Post Syndicated from original https://www.toest.bg/purvite-tri-godini-zashcho-mladite-uchiteli-ne-se-zadurzhat-v-sistemata/

Проучване на Сметната палата за качеството на образованието в България за периода 2019–2023 г. сочи, че 34% от новоназначените учители напускат в рамките на първите три години, а близо половината от завършилите педагогически специалности не се реализират в професията си. Въпреки това интересът към тези специалности е висок, а учителските заплати са нараснали с 60% в изследвания период.

За истински мотивираните учители обаче само заплатата не е достатъчна, за да останат на работа. Преподавателите в училищата днес имат нужда от качествени политики за подкрепа и професионално израстване, но преди това е важно да бъдат подготвени за срещата си с образователната система. Такъв е основният извод, до който стигнах, опитвайки се да разбера парадокса на масовото напускане – въпреки интереса и повишаващите се възнаграждения.

Университетът vs. реалната работна среда

Станимира Паскова и Цветомира Антонова започват учителската си кариера преди 20 години в две различни училища, но срещат един и същ проблем – университетът не ги е подготвил достатъчно добре за реалната училищна среда.

Станимира се среща с професията за първи път през 2002 г. в отдалечено селско училище, в което е единствената с майчин български език сред колегите и учениците си. Езиковата бариера обаче се оказва непреодолима: 

Аз бях много разочарована, че толкова се бях старала да се представя по възможно най-добрия начин, така както ме бяха подготвили в университета, но се оказа, че това тотално не върши работа за моите деца. И всъщност те са ме слушали учтиво, без да ме разбират, защото аз съм говорила на някакъв чужд език за тях. 

След тази първа година Станимира започва да посещава различни обучения за учители, докато през 2013 г. открива програмата „Нов път в преподаването“, разработена от „Заедно в час“.

Цветомира започва учителския си път през 2004 г. в София с голям ентусиазъм. Чувства се много добре подготвена академично, но днес е категорична, че методическата подготовка в университета не е била модерна и адекватна за времето си. Тя обаче се сблъсква и с друг характерен за учителите проблем –

„бърнаут“.

На петата година вече се чувствах много смазана и от системата. Имах усещането, че трудът ми отива на вятъра и че усилията, които влагам, са много по-големи от резултатите, които виждам, 

разказва Цветомира и допълва, че все още не се обръща достатъчно внимание на емоционалното прегаряне, което е причина много млади учители да напуснат професията. Самата тя прекъсва преподавателската си дейност за няколко години, докато през 2013 г. любопитството ѝ не я среща с програмата „Нов път в преподаването“.

Ръководителката на програмата Жаклин Мисирян-Дойчева определи в разговор с „Тоест“ бърнаута като синдром. За някои учители проблемът се корени в невъзможността за ефективно управление на времето. За други е в трудностите да се справят с клас от 26 деца, част от които не посещават часовете или не говорят български език.

Жаклин също е на мнение, че университетите не подготвят бъдещите учители за реалните предизвикателства в професията, сред които са

агресията и ниската мотивация,

които присъстват във всяка класна стая. За преодоляване на тези проблеми е важно ученикът да бъде поставен в центъра и да се вземат предвид неговите нужди и емоции.

Според Станимира решението за справяне с агресията е и в дома, затова е важно да се работи и с родителите. Тя смята, че като учителка на „Заедно в час“ в с. Караджово (Пловдив) е успяла да изгради доверие у учениците си и техните родители чрез посещения в домовете им и на местата, които са важни за конкретната общност, за да им покаже уважение, грижа и заинтересованост: 

Всяко едно детенце е индивидуално, така че колкото по-добре го познаваш, колкото по-добре изградиш връзки с него, толкова по-добре се чувства и то. То вече идва със съвсем друга нагласа в твоята класна стая.

Важно за мотивацията в клас е и оценяването. Ако учителят успява да забележи, уважи и оцени различните личности в класа, те ще работят по-добре и концентрацията ще се подобри. За поставянето на оценка обаче е нужно да имаш ясни критерии, категорична е Цветомира, за която обученията на „Заедно в час“ по отношение на оценяването, планирането и развиването на емоционалната интелигентност са били от изключителна полза.

Политиките на МОН за задържане на учителите

През 2016 г. педагогиката е включена в списъка на Министерството на образованието и науката (МОН) с приоритетни направления. Това означава, че студентите, приети по държавна поръчка в специалностите от това направление, не плащат такси за обучението си. От МОН уточниха за „Тоест“, че нарастването на учителските заплати е „ключов фактор за нарастване престижа на учителската професия и за привличане и задържане на новоназначените учители“. Към момента педагогиката все още е приоритетно направление с голям интерес от страна на студентите, макар част от специалностите в това направление да бяха извадени от списъка с приоритетните.

На теория в резултат на тези стимули би следвало днес в България да има достатъчен брой учители за нуждите на системата. Според Люба Йорданова, старши специалист в отдел „Стратегически партньорства“ на „Заедно в час“ обаче, една от предпоставките това да не става е в липсващите критерии за подбор. Тя обобщи ситуацията така: много от студентите в педагогически специалности следват висше образование заради дипломата, а не за да станат учители. Но дори голяма част от тези, които започват работа по специалността, напускат в първите три години заради недостатъчна подготовка в университета, липса на ефективно наставничество и други фактори. И това води до недостиг на качествени учители.

Критериите за подбор на квалифицирани учители са важни, категорична е и Жаклин, тъй като „ние не сме в позицията на хора, които трябва да губим времето на децата“.

Как се измерва качеството на образованието?

Освен липсващите критерии на подбор, демотивиращо за преподавателите може да се окаже и отсъствието на правна рамка, свързана с качеството на образованието. Оценките от външно оценяване и държавните зрелостни изпити все още са индикатор за състоянието на образованието, въпреки че според международното изследване PISA, което се провежда с 15-годишни ученици, голяма част от тях не притежават базови умения. Резултатите от държавните изпити не могат да измерят качеството на образованието в училищата, тъй като много деца посещават частни уроци, което пък поставя учениците от семейства с по-ниски финансови възможности в по-неблагоприятна ситуация спрямо връстниците им. Не се вижда и кои от училищата, където се работи с деца от уязвими групи, с ученици с майчин език, различен от българския, със специални потребности и т.н., са отбелязали напредък.

Заедно с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2016 г. влиза в сила и Наредба №16 от 8 декември същата година – за управлението на качеството в институциите, която утвърждава държавния образователен стандарт. Тя е отменена в края на 2017 г., когато образователен министър е Красимир Вълчев, и едва през септември 2025 г. започва обществено обсъждане на нов документ на мястото на стария. След приключване на обсъждането той не е гласуван. 

На въпрос на „Тоест“ какви са мотивите за отмяна на наредбата, бившият министър на образованието Красимир Вълчев отговори, че тя не е била оценена като „достатъчно ефективна“. Според него наредбата е произвеждала само „формализъм, а не реална отговорност в управлението на качеството“, тоест писане на стратегически документи, които да се показват по време на проверки, без да има реално съществуваща система. 

Макар Вълчев да оценява новата проектонаредба като много по-добра, той каза, че е предпочел да разполага с повече време за работа по нея. Категоричен е обаче, че трябва да има такава наредба и да се създаде култура на управление на качеството.

Как да задържим учителите?

През 2021 г. Световната банка представя резултатите от проучване по поръчка на МОН за нуждите на образователната система. Сред препоръките, изработени на основата на анализа, е създаването на пилотна програма за въвеждане в учителската професия на начинаещи учители чрез наставничество и подкрепа за професионално израстване. Изследването установява текучество на кадри,

като в периода 2015–2018 г. напусналите след третата година учители са близо 75%.

Настоящата практика за наставничество и подкрепа на новоназначените учители не се документира добре, а „системата се нуждае от изграждане на капацитет и постепенно въвеждане на рамкова програма за въвеждане в професията“, пише в доклада върху проучването.

На въпрос на „Тоест“ във връзка с установената от Световната банка потребност от подкрепа за новоназначените учители от МОН отговориха, че 

се провежда задължителната въвеждаща квалификация, която се изразява в обучения на новоназначени учители в предучилищното образование и чрез ментори, които са професионалисти с богата експертиза както в преподаването, така и в управлението и обучението на педагогически специалисти. 

От пресцентъра на Министерството допълват, че през 2025 г. са проведени 76 майсторски класа в рамките на Националната програма „Квалификация на педагогическите специалисти“. Те са били в три направления: подходи за формиращо оценяване и преподаване в контекста на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити, повишаване на четивната грамотност на учениците и обучения за местни модели за повишаване на резултатите и качеството на подготовка на учениците.

Обученията на практика

Цветомира потвърди, че е посещавала обучения, организирани от МОН, 

които уж адресират някакви проблеми, примерно свързани с агресия, с насилие […] но всъщност как протичат обученията – в 4-звезден хотел, със спа, с „Бяла роза“ и това е основният акцент – учителките да си починат за три дни.

В споменатия доклад на Световната банка се повдига и въпросът за липсата на добра подготовка още в университета. В него се прави следният извод:

… университетите не приоритизират достатъчно практическото обучение в училищна среда, организирано в тясно партньорство с базови училища.

Базовите училища в България не са „представителна извадка на всички типове училища в страната“, категорична е Люба Йорданова, и добавя: 

Учебните заведения нямат достатъчно стимули да приемат студенти по педагогика. Те трябва да отделят поне един старши или главен учител за наставник на стажантите, бюрокрацията по време на стажовете също не е малка. Хоспитирането (практическите наблюдения на студентите) трябва да започне още в първи или втори курс, а не както е в момента – в трети и четвърти. Важно е също студентите да имат възможността да практикуват както в училища в големи населени места и с високи резултати, така и в такива в малки населени места и изправени пред различни предизвикателства.

В частната езикова школа в Пловдив, в която преподава Станимира, стажуват и млади учители, но от разказите им за университета не е останала с впечатлението, че нещо драстично се е променило от времето, когато тя е била студентка.

„Нов път в преподаването“

Програмата, разработена от „Заедно в час“, се възобновява след прекъсване през 2022 г. Насочена е към педагози с до 5 години опит в професията и предлага подкрепа и наставничество в рамките на две години. Подборът е внимателен, „за да сме сигурни, че в програмата влизат високомотивирани кандидати“, казва Жаклин. Фокусът е върху подкрепата за учители, работещи с деца от уязвими групи или в по-малки населени места, където учениците нямат същите образователни възможности като връстниците си от по-големите градове. Тази година са обхванати град София и областта заедно с Враца, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Бургас, като целта е да се достигне до малките населени места.

За Станимира програмата е била ценна с оказаната подкрепа от координатор, който посещава учителите регулярно, дискутира с тях казуси от ежедневието им, наблюдава учебните им часове и предоставя конструктивна обратна връзка. Според нея програмата предоставя пълна методическа подкрепа, достъп до ресурси от най-високо качество и непрекъснати надграждащи обучения. 

Всъщност никога не си бях представяла как изглеждам отстрани, какво се случва, дали децата ме харесват, дали не ме харесват, дали се справям добре, къде са ми били силните страни в часа, къде мога да направя нещата по друг начин – това е безценна информация за един учител и се отразява на работата ти веднага, още в следващия час […] Посещенията на координатора нямат нищо общо с посещенията на директора, защото по-старото поколение учители свързва посещението преди всичко с налагането на някакви санкции. Влизат, гледат те, осъждат те по някакъв начин,

разказва тя.

Програмата е успяла да уцели „в десетката“ на потребностите на Цветомира да бъде добър учител. Въпреки подкрепата на нейните по-опитни колеги в началото на кариерата ѝ, „Нов път в преподаването“ успява да ѝ помогне да развие преподавателската си методология, да бъде полезна на учениците си и удовлетворена от работата си. 

Станимира и Цветомира говориха с много любов за професията си. И двете обаче продължават да са учителки заради вътрешната си мотивация, любопитство и желание за развитие, а не защото държавата е успяла да ги мотивира. В тази връзка политиката на МОН за повишаване на възнагражденията не е изиграла особена роля за кариерното развитие на двете учителки. Истинската подкрепа за педагозите и адекватните отговори на техните нужди все още идват от неправителствения сектор. Грижата за учителите обаче е важна и за качеството на образованието, а то би трябвало да е национална политика. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/klasatsiyata-na-igromisleshtite-purva-tsedka/

Необходимо пояснение: поредиците са въведени като едно заглавие, при все че някои от събеседниците предпочитат определена конкретна част, а други настояват на единството на тези поредици. Редът е азбучен, а не според броя получени гласове.

Миглена Николчина: Въпреки че задругата ни от години общува около игрите, оказа се, че

в първите 25 игри, които всеки от нас избра, четиринайсет се повтарят – нито много, нито малко.

Неповтарящите се (а и някои липси) ми се виждат не по-малко знакови от споделените. Само Еньо е посочил „Гибел“ (Doom), която не просто беше много популярна, но и беше налагана от първите изявени „игрознайци“ като модел за – както е при Аарсет – ергодичното изкуство, тоест изкуство, базирано на кибернетична система, която генерира различна последователност от знаци всеки път, когато произведението се преживява¹. Ергодичните подходи се базират на преекспониране на интерактивността за сметка на „стабилните“ игрови компоненти – от една страна, самото кодиране, от друга – степента, в която игрите могат да инкорпорират „старите“ изкуства в себе си: не просто разказ (визирам спора с наратолозите), но и персонажи, драматургия, живопис, архитектура, опера… както и конкретното и фактологично присъствие на история, философия, политология.

От друга страна, трогната съм, че „Нефритената империя“ (Jade Empire), за която си мислех, че ще помня само аз, е споделена. Какво според вас – като имаме предвид, че ориентацията в това още неканонизирано поле неизбежно предполага случайни фактори – обединява съвпаденията на някои игри и нулевото присъствие на някога много популярни и знакови игри („Лара Крофт“, „Марио“)?

Северина Станкева: За мен не е изненадващо, че се обединяваме около класиките на ролевия жанр, тоест този с най-много четене. За да продължим със статистиката, на практика

само една игра от четиринайсетте не е ролева или с ролеви елементи и това е „Алиса на Американ Макгий“ (American McGee’s Alice).

Тъкмо нея не очаквах да видя при някого от вас, но съм изключително приятно изненадана, че Николай я е посочил. Любопитно е, че тя е създадена в съзнателна опозиция на масови заглавия като „Гибел“², но бори жанра отвътре – продължава да е в рамките на екшън приключенската шапка, но по авангарден начин. И тя обаче е пряко свързана с литературата.

Ако в ролевите игри сме, общо взето, на едно мнение и различията са по линия на предпочитанията на едно или друго заглавие или част от поредица, то по отношение на ергодичното се разминаваме. Измежду моите фаворити има няколко игри от може би най-ергодичния жанр въобще, който по твое предложение преведохме като „пикареска“ (roguelike), но засега ще се въздържа да ги коментирам, защото не попадат в първата четвърт. По отношение на липсващите заглавия – ако това беше класация за най-влиятелните игри на всички времена, в личен или не план, тя щеше да изглежда доста различно. За да си послужа с един прословут цитат от Марио, принцесата ни, изглежда, е в друг замък. 

Николай Генов: Причината да включа „Алиса на Американ Макгий“ в своя подбор не е свързана толкова с някаква жанрова авангардност по отношение на други игри, нито идва по линия на нейната „механика“, тъй като не смятам, че тя се отличава с нещо кой знае какво в този план. Истинското ѝ достойнство сякаш се крие в образцовия начин, по който създателите третират литературното произведение – преработват го, интерпретират го и го разгръщат в един шизоиден регистър, като по този начин остранностяват и читателското преживяване.

Нещо съвсем друго прави „Вещерът“ (The Witcher) – от една страна, поредицата подема и продължава мотива, заложен в книгите на Сапковски, за трудността (и отговорността) да се вземат решения, но тук вече играчът бива поставен в активна позиция – той е този, който трябва да действа и да решава, следователно цената, която се заплаща за тази свобода, добива допълнително измерение и от констатация се превръща в перформатив.

Миглена вече е имала лекции за това как подобни механизми се задействат в „Рицарите на Старата република“ (Knights of the Old Republic) – запомнил съм един много въздействащ неин пример от втората игра. Умишлено – и в някакъв смисъл като негова реплика – аз „предпочетох“ първата част, тъй като след „точката на пречупване“ (кулминацията на историята) пред играча се поставя интегралният въпрос дали нещата могат да продължат по същия начин, или всичко оттук насетне трябва да се промени.

Знам, че известно разминаване с Миглена имаме по линия на „Древните свитъци“ (The Elder Scrolls), тъй като аз продължавам да твърдя, че „Мороуинд“ (Morrowind), а не „Скайрим“ (Skyrim) е голямото заглавие тук. Бих направил една допълнителна маневра, с която да заявя, че по лична преценка четвъртата игра от поредицата – „Забрава“ (Oblivion) – предлага по-интересни сюжети от „Мороуинд“ и „Скайрим“, взети заедно, без обаче да се доближи до онзи невероятен размах на въображението, който виждаме в цялата му възхитителна мощ при светостроенето на „Мороуинд“.

За прераждането (или възкресението) на страхотната „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077) вече сме говорили, а за началото на „Драконовата епоха“ (Dragon age) дори не смея да отворя дума. Ще си позволя да кажа само, че това, което първата игра от поредицата успява да направи, тази повествователна плътност, която постига, сякаш се губи в продълженията ѝ, които съвсем не заемат същото място в моите очи.

Еньо Стоянов: Може би нашата „класация“ казва повече за процеса на собственото си оформление, отколкото за неговите „класически“ заглавия в полето на видеоигрите. Трябва да подчертая, че това, което пробвахме да направим, е своеобразен експеримент – вместо да се договаряме за предварителни критерии за подбор и оценка, които догматично да спазваме при изготвянето на нашия списък, ние по-скоро

опитахме да посочим заглавия на почти асоциативен принцип: кои игри ни хрумват едва ли не първосигнално като важни, значими, интересни.

Нашият експеримент се оказва по-скоро един опит да се открои картата на полето на видеоигрите в неговото настояще и история, за която невинаги си даваме сметка, но която безсъзнателно несъмнено ни помага да навигираме из него. Това не значи, че просто сме отразили собствените си предпочитания, вкусове, предразсъдъци и пр. Самата идея да се предложи списък на „най-доброто“ някак те възпира да включиш в него игри, които са изпълнени с несполуки, но към които въпреки това имаш силен сантимент и привързаност, по-голяма от онази, която изпитваш към далеч по-съвършени и образцови заглавия. От друга страна, самите „образци“ изглеждат сякаш твърде „чисти“ въплъщения на стойностност, твърде клиширани емблеми на майсторство, символи, нивелирани до неутралност поради постоянните и често почти празни и опразващи ги жестове на преклонение.

Изглежда, сме предпочели заглавия, които не въплъщават съвършенство, не са „представителни“, а по-скоро се оказват интензивно качествени в някакво отношение, заглавия, които с нещо в себе си засенчват своите слабости и така подсказват напрегната борба с условията на собственото си изкуство. Тоест това са игри, които едновременно разкриват тези условия, противят им се, за да ги разширят, да ги преосмислят, да ги подложат на преоценка.

Миглена Николчина: Нека си признаем, че в тази първа цедка на съвпадащи заглавия попаднаха игри, които са действително качествени в едно, друго или множество отношения, но които са също така масово харесвани, награждавани, дискутирани във форуми. Те са ролеви игри, но освен това са фантастични или по посока на дракони и магьосници („Болдърсгейт“, „Древните свитъци“, „Драконова епоха“, „Вещерът“), или по посока на произтичащи от технологиите катастрофи („Ядрена зима“, „Ефектът на масата“, „Киберпънк“). Голямото изключение е може би „Диско Елизиум“, където фантастичното под разни форми присъства, но катастрофата се простира от социално-историческото и психологическото до онтологическото, без да се приписва пряко на магични или технологични причинители.

Тук обаче възникват и множество разделителни линии по отношение на параметри като конструиране на игровите (но понякога и на неигровите персонажи), както и по отношение на типовете взаимодействие с диалозите, отношенията между героите, развитието на сюжетните линии, наличието или липсата на битки.

В някои от игрите персонажите са дадени в дълбочина – пример е сложният образ на Крея във втората част на „Рицари на старата република“, която, въпреки че е неигрови персонаж, добива различен релеф според развитието на аватара. В обичайния случай развитието на персонажите се отнася само до бойните им умения, в някои от игрите включва етически компонент (светло–тъмно и пр.) – има и други възможности, но не ги виждам представени тук. Голямото изключение е „Диско Елизиум“, където изграждането на аватара добива бароково-фантастични измерения. Разлики от този вид има и в другите параметри. В „Диско Елизиум“ се изстрелва един-единствен изстрел и той е тежко предопределен от предходните решения на играча. Ефектът на масата включва аспекти на стрелба. Много от игрите включват цял арсенал от повече или по-малко фантастични оръжия. Тук отново съвпадащите ни избори са в масовката, в повечето от тях сраженията заемат доста сериозно място.

Най-сетне, големи дебати има – или понякога везните тежко се накланят в някоя посока, – що се отнася до предпочитания към една или друга част от поредица. Аз обаче като многократно превъртала някои поредици (включително „Кредото на убиеца“, която не попадна в първата цедка) настоявам върху сериозното сюжетно и смислово единство на някои от тях – например „Ефектът на масата“ (Mass Effect) или „Вещерът“.

Северина Станкева: Любопитно е, че освен класически примери за бойни игри, каквито са повечето игри въобще, през първата цедка успя да премине и най-известната игра, която позволява играчът да я изиграе изцяло пацифистки – „Ъндъртейл“ (Undertale). Тя е важна не просто защото позволява мирен подход, но и защото проблематизира връзката между играч и игра по един некласически метаначин. Ако в „Диско Елизиум“ изстрелът е натоварен с всички избори, направени до него в конкретното проиграване, то в „Ъндъртейл“ тези избори не престават да преследват играча и в следващите му преигравания.

Ако като играч избереш да избиваш всичко срещнато в света на чудовищата, в който случайно си попаднал, а после започнеш отначало, но миролюбиво, за да видиш как ще изглежда историята от другата страна, играта все още те „помни“ като тиранин. В резултат моралът на играча има много по-сериозни и необратими последствия, съответно се увеличава и отговорността по начин, който аз поне не съм срещала другаде, и той е поредното доказателство за наивността на простото разграничение механика–сюжет, което многократно сме обсъждали.

Пример за различна морална система, от която се вдъхновяват създателите на „Диско Елизиум“, е тази на „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment), на която се носи славата като на най-философската игра, защото включва множество ясно отделени философски системи в своите дървета на решенията. Философскостта ѝ обаче остава изцяло в рамките на класическото диалогово повествование, а различните избори не променят нищо в механиката.

С оглед на всичко това и продължавайки нишката, подхваната от Еньо, ми се струва, че и нашата класация успява да се саморегулира в движение, така че да включва както заглавия, които задават канона, така и такива, които поставят под съмнение зададените от него рамки и така разширяват потенциала на това какво видеоигрите могат да бъдат. Предстои да видим дали това ще се запази и в следващите части на класацията.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kompas-v-informatsionniya-okean/

Когато интернет се появи, много хора бяха обнадеждени. Знанието, което човечеството беше натрупало през вековете, щеше да стане по-достъпно от всякога. Очакването беше, че това ще доведе до по-информирани граждани и по-рационални решения, облагодетелстващи както отделния човек, така и цялото общество.

Днес обаче живеем в свят, в който никога не сме имали повече информация и никога не сме били по-объркани. Причината е не в липсата на данни, а в начина, по който ги възприемаме, подбираме и тълкуваме.

Хората по дефиниция не са рационални, а емоционални същества.

Мозъкът рядко взема разумно решение и едва след това действа – много по-често той намира рационални аргументи, с които да защити позиция, вече заета по емоционални причини. Това е добре изследвано от учени в областта както на когнитивните, така и на политическите науки. В книгата си Democracy for Realists например Кристофър Ейкън и Лари Бартелс защитават тезата, че учебникарската представа за демокрацията, в която гражданите избират на база рационален интерес, е по-скоро мит. В действителност хората се влияят много повече от идентичности, емоции и фактори, които често са извън съзнателния им контрол.

Ако това е вярно, то проблемът с дезинформацията в интернет не може да бъде решен само с повече факти. Нуждаем се и от ориентири – от базов набор инструменти, за да ни помагат да преценяваме каква стойност има информацията, с която се сблъскваме ежедневно. Дори ако в крайна сметка отново вземем емоционално решение, поне ще въоръжим разума с по-добри аргументи, с които да го оправдае.

Йерархия на авторитетите

В съвременния публичен разговор често се сблъскват две крайни гледни точки. Според едната живеем в епоха на сринати авторитети, в която всяко мнение се приема за равностойно, независимо от това дали е подкрепено от знания и опит. Според другата проблемът е тъкмо обратният – прекаленото доверие в авторитети води до интелектуална леност и отказ от самостоятелно мислене. Интернет със своята хоризонтална структура допълнително изостря този конфликт.

И двете позиции съдържат истина. Почитта към някого само по формален признак, защото заема определен пост, или пък заради харизмата на личността му може да доведе до мислене по калъп. Но е вярно и обратното – в социалните мрежи мнението на учен, посветил живота си на изследване на вируси с цел разработване на ваксини, често е приравнено с това на човек, който е прочел няколко публикации в антиваксърски блог, докато си чака кафето.

Затова въпросът е не дали трябва да има авторитети, а защо и при какви условия даден авторитет заслужава доверие. За да отговорим, трябва да направим разграничение не толкова между хората, колкото между начините, по които се добива знанието.

Мисленето на конспиратора обикновено следва една и съща логика:

първо имаме готова теза – например, че извънземните контролират света. След това започваме да търсим доказателства за нея – инцидента в Розуел, кръговете в царевицата, данни за НЛО, заснети от военните, и т.н., след което, доволни, потвърждаваме пред себе си тезата, без всъщност да сме доказали нищо. Първо, защото, както казва Карл Сейгън, грандиозните твърдения изискват грандиозни доказателства. И второ, защото този подход не е научен.

Научният метод тръгва в обратната посока. Първо се набелязва проблем, след това се събира разнообразна информация, тя се анализира и систематизира и едва накрая се формулира хипотеза. Това не гарантира истина, но минимизира риска от самозаблуда.

Давам и личен пример. Преди да кандидатствам за докторант в Софийския университет, имах готова хипотеза за нарастващото поляризиране в САЩ – увеличаващото се етническо многообразие води до напрежение между различните групи. Тя изглеждаше логична, съвпадаше хронологично с процесите, които проследявах, и за нея имаше множество „доказателства“ в интернет, най-често в десни блогове.

Проблемът беше, че бях започнал от края.

Когато добавих Канада към картината, установих, че в някои отношения многообразието там е дори още по-голямо, но подобно напрежение липсва. Нещо повече – предишният път, когато в САЩ е имало вълнения, подобни на днешните, е било по времето на Никсън, когато страната далеч не е била толкова пъстра в демографско отношение. 

Всичко това ме принуди да преразгледам подхода си и тепърва да изследвам терена. Години по-късно стигнах до извода, че ключова роля са изиграли медиите. Процесът беше дълъг, но и далеч по-удовлетворителен. Вероятно е индивидуално, но при мен откриването на нова информация е по-вълнуващо от потвърждаването на предварителни убеждения. Големите открития в науката рядко започват с „Еврика!“, а по-често с „Хм, това е интересно“.

Видове източници и тяхната достоверност

Повечето от нас няма да направят научни открития, но всички ежедневно си набавяме информация от различни типове източници – официални институции, научни публикации, публицистика, блогове, социални мрежи и все по-често от съдържание, генерирано от изкуствен интелект.

По принцип официалните институции се ползват с висока степен на доверие, но това зависи от контекста. Русия например е известна с подвеждащата информация, която поднася – за загубите си във войната в Украйна, а и не само за това. В България се наблюдава съмнение в информацията, предоставяна от институциите, което е плод на дългогодишния ни опит с тях. Случаят с мистериозните убийства в района на Петрохан показа колко лесно една официална версия може да бъде отхвърлена от голяма част от обществото – не непременно защото е невярна, а защото хората са убедени, че държавата по принцип лъже, както и заради начина, по който е поднесена.

Кръв, порно, политика

Това, което дават по новините, е белег за нещо отдавна случващо се под носа ни: умишления отказ на институциите да си вършат работата. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Научните публикации би следвало да са с най-висока степен на достоверност.

Причината не е в това, че учените са безгрешни, а в самия процес – рецензиране, източници, библиография, минимизиране на личното мнение, когато то не е подкрепено с данни. Минусът е, че академичните текстове често са скучни за четене, а изискването за цитиране в тях, което от външна гледна точка може да изглежда маниакално, е иронизирано още от фантаста Айзък Азимов във „Фондацията“. Там учените имат технологична възможност да проверят дадена теза лично, но предпочитат да сравняват какво са писали колегите им.

Също така трябва да се подчертае, че мнение на представител на науката, изказано в онлайн подкаст или телевизионно предаване, няма същата тежест като публикация в академично издание. Възможно е даден учен да има високи професионални постижения и въпреки това да споделя псевдонаучни тези извън своята експертна област. Такъв пример е д-р Астрид Стукелбергер – лекарка, занимаваща се с последиците от стареенето, която публично твърди, че в Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) се призовават същества от други измерения – нещо, което не се подкрепя от нито едно научно изследване в областта на физиката.

При всичко, казано дотук, когато става дума за здраве, ваксинации или други чувствителни теми, научната литература остава най-сигурният ориентир. Важно е тя да се чете с въпроса „Какво казват учените?“, а не с предварително зададено търсене от типа „ваксините причиняват аутизъм“.

Най-често обаче хората четат публицистика. Тук ориентацията е по-трудна, но не невъзможна. Полезни въпроси са: кой е авторът и експерт ли е по темата? Цитирани ли са източници и какви – официални данни, научни публикации, първоизточници? Прави ли се разлика между факт и мнение? Независима ли е медията и прозрачна ли е по отношение на финансирането си? 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Какво почти със сигурност не е качествен източник

Ако тези критерии звучат сложно, може би е по-лесно да започнем от това, което почти сигурно е некачествено. На първо място – изказвания без източници. В България не е рядкост да се публикуват измислени изявления и дори цели интервюта, понякога прикрити с едва виждаща се бележка, че става дума за сатира. Извън страната емблематичен пример за популярната култура беше сайтът Supershadow, станал известен заради фиктивните си интервюта с режисьора Джордж Лукас.

От същия порядък са и твърденията без доказателства. В българската влогосфера е популярен жанрът на интервютата с предполагаемо осведомени хора, които „разкриват“ тайни от световната политика. Заглавия за топ секретни преговори между лидери като Путин, Тръмп или Си Дзинпин пораждат логичен въпрос: присъствал ли е говорещият на тях, че да знае толкова много? Най-често става дума за преразказ на чужди източници или за чиста спекулация, насочена към хора, които лесно биха повярвали в нея. 

Винаги трябва да сме особено внимателни с информация, в която силно ни се иска (или силно ни е страх) да повярваме.

Втората група са текстове, които целят да провокират силна емоция на база оскъдна информация. Класически пример са заглавия като „Вземат ни Вазов!“ или „Махат Ботев!“, когато всъщност става дума за технически промени в учебните програми. Подобни похвати, за съжаление, понякога се използват и от официални институции, което допълнително подкопава доверието в тях.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Да се върнем на Петрохан. Изявлението на изпълняващия функциите (вече според няколко съдилища – нелегитимно) на главния прокурор Борислав Сарафов, че случаят напомня на „Туин Пийкс“, е по-подходящо за блогър или за коментар в социална мрежа, отколкото за официално лице. Съвсем отделен е въпросът, че немалка част от скептиците по отношение на официалната версия изпадат в описаната по-горе логическа грешка – да имат готова теза („мафията е замесена“) и след това да търсят доказателства в нейна подкрепа.

Накрая идват кликбейт заглавията от типа „Няма да повярвате…“ или „Еди-кой си разкри истината!“. Те невинаги водят до невярна информация, но твърде често прикриват баналност зад гръмки фрази. 

А какво да правим с изкуствения интелект?

Изкуственият интелект най-често обобщава информация от водещи медии и енциклопедии, което го прави по-достоверен от много популярни сайтове. Проблемът е, че когато „не знае“, той халюцинира – създава убедително звучаща, но невярна информация. Понякога прави и странни връзки, резултат от начина, по който функционира. Така например при проверка в Google установих, че според един бот съм любимият чичо на епичното фентъзи – защото имам статия за писателя Тери Брукс със сходно заглавие. Затова ИИ може да бъде полезен помощник, но лош арбитър на истината.

Всичко това може да звучи сложно, но обобщението е сравнително просто. По-голямо доверие заслужават текстове, за които знаем кой е авторът, има ясно посочени източници и съдържанието ни подтиква към размисъл, а не към гняв или страх. Както съветва комикът Бил Махър, не е лошо понякога да излизаме от собствения си балон и да четем и „другия отбор“. Така си поставяме малка интелектуална ваксина срещу манипулация. Важното е, когато го правим, да изискваме качество – и от другите, и от себе си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем.