Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%84%D0%B5-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4.html
Над 100 столични следователи и прокурори пиха в работното си време между 15:30 и 17:30 ч. в сградата на Следствения отдел към Софийска градска прокуратура (СГП) в ж.к. Овча купел.…
Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/
Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.
Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев
В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.
Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.
Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.
Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.
Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.
Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.
За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.
Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.
На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.
Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“
Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.
Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.
Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.
Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.
Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.
Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.
Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.
Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.
В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.
Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.
Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.
Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.
Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.
Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.
Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.
Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.
Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.
Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.
Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.
България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.
Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.
Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.
Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-otgovor-na-sanktsiite-po-magnitski/
Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.
Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.
В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:
В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.
Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.
Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:
Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.
Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.
Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.
„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.
Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.
Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –
Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.
Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“
Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.
Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.
Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.
Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kalin-kalpachiev-interview-sudebna-reforma/
Венелина Попова разговаря с Калин Калпакчиев, съдия от Софийския апелативен съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България, за проблемите в разследването, за реформата в прокуратурата и за необходимостта от нова структура и състав на колегиите във Висшия съдебен съвет.
Случаят с арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова предизвика институционални спорове и политически реакции, включително и в Европейския парламент. По-важният въпрос е освети ли този случай проблеми или дефицити в сферата на разследването?
Събитията от последните няколко седмици извадиха наяве съществуващи от години проблеми с ефективността на разследването. Става въпрос не толкова за нормативни дефицити в наказателния процес, а за невъзможността на държавното обвинение практически да осъществява пълноценно ръководството и надзора върху разследването, каквито правомощия прокурорът има по силата на процесуалния закон. Той разполага с всички инструменти да контролира непрекъснато движението на досъдебното производство, включително да участва лично и сам да извършва действия по разследването, да дава указания на разследващите полицаи и да обсъжда с тях необходимите действия за събиране на доказателства.
Оправданията и оплакванията, които чуваме от главния прокурор, че органите на МВР не разкривали престъпления, съответно не събирали материали за установяването им, с което възпрепятствали работата на прокуратурата, показват непознаване на закона или нежелание за прилагане на точния му разум. По голяма част от досъдебните производства разследващи органи са съответните полицейски служители. За да бъдат техните действия ефективни, които да водят до бързото и качествено приключване на разследванията, те трябва тясно и непрекъснато да си взаимодействат с т.нар. наблюдаващи прокурори.
Преди повече от десет години, когато кандидатът за главен прокурор Сотир Цацаров защитаваше пред Висшия съдебен съвет своята концепция, основна негова теза беше за наблюдаващия прокурор като „прокурор на първа линия“, както и за преодоляване на нареченото от него „кабинетно разследване“. Нищо от това не се реализира на практика. Преди време главният прокурор Филчев не особено ласкаво сравняваше прокурорите с деловодители, доколкото тяхната работа била свързана с разнасяне на документи. В много държави офисите на прокурорите се намират в полицейските управления, което улеснява съвместната им работа по разкриване и доказване на престъпленията. Това е повече от естествено, защото прокуратурата и полицията имат обща цел – да се разкрие извършеното престъпление и да се повдигне обвинение срещу извършителя пред съд.
Причина за невъзможността на прокуратурата да осъществява ефективен контрол върху разследването се крие в неизяснената законодателна концепция на прокурорския статус – в това отношение Конституцията от 1991 г. погрешно приравнява статуса на съдиите и прокурорите. По този начин се създаде невярната представа на прокурорите, че тяхната работа е идентична с тази на съдиите, а и попречи да се формира специфичната прокурорска идентичност, която да отговаря на ролята на държавното обвинение в наказателното разследване. За да осъществяват функцията по повдигане и поддържане на обвинението за извършени престъпления, прокурорите трябва да поддържат добри взаимоотношения с изпълнителната власт – органите на МВР и службите, което по дефиниция е недопустимо за съдиите.
Прокурорите трябва да са независими при решаване на възложените им преписки, но тази независимост е различна от съдийската. Прокуратурата е йерархически структурирана и това е необходимо, за да се гарантира ефективност на разследването, но същевременно прокурорите трябва да не зависят кариерно и дисциплинарно от ръководството на прокуратурата. Тези въпроси трябва да бъдат възложени на прокурорски съвет, където мнозинство трябва да имат представители на обществената квота, което да изключи доминацията на главния прокурор. Това е така, защото при действащото законодателство главният прокурор има възможност да влияе върху досъдебните производства – лично или чрез друг подчинен му прокурор той може да контролира актовете на разследващия орган и/или на наблюдаващия прокурор.
Поради това трябва да се намери баланс между необходимата йерархичност в структурата на прокуратурата, която да е в интерес на функционалните компетентности в сферата на наказателното производство и независимостта на прокурора по отношение на неговия статус.
През обсъждания тези дни случай се вижда и друг проблем – при положение че прокуратурата откаже да образува наказателно производство при наличие на данни за извършено престъпление, не съществува механизъм за преодоляване на тази аномалия. Една от целите на полицейските действия при разглеждания казус е да предизвикат образуване на досъдебно производство при очевидното нежелание на прокуратурата да предприеме действия. Някои юристи предлагат въвеждането на съдебно обжалване на отказите като противодействие на бездействието на прокуратурата. Според мен това не е решение на проблема, защото съществува реална опасност съдебният контрол да се профанизира и практически да превърне съда във втори прокурор. Реформа на статуса на прокурорите и на начина на администриране и функциониране на цялата прокуратура е пътят за постигане на ефективност на разследването, а не заместването на нереформираната прокуратура с въвеждане на повсеместен съдебен контрол.
Реформата на прокуратурата трябва да включва и освобождаването ѝ от несвойствените правомощия извън сферата на наказателното преследване, които са остатък от съществуващия до 1989 г. общ надзор, осъществяван от прокуратурата в социалистическата държава.
Как Съюзът на съдиите в България оценява съдебната реформа, предложена от управляващата коалиция? И по-точно: кои са необходимите промени в структурния и функционален модел на съдебната власт – тема, по която през март имаше дискусия, организирана от ССБ и от Юридическия факултет на СУ?
Предложенията за промяна на съществуващия модел на съдебната власт, които ССБ предлага за обсъждане, са такива, които могат да бъдат извършени от обикновено Народно събрание, съобразявайки ограничителното тълкуване на Решение по к.д. № 3/2003 г., но и отчитайки значението на Решение № 8/2005 г. на Конституционния съд, в което се приема, че всякакви организационни и структурни промени в съдебната власт са възможни, щом не засягат принципа на разделение на властите. В Решение № 8/2005 г. Конституционният съд отхвърля искане за обявяване за противоконституционен на текста, който дава възможност на министъра на правосъдието да прави кадрови предложения.
Съюзът на съдиите в България участва активно в дискусиите за конституционна реформа на модела на съдебната власт, като организираната от нас съвместно с Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ конференция имаше за цел активизиране на обществените дебати по темата. Предлагаме промяна в структурата на ВСС – премахване на Пленума на ВСС или съществено ограничаване на правомощията му да избира председателите на върховните съдилища и да има решаваща роля по бюджетни и обучителни въпроси за съдиите.
Предлагаме също изцяло нова структура и състав на колегиите – при актуалната структура на прокурорската колегия влиянието на главния прокурор в дейността на кадровия орган е гарантирано, доколкото практиката сочи, че от парламентарната квота се излъчват действащи прокурори, които след приключване на мандата им се връщат отново в прокуратурата. За да може да се гарантира, че съставът на колегията ще даде възможност за осъществяване на реален външен контрол и отчетност на прокуратурата, е необходимо членовете, които не са бивши и/или бъдещи прокурори, да са малцинство. Затова предлагаме един от членовете на прокурорската колегия да се избира от прокурорите в страната; един следовател – от следователите; седем от членовете на колегията – от Народното събрание, като изискването за тях е да бъдат излъчени от други юридически професии; един от членовете да се избира от общото събрание на съдиите в страната; главният прокурор да е член по право, но председателстването на колегията да се осъществява от изборен член, излъчен с решение на мнозинството от останалите членове.
Участието на съдия в прокурорската колегия се налага като противотежест на съществуващото правно положение повдигането на обвинението от прокуратурата да е нейно суверенно правомощие, което не подлежи на съдебен контрол, включително при започване на съдебната фаза на наказателния процес след внасяне на обвинителния акт. Подобна организация на обвинителната функция изисква в правната уредба да бъдат предвидени разумни механизми за оценка на качеството на обвинението, които да го превръщат в значимо обстоятелство за кариерата на прокурорите и следователите. Предвиждането на такива адекватни кариерни механизми ще действа дисциплиниращо и ще способства за утвърждаване на ясна ценностна професионална йерархия.
Новият състав и структура на прокурорската колегия ще дадат възможност да се предвидят и нов състав и структура на съдийската колегия, така че да се създаде мнозинство на съдиите, избрани от съдии. Това е основна гаранция за независимостта на съда, позната в демократичните държави, които са възприели модела за администриране на съдебната власт от съдебни съвети, и е повтаряща се препоръка от органите на Съвета на Европа от повече от десет години. Предлагаме в съдийската колегия, която се състои от 14 членове, 8 от тях да се избират от общото събрание на всички съдии в страната, 4 – от Народното събрание, с условие да не са действащи съдии към момента.
Без специализирано правосъдие съществува ли риск дела срещу организирани престъпни групи да завършат с благоприятен изход за тях, както твърдят и главният прокурор, и други негови колеги?
Специализираното наказателно правосъдие беше създадено без обективна необходимост. Препоръката на Европейската комисия, а и преобладаващата практика в другите европейски държави са за специализация на разследващите органи в областта на организираната престъпност и на корупцията. Специализацията на прокуратурата в различни области на престъпността е условие за постигане на бързина и ефективност на разследването, което се налага от непрекъснато усложняващите се обществени и икономически отношения в съвременните общества.
Специализацията на съда обаче, особено в наказателното правосъдие, е нетипична и по правило е изключение, което е отговор на специфични обстоятелства – каквито са мафията в Италия и терористичните действия в Испания. В България такива условия не съществуват. За всички е известно, че специализираните наказателни съдилища бяха създадени вследствие на недоволството на властта от работата на общите съдилища, които отказваха да „съдействат“ на полицейските акции на Вътрешното министерство. Невъзможността на управляващите да опитомят независимия съд наложи да преодолеят това чрез възлагане на важните за властта наказателни дела на новосъздадения Специализиран съд.
Обсъжданият законопроект за изменение на Закона за съдебната власт предвижда гаранции започнатите наказателни дела да бъдат приключени и да не започват отначало. Няма пречка и за в бъдеще прокуратурата да запази под друга организационна форма специализацията си в разследване на организираната престъпност и на корупцията.
Съдебните кадровици гласуваха процедурни правила, при които трябва да протече обсъждането за освобождаване на главния прокурор, а на 4 април Пленумът на ВСС ще се събере, за да се произнесе дали искането на правосъдната министърка Надежда Йорданова за отстраняването на Иван Гешев е допустимо. Според Вас при тези правила и в този състав на ВСС ще се стигне ли до предсрочното прекратяване на пълномощията на главния прокурор?
Правилата, приети от Пленума на ВСС, с които се ограничава възможността да се разгледа по същество предложението на министъра на правосъдието за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор, са в противоречие със Закона за съдебната власт. Вероятността да се постигне положителен резултат по предложението на министър Йорданова е слаба, доколкото този състав на ВСС не е показал възможността да действа като независим орган. Това не бива да ни обезкуражава, защото използването на законните средства винаги има значение – спомага за развитието на правовата държава, води до натрупване на демократичен опит, а това дава резултат, макар и след време.
Възможно ли е в конкретния случай политическите съображения за отстраняването на главния прокурор да бъдат отделени от юридическите? И доказал ли е Иван Гешев със свои действия зависимостта си от бившите управляващи и от други нелегитимни властови кръгове в държавата?
Юридическите аргументи за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор са сериозни и изискват задълбоченото им обсъждане по същество. В тази дискусия ясно ще се покаже дали ВСС има обоснован отговор, или се опитва да избяга от него с процедурни похвати. Още през септември 2020 г. от ССБ отправихме мотивирано искане до всички членове на ВСС за започване на процедура за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор. Фактите за зависимост на главния прокурор от политическата власт са пред очите на цялото общество, остава и ВСС да прогледне за тях. И рано или късно това ще се случи.
Що се отнася до въпроса за избора на главния прокурор, е добре да не забравяме казаното от Сотир Цацаров – той сподели на заседание на ВСС, че тези избори се решават не в сградата на ВСС, а „в две други сгради“. Независимо че тогава призовахме ВСС да проучи това признание за зависимост, нищо не последва.
Възможно ли е, ако не да бъде пресечено, то поне да бъде ограничено задкулисното кадруване в съдебната система? Практиката показва, че дори в държави с много по-ниски нива на корупция, отколкото в България, има случаи на корумпирани прокурори и магистрати. У нас непрекъснато се говори, че държавата е превзета от мафията, но само с промяна на законите и на начина, по който функционира съдебната ни система, можем ли да върнем върховенството на закона и еднаквото му прилагане за всички?
Премахването на задкулисните назначения, особено за висшите съдийски и прокурорски длъжности, е част от борбата за независимост на съдебната власт. Възможно е да се постигне чрез предприемане на комплексни мерки – законодателни, образователни и административни. Промяната в състава и структурата на ВСС е важна част от законодателните усилия. Същевременно чрез промяна в Закона за съдебната власт трябва да се осъществи деконцентрация на властта на ВСС, което е добра мярка в посттоталитарни общества с крехки демократични традиции. За ВСС трябва да се запазят основно кадровите правомощия, каквото е конституционното изискване. Общите събрания на съдиите и овластените с тяхното доверие председатели на съдилища трябва да имат значително по-голяма роля в администрирането на съдебната власт, защото така ще се противодейства на бюрократизирането на ВСС и превръщането му в център на задкулисно влияние.
Предстоящият избор на нов състав на ВСС е особено важен. Възможно е Народното събрание да не успее в срок да излъчи с 2/3 мнозинство своите 11 представители. И на всяка цена не бива да се позволи безпринципно договаряне между политическите партии и разпределение на квотен принцип. Новите членове на ВСС трябва да са безспорни професионалисти с призната компетентност, авторитет и интегритет, които обаче да не са действащи съдии, прокурори или следователи. Дори това да забави процеса, този риск трябва да се поеме, за да се избегне клониране на досегашните зависимости.
Същевременно трябва ясно да се подчертае, че след изтичане на мандата на ВСС той не може да продължи да осъществява дейността си. Това е така, защото конституционно установените мандати не може да бъдат удължавани по никакъв начин. От друга страна, неизпълнението на задължението на Народното събрание да попълва конституционно създадени органи, освен че е проява на правен нихилизъм, недопустим за висшия законодателен орган, показва отрицателна устойчивост – последен пример е отказът на НС да избере нов състав на Инспектората при ВСС повече от две години.
Доколкото в правовата държава не може да съществува властови вакуум, отказът на държавен орган да изпълни правомощията си трябва да бъде преодолян с предвиден в закона компенсаторен механизъм. Конституционният принцип за взаимно възпиране и баланс на властите изисква да бъде създаден такъв ред, така че да се препятства блокиране на функционирането на една власт от друга – в случая на съдебната от законодателната. Добър пример за такъв механизъм е параграф 7а от Закона за Федералния конституционен съд на Германия. В този текст е предвиден защитен механизъм за номиниране на член на Конституционния съд, в случай че парламентът не изпълни в срок своето задължение за това. Смятам, че подобен ред трябва да бъде създаден и у нас, особено на фона на рецидивиращия отказ на Народното събрание да избира в срок съставите на конституционно установени органи.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/de-sa-ti-geshev-osudenite-oligarsi/
На 24 март в онлайн пресконференция от Дубай обвиненият за 19 престъпления бизнесмен Васил Божков заяви, че е готов да се върне в България, при условие че прокуратурата свали неговото издирване от червената бюлетина на Интерпол. Ако се абстрахираме от множеството интерпретации по темата и без да навлизаме в правния ѝ аспект, съвсем логично е да се запитаме:
Името на знаковия хазартен бос нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севдeлина Арнаудова, извършени от полицията въз основа на данните, съдържащи се в сигнала на Божков до прокуратурата отпреди две години. Той бе изпратен още до президента, парламента, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, политическите партии в България и посолствата на Великобритания и САЩ у нас. В него бизнесменът твърди, че е дал около 60 млн. лв. на бившия премиер и на неговия финансов министър под формата на такса „спокойствие“.
Божков твърди, че не знае как прокуратурата е интерпретирала фактите в сигнала, прехвърлян през годините между Върховната касационна прокуратура, Специализираната прокуратура и данъчните служби, които е трябвало да проверят къде са отивали парите, теглени от него от банковите му сметки. „Каквито и данни да съм дал в тази прокуратура, те изчезват“, заяви на пресконференцията хазартният бос, който още с пускането на сигнала обяви, че разполага с достатъчно доказателствен материал, в т.ч. документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки и свидетелски показания. Но на пресконференцията в четвъртък отказа да даде повече подробности за тях.
Арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова, които Васил Божков нарече пред журналистите не просто организирана престъпна група, а директно „хунта и мафия“, нагнетиха напрежение в обществото и между институциите, а от ГЕРБ обявиха поход за сваляне на правителството и за нови избори. 24-часовият престой в ареста на лидера на най-голямата опозиционна партия в България имаше и международен отзвук, каквато беше и една от целите на задържането му под стража. Председателят на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер заяви в сряда, че Борисов е бил „отвлечен“, и поиска проверка на законността на задържането му. Два дни по-рано групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в ЕП пък излезе с позиция, в която призовава правосъдните власти в София и Брюксел да дадат отговор на въпросите, свързани с управлението на Борисов, и особено след като Европейската прокуратура потвърди, че е получила множество данни със съмнения за корупция и злоупотреби с европейски средства.
В хода на развитието на събитията след излизането на Борисов, Горанов и Арнаудова от ареста беше поставен и въпросът за това
Според публично изразени мнения на юристи, сред тях и на министъра на вътрешните работи Бойко Рашков, процесуални пречки за подобен разпит няма. Очевидно не е имало пречка и пред Европейската прокуратура, която, по думите на Божков, го е открила и разпитала на 8 март т.г. от столицата на Обединените арабски емирства. Подобен разпит, само че в писмена форма, е извършен и от Дирекция „Национална полиция“, обяви той на пресконференцията. Пак от него разбрахме, че е осъществил контакти и с американските власти, на които е дал много повече сведения, отколкото на ЕП, за да бъде изваден от списъка „Магнитски“, попаднал в него „погрешно“. И какво се оказа накрая – че единствено за прокуратурата на Иван Гешев има процесуални пречки Васил Божков да бъде разпитан дистанционно. А хипотезата прокурори да разпитат бизнесмена в Дубай дори не е обсъждана публично.
Васил Божков, с прякор Черепа, е сочен за един от най-богатите олигарси в България, а във вътрешна кореспонденция на американския Държавен департамент е наричан и „най-печално известният гангстер на България“. Дали е бил съучастник на „шайката“, както той назовава хората около бившия премиер Борисов, които са го рекетирали и на които е плащал, за да развива успешно хазартния си бизнес, може да каже само съдът. Както и дали 60-те милиона, които той посочва, че е дал като процент от печалбата на „Национална лотария“ в периода от 2017 до 2019 г. на същите тези лица, отговарят на състава на престъплението подкуп. Но без съмнение сюжетът, който Божков представя две години от Дубай пред медиите, не изглежда съшит с бели конци. В него освен Борисов, Горанов и Арнаудова са още Менда Стоянова, Данаил Кирилов, Валери Симеонов, Кирил Домусчиев, пачки от банкноти по 500 евро, които се събират в джоба на едно мъжко сако, и една (не)запалена пура.
И прокуратурата – господарят на разследването, може и трябва да разпита Васил Божков. Още повече че той обяви готовност да се завърне в България, и постави за това едно-единствено условие. Което означава, че ще може да бъде разследван и за всички повдигнати му обвинения, част от които коментира пред медиите като несъстоятелни и без доказателства. Ако главният прокурор не организира разпит на Васил Божков, независимо как ще бъде осъществен, ще потвърди пред обществото и пред партньорите ни в Брюксел, че е избран на този пост, за да прикрива корупцията по високите етажи на властта, а не да я разкрива.
С действията си досега Иван Гешев демонстрира и двойни стандарти към родните ни олигарси и бизнесмени, като арестува и обвинява избирателно само онези, които по една или друга причина са станали неудобни за властта. Но до момента специализираното правосъдие, което е пред закриване, не е приключило нито едно от тези дела с осъдителна присъда. А някои от задържаните предявиха иск срещу главния прокурор и неговите заместници за нанесените им морални щети. Тези действия на Гешев дават достатъчна легитимност на управляващите да искат неговата оставка. А зад тях е силата на омерзеното общество, очакващо справедливост.
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/da-vidim/
И справедливостта я чакаме оттам, откъдето досега България се е надявала за всичките си освобождения – отвън. След 12 часа страсти, размисли и прения по ареста на бившия премиер Бойко Борисов, бившия (му) министър на финансите Владислав Горанов и пиарката му Севделина Арнаудова, премиерът Кирил Петков потвърди – по случая работи Европейската прокуратура. Самата Европейска прокуратура не коментира и казва само, че ще съобщи каквото и да е, когато има какво да съобщи. А Кирил Петков коментира:
… къде е българската прокуратура и дали най-накрая ще застане на страната на българския народ, ще видим в следващите дни. […] Никой не трябва да изпитва страх от истината.
За оглавяваната от Лаура Кьовеши служба тестът е да не се провали с невижданата досега акция не просто в държава членка на ЕС, а в първенец по бедност и корупция. Какво по-естествено начало за чистене на авгиеви обори? След няколко часа, когато изтича 24-часовият срок, в който Борисов може да остане в ареста, ще стане ясно как европейските прокурори си вършат работата. На базата на предоставената от тях информация ще се преценява дали лидерът на ГЕРБ да бъде задържан до 72 часа.
Назначената през есента на 2019 г. Кьовеши има седемгодишен мандат, а самата служба работи от миналото лято. В нейния обхват влизат не само злоупотреби с европейски средства, но и когато са застрашени демократичните устои на ЕС. Едно от основните предизвикателства, формулирано и при създаването на службата, е
До момента са известни арести от ноември м.г. на бивш хърватски министър и трима негови съучастници за търговия с влияние и злоупотреба със служебно положение. Техните провинения са свързани с инхаус възлагане за проект за 2,16 млн. евро с ДДС, за което европрокурорите смятат, че не е имало основание. Причината да се намеси службата на Кьовеши е, че 85% от средствата са изплатени от Оперативна програма „Конкурентоспособност“.
За българската акция се разбра от обяснение на вицепремиера Асен Василев, че е заради сигнал на хазартния бос Васил Божков и доклад на Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ) от юли м.г. Според този доклад са установени загуби за бюджета в размер на близо 557 млн. лв. заради бездействието на Държавната комисия по хазарта, позволила компаниите на Божков да платят по-малко от дължимите такси. Българската прокуратура се направи на „ни чула, ни видяла“ както за тези, така и за много други предполагаеми нарушения, свързани с високопоставени фигури.
След края на визитата си в България Кьовеши написа: „Съгласуваност, решителност, готовност за действие. Ключовите думи, които описват много продуктивна визита в България.“ Тази визита включва добри думи за партньорството с правителството и с МВР в частност – и една протоколна снимка с главния прокурор Иван Гешев.
Арестът на Бойко Борисов е тест и за управляващата в България коалиция. Социологически проучвания вече показаха, че правителството губи одобрение още преди да са изминали първите му 100 дни управление. Връхлитащите една след друга кризи, които се разрастват – като оскъпяването на храни, горива, енергийни суровини; бежанците от Украйна и войната на Путин, която изисква ясни евро-атлантически позиции и отговор, – са сериозно изпитание за коалиция от четири политически сили, три от които управляват за първи път.
Най-голямата сила в тази коалиция – „Продължаваме промяната“, дойде на власт именно със заявката за нулева корупция, преформулирана по-късно в „нулева толерантност към корупцията“. Но заради случилото се през изминалите три месеца тази заявка избледня в обществената памет. Вчерашната полицейска акция отново я върна на политическия терен. Също така върна и опасенията дали няма да се окаже поредната шумотевица и дали е законно адвокатът на Борисов – Менко Менков, да не бъде допускан един час при своя подзащитен.
Потвърдиха ги един джип и един апартамент. Джипът бе открит в двора на луксозната семейна къща в Бистрица за 1 млн. лв. на пиарката на Борисов – Севделина Арнаудова. Мощният автомобил е собственост на саудитската компания „Аркад“, която построи втората линия на „Турски поток“ в България. Съпругът ѝ Делян Димитров потвърди пред телевизионните камери, че джипът е на „Аркад“ с думите:
Те ни дадоха техни коли на лизинг да ги ползваме. Джипове и пикапи за районите, дадоха и на МОСВ, и на Агенция по горите за ползване.
Димитров беше уреден в борда на „Булгартрансгаз“ и преназначен през пролетта на 2021 г., където е и досега. Държавната компания избра саудитците да строят газопровода, а те наеха за подизпълнители руски и други фирми. Какво обаче прави служебен джип в частен двор, а не на паркинга пред „Булгартрансгаз“, и защо семейство Димитрови го ползва като свой?
Арестите разкриха също, че бившият министър на финансите Владислав Горанов продължава да живее в луксозния апартамент, за който обясни, че е предоставен от кръстника му Иван Сариев. Жилището се намира в столичния квартал „Изток“, в комплекс, управляван от „Есте Пропъртис“, дъщерно дружество на „Адванс Пропъртис“, в което съдружници са братята Кирил и Георги Домусчиеви. Обясненията на Горанов бяха, че той и семейството му се преместили там след земетресението в Перник от 2012 г., което изплашило семейството му. Но на 13 юни 2019 г. прокуратурата отказа да образува досъдебно производство във връзка с изнесената от в. „Сeга“ информация, че Горанов живее безплатно в чуждо жилище. Според наблюдаващия прокурор, възложената на Антикорупционната комисия проверка не е установила данни за каквото и да е престъпление.
Българската прокуратура зачеркваше и зачерква тези и много други факти, обслужвайки властта – в това едва ли някой се съмнява. Да видим какво ще направи европейската. Иначе остава само божието възмездие.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/izbor-na-razuma-galina-zaharova-vks/
Изборът на председател на Върховния касационен съд мина във видимо спокойна атмосфера. Поне привидно. Но въпреки маските, които членовете на Висшия съдебен съвет носеха, очите им, погледите им, зачервените им лица, когато задаваха въпроси или изказваха мнение, както и някои гримаси издаваха напрежение и колизия между това, което казват, и онова, което мислят и чувстват по време на заседанието в петък, 14 януари. То продължи 7 часа, с две кратки прекъсвания, и премина без обсада на Съдебната палата, без скандирания и дюдюкания, каквито имаше по време на избора на главен прокурор през 2019 г. Само няколко репортери смутиха душевното спокойствие на Иван Гешев на влизане в сградата с въпрос ще подаде ли оставка, както го призова в специална декларацията управляващото мнозинство от трибуната на Народното събрание само час преди началото на заседанието на ВСС. Време достатъчно, за да стигне „новината“ и до кадровиците в съдебната власт.
Единомислието на съдийската колегия при гласуването бе разбираемо след безапелационната подкрепа за съдия Галина Захарова от Общото събрание на ВКС, издигнало нейната кандидатура. В доклада на Комисията по професионална етика тя бе представена почти като икона, казано без грам ирония – като блестящ професионалист с отлична подготовка и управленски умения, като креативен, толерантен и етичен съдия, който правораздава безпристрастно и независимо. И в очите на колегите си магистрати от ВСС, които обявиха мотивите си защо ще гласуват за нея, Захарова изглежда освен безупречен и с чувство за отговорност професионалист, и добър човек, способен на емпатия към проблемите на колегите си, смела и с кураж да отстоява непопулярни позиции и решения.
При представянето на своята концепция Галина Захарова бе лаконична, прецизна, сдържана, но заедно с това – категорична в мнението си, че ВКС съд е конституционно регламентиран орган, който уравнява практиката на съдилищата и осигурява еднаквото проявление на закона. Защото „противоречивата съдебна практика е бич за независимостта на съдебната власт и създава впечатлението, че законът се прилага по един начин спрямо едни и по друг – спрямо други“.
Освен това съдия Захарова открои ясно огромната разликата между ръководител на съд, който е пръв сред равни, и отношенията в структури с йерархична зависимост, които налагат необходимостта да се контактува хоризонтално, включително и с останалите власти. Тя подчерта проблемите, които се създават, когато представители на едната власт вземат отношение към действията на другите власти. Но беше категорична, че ВКС не участва нито видимо, нито прикрито в сфери от изключителната компетентност на другите власти. Тя пое и риска да се обяви против прекалено дългите 7-годишни мандати на „тримата големи“ в съдебната власт – заради опасността от утвърждаване на командно-административни практики и поведение.
В контекста на високата оценка за Галина Захарова някои от въпросите към нея, зададени от членовете на ВСС, не изглеждаха особено важни. Други – дребнави. Трети прозвучаха обидно инфантилно, като въпроса на председателя на Върховния административен съд Георги Чолаков какъв тип ръководител ще бъде Захарова, ако бъде избрана – кабинетен или ще решава и други проблеми? Но затова пък той патетично декларира: „Зад нея стоят всички колеги от ВКС. Кои сме ние да кажем, че няма да изберем техния кандидат?“
Множество въпросителни постави безусловната подкрепа, която главният прокурор и колегите му във ВСС изразиха за Захарова. Иван Гешев зададе въпрос за мястото на прокуратурата в съдебната система и видимо доволен от отговора на Захарова, също реши да засвидетелства с лично изявление правото на самоуправление на съда, което той като прокурор никога не бил поставял под съмнение. А Гергана Мутафова от прокурорската колегия на ВСС поздрави колегите си, че са направили в края на мандата си „голям шлем“, като са успели да изберат главен прокурор, председател на ВАС, а сега – и председател на ВКС. В края на заседанието ВСС гласува да предложи на държавния глава да подпише указ за назначаването на Галина Захарова. Тя ще поеме поста от Лозан Панов след изтичането на мандата му през февруари.
Поканихме трима магистрати и бивши председатели на Съюза на съдиите в България – Мирослава Тодорова, Нели Куцкова и Калин Калпакчиев – да коментират кратко пред „Тоест“ избора на нов председател на ВКС.
Как ви изглежда подкрепата за съдия Захарова от представителите на всички колегии във ВСС и щеше ли резултатът от днешното заседание да е същият при една друга обществено-политическа конюнктура? Ако гласуването за избора на Георги Чолаков за председател на ВАС през 2017 г., по думите на Лозан Панов, е било „избор на тишината“, то как бихте определили гласуването за Галина Захарова?
Н.К. При една толкова силна кандидатура, подкрепена от всички съдии във ВКС, това беше избор на разума. Независимо какви са били мотивите на отделните гласуващи.
К.К. Изборът на съдия Захарова за председател на ВКС е решителен пробив за утвърждаване на съдийското самоуправление. Това е първият случай след 1989 г., в който висш ръководител на съдебната власт не е посочен от политическата власт. Случилото се е резултат от конкретната политическа конюнктура, в която липсва доминиращо политическо мнозинство, но също и на непрестанните усилия на съдийската общност през последните две десетилетия за удържане на съдийската независимост. Изборът на Галина Захарова е шанс за ускоряване на процесите за реформиране на съдебната власт.
М.Т. Разликата между избора на съдия Захарова и изборите на предходните председатели на върховните съдилища и главни прокурори е, че нейният се проведе изцяло там, където е редно да бъде – в общността на върховните съдии, които обмислиха на кого да гласуват доверие. Към номинацията и избора на съдия Захарова нямаха отношение нито изпълнителната власт, нито каквито и да било сочени за кукловоди фигури с корупционно влияние. В този смисъл, независимо от пълното единодушие на пленума на ВСС при гласуването, което винаги е подозрително, процесът на избор беше прозрачен, убедителен като резултат и съобразен с конституционния модел – да няма външни вмешателства.
За мотивите на мнозинството да се съобразят с позицията на съдиите от ВКС могат да се формулират различни обосновани предположения – че е било проява на инстинкт на самосъхранение; че обмислят ходове за неутрализиране на демократичния пробив; че са подценили значението на този избор с оглед на вече постигнатото влияние в съдебната власт с назначенията и повишенията. Така или иначе, успехът не само за правната общност, но за всички български граждани, е безусловен. За председател на ВКС е избран съдия, който е доказал в дългогодишната си практика на всички съдебни инстанции своя висок професионализъм, задълбочена правна култура и човеколюбие. Самият факт, че е избран съдия, който никога не се е „отърквал“ във властта и не е показвал стремеж да бъде забелязан и удостоен от нея, има огромен морален потенциал и се надявам, че силно ще окуражи съдиите.
Случайно съвпадение ли е, че точно преди началото на заседанието на ВСС партиите от управляващата коалиция излязоха с декларация, в която призоваха главния прокурор Иван Гешев да подаде оставка? Както и оповестяването на отнемане на достъпа до класифицирана информация „строго секретно“ на Сотир Цацаров?
Н.К. Не знам, а и не се наемам да гадая дали е съвпадение, или е предварително подготвено. Ще трябва да зададете въпроса си към авторите на тези действия. Но съм сигурна, че съдия Захарова също не е знаела.
К.К. Вероятно съвпадението на описаните събития е случайно, но същественото е, че липсата на силен политически монопол осигури благоприятна обществено-политическа ситуация, в която натискът над Съдебния съвет беше разхлабен. Мнозинството във ВСС, което досега е доказало, че действа в съгласие с интересите на излъчилите го политически партии, нямаше друг ход, освен да подкрепи предложения от върховните съдии кандидат за председател. Не без значение е и фактът, че съдия Захарова беше излъчена със съкрушителното пълно съгласие от всички съдии от ВКС, а също и нейната респектираща професионална компетентност и всепризнат морален авторитет.
М.Т. Не мога да коментирам мотивите на партиите да излязат с декларация в същия ден, както и оповестения отнет допуск до класифицирана информация на Сотир Цацаров, защото нямам право, а би било и спекулативно – не разполагам с информация. Но Вашият въпрос, който не е изолиран от коментарите в медиите и социалните мрежи, показва, че администрирането на съдебната власт досега е създало впечатление, че е силно зависимо от политическата конюнктура. Това означава, че въведената с Конституцията съдебна независимост е била уязвена и не е била убедителна в очите на хората, а това крие допълнителна опасност, наред с основната, свързана с овладяването на съдебната власт. Обаче, както вече казах, историята на поведението на мнозинството на ВСС не позволява да бъде отхвърлено с лека ръка предположението, че и двете събития са част от причините за пълното единодушие при избора на председател на ВКС.
Изказването на Иван Гешев за Галина Захарова прозвуча като предложение за сделка – днес имате моята и на колегите ми подкрепа, утре очакваме от Вас същото за прокурорската колегия. „На луд“ ли се прави Гешев, или наистина очаква от председателката на ВКС и съдийската колегия да го подкрепят при обсъждане на евентуалното му отстраняване от поста на главен прокурор?
Н.К. Аз не тълкувам така изказването на г-н Гешев. На мен ми прозвуча като „ние не се месим на съдиите, вие не се бъркайте на прокурорите“. Но може би Вие сте го разбрали по-правилно.
К.К. Процедурата за избор на председател на ВКС беше действително прозрачна, без втори план и договорки, което на фона на утвърдената традиция е трудно за вярване. Помним как беше избран главният прокурор Цацаров, а и всички главни прокурори и председатели на върховните съдилища преди него – политиците дори не криеха прякото си вмешателство. Мисля, че изказването на главния прокурор е неумел опит да излезе от неловката и безизходна за него ситуация.
М.Т. След публикуването на записа, в който след прослушване без специални средства се разпознаваше гласът на бившия премиер да казва, че г-н Гешев му признал, че „обича да се прави на луд“, но отбелязал в същото време превъзходството на г-н Борисов при използването на споменатото „умение“, за съжаление, никой не би могъл обосновано да Ви възрази, че допускането Ви е несъстоятелно. Обяснението на г-н Борисов в изтеклия запис и досега не е опровергано – нито като автентичност, нито като достоверност на съдържанието. Затова е съвсем понятно, че понякога всичко, което ни се струва неразбираемо в позицията на българските официални власти, го препращаме към този тъжен епитаф за държавността – „правим се на луди“.
При всички положения репликата на г-н Гешев, дори да издава подобно очакване, изобщо не може да е информативна за последиците от избора на председател на ВКС. Никой не е спечелил индулгенция миналия петък. Усилията на съдийската общност ще продължават да бъдат насочени все в същата посока: независимост на съда и ясни механизми за отчетност и отговорност на прокуратурата, респективно на главния прокурор като връх на йерархичната система. На все по-широк кръг от хора става ясно, че не може да се говори за реципрочност между администрирането на съда и управлението на прокуратурата.
Галина Захарова посочи в отговор на зададен към нея въпрос, че промените в Закона за съдебната власт не са произвели никакъв ефект, защото не са били приети във вида, в който са внесени в Народното събрание. Как трябва да се промени ВСС и какви трябва да са правомощията му, за да не се възприема единствено като кадровик в съдебната система, а да гарантира нейната независимост и ефективност?
Н.К. На този въпрос не може да се отговори с две-три изречения. Темата е огромна и сложна. Понеже не съм слушала цялото заседание, не знам по кой точно въпрос съдия Захарова е посочила промените в ЗСВ като неудачни. Със сигурност няма как да е за целия закон, който се състои от стотици разпоредби.
Малко преди Нова година Управителният съвет на Съюза на съдиите проведе една бърза онлайн анкета сред членовете си – по въпросите за структурата и функциите на ВСС, за конкурсите, атестациите и други въпроси, касаещи съдилищата. Колегите са критични към действащата законова уредба на ВСС, но идеите за конкретни промени са различни. Очевидно предстоящите изменения ще трябва да бъдат обсъждани задълбочено, компетентно и далновидно.
К.К. Висшият съдебен съвет трябва окончателно да се раздели на два самостоятелни съвета – един за съдиите и отделен за прокурорите. Правомощията на съдийската колегия трябва да бъдат ограничени за сметка на общите събрания на съдиите и ползващите се с тяхното доверие председатели на съдилища. Реформирането на ВСС, както и цялостната промяна на правилата за избор и повишаване на съдиите, трябва да се мисли като система от мерки, които трябва да се приемат от Народното събрание при отчитане на становището на съдийската общност.
М.Т. Не съм съгласна, че промените в съдоустройствените правила – имам предвид последните изменения на Конституцията с разделянето на ВСС на две колегии и съответните изменения в Закона за съдебната власт с разширяване на съдийското самоуправление – не са произвели никакъв ефект. Вярно е обаче, че не постигнаха в пълнота целите си именно защото предлаганата система от мерки беше частично и избирателно възприета, така че да не бъде засегнат моделът на прокуратурата и да не се ограничи влиянието на главния прокурор върху съда, а по този начин – и върху всички останали сфери на обществения живот.
Конституцията трябва да се промени така, че в състава на прокурорската колегия обществената квота, избирана от НС, да има категорично мнозинство и да се състои от професионалисти, които биографично са доказали своята съпричастност и компетентност по отношение на проблемите на правовата държава и независимостта на съдебната власт. В същото време в съдийската колегия на ВСС обществената (политическата) квота следва да бъде намалена до степента, която позволява удовлетворяване на международния правен стандарт всички въпроси от управлението на съда да се решават от орган, в който съдиите, избирани от съдии, са мнозинство.
Вече стана дума, че е необходимо ясно да бъде проведено разграничението между двете магистратски професии – прокуратурата и съда. Прокуратурата, за разлика от съда, е йерархична система и по дефиниция – за да изпълни своята задача да разкрие престъпленията и да привлече към наказателна отговорност извършителите – се изисква да си взаимодейства успешно с изпълнителната власт (най-вече с МВР). Това означава, че дейността на прокуратурата е сърцевината на наказателната политика на държавата. По конституционен модел (чл. 105, ал. 1) правителството ръководи и осъществява вътрешната политика на страната, а наказателноправната политика е много важна част от нея. Следователно между прокуратурата и правителството не може да има китайска стена. Нищо от това обаче не е валидно за съда. За правовата държава от първостепенна значимост е съдът да е напълно независим от управляващите, за да защити всяко нарушено право, включително от силните на деня.
Втората група от мерки от споменатата система на законодателни изменения е свързана с осигуряване на независимост на органа, който, при достатъчно данни за извършено престъпление от главния прокурор, ще провежда разследване и евентуално ще внесе обвинителния акт срещу него в съда. Съветът на Европа и Европейската комисия изискват този орган да бъде независим и това е постижимо, ако органът не е в структурата на прокуратурата. В рамките на конкретния ни конституционен модел на баланс между властите, без намеса на Велико народно събрание не би било допустимо главният прокурор да бъде разследван от орган, външен на съдебната власт. Това означава, че ако разследващият орган е извън структурата на прокуратурата, но продължава да е част от съдебната власт, то той трябва да бъде съдия.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/
Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 1995–2001 г., за кратко е зам.–министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.
Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за „престъплението на века“, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.
Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет.
Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?
Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.
Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?
Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.
През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.
Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?
Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.
Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.
След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?
Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.
Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?
Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.
Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.
Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?
На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-3/
Венелина Попова разговаря със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд за необходимостта от съдебна реформа, освобождаването на главния прокурор и закриването на органите на специализираното правосъдие – теми, посочени като основни приоритети на новото мнозинство в 47-мото Народно събрание.
Съдебната реформа не е в дневния ред на редовия гражданин и това е напълно разбираемо, защото той мисли, че реформата не го засяга пряко, нито може да промени стандарта му на живот. Това е погрешна представа, но реалността е такава и това пролича по време на кампанията за президентските и парламентарните избори. В този контекст мислите ли, че тематичните преговори, които проведоха партиите преди съставянето на коалиционен кабинет, бяха продуктивни?
Мисля, че е твърде рано да преценяваме продуктивността на тези разговори. Факт е обаче, че досега не сме били свидетели на такъв обнадеждаващ подход. Убедена съм, че за хората, които са затиснати от ежедневните си грижи, „съдебна реформа“ звучи отвлечено и не особено важно за личните им проблеми. Но когато на конкретния човек му откраднат имущество, когато го уволнят несправедливо от работа, когато му съсипят имота или фирмата му фалира, защото партньорите му са били нечестни, тогава човекът търси правата си в съда. И е много важно съдът да е компетентен и безпристрастен.
Вероятният бъдещ премиер Кирил Петков определя новия антикорупционен закон като основен приоритет в работата на 47-мото Народно събрание. Но само законодателни промени ли са необходими, за да се справим с покварата и продажността на хората във всички нива на властта? Не е ли това и проблем на национален манталитет и култура? Защото по нашите географски ширини корупцията е едва ли не институционализирана.
Напълно съм съгласна с Вас, че проблемът с корупцията съвсем не е само законодателен. Без да съм специалист по народопсихология, смятам, че е въпрос дори на семейно възпитание. Никога няма да забравя какво ми разказа един възрастен германски нотариус, бащата на когото е работил в България преди Втората световна война. Та баща му казвал, че България е единствената балканска държава, в която влаковете не закъсняват, а чиновниците не са корумпирани. Дори да приемем, че това е един твърде „романтичен“ спомен, със сигурност някога сме се ползвали с име на почтена държава.
Още в предишните парламенти имаше внесени законопроекти за закриване на органите на специализираното правосъдие. Трябва ли да се действа радикално и те да бъдат премахнати като бухалка на властта, или е по-добре да останат някакви структури към апелативните съдилища и някои окръжни прокуратури, както предлагат от БСП? Какво показа анализът на досегашната дейност на специализирания съд и специализираната прокуратура?
Може би първо трябва да припомним на вашите читатели защо беше създаден специализираният съд, съответно и специализираната прокуратура. Защото „изключително ефективният“ по това време министър Цветанов беше бесен на софийските съдилища, понеже не се съобразяваха с неговите искания и си позволяваха да прилагат закона. И бях потресена, когато преди няколко месеца същият Цветанов започна да ги критикува. Знам, че Министерството на правосъдието беше направило анализ, но си признавам, че не съм го чела. Надявам се, че ако бъдат закрити, това ще бъде извършено компетентно и внимателно, за да не се създадат нови проблеми. Все пак правосъдието е сложна дейност и едни резки и необмислени промени биха могли да причинят повече вреди, отколкото ползи.
От опита, който имате като бивш член на Висшия съдебен съвет, намирате ли за необходима промяна в начина, по който се структурира и работи този орган? Трябва ли ВСС да се раздели и да се създадат съдийски и прокурорски съвет, необходимо ли е да доминира представителството на съдии над прокурори и т.н.?
Установен международен стандарт е, че когато в една държава органът за управление на съдебната система е колективен, в него мнозинство трябва да имат съдии, избрани от съдии. Що се отнася до съдебни съвети, в които участват и прокурори, нещата са различни в различните държави. Аз например съм чувала критика от италиански професор към италианските съдии. Този професор упрекваше съдиите, че винаги искали да бъдат заедно с прокурорите, а това се отразява на безпристрастността им, тъй като прокурорите са една от страните в процеса. Но за мен беше впечатляваща причината за тясното взаимодействие между италианските съдии и прокурори: защото политиците се страхували от прокурорите и не смеели да се месят и на съдиите. Някакво сравнение с нашата ситуация?
Как оценявате работата на КПКОНПИ? Има ли нужда от анализ на дейността на комисията на Сотир Цацаров, както предлагат от „Антикорупционен фонд“ в откритото си писмо към народните представители в 47-мото Народно събрание?
Тъй като разглеждам граждански дела, в които като страна участва КПКОНПИ, не е допустимо да оценявам целокупната ѝ работа. Категорично споделям мнението, че е необходим анализ на дейността ѝ – но компетентен и обективен. Видях въпросите на АКФ и установих, че част от тях си задаваме и ние, съдиите – например какъв е размерът на имуществото, реално отнето в полза на държавата, след като съдилищата сме постановили осъдителни решения за милиони; колко струва на бюджета издръжката на тази комисия; по колко дела КПКОНПИ е била осъдена по Закона за отговорността на държавата и за какви суми.
Мнението на обществото за смяната на Иван Гешев като главен прокурор съвпада с позицията на партиите, които преговарят за коалиционен кабинет. Трябва ли да съществува фигурата на главния прокурор с намалени правомощия, или не? И след толкова спорове, избистри ли се идеята дали, как и пред кого трябва да се отчита той?
Нямам самочувствието, че мога да предложа концепция за съществуването на длъжността и правомощията на главния прокурор. Със сигурност обаче лицето, заемащо тази длъжност, следва да подлежи на наблюдение и отчет, тъй като притежава голяма власт, с която лесно може да се злоупотребява. А може би ако правомощията му бъдат намалени, тогава ще намалее и желанието на силните на деня да инсталират на този пост „свой човек“. Освен това съществуването на главен прокурор е въпрос на история на една държава и на традиция в законодателството. И не може да бъде решен от Обикновено народно събрание и набързо. В него има толкова професионални детайли, че не бива да се говори на едро.
Какви са нагласите сред съдийските колегии в страната и в Съюза на съдиите относно предлаганите промени в сферата на правораздаването и те в достатъчна степен ли са консултирани с вашата гилдия?
Трябва да направим разграничение между политическите решения и професионалното мнение. Засега не съм чула оживени дискусии в нашите среди по тези предложения, които все още са само идеи. Вярвам, че колегите ще проявят интерес, когато видят конкретни текстове. Съюзът на съдиите винаги е изразявал становище по законопроекти, отнасящи се до съдебната система. Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече.
Освен това съдиите от цялата страна вече над една година имаме един огромен проблем – новата ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата). Тази иначе скъпоплатена с европейски пари, но в замяна на това тежка, тромава и пълна с грешки и недостатъци система ни създава толкова проблеми и ни отнема толкова време. Вместо да се концентрираме върху чисто съдийската си работа, ние ставаме заложници на един недомислен програмен продукт. Обаче и с тази система отчитаме „реформа“!
Разширяването на институциите и органите, които могат да контактуват с Европейската прокуратура, ще подобри ли комуникацията на българските власти с Лаура Кьовеши и ще помогне ли в разкриването на големите кражби и злоупотреби с парите на европейските граждани?
Да, мисля, че е полезно и в голяма степен ще стимулира и националната ни прокуратура да се съобразява с това, което би могла да открие и европейската. Някакъв вид здравословна конкуренция според мен би била полезна. И понеже Европейската прокуратура е все още в началото на дейността си, ние не можем да предвиждаме колко бързо и колко ефективно ще се получат разследванията под нейното ръководство – чудеса не трябва да се очакват, защото това е сложна работа. И да не се почувстват после хората разочаровани и да кажат: „И тия нищо не свършиха!“
Законодателните промени в съдебната власт достатъчни ли ще са да върнат усещането на гражданите, че в България се правораздава справедливо?
Чувството за справедливост е нещо много относително. Аз съм 38 години в тази система, но досега не съм чула някой да каже „Загубих делото, защото не бях прав“. Обясненията на хората са „Адвокатът ми беше калпав“, „Купиха съда“, „Купиха вещите лица“ – тоест едно усещане за справедливост, когато си изгубил делото, не може да очакваш.
Да, Вие говорите за личното усещане на един човек, минал през съдебно дело. А аз – за общото усещане на обществото.
За общото усещане на гражданите ще се позова на едно социологическо проучване, което преди години направи Съюзът на съдиите в България. И на обобщението на един социолог, че в постсоциалистическите общества усещането за несправедливост е толкова силно, че съдилищата се натоварват с очакването и изискването за пълна справедливост. Когато това не се случи, се губи вярата в правосъдието. Аз мисля, че липсата на доверие във всички институции е проблем в държавата ни, не че не си го заслужават. Надявам се, че законодателните промени ще бъдат полезни, но не вярвам, че те могат да върнат на обществото усещането му за справедливост. То може да дойде по-късно, след приложението на законите.
Честата промяна на законодателството също създава проблеми. Хората се питат защо веднъж отсъдиха така, а после – по друг начин, без да знаят, че това е резултат от някаква промяна в процесуалните закони. Съдебната система е тежка и консервативна и бързите промени в правораздаването мъчат съдии, адвокати и граждани.
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golemiyat-razgovor-ne-e-za-geshev/
Какво да се прави с каскета на Иван Гешев и човека под него, не е въпрос на правосъдната система. Политически въпрос е, с всички произтичащи от това споразумения, в т.ч. и исторически компромис, който може да се наложи. В новия парламент има реални шансове най-сетне да се случи истинска, а не половинчата, като онази от 2015 г., съдебна реформа. Изглеждаше химера, но всъщност ѝ дойде времето.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/koy-diktuva-vurposite/
Кой диктува въпросите за разпит на журналисти в хода на едно досъдебно производство? Този въпрос излезе като основен след опита ми да разбера обект на чий интерес са мои коментари и анализи по политически теми. След като дадох гласност на разпита ми в ОД на МВР на 28 юни, на който бях призована като свидетел за мой авторски анализ в „Тоест“, а на 29 юни Полина Паунова излезе с текст по темата в…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/opit-za-respektirane/
Вчера, 28 юни, Венелина Попова беше поканена в полицията да даде показания за свой аналитичен коментар в „Тоест“ от 6 март 2021 г. Не се уточнява срещу кого е образувано досъдебното производство, станало повод за разпита, но е във връзка с търговия на гласове. Не статията ѝ при нас обаче има за фокус тази тема, а нейно разследване за друга медия („За истината“) от 4 април. И именно в едната от…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-2/
Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.
Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?
Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.
През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?
Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.
Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.
В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?
Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.
Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.
Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?
Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.
В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.
Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.
Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?
Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.
Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.
Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?
Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/
Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,
Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.
Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че
вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.
Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.
Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че
Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.
Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са
Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.
За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса
При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.
Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.
Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.
Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),
както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.
Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.
Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор
Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.
Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че
например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.
Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.
Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –
Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.
Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:
тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.
Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.
Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят
Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kolko-dokazatelstva-se-pobirat/
В началото на юли главният прокурор Иван Гешев подхвана нова законотворческа инициатива. По време на своя отчет пред парламента за дейността на прокуратурата той обяви, че в следващия месец ще предложи на депутатите промени в наказателното право, целта на които е
Новината мина и замина, но предложението, чието подготвяне е възложено на екип от Върховната касационна прокуратура, тепърва ще стане факт. Нито един народен представител не зададе на главния прокурор въпрос за законодателните му идеи (както впрочем и за отчета му). Това обаче не пречи да поразсъждаваме върху смисъла им и възможните последствия от тях.
Работа на прокуратурата ли е да дава законодателни предложения, и то за такива промени, които биха облекчили собствената ѝ работа? Парламентът е законодателна власт, а прокуратурата – съдебна, и то тази част от съдебната власт, която се занимава с обвинението. Но да си припомним, че според главния прокурор разделението на властите е „виждане“ на „десни екстремисти“, което той не споделя.
защото са възникнали нови обществени отношения, които той не регулира (изслушайте цялото му изказване). На това не би могъл да възрази дори недолюбваният от главния прокурор Български хелзинкски комитет.
В годишния си доклад за 2019 г. БХК обръща внимание например, че НК „продължава да третира домашното насилие като частен проблем“, защото жертвите сами трябва да търсят правата си в съда. В него омразата, телесните повреди и убийствата на основата на сексуална ориентация и джендър идентичност не се отчитат като мотив за извършване на престъпление. Предпоставя се, че само жените могат да бъдат изнасилвани, и то само при „стандартен“ полов акт между мъж и жена. От правозащитната организация препоръчват осъвременяване на НК в тези и в други отношения.
Коментирайки неадекватността на НК за съвременните обществени отношения, главният прокурор обаче не дава подобни примери, а предлага ново правно регулиране на престъпления като подкупа в частния сектор, корупцията, прането на пари.
От предпоставката за моралната остарялост на НК главният обвинител някак стига до заключението, че има сериозен проблем в стандартите за доказване на престъпленията. Според него стандартът за доказване в Наказателно-процесуалния кодекс е „най-високият в целия Европейски съюз. […] Ако в България се иска една единица доказателства, в повечето страни от ЕС се иска 0,1% доказателства“, аргументира се той.
Дотук разбираме, че „в повечето страни от ЕС“ от обвинението се изисква хиляда пъти по-малка доказателствена част, отколкото в България (0,1% от 1 е равно на 0,001).
За да си го представим, Иван Гешев дава пример с обвинителен акт за пране на пари в Англия (която междувременно вече не е част от ЕС): „Да, това е друга правна система. Не е континенталната, към която ние принадлежим. Този обвинителен акт се състоеше от две странички. И тези страници даже не бяха гъсто изписани, имаше 10–15 абзаца. Български обвинителен акт за пране на пари щеше да е минимум оттук до Съдебната палата.“
Да оставим настрана, че в този пример се сравняват страници и отстояния между градски обекти. От размера на обвинителния акт не можем да съдим на какви доказателства се основава той и дали те не запълват няколко папки.
В други случаи обаче главният прокурор придава особена доказателствена тежест на количеството. По повод на кореспонденцията между бизнесмена Пламен Бобоков и президента Румен Радев той заяви: „Анализът на експертизата само на мобилните устройства – телефони и айпади – е над 260 гигабайта. И за да разберете какво Ви казвам – „Война и мир“ е около 5 гигабайта.“
Във формат TXT двата тома на класическото произведение на Толстой са общо малко над 5 мегабайта, тоест 1000 пъти по-малко, отколкото казва главният прокурор. „Война и мир“ може да стане 5 гигабайта, ако 1225-те страници на книгата се сканират със сравнително висока резолюция, така че всяка страница да е около 4 мегабайта. Ако страниците се заснемат в RAW формат с добър съвременен фотоапарат, обемът може да набъбне многократно. А зад 260-те гигабайта експертиза на мобилните устройства нямаме представа какво се крие.
Това уточнение е важно, за да се покаже, че количеството страници, метри, литри, тонове, мегабайти, децибели и т.н. на събраните доказателства не ни казва нищо особено за самите доказателства.
Същото се отнася и за дължината на обвинителните актове. Иван Гешев, който беше прокурор по делото за КТБ, от собствен опит знае, че ако един обвинителен акт е умонепостижимо дълъг, това може повече да попречи на работата на съда, отколкото да доведе до адекватни осъдителни присъди. Да си припомним, че обвинителният акт по делото срещу КТБ беше около 15 000 страници, а заедно с материалите по него, връчени на 18-те обвиняеми, набъбна до 210 000. (За сравнение – материалите по делата от Нюрнбергския процес са 18 000 страници.)
След като за девет месеца в съда изнемогващи прокурори прочетоха 7760 страници от обвинението, докато всички в съдебната зала бяха докарани до пълно изтощение, парламентът прие законодателни промени, според които може да се прочете и само доклад, резюмиращ обвинителния акт. И така представянето на 15-те хиляди страници се сведе до 3 минути.
Гешев и тогава направи сравнение с „Война и мир“ (която, изглежда, му е любима книга, поне що се отнася до сравненията): „Едва ли някой си мисли, че сме мазохисти и сме искали няколко пъти да напишем „Война и мир“. Българските граждани имат право да знаят какво се случи с тези милиарди.“
в който е излято такова количество насипна информация, тъй щото нито съдът, нито защитата, нито пък медиите да могат да се ориентират във фактите. И резултатът е, че продължават да са на свобода хората, които са източили парите на вложителите в банката, влагайки ги в поръчкови медии, популистки политически проекти и прочее. А българските граждани все още не знаят „какво се случи с тези милиарди“.
Ето защо има смисъл не от безкрайно дълги обвинения, а от истински доказателства – такива, които доказват. И ако това е, което иска Иван Гешев след неуспехите си с делото срещу КТБ, можем само да го поздравим, че е преживял катарзис.
Дано, ама надали, както се казваше в стария виц. Инициативата на главния прокурор за по-кратки обвинителни актове по-скоро е свързана с желанието му съдът да приема доказателства, които… не доказват.
Пред Народното събрание той мотивира идеите си за законодателни промени така: „Аз съм чел осъдителни присъди на испански съд, на немски съд, на френски съд, в които има термини „най-вероятно“, „при анализ на събраните доказателства няма друг извод, освен че най-вероятно“ еди-какво си. Това са осъдителни присъди, и то доста сериозни. В мотивите на българската съдебна присъда това ще означава оправдателна присъда. И казвам това категорично.“
Следователно недоволството на главния обвинител от „стандартите на доказване“ се отнася не само до количествената им част, а и до качествената. Защото „най-вероятно“ е твърде разтегливо понятие.
В една прецизна юридическа система „най-вероятно“ ще рече „няма друг извод, освен“. А за много хора „най-вероятното“ е това, което те искат да е най-вероятно. И ако такива хора са в съдебната система, а в нея няма прецизни и спазващи се правила, които да ограничават полета на въображението им, надеждата за справедлив процес и презумпцията за невинност отиват „на кино“.
Десислава Иванчева например беше обвинена, че е взела подкуп на ръка. След като маркиращо вещество от банкнотите беше открито не по ръцете, а по носа ѝ, за това беше обвинен дъждът, а прокурорът рече, че подкупът може да е бил платен и по банков път. Защо тогава тя и Биляна Петрова бяха подложени на 7-часов зрелищен арест и защо първоначално се твърдеше, че „светят като крушки“ от маркиращото вещество, остава неясно.
На главния прокурор издателя на „Икономедиа“ Иво Прокопиев му изглежда „най-вероятно“ престъпник. Затова цялата мощ на прокуратурата е впрегната, за да докаже, че той е такъв. Въпреки че, както постанови съдът на първа инстанция, да изразиш мнение по време на официално заседание няма как да е престъпление. Но има и втора инстанция, както и много други неща, в които Прокопиев да бъде обявен от прокуратурата за „най-вероятно“ виновен.
Австралиецът Джок Полфрийман „най-вероятно“ не е бил нападнат и не е действал в състояние на неизбежна отбрана. Основното доказателство, което би могло да потвърди обратното, мистериозно изчезва, а останалите доказателства просто не се разглеждат от съда. Дори след като искането на прокуратурата за възстановяване на делото за предсрочното му условно освобождаване беше отхвърлено от съда, той продължава да не може да се прибере в родината си, без за това да има ясно правно основание.
упражнявайки по този начин натиск върху съда чрез манипулиране на общественото мнение. Прокуратурата е склонна да се самосезира по публикации на точно определени медии, независимо дали съдържанието в тях е в стил „една жена каза“. SMS-и, снимки, записи, документи и други доказателства, огласени не от „правилните“ лица и медии, прокуратурата смята „най-вероятно“ за несериозни, а Иван Гешев ги коментира с присмех:
„Прокуратурата не се притеснява да проверява всичко, което фигурира в медиите – независимо дали са 8 джуджета, 10 малки негърчета, някакви други комикси – всичко проверяваме с еднакъв стандарт.“
А за съобщенията между Васил Божков и Владислав Горанов главният прокурор рече: „Не си причиних това да чета тези SMS-и. Разбрах, че има публикувани някакви SMS-и. Колегите, които ги четоха, казаха, че в тях не виждат причина за някаква наказателноправна реакция.“
А да се покаже принципът на избирателно правосъдие в стил „най-вероятно“, който прокуратурата и сега, без промени в наказателното законодателство, практикува. Но понякога усилията ѝ се сблъскват в остатъците от независим съд. Законодателната инициатива на Гешев впрочем е подета броени дни след като съдът оправда Иво Прокопиев, Трайчо Трайков и Симеон Дянков.
А какъв да е обемът на доказателствата, зависи само от това колко е достатъчно, за да се докаже нещо. Да пресмятаме тежестта им в страници и гигабайти не е по-различно от схоластичния спор за това колко дявола се побират на върха на една игла. Представете си как ще реагират математиците, ако със закон се постанови определен обем на доказателствата на математически теореми. Някои теореми могат да се докажат в няколко реда и от ученици в основното училище. С други и най-модерните суперкомпютри не могат да се справят. По същия начин някои престъпления се доказват лесно, други – по-трудно, а трети така и си остават недоказани.
Това е едно от основните човешки права. Ето защо заиграването на прокуратурата с тежестта на доказателствата е опасно. И ако се приеме, то ще бъде поредното нещо, което ни отдалечава от демократичния свят.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
