Tag Archives: поезия

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Коя е Луиз Глюк?

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/koya-e-louise-gluk/

На 8 октомври американската поетеса Луиз Глюк получи Нобеловата награда за литература за 2020 година. Нобеловият комитет на Шведската академия я отличи „за безпогрешния ѝ поетически глас, който със строга красота превръща личното съществуване в универсално“.

Луиз Глюк (р. 1943 г., Ню Йорк) е авторка на 12 стихосбирки. Тя е Поет лауреат на САЩ, член на Американската академия за изкуства и литература, Канцлер на Академията на американските поети, професор в Университета в Йейл. Носителка е на най-престижните американски литературни отличия.

„Тоест“ попита веднага след оповестяването на наградата български литератори коя е новата нобелистка.


Лилия Йовнова:

До сутринта на 8 октомври Луиз Глюк беше едно от по-важните запознанства от все още не толкова далечните ми тийнейджърски години. Първата ми среща с нея беше съвсем типична за ерата на онлайн запознанствата – във Facebook, през публикация, споделена от приятел на приятел на приятел.

Изрових цитата, който си бях записала от нея тогава – един вид документация на (едностранното) запознаване. Какъв късмет е, че го има черно на бяло, не е някакъв спомен, който може да се размие и изчезне.

Грубият превод на въпросния цитат звучи горе-долу така: „Писането също така е един вид отмъщение към обстоятелствата ти: лош късмет, загуба, болка. Успееш ли да направиш нещо от тях – те вече не са те надвили.“

Направи ми впечатление веднага – разбира се, на 17 всичко ти прави впечатление веднага, особено ако си несигурен, ако търсиш непрестанни вселенски знаци, че има смисъл от цялото това писане в тетрадки, бясно набиране на хрумвания на телефона или в десетки и десетки файлове на компютъра, които после никога не поглеждаш пак.

До 8 октомври т.г. Луиз Глюк беше от онези нарочени вселенски знаци. И продължавам да ѝ вярвам.

През следващите четири години продължавах да се обръщам към поезията ѝ, когато изпитвах нужда. Една от първите книги, които си купих, когато заминах да уча в Лондон, беше антологията ѝ Poems 1962–2012. Обичах да се ровя и в интервюта, сякаш това затвърждаваше представата ми за тази смела Луиз, която знае как да използва поезията като оръжие срещу обстоятелствата.

Много хора намират поезията за някакъв вид крехка литература, а тази американка, която описва дори ума на Хадес като длан, която познава наизуст, доказваше точно обратното – че поезията е тази, която може да изправя на крака. Която може да разказва историята за хиляден път, но да го стори така, че да забравяш предишните ѝ демоверсии. Да се появява настойчиво в нужните моменти, да бъде рамо, на което да се облегнеш. И в никакъв случай да не изпускаш важното от поглед – че трябва да направиш нещо.

Например история. Например да отмъстиш на не едно обстоятелство и да станеш първата жена поет, взела награда от 25 години насам.

Лилия Йовнова е авторка на стихосбирката „Моментът преди порастване“ (изд. „Жанет 45“, 2018). Следва магистратура в Лондонския университетски колеж.

Мария П. Василева:

Луиз Глюк е известна, но скучна (или: известна и скучна, и безкръвна) американска поетеса. Клони към минимализъм, солипсизъм.

Чак сега видях новината, боже мой. Не знам защо са я наградили – може би искат Америка да престане да превръща подтекста си (убийствен капитализъм, евангелистки култ към смъртта) в текст и отново да е огромна и „важна“, но емоционално неангажираща държава. Като Луиз Глюк.

Препоръчвам на всички да четат Каролин Д. Райт, която, за жалост, почина преди няколко години.

2020-та би трябвало да се отбележи с поезия, която говори на висок глас и не крие гнева си зад чисти линии. Също се нуждаем от радост, да можем да си представим бъдеща радост.

Мария П. Василева е завършила сравнително литературознание в Харвардския университет, където преподава в момента. У нас са издадени стихосбирките ѝ „Портрети отблизо“ (изд. „Жанет 45“, 2007) и „Повторения“ (Издателство за поезия ДА, 2015).

Надежда Радулова:

Луиз Глюк е авторка едновременно на болезнено чувствителни и режещо хладни текстове за предмети и природи, за притежания и загуби, за връзки и разкъсаност, за траур и травми, за тук и сега, за някъде, някога, далече там, което е също тук и сега.

В начина, по който Глюк прецизно, дистанцирано и с пределна яснота изгражда фо̀рмата, много критици търсят влиянието на Емили Дикинсън, но аз намирам по-пряка свързаност с ранните англо-американски модернисти, конкретно представителите на имажизма, най-вече Хилда Дулитъл (H.D.) с ранната ѝ книга от 1916 г. „Морска градина“ (Sea Garden) и донякъде Мариан Муър.

Медитативното втренчване (до степен на въплъщение) в природни обекти; почти алхимичното взиране във вещите и веществата, изграждащи света; ритмизираното преповтаряне на границите на един нестабилен, меланхоличен, сякаш лишен от център Аз; вписването във и пренаписването на древногръцки и древноримски митологически сюжети и персонажи – всичко това прави Глюк част от една силна традиция, и американска, и женска, която в нейно лице намира свой ярък и съвременен глас.

Линда Грегърсън, друга голяма американска поетеса, твърди, че почеркът на Луиз Глюк е мощен и своеобразен до степен, в която променя пейзажа на съвременната поезия, но заедно с това обезкуражава по-неопитните „пера“ в естествената им тяга към подражание. Без да познавам творчеството на Глюк в големи подробности, бих препоръчала четенето ѝ да започне от стихосбирката от 1992 г. „Див ирис“ (The Wild Iris), с която печели „Пулицър“. Там лирическият Аз дава своите тела и гласове на цветя, човеци и природно-божествени сили, чиито монолози интерпретират крайността и смъртността ни в този свят, но и основанията за съществуването на душата.

А във връзка с Нобеловата награда – държа да кажа, че личните ми пристрастия бяха свързани с голямата канадска поетеса и преводачка Ан Карсън. Но изборът на Луиз Глюк също ме и изненада, и зарадва.

П.П.: Глюк е преведена на много повече езици, отколкото коментиращите в социалните мрежи предположиха часове след обявяването на наградата. Българският не е сред тях.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Последната ѝ книга е „Малкият свят, големият свят“ (изд. „Жанет 45“, 2020).

Nostos

В двора имаше ябълково дърво –
трябва да е било преди около четирийсет
години – отвъд него –
безкрайни ливади. Преспи от
минзухари сред мокра трева.
Стоях на онзи прозорец
в самия край на април. Пролетните
цветя в съседския двор.
Колко ли пъти цъфна дървото
навръх рождения ми ден,
не преди, не след,
на самия ден точно? На мястото
на неизменното – промяна, движение,
на мястото на образа –
безмилостната пръст. Но какво ли
знам аз за това място, за дървото,
вече десетилетия изместено от
бонзай, за тенис кортовете, откъдето
долитат гласове. Поляни,
ухание на трева, прясно окосена.
Каквото се очаква от един поет.
Поглеждаме света веднъж, в детството.
Останалото е спомен.

Луиз Глюк, 1996 г.
превод на български Надежда Радулова

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Луиз Глюк от 2012 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Писането е тревожен процес. Разговор с авторките на „Вайръл стихове за секс и драма“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/sexidrama-interview/

„Вайръл стихове за секс и драма“ е Facebook страница, създадена през март т.г. На пръв поглед в нея се вижда свободна и иронична поезия, писана от Антония и Цветелина – две жени, които чупят клишета, прекрачват граници и нарушават табута в литературата с подръчни средства, като осъзнат хумор, целенасочена липса на автоцензура и последователна пародия на западни и български образци на най-масовата, лека и четена поезия. На второ четене те безсрамно разширяват полето и освежават литературната реалност с непринудената си, но игрива и честна поетична позиция, в която дълбочината изскача на повърхността, без да забравя сериозността си.


Как решихте да започнете тази Facebook страница?

Антония: Хем спонтанно, хем не точно. От много време си мислехме, че трябва да направим нещо заедно, и един ден след работа аз просто я създадох за десет минути и почнахме.

Цветелина: Да, идеята е сравнително стара, но създаването на страницата стана бързо, без много мислене, в условия на извънредно положение.

А: Баш в началото на кризата, да.

А отдавна ли се познавате?

А: Отдавна, отдавна, колко да е отдавна – от 2017-та.

Ц: От драматичната пролет на 2017 г.

А: Драмата ни събра, сексът дойде после.

И двете работите в медии – поезията противоотрова ли им е?

А: Аз в момента не работя в медия, но съм работила в медия. Поезията може да се нарече противоотрова не само за медии, предполагам.

Ц: Може да се каже, че е – в смисъла на противодействие срещу реалността. Доколкото медиите отразяват реалността, разбира се.

А: Рядко, един вид, но да. Поезията може би повече я отразява.

Според вас има ли връзка между автентичност, всекидневие и литература – и каква е тя?

А: За мен литературата е нещо, което се ражда във и от живота, то не е нещо отделно от него. Това са свързани неща, пряко. Относно автентичността мога да добавя, че колкото и да се злоупотребява с тази дума напоследък и да е тренди да си напънато автентичен, тя също е нещо важно – поне в това, което аз пиша. Което по никакъв начин не пречи на въображението, напротив.

Ц: Има връзка, да. Независимо дали литературата изглежда изцяло като измислен свят, роден от нечия фантазия, както е в големите произведения на Кинг, Мартин, Роулинг, Толкин и т.н., дали разказва измислена история, която звучи достоверно спрямо реалността, или говори за ежедневните проблеми на героя, автентичността е онова, което я прави разбираема за читателите и в този смисъл я превръща в проводник на мисли, чувства, страхове и прочее. Когато е автентична, литературата е жива, тя разговаря, има диалог между автор и читател – и то диалог, неподвластен на дреболии като времето и смъртта.

А: Значи, онзи ден обяснявах точно това на една приятелка, че когато пишеш автентично, то стига до хората, ако се напъваш – по-малко може би. Под напъваш имам предвид да се опитваш да пренебрегнеш себе си, да се скриеш зад написаното, да си друг. Според мен има много хора, които много искат да пишат, ама нямат смелост. В писането се иска смелост и уязвимост.

Ц: Има и такива, които искат да пишат и имат смелост, но пък нямат какво да кажат. Сори, кофти е, ама…

А: Да, обаче за мен смелостта е поне 50% някъде от цялото нещо. Има суперталантливи хора, дето цял живот си мълчат. Много е тъжно, както е тъжно и обратното, разбира се. Не мога да преценя кое повече в момента.

Ц: Тя, смелостта, е поне 50% и от това да живееш в някакво относително спокойно състояние.

А: Или изобщо.

Какво ви дава страницата? А отнема ли ви нещо?

А: На мене за момента основно ми дава. Дава ми терапия може би, на първо място, дава ми любов и ми дава да пиша всеки ден, и така да си променям и развивам писането. Дава ми да експериментирам също така, да казвам неща, които смятам за истина, и те да достигат до хора, които смятат същото, и вероятно още други неща. Взема ми може би донякъде от спокойствието, то е надценена на моменти ценност, мисля. А и какво писане със спокойствие – някак си не вървят, писането е тревожен процес. Не знам дали има суперспокоен пишещ човек… Сигурно, то какво ли няма вече.

Ц: На мен не ми отнема нищо. Дава ми стимул – като получа позив за стих, да изтичам до лаптопа или да се пресегна към тефтера/телефона и да го запиша, за да не оттече в канала на несъзнаваното, откъдето после няма излизане (или има, но под формата на невротичен симптом). Споделянето е лечение, а ако има едно предимство на творчеството в социалните медии, то е непосредствената връзка с читателите. Естествено, това понякога е и минус, например когато напишеш прекрасен прочувствен стих за „тъмната нощ на душата ти“ и някой те диагностицира отдолу по МКБ.

Как бихте описали свободата през настоящата година?

А: Ами аз за пореден път се убедих, че свободата има малко общо с физическото придвижване, въпреки че, когато то е външно ограничено, може и да си полудееш. Не е хубаво някой да ти забранява да се движиш. Но пък когато никой не ми забранява, нямам против да си седя в нас. Страницата ми даде свобода, когато бях затворена у нас пролетта. Мога да кажа, че пътувах много от балкона, кухнята и хола си.

Ц: В ежедневен и битов план: като новооткрита ценност. Твърде много време е минало от „свобода или смърт“ и у нас свободата е станала някаква ефимерна дума от героичното минало, сложена на една плоскост с шевиците и калпаците. Пандемията може би ни даде възможност да преразгледаме мястото на свободата в ценностната ни система. Ако не можеш да излезеш от вкъщи, за чий ти е да носиш скъпи дрехи, да речем? Това беше добро пренареждане.

Какво ви липсва – като читатели и наблюдатели – в българската литература?

А: Аз не съм чела скоро много българска литература, като изключим Здравка Евтимова, Георги Господинов, примерно, и Теодора Димова с нейния брилянтен роман „Поразените“, който препоръчвам на всички свободни граждани да прочетат – има връзка и с протестите някак си. Имам да наваксвам с литературата може би, за поезия не знам. Смятам, че е добре един пишещ човек да се фокусира основно върху това, което той пише – без да губи представа за средата и за хубавите текстове на други автори, но понякога прекаленото четене около писане може да ти повлияе по не особено творчески начин.

Иначе ми липсват повече хора, които да познават добре българския език, но това е и във, и извън литературата. Сетих се, че наскоро четох и неща от сборника с разкази на Ангел Иванов „Техническа проверка“ и ми харесаха искрено, там я има тази автентичност, за която говорихме. Както и в интерес на истината смятам, че Николаос Цитиридис е написал наистина смешна книга – „За вафлите и хората“, понеже и темата с медиите засегнахме… разбира се, зависи колко широко ти е чувството за хумор. А относно липсите се сетих, че ми липсва говоренето за литература като за нещо нормално и отново част от ежедневието, защото то това е и това трябва да е. Според мен. Не нещо извънредно и/или елитарно. И хумор ми липсва. Това със сигурност. Много.

Ц: Аз имам пропуски в съвременната българска литература и не ми се иска да кажа, че нещо липсва, пък то да се окаже, че просто аз не съм стигнала до него. Но това, което би ми се искало да има, е качествено фентъзи, книги с интересни сюжети, тежка философия, а защо не и някой брилянтен хорър? Има ли брилянтен български хорър?

А: България се казва.

Ц: Ама искам да има и чудовища, и кръв, и мистерия.

А: Аз ще бъда още по-честна. Сега, значи, според мен писатели и поети…

Ц: … не прекалявай…

А: … непрекъснато да се дебнат кой какво е издал и написал… Това води до комплекси, така си мисля, защото е неизбежно съревнование, което разсейва в един момент от основното – от това, което ти искаш да кажеш. А и все пак е хубаво написаното да стига до публиката, която според мен не е нужно да се ограничава в тесния кръг на пишещите хора. Но тука също да добавя – в момента има изключителен нов български рап, който за мен често е висока поезия.

Като кого?

А: Всички знаят като кого, но окей.

Жлъч?

А: Ето, примерно, вчера слушах на Атила последната песен. Жлъч няма какво да го коментираме, там е ясно.

Ц: Той е поет, да.

А: И So Called Crew изобщо. Има едно момче също така…

Стругаре?

А: … ще ви препоръчам целия му албум. F-act – това момче има страхотен албум на някъде две години, „Корени“ се казва.

Ц: А музиката става ли? Щото иначе би било яко да се напишат римите някъде, да може да ги прочете човек, без да слуша.

А: Ами да, става, то аз за цялостния продукт говоря. Аз съм бягала, примерно, на тоя албум, който споменах, и много добре върви. А относно Стругаре – там като по-млада имах резерви, ама май узрях.

Как си представяте бъдещето на Facebook страницата, как ще съхраните непосредствеността ѝ, ще издадете ли книга? Има ли рискове в редуцирането на културата до стока дори и в България?

А: Това един въпрос ли е? Добре. Значи, имайки предвид спонтанната природа на нашето писане в тая страница, предпочитам да не мисля много за бъдещето, а да действам тук и сега. Книга се надявам да има и така да съхраним нещата. Риск от редуциране на културата до стока има всеки ден, всеки час и навсякъде.

Ц: Прескачам направо на редуцирането на културата. Има риск, да, и ще се стремим да не паднем в тази яма. Макар че ако от фирма, която произвежда революционен крем против стрии, ни предложат да им посветим стих и да се снимаме с крема, ще посветим, какво да правим. Имам брутални стрии, няма как да откажа.

А: Значи, това ще мине през съвет на директорите и тогава.

Истинският философски въпрос
е кой да измие чиниите
Нищо отвлечено
Бог
истината
ходът на времето
да, разбира се,
но първо кой да измие чиниите.

Никанор Пара
(в превод на Даринка Кирчева)

Кои са вашите истински философски въпроси?

А: На мене целият живот ми е един философски въпрос. Иначе не знам наистина какво да отговоря. В главата ми е поток от мисли непрекъснато, голяма част от тях вероятно са тежко философски, но тук се връщаме в началото на разговора и аз не мисля, че философията, подобно поезията, е нещо встрани и над живота, който живеем тук и сега. Човек може да си мисли за смъртта, докато пазарува домати, да се пита какво е свободата, докато чака маршрутка, да вижда най-голямата красота от месеци в лицето на непознат на улицата, и така. Не е нужно тия неща да стават по някакъв извънреден начин, че то аман от извънредности.

Ц: Обичайните, които са си задавали и другите велики философи преди нас, нашите колеги Ницше, Киркегор, Хосе Ортега и Гасет, Буда, Декарт. Живот, смърт, самоубийство, драма, секс.

А: Цвети е секси само в две изречения. Да, то като се замислиш, надали можем тепърва с тебе, колкото и да е яка тая страница, да измислим някакъв особено оригинален философски въпрос. Те си се повтарят като цяло. Според мен това е и голяма част от проблема с родния интелектуален елит – всеки иска да е първи, а ние чисто исторически и цивилизационно сме по-скоро последни. Инджой дъ райд.

Заглавна снимка: © „Вайръл стихове за секс и драма“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Братимене с Борис Христов

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/pobratimene-s-boris-hristov/

Днес, 14 август, Борис Христов навършва 75 години. По този повод помолихме поетите Силвия Чолева и Марин Бодаков, преподавателката по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“ Гергина Кръстева и музиканта Теодосий Спасов да посветят няколко реда на големия български поет.


Докато работех върху Йордан Маринополски, един уважаван литературен историк ми подхвърли, че преди петдесетина години като студент във Велико Търново Борис Христов най-вероятно внимателно е изследвал потъналия днес в забрава критик. Кой знае… Това предположение обаче предпостави в съзнанието ми на литературен детектив диалога, реален и въображаем, между легендарната поема „Честен кръст“ на Борис Христов и автофикционалното есе „Книгата и животът“ от Маринополски, публикувано през 1922 г. в книжката му „Прояснени небосклони“. В есето четем:

Сега аз често търся уединението, което ми осигурява моята физическа работа. Усамотен, аз избягвам всички противни на моя нрав разговори, спя спокойно, чувствам как зарастват раните на душата, ставам благ, захващам да се примирявам дори с най-злите си врагове. И храня надежда, че моите омрази един ден ще стихнат съвършено, че на мен ще ми станат като родни братя всички. Тогава аз ще тръгна отново между хората, но не за да искам оценка от тях, не за да ги изобличавам за недостатъците им и да им се карам, а – за да споделям благородните им страдания, да крепя упованията им. И ще се трудя – дето мога, както мога! 

Не е ли това изповед и на самия Борис? На този велик поет, който се оттегли преди десетилетия в планината, за да може безстрашно да осъществи човешкия си дълг.

Продължавай, скъпи Борис Христов, да живееш в съгласие със своята мъдра природа, продължавай да се трудиш!

Марин Бодаков


В дебютната си изява през 1975 г. – цикъла „На седмия ден“, част от малката книжка от поредицата „Трима млади поети“ на издателство „Народна младеж“, Борис Христов включва няколко стихотворения, които после никога не се появяват отново в книгите му – нито във „Вечерен тромпет“, нито в „Честен кръст“, нито в автоантологиите. Едно от тях – „Концерт за цигулка“ – не само обичам (все повече в годините), но приемам като същностна част от непоколебимата крехкост на началото, която с времето ще съшие в поетовото сърце съдбите на скитника и домоседа, едновременно тръгнал към морето и приседнал на камъка – в подножието на своя вечен август.

Струва ми се, че първата светлина от този негов неистов път идва от запалената в ръцете му свещ, която още в онова ранно време, когато се ражда и „Концерт за цигулка“, го отвежда именно в каменоломната – при прозирно трепкащите ръце на момичето, което свири. И той става част от онези заслушани в музиката благородни и снажни каменари – с горящи очи и димяща риза, опрял гръб в скалата, на един дъх разстояние от фитила, под който в тревата вече тихо пращи като въглен сърцето му…

Сърцето му, този скитник, с който поетът ще търси дом за бездомната си покъщнина и за великолепието на скръбта си, ще се изкачва по хребета на живота и в кратките паузи, докато търси дъха си в прокъсаното от музиката тяло, ще чува звука на камбаната с божия глас.

През думите на неговите стихове – дано го чуваме и ние.

Гергина Кръстева


Не знам друг жив български поет да е издигнат в култ до такава степен, че години след като е спрял да пише, да продължава да буди възторг, да респектира, да е четен, цитиран наизуст, обичан и уважаван от различни поколения читатели… А личността му – да е все така висок критерий за честно поведение, за осъзнат избор и безкомпромисност.

Макар да бяга от вниманието към себе си – буквално да се скри от света, далеч от глъчката и гмежта, – за него пак се говори във високи регистри, с обожание. И това е, защото поезията му, освен всички съвършенства, притежава и точни дози магичност; като музика прониква в теб, докато четеш. В малкото си на брой стихотворения Борис Христов побра всичко – живот, смърт, любов, надежда и отчаяние.

Това е поезия с бликаща жизненост, примесена с меланхолия. Има нещо библейски мъдро у него, нещо, което говори от началата на света, а в същото време притежава фини рецептори за простотата, от която този свят е съставен, и за естеството, което ни обгражда и от което сме част. В онова гадно блатно време стихотворенията му бяха невъзможен остров, те казваха, без да крещят, тихо, както той говори, казваха много за тогавашния ни живот, ограден с мрежи, за хората вътре „като добичета покорни“.

Отказът му от писане на поезия бе логичен – той сякаш завърши, затвори кръга и се насочи към прозата, в която привнесе своя поетичен талант. Когато го четем днес, чуваме гласовете и на други талантливи български поети, които се появиха по-късно, които пренесоха във времето и развиха мотиви от творбите му.

Борис Христов, Поетът, пред когото стоим изправени на пръсти, продължава и сега да надува своя вечерен тромпет, а ние продължаваме с всеки нов прочит на познатите до наизустяване стихотворения да го преоткриваме отново и да изпитваме неочаквано удоволствие от този прочит, удоволствие и радост от „безкрая на изкуството“.

Бъди жив и здрав, Боре! Не спирай! Надувай тромпета!

Борис Христов
© Личен архив на Силвия Чолева

П.П.

Било е някъде 1978–1979 г., когато се запознах с него благодарение на Виргиния Захариева – заведе ме в дома му, за да му покажа какво пиша. Заради него бях извършила първата и последна кражба в живота си – стихосбирката му „Вечерен тромпет“ от библиотека (досега ми тежи), а дотогава бях преписвала на ръка стихотворенията му.

Изпитвах огромен респект, буквално благоговеех пред големия поет. Няма да забравя тромпета му, окачен на стената. Няма да забравя така важното в този момент насърчение. Някой му беше направил снимка пред пишещата машина и с големи молби я изкрънках за спомен, който пазя и до днес. Борис Христов продължава да ме респектира и да ми бъде висок критерий с честността си – в писането и в живота.

Силвия Чолева


С Борис Христов се запознахме през 1984 г. във Варна. Той беше дошъл на наш концерт в бара на хотел „Черно море“.

По това време Веселин Койчев – китара, Дочо Панов – бас, Дарин Бърнев – перкусия и композитор, и моя милост – кавал, бяхме създали студентска джаз група в Пловдив и се радвахме на голям успех и популярност в студентските среди. След концерта Борис ни поздрави и дълго говорихме за музика, за Милчо Левиев, за смесването на стилове и влияния в изкуството. Неговите думи бяха много окуражаващи за нас и ни стимулираха да продължим да създаваме музика в същата посока. Борис Христов беше за нас огромен авторитет и бяхме чели вече двете му невероятни стихосбирки „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, които бяха настолни книги за нашето студентско поколение.

По-късно през 80-те се сближихме с Борето и имах щастието да пътувам и свиря заедно с него по време на поетичните му срещи с почитатели във Велико Търново, Благоевград и на други места в България. Станах пряк свидетел на хипнотичното въздействие върху публиката на неговото слово и поезия. Колко естествено и по човешки се случваха тези срещи, колко гениално и вечно звучаха стиховете, изречени от своя автор. Бях щастлив, че имам такъв приятел – магьосник на българското слово.

Последваха много срещи и разговори през годините с Борето, които ме обогатяваха и ми даваха сериозна опора в музиката и в светогледа ми. Заедно работихме по подбора и оформлението на един от значимите за мен музикални албуми – „Братимене“, дори Борис даде името му, което е неповторимо. Аз нямам братя и сестри, но братименето между мен и Борис Христов ще компенсира в духовно отношение това божие решение в моя живот.

Честит юбилей, скъпи братко!

Теодосий Спасов


Заглавна снимка: Borisdari / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-radulova-interview/

Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“

Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.


Надежда Радулова © Къща за литература и превод

Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“. 

По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова твоя книга? Че книгата е нова?

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите погрешно.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не какво ни казва то днес („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а как ни казва това, което ни казва. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е как. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на „Машини за дишане“, томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

С Линда Грегърсън © Личен архив на Надежда Радулова

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот, по-важната половина, струва ми се, тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение „Песен“ е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един разговор, проведен в твоя дом: Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си Ghosteen, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.
Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стих от Щрих

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stih-ot-shtrih/

„Щрих и Стих“ е колекция от 12 филма с анимирана поезия, продуцирани от „Компот Колектив“ между 2015 и 2020 г. Те са представяни по престижни международни кинофестивали и са отличени с множество награди. Така поезията, преведена на езика на киното, стана достъпна за нови публики.

Познавам някои от тези стихотворения от журнални публикации или от книги. Чувал съм ги произнесени от авторите им пред приятели или пред непознати слушатели. Бил съм свидетел, по невнимание, на раждането на едно тях. Друго стихотворение носи инициалите ми като дар от автора. Всяка сутрин в чат с приятел слушах новите редакции на трето. Четвърто е мое. Познавам отлично някои от поетите. Други – не. Някои са неизвестни за широката публика. С един, култов, няма да се срещна в този живот. С някои се сближавам. С други – раздалечавам.

Но когато гледах за пръв път филмите по нашите текстове, тези стихотворения бяха като чисто нови. Преродени в друго изкуство. Лично аз се усетих разбран, качен на друго стъпало към себе си. Не сам.

Този проект ми е скъп, много скъп. Той е моментна снимка на съвременната българска лирика. Снимката, разбира се, не съдържа всичко. И не се налага. Питах се, като поет и като критик, защо точно тези режисьори избират точно тези стихотворения. Ето един отговор в движение.

Почти всички творби дават израз на катастрофично, мощно урбанизирано съзнание. Ние се разпадаме в разпадащ се свят. Може да реагираме с острота или мекота, но се разпадаме. Разпадаме се при вида на малкия всекидневен разпад, не при вида разпокъсващите се Големи разкази. Това са малки трагедии. И още по-малки радости. Участниците в литературната страна на уравнението „Щрих и Стих“ стаяват истината и това води до имплозия – вътрешен взрив от болка, гняв и тишина. От самоирония. Няма перспектива.

Именно тягата към тишина ми направи впечатление във филмовата интерпретация на стихотворения. Гласът зад кадър – в почти всички анимации – е по-тих от обичайното. Той говори на себе си. И затова ми проговаря силно, и ме въвлича в разговор. В разговор за трима. Много болезнен и… задушевен. Раняващ и целебен.

Преди вече много години бях поканен да представя своя книга в Пловдив. За стихотворенията трябваше да говори уважавана университетска колега. Тя беше прочела много внимателно стихотворенията и направи повече от любопитни препратки към други произведения и традиции. Слушах с изненада и интерес… След премиерата поканих с благодарност моята нова приятелка да изпием по чаша вино на Главната. Усещах, че тя искаше да ми зададе въпрос, но се стеснява.

– Какво мислите за това, което споделих за Вашата книга?
– Беше прекрасно – и нямаше нищо вярно.

Тук моята дама се натъжи. Аз грубо продължих:

– Това значи това, а не това. Онова значи… и пр.
– Извинявайте – прошепна тя.
– Ама моля Ви се, аз съм щастлив от Вашия прочит, защото ми показахте, че стихотворенията ми са свободни от самия мен, че могат да имат много и различни, неподозирани от мен животи.

Аниматорите от „Щрих и Стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост – между поети и режисьори.

Заради всичко това зададох на част от поетите един важен въпрос:

Какво от себе си разпознахте във филмите по Ваши стихотворения – и какво ново научихте за себе си от тях?

Ето какво ми отговориха те.


Георги Господинов:

При всеки един от трите филма научих нещо различно, затова поред.

„Малко сутрешно престъпление“ на Аспарух Петров беше по хубав начин неочаквано за мен. Стъпвайки на стихотворението и усещането за престъпление, Аспарух направи свой различен филм, където „малкото сутрешно престъпление“ се е развило в друг вид убийство. Обикновено авторите са ревниви към своите образи, но когато филмът е хубав, ревността отпада. Препотвърдих си това знание.

„Естествен роман в 8 глави“ на Милен Витанов ме хвана от първия кадър с пресата, после буквите и враните, които ги кълват, после онова „дзен дзенувам“ на сладоледените фунийки… Личното ми узнаване беше, че може би тази книга („Естествен роман“, по който е стихотворението) и аз самият не сме чак толкова мрачни животни.

В „Одеонъ“ Борис Десподов беше хванал чезнещото и разпадащото се, увяхващите орхидеи върху старите тапети. „И ние ще изчезнем някой ден, но не така красиво, не така…“ Имаше заличени думи, чезнещи гласове. Недоизказаното, неизреченото, останалото в тайна е също разказ. Понякога е достатъчно само да дадеш знак, да прекъснеш и да оставиш историята да се развива. Това взех за себе си.

Беше хубав опит и в трите филма да виждаш как стихотворение се превръща в нещо друго и пак остава стихотворение. Обикновено режисьорите искат история, здрава фабула, герои и такива твърди неща. Докато поезията стъпва на асоциации, въображение и ритъм. Затова още повече ми хареса тази идея на „Компот Колектив“.

И всъщност няма друг жанр, по-близък до поезията от анимацията.

Калоян Праматаров:

Във филмчето „Постиндъстриал“ с режисьор и художник Борис Праматаров разпознах собствената си радикалност и непримиримост с оковите на съвременното съществуване в постиндустриалния мравуняк, където „мравките никога не спят, парни чукове отмерват равномерно ритъма на живота и сякаш Дявола, куцукащ към залеза, носи този град в джоба си“. Във визуализираният ужас и страхове, насред мрачната есхатологична картина и всеобщата мутация, чернотата безмилостно превзема екрана. И всичко започва отначало.

Мария Донева:

Моето стихотворение е проста музикална темичка, а филмът „Последният ден“, реж. Далибор Райнингер, е същата тема, разработена от музикант, който изпълнява джаз. Изреченията на стихотворението се ронят рехаво като листа при всеки лек полъх на вятъра, дори заради паузите текстът се изсипва и се разпада, думите летят и плавно се премятат сред образи и истории, които не могат да бъдат разказани. Светът във филма е скръбен и детски, слоновете, стълбите, гаргите, шадраваните и небесата присъстват и се докосват, без да се разбират взаимно. Смисълът прилича на бобено зърно, което набъбва, расте невидимо, и затова щрихите пулсират, само още миг – и няма да го удържат и ще се разпаднат.

В оркестъра на филма моето стихотворение шумоли с четка по един малък барабан, а аз гледам, слушам и мечтая, без да мисля, защото тъгата е навсякъде и ако я погледна в очите, ще се разпадна.

Кадър от филма „Последният ден“ по стихотворение на Мария Донева, реж. Далибор Райнингер

Стефан Иванов:

Видях и чух много неща. Усещането за болезнена самота, примесена с постоянното желание за разговор и постоянната мечта да бъда разпознат, чут и разбран в цялост или поне отчасти и да бъда приет какъвто съм – с черното и бялото, с багажа си и с евентуалното си бъдеще. В анимационния филм „Задачи за деня“, с реж. Петя Златева, видях и един особен интровертен уют. Той е трудно споделим, но, слава богу, почти всеки може да си го представи, защото той е нещо от неизменната човешка ситуация, когато човек чете, слуша музика, гледа картина или филм. Уют, който е удобен, но в един ключов момент може да се подхлъзнеш по гладката му повърхност и да го видиш клаустрофобичен като ковчег. И когато искаш да излезеш извън него, виждаш, че пътят ти навън е зазидан, погребал си се жив и трябва да се пребориш със себе си и не само със себе си, за да оживееш.

Стефан Икога:

Разпознах себе си. Това беше огромна изненада, защото, макар че с режисьорката Ина Николова се познавахме бегло от гимназията, всъщност никога не бяхме общували наистина. Дори и в процеса на работа по филма проведохме една кратка среща и два телефонни разговора, в които сякаш за други неща си говорихме повече. Аз го бях написал вече, а тя го нарисува така, както обича да рисува. И стана едно.

Няма да крия, приятно е някой да те познава, без да те познава. Да хване иронията в безсмислието, и другите неща, които си мислиш, че си написал, но изобщо не разчиташ, че някой забелязва. Нещата, които обикновено остават само твои заради съмнението дали изобщо на някого му се занимава да ги търси. В този смисъл във филма на Ина срещнах перфектен превод на текста ми на анимационен език. Бях поласкан, бях изненадан, бях спокоен, че някой, като го гледа, ще ме разбере, а досега не съм бил спокоен, че хората ме разбират. За себе си разбрах, че не съм сам. Не че съм бил, но сега съм още по-малко сам.

Кадър от филма „Над нещата“ по стихотворение на Стефан Икога, реж. Ина Николова

Това изобщо не е краят на проекта „Щрих и Стих“ – очаквайте съвсем скоро събития, свързани с него, у нас и в други точки по света. Филмите пътуват, а с тях – и поезията.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Плитка вена“ по стихотворение на Марин Бодаков, режисьор Йоана Александрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пощенски картички до Валери Петров

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/postcards-to-valeri-petrov/

На 22 април се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров. 

Тук публикуваме пощенски картички до великия поет, преводач и драматург, и още думи по повод на неговия юбилей, специално написани от поетите Виктор Самуилов, Рада Александрова и Стефан Иванов, от театралната режисьорка проф. Маргарита Младенова, както и от неговия внук Огнян Самоковлийски, когото помним като Оги от любимата приказка „Копче за сън“.

Любими поете,

Неведнъж е спохождал мислите ми твоят герой Велин – пазачът на планинската станция. Помниш го, разбира се. Онзи, с когото осъмнахте в две раздалечени сгради под преспите на снощния сняг. И ти му викна да остави веднага лопатата, с която бе тръгнал да пробива пъртина към теб. Велин я остави – и нищо. Но сред белотата на следващото утро те посрещна пътеката, довършена от Велин:

Не го е карал никой, а ето – проста, ясна,
кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна –
върви, върви и тихо достига моя праг
пътечката от обич през трите педи сняг.

Знаем, в литературата герой и автор нерядко се смесват. Велин си е Велин, ала Велин си и ти, поете. Смесват се и сезоните – зимна пролет е днес, мрачни са преспите в пандемичните пространства помежду ни, но под априлското слънце току блесне онази „кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна“ проложена от теб пъртина. Към нас. Тъй че няма как пощальонът – пък бил той Велин, Марин или Виктор – да не те открие в другия ѝ край, щом е стъпил веднъж на пътечката. Заради поверената ни безсмъртна надежда, че добрите писма са на път.

Виктор Самуилов

Валери в сегашно време. Когато вървим по улицата с моя внук Андрей и изричаме заедно „Ах, колко е хубаво, листата са всички сякаш от блокче за водни боички“ – неподражаемият глас на Валери го изрича заедно с нас. Когато казвам на някого от студентите „малко е това“, до мен го казва и Валери, защото той е задействал тази мярка в мен. Когато мисля за „опакометаморфозите“ като диагноза на нашия общ живот – правя го под строгия му поглед на поет и лекар, защото той настоява да не сме безразлични. Валери е винаги сега, безкрайно умножаван през нашата благодарност, че го имаме.

Проф. Маргарита Младенова

 

„Бяла приказка“

Валери Петров ни остави богато и прекрасно творчество. Той наистина доскоро беше сред нас и пишеше своите леко закачливи, леко насмешливи и съвсем сериозни стихове. И наистина, за своите 94 години, което е изключителна рядкост в традицията на българските поети, за тези работни около 70 години той написа десетки изключителни стихове и поеми, детски приказки и филмови сценарии, и да не забравяме – преводите! – освен тези от руски поети, целия Шекспир на български. Критиката от самото начало беше раздвоена по отношение на творчеството му – едни го приемаха с възторг, а други (например Кръстьо Куюмджиев) направо заявяваха: „Аз никога не съм обичал този поет.“

Ако се опитаме да обособим темите, които вълнуват Валери Петров, ще се затрудним. Защото негова основна тема е животът, обикновеното битие. Но погледнато през очите и сърцето на един магьосник на словото. Иска ми се сега да помоля младите, а и не съвсем млади поети, тези даровити деца на Фортуна: прочетете Валери Петров, моля ви, някои от вас не познават римата, да, да, прочетете го и ще научите много от неговия искрящ стих! Това, което не знаете.

Но ето една извадка от последните стихове на майстора:

Напоследък вкусът ти честно казано слисан е
и даже стъписан е
пред най-новия вид поетическо писане.
„Който в нас търси смисъл, въобще не владее постмодернизма
И съвсем демоде е.“
– Кой, аз демоде? – казваш ти. – Хайде де!

Но нека да се върнем към началото. Към онзи „Палечко“, към „Ювенес дум сумус“ и „Тавански спомен“, „Край синьото море“ и още… Удивителна е способността на поета да извлича от ежедневното, дори от баналното и трудно забележимото, да извлича поезия! Това го могат малцина. И преди всички – Валери Петров.

В цялото му творчество няма да намерим отегчение, безразличие, отхвърляне на нелекото битие. Валери Петров е автор на чудото на дните, които, за жалост, бързо отминават. Впрочем тази тема е ярко забележима нишка през цялото му творчество. В богатите на цветове, мириси и вятър, морска сол и лед изображения винаги ще забележим една светла печал, понякога усмивка с тъга по прекрасното отминало време. Сякаш авторът непрестанно се обръща назад и през рамо съзира светли и пъстри есени, чудна, но вече несъществуваща любов и цялото разнообразие на изчезналия свят.

Поезията на Валери Петров е нежна възхвала на битието, ненатрапчива, дори малко тъжна и изразена със звънки стихове, усмивка в ъгълчето на устните, понякога лек смях, но и скрита сълза. За майсторството на автора може да се говори дълго, за тези двойни, тройни, вътрешни и съставни рими – всичко това е прелест, подарена на неговото сърце, която той иска да сподели с нас. Никакви викове и високи тонове, плътта на тези стихове се запомня с мелодията си. Валери Петров има и сатири, които пак са меки и ненатрапчиви, той се отдръпва и ни показва кои страни от битието са му чужди и непрепоръчвани от него, но и песни за малцината в материалното ни битие, които поетът с възхищение нарича Хвърчащите хора.

Рада Александрова

 

„Бяла приказка“

Винаги ще бъда задължен и благодарен, че Валери Петров прие съученика ми Мартин и мен в дома си, за да го „интервюираме“, когато бях осми клас. Дядото на Мартин, писателят Любен Овчаров, ни остави пред дома на Валери Петров, запозна ни с него и си тръгна. Благодаря и на него. Седяхме в кабинета му на втория етаж и го слушахме с часове. Говореше за Шекспир, за приказки, за Миклош Радноти, за преводи, за Рангел Вълчанов. Не мисля, че каза нещо за собствената си поезия или за себе си. Говореше щедро за другите. С дни не спирах да споделям за тази среща и да мисля за нея. Седмицата на тези дни няма да свърши. Благодаря за света, който ми показа.

Стефан Иванов

Мили дядо,

Честит рожден ден! Оставям две парченца шоколад във вашата стая – за теб и за баба.

Днес ти си до мен, както в онази отминала вечност.

Помниш ли кънтящата стълба по пътеката към плажа? Каменните ѝ стъпала издаваха весели звуци под босите ни крака, докато тичахме към морето.

Помниш ли моята детска кола с педали? Ти ми нарисува шофьорска книжка, която гордо показвах на хората по тротоара.

Помниш ли борчето, което засадихме пред къщата? И стихчето за него:

Расти, расти, борче,
под нашто прозорче,
пускай иглички
за радост на всички.

Разхождай се волно по пътеките на Витоша, мой мили дядо!

Твой внук Оги
(Огнян Самоковлийски)

По идея на Марин Бодаков. Илюстрациите на Кирил Златков са част от предстоящото издание на „Бяла приказка“ на Валери Петров, подготвяно от изд. „Колибри“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.