Security updates for Monday

Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/882396/rss

Security updates have been issued by Debian (chromium, golang-1.7, golang-1.8, pillow, qtsvg-opensource-src, util-linux, and wordpress), Fedora (expat, harfbuzz, kernel, qt5-qtsvg, vim, webkit2gtk3, and zabbix), Mageia (glibc, kernel, and kernel-linus), openSUSE (bind, chromium, and zxing-cpp), Oracle (kernel), Red Hat (java-11-openjdk and kpatch-patch), Scientific Linux (java-11-openjdk), SUSE (bind, clamav, zsh, and zxing-cpp), and Ubuntu (aide, dbus, and thunderbird).

The Great Resignation: 4 Ways Cybersecurity Can Win

Post Syndicated from Amy Hunt original https://blog.rapid7.com/2022/01/24/the-great-resignation-4-ways-cybersecurity-can-win/

The Great Resignation: 4 Ways Cybersecurity Can Win

Pandemics change everything.

In the Middle Ages, the Black Death killed half of Europe’s population. It also killed off the feudal system of landowning lords exploiting laborer serfs. Rampant death caused an extreme labor shortage and forced the lords to pay wages. Eventually, serfs had bargaining power and escalating wages as aristocrats competed for people to work their lands.

Think we invented “The Great Resignation?” 14th-century peasants did.

Last year, more than 40 million Americans  quit their jobs. The trend raged across Europe. Workers in China went freelance. The Harvard Business Review reports resignations are highest in tech and healthcare, both seriously strained by the pandemic. Of course, cybersecurity has had a talent shortage for years now. As 2022 and back-to-office plans take shape, expect another tidal wave.

Here are four ideas about how to prepare for it and win.

1. You’ll do better if you label it The Great Rethinking

COVID-19’s daily specter of illness and death has spurred existential questions. “If life is so short, what am I doing? Is this all there is?”

Isolated with family every day, month after month, some of us have decided we’re happier than ever. Others are causing a big spike in divorce and the baby bust. Either way, people are confronting the quality of their relationships. Some friendships have made it into our small, carefully considered “safety pods,” and others haven’t.

As we rethink our most profound human connections, we’re surely going to rethink work and how we spend most of our waking hours.

2. Focus on our collective search for meaning

A mere 17% of us say jobs or careers are a source of meaning in life. But here, security professionals have a rare advantage.

Nearly all cybercrime is conducted by highly organized criminal gangs and adversarial nation states. They’ve breached power grids and pipelines, air traffic, nuclear installations, hospitals, and the food supply. Roughly 1 in 20 people a year suffer identity theft, which can produce damaging personal consequences that drag on and on. In December, hackers shut down city bus service in Honolulu and the Handi-Van, which people with disabilities count on to get around.

How many jobs can be defined simply and accurately as good vs evil? How many align everyday people with the aims of the FBI and the Department. of Justice? With lower-wage workers leading the Great Resignation last year, the focus has been on salary and raises. But don’t underestimate meaning.

3. Winners know silos equal stress and will get rid of them

Along with meaning and good pay, consider ways to make your security operations center (SOC) a better place to be. Consolidate your tools. Integrate systems. Extend your visibility. Improve signal-to-noise ratio. The collision of security information and event management (SIEM) and extended detection and response (XDR) protects you from a whole lot more than malicious attacks.

Remote work, hybrid work, and far-flung digital infrastructure are here to stay. So are attackers who’ve thrived in the last two years, shattering all records. If you’re among the 76% of security professionals who admit they really don’t understand XDR, know you’re not alone – but also know that XDR will soon separate winners from losers. Transforming your SOC with it will change what work is like for both you and your staff, and give you a competitive advantage.

4. You can take this message to the C-suite

Lower-wage workers started the trend, but CEO resignations are surging now (and it’s not just Jeff Bezos and Jack Dorsey). They’re employees, too, and the Great Rethinking has also arrived in their homes. Maybe COVID-19 meant they finally spent real time with their kids, and they’d like more of it, please. Maybe they’re exhausted from communicating on Zoom for the last two years. Maybe they think a new deal is in order for everyone.

As you make the case for XDR, consider your ability to give new, compelling context to your recommendations. XDR is the ideal collaboration between humans and machines, each doing what they do best. It reduces the chance executives will have to explain themselves on the evening news. It helps create work-life balance. Of course it makes sense.

And what about when things get back to normal? The history of diseases is they don’t really leave and we don’t really return to “normal.” Things change. We change. You can draw a straight line from the Black Death, to the idea of a middle class, then to the Renaissance. Here’s hoping.

Want more info on how XDR can help you meet today’s challenges?

Check out our resource center.

Апология за кака Корни

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8.html

понеделник 24 януари 2022


Щото, нали, някой щял да се обиди, та трябвало да пиша културно. Съжалявам… Не, всъщност, изобщо не съжалявам. Просто отказвам да пиша културно. Особено, когато става дума за БСП –…

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

Post Syndicated from João Tomé original https://blog.cloudflare.com/internet-disruption-in-burkina-faso/

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

The early hours of Sunday, January 23, 2022, started in Burkina Faso with an Internet outage or shutdown. Heavy gunfire in an army mutiny could be related to the outage according to the New York Times (“mobile Internet services were shut down”). As of today, there are three countries affected by major Internet disruptions — Tonga and Yemen are the others.

Cloudflare Radar shows that Internet traffic dropped significantly in the West African country after ~09:15 UTC (the same in local time) and remains low more than 24 hours later. Burkina Faso also had a mobile Internet shutdown on January 10, 2022, and another we reported in late November 2021.

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year
Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

The main ISPs from Burkina Faso were affected. The two leading Internet Service Providers Orange and FasoNet lost Internet traffic after 09:15 UTC, but also Telecel Faso, as the next chart shows. This morning, at around 10:00 UTC there was some traffic from FasoNet but less than half of what we saw at the same time in preceding days.

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

It’s not only mobile traffic that is affected. Desktop traffic is also impacted. In Burkina Faso, our data shows that mobile devices normally represent 70% of Internet traffic.

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

With the Burkina Faso disruption, three countries are currently mostly without access to the Internet for different reasons.

In Yemen, as we reported, the four day-long outage is related to airstrikes that affected a telecommunications building in Al-Hudaydah where the FALCON undersea cable lands.

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

In Tonga, the nine day-long outage that we also explained is related to problems in the undersea cable caused by the large volcanic eruption in the South Pacific archipelago.

Burkina Faso experiencing second major Internet disruption this year

Several significant Internet disruptions have already occurred in 2022 for different reasons:

1. An Internet outage that lasted a few hours in The Gambia because of a cable problem (on January 4).
2. A six days Internet shutdown in Kazakhstan because of unrest (from January 5 to January 11).
3. A mobile Internet shutdown in Burkina Faso because of a coup plot (on January 10).
4. An Internet outage in Tonga because of a volcanic eruption (ongoing since January 15).
5. An Internet outage in Yemen because of airstrikes that affected a telecommunications building (ongoing since January 20,).
6. This second Internet disruption in Burkina Faso is related to military unrest (ongoing since January 23).

You can keep an eye on Cloudflare Radar to monitor the Burkina Faso, Yemen and Tonga situations as they unfold.

Linux-Targeted Malware Increased by 35%

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2022/01/linux-targeted-malware-increased-by-35.html

Crowdstrike is reporting that malware targeting Linux has increased considerably in 2021:

Malware targeting Linux systems increased by 35% in 2021 compared to 2020.

XorDDoS, Mirai and Mozi malware families accounted for over 22% of Linux-targeted threats observed by CrowdStrike in 2021.

Ten times more Mozi malware samples were observed in 2021 compared to 2020.

Lots of details in the report.

News article:

The Crowdstrike findings aren’t surprising as they confirm an ongoing trend that emerged in previous years.

For example, an Intezer report analyzing 2020 stats found that Linux malware families increased by 40% in 2020 compared to the previous year.

In the first six months of 2020, a steep rise of 500% in Golang malware was recorded, showing that malware authors were looking for ways to make their code run on multiple platforms.

This programming, and by extension, targeting trend, has already been confirmed in early 2022 cases and is likely to continue unabated.

Slashdot thread.

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.

През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Conill: the FSF’s relationship with firmware is harmful to free software users

Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/882271/rss

Ariadne Conill writes
about the FSF’s policy toward proprietary firmware and, specifically,
the rules for “Respects Your Freedom”
certification.

Purism was able to accomplish this by making the Librem 5 have not
one, but two processors: when the phone first boots, it uses a
secondary CPU as a service processor, which loads all of the
relevant blobs (such as those required to initialize the DDR4
memory) before starting the main CPU and shutting itself off. In
this way, they could have all the blobs they needed to use, without
having to worry about them being user visible from PureOS. Under
the policy, that left them free and clear for certification.

This is not a new story; see Papering over a
binary blob from 2011, for example.

Kernel prepatch 5.17-rc1

Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/882270/rss

The first 5.17 kernel prepatch is out for
testing, and the merge window is closed for this release.

5.17 doesn’t seem to be slated to be a huge release, and everything
looks fairly normal. We’ve got a bit more activity than usual in a
couple of corners of the kernel (random number generator and the
fscache rewrite stand out), but even with those things, the big
picture view looks very much normal: the bulk is various driver
updates, with architectures updates, documentation, and tooling
being the bulk of the rest.

CFRipper – CloudFormation Security Scanning & Audit Tool

Post Syndicated from original https://www.darknet.org.uk/2022/01/cfripper-cloudformation-security-scanning-audit-tool/?utm_source=rss&utm_medium=social&utm_campaign=darknetfeed

CFRipper – CloudFormation Security Scanning & Audit Tool

CFRipper is a Python-based Library and CLI security analyzer that functions as an AWS CloudFormation security scanning and audit tool, it aims to prevent vulnerabilities from getting to production infrastructure through vulnerable CloudFormation scripts.

You can use CFRipper to prevent deploying insecure AWS resources into your Cloud environment. You can write your own compliance checks by adding new custom plugins.

CFRipper should be part of your CI/CD pipeline. It runs just before a CloudFormation stack is deployed or updated and if the CloudFormation script fails to pass the security check it fails the deployment and notifies the team that owns the stack.

Read the rest of CFRipper – CloudFormation Security Scanning & Audit Tool now! Only available at Darknet.

Новият архитектурен традиционализъм

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-arhitekturen-traditsionalizum/

В един от началните моменти на филма „Брекзит“ от 2019 г. Бенедикт Къмбърбач (в ролята на британския политически стратег Доминик Къмингс) се опитва да измисли най-добрия слоган на кампанията за напускане на Великобритания от Европейския съюз, която той ръководи. Ясно му е вече, че ключовата дума е контрол, но оттам нататък всяка фраза звучи някак кухо. До един момент, в който не добавя нов смисъл – „Да си върнем контрола!“ (Take Back Control!). Да си върнеш нещо, обяснява той във филма, означава, че то е твое по право, а е било отнето.

Толкова много от нашето разбиране кои сме, идва от носталгичната представа за собственото ни минало – онези истории и митове, които си разказваме един на друг. „Обикновено ги мразя, те спират прогреса – казва Къмингс от екрана, – но в този случай нека ги използваме. Да се хванем за идеята, че искаме да се върнем обратно във времето, когато сме си знаели мястото, когато нещата са били прости и ясни.“

Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на референдума за излизане на Великобритания от ЕС и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. Не много по-различни са целите и на всички архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи, които искат архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“. След 2016 г. те станаха още по-активни и видими. Очевидно беше, че и архитектурата влиза в поредната неоконсервативна вълна.

Architectural Revival

Architectural Revival е точно такова място, където границата 2016 г. проличава много ярко. Създадена през 2012 г. в Twitter и Facebook, тази британска инициатива громи модернизма и съвременната архитектура и печели хиляди лайкове с колажи „преди и след“ на сгради и градове и с патетични лозунги като „Традицията е красота“ и „Във времена на ширеща се грозота едно произведение на красотата е акт на съпротива“.

Интересното е, че последователите ѝ започват рязко да растат именно между 2016 и 2017 г., когато се утрояват до около 110 000. След това нещата утихват, постовете на Architectural Revival се разреждат, а през последната година дори попадат под ударите на новата политика на социалните мрежи. „Facebook забрани споделянето на постовете ни. Популяризирането на красотата, традицията, изкуството и архитектурата явно е против „стандартите на общността“, жалват се от инициативата в коментар под своя публикация от 10 февруари 2021 г. Към момента последователите на Architectural Revival са малко над 100 000 в Twitter и около 148 000 във Facebook – тоест забавянето е видимо.

Но не са само британските архитектурни неотрадиционалисти.

La Table Ronde de l’Architecture

Докато Architectural Revival изглежда като страница, поддържана от кисели консерватори, облечени в костюми от туид и мърморещи в някой ветровит стар британски замък срещу модернизма и липсата на орнаменти и гипсови декорации, срещу съвременното изкуство и либералните слободии на ЕС, то белгийската инициатива La Table Ronde de l’Architecture има съвсем друг имидж.

Създадена през 2017 г. от току-що завършили студенти и основно млади архитекти, тази неправителствена организация изглежда свежа и естествена. Едновременно консервативна и млада. Тя организира международни летни училища по „класическа и традиционна архитектура“, споделя добри примери за имитативно възстановяване на градски зони по подобие на съответния важен и архитектурно най-красив период от миналото и разбира се, споделя култа на всички неотрадиционалисти към прединдустриалното занаятчийско майсторство и „красотата на орнамента“. La Table Ronde de l’Architecture не просто наблюдава и образова, но и действа – организира собствени контраконкурси за емблематични сгради в центъра на Брюксел, за да покаже как например може по-добре и „по-красиво“ да се трансформират кулите на модернизма от 60-те години на миналия век.

„Традицията не е ретроградна, напротив. Традицията трябва да води нашите мисли и моливи, без да ни пречи да вървим с уверена стъпка напред в нашия век“, твърдят тези млади белгийски архитекти. Сред водещите точки в мисията си те изброяват: на всяка цена да защитаваме, консервираме, адаптираме и връщаме обратно към живот традиционните сгради; да учим на естетическите и техническите принципи на традиционната архитектура, конструкции и градско планиране, защото само те могат да осигурят дълъг живот на нашата среда; да защитаваме архитектурната идентичност на регионите; да защитаваме природата.

Всъщност повечето неща, които La Table Ronde de l’Architecture казват, на пръв поглед са смислени. Да, модернизмът унифицира центровете на градовете ни, издигна кули от бетон, стъкло и стомана и индустриализира жилищната архитектура напук на вековното занаятчийско майсторство. Да, глобализацията разсече провинцията с магистрали и виадукти и обезличи местната идентичност. Да, ХХ век остави сгради с огромен въглероден отпечатък и да, добре е да пазим природата, да защитаваме наследството, да консервираме и адаптираме наследената архитектура. Всички искаме красива, хуманна и устойчива архитектура.

Има обаче някаква неясна, тихо процеждаща се опасност в думите на белгийското сдружение и всички подобни нему неотрадиционалисти, които можем да открием във все повече европейски страни. Те изкусно манипулират архитектурния разказ, смесват леви ценности с дясноконсервативни архитектурни образи и влияят на емоциите, изкривявайки смисъла на изграждането на пространства и среда в полза на обществото. И така бавно преставаме да правим разлика между думите на крайни неонационалисти, които обвиняват архитектурата на модернизма в комунистическа грозота, и либералното желание на Европейската комисия чрез инициативата „Нов европейски Баухаус“ да гради „красиво и устойчиво бъдеще“ на всички европейски страни – заедно. А „Баухаус“, знаем, е и символ на архитектурния модернизъм.

Българският случай

У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника „1300 години България“ пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).

Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата „Консерваторъ“, публикува един колаж „преди и след“, тип Architectural Revival – на централен площад в Будапеща, където на мястото на една (вярно, не особено привлекателна) модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. „Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на „Раковска“, в която се помещава Европейската комисия“, коментира Облаков в своя пост.

Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение – завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.

Архитектурният неотрадиционализъм

Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил – архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. „Ривайвъл“ в архитектурната история наричаме всички онези неостилове – неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.

Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век – годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.

Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно – онази носталгична представа за собственото ни минало от „Да си върнем контрола!“, която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век – с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.

Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората – на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.

Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като „възстановяваш традицията“.

През 2016–2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите – граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.

В края на филма „Брекзит“, в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. „След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом“, казва Оливър. „Промяната е вълнуваща“, отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: „Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола.“

Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад.

Заглавна снимка: Добър пример за архитектурен неотрадиционализъм е новопостроеният „дворец на Путин“. Стопкадър от видеоклип на руския опозиционер Алексей Навални

Източник

На второ четене: „Седмата функция на езика“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sedmata-funktsuya-na-ezika/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Седмата функция на езика“ от Лоран Бине

превод от френски Владимир Сунгарски, изд. „Парадокс“, 2018

Французинът Лоран Бине учи литература, преди да прекара четири години с микрофон и китара в рок група на име „Сталинград“. Не това обаче го прави известен, а експерименталният му роман „HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“. Той е за Втората световна война – достатъчно близка за група читатели, които следят всичко около нея, но и достатъчно интересна, че към книгата да посегне и по-големият кръг на онези, които не знаят много отвъд учебниците и два-три документални филма.

В „Седмата функция на езика“ авторът прави рязък завой от тази популярна тема към друга, която за широката публика може да се стори от „скучна“ до „твърде сложна“ – лингвистиката и семиотиката. Но това е един безкрайно умел писател – за настоящата статия прочетох книгата му за втори път от излизането ѝ на английски и се забавлявах дори повече от първия. Явно даже тази тема може да се окаже опасна за четене късно вечер, ако не искаш да събудиш със смеха си спящия до теб.

Миналата седмица в „Тоест“ Зорница Христова писа за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. И сега оставаме на подобна вълна – романът започва с камионетка, която удря френския литературен теоретик. В книгата на Бине автомобилът е управляван от човек с интересен акцент. Какъв ли е – испански, руски, бразилски? „Р“-то му е твърдо, не от средата на небцето… Това е само първият българин, който ще се появи в романа.

Проблемът е, че инцидентът не изглежда случаен – все пак Барт току-що е обядвал с Митеран, тогава все още кандидат-президент. Скоро след смъртта на известния семиотик в болницата става ясно, че са му откраднати документи, свързани с тайнствена седма функция на езика, която дава на говорещия пълна власт. По случая е назначен инспектор Жак Баяр. Той иска да прилича на друг герой от криминални романи – инспектор Мегре на Жорж Сименон, но за целта май му липсва неговото хладно спокойствие. Щом отива в няколко университета, за да се опита да разбере с какво, за бога, се е занимавал Барт, той бързо открива, че иска да фрасне в лицето всеки студент и преподавател, който се пробва да му обясни. Без един: Симон Херцог, който има остър ум, но е и достатъчно здраво стъпил на земята.

Така детективът се сдобива със своята дясна ръка – находчив помощник, въвлечен в историята случайно. Дуото се впуска във въртележка, през която преминават десетки епизодични и по-важни персонажи. Бине иронично рисува интелектуалните кръгове по такъв начин, че ще допадне и на тези, които се чувстват в свои води в семиотиката, и на другите, които повече припознават сърбежа на ръцете на Баяр. За автора нищо в полето на семиотиката не е свято – срещаме се с голия Фуко, който развива теории за сексуалността на фона на хор почти като от древногръцка трагедия, викайки „Да! Да!“ в екстаз. Точно когато книгата започва силно да напомня „Името на розата“, персонажът на Умберто Еко се въвежда като брадатия човек, върху когото хипар се изпикава в бар. Някои от другите персонажи са Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, Моника Вити и десетки напушени студенти из градчета във Франция, Италия и САЩ, където се развива сюжетът.

Книгата обаче е повече от повърхностна шега. В тези близо 500 страници успяваш да се запалиш поне по една-две лингвистични теории, но има и толкова брилянтни дебати по теми като „барок и класика“, че почти забравяш криминалния сюжет заради уликите в аргументацията на спорещите. Авторът знае как да бъде смешен, без хуморът му да е плосък – но и без да демонстрира прекалено интелекта си. По-често вмята различни забележки, от които личи как сече бръсначът на заключенията му („единственият ѝ избор е да наблегне още повече върху патоса с доза лиричност, ако е възможно, но все пак не прекалява, защото знае, че всякаква форма на политизирана лиричност рискува да прозвучи като вероучение“). В един момент дори прави нагледна демонстрация на разликата между интелектуалното ала-бала, което може да звучи привлекателно, и истинската „строгост и смиреност, за да се извади на бял свят умственият хаос на събеседника му мегаломан“. За всичко това помага и майсторският стил на Бине, който – в типично постмодернистки жест – никога не забравя, че пише роман. Ето как се описва съдбата на едно от копията с информация за седмата функция на езика:

Но след като е издърпан на брега, той отваря дланта си и установява, че листът се е превърнал в безформена каша и написаното е изтрито, защото Барт е писал с перодръжка. И понеже не сме в „От местопрестъплението“, няма как текстът да бъде изкаран обратно наяве, няма вълшебен скенер, нито ултравиолетова светлина, документът е безвъзвратно изгубен.

Разбира се, това, което разделя „добрите“ от „лошите“ в книгата, е, че едните искат да предотвратят документа да попадне в ръцете на корпорации и политици, а другите искат именно да го използват за власт.

Бине обожава да рисува хора с едри щрихи, които успяват да предадат целия им характер. И е най-добър, когато го прави при струпвания на персонажи – студентските партита, дебатите пред публика, стаите, в които има повече от двама говорещи. Тогава книгата се превръща почти в шеметна пиеса, в която името на говорещия стои над репликата му, за да се ориентираш в скоростта, с която си разменят остроумия. Друг път пък героите мислят това, което може би си помисля и читателят в отговор на някоя не съвсем разбираема реплика:

Фуко се качва от мазето заедно с Елен Сиксу, грабва едно малибу с портокал и изчезва към горните етажи. Юдит се възползва от това и цитира Фуко: „Речта не е животът, времето ѝ не е нашето време.“ Баяр се съгласява. Момчета се струпват около Корделия и приятелките ѝ, които изглеждат много популярни. Юдит цитира Лакан, който някъде казал: „Името е времето на предмета.“ Баяр се пита дали също така не може да се каже „времето е името на предмета“ или пък „времето е предметът на името“, или дори „предметът е името на времето“, или още „предметът е времето на името“, или просто „името е предметът на времето“, но си взима още една бира, дръпва си от въртящия се джойнт и изразява неподправените си чувства: „Но нали имате право да гласувате, да се развеждате и да правите аборт!“

Дори с всичко това – с двойките българи, въоръжени с чадъри, и двойките японци, които се появяват като спасители; с безумните секс сцени; с пътуванията през градове, персонажи, контексти – книгата никога не се превръща в хаос. Точно когато си помисляш, че някой страничен сюжет ти е по-интересен от основния, се разкрива, че на това е трябвало да обръщаш внимание през цялото време. Точно когато си казваш, че нещо звучи малко клиширано като за криминална история, персонаж в книгата коментира същото с горчивина в гласа. Всичко се разкрива в стъпка, която понякога е танцувална и лека, друг път – задъхана в преследване. И страниците наистина хвърчат.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Седмицата (17–21 януари)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-17-21-jan-2022/

Тази седмица определено е богата на събития, а дори още не е свършила. Премиерът Кирил Петков беше на официално посещение в Северна Македония, президентът Румен Радев встъпи във втория си мандат, Русия изрази претенции България и Румъния да се върнат във времето отпреди 1997 г., когато още не са били членове на НАТО, а регистрираният брой на заразените с коронавирус в България надмина не само прогнозираните 10 000 души за един ден, а дори 11 000.

Венелина Попова

В края на миналата седмица Висшият съдебен съвет за първи път избра жена за председател на Върховния касационен съд – Галина Захарова. По този повод е интервюто на Венелина Попова с трима бивши председатели на Съюза на съдиите – Нели Куцкова, Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев. Те обясняват защо няма нищо общо между процедурите за избор на председател на ВКС и на главен прокурор, макар формално да има само по един кандидат. Прочетете статията от понеделник „Избор на разума. Трима съдии за Галина Захарова и удържането на съдийската независимост“.

Отново на 17 януари „Тоест“ публикува коментар по повод визитата на премиера Кирил Петков в Скопие, озаглавен „Закъде бърза министър-председателят?“. Авторът му е действащ дипломат и външнополитически коментатор, подписал се под псевдонима Лазар Александров. Според него посещението на Петков в югозападната ни съседка е ненавременно, противоречиво и в разрез с методиката и принципите на провежданата политика спрямо РСМ.

Срещата на премиера Кирил Петков с новоизбрания му македонски колега Димитър Ковачевски е повод и за моята статия от 20 януари „Кой е българският национален интерес?“. В нея анализирам някои от популярните в България „опорни точки“ против членството на Северна Македония в Европейския съюз. А те не само са много, но и акцентите в тях се променят. Опитвам се да отговоря на въпроса в чий интерес е България да не е в добри отношения с югозападната си съседка.

Хамилтън Нолън

„Тиктакащата бомба на криптофашизма“ е заглавието на публицистичната статия на американския журналист Хамилтън Нолън, която излезе в превод на Йовко Ламбрев в сряда. Авторът смята, че криптовалутите са поредният балон, който неизбежно ще се спука, защото няма как винаги да се намерят хора, които да платят за тях повече, отколкото вие сте похарчили. А този срив ще доведе до масово разорение, което от своя страна ще доведе до разочарование в американската система и радикализация.

Емилия Милчева

Темата на вътрешнополитическия анализ на Емилия Милчева „Въстаник в първия мандат, властник – във втория“ е встъпването на президента Румен Радев във втория му мандат. Емилия прогнозира какви стъпки ще предприеме Радев в следващите години. Сред тях е конституционната реформа, чието съдържание се крие в дълбока тайна, с изключение на няколко детайла. Според нея е въпрос на време отношенията между президента и лансирания от него настоящ премиер Кирил Петков да охладнеят – и първите знаци за това вече са налице.

На новия архитектурен традиционализъм е посветена статията на Анета Василева тази седмица. В нея се прави връзка между определени социални събития от 2016 г., като например Брекзит, и внезапното масовизиране на стремежа архитектурата да се върне към „корените си“. Според архитектурните неотрадиционалисти класическата архитектура е стойностна и красива, а модерната е грозна и обезличаваща идентичността на регионите. Макар България да е далеч от това течение, то има свои реминисценции и у нас. А антимодернизмът е опасна кауза.

Севда Семер

В рубриката „На второ четене“ Севда Семер представя книгата на Лоран Бине „Седмата функция на езика“. Макар да е посветен на специализирана материя като лингвистиката и семиологията, според Севда романът на Бине нито е скучен, нито е твърде сложен за четене. Напротив, написан е забавно, което обаче не го прави повърхностна шега. На страниците му срещаме Мишел Фуко, както майка го е родила, Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, напушени студенти, както и – изненадващо – доста българи.

Участвахте ли в класацията за думи на годината на сайта „Как се пише“? Победителите са (в този ред) думите преценям, антиваксър и изчегъртване, четвъртото и петото място си поделят ваксина и зелен сертификат, следват промяна, избори, чекмедже, бустерна доза и Харвард. Според създателката на сайта Павлина Върбанова зад избора на преценям и антиваксър стоят липсата на диалог и желание да се вслушаме в другия, както и гневът, страхът, недоверието, високото ни самомнение.

Бившият главен прокурор Сотир Цацаров, който подаде оставка от антикорупционната комисия, се връща на работа във Върховната касационна прокуратура. Интересното е, че същата тази прокуратура го проверява, и то по негов собствен сигнал. На тези странности обръща внимание Полина Паунова в „Свободна Европа“.

И за десерт – нещо за душата. На 8 януари Дейвид Боуи щеше да навърши 75 години. В четвъртък вечерта в официалния му канал в YouTube се състоя премиера на видео, в което няколко личности споделят какво е означавал той за тях. Ако ви се е случвало да се чувствате като извънземни сред хората, ако искате да бъдете себе си, дори това да не пасва на общоприетите стандарти – днес е по-лесно от някога. Защото на този свят е имало Дейвид Боуи.

Източник

The collective thoughts of the interwebz