Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4142

Може би в целия шум и предизборно напрежение работата на парламента остава в съзнанието на хората като „нещо там се карат“.

Отвътре пък често сме твърде фокусирани върху конкретните закони. Темпото е високо, във всеки закон има сериозни въпроси, изискващи трудни решения и компромиси. И понякога три думички в някоя алинея се усещат като „голяма победа“.

Но нека в паузата да дам един поглед отгоре. Реалността е, че имаме позитивен дневен ред и се движим по него.

„Законите по плана за възстановяване“ не са едни неща, спуснати отнякъде, които просто трабва да отчетем, за да дойдат едни пари от Европа. Това са закони, които сами сме си наложили да приемем (в началото на миналата година, в предния редовен кабинет), и сме ги скрепили с европейския механизъм за възстановяване и устойчивост.

Това са много важни реформи, които имат нужда от допълнителния „печат на одобрение“, за да не бъдат отлагани. Те често са сложни, с трудни въпроси за решаване, но абсолютно необходими. Разследването на главния прокурор, личния фалит, търговската несъстоятелност, антикорупционния орган, дигитализацията на регистрите, повишаване на конкуренцията и прозрачността в обществените поръчки, промените в енергетиката и др.

Това не са неща, които се усещат на следващия ден. Но липсата на тези промеми дълго е дърпала страната назад. И сега, в трудна политическа обстановка, ги приемаме, за да махаме парчета от стъкления таван над развитието на страната.

А най-голямото парче е устройството на съдебната власт в Конституцията. Затова тя беше пред скоби при формирането на правителството.

Времето ще покаже дали този позитивен дневен ред, за който сме настоявали (и заради чието съгласуване и гласуване заедно с партии, които дълго сме посочвали като опоненти, получаваме критики) си е струвал и дали е дал очаквания дългосрочен резултат. Но сме длъжни да правим възможното.

Материалът Позитивният дневен ред е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-oktomvri/

България не е място за хора без въображение. Ето например ние в „Тоест“ по едно време си мислехме, че няма да ни бъде, но в държавата на вечния обрат и това се оказа „предпоследно“. Нямаше време да ни стане мъчно, защото ни засипахте с такава любов и подкрепа, че сълзите се оказаха от щастие. Достигнахме необходимия реален бюджет за издръжката на „Тоест“, и то изцяло с регистрирани месечни дарения от нашите читатели. Оттук нататък нашата благодарност ще продължи да се изразява по единствения възможен начин – с журналистическа работа, която да отвърне достойно на вашето доверие и очаквания.

Започваме „новия сезон“ на „Тоест“ с някои нови рубрики и автори. Още тази седмица може да прочетете първия репортаж от поредицата на Николета Атанасова „Откъси от Украйна“. „Чухте ли сирените?“ разказва за живота на една страна във война. Макар че войната продължава, животът не спира. И това е единственият начин за оцеляване на нормалността.

С нова серия текстове влиза и Александър Нуцов, който се впуска по следите на необходимите промени, за да имаме честен и конкурентоспособен бизнес. Излишно е да обясняваме, че от адекватните условия за развитие на предприемаческата среда зависи реалният прогрес на цялата държава.

Нов глас в редиците на „Тоест“: Антония Апостолова влиза в рубриката ни „На второ четене“, която ще води заедно със Стефан Иванов. Тази седмица представя сборника с разкази на Юли Шумарев „Макгахански блусове и балади“ по такъв начин, че някои хора в тази редакция се просълзиха от носталгия по детството, но няма да казваме кои, че си градят имидж на много корави.

Предстои ни да четем и интервюта от Надежда Цекулова с различни събеседници по темите образование и здравеопазване, както и да следим месечна рубрика за образование на още един нов автор в „Тоест“ – Донка Дойчева-Попова.

Всички нови неща се добавят към редовните ни рубрики и се надяваме да ви донесат много приятни моменти.

Какво още в първата седмица на „Тоест“ след паузата

Страхотен текст в архитектурната рубрика на Анета Василева. Освен че е безкрайно интересен, той е и по изключително актуална тема, за която, за съжаление, ще говорим все по-често – климатичните изменения. Как се отнася архитектурата към проблема и как би могла да се промени градската среда, четем в материала на Анета.

Александър Малинов също е тук, този път с интервю с Валентина Маринова, създателка на Сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, в което двамата разговарят за демонтажа на ПСА (или МОЧА) като цивилизационен избор.

„Несигурното битие на независимите медии като проблем на демокрацията“ е текстът на Светла Енчева, с който неслучайно започнахме седмицата. Защо голяма част от независимите медии и медийни продукти престават да съществуват или са на ръба на оцеляването си и как това говори много повече за нивото на демокрацията в една страна, отколкото всички други показатели – Светла обяснява.

Емилия Милчева ни поднася прецизен разрез на политическата действителност в статията си „Българският Левиатан в сглобка“. Всичко, което виждаме на политическата сцена напоследък, е абсолютното доказателство на първото изречение в този бюлетин: България не е място за хора без въображение.

Позволявам си и една бърза препоръка в края на този поувлякъл се откъм обем бюлетин. Припомнете си текста на любимия ни Марин Бодаков, в който става дума и за Юн Фосе – носителя на тазгодишната Нобелова награда за литература, не само защото Фосе тъкмо се качи на върха на света, а и защото е толкова хубаво да се чете Марин. Към препоръката пускам и едно напомняне: активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на редица български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Сред издателствата е и „Лист“, в чийто каталог присъства Фосе.

Стана много дълго и няма да ви занимавам повече. Единственото, което ще добавя за финал, е благодарност от целия ни екип за възможността отново да сме заедно. Есента никога не е изглеждала по-обнадеждаващо.