Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vremieto-e-v-nas-i-nie-sme-pod-vremeto/

В началото на септември ми се наложи да отменя плановете си да отида до Созопол по здравословни причини. Не бях точно болна, но не бях и съвсем здрава, а докато информирах приятелите, с които вече се бях разбрала да се видим там, съжалих, че на български не съществува еквивалент на английския идиом under the weather, който буквално означава „под времето“, но се използва точно за такива случаи на „неразположение“. Освен пространствено неопределена – „(раз)положение“ спрямо какво? – думата и особено производното ѝ прилагателно „неразположен(а)“ звучат и старомодно евфемистично, сякаш са по-скоро от роман на Джейн Остин, отколкото от съвремието.

Английският израз under the weather също е пространствено озадачаващ – как точно човек се намира „под времето“? – и макар да звучи значително по-модерно, се оказва, че също датира от времето на Остин. Фразата всъщност започва да се използва идиоматично през първите няколко десетилетия на XIX век, често като описание на финансови затруднения, неспособност за справяне или повсеместно непрокопсване, понякога по отношение на цели институции, индустрии или градове. С течение на времето обаче словосъчетанието „под времето“ все пак се установява в английския като идиом, описващ индивидуално излизане от форма и с това значение продължава да се употребява и досега.

Теориите за точната първоначална семантика на израза са няколко, но според всички той е свързан с мореплаването, или по-точно с предизвикателствата на неблагоприятните метеорологични условия, пред които мореплавателите често са изправени. Според една от версиите за произхода на идиома той идва от практиката страдащите от морска болест¹ моряци да търсят спасение от лошото време, като се крият на завет под палубата. Един вид, времеубежище – само че не от хронологията на историята, а от атмосферните условия.

Ако оставим литературните неологизми настрана, идиомът under the weather, за съжаление, не съществува в българския език – нито в буквален превод, нито под формата на някакъв приблизителен еквивалент. Отсъствието му обаче е направо пренебрежимо в сравнение с една много по-съществена – и истински любопитна! – езикова липса.

За разлика от английския, където думата weather обозначава метеорологичния феномен, а time се използва за хронологичния, българският разполага само с едно наименование за двете понятия – това е именно думата „време“.

Неизненадващо, нашият език не е единственият, в който се наблюдава тази липса. Двете понятия се означават с една и съща дума (сходна на българската „време“, от старобългарската врѣмѧ²) и в останалите южнославянски езици, в унгарски (idő), както и в романските езици (temps във френски, tiempo в испански, tempo в италиански и португалски), в които думата произлиза от латинската tempus (а тя от своя страна също съдържа двете значения)³.

Изненадата, поне за мен, идва не толкова от несходствата между езиковите групи, а вътре в самите тях. Западно- и източнославянските езици например се разграничават от южнославянските си братовчеди и се присъединяват към английския и останалите германски (а и повечето световни) езици, където двете понятия се обозначават с две думи. В руски, украински и полски тези две думи са съвсем отделни – съответно „время“ и „погода“; „час“ и „погода“; czas и pogoda, – докато в чешки и словашки те са сходни, но все пак различни: čas и počasí(е).

Интересно изключение прави и румънският, чиято ситуация отразява както формалната му принадлежност към романското езиково семейство, така и практическата му свързаност с неговите балкански съседи. За разлика както от едните, така и от другите обаче, румънският си служи с две отделни наименования: за понятията, свързани с хронологичното време, и за времето като философско понятие се използва думата с латински корен timp, а за атмосферните условия – славянската думата vreme.

Оказва се, че разделението на езиците на географски принцип предлага доста по-чиста картина, отколкото принадлежността им към една или друга езикова група.

Ако си представим картата на Европа според държавите, които използват една обща дума за „време“, и тези, които използват две отделни, тя би била ясно разделена на южна и северна част.

Но и в това разделение също има любопитни изключения, сред които са латвийският (за разлика от заобикалящите го езици, тук думата е една – laiks) и албанският (тук пък са две – kohë и mot). Но най-фрапантното изключение идва от гръцкия, където за понятието „време“ съществуват не една, не две, а цели три отделни думи: χρόνος (khrónos) – времето като интервал между две събития, както и понятие, което изразява последователността и продължителността на явленията (носи и значението на „година“); καιρός (kaírios)⁴ – времето като метеорологично понятие, както и като период/отрязък от време или епоха; и ώρα (óra) – освен за „час“ също може да се използва за времето в смисъл на определена част от деня, подходящо за някакви конкретни дейности. (Последната дума служи и за корен на прилагателното ωραίο (oraío), тоест „хубаво“ или „красиво“, което обаче първоначално е значело „навременно“. Според някои теории оттам произлиза и наименованието на бисквитите Oreo.)

Времето е раздел(е)но и в турския език. Там думата за понятието, свързано с продължителност, епоха, или период, е zaman (навлязла в българския заедно с израза „зор заман“), докато тази, обозначаваща метеорологичното време, е hava, буквално „въздух“ (оттам и въпросът „Как е хавата?“).

Очакванията ми да открия някакво особено вълнуващо обяснение за различните подходи на различните езици се оказват неоправдани – лингвистите не предлагат такова и посочват „езикови инерции“ и „предвидими закономерности“: някои езици просто запазват старата полисемия (една дума с няколко значения) и разчитат на контекста, докато други развиват/заемат нова лексика и така отделните значения започват да се назовават с различни думи.

Със или без вълнуващи обяснения, двете понятия очевидно са концептуално свързани – течението на времето и смяната на сезоните неминуемо влияят на атмосферните условия. Същевременно заобикалящият ни свят (и атмосферните условия) несъмнено се отразява на езика, с който ги възприемаме и описваме. Както, струва ми се, е вярно и обратното: езикът със сигурност влияе на начините, по които възприемаме и описваме околния свят.

Ето защо предполагам, че макар и условно и отнасящо се само за Европа, разделението север/юг вероятно не е съвсем случайно. Може би много по-суровите и екстремни условия в северната част на континента изискват специфични думи, с които да бъдат назовани, докато сравнително мекият климат на Средиземноморието и Балканите няма нужда от отделни наименования?

В тази връзка се сещам за твърдението, че ескимосите разполагат с огромен брой – десетки, а даже и стотици – думи за различни видове сняг. Следвайки тази логика, се питам дали фактът, че в английския има отделна дума, с която се обозначават метеорологичните условия, поне донякъде обяснява пословичния афинитет на англичаните към обсъждането на времето. Тоест имат си думата weather – ползват си я⁵.

Така или иначе, англичаните може и да са световни шампиони по обсъждане на времето, но далеч не са единствените първенци в тази дисциплина – според различни изследвания the weather е популярна тема за разговор и в САЩ, Канада, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия – все места, където не само английският е официален език, а и климатът, особено в сравнение с южната част на Европа, е променлив, непредвидим и/или екстремен.

Обсъждането на времето (метеорологичното) е любим начин да се запълни времето (хронологичното) и да се разчупи ледът и в ледовитите – както пряко, така и преносно – скандинавски държави. В това се уверих лично неотдавна – това лято така и не стигнах до Созопол, но за сметка на това прекарах няколко дни в Стокхолм. Там научих, че шведският, подобно на английския и на останалите скандинавски езици, разполага с отделни думи за двете понятия, като väder (атмосферното време) е популярна тема за разговор.

Точно по време – а и благодарение – на един ветровит следобед в Стокхолм, докато слушах как едни хора обсъждат времето, ме осени съвсем неочаквано откритие. Българският може и да не разполага с отделна дума, която да обозначава метеорологичните условия, но шведската väder (както и нейните роднини в останалите германски езици) всъщност споделя общ произход – от праиндоевропейската *h₂weh₁- („вея“) – с българското наименование на едно от основните метеорологични явления, а именно с думата „вятър“!⁶ Етимологията, оказва се, хич не е вятър работа.⁷

Другата българска дума, която – още по-изненадващо! – споделя общ праиндоевропейски корен с прагерманската wedrą, откъдето произлизат английската weather, шведската väder, немската Wetter, исландската veður и т.н., е прилагателното „ведро“. Само че с ударение не на втората сричка, както във „вали като из ведро“⁸, а на първата – в смисъл „ясно, хубаво (време)“.

Използвам случая да премина от вятър на дъжд, и то не в метафорично-темпоралния, а в буквално-метеорологичния смисъл. Докато отменях плановете си за ходене до Созопол, въпреки че прогнозата беше за топло и слънчево време, се сетих за още един англоезичен идиом, който щеше добре да пасне на ситуацията – израза [to take a] rain check, тоест отлагането на план за някакъв неконкретизиран по-нататъшен момент. Тъкмо започвах да съжалявам, че на български, както и за under the weather, не съществува негов достоен еквивалент, когато една приятелка, в отговор на моето съобщение, че се налага да отложим уговорката, ми написа: „Не се притеснявай! Пишем го дъждовен!“

А когато (неуспешно) се опитах да върна неизползвания си билет за влака за Бургас, в ума ми изникна краткия, но красноречив български израз „след дъжд качулка“, който чудесно обединява в себе си както темпоралното, така и метеорологичното понятие за време. Този влак вече беше отпътувал. Или както се казва на изобилстващия от мореплавателска лексика английски, този кораб вече беше отплавал.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/smurt-glad-i-unizheniya-spomeni-ot-kontslagerite-v-komunisticheska-bulgaria/

„Смъртта не е страшна. Смъртта настъпва при различни обстоятелства. Когато мигновено настъпи, това не е страшно. Мисълта за смъртта е страшна“, казва оцелелият политзатворник Жеко Стоянов пред „Тоест“. През далечната 1961 година той е осъден на смърт по чл. 5 от Закона за забраняване и разтурване на опозицията, във връзка с чл. 70 от тогавашния Наказателен кодекс. По онова време е на 22 години.

Впоследствие смъртната му присъда е заменена с 20 години лишаване от свобода, от които той излежава три години и един месец в старозагорския затвор, преди да бъде освободен с пълна и безусловна държавна амнистия през септември 1964 г.

На 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия взема властта с държавен преврат, заличава опозицията и започва да използва различни методи за заглушаване на критиците си. Изселване, вкарване в затвора, следене – това са само част от мерките, целящи да държат населението изплашено и подчинено. Остава нерешен въпросът какво да се прави с онези, които не одобряват комунизма, но и не са извършили престъпление. Бързо му се намира отговор: концлагери.

Какво представлява лагерът „Белене“

Между 1949 г. и 1987 г. с прекъсвания на остров Персин (Белене) функционира най-големият концлагер за политически неудобни хора в България, наричан от властта „трудово-възпитателно общежитие“. В него без съд и присъда са въдворени и принудени да извършват тежък физически труд над 20 000 български граждани.

Причините за изпращането им в лагера са различни: разпространяване на „вражеска агитация и пропаганда“, слушане на западна музика, разказване на вицове против властта, опити да напуснат страната, отказ да влязат в ТКЗС [трудово-кооперативно земеделско стопанство; в ТКЗС-та е трябвало да се обединяват някогашните частни земеделци – б.р.] или – по време на т.нар. Възродителен процес – да си сменят имената. Сред лагеристите има царски офицери и герои от войните, свещеници, монахини, лекари, учители, юристи, кметове, аполитични селяни, както и

хора, които просто не са плакали достатъчно след смъртта на Георги Димитров.

Обвиненията често са скалъпени. Тодор Анастасов прекарва девет месеца в лагера заради опит за бягство и създаване на организация, „което беше малко измислено от следствието“, разказва той в платформата belene.camp и уточнява:

Закараха ме там, на кой етаж беше – четвърти или пети, където в една стая имаше следовател, униформен, който ме разпитваше. Оказа се, че той знае доста неща предварително […], и ме разпитваше, като […] аз казвам, той пише нещо. След това се оказа, че той доста изопачава това, което аз казвам.

След престоя в ареста лагеристите са откарвани на острова. Пътят от гарата до лагера е 18 км, които лагеристите изминават пеша за около 20 часа.

След като ни стовариха на острова […], един милиционер на кон ни подкара към обектите […]. И той – на кон, ний – пеша, в кал и сняг. Като тези кални участъци бяха много лепкави. Аз с моите обувки от времето на задържането, които бяха някакви леки обувки, и първо едната ми остана в калта, после другата ми остана в калта. Не мога да спирам да ги взимам, защото този с коня ни гони. И после единият чорап, после – другият чорап, и така. Може би десетина километра съм вървял бос в това време през кал, сняг, локви и т.н.,

описва пътя си към лагера Тодор Анастасов. Някои не искали роднините им да идват на свиждане, защото преходът до другия край на острова е твърде тежък.

 „Да, човек звучи гордо“

Надписът на арката „Да, човек звучи гордо“ (перифраза на цитат от пиесата „На дъното“ на руския писател Максим Горки) преди входа на лагера всъщност е доста циничен на фона на случващото се там. В края на 18-те километра преход лагеристите виждат „един плац, обграден с телени мрежи, в който се намират […] най-първобитни бараки от плет, от върбови клонки, с кал измазани и покриви от такива снопи, от слама или тръстика […], широки, да кажем, десетина метра, може би петнайсет, и дълги шейсет-седемдесет метра“, спомня си Тодор Анастасов. Извън огражденията се намират по-солидни постройки, в които живеят надзирателите.

Често близките на въдворените в лагера не са знаели къде са те. Жеко Стоянов разказва, че един ден баща му изчезнал и едва четири години по-късно получили от него писмо – да му изпратят колет в „Белене“.

Обикновено роднините изпращат храна, която лагерниците разделят помежду си. „В колета се съдържаше два килограма непременно свинска мас и един килограм захар. Това помагаше на тези хора да оцелеят“, спомня си той.

За недостига на храна свидетелства и Тодор Анастасов – колетите винаги се разделят със съседа по легло. При тежка физическа работа въдворените получават 1080 г хляб за двама души, който те делят „до последната трошичка“. При по-леко натоварване хлябът е 800 г.

Работата в лагера „Белене“ се състои основно в поддържане на дигата около острова. Според различни разкази на оцелели лагерниците трябвало всеки ден да копаят с лопати по около три кубически метра изкоп на човек – сизифовски труд, защото реката запълвала изкопите вечерта и всичко започвало отначало. Тодор Анастасов разказва, че едно такова наводнение се случило при пристигането му: „Аз имах късмет, защото пристигнах и на пò другия ден след това Дунавът заля целия остров и остана само височината […], където бяха бараките, в които спяхме […], и по този начин зимата мина в гладуване [и без копаене – б.р.].“

 „Ако врага не се предаде, се унищожава“

Този надпис [оригиналният му правопис е запазен – б.р.] е от другата страна на арката на „Белене“ и е далеч по-представителен за случващото се не само там, а и в държавата в периода 1944–1989 г. Определението „враг на народа“ засяга цялото семейство. Жеко Стоянов си спомня, че на тържеството за завършване на прогимназията, когато децата ставали комсомолци, тогавашният кмет се изправил пред всички и казал: „Жеко Стоянов да напусне, защото баща му е предател и изменник, диверсант, агент на турското разузнаване.“.. След гимназията е изпратен в трудова повинност – най-непривилегированата част на армията, т.нар. строителни войски, и по този повод казва:

Комунистите използваха трудова повинност, за да се разправят с враговете си. Такива „врагове“ като нас – [на] 16, 18, 19 години.

След като се уволнява от казармата, се опитва да завърши учителския институт в Бургас, но тогава е арестуван, а след амнистията не успява да завърши висшето си образование. Разселван е няколко пъти със семейството си, докато не се установява в Мадан, където изкарва 20 години в рудниците. Определя ги като най-хубавите години в живота си. „Ако сега ми зададете въпроса […], аз ще се отрека и ще кажа, че никога не съм работил в мините. Тоест физически бях там, изпълнявах всички задължения, но живеех в моя свят“, добавя той.

 Лагерът „Слънчев бряг“ 

През 1959 г. „Белене“, поне на хартия, е закрит, по-късно постройките са опожарени, но концлагер продължава да съществува в Ловеч под името „Слънчев бряг“. Според една от градските легенди за лагера той се казвал така, защото в смъртните актове на много от загубилите живота си в него пишело, че са починали от „слънчев удар“.

Кольо Вутев е прекарал в този лагер 42 дни, обвинен в „хулиганство“ заради сбиване. Пред belene.camp той споделя: „Знам само едно и се уверих много бързо след това, че там, като влезеш една крачка в района на лагера, не знаеш коя секунда вече ще прекъснеш жизнения път – без съд, без присъда.“

„Слънчев бряг“ е каменна кариера и работата е „камъни, камъни, камъни. Товарене на тарги, товарене във вагонетки […]. И там, на една каменоломна, трошат на по-малко, като на чакъл. […] До три, до пет вагона, някой път осем вагона. […] Това беше ежедневната работа. Нашата работа беше да пренасяме камъни, да пълним вагонетките, да пробутваме“, разказва Вутев. За тази работа въдворените получават

едно парче 260–270 грама хляб, чер като пода и най-малко държан два дена, три, да стане като на сухар.

По спомени на актрисата Надя Дункин, описани в сборника „Българският ГУЛАГ. Свидетели“, тя още първия ден припаднала по време на работа „от изтощение и слънчев удар“ и била хвърлена в храстите – „ако издържа, да продължа да работя. Ако не – умирам“. За щастие, в края на работния ден покрай нея минал лекар от мъжката група и я свестил. 

Женската работа не била само селскостопанска –

Дункин разказва, че са товарили камъни „по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по петима души. Когато не можем да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас“.

Живеела с още 200 жени, „голяма част интелектуалки“, също въдворени без съд и присъда. „Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с 40–50 см място. […] Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница“, споделя тя. 

В лагера убийствата са ежедневие. По спомени на Кольо Вутев, се убиват толкова лагерници, колкото са новите въдворени:

Само в събота и неделя не убиваха. А иначе, особено в понеделник или вторник и сряда, зависи колко нови ще дойдат да постъпят. […] Това значи, че толкова същия ден вечерта са качени на таргите за хвърляне на торището, на другия ден ги товари газката и ги кара на Белене [гробището на лагера „Белене“ било на остров Предела – б.а.]. Само за времето, което аз съм бил, са повече от 500 човека. Не съм ги броил, но не по-малко.

Наследството на комунизма

След освобождаването им преминалите през лагера не говорят за преживяното там. Те са длъжни да подпишат декларация за неразгласяване на информация. Същото важи и за надзирателите. 

„Много хора излязоха стресирани и уплашени […]. И тази уплаха явно им е останала за цял живот, защото един-два случая имах да видя познати от времето на лагера след промените 90-та година и усетих, че те продължават да се страхуват“, разказва Тодор Анастасов.

Той определя комунизма като период на

мракобесие и човеконенавист, което всъщност промени манталитета на много хора, и днешните ни беди се коренят именно в този период […], който дехуманизира хората. 

Най-голямото престъпление на комунистите е посегателството върху същността на човека, смята Жеко Стоянов. След промените през 1989 г. той успява да завърши висшето си образование и дори е народен представител в 38-мото Народно събрание. Надява се младите хора да научат какво е било едно време, за да осъзнаят и действителните поражения, които тези 45 години оставят в обществото. През целия период на тоталитаризма обаче Стоянов има вяра, че нещата ще се променят.

„Най важните неща, които движат хората, независимо [от] материалната същност на нашето ежедневие, е вярата. Вярата, която почива на някакви размишления, някакви опити на другите. Ние много вярвахме и това е любовта. […] Привързаността към нещо – всичко може да постигнете на тоя свят, всичко можете да постигнете!“, категоричен е той.

(Следва продължение на темата.)

Разказът на Жеко Стоянов е от интервю на авторката с него, както и от среща с участниците в тазгодишното издание на лятното училище „Защо ни е да помним“ в Белене. С Жеко Стоянов също може да се разговаря в платформата belene.camp, откъдето са взети откъсите от разговорите с Тодор Анастасов и Кольо Вутев. Анастасов умира на 91 години през 2023 г., а Вутев – на 82-годишна възраст в края на 2022 г.

Post Syndicated from Стелиян Ботев original https://www.toest.bg/belene-i-arhitekturniyat-zhest-kato-ezik-na-pametta/

Има места, които разказват истории с тишина. Ако не ги изслушаме, гласът им ще се изгуби в мълчанието. Концлагерът „Белене“ е едно от тях. 

В България не говорим много за колективната си памет, особено когато тя е свързана с тежки и противоречиви теми. Такъв е въпросът за репресиите по времето на тоталитаризма. 

Образованието все още отбягва директния разговор за националната ни травма,

свързана с репресивния апарат на социалистическа България. С обновената през 2023 г. учебна програма по история за X клас тоталитарният период вече присъства по-осезаемо, като се включва и темата за лагерите. В рамките на две теми се засягат промените в политическото развитие на България след Втората световна война, включително преходът от „народна демокрация“ към съветизация. Тематизират се политическият терор, репресиите и нарушаването на граждански, политически и човешки права и свободи. Отделен въпрос е дали това съдържание ще се преподава качествено и безпристрастно, дали разговорът за насилието и терора ще надхвърля фактологията и ще се работи за изграждане на емоционална интелигентност и осъзнатост, които са важно условие да се предотврати превръщането на историята в настояще. 

На картата на България град Белене е не просто точка с географски координати, а едно от последните места, които пазят травматичния спомен на над 15 000 души, преминали през трудово-възпитателното общежитие (ТВО) със същото име. Земята тук е напоена не само с вода от Дунав, а и с недоизказани истории. И мълчанието ни днес е съучастие в това забвение. Десетилетия наред лагерът е едновременно известен и неизричан. Знаели са за него, но малцина са можели да разкажат. Днес имаме нещо, което тогава е липсвало, а именно свободата да говорим. Въпросът вече е не дали да го направим, а как – защото носим отговорност пред историята на лагерниците, пред хората, които са дехуманизирани и унизени в името на идеология, обещаваща „по-добро бъдеще“. 

Историята на лагера „Белене“ 

Лагерът се намира в област Плевен, на територията на остров Персин (Белене) в река Дунав, северно от града. Беленският край има дълга история – от Античността до наши дни. Още в римско време е изграден каналът, който и до днес отделя града от острова. Но доминиращият исторически наратив за района е свързан със социалистическия период и репресивната политика на режима. На 20 декември 1944 г. е приета Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. На 27 април 1949 г. със секретно постановление е открито Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Белене“, известно още като Обект 2. Достъпът до него е през понтонен мост и по бетонния път през сърцевината на острова до най-източната му част. 

„Белене“ става най-големият, най-секретният и най-дълго функциониращият лагер за изолиране, измъчване и убиване на политически противници на режима. Той е най-секретният, тъй като е разположен в най-отдалечената зона на острова, обграден от река и тресавища. И най-дълго просъществувалият – функционира до 1987 г. На съседния остров Щуреца през 50-те години е създаден и женски трудов лагер, където са изпратени между 300 и 400 жени. Там те работят в свинеферма с над 1000 свине. В края на 50-те години, западно от мъжкия лагер, за кратко функционира младежки трудов лагер, през който преминават между 1600 и 2300 млади хора. 

В „Белене“ са изпращани политици, интелектуалци, духовници и творци отпреди времето на социализма. Сред тях са министър-председателят Константин Муравиев, социалдемократът Петър Дертлиев, писателят Стефан Бочев, както и анархистката Цветана Джерманова, която доскоро беше жива и свидетелстваше от първо лице за борбата си за оцеляване. Най-младият въдворен е бил едва на 13 години, а последните лагеристи са около 550 български турци, задържани по време на т.нар. Възродителен процес. На съседния остров Предела са заравяни телата на лагеристи както от „Белене“, така и от лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч. 

Какво можем да видим днес от лагера „Белене“?

Остров Персин е наситен с контрасти: днес там се намира действащ затвор, територията е в гранична зона, има пропускателен режим. Също така островът, части от град Белене и околностите му попадат в Природен парк „Персина“, в който се срещат над 1100 животински вида, включително повече от 200 вида птици, и 475 вида висши растения.

Застрояването на Персин е в определени зони. Това са Обект 1 (около тази зона се намира днешният затвор „Белене“), Обект 2 (ТВО „Белене“) и Обект 3 (кравефермата). По повод Обект 1 изследователят Борислав Скочев уточнява в отговор на въпрос на „Тоест“, че лагерът е бил разположен в източната част на днешния затвор, който е изграден малко по-късно – през 1956–1957 г., на запад от лагера. Според сайта на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сградният фонд е завършен в периода 1957–1958 г. 

Пътят до лагера е именно създаденият от лагерниците. Има и множество пътища и канали, които са запазени, но не се използват. Около ⅓ от територията на острова се използва за земеделие и дърводобив, както и за лов на дивеч. Днес на територията на остров Персин все още съществуват обекти, останали от някогашния лагер. Макар вече да няма цялостен комплекс, там може да се види повече, отколкото на местата, където са били другите концлагери в България.

От първия строителен период не са запазени нито землянките, нито бараките. Физически следи има основно от времето между 1959 и 1989 г. За последно там са въдворени български мюсюлмани, съпротивлявали се срещу смяната на имената им. Най-яркото свидетелство за труда на лагерниците е над 35-километровата дига, която и днес пази Персин от заливане. Те изграждат и кравеферма, и пътя към източната част на острова – десет километра, изкопани и насипани на ръка.

Неизменна част от историята на Белене е и мястото, където са заравяни жертвите. По сведения на оцелели това е ставало на остров Предела. До момента не е проведена изследователска дейност, която да разкрие масовите гробове. 

Езикът на архитектурата при дисонантни теми

В Европа има ярки примери за архитектурен подход към местата на памет. В Берлин Мемориалът на Холокоста работи с абстрактна геометрия и мащаб, за да създаде чувство за загуба, дезориентация и безвъзвратност. Усещаш, че потъваш и изчезваш, смазан от композицията от бетонни елементи. „Топография на терора“ обаче запазва автентичните руини и ги представя в тяхната сурова реалност. Намесата е минимална, но въздействието е силно. В „Къщата на терора“ в Будапеща е избрана обратната стратегия. Там сградата е превърната в сценографски музей, в който звук, светлина и драматургични експозиции целят да разтърсят посетителя.

От друга страна, „Аушвиц“ в Полша остава пример за място, където автентичността е водеща – запазени сгради, огради и лични вещи, които разказват историята без нужда от допълнителна интерпретация. Тези различни подходи – от минимална намеса и документална автентичност до експресивна сценография – показват, че паметта може да бъде съхранявана и предавана по много начини, но винаги водещо е уважението към жертвите и осъзнаването на историческите уроци.

Тъй като „Белене“ е запазен само частично, за разлика от някои лагери в Западна Европа, архитектът, който застане пред задачата да го превърне в място на памет, няма „готов декор“. Той трябва да работи с фрагменти, с отсъствия, с празнини, с паузи, да съумее да събере историята и да изгради емоционален пространствен разказ. Защото паметта невинаги е това, което стои пред очите ни, а е и в онова, което липсва.

Архитектурният подход към „Белене“

Може ли архитектурата да се превърне в урок по история, който е едновременно уважителен към паметта и способен да създаде перспектива и осъзнатост относно темите за насилието, достойнството и човешките права? За да постигне това, подходът ѝ трябва едновременно да разтърсва и да ангажира. Да срещне публиката с дехуманизацията не само чрез личните свидетелства на жертвите, но и чрез разкриване на механизмите, които са превръщали хора в насилници. Да изследва къде е точката на пречупване, в която човешкият живот и достойнство губят своята ценност, и как системата превръща хората в безлични обекти.

Архитектурата тук е призвана да отвори темата за ценностите и стойността на човешкия живот. Да постави въпросите, които нямат окончателни отговори, и да напомня, че свободата и правото на избор са крехки и винаги под заплаха. Тя трябва да оставя следа – не само материална, но и духовна. 

Място на памет

Мястото на памет никога не е просто обект. То е палитра от пластове – видими и невидими. За да бъде съхранено, трябва да се спазват ясни принципи. В контекста на „Белене“ това означава опазване и уважение към автентичната субстанция. „Раните“ на сградите не бива да се заличават – именно те носят най-силното свидетелство за тази част от историческото ни минало. Разрухата е знак за нашата неспособност като общество да съхраним наследството си. Затова трябва да бъде показана, а не прикрита. Подходът трябва да е деликатен и контекстуален, така че невидимото да стане видимо, а тишината – да разкаже историята.

Добре е преживяването на мемориалния комплекс да е структурирано от ясен сценарий. Посетителят следва да преминава през различни етапи: среща със сградите на лагера, музейната експозиция, личните разкази на оцелели. Между тези срещи е нужно време и пространство за мълчание и размисъл. Проектирането на подобен път изисква разбиране на психологията на травмата и създаване на архитектурен жест, който е емоционално ангажиращ и терапевтичен. При преминаването през острова може да се използват съществуващите дадености, за да се превърне маршрутът в преживяване, което насочва вниманието към човешкия живот, неговата ценност и крехкост.

Историческите следи също изискват специален подход.

От първия период на лагера не са останали материални свидетелства. Тяхното присъствие може да бъде сигнирано¹ чрез проучвания и спомени на оцелели – рисунки и скици, които показват мащаба и организацията на лагера. Важен принцип е диалогът между минало и настояще: новите намеси не бива да заглушават историческия пласт, а да му дадат глас. Още един похват за опазване на нематериалното наследство е събирането на свидетелства на оцелели. Такива разкази, издирвани с години, са публикувани на сайта „Истории от Белене“, където може да се направи и дигитална разходка на острова.

Музейните пространства може да се обогатят със светлина, звук, филм, декор, за да провокират съпреживяване. Също толкова важни обаче са зоните на тишина, където всеки остава насаме със своите мисли и с паметта.

Мястото на памет не е само минало. То е предупреждение за бъдещето и територия на осъзнаването. Никога не се „завършва“, а остава отворено – за нови гледни точки, емоции, човешки истории, които да продължават да бъдат споделяни.

„Белене“ – повод за размисъл 

„Белене“ отдавна е нарицателно за насилието и лагерите в България. Наследството му обаче провокира и диалог за ценностите – за човеколюбието, за отговорността да възпитаваме в добро, но и за необходимостта да не премълчаваме злото. То е болка и травма, която на този етап малцина възприемат като общонационална и работят върху нуждата от осмислянето ѝ. То повдига тежки, но неизбежни теми: за насилието и неговите корени в новата ни история; за жестокостта на репресиите; за човешкото достойнство и правото на живот. Но и за склонността ни да забравяме, да премълчаваме, да не учим уроците си. „Белене“ ни изправя пред въпроса защо избягваме да говорим за болката и защо непременно търсим външни врагове, след като българите също са били (и продължават да бъдат) насилници над българи.

Статията се основава върху архитектурното изследване за дипломния проект на Стелиян Ботев на тема „Мемориал и музей – лагер „Белене“. История – Памет – Бъдеще“, но не възпроизвежда съдържанието му.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam-produlzhenie/

Вижте само как най-известното нам старо арабско литературно произведение – приказките от „Хиляда и една нощ“, отделят внимание на хашиша. 

Един човек имал слабост към жените. Толкова голяма, че разпилял по тях парите си и останал без пукнат грош. (Ако беше друга култура, религия и географски ареал, щяхме да кажем „беден като църковна мишка“.) Търсил по пазарите нещо за ядене, но накрая решил да се разтуши в банята (хаммам). Свалил си дрехите, тръгнал към басейна и между другото лапнал парченце хашиш за дъвчене. Замаял се, паднал на плочките и почнал да халюцинира. Какво ли халюцинира човек, пръснал парите си по жени? 

Около него стояли двама роби, върви разказът за наркотичния блян на този мискин, както е арабската дума за „нещастник“. Единият роб държал тас за баня, другият – изтривалка и разни други теляшки принадлежности. Телякът му казал, че било време да си тръгва, и го препасал с кърпа от черна коприна. Завели го в стая, напръскана с благовония, разрязали му диня да се освежи, сложили го да седне на столче от абанос. Телякът го търкал, другият го поливал, разтрили го и му честитили банята. (Нали знаете за популярната приказка, че Ориентът започвал оттам, където хората си честитят банята.) После се озовал на чардак с голямо легло, където роби го настанили да седне. И тогава се появила чудна девойка. Той я запрегръщал и както казва текстът, „тъкмо я бил хванал за бедрата“, когато го събудили викове… 

Оказало се, че бил заспал край басейна в обществената баня. „Подигравали се на щръкналата му мъжка сила“, ни съобщава разказвачът на приказката, а героят разбрал, че черната копринена престилка я имало само насън, тоест бил напълно гол. Всичко се оказало халюцинация от хашиша. Озърнал се човекът, видял онзи, който го бил събудил, и го упрекнал. Не можело ли поне да изчака, докато сънят стигне до края си? Ами не, не можело. Посинили го от бой заради безсрамното му поведение. 

С други думи, не бъдете като този „хашишджия“, както е наречен в българския превод, не прахосвайте парите си по непристоен начин и най-вече – не ходете на баня с парче хашиш в джоба. Ето, не е само „преводът на Ричард Бъртън“ виновен, че когато през XIX век приказките са публикувани във викторианска Англия, следва скандал. На фона на тази история е интересна пестеливостта, с която в статията за хашиша в престижното второ издание на „Енциклопедията на исляма“ от 1986 г. се описва мястото на субстанцията в разказите от „Хиляда и една нощ“. Според въпросната статия дрогата, произведена от канабис, се споменава там предимно като „ароматизираща субстанция, употребявана за упояване на хора и животни“¹. А много е вероятно хамамът, описан в приказката, че и препаските на мъжете в него да изглеждат като в миниатюрата, в която самия Харун ар-Рашид го бръснат.  Вижте го като малка фигурка в долната дясна част на изображението, което всъщност е сюжет от поетическата творба „Хамса“ на прочутия Низами от XII век. 

И да не си помислите, че дрогата по някакъв начин подминава владетелите?

Да припомним наркотичните приключения на великия Захир ад-Дин Бабур, пряк потомък на Тимур и Чингис хан и основател на династията на Великите моголи от началото на XVI век. Той ни оставя един от най-любопитните предмодерни литературни паметници. „Бабур-наме“, сиреч „Книгата на Бабур“, е неговата автобиография, в която владетелят се самообрисува като мечтател, поет, писател, бохем и разбира се, като велик пълководец. Видно е, че познава добре значението на днешната фраза Work hard, play hard, тоест „бачкай здраво, забавлявай се здраво“, а и тя представлява отлична илюстрация на постановката, че добрият мениджър умее да се забавлява с екипа си по време на тиймбилдинг. Има нещо много скандално, но и доста утвърждаващо, героично дори, в изображенията, които те представят как се връщаш в лагера с факла в ръка, пиян, на гърба на кон, след нощен запой. Особено ако след това твърдиш, че не помниш нищо… 

Да кажем, че Великите моголи са мюсюлманска династия, е труизъм и би следвало да не очакваме такъв невъздържан разгул в разрез със свещения закон (шари‘а) на исляма, нали? Но ако в двора на абасидските халифи и султаните се пие вино, защо самият Бабур да бъде лишен от удоволствието да консумира възбраненото? Любопитното в случая обаче е честата му заигравка със забранената субстанция, за която той самият охотно споделя. 

В неговите мемоари наркотичното вещество фигурира най-често под формата на т.нар. ма‘джун. На арабски думата означава просто „паста“ от всякакъв вид, че дори и днес. Доматена паста. Паста за зъби. Оттам на български идва и названието на маджуна, специалната паста за замазване на дървената дограма. Английският превод на мемоарите на Бабур от 1921 г. обаче предава термина с confection. Може да си представите нещо сладко от общ порядък. Или днешните кексчета с марихуана, познати в английския език като „космически сладкиши“ (space cakes). Но предвид пастообразния аспект, за който намеква думата, ви препоръчвам да се забавлявате с мисълта за домашни бонбони или може би за известния ни „сладък салам“.

Съществуват подозрения, че основната съставка на ма‘джун-а на Бабур, който той споменава около трийсет пъти в мемоарите си, може би е била опиум, а не хашиш, при все че днес канабисът е основната съставка на подобен тип изделия. Но пък за опиума Бабур говори отделно в спомени, макар и с известно безразличие, някак студено и констатиращо: „Онзи ден ядох опиум.“

„Помислих си защо гробницата на един еретик дервиш да бъде на такова хубаво място – пише той в спомените си за гробницата на мистика Шахбаз. – Затова наредих да я сравнят със земята, а мястото беше толкова красиво, че предпочетохме да останем там за известно време и хапнахме „сладкиш“ [ма‘джун].“  В разказа за пиршество на лодка пък Бабур описва как компанията му се разделя на две части – едните пият силно спиртно питие (‘арак), другите ядат ма‘джун. И никога, мъдро заключава той, „тия, дето ядат ма‘джун, не се спогаждат добре с пиещите ‘арак или вино“. Звучи малко като съвет да не смесвате опияняващите вещества и да не ходите в компания, където всичко се консумира накуп. Малко в разрез с предните потребители на хашиш, според които върховното преживяване е съчетанието на хашиш с вино заради допълващите се ефекти. Накрая, обобщава Бабур, избухва пиянска свада и компанията се разтуря. 

Ако се върнем към началото, няма как да избегнем един ключов въпрос.

Какво смята Аллах за цялата хашишна вакханалия сред правоверните?

Определено не е като да гледа „през гъстия дим […] на всичко тих, невъзмутим!“, ако и така да изглежда в първите две столетия след появата на исляма.  Мюсюлманското право все пак има механизми за отработване на казуси, за които липсва непосредствено решение в Корана и Сунната. Затова и може да разсъждаваме от правна гледна точка например за хипотетичните начини, по който се регулира животът на правоверните на Луната или Марс. Законът (шари‘а) се схваща като универсално валиден, доколкото върховният законодател е самият Аллах.

Да надзърнем в най-подробния наръчник по въпроса – „Относно възбранеността на хашиша“ на египетския богослов и правист Мухаммад ибн Абд Аллах ибн Бахадур аз-Заркаши от XIV век. Наричаме го просто Аз-Заркаши. Изданието, с което разполагам, е от осемдесетина страници, и то с бележките. Добри новини. Можеше да са осемстотин, като познаваме размаха на арабските предмодерни богослови. Доста спретнато и прегледно се обяснява откъде идва името на хашиша и кога се е появил. Как вреди на човека, защо е опиат и те удря в ума (‘акл, откъдето имаме и българското „акъл“), защо е грях и възбранено (харам), дали е в чисто религиозен смисъл, или не, трябва ли да се нанася наказание като за углавно престъпление и разни други частни положения.

Тук също се прокарва аналогията с виното. А за виното, както видяхме, има доста неприятни неща в Корана. Всичките лоши неща, които ги има във виното – че даже и повече! – казали богословите, ги имало и в хашиша. И водел до подобни вреди: опиянение, развала на мислите, забравяне на молитвата, разпространение на тайните, изчезване на скромността, притворство, липса на мъжество, разголване, загуба на здрав разум, стоене на седянка със самия Сатана (Иблис) и изпадане в други грехове. Всички текстове в Корана и Сунната, твърди богословът, които говорят за опияняващи вещества, се отнасят директно и до хашиша. Точка. 

Само че по въпроса за наказанията няма едно мнение. 

Някои богослови предписвали най-сериозното наказание – като за „углавните престъпления“. Онези, на които им казват хадд, тоест „граница“. Рязането на ръката на крадеца, пребиването с камъни за прелюбодейство и – най-важното в случая! – камшик за пиянство. Където е виното, там е хашишът, нали така? Други са малко по-сдържани. Предписват или хадд, или наказание изцяло по преценка на религиозния съдия (кади). Тази категория се нарича в мюсюлманското право та‘зир. Съдбата ти зависи изцяло от преценката на съдебната система. Нещо като „мислене, основано на риска“ според индустриалните стандарти. И тук се отсъжда спрямо това дали хашишът води до състояние на опиянение като виното, или въз основа на вредния му ефект върху ума. 

И най-накрая следва нещо, което ще се хареса на днешната публика. 

Аз-Заркаши цитира сборник с решения на правната школа на ханифитите, според който, ако се приема канабис (бандж) с цел лечение, наказание въобще не се полага. Нещо като нашето „една капачка преди лягане за здраве“, нали така? Ето как лъкатушещата пътека на дима от хашиша ни преведе през полетата на Ливан и Мароко, Корана, Сунната, халифатите, Великите моголи, пазари, мостове и хамами. И все пак, въпреки всичко казано, писано, изядено и изпушено, мюсюлманите през XXI век все още питат за хашиша. Вижте го само.

Зарекъл се на Аллах да спре виното, та го заместил с хашиша!

Въпросът към авторитетния шейх онлайн върви така. Един човек пиел вино. Покаял се спрямо Всевишния Аллах за този си грях и Му се врекъл да спре. После обаче започнал да „пие“ (шариба) хашиш. Това е глаголът, който се употребява и за пушене на тютюн. Не се „пуши“, „пие“ се. И съответно, пита се, трябва ли този човек да извърши предписаното според свещения закон за нарушаване на обет. И също дали онзи, който приема хашиш, трябва да бъде наказан, като се обяви ритуалната му молитва (салат) за неприемлива в продължение на четирийсет дни. А имайте предвид, че задължителната молитва по пет пъти на ден е едно от основните условия да бъдеш смятан за мюсюлманин. Един от „стълбовете на исляма“. 

Предвид всичко казано дотук може ли да предположим какво гласи богословският отговор в сайта на авторитетния саудитски богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид? Отговор като по Аз-Заркаши. Аллах е възбранил виното, защото размътва ума на човека, опиянява го и го разваля. Всяко нещо със същия ефект, което приемаш, се смята за „вино“, дори и хората да не го наричат така. „Всяко питие, което опиянява, е „вино“ – гласи предаден разказ от Пророка. – Всяко опияняващо нещо е „вино“, а всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам)“. И някои религиозни учени, пояснява допълнително текстът на отговора (фатуа), слагат виното на равна нога с хашиша откъм регулация, други намират някои отлики, обаче всички единодушно са съгласни, че е грях.

И тук по този повод един приятел по социалните медии възкликва: „Клин клин избива, но все един остава!“ А аз бих запитал как пък питащият не е решил да замести виното с бозата? Защото и тя, както се оказва, в някои исторически периоди е попадала в една съмнителна категория с кафето и хашиша.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam/

Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е като да си арабист и да преоткриеш Корана, Сунната, или арабската граматика на Сибауейхи от VIII век. Като да откриеш топлата вода, или както казват англоезичните колеги, „да изобретиш наново колелото“. На пръв поглед изглежда, че полето отдавна е пренаситено и изчерпано. Всичко е казано и направено, по-умни от теб са се трудили на него и като че ли няма какво да се добави. „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било“, стоически би заключил библейският Еклисиаст. 

Но както често се случва, първоначалното отчаяние е неуместно. При повторно заравяне в оригиналните извори винаги изскача храна за размисъл, която се превръща в настоящата текстуална баберка, ако трябва да употребим тази хубава стара българска дума. И без претенция за изчерпателност тук брашненият чувал е щедър при отупване, а вдигналият се прах не е непременно бял.

Понякога го наричат на арабски киф, със същата дума, от която идва и нашенското „кеф“.

Хашишът представлява прахообразната кристална субстанция от връхчетата на канабиса. Оттам и на немски глаголът kiffen си означава това, което на нашенски градски жаргон е „козене“, тоест пушене на марихуана и производните ѝ. 

А пък на арабски хашиш, на първо място, си значи просто „трева“ –

както растението, така и специфичния му продукт. Това предизвикваше сухо подхилване сред нас, арабистите, в годините на бюрократичната ни кариера като преводачи и чиновници по чуждестранни дипломатически институции. Защото „косачка за трева“ от офертите, които получавахме и превеждахме, си е просто „машина за подрязване на хашиша“, тоест на тревата. Човек неволно си представя нещо като посолствените сюжети във филма „Мисия Лондон“. Затова и българското хашиш с арабската дума си падат малко „фалшиви приятели“. Нещо като „митинг“ в българския и английския. Ето ви пример. През 2013 г. приятели от САЩ по време на работна среща (meeting) ме питат къде излизам и защо бързам. Аз им казвам, че отивам на друг meeting, в случая – да протестирам на митинг пред Народното събрание. 

Та така и тук. За нас хашиш означава нещо точно определено – пластелинообразната субстанция, концентрат от активното вещество на марихуаната, който се консумира чрез пушене или дъвчене. Само че на арабски си значи трева от всякакъв вид, също така трева за пушене, и накрая, в специфичното си значение – определен вид наркотично вещество, производно на канабиса. Ала преди да поемем по лъкатушещия път на старите хашишени разкази, да се обърнем към сухите цифри.

Арабският свят, Близкият изток и Северна Африка имат дълга история с канабиса, която се отразява и на настоящите статистики. Световният доклад за наркотичните вещества на ООН от 2024 г. отделя специално място на канабиса. Страните, в които се култивира за износ или за местна употреба, са разделени по континенти и подредени по значимост. В Северна Америка най-важните държави са САЩ, Мексико и Канада. В Африка на първо място е поставено Мароко, следвано от Нигерия, Египет, Намибия, Гана, Есватини и Замбия. В границите на азиатския континент висока позиция заемат Афганистан и Ливан. В Централна Азия виждаме Киргизстан, Казахстан, Узбекистан, Азербайджан. Като се придвижваме още пò на изток, минаваме през Индия, Непал, Филипините, Индонезия.

Естествено, няма как да очакваме официални данни за производството на канабис. Все пак голяма част от него става на тъмно. Затова и се следи през косвени метрики, като „унищожени площи с канабис“, „брой унищожени фабрики“, „конфискувани растения“ или „произход на конфискуван канабис“. Измежду арабските държави на произход, изпращане или транзит на канабис в Африка и Азия първенството се държи от Мароко, Египет и Ливан. В периода 2018–2022 г., за който има данни в доклада, страната на първо място по произход на заловени количества смола от канабис е Мароко. Ливан заема пето място. А световната консумация стабилно нараства – от 146,3 млн. потребители през 2002 г. стигаме до 228,15 през 2022 г., като най-много от тях са в Северна Америка. 

Мароко и Ливан изпъкват като основни арабски дестинации на индустрията с канабис, била тя и предимно нелегална.

И това се разпознава от властите в двете държави. В Мароко индустрията, съсредоточена предимно в планините Риф, по някои данни осигурява около 70% от хашиша в Европа. А на пазара (сук) може да си купиш свободно дълги и тънки дървени тръбички. Не са музикален инструмент – към тях вървят малки глинени панички, чрез които да си сглобите луличка. С нея може да консумирате предлаганото от криминално изглеждащи улични продавачи, които вървят след теб и някак сугестивно и тайнствено нашепват: „Хашиш! Хашиш, хашиш!“ Като част от държавните усилия да се изведе индустрията на светло, през 2021 г. мароканското правителство легализира определени употреби на канабис. 

В Ливан в исторически план производството нараства след забраните за производство в Египет през XIX век. Но опити за легализиране се предприемат едва сега. През 2019 г. консултантската компания „Маккинзи“ публикува официален доклад под надслов „Ливан – икономическа визия“. В четивото от около 1274 страници

канабисът заема ключово място като бъдеща посока за развитие на ливанската икономика.

През 2020 г. държавата също легализира канабиса, а според прогнозата, дадена в доклада, до 2025 г. се очаква изграждане на контролирани райони за легално култивиране на канабис на площ от около 1000 хектара. Предстои да видим дали външните препоръки ще се реализират, но явно Близкият изток и Северна Африка имат богат опит със земеделската култура, който дори се опитват да официализират.

Как обаче се възприема проблематичната субстанция в културен и исторически план?

За жалост, Коранът не споменава нищо за канабиса, хашиша и производните субстанции. Казвам за жалост, защото първата, почти инстинктивна реакция на всеки арабист при търсене на източници на законова, религиозна и културна норма е да посегне към мюсюлманското Писание. В него се споменава виното (хамр) предимно в негативна светлина (2:219, 5:90–91), освен ако не е в Рая, разбира се (47:15, 56:18). Говори се и за свинското месо (2:173, 5:3, 6:145, 16:115), хазарта, „играта на късмет“ (2:219, 5:90).

Но за канабис?! Нито дума. 

Следващото нещо, което човек може да направи, е да провери преданията на Пророка (Сунна) или поне признатите за „достоверни“ (сихах, ед.ч. сахих) десетина хиляди разказа за живота на Пророка. За мое разочарование там положението е сходно. 

Възможно е по времето на Пророка (ние, арабистите, го наричаме Мухаммад, а не Мохамед, защото е по-близко до арабския оригинал) в горещата, безводна Арабия и някъде по маршрута Мека–Медина–Дамаск и обратно, по който знаем, че Пророкът е пътувал, канабисът да не е бил известна култура – по редица чисто географски и земеделски съображения. Дори и да е била, може би досегът с нея е бил незначителен. Не като с виното, разбира се, за чието свойство да предизвиква махмурлук дори се споменава в Свещеното Писание на исляма. Там рабите на Аллах отпиват от „стакани от извор кристален, приятен за пиещите, от него нито боли глава, нито се опияняват“ (37:45–47), явно противно на преживяването с напитката в тукашния свят. А това, че става въпрос не за вода, а за вино, макар и от особен, отвъден характер, последвалата традиция недвусмислено потвърждава. Защо е важно виното? Ще видите по-късно.

Ситуацията обаче постепенно се променя с напредването на мюсюлманските завоевания, с установяването първо на халифата на Умаядите със столица Дамаск и сетне, през VIII век – на халифата на Абасидите с метрополия Багдад. Канабисът е известен от хилядолетия в района на Близкия изток и Средна Азия. Познат е в Месопотамия, Шумер и Акад, а литературата разказва, че към края на VIII век пр.Хр. започва да се употребява думата куннабу или кунубу. Откъдето идвало също арабското каниб и персийското канаб. Познат е в Древен Египет, влиза в употреба за ритуални цели в Индия, споменава се още от Херодот през V век пр.Хр. като субстанция, употребявана от скитите с цел пречистване на телата им. 

А веднъж постигнали териториална експанзия на халифата, арабите и мюсюлманите има откъде да придобият липсващия им опит и познание за конопа. Това неизменно става първо през медицински трактати. Още в тях, както отбелязва видният ориенталист Франц Розентал, автор на може би най-подробната монография по въпроса („Билката. Хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“), старите наименования на наркотичните производни на канабиса са различни и понякога объркващи. Хашиш като че ли е най-очевидното и познато нам. Наричат го още бандж, което в епохата преди исляма се използва за обозначаването на коноп. При мюсюлманите обаче бандж започва да означава и растението, известно при нас като „черна попадийка“ (Hyoscyamus). 

Може би най-ранното арабско споменаване на канабиса откриваме в „Книга за отровните вещества“ (Китаб ас-сумум) на легендарния лекар и фармацевт Джабир ибн Хаян от края на VIII век. Там той доста неясно разглежда различните видове бандж и внася допълнително объркване чрез позоваването на термина афйун – днес употребяван като „опиум“. Този „опиум“ според него е сокът на черния бандж. От друга страна, „опиумът“ оставал свързан с мака, но без да става ясно какво точно е бандж. В анонимен „Трактат за възбранеността на бандж“ пък авторът му казва, че „бандж е общо понятие, докато хашиш е по-специфично“. 

Чисто ботаническите му имена, свързани с различните негови деривати, са допълнени от жаргонните му наименования. В един доста по-късен етап Ал-Бадри от XV век вече е успял да събере няколко десетки, които разделя по два признака. На първо място са имената на хашиша в различните географски локации. На второ имаме нещо по-интересно – как различните професии и социални прослойки са го наричали. Жителите на Персия му казвали бандж. Тези на Йемен – „зеленото“. В Антиохия му викали „котешка глава“, в Хама, Сирия – „препеченото“, а в Египет – зих. На Запад му казвали „щерка на канабиса“, а тези от Хомс, пак в Сирия, употребявали по негов адрес прозвището „онова, що развеселява“. В крайбрежните равнини (Сауахил) бил известен като „изумрудена мина“ и пр. 

А как наричали хашиша различните групи в обществото? 

Отшелниците му викали „познатото, известното“, също „известното на бедните“ (което пък е прозвище на мистиците). Търговците му казвали „пристигането“ или „покой за ума“. Шейховете на суфите го наричали „посещението на зеления Хидр“ (проверете кой е Хидр в Коран 18:65–82!) или „онова, което се свързва със сърцето“. За водоносците бил „светилникът“, за готвачите – „нахутът“, за певиците – „клонките на щастието“. А за философите? „Хапка мисъл“, разбира се. За онези, които измиват труповете за погребение, хашишът бил „Светият Йерусалим“ (в исляма се нарича Ал-Кудс), за гробокопачите – „сладкишчето“. За хомосексуалните (маханиса) – „малка восъчна свещичка“, и накрая, за самия Сатана – „ловджийката“ (мутасайида). 

Вътрешната традиция, породена от откриването на свойствата на канабиса, върви ръка за ръка със сблъсъка с Античността, която отдавна вече разпознава чудната „билка“. По време на Абасидския халифат арабите лека-полека откриват гръцките автори. Ключова роля играе спонсорираният от халифа Ал-Мамун „Дом на мъдростта“. Халифът, освен че е известен със слабостта си към момчетата, се превръща в истински меценат (много анахронистично употребено тук), под чието покровителство започват да се превеждат достигнали до двора гръкоезични автори. И там някъде се появява първата арабска версия на „За медицинските вещества“ (De materia medica) на Педаний Диоскурид в превод на Истафан ибн Басил (тоест Стефанос Базилос) и неговия ментор, известния Хунайн ибн Исхак от IX век.

Ботаническият и зоологически справочник за медицинската употреба на всякакви субстанции става изключително популярен в мюсюлманското Средновековие и битува под най-различни заглавия. Може да го откриете като „Относно субстанциите в медицината“ (Фи хаюлат ат-тибб), но понякога му казват направо „Книга за тревите“ (Китаб ал-хаша’иш). Ще ми се да настъпя тенденциозно преводаческия педал до дупка и да кажа, че си звучи направо като „Книга за видовете хашиш“ (множественото число на арабското хашиш е хаша’иш), но това би било доста манипулативен преводачески експеримент.

Изключително забавно е човек да открива различни арабски преписи от съчинението на Диоскурид. А такива са запазени изключително много в огромен период. В някои от тях е трудно да разпознаеш, че става въпрос за различни растения, например в този, съхраняван днес в библиотеката в Лайден. Особено ако като мен не блестите с особени ботанически познания. Та, боже мой, или както би казал един мюсюлманин, „кълна се в брадата на Пророка!“ (уа-лихйати н-наби), всички ми изглеждат просто рисунки на стъбла с листа! Други преписи са доста отчетливи. Освен част, посветена на растенията, съчинението съдържа и част за животните и техните медицински свойства. 

Впрочем канабисът в един от късните преписи от XIX век изглежда така. 

И тук текстът много ясно се чете. 

Има два вида канабис (киннаб), твърди се в арабския превод на Диоскурид. Единият е „градински“. На арабски е бустани, откъдето идва и нашето „бостан“. Ама това не значи, че се отглежда в нивата с пъпеши и дини (по-скоро днес в царевицата), а в специално предвидени за целта места. Листата на този вид канабис приличат на ясеновите, мирише лошо, има дълги стъбла, кръгли семена. И ако се прекали с него, разваля семенната течност, но ако се изцеди сок, докато е пресен, помага за болки в ушите. И за други болки ще да помага, душевни, бих добавил аз… Вторият вид канабис е „див“ (барри), който е по-дребен, расте на около лакът височина, прилича на „градинския“, но цветът му е червеникав. И от двата вида коноп се правят въжета. 

Много скоро обаче мюсюлманите откриват и други свойства на иначе лечебното растение.

Тези свойства предполагат употреби, които по нашите земи описваме като „една малка ракия за цяр“. И така, за около три столетия положението с консумацията на хашиш в „Дома на исляма“ (Дар ал-ислам) става неудържимо. И то толкова, че се появява в литературни произведения, пишат се стихове за него, започва да привлича вниманието на богословите и мистиците. През цялото това време се консумира по най-различни начини. 

Ибн ал-Байтар, прочут фармацевт от XIII век, автор на „Справочник за лекарствата“, ни оставя доста материал за размисъл. „Аз самият съм виждал суфи (мюсюлмански мистици) да „готвят“ листата, после внимателно да ги мачкат с ръце, докато направят „паста“. Тази „паста“ на арабски идва от същия корен, от който идват и думата „маджун“ (ма‘джун) в българския език и думата „тесто“ на арабски (‘аджин). А после светите хора, разказва ни легендарният учен, ги закръгляли на „таблетки“, нещо като малки дискчета. Други пък леко изсушавали листата, намачквали ги, смесвали ли ги със захар и сусам и така ги дъвчели дълго време. 

Историкът Ал-Макризи от XIV век ни е оставил и други предписания – онзи, който яде семената или листата на конопа, трябва да ги консумира с бадеми, шамфъстък, захар, мед или заедно със семена от мак. Според други листата се варят, оставят се за срок от шест седмици, докато започват да се разлагат, смилат се и се правят на топчета. Сирийците от своя страна оставяли листата сухи и после ги „изпичали“ в затворен меден чайник на огън за около три часа. Накрая, за да омесят топчета, разбърквали масата с мед или сироп от фурми. И да, няма как да не направи впечатление, че консумацията на канабис чрез пушене, един по-модерен метод, в подобни стари извори не се споменава. Пуши се в по-късни периоди, особено след като тютюнът навлиза сред мюсюлманите. 

Старата практика за консумация на хашиша е предимно чрез ядене.

Като „гарнитура“ му се притурят плодове и сладкиши, а привилегията за консумация заедно с алкохол, предимно вино, остава ограничена в кръговете на богатите. Защото съчетава „мързела от хашиша с енергичността на виното“, по думите на привърженик на тази вдъхновяваща комбинация.

Постепенно яденето на хашиш се превръща в навик. От Мароко до Персия, от османските султани до индийските императори. Яде се навсякъде – в уединение, в компания, по време на нарочни събирания, на пазара, в банята, вкъщи. Потребителите на хашиш могат да бъдат намерени на определени места в градовете, например Ард ат-Таббала и Баб ал-Лук в Кайро, или пък на моста в града, известен като Кантарат ал-Хашшашин („Сводът на хашишджиите“), именно защото там се събират пристрастените към дрогата. Често пъти владетелите се опитвали да ограничат търговията и разпространението чрез обичайните мерки – изкореняване и изгаряне на посевите. А за баналната връзка на хашиша със зловещите убийци (асасини), водени от Стареца на планината Хасан Сабах, дори не си струва да говорим. Който се интересува, може да намери отличната монография на Бърнард Луис по въпроса, която е достъпна и в превод на български език.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma-produljenie/

<< Към първа част

Според преданията (хадиси) Пророкът, докато водел молитвата на общността, свалял сандалите си и ги полагал от лявата си страна. Като видели това, неговите последователи започнали да правят същото. Нормално, бих добавил аз. Когато си убеден, че това е „Пратеникът на Аллах“ (Расул Аллах) и че той е „прекрасен образец“ за теб (Коран 33:21), ще искаш да си като него. След края на молитвата Пророкът запитал хората защо го правят, а те отвърнали, че е, защото са го видели да постъпва по този начин. Той пък разказал как самият архангел Джибрил (библ. Гавраил) го е осведомил, че върху сандалите му има мръсотия. Оттук и заръката към мюсюлманите – видят ли, че сандалите им са зацапани, на път за джамията, да ги избършат и тогава да се молят. 

По време на един от военните походи (газуа) Пророкът казал на правоверните да гледат да носят сандали, защото човек остава яздещ, докато е обут със сандали. А ако връвта на единия сандал се скъса, да не се ходи с един сандал. Тогава е по-добре бос. В друг пък разказ един от съратниците извадил два сандала (или налъма?) с каишки, за които друг казал: „Това бяха сандалите на Пророка.“ Било предадено, че Мохамед веднъж наложил наказанието за пиене на вино чрез бой с палмови клони и сандали. Или налъми. А Абу Бакр по този повод отмерил четирийсет удара. В друга версия на същия разказ самият Пророк налагал по четирийсет удара с палмови клонки или сандали. Налъмът, съответно сандалът, може да служи и като знак за състояние на посвещаване и ритуална чистота при поклонението хадж, наричано ихрам. Съпровожда се с обличане на определени дрехи. А Мохамед препоръчва тогава да се носят сандали. Не може затворени обувки. Извън специфичната регулация на поклонението, Пратеникът на Аллах според едно предание забранил човек да си нахлузва чепика, докато е изправен. 

Без да превръщаме този текст в енциклопедия на налъма по шериата, става ясно, че

назидателната употреба на чепика съвсем легитимно може да бъде подплатена с религиозен аргумент.

Очевидно е възможно да имаме едно и също следствие, породено от различни причини. Идейните основания на баба ми едва ли са свързани със Сунната. Както и Вазовото „биене по ръцете“, „задницата на престъпника“, че и на страховитата „фалага“ – с бой по ходилата. Но в рамките на една добре информирана от Корана и Сунната образователна и възпитателна традиция може да очакваме причинно-следствена връзка между тях и препоръките да се възпитава чрез бой, нали? А в старите медресета това е неизменна част от образованието. Така поне научавам от арабски образователни класики, като съчиненията на Ибн Сахнун от IX век или Ал-Кабиси от следващото столетие и началото на XI век.

На учениците се нанасят до десет удара, като причините са много – лентяйство, бавно запомняне на текста на Корана, грознопис, заспиване по време на урок.

Съветът е да се избягват чувствителни части, например лицето, да се внимава да не се нанесе трайна телесна повреда, но да се причини болка. Лошият учител се отличава с това, че наказва учениците заради своя собствен гняв, а не „заради тяхна полза“. Препоръчват се удари по нозете, защото, по думите на Ал-Кабиси, те „са най-издръжливи на болка“ и рискът да се стигне до голямо увреждане е нисък. А от други извори знаем, че наказанието се нанася чрез пръчка, с дреха или със сандал, налъм, чехъл, както искате го наречете. 

Възпитателната мярка според традиционното арабско право обаче не е приравнена с наказанието, наложено за простъпки на свещения закон. Има различни термини. Възпитателното наказание чрез бой обикновено се обозначава с та’диб, тоест „дисциплиниране“. Идва от арабската дума адаб, тоест „етика“, „възпитание“, „порядки“, но също и „литература“. Оттам пък изразът байт ал-адаб, тоест „дом на етикета“, на „добрите порядки“ или направо „домът на литературата“, е един от много евфемизми за тоалетна. За боя с цел наказание по свещения закон се употребяват други термини. Но и при него сандалът играе роля. И до днес е така, както свидетелстват запитвания на мюсюлмани из големите портали за онлайн запитвания (фетви) относно наказанията чрез бой с палмови пръчки или сандали, налъми, обувки… 

Освен към инструменталната и негативно натоварена наказателна употреба на налъма, текстовете на Корана и Сунната отпращат и към други културни практики, например съногаданието.

Големите арабски съновници, включително и този на Ибн Сирин от VII век, комуто се приписва първият запазен сборник с мюсюлмански тълкувания на сънищата, твърдят, че ако сънуваш да те бият с налъм или сандал, ще бъдеш изложен на упреци.

Само че сандалът на Пророка е друго нещо. Около него се развива специфична литература, посветена на достойнствата му. Разказва се, че векове след смъртта на Пророка все още съществуват автентични съхранени негови сандали. Един от тях е предаден от съпругата му Аиша. Парче от сандал на Мохамед се открива запазено и в Кайро през IX век при съдията Абд ал-Басит ибн Халил ибн Ибрахим от Дамаск. Имало и друг запазен образец в училището по хадис „Ал-Ашрафия“ в Дамаск, също историците говорели за още един, запазен в мароканския град Фес по времето на прочутия Мулай Исмаил ибн Шариф, султан на Мароко в края на XVII и началото на XVIII век. Така поне твърди богословът Ахмад Таймур от Египет, когато пише „Реликвите на Пророка“ в средата на миналото столетие и обговаря наличните артефакти, приписвани на Мохамед. Да речем, плащ, меч, косми, знаме. И разбира се – дълго разсъждение, посветено на свидетелствата за запазен „пророчески свети сандал“ (ан-на‘л аш-шарифа ан-набауийа). 

А Фес не е случайно място, особено що се отнася до свети налъми и сандали.

Там се подвизава авторът на най-известното съчинение за сандалите, или налъмите на Пророка. Ахмад ибн Мухаммад ал-Макарри живее през втората половина на XVI и първата половина на XVII век и произхожда от Тлемсен в Алжир. Кариерата му на богослов и правист го отвежда във Фес и Маракеш като част от дворцовото обкръжение на Ахмад ал-Мансур, мароканския султан от края на XVII столетие. След като Ал-Мансур умира през 1603 г., Ал-Макарри се установява отново във Фес и поема престижния пост на имам на джамията „Ал-Карауин“, към която от IX век действа и едно от най-авторитетните религиозни училища в мюсюлманската история. Чак години по-късно, през 1617-та, заминава за Кайро. Там започва да пише най-известното си съчинение – история на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), която се превръща в стандартен справочник по темата на Запад поне до ХIХ столетие. Пътува до Дамаск, Мека, Медина, преподава хадис и умира през 1632 г., докато се подготвя да се установи в Дамаск. Изобщо, мюсюлманските богослови и прависти са космополитни. Пътешестват много по работа, за препитание, по лични причини, в преследване на политическа кариера или пък в заръчаното още от Пророка „търсене на религиозно знание“ (талаб ал-‘илм). 

Но за нас е интересно друго. През 1621 г. Ал-Макарри пише съчинение, посветено на обущата на Пророка. А заглавието на арабски е впечатляващо и римувано, както му се полага – „Победа от Всевишния в прослава на сандалите“ (Фатх ал-Мута‘али фи мадх ан-ни‘али). Може да си поиграем с превода – арабските заглавия на съчинения го заслужават. Често пъти са дълги, метафорични, конструирани са от формални, да не река изкуствени рими. Бих могъл да предложа и „Завоевание от Всевишния във възхвала на налъмите“. И тези два варианта далеч не изчерпват всички възможности. А съчинението се е превърнало в класика. Започва с разглеждане на частите от Сунната, посветени на сандалите на Пророка. Обсъждат се и значения на точно определени изрази от тях, тълкувания на богослови, живели преди. Ако искате да се гмурнете в темата и сте готови да се вкопчите в борба с арабския език от XVII век, това е вашето четиво в чудесен, чист и четивен препис, съхраняван понастоящем в библиотеката „Честър Бийти“ в Дъблин. 

За по-визуално ориентираните читатели документът съдържа безценни изображения. Ето как в епохата на Ал-Макарри изглеждат различните видове сандали.

Запомнете този дизайн. Хем са много сходни, хем различни. Разширена основа, стесняване в долната част, нагоре заоблено разширяване и заострен връх. 

А защо е важна формата? Защото точно в тази форма исторически се появяват и талисманите на „светия сандал“, да не кажа „налъм“ (като един поп Минчо Кънчев). И до днес може да си купите такъв. Християните носят кръстчета, евреите имат своите „Маген Давид“ („щитът на Давид“, известен още като „звезда“), а мюсюлманите носят талисмани с формата на сандалчета от метал или дърво. Често пъти не са празни по средата като тези на Ал-Макарри, а са запълнени с геометрична орнаментация или са изписани с благочестиви формули. Може да си ги сложите в рамка на стената, на ключодържатели, като висулка или като декорация на дрехата. На късмет било, твърди се в мюсюлманските общности онлайн, където богослови много често обясняват какви са достойнствата на сандалите на Пророка, и препращат към предходни съчинения по въпроса. Дори материалът на оригиналните сандали на Мохамед е предмет на обсъждане. Жълти били, от кравешка кожа. 

За това жълто се сещам, докато се разхождам из пазара във Фес по време на пътешествието ми там. Кожените сандали и чехлите греят в пъстри, ярки цветове. „Как ги наричате тези?“, питам един продавач. Книжовният ми арабски винаги предизвиква шок. Човекът явно държи малък дюкян за портмонета, обувки, сандали, чехли и след първоначалния стрес от моя арабски превключва на много сносна версия на езика на Пророка. „Тук им казваме бабуш“, ми обяснява. А, ясно. Думата, подозирам, е свързана с нашенската папук, която шества из Персия, Турция, Близкия изток, та чак до Мароко. Като четеш обяснения за бабуш по арабските сайтове, често пъти го представят като вид на‘л. Само че не е толкова отворен, прилича на чехъл със заострен връх, не толкова на налъм или на сандал. Тъй като Фес е мястото и на известните бояджийници за кожа, където недейте стъпва, ако сте с чувствителен нос, питам и за вида кожа. „Имаме четири вида – най-скъпата е камилската, после е кравешката, после овчата и накрая – тази от коза“, ми се казва. А дали е така, не знам, приемам го на доверие. „Добре, а защо някои кожени неща, които искаш да ми продадеш, са овехтели и позагубили баграта си?“ – продължавам да разпитвам. „Защото са боядисани с естествено багрило, което е щадящо природата.“ Разсмивам се. Веднага се сещам за диалога ми с продавач на сувенири на Капалъчаршъ в Истанбул преди много години. 

– Колко искаш за тези сувенирни украси от керамика? – питам един продавач.
– 40 долара! – отговаря.
– Добре – казвам, – за тези пари ще взема две, плюс ей тази декоративна метална кутийка. 
– А, не! – обижда се. – Само тази кутийка струва петдесет долара. Погледни я, от сребро е, а вътре е слонова кост.
– Виж сега. Това не знам дали е сребро, но вътре виждам само пластмаса.
– Е – казва той веднага, без дори да се замисли, – така е. Ама не ръждясва!
– Браво! – разсмивам се аз. – Не ги искам.

С това пътешествието на върха на налъма приключва. Но остава с отворен край. Започнало от „шамарената фабрика“ на социализма с налъмен привкус, преминаващо през възрожденската дряновица и бунтовните ни свещеници, Корана, Сунната, султани, принцове и везири в халифата. Всички те мързеливо се пошляйват по ориенталски сандали някъде в сокаците между пазари, хамами, палати, дюкяни, медресета и джамии, между България, арабския свят, Османската империя и Северна Африка. И ако някой ми каже, че темата е изчерпана, бих му отвърнал, че това ще стане, ама когато цъфне налъмът.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma/

Колко ангела или дявола – пита упоритото клише – се събират на върха на една игла? Винаги съм гледал с подозрение на този представян за средновековен философски казус. Най-малкото заради употребата му в пейоративен контекст. Служи за илюстрация на безполезната казуистика, с която се занимават католическите схоластици. Но откъде идва въпросното клише, не е съвсем сигурно. Сигурно е, че помня как в „Сума на теологията“ на Тома от Аквино се обсъжда въпросът дали може няколко ангела да бъдат по едно и също време на едно и също място. Отговорът е „не“. А защо това е така, може да проверите в оригиналното съчинение, което го има и на български. Апропо,

колко истории могат да се съберат на върха на един налъм?

Тук отговорът ще следва златните корпоративни практики, според които при разглеждането на етични казуси често избираш между „да“, „не“ и „зависи“. Тук зависи колко си кръстосвал ориенталската география и история. И също какво точно разбираш под „налъми“. 

Една от бабите ми имаше. Държеше ги на входа на банята. Грубовати чамови дъски, изрязани в приблизителната форма на стъпало. Каишката им беше гумена лента, прикована с пирони. Веднъж ги пробвах и щях да се пребия, защото бяха неудобни, твърди и се пързаляха по плочките на външната баня, в която греехме вода в бойлер на дърва. Като говорим за пребиване, тогавашните ми съученици в местното училище имаха друга история със своите баби. Носеше се мълвата, че голямата дървена лъжица за готвене, точилката и налъмът са измежду основните възпитателни средства за „набиване на акъл“, ако трябва да се позова на една крилата фраза на бившия ни премиер Бойко Борисов. 

А универсалният характер на този културен и етнографски артефакт се доказва и от бегъл поглед към етимологията на самата дума. Ако проверим в речника на българския език, взели сме налъма от турски. Там му викат „налън“ (nalın). Само че в османотурския думата е преминала от арабския чрез интересна трансформация. На арабски в единствено число е на‘л. Тази обърната запетайка е срещащата се в семитските езици фонема, изписвана с буквата ‘айн. Звучи много особено, веднага се разпознава – едно такова жвакащо и задавено, придава характерна мелодика на арабския език. Та на арабски думата може да значи много и различаващи се от едно от друго неща. Налъм. Сандал. Папук. Патък. Чехъл. Джапанка, ако трябва да използваме един културен анахронизъм. В тези си значения се конкурира и с друг термин – шибшиб, който обаче подслонява в себе си и значението на „пантоф“ за къщна употреба, подобно на хуфф – по-затворена обувка от сандала и налъма, но по-отворена от познатите ни обувки. А на‘л може да обозначава даже и подкова, оттук и на български са дошли налчета впрочем. Но като цяло говорим по-скоро за отворен тип обувки. Не толкова за „галош“ и „цървул“, колкото за „сандал“. А за затворена обувка в арабския език има друга дума – хиза’. 

Налъмът обаче е вездесъщ. Множественото число е ни‘ал. Само че се използва рядко и за това си има причина. Все още не е ясно колко истории се събират на върха им, но обикновено побират по едно ходило в налъм. А ходилата, съгласете се, обикновено вървят по две на човек. За целта много удобно семитските езици имат двойствено число. Тези граматични форми все още се използват, макар и предимно във високата, книжовна, „най-чиста“ (фусха) форма на езика. Но налъмите също вървят по два, както и ходилата. Затова и в двойствено число са на‘лан. В родителен и винителен падеж, тоест в най-често срещаната форма на имената в арабския език, са на‘лайн. Разговорно в потока на речта понякога зазвучава като на‘лин. Оттук до турското налън и нашенското налъм има… само един налъм разстояние, нали? 

Оказва се, значи, че селските ни баби не се отличават с особена изобретателност. По-скоро залагат на консервативни, прости и изпитани в исторически план решения. Ако трябва да употребя дума, която съм научил от баба ми, „на̀ръчен“ инструмент за наказание и битово насилие си пада налъмът, и то още от стари времена. Много преди провинциалната реалност на късния социализъм, в която е минало детството ми. Да се присетим например за сборника с приказки, стигнал до нас под заглавието „Хиляда и една нощ“. Всички разпознават книгата, а някои български читатели имат досег с нея и през превода от арабския оригинал, а не с предходните преразкази и съкратени издания. Именно там намираме историята за красивия принц Тадж ал-Мулук („Короната на владетелите“, така се превежда името му), който, предрешен като търговец, изпраща една старица, за да извоюва за него любовта на царската щерка Дуня. Тази любов се оказва доста страстна, противоречива и свързана с телесни жестове от различен порядък. 

Защо да те упреквам? Че си глупак – разбрах!, 

пише в един момент царската дъщеря до Тадж ал-Мулук. Отговорът не остава без реакция от принца, който се разплаква. Това може да не е никак мачовско по съвременните критерии, но не е необичайно за мъжете в този тип разкази. И по съвет на бащиния си везир младежът изпраща обратно писмо по „зловредната бабичка“, ако цитираме разказа, до Дуня.

Тя зла е — аз я нежно възхвалявам, гнети ме — аз я в стихове възпявам,

изповядва се злощастният влюбен. Царската дъщеря прочита писмото, разгневява се, вика слугите и им нарежда: 

Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си! 

Удрят я с налъмите, докато изпадне в несвяст, а после я хвърлят зад портата. Но разказът не приключва тук. Сватовницата се свестява и се завръща отново при Тадж ал-Мулук, където непоколебимо скроява поредния план за спечелване на сърцето на „тази мъчителка“.

Нека сега да се опитаме да погледнем налъма отвъд прагматичната му употреба. Ясно е, че сандалът, чехълът, налъмът и папукът – както и да преведете на‘л на български – удобно ляга в ръката и е идеален за образователно-назидателни употреби, за „биене по задницата на престъпника“, както си спомня Иван Вазов в „Даскалите“. Може ли да потърсим по-дълбоки концептуални и духовни основания за популярността му? Оказва се, че да. В намирането на отговори ни помага поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“. В Българското възраждане може да липсват ориенталисти, сравними със западните им съвременници, но пък имаме своите оригинални приноси към полето на ислямознанието. В случая с българския свещеник става дума дори за антропологически наблюдения на терен от Диарбекир, където е заточен. 

Захванали, разказва той, да говорят из Диарбекир, че в града щял да дойде някой си Шахид шех Чубук. А той носи на главата си „налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме“, пояснено от него като „скъпоценната госпожа майка“. Гротесково-подигравателното описание на шествието около свещения артефакт, на съпътстващия тормоз върху християните и проповедта на шейха в джамията не е за ухото на по-чувствителния читател, но завършва с нотка на религиозна полемика. 

Ний сме подперизи [идолопоклонници], че се кланим на дъски с изобразени образи, 

възмущава се изгнаникът в расо, очевидно визирайки иконопочитанието. А пък в същото време турците се кланят и „чест въздават“ на един налъм. 

Повечето форми на вярвания имат свещени предмети, ще си кажете. Нормално е. Но със сигурност трябва да отчетем, че реликвите намират своите основания в съдържателните основания на съответната религия. В едни по-конкретни измерения не може да очакваме да намерим в мюсюлманската практика парчета от Светия кръст например. Или мощехранителници. Или мироточиви мощи, ако трябва да посочим характерни за православната традиция явления. Защото те имат напълно различни, външни на мюсюлманската традиция обосновки. Свързани са с други текстове. Но ето, тук имаме налъм. И ако все пак изпаднем в конкретика, дали налъмът от разказа във „Видрица“ изглежда по-скоро като налъм, или като нещо, което бихме определили като сандал? Защото това за нас сега са две различни неща, въпреки че се обозначават с една и съща дума.

Османският налън, известен в Египет също като кабкаб, има характерен външен вид, много различен от грубоватия бабин дървен чехъл. Представлява

дървена платформа с особена форма, по-скоро заострен отпред, с каишка отгоре, но отдолу обикновено се крепи на два високи тока,

издялани от същото парче дърво или допълнително монтирани перпендикулярно дъсчици. Често пъти е богато украсен и инкрустиран, например със седеф или сребро, понякога има и прикрепени звънчета. Ако ме питате, идеален е за подхлъзване и сдобиване с тежка фрактура в банята. Но жените от епохата явно не мислят така и го превръщат в стандартна част от посещението на хамамите и изобщо от всекидневието им, както се вижда и от западни изображения. 

Дали обаче в предислямска Арабия и в епохата на ранния ислям познават налъма в този му софистициран вид? 

Едва ли, при все че според някои изследователи произходът на налъмите може да се проследи до дървените сандали от Древен Египет и античните сандали. Като че ли е по-вероятно арабският на‘л да прилича на нещо, което сега бихме определили като сандал, а не като османски налъм. Но със сигурност по времето на Пророка и през първите столетия след появата на исляма се случва нещо друго. В Арабия се полагат концептуалните основания на религиозния жест, наблюдаван от българския поп Минчо Кънчев през XIX век в Диарбекир. Казано с по-прости думи, анадолският ходжа съвсем не си измисля, като придава значимост точно на този предмет. 

Коранът споменава еднократно превърналия се в термин на‘л. И то във връзка с пророк Муса (библ. Мойсей). 

Аз съм твоят Господ. Свали сандалите си! Ти си в свещената долина Тýа, 

чува той от самия Аллах (20:12). Ако настъпим малко педала на преводаческия произвол, може да го преведем и с „изуй налъмите си“, нали? Очевидно е, че кораничният разказ пресъздава историята за Мойсей при горящия храст от библейското Петокнижие (Изх. 3:5, Деян. 7:33), споделяна както от юдаизма, така и от християнството. И защо да не се заиграем с подобен превод? Та дори българските преводи на Библията допускат вариации: веднъж в текста, към който препраща Корана, се появяват „обувки“, друг път – „обуща“, а на трето място – „сандали“. А еврейската дума е на‘ал и има същия общосемитски корен. Така чрез акт на аналогия (обозначавана в ислямското право с термина кийас) може да кажем, че 

сандало-налъмите обединяват в себе си трите монотеистични религии, докато плават по реката на времето като един „кораб на спасението“ 

според метафората на богословите. „Който се качи на него, се спасява, а който изостане – потъва“, бил казал легендарният имам Малик ибн Анас от VIII век.

Това, разбира се, е пълен тълкувателен произвол от моя страна. По-скоро би било окачествено с термина „религиозно нововъведение“ (бид‘а), понякога превеждан като „ерес“, и ще ми навлече недоволството и на трите религиозни общности. „Корабът на Нух “ (библ. Ной) от думите на имам Малик не е никакъв налъм, а всъщност представлява пророческата Сунна. И тя задава доста насоки, които да осмислят религиозно ежедневната наглед вещ. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/california-dreamin-on-such-a-winters-day/

Въпреки снежната обстановка в България през последните дни аз не мога да спра да мисля за горящия ужас, който се разрази от другата страна на света и изпепели части от Западното крайбрежие на САЩ. Ето защо този път текстът е посветен на името на най-гъстонаселения, но и изпълнения с най-много блянове американски щат – Калифорния. Заедно с Лос Анджелис и Холивуд наименованието отдавна се е превърнало не само в синоним на Америка, а и в нещо като нарицателно, обобщаващо едва ли не цялата съвременна западна цивилизация¹.

В контраст със световната популярност и разпознаваемост на наименованието Калифорния, произходът му е изненадващо слабо известен – както за хората по света, така и за самите американци, а вероятно и за повечето от близо 40-те милиона жители на самия щат. За разлика от останалите американски щати, повечето от които или са наречени на владетелите на държавите, които са ги колонизирали, или наименованията им са заимствани от езиците на местните индиански племена, произходът на „мелодичното, но величествено“ име Калифорния е доста по-любопитен.

Историческите проучвания всъщност така и не стигат до единодушно мнение по въпроса, като предлагат разнообразни теории за произхода на името, които освен изненадващи са и толкова много, че през последните 160 години са им посветени поне същият брой изследвания и анализи. (А в една от теориите, между всичко друго, дори се натъкваме и на българска връзка!)

Все пак известен консенсус – поне относно първоизточника, ако не и относно произхода на името – съществува. Редица изследователи се обединяват около теорията, че през 1533 г., когато конкистадорите на Кортес се натъкват на големия полуостров до северозападния бряг на днешно Мексико, те първоначално го вземат за остров и – в резултат на смесицата от „високи очаквания и дълбоки разочарования“ – му дават името Калифорния, което съвсем непринудено и безцеремонно заимстват от популярен тогава рицарски роман.

Въпросният роман се нарича Las sergas de Esplandián („Приключенията на Еспландиан“) и е издаден в Севиля през 1510 г. В него писателят Гарси Родригес де Монталво разказва за митичен, изобилстващ от злато остров „отдясно на Индиите“, в близост до „Земния рай“².

Островът се нарича Калифорния и се управлява от чернокожа кралица, наречена Калафия. Населен е от подобни на амазонки жени воини, които опитомяват и яздят грифони.

Кралица Калафия отвежда армията си в Константинопол, за да се сражава на страната на „езичниците“, но в края на краищата бива победена и приема християнството.

Тази история е поредното доказателство, че освен завоеватели, конкистадорите се оказват и изключително находчиви именодатели, макар че прибягват до доста произволни названия (виж историята с пуйката). С придвижването им на север и навътре в сушата, наименованието Калифорния се разширява отвъд полуострова, станал известен като Baja California („Долна Калифорния“), за да обхване и териториите на днешните американски щати Калифорния, Невада и Юта, както и части от Аризона, Уайоминг и Колорадо, които пък получават названието Alta California („Горна Калифорния“) или Nueva California („Нова Калифорния“). Цялата територия, носеща общото име Las Californias, съществува като провинция на Испанската империя в периода 1767–1804 г.

Произходът на наименованието Калифорния и връзката му с книгата обаче са „открити“ едва през 1862 г. – 12 години след като Калифорния става 31-вия американски щат (неговото мото и до днес е „Еврика“!), – когато американският писател, историк и свещеник Едуард Еверет Хейл ги посочва в свое изследване. Впоследствие други историци потвърждават теорията като много вероятна и на свой ред правят редица предположения за това как наименованието се е оказало в романа на Монталво и дали то е неологизъм, заемка или преиначена версия на вече съществуваща дума.

През 1917 г., авторката и суфражетка Рут Пътнам публикува изключително подробно, изненадващо забавно и изпълнено с духовити наблюдения проучване от стотина страници със заглавие California: the Name. Там тя посочва Las sergas de Esplandián като вероятен първоизточник на думата и предлага своя допълнителна интерпретация. Според нея името Калафия (и съответно наименованието Калифорния) произлиза от срещаната в много европейски езици дума caliph (навлязла в българския като „халиф“) – титла, означаваща „владетел“ или „водач“, заимствана от арабската خَلِيف (ḵalīf), или „наследник“, но преобразувана в женски род³. Пътнам аргументира това свое твърдение с реторичния въпрос: „Какво по-естествено наименование за суверенна кралица, съюзник на турските езичници?“

Заедно с това Пътнам разглежда и редица други теории за етимологията на наименованието, които в края на краищата отписва като неблагонадеждни, но това не ги прави по-малко любопитни.

Според една от теориите – базирана на твърденията на Монталво, че се е сдобил с разказа от книгата посредством някакъв грък – писателят си е измислил наименованията на базата на гръцки корени: Calafia – от καλλι- (kăllí), коeто в комбинация с други думи означава „красив“, и φίλη (phile), тоест „приятелка“, или пък от καλλιφυής (kalliphues) – „красиво израснал“ или „добре развит“; California – от καλλι- и ὄρνις (ornis), тоест „птица“, като това е подкрепено от твърдението в книгата, че на острова живеят много грифони, които не се срещат в друга част на света.

Когато Пътнам се консултира с различни специалисти по старогръцки обаче, те обявяват тази теория за несъстоятелна, отбелязвайки, че що се отнася до формирането на фантастичните наименования в така наречените libros de caballerías от XVI век, всякакви опити за научен подход са безполезни. Вместо това специалистите предполагат, че наименованията са резултат от асоциативно мислене, подобно на детското, което си играе със звуците на вече съществуващи чудновати думи.

Други източници отбелязват, че е възможно Монталво да е заимствал името Калифорния от съществуващи географски наименования, например Californo и Calafornina в Сицилия или Calahorra в Испания.

В трета версия се посочва предполагаема връзка на името Калифорния с персийското понятие kar-i-farn, обозначаващо митологична „райска планина“, където живеят грифони⁴.

Според четвърта теория наименованието произхожда от латинското словосъчетание calida fornax, или „гореща пещ“, преминало в староиспанския като calit fornay, с което завоевателите на Кортес са оприличили климата на тази част на света при първия си сблъсък с нея. Отбелязвайки, че „нашите conquistadores“ не са били особено начетени, а и не са имали навика да измислят имена на завоеванията си по този начин, Пътнам оборва поредната версия.

Същата съдба сполетява и предположението, че наименованието Калифорния се корени в езиците на местното население, на които kali forno означава „високи хълмове“ или „високи планини“, а думата за „полуостров“ – tchali-falni-al, означава „пясъчната земя отвъд водата“.

В самия край на изследването си Пътнам споменава и версията, че названието идва от Калпурния – името на третата жена на Юлий Цезар, но предположението явно е толкова неблагонадеждно, че авторката дори не го удостоява с допълнителни обяснения.

Сред всички тези много или малко (не)вероятни теории обаче Пътнам откроява и една доста по-убедителна според нея хипотеза, която „прехвърля отговорността за измислянето на името от раменете на Монталво към неизвестния автор“ на старофренския епос La Chanson de Roland от XI век. В стих CCIX от епоса Карл Велики оплаква смъртта на племенника си Роланд и изрежда враговете, които ще го нападнат веднага щом разберат за кончината на храбрия войн. В оригиналния старофренски вариант това изреждане гласи:

Morz est mis nies, ki tant me fist cunquere
Encuntre mei revelerunt li Seisne,
E Hungre e Bugre e tante gent averse,
Romain, Puillain et tuit icil de Palerne
E cil d'Affrike e cil de Califerne;

И без да знаем старофренски, ясно можем да видим, че Affrike и Califerne са сред местата, откъдето се очакват вражески нападения. Това, което може обаче да ни е убегне, е, че списъкът с потенциални варварски агресори, освен саксонци и унгарци, римляни, пулианци (от Пулия) и нашественици от Палермо, също така включва и българи! Виждаме го съвсем ясно в превода на „Песен за Роланд“ от Лъчезар Станчев от старофренски, издаден през 1985 г.:

Умря Роланд, завзел ми не една страна.
Саксонци, хунгри, българи без страх
ще дойдат с рой враждебни племена,
и Рим, Палермо, Пулия със тях,
и тез от Африка и Калиферне чак!

В своето изследване Пътнам отбелязва, че повечето преводи и издания на епоса включват наименованието Califerne без никакъв коментар, някои го маркират като неясно или в най-добрия случай го обясняват като някакво въображаемо халифско владение. В бележка към превода си Лъчезар Станчев пък твърди, че „Калиферне е вероятно местност в Азия“.

Станчев, изглежда, е пропуснал издаденото през 1923 г. проучване на френския историк Проспер Буасонад, резюмирано тук от американския историк Хърбърт Д. Остин, което доста убедително разсейва мистерията около значението, произхода и етимологията на наименованието Калиферне, споменато в „Песен за Роланд“. Според Буасонад то е заимствано от крепостен град на територията на днешен Алжир, който през XI век, благодарение на богатството и великолепието си, е бил обект на страх и почитание сред европейските християни. Името на града – Kalaa-Ifrene или Kal-Ifrene – произлиза от арабската дума قلعة (qalea, тоест „крепост“, навлязла и в българския като „кале“), с която тогава са се обозначавали този вид крепостни градове, в комбинация с името на берберското племе бени ифрен, което го обитавало.

Стъпвайки на проучването на Буасонад, аз пък откривам доста интересна теория за етимологията на наименованието Ифрен. Според арабския учен и философ Ибн Халдун племето е наследило името от своя предшественик Ифри, което на берберските езици (ⵉⴼⵔⵉ) означава „пещера“. Други изследователи отбелязват, че Ифри е името на берберска богиня на слънцето, на пещерите и пазителка на дома, почитана преди приемането на исляма от берберите. (Ето как се оказва, че макар и първоначалната теория за арабския произход на наименованието Калифорния от „халиф“ да не уцелва езика и религията, все пак е налучкала приблизителния географски произход на първоизточника.)

Така или иначе, някогашният великолепен берберския град замира и изчезва през XII век, около столетие след появата му в „Песен на Роланд“. Но благодарение на споменаването му в старофренския епос, а впоследствие и на ненадейното му достигане (с известни изменения и посредством испанския рицарски роман) до западния бряг на новооткритата Америка четири века след това, името Калифорния не само оцелява, а пет века по-късно се превръща в едно от най-известните и разпознаваеми географски наименования в наши дни.

Невъзможно е да предвидим как – и дали изобщо – то ще премине през вековете напред. Дали след 900 години името Лос Анджелис, подобно на Кал-Иферн (и също като него идващо от свещена женска фигура), няма да съществува само в историческите архиви като обозначение на някога процъфтяващ град, впоследствие унищожен от пожари, земетресения, урагани, цунами и други природни, но предизвикани от хората потопи⁵? Няма как да знаем. Можем само да се надяваме в краткосрочен план, че Лос Анджелис и Калифорния ще се възстановят и от сегашното бедствие, а в по-дългосрочен – че с времето наименованията им няма да останат свързани само със спомени за отминали мечти, слава, блясък и богатства, а ще продължат да обозначават места, където животът продължава да процъфтява.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/c-kato-kalabaluk-o-kato-ostrov/

През изминалия месец и половина, откакто текат главозамайващите събития около разпада на ДПС и раздора между двамата му председатели, в главата ми непрестанно се върти – със същата настойчивост, като да беше песента Gimme! Gimme! Gimme! (A Man After Midnight) на ABBA – една от най-любимите ми шведски думи за всички времена.

И не, това не е думата lagom, която няма точен еквивалент на други езици и означава ‘достатъчно, точно колкото трябва, нито прекалено много, нито прекалено малко’; не е и livspussel, буквално „живот“ + „пъзел“, описваща баланса между работата и личния живот; нито пък е подвеждащият термин semester, който всъщност означава ‘ваканция’, или отдавна придобилият международно приложение ombudsman, понякога шеговито превеждан на български като „арменски поп“.

Въпросната шведска дума, която доста добре обобщава събитията около ДПС, всъщност е… kalabalik.

Когато миналата година я чух – субтитрирана като „хаос“ – от устата на участник в едно шведско телевизионно риалити, първоначално помислих, че халюцинирам. След няколко връщания и повторни слушания обаче се уверих, че думата наистина си е „калабалък“, макар и произнесена по необичаен за моето ухо, но типичен за шведския език напевен начин, който освен това е преобразувал ъ-то в ий.

Въпросното ъ в оригинал всъщност се означава с буквата ı, известна и като „i без точка“, характерна за турския език, откъдето, разбира се, идва и самата дума kalabalık. Там тя преминава от османския турски (قالابالق, kalabalık), като коренът ѝ може да бъде проследен до арабската дума غَلَبَة (ḡalaba), която означава ‘надмощие, преобладаване, триумф, победа’.

Освен в шведския, думата – с малки изменения в последната гласна – се среща както в българския, така и в останалите балкански езици, включително в македонския („калабалак“), сърбохърватския („калабалук“/kalabaluk), албанския (kallaballëk), румънския (calabalâc), гръцкия (καλαμπαλίκι) и даже в арменския (կալաբալըղ, kalabaləġ).

Но за разлика от обичайните исторически причини за преминаването на думата от турския в балканските езици и в арменския, поводът за ненадейното ѝ навлизане в шведския е доста по-вълнуващ, при все че той също е свързан с реално историческо събитие, или по-точно с едно също толкова ненадейно изгонване.¹

Въпросното събитие, известно на шведски под наименованието Kalabaliken i Bender (буквално „Калабалъкът в Бендер“), става на 1 февруари 1713 г. Целта му е отстраняването на шведския крал Карл XII от Османската империя, където той се установява през юли 1709 г., след съкрушителния разгром, нанесен му от руската армия в Битката при Полтава.

Настанявайки се край град Бендер (днешна Молдова), шведският крал създава нещо като двор в изгнание, „събирайки около себе си казашки ренегати, полски авантюристи, татари и остатъците от шведската армия, разбита при Полтава“, както цветущо е описано в посветена на Бендерския калабалък публикация в социалните мрежи. С течение на времето растящият антураж на краля налага изграждането на военен лагер във Варница, селище на няколко километра от Бендер, което става известно и като „новия Стокхолм“. Освен едноетажната сграда с дебели стени, където се помещава Карл XII, лагерът включва допълнителни постройки и казарми за кралските придворни и военни, наброяващи няколкостотин души.

По време на продължилия три години и половина престой Карл XII живее на издръжката на османската хазна, а многобройният му антураж натрупва сериозни заеми към местното население. След няколко любезни покани да напусне, които кралят отказва, като заедно с това не спира да кандърдисва султан Ахмед III да предприеме военни действия срещу Русия, множество еничари и тълпи от местни хора нападат лагера, където се помещават кралският двор.

Историческите източници се разминават относно числеността на участниците от двете страни на схватката: броят на османците варира между 8000 и 13 000, а на кралския антураж – между 700 и 1000. Но така или иначе, броят им несъмнено е достатъчен, за да създаде сериозна суматоха и събитието да заслужи наименованието си. Така нареченият калабалък продължава около седем часа, като накрая кралят е заловен и арестуван, а впоследствие получава прозвището Demirbaş Şarl, тоест Карл Желязната глава².

(Всякакви прилики със събитията около изгонването на почетния председател на ДПС от сараите в Росенец и „Бояна“, разбира се, са напълно случайни. А и както казва „великият комбинатор“ – и инцидентно, син на турски поданик, – чието фамилно име е същото като гореспоменатия град Бендер, „с парите човек трябва да се разделя леко, без стонове“.)

Така или иначе, експулсирането на краля от покрайнините на Бендер не слага край на неговото гостуване в Османската империя, нито на разходите по неговата издръжка. След ареста Карл XII е заточен в Димотика (днешна Североизточна Гърция), където прекарва времето си в игра на шах и в изучаване на корабната архитектура на османските галеони.³ Гостуването му продължава до 1715 г., когато той най-накрая напуска Османската империя и след двуседмична езда се завръща в Швеция.

Думата „калабалък“ не е единственото турско нещо, което кралят донася със себе си. Според историческите източници именно

благодарение на Карл XII в Швеция пристигат кафето и кюфтетата, както и зелевите и лозовите сарми –

все неща, които в наши дни се считат за неразделна, даже емблематична част от шведската кулинария и ежедневие⁴.

В случая със сармите шведските им наименования – kåldolmar и vinbladsdolmar – пазят етимологична следа за своя произход, като комбинират шведските думи kål (‘зеле’) и vinblads (‘лозови листа’) с турското понятие dolma, което от своя страна обединява всякакви пълнени ястия, включително и сармите, които пък на турски се наричат просто sarma. В едно чудесно преобръщане на значенията, в Швеция датата 30 ноември, която в недалечното минало се e почитала от носталгично настроени шведски националисти и неонацисти като деня на смъртта на Карл XII през 1718 г., от 2010 г. насам се отбелязва Kåldolmens dag, или Денят на зелевата сарма.

Но за да не бъде обменът съвсем едностранен, тук е мястото да отбележим, че Швеция също е дала нещо на Турция, което може и да не се яде, но поне в контекста на настоящата рубрика е не по-малко апетитно. Когато през второто десетилетие на XX век, като част от реформите на Ататюрк, Турция заменя персийско-арабската писменост със специално адаптирана към фонетичните изисквания на турския език латинска азбука, тя включва няколко „специални“ букви с диакритични знаци, взети „назаем“ от други езици. Редом с ç от албански, ş от румънски и ü от немски, в турската азбука фигурира и буквата ö, заета от изобилстващия от (често непроизносими за българския език) гласни шведски, където, освен че е буква, ö означава и ‘остров’.

С буквата ç пък започва думата çatışma, преведена в речника като ‘стълкновение, конфронтация, конфликт; престрелка, схватка; спор, препирня; пререкания’. За съжаление, тя е заменила чудесната и значително по-колоритна дума kalabalık в наименованието, с което историческото събитие е познато на турски: Bender Çatışması. Под подобни прозаични наименования от рода на „схватка“, „бой“ и „сблъсък“ събитието става известно и на много други езици с изключение на руския, където то е наречено с подобно на шведския название, а именно „Калабалык“.

За финал, имайки предвид, че Швеция в лицето на Карл XII губи не само конкретната битка срещу Османската империя, а впоследствие и цялата Велика северна война срещу Русия, Дания и Полша, в която Османската империя пък е неин съюзник, можем да заключим следното: дори да приемем, че историята винаги се пише от победителите, думите, с които тя се описва, принадлежат не само на тях, а и на победените. 

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-orientalskiya-mahmurluk-korana-i-domashnyarkata-vtora-chast/

<< Към първа част

В старите текстове се дават инструкции как се организира винопийството като част от дворцовия живот.

Низам ал-Мулк, онази емблематична фигура на единадесетото столетие, „златния век“ на Абасидския халифат, оставя заръки в своята „Книга за управлението“, подобна на Макиавелианските съвети към принца, как се организират събрания за пиене на вино. А той е един от най-интересните образи в историографията от периода – политик, юрист, богослов. Обича показно да преподава хадис, т.е. пророческото предание, в основаните от него религиозни училища (медресета). Учредява религиозни стипендии. Покровителства един от любимите ми интелектуалци и богослови от периода – Абу Хамид ал-Газали, този Тома от Аквино на халифата, драматичен, чувствителен, но и номенклатурен инфлуенсър. Другарува и с Омар Хаям. Умира от ръката на хашишин, т.е. убиец от движението на Хасан Сабах, легендарния Старец от планината.

Та трябва да има ден или два през седмицата, казва везирът, когато владетелят се среща с простолюдието и пият вино заедно. Ама това простолюдие не е всеки. На въпросните седенки (джаласат), да не кажа банкети, трябва да се знаят имената на присъстващите, както и точният им брой. Всеки идва най-много с един слуга. Не може да си носи питието, нито да си води виночерпци. А някои, припомня се, не стига че си носели питието, ами то било и с долно качество. Тогава гостът бил хокан за нахалството. Кръгът, в който владетелят пие вино, е тесен. Защото, казва везирът, да се седи в компанията на множество роби и слуги ги одързостява срещу него и му отнема от престижа. Не бива също да се позволява прекомерно отдаване на веселие, нито пък твърде голямо задълбочаване в делата по управление на държавата. 

(Ами да, не може агата да се разпасва в присъствието на простия електорат на ДПС. Простете интерпретативното своеволие тук, че и скока на мисълта.) 

Да бяха само старите арабски и персийски текстове! Османските султани пият. По нашите земи агите, казва Захари Стоянов, се възползват от „кефа на ракията“. Турците във „Видрица“ на поп Минчо Кънчев пият. Че и описаните от Раковски турци. Коран ли, Сунна ли?

Когда мислят веке, що са се напили добре, тогда започнат да пият отново със скотски начин, като от източник, догде им попукат ушеса,

казва някак ехидно той в „Пиршество на турски велможи“. Попукали им се били ушесата. Баба ми казваше „яде и ушите му плющят“. Ама тук не се яде, а се пие. 

Откъдето следва и логичното питане: ако съм приклещен в това „силово поле“ на напрежението между религиозната норма, от една страна, и практиката, от друга, и искам да опитам от забраненото питие, какво правя? Откъде си набавям пиене? Защото в страните от арабския свят или в тези с преобладаващо мюсюлманско население определено се пие. Поне така ми казват данните на Световната здравна организация. Ако гледаме средната консумация на човек в литри чист алкохол на годишна база, се набиват няколко неща. Страни като Афганистан, Йемен, Кувейт, Либия, Пакистан, Саудитска Арабия, Судан отчитат 0 литра, което някак е разбираемо. Добре, това е официалната информация, която се подава навън. Но пък в същото време в Саудитска Арабия отварят гореспоменатия магазин за алкохол тази година, за да противостоят на нелегалната търговия със забраненото питие. Сирия и Египет отчитат 0,1 литра. Стограмки на човек, два пъти по-малко от иракчаните. Числата нарастват при Оман (0,3) до Мароко и Алжир – по половин килце. Катар е голямата изненада – 0,9 литра! Ливан закръгля на литър и накрая истински шампион, е Тунис с 1,3 литра. Турция почти настига Тунис с 1,2 литра. Ердоган може би не харесва това.

Ако съм измежду пиещите в тези държави, може да си купя лесно алкохол. Поне където е позволено. Като в Мароко например. При едно пътуване там откриваме магазин с плътно облепени прозорци, упътени от шушукащ местен евреин, собственик на ресторант, когото срещаме на рибния пазар. В магазина даже имат кашерно вино. И всякакъв друг алкохол. Там лесно може да купиш и в супермаркета. Но не може да пиеш на публични места. Виж, в баровете и кафенетата става.

В Египет е подобна история, продава се, но не може да пиеш публично. В Турция е още по-лесно. Ама в Пакистан? В репортаж за VICE жени от тази страна споделят за преживяването да си купиш и употребиш алкохол в консервативна мюсюлманска среда. Отиват на срещи с непознати мъже, с които са разговаряли по телефона. После се уговарят да се видят на тайно място. С риск дори да пострадат от тормоз, не могат да се оплачат, защото така и така е нелегално. Бутилка алкохол се купува от дилър в кола. Ако родата научи, може и да те убият, за да премахнат позора от семейството и да защитят честта си. Накрая на човек му остава да опре до българската поговорка:

Защо на вълка му е дебел врата? Защото сам си вари ракията.

Ако си чужденец в мюсюлманския свят, може би не е толкова проблематично. Цялата строгост на шариата може и да те подмине. „Но ти не лежи на тази кълка!“, би казал баща ми, лека му пръст. Почти съм сигурен, че всеки един от нас има поне един роднина, който има роднина, който познава един човек, който навремето бил на гурбет в Либия, Мароко, Ирак или друга страна в арабския свят, където изнасяме специалисти. И там си е варял сам ракия. Че дори и в случая с нашите медицински сестри в Либия, държани там осем години, се промъкна – някъде измежду всичко друго – обвинение за производство, разпространение и търговия с алкохол.

Много по-щастлива съдба имат западните преселници, работещи за Арабско-американската петролна компания (АРАМКО) в Саудитска Арабия през втората половина на XX век. Може би си мислите, че там, в ожарената пустинна земя на консервативния ислям, застрашително и загадъчно обвеян от експертни термини като салафизъм и уахабизъм, алкохолът бива забранен още от началото на кралството. Нищо подобно. Забраната се спуска категорично като сабя над врата на грешник едва през 1952 г., и то след грозен дипломатически инцидент. 

През ноември 1951 г. Мишари ибн Абдулазиз ас-Сауд, син на крал Ибн Сауд, се озовава на парти, организирано от Сирил Усман, тогавашния британски вицеконсул в Джеда. На партито принцът се отдава твърде охотно на забраненото питие и при настояване да получи още едно вицеконсулът му отказва. След това принцът, тогава деветнайсетгодишен, излиза, връща се с оръжие и застрелва вицеконсула. В дома на Саудитите няма спънки да екзекутират собствените си принцове, че и принцеси. Само че при предложението на краля да стори същото с Мишари вдовицата на Усман се съгласява да приеме компенсация, а принцът е осъден на доживотен затвор. Само че кралският гняв намира отдушник в пълна забрана на алкохола. Е, какво да правят тогава западните преселници, работещи за нефтената индустрия в Саудитска Арабия? Измислят го –

наръчник за домашнярка.

Започва да се разпространява като наръчник през 70-те години на миналия век в средите на служителите в „АРАМКО“. Напомня ми малко на нелегалните лекции по история на исляма по време на моето студентстване в арабистиката. Ксерокопия на апокрифни материали, събрани отвсякъде, напечатани на машина. Тук наръчникът носи заглавието „Синият пламък“, без да е ясно кой е автор или държи авторските права. Но пък е доста добър откъм съдържание.

Дестилираният в домашна обстановка алкохол се нарича сиддики, накратко „Сид“. Диалектна версия на книжовното садики – „приятелю мой“. Което си е термин за домашнярка. Ако сравним отделни свидетелства, наръчникът може би съществува във вариации с малки отлики, но с много ясна съдържателна структура. Има си въведение, в което се обяснява откъде идвало голямото количество първокачествен алкохол (почти без да води до махмурлук!) в Саудитска Арабия. Как арабите имали историческата заслуга да подобрят несъвършените дестилационни методи от Античността, как в Саудитска Арабия „сокът сиддики“ е забранен и как това налага пълна дискретност при следването на инструкциите.

Но си личи, че документът е писан за технически кадри – с елемент на досадна акуратност. Дори и в описанието на ефекта на етиловия алкохол върху тялото – какво става при разграждането му, откъде идва отпускащият ефект, каква е концентрацията му в кръвта, която се смята за висока степен на опиянение. Става още по-точно, когато се говори за пропорциите на вода, захар и дрожди. Какви видове дестилатори има. И какви са предпазните мерки. Всичко нужно, за да спаси жадния западняк по време на пустинна суша.

Ако не те хванат, де. Стават и фалове по време на процеса, за което имаме сравнително пресен пример. През 2015 г. нашумява случаят с британския пенсионер Карл Андре, който е хванат в Саудитска Арабия с бутилки домашно вино (даже не сиддики) в колата. Бившият петролен инженер е осъден на една година затвор и 350 удара с камшик публично. От тях излежава само затвора, а ударите с пръчка са му спестени след намесата на премиера Дейвид Камерън. 

Но не само западните емигранти произвеждат алкохол. Все пак Близкият изток има хилядолетна местна традиция в занаята. „Пийте водка!“, се казва в статия със заглавие „Лесни стъпки за производство на алкохол вкъщи“ в либералната арабска медия „Расиф22“. Естествено, създадената след Арабската пролет мрежа е базирана на сравнително безопасно място – в Бейрут, Ливан. И може да си позволи лукса да публикува такива материали. Е, на първо място споменава и за риска, ако те хванат, да отнесеш известен брой удари с пръчка или камшик, като се споменава случаят с Карл Андре. Но пък статията е почти игрива. Авторката – ливанската журналистка Кристин Аби Азар, отбелязва, че дестилацията на водка вкъщи може да се превърне не само в забавно хоби, но и в повод за веселба при консумация. 

Ето и най-простата рецепта: 25 кг картофи, 1 кг смлян малц, 50–100 г добра мая и питейна вода. Голям съд за ферментация, мелачка за месо, за да смелиш картофите, апарат за дестилация. Процедурата може и да не е детайлно описана като при „Синия пламък“ (все пак онова е наръчник за инженери от петролната индустрия, да не забравяме!), но затова пък съдържа препоръка за омекотяване на вкуса чрез прецеждане на готовата течност през медицински въглен. Има и рецепта за домашно вино от плодове (не непременно кораничното хамр, а плодовата ферментирала напитка набиз) – не само от гроздов сок, но и от праскови, кайсии, круши, ягоди, каквото падне. И бирата не остава по-назад.

Арабските видеообучения онлайн също не изостават. Търсенето на „производство на алкохол вкъщи“ на арабски език произвежда десетки, ако не и стотици резултати. „Дестилация на алкохолни напитки вкъщи по бърз и ефективен начин“. „Направете си вкъщи висококачествено и вкусно уиски“. Има и куриозни – „Как да превърнем безалкохолната бира в алкохолна“ с 2,2 милиона гледания и около 11 000 коментара. Не е зле с оглед на официалните данни за консумацията на алкохол в арабския свят.

На същия профил е качено и провокативно видео на арабски език защо ислямът не забранявал виното под надслов „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“, е доказателство, че виното е позволено“. На фона на бутилки с алкохол човек с качулка, маска и модулиран глас, почти като на джихадистко видео по телевизията, обяснява как Коранът не запрещавал алкохола, защото „имам един приятел мюсюлманин, който казва това“… Винаги рано или късно се прибягва до такъв аргумент: „Познавам един човек, който казва…“ или „Имам един приятел, който е мюсюлманин и го прави“. Защото призивът „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“ приличал на надпис върху табелка в офис „Моля, изключете тук звука на мобилните си телефони!“. Което, разбира се, значело, че извън офиса е позволено. Та така било и с пиенето.

Понякога е интересно да четеш само коментарите. Под видеото за превръщането на безалкохолна бира в алкохолна реакциите се люшкат между възхита и проклинане в името на Аллах. „Чуден човек си!“, казва един от гледащите. „Благодаря ти – добавя друг, – ти си възлюбеният на бедните, защото това е вино за тях!“ Само че има и такива, които цитират стиховете от Корана, определящи виното заедно с хазарта, идолите и гадаенето на стрели като мръсотия от дявола, наред с пророческата Сунна. Трети пък търсят прошка от Аллах за дявола (Иблис), който се е вселил в човека с рецептата от видеото.

Очевидно битката между алкохола и исляма, тези извечни, вкопчени един в друг противници, ще продължи да се вихри с пълна сила с неясен победител не само на публичен терен, но и в частното пространство на дома. Ако трябва да прибегна до междукултурен паралел (каквито принципно избягвам), прилича на Брьогеловата битка между карнавала и поста. Борбата понякога изглежда гротескова и забавна. Но в действителност дава истински жертви.

Заглавно изображение: Ръкопис на „Тути наме“ („Книга за папагала“), XVI век, колекция на Университета в Кливланд

 В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-orientalskia-mahmurluk-korana-i-domashniarkata-purva-chast/

Какво общо има между махмурлука и Корана? Ако трябва да отговоря като онзи мой мениджър от Великобритания отпреди 14 години – много. Той беше пословично арогантен. Обичаше да дава такива отговори. „Кажи каква е разликата между валидация и верификация в управлението на качеството за информационни услуги“, го питам веднъж. „Огромна!“, отговаряше. И нищо повече. Оттогава съм се зарекъл да не отговарям така. Но ето, с риска скандално да представя тезата преди аргумента,

ако не беше Коранът, нямаше да знаем за махмурлука.

Не като физиологичното състояние, срещу което най-мощното лекарство по нашите ширини е шкембе чорбата, а като термин. 

Да почнем с лесната част – турската наставка –лук/–лик/–лък. Като я притурите към някаква дума преди това, образувате абстрактно съществително. Примери, придошли при нас от езика на южната ни съседка, има бол. Родопският комшулук. Селският тарикатлък. Политическият бабаитлък. Асмалъкът, отрупан с гроздове. Хайдутлукът на възрожденските въстаници. Или придобилият отскоро популярност тихналък, хубаво съчетание от българска дума и турска наставка. Това е лесната част. 

Но откъде идва основната част махмур-? 

От езика на арабското мюсюлманско Писание от VII век е краткият отговор. Не от земите на Османската империя, а от малко пò на югоизток и от малко по-назад в миналото. Словообразуването е измежду хубавите неща в арабския. Като в типичен семитски език, значението се носи от корена, съставен от съгласни. Обикновено са три. Пред тях, между тях и след тях се напъхват различни други съгласни и гласни и така се образуват различни смисли, свързани с основния. Тук кореновите съгласни са х (едно такова особено, хъхрещо, „храчещо“, както се майтапим арабистите), м и р. И тази съвкупност носи всякакви значения, свързани с покриване, бухване, втасване, ферментация. 

Ето например арабската дума за „мая“, „дрожди“, „закваска“ – хамира. Продавач на вино – хаммар. Магазин за вино, винопродавница – хаммара. Че даже и по-късна сплав от турска наставка за име на професия плюс същия корен в дума за продавач на вино – хамраджи. Прилича на познатото ни, пак от турски, за обущар – кундурджъ. И тук се сблъскваме с

най-известната дума за вино в арабския език – хамр. 

Оттам и по стандартният арабски модел за образуване на страдателно причастие от първична форма на глагола имаме и „човек, попаднал под въздействието на вино, опиянен“ – махмур. Ето колко е лесно. По модела на мактуб (това може да го знаят феновете на Паулу Коелю) – „нещо написано“, „писмо“, „послание“, че и предписано, определено от съдбата. Съединете го с турската наставка – и сме готови. 

Махмурлук. Състояние на опиянение от вино. 

А като погледнем Корана, виното (хамр) там седи на равна нога с копитото на прасето (ханзир). 

Хем го има и не можеш да избягаш от него, хем е силно недолюбвано. 

Питали Пророка на исляма за виното и за хазарта. В тях, казва той, има голям грях, но и изгоди. Само че грехът е по-голям от изгодата (Коран 2:219). Виното се споменава наред с хазарта, идолопоклонството и гадаенето чрез стрели (5:90). Че и отгоре на всичко е обявено за инструмент на сатаната, който цели да скара хората, да ги възпре от споменаването на Аллах и от задължителната за всеки мюсюлманин молитва (5:91). В тази връзка и към вярващите се отправя интересна заръка – „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни, додето вече знаете какво говорите“ (4:43).

Ето, казват по-строгите тълкуватели, които се придържат към текста без много тълкувателни своеволия (и аз наред с тях комай!), имаме религиозна норма, която е трудно да отхвърлиш чрез аргументи от нейната собствена рамка. И тя ще наложи разсъждения. Какво точно е хамр в езика на Корана? Какво точно означава забраната? Има ли санкция за нейното прекрачване? Каква ще да е тя? Това се случва в рамките на религиозния закон (шари‘а), чиято задача е да преведе постановленията на Писанието (Корана) и преданието на Пророка (Сунна) в реални регулации.

Винопийството се оказва в списъка на простъпки, налагащи точно определени наказания, които в мюсюлманското право се обозначават с термина хадд. Буквално значи „граница“. Нещо като граничната бразда по соца, която отделя света навън от този вътре. Въпреки че Коранът не определя наказателна мярка, такава има в пророческата традиция (Сунна), интегрална част от свещения текст (насс). 

Пророкът на исляма, казва преданието, заръчал бой с палмови клони и налъми за онзи, който е употребил забранената субстанция. 

Четирийсет удара. Това е по най-разпространеното предписание на Мохамед. Някои негови следовници обаче, например Умар (на български възприето като Омар), заръчали осемдесет. Да речем, че ти се полагат между четирийсет и осемдесет удара. Но как стои въпросът, ако сте любител на други алкохолни преживявания? Коранът говори само за хамр, каквото и да е означавало това в пясъците на Арабия от седмото столетие сл. Хр. Може ли тогава да посягаме свободно към бирата, ракията, уискито, джина, водката, узото, вишневия ликьор?

Все пак каквото не е откровено забранено, е позволено – този принцип важи и за мюсюлманското право. Там важат и други принципи, например незнанието за това, че дадено нещо е възбранено и грях (харам), вероятно ще те оправдае. Обаче знанието, че нещо е възбранено, съчетано с непознаване на наказанието за него, не те отървава. И ако наказанието е пребиване с камъни (раджм), лошо ти се пише.

Но не. Не е толкова лесно да заобиколиш строгата регулация. Виното, твърди се в едно пророческо предание, „се прави и от грозде, от изсушени фурми, от мед, от жито, от ечемик“. Добре, да питам аз, а какво е положението, примерно, с джина, който се прави от плодчета на хвойна? А сливовицата? А любимата ми дюлева ракия? Ами как, зле е работата.

 Всяко опияняващо нещо, твърди Пророкът, е вино (хамр), и всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам).

Между другото, думата за опияняващо нещо тук е мускир, от същия корен като суккар, познато ви от турския език като шекер. Захар. Близкият изток не е на една ръка разстояние, той е на масата ни.

И въз основа на това чрез прилагането на единия от основните принципи в мюсюлманското право – аналогията (кийас) – се забраняват всички ферментирали напитки. И не само. Всички останали субстанции с подобен ефект, включително и наркотиците. Няма мърдане. Че и – пак по Сунната – „пиещият вино в момента на пиенето е неверник“ и „виното е майката на всяко зло“. Не може и да се търгува с него, защото „парите, придобити от нещо, което е грях, са греховни“. А ако го приложим към друг проблематичен казус – свинята, – не може да ядеш свинско. Ама и не може да търгуваш с него. Край. 

Пиенето на алкохол може да ви докара глоби, наказание с пръчки, камшик, че понякога и затвор в държави, в които правната система е силно повлияна от шариата.

Например в Иран. В Судан забраната за пиене на алкохол (дори в частното пространство) отпадна през 2020 г. Но само за немюсюлмани, които по данни на ООН са около 3% от населението в момента на отпадането на забраната. Мюсюлманите все още ги грози бой с пръчка. Сходно е положението и в Саудитска Арабия – бой с пръчка (до 2020 г., когато това наказание принципно е отменено), затвор, глоби и депортация за чужденците, въпреки че тази година там отвори първият официален магазин за алкохол. За чуждестранни дипломати с изключително ограничен достъп, разбира се. В Кувейт продажбата и купуването на алкохол са забранени от 1965 г., което пък води до увеличаване на случаите от отравяне след пиене на лосиони и афтършейв. Ако си в тези две страни и искаш да пиеш, отиваш до Дубай или Бахрейн. (По едно време Дубай даже се опита да постави алкохолни рекорди на „Гинес“ по брой шотове, падащи в редица като домино.) Бой на публично място и затвор е съдбата на злощастните жертви на талибанския режим в Афганистан.

С различни вариации по държави, преобладаващото отношение е сходно: от неформална неприязън и заклеймяване до постановено от закона наказание. Онлайн порталите за авторитетни мнения от богословите (фетви) излагат една доста стереотипна и повтаряща се гледна точка – стандартното религиозно наказание за пиене на вино е бой с пръчки или кашмик.

От другата страна обаче стои една по-лежерна гледка точка. Самата религиозна норма като че ли допуска двусмисленост. На първо място, значението на самия обект на възбраната – виното (хамр). Ако допуснем, че се отнася за всякакъв вид алкохол, оттук и опияняваща субстанция, допуска ли се минимален праг на съдържание на активна субстанция, която предизвиква опиянението (в случая етилов алкохол)? Така може да порицаеш и забраниш (както и действително е било забранявано в някои исторически периоди и места!) консумацията на кафе, боза, оцет, че дори и на безалкохолна бира, доколкото реалният процент на алкохол не е точно 0,0% – пише го на кенчетата. 

Наред с това самият текст на възбраната като че ли отваря врата за отхвърляне на пълното заклеймяване. „Във виното има и ползи, и вреди“ – да припомним текста на Корана. После, казва самият Аллах, „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“. Значи може извън времето за молитва. Че и отгоре на всичко в Рая има „реки от вино, приятно за пиещите“ (47:15). От което „нито боли глава, нито се опияняват“ (37:47–49). Човек почти се чуди каква ли е била опитността на първите мюсюлмани с алкохола, та изрично небесното откровение да впише липсата на негативните ефекти от махмурлука. Всичкото това, разбира се, са твърде опростенчески аргументи, които при внимателно разглеждане могат да бъдат раздробени, омаловажени и в крайна сметка отхвърлени. 

И тук идват наблюденията върху практиката „на терен“, както обичат да казват антрополозите. Какво като ислямът забранявал алкохола. Винаги ще се намери някой познат да каже: „Аз, като бях веднъж в Родопите или Добруджа, пих ракия с български турци или българомохамедани“. Нещо като пушенето на хашиш. Забранен, забранен, ама се консумира. В тази връзка препоръчвам чудесната разработка на Франц Розентал „Билката: хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“. 

Все едно наличието на някаква практика променя нормата, бих възразил. 

Това, че някой прави нещо, не значи, че е позволено. Не го легитимира. Но ако трябва за целите на мисловния експеримент да се поставим на мястото на една такава популярна гледна точка, мога да дам исторически примери. Не е ли истина, в крайна сметка, че в двора на Абасидските халифи и султани (които биват наричани „сянката на Аллах на земята“) и в мюсюлманска Персия виното се лее щедро, поднасяно от младежи? Младежите (да не настъпваме темата за хомоеротиката) и виното са популяризирани в поемите на известния Абу Нуас от VIII век, и то до такава степен, че осъжданите му от консервативно настроените среди творби придобиват названието „винени стихове“ (хамрийат). Те прерастват в отделен поетически жанр, в който Абу Нуас е само едно от големите имена наред с фигурата на самия Омар Хаям от XI век.

Ал-Джахиз (Опуления), големият интелектуалец от VIII–IX столетие, обрисува картина на един космополитен Багдад, в който виното намира своето място на трапезата на богаташите и интелектуалците, пък били те и мюсюлмани. Мисля, че е ясно откъде се набавя – купува се от християните и юдеите, които имат дълга традиция на производство на възбраненото питие както за религиозни цели, така и за лична консумация. А че

мюсюлманите също държат запаси от вино,

свидетелстват и автори като богослова Ибн ал-Банна от XI век в личния си дневник. След всяко природно бедствие – например земетресение, което сполетява Мека и Медина, светите градове на исляма – мюсюлманите правят няколко неща като акт на покаяние пред Всевишния. Чупят музикалните инструменти (малахи, „инструмент за суетно забавление“), традиционно порицавани в исляма, изгонват леките жени и изливат виното на земята. 

Приказките от „Хиляда и една нощ“ също съдържат безброй истории за пияни хора.

Приближени на халифа шейхове пиянстват. Християните и неверниците пиянстват, разбира се. Стражата пиянства. Любовниците пиянстват. Посетители в двореца на халифа пиянстват и се облекчават по улиците. За мен по-важното е друго. Някъде там, в периода, в който се развива действието на този литературен опус, по време на легендарния халиф Харун ар-Рашид, персийският алхимик Абу Муса Джабир ибн Хаян, а след него и колегата му Абу Бакр ар-Рази усъвършенстват съда за дестилация, известен като аламбик (ал-инбик).

Аламбикът се състои от три части: основен съд, в който се поставя изходният материал (кар‘), горна част, „клюн“, чрез която се отвеждат парите (инбик), и „приемащ“ съд (кабила). Прилича на казана за ракия на баща ми, ама по-лош. Защото е по-малък и защото частта за охлаждане е много къса. Не е познатата ни нагъната серпентина, охлаждана през допълнителен съд със студена течност. Чрез аламбика обаче подобряват и практиката на дестилация на бистра течност от ферментирала заготовка. Процесът се нарича тактир, букв. „превръщане на капки“. Тази бистра течност получава названието ал-кухул.

Алкохол. Идва от кухл, името на черния прах, използван като грим за подсилване на очната линия, който се извлича от минерала антимонит.

Та така стигаме и до кухул ал-хамр – извлек от вино. Накратко, ал-кухул. Далече от нашата представа за домашен алкохол за консумация, дестилатът първоначално се използва за експериментални цели, включително и медицински. 

Арабското средновековие дори произвежда рецепти за вино. Един от най-известните рецептурници – на Ибн Саяр ал-Уаррак от Багдад през X век – ни е оставил например няколко вида инструкции как да си приготвим ферментирала напитка, че и без дестилация. Тук невинаги терминът е познатият ни от Корана хамр. Нарича се по-скоро набиз – плодова напитка, често пъти от стафиди или фурми, понякога подсладена, която отлежава определено време и понякога ферментира.

Вземат се стафиди, твърди той, към които се добавя сладка вода. Стоят накиснати няколко дни, като постоянно се разбъркват с ръка. После се изсипват в голям съд, намачкват се с крака и течността се отцежда. Добавят се семена от билки, лаврови листа, пъпки розов цвят, подслажда се, добавя се кипнала мъст за ферментиране, налива се в големи съдове и стои на слънце две седмици. Понякога се слага и винена утайка, „защото така става още по-хубаво“. Че даже и на някои рецепти Ибн Саяр накрая добавя, че „се пие, ако е рекъл Аллах“. И никой не може да ме убеди, че това, което се пие, ако е рекъл Аллах, не съдържа алкохол след процедурите, описани по-горе. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/purvoto-prekosyavanie-na-grenlandia/

<< Към цялата поредица за Гренландия

Кое е онова, което ни кара да изследваме, да дерзаем, да отиваме все по-далеч и по-далеч? Някога, но и сега. Днес почти всеки може да е полярен изследовател, но на нашите предци им е коствало много повече. Те са тръгвали към напълно непознатото без GPS и карти, защото сами са ги чертаели. Напредъкът в географските открития от онези времена е неизмеримо голям и благодарение на тях сме натрупали това знание, за да разчертаем целия свят и да го държим в ръцете си. 

Но дали не сме изгубили нещо във времето? 

Именно онова усещане, че отиваме на място, където не знаем какво ни очаква – непроходими планини, непознати страшни създания или пък плодородни земи, тучни и пълни със сочни плодове? Има някаква романтика в това незнание. И все пак е била нужна страхотна смелост, същинска лудост да се хукне в дивото. Много гордост е бушувала сред откривателите, защото те са ставали първите носители на новото знание. На доста от тях обаче тази амбиция е отнела и живота.

Като погледнем на север, кои са първите хора, които се осмеляват да търсят непознатото по онези ледовити земи? И всъщност как се развива опознаването и обуздаването на Севера през вековете?

През 330 г.пр.Хр. древногръцкият географ и астроном Питей става първият човек, който изследва най-северните ширини на планетата в търсене на кехлибар и калай. В продължение на почти хиляда години никой не тръгва по стъпките му, докато чак през Ренесанса морските държави в Европа са обхванати от треска за изследване на Арктика. Много от тях се опитват да прокарат път през Северния ледовит океан, за да търгуват по-бързо и по-лесно с Азия. 

Новите екзотични стоки били твърде изкушаващи – например коприната, която правела дрехите нежни и леки за носене, и подправките, които овкусявали и най-блудкавите ястия. По онова време тези стоки пристигали по Пътя на коприната, но това било твърде продължително и скъпо. Затова благодарение на сравнително точната представа за земното кълбо някои европейски търговци решават, че преминаването на север от Европа и Америка ще съкрати значително времето за пътуване. Затова страни като Франция, Великобритания и Холандия се опитват да проправят своите маршрути все по̀ на север.

Пионерите 

През 1878 г. шведът Адолф Ерик Нурденшолд прекосява за първи път Североизточния проход¹. Той е искал да свърже шведските пристанища на Балтийско море с големите руски устия в северната част на континента. Почти трийсет години по-късно Северозападният проход² също е преодолян, но от норвежеца Руал Амундсен, чийто успех се дължи на факта, че със сравнително малкия си кораб успява да маневрира през лабиринта от острови и да плава в плитки води.

Негов предшественик и сънародник е Фритьоф Нансен – полярен изследовател и ръководител на първите норвежки експедиции в Арктика. Той е учен и писател, един от пионерите в океанографията и има голям принос в картографирането на Северния ледовит океан. Две от най-значимите му експедиции са прекосяването на Гренландия и преминаването през леда на Северния ледовит океан на борда на новаторския кораб „Фрам“. Също така той допринася за спасяването на стотици хиляди хора преди и след Първата световна война, за които организира международни акции за даряване на храна на гладуващите и за връщане на военнопленници по родните им места.

Но как изобщо се става полярен изследовател? 

Още двайсетгодишен, Фритьоф Нансен се включва в няколкомесечно пътуване на ловен кораб за тюлени. Тогава той за първи път стига до плаващите ледове около бреговете на Гренландия и това предопределя живота му. Там се учи да живее в открития океан и да ловува морски бозайници, което ще се окаже ценен опит за собствените му експедиции. Споменът за огромните ледени маси, носещи се в океана, и тяхното тихо величие ще продължава да го тегли нататък.

Един ден младият Фритьоф научава от вестникарска статия за опита на шведския професор Нурденшолд за прекосяване на Гренландия и нейния ледник, втория най-голям на земята след Антарктида. Стратегията на професора била да тръгне от заселения западен бряг към източния, а после да се върне по същия път, тъй като достигането на спасителен кораб от Европа до източния бряг е било невъзможно заради непроходимите късове лед в океана. Този план означавал също така, че винаги ще има спасителен път обратно, в случай че експедицията трябва да се върне поради беда или недостиг на запаси. Имало хипотези, че във вътрешността на острова съществуват оазиси с умерен климат и гори. Експедицията на Нурденшолд не постига целта си и се връща. Когато Нансен научава за това, у него пламва идеята да прекоси цяла Гренландия на ски, за да разкрие тайните на този слабо познат за човечеството остров.

Три години по-късно 26-годишният Фритьоф Нансен става ръководител на първата норвежка арктическа експедиция по прекосяване и изследване на Гренландия. Тактиката му е противоположна на всички останали подобни експедиции по негово време. Нансен решава да тръгне от изток на запад, тоест първо да стигне до слабо заселения източен бряг с малки лодки, спуснати от по-голям кораб, след което да прекоси ледника, докато накрая стигне до по-облагородения западен бряг, откъдето да се качи на кораб за Европа. Множество опитни полярници го съветват да не го прави, защото всеки добър ръководител трябва да има план за отстъпление, но младият Нансен удържа на натиска. Според него самият факт, че спасението е отпред, действа много по-мотивиращо, отколкото ако е зад гърба на тези, които с всяка крачка все повече се отдалечават от него. Затова мотото на експедицията е: „Западният бряг или смърт!“

Експедицията на Нансен

На 3 юни 1888 г. Фритьоф Нансен се качва заедно с екип от още петима души на ловния кораб „Язон“. След едномесечно пътуване групата е спусната с две лодки сред плаващите ледове по източното крайбрежие на Гренландия. Оттам гребат неуморно дни наред, за да достигнат брега, и нощуват върху късове плаващ лед. След усилена борба с теченията успяват да стъпят на твърда земя. Оттам шестимата тръгват по ледника, теглейки стокилограмови шейни покрай километрични цепнатини в леда. Брулени от зловещи ветрове и снежни бури, те вървят по места, където човешки крак никога не е стъпвал. Ден след ден разпъват палатката, топят сняг, споделят оскъдни порции храна и на сутринта продължават напред в бялата пустош. 

Месец и половина по-късно изследователите се спускат по западната част на ледника и достигнали брега, измайсторяват малка лодка с наличните материали, за да доплават до най-близкото населено място. В град Готхоб (дн. Нуук, столицата на Гренландия) са сърдечно приветствани от местните инуити и датчани, но се оказва, че последният кораб за Европа е заминал, и се налага да изчакат следващия до пролетта. Така те прекарват дългата зима в съжителство с гренландците, които ги обучават как да използват местните природни ресурси за храна, облекло и подслон.

По-малко от година след завръщането си на норвежка земя Фритьоф Нансен издава пътеписа Pаа ski over Grønland („На ски през Гренландия“)³, в който описва подробно експедицията, основавайки се на своя дневник и богатите си научни изследвания по пътя. Освен пътеписа той издава и книгата Eskimoliv („Животът на ескимосите“), в която подробно разказва за живота и обичаите на местното гренландско население.

Прекосяването на Гренландия и другите му експедиции в Арктика безспорно поставят началото на ново отношение на норвежците към полярните региони – от опасни и непристъпни те се превръщат в досегаеми и преодолими територии за малката норвежка нация. В резултат на дейността и творчеството си Нансен вдъхновява не само младите норвежци, но и младежите в цяла Европа за повече спорт на открито, движение сред природата и постигане на хармония между духа и тялото.

От полярник към защитник на онеправданите

Впоследствие Фритьоф Нансен засилва своята обществена дейност и става върховен комисар на Обществото на народите⁴. Организацията се обръща към него с молба да ръководи работата по изпращането на голям брой военнопленници в родните им страни след Първата световна война. По негова идея се въвежда официален международно признат документ – Нансенов паспорт, създаден специално за военновременните и политическите бежанци, който им позволява да пътуват безпрепятствено по света и да живеят пълноценен живот. Повече от половин милион военопленници са успешно репатрирани в родните им страни, а за работата си Нансен получава Нобелова награда за мир.

Нансенови паспорти получават и хиляди българи от Западна Тракия, депортирани от Егейските острови по време на Гръцко-турската война през 1919–1922 г., които успяват да се завърнат в родината си. Много българи днес имат прародители с Нансенов паспорт. Освен това Нансен се застъпва за България и нейното включване в ОН, а също така осигурява два заема, които помагат на държавата ни да излезе от следвоенната криза.

Фритьоф Нансен оставя дълбока следа в историята на страната си и на света. Дейността му като полярник и като хуманист има съществено значение за живота на хиляди хора. Творбите му и днес намират своя широк кръг от читатели и все така вдъхновяват малки и големи.

В днешно време продължават да се организират експедиции за прекосяването на гренландския ледник и всеки достатъчно добре подготвен физически, психически и финансово би могъл за четири-пет седмици да покори Гренландия. Но въпросът е друг. 

Можем ли днес да бъдем изследователи? 

Има ли още непокорени земи и неразчертани карти? Можем ли да продължим да опознаваме света наоколо със същото нестихващо любопитство и после с радост да споделяме откритията си с другите? Можем ли да запазим онази детска дързост за откривателство и да не я пускаме да отлети с годините?