Tag Archives: литература

Литературата като превод на съкровената ни същност

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/goran-vojnovic-interview/

Литературата като превод на съкровената ни същност

Словенският писател, поет, режисьор, сценарист, драматург и колумнист Горан Войнович пристига в България специално за пролетните „Литературни срещи“. Срещата с него ще бъде на 6 април от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София, а неин модератор ще бъде журналистът Бойко Василев.

Войнович е смятан за един от най-талантливите писатели на своето поколение. Автор е на няколко книги, превеждани на много езици, и е носител на престижната европейска литературна награда „Ангелус“ и наградата „Кресник“ за роман на годината, която получава три пъти. Българските читатели вече познават книгите му в превод на Лилия Мързликар: „Югославия, моя страна“ и „Смокинята“. Всеки момент ще излезе и новата му книга „Джорджич се връща“. Тя е свързана с дебютния му роман „Чефурите – вън!“, чието издание на български също може да очакваме тази есен.

Дни преди гостуването на писателя в София с него разговаря Йовко Ламбрев.

В едно интервю преди точно три години споделяте, че заради времето, в което живеем и в което се обстрелваме със собствените си убеждения, както и заради войната за внимание в социалните медии литературата става все по-радикална. Стоите ли още зад това мнение? И продължава ли литературата да е възможно спасение и лечение, особено когато в социалните мрежи войните отдавна вече не са само за внимание, а станаха твърде реални?

В днешно време да прочетеш книга от петстотин страници със сигурност е радикален акт. Дори книгата да е криминале. Предизвикателство е даже да намериш времето, необходимо за изчитането на толкова много страници без разсейване. Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора. Докато няма реклами, които изскачат от книгата, тя ще бъде нещо странно в този побъркан свят, нещо, което изисква различна нагласа, вероятно различен тип човек. И да, книгите могат да бъдат спасение и лек, но само за тези, които са готови да го приемат. Иначе, не съм оптимист, ако говорим за обществото като цяло.

Вие се занимавате и с кино. Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, чрез киното или чрез литературата се вливат по-лесно лекарства във вените на днешния човек?

Има тънка граница между лекарствата, предписани ни от лекари и купени законно от аптека, и онези, които купуваме незаконно в тъмна уличка от някой наркодилър. Подобна е тънката граница и между това да се наслаждаваме на най-великото визуално изкуство на днешния ден и страданието от пристрастяването към екраните, смартфоните или социалните мрежи, от пристрастяването към стимуланти. Хората често ползват социалните мрежи, за да се чувстват по-малко самотни, да са по-свързани с онези, които обичат, но в крайна сметка се оказват в тъмната алея на дигиталната изолация. Опасявам се, че говорейки за кино, забравяме, че то е било и все още е колективно преживяване. Вие не просто гледате филма на голям екран – това е социално събитие, което няма как да получите вкъщи. Не е същото или поне не е същият вид наркотик.

В новия Ви роман „Джорджич се връща“ войната сякаш малко е отстъпила в ъгъла, но въпреки това продължава да е наоколо като травма от миналото – като призрачно, но постоянно присъствие. Днес има нова война в Европа. Вие като представител на поколение, засегнато от война, към колко поколения напред във времето мислите, че могат да протегнат ръце призраците на войните?

Както виждаме днес, войната не е нещо, което принадлежи на миналото. През последните години неведнъж съм казвал, че в Босна и Херцеговина оръжията спряха да стрелят отдавна, но войната продължава. И една от причините, поради които реших да напиша „Джорджич се връща“ – продължение на първия ми роман „Чефурите – вън!“, беше усещането ми, че на Балканите, особено в Босна и Сърбия, в някакъв момент сме взели грешния завой и сме се върнали към онзи мрачен, безсмислен и разрушителен свят от началото на 90-те години.

Етническото насилие нараства, но още по-показателно беше внезапното нежелание да се говори за войната и военните престъпления в нашите общества. През последните няколко години филмите и книгите за нея редовно бяха атакувани от националистически настроени маси, истерични медии и дори от високопоставени политици. Изведнъж хората вече не искаха да знаят грозната истина, дори и тя никога да не е била тайна; изведнъж всички искаха да бъдат жертви с героично минало, независимо колко нелепо е това в действителност; изведнъж взеха да се карат кой е започнал войната; изведнъж все повече хора се въоръжаваха, за да могат да се защитават; изведнъж една нова война се оказа възможност за мнозина.

От всичко това е очевидно, че през последните трийсет години не сме успели да излезем от този порочен кръг и че хората в Босна, Косово и Сърбия все още живеят в свят, който е формиран от манталитета на войната. Това е истинската трагедия на войната и именно това прави всичко, което сега се случва в Украйна или Газа, още по-ужасно, отколкото изглежда.

Романът Ви е дързък, а езикът – груб и остър. Но разкривате наранената и ранима емоционалност у героите си. Това ли е орисията на балканския човек? Груб отвън и уязвим отвътре. Или след въздишката на „Смокинята“ това е третият Ви вик, както често определяте първите си два романа? Tекстът в огромната си част е написан от първо лице, сякаш Вие сте своят герой.

Върнах се към този груб и остър език, както го определяте, защото имах нужда да изразя гнева и разочарованието си, имах нужда да крещя и да викам. Имах нужда да се върна към Марко Джорджич, главния герой на първия ми роман „Чефурите – вън!“, защото в много отношения той е напълно различен от мен, макар да носи някои мои черти и да произлиза от моя свят. Но за него са непривични каквито и да е колебания. Той вижда света много ясно, почти черно-бяло. И аз имах нужда от неговата категоричност. Може да е много опак и често да не съм съгласен с него, но Марко ми даде възможност да видя този свят, за който пишех, през различни призми или дори отвътре. Марко Джорджич не е просто наблюдател на порочния свят, той е и порочна човешка част от него, наранен и уязвим, но в същото време агресивен, осъдителен и ирационален, изпълнен с отчаяние и гняв. Марко е глас, който принадлежи на този свят, колкото и моят собствен, усещам го едновременно близък и чужд, а мисля, че същото се случва и с читателя. Обичаш Марко и го мразиш заради неговата честност. 

На български чефури не е сред добре познатите думи. Това е обидно название, щедро напоено с цяла палитра негативизъм, но в доста специфичен за Словения и региона контекст. И като имаме предвид, че първият Ви роман „Чефурите – вън!“ още не е превеждан на български, има ли риск читателите Ви от България да пропуснат някой важен нюанс?

Не мисля. „Чефурите – вън!“ вече е преведен на десет езика, от румънски до шведски, и никога не съм имал усещането, че читателите, които не са словенци, пропускат нещо. Точно обратното, бях изненадан колко познат им се струва светът, който описвам, колко универсално е чувството за непринадлежност и как във всяко общество има хора или дори групи от хора, които се усещат пренебрегнати и дискриминирани по много сходен начин като моите герои. Пишех за собствения си квартал, за да открия, че пиша за много други квартали по света. Но точно това е литературата. Тя е превод на нашата вътрешна, съкровена същност, сложна, изкривена и често неразбираема дори за нас самите, превод в думи, изречения и истории, разбираеми за всички някъде там. 

На Балканите, а и не само тук, продължаваме да гледаме на мигрантите с предразсъдъци. Политиците ги използват и като удобно плашило. Но не е ли странно това точно на Балканите, като се има предвид етническият мармалад, който представляваме?

Тъжно е, че нито собственият опит на хората, нито техните етнически, биологични или други лични обстоятелства ги предпазват от страховете и предразсъдъците им. Понякога дори се случва човек да иска да се увери, че и другите са като него. Ние сме сложни същества и причините за страховете и предразсъдъците са толкова, колкото са и хората на тази земя. Като казах това, трябва да добавя и че на Балканите все още подхранваме една анахронична патриархална култура, която е култура на свята принадлежност, култура на ние срещу тях, култура на мъжете и останалите. В нея има един образ на мъжа, в който трябва да се превърнеш, и този мъж има много проста идентичност. Обикновено това е национална идентичност. Ако някой е истински мъж, не му е позволена никаква сложност, никакъв „етнически мармалад“. На Балканите обичаме нещата да са прости. Не можеш да бъдеш привърженик на два различни футболни отбора. И когато си избереш своя футболен клуб, веднага знаеш кой е противникът ти.

Как гледа на литературата съвременното словенско общество, особено в контекста на щекотливи теми като предизвикателствата на глобализацията и културната идентичност?

В Словения обичаме да казваме, че сме нация от поети. Имаме статуя на поета Франце Прешерн на един от централните ни площади, имаме и Национален ден на културата, когато отбелязваме нашите културни достижения с тържествена церемония. Но това е само на повърхността. В действителност хората четат и купуват по-малко книги от когато и да било, повечето родители вече не четат на децата си и става все по-трудно да се намерят статии за книги или литература във вестниците и списанията. Още по-лошото е, че когато някой публично обърне внимание на тези проблеми, често изглежда, че говори сам на себе си.

Имам чувството, че мнозинството словенци наистина не се интересуват от нашата култура и нейната съдба в глобализирания свят. Ние сме силно индивидуалистично общество и много хора виждат в глобализацията само възможност или ползи за себе си по отношение на разнообразието на културното предлагане. Казано иначе, ако утре трябва да избират между Netflix и словенското Министерство на културата, те определено няма да изберат Министерството. За жалост, през последните двайсет години политиците ни имаха подобно отношение към културата и творците. Затова бих казал, че културата ни е застрашена повече от собственото ни невежество, отколкото от каквото и да било друго.

И в крайна сметка… Защо животът преебава и най-коравите пичове? Имате ли някакъв личен и различен отговор?

Всички ние сме смъртни. Малки, глупави и уязвими човешки същества. Без значение на колко издръжливи се преструвате, вашият край идва. Независимо дали сте Путин, или Сталин, или сте просто един словенски писател, в един момент ще трябва да оставите всичките си вещи зад гърба си и да се сбогувате. Някои хора са склонни да го забравят, но това не променя нещата.

На второ четене: „Елине Вере“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-eline-vere/

„Елине Вере“ от Луи Куперюс

На второ четене: „Елине Вере“

превод от нидерландски Елица Колева, изд. „Жар – Жанет Аргирова“, 2021

Ако тази книга беше написана на някой голям европейски език, тя щеше да е световна, а не само нидерландска класика. Големи думи за голяма книга. Такива са и литературните роднини на романа. Директно влияние върху него оказват както хората на Хага и самият град, така и „Анна Каренина“ на Толстой и „Призраци“ на Ибсен. От Толстой идва разделянето на кратки и енергични глави, а от Ибсен – един делириумен епизод и начинът, по който главната героиня слага край на живота си. Не мисля, че издавам някаква особена сюжетна тайна.

Има дълга традиция в историята на литературата книги с женски имена за заглавия да завършват трагично. Не е и нужно читателите внимателно да броят точно колко пъти думата „меланхолия“ се среща по страниците (65 пъти), за да могат да предположат каква в крайна сметка ще бъде съдбата на Елине Вере. Трагична, разбира се.

Романът е публикуван глава по глава в пресата и има спецификите на сериал. И всъщност е такъв, приковава погледа, така че с нетърпение очакваш следващата част, за която – наистина се радвам – не ми се налагаше да чакам седмица. В действителност не е правен сериал по книгата, но има нелош филм от 1991 г. – за всеки желаещ да сравни адаптацията и първоизточника.

Това, което ме очарова в романа, не е родството по избор с Вертер; не е описанието на пищните живи картини, които представителите на нидерландския хайлайф правят по домовете си; не е и детайлната панорама на тогавашното общество, привилегиите на колониализма и на фантазмите по Ориента и екзотиката, която той носи; не е и възможността да се анализират критично неврозата и истерията и как са конструирани от доминиращия мъжки поглед; не е и преоткритата теория за хуморите и за телесните течности, според която може да си сангвиник или холерик (за меланхолик вече стана ясно); не е неутешимият като бебешки плач Weltschmerz на героите; не е и много други неща, с които мога да продължа до края на текста, че и след него.

Това, което ме очарова, е внезапният ми личен спомен, породен от книгата – как съученици в основното училище се питат един друг „Обясни ли му се? Обясни ли ѝ се?“ и говорят часове наред за обяснения. За обяснения в любов.

Това, което ме очарова в романа, е отдадеността в разговора за чувства и за възпитанието им.

За самото наличие на толкова преувеличен в сериозността си разговор. За възможността да съществува пространство, в което да се състоят тези диалози, и те да са непосредствени – на живо, лице в лице. Или ако не са, то да са в дълги и гъсти писма. Никой не си праща селфита или клипчета. Най-много фотографски портрет, но и това не е било толкова често срещано – все още. И в това говорене да няма мелодрама, а да е форма на общуване. Очарова ме наличието на такава воля у Елине – за

автентичност и непримиримост в желанието общуването да е на нивото на възможното във въображението, а не на ограниченията в реалността.

Чудя се: много ли е загубило общуването от написването на „Елине Вере“ до днес? Изчезнала ли е вярата в това, че думите имат силата да обясняват и да сближават? Това е една възможна гледна точка, разбира се. Друга е, че това, което ме очарова, може иронично да предизвика криндж реакция у някой, който не си дава сметка, че присмивайки се и вземайки на подбив, не обезоръжава написаното, а единствено показва, че е делегирал прекалено много власт не на думите в себе си, думи, които няма да каже нито на глас, нито в писмо, а на медии и техника, които правят общуването хигиенично, удобно и лесно. И го отдалечават неимоверно от това, което хората, с които израснах, наричаха „да седнем на приказка“.

Не съм вярвал, че някога ще защитавам уж стерилния и изпълнен с предразсъдъци и консерватизъм свят от миналото, но все повече ми се струва, че той – или най-вече романите му – са имали капацитета или поне смелото желание да назовават неща, за които днес не ни стигат думите или пък смятаме, че думите са изгубили силата си. Или всъщност литературата създава илюзията, че хората са разговаряли по-добре и повече от нас за чувствата си. Да не забравяме, че Елине все пак умира, а не живее щастливо до края на дните си. Тя е литературно същество, родено да живее и умре в самота, за съжаление.

Защото литературата се ражда и от воля за компенсация, от стремеж за справедливост и красота. От желание нещо, което липсва – да съществува. Като свободното и задълбочено общуване.

На второ четене: „Елине Вере“

Когато преди няколко години препрочитах „Мадам Бовари“, ме шокира и ми достави удоволствие това как почти всяка фраза е едновременно сериозна и иронична (като при Платонов в „Чевенгур“ впрочем) и как изречение след изречение Флобер ни приближава към това, за което говори – първо го виждаме с телескоп, после идва ред на бинокъла, след това на лупата и накрая е микроскопът. Детайлно и прецизно писане, което разнищва, уверено е във възможностите си и прекрачва граници – етически и естетически, – без да му мигне окото. Писане, което не си и помисля да маркира сериозност, да фалшифицира многозначителност или да върви по утъпканата пътека на една определена конвенция и клише. Каквито в момента има предостатъчно.

Луи Куперюс не е толкова безпощаден присмехулник и сатирик като Флобер. Той пише с голяма доза съчувствие за безизходиците, счупванията и бездните на Елине Вере. Те са същите, които Стриндберг и Ибсен откриват, а Бергман окончателно разширява, оживява и превръща както в кино, така и в лична биография. Друга класова и писателска близост е и с Едит Уортън, неслучайно публикувана от същото издателство.

Елине Вере е, поне на пръв поглед, типичен някогашен млад човек от добро семейство. Ходи редовно на опера, където се влюбва, чете „Парижката Света Богородица“, ухажвана е и флиртува в будоари и на соарета, радва с обаяние, води кореспонденции и разговори, не харесва баналните и скучни хора, в крак е с модата и тенденциите и е безкрайно уморена и тъжна. С лекота черпи от духа на времето и от средата си, но ѝ е трудно да бъде част от тях. Усеща слепите им петна, маниите и преувеличенията. Фетишизира колебанията и тъгата си, носталгията и меланхолията. Уютът им я привлича като почивка в санаториум, от който никога няма да излезе. Не я привличат бракът по сметка или някаква друга форма на интимност, наподобяваща транзакция. Тя иска нещо повече, което няма как да получи.

Представям си, че Кафка, принцът на разваления годеж (с четири зад гърба си), би харесал този роман,

колкото и той да е привидно далечен на неговото писане. Куперюс описва света и резервите към този свят, чиито устои Кафка подкопава и осмива в радикален знак на съпротива. Елине Вере няма толкова силни съпротивителни механизми. Тя зачерква всички възможни версии на живота си. Самоубива се почти случайно с морфин, защото иска да заспи и да не будува в този свят – той изобщо не може да ѝ предложи пълноценната форма на любов, за която тя копнее. И за която Кафка също е копнял. (Фелице Бауер пренася и в Америка стотиците му писма до нея и ги продава за публикация едва след смъртта на съпруга си и поради финансови трудности, четвърт век след смъртта на Кафка.)

Това е в крайна сметка книга, чийто подходящ и дори идеален читател би бил човек, изпитващ трудности да се намести в настоящето. А светът в момента е рядко неуместен.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/uskoritel-za-prevodi-zashto-sa-vazhni-profesionalistite-ot-knijniya-sektor/

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

Проектът „Ускорител за балкански преводи“ на фондация „Следваща страница“ е насочен не към авторите и преводачите, които сме свикнали да виждаме като основни лица на литературната сцена, а към уж второстепенните герои – агенти, литературни организации, издатели, организатори на фестивали, панаири и други. Неговата цел е да ускори потока на балкански преводи. „Тези участници са много важни за цялата книжна екосистема, но често остават в сянка и са пренебрегвани. Особено на малки книжни пазари, каквито са Западните Балкани и България“, казва Юлия Рафаилович, изпълнителен директор на фондацията. 

Смисълът на ускорителя за преводи е да се засилят уменията и капацитетът на хората, решили да се занимават професионално с литература, но не в ролята на автори или преводачи. Според Юлия целта е да се изгради и самочувствие, че западнобалканските професионалисти от книжния сектор могат да имат тежест в международния литературен обмен. За съжаление, голяма част от тях поради ограничената си роля през годините и липсата на ресурси нямат опита и актуалните умения, с които са свързани професиите в по-развитите книжни пазари.

С тази цел фондация „Следваща страница“ инициира тригодишен международен проект, част от който е Академията за литературен мениджмънт и промотиране на превода с участници от над 30 литературни организации от Западните Балкани, които по някакъв начин се включват в процеса на международно издаване чрез превод. В рамките на програмата участниците обсъждат наболели проблеми, обменят истории и опит, слушат лектори от цяла Европа, имат и възможност да направят кратък стаж. Идеята е да се създаде мека инфраструктура от агенти, фестивали, преводачи в ролята на агенти. „Тази мека инфраструктура по обективни причини е много слаба в региона, доскоро и липсваше. Така че нашата работа е насочена към тях – да засилим и укрепим капацитета им“, казва Юлия.

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?
Снимка: Соня Ставрова

Балканска литература, световна литература? 

С проекта фондацията си поставя за цел да изследва начини за преодоляване на дисбаланса в потока на художествения превод в Европа. „Отдавна знаем и от България, и от други страни, чийто език е от т.нар. периферни, или по-рядко употребявани езици, че те много по-трудно пробиват на чуждоезични пазари. Обикновено пробивът на книжен пазар е на някой от големите езици, сред които на първо място е английският. Това означава, че ако романът ви е преведен на английски, е доста по-вероятно той да стигне до някой издател от по-малък език, който да иска да го издаде, което пък ще доведе до превеждането му на този език“, казва Юлия. Преводът на една книга на повече езици ѝ дава повече видимост, което означава, че тя може да бъде забелязана по-лесно в света. Затова, логично, подобряването на връзките между балканските държави е важно за техните автори и литератури. „Не съм сигурна доколко литературите от Балканите мислят себе си като балканска литература“, казва Юлия. 

Има сръбска, македонска и прочее литератури, но те не са една литература. Разбира се, всеки поглед отвън ще се опита да генерализира или стереотипизира и да ги мисли като части от едно цяло. Но тук идва ролята на литературните агенти: именно те са тези, които познават и общуват с двете страни, и медиаторската им функция е безценна. 

Програми като „Ускорител за балкански преводи“ подпомагат именно такива професионалисти. При по-периферните езици ролята на агента впрочем често е в ръцете на преводачите. Понякога между два езика има не повече от един-двама действащи литературни преводачи. В такива случаи (а те не са изключението, напротив) литературният обмен между два езика съществува и се оформя изцяло благодарение на тази шепа преводачи. А „чуждестранните издатели“ и „навън“ също е трудно да се обяснят.

„Всяка страна е различна, отделно издателствата в рамките на всяка държава се различават помежду си. Така че няма една монолитна чужбина със стройни очаквания, които, стига да съвпаднат с нашите намерения, ще подсигурят литературата да тръгне като на поточна линия към чуждоезичните пазари.“

Сложната роля на професионалистите от книжния сектор 

Освен литературен човек, работещият в сферата на книгите е и дипломат, културен аташе, медиатор, преводач, познавач на другата култура, организатор, пиар… Какво би означавала подкрепата за такива хора „Личното ми мнение е, че тези литератури – особено от нашия регион – по условие са нишови литератури и ще си намират читателите, които търсят такива книги. В това няма нищо пораженско, напротив – за литературите ни има много читатели на всякакви езици, въпросът е да се намерим. Това е все едно да се питаме защо киното ни не може да произведе филм, който да вземе „Оскар“ за най-добър филм – не чуждестранен, а филм. Няма да го направи, но в това няма нищо драматично. Проблемите започват, щом се объркат очакванията.“ 

В рамките на проекта се публикуват изследвания на пазарите на литература в превод в държавите участнички – Северна Македония, Сърбия, Албания, Косово, Черна гора и Босна и Херцеговина. Всички шест изследвани държави, освен Косово, имат програми за подкрепа на преводите извън страната, макар и тези програми да имат своите недостатъци, както се отбелязва и в изследванията.

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?
Снимка: Соня Ставрова

„Ролята на държавата е да подкрепя онези сектори, за които има обществен консенсус, че са значими, но които не могат да оцелеят сами в чисто пазарни условия. Културният сектор е един от тях. Изработването на адекватни политики, които да отразяват този консенсус, е изключително важно. Те правят много неща, но в крайна сметка се свеждат до разпределяне на ресурс. За да е качествен и смислен процесът, трябва най-вече да има яснота какво искаме и да имаме идея как да го постигнем. Тази роля е жизненоважна и принципно няма как да се изпълнява от друг, тя е по условие публичен въпрос. Оттам нататък важно е онези, които произвеждат културен продукт, както и експертите, които разбират нуждите на сектора и проблемите в регулаторните рамки, от една страна, и представителите на публичния сектор, да не стоят едни срещу други, а да са наясно, че трябва да работят заедно и да допринасят за целите, които сме припознали вече като общи“, смята Юлия.

Успешната балканска литература 

Двама от партньорите в проекта – писателят Владимир Янковски от македонската издателска къща „Готен“ и сръбската поетеса Ана Мария Гърбич от Argh – споделят каква е тяхната дефиниция за успешна национална литература. Преводът е приоритет (Гърбич посочва, че преводите на големите езици са най-важни), но той е едва началото – намирането на добър издател, който „ще се погрижи“ за книгата, също е много важно. Авторите трябва да присъстват на фестивали, но тези фестивали трябва да бъдат организирани и представени от някого, и то на ниво, което е съвременно, сравнимо с нивото на други места по света. Отзивите за книгата, дори рекламата изискват своите професионалисти. 

Успехът на един автор навън го прави успешен и на националния пазар. Това означава, че интересът от професионализация на средата е свързан не само с литературен износ, но и с развитието на литературната култура у дома. Възможно ли е балканската литература да има своя запазена марка като скандинавската, пита Владимир Янковски.


Проектът „Ускорител за балкански преводи“ е съфинансиран от програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз и от Национален фонд „Култура”.

Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на фондация „Следваща страница”. 

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Линор Горалик

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linor-goralik/

Всички, способни да си поемат дъх от Линор Горалик

По буквите: Линор Горалик

превод от руски Денис Коробко, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Миличка, няма нужда всеки ден да питаш как сме. Ние просто се стараем да останем спокойни и да гледаме напред с надежда.

Това е текстът към скулптурна миниатюра от Линор Горалик. Състои се от три части: включен телевизор, бебе, седнало пред телевизора, и многоглаво, но и леко инфантилно чудовище, което държи бебето за раменете и не му дава да мръдне.

Още преди да си се вгледал, разпознаваш себе си в бебето, в телевизора – войната.

Но коя война?


През последните месеци щадящият себе си се опитва да мисли за двете войни – в Украйна и в Израел, като за отделни неща, като за изолирани огнища, всяко от които все пак има шанс да загасне. Тоест опитва се като бебето от скулптурката „с надежда да гледа напред“.

Линор Горалик сама по себе си показва колко обречена е идеята за „изолирания конфликт“ в глобалния свят. Родена в Украйна, на 14 години заминава с родителите си за… Израел, където учи, работи като програмист и т.н. На 25 отива в Русия за малко, но остава 15 години. До анексията на Крим, когато се връща в Израел.

За коя война тогава се отнася „Всички, способни да си поемат дъх“? Кой е асонът (катастрофата), предизвикал събитията в книгата?

За нито една от двете. Книгата е писана през 2019-та. Тоест би трябвало да спада към жанра фантастика. Е, да – апокалиптично събитие с неизвестен характер, вследствие на което: а) градове са потънали, б) храната не достига, в) има болест, от която трябва да се пазиш с определено, трудно за намиране лекарство, и г) най-важното, животните са проговорили.

Всъщност в книгата няма война. Но има разпад на тъканта, на логиката на обществото; има военни, които се опитват да организират живота в бежански лагери, безмилостно, разбира се; има дажби, има страх, има някаква почти неприлична жизненост.

Има животни, които внезапно са проговорили – и с това са престанали да бъдат неми свидетели на безбройните моменти, в които ние „прекрачваме границите на човешкото“.

А къде са тези граници, произволни ли са правилата на морала, които уж сме си наложили, кога признаваме някого за себеподобен и преставаме да проявяваме насилие спрямо него и кога, напротив, поривът за насилие е толкова силен, че усилено търсим мисловни формулировки, които да го оправдаят?

Ще ядем риби, те и бездруго не говорят много. Случва се кучета да изядат нещо неподходящо и да се отровят. Или почваме да гъгнем, пръскайки слюнка като старицата пред уличния музикант:

… това са нечовеци, направо са си нечовеци и само дрънкат като хора, но са скотове, твари, гадини, да, твари, не могат да я научат, плюе тя на тези нови правила, ще казва истината, твари, твари, никаква душа нямат, и асонът е от тях, на нея ѝ били обяснили всичко, хората знаят всичко, а и за дажбите, нищо не сме им длъжни, и какво, какво казват, бесовете сигурно също щяха да могат да говорят, а ние щяхме ли да им дадем да ни подяждат…

Тази интонация е лесно разпознаваема, тя, разбира се, излиза бързо на повърхността и когато става въпрос за хора – класическата реплика за оправдаване на масовото насилие. Упражняваш насилие срещу различните, не срещу себеподобните – затова десетилетия след края на Втората световна война се говореше за приемане на различието, за образа на Другия (по Цветан Тодоров), за ценността на разноликото човешко общество. Резултатите се оказаха… епидермални.

Надтекст: представа за литературата като информационна вълна, надигаща се от миналото към бъдещето. Това е един от термините в „турбофантастиката“, към която се причислява и романът на Горалик (заедно с Андрей Лазарчук, Виктор Пелевин и пр.). За да каже нещо наистина ново, писателят трябва да е на гребена на тази вълна. И ето ни, пет години след излизането на романа, в един свят, в който границите на човешкото стават все по-несигурни – от забраната върху физическия човешки контакт по време на пандемията, през войните, до неясните посоки, в които може да поеме изкуственият интелект. И разбира се, съзнанието за екологичния „асон“ и ефекта му върху животните.

По буквите: Линор Горалик

Тази книга определено е предизвикателство към читателя в много отношения – все пак нейната авторка е инициирала онлайн игра на „литературен шахмат“, в който задачата на участниците е била да намират най-неочакваните интертекстуални препратки, за да се придвижат напред. „Всички, способни да си поемат дъх“ е наречен „роман“, но всъщност е също толкова ризоматичен, тоест подобен на мрежа от подземни коренови системи вместо на единно, йерархично структурирано коренище. И все пак тя е заредена с хуманизъм – ясен като звук от тръба в мъглата, насмешлив и обречен като щурец на стената, пропадащ, пропадащ, но никога неизчезващ напълно.

Доказателството? Един откъс, който стои едновременно и като „уж-документална“ част между сюжетите, и като коментар върху възможната функция на литературата въобще. Става въпрос за заглавие от въображаемата поредица „Книжката бърза да се притече на помощ“, в която основната фабулна завръзка (домашното ти животно проговаря и това променя отношенията помежду ви) е разказана за деца и изведена до щастлив край.

След което, разбира се, опитът ти да повярваш в него е саркастично венчан с учебникарски въпроси. Защо Шули е започнала да се страхува от Анемон? Какво се е случило с майката на Шули? Как се е почувствал бащата, когато Анемон се е отказал от двореца си? Как се е чувствала Шули, когато по-късно, в лагера, е чела любимата си книжка за Балби? Как още могат да се държат бадшабите? Какви правила за поведение с непознати бадшаби знаеш?

Светът – за жалост, далеч не само светът на турбофантастиката – ни засипва с въпроси, от които ни се иска да се скрием.

Книжката бърза да се притече на помощ.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-anatomiyata-na-edno-izchezvane/

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

превод от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2017

Казано накратко – това е майсторски роман. Приглушен и дълбок като мълчание, в което е споделено много. Реших, че ще науча повече за Матар едва когато дочета романа.

Личната му история е забележителна и е нужно да бъде споделена, за да се разбере контекстът на създаването на тази интензивна и мощна проза.

Проза, писана по необходимост и от нужда, не заради моди, тенденции или пазар.

Писане, което окуражава и дава пример. Такива истории, за съжаление, продължават да се случват и днес. Светът не си взема поука от безкрайната игра на грешки и болка, пронизала историята. Затова и ще продължават да бъдат разказвани.

Матар е роден в Ню Йорк през 1970 г. Баща му Джабала Матар, който е смятан за политически дисидент заради мнението си за преврата на полковник Муамар Кадафи през 1969 г., е принуден да премести семейството си от Триполи и по време на раждането на Матар работи за либийската делегация в ООН в Ню Йорк.

Впоследствие семейството се връща в Триполи, но през 1979 г. отново бяга от страната. Матар е на девет години, когато се преместват в Кайро. Там живеят в изгнание, а баща му се обявява по-остро срещу режима на Кадафи. Матар продължава образованието си в Американското училище в Кайро.

Три години по-късно брат му Зиад заминава за пансион в Швейцарските Алпи. Въпреки че Матар отчаяно иска да се присъедини към него, трябва да изчака още четири години, докато навърши шестнайсет. Заради продължаващите заплахи от страна на либийската диктатура срещу бащата (както и заради заплахата за сигурността на Зиад, докато учи в Швейцария) обаче той не може да го последва. (И двете момчета трябвало да ходят на училище с фалшива самоличност.) В крайна сметка Матар избира училище в Англия, в което се записва през 1986 г.

Трябваше да се преструвам, че майка ми е египтянка, а баща ми – американец. Смятахме, че така не се налага да обясняваме пред всички араби в училището защо арабският ми език е египетски, а английският – американски. Първото ми име беше Боб. Зиад го избра, защото и двамата с него бяхме почитатели на Боб Марли и Боб Дилън. Трябваше да се преструвам, че съм християнин, макар и нерелигиозен. Трябваше да се опитам да забравя името си. Ако някой ме наречеше Хишам, не трябваше да се обръщам.

През 1990 г., когато все още учи в Лондон, баща му Джабала Матар е отвлечен в Кайро. Обявен е за изчезнал. След шест години семейството получава две писма с почерка на бащата, в които се казва, че е бил отвлечен от египетската тайна полиция, предаден на либийския режим и затворен в известния затвор „Абу Салим“ в сърцето на Триполи. Тези писма са последният знак и единственото нещо, което имат от него.

След тринайсет години Матар съобщава, че е получил новина: баща му е видян жив през 2002 г., което показва, че е оцелял след избиването на 1200 политически затворници от либийските власти през 1996 г.

През март 1990 г. агенти на египетските тайни служби отвлякоха баща ми от дома му в Кайро. През първите две години ни караха да вярваме, че е задържан в Египет, и ни казваха да си мълчим, защото в противен случай не можели да гарантират безопасността му. През 1992 г. баща ми успял да изнесе контрабандно едно писмо. Няколко месеца по-късно майка ми го държеше в ръката си. Внимателният му почерк се беше свил плътно в ситни букви, за да побере възможно най-много думи на единствения лист А4. Думи, между които почти нямаше място, нито над, нито под тях. Никакви полета, думи до ръба.

Хишам Матар споделя за писателския си процес, че

започва с много малко: колкото по-крехко, толкова по-добре. Нишката трябва да се усеща така, сякаш е на път да се скъса. Понякога започвам с жест или с усещане за даден герой. То е като онзи миг, когато се втурваш в концертната зала в последния момент. Намираш мястото си, след като светлините угасват. Не виждаш човека, който седи до теб, но имаш представа за него, за това какъв може да е или как му въздейства музиката, за тежестта на неговото мълчание.

Мълчанието при Матар е забележително. Деликатността му, когато открехва вратата към нещо, което не може да се опише – изчезването на един баща, – е неподправена. През цялото време, докато прелиствах книгата, си мислех, че това не е точно фикция. Историята за син, чийто баща е дисидент и е изчезнал, не е измислица. В нея има лекота и тежест, каквито носят истината и реалността. Но това не е и автобиография. Мемоарна книга е например „Завръщането: бащи, синове и страната между тях“, за която Матар печели „Пулицър“.

Писателят, който ми се струва най-близък до Матар, е В. Г. Зебалд. Сходно е усещането за изгнание и безизходна съдбовност;

за реалност, населена с мускуса на паметта, с призраците на травмата; за атмосфера на свят, клаустрофобично концентриран и сгъстен, свят на липсващи отговори, но и на шеметно блуждаене, на безспирно бродене.

Синът Нури скита из живота като Хамлет, влюбен е в мащехата си, скърби безутешно за майка си и баща си. Скръбта за баща му няма начало и край, защото няма и окончателен завършек. Траурът не може да се състои. Няма ритуал на сбогуване и раната на травмата е отворена. Дневникът на скръбта не може да започне. Това, за което пише Марин Бодаков в стихотворението „Кал по дланта“, няма как да се случи:

На следващия ден заварихме купчина мазна пръст до пояс,
натрупана мокра пръст под пейката, извън, в краката му,
нямаше как, с домашна лопатка дозаринах баща си.
Бих предпочел това да е метафора.

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

Има много и различни заглавия, които са „анатомия“ на нещо, на падане, на Грей, на скандал. Първата е „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън, където той пише, че

меланхолията може да е преходна, когато се появява при всеки малък повод за скръб, нужда, болест, неприятност, страх, мъка, страст или смущение на ума, при всяка грижа, недоволство или мисъл, които причиняват тъга, тъпота, тежест и досада на духа, противоположни на удоволствието, веселието, радостта, насладата… От тези меланхолични нагласи никой жив човек не е свободен, никой стоик, никой не е толкова мъдър, толкова щастлив, толкова търпелив, толкова щедър, толкова благочестив, толкова божествен, че да може да се спаси… В този смисъл меланхолията е характерна за смъртните… А ако е нараснала до навик, то едва ли ще бъде премахната.

Навикът от меланхолията на изчезването на бащата в тази книга се родее с „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, напомня и „Разгадавайки баща си“ на Вера Мутафчиева или разказа „Уейкфийлд“ на Натаниъл Хоторн, в който човек изчезва от собствения си живот за период от двайсет години и след това се връща. Понякога, уви, хората не изчезват по собствена воля и не могат да се върнат, когато решат.

Това, което може да прави Нури, е отново и отново да се връща из местата в паметта си; да води едни и същи разговори; да преподрежда едни и същи парчета от пъзела; да се върне в дома от детството си; да бъде баща си; да си бъде баща и да продължи.

Четенето на романи, в които централно място заема онова, което не може да се назове и няма развръзка, по парадоксален начин са и успокояващи. Нужен урок по стоицизъм, търпение и любов насред всекидневната бруталност.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Дневник на чумата“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-dnevnik-na-chumata/

„Дневник на чумата“ от Гонсало М. Тавареш

На второ четене: „Дневник на чумата“

превод от португалски Даринка Кирчева, изд. „Ерго“, 2022

Четох откъси от Дневника само месец след като добре познатият на български португалски автор започва да отразява реалността на живо, (Марин Бодаков ми прати линк към него на 1 април преди три години). И тогава, и днес тези дневникови записки ми стоят като стихотворения в проза. Като къси съединения между мисли, наблюдения и асоциации. Целта им е да държат автора на повърхността и успявайки да направят това – спасяват от хаос и удавяне и читателя.

Защо е нужно това връщане назад, когато на дневен ред са други кризи, други войни?

Миналото е чужда страна, а точно в тази се напомня, че има и бомби, които убиват без шум. Вирусът, който всъщност е тук и днес… Спомням си как четях и дневника на Франко Берарди – Бифо от същия период. Спомням си как с Ясен Василев превеждахме статии, мнения и анализи. Как си пишехме с приятели в Америка, Франция и Англия. Как чаках баща ми да дойде с колата си и да ми остави от така дефицитните в началото маски и как нервно пазарувах в кварталния магазин. Как се чувах всеки ден с родителите си. Как всяка седмица качвахме по един запис на театрално представление от архива на „Сфумато“. Как гледахме брифингите, как се възмущавахме, как лакомо четях „Моби Дик“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Дон Кихот“ и всички останали дебели класики, които така и не бях прочел изцяло.

За португалеца този дневник е насъщен навик. Той е

абсолютна необходимост. Пред събитието да останеш прав и нащрек. Сила срещу много по-силното. Или си на линия в усилните дни, или бягаш. Или със зяпнала уста изстенваш едно оох като звук, отговор и уплаха. Дневник на чумата като другар в тежките дни и в дните, предназначени за гледане. Необходимост и напрежение. И опит за документиране, за да остави хлабавата памет по-ясна следа.

А следата е от ясна по-ясна. Такава е и заради превода на Даринка Кирчева, която след Песоа, Сарамагу, Лиспектор и десетки други ни дава и това доказателство за таланта си.

Сега си мисля колко нужно е да излезе скоро и друга следа за памет – „Разкази от пандемията, или как се запознах с един комар“, книгата на Иван Димитров за този травматичен период, която скоро четох в ръкопис. Изпитах читателска радост и удоволствие, докато си припомнях близкото пандемично минало чрез неговия сборник с разкази и микроразкази. В тях има както страх, клаустрофобична изолация, тежки екзистенциални състояния, така и въздух и пространство, облекчение – чрез минимализъм, ирония и сатира, чрез умела и прецизна писателска работа, която превръща писането на Димитров в абсурдно и смешно.

Припомня се това, което не бива да се забравя от този период, за да не се превърне в изтласкана и потисната неартикулирана травма –

домът беше самотен затвор за мнозина. Реалността – индивидуална и колективна – бързо се превърна в нереалност и някои всекидневни навици и представи бяха забранен и немислим нонсенс. Димитров е извлякъл есенцията от това време чрез поредици от ситуации и прозаични пъзели. Цялостната картина, която сборникът създава, има естетически и документален характер, свидетелство за времето е въпреки фикционалната си закваска. С лекота надскача предварителните очаквания и някак между другото поставя сериозни въпроси, които отекват след края.

Ето само някои от тях: как да не си призрак приживе, със или без извънредни положения и ситуации; как и може ли да има днес животът пълнота и смисъл; как да се говори за това, за което често единствено мълчат не само медии, интелектуалци, анализатори, а и самите писатели, които вече рядко навлизат в сложни и поляризиращи теми. Артикулацията на травмата при Димитров става по безболезнен начин, не предизвиква фрустрация или съпротива при прочит. Това е едно от достойнствата на книгата – тя говори с тон на конкретика, достойнство и жизнеутвърждаване. Далечните – единствено във времево отношение – роднини на това писане са Ищван Йоркен, Кафка и Хашек, а по-близките хронологично са Итало Калвино, Сесар Айра и Етгар Керет.

Но гласът на Димитров е разпознаваем и негов. Този глас, подплатен със своеобразния му хумор и методичното му трудолюбие, има смелост да говори за трагедията като за трагедия, без да я омаловажава, а като ѝ противодейства. Такова писане показва и осмисля бруталността на българското всекидневие, противоотрова е срещу амнезията и гледа в очите конкретния ни и настоящ общ живот, прави го по-близък и разбираем. Такова писане доставя смисъл по щедър и неподменящ фактите начин.

Димитров със сигурност ще продължи да предизвиква себе си и да иска да се променя, и сам себе си да изненадва, включително писателски, а тази приятна изненада ще се умножава в прочита на читателите му. С нетърпение очаквам появата на неговата книга, която ще бъде седма в творческата му биография.

Направих това много дълго отклонение, защото най-важното, което може да се извлече от Дневника на Тавареш, е, че е наложително да се пише за тук и сега в България. За нашето настояще и минало. С честност и откритост. С въображение и реалистичност. Трябва да разказваме историята си или някой друг ще ни я разкаже – съкратена и спестявайки много. Или пък тя ще се повтори.

На второ четене: „Дневник на чумата“

Разказването е свобода, съпротива и смисъл.

Такова е и тахикардичното писане на Тавареш, което сякаш не може да си поеме дъх, накъсано е, фрагментарно и сред целия разпад и срив се опитва да се събере в цялост. Тавареш припомня параноята в медиите, изрежда списъци с починали и детайли за тях (изброяванията напомнят на изреждането на воюващите ахейци в Троя). Нежност, милост и безмилостност се смесват, когато се описва локдаунът, който е уединение от предпазливост и страх, толкова различно от уединяването на монасите.

Португалецът разрежда бруталността на дните с цитати от Неруда, Канети, Слотердайк, Емили Дикинсън, Одън, Бенямин, Никанор Пара, Енценсбергер, Киняр, Оруел и десетки други. Не е сам, има книгите и две кучета в тези непредвидими и паникьосани месеци на извънредното положение, когато времето сякаш беше спряло и животът сякаш беше свършил приживе за стотици милиони хора.

Животът наистина се беше скъсил и оголил. Тавареш е прав, когато пише за

десетте животни с най-кратък живот. Включени в списъка: еднодневките и мухите. Пчелите работнички, пеперудите монарх, мравките и водните кончета. Да се грижим по-добре за който скоро ще умре. Бъди мил с един умиращ: мухи, пчели, мравки, пеперуди монарх и еднодневки. Не знам какво са еднодневките, но името е съвсем ясно. Едно нещастно животно, което на гърба си вече носи името на своята трагедия, на своята краткотрайност. Човекът също е еднодневка, макар да живее малко по-дълго и рядко да лети.

Лесно е да се каже да сме по-добри помежду си… Но още по-лесно човешкият живот се върна към нормалната си траектория, която е по-скоро самоунищожителна и предвещава още подобни катастрофи. Катастрофата преди три години се яви като отсъствие на всички неща. Тя може отново да се случи. Затова е и нужно

да се извлекат поне някакви поуки от това покъртително минало, в което са погребани милиони.

Жозе Сарамаго казва за Тавареш, че рано или късно и той като него ще получи „Нобел“. Това не изглежда да е важно за по-младия писател. Той пише и не може да си поеме дъх. Той е вестоносец и иска да каже наведнъж всичко. И казва най-важното с лекота.

Казваш ми, че по-безсмъртна от грижата и яростта е радостта,

пише Хьолдерлин. Радостта от това, че си жив.

Но какво стана после? След като се оказа, че ще сме живи? Какво променихме? Как продължихме? Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната? Ще отговорим ли по различен начин на собствените си – постоянно неспазени – обещания?


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева
© Личен архив

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в Софийския университет. Главен редактор на „Литературен вестник”, председател на Българския ПЕН център, декан на Факултета по славянски филологии на СУ и част от програмния екип на Софийския международен литературен фестивал, който започва днес, 5 декември, и ще продължи до 10 декември.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-poveche-otkolkoto-obicham-zhivota-si/

„Повече, отколкото обичам живота си“ от Давид Гросман

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

превод от английски Велина Минкова, изд. „Колибри“, 2021

Необичайно е, когато един евреин разказва толкова съкрушителна история за другите лагери – не за нацистките, а за комунистическите, не в Европа на Хитлер, а в Югославия на Тито. Но пък и кой по-добре от евреин – при това не друг, а Давид Гросман – би могъл да разкаже историята на една жена, преминала през душе- и месомелачката на балканския ГУЛАГ? Когато известният писател среща в един израелски кибуц своя прототип Ева Панич-Нахир, вече почти на столетна възраст, тя не само охотно му разказва обратите на суровото си и драматично минало, но едва ли не настоява то да оживее под перото му.

Гросман превръща тази история в художествена стихия по своя специфичен начин, като създава образа не само на своята главна героиня Вера, но и на още две поколения счупени заради една и съща травма, макар и по различен начин жени, жени жертви: дъщеря ѝ Нина и внучката ѝ Гили. Гросман опъва между тях крехката, но несломима „червена нишка“ (по един друг негов мащабен роман) на принадлежността и отхвърлянето ѝ, на истината и спестяването ѝ, на гордостта и преломяването ѝ в прошката.

„Повече, отколкото обичам живота си“ е последната от малкото книги на Гросман, преведени на български. За разлика от „Един кон влязъл в бар“ (най-силния му за мен роман, по който имаше и широко рекламирано театрално представление със Самуел Финци), „Ще бягаш ли с мен“ и „Червената нишка“ обаче, за нея почти не е говорено от издаването ѝ насам. Тук

Гросман се приближава географски до нашите земи и се разкрива като завиден познавач на балканската и югославската история –

по-конкретно тази на остров Голи Оток, където се е намирал най-големият и най-страшен лагер за политически затворници по времето на Тито. Сюжетната рамка на повествованието представлява пътуването на Вера, Нина, Гили и баща ѝ Рафи от Израел до това пълно с ужасяващи тайни място, където Вера е била хвърлена и измъчвана няколко години като враг на народа.

Повествованието в романа е силно кинематографично в буквалния смисъл на думата. Въпросното пътуване е видяно през почти непрекъснато включената камера на Рафи и Гили, и двамата донякъде провалени кинематографисти, отгледали се сами един друг след напускането на Нина. Сега те създават филма на живота си – филм за нея и майка ѝ Вера, и за тайната, обвързала ги завинаги в отчуждението.

Преди да потъне в небитието, тази лента се превръща и в дълбока, мъчителна, но пречистваща изповед и в начин сегашната Нина да се обърне към бъдещото си аз, чиято памет ще бъде поразена от болестта на Алцхаймер, с която е диагностицирана, но най-вече в инструмент за катарзис и прошка между трите поколения жени. Такъв, от който накрая ще се отърват. Защото има неща, които трябва да бъдат спомнени стъпка по стъпка именно за да бъдат оставени отвъд паметта. 

Вера/Ева на Гросман е институция, матриархат. Силна, обичана от всички в новото си израелско семейство, природно женствена, всеустойчива, жизнелюбива, обладана от истината и любовта – заради тях е готова да жертва единственото, което ѝ е останало. Родена в буржоазен еврейски дом със смесен (хърватско-унгарски) произход, тя се влюбва от пръв поглед и – въпреки съпротивата на баща си – се жени още съвсем млада за сръбския офицер гой, който ще остане любовта на живота ѝ.

Идеалисти, чисти в своите възгледи за социално равенство, честни в намеренията си, двамата участват в партизанската война срещу нацистите, присъединявайки се впоследствие към Титовия елит. Докато Тито не прави немислимото – опълчва се срещу Съветския съюз и започва да преследва онези, които внезапно са обвинени във вярност към Сталин и шпионаж в полза на СССР.

След самоубийството на потъналия в мазетата на ОЗНА свой съпруг Вера ще трябва да вземе най-важното решение в живота си, което ще предопредели не само нейната, но и съдбата на всички жени от рода ѝ. Срещаме я на деветдесет, след като отдавна е преминала през ада за политически затворници на Голи Оток, където хиляди други са намерили смъртта си, след като е успяла да стигне до Израел с дъщеря си и се е омъжила повторно за бащата на Рафи, единствения протагонист в този женски роман.

Ала травмата, отгледана на Голи Оток, ще превърне нейната Нина – малкото момиче, останало изведнъж и без никакво обяснение без майка (самите ние ще получим това обяснение, гледайки филма) – в своеобразна морална самоубийца, външно студена, лишена от човешки чувства и „изражения“ (важно за кинематографичния поглед в романа) жена, която ще превърне разюзданата си сексуалност в начин да накаже (женствеността на) майка си. Гили, нейната дъщеря, на свой ред ще остане без майка и ще премине през отхвърлянето – докато отново не я открие и не откупи продължаването на рода, не пречисти генетичната нишка на болката и огорчението.

Централният конфликт (и тайна) в „Повече, отколкото обичам живота си“ поставя едно срещу друго немислими неща – истината и любовта, както и любовта към съпруга и любовта към детето.

Струва ли си да настояваме на истината, за да не предадем честта и достойнството на мъртвите, ако така ще разрушим живота на живите след тях, които също се нуждаят от любовта ни? Кое доказателство за обич е по-валидно? Можем ли да степенуваме любимите си?

Изборът, който Вера ще направи, не само ще предопредели съдбата на жените след нея, но ще промени и смисъла на думата дом за всяка от тях. За Нина домът ще се окаже мястото, на което тя никога не е стъпвала в своето неистово скитане и вечно бягство – мястото, свързано с ужаса, преживян от майка ѝ. Защото взаимността в ада е по-голяма от „спасението“ отделно, защото любовта в споделеното страдание е по-силна от пощадата, която те оставя сам. 

На острова, насред немислимите изтезания, Вера ще открие смисъла им в обгрижването на един малък филиз. Това е метафора пределно ясна, изключително визуална и емоционално силна, но същевременно и история, базирана на истински свидетелства на лагерници. Според техни разкази те са били оставяни да стоят с часове в определени пози на голия и пуст остров, за да пазят сянка от безпощадното слънце на филизи (твърди се, че зеленото петънце на Голи Оток представлява дърветата, които затворниците са посадили).

Безцелното и нечовешко страдание на Вера (като това от Холокоста, чиято сянка винаги витае във всеки еврейски роман) Гросман ще преосмисли – за да даде амнистия на майчинството ѝ – през отчаяния жест на това тя да участва в покарването на няколко крехки листенца върху едно лишено от живот късче земя. Дори и само това да беше разказал писателят, той пак щеше да разкрие пределно ясно

жестокостта на комунистическите лагери – по думите му, по-извратена, по-кръвожадна и по средновековно варварска дори от тази на нацистките.

Защото в тях, както отбелязва той, врагът е бил ясен, докато тук – трудно, почти скандално признание от един евреин –

Затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи оток, казват, че тук е по-трудно. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

И все пак това не е историческа книга, а общочовешки роман за същността на политическия до мозъка на костите си човек. За трагичните отношения между майки и дъщери и за драмата на родителството. За колективната травма, прорастваща в сянката на поколенията. За катарзиса, който винаги изисква слизане в ада на паметта, кръстоносен обход на спомените, връщане в родилната утроба на болката.

Но най-вече „Повече, отколкото обичам живота си“ е роман за абсолютната и безусловна любов. И тази на Вера към първия ѝ съпруг, но и тази, която Рафи изпитва към Нина през целия си живот. Любов библейска, всеопрощаваща, всепонасяща – и най-черния мрак, и най-смъртоносните рани, и най-непосилното отхвърляне.

За огромно съжаление, в България нямаме преводачи, способни да преведат израелски романи от оригинала им на иврит.

Това обикновено се прави ту от английски, ту от френски – и определено личи. Богатството и сладостта на Гросмановия иврит като че ли са позагубени в английските конструкции и фрази, наративът звучи странно на места, а времената се сменят по начин, който би могъл да се възприеме като преводаческа грешка. Няма как да разберем какъв е случаят без оригинала.

Но може би въпросната „грешка“ все пак е логична. Гросман разказва преди всичко през гледните точки на Вера и Гили, която през цялото време си води и сценаристки записки, понеже – както казва баща ѝ – важното е в „подробностите, малките подробности“. Може би съобразно този кинематографичен подход Гили сякаш вижда в съзнанието и на другите, вижда навсякъде и във всяко време, придобива способността да бъде всевиждащ разказвач. А такава всевиждаща в колективното съзнание на семейството ѝ гледна точка е решаваща за спойката между неговите части, счупени и слепени отново като в кинцуги (златно спояване/шев – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез лак, смесен с прахообразно злато, сребро или платина).


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Има ли право Палестина на литература?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/ima-li-pravo-palestina-na-literatura/

Има ли право Палестина на литература?

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

След отмяната на събитията британският издател на Адания Шибли предостави книгата за свободно теглене в рамките на дните на Франкфуртския панаир

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

Има ли право Палестина на литература?
Адания Шибли в интервю с Арнон Грюнберг. Източник: YouTube

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

Има ли право Палестина на литература?
Щандове на Франкфуртския панаир, снимка от 2016 г. Източник: Wikimedia

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.

Има ли право Палестина на литература?
Снимка: Michael Dziedzic / Unsplash

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.


*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.

По буквите: Расучану, Кенаров

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-rasuchanu-kenarov/

„Вятърът, духът, дъхът“ от Андрея Расучану

По буквите: Расучану, Кенаров

превод от румънски Лора Ненковска, София: изд. ICU, 2023

Гъста като петмез проза. Лепкав, сладостен, поетичен език, омаломощаващо внимание към детайла, което те повлича, сиропира читателския ти ум и като че ли парализира физическите реакции на ужаса, с който са изпъстрени тези страници. „Питай встрани“, казва моя позната терапевтка. „Пациентът следи с очи пръстите на аналитика, докато изважда травмата от дългосрочната памет и я депозира в краткосрочната“, гласи описанието на друг метод за справяне с посттравматичния синдром.

Кое дете е било, каза ли ти, а как изглеждаше, докато ти разказваше, спокоен ли беше, какъвто е обикновено, с тревожен поглед, с безразличен глас, който сякаш потъва в повея на вятъра…,

пита героинята по повод потрисаща история за канибализъм. И сякаш целият ѝ разказ, с всичките ѝ травми, потъва в тази извънредна сетивност: детството, полепнало във водна леща, миришещо на селски двор, на селски клозет, на топли тела, които се движат по средата на двора, докато детето гледа от тъмния прозорец; семейният живот, потънал в мътната вода в запушената мивка, изплувал като трупа на съпруга беглец през реката, която би трябвало да го отведе към Югославия, сиропиран като саварината, която съпругът изяжда преди това с любовницата си, а героинята отбелязва 1) начина, по който той най-напред маха маслената розичка от сладкиша, 2) пуловера, който самата тя му е купила и изпрала с шампоан, за да не губи мекотата си, 3) унижението да прочете за тази сцена в доноса на Секуритате…

По буквите: Расучану, Кенаров

Същата сцена виждаме и през погледа на сина, който години по-късно е отишъл да прочете досието на баща си – за да може, макар през омразния език на доносите, да събере частите от своята семейна история. Неговият език е като че по-прогледен, защото, докато майката се стреми да замъгли гледката на истината, синът се опитва да я открие. В този смисъл двамата вървят в противолопожни посоки – единият се опитва да се справи с травмите, като ги изтласка, другият – като си пробие път към тях, като разбере.

Някога ми каза, че ако хората вече ги няма, това не означава, че миналото им принадлежи на всички, всеки с неговата версия и интерпретация… Добре, бих ти отвърнал, но ако не можеш да научиш как точно са се случили нещата, това не значи, че не са се случили. Не можеш да ги изтриеш от историята само защото не ти е дадено да познаеш цялата истина за тях.

Третата част на книгата, озаглавена „Михалаки“, като че ли свидетелства за последния етап в преработването на истината – тогава, когато тя не е нито болезнено прясна, нито болезнено убеглива, а като че ли завинаги уталожена в ритмите на литературата. Отложена по-назад във времето, тя сякаш веднага придобива патината на мита. С други думи, историческият факт избелява и остава да изпъква главно образът – като този на слонския скелет в училищния кабинет по естествена история, където депутатите били заключени, докато не изберат нов княз. Но в същото време се наслагва и в историческата памет на самото място, и в преповтарящите се през поколения теми – като трудната и разпокъсана връзка между поколенията, като непрестанния мотив на сирачеството и отритнатостта.

Извънредно трудна като стилистика книга, бляскава преводаческа работа на Лора Ненковска.

„Диктатори, трактори и други приключения“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2023

През юли 2008 г. жителите на Белград откриват, че в един от обикновените бетонни квартали е арестуван възрастен човек с вързана на опашка прошарена коса. Въпросният Драган е познат като духовен учител, проповядващ един вид православна мистика. Истинското му име обаче е Радован Караджич.

По буквите: Расучану, Кенаров

Повечето хора имат чувство за териториалност по отношение на истината.

Ние, българите, често смятаме, че трябва да знаем повече за Източна Европа от западния читател, не дай си боже от този, който е отдалечен от нас през океана. По тази причина статиите на Димитър Кенаров, писани за престижни американски списания, би трябвало леко да дразнят. Още повече – преводни. Още повече – написани умело, с литературен усет, пластичен език и космополитни препратки. Това ли момче ще ни каже кой живее в съседния вход?

Ами да. Защото

териториалната близост е илюзорна, ако не видиш нещо с очите си;

ако не отидеш с готовността да зададеш неудобен въпрос, да подхванеш нелицеприятна тема. Да бъдеш на места, различни от тези, на които ходят „хора като теб“. И аз съм била в Белград, но не би ми хрумнало да отида да видя как домът на Милошевич е превърнат в място за поклонение. Не съм била арестувана в Беларус. И реакцията ми в началото на войната в Украйна не е била да тръгна натам, за да видя с очите си какво става.

И все пак Димитър Кенаров не е типичният разследващ журналист; той не търси интервюта с главните герои от новинарските емисии. Вместо това отива на място и описва тяхната среда. Хората, които са ги направили възможни. Начина, по който реагираме след новината за чудовищното. Като отказваме да повярваме и се разпиляваме в конспиративни теории. Като опаковаме чудовищното като сензация, таблоиден гъдел, в който моралните съображения постепенно отпадат и запомняме само къде сме се хилили, надлежно погъделичкани по чакрите. Като в туристическата обиколка „Попарт Караджич“. Иначе казано,

най-важното в тези статии – това, което си струва човек да опише от първа ръка – е процесът на нормализация на ненормалното, преобразуването на нечовешкото в „човещинка“,

ключовата роля не на Хамлет или Клавдий, а на Розенкранц и Гилдернстерн. От Сърбия, от България, от Македония, от Полша, Беларус, поречието на Дунав, Ирак, Сараево, Украйна. И в тази роля е наистина важно да се видим отстрани. Или поне да осъзнаем, че сме видими.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на ICU и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Преводът не е веднъж завинаги

Post Syndicated from Габриела Манова original https://www.toest.bg/prevodut-ne-e-vednuzh-zavinagi/

Преводът не е веднъж завинаги

Анджела Родел е родена в Уисконсин, САЩ, през 1974 г. Живее и работи в България от близо 20 години. Превеждала е знакови имена в българската литература – като Георги Господинов, Ивайло Петров, Георги Марков, Захари Карабашлиев, Ангел Игов, Милен Русков, Вера Мутафчиева и др. През май 2023 г. заедно с Георги Господинов печели Международния Букър – най-престижната награда за художествена литература в превод на английски език.

С Анджела Родел разговаря Габриела Манова

Срещам се с Анджела Родел в офиса ѝ в топъл юнски ден. Питам я харесва ли ѝ горещината, защото знам, че е родом от доста по-студено място. Засмива се, казва, че дори тя се предава и пуска климатик – все пак идва от суперклиматизираната Америка. Америка. За много българи американската мечта е още жива и мнозина са заминали да търсят щастието си отвъд океана.

Но Анджела е избрала да дойде тук. И да остане.

Едно от първите ѝ посещения в България е по време на Виденовата зима. Чудя се как не се е отказала. Разказва ми, че преди това отишла в Копривщица през 95-та, а там „супер, някакви планини, някакви баби, слънце, беше много така, романтично и идилично, и вече като кандидатствах за „Фулбрайт“¹ през 96–97-ма, точно за Виденовата зима бях тук“.

Преживяването я заземява: „За мен беше страхотен урок, бях на 23 и разбрах каква щастливка съм, че това, което приемаме за даденост в Америка, хич не е даденост. Тогава имах много нереална, романтична представа. А за мен беше просто по-дълбоко запознаване с България.“ Сравнява го с обичта към човек – в един момент виждаш всичките му страни – и добрите, и лошите, но това не те отблъсква, просто го приемаш такъв, какъвто е. „Благодарна съм, че бях тук през този период. Мисля, че получих някакво прозрение и за себе си, и за България.“

Питам я дали вярва, че човек има определен път, по който върви, и каквото и да прави, се озовава на него, или всичко е плод на случайност. „Бях в Америка и правех докторантура, но през цялото време чувствах, че нещо беше недовършено. Вече като дойдох през 2004–2005 г., пак се оказах на този кръстопът – дали да се връщам в Щатите и да защитавам дисертация, или да оставам – и просто реших да остана. Не беше много рационално решение, имаше някакво силно вътрешно чувство, че моята работа тук не е свършена, че има какво да уча от това място.“

На 23 май, в навечерието на най-хубавия български празник, Георги Господинов и Анджела Родел спечелиха Международния Букър за романа „Времеубежище“ и превода му на английски език. Поздравявам я за изключителното признание и споделям, че още в момента, в който Лейла Слимани обяви, че романът, избран от журито, е отличен и заради силно поетичния си език, си казах: няма как да не е „Времеубежище“. Наистина ли, отвръща Анджела, и казва, че с Георги са били изумени, че изобщо са стигнали до дългия списък. „Още ми се вижда като сън, не мога да повярвам.“ Питам я дали за нея е било мечта да спечели тази награда. „Дори не смеехме да си мечтаем. Когато станахме част от дългия списък, си казахме, че е голяма чест, и нали, дотук бяхме! Като влязохме и в краткия списък – пак: дотук бяхме! Аз лично не посмях да си мечтая такова нещо, но…“

Споделям с Анджела надеждите си високото признание да окаже влияние върху самочувствието на българите по отношение на българската литература. „Както каза Георги в много интервюта,

това би трябвало да отвори вратата и за млади писатели, и за други български писатели; вече ще бъдем на картата…“

Интересно ми е какви са според нея впечатленията на американците от България и българската литература. „Средният американец не е чувал за България, не знае къде е. Може би сега, след като вече има толкова българи в Америка, си казват: А, да, имам един приятел, той е българин, тук, на работа, но като цяло никакви асоциации нямат.“ Надява се Международният Букър да е „вратичка към източноевропейската литература“.

„В САЩ реалността е такава, че процентът преводна литература, която се издава, е много малък. И той включва цялата нехудожествена литература, преводни учебници, научни трудове, справочници и т.н. Докато в България дори през социализма винаги е имало много преводна литература. И като гледам пазара, много се следи. Все пак мисля, че европейците като цяло, включително България, са по-отворени и на преводната литература не се гледа като на втора ръка, докато в САЩ, поне допреди двайсетина години, да гледаш филм със субтитри беше някак под нивото им. Но новото поколение вече не мисли така.“

Разпитвам Анджела за първите ѝ стъпки в превода на български. Започнала е с поезия: „Това с превода на поезия стана случайно, но мисля, че има нещо вярно, че най-добрият преводач на поезия е поет, затова обичам да работя с български или американски поети като редактор. Чета поезия, но чувствам, че не е моето. Превела съм доста поезия, но винаги с чувство на притеснение…“ Анджела преподава в магистърската програма „Преводач-редактор“, където също превеждат поезия: „Всички винаги се притесняват, страхуват се, питат се как ще стане, но все се оказва, че има един-двама със страхотна дарба… Те сякаш са поети, още неоткрити, и преводачи, на които това е силната им страна.“

Във връзка с преподавателската работа я питам смята ли, че преводът може да бъде преподаван, и как протичат нейните лекции. Впечатлението ѝ е, че много студенти бързат към вълнуващи и интересни теми, например диалекти, жаргон, но според нея структурата на езика, граматиката, са основополагащи и често се оказват препъникамъни за младите преводачи. Признава, че дори тя, макар и опитна, винаги има едно наум за глаголните времена, когато превежда.

„Има стратегии, няма невъзможни неща за превод… почти,

но да, имам едно наум, че всеки текст съдържа капани.“

А кои са нейните учители в превода? Имало ли е въобще някой, който да се занимава с превод от български на английски във времето, когато е дошла в България? „Малко съжалявам, че не съм имала учител, може би по-бързо щях да стигна до някакви важни изводи, но като започнах да превеждам – през 2004–2005 г. работих в списание Vagabond – и там Антони Георгиев, който е много опитен, страшно ми помогна, даде ми кураж. Тогава, като новак, се придържах много буквално към текста, коя съм аз, че да… Нямах самочувствие да е по-леко, свободно, но Антони много ме окуражаваше. Ти знаеш този език, той е и твой, може да даваш нещо от себе си, и това беше много важно… че той като редактор минаваше през всички текстове и държеше преводът да е верен на оригиналния текст, но и да не е скован, дърварски – беше много полезен учител в това отношение. Самите автори също много ми помогнаха, даваха обратна връзка. Имах късмет да работя с автори, които от своя страна имаха търпение да работят с мен.“

С Георги Господинов например, изглежда, че имат невероятен синхрон, сякаш работата им върви много плавно. „Да, той е страхотен, може би от малкото български писатели, които наистина гледат на писането като на занаят. При него всичко е суперизящно, много рядко може да намериш нещо, което да не е както трябва. Активен е, участва, без да се обижда, без да се държи, сякаш бъркам в някаква рана, което е доста деликатен момент. Разбирам, че преводачът понякога е първият човек, който влиза в текста, в който пък понякога се случва да има несъответствия, проблеми, клишета. Винаги усещам дали авторът е отворен към такъв тип коментар. Има писатели, които са благодарни, казват: Търсил съм такъв редактор и не съм намерил

Да си преводач от български на английски включва и доста посланическа работа. „Много е трудно и това е неплатен труд, нека бъдем откровени. Писах един текст за сборника на Димитър Камбуров и Михаела Харпър² и там точно за това говорех, че ти не си само преводач, никой не идва при теб да ти каже: Дай да преведем един български писател. Самият ти трябва да си скаут, да откриеш интересен автор, да инвестираш в превод, после ставаш агент, търсиш списания, издатели, евентуално намираш възможност за публикуване. И след това пак ти си този, който кандидатства за грантове, финансиране, ти си връзката с издателите… А когато, живот и здраве, книгата излезе, ако авторът не е много сигурен в английския си, трябва да ходиш по разни фестивали – което е супер! Примерно, с Вера Мутафчиева, която вече не е между живите, аз ще правя книжно турне, защото съм и рекламен агент, и пиар… Цялата работа включва много повече от чистата работа с текста.“

И като споменаваме Вера Мутафчиева, Анджела вече е на финалната права в редактирането на превода на „Случаят Джем“. Признава, че е било предизвикателство. „Имаше много турски вътре – нали Вера Мутафчиева е била османистка, учен, историк, и не дава нито бележки под линия, нито нищо, просто ти си в турския текст. Открих един турчин, с когото да се консултирам. Иначе езикът ѝ е страхотен, авторката е с много готино чувство за хумор. За съжаление, не съм я познавала лично, но явно е била добра психоложка, уловила е какво е характерното в човека, в нейните персонажи. Затова въпреки че беше трудно, беше и адски приятно за превод. А и текстът е много авангарден за времето си! През 60-те години такава структура! Как изобщо е излязло подобно нещо в социалистическа България…“ Може да прочетете и прекрасния текст, в който самата Анджела разказва за преживяването си с книгата.

Питам я как се е справила с изискването на американските издателства нищо да не се извежда под линия. „По принцип модата е такава, че не бива да има. Смята се, че това изважда читателя от текста, и преди, когато работехме с издателство Open Letters по „Физика на тъгата“, нямахме право една бележка под линия да сложим, което е много трудно – цялата книга е пълна със соцреалии, просто се видяхме в чудо. С новия издател – Norton, просто без да питаме, решихме, че не може. Но оттам ми пратиха някакви други свои книги, видях, че има бележки, и ги попитах: Ама може ли бележки под линия, а те: Да, естествено, може да използвате. С Георги вече бяхме толкова опарени от предишния си опит, че подходихме много пестеливо. Може би няма и десет бележки под линия в целия роман (Time Shelter).“

И все пак как се предава на американския читател целият този социализъм и въобще културата на Източния блок и мисленето на хората по онова време?

„Едно от спасенията за мен като преводач, е, че хората, които четат преводна литература, са доста подбрана публика;

те вече имат интерес, особено към източноевропейски автори. И понеже има толкова руски преводи от този период, надявам се, че тази атмосфера може да е позната и от други произведения. В България социализмът е различен в сравнение с останалите соцдържави, но идеите като цяло все пак имат някаква почва в американското въображение.“

Припомням ѝ за ателието по превод на Фондация „Елизабет Костова“ от 2020 г., в което лектори бяха самата Родел, Изидора Анжел, Екатерина Петрова и Велина Минкова. Тогава за пръв път осъзнах колко е трудно да бъдеш преводач от български на английски, колко усилия изисква това. Анджела признава, че Елизабет Костова и фондацията са я въвели в тази сфера и среда, благодарна е, че са ѝ помогнали да създаде контакти с издатели и редактори.

Споделям, че точно по време на въпросното ателие съм придобила малко увереност, че човек може да превежда и на език, който не му е майчин. „Мисля, че това е някакъв предразсъдък. Да, преди съществуваше нагласата, че трябва да превеждаш само на майчиния си език, но

хегемонията на native speakers³ в превода полека си отива.

Например тази година и аз, и Изидора [Анжел] бяхме избрани за стипендиантки на National Endowment for the Arts, и от двайсетина проекта имаше около 6–7 души, които не бяха native speakers, но въпреки това спечелиха. Вече разбираме, че няма един английски, и това, че езикът не ти е роден, не означава, че не можеш да бъдеш добър преводач или че няма какво да дадеш на този текст. Нещата се променят за добро.“

Имало ли е текст или части от текст, за които си е казвала: Не, това не може да се преведе? „Да, по-скоро отделни моменти, и все се сещам за Иглика Василева, която, като превеждала „Одисей“, в един момент толкова се фрустрирала, че взела един нож и пробола книгата. И аз напълно я разбирам!

Сега например с „Хайка за вълци“ – толкова обичам този роман, просто брилянтен език, с чувство за хумор… Може би 7–8 години търсих издател, най-накрая намерих, и си викам: Ама не мога да я преведа тая книга, няма да стане на английски, какво правя аз тука… Не мога! И в един момент, като отшумя това отчаяние, си казах: Да, значи, няма да стане толкова готино, както е на български, с всички там диалекти, идиолекти, но все пак има толкова много интересни неща, чисто исторически, лични, социални, политически, че има стойност, дори всички тънки езикови работи да няма как да ги спася… Поне аз така се утеших.

Може би никой превод не е финален, може би след двайсет години ще има различни разбирания и нови преводи. Това е нормално, преводът не е веднъж завинаги.“

Като един истински ренесансов човек Анджела не се ограничава само с една форма на изкуство. Всъщност в България я довежда и страстта ѝ към музиката и пеенето. Питам я дали това ѝ помага да предаде ритъма на текста. „Абсолютно, аз съм напълно убедена, че има връзка. Бях в Лондон преди може би десет години за един преводачески семинар, след семинара пием бира и се оказва, че всеки от нас е и музикант, просто всеки. Това не е случайно, според мен ти помага страшно много да усетиш мелодията, звучността на езика, стига да имаш ухо за тия неща.“

Излиза, че различни пътища водят Анджела към преводаческата дейност. Може би просто когато нещо е истински важно за нас, намираме пътя към него през всичко, което правим.

1 Анджела Родел идва в България да учи български със стипендия „Фулбрайт“, а днес е изпълнителен директор на Българо-американската комисия за образователен обмен „Фулбрайт“.

2 Става дума за сборника Bulgarian Literature as World Literature.

3 Ползва се за хора, на които даден език им е майчин.

4 Служба на федералното правителство в САЩ и най-големият спонсор на изкуствата и обучението по изкуства.

Репортаж от Бургас Трима отличени и от „Биволъ“. С награди приключи Десетият международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/nagradeni-alef-bivol.html

четвъртък 22 юни 2023


На впечатляваща и емоционална церемония Център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” връчи наградите на победителите в юбилейното десето издание на Международния ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”.…

Илияна Йотова откри младежкия литературен фестивал на “Алеф”

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B9%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BC%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6.html

вторник 20 юни 2023


Вицепрезидентът на Република България Илияна Йотова откри Международната младежка конференция на тема „Спасяването на българските евреи – възможен модел на поведение за младите хора днес”, която се провежда днес в…

Към Украйна през литературата

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/kum-ukraina-prez-literaturata/

Към Украйна през литературата

Много преди Украйна да стане част от световните заглавия, украинската литература прескочи границите на националното и се превърна в „световна“ – четена на много езици, награждавана и допринасяща със свой глас в глобалната полифония.

Шведският Tages Anzeiger включва романа на Оксана Забужко, за който може да прочетете по-долу, в списъка си с 20-те най-добри романа на века. Украинският автор Сергей Жадан е носител на наградите „Ян Михалски“, „Ангелус“, избор на Би Би Си за украинска книга на десетилетието, номиниран е и за наградите на „ПЕН Америка“ за преводна поезия. Юрий Андрухович е награждаван с Хердеровата награда, наградата „Хана Арент“ и други.

Споменавам всичко това не само в контекста на първата за България наистина световна награда за „Времеубежище“ (Господинов е и първият българин, носител на „Ангелус“). То е важно и защото отразява резонансa на един текст в друг свят и култура, доколкото литературата може да бъде мост, превод, карта на историята на хора, които с отварянето на първата страница може да са „други“, различни от нас, но със затварянето на книгата вече са ни близки. Украйна има редица подобни строители, преводачи и картографи, чиято проза и поезия не само разказва историята на собствената им страна, но е и много близо до българската действителност.

Първата такава авторка е

Оксана Забужко със своя magnum opus „Музеят на изоставените тайни“.

Единствената издадена у нас книга на Забужко е отдавна изчерпаната „Полеви изследвания на украинския секс“ („Изток-Запад“; „Факел“, 2005). Разказите на Забужко, както и мащабният ѝ роман (над 700 страници в английската версия) разказват съвременната история на Украйна с остър, ярък стил и стегнат език.

В „Музеят на изоставените тайни“ известната журналистка Дарина Гошчинска се справя със загубата на най-близката си приятелка, загинала в катастрофа при неизяснени обстоятелства. Дарина открива снимка на членове на Украинската въстаническа армия – партизани, които през 40-те и 50-те години на миналия век водят въоръжена съпротива срещу нацистите и съветските войски и са преследвани от режима на Сталин.

Сред мъжете в кадъра има една-единствена жена – Олена Довган. С безпогрешния си журналистически нюх Дарина надушва история и в хода на разплитането ѝ започва връзка с един от наследниците на Олена. Обсебена от живота на две мъртви жени – партизанката и нейната приятелка, Дарина съпреживява ужаса на нацисткия и сталинисткия терор, на живота в Украйна по време на двете световни войни. Но ужасът е и в настоящето – разследвайки смъртта на своята приятелка, журналистката попада в света на украинската политика и мафия, откъдето е трудно да излезе жива. Нишките на тези събития се преплитат на фона на нежна любовна история, която се разкрива през редуването на гласовете на Дарина и Адриан. Суровата реалност бавно преминава в сюрреализма на сънищата и миналото. Сънят понякога разказва миналото, а миналото ни се струва като сън.

Романът е впечатляващ не само заради умело преплетените сюжетни нишки, в които няма излишна сантименталност или драматизъм въпреки високия риск –

да пишеш за мафия, смърт, любов, партизани и война без ръждата на клишето е нелека задача.

Структурата е огледална на играта тайни, спомената в последното интервю на най-добрата приятелка на Дарина преди смъртта ѝ:

И сега, ето как се прави тайна. Първо изкопаваш малка дупка в пръстта и я очертаваш с нещо блестящо, например станиол от шоколад […] После върху този сребърен или златен фон полагаш своя дизайн – с листа, камъчета, каквито боклуци откриеш, стига да е ярко и цветно: опаковки от бонбони, стъкълца, мъниста, копчета – по онова време имаше много готини копчета, всички шиеха, плетяха, бродираха, трябваше да си ръкат. Можеше да добавиш цветя […] след това по-голямо парче стъкло, например дъното на бутилка, се поставя отгоре и зариваш всичко отново. После, когато се върнеш по-късно и махнеш пръстта от това местенце, се получаваше малък магически прозорец към земята, като шпионка към пещерата на Аладин.

Детската игра има няколко измерения: от символиката на православната икона, през жената като носител на историята, на пазителка на паметта на обществото, чак до баналните, ежедневни обекти като неразказани, забравени тайни. Голямата история е направена именно от баналното. Тя е историята на преследването, на изтребването на един народ, чийто завет понякога оцелява чрез един-единствен предмет (или снимка). Забужко подрежда романа си по същия начин – блестящ фон и шарена стилистика под увеличителното стъкло на сериозни исторически проучвания. И когато читателят махне пръстта на ежедневието и погледне през романа, разбира що е то Украйна:

Историята се пише от счетоводители и цяло поколение изгуби своята обща история, остави наследниците си без способ да разпознаят споделената си съдба. На практика украинските семейства сменят религии, езици и национални знамена на всяко поколение – понякога по-бързо от мода, както наркоманите ползват игли: спринцовка в ръката и хвърляй през прозореца, вземай нова, и така нататък, през цялата ни писана история… Това, изглежда, е националната ни традиция, оцеляла и до днес – импулсът да отдадем себе си на силния на деня…

Романът е близък до българския читател и резонира с историята и в България. Такъв е случаят и с поезията на

Иля Камински в стихосбирката му „Глухата република“.

Камински е роден в Одеса през 1977 г. и емигрира в САЩ в началото на 90-те. Стихосбирката излиза и в мултимедиен формат в „Ню Йоркър“. Както в онлайн версията, така и върху хартията Камински комбинира стихове с измислен жестомимичен език.

В „Глухата република“ жителите на измисления град Васенка са принудени да оцеляват под окупацията на нашественици. В стихосбирката си Камински създава красива амбивалентност: поезията предполага ритъм, дори изговаряне, докато разбирането на жеста е възможно в тишината, чрез съсредоточаване;

разказването на история изисква звук, глас, думи, но в случая това е разказ за война и смърт през тишината.

Звукът, който не чуваме, издига чайките над водата.

Цикълът започва с убийството на малко момче насред площада от окупационните войски.

Тя вдига очилата му, блестящи като две монети,
закрепва ги на носа му.
Виж този миг
– как се гърчи –

В отворените уста на Соня виждаме
голотата
на цяла една нация.

Изборът на гражданите да не чуват окупаторите след извършеното показно убийство е метафора за колаборационизма и баналността на злото; напомняне, че злото е възможно само в задруга, с нашето позволение.

Индивидуалната съпротива е в ядрото на цялата стихосбирка.

Тя е в жеста на малкия Петя, който води до смъртта му; тя е в историята на двойката, която е обречена на трагедията на войната; тя кристализира в символа на гордо изправения човек, сравнен със среден пръст към авторитарната власт.

По тези улици глухотата е единствената ни барикада.

Поданиците на окупираната държава заживяват под новата власт с тайните си жестомимични ритуали и постепенно оцеляването размива съпротивата, превръща жестокостта в поносим навик. Някои се озовават в „свободните“, „мирни“ държави –

означава ли обаче това, че жестокостта изчезва?

Веднъж се оказах в мирна страна. Наблюдавам съседите как включват / телефоните си, за да гледат / полицая, искащ нечия шофьорска книжка. Когато мъжът посяга към портфейла си, полицаят / стреля. В прозореца на колата. Стреля. / Това е мирна страна […] Това е мирно време. / Не чувам изстрели, / но гледам птиците, които се разпръскват над задните дворове/ на предградията. Колко ясно е небето / докато улицата се завърта около оста си. / Колко ясно е небето (прости ми) колко ясно.

„Сиви пчели“ на Андрей Курков

Курков се съсредоточава над „малкия човек“, над обикновеното и ежедневното, които захранват световните събития, но и често са стрити на прах в мелачката на голямата история.

В „Сиви пчели“ Курков изследва темата за „неутралитета“ като невъзможно измерение – дори решението на човек да не вземе страна в конфликт на живот и смърт, конфликт между агресор и жертва, е заемане на страна. През връзката на пчеларя Сергей Сергеич с неговите пчели читателят разбира повече за човешките взаимоотношения във всичките им крайности –

не сме нищо повече от жужащ живот в кошера на света.

Романът не само се развива в граничните, сиви зони на окупация и размиване на териториалните граници (Донецк, Крим), но и засяга граничните зони на съзнанието, в които сме способни да пребиваваме с години. В опита си да спаси своите пчели Сергей Сергеич преживява ескалиращата война и се среща с най-различни герои – от заклети путинисти до горди и независими украинци. Целият процес го изтръгва от миража на „неутралността“.

Езикът на „Сиви пчели“ е пропит с меда на абсурдизма и хумора, макар историята да е в същината си трагична –

история за разделени хора, за алтернативни реалности, за непринадлежащи жители на несъществуващи републики като ДНР.

Особено важна книга за българския читател с оглед на ескалиращата пропаганда, която използва думи като „мир“ и „неутралитет“, за да покрие грозните „разрешение за присвояване“ и „преклонение“.

Курков определя себе си като етнически руснак и политически украинец – роден е в Русия, но живее в Украйна от десетилетия. Той пише на руски, Забужко – на украински, Иля Камински – на английски. Това също отразява сложността на украинската идентичност и трудното ѝ вкарване в едноизмерни рамки.

Литературата в Украйна извършва особено важната работа по паметта във време, в което истината е въпрос на гледна точка, а историята – просто нечия версия на събитията.

Най-голямото преимущество на трите книги е, че работата по паметта се извършва през съвремието, показвайки тънката нишка, която тъче голямата и малката история. Особено в един все по-фрагментиран, разкъсващ се свят.

Книгите, от които се боим

Post Syndicated from Милена Галунска original https://www.toest.bg/knigite-ot-koito-se-boim/

Книгите, от които се боим

Никога не съм чела Комунистическия манифест на Маркс. Досегът ми с Библията се ограничава с няколко глави от „Библия за деца“. В ХI клас стигнах само до средата на „Под игото“. Това едва ли е толкова чудно в нашето постсоциалистическо, псевдорелигиозно, силно националистическо общество.

Непознаването на идеите на Маркс не пречи на средностатистическия българин да води минимум по един спор на ден с друг средностатистически българин на тема „Колко хубаво/лошо беше/е било през социализма“. Неразгръщането на Библията не спира потока от хора, който прекрачва църковния праг на Великден. А проспаните часове по литература навярно са основната причина „Под игото“ – романът, на който се отделя най-много време в часовете по български език и литература – да е най-обичаният от българите (според класация, проведена преди 14 години).

Има книги, които ни влияят, дори да не сме ги чели. Те съставляват канона. Книги, чиито герои и мотиви са добре познати и на онези, които не са чували за тях. Чиито сюжети се спрягат толкова много, че масовата публика ги намира за банални, без дори да може да назове първоизточника.

Защото канонът се определя не от книгите, които са най-четени, а от онези, за които хората най-много лъжат, че са чели.

Интересно как би изглеждало едно такова социологическо проучване:

Коя е книгата, за която най-често лъжете, че сте прочели?

Най-вероятно резултатите биха били сходни с официалните проучвания за любими хора. А как бих отговорила аз на този въпрос? Отговорът ми се припокрива с този на народа отпреди 14 години.

Първият ми досег с „Под игото“ беше през лятото между V и VI клас, когато бях на 11, но легендите за страшния Вазов роман се носеха много преди това. В летата, предшестващи въпросното, ставах свидетел на „борбите“ на по-големите ми приятели с „Под игото“. Когато заветното лято настъпи, вече бях психически подготвена. Знаех точно кои глави се изучават в училище, как започва книгата, кои са най-големите трудности при прочитането ѝ, кои са страниците, на които най-много хора се предават. Но аз нямаше да се предам, щях да прочета целия роман, щях да надвия архаичния език, изпълнен с турцизми.

Бях амбициозно дете, но дори амбицията не можа да ми помогне да мина отвъд 40-та страница.

Втори опит четири и половина години по-късно. Отново неуспешен. Но ако за първия път виня крехката си възраст (не знам какви доводи биха ме убедили, че 11–12 години са достатъчни, за да разбереш езика или смисъла на „Под игото“), то за втория обвинявам учителката си по български език и литература и зле изградената система, на която тя беше продукт.

Българската образователна система – това същество в непрестанна метаморфоза, което въпреки всички сменени кожи си остава все същото.

Съдейки от своя личен опит, един от основните проблеми в часовете по литература е, че вместо да повишават интереса към творби, определени като класика, отблъскват учениците от тях. Въпросните творби са поставени на най-високия и същевременно труднодостижим рафт на литературата. Така обикновеният човек, който няма желание да търси стълба, ги оставя да събират прах на върха и посяга към много по-незастрашително близка алтернативна литература.

Алтернатива на канона може да бъде всичко – от малко познати произведения до масови или жанрови заглавия – всичко различно от изучаваното. Но това става само в оптималния случай. За жалост, много от българите напълно загърбват рафта с книги и се обръщат към риалити телевизията в търсене на забавление.

Моят личен бунт в часовете по литература се изразяваше в упоритото ми нежелание да слушам по време на урока.

Не бях съгласна с отказа на учителката ми да признае някакво тълкувание, различно от официалното. Според нея съществуваше само един начин за прочитане и осмисляне на произведението. Само един ъгъл, под който то можеше да се гледа. Ако се осмелях да изкажа някакво различно мнение (като например твърдението ми, че „Две хубави очи“ не е непременно любовно стихотворение, а по-скоро отразява преклонението на лирическия говорител пред детското и невинното), получавах само празния поглед на учителката и монотонно произнесеното „Някой друг?“.

И така в един момент спрях да слушам. Вместо това

намирах за много по-полезно тихо да си чета произведения от изучавания автор, които по някаква причина МОН беше оставил извън учебния план.

Докато съучениците ми рецитираха „Стон“ (друг „любим“ момент от часовете по литература, а именно задължителното наизустяване на стихотворенията), аз четях „Пръстен с опал“, последвано от „Обичам те“, „Не бой се и ела“, „Проклятие“ и така, докато не стигна до края на книгата, където ме чакаше цикълът „Царици на нощта“. Защо не изучавахме и тези стихотворения?

Може би защото любовният триъгълник Мина–Яворов–Лора се оказва по-важен от лириката на самия Яворов? И по този начин ключов за българската литература поет се представя на учениците само в един контекст – на мъжа, застанал между две жени?  И то през един романтичен и в същото време трагичен сюжет, често пъти представен като за страниците на жълта медия.

Моят любим поет, изучаван в горните класове, беше Атанас Далчев. Това се дължеше на факта, че в седмицата, отредена ни за Далчевото творчество, учителката ни по литература отсъстваше. Доста тъжна причина един автор да ти стане любим.

В учителката по заместване аз най-накрая съзрях истинското лице на преподавателя по литература.

Човек, който те насърчава да изкажеш мнението си, да се аргументираш по-добре, да потънеш в произведението. Харесах стихотворенията на Далчев повече от тези на изучаваните дотогава автори. Щях да проумея защо няколко години по-късно.

В поезията на Далчев няма нищо излишно, езикът е съвременен, изчистен от помпозности. Образите, които този език изгражда, са ясни и точни. Далчевите стихотворения се откроиха от останалите дотолкова, че вече не ги причислявах към канона, който ми се струваше толкова студен и безжизнен, заключен в миналото.

И сякаш това е основният проблем на канона. Вместо на произведението да се гледа като на стъпало, върху което е стъпила съвременната литература, то се заключва в периода, към който принадлежи. После се изучава следващият период, и следващият, и така се стига до първите години на социализма, когато литературата свършва (поне според христоматията по литература).

Идва април и с него започва интензивният преговор за матурата. Най-важното събитие за всеки ученик или по-скоро учител, който иска да си вири носа през юни, защото неговите ученици имат по-висок успех от този на колегата му. Нищо че учениците му може и да не прочетат друга книга до края на живота си.

В обществото ни ключов е имиджът, а в училище той се гради с високи оценки.

Как иначе ще им покажем, че сме най-добрите?

Заради това отношение към канона се настроих против него.

Не желаех (и все още не желая) да чета нещо само защото обществото ми го е наложило. Моят личен канон е съставен от непрочетени книги.

Започнати и недовършени, купени и чакащи на някой рафт, или такива, които все още ми предстоят. В този канон влиза всичко, което по някакъв начин съм сметнала за важно от класиката. Книгите, които са оказали достатъчно голямо влияние върху света, че части от тях, мотиви, сюжети, герои са се споменавали около мен, откакто се помня.

Докато растях, един от любимите ми филми беше „Матилда“. Така и не прочетох книгата, което беше много странно предвид любовта ми към детските книги на Роалд Дал. Филмът беше толкова специален, че не исках да променям представата си за историята, като прочета книгата. Матилда не би постъпила така. Тя би прочела всяка книга, за която чуе и до която има достъп. Като дете тя беше най-верният ми ориентир за това какво трябва да правя, за да стана умна.

Матилда четеше „Моби Дик“, заради това смятах, че и аз трябва да прочета „Моби Дик“. И все още смятам така.

Друга книга, която като дете смятах, че задължително трябва да прочета, беше „Парижката Света Богородица“. Книга, която получих за деветия си рожден ден. Период, в който бях обсебена от Франция – минифранкофон, който нито говори френски, нито знае какво е значението на думата „франкофон“.

Започвала съм да чета „Парижката Света Богородица“ десетки пъти, така и не съм я завършвала.

Книга, която съм завършвала обаче, е „Отнесени от вихъра“. Доскорошният ми отговор на въпроса „Коя е любимата ти книга?“. За първи път прочетох романа, когато бях на 16, и бързо след това „И утре е ден“ се превърна в най-повтаряната ми фраза. Това, което ме привлече най-силно, беше образът на Скарлет О’Хара. Във всеки друг роман, който бях чела дотогава, героини като Скарлет бях отрицателни, създадени като антипод на милата и добра главна героиня.

Скарлет има повече общо със злата мащеха, отколкото със Снежанка, и въпреки това искаш тя да успее.

Разлистваш страница след страница с надеждата Скарлет да се прибере у дома и всичко да се подреди. Отново да постигне онова безгрижие, на чиито криле се носи в началото на романа. Вместо това обаче краят на историята, оказва се, нагарча. Осъзнаваш, че блаженството на детството вече е недостижимо както за Скарлет, така и за теб. Претърпях няколко катарзиса, четейки „Отнесени от вихъра“. Нещо, което нямаше да се случи, ако бях посегнала към този роман в друг момент от живота си.

В онзи период исках да продължа да чета за такива героини. Така започнах „Панаир на суетата“. В анотацията ми беше обещана „история, проследяваща съдбата на завладяващата и безжалостната Беки Шарп […] прототипа и вдъхновението за създадената по-късно Скарлет О’Хара“.

Поне в първите 300 страници не видях такова сходство. Може би на пръв поглед го има, но темите на романите, стилът, на който са написани, внушенията, които създават, са напълно различни, ако изобщо мога да правя обобщения за „Панаир на суетата“ въз основа на първите 300 страници, което е около една трета от цялата книга.

Не заради това спрях да го чета обаче. Множеството герои и лирически отклонения, колкото и интересни да са, се оказаха проблем за претоварения ми от немския език мозък.

От 2018-а насам започвам всяка година с обещанието, че това ще е годината, в която ще завърша „Панаир на суетата“.

Кой знае, може би през 2023-та обещанието ми ще се изпълни.

Други два романа, които отскоро са част от канона ми от незавършени книги, са „Одисей“ на Джойс и „Ана Каренина“ на Толстой. И докато съществува съвсем реален шанс „Ана Каренина“ да бъде завършена скоро, за „Одисей“ не си създавам излишни илюзии. Има книги, на които трябва да се отдаде заслуженото време (не в дни, а в години). И не само за прочитането им, но и за осмислянето им.

Гореспоменатите заглавия са само част от личния ми литературен канон. Книги, попаднали в живота ми случайно. Препоръчани ми от приятел, от лице, което смятам за авторитет или от любимия ми детски филмов герой. Книги, на които съм придала толкова голямо значение, че вече ме е страх да ги отворя.

Може би това е друг начин, по който бихме могли да характеризираме канона. Книги, от които се боим.

Книги, за които сме чували това-онова – знаем сюжета или някой и друг цитат, или името на главния герой. Знаем, че са важни за развитието на световната и/или националната литература. Че са високо ценени от критици и литературоведи и в същото време са четени от поне един близък, чието мнение ценим. Книги, с които един ден се сблъскваме челно. Дори понякога стигаме до края им. Или просто лъжем, че сме ги прочели.


Есето на Милена Галунска (с оригинално заглавие „Моят литературен канон“) е писано в рамките на водения от доц. д-р Биляна Курташева курс „Българският литературен канон формиране и проблематизиране“ към департамент „Нова българистика“, НБУ.

Кадри от непрочетената Норвегия

Post Syndicated from Стела Джелепова original https://www.toest.bg/kadri-ot-neprochetenata-norvegiya/

Кадри от непрочетената Норвегия

В последното десетилетие често говорим за бум на норвежката и изобщо на скандинавската литература в България. Пропускаме обаче да отбележим, че бумът е в рамките на един-единствен жанр – т.нар. nordic noir. Схемата е ясна: циничен, но брилянтен детектив на средна възраст, обикновено депресиран, алкохолизиран, разведен и с отчуждена дъщеря (или две), разрешава поредица зловещи престъпления, зад които прозира уж истинското лице на скандинавското общество – всичко това на фона на мрачно време, сурови пейзажи и като цяло отчайващо съществуване.

Качеството варира, сюжетите – не особено, но пък заплетената фабула, семейните драми и простичкият език (нека го наречем „пестелив“) се оказват достатъчни да спечелят на тези книги толкова голяма популярност, че да изтикат на задните редове в книжарниците и на дъното на списъците на литературните агенти всяка друга скандинавска продукция.

А такава има. Романи, пиеси, поезия, детски книги –

скандинавските автори се изявяват навсякъде и са високоценени по цял свят.

В България също не липсват изпипани издания на немалко от сериозните произведения, но те не се радват на гласовита реклама и достигат до твърде ограничена публика – всъщност дори по-ограничена, отколкото е обичайно за високата литература от например англоезичните или испаноезичните страни.

За разлика от правените по калъп криминалета, при които трудно можеш да различиш шведските от норвежките, датските, финландските, исландските, че дори и фарьорските автори, по-съдържателната литература е едновременно универсална и силно представителна за собствената си култура. Ето защо вместо да поставя под общ знаменател няколко твърде специфични страни, тук предпочетох да се спра единствено на три творби от Норвегия, които заслужават най-после да стигнат и до българския читател.

Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“

В края на 30-те години на миналия век Кнут Хамсун (ако трябва да сме точни, Кнют Хамсюн) е гордостта на норвежкия народ – баща на модерния роман, пионер в психологическата литература, носител на Нобелова награда, вдъхновение за писатели като Томас Ман, Франц Кафка, Стефан Цвайг, Ърнест Хемингуей.

Само няколко години по-късно, през 1945-а, същият този любимец на цяла Норвегия е арестуван, вкаран в лудница и изправен пред съда. Сънародниците му го заклеймяват и настояват за смъртна присъда, книгите му изчезват от книжарниците. Причината е, че по време на войната, вече много възрастен, усамотен в имението си и донякъде загубил връзка със света, той открито заявява подкрепата си за Германия. Предполага се, че основна роля за това играе съпругата му, яростна защитничка на нацизма, а той самият не е съвсем наясно какво се върши нито в Европа, нито в окупирана Норвегия.

И така, докато е под полицейски надзор, вече 90-годишен, Хамсун пише последната си книга – „По обраслите с трева пътеки“ (1949). Тя е отчасти роман, отчасти памфлет, дневник от тези тежки години, апология на един човек на преклонна възраст и до голяма степен протест срещу заключението на съда, че „умствените му способности са трайно намалени“.

За разлика от немалко други книги на Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“ така и не излиза на български – нито в превод от норвежки, нито през друг език. Тя обаче е централна за неговото творчество: в нея, напълно неочаквано за този късен период, се пробужда духът от ранните му романи, изпълнени с

преклонение пред природата, абсурдистки хумор и смели полети на фантазията, при които границите между реалност и фикция се размиват.

Това може да не е идеалната книга, с която да се срещнеш за първи път с Хамсун, но българският читател има достъп до неговото творчество вече повече от век¹ и липсата ѝ в преводната ни литература е осезаема. Нещо повече, днес тази книга е особено актуална. Разкрива ни мислите на човек с огромен интелект и забележителен принос към световната култура, който по една или друга причина е избрал грешната страна в огромен цивилизационен конфликт и е платил за това.

Туре Ренберг, „Толак на Ингеборг“

Отново със старец, изгубил връзка с времето, в което живее, се срещаме в този кратък нов роман. Туре Ренберг е един от младите гласове в норвежката литература. Известен е с ярките си портрети на обикновени и необикновени хора и преди всичко на норвежки мъже.

Старият мелничар Толак е изпълнен с ярост към света, който вече е неразбираем за него, към децата си, които са избрали града пред семейството, към съседите, които тормозят храненика му – местния идиот Уду, и които отдавна са престанали да възприемат самия Толак като отделна личност, а гледат на него единствено като на някакъв придатък към жена му Ингеборг. Затова и за тях той е единствено „Толак на Ингеборг“. Но Ингеборг е изчезнала безследно преди години, Толак е съвсем сам с Уду, смъртта му наближава и той заставя сина си и дъщеря си да се върнат у дома за последен път, за да сподели с тях голяма тайна.

Романът „Толак на Ингеборг“ е продължител на една дълга норвежка традиция за герои аутсайдери,

живеещи незначителния си живот някъде накрай света, жертва на тесногръдието на околните, но и самите те недотам приятни и будещи съчувствие. На български имаме възможност да четем най-забележителния предшественик на Туре Ренберг, който също като него пише на нюноршк (втория официален писмен език в Норвегия) – Таряй Весос.

С наболялата тема за човека от отиващия си някогашен свят, който не може да намери мястото си в днешния и му остава единствено да се съпротивлява, яростно и до смърт (не задължително своята), романът на Ренберг определено би намерил място на рафтовете в българските книжарници и в домашните ни библиотеки.

Йойвин Римберай, „Соларис, коригиран“

При публикуването си през 2004 г. поемата „Соларис, коригиран“ предизвиква същински фурор и е обявена за

една от най-оригиналните творби на столетието, включена в класацията на 25-те най-велики норвежки произведения на всички времена.

Представлява драматичен монолог от 800 стиха, в който героят е механик в роботизиран град на дъното на морето край някогашните нефтени платформи. Годината е 2480-а и той живее във високотехнологично общество, белязано от класови различия и контролирано от частна корпорация. Земята, съсипана от екологични катастрофи, е станала необитаема. Необичайно за научната фантастика, героят не е нито бунтар, нито забележителен ум, а прост работник с ясни и конкретни мечти за спокоен живот.

Оригиналността на поемата обаче идва не толкова от историята, колкото от езика. Римберай конструира свой собствен, основан на диалекта на родния му град Ставангер („нефтената столица на Норвегия“), комбиниран с елементи от староскандинавски, датски, нидерландски, английски и шотландски германски – тоест езиците на всички страни с участие в нефтената индустрия на Северна Европа.

Всъщност Римберай създава един бъдещ език на постиндустриалното население по бреговете на Северно море. Препратките са както към хибридния говор, използван от работниците на първите норвежки нефтени платформи, така и към изменящия се под влиянието на интернет книжовен норвежки от началото на ХХI век, а и на т.нар. евроанглийски, говорен от работещите в институциите на Европейския съюз по същото време.

Поемата „Соларис, коригиран“ е преведена на няколко езика, сред тях английски и нидерландски. Интересно би било да я видим на български – както за да имаме достъп на роден език до едно от най-оригиналните произведения на този век, така и от любопитство какъв подход ще избере евентуалният преводач.


¹ Преводи през руски, немски и френски се появяват още в края на XIX в., а първият превод директно от норвежки идва през 1992 г., дело на Антония Бучуковска. Най-сериозният пропуск в представянето на Хамсуновото творчество в България, освен „По обраслите с трева пътеки“, остава липсата на превод от оригинала на епичния му роман „Благодатта на земята“, за който получава Нобелова награда.

Съобщение на БТА Обявиха номинациите за десетото издание на литературния конкурс на „Алеф“

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0.html

вторник 11 април 2023


Обявиха номинациите за десетото издание на Международния литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Те са избрани от жури в състав Георги Бърдаров, Радостина Николова, Румен…

Неоткрехнатото ковчеже на нидерландската литература

Post Syndicated from Мария Енчева original https://www.toest.bg/neotkrehnatoto-kovchezhe-na-niderlandskata-literatura/

Неоткрехнатото ковчеже на нидерландската литература

Всички сме големи експерти на тема Нидерландия, когато стане дума за Върджил и Рюте, с други думи – за футбол и политика. Измести ли се разговорът в посока литература, същата тази страна се превръща в бяло петно с размерите на Източна България.

Преводачите от нидерландски у нас се броят на пръстите на едната ръка,

което несъмнено е жалко за читателите, тъй като ги лишава от досег с безброй ценни текстове. От друга страна, този „недоимък“ превръща преводачите в търсачи на съкровища, в откриватели, овластява ги и ги натоварва с отговорността да подберат най-ценното, което да предложат на българските читатели.

Сред съкровищата, които се надявам един ден да имам честта и удоволствието да преведа на български, са три сравнително разнородни книги.

Първата от тях е

романът „Никога вече сън“ (Nooit meer slapen) на Вилем Фредерик Херманс (W. F. Hermans),

един от т.нар. голяма четворка на Нидерландия от XX в. „Никога вече сън“ (или „Отвъд съня“ според заглавието на едноименния филм, чийто превод е минал през английски) е писан през 1966 г., но спокойно може да е излязъл и изпод клавиатурата на наш съвременник.

В романа си Херманс, сам изкушен от геологията, пише за младия геолог Алфред Исендорф, който като всеки друг учен мечтае за слава и безсмъртие. Алфред поема на експедиция към Норвегия, където някой си професор Нумендал му е обещал да му предостави въздушни снимки. За съжаление, снимките потъват, така да се каже, вдън земя. Въпреки това Алфред се отправя към Нордкап с намерението да докаже, че определени езера в онази най-северна част на Норвегия са възникнали в резултат на удари от метеорити, а не при топенето на леда. Експедицията е тежка като раницата на гърба на Алфред. Той не може да спи от светлината и комарите. Постепенно става ясно, че намеренията на Исендорф са обречени на провал: множеството неуспехи, чувството за малоценност, което гризе младежа, неспособността му да общува с норвежките си колеги.

Една от темите в книгата е празнотата и безсмислието на човешкото съществуване – нещо, което скришом или явно вълнува и нас.

„Никога вече сън“ е фин класически роман, претърпял 39 издания само в Нидерландия, и едно от най-превежданите произведения на нидерландската проза.

Без съмнение е и книга, която никога няма да изневери на заглавието си и да „заспи“.

Далеч не само в името на равновесието и политкоректността, а и за да покажа как в тази страна на футболни таланти и шенгенски наредби литературата не се пише единствено от бели мъже от средната класа, избрах

съвременния психологически роман „Всичко отдавна отминало“ (Alles wat er was), създаден от младата хомосексуална авторка Хана Берфутс (Hanna Bervoets).

Книгата човърка мислите дълго след като се върне в библиотеката при „всичко отдавна прочетено“.

В романа телевизионен екип и група участници в предаване за наука се затварят в сградата на някогашно училище, за да заснемат интервю, когато навън проехтява мощна експлозия. Единственото, което се вижда през прозорците, е гъста мъгла. Никой от присъстващите няма представа какво се е случило. Малко след това по телевизията дават указания да се затворят всички възможни пролуки по врати и прозорци и в никакъв случай да не се излиза навън. Скоро героите започват да се нагаждат към новата ситуация с надеждата, че скоро ще се приберат при близките си.

Романът пресъздава в нехронологичен ред извадки от дневника на Мерел, една от жените в снимачния екип. И тъй като тя е единственият източник на информация, докрай не сме напълно сигурни доколко може да се вярва на разказа ѝ. Хладнокръвието, с което Мерел описва случващото се в училищната сграда през следващите дни и седмици, контрастира ярко с влошаващото се психическо състояние на присъстващите. Един по един героите напускат сцената, докато на 145-тия ден от апокалипсиса книгата не приключва с наистина неочакван финал.

Чрез „Всичко отдавна отминало“ по един деликатен начин, без обичайния морализаторски тон,

Хана Берфутс прави дисекция на днешния човек, зависим от телефона си и от интернет връзката, жаден за видимост и за слава.

Тази искреност на романа и появата му в „най-подходящия“ момент – с началото на пандемията от коронавирус и първия локдаун в Нидерландия – го изстреляха във висините и го превърнаха в една от най-четените книги в страната. И докато го четяха, всички се молеха собствената им изолация да не продължи 145 дни.

Друго име, което заслужава да бъде повтаряно с възхищение, е Ремко Камперт (Remco Campert).

Той почина през 2022 г. на 92-годишна възраст. Няколко месеца преди смъртта му „Тоест“ помести на стената си във Facebook откъс от стихотворението му „Съпротива“ , с което неговите издатели и издателите по цял свят изразиха съпричастност към случващото се в Украйна и осъдиха войната.

Самият Камперт е неразривно свързан със съпротивата, включително с тази срещу литературната традиция. Участник е в експерименталното движение „Файфтъхърс“ от края на 40-те години на миналия век, в което млади нидерландски поети се противопоставят на творческите възгледи на своите предшественици. Ала докато за останалите членове на движението нерядко може да се прочете, че успяват да сътворят единствено безподобни небивалици, Камперт изпъква с меланхоличния си и в същия момент ефирен стил. Смятат го за „най-достъпния от всички във „Файфтъхърс“. От този период е и стихотворението му „Поезия“:

… но думите, изречени веднъж,
написани,
са други; само премълчани,
неизговорени,
те могат да отправят
претенции за правота и щастие.

Наред с поезия Камперт пише и десетки романи и новели, които намират широка публика. И все пак със смъртта на последния от групата на „Файфтъхърс“ нидерландската литература губи най-вече любимия си поет, своя виртуоз на стиховете. Със „Съпротива“ Камперт оставя на читателите си завета, че поезията е нещо повече от просто думи, нахвърляни върху лист. Това той изразява още по-ясно чрез безсмъртното си стихотворение „Поезията е акт“.

Поезията е акт
на самодоказване. Ето, доказвам,
че съм жив, че не просто съм жив.
Поезията е бъдеще, размисли
за предстоящата седмица, за далечна страна,
за собствените ни старини.
Поезията е като дъх, тя
движи краката ми, понякога колебливо,
по земята, която ги чака.
Волтер бил болен от шарка, но
се избавил, като изпил
цял казан лимонада: ето това е поезия.
Или да вземем прибоя. Вълните
се размазват в скалите, но не се дават,
а се съвземат и това е поезия.
Всяка дума, която се пише,
е шамар по лицето на старостта.
Накрая, вярно, смъртта побеждава,
но смъртта е единствено тишината из залата
с прозвучаване на последната дума.
Смъртта е затрогваща.

По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorov-boyadzhiev-mindova/

Смяна на оптиката“ от Людмил Тодоров

По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова

София: изд. „Ентусиаст“, 2023

Къщата е обърната с гръб към улицата; отвън изглежда грозна и неугледна. Бащата е обърнат с гръб към света; оттеглил се е на село, не се връща в града, не приема покани, не иска да общува със сина си, с жена си и дъщеря си – да, но никога не се знае.

Вратата на кабинета му понякога се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата – без обяснения. Рисунките му не дават ключ – бащата е бил илюстратор на детски книги, но смята себе си за „само посредник“. Приятелствата му не дават ключ – с някогашния си приятел няма нищо общо, а сега общува само с неприятния за останалите съсед.

По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова

Ние сме „дъщерята“. Тоест ние, читателите.

Дъщерята, която се опитва да разбере себе си, докато се опитва да разбере баща си; майката не е загадка; майката е толкова последователна в действията си, че ако по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е само скицирана, а не рисувана от натура.

Във всеки случай дъщерята не се затруднява да общува с нея; затруднява се да общува със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на действията си – защо понякога избягва приятеля си, понякога е рязка, после готова да се умилква, но само колкото е нужно, защо подозира приятелката си в нещо, но не говори с нея, защо е превърнала библиотеката, в която работи, в пушалня и на практика никой не я използва по предназначение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва особено, но не се и съди. По-скоро се опитва да се самоанализира; не със систематичните средства на терапията, а с ежедневния монолог, който разкрива мотивите и механизмите един по един, инцидентно, между две неща за вършене, докато белиш картофи например. Или в отрязъците от общуване с другите.
Една дума от бащата, която пада на място.
Какво прави твоят германец?

Приятелят ѝ не е германец, просто е прекалено безропотен в отмятането на задачи. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.

Ето този вътрешен монолог, в който парчетата саморазбиране са нарядко и вплетени неразделно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи изключително автентично, далеч от конвенциите на ХIХ век, според които героят се впуска във философски екскурси или инцидентни саморефлексии; далеч е и от потока на съзнанието, понеже нищо във формата на изказа не е забележимо само по себе си. Няма и формална рамка на сюжета – дъщерята отива в къщата, връща се, отива пак и пак. Общуването с близките се случва в една или друга степен или не се случва. Няма формален „аранжимент“ в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да напомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на баща си. По-скоро усещането е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко променени тона, които внезапно променят целия ѝ смисъл. Препоръчвам.

Зимата през Средновековието“ от Цочо Бояджиев

София: изд. „Изток-Запад“, 2023

Тази книга е съставена от фрагменти. Всъщност самият автор го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това действително се забелязва веднага, особено при неизбежното сравнение с ключовия труд на Цочо Бояджиев „Нощта през Средновековието“ с неговата елегантна структура, състояща се от три части („Absentia lucis“, „Обитателите на нощта“ и „Човекът в нощта“), разделени от три екскурса („Loca Noctuna“, „Мълчанието и гласовете на нощта“ и „Иконография на нощта“). Видима е и разликата в обема – „Нощта“ е близо 600 страници, а „Зимата“ – малко над 100 страници, като книгата внезапно свършва, някак насред темата. Заскобяваме всичко това, защото е заявено открито: проф. Бояджиев пише в послеслова, че се е колебал дали да публикува тези бележки, но в крайна сметка е решил, че биха могли да бъдат полезни за бъдещи изследователи на темата.

И те са наистина извънредно интригуващи, разпалващи апетита; написани са на изящен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на автори като Дейвид Атънбъро в контекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни напомня да не забравяме, че историята е и литература – така че разказите за вкочанени до смърт ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична конвенция.

Разказът ни доближава ту до Бахтин, ту до „Хилядната година“ на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват сцени с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с невинна игра на топка, при която обаче има жертви, защото играчите не свалят оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък тръгва по леда; виждаме препоръчваните от Вийон „дръвца, кюмюрец и сланина“ или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-сетне, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени. Това е прекрасна литература, и то именно в своето привидно оттегляне зад научното описание. Фактът, че се е случило наистина, само добавя една силна литературна подправка – достоверността, или дори идеята за достоверност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разделителната линия изкуство/литература тя придава вкус и на лимъриците (в които винаги нещо се случва на „една жена от Кент“), и на лъженаучните „източници“ в разказите на Борхес. Тук говорим за истинска наука, но за читателя лаик удоволствието е същото.

По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова

Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, макар и бегъл поглед към тукашното Средновековие, което е твърде малко познато именно в своята ежедневна, пълнокръвна същност. Не бих казала, че липсват изследвания в тази насока – например „Старобългарската медицина“ на проф. Минчо Георгиев или „Физиолог“ на проф. Ана Стойкова, – но като че ли никое от тях не е толкова живописно и насочено към широката публика. Има изследвания на житията като популярни четива, на космол&