Tag Archives: обзор

ТЕЦ „Брикел“ и пушекът на всеобщата безотговорност 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part2/

<< Към част първа

ТЕЦ „Брикел“ пуши отвсякъде.

Очевадната констатация на всеки, минавал някога през Гълъбово, привлече вниманието на институциите, медиите, обществото, а и на ръководството на централата едва когато дойде от най-високия етаж на властта. Премиерът Кирил Петков и екоминистърът Борислав Сандов участваха в извънредната проверка на предприятието на 19 юли заедно с екипи на Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната здравна инспекция, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда. В четвъртък вечерта двамата обявиха

решението на Министерския съвет да затвори ТЕЦ „Брикел“ заради установени „умопомрачаващи“ нарушения

до отстраняване на пропуските при дейността ѝ. Ръководството на дружеството е получило уведомление за решението, което трябва да влезе в сила 24 часа след връчването на заповедта. Това прилича на дежавю от 2010 г., когато централата, свързвана с енергийния олигарх Христо Ковачки, трябваше да затвори.

„Установихме фрапиращи нива на замърсяване и работа в тотално несъответствие с нормите на екологичното законодателство, на законодателството, свързано с трудовите права и с пожарната безопасност“, съобщи министър Сандов на брифинга в четвъртък.

По думите му, службата за пожарна безопасност е установила повече от 15 нарушения, включително „наличието на бензиностанция в рамките на комплекса, която не е регламентирана и се намира на отстояния, твърде близки до други обекти“. Министърът отбеляза, че авария в подобен тип обекти може да доведе до екологична катастрофа. При проверките са открити сериозни нарушения на разрешителното за работа на централата, както и системни нарушения назад във времето. Те са основанието за принудителното затваряне на теца.

Министърът потвърди също, че измерените при проверката нива на замърсяване със серен диоксид и фини прахови частици в пъти над нормите са били

не просто моментни данни, а устойчиви стойности

в протокола от измервателната станция на Изпълнителната агенция по околна среда по време на проверката. „Контролно-измервателните уреди, които поставихме на терен, достигнаха максималните си стойности и не можаха да измерят отвъд това, защото емисиите до сградата бяха като емисиите при комин. Необходима е друг тип техника – за измерване на емисии от комин, за да измерим замърсяването в условия, в които трябва да работят български граждани“, посочи още той.

Докато институциите пишат докладите си от извънредната проверка, ТЕЦ „Брикел“ продължава да пуши. Снимка от граждански сигнал до „Грийнпийс – България“, предоставена на „Тоест“

Облаци сив, кафяв и черен дим и тежък тъмен прах, завихрен от равнинните ветрове, периодично обгръщат осемхилядното градче в Югоизточна България. Мрачната му уникалност буквално витае във въздуха – това е едно от двете последни места в Европейския съюз, които страдат от хронично замърсяване със серен диоксид: безцветен газ с остра задушлива миризма, който се отделя при горенето на въглища за производство на енергия. Другото място е Димитровград след възобновяването на дейността на ТЕЦ „Марица 3“.

През май 2022 г. Съдът на Европейския съюз осъди България заради системния провал на държавните институции да спазят задълженията на страната да осигурява добро качество на въздуха в Югоизточния район, където се намират Гълъбово и Димитровград. Данните от годишните доклади, представени пред Съда от Република България, показват, че и дневната, и почасовата пределно допустима стойност за серен диоксид редовно са били превишавани в периода 2007–2018 г. (Вж. параграфи 65–67 от Решението на Съда на ЕС и обобщената таблица по-долу.)

Тоест измерените при проверката на Петков и Сандов стойности на площадката на ТЕЦ „Брикел“

не са нито извънредни, нито безпрецедентни.

В съдебния процес България се оправдава със „завареното положение“: опасното замърсяване със серен диоксид се дължи на факта, че в сравнително малък регион около тази община са разположени четирите най-големи топлоелектрически централи в България, които работят с лигнитни въглища, а именно „Брикел“ в самата община Гълъбово, „Марица-изток 2“ в село Ковачево, община Раднево (съседна на община Гълъбово), „Контур Глобал Марица-изток 3“ в с. Медникарово, община Гълъбово, и „Ей И Ес – 3С Марица-изток 1“ – също в община Гълъбово (пар. 29 от Решението).

Макар да признава, че проверките на компетентните органи са установили нерегламентирани изпускания на такива димни газове от ТЕЦ „Брикел“, държавата поддържа аргумента, че разположението на четирите инсталации на относително малка площ „затруднява значително определянето както на конкретния причинител на замърсяването, така и на степента, в която всяка централа влияе върху качеството на въздуха в община Гълъбово“.

Докато държавата се оправдава пред Европейската комисия и пред Съда на ЕС, Изпълнителната агенция по околна среда дава на останалите въглищни централи в района т.нар. дерогации, или изключения от новите, по-строги норми за ограничаване на замърсяването на въздуха, които влизат в сила през 2017 г., а ТЕЦ „Брикел“ получава нови разрешителни за работа, макар да не спазва условията по старите. Междувременно жителите на Гълъбово и околностите продължават да дишат отровен коктейл от газове.

Вицепремиерът в оставка Борислав Сандов съобщи и данни за потенциален конфликт на интереси, който предстои да бъде установен:

поне няколко служители на РИОСВ – Стара Загора, контролиращия орган за ТЕЦ „Брикел“, вече работят в централата.

Сред тях е настоящият главен еколог на предприятието, бивш директор на екоинспекцията в период, в който централата е оперирала в същия режим.

„Много ясно се вижда всичко, което излиза от сградата. Това не е прах, а емисии. Сградата е надупчена, излизат от прозорците, от тавана, от покрива, отвсякъде“, разказа Сандов пред bTV, показвайки снимка на централата с термокамера на Изпълнителната агенция по околна среда, но практически описвайки всяка снимка от сигнали на граждани от последните години.

ТЕЦ „Брикел“ посипва района с фин въглищен прах, 11 юли 2021 г. © Стефан Николов

Тази, както и всяка друга въглищна централа в България има условие да пречиства димните газове, които са резултат от горенето на въглища за производство на енергия, и да ги изпуска през комин, в който са монтирани измервателни устройства за следене дали отделяните емисии са в законовите норми. ТЕЦ „Брикел“ много често използва 150-метровия комин на инсталацията си. В пика на тази индустрия комините са били строени толкова високи, за да изпускат димните газове от производството високо в атмосферата, които да бъдат отнесени и разредени във въздуха възможно по-далеч от площадката и от близки населени места. Днес, когато вредите за здравето на хората и за околната среда от замърсяването са добре известни, в Европейския съюз важат правила за очистването на димните газове.

Високият комин на „Брикел“ обаче не разполага със съоръжения нито за измерване на димните газове и съдържанието им, нито за очистване.

Законът и разрешителното на централата позволяват използването му, но само в т.нар. преходни режими на работа – при разпалване и погасяване на енергийните котли, както и при аварии.

„ТЕЦ „Брикел“ има пет котела, през няколко часа декларират авария, за да работят само на този комин“, обясни Сандов. Подобна ситуация е описана при проверка в началото на юли, за която министърът пише в отговора си до четирима депутати в Народното събрание. На сигнал на екологични организации РИОСВ – Стара Загора отговаря на 26 май 2021 г., че енергийните котли са силно амортизирани, възникването на чести аварии налага почти ежеседмично погасяне и разпалване, има пропуски по енергийните котли, което води до неорганизирано изпускане на емисии на вредни вещества през покрива на котелния цех, отвори (прозорци) и газоходи. И допълва:

В същото време, видно от начина на експлоатация, не се очертава тенденция дружеството да предприеме мерки и да извърши инвестиции за привеждането на инсталацията в съответствие и изпълнение на всички условия от Комплексното разрешително. 

Въпреки тези заключения Изпълнителната агенция по околна среда издава ново разрешително за работа на ТЕЦ „Брикел“ само няколко месеца след констатираното от РИОСВ – Стара Загора. И въпреки че към самото разрешително са прикачени мотивите на Агенцията да не даде на централата изключение от законовите норми за серни оксиди заради системно неизпълнение на условията на предишното разрешително.

Наред с вече известните нарушения е и

изгарянето на отпадъци и биомаса без законово разрешение.

Тази сага се разгръща през 2018 г., когато няколко въглищни централи, свързвани с Христо Ковачки, правят постъпки за разнообразяване на горивата с отпадъци, биомаса и нефтошисти, които представляват нискокачествени въглища. ТЕЦ „Брикел“ също планира да се превърне в инсинератор, а РИОСВ – Стара Загора ѝ дава зелена светлина, без да настоява за предварителен анализ на влиянието върху здравето на хората и околната среда на такава промяна в инсталация в подобно състояние. Община Гълъбово дори се ангажира да съдейства на централата да изгаря 500 000 тона отпадъци годишно, както показва разкрито в медиите тайно споразумение.

След бурна обществена реакция ТЕЦ „Брикел“ и други централи публично се отказаха от намерението да горят отпадъци. На дневен ред обаче остана горенето на биомаса.

Отпадъци и биомаса, съхранявани на площадка на Брикетната фабрика (намираща се срещу ТЕЦ „Брикел“) в началото на 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Интересът на въглищните централи към алтернативни горива е чисто икономически – изгарянето на въглищата изисква закупуване на квоти въглеродни емисии, което става все по-съществен разход за старите и неефективни инсталации, горящи нискокалорични лигнитни въглища. Горенето на отпадъци намалява разходите за емисии, от една страна, и носи допълнителни приходи за „услугата“ по оползотворяване, от друга. Биомасата пък се смята за гориво с нулеви въглеродни емисии в Европейската директива за възобновяемата енергия – практически счетоводен трик, критикуван от екологични организации заради пропуска да се отчете като фактор времето за възстановяване на растенията, изгорени за гориво.

Въпреки че няма разрешение да изгаря биомаса, в годишните си доклади ТЕЦ „Брикел“ декларира изгарянето на над 220 000 тона през 2018 г., 276 000 тона през 2019 г., 386 000 тона през 2020 г. и близо 370 000 тона през 2021 г. Централата получава разрешително да гори биомаса едва през октомври 2021 г. Дотогава ТЕЦ „Брикел“ на два пъти е санкционирана от РИОСВ – Стара Загора за използването на неразрешено гориво – през 2018 г. и 2020 г. са ѝ наложени глоби от по

2000 лв. за неизпълнение на задължението да „уведоми“ контролния орган за „настъпилата промяна в работата на горивната инсталация“.

През последните две години в годишните отчети на ТЕЦ „Брикел“ дори се отбелязва, че „данните за използваните в инсталацията горива са докладвани и във верифицирания доклад за емисии на парникови газове“. Разследване на международната журналистическа организация OCCRP миналата година разкри, че заради отчитане на по-ниски от реалните емисии „Брикел“ и „Бобов дол“ (също свързвана с Христо Ковачки) са избегнали плащането на между 26,6 и 32,2 млн. евро за емисии на парникови газове. Годишните доклади на „Брикел“ са верифицирани от „Джи Ем Ай Верифай“ – компания, която журналистите от OCCRP и природозащитната организация „Грийнпийс – България“ обвързват с въглищната империя на Ковачки, тъй като клиентите ѝ са дружества, свързани с енергийния консултант.

Това обяснява готовността на ТЕЦ „Брикел“ да работи в нарушение години наред, като плаща символични глоби. Не обяснява обаче

откъде идват колосалните количества биомаса, която според екоинспекцията е слама.

Според доклад на отдел „Агростатистика“ към Министерството на земеделието за 2018 г., за която са най-актуалните публикувани данни, в България са произведени общо 83 000 тона слама от житни култури – или над 2,5 пъти по-малко от количеството, което ТЕЦ „Брикел“ декларира, че е изгорила за същата година. Специалисти в бранша смятат, че централата гори слама само по документи, за да осчетоводи по-ниски разходи за емисии. Остават много въпроси около законността на този подход в продължение на години и ролята на редица институции за осъществяването му в завиден институционален комфорт, който министър Сандов нарича „чадър“.

„Това, че е недобре изглеждащо предприятие, според мен не би следвало да бъде затворено“, заяви изпълнителният директор на дружеството Янилин Павлов пред bTV дни след извънредната проверка. При предприятия като ТЕЦ „Брикел“ обаче външният вид е показателен за всичко, което стои зад него.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

ТЕЦ „Брикел“: История, която трябваше да свърши през 2010 г. 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part1/

Ръждясали метални конструкции, липсващи стъкла по прозорците, плътен слой черен прах по повърхностите на площадката на ТЕЦ „Брикел“ напомнят на декор от индустриалната история на Гълъбово. Градчето се намира в Маришкия въглищен басейн в Старозагорска област, наричан „туптящото сърце“ на българската енергетика.

Облаците дим в различни нюанси на сивото се стелят летаргично, но упорито през 150-метровия комин. Промъкват се необезпокоявано и през дупките на липсващите прозорци и всеки процеп на сградата. На институционален език това се нарича „неорганизирани емисии“ и представлява отпадни газове от горенето на въглища, които съдържат коктейл от замърсители, вредни за човешкото здраве и околната среда.

Екипът, който проверяваше и прекара два часа на обекта, се почувства зле само след два часа. Не мога да повярвам, че в такива условия работят български граждани, и ще чакам в най-къс срок всички институции да ми дадат доклад, за да видим какви да бъдат следващите стъпки във връзка с това невероятно замърсяване, което се случва ежедневно на този обект.

Това заяви премиерът в оставка Кирил Петков на заседание на Министерския съвет след извънредното си посещение в топлоелектроцентралата на 19 юли т.г. Той също така съобщи, че е подал искане към Държавната агенция за национална сигурност да се установи дали Христо Ковачки е собственик на ТЕЦ „Брикел“ или има контрол върху това дружество. До редакционното приключване на статията резултати от исканите от Петков проверки не са публично оповестени.

При инспекцията на място бяха отчетени нива на замърсяване със серен диоксид от 5600 µg/m3 и с фини прахови частици от 1357 µg/m3. „Те цитираха едни данни от моментните измервания на станцията, които са некоректни“, заяви пред bTV изпълнителният директор на „Брикел“ Янилин Павлов три дни след проверката.

Нормите за опазване на човешкото здраве по тези показатели се осредняват за час, за денонощие и за година. В Европейския съюз, съответно и в българското законодателство, средночасовата норма за серен диоксид е 350 µg/m3, а средноденонощната – 125 µg/m3. Нормите за фини прахови частици с размер до 10 микрона (ФПЧ10) са: средноденонощна – до 50 µg/m3, и средногодишна – 40 µg/m3. Това означава, че при изненадващата инспекция на предприятието в Гълъбово на 19 юли, в която се включиха и РЗИ, РИОСВ, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда,

замърсяването е било поне 15 пъти над нормата за серен диоксид и поне 27 пъти – за ФПЧ10.

Трябва да се отбележи, че най-вероятно измерените стойности при проверката са моментни, а не средночасови или средноденонощни, и прякото им сравнение със законовите норми не е напълно коректно. Но дори така отчетените превишения са, меко казано, обезпокоителни.

Нормите за качеството на въздуха в Европейския съюз до голяма степен са плод на политически консенсус. Препоръките на Световната здравна организация, които са осъвременени през 2021 г. и се фокусират върху човешкото здраве, без да вземат предвид икономически съображения на индустрията и правителствата, са още по-строги. Допустимите норми според СЗО са между 2 и 3 пъти по-ниски от нормите на ЕС.

Дразненето на очите и лигавиците e сред най-разпознаваемите симптоми при замърсяването на въздуха. Хроничното излагане на замърсители като фини прахови частици и серен диоксид може да доведе до сърдечносъдови проблеми (сърдечна аритмия и инфаркт) и белодробни болести (астматични пристъпи, бронхит, рак на белия дроб). Според СЗО няма безопасно ниво на замърсяване с прахови частици.

„Всичко е в нормите и е в границите, които са ни поставени“,

повтори Павлов в друго интервю – пред „Нова телевизия“. Макар че на въпроса как си обяснява многобройните сигнали на природозащитни организации и протести на жителите на Гълъбово заради мръсния въздух в района, той потвърждава, че „това, което е очевадно, е така“.

Това, което стана очевадно след извънредната проверка и изостри общественото внимание, се е превърнало в нормално ежедневие за осемте хиляди жители на Гълъбово и е документирано на стотици снимки. Дори след края на плановия ремонт на инсталацията през юни т.г. ТЕЦ „Брикел“ дни наред бълва облаци черен дим.

Колаж от снимки от сигнали на граждани, изпратени до РИОСВ – Стара Загора в първата половина на юли 2022 г. © „Грийнпийс – България“

Ако „Брикел“ затвори, 1300 работници от предприятието ще останат без работа, както и още 1000 души от държавната „Мини Марица-изток“, предупреди още Янилин Павлов. Историята се повтаря: работниците не за първи път са използвани за спасяването на бизнеси около Христо Ковачки.

Машина на времето

Построена през 1964 г., ТЕЦ „Брикел“ е най-старата въглищна централа в Маришкия басейн и една от най-старите в България. Тя трябваше да затвори преди повече от десетилетие заради невъзможност да спази новите, по-високи изисквания за ограничаване на замърсяването след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. В подобно положение бяха и други стари централи: ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Република“ в Перник, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград и ТЕЦ „Сливен“, които природозащитната организация „Грийнпийс“ сочи като част от „въглищната империя на Ковачки“.

„Брикел“ беше получила разрешение да работи 20 000 часа със заварената си инсталация и без пречиствателни съоръжения за периода между 2008 и 2011 г. Този лимит беше изчерпан, без предприятието да започне подготвителни дейности по затварянето на централата. Вместо да настоява за спазването на изискванията, кабинетът „Борисов 1“ два пъти моли Европейската комисия за отсрочка за замърсяващите тецове заради опасността да останат без работа „2000 работници и още няколко хиляди миньори заради затваряне на други производства“.

Синдикатите активно съдействат в процеса по удължаването на живота на замърсителите.

През 2010 г. Константин Тренчев, тогавашният президент на КТ „Подкрепа“, критикува кратките според него срокове за изграждането на пречистващите съоръжения, макар самите централи да са декларирали като проблем не сроковете, а размера на необходимите инвестиции. През октомври същата година работниците от „Брикел“ излизат на протест и от другия синдикат, КНСБ, настояват за отсрочка от 18 месеца, през които да бъде построена инсталация за очистване на серния диоксид от отпадните газове, въпреки информацията за отказа на собственика да предприеме тази стъпка.

Дни по-късно самият Христо Ковачки настоява за такава отсрочка, като обещава инвестиция в сероочистваща инсталация пред министрите на околната среда Нона Караджова и на енергетиката Трайчо Трайков. През зимния сезон предприятието работи със сероочистка назаем от ТЕЦ „Сливен“, определена от Караджова като „самоделка“. В същото време за доста кратък срок централата се сдобива със собствена сероочистка, изградена „с много труд и изцяло със собствени средства на дружеството“, с проектанти от компанията и външни специалисти и с банкова гаранция от Първа инвестиционна банка.

Когато през 2003 г. техният собственик е имал възможността да избира между това дали да работи 20 000 часа и да прибира печалбата, или да направи инвестиции, включително и в екологична насока, той е избрал големите пари, вместо да гарантира бъдещето на своето производство.

Думите са на Бойко Борисов по време на първия му мандат като министър-председател. В следващите два негови кабинета ТЕЦ „Брикел“ продължи работа с остаряващата си инсталация и все по-честo с нефункционираща сероочистваща инсталация. Междувременно на 12 май т.г.

Съдът на ЕС осъди България за системното замърсяване на въздуха със серен диоксид в района на Гълъбово между 2007 и 2018 г.

Ако „Брикел“ спре работа, Гълъбово, Сливен, Бобов дол и Русе ще останат без отопление за зимата, защото централата обогатява въглищата, които тецовете на тези места използват в производството си, предупреждава директорът Янилин Павлов през 2022 г. В края на 2010 г. правителството позволи на ТЕЦ „Брикел“ да работи на „минимални мощности“ за отоплителния сезон заради „невъзможността в краткосрочен план за намиране на решение за отоплението на град Гълъбово“. Повече от десетилетие по-късно „краткосрочният“ проблем няма решение и социалният аргумент все така прави черните пушеци по-малко черни в очите на управляващите и на голяма част от обществото.

Временното разрешение на правителството предвиждаше окончателното извеждане на ТЕЦ „Брикел“ от експлоатация да стане най-късно в края на април 2011 г. Месец преди крайния срок обаче предприятието внася в Изпълнителната агенция по околна среда заявление за издаване на комплексно разрешително, за да може да възстанови дейността си. Екоминистерството се ангажира „да съдейства за бързо провеждане на екологичните процедури“ за издаване на документа на предприятието, което предстои да се докаже като недосегаем хроничен замърсител.

На преден план – депото за отпадъци на ТЕЦ „Брикел“, по-известно като „черното езеро“, което често запрашава региона при силен вятър. На заден план – централите „Ей И Ес“ (вляво) и „Брикел“ (вдясно) през януари 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Няма значение кой е собственикът на „Брикел“,

заявява днес Янилин Павлов. Той признава, че „коментират много теми“ с бизнесмена Христо Ковачки, който през годините се представя като консултант. В онзи период около 2010 г. обаче бизнесменът активно участва в преговорите за удължаването на работата на ТЕЦ „Брикел“, а медиите открито го наричат собственик на тази и други централи.

Дори тогавашният министър-председател Бойко Борисов изразява изненадата си от този факт пред Министерския съвет. „Между другото, много се удивих, когато видях онзи ден на преговорите за „Брикел“ с министър Трайков и Нона Караджова господин Ковачки, защото по документи той никъде не се води в „Брикел“, там се води някакво 25–26-годишно момиче, което сигурно преди пет-шест години е било доста по-младо, по моята теория за възрастта“, коментира Борисов според стенограмата от заседанието на 27 октомври 2010 г.

Става дума за Ива Цветкова, собственичка на дружеството „Калиста 2004“, което приватизира „Брикел“ ЕАД през 2004 г., когато тя е на 21 години, срещу сумата от 29,2 млн. лв. Фирмата е регистрирана на ул. „3020“ №34 в Индустриална зона „Орион“ в София, подобно на много други дружества, свързвани с Христо Ковачки.

Скоро след обрата със закриването, стигнало до удължаване на живота на „Брикел“, през 2011 г. това предприятие, както и няколко други дружества от енергийния сектор,

преминават в ръцете на офшорни фирми на Сейшелските острови

с позволението на Комисията за защита на конкуренцията. Мащабната рокада идва на фона на запор на имущество за 143 млн. лв. на Христо Ковачки заради съмнения, че е придобито от престъпна дейност. Запорът е наложен в рамките на съдебно дело за данъчни измами, по което бизнесменът впоследствие е оправдан.

Офшорната история обаче не свършва дотук – дружествата напускат данъчния рай с влизането в сила на Закона за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици. Причината е, че компаниите с офшорна собственост не могат да участват в обществени поръчки, нито да получават достъп до държавни ресурси. Освен това те не могат да получават и разрешения за концесии или енергийни лицензи.

В рамките на няколко седмици над десет компании от Сейшелските острови с активи в българската енергетика се прехвърлят на новорегистрирани фирми в Кипър и Великобритания със седалища на няколко общи адреса. Комисията за защита на конкуренцията отново одобрява сделките без опасения за концентрация.

Днес тези връзки трябва да бъдат анализирани от ДАНС по заръка на премиера в оставка Кирил Петков, а името на Христо Ковачки все по-трудно се отронва от устите на политици, регулаторни органи, журналисти.

Очаквайте продължение…

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Наследството на минералните бани – общо благо, но не съвсем

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/nasledstvoto-na-mineralnite-bani/

В условията на все по-чести водни и енергийни кризи се очаква управлението на минералните води и свързаната с тях инфраструктура да е приоритетно за държавните и местните политики. Скорошни събития в България обаче подсказват, че това богатство ще става все по-малко достъпно, а управлението му – без гражданско участие.

Как можем да опазим материалното и нематериалното наследство, свързано с минералните води, в условия на сложна политическа и икономическа обстановка? Как може да бъде възстановен и запазен достъпът до инфраструктурите за лечение и отдих и има ли примери, които да следваме?


8 от 9 вида минерални води в един град! Но… без достъп до тях

През 2007 г. Столичната община изготвя Стратегия за използване на потенциала от минерални води и земна топлина (геотермална енергия). В съпътстващата карта са отбелязани локациите на над 30 планирани обекта – минерални бани, балнеоложки центрове, градски и крайпътни плажове. Днес, 15 години по-късно, актуална карта на работещите съоръжения би съдържала един-единствен обект – банята в Панчарево, ако не броим импровизираната къпалня в село Железница, поддържана с усилията на доброволци.

В страната достъпът до минералните води може да се опише като прогресивно изчезващ. Голяма част от все още работещите бани и балнеосанаториуми се намират в аварийно състояние, а най-старите бански постройки са попаднали в полезрението на регионални стратегии за развитие на туризма. Някогашната балнеолечебница при Бургаските минерални бани днес е музей, в който новоизваяни мраморни курни се пълнят с „усещане за вода“ под формата на прожекция в синьо. Този привидно безобиден пример се появява на фона на конфликти за правото на достъп до ограничения ресурс, които рядко се решават в полза на обществения интерес.

Спасение отвън или решение „отдолу нагоре“

Прехвърлянето на управлението на публична собственост и ресурси в ръцете на частни инвеститори е все още най-често предписваният „лек“ в условията на несвършващ Преход. Несигурната икономическа обстановка и ограничените средства, с които разполагат общините, са обичайният аргумент за „освобождаването“ от публична собственост. Но възможни ли са други подходи и какви са те?

Румънската гражданска инициатива Herculane Project развива дейността си в сходна на България среда, а както разбираме от Оана Кирила – архитект и основател на проекта, трудностите, с които се бори екипът ѝ, в някои случаи значително са по-сериозни от тези, които познаваме тук. Herculane Project е иницииран от неправителствената организация Locus Association през 2017 г. с две обективни цели: възстановяването на емблематичната баня „Нептун“ и оживяването на историческия център на балнеокурорта Байле Херкулане, който се намира в Югозападна Румъния.

Баня „Нептун“ е завършена през 1886 г. по проект на унгарския архитект Алпар Игнат след провеждането на архитектурен конкурс. В банята са на разположение 70 индивидуални бани, 10 каменни басейна, сауни и стаи за инхалация. Тя е част от стария курортен град Байле Херкулане – комплекс от малки хотели, вили, казино и други балнеолечебни постройки. Новата част на курорта започва да се развива през 70-те години на миналия век, когато е построен втори градски център заедно със съвременни хотели и балнеолечебна и изследователска инфраструктура. Днес новият град, без градоустройствен план, е обект на хаотични архитектурни намеси, които бързо променят облика му.

В Румъния, подобно на България, балнеологичната инфраструктура започва да запада след 1989 г. Според Оана Кирила основната причина е приватизацията на държавните имоти, в която държавата е губеща, а голяма част от сделките се оказват обект на корупционни практики. Състоянието на рушащата се баня „Нептун“ също е резултат от тези продължаващи няколко десетилетия процеси – общината е собственик на сградата, но не притежава земята, върху която е построена тя, а термалният извор е даден на концесия на трето лице. Банята е изоставена от 30 години насам.

В развитието на курорта в последно време са замесени интересите на високопоставени политици, много от които впоследствие се оказват на подсъдимата скамейка. Румънският политик и бизнесмен Йосиф Армаш е осъден за злоупотреба със служебно положение, за създаване и ръководене на организирана престъпна група и за присвояване и изкуствено фалиране на курорта Байле Херкулане, като е нанесъл щети за близо 30 млн. евро.





Работата на Herculane Project е затруднена и от честите смени на правителствата – в рамките на пет години на активистите от Locus Association им се налага да работят с пет различни министри на културата, което често означава започване отначало. Оана Кирила описва процеса като бавен и труден най-вече заради законовите пречки, свързани със собствеността на имота. Сградата е недвижима културна ценност от най-висока степен (обявена през 1980 г.), но неизяснените взаимоотношения между собствениците възпрепятстват и държавните инвестиции, и кандидатстването за европейско финансиране.

Въпреки този невъзможен сбор от обстоятелства Locus Association стартира своята инициатива преди пет години и успява да набере дарения на стойност 90 000 евро за спасително укрепване на сградата на баня „Нептун“. Проектът ангажира и местната общност, и посетителите на града, а чрез летни училища за опазване на архитектурното наследство активистите започват да подготвят младо поколение от специалисти, за които се надяват да допринесат към опазването на емблематичната сграда в бъдеще.



В момента състоянието на сградата все още е аварийно, а тази година тя влезе в списъка на седемте най-застрашени обекта на културното наследство в Европа – инициатива, стартирана през 2013 г. от Europa Nostra заедно с Института на Европейската инвестиционна банка и Съвета на Европейската банка за развитие.

Активистите от Locus Association вече търсят подкрепа за следващата си цел – провеждането на международен архитектурен конкурс, който да осигури възможно най-добрия експертен потенциал за възстановяването на баня „Нептун“. Според Оана Кирила проектът ще бъде успешен тогава, когато в него се включат три основни участници – държавата, частните инвеститори и гражданите, като нито един от тях не може да бъде заменен в процеса.

Градските бани принадлежат на града

Два европейски примера за успешно управление на минерални бани водят към едно съвсем просто решение – запазване на общинската собственост.

Общинските бани в Страсбург отварят врати след обновяването им през есента на 2021 г. Проектът е възложен след конкурс на студио Chatillon architectes и е реализиран в рамките на три години. Сградата на минералните бани е собственост на град Страсбург, възлагането и контролът върху реализацията на проекта се осъществява от общинската компания Société publique locale (SPL) des Deux-Rives, а оператор е специализираната в управлението на спортни обекти Equalia, със сключен договор за период от 9 години. Стойността на проекта възлиза на 33,5 млн. евро, а основните услуги се запазват на същите цени и след обновяването на баните, с билети, започващи от 1,50 евро на посещение.

Друг добър пример са баните в Будапеща, които се стопанисват от общинската компания Budapest Gyógyfürdői és Hévizei ZRT. Те преминават под управлението на Общината още в средата на XIX век, а през 1933 г. собствеността им е окончателно консолидирана под името „Термални бани и медицински извори на столичния град Будапеща“. Днес компанията се грижи за 12 обекта, най-старите от които са османски постройки, датиращи от XVI век. В последната година преди пандемията – 2019-та, в периода между януари и март, баните са посетени от близо 1 млн. души, а приходите за същия период възлизат на 12 млн. евро, които остават в града.

„София – бански и климатически център“

Това заглавие в сп. „Сердика“ от 1947 г. ни напомня за вече позабравени общи блага, които обаче са били важна част от благоустрояването на столицата. По това време в града работят минералните бани в Княжево, Горна баня, Овча купел, Банкя, Лозенец, Панчарево, Железница – и разбира се, Централната баня в София.

Минералните бани в България са в повечето случаи общинска собственост – едно добро условие за тяхното бъдещо възстановяване, което обаче е поставено под въпрос заради неудачни концесионни процедури или предоставянето им за ползване за други цели. Към момента в Столична община работи един-единствен експерт в областта на минералните води. Минералните бани и извори на града обаче имат нужда от ясна дългосрочна стратегия, каквато може да бъде изготвена от мултидисциплинарен екип в рамките на специално създадено за целта общинско предприятие.

С наближаването на местните избори минералните извори и възстановяването на баните несъмнено ще бъдат използвани за уплътняване на политическия дебат. Въпросът е дали сме съгласни бъдещето на споделеното ни наследство да бъде отново обект на фрагментирани предизборни решения, или на добре обмислена стратегия, в чийто център е действително общественият интерес.

Заглавна снимка: Баня „Нептун“ в балнеокурорта Байле Херкулане, Румъния © Martin Neagoe, 2019

Източник

По буквите: Пет чуждоезични детски книги

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pet-chuzhdoezichni-detski-knigi/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

За последната колонка преди ваканцията искам да ви разкажа нещо. Всяко лято любима приятелка, реставратор на книги и създател на организацията A Book a Day, носи в България невероятни книги, които раздава на художници, автори, издатели – тоест хора, които се занимават с детска литература у нас. Всичко донесено от нея е рядко и ценно – с качеството на илюстрациите, с оригиналността на идеята, с чувствителния си подход и смелостта, с която подхваща трудни теми. Дори да не намерят пряк път към българските книжарници, тези издания безспорно вдъхновяват, дават смелост да тръгнем по нови пътища.

В знак на благодарност бих искала да представя някои от последните книжни съкровища тук. Вярвам, че читателите ще ми простят тази предваканционна волност, а може би сами ще намерят вдъхновение в тях.

Book of Questions

автор Пабло Неруда, двуезично издание на испански и английски, превод от испански Сара Лиса Полсън, илюстрации Палома Валдивия, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2022

Кой е извикал от радост, когато се е родил синият цвят? Колко въпроса има в една котка? Как се нарича цветето, което прелита от птица на птица? Щяха ли да се обидят пчелите, ако мухите произвеждаха мед?

Libro de las Preguntas („Книга на въпросите“) на Пабло Неруда не е издавана на български, но е добре позната в Латинска Америка и особено в родината на автора – Чили. Тези стихотворения под формата на въпроси са събирани през целия живот на поета и са издадени година след смъртта му. Много деца знаят част от тях наизуст. Сега художничката Палома Валдивия е избрала 74 въпроса, за да ги превърне в разкошно издание за всички възрасти, а и очевидно да достави на себе си удоволствието да се „гмурне“ в пространствата, които отваря поезията. Отнело ѝ е около пет години – и казва, че е най-трудното нещо, с което се е захващала.

Големият формат, простите, разпознаваеми и в същото време изненадващи и характерни форми създават свят, който не дава отговори, а напротив, увлича ни да задаваме още повече въпроси. Също като самите стихотворения. У нас подобна чистота на изображенията има Люба Халева във „Весел, гъделичкащ смях“ на Маргарит Минков – книга, която също е на границата между детската литература и чистата поезия. Едва ли е съвпадение, че и за двете книги е нужен голям, щедър формат, за да разгърнат красотата си.



Coffee, Rabbit, Snowdrop, Lost

автор Бетина Биркиер, издание на английски, превод от датски Шинед Куърк Кьонгерскоу, илюстрации Ене Маргрете Киергор, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2022

„Пънчето“ обича да прекарва време с баба си и дядо си – кръстословиците, цветята, пъзелите, ароматът на кафе, усещането за близост и същевременно безграничност на топлия и богат свят, който са създали заедно. Но постепенно дядото започва да забравя – да губи – думите, които съставляват този свят. А детето ги прибира в кутия, за да не се загубят завинаги. Докато един ден самият дядо не се изгубва.

Погледнах какви книги съществуват, за да обяснят на децата какво значи деменция – тема, до която много от тях неволно се докосват, независимо дали искаме, или не искаме да ги пазим. Не намерих по-красива, по-нежна и по-човешка. Илюстрациите и внимателно избраните думи акцентират не върху загубата, а върху онова, което го е имало – и безкрайния дар на общуването, за колкото и време да ни е дадено.

Crocodile Tears

автор и илюстратор Андре Франсоа, издание на английски, превод от френски Клаудия Зоу Бендрик, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2017

Тази книга е чисто удоволствие – от самата игра да я извадиш от кутията, през която наднича престорено-тъжното крокодилско изражение, през следването на историята, която майсторски кръжи около нашите очаквания и винаги ги повежда в друга посока, та до смеха, който буди всяка илюстрирана приумица.

Книгата е издадена за пръв път през 1956 г. – може би затова ми напомня на книги от моето детство, чиято цел е била просто да доставят наслада, да те накарат да се засмееш, без да те поучават за нищо. А и собственичката на издателството (това е третата книга с неговото лого в тази селекция) определено има вкус към източноевропейската традиция в областта на детската литература.

Подобно заглавие ми донесе преди години друга приятелка – става въпрос за What Do You Say, Dear на Морис Сендак. Няма тематична връзка, просто същия закачлив уж-инструктаж.

The Kiosk

автор и илюстратор Анете Мелеке, издание на английски, превод от латвийски Елина Браслина, Уелингтън: изд. Gecko Press, 2020

Една жена работи в будка – и буквално я изпълва цялата. Прекарва целите си дни там, чете списания за пътешествия, докато целият град се движи покрай нея – но тя остава на място.

Един ден обаче става малко произшествие и се оказва, че дори тясното пространство, което обитава, не може да я спре да стигне дотам, докъдето ѝ се ще.

Авторката е латвийка, част от една богата и бързо развиваща се детска литература, която тепърва ще опознаваме. Много интересна цветова гама, едри, приканващи към смях и игра образи. Жива и забавна книга.

Comment traîner ses parents au musée

издание на френски, Лил: изд. Minus Éditions, 2022

Още една книга, дошла до мен по друг път. На шега – на майтап, този „наръчник“ със заглавие „Как да замъкнем родителите си по музеи“ добре ни нарежда нас, възрастните, които вечно се силим да „образоваме“ и „възпитаме“ децата си, да напълним главите им уж на игра, но с образователно съдържание – често без да прилагаме същите високи принципи към себе си.

Заниманията в тази мъничка книжка определено не са образователни – да измислиш реплики на персонажите от статуи и картини, да гадаеш кой художник е умрял и кой не е, да разпиташ пазача в галерията коя му е любимата картина или кой посетител днес е бил най-забавен (да не се пробва с пазителките от Градската галерия!), да напишеш кои три произведения не са ти харесали хич (и да отговориш на плачливия им въпрос „Ама защооооо?“) и т.н. Обаче са наистина забавни и крайно непочтителни, което е свеж полъх в атмосферата на пълна благовъзпитаност, към която иначе най-строго се придържаме на такива места. Нали така?


Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Tirachard Kumtanom / Pexels

Източник

Валс с мандата. (Не)поправимата коалиция

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vals-s-mandata-ne-popravimata-koalitsiya/

В несъстоялия се кабинет на Асен Василев с първия мандат на „Продължаваме промяната“ Корнелия Нинова щяла да е вицепремиер и министър на енергетиката. В този, макар и с мандата на БСП, още не е ясно – като в приказките Нинова ще трябва да извърши поне три подвига, иначе няма да получи половин царство.

Няма да убива ламя, но са ѝ поставили задача да осигури мнозинство за приемане на антикорупционния закон и избора на Бойко Рашков за шеф на КПКОНПИ. Това е „единственото условие“ на „Продължаваме промяната“, както го нарече вицепремиерът в оставка Асен Василев след консултациите с БСП в парламента във вторник. Затова от ПП искат социалистите да държат мандата толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълни 47-мият парламент техния ултиматум.

Консултациите между БСП и ПП продължиха притеснително кратко – не повече от 40 минути, в които всяка от страните каза пред камерите и фотоапаратите няколко протоколни фрази. А след напускането на медиите от ПП са поставили условията, разменили са по още няколко думи – и толкоз. Прилича на отбиване на номер – за да покажат, че са диалогични, и да използват още малко времето на действие на този парламент. А ако не се получи, няма да са виновни от ПП, а от БСП, защото не са успели да формират „работещо антикорупционно мнозинство“. Другото обяснение е, че сериозните разговори остават зад кулисите.

Дали пък нямаше да е по-лесно Нинова да убие ламя? Сега, ако иска да има правителство, а тя и свитата ѝ от сподвижници – доходоносни места в държавното управление, ще трябва да убеди „Има такъв народ“ да подкрепят Рашков. При това без да гарантира на хората на Слави Трифонов, че ще получат срещу гласуването си места в кабинета – това е условието само за да ги допуснат в преговори. „Ключово за участието на „Продължаваме промяната“ в правителство с мандата на БСП е приемането на проекта за антикорупционен закон и изборът за председател на КПКОНПИ“, заяви във вторник и началничката на кабинета на премиера в оставка Лена Бориславова.

Тестът е издържан

Законът, който ПП смята, че само Рашков може да реализира, трябва да е приет без редакции, при това окончателно – на първо и на второ четене. Първоначалната позиция на ИТН бе неодобрение за Рашков и „за“ закона, за който смятат, че се нуждае от сериозна преработка. Както каза самата Бориславова, ще стане ясно дали ИТН ще склонят – ако участват в заседанието на Комисията по правни и конституционни въпроси, която досега не можеше да събере мнозинство, за да обсъди законопроекта на първо четене.

Стана. След консултациите между ИТН и БСП в сряда пролича една непозната досега и нетипична смиреност и желание за диалогичност от страна на Тошко Йорданов, Ива Митева и Станислав Балабанов – пратениците на Слави Трифонов. Тримата изразиха желание за разговори, съгласие, че избори точно сега не са необходими, и готовност да бъде приет антикорупционният закон след обществено обсъждане и процедурни правила за избор на председател на КПКОНПИ. Констатираха и пълно съвпадение по програмата, с желание да я допълнят със свои предложения. А Корнелия Нинова обяви, че не са поставили червена линия пред името на Бойко Рашков и разговорът е бил „обнадеждаващ“.

Нашето последователно и категорично мнение е, че избори в момента не са необходими. Че изборите няма да доведат до по-добри резултати – напротив, изборите ще задълбочат кризата. И наистина, изходът от едни такива избори може би ще е още едни следващи избори. Затова, ако сме отговорни политици, трябва да направим всичко възможно, което зависи от нас, загърбвайки егото си, за да направим така необходимото да се стигне до кабинет. Запознати сме с програмата. Имаме съвпадение по почти всички точки. Естествено, имаме и нашите допълнения, които са нашата идентичност. 

Ива Митева в началото на разговорите с БСП

Резултатът от консултациите веднага пролича. Комисията по правни и конституционни въпроси се събра в сряда вечерта след половин час закъснение и повече от четири часа обсъжда за второ четене промените в Закона за съдебната власт, в частта за европейските делегирани прокурори. Но след това, в 21:34 ч., Комисията започна обсъждането на антикорупционния закон за първо четене с предложение на Ива Митева (ИТН) за организиране на обществено обсъждане на проекта идната седмица. Тя се мотивира, че законът е нов, че липсва оценка на въздействие, че има „много кусури и недостатъци“. Подкрепиха я с 15 гласа това да стане в началото на следващата седмица.

Eкатерина Захариeва (ГЕРБ) се възпротиви срещу предвидения в проекта мандат от 6 години за шефа на КПКОНПИ, с опция за втори (тоест общо 12 години), заявявайки известното вече – че депутатите на Бойко Борисов няма да го подкрепят.

„Законът има сериозни несъвършенства и трябва да го поправим на второ четене, но трябва да го приемем, за да дадем знак“, заяви Христо Иванов, съпредседател на „Демократична България“. Съгласие с бележките му от името на БСП направи и Явор Божанков. В крайна сметка поне 30% от ултиматума на ПП беше изпълнен – проектът тръгва към пленарната зала, след като получи одобрение за първо четене 40 минути преди полунощ.

И ако има шанс проблемите с ИТН да се уредят (не без предстоящи договорки за постове), БСП ще трябва да разреши и проблемите с отцепниците от ИТН – ония, които последваха сърцето си и обявиха, че няма да подкрепят правителство, в което участва „Има такъв народ“. Тази 6-членна групичка дори се е амбицирала да покълне до гражданско движение (а после – и до партия), за да участва в политическия живот. И те чакат оферти – иначе програмата я харесват.

Работа на БСП като мандатоносител е да търси мнозинство от 121 депутати, които да подкрепят програмата, договорена за първия мандат (на ПП). В същата тази програма фигурират и упоменатите по-горе условия. Но програмите, както е добре известно, служат за опаковка на същинските преговори, които винаги опират до управленски кресла.

„Счупеното носи щастие“

е фраза за лексикон и кръчма, но не върви за провалена коалиция, в която всички се наричаха всякак, гледаха в различни посоки, а лидерите им нито един път не се появиха заедно за тези 7 месеца. Дори да се загърбят ударите под кръста и да се преглътнат обидите – „мафиоти“, „брокери“, „лъжци“, „меки диалогични китки“ и пр., – защото политиците не са тънкообидчиви, не може да се игнорира проруският уклон на БСП. Не и от „Демократична България“, чиито евро-атлантически и европейски позиции са неизменни.

Получавайки третия мандат, Нинова и депутати социалисти тутакси заговориха за подновяване на преговорите с „Газпром“ – сякаш не участват в правителство, което отказа да плаща в рубли за руския газ, докато „Газпром“ наруши едностранно договора, спирайки доставките. Някои, като Иван Ченчев, отидоха още по-далеч, заявявайки, че изгонените 70 руски дипломати и служители трябва да бъдат върнати. После негови съпартийци обясняваха, че няма да стане така – само укрепване на двустранните отношения ще има.

Засега от ПП избягват темата за руския газ. Премиерът в оставка Кирил Петков ще бъде в Азербайджан на 21–22 юли в опит да договори допълнителни количества азерски газ извън настоящите 1 млрд. куб.м по дългосрочния договор. Той призна, че сега на България се налага да купува газ на високи цени от спотпазара – „както го прави цяла Европа“. Преди Петков в Баку беше председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен в опит да гарантира енергийната сигурност на ЕС чрез допълнителни количества азерски газ предвид реалната заплаха от спиране на руските доставки.

Не е сигурно, че Петков ще успее – по-ранни опити се провалиха, – но допълнителни количества газ са необходими, тъй като сегашните стигат за задоволяване на потреблението, но не и за нагнетяване на количества в Чирен. ЕК разпореди газохранилищата в Европа да са 90% пълни преди зимния сезон, а българското дори не е наполовина на това изискване. „Ние търсим газ по целия свят, от Щатите до Туркменистан, и това става на правителствено ниво“, заяви председателят на КЕВР Станислав Тодоров. Но нито той, нито Петков коментираха новината от ГЕРБ, че е било закупено синьо гориво от „Винтерсхал“, посредник на „Газпром“.

„Демократична България“ ще преговаря днес с БСП, но още преди това съпредседателят Христо Иванов беше заявил готовност за диалог, независимо дали ще получат третия мандат от президента. Според него БСП трябва да потърси начин да спогоди ИТН и ПП, после ще дойде и решението на Съвета на ДБ. „Ние нямаме проблем с предложението Асен Василев да е премиер“, каза Иванов.

В обединението от три партии – „Да, България“, ДСБ и Зеленото движение – избирателите на ДСБ изглеждат най-непримирими към евентуален кабинет с БСП, но и в „Да, България“ има противници. Партньор в управлението, който се държи като аватар на „Възраждане“, за да не се увеличи парламентарната тежест на формации като „Възраждане“? Не е особено убедително. А вариантът, за който се появиха спекулации – ДБ да го подкрепи, без да участва с министри, би бил лицемерно и страхливо решение. Нещо като „подкрепяме, ама не носим отговорност“.

Ако Корнелия Нинова успее да сглоби правителство, ще се окичи с лаври, но конструкцията няма как да е трайна и да издържи по-дълго от приемането на бюджета за 2023 г. Защото сега под въпрос е и този бюджет, както беше миналогодишният. Провали ли се мандатът, което ще се разбере най-късно до 4 август, предсрочните избори ще са през октомври. Служебното правителство няма за задача да подготвя и внася бюджет. Съвсем сигурно е, че следващият парламент ще е фрагментиран като днешния, което означава, че преговорите за съставяне на правителство може да се проточат. А това означава само едно – че управлението на кабинета на президента Радев ще се удължи.

Държавният глава ще се отърве с най-малко щети, ако третият опит за съставяне на правителство пропадне – той е във втория си и последен мандат. А и Корнелия Нинова, с която са в силно обтегнати отношения, ще се провали (следващите избори ще го потвърдят) и опозицията срещу нея може да успее да я свали от поста. Но ако през август встъпи президентско правителство, отговорността за пълно газохранилище в Чирен, топли радиатори и работеща на газ индустрия през зимата ще е на Румен Радев. Все пак основната задача на служебното правителство би трябвало да е организацията на честни избори.

Заглавна снимка: Корнелия Нинова след преговорите с ИТН в сряда, 20 юли 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg 

Източник

На второ четене: Три български дебютни стихосбирки

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-tri-bulgarski-debyutni-stihosbirki/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Преди да припомня тези три дебютни книги с поезия, издадени миналата година, е важно да кажа, че едно от последните издания на „Арс“ и Scribens е изцяло благотворителната антология „Поезия срещу войната“. В нея 101 поети (80 от които – български) съжителстват заедно между кориците. Сред тях са Тарас Шевченко, Борис Христов, Юрий Андрухович, Марин Бодаков, Сергий Жадан, Силвия Чолева, Любов Якимчук, Никола Петров и много други. Появата на тази антология е изключително обнадеждаващ факт. Въпреки поляризацията в обществото и в политиката, а донякъде и в културата, поети спонтанно се събират за една ценна и смислена кауза. Като общност.

Едно от най-големите достойнства на издателската група „Арс“/Scribens е именно в последователните ѝ действия през годините по култивиране и подхранване на такава общност. Тя подкрепя и издава дебютанти и организира множество четения, работилници, срещи и разговори. Истинска похвала заслужава работата на Валентин Дишев, Георги Гаврилов, Анна Лазарова и останалите литературни активисти.

„Съвсем друга история“ от Ева Гочева

изд. Scribens, 2021

Всяка от трите зрели и хубави дебютни стихосбирки е именно дълга среща и разговор. Още от първите страници от диалога с Ева Гочева се сетих за „Уморени от чудото“, първата стихосбирка на Георги Рупчев, и някак не се учудих, когато Рупчев буквално се появи в стих към края на книгата. Но за да се стигне до него и до преоткриването на тихото чудо, се преминава през целия гръбнак и съдържание на стихотворенията. От изцапаното до бялото и чистото е извървян дълъг път. По него, разбира се, има тъга, но и ясни, лаконични, открити, красиви и болезнено жестоки стихове. В тях София е пространство за едно бездомно всекидневие с множество потни и разплакани часове. Време на раздели и самота.

Направи ми силно и хубаво впечатление, че това е конкретна, а не абстрактна поезия. Гочева не пише за неща и действия по принцип – не, те имат присъствие и силен образ. Думите ѝ, убеден съм, идват от преработен личен опит. Тя пише толкова уверено за безизходицата, че буквално усещам обнадежденото ѝ облекчение, което със сигурност я е обзело след написването на всяко хубаво стихотворение. Облекчението е заразително. И макар да се чува викът на окосената трева, макар да има атмосфера на паника, болка и тревога, да има памет за скръб, в сърцевината на книгата е жизнеутвърждаващата воля да спасиш собствения си живот. Да го наблюдаваш, да се губиш, да си във ваканция от него, докато го преоткриеш – в цялата му посчупена и сложна прелест. 

В поезията на Гочева има уют, а това, че някои от стихотворенията елегантно се стягат като примка, само помага да се усети още по-силно вкусът на близостта и любовта в края на книгата. Когато не се възприемаш като чужденец в собствения си живот, можеш да си опитомиш паяк, да имаш чувство за хумор – и от метрото, куриерските фирми или графитите да изпадаш в пристъп на нежност. Изпитах удоволствие да чета една ненатрапчиво женствена и честна поезия с много въображение, която уверено показва, че е възможно да се живее в режим не на самосаботаж, а на радост и осъществени мечти. 

„Познах те по сянката“ от Калина Линкова

изд. „Арс“, 2021

С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас. 

Мога само да се съглася с тези думи на Марин Бодаков, редактор на дебютната стихосбирка на Калина Линкова. За някого може и да е неочаквано, но това е една много плътна и искрена поезия, която се основава колкото на аналитичната психология на Юнг, толкова и на изборите, историите и биографията на авторката си. Стихотворенията са фини и точни, но и ненатрапчиво изповедни и интимни. 

Толкова се радвам, че липсват излишни игри на думи и каламбури. Езиковите открития са по-скоро игри на дълбинен смисъл. Те не са повърхностно шеговити или иронични намигвания. В техния минимализъм има тежест и ангажимент. Те са сериозни – и в това е тяхното достойнство. Стихотворенията се отличават с деликатност и устойчивост, с твърда крехкост. В тях, също както и при Гочева, има и особено сгъстено облекчение. Поетичните образи се родеят с някакъв укротен барок, отказал се от ненужна пищност, но познал блясъка му в пълнота. Много интересен блясък, който сякаш се оттегля, за да се видят нещата такива, каквито са. Без илюзии, но с гласувано доверие. 

Стихотворенията скитат между светлосенки от ерудиция, любопитство, тайни и признания. Тази поезия ми припомни, че не само в литературата може да се придава смисъл. При това – без да има нужда от окончателно обяснение. Без да има нужда езикът и разумът да се стискат и да не се пускат в опит да са единствени гаранти за значение в живота. Едни от най-хубавите неща са и едни от най-необяснимите, но това не променя факта, че съществуват. В битката за себе си и в схватката с неназовимото бих казал, че Линкова е победител. От поезията ѝ се усещат цялостност, грижа и топлота. И щастие, което е абсурдно, подобно на всяка една пълноценност. Дано винаги е така.

„Човекът, който си тръгва“ от Камелия Панайотова

изд. „Арс“, 2021

При Камелия Панайотова има една специфична, овладяна, хладна, но и много наситена тъга. Учудващо е колко болезнено и добре узрели са тези стихотворения за един толкова млад и дебютиращ автор. На пръв поглед в тях липсват събития. Най-важното сякаш вече се е случило и на бойното поле на всекидневието има останки, има оцелели и подлежащи на лечение образи, спомени и предизвикателства. 

Цялата книга е красноречив и успешен отговор на това как да се скъса с парализиращата тъга. Книгата предоставя достатъчно доказателства, че можеш да се справиш с живота, и то преди той да се справи с теб. Но това не отменя факта, че не е лесно, че има белези и рани, че има минало, от което плачеш. Наистина беше ценно за мен да следя поредицата от озарения на всекидневно ниво, с които е изпъстрена поезията на Панайотова. Как се губят илюзии, но се печелят наслада, усмивка и приемане. Печелят се зрялост и смелост, сила и издръжливост. 

Общото между трите книги е, че са несъмнена част от ценната съвременна българска поезия. И също така, че ударението и при трите е поставено върху споделянето. В тях има стремеж към спокойствие, време за себе си и време за проумяване какво въобще става наоколо. Не само в социален, икономически, политически или културен план, но и в личен. Забележително е колко смело и трите авторки гледат към себе си и към най-страшното възможно – и не отвръщат поглед. Това е поезия, която говори за днешния ден и за днешния човек, не само за себе си. Заслужава да я четем, да я чуем, да се вслушаме в нея.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Emma Tsui / Unsplash
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Арс“ и Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Данте, Кънева, Хус

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dante-kaneva-goes/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Ад“ от Данте Алигиери

поетичен превод Кирил Кадийски, предговор и бележки Клео Протохристова, София: изд. „Колибри“, 2022

„Данте беше анданте. Ние сме престо.“ Поне така пише Гео Милев в своя „Ад“; естествено, не за да омаловажи един от стълбовете на световната литература, а за да пусне представата ни за днешния ужас на забързан каданс. През 2021 г. се честваха 700 години от смъртта на големия италиански поет – доволно голям срок, за да може едно литературно произведение да загуби съвременното си звучене. Освен ако това не се случи.

Няма да обяснявам какво в „Божествена комедия“ прави поемата толкова важна, нито каква е връзката ѝ със съвременността; това не е моя работа, ако и да е примамлива; не и тук. Пък и няма кого да убеждавам – българските издания на Данте изобилстват, като почнем от превода на Константин Величков от 1906-та, минем през Крум Пенев, Иван Иванов, Любен Любенов, Кирил Христов, Христина Стоянова, та до миналогодишното преиздание в каталога на изд. „Кръг“. Не липсва и специално старание поемата да бъде част от формативния опит на младите – и в стари издания, като „Ад. Поема, приспособена за младежта“ на Моско Москов, и в преразказа за юноши, дело на Николай Лилиев. Днес също най-масовите му читатели са 14-годишните – тези, за които Данте е част от задължителната литература за осми клас.

Нормата в българските версии на „Ад“ е преводът на Константин Величков, най-малкото ако съдим по многото му преиздания. Изданието на „Кръг“ също е по неговия превод. Действително тази версия има много достойнства. „Божествена комедия“ е изключително трудна за музикално пресъздаване – написана е в terza rima, тоест разделена е на тристишия (терцети), при които са римувани първият и третият стих. Вторият стих обаче се римува с първия и третия стих на следващото тристишие, чийто среден стих пък се повтаря в по-следващото (aba bcb cdc…) Тази строга римна схема дава устрема на цялата поема, поема читателя и го носи през сюжета, подпомагана от ритъма. Данте я е измислил специално за „Божествена комедия“.

Разбира се, това, което помага на читателя, спъва работата на преводача. Още повече че малко езици са толкова богати на рими като италианския. Затова в някои английски преводи (например на Киарди) изобщо се отказват да спазват схемата и римуват само първия и третия стих на всеки терцет. Други, като Пински, решават да дадат по-свободна дефиниция на понятието за рима.

Преводът на Константин Величков успява да съхрани музиката на оригинала – и римната схема, и ритъма. Той обаче го прави според литературната норма на своето време – за която може да съдим по издаваната тогава Вазова поезия. Ако ѝ се доверим, става позволено в поезията да се сменя ударението на разни думи, а завършващите на „ие“ при нужда да завършват на „ье“ – „смущенье“, „смиренье“ и т.н.

Тази норма днес се е изменила, макар все още да ни е позната. Мога да си представя чудесния превод на Величков, четен на глас. Проблемът е, че чувам интонациите на Константин Кисимов, рецитиращ „Опълченците на Шипка“.

Не че италианците не четат Данте в оригиналния му, неосъвременен вариант, и не само го четат, ами и го цитират. Само че това е историята на техния език; както „О, неразумний и юроде“ би звучало смешно в превод на архаичен френски, да речем. Преводът не може да си позволи такава маркировка. Той трябва да бъде близо до обикновената реч, на моменти дори брутален и все пак изпълнен с gravitas и осезаемо красноречие.

Мисля, че като цяло преводът на Кирил Кадийски изпълнява майсторски тази задача. Преди всичко той е безкомпромисен по отношение на формата – спокойно може да го четете на глас, ако искате да увлечете слушател (от въпросните 14-годишни например) и да изпитате удоволствие от езика. Римната схема е точна, без усещане за принуда, ритъмът е спазен; това се отнася и за регистъра, което също е огромен принос на Кадийски – съвременен, но безусловно литературен език. Тук-там проблясват отклонения, но те са по-скоро лексикални – няколко архаизми като „юдол“ и „раздол“, които преводачът оправдава като сложени нарочно, за да маркират старинността на текста, и изненадващото „монстър“ за чудовище („преминахме край монстъра зловещ“), което пък звучи извадено от лексиката на средношколците. Другаде се усещат леки повторения („и зъл, пазачът зъл…“), но само добре запознатите с оригинала биха могли да кажат доколко те са привнесени.

Общото впечатление обаче е за осезаемо удоволствие от възможностите на съвременния български език. И те не спират само до римата и ритъма. Вижте например фонетичната игра тук:

Но зърнах лъв и пак ме лъх студен
скова! Ах, тази паст свирепа, гладна,
разчекната зловещо срещу мен…

Особено приятно се усеща това в прочутите Дантеви сравнения, когато насред Ада личи любовта към живота:

Тъй вихри вият и ломят клонака
на мрачните столетни лесове,
и всичко тича, крие се, не чака – 

пастири и стада, и зверове,
и прах кълби се и след тях се мята,
и все по-силно вятърът реве…

Или пък когато описва как напрягал очи като шивач, който се опитвал да вдене иглата в привечерния мрак.

Удоволствието на читателя е обгрижено и от решението различните препратки да не са обяснени под линия, а изведени в нещо като резюмета пред всяка глава, майсторски написани от Клео Протохристова. Неин, прочее, е и отличният предговор, който дава достатъчен контекст на всеки, който би имал нужда от него.

Доколкото ми е известно, тази версия на „Ад“ е правена въз основа на множество български издания плюс богато анотирано италианско издание. Може би това мотивира и формулировката „претворил“ вместо „превел“ на корицата. Така или иначе, книгата демонстрира безспорния талант на преводача, който прави още по-видим гения на автора, и за мен е удоволствие да я имам. Преди всичко за себе си, но и за да покажа след някоя и друга година на бъдещата осмокласничка, че не е задължително задължителната литература да тежи.

„От хартия“ от Капка Кънева

подзаглавие „Изобразителни възможности на пластичния хартиен обект в илюстрацията и дизайна на книги“, самиздат, 2022

Познавам работата на Капка Кънева от поне петнайсет години и винаги ме е удивлявало в нея усещането за движение, за процес.

По принцип движението е неразделна част от поп-ъп книгите – онези издания, при които при разтваряне на страниците измежду тях „изскача“ триизмерна илюстрация, или може би трябва да кажа „хартиена скулптура“. Това изкуство е познато и в популярния си вариант, да стане книгата още по-пищна и привлекателна (особено в луксозните издания за деца, като тези на Робърт Сабуда), в дантелените плетеници на Ян Пиенковски и в изчистения, търсещ подход на Кацуми Комагата. Тези художници са се превърнали в живи легенди и срещата с тяхната работа ме вълнува дълбоко.

Познавам ги, разбира се, благодарение на Капка Кънева и нейните изследвания в областта на „хартиеното инженерство“.

В България обаче поп-ъп книги се правят изключително рядко и изключително трудно. Те изискват огромна инвестиция от страна на издателството (щанци, ръчно сглобяване и слепване, и т.н.), които може да се оправдаят единствено с гигантски тиражи. А мащабът ни е просто малък. Затова у нас такива книги са по правило преводни, и то „съиздания“ – печатани накуп на няколко езика, включително и български, но с обща инвестиция за няколко страни. Как тогава може един художник със страст по това изкуство да намери изява тук?

Капка Кънева е намерила свой визуален език, който съчетава хартиеното инженерство и фотографията. Тя изработва своите модели, а след това ги заснема и обработва фотографиите, за да ги използва като корици, илюстрации и др. В това на практика е близка до различни форми на съвременното изкуство, в които нещо се случва на живо – като в пърформанса, хепънинга, лендарта, да ми прости читателят чуждиците. Фотографираните скулптури на Кънева оставят това усещане за движение. Първо, в тях е видим процесът на създаване – не са излишно „неръкотворни“, а показват ясно линията на изрязване, линията на прегъване, играта и удоволствието в тяхната направа. Те са по правило обобщени и почти никога прекалено „наместени“ в някакъв класически баланс. Композирани са така, че да внушат продължаващо движение, а не статика. Да не говорим, че самите изображения често са на неща, които се движат – ръцете на Дон Кихот, размахани като вятърна мелница, литнала завеска, механична балеринка, многорък архитект, вятър в клонак и т.н.



Освен това Капка включва и втори главен играч – светлината. Тя пък е нещо още по-нетрайно от хартията; обичайно светлосенките се сменят с всяко мръдване на ръката, с всяко преминаващо пред слънцето облаче. Класическите поп-ъп книги не могат да контролират този процес – на каквото осветление ги види читателят, това ще е. Но снимките могат. Като избира светлината за втори основен елемент в работата си, Капка Кънева подсилва усещането за мимолетност, за „стопкадър“ от нещо, което не може да спре. Последната ѝ изложба е посветена именно на сенките в хартиените скулптури (на тях е посветена и последната част на книгата), но всъщност сенките и светлините са част от всяко изображение, част от самия метод. Те не само подчертават хартиената скулптура, но и влизат в диалог с нея – като в кориците на „Горещо мляко“ на Дебора Леви или „Есенен Великден“ на Петър Чухов.

Повечето от тези произведения може да се видят по кориците и илюстрациите на книгите, за които са правени. Други са хартиени скулптури, създадени сами за себе си – може да сте ги видели, ако случайно е имало изложба във вашия град. Имам особена слабост към тези от серията „Анатомия на любовта“. Но изложбите по принцип пътуват по-трудно от книгите, а и са краткотрайни – така че е много важно и тези неща да бъдат запечатани и споделени. И изобщо – радвам се, че я има тази книга, та освен удоволствие да дава и кураж на онези, които се колебаят дали да се примирят. Да се примирят, че някои неща просто не са възможни у нас. Питайте Капка.

„Хроники. Наука и технологии“ от Петер Хус

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. „Таймлайнс“, 2021

„Историческите“ спорове с Македония имат своите политически тълкувания; не се наемам да ги коментирам, защото не ги познавам достатъчно. Те обаче са интересна илюстрация на нещо, което познавам – и ми се струва важно за обсъждане не само в семейството, а и в клас.

А именно: във всеки момент се случват страшно много неща.

Една малка част от тях влизат в новините. В различните медии ще влязат различни новини. После малка част от новините в медиите ще влязат в историческия разказ – какво се е случило през десетилетията, вековете и т.н. А може да има и различни исторически разкази – например семейният разказ за последните десетилетия ще е един, ако прадядото е бил тютюнотърговец, друг – ако е бил партизанин, трети – ако е бил концлагерист, и пр. Има и официален исторически разказ – този, дето го възприема държавата. Той е в учебниците. Но различните държави имат различни разкази, също като различните семейства.

А какво става, когато се опитаме да свържем отделните разкази за историята в един съвсем общ, световен разказ? Трудна задача. Особено ако се стараеш някак да сдобриш и свържеш различните гледни точки. Аз например съм свикнала с европоцентричната история – нали знаете, нещата са горе-долу балансирани до Древна Гърция и Рим, оттам нататък разказваме историята на Европа, докато не дойде време да завладява и „цивилизова“ останалия свят. Историята на технологиите също се разказва горе-долу така.

Поредицата „Хроники“ на Петер Хус обаче има по-мащабна цел. В нея са вплетени нишките на различните цивилизации, които се преплитат, свързват, натягат, но като цяло образуват общ поток. Например книгата, посветена на науката и технологиите, разказва за Месопотамия, но и за цивилизацията Норте Чико, за Индската цивилизация, за китайските династии, за Византия, за халифата на Абасидите, за Ранното и Развито Средновековие… докато стигнем и до по-познати води.

Обилната информация обаче е включена по начин, който оставя ясен нàглед кое след кое е и как се връзва с предишното – „линията на времето“ тук е пълноводна река, която минава през всеки разтвор на големия формат и всички илюстрации са органично вплетени в нея. Графичното решение създава усещане за двуцветност – един основен цвят на фона, черни контурни изображения (само реката винаги е в плътно черно); чак при вглеждане виждаш, че отделни елементи са в допълнителни цветове. Тук-там са вмъкнати и закачки, и почти анимационни ситуации, които оживяват разказа и го правят човешки.


Много полезна книга, ако имате наблизо дете, което все още не може да подреди дати и факти в главата си; но полезна и за възрастните, които усещат получената в училище представа за „нишката“ на историята малко възтънка. И са готови да посмирят чувството си за превъзходство, включително спрямо древните хора.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Тялото като държавна собственост 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.


Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

 

„Запазете абортите законни, достъпни, безопасни“ © Victoria Pickering / Flickr

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.


Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник

По буквите: Ишъруд, Бодаков, Асса

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-isherwood-bodakov-assa/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Самотен мъж“ от Кристофър Ишъруд

превод от английски Иглика Василева, оформление Милена Вълнарова, София: изд. „Лист“, 2022

„Толкова ми писна да бъда личност“, споделя Кристофър Ишъруд на свой приятел през 1939 г. „Като личност аз не съществувам“, пише той в дневника си през 1938-ма. И продължава: „Ето една от причините да не вярвам в никоя от традиционните религии: не мога да вярвам в собствената си душа. Аз съм химично съединение, слепено от средата и възпитанието си. Моят „характер“ е само репертоар от заучени номера, моите реплики са отгласи и адаптации, моите чувства са диктувани от физически, външни стимули.“

Героят на „Самотен мъж“ се събужда. Или по-скоро, събужда се една хлабава съвкупност от парчета – краката се изпружват, кръстът се изправя, мозъчната кора започва да дава команди. Бавно и трудно думите „съм“ и „сега“ превръщат аморфното и тъжно съзнание в нещо, което си знае името – поне за пред другите. Нарича се Джордж.

Джордж, един от литературните аватари на Ишъруд, е също като него англичанин в Америка, университетски преподавател, може би по-вписан в новата си родина от своите приятели англичани (в реалния живот Одън се връща в Англия, а Ишъруд остава, макар десетилетия наред да свиква с писането на американски английски). Човек със силна индивидуалност (Джордж е убеден, че съседите му биха го изхвърлили, ако знаеха какъв е; Ишъруд е изхвърлен от Кеймбридж, след като на един изпит отговаря със сонети, а на друг – с литературен анализ на самия въпрос). Гей. Днес това е последното, което би ме впечатлило в романа; навремето го е направило първопроходник в публичното говорене по тази тема, нещо като икона за следващото поколение. Ишъруд няма нищо против, макар да смята, че никой не може да те изложи така, както твоите последователи. Но като цяло поддържа каузата.

И все пак: не вярваш в личната идентичност, но приемаш колективната? Изглежда, че да. Джордж – като аватар на автора си – говори по темата страстно и саркастично. Думите му по отношение на малцинствата, особено преследваните малцинства, вероятно биха довели до уволнението му от някой съвременен университет. Особено заради това:

Добре, а сега идва ред на либералите, включително, надявам се, и на всички в тази стая, а те твърдят следното: малцинствата са хора като всички нас. Точно така, хора, не ангели. Точно така, те са като нас… но не съвсем като нас, до това се свежда добре познатото становище на либералната истерия, в която започваш да се самозаблуждаваш, че наистина не виждаш разлика между един негър и един швед.

Впрочем Ишъруд – ако вярваме на Джордж – се интересува не толкова от разликата между расите или от сексуалната ориентация. Интересува го повече разликата между поколенията, и по-точно онова, което си представяме, когато мислим за по-старите или по-младите от нас. Например опитът. Какво можеш да предадеш на другите? И ще го искат ли – или ще те отминават, сякаш им предлагаш диаманти за пет цента? Това сравнение се повтаря на няколко пъти, значи е важно за автора. Да, отнася се до преподаването, но не само. Защото Ишъруд се връща към темата в кулминацията на романа: среднощния разговор между професора и негов студент, и двамата пияни и мокри до кости след среднощно къпане. Опитът не служи за нищо, казва Джордж. Има го, не е фикция, но не можеш да си послужиш с него. А какво е знанието, освен извлек от опита?

Впрочем скръбният опит на Джордж е загубата – загубата на дългогодишния му партньор. Начинът, по който я отработва, става повод за скарване между Ишъруд и Одън. Ишъруд си спомня, че Одън бил шокиран от намерението на Джордж „да си направи нов Джим“ – от идеята, че човешките същества могат да са толкова заменяеми. Всъщност в книгата пише „да намери нов Джим“, но така самият Ишъруд е запомнил – „да направи“. Така ли е? Наистина ли за него хората – след като не могат да съвпаднат със себе си, след като трудно намират някаква идентичност отвъд колективната – могат да бъдат заменени?

Последният епизод описва процес на отлепяне на плака, започнал със срещата на Джордж с Джим – и завършил със смъртта му.

Преводът е на Иглика Василева – съвсем неслучайно. Преди да намери писателския си глас, Ишъруд се е опитвал да пише като Вирджиния Улф. А действието в книгата – също като в друг прочут превод на Иглика Василева – е събрано в един-единствен ден. Впрочем това изминаване на пътя от сутринта до вечерта е прекрасно уловено от Милена Вълнарова в човешката фигурка, която почти незабележимо напредва в пространството на страниците – всеки път малко по-напред от левия край до другия. Разлистете бързо книгата и вижте какво става.

„Раковски супергерой“ от Марин Бодаков

написана съвместно с Андрей Младенов, илюстрации Ясен Григоров, издание на Столична община, 2022

Каква ирония: обичайно за борците за свобода се говори най-несвободно. Почитта към тях е като почитта към светците – саможертва в името на идеята, канонизация, сакралност. За съжаление, това подчинява говоренето за тях на едни правила, в които страхът от светотатство и следването на „сигурни“ формулировки често изместват реалния човек и неговото дело, а и със сигурност – възможността за реално предаване на опита. Дори най-естествената детска реакция – да подражаваш на героя, да видиш у себе си нещо от него – често е недопустима в училище. Как смееш?

Книгата на Марин Бодаков и Андрей Младенов се интересува от самия човек. Тя е диалог. Марин задава въпроси – какво значи да си герой, с какви хора би искал да осъмнеш в планината, какви качества трябва да имаш, за да бъдеш като Раковски, – а деветгодишният тогава Андрей отговаря. И всеки отговор дава тласък на следващия въпрос.

Така всъщност смисълът на думата „герой“ се разкрива като нещо много по-широко от саможертвата. Ако вярваме на примера на Раковски, ти трябва да умееш да общуваш с всякакви хора (иначе как ще ги запалиш за каузата), да владееш добре не само родния си език (как ще допринесеш за своята култура, ако не познаваш нищо извън нея), да се интересуваш от миналото, да не усядаш на едно място (иначе ефектът от работата ти ще се чувства само там) – и да умееш да живееш така, че самият ти да грабваш въображението на хората, да се сливаш с тяхната представа за водач. Ето така е разказана биографията на Раковски – като пример, като илюстрация на различните качества в неговия характер.

Текстът стъпва много внимателно върху цитати и исторически извори; той е богато документиран, а научен редактор е проф. Катя Станева. Друго не може и не бива, особено когато става въпрос за историческа фигура от този порядък. Как тогава може да е достъпен за деца? На първо място, цитатите, които са включени в основния разказ, са съвсем малословни и органични. Второ, абзаците са структурирани така, че винаги да се върви от общата тема към конкретното. А основната част от източниците са отделени в притурка, тоест тя е за онези, които биха полюбопитствали да прочетат нещо повече. И няма да сгрешат.

Третият автор на тази книга е Ясен Григоров – неговите илюстрации драматизират и събитията, за които се разказва, и самия контекст на разговора между възрастния и детето. Разбира се, разделянето на илюстрациите на комиксови рамки в съчетание с думата „супергерой“ може да създаде грешната представа, че иде реч за имитация на комикс, тип „Супермен“. Нищо подобно. Ясен онагледява различните пластове в книгата, като комиксовите картинки се отнасят за съвременния пласт – за самия разговор. Историята на Раковски от своя страна е предадена с илюстрации, които са живи и забавни, но от друг порядък. Раковски е повече от супергероите в комиксите, казват двамата събеседници – защото е истински.

Много бих се радвала тази книга да даде кураж на децата, че патриотизмът не значи непременно патос. И че думата „родолюбие“ може да има много по-широко значение, а техните собствени качества могат да са част от него.

Книгата е издание на Столичната община и се разпространява безплатно в начални училища в София.

„Деца на въображението“ от Греди Асса

София: изд. „Сиела“, 2022

Има две ситуации, в които не е страшно да не знаеш кой си. Първата е, когато си дете и за първи път срещаш света. И втората е, когато се сблъскаш с изкуство, което е плътно и истинско. Тоест с нов свят.

Марсел Пруст е казал: „Изкуството умножава световете, показва какво виждат другите.“

Лошото е, че човек много трудно среща нещо ново, защото начинът му на търсене е свързан с онова, което вече познава и харесва. Официалните истории на изкуството представят новото в логична връзка с познатото, общо взето, по утъпканите пътеки на манифестите, групите и опозициите. И то някак не е достатъчно ново.

Съвсем друго е, когато срещнеш новото изкуство през човек, комуто имаш вяра. А художник от ранга на Греди Асса внушава огромно доверие. В тази книга той също се е доверил на читателите – доверил се е, че ще я разгърнем също толкова свободни от стереотипите, колкото е и той. Че ще търсим личната си реакция. Събраните в албума вариации по теми от големите имена в изкуството не са предсказуемите „упражнения по стил“. Те са рисунки в стила на самия Асса, на собствения му отклик при срещата с един или друг художник. Един личен пантеон, жив и жужащ от светлина и разменяни между картините реплики – не в хронологичен, нито в какъвто и да било ред, а едновременно. Както казва авторът на предговора проф. Бертран Тилие – с безкрайно присъствие и възобновено настояще.

Ще срещнете познати имена, може би дори ще поспорите с кратките определения на Асса – може би ще харесате някого, когото не сте обичали особено. На мен Дали ми е по-симпатичен с тежководолазния костюм и перспективата, в която е описан. С определението за Майстора пък изобщо не съм съгласна, но какво от това? По-интересни са ми немалкото имена, които са ми непознати и тепърва ще откривам, а също и смесицата между български и чуждестранни художници – смес естествена, тъй като географията, както и историята нямат място в подбор, основан точно на емоционалното въздействие.

Впрочем същото се отнася за границата между изкуствата. Защото между Баския, Купка, Кифер, Брьогел, Вукадинов, Вера Недкова, Иван Кирков, Ротко и пр. без обяснения присъстват Борхес, Пруст, Ал Жаро, Песоа, Ейми Уайнхаус. И нещо в мен ликува при това триумфално сриване на Берлинската стена между изображение, литература и музика. Триумфално и в същото време смирено. Защото ето какво пише Асса в кратката бележка към рисунката по Анселм Кифер: „Красива като усмирителна риза е любовта, нося я със себе си винаги когато започвам да рисувам.“

Тази книга подбужда към срещи – да отидеш, да видиш, да откриеш своята собствена реакция при срещата с онова, което още не познаваш. Тя завършва, пак неочаквано, с размисъл за пустинята като среда на въображението. Какво общо има пустинята с детството? Умението да видиш това, което изплува от нея, като нещо създадено за пръв път.

„И утре – казва Греди Асса – ще посрещна с изненада видяното.“

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

По буквите: Ман, Радичков, Лиу

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-mann-radichkov-liu/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Избраникът“ от Томас Ман

превод от немски Любомир Илиев, корица Люба Халева, София: изд. „Лист“, 2022

Прелюбезни читателю,

Остави многоучената си роба, забрави какво знаеш за Томас Ман, какво знаеш за типовете роман, преоблечи се като цар, излязъл сред простолюдието, и се остави да бъдеш съблазнен. Защото разказвачът на „Избраникът“, нарекъл себе си „Духът на повествованието“, е дошъл да направи именно това – да те води и подлъгва, да те приспива и изненадва, да те омайва, и тъкмо когато си запленен от великолепието на словесната му дреха, да дрънне леко с шутовското си звънче и пак да го скрие сред диплите, та да го следваш захласнат, та да го чуеш отново.

Това е разказвач, който ще ти опише дълга процесия и ще сложи начело дванайсет пажове, хванати за ръце по двойки и кръстосващи краката си в подскоци! Разказвач, който ще ти опише достоен мъж, воин и царски съветник, а после ще го накара да се наведе, та да видиш стърчащите от ухото му косми. Разказвач, който откровено и сладостно те лъже – казва, че най-сетне приключва с описанието на двореца, а после нехайно добавя какво пропускал по този повод (и така цяла страница).

Този разказвач, драги читателю, откровено те поднася – прави се на смирен, докато се намъква в спални, където се случват невъобразими неща, претрепва разни хора, а после се обръща и казва: „… но на теб не ти пука за тях, защото са второстепенни герои – нали, драги читателю?“. Скръцни със зъби и си признай, че си съучастник в греха му, неговият semblable, неговият frere.

Много особена работа е този роман. Писан през 1951 г., той е последният в творчеството на Томас Ман, твърде различен от предишните, за да бъде харесан от страстните им почитатели, твърде несвързан с времето (макар че като роман за лицемерието може би е тъкмо на мястото си в годините на маккартизма, който прогонва и Ман от САЩ), твърде ранен, за да бъде обявен за постмодерен… Макар че си има и „оголване на похвата“, и „ненадежден разказвач“, и пародия, и интертекстуалност – нали се базира на средновековния стихотворен епос „Грегориус“ на Хартман фон Ауе, който пък от своя страна стъпва на по-стара легенда за папата грешник. А тя, както пише самият Ман в есето си за „Избраникът“, преживява дори и българско превъплъщение – в легендата за Павел от Цезарея. Има дори мъничко пастиш, доколкото в прозаичния текст са почти незабележимо вмъкнати римувани мотиви.

Какъв е смисълът обаче да посочваме, че романът е постмодерен before it was cool? Ман е разбирал, че прави нещо съвършено ново, нещо, което не е правено досега, и не се интересува от манифести. Но какво е то? Авторът твърди, че е късна творба, написана „под чертата“ на разпадащата се западна цивилизация – и че е „беззлобна пародия“, в която остава недокосната същността на легендата, идеята за греха и милосърдната прошка. Дали така ще се прочете и у нас? Не знам, драги читателю – духът на повествованието е по-властен от самия автор, а читателят е негов съучастник. Също впрочем и преводачът Любомир Илиев в поредния си майсторски клас, в който камбаните на българския език бият сладкогласно и неспирно, ударени сякаш от невидима ръка.

„Козел“ от Йордан Радичков

корица София Попйорданова, София: изд. „Нике“, 2022

Като стана въпрос за духа на повествованието, много интересно е кой говори в „Козел“ от Йордан Радичков. Ха, ами козелът, разбира се. През неговите „прозрачни очи“ виждаме света от първите страници, с неговите „заешки уши“ чуваме неизвестни ни досега звуци, с неговия нос надушваме какво става. Не само всевиждащ, ами всечуващ и всепомирисващ разказвач. Знаете ли какво са лютицата, смрадливата змия и циганският охлюв? Не. А козелът знае. Та те са самата същност на лятото! Козелът е водачът, козарят (Йоно) е „нейде тъдява“ – преплакната версия на природното. И все пак те са сдвоени, движат се заедно, като двете части на бог Пан.

И ако козарят е „втора цедка“ на природата, то каква цедка са градските чеда, дошли да търсят пещерни рисунки? Макар козарят да се стреми към човешко общуване, тези хора са по-далечни някак, отколкото козите. Интересуват се от неща, които нямат практично обяснение, пък и не са от това време; карат Йоно периодично да си повтаря, че е „лошо да си прост“. Като изключим жената.

На някакво ниво „Козел“ може да се прочете като мъжкарска история, оправдаваща грубата, първична сексуална сила. На друго – като женомразка история за несправедливо набеждаване. През цялото време ние гледаме през очите на мъжкото животно – първо на козела, после на козаря, после на защитника на козаря в делото за изнасилване. Жените не само не ги чуваме, а и едва ги разпознаваме – защото не спират да се сливат в съзнанието на мъжа.

Книгата обаче е много по-интересна от това. Гледната точка на козела ли казах? Езикът на Радичков залага опровержения. Козелът стои „загледан в една точка като дете, което за първи път долепя ухо до телефонната слушалка и телефонната слушалка му говори със съвсем човешки глас“. Кой говори тук? Не животното. Кой кара вълка да се „кръсти наум“? Хм.

Къде сме всъщност?

Човешките мисли напомнят стадо, но това е стадо от разнороден добитък. Всеки носи в себе си и благородна, и коварна мисъл, т.е. всеки носи в себе си и кошутата, и змията. Как тогава в един егрек ще ги запреш и двете? И в кое пасбище да ги оставим? […] Какъв пастир си, човеко – питал съм се понякога – и какво стадо водиш през пасбищата, като си събрал кон, змия, костенурка, пчела, гъска и крава, коза и овца? Ами, мъча се!

Ето това е според мен центърът на новелата. Неслучайно описанието на човешките мисли като разнородни неконтролируеми животни продължава повече от две страници. И там изведнъж се появява един „аз“, който другаде липсва – гласът на самия Радичков. Човекът, който разсъждава за слабата си власт над инстинктите и импулсите, които уж му е дадено да управлява, да пасе. И затова новелата има два края: една и съща сцена завършва първо фатално, а после безобидно; за първия ни се казва, че съществува само в женското въображение. Нека читателят сам да реши къде съществува вторият.

„Безсмъртната смърт“ от Лиу Цъсин

трети том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, София: изд. „Колибри“, 2022

От какво зависи дали една книга ще попадне в „полезрението“ на читателя? На първо място – от „зрителното поле“ на самия читател. При малките литератури като българската това зрително поле е сравнително широко – и все пак неговите граници са лесно проследими. Вниманието традиционно се лашка между западната и руската литература, понякога се прави изключение за латиноамерикански автори, а напоследък дори започваме да забелязваме себе си. По принцип обаче авторите от други страни се превеждат у нас едва след като са получили печат за качество в някоя от литературните Меки; с други думи, ако смяташ, че си в трета глуха, много ще внимаваш четенето да не те изпрати в четвърта.

Или поне така беше. Съвременният свят е доста променен от изложението в Чикаго насам – литературните процеси са глобализирани и онова, което се случва в Китай например, ни засяга много повече, отколкото предполагаме. Издатели и преводачи следят този процес и се опитват да откликват; какво научаваме от това, е друг въпрос. Преди време китаистите Стефан Русинов и Радосвета Недкова започнаха да каталогизират издадената у нас съвременна китайска литература в сайта си „Китай на търкалета“ – важно за китаистиката, но и за обикновения читател, който иска да знае откъде да започне и какво да търси. Сайтът е още съвсем обозрим. Самата китайска литература обаче съвсем не е просто средство за опознаване на страната. Да вземем например научната фантастика.

През 1908 г. реформаторът Лян Цичао пише футуристичната история „Хроника на бъдещето на нов Китай“. Действието се развива в далечната 1962 година, когато Китай се радва на технологичен триумф, многопартийна система и световна доминация в името на доброто; чужденците се тълпят да учат езика му, за да си намерят по-добра работа. Друг от първите китайски фантасти описва свят без държави, управници и конфликти (е, жените имат задача предимно да раждат на фона на успокоителна музика, но все пак). Като че ли всички учат в Япония и превеждат Жул Верн. И като че ли вярват, че прогресът е въпрос на добра воля и време.

„Трителянският“ епос на Лиу Цъсин е съвсем друг тип фантастика. От една страна… защото 4 години след въпросната 1962 г. започва Културната революция; Лиу Цъсин я е преживял, тя е смисловата рамка на иначе артъркларковския му сюжет. Тази рамка променя много неща. Първо, дава тласък на цялата фабула – още в първата книга героинята има възможност да избегне гибелта на човечеството, но избира да не го прави заради преследванията и униженията, на които са подложени тя и семейството ѝ. Второ, смисловата рамка оспорва самото движение на „духа на повествованието“ към някаква щастлива развръзка.

Някога хората са мечтаели да „хибернират“ за определен брой години, за да се събудят в по-добър свят. Вярвали са, че прогресът ще ги излекува, че щастието е логично и трябва само да го дочакат. Какво правим обаче, ако бъдещето е поредица от неочаквани беди? Ако заплахата от унищожение на човечеството прерасне в унищожение на Земята, а после на галактиката, Вселената? Вместо deus ex machina Лиу Цъсин постоянно въвежда „дявола от машината“ – нова, неочаквана, всепоглъщаща катастрофа. Всякакви пред- и постмодерни стратегии просто не работят. Главната героиня на тази книга Чън Син на два пъти хибернира по 60 години, но нищо не се променя към по-добро. Дори към края, когато човешкият свят е вече сплескан, двуизмерен, Чън Син и нейният спътник получават като подарък идилична „джобна вселена“, в която да изчакат възраждането на света; но и този „джобен хепиенд“ също пропада.

Защо тогава трилогията на Лиу Цъсин е толкова популярна – авторът е смятан за един от „тримата генерали“ на китайската научна фантастика, печелил е наградата „Хюго“, харесван и промотиран е от Джордж Р. Р. Мартин, а и от Обама. Продажбите са огромни, а екранизацията вече е поле за битки между китайската и западната филмова индустрия: „първият китайски научнофантастичен филм“ е заснет, но застинал за неопределено време в „постпродукция“, а трейлърът за сериала на „Нетфликс“ вече се върти в интернет. Със сигурност скоро ще стигне и до българските „нърдове“.

Ще го харесат ли? О, да, и то точно заради нещата, които ще отблъснат други типове публика: заради сложността на вътрешния свят на романа, чиито правила настойчиво фокусират вниманието ти извън настоящето; заради амалгамата от наука, технологии и екзотична приказност; най-сетне – заради далекоизточния му първопроизход. В крайна сметка много сегашни тийнейджъри слушат кей-поп, учат корейски и гледат „Игра на калмари“ – въпрос на време е китайската фантастика също да влезе в полезрението им. Ако, разбира се, вече не е попаднала благодарение на титаничния труд на преводача Стефан Русинов – да, същият, който прави „Китай на търкалета“, подкаста за превод „Бележка под линия“, а и прелестната комично-сериозна поредица „Нашето литературно предаване“. Това също е „строене на светове“, само че в реалния живот. Дано времената са по-устойчиви от тези в трилогията, та скоро да дадат плод.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, „Нике“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавно изображение: Колаж от корици на издателствата „Лист“, „Нике“ и „Колибри“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

По буквите: Банвил, Остър, Росен

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-banville-auster-rosen/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Синята китара“ от Джон Банвил

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2022

Първото нещо, което ще чуете по отношение на Банвил, е възхвала на стила – и действително с първите редове се усеща почти плътско удоволствие от думите, от сложните хармонии на изреченията; сетивно удоволствие от езика, като от храна с наситен вкус или миризма във въздуха; наново пробудено сетиво. Това е литература, която се интересува от литературата, от смисъла да бъде именно това, а не просто „транспортно средство“ за предаване на съдържанието. „Наричайте ме Автолик“, започва „Синята китара“. Здравей, Мелвил. Колко ли други препратки изпускам?

Второто нещо, което ще чуете, е любопитен факт: освен тази сочна, напоена с ароматен език проза, Банвил пише и криминални романи под псевдоним. В тях има това, което тук е оскъдно – структуриран сюжет, фабулни фибули, фокусиращи вниманието на онези, които обичат да следят какво се случва. В „Синята китара“ то не е много: застаряващ художник, който някога е бил известен, но сега е изгубил вяра в изкуството си, извършва дребни кражби и между тях открадва жената на свой приятел от детинство, след като собственият му брак е отчужден подир смъртта на детето му. Не особено морален и без добро мнение за себе си – читателят може да го почувства сроден, но не и да го хареса. Оливър Орме се стреми, макар и колебливо, към собствената си разруха; той иска да бъде хванат, да принуди обстоятелствата да го тласнат към развръзка, завършеност, която му убягва по отношение на изкуството.

Всъщност Орме натрапчиво естетизира връзката си със света – не само когато се колебае дали е важно нещото-в-себе си (здравей, Хайдегер), или собственото му възприятие за него, или онова, в което може да го превърне, след като го смели „като боа“, или онова, което трябва „да те лъха от платното“, без да бъде изобразено в чист вид. Да, Орме като че ли минава през различни разбирания за изкуството, за модерното изкуство, докато се самопрезира, докато разревава любовницата си, вечеря с приятеля, когото мами, или пикае през прозореца.

Освен това натрапчиво вижда – продължава да вижда света в богати детайли, независимо от емоционалния заряд на ситуацията, и това го прави да изглежда отчужден и жесток. Но защо го прави?

Винаги съм смятал, че един от най-страшните аспекти на смъртта, настрана от ужаса, болката и нечистотиите, е фактът, че когато няма да ме има, друг не ще може да вижда света, както аз го виждам.

Или вижте това описание на състоянието на творчество:

… едновременно като в транс и с прояснено съзнание, усещащо и най-минималните нюанси, и най-фината игра на цветове, линии и форми. Жив! В края на краищата не беше ли това животът, който не бях разпознал?

Това като че ли е основният страх, който движи героя – паническо събиране на доказателства, че е жив. Затова и не се гнуси нито от кражбите (дребни, но задължително осезаеми), нито от паразитите по миртата на жена си (опитва се да я убеди, че техният живот е даже по-ценен от този на цветето, тъй като те са много), нито от плъха, заселил се в къщата от детството му (дори му купува храна). Липсата на вяра в морала идва от липсата на вяра в реалността. Което ни води до огледалата.

Орме вижда любовницата си в огледалото до тоалетната и в този момент разбира, че тя му е чужда, не я познава истински; докато се възхищава от изискан млад мъж в Париж, военен камион с прикрепено към него огледало прерязва темето на мъжа; Орме се пита дали е видял отражението си в тези последни секунди; към края на книгата разсъждава за невъзможността да се види откъм гърба дори чрез система от огледала, като пояснява: „… със сигурност няма да се видя, както другите ме виждат. Не мога да се държа естествено пред огледало, всъщност никъде не мога да се държа естествено, но най-вече пред огледало“.

Като една наивна (че и сантиментална) читателка се изкушавам да виждам Орме като огледален образ на Банвил; не само заради първото лице, не само заради картините, които всъщност са рисувани с думи (и следователно изкуствоведските терзания се отнасят за тях), не само защото Орме обича да рови из езика, признава си, че се поддава на изкушението да иззоби речника, че се кефи на думи като „ламперия“ и „цокъл“, а и защото гласът на разказвача е и „система от огледала“, в която авторът може да се види отстрани… макар и никога да не може да се държи естествено.

Разкошен е преводът на Иглика Василева; признавам, че ми е любопитно да надникна в оригинала, за да видя каква е била играта на думи зад „рисувам“ и „рискувам“, как точно са се люлели фразите на английски. Но това го знаем и от другите ѝ преводи, включително на Банвил – на български са излизали вече „Древна светлина“, „Безкрайностите“, „Недосегаемият“ и „Сняг“.

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2022

Прилики и разлики между „Синята китара“ от Банвил и „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър: и двете са скорошни книги на големи писатели, кандидати за „Нобел“; и двете са чудно преведени от Иглика Василева. Но ако Банвил отделя високата литература и криминалния роман в две различни литературни персони, Остър предпочита да играе с пресечните точки между тях.

В „Град от стъкло“ например главният герой е автор на криминалета (загърбил „собствено литературното“ преди години), който пише под псевдоним, с когото се идентифицира по-малко, отколкото с героя си детектив; междувременно обаче го търсят именно като детектив на име… Пол Остър. Приема задачата, не се справя много и в пристъп на отчаяние намира „самия“ Пол Остър, за да го помоли за помощ. За капак авторът играе с границата между реално и фикционално, като дава на огледалния си образ в романа жена и син със същите имена като на своите собствени. И това е само началото на множество преплитания между героите в романите му… и елементи от собствената му биография.

Едва ли можем да се учудваме тогава, че когато в „Изобретяване на самотата“ започва да говори директно за баща си, читателят се чувства леко неловко от навлизането в интимното; неловко и недоверчиво. Остър (тъй де, гласът, който разказва и назовава себе си „Остър“) говори за опита да разгадае баща си след неговата смърт. Онова, което помни от него – непроницаем, отчужден човек, чието внимание така и не успява да изпроси, – постепенно се оказва невярно, по-скоро реакция на обидено момче, отколкото същността на човека. Парчета неизвестни досега факти променят издълбоко картината – спомняме си думите на Куин, че в криминалния жанр читателят е принуден да гледа на всеки детайл като на потенциално важен, способен да преобърне сюжета. Ето така става и тук. Покрай новото знание постепенно изплуват и други детайли, образът на бащата се стопля, макар и никога да не се избистря. Защото такава е природата на паметта. Казах ли, че „Синята китара“ също завършва с мисъл за бащата на героя?

Втората част на „Изобретяване на самотата“ се казва „Книга на паметта“. Няма вече „аз“, има „той“ – разказвачът говори за себе си в трето лице, сякаш е стигнал до някаква непоносима интимност и трябва да я отдели.

Поставя празен лист пред себе си и изписва тези думи с писалката. Беше. Никога няма да бъде отново.

Кое? Баща му? Миналото? Настоящето? Може би всичко заедно. Разказът се търкулва между пространства, обитавани в самота. Търбухът на кита. Островът на Робинзон. Старата му работна стая в Ню Йорк. Таванската стая на бащата на М. в Париж – там се укривал от нацистите. Стаята на Ане Франк.

Паметта като стая, като тяло, като череп, като череп, в който се помества стаята, в която седи тялото.

Стаята от прочутата картина на Ван Гог – наистина не бях забелязала, че леглото затиска вратата, пред другата е поставен стол, капаците на прозорците са хлопнати. Кулата на Хьолдерлин, в която поетът живее след полудяването си. Кула, построена от някой си Zimmer – „стая“ на немски. Защо паметта изисква самота, изисква изолация? Може би за да се изолира от бъдещето, което я разрушава. Така, както скърбящият негодува срещу смяната на сезоните. Но, казва Остър, освен това паметта е глас – и когато замълчи, той я чака да проговори отново.

Може да се питаме кой е разказвачът в тази втора част. Може да се объркваме от героите, почти всичките белязани с по един инициал. Може да се чудим на разсъжденията, с които обраства един мемоар. И какво общо имат с баща му. Ето това: Остър скърби за баща си, но и за невъзможността да го познава. За невъзможността да познаваш наистина друг човек. За затворената стая на черепа. И единственият начин да излезеш от нея е с глава надолу в мастилницата – също като Пинокио, гмуркащ се в мастиления мрак в търбуха на морския звяр. Преди наистина да започне да спасява баща си.

„Трохи на хартия“ от Марий Росен

илюстрации Александра Георгиева, София: изд. „Алос“, 2021

Стихотворенията на Марий Росен изглеждат наистина като трохи – малки, състоящи се в повечето случаи от едно-единствено хрумване, най-често образ или смислов обрат. Трохите обаче имат свойството да се слепват; нервните пръсти да ги омачкат в топче хляб, което внезапно и почти неволно придобива черти.

Така е и тук: виждаме границата между вътрешното и външното пространство, „стаята череп“ и света – домът е пуст и празен, вътрешният глас кънти. С отместването на стените пустинята нараства. Какъв уютен дом е бягството!

Или пък да видим как се слепват трохите, свързани с натрупването на годините – детето не пораства, растат само играчките му; в един момент обаче явно е пораснало дотолкова, че носи камъка на Сизиф в джоба си; но всеки камък носи името Сизиф, тоест човекът носи себе си и цялото търкаляне наобратно; и ето, търколил се към детския си ръст, старецът облича някогашните си дрехи. Бутам планината, местя само себе си. Накъде я бутам впрочем? Върхът е на дъното. Вървя нагоре, потъвайки.

Може би в подобна кратка форма читателят би очаквал повече афоризъм, повече виц. Или най-малкото повече образи арабески. Слава богу, тези стихотворения като че ли не се интересуват от подобни очаквания – изглеждат повече търсещи искреността, отколкото искрата на ефекта.

Запазвам си едно, което прилича почти на коан:

ръката която протягам
все някой ден ме докосва



Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавно изображение: Колаж от корици на издателствата „Лист“, „Колибри“ и „Алос“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

По буквите: Михаил Булгаков

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-mihail-bulgakov/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Извини ме, любезни читателю – част от книгите, които представям този път, вече са били издавани и ти може би си ги чел: „Кучешко сърце“ например е публикувана още през 1989 г. в Библиотека „Панорама“, а през 2007 г. „Фама“ издава „Избрано“ на Булгаков. Тяхната едновременна поява днес обаче ме поблазни да ги прочета една през друга, една чрез друга.

Още повече че в последно време интересът към Булгаков продължава да се разраства, самият автор се превръща в нещо като популярна икона. „Записки на младия лекар“ например е филмирана през 2012 г. като сериал с Джон Хам и Даниел Радклиф, през 2012 г. излиза руски сериал по „Бялата гвардия“, а малко по-рано (2011–2012) се играе пиесата на Джон Ходж „Сътрудници“ (или може би по-точно „Колаборатори“), в която Сталин гони из тясната му стая Булгаков, държащ огромна пишеща машина в ръце. Кошмарът явно се повтаря всяка нощ, защото съпругата му Елена пита само „Хвана ли те?“, а Булгаков отговаря: „Не, не. Грабнах пишещата машина и натраках „копеле такова“ по кокалчетата му.“ Пиесата, както разбирам, е черна комедия за играта на котка и мишка между диктатора и писателя, кулминирала в телефонен разговор и пиеса за младостта на Сталин в Батуми.

Но да започнем от книгите на масата.

Превод от руски Лиляна Минкова, София: изд. „Нике“, 2021

„Записки на младия лекар“ описва „през мъглата на революцията“ предвоенните преживелици на Булгаков като млад начинаещ лекар в затънтено село, до което се стига по разбит и едва проходим през зимата път. Историите са свежи и динамични, с естествената драма на битките срещу смъртта, но и също толкова естествено смешно-гротескни. Младият лекар е в ужас да не се окаже некомпетентен (и да не го помислят за такъв) и тича от операционната маса да надникне в справочника под предлог, че отива да пуши. Пациентите му вярват само когато суеверията не са свършили работа, а предписаните хапове биват изпити наведнъж, за да не се церемонят много.

За разлика от сериала, в който са добавяни скечове, за да се подсили комичният ефект, в оригинала като че ли основното е истината в цялото ѝ безумие, а възможността покрай потреса да се потресеш и от смях е добавена стойност. Впрочем този смях е предимно за сметка на самия автор; тъгата също, защото последната история в книгата е за неговия наследник на поста – и пагубната му страст към морфина. В сериала към морфина посяга самият Булгаков; в книгата обаче той чете тетрадката с дневника на следващия „млад лекар“ в селото след неговото самоубийство; отново виждаме разказ в първо лице, но някак „заскобен“. Възможно ли е Булгаков да е рециклирал съществуващ свой дневник? Няма как да знаем.

Със сигурност обаче писателят вижда в дневниците важен инструмент за своята работа. Когато години по-късно дневниците му са иззети при обиск на жилището заедно с повестта „Кучешко сърце“, той пише куп отчаяни писма, за да си ги върне; не мога да работя без тях, обяснява на този или онзи чиновник, няма да ги публикувам, само ми ги върнете. От тези, които са запазени и публикувани в „Говорещото куче“, разбираме следното: Булгаков и жена му живеят в мизерия, без храна и… да кажем, без подметки на обувките. В постреволюционна Москва цари хиперинфлация, паричната единица „червонец“ е била напечатана в твърде големи количества. Всеки по-голям апартамент е разделен на „квартири“, понякога с шперплатови плоскости, зад които всичко се чува; от предвоенния шанс да си вършиш на спокойствие това, в което си добър, няма и следа.

В този смисъл и „Кучешко сърце“, и „Фаталните яйца“ съдържат елементи на лична фантазия: какво би било, ако се върнеше поне нещо от старото, например ако професорите бъдат оставени на мира? Професор Преображенски успява да запази жилището си и порядките в него благодарение на високопоставените си пациенти и техните твърде деликатни операции; професор Персиков от „Фаталните яйца“ пък просто чудодейно се връща към предишния си статус, тъй като равни на него в света са един-двама в Оксфорд. Що се отнася до жабите, де.

Разбира се, неочакваното съжителство е жесток извор на сатиричен материал – вижте „Главполитбогослужение“ в сборника „Говорещото куче“, където (по реална съдебна преписка) църква и училище делят един двор, а пионерските и църковните химни се саботират и допълват, докато всичко не пропадне в „хигиената огнена“ и поболялото се отче не промълви, че и да го чуят „онези“, той няма какво да губи освен оковите си.

Превод от руски Огняна Иванова, София: изд. „Изток-Запад“, 2022

Съдейки по дневниците, самият Булгаков се лашка между нуждата от препитание и страха да не загуби таланта си. Намерил е работа да пише фейлетони – само дето от него се искат безмозъчни и беззъби; пише ги за минути (с пушенето и свирукането), но усеща как това разлага ума му. Постъпва на работа в Художествения театър на Москва – само че пиесите му или не се поставят, или са свалени набързо от сцена, или са преработени от Станиславски до такава степен, че Булгаков се отказва от тях.

Изключение прави „Дните на Турбини“ – за съдбата на белогвардейско семейство, твърде подобно на неговото; трагично-героични образи, които обаче приемат неизбежността на новото време. Сталин харесал пиесата и я гледал 15 пъти; вероятно това е предпазило Булгаков от директни преследвания (а Булгаков е напълно наясно със зверствата на ЧК, както става ясно от репортерския му бележник).

Въпреки всичко в разгара на култа височайшият интерес кара писателя да търси „разрешение свише“ за двата си основни проблема – омертата по отношение на неговите произведения и невъзможността да пътува зад граница. След телефонен разговор със Сталин той все пак е назначен в Художествения театър (самоубийството на Маяковски малко по-рано вероятно изиграва роля), но за второто така и не получава отговор. Въпреки всичко обаче Булгаков продължава да служи не на друго, а на сатиричния си талант; включително и при разпита си в ОГПУ свидетелства: „… виждам много недостатъци в съветския бит и благодарение на своята умствена нагласа имам сатирично отношение към тях“, а в делото по същество казва: „… симпатиите ми бяха изцяло на страната на белите и следях отстъплението им с ужас и недоумение“.

В повестта „Кучешко сърце“ не само основният образ на Бубик/Бубев е алегория на пролетариата, превърнат в нещо чудовищно от провален експеримент; непоносимостта към озверелия пролетариат пропива всяка дума в книгата. Нищо чудно, че я изземат и разпитват писателя кои са били слушателите, пред които я е чел (той отказва да ги назове „по етични съображения“). И продължава да чете неподлежащите си на публикуване творби пред приятели, омагьосани и ужасени какво може да се случи.

Какво можем да прочетем в тези творби днес, извън тяхната история и забраната върху тях? („Фаталните яйца“ всъщност излиза в периодичния печат, но в книга Булгаков не вижда повестта.) Първо, очевидно са много по-добри от фейлетоните, макар сред тях да има някои много смешни и язвителни, а други да са любопитни с начина, по който Булгаков отразява реални събития – реалните голи хора с ленти „Долу срама“ в московските трамваи (в дневника) се превръщат в неоправдан слух, предизвикал показателните реакции на уж възмутеното гражданство (във фейлетона).

Превод от руски Борис Мисирков, София: изд. „Нике“, 2022

По-добри са също и от публикуваната „Дяволиада“, която самият Булгаков не е харесвал особено. За мен беше любопитен най-вече кинематографичният ѝ заряд: представете си гоголевски чиновник в чаплиновска гонитба из огромно учреждение и поканете сюрреалист да посочи кой в какво да се превръща; за четене е малко объркваща, но на екран би била впечатляваща.

„Фаталните яйца“ стои много здраво в основите на съветската фантастика; горе-долу по това време излиза и „Главата на професор Доуел“ на Александър Беляев, очевидно интересът към жанра има голям потенциал, но Булгаков не може да бъде просто жанров и беззъб. Дори да изключим причинения от революцията мор по жабите на проф. Персиков, целият селскостопански експеримент с възраждането на кокошето население с помощта на открития от него „червен лъч“ на живота и причинения от него змийски мор е явна подигравка с „червените идеи“ за процъфтяване на селото.

Или друг паралел: в „Хойти-Тойти“ на Беляев също се присажда човешки мозък на животно (слон), но всичко е безопасно, африканско-германско, докато Бубев е озъбил пролетарска муцуна право в лицето на читателя. Впрочем в оригинала кучето е Шарик/Шариков; Бубик/Бубев е решение на преводача Борис Мисирков (баща на фотографа Борис Мисирков) – според мен находчиво, както и чудесното преименуване на Калсонер от „Дяволиада“ като „Наполеонкер“ – хем се получава добро объркване с мъжките долни гащи, хем човечето наистина е един малък съветски мултиплициращ се Наполеончо.

Тук вероятно трябва да завърша с две изречения, показващи колко актуален е Булгаков и днес, колко много от неговите герои виждаме ежедневно и колко важно е човек да следва таланта си при всичките си съмнения в него, а също и злощастните „етични съображения“, макар и до нищо добро да не водят. Но защо са ми тези две изречения – то се вижда и от само себе си.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Нике“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавно изображение: Колаж от корици на „Изток-Запад“ и „Нике“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

По буквите: Клемперер, Водолазкин

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-klemperer-vodolazkin/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер

превод от немски Ана Димова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Ако съм мислила, че книга на тази тема ще е толкова актуална 77 години след края на Втората световна война; ако пък съм мислила, че нейната актуалност ще бъде точно като на медицинска брошура по време на пандемия – че ще чета, за да видя кои симптоми от уж преборената зараза мога да открия у себе си и в своята общност; ако съм мислила, че ХХI век ще е време на нови национализми и на нова война в Европа!

Всъщност тази „немислимост“ е само привидна; та нали войната в Югославия беше броени години след Обединението на Германия, което пък беше броени години след „Възродителния процес“ (с цялата прилежаща му пропагандна машина, която работеше доста успешно); та нали неонацистки движения имаше през цялото време, а ние умувахме дали трябва да бъдат забранявани, или да им откажем подобен ореол. Е, днес е доста късно.

Начинът на мислене, характерен за Третия райх, изглежда абсолютно пандемичен; и назоваването му като нацизъм в никакъв случай не го възпира. Напротив, „нацизъм“ се е превърнало в заклинателна дума за назоваване на врага, дума одомашнена и до голяма степен изпразнена от съдържание, за да означи всякакъв вид крайно придържане към някаква кауза – grammar nazi, feminazi и пр. Докато „Моята борба“ се продава съвсем открито и „Луковмарш“ се провежда; докато Путин оправдава на практика завоевателната война в Украйна с „денацификация“, а на антивоенните протести портретът му е дорисуван с едни характерни мустачки. С други думи, „нацизъм“ се превръща в дума, чието конкретно значение непрекъснато се мени, а конкретната ѝ употреба придобива все по-плашещи мащаби.

Изследването на Клемперер е много важна противоотрова именно за това. Клемперер е професор германист, освен това е евреин – евреин в Германия при Третия райх. По време на самите преследвания, докато носи жълтата звезда, докато бива разпитван в Гестапо, докато живее в еврейския дом, докато се укрива, той изследва езика, който прави всичко това възможно. Това е проучване „на терен“ – ужасяващ терен, – проведено с изумителна последователност и задълбоченост.

Започнало от морфологията – от представката „де-“, преминаващо през думи като „народ“, „героизъм“ и пр. (по ирония на съдбата „героичен“ в докладните от фронта означава, че немците губят); през вездесъщите съкращения, през фолклорните асоциации, през имената („преименуването“ на евреите, чиито названия не показват достатъчно ясно какви са!), та до страховитата ефикасност на Гьобелсовата реторика. Ролята на спортните метафори (особено тези от областта на бокса), на противопоставянето на чувствата и „инстинктите“ на интелекта, ролята на „контрастните душове“ в реторическата схема…

И ето още нещо плашещо: докато в началото четеш с идеята, че заразените думи трябва да се посочват, за да може езикът ни да ги разпознае като опасни, стигнеш ли до реториката, цялото начинание ти се струва абсолютно безнадеждно. Колкото и книгата на Клемперер да е абсолютен триумф на езиковедската диагностика, познанието още не е превенция. Самият професор наблюдава с ужас как езикът на Третия райх заразява хора от всякакви слоеве – чак до неговото университетско обкръжение с предполагаемата си професионална критичност към езика на пропагандата.

Но не наблюдаваме ли това и сега?

Честно казано, критичният, диалогичен език и сега няма шансове срещу реториката, която използва утвърдените ценности и модели на мислене (народ, земя, славно минало, герои и пр.), за да събуди и направлява емоционален отговор. А ако ѝ се противопостави огледална реторика (ако това въобще е възможно), не е ясно дали няма да събудим същото явление у себе си и у своите.

Прави ми впечатление едно бяло петно у иначе безупречния учен Клемперер: той не се колебае да разглежда критично и ционизма, и собствения си речник, заразен от определени думи от лексиката на Третия райх. Но в главата, в която описва обожествяването на Хитлер и формулировката „за фюрера и отечеството“, в главата ми не спира да кънти „За родину! За Сталина!“. След края на Втората световна война Клемперер остава да живее в ГДР. Книгата е писана там.

Дописването ѝ – за отгласите от езика на Третия райх, за другите покваряващи ума езици – оставя на други. Но опората в този текст е солидна.

„Оправданието на Острова“ от Евгений Водолазкин

превод от руски Здравка Петрова, София: изд. „Лист“, 2022

На какъв език разказваме историята? Как би звучала историята на съвременността, ако беше разказана от поредица средновековни хронисти?

Ами ако част от тези хронисти са неблагонадеждни – един например се увърта около властта и пише угоднически панегирици, а в други записки описва същите тези властници като покварени зверове? Ами ако друг хронист пребивава в описваната от него съвременност и води спор с професори, според които историята не е борба между Доброто и Злото, а наниз от причинно-следствени връзки (магнитното време, както го нарича хронистът)? Ами ако в тези хроники, които се разгръщат като механизми от средновековен часовник, проблясва смехът на цирка, на карнавала, на гротеската? На мъдростта, която обаче е само дървена фигурка като всички останали?

„Оправданието на Острова“ на Евгений Водолазкин е нещо такова. Написано е с усета на медиевиста и с тъжния смях на човека, живял след Ленин и Сталин, след нашествието на бензиностанциите, след и сред какви ли не войни. Тук се преплитат разпознаваеми и неразпознаваеми истории, притчата завършва във виц, политическата алегория завършва в комедиен скеч. Придобилият прекомерно влияние приближен на диктатора бива… изяден от крокодил, след като Първият благосклонно опрощава думите му и в знак на опрощение отива с него в зоопарка; в ковчега, по липса на друго, полагат именно крокодила. На два пъти тълпите се връщат, след като поводите да хвърлят камъни по Двореца се оказват фалшиви. Какво искате, пита владетелят при третото им пришествие. Нещо ново, отговарят те. Някои детайли са почти водевилни; други – внезапно тъжни, като пълководеца, който зарязва другата си реторика и започва да говори на войниците си единствено за храна.

През всичко това времето се сгъстява и разтяга – двата централни персонажа живеят стотици години, също както в старите хроники, и консултират заснемането на филм за собствения си живот. И пишат свои коментари към думите на хроникьорите, които предстои да бъдат издадени. Тяхната надвременна гледна точка предизвиква и следните наблюдения: че сегашното време е също като Средновековието, но след като му е изсмукана вечността; или пък че ако някога са смятали кометата за змей, сега смятат змея за комета.

Водолазкин е медиевист; дисертацията му е на тема „Световната история в литературата на Древна Русия“. Смятат го за един от най-добрите живи руски автори. В другия му роман, излязъл на български – „Лавър“ (прев. Антония Пенчева, изд. „Панорама“, 2020), също присъства смесването на времената – или не толкова смесване, колкото съсъществуване. „Лавър“ е наричан от The Guardian „една от 10-те най-добри книги, писани за Бога“; печелил е наградите „Большая книга“, „Ясная поляна“, „Портал“ и др. „Оправданието на Острова“ е последната му книга; тя излиза на български в майсторския превод на Здравка Петрова.

Изненадващо ведро четиво, макар и само заради бързината, с която времената се сменят, и всяка гротеска ненадейно и неизбежно се сгромолясва. Не и безвъзвратно обаче – както се оказва при една от поредните граждански войни на Острова, всичко си е напълно „възвратно“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавно изображение: Колаж от корици на „Жанет 45“ и „Лист“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

По буквите: Урошевич, Гилбърт, Романишин и Лесив

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-urosevik-gilbert-romanyshyn-lesiv/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Петмез“ от Влада Урошевич

превод от македонски Русанка Ляпова, София: изд. „Жанет 45“ (2022)

От страница 28 чифт очи гледат текста – уголемени, внимателни. Бялото поле в горната част на страницата се е превърнало в процеп и някой наблюдава през него насекомите на думите. Гениално решение на художничката Люба Халева: този някой е едновременно и детето разказвач, чийто поглед е увеличително стъкло за лепкавите, сладостни детайли на предвоенния живот в крайградската къща и нейната градина, и авторът, и аз, читателката.

Обикаляме из градината бавно, както се обикаля из безвъзвратното – погледът всъщност слепва света. Разбира се, слепеният свят не прилича на истинския: картина, съставена от увеличени снимки, колаж от close-ups.

Мисля си, че това е разширено стихотворение под формата на роман. Разширено, за да събере повече, като мазе, превърнато в бомбоубежище. Време, което ни се иска да обитаваме, времеубежище, изгубен рай – но рай, чиято крайност е ясна от самото начало, от смазаната глава на змията под дървото още в първия абзац. От инстинкта за насилие дори у осемгодишния разказвач, този буквален „повелител на мухите“, подпалващ мравките със същото това увеличително стъкло, с което ги разглежда.

И моят поглед не е невинен. Още от началото читателят знае, че над този свят ще завалят бомби. От водното конче самолет на корицата, от фантасмагоричните планове на дядото да пусне над града балони с вещество, извлечено от отровата на черната мамба, тъй че пилотът да се дезориентира и да се върне, откъдето е дошъл. От реставраторската четка на езика – никой не реставрира това, което не е повредено. И моят поглед не е невинен – избързвам напред до бомбардировките. Свряна в мазето с героите, слушам изумена как насред капещите череши и бомби гърми Вагнер – дядото е пуснал грамофона в градината, за да използва културата на нашественика като щит. Полза никаква.

Носталгията по изгубения предвоенен живот не е (меко казано) рядко срещана тема в литературата. Но тази книга е особено подходяща за българския читател – изгубеният свят в нея е така близък, така възпроизводим, до пръснатите из страниците ѝ дословни рецепти – които аз, в своя си опит да слепя парченцата, мисля да изпробвам.

Чуден превод на Русанка Ляпова, апропо. Оставям на лично място думата „порязаница“ за „филия“, да си я ползвам.

„Да се откажеш от рая“ от Джак Гилбърт

превод от английски Димитър Кенаров, София: Издателство за поезия „ДА“ (2022)

Радвайте се на децата си, оставете и те да ви се радват, не се бавете; до дъно пийте чашата на щастието. За нищо не гарантира днешната нощ – позволих си твърде голяма отсрочка. За нищо не гарантира настоящият час.

Сенека, „Диалози“, превод Анна Николова

В „Утешение към Марция“ Сенека призовава скърбящата майка да си представи, че обмисля дали да тръгне на пътуване към Сиракуза. И че някой описва пред нея град, общ за богове и хора, лесове, разлюшкали върхари, гори, изпълнени с хиляди животни и разногласен птичи хор, луната, която винаги е различна от своя предишен образ, и кораби, търсещи непознати земи. И допълва, че тежкото, нездравословно лято ще разруши всички дарове на зимата, че ще се яви тиран – гибел за свободата, за справедливостта, „жаден за власт дори след като е срещнал Платон“, ще обезглавява за лека обида и ще покварява мъже и жени. Бихме ли тръгнали на път? И ако кажем „да“, кому да се сърдим?

Поезията на Джак Гилбърт е апология на това пътуване. Защита на обичта към живота дори когато жизнелюбието ти внушава вина. Вина, че си сключил сделката, според която насладата от света се заплаща със страдание; вина, че продължаваш да изпълняваш своите задължения по нея, като не се отказваш от щастието, докато страданието пъпли като муха в ноздрите на невинните. Една от темите в тази книга е задочен отговор на будизма с неговото предупреждение срещу прекомерната привързаност към живота в обичливата му крехкост:

Буда ни съветва, че трябва да изчистим всяка пречка
от пътя си. „Ако срещнеш майка си по пътеката,
убий я. Ако Буда застане на пътя ти, убий го.“
Но духът ми пее като умиращите цикади,
докато седя в задния двор и се целя в празна саксия.

Тези стихотворения са писани от тази страна на катастрофата, на унищожението. Любимата е мъртва, любовта е приключила, Икар е удавник. И все пак в тази катастрофа се съдържа и целият устрем на връхлитащия към нея свят, пронизителен като вик на петел, славещ великолепието на слънцето и луната, говорещ ни за небесното войнство. Катастрофата е част от цялата картина на света, която виждам, когато „стоя на себе си като на хълм и животът ми се разстила под мен“. Падането на Икар не е провал, а завършек на неговия триумф.

И тук идва другият страх – че това, изгубеното, което ни принадлежи само в онзи поглед от височината, може да не е видяно истински, да е чуто погрешно, така както и в най-голямата близост можем да останем непознаваеми един за друг.

Преследва ме
усещането, че тя говори
за ледени царе на смъртта, лавини,
реки и моменти на преходност.
А аз отговарям: „Да, да.
Обувки и пудинг.“

Мнозина говорят за яснотата в поезията на Гилбърт. Това, разбира се, е яснота отвъд ежедневния, прагматичен език; защото той е несъвършен инструмент, неспособен да ни изрази напълно. Яснотата на бездната.

Кийтс
е оставял празни места в черновите, за да охлади
жарта си, пространства, които да поемат точните думи

Толкова думи са междинни. Казваме „обичам те“, докато търсим език, който може да бъде чут.

В младостта си Джак Гилбърт е работил като пътуващ търговец, унищожител на гризачи и металург. Завършва философия на 38, година преди това издава първата си стихосбирка, Views of Jeopardy. Печели Yale Younger Poets Prize и е номиниран за „Пулицър“; следва бързо и бляскаво признание. Гилбърт му се радва шест месеца, след което се оттегля. Обикаля 20 години из Европа, пише общо пет стихосбирки. Повечето са свързани с жените, които е загубил – особено с покойната му съпруга Мичико. Ако чувството за загуба заплашва да ви парализира (а какво ли не губим тези дни), прочетете ги.

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив

превод Христина Йотова, София: изд. „Софтпрес“ (2022)

На пръв поглед е ясна, почти плакатна история. Има едно приказно градче с едни приказни герои, идва войната и го разрушава, но героите я побеждават с помощта на светлината.

Разбира се, няма как това да е първият поглед, защото първото нещо, което човек забелязва, е изключителното оформление на книгата. То също е на границата на плакатното – по-точно на майсторския, модерен графичен дизайн, чиито родственици ще видите в селекциите за анимация или наградите за иновативна реклама. Книгата е ефектна още като книжно тяло, подбор и съчетание на цветовете (мътна резеда, тъмножълто, лилаво, детайлите в червено и магента), свой собствен визуален език (персонажите извън главните герои са дребни силуети в причудливи, условно антропоморфни форми в един цвят без детайли и светлосенки); елементите на колаж са дискретни и органични. По-интересни обаче са малките натрупвания на смисъла.

И тримата главни герои са направени от крехки материали – Данко е стъкло и електричество, Фабиан изглежда като кученце, направено от балон, Зирка е нещо като птица от сгъната надве-натри хартия. Самото градче е на практика целият свят – не само защото е кръгло („рондо“ значи и това), а и защото в него са маркирани класическа градина ала Версай, елемент от флорентинското Дуомо, два лабиринта, фар и пр. Основният фокус е оранжерията (сама по себе си нещо крехко, изискващо внимание и поддръжка) с пеещите цветя (чиито дълги латински названия трябва да се знаят, за да се грижиш правилно за тях). Има и къщичка, привързана с въженце – да не отлети от картината. Прозорците са от небе.

И ето го неплакатното, човешкото в тази книга. Цялата тази крехкост няма как да не бъде разрушена. Нито пък има как да се съпротивлява на това – освен с упоритата, поддържаща грижа, в случая грижа за нужната за растенията светлина. От нея зависи какво ще оцелее, когато читателят (в ролята на Времето) отгръща страниците. А то не е всичко – краищата на града са опърлени, той не е точно кръгъл, куполът на Дуомото е нащърбен, нещо в героите е пукнато, превързано, прогорено. Нещо е било безвъзвратно изгубено. Няма да ви лъжем, казва книгата. Рондо е тъжен и променен. И все пак нещо е било съхранено.

Романа Романишин и Андрий Лесив са мъж и жена, а и творчески тандем зад някои от най-забележителните книги на украинското издателство „Старият лъв“. Няколко години поред техни книги печелят награди в Болоня – не само тази за войната, а и книгата им за звуците и шумовете, книгата им за зрението. Аз избрах да отнеса у дома тази за звездите и маковите семена.

Позволявам си да завърша тазседмичната колонка със стихотворение от нейния титуляр; въпреки че той вероятно би възразил срещу промяната на формата, а и не само. Струва ми се, че някак споява темите на тези три книги.

Мечка страх

бях писал:
над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –
и залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Архитектурната геополитика и тихото настъпление на Китай

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturnata-politika-i-tihoto-nastuplenie-na-kitay/

Докато напрегнато наблюдаваме последиците от имперските амбиции на Владимир Путин, ми се струва, че е също толкова важно да проследим глобалните планове на Китай. В нашия конкретен случай – в архитектурата.

Архитектите рядко пишат романи. Но ето че през март 2021 г. излезе първият роман на популярния нидерландски архитект Райниър де Храф. The Masterplan разказва за драмите на амбициозен португалски архитект, който отива да строи чисто новата столица на измислена млада африканска република и в един момент нещата страшно се объркват. Самият Де Храф е партньор в нидерландското суперстудио ОМА (Оffice of Metropolitan Architecture) и директор на неговия тинк-танк АМО, а от няколко години се подвизава из популярните архитектурни сайтове и като публицист. Сюжетът на романа не блести с художествена виртуозност, героите имат очевидни прототипи в реалния живот, но романът е интересен с друго – темата как суетата на европейския архитект катастрофира в бездънните корупционни схеми на постколониалния свят, е любопитна по един болезнен начин.

Райниър де Храф и архитектите от ОМА проектират активно и от години в Нигерия, Дубай, Катар, Русия и Китай, в редица страни от бившия Трети свят, както и в бурно развиващи се икономики със съмнителни режими, и са част от онова поколение звезди, които не се притесняват от олигарси и диктатори и превърнаха авангарда в бизнес. Романът очевидно черпи от лично преживяното и подрежда поредица от абсурдни случки, които очертават кухия силует на глобалния строително-инвестиционен пазар. Но главен герой на The Masterplan всъщност не е Родриго Томаш, разглезеният, нарцистичен и комплексиран син на европейско архитектурно постмодерно величие от 80-те, който цял живот се опитва да излезе от сянката на баща си. Главен герой е една друга сянка, която започва неусетно да доминира в строителния бизнес по цял свят, особено в по-скрити и непопулярни места като Африка.

Новата столица Билунга на въображаемата сепаратистка държава в The Masterplan се проектира от китайски архитекти, строи се от китайски работници, използват се китайски строителни материали, които се транспортират от китайски логистични компании, и всички това се финансира със заеми от китайски банки в замяна на нефт от откритите през 1996 г. неочаквано богати находища в африканската република, който се изнася за Китай. Европейският архитект е само за фасада, а новата столица се оказва гигантска схема за източване на ресурси и пране на пари.

Историята е художествено пресилена, но съвсем не е безпочвена измислица.

Ето още една, този път съвсем реална история.

В непосредствена близост до Кайро от 2015 г. Египет строи своята нова административна и финансова столица на терен от 700 кв.км с прогнозно население от близо 7 млн. души. Целта е да се облекчи животът на жителите на Кайро, който в момента е един от най-пренаселените градове в света. Начинанието е скъпо и с размах, подходящ по-скоро за следвоенния оптимизъм от втората половина на ХХ век или за петролните монархии от Близкия изток. Градът още няма име, но тече конкурс за такова. Забавно е как в края на 2021 г. едно от спряганите имена е просто град Египет, по примера на сигурно най-популярния нов град на ХХ век – едноименната столица на Бразилия, завършена през 1960 г. сред централните плата на Южна Америка.

Новият административен център на Египет. Стопкадри от репортаж на Фарук Сайед / YouTube

Египет е държава, разкъсвана от конфликти, но в момента именно в новата столица кипи бурна строителна дейност, включваща и амбициозното намерение там да бъде издигната най-високата сграда в Африка – офисната Iconic Tower, която със своите 385 метра трябва да символизира технократското бъдеще на страната. Новият град се строи с невиждана скорост, а един етаж на Iconic Tower се завършва само за четири дни.

По някакъв ретро начин обаче това крупно начинание все едно загърбва всички проблеми на нашия век – климатични, социални, икономически, дори културни. Какво демонстрира през 2022 г. гората от стъклени небостъргачи с архитектура, тип дубайския „Бурдж Халифа“, сред прахта и пясъка на египетската пустиня? Чисто нова столица, в която социални жилища няма, но са планирани мегаджамия, мегакатедрала и най-високата сграда в света – еднокилометровият обелиск Oblisco Capitale, микс между архитектурата на древните фараони и любимия стил ар деко на американския капитал от началото на ХХ век. Извисяваща се стена от сгради, направени от десетки хиляди кубични метра бетон и стомана, които стоят странно чужди и по-скоро отблъскват, отколкото привличат хората.

Всъщност всичко това демонстрира глобалната сила на Китай. През 2017 г. китайската държавна строителна компания CSCEC (China State Construction Engineering Company) сключва договор за 3 млрд. долара с Египет и поема ангажимента да построи първите 20 кули във все още безименния нов град. Те трябва да са готови до края на 2022 г., а именно скоростта на изпълнение символизира силата на новите геополитически връзки.

Китай отдавна вече не строи само безлична и анонимна инфраструктура в Африка. Пред последните 20 години отношенията му с този регион се развиха до такава степен, че днес азиатската държава е най-големият икономически партньор на африканския континент. Архитектурата и строителството са част от тази игра.

Африка е голяма (по-голяма от Китай, САЩ, Индия и Европа, взети заедно), богата на суровини и все още подценявана. По време на Студената война, в първите десетилетия след края на Втората световна война, Източна Европа и СССР участваха активно в модернизацията на бившите колонии като част от глобалния износ на социализъм. Включиха се български инженери и архитекти, които проектираха язовири, стадиони, болници и културни комплекси в Мали, Алжир, Нигерия и Мароко. Днес тази роля е поета от Китай.

Азиатската държава усилено окуражава своите компании да изнасят дейности в Африка. През 2011 г. китайските предприемачи изпревариха по дял европейските и в момента са най-активните участници в строителния бум и бързата урбанизация на континента – в Етиопия, Замбия, Конго, навсякъде. Инвестициите са в размер на десетки милиарди долари и се спонсорират с финансови инструменти, предлагани от китайското правителство. Китайските компании наемат свои подизпълнители и много рядко работят с местни африкански архитекти. Използват се вносни материали и технологии, често напълно неподходящи за местния климат и трудни за поддръжка. Въглеродният отпечатък и енергоефективността са излишна формалност.

Как изглежда тази нова китайско-африканска архитектура? Голяма, скъпа и всъщност много сходна с новата столица на Египет.

Например централата на Африканския съюз в етиопската столица Адис Абеба е наричана „китайският подарък за Африка“ и е част от първата вълна китайски строителни инвестиции. Сградата е завършена през 2012 г. и представлява гигантски комплекс от административен небостъргач и конгресен център на площ от 100 000 кв.м и на стойност близо четвърт милиард долара. Стъклените здания, които разчитат основно на изкуствена климатизация, са проектирани от китайски архитектурен консорциум и построени отново от CSCEC с помощта на 1200 китайски работници и с изцяло китайски материали.

Комплексът дори стана част от любопитен шпионски скандал, когато френският вестник Le Monde Afrique  публикува разследване, потвърдено после и от Financial Times, че от откриването на комплекса до януари 2017 г. е имало изтичане на конфиденциални данни към сървъри, разположени в Шанхай. По-голяма част от телекомуникационната инфраструктура в Африка, включително тази в Етиопия, се изгражда от две китайски компании – Huawei и ZTE. След скандала централата на Африканския съюз въвежда свои собствени сървъри и криптирани комуникационни канали, които вече не минават през Ethio Telecom, държавната телекомуникационна компания на Етиопия.

В момента китайски компании строят новия парламент в Зимбабве за 100 млн. долара, парламента в Конго, както и новото международно летище в Замбия – една от най-бързо развиващите се африкански държави, която притежава близо 50% от световните запаси от кобалт и манган (ключови за електронната и стоманената индустрия).

Ясно е, че Китай е световна суперсила. Но това беше и мястото на евтини архитектурни имитации, безсмислено скъпи сгради икони (стадиона „Гнездото“ в Пекин например) и некачествена градска среда. Днес всичко това изглежда изнесено в Африка.

Супергъстите жилищни квартали, част от антиутопичните пейзажи на китайските градове, като че ли ще се повторят насред полетата на Африка. Китайският милиардер Ян Дзъ-юн например строи чрез инвестиционната си компания Erdemann Properties крупни жилищни комплекси в кенийската столица Найроби, които често са групи от многоетажни, гъсто разположени кули, като т.нар. River Estate, с миниатюрни едностайни апартаменти. Функционалните разпределения са на границата на абсурда – с ос от 2,8 м за дневна, 3 м за спалня и обща квадратура от малко над 50 кв.м.

Това са само няколко от многото архитектурни примери за новия тип китайски колониализъм в Африка.

В същото време в самия Китай правителството упражнява все по-стриктен контрол върху архитектурата.

През 2020 г. е наложена официална забрана на архитектурното плагиатство и имитациите на чужда архитектура. Китайските сгради трябва да отразяват съответната местна култура, а „големите, вносни и странни“ като дизайн проекти – да бъдат ограничени. Забрана е наложена и върху височината на новите небостъргачи, като тя се ограничава до максимум 500 метра. Китайските архитекти започват постепенно да се изтеглят от градовете и да обръщат внимание на провинцията и забравената местна специфика на страната си. Така, между другото, започват и да създават все по-добра съвременна архитектура – контекстуална, ненатрапчива и устойчива. Ето два хубави примера: изграждането на нова фабрика за тофу в село Цайджай и реставрацията на пешеходния мост над река Сун-ин, свързващ селата Шъмън и Шъмъню (вж. видеото по-долу).

По-интересно е друго – и то вече има общо и с настоящата война в Европа. На фона на сринатите борсови цени в Русия, а вече и на неработещата московска борса, Китай обмисля изкупуване на акциите на руските енергийни и суровинни компании. По аналогични причини като в Африка – заробване на закъсали държави с отпускане на кредити, които не могат да върнат, или контрол над ключови индустрии и суровинни залежи.

Както някой беше написал, в новия свят на поредна Студена война, Русия ще е новата Източна Европа на Китай.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Фарук Сайед за новия административен център на Египет / YouTube

Източник

По буквите: Ишигуро, Чавес Перес, Токарчук

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-ishiguro-chavez-perez-tokarczuk/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Тези дни голямата руска писателка Мария Степанова отправи следните въпроси:

1. Уместно ли е (и нужно ли е лично на вас) функционирането на културни проекти в Москва, Петербург, Рязан и т.н. – по време на „военни операции“ и цензура?

2. А ако са антивоенни, това променя ли нещата?

3. Какво може да се счита за антивоенно културно мероприятие? Това, което носи реална полза? Каква?

Въпросите важат и тук. Слава богу, без елемента на цензурата. Малко след като създаденият от Мария Степанова и съпруга ѝ Глеб Морев независим сайт „за културата и духа на времето“ COLTA.RU  публикува отговорите на поети, преводачи, писатели, художници, кинопродуценти, хореографи и т.н., той… замрази дейността си. Защото в Русия започна пряко съдебно преследване на всички медии, редакции и автори, чиито материали не съвпадат с официалната гледна точка. Ето какво излезе на сайта:

Да пишем само за култура, оставяйки настрана обществото, не ни се струва възможно. Но свободата на изразяване сега е сведена до нула. И ние смятаме за честно в такива времена да замълчим.

Откровено казано, тазседмичният текст в рубриката бе на път да не се появи, тъй като също си задавах въпроса доколко морално е да се говори за друго. И все пак – не мога и да не се съглася с тези, които казват, че не бива да се поддаваме на парализата на страха. Благодарна съм на „Тоест“, че е медия, заявила достатъчно силно позицията си; на Йоанна Елми специално за списъка с книги, които хвърлят светлина върху причините за ставащото в момента. Така разбирам Адорно – не можеш да говориш за друго, ако това говорене само маскира мълчанието за страшните теми.

Благодарна съм, че все още у нас мога да представя три нови книги, без да ме е срам от това.

„Клара и слънцето“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2022

Сурогат. Това представлява Клара, героинята в най-новия роман на Ишигуро – макар разказът да се води от първо лице, което неизбежно я очовечава за читателя. Сурогат на приятел – машина, изкуствен интелект, способен да изучи и запамети и най-малката подробност от характера и личността ти, за да изпълни максимално добре ролята си.

Фантастика? Та тя чука на вратата ни.

Дали ще си го представяме комично като във филма I’m Your Man, дали ще го омаловажаваме като прост начин да ни пробутват рекламки на базата на предпочитанията ни, или ще се ужасим, че същият принцип се използва при воденето на хибридна война („отвътре“ на самите нас)… бъдещето е тук. В момента вече се говори за изкуствен интелект, който може да „пресъздаде“ починали хора за утеха на техните близки. Но редно ли е това?

Действието се развива преднамерено бавно. Читателят постепенно събира информация, също като Клара, опитва се да разбере хората. Повечето деца са „подобрени“ чрез ранна медицинска намеса – още една пряка връзка с предвижданията на футуролозите… а и вече със страниците на научните списания. Какви ще бъдем, когато намесата стане норма? Колко ясна ще е границата между естествено и изкуствено създадения организъм? (Въпрос извън книгата: а доколко управляем би бил „подобреният“ човек?) Ще намали ли ценността на индивида неговата възпроизводимост?

И изобщо, има ли нещо у нас, което не би могло да бъде deepfaked?

Има, но не у нас, казва Ишигуро. То е в другите, с които общуваме. Добре звучи, може би прекалено добре на фона на плана на майката да замени обречената си дъщеря с нейна реплика.

Не спирам да си представям какво би представлявал романът, ако беше написан не от името на „изкуствената приятелка“ на умиращото, неподобрено дете Джози, а от името на неговата майка – тази, на която изобщо ѝ хрумва идеята да му подготви сурогат. Или на самото момиче? Така или иначе, „изкуственият разказвач“ слага един филтър на историята, филтър, в който грижата е преди всичко фабрична настройка – или дълг, като в „Остатъкът от деня“. Не че Ишигуро не твърди, че „всички литературни герои са изкуствени“, творение на автора, макар че това „може да дойде като ужасна изненада за някои читатели“. А филтърът може би е онзи, който прави историята едновременно поносима – защото не ни се налага да съпреживяваме ужасяващия страх от загубата, и непоносима – защото ни се налага да го доизмислим.

„Уважение“ от Инти Чавес Перес

подзаглавие „Всичко, което едно момче трябва да знае за секса, любовта и взаимността“, превод от шведски Анелия Петрунова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Тъй като пиша тази рецензия навръх Осми март, смятах да започна като майка на момичета – приветствам всяка книга, която учи мъжете как да не нараняват, вместо да поучават жените как да избегнат нараняване. „Уважение“ обаче прави доста повече. И слава богу.

Книгата е достатъчно лишена от предразсъдъци спрямо самите момчета, за да може да им бъде истински полезна. Дава спокоен, лишен от табута отговор на куп тревожни въпроси – като започнем от физиологичните, които изобщо не бива да бъдат подценявани.

Да си момче е не по-малко трудно, отколкото да си момиче – но колко момчета растат без баща или с такъв, който не би седнал да отговаря на „неудобни“ въпроси, камо ли пък да придружи сина си до андролог; а майките, дори принципно да говорят по-свободно по темата, биха се притеснили да навлизат в толкова интимно пространство. Самият социален стереотип за мъжа пък отхвърля идеята за тревожност – и така пречи на момчетата да споделят информация помежду си. Оставим ли ги да се образоват от порното, може бързо да стигнат до погрешни представи (включително за себе си и своята нормалност), комплекси, чувство за вина и пр.

Инти Чавес Перес обяснява мъжката анатомия и физиология разбираемо и изчерпателно, като постепенно преминава в територии, които също създават тревоги – външния вид, мъжката роля, секса (соло или не), момичетата, флирта, умението да разчиташ (и зачиташ) отправените от другата страна сигнали, връзките, поставянето на собствените ти граници, та чак до безопасния секс и бременността, но и до разговорите, доверието, вариациите на чувствата и дори скъсването.

Доколко е необходимо да се говори за това – съдете от употребите на думата от заглавието в популярната реч, от израза „Два пъти я уважих даже“ до пиянското „Ти мене уважаваш ли ме“. А какво става, когато разговорът е подкопан в самата си основа? Губиш шанса да изградиш собственото си самоуважение, собственото си достойнство. Растеш като „коте бонзай“ (според сравнението на Перес), напъхан в буркана на твърде тесните норми. Момчетата заслужават повече от това.

„Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук

превод от полски Крум Крумов, Силвия Борисова, София: изд. ICU, 2021

В „Чувствителният разказвач“ Олга Токарчук описва как като малка имала навика при четене да държи до книгата си солени бисквити, солна фигурка от прочутата мина „Величка“ или просто купичка със сол. И да близва по малко, докато разгръща страниците.

По-късно тя открила, че при йешива пред учениците, изучаващи Тората, също поставяли такива купички, за да могат по време на четенето да потапят наплюнчения си пръст, а после да оближат кристалчетата. Нейната теория е, че солта подпомага предаването на нервните импулси между синапсите, а следователно – и процеса на възприемане.

Днес имаме нужда от подобен допинг.

Досега психолозите са установили, че умението за плодотворно четене е един от признаците на психичното здраве. „Плодотворно“ означава четене с разбиране и съпреживяване на това, което четем. В моментите на тревожност и стрес не четем. Хората, страдащи от психози, почти изцяло губят това умение. Затова четенето е привилегия на здравия и устойчив ум.

Разбира се, Токарчук няма предвид войната. Сборникът с лекции и есета е написан преди това, през „странното лято на 2020-а“. Доста отпреди това обаче натрупващата се тревожност води до намаляваща търпимост към художествената литература с нейните множество персонажи, покани за съпреживяване, за разбиране на другия човек отвътре. За подмяна на литературата с „факти“, дори да са фалшиви.

Есетата на Токарчук обаче напомнят, че фактите задължително се свързват в ума ни в някакъв разказ, наратив – и този разказ, също като литературния, има свой разказвач.

„Разказвачът“ в литературата е на пръв поглед фигура, поддаваща се на описание и анализ – дали ще е в първо, или в трето лице (рядко във второ), дали ще е всевиждащ и всезнаещ, или податлив на заблуди, дали ще се намесва в действието и т.н. За Токарчук обаче разказвачът не е само фигура от света на литературата, а и всеки, който навързва поредицата от случки в смислена верига. Днес можем да видим повече от нагледно какво означава сблъсъкът между два и повече разказа от „първо лице“ – в хибридната война между двете версии за реалността. Дотолкова, че можем да се запитаме:

Съществува ли изобщо голяма, неутрална и обективна вселена?

И усещаме липсата на всевиждащ, но чувствителен разказвач, който може да види не само всички факти, но и емоционалната истина на действащите лица. „Защото замисляли ли сте се някога – пита Токарчук – кой е онзи вълшебен разказвач, който в първите редове на Библията говори с изнесен глас: „В началото Бог сътвори небето и земята“? Който познава мислите на Бога?“

„А кой е – продължава писателката – онзи глас в мен, който разказва историята? Един ли е? Или самата идея да вярваш в единен и неделим Аз отразява ненаситния ни индивидуализъм?“ Токарчук копнее по множествеността и сложността, нещо подобно на описвания от Бахтин „полифоничен роман“ – онзи, който не потиска едни гласове за сметка на други, който ги среща, без да унищожава всички, за да остане само една версия. Но сама прибавя към своя блян щипка сол – този път в смисъла на английския израз to take it with a pinch of salt, тоест да приемаш нещо с едно наум, – като описва какво се случва със сложността в света на простото насилие:

Ако погледнем подредбата на света от тази му страна, можем лесно да забележим, че живеем в странен строй – сродило се е нещо като нова класова система; във властта са психопати, които натрапват собствената ценностна система на изцяло различните от тях чувствителни невротици, които в света на онези първите се чувстват отчуждени и не се справят с него, както следва, изобщо нямат шанс, за да се борят за своето.

Вероятно не е честно да се чете тази книга от гледна точка на последните събития; макар че тя някак ги предусеща. Съставена е по време на локдауна, на принудителното бездействие и мрачното предчувствие, че нещо ще се случи след „странното лято на 2020-а“.

Обикновено големите промени настъпват вследствие на катаклизми и войни. Казват, че точно преди Първата световна война хората са имали чувството за края на някакъв етап, на някакъв свят. За много от тях тогавашната ситуация е изглеждала непоносима, макар да не са си давали сметка докрай. Днес не разбираме този ентусиазъм, който е извеждал на улиците празнуващи тълпи, излезли да изпратят младите си мъже на война. Енергичната крачка на последните, ускорена от тогавашната филмова техника, за да ги превърне в подскачащи марионетки, ги е отвеждала някъде отвъд хоризонта, където вече са дебнели окопите на Вердюн и болшевишката революция. Цялата спретнатост на света им е била напът да се срине в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес грешката изглежда повторена. И част от повлечените от нея събития включват заглушаването на чувствителния разказвач, смаляването на разказа до изнесена по телевизията теза; дано имаме шанса да се върнем към сложността.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Литературата като противоотрова на пропагандата: 10 важни книги за Украйна и Русия 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-vazhni-knigi-za-ukrayna-i-rusiya/

Литературата е противоотрова на пропагандата. Колкото и поетично да звучи, дори проучвания в сферата на комуникационните науки стигат до заключенията, че четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. Докато пропагандата търси прости и емоционални обяснения, книгите дават нюанс и преобразуват първичната емоция в емпатия. Докато пропагандата цели манипулация, литературата дава свобода за разбиране. С тази мисъл подготвихме списък с важни книги, с които читателите да си обяснят света, в който осъмнахме преди няколко дни.

Мисля, че Украйна тъкмо започна да се учи да говори за себе си, да се заявява. Това обаче невинаги ни се получава. Тогава за нас започват да говорят други, което невинаги е в наша полза. Именно в този случай литературата е важен инструмент за комуникация. Много се надявам, че чрез украинските книги ще се появи по-голямо разбиране за Украйна във вашата страна, което не се гради на стереотипи и предразсъдъци. Същото се отнася и за Източна Украйна и нейното възприемане – разбира се, че за украинския Изток се говори много от самото начало на руската агресия и военните действия в Донбас. Жалко е, че Украйна, по-точно източната ѝ част, присъства в информационното поле предимно като територия на война, място, където се водят военни действия. Всъщност това е един интересен, нееднороден, парадоксален район, където живеят много интересни хора. Надявам се, че в бъдеще ще можем да говорим за Източна Украйна не само в контекста на войната.

Това са думи на украинския писател Сергий Жадан пред „Литературен вестник“. Именно негова книга е първата ни препоръка в настоящата статия.

„Химн на демократичната младеж“ от Сергий Жадан

превод от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2019

Сборникът съдържа шест истории от Украйна през 90-те, разказващи за постсъветската трансформация, която само формално нарича себе си демокрация. „Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират“, пише в представянето на книгата.

„Зад гърба“ от Гаска Шиян

превод от украински Пенка Кънева, изд. „Колибри“, 2021

„Зад гърба“ също е „роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Роман, който шокира с натуралистичните сексуални сцени, с богоборчеството и бунтарското си отношение към семейните и социалните ценности. Роман, силно оспорван и горещо приветстван от критици и читатели“, четем в рецензията на издателя.

Преди седмица в „Дневник“ беше публикуван откъс от книгата.

„Монументалната пропаганда“ от Владимир Войнович

превод от руски Иван Тотоманов, изд. „Жанет 45“, 2005

Романът проследява историята на Аглая Степановна Ревкина и нейната дълбока привързаност към другаря Йосиф Висарионович Сталин. През 1956 г. обаче култът към личността на Сталин пада, а с него се срива и светът на Аглая Степановна. От черно-белите реалии, в които всеки враг на Сталин е враг на народа, тя трябва да се адаптира към съвсем различна политическа обстановка, която обаче ползва същия речник и етикети.

През по-голямата част действието се развива в руския град Долгов, където главната героиня е важна партийна особа. С настъпването на промените обаче Аглая Степановна отказва да приеме новата партийна линия, което води до изтласкването ѝ от структурите. В своя отчаян бунт на преданост, тя подслонява премахнатата от града статуя на Сталин в дома си. Под историята за съжителството им и за живота на Аглая Степановна откриваме важни прозрения за култа към личността и партията, за крайностите, до които стигат хората в името на идеологията, и за способността на човешкия ум да съществува в доброволен плен на собствените си илюзии. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, публикуван в „ЛитерНет“.

„Остров Крим“ от Василий Аксьонов

превод от руски Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2005

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим“ е издаден за първи път в САЩ, където Василий Аксьонов живее от 1980 г. Оттогава до наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до образци на жанра, като „1984“ на Оруел, „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Ние“ на Замятин. И не само: за огромното мнозинство читатели „Остров Крим“ продължава да звучи пророчески и е култова книга на въплътената антиутопия – особено с оглед на насилственото анексиране на Крим през 2014 г.

Съветското гражданство на Аксьонов е отнето и възстановено по време на Перестройката, а възгледите му се определят като антитоталитарни. „Остров Крим“ разказва алтернативна история, в която белогвардейците успяват да удържат полуостров Крим след Октомврийската революция. „Ню Йоркър“ описва книгата като „трескавия сън на руски интелектуалец – каква би могла да е Русия, ако не беше се превърнала в Съветския съюз“. Ключовото събитие в романа е съветската инвазия в алтернативния Крим – инвазия, която е уж поискана, разбира се, от живеещите там. Защото не е война, ако е „освобождение“.

„Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич

превод от руски Тотка Монова, изд. „Парадокс“, 2016

Това е последната част от петокнижието на Алексиевич и разказва „историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР“, както пише Георги Грънчаров в ревюто си на книгата:

„Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците. […] Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за срива на режима. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой, и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.“

„Предел на забравата“ от Сергей Лебедев

превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020

„След толкова много написани и изговорени думи за съдбата на заточениците в Далечния север по времето на комунизма, нов ракурс към тази тема изглежда невъзможен. Но романът на Сергей Лебедев го открива – той е потъване в мрачните галерии на рудниците, поглед отдолу, отзад, през очите на невинния, омърсен косвено, заразен от злото като дете“, четем в представянето на книгата. За нея писателката Яница Радева казва в рецензията си за „Литературен вестник, че „не е роман за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото“.

„Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която открай време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21-ви век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин“, пише Антония Апостолова в „Литературни разговори“.

„Полеви изследвания на украинския секс“ от Оксана Забужко

превод от руски София Бранц, изд. „Изток-Запад“, 2005

Публикувана за пръв път през 1996 г., тази книга е сред най-противоречивите и днес. Високолитературен роман, привидно написан хаотично и като поток на мисълта, който пласт след пласт ерозира и оголва посланието. Поради това и една история за края на връзката между главната героиня и нейния приятел всъщност разкрива детайли за живота в Украйна, историческото наследство и украинската идентичност. Човешкото тяло може да бъде разглеждано като метафора за тялото на нацията, за територията, и с оглед на събитията човек веднага си задава въпроса как се усещат фантомната болка на анексията, прорезите на инвазията.

„Украйна има дълга история на разделяне и събиране, отново и отново. Части от съвременна Украйна са се считали за руска, полска, немска територия… Забужко е силно чувствителна към психологическия аспект, към тъмната и потисната част от украинската история и идентичност, но тя е също толкова наясно с потенциала за трансформация. В крайна сметка културата винаги се променя, дори обременена с теглото на миналото“, четем в ревю на Бриана Бербенюик в канадския книжен блог Numéro Cinq.

„Русия на Путин“ от Анна Политковская

превод от английски Елена Кодинова, изд. „Бард“, 2007

Едва ли има човек, който да не знае името Анна Политковская. И ако днес все още някои наблюдатели смятат Владимир Путин за рационален руски лидер от ново поколение, то Политковская изгуби живота си вследствие на проницателните си и навременни прозрения за характера на руския диктатор.

„Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането си на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици, Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаваща корупция в армията и съдебната система, срив сред интелигенцията, трагични грешки по време на акцията „Норд-Ост“ – това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ“, четем в представянето на книгата.

„Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцер Хуго-Бадек

превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Полският журналист прекарва няколко месеца в пътуване из Русия и превръща черната статистика в истории, припомняйки ни, че зад числата стоят хора. По пътя, дълъг 13 000 километра, се срещаме с жителите на градове, в близост до които са се провеждали ядрени тестове, с живота на алкохолици и наркозависими, с работещи в оръжейната индустрия на Русия и с какви ли не други персонажи от най-ниските и тъмни прослойки. Въпреки тежестта на разказаното без нито една спестена истина, Хуго-Бадек открива хумор, топлина и човещина в сибирската степ, която може да се интерпретира като отражение на пустотата, обитавана от много от истинските герои в репортажите.

„Зимата идва“ от Гари Каспаров

превод от английски Христо Димитров, изд. „Сиела“, 2015

„Гари, ти беше прав.“ Това са думи на мнозина от познатите на Каспаров, които самият той сподели, че чува от началото на инвазията в Украйна. „Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт“, четем в ревю на книгата в „Култура“, където може да прочетете и откъс.

Каспаров пише за много важна част от руската политика през последните 20 години – приобщаването на цели сектори от западните политически елити към Кремъл чрез финансови облаги, например постове по високите етажи на руския бизнес. Днес думите на Каспаров се четат като пророчество, с което може да завършим нашите препоръки:

Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнайсет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.

Припомняме и препоръките на Йовко Ламбрев от миналата седмица за още книги по темата за Украйна и Русия: „Червен глад“ на Ан Апълбаум, както и „Кървави поля“ и „Пътят към несвободата“ на Тимъти Снайдър.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Парадокс“, „Колибри“, „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна снимка: Alfons Morales / Unsplash

Източник

По буквите: Бърлин, Радичков, Пауърс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-berlin-radichkov-powers/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

превод от английски Василена Мирчева, София: изд. „Кръг“, 2022

Не знам дали обичате да четете в метрото.

Много хора се свенят от градския транспорт; мирише им, казват. Може да ви оберат. Има алкохолици. Други разправят като анекдот как някой (възрастна жена обичайно) ни в клин, ни в ръкав е започнал да споделя живота си.

В един от най-стъписващите си разкази Лусия Бърлин неочаквано вдига „четвъртата стена“ и в прав текст ни казва, че ние сме склонни да прочетем в трето лице онова, което не бихме изслушали в първо. Не бихме изслушали нейната героиня, докато чисти апартамента ни. Докато сменя торбичките с урина в болницата, където работи като санитарка. На излизане от изтрезвителното. Докато стои в края на училищния двор със скобата си срещу сколиоза.

Или бихме изслушали милозливо, но бихме си тръгнали в момента, в който решим, че не стига че е нещастна, ами и не е добра – примерно е напуснала един от съпрузите си заради друг. Дори да я изслушаме заради очевидно майсторския ѝ, образован, литературно безупречен глас, със сигурност няма да припарим до приятелите ѝ пияндета, които киснат в малките часове пред магазина за алкохол и чакат да отвори.

В нашия свят на cancel culture, култура на „отменянето“, хората може да бъдат „отменени“ заради изпусната реплика – ако тя издава, че хранят някакъв предразсъдък срещу друга група хора. В същото време „отмяната“ на „другите групи хора“ заради същите тези предразсъдъци продължава с пълна сила – като физическо отбягване на общуването с тях.

Лусия Бърлин е политически коректна колкото Чарлз Буковски. И също толкова ѝ пука за социалните норми. Историите ѝ са силно автобиографични и все пак в прозата ѝ има толкова елегантна ирония, че не може да бъдеш сигурен. Впрочем един от синовете ѝ казва, че може би майка му нарочно е търсила подобни преживявания, за да може да пише за тях. Защото никога не се е съмнявала в таланта си, макар признанието да не идва приживе. Публикува тук-там, но истинската слава идва след смъртта ѝ, когато нейният приятел Стивън Емерсън събира разказите и ги публикува в сборник със заглавие „Наръчник за чистачки“.

Още първата седмица книгата влиза под №18 в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Сравняват Бърлин с Реймънд Карвър и Грейс Пейли. Тази година впрочем Педро Алмодовар ще довърши филма си по книгата, с Кейт Бланшет в главната роля. Предполагам, че ще излезе с оригиналното си заглавие A Manual for Cleaning Women – макар Джойс Каръл Оутс да предупреждава, че нито то, нито подредбата са избор на авторката.

Не ви съветвам да подхождате към този сборник по стандартния начин – отваряте, прочитате първия разказ и преценявате останалите по него. Оутс отбелязва, че подредбата е по-скоро хронологична, отколкото нещо друго. Отбелязва също така, че макар това да са разкази, тяхната сила е в постепенното напластяване на теми от един разказ в друг – и не стоят по същия начин, когато са поотделно. Със сигурност не бих искала да пропуснете „Добра и лоша“ – още един от метаразказите в този сборник, който рязко отграничава човешкия интерес към всякакви хора от социалната милозливост и склонността да се мислим за особено добродетелни, ако някак сме прекрачили някой свой предразсъдък.

„Бомбето“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2022

„Бомбето“ е много повече от това, което може да се резюмира; много повече от своята достатъчно симпатична идея политическата история на България от царско до каскетско и посткаскетско време да бъде разказана през очите на една шапка.

Книгата е политически бодлива, още повече че излиза за пръв път в годините на „човека с каскета“, но не очаквайте езоповщина. Нито дори сатира. Да, в наръчниците съветват авторите, щом влязат в един фантастичен ключ, да следват нататък строга логика. С това Радичков, струва ми се, би доскучал на себе си. Сюжетът на „Бомбето“ е закономерен (както ще откриете), но крайно непредсказуем. Невероятното влиза и излиза, когато си иска, като води със себе си поне две значения: нашия инстинктивен прочит и смисъла, който му придава самият разказвач буквално в следващото изречение – прочутите „мъдрости“ на Радичков, които изкушават любителите на подчертаването и цитатите.

Шапките били свикнали с тях, както ние свикваме със старите си обуща или старите си идеи.

Само глупаците преминават през дълбокото на изкуството и живота тъй, както биха прецапали речния бързей, стигащ едва до коленете им.

Не бива, не бива да четем тези сентенции без сетиво за смешното в тях. Защото слушайте как ни вижда Радичков:

… и публиката го слушаше с изострено внимание – защото публиката има особена слабост към висшия смисъл, – та докато човекът говореше, главата, скрита в дъното на Бомбето, си търкаляше непрекъснато една мисъл: „Ама че се натряскахме снощи!“

Удоволствието от мъдростта е неразделно от нейната мимолетност – от пейзажите и персонажите, прелитащи край влака на изреченията, вагон подир вагон. И не защото са „Потьомкиновски села“, заумни фасади, а защото истинският писател – какъвто е Радичков – създава цялостна творба, а не сбор от елементи. Извадиш ли цитат, не е същото.

Гледам сглобките в цялата книга. Сякаш сме забравили изкуството на направата – в днешно време, когато темата е основният лост на книжния маркетинг и творбата е послепис на блърба си. Поне пет фабулни нишки се подават от канавата на разказа, преди да станат неин вътък. Бомбето гледа плашилата от прозореца на влака, после само̀ „възсяда“ плашило; над събралото се множество политат листчета и полицаите хукват; листчетата се оказват рекламки, но малко по-късно светът наистина се преобръща; човекът с флигорната не купува Бомбето, но все пак накрая го носи… и т.н.

Гледам колко ненатрапчиви, от друга страна, са препратките към останалото творчество на Радичков – на практика две думи и един израз: суматоха, черказки, „как така“. При това суматохата е отбелязана ан пасан, като нещо, което кара редактора да настръхва, когато я забележи зад гърба на някоя дума; макар селяните, до които достига Бомбето, да са споменати като черказци, нищо в епизода не крещи „аз съм авторът на Свирепо настроение“ например. Няма верблюди, няма вълци, няма я мистиката и мистификацията на Северозапада. Много ми харесва тази честна литература, това уважение към достойнството на конкретната творба и нейните читатели.

С други думи, препоръчвам книгата на всички, които са уморени от предсказуемостта на последните си четива; и чинно отивам да си купя билет за постановката на Катя Петрова по нея – в София ще се играе на 15 март в Столичния куклен театър.

„Дървесна история“ от Ричард Пауърс

превод от английски Деян Кючуков, изд. „Колибри“, 2022

Признавам, че докато преди няколко седмици четох „Теория на литературата. Новият век“, за да я представя тук, леко се ококорих при споменаването на „климатична критика“. Това определено беше нещо ново и ми се стори, честно казано, далеч от предмета на литературознанието – доколкото беше свързано с темата на произведенията, а не с тяхното литературно естество. Чудех се какво е предизвикало формирането на такова течение в критиката – и логичният отговор беше „значително течение в литературата“. Разрових да видя.

Някои смятат cli-fi за част от научната фантастика, антиутопии в безвъзвратно засегнат от климатичните промени свят. Примерно в един от романите Манхатън е под вода, само горните етажи на небостъргачите са обитаеми, свързани с тунели помежду си. В друг роман под вода е Лондон. В „Орикс и Крейк“ на Маргарет Атууд по-голямата част от човечеството е измряла от чума, а останалите се опитват да оцелеят в поразения от климатичните промени свят на урагани, потопени крайбрежия и изчезнали сезони, заменени с безкрайно лепкаво лято. И ако преди 10 години това е бил маргинален жанр, сега привържениците му твърдят, че скоро всеки роман, в който не се споменава за климатичните промени, ще е исторически роман. Смейте се вие, но моята дъщеря на два пъти ме пита по време на филм: „А тези защо са без маски?“

„Новото нормално“ в заобикалящия ни свят ражда „новото нормално“ в изкуствата.

„Климатичната литература“ е в известен смисъл литература на убеждението – наречете я „пропагандна“ или „будителска“ в зависимост от възгледите си. Еколозите припознават в нея средство да накарат хората да почувстват неотложността на мерките – нещо, което научните статии трудно постигат, защото малко хора четат научни статии. Емоционалният ефект на литературата и въздействието ѝ върху човешкото въображение са по-силни механизми от фактите.

Като инструмент за убеждаване обаче cli-fi има и някои граници. Първо, онези, които са твърдо убедени, че климатичните промени не съществуват, просто няма да я прочетат. Спорът по този въпрос в САЩ е като спора за ваксините – с все по-втвърдени позиции от двете страни. Второ, онези, които имат по-скоро общ интерес към темата, се опасяват, че четивото ще им дойде твърде тежко, след като няма какво конкретно да направят. И въпреки това много от заглавията са бестселъри, а „Дървесна история“ на Ричард Пауърс му спечели наградата „Пулицър“ за 2019 г. (и беше в късия списък за „Букър“). Романът е и световен хит, продаден в милиони екземпляри, сред почитателите му са Обама и Атууд. За мен това е доста интересно предвид факта, че „Дървесна история“ попада и в един уж преминал времето си жанр – роман на идеите.

Тоест сюжетът е нещо като рамка, в която основна роля играят диалозите и размишленията на героите, с които читателят се среща директно, вместо да достига до тях сам, въз основа на текста. Пауърс често „натиска газта“ на фабулното развитие, така че в този роман от близо 500 страници много често ще видите десетилетия в живота на един човек или няколко поколения от едно семейство, събрани в абзац от шест-седем реда. И в следващия абзац рязко забавя ход, за да покаже мъха от долната страна на черничевите листа. Тук трябва да вдигна ръка и да кажа, че съм точният читател за такъв тип описания и определено ще си потърся „Тайният живот на дърветата“ на Петер Волебен, послужила като основа за фикционалната книга на една от героините. Не може обаче да се каже, че Пауърс пише роман, в който важни са само онези със стволове и корени; по-скоро дава отговор на въпроса на един от героите си: „Кого прегръщаме, когато прегръщаме дървета?“

Първата част на романа – „Корени“, съдържа предисториите на деветте водещи персонажа. Това е предпочитаната от мен част, която може да се чете и като сборник с разкази. Всяка човешка траектория е разказана лаконично, дори сдържано предвид драматичните събития в нея – а присъствието на дърветата е познато и човешко. Фермер започва да снима кестена пред дома си всеки месец до края на живота си, а след това предава ритуала на сина си и неговия син – докато къщата не е продадена. Китайски емигрант показва на дъщеря си древен свитък с хора дървета – преди (години по-късно) да се самоубие недалеч от бъчвата със засаденото от тях семенце. Семейство посажда дръвче при всяко новородено бебе, но… Момче остава парализирано, след като пада от дърво в опит да избегне мъмрене след обида на учител – и започва да създава виртуални светове.

Във втората част – „Ствол“, историите предсказуемо се заплитат, а сюжетът преминава от личната значимост на дърветата за нас към протестите срещу тяхното изсичане. Трябва да призная, че имах съпротива към тази част на сюжета, тъй като ми се струваше, че знам накъде върви. Оказа се, че всъщност тактиките на екологичните протести – и на тяхното потушаване – сами по себе си са прелюбопитна тема. И „нанасянето“ в короните на определени за сеч дървета, и подпалването на техниката на дървосекачите са част от новините и в наши дни, както и неумолимата разправа с тях. Проверете сами tree-sitting например. Изобщо като faction (fact/fiction) романът е добър възел от теми, заслужаващи да се проучат.

Честно казано, чисто литературно не съм много сигурна, че книгата удържа обема си. Множеството протагонисти, събрани (с някои изключения) в „Ствол“, отново се пръсват в „Корона“, третата част на романа. В този смисъл кулминацията на книгата е много преди края, а тъй като сюжетните нишки се разпридат, нищо не стои като еднозначна развръзка. От друга страна, може и моите очаквания за фабулна арка да са консервативни; романите на идеите по принцип следват други правила. Със сигурност си представям читатели, които ровят назад в книгата да намерят откъс, който ги е впечатлил и искат да прегледат пак; аз също бих го направила. И бих прочела и следващия роман на Пауърс – доколкото видях, за изчезването на видовете.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Нике“, „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Чапалику, Уайтхед, Петрова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-capaliku-whitehead-petrova/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Всеки полудява по свой начин“ от Стефан Чапалику

превод от албански Русана Бейлери, София: изд. Ерго, 2022

Когато падна Берлинската стена, много хора тръгнаха да пътешестват на Запад – кой както успееше. Най-добрият приятел на баща ми отиде в Северна Корея. Логиката му беше желязна: вие се връщате и ви е криво, а аз се върнах и знаете ли колко ми харесва тук!

Ако тръгнете да пътешествате в Албания на Енвер Ходжа – поне такава, каквато е описана в книгата на Стефан Чапалику, – няма да ви се получи така. Градчето Шкодра от началото на 70-те е „Амаркорд“, пълно с чудати персонажи: бродиращия на гергеф поет; учителя, уволнен заради издърпано с хартия ухо (уши може да се дърпат, но хигиеничната хартийка е буржоазен навик); зашеметяващата Миралда с тънката бяла рокля на точки, седнала на велосипеда на съседа; една пълна къща с всевъзможни роднини и съседи, сред които и местният, познат на всички доносник. И с детайли като любовната песен във възхвала на сармичките.

Историите са напоени със сладкия сироп на етнографските детайли, например теспиче – албански десерт, който се пече като огромна курабия, а после се реже и напоява като баклава. И това е единият пласт – сладко-носталгична картина като от „Баща ми бояджията“, в която е възможно уволненият учител (вече читалищен режисьор) да отмъсти на някогашните си съселяни, като спре тока насред представлението и подучи актьорите да замерят зрителите със смокини.

Тази сладко-лепнеща носталгия обаче е удар и по нас. Защото и ние си спомняме развеселени за вещния свят на социализма – какво е да имаш телефон, а после и телевизор, да се съберат всички съседи у вас да гледат „Последно танго в Париж“, пък да падне антената… И у нас споменът за немислимата несвобода е сиропиран от сладостта на детството и тъгата по него.

Но Стефан Чапалику разказва и друга история – в неговия „Амаркорд“ проблясва образът на Енвер Ходжа, който е или не е „в хладилника“, тоест умрял, без това да е оповестено; провиждат се единични актове на съпротива – вуйчото в затвора, католическият свещеник, осмелил се да протестира срещу съборената камбанария, убитите при опит за бягство момчета… на фона на масовото примирение с несвободата. И необходимостта да мислиш за тази несвобода и онова, което е направила тя с теб, с близките ти.

Например: духът на недоволството се затваря в клана, в семейството – хората не смеят да се занимават с истинския проблем и започват да се занимават едни с други. Например: примирението мимикрира като леност, „ленивото нежелание да кажеш не“, едва ли не близко до първосигналния опит да излекуваш всичко с бабешки илачи, за да не се занимаваш с болници. Например: като не може да възтържествува над диктатора, градът се е „избавил с лекота от дързостта да възтържествува над вътрешния страх“. Приел е присърце максимата „Живей незабележимо“.

Градът се капсулира. В него като в някакво подводно царство плуват отломки от външния свят – предмети и привички от миналото, хванати чужди радиостанции или филми. Ти си призрак – не участваш в света. Като съпротивата на мъжа, отказал да излиза от вкъщи, защото нямало полски или английски плат, от който да ушие панталон – всъщност нищо не променя, само остава затворен до края на живота си. Една от малките битови съпротиви. Подобни жестове, казва авторът, само гъделичкаха системата, караха я да се чувства жива. За сметка на всеки, отказал се от смелостта да се изправи сам пред нея.

Е, как се чувства един български читател след подобно пътуване? Най-напред – малко по-разбран. Казвам се еди-как си и съм израснал в малка комунистическа балканска страна. Чувството за вина ми е спестено, защото съм бил дете. Усещането за безтегловност – не.

Впрочем „Всеки полудява по свой начин“ e първата част от трилогия, последната книга от която е написана в София, в Къщата за литература и превод.

„Харлемски рокади“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Ангел Игов, София: изд. Лист“, 2021

Ако „Всеки полудява по свой начин“ припомня клаустрофобията отсам Берлинската стена, моят подстъп към „Харлемски рокади“ на Колсън Уайтхед беше през сумрачното претрупано помещение на телевизионен и радиосервиз, чийто възрастен собственик не пита откъде идват уредите, които така майсторски поправя. Беше през усещането за безнадеждност на мястото, чиято окаяност прави мечтата за придвижване нагоре не просто его, а „измъкване“ от вечерната несигурност на улиците и абсолютната сигурност на шума и другите несгоди.

Героят Рей Карни изглежда разбираем – познатият и тук типаж, който не се интересува от политика, не се интересува от права, иска просто малко да се позамогне и да се усеща спокоен за семейството си. Не се интересува дори от джаз – въпреки че е началото на 60-те в Ню Йорк. Твърде е обикновен за това. И се опитва да спазва закона, за разлика от баща си… но лесно му минава.

„Харлемски рокади“ е гангстерска история – леко водевилна, защото схемите често дават накъсо. Освен това „Харлемски рокади“ е и роман в духа на „новата журналистика“ – неслучайно Колсън Уайтхед споделя в интервю възхищението си от Норман Мейлър и Том Улф. Също като „Кладата на суетата“, и неговият роман показва герои, които са всъщност типажи, само че палитрата от характери е обединена от общ цвят – цвета на кожата. В центъра са гореспоменатият Рей Карни и неговият братовчед Фреди – близки нюанси в сивата зона между закона и престъпността, и цяла редица персонажи нагоре и надолу по социалната стълбица.

И стъпва върху конкретни исторически събития. Историческият фон на книгата са протестите в Харлем от 1964 г., които ужасно приличат на протестите след смъртта на Джордж Флойд през лятото на 2020 г.: бял полицай убива чернокож (през 1964-та това е петнайсетгодишният Джеймс Пауъл) и предизвиква масов гняв срещу полицейското насилие, демонстрации и безредици, които скоро придобиват разрушителен характер – но не успяват да променят много.

Всъщност романът е излязъл месеци преди събитията от 2020-та; запитан за съвпадението, Уайтхед казва, че за съжаление, не е нужно да си пророк, за да видиш, че тези сценарии се повтарят периодично – през 1943-та, 1967-та и т.н. В детството си героят му дори има панталонки, които баща му е задигнал по време на безредици. Той самият е твърде прагматичен, за да се интересува от каквато и да било борба срещу расизма, и приема фактите на сегрегацията без особен вътрешен коментар. Читателят е този, който ги забелязва и осмисля – басейнът, изпразнен, защото си се изкъпал в него; безопасните“ туристически маршрути за чернокожи, организирани от жената на Рей; знаменитият хотел „Тереза“, приел гости като Луис Армстронг, Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър и др. не за друго, а защото останалите хотели в града са само за бели.

Впрочем гореспоменатите маршрути са далечна препратка към най-известния роман на Уайтхед, „Подземната железница“, за който авторът получава първия си „Пулицър“ за белетристика (вторият е през 2020-та за „Момчетата от Никел). „Подземната железница“ някога са се наричали каналите за прехвърляне на избягали чернокожи на север; романът на Уайтхед е алтернативна история, в която значението на израза е буквализирано, като подземна железопътна мрежа с предполагаемо безопасни гари. Препратката към периода на робството в „Харлемски рокади“ е само една, но пък каква: замисленият от героите обир в хотел „Тереза“ се случва на 19 юни, Juneteenth, официалния празник на освобождението на робите в САЩ. Само че, както отбелязва героят, Линкълн всъщност оповестява края на робството на 1 януари; 19 юни е денят, в който робите в Тексас разбират за това.

П.П. Оригиналното заглавие на романа, Harlem Shuffle, препраща към песен на чернокожия дует „Боб енд Ърл“, записана през 1963 г., тоест малко преди описваните безредици. Вероятно я познавате в кавъра на „Ролинг Стоунс“.

„Нещотърсач“ от Екатерина Петрова

София: изд. Жанет 45“, 2021

В издадената наскоро от СОНМ „Палечка“ френският мислител Мишел Сер говори за това колко трудно е в днешния затрупан от информация свят да направиш избор, да привилегироваш едно знание пред друго. Какво избираш да научиш? И по-важното – защо?

Другият сериозен въпрос пред съвременния дигитален човек е усещането за реалност. Да, светът е потенциално достъпен – но както показа пандемията, виртуалното не стига, то просто не дава усещане за живот. Да не говорим за усещането за време в съвременния свят, постоянния „шок от бъдещето“ или „настоящето“, изплъзващия се миг.

„Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ на Екатерина Петрова предлага индивидуално житейско решение, което би допаднало на много хора, макар малцина да го прилагат така изкусно. В нейната книга знанието служи като лупа, с която да видиш по-ясно какво си преживял току-що; като грапавина, която те задържа по наклонената плоскост на времето и ти пречи да достигнеш края му, „преди да си живял“. Знанието е хедонистично, то подслажда, разширява, осмисля това, което ти се е случило – с любезното съдействие на приятели, книги и разбира се, интернет. Освен това ти помага да „опаковаш“ максимален обем настояще в предмет, който да те изстреля обратно в преживения момент, да му помогне да „изплува в ума ти“, да ти „дойде наум“ – което е всъщност етимологичното значение на souvenir. Да, като мадлените на Пруст – неслучайно книгата започва с тях.

„Нещотърсач“ е един вид библиотека от такива предмети, всеки от които с „опашка“ от лична история, пътуване, културен контекст, пресичащи се нишки. От цветните традиционни ботуши в Бутан до рисувания абажур от Кюстендорф, създаденото от Кустурица филмово, но и обитаемо село или репликата на плочка на Гауди от паважа в Барселона, книгата има за цел да достави на читателя максимално удоволствие от съзнанието, че пребиваваш в един безкраен и интересен свят – и го прави, включително на ниво езикова игра и умелост.

Освен всичко друго, „Нещотърсач“ е показно за object-based learning, обучение с помощта на предмети, на внимателното вглеждане в тях и техните смисли – метод, от който българското образование би имало безспорна полза (и за чието въвеждане работи Тодор Петев). Отделно от това, книгата ме кара да се размечтая какво би станало, ако предметите в нашите музеи се радваха на такива щедри майсторски описания.

За читателя обаче оставям удоволствието да се отпусне в креслото и да попътува с тях – не като заместител на истинското пътуване (Екатерина Петрова не крие, че заместители няма), а като вдъхновение за бъдещи пътешествия и бъдещо вглеждане в предметния свят наоколо. За насладата ще му помогне и майсторското оформление на книгата, дело на Люба Халева.

П.П. Не успях да устоя на изкушението да си представя кои два предмета бих взела като сувенири от света на първите две описани книги. За „Харлемски рокади“ – вероятно празната бутилка, пъхната в ръката на Рей Карни по време на безредиците с инструкции да я напълни с бензин, да запали фитила и да я метне по някоя витрина. За „Всеки полудява по свой начин“ – хм, бих подминала предметите от социалистическия бит, включени у нас в „Инвентарна книга на социализма“, дори и будилия толкова страсти телевизор, и бих потърсила вместо това някакъв чарк от заглушителна станция. Стига да не са още тайна, разбира се. А ако са? Значи заглушителната станция още действа.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Ерго“, „Лист“ и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник