Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/reformata-na-domovete-za-detsa-mezhdu-obeshtaniyata-i-realnostta/

През 2025 г. България официално приключва процеса по деинституционализация на грижата за деца. Терминът се отнася за замяната на познатите от социалистическото минало големи детски домове с по-малки социални услуги и приемна грижа, където децата да растат в сигурна семейна среда. Но не се изчерпва с това, а включва нова философия как да реагира държавата, ако едно дете остане без родители, които да го гледат. Дали извършената реформа обаче е цялостна и истинска? 

Сцена от един уж отдавна закрит дом 

Августовски следобед е. Вървя през малкия град, където ме упътиха за „дома за болни деца“. В края на улицата се намира стандартна триетажна сграда с асфалтиран двор. Гледката напомня на занемарено училище и някак инстинктивно човек очаква там да няма деца в средата на лятната ваканция.

Деца обаче има. Те също ме забелязват и след малко поне десет от тях вече се катерят по оградата, други подават ръце през нея. Питат ме едно през друго при тях ли идвам, как се казвам, откъде съм, казват ми имената си, правят ми комплименти. Някои произнасят думите трудно, други изобщо не говорят, обръщат се към мен, но отместват глава, когато ги погледна, повечето искат да ме пипнат, да се здрависаме, едно момиче ме прегръща. Създалата се суматоха приключва толкова бързо, колкото е и започнала, когато глас някъде отдалече обявява, че вече е време всички да влизат вътре. След малко дворът напълно утихва. Нищо особено не се е променило отпреди осем години, когато бях тук за последно. Още тогава този дом беше вече „закрит“.

Вероятно всеки, който е имал повод да посети дом за деца в миналото, е бил участник или свидетел на сцена, подобна на тази. Или дори на съвсем същата. 

Поведението на децата в домове често е натрапчиво. Те са, както се казва, прилепчиви – гушкат непознати, казват им, че ги обичат, готови са да тръгнат с тях, понякога без нито веднъж да са ги погледнали директно в лицата. В това професионалистите лесно разпознават симптом на хроничната липса на внимание.

При децата, които израстват без родители или без други значими възрастни, с които да се свържат емоционално истински, живеейки в големи сгради, приютяващи десетки като тях, често се проявяват също и забавяне в развитието, психологически проблеми, усещане за ниска собствена стойност, неувереност в перспективата за бъдещето. Това е свързано с развитата от тях зависимост от структурата на институцията: еднотипно, стриктно разграфено ежедневие в йерархична, затворена среда, в което децата правят почти всичко заедно на големи групи, независимо от нуждите или желанията си.

Тази зависимост на свой ред пречи на социалната адаптация и ограничава възможностите за успешен самостоятелен живот след края на престоя в дома. Бившите възпитаници на институции са изложени на по-висок риск от бедност и бездомничество, въвличане в криминални дейности, самоубийство. 

Пред такива трудности са изправени хиляди деца от държавните домове, създадени по времето на социализма в България.

Докато българската държава произвежда домове и социални проблеми, на запад се трупат научни доказателства за вредното въздействие на институционалната грижа върху децата.

Още през 90-те години става ясно, че обхватът на институционалната грижа за децата у нас е тревожно висок, а качеството на грижата в институциите – тревожно ниско. Първото официално картографиране на домовете от 2001 г. по проект на Световната банка показва близо 35 000 деца в различни видове специализирани институции: домове за бебета от 0- до 3-годишна възраст; домове за деца, лишени от родителски грижи в предучилищна и в училищна възраст; домове за деца с физически увреждания и умствена изостаналост; интернатни групи в помощни и възпитателни училища. Големият обхват предполага недобро финансиране и недостатъчен контрол (доколкото изобщо е имало някакъв), които пък генерират оскъдица и злоупотреби, характерни за българските детски домове почти през цялото им съществуване.

Усилията да се намали институционализацията на деца започват още по това време и включват както целенасочени действия на държавата в лицето на новосъздадената система за закрила на детето, така и на български и международни организации, работещи на терен. Тези усилия променят живота на някои деца и родители, но постепенно за много от професионалистите, ангажирани с тях, става ясно, че без цялостна концепция за голяма, структурна промяна, проблемите ще продължат да съществуват, а домовете спорадично да генерират шумни скандали.

Емблематичен в това отношение е скандалът, предизвикан от филма на британската журналистка Кейт Блюит за дома за деца с увреждания в с. Могилино, Русенско, излъчен по BBC през 2007 г. Фрапиращо лошите условия за живот и отношение към изоставените в този дом деца, прожектирани през филтъра на изумения поглед на един чужд на нашенския контекст наблюдател, предизвикват дълбоко неприятно усещане за срам сред голяма част от българското общество. 

Голямото обещание за деинституционализацията

През 2010 г. с Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“ българската държава прави голямо обещание да скъса окончателно със стария начин за отглеждане на деца в домове завинаги, като закрие всички такива институции в срок от 15 години. По това време в 137 дома живеят малко над 7500 деца. За всяко от тях, както и за другите деца, на които в бъдеще ще се налага да живеят без родители, държавата се ангажира да заменени институционалната грижа с грижа в „семейна или близка до семейната среда“.

Обявеният курс към деинституционализация е решителна стъпка към промяна, с която държавата с безпрецедентна откритост признава съществуването на сериозен проблем в социалната сфера и се ангажира с неговото разрешаване. Реформата е подкрепена от Европейската комисия и водещи експерти от европейски неправителствени организации, чиито представители консултират планирането на процеса и съдействат той да получи интегрирано финансиране чрез няколко европейски структурни фонда. Тогава Европейската комисия за първи път експериментира с „кръстосано“ финансиране за осъществяване на една национална публична политика в държава членка. 

Сред експертите в областта у нас и в чужбина съществува съгласие, че българският план за деинституционализация е смел и амбициозен (вж. например тук, тук и тук).

Предхождащият я опит на други държави показва, че подобни мащабни реформи се осъществяват трудно и бавно.

Макар целите им да са хуманни и подкрепени с безспорни научни доказателства за вредата, която нанася институционалната грижа, пътят на осъществяването им е обрасъл с тревоги и страхове. Например какво ще се случи с децата, персонала и материалния фонд на закритите домове и възможна ли е изобщо алтернатива?

Преди да бъде приета Националната стратегия за деинституционализация, за мнозина в България този път дори изглежда немислим, както показва и знаковото изказване от 2008 г. на тогавашната социална министърка г-жа Емилия Масларова във връзка със скандала около филма за дома в с. Могилино, че „домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците“. 

И все пак държавата тръгва по този път. Зад процеса у нас стоят конкретен план, политическата воля на реформистки настроеното управляващо мнозинство и европейските средства. Затова той е посрещнат с любопитство, ентусиазъм и искрена надежда, че ще стане по-добре (а не както винаги). 

Обратно в наши дни – закриването на последните домове

През 2025 г. старите институции за грижа за деца са затворени с изключение на два дома за медико-социални грижи за деца във Варна и Плевен. Децата, настанени в тях от цялата страна, са със сериозни увреждания, които изискват специално внимание и – по експертни оценки – постоянна медицинска грижа. Липсата на подходящи алтернативи за настаняване на деца с подобни нужди и страхът какво ще се случи с тях извън домовете, са препъникамъкът пред закриването им.

Доза горчива ирония има във факта, че именно децата с най-сериозни увреждания все още са в институции. Една от причините българският модел за деинституционализация да се смята за толкова смел и новаторски е декларацията, че реформата у нас ще започне тъкмо с децата с увреждания. Тъй като те са най-уязвимите сред всички деца без родители, за тях решения се намират най-трудно и често се получава така, че „пропадат в дупките“ на реформистките политики. Изглежда, че вместо да опровергае заключенията от натрупания другаде опит, деинституционализацията у нас ги потвърждава. 

При все това

детската деинституционализация неизменно присъства като особен повод за гордост в изказванията на членове на всички правителства от 2010 г. насам –

независимо от политическата сила, която представляват, и от нейните заслуги към процеса. „Реформата у нас се осъществява изключително като държавна политика и в резултат на това вече няма институционална грижа за деца“, заявява социалният министър Борислав Гуцанов през юли 2025 г. и допълва, че държавата ни може да служи за пример на други страни в това отношение. Макар до предвидения край на реформата да остават броени месеци, а закриването на последните два дома за деца сериозно да буксува по време на управлението му. Въпреки настояванията на неправителствени организации нито Социалното, нито Здравното министерство (под чиято юрисдикция се намират последните останали домове) възстанови работата на създадения от предходното правителство експертен съвет за подпомагане на закриването на тези домове.

„Алтернативата“ на закритите домове

Освен закриването на всички домове за деца (без два), постиженията на България в деинституционализирането на детската грижа би трябвало да включват и сигурна семейна среда за децата, които не разчитат на родителска грижа. Инвестициите в развитието на приемната и резидентната грижа са значителни. Обхватът на първата се увеличава над десетократно за последните 15 години. Изградена е нова инфраструктура от социални услуги за резидентна грижа, в които децата да живеят в по-малки групи и да получават повече индивидуализирана подкрепа и внимание. Законът за социалните услуги, приет през 2018 г., въвежда нови регулации за качество на грижите в тези места за настаняване.

От публичните данни (годишни доклади на Агенцията за социално подпомагане и Регистъра на видовете социални услуги, финансирани от държавния бюджет) може да се извлече информацията, че към днешна дата приблизително 8500 деца в България живеят в уредена от държавата грижа. Около 1500 от тях са в приемни семейства, а други 4000 – в семейства на свои близки и роднини. Малко над 3000 са настанени в близо 300 социални услуги за резидентна грижа. Това са най-вече т.нар. центрове за настаняване от семеен тип. Както показва и самото име, чрез тези центрове държавата осигурява среда, близка до семейната.

Тези числа са сравнително устойчиви през последните пет години. Те сочат, че в края на процеса на деинституционализация малко повече от 1/3 от всички деца, за които държавата осигурява грижа, живеят в малки групови домове. Макар и „от семеен тип“, те не са фактически семейна среда, каквато осигурява приемната грижа.

Един преглед на разположението на малките домове показва, че в момента поне 66 от тях се намират в сгради на формално вече затворени институции.

Или с други думи, почти всяка четвърта от тези социални услуги в момента се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. Още поне 15 услуги за резидентна грижа са в малки населени места в непосредствена близост до затворени домове, понякога на същата улица или дори в самия двор на бившата вече институция.

Така близо 900 деца без родители и в момента живеят във или до закритите домове. Важен детайл е, че социалните услуги в бившите домове обикновено са по две или повече, за между 8 и 15 деца всяка. Това означава, че заедно живеят по 20, 30, а в някои случаи и повече деца.

Конкретен пример: Роман

Децата от историята, с която започва статията, живеят на едно от тези места. 

Роман е град гара в Северозападна България, на железопътната линия София – Варна. Там повече от 50 години са функционирали два дома: единият – за деца с увреждания, другият – без увреждания. Днес във всяка от сградите на тези вече закрити домове има по три нови социални услуги за резидентна грижа.

В този трайно обезлюдяващ се град живеят постоянно по-малко от 2000 души, което означава, че при средно 10 деца и 8 възрастни, които се грижат за тях в услуга, един на всеки 20 души в града е или дете, или служител в някоя от тях. За сравнение, в областния град Враца един на всеки 500 души е дете или служител в услуга за резидентна грижа за деца, а в столицата, където са съсредоточени най-много на брой такива услуги – един на 2000 души. 

Тази пропорция е стряскаща, защото е индикация за наличието на едно детско социално гето, в което органите за закрила на детето продължават да настаняват нови деца. Всяко от тях попада в тази без никакво съмнение институционална среда и заживява в сянката на стигмата за „домското дете“. Ако попитам някое от тях къде живее, вероятно ще чуя от собствената му уста за „дома за здрави деца“ и „дома за болни деца“, нищо че „на хартия“ институции в този град вече няма. 

Защо това е проблем?

Сградите, които някога са били домове за стотици деца, продължават да носят тежестта на миналото. Тежест, която не се изтрива с промени „на хартия“ или във вътрешното устройство, нито дори с нови стандарти за грижа. Тези места все така се асоциират с изоставени деца и социално изключване. Установените практики и нагласи, старите модели на поведение и отношенията, характерни за институционалната грижа, също невинаги могат да се трансформират в принципно различни в ежедневната работа на персонала.

В новите услуги „от семеен тип“ често работят същите хора от „закритите“ домове, а новите служители лесно усвояват техните модели. Макар формално групите да са по-малки, децата, настанени в такива струпани на едно място услуги, все пак са твърде много, за да получат необходимото индивидуално внимание. Времето, прекарано с възпитателите в лични разговори, не е равностойно на това в семейна среда, което пречи на изграждането на сигурни, постоянни връзки.

По-голямата част от времето децата прекарват всички заедно. Още повече че предвид малкото населено място, възможностите им за образование и други занимания остават ограничени до това, което се организира за тях и в което всички участват като група. Също така всички ходят в едно и също училище и завършват с един и същи профил, независимо от интересите си.

Това положение естествено влияе върху развитието и социална адаптация по същия начин, по който животът в домовете е влияел в миналото, останало уж зад нас след деинституционализацията.

Между постигнатото и необходимото

Българската деинституционализация има своите успехи, които следва да се признаят, най-малкото като знак за волята за промяна и признателност към усилията на хората, втъкали професионалния или доброволческия си път в този процес. Тези, които наистина ги е грижа, са немалко. Старите домове са закрити и вече са прокарани мостовете към новите модели за държавна детска грижа. Историята обаче още няма щастлив край, защото деинституционализацията не бива да се свежда до статистика, доказваща успешно изпълнен политически проект, при която е важно какви показатели „преобладават“. Тя е и морален ангажимент за осигуряване на по-добро детство за всяко дете в България, което се озовава в особено тежката житейска ситуация да остане без родители до себе си. 

Преди да посочваме сами себе си като позитивен пример за успешни реформи, от който други държави да черпят опит, е нужно да се вгледаме внимателно в скритите форми на институционализация, които все още съществуват. Като начало може да видим произволно дете, живеещо днес в някой дом от уж безвъзвратно отишлото си минало.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/mariya-ot-mahala-i-neynoto-useshtane-za-obshtnost/

Това е история за пътя, който изминава една идея, споделена между приятели, за да се превърне в независимо арт пространство. Точно така преди две години и половина в София се появява книжарница „Махала“ , вкоренява се в града и променя хората, попаднали в обсега ѝ. Градска, светла и висока (в буквалния и метафоричния смисъл), тя заявява вкус – литературен, музикален, естетически. „Махала“ е концептуална независима книжарница, която предлага художествена литература и ценни издания на няколко езика. За изкушения читател обаче е ясно, че подбраните автори са имена, които формират микрообщества от почитатели по цял свят.

Предлагаме книги, които харесваме. Неща, към които не бих посегнала, не бих предложила и на никой друг,

споделя Мария Енчева и това вероятно е най-честният подход. Методология, която легитимира и овластява доверието. На екипа – към клиентите, но и на почитателите на независимата книжарница – към вкуса на собствениците, които селектират книгите, списанията, албумите и събитията си.

Съдружници в начинанието са Йордан Жечев (журналист, общественик и предприемач в различни бизнеси, свързани с изкуството и вкуса към живота) и Мария Енчева (една от иконичните ни съвременни преводачки, основно от нидерландски език).

С Йордан се запознахме чрез общ приятел и малко така, на шега, веднъж той ми подхвърли: абе, дай да си отворим книжарница. А като си наумиш нещо, започваш да ровиш в сайтовете. Тръгнахме да търсим помещение под наем, но все още като на игра, докато не попаднахме на това място. А иначе хората често мислят, че винаги съм мечтала да имам книжарница, макар до този разговор с Йордан да не си бях представяла изобщо, че ще правя нещо различно от преводите.

Като дете Мария Енчева всъщност е искала да кара камион – тир, голям и трансграничен. Може би защото, както самата тя твърди, много обича да шофира, но вероятно и заради свободата… Впрочем днес тя отново пресича граници и създава мостове – между езици, култури и човеци. Страстта си към пътя подхранва с кемпера, с който със съпруга ѝ пътешестват при всеки удобен случай. Нарича пътуването вид медитация. А после се засмива, че ѝ харесва заради

монотонността на шофирането и защото все пак е някаква власт – ти си големият, с когото всички се съобразяват.

Връщаме се към необятната тема за превода.

Не съм си представяла, че ще се занимавам с превод, просто исках да уча езици.

Мария Енчева става преводач на художествена литература, след като завършва германистика в Софийския университет. Мечтае за норвежки, но още по време на следването си започва да изучава нидерландски и този език впоследствие става основният, от който превежда. И то благодарение на чудновата история.

Тя винаги е обичала да чете книги, но веднъж попада на една, която много иска да сподели с приятели – става въпрос за „Отива една жена при лекаря“ на Рей Клуун. „Така че запретнах ръкави и я преведох“, започва Мария. А после дълго се опитва да открие издател. Впоследствие научава, че правата на български вече са купени от издателство „Жанет 45“, а Манол Пейков търси преводач от нидерландски. Когато най-после издател и преводач се срещат и книгата е публикувана, започват буккросинг кампания с обществена значимост. През 2012 г. книгата може да бъде заявена на фейсбук страницата на кампанията срещу рака на гърдата, пристига с уникален код, читателят се регистрира и може да отиде на профилактичен преглед в специално обозначени кабинети – а после да предаде екземпляра от „Отива една жена при лекаря“ на свои приятели. Книгата, написана заради личната история на Рей Клуун, който губи съпругата си от рак на гърдата, вероятно спасява хора.

Животът е непредвидим, невинаги става каквото очакваш, и понякога малките решения, които вземаш, могат да сменят посоката ти. Подарих книгата на всичките си приятели, но аз не съм отваряла повече този превод и мисля, че по принцип това е част от моето притеснение – не чета готовите книги.

Мария споделя, че е човек, който се съмнява, но вероятно знае, че липсата на категоричност често е плод на широтата, с която мислим света.

Мария Енчева е фина и крехка като присъствие, а теменужените ѝ очи излъчват сила. Силата на свободолюбивия дух, на търсещия човек, който не се бои да споделя с другите – и така да преумножава натрупаното. Защото културата е натрупвания, но и жажда, любопитство към света в различните му проявления. Още повече за един преводач.

Истината е, че българският език ми е много важен и затова се опитвам да чета много на него. На нидерландски чета по-скоро за да откривам нови автори.

Това, което остава неизвестно за читателите, е процесът на изследване и предаване на авторовите намерения, многократното завръщане към отделни части на романа, върху който работи преводачът. А Мария признава, че се случва книгите да я лекуват.

Понякога в ролята си на книжар прави списъци от книги за приятели, които имат „нужда от малко свежа кръв“. Разбира се, съобразява се с техния читателски вкус. Две от последните книги, които е препоръчала, са „Вратата“ на Магда Сабо и „Соленоид“ на Картареску. Когато избира книга за себе си, гледа издателството.

Има български издателства, които не правят компромиси.

Другият ѝ ориентир е преводачът – има такива, които не биха се захванали с литература, лишена от стойност.

Да селектираш книги и събития за книжарница обаче е съвсем друг вид работа и Мария и Йордан се ръководят също и от вкуса на хората, които харесват. В книжарницата питат клиентите и приятелите си за издания, които са им направили впечатление.

Независими пространства като „Махала“ всъщност имат щастливата съдба и мисия да изграждат вкус.

Процесът с предпоставянето на очаквания е двупосочен и в комерсиалния ни свят често се приема, че пазарът, търсенето, леснината за купувача предопределят предлагането. Опасността при този подход обаче е в мекото усещане за наклон, отговарящ на все по-занижени очаквания и вероятно формиращ такива. Арт пространство, което отстоява концепцията си, завихря около себе си аудитория, очакваща да бъде предизвикана – визуално, естетически и ментално. „Махала“ подбира книги, които не могат да минат за бърза литература, поддържа усещането за общество, което в защитената „стая“ зад витрините, край голямата маса, да се чувства в безопасност. И това също е част от трудността да управляваш книжарница, „да я поддържаш жива“, както казва Мария.

Важна част от ритъма на книжарницата „На Бенковски срещу улица Екзарх Йосиф“ е селектирането на специални събития – литературни и киноразговори, малки музикални вечери, обществени дебати, представяне на автори. И разбира се, култовата „Четвъртъчна поезия“, която под формата на абонамент представя стихотворения с гласа на Йордан Жечев (за отбрано и нарастващо общество от ценители).

Начинът, по който функционират обществените пространства в повечето големи европейски градове, често е свързан точно с търсената близост до книгите. Обичайно това са библиотеки или култови арт книжарници – места, в които концептуалният подход среща и надгражда архитектурата, а историята им често обхваща едно-две столетия и е част от иконичния им статут. Достатъчно е да напомним парижката книжарница Shakespeare & Company, която предлага на писатели, артисти и интелектуалци възможност да преспят сред книгите на малки легла, които денем се използват като канапета. Подобни места често са в ролята на културни хъбове, където се организират литературни и музикални вечери, изложби, различни срещи. По подобен начин програмата на „Махала“ съвместява традиционното вече четене на поезия с вечери с тематични разговори или с прожекции на авторско кино.

Буквално дни преди разговора ни Мария Енчева за пореден път беше в Амстердам, където обича да работи в Обществената библиотека, намираща се точно на пристанището:

огромна и светла, цялата в стъкло и срещу корабите в морето – това наистина е място, направено с размах, място, на което се чувстваш приет, у дома си и можеш да останеш колкото време ти е нужно. Това усещане се надявам, че сме пресъздали и ние.

Казва още, че с годините Амстердам се е превърнал в някакъв смисъл в неин дом. Дом, в който се озовава без двете си пораснали вече деца, без съпруга и работата си. Там може да бъде нещо различно и по дълбоко личен начин – себе си.

Такава, каквато искам да бъда, да не се налага да гледам часовник, да робувам на график, абсолютната свобода, която дори не си представям, че мога да изживея в ежедневието.

Едновременно с това Мария Енчева осъзнава, че отделянето за кратко дава на нейните момчета самостоятелност, но и възможността да поемат отговорност – за битовото, а и за живота на двете котки: „подобно отсъствие е доста възпитателно за всички ни“. Споделя, че през различните възрасти на децата си по различен начин се е учила да бъде родител, че това е непрекъснат процес. Най-важно за нея е да запазят емоционалната връзка помежду си – затова се опитва да слуша тяхната музика или да гледа и чете хорърите, които харесват.

А сега, когато разполага с малко повече време, се е записала на курс по италиански. Пребивавайки в различните езици, Мария с разбиране приема шегата, че говори български, немски, английски, нидерландски и учи езика на тийнейджърите. Именно защото

езиците на различните поколения са културен код. И за един преводач това е част от работата му.

Колкото до превода, винаги се опитвам да се поставя на мястото на читателя. За мен това е водещото. В момента превеждам детски книги – наредила съм ги три подред. И когато успея да ги подкупя с нещо, момчетата ми се връзват и четем заедно. Аз им чета на глас, а те ми подсказват кое не звучи по детски, кое едно дете не би изрекло, не би разбрало…

Мария Енчева смята, че е особено важно

да четем извън себе си. Защото книгите учат на емпатия – да влезем в друг живот, в нечия друга глава, да си представим проблемите на други хора.

Това е, което очаква книгите да дадат и на синовете ѝ.

За финал се връщаме в „Махала“ – мястото, което концентрира усилията ѝ да създава смисъл по своя тих, ненатрапчив, светъл маниер. В сърцето на книжарницата има дълга маса, на която са изложени различни издания, но точно там посетителите могат да седнат с чаша чай или хубаво вино и да разглеждат книгите спокойно, преди да решат какво да изберат. Именно там са и най-съкровените моменти на свързаност, които Мария казва, че споделя в работата си.

Да се подпрем на масата десет, дванайсет човека и да гледаме заедно филм. Когато много души правим едно и също нещо, това е усещането за общност.

Независимата книжарница „Махала“ всъщност променя Мария Енчева:

Преобърна живота ми на 180 градуса. Не бях си представяла дори, че ще бъда човекът, който съм днес. Знаеш ли защо? Защото допреди масата ужасно се страхувах от хората, ненавиждах всяко общуване лице в лице. А тази маса, която се намести в живота ми преди две години и половина, ме накара да се изправя пред всякакви хора. И да открия, че човеците всъщност не са толкова страшни. Че хората дори са добри, страхотни събеседници, пълни с истории, добронамерени. И всъщност около масата срещнах приятели. Може би това е най-голямата промяна в живота ми. Не спечелих пари, но спечелих приятели.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.