Post Syndicated from Милва Цветкова original https://bivol.bg/milva_tsvetkova_goce_delchev.html
Този документален материал беше създаден, за да запечата градацията на случилото се в Скопие по време на честването на рождението на Гоце Делчев през 2023 г. Фактите и обстоятелствата, документирани…
Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/
В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест
Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.
Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)
Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.
Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.
Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че
Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти⁴.
тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“⁵) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“⁶.
А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.
И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.
² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.
³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.
⁴ Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.
⁵ Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).
⁶ На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/
Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.
Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.
Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.
„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.
Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.
Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.
В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).
Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.
Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.
Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.
С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.
За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.
Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.
Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.
Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.
Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.
Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.
Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/
Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет.
Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.
Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене?
Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?
В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).
Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.
По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години?
В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.
Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.
Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока?
Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.
За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.
Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.
Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти?
Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.
По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.
В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен?
Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.
В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.
В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.
Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата?
В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.
Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.
Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно?
Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.
Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.
В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/jacob-lawrence/
„В края на 60-те всичко минаваше за изкуство. Всички бяха творци в края на 60-те. Нещо като пънка през 70-те“, споделя спомените си писателят Ричард Прайс в интервю за Paris Review. Разбира се, легендарното десетилетие не започва с отбелязването на новата 1960-та, а се заражда още през следвоенните години.
Това е ерата на авангарда, модернизма, сюрреализма и абстрактните форми. В този контекст някои критици смятат, че едно от най-смелите решения на художника Джейкъб Лорънс (1917–2000) е да откаже да създава странно и новаторско изкуство просто в името на новаторството. На фона на творци като Ханс Хартунг, Франц Клайн, Вилем де Кунинг, Марк Ротко и други свои съвременници Лорънс може да мине дори за леко скучен. Но сякаш именно поради липсата на усилие да провокира или пък да създава изкуство, което умишлено да заобикаля рационалното и да се прицелва в емоционалното, той успява да сътвори нещо ново, което не е имитация и не може да бъде имитирано.
„Докато Лорънс създава трийсетте пана от серията „Американската борба“, всяко с големина 30 х 40 см, хоризонтално или вертикално, неговите съвременници абстракционисти и експресионисти гонят коренно противоположни и монументални мащаби. Този контраст съдържа в себе си въпрос: кое предизвикателство е по-голямо – широтата на по-големия размер и масивните пропорции или дестилирането и кондензацията, които са нужни, за да работиш с толкова интимно тясно пространство? Някак Лорънс разбира, че една степен по-малък мащаб може да е по-ефективен в способността си да комуникира и да подхрани връзка с картината“, пишат Линда Роско Хартигън и Браян П. Кенеди от музея „Пийбоди“ в Есекс, Масачузетс.
Лорънс определя стила си като „динамичен кубизъм“ – техниката му определено е интересна и мигновено привлича вниманието. Но едно от най-важните качества на изкуството му е, че работи директно с исторически извори, построявайки мост между изговорената и неизговорена история (конкретно физическо измерение) и визуалното, което може да бъде видяно и осъзнато, но не и преживяно. Така изкуството на Лорънс е политическо и социално, без задължително да има за цел да бъде такова, както се случва често и в наши дни. И ако опитите за морализаторски и политически нотки в творчеството често завършват някъде между досадата и пропагандата, то изкуството на Лорънс не поучава, а показва и разказва чрез два посредника – писаното историческо слово и картината. И още нещо – Лорънс прави всичко това от позицията на чернокож артист, който твори и говори за бурните епизоди в историята на САЩ в една все още сегрегирана Америка.
Дете на разведени мигранти от Юга, Лорънс израства в Харлем, Ню Йорк, където майка му го записва на вечерни уроци по рисуване. Едва 23-годишен, Джейкъб Лорънс изгрява на сцената със серията „Миграция“ – 60 пана, които проследяват миграцията на афроамериканци от южните към северните щати след Първата световна война. Лорънс работи с бързосъхнещи бои и рисува цвят по цвят, за да няма разлика в нюансите. Разказите в картини с кратки изречения напомнят на комикс.
В началото на 50-те години Лорънс търси тема за нов проект. В ерата на следвоенния консенсус икономиката на САЩ просперира и „американската мечта“ се превръща в продукт за антисъветска пропаганда в контекста на Студената война. Но не всеки има право да мечтае. Макар да са се били рамо до рамо със своите съграждани във Втората световна война, чернокожите войници са интегрирани едва през 1948 г. и нямат достъп до голяма част от следвоенните програми, които подпомагат ветераните. През 1954 г., когато Лорънс започва работа над следваща серия пана, най-сетне е прекратена сегрегацията в училищата.
Макар Конституцията да гарантира равни права, в южните щати, но не само, важи доктрината „разделени, но равни“. Според този принцип чернокожите и белите трябва да живеят отделно, но да имат равен достъп до образование и работа. Разбира се, това няма нищо общо с реалността – на юг насилието над чернокожи е ежедневие и ключови инфраструктури като училищата са в окаяно състояние. Лорънс рисува в разгара на борбата за граждански права и се обръща към историята, за да попита: „Кой има право на Америка?“
„Картините, които предлагам, ще изобразяват борбата на един народ да създаде нация и опитът му да построят демокрация. Серията ще започне с причините и събитията, довели до Революцията, и ще приключат с околосветското пътешествие на американския флот от 1908 г. Между тези две събития ще бъдат изобразени голямото преселение на запад, което заема по-голямата част от XIX в., и инцидентите, довели до Гражданската война и индустриалната революция“, казва Лорънс на 16 декември 1954 г. Всяка картина е съпроводена с цитат от исторически извори.
Патрик Хенри е един от бащите на американската нация, а цитатът е от негова реч в контекста на борбата за свобода от „тиранията“ на британската корона, която завършва с обявяването на независимостта на колониите през 1776 г. Изборът на Лорънс със сигурност е ироничен: нация, освободила се от тирания само за да я наложи на свой ред. Паното е завършено през 1955 г. – годината на бойкота в Монтгомъри.
„Лорънс си представя клетвата от Декларацията за независимост като бреме, което се носи от всяко следващо поколение, точно както земеделецът, който се бори да прибере реколтата и се нуждае от подкрепата на онези, които са готови да хванат косата и вилата заради него. Самотният селянин носи тежестта на сламата, напредва под тежестта на независимостта, въплъщавайки ключовата фигура на човешкото оцеляване във враждебна среда“, пише художникът Дейвид Дрискел в каталога към изложбата.
Интересен е и изборът именно на този цитат: ако декларативното начало на историческия документ е познато не само на американците, но и на целия свят, то финалната фраза е смирено напомняне, че животът, свободата и стремежът към щастие не могат да бъдат постигнати без отговорност към другия.
Маргарет Кохран Корбин придружава съпруга си в една от битките по време на Революцията през 1776 г. и когато той е убит, тя заема неговия пост и стреля с оръдието. Маргарет Корбин губи ръката си по време на сражението и се присъединява към ранените войници до официалното си освобождаване през 1783 г. Поради недъга си тя не може да се издържа и изхранва и живее в нищета. Година преди смъртта ѝ през 1800 г. е наградена с пенсия, чиято сума е наполовина по-малка от тази на мъжете, редом с които се е сражавала.
След като Наполеон продава Луизиана през 1803 г., територията на САЩ се увеличава почти двойно. Президентът Джеферсън изпраща Мериуедър Луис и Уилям Кларк на експедиция до непознатата земя, населена с коренни жители. Сакагауеа – жена от племето шошони, женена за френски трапер – става техен спътник и преводач в експедицията, като се смята, че мисията на Луис и Кларк би била провал без нейната съобразителност.
Картината на Лорънс, вдъхновена от цитата, поставя именно Сакагауеа на преден план, в момента, в който тя разбира, че вождът, с когото са се срещнали, всъщност е неин брат. Луис и Кларк са изобразени с оръжия и само едно индианско копие е видимо на снимката. Нещо в атмосферата загатва, че в следващите 150 години коренното население ще бъде многократно премествано, претопявано и насилствено асимилирано, докато от него не остане почти никой.
Цитатът е от Енциклопедия на американската история, публикувана през 1953 г. Картината на Лорънс е антипод на романтичния американски мит за имигрантите. Той предполага, че новодошлите са оставили някакво ужасно минало зад гърба си и само малко труд е достатъчен, за да вкусят плодовете на американската мечта. Хората на картината са тъжни, изтощени от пътя, с мръсни, прокъсани дрехи.
През 1952 г., малко преди началото на проекта на Лорънс, е приет Актът „Маккарън–Уолтър“: имиграционен закон, чиято цел според един от авторите е да „защити държавата от комунисти, еврейски интереси и чужди интереси, които застрашават националната сигурност“. Законът продължава наложените през 1924 г. квоти (каквито е имало включително за българи и други източно- и южноевропейци, смятани от нативистите за твърде различни, за да бъдат асимилирани) и въвежда таван от 100 души годишно от различни азиатски държави. До 100 имигранти годишно са допускани и от България според същия закон.
Преди началото на Втората световна война, през 1939 г., Конгресът на САЩ отказва да увеличи имиграционните квоти, за да приеме възможно най-голям брой европейски бежанци. Вместо това са проведени напразни опити да убедят държави в Латинска Америка да приемат евреи. Антиимиграционната реторика и нативизмът са част от историята на САЩ много преди войните – около 1850–1860 г. се отбелязва краят на първата вълна на масова миграция от Европа към САЩ и разпространяването на антикатолически възгледи сред протестантското население, което възприема новодошлите европейци и най-вече ирландците като заплаха за установения ред в държавата.
Цитатът е от дневника на Морис Биркбек, английски квакер, който описва пътуването си от Вирджиния до Илиной. Записките на Биркбек се възприемат като утопично обещание за по-добър живот в Америка. По това време Европа се лута между опити за налагане на имперски ред и революционни бунтове, подхранвани от наскоро родилата се национална идея, която бързо се разпространява на континента. Радикалните и антиаристократични идеи на Биркбек не са по вкуса на английските консервативни среди и текстовете му предизвикват сериозни полемики.
Серията „Американската борба“ обхваща САЩ във всичките им нюанси – не само от гледна точка на гражданските права, робството и расизма спрямо афроамериканците. Ключови исторически моменти са представени в съвсем нова светлина както чрез необичайни цитати от исторически извори, така и визуално – чрез ярки цветове и уж обикновеното, достъпното. От общо 60 пана близо половината са все още в неизвестност.
Творчеството на Лорънс е особено актуално в годините след „края на историята“, когато представата за САЩ на много европейци от двете страни на падналата желязна завеса е многократно поставяна под въпрос. Безкрайните войни в Близкия изток, Гуантанамо, ислямофобията и антимигрантската реторика спрямо латиноамериканци – всички тези нюанси се съдържат в багрите на „Американската борба“, просто в друга форма. Въпросът „Кой има право на Америка?“ е също толкова актуален днес, колкото и преди 70 години. Същото важи и за въпроса как САЩ осмислят и променят собствената си история, как говорят за нея и коя история избират да разкажат на света.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivo-milev-interview-kiril-krustev/
Знаменитият Кирил Кръстев (1904–1991) е автор на книги за Иван Пенков, Сирак Скитник и Бенчо Обрешков, за Микеланджело, Пикасо и Жорж Папазов, за островитянското изкуство и за наченките на Ренесанса у нас… Но неговата „История на българското изобразително изкуство“, публикувана наскоро от изд. „Лист“, е събитие, което тепърва ще отеква в културния живот. По този повод Марин Бодаков разговаря с Иво…
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/
Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.
А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.
През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…
Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.
Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)
Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност.
Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.
Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт.
Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.
Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…
Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!
Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.
Бях следващият.
Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.
… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.
Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Така е писал Вапцаров в „История“.
Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/
На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:
Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.
А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…
С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.
Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?
Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.
Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?
Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.
Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?
В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.
Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.
Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?
Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.
Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.
Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?
Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.
От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?
Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.
Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите?
Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/
София: изд. „Парадокс“, 2020
Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.
Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.
Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.
В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.
Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.
Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.
Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020
Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.
Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.
Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.
Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.
А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“
Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.
превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020
Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.
Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.
Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.
Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.
Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат.
Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.
Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.
Неизвестно чии следи
Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/marco-scholler-interview/
Представете си симпатичния, леко комичен персонаж на смахнатия изследовател, готов да нагази в блато с крокодили или да тръгне под стрели и куршуми само защото е мернал лелеяно стръкче от рядка латинка.
Сега си го представете в България през ХIХ век.
Точно за тези географи, геолози, ловци на растения, орнитолози аптекари, романисти, военни кореспонденти, инженери, медици и туристи пише Марко Шьолер, авторът на This Unknown Land („Тази непозната земя“). Книгата е базирана на стотици пътеписи и лични записки на пътешественици от Западна Европа, посетили България, преди да бъде България. Издадена е за първи път преди седмица от ИК „Жанет 45“ и засега е само на английски език.
Зорница Христова разговаря с автора, който е преподавател по арабистика и ориенталистика в Университета в Мюнстер.
Ако трябваше да пренапишете книгата си като роман, с какво бихте започнали?
(Смее се.) Сигурно ще започна с австро-унгарския ботаник Виктор фон Янка, ловец на растения. Той е идвал в България два пъти, през 1871 г. и 1872 г., обикалял с месеци от Дунава до Кавала и обратно, през Розовата долина, Пловдив, Пиринско – много неща е видял. При това обикалял сам, за разлика от другите, които ползвали водачи, коне, писма или паспорти, за да ги пускат навсякъде… Не, той вървял пеша – конете му били натоварени с растенията, които събирал по пътя. Част от тези растения отпътували с него за Виена, където 20 години по-късно разцъфтели и хората се стичали в Ботаническата градина да ги видят. Самият Фон Янка обаче пътувал трудно, невинаги намирал къде да спи и понякога просто нощувал под някое дърво. На всеки две-три седмици пишел писмо, в което разказвал за премеждията си.
А Вие защо се интересувате от хора като него? Виждате ли връзка между техния интерес към редките растения и своя интерес към редките птици в науката?
Толкова много хора са идвали тук от Германия, Швейцария и особено от Австрия – като естествениците, да речем. Търсели птици, растения, геоложки образувания и т.н. Поне доколкото знам, тяхната история не е разказана никъде. Обикновено говорят за прочутите пътешественици, като Феликс Каниц…
Вие хич не го обичате.
Да, да… Всеки е свободен сам да си прави изводи, но според мен е надувка, стараел се е да се представя като голям изследовател, едва ли не Христофор Колумб на българските земи… Но това не е вярно, много хора са идвали тук преди него, писали са книги, а той идва късно и нищо не е открил в пълния смисъл на думата, просто е писал повече от всеки друг преди него. От друга страна, той се интересувал от култура и политика и бил на страната на славяните, на българите.
Затова и го помнят тук.
Да, не обичал турците, тъй че много от казаното има политически мотиви. Виктор фон Янка пък въобще не коментира културата на българите или турците, не се интересува от това, споменава го само когато пише например: „А, най-добре е да идете в българско село, все ще намерите кой да ви подслони през нощта, а в турските села няма да ви пуснат, за турците къщата е нещо свещено.“
Ние сме свикнали да гледаме на България от ХIХ век като сцена на политически борби, а не като място, където са цъфтели цветя и са бълбукали топли извори. Този контраст личи най-много в онзи епизод, в който един ловец на растения намира търсеното цвете да расте на планински връх, насред купчина бели кости. Удивително е колко различни неща могат да видят двама души в тази сцена.
Да, наистина. Всъщност тези кости са на връх Шипка. Човекът отива там 15 години след битката и костите още си стоят.
А Вие какво мислите за хората, които в този контекст биха обърнали внимание на растенията?
Мисля, че трябва да видим по-широкия контекст. През ХIХ век германците и англичаните (французите – доста по-рядко) обикалят с тази цел света, ходят в Южна Америка и къде ли не. На Балканите идват късно. Защо Фон Янка идва тук? Защото ботаническото изследване на Османската империя е започнало през 1830 г., но след това поне четири десетилетия никой не идвал насам, повечето ботаници изследвали Анадола, Гърция и т.н. А тук територията била свободна.
Част от стремежа да се запълнят белите петна по картата.
Да, не е било конкретно свързано с България: едни ходели в Северна Африка, други – в Азия…
Това е от гледна точка на учените. Но като че ли има и пътешественици с романтични очаквания за Ориента… Впрочем Вие спорите с идеята на Мария Тодорова, че балканизмът и ориентализмът са две различни неща.
Разбира се, че са различни, но според мен думата „ориентализъм“ е толкова обща, че никаква работа не върши. Естествено, че образът на Ориента ще е един спрямо Балканите и друг спрямо Египет, но пък Египет в очите на Запада ще е различен от Истанбул, Френски Алжир и т.н. Мария Тодорова настоява много на междинния статут на Балканите между Запада и Ориента, обаче в текстовете това не личи. Пътешествениците идват от Европа и виждат тук Ориент. Всички казват това. Разбира се, може да не е вярно – знаем, че България по онова време е била доста християнска… Но хората, които са идвали тук, нямали чувството, че се намират между Изтока и Запада. Не това показват текстовете.
Те описват етнически пъстра картина – тази на империята, не на отделната народност.
И разбира се, точно така е било.
Впрочем тези учени публикували ли са находките си в местната преса?
Не. Нямало е къде.
Имало е вестници, списания…
Не. Изобщо не са се интересували от това. Резултатите са изпращани обратно във Виена. Същото, прочее, са правили и в Бавария – и през ум не би им минало да разказват на баварските селяни за откритията си.
Някои биха казали, че това е колонизаторската перспектива – ученият, който привидно работи за чистата наука, но всъщност помага на центъра вместо на мястото, което изследва.
Много често се е случвало така. Земемерите, естествениците и пр. разработвали карта, която колонизаторите после използвали, за да завладеят и владеят въпросната територия. В Северна Америка е така. Тук обаче не е, изследванията не са свързани с колониален интерес. Искали са просто да описват.
А как въобще виждате отношението между наука и идеология сега? Къде е връзката между Вашата книга и новините?
Ха, преди в Германия повечето изучаващи ислямска история бяха германци. Сега повечето са турци и араби. Добре, но когато изучаваш собствената си култура, ти ставаш пристра̀стен. Има такъв стремеж да я изкараш най-великата на света – ние сме били великолепни, открили сме първи Америка… няма значение дали има данни за това. Можеш да го направиш. Можеш да живееш в свят, в който да вярваш в това. Но това не е моят свят.
Не е ли винаги и навсякъде така?
Може и да е навсякъде, но през последните години много се разрасна. И навлезе в академичните среди. А това вече е опасно, защото се губи мярката за истина.
Тези изследователи обаче също идват отнякъде, не са неутрални.
Да, обективността не съществува. Но поне тези, за които разказвам, нямат зад гърба си шовинистично правителство, което да ги подбутва от всеки ъгъл. Лично аз предпочитам да чета анализи на Втората световна война от британски автори, а не от немски. Историята се състои от факти, които всички могат да разглеждат и тълкуват. Но история без факти – това не бива да става. Не бива да има привилегирован достъп до миналото въз основа на съвременните идентичности.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/arnon-grunberg-lecture-4-may-2020/
Арнон Грюнберг е на път да се превърне в най-награждавания нидерландски автор. Като че ли всяко нещо, до което се докосне, се превръща в злато. Грюнберг е универсален боец с огромно по обем творчество: написал е необозримо количество бестселъри, пиеси, есета, пътеписи, журналистически статии, вестникарски колонки. В България той е известен на читателите с романите си „Тирза“ и „Амстердамски блус“, преведени от Мария Енчева за издателство „Колибри“.
Много хора боготворят Арнон Грюнберг и романите му, още повече са онези, които се възмущават от стила му, но всички в един глас признават, че ужасното дете на нидерландската литература е и вундеркинд. Вероятно затова тази година писателят беше поканен да изнесе реч по случай деня в памет на жертвите от Втората световна война, който Нидерландия отбелязва на 4 май. Речта му беше излъчена на живо по националната телевизия.
Осъзнаваме, че слушайки как гласът му кънти в огромната празна църква, в която са седнали само кралят и неколцина музиканти, въздействието е двойно по-голямо. Осъзнаваме и че тези думи вероятно ще трогнат по-силно човек, който има по-близък допир с културата на Нидерландия (макар че темата не е за това). И все пак смятаме, че речта му е важна и без непременно да са налични горните предпоставки, и заслужава да бъде прочетена тъкмо днес, на 9 май – Деня на Европа.
Преводът от нидерландски е на Мария Енчева.
Често се питам каква е ползата да отдаваме почит на жертвите на Втората световна война, каква е ползата от събития като днешното. Почитаме жертвите, защото така повелява традицията ли, или има и друга причина?
Миналата година, по време на лекция за творчеството на Марха Минко и войната (не знам дали войната преследва мен, или аз съм този, който я преследва), открих, че отдаването на почит на жертвите не бива да е просто ритуал, че то трябва да носи в себе си жаждата за знания. Ето защо клишетата са враг на всеки съдържателен ритуал по отдаване на почит. Осъзнах и друго: клишето, че вече познаваме добре историята за войната и евреите, става все по-натрапчиво. Високомерно клише, което произтича от мисълта, че познанията ни са пълни, че можем да сложим черта на относително скорошното минало.
А който не познава миналото си, е не толкова обречен да го повтаря, колкото е обречен да не знае кой е всъщност. Нищо не кара хората да копнеят така силно за непоклатима идентичност, колкото гризящото съмнение, че нямат идея кои са. И често непоклатимата тяхна идентичност и отказът им да се заиграят с нея са това, което ги кара да гледат на другия като на чужденец и абсолютен враг.
След лекцията за Минко към мен се приближи психотерапевт, който ми каза, че имаме нужда точно от ритуали и клишета, за да не се поболеем, докато отдаваме почит на жертвите; че трябва да държим миналото на разстояние, за да не ни смаже то с тежестта си. Сигурно е така, но ако не се поболеем от ХХ век поне мъничко, се опасявам, че не сме почели никого и не сме разбрали нищичко.
Да не се поболееш е симптом на отвръщането на очи, на отричането. Ако отричаме, че болестите на изминалия век – болестта на индустриализирания тоталитаризъм, на антисемитизма, превърнат в геноцид, на биологичния расизъм – са дълбоко вкоренени в културата ни, значи не знаем кои сме. И тъкмо тогава сме най-податливи на изкусителите, които идват и разправят кои сме и от кого следва да се боим. Отдаването на почит на жертвите на Втората световна война винаги е било начин да покажем не кои искаме да бъдем, а кои вярваме, че можем да станем. Смисленото отдаване на почит е невъзможно без тревожното подозрение и основателния страх, че сме бъдещи извършители и помагачи.
Цензурата и отритването не са отговор на тази плодовитост – те са резултат от това, че живеем в държава, чието правителство не ни диктува кои мисли са морални и кои – неморални. Това обаче не значи, че всяка граница трябва да бъде прекрачвана. След 1945 г. в културата ни постепенно се загнездиха определени табута, и с право; разчупването на табутата невинаги е равносилно на освобождение, понякога разрушаването на едно табу е просто крачка назад.
Отдаването на почит на жертвите винаги е и предупреждение.
Историите на оцелелите, на онези, които са се завърнали от концентрационните лагери, на евреи, роми, политически опоненти, сред които много комунисти и социалдемократи, са истории на изключенията. Повечето жертви са напуснали лагерите през комина. Майка ми е била изключение; нейните родители, моите баба и дядо – не.
Отдаването на почит на жертвите на Втората световна война значи и да говорим от името на мъртвите, а да говорим от името на мъртвите можем само ако дадем думата на свидетелите. Искам да дам думата на свидетел, който е бил много близо до смъртта – Филип Мюлер, словашки евреин, член на зондеркомандото в Аушвиц-Биркенау.
Зондеркомандо отрядът се състоял предимно от евреи и бил натоварен със задачата да изнася труповете от газовите камери, да реже косите на труповете, да изважда златните зъби на труповете, да изгаря труповете. Повечето членове на отряда били убивани след няколко месеца. Последният такъв отряд в Аушвиц се разбунтувал през есента на 1944 г., в резултат на което почти всички негови членове били избити.
В спомените си Мюлер пише за няколко еврейски семейства, които се укривали при изключително мизерни условия в бункери близо до полското градче Сосновец. СС ги открило по плача на децата. Отвели ги в Аушвиц. Жените и децата били накарани да се съблекат – обичайната процедура. С тази разлика че не ги обгазили, а ги застреляли, което вече е необичайно. Мюлер не обяснява защо. Може би не е имало достатъчно хора за цяла газова камера; Циклон Б не бивало да се пилее с лека ръка.
Освен всичко друго, машината за убийства на нацистите имала и икономическа страна: гигантско разграбване, при което убиването и разчистването на труповете се извършвало по възможно най-пестелив начин.
Изправили голите жени и децата им пред стената за екзекуции. Тук Мюлер пише за една жена, която държала своето дете в обятията си.
Междувременно Фос, палачът, ги обикаляше нервен, стиснал оръжието си, и търсеше най-подходящо място по детските телца, към което да насочи цевта. Когато обезверената майка усети това, тя започна да се извърта във всевъзможни посоки, за да скъта малкото си от окото на смъртоносното оръжие. Отчаяно се опитваше да закрие с ръце всяко местенце по тялото на детето си.
Изведнъж няколко изстрела разкъсаха тишината. Детето беше уцелено в гърдите. Майката, доловила как кръвта на чедото ѝ се стича по тялото ѝ, изгуби самообладание и запокити детето в лицето на убиеца, докато онзи насочваше оръжието си към нея. Обершарфюрер Фос се смути и застина. Когато усети още топлата кръв по кожата си, той хвърли оръжието и започна да си бърше лицето.
Красноречив е фактът, че знаем името на обершарфюрера, но не и имената на жената и детето. И вероятно никога няма да ги узнаем.
Ако отдаването на почит на жертвите е и жажда за знания, тогава подробностите са важни, понеже знанията се състоят от подробности. Не можем да си позволим да заявяваме, че не желаем да слушаме онези подробности, които биха смутили съня ни.
Жената, която запокитила полумъртвото си дете в лицето на обершарфюрер Фос, е била предшествана от политически избори, от официални заповеди, от отзивчиви и не толкова отзивчиви помагачи, повечето от които не са стъпвали в концентрационен лагер и не са убивали човек.
В статията си „Преследване, унищожение, литература“ литературоведът С. Дрезден споделя за случай, за който разказва най-напред писателят Ка Цетник (псевдоним на Йехил Де-Нур). Група жени и деца, роми, са захвърлени живи в яма в Аушвиц, понеже крематориумите били препълнени. На друг затворник, нидерландец, е заповядано да залее хората в ямата с керосин. Той отказва и сам е тласнат с ритници в пламъците. Нидерландското „Не! Не!“ още звучи в ушите на писателя, отбелязва Дрезден.
Майка ми пристигнала в Аушвиц през есента на 1944 г., малко след бунта на зондеркомандото, за който така и не разбрала. Самата тя твърдеше, че в Аушвиц била щастлива, защото имала надежда; изгубила я чак след освобождението, когато обхватът на трагедията проникнал в съзнанието ѝ.
Родена е през 1927 г. в Берлин; през 1939 г. отпътувала с родителите си от Хамбург за Куба с небезизвестния кораб „Сент Луис“. Уви, Куба затворила границите си, Америка затворила границите си, Канада затворила границите си и така майка ми и родителите ѝ слезли в Нидерландия.
Баща ми, роден през 1912 г., пак в Берлин, преживял войната, като се укривал на различни адреси. Често му се налагало да се представя за дезертирал войник от Вермахта, за да го подслонят някъде. Почти не приказвал и ако издадял нещичко, то било по невнимание, без да иска. Един от мъжете, които го скрили, след войната му рекъл: „Ако знаехме, че си евреин, никога нямаше да те пуснем в дома си.“
Той поддържаше контакт с едно ротердамско семейство, у което се беше укривал. Няколко пъти в годината ме водеше у тях. Това семейство си гледаше бели мишки в клетка.
Имаше и един продавач на херинга, който държеше сергия на един от централните булеварди в Амстердам. Въпреки че живеехме далеч от центъра, баща ми хващаше трамвай №25, за да се види с продавача на херинга, понеже се познаваха още от войната. Продавачът бил в съпротивата. Понякога придружавах баща си и въпреки че двамата явно споделяха спомени от войната, никога не говореха за нея, приказваха си само за херинга.
Не предполагах, че няколко десетилетия по-късно, вече колумнист в нидерландски вестник, ще получавам безсрамно антисемитски имейли. Мислех си, че табуто е прекалено силно. Бях наивен.
Логично е, когато се говори за определена група от населението по начин, който напомня за най-мрачните времена от ХХ век, и това стане нормално, рано или късно по същия начин да се заговори отново и за евреите. От самото начало ми беше ясно: когато говорят за мароканците, ромите, турците, говорят за мен.
„Не мога да разбера, не мога да понеса човек да бъде оценяван не по това, което е, а по групата, към която по една случайност принадлежи“, пише Примо Леви на германския си преводач през 60-те години на миналия век. Цитат, който би трябвало да повтаряме ежеседмично, може би дори ежедневно, та било то и за да си припомним колко отровни могат да бъдат думите.
Онзи нидерландец в Аушвиц, който е бил заставен да залее живи жени и деца с керосин, е бил предшестван от думи, от речи на политици. Тъкмо в тези секуларизирани времена според мен членовете на парламента и министрите имат особената отговорност да дадат добър пример, да не позволят на думите да се превърнат в отрова, да не забравят, че държавата е необходимост, но може да бъде и потенциално зло, което да унищожи хора и групи от населението с престъпна лекота.
Жената, която запокитила полумъртвото си дете в лицето на обершарфюрер Фос – тя ни предупреждава.
Нидерландецът, който извикал: „Не! Не!“, който отказал да залее живите жени и деца с керосин и заради това сам бил хвърлен в пламъците – той ни предупреждава.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.