Tag Archives: правосъдие

Ще съумеем ли да видим важното

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/shte-suumeem-li-da-vidim-vazhnoto/

Време за доволство, време за недоволство

Няколко дни преди 30-годишния юбилей на българския преход от социалистическа към демократична държава президентът Румен Радев отказа да подпише указа за назначаване на Иван Гешев за главен прокурор. От този момент нататък започна очертаването на поредната разделителна линия.

От едната страна стоят доволните от този ход на президента – действията му бяха убедителни, с кратки, но съществени аргументи както по дефицитите на процедурата, така и относно качествата на безусловния кандидат. От другата страна веднага бе наченато и обществено недоволство: Радев не поиска тълкуване от Конституционния съд за това как следва да постъпи Висшият съдебен съвет (ВСС) в този случай – да прегласува Гешев или да стартира отново конкурс за избор на главен прокурор.

Историята познава и двете линии на поведение – когато през далечната 1998 година президентът Петър Стоянов върна избора на Бойко Рашков за главен прокурор, ВСС стартира нова процедура, в чийто завършек Филчев се оказа печеливш. През 2017 г., когато предходният състав на ВСС избра Георги Чолаков за председател на Върховния административен съд и Радев отказа да го назначи, ВСС прегласува Чолаков без нова процедура. Да припомним, президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение от Съвета.

Но фокусът отново се измества от това дали Гешев е преодолим и дали Радев има смелостта и ресурса да инициира изменение в Конституцията

именно за промяна в устройството на прокуратурата. Вместо това дискусията тръгва по наклонената права за качествата на Радев вместо по същностния въпрос – за ролята, действията и устройството на прокуратурата през последните 30 години. А за въпросния период прокуратурата е този елемент от глава VI „Съдебна власт“ на Конституцията на Република България, който бе подминат от съществени реформи. Направиха се изменения на текстовете, но те не засегнаха нито статута на главния прокурор, нито правомощията на прокуратурата в цялост.

Възможности и време на реформа

През настоящата седмица на посещение в България бе експертен екип на Комисията за демокрация чрез право на Съвета на Европа, известна като Венецианска комисия. Мисията ѝ е по искане на министъра на правосъдието Данаил Кирилов за съответствие на неговия законопроект относно възможността за разследване и отстраняване на главния прокурор. Нека отбележим – от 2009 г., когато България е осъдена пред Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България“, за държавата възниква задължение да създаде законови и институционални механизми за независимо ефективно разследване на главния прокурор при съмнение за извършено престъпление.

На този етап предложеното от министър Кирилов поставя под общ знаменател председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Инициативата е по-скоро опит да бъде свалена със степен надолу защитата на независимостта на съда, тъй като евентуалното започване на разследване на „тримата големи“ следва да става отново от подчинени на главния прокурор.

Така съдиите ще бъдат още по-зависими от прокуратурата, а главният – тотално неприкосновен.

В този контекст, когато реформата бива тласкана в напълно грешна посока от изпълнителната власт в лицето на ГЕРБ и поддръжниците им, е особено важно поне една държавна институция да насочи отговорно темата към аргументираното търсене на решение. А това няма кой друг да бъде, освен президентската институция. От Народното събрание не се чува нищо.

На ход е политиката

От правна страна каквото и да се каже, е вече известно в юридическите среди. Затова настойчиво трябва да се обърнем към политическите въпроси, за жалост.

На първо място, в тази ситуация Радев е сам – приближените до властта (монолитната власт и единство на партии, мафиотски кръгове и медии) започна атаки срещу него. От академичния нафталин са извадени всевъзможни говорители, за да покажат на Радев правия път.

Редно би било естествен поддръжник на тезите му да бъде, на първо място, политическата партия, издигнала кандидатурата му. Ако БСП държи да се манифестира като опозиция в 44-тото Народно събрание и алтернатива на ГЕРБ, сега е моментът. Веднъж вече БСП продаде мача в областта правосъдие – когато се избираше настоящият състав на ВСС. България цяла сега към улица „Позитано“ отново гледа.

Втори поред са извънпарламентарните дребосъци –

вляво, вдясно, антикорупционно говорещите, антикорупционно действащите. Пред тях следва да излезе на преден план не това дали Радев е достатъчно решителен, а дали има среда, в която да разгърне правомощията си, и има ли кой да издигне темата като национално важен въпрос. След което всички участници в тези процеси да представят възгледите си, да видим вижданията и решенията и на лявото, и на дясното.

На този фон ми се струва удобен пас репликата на Борисов от следизборната конференция на ГЕРБ: всички са комунисти, особено обявилите се за демократи. И твърде елементарно би било (за да се покаже на Борисов кой какъв е)

да се стреля по Радев, като по този начин да се отстреля и възможността за реформа на прокуратурата.

Иначе, в зависимост от това дали Радев ще се ограничи само с връщане на избора на Гешев, ще ни стане ясно и той къде точно се позиционира, тъй като това е най-важният ход в целия му мандат. Няколко седмици търпение и нещата ще си дойдат на мястото.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Президентът Радев има нужда от нов изтребител

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prezidentut-radev-ima-nuzhda-ot-nov-iztrebitel/

Ето че президентът Румен Радев излезе на политическия терен с решението си да върне на Висшия съдебен съвет (ВСС) избора на Иван Гешев за главен прокурор и с отказа да подпише указа за назначението му.

Всъщност не е. С този акт най-вероятно ще се изчерпи арсеналът му на политически боец. Радев няма да води тази битка. Няма да пита Конституционния съд (КС), както го призоваха от Инициатива „Правосъдие за всеки“ – дали с връщането на предложението процедурата трябва да започне отначало, или е достатъчно кандидатурата на Гешев само да бъде прегласувана. Докато чака отговора от КС, той може да не подписва указа и така да изтекат няколко месеца, в които, знае ли човек, може и да се стигне до промяна в избора, който изглежда предрешен.

Но президентът Радев не е готов за това, няма политическа опора, нито силен екип.

Извънпарламентарни сили като „Демократична България“ („Да, България“, ДСБ, Зелено движение), особено активни в протестите срещу Гешев, могат да акламират решението му, но не и да му пазят гърба, както и неправителствени организации като Съюза на съдиите в България, „Български адвокати за правата на човека“ и други, призовали го да не подписва указа. Сред тях – загубилата кметските избори в София Мая Манолова и предшественикът на Радев Росен Плевнелиев („забравил“ колко бързо самият той разписа назначението на Сотир Цацаров и уредил на практика избора на Пеевски за шеф на ДАНС, подписвайки указа за обнародване на законови промени, според които парламентът избира председателя на ДАНС по предложение на правителството).

В действителност партията, която подкрепи Радев за държавен глава – БСП, от доста време пази неутралитет по номинацията на Иван Гешев. Критиките на лидерката на социалистите Корнелия Нинова се изливат главно по премиера Бойко Борисов – че изпълнителната власт не е номинирала и друг кандидат, и под сурдинка по правилата за избор на главен прокурор, наложени от десните начело с правосъдния министър Христо Иванов, днес лидер на „Да, България“.

БСП е против избора на Гешев, защото е единствена кандидатура, а „състезание с един кандидат не е състезание“, каза Нинова в интервю по bTV миналата седмица. Нито дума за личността на избрания от ВСС за главен прокурор, за неговия професионализъм и качества; нито намек за кръговете, чийто караул е. Името Делян Пеевски не е произнесено.

А отвъд озвучения опозиционен гняв действия няма, оръжията са свалени.

В същия този ВСС представителите на БСП, която се води най-голямата опозиционна партия – Даниела Марчева и Драгомир Бояджиков, гласуваха за Гешев на 24 октомври. Както направиха и още 18 от общо 24-членния форум, сред които избраните и от ГЕРБ, ДПС, „Обединени патриоти“.

Нинова „извини“ подкрепата на своите с думите, че така и така нямало как да обърнат вота, понеже не било редно партии да казват на съдии и прокурори какво да правят. Сиреч съвестта им е нашепнала да подкрепят безалтернативния – въпреки някои съображения на партията, по чиято воля са във ВСС, което им носи сериозни доходи и възможност да се върнат където си поискат в съдебната система, след като изтече мандатът им. За плосък виц може и да мине, за повече не става – сговорът във ВСС е видим резултат и повече от обосновано предположение.

Не може да се отрече на Нинова, че е последователна в позицията си да пази неутралитет относно фигурата на Гешев.

На откриването на есенната сесия на парламента тя отново повтори обещанието, което лансира от пролетта насам – социалистите да внесат закон за съдебен контрол върху актовете на главния прокурор и на прокуратурата. „Знам, че ще има остри дебати за избора на главен прокурор. Нашата позиция е: върховенство на закона, а не на личността; върховенство на правилата, а не на едноличните решения. Нашата задача е не да избираме главен прокурор, а да създадем такива правила, че съдебната система да функционира пълноценно“, обяви лидерката на БСП от трибуната. Красиви думи, в които е опаковано мълчаливото съгласие на „Позитано“ 20 за новия главен прокурор.

Дори коалиционният партньор – лидерът на НФСБ Валери Симеонов, показа повече смелост от БСП, питайки реторично преди няколко месеца „действително ли Гешев съчетава тази комбинация от качества, която да го прави безпристрастен и да спечели доверието на обществото – определено не е така“. Вече и той замлъкна.

Относно избора на Гешев президентът Радев извади досущ същите мотиви като Нинова.

Няма истинско състезание с един кандидат, а наред с това Гешев е получил и масирана институционална подкрепа: „И преди съм заявявал, че очаквам истинско състезание между кандидати, а не формално изпълнение на процедурата по избор. Издигането на един-единствен кандидат не само я лиши от състезателност, но и отнема от престижа и легитимността на бъдещия главен прокурор – така необходими за неговата нелека и отговорна мисия. Още повече – белег на демократичната държава е наличието на алтернативи при заемането на висши държавни длъжности. Подходът за издигането на единствен кандидат бе подкрепен на практика и от изпълнителната власт, която в лицето на министъра на правосъдието отказа да посочи втори кандидат и така доведе до пълната липса на алтернатива.“

А въпреки изброените в Закона за съдебната власт субекти, които могат да подкрепят номинацията за главен прокурор – като неправителствени организации, професионални организации на магистрати, висши училища и научни организации, – е имало и множество становища от държавни институции, включително от изпълнителната власт, като МВР, ДАНС, ГДБОП. „Така в разрез със закона, превес над мнението на обществените организации взе масираната служебна институционална подкрепа“, пише в изявлението на президента.

Със сигурност върнатият от Радев избор на главен прокурор го постави отново на дъската на „Не се сърди, човече“, в каквато е оразмерена семплата българска политика. Но трудно ще помръдне повече. Най-ярката кампания по време на изминалите три години от мандата му бе свързана с избора на многоцелеви боен самолет за военновъздушните сили. А поради нескритите предпочитания на Радев към шведските Gripen и критиките му към властта заради избора на американските F-16 Block 70 бе заподозрян и в лобизъм, макар да обвини правителството в същото. Разбира се, тези действия може да бъдат обвързани с предишната му месторабота като командващ военновъздушните сили и кариера на пилот, но такава отдаденост не пролича за друг проблем или кауза.

Връщайки на ВСС решението за избора на Гешев, президентът действа като контролирана опозиция.

Разбира се, вината не е у него. Така е конструирана институцията президент по Конституцията, договорена на Кръглата маса. Фигура, ама от слама. Плашило, ама бостанско. От ВСС вече дадоха заявка, че дори и държавният глава да оспори избора, решението ще бъде прегласувано – и Иван Гешев ще е седмият главен прокурор за 30-те години преход. Все-още-главният-прокурор Сотир Цацаров благодари на президента, че е изпълнил конституционните си правомощия и отбеляза, че по процедура в момента не може да се предложи втори кандидат. Нов претендент би могъл да се появи само ако Висшият съдебен съвет при прегласуване на кандидатурата на Гешев не събере необходимите за мнозинство 17 гласа.

Ако възнамерява да има бъдеще в българската политика, Радев би могъл да влезе в тази битка, независимо от изхода, вместо да е церемониалмайсторът от „Дондуков“ 2. Един политик се мери и по битките, в които влиза. Та нали сам инициира през 2017 г. срещи с висши магистрати за продължаване на реформата в правосъдието, а пред избора на главен прокурор отново имаше серия такива по процедурата. Но изглежда, че той просто действа „по устав“, без да се нагърбва с по-високи отговорности. От всички тези действия проличава, че собствен политически проект не му е по силите. Дори АБВ-то на Георги Първанов, единствения избиран за два мандата президент, отдавна клюмна по рейтинг и успеваемост.

Оставащото до края на мандата време е тест за Радев – дали ще съумее да се превърне в политик, след като беше избран за държавен глава (и) заради профила си на военен летец, тоест получи доверие благодарение на пагоните си. А влезе в обувките на скучен и предсказуем критик на властта, макар и с по-добри речи от тези на Корнелия Нинова. Ако продължава да прави това, което прави, рискува да запомним неговия мандат с тоалетите на съпругата му. Изглежда, че спешно се нуждае от нов изтребител.

Заглавна снимка: От интернет страницата на Президентството на Република България

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Орден „Дружба“ и похищението на Темида в българската прокуратура

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/orden-druzhba-i-pohishtenieto-na-temida/

Не искам да пея дитирамби за 10 ноември 1989-та. Не искам да наричам вътрешнопартийния преврат в БКП, с който вождът, висшите функционери на партията и репресивният ѝ апарат спасиха кожите си и ограбиха националното ни богатство, „начало на демократичните промени в България“. Не искам да ругая т.нар. Преход, защото това удобно сваля личната отговорност и вината на онези, които вместо да платят за престъпленията си, се събудиха за една нощ богати и сякаш преживели тежка деменция, забравиха комунистическите идеологеми, с които промиваха съзнанието на няколко поколения българи. А после бързо влязоха в новите си роли на банкери, бизнесмени и предприемачи.

Днес тоталитарният режим трябваше да е описан в учебниците по история без грим, а споменът за него да е останал само в съзнанието на преживелите го. Обаче 30 години по-късно проявите на авторитаризъм в управлението са толкова явни, че Татяна Дончева – председателка на партия „Движение 21“, предупреди в телевизионно интервю пред журналиста Веселин Дремджиев, че ако ГЕРБ продължава да се докопва до победа на изборите чрез прокуратурата, както се опита в Несебър например, на следващите избори може да има „самоубити“.

Прокуратурата в България позволи на властта да я използва като бухалка срещу своите опоненти – политически и икономически.

Как, освен като репресия, може да бъде определено решението на прокуратурата във Видин, с което беше забранено на лидера на Сдружение „Боец“ Георги Георгиев да пътува извън страната, и то дни преди определената дата за операция в Гренобъл, където е трябвало да стане донор на бъбрек за съпругата си? Подобна мярка е недопустима за обвинения в нанасяне на лека телесна повреда на двама души от екип на телевизия „Канал 3“ по хулигански подбуди, повдигнати на Георгиев – основен организатор на протестите в столицата срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.

Какво друго, освен репресия, е и решението на прокурор Ваня Ненкова (направена светкавично окръжен прокурор на Видин след поемането на делото срещу лидера на „Боец“) да смени неговия адвокат Николай Хаджигенов със служебен защитник? Ами права е Дончева, с такива способи, могат да окачат и въже на врата на невинен човек. Въпреки че с последното си постановление прокурорката отмени забраната на Георгиев да напуска страната, той не е сигурен, че на 11 ноември няма да бъде спрян на летище София. Възмутен от погазването на закона и репресиите срещу него, Георгиев написа във Facebook, че

„такова мракобесие не е било дори и в най-мрачните времена на комунизма“.

Било е, разбира се, и много по-страшно, особено в първите години след съветската окупация, когато комунистическият режим се налагаше с брутални мерки, масови убийства и репресии на стотици хиляди хора. Но тогава не е имало медии, които да покажат картата на лагерите в България или репортажи за издевателствата в тях, за убитите по границата, за налагането на колективизацията на земята, за ограбването на имуществото на т.нар. „бивши хора“, за тяхната съдба и съдбата на децата им.

Днес управляващите скърцат със зъби срещу медиите, които разкриват позора на тяхното преяждане с власт, кражби, корупция и своеволия в съдебната ни система. Каквото, поне на пръв поглед, е решението на спецсъдията Андон Миталов да свали за пет дни наложената забрана на обвинения в шпионаж Николай Малинов да пътува в чужбина. Разрешението председателят на Национално движение „Русофили“ да отиде в Русия, за да бъде награден от президента Путин, е взето според главния прокурор Сотир Цацаров в нарушение на закона, защото не е поискано първо становището на наблюдаващия прокурор.

Тази очевидна неравнопоставеност на гражданите пред закона и затварянето на очите на Темида за лица с високо покровителство (в случая с Малинов – директно от Кремъл) е ярко доказателство, че целесъобразността може да измести законосъобразността. Нещо повече – след като руският президент връчи орден „Дружба“ на Николай Малинов, чрез своя прессекретар Дмитрий Песков заплаши, че

това „по никакъв начин не може и не трябва да е причина за някакви преследвания“, в противен случай „би имало твърде пагубни последици“.

На първо място, сред мотивите за тази награда е посочен приносът на Малинов за единството на руския свят. Което би трябвало да означава, че Кремъл продължава да гледа на България като на Задунайска губерния, в която Живков не успя да ни превърне, а преди 30 години всички мислехме, че страната ни се откъсва завинаги от руската орбита на влияние. Трудно е да се каже колко точно руснаци живеят постоянно в България днес, макар да се знае, че закупените от тях имоти надвишават 500 000. Така че заедно с русофилите Малинов има базата за реализиране на заветната си идея за промяна на геополитическата ориентация на България и за връщането ѝ в лоното на великата и православна Русия.

Прокуратурата му повдигна обвинения в шпионаж и даде публичност на неговите записки, в които висшият функционер на БСП и бивш издател на вестник „Дума“ дава предложения на московските си покровители как да придобият печелившите отрасли от българската икономика, да създадат телевизия, информационна агенция и сайтове, мозъчни тръстове и партия. Николай Малинов отрича да е получавал пари от руския олигарх Константин Малофеев, който имал бизнес проект за създаване на телевизия в България; но призна, че го е запознал с Цветан Василев. Който въпреки договорките помежду им, го измамил и не го вписал като собственик на ТВ7. Лидерът на русофилите разказа още, че запознанството му с банкера е станало в кабинета на Сергей Станишев, както и че Делян Пеевски бил дясната ръка на Цветан Василев. Но не пожела медиите да го връщат повече към тази тема.

Събрала ли е прокуратурата достатъчно доказателства за обвиненията, повдигнати на Николай Малинов за шпионаж в полза на Русия, не можем да сме сигурни. Но е ясно, че един такъв процес би стопирал развитието на търговските ни отношения и реализацията на общите ни енергийни проекти с руската страна. Още по-малко вероятен изглежда той, след като Путин награди Малинов, влезе в ролята на негов адвокат и заплаши България, с което арогантно наруши правилата на дипломацията и демонстрира незачитане на суверенитета ни на европейска и натовска държава.

„Демократична България“ нарече намесата на Русия във вътрешните ни работи и съдебната ни система безпрецедентна и призова премиера и президента да поискат извинение от Владимир Путин, както и да отменят поканата към него за посещение на страната ни. Обаче и Борисов, и Радев мълчат като комунисти на разпит и ги тресе страх от сянката на Кремъл. Как ще приемат поведението им в Брюксел и Вашингтон, можем да се досетим, но по-важното в случая е, че мълчанието им ги прави да изглеждат като васали на Русия в очите на обществото и на външните ни партньори.

А всъщност преставала ли е България през последните три десетилетия да бъде зависима от Империята на злото, както нарече Роналд Рейгън СССР още през 1983 г.?

Първо, вътрешнопартийният преврат през 1989 г. в БКП стана с благословията на Горбачов и в изпълнение на неговия план за перестройка в сателитни на Съветския съюз държави от бившия Източен блок.

Второ, с указания от Москва близо десетина години преди това у нас започва подготовката за смяната на собствеността и за създаване на опозиция.

Трето, Русия чрез КГБ и подчинената ѝ ДС създаде партии в страната ни, които през годините финансираше и използваше като свой троянски кон в българския политически живот и в Брюксел.

Четвърто, Русия чрез определени политици като Луканов и Доган (и не само) дирижираха разграбването на националното ни богатство и разпределянето му вече като частен капитал, създаването на групировките, мафиотизирането на българския Преход и укрепването на паралелната власт, която няма да позволи да бъде заплашено статуквото.

Да припомним, че първото демократично правителство на Филип Димитров бе свалено от ДПС

и с това беше преустановена започналата лустрация и създаване на устоите на новата демократична държава. Оттогава до днес тя е в сянката на здрача и в ръцете на безродни управници.

Разследване на Антикорупционния фонд разкри връзки между спрения от Европейската комисия и американски конгресмени „Южен поток“ и фалита на КТБ, както и факта, че парите за руския енергиен проект „с висока доза на печалба“ (по думите на банкера Левон Хампарцумян) е трябвало да минат през банката на Цветан Василев. Проектът е бил контролиран от Делян Пеевски, който селектирал и българските фирми в него – свързани с политици, разбира се.

„В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски“, твърди наблюдаващият делото Иван Гешев, понастоящем единствен кандидат за главен прокурор. Обаче във внесеното обвинение от 1360 тома името на депутата от ДПС и неговото семейство се споменават нееднократно. В последните месеци преди затваряне на банката нейните директори често говорят за интересите на „групата на семейството“, а има и данни, че Цветан Василев се е готвил за съдебна война с фирмите, свързани с Делян Пеевски.

Николай Стайков от Антикорупционния фонд, който разследва липсващите имена в обвинението за фалита на КТБ, разкрива следи, водещи към руския депутат Александър Бабаков и ролята му като специален пратеник на Владимир Путин за проекта „Южен поток“ в България; към продажбата на „Булгартабак“ – ВИП клиент на банката на Цветан Василев, според когото реално Пеевски е държал 80% от акциите на държавния тютюнев холдинг; споменава се и Външнотърговската банка на Русия (ВТБ), придобила важни активи на КТБ, което банкерът нарича кражба, и т.н.

Тези и други документи и факти хвърлят важна светлина върху преминаването на големи държавни активи в чужди собственици. От тях изплуват подозрения за директни политически протекции, за търговия с влияние и дори за преки плащания към политици от върховете на властта. Обаче нито едно действие по досието на КТБ не показва интерес към подобно разследване. А Иван Гешев беше избран за главен прокурор от същото това задкулисие, за да пази омертата между субектите в Мрежата (по Даниел Смилов) и да осигурява тяхната недосегаемост. Както и тази на политическата върхушка, която гарантира запазването на статуквото.

Същевременно България върви устремено към държава с авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация, която периодично се възпроизвежда през избори със съмнителна легитимност.

Заглавна снимка и вградени видеа: Антикорупционен фонд

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как прокуратурата „откри“ антисемитизма

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prokuraturata-otkri-antisemitizma/

„Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. […] Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.“

„Навсякъде в европейския континент евреите влизали под кожата на владетелите, подтиквали ги към войни и катаклизми, за да изпаднат в остра нужда от пари.“

„Да поробват другите народи е висша цел на еврействащия световен елит от векове.“

„Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там [в концлагера в Бухенвалд].“

Чии са тези цитати? Ако читателят не се е сблъсквал с тях досега, ще разбере след малко. По-важното е, че прокуратурата най-сетне реагира на сигнал за антисемитизъм у нас. Сигналът е срещу коментара във Facebook на еколога и кандидат за общински съветник от „Демократична България“ (ДБ) Тома Белев, че „най-евтино са пътували евреите в конските вагони – напълно безплатно“. Автор на сигнала е политикът от ВМРО Александър Сиди, който е евреин. Лично главният прокурор Сотир Цацаров поиска държавното обвинение да се заеме със случая. А кандидатът за кмет на София от тази партия Ангел Джамбазки не пропускаше възможност да обвинява конкурента си от ДБ Борислав Игнатов за това, че в листата му за общински съветници има „антисемит“. И Белев, и ДБ се извиниха за коментара. Въпреки това новоизбраният общински съветник е с повдигнато обвинение и мярка „подписка“.

Ето така известният еколог се превърна в капката катран в кацата с мед на клишето за „най-толерантния народ, спасил своите евреи“ (освен едни 11 хиляди и нещо, ама те са били други евреи, недостатъчно български).

Поводът за коментара на Белев са цените на самолетните билети. В последно време редица европейски екологични партии и организации настояват полетите да се облагат с по-високи такси заради замърсяването на въздуха. Макар че целта му не е да се подиграе на евреите, а да покаже, че евтиното невинаги е нещо хубаво и хуманно, изказването едва ли е подходящо. Ако един политик в Германия каже такова нещо, реакциите вероятно биха били още по-остри.

Но тази ли неуместна шега е мерилото за антисемитизъм в България?

Да се върнем на цитатите. Първият от тях – този за враждебното население – принадлежи на бившия легионер Дянко Марков. Той изрича тези думи през 2000 г. не къде да е, а от трибуната на Народното събрание. Какво следва от това? Нищо. Петнайсетина години по-късно Марков заведе дело срещу целия екип на правозащитния сайт „Маргиналия“ (част от който бях и аз) и членовете на едноименното сдружение за това, че в отворено писмо, публикувано на сайта, е наречен антисемит. След като съдът прекрати делото и обяви членовете на „Маргиналия“ за невинни, легионерът заведе дело лично срещу главната редакторка Юлиана Методиева. Загуби и него, но междувременно обясни на съда, че е голям приятел на евреите, а тези от новоприсъединените български територии били депортирани по един „сравнително човешки начин“. Да уточня – става дума за онези над 11 хиляди, които са пратени на смърт. След всичко това прокуратурата не само не се сезира срещу Дянко Марков, а през 2018 г. той получи медал от Министерството на отбраната по случай 96-годишнината си.

Вторият и третият цитат са на Волен Сидеров. Те се намират съответно в книгите му „Бумерангът на злото“ (2003) и „Властта на Мамона“ (2004). И ако за Дянко Марков все пак из родната „демократична общност“ се водят спорове това за „враждебното население“ антисемитизъм ли е, или става дума за специфична терминология, думите на председателя на „Атака“ няма как да бъдат интерпретирани иначе. Той еднозначно представя евреите като зло, манипулиращо световната история и поробващо народите. Освен това в книгите си твърди, че Холокостът бил „сюжет“, изфабрикуван от контролираните от евреите американци.

Какви бяха санкциите за Сидеров след публикуването на тези откровено антисемитски книги? Никакви. Те бяха в основата на политическия възход на „Атака“ заедно с всевъзможни други форми на омраза и расизъм. През 2010 г. книгите бяха преиздадени. На следващата година от Българския хелзинкски комитет изпратиха отворено писмо до председателката на парламента Цецка Цачева с призив Народното събрание да вземе отношение. Тя отговори, че това не ѝ е в правомощията. Междувременно еврейската организация „Б’ней Б’рит“ сезира прокуратурата. Година по-късно това направи и Комисията за защита от дискриминация. Реакцията на държавното обвинение? Ами… няма такава.

Четвъртият цитат – за „майтапчийските снимки“ в Бухенвалд – е на Валери Симеонов, който произнася крилатата си фраза пред вестник „Сега“ през 2017 г. По онова време той е и заместник-премиер по икономическите и демографските въпроси. Поводът са снимки в поза „Хайл Хитлер“ на Бойко Тенев, заместник-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството, публикувани от самия него в профила му във Facebook. Злополучният заместник-министър от квотата на „Патриотите“ се видя принуден да подаде оставка, след като оправданията му, че не бил фашист, не свършиха работа. Но за Валери Симеонов, за когото концлагерите са подходящо място да си правиш майтапи, нямаше последствия. Нещо повече – той заплаши да съди вестник „Сега“ с аргумента, че не бил казвал тези думи.

Кой се изказа в защита на Бойко Тенев и Валери Симеонов? Александър Сиди – същият политик от ВМРО, според когото коментарът на Тома Белев е антисемитизъм.

„Аз съм евреин, но член на ръководството на ВМРО и депутат от „Патриотичния фронт“. Да ме наричат фашист е обидно за баба ми и дядо ми, които през 40-те години на миналия век са били товарени във вагони за лагерите на смъртта“, рече той и допълни: „Ние не сме фашисти и не виждам защо Валери Симеонов трябва да си подава оставката.“ Очевидно за Сиди единственият критерий кое е антисемитизъм и кое – не, е неговата лична преценка, понеже самият той е евреин.

Но като че и за прокуратурата важи преценката на Сиди, защото взема под внимание нея, а не сигналите на всичките ни еврейски организации, пращани през годините. Последният пример за това е скорошен. Освен че Сиди сигнализира за коментара на Тома Белев, това направиха и две еврейски организации, само че добавиха и защитата на „Луковмарш“ от страна на Ангел Джамбазки по време на предизборната кампания. Последствия за евродепутата нямаше.

„Луковмарш“ е ежегодното неонацистко шествие, което се провежда година след година, макар и уж забранено, не на последно място поради протекциите на ВМРО. Шествието е в памет на известния с антисемитските си възгледи генерал Христо Луков, убит от комунистите. На него редовно пристигат представители на крайнодесни организации, забранени в редица страни. Това би било достатъчно основание службите да се заинтересуват по-сериозно от събитието. Както и прокуратурата да поиска действителната му забрана – нещо, за което Столичната община досега се оказва безсилна.

Понеже „Луковмарш“ се провежда безнаказано, чуждестранните неонацистки организации знаят, че България е място, където могат да си организират различни събития. Тази пролет например те се срещнаха в София на конференция „Заедно за Европа на отечествата“. Ала ако започнем да изброяваме случаите на неонацизъм (понеже той неизбежно включва антисемитизъм), към които прокуратурата не е проявила интерес, списъкът ще стане нечетимо дълъг.

Антисемитизмът в България е най-вече на равнището на реториката. Част от него е и демонизирането на „соросоидите“ с аргумента, че Джорд Сорос, видите ли, бил евреин.

Свойство на словото на омраза обаче е, че ако остава безнаказано, то може да провокира и по-опасни форми на престъпления от омраза.

Този януари, по време на свещения за евреите ден шабат и дни преди Международния ден в памет на Холокоста, беше счупен прозорец на Софийската синагога. Според еврейски активисти това се е случило, след като дълго време институциите не са завеждали дела за антисемитски инциденти. Медийният интерес към посегателството срещу синагогата приключва с това, че по случая е арестуван 35-годишен мъж. Осем месеца по-късно няма информация за повдигнато обвинение. За разлика от светкавичната реакция по отношение на Тома Белев.

Евреите у нас са малко над 1000 души, но не е невъзможно в някакъв момент те да се превърнат в поредната „мишена“ на „патриотичния“ гняв. Прокуратурата, изглежда, е склонна да взема присърце антисемитизма само тогава, когато има сигнал от ВМРО. Това важи впрочем не само за антисемитизма. „Воеводите“ изиграха немалка роля и в сагата с Джок Полфрийман например. Направо да помисли човек – хипотетично, както казва Любомир Аламанов, – че прокуратурата оказва пряко влияние върху политическия живот в полза на едни и срещу други. Впрочем като се сетим за „съмненията“ на нарочения за бъдещ главен прокурор Иван Гешев в ползата от разделението на властите, вече не е толкова хипотетично.

Ами ако ВМРО е част от проблема с антисемитизма в България? Остава ни да пием по една студена вода.

Заглавна снимка: Мемориал на жертвите от Холокоста, Берлин © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Легитимната и паралелната власт се споразумяха за нов главен прокурор

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/geshev-nov-glaven-prokuror/

Иван Гешев беше избран за новия главен прокурор почти единодушно във Висшия съдебен съвет. Два дни преди местните избори. И два дни след като Европейската комисия предложи да отпадне наблюдението върху правосъдната ни система.

Процедурата по изслушването на единствения кандидат за поста във ВСС беше лошо режисиран спектакъл от правосъдния министър Данаил Кирилов.

В отговорите на въпросите, зададени му писмено от съсловни и неправителствени организации и от колегите му висши магистрати по време на изслушването, Иван Гешев постоянно се фокусираше върху политически и икономически кръгове с медийно влияние, организирали, по собствените му думи, „кални и хибридни атаки срещу него“. Бъдещият главен прокурор споменаваше (с имената им или описателно) политици, издатели, медии и журналисти; неправителствени и граждански организации, „които се хранят с грантове“, сякаш четеше обвинителен акт срещу тях – направо тръпки да го побият човек при мисълта, че утре това би могло да се случи наистина. А едва сдържаното му желание за реванш предизвика логично някои колеги от ВСС да му зададат въпроси като тези:

  • Какво съдържание влага в това, че не е системен играч, и в понятието „десни екстремисти“?
  • Какво означава политическо говорене и има ли политико-олигархични кръгове, които го подкрепят, а той би разпънал предпазен чадър над тях, в случай че извършат престъпления?
  • Как ще отговори на критиката на Бойко Атанасов, че е сключвал срамно споразумение с представители на организираната престъпност?
  • Защо Делян Пеевски не е разпитан като свидетел по делото КТБ?

И други въпроси, които към края на десетчасовото заседание изнервиха Иван Гешев и той започна да губи контрол върху поведението си.

Кулминацията в изслушването настъпи, когато председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов посочи, че изборът на главен обвинител в една авторитарно-тоталитарна прокуратура от съветски тип, несъразмерна на съвременното ни развитие, е ключов, а субординираната и добре съгласувана подкрепа за Иван Гешев от следователски и прокурорски колегии в страната издава единствено кризисен пиар; че кандидатът за нов главен прокурор е несистемен играч, който арестува, използва бисери от уличния език и има нисък праг на търпимост за критики, което буди подозрения за бъдеща злоупотреба с власт.

Тогава срещу Лозан Панов изригна цялата неприязън на Данаил Кирилов и на Сотир Цацаров.

И понеже правосъдният министър и досегашният главен прокурор не намериха силни аргументи да оборят колегата си, предпочетоха да използват намеци и внушения за неговия избор като шеф на ВКС. Целта им беше да го предизвикат да им отговори и така да изместят центъра на дискусията, както и да омаскарят Панов като основен опонент на Гешев. Разбира се, не успяха. Но от изпуснатите (очевидно от умора и нервно напрежение) реплики на Сотир Цацаров публиката разбра, че изборът на тримата големи в съдебната система не става само в сградата на ВСС, а и „в две други сгради“.

Отговорите на Иван Гешев, че не познава олигарси и не е свързан с никакви групировки, прозвучаха не просто фалшиво, а като грозна лъжа от човека, който претендира да стане един от основните гаранти за спазването на законите в държавата през следващите седем години. И въпреки че нито един от магистратите не посмя да го попита директно #КОЙ организира подкрепата му пред сградата на ВСС, хората от цялата страна разбраха, че това е Агенция ПИК, свързана със скандалния депутат Делян Пеевски – отскоро неформален собственик на ДПС, който управлява партията като акционерно дружество. А достопочтеният лидер Ахмед Доган остана в сянката на корпулентното му тяло и зависи изцяло от неговото и на останалите от Мрежата (термин на Даниел Смилов за паралелната власт) благоволение.

В няколко обширни интервюта по национални телевизии премиерът и лидер на ГЕРБ се опита да убеди гражданите, че няма нищо общо с номинирането и избирането на Иван Гешев за главен прокурор. Само че въпреки добре подаваните въпроси от страна на журналистите, едва ли някой от публиката е повярвал в искреността на Борисов. Защото

всички действия на изпълнителната власт бяха подчинени в услуга на безпрепятствения избор на единствения кандидат за поста.

Първо – до сградата на ВСС беше допусната само агитката, организирана от ПИК с аргумента, че агенцията на Недялко Недялков първа подала в Столичната община искане за това улично мероприятие. Второ – извънредно големият брой полицаи и жандармеристи, а вероятно и цивилни от службите, които с всякакви средства, в т.ч. и с контролно-пропускателни пунктове в центъра на София, трябваше да осигурят спокойствието на митингуващите в подкрепа на Гешев. Камерите ни показаха лица с преобладаващо мутренски профил, облечени с анцузи с качулки, сред които се виждаха множество роми и всякакви маргинали.

Издигнали лозунги като „Гешев – шерифът на народа“ и „Олигарсите в затвора“ на фона на възрожденски песни и изпълнения на любимата на Путин група „Любе“, те отегчено слушаха истеричните речи на ораторите, които призоваваха Гешев да не се страхува от милионите на олигарсите, а да се справи с „цялата Сорос система“, с „Америка за България“, Иван Костов и „групата Прокопиевчета“, с БХК, bTV, „Офнюз“ и т.н. А Христо Иванов, който като бивш правосъден министър предложи промяната на процедурата за избор на главен прокурор, призоваха да си обръсне ритуално брадата и му поставиха диагноза „двуполюсна шизофрения“. Но настоятелните опити тълпата да бъде подгрявана с викове „Гешев! Гешев!“ не бяха подети или се чуваха само вяли отгласи от тях като заглъхващо ехо.

В същото време протестиращите срещу избора на Гешев за главен прокурор не бяха допуснати до сградата на ВСС и бяха изтласкани на стотици метри от агитката на ПИК.

А гражданите, които се опитваха да минат през полицейската обсада, бяха спирани и „респектирани“ от служителите на МВР, като Николай Стайков от Антикорупционния фонд. Това принуди протестиращите да се преместят на Орлов мост и да го блокират до ранните сутрешни часове на петък. Полицията и жандармерията бяха добре инструктирани да не допуснат сериозни конфликти, още по-малко окървавяване на протеста, защото управляващите добре осъзнават какви биха били последиците за тях от подобно развитие на събитията.

Гласуването на кандидатурата на Гешев от висшите магистрати постави ясна разграничителна линия между прокурорската и съдийската колегия. Но едва четирима съдии – Лозан Панов, Атанаска Дишева, Олга Керелска и Красимир Шекерджиев, защитиха честта на колегията, като гласуваха против кандидатурата на Гешев. Другите се наредиха сред участниците в срамния спектакъл.

След десетчасова имитация на изслушване във ВСС кадровиците избраха с 20 от 24 гласа единствения кандидат за поста, който се съревноваваше със самия себе си.

Какво единодушие, каква демонстрация на добре пресметнати ползи от вота, какво лицемерие, прикрито зад празни фрази за професионалните и етичните качества на бъдещия главен обвинител на републиката – струваше си загубата на десет часа и много емоции, за да се изгледа спектакълът докрай и да се видят превъплъщенията на висшите магистрати.

А в края на заседанието, по предложение на правосъдния министър, всички членове на ВСС гласуваха решението им да бъде изпратено „незабавно на държавния глава“, който трябва да подпише указа на назначаването на главния прокурор.

Защо е това паническо бързане от страна на управляващите?

Единствената причина е, че те трябва да си осигурят час по-скоро сигурен гръб и недосегаемост от правосъдие, дори и да им се наложи да излязат от властта. И без реплики от рода на „Ти си го избра“ обществото знае защо реалната и паралелната власт постигнаха консенсус за избора на Гешев.

От „Демократична България“ призоваха в специална декларация протестите срещу „инсталирането на Гешев за главен прокурор“ да продължат, защото това е тежък удар срещу надеждите на българите за бъдеще в правова държава и гарантира безнаказаност за корупционната върхушка в следващите седем години. И поискаха от държавния глава да не подписва указа за назначаването на Гешев.

Сега на ход е президентът.

Какви са възможните ходове на Румен Радев, коментираха не един и двама анализатори и експерти. Според Христо Христев, преподавател по право на Европейския съюз в СУ „Климент Охридски“, държавният глава може да върне еднократно кандидатурата на Иван Гешев във ВСС, но ако Съветът предложи отново същата кандидатура, той е обвързан да издаде указ за назначаването му за главен прокурор. От друга страна, тъй като няма точно определен срок, в който това да стане, президентът може да отлага дълго решението си с риска да бъде упрекнат, че нарушава Конституцията.

Христев припомни случая, в който Росен Плевнелиев блокира назначаването на Венета Марковска за член на Конституционния съд (КС), като напусна залата на Съда, преди тя да положи клетва. Според юриста друг възможен ход на президента Радев е да сезира КС с искане за тълкуване на конституционната уредба по назначаването на председатели на върховните съдилища и на главен прокурор, преди да се произнесе по отправеното от ВСС предложение, или дори да поиска промяна на Конституцията. Но тогава възниква въпросът как една промяна на конституционната уредба би била съотносима към вече проведената процедура за избор на главен прокурор.

Най-вероятно президентът не би пропуснал един от малкото инструменти, които му дава Конституцията, за да изрази своята позиция.

Да подпише веднага указа би означавало да признае, че е част от Мрежата.

Това ще бъде пагубно за репутацията му и загуба на обществено доверие, каквото той сега има възможност да увеличи – и то от страна на десни граждани, които не са гласували за него. Някои очакват, че с този ход Румен Радев ще налее и вода в мелницата на БСП и на Мая Манолова.

Да се прогнозира как скандалният избор на Гешев ще рефлектира върху резултатите от местните избори е трудно. Но е безспорно, че той ще се отрази върху електоралните нагласи на избирателите. Някои от тях ще бъдат обезсърчени да отидат до урните. Една млада жена дори написа във Facebook, че сега даже и хлебарките трябва да напуснат страната. Други, възмутени от тази имитация на законност, могат да се окажат мотивирани да гласуват наказателно.

Но гражданите не бива да забравят, че в периода 2021–2027 г. в България ще влязат с 10% повече средства от ЕС за кохезионна политика, които се дават на най-бедните в Съюза. Става дума за сумата от 10 млрд. лева, една част от които ще бъдат усвоени от големите общини.

Битката за местната власт се оказа отново битка за пари.

И за преразпределянето им от силните на деня и от техните приятелски бизнес кръгове.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Присъда: Нечовеци без право на замяна

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nechovetsi-bez-pravo-na-zamyana/

Каква е връзката между доживотния затвор без право на замяна, проекта за отмяна на съкратеното производство при тежки престъпления, разширяването на статута на неизбежната самоотбрана и австралиеца Джок Полфрийман? Чисто логически и юридически особена връзка няма. Или поне я няма там, където я привижда общественото мнение, умело направлявано от влиятелни кукловоди. Връзка обаче има, ако проследим, че крещящите гласове по тези теми са твърде сходни, а често пъти са и едни и същи.

Парадоксално, тя се основава не само на липсата на логическа и юридическа връзка, а и на социална – на сериозни разкъсвания в социалната тъкан у нас.

След като убийството с цел защита на личния имот се превърна в „неизбежна самоотбрана“, дойде ред на темата за отмяната на съкратеното производство при тежки престъпления и премахването на алтернативи на доживотния затвор без право на замяна в такива случаи.

Повод за отключването на обществена енергия по темата беше изнасилването и убийството на 7-годишно момиченце в сливенското село Сотиря. Тъй като заподозреният в убийството е направил пълни самопризнания, по сега действащото законодателство може да бъде съден по съкратена процедура. А присъдата му да бъде намалена с една трета спрямо наказанието, което би получил, ако не се беше признал за виновен. Хората от село Сотиря обаче настояват за доживотен затвор без право на замяна. Експлоатиран политически и подхванат от медиите, този казус катализира обществена енергия. Към подписката за промяна на Наказателния кодекс се присъединиха над 15 000 души.

Някои юристи предупреждават, че отмяната на съкратеното производство крие редица рискове, като например делата да се точат с години и до справедлива присъда да се стига трудно или никак. Депутати предлагаха облекчаването на наказанието да не се отмени напълно, а да се намали размерът му. Но главният прокурор Сотир Цацаров взе участие в заседание на Правната комисия на парламента и

буквално каза на депутатите как да гласуват. След което те моментално взеха че промениха позициите си.

Това беше първият път в разстояние на броени дни, когато прокуратурата демонстрира на практика убеждението на единствения кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев, че разделението на властите е екстремистка идея. Вторият път беше във връзка с условното освобождаване от затвора на австралиеца Джок Полфрийман и се отнася до разделението вътре в съдебната власт. Опитвайки се да отмени съдебен акт, прокуратурата за пореден път демонстрира, че държавното мнение стои над съда, който би трябвало да е безпристрастен по дефиниция – нито обвиняващ, нито защитаващ.

Случаят с Полфрийман е качествено различен от този в село Сотиря. При него, първо, няма самопризнания, съответно и съкратено производство. Австралийският гражданин през цялото време настоява, че е невинен. Второ, няма и редуциране на присъдата, а

трансформиране на ефективната присъда в условна след изтичане на определен срок.

Не само обществото обаче не вижда същностните разлики между тези случаи, а и водещи политици и представители на съдебната власт. Казусите се сливат в едно – „злодеите“ не трябва да са на свобода, а мястото им е зад решетките. До живот.

Историята с Джок Полфрийман трябва да бъде припомняна отново и отново, защото доминиращите разкази за нея са силно дезинформиращи. Някои аспекти от случилото се са превърнати почти в табу. Повече информация може да се научи от статии на чужди медии, например тази в „Гардиън“. На български език е достъпен превод на публикация в „Шарли Ебдо“ отпреди няколко години, в която за информационните табута се говори открито.

Историята с Полфрийман отвъд дезинформацията

19-годишният Джок Полфрийман пристига в България в т.нар. gap year („празна година“ между училището и университета, която младежите често прекарват в чужда страна). Според „Гардиън“ става свидетел, а и жертва на редица нападения. Вероятно поради това се въоръжава с нож. В края на декември 2007 г. в центъра на София вижда група от петнайсетина ултраси, гонещи двама роми. Групата се нахвърля върху единия от тях. Австралийският младеж се намесва – размахва ножа и казва на ултрасите да се махнат. Те го нападат. Събарят го на земята, налагат го с метални пръти и го замерват с парчета бетон от близкия строеж. Той се опитва да се отбранява.

Близо дванайсет години след инцидента Полфрийман не престава да твърди, че не помни какво точно се е случило. И когато полицаите му казали, че е убил студента по право Андрей Монов и е ранил друг човек, той първоначално помислил, че го правят, защото искат подкуп. Няма категорично доказателство, че това е истина. Има доказателство обаче, че след мелето австралиецът е бил с тежко комоцио, а това прави версията му правдоподобна.

Първоначално ултрасите дават показания за случилото се през онази нощ, които са в унисон с версията на Полфрийман.

Има и видеозапис от улична камера. Изглежда очевидно, че чужденецът е действал при неизбежна самоотбрана. Не след дълго обаче ситуацията се обръща на 180 градуса. Ултрасите оттеглят показанията си, а раненият от тях завежда дело срещу Полфрийман. Видеозаписът мистериозно се поврежда. Адвокатът на австралиеца твърди, че именно проучването на този запис го е убедило в невинността на клиента му. От нападнатите роми впрочем няма и следа. Никой не знае какво е било състоянието на бития от тях. Та кой би се загрижил за двама „цигани“?

Защо се случва този обрат? Защото убитият младеж има неслучаен баща.

Това е психологът Христо Монов, близък до МВР и до министъра на здравеопазването (в чиято сграда се съхранява мистериозно повреденият видеозапис). И не на последно място – агент на Държавна сигурност. Няколко години след смъртта на сина си той става депутат от БСП и се прочува с репликата „интернет лумпени“ по адрес на протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски.

И така, с ченгесарски методи, обществото бързо е убедено, че Джок Полфрийман е злодей, изверг, нападнал без причина български патриотични младежи и убил студент по право. Осъден е на двайсет години затвор.

В затвора австралиецът се опитва да бъде полезен. Основава първата по рода си у нас организация за правата на затворниците, полага доброволчески труд. Научава български и успява да завърши висше образование. Награждаван е много пъти, но и много пъти е наказван заради борбата си за правата на лишените от свобода и срещу корупцията в затвора. След като синдикална лидерка в частна болница може да бъде уволнена заради синдикалната си дейност, не може да се очаква, че един затворник няма да има проблеми.

Каквото и да направи Полфрийман, то се представя пред обществото като проява на върховна наглост и цинизъм.

Дори когато осъжда България в Страсбург заради отношението към него в затвора и дава присъдената сума на родителите на убития Андрей Монов – като част от обезщетението от 400 000 лв., което трябва да плати. Когато негова съгражданка го номинира за правозащитната награда на Българския хелзинкски комитет (БХК) „Човек на годината“, върху БХК се изсипва огромна вълна от агресия и организацията оттегля номинацията му. И до ден днешен обаче, въпреки многобройните опровержения, обществото е убедено, че номинацията е дело именно на БХК.

Съдебният състав, постановил условното освобождаване на Полфрийман, публикува мотивите си. Въпреки това върху съдиите се упражнява натиск на всякакви равнища – публичен, политически, правен. Христо Монов почти директно заплашва Полфрийман с убийство:

Ако съдът реши да освободи австралиеца, ще се съобразя с това решение и ще се върна към други кодекси на човешки взаимоотношения – като Стария завет. Око за око, зъб за зъб, нищо че съм на 60 години. И аз съм служил в специалните части и си спомням някои неща.

Младежката организация на ВМРО изпраща сигнал до Инспектората на Висшия съдебен съвет против съдиите, постановили условното освобождаване на Полфрийман с твърдения, че те са действали „под натиск“. От ВСС по същество подкрепиха сигнала. След това самият главен прокурор заръча на съда делото да започне отначало, понеже… част от съдебния състав бил свързан с БХК. Вярно е, че Калин Калпакчиев, който е председател на съдебния състав, е носител на наградата на БХК „Човек на годината“, както и че Весислава Иванова е участвала в изготвяне на годишен доклад на организацията. По тази логика обаче самият Сотир Цацаров в качеството си на съдия, преди да стане главен прокурор, не би трябвало да гледа дела, свързани с МВР, тъй като е награждаван от ведомството и дори е получил като подарък пистолет от него.

Калин Калпакчиев впрочем е председател на Съюза на съдиите – обичайно „неудобна организация“, тъй като е една от малкото, които възразяват срещу безграничната власт на главния прокурор. Очернянето на Калпакчиев се явява пореден удар върху организацията, която реагира с протестно писмо.

Цялата сага с Джок Полфрийман показва как съдбата на един човек може да стане залог на множество интереси – лични, властови, политически.

Как фактите, доказателствата, професионализмът и здравият разум престават да имат значение, а на тяхно място идват популизмът, компроматите, шантажът и директните заплахи. Как има натиск за приемане на законодателство, което да позволява произволни тълкувания – според личността на извършителя и жертвата и според политическата конюнктура.

От гледна точка на един външен и независим наблюдател изглежда парадоксално как при случая на Полфрийман неизбежната самоотбрана изобщо не е тема, а друг, хладнокръвно застрелял човек, след като го е наблюдавал половин час, и то без да е бил нападнат, да бъде оправдан поради „неизбежна самоотбрана“. Изглежда парадоксално как защитата на имота може да бъде по-важна от защитата на човешки същества, нападнати заради етническия си произход. Как едни еднозначно биват обявявани за изверги, а други – за светци.

В казуса с Полфрийман, в този от село Сотиря и в други, които се свързват с инициативата за доживотен затвор без право на замяна за всички „опасни престъпници“, на преден план излизат родителите на жертвите. И обществото бива убеждавано, че един родител има изконното право да иска мъст за убиеца на детето си. Заканата на Христо Монов как ще иска „око за око, зъб за зъб“ за сина си, дойде броени дни, след като друг баща – на убитата Вероника Здравкова от Велико Търново, каза пред камерата на bTV:

Заявявам, че ще убия убиеца на дъщеря си. Предварително си признавам. И моментално ми се намалява присъдата още отсега.

Това изказване може би е реторическа фигура – демонстрация какво представлява съкратеното производство. Има проблем обаче и той не е в бащата на убитата млада жена, а в това, че да заявиш публично, че ще убиеш убиеца на детето си, изглежда нещо легитимно. И че за единствено правилно решение в такива случаи се смята доживотният затвор без право на замяна. Не за друго, а защото няма смъртна присъда. Но ако се стигне до масови протести за връщането ѝ, не е ясно дали парламентът няма да се поддаде на популисткия натиск. Нищо че сме в Европейския съюз.

Разбира се, нормално и човешко е един родител да страда за загубата на детето си и да иска справедливост. Но когато справедливостта се сведе до желание за мъст, родителството също се свежда до нещо – до инстинкт. Инстинкта го имат обаче и животните. Човекът е способен да съобразява обстоятелства и да си постави граници. И да се опитва да прави света по-човешки.

Как е възможно това, ако твои близки са жертви на тежко престъпление или ако ти си жертва? Възможно е, ако в обществото има базисното убеждение, че хората са еднакво важни. Независимо дали става дума за Андрей Монов, или за убития от пловдивския лекар Жоро Девизов. Убитите преди десет години момчета в дискотека „Соло“ впрочем също имат родители. Бащата на извършителя обаче се оказва по-важен, понеже е депутат от БСП. Обвиненият Илиян Тодоров се укрива в чужбина от десет години, а случаят е почти забравен.

В България все още е екстравагантна идеята за възстановителното правосъдие.

Тя се състои в следното – ако престъпникът отиде в затвора, жертвите и близките им не стават по-щастливи от това. Но той би могъл да се опита да направи нещо полезно за тях – разбира се, ако се прецени, че това не представлява опасност и ако засегната страна е съгласна. Ако двете страни са в състояние да си говорят, това е важна крачка за преодоляване на травмите на пострадалите.

И ако си мислите, че жертвата по дефиниция трябва да иска мъст, ще ви изненадам да кажа, че една от най-активните пропагандаторки на възстановителното правосъдие у нас е жена, преживяла групово изнасилване и едва оживяла след него. Казва се Галина Лачева. След като тя знае, че и онези, от които е пострадала, заслужават да им се даде шанс, защото са човешки същества, близки на жертви също биха могли да стигнат до този извод. Стига първичните реакции да не се превръщат в политика и законодателство, а хората без подходящи близки да бъдат обявявани за нечовеци. Без право на замяна.

Заглавна снимка: Стопкадър от късометражен филм за случая „Полфрийман“ на JourneymanTV 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нели Куцкова: „Съдът трябва да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview/

Нели Куцкова е български съдия с високо обществено признание, бивш член на ВСС, инициатор за създаването на Съюза на съдиите в България и негов втори председател. В служебния кабинет на Стефан Софиянски е зам.-министър на правосъдието, а през 2001 г. е кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. Тя е сред инициаторите за създаването на Правна инициатива за образование и развитие – неправителствена организация, работеща в сферата на съдебната реформа и върховенството на закона.


Венелина Попова: Госпожо Куцкова, случаят „Полфрийман“ се разви лавинообразно, ескалира обществено напрежение, истеризира се и започва да прилича все повече на публичен линч срещу съдиите, подписали определението за условното предсрочно освобождаване на австралиеца. Кой според Вас организира този опит за погром на правораздаването в България и за подчиняване на независимата съдебна система?

Нели Куцкова: Въпросът трябва да се раздели на две. От едната страна е мъката на родителите и тяхното възмущение, защото трагедията им е огромна. Дори когато бащата твърди неверни факти, на него всичко му е позволено, защото това е един съсипан от мъка човек. Но тази разбираема и човешка реакция на близките бе яхната, за да бъдат ударени публично доказани съдии. Те са постановявали актове по много подобни случаи и не само те, защото условното предсрочно освобождаване съществува от 1968 г. Но никой не си е направил труда да анализира колко от освободените в срока на изпитание са извършили или не друго престъпление.

Като гледам кои се възползваха от случая, за да нападнат съдия Калпакчиев – изявен критик на статуквото, който винаги е отстоявал независимостта на съдиите, – виждам една злоупотреба с мъката на хората. Прави грозно впечатление и фактът, че се опитват да отделят третия член на състава – Виолета Магдалинчева, чудесен съдия и уважаван от нас колега. Но понеже тя е дъщеря на представляващия Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев, се внушава, че е била на особено мнение, въпреки че тя отрече това и многократно заяви, че съдебният акт е постановен единодушно. Искам да кажа, че ако има особено мнение, то се отразява в съдебния акт с мотиви. Атаката се съсредоточи не само върху Калпакчиев, но и върху колегата Весислава Иванова. Тя също има активна позиция, когато става дума за правото на съдиите да решават делата по закон и по вътрешно убеждение, а не в съответствие с конюнктурните обществени настроения, понякога съвсем умишлено подклаждани от някои политици.

ВП: Всички си позволяват на висок глас да обсъждат този случай, без дори да са прочели мотивите на съда и без всякаква юридическа компетентност. Кажете като съдия нарушен ли е по някакъв начин законът в случая и има ли основания да се твърди, че председателят на Софийския апелативен съд Калин Калпакчиев е трябвало да си направи отвод, защото има конфликт на интереси?

НК: Аз прочетох какви са мотивите в искането на главния прокурор за пристрастност и свързаност с Българския хелзинкски комитет. Мога да кажа, че ако тези съдии си бяха направили отвод на това основание – че са имали някакви контакти, каквито всички имаме с най-различни неправителствени организации по повод наши професионални форуми, – щяхме да им се смеем и да кажем, че са се страхували от делото и са се чудили как да се отърват от него. Защото, няма да крия, има случаи, в които колеги съдии, като видят, че могат да берат много ядове с някое дело, намират поводи да се отведат. Това е неприемливо, защото, щом си станал съдия и си се хванал на хорото, си длъжен да го играеш.

ВП: Ако тъй нареченото обществено мнение, манипулирано от политици и медии, иска мъст за Полфрийман, то как да си обясним „крещящото неуважение“ на главния прокурор Сотир Цацаров, по неговите собствени думи, към конкретния съдийски състав, както и позицията на съдиите от ВСС, в която се говори за „усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта“?

НК: В нашите среди е известно, че Калин Калпакчиев в качеството си на член на ВСС многократно е влизал в спор с главния прокурор и затова очевидно не е любимец на Сотир Цацаров. Освен това съдия Калпакчиев е председател на УС на Съюза на съдиите в България (ССБ). А ССБ от създаването му през 1997 г. досега, независимо кой го ръководи, винаги е бил организация, която си е позволявала да критикува управляващите, които и да са те. И всеки път, когато са се опитвали да смачкат съда – мога да посоча за пример Цветан Цветанов, който като вътрешен министър четеше присъди от телевизора, – Съюзът на съдиите винаги е реагирал остро. Тази съсловна организация е трън в очите на много хора, които имат интерес от това да има послушен съд, и сега им дойде дюшеш да я атакуват чрез един изявен съдия.

ВП: Случаят „Полфрийман“ най-вероятно в бъдеще ще се преподава на студенти в юридическите факултети като пример за грубо погазване на правото и опит на изпълнителната власт да подчини съдебната. Защото един иначе обичаен случай на условно предсрочно освобождаване на затворник беше използван от всички политици, дори и с предизборни цели. А дали пък този всеобщ хор на недоволство не търси отклоняване на общественото внимание и енергия от тъй важния избор на главен прокурор?

НК: И това трябва да се вземе предвид. Въпреки че въпросът не е юридически, но съдия Калпакчиев и много други от нас сме изразявали становище, че кандидатурата на господин Гешев не е подходяща за длъжността главен прокурор. Вие сте свидетели как се събираха подписи в негова подкрепа (и в МВР, и в ДАНС), и ако това за прокуратурата е нормално, подкрепа от хора, които се занимават с политика, вече е недопустима. Не съм политолог, но изглежда твърде правдоподобно това, което Вие казвате – че стана много удобно един от критиците на Гешев да бъде публично заклеймен. Същото се случи и в БНР, където Ваша колега беше свалена от ефир – както стана ясно, защото не е угодна на кампанията на Гешев.

ВП: Да, тези случаи безспорно кореспондират помежду си. Организираната от статуквото, от агенти на ДС и слуги на задкулисието атака срещу съдебната система поставя обществото ни пред голямо изпитание – да приемем да ни поставят на колене или да се противопоставим на олигархията и паралелната власт, които се разпореждат в държавата зад маската на фасадната демокрация? Затова е добре да кажем: стигат ли само усилията на хората вътре в системата срещу този порочен избор на главен прокурор?

НК: За мен е много важно обществото да бъде информирано, защото то не познава дебрите на нашата правосъдна система и лесно може да бъде манипулирано. Аз познавам много хора извън системата, които имат здраво усещане и преценка и те не са във възторг от избора на Иван Гешев за главен прокурор, защото с много свои изказвания той успя да ги възмути. Но е лесно да заблудиш общественото мнение, като използваш случаи като този с Полфрийман. Ясно е, че хората съчувстват на близките на убития младеж, но тези, които злоупотребяват с него, страх от Бога нямат ли?

ВП: След като Инспекторатът към ВСС не може да ревизира съдебни актове, защо преписка по случая „Полфрийман“ беше изпратена до него, с каква цел?

НК: Това е друг голям въпрос, защото и по Конституция, и по Закона за съдебната власт, и по международните стандарти висшите съдебни съвети са орган, който трябва да защитава независимостта на съда. Разбира се, когато съдия е допуснал нарушение, този ВСС има власт да му наложи наказание. В случая съдийската колегия на ВСС реагира като Пилат Понтийски. Те просто препратиха до Инспектората някакво искане за уволнение на съдиите, и пак, забележете – на двамата, а не на тримата. Аз наистина не искам да съм на мястото на членовете на Инспектората, защото не знам как те ще ревизират един съдебен акт и могат ли да открият някакви етични нарушения за доказани съдии? Но целта е друга – да се използва случаят, за да затворят устите на критиците.

ВП: Има ли според Вас нужда да се намеси и президентът и да поиска промяна в Конституцията, за да се извърши реформа в съдебната система? Защото тези тежнения на изпълнителната власт да сложи юзда на съдебната система не са от вчера, нали?

НК: Да, разбира се, през годините това се е случвало нееднократно и не един и двама политици са се опитвали да сложат юзда на съдебната система. В случая тя вече не може да разчита на подкрепа на независимостта си дори от собствения си орган, в който има съдии, избрани лично от нас. Затова колеги от Софийския градски съд подготвиха едно обръщение към обществото, което сигурно ще бъде огласено скоро. Сега то се подписва от колегията и в страната. [Междувременно писмо до гражданите, подписано от близо 300 съдии, беше публикувано в четвъртък вечерта след вземането на настоящото интервю – б.р.]

Eдинственото, на което можем да разчитаме, е неманипулираното и разумно обществено мнение. Защото всеки човек, когато опре до съд, иска съдията му да е независим, а не да се плаши, че някой може да нареди на съдията как да реши делото. Тук нямам предвид само наказателните дела, те са едва една четвърт от разглежданите в съдилищата. Законът изглежда по един начин в очите на хората, които не са засегнати от него, и по друг, когато са страна в даден процес. Затова въпреки всичките кусури на съдебната ни система и на недостатъците, които имаме като съдии (защото и ние сме живи хора), е много важно съдът да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство в работата му.

Промяната в Конституцията е много сериозен въпрос, но аз не бих си позволила да давам препоръки на президента. Конституционните промени се обсъждат от години, но става дума за много сложна процедура, защото трябва да се свиква Велико Народно събрание по определени въпроси и трябва да се преодоляват много юридически пречки. От промяна, по мое лично мнение, определено има нужда. И мисля, че ако президентът предприеме такава акция, това би било един исторически акт от негова страна.

ВП: Кои са наложителните промени в Конституцията?

НК: На първо място, статутът на Главния прокурор, който се оказва най-могъщата фигура в държавата. Той има повече власт от всички и е по-недосегаем от всеки друг. Трябва да се почне оттам. А самите процесуални закони, които се променят кръпка по кръпка на коляно, създават голяма опасност да се сътвори правен хаос. Ние, които ги прилагаме, виждаме това всекидневно и често се чудим какво точно е имал предвид законодателят.

ВП: В обществото ни има нагласи, те се виждат и в социалните мрежи, че Лаура Кьовеши като главен прокурор на ЕС едва ли не ще внесе ред в националното ни правосъдие. Имат ли правно основание подобни настроения?

НК: Лаура Кьовеши може да се занимава само с престъпления спрямо европейските фондове и бюджет. Освен това дори един европейски прокурор да образува наказателно дело срещу български гражданин, то ще се гледа от националния съд и затова е много важно той да е наистина независим и безпристрастен и да не се поддава – било то на уличен или друг вид натиск.

1. Предсрочното освобождаване предполага влязла в сила присъда. То не представлява помилване, нито ревизиране на присъдата, нито намаляване на наказанието. Наказанието продължава да бъде с продължителността, с която е наложено с влязлата в сила присъда. Последицата е, че изпълнението му няма да бъде приключено в условията на затвор. Освобождаването от неизтърпяната част на наказанието е под условие – с изпитателен срок, в който осъденият не трябва да извърши друго умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. Ако условието не бъде изпълнено, осъденият изтърпява и остатъка на наказанието си. […]

2. Конкретното предсрочно освобождаване не е изключение. Само в деня на съдебното заседание Софийският апелативен съд е постановил още два такива съдебни акта. От 1968 г. досега са постановени десетки хиляди предсрочни освобождавания. Наказателният кодекс допуска предсрочното освобождаване след фактическо изтърпяване на половината от наложеното наказание, в случай че осъденият не е извършил престъплението в условията на опасен рецидив. Това, което съдът следва да прецени съгласно чл. 70, ал. 1 от Наказателния кодекс, е дали осъденият е „дал доказателства за своето поправяне“. Тази преценка е законно правомощие на съда и се прави въз основа на доказателствата по делото и тяхното правно значение.

3. След като съдебният състав на Софийския апелативен съд единодушно е упражнил свое законно правомощие, никой няма легитимно основание да настоява той да реши делото по начин, който не съответства на вътрешното му убеждение, формирано въз основа на закона и доказателствата по делото. Противното е „улично“ правосъдие, което няма нищо общо с върховенството на правото, не гарантира равенството на всички хора пред закона, не носи справедливост, нито умиротворение.

4. Призивите за линч и саморазправа със съдебния състав са абсолютно недопустими. Те водят до опасна ескалация на напрежението и накърняват сигурността и личната неприкосновеност на съдиите. Те застрашават справедливия процес, и то не само по сходни дела – защото се насажда впечатлението, че на съда може да се въздейства извънпроцесуално, ако бъде физически уязвен.

Из писмото на близо 300 съдии от цялата страна до българските граждани (акцентите са на редакцията)

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Куцкова в „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта (и правата) на колектива

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/za-chestta-i-pravata-na-kolektiva/

Изтичането на лични данни на един гражданин е статистика, но на милиони е трагедия. Тази перифраза преобръща популярната формулировка, приписвана на Сталин. Обратът не е случаен – ако доскоро гражданското правосъдие се е въртяло изцяло около индивида и неговия частен интерес, колективните искове преобръщат уверено тази догма. Все повече и в България, колкото и слабо да се усеща.

Коперниканският обрат в Европа

Колективните искове с право са наричани най-успешният експортен продукт на американската правна система. Докато други типично щатски явления се сблъскват с различния европейски поглед върху правото и съответно няма как да бъдат приложени адекватно, при колективните искове Европа тепърва се учи от американския опит и има защо.

Някои от най-големите успехи с историческа стойност, за които хората не подозират, че са плод на колективно съдебно усилие, включват 206-те милиарда долара, платени от големите цигарени компании за вредите, причинени от тютюнопушенето, както и 20-те милиарда от „Бритиш Петролиъм“ за петролния теч в Мексиканския залив, или 3,4-те милиарда обезщетение, спечелено срещу производителите на силиконови импланти.

Отвъд парите колективните искове се оказват и инструмент за социална реформа –

например сегрегацията в американското образование е премахната до голяма степен след успешен колективен иск от името на чернокожи ученици.

Но как всъщност се дефинира колективният иск? Технически погледнато, това е съдебна претенция, която се предявява от името на повече от едно лице, без да може да бъде определен ясно броят на засегнатите. Тази иначе семпла дефиниция обаче поставя поне два много големи въпроса, заради които големите пари и социални промени от предходния параграф не се пренасят толкова лесно и в Европа. Единият е, че когато някой предявява иск от чуждо име, той (в правен смисъл) действа, без някой да го е упълномощавал. Вторият е подобен, но от друг ъгъл – ако не се търси защита на конкретно нарушено право, значи гражданското право (уреждащо по принцип изцяло частни въпроси) започва да се ползва като инструмент за налагане на общественото благо.

Това предизвиква много сериозни подозрения към легитимацията на защитниците на общественото благо, и по-специално дали не разполагат с твърде голям мандат, който някои критици сравняват с фигурата на „гражданския прокурор“, а за други води до риск от обсебване на даден казус или направо шантажиране. „Коперниканският обрат“ се състои в следното: вече не индивидуалното право оформя процедурата пред съд, а процедурата подчинява правата.

Дяволът в детайлите

През последните повече от десет години Европейският съюз се чуди как да трансплантира хубавата идея, така че да не я лиши от смисъл и въпреки това да не накърни правните традиции на някоя държава членка. Резултатите в това отношение са спорни, като едва миналата година Съюзът предприе по-сериозни действия с предложение за общоевропейска директива за потребителската защита, която включва и модел на колективни искове. Пътят по държави досега е трънлив и колективните искове се саботират или оспорват на различни места – в Италия протестите срещу въвеждането им продължиха две години и накрая доведоха до чисто нов окастрен законопроект, докато в Унгария беше наложено президентско вето през 2010 г.

Същевременно става все по-неудържимо да се отрича ефективността на колективните искове, след като техните предимства, особено в икономически смисъл, са вече добре известни.

Скорошният домашен пример с изтичането на данни от НАП

е достатъчно показателен: трудно може да се приеме, че НАП си е свършила добре работата за гарантиране на сигурността на личните данни на петте милиона български граждани, но ако всеки от тях започне да търси вреди (каквито „оферти“ бързо заляха пазара на правни услуги, за съжаление), тези вреди биха се доказали трудно. А дори да се докажат, размерът на обезщетението няма да бъде дисциплиниращ, така че да се адресират основите на проблема. Защото истинският увреден в случая е всеки гражданин и потребител на електронни услуги, независимо какви точно данни са изтекли за него и как му се е отразил течът. Желаната промяна пък не се постига (само) с пари под формата на обезщетение, платено отново от данъкоплатците, а със задължаването да бъдат извършени конкретни действия в услуга на всички.

Този аргумент може да бъде приложен и в много други сходни ситуации – например при замърсяване на цял град, какъвто е случаят с може би най-популярното висящо дело по колективен иск на

няколко граждански сдружения срещу Столичната община относно мръсния въздух в София.

Достатъчно е да се спомене, че по това дело възникнаха резонни спорове кои експерти ще изготвят решаващите за изхода му становища, защото, ако се образуват множество подобни дела, е лесно да си представим, че няма откъде да се намерят експерти за всички тях. Една от временните победи, които делото вече постигна, пък е, че Общината беше задължена да мие улиците два пъти месечно. Подобна последица не може да бъде постигната в индивидуален процес.

Аритметиката потвърждава ползата от колективните искове. Икономиите на мащаба са очевидни – вместо всеки да прави разноски за защитата си, включително откъм време и друг непаричен ресурс, който не може да бъде възстановен, финансовият риск се поема централизирано, а това позволява разходите да бъдат предвидени по-добре и ограничени. Още повече че когато е заложена съдбата на мнозина, резултатът от съдебното решение може да осмисли дългото чакане за него и би мотивирал хората да се „занимават“ да си защитават правата.

В класическия си вид гражданското правосъдие почива на едно предположение, което е изгубило сила във все повече области на живота – че страните по едно дело разполагат с равностойни обеми от време и пари, за да водят съдебните си спорове. При все повече неравностойни ситуации (предимно между множество потребители и големи компании, но не само), при които има не само асиметрия между страните, но и масовизация и стандартизация на техните отношения,

разрешаването на спорове трябва да бъде също толкова стандартизирано и масовизирано, когато се касае за еднотипни казуси.

Стратегическите съображения също не бива да се подценяват. Обикновено изходът на делото зависи от няколко ключови факта и установяването им по безпротиворечив начин е силно препоръчително. В противен случай има два еднакво нежелани сценария – или всеки съд да започне да решава по различен начин относно едни и същи факти, което е често срещано явление във все по-непредвидимата българска правосъдна система, или неколцина увредени да изнесат тежестта да установят прецедент и всички следващи ищци да се възползват наготово от него (така наречения free riding ефект). Когато делото се води от името на повече хора и има по-голям имуществен или обществен интерес, би могло да се очаква, че съдът би обърнал подобаващо внимание на всички аргументи.

Мишите стъпки и бъдещето на колективните искове

У нас колективните искове са уредени в Гражданския процесуален кодекс от 2008 г. по един сравнително модерен и либерален начин, но въпреки това темата предимно се избягва деликатно. Причините за плахото отношение могат да се търсят не толкова в закона, колкото в липсата на организационни мерки и съответен пазар, както и в превратното тълкуване на някои текстове от страна на съда.

По отношение на преломния въпрос на европейско ниво българският законодател е възприел по-адекватната opt-out система, при която искът работи в полза на всички лица, идентифицирани като колектив (например всички софийски граждани), освен ако някой не иска изрично да бъде изключен от групата. Това дава възможност процесът да тръгне с по-голяма легитимация и да се ползва за по-сериозен натиск спрямо ответника. Въпреки тази положителна страна българският съд все още изпитва проблеми да работи с колектива като отделен субект, до известна степен защото

идентифицирането на засегнатите може да бъде трудна задача, а това е чудесен повод съдът да откаже да даде защита.

Една от съдиите по делото за мръсния въздух например си направи отвод, защото живеела в София и заради това можела да е пристрастна, докато друг колективен иск, придобил медийно внимание – на търговците, засегнати от ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, изобщо не беше разгледан по същество, защото търговците страдали индивидуално и всеки трябвало да си търси вредите самостоятелно.

Подобни тълкувания на закона минират прибягването до колективните искове, тъй като от тях си личи как самият съд не желае да разглежда по-сложни дела, макар че те биха спестили многобройни бъдещи процеси. А opt-out системата на практика се обезсмисля заради допълнителните неписани изисквания, които съдът добавя най-вече относно идентифицирането на колектива.

Финансовата изгода е друг необходим елемент,

за да има успешна система на колективни искове. В това отношение Европа и особено България не разполагат с икономическата и правна рамка, за да догонят САЩ. Успехът на американските колективни искове се дължи до голяма степен на минимизирането на рисковете от неблагоприятно решение за колектива.

Причините са няколко: по американското право всяка страна поема разноските си, за разлика от цяла Европа, където загубилият плаща. В Щатите съществуват и така наречените наказателни вреди, които могат да надвишат неколкократно реално претърпените и действат като санкция срещу нарушителя. Адвокатите работят предимно на процент от евентуално присъденото обезщетение, заради което често самите кантори инвестират в колективни искове. Така рисковете за пострадалите са минимални, адвокатите имат огромен стимул да водят дела, а ответниците – да се споразумяват за високи суми.

Същевременно в Щатите има и институции, които в определени случаи подпомагат канторите, когато водят такива дела, и това е развило пазара още повече. На този фон

в българския закон съществува известно противоречие –

от една страна, представители на колектива не могат да бъдат търговски дружества, защото това би противоречало на идеалната цел на самия иск, но от друга, има изискване представителите да могат да понесат тежестите от процеса и да са способни да защитят колективния интерес. Този текст също вече бе използван превратно от съда, когато първоначално беше прекратено делото за мръсния въздух, а за съжаление, той може да бъде ползван и в бъдеще.

След като няма пазар или условия за възникването му, трудно ще се намери и кой да финансира рискови мероприятия, особено с идеална цел. Решението може да дойде отвън, където така нареченото „стратегическо водене на дела“ е развито от години, и затова не е изненада, че се появи публична информация за преговори с чуждестранен фонд относно възможен колективен иск срещу НАП. Идеята е фондът, управляващ средства на европейски и щатски кантори, да поеме финансирането срещу възможността крайното решение да създаде прецедент, който да се ползва и в други държави.

Независимо от това колко периферна тема изглеждат все още колективните искове, в тях е бъдещето на гражданското правосъдие.

И животът, и правото са твърде динамични, за да могат да бъдат спрени с остарели концепции, ненужни регулации или страх от новото. А печеливши от развитието на материята ще бъдем всички ние.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нищо не е по-голямо от гешефта

Post Syndicated from original https://bivol.bg/gesheft.html

вторник 30 юли 2019


Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готови за разстрел

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/gotovi-za-razstrel/

Две събития погълнаха общественото внимание в последно време. Първото е #НАПлийкс. Второто – единственото предложение за нов главен прокурор в лицето на сегашния заместник на Сотир Цацаров – Иван Гешев. Покрай тях мина и замина новината, че пловдивският лекар Иван Димитров беше оправдан на първа инстанция за това, че е убил Жоро Джевизов, след като е признал вината си. А тази новина ни засяга не по-малко от другите две. Защото става дума за прецедент, последствията от който могат да рефлектират върху всеки един от нас. Както и защото между трите събития не е трудно да се направят определени връзки.

Немалка част от медиите реагираха на оправдателната присъда с нескрито задоволство и със заглавия от типа „Оправдаха доктора, застрелял крадец“, като някои добавят и фактологично невярното „в дома си“. Читателските реакции като цяло са радостни за решението на съда и агресивни към дръзналите да изразят критично мнение. На този фон, макар и по друг повод, кандидатът за нов главен прокурор изразява личното си мнение за делата, завършващи със споразумение:

„Никога не е достатъчно, естествено, че искам доживотен затвор и разстрел, ама разстрелът не е предвиден в България.“

Казусът с анестезиолога Иван Димитров беше засегнат и в предишна публикация на „Тоест“ – за законопроекта за разширяването на обхвата на т.нар. „неизбежна отбрана“. Нека припомним накратко:

Димитров е наблюдавал в продължение на около половин час от прозореца на дома си как Джевизов се опитва да обере гаража му. Не е сигнализирал на полицията. После е излязъл с незаконен пистолет и крещейки, че е от полицията, изпразнил цял пълнител в Джевизов. Отново не се е обадил на полицията, а напротив – опитал се е да прикрие следите си. След като го залавят, първоначално лъже, че убитият е влязъл в дома му, където е било и семейството му, и той е трябвало да защити жена си и децата си. В действителност жена му и децата са били извън къщата в нощта на убийството.

Иван Димитров е анестезиолог, което го поставя на уважавана позиция в обществото. Убитият Жоро Джевизов е ром, рецидивист, говори се и че е бил наркозависим –

съчетава поне три дискриминационни признака.

На всичко отгоре има и прякор Плъха, а плъховете са едни такива вредни животни, които подлежат на убиване. Заглавия от типа на „Докторът уби Плъха“ демонстрират подчертано дехуманизиращо отношение към убития. Един вид, такива не са хора и не заслужават да живеят. Ако пък си анестезиолог, си достоен да убиваш недостойните по подразбиране. А на достойните да облекчаваш болките.

Оправдателната присъда на Иван Димитров е издадена в контекста на приети на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), повод за които беше тъкмо извършеното от него убийство. Според тях се разширява обхватът на т.нар. „неизбежна отбрана“. По силата им няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“ или е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. А в оценката на въздействието към законопроекта вносителите – част от „Обединените патриоти“, тотално смесват заплахата за живота с посегателствата върху частната собственост.

От което излиза, че който си защитава собствеността, прави това в условията на „неизбежна отбрана“.

В присъдата на Окръжния съд в Пловдив четем, че Иван Димитров е оправдан на основание на чл. 304 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) във връзка с чл. 12, ал. 1 от НК по обвинението по чл. 119 от НК. Нека разшифроваме този юридически лабиринт:

Споменатият член от НПК гласи: „Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.“

Да се чете: „Оправдаваме го, защото смятаме, че е невинен.“

Според чл. 12, ал. 1 от НК „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.“

Чл. 119, по който е обвинен Иван Димитров, казва следното: „За убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“

Накратко, според обвинението Димитров е превишил пределите на неизбежната отбрана, а според съда – не. Нищо че ал. 2 на чл. 12 на НК уточнява: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ А да застреляш някого, който изобщо е нямал намерение да те напада, а само да ти обере гаража, трудно може да се определи като неизбежна отбрана.

В сега действащия НК няма хипотеза, при която човек да бъде оправдан за подобно убийство. Ако четем буквата на законопроекта за промяна, там също няма такова нещо. То обаче се съдържа в духа на законопроекта, в който посегателствата върху частната собственост се разглеждат като животозастрашаващи.

Да го кажем направо:

Иван Димитров е оправдан за убийството на Жоро Джевизов заради духа на законова поправка, която още не е приета окончателно и не е влязла в сила.

И въпреки Конституцията на България, според която всеки има право на живот, а посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

Ако по-горните инстанции потвърдят решението на пловдивския Окръжен съд, ще легитимират този опасен прецедент. Това означава, че вече ще бъде комай разрешено да се убиват хора само защото: са се опитали да извършат кражба от нечия частна собственост; са се оказали в чужда частна собственост – дори и да не са искали да извършат престъпление, посмъртно няма да могат да докажат това; принадлежат към дискриминирани и стигматизирани социални групи – роми, наркозависими, престъпници, бездомници са само малка част от тях.

Апропо, по едно от обвиненията – за притежание на незаконно оръжие – Димитров е признат за виновен и осъден условно на две години лишаване от свобода. Значи може да убиваш безнаказано, само че трябва да го правиш със законно оръжие.

Разбира се, при условие че в очите на обществото си достоен, а убитият не е. Ако доктор влезе в къщата на ром и ромът го убие, едва ли ще разчита, че ще може да пледира за неизбежна самоотбрана.

Извод? Скоро можем да очакваме стъпки към облекчаване на режима за притежаването на оръжие.

Ако смятате, че за вас лично няма опасност, грешите. Обхватът на „недостойните“ може да се разширява до безкрайност и нямате никаква гаранция, че един ден няма да се озовете в него. Само си представете:

  • Искате да върнете стока в магазин, от магазина отказват. Вие спорите. Охраната ви застрелва, а после изкарва, че това е станало при неизбежна отбрана – застрашили сте нечия частна собственост (магазина).
  • Единственият начин да отидете на даден плаж е да минете по път, който е частна собственост. Застрелват ви.
  • Чувате скандал у съседите. Заради виковете имате основание да предположите, че става дума за домашно насилие. Звъните, за да предотвратите извършването на престъпление. Както е набрал на жена си, съседът ви застрелва – опитали сте се да влезете в имота му, точка.
  • Вие сте на гости, скарвате се с домакините и те ви застрелват. Достатъчно е после да кажат, че сте влезли в имота им без тяхно съгласие.
  • Да не говорим за всички професионалисти – социални работници, длъжностни лица, журналисти и пр., в чиято работа влиза да ходят на място, за да проверяват сигнали за проблеми.

При перспективата да си имаме нов главен прокурор, който изразява съжаление, че в България разстрелът „не е предвиден“,

ще е доста лесно въздаването на този тип „справедливост“ да се прехвърли върху гражданите.

А те да започнат да „прочистват“ населението от онези, които им се виждат недостойни. Или които просто им пречат, или ги дразнят. Като се има предвид и че същият кандидат за главен прокурор смята  отстояващите разделението на властите за „десни екстремисти“, трудно ще е да се надяваме на справедливо правосъдие, което да възпира потенциални бъдещи извършители да изпълняват смъртни присъди по собствена преценка.

Защото в една държава без разделение на властите съдът е просто функция на силните на деня и на популизма. И защото в България никой не е над главния прокурор. Както казва съдийката Мирослава Тодорова пред bTV, ние „живеем на цикли, които се измерват в това кой е главен прокурор. Тоест социалната динамика се измерва на седем години. Прокуратурата се превръща в основен политически фактор, запълва всякакви дефицити“.

Скандалът с изтичането на лични данни на над пет милиона български граждани от НАП показва, че ако държавата не опази гражданите си, на практика у нас няма кой да ги защити. Въпреки българското и европейското законодателство за защита на личните данни. Той показва също, че е много лесно всички да се окажем засегнати. А реакцията на властта (с активното участие на Иван Гешев) – че презумпцията за невинност не струва пукната пара.

Това са само наченките на духа на времето, в което се очертава да живеем през следващите (поне) седем години. И в което

няма как да бъдем сигурни дали, кога, за кого и защо може да се превърнем в поредните „плъхове“ за отстрел.

Заглавна снимка: Vitabello

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Данчо Белия хакер

Post Syndicated from original https://bivol.bg/whitehat.html

неделя 7 юли 2019


„Онова, което остава“: Фотографската изложба на Алберто Гандолфо

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/onova-koeto-ostava-izlozhba-alberto-gandolfo/

Според данни, предадени от „Форбс“, всяка минута потребителите в интернет гледат 4 146 600 видеоматериала в Youtube. Публикуват 510 000 коментара по Facebook, 46 740 снимки в Instagram и 456 000 туита. Изпращат 16 млн. текстови съобщение и 156 млн. имейла. В търсачката на Google се извършват 3,6 млн. търсения. Скоростта на производство и потребление на информация създава натрапчива илюзия за достъпност и информираност, при която вчерашните новини се оказват отчайващо безинтересни и ненужни. Дори клишето, че „няма нищо по-старо от вчерашния вестник“ загубва актуалност като принадлежащо към архаичен и муден медиен пейзаж.

Проекти като този на Алберто Гандолфо обаче отправят напълно различен призив. Изложбата на италианския фотограф гостува в България в рамките на фестивала „Фотофабрика“, под заглавие „Онова, което остава“ и ни напомня за новините, които не искаме да си спомняме, след като преживеем шока от тях. Историите, които никой не иска да проследи, освен ако не е непосредствен участник или потърпевш в тях. Фотографът работи по проекта от 2017 г., като проследява развитието на хора, станали жертва на престъпление, и техните роднини след появата им в медиите. За разлика от „Фотоевидънс“, изображенията се отличават с дискретност и не предават толкова графично стъписващата история зад тях. Но „мракът зад тях“ намира друг израз: всяка от фотографиите е съпътствана от дълъг разказ за упорито и изтощително пътешествие в търсене на справедливост.

На входа на изложбата ме посреща широкоформатна снимка на ръце, придържащи книга. Не се интересувам толкова от техниката зад снимката. Фотографът трябва да еманципира себе си и своята публика от скучния разговор за светлочувствителността на фотографската медия, размера на кадъра, отвора на блендата, фокусното разстояние на обектива, скоростта на затвора и експозицията. Но загадката на изскачащите от тъмнината ръце веднага ме грабва.

Мариза Фиорани държи дневника на дъщеря си Марчела © Алберто Гандолфо

И тази загадка е брутално разбулена: ръцете са на Мариза Фиорани, майката на Марчела, чието тяло е открито обезобразено от удари с камъни в гора близо до Бриндизи, Италия. Марчела е наркозависима, прекарала известно време в криминалните среди. След като решава да разкрие пред полицията подробности относно подземния свят, е екзекутирана от мафиотската организация в Пулия. Но Марчела записвала всичко за организираната престъпност в дневник, който се пази до днес от майка ѝ. Мариза решава да популяризира случая в различни училища в Италия, въпреки че убийството на дъщеря ѝ не e разследвано от прокуратурата. Историята придобива допълнителен релеф и от контраста в размера между снимките – широкоформатните кадри по стените се редуват с малки, като че ли излезли от инстантна камера снимки, дискретно подредени около текста на разказите.

Мариза Фиорани © Алберто Гандолфо
„Сред най-вълнуващите моменти от нейната борба е символичният жест на Денис Коско – свидетел на правосъдието, който след смъртта на своята майка Леа Гарофало, причинена от организацията „Ндрангета“, ръководена от съпруга ѝ, моли Мариза да приеме наградата Ambrogino d’oro, присъдена ѝ от град Милано. През март 2018 г. община Сициано, провинция Павия, решава да назове улица на името на Марчела ди Леврано. Името ѝ се споменава всяка година в Деня на възпоменание и ангажираност с невинните жертви на мафията.“

Паметуването на човешкото страдание се въплъщава в друг, сходен наратив – този за Аугуста Скиера и Винченцо Агостино. Те са родителите на полицая Нино, убит заедно с бременната си съпруга в атентат близо до дома им. Съдебната битка след убийството е съпроводено от съмнителни версии, неясни доказателства и изчезване на документи. Първоначалната версия за убийство от ревност (per motivi passionali) е отхвърлено и магистратите започват да търсят мотиви в  разследванията, върху които Нино Агостино е работил, свързани с отношенията между мафиотските лидери на „Коза Ностра“ с институциите и полицията.

Аугуста Скера и Винченцо Агостино © Алберто Гандолфо
„Семейството винаги е поддържало тезата, че синът им е бил убит, защото е разкрил връзки на мафията със служители на полицията и моторизирания полицейски отряд (Squadra Mobile) в Палермо.“

След смъртта на Нино родителите подемат битка в търсене на истината за убийството на сина им, която продължава почти трийсет години. Аугуста умира през февруари 2019 г. Винченцо не се е бръснал от деня на убийството на сина им, тъй като се заклева, че няма да го направи, докато убийците са на свобода.

Продължаващият разказ, разгръщащ се отвъд момента на личностната трагедия, намира изражение и в един друг дневник, този път изчезнал – на магистрата Паоло Борселино, убит в атентат в Палермо през юли 1992 г., малко след убийството на неговия колега и приятел Джовани Фалконе.

Салваторе Борселино © Алберто Гандолфо
„Салваторе е по-малкият брат на Паоло, италиански магистрат и член на създадената през 80-те години на миналия век в Палермо Координационна антимафиотска група (Poolantimafia). Паоло, заедно с петимата агенти от охраната си, е убит в атентата на улица „Д’Амелио“ в Палермо на 19 юли 1992 г.“

След смъртта му неговият брат Салваторе основава граждански комитет „19 юли 2009“ по повод 17-тата годишнина от убийството и организира първия поход „Червени бележници“. Името на инициативата идва от бележника на Паоло, в който той записвал информация и с който не се разделял никога. След покушението този бележник изчезва. Въпреки засвидетелстването на ангажимент към търсене на истината от страна на представители на държавата, последният процес по разследване на покушението не посочва виновни. А днес Салваторе продължава да се бори за разкриването на поръчителите на атентата и привлича вниманието към борбата срещу организираната престъпност и връзката ѝ с държавните институции.

Организираната престъпност не е единствената тема, на която Гандолфо обръща внимание – откриваме снимков материал и разкази, посветени на правото да избереш свободно да прекратиш живота си; на нещастни случаи и институционално безсилие; на подозрения в инсценировка на самоубийство, съмнителна смърт при арест; на борбата за контрол върху кръвта, използвана при кръвопреливания.

Като че ли не е нужно човек да познава писаното от Ролан Барт за фотографията и отношението между текст и изображение, за да бъде провокиран да забави оборотите на личния си информационен поток. И да усети, че отвъд нас, скрито за нас, но трагично и неотменимо, винаги ще битува онова, което остава. Изложбата продължава до 7 юли в галерия „КО-ОП“ на бул. „Янко Сакъзов“ №17. Препоръчвам я на всеки, който иска да постави на изпитание способността си за емпатия и да се подложи на въздействието на сплавта от текст и изображение.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пакетна сделка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/paketna-sdelka/

Какво обвързва сделката за американските изтребители, предложението за диференцирани ставки по ДДС и старта на процедурата за избор на нов главен прокурор? Те всички минават през договорки между политическите сили, което означава, че ще се търгуват, вероятно в пакет. А щом ще се търгуват, едни ще спечелят, други ще изгубят.

Развръзката и на трите сюжета се очаква наесен. Вероятно тогава парламентът ще гласува междуправителствения договор между България и САЩ за покупката на многоцелевите изтребители F-16 Block 70, по традиция тогава се обявяват параметрите на проектобюджета за догодина и новите данъчни закони, и пак тогава – до 14 ноември, трябва да е приключено с избора на нов главен прокурор.

Предстоят и местни избори, заради които всъщност партии се напъват да заситят избирателите с по-евтин хляб и основни храни, ако ДДС бъде намален от 20 на еди-колко си процента.

Трите акции се развиха и преплетоха след европейските избори на 26 май, затвърдили победата на ГЕРБ, устойчивото второ място на БСП, отслабването на ДПС и фойерверките за ВМРО на фона на останалите националистически формации, затихващи глухо. Също и пробива на „Демократична България“.

Хлебните човеци

В седмицата след вота депутатът от ДПС Делян Пеевски, който избра българското „Съединение“ пред европейското, обяви предложение за 5% ДДС върху хляба, лекарствата, книгите и за десерт – безплатни детски градини. Същите „безплатни детски градини“ ги има в подготвената миналата година програма на БСП „Визия за България“, където също са разписани диференцирани ставки на ДДС за детски храни и стоки, учебници и учебни помагала. А за 5% ДДС за хляба лидерката на социалистите Корнелия Нинова се горещи от миналата година. Сега, без да се сърди за плагиатството, БСП тутакси заяви решението си – внася пакет законодателни предложения както за диференцирани ставки по ДДС, така и за данъчни облекчения за млади работещи семейства и преизчисляване на старите пенсии.

Предвид факта, че големите групи избиратели за двете партии са хората с основно и по-ниско образование и пенсионерите, това на пръв поглед е грижа за насъщните им нужди. На втори – това е евтин популизъм, подобен на хлебните закони (lex frumentaria) в Древния Рим, чрез които „подкупвали“ гражданите, раздавайки им зърно безплатно или по фиксирани ниски цени. Такава законодателна промоция ни предлагат и ДПС, и БСП. Но миналата година управляващите от ГЕРБ също водеха някакви абсурдни преговори с търговските вериги, за да ги… заставят да продават хляба без печалба.

Ако за Римската империя обаче зърното е било особено важно, тъй като е било най-евтината храна, лесна за отглеждане в Средиземноморието, то двайсетина века по-късно е унизително темата за цената на хляба, с малки прекъсвания, да е в дневния ред на държава, която не се нарича Йемен или Сомалия.

Макар да обяви, че правителството няма да променя данъците, нещо в тона на Борисов подсказва, че може да размисли – не по всички искания, не за насъщния, но за книгите може би, защото „образованието ни е приоритет“. Това е нов щрих към лидерския портрет, наред с образите на Строителя, Дипломата, „Меркел на Балканите“, „Симпатягата от Банкя“, вече и на Просветителя. Каза го за първи път от джипа, с който обикаля, почти като влака на Троцки, този символ на Великата октомврийска – „пари за образование не бива да се пестят“.

С един простичък въпрос Борисов разкри демагогията на исканията за диференцирани ставки по ДДС: защо, когато управляваха БСП и ДПС, не го направиха. Наистина защо?

Няма спор, че всички страни в ЕС имат диференцирани ставки по ДДС, България също – 9% в туризма, при хотелското настаняване. Преди евроизборите Гърция намали ДДС за 56 категории основни храни, също върху тока и газа. При състоянието на данъчната администрация в България обаче и недотам похвалната събираемост на данъци, критикувана и от Европейската комисия в доклада за семестъра, спад на ДДС дори с един процентен пункт ще намали приходите в бюджета и ще трябва да се търси друг приходоизточник за компенсация.

Този път от ДПС обаче не изглеждат отстъпчиви и причината за това е отливът на традиционни избиратели, довел до „пробиви“ в общини, където си изнамериха гласоподаватели роми. До местните избори през октомври трябва да се поправят – защото, първо, голяма част от покорния им и сговорчив доскоро електорат побягна към Европа, и второ, вече не е така покорен. Затова този път ДПС иска да раздаде порции и на избирателите, не само на „агите“ – и избра един от най-богатите хора в държавата да ги предложи.

През септември, когато предстои Министерството на финансите да представи основните параметри на бюджет 2019, а по-късно и данъчните законопроекти, ще разберем как са минали преговорите и дали само за „образованието“ ще бъде намален ДДС.

Прости сметки за изтребителите

Междуправителственият договор за изтребителите ще трябва да получи одобрение. През януари т.г., когато 44-тият парламент гласуваше мандат на правителството за преговори със САЩ за бойните самолети, решението бе подкрепено със 130 гласа от 214 гласували – ГЕРБ, ДПС, ВМРО. Важният съюзник е именно Движението за права и свободи.

Съпротивата срещу сделката започна отсега, след като американският Конгрес одобри инвестиционна рамка от 1,673 млрд. долара за продажба на 8 многоцелеви изтребителя и наземно оборудване, което не означава, че ще бъде платена тази цена. Очакванията са тя да е в рамките на 1,1–1,2 млрд. долара. Преговорите се водят между екип на Военното министерство на САЩ и българския, съставен от представители на четири министерства. В края на юни България трябва да получи проект на договор и преговорите ще продължат.

Вече видяхме, че министърът на отбраната Красимир Каракачанов е от лагера на скептиците. Тази седмица, на въпрос може ли да няма сделка, той заяви: „Ако двете страни не намерят приемлива среда, на която да се срещнат, има такъв шанс. Но го оценявам на не повече от 25%.“ Евродепутатът, излъчен от партията на Каракачанов – Ангел Джамбазки, беше по-категоричен, заявявайки, че сделката няма да се осъществи при тази цена. Всъщност на теория такъв шанс може и да има, но практически – едва ли. Няма съмнение, че извън темата за качествата на самолетите, изборът е геополитически и България не може да си позволи сделката да се провали – не просто заради негативите, а защото изпада в друга орбита на влияние.

Опитите страната ни да бъде придърпана към Русия стават все по-настойчиви. В навечерието на пътуването си за икономическия форум в Санкт Петербург президентът Румен Радев даде интервю за ТАСС, в което заяви: „Правителството дава недостатъчно средства за пълно превъоръжаване на българската армия, а това означава само едно – взаимноизгодно сътрудничество с Русия за поддържане боеспособността на наличното въоръжение, включително защото след закупуването на нова техника ще е нужно време за усвояването ѝ.“ В превод това означава нови и нови десетки милиони за ремонт на старите МиГ-ове. България има договор за ремонтите с руската РСК „МиГ“ до 2022 г., когато очакваме и първите доставки на американски изтребители. Активира се и лидерът на „Атака“ Волен Сидеров, който обвърза добрия резултат на ВМРО на евровота – двама депутати, със сделката и също атакува цената. И това е само началото…

Ето защо парламентарната подкрепа за договора е толкова важна – тя е финалът на една близо 15-годишна сага за модернизацията на българските военновъздушни сили и опитите да се провали ще стават все по-агресивни с приближаването на есента. Всъщност сделката би могла да се провали при евентуални предсрочни избори тази година, които да оформят ново мнозинство – но след евровота това също е само теория.

Тази седмица стана известно предупреждението на Вашингтон чрез постоянната представителка на САЩ в НАТО Кeй Хътчинсън, че Турция трябва да се откаже от руската система C-400, ако се надява да получи договорените сто американски самолета F-35. Според Хътчинсън Москва непрекъснато се опитва да отслаби и раздели НАТО, така че Турция не може да има оръжия, предназначени да се противопоставят на американските ракети. Американските дипломати смятат, че планираната покупка ще навреди на способността на Турция да работи с НАТО и може да принуди Вашингтон да наложи санкции на Анкара заради оръжейните сделки с Русия. България е направила отдавна своя избор да е част от този съюз, което значи, че Черно море е неговата източна граница.

Странно как Каракачанов е изчислил тези 25%.

И кой ще си го избере

Помежду всички договорки и тайни срещи, които текат, ще се наместят и тези, свързани с фигурата на новия главен прокурор. Де юре политиците нямат думата за кандидатите. Де факто българската традиция при досегашните избори на главен прокурор ни кара да смятаме, че сега просто ще бъдат по-предпазливи в срещите и с повече мерки за сигурност откъм подслушване и следене. Правосъдният министър Данаил Кирилов вече обяви, че няма да номинира кандидатура, което означава, че прокурорската колегия на ВСС има право да излъчи трима кандидати.

Това е и една от особеностите на този избор – пръв след разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска колегия с промените от 2016 г. Оптимистите смятат, че така би могло да се получи истинско професионално състезание. Защото всички „демократични“ главни прокурори (след 1989 г.) не са дошли от държавното обвинение. Скептиците са по-скептични от преди. А президентът Радев трябва да подпише указа за назначението му, което значи също договаряне.

Засега е ясно, че процедурата се движи по тайминга на настоящия главен прокурор Сотир Цацаров. Според определените от него срокове, приети единодушно от прокурорската колегия на ВСС, до края на юли трябва да са ясни кандидатурите. На 30 октомври ще стане известно кои от тях са допуснати. На 14 ноември ще знаем името на новия главен прокурор.

За да бъде избран, той трябва да си осигури т.нар. „квалифицирано мнозинство“ – подкрепата на не по-малко от 2/3 от членовете на ВСС. Това означава, че най-малко 17 от общо 25-те членове на Съвета трябва да гласуват за него. Толкова получи Цацаров.

Гореща есен

До развръзката на трите сюжета премиерът Борисов ще инспектира още куп магистрални отсечки.

Впрочем използването на инфраструктурни проекти като агитация и пропаганда е метод, прилаган още в Хитлерова Германия. В изследването Highway to Hitler авторите Нико Фойгтлендер и Ханс-Йоахим Фот доказват, че в периода 1933–1934 г. опозицията на нацистите губи одобрение в цяла Германия, но там, където се строят пътища и магистрали, това става с 60% по-бързо.

Повратният момент идва през август 1934 г., когато Хитлер става и канцлер, и президент, а съсредоточаването на толкова власт в ръцете му е одобрено на референдум. Според изследователите строителството на магистрали има принос за резултатите на референдума, тъй като 10 месеца преди това започват ударно да се прокарват аутобани. В районите близо до магистрали нацистите получават високи резултати. Изследователите обясняват това и с факта, че строителството успява да намали сериозен за Германия проблем – безработицата. В периода 1933–1934 г. тя спада наполовина.

Хитлер обявява своите планове за автомагистрали още с идването си на власт и в следващите 9 месеца започва строежът на първия участък. Пропагандата на режима използва магистралите и като символика – как едно енергично правителство преодолява „демократическата задънена улица“, в която Ваймарската република е оставила Германия.

Но да се върнем на Борисов. Може би този път ще е образованието, а?

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В Прага пак е пролет

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-praga-pak-e-prolet/

Po bitvě je každý generálem, или „След битката всеки е генерал“, казват чехите. Всъщност и според поговорката, и според конкретната ситуация самопровъзгласилият се за „генерал“, който заслужава да бъде окичен с лаврови венци, или най-малкото да стане следващия министър-председател на Чехия, няма да е само един. При парламент, съставен от девет политически сили, шест от които опозиционни, кандидати надали ще липсват. Но първо битката трябва да бъде спечелена – премиерът Андрей Бабиш да бъде свален. За това се борят днес 120 000 души, които излизат по централните улици на Прага и изпълват емблематичния Вацлавски площад в едни от най-многолюдните демонстрации в страната от Нежната революция през 1989 г., довела до края на комунистическия режим.

Пролет, започнала още през есента на миналата година

50 години след драматичните събития от 1968-ма, когато съветските танкове влизат в чешката столица и слагат край на опитите за политическа либерализация на страната, през ноември 2018 г. в Прага се проведоха многохилядни протести срещу Бабиш във връзка с неправомерно усвоените от него европейски субсидии, което стана причина и за гласуване на вот на недоверие в чешкия парламент.

Половин година по-късно настояващите за оставката на чешкия премиер са в пъти повече, след като проведеното от чешките служби разследване по случая с въпросните европейски средства завърши с препоръка за изправянето на Бабиш пред съда, основанието за което се потвърждава и от предварителните констатации от одита на Европейската комисия по случая. По същество бизнес империята на Бабиш, който е вторият по богатство човек в Чехия, не би трябвало да има какъвто и да било достъп до фондовете за развитие на ЕС през последните години. Усвоявайки субсидия от 2 млн. евро за ферма и конгресен център, Бабиш е нарушил закона, тъй като въпреки извършеното от него прехвърляне на конгломерата му „Агроферт“ в доверителни фондове, е бил в конфликт на интереси, казва се в заключенията на ЕК. Изправен пред угрозата да му бъдат предявени обвинения в криминални престъпления,

Бабиш побърза да смени правосъдния министър в страната, с което само наля бензин в протестния огън.

„Това, което е написано в доклада [на ЕК], е сериозно и може да стане основание за подозрение в криминално деяние“, коментира пред Чешката национална телевизия главният прокурор на страната Павел Земан. От изявлението му става ясно, че върховната държавна прокуратура подготвя собствен анализ на доклада, публикуван от чешките медии на 30 май, и ще стигне до заключения след две до три седмици. Каквито и да са тези заключения обаче, Бабиш е категоричен, че няма никакво намерение да подава оставка. Министър-председателят отрича да е извършил каквито и да било злоупотреби, наричайки случая „политическа маневра“.

„Този одит е много съмнителен и аз го възприемам като атака срещу Република Чехия и нейните интереси, като дестабилизация на Чешката република“, заяви 64-годишният лидер на управляващата популистка партия АНО (Движение на недоволните граждани), застанал начело на страната през 2017-та, след три години на министерски постове (като министър на финансите и заместник министър-председател по икономиката). Междувременно опозицията успя да прокара искане за пълно поемане на отговорност от страна на Бабиш в случай на финансови щети за страната (връщане на получени от ЕС средства), така че потърпевши от измамата да не бъдат данъкоплатците.

„Не искаме Бабиштан“, „Стига толкова“

„Стига лъжи! Подай оставка, ще бъде по-добре!“, скандират протестиращите чешки граждани, които – противно на твърденията на някои от поддръжниците на Бабиш, че демонстрантите в столицата са изключително „градски либерали“ – се стичат от всички краища на страната, носейки плакати с имената на местата, от които идват.




„От големите регионални градове пристигат пълни влакове, но освен това и пълни автобуси с хора идват от селища като Сушице. Невероятно е!“, коментира за общественото Радио „Прага“ Микулаш Минар – председател на неправителствената организация „Милион моменти за демокрация“, която организира демонстрациите. Тези твърдения се потвърждават и от интервютата на чешкото радио с над 130 души, в това число тийнейджъри и хора над 80-годишна възраст, избрани на случаен принцип измежду десетките хиляди на Вацлавския площад. Много от интервюираните пенсионери заявяват, че няма да се оставят да бъдат купени чрез повишаване на пенсиите, защото мислят за бъдещето на своите внуци. Именно хората от тази възрастова група традиционно са припознавани като основен електорат на Бабиш и неговата партия.

Кой е Андрей Бабиш?

Наричан „Бабишкони“ и „Чешкия Тръмп“, с нетно богатство в размер на 3,7 млрд. долара, министър-председателят на Чехия е един от най-преуспелите предприемачи в бившата комунистическа държава. Започнал от търговия с торове, през годините Бабиш се превръща в крупен индустриалец, собственик на повече от 210 предприятия, в т.ч. селскостопански, енергийни и медийни компании, обединени в конгломерата „Агроферт“.

Той е сред чешките олигарси със значителна медийна собственост, включително и два от най-големите и влиятелни ежедневника в страната, посочва докладът на „Репортери без граници“, в чийто индекс за медийна свобода Чехия заема 40-то място (загуба от 6 места спрямо 2018 г.). От организацията припомнят, че през април 2018 г. трима чешки разследващи журналисти са били заплашвани от полицията във връзка с медийното отразяване по теми, свързани с Бабиш. Както и че след 27 години лоялна служба в един от вестниците, купени от него, през септември м.г. военната кореспондентка Петра Прохазкова подаде оставка „поради намесата му в редакционна политика“.

Или иначе казано, за разлика от президента Милош Земан, който от години атакува чешките медии в стил Тръмп или собственик на български футболен отбор, Бабиш борави с инструментариума на Орбан и Пеевски, търсейки начини да разширява медийното си влияние.

А колко силен е Бабиш в чешкия парламент?

„Чешкият парламент е много фрагментиран. Теоретично опозицията е много силна и чисто аритметично са възможни правителства и без участието на партията на Бабиш“, коментира за „Тоест“ д-р Константин Павлов, преподавател в Софийския университет. Павлов е чешки възпитаник, следи политическата ситуация в страната, а през 2016 г. взе обширно интервю от бившия кмет на Прага Ян Касъл, което хвърля светлина върху социално-политическите процеси в новата история на страната. „Останалите политически сили дебнат всяка грешка на Бабиш, за да се възползват от нея. Със сигурност ще има вълнения и нестабилност при оставка на Бабиш, с опити от другите партии да заемат освободеното пространство. […] Ситуацията, в която Земан е основната опозиция на Бабиш, е възможно най-изгодната за Бабиш – по същия начин, по който БСП е най-удобната опозиция за ГЕРБ в България.“ Според Павлов „загубата на управляващата партия в столицата Прага [на изборите за ЕП] е директна последица от протестите“.

Въпреки това към момента е трудно да се измери потенциалът на опозиционните сили в страната да съставят ново правителство, след като през ноември 2018 г. внесеният от шестте опозиционни партии вот на недоверие не успя да мине (не достигнаха 9 гласа). Конкретният повод за вота беше разкритието, направено от сина на министър-председателя – Андрей Бабиш-младши – в интервю за онлайн изданието Seznam.cz, че е бил отвлечен и отведен против желанието му в Крим, за да не може да даде показания в разследването за незаконното усвояване на европейски субсидии от баща му. Версията бе отхвърлена от Бабиш-старши с аргумента, че синът му страда от шизофрения, заради която е на медикаментозно лечение: „Всички, които си помислите, че бих отвлякъл собствения си син, да не сте си изгубили ума? За човека няма нищо по-ценно от децата. Или поне за мен.“

Ключов елемент за неуспешния вот на недоверие

беше стратегията на коалиционния партньор на АНО – лявоцентристката Чешка социалдемократическа партия – да се въздържи при гласуването. Позицията на лидера на партията и президент на Чехия Милош Земан бе, че дори правителството да загуби вота, той отново би дал мандат на Бабиш за съставяне на ново правителство. Както направи впрочем в средата на миналата година, след като ръководеният от Бабиш служебен еднопартиен кабинет загуби вот на доверие в долната камара на парламента. Още тогава решението на Бабиш да се коалира с комунистите провокира многохилядни протести, а ситуацията се повтори при замразяването на финансиране за 4,46 млрд. евро от страна на Европейската комисия във връзка с установените от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) нарушения.

„Чехите се интересуват много повече от политика, отколкото българите, и имат по-дълга модерна политическа традиция, още от времето на Австро-Унгарската империя, въпреки че чешката национална държава е по-млада от българската. Чешкото гражданско общество е по-силно от българското. За ефекта върху властта тепърва ще се съди, тъй като и Бабиш е изключително силен и притежава огромно медийно влияние. Все пак аз съм по-скоро оптимист за изхода от протестите, но не мога да се ангажирам със срок“, обяснява още Константин Павлов.

На въпроса дали заемайки 71 позиции пред България в индекса на „Репортери без граници“, чешките медии са достатъчно независими, Павлов отговаря: „Част от чешките медии произвеждат качествено съдържание и критикуват властта. И в България има добросъвестни медии. Мястото в класацията означава, че делът на добросъвестните медии в Чехия все още е по-висок от този в България.“

При тази медийна картина и при подобна вълна на гражданско недоволство

има ли политическо бъдеще пред Бабиш?

Въпреки поводите за оптимизъм няма как да се пренебрегне фактът, че макар и трудно, през 2018 г. Милош Земан бе преизбран за президент на Чехия – въпреки всевъзможните начини, по които се компрометира, и токсичния дух на предизборната му кампания. По този повод Ан Епълбаум написа, че „чешката политическа и медийна култура са силно повлияни от популярни (и анонимни) уебсайтове, които заливат с постоянен поток от проруска, антинатовска пропаганда; произвеждат страх и омраза към мюсюлманските имигранти и недоволство от предполагаем „елит“, който е далеч по-слаб от корумпираната бизнес класа и руските субекти, които подкрепиха кампанията на президента“.

Подобна е констатацията на Константин Павлов, който обобщава ситуацията, в която се намираме: „Изглежда, наблюдаваме ускорена деградация на националните държави в ЕС и като единствената възможна и ефективна контрамярка изглежда засилването на европейските институции и на федералния характер на Съюза, включително и на Европейската прокуратура. И политическите системи, и институциите в страните членки изглеждат все по-неадекватни на вътрешните предизвикателства, пред които са изправени – преди всичко пред националпопулизма, който по дефиниция стоварва всички вини върху Брюксел.“

Заглавна снимка: Martin2035

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Иванчева на кладата на българското правосъдие

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivancheva-na-kladata-na-bulgarskoto-pravosudie/

Не знам други страни, освен може би само Папуа Нова Гвинея, където в ХХI век горят жени на клада, защото са магьосници. Но дори да се върнем в годините на най-мрачното Средновековие, едва ли и тогава хората са вярвали, че хилядите жени, хвърлени от Светата инквизиция в пламъците на кладите, са били вещици. По-скоро че са набедени от Църквата за нейни врагове.

Десислава Иванчева със сигурност не е вещица, но младата жена очевидно е сред недолюбваните от властта. Най-малкото защото измъкна едно кметско място от ГЕРБ във важен за столицата район и така разби статуквото избори да се печелят само от партийни кандидати. Преди няколко години тя оглави гражданските протести срещу застрояването на зелените площи в кв. „Младост“, а днес, по ирония на съдбата, трябва да плати за тази своя позиция. Двайсетгодишната присъда има за цел не само да смачка Иванчева. Не, тя е предупреждение за всеки, който дръзне да се изправи срещу интересите на парите и властта.

Този текст няма за цел да оневини Иванчева,

нито е своеобразна адвокатска пледоария в нейна защита. Става дума за това как изглежда процесът срещу бившата кметица и нейната заместничка извън съдебната зала, в очите на гражданите. Които и без да са правно грамотни, имат право на мнение. А това дело несъмнено привлече голям обществен интерес.

Нека приемем хипотезата, че обвинените и осъдени на първа инстанция Десислава Иванчева, Биляна Петрова и Петко Дюлгеров (бивш кмет на район „Младост“), получили съответно присъди от 20, 15 и 12 години лишаване от свобода, са виновни. Казвам хипотеза, защото до окончателното приключване на делото тримата обвинени бивши длъжностни лица остават невинни пред закона. Въпросът е: ако разследващите са имали достатъчно събрани улики за вината на Иванчева и Петрова, защо не извършиха задържането им без излишен шум и показност? Защо ѝ беше необходимо на спецпрокуратурата да проведе тази унизяваща човешкото достойнство акция? Очевидно защо – за да привлече общественото внимание и да внуши (още преди да е започнал съдебният процес) убеждението, че имаме класически пример за корупция: длъжностни лица, които искат подкуп в особено големи размери от инвеститор, за да му разрешат строителство в столичния квартал.

Вместо да убеди гражданите в правотата си, специализираната прокуратура и съд ги настроиха срещу себе си.

Най-вече с прекомерното прилагане на закона срещу двете жени: държаха ги месеци в ареста, където само те знаят какво са преживели; водеха ги с пранги на краката към съдебната зала, а там ги поставяха в стъклена клетка – „привилегия“, на която не са се „радвали“ дори рецидивисти с особено тежки престъпления, като убийства, изнасилвания, наркотрафик. И в болницата, където Иванчева постъпи миналото лято за изследвания с потвърдена диагноза „тумор на хипофизата“, бившата кметица е лежала окована за леглото като Ханибал Лектър – психиатъра човекоядец от романа „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис.

Всички тези действия, дори и да приемем за доказана вината на двете жени, изглеждат прекомерни, злоумишлени и несправедливи от гледна точка на елементарната хуманност. Те предизвикват основателна неприязън и недоверие към съдебната ни система. Дотам, че след произнасянето на несъотносимо тежките присъди, сравнени с такива за предумишлени убийства, извършени с особена жестокост, правото в България изглежда изнасилено и поругано. Стреснат от собствените си действия и от общественото мнение, Специализираният наказателен съд излезе със съобщение до гражданите, в чието име правораздава. Съобщението е кратко и емоционално и завършва така: „Не питайте „Защо сега“? Никога не е късно да израсТнем.“

Разбира се, че няма да питаме: „Защо сега?“ Не е необходимо. Защото знаем.

Сега, когато скандалите за търговия с влияние разкриха не един и два случая на облагодетелстване на върхушката от различни институционални нива с луксозни жилища, придобити не на пазарни цени, трябваше да има демонстрация на прилагането на закона с цялата му строгост. И демонстрацията не закъсня – делото срещу Иванчева и Петрова приключи в необичайно кратък за българското правосъдие срок и с присъди, чийто размер поставя под въпрос справедливостта на процеса и самата вина на двете обвиняеми.

След тези присъди човек съвсем логично си поставя въпроса: щом за поискан, но недоказано получен подкуп в такъв размер, съдът присъжда 20 години затвор, то колко ли трябва да получат недосегаемите, откраднали десетки и стотици милиони левове от българската хазна и европейските фондове? Въпросът е риторичен, а обществото ни не очаква еднакво справедливо правосъдие за всеки.

Поне не и днес, когато министърът на правосъдието заяви в ефира на БНТ: „Това дело обучи не само институциите, то беше лакмус за гражданското общество за това какво е борба с корупция и как трудно се доказва тя.“ Няма да коментирам как Данаил Кирилов се произнесе за дело с толкова висок обществен интерес. Още повече след като разбрах, че той [по повод новите повдигнати обвинения по делото за автобусната катастрофа край Своге м.г., при която загинаха 20 души – б.р.]

„от новините е формирал предположение, че разследването е много задълбочено“.

Съдебната сага по делото „Иванчева“ продължава и тепърва предстои да се развива до произнасянето на следващата инстанция. Специалисти с дълъг опит в наказателното право са коментирали пред „Капитал“, че „само̀ по себе си е абсурдно някой да бъде осъден на 20 години затвор само за поискан подкуп, не за получаването му“. И припомнят, че искането за подкуп според българския Наказателен кодекс не е представлявало престъпление чак до 2002 г., когато законът е допълнен с този текст.

Изданието препраща и към сайта на ВКС, на който са публикувани списък с дела и повече от 90 съдебни решения по корупционни престъпления от февруари 2017 г. до сега. „Дори и бегъл преглед на тези документи показва, че за българската прокуратура подкупите съществуват единствено в полицията и особено в пътната, където размерът на подхвърлената сума варира от 20 до 100 лв., а в един случай – и 2,5 кг рязан тютюн. Затова и присъдите започват от 6 месеца условно“, пише „Капитал“.

Независимо дали вината на Иванчева, Петрова и Дюлгеров ще бъде доказана и на следващата съдебна инстанция, или не, делото ще бъде посочвано в бъдеще като пример за това как не бива да бъдат третирани обвиняеми в хода на един съдебен процес преди окончателното потвърждаване на тяхната виновност. По този казус със сигурност ще има и решение на Съда за правата на човека в Страсбург, при това с особено голям размер на обезщетението, което държавата ще трябва да плати на бившата районна кметица и на нейната заместничка.

Апропо, за недомислията на българския съд ще платим всички ние. Солидарно.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT през юни 2018 г., когато излязоха доказателства от специалните разузнавателни средства

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.