Tag Archives: правосъдие

Когато няма кой да пази пазачите

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/kogato-nyama-koy-da-pazi-pazachite/

През 1901 г. американският юрист Джон Уолш пише статия за компетентността, започвайки с бележката, че „няма друг термин в правото, чието правилно значение да е определяно по по-неубедителен начин“. Макар Уолш да посочва също така, че никоя друга дума не изисква по-строга дефиниция, и до днес в България изглежда объркващо какво точно представлява властта на точно определен орган да извършва определени действия и да взема решения.

Измерения на компетентността

Два съвсем пресни и привидно отдалечени примера дават ясна представа за проблема. В единия от тях президентът случайно се оказа обект на подслушване, допуснато по съвсем различна тема (разследване на дружество – доставчик на оръжие за Военното министерство), като главният прокурор Гешев съвсем спокойно разсея всякакви конспиративни теории с недвусмисленото си признание, че редът за допускане на използването на специални разузнавателни средства може да бъде преодолян по начин, който дори няма интелектуалния капацитет да се нарече „схема“.

В случая от ДАНС са изискали подслушване на разговори, без да минават по законоустановения ред

на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), с кристално ясната представа за какво разследване става дума, след което са изпратили подслушаните разговори като годни доказателствени средства по въпросното разследване. Очакваната следваща крачка след това признание дойде дни по-късно, когато беше обявено, че от ДАНС ще продължат да събират данни, очевидно по сходен процесуален ред и потенциално срещу всеки гражданин, във връзка с декларираната „ревизия на приватизацията“.

Другият пример е случаят на белгийското дружество „Бос Рентал“. Преди дни то спечели дело за близо един милион лева срещу… Върховния административен съд на България (ВАС), който е разгледал негов казус и е отсъдил, че няма право на приспадане на данъчен кредит. Реакцията на дружеството – иск срещу самия съд с твърдения за нарушение на европейското право и положителен резултат на втора инстанция – Софийски апелативен съд.

Из мотивите на съда може да се прочете, че макар спорът за правото на приспадане на данъчен кредит да е разрешен с окончателния съдебен акт на ВАС (и именно ВАС може да се произнася по въпросите на данъчното право), накърняването на европейското право е противоправно действие и самият Европейски съд е развил в практиката си, че подлежи на обезщетяване. Предстои обжалване и финално решение на Върховния касационен съд, но вече се появиха коментари как това решение също би могло да доведе до нова претенция за вреди в полза на изгубилата страна, ако следваме досегашната доминообразна логика.

Въпреки че първата история касае действията на разследващите органи и прокуратурата и има отчетлив политически привкус, докато втората би могла да разтърси само професионалната общност, и в двете ядрото на спора се изгражда около това

къде са границите на правомощията на държавните органи.

Въпрос, който в действителност подронва държавността по цялото ѝ протежение, а не само в областта на правосъдието – от най-дребните ежедневни случки на чиновници, които смятат, че вътрешните неписани правила могат да се ползват с приоритет пред ясно разписаните им законови права, до вечните дискусии за това на коя институция какви (и колко) въпроси да бъдат разпределени, така че да има равномерна натовареност, но и специализация по материя и бързина при обслужването на гражданите.

Правосъдието като издърпване на килима

Проблемът с компетентността на различни държавни институции показва, че упованието в демократични постижения като разделението на властите е хубаво нещо, но води до разочарования винаги когато има съмнения в хората на власт. В правото това упование си има много конкретен фетиш: случайното разпределение на делата. Всеки потопил се в нестихващата драма около „джуркането“ и белите хакери би си помислил, че демокрацията ни отне случайното разпределение, което е едва ли не изконен принцип на правораздаването.

Всъщност за случайно разпределение се говори едва в последните десет години,

откакто системата е въведена като част от ангажиментите на България към Европейския съюз. Липсата на случайно разпределение по-рано, и то при значително по-малък брой магистрати (тоест при повишен риск от неслучаен избор на съдия), никога не е раждала значимо недоволство по една проста причина. Издигането в култ на точно тази тема означава, че изначално липсва доверие, че съдиите решават еднакво сходните дела. Ако този по-дълбок принцип се спазваше, недостатъците на някакъв софтуер нямаше да се превърнат в знаме на „борбата за правосъдие“.

Ето защо не е странно и че в съдебната власт личността има значение до степен да се водят напрегнати боричкания за това кой точно съд ще бъде компетентен да гледа определени дела. В това отношение не е трудно да бъде открито оправданието за „джуркане“ на дела от един съд в друг по законодателен път.

Идеята за специализирано правосъдие е красива, защото няма как да бъде оборена – рационално е да се вярва, че във все по-усложнения свят на правото умението да се вземат решения изисква задълбаване в строго определена материя и не просто знания, а практически опит, за който се изисква специализация. Такава в крайна сметка е и тенденцията в „белия свят“. Но вместо да се правят специализирани търговски или данъчни съдилища, някой подсказа на управляващите още преди десетилетие, че могат да си отгледат съд в най-невралгичната област: организираната престъпност и корупцията.

Специализирано или извънредно правосъдие?

От откриването си през 2011 г. Специализираният наказателен съд (СпНС) стана още по-всеяден откъм видове дела, докато рамките на неговата компетентност се лашкат между бързането да се ремонтират закони и съучастническата дейност на Конституционния съд (КС). Последният такъв пример беше изменението на чл. 411а, ал. 4 на НПК от есента на 2019 г., с което

на Специализирания наказателен съд бяха възложени и делата, подсъдни на Европейската прокуратура.

Излишно е да се казва, че във вече утвърдената парламентарна традиция на ГЕРБ промяната беше прокарана през преходните разпоредби на Наказателния кодекс и без връзка със съвсем друг пакет изменения в него, а мотивите на вносителите трудно могат да бъдат определени като мотиви по същество, тъй като не отговарят на елементарните въпроси: защо именно СпНС, а не някой друг съд, и как престъпленията от компетентността на Европрокуратурата съответстват на досегашната компетентност на СпНС.

Макар че Европейската прокуратура звучи като новата надежда за спасение отвън, в проекта за създаване на тази институция и в Регламента за установяване на засилено сътрудничество се подчертава изрично, че

тя по-скоро ще координира и инициира, но няма да извършва разследвания на място,

а местните власти ще имат и други важни задачи, като предоставянето на доклади, обосноваващи евентуални злоупотреби с еврофондове. Рамката на дейността на Европрокуратурата налага тя да бъде сезирана от някого, който смята, че е компетентна за извършването на действия по разследване, а този някой очевидно ще има свобода на преценката.

Съдът има ключова роля в целия процес, тъй като съгласно чл. 42 от Регламента актовете на Европрокуратурата, съдържащи правни последици спрямо трети лица, подлежат на съдебен контрол от националния съд съобразно процедурите на неговото вътрешно право. В това отношение значението на българския съд за постигането на видими резултати от новата институция ще бъде много по-решаващо, отколкото например на Европейския съд.

До този момент КС се е произнасял с решения при самото създаване на СпНС, както и при изменението, даващо му право да се произнася и по т.нар. дела за корупция по високите етажи на властта. Едно от малкото сходства между двете решения е, че с тях се подпечатва законодателната воля, но същевременно логиката на първото от тях е преобърната и направо изоставена във второто.

Докато през 2011 г. КС излиза с решение, че Специализираният съд се превръща в извънреден (а това е изрично забранено от Конституцията), през 2018 г. това вече не е проблем – СпНС се „специализира“ и спрямо субектите, които могат да бъдат изправени пред него – депутати, магистрати и всички други, чиято съдба има непосредствено политическо значение и въздейства най-силно на общественото мнение (справка – тържествените декларации, че Нено Димов е първият арестуван действащ министър от десетилетия).

Дори този принцип обаче не е проведен докрай – престъпленията на въпросните лица са подсъдни на СпНС само ако фигурират в изрично изброен списък (най-общо казано, корупционни престъпления), докато други техни постъпки продължават да бъдат разглеждани пред Софийския градски съд. Или казано с думите на КС, „вариантите в специализираното правораздаване са разнообразни“.

Власт власт отприщва

Противно на написаното от Джон Уолш, компетентността може да бъде дефинирана чрез една лесноразбираема дума: власт. След време социолози и историци ще отбележат, че бруталната безогледност в упражняването и обсебването на правомощия не е останала несподелена, а напротив. Медийните закани на Гешев са съпроводени с все по-потискащи за индивидуалните права закони, разпищолването на поредния държавен регулатор – със съсипване на бизнеси, а самочувствието на държавата – с ниското самочувствие на нейните граждани.

Заглавна снимка: © Анастас Пунев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Всекидневната борба за право

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kalin-kalpakchiev-interview/

Разговор със съдия Калин Калпакчиев, председател на Съюза на съдиите в България (ССБ), по повод текущите конфликти и далеч отвъд тях. Въпросите зададе Марин Бодаков.


Какви според Вас са манталитетните и културните предпоставки за безпрецедентната криза в българското правосъдие?

Развитието и особеностите на българското правосъдие в периода 1944–1989 г. са слабо изследван правно-исторически феномен, а това би позволило по-доброто ни познание за генезиса на процеси, които имат проявление и днес. Така например малко известно е, че особено през 70–80-те години на миналия век българските съдии са разполагали с относителна самостоятелност при разглеждане и решаване на делата, въпреки че в условията на тоталитарната държава не можем да говорим за независимост на съда.

Причините за това имат различно естество: ограниченията на стопанския оборот и на частната собственост са предпоставяли липсата на усложненията на частноправните отношения – и в този смисъл съдът не е разполагал със значителна власт в регулацията на обществено-икономическите отношения. Това е спомогнало в голяма степен да се развива култура на независимост у съдиите. За това свидетелстват и много интервюта, които ССБ проведе с юристи – основно съдии и адвокати, практикували в тези години.

След 1989 г. положението се промени съществено. С промяната на политическата и икономическата система съдът придоби решаваща роля за гарантиране на законността и правния ред, а с това се засилиха апетитите на политическите сили за влияние и въздействие върху съда. Паралелно през последните 30 години протичаше, с различни проявления и интензивност, процес за утвърждаване на независимостта на съда. Тенденцията през последните 10–15 години обаче е трайно негативна и насочена към ограничаване на независимостта и засилване на политическото влияние.

Впрочем проследяването на историята на борбата за съдебна независимост още от първите години на създаване на самостоятелната българска държава през 1878 г. може да ни служи за по-доброто осмисляне на днешните реалности. Партизанско-политическите страсти и репресии върху съдиите, воденето на монтирани политически процеси, но и задълбочените професионални дискусии са били обичайно явления в първите десетилетия след Освобождението. В този смисъл книгата на историка доц. Евгени Йочев – „Несменяемостта на съдиите и прокурорите 1878–1944 г.“, която ССБ ще представи на 25 февруари т.г., е ценен източник, който ни дава материал за размисъл, за исторически и културни паралели с нашата съдебна действителност.

Актуалната картина на българското правосъдие е резултат от дефектите от действието на конституционния модел на съдебната власт, установен с действащата от 1991 г. Конституция. Този модел съчетава в една система съда и прокуратурата, които имат общ орган за управление – Висшия съдебен съвет (ВСС). Въпреки че от 2016 г. Съветът е разделен на две колегии – съдийска и прокурорска, влиянието, което прокурорите и специално главният прокурор имат върху администрирането на съда, се запазва.

Прокуратурата е страна в наказателния процес и по естеството на функциите си поддържа близки отношения с изпълнителната власт, поради което участието ѝ в администрирането на съдилищата представлява заплаха за съдебната независимост. Същевременно главният прокурор може да повдигне обвинения срещу всеки съдия и да поиска неговото отстраняване от длъжност, а съдийската колегия на ВСС на практика не действа като бариера срещу това изключително правомощие. Така индивидуалната независимост на съдията се оказва илюзорна.

Самата конституционна структура на ВСС също представлява източник на опасност за инфектиране на съдебната власт с нелегитимно политическо влияние. Половината от членовете на Съвета се избират от Народното събрание по непрозрачна процедура. Политическите партии номинират за свои представители в управлението на съдебната власт действащи съдии и прокурори, без да оповестяват публично механизма, по който стигат до определен магистрат. Така съмненията за политическо инфилтриране на съдебната власт се потвърждават.

Същото е положението и с избора на инспектори в Инспектората към ВСС. Пряко потвърждение за неприемливата връзка на политическите партии и избраните от тях членове на администриращите и контролни органи на съдебната власт е приетото преди по-малко от месец изменение в Закона за съдебната власт, което предоставя кариерно и финансово предимство за членовете на ВСС и инспекторите с изтекъл мандат. Изменението в закона създава видимост за неприемливо политическо удостояване на членовете на кадровия орган на съдебната система като форма на властова корупция. Въведените със закон привилегии в края на мандата на членовете на ВСС само затвърждават впечатлението за противоконституционна обвързаност между членовете на Съвета и политическите партии, които са ги излъчили, а това разрушава доверието в съдебната власт и нейната независимост.

Подложени за дълъг период от време на деморализиращия ефект от порочната кадрова и дисциплинарна практика, голяма част съдиите се приспособяват към наложените им правила, а това води до все повече доминиращ конформизъм, отчуждение, а дори и страх в професионалната общност. Не по-малко вредно е наложилото се от практиката на Инспектората фаворизиране на срочността и количествените показатели в дейността на съдията, разглеждането му като чиновник, дължащ лоялност на държавата. Това е изключително опасно за способността му да бъде независим и да изпълнява функциите си компетентно, достойно и с грижа за човека.

Къде можем да открием съпротивителните сили на българските юристи срещу превръщането на българското правосъдие в арена на геополитически схватки?

Не само българските юристи, но и повечето български граждани разбраха, че правосъдието и в частност съдиите, които са негови изразители, не трябва да бъдат инструментализирани за решаване на съмнителни политически задачи с кратковременни пропагандни ефекти. Това, освен че не допринася обществени ползи, нанася вреди на правосъдието, като руши авторитета и достойнството на съдиите. А тази вреда има дългосрочни последици, защото зависимият, уплашен и унизен съдия не може да изпълнява ефективно функциите си на безпристрастен арбитър по делата.

Немалко български съдии и юристи реагираха твърдо и изразително в случая със съдията от Специализирания наказателен съд [Антон Миталов – б.р.]. В позиция от тази седмица от ССБ ясно заявихме, че общественият, включително и международен отзвук от конкретни съдебни решения не е законно основание за налагане на дисциплинарни мерки срещу съдията, защото ще има смразяващ ефект върху останалите му колеги, ще повлияе негативно върху свободата на формиране на вътрешното им убеждение при упражняването на съдебен контрол в досъдебното производство, когато се иска съществено ограничаване на основни човешки права, и в крайна сметка, ще доведе до пагубни последици за гражданите и независимостта на правосъдието. Мисля, че позицията на съдийската организация разбираемо показа на обществото защо е опасна конкретната атака срещу този съдия, а това е нашият начин за съпротива срещу тази заплаха.

Днес разговорите за възстановителното правосъдие у нас вече изглеждат като интелектуален лукс, а засилването на строгостта на наказателното преследване на непълнолетни – самопонятно. Какво е мястото на ССБ в този процес?

Завишаването на наказанията води до ожесточаване на престъпността – това е научно доказан факт от криминологичните изследвания. Бедата е, че от десетилетия у нас не се провеждат емпирични наблюдения и изследвания на престъпността, а измененията в наказателния закон се правят по конюнктурни съображения, без сериозни мотиви и обосновка. Възстановителните подходи в правосъдието не се поощряват и развиват от държавата.

Съдиите, особено тези, които се занимаваме с наказателни дела, сме разбрали, че постигане на целите на наказанието е немислимо само с прилагане на традиционното, възмездително правосъдие. Същевременно обаче възстановителното правосъдие, по думите на проф. Нилс Кристи, е арена, владяна от понятия като общ дух, цялост, солидарност и доверие. Според него идеалният вид правосъдие на съпричастните би бил този, който е основан на чувството за справедливост на участниците, тоест на местния юридически диалект. Колкото повече държавата определя правилата, толкова повече нарастват шансовете съгласието между партньорите да се окаже недостатъчно – от гледна точка на държавата. Независимо че възстановителното правосъдие по дефиниция е във властта на участниците в конфликта и не допуска намесата на държавата, възстановителните подходи спомагат за хуманизиране на традиционното възмездително правосъдие.

От години съдии, включително и членове на ССБ, работят за популяризиране на идеите и ценностите на възстановителното правосъдие – поканата и публичните лекции на проф. Нилс Кристи през 2014 г. в София, публикуването на неговите книги и статии. Наред с това не са малко съдиите, основно от районни съдилища в малки населени места, които работят активно в местните общности в помощ на уязвими лица – непълнолетни, психичноболни, маргинализирани групи от населението.

Добър пример за включване на съдията в местната общност е колегата Владислава Цариградска от Районен съд – Луковит. Повече от седем години тя е отдадена на идеята да осмисли по нов начин ролята си на съдия в помощ на хората, които са участници в конфликти, станали повод и за образуване на дела. Тази работа е трудна и изисква много внимателно да се подхожда към всеки случай, така че да не се излезе от рамката на закона, но той да се приложи с грижа и разбиране към човека. Владислава се справя удивително.

За съжаление, вместо подкрепа от администраторите във ВСС, тя е подложена на цинична и нечестна медийна кампания, и то само защото на глас изказва критично мнение към силните в съдебната власт. Това явление – насаждане на омраза към съдиите и подлагането им на медиен линч – добива застрашителни размери напоследък в нашата страна, но и в част от страните от Централна и Източна Европа. То си има и име: дикастофобия. Пример за дикастофобия са неоснователните лични нападки и опити за очерняне на съдии в Полша, където контролирани от държавата медии унищожават авторитета на съдебната власт и доверието, с което тя се ползва.

Анализ на атаките от публични личности и медийни кампании за периода 2017–2019 г., изработен по инициатива на ССБ, показва, че за това време 99 съдии са били обект на сплашване, грубо засягане на личното и професионалното им достойнство. Отровената медийна и публична среда подпомага в голяма степен разпространението на това явление, което сериозно застрашава независимостта на съда.

Имам усещането, че когато днес говорим за правосъдието и политическата намеса в него, вече почти не говорим за Европа. Греша ли?

Видима е тенденцията в страните от Централна и Източна Европа да се приема законодателство, което подчинява съда на политическата власт. В повечето случаи става дума за популистки режими, които системно и методично целят да унищожат независимите регулатори на плуралистичното общество – свободните медии, автономните университети и независимия съд. ЕС прави опити да реагира с позволените правни средства, но това очевидно засега не дава резултат.

На този фон България привидно е оставена в периферията, но процесите у нас по нищо не се отличават от тези в Полша и Унгария например. Отпадането на механизма за сътрудничество и проверка беше неизбежно, защото, въпреки че през годините доведе до немалко положителни промени, най-вече в законодателството, и възпираше управляващите от по-груби посегателства върху съдебната власт, в последно време загуби от своята ефективност, тъй като властите умело успяваха да мимикрират.

Положителният ефект от това развитие е осъзнаването на необходимостта от автентични вътрешни сили, които да се борят за върховенство на правото в страната ни. По думите на германски юрист Рудолф Йеринг, борбата е изконна и иманентна съставка на понятието за право – борбата е вечната работа на правото, защото от мига, в който правото изостави готовността си за борба, то изоставя себе си. В този смисъл никой друг освен нас не може да свърши работата, която ни предстои – всекидневната борба за право.

При настоящата у нас академична ситуация възможно ли е юридическото образование да осигури изход от кризата?

Състоянието на юридическото образование е част от кризата на правото у нас. Липсва достатъчно последователна и задълбочена научна критика на съдебната практика и законодателството. Процесът на изработване и приемане на нормативните актове и тяхното качество са на много ниско ниво. Откъсването на юридическото образование от практиката, липсата на емпирични и научни изследвания по актуалните проблеми на правоприлагането представляват сериозен проблем, чието решаване изисква сериозни усилия.

Въпреки това университетът е мястото, от което трябва да тръгне промяната. Има немалко млади и отлично подготвени преподаватели, които работят отдадено със студентите. ССБ поддържа няколко стажантски програми, които също са от полза за обучението и практическата подготовка на студентите по право. Академичната юридическа общност трябва да се превърне във форум на научна критика и активни дебати за действията на властите в областта на нормотворческия процес и правосъдието. Това, за съжаление, сега не се случва.

Част от оценката за незавидното положение на юридическото образование споделя проф. Нилс Кристи, според когото университетите не могат да бъдат управлявани като фабрики, без да загубят част от творческите и критичните си функции. По същия начин, казва той, съдилищата не могат да бъдат ползвани като инструменти за управление, без да пожертват главното си достойнство – да закрилят ценностите, като ги формулират и преценяват в тяхната съвкупност.

Университетското образование по право не е достатъчно за изграждане на личността на съдията. В нашите условия идеята на проф. Кристи, който мисли за правото като част от културата, може да изглежда екзотична, но може би това е възможният изход от тежката ни ситуация в момента. Той разказва за един случай от тоталитарната история на Полша. Броят на затворниците в Полша постоянно нараствал, драстично отдалечавайки се от ниските нива отпреди Втората световна война. Не били останали вече от старите съдии, а новите били все от редиците на партията. Обмисляйки този факт, проф. Кристи стига до извода, че не само партийните интереси стоят зад суровите присъди, издавани от новите съдии, а по-скоро липсата на културни връзки, защото съдия със солидна културна подготовка, почерпана едновременно от книгите и от живота, трудно би могъл да бъде заблуден, че хората, които застават пред него, за да бъдат съдени, са коренно различни от всички останали.

При сегашното състояние на държавните власти и разположението и тежестта на политически значимите злополучни фактори какво е полезното юридическо усилие? 

Както пише Рудолф Йеринг в съчинението си „Борбата за право“, всеки народ е изцяло оставен на себе си и няма някаква по-висша власт, която вместо него да поеме грижата да защити правото му. Необходимо е постоянно гражданско и юридическо усилие за утвърждаване и защита на върховенството на правото.

Съдиите можем да направим немалко. Всекидневните усилия на съдия Владислава Цариградска за поддържане на общността и подпомагане на уязвимите хора в Луковит са полезни извън всякакво съмнение. Много съдии от страната работят с ученици от училища в местните общности – съдиите от Ловеч, Враца, Нови пазар, Стара Загора, Разград и много други населени места осъзнато създават и поддържат връзки с уязвимите и слаби членове на общността. Друга насока за защита на съдебната независимост е все по-честото обръщане към Съда на ЕС с преюдициални запитвания (в това отношение опитът на полските съдии е добър пример) за установяване на противоречие между норми от българското законодателство с правото на ЕС.

ССБ прави опити да участва и направлява полезна дискусия за необходимите конституционни промени, които да позволят действено утвърждаване на независимостта на съда – в ход е инициатива за създаване и поддържане на електронна платформа, която да съдържа документите, разкриващи историята на изработване на действащия основен закон и дебатите, които са съпровождали изграждането на основите на съвременната демократична държава.

Просветителските усилия са повече от необходими – ССБ от години поддържа сайта „Съдебно право“, в който публикува разнообразни материали, даващи информация и обяснения за функционирането на съда, за съдебната независимост като основен елемент на правовата държава, за възстановителните подходи в правосъдието. Съзнаваме, че разговорите и дискусиите трябва да се отворят по-широко към гражданите и да засягат актуалните обществени конфликти. Това е бавен, но сигурен начин за хуманизиране на обществото и противодействие на нарастващото ожесточение и неразбиране между хората.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Калпакчиев пред „Трансмедия ТВ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бойко Атанасов: „Оттук нататък може да очакваме всичко от Гешев, а целта е дестабилизиране на държавата“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-atanasov-interview/

Бойко Атанасов е следовател от Софийската градска прокуратура. Той е един от най-активните критици на бившия главен прокурор Сотир Цацаров и преди няколко години го беше обвинил, че използва столичното следствие като „шпицкоманда“, която работи по определени дела срещу български политици. На 19 септември 2017 г. в предаването „Честно казано“ на Люба Кулезич Атанасов обвини Иван Гешев в пазарлъци с организирани престъпни групи и за сключване на срамни споразумения по делото за крупни данъчни измами, добило публична известност под името „Недосегаемите“. Впоследствие срещу него бяха образувани дисциплинарни производства. При избора на главен прокурор миналата година следователят бе издигнат като гражданска кандидатура от няколко неправителствени организации.

Венелина Попова разговаря с Бойко Атанасов за акциите на главния прокурор Иван Гешев срещу президента Румен Радев и срещу хазартния бос Васил Божков.


Да започнем с въпроса автономна институция ли е прокуратурата, когато я ръководи Иван Гешев?

По Конституция и по Закона за съдебната власт прокуратурата би следвало да бъде независима. Но начинът, по който функционира, и моделът, по който се развива, я превръщат в силно зависима институция. В момента тя е под ръководството на изпълнителната власт заради тясната зависимост от нея при избора на главния прокурор. А неговото поведение се моделира от министър-председателя и управляващата партия.

Изключвате други зависимости, например от паралелната власт и олигархичните интереси?

Силно впечатление ми прави фактът, че прокуратурата в лицето на своя главен прокурор е непредвидима. Както и това, че законът не се спазва. Факторите може да са и задкулисни, и външнополитически, и други, които могат да използват прокуратурата за всякакви цели извън това да внася дела в съда с обвинителен акт, каквато ѝ е работата. И аз, и колегите ми сме шокирани от събитията в последните дни. Говоря с много юристи, които са втрещени от нивото, до което е изпаднала прокуратурата – толкова ниско равнище досега не е имало.

За краткото време от началото на своя мандат Гешев сюрпризира обществото с действия, в които репресивната функция на прокуратурата е подчертано прекомерна и на ръба на закона. Според някои експерти – дори нарушавайки закона. Поръчкови ли са акциите на главния прокурор срещу президента Румен Радев и олигарха Васил Божков, както сам го нарича Гешев, и от кои среди са провокирани? С уговорката, че атаката срещу държавния глава и бизнесмена са с различни цели, а вероятно и с различни поръчители. 

Да, разбира се, не мога да сравнявам пошлите действия срещу президентската институция с действията срещу Васил Божков, с когото доскоро Гешев си говореше на една маса в компанията на Бойко Борисов, Сотир Цацаров и др. И не се срамуваха да публикуват снимки от срещите си.

Президентската институция беше дискредитирана по долнопробен начин, посредством евтин шантаж. При това чрез действия, които нарушиха Конституцията, Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Очевидно някой с някаква цел разпространява тези специални разузнавателни средства в разрез със закона. Това е силно смущаващо, но явно няма кой да спре главния прокурор. Единственият, който може да го насочва в случая, е Бойко Борисов.

който театрално забрани на своите министри да се намесват в конфликта.

Да, премиерът забрани на министрите си да коментират конфликта между другите две власти – президентската и съдебната. За мен това подсказва, че сред министрите в кабинета има такива, които много добре знаят за какво става въпрос, защото са били свидетели на многобройни срещи и разговори между премиера и главния прокурор. Тези хора могат да се разприказват, но те са зависими – и затова на тях може да им бъде забранено едно и разрешено друго. Защото утре дори е възможно да бъдат ударени през ръцете и да им бъде наредено да тръгнат към ареста, без да се съпротивяват. Това зомбиране ги превръща в заложници.

И Вие съзирате, че акцията срещу президента цели неговото дискредитиране. С което, от една страна, поръчителите ѝ искат да свалят Румен Радев от пиедестала му на морален ментор и критик на корумпираните власти в държавата. А от друга – да препънат законодателната му инициатива за промени в Конституцията, свързани с държавното обвинение и фигурата на главния прокурор… 

Прокуратурата остана единствената нереформирана институция от зората на Прехода. И има инструментите да влияе на процесите, които биха могли по някакъв начин да помогнат на тази реформа да се осъществи. Става дума за образуване на дела, за дела „на трупчета“, за шантаж и т.н. Важното е прокуратурата да остане такава, каквото е, да играе в една симбиоза с политическата власт и със силните на деня. Заедно те могат да произведат олигарси, да назначат един и да затрият друг, без значение кои точно са лицата. Говорим за обвързаности и за корупция на много високо равнище. А всеки, който апелира за законосъобразни действия на прокуратурата, за пресичане на корупцията и на кражбата на публични средства, бива атакуван със всякакви средства.

Що се отнася до записите, които публикува главният прокурор, те нямат стойност и не доказват никакво престъпление.

Да, Вие също преди време бяхте жертва на използване на СРС-та. Това избирателно огласяване на част от записите на подслушаните разговори, в които участва и президентът, не е ли обработка на общественото мнение за последващи действия на прокуратурата?

Основната функция на прокуратурата е да бъде надзор за законност. Когато имунната система на държавата се срине, тя умира. Очевидно подбудилите Гешев да извърши тези неща имат за цел не друго, а да съсипят държавността. Виждам обаче, че Висшия съдебен съвет го напуснаха и главният секретар, и част от деловодството – не може да се работи с хора, които не знаят защо са там.

Явно не може да очакваме тези, които избраха Иван Гешев за главен прокурор с мнозинство, сега да го отстранят, нали? 

Бойко Борисов трябва да бъде попитан как оценява действията на своя човек, защото Гешев е назначен именно от управляващите. ВСС е силно зависим орган, в който няма дебати, а за работата му се представя изопачена информация. Многократно съм предупреждавал за това, но никой не ме чу. В моменти като сегашния, когато всички маски са паднали, се разчита на хора като Гешев. Те са готови да извършат всичко, което им бъде наредено, само и само да оцелеят техните кукловоди. Бойко Борисов трябва да оцелее, защото почти всички бушони на това статукво вече изгоряха.

Повече от ясно е, че акциите на Гешев трябваше да изместят центъра на общественото внимание и дискусия от екологичните кризи с водата и боклуците. И го постигнаха, поне в медиите. 

Да, така действа мафията – купува или унищожава медиите, за да няма гласност. И нашето общество явно не е готово да ѝ се противопостави.

Кой според Вас посочи Васил Божков като следващата мишена на прокуратурата след Арабаджиеви и Баневи? Иван Гешев повдига обвинение на един олигарх за стотици милиони левове неплатени данъци, но в същото време разпъва чадъра над други, които ощетяват държавната хазна не по-малко. Възможно ли е избирателното преследване на хора с много пари и влияние да ескалира? 

Аз виждам нещата другояче. Доскоро Сотир Цацаров, Иван Гешев, заедно с Бойко Борисов и финансовия министър си организираха вечеринки и срещи с Васил Божков, Гриша Ганчев и др. и никой не коментираше, че Васил Божков дължи половин милиард на държавата. Обвиненията на прокуратурата срещу него не са за престъпления, направени онзи ден.

И финансовият министър, и главният прокурор, и шефовете на ДАНС и останалите служби би следвало да са заинтересувани за финансовата стабилност на държавата. Защото в случая става дума за огромни суми, които са ощетили хазната. Но държавата е проспала този факт, а министър-председателят и главният прокурор са се срещали с тези хора, докато в един момент някои от тях биват посочвани.

Много е важно да се знае какви разговори са били провеждани между тях, но на такива срещи не се водят стенограми. Ние не знаем какво става зад кулисите. Става дума за политико-икономически интереси и за корупция, която няма кой да разследва.

В сюжета с Васил Божков някои виждат знак за преразпределяне на бизнеси и влияние в страната. Главният прокурор набързо създаде нов сюжет, в който освен за SMS-а от президентството, с който бил привикан на „Дондуков“ 2, неслучайно изпусна реплика за покана за среща от Златев, като очевидно визираше вече бившия шеф на „Лукойл“. Да очакваме ли тепърва нови погроми от главния прокурор?

Оттук нататък може да очакваме всичко от Иван Гешев, а целта е дестабилизиране на държавата. Какво да си каже един обикновен човек, който вижда, че най-висшите държавници погазват грубо закона, стъпкват Конституцията и Наказателния кодекс и злоупотребяват с властта, дадена им от народа?

Много важно е да се каже, че със Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество и с последните изменения в Закона за Държавната агенция „Национална сигурност“ всички секретни дела, СРС-та и т.н., които бяха в ДАНС, преминаха в КПКОНПИ. Това е много сериозно, тъй като КПКОНПИ стана ковчежник на всичко, свързано с нашия криминален Преход. Утре за всеки може да бъдат извадени и публикувани СРС-та или части от тях.

Така всеки, който тръгне да атакува статуквото и нереформираната тоталитарна структура на прокуратурата, може да получи шамар. Може да е казал нещо на майтап или да е допуснал грешка на езика, но утре може да му се наложи да обяснява, че няма сестра. Така че всякакви мръсотии, които не биха послужили в съда за каквото и да е било, може да бъдат използвани по долен начин от държавната машина.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Бойко Атанасов пред „Биволъ“ през 2016 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво правим с правото

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/kakvo-pravim-s-pravoto/

През 2019 г. съдебната власт получи необичайно медийно внимание на фона на традиционната си роля на най-тихата от трите власти. Доколкото по дефиниция нейната дейност трябва да се развива по-скоро експертно, затворено и без политически заряд, истинско чудо е колко много дискусии, протести, анализи или просто интернет шеги и мемове се появиха по повод на правосъдието в България.

Еволюцията изяжда децата си

Популяризирането на темата може да се обясни отчасти с обективни фактори – колкото повече се повишават доходите на населението, толкова по-често то може да си позволи да обсъжда неща, които „не се ядат“. Има обаче и причини от субективен характер. Политическият маркетинг превърна правосъдието в евъргрийн, тъй като опозицията получава възможност да трупа точки предвид очевидната липса на смели реформи, а за управляващите диалогът с магистратите не може да се сведе до обичайното запълване на дупки и запушване на недоволни усти. Все пак поне формално съдебната власт е независима и съответно по-опасна или поне „повратлива“. Тази динамика няма да се промени и през настоящата година.

В по-едър мащаб наблюдаваното обсебване на вниманието от правосъдието е като цяло полезно, защото постепенно започва да се схваща, че ефектите от него са видими в целия ни обществен живот, а не са ограничени до бутикови спорове на неразбираем жаргон. Но ако всички Facebook глупости, изписани през 2019 г. по висящи дела (предимно наказателни), могат да се простят като знак за все още незрялото гражданско общество, същественият риск от масово обсъждане на темата се корени именно в нейното преексплоатиране. Отдавна е установено, че

всяко обединяване около популярни послания създава стаден инстинкт,

при който за едно сериозно мнозинство осмислянето на сложните процеси отстъпва пред удобните и предлагани от друг отговори. Макар да е известно, че и през 2020 г. виновни за мнозина ще са прокуратурата и редица други персонализирани субекти, може би си струва да се анализира къде грешат онези с добрите намерения. И то тъкмо заради добрите им намерения – те безспорно са най-важното, но единствено с тях не се печелят битки.

Върховенство на кое?

Каква изобщо е целта на „битката за правосъдие“? Въпросът изглежда излишен, но въпреки това отговорът не е очевиден. Ако се концентрираме върху централния „реформаторски“ апел, той гласи, че липсва върховенство на правото. Звучи ясно, но всъщност е крайно проблематично. При все че може много ясно да се посочат девиации от върховенството на правото, както и да се работи с това понятие, включително като лозунг, то е далеч от невинно. Най-елементарният казус, с който се сблъскваме ежедневно, е

напрежението между несправедливия закон и неписаната несправедливост.

Отвъд научната дискусия по темата, която не е приключила от векове, в България има два цитата, които постоянно се споменават в грижливо подбрани моменти, и тяхната красива словесност някак успокоява съвестите на фона на скучната юридическа материя. Единият цитат има спорно авторство и според него казусът трябва да се сложи на сърцето и каквото каже то, значи е правилно, и после е лесно да се преведе на езика на правото. Другият цитат е от Кристиан Таков и гласи, че правото трябва да се пази дори и от закона.

При цялата им грациозност обаче употребата на тези цитати затваря общността, вместо да я отваря. Те заявяват много ясни твърдения, но не отговарят на последващите въпроси. Неподчинението на закона може ли да бъде добродетел? И ако е така, защо тогава в други случаи се настоява, че законът трябва да се спазва абсолютно строго от всеки и че именно неспазването му е големият ни проблем?

„Правото“, на чието върховенство се настоява, включва и законите, приети от все по-омразния законодател, както и съдебните актове, постановени от все по-омразния съд.

Същевременно, когато те съответстват на усещането ни за несправедливост, всичко е наред. Подобно усещане за лицемерие оставиха някои реакции от миналия януари, когато Върховният административен съд внезапно се превърна в добър герой, защото отмени промените в плана за управление на Национален парк „Пирин“ и бързо се забравиха протестите срещу предходни решения на съда, включително по сходни екологични въпроси. Разбира се, най-нормалното нещо е съдът да бъде критикуван, когато е решил грешно, както и обратното – но подобно двойнствено отношение показва, че дилемите за „правото“ и „закона“ не могат да бъдат решени по окончателен и легитимен начин, и мъдростта е в приемането им като непреодолима дилема.

Кой от кои е?

Освен че съществува проблем с формулирането на послания, липсата на по-дълбоко обществено ангажиране с правосъдните теми се дължи и на комуникационни причини. В изопнатата публична среда, развила се на принципа „наши срещу ваши“, е изключително трудно да се каже нещо, което да не бъде прикачено към някой от „лагерите“. Сред подобна крехкост основен принцип на омаскаряването през 2019 г. стана съешаването с омаскарени лица. И ако за онези, свикнали, че кадрите решават всичко, е нормално да мислят така, как да приемем същото при истински свободните? Факт е, че свободното малцинство в съдебната система и около нея е по-маргинализирано от всякога, а войната срещу него е неравностойна и отвратителна. Но тази война ще приключи със служебна загуба, ако се възприемат същите или сходни методи, включващи нетолерантност към различното мнение, агресия или извънредна кампанийност.

Тук е мястото да се спомене и изборът на теми. Дали прокуратурата да е в изпълнителната или съдебната власт, е безспорно фундаментален въпрос, но също така и абсолютно безплоден към настоящия момент. От Полша до Хонконг може да се научи един и същи протестен урок: протестът срещу овладяването на съдебната система се разпалва най-добре, когато има малко на брой, но конкретни поводи и много ясни и разбираеми контрапослания.

Изобилните нападки също имат по-скоро обратен ефект

и изслушването на Иван Гешев е такъв пример. Процедурата действително беше силно публична, колкото и някои да не искат да го признаят. Но вместо засипване с въпроси и коментари, по-силен ефект щеше да има повтарянето на реторичния въпрос – наистина ли „ЦУМгейт“ е „въпрос на личен живот“, както Гешев убедено смяташе? Обществената енергия не е безгранична и това се потвърди, когато от умора по Гешев се проспа по-опасният избор: на Сотир Цацаров за началник на институция със съмнителни правомощия и битие на границата на конституционно позволеното.

Сложен е и балансът между нормативния фетишизъм и фиксацията върху личности. През 2019 г. наблюдавахме много и от двете, но в крайна сметка общото между тях е, че заявени самостоятелно, се превръщат във форми на утопично мислене. Ако решението на проблемите е в създаването на по-добра правна рамка, как да си обясним, че Европейският съюз заяви, че премахва Механизма за сътрудничество и проверка, който се занимава предимно с видимостта на правната рамка? Ако обаче решението е в назначаването на нови хора, значи се подценяват структурните дефицити, каквито също има.

Операция „Мръсни ръце“

Сред настойчивото призоваване за повече морал се пропуска нещо ключово. Борбата за по-добра съдебна власт е винаги политическа. Разбира се, в нея не участват само партии и не се реализира само политически резултат (стига да е искрена), но правилата на играта са политически.

Понякога впрочем политическо действие е да се запази навреме пространство за протест. Затова платените протестиращи напълно законно бяха заели мястото пред ВСС по време на избора на главен прокурор и неплатените, колкото и прави да бяха, изглеждаха и звучаха „бета“. Достатъчно е да се каже, че Иван Гешев беше най-предполагаемият кандидат (и в действителност единствен, след като скандалите около Пламен Георгиев станаха прекалено много) месеци преди началото на процедурата, но активните действия срещу кандидатурата му започнаха, когато вече бяха обречени поради липсата на своевременен натиск и евентуално издигане на „граждански кандидат“.

Страхът от омърсяване си личи при споменаване на другата чувствителна дума – корупция.

Всеки иска да има по-малко корупция, но какво точно значи това? Да се очаква, че ще има усещане за справедливост без изриване на статуквото, е точно толкова празно и наивно, колкото да се каже, че хората не бива да се обиждат помежду си. Промяната на толкова мащабно ниво изисква да се счупят няколко яйца, по израза на Ленин, включително да се примирим с евентуалното ограничаване на някои граждански свободи, потенциалното „натопяване“ на невинни и други такива. Позитивен резултат ще има, но ще се наблюдава след десетки години.

Така погледнато, се разбира колко порочно е да се говори за върховенство на „правото“. Няма обективно застинало право, за чиито скрижали да се воюва. Има право, което облагодетелства по-широки и по-тесни слоеве от населението; право, което отдава приоритет на една или друга група от хора (собственици или наематели, работодатели или работници) или решава по различен начин баланса между различни субекти (престъпниците или жертвите им). Има и стриктно, и по-гъвкаво разбиране за правото.

Изглежда контраинтуитивно един файтон от хора да се скарат помежду си, но

липсата на караница доказано обрича на едно и също: различното се оказва много повече от общото.

Роенето, което се наблюдава във всяка реформаторска общност (не само в правосъдието) през последните 30 години се преодолява единствено със стабилни корени и изграждане на групи по интереси вътре в тактическия съюз. В момента „пазарът“ на безкористност е толкова свит, че синдикалните дейци, да речем, не биха тръгнали да водят полемика със защитниците на човешките права само защото всички те искат „върховенство на правото“.

Какво да се прави?

След подобни съмнения отговорите могат да бъдат само откъслечни. Това означава не само че са недостатъчни, а че отделните решения дават резултат само на определено ниво, а не изобщо. В някакъв смисъл е добре да се изостави моралното превъзходство като стратегия, в друг – да се правят невидими усилия, в трети – да се запасим със самоирония. Всичко това не е изчерпателно и няма как да бъде.

И все пак – изглежда, че трябва да се угаси пламъкът на революцията и да се настоява на бавното, сложно и професионално решение.

Независимо от различните разбирания за бъдещето на съдебната власт, тя е толкова неуловим обект на обладаване, защото формира последната преграда, най-устойчивото и в някакъв смисъл консервативното – границата на лудостта на политиците. Фактът, че правосъдието може да извади хората на шествия, е хубава новина, но не е част от решението по същество, защото то е винаги по-скучно и не се корени в „народната воля“.

Ако например се говори за прокуратурата, трябва да се влезе равностойно в дебата за рамките (и съответно спирачките), които разследването поставя на нейната дейност, тъй като реформата в полицейските органи е всъщност по-наложителна от тази в прокуратурата. Ако се говори за корупцията, да се разберем от какво бихме се отказали и къде да пипаме – в материалния или в процесуалния закон… И така нататък.

И накрая – друга една любима история за цитиране е за онзи германски селянин, който се срещнал с произвола на държавата, дошла да му вземе мелницата, и отговорил смело: „Вие може да ми вземете мелницата, но в Берлин има един съдия, който ще отсъди справедливо в моя полза.“ Симптоматично е, че и до днес не знаем името на този съдия.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Съдия Мирослава Тодорова: „Има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/miroslava-todorova-interview/

Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Известна е със своята последователна и критична позиция към опитите да бъде подчинена съдебната ни система и е единственият магистрат, завел дело за клевета срещу Цветан Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи. Във Висшия съдебен съвет предложенията за наказание и понижение в длъжност на съдия Тодорова за забавени дела не получиха достатъчна подкрепа и отпаднаха. Пореден опит да бъде заглушен критичният ѝ глас беше публикуването на нейната декларацията за имущество и конфликт на интереси с незаличени лични данни – нейни и на семейството ѝ.

Венелина Попова разговаря с Мирослава Тодорова за практиката на ключови властови позиции в държавата да се поставят лица, посочени от управляващите и паралелната власт, и за възможността за промени в Конституцията, с които да се премахне съветският модел на държавното обвинение.


Съдия Тодорова, в момента най-важната битка на гражданското общество в България е битката за справедливо правораздаване. В нея ясно се обозначиха със своите позиции отделни съдии, между които сте и Вие. Но за това плащате висока цена. Уволнението на двама служители и наказанието на други двама от съдебния Инспекторат премахва ли усещането за целенасочена атака срещу Вас с публикуването на имуществената Ви декларация, която съдържаше личните данни – Вашите, на съпруга и детето Ви, при това без да могат да бъдат заличени?

Смея да твърдя – осъзнавайки непопулярността на тезата като резултат от дългогодишното политическо дискредитиране на съда, – че значителна част от съдийството в годините на Прехода показа издръжливост, целенасоченост и задълбоченост за утвърждаване на разделението на властите, което е в основата на успешната правова държава. Всички съществени реформи в областта на защитата на основните права и за предвиждане на гаранции за справедлив съдебен процес бяха дефинирани и проведени с участието на съдии. В това число включвам и защитата на концепцията за разделяне на административното управление на съдилищата от това на прокуратурите във ВСС и правилата за съдийско самоуправление като контрапункт и противотежест на механизмите за възпроизводство на съдебна номенклатура, която представлява еднакво благоприятна среда и за нечовешко бюрократизиране на институцията, и за властова корупция.

В този смисъл не става въпрос за малцина съдии. Напоследък забелязвам, че актуалният етап на дългогодишния щурм срещу съдебната независимост идва и от политическото популяризиране на невярната теза, че незначително малцинство пречи за пълната победа на съешаването на трите власти, респ. на овладяването на съда от оперативната власт.

Публикуването на личните ми данни създаде впечатление за пореден епизод на индивидуален тормоз с широкоспектърно послание към всички останали съдии, които дръзват. Това налага Инспекторатът към Висшия съдебен съвет ясно да обясни какво се е случило и да обоснове защо са предприети тези тежки дисциплинарни наказания на служители. Без да имаме информация, можем само да спекулираме, а ниското доверие в ИВСС предпоставя и разгръщане на съмнения, че уволненията на редови служители за технически действия са предприети, за да се отклони вниманието от основния проблем.

След избора на главен прокурор предстои такъв и за шеф на КПКОНПИ. Състезанието между двамата кандидати – досегашния главен прокурор Сотир Цацаров и 69-годишния Симеон Найденов, издигнат от партия „Воля“ – прилича на надбягване между здрава и препъната кобила. Пет неправителствени организации обявиха, че бойкотират опорочената парламентарна процедура, за да не я легитимират. Имате ли обяснение за абсолютната арогантност на тези, които налагат насила Гешев и Цацаров на тези постове, без да се съобразяват с мнението на професионалните гилдии, на гражданското общество и на партньорите ни в ЕС?

Като съдия заради разделението на властите не мога да коментирам конкретните партийни номинации. Номинирането на действащия главен прокурор обаче може да се разглежда и като част от големия проблем за прозрачността на подбора, извършван от парламентарните партии, на кандидати за висши държавни длъжности от средите на съдебната власт. Поради това е въпрос, който непосредствено засяга независимостта на съдебната власт – и не само е допустимо, но е и наложително да го обсъждаме.

Когато действащ магистрат е удостоен с вниманието на политическа партия, която го номинира за пост извън съдебната власт, като например за председател на КПКОНПИ или за член на ВСС от парламентарната квота, се изисква не само този избор да бъде защитен на основата на професионалните качества на кандидата, но и да бъде изяснен пътят, по който съответната партия е взела решение за номинацията. Съдебната власт трябва да поддържа здравословна дистанция от политическите власти, поради което поначало магистратите не би следвало да бъдат добре познати нито на депутатите, нито на министрите. Процесът за номиниране ще бъде легитимен, тоест принципите на правовата държава ще бъдат защитени, ако бъде изнесена изчерпателна информация за това кой, кога и защо е предложил кандидата от съдебната власт на партийно обсъждане; кога и при какви обстоятелства са били провеждани предварителните разговори с него; какви проверки и анализи са били извършени върху професионалната му компетентност и нравственост, за да се прецени, че те са адекватните на съответната длъжност или функция.

В демократичните държави този процес е прозрачен от самото начало, като за повишаване на доверието в резултата се осигурява участието на съответните професионални общности – например чрез предварително предлагане на списък с изявени личности и професионални авторитети, от кръга на които може да бъде направен убедително обоснован избор. Така се разсейват и нездравословните съмнения, че подборът е станал на тъмно и е въпрос на индивидуални връзки, или пък представлява зле прикрита форма на властова корупция – магистратът се „награждава“ с високо назначение, защото е бил удобен или услужлив към властта. Иначе казано – защото отношенията между него и тези, които го номинират, са накърнили независимостта на съдебната власт, а оттам и конституционния принцип на разделение на властите и върховенството на правото.

Всичко казано е приложимо с още по-голяма сила за политическата кариера на настоящ главен прокурор. След като прокуратурата по конституционен модел е част от съдебната власт, тя трябва да бъде точно толкова отдалечена от управляващите, колкото е съдът. При това положение е непонятна заявената от министър-председателя в телевизионно интервю от тази седмица осведоменост за личностните качества на настоящия и на следващия главен прокурор. Навярно помните – г-н Борисов каза, че г-н Цацаров много е чел и в диспут с всеки един от своите опоненти щял да победи, а г-н Гешев бил израснал в оперативната работа и бил много по-добър в оперативната дейност. Независимата съдебна власт не предполага подобна форма на близост и опознаване на прокурори с министър-председателя. Независимата съдебна власт изключва и всякакви разговори от типа „Ти си го избра“ или предварителни консултации на съдии и прокурори с министър-председателя преди избор на ВСС за високи административни позиции.

В сегашния случай непрозрачността на процеса, по който вносителите са стигнали до идеята да номинират настоящия главен прокурор за председател на КПКОНПИ, се засилва и от това, че до последния момент номинацията беше държана в тайна. След избора на г-н Гешев за главен прокорур, на журналистически въпрос г-н Цацаров отрече да му е предлагано да бъде номиниран за председател на КПКОНПИ, въпреки че вече течеше срокът за номинации. Непрозрачността на процедурата създава и усещане за предрешеност, на което всъщност реагират и петте неправителствени организации. Те отказаха да зададат въпроси към кандидатите за поста, защото така биха придали формална легитимност на процедурата и биха затвърдили невярната представа в публиката, че отговорите на кандидатите биха имали значение за крайното гласуване.

Задкулисният сговор между управляващите и паралелната власт, гузното мълчание на опозицията, абсурдният маскарад с митингите в подкрепа на Гешев, организирани от медия, близка до Делян Пеевски, с участието на бивши затворници и мутри с едничката цел: да се осигури недосегаемост от правосъдие на политическите и бизнес елитите и на хората от високите етажи на властта – всичко това е видимо за всеки. Има ли според Вас достатъчно професионална и гражданска енергия, за да се противопостави обществото ни на пълзящата диктатура?

Все по-примитивните прийоми на технологията за насаждане на страх имат една положителна последица – лесно се разчитат, поради което все повече хора се ориентират в безпрецедентната ситуация. Това е част от гражданското съзряване на българското общество и е безусловно полезно. Няма друг път за възникване на активно и отговорно гражданство освен този, почерпен от собствения опит, осмислен през собствените ни способности и минало. А ситуацията наистина е безпрецедентна и до голяма степен зловеща. Когато се набира подкрепа на избора на главен прокурор, в която участват осъждани граждани или физически силни млади мъже, които очевидно не показват никаква осведоменост за естеството на избора или за функционирането на съдебната власт и на прокуратурата в частност, очевидно е възникнал сериозен проблем с националната сигурност, за който честно трябва да си дадем сметка.

Същевременно опасността за държавата се засилва от факта, че прокуратурата, която е конституционната институция, овластена да ръководи борбата с престъпността, не показа никакво притеснение от облика на подкрепата за номинирания кандидат за главен прокурор – както преди това не реагира адекватно, когато физически здрави мъже носеха животински глави пред сградата на ВСС или разлепиха некролози приживе на член на ВСС от прокурорската квота. Ако политическата система отказва честно да си даде сметка за тънката граница или прекрачената граница за мафиотизиране на институциите и да поеме отговорност, това означава, че съзнателно се възползва от състоянието на прокуратурата и че прокуратурата е такава, каквато устройва управляващите.

Очаквате ли да се състои смислена експертна дискусия за необходимостта от конституционни промени, свързани с мястото на прокуратурата, каквато президентът Румен Радев заяви, че ще организира? Вече се появиха първите мнения – като това на адвокат Петър Обретенов, публикувано в сайта defacto.bg. В текста си юристът твърди, че статутът на прокуратурата ни, уреден в Конституцията от 1991 г., „e peцидив oт Живĸoвaтa ĸoнcтитyция oт 1971 г. и възпpoизвeждa мoдeлa „Bишинcĸи“ oт cъвeтcĸaтa пpaвнa cиcтeмa“. От свръховластената си позиция сега главният прокурор обвинява, изнася „доказателства“ и произнася присъди преди съда. Оптимистка ли сте, че може да се събере мнозинство за тези необходими конституционни промени?

Анализът на колегата Обретенов е много полезен, защото ни информира за нагласите в началото на Прехода за модела на съдебната власт и за намеренията на създателите на Конституцията. Независимо от намеренията обаче – които по-скоро са били да върнат структурата на прокуратурата, съществувала преди 1947 г., при която прокурорите са функционирали към съдилищата, – резултатът е различен.

Според настоящата Конституция прокуратурата е централизирана и функционира на принципа на единоначалието, но в същото време се ползва със същата форма на независимост като съда, въпреки че съдът е арбитър, а прокуратурата по дефиниция следва да работи в синхрон и сътрудничество с МВР и всеки прокурор е подчинен по делото, по което работи, на горестоящия. Съдебната независимост е гаранция в полза на гражданите, че органът, който ще реши делото – а това винаги и навсякъде е съдът, – е независим от политическата власт и от другата страна по делото. Такава независимост не е присъща на прокурорската функция, поради което, когато се прокламира изкуствено, тя се превръща в основание за безотговорност на върха на пирамидата, от една страна, а от друга – за перфиден (в смисъл на прикрит) контрол върху редовите прокурори, който ги обезличава.

Мисля, че обществената дискусия вече е достатъчно напреднала, за да идентифицира проблема с политическата злоупотреба с прокуратурата и тежките последици за прокурорската общност, чиято професионална култура се деформира опасно. Имахме злощастните граждански шансове да чуем записи за това как се осъществява въздействие, да четем на пресконференции на прокуратурата тефтерче за властови натиск, което след това беше загубено, докато беше на разположение на държавните органи… След като е ясен проблемът и той е забелязан и от европейските институции – Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа и Венецианската комисия в частност, тогава е назрял моментът за следващия етап на съдебна реформа. Съответно има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава.

Разделянето на ВСС на две колегии беше важна, но недостатъчна стъпка. Възможно е да бъде продължена реформата в рамките, зададени от практиката на Конституционния съд, включително решение № 3/2003 г., което обичайно служи за алиби на управляващите и опозицията да обясняват нежеланието и бездействието си да реформират прокуратурата. Например да се разширят възможностите за обществен контрол върху прокуратурата чрез увеличаване на политическата квота в прокурорската колегия, която да бъде излъчвана обаче по различен начин от Народното събрание, с широко участие на юридическата и академичната общност. В същото време би следвало да се намали политическата квота в Съдийската колегия, защото стандартите изискват съдът да се администрира от орган, в който съдиите, избрани от съдии, са мнозинство.

Има, разбира се, още много други възможности за конституционни изменения, съобразени с историята на съдебните институции и със съвременното им състояние, които могат да бъдат обсъждани, които могат да допринесат, от една страна, за отчетността и отговорността на прокуратурата, а от друга – за укрепване на независимостта на съда от другите власти. Безусловно е обнадеждаваща изразената от президента решимост да изведе дискусията на ниво, съответно на неговия конситутицонен статус на пpяĸo избpaн oт cyвepeнa; който oлицeтвopявa eдинcтвoтo нa нaциятa и е въpxoвeн apбитъp мeждy ypeдeнитe c Кoнcтитyциятa зaĸoнoдaтeлнa, изпълнитeлнa и cъдeбнa влacт.

Не мога да не Ви попитам как ще коментирате пълното неглижиране на идеята на президента за конституционни промени от страна на премиера Борисов и обещанието да се създаде механизъм за независимо разследване на главния прокурор. А също и изказването му пред bTV, че той е избрал Лозан Панов за председател на Върховния касационен съд, както и че Гешев бил най-подходящият кандидат за шеф на държавното обвинение, защото всички останали с които разговарял, били мързеливи

По отношение на участието на министър-председателя в избора на председател на ВКС трябва да се произнесе достатъчно ясно и категорично ВСС, защото нему е възложена отговорността да брани съдебната независимост. Това признание на г-н Борисов не може да бъде разгледано извън хода на събитията досега, като се започне от избора на предишния главен прокурор, чието име като фаворит на правителството беше публично известно месеци предварително и беше разпространена информация, че докато е бил председател на съд, г-н Цацаров е награждаван от МВР и е чел в нарушение на Закона за съдебната власт делото по обвинение за клевета срещу вътрешния министър, което е изискал от долустоящия съд.

След това е необходимо да продължим със спомена за станалия публично известен разговор на г-н Борисов с г-н Кокинов, градски прокурор на София, в който г-н Кокинов казва емблематичната реплика „Ти си го избра“ по повод г-н Цацаров. Г-н Кокинов беше дисциплинарно наказан с освобождаване от длъжност, но не беше извършено разследване за възможностите на г-н Борисов да влияе при избора на главен прокурор и апелативен прокурор на София, с каквато цел г-н Кокинов беше отишъл при него, видно от записа.

И това не е всичко, налага се да продължим с получения от г-н Панов SMS от министър-председателя по време на заседание на ВСС и с друг публично разпространен разговор между съдиите Ченалова и Янева, в който се коментират възможностите на министър-председателя да настоява главният прокурор да „опраска“ съдия. И това не е краят. Необходимо е да продължим с признанията на бившите председатели на Софийския апелативен съд и Софийския районен съд г-н Пенгезов и г-н Лалов за влиянието на г-н Пеевски върху назначенията и да стигнем до изпуснатата реплика от г-н Цацаров към председателя на ВКС, че изборите на тримата големи се предхождат от посещения в други две сгради.

В този контекст телевизионното изказване на г-н Борисов от тази седмица се вписва като логично продължение. Всичко това придава допълнителна сериозна легитимация на предприетата инициатива от президента за дискутиране на конституционни изменения в модела на съдебната власт. Ситуацията е нетърпима, но има законодателни средства за нейното преодоляване. Министър-председателят изрази готовност да се съобрази с препоръките на Венецианската комисия и изложи своя предварителна трактовка в какво ще се изразят те. Разумно е да приемем, че по същество докладът на Венецианската комисия поставя естественото начало на следващия етап от дискусията.

От практиката си на наказателен съдия можете ли да кажете, че голям процент от делата, особено срещу лица от властта, завършват с оправдателни присъди заради негодно повдигнати обвинения? А това, от своя страна създава повече усещане за подкупност на съда, отколкото на държавното обвинение…

На този въпрос може да се даде валиден отговор единствено на основата на влезлите в сила съдебни актове и практиката на ВКС. Във всяка правова държава именно съдебните решения са корективът на прокуратурата. След като е такъв голям делът на оправдателните присъди по малкото дела, внесени срещу хора на високи държавни позиции, а делата са още по-малко по обвинения срещу хора от управляващите партии към момента на повдигане на обвинението, очевидно има проблем в няколко възможни насоки. Малкият брой дела от посочения вид индикира проблем с ефективността на прокуратурата и съмнения за политическа зависимост. Големият брой оправдателни присъди е сигнал за проблем или с качеството на обвинението, или със събраните доказателства. Вместо да се адресира правилно конкретният проблем обаче и да му се търси решение, властта създаде нови специализирани съдилища. Искрено се надявам, че те няма да удовлетворят опасенията за снижаване на критериите за справедлив процес в полза на прокуратурата, нито ще осигурят трайно спокойствие на силните на деня.

За конституционните промени е необходим и силен обществен натиск, какъвто в България, за съжаление, няма, а протестите в столицата не стигат. Може би ще се окаже, че това население заслужава такова правосъдие. Или?

Държавата е такава, каквато ние я конструираме – със способността ни за труд, постоянство и съпротива. Демократичните институти – независимостта на съда, автентичният политически плурализъм и свободата на медиите, изискват дългогодишни усилия. Няма място за самобичуване. Навсякъде е отнело време, никъде не е било лесно, нито е минало без конфликти и противоборство. Така че предлагам да не губим време за това, а да се съсредоточим върху ясното дефиниране на възможните и желани конституционни промени.

Заглавна снимка: © Надежда Чипева, „Капитал“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Стефан Левашки: „Малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависи техният личен просперитет и живот“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-levashki-interview/

Стефан Левашки е уважаван юрист и доскорошен председател на Адвокатската колегия в Пловдив. На форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ в София през 2018 г. той получава наградата „Адвокат правозащитник“ за това, че поема безплатно защитата на Любомир Данчев – бездомника, обвинен в умишлен палеж на пловдивския тютюнев склад през лятото на 2017 г. Венелина Попова разговаря с адвоката за избора на Иван Гешев за главен прокурор и за това необходима ли е промяна в Конституцията и в прокуратурата като част от съдебната система.


Г-н Левашки, Вие бяхте един от първите юристи в страната, обявили се публично срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор. Сега, след подписването на указа за назначаването му от президента, как очаквате да се развият събитията в държавата? Означава ли това край на протестите и на всяка надежда за промяна в правосъдната ни система?

Очакванията ми са, че немноголюдните протести в столицата и почти епизодичните тук-там в страната ще заглъхнат. Нашето общество, за съжаление, се интересува повече от това коя е новата мис България, отколкото кой ще е главен прокурор в следващите седем години. Много малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависят не само демократичните процеси, но и техният личен просперитет и живот. Една малка част от адвокатската общност и от съдийското съсловие няма да изостави надеждата за промяна в правосъдната система, но за членовете на обществото ни искрено се надявам, че няма да стигнат до протести чак след личен сблъсък с репресивните органи на държавата.

От гледна точка на върховенството на закона наистина ли държавният глава нямаше друг полезен ход и защо не отговори на очакванията на обществото да поиска тълкувание от Конституционния съд за избора на първите трима в съдебната ни система? Мислите ли, че той е бил подложен на натиск и заплаха от импийчмънт, ако не подпише указа за Гешев?

Президентът Радев имаше полезен ход още при първоначалното връщане във Висшия съдебен съвет на кандидатурата на Гешев за главен прокурор, сезирайки Конституционния съд с питане по отношение на процедурата за избора му, тъй като законът не е достатъчно ясен в тази му част. Не съм политолог и не мога да отговоря какви са причините президентът да не го направи. Не знам дали е бил заплашван с импийчмънт и дали му е оказван натиск. Знам само, че двама бивши български президенти нарушиха вече някои процедури и по този начин повлияха на съответните обществени процеси – президентът Стоянов с отказа си да връчи мандат за съставяне на правителство на БСП в лицето на покойния Николай Добрев* и президентът Плевнелиев при избора на Венета Марковска за конституционен съдия.

Кресливо малцинство ли са хората, които протестираха месеци наред срещу кандидатурата на Иван Гешев? И защо тази кауза не събра повече обществена енергия?

Не бих нарекъл елита на българската юридическа общност кресливо малцинство. Малцинство – за съжаление, да, но по-скоро немълчаливо, а не кресливо. За разлика от дирижираната и оказвана под строй и по списък подкрепа за единствената кандидатура за главен прокурор от страна на многобройните прокурорски и полицейски трудови колективи, издържана в най-добрия стил от едни други, уж вече позабравени времена, протестиращите мои колеги юристи, а и присъединилите се към тях граждани спореха аргументирано, изказваха различни тези и критични мнения, а не спуснати опорни точки. За съжаление, неразбирането на изключително важната роля, която изпълнява фигурата на главния прокурор, на неограничените му правомощия, пълна безотчетност и липса на всякакъв контрол върху дейността му води и до липсата на обществен интерес към този избор.

Румен Радев заяви публично, че ще започне широка дискусия за промяна на Конституцията. Имаме ли нужда от нов модел, от нова идея за устройство на държавата и обществото, или само от някои промени в основния закон на страната? И най-важното: готово ли е обществото ни за това?

За съжаление, очаквам, че публично заявената от президента Радев широка дискусия за промяна на Конституцията, доколкото въобще се състои, ще се превърне в поредната говорилня без реални резултати. Няма как истински промени в Конституцията, нов модел за устройството на държавата и обществото да се осъществят без избор на Велико Народно събрание, а в момента не личи да има политическа воля и готовност за свикването му сред водещите политически партии в страната. Обществото ни категорично нито е подготвено, нито има какъвто и да е интерес към сериозни промени в държавното устройство.

С назначаването на Сотир Цацаров за шеф на КПКОНПИ и на Иван Гешев за главен прокурор гарантирана ли е недосегаемостта на политическия елит от правосъдие?

На пръв поглед изглежда гарантирана с тези назначения. Общото мнение е, че за още седем години се бетонира невъзможността за наказателно преследване за различните престъпления, извършени по време на Прехода, с оглед изтичането на давността им. Мисля си обаче, че е напълно възможно, почувствали се недосегаеми и работещи в добър тандем, Гешев и Цацаров да се еманципират и да се обърнат срещу сегашните си покровители или поне срещу някои от тях. Помним отношението на прокуратурата към водещи фигури от ПП ГЕРБ за краткото време, през което не бяха на власт.

Да вземем за пример „Апартаментгейт“. Всички данъчни проверки, извършени по имотния скандал, са приключили и са докладвани на прокуратурата, но тя мълчи. Защо? Както изглежда, и този скандал няма да завърши с повдигане на обвинения срещу лица от високите етажи на властта…

Аферата „Апартаментгейт“ послужи по-скоро за вътрешнопартийно разчистване на сметки в управляващата партия. Прокуратурата явно не съзира съставомерни по смисъла на Наказателния кодекс действия на основните участници в нея и едва ли ще се стигне до наказателно преследване.

В България няма баланс между властите, но по въпроса за това, че прокуратурата трябва да е извън изпълнителната власт, има консенсус. Но и сега държавното обвинение е под контрола на онези, които избират главния прокурор, а прокуратурата продължава да работи по съветски модел, като силно централизирана и пирамидална структура. Възможно ли е да бъдат променени организацията и дейността на държавното обвинение така, че да бъде гарантирана неговата независимост от политически и други влияния?

Въпросът за мястото и ролята на прокуратурата е твърде многопластов, за да се отговори еднозначно. Познати са различни модели. Моето мнение е, че държавното обвинение трябва да бъде изведено извън съдебната власт. Защото при сегашния модел, взет от съветското право, прокуратурата не е доказала, че е напълно еманципирана от изпълнителната власт и от политическите партии в страната, както по закон би следвало да бъде.

* Всъщност президентът Петър Стоянов връчи проучвателен мандат на БСП за съставяне на правителство, като декларира, че се надява този мандат да не бъде изпълнен. Но когато на 4 февруари 1997 г. все пак БСП състави проектокабинет, той не го внесе за гласуване от Народното събрание (където социалистите имаха мнозинство), а вместо това свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), където след преговори и натиск от всички останали политически сили БСП оттеглиха предложението си и върнаха мандата – б.р.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на награждаването на Стефан Левашки на форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо необикновено в правосъдните покои

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/neshto-neobiknoveno-v-pravosudnite-pokoi/

Съдебните елити в България са от незавиден тип. Свикнахме начело на съдилища и прокуратури да бъдат преобладаващо хора, които трудно съставят изречение. То не бяха конституционни промени, реформи, евронаблюдения – и като краен резултат назначенията довеждат услужливи, но посредствени хора. Предприсъединителните години даваха далеч по-интелектуално изобилие като лица на системата. Постовете се държаха от образовани другари, академични лица и всуе цвят. А какво стана сетне: равняване по политическия елит, демек тотално опростачване и кадри предимно от Магнаурската школа в Симеоново – Меката на полицаите.

На този фон е жалко, че настоящият главен прокурор скоро няма да бъде главен. Той блестеше и превъзхождаше голяма част от съдебната номенклатура. Понякога на заседанията на ВСС с право гледа с презрение. А по разните там комисии много негови критици са го чувствали дори съмишленик – изпитвали са заедно срам от изказвания на министри и депутати по всевъзможни правни теми.

Въпросът е какво оттук нататък след слизането от сцената. Вероятно настоящият главен ще е председател на КПКОНПИ – вече е безспорна номинация, фаворит на всички без една от парламентарно представените партии. От „Воля“ издигнаха негова алтернатива – един вид, подгряваща кандидатура преди неговото избиране. Всички останали го любят, тачат и милеят. Парламентарният му рейтинг е обратен на обществения.

Претенция към реалната власт

Досега процесите вървяха така, щото политическата власт да излъчва свои покорни люде я във ВСС, я по върховете на правосъдието – ВКС, ВАС, ВКП. И след като те изпълнят мисията и мандата си, кротко да ги настанява на удобни, но сравнително безвластни позиции. Татарчев се отдаде на заслужен отдих при освобождаването на длъжността главен прокурор. Филчев прие екзотичното посланическо място в Казахстан, далеч от обективите на българската среда, включително и от лечебните ѝ заведения. Борис Велчев прие да бъде съдия в Конституционния съд – това му дава достатъчно висота, а същевременно и поле за пространните академични познания и изяви. За пръв път действащ главен прокурор, след като отслужи конституционните 7 години, вместо да се отдаде на покой, поема длъжност, почти равносилна на досегашната си властова позиция.

Защо КПКОНПИ?

Отговорът е сравнително кратък. Но преди това да видим защо не всичко останало:

Място в Конституционния съд дава престиж, облаги, привилегии. Мандатът е като тунела „Готард“ в Швейцария – в началото няма как да видиш края му, все пак това са цели 9 години. Изкушението си струва, но само за уморен меланхолик. Просто там гласът ти тежи наравно с гласовете на останалите конституционни съдии и на практика преставаш да бъдеш важен – вече го няма чувството за изключителност, струваш колкото останалите. Пък и дори да те изберат за председател на КС – не си началник, няма предложения за дисциплинарни наказания, няма преки материални интереси по дела и преписки. Няма власт, която да пълни деня, ума и джоба ти така добре.

Посланическата мисия е особен вид санаториум. Един уважаващ себе си добър апаратчик, свикнал да управлява, не би я приел. В това заведение за трупане на спестявания от командировъчни няма какво много да правиш: дипломатическа закуска, обяд и вечеря, приеми от време на време – и толкова. А и понякога се явява някой действащ гост-политик от родната територия и го раздава началник – на теб, някогашното величие, било начело на Върховната касационна прокуратура. Това бъдеще не е за предпочитане, всеки изявен лидер би отказал.

Главен съдебен инспектор към Инспектората на ВСС – хубаво е, ходиш из съдилищата и прокуратурите в страната, размахваш пръст при извършването на проверки, предлагаш хора за разни наказания, но в крайна сметка друг взема решението дали някой да бъде наказан, или не, и това е ВСС. Да го нямаше туй пусто съюзче „към“ в чл. 132а на Конституцията, друго би било. А това съюзче казва, че Инспекторатът на ВСС е, един вид, властник втора категория. Не е на хубаво да те издигат в понижение.

И то не остава много – министерската служба в днешно време е прислужническа работа, при това от квотата на някой олигарх; ако нещо се опънеш, може и да те отзоват, а после и да те превъртят през познатите ти лагери на смъртта: обиколка по прокуратури, НАП и КПКОНПИ, спецсъдии да лаят насреща ти – иди оцелей. Поне едно 5–10 години си извън строя. Губиш форма и капитали, трупани с години.

И накрая КПКОНПИ е единственият възможен ход, защото продължаваш да държиш папките с корупционна биография на политическия елит. Те са отново твои, ти не си им длъжен, председател си, всички са ти подчинени, всички пак ще папкат от корупция и кражби, но ще трябва да те слушкат. КПКОНПИ си става отвсякъде, поне докато не ти се прииска да си я председател на ВКС след година-две, а защо не и за политическа кариера да се мисли по-сетне. Все пак човек с реална оценка на качествата си вижда какво е наоколо, как да не се изкуши. Всичко е възможно, ще поживеем, ще видим и ще се надяваме.

Заглавна снимка: jeshoots.com

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

(Още) седем години слепота

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/7-blind-years.html

неделя 17 ноември 2019


Досега за ГешеФТа знаем със сигурност три неща:

– Милиционер по образование и светоусещане, който не е привърженик на разделението на властите;

– Успя чинно да устои на безпрецедентен граждански натиск и тоновете недвузначни доказателства, за да покрие всичката помия около БоЕко, Шиши и милиардите, дето дарителската кампания “Българската преклонена главица” връчи щедро по делото за КТБ;

– Устоя и на друг “безпрецедентен политически натиск” от партия, която не е представена парламентарно. Всъщност, натискът съвсем не беше политически, а в основата му стояха независими неправителствени и професионални организации и шепата останали на територията свободомислещи граждани с критични позиции. Устоя, с единствената цел да се тропне в сталинското кресло на Цацронко с възможно най-самодоволната физиономия и най-неприкритите заплахи срещу всички, които не “мислят” в унисон с УКВ-вълните на промития му мозък.

По всичко личи, че мандатът на новия главен прокурор ще започне обещаващо, въпреки популисткия опит на президента на Републиката да даде още един шанс на членовете на Висшия съдебен съвет да покажат поне малко морал и да си спомнят каква е причината да се полагат разни клетви и да се ценят високо етичните качества на магистратите. Глас в пустиня. Имаме си нов главен прокурор и толкова.

Без да имам каквито и да било претенции да съм сведущ в юридическата наука, мога да претендирам, че ми е останал достатъчно здрав разум, за да недоумявам как така човек, който не спазва елементарни правила на правото може да се окаже не само най-достойният, но и единствен кандидат за главен прокурор на суверенна държава. Освен горепосочените медийни заявления против изрично застъпения в Конституцията принцип за разделението на властите и старателното замазване на следите по делото на КТБ, ГешеФТ доказа още (поне) няколко пъти, че най-високият пост, който би заемал, ако законите се спазваха стриктно, би бил шериф на Хамптън, окръг Калхун, щата Арканзас. И то най-малко преди век и половина, в доброто старо време, така умело възпято от Джон Форд, Серджо Леоне и Хауърд Хоукс.

Кой друг, освен самозабравил се дерибей от затънтена дълбока провинция ще държи кметицата на софийския район „Младост“, имащ население почти колкото столицата на Арканзас Литъл рок, окована на улицата за назидание на всички непослушни? Възможно ли е даже и да допуснем, че заместник главен прокурор с (тогава все още пазени в дълбока тайна) апетити за върховната длъжност в държава от ЕС може да си позволи да плямпа като квартална клюкарка пред услужливите медии, мятайки абсолютно недоказани и нямащи отношение по казуса обвинения за нощния живот на Иванчева?

Или пък в прав текст да предупреждава малкото дръзнали да задават неудобни въпроси и да правят „неправилни“ умозаключения, че не е добре за тях да постъпват така? Тоест, щедро да обещава, че и до 160-о място по свобода на словото да стигнем, важното е всички да са наясно, че главният прокурор, макар и бъдещ, е недосегаем и ще коли и беси както си пожелае през следващите седем години.

Който си кротува и чака с трепет мафиотското менте на Темида да не стовари меча си отгоре му, добре. Виж, за неудобните медии, гражданите, които задават прекалено много въпроси, искащите реално правосъдие и еднакъв аршин, ГешеФТа вече ясно показа, че е приготвил своята задружна агитка от футболни ултраси, обитатели на гетата и други бухалки с разнообразно криминално минало. За тях той е радост, за тях той е самият символ на законността на територията. А, ние, будалите, които си въобразяваме, че без лустрация и промени в Конституцията ще се промени каквото и да било, си имаме вятърна мелница, която да нападаме храбро още седем години, нали така?

 

Стоян Николов – Торлака

Ще съумеем ли да видим важното

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/shte-suumeem-li-da-vidim-vazhnoto/

Време за доволство, време за недоволство

Няколко дни преди 30-годишния юбилей на българския преход от социалистическа към демократична държава президентът Румен Радев отказа да подпише указа за назначаване на Иван Гешев за главен прокурор. От този момент нататък започна очертаването на поредната разделителна линия.

От едната страна стоят доволните от този ход на президента – действията му бяха убедителни, с кратки, но съществени аргументи както по дефицитите на процедурата, така и относно качествата на безусловния кандидат. От другата страна веднага бе наченато и обществено недоволство: Радев не поиска тълкуване от Конституционния съд за това как следва да постъпи Висшият съдебен съвет (ВСС) в този случай – да прегласува Гешев или да стартира отново конкурс за избор на главен прокурор.

Историята познава и двете линии на поведение – когато през далечната 1998 година президентът Петър Стоянов върна избора на Бойко Рашков за главен прокурор, ВСС стартира нова процедура, в чийто завършек Филчев се оказа печеливш. През 2017 г., когато предходният състав на ВСС избра Георги Чолаков за председател на Върховния административен съд и Радев отказа да го назначи, ВСС прегласува Чолаков без нова процедура. Да припомним, президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение от Съвета.

Но фокусът отново се измества от това дали Гешев е преодолим и дали Радев има смелостта и ресурса да инициира изменение в Конституцията

именно за промяна в устройството на прокуратурата. Вместо това дискусията тръгва по наклонената права за качествата на Радев вместо по същностния въпрос – за ролята, действията и устройството на прокуратурата през последните 30 години. А за въпросния период прокуратурата е този елемент от глава VI „Съдебна власт“ на Конституцията на Република България, който бе подминат от съществени реформи. Направиха се изменения на текстовете, но те не засегнаха нито статута на главния прокурор, нито правомощията на прокуратурата в цялост.

Възможности и време на реформа

През настоящата седмица на посещение в България бе експертен екип на Комисията за демокрация чрез право на Съвета на Европа, известна като Венецианска комисия. Мисията ѝ е по искане на министъра на правосъдието Данаил Кирилов за съответствие на неговия законопроект относно възможността за разследване и отстраняване на главния прокурор. Нека отбележим – от 2009 г., когато България е осъдена пред Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България“, за държавата възниква задължение да създаде законови и институционални механизми за независимо ефективно разследване на главния прокурор при съмнение за извършено престъпление.

На този етап предложеното от министър Кирилов поставя под общ знаменател председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Инициативата е по-скоро опит да бъде свалена със степен надолу защитата на независимостта на съда, тъй като евентуалното започване на разследване на „тримата големи“ следва да става отново от подчинени на главния прокурор.

Така съдиите ще бъдат още по-зависими от прокуратурата, а главният – тотално неприкосновен.

В този контекст, когато реформата бива тласкана в напълно грешна посока от изпълнителната власт в лицето на ГЕРБ и поддръжниците им, е особено важно поне една държавна институция да насочи отговорно темата към аргументираното търсене на решение. А това няма кой друг да бъде, освен президентската институция. От Народното събрание не се чува нищо.

На ход е политиката

От правна страна каквото и да се каже, е вече известно в юридическите среди. Затова настойчиво трябва да се обърнем към политическите въпроси, за жалост.

На първо място, в тази ситуация Радев е сам – приближените до властта (монолитната власт и единство на партии, мафиотски кръгове и медии) започна атаки срещу него. От академичния нафталин са извадени всевъзможни говорители, за да покажат на Радев правия път.

Редно би било естествен поддръжник на тезите му да бъде, на първо място, политическата партия, издигнала кандидатурата му. Ако БСП държи да се манифестира като опозиция в 44-тото Народно събрание и алтернатива на ГЕРБ, сега е моментът. Веднъж вече БСП продаде мача в областта правосъдие – когато се избираше настоящият състав на ВСС. България цяла сега към улица „Позитано“ отново гледа.

Втори поред са извънпарламентарните дребосъци –

вляво, вдясно, антикорупционно говорещите, антикорупционно действащите. Пред тях следва да излезе на преден план не това дали Радев е достатъчно решителен, а дали има среда, в която да разгърне правомощията си, и има ли кой да издигне темата като национално важен въпрос. След което всички участници в тези процеси да представят възгледите си, да видим вижданията и решенията и на лявото, и на дясното.

На този фон ми се струва удобен пас репликата на Борисов от следизборната конференция на ГЕРБ: всички са комунисти, особено обявилите се за демократи. И твърде елементарно би било (за да се покаже на Борисов кой какъв е)

да се стреля по Радев, като по този начин да се отстреля и възможността за реформа на прокуратурата.

Иначе, в зависимост от това дали Радев ще се ограничи само с връщане на избора на Гешев, ще ни стане ясно и той къде точно се позиционира, тъй като това е най-важният ход в целия му мандат. Няколко седмици търпение и нещата ще си дойдат на мястото.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Президентът Радев има нужда от нов изтребител

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prezidentut-radev-ima-nuzhda-ot-nov-iztrebitel/

Ето че президентът Румен Радев излезе на политическия терен с решението си да върне на Висшия съдебен съвет (ВСС) избора на Иван Гешев за главен прокурор и с отказа да подпише указа за назначението му.

Всъщност не е. С този акт най-вероятно ще се изчерпи арсеналът му на политически боец. Радев няма да води тази битка. Няма да пита Конституционния съд (КС), както го призоваха от Инициатива „Правосъдие за всеки“ – дали с връщането на предложението процедурата трябва да започне отначало, или е достатъчно кандидатурата на Гешев само да бъде прегласувана. Докато чака отговора от КС, той може да не подписва указа и така да изтекат няколко месеца, в които, знае ли човек, може и да се стигне до промяна в избора, който изглежда предрешен.

Но президентът Радев не е готов за това, няма политическа опора, нито силен екип.

Извънпарламентарни сили като „Демократична България“ („Да, България“, ДСБ, Зелено движение), особено активни в протестите срещу Гешев, могат да акламират решението му, но не и да му пазят гърба, както и неправителствени организации като Съюза на съдиите в България, „Български адвокати за правата на човека“ и други, призовали го да не подписва указа. Сред тях – загубилата кметските избори в София Мая Манолова и предшественикът на Радев Росен Плевнелиев („забравил“ колко бързо самият той разписа назначението на Сотир Цацаров и уредил на практика избора на Пеевски за шеф на ДАНС, подписвайки указа за обнародване на законови промени, според които парламентът избира председателя на ДАНС по предложение на правителството).

В действителност партията, която подкрепи Радев за държавен глава – БСП, от доста време пази неутралитет по номинацията на Иван Гешев. Критиките на лидерката на социалистите Корнелия Нинова се изливат главно по премиера Бойко Борисов – че изпълнителната власт не е номинирала и друг кандидат, и под сурдинка по правилата за избор на главен прокурор, наложени от десните начело с правосъдния министър Христо Иванов, днес лидер на „Да, България“.

БСП е против избора на Гешев, защото е единствена кандидатура, а „състезание с един кандидат не е състезание“, каза Нинова в интервю по bTV миналата седмица. Нито дума за личността на избрания от ВСС за главен прокурор, за неговия професионализъм и качества; нито намек за кръговете, чийто караул е. Името Делян Пеевски не е произнесено.

А отвъд озвучения опозиционен гняв действия няма, оръжията са свалени.

В същия този ВСС представителите на БСП, която се води най-голямата опозиционна партия – Даниела Марчева и Драгомир Бояджиков, гласуваха за Гешев на 24 октомври. Както направиха и още 18 от общо 24-членния форум, сред които избраните и от ГЕРБ, ДПС, „Обединени патриоти“.

Нинова „извини“ подкрепата на своите с думите, че така и така нямало как да обърнат вота, понеже не било редно партии да казват на съдии и прокурори какво да правят. Сиреч съвестта им е нашепнала да подкрепят безалтернативния – въпреки някои съображения на партията, по чиято воля са във ВСС, което им носи сериозни доходи и възможност да се върнат където си поискат в съдебната система, след като изтече мандатът им. За плосък виц може и да мине, за повече не става – сговорът във ВСС е видим резултат и повече от обосновано предположение.

Не може да се отрече на Нинова, че е последователна в позицията си да пази неутралитет относно фигурата на Гешев.

На откриването на есенната сесия на парламента тя отново повтори обещанието, което лансира от пролетта насам – социалистите да внесат закон за съдебен контрол върху актовете на главния прокурор и на прокуратурата. „Знам, че ще има остри дебати за избора на главен прокурор. Нашата позиция е: върховенство на закона, а не на личността; върховенство на правилата, а не на едноличните решения. Нашата задача е не да избираме главен прокурор, а да създадем такива правила, че съдебната система да функционира пълноценно“, обяви лидерката на БСП от трибуната. Красиви думи, в които е опаковано мълчаливото съгласие на „Позитано“ 20 за новия главен прокурор.

Дори коалиционният партньор – лидерът на НФСБ Валери Симеонов, показа повече смелост от БСП, питайки реторично преди няколко месеца „действително ли Гешев съчетава тази комбинация от качества, която да го прави безпристрастен и да спечели доверието на обществото – определено не е така“. Вече и той замлъкна.

Относно избора на Гешев президентът Радев извади досущ същите мотиви като Нинова.

Няма истинско състезание с един кандидат, а наред с това Гешев е получил и масирана институционална подкрепа: „И преди съм заявявал, че очаквам истинско състезание между кандидати, а не формално изпълнение на процедурата по избор. Издигането на един-единствен кандидат не само я лиши от състезателност, но и отнема от престижа и легитимността на бъдещия главен прокурор – така необходими за неговата нелека и отговорна мисия. Още повече – белег на демократичната държава е наличието на алтернативи при заемането на висши държавни длъжности. Подходът за издигането на единствен кандидат бе подкрепен на практика и от изпълнителната власт, която в лицето на министъра на правосъдието отказа да посочи втори кандидат и така доведе до пълната липса на алтернатива.“

А въпреки изброените в Закона за съдебната власт субекти, които могат да подкрепят номинацията за главен прокурор – като неправителствени организации, професионални организации на магистрати, висши училища и научни организации, – е имало и множество становища от държавни институции, включително от изпълнителната власт, като МВР, ДАНС, ГДБОП. „Така в разрез със закона, превес над мнението на обществените организации взе масираната служебна институционална подкрепа“, пише в изявлението на президента.

Със сигурност върнатият от Радев избор на главен прокурор го постави отново на дъската на „Не се сърди, човече“, в каквато е оразмерена семплата българска политика. Но трудно ще помръдне повече. Най-ярката кампания по време на изминалите три години от мандата му бе свързана с избора на многоцелеви боен самолет за военновъздушните сили. А поради нескритите предпочитания на Радев към шведските Gripen и критиките му към властта заради избора на американските F-16 Block 70 бе заподозрян и в лобизъм, макар да обвини правителството в същото. Разбира се, тези действия може да бъдат обвързани с предишната му месторабота като командващ военновъздушните сили и кариера на пилот, но такава отдаденост не пролича за друг проблем или кауза.

Връщайки на ВСС решението за избора на Гешев, президентът действа като контролирана опозиция.

Разбира се, вината не е у него. Така е конструирана институцията президент по Конституцията, договорена на Кръглата маса. Фигура, ама от слама. Плашило, ама бостанско. От ВСС вече дадоха заявка, че дори и държавният глава да оспори избора, решението ще бъде прегласувано – и Иван Гешев ще е седмият главен прокурор за 30-те години преход. Все-още-главният-прокурор Сотир Цацаров благодари на президента, че е изпълнил конституционните си правомощия и отбеляза, че по процедура в момента не може да се предложи втори кандидат. Нов претендент би могъл да се появи само ако Висшият съдебен съвет при прегласуване на кандидатурата на Гешев не събере необходимите за мнозинство 17 гласа.

Ако възнамерява да има бъдеще в българската политика, Радев би могъл да влезе в тази битка, независимо от изхода, вместо да е церемониалмайсторът от „Дондуков“ 2. Един политик се мери и по битките, в които влиза. Та нали сам инициира през 2017 г. срещи с висши магистрати за продължаване на реформата в правосъдието, а пред избора на главен прокурор отново имаше серия такива по процедурата. Но изглежда, че той просто действа „по устав“, без да се нагърбва с по-високи отговорности. От всички тези действия проличава, че собствен политически проект не му е по силите. Дори АБВ-то на Георги Първанов, единствения избиран за два мандата президент, отдавна клюмна по рейтинг и успеваемост.

Оставащото до края на мандата време е тест за Радев – дали ще съумее да се превърне в политик, след като беше избран за държавен глава (и) заради профила си на военен летец, тоест получи доверие благодарение на пагоните си. А влезе в обувките на скучен и предсказуем критик на властта, макар и с по-добри речи от тези на Корнелия Нинова. Ако продължава да прави това, което прави, рискува да запомним неговия мандат с тоалетите на съпругата му. Изглежда, че спешно се нуждае от нов изтребител.

Заглавна снимка: От интернет страницата на Президентството на Република България

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Орден „Дружба“ и похищението на Темида в българската прокуратура

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/orden-druzhba-i-pohishtenieto-na-temida/

Не искам да пея дитирамби за 10 ноември 1989-та. Не искам да наричам вътрешнопартийния преврат в БКП, с който вождът, висшите функционери на партията и репресивният ѝ апарат спасиха кожите си и ограбиха националното ни богатство, „начало на демократичните промени в България“. Не искам да ругая т.нар. Преход, защото това удобно сваля личната отговорност и вината на онези, които вместо да платят за престъпленията си, се събудиха за една нощ богати и сякаш преживели тежка деменция, забравиха комунистическите идеологеми, с които промиваха съзнанието на няколко поколения българи. А после бързо влязоха в новите си роли на банкери, бизнесмени и предприемачи.

Днес тоталитарният режим трябваше да е описан в учебниците по история без грим, а споменът за него да е останал само в съзнанието на преживелите го. Обаче 30 години по-късно проявите на авторитаризъм в управлението са толкова явни, че Татяна Дончева – председателка на партия „Движение 21“, предупреди в телевизионно интервю пред журналиста Веселин Дремджиев, че ако ГЕРБ продължава да се докопва до победа на изборите чрез прокуратурата, както се опита в Несебър например, на следващите избори може да има „самоубити“.

Прокуратурата в България позволи на властта да я използва като бухалка срещу своите опоненти – политически и икономически.

Как, освен като репресия, може да бъде определено решението на прокуратурата във Видин, с което беше забранено на лидера на Сдружение „Боец“ Георги Георгиев да пътува извън страната, и то дни преди определената дата за операция в Гренобъл, където е трябвало да стане донор на бъбрек за съпругата си? Подобна мярка е недопустима за обвинения в нанасяне на лека телесна повреда на двама души от екип на телевизия „Канал 3“ по хулигански подбуди, повдигнати на Георгиев – основен организатор на протестите в столицата срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.

Какво друго, освен репресия, е и решението на прокурор Ваня Ненкова (направена светкавично окръжен прокурор на Видин след поемането на делото срещу лидера на „Боец“) да смени неговия адвокат Николай Хаджигенов със служебен защитник? Ами права е Дончева, с такива способи, могат да окачат и въже на врата на невинен човек. Въпреки че с последното си постановление прокурорката отмени забраната на Георгиев да напуска страната, той не е сигурен, че на 11 ноември няма да бъде спрян на летище София. Възмутен от погазването на закона и репресиите срещу него, Георгиев написа във Facebook, че

„такова мракобесие не е било дори и в най-мрачните времена на комунизма“.

Било е, разбира се, и много по-страшно, особено в първите години след съветската окупация, когато комунистическият режим се налагаше с брутални мерки, масови убийства и репресии на стотици хиляди хора. Но тогава не е имало медии, които да покажат картата на лагерите в България или репортажи за издевателствата в тях, за убитите по границата, за налагането на колективизацията на земята, за ограбването на имуществото на т.нар. „бивши хора“, за тяхната съдба и съдбата на децата им.

Днес управляващите скърцат със зъби срещу медиите, които разкриват позора на тяхното преяждане с власт, кражби, корупция и своеволия в съдебната ни система. Каквото, поне на пръв поглед, е решението на спецсъдията Андон Миталов да свали за пет дни наложената забрана на обвинения в шпионаж Николай Малинов да пътува в чужбина. Разрешението председателят на Национално движение „Русофили“ да отиде в Русия, за да бъде награден от президента Путин, е взето според главния прокурор Сотир Цацаров в нарушение на закона, защото не е поискано първо становището на наблюдаващия прокурор.

Тази очевидна неравнопоставеност на гражданите пред закона и затварянето на очите на Темида за лица с високо покровителство (в случая с Малинов – директно от Кремъл) е ярко доказателство, че целесъобразността може да измести законосъобразността. Нещо повече – след като руският президент връчи орден „Дружба“ на Николай Малинов, чрез своя прессекретар Дмитрий Песков заплаши, че

това „по никакъв начин не може и не трябва да е причина за някакви преследвания“, в противен случай „би имало твърде пагубни последици“.

На първо място, сред мотивите за тази награда е посочен приносът на Малинов за единството на руския свят. Което би трябвало да означава, че Кремъл продължава да гледа на България като на Задунайска губерния, в която Живков не успя да ни превърне, а преди 30 години всички мислехме, че страната ни се откъсва завинаги от руската орбита на влияние. Трудно е да се каже колко точно руснаци живеят постоянно в България днес, макар да се знае, че закупените от тях имоти надвишават 500 000. Така че заедно с русофилите Малинов има базата за реализиране на заветната си идея за промяна на геополитическата ориентация на България и за връщането ѝ в лоното на великата и православна Русия.

Прокуратурата му повдигна обвинения в шпионаж и даде публичност на неговите записки, в които висшият функционер на БСП и бивш издател на вестник „Дума“ дава предложения на московските си покровители как да придобият печелившите отрасли от българската икономика, да създадат телевизия, информационна агенция и сайтове, мозъчни тръстове и партия. Николай Малинов отрича да е получавал пари от руския олигарх Константин Малофеев, който имал бизнес проект за създаване на телевизия в България; но призна, че го е запознал с Цветан Василев. Който въпреки договорките помежду им, го измамил и не го вписал като собственик на ТВ7. Лидерът на русофилите разказа още, че запознанството му с банкера е станало в кабинета на Сергей Станишев, както и че Делян Пеевски бил дясната ръка на Цветан Василев. Но не пожела медиите да го връщат повече към тази тема.

Събрала ли е прокуратурата достатъчно доказателства за обвиненията, повдигнати на Николай Малинов за шпионаж в полза на Русия, не можем да сме сигурни. Но е ясно, че един такъв процес би стопирал развитието на търговските ни отношения и реализацията на общите ни енергийни проекти с руската страна. Още по-малко вероятен изглежда той, след като Путин награди Малинов, влезе в ролята на негов адвокат и заплаши България, с което арогантно наруши правилата на дипломацията и демонстрира незачитане на суверенитета ни на европейска и натовска държава.

„Демократична България“ нарече намесата на Русия във вътрешните ни работи и съдебната ни система безпрецедентна и призова премиера и президента да поискат извинение от Владимир Путин, както и да отменят поканата към него за посещение на страната ни. Обаче и Борисов, и Радев мълчат като комунисти на разпит и ги тресе страх от сянката на Кремъл. Как ще приемат поведението им в Брюксел и Вашингтон, можем да се досетим, но по-важното в случая е, че мълчанието им ги прави да изглеждат като васали на Русия в очите на обществото и на външните ни партньори.

А всъщност преставала ли е България през последните три десетилетия да бъде зависима от Империята на злото, както нарече Роналд Рейгън СССР още през 1983 г.?

Първо, вътрешнопартийният преврат през 1989 г. в БКП стана с благословията на Горбачов и в изпълнение на неговия план за перестройка в сателитни на Съветския съюз държави от бившия Източен блок.

Второ, с указания от Москва близо десетина години преди това у нас започва подготовката за смяната на собствеността и за създаване на опозиция.

Трето, Русия чрез КГБ и подчинената ѝ ДС създаде партии в страната ни, които през годините финансираше и използваше като свой троянски кон в българския политически живот и в Брюксел.

Четвърто, Русия чрез определени политици като Луканов и Доган (и не само) дирижираха разграбването на националното ни богатство и разпределянето му вече като частен капитал, създаването на групировките, мафиотизирането на българския Преход и укрепването на паралелната власт, която няма да позволи да бъде заплашено статуквото.

Да припомним, че първото демократично правителство на Филип Димитров бе свалено от ДПС

и с това беше преустановена започналата лустрация и създаване на устоите на новата демократична държава. Оттогава до днес тя е в сянката на здрача и в ръцете на безродни управници.

Разследване на Антикорупционния фонд разкри връзки между спрения от Европейската комисия и американски конгресмени „Южен поток“ и фалита на КТБ, както и факта, че парите за руския енергиен проект „с висока доза на печалба“ (по думите на банкера Левон Хампарцумян) е трябвало да минат през банката на Цветан Василев. Проектът е бил контролиран от Делян Пеевски, който селектирал и българските фирми в него – свързани с политици, разбира се.

„В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски“, твърди наблюдаващият делото Иван Гешев, понастоящем единствен кандидат за главен прокурор. Обаче във внесеното обвинение от 1360 тома името на депутата от ДПС и неговото семейство се споменават нееднократно. В последните месеци преди затваряне на банката нейните директори често говорят за интересите на „групата на семейството“, а има и данни, че Цветан Василев се е готвил за съдебна война с фирмите, свързани с Делян Пеевски.

Николай Стайков от Антикорупционния фонд, който разследва липсващите имена в обвинението за фалита на КТБ, разкрива следи, водещи към руския депутат Александър Бабаков и ролята му като специален пратеник на Владимир Путин за проекта „Южен поток“ в България; към продажбата на „Булгартабак“ – ВИП клиент на банката на Цветан Василев, според когото реално Пеевски е държал 80% от акциите на държавния тютюнев холдинг; споменава се и Външнотърговската банка на Русия (ВТБ), придобила важни активи на КТБ, което банкерът нарича кражба, и т.н.

Тези и други документи и факти хвърлят важна светлина върху преминаването на големи държавни активи в чужди собственици. От тях изплуват подозрения за директни политически протекции, за търговия с влияние и дори за преки плащания към политици от върховете на властта. Обаче нито едно действие по досието на КТБ не показва интерес към подобно разследване. А Иван Гешев беше избран за главен прокурор от същото това задкулисие, за да пази омертата между субектите в Мрежата (по Даниел Смилов) и да осигурява тяхната недосегаемост. Както и тази на политическата върхушка, която гарантира запазването на статуквото.

Същевременно България върви устремено към държава с авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация, която периодично се възпроизвежда през избори със съмнителна легитимност.

Заглавна снимка и вградени видеа: Антикорупционен фонд

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как прокуратурата „откри“ антисемитизма

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prokuraturata-otkri-antisemitizma/

„Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. […] Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.“

„Навсякъде в европейския континент евреите влизали под кожата на владетелите, подтиквали ги към войни и катаклизми, за да изпаднат в остра нужда от пари.“

„Да поробват другите народи е висша цел на еврействащия световен елит от векове.“

„Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там [в концлагера в Бухенвалд].“

Чии са тези цитати? Ако читателят не се е сблъсквал с тях досега, ще разбере след малко. По-важното е, че прокуратурата най-сетне реагира на сигнал за антисемитизъм у нас. Сигналът е срещу коментара във Facebook на еколога и кандидат за общински съветник от „Демократична България“ (ДБ) Тома Белев, че „най-евтино са пътували евреите в конските вагони – напълно безплатно“. Автор на сигнала е политикът от ВМРО Александър Сиди, който е евреин. Лично главният прокурор Сотир Цацаров поиска държавното обвинение да се заеме със случая. А кандидатът за кмет на София от тази партия Ангел Джамбазки не пропускаше възможност да обвинява конкурента си от ДБ Борислав Игнатов за това, че в листата му за общински съветници има „антисемит“. И Белев, и ДБ се извиниха за коментара. Въпреки това новоизбраният общински съветник е с повдигнато обвинение и мярка „подписка“.

Ето така известният еколог се превърна в капката катран в кацата с мед на клишето за „най-толерантния народ, спасил своите евреи“ (освен едни 11 хиляди и нещо, ама те са били други евреи, недостатъчно български).

Поводът за коментара на Белев са цените на самолетните билети. В последно време редица европейски екологични партии и организации настояват полетите да се облагат с по-високи такси заради замърсяването на въздуха. Макар че целта му не е да се подиграе на евреите, а да покаже, че евтиното невинаги е нещо хубаво и хуманно, изказването едва ли е подходящо. Ако един политик в Германия каже такова нещо, реакциите вероятно биха били още по-остри.

Но тази ли неуместна шега е мерилото за антисемитизъм в България?

Да се върнем на цитатите. Първият от тях – този за враждебното население – принадлежи на бившия легионер Дянко Марков. Той изрича тези думи през 2000 г. не къде да е, а от трибуната на Народното събрание. Какво следва от това? Нищо. Петнайсетина години по-късно Марков заведе дело срещу целия екип на правозащитния сайт „Маргиналия“ (част от който бях и аз) и членовете на едноименното сдружение за това, че в отворено писмо, публикувано на сайта, е наречен антисемит. След като съдът прекрати делото и обяви членовете на „Маргиналия“ за невинни, легионерът заведе дело лично срещу главната редакторка Юлиана Методиева. Загуби и него, но междувременно обясни на съда, че е голям приятел на евреите, а тези от новоприсъединените български територии били депортирани по един „сравнително човешки начин“. Да уточня – става дума за онези над 11 хиляди, които са пратени на смърт. След всичко това прокуратурата не само не се сезира срещу Дянко Марков, а през 2018 г. той получи медал от Министерството на отбраната по случай 96-годишнината си.

Вторият и третият цитат са на Волен Сидеров. Те се намират съответно в книгите му „Бумерангът на злото“ (2003) и „Властта на Мамона“ (2004). И ако за Дянко Марков все пак из родната „демократична общност“ се водят спорове това за „враждебното население“ антисемитизъм ли е, или става дума за специфична терминология, думите на председателя на „Атака“ няма как да бъдат интерпретирани иначе. Той еднозначно представя евреите като зло, манипулиращо световната история и поробващо народите. Освен това в книгите си твърди, че Холокостът бил „сюжет“, изфабрикуван от контролираните от евреите американци.

Какви бяха санкциите за Сидеров след публикуването на тези откровено антисемитски книги? Никакви. Те бяха в основата на политическия възход на „Атака“ заедно с всевъзможни други форми на омраза и расизъм. През 2010 г. книгите бяха преиздадени. На следващата година от Българския хелзинкски комитет изпратиха отворено писмо до председателката на парламента Цецка Цачева с призив Народното събрание да вземе отношение. Тя отговори, че това не ѝ е в правомощията. Междувременно еврейската организация „Б’ней Б’рит“ сезира прокуратурата. Година по-късно това направи и Комисията за защита от дискриминация. Реакцията на държавното обвинение? Ами… няма такава.

Четвъртият цитат – за „майтапчийските снимки“ в Бухенвалд – е на Валери Симеонов, който произнася крилатата си фраза пред вестник „Сега“ през 2017 г. По онова време той е и заместник-премиер по икономическите и демографските въпроси. Поводът са снимки в поза „Хайл Хитлер“ на Бойко Тенев, заместник-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството, публикувани от самия него в профила му във Facebook. Злополучният заместник-министър от квотата на „Патриотите“ се видя принуден да подаде оставка, след като оправданията му, че не бил фашист, не свършиха работа. Но за Валери Симеонов, за когото концлагерите са подходящо място да си правиш майтапи, нямаше последствия. Нещо повече – той заплаши да съди вестник „Сега“ с аргумента, че не бил казвал тези думи.

Кой се изказа в защита на Бойко Тенев и Валери Симеонов? Александър Сиди – същият политик от ВМРО, според когото коментарът на Тома Белев е антисемитизъм.

„Аз съм евреин, но член на ръководството на ВМРО и депутат от „Патриотичния фронт“. Да ме наричат фашист е обидно за баба ми и дядо ми, които през 40-те години на миналия век са били товарени във вагони за лагерите на смъртта“, рече той и допълни: „Ние не сме фашисти и не виждам защо Валери Симеонов трябва да си подава оставката.“ Очевидно за Сиди единственият критерий кое е антисемитизъм и кое – не, е неговата лична преценка, понеже самият той е евреин.

Но като че и за прокуратурата важи преценката на Сиди, защото взема под внимание нея, а не сигналите на всичките ни еврейски организации, пращани през годините. Последният пример за това е скорошен. Освен че Сиди сигнализира за коментара на Тома Белев, това направиха и две еврейски организации, само че добавиха и защитата на „Луковмарш“ от страна на Ангел Джамбазки по време на предизборната кампания. Последствия за евродепутата нямаше.

„Луковмарш“ е ежегодното неонацистко шествие, което се провежда година след година, макар и уж забранено, не на последно място поради протекциите на ВМРО. Шествието е в памет на известния с антисемитските си възгледи генерал Христо Луков, убит от комунистите. На него редовно пристигат представители на крайнодесни организации, забранени в редица страни. Това би било достатъчно основание службите да се заинтересуват по-сериозно от събитието. Както и прокуратурата да поиска действителната му забрана – нещо, за което Столичната община досега се оказва безсилна.

Понеже „Луковмарш“ се провежда безнаказано, чуждестранните неонацистки организации знаят, че България е място, където могат да си организират различни събития. Тази пролет например те се срещнаха в София на конференция „Заедно за Европа на отечествата“. Ала ако започнем да изброяваме случаите на неонацизъм (понеже той неизбежно включва антисемитизъм), към които прокуратурата не е проявила интерес, списъкът ще стане нечетимо дълъг.

Антисемитизмът в България е най-вече на равнището на реториката. Част от него е и демонизирането на „соросоидите“ с аргумента, че Джорд Сорос, видите ли, бил евреин.

Свойство на словото на омраза обаче е, че ако остава безнаказано, то може да провокира и по-опасни форми на престъпления от омраза.

Този януари, по време на свещения за евреите ден шабат и дни преди Международния ден в памет на Холокоста, беше счупен прозорец на Софийската синагога. Според еврейски активисти това се е случило, след като дълго време институциите не са завеждали дела за антисемитски инциденти. Медийният интерес към посегателството срещу синагогата приключва с това, че по случая е арестуван 35-годишен мъж. Осем месеца по-късно няма информация за повдигнато обвинение. За разлика от светкавичната реакция по отношение на Тома Белев.

Евреите у нас са малко над 1000 души, но не е невъзможно в някакъв момент те да се превърнат в поредната „мишена“ на „патриотичния“ гняв. Прокуратурата, изглежда, е склонна да взема присърце антисемитизма само тогава, когато има сигнал от ВМРО. Това важи впрочем не само за антисемитизма. „Воеводите“ изиграха немалка роля и в сагата с Джок Полфрийман например. Направо да помисли човек – хипотетично, както казва Любомир Аламанов, – че прокуратурата оказва пряко влияние върху политическия живот в полза на едни и срещу други. Впрочем като се сетим за „съмненията“ на нарочения за бъдещ главен прокурор Иван Гешев в ползата от разделението на властите, вече не е толкова хипотетично.

Ами ако ВМРО е част от проблема с антисемитизма в България? Остава ни да пием по една студена вода.

Заглавна снимка: Мемориал на жертвите от Холокоста, Берлин © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Легитимната и паралелната власт се споразумяха за нов главен прокурор

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/geshev-nov-glaven-prokuror/

Иван Гешев беше избран за новия главен прокурор почти единодушно във Висшия съдебен съвет. Два дни преди местните избори. И два дни след като Европейската комисия предложи да отпадне наблюдението върху правосъдната ни система.

Процедурата по изслушването на единствения кандидат за поста във ВСС беше лошо режисиран спектакъл от правосъдния министър Данаил Кирилов.

В отговорите на въпросите, зададени му писмено от съсловни и неправителствени организации и от колегите му висши магистрати по време на изслушването, Иван Гешев постоянно се фокусираше върху политически и икономически кръгове с медийно влияние, организирали, по собствените му думи, „кални и хибридни атаки срещу него“. Бъдещият главен прокурор споменаваше (с имената им или описателно) политици, издатели, медии и журналисти; неправителствени и граждански организации, „които се хранят с грантове“, сякаш четеше обвинителен акт срещу тях – направо тръпки да го побият човек при мисълта, че утре това би могло да се случи наистина. А едва сдържаното му желание за реванш предизвика логично някои колеги от ВСС да му зададат въпроси като тези:

  • Какво съдържание влага в това, че не е системен играч, и в понятието „десни екстремисти“?
  • Какво означава политическо говорене и има ли политико-олигархични кръгове, които го подкрепят, а той би разпънал предпазен чадър над тях, в случай че извършат престъпления?
  • Как ще отговори на критиката на Бойко Атанасов, че е сключвал срамно споразумение с представители на организираната престъпност?
  • Защо Делян Пеевски не е разпитан като свидетел по делото КТБ?

И други въпроси, които към края на десетчасовото заседание изнервиха Иван Гешев и той започна да губи контрол върху поведението си.

Кулминацията в изслушването настъпи, когато председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов посочи, че изборът на главен обвинител в една авторитарно-тоталитарна прокуратура от съветски тип, несъразмерна на съвременното ни развитие, е ключов, а субординираната и добре съгласувана подкрепа за Иван Гешев от следователски и прокурорски колегии в страната издава единствено кризисен пиар; че кандидатът за нов главен прокурор е несистемен играч, който арестува, използва бисери от уличния език и има нисък праг на търпимост за критики, което буди подозрения за бъдеща злоупотреба с власт.

Тогава срещу Лозан Панов изригна цялата неприязън на Данаил Кирилов и на Сотир Цацаров.

И понеже правосъдният министър и досегашният главен прокурор не намериха силни аргументи да оборят колегата си, предпочетоха да използват намеци и внушения за неговия избор като шеф на ВКС. Целта им беше да го предизвикат да им отговори и така да изместят центъра на дискусията, както и да омаскарят Панов като основен опонент на Гешев. Разбира се, не успяха. Но от изпуснатите (очевидно от умора и нервно напрежение) реплики на Сотир Цацаров публиката разбра, че изборът на тримата големи в съдебната система не става само в сградата на ВСС, а и „в две други сгради“.

Отговорите на Иван Гешев, че не познава олигарси и не е свързан с никакви групировки, прозвучаха не просто фалшиво, а като грозна лъжа от човека, който претендира да стане един от основните гаранти за спазването на законите в държавата през следващите седем години. И въпреки че нито един от магистратите не посмя да го попита директно #КОЙ организира подкрепата му пред сградата на ВСС, хората от цялата страна разбраха, че това е Агенция ПИК, свързана със скандалния депутат Делян Пеевски – отскоро неформален собственик на ДПС, който управлява партията като акционерно дружество. А достопочтеният лидер Ахмед Доган остана в сянката на корпулентното му тяло и зависи изцяло от неговото и на останалите от Мрежата (термин на Даниел Смилов за паралелната власт) благоволение.

В няколко обширни интервюта по национални телевизии премиерът и лидер на ГЕРБ се опита да убеди гражданите, че няма нищо общо с номинирането и избирането на Иван Гешев за главен прокурор. Само че въпреки добре подаваните въпроси от страна на журналистите, едва ли някой от публиката е повярвал в искреността на Борисов. Защото

всички действия на изпълнителната власт бяха подчинени в услуга на безпрепятствения избор на единствения кандидат за поста.

Първо – до сградата на ВСС беше допусната само агитката, организирана от ПИК с аргумента, че агенцията на Недялко Недялков първа подала в Столичната община искане за това улично мероприятие. Второ – извънредно големият брой полицаи и жандармеристи, а вероятно и цивилни от службите, които с всякакви средства, в т.ч. и с контролно-пропускателни пунктове в центъра на София, трябваше да осигурят спокойствието на митингуващите в подкрепа на Гешев. Камерите ни показаха лица с преобладаващо мутренски профил, облечени с анцузи с качулки, сред които се виждаха множество роми и всякакви маргинали.

Издигнали лозунги като „Гешев – шерифът на народа“ и „Олигарсите в затвора“ на фона на възрожденски песни и изпълнения на любимата на Путин група „Любе“, те отегчено слушаха истеричните речи на ораторите, които призоваваха Гешев да не се страхува от милионите на олигарсите, а да се справи с „цялата Сорос система“, с „Америка за България“, Иван Костов и „групата Прокопиевчета“, с БХК, bTV, „Офнюз“ и т.н. А Христо Иванов, който като бивш правосъден министър предложи промяната на процедурата за избор на главен прокурор, призоваха да си обръсне ритуално брадата и му поставиха диагноза „двуполюсна шизофрения“. Но настоятелните опити тълпата да бъде подгрявана с викове „Гешев! Гешев!“ не бяха подети или се чуваха само вяли отгласи от тях като заглъхващо ехо.

В същото време протестиращите срещу избора на Гешев за главен прокурор не бяха допуснати до сградата на ВСС и бяха изтласкани на стотици метри от агитката на ПИК.

А гражданите, които се опитваха да минат през полицейската обсада, бяха спирани и „респектирани“ от служителите на МВР, като Николай Стайков от Антикорупционния фонд. Това принуди протестиращите да се преместят на Орлов мост и да го блокират до ранните сутрешни часове на петък. Полицията и жандармерията бяха добре инструктирани да не допуснат сериозни конфликти, още по-малко окървавяване на протеста, защото управляващите добре осъзнават какви биха били последиците за тях от подобно развитие на събитията.

Гласуването на кандидатурата на Гешев от висшите магистрати постави ясна разграничителна линия между прокурорската и съдийската колегия. Но едва четирима съдии – Лозан Панов, Атанаска Дишева, Олга Керелска и Красимир Шекерджиев, защитиха честта на колегията, като гласуваха против кандидатурата на Гешев. Другите се наредиха сред участниците в срамния спектакъл.

След десетчасова имитация на изслушване във ВСС кадровиците избраха с 20 от 24 гласа единствения кандидат за поста, който се съревноваваше със самия себе си.

Какво единодушие, каква демонстрация на добре пресметнати ползи от вота, какво лицемерие, прикрито зад празни фрази за професионалните и етичните качества на бъдещия главен обвинител на републиката – струваше си загубата на десет часа и много емоции, за да се изгледа спектакълът докрай и да се видят превъплъщенията на висшите магистрати.

А в края на заседанието, по предложение на правосъдния министър, всички членове на ВСС гласуваха решението им да бъде изпратено „незабавно на държавния глава“, който трябва да подпише указа на назначаването на главния прокурор.

Защо е това паническо бързане от страна на управляващите?

Единствената причина е, че те трябва да си осигурят час по-скоро сигурен гръб и недосегаемост от правосъдие, дори и да им се наложи да излязат от властта. И без реплики от рода на „Ти си го избра“ обществото знае защо реалната и паралелната власт постигнаха консенсус за избора на Гешев.

От „Демократична България“ призоваха в специална декларация протестите срещу „инсталирането на Гешев за главен прокурор“ да продължат, защото това е тежък удар срещу надеждите на българите за бъдеще в правова държава и гарантира безнаказаност за корупционната върхушка в следващите седем години. И поискаха от държавния глава да не подписва указа за назначаването на Гешев.

Сега на ход е президентът.

Какви са възможните ходове на Румен Радев, коментираха не един и двама анализатори и експерти. Според Христо Христев, преподавател по право на Европейския съюз в СУ „Климент Охридски“, държавният глава може да върне еднократно кандидатурата на Иван Гешев във ВСС, но ако Съветът предложи отново същата кандидатура, той е обвързан да издаде указ за назначаването му за главен прокурор. От друга страна, тъй като няма точно определен срок, в който това да стане, президентът може да отлага дълго решението си с риска да бъде упрекнат, че нарушава Конституцията.

Христев припомни случая, в който Росен Плевнелиев блокира назначаването на Венета Марковска за член на Конституционния съд (КС), като напусна залата на Съда, преди тя да положи клетва. Според юриста друг възможен ход на президента Радев е да сезира КС с искане за тълкуване на конституционната уредба по назначаването на председатели на върховните съдилища и на главен прокурор, преди да се произнесе по отправеното от ВСС предложение, или дори да поиска промяна на Конституцията. Но тогава възниква въпросът как една промяна на конституционната уредба би била съотносима към вече проведената процедура за избор на главен прокурор.

Най-вероятно президентът не би пропуснал един от малкото инструменти, които му дава Конституцията, за да изрази своята позиция.

Да подпише веднага указа би означавало да признае, че е част от Мрежата.

Това ще бъде пагубно за репутацията му и загуба на обществено доверие, каквото той сега има възможност да увеличи – и то от страна на десни граждани, които не са гласували за него. Някои очакват, че с този ход Румен Радев ще налее и вода в мелницата на БСП и на Мая Манолова.

Да се прогнозира как скандалният избор на Гешев ще рефлектира върху резултатите от местните избори е трудно. Но е безспорно, че той ще се отрази върху електоралните нагласи на избирателите. Някои от тях ще бъдат обезсърчени да отидат до урните. Една млада жена дори написа във Facebook, че сега даже и хлебарките трябва да напуснат страната. Други, възмутени от тази имитация на законност, могат да се окажат мотивирани да гласуват наказателно.

Но гражданите не бива да забравят, че в периода 2021–2027 г. в България ще влязат с 10% повече средства от ЕС за кохезионна политика, които се дават на най-бедните в Съюза. Става дума за сумата от 10 млрд. лева, една част от които ще бъдат усвоени от големите общини.

Битката за местната власт се оказа отново битка за пари.

И за преразпределянето им от силните на деня и от техните приятелски бизнес кръгове.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Присъда: Нечовеци без право на замяна

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nechovetsi-bez-pravo-na-zamyana/

Каква е връзката между доживотния затвор без право на замяна, проекта за отмяна на съкратеното производство при тежки престъпления, разширяването на статута на неизбежната самоотбрана и австралиеца Джок Полфрийман? Чисто логически и юридически особена връзка няма. Или поне я няма там, където я привижда общественото мнение, умело направлявано от влиятелни кукловоди. Връзка обаче има, ако проследим, че крещящите гласове по тези теми са твърде сходни, а често пъти са и едни и същи.

Парадоксално, тя се основава не само на липсата на логическа и юридическа връзка, а и на социална – на сериозни разкъсвания в социалната тъкан у нас.

След като убийството с цел защита на личния имот се превърна в „неизбежна самоотбрана“, дойде ред на темата за отмяната на съкратеното производство при тежки престъпления и премахването на алтернативи на доживотния затвор без право на замяна в такива случаи.

Повод за отключването на обществена енергия по темата беше изнасилването и убийството на 7-годишно момиченце в сливенското село Сотиря. Тъй като заподозреният в убийството е направил пълни самопризнания, по сега действащото законодателство може да бъде съден по съкратена процедура. А присъдата му да бъде намалена с една трета спрямо наказанието, което би получил, ако не се беше признал за виновен. Хората от село Сотиря обаче настояват за доживотен затвор без право на замяна. Експлоатиран политически и подхванат от медиите, този казус катализира обществена енергия. Към подписката за промяна на Наказателния кодекс се присъединиха над 15 000 души.

Някои юристи предупреждават, че отмяната на съкратеното производство крие редица рискове, като например делата да се точат с години и до справедлива присъда да се стига трудно или никак. Депутати предлагаха облекчаването на наказанието да не се отмени напълно, а да се намали размерът му. Но главният прокурор Сотир Цацаров взе участие в заседание на Правната комисия на парламента и

буквално каза на депутатите как да гласуват. След което те моментално взеха че промениха позициите си.

Това беше първият път в разстояние на броени дни, когато прокуратурата демонстрира на практика убеждението на единствения кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев, че разделението на властите е екстремистка идея. Вторият път беше във връзка с условното освобождаване от затвора на австралиеца Джок Полфрийман и се отнася до разделението вътре в съдебната власт. Опитвайки се да отмени съдебен акт, прокуратурата за пореден път демонстрира, че държавното мнение стои над съда, който би трябвало да е безпристрастен по дефиниция – нито обвиняващ, нито защитаващ.

Случаят с Полфрийман е качествено различен от този в село Сотиря. При него, първо, няма самопризнания, съответно и съкратено производство. Австралийският гражданин през цялото време настоява, че е невинен. Второ, няма и редуциране на присъдата, а

трансформиране на ефективната присъда в условна след изтичане на определен срок.

Не само обществото обаче не вижда същностните разлики между тези случаи, а и водещи политици и представители на съдебната власт. Казусите се сливат в едно – „злодеите“ не трябва да са на свобода, а мястото им е зад решетките. До живот.

Историята с Джок Полфрийман трябва да бъде припомняна отново и отново, защото доминиращите разкази за нея са силно дезинформиращи. Някои аспекти от случилото се са превърнати почти в табу. Повече информация може да се научи от статии на чужди медии, например тази в „Гардиън“. На български език е достъпен превод на публикация в „Шарли Ебдо“ отпреди няколко години, в която за информационните табута се говори открито.

Историята с Полфрийман отвъд дезинформацията

19-годишният Джок Полфрийман пристига в България в т.нар. gap year („празна година“ между училището и университета, която младежите често прекарват в чужда страна). Според „Гардиън“ става свидетел, а и жертва на редица нападения. Вероятно поради това се въоръжава с нож. В края на декември 2007 г. в центъра на София вижда група от петнайсетина ултраси, гонещи двама роми. Групата се нахвърля върху единия от тях. Австралийският младеж се намесва – размахва ножа и казва на ултрасите да се махнат. Те го нападат. Събарят го на земята, налагат го с метални пръти и го замерват с парчета бетон от близкия строеж. Той се опитва да се отбранява.

Близо дванайсет години след инцидента Полфрийман не престава да твърди, че не помни какво точно се е случило. И когато полицаите му казали, че е убил студента по право Андрей Монов и е ранил друг човек, той първоначално помислил, че го правят, защото искат подкуп. Няма категорично доказателство, че това е истина. Има доказателство обаче, че след мелето австралиецът е бил с тежко комоцио, а това прави версията му правдоподобна.

Първоначално ултрасите дават показания за случилото се през онази нощ, които са в унисон с версията на Полфрийман.

Има и видеозапис от улична камера. Изглежда очевидно, че чужденецът е действал при неизбежна самоотбрана. Не след дълго обаче ситуацията се обръща на 180 градуса. Ултрасите оттеглят показанията си, а раненият от тях завежда дело срещу Полфрийман. Видеозаписът мистериозно се поврежда. Адвокатът на австралиеца твърди, че именно проучването на този запис го е убедило в невинността на клиента му. От нападнатите роми впрочем няма и следа. Никой не знае какво е било състоянието на бития от тях. Та кой би се загрижил за двама „цигани“?

Защо се случва този обрат? Защото убитият младеж има неслучаен баща.

Това е психологът Христо Монов, близък до МВР и до министъра на здравеопазването (в чиято сграда се съхранява мистериозно повреденият видеозапис). И не на последно място – агент на Държавна сигурност. Няколко години след смъртта на сина си той става депутат от БСП и се прочува с репликата „интернет лумпени“ по адрес на протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски.

И така, с ченгесарски методи, обществото бързо е убедено, че Джок Полфрийман е злодей, изверг, нападнал без причина български патриотични младежи и убил студент по право. Осъден е на двайсет години затвор.

В затвора австралиецът се опитва да бъде полезен. Основава първата по рода си у нас организация за правата на затворниците, полага доброволчески труд. Научава български и успява да завърши висше образование. Награждаван е много пъти, но и много пъти е наказван заради борбата си за правата на лишените от свобода и срещу корупцията в затвора. След като синдикална лидерка в частна болница може да бъде уволнена заради синдикалната си дейност, не може да се очаква, че един затворник няма да има проблеми.

Каквото и да направи Полфрийман, то се представя пред обществото като проява на върховна наглост и цинизъм.

Дори когато осъжда България в Страсбург заради отношението към него в затвора и дава присъдената сума на родителите на убития Андрей Монов – като част от обезщетението от 400 000 лв., което трябва да плати. Когато негова съгражданка го номинира за правозащитната награда на Българския хелзинкски комитет (БХК) „Човек на годината“, върху БХК се изсипва огромна вълна от агресия и организацията оттегля номинацията му. И до ден днешен обаче, въпреки многобройните опровержения, обществото е убедено, че номинацията е дело именно на БХК.

Съдебният състав, постановил условното освобождаване на Полфрийман, публикува мотивите си. Въпреки това върху съдиите се упражнява натиск на всякакви равнища – публичен, политически, правен. Христо Монов почти директно заплашва Полфрийман с убийство:

Ако съдът реши да освободи австралиеца, ще се съобразя с това решение и ще се върна към други кодекси на човешки взаимоотношения – като Стария завет. Око за око, зъб за зъб, нищо че съм на 60 години. И аз съм служил в специалните части и си спомням някои неща.

Младежката организация на ВМРО изпраща сигнал до Инспектората на Висшия съдебен съвет против съдиите, постановили условното освобождаване на Полфрийман с твърдения, че те са действали „под натиск“. От ВСС по същество подкрепиха сигнала. След това самият главен прокурор заръча на съда делото да започне отначало, понеже… част от съдебния състав бил свързан с БХК. Вярно е, че Калин Калпакчиев, който е председател на съдебния състав, е носител на наградата на БХК „Човек на годината“, както и че Весислава Иванова е участвала в изготвяне на годишен доклад на организацията. По тази логика обаче самият Сотир Цацаров в качеството си на съдия, преди да стане главен прокурор, не би трябвало да гледа дела, свързани с МВР, тъй като е награждаван от ведомството и дори е получил като подарък пистолет от него.

Калин Калпакчиев впрочем е председател на Съюза на съдиите – обичайно „неудобна организация“, тъй като е една от малкото, които възразяват срещу безграничната власт на главния прокурор. Очернянето на Калпакчиев се явява пореден удар върху организацията, която реагира с протестно писмо.

Цялата сага с Джок Полфрийман показва как съдбата на един човек може да стане залог на множество интереси – лични, властови, политически.

Как фактите, доказателствата, професионализмът и здравият разум престават да имат значение, а на тяхно място идват популизмът, компроматите, шантажът и директните заплахи. Как има натиск за приемане на законодателство, което да позволява произволни тълкувания – според личността на извършителя и жертвата и според политическата конюнктура.

От гледна точка на един външен и независим наблюдател изглежда парадоксално как при случая на Полфрийман неизбежната самоотбрана изобщо не е тема, а друг, хладнокръвно застрелял човек, след като го е наблюдавал половин час, и то без да е бил нападнат, да бъде оправдан поради „неизбежна самоотбрана“. Изглежда парадоксално как защитата на имота може да бъде по-важна от защитата на човешки същества, нападнати заради етническия си произход. Как едни еднозначно биват обявявани за изверги, а други – за светци.

В казуса с Полфрийман, в този от село Сотиря и в други, които се свързват с инициативата за доживотен затвор без право на замяна за всички „опасни престъпници“, на преден план излизат родителите на жертвите. И обществото бива убеждавано, че един родител има изконното право да иска мъст за убиеца на детето си. Заканата на Христо Монов как ще иска „око за око, зъб за зъб“ за сина си, дойде броени дни, след като друг баща – на убитата Вероника Здравкова от Велико Търново, каза пред камерата на bTV:

Заявявам, че ще убия убиеца на дъщеря си. Предварително си признавам. И моментално ми се намалява присъдата още отсега.

Това изказване може би е реторическа фигура – демонстрация какво представлява съкратеното производство. Има проблем обаче и той не е в бащата на убитата млада жена, а в това, че да заявиш публично, че ще убиеш убиеца на детето си, изглежда нещо легитимно. И че за единствено правилно решение в такива случаи се смята доживотният затвор без право на замяна. Не за друго, а защото няма смъртна присъда. Но ако се стигне до масови протести за връщането ѝ, не е ясно дали парламентът няма да се поддаде на популисткия натиск. Нищо че сме в Европейския съюз.

Разбира се, нормално и човешко е един родител да страда за загубата на детето си и да иска справедливост. Но когато справедливостта се сведе до желание за мъст, родителството също се свежда до нещо – до инстинкт. Инстинкта го имат обаче и животните. Човекът е способен да съобразява обстоятелства и да си постави граници. И да се опитва да прави света по-човешки.

Как е възможно това, ако твои близки са жертви на тежко престъпление или ако ти си жертва? Възможно е, ако в обществото има базисното убеждение, че хората са еднакво важни. Независимо дали става дума за Андрей Монов, или за убития от пловдивския лекар Жоро Девизов. Убитите преди десет години момчета в дискотека „Соло“ впрочем също имат родители. Бащата на извършителя обаче се оказва по-важен, понеже е депутат от БСП. Обвиненият Илиян Тодоров се укрива в чужбина от десет години, а случаят е почти забравен.

В България все още е екстравагантна идеята за възстановителното правосъдие.

Тя се състои в следното – ако престъпникът отиде в затвора, жертвите и близките им не стават по-щастливи от това. Но той би могъл да се опита да направи нещо полезно за тях – разбира се, ако се прецени, че това не представлява опасност и ако засегната страна е съгласна. Ако двете страни са в състояние да си говорят, това е важна крачка за преодоляване на травмите на пострадалите.

И ако си мислите, че жертвата по дефиниция трябва да иска мъст, ще ви изненадам да кажа, че една от най-активните пропагандаторки на възстановителното правосъдие у нас е жена, преживяла групово изнасилване и едва оживяла след него. Казва се Галина Лачева. След като тя знае, че и онези, от които е пострадала, заслужават да им се даде шанс, защото са човешки същества, близки на жертви също биха могли да стигнат до този извод. Стига първичните реакции да не се превръщат в политика и законодателство, а хората без подходящи близки да бъдат обявявани за нечовеци. Без право на замяна.

Заглавна снимка: Стопкадър от късометражен филм за случая „Полфрийман“ на JourneymanTV 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нели Куцкова: „Съдът трябва да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview/

Нели Куцкова е български съдия с високо обществено признание, бивш член на ВСС, инициатор за създаването на Съюза на съдиите в България и негов втори председател. В служебния кабинет на Стефан Софиянски е зам.-министър на правосъдието, а през 2001 г. е кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. Тя е сред инициаторите за създаването на Правна инициатива за образование и развитие – неправителствена организация, работеща в сферата на съдебната реформа и върховенството на закона.


Венелина Попова: Госпожо Куцкова, случаят „Полфрийман“ се разви лавинообразно, ескалира обществено напрежение, истеризира се и започва да прилича все повече на публичен линч срещу съдиите, подписали определението за условното предсрочно освобождаване на австралиеца. Кой според Вас организира този опит за погром на правораздаването в България и за подчиняване на независимата съдебна система?

Нели Куцкова: Въпросът трябва да се раздели на две. От едната страна е мъката на родителите и тяхното възмущение, защото трагедията им е огромна. Дори когато бащата твърди неверни факти, на него всичко му е позволено, защото това е един съсипан от мъка човек. Но тази разбираема и човешка реакция на близките бе яхната, за да бъдат ударени публично доказани съдии. Те са постановявали актове по много подобни случаи и не само те, защото условното предсрочно освобождаване съществува от 1968 г. Но никой не си е направил труда да анализира колко от освободените в срока на изпитание са извършили или не друго престъпление.

Като гледам кои се възползваха от случая, за да нападнат съдия Калпакчиев – изявен критик на статуквото, който винаги е отстоявал независимостта на съдиите, – виждам една злоупотреба с мъката на хората. Прави грозно впечатление и фактът, че се опитват да отделят третия член на състава – Виолета Магдалинчева, чудесен съдия и уважаван от нас колега. Но понеже тя е дъщеря на представляващия Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев, се внушава, че е била на особено мнение, въпреки че тя отрече това и многократно заяви, че съдебният акт е постановен единодушно. Искам да кажа, че ако има особено мнение, то се отразява в съдебния акт с мотиви. Атаката се съсредоточи не само върху Калпакчиев, но и върху колегата Весислава Иванова. Тя също има активна позиция, когато става дума за правото на съдиите да решават делата по закон и по вътрешно убеждение, а не в съответствие с конюнктурните обществени настроения, понякога съвсем умишлено подклаждани от някои политици.

ВП: Всички си позволяват на висок глас да обсъждат този случай, без дори да са прочели мотивите на съда и без всякаква юридическа компетентност. Кажете като съдия нарушен ли е по някакъв начин законът в случая и има ли основания да се твърди, че председателят на Софийския апелативен съд Калин Калпакчиев е трябвало да си направи отвод, защото има конфликт на интереси?

НК: Аз прочетох какви са мотивите в искането на главния прокурор за пристрастност и свързаност с Българския хелзинкски комитет. Мога да кажа, че ако тези съдии си бяха направили отвод на това основание – че са имали някакви контакти, каквито всички имаме с най-различни неправителствени организации по повод наши професионални форуми, – щяхме да им се смеем и да кажем, че са се страхували от делото и са се чудили как да се отърват от него. Защото, няма да крия, има случаи, в които колеги съдии, като видят, че могат да берат много ядове с някое дело, намират поводи да се отведат. Това е неприемливо, защото, щом си станал съдия и си се хванал на хорото, си длъжен да го играеш.

ВП: Ако тъй нареченото обществено мнение, манипулирано от политици и медии, иска мъст за Полфрийман, то как да си обясним „крещящото неуважение“ на главния прокурор Сотир Цацаров, по неговите собствени думи, към конкретния съдийски състав, както и позицията на съдиите от ВСС, в която се говори за „усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта“?

НК: В нашите среди е известно, че Калин Калпакчиев в качеството си на член на ВСС многократно е влизал в спор с главния прокурор и затова очевидно не е любимец на Сотир Цацаров. Освен това съдия Калпакчиев е председател на УС на Съюза на съдиите в България (ССБ). А ССБ от създаването му през 1997 г. досега, независимо кой го ръководи, винаги е бил организация, която си е позволявала да критикува управляващите, които и да са те. И всеки път, когато са се опитвали да смачкат съда – мога да посоча за пример Цветан Цветанов, който като вътрешен министър четеше присъди от телевизора, – Съюзът на съдиите винаги е реагирал остро. Тази съсловна организация е трън в очите на много хора, които имат интерес от това да има послушен съд, и сега им дойде дюшеш да я атакуват чрез един изявен съдия.

ВП: Случаят „Полфрийман“ най-вероятно в бъдеще ще се преподава на студенти в юридическите факултети като пример за грубо погазване на правото и опит на изпълнителната власт да подчини съдебната. Защото един иначе обичаен случай на условно предсрочно освобождаване на затворник беше използван от всички политици, дори и с предизборни цели. А дали пък този всеобщ хор на недоволство не търси отклоняване на общественото внимание и енергия от тъй важния избор на главен прокурор?

НК: И това трябва да се вземе предвид. Въпреки че въпросът не е юридически, но съдия Калпакчиев и много други от нас сме изразявали становище, че кандидатурата на господин Гешев не е подходяща за длъжността главен прокурор. Вие сте свидетели как се събираха подписи в негова подкрепа (и в МВР, и в ДАНС), и ако това за прокуратурата е нормално, подкрепа от хора, които се занимават с политика, вече е недопустима. Не съм политолог, но изглежда твърде правдоподобно това, което Вие казвате – че стана много удобно един от критиците на Гешев да бъде публично заклеймен. Същото се случи и в БНР, където Ваша колега беше свалена от ефир – както стана ясно, защото не е угодна на кампанията на Гешев.

ВП: Да, тези случаи безспорно кореспондират помежду си. Организираната от статуквото, от агенти на ДС и слуги на задкулисието атака срещу съдебната система поставя обществото ни пред голямо изпитание – да приемем да ни поставят на колене или да се противопоставим на олигархията и паралелната власт, които се разпореждат в държавата зад маската на фасадната демокрация? Затова е добре да кажем: стигат ли само усилията на хората вътре в системата срещу този порочен избор на главен прокурор?

НК: За мен е много важно обществото да бъде информирано, защото то не познава дебрите на нашата правосъдна система и лесно може да бъде манипулирано. Аз познавам много хора извън системата, които имат здраво усещане и преценка и те не са във възторг от избора на Иван Гешев за главен прокурор, защото с много свои изказвания той успя да ги възмути. Но е лесно да заблудиш общественото мнение, като използваш случаи като този с Полфрийман. Ясно е, че хората съчувстват на близките на убития младеж, но тези, които злоупотребяват с него, страх от Бога нямат ли?

ВП: След като Инспекторатът към ВСС не може да ревизира съдебни актове, защо преписка по случая „Полфрийман“ беше изпратена до него, с каква цел?

НК: Това е друг голям въпрос, защото и по Конституция, и по Закона за съдебната власт, и по международните стандарти висшите съдебни съвети са орган, който трябва да защитава независимостта на съда. Разбира се, когато съдия е допуснал нарушение, този ВСС има власт да му наложи наказание. В случая съдийската колегия на ВСС реагира като Пилат Понтийски. Те просто препратиха до Инспектората някакво искане за уволнение на съдиите, и пак, забележете – на двамата, а не на тримата. Аз наистина не искам да съм на мястото на членовете на Инспектората, защото не знам как те ще ревизират един съдебен акт и могат ли да открият някакви етични нарушения за доказани съдии? Но целта е друга – да се използва случаят, за да затворят устите на критиците.

ВП: Има ли според Вас нужда да се намеси и президентът и да поиска промяна в Конституцията, за да се извърши реформа в съдебната система? Защото тези тежнения на изпълнителната власт да сложи юзда на съдебната система не са от вчера, нали?

НК: Да, разбира се, през годините това се е случвало нееднократно и не един и двама политици са се опитвали да сложат юзда на съдебната система. В случая тя вече не може да разчита на подкрепа на независимостта си дори от собствения си орган, в който има съдии, избрани лично от нас. Затова колеги от Софийския градски съд подготвиха едно обръщение към обществото, което сигурно ще бъде огласено скоро. Сега то се подписва от колегията и в страната. [Междувременно писмо до гражданите, подписано от близо 300 съдии, беше публикувано в четвъртък вечерта след вземането на настоящото интервю – б.р.]

Eдинственото, на което можем да разчитаме, е неманипулираното и разумно обществено мнение. Защото всеки човек, когато опре до съд, иска съдията му да е независим, а не да се плаши, че някой може да нареди на съдията как да реши делото. Тук нямам предвид само наказателните дела, те са едва една четвърт от разглежданите в съдилищата. Законът изглежда по един начин в очите на хората, които не са засегнати от него, и по друг, когато са страна в даден процес. Затова въпреки всичките кусури на съдебната ни система и на недостатъците, които имаме като съдии (защото и ние сме живи хора), е много важно съдът да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство в работата му.

Промяната в Конституцията е много сериозен въпрос, но аз не бих си позволила да давам препоръки на президента. Конституционните промени се обсъждат от години, но става дума за много сложна процедура, защото трябва да се свиква Велико Народно събрание по определени въпроси и трябва да се преодоляват много юридически пречки. От промяна, по мое лично мнение, определено има нужда. И мисля, че ако президентът предприеме такава акция, това би било един исторически акт от негова страна.

ВП: Кои са наложителните промени в Конституцията?

НК: На първо място, статутът на Главния прокурор, който се оказва най-могъщата фигура в държавата. Той има повече власт от всички и е по-недосегаем от всеки друг. Трябва да се почне оттам. А самите процесуални закони, които се променят кръпка по кръпка на коляно, създават голяма опасност да се сътвори правен хаос. Ние, които ги прилагаме, виждаме това всекидневно и често се чудим какво точно е имал предвид законодателят.

ВП: В обществото ни има нагласи, те се виждат и в социалните мрежи, че Лаура Кьовеши като главен прокурор на ЕС едва ли не ще внесе ред в националното ни правосъдие. Имат ли правно основание подобни настроения?

НК: Лаура Кьовеши може да се занимава само с престъпления спрямо европейските фондове и бюджет. Освен това дори един европейски прокурор да образува наказателно дело срещу български гражданин, то ще се гледа от националния съд и затова е много важно той да е наистина независим и безпристрастен и да не се поддава – било то на уличен или друг вид натиск.

1. Предсрочното освобождаване предполага влязла в сила присъда. То не представлява помилване, нито ревизиране на присъдата, нито намаляване на наказанието. Наказанието продължава да бъде с продължителността, с която е наложено с влязлата в сила присъда. Последицата е, че изпълнението му няма да бъде приключено в условията на затвор. Освобождаването от неизтърпяната част на наказанието е под условие – с изпитателен срок, в който осъденият не трябва да извърши друго умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. Ако условието не бъде изпълнено, осъденият изтърпява и остатъка на наказанието си. […]

2. Конкретното предсрочно освобождаване не е изключение. Само в деня на съдебното заседание Софийският апелативен съд е постановил още два такива съдебни акта. От 1968 г. досега са постановени десетки хиляди предсрочни освобождавания. Наказателният кодекс допуска предсрочното освобождаване след фактическо изтърпяване на половината от наложеното наказание, в случай че осъденият не е извършил престъплението в условията на опасен рецидив. Това, което съдът следва да прецени съгласно чл. 70, ал. 1 от Наказателния кодекс, е дали осъденият е „дал доказателства за своето поправяне“. Тази преценка е законно правомощие на съда и се прави въз основа на доказателствата по делото и тяхното правно значение.

3. След като съдебният състав на Софийския апелативен съд единодушно е упражнил свое законно правомощие, никой няма легитимно основание да настоява той да реши делото по начин, който не съответства на вътрешното му убеждение, формирано въз основа на закона и доказателствата по делото. Противното е „улично“ правосъдие, което няма нищо общо с върховенството на правото, не гарантира равенството на всички хора пред закона, не носи справедливост, нито умиротворение.

4. Призивите за линч и саморазправа със съдебния състав са абсолютно недопустими. Те водят до опасна ескалация на напрежението и накърняват сигурността и личната неприкосновеност на съдиите. Те застрашават справедливия процес, и то не само по сходни дела – защото се насажда впечатлението, че на съда може да се въздейства извънпроцесуално, ако бъде физически уязвен.

Из писмото на близо 300 съдии от цялата страна до българските граждани (акцентите са на редакцията)

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Куцкова в „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта (и правата) на колектива

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/za-chestta-i-pravata-na-kolektiva/

Изтичането на лични данни на един гражданин е статистика, но на милиони е трагедия. Тази перифраза преобръща популярната формулировка, приписвана на Сталин. Обратът не е случаен – ако доскоро гражданското правосъдие се е въртяло изцяло около индивида и неговия частен интерес, колективните искове преобръщат уверено тази догма. Все повече и в България, колкото и слабо да се усеща.

Коперниканският обрат в Европа

Колективните искове с право са наричани най-успешният експортен продукт на американската правна система. Докато други типично щатски явления се сблъскват с различния европейски поглед върху правото и съответно няма как да бъдат приложени адекватно, при колективните искове Европа тепърва се учи от американския опит и има защо.

Някои от най-големите успехи с историческа стойност, за които хората не подозират, че са плод на колективно съдебно усилие, включват 206-те милиарда долара, платени от големите цигарени компании за вредите, причинени от тютюнопушенето, както и 20-те милиарда от „Бритиш Петролиъм“ за петролния теч в Мексиканския залив, или 3,4-те милиарда обезщетение, спечелено срещу производителите на силиконови импланти.

Отвъд парите колективните искове се оказват и инструмент за социална реформа –

например сегрегацията в американското образование е премахната до голяма степен след успешен колективен иск от името на чернокожи ученици.

Но как всъщност се дефинира колективният иск? Технически погледнато, това е съдебна претенция, която се предявява от името на повече от едно лице, без да може да бъде определен ясно броят на засегнатите. Тази иначе семпла дефиниция обаче поставя поне два много големи въпроса, заради които големите пари и социални промени от предходния параграф не се пренасят толкова лесно и в Европа. Единият е, че когато някой предявява иск от чуждо име, той (в правен смисъл) действа, без някой да го е упълномощавал. Вторият е подобен, но от друг ъгъл – ако не се търси защита на конкретно нарушено право, значи гражданското право (уреждащо по принцип изцяло частни въпроси) започва да се ползва като инструмент за налагане на общественото благо.

Това предизвиква много сериозни подозрения към легитимацията на защитниците на общественото благо, и по-специално дали не разполагат с твърде голям мандат, който някои критици сравняват с фигурата на „гражданския прокурор“, а за други води до риск от обсебване на даден казус или направо шантажиране. „Коперниканският обрат“ се състои в следното: вече не индивидуалното право оформя процедурата пред съд, а процедурата подчинява правата.

Дяволът в детайлите

През последните повече от десет години Европейският съюз се чуди как да трансплантира хубавата идея, така че да не я лиши от смисъл и въпреки това да не накърни правните традиции на някоя държава членка. Резултатите в това отношение са спорни, като едва миналата година Съюзът предприе по-сериозни действия с предложение за общоевропейска директива за потребителската защита, която включва и модел на колективни искове. Пътят по държави досега е трънлив и колективните искове се саботират или оспорват на различни места – в Италия протестите срещу въвеждането им продължиха две години и накрая доведоха до чисто нов окастрен законопроект, докато в Унгария беше наложено президентско вето през 2010 г.

Същевременно става все по-неудържимо да се отрича ефективността на колективните искове, след като техните предимства, особено в икономически смисъл, са вече добре известни.

Скорошният домашен пример с изтичането на данни от НАП

е достатъчно показателен: трудно може да се приеме, че НАП си е свършила добре работата за гарантиране на сигурността на личните данни на петте милиона български граждани, но ако всеки от тях започне да търси вреди (каквито „оферти“ бързо заляха пазара на правни услуги, за съжаление), тези вреди биха се доказали трудно. А дори да се докажат, размерът на обезщетението няма да бъде дисциплиниращ, така че да се адресират основите на проблема. Защото истинският увреден в случая е всеки гражданин и потребител на електронни услуги, независимо какви точно данни са изтекли за него и как му се е отразил течът. Желаната промяна пък не се постига (само) с пари под формата на обезщетение, платено отново от данъкоплатците, а със задължаването да бъдат извършени конкретни действия в услуга на всички.

Този аргумент може да бъде приложен и в много други сходни ситуации – например при замърсяване на цял град, какъвто е случаят с може би най-популярното висящо дело по колективен иск на

няколко граждански сдружения срещу Столичната община относно мръсния въздух в София.

Достатъчно е да се спомене, че по това дело възникнаха резонни спорове кои експерти ще изготвят решаващите за изхода му становища, защото, ако се образуват множество подобни дела, е лесно да си представим, че няма откъде да се намерят експерти за всички тях. Една от временните победи, които делото вече постигна, пък е, че Общината беше задължена да мие улиците два пъти месечно. Подобна последица не може да бъде постигната в индивидуален процес.

Аритметиката потвърждава ползата от колективните искове. Икономиите на мащаба са очевидни – вместо всеки да прави разноски за защитата си, включително откъм време и друг непаричен ресурс, който не може да бъде възстановен, финансовият риск се поема централизирано, а това позволява разходите да бъдат предвидени по-добре и ограничени. Още повече че когато е заложена съдбата на мнозина, резултатът от съдебното решение може да осмисли дългото чакане за него и би мотивирал хората да се „занимават“ да си защитават правата.

В класическия си вид гражданското правосъдие почива на едно предположение, което е изгубило сила във все повече области на живота – че страните по едно дело разполагат с равностойни обеми от време и пари, за да водят съдебните си спорове. При все повече неравностойни ситуации (предимно между множество потребители и големи компании, но не само), при които има не само асиметрия между страните, но и масовизация и стандартизация на техните отношения,

разрешаването на спорове трябва да бъде също толкова стандартизирано и масовизирано, когато се касае за еднотипни казуси.

Стратегическите съображения също не бива да се подценяват. Обикновено изходът на делото зависи от няколко ключови факта и установяването им по безпротиворечив начин е силно препоръчително. В противен случай има два еднакво нежелани сценария – или всеки съд да започне да решава по различен начин относно едни и същи факти, което е често срещано явление във все по-непредвидимата българска правосъдна система, или неколцина увредени да изнесат тежестта да установят прецедент и всички следващи ищци да се възползват наготово от него (така наречения free riding ефект). Когато делото се води от името на повече хора и има по-голям имуществен или обществен интерес, би могло да се очаква, че съдът би обърнал подобаващо внимание на всички аргументи.

Мишите стъпки и бъдещето на колективните искове

У нас колективните искове са уредени в Гражданския процесуален кодекс от 2008 г. по един сравнително модерен и либерален начин, но въпреки това темата предимно се избягва деликатно. Причините за плахото отношение могат да се търсят не толкова в закона, колкото в липсата на организационни мерки и съответен пазар, както и в превратното тълкуване на някои текстове от страна на съда.

По отношение на преломния въпрос на европейско ниво българският законодател е възприел по-адекватната opt-out система, при която искът работи в полза на всички лица, идентифицирани като колектив (например всички софийски граждани), освен ако някой не иска изрично да бъде изключен от групата. Това дава възможност процесът да тръгне с по-голяма легитимация и да се ползва за по-сериозен натиск спрямо ответника. Въпреки тази положителна страна българският съд все още изпитва проблеми да работи с колектива като отделен субект, до известна степен защото

идентифицирането на засегнатите може да бъде трудна задача, а това е чудесен повод съдът да откаже да даде защита.

Една от съдиите по делото за мръсния въздух например си направи отвод, защото живеела в София и заради това можела да е пристрастна, докато друг колективен иск, придобил медийно внимание – на търговците, засегнати от ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, изобщо не беше разгледан по същество, защото търговците страдали индивидуално и всеки трябвало да си търси вредите самостоятелно.

Подобни тълкувания на закона минират прибягването до колективните искове, тъй като от тях си личи как самият съд не желае да разглежда по-сложни дела, макар че те биха спестили многобройни бъдещи процеси. А opt-out системата на практика се обезсмисля заради допълнителните неписани изисквания, които съдът добавя най-вече относно идентифицирането на колектива.

Финансовата изгода е друг необходим елемент,

за да има успешна система на колективни искове. В това отношение Европа и особено България не разполагат с икономическата и правна рамка, за да догонят САЩ. Успехът на американските колективни искове се дължи до голяма степен на минимизирането на рисковете от неблагоприятно решение за колектива.

Причините са няколко: по американското право всяка страна поема разноските си, за разлика от цяла Европа, където загубилият плаща. В Щатите съществуват и така наречените наказателни вреди, които могат да надвишат неколкократно реално претърпените и действат като санкция срещу нарушителя. Адвокатите работят предимно на процент от евентуално присъденото обезщетение, заради което често самите кантори инвестират в колективни искове. Така рисковете за пострадалите са минимални, адвокатите имат огромен стимул да водят дела, а ответниците – да се споразумяват за високи суми.

Същевременно в Щатите има и институции, които в определени случаи подпомагат канторите, когато водят такива дела, и това е развило пазара още повече. На този фон

в българския закон съществува известно противоречие –

от една страна, представители на колектива не могат да бъдат търговски дружества, защото това би противоречало на идеалната цел на самия иск, но от друга, има изискване представителите да могат да понесат тежестите от процеса и да са способни да защитят колективния интерес. Този текст също вече бе използван превратно от съда, когато първоначално беше прекратено делото за мръсния въздух, а за съжаление, той може да бъде ползван и в бъдеще.

След като няма пазар или условия за възникването му, трудно ще се намери и кой да финансира рискови мероприятия, особено с идеална цел. Решението може да дойде отвън, където така нареченото „стратегическо водене на дела“ е развито от години, и затова не е изненада, че се появи публична информация за преговори с чуждестранен фонд относно възможен колективен иск срещу НАП. Идеята е фондът, управляващ средства на европейски и щатски кантори, да поеме финансирането срещу възможността крайното решение да създаде прецедент, който да се ползва и в други държави.

Независимо от това колко периферна тема изглеждат все още колективните искове, в тях е бъдещето на гражданското правосъдие.

И животът, и правото са твърде динамични, за да могат да бъдат спрени с остарели концепции, ненужни регулации или страх от новото. А печеливши от развитието на материята ще бъдем всички ние.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нищо не е по-голямо от гешефта

Post Syndicated from original https://bivol.bg/gesheft.html

вторник 30 юли 2019


Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.