Post Syndicated from Стела Джелепова original https://www.toest.bg/kadri-ot-neprochetenata-norvegiya/

В последното десетилетие често говорим за бум на норвежката и изобщо на скандинавската литература в България. Пропускаме обаче да отбележим, че бумът е в рамките на един-единствен жанр – т.нар. nordic noir. Схемата е ясна: циничен, но брилянтен детектив на средна възраст, обикновено депресиран, алкохолизиран, разведен и с отчуждена дъщеря (или две), разрешава поредица зловещи престъпления, зад които прозира уж истинското лице на скандинавското общество – всичко това на фона на мрачно време, сурови пейзажи и като цяло отчайващо съществуване.

Качеството варира, сюжетите – не особено, но пък заплетената фабула, семейните драми и простичкият език (нека го наречем „пестелив“) се оказват достатъчни да спечелят на тези книги толкова голяма популярност, че да изтикат на задните редове в книжарниците и на дъното на списъците на литературните агенти всяка друга скандинавска продукция.

А такава има. Романи, пиеси, поезия, детски книги –

скандинавските автори се изявяват навсякъде и са високоценени по цял свят.

В България също не липсват изпипани издания на немалко от сериозните произведения, но те не се радват на гласовита реклама и достигат до твърде ограничена публика – всъщност дори по-ограничена, отколкото е обичайно за високата литература от например англоезичните или испаноезичните страни.

За разлика от правените по калъп криминалета, при които трудно можеш да различиш шведските от норвежките, датските, финландските, исландските, че дори и фарьорските автори, по-съдържателната литература е едновременно универсална и силно представителна за собствената си култура. Ето защо вместо да поставя под общ знаменател няколко твърде специфични страни, тук предпочетох да се спра единствено на три творби от Норвегия, които заслужават най-после да стигнат и до българския читател.

Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“

В края на 30-те години на миналия век Кнут Хамсун (ако трябва да сме точни, Кнют Хамсюн) е гордостта на норвежкия народ – баща на модерния роман, пионер в психологическата литература, носител на Нобелова награда, вдъхновение за писатели като Томас Ман, Франц Кафка, Стефан Цвайг, Ърнест Хемингуей.

Само няколко години по-късно, през 1945-а, същият този любимец на цяла Норвегия е арестуван, вкаран в лудница и изправен пред съда. Сънародниците му го заклеймяват и настояват за смъртна присъда, книгите му изчезват от книжарниците. Причината е, че по време на войната, вече много възрастен, усамотен в имението си и донякъде загубил връзка със света, той открито заявява подкрепата си за Германия. Предполага се, че основна роля за това играе съпругата му, яростна защитничка на нацизма, а той самият не е съвсем наясно какво се върши нито в Европа, нито в окупирана Норвегия.

И така, докато е под полицейски надзор, вече 90-годишен, Хамсун пише последната си книга – „По обраслите с трева пътеки“ (1949). Тя е отчасти роман, отчасти памфлет, дневник от тези тежки години, апология на един човек на преклонна възраст и до голяма степен протест срещу заключението на съда, че „умствените му способности са трайно намалени“.

За разлика от немалко други книги на Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“ така и не излиза на български – нито в превод от норвежки, нито през друг език. Тя обаче е централна за неговото творчество: в нея, напълно неочаквано за този късен период, се пробужда духът от ранните му романи, изпълнени с

преклонение пред природата, абсурдистки хумор и смели полети на фантазията, при които границите между реалност и фикция се размиват.

Това може да не е идеалната книга, с която да се срещнеш за първи път с Хамсун, но българският читател има достъп до неговото творчество вече повече от век¹ и липсата ѝ в преводната ни литература е осезаема. Нещо повече, днес тази книга е особено актуална. Разкрива ни мислите на човек с огромен интелект и забележителен принос към световната култура, който по една или друга причина е избрал грешната страна в огромен цивилизационен конфликт и е платил за това.

Туре Ренберг, „Толак на Ингеборг“

Отново със старец, изгубил връзка с времето, в което живее, се срещаме в този кратък нов роман. Туре Ренберг е един от младите гласове в норвежката литература. Известен е с ярките си портрети на обикновени и необикновени хора и преди всичко на норвежки мъже.

Старият мелничар Толак е изпълнен с ярост към света, който вече е неразбираем за него, към децата си, които са избрали града пред семейството, към съседите, които тормозят храненика му – местния идиот Уду, и които отдавна са престанали да възприемат самия Толак като отделна личност, а гледат на него единствено като на някакъв придатък към жена му Ингеборг. Затова и за тях той е единствено „Толак на Ингеборг“. Но Ингеборг е изчезнала безследно преди години, Толак е съвсем сам с Уду, смъртта му наближава и той заставя сина си и дъщеря си да се върнат у дома за последен път, за да сподели с тях голяма тайна.

Романът „Толак на Ингеборг“ е продължител на една дълга норвежка традиция за герои аутсайдери,

живеещи незначителния си живот някъде накрай света, жертва на тесногръдието на околните, но и самите те недотам приятни и будещи съчувствие. На български имаме възможност да четем най-забележителния предшественик на Туре Ренберг, който също като него пише на нюноршк (втория официален писмен език в Норвегия) – Таряй Весос.

С наболялата тема за човека от отиващия си някогашен свят, който не може да намери мястото си в днешния и му остава единствено да се съпротивлява, яростно и до смърт (не задължително своята), романът на Ренберг определено би намерил място на рафтовете в българските книжарници и в домашните ни библиотеки.

Йойвин Римберай, „Соларис, коригиран“

При публикуването си през 2004 г. поемата „Соларис, коригиран“ предизвиква същински фурор и е обявена за

една от най-оригиналните творби на столетието, включена в класацията на 25-те най-велики норвежки произведения на всички времена.

Представлява драматичен монолог от 800 стиха, в който героят е механик в роботизиран град на дъното на морето край някогашните нефтени платформи. Годината е 2480-а и той живее във високотехнологично общество, белязано от класови различия и контролирано от частна корпорация. Земята, съсипана от екологични катастрофи, е станала необитаема. Необичайно за научната фантастика, героят не е нито бунтар, нито забележителен ум, а прост работник с ясни и конкретни мечти за спокоен живот.

Оригиналността на поемата обаче идва не толкова от историята, колкото от езика. Римберай конструира свой собствен, основан на диалекта на родния му град Ставангер („нефтената столица на Норвегия“), комбиниран с елементи от староскандинавски, датски, нидерландски, английски и шотландски германски – тоест езиците на всички страни с участие в нефтената индустрия на Северна Европа.

Всъщност Римберай създава един бъдещ език на постиндустриалното население по бреговете на Северно море. Препратките са както към хибридния говор, използван от работниците на първите норвежки нефтени платформи, така и към изменящия се под влиянието на интернет книжовен норвежки от началото на ХХI век, а и на т.нар. евроанглийски, говорен от работещите в институциите на Европейския съюз по същото време.

Поемата „Соларис, коригиран“ е преведена на няколко езика, сред тях английски и нидерландски. Интересно би било да я видим на български – както за да имаме достъп на роден език до едно от най-оригиналните произведения на този век, така и от любопитство какъв подход ще избере евентуалният преводач.

¹ Преводи през руски, немски и френски се появяват още в края на XIX в., а първият превод директно от норвежки идва през 1992 г., дело на Антония Бучуковска. Най-сериозният пропуск в представянето на Хамсуновото творчество в България, освен „По обраслите с трева пътеки“, остава липсата на превод от оригинала на епичния му роман „Благодатта на земята“, за който получава Нобелова награда.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvitie-aleksieva-klougart-kuneva/

„Вулкан“ от Елена Алексиева

корица Люба Халева, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2023

Единството в изкуството е приятно за публиката, но убийствено за способността ѝ да се изненадва. Във „Вулкан“ на Елена Алексиева няма такава опасност – изненадата не е „елемент“ в българския смисъл на думата, а her element – тоест самата стихия, материя на книгата.

Романът започва така, сякаш всяка глава е отделен разказ, с нови герои, нова ситуация, ново място – прочут пациент на д-р Алцхаймер, неговата болногледачка, обрасло с козинка момиче в българско село, новобогаташ с идея за развитието на лайняна енергия, журналистка…

В първия момент мислиш, че канавата е социална, заради драматичните контрасти в общественото положение на героите, също както в последния филм на Йостлунд, където сцените се сменят с подобна привидна непоследователност. Фекалната тема като че ли също преподчертава общия дух на „насмешлив реализъм“ – с буквалната, физическа карикатурност на героите, с натуралистичния комизъм на ситуациите, в които изпадат (скритите в гащите пари биват забравени и изпуснати в тоалетната), с точния брой щрихи, които хем ти позволяват да погледнеш през очите на даден герой, хем не те оставят да се идентифицираш докрай с него, защото мислите му са колкото убедителни, толкова и пародийни.

Тази насмешка обаче скоро прелива извън физическото, към онова, което героите възприемат като свой „духовен“ пласт – смешна мешавица от света на свръхестественото така, както се виждаше у нас през 90-те – малко източна мистика (в един от епизодите се явява демонът Мара, същият, който се опитва да попречи на Буда да постигне просветление, в друг – нова планета, която евентуално ще бъде открита и ще пренареди наталните карти на всички персонажи, и т.н.).

Впрочем ето го времевото единство в романа – главата на повествованието е сега, но краката му са стъпили в 90-те, когато е неговата предистория с всичките си невероятни и убедителни предпоставки. А мястото – мястото е тук, конкретно като в лимърик и също толкова насмешливо-невероятно. Което не може да се изрече в Америка, може да се изрече в гората между Вакарел и Ихтиман.

Връщането към 90-те и техният комичен потенциал обаче блясват най-силно в главата „Радикална херменевтика“, където читателят вече се смее с глас или буквално цвили, ако е завършил филология през въпросния период. Защото тук комедията престава да бъде физическа и ситуационна и прелива в комедия на стила, в умела пародия на литературно-научен „дискурс“, но и на анализираните от него пънкарски текстове. На песни от Сатан Пирдопски. Впрочем самите текстове са извънредно убедителни, чак ти се прищява наистина да бяха влезли в обращение през въпросното десетилетие.

С моя приятел микроба
влачим се двама към гроба.
Викам му: „Спри бе, микроб!
Рано е още за гроб!“

Но и литературният анализ на творбите е не по-малко убедителен – и то не учебникарският, а този, който действително можеше да се чуе из коридорите на университета. От „изобретяването“ на нови думи за самия литературен дискурс („творбец“), през здраво оплетената и осеяна с възелчета канава на изказа („Извън горното съображение обаче – и изцяло в духа на илюминативното формулиране на творбата като над-езиков локус на смислопораждащо сливане на презентация, репрезентация и перцепция в единна, непрестанно обогатяваща се общност на интерпретации…“), до буквалното чепкане на „деформиращата стихия на тоталитарния строй“ в редове като следните:

Вчера ме боля душата,
днеска ме боли гъзът.
Аз роден съм в комунизма –
да живей, живей трудът!

Разбира се, на авторката на настоящата рецензия никак не ѝ убягва, че и тя е потенциално обект на въпросната пародия, доколкото задачата ѝ е да извлече сериозни изводи от роман, който е изначално смешен, макар и смешен по начина, по който е смешен Булгаков – включително с появата на демона, който някак напомня и за „Дяволиада“. За Булгаков като че ли напомня и подборът на имената, особено това на затворения в лудница прочут някога хирург Азнавур Церовски.

Впрочем Елена Алексиева изобщо не крие своите литературни препратки – „Кучешко сърце“ е споменато директно в разговора между хирурга и неговия потенциален пациент, а към края на книгата настойчиво започват да се появяват други литературни бащи (както казваха през 90-те): Аркадий и Борис Стругацки се вясват първо в съня на хирурга, после в съня на обраслото с козинка момиче – пряка препратка към Маймунката от „Пикник край пътя“, но и завръщане към източната тематика: момичето сънува, че един от братята е сънувал, че Маймунката ги сънува и оспорва формулировката на желанието, с което завършва повестта: „Щастие даром и никой да не бъде забравен.“

Това вглеждане в думата „даром“ и серията напразно сбъднати желания са смътният философски план на романа – прокаран обаче с толкова смях и присмех, че не можем да бъдем сигурни. Защото сред тези желания са и предприетото от момичето търсене на бащата, и желанието на бизнесмена да прави добро, и смяната на пола, и дори кракът, който е татуиран със свещен образ на национален герой, държан е във формалдехид и бленуван от циганчето Иисус… само за да бъде захвърлен край пътя малко след като е придобит.

Междувременно сюжетните линии започват да се затварят една по една – като кутийки, които си разтворил набързо, за да стигнеш до центъра, или може би като челюсти на крокодил. Крокодилските челюсти на златната рибка, един от последните образи в книгата, златната рибка, която е и крокодил, и библейският Левиатан – и там, пак иронично, е изведена и въпросната поука – селско-фолклорното „внимавай какво си пожелаваш“. Разбира се, изведена е толкова насмешливо, че става ясно как тя е по-скоро обединителен принцип на различните фабулни посоки, отколкото дестилирана премъдрост. Един доста хилав обединителен принцип на фона на целия разгул от герои, образи и случки; но пък обединителни принципи се срещат под път и над път, а полифонични, калейдоскопични романи „между Вакарел и Ихтиман“ – не толкова.

„Всичко това можеше да е твое“ от Йосефине Клоугарт

превод от датски Мария Змийчарова, корица София Карастоянова, София: изд. „Аквариус“, 2023

Напоследък приятели ми споделят колко трудно харесват нови книги. И нови в смисъл на непознати, и нови в смисъл на писани сега. Че нещо в гладката им повърхност ги отблъсква, литературен small talk, празнословие, само че на хартия. Което е парадоксално, защото сега повече от всякога книгоиздаването изглежда заето с изследване на важните за конкретни читатели теми – да се говори за това, и за онова също, а и другото да не остане непогалено с литературно перо. В някакъв момент ще можеш да въведеш личните си данни в търсачката и да получиш книга, чийто герой прилича точно на теб – по раса, пол, занятие и т.н. Което обаче няма нищо общо със способността ѝ да те увлича, с твоята способност да прочетеш нещо важно за себе си в нея.

Харесах „Всичко това можеше да е твое“ на Йосефине Клоугарт по прочетено наслука изречение. Хареса ми стилът, който е като тресавището на Рупчев – напоен с образност и измамливо плавен, музикален по начин, който надхвърля фонетиката и дори интонационните линии, паузи и каденци. Музикален така, както могат да са музикални архитектурата или природата, благодарение на една всеобемаща хармония, в която си въвлечен не поради някаква предварителна своя същност, а просто защото си техен свидетел – и затова част от всичко. Ето тази барокова хармония у Клоугарт напомня за тресавище – с трептящата над погледа вода, с виещите се стъбла на тревите близо до повърхността, с мътното и сладостно усещане за опасност – значи усещане, че най-сетне нещо се случва, нещо, което да засяга читателя. (Неслучайно критиците сравняват Клоугарт с Вирджиния Улф.)

Или може би не точно опасност. Опасността е нещо предстоящо, а чудовищното, в смисъл на самото съществуване на смъртта, присъства от самото начало – в „Карл-Ларшоновото“ битие на семейството с двете момиченца, с къщата до водата, с бащата, който обикновено отсъства, но пък присъствието му е белязано с извънредна отчетливост на жестовете; с майката, която изплита самата тъкан на дните и затова никога не се вижда истински; с въжето, което свързва момичетата през кръста, докато се оставят на вълните да ги мятат… и в един момент се развързва; със студения плъх в зърното, с прегазеното коте, с жената, която рови пръстта над момиченцето си; но много повече в живота, който залива тези детайли и преминава нататък. Котката изпищява до прегазеното си бебе и се прибира при другите, а детето, чиито очи Барбара е закрила, си тръгва; над гробището прелитат гъски и внасят нелеп шум в цялата картина – и децата не могат да им кажат да млъкнат.

Образите следват един след друг в неясната хармония, както всъщност се случва в ума ни. И думите, разсъжденията някак изплуват от тях, струва ти се, че те са важното, и понечваш да ги цитираш, но в следващия момент виждаш как посърват, превърнати в цитат – както камъчето е лъскаво във водата, но угасва на сухо. Намираш думи, които сякаш ти резонират – „склонността да се предадеш пред плача и самосъжалението“ или описанието как всичко се оказва „встрани от Ерик, когато той най-сетне се появи“, – но след като ги извадиш, се оказва, че не е така. Просто някъде, докато в текста образите и случките са се избистряли в съждение, в теб е текъл някакъв паралелен процес – твоите образи и твоите случки, макар и съвсем други, са се намествали между авторовите, водили са те към твои собствени думи.

Йосефине Клоугарт е съавторка на Олафур Елиасон в албума му Your Glacial Expectations. И ѝ подхожда. Нейната проза е като неговите огледала – кръгли, полегнали в тревата отрязъци небе.

Това е първата книга на Клоугарт, преведена на български (поздравления за великолепната Мария Змийчарова), и последната, написана от авторката. Което значи, че бихме могли тепърва да очакваме още от същото.

„Кучето на Персефона“ от Виолета Кунева

корица Люба Халева, Пловдив: „Жанет-45“, 2023

Ако „Всичко това можеше да е твое“ стои дифузно, в плетеница от взаимно проникващи се образи и състояния, то стихотворенията на Виолета Кунева създават усещането за отделни, завършени късове реч, ефектни сами по себе си, обли като камъчета.

Някои изглеждат дори готови да имплозират в афоризми – като това, че актьорите се прибират в гримьорната, а кръвта по сцената е нашата. Или за сувенирите от ада – които, както става обичайно, са изработени някъде другаде. В същото време има такива, които биха могли да се разгърнат в цял разказ или дори роман – чета например този откъс от стихотворение и си мисля какво би направил Пол Остър или Бредбъри с образа на смъртта като бездомно кученце:

Един ден смъртта се появява
като бездомно кученце,
което подтичва след нас.
Ляга в краката ни.
Чуваме дишането му.
Купуваме каишка.
Стани, Смърт!
Седни!
Тихо!
До мен, Смърт!
Учи бързо.
Отговаря на всички имена.

Това са образи-завръзки, но не в класическия смисъл на фабулостроенето, а по-скоро като проблем в ума, който търси своето разрешение. Подобни завръзки има немалко: адът, който изглежда досущ като сегашното ежедневие, със същия панелен адрес и дори с готвача зад ъгъла, който е отворил ресторантче тук; или градинарят, който започва пролетта с отрова, защото служи на двама богове (единият назован, а другият?):

За отговорността да имаш красива градина

всяка пролет за градинаря
започва с отровата

сипва я внимателно в дупките на къртиците
полага я в корените на розите
пръска листата

това е важен ритуал –
жертвоприношение
за бога на красотата

голяма отговорност е
да служиш
на двама богове

мърмори градинарят

И тъй като това е стихосбирка, а не прозаична творба, свободните краища на тези завръзки се заплитат в други стихотворения. Образите се повтарят, видоизменят се и се надграждат. Първият прочит може да се окаже измамен. В началото например читателят може да възприеме ежедневното, почти задушевно описание на ада като някакъв вид утеха, като успокоение пред страха от смъртта – ето, напразно сме се плашили, и тук е място, където се раждат деца и цветя.

Когато обаче четеш цялата стихосбирка, а не отделните стихотворения, се получава нещо различно. Тогава излиза, че именно ежедневието на ада е плашещо. Банално би било да цитирам „баналността на злото“, така че нека го помислим другояче, откъм собственото си ухо, което привиква към новините за водената наблизо война – или към домашния ужас. Тогава преминаването „сух под дъжда“ без скрит в ръкава „чадър или пък покрив“ се връзва с определението „безсрамно“ в края на стихотворението, защото би могло да намеква за обръгване, за огрубяване, за загуба на чувствителност.

Поддържам тази версия, защото ми прави впечатление колко много от стихотворенията в книгата говорят за ценността на раната, за раната като място, през което струи светлина. Първо имаме страха, който като побесняло добиче разкъсва границите на вселената, и „преди да зараснат / от дупките прониква светлина“. В следващото стихотворение се страхуваме „светлината да не изтече под прикритието на думите“. А малко по-нататък Виолета Кунева говори за раната, която привлича ножа и „затова не я лекуваш“, а чакаш той да я намери, да легне в нея и да накара цветето ѝ да се разтвори. Същият любовен тон е през две стихотворения, този път не към раната, а към причинилия я страх – „мой добричък страх, / къде си? Така строго ме охраняваше – / другите лоши неща / не смееха да припарят“. Първото в мечтата на ангела е да бъде чуплив. В предишното стихотворение говорещият оставя лошата новина да го ужили – за да провери дали е жив.

Това са настойчиви метафори – появяват се и пак, и пак. Въпреки това аз не бих се доверила на повтарящите се мотиви, по-скоро бих обърнала внимание как всяка следваща поява на определен образ изменя смисъла му – не за да изиграе реторически номер на читателя, за да накара една и съща дума (тленност, куче, светлина, рана) да каже обратното на това, което е казвала в началото, а за да остави възможно общуването, което има нужда от това взаимно разколебаване на уж непоколебимите в своята цялост стихотворения. Поне така съдя от това стихотворение, което сякаш най-силно от цялата стихосбирка се доближава до идеята за програмност, за рефлексия върху функцията на самия език:

Преди да паднем

ще бъдем наказани с общ език
за кулата която строим тайно нощем
ръка в ръка
сърце до сърце
очите и думите ни ще си заприличат
сякаш ги е създал един бог

но сега сме тук
и все още можем да учим
един от друг

Толкова за привидната монолитност на стихотворенията в „Кучето на Персефона“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-olanda/

„Оланда“ от Рафал Вояшински

Превод от полски Лъчезар Селяшки, изд. „Ерго“, 2021

Все по-трудно ми става да пиша за книги, които не само ми харесват, но и ме поразяват. Тази книга е кратка – новела и шест разказа на съвременен полски писател с множество награди. Чете се бързо и се заседява задълго в паметта. Eдновременно къса и залепва сърцето, сърцераздирателна е, но без сантименталност и евтини писателски манипулации. Тя е в равни части книга за оптимизма, но и за „Болка. Болко-о-о! Болчице…“ на Александър Геров.

Вояшински е особен писател. Съзнателно върви не само срещу течения и моди в литературата, а срещу цяла ценностна и цивилизационна рамка и начин на мислене – тази на рационализма. Той вярва в тайната и мистерията на живота. Полският автор не е концептуален, не е метафикционален, не неговият глас стои зад този на персонажите, правдоподобен е във фикцията си.

Книгата е за това какво е да срещнеш и чуеш Бог на улицата под формата на вик, както казва Джойс.

Да се разминеш с него даже. Вояшински пише за всекидневни епифании и срещи с непризнати светци от дъното на обществото. Има озарение и разрез в реалното при прочит, има пробойна в навика. Разтърсваща книга.

Като четях, пред очите ми изникваха възрастните хора от филмите на Кешловски, които просто преминават през кадъра и не казват нищо, но са там. Като пратеници на нещо, предрешени ангели или свидетелство, че има и друго в съществуването, освен всекидневното страдание.

В разказите и новелата на Вояшински има изпитване на границите на живота. Има отиване до ръба и отвъд него. Прозата му се състои от наблюдения, дневници, описания на видяното от живота на зачеркнатите, унижените и оскърбените. Има живот, който е оглозган до болка, стенание и мърморене. Но и този живот се живее; неговите свидетели и наблюдатели съществуват.

Вояшински с лекота създава съвременни истории от библейски мащаб,

и то по такъв начин, че да въздействат непосредствено. Не сочат с пръст, освен в раната, не са надменни и не те засрамват. Не са смекчени или захаросани. Изпълват със сурово съчувствие и запазват достойнството на героите. Реториката и стилът са високи и ниски, от улицата до небето.

„Оланда“ е лична, интимна и изповедна новела, обяснение в любов, обръщение към субект на любовта, евангелие или проповед към човечеството, което представлява всеки един човек сам по себе си. Изреченията са концентрирани като стихове – с истини, факти и открития. Не е нужно да се напомня, че полската поезия (не само със своите Нобелови лауреати) е една от най-добрите в света през този и през миналия век.

Главният герой в „Оланда“ е сметнат за мъртъв при раждането си и баща му го слага в куфар, с който отива да пие и яде, и едва по-късно се оказва, че бебето е живо. Четейки това, се сетих за „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, Нобеловата му лекция. В неговия куфар има ръкописи на бащата. В този на Вояшински има настояване,  

че тези, които с погнуса и пренебрежение подминаваме, са същите като нас. Че грозното и нелицеприятното са неизменна част от света. Както и щастието.

Парадоксалната формула, че „човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само затова“, от „Бесове“ на Достоевски пронизва и писането на полския автор. Той не се стреми да шокира, като разказва и показва това, от което отвръщаме очи, напротив. А ако има шок, то той е в смисъла на shok, „приятел“ на албански – героите ти стават близки и подтикват към сепване и смирение.

Още в началото на книгата има колкото падение и безутешност, толкова и стоицизъм и любов. В монолозите и фрагментите към Оланда, работеща в магазин за хранителни стоки, има фрагменти и откъси, сравними както с Витгенщайн и Достоевски, така и с Шекспир. Какво е нужно, за да има живот – „голо тяло и друго тяло и да се хапне нещо“, „човекът е полудял от това, че съществува“, „с малък мозък е трудно да се лъже нечестно. Може само честно“. Героят в „Оланда“ е почиствал септични ями, бил е чистач, отглеждал е кокошки, поставял е ушни марки на бикове, белил е лук в цех за консерви, бил е охранител и огняр.

Героите на Вояшински не знаят готовите големи отговори на големите въпроси. Те не са образовани, култивирани и в крак с времето, тенденциите и технологиите. Лишени са от цинизъм, лицемерие и обиграност, бедни са и онеправдани. Не могат да бъдат победители. Те са по дефиниция от губещата страна.

Въпросът в тази книга е как светът да не е разочарование,

и отговорът е, че до истинска надежда се достига, когато не се надяваш. За героите въпросите за самоопределението и за смисъла на живота не са теоретични или академични, а са важни и могат да спасят или опропастят остатъка от дните им. Могат да ги приближат или отдалечат от болката, гробищата или лудостта. Могат да заситят нуждата им от надежда. Могат да отместят страховете им. И да открият истинското лице на оптимизма –

оптимизмът е любов към липсата на смисъл. Бог се появява от любовта към липсата на смисъл. Защото това е върхът на любовта към живота.

При представянето на „Оланда“ в София  авторът припомня, че човек не бива да се възгордява прекалено много и че най-важното – животът и смъртта – не е измислено от човешки разум. Вояшински не е съгласен с предпоставката, че няма енигми за човека, и писането му е опит за израз на тайната, по-стара от езика, религията и идеите. Убеден е, че въпреки насилието, агресията, експлоатацията и унищожението има и нещо друго и то може да се нарече и любов. Тази тайна, на която даваме много имена, ни пази от капаните на идеологията и от очевидни лъжи, но невинаги.

Вояшински държи на това, че тази красива тайна присъства във всички хора. А ако някак решим, както се е случвало и преди в историята, че някои хора просто нямат значение, то значи и другите хора, без оглед на това дали са богати, дали са на власт, или са талантливи, също нямат значение.

Авторът припомня и че Диоген е бил бездомен уличник, Сократ е приличал на скитник със скъсани дрехи, ходил е пиян по улиците на Атина и не е бил никак привлекателен, а по-скоро вонящ досадник. Те, допълва Вояшински, както и Сидхарта, Исус и Омир, не са написали нищо, а са разговаряли с няколко души, не и с тълпи. И са заставали на страната на гения на живота, не само на гения на човека. Този гений е по-древен от човешкия разум и за разлика от него, не е монологичен, скучен и най-вече авторитарен и поробващ.

Човешкият разум в своята крайност води до диктатура, а не до толкова необходимите и нужни свобода, грижа и любов.

Във връзка с отминалите и с винаги предстоящите празници, а и с част от все по-консервативно настроените сънародници и гласоподаватели бих цитирал и този пасаж:

Трябва да помним, моя златничка кокошчице, че Исус не е вдигнал къща, не е ходел в шест часа сутринта на работа, не е спестявал, не е заемал висока длъжност, не е имал обществено положение. Кой би желал такъв зет? Тогава какво правим ние? На кого подражаваме?

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго", както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Мария Енчева original https://www.toest.bg/neotkrehnatoto-kovchezhe-na-niderlandskata-literatura/

Всички сме големи експерти на тема Нидерландия, когато стане дума за Върджил и Рюте, с други думи – за футбол и политика. Измести ли се разговорът в посока литература, същата тази страна се превръща в бяло петно с размерите на Източна България.

Преводачите от нидерландски у нас се броят на пръстите на едната ръка,

което несъмнено е жалко за читателите, тъй като ги лишава от досег с безброй ценни текстове. От друга страна, този „недоимък“ превръща преводачите в търсачи на съкровища, в откриватели, овластява ги и ги натоварва с отговорността да подберат най-ценното, което да предложат на българските читатели.

Сред съкровищата, които се надявам един ден да имам честта и удоволствието да преведа на български, са три сравнително разнородни книги.

Първата от тях е

романът „Никога вече сън“ (Nooit meer slapen) на Вилем Фредерик Херманс (W. F. Hermans),

един от т.нар. голяма четворка на Нидерландия от XX в. „Никога вече сън“ (или „Отвъд съня“ според заглавието на едноименния филм, чийто превод е минал през английски) е писан през 1966 г., но спокойно може да е излязъл и изпод клавиатурата на наш съвременник.

В романа си Херманс, сам изкушен от геологията, пише за младия геолог Алфред Исендорф, който като всеки друг учен мечтае за слава и безсмъртие. Алфред поема на експедиция към Норвегия, където някой си професор Нумендал му е обещал да му предостави въздушни снимки. За съжаление, снимките потъват, така да се каже, вдън земя. Въпреки това Алфред се отправя към Нордкап с намерението да докаже, че определени езера в онази най-северна част на Норвегия са възникнали в резултат на удари от метеорити, а не при топенето на леда. Експедицията е тежка като раницата на гърба на Алфред. Той не може да спи от светлината и комарите. Постепенно става ясно, че намеренията на Исендорф са обречени на провал: множеството неуспехи, чувството за малоценност, което гризе младежа, неспособността му да общува с норвежките си колеги.

Една от темите в книгата е празнотата и безсмислието на човешкото съществуване – нещо, което скришом или явно вълнува и нас.

„Никога вече сън“ е фин класически роман, претърпял 39 издания само в Нидерландия, и едно от най-превежданите произведения на нидерландската проза.

Без съмнение е и книга, която никога няма да изневери на заглавието си и да „заспи“.

Далеч не само в името на равновесието и политкоректността, а и за да покажа как в тази страна на футболни таланти и шенгенски наредби литературата не се пише единствено от бели мъже от средната класа, избрах

съвременния психологически роман „Всичко отдавна отминало“ (Alles wat er was), създаден от младата хомосексуална авторка Хана Берфутс (Hanna Bervoets).

Книгата човърка мислите дълго след като се върне в библиотеката при „всичко отдавна прочетено“.

В романа телевизионен екип и група участници в предаване за наука се затварят в сградата на някогашно училище, за да заснемат интервю, когато навън проехтява мощна експлозия. Единственото, което се вижда през прозорците, е гъста мъгла. Никой от присъстващите няма представа какво се е случило. Малко след това по телевизията дават указания да се затворят всички възможни пролуки по врати и прозорци и в никакъв случай да не се излиза навън. Скоро героите започват да се нагаждат към новата ситуация с надеждата, че скоро ще се приберат при близките си.

Романът пресъздава в нехронологичен ред извадки от дневника на Мерел, една от жените в снимачния екип. И тъй като тя е единственият източник на информация, докрай не сме напълно сигурни доколко може да се вярва на разказа ѝ. Хладнокръвието, с което Мерел описва случващото се в училищната сграда през следващите дни и седмици, контрастира ярко с влошаващото се психическо състояние на присъстващите. Един по един героите напускат сцената, докато на 145-тия ден от апокалипсиса книгата не приключва с наистина неочакван финал.

Чрез „Всичко отдавна отминало“ по един деликатен начин, без обичайния морализаторски тон,

Хана Берфутс прави дисекция на днешния човек, зависим от телефона си и от интернет връзката, жаден за видимост и за слава.

Тази искреност на романа и появата му в „най-подходящия“ момент – с началото на пандемията от коронавирус и първия локдаун в Нидерландия – го изстреляха във висините и го превърнаха в една от най-четените книги в страната. И докато го четяха, всички се молеха собствената им изолация да не продължи 145 дни.

Друго име, което заслужава да бъде повтаряно с възхищение, е Ремко Камперт (Remco Campert).

Той почина през 2022 г. на 92-годишна възраст. Няколко месеца преди смъртта му „Тоест“ помести на стената си във Facebook откъс от стихотворението му „Съпротива“ , с което неговите издатели и издателите по цял свят изразиха съпричастност към случващото се в Украйна и осъдиха войната.

Самият Камперт е неразривно свързан със съпротивата, включително с тази срещу литературната традиция. Участник е в експерименталното движение „Файфтъхърс“ от края на 40-те години на миналия век, в което млади нидерландски поети се противопоставят на творческите възгледи на своите предшественици. Ала докато за останалите членове на движението нерядко може да се прочете, че успяват да сътворят единствено безподобни небивалици, Камперт изпъква с меланхоличния си и в същия момент ефирен стил. Смятат го за „най-достъпния от всички във „Файфтъхърс“. От този период е и стихотворението му „Поезия“:

… но думите, изречени веднъж,
написани,
са други; само премълчани,
неизговорени,
те могат да отправят
претенции за правота и щастие.

Наред с поезия Камперт пише и десетки романи и новели, които намират широка публика. И все пак със смъртта на последния от групата на „Файфтъхърс“ нидерландската литература губи най-вече любимия си поет, своя виртуоз на стиховете. Със „Съпротива“ Камперт оставя на читателите си завета, че поезията е нещо повече от просто думи, нахвърляни върху лист. Това той изразява още по-ясно чрез безсмъртното си стихотворение „Поезията е акт“.

Поезията е акт
на самодоказване. Ето, доказвам,
че съм жив, че не просто съм жив.
Поезията е бъдеще, размисли
за предстоящата седмица, за далечна страна,
за собствените ни старини.
Поезията е като дъх, тя
движи краката ми, понякога колебливо,
по земята, която ги чака.
Волтер бил болен от шарка, но
се избавил, като изпил
цял казан лимонада: ето това е поезия.
Или да вземем прибоя. Вълните
се размазват в скалите, но не се дават,
а се съвземат и това е поезия.
Всяка дума, която се пише,
е шамар по лицето на старостта.
Накрая, вярно, смъртта побеждава,
но смъртта е единствено тишината из залата
с прозвучаване на последната дума.
Смъртта е затрогваща.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-markovaldo-ili-sezonite-na-grada/

„Марковалдо, или сезоните на града“ от Итало Калвино

Превод от италиански Нева Мичева, изд. „Жанет 45“, 2017

Доменико Скарпа – преподавател, редактор, преводач и автор на монографии, включително за Итало Калвино – е написал и предговор към българските читатели, поместен в началото на тази книга. Текстът му е лек за четене и същевременно достатъчно чувствителен за контекста на тукашния читател; едновременно разкрива няколко интересни наблюдения върху книгата и оставя пространство за фантазиране. Споменавам го обаче и конкретно защото

Скарпа говори с възхищение и за илюстрациите на Люба Халева, които придружават изданието.

Сега, шест години след публикацията на книгата, тези илюстрации отново са новина: художничката е сред избраните 30, които са представени в изложба по повод 100-годишнината от рождението на Калвино. Първата спирка на изложбата беше Панаирът на детската книга в Болоня, а сега тя ще пътува из италианските културни институти по света. Люба Халева ще участва с пет илюстрации (придружили сме текста с някои от тях), което стана повод да препрочета и „Марковалдо“.

В книгата има двайсет разказа с един и същи герой, дал името на сборника. Марковалдо е общ работник в голяма фирма. Той, казва ни авторът, не е пригоден за живот в града, защото се възхищава на природата, небето и птиците. Опитва се да открие лек за ревматизъм или гъби, растящи до пътя, за всичките си съседи. Лекът обаче отвежда съседите и него самия до болницата, а гъбите се оказват отровни (слава богу, няма достатъчно за всички, така че никой не се натравя сериозно).

Този ритъм – не само на сменящи се и идващи отново сезони, но и на надежда, разочарование, надежда – следва повечето от историите. Писани през 50-те, те показват бедността на тогавашна Италия, но и шума на прясно индустриализираното общество. Задават се произхождащите от този контраст въпроси: какво означава смислена работа, как са разделени видимо и невидимо класите в обществото и дори кой, как и кога има достъп до чист въздух и звезди?

Марковалдо е мечтател. В някои от разказите сякаш цялата вселена заговорничи мечтите му да се провалят. В други обаче Калвино позволява на героя си да поживее в тези фантазии. В една от историите той излиза от киното (филмите са му любимо бягство) и се озовава в такава гъста мъгла, че целият град е потънал в непроницаем памук – а неочакваният финал сякаш разиграва именно най-смелите и тайни фантазии на героя.

В друг разказ Марковалдо се привързва към едно дръвче, което малко прилича на самия него – сбутано в един ъгъл на предприятието, то има нужда от повече светлина, живот навън и слънце. Героят, неспособен да даде тези прости неща на самия себе си, решава да ги даде поне на растението. Надеждите му са толкова големи, че успяват да захранят дръвчето и листата му започват да растат с фантастична скорост. Докато някои от историите приключват с романтично бягство от реалността, а други – с болезнен разрив между мечтите и живота, в този разказ Калвино открива изпълнен с меланхолия израз на възможната среща между двете:

Задуха вятър. Златните листа се откъсваха на рояци и кръжаха в нисък полет. Марковалдо бе убеден, че зад гърба му се вее гъста зелена корона, докато внезапно – сигурно защото се почувства без завет от вятъра – се обърна. Дървото го нямаше вече: от него беше останала само тънка пръчка, от която лъчеобразно излизаха голи клонки, и едно последно жълто листо на върха. Под многоцветната светлина всичко наоколо изглеждаше черно – хората по тротоарите, шпалирът от фасадите на къщите – и на фона на тази чернота, невисоко над земята, се въртяха ли, въртяха златните листа, лъскави, стотици и стотици червени и розови ръце се вдигаха от мрака, за да ги уловят, и вятърът издигаше златните листа към дъгата, а с тях и ръцете, и възгласите. Откъсна и последното листо, което от жълто стана оранжево, после алено, лилаво, синьо, зелено, сетне отново жълто и накрая изчезна.

Марковалдо не е способен да избере собствения си живот – ако беше роден в богато семейство, навярно щеше да се превърне в друг Калвинов герой, барона, който като хлапе се качва на дърво и повече не слиза от него. Притиснат в един живот, който просто му се случва, си представям Марковалдо мълчалив и дори мрачен в реалността, докато вътрешният му свят избуява от живот. Трудността обаче е да го извади навън.

За мен беше подарък да прочета тази книга в превода на Нева Мичева

(чела съм „Марковалдо“ преди това на английски). Но е истински дар, когато при втория прочит позната книга ми прозвучи не само на друг език, но и промени мнението ми за нея. При първото четене „Марковалдо“ ми се стори една романтична история. Вероятно съм позволила тези диви фантазии и красивият език на Калвино да ме омагьосат до степен, че да позабравя донякъде тъгата на този свят. Спомням си усещането си за героя на разказите – чудак, който не се вписва в града и въпреки всичко го избира.

Сега книгата ми се стори по-многопластова и по-сложна.

Видях, че Марковалдо е самотен, но осъзнах също, че всъщност не може да бъде друг. Той не съумява да бъде истински баща на децата си – нито да им позволи да го опознаят, нито да се погрижи за тях. Откровено мрази жена си – до такава степен, че мисълта за нея по време на обедната му почивка успява да му развали настроението, но не си дава сметка, че без нея не би имал и обяд в кутията си. За Марковалдо е по-лесно да мисли като котка или растение, както му се случва в няколко разказа, отколкото като баща или съпруг. И може би семейството му наистина е ужасно… Като читатели не ни е дадено твърде много, по което да съдим. Все пак, докато четях, си спомних думите, които една мъдра жена ми каза веднъж:

Лесно е да обичаш земята и небето, по-трудно е да се обичат хората около теб.

Кой е способен да каже какво е значимо в един живот – във всеки живот? Замислих се какво може и какво не може в своя живот Марковалдо. Насред всичките си притеснения, страхове и надежди, които са все попарени… И си дадох сметка: той все пак може да обича земята и небето. В крайна сметка най-интересното в книгата е, че Калвино дава глас на този безгласен човек. Дава му достойнство с израза на вътрешния му свят, фантазира си какъв ли би могъл да бъде той – и го прави с огромна щедрост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorov-boyadzhiev-mindova/

„Смяна на оптиката“ от Людмил Тодоров

София: изд. „Ентусиаст“, 2023

Къщата е обърната с гръб към улицата; отвън изглежда грозна и неугледна. Бащата е обърнат с гръб към света; оттеглил се е на село, не се връща в града, не приема покани, не иска да общува със сина си, с жена си и дъщеря си – да, но никога не се знае.

Вратата на кабинета му понякога се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата – без обяснения. Рисунките му не дават ключ – бащата е бил илюстратор на детски книги, но смята себе си за „само посредник“. Приятелствата му не дават ключ – с някогашния си приятел няма нищо общо, а сега общува само с неприятния за останалите съсед.

Ние сме „дъщерята“. Тоест ние, читателите.

Дъщерята, която се опитва да разбере себе си, докато се опитва да разбере баща си; майката не е загадка; майката е толкова последователна в действията си, че ако по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е само скицирана, а не рисувана от натура.

Във всеки случай дъщерята не се затруднява да общува с нея; затруднява се да общува със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на действията си – защо понякога избягва приятеля си, понякога е рязка, после готова да се умилква, но само колкото е нужно, защо подозира приятелката си в нещо, но не говори с нея, защо е превърнала библиотеката, в която работи, в пушалня и на практика никой не я използва по предназначение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва особено, но не се и съди. По-скоро се опитва да се самоанализира; не със систематичните средства на терапията, а с ежедневния монолог, който разкрива мотивите и механизмите един по един, инцидентно, между две неща за вършене, докато белиш картофи например. Или в отрязъците от общуване с другите.
Една дума от бащата, която пада на място.
Какво прави твоят германец?

Приятелят ѝ не е германец, просто е прекалено безропотен в отмятането на задачи. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.

Ето този вътрешен монолог, в който парчетата саморазбиране са нарядко и вплетени неразделно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи изключително автентично, далеч от конвенциите на ХIХ век, според които героят се впуска във философски екскурси или инцидентни саморефлексии; далеч е и от потока на съзнанието, понеже нищо във формата на изказа не е забележимо само по себе си. Няма и формална рамка на сюжета – дъщерята отива в къщата, връща се, отива пак и пак. Общуването с близките се случва в една или друга степен или не се случва. Няма формален „аранжимент“ в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да напомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на баща си. По-скоро усещането е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко променени тона, които внезапно променят целия ѝ смисъл. Препоръчвам.

„Зимата през Средновековието“ от Цочо Бояджиев

София: изд. „Изток-Запад“, 2023

Тази книга е съставена от фрагменти. Всъщност самият автор го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това действително се забелязва веднага, особено при неизбежното сравнение с ключовия труд на Цочо Бояджиев „Нощта през Средновековието“ с неговата елегантна структура, състояща се от три части („Absentia lucis“, „Обитателите на нощта“ и „Човекът в нощта“), разделени от три екскурса („Loca Noctuna“, „Мълчанието и гласовете на нощта“ и „Иконография на нощта“). Видима е и разликата в обема – „Нощта“ е близо 600 страници, а „Зимата“ – малко над 100 страници, като книгата внезапно свършва, някак насред темата. Заскобяваме всичко това, защото е заявено открито: проф. Бояджиев пише в послеслова, че се е колебал дали да публикува тези бележки, но в крайна сметка е решил, че биха могли да бъдат полезни за бъдещи изследователи на темата.

И те са наистина извънредно интригуващи, разпалващи апетита; написани са на изящен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на автори като Дейвид Атънбъро в контекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни напомня да не забравяме, че историята е и литература – така че разказите за вкочанени до смърт ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична конвенция.

Разказът ни доближава ту до Бахтин, ту до „Хилядната година“ на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват сцени с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с невинна игра на топка, при която обаче има жертви, защото играчите не свалят оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък тръгва по леда; виждаме препоръчваните от Вийон „дръвца, кюмюрец и сланина“ или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-сетне, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени. Това е прекрасна литература, и то именно в своето привидно оттегляне зад научното описание. Фактът, че се е случило наистина, само добавя една силна литературна подправка – достоверността, или дори идеята за достоверност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разделителната линия изкуство/литература тя придава вкус и на лимъриците (в които винаги нещо се случва на „една жена от Кент“), и на лъженаучните „източници“ в разказите на Борхес. Тук говорим за истинска наука, но за читателя лаик удоволствието е същото.

Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, макар и бегъл поглед към тукашното Средновековие, което е твърде малко познато именно в своята ежедневна, пълнокръвна същност. Не бих казала, че липсват изследвания в тази насока – например „Старобългарската медицина“ на проф. Минчо Георгиев или „Физиолог“ на проф. Ана Стойкова, – но като че ли никое от тях не е толкова живописно и насочено към широката публика. Има изследвания на житията като популярни четива, на космологичните представи, на игрите… но те сякаш не успяват да излязат извън академичните списания. А дали причината не е в задължителната героизация на тукашното Средновековие, която сякаш изключва познанието заради самото него, човешкия интерес към някогашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан колко магнетична картина би могла да се получи.

„Чуден свят“ от Людмила Миндова

София: изд. „Ерго“, 2023

Не бих искала да започвам разказа за „Чуден свят“ на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията спрямо света – не за друго, а защото това е осезаемата част и нея читателят може да я усети сам.

По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, начините на употреба на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни „хватки“; но ако смяташ, че това ги прави безизкусни, трябва да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието – на пръв поглед твърде общо, твърде сладко, твърде равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттам към стихотворението на Превер – как се рисува птица, което би могло да бъде скрит манифест. Манифест, струва ми се, на една „изкусна автентика“ – автентика, достъпна единствено с внимание и търпение, но далеч невинаги, а само ако птицата хареса отворената врата на образа. А в тази стихосбирка има образи, чиято вратичка като че ли щраква на мига – запленява, заковава вниманието на читателя.

Поетът –
фантомният крайник
на обществото.
Ту го сърби,
ту го боли от него,
а той за това общество
е мъртъв отдавна.

Или влюбеният, който казва, че счупеното носи щастие, докато гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато казва „мамо, ще ти дадам“. Тази афористичност обаче е по-скоро страничен продукт на вглеждане и размишление, отколкото търсена игра. Играта е в друго – в самоизличаването, което на пръв поглед изглежда като крайно смирение, като автомаргинализация, но всъщност разкрива позиция на свобода.

Показват ми стълби
и ме предупреждават:
нямаш право да се качваш,
позволено ти е само да слизаш.
Не се безпокойте, казвам.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.

Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения – от изтривалката пред „входа“ на книгата (която обаче е летящо килимче и те кани да летиш с нея) до вратата, чието описание почва с изискване за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава шум, да не показва чувства), и постепенно съдбовността ѝ нараства, докато накрая през нея не влиза животът.

Същата привидна незначителност иска за себе си и поетическият глас; настоява, че безкрайността на живота само отстрани изглежда като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя. Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това твърдение. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася поправка, прави разлика между отражение и сянка. Изкуството е по-скоро невярната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), отколкото еднозначното отражение. Защото „който иска да научи стилистичните фигури, да наблюдава сенките“. Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, увеличават, смаляват; моделират реалността. Но не я преправят изцяло – защото независимо от техните игри, това продължава да бъде поезия на етоса. Да си автентичен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо различно от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си поставя каквито и да било морални императиви, и тъкмо в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче поставя самата автентичност като императив, като задължение на поезията:

Затова разказвам.
За тях, за мен.
За да преговарям:
къде ми е надеждата,
да помня свободата,
да казвам истината,
да поливам цветята.

Ето тази автентичност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто „казана“, а трябва да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена само понякога и още по-рядко запява. Тук пее.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-da-budesh-muj-i-bashta/

„Да бъдеш мъж и баща“ от Йеспер Юл

превод от немски Мария Енчева, изд. „Жанет 45“, 2019

Това е една болезнено важна и ценна книга на автор, който е вече добре познат на българската публика. Прочитът ѝ е особено належащ днес и тук, защото следствията от прекомерното втвърдяване на традиционни и консервативни ценности системно ескалират до катастрофа. До семейно насилие и убийства на жени.

Практическото прилагане на съветите на Йеспер Юл категорично би подействало не само полезно, но и лечебно на травмираното и ранено българско семейство и общество.

Датският семеен терапевт е натрупал изключително много опит, който щедро споделя с читателите. Още в предговора прави впечатление как авторът не изпада в излишни теоретични въведения или претенциозни изложения, а направо скача в дълбокото. Още на първата страница, както и на всяка следваща има нещо, което провокира размисъл, действие и най-вече подтиква към конкретно разрешение на проблем. Темите и примерите са представени практически и мъдро. Няма даже и намек за поучение или предизвикване на вина. Точно обратното.

Юл води читателя спокойно и овладяно по пътя към промяна на разбирания, които за мнозина изглеждат издялани върху камък. Мъжете могат и да отговарят не само за прехраната, както могат и да не оглавяват еднолично семейството. Здравословно за самите тях е да са активна част и от емоционалното, а не само от материалното или екзистенциалното всекидневие на децата и партньор(к)ите си.

Най-лесното, за съжаление, решение за мнозина мъже, когато се сблъскат с непознати задачи или когато им се наложи да напуснат зоната си на комфорт, по отношение на бащинството, е да се превърнат в „отсъстващи бащи“. Да отсъстват физически и емоционално за децата си. Това влече след себе си много болка и дефицити за децата. Но и за бащата.

Трудно е за бащата, особено за българския, да се адаптира към една нова роля. За нея няма пример, освен често пъти грешен. Като за начало

е добре бащата да знае, че окситоцинът е хормон, свързан с емоционалното обвързване и при мъжете, не само при жените,

и неговите нива се увеличават правопропорционално на отделеното време и грижи за децата от самото им раждане. Апетитът идва с яденето.

Мъжът също така не е само фигура, която работи, изкарва пари и поради това концентрира власт. Днешният свят и най-вече семейството е пространство, в което насилието, упражнявано от мъж, е табу. На върха на пирамидата от ценности е свободата. Тя е най-висшата и е нужно това непрекъснато да бъде напомняно. Свободата върви ръка за ръка с въпроси за личностното развитие и с отговорната роля човек да е архитект на живота си и да не строи въздушни кули, да не следва безполезни формули и клишета, а разума и чувствата си.

Децата отварят очите и сърцето единствено ако човек иска и е готов. Това, както и близките взаимоотношения с тях, не е еднократно действие, не е покупка и продажба, не е транзакция, а нещо постепенно и трудоемко, доживотен ангажимент. За да не бъде проиграна тази безценна възможност, е нужно човек да опознае колкото семейството си, толкова и себе си. И да преодолее трудността и риска да е непосредствено и спонтанно човешко същество.

Бащинството е дар и предизвикателство, твърди Юл, и е нормално да предизвиква смесени чувства, страх и нерешителност. Едно от първите клишета, които Юл „погва“, е, че

бащата не е полиция и съд, а събеседник,

чието най-голямо желание понякога е да не е като родителите си. Други атакувани постулати са тези за властта и йерархията, защото, за да отговаря на съвременните човешки права и разбирания, е нужно да има преподреждане в семейството, защото за него отдавна съществува нова дефиниция. Родителството, за да е здравословно, е полезно да почива на диалог, обмен и взаимодействие, на автентичност и правдоподобност. На топло, отговорно и съзнателно отношение.

Да станеш равностоен партньор и отговорен родител е процес на лично израстване през целия живот. То не се заключва в това да наказваш за непослушание момчето, токсично да третираш момичето като принцеса или да прехвърляш собствената си отговорност на детето, за да усеща то непосилно бреме и вина. Нужно е да си свидетел на живота им в добри и лоши моменти, да присъстваш тялом и духом. Да чуваш как те споделят страховете и надеждите си, но да не оставаш мълчалив, а да споделяш и своите. Не е редно бащата да се обижда и да ревнува детето от самата му поява, а да разсъждава как да преработи тези чувства и мисли.

Юл се опитва да обхване множество теми. От секса и промените в любовния живот по време на бременността и след нея до въпроса дали бащата да присъства на раждането. За датския автор най-добре е това да е собствен избор и решението да е взето не поради натиск, а от лична необходимост. Каквото и да е то, не е повод за срам и вина. Този избор, както и множество други, не те прави лош баща, а е стъпка по криволичещата пътека към целта да си достатъчно добър родител. Често се среща и важното припомняне как въобще да не се започва състезание кой е по-добър в двойката, защото в него всички губят. Най-много децата.

С течение на времето е неизбежно –

бащата започва да разбира по-добре собствения си баща.

Незаменимо е да се проведе разговор с него в такъв период, най-вече за времето, в което той самият е станал баща. Този диалог може да доведе както до облекчение в настоящето, така и до прошка за миналото.

Забележително е признанието на самия Юл, че е бил лош баща в началото. Това се променя след думи и действия на детето му. Те го карат да осъзнае къде и защо греши, и да промени настройката си. Най-лесното и същевременно най-трудното е да се чуе и види детето такова, каквото е в своята уникалност – без проекции. Детето живее собствения си живот.

Най-полезните съвети и изводи на Юл са и най-сложните. Да се грижиш за себе си, за да се грижиш и за семейството си. Да знаеш, че родителството е умение и за него са нужни упражнения и практика. Никой не се е родил научен. Това не е нещо вродено и е въпрос не на чувства, а на воля. Може и да е очевидно, но Юл специално подчертава няколко неща. Едно от тях е, че

любовта е щедрост, не е алчност, скъперничество или манипулация. В любовта също има граници и възможност за отказ.

В любовта хората са партньори, а не обслужващ персонал. Друго важно нещо, минаващо като червена нишка по страниците – да се осмелиш да си себе си и да стоиш на своя страна, да не си жертва. Така се дава пример и детето да е на своя страна и да не си вреди. Бащата може да бъде спаринг партньор на детето си и да вярва в неговите сили, което значи да оказва съпротива, без да наранява и да вреди. Да изгражда доверие.

Едно от най-ценните неща в книгата са разказите на тринайсет бащи за значението на бащинството и свързаните с него промени, трудности и страхове. Това са думите на Баща 6:

За мен бащинството значи: да си много по-щастлив, отколкото без деца, да даряваш близост и топлина, да си спътник, да слушаш, да взимаш някого на сериозно, да даваш пример, да излъчваш плам, да позволиш на някого да е част от живота ти, от това, което те удивлява и възхищава, да се доверяваш, да стимулираш, да окуражаваш, да споделяш ентусиазма на друг човек, да споделяш ценностите си, да получаваш доверие и внимание, да можеш да виждаш как децата се смеят, да можеш да ги утешаваш, да взимаш връзката си на сериозно, да бъдеш по-отговорен, да трябва да вършиш хиляди неща, които придобиват нов смисъл.

Говоря от собствен опит, като казвам, че тази книга има потенциала да променя хора. Препоръчвам я открито както на приятели мъже, така и на близки жени, за да могат да разберат и отсрещната страна.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-ivanov-borges-nikolova/

„Зрящият е хляб“ от Биньо Иванов

съставителство Яна Букова, София: изд. „Аквариус“, 2022

Отлична е идеята на Даря Хараланова за поредицата „Поет за поета“. Не само защото създава поетически антологии с концептуалната сила на конкретно замислената книга (вместо на случайна сглобка от съществуващи неща), а защото онагледява потенциалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която все още стои аморфна и разпиляна в публичното въображение. Ролята на разпоредител в литературноисторическия салон обичайно се заема от идеологията, така че е прекрасно поне в този случай самите поети да решават кой до кого ще седи.

Съставителството на Яна Букова осуетява възможността поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално – нещо, което изобщо не би било изключено, ако се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология. Особено пък тези, в които локалното е особено осезаемо – като наноси в езика (фолклорно-възрожденската употреба на числителните например), изобилието от природни образи, вкл. установени репери, като планините и Дунав, проблясването на локални думи дори в изцяло екзистенциални стихотворения („до другата трева на мартеница ахнала“) и пр.

„Вятър иде и аз те обичам“ например би могло – и дори би трябвало – да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март редом с Далчевото „само затова, че си родина моя“. Първо, защото представлява един от редките примери на неопосредствано от националните клишета чувство, и второ, заради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се говори за строфи в този тип поезия) – бързото, плавно движение подлог–сказуемо, подлог–сказуемо, положени в едно разгръщане на дъха и навързани просто, без обяснения („вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“), а после насечения ритъм на безглаголни фрази, метафори за родината.

Стихотворенията от този период биха могли да бъдат четени удобно с акцент върху тази поетика. Това обаче би представило Биньо Иванов в невярна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология доказва, той става рязко неупотребим за какъвто и да било наивен прочит – било национално сантиментален („дишам в тебе, гина в тебе, коренче“ и после „родино моя родна, отечество привидно, / което си мобилизира граници, границите – граничари, / граничарите – кучета“), било дори езиково сантиментален в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на плавен и ароматизиран досег със смисъла. Послесловът на Яна Букова говори за сблъсъци вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв начин ми напомня на Дилън Томас или на Къмингс:

сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета мила,
мила
проклета!

Преди чуждестранните препратки обаче има нужда от внятен разказ за българската поезия от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея – да речем, спрямо Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.

„Възхвала на тъмнината“ от Хорхе Луис Борхес

превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. „Колибри“, 2022

Тази книга също е антология, също обхваща цялото поетично творчество на своя автор; също е съставена от поетеса – както пише на корицата, „сбогуване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес“.

Първият ѝ превод на негови стихотворения – „За ада и рая“, излиза успоредно с превода на „Вавилонската библиотека“ у нас – през 1989 г. Нейната „Поетическа антология 1923–1977“ е издадена в собственото ѝ издателство „Проксима-РП“ през 2016 г. В този смисъл „Възхвала на тъмнината“ не е радикално ново издание, но пък безспорно ще стигне до много хора и ще донесе удоволствие на немалобройните почитатели на Борхес у нас.

Изданието е двуезично, което дава на читателя възможност да оцени трудността на преводаческата задача – стихотворенията, макар и не подчертано звънки, нерядко са римувани и изобщо следват определена формална постройка, а ритъмът на езика е бавен като на обрасла с растителност широка река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, дори на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване – смисловата пауза често е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния контекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е „уморено“, или „обезсилено“.

Подобна сложност стои и пред самия читател, ако той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията предразполагат повече да следваш ритъма на образите и тук-там да запаметяваш онзи, към който искаш да се върнеш пак.

За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.

Освободен от паметта и от надеждата, абстрактен, неограничаван, утрешен почти, мъртвецът не е просто мъртъв, а самата смърт. […] Ограбваме му всичко, не му оставяме ни багра, нито сричка.

Ако сънят ни (както се говори) бил е покой, почивка на разсъдъка бездейна, защо усещаш, ако те събудят ненадейно, че от безценно щастие са те лишили?

В тази поезия има някакво тематично постоянство, което не е само в завъртането на ключови и за прозата на Борхес образи – лабиринта, библиотеката, огледалото („уморено“!), анонимния персонаж, чиято прочута самоличност ни се разкрива мигновено – само колкото да видим, че е безвъзвратно изгубена.

Ето пример: в разказа „Безсмъртният“ в последния момент ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият старец казва, че е бил (тоест вече не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е изгнаник, занаятчия, лишен от символната сила на името си. Но не е само до темите. Усеща се по-скоро стилистичното единство на „Рубайят“ – един общ масив от творби, които не си противоречат помежду си. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, „Възхвала на тъмнината“ като че ли не би се променила значително, ако я четем безразборно или пък отзад напред.

Принципно, критиката е разделена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, смятат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му – сложната игра с читателя, който никога не може да предскаже следващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, смятат за най-важна тема на Борхес изковаването на самия стил – и тук поезията е напълно намясто. Лично аз съм благодарна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.

„Въображаеми градини“ от Галина Николова

София: Издателство за поезия „ДА“, 2022

Говорейки за преводите на „Хиляда и една нощ“ – всички един през друг допълвали, изменяли, нагласяли оригинала спрямо своето време, – Борхес казва, че единственият лош сред тях е верният. Разбира се, това твърдение само по себе си е литература, и то точно онази литература, която носи наслада чрез постоянното изместване на смисъла, играта на ума. Неслучайно „Вавилонската библиотека“ беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.

В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на реалността не са игра между автора и читателя, а вид автотерапия. Езикът е ясен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по условие невидим двойник, друго „аз“, отстоящо във времето. Не „уморено огледало“, в което образът се губи, като при Борхес, а „саморефлексия“, тоест вглеждане в собственото отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са случайни – в центъра на много от стихотворенията стои точката на кризата, неназованата рязка загуба, срезът. Няма нужда от назоваване – сам слагаш своя момент на криза върху същото място и проверяваш точността на описаното чувство: когато си идентичен с табелката на болничното си легло; когато внезапно си по-малък от детето си, когато в обаждането „за проверка“ на близките тревогата обърне посоката си, и т.н.

Част от терапевтичната сила на стиховете е в истинността на тези репери – ако ги разпознаеш, ще припознаеш и стратегиите за тяхното преодоляване. Въпреки че тези стратегии са литературни по своята същност – или пък тъкмо затова. Защото и собственото ни въображение често може да бъде „недобросъвестен разказвач“, неуморен писател със слабост към катастрофичните сценарии, измисляч на страхове.

Имам една вътрешна стая, пълна с писатели,
наведени денонощно над своите листове
улавят мисъл за пазаруване на хляб,
приготвяне на вечеря, пътуване
или каквото и да е всъщност
и създават апокалипсис
в няколко изречения.

Справянето с прекомерната дарба на съзнанието да измисля плашещи реалности е през ангажирането му с друга задача – да тръгне в обратната посока, да измисля щастливи реалности, да мечтае. Това решение присъства в три отделни стихотворения – вече цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което завършва с шеговит разговор с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се разказва за въображаема градина, в чийто край има гора, а в гората – умираща сърна. Освен ако… понеже градината е въображаема и всъщност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а току-що родила сърна, която побутва малкото си с муцуна.

Колкото и да е странно, езикът и литературата ни влияят до такава степен, че променят начина, по който говорим със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си диалози. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език – наблюдава например кога фразите, с които говорим за себе си, заприличват на инструкции на електроуред; или пък кога думите, с които описваме неудържимото уж влечение, съдържат в себе си предупреждението за краха. И ги променя, използва силата на езика, за да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени вече от водовъртежа, просто ще изсъхнат.

Чудесен урок – да следим литературните волности на вътрешния си монолог поне толкова критично, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Tirachard Kumtanom / Pexels

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-lipiskova-smith-kisyov/

„Пристанището на часовника“ от Мария Липискова

корица и оформление Капка Кънева, София: изд. „Същности“, 2022

В стихотворенията на Мария Липискова има една жена, която стои на ръба на живота, като град на ръба на Космоса. До нея се простира празнота и тя общува с нея. И общувайки с празнотата, общува със себе си.

Успява най-сетне да чуе това, което денят, другите, думите са заглушили.

Сега тя заглушава думите. Потапя се в мълчанието като в лечебна вода, последна вода.

Чуйте:

… тя отваря устата си беззвучно,
като прозрачна риба, оставена на повърхността
да диша. Почти не си спомня тези места…

Чуйте:

… Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци
Ще преброи големите дупки появили се в думите ѝ празнините
В които потъват цели кораби и години…

Чуйте:

… а зад гърба ѝ
някакво мълчаливо и тъмно животно
което прекосява стаята

Денем тя говори човешки. Нощем стълбовете и жиците са изтръгнати, връзката е изгубена, Азът е глухоням.

И тогава се събуждат други езици, думите се носят като огнени кълба. Тогава се чува пеенето на планетите. Половината от тези стихотворения се случват в съня, в онова пространство, което също е на ръба на живота, но парадоксално е изпълнено с живот. Само че вътрешен. Разпуква се времето, разпуква се детството, неочаквано посивяло (сивото впрочем се стеле над тези стихотворения ту като коси, ту като мъгла, ту просто като плъзнал цвят). И думите, които остават, са единствено вътрешни.

Ето го най-поразителното според мен изречение в тази стихосбирка:

тя не разбираше други думи
освен тези които изразяваха емоции

Каква е жената, която обитава тези стихотворения? Всички белези на принадлежност към тази или онази част от обществото са повехнали или изтръгнати. Дори това, че става въпрос за жена, а не за мъж, е някак второстепенно, защото за старостта и тишината това са подробности. Както е подробност, че в стихотворенията на Далчев говорещият е мъж.

Впрочем и тук навикът да проектираш себе си в „тя“ избледнява на два пъти – в описанието на човека, който стои накрая и чете на глас (неизбежно си представям човека от гравюрата на Фламарион, проврял глава през небесния свод), и в „Детство“, където спящият протагонист е положен на бръснарския стол и слуша звуците от детството си, силни като гласове от радио. И в двата случая не става въпрос за герой мъж, а по-скоро за връщане към нещо по-основно и по-важно, което не бива да бъде разсейвано с подробности. Темата за принадлежността към тази или онази група просто отпада, когато най-сетне трябва да принадлежиш на себе си.

„Време за суинг“ от Зейди Смит

превод Невена Дишлиева-Кръстева, оформление Люба Халева, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

„Време за суинг“ на Зейди Смит е книга, в която темите на принадлежността – раса, класа, пол – отекват като непрестанен ритъм, като тракане на обувки за степ. Ето как ги резюмира Клер Месуд в статията си „Танцьорката и танцът“ за The New York Review of Books:

Петият роман на Смит повдига много теми – танцът като идея и изкуство; приятелството и съперничеството между момичетата и жените; майки, дъщери, майчинство; расова и културна идентичност; творчество и успех; амбиция; любов. И докосва още много въпроси – съвременните форми на либералния западен културен империализъм; ефектът на социалните медии; връщането към религията в развиващите се страни (в този случай към исляма в Гамбия); културата на „знаменитостите“ и нейните ефекти; емиграционната криза в Европа.

Получава се нещо като оркестрация на шумовете и емоциите от разговорите в големия град, разговори, в които си потопен и не можеш да не участваш; героинята е дете (в едната сюжетна нишка) и млада жена (в другата); пред нея не се простира заглушаващата мъгла на старостта. И все пак Зейди Смит слуша внимателно думите, назоваващи емоции, слуша ги като музика, около която се случва цялата хореография на сюжета, и затова романът ѝ не е придатка към темите, а е пълен с живот.

Впрочем големият разказ на социалното (споменатите раса, класа и пр.) е погледнат отстрани, с любов и ирония, като нещо, което движи майката на героинята, но не и самата нея. Поне не по същия начин. Ефектът на „правилността“ буди смях и признателност – при това едновременно. И разбира се, те кара да насочиш този смях към себе си.

Майката на героинята има добър вкус – а детето ѝ преживява това като пълна трагедия, защото копнее за крещящите секси воланчета по рокличката на своята приятелка, съперница и алтер его Трейси; здравословните рецепти винаги завършват с фиаско, докато майката на Трейси тръгва с идеята да приготви полуфабрикат и той задължително ѝ се получава вкусно. Който е копнял за кичозна ученическа раница с анимационни герои, знае за какво иде реч.

Същата „правилна“ майка се записва да следва социология и разглежда хората неизменно като част от някаква колективна същност, от колективна съдба. Опитва се да накара дъщеря си да види тази по-голяма фабула – и успява, макар да плаща цената за това със своята глухота за другото, частното, човешкото. И въпреки това нейният подход, нейната правота изобщо не е отменена – напротив, тя е важна част от сложността на живота… макар да се опитва да я опрости.

Заглавието на романа идва от един филм с Фред Астер – „Време за суинг“. Специално си пуснах клипа, за който става въпрос в края на първа глава. Там Астер танцува безобразно добре (това, което забелязва героинята) с почернено със сажди лице (това, което забелязва нейният приятел). Тоест танцът е едновременно шедьовър и расова обида. В съвременния свят като че ли много трудно приемаме, че нещо може да бъде и двете, и или изискваме някой да бъде зачеркнат, или пък настояваме, че талантът извинява всичко (вж. последните спорове за Неруда). Романът на Зейди Смит успява да види и двете – и затова усещането е не за есе или социологически коментар, а за танц.

„Светът на думите“ от Роман Кисьов

оформление авторът, София: изд. „Ерго“, 2022

В стихосбирката на Роман Кисьов несъвпадането със себе си не е мъчителен парадокс, а състояние, което носи радост, усещане за богатство и свобода.

Стихът е стопкадър от карнавал (по Бахтин), в който горното и долното постоянно се преобръщат; стопкадърът е размазан, танцът е оставил следа, човекът е едновременно и двете – и спокойно приема парадокса за своя самоличност. Гений бездарник, хуманист диктатор, безног атлет (малко като плоскостъпата танцьорка у Зейди Смит). Има нещо пикаресково в този поглед към света, някакъв отглас от героя на Вийон, който умира от жажда край извора, гори и трака със зъби от студ, а своята мощ усеща най-добре в безсилието.

Героят на Кисьов пък усеща безсилието си да определи своята идентичност – и избира да приеме това безсилие като движеща сила, като мощ, която го тласка в движение. В изгнанието (включително и от себе си), което му дава свобода. Обратното на това изгнание – постоянното съвпадане със себе си – води до задушаване, до клетата съдба на един неслучен Одисей, който никога не е срещал циклопи и сирени, защото така и не е напуснал Итака, така и не е напуснал себе си.

В същото време изгнанието е пътешествие с осезаемо загатната чудовищност, доколкото етическото съображение в него е изпреварено от естетическото (деца подритват някаква загубена планета, чудодейни птици снасят палати и планини от злато) – но тази чудовищност е чудовищността на мита, на човешкото алтер его, тя е част от същото преобръщане. Тя също е проекция на човешкото, свързана е с него, както змеят е свързан със свети Георги, както Тиамат е свързана с Мардук. Тя е негова сянка.

Почти всичко в тази стихосбирка живее сдвоено със сянката си – като смъртта, която расте в човека, става бебе, дете, ученик; като думата, която се опитваш да затвориш в идея и значение, а се оказва, че тя те е затворила.

И все пак тази игра на светлини и сенки не е симетрична; интересното в нея са тъкмо изненадващите разминавания (погледнете отново клипа на Фред Астер – там, където сенките спират да повтарят движенията му, той ги гледа озадачено, а после сам панически ги имитира). В едно от най-загадъчните стихотворения в тази книга душата описва човека, чието тяло обитава, но далеч не съвпада с него. Когато той говори, тя мълчи. И когато той пише, тя го редактира. Така човекът се превръща в Платонова сянка на душата си – и е въпрос на време светлината да заглуши думите, а той да застане на ръба на света и да послуша как изчезват сенките.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник