Tag Archives: обзор

По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Македонският въпрос в контекста на политическите промени в България

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/makedonskiyat-vupros-v-konteksta-na-politicheskite-promeni-v-bulgaria/

Българо-македонските отношения в най-новата ни история се развиват в контекста на прехода от комунизъм към демокрация и геополитическото и културно преориентиране на Балканите към евро-атлантическото пространство. Още в началото на 90-те години България и Северна Македония (тогава Република Македония) обявяват курс на присъединяване към ЕС и НАТО като ключова част от стратегическите си програми. Така в тях се зараждат вътрешни процеси на европеизация, които постепенно трансформират различни аспекти от публичния им живот и двустранните отношения.

В международните отношения терминът „европеизация“ описва разнородни, но свързани по същност промени. Част от тях обхващат формалните процеси на адаптация на местните политики, законодателство и правна рамка към тези на Европейския съюз, както и прилагането на установени европейски принципи на управление – от процедури за вземане на решения до цялостна плурализация на политическата система. Други пък засягат промените в идентичността на обществото, сблъсъка между национална и европейска идентичност, (ре)конструкцията на националните и европейските идентичностни маркери, както и честотата, с която властимащи и институции интегрират понятия като „Европейски съюз“ и „европейски ценности“ в политическата си риторика и установените обществени дискурси. В своята цялост вътрешните за България и Северна Македония процеси на европеизация оформят и междусъседските им отношения през последните три десетилетия.

В исторически план България първа в света признава независимостта на югозападната си съседка.

Това става през 1992 г. при правителството на Филип Димитров, което реабилитира българската политика по Македонския въпрос и ѝ дава нов тласък. В следващите години България продължава да демонстрира добронамереното си отношение. Най-отчетливи са случаите, когато страната ни предоставя на Северна Македония достъп до бургаското пристанище заради наложеното ѝ от Гърция търговско ембарго през 1994 г. и оказва военна помощ на македонското правителство при конфликта му с албанските сепаратисти през 2001 г.

Приятелството си обаче двете страни официализират с подписаната от тогавашните премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски Съвместна декларация от 22 февруари 1999 г. Като пряк резултат от процеса на европеизация документът поставя фундамента на двустранните отношения, „изхождайки от стремежите на двете страни за интеграция в европейските и евро-атлантически структури“. Подписан в два екземпляра – на „български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“, договорът предлага исторически консенсус по отношение на наболелия езиков спор. Съвместната декларация е препотвърдена с общ меморандум от 22 януари 2008 г., а през 2017-та се превръща в основа на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество.

Идеята за сключване на широкомащабно двустранно споразумение, което да регулира отношенията между България и Северна Македония, е лансирана много преди 2017 г. До момента на подписването обаче българската политическа линия търпи изменение от безусловна подкрепа за присъединяването на Северна Македония към ЕС до обвързване на евентуално нейно членство с изпълнение на клаузите по договора. Периодът от подписването досега е маркиран от плавна трансформация на политическата риторика. Изначалната еуфория, която намира израз в наситената с оптимизъм двустранната комуникация, се запазва до средата на 2018 г., когато приключва и Българското председателство на Съвета на ЕС. Следва едногодишен период на затишие, в който политическата риторика придобива по-скоро неутрален характер.

Това обаче се променя към средата на 2019 г., а на 9 октомври същата година българското правителство одобрява и приема Рамкова позиция относно разширяването на ЕС. Ден по-късно тя е подкрепена с декларация от парламента, като и двата документа поставят конкретни изисквания към Северна Македония. Сред тях са отказ от идеята за македонско малцинство в България, препотвърждаване на езиковата формула от 1999 г. в нота до ООН, реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим и постигане на ясни резултати в установената с Договора за приятелство историческа комисия. Анонсирането на червени линии, последователното втвърдяване на тона, провалените очаквания и българското вето върху преговорната рамка за присъединяване на Северна Македония довеждат до днешната криза в двустранните отношения.

В случая обаче корените на конфликта се крият не в политическите промени в двете страни, а в самия Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Защото неяснотата около основни клаузи, асиметричният характер на споразумението и оставените празни пространства за различно тълкуване породиха погрешни представи и очаквания у двете страни.

Най-проблематични се оказаха чл. 2 (2) и чл. 8 (2) от Договора за приятелство. Първият гласи, че двете страни ще си сътрудничат с цел „успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ѝ към Европейския съюз и НАТО“, като „българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз“. Член 8 (2) пък гарантира създаването на „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития“.

Тези формулировки ясно отразяват асиметричното отношение между Северна Македония като кандидат-членка и България като пълноправна членка на Европейския съюз. От тези властови позиции двете държави изграждат стратегията, целите и очакванията си спрямо споразумението. И докато България се стреми да предизвика решение на идентичностните спорове чрез създаването на историческа комисия, която „обективно“ да отсъди в нейна полза, Северна Македония се уповава на клаузата, която на практика гарантира българската подкрепа за присъединяването ѝ към Съюза.

Тъй като нито едно от двете изисквания не се изпълнява според очакванията на другата страна, България и Северна Македония взаимно се обвиняват в нарушаване на договорните отношения. Двете страни всъщност подписват споразумение, на което придават различен смисъл и значение, тълкувайки понятия като „обективна интерпретация на историята“, „европейски ценности и поведение“ и „европеизация“ по взаимно несъвместим начин. С други думи, Договорът за приятелство е плод не на общо съгласие, акумулирано в рамките на конструктивен преговорен процес, а на предварително конструирани несъвместими цели.

Какви обаче са изгледите за промяна на българската позиция в настоящата ситуация?

Политическите партии предвидливо избягваха темата за Северна Македония по време на кампанията и в предизборните си програми. Това, което знаем от преговорите за коалиционен кабинет, е, че поне две от формациите (БСП и ИТН) на този етап твърдо отказват да дадат зелена светлина за старт на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.

От „Продължаваме промяната“ изразиха сходна позиция и предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите – да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор. Независимо от това формацията около Кирил Петков и Асен Василев все пак обвърза подкрепата си с прилагането на Договора за приятелство. Единствено „Демократична България“ ясно декларира, че никой не печели от факта, че Северна Македония остава извън ЕС, но и дясната коалиция не се ангажира с конкретни предложения за изменение на официалната политика.

С оглед на крехката политическа ситуация и необходимостта от сформиране на постоянно правителство, коалиционните партньори едва ли биха рискували промяна на курса по Македонския въпрос, около който има изграден широк обществен консенсус. Подобен ход не само ще предизвика атаки от опозицията, а допълнително ще делегитимира новата власт след рекордно ниската избирателна активност на последните избори.

Паралелно с това президентът Румен Радев открито заговори за запазване на културно-историческото наследство на България в спора със Северна Македония пред президентите на Германия и Франция – Франк-Валтер Щайнмайер и Еманюел Макрон. По време на консултациите за съставяне на правителство Радев прикани и лидерите на „Продължаваме промяната“ да изложат позициите си „по отношение на разширяването на ЕС, отстояването на правата на българските граждани, на нашата национална идентичност, история и култура“. Така Радев индиректно призова най-голямата парламентарна формация да подходи внимателно към тема, която носи със себе си висок заряд и постоянен риск от ескалация. Съобразно така оформилия се вътрешнополитически контекст, сериозният външнополитически натиск от ЕС и САЩ за бързо разрешаване на спора почти сигурно ще се окаже безплоден.

Достатъчно ли е обаче новата управленска коалиция да продължи да възпроизвежда политиката на старата власт, за да защити българските интереси? Както вече стана ясно, настоящата безизходица произлиза от неясните формулировки в Договора за приятелство и недалновидната и твърде повърхностна политика на предишното управление по отношение на Македонския въпрос, което постави България в състояние на международна изолация и под нарастващ външен натиск.

Македонската дипломация много по-рано прозря, че спорът ще се пренесе на европейско ниво, защото протакането му не кореспондира с геополитическите интереси и политиката по разширяване на ЕС. Дипломацията на югозападната ни съседка умело се възползва от ситуацията и успя да убеди западните лидери и институции в правдивостта на позициите си по отношение на спора с България, докато страната ни проспа четири години в опитите си да изключи ЕС от уравнението за намиране на решение.

Всичко това породи неразбиране у политическите ни партньори и у интелектуалци, историци и медии на Запад защо България блокира процеса на присъединяване на Северна Македония, каква в действителност е нейната позиция и каква е истинската същност на конфликта. Западните политически лидери, медии и историци често принизяват българската позиция до елементарен национализъм, езиков спор, извиване на ръце и архаизъм. Така представена, България си създава международен образ на държава с антиевропейско поведение, която блокира легитимните въжделения на един народ да се превърне в част от европейското семейство.

Въпреки това новото правителство все още може да подобри българските позиции,

като промени досегашния подход, усъвършенства аргументацията си и приложи целенасочена дипломация за изясняване на моралния корен на конфликта. Нужно е да се промени самият разказ и да се наблегне на отговорността към миналото и паметта като всеобща ценност, която да бъде разпозната от Европейския съюз. По този начин България ще превърне изискванията си към Северна Македония от чисто „български“ в „универсални“ и от „държавни“ в „човешки“.

Нека вземем следния пример: ако Гоце Делчев се е самоопределял, живял и загинал като българин, не е ли фалшифицирането на неговите искрени мечти, воля и мисъл морално престъпление най-вече спрямо човека Делчев, а чак след това спрямо държавата България? В този смисъл може ли да допуснем, че всеки човек или държава има право да преиначи смисъла на нашите собствени идеи, дела, мисли и съществуване за собствена изгода зад маската на „обективна историческа интерпретация“? И нима всяка несправедливост към паметта на отделния човек не се отнася към паметта на всеки от нас? Това е моралната, дълбока, общочовешка същност на конфликта, по която Европейският съюз трябва да вземе отношение. Спор, в чийто център стои човекът, а не държавата; несправедливостта, а не национализмът; моралът, а не интересите.

От този ъгъл българската дипломация може да превърне страната от пасивен абсорбатор на европейски ценности и разпореждания в активен партньор, който ги създава и оформя, в пълноправен член с визия за същността на Европейския съюз, който поставя въпроса за мястото на морала, паметта и отговорността към миналото като общочовешки ценности в модерна Европа. Докато ЕС отхвърля национализма като принцип, трудно ще се отрече от общочовешкото, защото самият той е изграден върху универсални ценности. Така пред България ще се отворят нови възможности за аргументация и включване в една рамка на общочовешки ценности вече залегнали в официалния български дискурс теми като кражба на история, език на омразата, правата на северномакедонските граждани с българско самосъзнание и реабилитацията на жертвите на югославския комунистически режим.

Накратко: ако България съумее да конструира спора като универсален, много по-лесно ще трансформира националистическия си образ и ще спечели доверието на европейските лидери и институции. На този етап обаче българският международен образ по отношение на Македонския въпрос остава твърде спорен. А доколко това ще се промени, зависи от волята и умението на новото правителство да води една по-амбициозна външна политика.

Заглавната снимка е от междуправителствена среща през ноември 2017 г., три месеца след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

По буквите: Мишел Сер, Лидия Гинзбург, Нели Закс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-serres-ginzburg-sachs/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

преводач Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

#НитоЕднаПовече: Време е за задълбочен разговор за домашното насилие

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nito-edna-poveche/

„Една от токсичните ми връзки беше с човек от приятелския ми кръг. Тогава живеех в чужбина, бях далече от семейството си и нямах много приятели. При една от първите ни срещи аз му казах, че не го харесвам и не искам да сме интимни. Той се обърна към мен и заплашително, уж на шега ми каза: „Ще направя така, че да се влюбиш в мен.“ Това ми се струваше абсурдно и естествено, се засмях и не му повярвах“, разказва Л.Б., която познава отблизо домашното насилие и насилието, основано на пола. Историята няма щастлив край: мъжът продължава да ѝ пише и да търси пътища към нея, докато тя не склонява да поддържат контакт. С времето се убеждава, че двамата са влюбени, но той крие връзката си с нея, поставя ѝ условия как да се облича, с кого да се вижда и говори, къде и кога да ходи. Тя обаче няма същите „привилегии“: той идва и си отива, когато пожелае. „Ненавиждах щастливите и безгрижни хора. Мразех всички, които се усмихваха. Виждах смъртта като избавление и единствено решение“, разказва тя.

През последните седмици цяла България бе погълната от убийството на Евгения Владимирова. Медиите отразиха случилото се чрез добре познатия речник на сензацията, който употребиха по-късно и относно пожара в дома за възрастни хора в село Рояк и катастрофата на автобуса на магистрала „Струма“ – за което получиха и предупреждение от Асоциацията на европейските журналисти в България. Бедствията и трагедиите продават. Толкова много, че се считат за основни признаци за новинарския потенциал на дадено събитие, когато журналистите решават кое заслужава отразяване и кое – не. Но фаталният край е един от резултатите на динамики, които продължават с години в семейна среда. Докато съставяхме този материал, поредна жена бе пребита до смърт от своя интимен партньор. А в петък беше погребението на друга млада жена, намерена убита в апартамента си в Хага. Заподозрян е нейният приятел, който се самоуби, преди да бъде арестуван…

Отвъд новинарските определения като „зловеща семейна история“, примесени с кадри възстановки на мъж с качулка, който тегли куфар и го хвърля в полето с царевица на фона на зловеща музика, много неща остават неизговорени. Като че между другото се споменава например, че съпругът на Евгения е имал психологически проблеми (според психолозите изявен нарцисизъм и силна неувереност, а понастоящем – липса на вина за извършеното деяние); виждал е убийството на жена си като решение, в което го е подкрепял баща му, участвал и в системното следене на Евгения приживе; на повърхността Евгения и съпругът ѝ са изглеждали като всяка нормална българска двойка – никой не е подозирал, че те имат такива проблеми.

Хроничните проблеми

По данни на медийни публикации от началото на 2021 г., 15 жени са били убити от близък до тях мъж. Разчитаме на публикации, защото официална статистика за тези жертви в България липсва. Между 2017 г. и 2021 г. има 141 постановени присъди за убийства и опити за убийства на жени. Сериозен обществен диалог за причините, които водят до насилие в семейството, обаче все още няма.

Наскоро от Български фонд за жените изпратиха отворено писмо към новоизбраните народни представители, в което призовават за решение на част от хроничните проблеми, които стигат до фатален край. Много семейства живеят в токсична динамика, в която психическият и физическият тормоз са постоянни. За ефективно овладяване на проблема са необходими кризисни центрове, установяване на официална статистика, както и промени в законовите дефиниции на феминицида и престъпленията, свързани с домашното насилие. И това са само крутите мерки, които трябва да бъдат взети. На България тепърва ѝ предстои осъзнаването на културните и социалните причини, които захранват домашното насилие и насилието, основано на пола.

„В ранните периоди на моя живот (90-те), когато съм била в токсични взаимоотношения, бяха издигнати на пиедестал насилието, беззаконието и корупцията. Беше модерно да си мутра и всички танцувахме пияни в дискотеките на Gangsta’s Paradise. Ние пораснахме в тази среда и тя грубо и безотговорно срина всички човешки ценности. Този модел на живот се представяше като бляскав, лесен, вълнуващ. Като рецепта за мигновено щастие, безкраен купон. Никога не съм си помисляла да се оплача на някого, защото институциите обслужваха (може би в малките градове продължава да е така) интересите на хората с пари и положение“, разказва Л.Б. и допълва:

През 1995 г. бях изнасилена от трима мъже с положение. Спомням си разговора на следващия ден с бащата на най-добрата ми приятелка, който по това време беше депутат и един от най-влиятелните хора. Той каза така: „Мойто момиче, ако повдигнеш обвинение срещу тези хора, не съм сигурен дали ще успеем да те измъкнем жива. Знам, че звучи жестоко, но аз те съветвам да не предприемаш нищо.“ Знаейки колко жени правят този труден избор и днес, се питам: все още ли живеем в 90-те години?

Л.Б. изброява като проблемни институционални и обществени липси, които спомагат за продължаването на модела: на първо време, домашното насилие и изнасилването все още са теми табу в България, които не се обсъждат и от които се извръща поглед: „За жалост, темата все още буди неудобство у аудиторията. Като че ли само като говорим за това, „проклятието“ може да застигне нас или член на нашето семейство, така че по-добре да чукнем на дърво, да кажем „Пази боже!“ и да извърнем глава. Това трябва да се промени! Ние не сме прокажени, просто имаме нужда да излезем от статистиката, да бъдем чути, видени и подкрепени.“

Няма и официална информация и дефиниция какво е насилие и как се определя видът насилие. „Липсват институции и механизми, които да образоват хората, да задават неудобни въпроси, да говорят без страх и срам. Липсват органи, които да подкрепят хора в токсични връзки, да им дадат глас и право да изискват по-добър живот.“

Проблем на жените?

Българските тенденции според медийни публикации се потвърждават от данни по света. Франция разполага с една от най-детайлните бази данни, свързани с домашното насилие и насилието, основано на пола. Според тях 41% от жертвите на убийство в домашна среда са били обект на минимум една форма на насилие, било то физическо или психическо. Насилието, основано на пола, е специфично поради мястото, където се разиграват събитията: ако за мъжете е много по-вероятно да бъдат жертва на убийство изобщо, то жените представляват непропорционално голяма част от загиналите у дома, от ръцете на партньора си или на близки. По данни на СЗО, голям дял от насилието срещу жени се извършва именно от техните партньори. За насилие се считат не само физическите, психологическите и сексуалните атаки, но и прояви на прекомерен контрол например, каквито е имал както бившият приятел на Л.Б., така и съпругът на Евгения.

Но това не е само проблем на жените. СЗО определя като рискови фактори и за двамата партньори ниско ниво на образование, предшестващ опит с насилие (включително над деца или като деца), разстройства на личността, алкохолизъм. Това означава, че в общество, в което насилието над жени е приета, толерирана норма и разпространена практика, живеят много страдащи жени и мъже. Много от културните предпоставки за домашно насилие или насилие, основано на пола, са част от българската действителност: такива са вяра в концепции като „семейна чест“ и „сексуална чистота“, както и убеждението, че мъжете са по-агресивни и с по-високо либидо от жените, затова не бива да се „провокират“ и „дразнят“. Като важна предпоставка за домашно насилие СЗО определя и липсата на законови санкции специфично за такъв вид престъпление.

Когато по медиите се завърти репортаж за поредната трагедия, българите често обсъждат дали някой е „виновен“, или не. Това означава, че у нас все още е широко разпространено вярването, че дадено поведение, смятано за неправилно, оправдава каквото и да е насилие. Същевременно потърпевшите от такъв тип насилие често страдат от физически и психически последствия, които правят излизането от токсичната среда трудно. Възможно е например човекът да се страхува, че тормозът от страна на насилника ще ескалира, ако се потърси помощ; често пъти изобщо липсва ясна преценка за ситуацията. Л.Б. споделя наблюденията от собствения си опит:

Човек, който е в токсични взаимоотношения, е затворен за околния свят. Не го възприема или възприема само малка част от него. Той вярва, че тази токсичност е нормална. Докато се пропива в него, той свиква с нея, както ние свикваме със студа през зимата – температурите постепенно започват да падат и един ден е -10 градуса. 

Много ясен индикатор, че някой е в токсична връзка, е липсата на спонтанност. Такъв човек е винаги предпазлив и няма доверие в хората. И ако рязко и изведнъж му кажете, че отстрани нещата не изглеждат „розово“, в повечето случаи той ще отрече и ще откаже да ви слуша. Вие ще бъдете отбягван, нежелан събеседник, тъй като ровите в дълбоки рани. 

За тези хора е прекалено болезнено погледът на другите да е насочен към техния интимен свят. Там те пазят тайни, които не искат да споделят с никого. Свят, в който те са главни герои в ролята на „жертва“. Тази главна роля, дори и болезнена, е нещо, с което те се идентифицират напълно. Те не могат да си представят себе си извън тази динамика. А и много често насилникът се идеализира. Той е супергерой в техния свят и притежава само добри качества.

Решението

Л.Б. преодолява не само токсичните отношения в живота си, но и зависимостите и психическите проблеми (включително самоубийствени мисли), до които я довеждат те. Като повратен момент в живота си описва среща с човек, който разпознава болката ѝ и я насочва към групи за взаимопомощ. В България съществува гореща линия за пострадали от домашно насилие – 0800 11 977. На сайта на Spasena.org помощ могат да намерят както пострадалите, така и извършилите насилие. От Фондация Emprove пък предлагат план за безопасност, който включва съвети към близки и потърпевши на описаните токсични взаимоотношения. Според техните препоръки например не бива да се съветва човекът да прекратява връзката, а трябва да се изложат максимално ефективно възможностите за подкрепа и да се предостави информация на потърпевшите. Историята на Л.Б. подчертава колко е важно разбирането на близките, но и на обществото, за да се намери решение:

Бидейки в токсична връзка, аз съм губила трезвостта си. Критичното мислене и обективността са липсвали напълно. Все едно нещо ме засмука. Пребивавах често в любовна обсебеност или в състояние на страх, изобщо в състояния, които ме откъсваха от живота. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое – не е. Оставях обстоятелствата и хората покрай мен да преценят, да вземат решение. 

В такива случаи близки хора, които ме обичат и познават от години, са ме изкарвали от този унес. Искрената им загриженост и любящо внимание са ме връщали към това, което съм била преди този човек. Тези хора носеха спомена за мен, за моите мечти, за нещата, които обичам. Те ме помнеха в чистия ми вид и когато срещаха новия ми образ, не можеха да ме разпознаят. Разговорите с тях са ме връщали в миналото, карали са ме да се замисля защо съм допуснала някой да ме моделира според своите желания. Тези близки виждаха, че аз се опитвам да живея по правилата на някой друг, и учудените им погледи бяха алармите, които светваха в съзнанието ми.

„Ранното разпознаване е най-добрият начин да се избавите от токсична връзка, да запазите живота си щастлив, самочувствието си – високо, и да предпазите от емоционално и физическо нараняване всеки, замесен в отношения с насилник“, казват от Фондация Emprove. Те водят кампания за разпознаване на ранните признаци на нездравите отношения, а в работата си въвличат и посланици – жени, преживели токсични връзки и насилие. Това е само един от многото примери, които заслужават гласност, тъй като единствено съдържателните разговори по темата ще доведат до по-висока чувствителност на обществото към проблема. И може би ако залагаме на задълбочени дискусии вместо на евтино криминално отразяване, някой ден наистина би било възможно да няма #НитоЕднаПовече.

Заглавна снимка: © Emprove

Източник

По буквите: Дън, Борисов, Цонев

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-donne-borisov-tsonev/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Фабер“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Кой ви е любимият президент?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-lyubimiyat-vi-prezident/

Какви ли щяха да бъдат дебатите между кандидатите за президентския пост, ако щабовете им не знаеха предварително какви въпроси са им подготвени от БНТ – и един към друг? Няма да разберем, защото такива дебати не биха били възможни. Изобщо. Но с подготвени въпроси и спонтанни реплики, дебатът по БНТ между настоящия държавен глава Румен Радев и претендента за поста проф. Анастас Герджиков едва ли e мобилизирал повече гласоподаватели от вече наличните им за балотажа в неделя, 21 ноември.

Радев не изненада с нови позиции по нито една от темите в диспута – и нямаше как да е по-различно. Българските граждани са ги чували многократно от 2016 г. насам, а от 11 май страната се управлява от служебно правителство, назначено от държавния глава, и той е коментирал неговите действия и мерки – срещу купуването на гласове, пандемията от COVID-19, енергийни цени и др. Все пак някои от позициите му бяха леко ревизирани спрямо първите години от мандата му – по отношение на Русия например, а имаше и добавена стойност във връзка със Съединените щати и приноса им за българската демокрация със санкциите по закона „Магнитски“. В тези дебати Радев, който генерира широка обществена подкрепа в края на първия си мандат, вече не е задължен да остане в рамките на теснопартийните послания на номиниралата го през 2016 г. БСП.

Ректорът на Софийския университет също не сюрпризира с гледни точки, различни от тезите на подкрепилите го ГЕРБ и СДС, както и на ДПС, която не отправи директен призив да се гласува за него, но подсказа, че той е обединителят, за когото говори лидерът Мустафа Карадайъ. Избирателите на ДПС разбират от половин дума. Проф. Герджиков излъчваше „напрегната неувереност“ (по израза на коментатор във Facebook), беше нападателен, но това не наля бензин в дискусията, правейки я по-съдържателна и интересна. В действителност и двамата избегнаха силни личностни атаки. Очевидно щабовете им са преценили, че това ще действа като бумеранг предвид високото положение на действащ държавен глава и академична фигура и ректор на най-стария български университет, и заложиха на несъгласия в рамките на добрия тон. В блицанкетата в края на дебата Радев нарече Герджиков кандидат на коалицията „Магнитски“.

Нормалността на дебатите бе отчетена от наблюдателите, както и доброто представяне на проф. Герджиков. Пред БНТ Първан Симеонов от „Галъп интернешънъл“ отчете една допусната грешка от страна на ректора на СУ, опитал се да представи Радев като руски човек, който се сражава с Турция. Това означава само едно нещо – да направиш реклама на съперника си, каза той. Според Симеонов Герджиков е влязъл в президентския дебат като равен с равен с Румен Радев и е показал, че може да е президент на България.

За Русия, Северна Македония, САЩ

След края на продължилите 90 минути дебати социалните мрежи загряха заради репликата на Радев „Крим в момента е руски, какъв да е!“ на въпроса на Герджиков чий е Крим (украинският полуостров беше анексиран от Русия през март 2014 г., б.а.). Де факто Крим е на окупиралата го Русия, де юре – на Украйна според международното право, коментира във Facebook политоложката Ружа Смилова. Но Румен Радев не направи нито едно от тези уточнения. Обвиниха го отново в русофилия, припомниха историята с руския генерал Решетников; други го защитиха заради активността му срещу статуквото на ГЕРБ и задкулисието в българската политика и съдебна система; трети казаха, че ще гласуват с отвращение за него (подобно на Иван Костов за Стефан Софиянски на местните избори през ноември 2003 г.); четвърти – че флиртува с избирателите на „Възраждане“.

Четири години по-рано той направи това разграничение. В интервю за френска телевизия, точно преди да се закълне като президент през януари 2017 г., Радев заяви, че де юре Крим е украински, де факто – руски, и бъдещето на полуострова ще бъде решено от гражданите на Крим (интересно как, предвид доминирания от режима в Москва референдум през 2014 г., непризнат от международната общност). Оттогава има известно надграждане в позициите му спрямо Русия – в началото на първия си мандат той твърдеше, че санкциите срещу Руската федерация, наложени от ЕС заради Украйна, ще бъдат отменени в близко бъдеще; днес казва, че не дават резултат. Днес говори, че е необходим диалог с Москва, и дава пример с нереализираната идея на Меркел и Макрон за среща на върха между ЕС и Русия, както и с американския президент Джо Байдън, който „води диалог с Путин през главата на ЕС“.

Ново е също така, че Радев говори за проблеми, свързани с „хибридни заплахи“ от Русия, споменава отравянето на оръжейния бизнесмен Емилиян Гебрев, но заобикаля директния коментар за шпионския скандал. „Русия не може да ни бъде модел за развитие, но не може да ни бъде и враг. В паметта на българите Русия е освободител на българския народ“, заяви Радев, който се обяви за прагматичен подход и каза, че Русия е фактор в борбата срещу тероризма.

И проф. Герджиков се съгласи с прагматизма в отношенията с Русия, спомена за ежедневните хибридни заплахи, но и да не се делим на русофили и русофоби. „Крим е украински, какъв флаг се вее над него няма значение, защото е анексирана територия“, заяви ректорът, прочел „половината Достоевски на руски“.

Проф. Герджиков също избяга от директен коментар по друга тема – американските санкции по Глобалния закон „Магнитски“, ударили по персони, свързани с ГЕРБ, ДПС и ВМРО. „Колкото до случая с „Магнитски“, това е различен случай, трябва сами да си хващаме проблемите, сами да си решаваме проблемите с корупцията“, каза ректорът и спомена досиетата „Панама“ в този контекст.

За разлика от него, Радев припомни видеоконферентна връзка на президентите от форма̀та Б9 с американския президент, на която той е посочил корупцията като проблем за българската демокрация. За президента санкциите по „Магнитски“ са „решителен и практически акт в подкрепа на българската демокрация“, подкана към ЕС да погледне проблема. За Герджиков обаче проблемът си е български, съюзниците няма какво толкова да ровят в него.

Темата „Русия“ вървеше като червена нишка в целия дебат, включително и с въпроса за военноморските бази на НАТО в Румъния и България, появил се в изявление на руския външен министър Лавров. Сходства и в двата отговора. Витиеват отговор на Герджиков – хем имаме отговорности като съюзници и не трябва да бягаме от тях, хем трябва да бъдем много предпазливи заради „ключовото място, което заемаме“, но тази тема е въпрос на разговори в бъдеще. Радев смята, че не трябва да се допуска свръхмилитаризация на Черно море и диалогът трябва да се завърне в името на деескалация на напрежението.

Двамата съперници на балотажа в неделя нямат различия и по темата за Северна Македония. „Текат спекулации, че ще допусна компромис. Няма да го допусна, преди да сме получили ясни и необратими гаранции за спазването на човешките права, да спре системната дебългаризация, да се изкорени езикът на омразата“, каза Радев. „От Северна Македония българската държава иска да се спазва Договорът за добросъседство, приятелство и сътрудничество“, заяви опонентът му, според когото има подмяна на тази позиция, за да се откажем в името на нещо друго – да се признае българското малцинство или да се разглеждат икономически въпроси (намек към изразената позиция от „Продължаваме промяната“, които заявиха, че е необходима защита на правата на българите в Северна Македония, но без да се променя македонската Конституция).

Европейският съвет и Европейската комисия не приемат да станат гаранти по чл. 35 (от преговорите за присъединяване) за изпълнението на договорите, това е проблемът, обясни Румен Радев.

На последната за годината среща на върха на Европейския съвет на 14 декември още не е ясно кой ще представлява България – Радев или бъдещият премиер Кирил Петков, ако вече има редовно правителство. Скопие и ЕС очакват ясна позиция и ако България ще бъде представлявана от Петков, тази позиция трябва да присъства и в подготвяното коалиционно споразумение между четирите формации, които преговарят за кабинет – „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП.

За съдебната реформа – всичко е ясно

Разделителната линия между Радев и Герджиков обаче пролича най-силно във възгледите им за съдебната реформа и темата за отчетността и контрола на главния прокурор. За Герджиков има прекалено фокусиране във фигурата на Иван Гешев, проблемът бил в съдиите, няма нужда от промени в Конституцията – знаел десет начина да бъде намалена властта на главния прокурор или тя да бъде контролирана.

Иначе Гешев и шефът на КПКОНПИ Сотир Цацаров си работели прилично. „Ако главният прокурор арестува 50 души и ги прати на съд, но в съда не успяваме да ги осъдим, това няма ли да е проблем? Трябва цялостно да сменим правилата, включително за подбор на съдии на всички нива“, обяви Герджиков ден по-рано в интервю пред „Нова телевизия“. Но на дебата в неделя не обясни нито един от своите десет начина.

Не беше конкретен и Радев за своя проект за промени в Конституцията, който най-сетне е решил да внесе в 47-мия парламент. Но обясни, че става дума за разширяване на правата на гражданите, правомощията на Висшия съдебен съвет и основния въпрос за прокуратурата – висша инстанция, която да разследва главния прокурор.

По останалите теми от дебата нямаше изненади – Радев смята, че служебният кабинет се справя с пандемията, Герджиков е на противното мнение и дава пример със зеления сертификат, който бил принуда и мярка, взета в 12 без 5. Радев хвали мерките за компенсация на бизнеса заради високите енергийни цени, Герджиков опонира, че те още не са получени и ако трябва, да се спре износът на ток (за последното очевидно посъветван некомпетентно от щаба си, тъй като проблемът не е в недостига на електроенергия).

В темата за сигурността проф. Герджиков открои добрите отношения със съседите (разбирай Турция, макар да не я назовава), които да спират мигрантите. Радев смята, че като държава на първа линия България не може да ги приема, „защото рискът за нас е много по-голям от [риска за] другите държави“. Действащият президент е за оперативен план, в който да бъдат ангажирани всички държави на ЕС при криза и заплаха за външните граници на Общността.

Всичко останало беше декорация. Кой какъв филм/театрална постановка е гледал, кой каква книга е чел, цитиране на Аристотел от Радев, макар Герджиков да е преводач на „Политика“ от Аристотел. Също и кой е любимият им президент: Радев посочи социалдемократа Петър Дертлиев, спрян от надпреварата за държавен глава, Герджиков – десния Петър Стоянов.

Кой ви е любимият президент…

Заглавен колаж: © Лина Кривошиева

Източник

Как се проспа възходът на „Възраждане“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-se-prospa-vuzhodut-na-vuzrazhdane/

„Възраждане“ влиза, нали? Този въпрос ми зададе в лично съобщение приятелка журналистка няколко дни преди последните избори. Тъкмо беше излязъл последният предизборен сондаж на „Алфа Рисърч“, в който на партията на Костадин Костадинов се отреждаха 3,8%. С приятелката журналистка явно бяхме мислили в една посока. „Възраждане“ получава доста гласове от чужбина и с тях е лесно 4-процентната бариера да се прескочи. Освен това е типично за избиратели на антисистемни партии да не споделят с агенциите за кого ще гласуват, защото им нямат доверие.

Ала и без резултата от това изследване имаше достатъчно индикации, че „Възраждане“ може да влезе в парламента. Това е единствената от националистическите партии, гласовете за която бележат плавен, но устойчив ръст от 2017 г. насам.

Освен това от 2005 г., когато „Атака“ влезе в парламента, в него винаги е имало националисти (с изключение на двете твърде кратки 45-то и 46-то НС). А от 2014 г. нататък различни националистически партии имаха неизменна роля в управлението – било като „златния пръст“ на Волен Сидеров, на който се държеше управлението на Пламен Орешарски, било като част от третото правителство на Бойко Борисов.

Потенциалът на партията на Костадинов беше предмет на статии на „Тоест“ още от началото на 2019 г., както и от юли т.г., когато предупредихме, че няма достатъчно основания да смятаме, че сме се отървали от национализма. Но този потенциал, на фона на упадъка на другите националистически партии, не беше взет под внимание нито от огромната част от медиите, нито от анализаторите, нито от политическите субекти. С малки изключения (като например журналиста на „Дневник“ и „Капитал“ от Варна Спас Спасов),

всички бяха изненадани от резултата на „Възраждане“,

както първият сняг изненадва всяка година отговорните за почистването му. Темата изцяло отсъстваше от предизборния дебат. Липсваха хипотези какво би се случило, ако „Възраждане“ влезе в парламента. Нито някоя партия или коалиция даде да се разбере какво би било отношението ѝ към евентуална бъдеща парламентарна група на актуалните пропутински националисти. Или каква би била позицията, ако от тях зависи дали ще може да се сформира кабинет. А подобно развитие не е невъзможно, като се имат предвид непредвидимостта на „Има такъв народ“, непоносимостта между „Демократична България“ и БСП и неуспехът на „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Вместо това основната предизборна мантра беше „всички без ГЕРБ и ДПС“, а основните чудения – дали „партиите на промяната“ ще имат повече гласове от „партиите на статуквото“, с кого всъщност ще играят БСП и ИТН и ще се прежали ли ДБ да влезе в едно правителство с БСП.

По-интересното е, че нямаше коментари дори непосредствено след като стана ясно, че партията на Костадинов влиза в парламента. Вече със самочувствието на победители Кирил Петков и Асен Василев продължиха да твърдят, че са отворени за преговори с всички, освен с ГЕРБ и ДПС, и подчертаха позицията си против главния прокурор. Ами „Възраждане“ не са ГЕРБ, нито ДПС. И участваха активно в протестите против главния прокурор. В този контекст легитимните предизборни лозунги „всички без ГЕРБ и ДПС и против главния прокурор“ вече придобиват друг смисъл – може да се интерпретират като намек за отворена вратичка към ултранационалистическата партия.

От лидерите на парламентарно представените формации първа коментира влизането на „Възраждане“ в НС председателката на БСП Корнелия Нинова:

Очевидно и „Възраждане“ влизат според временните резултати, което прави парламента още по-фрагментиран и изисква от всички ни още по-голяма мъдрост. 

От тези думи човек може да предположи, че призивът за мъдрост е насочен и към „Възраждане“ в качеството им на част от „всички ни“. Което не би било съвсем лишено от основание, като се има предвид, че Костадинов и Нинова са били рамо до рамо не само в протеста срещу продажбата на ЧЕЗ, а и в позициите си против Истанбулската конвенция и за политиката на Путин.

И докато още никой от политическите субекти не беше изразил позиция по отношение на „Възраждане“, вечерта след изборния ден Костадинов побърза пръв да отреже всички, заявявайки пред bTV, че партията му не може да подкрепи правителство, което няма да премахне всички мерки за ограничаване на пандемията. А подобно условие е, разбира се, неизпълнимо.

Чак след това от „Продължаваме промяната“ се сетиха да кажат, че не биха включили в преговорите „Възраждане“ заради антиевропейските и антинатовските ѝ позиции. Това обаче беше изречено някак между другото и при преглед на медиите е изключително трудно да се установи кой точно и в какъв контекст го е казал. А Даниел Лорер от ПП заяви пред БНР, че новата политическа формация не приема условието на Костадинов. И в двата случая обаче тези позиции не бяха съобщени от основните лица на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев.

На пресконференция на 16 ноември Костадинов повтори позицията си от изборната вечер. Така затвърди впечатлението, че не победителите на изборите и другите парламентарно представени формации, а неговата партия определя дали ще влезе в коалиция, или не.

Костадинов успя да си осигури парламентарно представителство след десетилетия систематични усилия и причудливи мимикрии.

Политическата кариера на варненския националист започва в края на 90-те години във ВМРО, а през 2011 г. е арестуван в разгара на конфликта в Катуница в опит да поведе „айнзац група“ от неонацисти към ромската махала на Варна, припомня Полина Паунова от „Свободна Европа“. Костадинов мени политически принадлежности, послания и дори идентичности, за да бъде в унисон с определени популистки обществени очаквания. Той се представя ту в амплоато си на директор на Регионалния исторически музей в Добрич (какъвто е до 2017 г.), ту като обикновен баща, възмутен от учебниците по родинознание на сина си, ту като патриотичен издател на учебник по родинознание. Обявява се срещу партийните субсидии, а по-късно обвини ГЕРБ и „Воля“, че искали да ги намалят.

По същия начин следва да се интерпретира и отношението на Костадинов към пандемията. Множество медии припомниха (за съжаление, едва след изборите) позицията му за ваксините, изразена в личния му блог през 2017 г. В нея той нарича антиваксърството „новото Средновековие“ и аргументира ползите от масовото ваксиниране. Днес публичната му позиция по темата е тъкмо противоположна, а „Възраждане“ успява да се позиционира като

единствената напълно антиваксърска и невярваща в коронавируса парламентарно представена партия.

Варненският журналист Спас Спасов припомня в изборното студио на „Свободна Европа“, че от Варна започват кариерата си в парламента и други известни политически популисти – като Жорж Ганчев, Волен Сидеров, Веселин Марешки. Според него на морския град трябва да се гледа не само като на „провален град, а и като на опитно поле“, защото случващото се там е показателно за онова, което предстои да стане в национален мащаб. Самият лидер на „Възраждане“ Спасов коментира така:

Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ксенофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше хомофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ултрадекоративно патриотична. Сега Костадинов просто отигра идеално топката на ситуацията с мерките, наложени срещу разпространението на коронавируса.

Част от успеха на „Възраждане“ се дължи и на това, че партията взе активно участие в протестите след акцията на „Да, България“ в Росенец, без никой от останалите протестиращи да се разграничи от ултранационалистите. Успешна е кампанията на Костадинов и сред българите в чужбина, тъй като той позиционира партията си като ревностен защитник на правото им на глас. По този начин успява да привлече националистически настроените от тях, без да забравяме антиваксърите, каквито има и в чужбина.

Предизборната програма на „Възраждане“ също е издържана в стил „за всеки го по нещо“.

В нея може да се прочетат учудващо модерни идеи за реформа на образователната система, тъй щото да се постави ученикът в центъра на образователната система. И тъкмо читателят да се зачуди как подобна партия има толкова либерално звучащи идеи за възпитанието на младежта, става ясно, че идеологическото ѝ формиране ще се осъществява чрез тотален контрол върху медиите. Тяхното бъдеще „Възраждане“ си представя като „единна информационна среда за възпитаване на подрастващите, превенции на зависимостите, насърчаване на майчинството и родителството, утвърждаване на семейните ценности“.

Програмата на „Възраждане“ се обявява срещу „медицинския фашизъм“. Тя е хем в защита на „основните права и свободи“, хем поддържа тезата, че толерантността се е превърнала в недостатък, и се обявява против всички политики на малцинствен или етнически признак, които интерпретира като „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

В програмата изобщо не се споменават хората с увреждания, а от „Възраждане“ се бяха присламчили и към протеста на майките на деца със специални потребности. Ако съдим от програмата обаче, специалните потребности може да минат единствено под рубриката на малцинствените признаци. Тоест рампите за инвалидни колички са „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

На няколко места в програмата се споменава „хедонизмът“,

на който „трябва да се даде идеологически отпор и да се поощрят младежите да създават семейство в подходяща възраст“, за да борят демографската криза. На друго място се споменава „идеологически отпор на хедонизма и джендъризма“, на трето пише за „противопоставяне на идеологията на хедонизма и джендърбендъризма“. Накратко – никакъв секс за удоволствие, нито хетеросексуален, нито хомосексуален. Може секс само с цел размножаване в името на нацията и борбата с демографската криза.

Освободената от хедонизма сексуална енергия пък може да се трансформира в масова военна подготовка – идеалът на „Възраждане“ е армия, преструктурирана като „въоръжен народ, желаещ да се защитава“. Всенародното въоръжение пък е следствие от отричането на НАТО и ЕС. В програмата Македония се нарича „втората българска държава на Балканския полуостров“ и се предлага обединение „на двете български формации“. Не се споменава връщането на смъртното наказание, в защита на което се е изказвал Костадинов, но се подчертава, че наказанията за престъпниците са твърде леки.

Като се имат предвид обаче безкрайните трансформации на Костадинов, нищо от написаното или ненаписаното в програмата на „Възраждане“ няма особено значение. Единственото, което има значение, е, че „Възраждане“ вече е в парламента и партията тепърва има потенциал за растеж. Тя успя да „изсмуче“ огромна част от гласовете на останалите националистически партии у нас, но те не представляват целия възможен националистически вот.

Свикнали сме да си представяме, че негласуващите са все демократично настроени хора, поради което гледаме на високата избирателна активност като на панацея. Немалка част от радикалните националисти обаче също не гласуват, защото са разочаровани от участието на националистите във властта. Така че „Възраждане“ напълно стратегически в самото начало отхвърля варианта да участва в коалиционно управление. В парламента партията на Костадинов хем ще има далеч по-голяма видимост и тежест от преди, хем ще се позиционира като антисистемна, за да привлече част от негласуващите.

От години в България е популярно едно доста особено схващане за същността на политиката – че не са важни ценностите, а целите. Тази философия се застъпва например от „Да, България“ в частност и от коалицията „Демократична България“ като цяло, понеже в тях съжителстват ценностно хетерогенни групи, обединени от общата цел за правосъдна реформа. Отвъд ценностите се позиционира и „Има такъв народ“, поставяйки си за основна цел реформа в избирателната система. По същия път тръгнаха и от „Продължаваме промяната“. Те си поставят за цел прекратяване на влиянието на ГЕРБ и ДПС в политиката и икономиката (тоест в икономиката чрез политиката), спиране на кражбите, реформа на правосъдната система.

Влизането на „Възраждане“ в парламента следва да послужи като напомняне, че политиката все пак се основава на ценности.

И че тъкмо на тях би трябвало да стъпват целите. Защото политически субекти със спорни ценности могат да трупат дивиденти от прилепването си към легитимни цели. И ако никой не им се противопостави навреме, може да дойде момент, в който те да определят и целите, и ценностите.

Заглавна снимка: Костадин Костадинов и Корнелия Нинова на протест срещу третия кабинет на Бойко Борисов през март 2018 г. © Барикада

Източник

Дарителството за непопулярни каузи: три случая

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/daritelstvoto-za-nepopulyarni-kauzi-tri-sluchaya/

Даренията в България бележат ръст. Това е равносметката в доклада на Българския дарителски форум (БДФ) за 2020 г.

В сравнение с предишната година повече са дарявали и фирмите, и частните лица. Единствено при фондациите се наблюдава спад през последните две години. Даряващите компании са по-малко като брой, но пък отделяните от тях суми са по-големи. От БДФ смятат, че това се дължи на мобилизиращия ефект на кризите. Пандемията от ковид е по същество криза и заради това социалната солидарност нараства. Въпреки скандала с платформата „Хелп Карма“, който заплаши изгражданото дълго време и с много усилия доверие в дарителството у нас.

През изминалата година фирмите са били най-склонни да оказват финансова подкрепа за здравеопазване (43%), образование и наука (42%) и социална подкрепа (36%). Фондациите – за социална подкрепа (27%), образование и наука (25%) и култура и изкуство (21%), а отделните хора – за социална подкрепа (61%), здравеопазване (56%) и при бедствия и аварии (16%). Човешките права не се радват на особен интерес от дарителите – едва 3% от компаниите, 7% от фондациите и близо 6% от анкетираните частни лица са им оказали подкрепа.

Има детайли обаче, върху които анализът няма как да хвърли яснота.

Първо, по всяка вероятност размерът на даренията от частни лица, както и броят на индивидуалните дарители далеч надвишават установените стойности. Могат да се „уловят“ даренията, които са декларирани пред НАП или които са направени чрез обаждания, есемеси или създадените за целта платформи. Тук обаче не влизат преводите по банков път, чрез PayPal, Revolut и пр., ако не са чрез дарителска платформа или не са декларирани пред НАП. Нито даряването на вещи или доброволен труд. Немалко дарители не желаят данъчни облекчения, а действат според библейския принцип „едната ръка да не знае какво прави другата“.

Според Красимира Величкова, директорката на БДФ, в публичното пространство има например много кампании за лечение на хора, за които се предоставят лични средства, ала за тях „няма как да има точна статистика, няма как да се проследят отчетността и прозрачността им“. Дори тогава, когато кампаниите са стриктни и когато зад тях застават публични личности.

Освен това сферите на подкрепа са повече или по-малко условни.

Да вземем например човешките права. На пръв поглед те са недолюбвани от дарителите. Но нека се замислим – колко са строго правозащитните каузи (и съответно акции), които се финансират от дарения? Една от тях е „София прайд“. В отговор на въпрос на „Тоест“ Величкова слага в тази група кампанията на БХК „Подкрепи ПРАВАта си“, Фонда за артистични проекти на жени, създаден от Българския фонд за жените, и безплатната специализирана линия за пострадали от насилие на Алианса за защита от насилие.

В същото време обаче част от даренията за други сфери може да имат правозащитни мотиви. Ако отделяте пари за хора с увреждания например, вероятно го правите, защото смятате, че те имат право на достоен живот. Инвестирането в образованието на ромите е свързано с убеждението, че те имат право на равен достъп до образование. Хората, които не искат в страната им да има бежанци, не биха предоставяли хуманитарна помощ за тях. Валидно е и обратното – артистичните проекти на жени например имат отношение и към културната сфера. А подкрепата на пострадалите от насилие може да се възприема и като социална.

Някои дарителски каузи се радват на по-голяма популярност от други.

Типичен случай са кампаниите за събиране на средства за лечение на болни деца. Също и кампании, провеждани със съдействието на най-гледаните телевизии – като събирането на капачки с благотворителна цел например, също и дарителските акции по Коледа и Великден. Широко отразявани кризисни събития също пораждат вълна на съпричастност. Вече споменахме пандемията от COVID-19, но може да добавим и наводнения, пожари, свлачища и прочее.

От другата страна са кампаниите, свързани с трудни и непопулярни каузи. Често пъти върху тях има стигма. „Хайде сега, ще подкрепям наркозависим, гей, ненормален, престъпник?“, представя Величкова масовата обществена реакция.

„Когато говорим за трудни каузи, може да дефинираме трудността в няколко посоки – обобщава директорката на БДФ. – Трудни каузи са тези, които носят провокация и нямат обществен консенсус, но трудни са дори и такива, на пръв поглед „по-стандартни“ каузи, свързани с грижа за възрастни хора, с бездомни, с хора с психична болест или интелектуални увреждания, с интеграция на бивши затворници – те нямат приятно лице в повечето случаи, трудни са за понасяне, за обговаряне. Също непопулярни са и по-абстрактни каузи в периферията на общия интерес – свързани с демокрация, демократични ценности, с добро управление, участие в процеси на вземане на решения – дарителят трудно си представя резултата и е по-скептичен.“

Нека разгледаме три „непопулярни каузи“, които обаче имат успешни дарителски кампании. Най-скорошната от тях е

кампанията за възстановяването на общностния ЛГБТИ център Rainbow Hub.

На 30 октомври т.г. група от десетина неонацисти, предвождани от кандидат-президент, нахлуха в ЛГБТИ центъра и унищожиха почти цялото имущество. Организациите, стопанисващи Хъба, призоваха за събиране на средства за възстановяването му. Десетина дни по-късно събраните средства са около 50 000 лв., а сумата продължава да нараства.

„Ооо, не, абсурд! Досегашните ни кампании за подкрепа на ЛГБТИ хора в неравностойно положение не са събирали повече от 1000–2000 лв. Гледаме числата и все си мислим, че сигурно някъде има грешка. Ако не бяха стотиците съобщения, които идваха с даренията, щеше да е съвсем нереално“, отговаря Мануела Попова от Фондация „Билитис“, която е сред стопанисващите центъра, на въпроса дали са очаквали толкова силна вълна на съпричастност.

Частните дарители надхвърлят корпоративните стократно – около 400 от даренията са индивидуални срещу едва 4 фирмени. В същото време като стойност фирмената подкрепа е близо 30% от събраните средства. Това означава, че корпоративните дарения са средно по около 3750 лв., а индивидуалните – приблизително по 87,50 лв. Неформалната група „Феминистки мобилизации“ също допринася за кампанията, рисувайки тематични тениски и предоставяйки ги срещу дарения.

Отделно от това ЛГБТИ организациите имат обещана подкрепа от неправителствени организации, средствата от която ще отидат за психологическа подкрепа на работещите в Rainbow Hub. Защото „реално не са само материални щетите“, казва Попова през смях, макар да е ясно, че в психическите щети няма нищо смешно. Но активистите, присъствали на нападението, отказват да се възприемат като жертви, нито искат другите да ги смятат за такива.

Отзвукът от хомофобската акция в международните медии също допринася за събирането на средства. В деня след потрошаването на центъра например в него идва непознат хетеросексуален французин. Споделя, че иска да остави „малко пари“, защото е разбрал какво се е случило. След това идва на протеста и държи плакати заедно с активистите.

Въпреки неочаквано силната подкрепа от непознати и познати обаче, не всичко около Rainbow Hub е розово.

Активистите нямат сигурността, че в обозримо бъдеще ще продължават да обитават това място. Още от нанасянето на общностния център в частния апартамент в центъра на София, където се намира в момента, той е многократно вандализиран, основно чрез хомофобски лепенки по вратата. Част от съседите се настройват срещу Хъба – било защото те самите са с хомофобски нагласи, било защото се опасяват, че децата им или те самите може да станат косвени жертви на влизащите във входа националисти. Следват подписка, жалби в общината, проверки… Затова активистите са „на тръни“, че всеки момент може да им се наложи да се изнесат.

Социална кауза ли е възстановяването на Rainbow Hub, или правозащитна? От една страна, става дума за социална подкрепа – събиране на средства за възстановяването на общностно пространство на уязвима група. От друга страна обаче, вълната на съпричастност има силно антихомофобски характер. Тя не би била възможна, ако с нападението над центъра границата на търпимост към хомофобията не беше прекрачена.

Друга успешна кампания, свързана с недотам популярна кауза, е

събирането на средства за изгорялата къща на бежанско семейство преди почти година.

Впрочем спорно е дали каузата е точно непопулярна, защото семейството определено е популярно – става въпрос за иракчаните Линда Ауанис и Фреди Бениамин. Тя е председателка на Съвета на жените бежанки в България, а той е собственик на популярното ресторантче „Ашурбанипал“ в близост до Женския пазар. И все пак – на фона на многото болни деца, дарителски акции за справяне с пандемията и всички кампании, които традиционно се активизират по Коледа – това е семейство на възрастни бежанци.

В резултат на кампанията, инициирана от „Мулти култи колектив“ (МКК), към началото на април е събрана респектиращата сума от 128 500,79 лв., чек с която е връчена на семейството. И това са само парите, постъпили по сметката на организацията, без да се брои директната помощ от много хора от страната и чужбина, оказана на семейството, уточнява Бистра Иванова от МКК.

Желанието на Фреди е да не получава финансова подкрепа даром, а да си я изработи. Затова предлага желаещите да изпращат пари срещу ваучери за консумация в ресторанта му. Запазена е обаче и възможността за „чисти“ дарения. Равносметката е – чистите дарения са 54 818,26 лв., а ваучерите са за 73 682,53 лв., като върху тази сума фирмата на Фреди е внесла 9% ДДС, уточнява Иванова.

В дарителската кампания се включват над 1300 физически лица, фирми и неправителствени организации, като физическите лица са около 90%. Освен това „десетки хора предложиха и дариха на семейството дрехи, обувки, мебели, електротехника, посуда, козметика, играчки, още толкова предложиха временен подслон (стая в собствения им дом или втори дом за безвъзмездно ползване)“, разказва Иванова и добавя: „Също така десетки хора предложиха и доброволен труд – за разчистване на опожарената къща и двора, както и за изграждане на новата къща.“

Защо кампанията за подкрепа на Линда и Фреди се оказва толкова успешна?

Една от предпоставките за това е, че къщата им изгаря в периода преди Коледа, когато хората и без това са традиционно по-склонни да даряват. Факторът „Коледа“ се явява обаче „нож с две остриета“ – от една страна, дарителството се активизира, от друга, даряващите не могат да „огреят навсякъде“ и се налага да приоритизират каузите, които се предлагат.

Фактор е и че МКК има опит в благотворителни каузи и в представянето на чужденци и бежанци в позитивна светлина. И все пак Бистра Иванова признава, че като интеграционен експерт с десетгодишен опит е била изключително изненадана от мощната вълна на подкрепа.

Може би ключът за разбирането на успешността на кампанията са думите, с които са съпроводени част от даренията. Те са толкова много, че от МКК ги събират в книжка и ги връчват на Линда и Фреди заедно със сумата. В примерите, предоставени на „Тоест“, двамата са описани като „светли хора“, „прекрасни хора“, които „години наред помагат на мнозина“, „милите Линда и Фреди“. Фреди е описан като „невероятен човек“, „топъл и забавен“, чиято храна „стана известна далеч извън България“.

Така че вероятно кампанията не би била толкова успешна, ако ставаше дума просто за семейство бежанци, а не за това конкретно семейство, което е популярно и обичано.

Съвсем не такъв е обаче случаят с каузата на Розовата къща.

Хората, за които е предназначена Розовата къща, не са възприемани като светли, прекрасни, топли, забавни или помагащи. Напротив – мнозинството би извърнало поглед от тях на улицата. Публичните институции също са им обърнали гръб. Защото става дума за хора със зависимости, които са буквално изпаднали от обществото. Много от тях нямат не само работа, а и дом, няма къде да се изкъпят и какво да ядат. Някои са и неграмотни. За сметка на това пък по правило имат куп придружаващи заболявания.

И все пак Розовата къща успява да се издържа в огромна степен от дарения вече близо две години и половина. Със спасяването на единствения нископрагов център за хора със зависимости у нас се заема Центърът за хуманни политики в лицето на Юлия Георгиева, която има дългогодишен опит в работата с наркозависими.

Голямата част от даренията са от частни лица, а фирмите са активни най-вече по празници, разказва Георгиева пред „Тоест“. Най-големите еднократни корпоративни дарения са по около 1000 лв. „Частните дарения също скачат по празници“, допълва тя.

Георгиева не се ангажира да пресметне размера на получаваната помощ в пари, защото някои от аспектите ѝ са трудно измерими. Дарители доставят също така дрехи, обувки, хигиенни материали. Не може да се пресметне и стойността на топлата храна, която Розовата къща предоставя по два пъти на ден. Тя се готви от ресторанта CoKitchen, който върши това на доброволни начала. От Центъра за социални политики покриват само стойността на продуктите, които не са в състояние да осигурят. Ресторантът си плаща дори тока, необходим за приготвянето на храната.

На въпроса защо не слага и ресторанта в групата с корпоративните дарители, Юлия Георгиева отговаря през смях: „Има едни хора, които ти вече ги броиш като партньори, като хора, с които работиш, а не точно като дарители. И аз действително не мога да изчисля каква сума те даряват на практика. И те не са го изчислявали.“ Розовата къща е единственото място в България, което предоставя храна на нуждаещите се толкова редовно, подчертава тя. Другаде, където се предоставя храна, тя е достъпна веднъж или два пъти в седмицата.

Работещите в Розовата къща подкрепят изпадналите от обществото хора със зависимости в редица отношения.

Там те могат не само да се нахранят, изкъпят, изперат и стоплят, а и да получат правна помощ от адвокатката Наташа Добрева, която върши това безвъзмездно в малкото си свободно време. От началото на годината екипът е помогнал на поне 36 души, повечето от които без здравни осигуровки, да започнат лечение срещу хепатит С, а на някои е съдействал дори да тръгнат на работа. Центърът предоставя и помощ за започване на лечение срещу ХИВ, консултации за социални и психични проблеми, съдействие при издаването на лични карти…

И въпреки че даренията на средства, вещи и труд са устойчиви, Юлия Георгиева е убедена, че екипът всъщност върши работата на държавата, защото такава социална услуга следва да е отговорност на публичните институции. Проблемът, уточнява Георгиева, не е, че няма желание, а че след приемането на Закона за социалните услуги няма нормативна рамка. И Столичната община не е обявявала конкурси за социални услуги повече от година. Поради липсата на нормативна рамка, свързана със Закона за социалните услуги, той на практика не може да работи.

„Фактът, че две години и половина ние оцеляваме само от дарения, показва, че има хора, които са склонни да даряват за непопулярни каузи и са способни да приемат подобна услуга в общината си и в общността, в която живеят – подчертава Георгиева. – В нашата сфера това е прецедент, аз не съм имала толкова големи очаквания.“

Да се опитаме да обобщим. Как е възможно непопулярни каузи да станат успешни?

Кампанийните дарителски каузи, каквито са тези за Rainbow Hub и за Линда и Фреди, със сигурност са по-лесно изпълними от изискващите редовни постъпления като Розовата къща, която обаче също успява да се издържа от дарения. Периодът преди Коледа или Великден също помага, но не може да е основното обяснение.

Опожареният дом на Линда и Фреди и погромът върху Rainbow Hub са „примери за такъв тип кризисни, взривяващи пространството ситуации и това е своеобразен „спусък“ за дарителите да реагират“ – така смята Красимира Величкова, но допълва: „Има потенциал обаче, ако хората, дарили за подобни каузи, са видели смисъл и полза от дарението си, останали са удовлетворени от отчетността и прозрачността на кампанията, да станат постоянни дарители за тях.“ Според нея „популярността“ на една или друга кауза е нещо относително и се променя с времето: „Ако преди повече от пет години на Юлия от Розовата къща някой ѝ беше казал, че ще намира пари от дарители, тя нямаше да повярва.“

Директорката на БДФ призовава организациите и активистите да не се обезсърчават, че каузите им са непопулярни, а да се борят за тях: „Част от проблема е един друг аспект, отнесен към организациите и хората, които работят за такива „непопулярни“ или трудни каузи – те самите предпоставят, че за техните каузи и организации трудно се намират дарители. В общия случай са прави, това са по-трудно разпознаваеми каузи. Но те не бива да се отказват, нужно е да разказват за това, което правят, да апелират за подкрепа, да правят опити да набират съмишленици и средства.“

Със сигурност има каузи, които днес, тук и сега не могат да се увенчаят с успешна кампания. Но докато не се опита, няма как да се разбере дали „нашата“ кауза е от тях. А ако след неуспех не се повтаря опитът отново и отново, няма как да разберем дали обществото пораства.

Заглавна снимка: Nadir sYzYgY / Unsplash

Източник

По буквите: Мешчанинова, Толстой, Алексиева

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-meshchaninova-tolstoy-aleksieva/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Разкази“ от Наталия Мешчанинова

превод от руски Нева Мичева, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Да започна направо – ако имате навика да извръщате очи, за да не гледате на какво е способен човекът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви „Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне?“ е отговорено предварително: да, истина е, случило ми се е на мен, казва за книгата Мешчанинова. Ако търсите защитен механизъм, кажете си – ама това не е тук, това е в Русия, и то в малък град, в Краснодар, и то не сега, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?

Най-страшното обаче не е онова, което се случва в криминалната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, за да отидат… да си налеят вода. Или да си влязат вкъщи. Учителите, които предпочитат да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото трябва, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата. Тоталната липса на инстинкт за защита – дори когато от самото начало знаеш какво прави „чичо Саша“ с дъщеря ти. Или не – най-чудовищното е любовта, с която е описано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, защото може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен как двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи – но и по какъвто и да било начин да погледнеш в тях.

Като литература ли да четем сега всичко това, или като реалност? Мешчанинова е доста иронична към границите между двете. В една от малкото комични сцени в книгата тя описва как започнала да си води дневник – реалността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, честен – но и в него се прокрадва „литературката“. „Глей бе, пак се напънах да стои хубавко! – казах си наум. Няма откопчване от тая литературност, ей! К’во ся, по-простичко не може ли? Ами явно не може, деба. Но поне е истина.“

Това, което тотално липсва, е общественият фон – виждаме тук-там на втори план други извърнати очи, бебето в болницата, от чиято кражба никой не се интересува, защото така и е щяло да си изгние в пелените, и толкоз. Мешчанинова категорично отказва да го описва, да маркира по какъвто и да било начин политическа ситуация, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да говорим за преход, за постсъветски човек, не ровим въобще в поколенията назад, нито пък в мотивите за чудовищните действия. Усещаме, че сме във време „секънд хенд“, но невъзможност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.

Мешчанинова впрочем има по-дълъг път като режисьор и сценарист – нейният „Комбинат Надежда“ от 2014 г. е качен в YouTube и може да се гледа.

„За писането“ от Лев Николаевич Толстой

преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. „Лист“, 2021

Ако искате да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; ако много ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля как Толстой обяснява, че Тургенев трябва да бъде бит; ако ви е омръзнало от рецензии, дето уж са рецензии, а са просто реклама, прочетете как в едно-две изречения се казва защо нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете как точно тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.

Аз се спрях и се стъписах пред следния цитат: „Ужасно е, ако го знаеш и въпреки това не правиш нищо, освен да се ужасяваш напразно…“

Ужасът, за който говори Толстой в случая, е този от оглупяването на вярата, „извлечена от книгите“, оглупяване, според което всичко може, стига само да се спазват законите пред правителството и държавата. Не ми трябваше между Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, извършени при пълно спазване на законите пред правителството и съветската държава. Връщам се назад към писмото на Толстой, в което той описва потреса си от една публична екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да разпространи максимално статията си срещу смъртното наказание, и си мисля – съвсем анахронично, разбира се – за нашия съвременен навик „да се ужасяваме напразно“. Ето как продължава цитатът:

… но работата е там, че никой от нас не бива и не може да бъде безучастен, ако е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за собственото си удоволствие, а за да изпълнява Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната диващина, в която живее народът, той и не страда от това, но ако вижда и страда, това страдание неизбежно го тласка към действие, а действието облекчава страданието.

Впрочем да, има и съвети към един млад писател. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет как да се омае читателят – напротив, четвъртият съвет е точно срещу „желанието да отговориш на вкусовете и изискванията на по-голямата част от публиката“. Защото „ценността на всяко словесно произведение е в това, че то… открива на хората нещо ново, неизвестно за тях, и то най-често е противоположно на онова, което широката публика до този момент е считала за безспорно“. Значи да сме оригинални? Не, вторият съвет е срещу „желанието да бъдеш особен, оригинален, да удивиш и да поразиш читателя“. А какво тогава? Искреност, казва Толстой. И стремеж да бъдеш полезен, да отделяш доброто от злото. Иначе си се ужасявал напразно.

„Прекъсването на самсара“ от Елена Алексиева

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Преди двайсетина години от време на време имаше дискусии за важни новоизлезли книги. Не точно академични дискусии, но и не обърнати към широката публика. „Прекъсването на самсара“ рязко напомня за нуждата да се говори, да се сравняват прочити. Компетентността, струва ми се, тук е нужна не за демонстрация на ерудиция, нито за патерица на естествения процес на четене. Тя е нужна, за да се възпре бързината на прочита – и отмятането на смисъла като „намерен“.

Също толкова нужен обаче ми се струва доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси значението на един или друг елемент от изграждането на смисъла. От сюжетите на разказите – гробното място като мил подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където учител по неволя преподава солфеж, а онова другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на любимия ѝ ще продължи без нея, и в крайна сметка тя продължава, макар той да не може – през тяхната направа, финия отказ от окръгленост, от разрешение на началния конфликт, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит. Тук е нужен и читател, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, внезапното съждение, което вижда като приложимо към собствения му живот, или прекрасната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, но няма да го забрави, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.

В интервюто си за „Артефир“ Елена Алексиева говори за задръжките ни да изговорим базисното, онова, което ни определя като човешки същества. За страха от назоваване на неща като „щастие“ – и за вината, която вдъхва биологичното ни влечение към него. За необходимостта да си простим собствения стремеж да бъдем щастливи – прочетете разказите отново, един по един и обърнете внимание на онова, което героите прекрачват, за да минат нататък. На мизантропската топлота, с която Елена Алексиева им позволява това. И на изречението, с което е избрала да завърши сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Праматаров, Сендак, Петров

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.



Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Ирак пред избори. Възможна ли е промяната?

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/iraqi-elections-2021/

На 10 октомври т.г., в шести поред парламентарни избори след падането на режима на Саддам Хюсеин, Ирак ще избира членовете на бъдещия си парламент (Събрание на представителите). Държавата, която само преди няколко години беше на ръба на своето фактическо оцеляване, намирайки се под ударите на ИДИЛ, днес е изправена пред редица проблеми, които в не по-малка степен представляват пречка пред бъдещето ѝ.

От 2014 г. насам Ирак се намира в непрекъсната институционална криза.

Правителствата на Хайдер ал Абади и на настоящия премиер Мустафа ал Кадеми остават неспособни да наложат контрол и да внесат ред в ключови сектори – като тези на сигурността и финансите. Ирак не се справи добре и с кризата, свързана с COVID-19, което допълнително задълбочи критиките. В областта на енергетиката някогашният първенец в рамките на ОПЕК изпитва сериозен недостиг на петрол, оставайки зависим от вноса на преработен нефт и петролни продукти.

Дни след падането на Мосул през юни 2014 г. Ирак стана свидетел на повторната поява на паравоенните шиитски формирования, или т.нар. милиции. С фетва (религиозен указ) върховният лидер на шиитските мюсюлмани великият аятолах Али ал Систани призова населението на Ирак да застане редом до своите въоръжени сили и да защити страната. Това отвори вратата религиозният постулат да бъде интерпретиран в полза на милициите и доведе до тяхното повторно появяване след гражданската война през 2006 г. Хиляди млади мъже напуснаха въоръжените сили на Ирак и се записаха в редиците на различни милиции.

Опитите на няколко поредни иракски правителства от 2014 г. до днес да внесат ред във взаимоотношенията между официален Багдад и милициите, поддържани в немалка степен от Иран, остават напразни. Представляващи на практика паралелна военна сила, по примера на други държави и в частност Ливан, милициите имат дестабилизиращ ефект и често служат в борбата между основните шиитски политически сили, излизайки извън рамките на чисто политическите методи.

Неуспехите в сектор „Сигурност“ не са единствените,

които накараха хиляди иракчани да излязат по улиците на големите градове на страната през есента на 2019-та и почти цялата 2020 година. Масово недоволство от липсата на електроенергия, която Ирак внася в недостатъчни количества основно от Иран, в условията на растяща криза в здравеопазването доведоха до безредици, сблъсъци с полицията, но и накараха мнозина открито да заявят, че Ирак не може повече да бъде управляван от политически и религиозни кланове. От това се възползваха политически лидери, известни със способността си да „усещат пулса на улицата“, сред които особено важен е Муктада ас Садр, чиято партия е основен претендент за мнозинството в парламента.

Иракският парламент гласува новия национален бюджет с три месеца закъснение – едва през март т.г. Веднага след неговото обнародване стана ясно, че той не отговаря на очакванията на основни политически сили и на населението като цяло. След трудни и продължителни дебати между правителството, кабинета на президента и Събранието на представителите, едва през юни измененията и допълненията на закона бяха приети от парламента. Тежките различия се запазиха.

Бюджетът според критиците му не предвижда реформи в публичния сектор, води до допълнително обезценяване на националната валута и не стабилизира икономиката. Той предвижда 89,7 млрд. долара разходи при очаквани приходи от 69,9 млрд. и прогнозна цена за барел от 45 долара. Ирак ще изнесе 3 250 000 барела за текущата година. Съотношението между разходите и инвестициите е 77,6% : 22,4% което оставя открити всички основни проблеми пред страната – качеството на живот, заплатите в държавния сектор, липсата на инвестиции в здравеопазването и енергийната инфраструктура, ръста на безработицата.

Важен открит проблем е и този за отношенията между Багдад и Ербил. Централното правителство се опитва да закрепи силната си позиция спрямо кюрдите в Ирак и тяхната автономия. След неуспешния референдум за независимост през 2017 г. кюрдите загубиха голяма част от възможността си да налагат позициите си пред Багдад. Независимо от това обаче, техните права и редът, по който се развиват отношенията им с централното правителство, са закрепени в Конституцията. Един от нерешените въпроси се отнася до т.нар. дискусионни територии, начело с Киркук – основен център на петролната промишленост, който през 2014 г. Ербил постави под свой контрол, но който след 2017 г. Багдад си върна обратно и отказва да обсъжда.

Само часове преди изборите на 10 октомври основните политически сили в Ирак остават несигурни за бъдещето.

Т.нар. шиитски партии се намират далеч от единството. Тези партии представляват интересите на шиитите в Ирак, които са над 60% от населението на страната, а тяхното политическо представителство и място са гарантирани от Конституцията от 2005 г. Спорещи за своята идентичност на национални партии срещу такива, които не крият връзките си с Иран, шиитските партии и коалиции са непредвидими в поведението си при съставянето на бъдещото правителство. А с това и бъдещето на самата държава е непредсказуемо.

Формално начело сред шиитите е т.нар. политически блок „Сайрун“ на Муктада ас Садр. През 2018 г. Ас Садр имаше 56 от общо 329 места в Събранието на представителите. От 2014 г. насам той заявява себе си като основен защитник на иракското население и гражданските права. Ас Садр страни от явни връзки с Иран, като се позиционира в лагера на националистите. Популярността на лидера се дължи на неговата фамилия. Семейството му е сред най-влиятелните религиозни и политически сили в страната и неговото влияние надминава далеч просто границите на Ирак. Баща му, великият аятолах Мухаммад Садек ас Садр, има статута на култова фигура в Ирак. Убит от режима на Саддам Хюсеин, аятолах Ас Садр се радва на огромна популярност сред шиитите в Ирак заради своята роля в борбата срещу Багдад и религиозната си отдаденост в името на населението.

На второ място след „Сайрун“ на Ас Садр е коалицията на Хади Амр – „Фатах“. Амр има славата на един от най-влиятелните военни лидери в страната. Човек с огромна популярност сред шиитите заради ролята си във войната между Иран и Ирак, от 1980 г. до нейния край той воюва на страната на Техеран. Загубил над 17 членове на семейството си при режима на Саддам Хюсеин, Амр си спечели още слава, играейки основна роля в борбата срещу ИДИЛ заедно с убития през 2020 г. Абу Махди ал Мохандес. Основа на коалицията „Фатах“ са движението „Бадр“ на Хади Амр, което носи и името на най-голямата и влиятелна милиция в страната, и политическото крило на друга внушителна военна сила – „Асаиб ал Ахл ал Хак“ на шейх Каис ал Хазали.

Наред с тази коалиция, която не крие близките си връзки с Иран, сред кандидатите за парламента е и партията „Хукуук“, зад която стои още една влиятелна милиция – „Катаеб Хизбулла“. До изброените политически сили, черпещи сили от средите на милициите, се нареждат още партии и коалиции на няколко много влиятелни политици – като съюза на бившия премиер Хайдер ал Абади и най-старата шиитска партия „Дауа“ начело с Нури ал Малики. Съюзник на Абади е и представител на много известна религиозна фамилия с роля в историята на Ирак – Аммар ал Хаким.

В сунитския лагер основните политически претенденти

са настоящият председател на парламента Мухаммад ал Халбуси, срещу когото се изправя шейх Хамис ал Ханджар. Меценат милионер, живеещ в ОАЕ и с връзки в Катар и Турция, Ал Ханджар е свързван основателно с редица лидери на т.нар. сунитска въоръжена опозиция, която имаше своята роля в кризата с ИДИЛ през 2014 г. и кръвопролитията срещу шиитското население. През 2018 г., сякаш за да докаже, че иракският политически живот никога няма да ни лиши от изненадата на политическата мимикрия, Ал Ханджар се съюзи с Хади Амр по време на тогавашните парламентарни избори. Доскорошните яростни противници намериха общ език.

Шансовете на сунитите, които остават силно разединени, не са големи. Освен Халбуси и Ханджар отсъстват основни лица – като бившия говорител и лидер на Ислямската партия (лицето на „Братя мюсюлмани“ в Ирак) Салим ал Джебури или братята Осама и Атил ал Нуджейфи. Една от причините за това е непоследователната роля на сунитските лидери в кризата с ИДИЛ и тяхната доста закъсняла позиция на страната на кого ще застанат – дали на ИДИЛ, или в подкрепа на официалната власт. Не на последно място, влияние върху популярността им имат и съмненията за тежка корупция. Така например в качеството си на бивш губернатор на Мосул в навечерието на падането на града под контрола на ИДИЛ Атил ал Нуджейфи напуска града, а с него – според слуховете – изчезват и няколкостотин милиона долара от градската банка.

В Ербил и Сюлеймания – или в средите на кюрдския политически елит – традиционно се конкурират две партии: Демократичната партия на Кюрдистан, доминирана от фамилията Барзани, срещу Патриотичния съюз на Кюрдистан на Талабани. През 2018 г. общият брой на кюрдските депутати бе 58, като не се очаква този брой да се промени значително и сега.

По думите на човек, намиращ се в Багдад и участващ непосредствено в предизборния процес, изходът от тези избори е крайно неясен.

Възможни са всякакви коалиции и договорки, като няма поставени „червени линии“. След масовите протести на населението от Басра до Кюрдистан, очевидната неспособност на властта да се справи с епидемията от COVID-19 и задълбочаващата се икономическа и финансова нестабилност, тези избори следва да дадат отговор на въпроса: след като обяви победа над ИДИЛ, ще може ли Ирак да обяви победа и над вътрешните си тежки противоречия с цената на прагматичен компромис в името на своето бъдеще?

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на „Ал Джазира“ от март 2021 г. относно дебатите в иракския парламент за бюджета и икономическата криза

Източник

По буквите: Дън, Бояджиев, Елми

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dunn-boyadzhiev-elmy/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Видове любов“ от Стивън Дън

превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК „Знаци“, 2014

Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър – човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише: „Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи.“

Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк – семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В едно от тях (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите – неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето – страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек. В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички – двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност – но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.

Тази година Стивън Дън почина – на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.

По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател – а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата „Пулицър“ или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за „наваксване“ с литературен престиж. Аз го усетих.

„Епистолариум“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

В статията си в „К“ за „Обратното на слънчогледа“ Марин Бодаков писа: „Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата.“ Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга „Епистолариум“ се опитва да прекрачи отвъд – между човек и човек е имало думи.

Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено – разговора като ромон, в който „отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи“, конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно – защото „бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо“.

Не е „хватка“ замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време – за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.

Понеже „едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът“.

„Направени от вина“ от Йоанна Елми

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят – да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Не знам къде ще ви се появи усещането за „вербатим“ – знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен – още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.

Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на „Истории от 90-те“ – не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.

Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи – и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.

Ей така се чувства и читателят.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Рискът от преболедуването. Постковидните симптоми и последствията от тях

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/postkovidnite-simptomi/

Разболях се през октомври 2020 г. До февруари т.г. все още имах лека температура, симптомите се успокояваха трудно. Спрях да се задъхвам някъде през март. Проблемите бяха много – смяна на лекари, терапия с няколко вида антибиотици, които нямаха ефект. Това разказва С., 31-годишна, от София. След разговора излиза малко да потича – миналото лято е бягала по маратони, сега заради кашлицата и умората…

Източник

По буквите: Белоу, Гърбич, Остър

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-bellow-grbic-auster/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Херцог“ от Сол Белоу превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2021 „Херцог“ е роман за мъжката криза на средната възраст, за невъзможния баланс между живота в света на идеите и живота в…

Източник

По буквите: Бей Дао, Бодлер, Прешерн

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-beidao-baudelaire-preseren/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Пейзажи над нулата и други стихотворения“ от Бей Дао превод от китайски Веселин Карастойчев, София: Издателство за поезия „ДА“, 2021 Бей Дао (р. 1949) е колосален поет. С това съобщавам всичко. И все пак.

Източник

По буквите: Литературната периферия, Боян Магът и Средна Европа

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-week-8-2021/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Литературната периферия: памет и употреби“

сборник с доклади от международна научна конференция, проведена в СУ „Св. Климент Охридски“, 4–5 ноември 2019 г., редактори Ноеми Стоичкова, Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020

През 1929 г. Хосе Ортега-и Гасет пише в испанския вестник „Ел Сол“:

Някак изведнъж тълпата стана видима и се настани в предпочитаните места на обществото. В миналото, дори да съществуваше, оставаше незабелязана, заемаше дъното на социалната сцена; сега се придвижи до оркестъра. Тя е главният герой. Вече няма главни действащи лица; има само хор.

Година по-късно испанският философ публикува „Бунтът на масите“ – прочутата творба, в която коментира възкачването на масите на трона на социалното могъщество. Да си различен вече е неприлично:

Масата премазва всичко, което е различно, знаменито, индивидуално, квалифицирано и отбрано. Онзи, който не е като всички, рискува да бъде унищожен.

Ортега-и-Гасет забелязва, че един писател може да проучва дълго дадена тема, за да може по-късно читателят маса, който не е правил нищо по въпроса, да чете книгата му не за да научи каквото и да било от нея, а за да произнесе присъда, ако написаното не съвпада с простотиите в главата му. (Простотии – точно това е думата по превода на Габриела Николова.)

На всичко това сме свидетели и днес в хипердемокрацията на социалните мрежи: хайка след хайка срещу авторитети… Хайка след хайка срещу високата дарба. Старите бързо трябва да освободят местата…

… Никола Георгиев (1937–2019) беше главното действащо лице в моето филологическо образование. И не само в моето. Беше Учителят без ученици – или поне без любими ученици. Беше изоставен от тях, когато неговите идеи започнаха да заплашват кариерата им. Проф. Никола Георгиев беше анархистът законодател, както гласеше заглавието на един от сборниците, публикувани в негова чест.

В „Литературната периферия: памет и употреби“ е отпечатана една от последните статии на Професора – останала недовършена в архива на големия учен и предоставена за публикация от съпругата му г-жа Весела Груева. Тя носи заглавието „Великани, лилипути, литератури“.

Ще препиша, не без връзка с Ортега-и-Гасет, някои твърдения на проф. Никола Георгиев, които са интимно важни за мен сега:

През двадесети век се утвърди, че и втвърди, делението големи литератури – малки литератури. Множество национални литератури по света с половин или цяла уста бяха удостоени със званието малка – между тях и българската. Честито.

(Употребявам национална литература“ от немай-къде. Понятието „нация“ е смътно и става още по-смътно в съчетанието „национална литература“. (…)

***

А в полето на литературата? И там деление, и то по същия модел (за малко да кажа калъп) като предишното: големи–малки. Горката литература, само това ѝ липсваше. Дайте ми деления и противоречия. Въпросното деление изисква мяра, която да каже кое е голямо, кое е малко. За едни хора въпросът е с готов отговор, за други – труден до неразрешимост. А има, надявам се, хора, за които делението големи–малки е акт нелитературен, че и антилитературен.

Пропускам бая… И стигам до най-важното:

Призивът на Френската революция „liberté… fraternité…“ – слабо изпълним в литературата. Бунтът срещу някои правила в литературата свършва с временното господство на други. Братство между творчествата – рядко и нетрайно, а равенство – никога.

Преписвам всичко това, само и само да утеша събратята си, че победата на литературните маси е временна. Масите ще бъдат пометени от още по-нови маси…

Послепис: Сборникът е много хубав и редом със срещата ще ни научи да различаваме маси от периферия. Специално препоръчвам текста на Елка Димитрова „… и още малко за маргиналния интелектуалец“, посветен на Константин Павлов и Цветан Стоянов.

На конференцията, прочее, беше цитирано още едно изречение от ръкописа на Никола Георгиев, невлязло в сборника: „Читателят като Гъливер – общува ту с великани, ту с лилипути.“ 

Общуването с лилипутите е уморително, направо самоубийствено. Особено с тези, които се правят на великани.

„Вечен пътник. Боян Магът – спомени, писма, документи“

съставители Иван Гацов, Румяна Пашалийска, София: изд. „Рива, 2021

Разбира се, прочитът ми на „Вечен пътник“ е частичен. И много личен.

Боян Магът е възпитаник на моята Мъжка гимназия във Велико Търново, но аналите ѝ още не го споменават редом до нейните питомци като Петко Ю. Тодоров, Кирил Христов, Ангел Каралийчев… Роден е през 1903 г. в литературното село Драганово, откъдето са родом писатели като Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Румен Стоянов…

Когато Боян Магът, тогава още Гацов, се появява на този свят, Драганово може би е най-голямото село в тогавашна България – по време на Освобождението София е с 12 000 души пъстро етнически население, а въпросното горнооряховско село – с 6000 компактно българско население.

По време на събитията през 1925 г. дядо ми, чието пълно име нося, е арестуван като анархист и лежи в търновските казарми. Събужда се целият в кръв – и слава богу, открива, че не е неговата. Но чия е… Боян Гацов, по-късно Магът, също е анархист. По това време, съдейки по спомените му, е на свиждане с арестуваните. „Дворът беше претъпкан с арестанти“, пише той. Връща се от Търново пеш през Арбанаси… По същия път минава, но към казармите, и дядо ми, хванат от полицията – смятал е, че ще го убият в шубраците. Една година по-малък от Магът.

А ето какво стихотворение пише Боян под заглавие „1925“:

Безумие безумието ражда –
това се знай от векове.
Но истина се с истината сважда:
защо са тези гробове?…

Когато някой бясно псе отвърже –
какво е криво псето?
А ето:
Въстана мъж –
беса на бесните позван да сдържа –
отвърза го и сам му каза: Дръж!“.

……………………………..

Получих тази книга от прекрасната изследователка Румяна Пашалийска по друг повод – заради някогашната ми реплика, че „работата с архивни единици прави за смях всички едри обобщения“. Пробвал съм се и знам: когато работиш с документи, мястото за произволни литературни интерпретации на текстовете рязко намалява. И това е много скрупульозна работа, в която имам още да уча – в т.ч. и от г-жа Пашалийска, авторитетен директор на Националния литературен музей преди години… Но кой да знае, че вместо да ме развълнуват представените в книгата отношения на младия поет Боян Магът с Мара Белчева (тя дори е възнамерявала да го осинови), ще се окажа далеч по-свързан с този човек.

Във „Вечен пътник“ може да прочетем негови спомени, стихове, писма, документи. Свидетелства за една безвъзвратно отминала епоха, дадени с чувство за справедливост от един популярен за времето си и днес потънал в неизвестност литератор…

Питам се дали съм срещал г-н Гацов по столичната улица „Асен Златаров“ в бурните дни веднага след 1989 г.? Защото Боян Магът си отива през 1992-ра (и още през 1988-ма е хвърлил партийната си книжка).

А с какво ли Магът е свързан лично с вас? Знаете ли за 1925-та?

Послепис: Появата на „Вечен пътник“ от Боян Магът е щастливо събитие. Тук нямаме повод да говорим за липсата на вещина, която доведе до признаването на несръчни и допотопно направени фалшификати за „оригинални ръкописи на Яворов“ и до обявяването за „новооткрити“ стихотворения на Вапцаров, публикувани във всичките му издания…

„Средна Европа в три есета“ от Анджей Сташук, Юрий Андрухович и Яхим Топол

съставител и автор на предговора Ани Бурова, превод Диляна Денчева, Райна Камберова, Васил Самоковлиев, София: изд. „Лектура“, 2020

И ние очакваме със свещен ужас да дойдат ту руснаците, ту германците… Но това прави ли нас, българите, средноевропейци? По какво Средна Европа се различава от Източна Европа? От Балканите? Защо Средна Европа е копнежна болка?

Трите есета на тримата горещи средноевропейски писатели са посвоему продължение на прочутото есе на Милан Кундера, в което той изобрети понятието Средна Европа – едно понятие, на което Бродски например се противопоставяше.

Съставителката на този отличен том доц. д-р Ани Бурова уместно посочва, че самият жанр на есето е по природа средноевропейски. Абсолютно права е, разбира се. Никой не знае какво точно есе звучи достатъчно престижно… и западно, но примесите в него са неизбежни – от пътеписа до автобиографията.

Полякът Сташук, украинецът Андрухович и чехът Топол са приятели. Самите им текстове се четат едни други, имат обща пъпна връв. Но пропорцията между историята и географията в тях е свръхдинамична. Тайна и явна. Лична.

Ще ми се да припомня, че средна и сърце са думи с общ произход. И за мен най-важното е, че на тримата автори сърце не им дава да назоват Средна Европа – Източна.

Есетата в сборника са преведени от Диляна Денчева, Райна Камберова и Васил Самоковлиев. Като редактори са замесени Анжелина Пенчева, Владимир Пенчев и Диляна Денчева. Страхотен екип. Този сборник е важен, защото възстановява европейските дебати със страшна сила. Самопонятното отново става понятно с помощта на литературата.

Отбраната на елитите.

Послепис: Една малка мостра от Андрухович:

Да освободим бъдещето от миналото?

Да освободим миналото от бъдещето?

Прилича на начало на стихотворение. Но според мен прекалено умозрително, прекалено студено и с това прекалено патетично. Единственото, което спасява тази конструкция от пълната безвкусица, са въпросителните знаци накрая. Добре че ги има.

Затова и аз ще направя точката от последното си изречение на питанка:

Отбраната на елитите?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Барнс, Улф, Фосе

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/barnes-woolf-fosse/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Мъжът с червеното палто“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2021

Можем да четем „Мъжът с червеното палто“ като скрупульозна приписка към „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Или като капризно показно как се пише биография. Разбира се, с производството на точно такъв портрет авторът няма как да натрупа точки пред безстрастните академични среди, тъй като разбутва едрите им конструкти, но с находчивите си забележки, с ревността си към духа на епохата, с елегантния си стил Джулиан Барнс ни печели. Както винаги.

След като неотдавна описа творческата трагедия на Шостакович, в новата си книга Барнс се занимава с Бел епок и великолепния екземпляр д-р Самюел Поци, французин с италиански произход. И покрай него – с цялото хлевоустие на една разгулна, лекомислена, нагла, самовлюбена, безобразна, прелестна епоха.

Хлевоустие като шампанско.

Д-р Поци е прочут парижки хирург, почитател на изкуството и бонвиван. Докато ни разказва неговата история, Джулиан Барнс ни среща с Уайлд, Юисманс, Сара Бернар, братята Гонкур, с кого ли не… Как забравих Робер де Монтескьо, когото познаваме от романа на Пруст. И през увеличителната леща, каквато представлява личността на красивия лекар с червено палто, виждаме сума ти фигури с освежени лица и разкрити чувствени забежки, виждаме мрежата, изтъкана от винаги сложните им отношения на лицемерие, сродство в порока и лукс. Виждаме и свободата, на която са се радвали тези хора – въпреки непрестанната опасност да бъдат озлочестени от пресата.

И понеже стигнах до пресата – една моя забежка. Ето историйката на някой си Жан Лорен, такава каквато днес я описва Барнс:

Въпросният Лорен е истеричен и двуличен клюкар според дневника на Гонкур. „Лорен клевети Гонкур пред господин и госпожа Алфонс Доде, после злослови пред семейство Доде за Гонкур с ясното съзнание (поне отчасти), че те ще съпоставят казаното. Просто не е способен да се сдържа. Гонкур често се пита какво поражда поведението му и дали основният импулс у Лорен е „злобата или пълната липса на тактичност“. Лорен си задава същия въпрос и едно от обясненията, които намира, е фактът, че цял Париж злонамерено го е отклонил от истинския му път като поет. „Тези свине! – възкликва той веднъж. – Те ме направиха журналист.“

Та и мен така… Шегата настрана, и във времена като Бел епок повече от всякога триумфират romans à clef (романите с ключ) – онези четива, в които под измислени имена се представят отмъстително и изобличително реални лица и събития от светската върхушка. В тях авторът споделя вътрешна информация без страх да го обвинят в клевета. Сатира. Джулиан Барнс ни предлага ключ без роман. Съгласен съм, и още как, че реалността е по-голяма измишльотина от фикцията.

Как ще продължи пътя си в литературата франкофилът Барнс? Историята му за Шостакович се казваше „Шумът на времето“. Дали Бел епок е много шум за нищо? Кой знае.

… Но пък какво фантастично, просто фантастично нищо!

П.П. Струва ми се, че „Папагалът на Флобер“ на Барнс, публикуван у нас от „Народна култура“ през 1990 г., има непризнати приноси в развитието на постмодернизма в българската белетристика. Като се замисля, след посещението си в София малко по-късно големият британски писател написа романа „Бодливото свинче“, в който видяхме диктатора Живков… Каква поредица, а? – Флобер, Живков, Шостакович, Поци… А пропускам още много.

„Флъш“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, илюстрации Ираче Лопес де Мунаин, София: изд. „Кръг“, 2020

Различни, но направени по един и същи калъп, възможно ли е единият да допълва онова, което дреме у другия неизявено? Тя би могла да е… всичко това; а той… Но не. Делеше ги възможно най-дълбоката бездна, която разделя едно същество от друго. Тя говореше. Той беше безсловесен. Тя беше жена, той беше куче. Толкова подобни и толкова различни, двамата стояха и се гледаха. Но ето че с един скок Флъш се озова върху канапето и се сви там, където щеше да лежи оттук нататък – върху килимче в краката на госпожица Барет. 

„Флъш“ е биография. Биография на куче.

Биография на кокер шпаньола на голямата английска поетеса Елизабет Барет Браунинг. Знаменитата викторианска авторка е искала да напише историята на по-доброто си аз. Дали Вирджиния Улф в случая не прави точно това – една нейна биография от любов и златен огън. И благородно слово.

Улф пише тази книга – като експеримент за отмора – току след като написва „Вълните“, едно от най-забележителните произведения на европейския модернизъм. Книгата за Флъш, публикувана през 1933 г., обаче има неочакван успех.

Във „Флъш“ е концентрирана цялата страст на Вирджиния Улф към аристокрацията. Дори на кокер шпаньола му е вменено, че е аристократ. Тук е и цялата ѝ съзерцателна битка срещу закостенелите английски порядки. Обичта ѝ към старинното слънце на Италия, споделена със семейство Елизабет и Робърт Браунинг. Колко много от Вирджиния има в биографията на едно щастливо куче, чиято глава е почивала в скутовете на някои от най-забележителните човешки същества на епохата.

Чистокръвна, породиста английска проза, която надали може да бъде преведена от друг така, както от бляскавата както винаги Иглика Василева.

Защото „Флъш“, ти да видиш, е празненство на българския език. Аз поне скачам – и се кротвам в краката му.

„Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“ от Юн Фосе

превод от новонорвежки Стела Джелепова, София: изд. „Лист“, 2021 

„Жребец си имам, мегдан си нямам.“ Това чувах, докато Фосе отбелязваше в историите си навесите за лодки. Отдавна даден израз не ме е карал да мечтая така: навес за лодки.

На четвъртата корица мястото на действието е означено като Берген, а между кориците – Бьорген. Не е грешка. Това е точно така, защото норвежкият писател пише на новонорвежки – диалект, употребяван в западните части на северната държава. И тук се намесва превъзходната работа на преводачката Стела Джелепова, чрез която и българският език се сдобива с нова, необичайна мелодика, прорязва се от трудни смислови фиорди…

Колкото и да са напевни, старинни или модерни, на места трите истории издават звука на черната торба, която Палачът надява на главата на Ашле преди неговата публична екзекуция. Същият този Ашле, който безпомощно е обикалял Бьорген в търсене на подслон, където неговата любима Алида да роди бебето им. Ашле, който е убил, оказва се, акушерката, за да се настанят в нейната къща. Не е знаел, че убива точно акушерката. И това далеч не е единственото му убийство.

Ще доразвия мисълта на Джелепова от едно хубаво нейно интервю: у Юн Фосе няма Витлеемска звезда, нито влъхви – само студен, неприветлив свят, в който отмъщението е повече от милостта. Как щеше да се промени историята на християнското човечество, ако Йосиф беше убивал заради любовта си към Мария?

Норвежкият писател работи с първозданни материи – четеш и постепенно разказът наедрява, израства над теб, подслонява те. Разказ, в който Ашле не само за Алида си остава добро момче… И разказ, в който винаги убиецът ще бъде разпознат, но никога убийствата не са пред очите ни, едва гадаем, че са се случили.

Казват, че Юн Фосе, познат у нас с една-две пиеси, е спряган като възможен носител на Нобелова награда за литература. Изобщо не бих се учудил. Той наистина е великан – в „Трилогия“ мрачната история прекосява времето и въздава справедливост за унижените от живота чрез своя неподкупен, ако щете, самоубийствен хуманизъм. Завладяващи детайли от смърт и любов, какво повече.

Какво повече от хората, които са диалект, а не официалният език на живота…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Валериев, Мошони, Хьойзинха

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/valeriev-mosonyi-huizinga/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Засечка“ от Валери Валериев

София: изд. „ВС Пъблишинг“, 2020

Когато Валери Валериев пише примерно за училище (но далеч не само за училище!), свързвам неговото стихотворение със собствения си опит в казармата: спазваш правила, които не са твои, нито са рационални. И понеже не се справяш особено добре с това, се чувстваш смотан. И очакваш да те ударят. Точно такъв е лирическият Аз на Валери – на човек едновременно много добър и неуместен… И виновен, без да е виновен.

Ако беше уместен обаче, още повече нямаше да се харесва на себе си.

А и Валери е много разсъдлив. Той е юрист и в стихотворенията си.

съд

нищожни са най-злите дела

пирон, най-много трън
в Божествената пета 

ще дойде ден,
ще бъдат извадени с горещи клещи,
хвърлени в огън, изгорени, стопени

там
няма да останат спомени
от най-злите дела
както, сигурно, и от най-добрите

Неуместността на Валериевото чувство за справедливост го води до иронията и самоиронията. Всъщност поетът е както много разсъдлив, така и много порядъчен – и затова самоиронията му е най-добрият ход. Тя е неговата религия. Изобщо, в лирическата какофония на своето поколение и на литературната ситуация днес у нас Валериев е сред малцината с напълно разпознаваем глас.

… Глас на фрустрацията. Точно като „Фрустрация“ бих пренаписал заглавието на тази книга: едно желание е започнало да се осъществява, но е било прекъснато от силните на деня. И изобщо – от загадъчността на злото…

Ако тази книга беше статус във Facebook, моят покоен приятел проф. Владимир Трендафилов, който ни се водеше, ни се караше, щеше да натисне безотказно вирнат палец. Аз веднага натискам сърце.

Защото поезията на Валери също ни се води, ни се кара. И дори я напушва смях от неизбежния ѝ трагизъм:

поради някаква нелепа грешка

роден генерал с безброй възможности за пропадане в ранг

абитуриентът пристига, яхнал не пони, а мустанг,
с което предизвиква още по-голяма смешка

ЕГН-то почти съвпада с това на друг
паспортната снимка – в профил, никога в анфас

хулигани пребили зрял мъж (съпруг) –
взели го за ученик от по-долен клас 

Има и още по-жестоки стихотворения.

„Приказки за магазинчета“ от Ализ Мошони

превод от унгарски „BG-кондуктор“ (Андреа Драгов, Виктория Андонова, Елица Климентиева, Клаудия Георгиева, Моника Гълъбова, Николай П. Бойков), София: изд. „Панорама“, 2020

Втората (след „Маджарщини“) у нас книга на унгарската писателка Ализ Мошони е от любимите ми: изобщо не можеш да уцелиш дали е за деца, или за възрастни, дали е смешна, или е страшна… Неясното звучи безапелационно, причудливото звучи логично. Безспорно Мошони е много коварна в конструирането на смисъла. Затова всеки кратък текст – в който няма никаква тяга към анекдота – излъчва омая.

Магазинчето за лоши дни

В Магазинчето за лоши дни купувачите присядат и чакат. – Какво чакате, кажете моля? – Чакаме, защото засега всичко все още е наред. Както тук си седим и чакаме. Но ще дойдат и лошите дни.

Какво иска да каже авторката? Не знам. Има ли послание? Има ли поука? Моят отговор е: не. Но този текст ме привлича страховито със стаената си тревожност. Тези дни попаднах на твърдение на Елиас Канети, според което със света най-силно ни свързва чувството за вина. Точно това усетих в този малък и объркващ текст.

Други от магазинчетата на Мошони са много уютни:


Ама защо, ама как? Средноевропейски истории. И въпроси от времената преди литературните молове.

Попитах поета и преводач Николай Бойков защо е избрал Ализ Мошони за превод, как я е открил. Ето как:

Може би книгата ме избра. Книгите ми бяха в кашони, струпани до стената срещу леглото ми. Сутрин ставах и увисвах в безвремието на безтегловното време. Очакваше ме още един ден на спрялото време. И тогава из някой от горните кашони изникна тази книга, назована „Унгарски приказки“, като двете думи бяха написани слято, нещо допустимо на унгарски. Впоследствие преведох заглавието като „Маджарщини“, някак изотникъде и изневиделица дойде това заглавие. Не знаех нищо за авторката, изчетох книгата, запревеждах, помня кòсите пролетни лъчи през решетката в люлинската ми стая. Бавно превеждах, нямах закъде да бързам. Връщах се към живота. 

Впоследствие изчетох и други нейни книги за възрастни и деца. Когато след премиерата на „Маджарщини“ ме попитаха дали ще преведа и „Приказки за магазинчета“, отговорих от раз „не“. Това вече съм го правил, казах. Тя работи със същите прийоми и средства. Минаха години обаче, предложиха ми да водя упражнения в магистратурата „Преводач-редактор“, сториха ми се подходящи – постижими за разбиране и за направа цялости в рамките на едно упражнение. Запревеждахме, после предложих и на други млади преводачи да се включат, работихме с всеки индивидуално, искаше ми се да повторим някогашната работилница „BG-кондуктор“, някогашния ѝ дух, когато седяхме и общо превеждахме, в общност превеждахме, в общност търсехме най-добрите решения и обсъждахме. Преведохме я, намерихме финансиране. Понякога разказвам първата приказка: 

„В Магазинчето на добрите приятели седят двамата добри приятели магазинери и просто си тананикат. – Така няма да свършим нищо – изтананиква единият. – Но и не искаме – изтананиква другият.“

„В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“ от Йохан Хьойзинха

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. СОНМ, 2020

Хьойзинха идентифицира снижаването на критическата потребност, размътването на критическата способност, нарушаването на функцията на науката, изоставянето на идеала за познание… Но аз ще поставя акцент върху друг проблем – пуерилизма. Защото именно пуерилизмът става предмет на разговор между учители, между университетски преподаватели, между работодатели…

Знаем го: Йохан Хьойзинха е големият теоретик на играта като културен феномен. Той утвърди понятието Homo Ludens. Затова можем да му се доверим, когато твърди, че ако за Платон човекът е играчка на боговете, то днес хората използват света като играчка… Ето какво точно пише нидерландският философ:

Пуерилизъм ще наречем положението на едно общество, което се държи по-незряло и по-неразумно, отколкото му позволява състоянието на неговата съдна способност, и което, вместо да тласка момчето да стане мъж, пригажда своето поведение към това на подрастващите.

Детската игра се е имплантирала в спорта, медиите, изкуствата, в празничната култура. Несериозността, състезателността и зрелището очевидно се сливат в неразчленимо цяло. Играта се прави на сериозна. И това в крайна сметка води до непоправима загуба на дълбочина. Инфантилен отказ от дълбочина.

(И лека воня на фашизъм.)

Всъщност забележителното и обезпокоителното е, че надигането на подобна духовна нагласа се насърчава не само от спадналата потребност за формиране на лична преценка, от нивелиращото въздействие на груповата организация, която поднася партида готови мнения, и от винаги готовото да се включи повърхностно разсейване; освен това повод за такова състояние на духа дава и обилно го подхранва изумителното разгръщане на техниката.

… Вие четете този текст на своя компютър, лаптоп или мобилен телефон. Моят успех ще бъде, ако вземете и прочетете книгата на Йохан Хьойзинха на хартия.

Прочее, тя е публикувана през далечната 1935 година.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Трите думи на годината

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/trite-dumi-na-godinata/

Ако за България 2020 година може да се изрази с три думи, те биха били коронавирус, протести, Божков. Може и в обратен ред. И ако скандалите около дубайския изгнаник стихнаха, коронавирусът и протестите няма да си тръгнат и през 2021-ва. А хората по света никога не са си били по-близки, без бариери, заличени от заразата и гражданско недоволство, породено от едни и същи причини – мерките срещу COVID-19.

Някой иска ли Божков да се върне

На 17 февруари т.г. Министерството на правосъдието съобщи, че е изпратило искане за екстрадиция от Обединените арабски емирства на обвинения – вече в 21 престъпления – хазартен бос. Неуважено и досега. Недосегаемият за всяка власт скоропостижно напусна България с частния си самолет, айфона и близък приятел – официалния собственик на ФК „Левски“ Георги Попов. В родината останаха най-близките му, но и най-милото му – колекцията от ритони, иззети от държавата заедно с хиляди още антични предмети.

Невидимият публично допреди година „предприемач, колекционер и един от най-големите работодатели и данъкоплатци в България“ (така е описан на страницата си във Facebook) реши да дебютира като инфлуенсър. Отвори профили във Facebook и Instagram, пусна няколко компрометиращи записа от телефона си, няколко видеа – и после всичко замря. Обещаната от него партия със смешното име „Българско лято“ все така не е учредена, макар и обещана лятоска. Това трябваше да е политически проект, с който да спре „хунтата“, но от самото начало си личеше, че е блъф. Освен активност в социалните мрежи, която в днешно време е задължителна за всяка организация, „Българско лято“ не дава други признаци на живот и дори сайтът му е недостъпен заради проблеми с протоколите за сигурност.

Но дори и да набере учредители сред бившите служители на хазартните фирми, на партия „Българско лято“ ще ѝ трябват лица – свежи и различни от втръсналите мутри. Нахалост пропилени пари за проект, брандиран като „партията на Божков“. Затова, като много други, Васил Божков чака изборите, надявайки се да се споразумее с политически сили, с които се е договарял и в миналото, а защо не и с тазгодишни партньори.

Смяна на управленския елит с друг обаче ще отнеме от образа на „боец от съпротивата срещу ГЕРБ“, какъвто хазартният бос гради, откакто избяга в Дубай. Лаврите са за другите, той ще си остане с обвиненията – защото главният прокурор Иван Гешев остава. Каквито и… заслуги да има Божков към системните партии, политиците не обичат да им се напомня, че трябва да връщат услуги, още повече от хора с тежки обвинения. (В противен случай собственикът на КТБ Цветан Василев нямаше да е на днешния си хал, предвид хората от куп партии, търкали прага на кабинета му, домогвайки се до… ами до неща, каквито някои предпочитат да държат в нощни шкафчета, офшорни сметки или кутии за обувки.)

Протести, протести, протести. И сега какво?

Няколкомесечните протести не успяха да свалят третото правителство на Бойко Борисов, нито главния прокурор Иван Гешев. Постепенно от тях остана повече дим, отколкото огън, и след летния ентусиазъм дойде време за политическите сметки – кой с кого и как ще се явява на редовните парламентарни избори, засега очаквани след три месеца. Основателно някои извънпарламентарни опозиционни партии дават да се разбере, че споразумявания са възможни след прескачането на бариерата за парламента – и на принципна основа.

От „Има такъв народ“ на Слави Трифонов обявиха, че ще се явят сами на изборите. Макар и да не беше активен участник в протестите, партията на шоумена – според всички социологически проучвания – без съмнение влиза в 45-тия парламент, капитализирайки най-много от гражданското недоволство. Дори има шансове да е сред първите три политически сили. За останалите няма да е лесно – никога досега не е имало толкова партии на входа на парламента с потенциал да прескочат 4-процентовата бариера.

От хилядите, скандирали „Оставка!“ на пл. „Независимост“, за политици се кандидатират отново познати лица. Бившата депутатка от БСП, бивш омбудсман и бивш кандидат-кмет за София Мая Манолова с гражданското си движение „Изправи се.БГ“ и едни от инициаторите на протестите – т.нар. Отровно трио, вече обявиха заедност. Очаква се да ползват партийната регистрация на Движение „България за гражданите“ – поне това им е останало на ДБГ. През лятото от Триото настойчиво призоваваха партиите да не яхват протестите и „гражданското“ да води, но сега вече играят на терена на политическото.

В навечерието на Бъдни вечер ще стане известно дали Триото ще се редуцира в Дуо след изявление във Facebook на скулптора Велислав Минеков, че напуска, ако няма обединение на извънпарламентарната опозиция. (Парламентарната в лицето на БСП и ДПС изглежда доста по-консолидирана…) Тази седмица и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов обяви по bTV, че не предвиждат предизборни коалиции с никого, тоест не преговарят с Манолова и Триото. Обединение няма да има – разочарованието и омразата към Борисов не е лепило за коалиции. А избори в края на март и локдаун до 31 януари стесняват възможностите за динамична предизборна кампания и протести, които да нахъсат избирателите. Освен ако не се намери „Росенец 2“.

Системните партии не са притеснени от гласуване през март – подразбиращата се ниска избирателна активност напълно ги устройва. За повечето извънпарламентарни опозиционни сили обаче това е смъртна заплаха и сега надеждите са в президента, който да преразгледа идеята си за вот на 28 март. Разбра се, че през януари Румен Радев ще се консултира с ЦИК и здравни експерти (не е ясно кои), преди да обяви която и да е дата в конституционния срок между 28 март и 28 май. Провалът за създаване на евентуална анти-ГЕРБ коалиция преди парламентарния вот намалява и шансовете на Радев за втори президентски мандат.

Парадоксът е, че тези, които искат Борисов да си отиде незабавно, сега ще му осигуряват не просто първи изкаран докрай мандат, а и по-дълъг. Дали обаче не-готовата-за-избори извънпарламентарна опозиция си дава сметка, че посланията догодина ще трябва да са различни от вдигнати юмруци, „Мутри, вън!“ и „На оружие, братя“? Ако сега някои политици може да си позволят да замълчат по теми като отношенията със Северна Македония, след 31 декември мълчанието по други остри теми ще ги остави пред вратите на парламента.

Но от извънпарламентарните сили партията на Цветан Цветанов – „Републиканци за България“, не пропуска да огласи свои позиции по темите на деня. От призив за промяна на становището на правителството за членството на Северна Македония в ЕС до критика как така „Турски поток 2“ бе готов за почти три години, а интерконекторът с Гърция, макар и не така мащабен, се бави от 12 години.

Коронавирус – смърт и предизвикателство

Остатъците от енергията на протестите бяха пометени от същото, което разруши предишната нормалност – COVID-19. За България 2020-та завършва с твърде много смърт. С резултат от 915 умирания на 1 милион население доближаваме САЩ, където данните сочат 956 на 1 млн. души – независимо че Съединените щати са първи в света по разходи за здравеопазване на глава от населението (10 224 долара по данни за 2017 г.), а България е на последните места (664 щ. долара за 2017 г.). Ние се представяме значително по-зле и от Румъния и Гърция, както и от Турция с нейните 205 починали на 1 милион население. По-зле от България на Балканите са само Северна Македония и Босна и Херцеговина – и в двете държави починалите на 1 милион население надхвърлиха 1000.

Кой иска да слуша за мафия и корупция, когато политическата и здравната система не просто се огънаха, а се счупиха от кризата? И ако счупените парчета от първата може да изхвърлим на сметището с демократични и честни избори, здравеопазването не просто ще трябва да се поправи – трябва да се трансформира. „Как?“ е въпросът към всички участници в изборите, който не търпи мълчание, нито общи приказки.

Протести ще има и през 2021 г., но те най-вероятно ще бъдат предизвикани от засегнатите от кризата и локдауна. Подпомагането на бизнеси и компенсациите заради щетите от коронавируса не може да траят вечно. За повечето европейски държави ограничителните мерки продължават, така че черната серия в туризма – и зимен, и летен – ще продължи, а бизнес пътуванията и конгресният туризъм ще се ограничат до крайност. Това означава тежки времена за хотелиерите и ресторантьорите, независимо от 9% ДДС до края на 2021 г. Ще бъдат засегнати и бизнеси, които зависят от близък физически контакт на работещите. Стотици медии по света например вече затвориха редакционните си офиси и извършиха съкращения.

Догодина ще се усетят в значителна степен последиците от намалелите приходи в хазната. Какви решения се предлагат – нов дълг, по-високи данъци, по-ниски данъци, съкращения на публични разходи, вече повишени от гласуваните добавки към пенсии и по-високи заплати за полицаи, лекари, преподаватели, чиновници…

След като всички непрекъснато повтарят, че нищо няма да е същото, разбира се, че в това „нищо“ влиза и политиката. Не може да продължава да се прави от същите хора по същия начин. Кризата ускорява движението към зелена икономика – и да, Зелената сделка на ЕС ще помогне. Но знаят ли кандидат-политиците как, или се канят единствено да „усвоят“ милиони евро за нов бум на ВЕИ мощности, както са се сетили в ДПС? Как да бъдат най-ефективни европейските средства от спасителния план за 750 млрд. евро?

Един от уроците на COVID-19 е, че трябва да сме много по-взискателни към качествата на хората, които избираме да ни управляват. Самоуверените автократи и нахъсаните некомпетентни популисти, които сме търпели в предишни времена, сега просто нямат място.

Политиките за възстановяване след кризата от пандемията са различни за всяка държава и зависят от капацитета на управляващите, тяхната ангажираност с проблемите и интегритета им. Думата на 2021 г. за България е избори.

Заглавна снимка: Kelly Sikkema / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът като дом. За обучението на деца, чийто майчин език не е български 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ezikut-kato-dom/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Когато през 2015 г. започва да преподава на III и IV клас в ОУ „Райно Попович“, Карлово, Александрина Андреева забелязва, че значителна част от учениците са неграмотни, познават едва няколко букви от азбуката, а три от тях въобще не владеят български. „Започнах да ги уча, както аз съм била обучавана – с пунктирани линии, наизустяване на азбуката… Цялата първа година премина така и резултатът беше две-три деца с видими резултати, при останалите нямаше промяна.“ Така тя започва да търси материали на чужди езици и да пробва методи, чрез които самата тя е учила чужди езици. „Завърших с едва две деца, които не можеха да четат и пишат, но при тях проблемът беше друг – те не идваха на училище.“

20% от децата в началните училища в България говорят майчин език, различен от българския, според Фондация „Заедно в час“, където Александрина е координатор. Често става дума за деца от ромски или турски етнос, както и за деца на бежанци. Данните са предоставени от тогавашната зам.-министърка на образованието Деница Сачева в рамките на Форум „Образование: За бъдеще“ през 2018 г., но при разговор с представители на Фондацията става ясно, че числото е условно, тъй като е трудно да се стигне до официално събрани надеждни данни.

Министерството на образованието и науката посочва сред основните причини за преждевременно напускане на училище „трудности в усвояването на учебното съдържание, слабости в методиката на преподаване и в организацията на обучението“. В Стратегията за намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система за периода 2013–2020 г. се казва, че „голяма част от децата, чийто майчин език е различен от българския, срещат трудности в процеса на обучението, което води и до социалното им изключване в училищната общност“.

„Има наредби, има закони за подкрепа на многоезични деца, но те са написани на висок академичен език, който ние като учители много трудно можем да претворим в действие. Има опити за интегриране на политики и участие от страна на държавата, но е хаотично“, споделя Александрина.

Разбираш ли училището?

„Дълго време имах усещането, че не съм на една вълна с децата, че не ме разбират добре, но нямах обяснение защо. И аз преживях лутането на Александрина“, съгласява се Татяна Величкова-Маринова. Тя е бивша журналистка в БНР, а понастоящем е начална учителка в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София, където учат основно деца от ромски произход. „Проблемът е в това, че образователната система не ги третира като деца билингви [двуезични – б.р.]. Те учат по същите учебници и към тях системата има същите очаквания, както към останалите. Често липсата на разбиране при тях се оправдава с бедния живот или речник, което е лесно обяснение, но се пропуска, че децата, които ние учим, работят наистина с два езика.“

Както Александрина, така и Татяна намира решение в материалите и диагностиката за изучаване на българския език като втори, разработени от д-р Анастасия Новикова и Вяра Михайлова, специалистки по многоезично обучение. Впоследствие се ражда и идеята, че трябва да има структуриран метод, тъй като опитът на Татяна и Александрина показва, че традиционният подход отнема време и не е оптимален за децата.

Д-р Анастасия Новикова завършва в Хайделберг, Германия, където успоредно с докторантурата си започва работа в програма за успешен старт в училище с немски език за деца на имигранти. По време на работата си в Германия тя се докосва до огромно разнообразие от материали, приспособени за многоезични деца и техните семейства.

„Когато завърших докторантурата си и се преместих в България, видях, че има нужда от обучение на български като втори език – разказва Анастасия. – Знам какво е, когато всеки ден говориш на три езика. Успяхме да направим връзка с Хайделбергския университет и в рамките на програмата „Еразъм Плюс“ да разработим материали въз основа на немската методика. Не сме правили нито превод, нито пренос, а взехме изследвания за придобиване на езика в детска възраст и разработихме материали за 5-, 6- и 7-годишни деца.“

Резултатът от тези усилия са над 900 езикови игри с определен лексикален и граматичен фокус, които улесняват работата на учителя. След края на програмата Анастасия и Вяра създават „ЕдюкАрт“, а впоследствие решават да си сътрудничат със „Заедно в час“ в рамките на проекта „Разбираш ли училището?“. Така в момента разработката на материали за началното образование продължава в комбинация с обучения на училищни екипи.

Click to view slideshow.

Двуезичието като богатство

„Когато задавам въпрос на децата, в главата си те го преработват на своя език, отговарят на своя език и превеждат този отговор на български, а това им отнема време. Ако не получа отговор веднага, това не е, защото детето не знае, а защото има нужда да преработи информацията и да ми върне отговор“, казва Татяна. Според началната учителка езикът не може да се говори насила. Тя споделя, че никога не изразява негативно отношение към учениците си за това, че говорят на ромски, а даже се опитва да научи нещо на техния език.

„Ползването на двата езика развива пъргавина на ума, което смятам за ценност, и умението мозъкът да превключва е полезно. Двуезичието е богатство. Смятам, че не е от значение кой език се говори в семейството. Ако родителите са четящи хора и имат отношение към речта, това се предава и на децата, независимо от говоримия език“, казва Татяна.

„Ако едно дете говори на френски и използва френски думи със симпатичен акцент, се отнасяме към него по-различно, отколкото към едно ромско дете“, добавя Анастасия. Друг стереотип, на който тя иска да противодейства, е, че децата трябва да могат да четат на една определена възраст – има много хора в България, които не могат да четат, и за тях е нужна подкрепа, която също липсва.

Александрина подчертава, че стереотипите са нормална част от работата и всички ги носим у себе си, но е важно да ги назоваваме с истинските им имена. За аргумента, че българчетата в чужбина се интегрират, за разлика от ромските деца в България например, Анастасия контрира, че българчетата в Германия научават немски за година, но е важно да се подчертае, че в детската градина и в началното училище те задължително минават през програма за деца с друг майчин език. От значение е и как живееш, какви приятели имаш, къде е контактът с езика, дали детето играе футбол, пее в хор или друго – всичко това пряко влияе на езика.

Ситуацията на децата билингви разкрива по-мащабен структурен проблем. Това проличава и в ролята на семейството, чието образование и социално положение оказват значително влияние. Анастасия казва, че родителите участват в родителски срещи и гледат отворените уроци, но е важна нагласата към втория език – дали родителите имат положително отношение към него и насърчават ученето му. „Не може децата да говорят български по задължение“, допълва тя.

Това наблюдение се потвърждава и в работата на терен на Татяна:

Ако децата не идват на училище, и най-добрият подход и желание са обречени. Аз виждам стереотипите към ромските деца и през техните очи. Възпитателите в училища с преобладаващо ромски деца имат занижени очаквания и резултатите на учениците са по-слаби. Гетовизацията е проблем, трябва да се работи за създаването на условия децата да общуват със свои връстници пълноценно, а не да остават изолирани в своя си квартал. 

Стереотипите влияят на самочувствието на децата и на отношението им към тяхната идентичност. Те се срамуват, че са с ромски произход, или с него обясняват неуспехите си: „Нали знаете, госпожо, ние, понеже сме роми…“ Стереотипите водят и до озлобяване, например с реплики като „Аз не искам никога да съм като българите“. Тоест игнорирането на тяхната култура и добрите образци в нея и налагането на нашето виждане за тях самите създава в тях конфликт кои са те всъщност.

„На мен ми отне около 3–4 години да осъзная част от стереотипите си към общността, защото те се внушават отвсякъде, дори от медиите“, добавя Александрина. Тя по-рядко вижда предразсъдъци при учители, които работят с децата. Но има страх и стереотипи у хора, които просто чуват за тези деца – за тях те нямат лица и имена, а са просто нещо, което стои в някакви рамки, в някаква махала. Според учителката така се губи човешкото, губи се ефектът от това да видят, че тези деца изглеждат като техните собствени.

Анастасия и Вяра адресират и това в обученията си, например поставят учителите в среда, в която им се преподава на език, който не познават, и има голяма доза осъзнаване за тях самите. „Нормално е да не познаваш това преживяване и да не можеш да изпиташ напълно същите чувства като детето, докато не бъдеш поставен в същата ситуация“, споделя Александрина.

Според опита на възпитателката родителите искат да подкрепят децата в ученето на български, който смятат за необходим, и отчитат собствените си бариери по отношение на невладеенето на езика. Но те невинаги знаят как да изразят подкрепата си, и Александрина смята, че тук ролята на учителите е ключова и не се изчерпва с работата в класната стая – те трябва да поощряват родителите да работят с децата. Примери за това са слушане на песни на български език или изпълняване на рецепта за сладкиш, чрез които цялото семейство да развива езика.

Учителката не отрича, че се е сблъсквала и с родители, за които не е важно децата да знаят български, обикновено защото живеят в изолирана общност. Те не са приемани от мнозинството, ако например излязат на площадка извън квартала си, но дори и ако са завършили висше образование и владеят български. Това води до изолиране в общността, където се говори например на турски, гледа се турска телевизия, дори бизнесите се развиват в границите на общността. Александрина препоръчва учителите да извеждат децата и родителите извън рамките на квартала, за да видят те ползите, а не само негативите от общуването с външния свят. „Важно е родителите да усетят, че са желани в училище и че децата им се чувстват комфортно там“, съгласява се Анастасия.

Интеграция и грижа във времена на национализъм

„Не сме си задавали въпроса къде е държавата, мислехме какво ние можем да направим. Защото ако задаваш този въпрос, няма да стигнеш далеч“, категорична е Анастасия. Представители на образователната система подкрепят идеята им и я окуражават, но им казват, че най-добрите съюзници са учителите.

Анастасия посочва основния проблем според нея: „Децата не владеят езика достатъчно, това се знае от педагозите. Вероятно не им стига времето, в което са изложени на български език. Няма да можем да променим учебниците, предстои дълга дискусия дали да създадем нови, но можем да дадем на тези деца повече време да учат български – например всеки ден да имат още половин час по български език, в който се работи с тях по специална методика. И да научим учителите как да работят интегрирано, защото дори в часовете по физическо и математика може да се работи с езика.“

Децата станаха обект на множество популистки политики и атаки през последния парламентарен сезон. „Има високомерна нагласа в обществото – смята Татяна. – Щом тези деца са български граждани, щом живеят в България и тя им плаща образованието, те са длъжни да знаят български. Не се подхожда добронамерено към истинските им нужди, а се изхожда от задължението те да владеят добре езика. При работата с деца мигранти или бежанци това високомерие липсва.“

Александрина, Анастасия и Таня са категорични, че обучението и грижата за децата, чийто майчин език не е български, е ключово не просто от морална гледна точка, но и от управленска. „Изпитвам огромна съпротива да отговарям защо това е важно – възмущава се Александрина. – Това са деца. Независимо с какъв цвят на кожата са, на какъв език говорят, те трябва да имат равен шанс като всяко друго дете, без значение дали е бяло и русо, със сини очи, или тъмно, с кафяви. Чисто икономически, ако трябва да се опрем на факти, това са бъдещи граждани, които имат принос към икономиката и всеки друг аспект от живота ни.“

Според Татяна майчиният език е само една от разделителните линии, но ако пуснем разделителна линия по дигитални умения – какво правим с онези деца, които се оказват неподготвени с всички съвременни технологии? „Тук вече няма етнос, произход, квартал, а много хора, които биха останали зад борда“, допълва тя.

И трите дами са категорични, че специалните материали за многоезични деца дават резултати. Александрина работи с учителите, които използват програмата, и вижда повече разбиране сред тях както по отношение на децата, така и на предизвикателствата в работата с тях. Татяна дава скорошен пример от работата си: „ЕдюкАрт“ са разработили видеоматериали за диагностика на разказвателните умения. Чрез видеоклиповете тя учи децата да преразказват, да разпознават герои, да правят план на епизодите. Интересно им е и постигат напредък.

Към момента проектът „Разбираш ли училището?“ се финансира изцяло от дарения и макар че пандемията затруднява работата им, те са оптимисти за развитието му. До края на проекта трябва да бъдат разработени материали за целия начален цикъл на образование, които да адресират включително и проблема с пропуските в знанията вследствие на ниската посещаемост на детската градина от децата билингви, което е една от причините за изоставането им. Предстои и създаването на наръчник за учителите.

А след това? Надеждата е да бъдат разработени подобни системи и за по-големи ученици.

„Езикът ти позволява да се чувстваш у дома си – заключава Анастасия. – Образованието е всичко, основата. То ни прави интелигентни хора, които се отнасят един към друг интелигентно и водят диалог.“ А Татяна добавя: „Здравото общество използва потенциала на всичките си членове в цялото им многообразие. Ако не го направим, нямаме право да се наричаме здраво общество.“

Д-р Анастасия Новикова е специалист по многоезичие и дидактика на езиковото обучение. Дълги години живее в Германия и преподава в Университета на Хайделберг. От известно време живее в България. Работи в сферата на образованието и квалификацията на учители и преподаватели. Тя е един от авторите на концепцията „Български език с Драко и Мими за многоезични деца“.
Александрина Андреева е завършила теология, политология и дипломация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2015 г. е избрана за участник в програмата „Заедно в час“, която ѝ дава възможност да преподава две години в ОУ „Райно Попович“, Карлово. През последните четири години е координатор „Обучение и подкрепа на участници“ в програмата „Заедно в час“.
Татяна Величкова-Маринова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и повече от 25 години работи в програма „Хоризонт“ на БНР като репортер, редактор и водещ. През 2019 г. става учителка по програмата „Заедно в час“ и в момента преподава в начален етап в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София. Междувременно следва начална училищна педагогика в ПУ „Св. Паисий Хилендарски“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.