Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3659

Национална схема за електронна идентификация още няма, по ред причини, както съм описал тук. Но в даден момент следващата или по-следващата година все ще стане – изпълнителят ще изгради нещо по заданието, ще достави и лични карти, те ще имат чип и на чипа ще се записва удостоверение за електронна идентичност.

Само че когато това стане, няма автоматично да имаме лесно и удобно средство за електронна идентификация и електронното управление да тръгне по мед и масло. Това е едно от трудните неща в електронното управление – че като пуснеш поръчката, след две години не режеш лента, а хората не могат да видят ползите веднага. А в допълнение, някои грешки в изпълнението могат да значат пълен провал, а не просто нужда от закърпване.

Затова тези дни се замислих и реших да обобщя нещата, с които трябва да се внимава при изпълнението, за да не получим накрая едни безполезни пластики и всичко да трябва да започне отначало. Да, има детайлно техническо задание, но проблемите по-долу не са функция само на техническата реализация.

Четенето на личната карта – чипът трябва да може да бъде прочетен, иначе картата е безполезна. Би трябвало чиповете да позволяват контактен и безконтактен достъп – контактен, за използване на всички налични четци на електронни подписи тип „карта“ (които мисля са все по-малко), и безконтактен. Контактното четене е доста неудобно (макар в Естония да е било успешно благодарение на добра кампания за разпространяване на четци, сега сме в друга технологична „ера“) и поради това трябва да се обърне внимание на безконтактното като най-масовия начин за използване на картата. В Правилника за прилагане на Закона за електронната идентификация бяхме включили текстове, които да предвиждат идентификация чрез безконтактно четене на телефон, докато потребителят заявява услуга на компютър (или на телефона, разбира се).

Трябва изпълнителят да реализира този процес удобно, със стандартни приложения за различните мобилни операционни системи, така че процесът да бъде: 1. натискане на бутон „идентифицирай се“ при заявяване на услуга 2. Излизане на съобщение на телефона за очаквана идентификация 3. допиране на картата и написване на PIN (може и в обратен ред, за по-голямо удобство) 4. Успешна идентификация. Трябва да се обърне внимание и на сигурността на безконтакното четене. Към 2016 стандартите по темата не бяха масово възприети, така че изпълнителят и възложителят трябва да преценят кой е най-актуалният начин.

Персонализиране на други носители – електронната идентификация не е само „чип в личната карта“. Всъщност чипът в личната карта е само една от много възможности. Трябва в рамките на издаването на удостоверение за електронна идентичност да се даде опция за записването му (заедно с частния ключ) на смартфон или на друга карта. Записването на частен ключ на телефон към 2016 г. не беше сигурно (имаше известни атаки), но 4 години по-късно вече е. И в нормативната уредба, и в заданието е заложена възможност за издаване на eID чрез вече съществуващо eID. Т.е. може с еднократно използване на личната карта да се създаде нов частен ключ и удостоверение на телефона и всяка следваща идентификация да не изисква докосване на картата и писане на PIN (а използване на сензора за пръстов отпечатък). Тези опции са заложени и напълно възможни, но трябва и възложителят, и изпълнителят да съблюдават те да се случат по този начин.

Електронно подписване – между електронна идентификация и електронен подпис има съществена разлика (едното е „да си покажеш личната карта“, другото е „да се подпишеш“). Много услуги изискват подпис за заявяване (или за попълване на някоя декларация), което би направило електронната идентификация почти безполезна, с изключение на някои справочни услуги. Именно затова е ключов чл. 22, ал. 5 от Закона за електронното управление, изрично позволяващ заявяването на услуги от физически лица да се допустимо с неквалифициран електронен подпис (а с усъвършенстван). На практика това значи, че всяка съществуваща и бъдеща услуга трябва да може да бъде подписвана със същите криптографски ключове (или производни на тях), използвани за електронната идентификация.

Това би представлявало усъвършенстван електронен подпис и няма да се налага освен личната карта да имате и квалифициран електронен подпис (още повече, че преди 2 години законодателят махна опцията личните карти да поддържат електронни подписи, не е много ясно защо, освен може би заради техническите изисквания към чиповете). Европейската Комисия изрично посочва, че държавите членки определят с какъв вид подпис могат да се ползват административни услуги, та ние се възползвахме от тази опция. Има и още една опция, но тя е по-трудна – да се променят всички закони, наредби, правилници, заповеди и вътрешни правила и навсякъде да се посочи, че не се изисква подпис за електронно заявяване. Но това е непрактично и крие рискове.

Дори картата (и приложението на смартфона) да могат да слагат криптографски подпис, това няма да е достатъчно. Съществуващи услуги, използващи различни средства за подписване, ще трябва да бъдат интегрирани. Може да се наложи дори разработване на специален драйвер, който настоящите аплети и приложения за подписване да заредят, за да бъде опакован криптографския подпис от смарткартата в електронен подпис по смисъла на законодателството. Тези процеси трябва да бъдат разписани и изтествани.

Интеграция на системи – в рамките на проекта трябва да бъдат изготвени компоненти за лесна интеграция на системи. Никоя система няма по подразбиране да поддържа електронната идентификация и трябва бързо да могат да се надградят. Т.нар. SDK, примерен код на различни езици и стандартни приложения за различни операционни системи (десктоп и мобилни) са част от техническото задание, но на тях трябва да бъде обърнато особено внимание – в противен случай ще имаме в джоба си нещо, което не можем да използваме никъде.

Извън самия проект, трябва останалите институции да са подготвени за това – да имат разписани малки проекти за надграждане на съществуващи системи, така че да интегрират електронната идентификация. Това може да става дори паралелно с изграждането на системата за електронна идентификация, защото стандартите за комуникация са ясни, а някои части от проекта ще бъдат доставени преди неговия край.

Не на последно място, трябва да бъде реализирана идентификация на юридически лица чрез връзка в реално време с Търговския регистър (и РЮЛНЦ, и Булстат), за да се избегнат проблемите, които произтичат от настоящото решение с КЕП. Това предполага надграждане на системи и понякога промяна на процеси.

Цялостна архитектура на федерираната идентификация – националната схема за електронна идентификация е само една от няколко опции. Вече има частни схеми за идентификация, отдавна има всевъзможни ПИК-ове, които макар и от ниско ниво, минават за идентификация по Регламент 910/2014. Има и необходимост да се поддържат електронните идентификации на всички държави членки. Трябва максимално бързо да бъде разписана архитектура на федерирана идентификация, която да позволява на гражданите да ползват всяка услуга с подходящо за целта средство. Първо, с надграждането на административния регистър (което също трябваше да е станало отдавна) трябва да се добавят нивата на осигуреност на идентификацията, която дадена услуга изисква. След това трябва да има т.нар. eIDAS възел, който да позволява интеграция с европейските схеми.

Трябва да бъде подготвена архитектура и на местно ниво – как частни схеми и/или частни центрове за електронна идентификация да си общуват с националната схема. Къде в картинката стои и настоящата система за е-автентикация на ДАЕУ, която от временно решение се превръща във все по-устойчиво такова. За щастие всички тези системи „говорят“ (и трябва да говорят според нормативните изисквания) на един „език“ – протоколът SAML 2.0. Но кой кого извиква, с какви параметри, кой какви регистри държи и какво позволява; как се извършва подписване при схеми, които не са националната (напр. чрез съхраняване на SAML 2.0 assertions) и не на последно място – как да бъде осъвременена нормативната уредба с всичко това. Сложни въпроси, които трябва да намерят отговор в следващите 6 месеца, за да не се окажем в батак, в който всичко е толкова фрагментирано, че много малко хора да могат да ползват услугите, които искат със средството за идентификация, което имат.

Може би стана прекалено техническо, но дяволът е в детайлите. Ако объркаме някой от тези детайли, рискуваме да продължим да трупаме изоставане в електронното управление, а закъснялата електронна идентификация да не донесе позитивните резултати, с каквито очаквания е натоварена.

Материалът Как наистина да получим електронна идентификация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3653

В рамките на националния план за възстановяване и устойчивост дигитализацията на публичния сектор е слабо и откъслечно застъпена. Коментирахме темата с Христо Иванов, Иво Мирчев и Боян Юруков миналата седмица, но ми се ще да развия темата.

Първо, защо трябва дигитализацията на публичния сектор да бъде приоритетна инвестиция – защото тя е отключващ фактор. Намалява административната тежест, съответно прави бизнес климата по-благоприятен, а инвестициите – по-вероятни. В същото време намалява риска от корупция и увеличава прозрачността в управлението. Прави публичните системи по-ефективни, така че по-малко средства да „изтичат“. Всяка една система би спестила много пари и време и би повишила качеството си, ако процесите и услугите ѝ са дигитални. Това се превежда сравнително бързо, макар и индиректно, в по-добър живот.

Обаче има проблем ЕС да финансира електронното управление (което не е синоним на „дигитализация на публичния сектор“, но е близо). И проблемът е, че е малко вероятно ЕС да финансира отново нещата, които е финансирал вече няколко пъти.

След присъединяването ни към ЕС, има два програмни периода. В първия (2007-2013) програмата за електронно управление е „Административен капацитет“, а във втория (2014-2020) – „Добро управление“. В рамките на тези оперативни програми са предвидени около милиард лева, като немалка част от тях са похарчени (макар реално усвоените по ОПДУ да са около 1/3 в последната година, в която може да се кандидатства за проекти, то остават три години за довършване на проекти и тяхното изплащане).

В рамките на тези два програмни периоди трябваше да сме направили много неща. Обаче не сме. Отчели сме ги проформа, или сме ги изградили системи, които не се използват, или са се използвали, но са изоставени. Или не сме направили неща, които сме обещали, че ще направим. И проблемът е в това, че ЕК няма основание да ни даде трети път пари за същото.

Но нека вляза в конкретика:

• Електронизация на общински услуги – по ОПАК се изсипаха сума ти пари за това, а по ОПДУ трябваше да се развият и внедрят хоризонтални услуги в общините. И на места има услуги, които дори се ползват от време на време, но като цяло положението е зле.
• Електронна идентификация – по ОПАК има пилотен проект, след това по ОПДУ се предвиден реален проект за национална схема. Той все още не е стартирал, но поне има шанс да стане до края на следващата година. Все още обаче електронна идентификация няма, камо ли пък услуги да са интегрирани с нея.
• Регистрова реформа – електронизиране на регистри, отпадане на излишни регистри, използване на информационни системи и „свързване“ на регистри. По това има поне нещо направено, но твърде скъпо и твърде неефективно. На практика регистрите не предоставят интерфейси за машинна комуникация и много често са просто грозни интерфейси върху таблица в базата данни. Неслучайно има стратегически документ „Концепция за регистрова реформа“ за периода 2019-2023. Само че в двата програмни периода електронизацията на регистри трябваше да се е случила (да, реформата не е равно само на електронизация, но да не влизам в скучни подробности). Ключови регистри, като Национална база данни „Население“, например, трябваше да бъдат наградени или изградени наново, но не са.
• Електронно здравеопазване – първото нещо, което ще видим след толкова години „мъки“ е след месец когато най-накрая надявам се да имаме електронна рецепта. Да, НЗОК има система, но и тя е доста ръчно-крачна и остаряла, а неща като „Единен здравен запис“ съществуват само в контекста на плащанията „по каса“, и дори там са непълни и некоректни. Малко цинично погледнато – „добре“ че дойде корона кризата, че МЗ поне малко да се задейства, макар и все още да предстои да видим резултат.
• Електронно правосъдие – и в двата програмни периода има проекти и дори цяла ос за правосъдие. Системата за електронно правосъдие се въвежда тази година, с променлив успех, но все още не позволява реално електронно правосъдие – съдилища изискват подаване на заявления на хартия, за да можеш да ползваш системата, например.
• Реинженеринг на процеси, функционални анализи и други анализи – такива „на килограм“ има, особено по ОПАК. Стоят по чекмеджета (или на нечий компютър в добрия случай). И остаряват по-бързо, отколкото някой може да се възползва от малкото полезна информация, която са открили.
• Обучение на администрацията – администрацията трябва да може да управлява процеса по въвеждане на електронното управление. Нищо подобно не се случва (с малки изключения), и то е отчасти защото след два програмни периода администрацията все още не знае какво е електронно управление (пак, с изключения, разбира се).

Дори с нещата, които все пак са изградени, няма политика за поддръжка и устойчивост. До скоро нямаше отделен ИТ бюджет и след изтичането на гаранционната поддръжка нещата оставаха във въздуха. От няколко години (след измененията в ЗЕУ, в които участвах), в бюджетната процедура всяка година е включено и „перо“ за информационни технологии, така че администрацията да започне да мисли как да продължи да ползва системите си. Образно казано, Европа дава пари да си направим основен ремонт на апартамента, но не и дава пари за месечните сметки за ток, вода и телефон или за текущи ремонти и трябва да ги планираме от нашия бюджет.

Та от Европейския съюз сме взели вече пари за тези неща. По два пъти за повечето от тях. И затова е трудно те да влязат за трети път в документ, с който искаме пари от Европа. Защото там с право ще кажат „е стига толкова, де, нали вече го правихте това“.

Ако бяхме направили нещата дотук, щяхме да можем да поискаме пари за следващите стъпки. За отворени интерфейси и дори изграждане на частни услуги на база на публичната инфраструктура; за трансгранична електронна идентификация, така че граждани на целия ЕС да могат да ползват е-услуги у нас (и съответно български граждани в Европа); за проактивни услуги, като автоматично кандидатстване за детска градина, автоматично получаване на помощи при определени условия и др; за групиране на услуги като епизоди от живота и събития от бизнеса, така че „отваряне на магазин“ да бъде една услуга за бизнеса, а не десет, с различни институции, например (за това има пари по „Добро управление“, между другото, но мисля, че нещата са на нулата); за неща като естонското електронно гражданство, с което да привличаме чужди инвестиции; за провеждане на политики, базирани на данни и дори използване на изкуствен интелект за подпомагане на вземането на решения и извършването на оценка на въздействието на законодателството; за електронно гласуване (за което също има пари по Добро управление, но и там има само един анализ и едно техническо задание); за преминаване от киберсигурност (която нямаме) към киберустойчивост.

Само че всички неща от предния абзац няма върху какво да стъпят. Нещата, които сме „отчели“, ги няма на практика (или ги има в много малка степен и са разпокъсани).

И това прави задачата толкова трудна. Единственото решение е политическо – някой да убеди Европейската комисия, че този път наистина ще на правим нещата, които 13 години сме отчитали, че правим. Не си представям как управляващите правят такава заявка. Възможно и да „мине“, пак. Но трябва планът да е добре структуриран, обоснован и с известна доза самопризнания за неуспехите досега. Трябва да заложи визия, цели, проекти, индикатори и срокове, които да имат смисъл, а да не са колекция от нечии хрумвания. В противен случай продължаваме с мокрите печати, докато човечеството не колонизира други планети. А може би и след това.

Материалът Дигитализацията на публичния сектор с европейски средства става все по-труднa е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3647

Много хора споделят тази снимка: „Вярно с електронно подписания оригинал“.

Тя е символ на електронното ни управление – на парче, неработещо на много места и пълно с абсурдни „закърпвания“. Но нека обясня.

Когато един електронен документ е подписан електронно, подписът му се проверява автоматично от софтуера за отваряне на документа – подписът гарантира (криптографски), че документът не е променян след като е подписан, както и кой в авторът. Има и държавна онлайн услуга за валидация.

Когато такъв документ се разпечата, обаче, всички тези гаранции изчезват (с което преди 11 години втрещих едни адвокати). Той става хартиен документ с лесна за манипулиране картинка на подпис. Това види до нуждата разпечатващият да удостовери (със саморъчен подпис и този текст), че разпечатаното не е изменяно. И така поставено изглежда съвсем логично.

Обаче… правилните подходи са други:

• Не се разпечатва. Вече има задължение всички администрации да ползват електронни документи и във вътрешния си оборот, и в комуникация с други администрации. И това е технически възможно и работи. Няма причина да се разпечатва. Разбира се, на малко места е отпаднала хартията, защото какво пише в нормативната уредба и какво става на практика са различни неща.
• На документа се посочват данни, с които оригиналният документ може да бъде изтеглен. Това предполага авторът да има онлайн система, където да се разполагат документите с адекватен контрол на достъпа. Електронното свидетелство за съдимост е такъв пример – има уеб адрес и код за проверка на оригинала. Тук трябва да се внимава, за да не може злонамерени хора да свалят цялата база с документи, налучквайки идентификаторите им.

И двата подхода (които не са взаимно изключващи се) предполагат архивиране на електронните документи. Това е процес съвършено различен от пълненето на мазета с папки с хартиени документи. За това има наредба и издадени на нейна база правила за архивиране. Нужни са неща като регулярна подмяна на дискове, резервни центрове (в рамките на държавния облак) и др. И някой да знае и спазва тези правила.

Ще продължава да има хипотези на разпечатване на е-документи, но те не трябва да бъдат в администрацията. Може в някоя фирма така да предпочитат или да са нужни за пред друга държава, където не ги приемат електронно. Но това са изключения.

Когато нямаш електронен документооборот (въпреки, че имаш техническата възможност за това), когато изискваш хартии при проверки, когато мисленето и на ръководителите, и на администрацията под тях и най-вече – на политическите ръководства, е хартиено, ще имаме това – разпечатване на е-документи. И „вярно с електронно подписания оригинал“ ще е съвсем логична практика, на която само някакви „фейсбук хейтъри“ са смеят.

Материалът Вярно с електронно подписания оригинал е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3644

Като гледаме данните, нещата с COVID-19 вече са извън контрол. Вече сме на нивата, на които Италия затвори всичко на 8-ми март, но положителен резултат имаше след няколко седмици.

Тук заведенията са пълни, училищата са отворени, а някои болници вече изнемогват; лекари напускат. Много е вероятно само след 10 дни да сме в ситуацията на Чехия (където учебната година започва на 1-ви септември).

На този фон правителството не прави нищо. То не се ползва с доверие, което да му позволи да наложи мерки, а въвеждането на непопулярни мерки толкова скоро преди изборите изисква смелост, каквато не мисля, че управляващите имат, колкото и да въртяха рефрена, че е нужно да са на власт заради кризата.

Българските власти не контролират спазването на ограниченията, не тестват достатъчно, не проследяват адекватно контакти на болни. Не въвеждат онлайн обучение поне за тези над 16г, както други държави.

На този фон, това, което имаме, е личната отговорност и личния пример.

Да носим маски, да ограничим контактите си, ходенето по заведения.

От днес ограничих ходенето в офиса (досега можеше, ако на някого му писне вкъщи, да дойде. Сега може само по изключение, напр. „нямам ток“). С голямо съжаление отказах покана за сватба на добър приятел. По улицата съм с маска. Скоро ще канселирам и бизнес пътуване през ноември (макар самолетите в крайна сметка да са доста безопасни)

Не всеки може да си позволи да си наложи ограничения и затова е важно тези, които можем, да го направим. Важно е и проактивно да докладваме контактите си, ако сме болни, дори да не ни питат (защото често не питат).

Дали такава реакция не е прекалена? Не мисля. Но дори да е, попада в категорията „управление на риска“.

Това може да продължи цяла зима и трябва да се подготвим психически. От сега.

Материалът COVID-19 и личната отговорност е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3634

Наскоро трябваше да приемат Оги в ясла. Съответно трябваше да набавим един куп документи – два здравни картона, бележка от лекар и четири изследвания. Няма да коментирам факта, че все още имаме „здравен картон“ (че и два, даже), а не „единен здравен запис“, или смисъла от това да отидеш при лекар, който да ти напише хвърчащо листче, че детето ти не е контактувало с болни.

Ще коментирам обаче изследванията, и по-точно – удостоверяването на тяхната автентичност. Направихме всички изследвания, разпечатахме резултата от сайта на лабораторията, и ги занесохме заедно с другите документи. Само че – проблем. Трябвало да имат печати. Жена ми се разходи до лабораторията, сложиха ѝ един печат, обаче и това не беше достатъчно – трябвало да има втори, правоъгълен печат. Не можело да го приемат без него. Винаги бил така. А правоъгълният печат го имало само в централата на лабораторията – в другия край на града.

Попитах кой и защо го изисква – оказа се РЗИ (Столичната регионална здравна инспекция). Проведох около 15 разговора с 5-6 различни хора в РЗИ, изчетох приложимата нормативна уредба (Наредба 26, Наредба 3, и общо взето заключих три неща:

• Това не е работа на никого. Може би на инспекторите.
• Няма нормативно основание за изискване на печати
• Могат да глобят яслата, ако няма печати, защото „разбира се, че ще ви върнат, като нямате печат“

Накрая се разходих до другия край на града, за да ми „набият“ правоъгълен печат. Но това не би трябвало да остава така – в ситуация на пандемия да обикаляме лаборатории и болници, увеличавайки риска от заразяване, без абсолютно никаква разумна причина за това.

Така че предприех следните мерки:

• Писмо до Министерство на здравеопазването с предложения за нормативно уреждане на автентичността на медицински изследвания
• Писмо до РЗИ да прекратят незаконосъобразните си практики
• Писмо до Столична община, да установи ясни изисквания към детските ясли относно реквизитите на документи, които изискват

Целта е да има законосъобразни правила, директорите на яслите и инспекторите на РЗИ да знаят какви са правилата, а не да си ги измислят на място или да правят „както винаги са правили“, без да има нормативно основание за това.

Писмата до РЗИ и Столична община са скучни, но ще приложа писмото до Министерство на образованието, защото там са реалните предложения за промяна. Както сподели един от хората в РЗИ, съществува проблем с фалшиви изследвания, и „декларациите не работят“ (на моето предложение да спазват административнопроцесуалния кодекс и да приемат декларация за истинност на изследванията):

Чл. 43. Административният орган не може да откаже приемане на писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон не предвижда доказване по определен начин или с определени средства. [..]

Писмото до министъра изисква единствено нормативни изменения – с изключение на ал. 3, т. 3, останалите варианти са налице и в момента. Използването на електронни печати е по принцип правилния подход в дългосрочен план, но изисква надграждане на системи.

Уважаеми г-н Министър,

Във връзка с неписано правило Столичната РЗИ да изисква два различни печата върху изследвания за приемане на деца (по реда на чл. 20 от Наредба 26 от 18.11.2008 за устройството на дейността на детските ясли и детските кухни и здравните изисквания към тях), и отчитайки:
1. Голямото неудобство за родители в това да бъдат куриери на администрацията и в 21-ви век да обикалят за различни видове печати, особено в контекста на пандемия.
2. Риска от предоставяне на фалшиви изследвания
3. Факта, че повечето лаборатории имат онлайн системи за предоставяне на резултатите от изследвания
4. Усилията за въвеждане на електронно здравеопазване

бих искал да предложа следното изменение на Наредба 26:

В чл. 20 се създават нови алинеи 3-5:
(3) Автентичността на изследванията по ал. 1, т.3-5 се удостоверява от лабораторията, извършила изследването, по един от следните начини:
1. чрез възможност за проверка с телефонно обаждане на база на уникален идентификатор на изследването. Телефон за контакт и номер на изследването трябва да са посочени в документа с резултатите.
2. чрез предоставяне от страна на родителите на данни за достъп до онлайн система за проверка на резултата
3. чрез електронен печат на лабораторията върху електронен документ с резултатите, по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (ОВ, L 257/73 от 28 август 2014 г.)
3.
(4) Резултатите от изследванията по ал. 1, т.3-5 се приемат на хартиен носител и по електронен път, на адрес на електронна поща или чрез системата за сигурно електронно връчване по смисъла на § 1, т. 31 от допълнителните разпоредби на Закона за електронното управление.
(5) Резултатите от изследванията по ал. 1, т.3-5 се съхраняват за срок от 12 месеца, след което се унищожават.

Съхранението на данни за достъп (потребителско име и парола) е по принцип рисково, но в случая то е идентично на съхраняването на самите изследвания, като в същото време предоставя възможност за проверка на автентичността на данните.

Би следвало да се обмисли вариант и за по-обща уредба на въпроса с автентичността на медицински изследвания, когато те се изискват по силата на нормативен акт за осъществяване на дадено право.

С уважение,
Божидар Божанов

В по-общ смисъл, за цялата драма с печатите преди време бях подготвил изменение на Административнопроцесуалния кодекс, с която да се забрани изискването на печати:

„§ 1а. (1) Във връзка с административното обслужване на гражданите и юридическите лица административните органи, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги не могат да изискват полагане на печат върху документ на хартиен носител за удостоверяване на авторството.
(2) Авторството на документ по ал. 1 се удостоверява от неговия издател чрез саморъчен подпис. Документът съдържа информация за имената на лицето, което го е издало, качеството и длъжността, в които действа, както и основанието на неговата представителна власт.
(3) Органите, лицата и организациите по ал. 1 не могат да отказват приемане на документ от граждани и юридически поради липса на поставен печат.
(4) За неизпълнение на задълженията по ал. 1 и 3 на отговорните длъжностни лица се налага административнонаказателна санкция по чл. 305 от Административнопроцесуалния кодекс.“

(Следват изменения на двайсетина закона, които в момента изискват печат под някаква форма, които ще ви спестя, – такъв законопроект Демократична България ще може да внесе в парламента след няколко месеца.)

Защо се занимавам с нещо толкова дребно? Нали вече записахме детето, повече едва ли ще имаме тоя проблем?

Защото това е чудесен пример защо няма електронно управление. На теория има, на практика някой някъде иска печат от някой друг и няма правен аргумент, който да го убеди в обратното. Затова трябва наредба по наредба, член по член, административен орган по административен орган да се налага електронната реалност. И защото е важно да променяме мисленето на всички нива – и на политическо ниво, и в администрацията, а и в съгражданите си, които с години са обикаляли за печати, защото „как така без печат“.

Материалът Как да разкараме печатите от медицинските изследвания за прием в ясла е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3627

Електронна идентификация (по-конкретно националната схема за електронна идентификация), която е и кокошката, и яйцето на електронното управление, все още я няма. Ето кратка хронология:

1. В края на 2016 г. е готово всичко – има закон, правилник, осигурено европейско финансиране, техническа спецификация и документация по ЗОП (Закона за обществените поръчки).
2. Процедурата е пусната… и спряна в края на лятото на 2017 г (в следствие на няколко фалшиви обжалвания пред КЗК от фирми, чиято дейност няма нищо общо с поръчката).
3. Август 2018 (1г по-късно) електронната идентификация е пусната като част от голямата поръчка за личните карти.
4. Поради избора на усложнена процедура свързана с класифицирането на части от поръчката (на две стъпки – одобрение на кандидати, и след това поръчка), изпълнител е избран в края на април тази година. Към момента доколкото знам тече процедура по обжалване на решението.
5. Очаква се до края на годината (ако обжалванията паднат) да бъде сключен договор с изпълнителя и той да започне работа
6. Сроковете за eID по спомен са около 18 месеца, т.е. в края на 2022 г. ще имаме система. Чиято спецификация е писана 6 години и половина по-рано и вече не е напълно актуална (напр. вече е достатъчно сигурно да се записва частен ключ в мобилен телефон с Android или iOS; през 2016 г. не беше).

Защо е толкова важна електронната идентификация (за която съм писал доста)? Дългият отговор е в тази 40-минутна презентация от 2016г. Краткият отговор е: защото гражданите нямат налично и удобно средство да се идентифицират онлайн пред държавата. Електронните подписи, които в преходния период (удължен от „2 години“ на „докато стане“) трябва да вършат тази работа имат редица проблеми.

Първо – те са средство за подписване, не за идентификация и като такива нямат възможността в реално време да предоставят актуална информация за лицето извън записаната в удостоверението. Няма нужда да имаме саморъчен подпис, за да покажем на държавата (или дори на частни субекти) кои сме в онлайн среда. Трябва ни „виртуална лична карта“, която обаче не може да се копира и фалшифицира. Електронни услуги за физически лица могат и трябва да се ползват само с идентификация, с малки изключения.

Второ – струват пари и поради това (без значение колко са евтини), не може да се постигне масовост сред гражданите. Така дори да има е-услуги, хората няма с какво да ги ползват. Пример – опашките пред НОИ през март, след като НОИ пусна доста услуги онлайн, но хората трябваше да се наредят, за да си вземат ПИК. При електронната идентификация положението е „апетитът идва с яденето“. И трябва критична маса хора просто да разполагат със средството за идентификация в джоба си, за да потеглят нещата. Примери за това много, като любимият ми е Естония срещу Финландия. Естония дава на всички безплатна електронна идентификация, Финландия я прави опционална и платена. 15 години по-късно Естония „изнася“ електронно управление за Финландия, които изостават значително (опростявам историята, но е горе-долу така).

Трето – националната схема за електронна идентификация не е само средството (дали ще е карта, „флашка“ или мобилен телефон). Тя е цялата инфраструктура, с която всяка електронна услуга да може да поиска идентификация от централизиран компонент, който да събере нужната информация в реално време. Националната схема е и компонент от системата за трансгранична електронна идентификация в рамките на ЕС (която не че е тръгнала успешно, но по други причини).

Без електронна идентификация, всяка електронна услуга има много малка аудитория, което се потвърждава и от данните – извън услугите на НАП, които НАП активно промотира заедно със своя ПИК, използването на почти всички останали е минимално и доста неудобно.

Защо не е станало още? Всички политически решения по пътя от 2017 досега са лоши – спиране на отделната процедура; обединяване с голяма поръчка без реална нужда от това; засекретяване и избор на утежнена процедура; процедура, която не е разделена на лотове, позволяващи различни изпълнители; бавене.

Така при напълно готова документация и финансиране, цял мандат не стига дори да се започне работа по най-ключовата система за електронното управление. Всички останали институции (вкл. ЦИК за пилотното дистанционно електронно гласуване) пък се оправдават „ами тя е в МВР системата, ние нищо не можем да направим“.

Та така за управленския капацитет, визията и стратегическите проекти за модернизация на страната. Кой щял да дойде след оставката.. ‘де да знам, дано някой, дето да може за един мандат поне договор да сключи.

Материалът Хронология на липсващата електронна идентификация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3618

Протестите са хубаво нещо по принцип, обаче… тия точно не! Сега ще ви обясня как е правилно да се протестира, така че всички да са доволни.

Правилно протестиращият не иска просто оставка, защото така не е достатъчно ясно какво точно иска. Правилно протестиращият трябва да си носи в джоба лист А4 със законодателни изменения, които преди това е синхронизирал с всички останали на площада. Иначе за какво протестира?

Правилно протестиращият, обаче, трябва да протестира и срещу всичко останало и да има много точен отговор на въпроса къде е бил, когато нещо друго е станало.

Правилно протестиращият трябва да каже кой ще дойде след оставката. Нали е там с много хора – да съберат пари за социология и да имат готов отговор. После изборите ще са проформа.

Правилно протестиращият не е организиран или организатор, но трябва да е подал заявление за протест, да е част от многохилядна тълпа (иначе няма смисъл) и да отговаря в социалните мрежи защо други хора протестират неправилно.

Правилно протестиращият няма предварително подготвен плакат, защото това значи, че някой му плаща. Най-вероятно някой олигарх, то кой друг има пари у нас.

Правилно протестиращият не пие бира. Бира се пие само на маса, а не като тия пропадняци на крак. Това е признак на много ниска култура и липса на национално самосъзнание.

Правилно протестиращият протестира стриктно извън работно време. Противното би значело, че е безработен лентяй.

Правилно протестиращият знае как е било на протестите 90-та година и знае как се прави. Но в същото време трябва да е млад, за да може премиерът да каже една хубава дума за него.

Правилно протестиращият не затваря кръстовища, защото така не пречи на властта, а само на хората, които имат спешна работа в центъра. По изключение може да се затвори някое кръстовище около някоя сграда на властта, но за малко и с предварително предупреждение.

Правилно протестиращият не се разхожда, защото с разходки нищо не се постига.

Правилно протестиращият не прави пърформанси. Не свири на пиано, не се облича театрално, не прави флашмобове. С пърформанси властта няма да падне!

Правилно протестиращият много внимава със стилистиката на своите послания и тези на всички около него. Ако някой извади ковчег, бесилка или чувла, правилно протестиращият трябва да отиде и да го убеди, че така не трябва. Иначе е съпричастен към лошата стилистика.

Правилно протестиращият не е агресивен. Не обижда полицията, не хвърля шишета вода, не се бута, не чупи. Стои си кротко, защото с пърформанси може и властта да не падне, но пък ако падне по друг начин е още по-лошо. Най-добре да не пада.

Правилно протестиращият не се намира в радиус от 100 метра с някой неправилно протестиращ, защото носи отговорност за действията му.

Правилно протестиращият проучва и профилира съседните протестиращи, за да не се окаже до такива, които нарушават реда с бомбички и фойерверки. Ако не го направи, после заслужено ще бъде бит, защото не се е дистанцирал. Правилно протестиращият изземва всякакви опасни предмети и вещества от неправилно протестиращите, защото полицията е заета да стои пред околните сгради.

Правилно протестиращият, ако бъде набит от полицията в някоя тъмна уличка, се заема лично да идентифицира кой го е бил и прави пресконференция, в която да поздрави ръководството на МВР за пропорционалните мерки за опазване на реда, изразявайки позитивно очакване за дисциплинарно наказание на този един объркал се от умората полицай.

Общо взето, правилно протестиращият трябва да отиде в 18:30 пред някоя сграда, да поздрави полицията, да надуе свирка десетина пъти, да викне „Оставка“, да си тръгне към 21 ч., преди да са дошли провокаторите, а на другия ден да напише писмо на управляващите какви точно промени иска. Всичко друго е напълно недопустимо и дискредитира и омаскарява иначе легитимния граждански протест, който всички бихме подкрепили!

Жалко, че толкова много хора протестират неправилно. Ако следваха този наръчник, властта нямаше да е паднала, но щеше да е по-добре – щеше да е чула протестиращите! Представям си го така – след получаване на исканията на протестиращите се прави междуведомствена работна група, която да предложи нормативни изменения, по които да бъде постигнат консенсус в легитимно избраното Народно събрание! Чувал съм, че така работят развитите западни демокрации, към които се стремим.

Пък и защо да пада легитимно избрана власт? Никакви корупционни скандали, зависимости на премиера, нарушаване на законови и етични стандарти, не могат да са достатъчен аргумент срещу демократично избрана власт. Милион и двеста хиляди избиратели са казали, че искат тези управляващи да дават поръчки и влияние на Пеевски, Доган и други обръчи и да пратят правилните хора във ВСС, които да изберат Гешев. Тези хора на площада са по-малко от милион и двеста хиляди!

Но с времето ще се научим. Като излязат на площада милион и триста хиляди правилно протестиращи (подчертавам правилно), тогава може да има оставка. А дотогава – работа, работа, работа.