France is accelerating its transition to post-quantum encryption:
France’s cybersecurity agency ANSSI said on Tuesday it would stop certifying security products that lack quantum-resistant encryption, a move that will force government bodies and critical operators to shift away from older systems.
Samih Souissi, ANSSI’s chief of staff, said at the France Quantum conference that the agency would halt such certifications from 2027, and that businesses should be buying only quantum-safe products by 2030.
ANSSI approval is required for use in French government agencies and critical infrastructure, making the policy a de facto phase-out of older encryption.
В доста статии и интервюта се споменава, че все повече хора се връщат в България. Коментирал съм го и аз на няколко пъти, макар и по-резервирано. Виждам, че се обсъжда често колко са се върнали всъщност, какво образование имат и от къде идват. Видимо за някои хора е по-важен тона на кожата, а не какъв потенциал могат да донесат обратно сънародниците ни от чужбина.
Затова реших да внеса малко яснота относно тези твръдения. Ето какво знаем и какво не от наличните данни.
През 2020 за пръв път от доста години броят напуснали страната е по-малък от тези заселили се в България. Между 2020 и 2025-та има от 12 до 42 хиляди механичен прираст всяка година. Общо по данни на НСИ това означава, че 186717 души в повече са се нанесли в България. От тях 34257 от тях са родени в България. Още 17824 имат българско гражданство, но не са родом от България. За последните има три хипотези. Първата са натурализираните българи пренесли се в България в някакъв етап след като са получили гражданство. Втората са български мигранти върнали се от чужбина заедно с децата си, които са се родили междувременно там. Третата са наследниците на насилствено изселените в Турция българи през 80-те. По мое мнение тези почти 18 хиляди са смесица от тези групи с най-голяма тежест втората.
За същия период (2020-2025)89606 души са получили българско гражданство. 28% от тях са родом от Македония. 14% са от Украйна, 11% са от Турция и 9% са от Молдова. Не знаем дали тези почти 90 хиляди са сред 271-те хиляди нанесли се в България. Не знаем дори дали са стъпвали въобще в страната или директно са заминали някъде по света. Съдейки по анекдотни впечатления от опашките пред консулствата, повечето получили гражданство го използват като възможност да отидат в Германия, Белгия и Австрия. Нямаме конкретни данни за това обаче.
Нямаме публични данни от къде са родом онези върнали се в страната, какъв етнос имат и други социални характеристики. Споменавам го единствено, защото изглежда занимава огромна част от обсъждащите темата. Нямаме данни не защото някой ги крие, а защото подобно на преброяването, етническата принадлежност е въпрос на самоопределяне. Давал съм многократно примери за това със себе си. Отделно най-често данните за образование, доход, продължителност на работа, размер на домакинството и прочие са на база социологически допитвания, т.е. самооценка по въпросници, а не обективни данни от регистри. Същото обясних за микропреброяването в Германия, например. Най-вече подобни въпроси не се задават когато някой се мести в България. Има въпроси за образование и съжителство при смяна на настоящ адрес, но често не се попълват и не се извеждат като справки от ГРАО.
Според същите тези данни на НСИ, едва 4062 лица са променили настоящия си адрес от Германия към България. Тук е важно да се посочи, че това далеч не са всички за които НСИ има данни, че са се върнали от там. Както обясних в статиите ми за избирателните списъци и реалните данни за раждаемостта в страната, статистиката не следи само справките на ГРАО за настоящ адрес, а редица други показатели, по които преценяват, че някой не е постоянно в България. Отделно доста хора не променят настоящия си адрес като заминават или се връщат, което прави такива косвени показатели особено важни. Резултатът е, че отклонението от преценката на НСИ за населението при преброявания е аналогично на това на немската статистическа служба Destatis за Германия. Последните, например, намалиха с 10% оценката си за българските граждани в Германия след последното си преброяване.
Данните на Destatis показват шарена картина от числа за диаспората ни, но общото е, че има голямо намаление по всички показатели. Писах през февруари подробно за това. Тези дни излязоха данните от адресните регистрации и само за 2025-та г. има намаление с 13368 български граждани или 3.7%. За 2024 и 2025 общо са 22075 или 6%. Отделно според грубата оценка от микропреброяването тези в Германия, за които се знае, че или те, или родителите им са родени в България, също намаляват, макар и с под 2%. Според данните за движението на хората, 21 хиляди български граждани в повече са напуснали Германия през 2024 и 2025 без да знаем накъде са заминали. 24300 души в повече са се преместили от Германия в България без да е уточнено място на раждане или гражданството. Тук е важно пак да се спомене, че немската статистика не отчита за български гражданин някого, когато има също немско гражданство.
Събрани тези данни по мое мнение показват, че мнозинството от българите напуснали Германия са се преместили в България. Също, че изглежда са значителен дял от 74-те хиляди души, които са се нанесли в повече у нас.
Това е всичко, което знаем от данните на Германия. Както писах в последната си статия за данните за диаспората ни там, има оценка за месторождението, колко хора са с двойно гражданство, колко деца са родени и навярно нямат българско гражданство въпреки правото си на такова и колко са получили. Знаем за социалния статус, доходите, образованието и как свързват двата края българите там.
Всякакви упражнения и квалификации за българите в чужбина извън описаното тук, както и опитите за разделение на групи обаче не стъпват на измерими факти. Още по-безсмислени са изказванията какви са българите върнали се в страната като произход, етнос, образование или опит. Безсмислени, най-вече защото не би трябвало да има значение – имаме нужда от всеки независимо какъв е в сегашната си ситуация. Безсмислени също, защото гарантирам, че никой няма данни за това и предимно си измисля. Давам Германия като пример, защото познавам методологията и проблемите на тяхната статистика, както и защото са най-голямата българска диаспора в света.
Трябва да спрем да спорим кой какъв е и да се опитаме да разберем по-добре какво стои зад тези положителни числа, да работим да се превърнат в тенденция и да търсим начини да се възползваме от опита на тези хора. За целта трябва да се работи много срещу предразсъдъците в обществото ни не само срещу миграцията, а и често собствените ни деца заминали в чужбина, но и срещу мигранти от страни извън Европа, от които имаме жестока нужда предвид липсата на работна ръка. Желаещи видимо има, но от нас зависи дали ще ги отпратим, дали ще работим с тях или в другата крайност ще ги изолираме в гета както направиха белгийците с предвидим ефект. Същото, впрочем, важи и са сънародниците ни връщащи се в страната. Техните действия ще са индикатор и присъда дали България има някакво бъдеще.
A reminder that I am no longer here, but am instead here. The new RSS feed is here. If you’re still reading this for some reason other than being on Dreamwidth, please update your feed.
Когато бях малък, баба ми често ме съветваше да ограничавам времето си пред екраните и ме предупреждаваше, че ще съжалявам след време. Но за мен всякакъв вид софтуер и хардуер беше вълнуващ – от конзолите за игри до касата на кварталния магазин и как работи скенерът за баркодове. През годините, когато израствах, всеки нов смартфон беше светлинни години пред миналогодишния, а тепърва навлизащите приложения преобръщаха индустрии като музиката и киното. Исках да прекарвам възможно повече време в интернет пространството, което сякаш беше безкрайно и задоволяваше любопитството ми за всичко. Най-често гледах видеа и четях Wikipedia с часове. Смятах да се занимавам с техника, когато порасна. Та препоръките на баба ми най-често оставаха игнорирани.
Обаче се оказва, че между моето поколение и това на баба вече има нещо общо.
Според проучване по поръчка на Financial Times от края на 2025 г. при Gen Z ибейбибумърите се наблюдава най-значителен спад в потреблението на социални мрежи. Данните показват, че в развития свят хората прекарват общо с 10 процентни пункта по-малко време от деня си в тях в сравнение с пика на тази статистика през 2022 г. Растеж в потреблението се наблюдава само в групата между 35 и 44 години. Изненадващо или не, негативната тенденция се води най-младите анкетирани – между 16 и 25 години.
За част от нас интернет средата започна да изглежда прекалено изтощителна.
През 2026 г. най-новият iPhone е почти идентичен с предходния, а социалните мрежи са неразпознаваеми. Във все повече младежки кръгове се забелязва любопитен феномен: мои връстници експериментират със завръщане към dumbphones(„глупави телефони“, както сега наричаме „старческите“ джиесеми) за уикенда, слушат музика на MP3 вместо в Spotify, изключват известията си за по-дълги периоди или изтриват самите приложения. Да приемеш аналоговото се превръща в тенденция, дори и не толкова силна към момента. Gen Z започва тих бунт срещу онова, с което израсна. Броят на пазаруващите онлайн в България също спада през 2025 г.
Но защо?
Основният парадокс, пред който са изправени технологичните гиганти, е защо потребителите отказват да бъдат постоянно онлайн, при положение че платформите стават все по-пристрастяващи. Отговорът се крие в самия модел на мрежите. Колкото по-съвършени стават механизмите за задържане на вниманието, толкова по-ясно потребителят осъзнава безсмислието на процеса.
Пристрастяването към безкрайното скролване стига до психологически таван, след което се задейства естествена обратна реакция. Когато съдържанието е моделирано единствено с цел изкуствено улавяне на погледа, но не дава истинска стойност на зрителя, той го усеща. Пространството е пълно с видеа, лишени от смисъл и създадени да губят време; голяма част от тях са генерирани с ИИ. Потребителят получава по-голям обем от информация, но по-малко от онази същност, която първоначално го е привлякла. А това води до изтощение и усещане за изгубено време.
Прекарвам часове на ден в социалните мрежи – гледам съдържание, а също така разработвам собствено. Занимавам се със създаване на видеа за интернет от няколко години. В повечето свои клипчета дискутирам анимационни сериали и новините около тях, като съм натрупал комбинирана аудитория от над 50 000 последователи. И въпреки че интернет е важна част от живота ми, осъзнавам, че той деградира и се превръща в нещо различно от онова, което дълго време познавах.
Причините се коренят в два основни структурни проблема.
Първият е свръхкомерсиализацията, която превърна социалните мрежи от пространства за споделяне на идеи в агресивни дигитални молове, където всеки сантиметър от интерфейса е монетизиран, алгоритмите приоритизират платеното съдържание, а потребителят е третиран единствено като импресия.
Вторият проблем е ерозията на автентичността. В стремежа си да угодят на платформите авторите масово уеднаквиха продукцията си, а навлизането на ИИ допълнително унищожава човешкия елемент.
Първоначално тези приложения бяха инсталирани с цел поддържане на контакт с приятели и проследяване на лични интереси. Днес обаче потребителите се оказват подложени на постоянна бомбардировка от нежелана информация и изкуствено стимулирани емоции.
Комерсиализирането на интернет беше неизбежно. Той е нашият нов градски площад, а на площадите има търговци.
Проблемът е, че когато основната метрика за успех – при всяка платформа, при всеки създател – е средното време за гледане, следва точно определена логика: съдържанието трябва да прихваща вниманието и да го задържа максимално дълго. Колкото по-дълго аудиторията стои в приложението, толкова повече реклами поглъща и толкова повече пари генерира. Създателите знаят това и работата им е съобразена с него. Самото правене на пристрастяващи видеа е пристрастяващо: когато публикацията ти получи повече гледания от обичайното, YouTube Studio гърми с конфети, TikTok ти изпраща поздравителен имейл. Целият процес е геймифициран. Създателят получава награда, когато генерира приходи както за платформите, така и за себе си, а не когато изгради истинска връзка със зрителя.
С навлизането на ИИ бариерата между идея и изпълнение изчезна, което създаде непрекъснат поток от ненужни никому постове, създадени с цел да събират ангажираност, която после се продава като евтино рекламно пространство. Те често се опитват да накарат потребителя да изпита силна емоция – гняв, погнуса, изненада. Битката за привличането на вниманието може да бъде спечелена от създатели без лице само ако съдържанието им е радикално. Така обаче тези, които застават с лицето си, биват избутани от челните места на фийдовете и имат чувството, че трябва да правят повече за по-малко. Само така могат да се конкурират със свръхпродуцирания slop.
Тази игра унищожава нещо, което преди имаше реална стойност: усещането, че инфлуенсърите са алтернатива на традиционните медии.
Сега в голяма степен те са просто друг вид рекламен носител. Всяко видео, всяко постче сякаш цели да продаде нещо. Да бъдеш „известен“ в интернет за младите е нещо, което сякаш е едновременно „готино“, но и сравнително лесно за постигане. Ето защо има свръхизлишък от хора с много последователи и viral видеа, готови да рекламират всеки, който им предложи адекватна сума.
Водещите на популярния подкаст The Colin and Samir Show, които от години изследват икономиката на създателите на съдържание, наричат настоящия момент „епоха на изобилие“. В своите анализи те отбелязват радикална промяна в поведението на потребителите: хората в лични разговори вече все по-рядко споделят кои са конкретните създатели, които следят с интерес. Масовият отговор вече е: „Гледах едно клипче в Instagram.“ Човек вече не избира активния си кръг от авторитети; той просто консумира това, което алгоритъмът на съответната платформа е преценил, че ще задържи погледа му за още няколко секунди.
Това пасивно поведение е своеобразен защитен механизъм. Доскоро интернет се крепеше на т.нар. парасоциални връзки – едностранното усещане за близост, приятелство и общност между създателя и неговата аудитория. Днес голяма част от хората си научиха урока. Тази връзка е компрометирана и се акцентира върху едностранността ѝ. Когато в четири от пет случая даден инфлуенсър е готов да осребри гласуваното доверие, потребителите подсъзнателно се научават да държат дистанция.
Когато всеки е „известен“ и аудиториите са толкова фрагментирани, че изчезването ти от фийда минава незабелязано, отговорността изчезва заедно с вниманието.
Хората те помнят между скролванията, но често дори не поглеждат името на профила ти, а ако твоето съдържание спре да достига до тях, веднага те забравят, тъй като всеки ден виждат още хиляда като теб. Заради тази липса на чувство за отговорност в България може да видим автори с детска целева аудитория да рекламират хазарт. Примерите за неуместно съдържание не са изолирани и сред продукцията, насочена изрично към деца. Инфлуенсърският детски сериал „Русалки“ е критикуван от зрители заради хумора, който често е твърде сексуализиран за целевата си аудитория, и за визуалния стил на героите, който също поражда въпроси. Въпреки тези критики сериалът не само не среща обществено отхвърляне, но се радва на търговски успех – игрален филм по него стигна и до българските кина.
За изкривяването на ценностите онлайн донякъде е виновно навлизането на краткоформатните видеа – много по-трудно е да покажеш себе си, това, в което вярваш, своите позиции в рамките на едната минута внимание, която повечето зрители ти отделят.
Ако искаш да отправиш истинско послание, то следва да е сведено до нещо, което може да се обясни за секунди.
Трябва да изкажеш мнението си по даден въпрос в текст, който може да се събере на картичка. Така вместо към нюанси и дълга дискусия хората се стремят да казват само крилати фрази и да ги повтарят често с надеждата повече хора да ги чуят.
Инфлуенсърите и отговорността
За отговорността на един инфлуенсър говорих с Мартин Георгиев – Кралски, чийто канал има над 115 000 абонати в YouTube. Той се опитва по хумористичен начин да обсъжда проблемите, създавани от българските инфлуенсъри, и лошия пример, който дават. Във видеата си показва как колегите му често откровено лъжат, заблуждават или промотират опасни зависимости на феновете си.
Според Кралски се наблюдава фундаментална промяна в мотивацията, породена от факта, че интернет пространството стана доходоносно. Попитан защо според него някои български инфлуенсъри не изпитват чувство за отговорност пред аудиторията си, той отговори:
Фокусът се измести от задоволяване и грижа за зрителя към задоволяване просто на финансовите нужди на инфлуенсъра. Накратко, той не изпитва чувство за отговорност, защото започна да гледа на YouTube като на бизнес вместо като на комуникация със зрителите си.
В своето преживяване като зрител на YouTube видеа Кралски споделя, че вижда деградация:
Със сигурност бих могъл да кажа, че през последните години се чувствам все повече и повече отблъснат. Става все по-трудно да се намери нещо качествено и стойностно за гледане.
Доказателство за комерсиализацията вижда в изпълването на интернет пространството с видеа, които таргетират аудитории от деца:
Нямаше да има нищо лошо, ако го правеха искрено. Но им личи, че го правят само защото децата са най-масовата публика, най-лесно и безкритично консумират съдържание и са най-предразположени да купят всеки твой продукт, който им предложиш. Това ме кара да се чувствам доста неприятно, защото аз съм в един бранш с тези хора.
Усещането му за отблъскване от платформата съвпада с масовата тенденция. Става все по-трудно да откриеш нещо качествено, когато всичко е оптимизирано за лесна монетизация на гърба на най-наивните.
Попитах го дали вижда решение на този проблем в западната „кенсъл култура“, която така и не се наложи успешно в България.
Кенсъл културата със сигурност е нещо полезно. Така хем инфлуенсърите няма да се чувстват толкова свободни да правят каквото си искат, мислейки си, че няма да има последствия, хем ще се стимулира критичното мислене на зрителите.
Като създател в нишата на коментарните видеа Кралски е един от проводниците на нов опит за кенсъл култура, била тя и различна от западната. Но голямата отговорност според него остава в нашия собствен клик.
Най-важният фактор според мен е зрителят да се научи да не е консуматор. Ако той не е такъв, тези „лоши инфлуенсъри“ изобщо няма да могат да си намерят публика и няма да могат да се развият. Така няма да се налага те да бъдат „кенсълвани“, защото изобщо няма да могат да се развият толкова, че да стигнат до този етап.
Кралски според мен е най-изявеният критик в българския YouTube на лицемерието, което колегите му проявяват, щом започне разговор за достойнство и ценности. Мартин акцентира върху казуси като този как инфлуенсър, основал асоциация с цел „да въведе ред и правила в съдържанието в социалните мрежи“ и „създаване на етични правила и регулация на съдържанието“, публично дружи с хора, които са антипод на тези цели.
Чрез социалните мрежи можеш лесно да насадиш несигурност у хората.
Момчета на 14 години сравняват физиката си с 30-годишни бодибилдъри на стероиди. Мислят си, че това е абсолютният необходим минимум, за да получат внимание от хората, които харесват. Така им е казал някой, който се удря с чук по главата за по-издут вид на челюстта. Може да звучи комично, но когато си подрастващ, някак си намираш тези неща за смислени.
Обективните данни също са ясни – повечето време пред екран води до влошено психическо здраве. Повишава се рискът от депресия и тревожност.
Ехо, има ли някой?
Много интернет потребители вече не са сигурни каква част от съдържанието, което виждат, е създадено от хора. И в случая не става въпрос само за видеа и постове, направени с ИИ. Популярна е „теорията за мъртвия интернет“, според която в днешното интернет пространство преобладава фалшивата активност.
Преди няколко месеца разследване на WIRED документира как дигитална маркетингова агенция е създала хиляди фалшиви фен профили, за да симулира масов ентусиазъм около индирок групата Geese. Те са пресподеляли видеа на бандата, взаимно са харесвали и коментирали постовете си. По този начин агенцията се е опитала да създаде усещане, че съществува по-голяма и развълнувана фен база на групата. (За протокола, харесвам музиката им, но бих предпочел да знам, че и другите им почитатели са истински хора.) Когато дори ентусиазмът на феновете може да е симулация, доверието – главното нещо, което винаги е свързвало създател и зрител, се срива.
Живеем в реалност на агресивен, денонощен интензитет онлайн, а новините от последните години често звучат по-скоро като абсурдна пародия, отколкото като истина. Част от Gen Z, които тепърва навлизаме в живота си като възрастни, чувстваме, че здравият разум се е загубил някъде между всички пропагандни, първоинстинктни и радикални постове, които виждаме. Когато всичко наоколо започне да изглежда изкуствено, усещането за безсмислие става неизбежно.
Голяма част от преживяването в социалните мрежи в момента се усеща като продукт на sunk cost fallacy1.
Гледаме някакво видео до края, макар още по средата да сме осъзнали, че няма стойност. Така се оказва, че знаем цялата история на някакъв си генериран с ИИ герой със странно име. Продължаваме да скролваме с надеждата все някога да видим нещо, което наистина ни вълнува – измежду многото реклами и препоръчани постове.
Именно от този наложен дигитален абсурд се опитват да избягат доста млади хора. Нашето поколение първо усети кризата просто защото израснахме пред екраните и притежаваме дигиталната интуиция да разпознаем проблема.
(И да, бабо, вероятно беше права.)
1 Заблуда на потъналите разходи (англ.) – психологически механизъм, при който човек продължава да влага време и ресурси в обречена кауза, защото вече е вложил много в нея. – Б.р.
The 7.2-rc2 kernel prepatch is out for
testing. Linus said: “It’s Sunday afternoon, and rc2 is out. Things
look very normal – it’s not a small rc2, but it’s in line with recent
releases, and slightly smaller than rc2 was in 7.1. Let’s see how that all
continues, but so far so good.“
There is also a
fix for a use-after-free bug in KVM (CVE-2026-53359)
that was introduced in the 2.6.36 kernel. As usual, each stable kernel includes
a number of fixes throughout the tree. Users are advised to
upgrade.
Като бях малка, живеехме в една мансарда, от която се откриваше чудна гледка към Витоша. Паралелно с гледката всекидневно ми се откриваха и някои тайни от дълбините на българския бит и душевност – например, че ако нещо си работи, не се пипа.
Такова беше електрическото табло вкъщи. То „работеше“. Съответно не беше пипано с десетилетия. Това ни даваше ексклузивната възможност да овладеем как се сменят керамични бушони (по-скоро керамични предпазители, ама тогава не правех разлика, то не че сега много…), и да разберем откъде да се сдобием с най-подходящата жичка, за да направим „байпас“, ако бушонът изгори, както и защо всички трябва да сме с гумени подметки, когато ще се упражняваме по таблото.
Самите упражнения неведнъж са довеждали до късо съединение, оставящо без ток целия блок. Но пък именно заради това съм имала възможността да чуя лично как хубаво гърмят бушони. Ако е някой нормален бушон, с нормално натоварване, той казва тихо и кротко „цък“ и изгасва. Ако обаче много си го навивал с жички и не си го сменял дълго време, „защото си работи“, трещи със страшна сила.
И имайки тази електричарска закалка, напоследък започвам да усещам как ще гърмят бушони. Във въздуха освен обичайната пластмаса заради пожар в склад с отпадъци се носи и допълнителна миризма на бакелит от горящи жици, подправена елегантно с уханието на керосин от чартъри и на леко смутен Пеевски, който обича да обяснява кой кого „оправя по пеньоар“, но сега има проблем, че някой рови в „личния му частен живот“.
Та да продължим с бушоните… Тази седмица разбрахме от министъра на вътрешните работи, че преди време „един бушон“ (няма женски род, извинявам се) от Конституционния съд се е оказал в самолет за Дубай с Делян Пеевски. Депутатът е летял с частен полет заедно с Десислава Атанасова, съдийка от институцията, която би трябвало да е последният предпазител, така да се каже.
Самата Атанасова отрича това и казва, че на посочените дати е пребивавала само в Турция, където е стигнала с граждански полет.
Зa всички ни, предполагам, е ясно, че Десислава Атанасова и Емилия Русинова сигурно ще изгърмят – коя по любов, коя по задължение – и на тяхно място може би ще бъдат инсталирани „подходящи“ хора, най-вече за удобство на актуалните спасители.
Оттам нататък вече е лесно да се зададе и грешният въпрос за олигарсите. В тазседмичния си текст Емилия Милчева предлага да спрем да броим бушоните и най-сетне да отворим електрическото табло. Проблемът никога не е бил кой предпазител ще изгори пръв. Цялата работа е в схемата на инсталацията – защо е направена така, че всеки следващ неизбежно да гръмне. Ако държавата непрекъснато произвежда среда, в която все някой винаги се оказва достатъчно влиятелен, за да не важат правилата за него, не е чудно, че сме се докарали точно дотук: някаква фасадна демокрация, висяща на честна дума за пред Брюксел и на три подменени жички. (Много уморителна се оказа тая ел. метафора!)
Докато продължаваме да се чудим откъде ще ни изпере късото съединение, по света се занимават с доста по-сложни технологии и с доста по-сложните въпроси, които те повдигат. ChatGPT няма да превземе света тази събота, спокойно, но покрай разговорите за машините все по-често забравяме да говорим за човека, както пише Йовко Ламбрев в текста си „Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект“.
В него Йовко разглежда как един технологичен скандал се превръща в разговор за власт, за граници и генерално за бъдещето на Европа. Време е да заемем малко по-активна позиция по отношение на изкуствения интелект и да започнем ние да решаваме какво ще правим с него, а не той с нас.
Препоръчвам и други два текста на Йовко за ИИ, с чиято помощ можете да си отговорите на някои базови въпроси за технологията, в случай че не сте като повечето хора, на които всичко им е „ясно“:
От грижата за човечеството минаваме към грижата за човека и по-специално към онези грижи, чиято цел е да донесат облекчение и радост. В „Да говорим с грижа“ тази седмица влиза новият материал на Надежда Цекулова. В „Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел“ Надежда продължава да изследва детските палиативни грижи в България, като поставя въпроса какво ще стане, ако спрем да гледаме на детето единствено през медицинския му картон.
Текст с продължение е и втората част от историята на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада. В нея виждаме как островът постепенно престава да бъде остров и се превръща в умален модел на Балканите, на България дори, на всяко място, където голямата политика пренарежда държавни и лични граници.
И от изпитанията, с които са били принудени да се справят хората, прокудени от родните си домове, минаваме към ежегодните изпитания на седмокласниците.
Тестовете след VII клас, официално наречени Национално външно оценяване (НВО), винаги ни оставят с усещането, че всички сме на изпит – ученици, родители, учители, министри… Само задачите са различни, но все така не ги схващаме. Донка Дойчева-Попова се пита какво всъщност измерваме, когато измерваме някакви знания. И дали не сме станали прекалено добри (до степен на самоцелност) в оценяването и прекалено лоши в ученето.
Тази промяна също зависи от нас, но и тя остава в хипотезата „много искахме, но просто нямахме желание“.
За промените и провокациите на средата си говори Ина Иванова с Маргарита Доровска в рубриката „Тези хора“. В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Защо културната среда не се появява сама; защо музеят не е просто сграда, а общността – просто публика; как се изграждат и поддържат… Все за такива интересни неща става дума в интервюто.
И като говорим за среда, веднага ви казвам, че тази седмица Светла Енчева се огледа из германската градска среда и не видя климатици. Защо така си нямат климатици тези хора – бедни ли са, прости ли са, или май е нещо друго… Ясно ви е, че текстът на Светла не е за климатиците, а за обществения договор, според който все пак е добре градът да изглежда като град, а не като съвкупност от индивидуални решения, кое от кое по-ексцентрично. Но това, че ви е ясно, не ви помага особено. Съжалявам.
Ако харесвате работата на „Тоест“, подкрепете ни. Нямаме претенции, че ще сменим инсталацията, но поне отказваме да се правим, че миризмата на бакелит е просто летен аромат. (И добре че свърши този бюлетин, че от електрометафорите вече ме бие токът!)
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
comments
