Garrett: The Freedom Phone is not great at privacy

Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/891616/

Anybody who might be considering acquiring a “Freedom Phone” might want to have
a look at Matthew
Garrett’s analysis first.

Anyway. We have a company that seems to be combining blockchain and
MLM, has some opinions about Quantum Entanglement, bases the
security of its platform on a set of novel cryptographic primitives
that seem to have had no external review, has implemented an API
that just hands out personal information without any authentication
and an app that appears more than happy to upload all your contact
details without telling you first, has failed to update this app to
keep up with upstream security updates, and is violating the
upstream license.

The Freedom Phone is not great at privacy

Post Syndicated from original https://mjg59.dreamwidth.org/59479.html

The Freedom Phone advertises itself as a “Free speech and privacy first focused phone”. As documented on the features page, it runs ClearOS, an Android-based OS produced by Clear United (or maybe one of the bewildering array of associated companies, we’ll come back to that later). It’s advertised as including Signal, but what’s shipped is not the version available from the Signal website or any official app store – instead it’s this fork called “ClearSignal”.

The first thing to note about ClearSignal is that the privacy policy link from that page 404s, which is not a great start. The second thing is that it has a version number of 5.8.14, which is strange because upstream went from 5.8.10 to 5.9.0. The third is that, despite Signal being GPL 3, there’s no source code available. So, I grabbed jadx and started looking for differences between ClearSignal and the upstream 5.8.10 release. The results were, uh, surprising.

First up is that they seem to have integrated ACRA, a crash reporting framework. This feels a little odd – in the absence of a privacy policy, it’s unclear what information this gathers or how it’ll be stored. Having a piece of privacy software automatically uploading information about what you were doing in the event of a crash with no notification other than a toast that appears saying “Crash Report” feels a little dubious.

Next is that Signal (for fairly obvious reasons) warns you if your version is out of date and eventually refuses to work unless you upgrade. ClearSignal has dealt with this problem by, uh, simply removing that code. The MacOS version of the desktop app they provide for download seems to be derived from a release from last September, which for an Electron-based app feels like a pretty terrible idea. Weirdly, for Windows they link to an official binary release from February 2021, and for Linux they tell you how to use the upstream repo properly. I have no idea what’s going on here.

They’ve also added support for network backups of your Signal data. This involves the backups being pushed to an S3 bucket using credentials that are statically available in the app. It’s ok, though, each upload has some sort of nominally unique identifier associated with it, so it’s not trivial to just download other people’s backups. But, uh, where does this identifier come from? It turns out that Clear Center, another of the Clear family of companies, employs a bunch of people to work on a ClearID[1], some sort of decentralised something or other that seems to be based on KERI. There’s an overview slide deck here which didn’t really answer any of my questions and as far as I can tell this is entirely lacking any sort of peer review, but hey it’s only the one thing that stops anyone on the internet being able to grab your Signal backups so how important can it be.

The final thing, though? They’ve extended Signal’s invitation support to encourage users to get others to sign up for Clear United. There’s an exposed API endpoint called “get_user_email_by_mobile_number” which does exactly what you’d expect – if you give it a registered phone number, it gives you back the associated email address. This requires no authentication. But it gets better! The API to generate a referral link to send to others sends the name and phone number of everyone in your phone’s contact list. There does not appear to be any indication that this is going to happen.

So, from a privacy perspective, going to go with things being some distance from ideal. But what’s going on with all these Clear companies anyway? They all seem to be related to Michael Proper, who founded the Clear Foundation in 2009. They are, perhaps unsurprisingly, heavily invested in blockchain stuff, while Clear United also appears to be some sort of multi-level marketing scheme which has a membership agreement that includes the somewhat astonishing claim that:

Specifically, the initial focus of the Association will provide members with supplements and technologies for:

9a. Frequency Evaluation, Scans, Reports;

9b. Remote Frequency Health Tuning through Quantum Entanglement;

9c. General and Customized Frequency Optimizations;

– there’s more discussion of this and other weirdness here. Clear Center, meanwhile, has a Chief Physics Officer? I have a lot of questions.

Anyway. We have a company that seems to be combining blockchain and MLM, has some opinions about Quantum Entanglement, bases the security of its platform on a set of novel cryptographic primitives that seem to have had no external review, has implemented an API that just hands out personal information without any authentication and an app that appears more than happy to upload all your contact details without telling you first, has failed to update this app to keep up with upstream security updates, and is violating the upstream license. If this is their idea of “privacy first”, I really hate to think what their code looks like when privacy comes further down the list.

[1] Pointed out to me here

comment count unavailable comments

GNU coreutils 9.1 released

Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/891574/

Version 9.1 of the GNU coreutils package has been released with lots of
small tweaks and improvements. “ls no longer colors files with
capabilities by default, as file-based capabilities are very rarely used,
and lookup increases processing per file by about 30%. It’s best to use
getcap [-r] to identify files with capabilities.”

Законопроектите като git pull request

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/lawbrew/

Вчера министър Божанов обяви законопроектът за промяна на Закона за движение по пътищата и описа нещата, които спадат в сферата на електронното управление. Целият текст на проекта ще намерите на страницата на МВР заедно с мотивите и оценката за въздействие.

Исках да разбера в какво се изразяват промените и да разделя тези, които идват от електронното управление и са за облекчаване от бюрокрацията както и за автоматизация, и тези идващи от МВР. Законопроектът има доста точки, а и самият закон не е лесен за четене с всички препратки, отменени текстове и прочие.

Затова седнах и въведох публикуваната от институциите последна версия на Закона за движение по пътищата в Github, след това от основната версия направих branch и добавих промените предвидени в проекта. Това е нещо основно, което се използва за разработването на софтуер и позволява да се правят паралелни промени, да се следят множество версии на един и същи документ и накрая да се решава какво следва да се слее в основната версия.

Пътят на един български законопроект всъщност далеч не е по-различен чисто административно, просто е до оглупяване муден, ръчен, непрозрачен, пълен с грешки и възможности за манипулация. Причините за това са както традиция и закостенялост, така и фрапираща липса на компютърна грамотност в администрацията, но най-вече сред законотворците и взимащите решения за процесите в НС, които ние избираме.

Това, което направих в Github не е решение само по себе си, но е пример как може да бъде с минимални усилия. Учудващо бързо успях да дигитализирам толкова сух закон и да прехвърля законопроекта. Така може да се види нагледно направо в закона какво се променя. Тук, например, виждате промяната на Божанов премахваща изискването за талон и стикер.

Чисто технически, система като Git може да се използва за тази цел, но има проблеми, които трябва да се решат. Като процес вече споменах, че съвпада в огромна степен до този вече използван в повечето софтуерни компании. Може би като изключим нападките от подиума на пленарна зала по адрес на нечия сестра или сексуална принадлежност… може би.

Markup езикът на github конкретно е подходящ, но не пасва изцяло на практиката за форматиране на законите ни. Списъците там не поддържат буквите в номерата на точките и подточките на алинеите ни, а не може да слагаме 7 нива на подзаглавия. Отделно адресирането на препратките следва да става по йерархичен ред, за да не се чупи при промени в закона. Сега при еднакви имена на алинеите, линковете към тях в github md са по пореден ред на заглавието с еднакъв текст. Има начин да се заобиколи, но не е удобно. За целта следва да се направи вариант с тези добавки, включително автоматично адресиране директно до точка и подточка в редакторите. Това ще позволи по-бързо въвеждане и по-малко грешки.

Трудни ще бъдат първите стъпки, защото говорим за огромно количество нормативни актове, трупани с промени десетилетия. Докато дори толкова сложен закон ми отне 30-тина минути да прехвърля без да имам опит, всъщност много следва да се внимава, когато това се прави за официален източник, защото тогава ефектите ще са значителни.

По-важен проблем обаче е сигурността. Докато тази информация следва да е публична, трябва да сме сигурни, че няма да се променя. Колкото и да е станало клише вече, именно blockchain технологията е подходяща тук – публикуването на хеша след всяка промяна ще даде възможност на всеки да провери, че дори една буква не е била подменена в цялата дигитална нормативна база или история на България.

Всичко това не е самоцелно, за използване на overhype-нати техно термини в нещо закостеняло или да се модернизира работата на една от основните институции в страната ни. Прозрачността тук е сериозно засегната. Независимо, че законопроектите се публикуват отдавна, те остават недостъпни за голяма част от населението. Дори за активно търсещите и интересуващите се е нужно часове, а понякога дни заедно с консултации с адвокати да разберат какво се случва. Често промени нарочно се описват в законопроектите по начин, които прави разкодирането им изключително трудно. Всичко това цели единствено и само да се укрие истинската цел на авторите.

Друг важен аспект тук е, че България като държава всъщност не притежава законите си. Не съществува в нито една институция, включително в Народното събрание, едно място, на което да се пазят законите. Ако днес някой попита какво казва даден член на даден закон, няма институция, която може да ви до каже. Да, всеки нов закон и стотиците промени по тях се публикуват надлежно в Държавен вестник и това се пази от НС чинно. Но крайната версия на законите – не. Тази функция държавата без решение, закон или заповед е изнесла като отговорност на няколко частни компании, на които те, както и всички български компании плащат ежемесечно за правото да знаят покрай много други неща и какви са българските закони. Дори администрацията на Народното събрание когато подготвя промени, всъщност не ги прилага в някакво тяхно копие, които пазят тайно от нас, а сверява с последното от съответната частна софтуерна система.

Има публични безплатни източници, разбира се, но информацията там е собственост на въпросните компании. От гледна точка на прозрачност и сигурност на толкова критична за държавата ни информация като текстовете на съвкупността от нормативните ни актове, това е най-малкото стряскащо.

В никакъв случай не казвам, че е лошо фирмите да предлагат такива услуги. Не следва обаче държавата и особено първоизточникът на законите да разчитат на тях, за да достигат до крайния резултат от законодателния процес. Това, което показах горе не е непременно решение, а показва, че такова далеч не е трудно и не изисква особено сложни технологии или време.

Не на последно място, допълнителна полза от подобна система е, че лесно може да се правят предложения и да се осмислят далеч по-бързо. Ето, тук съм показал моите предложения към законопроекта, с който започнахме. Включил съм аргументи за предложенията ми и тук може да се видят конкретните промени. Пратих ги отделно по мейл. Ако имате и вие предложения или обратна връзка, консултациите текат до 13-ти май.

Това тук е един закон дигитализиран за половин час от един човек. С аналогична на описаната от мен, но по-стройна и сигурна система може да се проследява от всеки кой кога какво е променял, от къде е започнал, какво е прието, как е било изменено, слято или омаскарено. Цинизмът у нас ни дава още доводи, защо няма да се случи скоро. Иначе, ако искате да разберете как се приемат тези закони и най-вече какви машинации се правят, за да не се свърши никаква работа, ви съветвам да обърнете внимание на Стража.

The post Законопроектите като git pull request first appeared on Блогът на Юруков.

Промяната блокира. Червените линии станаха стени

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/promyanata-blokira-chervenite-linii-stanaha-steni/

Обединената съпротива срещу една политическа сила може да я събори, но не стига, за да циментира основа за управление. Съюзите не миришат – факт. Правилото обаче е валидно за война, не за власт. Крепежните елементи на едно управляващо мнозинство са принципните и ценностни съгласия. Какво означава това? 

Означава, че не може в управляващата коалиция на страна от ЕС от четири политически сили две да са категорични за членството в еврозоната, другите две – въртеливи; две да подкрепят вдигане на ветото за Северна Македония, останалите да спъват процеса; две да имат ясна осъдителна позиция за режима на руския президент Путин, агресията му в Украйна и нарушението на международния правов ред, но не и другите две, една от които дори не приема санкциите за Русия. 

Тези позиции нямат нищо общо с идеологическите различия. Ляво или дясно, либерално или консервативно, осъждането на агресор, избиващ мирно население, не е просто споделяне на ценности, а морал и нравственост. Ако не беше войната в Украйна, червените линии нямаше да са така видими. Корнелия Нинова и БСП щяха да са все така пропутински, но това е известно по подразбиране и нямаше да се набива на очи. На „Има такъв народ“ все така щеше да им личи, че си приличат повече с ГЕРБ и ДПС и даже ги подкрепят в по-голяма степен, отколкото собствените си партньори. 

Върхът на айсберга

Изборът на гуверньор на БНБ се оказа върхът на айсберга, препречил пътя на кораба на властта. Близо един месец коалиционните партньори прегрупираха сили, разменяха си удари под и над кръста, пускаха компромати и за двамата кандидати, излъчени все от политически сили в коалицията, обиждаха се грубо и дори вулгарно. Изобщо, направиха публични не просто вътрешните си противоречия, а неспособността да се обединят около кандидатура за фигура, която задължително трябва да е надпартийна и безспорен авторитет. Политическата им незрялост и несъмнени апетити за власт и надмощие ще отблъснат довчерашните им избиратели и симпатизанти. 

Някои анализатори и представители на коалицията се опитаха да маскират тези колизии като проява на демокрация – или обикновена констипация. Можеше да им се получи, ако ставаше въпрос за назначения в Държавната агенция за метрологичен и технически надзор или в Комисията за защита на потребителите. Не и за БНБ, където консенсусът е не просто препоръчителен, а задължителен, а надпартийността – неписано правило,  изисквано и от Европейската централна банка. След като Андрей Гюров, кандидат на „Продължаваме промяната“ – водещата сила в управляващата коалиция, се оттегли, инатлъкът на „Има такъв народ“ стигна да упорстват със своя кандидат Любомир Каримански. 

Йордан Цонев (ДПС) отбеляза в пленарната зала, че на „олигарха Иво Прокопиев“ БНБ му е важен, защото иска лиценз за банката си в Северна Македония „Капитал Банк Скопие“, иска да разчисти останали български банки и т.н. Други депутати отбелязаха управлението на част от валутния резерв, което попада в обхвата на дейностите на бъдещия управител. Тонът на дебатите се изостри до крайност, а Тошко Йорданов (ИТН) дори нападна Георги Свиленски (БСП): 

Намеците за сделка между „Има такъв народ“ и партии от опозицията са долни, позорни, лъжливи, отвратителни. Вие на какво основание, като част от управляващата коалиция, няма да подкрепите кандидат на една от партиите на управляващата коалиция, който се казва Каримански?! Мерете си приказките, защото до днес те тежат нула. Ако искате на четири очи, може и да се сбием, но не и пред зала да правим този цирк и да се самопоставяме още повече в тази ситуация. 

В крайна сметка гласовете на ИТН и ДПС не стигнаха да бъде избран Каримански, който е председател на парламентарната Комисия по бюджет и финанси. Въздържалите се, в т.ч. и ГЕРБ, надделяха. Така председателката на ПГ на ГЕРБ Десислава Атанасова се оказа права, като каза, че депутатите от опозицията ще имат решаващия глас за избора за гуверньор на БНБ. 

Залогът от един милиард

Парите за пътищата се оказаха „скачени“ с номинацията за управител на БНБ във вътрешнокоалиционните пазарлъци. От ПП, управляващи целия финансов ресурс на държавата, не се съгласяват да разплатят средствата на пътните фирми, които пък са в обхвата на Министерството на регионалното развитие и благоустройството – а министър там е Гроздан Караджов, излъчен от ИТН.

Проблемът с тези задължения е още от миналата година, от времената на служебните кабинети, и не просто беше дефиниран, а стана ключов елемент в предизборната кампания на днешната власт. За сключването на контракти, които заобикалят Закона за обществените поръчки и Закона за устройство на територията, сигнализира служебната министърка на регионалното развитие и благоустройството Венета Комитова. На няколко пресконференции Комитова, както и тогавашните ѝ колеги – служебните министри Кирил Петков и Асен Василев, развяха милиарда като пример за порочното управление на ГЕРБ. Протестите на „пътищарите“ са още от миналото лято, задълженията за над милиард – също. 

Да, това са парите, които ГЕРБ договаряше с пътните фирми за работа в близко бъдеще. Да, публично известно е как се раздаваха, но доказателства няма – въпреки че част от договорите бяха дадени на прокуратурата още миналата година. Да, договорите са на практика раздаване на пари на определени фирми, но до произнасянето на съда това е само публицистика. Да, съвсем ясно е, че докато няма доказателства, фактурите трябва да се платят. Въпреки цялото това знаене четирите политически сили заобиколиха проблема по време на преговорите си за коалиционно управление. 

На продължилото до среднощ заседание в парламента тази седмица управляващото мнозинство не успя да приеме решение за задълженията на държавата към пътностроителните фирми. От три от партиите в управляващата коалиция – ПП, БСП и ДБ, се чуват намеци за комисиони, обещани на ИТН, ако пътните договори бъдат разплатени. 

Все още не е ясно как премиерът Кирил Петков ще изпълни обещанието си, че в края на април ще се плати половината от дължимата сума на пътностроителните фирми, а останалата част ще бъде уредена след проверки. За да стане това обаче, от изпълнителната власт искат законодателната да им „подпечата“ със свое решение. Но нито един от трите варианта за решение не събра необходимите гласове и проблемът с пътищата отново е в задънена улица. 

Малко след гласуването, с което Каримански бе отхвърлен като кандидат за БНБ, Тошко Йорданов настоя всички пари към пътните фирми да се преведат веднага: „ПП със заповед на ДБ и БСП практически заложиха на карта строителството и си позволиха да правят намеци, че ще имаме изгода от тази ситуация като партия… Най-чистото бе парите, които трябва да се платят, да минат с постановление на Министерския съвет и да решим как да се плащат ремонтите на пътищата.“ А относно предложението за проверки на част от договорите Йорданов заяви, че ще настояват и специална комисия в парламента да одобрява всички по-големи плащания към министерствата, тъй като не само МРРБ е с голям ресурс, но и в Министерството на иновациите на Даниел Лорер имало 13 милиарда.

Северна Македония и двете писти

Към изброеното дотук се притуря и ветото за европейския път на Северна Македония. Министърката на външните работи Теодора Генчовска също се води от квотата на ИТН. А партията на Слави Трифонов предупреди, че червената линия на ИТН в коалицията не е БНБ, а именно Северна Македония. „С бързината, с която тичаме по либералната писта, рискуваме да срутим последните устои на нашето национално самоуважение“, заяви наскоро по БНТ Виктория Василева (ИТН). 

Съдейки по действията досега, се създава впечатление, че има две писти за Северна Македония – по едната е пусната да тича Генчовска, а по другата бърза премиерът Петков, който и разговаря по темата със западни лидери. От ИТН дори обвиниха Петков в национално предателство и в опит да реши проблема зад гърба на парламента. Макар че по двустранните отношения София–Скопие на преговорите за коалиционно споразумение бе потвърдена предишната позиция: България иска от съседката си да започне да изпълнява условията, поставени в декларацията на 44-тото Народно събрание. Наскоро министър-председателят увери, че отстъпление от тази позиция няма.

След изслушването на Генчовска от парламента на закрито заседание тя заяви, че има сериозни разминавания между МВнР и екипа на премиера по темата за Северна Македония, комуникацията е лоша и до края на френското председателство на Съвета на ЕС (30 юни 2022 г.) едва ли нещо ще се промени. Съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов пък призова „да не си правим мамби в коалицията по темата“ и припомни, че промяна в българската позиция за РСМ може да има само след гласуване в парламента. Той обаче призна, че има структурни проблеми в коалицията и ако конструкцията не се сглоби по-добре, това „ще изяде главата на този кабинет“.

Създалите се противоречия и разделение в управляващата коалиция ще блокират и последващите избори за други регулатори. На дневен ред е Съветът за електронни медии, както и изборът на генерален директор на БНТ, който СЕМ прави. Битката на депутата от ПП Александър Дунчев срещу безобразията, които се вършат в горите след назначения на БСП, макар и неподкрепена от други, показва неговата непримиримост. Разделенията между управляващи и управляващи, между управляващи и опозиция излязоха извън нормалното политическо противопоставяне и различия. 

Ние не спорим за идейни различия. Ние се обвиняваме взаимно в криминални зависимости, в конспиративни теории. И аз съм го правил. Но това разделя българския политически живот по начин, който прави морално недопустимо да се търси съгласие по някакви важни неща. Дали става дума за украинската криза, дали за проблема с Македония, самата възможност за разговор е поставена под въпрос, защото ние взаимно сме се нарекли престъпници.

Това заяви вчера в парламента съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов в призив към опозицията да се работи заедно за конституционна реформа. 

Червените линии вече се превърнаха в стени. Тоест предсрочните избори може да са по-близо, отколкото им се иска на управляващите.

Заглавна снимка: © Пресцентър на Министерския съвет на Република България

Източник

Военната помощ за Украйна – тест за националното ни достойнство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/voennata-pomosht-za-ukrayna/

Три дни преди Русия да нахлуе с войските си в Украйна, в интервю пред БНР Иван Костов изрази опасение, че някои от партиите в управляващата коалиция могат да развалят правителството, за да останат верни на българо-съветската дружба. Бившият премиер изрази и недоумението си защо на Консултативния съвет по национална сигурност, проведен седмица по-рано, президентът не е поискал единство от партиите, още по-необходимо в държава като нашата: със слаба политическа система, липса на върховенство на закона и огромна зависимост от руските енергийни доставки. Ще се сбъдне ли прогнозата на Иван Костов?

Тази седмица Комисията по външна политика в Народното събрание трябваше да обсъди проект на „Демократична България“ за изпращане на военна помощ на Украйна, за което настояват и от ГЕРБ. Но обсъждането беше отложено, а от парламентарната трибуна Кристиан Вигенин призова темата да бъде „свалена от обществения дебат“. Депутатът от БСП предупреди, че социалистите са готови да напуснат кабинета, ако правителството реши да изпрати оръжие и боеприпаси на украинската армия. Тази позиция представители на партията не спират да повтарят като мантра в различни медии. Корнелия Нинова определи темата като червена линия за БСП и заяви, че като министър на икономиката тя няма да подпише нито един такъв договор.

Това обаче не означава, че българско въоръжение не се изнася за Украйна от 2015 г.,

както твърди лидерката на социалистите, защото всеки експерт в тази сфера знае как се реализира износ на оръжия в зони с реален или потенциален риск от военни действия, дори и в държави от ембарговия списък. Схемите действат и са добре познати на политиците.

Дори да се промени законодателството и държавата да бъде задължена да проследява крайния получател на изделията по съответната търговска сделка, пак ще бъдат намерени начини българско оръжие и боеприпаси да стигнат до Украйна или други страни, в които се водят военни действия. А официалните власти ще продължават да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“ и ще опровергават съобщения като това на ТАСС от 20 февруари т.г., за използвани от украинската армия гранатомети и снаряди с марката на казанлъшките заводи „Арсенал“.

Нинова заяви, че след 2015 г. и подписването на Минското споразумение междуведомствената комисия за експортен оръжеен контрол не е издала нито едно разрешение за износ на оръжие, стоки и технологии с двойна употреба за Украйна. Но със сигурност в краткия си мандат като вицепремиер и председател на тази комисия Корнелия Нинова е подписала не един и два договора с чужди фирми за продажба на боеприпаси и въоръжение, част от които най-вероятно са били предназначени за украинската армия.

Противно на поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво правя“, добре е да чуваме какво казват политиците. Защото понякога изпускат думи или фрази, които противоречат или дори разобличават тезите, защитавани от тях публично. Така например в интервю пред БНТ в сряда зам.-председателят на ПГ на БСП Драгомир Стойнев заяви, че партията е против директното изпращане на военна помощ за Украйна. Думата „директно“ прозвуча издайнически и показа, че социалистите не биха имали нищо против Украйна да получи оръжие и боеприпаси от България, ако това става без решение на правителството и без санкция на Народното събрание.

Голяма част от страните в свободния свят подкрепят Украйна с всякакъв вид въоръжение за спиране на руската офанзива.

С обявените от американския президент Джо Байдън допълнителни 800 млн. долара общият размер на военната помощ на САЩ от началото на войната достигна 2,4 млрд. долара. Япония изпраща в Украйна голяма пратка военно оборудване, което се случва за първи път от 75 години. Това е наложило правителството да приеме поправки в конституционните правила за осигуряване на военна помощ за воюващи страни.

Дори Германия, последователна в политиката си да не изнася оръжия в зони на военни действия заради все още неизживения си комплекс от Втората световна война, наруши принципите си и изпрати противотанкови гранатомети и ракети „земя–въздух“ от запасите на Бундесвера. А преди това – и 5000 военни каски, което кметът на Киев Виталий Кличко определи като „шега“.

В тези страни, за разлика от България, преобладаващата част от обществото стои зад решенията и действията на своите правителства, а също така не споделя една от кремълските опорки: че всяка военна помощ за Украйна е равносилна на включване във войната и носи заплаха от руска агресия. На 30-тия ден от началото на войната премиерът Кирил Петков заяви от Брюксел, където участваше в заседание на Европейския съвет, че 84% от българите не подкрепят военна помощ за Украйна и правителството се съобразява с преобладаващото обществено мнение.

Това ще е символичен акт, ние едва ли ще дадем такова въоръжение, че да променим войната. Въпрос на позиция. Нашата е силна, разговарях със Зеленски, който ми благодари, че войските му ще се бият по-спокойно, знаейки, че техните семейства са на безопасно място в България вследствие на хуманитарната подкрепа, която оказваме.

Но така ли е всъщност? Едва 80 000 от милионите украински бежанци са пристигнали в страната ни и само 60 000 от тях са подали молби за временно убежище. А преди седмица Мариана Тошева, новата директорка на Агенцията за бежанците у нас, забрани на украинците международната закрила, която включва и хуманитарен статут. Това според неправителствени организации лишава бежанците от права и най-вече от възможността за лечение на онкологично болните, затова гражданските организации обжалват пред съда тази заповед.

Позицията на българското правителство остава непроменена и след констатираните масови военни престъпления на руската армия, която след отстъплението си от Буча, Бородянка и други украински градове остави улиците затрупани с простреляни и опожарени трупове на цивилни хора, изнасилени жени и деца, ограбени и опустошени домове. Такава позиция не може да бъде наричана „силна“. Тя е дълбоко лицемерна позиция на снишаване, която с нищо не отговаря на високите очаквания към това правителство, което издигна моралните качества на пиедестал.

Ако приемем за достоверни резултатите от анкетата в предаването „Референдум“ на БНТ, според която 62,7% от българите искат широк парламентарен дебат за изпращането на военна помощ в Украйна, настояването на БСП да няма такава дискусия изглежда странно. Най-вероятно те се страхуват да участват в нея, защото знаят, че основният им аргумент „Ние искаме мир, а не война“ е напълно несъстоятелен, дори смешен. Но както стана ясно от интервюто на Корнелия Нинова пред bTV в четвъртък, социалистите са и против международните санкции срещу Русия, и против спирането на руските газови доставки, и против изгонването на посланик Митрофанова, защото това щяло да означава скъсване на дипломатическите ни отношения с Руската федерация.

Така БСП открито застана на страната на агресора и се нареди до антиевропейската и антинатовска партия „Възраждане“,

която вее руски знамена, докато оплаква националните ни интереси, уж предадени от останалите политически сили, лоялни към партньорите ни от Вашингтон и Брюксел. Позицията на БСП не може да бъде друга, защото и без това стопяващият ѝ се електорат гледа вече с едно око към „Възраждане“, а битката между двете партии на следващите избори ще е за всеки глас. В нея проруската партия на Костадинов е с едни гърди напред, защото не е принудена да играе двойни роли като БСП и има шанс да обере целия протестен лявоекстремистки вот.

Дори България да не изпрати военна помощ за Украйна, темата няма да стане препъникамък за правителството. С проекта си за решение „Демократична България“ показа своята позиция, но няма да изнудва коалицията и да заплашва с напускането ѝ, защото Иван Гешев още е главен прокурор, а съдебната реформа не свършва само със закриване на специализираното правосъдие и с промяна в структурата и дейността на Антикорупционната комисия. Затова пък има немалко други конфликтни теми, които могат всеки момент да взривят управляващото мнозинство.

Питам се: дали ако през 1999 г. Иван Костов мислеше за стабилността на правителството и съобразяваше русофилските настроения в обществото, той щеше да откаже преминаване през българското въздушно пространство на руски военни самолети, които бързаха да завземат летището в Косово преди частите на КейФОР? И колко му е струвало да вземе толкова непопулярно от тогавашна гледна точка решение?

В интервюто си пред БНР от 21 февруари т.г. бившият премиер и лидер на СДС оприличи агресията на Русия срещу Украйна на двубоя между Голиат и Давид.

Колко факта трябва да има пред очите на българското общество, за да осъзнае, че Русия е агресор? Нахлуха в Грузия, окупираха част от Молдова, окупираха Крим, подпомагат отцепването на части от Донецк и Луганск. Това е Голиат, прави каквото си иска.

Дано цената на това проглеждане да не е тежка, защото няма да я платят само путиноманите, а всички българи.

Заглавна снимка: Diego González / Unsplash

Източник

В съществуващите сгради е вложен огромен ресурс – трябва да го преоткрием. Разговор с Александър Клайншрод

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/werkstatt-baukultur-bonn-alexander-kleinschrodt-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Александър Клайншрод е един от основателите на Werkstatt Baukultur Bonn – общност от млади специалисти, работещи в областта на консервацията и историята на изкуството, които с дейността си популяризират следвоенното архитектурно наследство и късния модернизъм. Инициативата стартира през 2010 г., след като група възпитаници на Института за история на изкуството към Университета в Бон провеждат успешна кампания за запазването на концертната зала Beethovenhalle. С Александър Клайншрод разговаря Слава Савова.

Кампанията ви за запазването на Beethovenhalle започна преди повече от 10 години, когато несъмнено обществените нагласи към следвоенната архитектура са били по-неблагосклонни в сравнение със сега. Какво беше намерението на Общината за Beethovenhalle тогава? 

Нещата отиваха към събаряне. Имаше архитектурен конкурс с участието на известни архитекти, като Заха Хадид, Дейвид Чипърфийлд и други. Струва ми се, че тогавашният кмет на Бон беше фиксиран върху идеята за емблематичен проект на брега на Рейн. Очакваше се този нов проект да бъде следващата „Опера на Сидни“, „Филхармонията на Елба“ в Хамбург или нещо подобно. Но това беше проблематично заради функцията на сградата. Въпросът бе: има ли нужда градът от нова концертна зала с концертна програма 365 дни в годината? На 20 км от Бон се намира Кьолнската филхармония – световноизвестна концертна зала.

Тогава именно изтъкнахме, че имаме нужда от многофункционална зала с добър аудиториум, каквато Beethovenhalle вече е. Това, което е част от историята на града, може да бъде обновено за днешните му нужди. В хода на кампанията получихме голяма подкрепа от изтъкнати изкуствоведи и специалисти в областта на опазването на културното наследство. Скоро се появи и подкрепата на много граждани, която съществуваше и преди, но трябваше да стане видима.






Beethovenhalle е мултифункционален комплекс, построен през 1956 г. по проект на Зигфрид Фолске. Сградата, разположена на брега на река Рейн в Бон, разполага с различни зали, в които са се провеждали ключови културни и политически събития, включително избори за президент на Федералната република. През 2010 г. Werkstatt Baukultur Bonn получава Германската награда за опазване на паметници на културата за своята кампания за запазването на сградата.

Първата ви инициатива е организирана от група студенти, които разчитат на собствените си ресурси, но впоследствие получавате подкрепа от Университета в Бон и кампанията ви се включва в учебната програма. Все още ли сте част от Института по история на изкуството?

Всъщност днес сме напълно независими от университета, където първоначално се зароди проектът ни. Инициативата ни надрасна това начало, а и скоро след това всички завършихме. Кампанията ни се разви в някаква степен отдолу нагоре, но бе силно окуражена от един от преподавателите ни – проф. д-р Хилтруд Киер, която по това време беше ръководител на департамента по консервация в град Кьолн и работеше активно в сферата на опазването. Професор Киер е сред първите хора в Германия, които още през 80-те насочват вниманието към архитектурата на 50-те години на ХХ в. – заради необходимостта да опазим това наследство за бъдещето.

Професор Киер насочи мен и моите колеги към темата за Beethovenhalle. Макар че ни насърчи, тя също ни и предупреди, че подобна тема може да ни отдалечи от успешното завършване на обучението ни. Но каузата беше много важна. И така заработихме като регистрирана към университета културна инициатива, тоест придобихме официален статут. Работихме до 2017–2018 г. по този начин, а днес вече сме добре установена независима общност от професионалисти, към която се присъединяват все повече нови хора. Понастоящем членовете ни са специализирани в областта на опазването, архитектурата, географията, а аз самият съм преподавател.

Работите съвместно с местни и национални институции или се фокусирате върху инициативи, ангажиращи широката общественост? 

Начинът ни на работа се развива постоянно. Като студенти можехме доста бързо да реагираме на предстоящи събития в града, като разрушаването на сгради от 60-те и 70-те години. Измисляхме малки интервенции, организирахме и архитектурни обиколки с различни от обичайните маршрути. Един от призивите ни гласеше Putzen und Benutzen, което може да преведем като „Почистете сградата и просто я ползвайте“. Това бе част от дискусията за площада пред Централната гара в Бон. На същото място днес стои една не особено интересна и не особено екологична търговска сграда…

Днес някои от инициативите ни се финансират от Общината на Бон, като например документалния филм за една по-стара сграда – от 1905–1906-та, която е била районно кметство. В момента разработвам архитектурна разходка за сградата на Операта в Бон, построена през 1965 г. Това не е обикновен театър, а театърът на някогашната столица на Западна Германия. Един много амбициозен проект със забележителни произведения на изкуството, създадени от авангардни немски художници през 60-те години. Архитектурният маршрут се фокусира върху различни аспекти на сградата, има и една част специално за общността в Instagram, която би оценила колко фотогенична е тя. Този проект се осъществява с помощта на самия театър.

 

Операта в Бон, 2018 г. © ToLo46 / Wikimedia

Интересите ви обхващат най-вече периода от 50-те до 80-те години на ХХ в. Новото наследство попада в един вид „сива зона“, където сградите нито са достатъчно стари, за да бъдат оценени, нито достатъчно нови, за да бъдат обект на добра поддръжка. На какво се дължи това и как успявате да повлияете на тези нагласи? Защо винаги свързваме стойността с възрастта на дадена сграда?

За този вид наследство полагаме усилия от 10 години насам. Архитектурните маршрути се оказаха много важни за дейността ни, защото те позволяват на хората да общуват със сградите. Спомням си един прекрасен епизод – бях в църквата „Света Елена“ в Бон заедно с голяма група хора, предимно възрастни дами с копринени шалове, които се интересуват от изкуство и култура. Разказах им за естетиката на сградата, която е в стил брутализъм, и колко е важно да обърнем внимание на характерните за този стил материали и скулптурен подход. Тогава те изведнъж започнаха да докосват бетонните стени и видях как преосмислят пространството…

През 60-те години архитектурният историзъм от началото на ХХ век и стилът ар нуво са отречени. Считало се е, че това е еклектика и няма историческа стойност. През 70-те обаче тази архитектура започва да се адаптира към нови функции и да се преоткрива. Нагласите се променят – това е и нашият аргумент. Архитектурата, която преди 50 години е отричана от много хора, днес вече е добре приета и мнозина биха искали да живеят в такива сгради. Подобна е ситуацията и с брутализма. Днес отношението към този период е много по-различно, отколкото преди 10 години.





Църквата „Света Елена“ е проектирана през 60-те години на миналия век от архитектите Емил Щефан и Николаус Розини. Днес тя е превърната в пространство за диалог „Средище при Света Елена“ – място за съвременно изкуство, което има за цел да насърчи общуването между различни култури и културни традиции

Дали в дискусията има отредено място и за проблемите, свързани с климатичните промени? Ефективното оползотворяване на споделените ни ресурси може да е сериозен аргумент в подкрепа на политиките за опазване. 

Абсолютно. Тази тема е много важна. Връзката между опазването и устойчивите политики осмислих преди 6–7 години благодарение на това, че се занимавам с история на архитектурата. Тогава изследвах сгради от 60-те и 70-те години, а същевременно се интересувах от проблемите, свързани с климатичните промени и опазването на околната среда. Осъзнах, че двете неща са тясно свързани. Нашата организация се включва в тази дискусия, защото наследството е винаги ресурс и част от бъдещето.

Имахме избори за ново правителство миналата есен тук, в Германия, и темата за строителството за пръв път беше разгледана от тази перспектива. В работата си се старая да обсъждам заедно двата аспекта. Когато основната тема е устойчивото развитие, винаги се опитвам да говоря и за историческата и естетическата стойност; когато централната тема е архитектурата, говоря и за опазването на околната среда.

Макар да не сте директно ангажирани с политика, изглежда, че следите внимателно темата за опазването на архитектурното наследство в предизборните платформи на политическите партии. На сайта ви има и анализ на заложените мерки в кампаниите на различните кандидати на миналогодишните избори. Каква част от дейността ви се фокусира върху промени на политическо ниво?

Когато започнахме, планът ни беше да се занимаваме със специфични проблеми, с определени здания като Beethovenhalle или Кметството на Бон, построено през 70-те – сграда, която все още се възприема като сива, стара и грозна. Но постепенно започнахме да интегрираме своите теми в общия дебат за опазването на паметниците на културата, след това – и в дебата за опазването на околната среда, а впоследствие направихме връзка и с политическите събития, които наблюдаваме в момента.

Начинът, по който действаме, не се ограничава само с критика относно нуждата от промяна, нуждата от нови подходи или наличието на грешни решения, взети на политическо ниво. По отношение на образователната ми дейност аз се опитвам да погледна към архитектурата и през една утвърждаваща перспектива. Определено смятам, че всяка съществуваща сграда заслужава да бъде оценена. В това, което вече е изградено, е вложен огромен ресурс – не само материален, но и интелектуален. И ние трябва да го преоткрием. Благодарение на този подход помагам на различни хора да преосмислят оспорвани сгради. Не всички са съгласни с тази позиция, но в повечето случаи успяваме да започнем дискусия именно оттук.

В Германия с опазване на архитектурното наследство често се занимават изкуствоведи. Не така е в България например, където дебатът се ръководи изцяло от архитекти, специализирали в тази област.

Вероятно става въпрос за различни национални традиции. Инициативите по опазване на културното наследство в Германия са много силни още от ХIХ век, след това се подновяват от 70-те години на ХХ век нататък, когато се заражда сериозна гражданска подкрепа – съхраняването на старите централни части на големи и малки градове, архитектурата до началото на ХХ век, архитектурният историзъм и ар нуво. Именно тези процеси през 70-те довеждат до създаването на законите за опазване, които днес са отново в центъра на дебата, най-вероятно поради икономически интереси. Освен това в Германия имаме и следвоенното наследство в ГДР, което разказва различна история, тоест имаме две паралелни линии на наследство. Западната и източната гледна точка трябва да бъдат различни, тъй като принадлежат на различни истории.

Вероятно може да се направят много паралели по отношение на следвоенното ни наследство тук, в България, тъй като то се свързва с определен политически контекст, твърде често – с негативна конотация.

Да, трудна задача е да бъде оценена отново архитектурата от този период, която има своята естетическа и абстрактна историческа стойност, но същевременно е свързана с противоречиви периоди от историята на Източна Европа. Мисля, че сградите могат да продължат живота си в бъдеще, докато в същото време съхраняваме тяхната история. Няма нужда от поляризиран дебат, двата аспекта – историческата и архитектурната стойност – могат да бъдат интегрирани. Нашите колеги, посветени на подобни инициативи в Източна Германия, са изключително отдадени на каузата си. Често ни казват, че историците и изкуствоведите се занимаваме с този период заради носталгия по социалистическия период. Но това не е така. Ние се интересуваме от самите сгради и какво може да е тяхното бъдеще.

Заглавна снимка: Кметството на Бон, построено през 1978 г. по проект на Хайни, Вишер и партньори. В момента в общината тече оживен дебат дали сградата да бъде съборена, или обновена © ToLo46 / Wikimedia

Източник

Сибиле Бергеман, Маркс и Енгелхард

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/sibylle-bergemann-marx-engelhard/

Скоро ще имаме паметник на Карл Маркс и този паметник на Карл Маркс ще бъде в явен контраст с предвидения паметник на Фредерик Втори, защото ние няма да гледаме нагоре към ноздрите на Маркс, а ще можем да водим разговори с него и с Фридрих Енгелс; ще има нов дух, ново изкуство, ново разбиране как трябва да се изобразяват големите социални въпроси на епохата.

Така министърът на културата на ГДР Ханс-Йоахим Хофман говори за подготвяния паметник на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Годината е 1977-ма. След издигането на паметника, през 1986 г., скулпторът Енгелхард се оплаква от твърде слабото обществено внимание към неговата творба. Ерих Хонекер нарежда всички жители на Източен Берлин да посетят паметника – ако не искат да попаднат в затвора.

 

© Сибиле Бергеман / Източник: СГХГ

Обективът на фотографката Сибиле Бергеман, насочен към същия този паметник, привидно разказва историята на творческия процес.

Виждаме дървеното скеле в парка, маркиращо позата и обема. Виждаме стената с множество налепени портрети на двамата „първоучители“ на комунизма; между тях табела „Пушенето забранено“. Виждаме наплесканите с цимент (да ме простят знаещите, ако бъркам материала) туловища, които тепърва ще придобият човешките си черти. Главите им са покрити със зебло. Виждаме крана, който сглобява бюста и торса.

 

© Сибиле Бергеман / Източник: СГХГ

Виждаме, с други думи, деконструкция на основния идеологически мит на ГДР. В снимките на Бергеман Маркс и Енгелс не са нито величави свръхчовеци (като в огромните си портрети по трибуните на манифестациите), нито топли и човешки (според идеята на министъра); те са конструкти на самата ГДР, индустриални изделия, създадени от машината, която именно се нуждае от тях.

Ето този избор на емоционалния ракурс ми се стори най-впечатляващ в работата на Бергеман. След като е получила достъп до ателието на скулптора, вероятно от нея се е очаквало да снима самия него в естеството му на творец – да кажем, докато извайва лицата. Нищо подобно. Нито Енгелхард, нито Маркс и Енгелс получават човешки портрети. Това е избор.

Този избор е особено видим в контраста с портретните фотографии в другите части на галерията. Например полароидните портрети на актьори с увреждания, снимани с достойнство, в сценичните си костюми, красиви и одухотворени – аз всъщност разбрах за уврежданията едва от филма към изложбата.

 



 

И останалите портретни снимки – възрастна жена на маса в Париж, малко дете, африкански момичета – излъчват чиста естетическа възхита от човешкото лице. Щях да кажа „така, както някой би се възхищавал от скулптура на Роден, да речем“, но не е това, нещо повече е. Не си позволяват да го режисират, да го концептуализират – само се вглеждат в онова, което казва само по себе си, и го извеждат на преден план. Някои, като бледото лице на бяло-русото момиче или смръщените девойки по бански, изглеждат по-близки до конкретни визуални архетипи, но не престават да бъдат себе си.

Погледът на Бергеман издава жизнелюбие, интерес да опознаеш света. Във филма, прожектиран към изложбата, фотографката казва, че преди 1989-та основният ѝ проблем е бил невъзможността да пътува; невъзможност, която тя бързо наваксва. Африканските фотографии са продукт на част от нейните пътешествия. Днес обичайно трябва да попътешестваме, за да видим работата ѝ, представена в МоМА и други големи галерии по света. Наскоро обаче имахме възможност да я разгледаме и на втория етаж на Софийската градска художествена галерия.

 

© Сибиле Бергеман / Източник: СГХГ

Впрочем сюжетът с паметника на Маркс и Енгелс завършва така: след нареждането на Хонекер гражданите на Берлин наистина отиват да видят паметника и действително го харесват. Туристи, артисти и университетски преподаватели изпитват нещо като съжаление към двете скромни фигури и по едно време ги кръщават „Пенсионерите“. Енгелхард научава за прозвището и отново се оплаква на Хонекер, който разпорежда на шефа на Щази Ерих Милке да разследва и накаже виновните.

Снимки: © Сибиле Бергеман. Източник: СГХГ

Източник

На второ четене: „Тимбукту“ от Пол Остър

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-timbuktu-paul-auster/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Тимбукту“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2021

Пол Остър ми е любим писател още от гимназията, когато го открих с „Лунен дворец“ и „Нюйоркска трилогия“, отново в забележителния превод на Иглика Василева. На нея дължим появата на български не само на този писател, но също и на Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Пат Конрой и още, и още. Радвам се, че имам възможността да ѝ благодаря отново за това. Наскоро на български излезе и „Изобретяване на самотата“ (необходимо ли е да се повтаря в чий превод?). Тя е може би любимата ми книга на Остър. В нея – в концентриран, автобиографичен, суров и непосредствен вид – може да се разберат личните му основания за писане и да се провидят структурите, мотивите и черновите на бъдещите му романи.

Пол Остър, макар и неочаквано, е изключително важен за съвременната българска литература. И най-вече за Георги Господинов. Двамата имат забележително сходна и обща любов към драматичната и интимна метафикция, панорамното концептуално мислене, иронията и алюзиите. Понякога споделят пристрастие и избор към едни и същи скрити и явни цитати, писателски техники, игри на думи и смисъл. Но също така са представители и на донякъде нетипично постмодерно писане, чиито белези са неподправеното присъствие на автентична човещина и сантименталност в книгите им. Така твърдят читателите, критиката и журитата вече с десетилетия и го оценяват високо и щедро.

В „Тимбукту“ американският писател разказва приказна история за полубездомното куче Господин Боунс и неговия полубездомен човек Уили Г. Кристмас. Те са особена двойка, тип Дон Кихот и Санчо Панса. Господин Боунс има изключително богат и забавен вътрешен свят и води непрекъснат диалог със себе си. Уили Г. Кристмас е несполучил и непубликуван поет, студент, прекъснал преждевременно образованието си през 1968 г. не само заради прекомерна употреба на наркотици, но и заради психично заболяване.

На следващата година, около Рождество, когато вижда Дядо Коледа да му говори от телевизора и да го насърчава да стане съвременен светец, животът на Уили Г. Кристмас е окончателно променен. Той се превръща в скитник, който се опитва да върши добро. И го прави. С риск за живота си спасява от удавяне четиригодишно момиче. Притичва се на помощ на нападнат старец и е възнаграден с прострелване и намушкване. Дава и последните си пари на приятели и непознати. Тъжни и самотни хора плачат на рамото му. Отказва трима души от самоубийство.

И тук, ни в клин, ни в ръкав, противно на всичко, което мисля и по-рано написах за Остър, той ме изненада с описанието на героя си: „… да, без съмнение той беше един дрипав, мърляв, налудничав нещастник.“ Уили е наречен нещастник още веднъж, тъй че не е случайност.

Това беше нещо, което не очаквах. Чел съм книгата преди години и на английски. Едва сега, на български, усетих почти доброжелателна карикатурност, но и назидателност, снизхождение и подигравка към главния герой. Сякаш имаше едноизмерност и схематичност, а не емпатия, състрадание или пълнокръвие. Не че са нужни, естествено – в литературата всичко е позволено. Но за първи път сякаш усетих как Пол Остър, макар и несъмнен майстор, е прекрачил границата, в рамките на която може да е безпристрастен и нюансиран към собствения си герой.

Може, разбира се, това да е субективно мое преувеличение, чието обяснение се корени и в настоящата ситуация, белязана от пропаганда, насилие и война. Но ми се стори, че сякаш с това „нещастник“ Остър казва, че аутсайдерите, маргиналите, психичноболните, невписалите се в обществото, неуспелите, ненаправилите кариера поети не заслужават уважение или достойнство. А това категорично не е така. Наистина се учудих, защото героите на Остър са преди всичко човеци в ъгъла и са от страната на изолацията, травмата и самотата.

Отделно от това, за което може и да не съм прав, романът е на традиционни за Остър теми, представени по максимално достъпен начин, но без да губят от смисъла и силата си. Писателските му обсесии са отново тук – движение по безцелен път, който води нанякъде, понякога и към себе си; смърт на баща, после и на майка; безтегловно живеене благодарение на наследство; спасение чрез самоубийство.

„Тимбукту“ с лекота влиза в компанията на важни заглавия, в които думата е дадена и на животни. Като „Метаморфозата“ и „Изследванията на едно куче“ на Кафка или „Флъш“ на Улф, забележителната история на един кокер шпаньол. Но като прочетох романа на Остър, се сетих за произведение, за съжаление, непревеждано в официално българско издание – „Последната воля и завещание на едно забележително куче“ от Юджийн О’Нийл. Той го пише, когато кучето му Блеми е отишло да тича на едно по-добро място. Това е финалът на текста:

Последна дума за сбогом, скъпи господарю и господарке. Винаги, когато посещавате гроба ми, промълвявайте с печал, но и с щастие в сърцата си, когато си спомните за дългия ми щастлив живот при вас: „Тук почива едно същество, което ни е обичало и което ние също сме обичали.“ Няма значение, че сънят ми ще е дълбок, ще ви чуя и смъртта няма да е достатъчно силна да попречи на духа ми да завърти опашка в знак на благодарност.

Понякога обаче хората, с които кучетата живеят, си отиват преди тях. И няма кой да погребе кучето. А кучетата, твърди по категоричен начин Остър и аз напълно се съгласявам с него, усещат всяко стъпване накриво на своя човек и всеки белязан от болка момент, който отвежда по-близо до големия сън.

От първото до последното си изречение романът е и размишление за смъртта. Понякога тя е мудна или се прави, че вече е тук, а още не се е вяснала. Но това дава време. Време за кучешки мечти и четириноги пророчески съновидения. Време за подготовка за сбогуване. Възможност за трагична и разочароваща равносметка, но и за облекчение, че опитите за грижа, свобода, поезия и любов са били водещи в един кучешки и човешки живот. И това е достатъчно. Кучешкото и човешкото сърце на книгата, а и на Остър, въпреки дребнавата ми забележка, са на правилното място. И същността на романа, поне за мен, е тук – „без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче“.

А ако някой се пита какво в крайна сметка е Тимбукту, нека е спокоен, ще кажа. Тимбукту е мястото, където кучетата и техните хора се срещат отново. Убеден съм, че там някога отново ще живея с кучето, с което вече не съм. Така ще бъде и за простреляния колоездач от Буча, който лежи на тротоара, а до него е обърканото му куче, което чака той да стане от дрямката си. Ще се събуди в Тимбукту. А аз няма да забравя тази снимка.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Тимбукту“ (худ. Стефан Касъров, изд. „Колибри“) и снимка на Frosty Ilze / Unsplash
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Седмицата (11–16 април)

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/editorial-11-16-april-2022/

Световните новинарски емисии излъчват кадри от Буча и други украински градове; мнозина, включително директорът на Human Rights Watch за Европа и Централна Азия Хю Уилямсън, говорят за военни престъпления. Русия от своя страна настоява, че води войната „хуманно“, нападайки само военни цели.

Струва ми се, че трябва въобще да не си учил история или да не си живял сред хора, за да вярваш в идеята за хуманна война – поначало. Това казва и книгата на Самюъл Мойн „Хуманно“ според рецензията на Джаксън Лиърс в The New York Review of Books – че през последните десетилетия реториката на „хуманната война“ е изместила говоренето за мир, изместила е търсенето на жизнеспособни алтернативи на войната (например международна полиция като средство за борба с тероризма). Това изместване е твърде изгодно за оръжейната индустрия. Цитирам статията не за да релативизирам потреса от конкретните военни престъпления, извършвани сега. А защото съм съгласна с автора, че самата война е престъпление. Очевидно ще трябва да изграждаме нов световен мир и е важно какви понятия ще залегнат в него.

Дали обаче вървим натам, не е много сигурно. Не е ясно например как войната в Украйна ще повлияе на електоралните процеси по света и особено в Европа, най-малкото с икономическата дестабилизация, да не говорим за чувството за несигурност, което неизбежно се отразява на поведението на гласоподавателите. В този смисъл ще е показателно как ще протече вторият тур на изборите във Франция – не за пръв път Макрон има малка преднина пред Льо Пен, но това нищо не гарантира. Нека не забравяме и специфичната информационна супа, в която е потопен съвременният гласоподавател – току-виж се оказало, че най-близо до повърхността плуват етикетчетата с цените и снимките с котки.

Дали и в България обаче не предстоят избори, и то не само местни?

Емилия Милчева

Емилия Милчева прави много тревожен анализ на разногласията в управляващата коалиция, които са излезли извън параметрите на идейните разногласия и стигат до взаимни обвинения в престъпни зависимости. В същото време несъгласията не са по някакви маловажни въпроси, а по кардинални теми, като избора на управител на БНБ, позицията на България по отношение на войната в Украйна и преговорите със Северна Македония, които като че ли се водят на две писти. Ако нещата вървят така, казва Емилия, предсрочните избори може да се окажат по-рано, отколкото им се иска на управляващите.

За фон тази седмица видяхме как съдът обяви за незаконен ареста на Бойко Борисов, докато гражданството се забавляваше със спешния пиар на министъра на културата – по-показателни за управленската компетентност от това, което трябваше да замажат.

Венелина Попова

Статията на Венелина Попова е за една от конкретните пречки пред стабилността на правителството – заплахата на Корнелия Нинова БСП да излезе от управляващата коалиция, ако България изпрати военна помощ за Украйна. Венелина изтъква, че българската индустрия изнася оръжие, включително и за Украйна, съвсем не от вчера – което значи, че разделителната „червена линия“ се отнася до официалната санкция на правителството и парламента, не до това дали казанлъшките гранатомети стигат или не стигат до Донбас.

Слава Савова

Така. Междувременно снимките с разрушени от войната сгради традиционно провокират у нас коментари относно архитектурната разруха, която не би трябвало да има място в страна, непреживяла подобни сътресения. Част от проблема е липсата на консенсус относно ценността на архитектурното наследство – особено ако то не е чак толкова старо. Пример за обратното отношение е разговорът на Слава Савова с Александър Клайншрод относно кампанията за запазване на Beethovenhalle в Бон – заплашена да бъде разрушена, за да може на нейно място да изникне ефектна постройка като „Операта на Сидни“.

Клайншрод изтъква значимостта на ресурса, вложен в съществуващите сгради, и необходимостта от смислена оценка на техните функции и реалните нужди на хората, които ги използват. Направи ми впечатление, че в Германия въпросът за опазването на архитектурното наследство е част от политическия дебат, в т.ч. и предизборен, че в него участват не само архитекти, а и изкуствоведи. И че според Клайншрод е важно да бъдат запазени и двата архитектурни разказа – на ФРГ и на ГДР, каквото и да казват те.

Зорница Христова

Този дебат е в неочаквана връзка с изложбата на Сибиле Бергеман, състояла се наскоро в СГХГ. Сред кадрите на световноизвестната фотографка от ГДР има серия снимки от процеса по създаване на паметника на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Снимките ме поразиха и реших да проверя историята им, която се оказа повече от показателна – с опитите на скулптора да управлява (с помощта на Хонекер) реакциите на публиката спрямо своята творба. Хонекер буквално заплашва със затвор всички източноберлинчани, които откажат да посетят паметника. След 1990 г. Енгелхард се опитва да получи от Хелмут Кол съответната подкрепа срещу вандалски действия, но тя му е отказана. Управлението на културното наследство в публичните пространства никога не е лишена от политически подтекст.

Стефан Иванов

И ако ви идват в повече всички тези разпади в ситуация, която изисква максимално единство, може би полезен ход би бил да се стремим да градим връзки поне в своята област. Статията на Стефан Иванов за „Тимбукту“ на Пол Остър прави точно това – полага книгата в контекста на другите произведения на Остър, на другите преводи на Иглика Василева, на скитниците в книгите на Георги Господинов, на книгите, разказани от името на куче… без да забравя и особеностите на този конкретен роман. Опити за събиране и сговаряне, без които важните ни връзки може да се окажат неспасяеми… чак до отвъдното Тимбукту.

Източник

The collective thoughts of the interwebz