Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-mihail-bulgakov/

Извини ме, любезни читателю – част от книгите, които представям този път, вече са били издавани и ти може би си ги чел: „Кучешко сърце“ например е публикувана още през 1989 г. в Библиотека „Панорама“, а през 2007 г. „Фама“ издава „Избрано“ на Булгаков. Тяхната едновременна поява днес обаче ме поблазни да ги прочета една през друга, една чрез друга.

Още повече че в последно време интересът към Булгаков продължава да се разраства, самият автор се превръща в нещо като популярна икона. „Записки на младия лекар“ например е филмирана през 2012 г. като сериал с Джон Хам и Даниел Радклиф, през 2012 г. излиза руски сериал по „Бялата гвардия“, а малко по-рано (2011–2012) се играе пиесата на Джон Ходж „Сътрудници“ (или може би по-точно „Колаборатори“), в която Сталин гони из тясната му стая Булгаков, държащ огромна пишеща машина в ръце. Кошмарът явно се повтаря всяка нощ, защото съпругата му Елена пита само „Хвана ли те?“, а Булгаков отговаря: „Не, не. Грабнах пишещата машина и натраках „копеле такова“ по кокалчетата му.“ Пиесата, както разбирам, е черна комедия за играта на котка и мишка между диктатора и писателя, кулминирала в телефонен разговор и пиеса за младостта на Сталин в Батуми.

Но да започнем от книгите на масата.

„Записки на младия лекар“ описва „през мъглата на революцията“ предвоенните преживелици на Булгаков като млад начинаещ лекар в затънтено село, до което се стига по разбит и едва проходим през зимата път. Историите са свежи и динамични, с естествената драма на битките срещу смъртта, но и също толкова естествено смешно-гротескни. Младият лекар е в ужас да не се окаже некомпетентен (и да не го помислят за такъв) и тича от операционната маса да надникне в справочника под предлог, че отива да пуши. Пациентите му вярват само когато суеверията не са свършили работа, а предписаните хапове биват изпити наведнъж, за да не се церемонят много.

За разлика от сериала, в който са добавяни скечове, за да се подсили комичният ефект, в оригинала като че ли основното е истината в цялото ѝ безумие, а възможността покрай потреса да се потресеш и от смях е добавена стойност. Впрочем този смях е предимно за сметка на самия автор; тъгата също, защото последната история в книгата е за неговия наследник на поста – и пагубната му страст към морфина. В сериала към морфина посяга самият Булгаков; в книгата обаче той чете тетрадката с дневника на следващия „млад лекар“ в селото след неговото самоубийство; отново виждаме разказ в първо лице, но някак „заскобен“. Възможно ли е Булгаков да е рециклирал съществуващ свой дневник? Няма как да знаем.

Със сигурност обаче писателят вижда в дневниците важен инструмент за своята работа. Когато години по-късно дневниците му са иззети при обиск на жилището заедно с повестта „Кучешко сърце“, той пише куп отчаяни писма, за да си ги върне; не мога да работя без тях, обяснява на този или онзи чиновник, няма да ги публикувам, само ми ги върнете. От тези, които са запазени и публикувани в „Говорещото куче“, разбираме следното: Булгаков и жена му живеят в мизерия, без храна и… да кажем, без подметки на обувките. В постреволюционна Москва цари хиперинфлация, паричната единица „червонец“ е била напечатана в твърде големи количества. Всеки по-голям апартамент е разделен на „квартири“, понякога с шперплатови плоскости, зад които всичко се чува; от предвоенния шанс да си вършиш на спокойствие това, в което си добър, няма и следа.

В този смисъл и „Кучешко сърце“, и „Фаталните яйца“ съдържат елементи на лична фантазия: какво би било, ако се върнеше поне нещо от старото, например ако професорите бъдат оставени на мира? Професор Преображенски успява да запази жилището си и порядките в него благодарение на високопоставените си пациенти и техните твърде деликатни операции; професор Персиков от „Фаталните яйца“ пък просто чудодейно се връща към предишния си статус, тъй като равни на него в света са един-двама в Оксфорд. Що се отнася до жабите, де.

Разбира се, неочакваното съжителство е жесток извор на сатиричен материал – вижте „Главполитбогослужение“ в сборника „Говорещото куче“, където (по реална съдебна преписка) църква и училище делят един двор, а пионерските и църковните химни се саботират и допълват, докато всичко не пропадне в „хигиената огнена“ и поболялото се отче не промълви, че и да го чуят „онези“, той няма какво да губи освен оковите си.

Съдейки по дневниците, самият Булгаков се лашка между нуждата от препитание и страха да не загуби таланта си. Намерил е работа да пише фейлетони – само дето от него се искат безмозъчни и беззъби; пише ги за минути (с пушенето и свирукането), но усеща как това разлага ума му. Постъпва на работа в Художествения театър на Москва – само че пиесите му или не се поставят, или са свалени набързо от сцена, или са преработени от Станиславски до такава степен, че Булгаков се отказва от тях.

Изключение прави „Дните на Турбини“ – за съдбата на белогвардейско семейство, твърде подобно на неговото; трагично-героични образи, които обаче приемат неизбежността на новото време. Сталин харесал пиесата и я гледал 15 пъти; вероятно това е предпазило Булгаков от директни преследвания (а Булгаков е напълно наясно със зверствата на ЧК, както става ясно от репортерския му бележник).

Въпреки всичко в разгара на култа височайшият интерес кара писателя да търси „разрешение свише“ за двата си основни проблема – омертата по отношение на неговите произведения и невъзможността да пътува зад граница. След телефонен разговор със Сталин той все пак е назначен в Художествения театър (самоубийството на Маяковски малко по-рано вероятно изиграва роля), но за второто така и не получава отговор. Въпреки всичко обаче Булгаков продължава да служи не на друго, а на сатиричния си талант; включително и при разпита си в ОГПУ свидетелства: „… виждам много недостатъци в съветския бит и благодарение на своята умствена нагласа имам сатирично отношение към тях“, а в делото по същество казва: „… симпатиите ми бяха изцяло на страната на белите и следях отстъплението им с ужас и недоумение“.

В повестта „Кучешко сърце“ не само основният образ на Бубик/Бубев е алегория на пролетариата, превърнат в нещо чудовищно от провален експеримент; непоносимостта към озверелия пролетариат пропива всяка дума в книгата. Нищо чудно, че я изземат и разпитват писателя кои са били слушателите, пред които я е чел (той отказва да ги назове „по етични съображения“). И продължава да чете неподлежащите си на публикуване творби пред приятели, омагьосани и ужасени какво може да се случи.

Какво можем да прочетем в тези творби днес, извън тяхната история и забраната върху тях? („Фаталните яйца“ всъщност излиза в периодичния печат, но в книга Булгаков не вижда повестта.) Първо, очевидно са много по-добри от фейлетоните, макар сред тях да има някои много смешни и язвителни, а други да са любопитни с начина, по който Булгаков отразява реални събития – реалните голи хора с ленти „Долу срама“ в московските трамваи (в дневника) се превръщат в неоправдан слух, предизвикал показателните реакции на уж възмутеното гражданство (във фейлетона).

По-добри са също и от публикуваната „Дяволиада“, която самият Булгаков не е харесвал особено. За мен беше любопитен най-вече кинематографичният ѝ заряд: представете си гоголевски чиновник в чаплиновска гонитба из огромно учреждение и поканете сюрреалист да посочи кой в какво да се превръща; за четене е малко объркваща, но на екран би била впечатляваща.

„Фаталните яйца“ стои много здраво в основите на съветската фантастика; горе-долу по това време излиза и „Главата на професор Доуел“ на Александър Беляев, очевидно интересът към жанра има голям потенциал, но Булгаков не може да бъде просто жанров и беззъб. Дори да изключим причинения от революцията мор по жабите на проф. Персиков, целият селскостопански експеримент с възраждането на кокошето население с помощта на открития от него „червен лъч“ на живота и причинения от него змийски мор е явна подигравка с „червените идеи“ за процъфтяване на селото.

Или друг паралел: в „Хойти-Тойти“ на Беляев също се присажда човешки мозък на животно (слон), но всичко е безопасно, африканско-германско, докато Бубев е озъбил пролетарска муцуна право в лицето на читателя. Впрочем в оригинала кучето е Шарик/Шариков; Бубик/Бубев е решение на преводача Борис Мисирков (баща на фотографа Борис Мисирков) – според мен находчиво, както и чудесното преименуване на Калсонер от „Дяволиада“ като „Наполеонкер“ – хем се получава добро объркване с мъжките долни гащи, хем човечето наистина е един малък съветски мултиплициращ се Наполеончо.

Тук вероятно трябва да завърша с две изречения, показващи колко актуален е Булгаков и днес, колко много от неговите герои виждаме ежедневно и колко важно е човек да следва таланта си при всичките си съмнения в него, а също и злощастните „етични съображения“, макар и до нищо добро да не водят. Но защо са ми тези две изречения – то се вижда и от само себе си.

Заглавно изображение: Колаж от корици на „Изток-Запад“ и „Нике“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-klemperer-vodolazkin/

„Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер

превод от немски Ана Димова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Ако съм мислила, че книга на тази тема ще е толкова актуална 77 години след края на Втората световна война; ако пък съм мислила, че нейната актуалност ще бъде точно като на медицинска брошура по време на пандемия – че ще чета, за да видя кои симптоми от уж преборената зараза мога да открия у себе си и в своята общност; ако съм мислила, че ХХI век ще е време на нови национализми и на нова война в Европа!

Всъщност тази „немислимост“ е само привидна; та нали войната в Югославия беше броени години след Обединението на Германия, което пък беше броени години след „Възродителния процес“ (с цялата прилежаща му пропагандна машина, която работеше доста успешно); та нали неонацистки движения имаше през цялото време, а ние умувахме дали трябва да бъдат забранявани, или да им откажем подобен ореол. Е, днес е доста късно.

Начинът на мислене, характерен за Третия райх, изглежда абсолютно пандемичен; и назоваването му като нацизъм в никакъв случай не го възпира. Напротив, „нацизъм“ се е превърнало в заклинателна дума за назоваване на врага, дума одомашнена и до голяма степен изпразнена от съдържание, за да означи всякакъв вид крайно придържане към някаква кауза – grammar nazi, feminazi и пр. Докато „Моята борба“ се продава съвсем открито и „Луковмарш“ се провежда; докато Путин оправдава на практика завоевателната война в Украйна с „денацификация“, а на антивоенните протести портретът му е дорисуван с едни характерни мустачки. С други думи, „нацизъм“ се превръща в дума, чието конкретно значение непрекъснато се мени, а конкретната ѝ употреба придобива все по-плашещи мащаби.

Изследването на Клемперер е много важна противоотрова именно за това. Клемперер е професор германист, освен това е евреин – евреин в Германия при Третия райх. По време на самите преследвания, докато носи жълтата звезда, докато бива разпитван в Гестапо, докато живее в еврейския дом, докато се укрива, той изследва езика, който прави всичко това възможно. Това е проучване „на терен“ – ужасяващ терен, – проведено с изумителна последователност и задълбоченост.

Започнало от морфологията – от представката „де-“, преминаващо през думи като „народ“, „героизъм“ и пр. (по ирония на съдбата „героичен“ в докладните от фронта означава, че немците губят); през вездесъщите съкращения, през фолклорните асоциации, през имената („преименуването“ на евреите, чиито названия не показват достатъчно ясно какви са!), та до страховитата ефикасност на Гьобелсовата реторика. Ролята на спортните метафори (особено тези от областта на бокса), на противопоставянето на чувствата и „инстинктите“ на интелекта, ролята на „контрастните душове“ в реторическата схема…

И ето още нещо плашещо: докато в началото четеш с идеята, че заразените думи трябва да се посочват, за да може езикът ни да ги разпознае като опасни, стигнеш ли до реториката, цялото начинание ти се струва абсолютно безнадеждно. Колкото и книгата на Клемперер да е абсолютен триумф на езиковедската диагностика, познанието още не е превенция. Самият професор наблюдава с ужас как езикът на Третия райх заразява хора от всякакви слоеве – чак до неговото университетско обкръжение с предполагаемата си професионална критичност към езика на пропагандата.

Но не наблюдаваме ли това и сега?

Честно казано, критичният, диалогичен език и сега няма шансове срещу реториката, която използва утвърдените ценности и модели на мислене (народ, земя, славно минало, герои и пр.), за да събуди и направлява емоционален отговор. А ако ѝ се противопостави огледална реторика (ако това въобще е възможно), не е ясно дали няма да събудим същото явление у себе си и у своите.

Прави ми впечатление едно бяло петно у иначе безупречния учен Клемперер: той не се колебае да разглежда критично и ционизма, и собствения си речник, заразен от определени думи от лексиката на Третия райх. Но в главата, в която описва обожествяването на Хитлер и формулировката „за фюрера и отечеството“, в главата ми не спира да кънти „За родину! За Сталина!“. След края на Втората световна война Клемперер остава да живее в ГДР. Книгата е писана там.

Дописването ѝ – за отгласите от езика на Третия райх, за другите покваряващи ума езици – оставя на други. Но опората в този текст е солидна.

„Оправданието на Острова“ от Евгений Водолазкин

превод от руски Здравка Петрова, София: изд. „Лист“, 2022

На какъв език разказваме историята? Как би звучала историята на съвременността, ако беше разказана от поредица средновековни хронисти?

Ами ако част от тези хронисти са неблагонадеждни – един например се увърта около властта и пише угоднически панегирици, а в други записки описва същите тези властници като покварени зверове? Ами ако друг хронист пребивава в описваната от него съвременност и води спор с професори, според които историята не е борба между Доброто и Злото, а наниз от причинно-следствени връзки (магнитното време, както го нарича хронистът)? Ами ако в тези хроники, които се разгръщат като механизми от средновековен часовник, проблясва смехът на цирка, на карнавала, на гротеската? На мъдростта, която обаче е само дървена фигурка като всички останали?

„Оправданието на Острова“ на Евгений Водолазкин е нещо такова. Написано е с усета на медиевиста и с тъжния смях на човека, живял след Ленин и Сталин, след нашествието на бензиностанциите, след и сред какви ли не войни. Тук се преплитат разпознаваеми и неразпознаваеми истории, притчата завършва във виц, политическата алегория завършва в комедиен скеч. Придобилият прекомерно влияние приближен на диктатора бива… изяден от крокодил, след като Първият благосклонно опрощава думите му и в знак на опрощение отива с него в зоопарка; в ковчега, по липса на друго, полагат именно крокодила. На два пъти тълпите се връщат, след като поводите да хвърлят камъни по Двореца се оказват фалшиви. Какво искате, пита владетелят при третото им пришествие. Нещо ново, отговарят те. Някои детайли са почти водевилни; други – внезапно тъжни, като пълководеца, който зарязва другата си реторика и започва да говори на войниците си единствено за храна.

През всичко това времето се сгъстява и разтяга – двата централни персонажа живеят стотици години, също както в старите хроники, и консултират заснемането на филм за собствения си живот. И пишат свои коментари към думите на хроникьорите, които предстои да бъдат издадени. Тяхната надвременна гледна точка предизвиква и следните наблюдения: че сегашното време е също като Средновековието, но след като му е изсмукана вечността; или пък че ако някога са смятали кометата за змей, сега смятат змея за комета.

Водолазкин е медиевист; дисертацията му е на тема „Световната история в литературата на Древна Русия“. Смятат го за един от най-добрите живи руски автори. В другия му роман, излязъл на български – „Лавър“ (прев. Антония Пенчева, изд. „Панорама“, 2020), също присъства смесването на времената – или не толкова смесване, колкото съсъществуване. „Лавър“ е наричан от The Guardian „една от 10-те най-добри книги, писани за Бога“; печелил е наградите „Большая книга“, „Ясная поляна“, „Портал“ и др. „Оправданието на Острова“ е последната му книга; тя излиза на български в майсторския превод на Здравка Петрова.

Изненадващо ведро четиво, макар и само заради бързината, с която времената се сменят, и всяка гротеска ненадейно и неизбежно се сгромолясва. Не и безвъзвратно обаче – както се оказва при една от поредните граждански войни на Острова, всичко си е напълно „възвратно“.

Заглавно изображение: Колаж от корици на „Жанет 45“ и „Лист“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-urosevik-gilbert-romanyshyn-lesiv/

„Петмез“ от Влада Урошевич

превод от македонски Русанка Ляпова, София: изд. „Жанет 45“ (2022)

От страница 28 чифт очи гледат текста – уголемени, внимателни. Бялото поле в горната част на страницата се е превърнало в процеп и някой наблюдава през него насекомите на думите. Гениално решение на художничката Люба Халева: този някой е едновременно и детето разказвач, чийто поглед е увеличително стъкло за лепкавите, сладостни детайли на предвоенния живот в крайградската къща и нейната градина, и авторът, и аз, читателката.

Обикаляме из градината бавно, както се обикаля из безвъзвратното – погледът всъщност слепва света. Разбира се, слепеният свят не прилича на истинския: картина, съставена от увеличени снимки, колаж от close-ups.

Мисля си, че това е разширено стихотворение под формата на роман. Разширено, за да събере повече, като мазе, превърнато в бомбоубежище. Време, което ни се иска да обитаваме, времеубежище, изгубен рай – но рай, чиято крайност е ясна от самото начало, от смазаната глава на змията под дървото още в първия абзац. От инстинкта за насилие дори у осемгодишния разказвач, този буквален „повелител на мухите“, подпалващ мравките със същото това увеличително стъкло, с което ги разглежда.

И моят поглед не е невинен. Още от началото читателят знае, че над този свят ще завалят бомби. От водното конче самолет на корицата, от фантасмагоричните планове на дядото да пусне над града балони с вещество, извлечено от отровата на черната мамба, тъй че пилотът да се дезориентира и да се върне, откъдето е дошъл. От реставраторската четка на езика – никой не реставрира това, което не е повредено. И моят поглед не е невинен – избързвам напред до бомбардировките. Свряна в мазето с героите, слушам изумена как насред капещите череши и бомби гърми Вагнер – дядото е пуснал грамофона в градината, за да използва културата на нашественика като щит. Полза никаква.

Носталгията по изгубения предвоенен живот не е (меко казано) рядко срещана тема в литературата. Но тази книга е особено подходяща за българския читател – изгубеният свят в нея е така близък, така възпроизводим, до пръснатите из страниците ѝ дословни рецепти – които аз, в своя си опит да слепя парченцата, мисля да изпробвам.

Чуден превод на Русанка Ляпова, апропо. Оставям на лично място думата „порязаница“ за „филия“, да си я ползвам.

„Да се откажеш от рая“ от Джак Гилбърт

превод от английски Димитър Кенаров, София: Издателство за поезия „ДА“ (2022)

Радвайте се на децата си, оставете и те да ви се радват, не се бавете; до дъно пийте чашата на щастието. За нищо не гарантира днешната нощ – позволих си твърде голяма отсрочка. За нищо не гарантира настоящият час.

Сенека, „Диалози“, превод Анна Николова

В „Утешение към Марция“ Сенека призовава скърбящата майка да си представи, че обмисля дали да тръгне на пътуване към Сиракуза. И че някой описва пред нея град, общ за богове и хора, лесове, разлюшкали върхари, гори, изпълнени с хиляди животни и разногласен птичи хор, луната, която винаги е различна от своя предишен образ, и кораби, търсещи непознати земи. И допълва, че тежкото, нездравословно лято ще разруши всички дарове на зимата, че ще се яви тиран – гибел за свободата, за справедливостта, „жаден за власт дори след като е срещнал Платон“, ще обезглавява за лека обида и ще покварява мъже и жени. Бихме ли тръгнали на път? И ако кажем „да“, кому да се сърдим?

Поезията на Джак Гилбърт е апология на това пътуване. Защита на обичта към живота дори когато жизнелюбието ти внушава вина. Вина, че си сключил сделката, според която насладата от света се заплаща със страдание; вина, че продължаваш да изпълняваш своите задължения по нея, като не се отказваш от щастието, докато страданието пъпли като муха в ноздрите на невинните. Една от темите в тази книга е задочен отговор на будизма с неговото предупреждение срещу прекомерната привързаност към живота в обичливата му крехкост:

Буда ни съветва, че трябва да изчистим всяка пречка
от пътя си. „Ако срещнеш майка си по пътеката,
убий я. Ако Буда застане на пътя ти, убий го.“
Но духът ми пее като умиращите цикади,
докато седя в задния двор и се целя в празна саксия.

Тези стихотворения са писани от тази страна на катастрофата, на унищожението. Любимата е мъртва, любовта е приключила, Икар е удавник. И все пак в тази катастрофа се съдържа и целият устрем на връхлитащия към нея свят, пронизителен като вик на петел, славещ великолепието на слънцето и луната, говорещ ни за небесното войнство. Катастрофата е част от цялата картина на света, която виждам, когато „стоя на себе си като на хълм и животът ми се разстила под мен“. Падането на Икар не е провал, а завършек на неговия триумф.

И тук идва другият страх – че това, изгубеното, което ни принадлежи само в онзи поглед от височината, може да не е видяно истински, да е чуто погрешно, така както и в най-голямата близост можем да останем непознаваеми един за друг.

Преследва ме
усещането, че тя говори
за ледени царе на смъртта, лавини,
реки и моменти на преходност.
А аз отговарям: „Да, да.
Обувки и пудинг.“

Мнозина говорят за яснотата в поезията на Гилбърт. Това, разбира се, е яснота отвъд ежедневния, прагматичен език; защото той е несъвършен инструмент, неспособен да ни изрази напълно. Яснотата на бездната.

Кийтс
е оставял празни места в черновите, за да охлади
жарта си, пространства, които да поемат точните думи

Толкова думи са междинни. Казваме „обичам те“, докато търсим език, който може да бъде чут.

В младостта си Джак Гилбърт е работил като пътуващ търговец, унищожител на гризачи и металург. Завършва философия на 38, година преди това издава първата си стихосбирка, Views of Jeopardy. Печели Yale Younger Poets Prize и е номиниран за „Пулицър“; следва бързо и бляскаво признание. Гилбърт му се радва шест месеца, след което се оттегля. Обикаля 20 години из Европа, пише общо пет стихосбирки. Повечето са свързани с жените, които е загубил – особено с покойната му съпруга Мичико. Ако чувството за загуба заплашва да ви парализира (а какво ли не губим тези дни), прочетете ги.

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив

превод Христина Йотова, София: изд. „Софтпрес“ (2022)

На пръв поглед е ясна, почти плакатна история. Има едно приказно градче с едни приказни герои, идва войната и го разрушава, но героите я побеждават с помощта на светлината.

Разбира се, няма как това да е първият поглед, защото първото нещо, което човек забелязва, е изключителното оформление на книгата. То също е на границата на плакатното – по-точно на майсторския, модерен графичен дизайн, чиито родственици ще видите в селекциите за анимация или наградите за иновативна реклама. Книгата е ефектна още като книжно тяло, подбор и съчетание на цветовете (мътна резеда, тъмножълто, лилаво, детайлите в червено и магента), свой собствен визуален език (персонажите извън главните герои са дребни силуети в причудливи, условно антропоморфни форми в един цвят без детайли и светлосенки); елементите на колаж са дискретни и органични. По-интересни обаче са малките натрупвания на смисъла.

И тримата главни герои са направени от крехки материали – Данко е стъкло и електричество, Фабиан изглежда като кученце, направено от балон, Зирка е нещо като птица от сгъната надве-натри хартия. Самото градче е на практика целият свят – не само защото е кръгло („рондо“ значи и това), а и защото в него са маркирани класическа градина ала Версай, елемент от флорентинското Дуомо, два лабиринта, фар и пр. Основният фокус е оранжерията (сама по себе си нещо крехко, изискващо внимание и поддръжка) с пеещите цветя (чиито дълги латински названия трябва да се знаят, за да се грижиш правилно за тях). Има и къщичка, привързана с въженце – да не отлети от картината. Прозорците са от небе.

И ето го неплакатното, човешкото в тази книга. Цялата тази крехкост няма как да не бъде разрушена. Нито пък има как да се съпротивлява на това – освен с упоритата, поддържаща грижа, в случая грижа за нужната за растенията светлина. От нея зависи какво ще оцелее, когато читателят (в ролята на Времето) отгръща страниците. А то не е всичко – краищата на града са опърлени, той не е точно кръгъл, куполът на Дуомото е нащърбен, нещо в героите е пукнато, превързано, прогорено. Нещо е било безвъзвратно изгубено. Няма да ви лъжем, казва книгата. Рондо е тъжен и променен. И все пак нещо е било съхранено.

Романа Романишин и Андрий Лесив са мъж и жена, а и творчески тандем зад някои от най-забележителните книги на украинското издателство „Старият лъв“. Няколко години поред техни книги печелят награди в Болоня – не само тази за войната, а и книгата им за звуците и шумовете, книгата им за зрението. Аз избрах да отнеса у дома тази за звездите и маковите семена.

Позволявам си да завърша тазседмичната колонка със стихотворение от нейния титуляр; въпреки че той вероятно би възразил срещу промяната на формата, а и не само. Струва ми се, че някак споява темите на тези три книги.

Мечка страх

бях писал:
над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –
и залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-ishiguro-chavez-perez-tokarczuk/

Тези дни голямата руска писателка Мария Степанова отправи следните въпроси:

1. Уместно ли е (и нужно ли е лично на вас) функционирането на културни проекти в Москва, Петербург, Рязан и т.н. – по време на „военни операции“ и цензура?

2. А ако са антивоенни, това променя ли нещата?

3. Какво може да се счита за антивоенно културно мероприятие? Това, което носи реална полза? Каква?

Въпросите важат и тук. Слава богу, без елемента на цензурата. Малко след като създаденият от Мария Степанова и съпруга ѝ Глеб Морев независим сайт „за културата и духа на времето“ COLTA.RU  публикува отговорите на поети, преводачи, писатели, художници, кинопродуценти, хореографи и т.н., той… замрази дейността си. Защото в Русия започна пряко съдебно преследване на всички медии, редакции и автори, чиито материали не съвпадат с официалната гледна точка. Ето какво излезе на сайта:

Да пишем само за култура, оставяйки настрана обществото, не ни се струва възможно. Но свободата на изразяване сега е сведена до нула. И ние смятаме за честно в такива времена да замълчим.

Откровено казано, тазседмичният текст в рубриката бе на път да не се появи, тъй като също си задавах въпроса доколко морално е да се говори за друго. И все пак – не мога и да не се съглася с тези, които казват, че не бива да се поддаваме на парализата на страха. Благодарна съм на „Тоест“, че е медия, заявила достатъчно силно позицията си; на Йоанна Елми специално за списъка с книги, които хвърлят светлина върху причините за ставащото в момента. Така разбирам Адорно – не можеш да говориш за друго, ако това говорене само маскира мълчанието за страшните теми.

Благодарна съм, че все още у нас мога да представя три нови книги, без да ме е срам от това.

„Клара и слънцето“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2022

Сурогат. Това представлява Клара, героинята в най-новия роман на Ишигуро – макар разказът да се води от първо лице, което неизбежно я очовечава за читателя. Сурогат на приятел – машина, изкуствен интелект, способен да изучи и запамети и най-малката подробност от характера и личността ти, за да изпълни максимално добре ролята си.

Фантастика? Та тя чука на вратата ни.

Дали ще си го представяме комично като във филма I’m Your Man, дали ще го омаловажаваме като прост начин да ни пробутват рекламки на базата на предпочитанията ни, или ще се ужасим, че същият принцип се използва при воденето на хибридна война („отвътре“ на самите нас)… бъдещето е тук. В момента вече се говори за изкуствен интелект, който може да „пресъздаде“ починали хора за утеха на техните близки. Но редно ли е това?

Действието се развива преднамерено бавно. Читателят постепенно събира информация, също като Клара, опитва се да разбере хората. Повечето деца са „подобрени“ чрез ранна медицинска намеса – още една пряка връзка с предвижданията на футуролозите… а и вече със страниците на научните списания. Какви ще бъдем, когато намесата стане норма? Колко ясна ще е границата между естествено и изкуствено създадения организъм? (Въпрос извън книгата: а доколко управляем би бил „подобреният“ човек?) Ще намали ли ценността на индивида неговата възпроизводимост?

И изобщо, има ли нещо у нас, което не би могло да бъде deepfaked?

Има, но не у нас, казва Ишигуро. То е в другите, с които общуваме. Добре звучи, може би прекалено добре на фона на плана на майката да замени обречената си дъщеря с нейна реплика.

Не спирам да си представям какво би представлявал романът, ако беше написан не от името на „изкуствената приятелка“ на умиращото, неподобрено дете Джози, а от името на неговата майка – тази, на която изобщо ѝ хрумва идеята да му подготви сурогат. Или на самото момиче? Така или иначе, „изкуственият разказвач“ слага един филтър на историята, филтър, в който грижата е преди всичко фабрична настройка – или дълг, като в „Остатъкът от деня“. Не че Ишигуро не твърди, че „всички литературни герои са изкуствени“, творение на автора, макар че това „може да дойде като ужасна изненада за някои читатели“. А филтърът може би е онзи, който прави историята едновременно поносима – защото не ни се налага да съпреживяваме ужасяващия страх от загубата, и непоносима – защото ни се налага да го доизмислим.

„Уважение“ от Инти Чавес Перес

подзаглавие „Всичко, което едно момче трябва да знае за секса, любовта и взаимността“, превод от шведски Анелия Петрунова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Тъй като пиша тази рецензия навръх Осми март, смятах да започна като майка на момичета – приветствам всяка книга, която учи мъжете как да не нараняват, вместо да поучават жените как да избегнат нараняване. „Уважение“ обаче прави доста повече. И слава богу.

Книгата е достатъчно лишена от предразсъдъци спрямо самите момчета, за да може да им бъде истински полезна. Дава спокоен, лишен от табута отговор на куп тревожни въпроси – като започнем от физиологичните, които изобщо не бива да бъдат подценявани.

Да си момче е не по-малко трудно, отколкото да си момиче – но колко момчета растат без баща или с такъв, който не би седнал да отговаря на „неудобни“ въпроси, камо ли пък да придружи сина си до андролог; а майките, дори принципно да говорят по-свободно по темата, биха се притеснили да навлизат в толкова интимно пространство. Самият социален стереотип за мъжа пък отхвърля идеята за тревожност – и така пречи на момчетата да споделят информация помежду си. Оставим ли ги да се образоват от порното, може бързо да стигнат до погрешни представи (включително за себе си и своята нормалност), комплекси, чувство за вина и пр.

Инти Чавес Перес обяснява мъжката анатомия и физиология разбираемо и изчерпателно, като постепенно преминава в територии, които също създават тревоги – външния вид, мъжката роля, секса (соло или не), момичетата, флирта, умението да разчиташ (и зачиташ) отправените от другата страна сигнали, връзките, поставянето на собствените ти граници, та чак до безопасния секс и бременността, но и до разговорите, доверието, вариациите на чувствата и дори скъсването.

Доколко е необходимо да се говори за това – съдете от употребите на думата от заглавието в популярната реч, от израза „Два пъти я уважих даже“ до пиянското „Ти мене уважаваш ли ме“. А какво става, когато разговорът е подкопан в самата си основа? Губиш шанса да изградиш собственото си самоуважение, собственото си достойнство. Растеш като „коте бонзай“ (според сравнението на Перес), напъхан в буркана на твърде тесните норми. Момчетата заслужават повече от това.

„Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук

превод от полски Крум Крумов, Силвия Борисова, София: изд. ICU, 2021

В „Чувствителният разказвач“ Олга Токарчук описва как като малка имала навика при четене да държи до книгата си солени бисквити, солна фигурка от прочутата мина „Величка“ или просто купичка със сол. И да близва по малко, докато разгръща страниците.

По-късно тя открила, че при йешива пред учениците, изучаващи Тората, също поставяли такива купички, за да могат по време на четенето да потапят наплюнчения си пръст, а после да оближат кристалчетата. Нейната теория е, че солта подпомага предаването на нервните импулси между синапсите, а следователно – и процеса на възприемане.

Днес имаме нужда от подобен допинг.

Досега психолозите са установили, че умението за плодотворно четене е един от признаците на психичното здраве. „Плодотворно“ означава четене с разбиране и съпреживяване на това, което четем. В моментите на тревожност и стрес не четем. Хората, страдащи от психози, почти изцяло губят това умение. Затова четенето е привилегия на здравия и устойчив ум.

Разбира се, Токарчук няма предвид войната. Сборникът с лекции и есета е написан преди това, през „странното лято на 2020-а“. Доста отпреди това обаче натрупващата се тревожност води до намаляваща търпимост към художествената литература с нейните множество персонажи, покани за съпреживяване, за разбиране на другия човек отвътре. За подмяна на литературата с „факти“, дори да са фалшиви.

Есетата на Токарчук обаче напомнят, че фактите задължително се свързват в ума ни в някакъв разказ, наратив – и този разказ, също като литературния, има свой разказвач.

„Разказвачът“ в литературата е на пръв поглед фигура, поддаваща се на описание и анализ – дали ще е в първо, или в трето лице (рядко във второ), дали ще е всевиждащ и всезнаещ, или податлив на заблуди, дали ще се намесва в действието и т.н. За Токарчук обаче разказвачът не е само фигура от света на литературата, а и всеки, който навързва поредицата от случки в смислена верига. Днес можем да видим повече от нагледно какво означава сблъсъкът между два и повече разказа от „първо лице“ – в хибридната война между двете версии за реалността. Дотолкова, че можем да се запитаме:

Съществува ли изобщо голяма, неутрална и обективна вселена?

И усещаме липсата на всевиждащ, но чувствителен разказвач, който може да види не само всички факти, но и емоционалната истина на действащите лица. „Защото замисляли ли сте се някога – пита Токарчук – кой е онзи вълшебен разказвач, който в първите редове на Библията говори с изнесен глас: „В началото Бог сътвори небето и земята“? Който познава мислите на Бога?“

„А кой е – продължава писателката – онзи глас в мен, който разказва историята? Един ли е? Или самата идея да вярваш в единен и неделим Аз отразява ненаситния ни индивидуализъм?“ Токарчук копнее по множествеността и сложността, нещо подобно на описвания от Бахтин „полифоничен роман“ – онзи, който не потиска едни гласове за сметка на други, който ги среща, без да унищожава всички, за да остане само една версия. Но сама прибавя към своя блян щипка сол – този път в смисъла на английския израз to take it with a pinch of salt, тоест да приемаш нещо с едно наум, – като описва какво се случва със сложността в света на простото насилие:

Ако погледнем подредбата на света от тази му страна, можем лесно да забележим, че живеем в странен строй – сродило се е нещо като нова класова система; във властта са психопати, които натрапват собствената ценностна система на изцяло различните от тях чувствителни невротици, които в света на онези първите се чувстват отчуждени и не се справят с него, както следва, изобщо нямат шанс, за да се борят за своето.

Вероятно не е честно да се чете тази книга от гледна точка на последните събития; макар че тя някак ги предусеща. Съставена е по време на локдауна, на принудителното бездействие и мрачното предчувствие, че нещо ще се случи след „странното лято на 2020-а“.

Обикновено големите промени настъпват вследствие на катаклизми и войни. Казват, че точно преди Първата световна война хората са имали чувството за края на някакъв етап, на някакъв свят. За много от тях тогавашната ситуация е изглеждала непоносима, макар да не са си давали сметка докрай. Днес не разбираме този ентусиазъм, който е извеждал на улиците празнуващи тълпи, излезли да изпратят младите си мъже на война. Енергичната крачка на последните, ускорена от тогавашната филмова техника, за да ги превърне в подскачащи марионетки, ги е отвеждала някъде отвъд хоризонта, където вече са дебнели окопите на Вердюн и болшевишката революция. Цялата спретнатост на света им е била напът да се срине в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес грешката изглежда повторена. И част от повлечените от нея събития включват заглушаването на чувствителния разказвач, смаляването на разказа до изнесена по телевизията теза; дано имаме шанса да се върнем към сложността.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-vazhni-knigi-za-ukrayna-i-rusiya/

Литературата е противоотрова на пропагандата. Колкото и поетично да звучи, дори проучвания в сферата на комуникационните науки стигат до заключенията, че четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. Докато пропагандата търси прости и емоционални обяснения, книгите дават нюанс и преобразуват първичната емоция в емпатия. Докато пропагандата цели манипулация, литературата дава свобода за разбиране. С тази мисъл подготвихме списък с важни книги, с които читателите да си обяснят света, в който осъмнахме преди няколко дни.

Мисля, че Украйна тъкмо започна да се учи да говори за себе си, да се заявява. Това обаче невинаги ни се получава. Тогава за нас започват да говорят други, което невинаги е в наша полза. Именно в този случай литературата е важен инструмент за комуникация. Много се надявам, че чрез украинските книги ще се появи по-голямо разбиране за Украйна във вашата страна, което не се гради на стереотипи и предразсъдъци. Същото се отнася и за Източна Украйна и нейното възприемане – разбира се, че за украинския Изток се говори много от самото начало на руската агресия и военните действия в Донбас. Жалко е, че Украйна, по-точно източната ѝ част, присъства в информационното поле предимно като територия на война, място, където се водят военни действия. Всъщност това е един интересен, нееднороден, парадоксален район, където живеят много интересни хора. Надявам се, че в бъдеще ще можем да говорим за Източна Украйна не само в контекста на войната.

Това са думи на украинския писател Сергий Жадан пред „Литературен вестник“. Именно негова книга е първата ни препоръка в настоящата статия.

„Химн на демократичната младеж“ от Сергий Жадан

превод от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2019

Сборникът съдържа шест истории от Украйна през 90-те, разказващи за постсъветската трансформация, която само формално нарича себе си демокрация. „Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират“, пише в представянето на книгата.

„Зад гърба“ от Гаска Шиян

превод от украински Пенка Кънева, изд. „Колибри“, 2021

„Зад гърба“ също е „роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Роман, който шокира с натуралистичните сексуални сцени, с богоборчеството и бунтарското си отношение към семейните и социалните ценности. Роман, силно оспорван и горещо приветстван от критици и читатели“, четем в рецензията на издателя.

Преди седмица в „Дневник“ беше публикуван откъс от книгата.

„Монументалната пропаганда“ от Владимир Войнович

превод от руски Иван Тотоманов, изд. „Жанет 45“, 2005

Романът проследява историята на Аглая Степановна Ревкина и нейната дълбока привързаност към другаря Йосиф Висарионович Сталин. През 1956 г. обаче култът към личността на Сталин пада, а с него се срива и светът на Аглая Степановна. От черно-белите реалии, в които всеки враг на Сталин е враг на народа, тя трябва да се адаптира към съвсем различна политическа обстановка, която обаче ползва същия речник и етикети.

През по-голямата част действието се развива в руския град Долгов, където главната героиня е важна партийна особа. С настъпването на промените обаче Аглая Степановна отказва да приеме новата партийна линия, което води до изтласкването ѝ от структурите. В своя отчаян бунт на преданост, тя подслонява премахнатата от града статуя на Сталин в дома си. Под историята за съжителството им и за живота на Аглая Степановна откриваме важни прозрения за култа към личността и партията, за крайностите, до които стигат хората в името на идеологията, и за способността на човешкия ум да съществува в доброволен плен на собствените си илюзии. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, публикуван в „ЛитерНет“.

„Остров Крим“ от Василий Аксьонов

превод от руски Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2005

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим“ е издаден за първи път в САЩ, където Василий Аксьонов живее от 1980 г. Оттогава до наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до образци на жанра, като „1984“ на Оруел, „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Ние“ на Замятин. И не само: за огромното мнозинство читатели „Остров Крим“ продължава да звучи пророчески и е култова книга на въплътената антиутопия – особено с оглед на насилственото анексиране на Крим през 2014 г.

Съветското гражданство на Аксьонов е отнето и възстановено по време на Перестройката, а възгледите му се определят като антитоталитарни. „Остров Крим“ разказва алтернативна история, в която белогвардейците успяват да удържат полуостров Крим след Октомврийската революция. „Ню Йоркър“ описва книгата като „трескавия сън на руски интелектуалец – каква би могла да е Русия, ако не беше се превърнала в Съветския съюз“. Ключовото събитие в романа е съветската инвазия в алтернативния Крим – инвазия, която е уж поискана, разбира се, от живеещите там. Защото не е война, ако е „освобождение“.

„Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич

превод от руски Тотка Монова, изд. „Парадокс“, 2016

Това е последната част от петокнижието на Алексиевич и разказва „историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР“, както пише Георги Грънчаров в ревюто си на книгата:

„Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците. […] Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за срива на режима. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой, и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.“

„Предел на забравата“ от Сергей Лебедев

превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020

„След толкова много написани и изговорени думи за съдбата на заточениците в Далечния север по времето на комунизма, нов ракурс към тази тема изглежда невъзможен. Но романът на Сергей Лебедев го открива – той е потъване в мрачните галерии на рудниците, поглед отдолу, отзад, през очите на невинния, омърсен косвено, заразен от злото като дете“, четем в представянето на книгата. За нея писателката Яница Радева казва в рецензията си за „Литературен вестник, че „не е роман за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото“.

„Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която открай време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21-ви век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин“, пише Антония Апостолова в „Литературни разговори“.

„Полеви изследвания на украинския секс“ от Оксана Забужко

превод от руски София Бранц, изд. „Изток-Запад“, 2005

Публикувана за пръв път през 1996 г., тази книга е сред най-противоречивите и днес. Високолитературен роман, привидно написан хаотично и като поток на мисълта, който пласт след пласт ерозира и оголва посланието. Поради това и една история за края на връзката между главната героиня и нейния приятел всъщност разкрива детайли за живота в Украйна, историческото наследство и украинската идентичност. Човешкото тяло може да бъде разглеждано като метафора за тялото на нацията, за територията, и с оглед на събитията човек веднага си задава въпроса как се усещат фантомната болка на анексията, прорезите на инвазията.

„Украйна има дълга история на разделяне и събиране, отново и отново. Части от съвременна Украйна са се считали за руска, полска, немска територия… Забужко е силно чувствителна към психологическия аспект, към тъмната и потисната част от украинската история и идентичност, но тя е също толкова наясно с потенциала за трансформация. В крайна сметка културата винаги се променя, дори обременена с теглото на миналото“, четем в ревю на Бриана Бербенюик в канадския книжен блог Numéro Cinq.

„Русия на Путин“ от Анна Политковская

превод от английски Елена Кодинова, изд. „Бард“, 2007

Едва ли има човек, който да не знае името Анна Политковская. И ако днес все още някои наблюдатели смятат Владимир Путин за рационален руски лидер от ново поколение, то Политковская изгуби живота си вследствие на проницателните си и навременни прозрения за характера на руския диктатор.

„Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането си на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици, Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаваща корупция в армията и съдебната система, срив сред интелигенцията, трагични грешки по време на акцията „Норд-Ост“ – това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ“, четем в представянето на книгата.

„Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцер Хуго-Бадек

превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Полският журналист прекарва няколко месеца в пътуване из Русия и превръща черната статистика в истории, припомняйки ни, че зад числата стоят хора. По пътя, дълъг 13 000 километра, се срещаме с жителите на градове, в близост до които са се провеждали ядрени тестове, с живота на алкохолици и наркозависими, с работещи в оръжейната индустрия на Русия и с какви ли не други персонажи от най-ниските и тъмни прослойки. Въпреки тежестта на разказаното без нито една спестена истина, Хуго-Бадек открива хумор, топлина и човещина в сибирската степ, която може да се интерпретира като отражение на пустотата, обитавана от много от истинските герои в репортажите.

„Зимата идва“ от Гари Каспаров

превод от английски Христо Димитров, изд. „Сиела“, 2015

„Гари, ти беше прав.“ Това са думи на мнозина от познатите на Каспаров, които самият той сподели, че чува от началото на инвазията в Украйна. „Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт“, четем в ревю на книгата в „Култура“, където може да прочетете и откъс.

Каспаров пише за много важна част от руската политика през последните 20 години – приобщаването на цели сектори от западните политически елити към Кремъл чрез финансови облаги, например постове по високите етажи на руския бизнес. Днес думите на Каспаров се четат като пророчество, с което може да завършим нашите препоръки:

Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнайсет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.

Припомняме и препоръките на Йовко Ламбрев от миналата седмица за още книги по темата за Украйна и Русия: „Червен глад“ на Ан Апълбаум, както и „Кървави поля“ и „Пътят към несвободата“ на Тимъти Снайдър.

Заглавна снимка: Alfons Morales / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-berlin-radichkov-powers/

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

превод от английски Василена Мирчева, София: изд. „Кръг“, 2022

Не знам дали обичате да четете в метрото.

Много хора се свенят от градския транспорт; мирише им, казват. Може да ви оберат. Има алкохолици. Други разправят като анекдот как някой (възрастна жена обичайно) ни в клин, ни в ръкав е започнал да споделя живота си.

В един от най-стъписващите си разкази Лусия Бърлин неочаквано вдига „четвъртата стена“ и в прав текст ни казва, че ние сме склонни да прочетем в трето лице онова, което не бихме изслушали в първо. Не бихме изслушали нейната героиня, докато чисти апартамента ни. Докато сменя торбичките с урина в болницата, където работи като санитарка. На излизане от изтрезвителното. Докато стои в края на училищния двор със скобата си срещу сколиоза.

Или бихме изслушали милозливо, но бихме си тръгнали в момента, в който решим, че не стига че е нещастна, ами и не е добра – примерно е напуснала един от съпрузите си заради друг. Дори да я изслушаме заради очевидно майсторския ѝ, образован, литературно безупречен глас, със сигурност няма да припарим до приятелите ѝ пияндета, които киснат в малките часове пред магазина за алкохол и чакат да отвори.

В нашия свят на cancel culture, култура на „отменянето“, хората може да бъдат „отменени“ заради изпусната реплика – ако тя издава, че хранят някакъв предразсъдък срещу друга група хора. В същото време „отмяната“ на „другите групи хора“ заради същите тези предразсъдъци продължава с пълна сила – като физическо отбягване на общуването с тях.

Лусия Бърлин е политически коректна колкото Чарлз Буковски. И също толкова ѝ пука за социалните норми. Историите ѝ са силно автобиографични и все пак в прозата ѝ има толкова елегантна ирония, че не може да бъдеш сигурен. Впрочем един от синовете ѝ казва, че може би майка му нарочно е търсила подобни преживявания, за да може да пише за тях. Защото никога не се е съмнявала в таланта си, макар признанието да не идва приживе. Публикува тук-там, но истинската слава идва след смъртта ѝ, когато нейният приятел Стивън Емерсън събира разказите и ги публикува в сборник със заглавие „Наръчник за чистачки“.

Още първата седмица книгата влиза под №18 в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Сравняват Бърлин с Реймънд Карвър и Грейс Пейли. Тази година впрочем Педро Алмодовар ще довърши филма си по книгата, с Кейт Бланшет в главната роля. Предполагам, че ще излезе с оригиналното си заглавие A Manual for Cleaning Women – макар Джойс Каръл Оутс да предупреждава, че нито то, нито подредбата са избор на авторката.

Не ви съветвам да подхождате към този сборник по стандартния начин – отваряте, прочитате първия разказ и преценявате останалите по него. Оутс отбелязва, че подредбата е по-скоро хронологична, отколкото нещо друго. Отбелязва също така, че макар това да са разкази, тяхната сила е в постепенното напластяване на теми от един разказ в друг – и не стоят по същия начин, когато са поотделно. Със сигурност не бих искала да пропуснете „Добра и лоша“ – още един от метаразказите в този сборник, който рязко отграничава човешкия интерес към всякакви хора от социалната милозливост и склонността да се мислим за особено добродетелни, ако някак сме прекрачили някой свой предразсъдък.

„Бомбето“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2022

„Бомбето“ е много повече от това, което може да се резюмира; много повече от своята достатъчно симпатична идея политическата история на България от царско до каскетско и посткаскетско време да бъде разказана през очите на една шапка.

Книгата е политически бодлива, още повече че излиза за пръв път в годините на „човека с каскета“, но не очаквайте езоповщина. Нито дори сатира. Да, в наръчниците съветват авторите, щом влязат в един фантастичен ключ, да следват нататък строга логика. С това Радичков, струва ми се, би доскучал на себе си. Сюжетът на „Бомбето“ е закономерен (както ще откриете), но крайно непредсказуем. Невероятното влиза и излиза, когато си иска, като води със себе си поне две значения: нашия инстинктивен прочит и смисъла, който му придава самият разказвач буквално в следващото изречение – прочутите „мъдрости“ на Радичков, които изкушават любителите на подчертаването и цитатите.

Шапките били свикнали с тях, както ние свикваме със старите си обуща или старите си идеи.

Само глупаците преминават през дълбокото на изкуството и живота тъй, както биха прецапали речния бързей, стигащ едва до коленете им.

Не бива, не бива да четем тези сентенции без сетиво за смешното в тях. Защото слушайте как ни вижда Радичков:

… и публиката го слушаше с изострено внимание – защото публиката има особена слабост към висшия смисъл, – та докато човекът говореше, главата, скрита в дъното на Бомбето, си търкаляше непрекъснато една мисъл: „Ама че се натряскахме снощи!“

Удоволствието от мъдростта е неразделно от нейната мимолетност – от пейзажите и персонажите, прелитащи край влака на изреченията, вагон подир вагон. И не защото са „Потьомкиновски села“, заумни фасади, а защото истинският писател – какъвто е Радичков – създава цялостна творба, а не сбор от елементи. Извадиш ли цитат, не е същото.

Гледам сглобките в цялата книга. Сякаш сме забравили изкуството на направата – в днешно време, когато темата е основният лост на книжния маркетинг и творбата е послепис на блърба си. Поне пет фабулни нишки се подават от канавата на разказа, преди да станат неин вътък. Бомбето гледа плашилата от прозореца на влака, после само̀ „възсяда“ плашило; над събралото се множество политат листчета и полицаите хукват; листчетата се оказват рекламки, но малко по-късно светът наистина се преобръща; човекът с флигорната не купува Бомбето, но все пак накрая го носи… и т.н.

Гледам колко ненатрапчиви, от друга страна, са препратките към останалото творчество на Радичков – на практика две думи и един израз: суматоха, черказки, „как така“. При това суматохата е отбелязана ан пасан, като нещо, което кара редактора да настръхва, когато я забележи зад гърба на някоя дума; макар селяните, до които достига Бомбето, да са споменати като черказци, нищо в епизода не крещи „аз съм авторът на Свирепо настроение“ например. Няма верблюди, няма вълци, няма я мистиката и мистификацията на Северозапада. Много ми харесва тази честна литература, това уважение към достойнството на конкретната творба и нейните читатели.

С други думи, препоръчвам книгата на всички, които са уморени от предсказуемостта на последните си четива; и чинно отивам да си купя билет за постановката на Катя Петрова по нея – в София ще се играе на 15 март в Столичния куклен театър.

„Дървесна история“ от Ричард Пауърс

превод от английски Деян Кючуков, изд. „Колибри“, 2022

Признавам, че докато преди няколко седмици четох „Теория на литературата. Новият век“, за да я представя тук, леко се ококорих при споменаването на „климатична критика“. Това определено беше нещо ново и ми се стори, честно казано, далеч от предмета на литературознанието – доколкото беше свързано с темата на произведенията, а не с тяхното литературно естество. Чудех се какво е предизвикало формирането на такова течение в критиката – и логичният отговор беше „значително течение в литературата“. Разрових да видя.

Някои смятат cli-fi за част от научната фантастика, антиутопии в безвъзвратно засегнат от климатичните промени свят. Примерно в един от романите Манхатън е под вода, само горните етажи на небостъргачите са обитаеми, свързани с тунели помежду си. В друг роман под вода е Лондон. В „Орикс и Крейк“ на Маргарет Атууд по-голямата част от човечеството е измряла от чума, а останалите се опитват да оцелеят в поразения от климатичните промени свят на урагани, потопени крайбрежия и изчезнали сезони, заменени с безкрайно лепкаво лято. И ако преди 10 години това е бил маргинален жанр, сега привържениците му твърдят, че скоро всеки роман, в който не се споменава за климатичните промени, ще е исторически роман. Смейте се вие, но моята дъщеря на два пъти ме пита по време на филм: „А тези защо са без маски?“

„Новото нормално“ в заобикалящия ни свят ражда „новото нормално“ в изкуствата.

„Климатичната литература“ е в известен смисъл литература на убеждението – наречете я „пропагандна“ или „будителска“ в зависимост от възгледите си. Еколозите припознават в нея средство да накарат хората да почувстват неотложността на мерките – нещо, което научните статии трудно постигат, защото малко хора четат научни статии. Емоционалният ефект на литературата и въздействието ѝ върху човешкото въображение са по-силни механизми от фактите.

Като инструмент за убеждаване обаче cli-fi има и някои граници. Първо, онези, които са твърдо убедени, че климатичните промени не съществуват, просто няма да я прочетат. Спорът по този въпрос в САЩ е като спора за ваксините – с все по-втвърдени позиции от двете страни. Второ, онези, които имат по-скоро общ интерес към темата, се опасяват, че четивото ще им дойде твърде тежко, след като няма какво конкретно да направят. И въпреки това много от заглавията са бестселъри, а „Дървесна история“ на Ричард Пауърс му спечели наградата „Пулицър“ за 2019 г. (и беше в късия списък за „Букър“). Романът е и световен хит, продаден в милиони екземпляри, сред почитателите му са Обама и Атууд. За мен това е доста интересно предвид факта, че „Дървесна история“ попада и в един уж преминал времето си жанр – роман на идеите.

Тоест сюжетът е нещо като рамка, в която основна роля играят диалозите и размишленията на героите, с които читателят се среща директно, вместо да достига до тях сам, въз основа на текста. Пауърс често „натиска газта“ на фабулното развитие, така че в този роман от близо 500 страници много често ще видите десетилетия в живота на един човек или няколко поколения от едно семейство, събрани в абзац от шест-седем реда. И в следващия абзац рязко забавя ход, за да покаже мъха от долната страна на черничевите листа. Тук трябва да вдигна ръка и да кажа, че съм точният читател за такъв тип описания и определено ще си потърся „Тайният живот на дърветата“ на Петер Волебен, послужила като основа за фикционалната книга на една от героините. Не може обаче да се каже, че Пауърс пише роман, в който важни са само онези със стволове и корени; по-скоро дава отговор на въпроса на един от героите си: „Кого прегръщаме, когато прегръщаме дървета?“

Първата част на романа – „Корени“, съдържа предисториите на деветте водещи персонажа. Това е предпочитаната от мен част, която може да се чете и като сборник с разкази. Всяка човешка траектория е разказана лаконично, дори сдържано предвид драматичните събития в нея – а присъствието на дърветата е познато и човешко. Фермер започва да снима кестена пред дома си всеки месец до края на живота си, а след това предава ритуала на сина си и неговия син – докато къщата не е продадена. Китайски емигрант показва на дъщеря си древен свитък с хора дървета – преди (години по-късно) да се самоубие недалеч от бъчвата със засаденото от тях семенце. Семейство посажда дръвче при всяко новородено бебе, но… Момче остава парализирано, след като пада от дърво в опит да избегне мъмрене след обида на учител – и започва да създава виртуални светове.

Във втората част – „Ствол“, историите предсказуемо се заплитат, а сюжетът преминава от личната значимост на дърветата за нас към протестите срещу тяхното изсичане. Трябва да призная, че имах съпротива към тази част на сюжета, тъй като ми се струваше, че знам накъде върви. Оказа се, че всъщност тактиките на екологичните протести – и на тяхното потушаване – сами по себе си са прелюбопитна тема. И „нанасянето“ в короните на определени за сеч дървета, и подпалването на техниката на дървосекачите са част от новините и в наши дни, както и неумолимата разправа с тях. Проверете сами tree-sitting например. Изобщо като faction (fact/fiction) романът е добър възел от теми, заслужаващи да се проучат.

Честно казано, чисто литературно не съм много сигурна, че книгата удържа обема си. Множеството протагонисти, събрани (с някои изключения) в „Ствол“, отново се пръсват в „Корона“, третата част на романа. В този смисъл кулминацията на книгата е много преди края, а тъй като сюжетните нишки се разпридат, нищо не стои като еднозначна развръзка. От друга страна, може и моите очаквания за фабулна арка да са консервативни; романите на идеите по принцип следват други правила. Със сигурност си представям читатели, които ровят назад в книгата да намерят откъс, който ги е впечатлил и искат да прегледат пак; аз също бих го направила. И бих прочела и следващия роман на Пауърс – доколкото видях, за изчезването на видовете.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-capaliku-whitehead-petrova/

„Всеки полудява по свой начин“ от Стефан Чапалику

превод от албански Русана Бейлери, София: изд. „Ерго“, 2022

Когато падна Берлинската стена, много хора тръгнаха да пътешестват на Запад – кой както успееше. Най-добрият приятел на баща ми отиде в Северна Корея. Логиката му беше желязна: вие се връщате и ви е криво, а аз се върнах и знаете ли колко ми харесва тук!

Ако тръгнете да пътешествате в Албания на Енвер Ходжа – поне такава, каквато е описана в книгата на Стефан Чапалику, – няма да ви се получи така. Градчето Шкодра от началото на 70-те е „Амаркорд“, пълно с чудати персонажи: бродиращия на гергеф поет; учителя, уволнен заради издърпано с хартия ухо (уши може да се дърпат, но хигиеничната хартийка е буржоазен навик); зашеметяващата Миралда с тънката бяла рокля на точки, седнала на велосипеда на съседа; една пълна къща с всевъзможни роднини и съседи, сред които и местният, познат на всички доносник. И с детайли като любовната песен във възхвала на сармичките.

Историите са напоени със сладкия сироп на етнографските детайли, например теспиче – албански десерт, който се пече като огромна курабия, а после се реже и напоява като баклава. И това е единият пласт – сладко-носталгична картина като от „Баща ми бояджията“, в която е възможно уволненият учител (вече читалищен режисьор) да отмъсти на някогашните си съселяни, като спре тока насред представлението и подучи актьорите да замерят зрителите със смокини.

Тази сладко-лепнеща носталгия обаче е удар и по нас. Защото и ние си спомняме развеселени за вещния свят на социализма – какво е да имаш телефон, а после и телевизор, да се съберат всички съседи у вас да гледат „Последно танго в Париж“, пък да падне антената… И у нас споменът за немислимата несвобода е сиропиран от сладостта на детството и тъгата по него.

Но Стефан Чапалику разказва и друга история – в неговия „Амаркорд“ проблясва образът на Енвер Ходжа, който е или не е „в хладилника“, тоест умрял, без това да е оповестено; провиждат се единични актове на съпротива – вуйчото в затвора, католическият свещеник, осмелил се да протестира срещу съборената камбанария, убитите при опит за бягство момчета… на фона на масовото примирение с несвободата. И необходимостта да мислиш за тази несвобода и онова, което е направила тя с теб, с близките ти.

Например: духът на недоволството се затваря в клана, в семейството – хората не смеят да се занимават с истинския проблем и започват да се занимават едни с други. Например: примирението мимикрира като леност, „ленивото нежелание да кажеш не“, едва ли не близко до първосигналния опит да излекуваш всичко с бабешки илачи, за да не се занимаваш с болници. Например: като не може да възтържествува над диктатора, градът се е „избавил с лекота от дързостта да възтържествува над вътрешния страх“. Приел е присърце максимата „Живей незабележимо“.

Градът се капсулира. В него като в някакво подводно царство плуват отломки от външния свят – предмети и привички от миналото, хванати чужди радиостанции или филми. Ти си призрак – не участваш в света. Като съпротивата на мъжа, отказал да излиза от вкъщи, защото нямало полски или английски плат, от който да ушие панталон – всъщност нищо не променя, само остава затворен до края на живота си. Една от малките битови съпротиви. Подобни жестове, казва авторът, само гъделичкаха системата, караха я да се чувства жива. За сметка на всеки, отказал се от смелостта да се изправи сам пред нея.

Е, как се чувства един български читател след подобно пътуване? Най-напред – малко по-разбран. Казвам се еди-как си и съм израснал в малка комунистическа балканска страна. Чувството за вина ми е спестено, защото съм бил дете. Усещането за безтегловност – не.

Впрочем „Всеки полудява по свой начин“ e първата част от трилогия, последната книга от която е написана в София, в Къщата за литература и превод.

„Харлемски рокади“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Лист“, 2021

Ако „Всеки полудява по свой начин“ припомня клаустрофобията отсам Берлинската стена, моят подстъп към „Харлемски рокади“ на Колсън Уайтхед беше през сумрачното претрупано помещение на телевизионен и радиосервиз, чийто възрастен собственик не пита откъде идват уредите, които така майсторски поправя. Беше през усещането за безнадеждност на мястото, чиято окаяност прави мечтата за придвижване нагоре не просто его, а „измъкване“ от вечерната несигурност на улиците и абсолютната сигурност на шума и другите несгоди.

Героят Рей Карни изглежда разбираем – познатият и тук типаж, който не се интересува от политика, не се интересува от права, иска просто малко да се позамогне и да се усеща спокоен за семейството си. Не се интересува дори от джаз – въпреки че е началото на 60-те в Ню Йорк. Твърде е обикновен за това. И се опитва да спазва закона, за разлика от баща си… но лесно му минава.

„Харлемски рокади“ е гангстерска история – леко водевилна, защото схемите често дават накъсо. Освен това „Харлемски рокади“ е и роман в духа на „новата журналистика“ – неслучайно Колсън Уайтхед споделя в интервю възхищението си от Норман Мейлър и Том Улф. Също като „Кладата на суетата“, и неговият роман показва герои, които са всъщност типажи, само че палитрата от характери е обединена от общ цвят – цвета на кожата. В центъра са гореспоменатият Рей Карни и неговият братовчед Фреди – близки нюанси в сивата зона между закона и престъпността, и цяла редица персонажи нагоре и надолу по социалната стълбица.

И стъпва върху конкретни исторически събития. Историческият фон на книгата са протестите в Харлем от 1964 г., които ужасно приличат на протестите след смъртта на Джордж Флойд през лятото на 2020 г.: бял полицай убива чернокож (през 1964-та това е петнайсетгодишният Джеймс Пауъл) и предизвиква масов гняв срещу полицейското насилие, демонстрации и безредици, които скоро придобиват разрушителен характер – но не успяват да променят много.

Всъщност романът е излязъл месеци преди събитията от 2020-та; запитан за съвпадението, Уайтхед казва, че за съжаление, не е нужно да си пророк, за да видиш, че тези сценарии се повтарят периодично – през 1943-та, 1967-та и т.н. В детството си героят му дори има панталонки, които баща му е задигнал по време на безредици. Той самият е твърде прагматичен, за да се интересува от каквато и да било борба срещу расизма, и приема фактите на сегрегацията без особен вътрешен коментар. Читателят е този, който ги забелязва и осмисля – басейнът, изпразнен, защото си се изкъпал в него; безопасните“ туристически маршрути за чернокожи, организирани от жената на Рей; знаменитият хотел „Тереза“, приел гости като Луис Армстронг, Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър и др. не за друго, а защото останалите хотели в града са само за бели.

Впрочем гореспоменатите маршрути са далечна препратка към най-известния роман на Уайтхед, „Подземната железница“, за който авторът получава първия си „Пулицър“ за белетристика (вторият е през 2020-та за „Момчетата от Никел“). „Подземната железница“ някога са се наричали каналите за прехвърляне на избягали чернокожи на север; романът на Уайтхед е алтернативна история, в която значението на израза е буквализирано, като подземна железопътна мрежа с предполагаемо безопасни гари. Препратката към периода на робството в „Харлемски рокади“ е само една, но пък каква: замисленият от героите обир в хотел „Тереза“ се случва на 19 юни, Juneteenth, официалния празник на освобождението на робите в САЩ. Само че, както отбелязва героят, Линкълн всъщност оповестява края на робството на 1 януари; 19 юни е денят, в който робите в Тексас разбират за това.

П.П. Оригиналното заглавие на романа, Harlem Shuffle, препраща към песен на чернокожия дует „Боб енд Ърл“, записана през 1963 г., тоест малко преди описваните безредици. Вероятно я познавате в кавъра на „Ролинг Стоунс“.

„Нещотърсач“ от Екатерина Петрова

София: изд. „Жанет 45“, 2021

В издадената наскоро от СОНМ „Палечка“ френският мислител Мишел Сер говори за това колко трудно е в днешния затрупан от информация свят да направиш избор, да привилегироваш едно знание пред друго. Какво избираш да научиш? И по-важното – защо?

Другият сериозен въпрос пред съвременния дигитален човек е усещането за реалност. Да, светът е потенциално достъпен – но както показа пандемията, виртуалното не стига, то просто не дава усещане за живот. Да не говорим за усещането за време в съвременния свят, постоянния „шок от бъдещето“ или „настоящето“, изплъзващия се миг.

„Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ на Екатерина Петрова предлага индивидуално житейско решение, което би допаднало на много хора, макар малцина да го прилагат така изкусно. В нейната книга знанието служи като лупа, с която да видиш по-ясно какво си преживял току-що; като грапавина, която те задържа по наклонената плоскост на времето и ти пречи да достигнеш края му, „преди да си живял“. Знанието е хедонистично, то подслажда, разширява, осмисля това, което ти се е случило – с любезното съдействие на приятели, книги и разбира се, интернет. Освен това ти помага да „опаковаш“ максимален обем настояще в предмет, който да те изстреля обратно в преживения момент, да му помогне да „изплува в ума ти“, да ти „дойде наум“ – което е всъщност етимологичното значение на souvenir. Да, като мадлените на Пруст – неслучайно книгата започва с тях.

„Нещотърсач“ е един вид библиотека от такива предмети, всеки от които с „опашка“ от лична история, пътуване, културен контекст, пресичащи се нишки. От цветните традиционни ботуши в Бутан до рисувания абажур от Кюстендорф, създаденото от Кустурица филмово, но и обитаемо село или репликата на плочка на Гауди от паважа в Барселона, книгата има за цел да достави на читателя максимално удоволствие от съзнанието, че пребиваваш в един безкраен и интересен свят – и го прави, включително на ниво езикова игра и умелост.

Освен всичко друго, „Нещотърсач“ е показно за object-based learning, обучение с помощта на предмети, на внимателното вглеждане в тях и техните смисли – метод, от който българското образование би имало безспорна полза (и за чието въвеждане работи Тодор Петев). Отделно от това, книгата ме кара да се размечтая какво би станало, ако предметите в нашите музеи се радваха на такива щедри майсторски описания.

За читателя обаче оставям удоволствието да се отпусне в креслото и да попътува с тях – не като заместител на истинското пътуване (Екатерина Петрова не крие, че заместители няма), а като вдъхновение за бъдещи пътешествия и бъдещо вглеждане в предметния свят наоколо. За насладата ще му помогне и майсторското оформление на книгата, дело на Люба Халева.

П.П. Не успях да устоя на изкушението да си представя кои два предмета бих взела като сувенири от света на първите две описани книги. За „Харлемски рокади“ – вероятно празната бутилка, пъхната в ръката на Рей Карни по време на безредиците с инструкции да я напълни с бензин, да запали фитила и да я метне по някоя витрина. За „Всеки полудява по свой начин“ – хм, бих подминала предметите от социалистическия бит, включени у нас в „Инвентарна книга на социализма“, дори и будилия толкова страсти телевизор, и бих потърсила вместо това някакъв чарк от заглушителна станция. Стига да не са още тайна, разбира се. А ако са? Значи заглушителната станция още действа.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-serres-ginzburg-sachs/

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

преводач Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-donne-borisov-tsonev/

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-meshchaninova-tolstoy-aleksieva/

„Разкази“ от Наталия Мешчанинова

превод от руски Нева Мичева, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Да започна направо – ако имате навика да извръщате очи, за да не гледате на какво е способен човекът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви „Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне?“ е отговорено предварително: да, истина е, случило ми се е на мен, казва за книгата Мешчанинова. Ако търсите защитен механизъм, кажете си – ама това не е тук, това е в Русия, и то в малък град, в Краснодар, и то не сега, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?

Най-страшното обаче не е онова, което се случва в криминалната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, за да отидат… да си налеят вода. Или да си влязат вкъщи. Учителите, които предпочитат да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото трябва, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата. Тоталната липса на инстинкт за защита – дори когато от самото начало знаеш какво прави „чичо Саша“ с дъщеря ти. Или не – най-чудовищното е любовта, с която е описано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, защото може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен как двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи – но и по какъвто и да било начин да погледнеш в тях.

Като литература ли да четем сега всичко това, или като реалност? Мешчанинова е доста иронична към границите между двете. В една от малкото комични сцени в книгата тя описва как започнала да си води дневник – реалността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, честен – но и в него се прокрадва „литературката“. „Глей бе, пак се напънах да стои хубавко! – казах си наум. Няма откопчване от тая литературност, ей! К’во ся, по-простичко не може ли? Ами явно не може, деба. Но поне е истина.“

Това, което тотално липсва, е общественият фон – виждаме тук-там на втори план други извърнати очи, бебето в болницата, от чиято кражба никой не се интересува, защото така и е щяло да си изгние в пелените, и толкоз. Мешчанинова категорично отказва да го описва, да маркира по какъвто и да било начин политическа ситуация, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да говорим за преход, за постсъветски човек, не ровим въобще в поколенията назад, нито пък в мотивите за чудовищните действия. Усещаме, че сме във време „секънд хенд“, но невъзможност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.

Мешчанинова впрочем има по-дълъг път като режисьор и сценарист – нейният „Комбинат Надежда“ от 2014 г. е качен в YouTube и може да се гледа.

„За писането“ от Лев Николаевич Толстой

преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. „Лист“, 2021

Ако искате да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; ако много ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля как Толстой обяснява, че Тургенев трябва да бъде бит; ако ви е омръзнало от рецензии, дето уж са рецензии, а са просто реклама, прочетете как в едно-две изречения се казва защо нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете как точно тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.

Аз се спрях и се стъписах пред следния цитат: „Ужасно е, ако го знаеш и въпреки това не правиш нищо, освен да се ужасяваш напразно…“

Ужасът, за който говори Толстой в случая, е този от оглупяването на вярата, „извлечена от книгите“, оглупяване, според което всичко може, стига само да се спазват законите пред правителството и държавата. Не ми трябваше между Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, извършени при пълно спазване на законите пред правителството и съветската държава. Връщам се назад към писмото на Толстой, в което той описва потреса си от една публична екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да разпространи максимално статията си срещу смъртното наказание, и си мисля – съвсем анахронично, разбира се – за нашия съвременен навик „да се ужасяваме напразно“. Ето как продължава цитатът:

… но работата е там, че никой от нас не бива и не може да бъде безучастен, ако е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за собственото си удоволствие, а за да изпълнява Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната диващина, в която живее народът, той и не страда от това, но ако вижда и страда, това страдание неизбежно го тласка към действие, а действието облекчава страданието.

Впрочем да, има и съвети към един млад писател. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет как да се омае читателят – напротив, четвъртият съвет е точно срещу „желанието да отговориш на вкусовете и изискванията на по-голямата част от публиката“. Защото „ценността на всяко словесно произведение е в това, че то… открива на хората нещо ново, неизвестно за тях, и то най-често е противоположно на онова, което широката публика до този момент е считала за безспорно“. Значи да сме оригинални? Не, вторият съвет е срещу „желанието да бъдеш особен, оригинален, да удивиш и да поразиш читателя“. А какво тогава? Искреност, казва Толстой. И стремеж да бъдеш полезен, да отделяш доброто от злото. Иначе си се ужасявал напразно.

„Прекъсването на самсара“ от Елена Алексиева

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Преди двайсетина години от време на време имаше дискусии за важни новоизлезли книги. Не точно академични дискусии, но и не обърнати към широката публика. „Прекъсването на самсара“ рязко напомня за нуждата да се говори, да се сравняват прочити. Компетентността, струва ми се, тук е нужна не за демонстрация на ерудиция, нито за патерица на естествения процес на четене. Тя е нужна, за да се възпре бързината на прочита – и отмятането на смисъла като „намерен“.

Също толкова нужен обаче ми се струва доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси значението на един или друг елемент от изграждането на смисъла. От сюжетите на разказите – гробното място като мил подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където учител по неволя преподава солфеж, а онова другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на любимия ѝ ще продължи без нея, и в крайна сметка тя продължава, макар той да не може – през тяхната направа, финия отказ от окръгленост, от разрешение на началния конфликт, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит. Тук е нужен и читател, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, внезапното съждение, което вижда като приложимо към собствения му живот, или прекрасната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, но няма да го забрави, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.

В интервюто си за „Артефир“ Елена Алексиева говори за задръжките ни да изговорим базисното, онова, което ни определя като човешки същества. За страха от назоваване на неща като „щастие“ – и за вината, която вдъхва биологичното ни влечение към него. За необходимостта да си простим собствения стремеж да бъдем щастливи – прочетете разказите отново, един по един и обърнете внимание на онова, което героите прекрачват, за да минат нататък. На мизантропската топлота, с която Елена Алексиева им позволява това. И на изречението, с което е избрала да завърши сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.

Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dunn-boyadzhiev-elmy/

„Видове любов“ от Стивън Дън

превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК „Знаци“, 2014

Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър – човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише: „Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи.“

Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк – семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В едно от тях (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите – неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето – страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек. В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички – двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност – но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.

Тази година Стивън Дън почина – на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.

По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател – а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата „Пулицър“ или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за „наваксване“ с литературен престиж. Аз го усетих.

„Епистолариум“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

В статията си в „К“ за „Обратното на слънчогледа“ Марин Бодаков писа: „Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата.“ Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга „Епистолариум“ се опитва да прекрачи отвъд – между човек и човек е имало думи.

Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено – разговора като ромон, в който „отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи“, конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно – защото „бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо“.

Не е „хватка“ замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време – за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.

Понеже „едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът“.

„Направени от вина“ от Йоанна Елми

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят – да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Не знам къде ще ви се появи усещането за „вербатим“ – знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен – още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.

Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на „Истории от 90-те“ – не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.

Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи – и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.

Ей така се чувства и читателят.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник