Post Syndicated from LastWeekTonight original https://www.youtube.com/watch?v=liptMbjF3EE
Comic for 2021.11.01
Post Syndicated from Explosm.net original http://explosm.net/comics/6016/
New Cyanide and Happiness Comic
Wirecutter
Post Syndicated from original https://xkcd.com/2536/
The 5.15 kernel has been released
Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/874493/rss
Linus has released the 5.15 kernel after
another nine-week development cycle.
This release may have started out with some -Werror pain, but it
calmed down fairly quickly and on the whole 5.15 was fair small and
calm. Let’s hope for more of the same – without Werror issues this
time – for the upcoming merge window.
The code name for this release has been set to “Trick or Treat”.
Significant features in this release include:
the realtime
preemption locking code,
descriptorless files for io_uring,
BPF timers,
the removal of mandatory file-locking support,
the ksmbd SMB filesystem server (but see this
article),
printk() indexing,
the process_mrelease() system
call,
The DAMON memory-management optimization
system,
the ntfs3 filesystem implementation,
and much more. See the
KernelNewbies 5.15 page for more information.
Debunking: that Jones Alfa-Trump report
Post Syndicated from original https://blog.erratasec.com/2021/10/debunking-that-jones-alfa-trump-report.html
The Alfa-Trump conspiracy-theory has gotten a new life. Among the new things is a report done by Democrat operative Daniel Jones [*]. In this blogpost, I debunk that report.
If you’ll recall, the conspiracy-theory comes from anomalous DNS traffic captured by cybersecurity researchers. In the summer of 2016, while Trump was denying involvement with Russian banks, the Alfa Bank in Russia was doing lookups on the name “mail1.trump-email.com”. During this time, additional lookups were also coming from two other organizations with suspicious ties to Trump, Spectrum Health and Heartland Payments.
This is certainly suspicious, but people have taken it further. They have crafted a conspiracy-theory to explain the anomaly, namely that these organizations were secretly connecting to a Trump server.
We know this explanation to be false. There is no Trump server, no real server at all, and no connections. Instead, the name was created and controlled by Cendyn. The server the name points to for transmitting bulk email and isn’t really configured to accept connections. It’s built for outgoing spam, not incoming connections. The Trump Org had no control over the name or the server. As Cendyn explains, the contract with the Trump Org ended in March 2016, after which they re-used the IP address for other marketing programs, but since they hadn’t changed the DNS settings, this caused lookups of the DNS name.
This still doesn’t answer why Alfa, Spectrum, Heartland, and nobody else were doing the lookups. That’s still a question. But the answer isn’t secret connections to a Trump server. The evidence is pretty solid on that point.
Daniel Jones and Democracy Integrity Project
The report is from Daniel Jones and his Democracy Integrity Project.
It’s at this point that things get squirrely. All sorts of right-wing sites claim he’s a front for George Soros, funds Fusion GPS, and involved in the Steele Dossier. That’s right-wing conspiracy theory nonsense.
But at the same time, he’s clearly not an independent and objective analyst. He was hired to further the interests of Democrats.
If the data and analysis held up, then partisan ties wouldn’t matter. But they don’t hold up. Jones is clearly trying to be deceptive.
The deception starts by repeatedly referring to the “Trump server”. There is no Trump server. There is a Listrak server operated on behalf of Cendyn. Whether the Trump Org had any control over the name or the server is a key question the report should be trying to prove, not a premise. The report clearly understands this fact, so it can’t be considered a mere mistake, but a deliberate deception.
People make assumptions that a domain name like “trump-email.com” would be controlled by the Trump organization. It’s wasn’t. When Trump Hotels hired Cendyn to do marketing for them, Cendyn did what they normally do in such cases, register a domain with their client’s name for the sending of bulk emails. They did the same thing with hyatt-email.com, denihan-email.com, mjh-email.com, and so on. What clear is that the Trump organization had no control, no direct ties to this domain until after the conspiracy-theory hit the press.
Finding #1 – Alfa Bank, Spectrum Health, and Heartland account for nearly all of the DNS lookups for mail1.trump-email.com in the May-September timeframe.
Yup, that’s weird and unexplained.
But it concludes from this that there were connections, saying the following:
In the DNS environment, if “computer X” does a DNS look-up of “Computer Y,” it means that “Computer X” is trying to connect to “Computer Y”.
This is false. That’s certainly the assumption we usually make, that it’s probably true in most cases. But it’s not something we insist upon if there’s reason to doubt it. And since there’s reason to doubt it here, we would need more evidence to make that conclusion.
For example, before the contract was canceled in March 2016, there were DNS lookups for the “mail1.trump-email.com” name from all over the place. That’s because the Listrak server was pumping out bulk emails (“spam”) promoting Trump Hotels. Servers receiving the emails would often check the identity of the server through DNS lookups, but without any attempt to connect. This fact is footnoted in the Jones report even as it claims otherwise in the main text.
Obviously, that’s no longer the case after March 2016, when the contract was canceled. But if Cendyn repurposes the server for something else, such lookups can still happen without connections. The DNS records hadn’t changed. So if the server sends out new things from that IP address, unrelated to Trump Org, it’d still cause DNS lookups for the “trump-email.com” domain to happen. It wouldn’t mean anybody was trying to connect to the server.
This is indeed what Cendyn claims, that they repurposed the resources for their hotel meetings app (whereby hotels can schedule conferences and things on their premises).
It’s still suspicious that only those three organizations were involved, but at the same time, it’s clearly false to assume this is evidence of connections.
Finding #2 – Comparison with denihan-email.com.
The Jones report compared the DNS logs of trump-email.com with the domain of another of Cendyn’s client, Denihan. Cendyn registered the domain denihan-email.com. This is another hotel company.
This comparison was obviously bogus. The contract with Cendyn ended in March 2016, after which Cendyn claims it repurposed the server. Jones uses the timeframe August 2016 through September 2016 to compare traffic for those two domains. Of course they’d be different. A valid comparison would be a t timeframe before March 2016, when both were clients of Cendyn.
Since Jones documents the fact the contract between Cendyn and Trump Org was ended, they are knowingly comparing an apple to an orange. Thus, it’s not a mistake but a deception.
This also points to the fundamental problem with the data-set. We don’t really have a full picture of what happened, such as data going back to 2015. We have a carefully curated subset of the data designed to show just what they want us to see.
Everything points to trump-email.com domain and Listrak servers being just normal Cendyn stuff used for Cendyn’s purposes. As far as we can tell, that domain worked the same as other Cendyn clients, such as denihan-email.com, hyatt-email.com, mjh-email.com, and so on. These domains are controlled by Cendyn, not their client’s. Cendyn in turn points those names at Listrak servers for sending bulk email.
Finding #3 – Missing SPF record
The Jone’s report points to missing SPF records, showing that the server is not configured correctly for sending mass emails. It includes this exhibit.
But a review shows that this is the same configuration as for other Cendyn/Listrak bulk email servers. For example, compared to mjh-email.com, we find it’s configured the same:
The SPF and DMARC standards were not as widely used in 2016, so misconfigurations were common. Moreover, the domains also lacked a DMARC record. Without DMARC, despite SPF being bad, many receivers won’t reject the emails.
Listrak/Cendyn still fail to have proper DMARC records for their clients, which means that some of their bulk email is getting rejected. They should probably fix that. This doesn’t mean Listrak/Cendyn aren’t in the bulk email business, only that they could be better at it.
Thus, we’ve shown that trump-email.com had the perfectly normal Cendyn SPF records. Far from proving this isn’t a bulk email server, the consistency with Cendyn’s normal configuration proves unequivocally that it is.
Finding #4 – Accepts emails only from specific senders
The Jones report shows that the server in question (66.216.133.29) accepts incoming email, but rejects email from the public, accepting email only from specific senders. They assume the specific senders would be those from Alfa Bank, Spectrum, and Heartland.
Again, they don’t compare properly to other Cendyn/Listrak systems. If they had, they’d have found that they all are configured the same way. There’s an entire subnet of servers you can test this way:
All these servers show the same messages, allowing incoming email connections but not incoming email messages.
This is a vestigial configuration common to bulk email senders. Spammers only send email. One way to test if somebody is spammer is to connect back. This configuration makes it appear they’ll accept email even if they won’t, passing the test.
In no way is this evidence of secret communications. It’s not evidence of their claim that somehow Alfa Bank, Spectrum Health, and Heartland would be on the list of allowed senders. We would need additional evidence to make that claim, not an assumption.
Finding #5 – Evidence of human interaction and coordination
The report claims a direct link between Alfa and Trump with the following:
On September 23, 2016, two days after The New York Times approached Alfa Bank, the Trump Organization deleted the email server “mail1.trump-email.com” … it would have been a deliberate human action taken by a someone working on behalf of the Trump Organization and not by Alfa Bank. An analyst, quoted in the Slate article by Franklin Foer, observed that “the knee was struck in Moscow, and the leg kicked in New York.”
This ‘finding’ is an excellent demonstration of how to identify conspiracy-theories: anomalies that cannot otherwise be explained become proof of the conspiracy. After all, the conspiracy-theory can explain everything.
When I debunked the Alfa-Trump thing back in 2017, reporters grilled me on this specific point. They demanded I come up with an explanation for this coincidence. I told them I had none, but just because I didn’t have one, it didn’t mean it was proof of the conspiracy theory. There could be lots of explanations, just because we don’t know them doesn’t mean they don’t exist. Just because the conspiracy-theory explains it doesn’t mean this is evidence for the conspiracy.
But now we do have another explanation: the FBI called Cendyn on the morning of September 23 and asked them about the domain. As the agent reported back:
“Followed up this morning with Central Dynamics [Cendyn] who confirmed that the mail1.trump-email.com domain is an old domain that was set up in approximately 2009 when they were doing business with the Trump Organization that was never used.” — *
Thus, it’s not NYT contacting Alfa Bank that caused the deletion, it’s the FBI calling Cendyn. Thus, there’s no evidence Alfa Bank or Trump Org were even involved. The evidence is quite clear that only Cendyn was involved.
After Cendyn deletes the domain “mail1.trump-email.com”, lookups of that name started to fail. The Jones report notes that Alfa Bank then switched to “trump1.contact-client.com”. It weaves this in to the conspiracy thusly:
The fact that Alfa Bank was the first entity (IP address) to conduct a DNS look-up for “trump1.contact-client.com” in the data-set could indicate that someone at Alfa Bank was in some manner made aware of the new Trump Organization server name.
The name “contact-client.com” is part of Cendyn’s infrastructure. For their “mail1.customer-email.com” domains, there’s a matching “customer1.contact-client.com” domain. We can see test that live right now:
This is totally consistent with Cendyn’s re-use of the infrastructure for a new purpose, as it would treat both domain names the same. Rather than evidence suggesting human interaction, it’s evidence suggesting the opposite, that there was no human interaction.
6. The Mandiant report doesn’t refuted these findings
After this thing hit the news, Alfa Bank hired Mandiant to come to their offices and investigate. Their report was inconclusive. They didn’t find anything.
Note the difference in language. Things Mandiant can’t explain demonstrates Mandiant’s incompetence, while things Jones can’t explain prove the conspiracy-theory. If Mandiant’s report should be treated as inclusive and proof of nothing, then so too should the Jones report. The Jones report has even less evidence than the Mandiant report.
7. The public statements by Trump et al. are contradictory and incomplete
Duh.
The Trump Org, Alfa, and Spectrum Health have no idea what happened. Their statements are consistent with knowing they don’t have secret communications, but not knowing where this DNS data came from. They are unable to refute the allegations, but at the same time, are concerned for their reputations, and behave accordingly. Which, of course, means the guess at what’s going on with more confidence than is warranted.
If there were secret communications among them, you’d expect they’d do a better job at coordinating their stories.
Conclusion
In this blogpost, I’ve refuted all the findings of the Jones report. There is still the question where this DNS anomaly came from, but the allegation that this proves a secret connect between Alfa Bank and a Trump server is clearly false.
Moreover, I’ve shown that the Jones report is not merely wrong, but deliberately deceptive. They repeatedly reference a “Trump Organization Server” even though it’s quite clear from the text they know that no such server exists.
For example, when Cendyn removed the “mail1.trump-email.com” DNS record, it was described as the “Trump Organization deleted the email server”. It’s clear they know that Cendyn simply removed the mail1.trump-email.com record, and that the Listrak server wasn’t touched. Yet, they deliberate phrase things this way in order to deceive.
What we have is Alfa Bank doing DNS queries. What we don’t have is any connection to the Trump Org. Since Jones couldn’t create the conclusion based on evidence that Trump Org was involve, he instead made it the premise.
This in turn makes it easy to disprove the entire Jones report: since there’s not only no evidence of Trump Org involvement, and quite a lot of evidence Trump Org had no control over the domain or servers, it disprove the entire theory that there was secret connections with Alfa Bank.
Comic for 2021.10.31
Post Syndicated from Explosm.net original http://explosm.net/comics/6017/
New Cyanide and Happiness Comic
Midnight at the Crossroads
Post Syndicated from Oglaf! -- Comics. Often dirty. original https://www.oglaf.com/crossroad/
Neal Brennan | Unacceptable | Talks at Google
Post Syndicated from Talks at Google original https://www.youtube.com/watch?v=v0NC_Nxop1o
100 Junk MDs – How many did I get working
Post Syndicated from Techmoan original https://www.youtube.com/watch?v=ks7kY3T8hBU
ACTION Photography – Live review
Post Syndicated from Matt Granger original https://www.youtube.com/watch?v=vlju56xWwoU
Comic for 2021.10.30
Post Syndicated from Explosm.net original http://explosm.net/comics/6015/
New Cyanide and Happiness Comic
Friday Squid Blogging: Squid Game Has a Cryptocurrency
Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2021/10/friday-squid-blogging-squid-game-has-a-cryptocurrency.html
In what maybe peak hype, Squid Game has its own cryptocurrency. Not in the fictional show, but in real life.
As usual, you can also use this squid post to talk about the security stories in the news that I haven’t covered.
Read my blog posting guidelines here.
Програмите на партиите – лъскавите кули на лицемерието
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/programite-na-partiite/
В България предизборните програми не се четат. В България предизборните програми не се дискутират. В България никой не пита политиците какво пише в предизборните програми на техните политически сили. Затова и биват съчинявани като за булки: нещо ново, нещо старо, нещо назаем. Новото са слоганите, старото – обещанията, другото е плагиатствано от също такива програми.
Фразите, в които думи като „справедлив“, „прозрачен“, „конкурентен“, „равен достъп“, „законосъобразно“ и техните производни са разпилени като пуканки в киносалон. Четейки, човек си мисли, че има наръчник за съставители на политически програми, който указва: употребете 20 пъти думата „справедливост“ и гледайте поне 10 пъти да е в болд; сложете 5–6 пъти „подобряване качеството на живот“, щипка „правова държава“ и непременно повечко „реформи“; „високите доходи и пенсии“ са задължителни, а „борбата с корупцията“ – о, борбата с корупцията трябва да е като „йе, йе“ в припева в песните.
България се промени, програмите – не
Седем месеца след първите парламентарни избори тази година в програмите на политическите сили, участвали в 45-тото и 46-тото и с шанс за 47-тото Народно събрание, не е променена и буква.
А от април насам много неща в България се промениха. Пандемията от COVID-19 излезе извън контрол и смъртността хвръкна нагоре. Изискването за зелени сертификати за работа и свободно време изкара на улицата хиляди. Служебните министри извадиха на бял свят разхищения с публични средства, подпечатани със закони от ГЕРБ – порочните схеми с „инхаус“ поръчките, използването на държавната Българска банка за развитие от малобройна група хора на принципа „Имаш крава, пиеш мляко“, авансово раздадени милиарди на пътностроителни фирми… Планът, който ще обезпечи Четвъртата индустриална революция в България, ще озонира въздуха и позелени енергетиката ни, ще намали бедността и въздигне правовата държава, беше на два пъти поправен и най-сетне изпратен в Брюксел. Европейската комисия е настойчива в искането си България да представи ясен план за закриването на въглищната индустрия и предстоящата неизбежна трансформация на трите района – Перник, Кюстендил, Стара Загора.
Но предизборните програми заобикалят пандемията и необходимото преизграждане на системата на здравеопазване в България. Политиците не искат да се цапат с въглищен прах и също така странят от темата. Нито дума за хората, заети в сектора с изкопаеми горива, и работните им места в бъдеще – едно от най-големите предизвикателства за държава, в която икономически активното население намалява за сметка на пенсионерите. (Трима работещи издържат двама пенсионери.) Заетите пряко в отрасъла са над 40 000, тяхното заплащане е над средното и осигуряване на нов поминък, без да се понижи стандартът им на живот, ще е изпитание за който и да е управляващ.
В нормалните държави е различно
Подобно мълчание и разхищение на захарен памук не е характерно за развитите демокрации. Там предизборните програми се обсъждат, а политиците залагат в тях визията си за промени и развитие на държавата. И в съседна Гърция предизборните програми са предмет на обсъждане. Понякога бурно, както бяха 10-те мерки, които вече бившият премиер на Гърция Алексис Ципрас обяви от името на СИРИЗА преди спечелените от него избори през 2015 г. Голямата здравна реформа на американския президент Барак Обама също стана достояние на избирателите преди изборите като част от предизборната програма. Както и конкретните мерки за средната класа – от намаляване на данъците на домакинствата с 1000 долара до защита на семейния дом от възбрана и реформа на законодателството за фалитите.
В Германия например Християндемократическият съюз и канцлерката Ангела Меркел, която се оттегля от политиката след парламентарните избори на 26 септември 2021 г., представиха предизборната си програма три месеца преди вота заедно с коалиционния партньор Хорст Зеехофер от баварския Християнсоциален съюз. В документа от 120 страници бяха записани съвсем конкретни предложения, например да не се допуска никакво съвместно поемане на публичния дълг на правителства от еврозоната чрез т.нар. еврооблигации, за които призоваваше Германската социалдемократическа партия. Предвидени бяха финансови бонуси за семействата, по-високи пенсии за майките и др. Също така ХДС и ХСС се обявиха за „близко стратегическо сътрудничество между Турция и ЕС“, но смятат, че ЕС ще се „претовари“, ако Анкара се присъедини към Общността.
Програмата на ХДС, управлявал 16 години Германия, се обсъжда най-напред между ръководството и партийните членове. Впоследствие се представя и публично и става предмет на дискусии, като се налага и канцлерката да я защитава.
В България партиите качиха предизборните си програми на сайтовете и някои от тях дори не направиха събитие от това. А „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев обяви своята десетина дни след началото на предизборната кампания.
Нова политическа оферта
Като формация, явяваща се за пръв път на избори (за разлика от останалите политически сили, за които вотът на 14 ноември е третият поред тази година), „Продължаваме промяната“ има повече енергия. В програмата на партията обаче не се предлагат някакви чудодейни решения – и както при останалите, тук също имаме комбинация от нещо ново, нещо старо и нещо назаем.
Например от партията предлагат доизграждане на магистралите „Хемус“ и „Струма“, също като ГЕРБ, но и наддават: ГЕРБ отдавна говори за два тунела под Стара планина, ПП – за три. Бойко Борисов настояваше за два нови моста на Дунав, ПП – за четири и един над варненския канал, та стават пет. В едни по-стари програми на ГЕРБ се говореше за изгpaждaнe нa магистрала „Чepнo мope“ чрез публично-частно партньорство. Е, сега ПП я вкарва в програмата – макар още миналата година да се разбра, че проектът ще кандидатства за финансиране от инвестиционния фонд „Три морета“, както и разширението на газохранилището в Чирен, което също е в програмата на „Продължаваме промяната“.
Има и за Маришкия басейн, но звучи така: „Приоритетно реализиране на инвестиционни програми и проекти на територията на комплекс „Марица Изток“, насочени към развитие на региона като модерен индустриален и енергиен център, с което ще се гарантира запазването на работните места и справедливи доходи на заетите.“ Със същия успех можеха и нищо да не запишат. За трите района, в които ще се закрива въглищната индустрия, са предвидени 1,3 млрд. евро от Фонда за справедлив преход – почти колкото преките чуждестранни инвестиции в България за 2020 г.
Според двамата лидери Кирил Петков и Асен Василев с предлаганите решения в програмата, чийто лайтмотив е „Нулева корупция“, ще бъдат освободени 8 млрд. лв. Не бе пояснено къде се крият тези милиарди. По същия начин лидерката на БСП Корнелия Нинова беше обявила миналата година, че 10 млрд. изчезват чрез корупция, докато през 2019 г. беше назовала друга сума – 6 млрд.
Впрочем милиардите, за които Петков като служебен министър на икономиката и колежката му от МРРБ Виолета Комитова обясняваха как са изплащани авансово на пътните фирми, пак ще се дадат за 2022 г. Но не по „схемата на ГЕРБ“ – записва се малка сума в бюджета, сключват се договори за три пъти повече пари, които накрая се изплащат от излишъците. Сега Комитова обеща, че ще предложи в бюджет 2022 да се предвидят 1,5 млрд. лв. за поддръжка и ремонт на пътища. Тя установила, че от 2018 г. насам по толкова се дават за тези дейности, но проблемът бил, че нямало санкция на парламента. Само че по-рано министър Комитова и министър Петков твърдяха друго – как са завишени цените на строителни материали, купувана е скъпа техника и са предплащани огромни аванси. Сега пък се оказа, че толкова пари си трябвали за дейностите…
Така или иначе, каквото и да бъде написано в предизборните програми, повечето българи така и няма да ги прочетат. Те не харесват политиците – харесват спасителите.
Заглавна снимка: © Севда Семер
Провокацията Пеевски
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/provokatsiyata-peevski/
В сряда Конституционният съд се произнесе с решение за канадското гражданство на Кирил Петков. С мнозинство от 11 гласа съдът обяви президентския указ за назначаването на Петков за служебен министър на икономиката за противоконституционен. Това се случва в разгара на предизборната кампания, в която той и Асен Василев влязоха с амбицията в следващия парламент създадената от тях партия „Продължаваме промяната“ да получи мандат за съставяне на правителство.
Нека припомним как през 2019 г. Върховният административен съд отказа да провери къде е прекарал Делян Пеевски последните шест месеца преди провеждането на изборите за Европейски парламент и дали има право да участва в тях. Делото беше образувано по жалба на гражданското обединение БОЕЦ срещу решението на ЦИК да допусне депутата от ДПС да бъде кандидат в евроизборите. Единственият мотив за отказа от проверка на ВАС е, че според справка от Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) Пеевски има постоянен и настоящ адрес в България повече от 6 месеца – както изисква законът.
Макар да бе публична тайна, че той от години трайно пребивава в Дубай,
което по своеобразен начин беше потвърдено и от Бойко Борисов в интервю за bTV през 2016 г. с репликата: „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната.“ Проверка на БОЕЦ също доказа, че народният представител не живее в посочения от него хотел „Берлин“, а сайтът „Биволъ“ разкри схемите, които той е използвал при резервации на самолетни билети за полети от и за Дубай с двата си паспорта, за да не може да бъде установено с точност кога и дали е пътувал. Но всички тези преки и косвени доказателства нямаха пред ЦИК и ВАС тежестта на справката от ГРАО.
Връщаме се към 2021 година. Делян Пеевски не участва в парламентарните избори през април и юли – за първи път от 2009 г. насам. Междувременно през юни САЩ му наложиха санкции по Глобалния закон „Магнитски“, а в началото на октомври името му се появи в разкритията по досиетата „Пандора“. Сега обаче олигархът реши да се върне в политиката с нова визия и обещание пред журналистите, че ще го виждаме по-често. Този ход не е нищо друго, освен предизвикателно неглижиране на общественото мнение от страна на Пеевски и на ДПС. Още повече че за първи път партията на Ахмед Доган издига и свой кандидат за най-представителния пост в държавата – президентския. И то не фигурант, а самия председател на ДПС.
Какво преследва със стратегията си ДПС?
Дали единствено мобилизация на вота и постигане на резултат, който да върне на Движението позицията на балансьор в парламента (позиция, която Доган осребряваше успешно през тези 30 години, като използваше картата на етническия мир)? Или преследва амбицията за директно участие във властта, която заяви и публично? Предстои да разберем.
През 2009 г. на предизборна среща в село Кочан, община Сатовча, Ахмед Доган каза, че ДПС не може да не е във властта, защото притежава свойството на бацила. Репликата му „ДПС е бацил – където влезе, не излиза“ медиите забравиха, макар тя да е толкова важна, колкото и тази, че той е „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“.
Още преди 12 години в интервю за БНР Мендерес Кунгюн, политолог и представител на неправителствения сектор на мюсюлманите у нас, предупреди:
… като продукт на държавата в сянка ДПС изобщо не се интересува от правата и свободите на зависимия от него електорат. И не само не е гарант за етническия мир, но има и ресурса за подклаждане на етнически конфликти и рекет на българското общество.
Тази опасност днес изглежда още по-реална в контекста на агресивната предизборна риторика на кандидата за президент Мустафа Карадайъ и на други представители на политическия елит на българските мюсюлмани. Все по-отчетлива става и
опасната перспектива ДПС да се клонира в откровено религиозна партия.
А оттам и опасността развитието на демокрацията ни да се тласне към босненски вариант – опасност, която политици и държавници предпочитат да не артикулират гласно.
Станах неволен свидетел на разказ на баща, който отказва да приеме радикализацията на своите синове и внуци и напуска дома си. Този човек на достолепна възраст, с добра репутация и собствен бизнес, който уважава държавата, нейните закони и ценностите на цивилизацията ни, изживява драма. Защото е истински притеснен, че нацията ни може да бъде разделена, ако уахабизмът продължава да се разпространява в страната ни. И обвинява за това държавата и ДАНС, която сякаш е поставена на командно дишане.
Защо ДПС използват помаците и като своеобразен боен отряд, попитах човек от мюсюлманската общност в Казанлъшко. „Защото им трябват наивни и доверчиви хора, които могат да манипулират лесно“, беше краткият му отговор. По-дългият е по-страшен и ще го спестя.
Повече светлина върху политиката на Ахмед Доган и на ДПС хвърля документалният филм „Държавни тайни“ на Малина Петрова, чиято премиера предстои в края на тази година. В краткия откъс от него лица от общността и бивши кадри от висшия ешелон на етно-религиозната партия разкриват задкусилието в управлението ѝ.
Публичният разказ от юли 2020 г. на Христо Иванов за сараите на Доган в „Росенец“ създаде вълна, която повиши доверието към „Демократична България“ на извънредните парламентарни избори тази година. Но в него отсъстваха някои важни подробности. Като например това, че да пазят своя почетен председател дойдоха не етнически турци от Бургаско, където ДПС има силни структури, а помаци от Родопите и Пиринския край, изсипани на брега, без да знаят къде ги водят и защо, както се разбра по-късно от самите тях.
Активисти на ДПС от помашкия етнос, приближени до Пеевски, стигнаха до върховете на партията. Като Халил Летифов, който като областен лидер на Движението в Стара Загора осигури депутатски мандат от региона за олигарха в 43-тото Народно събрание. А няколко години по-късно стигна и до поста на зам.-председател на партията и в това качество днес е сред най-активните защитници на реномето на Пеевски. Летифов заедно с кмета на Белица Радослав Ревански (също от помашката общност) беше в щаба, който организира т.нар. дарителска кампания на Делян Пеевски в началото на епидемията от COVID-19.
Встрани от интереса на медии и анализатори е и въпросът
защо Делян Пеевски се кандидатира за народен представител винаги от региони с помашко население –
като Пазарджик, Стара Загора, Благоевград, а не от североизточните, които са крепости на етническите турци. Сега оглави листата на ДПС и в старата българска столица Велико Търново, което беше разчетено като съзнателна провокация към общественото мнение. И потърси подкрепа от кметове на общини, срещите с които са представени като интерес към проблемите на хората в тези региони. Естествено, никой не си и помисли, че тази подкрепа ще е безвъзмездна.
Делян Пеевски знае, че почти военната мобилизация на електората на ДПС, каквато беше възможна допреди едно десетилетие, днес е немислима. По много причини, най-важната от които е разочарованието сред българските турци от тяхното политическо представителство. Практиката показа, че е по-лесно да се купят гласове в малките общини и села, особено в Северозапада, където е съсредоточено най-бедното българско и ромско население, отколкото да се агитират етническите турци, объркани и все по-отчуждени от ДПС.
Заглавно изображение: © „Тоест“
Ако познавахме будителите си
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ako-poznavahme-buditelite-si/
Спомням си, че когато бяхме деца, около 1 ноември винаги някой се опитваше да ни продаде нещо. В училище идваха най-различни хора: един сканирал и принтирал цитати от тефтерчето на Левски и ги лепнал на картон, който се отваря като хармоника; друг направил карти с картинки от Рибния буквар. Купих нещо само веднъж, сигурно още се търкаля някъде из чекмеджетата. Това е останало в детското ми съзнание от 1 ноември. И сърдитите портрети, които ни гледаха отвисоко във всяка класна стая. Есенно време някой се сещаше да ги позабърше – за празника.
Почитането на будителите като че ли винаги е било в две крайности: от профанната екзалтация на хора с националистически възгледи до пълното отвращение от такива проявления. Изобилието от текстове, призиви и патос е натоварващо. Венците, също както на 19 февруари и 2 юни, вехнат бързо.
Кои са народните будители,
питам Google. Едно след друго изскачат имена, които почитаме, и истории, които обаче не съм толкова сигурна, че разбираме. Ето Васил Априлов например – роден в Габрово, израснал в Москва, следвал в Брашов и Виена, живял основно в Одеса, описван като просвèтен деец и основен застъпник за българското образование през възрожденския период. Или Любен Каравелов – изпратен да учи в Одрин, живял в Москва, Белград, Букурещ… Граждани на света, върху чийто гръб днешните националисти вероятно биха се упражнявали в популизъм.
И двамата, между другото, починали от туберкулоза. В България болестта върлува жестоко и е отнела живота на не едно голямо име (сред будителите – и на Раковски), разбираемо тя е и основен герой в националната ни литература. Спасяваме се с ваксина, разработена от жена в средата на ХХ век – д-р Сребра Родопска. Българската ваксина е създадена за около година на базата на френски разработки. Д-р Родопска е будител по всички критерии, но тя принадлежи към друга категория – тази на забравените.
Ето така историята за будителите преминава от едно в друго, в трето, и не просто препраща, а оглушително отеква в настоящето. По настояване на Васил Априлов друг будител и просветител – Неофит Рилски, е изпратен в Букурещ, за да вземе пример от гръцките училища и да създаде помагала за българското образование. Неофит Рилски е част и от феномен, обхванал цяла Европа по онова време – превеждането на религиозни текстове на езика на народа, който език с раждането на държавата става национален. Просвещението и националните движения водят до издаването на първите граматики, което у нас също дължим на Неофит Рилски. Но тази дейност не е самородна, нито самоцелна – тя е част от интелектуалния обмен и взаимен пример на редица европейски просветители.
Преминавайки през историята, човек открива, че тя всъщност има човешко лице.
И някак това е по-важно от слепия култ, защото историята ти говори като добър приятел: често пъти ти дава съвет, а още по-често те успокоява, че и преди така е ставало, че и това ще мине. Например по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 г. Вазов бива обявен за народен поет, четем на сайта „Българска история“. Това изобщо не се харесва на кръга „Мисъл“, който включва Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Ю. Тодоров. Думите на Пенчо Славейков като нищо могат да бъдат объркани със съвременното възмущение… от каквото и да е изкуство:
Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца… на горделивия в своето душевно убожество филистер?
Ако познавахме будителите като личности, освен в ежедневните дрязги, може би щяхме да знаем и други неща. Най-напред, че онези събития, които днес помним като героичен ключ към свободата и обособяването на България като национална държава, всъщност представляват борбата на шепа идеалисти, обречена на провал – колкото от обстоятелствата, толкова и от несъгласията помежду им и от собствения им народ. През 2021 г. в България се провеждат три поредни парламентарни избори поради разделението и неспособността на българските политически сили да постигнат компромис в името на общото добруване. Историята в този случай не просто се повтаря – тя цикли.
„Нашият политически пазар, който на пръв поглед е със свръхпредлагане – кой ли не е отворил сергия с каузи, идеи, ценности, платформички, – реално е дефицитен пазар. Няма го онзи тип политически продукт, който да изведе България от множеството кризи, в които тя се оказва едновременно“, каза преди дни пред „Дневник“ социологът Живко Георгиев.
Като че ли именно това най-много липсва при непознаването на будителите – вярата, че малкият човек може да има големи идеали.
Ето какво пише Алеко Константинов в свое писмо от 9 септември 1896 г.: „Колко е опошлена сега борбата!… А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.“ Не само българите, а като че ли и целият свят е вкопчен в една отиваща си епоха, всеки от нас убеден, че сам не може да постигне нищо, докато ежедневно гледаме как светът се променя от шепа хора – повече с алчност, отколкото с идеали, повече със студено калкулиране, отколкото с внимателно планиране.
В такава среда виреят недоверие, омраза, реактивност. Но хроничните проблеми на света, които са пред очите на всички ни, са твърде сложни и неразбираеми. Усещаме, че нещо не е наред, живеем го, но не можем да си го обясним. Тук на помощ идва конспирацията, която предлага много по-архетипни, апетитни, приказни обяснения, които са и по-икономически рентабилни: не засищат, нито предлагат решения, но разпалват и плашат достатъчно, че да се връщаш за още и още. И макар да споделя болежките на света, България е някак уникална в своето пиянство – по Вазов, – характеризиращо времената ни. Като че след политическата свобода така и не е дошла духовната – по Каравелов:
Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно.
И този 1 ноември ще дойде и ще премине, ще се окуражаваме, вдъхновяваме, ще се обръщаме с гордост към портретите, ще се преситим с няколкото напълно откъснати от своя контекст цитата. Ще почитаме икони, зад които стоят непознати за нас хора. Неслучайно гордостта ни е креслива – трябва да я уплътним поне с шум, за да не се чуе как кънти на кухо.
Пореден тъжен текст, ще кажете, но всъщност в целия този хаос има някаква надежда. Че въпреки дребнотемията, пререканията, разделенията, въпреки човешкото в човека, накрая историята отсява доброто. Че заставането на правилната страна има значение, дори в малцинство. Че ако умеем да разграничаваме между памет и сляпо поклонение, между идеята като пример и идеята като пропаганда, символите имат силата да променят. Към по-добро. И рано или късно – към духовна свобода.
Заглавна снимка: JLCA / Wikimedia
Професия учител
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/profesiya-uchitel/
„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.
Кои са българските учители? Какво ги мотивира да практикуват една от най-значимите за обществото професии? Пред какви пречки са изправени днес и как могат да ги преодолеят? В опит да разбере повече за учителската професия в наши дни, Йоанна Елми се обърна към експертите Нели Кочева и Петко Иванов от организацията „Заедно в час“.
Кой решава да стане учител в България днес?
Отговаряме на базата на 12-годишния опит на „Заедно в час“ с програмата „Нов път в преподаването“, която позволява на хора с висше образование и опит от различни сфери да поемат своя път към учителската професия. През тези години за програмата са кандидатствали над 20 000 души и сред тях виждаме няколко групи.
Една от тях включва студенти по педагогика, които търсят подкрепа, практически опит и насоки. Подготовката, която те получават в университета, е главно теоретична, а практическата част и реалният опит от класната стая са по-ограничени. Студентите, които са избрали кариера в преподаването, осъзнават, че чрез допълнително обучение и подкрепа в първите две години от тяхната работа като учители ще навлязат много по-бързо в професията и ще бъдат полезни на своите ученици. Чрез програмата се научават не само как да преподават, но и как да управляват груповата динамика, да изграждат култура на класната стая, да развиват умения на ХХI век и емоционална интелигентност у учениците, как да приспособяват преподаването си, когато децата в клас са на различно ниво, и т.н. Пред тези предизвикателства младите учители се изправят още в първите месеци на своята работа.
Други студенти пък идват от най-разнообразни специалности – право, международни отношения, различни технически специалности, архитектура, лингвистика, журналистика и т.н. Въпреки че са избрали други специалности за следването си, при тях се откроява силното желание да работят с деца и да започнат своя професионален път на място, където работата им ще има измеримо въздействие върху другите. Освен желание да бъдат учители и да подобрят образователната система, нерядко тези кандидати споделят, че като учител развиваш много професионални качества, които след това са ти полезни, независимо в коя сфера ще продължиш своя път.
Има и отдавна завършили хора с дългогодишен професионален опит, както и такива с образование и опит в чужбина. Хората от непедагогическите среди търсят социалния елемент в преподаването – работа, която носи смисъл и допринася с нещо за бъдещето на обществото. Много от тях са проследили на практика как образованието е в основата на всичко, включително и на развитието и успеха на различни бизнеси и професии. Всяка година имаме и българи, които в учителската професия виждат мотивация да се завърнат в родината и да предадат на децата опита си от други места. Те често използват чуждите езици, които владеят на високо ниво и чрез които са способни да отворят много нови врати и възможности пред учениците.
Вярно ли е, че днес никой не иска да бъде учител?
По-скоро не. През последните 2–3 години се наблюдава ясна тенденция на повишаване на интереса към учителската професия. Програмите за бакалавър, магистър и допълнителна учителска квалификация в университетите за повечето специалности са запълнени. Разпределението на този интерес обаче е неравномерно. Много хора са се ориентирали към това да преподават в началния етап, докато специалности като математика и физика не се радват на такъв интерес. В същото време нуждите на училищата са по-скоро пропорционални – търсят се учители както за началния етап, така и по различни науки и предмети. През последните години именно длъжностите за учители по точни науки най-трудно се попълват.
Защо някой би искал да стане учител в България?
Хората, които избират учителската професия, рядко са стимулирани от материалното. Въпреки това можем да кажем, че увеличението на заплатите в сферата на образованието се отрази положително на интереса към професията. В много региони учителската заплата е близка до средната работна заплата, а това премахва една бариера, която спираше хората да се насочват към професията.
Поемането на транспортни разходи или разходи за наем, допълнителните възнаграждения и дни на платен годишен отпуск също оказват своето положително въздействие върху това хората да избират преподаването за професионалната си реализация. В последната година стабилността на работната позиция също е важен фактор, най-вече за хора, които са работили в сектори, засегнати от пандемията и от различните наложени мерки.
Повишеният интерес към професията в момента спомага и за това да има учители и в по-малките и отдалечени населени места. Директорите вече не срещат същите трудности като преди години, когато за някои позиции нямаха никакви кандидатури. Надяваме се това да се задържи като тенденция и след пандемията, а учителите, започващи сега работа в такива училища, да решат да продължат да се развиват там.
Можем ли да кажем, в духа на предстоящия празник на народните будители, че за да бъдеш учител, духовното е толкова важно, колкото и материалното?
Смело можем да твърдим, че огромна част от учителите избират професията и се развиват в нея, водени от огромната грижа към децата. Това са хора, които осъзнават и носят отговорността за развитието на своите ученици. Когато срещнат трудности или са разколебани в своята мотивация, често именно тази отговорност ги задържа в професията. Това не е работа, в която всеки лесно може да те замени, камо ли по всяко време. Ти си учителят на твоите ученици, те разчитат на теб и не можеш просто да ги оставиш по средата на учебната година. Важна е емоционалната мотивация – силното чувство на отговорност и привързаност към учениците.
Друг фактор е професионалната общност и подкрепа – от колегите ти в училище, от твоя директор или от други учители по твоя предмет в дадено населено място или регион. Учителите, които получават професионална подкрепа и се чувстват като част от общност, по-рядко напускат системата.
Пред какви пречки са изправени учителите в ежедневието?
Колкото и удовлетворяваща да е учителската професия, често ежедневието на учителите е изпълнено със стрес и напрежение. Изграждането на умения за ефективно справяне с предизвикателствата на професията е ключово за учителите по всяко време, но последната година и половина като че ли извади тази нужда наистина на преден план. В старанието да се адаптират много бързо към постоянно променящите се изисквания и среда, да си свършат качествено работата, да помогнат и на хората около тях, някои учители „забравят“ или не приоритизират нуждата да обърнат внимание и на себе си, да се погрижат за своето благосъстояние.
А как трябва да се грижат учителите за себе си?
В „Заедно в час“ през последните години обръщаме много по-сериозно внимание на темата, защото професията и системата могат да бъдат наистина изтощаващи и изискват целенасочени усилия в посока на грижа за себе си дори когато хората влизат много мотивирани. Това е и един от големите ни научени уроци за последните 12 години. В обученията и подкрепата на участниците в програмите ни включваме разговори, ресурси и пространство за споделяне, които да помагат на учителите редовно да мислят не само за работата, за учениците и как да бъдат ефективни, но и за собственото си физическо и психическо здраве, как да бъдат щастливи и да имат време за близките си, за своите любими занимания.
За да се справят с т.нар. бърнаут (от англ. burnout – „прегаряне“), учителите трябва да обръщат внимание на комбинация от пет основни елемента: физическо здраве (сън, физическа активност, здравословно хранене); професионална удовлетвореност (реализация в професията, финансова независимост); интелектуално израстване (работа със смисъл, достъп до разнообразни възможности за самоусъвършенстване); социален живот (позитивни взаимоотношения и разбирателство с околните); емоционално здраве (изпитване на позитивни емоции и емоционален контрол).
Ясно е, че не всякога е възможно да се отделя време за всички тези елементи, но като цяло на тях все още не се обръща необходимото внимание, и това води до „прегаряне“ и напускане на системата.
Какво още може да провокира един учител да напусне системата?
Според официалните данни основно се наблюдава тенденция за по-голям брой напускащи в групата на начинаещите учители. Едно от големите предизвикателства пред системата в момента е задържането на учителите в първите им години на работа. Текучеството на начинаещите учители е голямо, а в същото време броят на педагозите, които сега започват кариерата си, се увеличава. След първите три години в професията е много по-вероятно учителите, които са останали в системата, да продължат работата си в нея. Опитът ни показва, че именно структурирана подкрепа в този период от преподаването е ключов за задържане на учителите дългосрочно в системата.
Със сигурност липсата на мотивация играе роля, но зад нея обикновено стои друга, по-дълбока причина. Силната умора, липсата на време за „презареждане“ или конкретни стъпки и методи за преодоляване на предизвикателствата, пред които се изправят, също и недостатъчната подкрепа може да доведат до това един силно мотивиран преподавател, който е започнал работа с много енергия, да се разколебае в решението си дали това е професията за него.
За да не се стигне дотам, много важни са умението за самонаблюдение и нагласата за постоянно учене. Това е една от професиите, в които е необходимо учене през целия живот, адаптиране към нуждите на учениците и развиване на уменията за ефективно преподаване. Успешните и мотивирани учители следят резултатите от работата си, търсят обратна връзка от децата, родителите, колегите и директора си, както и сами анализират доколко са постигнали заложените цели за даден урок или период от време, какво могат да направят, за да бъде времето с учениците им възможно най-полезно и добре използвано.
Кои са тежките системни проблеми, пред които са изправени учителите?
Един млад учител има нужда от възможност да разгърне целия си потенциал и новаторските идеи, с които идва. Често обаче той се сблъсква със закостенели разбирания и норми в системата, които му пречат да направи това и в крайна сметка го демотивират. Такива разбирания и норми са например силно централизираната учебна програма и учебен план, стремежът към изпълнение на нормативи вместо на дейности в името на учениците, съпротивата на част от колегите към иновативни и нови методи в образованието.
Освен това всяко училище има своите правила, норми на поведение и работа. Затова е ключово новите учители да получат качествена подкрепа както за вписване в колектива, така и за естеството на работата. Учителите от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ например имат ментори през първите две години, които им дават обратна връзка за преподаването, помагат им да развият силните си страни и да преодолеят трудностите. Това е практика, която оказва голямо влияние върху мотивацията на новите учители и желанието им да останат в системата.
И последно, но не по-малко важно – въпреки целенасочената политика за увеличение на учителските заплати през последните години, в големите населени места заплащането на учителите все още не е конкурентно на това в други сектори, особено що се отнася до учителите по математика, чужди езици и природни науки. В същото време средната работна заплата също расте, а за заплатите в сферата на образованието няма ясен по-дългосрочен план. Сега имаше увеличение, но какво може да очакват учителите след 2, 5, 10 години? Необходимо е да се създаде и комуникира ясен план и в това отношение.
Как трябва ние като общество да се погрижим за учителите си?
На първо място, трябва да се уверим, че привличаме към професията и подбираме хора с нужната мотивация, нагласи и базови умения, за да бъдат успешни учители. Необходимо е да има ясни критерии извън наличието на диплома, знания по предмета и учителска правоспособност, които да подпомогнат директорите да избират правилните хора за своя екип. Да се създаде компетентностен модел (профил) на успешния учител и уменията, които той трябва да притежава, за да е максимално полезен за своите ученици. Пример за такива умения са организираност и планиране, нагласа за постоянно учене, аналитични умения, емоционална интелигентност, вътрешна мотивация за реализиране в учителската професия и др.
След подбора е необходима цялостна стратегия и ясен план за подкрепа на всички новопостъпващи учители в системата. В момента на много места липсва програма или практика за въвеждане на новите учители в работата и колектива. Тя трябва да включва работа с ментор/наставник, подкрепа от професионални учебни общности, допълнителни обучения, регулярни разговори за набелязване на области за професионално развитие. Има нужда и от преосмисляне на системата за кариерно израстване на учителите, така че тя да включва ясни очаквания за резултатите от работата на учителя и съответни стимули при постигането им.
С две думи, важно е да има цялостен подход за привличане, подбор, обучение, подкрепа и задържане на учителите в системата. Защото те са едни от първите – и най-важните – будители, с които се срещат децата.
Заглавна снимка: Учителката Цветомира Цветанова от програмата на „Заедно в час“. Стопкадър от видеоклип на организацията
На второ четене: „Войната на копчетата“ от Луи Перго
Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-voynata-na-kopchetata/
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
„Войната на копчетата“ от Луи Перго
превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016
Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…
Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.
Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.
Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.
Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.
Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.
По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.
Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:
Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.
Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.
Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.
Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Yocto Project 3.4 (Honister) released
Post Syndicated from original https://lwn.net/Articles/874409/rss
Version 3.4 of The Yocto Project has been released. Yocto provides a system for building embedded Linux distributions. This release comes with “Linux kernel 5.14, glibc 2.34 and ~280 other recipe upgrades“, support for building and cross-compiling Rust code, tons of new recipes, a way to create a SPDX bill of materials (BoM), overlayfs and seccomp support, optimizations, bug fixes, and more. The full
release notes have further information.
Тръни
Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/trani/
Говорихме си с приятелка за нещата, които остро не понасяме. Не за тези с библейски размери от типа на „не понасям хората да бъдат бити, унижавани и убивани“ – те би трябвало да си вървят по подразбиране. Говорихме си за неща, от които ни скача кръвното, въпреки че и да скочи, и да не скочи, нищо съществено няма да последва.
Аз например не понасям холивудските и въобще т.нар. „развлекателни“ филми, които са разхищение на талант, труд, време и ум и уж прокарват някакви послания – политически и за социална справедливост, – а всъщност са машини за пари. (Не стига това, ами после стоиш като сноб, ако не се радваш на последния „Бонд“.) Не понасям шумните хора в транспорта, които изземват времето и пространството на останалите. Не понасям и лукса без покритие – предметите и ситуациите с висока цена и престиж, но с нищожна стойност: пластмаса, която имитира дърво, и подобни. Има ли неща, които и теб рязко те вкарват в негодувание, и към коя твоя част ги причисляваш – силната или слабата?
С.
Седя пред речника и се взирам в етимологията на междуметието „браво“. Произходът му не е сигурен, но май и то идва от гръцките „варвари“, латинизирани с „б“. Или от определена дума за „зъл“ (затова и в някои езици до ден днешен е останало със значения като „бандит“, „свиреп“, „дързък“). Как крайното неодобрение е преляло в крайно одобрение, не знам. Може би както в „жесток“ от жаргона на 90-те – „чудесен“, „страхотен“, такъв, който се откроява с качествата си по някакъв направо буен начин? Ровичкам се около „браво“, защото допреди малко съм се ровичкала из историята на аплодисментите.
Седя в самолета. Част от хората ръкопляскат на успешното му приземяване миг преди да наскачат да си свалят багажа напук на инструкциите на екипажа. А аз не помръдвам и ми е неудобно. Неудобно ми е, понеже също искам да изръкопляскам – всяко кацане си е малко падане и съм признателна на бравурата на пилотите, – но се сдържам, понеже знам, че някои го смятат за проява на лош вкус. Неудобно ми е и понеже не знам що за арбитри на елегантността ги решават тези работи и защо им играя по свирката, след като ръкопляскането е най-обичаен израз на подкрепа и благодарност.
Седя в театъра. Повечето хора скачат миг след като телата и израженията на актьорите са дали знак, че представлението е свършило, и въодушевено аплодират. А аз пляскам от място и се мъча да потисна неудобството си. За мен аплодисментите на крак са израз на небивал възторг, а в 99% от случаите основание за такъв няма. В 99% от случаите наставалите или са нови в театъра и всяко движение по сцената им се вижда забележително, или бързат да си тръгнат, или просто ги е срам да не се присъединят. Така де, ако почти всички са изправени, моето седене може би изглежда декларативно, а не това ми е желанието и нуждата… (Винаги съм си мислила, че звукът от пляскането с една ръка е този на шамара, но то е, понеже съм малко дзен и доста нервна.)
Както виждаш, С., шумното одобрение и кога и как да се включа в него, е едно от нещата, които „рязко ме вкарват“ в безпокойство, и то по някак противоположни начини. (Да не говорим колко ме безпокои ширещата се липса на шумно неодобрение в определени сфери. Аз копнея за дюдюкания, възмутени излизания от зали, пълни с фалш, и хвърчащи домати – бива ли да се отнасяме към артистичните изяви като към покойници: или добро, или нищо?) Разбира се, че тези „проблеми“ не са от важните; разбира се, че не заслужават сложен разбор или горещене. И все пак, щом се почнат, нямат край, без съзнателно да ги отстраниш – като симптоми на неразположение, като белези от неуредени връзки, като репеите с онези техни закривени бодилчета, които хем те ръчкат да се махнеш, хем се закачват и ги понасяш със себе си.
Всяко недоизгладено, но често срещано положение в живота е причина за търкания и разход на енергия. Затова и съм склонна да причисля разните тръни, на които седя, както и тръните в очите си към моите слаби страни. Но не са ли слабостите част от естествения релеф на човека? Не е ли наивно схващането, че всички до една са лоши и непременно подлежат на „подсилване“? Не съм сигурна каква е директната полза от повечето ми спонтанни непоносимости, но не съм и сигурна, че я няма. Не понасям усмихнати емоджита под вести за нещастия. Не понасям свидливи реакции на хора, които имат и могат. Не понасям да ме принуждават да правя забележка (за светещи телефони в киното, за надута музика у съседите, за грубо отношение на гише). Не понасям церемониалното общуване и посрещането по дрехите. Не понасям подигравките на онези, които са имали привилегията да се образоват, да пътуват и да решават, спрямо онези, които не са – много пъти критиката към нечий вкус е най-грозната безвкусица.
Не понасям негативните тиради и ми напира да кажа нещо положително за почивка. Какво ме хвърля в незабавна радост? Хората, които общуват с децата. Които им махат от тротоари и тролеи, смеят се на смешките им, удивляват се с нарочно ококорени очи на уменията им, припяват и правят танцови стъпки, когато на малките им е музикално, и са готови да се хвърлят в рисуване на динозаври и ракети. Нещо повече, страшно ме радват възрастните, които общуват с децата в себе си и с тези в другите възрастни – говоря за любопитството, игривостта, непосредствената комуникация, необременеността с предразсъдъци. Никак обаче не понасям инфантилизирането – собственото (чрез отказ от отговорност) или на останалите (чрез лишаването им от право на мнение и реална тежест).
Веднъж един приятел избра да отиде на бой с възглавници на открито вместо с мен на прайд. Софийският прайд беше млад, едни доста уплашени хора тихо минаваха по едни доста плашещи улици, но той предпочете да се ангажира с друго. О, да, разбирам, че причини – много и обстоятелства – всякакви. И че някой, който днес презира Х, задето ръкопляска в самолета, утре може да спаси Y от удавяне, а възглавниците не пречат ежедневно да помагаш за благоденствието на хората по сто начина, по-ефикасни от шествие веднъж в годината. Но някои нетърпимости изскачат като на пружина. И там, където умът не иска да съди, съди свитото гърло.
Тази година гледах много кино и още не мога да се начудя, че една от най-интригуващите за мен идеи прихванах от филм, който ми се видя телевизионно бозав и предвидим. „Майшабел“ на Исиар Болаин разказва за опитите за диалог и помирение между бившите „бойци“ на ЕТА, излежаващи присъди за убийства, рекет и терор, и близките на техните жертви. В един момент една социална работничка обяснява на затворник: сега ще дойдат хората и ти, като говориш с тях, няма да имаш право на мълчание; дори да не си сигурен, дори да ти е мъчително, ще се наложи да се замислиш и да отвърнеш някак на въпросите им – „отговорност“ значи точно това. Отговорност е да даваш отговори! Да си насреща за въпросите и нуждите на другите, без право на отсъствие – за първи път го виждам формулирано толкова просто и ясно. Не понасям безотговорността.
Не понасям отказа от реалност, особено във варианта, в който реалността ми се отнема на мен (лъжа, манипулация, информационни затъмнения от всякакъв характер). „Заметеното под килима в крайна сметка ще накара килима да тръгне“, както казва Михаел Ханеке. Ханеке е режисьор, който предава толкова сурово човешките дела, че или въобще не мога да гледам сюжетите му, или ги гледам със страх. Но много обичам интервютата с него – помъчих се да намеря един цитат за отношенията филми–зрители, който много ме беше впечатлил преди време и исках да ти пратя по повод киното като машина за пари и разхищения. Не го намерих, но в интервюто под линка по-горе може да чуеш Ханеке за изкуството като любовна връзка с публиката (и за реалната опасност от злото, която не е в преките му извършители, а в „нашите спътници, скръстили ръце в скута си“).
Искам да завърша с непоносимостта си към културата/толерантността като параван за безидейни имитатори и техните не по-малко безидейни почитатели, като пътем заявя пълната си липса на интерес към който и да е „Бонд“. Много ми е драго, че мога да го направя с една бърза препратка – към „Анджело“, жесток скеч от Saturday Night Live, в който не друг, а Даниъл Крейг играе трезвомислещия зрител на международен арт шарлатанин и задава резонни въпроси, докато приятелката му го укорява в нечувствителност… Съзнавам незащитимостта на доста от моите (нашите) непоносимости, затова и ги наричам „тръни“. Но не всеки е райска ябълка, нали, някои сме шипки.
Заглавно изображение: Фрагмент от неозаглавена литография на Франк Стела (р. 1936) от „Черна серия II“, 1967 г. „Това, което виждаш – казва Стела, – е това, което виждаш.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Седмицата в „Тоест“ (25–29 октомври)
Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-25-29-october-2021/
Отминава последната седмица на октомври, която ще се запомни с тъжни рекорди в развитието на пандемията от COVID-19 у нас. В последните пет дни броят на новозаразените надхвърляше най-високите нива от предишните вълни на заразата, като се движеше между 5000 и почти 7000 потвърдени случая дневно. Само за последните седем дни близо 900 души загубиха живота си. Свободните болнични легла на много места привършват, а почти никой не коментира докъде ще стигнат силите на медиците, които за пореден път трябва да се справят с кризата.
Преполовихме и поредната предизборна кампания, но откъм политическия небосклон най-кошмарната тема на ежедневието ни продължава да стои на заден план. И ако изключим някои еднолични позиции на неколцина политици, за останалите пандемията е поредната популистка дъвка или инструмент за удари под пояса на противника. Непростимо и безгръбначно поведение!
Освен пандемията, и въглищата отсъстват от предизборните програми на партиите, отбелязва Емилия Милчева. Не че някой ги чете или разисква. „В България никой не пита политиците какво пише в предизборните програми на техните политически сили. Затова и биват съчинявани като за булки: нещо ново, нещо старо, нещо назаем“, пише Емилия във вътрешнополитическия си коментар, озаглавен „Програмите на партиите – лъскавите кули на лицемерието“.
Завръщането на Пеевски в политическия дневен ред на България определено е демонстрация на сила и открито незачитане на общественото мнение. Категоричността, с която ДПС застава зад бизнесмена, включен в черния списък по закона „Магнитски“, също не е за пренебрегване. Според Венелина Попова това доказва, че в партията вземат надмощие хора и сили, които имат потенциала да застрашат и националната сигурност на държавата. Прочетете повече в коментара ѝ, озаглавен „Провокацията Пеевски“, а заедно с това можете да гледате и откъс от „Държавни тайни“ – най-новия документален филм на Малина Петрова, посветен на Ахмед Доган и процесите в ДПС, който ще излезе до края на тази година.
Първият ден на ноември е празник за почит към будителите, просвещенците и строителите на съвременна България. В нашето объркано време – когато толкова звучно отричаме постиженията на науката, обществените авторитети са заглъхнали, а дефицитът на лидерство и държавничество буквално причинява смърт – емоциите около подобен празник изглеждат лицемерни. Йоанна Елми предполага, че всичко можеше да е различно, ако познавахме будителите си.
Тематичен е и вторият материал на Йоанна в тазседмичния ни брой – „Професия учител“. Тя разговаря с двама експерти от организацията „Заедно в час“ в опит да разбере повече за практикуването в наши дни на една от най-значимите за обществото професии.
В рубриката ни „На второ четене“ Севда Семер се е спряла на френската класика за деца „Войната на копчетата“ от Луи Перго, която се преподава в училищата във Франция, но сякаш не е особено позната у нас. Книга, която напомня на възрастните, че детството може да е една от най-жестоките арени на живота. Но децата могат да преработят това с помощта на своята фантазия…
И накрая… знаем, че почитателите на „Говори с Нева“ вече цели три месеца очакват нов текст. Темата на рубриката за читателски писма този път е за непоносимостите – онези дребни или пък по-сериозни неща, които остро ни дразнят в ежедневието. Прочетете отговора на Нева Мичева, озаглавен „Тръни“.
Приятно четене и се ваксинирайте!