Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/razuznavane-i-politika-skandalut-signal-i-budeshteto-na-pette-ochi/

Възходът на социалните мрежи и изкуственият интелект са двата основни фактора, които поставиха под въпрос универсалната валидност на десетилетия формално общуване между политиците. Разузнавателната общност не прави изключение, тъй като днес разузнаването е един от секторите, които разчитат на информационните технологии за обезпечаването на своите прогнози. В конкретния случай с американското разузнаване е редно да кажем, че то на практика не може да функционира без адекватно информационно обезпечаване, тъй като по-голямата част от разузнавателните агенции в САЩ са точно това – огромни мозъци, чиято задача е да снабдяват политиците с информация.

От Втората световна война насам тази мрежа от агенции винаги е сочена като пример за професионализъм, обективност и ефективност на работата си, встрани от недоказуемите конспиративни теории за нейните доктрини. Същевременно би било наивно да смятаме, че тази институционална машина не прави грешки. Даже напротив, през годините някои от най-сериозните грешки, допускани в политиката на САЩ от президентските администрации, са плод на разузнавателни провали. А самите провали са факт, независимо от дежурното извинение на много служители, че просто са следвали заповеди, без да знаят за какво става дума. Какви обаче са причините за тези неуспехи и защо с годините разузнавателните гафове все повече се политизират? Отговорите ще се опитаме да намерим в този анализ.

Институционални особености на американската разузнавателна общност

Популярната култура наивно е свела разбирането за американското разузнаване само до агенцията на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която в последно време стана твърде популярна и у нас с това, че всеки втори прозападен интелектуалец е неин „агент“. Но ако се вгледаме по-внимателно в мрежата от институции, които се занимават с разузнаване в Америка, ще видим уникалността ѝ, дължаща се и на факта, че е една от малкото мрежи, които не копират британската англосаксонска традиция. Това е така, защото много дълго време САЩ просто нямат разузнаване. В годините на изолационизма не виждат смисъл да инвестират в създаване на разузнаване, а предпочитат да използват ограничените ресурси на републиката, за да я разширят в посока Дивия запад. 

Отварянето на САЩ в началото на XX век и Първата световна война не променят това, тъй като тогава фракцията на изолационистите в Конгреса е все още силна и не позволява на президентите да използват финансови ресурси за създаване на нови агенции. Всичко се променя с края на Втората световна война, когато става ясно, че САЩ са изправени срещу СССР, чиято школа от политтехнолози надминава като стратегическо планиране американските центрове за анализ на външната политика. В тези условия президентът Хари Труман създава ЦРУ, чиято основна задача е да събира информация за противника по време на Студената война.

ЦРУ функционира на тъмно в продължение на цели три десетилетия – до момента, в който Конгресът оказва натиск върху президента Ричард Никсън да осветли част от секретните разходи на своята администрация. В тези условия конгресмените с ужас разбират, че агенцията години наред е била отговорна единствено и само пред държавния глава, без да се отчита на конгресмените, и стои зад множеството скрити операции на американското правителство зад граница. Повод за разкритието е секретен доклад, който преценява доколко връщането на Йерусалим под контрола на Израел ще бъде от полза за интересите на САЩ, а рецензент на доклада е Хенри Кисинджър.

До онзи момент няма изследвания колко голямо е влиянието на ЦРУ през годините, но е факт, че в следващите десетилетия то става още по-сериозно. Въпреки че Конгресът се опитва да създаде агенции, с които да държи под контрол ЦРУ, то продължава да се отчита основно пред президента, а камарите научават за множеството му дейности едва след като привикват неговите директори на изслушване. След края на Студената война влиянието на тази агенция продължава да расте, като нейните функции вече са не само аналитични, но и оперативни.

Хегемонията на ЦРУ приключва с 11 септември 2001 г., когато агенцията претърпява най-мощния провал в десетилетната си история, снабдявайки президента Джордж Буш-младши с информация, че на територията на Ирак се намира ядрено оръжие, което Саддам Хюсеин възнамерява да използва срещу САЩ. По това време един от бащите основатели на структурния реализъм – Робърт Джървис, който в продължение на години сътрудничи на разузнаването, е сред малкото учени, които предупреждават, че предположенията на агенцията са неоснователни. Когато съветите му са пренебрегнати и след като се доказва, че е прав и на територията на Ирак няма оръжия за масово унищожение, той отказва да сътрудничи и пише своята книга Why Intelligence Fails, в която разкрива кои са най-големите провали на ЦРУ по време на Студената война.

За да замаже скандала, Буш-младши прави мащабна реформа в разузнавателната общност на САЩ, като през 2004 г. създава самостоятелна изпълнителна агенция под шапката на изцяло новата служба Директор на разузнаването (Director Of National Intelligence – DNI) и по този начин детронира ЦРУ. Управлението оттук нататък се превръща в един огромен хъб за информация, пряко подчинен на директора на разузнаването, който упражнява цялостен контрол върху системата и отговаря единствено пред президента. С това Буш не само отнема на ЦРУ водещата роля на разузнавателна топагенция, но и допълнително централизира системата в ръцете на един човек, отговорен еднолично пред президентската институция. Надеждата явно е, че политическите решения ще са по-добри от тези на разузнаването… Но дали наистина е така?

Скандалът Signal

Първите месеци от управлението на администрацията Тръмп бяха белязани от ярък скандал, който получи широк отзвук по целия свят. Става дума за неформален разговор между висши федерални служители от американското правителство, които обсъждат стратегията на САЩ за удари срещу хутите, трансатлантическите отношения и редица други въпроси, свързани с американската национална сигурност, в чат група в приложението Signal, където по невнимание бива включен и главният редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. Важно е да отбележим, че скандалът не е прецедент в американската история и не следва да се възприема като такъв.

Сходни казуси видяхме, когато се оказа, че бившият директор на ЦРУ Дейвид Петреъс е изпращал класифицирана информация от личния мейл на любовницата си, или пък в случая с бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, която също беше използвала електронната си поща за подобни цели. Тази практика отчасти е плод на широката достъпност, която политическият елит в САЩ се опитва да демонстрира пред избирателите и служителите си, а от друга страна, голяма част от политиците явно стават жертва на егото си, което ги заблуждава, че едва ли ще им бъде потърсена отговорност.

В крайна сметка всеки федерален служител, който няма ранг на четиризвезден генерал, при такъв скандал по всяка вероятност ще бъде уволнен. Но подобна участ рядко застига тези, които са на върха на пирамидата. Логичният въпрос е защо.

Още в първите дни на скандала мнозина предполагаха, че Доналд Тръмп ще иска оставката на секретаря по отбраната Пийт Хегсет или на съветника по националната сигурност Майк Уолц, който официално пое отговорност за добавянето на журналиста Джефри Голдбърг в чата. Дали оставки няма да последват в идните месеци, все още не се знае, тъй като гафовете на Уолц стават много, а недоволството срещу отношението на Хегсет към съюзниците на САЩ продължава да расте. Проблемът е, че Тръмп ще бъде в много неудобна позиция, ако поиска оставките на Хегсет или Уолц, по две причини. 

Първо, Хегсет е един от най-приближените политици на Тръмп и рискът да се превърне в нов Майк Пенс, в случай че бъде лишен от поста си, е много голям. Тръмп няма нужда от врагове в този момент, особено ако имат сериозно влияние в медиите и в по-консервативните републикански среди. Уолц от своя страна е един от малкото балансирани членове в кабинета на Тръмп (на фона на останалите, разбира се) и е сред най-добрите експерти по Китай в разузнавателните среди. Това е доста важно за Тръмп, който разглежда сдържането на Китай като приоритет във външната си политика. Нещо повече, изваждането на Уолц от кабинета на президента може да доведе до оповестяването на други скандали или до изтичането на информация, която Уолц добре познава като член на Съвета по национална сигурност към държавния глава.

В крайна сметка и въпреки скандала, стабилността на администрацията явно е приоритет за Тръмп, който вече започва да се сблъсква с огромно обществено недоволство от страна на много американци. Разтърсването на кабинета от скандали не беше екзотика и по време на първия му мандат, но за лидери като него е по-важно да имат до себе си хора, на които могат да вярват, отколкото разочаровани съветници и министри, които ще се опитат да настроят републиканците в Конгреса срещу президента.

Ако това се случи, политиките на Тръмп ще бъдат рязко дискредитирани, тъй като дори балансиращото влияние на Джей Ди Ванс няма да е достатъчно, за да неутрализира вредните ефекти от подобен сценарий. В същото време Тръмп не планира институционални реформи в разузнаването, а се опитва да проведе такива в кадровия му състав, прикривайки се под чадъра на неговия директор. Тази стратегия е характерна за администрацията на Тръмп и много служители в сектора за сигурност в САЩ вече се разделиха с постовете си в очакване на нови назначения. Попълненията тепърва предстоят.

Ефективен ли е още слонът на Чичо Сам?

Слонът е популярна метафора, с която медиите в САЩ обичат да описват начина, по който работи разузнаването – нека всеки я разбира, както прецени. Въпросният чат в Signal е проблематичен не защото е някакъв грандиозен теч в разузнаването. Не е такъв, тъй като едва ли нещо толкова важно може да излезе наяве, без да има цялостни последици за системата. Пример отново е 11 септември и по-точно войната в Ирак, която коства на ЦРУ водещата ѝ роля в общността, извоювана с десетилетия.

Но видяното е проблематично от политическа гледна точка, тъй като става ясно, че дебатът в САЩ вече върви в съвършено различна посока, а онези, които го водят, са представители на младото поколение политици, за които НАТО означава все по-малко.

В съдържателен план чатът показва, че Тръмп се връща към стратегията на Буш да се фокусира в краткосрочен план върху Близкия изток, а в дългосрочен – върху Китай. Европа заема малко, дори никакво място в политиката на тази администрация, а европейците явно са обект на огромна неприязън от страна на най-приближените на Тръмп.

Второто ниво, на което трябва да анализираме чата, е идеологическо. От него става ясно, че САЩ се връщат към външнополитическата философия на неоконсерватизма, която слага акцент върху унилатерализма и превантивната война като предпочитани инструменти на американската външна политика. Това, както вече стана видно, води до рязък спад на инвестициите за мека и интелигентна сила, както и до пренасочването на повече ресурси за твърда сила и ядрено сдържане.

А явната неприязън на управляващите елити в САЩ към Европа може да бъде обяснена по много прост начин – консерваторите не обичат либерали. Това стана ясно още по време на речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс към европейците на Мюнхенската конференция по сигурността и продължава да личи по натиска, който администрацията на Тръмп оказва върху Европейския съюз да ликвидира квотите за многообразие в Европа. Идеологическият сблъсък заплашва да стане политически и в този смисъл скандалът с чата е едно от събитията, които сякаш забавиха тази трансформация.

От друга страна, наивно е да се оспорва начинът, по който работи разузнавателната машина на САЩ, защото Америка беше тази, която предупреди, че Русия ще нападне Украйна през 2022 г. и че „Хамас“ подготвя атентат срещу Израел през 2023-та. В същото време постоянно научаваме как партньорските служби многократно работят с българските по залавяне на лица, които представляват заплаха за сигурността на страната. Въпросът е доколко тази машина ще остане незасегната от метлата на Тръмп и дали неговите действия ще намалят ефективността ѝ. Тепърва предстои да видим дали това ще стане, но е факт, че настоящата администрация извърши сериозни кадрови промени, без да намери воля за реформа на разузнавателните институции, като тази от времето на Буш. Това означава, че Тръмп просто иска да има около себе си лоялни служители в сектора, които да предотвратят възможността за политически протести.

Най-сериозната дилема обаче се отнася за състоянието на Петте очи – разузнавателния съюз, който обединява сектора за сигурност в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Този алианс е уникален по рода си и съвместните усилия на бившите британски колонии да обединят разузнаванията си го превръща в наднационална мрежа, която през годините надхвърля юрисдикцията на международното право и Женевските конвенции.

Контролът, с който Петте очи разполага върху съвременните информационни технологии и интернет, е една от последните бариери, пречещи на Китай и Русия да детронират САЩ от позицията им на глобален лидер.

Затова и дебатите около изкуствения интелект са толкова интензивни – ако той стане носител на комуникациите и военните технологии, това може да даде значително предимство на Пекин и дори на Северна Корея, която вече разполага с първите в света кибервойски, намиращи се под непосредствения контрол на правителството. На фона на сложната информационна инфраструктура на Северна Корея, тези на Русия, Китай и САЩ изглеждат като проста система от институции, обвързани без никакъв смисъл, да не говорим, че за киберсигурност и киберстратегия във Вашингтон започна да се говори едва по време на администрацията на Обама.

Казано с други думи, природата на разузнавателните мрежи вече се променя и колкото и да е силно американското разузнаване, то ще трябва да се адаптира към съвременните реалности в рамките на Петте очи. Затова и притеснение буди информацията на Financial Times, че един от най-близките съветници на президента Тръмп – Питър Наваро, е предложил Канада да бъде изключена от разузнавателния съюз. (Самият Наваро впоследствие се опита да отрече.) Това би означавало сериозна победа за Северна Корея – тя вече разполага с балистични ракети, които могат да достигнат американската територия, и не е сама в желанието си да сложи край на американското глобално лидерство.