страхотен читател, ще ставаш много пъти, ще продължаваш живота си и ще се връщаш. Разказът иска да си напълно съсредоточен двайсет-трийсет-четирийсет минути. Това вече не е лесно, губим вниманието си. Но има нещо особено в несигурността. Обичам това състояние и мисля, че е сърцевината на всяка история. Историята започва, когато изведнъж настъпи несигурност. Имаш персонаж, звънецът звъни и се чудиш кой е. И историята потегля. В живота бягаме от несигурността, не я обичаме. Но във фикцията, когато наистина внимаваш, тя е съвсем отворено пространство. Умира бащата на персонажа, твоят е жив и затова не си толкова разтревожен. Но си задаваш много интересни въпроси. Каква е връзката ми с баща ми? Ами ако го загубя сега? Казах ли му всичко, което исках? Вниманието е напрежение. Когато в книгата има напрежение, ти се отваряш. Споменахте отказа да се обяснява; когато историята стане абстрактна, следиш по-малко сюжета и повече това, което става в главата ти. Затова е толкова силна. Това е танц с писателя. В абстракцията той ти дава време да си играеш с мислите си, без да изпускаш сюжета. Двете трябва да се случват едновременно. Толкова е сложно, а се случва. Като магия е.

Симон Вейл, философката и писателката, казва, че вниманието е най-висшата форма на молитва.

Обичам тази нейна мисъл. Тя казва още, че когато наистина внимаваме, нещо зло в нас умира. Защото, когато внимаваш истински, се свързваш със себе си и с това, което е важно за теб, свързваш се и със света. Злото започва след прекъсването на тази връзка.

Децата във Вашата проза са уязвими, но и странни, непрозрачни, понякога плашещи. Какви възрастни си представяте, че ще станат днешните деца?

Много страшен въпрос. Говорихме за вниманието и тези деца вероятно ще трябва много да се борят за своето. Как ще знаят какво искат, кое е важно? Мрачно е да се мисли за това. Но преди няколко седмици сръбският ми преводач ми каза нещо, за което още мисля. Говореше за протестите в Сърбия. „Тези деца, които току-що промениха света в моята страна – каза ми той, – са децата, на които съм преподавал, без да им вярвам. Мислех, че не внимават, че не мислят за това, за което трябва, че не учат, че не се интересуват от политика. Това беше огромен урок за мен.“ Малко ужасяващо е, защото ние, възрастните, сигурна съм, че мнозина ще се съгласят, виждаме как и колко губим от способностите си. Не мога да се съсредоточавам както преди. Помня как четях Гарсия Маркес по два часа без прекъсване, пълна с радост. Днес половин час четене би бил пълен успех, защото тялото ми вече посяга към телефона. Тази битка сме я загубили. И се плашим, мислим, че може би и младите ще се изгубят. Не знаем.

Пак несигурност.

Пак несигурност.

Страхът често е Вашата суровина. Може ли страхът да бъде форма на внимание? Дори на грижа?

Абсолютно. Затова казвам, че напрежението е внимание. Щом включиш в текста опасност, която наистина може да докосне реалността на читателя, той внимава. Но е малко по-сложно, защото страхът включва и предразсъдъците ни и това е нормално – така работят телата и умовете ни. Ако четеш реалистична проза и някой влезе в стаята с пистолет, предразсъдъците ти казват, че това е лош човек, ще умрем, може да избягаме по стълбите или да се скрием. Помагат ни да реагираме. Във фантастиката и фентъзито също има много правила как да се защитим. Ако се появи Дракула, знаеш, че трябва да дръпнеш завесите, за да влезе светлина, и може би да имаш чесън в джоба. Но в несигурността няма правила. Това ѝ е хубавото. Когато се случи нещо извън правилата и очакванията, предразсъдъците не помагат. Не знаеш какво да правиш, трябва ти информация. И тогава наистина внимаваш.

Как научихте – чрез писане, опит, четене или четене на глас на собствените си разкази – какво да оставите встрани, за да има сгъстено напрежение?

Мисля, че си играя със себе си като читател. Научих се да пиша, разбира се, пишейки. Но още повече се научих, четейки книги с изключително внимание, и то не само към книгата, но и към собственото си тяло и ум. Питам се непрекъснато какво става с мен като тяло, като мозък, като сърце, като стомах. Може би така не се чете най-добре, защото разсейва. Но откритията са невероятни. Откриваш, че един ред не намясто те изважда от книгата. Когато се разсея, спирам и започвам да чета назад, за да разбера къде съм се отклонила. И винаги има такова място. Винаги е конкретна фраза, понякога само две думи. Тогава се опитвам да разбера защо точно те. Когато изучаваме литература и творческо писане, се фокусираме много върху писателя – защо е взел това решение или какво иска да каже. Но трябва да внимаваме и с читателя. Читателят знае много, защото работи с истинския универсален материал на фикцията – тялото. То е нещо изключително органично и мъдро, по-мъдро от нас. Всеки читател е натоварен със собствения си език, култура и живот, но тялото е едно и също в Китай, в Куба и в Германия. Може да звучи странно да се говори за тяло, когато говорим за литература, защото литературата е изградена от език, а езикът е нещо, което сме измислили. Но най-добрата литература се случва, когато фикцията успее да се изплъзне от езика и да докосне тялото. Градим литературата с език, но трябва да избягаме от него, за да докоснем наистина тялото на читателя.

Попитах Ви, защото, когато Ви чета, имам усещането, че пишете като поет, но и като хирург. Много прецизно. Представете си света след тринайсет години, през 2039-та. За какво се страхувате, че ще е изчезнало? Какво се надявате да е оцеляло? И каква история бихте искали да пишете тогава?

Надявам се книгите още да са тук и мисля, че ще бъдат. Не съм песимистка в това отношение, защото книгата е много странно нещо. Технологията промени всички изкуства – киното, театъра, музиката. Книгата не се промени. Може би носителят се е сменил – може да четеш на електронен четец. Но единствената технология, от която книгата има нужда, е нашият мозък. Затова книгата определено ще остане. Надявам се да не сме изгубили вниманието си и да не сме спрели да мислим заедно с другите хора вместо с машините. За първи път в историята започваме да мислим само със себе си, защото, когато говорим с машини, говорим със собствените си най-обикновени и очевидни мисли. А вратите и прозорците се отварят, когато сме достатъчно смели да мислим с някой, който мисли различно от нас и знае други неща. Ако изгубим това, свършено е с нас. Какво бих искала да пиша? Добра книга, която ни позволява да продължим да правим това. Надявам се да пиша и след трийсет години.

Какво Ви дава утеха и оптимизъм?

Знам, че е странно, но утеха ми дават онези много редки моменти във фикцията, когато наистина внимавам. Тогава имам чувството, че мозъкът ми е спокоен. Вече не е изгубен, съсредоточен е, а когато съм съсредоточена, съм по-спокойна. Склонни сме да мислим, че вниманието е нещо стресиращо, което изисква огромно усилие. Така е, когато не си трениран. Когато си добре трениран, вниманието ти помага да си почиваш. Това е утеха за мен.

Значи обичате медитацията?

Да, абсолютно.

По буквите: Линч, Рой

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linch-roi/

„Отвъд морето“ от Пол Линч

По буквите: Линч, Рой

превод от английски Иглика Василева, София: „Лист“, 2026

Двама души в рибарска лодка. Не е ясно докога, може би завинаги. Звучи като притча, като „Животът на Пи“, но с хора (всъщност в края на „Животът на Пи“ Ян Мартел подсказва, че също говори за хора…). Звучи като кръстоска между морско приключение и филм на ужасите – защото повечето съвременни сюжети, в които човек е принуден да търпи неопределено време компанията на друг човек – приятел, любима, роднина, – ни водят именно в този жанр. Човекът отдавна не мечтае за себе си в духа на „робинзониадите“ – как ще сътвори цивилизацията наново с голи ръце и с малко помощ от ближния.

Още повече че авторът е Пол Линч – създателят на смразяващата „Пророческа песен“, в която една днешна жена и майка не успява да повярва навреме, че страната ѝ бързотечно се е превърнала в опасна диктатура – и плаща непосилна цена за своята цивилизационна инерция, за желанието да продължи още малко постарому.

„Отвъд морето“ започва без заобикалките на „нормалността“. Още в началото виждаме „стария моряк“ Боливар, усещаме какво ще се случи, когато влезе в морето късно, въпреки предупреждението за буря, защото разни съмнителни хора го търсят. Дори младият му спътник Хектор предусеща нещастието и все пак ето ги – откъснати от света, живи след бурята, но с неработещ мотор, насред нищото,

насред времето – нашето време с плаващите в океана острови от боклуци, но и насред вечното време на всички истории за захвърлени сред вълните човеци.

Двамата герои са противоположности, но не дотолкова, че да представляват някакви архетипи – единият е стар, облъскан от живота, другият е млад, леко смотан… Различават се помежду си дотолкова, доколкото всяко човешко същество се различава от съседното. Друг човек.

Редуват се моменти на сътрудничество и конфликти на фона на съпътстващия ги лош късмет в набавянето на храна и вода и кратките изблици на надежда. Опитният „стар моряк“ се ядосва на липсата на инстинкт за самосъхранение у младия; „младият“ – на готовността на стария да жертва всичко в името на въпросното оцеляване, включително кратките, но опасни възможности за радост, като да поплуваш малко в океана. И разбира се, готовността му да бъде жесток към другите, в случая – към уловените птици. Препратката към Колридж и неговия албатрос е съвсем явна и отчетлива. 

По буквите: Линч, Рой

Това, което прави романа потресаващ обаче, не е постапокалиптичното съжителство между двамата, а онова, което се случва на финала, след като сюжетът завива в ненадейна посока, но старият моряк не разбира – отказва да разбере и да приеме какво се е случило. И точно този смразяващ финал носи и надеждата на книгата – показва каква физическа, неудържима нужда имаме един от друг.

„Моят подслон и моята буря“ от Арундати Рой

превод от английски Юлия Гешакова, София: изд. „Лабиринт“, 2026

В известен смисъл това също е книга за съжителството и сложните отношения между двама души, този път майка и дъщеря. Те не са сами насред океана, напротив, общуват през море от хора, понякога не се виждат с години по свое желание и все пак остават „в една лодка“ от началото до края. Дори когато се оттласкват една от друга.

Книгата проследява пътя на самата писателка – от детските ѝ години до днес. В романа има куп други неща отвъд отношенията с майката: проблемите на идентичността, любовта, реалностите на това да си жена в Индия, социалната ангажираност, политическите борби… Но отношенията с Мери Рой – амалгама от обич, възхита и негодувание, нужда от оттласкване и потребност от валидация, гняв и жалост – са като че ли основата, на която се развива всичко останало.

Мери Рой е достатъчно ярък персонаж сама по себе си – основателка на легендарно училище в Керала, истинска героиня за местните жени, успяла да промени закона, така че дъщерите да не бъдат оставени без наследство… феминистка, която успява да даде ясен урок на момчетата, опитващи се да тормозят съученичките си. И властна, безмилостна, нетърпима жена, която крещи по помощниците и най-вече по собствените си деца, която е способна многократно да те изкара от колата и да те остави сам на магистралата, независимо на колко си години, да те нарече какъв ли не публично, да те замеря с разни неща…

По буквите: Линч, Рой

Отношенията на Мери и Арундати са магнетични за читателя не само защото осигуряват нужните за сюжета спойка и напрежение, а и защото човек неизбежно открива нещо от себе си там – било в едната роля, било в другата, не непременно в отношенията родител–дете. Независимо дали сте били някога в Индия, дали знаете какво точно е направила Индира Ганди по време на Извънредното положение, какво прави днес Моди, как изглежда национализмът в тази страна, в какъв свят са принудени да живеят жителите на изумително красивия Кашмир, какво е да си в Индия и да си мюсюлманин, да си жена или пък независим творец и т.н. Може да не знаете или да не ви интересува колко села са залети при строежа на язовира, срещу който протестира носителката на наградата „Букър“, може да не сте много наясно защо е готова да живее в гората с партизани, чиито методи не споделя напълно, но

основата на книгата – трудни отношения с близък човек – е универсална.

Възрастният, който иска да защити детето, което е бил. Смесицата от обич и страх. Болката при разрив с близък човек. Напрегнатата драма на семейния скандал. Но и облекчението, когато усетиш близост и обич, и симпатия след разрива, когато се научиш от уж прокудения вуйчо да обикнеш провала си, когато впиянченият баща е смешно, безобидно и някак симпатично присъствие, когато майката, от която си бягал, се окаже твоя вярна подкрепа точно когато трябва.

Универсалността на този разказ те засмуква и изведнъж ти се иска да узнаеш и онова, което уж е било удобно далече извън полезрението ти. И в това според мен е истинската сила на книгата – че те поставя в центъра на каузите си, че те пробужда за твоите собствени. Семейната драма става социална драма, а ти си част от нея.


В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Мариус Куркински: Любовта ни е такава – театрална и трагична

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/marius-kurkinski-liubovta-ni-e-takava-teatralna-i-tragichna/

Въпросите задават Елизабет Лойд, Оскар Уайлд и Роси Михова

Мариус Куркински: Любовта ни е такава – театрална и трагична

С идването на XIX век викторианска Англия подарява на Европа не само теорията на еволюцията, следобедния чай и манията по локомотивите, но и едно приятно салонно забавление – попълването на „албуми за признания“ (confession albums). Те включвали въпроси, към които от отговарящите се очаквало да пристъпят с подобаваща искреност, проникновение и остроумие. Отговорите били обсъждани с дни, а развълнуваните дами ентусиазирано ги определяли като „ментални фотографии“ на своите гости и респонденти. 

Подобни лексикони в своята младост попълват редица известни личности – Марсел Пруст, Карл Маркс, Артър Конан Дойл и разбира се, „най-забележителният от всички англичани“ – ирландецът Оскар Уайлд. През 1877 г. той отговаря на въпросите на своята приятелка Елизабет Лойд и само с няколко реплики успява да забърка впечатляваща смесица от арогантност, естетизъм и искрено преклонение пред изкуството.

Днес нашият разговор с актьора и режисьор Мариус Куркински* започва именно с въпросите на госпожица Лойд към младия Оскар. Към тях обаче ще добавим и питания, с които самият писател ни измъчва вече повече от век в някои от своите знакови текстове**.

Срещата с обичания актьор е повод също така да научим нещо повече за последния му моноспектакъл „BG Мариус“, както и за работата му в новия български филм „Софѝя“ със сценарист и режисьор Димитър Радев.

Предлагам да започнем съвсем лежерно с няколко въпроса от „Албума за признания“ на г-ца Елизабет Лойд. Кой е любимият Ви цвят? За Уайлд това е небесносиният.

Тук донякъде имаме съвпадение. Моят любим цвят е тъмносиният. Може би защото, когато си затворя очите и когато съм в състояние на душевен покой, виждам него. Свързвам го и със синята птица от известната пиеса на Метерлинк. Въобще в това синьо явно има нещо. Вижте как още с първия въпрос се появява някаква връзка с Оскар Уайлд, някакво сближаване. Ние всъщност стоим близо и по дати. Той е роден на 16 октомври, а аз съм на 15-ти.

Кое е любимото Ви цвете? Обратно на моите очаквания, Уайлд посочва най-минималистичното и най-непретенциозното от всички цветя – маргаритката.

Моето любимо цвете е зюмбюлът. Особено синият зюмбюл. Свързвам го с най-ранните ми спомени и с маминка Марийка, майката на баща ми. Тя имаше градина само с такива зюмбюли и за мен те носят мириса на детството.

Кое е любимото Ви занимание? Тук Уайлд с типичната арогантност и кокетство на младостта отговаря, че любимото му занимание е да не прави нищо.

Няма да увъртам – любимото ми занимание е да правя моноспектакъл. Събирането на сценичната версия за представлението, подбирането на текстовете – това ми е най-любимото. То е едно голямо приключение, чрез което най-точно назовавам и разбирам себе си.

Преди години най-много обичах репетициите с артисти – да се срещам с актьорите, да прекарам целия репетиционен процес с тях, след това да преживяваме представлението, да сме непрекъснато заедно – от сутрин до вечер. Имам около 30 режисьорски постановки в различни театри и тази радост от съвместната работа всъщност я нося и до днес.

С други думи, любимото ми занимание ще си остане професията ми. Нищо от живота, от бита, което не е свързано с театъра, не ми е любимо. Нищо друго не ми носи особено удовлетворение. Абсолютно нищо. 

Любима добродетел? Оскар Уайлд, бидейки Оскар Уайлд, отговаря: да нямаш добродетели.

Милостта. Това е най-голямата добродетел от всички.

Кой е най-големият порок?

Най-големият порок не е грехът, а любовта към греха – завръщането към греховете. Това е най-голямото пропадане.

То и най-тъжното нещо на света е това да си влюбен в тъгата…

Да, точно. И това също е вид грях. Да си влюбен в тъгата води до леност и меланхолично самосъжаление, което е опасно и вредно. То е каприз. То е и неблагодарност към нашия Създател.

Кой не би бил щастлив, ако има свобода, книги, цветя и луната, пита Уайлд. Има ли нещо в този списък за щастие, което бихте добавили или бихте махнали?

Всичко бих махнал от този списък, защото напоследък аз не копнея за щастие. Не го разбирам. Щастието е понятие за младостта. На моята възраст от 57 години смятам, че човек не трябва да говори за щастие. Късно е.

Радостта обаче е друга работа. Това е нещо, което разбирам и към което се стремя. Мечтая си за радост, която не познавам, която дори не мога да назова и която е още неоткрита за хората. Това е за мен радостта – откривателството на нещо ново, неусетено досега и невидяно. Искам да го преживея, искам и публиката ми да го преживее. Това е моята задача за всеки спектакъл – поне за секунда да доведа публиката до състояние, което никога не е предполагала, че може да изпита. Иначе все едно е било напразно.

В есето си „Критикът като артист“ Уайлд пита: не е ли човек най-малко себе си, когато говори от свое име? Дай му маска – и той ще ти каже истината.

Това е много точно казано. Аз така приемам актьорската си работа – да се чувствам най-искрен в маската, в играта с чужди думи, в превъплъщението в чужди състояния, не моите. Защото да твърдиш, че си изцяло оголен и автентичен на сцената, би било прекалено самонадеяно.

Във филма „Софѝя“ на режисьора и сценарист Димитър Радев изпълнявате ролята на ангела – детектив Рафаил. Как един дълбоко вярващ човек като Вас придобива дързостта да приеме ролята на ангел?

Тук мога да перифразирам Оскар Уайлд и да кажа, че този въпрос е прекалено важен, за да му отговоря сериозно. Все пак ще допълня, че аз съм минал през всичко, преди да приема това изпитание. Подготвил съм се. Посъветвал съм се с когото трябва. Вече съм го приел и сега го работя с радост, без да усещам някакъв зловещ страх. Приемам го даже като дар, който съм получил в живота.

Всичко стана леко. Харесах стила на Димитър Радев. Харесах и сценария, който е много изповедален и не наподобява, не имитира други филми. Той няма амбиции в границите на това, което се очаква от съвременното българско кино – да се прекалява в злободневието и в това колко ние, българите, сме зле като общество и като хора. Защото има такава тенденция да се уголемява злото и уродливостта. В този филм е точно обратното. 

Доколко работата Ви във филма предполага вживяване в образа на ангела или напротив – дистанциране от него, за да го нарисувате така, както художникът рисува портрет? 

Това е същностен въпрос и аз наистина трябваше да избера един от двата подхода. Мисля, че в случая задължително е отграничаването, тъй като ние така или иначе сме хора в страстите. Ние сме в тази земна чувственост, от която вече ми е омръзнало, но няма как – не можем да се отървем напълно от нея. Но за мен в случая това отстраняване от ролята е актьорска свръхзадача. Никога не съм го правил, досега винаги съм преживявал ролите си.

Всъщност мен театърът много ме изчисти от тази обременяваща чувственост. Поради простата причина, че човешките страсти изобилстват на сцената. Така театралните изпълнения, многото играене, многото емоции ми помогнаха да се поукротя. Не остават сили, а няма и смисъл да беснеем в собствения си живот.

Освен това актьорската професия е работа. Тя не е магия, не е някакво служение в храма на Мелпомена. Такива неща няма. Това е занаят. Това е труд. И защо един ден да не изиграя дори Бог и нашия Господ Исус Христос? С какво това е по-различно от художника иконописец, който го рисува?

Има такива прекрасни примери в световното кино – „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Или „Евангелието по Матея“ на Пазолини, който някои наричат скандален, но за мен е полезен и благотворен за християнството филм.

Възможно ли е обаче в личен план да има такова нещо като „благотворно чуждо влияние“? Въпросът е на Дориан Грей, а лорд Хенри отговаря с прочутата си парадоксална теза, че „всяко влияние е неморално“, защото лишава човека от собствената му душа.

За разлика от лорд Хенри, аз смятам, че е възможно да има добро чуждо влияние върху човешката душа. Аз съм имал такова от моите родители. Едва сега го осъзнавам в абсолютна пълнота, тъй като миналата година изгубих и татко, а майка – още през 2009-та. Имах много време да осмисля какво те са сторили за мен като тяхно дете. И съм изключително впечатлен от мъдростта им и от делата им. Аз всъщност преди съм живял с тях така, сякаш ги е нямало. Разбира се, много съм ги обичал, но те като че ли по никакъв начин не са се намесвали в живота ми. Но всъщност са го правили, и то с голяма деликатност и чист разум.

Конкретни спомени и детайли от моя реален живот няма да споменавам, но докато бях дете, аз бях изцяло под тяхната грижа, закрила и влияние. Давам си сметка, че те съзнателно са ме насочвали в определена посока, и днес аз съм им много благодарен.

Но краткият ми отговор на въпроса е, че човек е сам, или сам с Бога. Няма никой друг. И това е окончателното ми твърдение. А това, което казах за родителите ми, е в защита на техните дела, на техния живот. Защото той е бил живот не на думи, а на дела. Това, последното, е страшно важно.

Вярно ли е, че единственият начин човек да се отърве от изкушението е да му се отдаде? 

Нека не оценяваме нечие твърдение като вярно или невярно. Вероятно Уайлд е имал този опит, преживял е нещо такова – борба, в която се е предал на изкушението. Познавайки неговия живот и драматургия, въобще съдбата му, това изглежда някак много естествено.

Но да преодолееш изкушението не е проста работа. Има свети отци, които казват, че изкушенията са за вразумление и изправление на пътя и че те винаги са според мярката на човека – избор, който е по силите му той да направи. Аз по-скоро така ги разглеждам – като изпит, който ние полагаме.

За себе си мога да кажа, че и да искам, и да не искам, в младостта си първо съм се отдавал на изкушенията, а чак след това съм мислил какво ще правя с тях.

Добре, нужно ли е да устояваме на всяко изкушение?

Ако трябва да отговоря днес по съвест, бих казал: да, трябва да устоим на всяко изкушение.

А няма ли душата ни да се разболее от копнеж?

Има я тази опасност – ако не да умрем, то да се поболеем от несбъднати мечти, от неосъществена любов. Но вече съм убеден, че това е нашето светско мислене. Това стои далеч от вярата в божественото.

И пак казвам: аз говоря като много грешен човек. Изпадал съм в какви ли не състояния. Дори сега, през октомври, когато е рожденият ми ден, пак изпадам в някакво тежко греховно отчаяние, което е недопустимо. Като че ли намирам някакво удоволствие от тази настъпваща тъга. И това ми се вижда малко лукаво от моя страна. Има някаква суета в това да потъгуваш.

Да, но всички сме склонни към известен нарцисизъм и театралност в страданието си. Сякаш то привнася дълбочина и съдбовност на преживяванията ни. Може би затова Уайлд задава и следния въпрос: какъв е смисълът да си влюбен, ако не си трагично влюбен?

При него тази театралност в живота и в творчеството му е забележително постижение. Тя е плод на извисения ум на един смел мъж и светла душа. И макар че бихме могли да четем тази реплика като остроумна пародия на романтичните клишета, аз мисля, че той всъщност я изрича в един истински трагичен смисъл.

Аз съм убеден, че любовта на земята между двама души е невъзможна. Тя е винаги несподелена, защото при нея няма равнопоставеност. Винаги единият обича по-малко. Винаги другият е в унизено състояние. И това е неизменна част от нашето влюбване и острастяване.

Струва ми се, че Уайлд говори за това: че любовта винаги свършва, че тя не може да бъде изживяна докрай, че съвършената любов, такава каквато е описана в Посланието към коринтяните, е недостъпна за човека тук, на земята.

Помислете за „Рибарят и неговата душа“. Там русалката казва: да, аз ще те възлюбя, но ти трябва да се откажеш от душата си. И рибарят отрязва душата си и я оставя да скита сама по света, а той потъва с любимата в морските дълбини, пропада в най-ниското. Вижте колко особено мнение има Уайлд за взаимното влюбване – за да ме имаш, ти трябва да се отречеш от себе си. Това е много зловеща теория за любовта. И ние не се замисляме, но много често между двама души се случва точно така. Някой погубва душата си заради другия, макар и да не го съзнава с такива категории. За Уайлд любовта ни е такава – театрална и трагична. Както, между другото, я описва и Шекспир.

Кое е голямото послание на Шекспир за любовта? Че тя умира. С „Ромео и Жулиета“ той ни казва точно това – че най-чистата, изпиваща, взаимна любов на двама влюбени, които се обичат еднакво силно, не може да вирее на този свят. Такава покъртителна любов, чрез която сякаш усещаш самото сътворение, не може да просъществува. Тя може единствено да умре от кинжала или бавно да изтлее от баналността на семейния живот.

Уайлд твърди, че първото от всички удоволствия е илюзията. А излиза, че може би най-голямата сред всички илюзии е романтичната илюзия?

Не приемам нищо като илюзия и ще бъда съвсем откровен. Аз още от съвсем малък, като дете и после юноша, съм си казвал: колко е хубаво, че си имам театъра и че той ме е обзел напълно. И дори съм си мислил колко хубаво е, че няма да се влюбвам, защото животът ми е вече изпълнен. И така станах на 23 години. Един ден стоях пред сградата на театралната академия и пак си мислех какъв късмет е, че на мен това няма да ми се случи, защото си имам театъра и вече съм намерил къде да приютя глава на този свят. И както си го помислих и назовах пред себе си, както се зарадвах и дори леко възгордях, така на другия ден с грамадна сила ме връхлетя най-трагично влюбване. Ама наистина ме връхлетя – опустошително и невъзможно. То не беше илюзия. То бе истина.

И ако се върнем на темата за изкушенията, все още не съм сигурен дали това влюбване не ми беше изпратено като голямо изпитание. Изпит, който аз не издържах. Трябваше да се въздържа тогава. Трябваше да го направя точно заради първата ми любов, заради театъра.

Днес си мисля, че щях да бъда по-добър артист, ако не бях преживял нищо от това наистина, а само си го бях представял. Това щеше да бъде по-честно и по-вярно към изкуството. Абсолютно съм убеден, че щях да бъда по-добър актьор, ако не знаех нищо от истинския живот, а си го представях и пресъздавах непреживяното.

Да си призная, озадачавате ме с този отговор. А в разказа „Сфинксът без загадка“ има и такъв въпрос: ако не кажа на никого, какъв е смисълът да имам тайна?

Мисля, че това е просто заигравка. Смисълът на тайната е само един – да се пази. И ако тя е нещо прекрасно, то това е единственият начин то да бъде опазено чисто. Нали е казано: не давайте бисерите си на свинете?!

Макар че съществува тази опасност човек да си мисли, че пази в себе си кой знае какви съкровища, а всъщност да няма нищо. И тази мисъл плаши. Може би затова дори след толкова години, прекарани на сцената, продължавам да пристъпвам към всяко представление не точно със страх, но с голям трепет. С радост, но и с трепет.

Защото в залата актьор и зрител не са един срещу друг. Те са един с друг. Това е среща, диалог, взаимност. Ние се изненадваме взаимно, обучаваме се взаимно, подаряваме си радост взаимно. Ние сме тези живи, различни, абсолютно случайно събрани хора, които за два часа от живота си делят едно общо пространство. И в него те живеят и дишат заедно – без вражда и без гняв.

Затова в същността си всяко театрално представление е проверка на това доколко сме хора.

Красиво казано. А в предговора на романа „Портретът на Дориан Грей“ Уайлд пита: нима тези, които откриват грозен смисъл дори в красивите неща, не са просто корумпирани, без да са очарователни?

Той го е казал и с това сякаш е изчерпил темата. Има такива хора и те наистина са брутални, без да са очарователни. А вероятно са просто зли. Защото, ако съдиш другия и на всичкото отгоре го правиш по некрасив, позорен начин, това вече е не едно, а две тежки прегрешения. Падение след падение.

В момента ние живеем в тази проклетия – в тази осъзната злонамереност към другите. Това е определението за сегашния свят. Точно тази мисъл. И ми се струва, че човечеството затъва все повече. А може би винаги е било в това състояние, просто други са били изразните средства.

Предлагам Ви все пак да завършим този разговор в по-оптимистична тоналност. Уайлд пише, че човек може да повярва в невъзможното, но никога няма да повярва в невероятното. Сега, без да изчисляваме степените на вероятност, а с най-чистосърдечна вяра в невъзможното, кажете в какво продължавате да вярвате въпреки всички доказателства за противното.

Когато човек е вярващ, нищо не може да го уплаши и да го спре в пътя му към спасение на душата. Всичко друго е каламбур и хитросплетение. Но сега бих завършил с втората по сила заповед в християнството. Забележете, тя е тази, която идва веднага след любовта към Бога: „И възлюби ближния си като самия себе си.“ В това вярвам. Въпреки всички доказателства за противното.

* Мариус Куркински е актьор, режисьор и музикален изпълнител. Знакова фигура на театралната сцена с многобройните си монологични постановки, последната от които е „BG Мариус“. Отличаван е за работата си с редица награди, като получава многократно „Икар“ за главна и поддържаща мъжка роля. Последният филм под негова режисура е „Засукан свят“ (2019), а в момента е част от актьорския екип в новия игрален фентъзи филм „Софѝя“.

** В разговора са използвани цитати от романа „Портретът на Дориан Грей“, пиесата „Колко е важно да бъдеш сериозен“, разказа „Сфинксът без загадка“, есето „Критикът като артист“ и писмото изповед De Profundis, написано през 1897 г., по време на престоя на Оскар Уайлд в затвора „Рединг“.

Поезия и видеоигри

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/poeziya-i-videoigri/

Иля: Защо да викаш,
докато падаш?
Версо: Сън без завръщане
Светлината угасва
Кокто: Бих взел огъня.

Поезия и видеоигри

Във видеоигрите книгите често функционират като магически предмети: даряват умения или окултни решения на проблеми и катастрофи. Такива книги трябва с кръв и пот да бъдат издирвани из мрачни зандани, подземни лабиринти и крепости, охранявани от отвъдни сили. В поредицата „Древните скрижали“ има и такива книги, но там има и цяла разгърната „световна литература“, в която са представени всички жанрове – художествени или не – и всички народи по тези виртуални земи. Книгите, които са стотици на брой, могат да бъдат намирани, купувани, продавани и – в петата част „Неборъб“ – подреждани в библиотечните шкафове на аватара ни. Те могат да се четат, като допълват знанията ни за света на играта, и понякога наистина си струва да бъдат четени.

В тази игра има и поетически колеж – може да го наречем и певчески в архаичното значение на думата „рапсод“, която обединява музика и слово. За да приемат героя ни в него, ще се наложи да преборим пълчища от задгробни създания и да открием липсващата част от една еда, а тъй като текстът ще се окаже все пак в лошо състояние, ще се наложи и да го допишем…

Накратко, за да оцелява в магически сюжети, на поезията ѝ се налага да полага магически труд. В „Стълбовете на вечността“ например от заклинанията на поета може да излети дракон и да свърши доста полезна работа. Какво се случва обаче, ако напуснем хербаризираната магичност на приказната фантастика и направим стъпка към днешната ни разомагьосана чувствителност, в която мястото на поезията се е свило по кьошетата на „обществата на мъртвите поети“?

Оказва се, че във видеоигрите ще намерим убежища на поезията – в някои случаи ще трябва да ги намерим буквално и точно такива ще са примерите ми тук.

Тайни ключове

Наближавайки финала на „Индика“, играчът безапелационно е пренесен от трето в първо лице – в героинята си Индика. Моментът е напрегнат, тъй като Индика току-що е избягала от затвора и се движи по мрачна кишава уличка. Тя минава покрай човек в очевидно нетрезво състояние, който едва се крепи на крака. Ако спрем Индика за малко до него, ще чуем, че той рецитира стихотворение.

Поради еднолинейната кинематографичност на играта мнозина са се изкушили да заснемат отначало докрай изиграването ѝ. Опитах се да намеря добра версия за приятелка, която не играе, но сред седем-осем (и на руски, и на английски) игрофилма, които прегледах, не намерих нито един, който да е отключил стихотворението. Никой не се е спрял. Всички подминават сгънатия до земята съкрушен човек. Изтръгвано с покъртителни интонации, ту повишавайки глас, ту заглъхвайки, стихотворението невинаги се чува ясно. Да издиря текста се оказа обаче задача само по себе си и ми струва доста усилия. Доколкото успях да установя, то е творба на озвучителя на ролята Сергей Габър.

Стихотворението описва разтеглено във времето падане и като рефрен се повтаря „докато падаш“. Ако трябва да го резюмираме, то ни казва, че падането за някои е полет за други. Стихотворението на руски се изпълнява от озвучителя на Иля, който е вторият важен персонаж в играта. То превежда в думи първите кадри от „Индика“ – и първата задача, която трябва да решим: да преведем силуета на падащо момиченце през златни звездички, като, улучвайки ги, произведем мелодия. Момиченцето (което се оказва фантазия на Индика) сякаш пада, но около него виждаме преобърнати с покривите надолу сгради – може би защото ги виждаме отразени, а може би защото това, което ни изглежда падане, е всъщност полет.

Метафориката на тази първа задача е преведена в текста на стихотворението, като потвърждава двусмисления отворен финал на играта. Може би и двамата герои са паднали (малко след сцената с пияния поет Индика ще се сблъска с Иля, който също е пиян), а може би падането на разговарящата с дявола Индика се е оказало полет, а разговарящият с бога Иля да се е сринал безнадеждно в калта… А може и за двамата да има надежда. А може и за никого да няма надежда и часовниците, които чуваме в последните мигове от играта, да отмерват „времето, което остава“. Стихотворението, колкото повтаря началната сцена с падащото момиченце, толкова и противостои на нейната лекокрилост със своята измъчена, „подземна“, „блатна“ тоналност. Пияният се е сгърчил от другата страна на метална ограда, но като се опитах да заобиколя, за да го срещна, вместо него се натъкнах на друг пиян, вече съвсем изтърколен в снега…

Ключово стихотворение се появява и в „Светлосянка“ и то отново би могло да бъде подминато. Би било задължително намираемо само в естетско-колекционерска линия, чиято задача е събирането на 33 диска с музиката от играта, които дискове след това персонажите могат да си пускат, когато си почиват – тоест задачата е пренебрежима с оглед на сюжета. Числото 33 е значещо за играта по множество начини и отвеждането му към Данте и неговата числова символика е, струва ми се, неизбежно. Въпросното стихотворение звучи на фона на една от песните в играта, съчетавайки гласа на майката Алин, която изпълнява песента, с гласа на сина Версо, който изпълнява стихотворението. Неутешимата скръб на майката по нейния загинал син е в основата на бароковия сюжет на „Светлосянка“, но докато на сюжетно равнище Алин всячески се опитва да задържи сина си във виртуалния „свят на картината“, в тази песен, напротив, тя го призовава да избяга от виртуалния плен и да бъде свободен. Стихотворението, изпълнявано с гласа на Версо, изразява по-скоро невъзможността за такова бягство: любовта е все по-призрачна, рефренът е „светлината угасва“. За него, за тази любов, няма свобода – има край.

Този дует на майка и син, на изпято и оголено от музика слово, действително предлага вход към възела от копнеж и невъзможност, който съставлява бруталната емоционална сила на „Светлосянка“. За разлика от „Индика“, тук стихотворението не е останало незабелязано от колективния nous на играчите: дискутирано е, превеждано е на английски от ентусиасти. Обаче… острова „Бели пясъци“, където дискът може да бъде намерен и стихотворението чуто, и където нищо друго не се случва, аз преживях само като излъчван от белите пясъци глас, рецитиращ стихотворението. Пианото, което го съпровожда, беше изчезнало; песента на Алин беше изчезнала – чувах само стихотворението. Неволно бях възпроизвела разделянето на мелодия от текст, което обрамчва дуета на полет и падане в „Индика“. Сред белите пясъци ефектът на „голото“ стихотворение беше по-малко сантиментален и по мое мнение по-зашеметяващ, отколкото в съчетание с музиката, която все пак чух по-късно. При това въздействието идваше от самия глас, от езика като звук, от ритъма, от диханието, вписано в думите. Нищо конкретно от тези думи не бях запомнила, поради което месеци по-късно се оказах в плен на още една грешка.

Преди да премина към нея, нека повторя тезата си от предходни публикации в „Тоест“:

в игрите не само образът е образдеепространство, но и звукът е деепространствен.

Напълно преднамерено, той е програмиран да бъде част от определена локация или действие, но както двата ми примера демонстрират, и от специфичното движение на играча зависи дали даден звук ще се отвори и с какъв ефект ще се отвори, независимо от относително значителната автономност на музиката на игрите, която може да живее свой собствен живот из концертни зали и на запис, както дисковете в „Светлосянка“ искат да подчертаят.

Грешката е вярна

Тук преминаваме в сферата на сънищата, на собствените или на халюцинациите на ИИ, на форумните импровизации или на интернетските градски легенди. Жан Кокто има стихосбирка със заглавието на играта – „Светлосянка“¹ (първото издание е от 1954 г.). В някакъв момент аз реших – или някъде прочетох – или някъде неточно прочетох, – че едно конкретно стихотворение в този сборник е стихотворението от острова „Бели пясъци“. Не бих се учудила, ако ИИ е подхвърлил тази халюцинация, тъй като издирването на стихотворението от „Индика“ също имаше своите куриозни моменти, когато се наложи да споря, че стихотворението не е изнамереното от ИИ, а ИИ заинатено твърдеше, че е. За жалост, не запазих предложението на машината. Във всеки случай халюцинацията с Кокто, ако е имало такава, е вече ненамираема.

Стихосбирката на Кокто обаче не само предшества заглавието на играта, не само подобно на нея скърби по залеза на поезията, така както играта скърби въобще по залеза на голямото изкуство, но и наистина във въпросното стихотворение сякаш се предлага манифест на играта. Ето го цялото в свободен превод на български:

Кратък е пътят от пламъка до снега,
от червеното до бялото, от бялото до синьото.
Ако пожар изпепели дома ми, какво бих взел?
Бих взел огъня.

Знамена, знамена, сломени от вътрешно поражение,
вие ме затрупвате с дрипите си.
Мъртви знамена, обесени, траурно спуснати,
за това ли отива трудът ни?

Трагедията в играта „Светлосянка“ е предизвикана от пожар, при който Версо загива. Майка му Алин се опитва да го спаси в картина. В играта – с нейните преходи от пламъка до снега и от червеното до бялото и синьото – често стъпваме по победени, стъпкани знамена, особено в една от областите, наречена Забравените земи. В предходните разговори наблегнах върху кахърните аспекти на „Светлосянка“, върху всичките тези траурно сведени знамена като реквием на великата френска цивилизация – най-вече на великото френско изкуство. Двата възможни финала на играта, и двата мрачни, сякаш ни оставят да избираме между реалност без изкуство и изкуство без реалност.

Също така обаче намекнах, че е възможно и позитивно да се погледне на играта като сама по себе си онагледяваща изход с френския си художествен вкус и паметлива естетика: новото тотално изкуство на видеоигрите като превъплъщение на живописта, музиката и скритите ключове на поезията. От пожара

да вземем огъня.

1 Cocteau, J. Clair obscur. Paris: Points, 2003.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

На второ четене: „Горски цар“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-gorski-tsar/

„Горски цар“ от Мишел Турние

На второ четене: „Горски цар“

превод от френски Изабела Георгиева, София: изд. „Парадокс“, 2024

Има книги, които човек препрочита, и книги, които препрочитат него. „Горски цар“ на Мишел Турние принадлежи към втория вид. За първи път го прочетох в гимназията, на онази възраст, когато всеки роман е или откровение, или скука, и той се оказа много важен за мен с някаква смущаваща, почти неприлична настойчивост. После, по инерцията на заразата, изчетох всичко останало на Турние на български и на френски – от „Петкан“ до „Метеорите“ и „Златната капка“. Днес възприемам това като един от решаващите етапи в читателското си развитие, врата с надпис, който се разчита едва след като си я затворил зад себе си. Новото издание на „Парадокс“ в превода на Изабела Георгиева е добър повод за второ четене, което по дефиниция е и разследване на първото.

Сюжетът изглежда като биография, сглобена от случайности, и точно в това е капанът. Абел Тифож, собственик на автосервиз на площад „Порт дьо Терн“, пише своите „Опаки записки“ с лявата си ръка след злополука с манивелата. Заглавието е решение на преводачката, което запазва двусмислието на френското sinistre – едновременно ляво и зловещо. Детството му в колежа „Свети Христофор“ е белязано от Нестор, чудовищно развито дете, което го посвещава в тайнописа на знаците. Обвинението в посегателство над момиченцето Мартина го изпраща към съда. Войната от 1939 г. идва като deus ex machina, която го спасява и отнася. Следват гълъбите на Рейн, пленът в Източна Прусия и ловните гори на Роминтен, където Гьоринг царува като карикатурен людоед сред трофеите си. Накрая идва Калтенборн – националполитическа школа за елитни момчета. Там Тифож, облечен в пълната си митологическа униформа, обикаля околните села на кон и събира деца за Райха. Главите се казват „Роминтенският човекоядец“ и „Калтенборнският човекоядец“ и не хитруват.

Сърцевината на романа е понятието фория, носенето. Тифож открива екстаза на тялото, което носи друго тяло.

Около него изгражда цяла теология, опряна на свети Христофор, пренесъл Христос през реката, и на баладата на Гьоте, в която бащата носи сина си през нощта, а Горският цар го отнема. Турние, възпитаник на Башлар и слушател на Леви-Строс, строи символна машина с часовникарска прецизност. Всеки знак има своя обратен образ и благословията се среща със своята злокачествена инверсия. Носенето спасява и поглъща. Роговете на елена са едновременно триумф и огледален фалос. Дори името на героя е шифър. Тифож е замъкът на Жил дьо Ре, спътника на Жана д’Арк и детеубиеца, когото Юисманс описва в „Там долу“ и Жорж Батай го анализира в свое изследване.

Прочетен в контекста на цялото творчество на Турние, романът разкрива и своята генеалогия. В „Петкан“ той обръща Дефо и превръща Робинзон от колонизатор в ученик на дивака. В „Метеорите“ разиграва мита за близнаците като утопия на затвореното тяло. „Горски цар“ е най-тъмният панел в този триптих от пренаписани митове. Тук методът е подложен на най-тежкото изпитание, защото материалът му е историята, която не търпи алегория. Турние го знае и затова подковава фикцията с бележки под линия към Нюрнбергския процес, сякаш документът е призван да удържи мита да не отлети в чиста поезия.

Тук критическото четене трябва да бъде по-внимателно от възхищението. Силата на книгата и нейният проблем са едно и също нещо. Тифож чете света като йероглифи, изписани лично за него, и романът му дава право, защото съдбата наистина му намига.

Читателят е поканен да опознае една херменевтика, която логически съвпада с параноята и естетически съвпада с фашизма.

Сюзан Зонтаг пише своето есе „Очарователният фашизъм“ пет години след романа. Тя описва точно този култ към здравото тяло, ритуала и подчинението като еротика. Турние го показва отвътре, с лупа и без морален коментар и затова е неудобен. Педофилският подтекст се мярка като сянка, достатъчно ясна, за да я видиш, и достатъчно неназована, за да те направи съучастник в мълчанието. Финалът е изкупление с почти католическа хореография. Тифож носи еврейското момче Ефраим през блатото и потъва под тежестта му, докато над него се върти златна шестолъчна звезда. Красиво е, може би прекалено красиво. Символната система се затваря като ковчеже и изкушението да я приемеш като прошка е силно. При първото четене тази звезда ме разплака. При второто ме накара да се запитам кой всъщност е спасен – дали това е детето, героят или авторът.

На второ четене: „Горски цар“

Паралелите със световната литература се предлагат сами. „Тенекиеният барабан“ на Грас разказва същата епоха през погледа на детето, което отказва да порасне. „Горски цар“ я разказва през погледа на великана, който отказва на детето да порасне. „Доктор Фаустус“ на Томас Ман проследява как германският мит се превръща в катастрофа. Турние стига до същото, но с френска наслада от германския мит.

„Лолита“ на Набоков е най-близкият роднина по техника и отново е с чудовищен разказвач, чиято реторика е по-обаятелна от моралния ни рефлекс.

„Доброжелателните“ на Джонатан Лител, трийсет и шест години по-късно, повтарят жеста с есесовец вместо с френски пленник и показват колко далеч е отишъл Турние пръв. Над всички тях стои Перо, защото приказката за людоеда е първият текст, в който децата се броят като запаси. Шльондорф екранизира романа през 1996 г. с Джон Малкович и доказа неволно, че тази книга не понася добре буквалността на образа. Митът оцелява в изречението и умира в кадъра.

Днешният свят предлага на романа неочаквано добри условия за четене. Фразата на Тифож „Всичко на този свят е знак“ звучи като мото на алгоритмичната епоха. Всеки има персонален поток от знамения, скроени лично за него, и лесно се убеждава, че небето не е пусто. Апофенията („немотивирано виждане за взаимовръзка, съпровождаща се с характерното чувство за неадекватна важност“) вече е бизнес модел. Култът към младото тяло, униформата и строя се връща в новите войни, в които детските военно-патриотични организации отново маршируват в камуфлаж. Дигиталната икономика на вниманието е може би най-ефективният людоед, който човечеството е изобретило, защото отвлича децата, без да ги изнася от стаята им.

За българския читател Калтенборн звучи смущаващо познато. Пионерските лагери, чавдарчетата с връзките, бригадирските движения, спартакиадите с масовите гимнастически фигури бяха българската версия на форията. Колективното тяло беше носено от идеологията, която претендираше, че го обича. Днешните патриотични лагери с бойна подготовка и възторжената реторика за „здрав дух в здраво тяло“ показват, че тази хореография е оцеляла и е сменила единствено знамената.

Още по-точен е паралелът с Роминтен. Гьоринг, който се изживява като пазител на гората и убива в нея, има своя български двойник в социалистическите ловни стопанства. Има го и в днешните резервати, където властта продължава да трофеизира природата и да се снима до убития елен. Отделно, че страстта към знаците е почти национален спорт от пророчествата на Ванга до конспиративните канали в социалните мрежи. Почти всеки у нас е малко Тифож, убеден, че съдбата му намига персонално.

Второто четене прави очарованието на „Горски цар“ по-подозрително и затова по-ценно. Книгата, която в гимназията ми изглеждаше като тайно познание, днес ми изглежда като изпит по бдителност. Турние ни учи да четем знаците и едновременно с това ни показва какво става с онзи, който ги чете твърде добре. Постижение е да се напише красив, умен и опасен роман, срещу който читателят трябва да се защитава със същата интелигентност, с която му се наслаждава.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/kolm-toybin-bez-uyutni-subitiya-bez-lesni-prezhivyavaniya-bez-neosporima-razvruzka/

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на ICU – българското издателство на книгите му. В навечерието на неговото гостуване излезе и романът му от 2017 г. „Дом на имена“. Срещата на автора с читатели във формат „въпроси и отговори“ и подписване на книги ще се състои на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечер с водеща Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на голямата сцена на Младежкия театър.

Когато не пишете за велики писатели или митологични персонажи, историите Ви следват живота на съвсем обикновени хора, на които се случват съвсем обикновени неща (по Нортръп Фрай). В какво се състои литературното обаяние на обикновеността за Вас? 

Знам какво имате предвид под „обикновено“, само че понятието „обикновен“ не означава кой знае какво за мен, когато работя. Често пиша за света на детството и за семейството. Но дори когато не е така, се опитвам да драматизирам сложността и двусмислието, а за това е необходимо да съзра някакво вътрешно богатство в героя си, независимо от житейските и другите обстоятелства около него. Написал съм около дузина романи и без да съм го планирал, се очерта следният модел: един роман е за известен автор или митичен персонаж, а следващият – за някой „най-обикновен“ човек от моя роден град или семейство. Изпитвам облекчение, когато преминавам от едното към другото и обратно. 

Двусмислената (да се захвана за тази Ваша дума) концепция за дома бележи голяма част от творчеството Ви. Самият Вие сте живял в редица държави. Стигнахте ли до надеждна дефиниция за „дом“?

За човек на моята възраст домът е там, където са компактдисковете му! Признавам си, че колкото и да е странно, не разсъждавам много върху това, върху концепцията за дом. Когато обаче хвана самолетен полет от някой американски град за Дъблин, знам много добре, че се прибирам у дома. Знам къде и какво е домът. Това е Ирландия. Това е Уексфорд. Това е мястото, откъдето съм. 

В „Празното семейство“ пишете: „Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.“ Коя емоция за Вас най-автентично изразява принадлежността? 

На някои езици – на испански например – е трудно да се преведе самата дума miss [в оригиналния текст Тойбин пише буквално to miss home, „за да ми липсва домът“ – б.а.]. Предполагам, че в изречението, което цитирате, се опитвам да внуша идеята, че това „да ти липсва домът“ е вид фантазия, представление, нещо може би реално, но също така вероятно и изкуствено. 

Централен персонаж в много от историите Ви е преобърнатият архетип на майката – понякога проблемно, отчуждено, дестабилизиращо присъствие. Или по-скоро отсъствие – нещо, с което често работите. Сред най-мощните въплъщения на последното е quest-ът, търсенето на майката, в разказа „Дълга зима“…

Пристъпвам към историите една по една. Не следвам някаква определена теория. Не се опитвам да доказвам нищо. Художествената литература се нуждае от разрив, от нарушаване на баланса, от герои, които не се държат по очакван и обичаен за образа си начин. Една любяща майка няма да ми свърши особена работа. Няма какво да я правя. Ами ако майката не е майчински настроена? Ами ако присъствието ѝ е вредно и пагубно? Ами ако именно отсъствието ѝ е онова, което има значение и въздействие? Няма ли да бъде по-интересно? Иначе, що се отнася до „Дълга зима“, написах разказа малко след като майка ми и брат ми починаха и цялата мъка, привнесена в тази история, беше все още съвсем жива и оголена за мен. Не бях я планирал като почти автобиографична, но се получи тъкмо такава. 

Подобно на „Одисея“ изобразявате завръщането у дома като много по-голямото изпитание, отколкото напускането му. У Вас и двете могат да се четат, понякога едновременно, като акт на окончателно пристигане, на бягство, на спасение, на поражение…

Обожавам края на „Одисея“. Няма щастливо завръщане. Шеги, ирония, увъртания. Обичам да се завръщам в Ирландия. Но това простичко чувство не трае дълго. То е фалшиво усещане. Изобщо, много ми харесва идеята за измамното, невярното усещане в литературата – то ми допада повече от автентичността или искреността. Предполагам, това, което в крайна сметка се опитвам да кажа, е, че белетристиката трябва да бъде чисто и просто интересна. Без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка. 

В какво се състои себепознанието у героите Ви? Тяхната идентичност често е диалектична – нещо, което градят по необходимост след криза, посттравматично, компромисно.

Този въпрос е лесен, или поне отговорът му е такъв. В моите романи героите ми правят нещо, мислят, помнят. Не ме занимава идеята за някаква всеобхватна идентичност, нито дори проблемите на себепознанието. Нямам теория за човешкия характер. Нямам дарба за абстрактно мислене. За мен съществуват единствено и само следващият образ, следващото изречение, следващата сцена. Работата ми се състои в това да създам нещо интересно и истинско. Така че оставям персонажите си да живеят колкото могат. Много често те мълчат за важните неща, а това придава на вътрешния им свят суров и нелицеприятен вид, прави ги неспособни да общуват лесно и директно. Разликата между това, което чувстват, и това, което разкриват, дава огромна енергия на повествованието. Интересувам се от тази раздалеченост. Интересувам се от един герой, най-много двама, на едно място. Интересувам се от личния интимен живот – какъв е, как се усеща; от вътрешния свят.

Заговаряйки за интимността, със сигурност сте казал достатъчно за това какво е да се пише за гей сексуалността в един, поне доскоро, репресивен социално-културен контекст като ирландския (и българския, уви). И по-важното – за автоцензурата, преодолявана по пътя към тези Ваши сурови, неподправени, натуралистични описания на секса между мъже. 

Понякога е важно да не се пишат графични сексуални сцени. Няма закон, който да казва, че трябва. Но понякога начинът, по който героите правят секс, е съществен за историята. Предполагам, че има няколко правила: без метафори, без сравнения, без завоалиран или натруфен стил. Просто кажете какво са направили персонажите, не как са се чувствали. Впрочем точно днес получих имейл от хетеросексуален приятел, който реагира на интимните гей сцени в новия ми роман (The Bridge). Та той пише, че се е почувствал възбуден от описанията. Това ми се стори хубаво. Една от секс сцените в тази книга е в затвор, та имах добро основание да я направя графична – важен беше начинът на правене на любов, конкретните физически действия. 

В творчеството Ви любовта често се явява форма на задължение – преплетена с неизбежност, с наложителност, с премълчаване. Има ли изобщо нещо лесно и освобождаващо в нея? 

Може би, но то не върши работа в един роман. Иначе, в разказите се опитвам да работя по ръба на това, което може да бъде изречено, и онова, което трябва да остане неизказано. Кимването е важно, смръщването, въздишката, полуизказаното, необлечената в слово мисъл, внезапното изтърсване на нещо.

В последния си издаден на български роман „Дом на имена“ ни давате гледните точки на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест, но не и на Агамемнон. (Интересно, че той бе лишен от лице и почти от глас и в „Одисея“ на Нолан). Вашият специфичен поглед върху тази архетипна история? 

Първоначално исках да работя с това, което бих нарекъл „стакато в първо лице“: гласовете на жените – Клитемнестра и нейната дъщеря. Но впоследствие бях очарован от историята на Орест, от неговата срамежливост, от неговото отсъствие, от неговата сдържаност. Нямах никакъв интерес към гласа на Агамемнон [който бива убит от съпругата си, след като принася в жертва дъщеря им Ифигения – б.а.], към мотивите му или към неговата версия за случилото се. Накрая поставих именно Орест в центъра на историята. 

Всеки акт на насилие там води не до развръзка, а до отварянето на нов цикъл от болка. 

Да, всяко убийство следваше като вид възмездие. В един момент, когато пишех за насилието в Северна Ирландия, забелязах тази спирала – убийства тип „око за око“, убийства за отмъщение. Именно това беше в съзнанието ми. 

Намираме се на прага на настъпващата ера на изкуствения интелект. Когато един ден ИИ овладее писането, кой недостатък на създадената от човека литература би Ви липсвал най-много?

Знанието, че си се провалил. Самата концепция за провал.

 

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/kolm-toybin-bez-uyutni-subitiya-bez-lesni-prezhivyavaniya-bez-neosporima-razvruzka/

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на ICU – българското издателство на книгите му. В навечерието на неговото гостуване излезе и романът му от 2017 г. „Дом на имена“. Срещата на автора с читатели във формат „въпроси и отговори“ и подписване на книги ще се състои на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечер с водеща Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на голямата сцена на Младежкия театър.

Когато не пишете за велики писатели или митологични персонажи, историите Ви следват живота на съвсем обикновени хора, на които се случват съвсем обикновени неща (по Нортръп Фрай). В какво се състои литературното обаяние на обикновеността за Вас? 

Знам какво имате предвид под „обикновено“, само че понятието „обикновен“ не означава кой знае какво за мен, когато работя. Често пиша за света на детството и за семейството. Но дори когато не е така, се опитвам да драматизирам сложността и двусмислието, а за това е необходимо да съзра някакво вътрешно богатство в героя си, независимо от житейските и другите обстоятелства около него. Написал съм около дузина романи и без да съм го планирал, се очерта следният модел: един роман е за известен автор или митичен персонаж, а следващият – за някой „най-обикновен“ човек от моя роден град или семейство. Изпитвам облекчение, когато преминавам от едното към другото и обратно. 

Двусмислената (да се захвана за тази Ваша дума) концепция за дома бележи голяма част от творчеството Ви. Самият Вие сте живял в редица държави. Стигнахте ли до надеждна дефиниция за „дом“?

За човек на моята възраст домът е там, където са компактдисковете му! Признавам си, че колкото и да е странно, не разсъждавам много върху това, върху концепцията за дом. Когато обаче хвана самолетен полет от някой американски град за Дъблин, знам много добре, че се прибирам у дома. Знам къде и какво е домът. Това е Ирландия. Това е Уексфорд. Това е мястото, откъдето съм. 

В „Празното семейство“ пишете: „Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.“ Коя емоция за Вас най-автентично изразява принадлежността? 

На някои езици – на испански например – е трудно да се преведе самата дума miss [в оригиналния текст Тойбин пише буквално to miss home, „за да ми липсва домът“ – б.а.]. Предполагам, че в изречението, което цитирате, се опитвам да внуша идеята, че това „да ти липсва домът“ е вид фантазия, представление, нещо може би реално, но също така вероятно и изкуствено. 

Централен персонаж в много от историите Ви е преобърнатият архетип на майката – понякога проблемно, отчуждено, дестабилизиращо присъствие. Или по-скоро отсъствие – нещо, с което често работите. Сред най-мощните въплъщения на последното е quest-ът, търсенето на майката, в разказа „Дълга зима“…

Пристъпвам към историите една по една. Не следвам някаква определена теория. Не се опитвам да доказвам нищо. Художествената литература се нуждае от разрив, от нарушаване на баланса, от герои, които не се държат по очакван и обичаен за образа си начин. Една любяща майка няма да ми свърши особена работа. Няма какво да я правя. Ами ако майката не е майчински настроена? Ами ако присъствието ѝ е вредно и пагубно? Ами ако именно отсъствието ѝ е онова, което има значение и въздействие? Няма ли да бъде по-интересно? Иначе, що се отнася до „Дълга зима“, написах разказа малко след като майка ми и брат ми починаха и цялата мъка, привнесена в тази история, беше все още съвсем жива и оголена за мен. Не бях я планирал като почти автобиографична, но се получи тъкмо такава. 

Подобно на „Одисея“ изобразявате завръщането у дома като много по-голямото изпитание, отколкото напускането му. У Вас и двете могат да се четат, понякога едновременно, като акт на окончателно пристигане, на бягство, на спасение, на поражение…

Обожавам края на „Одисея“. Няма щастливо завръщане. Шеги, ирония, увъртания. Обичам да се завръщам в Ирландия. Но това простичко чувство не трае дълго. То е фалшиво усещане. Изобщо, много ми харесва идеята за измамното, невярното усещане в литературата – то ми допада повече от автентичността или искреността. Предполагам, това, което в крайна сметка се опитвам да кажа, е, че белетристиката трябва да бъде чисто и просто интересна. Без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка. 

В какво се състои себепознанието у героите Ви? Тяхната идентичност често е диалектична – нещо, което градят по необходимост след криза, посттравматично, компромисно.

Този въпрос е лесен, или поне отговорът му е такъв. В моите романи героите ми правят нещо, мислят, помнят. Не ме занимава идеята за някаква всеобхватна идентичност, нито дори проблемите на себепознанието. Нямам теория за човешкия характер. Нямам дарба за абстрактно мислене. За мен съществуват единствено и само следващият образ, следващото изречение, следващата сцена. Работата ми се състои в това да създам нещо интересно и истинско. Така че оставям персонажите си да живеят колкото могат. Много често те мълчат за важните неща, а това придава на вътрешния им свят суров и нелицеприятен вид, прави ги неспособни да общуват лесно и директно. Разликата между това, което чувстват, и това, което разкриват, дава огромна енергия на повествованието. Интересувам се от тази раздалеченост. Интересувам се от един герой, най-много двама, на едно място. Интересувам се от личния интимен живот – какъв е, как се усеща; от вътрешния свят.

Заговаряйки за интимността, със сигурност сте казал достатъчно за това какво е да се пише за гей сексуалността в един, поне доскоро, репресивен социално-културен контекст като ирландския (и българския, уви). И по-важното – за автоцензурата, преодолявана по пътя към тези Ваши сурови, неподправени, натуралистични описания на секса между мъже. 

Понякога е важно да не се пишат графични сексуални сцени. Няма закон, който да казва, че трябва. Но понякога начинът, по който героите правят секс, е съществен за историята. Предполагам, че има няколко правила: без метафори, без сравнения, без завоалиран или натруфен стил. Просто кажете какво са направили персонажите, не как са се чувствали. Впрочем точно днес получих имейл от хетеросексуален приятел, който реагира на интимните гей сцени в новия ми роман (The Bridge). Та той пише, че се е почувствал възбуден от описанията. Това ми се стори хубаво. Една от секс сцените в тази книга е в затвор, та имах добро основание да я направя графична – важен беше начинът на правене на любов, конкретните физически действия. 

В творчеството Ви любовта често се явява форма на задължение – преплетена с неизбежност, с наложителност, с премълчаване. Има ли изобщо нещо лесно и освобождаващо в нея? 

Може би, но то не върши работа в един роман. Иначе, в разказите се опитвам да работя по ръба на това, което може да бъде изречено, и онова, което трябва да остане неизказано. Кимването е важно, смръщването, въздишката, полуизказаното, необлечената в слово мисъл, внезапното изтърсване на нещо.

В последния си издаден на български роман „Дом на имена“ ни давате гледните точки на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест, но не и на Агамемнон. (Интересно, че той бе лишен от лице и почти от глас и в „Одисея“ на Нолан). Вашият специфичен поглед върху тази архетипна история? 

Първоначално исках да работя с това, което бих нарекъл „стакато в първо лице“: гласовете на жените – Клитемнестра и нейната дъщеря. Но впоследствие бях очарован от историята на Орест, от неговата срамежливост, от неговото отсъствие, от неговата сдържаност. Нямах никакъв интерес към гласа на Агамемнон [който бива убит от съпругата си, след като принася в жертва дъщеря им Ифигения – б.а.], към мотивите му или към неговата версия за случилото се. Накрая поставих именно Орест в центъра на историята. 

Всеки акт на насилие там води не до развръзка, а до отварянето на нов цикъл от болка. 

Да, всяко убийство следваше като вид възмездие. В един момент, когато пишех за насилието в Северна Ирландия, забелязах тази спирала – убийства тип „око за око“, убийства за отмъщение. Именно това беше в съзнанието ми. 

Намираме се на прага на настъпващата ера на изкуствения интелект. Когато един ден ИИ овладее писането, кой недостатък на създадената от човека литература би Ви липсвал най-много?

Знанието, че си се провалил. Самата концепция за провал.

 

На второ четене: „Белези“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-belezi/

„Белези“ от Ойдур Ава Олафсдотир

На второ четене: „Белези“

превод от исландски Светла Стоянова, София: изд. ICU, 2025

Съществуват базови правила за отношението към човек в депресия: не омаловажаваме състоянието му; не изтъкваме житейски обстоятелства, поради които би следвало да се чувства щастлив и благодарен на съдбата; не посочваме за пример други хора, които са в много по-тежко положение, но се справят по-добре. Перифразирайки Толстой, Ойдур Ава Олафсдотир пише, че

всяко страдание е различно и затова не може да се сравнява.

Белезите, които оставя – също. И все пак…

И все пак, противно на горните твърдения, исландската авторка на романа „Белези“ поставя героя си – мъж на средна възраст, изпаднал в дълбока екзистенциална криза след развода и наученото за дъщеря си – именно в ситуация, в която състоянието му бива дискретно съпоставено с едно „по-убедително“ и смиряващо чуждо нещастие – и в личен, и в колективен план. Така както по-силният удар отнема усещането за друга, по-малка болка преди него, така и Олафсдотир обезсилва нагона на протагониста си към смъртта, изправяйки го пред нейните реални поражения в едно фикционално общество. Противно на стереотипните ми читателски очаквания подобен скандинавски роман да бъде мрачен и суров до цинизъм, „Белези“ всъщност изненадва с нежно-меланхоличната си атмосфера и жизнеутвърждаващите си послания.

За целта Олафсдотир създава образа на една анонимна, но очевидно европейска страна, поразена от последиците на бушувала цели пет години война, вероятно гражданска. За да не натовари със смъртта си своята дъщеря, героят Йонас Ебенесер заминава за това най-опасно, най-отзивчиво на Танатоса място, където всяка стъпка все още е минирана и унищожението дебне зад всеки ъгъл.

Правя любопитното уточнение, че романът излиза през 2016 г., но този въображаем топос зловещо напомня за случващото се от години в Украйна. В подобни сюжети много западни романи/филми имат уклон да преувеличават и да описват едни доста по-зрелищно и потискащо антиутопични тоталитарни структури, тип източноевропейски, в които обикновено се подвизават недостоверни, изопачени и елементаризирани общества. Въпреки някои сюжетно насилени съвпадения и неправдоподобности обаче (по скоро тип недомислени пропуски), исландската авторка ни отвежда в едно зловещо познато ни днешно място – да, това е нашата цивилизация, нашите институции, нашият културно-туристически облик, нашият тип хора. То е като някоя от страните, до които преди пет лета вероятно сме пътували или ходили на плаж. Трудно е да приемем (май още не сме го постигнали докрай дори по отношение на Украйна), че това наистина се е случило там – войната звучи абстрактно, така и не става ясно каква точно политика е довела до нея и най-вече кой и къде е врагът, ако всички, които срещаме, са само жертви (дали?).

Насред повсеместната разруха в наскоро настъпилото примирие, когато са плъзнали крадци на артефакти и бизнесмени, които се надяват да препостроят държавата, подобно вирус, главният герой внася и своя личен себеразрушителен импулс. Йонас идва без багаж (с изключение на бормашината си) и се оказва един от тримата гости на западнал хотел, държан от брат и сестра, които се надяват някой ден туристите да се завърнат. Именно там последните дни, отредени да приключи със себе си, се превръщат в началото на едно оздравително не само за него, но и за непосредствената общност начинание. Тази трансформация става с натрупване, с пренасочване на вътрешния самоубийствен импулс към „поправките“ на завареното външно положение – кран по кран и крушка по крушка, докато накрая Йонас, който умее да прави какво ли не, се превръща в търсен от всички наоколо майстор.

Може и да ни се вижда пределно ясна метафората за задължителните „малки всекидневни стъпки“ към психическото възстановяване, но симпатичното е, че

Олафсдотир ни оставя в удовлетворението от дословното – Йонас работи с ръцете си, той съвсем буквално поправя жичките и прозорците на реалността, прочиства наносите и затяга предметите.

Макар често тези думи да са взаимнозаменяеми, смисълът тук не е толкова в баналната причина/основание за живеене (нещо вече съществуващо, постигнато), а в намирането на цел (нещо предстоящо, неизвестно). Поправимостта не значи път към същото, към възстановяването на предишното – така както раната не може да зарасне, като изчезне напълно, а само оставяйки белег. Поправимостта е понасянето на този белег и създаването на нещо трето, със/във което да се съгласиш да продължиш да съществуваш.

… ако някой има голям и впечатляващ белег, то означава, че е погледнал страха в очите, изправил се е срещу дивия звяр и е оцелял.

На второ четене: „Белези“

Без да се поддава на скандинавския фаталистичен ноар, но и надскачайки опасността романът да зазвучи поучително, сантиментално или опростенчески катарзисно, исландската авторка – както сама пише в бележката си към българските читатели – все пак превръща този разказ в

книга за оцеляването, изцелението и способността да започнеш отначало.

В изследване на смисъла на добротворчеството и на въпроса

дали един обикновен човек може да съдейства с нещо, за да се претвори счупеният свят, за да промени и самите нас.

Спасение? Не, това е твърде грандиозна дума. Може би просто предаване на ритъма на конкретността, на минималните действия, сами по себе си едва ли не безсмислени и незабележими в контекста на голямото. Само че не.

В романа има изобилие от повтарящи се мотиви и символи – белезите, кожата, птиците, благодарността, мълчанието/тишината (неслучайно името на английския превод на книгата е „Хотел Тишина“), в които се преосмисля миналото и се подготвя изричането на бъдещето, и т.н. А една от най-устойчивите дихотомии е тази за мъжкото и женското.

Цяло поколение мъже са се избили един друг във войната, затвърждавайки архетипния образ на мъжа като разрушител, завоевател, насилник и убиец. В създалия се вакуум Йонас се налага като ироничен контрапункт – той е мъж, който „по-скоро би бил убит, отколкото да убие някого“, който е готов преди всичко да убие себе си. Мълчаливият исландец се е научил да прави почти всичко с ръцете си и винаги е откликвал на молбите на трите женски образа в живота си („ако някой ме попита защо го правя, отговарям: защото жена ме помоли“); той е чувствителен и колебаещ се (мисли над всяка дума от прощалното си писмо и по принцип); водил си е дневници и е чел много; следвал е философия, преди да поеме завода на баща си (книгата изобилства от препратки и цитати – от Ницще и Хайдегер до Ман и Бишъп). Абсолютно верен се оказва разказът на майка му за него като дете, който предизвиква неудобството му:

Видеше ли птица със счупено крило в градината, направо ревваше… Беше страшно чувствителен… постоянно се тревожеше, че хората не са достатъчно добри едни с други… Заричаше се, че като порасне, ще утеши света… защото светът страда толкова много…

В крайна сметка Йонас не се учи тепърва на грижа и отговорност, а по-скоро успява да открие нов, достатъчен адресат за тях. Уменията му го превръщат в архетип на лечителя, поправящия, градящия насред руините от военния конфликт. Докато мъжете се „размотават, пият и водят войни“ (според съседа Сванюр, обсебен от темата и статистиките за домашното насилие, половото неравенство, женското страдание и права, и изобщо от темата за справедливостта), Йонас започва да преустроява къща, в която ще живеят седем жени – колкото са и белезите му по рождение. До степен, в която на няколко пъти ще получи предупреждение, че това е съмнително и неугодно за мнозина – разбира се, мъже. Ала с действията си, той ще уважи думите на своя съсед в Рейкявик:

Онези, които знаят и не правят нищо по въпроса, са най-лошите.

Въпросният съсед Сванюр е един от двата интересни второстепенни образа в романа, замислени като своеобразен контрапункт (заедно с майката на Йонас). Той е единственият външен на семейството човек, с когото Йонас има някаква форма на общуване. Бъбрив, лапидарно декларативен дървен философ, който говори с винетки и труизми и носи тениска с надпис Shit happens. Еднозначен и лишен от способност да се изразява с метафори (според Йонас), той всъщност ще ни опровергае като човека, произнесъл някои от най-валидните истини, и ще ни изненада с тих, но крайно неочакван обрат, чрез който ще преосмислим поне донякъде образа му, ще приемем, че може би именно такива хора понякога дискретно разбират какво преживява другият, и му дават знаци и грижа, макар и по своя нелеп начин. Именно Сванюр е и източник на голяма част от ироничната нотка в този роман, която саботира възможността за прекомерна драматичност предвид темата. Той е човекът, който пита „искаш ли да ти покажа белега си“, имайки предвид среза от операцията на дисковата си херния, когато очакваме някакво възвишено-фигуративно разбиране за тази дума. Пак той:

– Хората мечтаят за прости неща – беше казал Сванюр. – Да не бъдат застреляни излишно и децата им да помнят родителите си.

Майката на Йонас – бивша учителка по математика, чийто рационален ум, свикнал да борави с точни цифри и факти, постепенно се предава на деменцията – пък е обсебена от темата за войните. Тя непрекъснато чете за миналите и очаква настоящи, макар парадоксално да живее в общество, от векове пощадено от военни конфликти. Нейното възприемане обаче минава през подробното познаване на фактологията и статистиката, не през онова, което нейният син ще познае – личната човешка история от първа ръка на младата жена и роденото ѝ във война и познаващо само нея момче. За майката на Йонас „голямата история е почнала много преди да се родим“, а всички базови книги за оцеляването през Втората световна война, всички истории са само илюстрация на това обективно и безстрастно знание. На този фон са поразителни, но не и изненадващи реакциите ѝ, лишени от състрадание и любов (да, най-вече от болестта, но…), в следните два разговора със сина ѝ, опитващ се да сподели състоянието си с нея:

– Нещастен съм.
Тя ме потупва по ръката.
– Всички имаме своите битки – казва и добавя: – Наполеон е бил в изгнаничество от самия себе си. Жозефин е била изоставена в брака си като мен.

– Не искаш ли да живееш, момчето ми?
– Не съм сигурен.
– Поне все още имаш коса. Мъжете от моя род не губят косата си.

И ето този натрапващ се контраст: в сигурен и подреден свят съзнанието се разпада и парадоксално търси структура през цифрите на войната, докато насред разрухата в анонимната страна душата на Йонас започва да се подрежда.

Трябва да оставиш багажа си, за да се изпълниш наново, ни казва този роман, в който Йонас (чието име според майка му значи „гълъб“ на иврит) е Ноевият гълъб, открил суша след Потопа. Умно ироничен на точните места, богат на интертекстуалност, преодоляващ патетиката отвъд „човешко, твърде човешкото“ (по любимия философ на Йонас), книгата ни предоставя поглед върху белезите, оставени по кожата както на отделния човек, така и на общността. Знаци колкото за поражението, толкова и за факта, че болката под тях е започнала да си отива или вече е преодоляна. И макар неизбежно да мерим болките и да сравняваме личните си истории (вероятно и да изпитваме същото неудобство, което изпитва Йонас, съпоставяйки нежеланието си да живее с радостта и благодарността на новите си приятели от всяко негово проявление насред оцеляването), Олафсдотир в крайна сметка не зачерква значението на едните белези, а просто ги вписва и скрива в другите. Също както красивата татуировка на Йонас пази сърцето му.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

На второ четене: „Да си мъж“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-2/

„Да си мъж“ от Никол Краус

На второ четене: „Да си мъж“

превод от английски Владимир Германов, София: изд. „Кръг“, 2023

Чудесният сборник с разкази на Никол Краус беше изненада дори за читателка като мен, на която се налага уж по-внимателно да следи издаваната у нас литература. Не само mea culpa все пак, защото, макар въпросната книга да е излязла през 2023 г. на български, а преди това да са преведени и два други романа на тази световноизвестна американска писателка (в „Колибри“), българският Google не открива нищо повече – отзиви, статии, ревюта, интервюта – освен това, че изданията се продават. (Край на кратката вметка относно подминаването или недостатъчното говорене за хубави книги.)

„Да си мъж“ е първият опит в краткия разказ на Краус след четири романа преди това, преведени на десетки езици, и последната ѝ написана до момента книга. Отличена е с британската награда „Уингейт“ за най-добро представяне на еврейството в художествената или нехудожествената литература (сред лауреатите ѝ са Зейди Смит, Зебалд, Етгар Керет, Давид Гросман, Амос Оз). Прекрасният превод на сборника е дело на Владимир Германов за издателство „Кръг“, което напоследък се утвърди във внимателния подбор на знакови разказвачи, сред които Алис Мънро, Тобаяс Улф, Шърли Джаксън, Лусия Бърлин, Сергей Лебедев и др.

Хилядолетната еврейска история; археологическото дълбаене в библейските руини; нацизмът; бедствените пожари в Калифорния; антиутопичните мерки от времето след 11 септември, очакваният край на света през 2000-та… – мащабният страничен фон в много от тези разкази е несъразмерен с микрокосмоса на сюжетите, вгледани в семейното и интимното. В писането на Краус обаче животът като че ли е езикът, запълващ пространството между двете, а случилото се (същината на наратива, така да се каже) винаги сякаш е някъде другаде – в предходното, в преразказаното, във въобразеното, в изпуснатото, в изместеното. В онова, което липсва в тези истории. И ако те имат някакво послание, то е, че

истинското свидетелстване често настъпва много след онова, на което си бил непосредствен свидетел.

Много от разказите в сборника действително са за невидяното – именно то е обект на разказването. В много от случаите разказвач(к)ите са станали очевидци единствено на последиците от това, до което разказът им никога няма да проникне. Той остава някак миражен, плод на предполагаемото, което след тях читателят следва сам да си довъобрази. „Събитието“ не е непременно част от сюжета, невинаги има нужда да бъде назовано или дефинирано, ала осезаването му (не дори осъзнаването) неизбежно просветва в „бавното пресъхване на разбирането“ с годините. Не виждаме ли в крайна сметка у другите само страничните ефекти от тяхното живеене, само остатъците или излишъците от преживяното?

На второ четене: „Да си мъж“

В това дискретно (в най-ангажиращия смисъл на определението) интелектуално-чувствено четиво сюжетите се движат между Тел Авив, Ню Йорк, Лос Анджелис, Южна Америка, Европа – географски; между различните възрасти и поколения – времево; между половете и семейните роли – социално; между куп реалии, изкуства и заглавия – културно; между съзряването, сексуалността, заедността, себепознанието, властта, раздялата, стареенето и умирането – екзистенциално. Макар и уж различни, историите звучат споено, почти като роман – не само тематично, но и защото идентичностите на героите като че ли преливат, маркерите на житейския опит, характерите, интересите са сходни и повторими. Краус не само не се страхува от тази смътна неотличимост, а напротив – търси архетипите в редящите се вътрешни пейзажи.

Поради горното вероятно има опасност писането ѝ тук да се стори еднообразно или монотонно на някои читатели, включително заради еднаквия стил и глас във всеки от разказите. Но силата на тази проза се крие именно в привидната непрекъснатост, в нейния минорен интензитет, в понякога почти унилото носене по историите, в отказа от самоцелно разнообразие за сметка на един определен житейски и емоционален регистър. Просто, както установява една от героините, когато екранът на един приключващ филм най-сетне почернява, той

всъщност изобщо не е черен. Ако се вгледаш, ще видиш падащия дъжд.

Краус не показва явно емоционално пристрастие към героите си, но прозата ѝ звучи – и всъщност вероятно до голяма степен е – автофикционална. Ако можем да използваме разграничението, което една от героините ѝ прави между два типа фотографски поглед – на Уокър и Арбъс, – то бихме могли да определим писателския ѝ подход като смесица от двете: от едната страна имаме „отказ от състрадание в полза на студената яснота“, от другата – „някой, който се самоидентифицира с обектите си на ужасяващо ниво“.

Характерен за Краус е смътният финал, символичен дори в отказа ѝ от него. „Финал“ в смисъла на продължаване, на фино и невидимо пренастройване или тихо заемане на позиция в баналността на житейската драма, лишена тук от всякаква драматичност. Така както (по отношение на разтрогнатите бракове – чест мотив в разказите),

хаосът на прекъснатото и обърнатото наопаки, на анулирането и унищоженото, по вълшебен начин се превръщаше в порядък с простото попълване на някакви документи в официалните архиви на еврейския съд.

Зад подписа под тях – бележещ ясен, окончателен финал – се крие цялата невъзможна за разказване и приключване история.

В почти всеки разказ на Краус има и един епифаничен, трансформационен по същността си момент, бележещ усещането за преминаване; момент толкова безшумен и призрачен, че понякога е сведен до единичен жест (докосване по косата, размяна на легла, прескачане, поглед, предложение да облечеш нечие палто в студа и т.н.), който лесно би могъл да бъде пропуснат като дребна брънка в движенията на сюжета. Наблюдава се също едно по същността си отложено във времето „квантово заплитане“ – повтаряне, наследяване, възприемане на съдби, на социални и семейни роли, на характери. Докато осъзнаеш

как някой може да ти се случи, и това случване да съзрее половин живот по-късно, да изригне, да се представи.

Сигурно не е случайно, че един от героите, археолог, разравя именно древните останки на Мегидо – символ на вечния конфликт, на Армагедон. По своята същност това е място не само на древното минало – то извиква мисълта и за едно метафорично разкопаване на бъдещето, за една археология на предстоящото. Защото значимостта му е много повече в идното, като място на очаквания Апокалипсис, на предвкусвания и засега отлаган край на краищата. Тази неизбежна зараза на сегашното и бъдещото от „безкрайната мъдрост на мъртвите“ не може лесно да бъде отхвърлена. Де факто никой от героите, почти всичките евреи, не съществува извън структурата на вече преживяното, семейното, историческото, религиозното, езиковото; всеки мъкне багажа на еврейството („не бе успял да стане изцяло себе си, вместо това се бе поддал на древен натиск“).

Относно горното друг един от героите, историк, отбелязва, че „има повече от достатъчно [еврейска и не само – б.а.] история“, но парадоксално, той няма какво да успее да предаде на новородения си внук от това смазващо познание, няма какво от него да бъде послушано и най-вече почетено. Може би едно от най-силните осъзнавания в сборника е именно неговото: че мощното присъствие на предците, на родителите прикрива неяснотата, върху която е построено всичко. Без него тази вездесъща неяснота може да ни залее и съкруши.

Дългогодишният интерес на Краус към Израел и еврейската идентичност (нейната едновременна неуловимост и неизбежност; фикция и тегоба; убежище и тежест) преминава през целия сборник, без отделянето на поколенията поради емиграцията да е първосигнално проблематизирано, без леснотата на носталгията и патриотизма. И все пак усещането е, че сърцето на историите и на разказвачите е там, в конкретната картография на Светите земи. Както установява една от героините за баща си, той само е „отсядал“ в Америка, но е „живял“ в Тел Авив. Впрочем, макар родена и израсла в САЩ и с корени другаде в Европа, Краус показва изключително достоверни познания за съвременен Израел; позволява си да прави и много остри политически намеци с основанието, което има за критика запознатият, тамошният. На фона на обсебващото чувство за надвременност в разказите ѝ тук-и-сегато винаги присъства чрез конкретни реалии. 

Макар разказвач(к)ите по-често да са в позицията на тези, които са заминали, които не са у дома и са в ролята на научаващи новините оттам, фокусът е повече върху останалото и останалите, върху другите. „Дом“ остава имагинерно, флуидно място. Нещо в състояние на суперпозиция. Нещо, което може да размениш или смениш. Или да откриеш много по-късно – във или вместо нещо друго и някой друг. „Ако има нещо като душа, колкото и да е изкривена, къде би се върнала?“, пита се една от героините. И това е толкова еврейски въпрос.

Струва ми се, че „Да си мъж“ е сборник за човешкото оцеляване в абсолютно лишения от мелодраматичност и размах смисъл на тази дума.

Противогазите в един от разказите в крайна сметка се оказват ненужни – оцеляването ще стане и без тях; понякога просто носим защитите си, без да знаем, че всъщност трябва да оцелеем от самите тях. Така както и да бъдеш намерен невинаги означава да бъдеш самия себе си в намереното.

Или може би в крайна сметка думата е просто „свикване“…

[Знам] че ще свикна да прескачам непознатия, когато отивам към кухнята, защото така живеят хората, прекрачват небрежно подобни неща, докато престанат да са бреме и стане възможно да ги забравят напълно.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Бисер Дянков: Искаме с всяка игра да научаваме нещо ново

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/biser-dyankov-iskame-s-vsyaka-igra-da-nauchavame-neshto-novo/

Бисер Дянков: Искаме с всяка игра да научаваме нещо ново

С игри като „Цар: Тежестта на короната“ (Tzar: The Burden of the Crown), „Да оцелееш на Марс“ (Surviving Mars), „Виктор Вран“ (Victor Vran), студио „Хемимонт Геймс“ (Haemimont Games) беше престижното лице на българските видеоигри. Какво наложи и какви ще са последствията от това, че станахте клон на „Парадокс“ (Paradox)?

Не сме клон. Ние си запазваме идентичността, вътрешната култура, нашия начин на работа, нашите ценности. Работим по нашия вид игри. Ако „Парадокс“ искаха просто да отворят „Парадокс София“, безкрайно по-лесно и по-евтино за тях щеше да бъде да си наемат офис и нови хора. За сделката, която сключихме – никога идеята не е била да станем техен клон. Нашата ценност за „Парадокс“ е, че сме тези, които сме. Например аз съм изпълнителен директор, но студиото се управлява и продължава да се управлява от Габриел Добрев, който е студио мениджър.

Ти си юрист по образование. Как се озова в сферата на видеоигрите?

Постъпих на работа в „Хемимонт Геймс“ през 2009 г. като дизайнер. Тогава работехме по последната от старите римски игри и по „Тропико 3“ (Tropico 3) – успешен проект, който много обичам. Знам, на пръв поглед звучи изненадващо. Спомням си момента, в който трябваше да говоря с родителите си как техните представи за мен няма да се случат, но всъщност далеч не съм единственият юрист, когото познавам и който се занимава с разработка на игри.

Но как все пак се случи при тебе?

Интересувах се от игри още през 90-те и попаднах в първите онлайн общности, които се сформираха тогава по интереси. Те бяха изключително малки. Имаше момент, в който се събра българският интернет – 200 души хлапета от всякакви градове. Студенти и гимназисти основно, в такава възраст бяхме. Така се запознах с много от хората – една част от тях правеха игри за удоволствие, а после започнаха да правят игри професионално. Аз така разбрах, че въобще има хора, които това правят. Години по-късно, през 2008-ма – „Юбисофт София“ (Ubisoft Sofia) съществуваше вече, „Блак Сий“ (Black Sea) съществуваше, – благодарение на такива приятелски контакти, отивайки за един концерт, имах шанса да си говоря дълго с Габи (Габриел Добрев – б.а.). И на следващата година започнах работа в „Хемимонт Геймс“ като дизайнер.

Тъй като ние издавахме игри с доста висока скорост, някак си естествено от един момент насетне започнах да се занимавам все повече с продуциране. Там имаше най-голям глад и най-голяма нужда. В една малка компания като нашата всеки носи по много шапки, изпълнява много роли. Никога не ни е пукало какви точно са титлите ни. Просто има работа за вършене. И аз прецених, че моят най-голям ефект върху целия екип и върху проектите, по които работим, е да се фокусирам върху продуцирането.

И така, това приключение продължава и до днес. Всеки един проект е самостоятелен и има своите собствени предизвикателства. Завършването на даден проект е някакво чудо. Каквато и игра да излезе, фактът, че от бял лист хартия се стига до нещо, което хората ще играят, е само по себе си невероятно преживяване. Един от огромните плюсове човек да работи в „Хемимонт Геймс“ е, че участва в този процес и може да го наблюдава отвътре. Докато много от колегите, които работят в другите фирми в София, знаят какви игри ще правят, още преди да постъпят на работа.

Тоест играта идва като задача, подготвена вече от други.

Да. „Юбисофт София“ правят игри на Ubisoft, „Криейтив асембли“ (Creative Assembly) правят „Тотална война“ (Total War)… Естествено, това е разумно и нормално от бизнес гледна точка. Но аз знам от кухнята, че няма проект, който да можеш да отделиш от неговата продуктова реалност. Идеята, че от едната страна има едни творци, които в балонче нещо си творят, а то после се сблъсква с хората с вратовръзки, никога не ми е звучала убедително. Смятам, че в това, което виждаме накрая като игра, е вплетена продуктовата реалност и тя не трябва да бъде изключвана.

Но от това, което казваш, виждам, че вие сте приятелски свързан екип, имате история, обща идентичност… Правилно ли съм разбрала, че има елемент, който ви прави различни от обичайните мегакомпании?

Абсолютно. И това, между другото, е както плюс, така и минус. Имаме страшно много история и сме запазили през годините сърцевината на екипа. Това означава, че имаме много ниско текучество. Това пък от своя страна означава две неща. Не сме толкова добри в интегрирането на нови хора в сравнение с една организация с по-добре установени процедури и корпоративни структури. Защото ние като групичка си знаем как правим нещата. Имаше много интересна ситуация, когато минахме от работа върху един проект към работа по няколко проекта. Тогава с изненада разбрахме, че дадени проблеми съществуват, но човекът, който винаги ги е решавал, сега работи по другия проект. И ти изведнъж трябва да се справяш с неща, за които никога не си мислил. Междувременно в другия проект е същото – има непознати за тях проблеми, а човекът, който досега ги е решавал, вече е на масата на съседната игра…

От многото игри, които сте правили, кои смяташ са най-представителни за вас като студио?

Какво точно наричаш представителни? Може да ги гледаш от различна гледна точка. „Цар“ е много известна в България; римските ни стратегии са много известни в Испания и до ден днешен…

Аз си спомням например, че „Да оцелееш на Марс“ излезе в някакъв звезден, или да го наречем марсиански момент…

О, това беше изумително! Да избереш каква точно игра да правиш е поразителен процес, защото той трябва да е съобразен с твоите силни и слаби страни като екип. Индитата (независимите екипи – б.а.) просто правят играта, която искат да направят: което е добро, то ще остане, всичко друго ще падне. Екипите с опит обаче трябва да са изключително внимателни, защото отговорността е друга и факторите са много. Сред факторите ние винаги сме включвали нашето разбиране накъде отива пазарът за видеоигри, какво правят другите студиа, какъв е, грубо казано, цайтгайстът. Нашите опити да сме в унисон с цайтгайста винаги са били не толкова успешни, с изключение на Марс, където – ама буквално – всичките планети се наредиха по един невероятен начин. Илън Мъск по това време популяризираше идеята за вертикално кацащи и излитащи ракети – очевидно това трябва да го има, за да е възможен двустранен транспорт. Ние първо си направихме визуално образите на нашите ракети, а Мъск няколко месеца преди излизането на играта пусна едни видеа, където ракетите бяха идентични. Не мога да ти кажа на колко интервюта са ме питали: „Ами вие сега защо изкопирахте ракетите на Мъск?“ Можеш да си играеш с тоя въпрос по много начини, например: „Ами Мъск всъщност вероятно е изкопирал нашите ракети.“ Истината е, че когато правиш нещо, което се опитваш да е ново, ти никога не си сам. Винаги има още хора, които са на границата на новото и мислят в сходна посока. И пътищата съвпадат, темите съвпадат.

Игрите, които ти изброи в началото – „Виктор Вран“, „Да оцелееш на Марс“, „Цар“, – са различни. И това е абсолютно съзнателно. Ние като екип експериментираме целенасочено в различни жанрове. Един от въпросите, който сме си поставяли, когато сме избирали каква игра да правим, е: „Добре, какво ново ще научим ние като екип?“ Сега правят „Тропико 7“. Сигурно ние, тъй като доста бързо издаваме игри, щяхме да сме, да не казвам голяма приказка, може би вече на „Тропико 9“. Нямаше проблем да правим „Тропико“ оттук до края на света. Не е нашето нещо това. Искаме да вървим в различни посоки, защото искаме с всяка игра да научаваме нещо ново, да подобряваме технологията си и да увеличаваме инструментариума си, така че следващата ни игра да е по-добра от предишната.

Как според тебе ще се отрази изкуственият интелект на качествата на игрите, най-вече на естетическите им качества?

Има много нива на употреба на изкуствения интелект. Тук дори не говоря за директната му употреба за творчество. Говоря за употребата му на техническо ниво, която ще позволи много по-висока продуктивност. В момента се оптимизират системи и писане на код с изкуствен интелект. Това не е нещо, което играчът ще види, но ни спестява усилие, което да бъде насочено в посоки, които играчът ще може види. Във всички случаи неизбежно според мен ще се създава директно съдържание с изкуствен интелект. И вече ще видим доколко то може да се разпознава, да бъде отхвърляно или харесвано от играчите, дали няма да направи игрите твърде подобни… Във всеки случай, екипите, които не използват изкуствен интелект, просто ще станат неконкурентоспособни – освен ако не се случи някакво външно събитие. Примерно, изчислителната мощ, която е необходима, да стане толкова висока, че да направи непосилна масовата употреба на изкуствения интелект в създаването на видеоигри. Но това е някакъв външен фактор. Или да се стигне плато, където да спре бързият растеж на технологията. Това е друга хипотеза. Но пак си мисля, че няма връщане назад. Едно от следствията обаче може да бъде, че ще има много по-малко отворени позиции за хора без опит, така че след десет години да платим неприятна цена, когато сегашните опитни хора напуснат и няма достатъчно опитни хора, които да ги заместят.

От друга страна, някои твърдят, че може да стигнем до ситуация, в която няма да има масови игри, а изкуственият интелект ще направи за всеки перфектната игра. Всеки ще играе собствената си индивидуална версия и разговорът по-трудно ще се води, защото аз няма да съм играл твоята игра.

Преди да е дошъл този момент, в който силно се съмнявам, да сменим темата. Какви компромиси в правенето на игри би искал да не ти се налага да правиш?

От гледна точка на процеса отвътре абсолютно всяка игра е компромис. Тя е недовършена и може да бъде по-добра. Няма завършена игра, има само изоставена игра.

Тя по презумпция завършва в действието на играча, така че е структурно и онтологически незавършена.

Окей, добре, съгласен съм, аз може би прекалено силно мисля от продуктова гледна точка. Има игри, които придобиват пълната си форма или потенциалът им става ясен в края на процеса на разработка. Едва в края разбираш каква игра е трябвало да направиш от самото начало, но процесът на разработка вече свършва и в останалите два месеца няма как да поправиш стореното. Евристичният процес е понякога много бавен, той не се подчинява на срокове. Да речем обаче, че имаш това време. Тук възниква друга опасност. Когато правиш една игра много дълго, ти се отдалечаваш от контекста, в който е била замислена. Затова си мисля, че нашият подход в „Хемимонт Геймс“ е много правилен. Ние никога не сме си поставяли за цел да направим най-добрата игра, на която сме способни. Винаги сме си поставяли за цел да направим по-добра игра от последната. Важното е да пренесем наученото към следващия цикъл. Между другото, това е една от причините, които правят „Парадокс“ толкова добър партньор за нас.

С оглед на всичко това как преценяваш шансовете българско студио да създаде международно признат шедьовър?

Леле! Тук, първо, не е много ясно какво е българско студио. „Хемимонт Геймс“ беше българско студио, няма спор. А сега, като е 100% собственост на „Парадокс“, продължава ли да е българско студио, при положение че креативният контрол си е наш? Creative Assembly българско студио ли е? Ubisoft Sofia българско студио ли е? При това ние сме много щастливи да имаме колеги, които не са българи. Етикетът „българско“ изобщо е под въпрос. Ама това е само началото. А какво означава „шедьовър“ и какво означава „международно признат“, също тотално не ми е ясно. Значи, нашите игри имат нещо, което на английски би звучало като cult following (последователи на култ – б.а.), „Да оцелееш на Марс“ е продала милиони копия, както и „Тропико“-тата. Ти по дефиниция продаваш в целия свят, тоест те са международно признати по дефиниция. А сега какво е шедьовър, от какво се определя? От продадени бройки или от това, че много ни е харесало на нас? Наградите ли имат значение? Тъй като съм наблюдавал отвътре как се правят игри, за да спечелят награди… Една игра може да е много наградена, обаче ако не е намерила своята аудитория, какво означава това? Така че целият този въпрос ми се струва в едни рамки, които при по-внимателен поглед не издържат.

Има обаче конкретни примери, с които мога да илюстрирам този въпрос – „Вещерът“ като полска игра, „Светлосянка“ като френска…

„Вещерът“ не е създаден във вакуум, а по успешна литературна поредица. В този ред имам какво да разкажа от опита ни с работа с писатели. Неведнъж сме се опитвали да работим с писатели. За да се получи, трябват ни образовани хора, но без гордостта, защото медията е друга и винаги се стига до сблъсък между дизайна на играта, която ние правим, и човека, който смята, че играта трябва да бъде точно такава, каквато той е решил. А това не е възможно. Играта не отговаря на индивидуалната фикция, защото са включени много хора, има много фактори. Самата работа в екип е винаги предизвикателство. Така че крайният резултат винаги в някаква степен е отвъд контрола на всички участници.

За да се върна към въпроса за изкуствения интелект, виждам две възможни развития. Все повече студиа ще правят все по-еднакви игри. От друга страна, тъй като технически правенето им ще става все по-лесно, според мен ветрилото ще се разтваря и ще има все по-интересни и по-разнообразни игри. И това само по себе си крие потенциала на едно интересно и обещаващо бъдеще.

Да завършим с тази оптимистична прогноза. Благодаря ти от името на Игромислещия екип.

— 

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Тоест разговаряме – епизод 10

Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razgovaryame-epizod-10/

Тоест разговаряме – епизод 10

В навечерието на един от най-хубавите български празници – 24 май, Деня на българската просвета и култура – разговорът ни със Зорница Христова естествено тръгна от литературата, но много бързо стигна до паметта, езика, детството, общественото доверие и въпроса какво всъщност остава след думите. Коментирахме, че формалното празнично говорене за езика понякога рискува да се превърне в ритуал без съдържание, а в същото време именно словото някога е било истинско „оръжие“, променяло общества и съдби.

Говорихме за книгите и четенето като възможност за бавно размишление в свят на непрекъснат шум, за липсващата критика, за маркетинга, който често подменя разговора за литература, за нуждата някой все пак да пази пространствата за смисъл…

Зорница разказа и за рубриката си „По буквите“, в която книгите не стоят една до друга като заглавия в каталог, а разговарят помежду си – през паметта, през настоящето, през личния опит на читателя. За Зорница литературата не е самотен предмет, а жива среда, в която различни светове непрекъснато си общуват.

Особено място в разговора ни зае детската литература като едно от най-трудните и най-важни изкуства. Говорихме за свободата през играта, за правото на детето да чува сложни думи, да се страхува, да си въобразява, да мисли различно. И за онези книги, които остават като емоционална памет за цял живот.

Накрая стигнахме и до езика като удоволствие, а не като назидание, и до онова усещане, че думите имат значение не когато ги пазим под стъклен похлупак, а когато успяват да провокират размисли и да създават близост и доверие.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:



На живо зададох на Зорница въпроси от публиката, но нямаше как да обхванем всички. Затова я помолих да отговори тук на още един ваш въпрос:

Как намирате баланса между комерсиалния успех на едно издателство и поддържането на безкомпромисен литературен стандарт?

Ха-ха-ха, този въпрос е много мило зададен! Можеше да бъде: „Кое е по-лошо: да правите книги, от които Ви е срам, или да правите книги, които не се продават?“ Така зададен, въпросът е лесен. Но все пак искам и да се продават, разбира се – продажбите ти показват, че книгата е била нужна.

Така и си задавам въпроса: От какви книги има нужда? И защо? Много от нашите научнопопулярни книги – „Витоша“, книгите от поредицата „Философски закуски“, „Книга за смъртта“, „Един ден в музея“, „Бедността. Пътеводител за деца“, „Сладоледена реторика“ – са издадени по тази причина. Смятам, че има нужда от тях. Това са и тиражите, които свършват първи.

Други излизат просто защото страшно много ми харесват, без дълбок пазарен замисъл. Не може всичко да е по схема. Нали литературата трябва да изненадва, да доставя удоволствие, да „отваря приказка“ с разни части от теб, които иначе не са особено разговорливи. Понякога сред тези книги, издадени „защото така“, дадено заглавие се разграбва за миг.

Не е ли по-сладко хубавата книга сама да си пробие път, отколкото да правиш книги според проправените вече пътеки? За мен поне е. „Когато искам да мълча“ е бестселър не само у нас, но и в Италия. А смятах, че я правим за двайсетина наши приятели…

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Книгата е най-добрият офлайн режим за ума.


Зорница Христова е писателка, преводачка, редакторка и издателка. Тя е съоснователка на „Точица“ – издателство, специализирано в съвременни детски книги с висок литературен и визуален стандарт. Авторка е на книги за деца и възрастни. Работи активно и като преводачка от английски език. Сред преведените от нея автори са Джулиан Барнс, Джон Ървинг, Тони Джуд, Джумпа Лахири, Джеръм К. Джеръм, Том Улф, Йосиф Бродски и много други. В текстовете и публичните си изяви често защитава ролята на преводача като съавтор и литературен посредник.

Зорница Христова е и дългогодишна литературна журналистка и есеистка. В „Тоест“ води рубриката „По буквите“ – пренесената от Марин Бодаков легендарна колонка „Ходене по буквите“ във вестник „Култура“, която по-късно Зорница продължи в негова памет. В своите текстове тя съчетава литературна критика, културен анализ и личен есеистичен подход, като особено внимание отделя на паметта, превода, детската литература и връзката между книгите и обществената среда.


Така протече десетият епизод на „Тоест разговаряме“, който беше и последният в рамките на инициативата, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и проекта Media Resilience на Европейския съюз. Искрено се надяваме, че тези разговори са ви били интересни и полезни. Ако искате да ги продължим, подкрепете ни! 


В десетте епизода на „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещахме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ги видяхте и чухте в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имахте и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата беше Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

Тоест разговаряме – епизод 10

„Тоест разговаряме“ е поредица от 10 епизода, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

На второ четене: „Мрак по пладне“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-mrak-po-pladne/

„Мрак по пладне“ от Артур Кьостлер

На второ четене: „Мрак по пладне“

превод от английски Алфред Криспин, София: изд. „Нике“, 2025

Романът е част от онези произведения, които демонтират самата възможност за история като последователен разказ. Той е едновременно политически роман, психологически трактат и нещо като философска аутопсия на ХХ век, извършена отвътре, с инструментите на самата идеология, която умира на масата.

Повечето романи за тоталитаризма разчитат на ужаса като движеща сила, на сцените на насилие и на документалния шок. Кьостлер избира друг път. Той кара читателя да мисли заедно с палача, което е много по-страшно, защото в определен момент логиката на палача започва да изглежда убедителна.

Още в първите страници се усеща една от ключовите черни иронии на текста. Тоталитаризмът функционира като прекалено добре подреден свят.

Разгръща се логическа система, стигнала до крайността си. Ужасът идва от самата завършеност на мисленето. Килията е чиста. Разпитите следват ритъма си. Дори екзекуцията е навреме. В света на романа насилието притежава формата на бюрократичен документ, който е подпечатан, заверен и архивиран. Точно тази тъй наречена нормалност прави нещата толкова непоносими. Злото тук има перфектна граматика.

Централният персонаж Рубашов е продукт на собствената си вяра. Неговият вътрешен разпад произтича от вътрешна логика много повече, отколкото от натиска на разпитите. Той приема вината си, защото е виновен в метафизичен смисъл. Поставил е абстрактното човечество над конкретния човек. Това е може би най-радикалната тема на романа. Разривът между идеята и тялото, между историята (с главно И) и човешкия живот като такъв. Рубашов е мислил, че може да реши уравнението на справедливостта с алгебрични средства и да изчисли по-малкото зло и да остойности страданието. В крайна сметка самият той се оказва в графата на допустимите загуби.

Тук заслужава внимание самият механизъм на „граматическата абстракция“ – термин, който Кьостлер въвежда чрез Рубашов. Азът като субект, като неделимо ядро, човекът като такъв, е фикция, която системата отказва да признае. Революцията говори в първо лице множествено число. Единственото число е ерес. Рубашов, затворен в килията, започва да усеща отново пулсирането на този забранен Аз като фантомна болка в ампутиран крайник. Връщането на субективността е последната форма на съпротива, макар закъсняла и безсилна.

В тази точка Кьостлер влиза в диалог с голямата традиция на европейската литературна мисъл. Ако при Достоевски вината е винаги лична и неотменима, вградена в самото тяло на човека, в неговата плът и молитва, то при Кьостлер тя е разтворена в колективното. При Кафка абсурдът идва от непрозрачността на властта, а тук извира от нейната прекомерна прозрачност. Всичко е логично, обяснимо и затова е и непоносимо. Това е анти-Кафка. Убива прекалено добре разбраният закон. Тук обвиняемият познава съдиите лично, пил е с тях, воювали са рамо до рамо.

Достоевски предлага на героите си изход през страданието или през вярата. Рубашов получава куршум в тила и никакъв метафизичен хоризонт отвъд него. Кьостлер пише в свят, от който Бог вече е евакуиран и на неговото място стои Партията. Божествено взискателна, абсолютна и без никакво обещание за спасение. Единственото трансцендентно, което остава, е „океанското усещане“, онова неясно, почти физиологично чувство за връзка с нещо по-голямо от себе си, което Рубашов изпитва в моменти на самота.

Паралелът с „1984“ на Джордж Оруел е почти неизбежен. При Оруел властта действа отвън и е брутална. Тя смазва, наблюдава и изтрива. При Кьостлер тя е интериоризирана и вградена в самия начин на мислене. Рубашов е съавтор на системата. Това прави трагедията му по-близка до античната. Той пада, защото е бил прекалено последователен в собствената си вяра. Оруел показва какво прави властта с тялото. Кьостлер показва какво се случва, когато умът доброволно ѝ се подчинява.

Има и друга, по-рядко коментирана разлика. Оруел описва система, в която лъжата е очевидна за всички. При Кьостлер системата функционира по-коварно, защото самата тя вярва в собствените си тези. Глеткин, вторият разпитващ, е искрено убеден в правотата на своите методи. Той представлява ново поколение хора, които никога не са познавали друга реалност и за които революцията е административен процес.

Пълното отсъствие на ирония е може би най-страшната форма на тоталитарно съзнание.

Един от най-смущаващите мотиви в романа е доброволното самопризнание. Това е философски парадокс. Човек се съгласява да бъде виновен, за да запази истинността на системата, в която е вярвал. В самопризнанието на Рубашов има нещо мъченическо, но обърнато наопаки. Рубашов умира, за да свидетелства за лъжата, в която е вярвал като в истина.

Тук си заслужава да се спрем и на Иванов, първия разпитващ, стария другар на Рубашов. Иванов е интелектуалният конформист, който е запазил достатъчно ирония, за да знае какво прави, и достатъчно цинизъм, за да продължи да го прави. Той е по-близък до Рубашов, отколкото и двамата биха искали да признаят, и точно затова системата го отстранява. В тоталитарния свят иронията е по-опасна от несъгласието. Ако не си съгласен, ще те смажат, но иронията е заразна и разяжда отвътре.

На второ четене: „Мрак по пладне“

Ако направим крачка към съвременността, неудобството става по-голямо. Защото светът на романа се е трансформирал и не е изчезнал. Днес живеем в епоха, в която идеологиите са по-малко монолитни, но механизмите на самооправдание са също толкова ефективни. Днес липсва нужда от централен „Първи“, защото алгоритмите, социалните мрежи, икономиката и медийните екосистеми вършат сходна работа – по-меко, по-разсеяно и уж по-демократично.

Тоталитарната логика при Кьостлер е имала поне тежестта на трагедията и мащабът на жертвата е бил съизмерим с мащаба на вярата. Съвременният еквивалент има по-скоро текстурата на мека зависимост. Човек се отказва от малки порции автономия ежедневно и незабележимо. В замяна получава удобство, принадлежност и ценностна ориентация. Никой не те води на разпит, не е нужно, нужното се чува и чете. Алгоритъмът знае какво искаш, преди ти самият да го знаеш. Романът днес може да се мисли и като предупреждение за начина, по който се формира съгласието. За пътя до онази точка, в която доброволното престава да бъде наистина доброволно.

В днешна България паралелът е особено деликатен. Ние живеем сред остатъчни структури на мислене. Подозрителността, склонността към конспиративни обяснения, недоверието към институциите, вярата в месии (списъкът може да се допълва) – всичко това е като слаб радиационен фон от един отминал и неприключил съвсем свят. Рубашов е интелектуалец, който твърде дълго е оправдавал компромисите си с по-голямата цел. В българския контекст тази фигура е архетипна. Такива са както участниците в изграждането на социалистическата държава, така и съвременните уж реалполитици, които обясняват всеки компромис с прагматизъм.

Ако при Кьостлер героите умират за идеята, днес по-често биха я разменили за нещо с по-широко валутно обращение. Ако тоталитаризмът е бил трагедия, посттоталитарното общество понякога прилича на фарс с елементи на черен хумор, който ти засяда в гърлото. Вацлав Хавел е описал точно тази трансформация. „Животът в лъжа“ е ежедневие, от което е изтекъл целият драматичен заряд и е останала само инерцията. Кьостлер описва света, в който хората умират за абсурда. Хавел разказва за света, в който хората живеят с него, без дори да го забелязват. Днес сме някъде по средата.

Стилът на Кьостлер е сух, аскетичен, лишен от излишна литературна тлъстина и това усилва усещането за безизходица. Отсъства всякакъв лиризъм и опит за утеха. Прозата е оголена до кост. Всяка дума е под подозрение и може би точно в това се съдържа скритата тема на романа.

В тоталитарния свят самият език е развален и заразен.

В крайна сметка това е роман за опасността от всяка идея, която претендира за абсолютна валидност. Най-страшното е, че системата в някакъв перверзен, абсурден и изкривен смисъл може да убеди всеки в правотата си. Точно там, в тази пукнатина между правота и човечност, се ражда истинският мрак по пладне. И този мрак има една особена характеристика. Той е невидим за онези, които стоят в самия му център. Те мислят, че виждат ясно. Те вярват фанатично, че светлината е силна и логиката е безупречна. Мракът по пладне е слепота от яркост.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Пол Линч: Да погледнем реалността в очите

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/pol-linch-da-poglednem-realnostta-v-ochite/

Пол Линч: Да погледнем реалността в очите

Пол Линч е ирландски писател, носител на наградата „Букър“ за 2023 г. за романа си „Пророческа песен“ (изд. „Лист“, преводач Иглика Василева). На 25 април 2026 г. дискусията с него закри десетото издание на фестивала „Литературни срещи“, посветено на темата „Дистопии и съпротива“. Фестивалът се организира от Фондация „Прочети София“,

Романите Ви изследват как политическата катастрофа навлиза в най-интимните пространства на живота, в семейството, езика, паметта, тялото. Когато започвате да пишете книга, от политическа интуиция за света ли тръгвате, или от по-частен емоционален пейзаж, който постепенно разкрива политическите си измерения?

Трябва да Ви поправя за нещо важно. Не съм политически писател. Не смятам книгите си за политическа проза. Единствената, която може донякъде да отговори на тази заявка, е „Пророческа песен“. Останалите са метафизични текстове. Смятам себе си за метафизичен романист. Сериозната проза според мен има задължението да мисли за проблема на реалността в пълния му обхват. А реалността е безкрайно сложна. Безкрайно сложната реалност за човешките същества включва политическото. Но политическото не включва безкрайната сложност. Не е обратното. Роман като „Пророческа песен“ има политическо измерение, но има и много други. Цялата ми проза има един основен план – да мисли върху проблема за смисъла на човешкото същество в неотчуждаема вселена. Всичките ми герои страдат, желаят нещо същностно, като чувство за достойнство и усещане за повече признание. Винаги са хванати в нещо екзистенциално, космическо, политическо, нещо, което подсказва липса на свободна воля, липса на индивидуалност в свят, който не ги разпознава.

Същевременно има и философско измерение: как създаваме смисъл в свят, който не ни разпознава? Как интерпретираме кои сме, когато светът около нас мълчи? Има го това усещане за възвишен ужас, старомодното значение на възвишеното, нещо неизразимо, което ни подхвърля наоколо като прашинки. Когато романът зрее, това често се случва подсъзнателно. Имам ситуация или проблем, който ме гризе, и причината постоянно да се връща е, че говори за нещо универсално. Книгите ми изглеждат като прости разкази за изпитания, но изобщо не са прости. В тях има слоеве и пластове.

Когато за пръв път прелистих „Пророческа песен“, образът, само визуален, който се появи, беше за непрекъснатите от нови параграфи страници на Томас Бернхард. А когато споменахте възвишеното, първата ми асоциация беше с морето. Морето във Вашето писане е доста важно. На възвишеното ли е образ, или на възможност, на надежда? Имам предвид и финала на „Пророческа песен“.

Не можем да говорим за финала. Всъщност е сложно да се говори за морето във връзка с „Пророческа песен“. Но мога да говоря за „Отвъд морето“, ако искате.

Да, разбира се.

В този роман морето не е точно море. То се превръща в нещо космическо. То е великото мълчание около нас. Великото безразличие на вселената. Празнотата, която ни гледа в очите, когато наистина се вгледаме в реалността на нещата. Двама мъже в лодка, опитващи се да създадат смисъл за себе си, когато би трябвало да са мъртви или ще умрат със сигурност. Морето отново действа като форма на възвишеното, то е ужасът от онова, което лежи отвъд нас, което не знаем и което не можем съвсем да разчетем. Когато излезем от собствената си индивидуалност, от тесния си фокус на внимание, срещаме нещо по-обширно, нещо космическо. Това космическо измерение е много важно за мен, то ни поставя в по-обширен контекст. Обичам писатели, които винаги са правили това, като Достоевски, Мелвил, Фокнър, Конрад. Писатели с космическо измерение, способни да създадат образи и мащаб, да те погледнат с космическо око от небето и в същото време да се доближат максимално до героите и да артикулират текстурата на преживяната реалност. Мащабът е това, което ме интересува. Не е обичайно в съвременната проза, но мисля, че трябва да картографираме параметрите на реалното, доколкото можем.

Реалното с главно Р?

Да, точно.

Много читатели преживяват творчеството Ви почти физически. Прозата се движи като дълъг, непрекъснат дъх или поток, създавайки усещане за натиск и неизбежност. Този стилистичен интензитет Ваш начин ли е да пресъздадете психологическата атмосфера на живеенето вътре в историята?

Изречението е фундаментално. Когато пиша, изречението трябва да съдържа преживяната реалност на момента в текста, може да подчертава познатото, но може и непознатото. „Пророческа песен“ е написана в сегашно време, за да предизвика чувството за онова, което не може да бъде познато. Сегашното време е винаги среща и с непознатото. Бъдещето не може да бъде познато. Срещаме го, докато се разгръща. Айлиш е хваната в нещо бързо, непроницаемо и с ужасяваща енергия. Изреченията трябва да създават чувство на страх и клаустрофобия в момент, който не можеш да прoумееш напълно. Затова са дълги – защото в реалността няма точка. Реалността се движи и диша. Не пиша трудни изречения. Не правя като Краснахоркаи, при когото дългите изречения имат много различна роля. Дългото изречение на Бернхард е много различно от моето. И да, няма прекъсвания за абзаци, текстът оформя читателския опит. Принуждава го да е в момента. Няма бяло пространство, защото за Айлиш Стак няма къде да си поеме дъх. Има я само инерцията на онова, което се разгръща. Вирджиния Улф е говорила за моменти в писането, когато има навлизане в реалността без нормалното его. Искам Айлиш да го преживее. Искам и ние да го преживеем.

Нейното тунелно зрение.

Да. Когато си в него, започваш сам да усещаш Айлиш. Този роман произвежда радикална емпатия, позволява ти да влезеш напълно в пространството, космическото съзнание, преживения момент на друг герой. Това е идеята на прозата. Магическа е.

Буквално е така.

В Силициевата долина говорят за изобретяване на все по-добра виртуална реалност. А ние, по дяволите, я изобретихме преди векове. Казва се проза.

И парадоксът с виртуалната реалност е парадоксът на картата и територията. Невъзможна е. Но… няма да задавам повече политически въпроси.

Но може да опитате – писането ми има политически измерения.

На битово ниво съпротивата рядко изглежда героична. Може да приеме формата на малки действия, на отказ от мълчание, защита на друг човек, съхраняване на езика, казване на истината. Какви ежедневни жестове помагат на хората да се съпротивляват на нормализирането на страха и контрола?

Интересно е, защото предишният журналист зададе много подобен въпрос. Идеята за съпротивата нещо важно ли е точно сега в България?

Да. В момента имаме мнозинство на прокремълска партия в парламента.

Мисля, че задължението на индивида днес е да се съпротивлява на завладяването и поробването на ума ни от технологията, за която всички сме се подписали, без никому да са обяснили условията на договора. Да се съпротивляваме на навлизането на технологиите в индивидуалността ни. Това важно нещо може да включва и прозата, както и създаването на пространство за тишина. От тях идва истинската индивидуалност. Когато чуеш този шепот, тихия шепот на Аза, автентичността става неизбежна. Автентичният Аз е мощна сила. Ще се съпротивлява на онова, което пречи на свободата му да съществува.

Ефективен отговор. И нужен.

Ние бяхме неутрализирани от айфона. Без значение дали става въпрос да се съпротивляваш политически, или да се ангажираш философски с проблема на смисъла, или просто да присъстваш в живота си, ние бяхме завладени и неутрализирани от технологията около нас. Това прави автокрацията по-лесна, защото корумпира реалността. Всичко, което имаме вътре, е този много тих и чист сигнал на висшия Аз. Не говоря мистически, говоря психологически – това е онзи Аз, който стига до проблема на смисъла, на това как да живееш и кой да бъдеш в света. Не всичко е политическо. Когато Робинзон Крузо отива на пустия остров, среща аспект на Аза извън политиката, извън икономиката, директно конфронтира смисъла си в космоса. Този аспект на ума го има у всички нас, но модерният живот го е отчуждил от нас. Вече нямаме структурите на смисъла от религията. Какви структури на смисъла имаме? Екзистенциалистите владееха този разговор през ХХ век. Но къде е сега въпросният диалог? Не го чувам. Трябва да започнем оттам и да се ориентираме автентично, преди да се захванем със света.

Писателите често говорят за отчаянието като творческа сила, но Вашето творчество носи едно упорито чувство за човешко достойнство. Какво поддържа собственото Ви усещане за надежда? Когато пишете за мрачни исторически възможности, какво лично Ви помага?

Тук се стига до ядрото на това какво представлявамe. В центъра на човешкото същество има гордиев възел, вътре в мен и във Вас има вселена от чувства, вселена от възможности и едно дълбоко усещане за страдание – винаги, защото то е неизбежно, то е състоянието ни. Имаме безкрайно въображение в себе си, но краен живот. Свeтът е без смисъл, ако живееш извън религиозна структура и трябва сам да го създаваш. Чувствам какво е да бъда себе си, и ме е грижа. Бих искал достойнство, справедливост за семейството си, общността ми; искам свобода. В прозата изследвам напрежението на обективната сила, която не я е грижа. Затова има централен хуманизъм в писането ми, наред с празнотата, защото трябва да празнуваме човечността. „Трябва да признаем достойнството на човешкия дух“ – фразата е на Томас Ман. Ако си жив като човешко същество, имаш човешки дух. Това не е религиозна идея, това е усещането да си жив, да съзнаваш, че си човек в този свят. Длъжни сме да признаваме красотата на това. Ето защо не съм политически писател. Може писането ми да има политически измерения, но проектът ми е много по-обширен – в ядрото си е метафизика. Проектът на модерността е бил да се създаде индивидуалността. Вече я имаме. Какво ще правим с нея?

Ще я заличим?

Заличаваме я, пропиляваме я в разсейване и скролване на безкрайния абсурд по екраните. Заменихме старите символи, които ни даваха усещане за света, с шибаното скролване на колективното несъзнавано от боклуци на екрана. Безсмислено е. Ако не се опитаме да разрешим тези проблеми сега, новата теокрация ни чака от другата страна. Вече може да я чуете. Трябва отново да водим разговор за смисъла като общество.

Този разговор трябва да се води лице в лице. Това е истинският разговор, колкото и да е трудно да се състои в момента. Прав сте. Когато гледате настоящия момент, тревогата за климата, политическата тревога, крехките демокрации, войните, има ли конкретни произведения на изкуството, които Ви се струват значими днес? И обратно, към кои се обръщате, когато имате нужда от напомняне за издръжливостта и възможността за човешко обновление?

Мисля, че проблемът ни като общество е, че сме свели изкуството до забавление, а забавлението – до разсейване. Трябва отново да създадем пространство за сериозното изкуство, което задава въпроси и ни кара да мислим кои сме в света. Това е индивидуално нещо – да си оставиш телефона, да прочетеш книга. Изглежда трудно, но след стотина страници вече не е. Да възстановиш мускула, който се справя със сложността на литературата. Да изоставиш филмите на Marvel, които свеждат света до манихейско черно-бяло, и да прегърнеш сложността на изкуството, което казва, че животът е безкрайно велик. Като читател се връщам към текстове с максимална сложност, мащаб и визия. Обичам „Докато лежах и умирах“ на Фокнър, там е човешкото състояние в цялата му цялост. Имаме смърт, буря, хаос, къща на хълм. Архетипна яснота и какофония от гласове, в която никой не слуша никого. Всеки е индивид, заключен в собствената си вселена. Целият спектър от болка, глупост, страдание, алчност – всичко е там, в тази проста история. Устойчивостта идва от разпознаването на това какво сме – не от фалшива надежда, че всичко ще е наред, а от истината за живота. Инфантилизирахме реалността си и я анестезирахме. Скролваш и получаваш позитивни послания за самопомощ, които траят три секунди. Как ще изградиш живот от това? Джеймс Болдуин казва, че човешките същества са способни да носят голямо бреме, когато срещнат реалността. Оттам идва устойчивостта – от разпознаването на истината за живота. Затова чета проза. Затова сме тук – за да погледнем реалността в очите.

И да не се страхуваме.

Да.

Последен въпрос. Много бърз. Любим визуален артист, любим филм, любима песен?

Обичам толкова много неща. Колекционирам джаз плочи, слушам много джаз. Колекционирам филми.

Майлс Дейвис или Колтрейн?

Колтрейн. От съвременното кино обичам Ханеке; „Бялата лента“ е шедьовърът му, гледал съм го много пъти. Обичам Одзу, „Токийска история“ – извънредно хуманен филм. Харесвам Мизогучи. Слушам и прогметъл, обичам Mastodon, но слушам предимно джаз.

Кой е последният албум, който слушахте?

Magnificent на Бари Харис. Беше шокиращо добър. На летището го изслушах. Страхотен е, от 1970-та, със силно влияние от учителите му Бъд Пауъл и Монк. Съзнателно остава в тази линия в период, когато всички вече са отишли другаде. Нещо подобно правя и аз с писането си.

По буквите в Болоня

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-v-bolonya/

По буквите в Болоня

Един човек е отворена книга.

Човечеството е разхвърляна библиотека.

Така пише в „Там е разликата“ от Джасинто Лукас Пирес: уж игрива, уж детска книга, която си купих от Международния панаир на детската книга в Болоня.

Превеждам си я непохватно и изпитвам облекчение. Най-после някой да каже, че не е все едно,

че разликата по същество е нещо важно, че качеството невинаги губи служебно от количеството.

По буквите в Болоня

През последните години е точно обратното; свръхпроизводство на стоки, свръхпроизводство на информация, свръхпроизводство на мнения, на думи, мултиплицирани до безкрайност. Дори самият панаир на детската книга в Болоня при цялата си изумителност може да остави такова чувство: една книга е свят, милиарди книги са туптящи стъпала, парещи очи и глава, която се е замаяла здраво, загубила фокуса си. Книгоиздаването е и индустрия – индустрия, в която има големи и малки, пазарни дялове, права, екранизации, лиценз на стоки, има бестселъри и нишови издания, сигурен мейнстрийм и рискови стъпки встрани. Думата „количество“ витае около всяка нова книга. В какъв тираж ще се отпечата? Колко души ще искат да я прочетат? На колко езика ще се преведе?

Болоня 2023
„Занаят се краде…“, твърди преводачката и издателка Зорница Христова в разказа си за Панаира на детската книга в Болоня. И като „веща в занаята“ препоръчва куп полезни неща, от които би могъл да се възползва книжният сектор у нас.
По буквите в Болоня

Вървим сред множеството книги със Свобода Цекова. Измежду павилионите мярвам Лорънс Шимел, автора на „Късмет“ – книга, издадена на над 30 езика, включително и от мен на български. Освен писател Лорънс е преводач, идва тук от сто години и познава всички. Вярно ли е, пита го Свобода, че тази година панаирът е по-малък? Мда, потвърждава Лорънс. Заради войните няколко страни не дойдоха, Филипините, Индонезия, Австралия също се отказаха. Очевидно и Иран. Тези с лицензите завзеха част от това хале, преди не бяха тук, отбелязва Свобода. Лорънс кимва.

Войните се отразяват и на такива неща като детското книгоиздаване, да. Войната в Украйна – съвсем видимо, може би защото „Старият лъв“ и преди това печелеше много награди със своите ултраконцептуални заглавия. После войните също станаха много, а детските книги – повече обърнати към темата за войната въобще, за нейната цена, за нуждата да изплетеш дома си отново, от нищото, от събрани по пътя нишки.

Такава е темата на Thread by Thread от Алис Бриер-Хакет, илюстрирана с дорисувани снимки на действително плетиво на един миши дом, който внезапно започва да се разплита, мишките бягат с една кука и десетина бримки на нея, преди да започнат отново да сплитат свой пристан – този път по-шарен. (Впрочем другата забележителна „плетена книга“ видях на полския щанд, там преждата беше пъпна връв. Преди три-четири години пък прежда имаше в книга за Луис Буржоа.) Такава беше темата и на ред други книги, включително нашата „Колелото на Кинан“ от Петя Кокудева. Но съзнанието за световния контекст се формираше и по други начини.

По буквите в Болоня

Чудех се дали селекцията на иранската художничка Нушин Садегян за визуалната идентичност на фестивала (и изложбата на 45 нейни творби в самото начало на илюстраторската изложба) не е също подобен жест. От друга страна, Нушин действително рисува великолепно, печелила е много други награди и при всякакви обстоятелства би заслужила признание. И все пак…

Но всъщност има ли реално значение какво прави светът на детското книгоиздаване във времена, когато количеството (силата) очевидно беснее над международните правила, над опитите за позоваване на ценности като справедливост, човеколюбие, равенство, уважение към различието – ценности, които тези хиляди детски книги съдържат, но новините след тях опровергават? Не е немислимо и да си представим как дори този свят може да бъде превзет от едни други послания… Не е да не помним такива времена. И не е да не виждаме какви политически реакции будят у нас образованието и културата за деца.

До Болоня и назад – с „радост, тъга и надежда“
След десетилетия панаирно „куцукане“, най-сетне българската книга „стъпи“ на истински красив и функционален щанд на международен книжен форум. Свобода Цекова и Антон Стайков, главни действащи лица в панаирния екип, разказват за работата си и за преживяното.
По буквите в Болоня

И все пак срещата между човека и книгата е качествена, не количествена. Не само заради наградите и селекциите, които се опитват да балансират пазара. Естеството на четенето е такова. Един човек, една книга, една история. И „малко и голямо“ значат нещо друго в детската литература, където това е магичното съотношение между детето и възрастния – съотношение, което се обръща с времето, но може да запази своята съкровеност, своето връщане към същността. Като в „Голяма и малка“ от Ариана Скилони и Ракел Каталина, където една деветдесетгодишна жена се смалява, смалява, смалява, докато вятърът не я подхваща и тя трябва да се хваща за тревите, докато не почне да се обърква и да губи пътя към дома си, докато не се затваря в него и не подгонва натрапниците с хитроумни способи, като камъчета от прашка и гигантски сенки. Мъничка-мъничка, накрая Наталия се покатерва до ухото на влязъл да си почине странник… и му пее люлчината песен от детството си, с която му припомня кой е.

По буквите в Болоня

Изящно, нежно и топло нарисувана книга… която може би ни подсказва какво може детската литература и защо е важно възрастните да я четат на децата: освен всичко друго – заради самите себе си, за да чуят на глас кои са и какво точно ценят.

Един маршируващ е луд, пише в „Там е разликата“ от Джасинто Лукас Пирес.

Много маршируващи са армия.
Тълпата прави от символите политика.
Отделният човек прави от символите поезия.

Един играч, който нарушава правилата, е измамник.
Много играчи, които нарушават правилата, създават нова игра.

Една точка е край.
Три точки са…


В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма (продължение)

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

1 Ибн Касир. Ал-бидайа уа-н-нихайа, Уизарат ал-аукаф уа-ш-шу’ун ал-исламийа. Катар, 2015, т. 17, с. 467.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

На второ четене: „Август“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-2-avgust/

„Август“ от Елена Владаряну

На второ четене: „Август“

превод от румънски Лора Ненковска, София: изд. ICU, 2025

Да пишеш без финали, защото краят вече се е случил – дискретно, неусетно до коварност, в самите гънки на ежедневието; да разказваш неумолимостта на човешката ентропия – от най-интимното до социалното. Това прави Елена Владаряну в

може би най-добрия сборник с разкази, който съм чела от много време насам.

Още по-впечатляващо е, че (макар Владаряну да е добре позната като „сърдитото момиче на румънската поезия“ още от началото на хилядолетието) сборникът „Август“ се явява неин дебют в прозата, преведен съвършено от Лора Ненковска.

В десетте разказа лично за мен прозира майсторството на американската школа (неслучайно авторката споменава Селинджър и навсякъде се усеща онова особено, тлеещо неспокойство, прикрито зад мнима ведрост и игривост („Осени ме внезапно мисълта, че ще помня този ден до края на живота си, щеше да бъде идеален ден, добавих щриха, и изведнъж се сетих за рибка-бананка…“), както и силата на внушението, с която т.нар. мръсни реалисти обговарят екзистенциалната драма на обикновения човек през абсолютната проза на делника му. С тази разлика, че тук разказите са обединени от темата за „почивката“ през лятото – тоест от идеята за бягството от рутината. Слагам тази дума в кавички, защото очакваното отпускарско пространство на покой, свобода, удоволствие и дори еуфория в тези разкази придобива характера на Doppelganger на реалността – на още по-осезаем капан, принуда, безизходност.

Неслучайно и заглавието е името на най-летния и същевременно последен за сезона месец – зноен, жежък, но вече презрял, граничен, в прехода към разпада и предстоящата смърт, която свързваме с есента. Неговата задушлива атмосфера и прашна сухота се превръщат в психологически фон на конфликтите.

На фона на очакваната отпускарска лежерност се разгръщат насилие и травми; на фона на безвремието – неотложност и неспособност да се издържа повече; на фона на свободата – ограничения или безизходност.

Драмата в тези разкази е хем инертно банална, хем неистово имплодираща, но решена в крайно минималистични жестове – случайна реплика, ретроспективно подхвърляне, неочаквано наблюдение, жест, зад които се крие същинската, неразказна пряко „история“. Дори самоубийствата тук не биват потвърдени – приключването в крайна сметка е в процеса, не в резултата; важно е всичко онова, което предшества номиналния край, а сам по себе си той няма нужда да бъде назоваван.

Стилът на Владаряну е изключително подчинен на онова съвършено наративно правило: да показва, вместо да казва. Всъщност именно това кинематографично, оголено, лишено от обяснения и явна образност разказване – подобно на регистрираща скрита камера – е майсторството на нейния почерк. В сюжетите, разстлани като плажна кърпа, случващото се е скрито в диплите на привидното нищоправене, в изреждането на поредица от уж тривиални действия, реплики, детайли. И във всеки разказ идва един момент на пределно пронизване, на събуждане, концентриращо мощта му.

Макар разказите да са по-скоро лични и интимни, в тях Владаряну прави и дискретни социални и етически коментари през поведението и речта на своите герои, без да ги оставя еднозначни. Така например в „Светлана“, изправен пред очевадната простащина, грубост и агресия на един от героите, читателят в крайна сметка се чуди: нима героинята, която така категорично и заслужено осъжда поведението му, не е всъщност далеч по-емпатично инертна и морално безучастна в сравнение с него? В „Концертът“ се оголва гноящото обществено насилие в лицето на алфа-мъжкаря герой, при това представител на силите на реда – и той, също като горния, плод на комплекси и дългогодишни класови наслоения и безнаказаност („всички онези психопати, които стрелят по хора на улицата и за които чуваш по телевизията“). И тогава няма значение кой към кого произвежда изстрела в края на разказа – важното е, че той е неизбежен, съвсем по чеховски.

На второ четене: „Август“

Децата също са сред постоянните герои на Владаряну (макар самата тя да пише в предговора към българското издание: „Тук морето и лятото са за възрастни“). Малките и подрастващите са навсякъде, а отношението към тях е нюансирано и често разкрива недостатъчността и неадекватността на големите – чрез досадата или раздразнението от тях, чрез възприемането им като тежест или пречка за емоциите на възрастните, понякога като страничен шум, понякога като щит и прикритие, понякога като основание, което те закотвя за живота.

Във „Водното конче“ студенината към собственото дете, с което лесно си се сдобил и приемаш за даденост – здраво, весело, красиво, – контрастира с органичната грижа и пределна нежност на другите родители към тяхното „дефектно“ момченце, което е с проблеми в развитието; тогава всяко негово припълзяване се възприема като събитие и е повод за радост. Пак там моментното преживяване, сбъркано с неприятен, но донякъде подмолно желан флирт, всъщност снабдява с жизненоважно знание разсеялата се майка, която ще трябва да спаси детето си – защото онова, което те подлъгва, понякога може и да те избави. Отново в „Концертът“ полицаят е груб и безразличен към доведения си син – докато не се втурва насилствено да го защити, използвайки го като претекст, за да установи своя контрол и авторитет и да насочи тази грубост към другите.

Във всички случаи обаче в крехкостта на децата тук прозират бъдещите възрастни със своите емоционални щети и опустошения. Съзнанието за този неумолим, потискащ преход ясно се усеща:

… но някак си бях облекчена от мисълта, че е още малко момиче, дете, знаех, че времето неименуемо щеше да се вреже между нас. Знаех твърде добре колко смущаващи стават докосванията на другите в определен момент, особено тези на родителите ти, как ти се иска да си изградиш черупка, от която не можеш да излезеш и където никоя ласка не може да те смачка, затова се радвах, че Адела още няма черупка, че още известно време можем да бъдем деца.

В „Август“, насред абсолютния битовизъм, насред храната и кисненето, Владаряну ни предлага дълбоки екзистенциални кризи и битиен задух. Героите признават: „Празниците и ваканциите винаги са били сложни и трудни“ и

имам чувството, че се задушавам тук. А аз, понеже съм си перде, я попитах като съвършена глупачка: къде тук, в града или с брат ми? Не, не, тук, каза тя и сложи длан на главата си. Задушавам се тук.

Заслепени от собствените си травми обаче, често не виждаме (тези на) другите, както е в „Преди началото на сезона“, а понякога опитите ни да бъдем емпатични и да проявим човещина спихват в зародиш („Светлана“) или се оказват погрешни („Терасата“), нефелни, объркани. В плътското, чувствено, езиково (репликите често са разговорни до жаргонна вулгарност) присъствие на героите непрестанно се усеща и едно латентно, всеобхватно отсъствие. Те непрекъснато мислят и мечтаят някакво свое друго и другаде – сякаш никога не са докрай там. (Разбира се, важно е да се уточни, че разказвачите и главните героини са жени – но това би отворило цял един дълъг феминистичен прочит, за какъвто нямаме време.)

Във всички разкази от сборника идва един момент на тиха, но въздействаща поанта, на нарушаване на мнимия покой, на пропадане в безметежното море.

„Август“ е книга за онези пътеки на лятото, които отвеждат до натрупаната умора, невъзможното бягство, тихите кризи на зрелостта, родителството и невидимите пропуквания в женския свят,

обобщава преводачката в послеслова. Така че с право можем да определим тези майсторски истории като смразяващи протуберанси в самото сърце на лятото.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

По буквите: Праматаров, Барнс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-pramatarov-barns/

По буквите: Праматаров, Барнс

През 2000 г., на обръщалото на века, преведох половин книга от Джулиан Барнс. Бях наскоро завършила студентка, бях довършила чужд превод на „Дългът към удоволствието“ на Джон Ланчестър и ми дадоха да довърша и „История на света в 10 ½ глави“. В моята част се падна последната глава – „Сънят“. Може би я помните, Мариус имаше прочут моноспектакъл по нея, сега Йордан Славейков я поставя чудесно.

В „Сънят“ героят се събужда умрял. Неговата лична история е свършила и му предстои вечен рай. Малко по-рано пък Фукуяма беше обявил края на историята, завършила с победа на либералната демокрация. Разбира се, вечността не се оказва райска работа, дори да е скроена според всичките ти желания (у Борхес безсмъртните оскотяват…). Но и вечност не ни предстоеше. Барнс явно беше поприбързал с епилога – в следващите си книги продължи да разказва за приближаването към този „сън“. Още през 2004 г. заговори за старостта през „Лимони на масата“; през 2008-ма издаде „Няма нищо страшно“; после дойдоха „Пулс“ и „Предчувствие за край“, и „Нива на живот“ – за скръбта по съпругата му Пат. 

През 2000 г. потъна „Курск“, на следващата самолетите се забиха в кулите близнаци, после дойдоха войните в Афганистан и Ирак, после Беслан, глобалната криза, Арабската пролет и Гражданската война в Сирия, анексирането на Крим, възходът на ИДИЛ… и за капак на всичко пандемията от ковид и трите големи войни. Очевидно проблемът ни е обратният: твърде много история, твърде бурна история се случва около нас. Все повече хора отбягват новините или гледат да ги дозират, за да не се побъркат. Какво прави писателят с такива читатели? Те не са жителите на провинциално градче, които отварят романче за малко драма. Тези читатели отварят книга, за да избягат от драмата. Дали?

„Златният сън“ от Веселин Праматаров

по мотиви от Шарл Нодие, София: изд. „Сонм“, 2026

В предговора на „Златният сън“ Шарл Нодие предписва като лек за смутни времена фантастичното. Склонни сме да му повярваме; той е живял по време на якобинския терор. Баща му бил инструмент на въпросния терор (като полицейски магистрат) и затова успявал някак да опази сина си въпреки непрестанните опити на момчето да помага на жертвите (защо това е опасно, можем да си отговорим, като си спомним сталинския терор). Шарл започнал още на 13 – заплашил да отнеме живота си, ако една жена бъде осъдена, задето изпращала пари на емигрант. Жената оцеляла, но бащата сметнал за благоразумно да предаде сина си на ментори, които да го занимават със старогръцки и други езици, както и с естествознание (единият бил виден фиколог, изследовател на водораслите).

И тъй, Нодие израснал между гражданската въвлеченост и ескейпизма – хем станал библиотекар (сравнително безопасно), хем скачал в защита на заподозрените (опасно); хем конфискацията на книжата му разкрила само труд по ентомология (безопасно), хем поседял в затвора, защото писал памфлет срещу Наполеон… След разни странствания се установил в Париж, където (вече по време на Реставрацията) станал библиотекар на Арсенала и създал прочут литературен салон, в който се навъртали младоците Виктор Юго, Ламартин, Алфред дьо Мюсе, Сент-Бьов, Нервал и пр. Един вид, таткото на френския романтизъм.

Нищо чудно, че предписва като хап фантастичното. „Златният сън“ е съвършена романтична история; в нея има екзотика (сцената е „Ориентът“), има притча, или по-скоро авторски сюжет, наметнал дрехата на древното предание; има прескачане от единичното към сюблимното. Имаме поредица от герои – изискан в разточителното си изящество гущер, млад глупав бедняк, мъдрец, разбойник и т.н. Попаднали един след друг на купчина жълтици, те кроят планове за богатството си (и двукраките „пречки“ пред него) – и заспиват под сянката на арчара, на огромното китно дърво. На смъртта. Всички са правили сметки без нея. И тъй, привиден ескейпизъм вместо политическите брожения на якобинска, Наполеонова и реставрационна Франция – „безвременния“ Ориент. От друга страна – опулване право в окото на дебнещата зад всеки сън смърт.

По буквите: Праматаров, Барнс

Интересно, че Веселин Праматаров, който в „На конци“ вече показа и художническо майсторство, и умение за подбор на тема, която хем е навременна, хем не е злободневна, тук е избрал за визуален език сецесиона, с видими препратки към неговото наследство. Това ми се струва подходящо както в едър план – този стил е видим наследник на романтизма, така и специфично в българската визуална история. Иван Милев например е силно белязан от военния си опит, който го разтърсва силно (и уврежда слуха му). И у Милев ще видим същия интерес към авторизираната легенда (например Ахинора). Праматаров добавя трети нюанс – изкуството на комикса за възрастни. Така книгата нарежда нашето време до якобинския терор и Първата световна война и някак казва: „Тези хора са живели близо до смъртта и вижте какво са създали, хайде по-смело.“

„Отпътуване“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2026

В новата книга на Барнс срещата със смъртта не минава през притчи. Тя е доста фронтална – след толкова обговаряне в другите книги тук тя е буквална, медицинска: героят, а и самият писател, има рак. И Барнс не отвръща очи от реалността на тялото в медицинската машина – ту с почти смущаваща директност описва прегледа на простатата, ту с горчив смях коментира изливащите се в канала литри кръв (Барнс реколта…) Медицинският аспект на тази книга е странно успокоителен – за всеки преживял реалността, от която другите бягат.

По буквите: Праматаров, Барнс

Упадъкът на тялото е линеен и предизвестен. Но книгата се интересува от цикличността, от възвръщането. Най-явно това се вижда в любовния сюжет – двама приятели на героя, влюбени в студентските си години, се събират отново на старини и се женят. И в двата случая ги събира той. На пръв поглед историята следва холивудската формула „трагедия с щастлив край“. Само че щастливият край не е щастлив, защото не е край – историята продължава, трагедията продължава. Фукуяма за двойки. Но Барнс се интересува и от друга цикличност, от тази на спомена: повторната сватба между човека и преживяното от него. Споменът е изменчив, той лъже (както пише и Мария Степанова в погрешно „припомнената“ къща); освен това той бива редактиран (прочутата мадлена на Пруст в черновите е ту къшей хляб, ту суха бисквитка). Миналото, уж единственото ни останало владение на прага на смъртта, също ни се изплъзва – губейки паметта си, дали губим изцяло и себе си?

Странната утеха, предлагана от Джулиан Барнс, е не в края, а в началото на книгата. Също както в „Сънят“ той довежда до абсурд мечтата на човека за рай, тук представя колко страховита би била една вярна, неотлъчно следяща ни памет (като на Борхесовия Фунес?); как способността не просто да преразкажем, а да преживеем наново всеки изминал момент би била нетърпима, обсебваща. 

Човек има правото да бъде забравен, чух веднъж от приятел. Мисля, че Барнс добавя: „Дори и от себе си.“


В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

На второ четене: „Родословно дърво“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-rodoslovno-durvo/

„Родословно дърво“ от Мария Роса Лохо

На второ четене: „Родословно дърво“

превод от испански Елица Колева, София: изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2020

Това на пръв поглед е роман, който изглежда като семейна хроника, но постепенно се оказва нещо далеч по-сложно. Това е литературен опит да се мисли за паметта, идентичността и историята чрез фигурата на рода. В основата му стои простият, почти антропологичен въпрос доколко човек принадлежи на себе си и доколко е резултат от една верига от предходни животи, истории и митове. Още в началото разказвачката поставя този въпрос като своеобразна програма на текста. Родът не е единственото дърво, а цяла вселена от съдби, които се преплитат, отразяват и повтарят.

В този смисъл романът се движи по една граница, позната от големите семейни епоси на световната литература. Неговият генетичен код може да бъде проследен едновременно в европейската традиция на родовата хроника и в латиноамериканския магически реализъм. От европейската страна стои моделът на романи като „Буденброкови“ на Томас Ман, мащабна история на семейство, в която времето постепенно разрушава социалните и моралните структури на рода. При Ман родът е икономическа и културна институция, която се разпада под натиска на модерността. При Лохо обаче родът не се разпада толкова, колкото се разклонява и митологизира. Той не е буржоазна институция, а почти природен феномен, нещо като биологична джунгла от характери, странности и съдби.

Тук се появява и другият важен литературен паралел, традицията на латиноамериканската фамилна сага, чийто най-емблематичен пример е „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. В романа на Маркес родът Буендия живее в пространство, където историята, митът и магията са почти неразличими. Подобна атмосфера се усеща и при Лохо, макар и в по-тиха и по-иронична форма. Историите за предците, за урочасани жени, мистични свещеници и своенравни матриарси звучат едновременно като семейни анекдоти и като фолклорни легенди. В тях реалността постоянно се плъзга към фантастичното. Например разказът за Маруха може да бъде прочетен и като история за психическо страдание, и като легенда за магическо проклятие.

Тази двусмисленост е една от най-интересните стратегии на романа. Той не се опитва да обясни света рационално, но и не настоява на магическото. Вместо това оставя читателя в едно пространство на колебание, където суеверието, религията и психологията съществуват едновременно. В този смисъл романът се родее и с творчеството на Уилям Фокнър, където историята на рода също се разказва чрез фрагменти, слухове и полузабравени истории. И при Фокнър, и при Лохо

родовата памет се оказва ненадежден архив, нещо средно между документ и мит.

Особено силна линия в романа е образът на жените, които се оказват истинските носители на родовата енергия. Докато официалната история обикновено поставя мъжете в центъра и те са войници, свещеници, политически фигури, то семейната история на Лохо постепенно разкрива, че именно жените са архитектите на рода. Прапрабабата Мария Антония е почти легендарна фигура, дребна, но властна жена, която управлява имота си с твърда ръка, стреля по бирници и раздава жито на бедните.

Този образ може да бъде поставен в интересен диалог с други литературни матриарси. Той напомня например на Урсула от „Сто години самота“, но и на героините на Федерико Гарсия Лорка, особено в „Къщата на Бернарда Алба“. При Лорка женската власт е едновременно трагична и жестока, тя съществува в рамките на патриархалния ред, но често се превръща в негово най-строго продължение. Подобно напрежение се усеща и в романа на Лохо. Жените са подчинени на социалните правила, но същевременно са тези, които ги налагат и поддържат.

На второ четене: „Родословно дърво“

Повествователната структура на книгата също е показателна за нейния постмодерен характер. Разказвачката постоянно напомня, че много от историите са непълни, откъслечни или предадени чрез слухове. Родът е архив на устната традиция, която се променя с всяко ново поколение. Тук романът влиза в диалог с писатели като Хорхе Луис Борхес и В. Г. Зебалд, които също превръщат паметта в литературен лабиринт. При Борхес миналото често се оказва мрежа от въображаеми текстове, а при Зебалд е архив от отломки, снимки и полуизчезнали истории. „Родословно дърво“ използва сходна техника и семейната памет се превръща в своеобразна библиотека от призрачни разкази.

В исторически план романът проследява и миграцията, един от големите процеси на модерността. Галисийците, които напускат Испания и се отправят към Южна Америка, са част от огромна вълна от европейски емигранти в края на XIX и началото на XX век. За тях Аржентина е обещание за нов живот, но и пространство, в което старата идентичност постепенно се размива. В този аспект книгата може да бъде сравнена с литературата на изгнанието, например с творчеството на Владимир Набоков или Милан Кундера, макар контекстът да е различен. И при тях миграцията създава чувство за раздвоена принадлежност, човек никога не е напълно у дома си нито в старата, нито в новата страна.

Тази тема има особено силен отзвук, ако се опитаме да прочетем романа през перспективата на съвременността. В началото на XXI век идеята за родословие преживява своеобразен ренесанс благодарение на генетичните тестове, дигиталните архиви и социалните мрежи. Хиляди хора по света се опитват да реконструират семейната си история чрез ДНК анализи и генеалогични бази данни. Романът на Лохо обаче подсказва нещо, което тези технологии често забравят.

Произходът е разказ. Гените могат да покажат откъде идват телата ни, но не могат да възстановят историите, които са изградили нашата идентичност.

Тук се появява и един любопитен паралел с българската действителност. Галисийският свят, описан в романа – суров, селски, белязан от бедност и силни семейни структури – изненадващо напомня на българското село от началото на XX век. И в двата случая виждаме общество, в което религиозните вярвания, суеверията и семейната солидарност играят решаваща роля. Болестите се обясняват чрез магия или проклятие, а социалният ред се поддържа чрез авторитета на рода.

Разликата е, че за галисийците голямото бягство е към Америка, докато за българите през последните десетилетия посоката е към Западна Европа. Но логиката е сходна. Икономическата периферия изтласква хората навън, а семейните истории се разкъсват между различни континенти. В този смисъл романът на Лохо може да бъде прочетен и като своеобразно огледало на съвременната демографска съдба на България – страна, в която милиони семейни истории също са разделени между различни държави.

Най-ироничният и може би най-философски момент в книгата е начинът, по който тя се отнася към самата идея за родословие. От една страна, родът е представен като мощна сила, нещо, което определя характера, съдбата и дори странностите на героите. От друга страна, самият разказ показва колко хаотична и случайна е тази система. Родословното дърво се оказва борхесов лабиринт от истории, в който всяко поколение се опитва да открие някакъв смисъл.

Така книгата постепенно се превръща в роман не толкова за миналото, колкото за нашия начин да го разказваме. Родът е литературна конструкция, история, която постоянно се пренаписва. И ако книгата оставя някакъв философски извод, той също е леко ироничен. Човек може да търси корените си безкрайно, но накрая неизбежно открива, че

всяко родословно дърво е съставено от паднали клони, пропуснати истории и няколко упорити легенди, които семейството отказва да забрави.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

По буквите: Янакиева, Иванов

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yanakieva-ivanov/

Слава Янакиева, „Музеят на моето време”

По буквите: Янакиева, Иванов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Аз ли развих вкус към мемоаристиката, или съществува обществена тяга към нея? Повече мемоарни книги ли се появиха, или аз остарявам и почвам да ги забелязвам?

Така или иначе, „Музеят на моето време“ на Слава Янакиева ми попадна не само скоро след спомените на Алберт Бенбасат, Жюстин Томс, Людмила Миндова, а и успоредно с куп други книги, опитващи се да съхранят отдавна изгубени времена и светове. Заравяйки се в проучвания, усещам как първо посягам към мемоара и чак после – към стандартната, „голяма“ история. Имам обяснение.

Колкото повече разнопосочни източници на информация ни заливат, колкото повече се усъмняваме в истинността на думи, снимки, кадри, анализи, колкото повече усещаме как думата „факти“ ожълтява и се превръща в тесте от „сензации“, толкова повече ценим личното свидетелство.

Този го познавам. Това ми се случи. Това се е случило в моето семейство. Това се наричаше така и така. Неслучайно горе изброих спомените на автори, които познавам лично, а не, примерно, мемоарите на Бенджамин Франклин. Събрани заедно, те започват да плетат една

лична история на света „отвътре“, история на малкия домашен свят, ризоматична история, която не върви линейно от корена през стъблото към клоните и листата, а се свързва подземно ту в едно, ту в друго разклонение.

По буквите: Янакиева, Иванов

Заглавието на „Музеят на моето време“ е добре подбрано: музеите са държавни институции, които управляват паметта. Домовете обаче също са музеи, в тях също има вещи, които говорят за миналото, и също има памет и разказ. За разлика от официалния, този разказ има много глаголни времена. Има минало, за което не можеш да питаш – като убития от Народния съд дядо Никола. Има бъдеще, което е отказано – като професионалния път на бащата и лелята. Има сегашно премълчано – като роднините от Америка, чиито посещения будят небивали вълнения в домакинството, но са крайно неподходящи адресати за училищни писма по образец.

И тук има два плана на четене: на съпреживяването и гнева, от една страна, и на удивлението каква литература се получава по тези правила, от друга. Защото мемоарите по принцип – а тези още повече – винаги се колебаят между стремежа към максимална истинност и стремежа към увлекателност. Затова между сериозните теми тържествено се мъдри „принцеса“, наричана още „странджанка“, „сакарка“ и дори „людмилка“ (гениално название!); затова в музея важно е изложено „кървавото писмо“ на невръстния още баща и едно друго момченце срещу „двете Мимита“. И в рецитацията на Вапцаров, в която вместо „Майко! Фернандес убит…“ идва името на Фернандел.

Ето нещо, което официалната история никога не си позволява да прави – да се смее.

Не че и тя не се води по правилата на литературата (завръзки, кулминации, развръзки, протагонисти, антагонисти и пр.), но почти задължително се придържа към жанра на трагично-героичния епос. А личната история оцелява в смеха. В личното си естество всички сме трагикомедии. Да живее мемоаристиката!

Мартин Иванов, „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.). Том 1. Зърнени храни, фуражи, храни, напитки и живи животни“

София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025

Другата книга в днешния обзор изглежда диаметрално противоположна. Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство. Защо тогава ви говоря за нея?

Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността. Фактите са „факти“, когато единичното е извадено от контекст; когато е избрано сензационното или пък желаното, ласкателното, очакваното, уличаващото – в зависимост от целите на подбиращия.

Дори човек да не си измисля, може да разкаже много различни истории – и свои собствени, и на семейството си, камо ли пък на страната си – само като навързва различни комбинации от случки. 

Историческата наука обаче не би трябвало да го прави – и изследването на Мартин Иванов показва как е възможно да се обработят наличните масиви от данни, за да се стигне до доказуема истина по отношение на миналото. В случая разбираме какво е купувал и какво е продавал възрожденският българин, как се е хранил, какво е произвеждал и т.н. Популярността на дадена стока се доказва с броя цени, които са намерени за нея – и може да разкрие например съотношението на отделни храни в менюто или сравнителния престиж, който е носила всяка от тях. Като обикновена любопитна читателка забелязвам сладокусните факти – за многото превъплъщения на захарта, не само познатия ми небетшекер и захар на пръчки, но и примерно, захарното мезе (със сол, захар, оцет и сирене); за ориза като луксозна храна (особено пък пълнен в зеленчук), за странната липса на интерес към плодовете (освен за ракия) и т.н.

Но смисълът на тази книга далеч надхвърля кулинарния куриоз – тя е важна основа за изследване на стопанската дейност, за търсене на отговор на въпроса кога и как се заражда вътрешният български стопански пазар,

какво го мотивира, как му се отразяват различните политически събития и пр. В изследването на проф. Румен Аврамов върху стопанския XX век на България например пише, че Освобождението се отразило пагубно върху занаятите поради прилива на фабрично произведени европейски стоки; в настоящото изследване на цените пък ми направи впечатление например джелепкешанството в Копривщица – събирането и отвеждането на овце за нуждите на османската армия. След Освобождението с тази професия било свършено; в друг източник четем, че Копривщица пообедняла, защото огромните стада нямало къде да зимуват (преди зимували край Бяло море) и половината животни измрели.

Вероятно това обяснява защо прапрабаба ми, родена копривщенка, заминава с мъжа си за Одринско – от освободените територии към неосвободените; придвижване, което идеята за копривщенския просперитет не би могла да обясни. Ето че от общото пак стигнахме до частното.

Но това е неизбежно, защото съм частен читател; по-едрите изводи оставям на кръга историци, чиито изследвания са естественият контекст на тази книга: Стефан Дечев, Райна Гаврилова, Румен Аврамов и пр. И на тези след тях, разбира се.

Личните спомени разкриват друг свят – например такъв, в който има поравно мъже и жени, в който хората пазаруват, работят, сядат на масата, хранят се, вместо само да завоюват и да губят територии, и понякога да сменят системата на управление. Този личен свят е много подобен на нашия – но започва да ни гложди мисълта доколко е представителен. Да речем, знам, че прабаба ми е правила рачел – мога ли смело да кажа, че рачелът е бил популярен десерт преди 100 години в България? А преди 150?

По буквите: Янакиева, Иванов

Изследването на Мартин Иванов събира в едно всички налични цени на стоки по българските земи през Възраждането. То е изключително любопитно в контекста на дългогодишните усилия на българските учени да разкрият и другото лице на историята – историята на човешкото всекидневие от всички социални слоеве. Взети заедно, тези изследвания дават надежда, че познанието за света – такъв, какъвто го преживяваме – може да бъде запазено.

Разбира се, с дългите списъци от цени книгата има функцията повече на справочна, отколкото на прочитна литература. Но аз имам личен наглед как статистиката се превръща обратно в живот: дъщеря ми, бивша студентка на доц. Иванов, имаше за курсова работа да анализира три лични тефтера за приходи и разходи, та чух със собствените си уши как литературата оживява от голите данни, как виждаме богатите братя, канени навсякъде на кръщенета, бедния развейпрах, харчещ каквото няма за напитки и дрехи, и т.н. Тук пък покрай статистиката оживяват пазарът и паницата – и свързаният с тях живот.


В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.