Tag Archives: Украйна

Официални документи, снимки и видеа на “Биволъ” София тайно продава овехтели оръжия за Украйна през Румъния и Полша

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%85%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%8F-%D0%B7.html

вторник 19 юли 2022


Вместо да предоставя официално и прозрачно военна помощ, България продава задкулисно оръжия за Украйна през Полша и Румъния, научи „Биволъ“ в съвместно разследване с полските колеги от Fundacja Reporterow. Информацията…

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

(Не)моралните аспекти на войната

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/nemoralnite-aspekti-na-voynata/

На 6 април 1994 г. при терористичен акт по време на полет загива президентът на Руанда Жювенал Хабяримана. Обвинени като поръчители са представители на етническата група тутси, а военни формирования от другия голям етнос в страната – хуту – окупират властта. Министър-председателката Агате Увилингиймана е екзекутирана, а контролираното от властта радио RTLM открито подканва населението към ликвидиране на тутси. Това дава началото на едно от най-кървавите и интензивни кланета в историята, при което по различни оценки са избити между 500 000 и 800 000 души в рамките на само няколко месеца.

Впоследствие геноцидът в Руанда заема ключово място като тема в международните отношения – не само заради изключителните си мащаби и жестокост, а и заради анемичната реакция на международни организации като ООН и водещи сили като САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Това от своя страна повдига множество морални дилеми относно мястото на войната в политиката и цената на (без)действието на международната общност при избухване на агресия.

Годината на ужаса в Руанда съвпада с издаването на поредния Доклад за човешкото развитие на ООН, който следва тогавашните тенденции за преразглеждане на понятия като военна намеса и сигурност. Докладът стъпва върху концепцията за човешка сигурност (human security), която измества фокуса от националната държава върху индивида като обект на сигурността. И въпреки недостатъците на понятието в чисто академичен план, човешката сигурност се превръща във водещ фактор в сферата на международната политика със силно нормативната си база и практическа ориентация.

В контекста на множеството конфликти след падането на желязната завеса, войната се превръща във все по-сложен феномен в резултат на противоборството между вече установени принципи и норми в международните отношения. Принципите за суверенитет и ненамеса във вътрешните работи например са подкопани от концепцията за човешка сигурност. Безусловният суверенитет на отделната държава се превръща във функция на това дали тя гарантира сигурността и правата на собствените си граждани, или обратно – допринася за тяхното страдание и несигурност. При определени условия дори се допуска външна намеса под формата на хуманитарна интервенция от трета страна или коалиция от държави, чиято цел е да възстанови сигурността и да съхрани правата на гражданите, превърнали се в жертва на собствените си управници.

В отговор на неспособността на международната общност да предотврати геноцида в Руанда и в Сребреница, бивша Югославия, през 2001 г. е временно създадена Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет (ICISS). В хода на работата си тя изковава понятието „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect, или R2P), която легитимира външна намеса чрез военни, хуманитарни или друг вид средства за защита на мирното население в четири отделни случая – геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

В последните две десетилетия R2P постепенно се установява като норма в международните отношения след единодушното одобрение, което получава на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Пряко или косвено, Съветът за сигурност на ООН включва R2P в свои резолюции относно конфликтите в Сирия, Либия, Ирак, Судан и други точки на напрежение предимно в Близкия изток и Африка. Понятието все повече се използва и в политическата риторика на държавите за легитимиране на военни действия, неоторизирани от Съвета за сигурност.

От гледна точка на отговорността и справедливостта, бездействието на международната общност в Руанда и Сребреница може да бъде характеризирано като фатална грешка. Самият тогавашен президент на САЩ Бил Клинтън описва пасивността в Руанда като най-големия си външнополитически провал. Защо? Една превантивна и добре координирана военна намеса при конкретните обстоятелства би довела до бърза деескалация, минимални жертви и спасяване на живота на стотици хиляди.

Именно тук се крие ключовото значение на баланса между чисто човешката чувствителност към използването на военна сила и трезвата преценка кога тя може да бъде оправдана. И макар международното право формално да легализира войната в два единствени случая – при упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН и при самоотбрана, – концепции като R2P и човешка сигурност повдигат ключови въпроси за законността и морала на военното действие и бездействие, независимо от характера на агресията, типа война и специфичните обстоятелства, застрашаващи мира.

Възможно ли е обаче хора без практически и академичен опит да се ориентират в морето от информация и сами да изградят по-задълбочена представа за динамиката на даден конфликт? Тук науката предлага различни механизми за анализ. Един от най-универсалните инструменти, свързани с R2P и доразвити в Доклада на ICISS от 2001 г., се корени в класическата теория за справедливата война, която предлага две отделни категории – jus ad bellum и jus in bello. Първата група критерии се отнася до условията, осигуряващи морално право за използване сила, а втората постулира правилата за ръководене на вече разразили се военни действия.

Jus ad bellum (цитатите са взети и преведени от доклада на ICISS)

• Справедлива кауза (just cause): „За да бъде одобрена [една военна намеса], трябва да е налице сериозна и непоправима вреда, нанесена на човешки същества, или да има непосредствена заплаха от такава вреда.“

• Почтено намерение (right intention): „Главната цел на интервенцията, независимо какви други мотиви може да имат държавите, които участват в нея, трябва да бъде спиране или предотвратяване на човешкото страдание.“

• Последно средство (last resort): „Военната намеса може да бъде оправдана само тогава, когато всяка невоенна алтернатива за предотвратяване или мирно разрешаване на кризата е проучена и изчерпана и са налице разумни основания да се смята, че по-меки мерки не биха постигнали успех.“

• Пропорционални средства (proportional means): „Мащабът, продължителността и интензивността на планираната военна намеса трябва да са минимално необходимите за обезпечаване на поставената хуманитарна цел.“

• Разумни перспективи (reasonable prospects): „Трябва да са налице разумни шансове за успех в спирането или предотвратяването на страданието, подтикнало интервенцията, и да е малко вероятно последиците от действието да бъдат по-лоши от последиците от бездействие.“

• Разрешаващ орган (right authority): „Няма по-добър и по-подходящ орган от Съвета за сигурност на ООН, който да разрешава военна намеса с цел защита на човека.“

Jus in bello

• Разграничаване (discrimination) – разграничаване на военните лица от цивилните граждани с идеята да се приоритизира опазването на мирното население.

• Пропорционалност (proportionality) – гарантиране на минимално унищожение под формата на физически, материални и психологически щети.

• Военна необходимост (military necessity) – фокусиране върху обекти от военностратегическо значение.

Следвайки изложените по-горе критерии, твърдо можем да заявим, че руската инвазия в Украйна грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа. Показателни са масовите гробове, разрушенията на цели градове като Мариупол, огромната бежанска вълна и нарастващите сведения за грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, докладвани от независими органи и международни организации като Human Rights Watch.

В противовес на това Украйна се възползва от правото си на самозащита в съответствие с Хартата на ООН и международното право. А що се отнася до международната военна и хуманитарна подкрепа за Украйна, е редно да споменем и един от водещите принципи на ООН – колективната сигурност. Накратко той гласи, че неоправданата проява на агресия в международната система се третира като агресия срещу цялата международна общност, която носи споделена отговорност да възпре агресора и да възстанови мира. И макар ООН да е с вързани с ръце за оторизирането на по-решителни мерки заради руското вето в Съвета за сигурност, помощта на Запада за Украйна е не само морално, но и правно оправдана.

Защо обаче изложените тук понятия са необходими в настоящия момент? Войната в Украйна протича успоредно с не по-малко ожесточена информационна и медийна пропаганда, дезинформация и разпространение на фалшиви новини – инструменти, които замъгляват съзнанието, въздействат на обществените нагласи и влияят на политическите решения в страната. С други думи, информационната война размива представите ни за случващото се в Украйна и отслабва способността ни да различаваме добро и зло. За да противодействаме на това, е нужно да сме наясно с понятията. И да четем повече – не само медийни анализи и доклади на международни организации, но и литература, която ни предоставя по-широк поглед върху корените на войната в Украйна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Русия, освободителкa наша

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rusiya-osvoboditelka-nasha/

Русия пак ни освободи – без да иска, защото целта беше да сплаши. Спря доставките на газ за държава, зависима 90% от тях, свали евро-атлантическата дегизировка на президента Румен Радев и извади лидерското у Кирил Петков и Асен Василев (особено Василев). Случи се онова, което нито един български политик не посмя да извърши поради зависимости, раболепие пред Кремъл и лична изгода.

Без руски газ корупцията намалява

Москва прекрати газовите доставки за България в опит за политическа дестабилизация, след като правителството отказа да заплаща в рубли синьото гориво. Така най-зависимата от руски газ държава в ЕС бе наказана да купува суровина, чийто доставчик да не е „Газпром“, да търси партньорства със съседни европейски държави, да бърза да приключи проекти с над 10-годишна давност, какъвто е интерконекторът с Гърция. Тоест да прави всичко онова, което българските държавници досега трябваше да направят в името на националните интереси.

Както и за първата си свобода, донесена ѝ покрай битката за черноморските проливи, и за тази България ще плати скъпо. Окупационният дълг за Освобождението е изчислен на 89 640 000 злaтни лeвa (32 тона злaтo), от които Княжество България изплаща близо една трета. За окупацията след Втората световна война България плаща над 133 млрд. лв. – или над 300 милиона тогавашни долара. Според публикацията на „168 часа“ сумата за издръжката на съветските офицери и войници в периода 1944–1947 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. лв. месечно – за сравнение, българският бюджет е бил около 42 млрд. лв. А освен българските архиви, Червената армия изнася в Русия и 164 завода.

За спрения руски природен газ българските данъкоплатци, най-бедните в ЕС, също ще платят скъпо. Колкото и Комисията за енергийно и водно регулиране да сдържа увеличението на синьото гориво, топлофикациите не може да продължат да купуват твърде скъп газ и да продават на клиентите си на много по-ниски цени. Така че алтернативни доставки означават по-скъпо парно, още по-скъп хляб, намалена конкурентоспособност на продукция, произвеждана от стъкларската, металургичната и торовата индустрия, нови затруднения за газифицираните общини да плащат още по-високи сметки за консумирано синьо гориво на детски и социални заведения, на местни управи. Добрата новина е, че консумацията в България е малка – 3–3,5 млрд. куб.м, които няма да е проблем да се осигурят.

А инфлацията ще подхвръкне още – никой не е посмял дори да изчисли с колко. Преди новината за спирането на доставките Международният валутен фонд прогнозира за България двуцифрена инфлация от 11% тази година и растеж, не по-висок от 3%, заради енергийната зависимост от Русия.

Ако България успее да се откаже от руския газ, то и корупцията силно ще намалее. Монополизмът на „Газпром“, крепен от българските правителства, бавенето на интерконекторите със съседните държави – това не се прави от любов към Русия. От времената на следосвобожденска България до наши дни – нищо ново.

… Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц! 

Захарий Стоянов, 1887 г.

Договорът с „Газпром“ изтича в края на 2022 г. и ако не се подпише нов, част от българския елит – политици, енергетици, анализатори, журналисти, инфлуенсъри – ще изгуби хранилките си. А за България ще е една зависимост по-малко. Остават петролът и доставките на свежо ядрено гориво, за които ще има нов търг през 2024 г.

И президентът пак вдигна юмрук

Руската агресия, спрените доставки на руски газ и евентуалното изпращане на оръжие в Украйна накараха президента отново да вдигне юмрук. Този път срещу „своите“, с които допреди година беше в един окоп – Кирил Петков и Асен Василев. Започна демаскирането на Радев, чийто рейтинг литна нагоре с протестите през лятото на 2020 г., свалянето на ГЕРБ от власт и осеммесечното управление на служебните му кабинети. Не че се е крил особено, но преди войната в Украйна прокремълският щемпел не личеше толкова.

Да, помнят се „Крим е руски, какъв да е!“ – реплика, хвърлена в момент, в който назряваше нахлуването в Украйна, настойчивостта българските МиГ-29 да продължат да се ремонтират в Русия, противопоставянето на руските санкции и на разполагането на натовски войски в България, а сега и съпротивата срещу (евентуално) изпращане на оръжие за Украйна. На 5 май ще се появи и новата партия от националконсерватори на бившия му съветник Стефан Янев, който споделя същите възгледи.

Анализатори и политици вече определиха спирането на газовите доставки от Русия не просто като инструмент за дестабилизация на България, а и като пореден опит за ерозия на европейското единство. Подкрепата за подобна политика – директна или индиректна, включително призиви и внушения да се плаща за газа в рубли – означава ни повече, ни по-малко диверсия срещу ЕС. Под претекст, че е загрижен за благосъстоянието и живота на българите, Радев направи тъкмо това, споменавайки и фалшивата новина за Австрия, че уж се съгласила да плаща в рубли за руския газ и така да гарантира своята сигурност.

„Правителството дължи категоричен отговор на гражданите, които му гласуваха доверие, чии интереси обслужва – техните или нечии други. Крайно време е правителството да даде ясни доказателства, че осъзнава и отстоява българския суверенитет и в своята политика се води от българския национален интерес“, каза Радев, преди да замине на официално посещение в Испания. Изявлението му предизвика коментари в социалните мрежи, приканващи го да направи същото.

За няколкото минути пред микрофоните на журналистите той критикува не само доскорошните си съратници, но и лидерката на БСП Корнелия Нинова, с която са в нескрита вражда от година. И Радев, и Нинова са срещу изпращането на оръжие на Украйна, а БСП дори не излъчи свой представител в делегацията в Киев, водена от премиера Петков. „Аз недоумявам как министърът на икономиката ще обясни на българите и на левите хора, които винаги са били срещу войните, че българското оръжие подхранва този конфликт“, заяви Радев.

Нинова не му остана длъжна:

… ще трябва Вие да обясните на тези, които два пъти Ви издигат и избират за президент, какви договори за износ на оръжие е подписало Вашето служебно правителство. Защото и сега разрешения за износ се издават въз основа на подписаните тогава. И много добре знаете, че дестинациите и тогава, и сега са същите – над 50 държави и нито една не е Украйна. 

Но тя също така поиска да обясни защо напада яростно „Продължаваме промяната“ – „отрочето, което създадохте, за да убиете БСП“, и откъде се появи този синхрон с Борисов.

Радев няма какво да губи, няма да се явява на избори, очаква го гарантиран 5-годишен мандат. Но всъщност изгуби – гласовете на онези млади хора, които излязоха на площада пред Президентството, за да защитят правовия ред, и които го подкрепиха за втори мандат. Може да се окаже, че онова лято на 2020 г. ще е върхът в политическата му кариера – и вече слиза по стълбата.

В същото време той помогна на „отрочетата“ си – без да иска, също като Русия. Никога досега от началото на своята политическа кариера Кирил Петков и Асен Василев не са проявявали по-голямо лидерство от сблъсъка си с президента.

Позицията, която г-н Радев изрази, че давайки оръжие, ние продължаваме конфликта, е позорна, защото в нея имплицитно стои разбирането, че Русия ще победи в този конфликт и че е нормално и добре Русия да победи. Аз смятам, че Украйна ще победи в този конфликт и ние трябва да ѝ помогнем. (…) Ние трябва да помогнем на Украйна, защото алтернативата е първо Украйна, а след това цяла Източна Европа да станат отново васални придатъци, което това правителство няма да допусне.

Това обяви вицепремиерът и финансов министър Асен Василев на пресконференцията в сряда. Сега остава да видим как Василев и Петков ще преминат от думи към дела.

Следващата седмица се очаква парламентът да гласува и подкрепи изпращането на оръжие на Украйна. Най-сетне премиерът заяви категорично, че „Продължаваме промяната“ ще подкрепи такова решение. „Демократична България“ съобщи, че ще внесе предложението на 4 май. По всичко личи, че то ще събере необходимата подкрепа – има заявка и от друг от партньорите в управляващата коалиция – „Има такъв народ“. Миналата седмица лидерът на ИТН Слави Трифонов заяви във Facebook, че „ако има червена линия, аз съм от страната на тези, които смятат, че Украйна трябва да бъде подпомогната по всякакъв начин – включително с оръжие“.

Кои остават от другата страна на червената линия – Радев, Янев, Нинова, Костадин Костадинов. И за тази демаркационна линия също трябва да благодарим на Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев на 27 април 2022 г.

Източник

Измък – примък

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D0%BA.html

вторник 26 април 2022


Аз дарих. Направих каквото е според скромните ми възможностите за бежанците от войната, която започнаха ватниците на територията на една независима държава. Ватниците започнаха войната, защото искат светът да бъде…

Военната помощ за Украйна – тест за националното ни достойнство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/voennata-pomosht-za-ukrayna/

Три дни преди Русия да нахлуе с войските си в Украйна, в интервю пред БНР Иван Костов изрази опасение, че някои от партиите в управляващата коалиция могат да развалят правителството, за да останат верни на българо-съветската дружба. Бившият премиер изрази и недоумението си защо на Консултативния съвет по национална сигурност, проведен седмица по-рано, президентът не е поискал единство от партиите, още по-необходимо в държава като нашата: със слаба политическа система, липса на върховенство на закона и огромна зависимост от руските енергийни доставки. Ще се сбъдне ли прогнозата на Иван Костов?

Тази седмица Комисията по външна политика в Народното събрание трябваше да обсъди проект на „Демократична България“ за изпращане на военна помощ на Украйна, за което настояват и от ГЕРБ. Но обсъждането беше отложено, а от парламентарната трибуна Кристиан Вигенин призова темата да бъде „свалена от обществения дебат“. Депутатът от БСП предупреди, че социалистите са готови да напуснат кабинета, ако правителството реши да изпрати оръжие и боеприпаси на украинската армия. Тази позиция представители на партията не спират да повтарят като мантра в различни медии. Корнелия Нинова определи темата като червена линия за БСП и заяви, че като министър на икономиката тя няма да подпише нито един такъв договор.

Това обаче не означава, че българско въоръжение не се изнася за Украйна от 2015 г.,

както твърди лидерката на социалистите, защото всеки експерт в тази сфера знае как се реализира износ на оръжия в зони с реален или потенциален риск от военни действия, дори и в държави от ембарговия списък. Схемите действат и са добре познати на политиците.

Дори да се промени законодателството и държавата да бъде задължена да проследява крайния получател на изделията по съответната търговска сделка, пак ще бъдат намерени начини българско оръжие и боеприпаси да стигнат до Украйна или други страни, в които се водят военни действия. А официалните власти ще продължават да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“ и ще опровергават съобщения като това на ТАСС от 20 февруари т.г., за използвани от украинската армия гранатомети и снаряди с марката на казанлъшките заводи „Арсенал“.

Нинова заяви, че след 2015 г. и подписването на Минското споразумение междуведомствената комисия за експортен оръжеен контрол не е издала нито едно разрешение за износ на оръжие, стоки и технологии с двойна употреба за Украйна. Но със сигурност в краткия си мандат като вицепремиер и председател на тази комисия Корнелия Нинова е подписала не един и два договора с чужди фирми за продажба на боеприпаси и въоръжение, част от които най-вероятно са били предназначени за украинската армия.

Противно на поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво правя“, добре е да чуваме какво казват политиците. Защото понякога изпускат думи или фрази, които противоречат или дори разобличават тезите, защитавани от тях публично. Така например в интервю пред БНТ в сряда зам.-председателят на ПГ на БСП Драгомир Стойнев заяви, че партията е против директното изпращане на военна помощ за Украйна. Думата „директно“ прозвуча издайнически и показа, че социалистите не биха имали нищо против Украйна да получи оръжие и боеприпаси от България, ако това става без решение на правителството и без санкция на Народното събрание.

Голяма част от страните в свободния свят подкрепят Украйна с всякакъв вид въоръжение за спиране на руската офанзива.

С обявените от американския президент Джо Байдън допълнителни 800 млн. долара общият размер на военната помощ на САЩ от началото на войната достигна 2,4 млрд. долара. Япония изпраща в Украйна голяма пратка военно оборудване, което се случва за първи път от 75 години. Това е наложило правителството да приеме поправки в конституционните правила за осигуряване на военна помощ за воюващи страни.

Дори Германия, последователна в политиката си да не изнася оръжия в зони на военни действия заради все още неизживения си комплекс от Втората световна война, наруши принципите си и изпрати противотанкови гранатомети и ракети „земя–въздух“ от запасите на Бундесвера. А преди това – и 5000 военни каски, което кметът на Киев Виталий Кличко определи като „шега“.

В тези страни, за разлика от България, преобладаващата част от обществото стои зад решенията и действията на своите правителства, а също така не споделя една от кремълските опорки: че всяка военна помощ за Украйна е равносилна на включване във войната и носи заплаха от руска агресия. На 30-тия ден от началото на войната премиерът Кирил Петков заяви от Брюксел, където участваше в заседание на Европейския съвет, че 84% от българите не подкрепят военна помощ за Украйна и правителството се съобразява с преобладаващото обществено мнение.

Това ще е символичен акт, ние едва ли ще дадем такова въоръжение, че да променим войната. Въпрос на позиция. Нашата е силна, разговарях със Зеленски, който ми благодари, че войските му ще се бият по-спокойно, знаейки, че техните семейства са на безопасно място в България вследствие на хуманитарната подкрепа, която оказваме.

Но така ли е всъщност? Едва 80 000 от милионите украински бежанци са пристигнали в страната ни и само 60 000 от тях са подали молби за временно убежище. А преди седмица Мариана Тошева, новата директорка на Агенцията за бежанците у нас, забрани на украинците международната закрила, която включва и хуманитарен статут. Това според неправителствени организации лишава бежанците от права и най-вече от възможността за лечение на онкологично болните, затова гражданските организации обжалват пред съда тази заповед.

Позицията на българското правителство остава непроменена и след констатираните масови военни престъпления на руската армия, която след отстъплението си от Буча, Бородянка и други украински градове остави улиците затрупани с простреляни и опожарени трупове на цивилни хора, изнасилени жени и деца, ограбени и опустошени домове. Такава позиция не може да бъде наричана „силна“. Тя е дълбоко лицемерна позиция на снишаване, която с нищо не отговаря на високите очаквания към това правителство, което издигна моралните качества на пиедестал.

Ако приемем за достоверни резултатите от анкетата в предаването „Референдум“ на БНТ, според която 62,7% от българите искат широк парламентарен дебат за изпращането на военна помощ в Украйна, настояването на БСП да няма такава дискусия изглежда странно. Най-вероятно те се страхуват да участват в нея, защото знаят, че основният им аргумент „Ние искаме мир, а не война“ е напълно несъстоятелен, дори смешен. Но както стана ясно от интервюто на Корнелия Нинова пред bTV в четвъртък, социалистите са и против международните санкции срещу Русия, и против спирането на руските газови доставки, и против изгонването на посланик Митрофанова, защото това щяло да означава скъсване на дипломатическите ни отношения с Руската федерация.

Така БСП открито застана на страната на агресора и се нареди до антиевропейската и антинатовска партия „Възраждане“,

която вее руски знамена, докато оплаква националните ни интереси, уж предадени от останалите политически сили, лоялни към партньорите ни от Вашингтон и Брюксел. Позицията на БСП не може да бъде друга, защото и без това стопяващият ѝ се електорат гледа вече с едно око към „Възраждане“, а битката между двете партии на следващите избори ще е за всеки глас. В нея проруската партия на Костадинов е с едни гърди напред, защото не е принудена да играе двойни роли като БСП и има шанс да обере целия протестен лявоекстремистки вот.

Дори България да не изпрати военна помощ за Украйна, темата няма да стане препъникамък за правителството. С проекта си за решение „Демократична България“ показа своята позиция, но няма да изнудва коалицията и да заплашва с напускането ѝ, защото Иван Гешев още е главен прокурор, а съдебната реформа не свършва само със закриване на специализираното правосъдие и с промяна в структурата и дейността на Антикорупционната комисия. Затова пък има немалко други конфликтни теми, които могат всеки момент да взривят управляващото мнозинство.

Питам се: дали ако през 1999 г. Иван Костов мислеше за стабилността на правителството и съобразяваше русофилските настроения в обществото, той щеше да откаже преминаване през българското въздушно пространство на руски военни самолети, които бързаха да завземат летището в Косово преди частите на КейФОР? И колко му е струвало да вземе толкова непопулярно от тогавашна гледна точка решение?

В интервюто си пред БНР от 21 февруари т.г. бившият премиер и лидер на СДС оприличи агресията на Русия срещу Украйна на двубоя между Голиат и Давид.

Колко факта трябва да има пред очите на българското общество, за да осъзнае, че Русия е агресор? Нахлуха в Грузия, окупираха част от Молдова, окупираха Крим, подпомагат отцепването на части от Донецк и Луганск. Това е Голиат, прави каквото си иска.

Дано цената на това проглеждане да не е тежка, защото няма да я платят само путиноманите, а всички българи.

Заглавна снимка: Diego González / Unsplash

Източник

А другата гледна точка?

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BA%D0%B0.html

понеделник 28 март 2022


„Ако се намесим във войната, вие ще видите какво ще стане!“; „Тази война не е наша, да си се оправят там“; „Руските туристи няма да идват в България“. Лодки. Джетове.…

„Слуга на народа“ срещу пропагандата

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sluga-na-naroda-sreshtu-propagandata/

Не е новина, че в България се провежда целенасочена руска пропаганда. Строго погледнато, след 1989 г. по един или друг начин все сме били в мрежите ѝ, макар официално да сме се разделили с просъветската идеология. „Опаковането“ на енергийната зависимост от Русия като „енергийна независимост“ и на враждебността към НАТО и ЕС като „български национален интерес“ не е от вчера. Ако надникнем по-назад в миналото, ще си дадем сметка, че в значителна степен идентичността на България като модерна национална държава от 1978 г. насам е формирана под силно руско влияние. Западното влияние е преобладаващо немско и логично е ограничено след 1944 г.

Културното влияние включва не просто послания, а и дълбоки светогледни нагласи.

В България например, както и в Русия, е самоочевидно, че езикът и нацията са двете страни на една и съща монета. За нас е умонепостижимо, че хора, чийто роден език е български, биха могли да не се възприемат като българи. Отричането на съществуването на македонския език е по същество отричане на македонската национална идентичност – „езикът ви е български, значи и вие сте българи“. А представителите на собствените ни малцинства, които говорят турски или ромски, не възприемаме като българи. Ала с такава нагласа не можем да си обясним защо австрийците говорят немски, а не са германци, швейцарците имат четири официални езика (и още повече диалекти). Нито защо нидерландският и фламандският се водят различни езици, макар да са по-близки, отколкото са немските диалекти в Берлин и Бавария (без дори да споменаваме швейцарския немски).

Според руската пропаганда една от основните причини за войната в Украйна е, че там има рускоезично население, което е дискриминирано от националистическата украинска власт, а в областите Донецк и Луганск дори е подлагано на „геноцид“. За въпросния геноцид така и няма доказателства. По-важното обаче е, че и на нас ни изглежда естествено, че едно рускоезично население би предпочело да бъде под руска политическа власт. Ето защо

украинският сериал „Слуга на народа“ може да предизвика у нас когнитивен дисонанс.

В „Слуга на народа“ Володимир Зеленски е в ролята на бъдещото си амплоа – президент на Украйна. Комедийният сериал е достъпен в YouTube (на руски език, като част от първия сезон има субтитри и на английски), а отскоро – и в Netflix. Трите му сезона и игралният филм, послужил за основа на втория сезон, са излъчени между 2015 и 2019 г.

Въпреки че може да се възприема и сам по себе си, сериалът има и политически измерения, надхвърлящи телевизионното забавление. След края на първия сезон е основана Партията за решителни промени, около края на втория е преименувана на „Слуга на народа“ и в началото на 2019 г. тя издига кандидатурата на Зеленски за президент. Излъчването на третия сезон пък съвпада с кандидатпрезидентската кампания. Последният епизод е излъчен на 28 март 2019 г. – непосредствено преди първия тур на президентските избори на 31 март.

За какво се разказва в „Слуга на народа“?

Героят на Зеленски се казва Василий Голобородко (на украински – Васил Холобородко, но в сериала се използва руският вариант на името). С фамилията Голобородко се намеква за младостта и неопитността на героя – на български тя може да се преведе като Голобрадов. Голобородко е учител по история, който неочаквано и за самия себе си става президент. Същевременно продължава да обитава едно жилище с родителите, сестра си и дъщеря ѝ. Желанието му да пребори корупцията се сблъсква със системата, в която е почти невъзможно да се намерят независими от олигарсите и неизкушени от корупцията хора. Голобородко назначава на ключови позиции свои бивши съученици и бившата си съпруга, макар хал хабер да си нямат от съответните длъжности. Защото има доверие на тях, а не представителите на продажната политическа класа.

Разбира се, Голобородко не е Зеленски, а сюжетът на сериала не възпроизвежда реални събития, макар да изхожда от реални проблеми в украинското общество. Затова не можем да правим преки паралели между комедийната поредица и живота в Украйна. Доколкото обаче „Слуга на народа“ има и политическа функция, на сериала може да се гледа като на своеобразна предизборна програма. А тя има политически ефект – цели 73,22% от гласувалите на втория тур на президентските избори през 2019 г. подкрепят комика, кандидатирал се за държавен глава. Това са над 13,5 млн. души. Затова чрез него можем да реконструираме

за какво са дали гласа си избирателите на Володимир Зеленски.

На първо място, сериалът е почти изцяло на руски език. (Впрочем вечерното шоу, в което участва Зеленски, преди да стане президент, също е на руски.) На украински се говори рядко – най-вече когато се представят официални изказвания в парламента или телевизионни новини. Но и в репортажите в новините хората говорят на руски. На украински настояват да се говори представителите на паравоенна националистическа група, която е представена карикатурно и като също толкова свързана с олигарсите, колкото са и останалите мейнстрийм политически кръгове.

На второ място, макар снимките на „Слуга на народа“ да започват скоро след анексията на Крим и началото на локалната война в Донбас (района на областите Луганск и Донецк, който проруски сепаратисти се опитват да отделят от Украйна), руската агресия не е тема в сюжетните линии. В същото време Путин е осмиван неколкократно. Още в първата серия се споменава, че той носи часовник Hublot, което звукоподражателно препраща към популярна украинска обида по адрес на руския президент. А когато иска да укроти каращите се помежду си депутати, Голобородко казва „Свалиха Путин!“ и това действа безотказно. Впрочем по-късно в сериала се споменава, че Путин действително е сменен.

На трето място, макар Голобородко да е учител по история, историята му служи като извор на мъдрост и поуки, от който черпи в критични моменти, а не като повод за национална гордост, чрез която да легитимира политическата си роля.

Всички тези особености на сериала са свързани с една водеща политическа идея, която се отстоява и от Володимир Зеленски в качеството му на президент:

Украйна е гражданска, а не етническа нация.

И според Голобородко, и според Зеленски няма значение един украинец какъв език говори и каква религия изповядва. Важно е само украинците да допринасят с каквото могат за развитието на страната си, така че тя да се превърне в място, в което хората да искат да живеят, а не да напускат. Затова в сериала от първостепенно значение е да се прекрати корупцията и да се победят олигарсите. Посланието към украинците е да разчитат на собствените си сили, а не на чужда помощ. Защото, за да уважават Украйна богатите страни и международните институции, тя трябва да покаже, че може да се справи и сама. А това може да стане само ако украинците са обединени.

В края на третия, последен сезон на сериала има един ключов момент. Разпокъсаната на множество дребни държавици Украйна започва да се обединява под ръководството на Голобородко, който най-сетне е успял да пребори корупцията, и хората са започнали да живеят по-добре. Само две области не се връщат в пределите на Украйна поради непоносимост помежду си. Това са проруският Донбас, който иронично носи името СССР (Съюз на свободните самодостатъчни републики), и държавата на запад от Лвов, управлявана от националистите, които настояват да се говори само на украински. В Лвов обаче става сериозна авария и от СССР оказват помощ. Така двете враждуващи страни се сдобряват, което води до окончателното обединение на Украйна.

Ако се беше разиграла сцената, в която украинските националисти помагат на СССР, посланието щеше да е съвсем различно. Епизодът, излъчен непосредствено преди първия тур на президентските избори в Украйна обаче, демонстрира

протегната ръка към проруските избиратели, а не конфронтация и чувство за превъзходство.

Целта на жеста не е реверанс към Русия, нито склонност към компромис за Крим и Донбас, а по-скоро е опит за диалогичност и мирно решаване на конфликтите. На този фон изглеждат още по-цинично официалните руски твърдения как Украйна е нацистка и трябва да бъде „денацифицирана“. Както в много страни, и в Украйна има националисти, като някои от тях са крайнодесни. Нормално е, когато има въоръжени действия срещу териториалната цялост на една страна, националистите да се радикализират и да хванат оръжие, за да я отбраняват. Разбираемо е и ако държавата не се отказва от помощта им в такъв момент. От това не може да се правят изводи за цялостната ѝ ценностна ориентация.

Що се отнася до използването на руския език, то не се ограничава само в сериала и вечерното шоу на Зеленски. Украинският президент и екипът му често говорят на руски. Дори сега, в контекста на инвазията на Русия срещу Украйна. Съветникът на президентската администрация Олексий Арестович, прочул се със своите вдъхващи спокойствие и уравновесеност послания по време на войната, също се обръща към аудиторията си на руски.

Една от интерпретациите за използването на руския език е, че той е разбираем от много по-широка публика. Това не е достатъчно основание да употребяваш езика на агресора. За украинците обаче руският не е просто езикът на нападналата ги държава, а и тяхната лингва франка, макар украинският да е официалният език. След дълги години в пределите на Руската империя, а после – и на Съветския съюз, голяма част от украинците използват руския във всекидневната си комуникация. В страната се говорят и междинни варианти между украински и руски, а предимно на украински се говори в определени райони, особено в западната част на страната. И ако проруските жители на Украйна говорят на руски, от това съвсем не следва, че всеки, който говори руски, смята, че Украйна трябва да е част от Русия. Нито пък има отношение към етническата идентичност. Още по-малко – към националната.

У нас украинският президент е сравняван със Слави Трифонов.

И двамата са комици, и двамата са имали вечерно шоу, и двамата влязоха в политиката. Аналогията обаче е уместна само на повърхността. Съществува принципна разлика както между публичното присъствие на двамата, така и между политическите им приоритети.

Трифонов възприема ролята на водач, тип пророк – говори на народа свише и е недостъпен и за журналистите, и за собствените си избиратели, да не говорим за критиците си. Зеленски, както и Голобородко като негова политическа проекция, е земен и диалогичен. Той не говори като последна инстанция, а се опитва да убеждава всеки, дори враговете си. Трифонов предлага бомбастични популистки нововъведения с неясен практически ефект, като например реформата на избирателната система. За Голобородко най-важното е да се намерят хора, които не крадат, а крадците да бъдат накарани да върнат заграбеното, за да има пари в бюджета. Трифонов се заиграва с национализма, идеализирането на историята и възрожденските песни. За Голобородко, също и за самия Зеленски, както виждаме от изказванията му по време на войната, националната идентичност не е функция на миналото, етноса и езика.

Ето защо Зеленски повече прилича на Кирил Петков, отколкото на Трифонов. Разбира се, няма как да знаем какво би било поведението на Петков в случай на военно нападение над България. И дано не ни се наложи да узнаем. Но Петков, също като Зеленски, смята за първостепенен приоритет борбата с корупцията и спирането на кражбите. По подобен начин се търси диалог между враждуващи фракции, а понякога – за всеобща изненада – дори успява. По същия начин обича да казва „мен не ме е страх“ (а от какво и доколко не го е страх, историята ще покаже). И почти със същата наивност като Василий Голобородко подхожда към сформирането на екипа си, привличайки хора от харвардския си курс в Софийския университет, понеже ги познава.

Сериалът „Слуга на народа“ е наричан „пророчески“

заради това, че Зеленски, изиграл в него президент на Украйна, действително става такъв. Но това е въпрос не на пророчество, а на успешна политическа кампания, уловила и предала по адекватен начин точните послания.

Има обаче моменти от комедийната поредица, които действително могат да се интерпретират като пророчески, макар и да не се случват точно така, както е в телевизионния сценарий. Това важи особено за финалните епизоди, в които Украйна, преди окончателно да тръгне в правилната посока, на практика е престанала да съществува. А Европа е залята от вълна от украински бежанци. Сценаристите на сериала едва ли са си представяли, че това действително ще се случи – и то по толкова брутален начин.

Дано се сбъдне и втората част от пророчеството – Украйна да бъде свободна, обединена и просперираща страна, в която хората искат да живеят.

Заглавна снимка: Фрагмент от плаката на сериала „Слуга на народа“

Източник

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Държава няма! Действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

понеделник 14 март 2022


Много ми се искаше да пиша за ония, дето четиридесетте лева, които били за лакомите украинци, а всъщност ще отидат при българските хотелиери, им тежат. Още повече исках да се…

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Дипломация в опасност. Ефектът на пеперудата от войната в Украйна

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/diplomatsiya-v-opasnost/

Две седмици след началото на войната в Украйна немалко експерти и обикновени наблюдатели намериха поле за изява в медийното пространство и социалните мрежи. Усещането е за информационна какофония, създавана от хора, чиито източници на информация са същите като на тяхната публика, само че „фактите“ са представени с маниер.

Всевъзможни теории, версии и разсъждения за случващото се не само не помагат за разбирането на кризата, но водят неволно или умишлено до объркване у потребителите на информационния поток. Това от своя страна е пагубно за изграждането или съхраняването на обществената устойчивост, така необходима в условията на война в непосредствена близост. Точно сега трезвата мисъл и спокойствие трябва да бъдат запазени.

Настъпи радикална, немислима доскоро промяна в световния дневен ред – война в Европа.

Една ненужна и ужасна авантюра на Владимир Путин. На полето на международните отношения, наред със съкрушителните санкции срещу руската икономика, започна процес, който почти няма аналог след 1945 г. Особено по отношение на държава членка на Съвета за сигурност на ООН – най-високия международен орган, призван да крепи тялото на световния ред след Втората световна война.

На седмия ден след началото на войната в рамките на ООН започна промяна на начина, по който се прави международната политика. С огромно мнозинство членовете на Общото събрание на ООН осъдиха действията на Русия в Украйна. Преди това с 11 гласа „за“ и само три „въздържал се“ членовете на Съвета за сигурност на ООН приеха резолюция, която закрепи за Русия дефиницията „държава агресор“. Въз основа на тази резолюция по-късно в Общото събрание на ООН дори държави, които по принцип се смятат за част от зоната на влияние на Москва, се въздържаха или не присъстваха в залата, с което лишиха Русия от подкрепата си.

Русия остана изолирана.

Всеобщото осъждане на войната срещу Украйна се проявява както във всички сфери на обществения живот (например в културата и спорта), така и в лишаването на Русия от възможността пълноценно да участва в редица организации, комитети и работни групи. Включително там, където от години руските дипломати или имат водеща роля, или са сред основните действащи лица. Трябва да вземем предвид всичко това, когато правим оценка на случващото се.

Промяната в принципите на водене на международните отношения под натиска на кризисните обстоятелства може да създаде редица проблеми в световен план, което допълнително ще затвърди усещането за трайна и цялостна ерозия на съществуващата архитектура на сигурност и на основните принципи в дипломацията, закрепени в Устава на ООН.

Дали Русия трябва да понесе отговорността си за извършваната военна агресия? Безусловно да. Тя и всяка друга държава, която е нарушила международното право. Но за да излезем извън полето на теорията и неекспертното говорене за войната в Украйна, нека се спрем на

последиците за определящия съдбата на Близкия изток конфликт – този между Израел и Палестина.

По-конкретно – на възможната промяна на баланса, основан на релевантните резолюции на ООН и споразуменията за мир от 1994 г. в Осло. Всички тези решения очертават законовата рамка, която предвижда чрез преговори страните в конфликта – Израел и Палестинската автономна власт – да постигнат съгласие и взаимно признаване като две независими държави, живеещи една до друга в условия на мир и сигурност. За хода на преговорите и за самия процес отговорност носи т.нар. Квартет за Близкия изток – обединение между САЩ, Русия, ООН и ЕС.

След 2018 г., вследствие на политиката на администрацията на американския президент Доналд Тръмп и най-вече на решението да бъде признат град Йерусалим за неделима столица на Израел, перспективите за постигане на трайно решение в процеса между палестинците и израелците заглъхнаха значително. Обвиненията от страна на Палестинската власт към Израел и САЩ, че нарушават резолюциите на ООН и нормите на международното право, традиционно срещат разбирането на по-голямата част от световната общност, а решението на американския президент не бе прието в рамките на Квартета нито от ООН, нито от ЕС или Русия.

И все пак от страна на Вашингтон беше направен опит да се действа от позицията на свършения факт. Решението на САЩ на практика блокира работата на Квартета, но бе предпоставка и за по-сериозна тенденция –

маргинализирането на Палестинската власт като законен представител на палестинския народ.

Това бързо бе използвано от радикалните палестински групировки и най-вече от „Хамас“, които в тон с пропагандната си реторика, че договореното в Осло е акт на национално предателство, призоваха за борба срещу Израел. Помним кризата от май 2021 г. – тя започна, след като „Хамас“ изстреля ракета срещу Йерусалим в „отговор“ на сблъсъците в Стария град, поемайки главната роля в „борбата за защита на Светите места“ в града.

В условията на политически, а и икономически ступор Палестинската власт засега остава на краката си единствено за сметка на подкрепата на традиционните си донори и политически съюзници, сред които ЕС, неговите държави членки и ООН играят основна роля. Допълнителен удар върху имиджа на мирния процес бяха и подписаните мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, познати като Abraham Accords. Мирните договори на практика накараха много хора да си зададат въпроса:

Дали в крайна сметка фактите не надделяха над принципите и логиката на международното право?

И не наблюдаваме ли края на процеса? Доколко палестинска държава въобще е възможна? И ако не е възможна, то какво следва?

Опитите на участниците в Квартета да поддържат неговото съществуване в периода „Тръмп“ са белязани с много усилия, като едва след изборите в САЩ и встъпването в длъжност на новия държавен глава Джо Байдън форматът беше реанимиран. Връщането му на сцената на дипломацията обаче се оказа трудна задача. Политиката на свършените факти, за която стана дума по-горе, и процесите между Израел и арабските му съюзници продължиха да изместват фокуса от същината на проблема.

Членовете на Квартета търсеха начини да балансират между принципите, върху които почива форматът, и интересите на своите столици. Разговорите за среща на ниво министри и ръководители на Квартета бяха в ход. До 24 февруари 2022 г., когато решението на Москва да нахлуе в Украйна на практика сложи точка – и то за дълъг период – на този международно признат механизъм.

Русия е де факто изключена от участие в Квартета.

Определени столици смятат, че смисълът на това обединение е изчерпан и поради обстоятелствата и отсъствието на Русия следва то да бъде преформулирано или дори закрито. Съмнително е дали такова решение може да се вземе без санкцията на органа, създал Квартета – Съвета за сигурност, където едва ли Русия ще гласува „за“. Но това, че международната общност през очите на водещи държави е в настроение да приеме „политика на свършените факти“, би могло да доведе до сериозни последици.

Не може да не се признае обаче, че с началото на войната в Украйна Квартетът се намира в нова фаза на фактическа нефункционалност. Няма никаква възможност страните участнички да се съберат на една маса. Макар и това да бе единственият формат, който обединяваше Русия и САЩ по въпроса, че мирът в Близкия изток може да бъде постигнат единствено чрез преговори между засегнатите страни, независимо от опитите на трети страни да намерят начин да се наместят в процеса чрез алтернативни инициативи. Въпреки усилията на Франция, Египет, Йордания и Германия, идеята, известна като „Мюнхенски формат“, не успя да набере скорост и беше бламирана от самите Израел и Палестина.

Единственият член на Квартета, който има естествената роля и привилегия да е в контакт с враждуващите в момента Русия, ЕС и САЩ, е ООН.

Това е тежка и изключително отговорна задача. От първостепенна важност за офиса на ООН, воден от специалния представител на генералния секретар, е да запази принципите, заради които е създаден Квартетът, за да може той да продължи да функционира дори в условията на изолация на Москва. По този начин се съхранява идеята за ненарушимост на международно договорените принципи между основните участници в мирния процес. По въпроса за мира между Израел и Палестинската власт ООН има историческата отговорност да осигури континуитета във воденето на дипломация, за да се предотврати пренасянето на случващото се в Украйна върху други въпроси, свързани с мира, сигурността и стабилността в останалите точки на света.

Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства. Отделни представители в региона вече обсъждат по-директен подход, който евентуално ще канализира контактите директно с Израел и Палестина и ще привлече Египет и Йордания на масата на преговорите. Без ЕС и в отсъствието на ООН. Подобна инициатива е осъдена на неуспех.

В системата на международните отношения правото е основополагащ елемент, за да съществува ред. А центърът на тази система е ООН и неговите решения.

Относно перспективите пред един нов подход за разрешаване на кризата в Близкия изток трябва да се споменат само няколко детайла. За различията между Кайро и Аман по отношение на палестинския въпрос може много да се говори. Често се твърди, че Газа е грижа на Египет, а за Йордания остава Западният бряг. От друга страна, Палестинската власт едва ли ще  седне на масата на преговорите само с Израел. Палестинското правителство и президент се чувстват изключително некомфортно в момента и търсят мнението на традиционните си партньори. Те разбират, че при така стеклите се обстоятелства Москва не може да бъде контрапункт на никакви евентуални решения, насочени срещу интересите на палестинците. На среща с посланиците от Г7, състояла се преди дни в палестинската столица, прозвуча предупреждение: Палестинската власт трябва да знае, че връзките с Русия са нежелателни.

В Рамала се страхуват, че изкушението на израелското правителство да продължи с политиката на свършените факти би могло да нарасне, а с това – и перспективите за нова, много по-мащабна война с Израел. Кризата от май 2021 г., а и войните с радикалните палестински групировки и особено с „Хамас“ от 2006 г. насам биха могли да ни се сторят прелюдия към една много по-сериозна криза. Мнозина от палестинските лидери смятат, че на практика не е останала база за преговори. Усещането, че воюващите са водени от убеждението за „всичко или нищо“, не е само привилегия на войната в Украйна.

Подобен сценарий не може да бъде допускан.

Пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици. Историята на Европа нееднократно е доказвала това. Цената винаги е била и ще бъде непосилна.

Състоянието на мирния процес в Близкия изток може да е само частен случай, но ако се вгледаме в геополитическата карта на света след 1945 г., ще открием множество такива примери. В момента много хора анализират например възможните сценарии между страните в Южнокитайско море. Или относно съдбата на т.нар. Иранска сделка. И някак политическите шеги в сегашната ситуация не звучат смешно. Не е смешно и в Палестина.

Усещането за ерозия в механизма, заложен след 1945 г. чрез Съвета за сигурност на ООН и петте постоянни страни членки, се задълбочава. Още преди няколко години в анализ на една от тези членки се стига до извода, че от 2000 г. насам балансът на силите, в който от едната страна стоят САЩ и Великобритания, а от другата – Русия, е нарушен. Ако това е така, то необходимостта от изкуството на дипломацията е по-голяма от всякога.

Заглавна снимка: Пано от улична фотографска изложба до „Чекпойнт Чарли“, 6 март 2022 г. © Мирослав Зафиров. На оригиналната снимка (© LAB) са външните министри на ФРГ, ГДР, САЩ, Великобритания, СССР и Франция, както и двамата кметове на Източен и Западен Берлин по време на церемонията по демонтиране на известния контролно-пропускателен пункт в Берлин на 22 юни 1990 г. 

Източник

2022-03-07 война

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3453

От няколко дни си мисля колко много не искам да пиша тоя post.

За всички, които са живели под камък – преди 12 дни Русия нападна Украйна. Последиците от това безумие ще ги усещаме дълго време…

Да започна с краткото описание на руската пропаганда – мисля, че обяснява повечето лъжи, разпространявани по темата. Особено много ме дразни обяснението, че Путолини (някои хора ползват “Путлер”, ама определено се справя по-зле с blitzkrieg-а) нямал избор. Винаги има избор, и можеше вместо 30 години да си крадат усилено страната, да направят нещо смислено…

А вместо това някаква част от окрадените пари отидоха за информационна война. Която, да не се лъжем, в общи линии губехме. Достатъчно е да видим огромното одобрение за Путолини в България, всякаквото плюене против LGBT и ваксините и крайния ефект от това (най-слабо ваксинираната държава, най-голяма смъртност на глава от населението от COVID-19).
Колкото до свързаността на по-горните, много добре си личи кой започна да се изказва в подкрепа на войната, след като започнаха да режат различните източници на пропаганда. Дори и в нашите медии си личи, въпреки че доста от тях сериозно се уплашиха и леко промениха линията.
(няма да коментирам “националистите” предатели в парламента като Копейкин)

… а нас ни чака още една Северна Корея, само че по-близо до нас, и в която има наши близки. В момента самата Русия се опитва да се изолира от света, като се кани да се отреже от глобалния интернет (малко информация по темата), не могат да се случват разплащания (което се спира и от двете страни) и със спирането на полетите пък самите руснаци, които искат да се махнат от там, не могат. И докато там хората ще страдат заради изперкалия си “водач”, Европа (и в това число България) ще трябва да преосмисли зависимостите си и кой ни ги насади, и да направи нещо по въпроса.
(поне има сериозен шанс да намалее много влиянието на Русия в нашата политика и като цяло тяхната пропаганда, като не могат да плащат)

Но, в крайна сметка има значение какво правим, не какво говорим. Супер се радвам как доброволците от OpenFest почти моментално се навиха/захванаха да помагат за бежанците, и как се задвижиха организациите по темата. Не настигаме Полша, и не сме толкова желана дестинация (най-вече заради високия рейтинг на Путолини и като цяло голямото руско влияние тук), но все пак до преди няколко дни са пристигнали 20000 бежанци, и ще идват още. Можем да им помогнем, можем да помогнем на организациите, можем да спрем да купуваме руски газ най-накрая, и да измъкнем и хората от Русия/Беларус, останали там под управлението на малоумници.

Можем още неща, давайте предложения.

А аз ще се опитам да не си представям всеки път като си играя с децата какво ли се случва с децата в Украйна.

(защото може да не сме в списъка на следващите за нападане, но определено сме в списъка на по-следващите)

Писмо до правителството – първо в “Биволъ” “Невинни деца са мишена”. Украински младежи молят София за оръжия

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%BB%D0%B0.html

четвъртък 3 март 2022


За оръжия, бронежилетки, муниции и по-строги санкции срещу Кремъл призовават украински младежи в писмо до правителството на Кирил Петков, адресирано и до сайта „Биволъ“. Прессъобщението е в два варианта –…

Литературата като противоотрова на пропагандата: 10 важни книги за Украйна и Русия 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-vazhni-knigi-za-ukrayna-i-rusiya/

Литературата е противоотрова на пропагандата. Колкото и поетично да звучи, дори проучвания в сферата на комуникационните науки стигат до заключенията, че четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. Докато пропагандата търси прости и емоционални обяснения, книгите дават нюанс и преобразуват първичната емоция в емпатия. Докато пропагандата цели манипулация, литературата дава свобода за разбиране. С тази мисъл подготвихме списък с важни книги, с които читателите да си обяснят света, в който осъмнахме преди няколко дни.

Мисля, че Украйна тъкмо започна да се учи да говори за себе си, да се заявява. Това обаче невинаги ни се получава. Тогава за нас започват да говорят други, което невинаги е в наша полза. Именно в този случай литературата е важен инструмент за комуникация. Много се надявам, че чрез украинските книги ще се появи по-голямо разбиране за Украйна във вашата страна, което не се гради на стереотипи и предразсъдъци. Същото се отнася и за Източна Украйна и нейното възприемане – разбира се, че за украинския Изток се говори много от самото начало на руската агресия и военните действия в Донбас. Жалко е, че Украйна, по-точно източната ѝ част, присъства в информационното поле предимно като територия на война, място, където се водят военни действия. Всъщност това е един интересен, нееднороден, парадоксален район, където живеят много интересни хора. Надявам се, че в бъдеще ще можем да говорим за Източна Украйна не само в контекста на войната.

Това са думи на украинския писател Сергий Жадан пред „Литературен вестник“. Именно негова книга е първата ни препоръка в настоящата статия.

„Химн на демократичната младеж“ от Сергий Жадан

превод от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2019

Сборникът съдържа шест истории от Украйна през 90-те, разказващи за постсъветската трансформация, която само формално нарича себе си демокрация. „Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират“, пише в представянето на книгата.

„Зад гърба“ от Гаска Шиян

превод от украински Пенка Кънева, изд. „Колибри“, 2021

„Зад гърба“ също е „роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Роман, който шокира с натуралистичните сексуални сцени, с богоборчеството и бунтарското си отношение към семейните и социалните ценности. Роман, силно оспорван и горещо приветстван от критици и читатели“, четем в рецензията на издателя.

Преди седмица в „Дневник“ беше публикуван откъс от книгата.

„Монументалната пропаганда“ от Владимир Войнович

превод от руски Иван Тотоманов, изд. „Жанет 45“, 2005

Романът проследява историята на Аглая Степановна Ревкина и нейната дълбока привързаност към другаря Йосиф Висарионович Сталин. През 1956 г. обаче култът към личността на Сталин пада, а с него се срива и светът на Аглая Степановна. От черно-белите реалии, в които всеки враг на Сталин е враг на народа, тя трябва да се адаптира към съвсем различна политическа обстановка, която обаче ползва същия речник и етикети.

През по-голямата част действието се развива в руския град Долгов, където главната героиня е важна партийна особа. С настъпването на промените обаче Аглая Степановна отказва да приеме новата партийна линия, което води до изтласкването ѝ от структурите. В своя отчаян бунт на преданост, тя подслонява премахнатата от града статуя на Сталин в дома си. Под историята за съжителството им и за живота на Аглая Степановна откриваме важни прозрения за култа към личността и партията, за крайностите, до които стигат хората в името на идеологията, и за способността на човешкия ум да съществува в доброволен плен на собствените си илюзии. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, публикуван в „ЛитерНет“.

„Остров Крим“ от Василий Аксьонов

превод от руски Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2005

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим“ е издаден за първи път в САЩ, където Василий Аксьонов живее от 1980 г. Оттогава до наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до образци на жанра, като „1984“ на Оруел, „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Ние“ на Замятин. И не само: за огромното мнозинство читатели „Остров Крим“ продължава да звучи пророчески и е култова книга на въплътената антиутопия – особено с оглед на насилственото анексиране на Крим през 2014 г.

Съветското гражданство на Аксьонов е отнето и възстановено по време на Перестройката, а възгледите му се определят като антитоталитарни. „Остров Крим“ разказва алтернативна история, в която белогвардейците успяват да удържат полуостров Крим след Октомврийската революция. „Ню Йоркър“ описва книгата като „трескавия сън на руски интелектуалец – каква би могла да е Русия, ако не беше се превърнала в Съветския съюз“. Ключовото събитие в романа е съветската инвазия в алтернативния Крим – инвазия, която е уж поискана, разбира се, от живеещите там. Защото не е война, ако е „освобождение“.

„Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич

превод от руски Тотка Монова, изд. „Парадокс“, 2016

Това е последната част от петокнижието на Алексиевич и разказва „историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР“, както пише Георги Грънчаров в ревюто си на книгата:

„Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците. […] Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за срива на режима. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой, и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.“

„Предел на забравата“ от Сергей Лебедев

превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020

„След толкова много написани и изговорени думи за съдбата на заточениците в Далечния север по времето на комунизма, нов ракурс към тази тема изглежда невъзможен. Но романът на Сергей Лебедев го открива – той е потъване в мрачните галерии на рудниците, поглед отдолу, отзад, през очите на невинния, омърсен косвено, заразен от злото като дете“, четем в представянето на книгата. За нея писателката Яница Радева казва в рецензията си за „Литературен вестник, че „не е роман за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото“.

„Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която открай време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21-ви век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин“, пише Антония Апостолова в „Литературни разговори“.

„Полеви изследвания на украинския секс“ от Оксана Забужко

превод от руски София Бранц, изд. „Изток-Запад“, 2005

Публикувана за пръв път през 1996 г., тази книга е сред най-противоречивите и днес. Високолитературен роман, привидно написан хаотично и като поток на мисълта, който пласт след пласт ерозира и оголва посланието. Поради това и една история за края на връзката между главната героиня и нейния приятел всъщност разкрива детайли за живота в Украйна, историческото наследство и украинската идентичност. Човешкото тяло може да бъде разглеждано като метафора за тялото на нацията, за територията, и с оглед на събитията човек веднага си задава въпроса как се усещат фантомната болка на анексията, прорезите на инвазията.

„Украйна има дълга история на разделяне и събиране, отново и отново. Части от съвременна Украйна са се считали за руска, полска, немска територия… Забужко е силно чувствителна към психологическия аспект, към тъмната и потисната част от украинската история и идентичност, но тя е също толкова наясно с потенциала за трансформация. В крайна сметка културата винаги се променя, дори обременена с теглото на миналото“, четем в ревю на Бриана Бербенюик в канадския книжен блог Numéro Cinq.

„Русия на Путин“ от Анна Политковская

превод от английски Елена Кодинова, изд. „Бард“, 2007

Едва ли има човек, който да не знае името Анна Политковская. И ако днес все още някои наблюдатели смятат Владимир Путин за рационален руски лидер от ново поколение, то Политковская изгуби живота си вследствие на проницателните си и навременни прозрения за характера на руския диктатор.

„Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането си на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици, Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаваща корупция в армията и съдебната система, срив сред интелигенцията, трагични грешки по време на акцията „Норд-Ост“ – това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ“, четем в представянето на книгата.

„Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцер Хуго-Бадек

превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Полският журналист прекарва няколко месеца в пътуване из Русия и превръща черната статистика в истории, припомняйки ни, че зад числата стоят хора. По пътя, дълъг 13 000 километра, се срещаме с жителите на градове, в близост до които са се провеждали ядрени тестове, с живота на алкохолици и наркозависими, с работещи в оръжейната индустрия на Русия и с какви ли не други персонажи от най-ниските и тъмни прослойки. Въпреки тежестта на разказаното без нито една спестена истина, Хуго-Бадек открива хумор, топлина и човещина в сибирската степ, която може да се интерпретира като отражение на пустотата, обитавана от много от истинските герои в репортажите.

„Зимата идва“ от Гари Каспаров

превод от английски Христо Димитров, изд. „Сиела“, 2015

„Гари, ти беше прав.“ Това са думи на мнозина от познатите на Каспаров, които самият той сподели, че чува от началото на инвазията в Украйна. „Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт“, четем в ревю на книгата в „Култура“, където може да прочетете и откъс.

Каспаров пише за много важна част от руската политика през последните 20 години – приобщаването на цели сектори от западните политически елити към Кремъл чрез финансови облаги, например постове по високите етажи на руския бизнес. Днес думите на Каспаров се четат като пророчество, с което може да завършим нашите препоръки:

Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнайсет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.

Припомняме и препоръките на Йовко Ламбрев от миналата седмица за още книги по темата за Украйна и Русия: „Червен глад“ на Ан Апълбаум, както и „Кървави поля“ и „Пътят към несвободата“ на Тимъти Снайдър.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Парадокс“, „Колибри“, „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна снимка: Alfons Morales / Unsplash

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник

Протестът пред Посолството на Русия – в снимки Украинци и българи – заедно срещу войната на Путин

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%86%D0%B8-%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0.html

четвъртък 24 февруари 2022


Стотици украинци, както и пресъединилите се към тях българи и руснаци се събраха пред Посолството на Руската Федерация в София в четвъртък, на 24 февруари 2022 г., видя “Биволъ” на…

„Путин си търсеше повод за война.“ Разговор с Димо Гяуров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/

Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 20032006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.

Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.


Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?

Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.

Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?

Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“

А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…

Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.

Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?

Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.

Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?

Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.

Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.

В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.

Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?

Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.

Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?

Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.

Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.

Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.

Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?

Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.

Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.

Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.

Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?

Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.

Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?

Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.

Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.

Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.

И това Ви се вижда конспиративно?

Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.

Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?

Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димо Гяуров по телевизия „Канал 3“

Източник