Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sluchayat-na-sudiya-vladislava-tsarigradska-ili-kakvo-oznachava-da-nyama-pravosudie/

Широко разпространено в България (а и в други страни) е убеждението, че увеличаването на наказанията е превенция срещу престъпността. Затова след всяко тежко престъпление, станало водеща тема в новинарските емисии, се чуват гласове за промяна на Наказателния кодекс (НК) и по-тежки присъди. Някои изразяват носталгия по законите от времето на хан Крум, когато за кражба са се рязали крайници, а националпопулисти като председателя на „Възраждане“ Костадин Костадинов дори искат връщане на смъртното наказание.

Два проблема плюс един

Проблемите с това популярно убеждение са два. Първо, то не почива на реални факти. В изследването на историка Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ например се доказва, че въпреки ефективното изпълнение на смъртни присъди, умишлените убийства по времето на социализма са дори повече, отколкото в посттоталитарния период.

Второ, въпреки това въпросното убеждение стои в основата на не една и две законови промени. Не поради некадърност на законотворците, а от чист популизъм, достигащ шизофренни висини. Например през 2020 г. отзвукът от катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков, стана повод ГЕРБ да предложи увеличаване на наказанията в НК за шофьори, употребили алкохол или наркотици. Две седмици по-късно партията представи концепция за наказателната политика за пет години напред, в която се казва: „Статистиката ясно сочи, че повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността.“

Към тези проблеми се прибавя и трети, местен – правосъдната система в България не изпълнява основната си функция да гарантира справедливо правосъдие в съответствие със законите. В такъв случай какво значение има колко строги са те? След като някои извършители на престъпления няма да бъдат осъдени, каквото и да са направили, а някои жертви на престъпления няма да получат не само справедливост, а дори и защита.

Защо е важно да говорим за Владислава Цариградска

Ако правосъдната система не е в състояние да защити един съдия, който просто се опитва да работи както трябва, тя не може да защити никого. Пример за такъв съдия e Владислава Цариградска. Одисеята си тя обобщава в писмо, което на 12 април изпраща до членовете на Висшия съдебен съвет и председателката на Върховния касационен съд, както и до медии. Татяна Ваксберг го обобщава:

Съдийката твърди, че я заплашват със смърт, а хората, които трябва да я защитят, все едно не я чуват. И така пет години.

В този период от пет години, в който се сменят трима главни прокурори, Цариградска работи в Районния съд в Луковит, а след това – в Окръжния съд в Плевен. Първоначално я заплашват Мартин Божанов, известен като Нотариуса, и хора около него, защото тя отказва да решава дела така, както той иска, и да си направи отвод по тях. Божанов дори отправя заплахи към нея в съдебната зала.

Следва компроматна кампания срещу Цариградска първоначално в ПИК, но тъй като съдийката продължава да не се подчинява, компроматите се множат и из други от „пеевските“ медии. Същевременно тя получава и заплахи. През 2020 г. е под охрана за 6 месеца, но охраната си тръгва, а заплахите постоянстват. Цариградска търси правата си в съда, не я държат в течение по хода на делата ѝ, но пък сайтът „Афера“ публикува части от нейни показания – значи се е сдобил с тях от вътрешен на съда човек.

След убийството на Мартин Божанов заплахите не престават, а стават все повече (над 70) и все по-страшни – че ако не „млъкне“, ще ѝ изкормят гениталиите, че съпругът и трите ѝ деца „ще са с бетонирани крака на дъното на язовира“ и т.н. Полицията задържа клошар, който беше обвинен, че е изпращал анонимни заплахи и до различни институции. Тази версия не изглежда реалистична – най-малкото заради упоритата слепота на правосъдната система за случая на Цариградска. А и например защото предупреждение „да се кротне“ идва също от човек на име Веселин Иванов – бивш служител в Дирекция „Публична комуникация“ при главния прокурор.

От средата на февруари 2024 г. Цариградска отново е с охрана, но след смяната на правителството отговорна за охраната в Министерството на правосъдието става представителка на прокуратурата. А прокуратурата години наред упорито отказва да разследва заплахите срещу съдийката. В писмото си Цариградска иска мерки, които да осигурят защита и правото на честно правосъдие както за нея, така и за всеки съдия, който е в подобна ситуация.

Репресии срещу други съдии

Съчетанието от компроматна война и излагане на риск на „непослушни“ съдии не е прецедент, независимо на колко висока позиция се намират те. Лозан Панов, който беше председател на Върховния касационен съд между 2015 и 2020 г., беше редовен обект на компромати в „пеевските“ медии. В писмото си Владислава Цариградска припомня протеста срещу него през 2017 г., който се запомни с одраните агнешки главички. След години Любена Павлова – тогава бъдеща, а днес бивша съпруга на Петьо Петров, известен като Еврото – призна, че е организирала протеста по поръчка на Еврото, чието име нашумя покрай аферата „Осемте джуджета“.

Цариградска припомня и част от перипетиите на съдия Мирослава Тодорова. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради дисциплинарни производства срещу съдийката в периода 2011–2012 г. Тя е уволнена през 2012 г., а през 2013 г. е възстановена на работа, но на по-ниска длъжност за една година.

Обвиненията срещу Тодорова са скалъпени, а истинската причина е, че по онова време тя е председателка на Съюза на съдиите в България – неправителствена организация, позволяваща си критични позиции по отношение на правосъдната система. През 2012 г. организацията излиза с остра реакция срещу назначаването на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд. На следващия ден Мирослава Тодорова е уволнена.

Затова ЕСПЧ отсъжда, че по отношение на нея е нарушена Европейската конвенция за правата на човека, по силата на която, казано накратко, човек не може да бъде наказван по причини, различни от описаните в закона, по който е наказан. Обвиненията срещу Тодорова са, че бави делата си, но по същество „наложените ѝ санкции са представлявали намеса в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване“.

Янева впрочем също е уволнена през 2015 г. , а после – осъдена условно. Причината е, че е разрешавала незаконно подслушване. Името ѝ беше замесено в редица скандали, свързани с отношенията между политическата власт и прокуратурата – достатъчно е да си спомним за „опраскването“ и „двете каки“.

С това обаче репресиите срещу Мирослава Тодорова от страна на върховете на правосъдната система не престават. През 2019 г. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) публикува онлайн, както всяка година, имотните декларации на съдиите. От всички над 4400 декларации само тази на Тодорова е с незаличени лични данни. Така ЕГН-то, адресът и номерът на личната ѝ карта стават общодостъпни (включително за хората, които е осъдила), както и ЕГН-тата на нейния партньор и непълнолетния ѝ син – в противоречие със Закона за защита на личните данни.

Според ИВСС става въпрос за „пропуск“. Файлът с декларацията на Тодорова е озаглавен NE SE CHISTIIIIIIIIIIIIIIIIII, което навежда на мисълта, че съответната информация умишлено не е изчистена и ИВСС нарочно е изложил съдийката на риск.

Потребност от възстановително правосъдие

Освен че правосъдната система ги репресира, защото имат дързостта да работят съвестно и да имат високи професионални стандарти, между Владислава Цариградска и Мирослава Тодорова има още нещо общо – и двете застават зад принципите на възстановителното правосъдие. Това означава не просто извършителите на престъпление да бъдат наказани, а да имат възможност да компенсират поне отчасти стореното и да помогнат на жертвите.

„Това не значи някой да бъде освободен от отговорност, означава да се намесиш и да подпомогнеш след това съвместното живеене на хората“, разяснява Владислава Цариградска пред „Свободна Европа“. В статия за „Тоест“ съдиите Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев дефинират възстановителното правосъдие като „способ да видиш другия като пълноценно човешко същество“.

Да си представим правосъдна система, в която хората носят отговорност за престъпленията си, но тя не се свежда до изолиране от обществото и издевателства в затвора, а включва сериозни усилия за превъзпитание и възможност за компенсиране на щетите впоследствие.

В тази система Мартин Божанов не е оръжие за кални поръчки, докато стане неудобен и съответно бъде убит, а просто далавераджия и имотен измамник. След като е осъден и излежава намален срок на присъдата си, защото се съгласява да премине през рехабилитационна програма, той се свързва, с посредничеството на медиатор, със свои жертви и им помага. На единия прави ремонт в дома, който преди се е опитал незаконно да отнеме. На друг помага да си отвори кафене, понеже има опит в това. И той е жив и доволен от живота си, и потърпевшите са компенсирани, и правосъдната система си е свършила работата.

Ще си кажете: проблемът не е, че нямаме възстановително правосъдие, а че и това правосъдие, което имаме, не работи справедливо и не успява да гарантира справедливост дори за онези, които го практикуват. Прави сте, знам. От друга страна обаче, ако една система не функционира, може би трябва да бъде конструирана по друг начин. И след като по-строгите наказания така и така не дават желания ефект, защо да не пробваме с добро?

Водещо изображение: Владислава Цариградска в студиото на „Здравей, България“ по Нова телевизия