Tag Archives: история

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/purvoto-prekosyavanie-na-grenlandia/

<< Към цялата поредица за Гренландия

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

Кое е онова, което ни кара да изследваме, да дерзаем, да отиваме все по-далеч и по-далеч? Някога, но и сега. Днес почти всеки може да е полярен изследовател, но на нашите предци им е коствало много повече. Те са тръгвали към напълно непознатото без GPS и карти, защото сами са ги чертаели. Напредъкът в географските открития от онези времена е неизмеримо голям и благодарение на тях сме натрупали това знание, за да разчертаем целия свят и да го държим в ръцете си. 

Но дали не сме изгубили нещо във времето? 

Именно онова усещане, че отиваме на място, където не знаем какво ни очаква – непроходими планини, непознати страшни създания или пък плодородни земи, тучни и пълни със сочни плодове? Има някаква романтика в това незнание. И все пак е била нужна страхотна смелост, същинска лудост да се хукне в дивото. Много гордост е бушувала сред откривателите, защото те са ставали първите носители на новото знание. На доста от тях обаче тази амбиция е отнела и живота.

Като погледнем на север, кои са първите хора, които се осмеляват да търсят непознатото по онези ледовити земи? И всъщност как се развива опознаването и обуздаването на Севера през вековете?

През 330 г.пр.Хр. древногръцкият географ и астроном Питей става първият човек, който изследва най-северните ширини на планетата в търсене на кехлибар и калай. В продължение на почти хиляда години никой не тръгва по стъпките му, докато чак през Ренесанса морските държави в Европа са обхванати от треска за изследване на Арктика. Много от тях се опитват да прокарат път през Северния ледовит океан, за да търгуват по-бързо и по-лесно с Азия. 

Новите екзотични стоки били твърде изкушаващи – например коприната, която правела дрехите нежни и леки за носене, и подправките, които овкусявали и най-блудкавите ястия. По онова време тези стоки пристигали по Пътя на коприната, но това било твърде продължително и скъпо. Затова благодарение на сравнително точната представа за земното кълбо някои европейски търговци решават, че преминаването на север от Европа и Америка ще съкрати значително времето за пътуване. Затова страни като Франция, Великобритания и Холандия се опитват да проправят своите маршрути все по̀ на север.

Пионерите 

През 1878 г. шведът Адолф Ерик Нурденшолд прекосява за първи път Североизточния проход1. Той е искал да свърже шведските пристанища на Балтийско море с големите руски устия в северната част на континента. Почти трийсет години по-късно Северозападният проход2 също е преодолян, но от норвежеца Руал Амундсен, чийто успех се дължи на факта, че със сравнително малкия си кораб успява да маневрира през лабиринта от острови и да плава в плитки води.

Негов предшественик и сънародник е Фритьоф Нансен – полярен изследовател и ръководител на първите норвежки експедиции в Арктика. Той е учен и писател, един от пионерите в океанографията и има голям принос в картографирането на Северния ледовит океан. Две от най-значимите му експедиции са прекосяването на Гренландия и преминаването през леда на Северния ледовит океан на борда на новаторския кораб „Фрам“. Също така той допринася за спасяването на стотици хиляди хора преди и след Първата световна война, за които организира международни акции за даряване на храна на гладуващите и за връщане на военнопленници по родните им места.

Но как изобщо се става полярен изследовател? 

Още двайсетгодишен, Фритьоф Нансен се включва в няколкомесечно пътуване на ловен кораб за тюлени. Тогава той за първи път стига до плаващите ледове около бреговете на Гренландия и това предопределя живота му. Там се учи да живее в открития океан и да ловува морски бозайници, което ще се окаже ценен опит за собствените му експедиции. Споменът за огромните ледени маси, носещи се в океана, и тяхното тихо величие ще продължава да го тегли нататък.

Един ден младият Фритьоф научава от вестникарска статия за опита на шведския професор Нурденшолд за прекосяване на Гренландия и нейния ледник, втория най-голям на земята след Антарктида. Стратегията на професора била да тръгне от заселения западен бряг към източния, а после да се върне по същия път, тъй като достигането на спасителен кораб от Европа до източния бряг е било невъзможно заради непроходимите късове лед в океана. Този план означавал също така, че винаги ще има спасителен път обратно, в случай че експедицията трябва да се върне поради беда или недостиг на запаси. Имало хипотези, че във вътрешността на острова съществуват оазиси с умерен климат и гори. Експедицията на Нурденшолд не постига целта си и се връща. Когато Нансен научава за това, у него пламва идеята да прекоси цяла Гренландия на ски, за да разкрие тайните на този слабо познат за човечеството остров.

Три години по-късно 26-годишният Фритьоф Нансен става ръководител на първата норвежка арктическа експедиция по прекосяване и изследване на Гренландия. Тактиката му е противоположна на всички останали подобни експедиции по негово време. Нансен решава да тръгне от изток на запад, тоест първо да стигне до слабо заселения източен бряг с малки лодки, спуснати от по-голям кораб, след което да прекоси ледника, докато накрая стигне до по-облагородения западен бряг, откъдето да се качи на кораб за Европа. Множество опитни полярници го съветват да не го прави, защото всеки добър ръководител трябва да има план за отстъпление, но младият Нансен удържа на натиска. Според него самият факт, че спасението е отпред, действа много по-мотивиращо, отколкото ако е зад гърба на тези, които с всяка крачка все повече се отдалечават от него. Затова мотото на експедицията е: „Западният бряг или смърт!“

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен
Походът през ледената покривка, август–септември 1888 г. © Фритьоф Нансен / Националната библиотека на Норвегия

Експедицията на Нансен

На 3 юни 1888 г. Фритьоф Нансен се качва заедно с екип от още петима души на ловния кораб „Язон“. След едномесечно пътуване групата е спусната с две лодки сред плаващите ледове по източното крайбрежие на Гренландия. Оттам гребат неуморно дни наред, за да достигнат брега, и нощуват върху късове плаващ лед. След усилена борба с теченията успяват да стъпят на твърда земя. Оттам шестимата тръгват по ледника, теглейки стокилограмови шейни покрай километрични цепнатини в леда. Брулени от зловещи ветрове и снежни бури, те вървят по места, където човешки крак никога не е стъпвал. Ден след ден разпъват палатката, топят сняг, споделят оскъдни порции храна и на сутринта продължават напред в бялата пустош. 

Месец и половина по-късно изследователите се спускат по западната част на ледника и достигнали брега, измайсторяват малка лодка с наличните материали, за да доплават до най-близкото населено място. В град Готхоб (дн. Нуук, столицата на Гренландия) са сърдечно приветствани от местните инуити и датчани, но се оказва, че последният кораб за Европа е заминал, и се налага да изчакат следващия до пролетта. Така те прекарват дългата зима в съжителство с гренландците, които ги обучават как да използват местните природни ресурси за храна, облекло и подслон.

По-малко от година след завръщането си на норвежка земя Фритьоф Нансен издава пътеписа Pаа ski over Grønland („На ски през Гренландия“)3, в който описва подробно експедицията, основавайки се на своя дневник и богатите си научни изследвания по пътя. Освен пътеписа той издава и книгата Eskimoliv („Животът на ескимосите“), в която подробно разказва за живота и обичаите на местното гренландско население.

Прекосяването на Гренландия и другите му експедиции в Арктика безспорно поставят началото на ново отношение на норвежците към полярните региони – от опасни и непристъпни те се превръщат в досегаеми и преодолими територии за малката норвежка нация. В резултат на дейността и творчеството си Нансен вдъхновява не само младите норвежци, но и младежите в цяла Европа за повече спорт на открито, движение сред природата и постигане на хармония между духа и тялото.

От полярник към защитник на онеправданите

Впоследствие Фритьоф Нансен засилва своята обществена дейност и става върховен комисар на Обществото на народите4. Организацията се обръща към него с молба да ръководи работата по изпращането на голям брой военнопленници в родните им страни след Първата световна война. По негова идея се въвежда официален международно признат документ – Нансенов паспорт, създаден специално за военновременните и политическите бежанци, който им позволява да пътуват безпрепятствено по света и да живеят пълноценен живот. Повече от половин милион военопленници са успешно репатрирани в родните им страни, а за работата си Нансен получава Нобелова награда за мир.

Нансенови паспорти получават и хиляди българи от Западна Тракия, депортирани от Егейските острови по време на Гръцко-турската война през 1919–1922 г., които успяват да се завърнат в родината си. Много българи днес имат прародители с Нансенов паспорт. Освен това Нансен се застъпва за България и нейното включване в ОН, а също така осигурява два заема, които помагат на държавата ни да излезе от следвоенната криза.

Фритьоф Нансен оставя дълбока следа в историята на страната си и на света. Дейността му като полярник и като хуманист има съществено значение за живота на хиляди хора. Творбите му и днес намират своя широк кръг от читатели и все така вдъхновяват малки и големи.

В днешно време продължават да се организират експедиции за прекосяването на гренландския ледник и всеки достатъчно добре подготвен физически, психически и финансово би могъл за четири-пет седмици да покори Гренландия. Но въпросът е друг. 

Можем ли днес да бъдем изследователи? 

Има ли още непокорени земи и неразчертани карти? Можем ли да продължим да опознаваме света наоколо със същото нестихващо любопитство и после с радост да споделяме откритията си с другите? Можем ли да запазим онази детска дързост за откривателство и да не я пускаме да отлети с годините?

1 Североизточният проход минава северно от скандинавските страни и по цялото протежение на Русия, за да стигне до Китай, вместо значително по-дългия път през Средиземно море, Червено море и целия Индийски океан, за да се стигне отново до Китай.

2 Северозападният проход минава южно от Гренландия, провира се между канадските острови, за да стигне отново до Азия.

3 Пътеписът е преведен от руски език от И. П. Кепов и публикуван на български през 1898 г. от изд. „Христо Г. Данов“ под заглавието „Гренландия. Географски очерк на страната и разказ за пътешествието на Фр. Нансен“.

По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yu-hua-karabashliev-popov/

„Китай в 10 думи“ от Ю Хуа

По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

превод от китайски Стефан Русинов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Възможно ли е да разкажем история, в която не сме морално безукорни?
Например история, в която – макар и деца – харесваме един масов убиец, потънали сме изцяло в култа към личността му?

Можем ли да разкажем как сме бързали към мястото на екзекуцията на някой невинен, за да изпреварим тълпата? Да опишем краткия път от набеждаването до смъртта, до опозоряването, да опишем как това е сполетяло бащата на наш съученик и за малко е отминало собствения ни баща (с цената на публична семейна самокритика), да опишем всичко това „пред чужденците“ – и да не се самопоставим в ролята на жертва?

Китайският писател Ю Хуа го прави. Поставил си задачата да опише

Китай „в десет думи“ – народ, лидер, четене, писане, Лу Сюн, неравенство, революция, низовци, менте, баламосване –

той замества дефиницията на всяка от тях със серия от истории.

В „Народ“ описва как като малък е направил „откритието“, че „председателят Мао е народът и народът е председателят Мао“ – и полусмешните перипетии как страдал, че първо не му давали да го повтаря, а после не му признавали авторството. До истинското усещане за „народ“ по време на студентските вълнения на „Тиананмън“ – и липсващата днешна памет за тях.

В „Лидер“ се разказва как Мао участвал в ритуално преплуване на река – и как неговото „помахване по хавлия“ се запечатало в съзнанието на хората, за разлика от всички днешни „лидерства“ в света на технологиите, перилните препарати и какво ли не още. Погледнато отстрани, изглежда абсурдистко; напушва те смях при представата за тавана на стаята, облепен с вестници, от които ежедневно те гледат огромни портрети на вожда. Звучи абсурдистко, докато не си спомниш за Георги Димитров и образа му в „Работническо дело“ или пък за „димитровската“ организация „Септемврийче“. 

По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

А Ю Хуа продължава да разказва. Разказва например за липсата на книги по време на Културната революция – как всичко освен Мао и любимия му писател било обявено за реакционно и как по случайност попаднал на неизмеримо богатство – книга на същия този Лу Сюн, но с бележки под линия, които разкривали необичаен, различен свят (докато се смея, се сещам как разни книги се появиха препечатани „под индиго“ в първите години на перестройката). А източник на любовни истории се оказват саморъчно направените плакати, с които бдителни граждани разобличават разни прелюбодейци. Анекдотично? Може би, но не и непредставимо, ако сте виждали глад за клюки в малка общност.

А историите продължават – и никоя от тях не е непредставима, не само по хоризонталните линии на общата комунистическа история. Защото Ю Хуа прави още по-смела връзка: той демонстрира, че срез, прекъсване, край и тотално ново начало няма не само в географията, а и в историята. Тоест той отказва да представи Културната революция като явление от екзотичната страна на миналото, като нещо несводимо с днешен Китай и неговото икономическо чудо. Напротив, той казва, че едното и другото имат обща същина – и само различни проявления. Че това е същата енергия, която се е разляла по други канали. Доста смелост и писателска проницателност се искат, за да пишеш така.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

София: изд. „Сиела“, 2023

Романът „Рана“ има за цел да възстанови изтритата история на Добруджа, по-точно неудобната история на боевете за Добруджа по време на Първата световна война. Веднага казвам, че тази тема е персонално важна за мен; още повече че протагонистът на книгата е бежанец от Одринска Тракия, също като моя прадядо.

За историята на Добруджа в училище не сме учили нищо – от това се подразбираше, че и нищо не се е случило, което моят детски ум си обясняваше с липсата на планини, в които да се крият шумкари. Разбира се, голямото изключение е Йовков, който има изключително подробни описания, включително на социалната тъкан на собствения ми град; но военните разкази, които се учеха („Последна радост“), не внасяха особени нюанси в познанията ни по политическа история. Врагът беше… зададеният по условие в цялата историческа парадигма, тоест турците.

Война, в която враг са румънци и руснаци, а съюзници са германци и турци, не се учеше. Отгласи от ожесточеността на тази война видях едва по-късно, когато от любопитство изчитах в интернет историята на селата, през които бях минавала безброй пъти, и внезапно се оказваше, че населението на „скучния“ Стожер е било избито почти до крак. Разбира се, устно разказани спомени се срещаха обилно, но по-късни, от обмена на населението след освобождението на Южна Добруджа. Причината цялата тази история да бъде изличена е проста – комунистическа България, както и комунистическа Румъния са сателити на СССР, така че не може да се разкаже сюжет, в който те да са врагове.

Целта на „Рана“ на Захари Карабашлиев е да запълни липсата на този разказ. Тоест да използва жанра на историческата фикция, за да излекува колективната амнезия и да даде на националното въображение запомнящ се сюжет, с който боевете за Добруджа да станат част от българската представа за миналото. Това е извънредно амбициозна задача, бих казала – архетипната задача в българската литература от Вазов насам.

По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

Нейният успешен изход обаче е свързан с няколко фактора. Първо, доколко плътен, богат, убедителен е литературният материал. А тази плътност като че ли не търпи прекалена идеализация, нито прекалена пасторалност в одринските села, нито пък накъдреност на градския образ на софийското студентство. Не знам и доколко моделът „детето пита – възрастният се замисля“ е достатъчен за въвеждане на толкова страници „родови контекст“ за героя.

Другото, което бих пожелала, е по-убедителен противник. Периодично книгата „обръща“ гледната точка, за да ни разкаже как вижда нещата един румънски офицер – само дето неговата морална оценка практически не се различава от българската. В неговите очи българите са успели, защото са се били на своя земя за своя земя. Тоест ние си представяме враг, който си представя (и приема) нашата гледна точка. Това може и да е възможно, но не води до реално многогласие на романа.

Това, разбира се, ни най-малко не означава, че не стискам палци на книгата

Изличаването на историческата памет е тема, която е твърде болезнена – особено на фона на международните политически събития, които връщат в обращение изрази като „съда на историята“.

Изтриването на страници от тази история значи, че този съд също е подкупен, податлив на натиск – тогава какво? Лечението от колективна посттравматична амнезия не е лесна работа: ако историята е твърде сложна, няма да има масов ефект; ако е твърде проста, няма да е вярна.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ от Иван Н. Попов

София, 1928 г.

Третата книга, за която искам да разкажа, не отговаря на правилото да е публикувана през последната година. Отклонението е, меко казано, безсрамно: „Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ е излязла през 1928 г., тоест преди 96 години. Автор е някой си Иван Н. Попов, а неговата идея е приблизително същата – да спаси една част от българската колективна история от забрава.

По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

Иван Н. Попов има предимството да скицира от натура; и понеже няма никаква литературна претенция – да не додава много литературни модели, а да описва онова, което самия него го е впечатлило.

И каква смешна и пъстра картина на Одринска Тракия се е получила!

В нея виждаме самия Рододарович, пътуващ книжар, който покрай другото разпространява и патриотична литература; виждаме огромния калъф на неговото оръжие, носено, за да всява респект по пътищата, но виждаме и как при вадене то се разпада на части, защото всъщност е само практически неупотребим реквизит; чуваме къде се използва български, къде гръцки и къде турски и между кои точно езици е напрежението; виждаме войната между българските и гръцките кокони и кой при кого би отишъл на кафе; виждаме как горят резбованите врати на харема, хвърлени на огъня от разквартируваните в конака руски части.

Виждаме, през сълзи и смях, историята на местния поп, който първо участвал в таен революционен комитет, после задигнал парите, после се помохамеданчил и оженил за богата ханъма, после задигнал и нейните пари и избягал в Цариград; пък накрая, след пристигането на българските войски по време на Балканската война, решил да си изпроси пенсия като революционер, препатил повече от всички останали – нали по стечение на обстоятелствата се наложило да бъде обрязан… Неподправеното богатство на лозенградската история, предадено от Иван Н. Попов, съдържа очарованието на устния разказ и онази смесица от смях и трагизъм, от високо и ниско, която прозира и в най-добрите страници от нашата революционно-историческа класика. А явно и в самата тъкан на историята.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ може да се намери в „Книжен пазар“ и в Националната библиотека.


 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Пазителките на неразказаните български истории

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/pazitelkite-na-nerazkazanite-bulgarski-istorii/

Пазителките на неразказаните български истории

„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек. 

Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“ 

Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история… 

Историята на Веска Недева

Неразказаната жена

Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.

„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова

През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната. 

Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката? 

Пазителките на неразказаните български истории
Зад кадър по време на снимките на Лиляна, бабата на Полин Донахю

„Дядовците, мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването: 

„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане […] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“

Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“ 

Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер. 

Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина. 

Не пренаписвайте след това без нас 

Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…

„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков

Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали. 

Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята. 

Историята на Цветана Джерманова

С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса. 

„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“ 

Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.

„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“ 

#ПитайБабаСи 

Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед […] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.

„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*

В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова. 

Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията? 

Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов, която не е дядо ѝ. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“. 

Пазителките на неразказаните български истории
Зад кадър по време на снимките на Веска Недева. Полин, Веска, Маргарита, Валентина.

Бъдеще, но не без минало 

Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им. 

„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*

Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога. 

„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни. 

„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“


* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poyavil-v-arabskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)

Второто графити преживяване е напълно различно. 

Теренно наблюдение, събрало снимки от Близкия изток и Северна Африка. 

И там вече човек се отърква отблизо в „тънката кожа на града“ (по Георги Тенев). Не в големите, впечатляващи комерсиални изображения, не в привличащите туристи графити пана, а в непосредствените прости улични драсканици, загатващи за лични истории. За съжаление, непроницаеми. 

Има нещо много характерно за писането по стените в арабския свят и то се таи в особената роля на калиграфията и значимостта на писмеността там.

В арабския свят калиграфията никога не изчезва, дори след навлизането на печатната преса.

Без значение дали става въпрос за табела на дюкян, кораничен надпис в джамия, политически лозунг, етикет на стока, плакат или драскулка по стената, ръчно изписаните букви имат дълга и непрекъсната традиция. 

Само вижте надписа на етикета на „Кока-Кола“ в арабския свят. „О“ в книжовния арабски официално няма, затова се пише Кука-Кула. Е, същият шрифт сулюс е един от най-използваните по джамиите за коранични надписи. И защо да не се появи в улични надписи? 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
„Кока-кола“ на арабски © Личен архив

Затова и границите между хъшлашките „графити“ и надписите с друга цел може да бъдат доста размити. И междинният жанр, съчетал особености от „калиграфията“ и „графитите“, намира особено благодатна почва. Сплавта между двата типа визуални изкуства се вижда много добре при Ел-Сид – артист от Франция с тунизийски произход и доста лъскав за моя вкус имидж. Наум съм го кръстил „Банкси на арабските калиграфити“. Дългите, усукани буквени вертикали, изписани с плоска четка, отстоят далече от чара на същинската калиграфия, но проектите му са страхотен пример за кохезия с местната общност в Египет

Аз обаче искам да ви придърпам не толкова към мащабни, добре планирани и финансирани изяви със силен пиар, а по-скоро към уличните кьошета, където бълбукат странни, ефимерни анонимни драсканици. И в тях много често се тематизират чужди за нас сантименти. Например свързани с исляма. Случвало ли ви се е да попаднете на религиозни графити в София? Може би често появяващото се „Адонай“ е добър пример. Или тези от вас, които помнят 90-те години на миналия век, може да са виждали софийския надпис „Четете Библията“.

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
Стар уличен телефонен апарат в София © Личен архив

Извън това темата тук не е популярна, за разлика от арабския свят. Там разговорът за религия е ежедневен, често пъти като част от общите приказки и социалната конвенция. Влизаш в магазин за килими и те питат: „Ти християнин ли си?“ Потвърдиш ли, не ти мърдат богословските въпроси: „А какво мислиш за Корана, който казва: „Не казвайте Троица!“ или „Иса е просто пророк, а не Син на Аллах, нали?“.

И анонимните графитъри се вълнуват от Аллах и Корана. 

Вижте само това. „Аллах“ със сърчице. Там, където в арабската ортография трябва да стои знакът, който удвоява дадена съгласна (в случая двойното „л“), в случая имаме сърчице. Не може само обрисуваните в Корана „болезнени мъчения“, „гнойна вода“, „вряща вода, която разкъсва червата“ и „всякога, щом кожата им се опече, я сменяваме с друга кожа, за да вкусят мъчението“! 

Религиозните графити стават една степен по-сериозни, но и позволителни с цитата от Сунната по стените на стария Фес. „Ако не те е срам, направи го!“, ни казва драсканица с грубоват шрифт, до която виждаме сърце с крила. Звучи почти като подкана към невъздържаност и разкрепостеност, ако не знаех, че е цитат от преданията (хадиси, Сунна) на Пророка Мохамед, в които се обсъждат етически положения в исляма. Направѝ го, но само ако е в рамките на позволеното (халал) от свещения закон (Шари’а), разбира се. 

Скоро да сте виждали цитат от апостол Павел по стена например? Хайде да запазим етическия компонент – например цитатът от Първото послание към Коринтяните ми се вижда подходящ:

Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.

Някой семинарист може да го надраска на гръцки. 

В стария Йерусалим („Меката на християнството!“, както възкликна един участник в онлайн форум) имаме сходна ситуация. Освен редовното „Машаллах!“ – реално означаващо „Това, което Аллах иска“, се срещат и по-сложни текстури. Ето една от любимите ми, снимана през 2016 г.: 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
Някъде в Йерусалим © Личен архив

Изглежда почти като близкоизточен гаражен магазин, нали? Палмички, декоративни кантове, цветни буквички. Почти очаквате арабски чичо Койт’-разбира-тук-се-спира да отвори врати, а вътре да ви чакат лимонада, газирана в склада отзад, хамбургски телешки салам и тамошни тунквани вафли. Само че плакатът горе вдясно дава малко повече контекст. На снимката пише:

Добре дошли на всички поклонници на Свещения дом на Аллах!

Виждаме комплекса с джамията в Мека и Каабата, черната кубична сграда, при която всяка година мюсюлманите се стичат, за да извършат свещеното поклонение хадж. Над вратата има и стегнат шаблон на букви в шрифта рук’а с надпис „Мохамед, Пратеникът на Аллах“. А бялата ламаринена врата уподобява самата Кааба – с декоративен черно-бял кант, който имитира черното покривало (кисуа) на тази най-свята за мюсюлманите сграда.

Изображения на Каабата също така украсяват стената и вратата. Редом до тях – силует на Купола на скалата, святото място за мюсюлманите в Йерусалим, част от комплекса „Ал-Акса“, вечния препъникамък в отношенията между Израел и арабите, изграден върху Храмовия хълм. Оттам, казва мюсюлманското предание, свързано с Коран 17:1, Пророкът започва възкачването си към трона на самия Аллах по време на нощното си пътуване (исра’). И пак там ще се извърши възкресението от мъртвите в Съдния ден. 

Дребните надписчета са също цитат от устата на Пророка. Запитали го кое от делата е най-добродетелно, върви разказът. И той казал:

Пречист хадж (поклонение, изпълнено с праведност), ходене напред с благодарност и опростен грях.

Това „ходене напред“ (са’й) ще да е изминаването на разстоянието между хълмовете Сафа и Маруа в Мека, неотменна част от ритуала по поклонение. Казват, че мюсюлманите правят така, възпоменавайки Хаджар (библ. Агар) – прокудената жена на Ибрахим (библ. Авраам), която тичала седем пъти между двата хълма в търсене на вода за сина си Исмаил. 

Сходен графити сюжет имаме и по-долу, пак в стария Йерусалим. Отново Каабата, отново Куполът на скалата, отново същият цитат от Пророка, подправен с мюсюлманската изповед (шахада) на вярата – няма друг Бог освен Аллах, Мохамед е Неговият Пратеник. И този път имаме истинско гаражче с хляб отсреща. 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
Из стария Йерусалим © Личен архив

Някак задочно, от другата страна, светският Тел Авив рязко възразява: „Религията отравя.“ Дали авторът е арабин, или не, остава загадка.

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
Някъде в Тел Авив © Личен архив

Наистина би било проява на пристрастност да подминем и другите сюжети, обичайни за графити сцената. 

За мое огромно съжаление, не откривам подобие на един от любимите ми софийски енигматични лозунги – „Божидар е чеверме“. Но съм възнаграден щедро с други находки. Отпечатъци от длани върху стена около подстъпите на стария град (медина) във Фес. Докато ги снимам, ме заговаря сух, мургав човек на възраст в похабен черен костюм. Отговарям на книжовен арабски, след което минавам по дежурната линия на разговор. 

– Наистина ли говориш книжовен арабски?
– Да.
– Я ми прочети табелата ей там! –

и ми я сочи. „Училище еди-кое си“. Печеля си едно „машаллах“.

Откривам рисунки на котки, които необезпокоявано владеят улиците, за разлика от презрените кучета, заклеймени от Пророка. На едната стена – като голям панел, на другата – в компанията на силует на момиченце. Дебел спрей с формата на човек, ориенталска роба и фес. Процесия от музиканти в традиционно облекло. Смъртта, изписана в червено и зачеркната. „Забранено и благодаря“, въпреки че носи тривиалността на обикновена улична табела, напомня малко и за „Сбогом и благодаря за рибата“.

Но две изображения заемат особено място в колекцията ми. И двете са от изоставена бетонна сграда на израелските Голанските възвишения в един кален, мрачен, мъглив февруари преди години. На едната стена има изрисувано пано, което веднага кръщавам „Мадоната на графитите от Голаните“. А на друга стена, в близка стая, някой е надраскал популярно стихотворение, анонимно обяснение в любов, украсено с контурите на котешка глава наложен силует на котка:

Заради великата ми страст по теб
прегърнах любовта ти като религия
в нишата на очите ти отслужих своята молитва
превърнах устните ти в свещената ми книга
и между ръцете ти вярата ми стана съвършена

Идеята за графитите като пътешествие във времето и в пространството вече придобива плътност, нали? Не е всеобхватна като конспиративна теория, нито задълбочена като дебат между Фуко и Чомски. Но може да ни завърне към началото на този текст чрез неочаквана находка в София около една от метростанциите. Арабоезичен графит, на който пише просто

Банкси наистина не се е появил в арабския свят.

Изпълнението е кичозно и комай липсва точка от арабската буква „н“ в името на Банкси. В него обаче се прехвърлят мостове едновременно към дебата за природата на графитите, Запада, България и Близкия изток. Оставям на вас да решите дали авторът е прав, или не. 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити (продължение)
„Банкси наистина не се е появил в арабския свят“, София © Личен архив

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poiavil-v-arabskiya-svyat/

Наско, имам нужда от твоята помощ,

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити

получавам преди време съобщение в служебната си поща. Поглеждам кой ми пише, и изтръпвам. Регионалният мениджър по сигурността за Източна Европа и Близкия изток. Никой не обича да си има вземане-даване със сигурността, дори и в ИТ сектора. Имат си репутация, подобна на отдел „Човешки ресурси“. Не е добре да те търсят просто ей така. 

Моля те, виж приложените снимки и ми кажи какво пише на тях. На арабски е и е от служебния паркинг. Ако може днес, че пътувам в командировка и ми е важно да знам. 

Аха, добре. Отварям снимката в приложението. Определено е на арабски. Графит с много несръчен, тромав и грозен почерк, ъгловати, удебелени букви, издраскан с нещо твърдо върху бетонната стена на паркинга. Много лоша снимка, с ниска осветеност. Увеличавам я и веднага прочитам. Не пише „Хамас“, особено актуално с оглед на последните събития около Израел, или „Освободете Палестина“, нито пише „Джихад“. Не е „Аллах“, нито пък нещо романтично, например „Али обича Фатима“. 

[Една определена анатомична част] на майка ти. 

Това пише. Толкоз. Ако трябва да перифразирам любим разказ за мухата в писоара, тук няма да видите снимките и да разберете какво точно казва надписът, защото на гнусливите читатели ще им прилошее. Напълно професионално отговарям на колегата. Натраквам „Привет“, следва буквален превод на надписа.

Пише това и това. Бъди здрав и пътувай спокойно! 

Но историята зад надписа ще остане загадка. Дали е бил някой като мен? Може да е носител на езика от ИТ тълпата, примерно агент от колцентъра, обслужващ Близкия изток. За кого е адресиран графитът? За чия майка става въпрос? Може пък да е просто спонтанен израз на порив към вандалство. Като българските надписи по Колизея. 

С графитите винаги е така – имат нужда от много контекст. И той обикновено липсва.

Ревниво крият историята си отвъд непосредственото впечатление. Нещо като фотографията, която паметува твърде малко отвъд непосредственото улавяне на образа. 

Та какво ви говори например този графит от Женския пазар в София? 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити
„Жена. Живот. Свобода.“ Надпис на арабски в района на Женския пазар © Личен архив

От кофите за боклук около Централните хали и синагогата е. Сигурно забелязвате червенобразни знаци с маркер, които говорят за екзотичността на района. Аз пък чета уверен, акуратен, окръглен, жив почерк с широк филцов маркер, около 10 мм. Пише три думи. 

Зан. Зендеги. Азади. Жена. Живот. Свобода. 

Лозунг от иранските протести през 2022 г. в знак за солидарност с жените там. Един от моментите, когато се усещаш въвлечен в много по-голяма картина от пазаруването на сок от нар, агнешко или дюнер от тази част на града.

Но отвъд това какво? Почти нищо. Като че ли идеята какво точно са графитите и какво ти казват, се изплъзва. Навсякъде са, предизвикват непосредствена реакция („Много грозно!“, „Вандализъм!“, „Виж колко интересно!“, „Леле, виж колко красиво!“, „Адски готин, суперсмарт“), но какво точно представляват? Малко като нещата, за които всички говорят, все едно се подразбират, но не успяват да определят същността им. Според общата ми култура „графити“ идвало от гръцкия корен на всичко, свързано с „писане“. Графити. Графеми. Графит. Графика. Калиграфия. Графология. Графомания. Сграфито. Нещо написано. 

Та не е ли същото и с арабския корен на всичко около писането – к-т-б?

Оттам идва и познатото ни арабско китаб, преминало в турския като китап. Книга, писание, документ, написано. И то като графитите е колкото устойчиво, толкова и изплъзващо се.

Конрад Хиршлер, един от любимите ми изследователи на арабската ръкописна традиция, сравнява понятието за книга при арабите с метафора, използвана от самия Мартин Лутер. Бащата на протестантската Реформация, твърди той, сравнявал Еразъм със „змиорка, която само Бог може да улови“. Е, такова, твърди Хиршлер, било и разбирането за книга при арабите. Дали е текстът, който върви под определено заглавие, или подвързаният между две корици кодекс от страници, остава напълно неясно.

Като гледаме графитите, оставаме със сходно впечатление за флуидност и преходност. Графити културата се движи от сенчестите пространства, в които се пръква, към помилваните от властта пространства на художествена себеизява. Присъщата маргиналност на графитите първоначално изглежда аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70-те години на миналия век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. 

Но графитите лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство до по-високите му етажи. Този преход бива капитализиран от градските управи, които усвояват досега пренебрегвани пространства и правят живота там малко по-поносим визуално. Но в момента, в който биват насила придърпани под прожекторите, губят част от характера си. „Благословията“ на публичната санкция лесно може да се превърне в „проклятие“. 

В природата на графитите е заложено тяхното спотайване в кьошетата на града. 

Приличат на маргиналните илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или спираловидно завихрените бележки в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която го осмисля. Защото обезсилва оттласкването му от статуквото, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“.

Отделно съществуват и противоречията във връзката между художествено и политическо. „Смятам, че графитите се политизират твърде много, за мен е важно изкуството“, споделя с мен един от известните софийски артисти по време на уъркшоп в ателието си в София сред тълпа дечурлига. Но много негови колеги не мислят така. Всъщност мислят точно обратното. И политическите размирици около Арабската пролет, и протестите в Иран го показват. Както и случаят на местна почва с един Симон Варсано през 1989 г.

В рамките на тези спорни отношения гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси, някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното, между чисто художественото и политическото. Ако гледате Exit Through the Gift Shop, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Банкси е колкото шампион на добре режисирани политически изяви, толкова и на комерсиални начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото. 

Възникват също въпроси около формата и жанра. Добре, наред с разнообразните тагове, бомбене, throw-ups, които се въртят около буквите, имаме и свързаните с тях, но отделни форми на улично изкуство. Лепене на плакати, стикери с изображения, шаблони. Големи пана със спрейове. Накрая идват и най-монументалните, обикновено създавани по поръчка градски стенописи върху фабрики, фасади на сгради. „Графити“ може да е всичко, стига да е върху стена.

Наложете върху тези противоречивости около графитите и контекста на непривично за нас общество, например Турция, Израел, Египет, Мароко. Добавете върху него и близкоизточен език, който не говорим. Резултатът е възел, пред чието теоретично разплитане човек лесно избира по-непосредствени удоволствия. Затова и вместо мъчителното бъхтене по потискащи интелектуални питания около дефинициите,

тук предлагам два напълно различни, но допълващи се погледа към арабските улични надписи. 

Първото е сблъсък със стар арабски текст. С изненада ще откриете, че в Близкия изток темата за графитите се проблематизира отпреди Банкси. Писането по стените вълнува литературното въображение на древните араби. Поне така личи по съчинения като „Книга за странниците“ от IX в. Приписвали я на големия Ал-Исфахани, повече известен чрез поетичния сборник „Книга на песните“. Пък дали е негова, знае само онзи, който можел да улови плъзгавия Еразъм. Обаче ето, казва авторът на книгата, събрал съм неща, чути или видени, поезия от хора, които пътуват, пришълци, които изповядват мъката по родните места или по възлюбените, като пишат за страданията си по стените на местата, през които минават. Звучи едновременно загадъчно и вандалско, екзотично някак, хем напудрено, хем извън общоприетата норма, почти като приказка от „Хиляда и една нощ“. 

И какво представляват драсканиците по стените от арабския IX век?

Представете си ги на вид почти като драсканиците на арабица по колоните на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново (да, такива има), но поетични. Защото човекът от онова време не се задоволява с простото изписване на пословичното трибуквие или вечното „Аз бях тук“. Няма надписи срещу властта. Не следват стилистиката и съдържанието на тоалетния надпис от „Дома на киното“ в София, където анонимен активист е оставил следа, подканваща към социален дебат.

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити
© Личен архив

Като че ли вечната тема на този архив от надписи по манастири, кръчми, джамии, пазари е самотата и загубеното щастие. Пътуването по време на Абасидския халифат може да е нещо обичайно – хората пътуват „в търсене на религиозното знание“ (талаб ал-‘илм), по търговски дела, в дирене на препитание, на религиозни поклонения из светите места – Мека, Медина, Йерусалим. Но усещането за отчуждение не изчезва.

Времето, за което арабският език използва различни думи – най-разпространеното заман, но също и „дните“ (ал-аййам), „нощите“ (ал-лайали), „съдбата“ (дахр, ал-кадар), – неумолимо изтича и завлича със себе си и пътешественика. То е и главният виновник за носталгията човешка. Eто, разказвал Ал-Асмаи, известен филолог и поет, минах покрай една скала, докато пътешествах, и на нея беше надраскано следното:

Всяка страна е страна на човека, но той не е на никоя ближен,

та възкликнал: авторът на тоя стих със сигурност ще си умре пришълец! 

Около надписите се разгръщат цели истории, понякога на ръба на общоприетия морал, че направо и отвъд него. В манастирите девойки оставят надписи по стените, прелюдия към съблазняване на мюсюлманските пътешественици. Араби драскат меланхолични стихове по портите на християнски олтари. Благочестиви поклонници пишат имената си и набожни стихове не къде да е, а по минаретата. Халифът Ал-Мутауаккил пиянства с черковно вино в компанията на красавица. А пък самият Ал-Исфахани изповядва хомосексуална афера, в която поетични графити, надраскани по врати и стени, играят ролята на сантиментално обяснение в любов. 

Не мога да пропусна и историята за някой си Абу ал-Хинди, който влязъл при винопродавец в място, наречено Куи Заян, което пък значело „Улица на покварата“. Уж бил в компания, разказва старият арабски текст, ама подранил и от сабахлем наченал да винопийства. Както казваше баща ми, „направил главата“ без време и заспал. Приятелите му разбрали какво е сторил, и решили да го последват. Пили, пили, докато и те не заспали. Абу ал-Хинди се събудил, видял ги и на свой ред попитал какво става. Разбрал и си рекъл: дай и аз да направя същото. И така минали десет дни. Дошло време Абу ал-Хинди да си тръгне и поканил приятелите си най-после да пият заедно. „Желаем го повече и от теб!“, та пили заедно един последен ден. Накрая, като си тръгнал, надраскал върху стената на мястото, където били отседнали, поема в чест на паметното преживяване. 

Машаллах и „Банкси не се е появил в арабския свят“: Непознатите графити
Илюстрация от „Макамите“ на Ал-Харири (поч. 1122)

Без съмнение, от подобни разкази лъха на известен литературен произвол. Скептикът в мен, който винаги изхожда от позицията „Да бе, верно ли!“, може да си каже: „Добре де, отгде да знам, че Ал-Исфахани не си го е измислил?“. Та не е ли вярно, че арабските историци постоянно си измислят истории? Измислят си всичко, дори и доказателства за казаното от Пророка Мохамед. И все пак винаги стои възможността поне част от историите в „Странниците“ да бъдат основани на реални събития, разкази, наблюдения. Периодът е запазил подобни надписи и откъм техника, и откъм жанр, ако вярваме на изследователската литература. Както обичат да обобщават мюфтиите след всяко отсъждане, „Аллах знае най-добре“. Но със сигурност можем да твърдим, че преходната природа на написаното по стените влиза в полезрението на арабите поне от десетото столетие насам. 

(Следва продължение.)


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Кориандър, лой, шамфъстък: как се хранят средновековните араби (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/koriandur-loi-shamfastuk-kak-se-hraniat-srednovekovnite-arabi-produlzhenie/

Кориандър, лой, шамфъстък: как се хранят средновековните араби (продължение)

<< Към първа част

Като че ли най-старото арабско специализирано кулинарно съчинение на което съм се натъквал, е това на Ибн Саяр ал-Уарак от X век. Живее в Ирак, и то във време, близко до Ал-Джахиз. В съчинението откриваме раздели за напитки, хляб, сосове, млечни продукти, десерти, основни ястия, мазнини, плодове и ядки, подправки, кухненски прибори, месо, птици, риби, насекоми, медицински термини (болести), лекарства, химикали, минерали, поддържане на чистотата и зеленчуци. Храната се мисли като свързана с по-широките сфери на хигиената, козметиката и в крайна сметка на медицината, силно повлияна от хуморалната теория на античния Гален.

Откъде иначе човек може да научи по лесен начин кулинарни понятия като „тлъста овча опашка“ (аля), вино от фурми (дази), махмурлук (хумар), сироп от розови листенца (джаланджабин) или че краченцата с копитцата се обозначават като „краища, крайченца“ (атраф), използвано също и за ушите, езика, зурлата? Човек наистина се потопява в начина на живот на богатите жители в метрополията на халифата. Междувременно пък риба, живо маринована, плува в гроздов сок в рецепти като тази:

Подбери едра жива риба и я хвърли в съд, пълен със сока на червено грозде. Съдът трябва да бъде достатъчно голям и широк, за да може рибата да се потопи и да плува в него. Нека рибата се напие колкото може със сока. Забележимото спадане в нивото на сока показва, че той се е пропил в цялото  тяло. Тогаз извади рибата, почисти я и я опечи. Поднеси я със сос, приготвен от листа на асафетида (анджузан или анджудан), мурри (течен ферментирал сос), бял оцет, сок от магданоз и на’на’ (култивирана мента) и семена от ким. Това ястие – както и всяко друго рибно ястие – няма достатъчно добър вкус, и не е завършено, ако не се поднесе с [вървящия към него] сос за топене (сибаг), тъй като само чрез поднасянето на добавките към рибата тя става вкусна.

От старите кулинарни извори има запазени и други. Например  звучно озаглавеното „Съкровищница от ползи“ от мамелюшкия XIV век или книгата с ястия от Андалусия и Магреба на Ибн Разин ат-Туджиби от XIII столетие. Но като че ли най-любим ми остава сборникът на Ибн ал-Адим от Сирия, автор от епохата на Аюбидите (нали помните основателя на тази династия Саладин, прокудил кръстоносците от Близкия изток?), събрал няколкостотин рецепти през XIII век.

Този тип наръчници очевидно са насочени към по-заможната публика и елита. Там човек може да открие почти всичко освен свинско месо, попаднало под вечна възбрана заради ислямската повеля. Даже и видовете ферментирали напитки („вина“, хумур) намират своето място под слънцето. Нуждата от подобно съчинение е обоснована с аргумент в духа на своеобразно „религиозно гурме“. Аллах, казва Ибн Адим, е казал на хората „яжте от Неговото препитание“ (Коран 67:15), а е дарил на Пророка Мохамед „обич към красотата на жените и аромата на парфюмите“. Та оттук и следвало за човека да яде и пие най-вкусните неща, че и да се парфюмира.

Не е изненада, че книгата започва с глава за парфюмите и завършва с рецепти за козметични прахове, сапун, вода за уста. А по средата откриваме разделите, посветени на напитките, различните видове сокове и какво се прави с тях, за оцета и неговото дестилиране, за разтопяването на мас от опашката, за ястия от пиле – сладки, кисели и други, за пържено-печените храни и други подобни – там са месата, сладкишите и тестените печива, както и разни видове солени и кисели туршии.

Но не си представяйте рецепти, подобни на днешните. Описанията често са кратки и доста фриволни за разбиранията ни. Или направо емоционални.

„Вземи колкото трябва или колкото искаш“, казва авторът. „Готви, докато стане наполовина готово, а сетне…“ „Когато мине колкото време трябва, сложи…“ „Така става много вкусно!“ Става, ако уцелиш времето, пропорцията, подправките, да. Готви се в дълбоки съдове, тигани, затворени съдове, подобни на гювеч, гърнета, на открит огън или в зидана фурна. Мерки за обем и количество не се споменават често, а когато ги има, човек, ако не иска да се придържа към предписанието „вземи колкото искаш“, трябва да провери какво точно означават в терминологията на сирийските Аюбиди. Типичен пример е мярката ратл, която в зависимост от епохата и мястото може да обозначава количество между 400 грама и килограм и нещо.

Мазнината, с която най-често се готви, е от овча опашка, понякога зехтин, но като че ли най-често е сусамово олио.

Подправките са изобилни, канелата е цейлонска, кориандърът е в две разновидности – сух и зелен, на месото често се слагат розова вода, захар и оцет. Човек постепенно свиква не просто с арабския език на оригинала. Свиква и с мисълта, че за да разбереш как се прави плънка от кайма за напълване на пиле например, трябва да го възстановиш от други рецепти.

Ето как набързо пътуваме между Мароко, Ливан, Ирак, Персия, Сирия, между съвремието и Средновековието.

Приятно е човек да опитва местни храни, докато пътува. Но може да направи и следваща крачка – след като се сблъска с езиковите трудности около превода, да пробва и да сготви по такава рецепта. И тъй като тук няма място за всичките розови води, теста, агнета, пилета и туршии, привеждам още четири описания на ястия от Ибн Адим. Човек може да си направи многостепенно меню от XIII век.

Пълнени с кайма патладжани

Вземат се големи селски патладжани, режат се откъм дръжката и се издълбават, като им се отнема сърцевината, но не съвсем до обелката, за да остане все пак меснатост в тях. После се взема месо, прави се на кайма, оформя се и се вари. Когато стане готово, се стрива в хаван пак, докато стане гладка смес, слага се в метален тиган, разбърква се с прясна лой от овча опашка заедно със сух кориандър, ким, пипер, китайска канела, много стрит зелен кориандър и смлян магданоз. Всичко се пържи, докато се сгъсти. Подправя се със сол, и с него се напълват патладжаните, после те се захлупват с онова, което е отрязано от тях [дръжките] и се закрепват с три дървени шишчета, направени от добра дървесина. Като се стори това, се слагат в метален тиган и се пържат в лой от овча опашка, докато се зачервят. Слагат се в блюдо, поръсват се със сух кориандър, а когато се поднасят, се махат шишчетата и се хвърлят настрана.

Дюля с месо

Месото се сварява. После се накълцва на ситно и се прави на малки топчета. Пържи се в лой от овча опашка с лук и пресен кориандър, след което му се слага малко от бульона. Сетне се нарязва дюля на четири и се почиства от семките и вътрешността. Туря се връз месото заедно с малко шафран, смес от подправки, малко мед или захар и се оставя [на огъня да се готви] , докато не стане наполовина готово. Накрая му се слага малко лимонов сок и сух кориандър и се възвира, докато дюлята не стане готова. Поръсва се с белен шамфъстък, след което се насипва с черпак и се поднася.

Кебап в трап по бедуински

Взема се тлъсто агне или козле, разсича се по дължина и се нарязва на парчета. Намазва се с шафран, люти подправки, като пипер, кимион, сух кориандър, смляна китайска канела, и се натрива с малко зехтин, за да се овкуси. Вземат се камъни (парчета скала или плоски) и се изкопава трап на размер колкото агнето, но по-дълбок. Нареждат се камъните на хубав пласт, а върху тях се наклажда огън от дърва, въглища или каквото се намери, и се разпалва силно, докато камъните се нагреят до червено. После огънят се маха и пепелта се изтръсква бързо, за да не изстинат камъните. След това се прави решетка от [клони на] тамариск, върба или зелена тръстика, върху която се полага месото, като се разпределя равномерно и се покрива с голяма медна тава, каквато имат бедуините. Ако няма такава, може и с друг плосък съд, като чиния. Краищата се замазват с глина и върху тавата се напалва огън от дърва, който равномерно да покрие отвсякъде. Оставя се така, докато стане готово, тогава огънят се маха и месото се отстранява.

Оризов пудинг с пилешко

Сваряват се тлъсти пилета, след което се пържат в сусамово олио. Вземат се гърдите им и се развлакняват на тънко като нишки. Измива се ориз и се стрива на ситно, след което се пресява. На всеки ратл ориз се слага месото от гърдите на две пилета, сторено на нишки, и захар, колкото искаш на сладост. Сетне вземи прясно мляко, възври го, докато кипне два или три пъти, посипи връз него ориза и го разбърквай, за да не залепне. Когато стане като гъст бульон или малко по-рядко, тури му мазнина от опашка, като не преставаш да го готвиш на тих огън, докато не отдели мазнината и не се зачерви. Продължавай да го бъркаш, докато не стане готово за разстилане в плоски чинии – тогава го насипи с черпак. Посипи го по средата с цели белени ядки шамфъстък и така ще стане вкусно.

Заглавно изображение: Илюстрация към „Макамите“ на Ал-Харири (поч. 1122), художник Яхя ибн Махмуд Уасити, ръкопис от 1236 г., Ирак, колекция на Библиотеката на Конгреса

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Кориандър, лой, шамфъстък: Как се хранят средновековните араби

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/koriandur-loy-shamfustuk-kak-se-hraniat-srednoviekovnite-arabi/

Кориандър, лой, шамфъстък: Как се хранят средновековните араби

В края на миналата година се озовах във Фес, Мароко. Обикновено планирам пътуванията си без помощ от туристически агенции. И този път не правя изключение. Там ни посреща наш местен приятел – Хабиб. След няколко дни му подхвърляме: „Заведи ни днес някъде да хапнем.“ „Става – казва той, – имам наум нещо добро.“ Води ни в местен мол, който много прилича на софийски. На най-горния етаж има огромно остъклено, но задушно кафене с хубава гледка във всички посоки и металночерен интериор.

А храната, която сервират, прилича на фастфуд. Панирано пилешко филе и бутчета, пържени картофи на пръчици, замразени, изпържени и леко застояли. Малка купичка с кетчуп, още една с майонеза, листа зелена салата. Развеселявам се и се замислям, докато говоря със седналия до мен американец. Особено след като в деня на пристигането нашата шумна международна компания е яла с пръсти в една от местните закусвални на площада някъде срещу Тунизийската джамия.

Защото знам, че за нашия приятел изборът на място е знак на уважение към нас. Може би логиката е същата, по която водя корпоративните ми колеги от Индия в софийски индийски ресторанти. Те обичат там. А аз искам да се чувстват добре. По същата причина водихме и британския ми мениджър преди години на чеверме, ракия и кючек в чалга ресторант насред Борисовата градина. От друга страна,

изборът на място за ядене е жест на културен избор и социален статус.

Средната класа в Мароко и младежта като че ли по-трудно могат да бъдат открити по еквивалентите на нашите кебапчийници. Консерватизмът на провинцията и предишното поколение, тяхната религиозност са отживелица. Светът е глобализиран. Търсенето на щастие не е ограничено само до традиционните занаяти и родните места, големите градове приютяват прииждащи от провинцията.

Нашият приятел говори френски, книжовен арабски, местния диалект (дарижа), отличен английски и донякъде местен берберски. Сестра му работи в колцентър за ИТ компания. Озъртам се наоколо. До стъклената стена с гледка към града има маси. На едната седи двойка жени, които жестикулират. Едната е забрадена с хиджаб, но втората е с черен костюм, открита коса и плътно червило. На другата маса седи шумна група тийнейджъри с телефони в ръце. Кухнята, мисля си, очертава и по-дълбоки, невидими, но реални мрежи, пропити и изградени от географията, историята, религията, навика, стандарта на живот.

Пътуването с храната е пренасяне през времето и пространството, често пъти неусетно, лишено от показността на един Гордън Рамзи или драматизма на Антъни Бурдейн.

Ето, на югоизток от мола виждам как градът постепенно прелива в пепелнокафяви възвишения, които знам, че водят в пустинята. Където няма имитация на западен фастфуд. Чудя се какво ли се яде там. Имам предположения, но няма как да ги проверя за ограниченото ми време. На северозапад, знам, се намира древният римски Волубилис, покрай влака, който през Мекнес отива към столицата Рабат. От крайбрежието, по-ваканционно и разкрепостено, мястото на институциите, прозападно, доста различно като излъчване от Фес, идват рибата и другите морски продукти, които ядем тук по закусвалните и ресторантите. „Ние сме на две морета все пак“, казват някои местни.

Едно е да ядеш с ръце в местната закусвалня панирана риба, доматен сос и боб в купичка, люта чушка, плосък хляб и да пиеш чашка ментов чай. Друго е да идеш до кафенето на покрива в уличката на средновековния философ Мойсей Маймонид срещу медресето „Бу Инания“. Там обстановката цели да угоди на туристическия западен вкус към един по-опитомен, безопасен „Ориент“. Предлагат бургер както в мола, но с местен аромат – плътно кюфте от камилска кайма. Поне казват, че е от камила. И пържените картофки са по-добри. В менюто има и купа фалафели с хумус, кисела краставичка, хляб. Или по-високо позиционирания откъм цена коничен глинен гювеч (тажин) с месо – всякакво освен свинско, разбира се. И нещо, което бях решил, че ще опитам – омлет със солено изсушено козе месо, съхранявано в лой (хлиа). Виждаш бидоните с месо навсякъде по пазара.

Трето е да те поканят – както нашия приятел – на семейна вечеря с няколкостепенно меню. Харира – гъста доматена супа с нахут и леща, многолистна тестена пастила – канелена, пълна с пилешко месо и поръсена с пудра захар, маслини, сладък ментов чай, цяло печено пиле, панички с лютив сос, накрая сладкиши и кафе. Или съвсем непринудено обядващо семейство в стария град в Рабат да те покани на кускус в голяма метална тава на улицата, от който жените и децата загребват с шепи.

А на пазара се вихри шокираща за по-чувствителните туристи гледка.

Разцепени по дължина животински трупове на кози и овце. Печени дреболии на шишче – бял дроб, черен дроб, бъбреци, тестиси. Живи кокошки, готови да ги заколят, оскубят и изкормят, дори и на място. Говежди крака, които висят на връв. Отрязани кози и овчи глави. Накацани от мухи риби, които продавачите почистват и продават на малкото местно пазарче край мястото, където нощуваме.

За десетина дни опитвам повечето неща, попаднали пред очите ми.

Едно от малкото ястия, които не посмявам да пробвам, е супата от охлюви, популярна като улична храна. Не дръзвам, защото се познавам и не искам да прекарам времето си в Магреба в тоалетната. Не опитвам и шауарма, тоест дюнер. Защото е храна, с която се изчерпва представата за арабска кухня на повечето хора в България. Не че не обичам, но ми е твърде обикновена, мога да я ям навсякъде, а и без това е по-съвременно изобретение на източната улична кухня. По такива места представата за романтичния Изток, така както си го въобразява туристът от България, Германия, Англия, е подложена на натиск.

Но така се готви и яде от стотици години в арабския свят. Няма да изчезнат смесицата от модерното и традиционното, глобалното и местното, разликата в храната на богати и бедни, проникването на привнесени отвън култури, високото и ниското. А опитите на традиционната кухня да се оттласне от корените си далеч не са от вчера.

Кориандър, лой, шамфъстък: Как се хранят средновековните араби
Охлюви от Фес © Атанас Шиников, 2022

Ако направим времеви преход от повече от век и няколко хиляди километра на изток, виждаме нещо подобно още от началото на ХХ столетие. В ливанския рецептурник от 1913 г., който зачитам, модерното и западното стоят редом до традиционното и близкоизточното. Книжката се казва „Основи (на арабски звучи направо като „фундаменти“) на готвенето“ и съдържа рецепти, събрани от някой си Юсуф Ибрахим Садир в Бейрут. Сборникът стои на прехода между ориенталската кухня, такава каквато я знам от арабските кулинарии в периода от IX до XIII в., и обърнатия на запад поглед на готвач от Леванта.

Кой знае защо се сещам за друг мой любим готварски справочник, този път български. „Ръководство по готварството“ на Елизабет Стефанова от 1903 г., който също смесва двата погледа – този на типично българските (всъщност до голяма степен ориенталски) ястия, присъстващи още от Цариградската готварска книга на Славейков, и рецептите, повлияни от западната, предимно френска кухня. Подобен е случаят и с рецептурника на Юсуф Садир.

Тук са типично арабските ястия, добре познати от средновековните текстове.

Натъкваме се на патладжани с кайма, пълнено пиле, сарми с лозови листа, наденички. Печени гълъбчета или врабци. Тях ядат дори българските хаджии, които пътуват с близкоизточните влакове през XIX в. Печени фазани, рецепти за подсладени ферментирали напитки (общият термин за тях е „вино“, хамр). Османски шиш бюрек – увито в тесто месо. Обикновени топчести кюфтета, сто вида пълнени вретеновидни кюфтенца (къббе). Преброявам и поне дванайсет вида яхнии, обозначени с арабската дума яхна’, разбира се. Различни видове сосове.

Но интересно е да открием привнесени продукти и рецепти, които най-старите рецептурници не познават.

Ето например яхния от фасул, или боб. Или категоричното „картофи вместо хляб“. На места направо зазвучава като толкова модерната фюжън кухня – смес от картофи и тахина. Къббе от картофи. Осолена риба „метр д’отел“. Виждаме типично „неправоверни“ манджи, като равиоли. Росто с видове сосове. „Хляб по франкски“ (ифранджи). „Испанска салата“ и „франкски сладкà“. Споменават се и начини на консервиране, поддръжка на съдове за готвене, както и „сервиране на масата“ – етикетът на поднасяне на храната върху маса с прибори носи отчетлив западен привкус.

А накрая идва и моето любимо – свинска шунка (жанбун). Приготвяла се така:

Вземи два бута от прасе и отстрани от тях костите, почисти ги и нацепи кожата с върха на ножа, за да поеме оттам солта и подправките. Сетне вземи едра сол и ситно смлени подправки и натъркай месото с тях. Сложи го в съд, отделен за тази цел, и го покрий със сол. Остави го за седем дни. След като изминат, го извади от съда и кипни течността, която е пуснала месото, заедно със сол, за да се отстрани миризмата. Добави към нея ароматни треви, като например сух карамфил, джинджифил, чубрица, дафинов лист и кориандър, семена от бахар, хвойна, босилек и салвия. След това добави ока и половина мярка едра захар. После върни месото и го залей отгоре с изстиналата вече смес. Ако видиш, че не стига, за да го покрие, добави вода или сол до нужната мяра, после затисни бутовете с дъска, а отгоре ѝ сложи тежест от една ока или повече. Остави го така да стои три седмици. Като изтекат, ги окачи край комин, за да се опушат, после ги натрий с вино и оцет, смесени с вода, за да не ги доближават мухите. След това наново ги изсуши.

Но как се хранят арабите столетия преди модерната епоха, по времето, което доста често на едро и проблематично наричаме Средновековие?

Описанията на гощавки, поднесени ни в поучително-развлекателната литература (адаб), ни предлагат интересни подробности за трапезата на близкоизточния човек. Представата се допълва и от персийската изобразителна традиция, която ни дава богат визуален материал, предимно в дворцов контекст.

Да прелистим разказите на един Ал-Джахиз (Облещения, Опуления), философ, енциклопедист и ироничен интелектуалец от иракския IX век, за неговите „Скъперници“. Историите му прехождат често между пустинята и града и ни пренасят от софра на софра в домовете на жителите на Багдад, метрополия на Абасидския халифат, реките на Месопотамия, градовете Куфа и Басра, Ирак и Персия, кервани, пазари, светите места за мюсюлманите.

Научаваме, че жителите на персийската провинция Мерв ядат чорба от късчета месо, варено в казан с подправки и оцет. Бедуините наблягат на фурмите, от които има споменати поне няколко сорта, топеното масло (често в комбинация с фурми), коластрата, печените гъби, скакалците, печения хляб с кисело мляко. Жителите на Басра, тъй като е речен град, не издържат без риба. Та затова и някой си много стиснат Ибн ал-Муаммал си позволявал едрата вкусна риба шаббута – вид шаран – в Багдад.

Агнешката главичка бива славословена като „сватбено блюдо“, защото

има мозък, има очи, мазнина около ушите, вътрешност на очите с тлъстинка, по-приятна от костния мозък, по-крехка и от прясно масло, по-блажна и от топено масло, има си език, ноздри и хрущяли, месо от бузите и всяко едно от тях е неповторимо по вкус.

Купува се в събота, първия ден на арабската седмица, но никога от басрийските месари, защото те минават с по-евтината глава на скопен козел. По нея няма много месо, тъй като и козелът се потял повече и като цяло бил по-малко тлъст. Месото се гарнира с „разни заливки – жълти, бели, червени, тъмни, кисели, сладки и горчиви“, а камилският дроб, гърбицата и месото могат да се ядат или печени с остри подправки, или със стафиди и горчица.

Осолената риба от всякакъв вид също пристига до трапезата на жителите на Багдад, както и подобните на гювеч ястия от говеждо, лук, патладжани, тиквички и моркови. Байдат ал-букайла е мистериозно ястие, вероятно малки кюфтенца или парченца чисто, подбрано месо с яйцеобразна форма (оттам и името байда, „яйце“) със зехтин и зеленчуци, обект на чревоугоднически стремления.

Ромеите, тоест византийците, били присвоили пълнения зарзават и чорбата, а персийците – студените и сладки гозби. Появяват се различни видове кокошки, като халасийката, кръстоска между персийска и индийска порода, или хауамазийката, местна порода от Ирак. Сладкишите също не са пропуснати, а попарите и кашите от различни видове са навсякъде – каша от грухано жито и парченца тлъстина, сладката каша фанида, хариса от варена пшеница и кълцано месо. Един от героите възкликва:

Прияло ми се е попара, черна от пипера, пъстра от нахута, от двете страни покрита с късче месо и две цели крилца. Набързо ще ѝ видя сметката, както проклет настойник имота на сираче!

Тук е видно, че кулинарният разказ се подчинява на изобличаването на скъперническите характери, както и на неприличното трапезно поведение. Да, има отделни арабски думи за лакомника, който се тъпче и преглъща набързо, за да се натъпче пак. За онзи, който осмуква кокала за костен мозък, без да го е грижа за другите. За човека, който си мие ръцете и така ги тръска после, че опръсква всички наоколо. За неканения гост, който изяжда всичко, след като ти се натрапи (познавам такива типове по провинцията, идват и ти изпиват ракийката). Много неприятни хора, казва авторът, са онези, които си облизват пръстите, после ги топват обратно в общата паница с чорба, мляко или каша. Има и едни, които разкъсвали месото като див звяр. А моят любимец сред описаните е т.нар. разтегач (маддад) – онзи невъзпитаник, който ръфа месото, тегли жилата му от единия край, та като тя се отплесне, опръсква дрехите на хората наоколо.

Малко по-различно е положението в литература като „Калила и Димна“ на Ибн ал-Мукаффа от VIII в., „Макамите“ на Ал-Харири от XI в. и Приказки от 1001 нощ. Там кулинарният разказ е семпъл, мимоходом споменат фон на житейски интриги и улични истории. Богатият мосулски търговец Абул Хасан черпи халифа с домашни и диви гълъби и кокошки, пресни плодове, семки, сладкиши и вино. Халифът Маамун яде сто вида ястия от кокошки, попари, студени и топли меса. Али Зайбак от Кайро се опитва да подкупи дете с халва, а роб готвач, напоен от него с вино, му разкрива, че всеки ден готви по пет гозби за обяд, пет за вечеря, но понякога и допълнително, например месо, варено със зърна от нар. Известният със силата си Зурейк Саммак (Рибаря), след като зарязва живота на пройдоха, отваря дюкян за пържена риба като улична храна. А не е ли тайнствената дума „сезам“ от приказката за Али Баба всъщност арабската дума за сусам, една от най-популярните зърнени храни – симсим?

Този тип разкази обаче, колкото и да са забавни, имат недостатъци.

Винаги са вторични спрямо основния сюжет и цел. И изобщо не са посветени на кулинарията. Не ни помагат много в разбирането на детайлите. Люшкат се между документалното и въображаемото. И ако искам да разбера как точно се прави байдат ал-букайла (дори какво точно е то!), хариса, кюнефе, пиле, пълнено с кайма, или оризов пудинг с пилешко, няма как да стане. Затова и много по-ценни са изворите, които улавят саморефлексията на средновековния мюсюлманин относно начините, по които се яде в различните епохи и региони. А такива има запазени достатъчно.

(Следва продължение)

Заглавно изображение: Лекар приготвя лекарство от мед и вода срещу слабост и загуба на апетит. Из арабски ръкопис на De Materia Medica от Диоскурид, препис от Абдуллах ибн ал-Фадл от 1224 г., колекция на Met Museum.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin-produlzhenie/

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

<< Към първа част

Оттук и третата ни уговорка.

И при „Шарли Ебдо“, и при „Юландс Постен“ трябва да отчетем, че акцентът не пада толкова върху изображението или самия акт на изобразяване. Онова, което предизвиква ярост, е по-скоро оскърбителното отношение. В традиционното мюсюлманско право може да бъде наречено „клевета, набеждаване“ (ар. казф), „обида“ (ар. сабб), „злословене“ (ар. рамйи), „проклинане, псувня“ (ар. шатм) на Пророка. Свещеният закон (шариат) може и да не е толкова ясен във връзка с изображенията. Но всяка ислямска регулация е недвусмислена относно санкцията при обида към основната религиозна фигура.

Смятат се за грях – оттук и престъпление (доколкото в религиозното право тези категории често съвпадат) от ранга на богохулството – обидата срещу Аллах, Корана, отстъпничеството от исляма (ар. ридда, иртидад) и неверието (ар. куфр). Най-често наказанието е смърт според твърде дълга верига от религиозни авторитети. Нормативно се разглежда и като едно от „углавните престъпления“ (ар. худуд), за които се полага определено възмездие. Смърт за богохулство и отстъпничество. Бой с камшик за пиене на вино. Отрязване на ръката на крадеца. Първоначално – камшик за прелюбодейците, а по-късно – пребиване с камъни (ар. раджм). Затова и външните на мюсюлманската историческа традиция изображения, обидни за мюсюлманите, са по-скоро сходни по въздействие със „Сатанински строфи“ на наскоро намушкания многократно с нож Салман Рушди. Да изобразиш пророка с тяло на куче или чалма с бомба е толкова скандално, колкото да се подиграваш на фикционалния му образ. Че и да го наричаш Махунд, по името на идола демон, за който в Европейското средновековие се твърди, че бива обожествяван от мюсюлманите.

Но в случая с „Хамлин“ имаме нещо по-смущаващо, което не бива да се смесва с предните скандали.

Защото не става въпрос за изображения извън мюсюлманската традиция. Тяхната основна функция е преднамерено да осмеят, да уязвят, да обговорят „самоцензурата“ или „да привлекат внимание към политкоректността“, както обясняваше Ларс Вилкс. Там е леснообяснимо защо са обидни. Обясним е и трагичният развой, подобно на атентата срещу Салман Рушди от миналата година. За хора като нас реакциите не са изненада.

Тук обаче говорим за исторически артефакт, произведен и припознат като ключов вътре в общността, колкото и обтекаеми да са нейните граници. Преписът от историята на Рашид ад-Дин в момента се съхранява в ръкописната колекция на Единбургския университет, Шотландия (Or.Ms.20). Хрониката притежава свой собствен исторически контекст. Основна нейна задача е да възхвалява възхода на династията на Чингис хан. Пълна е с изображения на монголоидни фигури с копия върху коне, но не всички те са на монголи. Според типичния мюсюлмански предмодерен подход наративът започва от сътворението и продължава през пророците, чак до съвремието на хрониста. Илюстрациите днес са се превърнали в част от всеки стандартен наръчник по мюсюлманско изкуство. Хрониката се смята за един от най-важните стари писмени паметници на историописта въобще.

Ето го и скандалния Мохамед.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Не знам защо, но мен лично ме скандализира монголоидното женствено лице на архангела. Представял съм си го по-мургав, семитски и мъжествен. Може би подозирам подмазване, насочено към потомците на Чингис хан. Откровено не ми се нрави лекото му шкембенце. Скандализират ме и крилата му, които изглеждат като костюм от „Джъмбо“, закрепен за ръцете и гърба. И броят на крилата не ми харесва. Та нали според Сунната Мохамед разказва, че Джибрил има шестстотин крила. Но така или иначе, аз съм изцяло външен наблюдател.

И това не е единственото изображение на Мохамед в ръкописа. Има го нарисуван при раждането му. На друго място решава спор между мюсюлманите кой да повдигне Черния камък в Каабата. Стои като момче пред монаха Бахира, който го признава за пророк. Извършва нощното си пътуване (ар. исра’) към небето и престола на Аллах върху гърба на фантастичното същество Бурак, тук изобразено с женствено лице. Мохамед го е прихванал с ръце, заобиколен от въоръжени ангели. Бяга с верния съратник Абу Бакр от Мека към Медина (преселението, хиджра, поставило началото на мюсюлманския календар), докато край тях жена дои кози. Все събития, съставляващи всяка негова стандартна биография в исляма.

Да, Мохамед може да бъде открит из мюсюлманските ръкописи. Не е от най-разпространените сюжети, но присъства. И то в различни исторически периоди – на Тимуридите, на Моголската империя, на османците, на персийските Сефавиди. Много често го изобразяват с було на лицето, деперсонифициран, с ореол като огън. Понякога лицето му е обрамчено с брада, например тук, пак яхнал Бурак (Ръкопис от колекцията на университета „Макгил“ в Канада, MSP фолио 38). Също така бива стилизиран в калиграфски антропоморфен силует, изписан с арабски букви, като символ на „съвършения човек“ (ар. ал-инсан ал-камил). Особен тип „изображение“ е и калиграфското изпълнение на описанието му в строго определена форма и съдържание, т.нар. хилйа, популярна в Османската империя като хилйе. Там имаме само текст в стандартна композиция. И на фона на тази съществуваща изобразителна традиция студентката от „Хамлин“ казва:

Никога не съм виждала изображения на пророк. Като мюсюлманка и чернокожа нямам чувство за принадлежност – както и не смятам, че някога съм принадлежала – към общност, която не ме цени като неин член.

В отговор на това университетската администрация светкавично изпраща имейл до студентите, в който заклеймява инцидента като „ислямофобски“, и твърде прибързано прекратява договора на преподавателката, с което скандалът лавинообразно набира скорост. Докато не се озовава и на страниците на „Ню Йорк Таймс“.

По време на изслушването на Ведаталла тя твърди през сълзи, че никога не е съзирала изображение на пророк през живота си, а вече е получила множество заплахи. Според Джайлани Хусейн, изпълнителен директор на Съвета за американо-ислямски отношения (CAIR),

ислямофобията може да намери множество изражения.

Курсът не може да бъде смятан за инклузивен, след като поставя условие на някои мюсюлмански студенти да напуснат лекцията.

От отсрещната страна Кристиане Грубер, преподавателка в Университета в Мичиган и експерт по ислямско изкуство, е един от най-гласовитите защитници на уволнената преподавателка. Администрацията на университета, твърди тя, квалифицира целия корпус от изображения на Мохамед като изпълнен с омраза, нетолерантност и ислямофобия.

Но всъщност визуалният доказателствен материал показва обратното: изображенията са създадени, почти без изключения, от мюсюлмански художници за мюсюлмански покровители от уважение и преклонение през Мохамед и Корана.

По този начин, разгръща аргумента си тя, университетската институция излишно привилегирова една ултраконсервативна мюсюлманска гледна точка, която някак иронично съвпада с европейското клише за пълното отричане на изображенията в исляма.

В защита на преподавателката се обявяват и ПЕН клубът, Асоциацията за близкоизточни изследвания (MESA), Мюсюлманският съвет по обществени дела (MPAC), Алиансът за академична свобода.

Междувременно Прейтър завежда дело за тормоз, религиозна дискриминация и нарушаване на договора от страна на университета. Надигат се гласове в подкрепа на нейното възстановяване на преподавателското място.

Грубер впрочем е автор на една от любимите ми статии за мюсюлманско изкуство. Казва се „Знаците за Часа: есхатологичната образност в ислямските изкуства на книгата“. Занимава се и с изображенията на ада. Там също виждаме Мохамед, яхнал Бурак, да наблюдава мъченията на лъжесвидетелите. А за нас вратите на ада в академията зейват след изказвания като това:

Уважението към религиозните студенти мюсюлмани би следвало да замени академичната свобода.

Твърди го Фейниз С. Милър, президент на университета „Хамлин“. Стои обаче въпросът на кои точно измежду религиозните студенти мюсюлмани? Сунитите или шиитите? „Либералните“ или „консервативните“ (каквото и да значат тези дефиниции сред мюсюлманите)? Привържениците на школите на ханбалитите, ханифитите, шафиитите или маликитите? А какво ще кажем за религиозните студенти християни? За православните, католиците, традиционните или новите протестанти? Или за изповядващите юдаизма, но за кои по-точно – за ортодоксалните, реформираните или либералните? За студентите атеисти? За представителите на останалите религиозни общности?

Ами ако се окаже, че каноничното за едни е оскърбително за други,

какъвто често е случаят? Дори и основните текстове на религиите, вдъхновяващи сюжети във визуалните изкуства, може да бъдат обидни за външни страни. Коранът, Сунната, Петокнижието, Талмудът, Старият и Новият завет. Ако следваме логиката на CAIR, възприеманото като обидно съдържание не просто трябва да бъде поставяно в контекст и споделяно след подходящи предупреждения. За да не се накърни принципът на инклузията на всяка цена, би следвало то да бъде изхвърлено от учебната програма.

Междувременно мнозинството от преподавателите в същия университет наскоро гласуваха в подкрепа на оставката на президента Милър.

Скандалът вероятно ще отшуми. И няма да бъде последният. Но остана поне едно дългосрочно последствие от него.

През 2008 г. мюсюлмани организираха масова подписка под надслов „Махнете изображенията на Мохамед от Уикипедия“. Тя събра около 100 000 подписа за по-малко от два месеца, без да постигне целта си. Но от 6 януари тази година изображението на Мохамед в Уикипедия от хрониката на Рашид ад-Дин вече е маркирано със следния етикет:

Изображението на Мохамед може да засегне религиозните чувства на мюсюлманите.

Съответно има препоръка, когато въпросното изображение се добавя в статии, да се включи определен код, така че мюсюлманите да могат да го скрият. Вярвам, че това няма да бъде съдбата на всяко изображение на Мохамед в дигитализираните колекции на западните университети. Силно се надявам също, че преподавателското тяло няма да възприеме инцидента като размахан пръст, че учебните програми и планове трябва да бъдат постоянно ревизирани и преподавани след множество уговорки. От страх, че предметът им ще се окаже обиден ту за една, ту за друга страна в учебния процес.

И накрая – мой спомен от докторантските години в Софийския университет.

По време на курса ми при професор по философия на религиите, бивш посланик във Ватикана, въпросният преподавател реши да ни покаже фотографията на Андрес Серано „Потапяне: Христос в пикня“ (Immersion: Piss Christ) от 1987 г. Не в урина даже. Английското piss не звучи неутрално. Пък и заглавието на фотографията може да значи „препикай Христа“. Нямаше дълго предупредително предисловие, нито поставяне в контекст. Християните, участващи в семинара, би следвало да се обидят, нали така? Обидно, че и богохулно, заявява възмутената публика в САЩ. За разлика от самия фотограф, който твърди, че е католик. Миналата година беше в София с изложба, посветена на изтезанията.

По същата логика и графитът, от който тръгнах, е несъмнено ислямофобски. Но дали е „ислямофобско“ снимането му, публичното показване и обсъждане на един противоречиво представен Мохамед? В тази дискусия академичната свобода пада лесна жертва. А човекът, както знаем от добрия стар Аристотел, „по природа“ се стреми към знание. Особено в академията. Иначе тя рискува да изгуби природата си. А макар и по парадоксален начин, подобни случаи ни показват, че изследванията на предмодерната мюсюлманска история продължават да са релевантни на нашето съвремие.


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin/

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Този материал може да засегне религиозните чувства на някои читатели. Всички илюстрации освен една са посочени чрез линкове към официалните им източници, вместо да се появят в текста.

Замили, колега – виждам преди няколко седмици съобщение до мен, – пиша доклад за ислямофобията.“ Да ти се намира някакъв графит по темата, пита ме познатият. За някои неща съм като кучето на Павлов. Ако искаш да реагирам, събери в едно „графити“, „ислям“ и „ислямофобия“. Да, може да се каже, че познавам графити сцената в София относително добре. А от няколко години полека, но устойчиво в нея се намества темата за арабите, исляма и бежанците. Особено на ключови места като кьошетата на Женския пазар и района край Лъвов мост. Надписи на арабски „Тунис“ около Централната гара. „Халеб“, „Сирия“ или „Свободна Палестина“. Псувни на арабски, написани с латиница. Стикери с надписи на английски и арабски. Вероятно произходът им може да се търси в тукашната диаспора. Но има и други графити, по-интересни в случая…

Решавам да помогна на колегата, преводач от османотурски и арабски. Познаваме се от много години. Поставям само едно условие: снимките да бъдат реферирани със съответните авторски права. Все пак цялото газене из софийските потайности с апарат в ръка трябва да бъде възнаградено. А и ми е любопитно какво ще подбере. След малко ми пише. Спрял се е на три изображения, едно от които се превръща в изходна точка за този текст. Набързо очертан с черен спрей силует на брадат мъж с чалма, напръскан с розов цвят за фон. А в чалмата – бомба с фитил.

Разбира се, това е препратка към известна карикатура в „Юландс Постен“ от септември 2005 г., отпреди почти 18 години. Да, според общоприетата дефиниция за „ислямофобия“ съзираме откровено негативно изображение на Пророка.

Съществуват ли обаче условия, при които „безопасно“, в подходящ контекст, да подложим на обсъждане изображения на Мохамед?

Сложна работа, особено предвид някои скорошни събития в щатската академия.

Случаят в „Хамлин“

През октомври миналата година Ерика Лопес Прейтър, преподавателка в Университета „Хамлин“ в Сейнт Пол, Минесота, води онлайн лекция по история на ислямското изкуство. След кратко обяснение, че част от материалите може да бъдат обидни за някои студенти мюсюлмани, тя споделя няколко исторически изображения на Пророка Мохамед. Едно от тях е класически за исляма сюжет. Пророкът на исляма седи коленичил пред архангел Гавраил (Джибрил). Очевидно получава небесното откровение, по-късно записано в Корана¹.

След лекцията Арам Ведаталла, президентка на местната асоциация на студентите мюсюлмани, се оплаква, че е шокирана от изображението, което обижда религиозните ѝ чувства. Последва бърза реакция от университетската администрация и договорът на преподавателката е прекратен. Понякога академията действа бързо. Това завихря огромен, но и доста специализиран дебат. Организира се подписка в защита на преподавателката, събрала няколко хиляди гласа. Излизат множество материали – от по-репортажни, през дистанцирани и с исторически фокус, до полемични – в защита на едната или на другата страна.

Случаят обаче не отключи почти никакви реакции в България извън тясното поле на изследванията на исляма.

Да, разбираемо е с оглед на обхвата на предишни съпоставими събития². Този път обаче липсва шокиращ компонент, който да изстреля новината на първа страница. Няма убити. Няма дипломатически скандал. Няма гневни тълпи по улицата. Значи няма страшно. А и става въпрос за нещо твърде специфично. Но пък за сметка на това с потенциал да окаже дългосрочно въздействие върху полето на изследванията на исляма. Защото повдига въпроси като: доколко е лесно изследванията на исляма да се превърнат в заложник на периодични обвинения в „ислямофобия“ и възможно ли е да подложим на дебат религиозни и културни феномени, без да обидим някого? Подобни съображения стъпват по границите на академичната свобода.

Няколко важни уточнения

На първо място, мюсюлманската изобразителна традиция. От една страна,

твърде изкусително е да кажем, че в исляма съществува пълна възбрана върху изобразяване на живи същества,

на всяко нещо, в което има жива душа (ар. нафс) или дух (ар. рух). Та нали скоро гледахме как от ИДИЛ разбиваха с чукове статуи в иракските музеи. През 2001 г. талибаните взривиха статуите на Будите от Бамян. Изображенията по християнските църкви, откъдето са минали мюсюлмански завоеватели, са често пъти с изчегъртани очи. И днес много мюсюлмани отказват да бъдат заснемани с фотоапарат или рисувани. Не е ли едно от 99-те имена на Аллах именно „Ваятелят“, „Даващият форми“ (ал-Мусаууир)? А и в Корана се твърди, че „не ражда, не е роден, и няма равен Нему“. Самият Пророк в Сунната – онзи сборник от предания, който заедно с Корана е извор на ислямското право и теология – гласи, че

най-силно измъчвани в Деня на Възкресението ще бъдат онези, които изработват изображения.

Защото в Съдния ден сам Аллах ще ги призове да вдъхнат живот в изображенията, които са направили, а те няма да могат. И още – дори

ангелите не влизат в домове, в които има куче или изображение.

Оттук може да построим едно консервативно сунитско и напълно легитимно разсъждение. Всеки акт на извайване на форма или художество може да се бъде сравнен с подражаване на божествената творческа способност. А изображението на свой ред може да се превърне в обект на поклонение. Това води до най-тежкия грях в една стриктно монотеистична догма. Нарича се „многобожие“, „езичество“, в буквален превод „съдружаване“ (ар. ширк). Съответно изображенията на живи същества навеждат мисълта към идолопоклонство и в най-добрия случай са съмнителни. А сунизмът представлява течението в исляма, което изповядват около 90% от мюсюлманите по света.

Съществува и друга гледна точка. Според нейните застъпници

предполагаемата забрана за изобразяване на живи същества е продукт на едно изцяло примитивно, радикално, заклеймявано като „средновековно“ разбиране за изображението.

Та нали в Иран човек може да си купи на улицата рисунки, сувенири или пощенски картички с изображение на Пророка или зет му Али? Нямаме ли и много свидетелства за изображения на хора в илюстрираните персийски хроники, в поемите на Фирдоуси или пък при Саади, Низами с „Лейла и Маджнун“ и други подобни епоси? Какво да кажем за османските жития (ар. сира) на Пророка или за историческите хроники? Те „мюсюлмански“ ли са, или не? Ако приемем, че са характерни за шиизма или повлияни от Персия изобразителни школи, как тогава ще обясним изображенията в сунитската Османска империя? Ами човешките изображения по култовите места на т.нар. хетеродоксен ислям в България? Значи излиза, че ислямът няма как да има проблем с изображенията, нали? Съответно всеки, който твърди обратното, се фундаментализира излишно.

Трябва да отчитаме не просто разликата в аргументацията за или против изобразяването на „живи твари“. Има различни употреби на изображенията и жанровете, в които те се появяват. Забавно-дидактическите стари текстове, обозначавани с термина адаб (откъдето на арабски и до днес идва думата за „литература“), поемат лесно илюстрации, че даже и такива на ръба на приличието. Вижте преписи на „Макамите“ на багдадския Ал-Харири от XI в., на „Калила и Димна“ от Ибн ал-Мукаффа от X в. или „арабския Макиавели“ Ибн Зафар от сицилийския XI в. Прасета, воини, коне, ханове, слонове, мухабети, джамии, дюкяни в притчов контекст. Маймуни с прищипани тестиси. Функцията им е поучителна и развлекателна. Различна от изображенията в трактатите по естествоизпитание и mirabilia, като най-известната на Ал-Казуини, мой любимец от XIII в. Надзърнете и към бестиарии като „Свойствата на животните“ от XIII в., който се опирал, казват, на по-стари автори, като Аристотел.

Да се обърнем и към медицинските трактати, например един Абу Саид Ибрахим от XVII в. Там попадаме на дебели, гротескно подути зайци. Тънки зайци. Причудливи хуманоидни гущери, жаби, саламандри и скорпиони. Хлебарки. Хиени. Пиявици. Много птици. Папуняк. Драконообразен крокодил. Тарантула. Прилеп. Муха. Дъждовни червеи. И фаворитът ми от един от преписите – „делфин“, известен още като „морска свиня“. А защо да не споменем и някои арабски рецепции на медицински текстове от антични автори, като Диоскурид от I в.? Оттам са изображенията на канабиса, тази противоречива според исляма билка, срещу която имамите често негодуват.

Историческите хроники пък са пример за друг жанр, който охотно приютява изображения. И то често в религиозен контекст, разбира се, предвид пророческото осмисляне на историческия процес. Той начева с Адам и Ева (ар. Хауа), продължава през предислямските пророци, като Нух (Ной), Дауд (Давид), Сюлейман (Соломон), Иляс (Илия), Иса (Иисус), и стига до самия Пророк Мухаммад (Мохамед). И накрая, за да удовлетворим и вкуса към пикантното и гротеската, нека споменем и образците на османската еротика. Да, очевидно изобразителната традиция, възникнала в мюсюлмански контекст, е богата, както във всяка разгръщаща се исторически религия.

Но тази традиция не е произволна. Изображенията възникват в специфичен контекст. Съществуват с дадена цел. Подчиняват се на определена естетика.

Нормата, която ги регулира, търпи исторически промени. Очевидно има географски и исторически разлики в подходите. Някои отношения към изображението са по-разпространени, по силата на преобладаващите тенденции в исляма. И да, дори и изображения на живи същества да се срещат, те остават предимно в рамките на малкоформатни изобразителни жанрове.

По правило в сунитска джамия не може да очаквате да видите изображения на хора или животни. Не може и да очаквате илюстрации в строго религиозна литература, като преписи на Корана, Сунната, коментари и правни справочници. А и изобразителното изкуство за мюсюлманите не притежава статуса на западната иконопис или дори на живописта. Калиграфията, арабеската, архитектурата и някои популярни занаяти, като керамика и тъкачество, го изяждат за закуска. Но пък в рамките на тази традиция Мохамед се появява в различни варианти, един от които е повод за настоящия скандал.

На второ място, ако говорим за изображения на Пророка, трябва да отчитаме произхода им спрямо границите на общността.

Някои от тях са произведени от външни на общността източници. Други произтичат от традицията, обозначавана широко от нас, външните наблюдатели, като „свързана с исляма“, „ислямска“ или „мюсюлманска“. И двата типа изображения обуславят различни реакции.

А външните на мюсюлманската общност изображения на Мохамед не са от вчера и не започват с „Юландс Постен“. В европейския исторически сблъсък със „сарацините“ например образът на Пророка заема централно място, „Печатът на пророците“ (израз в исляма, обозначаващ Пророка Мохамед) обикновено бива обрисуван като самозванец, обладан от зли духове или епилепсия, лъстив, еретик и пълководец, въплъщение на самия Антихрист. Този възглед на Запад е особено устойчив, ако и с вариации. Произвеждат се многобройни изображения, от които се сещам за три като твърде показателни.

Данте например поставя Мохамед в Песен XXVIII в деветия ров на геената. Там страдат онези, които са всявали граждански и религиозни смутове. Описанието му е доста скандално дори и в нашенския превод на Константин Величков от 1906 г. На свой ред европейските илюстратори на Данте не пропускат да изобразят Пророка, та чак до един късен викториански Уилям Блейк (онзи, поета) от XIX в., който също дава свой принос. Тук може да видите образец от по-ранен ръкопис на Данте от XIV в. (MS. Holkham misc. 48 от Бодлеанската библиотека в Оксфорд).

Второто изображение, за което се сещам, е също толкова скандално. Че и повече, защото съдържа многопластова обида. В поучителната поема „Падението на принцовете“ (The Fall of Princes) от XIV в. авторът Джон Лъдгейт говори за „Маомето“ като ужасяващ пример. И съответно го виждаме в наивистично колоритно изображение, ръфан от диви свине (Harley MS 1766, f.224r от Британската библиотека).

Третото изображение пък е част от по-късна традиция. Илюстрира съчинение с показателното заглавие „Истинската природа на самозванството, напълно разкрита в живота на Махомет“ (The True Nature of Imposture fully display’d in the Life of Mahomet). Авторът е Хъмфри Придо от XVII в., църковник, хебраист и арабист, един от прадедите на английската ориенталистика. Разбира се, там арабите изглеждат облечени като европейци от епохата, а Мохамед се появява в множество изображения. Като например това, което го представя като лъстив многоженец в будоара, впрочем един от множеството утвърдени начини на възприятие в Европа.

Добре че Данте, Блейк, Лъдгейт и Придо вече не са между живите, за да се окажат в някой списък на „Ал Кайда“.

Да, скандални текстове и изображения също се оказват част от историята. Както е част от историята например Лутеровият трактат „За евреите и техните лъжи“. Или огромният поток от арабоезична антисемитска литература с вкус към конспирацията, която и до днес се издава и разпространява в Близкия изток. Част от историята ще бъде и Дугин, който доста години вече говори за православния „катехон“, оправдаващ идеологически войната на Путин в Украйна. Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

(Следва продължение.)

1 Всеки, който е имал допир до историята на исляма, знае. Пророкът, твърди първата му биография от IX в., имал обичая да се уединява на планината Хира край Мека. И когато дошло времето, „по волята на Аллах“, Той изпраща до него архангела, чрез когото започва „низпославането” (доста тромав български термин, превод на арабското танзил) на Корана, чак до смъртта на Мохамед през 632 г.сл.Хр. Изображението е доста по-късно и е взето от богато илюстриран ръкопис на „Компендиум от хроники” (Джами’ ат-тауарих) с автор Рашид ад-Дин от XIV в.

2 Дванайсетте карикатури в „Юландс Постен“ от 2005 г. предизвикаха масови протести. Стигна се до смъртта на около 200 души, бяха нападнати западни дипломатически мисии, църкви и християни. Рисунката на карикатуриста Ларс Вилкс, изобразяваща Пророка с тяло на куче и глава на човек, му навлече множество смъртни заплахи. От 2007 г. докато Вилкс не загина в катастрофа през 2021 г., „Ал Кайда“ беше обявила награда от 100 000 долара за неговото убийство в своя списък. Често си мисля, че списъкът на „Ал-Кайда“ може да се нарече и „кратък справочник как да ни санкционират за богохулство в духа и буквата на шариата“. Списъкът включваше хора като Салман Рушди, активистката Аян Хирси Али, Херт Вилдерс, редакторите на „Юланд Постен“ и Тери Джоунс, проповедника от Флорида, който искаше да гори Корана през 2010 г. Чували ли сте за деня на „Всеки да нарисува Мохамед“? Измисли го пак през 2010 г. Моли Норис, карикатуристка от Сиатъл. И тя е в списъка на „Ал-Кайда“. Ако Ориана Фалачи не беше починала през 2006 г., сигурно и тя щеше да бъде в списъка. Там попадна и Стефан Шарбоние, редактор в „Шарли Ебдо“. А изображенията във френския сатиричен вестник се свързват с убийството на 12 души от редакцията. През 2020 г. френски учител беше обезглавен заради показването на карикатури на Мохамед в час.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Документален филм 151 г. от рождението на Гоце Делчев – огромен срам за България, от който имахме нужда

Post Syndicated from Милва Цветкова original https://bivol.bg/milva_tsvetkova_goce_delchev.html

петък 3 март 2023


Този документален материал беше създаден, за да запечата градацията на случилото се в Скопие по време на честването на рождението на Гоце Делчев през 2023 г. Фактите и обстоятелствата, документирани…

Ба(ла)клава за всеки вкус

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Войната – продължение на вътрешната политика с други средства

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/

Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.

Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.

Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.

„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.

Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.

Кратка хронология на единовластието

Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.

В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).

Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.

Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.

Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.

С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.

Идеологическа консолидация

За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.

Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.

Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.

Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.

Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.

Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.

Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.

Заглавна снимка: Markus Spiske / Unsplash

Източник

Как преподаваме и говорим за комунизма

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.


Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.



Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.


Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник

Джейкъб Лорънс, или когато историята се превърне в изкуство

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/jacob-lawrence/

„В края на 60-те всичко минаваше за изкуство. Всички бяха творци в края на 60-те. Нещо като пънка през 70-те“, споделя спомените си писателят Ричард Прайс в интервю за Paris Review. Разбира се, легендарното десетилетие не започва с отбелязването на новата 1960-та, а се заражда още през следвоенните години.

Това е ерата на авангарда, модернизма, сюрреализма и абстрактните форми. В този контекст някои критици смятат, че едно от най-смелите решения на художника Джейкъб Лорънс (1917–2000) е да откаже да създава странно и новаторско изкуство просто в името на новаторството. На фона на творци като Ханс Хартунг, Франц Клайн, Вилем де Кунинг, Марк Ротко и други свои съвременници Лорънс може да мине дори за леко скучен. Но сякаш именно поради липсата на усилие да провокира или пък да създава изкуство, което умишлено да заобикаля рационалното и да се прицелва в емоционалното, той успява да сътвори нещо ново, което не е имитация и не може да бъде имитирано.

„Докато Лорънс създава трийсетте пана от серията „Американската борба“, всяко с големина 30 х 40 см, хоризонтално или вертикално, неговите съвременници абстракционисти и експресионисти гонят коренно противоположни и монументални мащаби. Този контраст съдържа в себе си въпрос: кое предизвикателство е по-голямо – широтата на по-големия размер и масивните пропорции или дестилирането и кондензацията, които са нужни, за да работиш с толкова интимно тясно пространство? Някак Лорънс разбира, че една степен по-малък мащаб може да е по-ефективен в способността си да комуникира и да подхрани връзка с картината“, пишат Линда Роско Хартигън и Браян П. Кенеди от музея „Пийбоди“ в Есекс, Масачузетс.

Лорънс определя стила си като „динамичен кубизъм“ – техниката му определено е интересна и мигновено привлича вниманието. Но едно от най-важните качества на изкуството му е, че работи директно с исторически извори, построявайки мост между изговорената и неизговорена история (конкретно физическо измерение) и визуалното, което може да бъде видяно и осъзнато, но не и преживяно. Така изкуството на Лорънс е политическо и социално, без задължително да има за цел да бъде такова, както се случва често и в наши дни. И ако опитите за морализаторски и политически нотки в творчеството често завършват някъде между досадата и пропагандата, то изкуството на Лорънс не поучава, а показва и разказва чрез два посредника – писаното историческо слово и картината. И още нещо – Лорънс прави всичко това от позицията на чернокож артист, който твори и говори за бурните епизоди в историята на САЩ в една все още сегрегирана Америка.

Дете на разведени мигранти от Юга, Лорънс израства в Харлем, Ню Йорк, където майка му го записва на вечерни уроци по рисуване. Едва 23-годишен, Джейкъб Лорънс изгрява на сцената със серията „Миграция“ – 60 пана, които проследяват миграцията на афроамериканци от южните към северните щати след Първата световна война. Лорънс работи с бързосъхнещи бои и рисува цвят по цвят, за да няма разлика в нюансите. Разказите в картини с кратки изречения напомнят на комикс.

Серия „Миграция“, пано 1: „Началото на миграцията на чернокожи от юг на север след войната.“
Серия „Миграция“, пано 5 (горе): „На мигрантите се разрешава да пътуват с билети за влак, платени от индустрията на север. Разходите се възстановяват от мигрантите от бъдещите им заплати.“; пано 13 (долу): „Реколтата [на юг] е оставена да изсъхне и да гние. Няма кой да я прибере.“
Серия „Миграция“, пано 51: „Афроамериканците, които търсят по-добри условия за живот, се опитват да се нанесат в нови квартали. Вследствие на това домовете им са бомбардирани.“
Разглеждане на всички пана от серията „Миграция“

В началото на 50-те години Лорънс търси тема за нов проект. В ерата на следвоенния консенсус икономиката на САЩ просперира и „американската мечта“ се превръща в продукт за антисъветска пропаганда в контекста на Студената война. Но не всеки има право да мечтае. Макар да са се били рамо до рамо със своите съграждани във Втората световна война, чернокожите войници са интегрирани едва през 1948 г. и нямат достъп до голяма част от следвоенните програми, които подпомагат ветераните. През 1954 г., когато Лорънс започва работа над следваща серия пана, най-сетне е прекратена сегрегацията в училищата.

Макар Конституцията да гарантира равни права, в южните щати, но не само, важи доктрината „разделени, но равни“. Според този принцип чернокожите и белите трябва да живеят отделно, но да имат равен достъп до образование и работа. Разбира се, това няма нищо общо с реалността – на юг насилието над чернокожи е ежедневие и ключови инфраструктури като училищата са в окаяно състояние. Лорънс рисува в разгара на борбата за граждански права и се обръща към историята, за да попита: „Кой има право на Америка?“

„Картините, които предлагам, ще изобразяват борбата на един народ да създаде нация и опитът му да построят демокрация. Серията ще започне с причините и събитията, довели до Революцията, и ще приключат с околосветското пътешествие на американския флот от 1908 г. Между тези две събития ще бъдат изобразени голямото преселение на запад, което заема по-голямата част от XIX в., и инцидентите, довели до Гражданската война и индустриалната революция“, казва Лорънс на 16 декември 1954 г. Всяка картина е съпроводена с цитат от исторически извори.

Серия „Америкаската борба“, пано 1: „… толкоз ли е скъп животът и толкоз ли е сладка свободата, че да се получат на цената на вериги и робство?“ (Патрик Хенри, 1775 г.)

Патрик Хенри е един от бащите на американската нация, а цитатът е от негова реч в контекста на борбата за свобода от „тиранията“ на британската корона, която завършва с обявяването на независимостта на колониите през 1776 г. Изборът на Лорънс със сигурност е ироничен: нация, освободила се от тирания само за да я наложи на свой ред. Паното е завършено през 1955 г. – годината на бойкота в Монтгомъри.

 

Серия „Американската мечта“, пано 6: „… взаимно се заклеваме в нашия живот, в нашата съдба и в свещената си чест.“ (Из Декларацията за независимост на САЩ, 4 юли 1776 г.)

„Лорънс си представя клетвата от Декларацията за независимост като бреме, което се носи от всяко следващо поколение, точно както земеделецът, който се бори да прибере реколтата и се нуждае от подкрепата на онези, които са готови да хванат косата и вилата заради него. Самотният селянин носи тежестта на сламата, напредва под тежестта на независимостта, въплъщавайки ключовата фигура на човешкото оцеляване във враждебна среда“, пише художникът Дейвид Дрискел в каталога към изложбата.

Интересен е и изборът именно на този цитат: ако декларативното начало на историческия документ е познато не само на американците, но и на целия свят, то финалната фраза е смирено напомняне, че животът, свободата и стремежът към щастие не могат да бъдат постигнати без отговорност към другия.

 

Серия „Американската мечта“, пано 12: „И жена застана на оръдието.“

Маргарет Кохран Корбин придружава съпруга си в една от битките по време на Революцията през 1776 г. и когато той е убит, тя заема неговия пост и стреля с оръдието. Маргарет Корбин губи ръката си по време на сражението и се присъединява към ранените войници до официалното си освобождаване през 1783 г. Поради недъга си тя не може да се издържа и изхранва и живее в нищета. Година преди смъртта ѝ през 1800 г. е наградена с пенсия, чиято сума е наполовина по-малка от тази на мъжете, редом с които се е сражавала.

 

Серия „Американската мечта“, пано 18: „Във всичките си срещи с местните се отнасяйте с тях възможно най-приятелски и мирно, доколкото позволява тяхното собствено поведение…“ (Томас Джеферсън към Луис и Кларк, 1803 г.)

След като Наполеон продава Луизиана през 1803 г., територията на САЩ се увеличава почти двойно. Президентът Джеферсън изпраща Мериуедър Луис и Уилям Кларк на експедиция до непознатата земя, населена с коренни жители. Сакагауеа – жена от племето шошони, женена за френски трапер – става техен спътник и преводач в експедицията, като се смята, че мисията на Луис и Кларк би била провал без нейната съобразителност.

Картината на Лорънс, вдъхновена от цитата, поставя именно Сакагауеа на преден план, в момента, в който тя разбира, че вождът, с когото са се срещнали, всъщност е неин брат. Луис и Кларк са изобразени с оръжия и само едно индианско копие е видимо на снимката. Нещо в атмосферата загатва, че в следващите 150 години коренното население ще бъде многократно премествано, претопявано и насилствено асимилирано, докато от него не остане почти никой.

 

Серия „Американската мечта“, пано 28: „Имигранти, приети от всички страни, от 1820 до 1840 г. – 115 773“

Цитатът е от Енциклопедия на американската история, публикувана през 1953 г. Картината на Лорънс е антипод на романтичния американски мит за имигрантите. Той предполага, че новодошлите са оставили някакво ужасно минало зад гърба си и само малко труд е достатъчен, за да вкусят плодовете на американската мечта. Хората на картината са тъжни, изтощени от пътя, с мръсни, прокъсани дрехи.

През 1952 г., малко преди началото на проекта на Лорънс, е приет Актът „Маккарън–Уолтър“: имиграционен закон, чиято цел според един от авторите е да „защити държавата от комунисти, еврейски интереси и чужди интереси, които застрашават националната сигурност“. Законът продължава наложените през 1924 г. квоти (каквито е имало включително за българи и други източно- и южноевропейци, смятани от нативистите за твърде различни, за да бъдат асимилирани) и въвежда таван от 100 души годишно от различни азиатски държави. До 100 имигранти годишно са допускани и от България според същия закон.

Преди началото на Втората световна война, през 1939 г., Конгресът на САЩ отказва да увеличи имиграционните квоти, за да приеме възможно най-голям брой европейски бежанци. Вместо това са проведени напразни опити да убедят държави в Латинска Америка да приемат евреи. Антиимиграционната реторика и нативизмът са част от историята на САЩ много преди войните – около 1850–1860 г. се отбелязва краят на първата вълна на масова миграция от Европа към САЩ и разпространяването на антикатолически възгледи сред протестантското население, което възприема новодошлите европейци и най-вече ирландците като заплаха за установения ред в държавата.

 

Серия „Американската борба“, пано 30: „Старата Америка сякаш се разпада и отива на Запад…“ (Имигрант от Великобритания, 1817 г.)

Цитатът е от дневника на Морис Биркбек, английски квакер, който описва пътуването си от Вирджиния до Илиной. Записките на Биркбек се възприемат като утопично обещание за по-добър живот в Америка. По това време Европа се лута между опити за налагане на имперски ред и революционни бунтове, подхранвани от наскоро родилата се национална идея, която бързо се разпространява на континента. Радикалните и антиаристократични идеи на Биркбек не са по вкуса на английските консервативни среди и текстовете му предизвикват сериозни полемики.

 

Триизмерна обиколка на паната от серията „Американската борба“

Серията „Американската борба“ обхваща САЩ във всичките им нюанси – не само от гледна точка на гражданските права, робството и расизма спрямо афроамериканците. Ключови исторически моменти са представени в съвсем нова светлина както чрез необичайни цитати от исторически извори, така и визуално – чрез ярки цветове и уж обикновеното, достъпното. От общо 60 пана близо половината са все още в неизвестност.

Творчеството на Лорънс е особено актуално в годините след „края на историята“, когато представата за САЩ на много европейци от двете страни на падналата желязна завеса е многократно поставяна под въпрос. Безкрайните войни в Близкия изток, Гуантанамо, ислямофобията и антимигрантската реторика спрямо латиноамериканци – всички тези нюанси се съдържат в багрите на „Американската борба“, просто в друга форма. Въпросът „Кой има право на Америка?“ е също толкова актуален днес, колкото и преди 70 години. Същото важи и за въпроса как САЩ осмислят и променят собствената си история, как говорят за нея и коя история избират да разкажат на света.

Заглавно изображение: Фрагмент от пано 18 от серията „Американската борба“ на Джейкъб Лорънс. Източник: Музея „Пийбоди“ в Есекс, Масачузетс

Източник

Кирил Кръстев и изкуството на страната на живота

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivo-milev-interview-kiril-krustev/

Знаменитият Кирил Кръстев (1904–1991) е автор на книги за Иван Пенков, Сирак Скитник и Бенчо Обрешков, за Микеланджело, Пикасо и Жорж Папазов, за островитянското изкуство и за наченките на Ренесанса у нас… Но неговата „История на българското изобразително изкуство“, публикувана наскоро от изд. „Лист“, е събитие, което тепърва ще отеква в културния живот. По този повод Марин Бодаков разговаря с Иво…

Източник

Аз съм седмият милион

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/

Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.

А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.

През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…

Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.

Click to view slideshow.

Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)

Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност. 

Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.

Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт. 

Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.

Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…

Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!

Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.

Бях следващият.

Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.




… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.

Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Така е писал Вапцаров в „История“.

Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.

Авторската изложба „Седмият милион“ на Фелия Барух ще продължи до 27 февруари в сградата на Експозицията за национално помирение към Регионалния исторически музей – София (бул. „България“ №1, зад хотел „Хилтън“). Аудио, видео, пространствено решение и сценографски намеси: Момчил Алексиев и Фелия Барух.
Заглавна снимка: © Дориян Тодоров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

История и статукво. Разговор със Стефан Дечев 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/

На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…

С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.


Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?

Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.

Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?

Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.

Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?

В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.

Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.

Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?

Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.

Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.

Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?

Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.

От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?

Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.

Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите? 

Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.

Стефан Дечев завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и в Грацкия университет. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) и Who are Our Ancestors? Race, Science and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподавател е в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Заглавна снимка: Възстановка на битката край Върбишкия проход, 26 юли 2008 г. Фотограф: Klearchos Kapoutsis

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Черноморски диалози“ от Михаил Заимов

София: изд. „Парадокс“, 2020

Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.

Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.

Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.

В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.



Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.

Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.

„В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ от Николай А. Марков

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020

Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.

Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.

Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.

Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.

А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“

Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.

„Закуска на тревата“ от Остап Сливински

превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.

Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.

Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.

Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.

Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат
.

Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.

Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.

Неизвестно чии следи

Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.