Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broi-6/

„Препоръката ми е Статуята на Свободата да бъде допълнена със Статуя на отговорността на западния бряг [на САЩ]“, пише австрийският психолог и психиатър Виктор Франкъл в известната си книга „Човекът в търсене на смисъл“, в която описва преживяванията си в концлагера „Аушвиц“. 

Свободата не е финалната дума. Свободата е само част от историята и едва половината от истината. Свободата е пасивен резултат от цялостен феномен, чийто активен аспект е отговорността. Всъщност свободата винаги е в опасност да се разпадне до произвол, ако не живее в контекста на отговорност.*

Идеята на Франкъл още е жива: през 2023 г. проект за Статуя на отговорността е одобрен от губернатора на щата Юта, а за място е предложен бивш затвор. Подобно на Статуята на Свободата, Статуята на отговорността също ще бъде гигантска, с дизайн, одобрен от вдовицата на Франкъл – две ръце, които се държат една друга. Средствата за нейното построяване се събират както за Статуята на Свободата – с дарения. Подобен проект изглежда напълно сюрреалистичен през 2025 г., когато не само че свободата без отговорност е на мода, а и човечеството сякаш е изгубило способността си да вярва в идеали. Но пък Статуята на Свободата може да помогне за разбирането на тези времена – с цялата ѝ противоречива символика. 

Разходка с лодка 

Решавам да посетя статуята съвсем спонтанно, като личен ритуал. Въпреки че съм била в Ню Йорк много пъти, както за повечето американци (и изобщо за повечето хора), и за мен Статуята на Свободата е вдълбан в съзнанието символ, а не нещо, което съм виждала физически. Решението ми лъха силно на americana – една от множеството „естетики“, превърнали се в разпознаваем визуален език от повечето млади хора, чието съществуване е кадрирано от определени символи, преживявания, мотиви, които заедно създават цялостно усещане; в този случай – мотива на Америка, носталгията по Америка, преживяването на нещо по дефиниция американско. 

Всички, с които споделям плановете си, ми казват с лека изненада, че никога не са били на островите Елис и Либърти (Свобода), където се намира статуята. Някои, учили в района, бегло помнят пътуване по време на зелено училище. За повечето статуята е нещо, което се вижда от бреговете на Батъри Парк на ръба на Манхатън. Или като попкултурен символ на екран, върху вещ. 

Пътуването до Статуята на Свободата и о-в Елис – където няколко десетилетия в края на XIX и началото на XX век са „обработвани“ (както се превежда буквално фразата) повечето идващи имигранти – е с комбиниран билет. 

Двете лодки, които трябва да поберат стотиците туристи – повечето чужденци, раздразнени от юлските жеги, – тръгват през половин час от парка, а около тях съществува цяла сива икономика, която в най-добрия случай им продава шапки и сувенири, а в най-лошия ги залъгва, че ако платят няколко десетки долари повече, има как да стигнат по-бързо с друга лодка. Поради това около опашката е пълно с предупредителни табели, а докато вървя към проверката, която се състои от летищен скенер (все пак паметникът на атаките от 11 септември е само няколко пресечки по-нагоре), продавачите на шапки и сувенири панически събират краищата на чаршафите, върху които почива стоката, и се изнасят нанякъде. Явно минава полиция. 

Стигането до о-в Либърти е стандартният съвременен туристически кошмар, който може да се очаква от град като Ню Йорк и атракция като Статуята на Свободата.

Блъсканици, ревящи деца, цяло семейство, опитващо се да пререди всички останали семейства и предизвикващо минискандал, няколко съмнително покашлящи пасажери, човек, отчаяно търсещ половинката си, изгубена в тълпата. Около себе си чувам руски, испански, турски и италиански. Чак по-късно ще срещна две американки от Арканзас. 

Лодката пътува към острова, небето е като картина, металният гръбнак на Манхатън остава зад нас, а на хоризонта се извисява меднозелената Lady Liberty. Неволно си мисля, че всичко това – кошерът от езици, блъсканицата, ужасът на тълпата и гледката (разбира се, с леки промени) – надали е по-различно от чутото и преживяното от много емигранти, пристигащи за пръв път в Щатите през пристанището в Ню Йорк, където на о-в Елис предстои да се реши съдбата им. 

Статуята на Свободата, която осветява света 

Това е пълното име на проектираната от френския скулптор Фредерик Огюст Бартолди статуя, открита на 28 октомври 1886 г. На английски глаголът enlightening реферира към епохата на Просвещението, но френското ѝ име, което може да смятаме за оригинал, не носи директно тази препратка. Бартолди проектира статуята през образа на римската богиня на свободата Либертас, облечена в тога и държаща факел в издигнатата си дясна ръка, а в лявата носи tabula ansata, на която е изписана датата на подписването на Американската декларация за независимост. Широко приетото схващане е, че статуята е подарък за стогодишнината от независимостта на САЩ и Френската революция, но както всяка друга история, и тази е по-сложна и честно казано, по-интересна. 

Сто години след рухването на френския монархически режим Франция е преживяла няколко империи, няколко „реставрации“ на монархията в различни форми (в зависимост от интерпретацията френската монархия всъщност пада пет пъти и е възстановена четири) и множество кървави подеми към идеалите на Просвещението и демокрацията. Идеята за управлението на народа в полза на народа тръгва от Френската революция и разпалва цяла Европа, която прекарва по-голямата част от XIX в. във войни, бунтове и потушаването им, глад и кризи, по време на които старите имперски режими се борят за оцеляването си или се адаптират по един или друг начин към новите условия, воювайки не само вътрешно, но и един с друг в различни съзвездия от съюзници, които често се предават взаимно. 

През това време Съединените щати пишат своя мит.

След разпадането на първата държава поради слаба централна власт, новата конституция изгражда стабилна федерална структура, в която правомощията и задълженията на централната власт се балансират с щатските; изгражда се системата от проверки и баланси; в допълнение се приемат десет поправки в Конституцията, които са по-известни като Закон за правата и гарантират невиждани дотогава свободи и защита на гражданите по отношение управляващите ги. Основното и очевидно противоречие между тези идеали и реалността е робството и в средата на XIX в. Гражданската война избухва именно по тази разделителна линия. След това робството е де факто премахнато, но започва сегрегацията. 

Въпреки тези не съвсем дребни спънки, Европа гледа към Америка за пример, както показват трудове като публикуваните през 1835 г. есета „Демокрацията в Америка“ на френския философ Алексис дьо Токвил. Нещо повече – Европа гледа към Америка като убежище от непрестанните войни, несигурност и конфликти. Тази тенденция се задълбочава особено след европейските революции и войни през 1848 г. и през втората половина на XIX век над десет милиона европейци поемат на пътешествие през Атлантическия океан в търсене на нов живот.

Вдъхновен именно от края на Гражданската война и премахването на робството, френският юрист и поет Едуар де Лабуле предлага Франция да подари Статуята на Свободата на САЩ – не само за да отпразнува стогодишнината и за да подсили връзките между двете държави, а и за да бъде пример за французите по пътя към демокрацията. Бартолди присъства на предложението на Лабуле и вдъхновен, започва работата по проектирането на статуята. 

Метафора за свободата 

Част от тази история е разказана в интерактивния музей, в който посетителите се спират – повечето за малко, а някои и за по-дълго. Там може да се прочете и необикновената история за финансирането на статуята, за която французите набират средства от благотворителност, а от американците се очаква да проектират и построят пиедестала. Парите идват от най-различни такси, фондонабиращи тържества, както и от лотарии – въпреки че по онова време действат различни забрани за хазарта, за статуята се прави изключение. В САЩ пък се провеждат театрални представления, изложби, търгове и състезания с награди.

Поемата „Новият колос“ на Ема Лазаръс, която по-късно ще бъде гравирана на статуята, е написана като част от такъв конкурс. Самият медиен магнат Джоузеф Пулицър публикува обява във вестника си, с която призовава дарители да изпратят средства. В замяна обещава да публикува имената им – 120 000 души даряват и събират необходимата сума за пиедестала. В музея може да се видят различни писма на дарители – включително и на дете, което дава малка сума от джобните си, – както и различни подаръци, изпращани до видни личности, като писателя Виктор Юго. 

Междувременно Бартолди се сблъсква със сериозен проблем: статуята няма как да стои изправена и да устои на ветровете на Ню Йорк без сериозно вътрешно укрепване. Свободата се нуждае от силно вътрешно скеле. В този случай решението намира и проектира самият Густав Айфел. Статуята е завършена през 1884 г., а части от нея са излагани в Париж, включително главата, в която парижани нямат търпение да влязат. След това цялата статуя е разглобена на около 300 части и прекосява океана, за да бъде отново сглобена и поставена на о-в Либърти. 

От една страна, създаването на статуята е вдъхновяваща история, в която е налице може би най-хубавото, на което са способни хората: изграждане с общи усилия на символи в полза на доброто.

Но достатъчни ли са символите? Музеят не пропуска и другата страна: че свободата остава привилегия за малцина в САЩ през 1886 г. Единици от присъстващите на церемонията по откриването са жени, повечето – съпруги на политици или общественици. Членове на движението за право на глас на жените наемат собствена лодка за откриването, от която критикуват церемонията като „огромна лъжа“. Журналисти от афроамерикански произход изразяват своите съмнения: макар оковите на робството да лежат счупени в краката на статуята, в Америка вече тече друга „реставрация“ – т.нар. Реконструкция, по време на която правата на афроамериканците отново са ограничени и започва сегрегацията. 

С издигането на Статуя на Свободата с образа на жена върху земя, където нито една жена не е политически свободна, мъжете демонстрират очарователната си противоречивост,

казва Лили Девъро Блейк, председателка на Дружеството на суфражетките в Ню Йорк. 

От символ към реалност 

Въпросът, който Статуята на Свободата поставя още с издигането си, е актуален и днес: кое идва първо – символът или реалността? Необходимо ли е символите, които избираме, и идеалите, които отстояваме, да бъдат абсолютно морално чисти и справедливи спрямо реалността, за да бъдат допустими, истински, правилни; или стремежът към идеала в една не толкова идеална реалност е единственият начин да стигнем малко по-близо до него? През 1890 г., четири години след откриването на Статуята на Свободата, Федералното правителство поема контрола над имиграцията в САЩ и избира о-в Елис, съвсем близо до статуята, за местоположение на административните сгради, в които се приемат новопристигналите в САЩ имигранти. 

След обиколката на музея и още една кратка разходка с лодка, желаещите да прекарат няколко часа из бившите сгради на имиграционните служби са доста по-малко от онези, които са устояли няколко часа в жегата в името на едно-две селфита със Статуята на Свободата. Атмосферата на о-в Елис е съвсем различна: сградата прилича на едновремешен европейски санаториум от някой роман и е заобиколена със стари дървета, които хвърлят дебела сянка по малките полянки, където почиват малцина туристи. За разлика от туристическия магазин на о-в Либърти, пълен с плюшени играчки, порцеланови чаши, ключодържатели и пластмасови статуи на свободата, произведени в Китай, тук е само почти празният магазин на Националните паркове, наполовина запълнен с книги. 

Макар о-в Елис да е далеч по-неизвестна дестинация, едва ли има място, което може по-добре да предаде на чужденеца – а защо не и на самите американци – есенцията на Америка. Светлината е мека въпреки огромните прозорци на хладния атриум. Около основната зала на втория етаж има четири основни секции, където е разказана историята на имиграцията – всъщност историята на САЩ.

Първите емигранти пристигат на о-в Елис на 1 януари 1892 г. След средата на века и към края на Гражданската война в САЩ се заражда т.нар. нативизъм – изтекло е достатъчно време и някои американци могат да кажат, че заслужават да се наричат „американци“ и че са били тук повече от „другите“. А сред първите „други“, срещу които са насочени тези чувства, са ирландските католици, емигриращи след Големия глад между 1845 и 1848 г., когато умират 1 милион души, а още толкова напускат страната, чието население спада с 20–25%. В САЩ нараства страхът, че католиците – не само ирландци, но испанци, французи, поляци и италианци – са несъвместими с протестантската култура на Америка и с ценностите на републиката и че никога няма да успеят да се интегрират успешно в американското общество. Аргументи, които звучат познато и до днес – не само в Америка, но и в Европа. Просто са насочени срещу други групи. 

„Америка на първо място“, гласи един от изложените плакати.

С въздигането на нативизма се надига и проимигрантското движение – не само от морални и етични съображения, но и защото с премахването на робството развиващата се индустрия на страната има остра нужда от работна ръка. В този случай America First се подвизава върху плакат, който призовава новодошлите имигранти да научат английски, да посещават вечерно училище и да придобият гражданство, за да имат по-добър живот в новата си страна. Призивът е на седем езика – английски, испански, полски, иврит и др. Много американски работодатели активно търсят работна ръка в Европа, плащайки пътя и подкрепяйки работниците и при намиране на жилище. 

За много от новодошлите о-в Елис е само първа спирка. След това те тръгват по безкрайните американски пътища, навътре в земята, обещала им нов, по-добър живот. Първите поколения живеят в изолирани общности, чиито ритуали, традиции и процеси на адаптация са показани нагледно в музея. Техните деца – т.нар. go-betweens, или буквално хора, които съществуват между два свята, са интегрирани напълно в новата култура, но продължават да носят багажа на старата и да полагат грижи за родителите си, които често цял живот не успяват да се адаптират напълно в новата държава. 

Чужди и свои – според потребностите 

Сред стотиците снимки и цитати на имигранти, изложени в музея на о-в Елис, има малък цитат от Стоян Христов, част от есе със заглавие „Наполовина американец“, публикувано през 1919 г.:

Въпреки че не съм изцяло американец, не съм и това, което бях, когато за пръв път стъпих тук, тоест българин. Все пак, запазил някои наследени, заучени навици – достатъчно, за да ми пречат да се приобщя напълно, докато съм жив, – външно и вътрешно съм се отклонил толкова много от българското, че когато наскоро посетих страната, се почувствах като чужденец и другите гледаха на мен като на чужденец… В България не съм напълно българин – в Съединените щати не съм напълно американец.

Кой е Стоян Христов, е тема за друг текст, макар че и неговата история е безкрайно интересна – Щатите са пълни с такива истории. Но думите му обобщават не само собственото ми усещане, не само усещането на други българи, живеещи в чужбина, не само имигрантската съдба като цяло, а и това, от което е направена Америка изобщо и заради което е малък макет на света – хиляди съдби, навици, традиции, вкусове и звуци от цялата планета, вплетени в тъканта на една и съща нация. Затова и американският етнически национализъм е по-смешен от и бездруго смешните други етнонационализми – защото никъде не се вижда толкова ясно, че светът в цялата си цветова гама и красота е изтъкан именно от различия. И че тъкмо на бедните, различните, низвергнатите се дължат успехът и историята на едно от най-интересните места на планетата. 

В музея може да се видят и други познати фигури и тропи: имигрантите като носещи зараза и болести; нативистите като бодигардове и пазители на нацията; богатите наследници на имигранти и чужденци като лицемери, които отказват на следващото поколение право на по-добър живот; подозренията, че европейците изпращат престъпници в САЩ (президентът Доналд Тръмп, внук на германски имигрант, насочи същите обвинения към Мексико по време на първата си кампания през 2016 г., а в момента стотици латиноамериканци без провинения са арестувани и екстрадирани обратно под претекста за борба с престъпността). Известната поема на Ема Лазаръс (превод Диана Кутева, Стамен Стойчев) 

нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност… Изпратете при мен всички бездомни и изгубени души 

е гравирана през 1903 г. именно в разгара на дебатите между нативисти и проимиграционни активисти. 

Високите нива на имиграция достигат връх в първите години на XX век и в периода след Първата световна война. Военната пропаганда печата специални призиви към новодошлите имигранти, обрисувайки присъединяването към войната и закупуването на военни облигации като родолюбиво действие. Междувременно се въвежда тест за грамотност, в сила от 1880-те е законът за изключване на китайски имигранти, а през 1924 г. са приети официалните квоти, които забраняват да се надвишава определеният прием на хора от определена държава – тези квоти остават в сила до след Втората световна война. След Първата световна САЩ открива посолства в много страни по света и прехвърля имиграционните процедури към тях. През 40-те години о-в Елис се превръща в база на бреговата охрана поради стратегическото си положение. Там са задържани и японци, германци и италианци, набедени за врагове. През 1954 г. последният задържан на о-в Елис – норвежки търговец на име Арне Петерсен – е пуснат на свобода.

Приливите и отливите на историята 

Последната лодка тръгва от о-в Елис в 7 вечерта. Слънцето захожда към хоризонта, но жегата е все така безмилостна. Малкото останали туристи правят планове за вечеря, разговарят към кои атракции ще се насочат утре. 

Чудя се дали това, че историята е превърната в атракция, не е един основните проблеми на века ни и причината да не можем да спрем да повтаряме едни и същи сценарии.

Или историята няма никаква вина, а проблемът е просто в човешката природа. Защото ако на о-в Елис има модел на затворите, в които и преди сто години са държани чужденци, във Флорида, в съвсем истински затвор, са задържани имигранти, за които не е сигурно, че са извършили друго нарушение, освен че са били в държавата незаконно – работейки за американски бизнеси, често с години, плащайки данъци без право на осигуровки или помощи, противно на това, което твърдят някои медии и политици. С много от тези хора човек се среща в ежедневието, защото са навсякъде – в кухните на ресторантите, по строежите, в почистването. Накратко, там, където тече животът, без който ние, другите, не бихме могли да се наслаждаваме на обичайния за нас комфорт. 

И ако вината им е, че са нарушили закона – а някои със сигурност са, – то именно тук, в този експеримент на демокрацията и човешкия прогрес, наречен Америка, трябва да им бъде осигурено човешкото наказание – право на процес, право на достоен път напред или назад, право на справедливост, право на свобода. Поне такива са идеалите. Затова гори факелът на Дамата на Свободата.

Вместо това маскирани мъже обискират супермаркети и паркове, разделят деца и родители, докато политици се снимат ухилени пред клетки, подобни на тези, които днес стоят в музея като част от една по-срамна история. И много, много хора не виждат никакъв проблем в това – което за мен е по-страшното. Мога да простя на група богати политици, изгубили досег с реалността. По-трудно ми е да го направя с обикновените хора и с примирието им пред неморалното – особено когато претендират, че го правят именно в името на морала. 

Единствената успокояваща мисъл е, че някак, докато махалото се движи от крайност към крайност, ценностите и идеалите на Статуята на Свободата се промушват по средата и правят няколко стъпки напред. Може би когато човек стои в сърцето на музеите, на историите, на историята, му е трудно да осъзнае, че е минал по-малко от век от извоюването на равни граждански права. Век и малко от извоюването на правото на жените да гласуват. По-малко от век от последната световна война, от последния опит на умиращите империи да си поделят света.

Вярвам, че днес все още чуваме ехото именно на тази голяма война, родила се от стотици малки войни, чуваме ехото на историята – в Украйна, в Газа. И все пак – толкова болка, несправедливост и вина е имало и вчера. Но някак утре-то все пак е дошло. Все още имаме шанс да вярваме, да се борим, да градим нови символи. След вековете, които ни е отнело да се научим на свобода, може би тепърва ни предстои да се научим на отговорност. 

Небостъргачите хвърлят дългите си сенки над улиците на Манхатън, където отдавна няма слънце.

Решавам да повървя пеша. Минавам покрай останките от кулите близнаци – два огромни квадрата, вдълбани в земята там, където са били основите. Момиче застава на ъгъла на един от квадратите, подпира се с ръце и поглежда назад с усмивка. Нейна приятелка прави снимка. Зад мен вървят двете жени от Арканзас, с които бяхме заедно в музея. Задават си една на друга въпросите от изпита за придобиване на гражданство – на о-в Елис има цяла зала, посветена на това какво означава да бъдеш американски гражданин. Не знаят отговорите на повечето и се смеят. 

– Какво е направила Сюзан Б. Антъни? – пита едната. 

Другата мълчи. Обръщам се. 

– Борила се е за равни права на жените – казвам. 

Самата аз съм минала същия тест преди няколко месеца – не в музей, а в реалността. 

И трите се усмихваме една на друга, после се разсмиваме. Ако САЩ може да те научи на нещо, то е, че няма време да бъдеш уморен, когато се бориш за свободата си. Няма време за мрънкане. Никой не ти дължи нищо – свободата е нещо, което се отстоява всеки ден. За да има бъдеще, си длъжен да се промушиш между крайностите, колкото и да те е страх, че махалото ще те отнесе, остро като гилотина. И всъщност демокрацията ти обещава само това, нищо друго: свободата да се бориш за собствената си свобода. 

Не знам къде е махалото сега, нито какво означава всичко, което ни се случва, нито има ли надежда. Но може би такъв е смисълът на символите – да подхранват наивността ни, за да я превръщаме в истина, в история. 

---

* Всички преводи в текста с изключение на изрично отбелязаните са на авторката.

---

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: