Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/bilyana-kurtasheva-smisulut-na-ostaryavaneto-e-da-ni-izvadi-ot-klishetata-na-mladostta/

Въпросите задават Сюзан Зонтаг и Роси Михова

Американската писателка Сюзан Зонтаг (1933–2004), която е авторка и на емблематични есета в областта на литературната критика, философията и фотографията, е от онзи тип хора, които обожават да правят списъци. В своите дневници, публикувани посмъртно през 2012 г., тя разкрива почти агресивната си обсесия от подреждането на думи в колонки. Според психолозите това е нейната защитна поза „en garde“ срещу вселенския хаос – нейното хапче за облекчение в моменти на болка, самоконтрол в моменти на лудост и бистрота на ума в моменти на вдъхновение. Във втората част от тези дневници – „Когато съзнанието е впрегнато в плътта (1964–1980)“, писателката споделя:

Аз оценявам стойностното, аз придавам стойност, аз създавам стойност, аз дори гарантирам самото „съществуване“. Оттук идва и моята непреодолима потребност да правя списъци. Нещата (музиката на Бетовен, филмите, бизнес корпорациите) няма да съществуват, ако не заявя интереса си към тях, като поне запиша имената им.

Изброяванията, които Зонтаг прави в своите записки, са най-различни – поетични, медицински, изповедални, работни, философски. Нейният син Дейвид Риф ги определя като своеобразна „инвентаризация на душата“. Писателката е убедена, че човек се дефинира от това, което консумира и цени, и че личният вкус е нещо много повече от набор естетически и интелектуални предпочитания. И пояснява:

Ние притежаваме визуален вкус, но и вкус по отношение на хората, на емоциите, действията. Съществува вкус в морала, дори вкус в идеите.

Всички тези списъци обаче са създадени от думи. А Зонтаг настоява да гледаме на тях не като на символи и знаци за декодиране, а като на материални неща – всяка дума със свой звук, текстура, тежест, ритъм и физическо присъствие. Точно затова днес обсъждаме списъците на тази забележителна жена с една безспорна познавачка на теорията и практиката на думите – литературната критичка, редакторка и преподавателка Биляна Курташева*. 

Обичате ли да правите списъци?

Да, обичам. А още повече обичам жеста, с който задрасквам някоя задача в тях. Имам и нематериални, „ментални“ списъци, които живеят в главата ми, разнасям ги напред-назад, често с години.

Може би затова Умберто Еко казва, че „ние правим списъци, защото не искаме да умрем“.

Точно така. Списъкът често е мека форма на отлагане. А отлагайки, си казваме: „Има още време, още не съм на финалната черта…“ Затова мразя думата „дедлайн“ (английският е още по-брутален в сравнение с нашето „краен срок“). Като наближи поредният, просто изчаквам тихо да ме отмине. Разбира се, това не минава без душевни терзания, защото работя с текстове, бавя други хора… А и просроченият дедлайн те лишава от усещането за свършена работа. Така че може би най-тормозещият списък е този с крайни срокове в минало време.

Интересно е, че списъкът е едновременно древно, но и модерно, дори постмодерно занимание. Например първите писмени свидетелства на глинените плочки от Месопотамия са на практика счетоводни отчети и инвентарни списъци на домашни животни и стоки. Също редици от думи за обучение на начинаещите писари.

От друга страна, в литературата на XX век списъкът се превръща в жанр. Помислете за списъците на Гео Милев с неговите изведени до абсурд изреждания – в поемата „Септември“, но и преди това в незавършената поема „Ад“: „автомобили / със сто конски сили / мотоциклети / кеби / фиакри / карети…“ Гео прекарва няколко месеца в Лондон през 1914 г., шокът от движението в мегаполиса не го напуска и по-късно, през 20-те, се излива в поемата. Уловил е специфичния момент, когато четиритактовият двигател още се състезава с конете по улиците…

Впрочем моето първо влизане в правенето на литература през 90-те беше под знака на списък. Тогава с Елин Рахнев и Невена Дишлиева започнахме списанието „Аспирин Б“ (после „Витамин Б“), замислено в онези карнавални, луди времена като „списание за литература и блус“. В неговия първи брой излезе нашият „манифест“, оркестриран от Елин. Това беше именно списък, патетичен и ироничен едновременно:

Аз и до днес се чувствам малко неловко – влязох в това посвещение само защото името ми започва с Б. Но продължавам да се самооблъщавам от този ред: „На Борхес и Биляна“. (Смее се.)

Да се насочим към Вашите лични списъци. Можете ли да изброите прилагателни имена, които намирате за особено интересни?

Прилагателните най-бързо се изчерпват и най-лесно се превръщат в кич. Голям майсторлък е да намериш нестандартно, различно прилагателно. Не само такова, което „пасва“, а и такова което „се сбива“ със съществителното, към което се отнася. Например (както Светлозар Игов е забелязал) Пенчо Славейков на едно място употребява фразата „импресионистичен кеф“. Вижте какъв челен сблъсък на епохи, на географии и манталитети…

Но за да не избягам от отговора, ще кажа, че обичам прилагателното „шантав“. Харесва ми чисто фонетично, даже бях изкушена да кажа „шашав“. Харесва ми и защото е по-стара дума, а в същото време е някак cool – съвременна, позитивна, по-скоро комплимент, отколкото обида.

Малко шантаво се получава това, защото в списъка от интересни прилагателни самата Зонтаг включва думата barmy, която в разговорния британски означава точно „шантав, луд“, но по някакъв весел и забавен начин. Кои съществителни имена харесвате?

Когато дъщеря ни Рая беше съвсем малка, измисляхме всякакви скоропоговорки и броилки. Оттогава ми е останала двойката „шибидах и маракуя“. „Шибидах“ по принцип не е моя дума, не ми се налага да я използвам и подозирам, че дълго време не съм знаела какво точно значи. Но ми е приятна. Може би защото не се случва често немска дума да звучи по този източен, екзотичен, ако щете – турско-персийски начин. Така е и с „маракуя“. Нямам особено отношение към плода, но в самите звуци има танц, песен, тяло, животни някакви. А комбинацията от двете думи е направо сюрреализъм в действие.

Има ли думи, които са Ви абсолютно безинтересни?

Тук бих казала „творец“. В годините на късния соц тази дума е била твърде експлоатирана. С нея се е злоупотребявало в речи и лозунги до степен на пълно обезсмисляне. През 90-те настъпи езикова революция и тогава точно тези квазивъзвишени понятия започнаха да звучат нелепо и архаично, някак демоде, но не и винтидж. И днес, когато някой каже „творец“, за себе си вече знам къде стои и политически, и естетически, и всякак.

Като оставим настрана думите, можете ли да изброите неща, които просто харесвате?

Харесвам списъците и правенето им. Харесвам планини – и на живо, и на картинка. Харесвам имената им. Ходили сме навремето с баща ми по задължителните български Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Витоша, също в Татрите. По-късно с Рая и Георги сме обикаляли из Алпите, включително Доломитите… Това е хубава върволица от имена. Както пее Висоцки, „по-хубави от планините са само планините, в които не си бил“.

И разбира се, харесвам (тази дума е някак недостатъчна) книги – печатни, но не само. Слушам доста книги, докато разхождам кучето Йори. Харесвам хартията във всички нейни разновидности. Заедно с това непрекъснато се налага да се боря с нея, защото домът ни има свойството да акумулира купища хартия – книги, списания, вестници, записки, подсещащи листчета. Все неща, които най-трудно се подреждат и разчистват.

Стигнахме до списъка с неща, които не харесвате…

Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.

С годините все повече мисля за границата, до която насилието следва да бъде визуализирано. И ми се струва – малко парадоксално, – че само най-виртуозните писатели и режисьори имат право да оголят агресията. Сещам се за романа „Позор“ (Disgrace) на Джон Кутси, безмилостен и все пак (може би) щадящ и героите си, и читателите. В кулминационната сцена тишината в съседната стая се чува по-страшна от писък.

Казвам тези неща със съзнанието за вътрешно противоречие, защото като човек от 90-те съм почитател на Тарантино. При него стратегията е друга – смесване на бруталност и ирония на най-различни равнища. За мен си остава класическа началната сцена на „Глутница кучета“, където бандитите, които след малко ще направят въоръжен грабеж на банка, водят философски и социално ангажиран спор трябва ли да се дава бакшиш на сервитьорките…

И тук ще се изкуша да кажа нещо за многообсъжданата „Одисея“ на Нолан и защо съм от феновете ѝ. С всички ресурси на блокбастъра той би могъл да удави зрителя в кървища. С напредването на филма осъзнах, че за мен решаващ ще е начинът, по който той ще ни представи падането на Троя. То се случи относително късно, когато зрителите (поне аз) вече дори не го очакваха. А това е пример за фина работа с ритъма на разказа. В крайна сметка падането на града беше съкрушаващо, жестоко, но по един обран, пестелив начин, който те оставя да го доработиш в главата си. Не бяха показани масовите изнасилвания, убийства, обезглавявания – тоест показаха ни ги, без да ни ги показват. И това е важно стилистично и смислово решение.

Вижте какво пише Зонтаг в списъка си с новогодишни обещания: „Искам да се помоля, а не да си обещавам. Молитвата ми ще бъде за храброст. Не просто да събера смелост да бъда лоша писателка, трябва да се престраша да бъда наистина нещастна. Отчаяна. И да не се спасявам, заобикаляйки отчаянието си. Отказвайки да бъда толкова нещастна, колкото всъщност съм, аз се лишавам от теми. Нямам за какво да пиша.“

Зонтаг страда от комплекса на есеиста спрямо романиста. Тя е гениална есеистка, но иска на всяка цена да пише романи, може би оттам и част от самобичуването. Цитатът е силен и категоричен. Аз обаче бих искала да си обещая да не бъда чак толкова категорична. Защото, така както съм колеблива, флуидна, има моменти, в които съм склонна към прекалена твърдост. То е вид самовъзпаляване – човек взема засилка по дадена тема и вече не може да се спре.

Мисля си, че мъжете дори не подозират колко гневна може да бъде една жена на средна възраст. Гневът е категория, която по принцип техният пол отдавна е узурпирал. Това е залегнало в основата на нашия канон и култура: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…“

Но ми се струва, че има доста гибелен гняв, натрупан и у жените, и то у жените на средна възраст. Той невинаги е насочен навън към някого или нещо. Жените сме абсолютни царици на самоизяждането. Но една жена, като стане на 50, някак изведнъж светът ѝ става ясен. Знам ли, може би се понижават онези хормони, които преди това са ни правили такива симпатичнички, щастливички, лековерни, податливи. И когато това опиянение, подобно на анестезия, се оттегли, настъпва една студена яснота. Променяме се и не съм сигурна, че хората около нас са готови за това. Дори начините, по които се нарича този период, са много показателни – немците го наричат Wechseljahre (години на промяна). В други езици се обозначава като пауза, а ние го наричаме „критическа възраст“. Бих казала, критическа и в смисъла на Кант, без той дори да подозира. Настъпва критика на чистия разум, който не е никак чист, и ние изведнъж проглеждаме за това.

Добре, в тези години на промяна кои са нещата, които възстановяват силите Ви?

Разхождането на куче, също четенето… Да си поговоря с дъщеря ни. Или да си помълча в някой ъгъл на денонощието, да си постоя сама. Изобщо страшно важно е човек от време на време да остава сам със себе си.

Както пише Зонтаг: „Да си сред хора и да си сам е като да вдишваш и издишваш, систола и диастола.“

Както винаги проницателна. Колкото повече напредваме в живота, толкова повече глаголът „дишам“ става важен. А по отношение на тази проницателност бих си позволила да подредя самата Зонтаг в един специален кратък списък: Хана Аренд, Сюзан Зонтаг, Джоун Дидиън – трите големи на американската проза, много различни, но и много сходни в умението да виждат зад кулисите на живота и света.

Дойде ред на списъка с препятствия и трудности. Кои са нещата, които ни спъват и дърпат назад?

Струва ми се, че в живота няма празни ходове. Ето ви пример – баща ми беше инженер, но истинската му страст бе чистата математика. И може би защото не беше успял да я реализира като своя професия, тази задача се прехвърли на мен. Така от детската градина до 11-ти клас в математическата гимназия ходех на математически школи, лагери и олимпиади. Решаването на задачи беше неизменна част от дневния ми режим. Докато накрая събрах кураж и му казах, че искам да следвам философия. В крайна сметка завърших българска филология, но поне научих, че математиката и литературата не са взаимно изключващи се вселени. Макар че на въпроса какво стана с еди-кой-си Ваш студент, един от големите математици отговаря: нямаше достатъчно талант и стана поет. А аз дори и поет не станах. (Смее се.)

Това чудесно се допълва с тезата на съпруга Ви, писателя Георги Господинов, че ние сме всичко, което ни се е случило, и всичко неслучило се също, че понякога неслучилото се е дори по-важно от случилото се.

Да, това е усещане и тема, които пронизват всичките му книги. В тях има нещо окуражаващо, но и нещо съкрушително. Човек никога не знае кога е от second best половината на сбъдването. (Смее се.) Но това е важна мотивация за писането, а и за четенето – да наваксваме откъм неслучило се.

Кажете кой е най-големият Ви интелектуален предразсъдък.

При нас, литераторите, предразсъдъците обикновено са на жанрова основа. Аз обичам фантастиката (от която много сериозни литератори също имат дистанция), но стоя далеч от фентъзито. Независимо от естествената близост между тези два жанра, имам предубеждение, дори високомерие към втория. Струва ми се твърде сладникав, повърхностен и клиширан, за да се нареди до сериозната научна фантастика. От друга страна, вече има много хибридни текстове, чиито автори демонстрират как може да се направи сглобка между фентъзи и фантастика – да речем, още Робърт Шекли и Робърт Зелазни го правят. Съществува дори такова литературно „животно“ като социално-политико-историческо фентъзи, каквото според мен е „Игра на тронове“.

В дневниците си Зонтаг дебатира и някои на пръв поглед странни въпроси. Например коя ръка предпочитате – лявата или дясната?

С удоволствие ще отговоря, защото у мен има лека обсесия на тема ръце. Първо, нямаме особена свобода да предпочитаме, защото природата залага коя ще е нашата по-силна ръка. Аз съм банален десничар. Заедно с това обаче по-силната ръка е по-бързо остаряващата. И при моите собствени ръце това много личи. Моята по-млада ръка е лявата. И затова по чисто естетически причини предпочитам нея.

Ще Ви цитирам дословно отговора на Зонтаг: „Дясната ръка е агресивната ръка, ръката, която мастурбира. Затова за предпочитане е лявата ръка. Тя може да бъде романтизирана, да бъде сантиментализирана.“

Да, виждам връзката. И при мен лявата ръка е някак по-изнежена, щадена, глезена.

Какво означава да си влюбен?

Хм, предполагам, че влюбеността е чувство в потенция. То е яйце, от което не знаеш какво ще се пръкне.

Напоследък по разни поводи и през разни четива попадам на думата „кайрос“. С нея древните гърци обозначават онзи кратък времеви прозорец, когато още не са се случили окончателни неща и всички избори и развръзки са възможни. Влюбването според мен попада точно в това мимолетие. Но пък ако се случи кайросът на влюбването да се сблъска с хроноса, тоест с вече установената темпоралност на подредения живот, това може да е катаклизъм. Не си го пожелавам.

Нека завършим този разговор по секси начин. Каква е тайната на добрия секс?

За мен сексът си остава мегапарадоксът на човечеството – едновременно най-голямото табу и най-натрапчиво нещо в света около нас. Най-наглото и най-уязвимото, с най-крехка граница между удоволствие и насилие. Днес всичко, за което можете да се сетите, трябва да е сексапилно – власт, дрехи, храна, дори краят на нашия разговор.

Но напук на масовата култура, рекламите, социалните мрежи и пр. сексът е по-скоро мозъчно, отколкото телесно преживяване. Или особено късо съединение между мозък и тяло. Впрочем неговата задължителност (на секса) е едно от най-големите клишета. И вероятно това е големият смисъл на зрялата възраст – да ни извади от клишетата на младостта.

Харесва ми дефиницията Ви за секса като късо съединение между тяло и мозък. Тази интерпретация донякъде тича в съседен коридор с отговора на Зонтаг: „Самоуважението. Това е тайната на добрия секс… Да можех само да чувствам към секса това, което чувствам към писането. Че съм проводникът, медиумът, инструментът на някаква сила отвъд мен самата.“

Красиво казано. А красивото има тази склонност да бъде и убедително.

* Биляна Курташева e доцент по теория и история на литературата в Нов български университет. Автор на книгите „По ръба на сравнението. Яворов и „Ролинг Стоунс“ и други не/възможни интертекстове“ и „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“. Била е главен редактор на сп. „Следва“, издание на НБУ за университетска култура, изкуства и хуманитаристика (2001–2020), и на експерименталното списание за литература и блус „Витамин Б“ (1996–1999).