Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ukrayna-balkanite-i-geopolitikata-na-noviya-svetoven-red/

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kakvo-stava-byudzhet-regulatori-ukrayna/

Коалиционното управление натисна газта с две приоритетни теми – бюджет 2025 и нови състави на ключови регулатори, докато България е изправена пред въпрос с геополитически заряд: ще остане ли в единство с ЕС за Украйна, или ще направи крачка назад?

Пушекът, който се вдига около бюджета, замъглява фигурите на кандидатите за регулаторните и контролни органи, кой ги предлага, кои имат най-големи шансове и чии интереси представляват. Разбираемо, първата тема привлича много по-голям интерес – над 550 000 са заетите в обществения сектор, още 2,04 милиона души са пенсионерите, болниците (държавни, частни и тук-там общински) се финансират от едно място – НЗОК, бизнесът разчита на капиталовата програма. 

Що се отнася до регулаторите, които контролират всички процеси и бизнеси за милиарди, предполага се, че мачовете са свирени, предвид скоростно стартираните процедури за избор и едноседмичния срок за номинации, още преди да бъде внесен бюджетът и да са известни управленските намерения. Но и предишните процедури не са се отличавали с прозрачност, дълбочина и стремеж за по-широко обществено обсъждане. Фигурите, които изплуват като номинирани, показват познатия стремеж за овладяване от сили, вече работили и работещи за познати задкулисни интереси. Надежда за обществена полза няма.

Във външнополитически план България е изправена пред ключов тест – ще потвърди ли досегашните си позиции за Украйна, или ще се отметне от заявената европейска солидарност, преминавайки в лагера на Унгария и Словакия. И макар никой да не е поискал от България военна сила за изпращане на фронта в Украйна, президентът Румен Радев побърза да обяви: „Категорично съм против!“, макар че решава Народното събрание, а не държавният глава.

Игрички с пенсиите 

Когато едно правителство публикува около полунощ проектобюджета си и след 11 часа промени основен разход, засягащ 1/3 от населението, в създалото се напрежение ли е причината, или в „издърпаните ушички“? Така олигархът и лидер на ДПС – Ново начало Делян Пеевски си приписа заслугите за променената позиция на властта да повиши пенсиите на всичките над 2 милиона пенсионери с 8–9%, вместо само най-ниските. 

Бързичко се коригираха и ги поздравявам. Пенсионерите ще имат своите пенсии. Отпушиха ушичките и така трябва да чуват. Ако не – протести до дупка от „Ново начало“ и всеки път ще ги дисциплинирам.

Съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков смята, че промяната е тяхна заслуга. 

Благодарение на бързата реакция на Асен (Василев – б.а.) и цялата коалиция, нормалното увеличение на пенсиите бе възстановено само за няколко часа. Пенсионерите са защитени.

Акцията обаче е по-скоро реверанс към коалиционния партньор БСП и нейното прясно избрано ръководство, така се уплътнява ролята ѝ в управлението като негов „социален гарант“. В замяна БСП вече говори за еврозоната. Странно е, че проектобюджет, разгледан по-рано същия ден от Съвета за съвместно управление, в който участват представители на четирите формации (ГЕРБ–СДС, БСП–ОЛ, ИТН и ДПС–ДПС), предизвиква напрежение следващата сутрин с разхода за пенсии. После всичко се разви предсказуемо – управляващите обявиха, че от 1 юли всички пенсии ще се повишат по т.нар. швейцарско правило с 8,6%, а Надзорният съвет на НОИ тутакси се събра и го потвърди. 

За увеличението от 1 юли на всички пенсии са необходими още 427 млн. лв. освен планираните в бюджета близо 200 млн. Остава министърката на финансите Теменужка Петкова да ги намери, но БНБ вече обяви, че ще внесе 800 млн. лв. в бюджета тази година, което е по-високо от планираната вноска от 550 млн. лв. Според социалния министър Борислав Гуцанов необходимите за увеличението средства най-вероятно „ще дойдат от инфраструктурните проекти“, другият вариант е заем. 

Предвид традиционното неизпълнение на капиталовите разходи от няколко години насам – не повече от 50%, предвидените за 2025 г. 13,8 млрд. лв. може да бъдат намалени. (Другият вариант е дълг.) За мащабни проекти работна ръка в България трудно може да се намери – и високо-, и нискоквалифицирана. А ако започне строителството на седми и осми блок на АЕЦ „Козлодуй“, със сигурност ще трябва да се внася отвън. 

Едно е ясно – няма да се реже от увеличените разходи за заплати на всички в МВР, които струват над 1,2 млрд. лв. Нито от повишените възнаграждения за военните или държавната администрация. 

И всички са доволни. Бюджетът е добър, защото има… бюджет. Реформи няма. Пенсионерите в МВР остават, увеличението на заплатите ще е за всички, не само за редовите полицаи, както предложи ПП–ДБ. А Бойко Борисов, лидерът на партията, с чийто мандат управлява правителството и са излъчени ключовите министри, в това число и премиерът, зададе и хоризонта на властта.

Стоим в това правителство заради еврозоната [очаквана от 1 януари 2026 г. – б.а.].

В превод: разпределяме регулаторите и съдебната система, избират се главен прокурор и председател на ВАС, изхарчва се бюджетът – и избори. 

Регулатори на втори план

В шумотевицата около парите за пенсионерите потънаха новините за първите номинации за регулаторите, станали известни тази седмица. Изборът им, с изключение на квалифицираното мнозинство, нужно за ВСС и Инспектората, ще става с половината от гласовете на присъстващите в залата депутати. За втори мандат като подуправител за „Банков надзор“ БНБ предлага Радослав Миленков, който оглавяваше Фонда за гарантиране на влоговете след фалита на КТБ. Неговата лоялност към Пеевски не е тайна – и не само заради ролята му в разпределението на средствата, получени от активите на фалиралата банка.

За управител на НЗОК, която тази година ще разпределя бюджет от 9,45 млрд. лв. (от които 4,1 млрд. са за болниците и 2,5 млрд. – за лекарства), само ГЕРБ–СДС издигна кандидат, което означава и сигурна победа. Това е доскорошният заместник-министър на здравеопазването доц. Петко Стефановски, който заемаше този пост и в правителството на т.нар. сглобка, и в служебния кабинет на Димитър Главчев. Според ПП–ДБ мандатът на настоящия управител на НЗОК изтича през август, не през март, но парламентарната Здравна комисия откри процедурата. 

Изглежда, че ГЕРБ ще вземе и председателското място в Комисията по енергийно и водно регулиране (КЕВР) с кандидата си – настоящия директор на Дирекция „Електроенергетика и топлоенергетика“ в регулатора Пламен Младеновски. И макар за втори път най-голямата партия да го предлага за поста, лидерът не го познавал.

Не го познавам, Делян Добрев ги предлага.

Конкурент на Младеновски за поста председател е Меглена Русенова, номинирана от ПП–ДБ и за председател, и за енергиен комисар. Прогнозите са, че и двамата ще влязат в КЕВР, но Русенова, подкрепена от енергийния бранш, като комисар. В момента тя е член на управата на Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ и е в борсовия съвет на Българската независима енергийна борса.

Конкуренция на Русенова за енергиен комисар е Таско Ерменков, издигнат от БСП – Обединена левица. Останалите номинации са за воден комисар – на ветерана в политиката Ремзи Осман от ДПС–ДПС и на Александра Богоявленска, подкрепена от ИТН, с опит в „Напоителни системи“. Но и БСП, и партията на Слави Трифонов вече имат по един комисар, така че прогнозите са Доган и сие да получат креслото.

За един от ключовите регулатори, каквато е Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), изплува името на Росен Карадимов, последния председател на Комсомола при Живковия режим, шеф на кабинета на премиера Сергей Станишев при Тройната коалиция, който влезе в Българската банка за развитие (ББР) благодарение на служебния кабинет на президента Радев през 2022 г. По-късно стана и министър на иновациите в служебното правителство на Димитър Главчев. Човек на „ти“ с олигарха Делян Пеевски, а изглежда, не само с него, изскача и по делото КТБ в свидетелски показания, че „идвал всеки месец за 10 000 евро на ръка“. 

През януари тази година сайтът за разследваща журналистика BIRD.bg съобщи, че братът на министъра на спорта Иван Пешев – Санко Пешев, е в управлението на дружеството „Интернешънъл инвестмънтс“ ЕАД, за което има индиректни връзки, че е свързано с Пеевски и Йордан Цонев, депутат от ДПС – Ново начало. През 2016 г. компанията е получила заем от 115 млн. лв. от ББР за купуването на хотел на Халкидики. Преди месец по bTV Карадимов защити заема – бил редовно обслужван, а на въпрос дали е вярно, че няма обезпечения, заяви, че това не е единственият начин да се обезпечи един кредит.

Издигнат от БСП за шеф на КЗК – органа, който разрешава или отказва сливания и придобивания и следи за картели и нелоялни търговски практики, засега Карадимов изглежда почти сигурен. Един от шефовете на КЗК Петко Николов изкара на поста от 2003 г. до 2016 г., а настоящият – Юлия Ненкова, майка на депутата от ГЕРБ Александър Ненков, кара 9-та година.

Но и ПП–ДБ имат номинации за КЗК – и за председател, и за член, и тя е на доц. д-р Иван Стойнев, преподавател по европейско право в Софийския университет, специалист по конкурентно право, и на доктора по икономика Юлиан Войнов, който има опит в КЕВР и в Министерството на финансите. Стойнев чете лекции и в европейски университети.

Номинациите тепърва ще изненадват, гласуванията по тях – също. На ГЕРБ е единствената номинация за друг голям регулатор, какъвто е Комисията за финансов надзор – издигат дългогодишния директор на Българската фондова борса Васил Големански. Избраният за председател предлага други трима за свои заместници. 

За Фискалния съвет ГЕРБ номинира за председател бившия си финансов министър Симеон Дянков, а за членове – бившия зам.-министър на финансите Любомир Дацов, който и сега е в Съвета, и Десислава Калчева, която също е работила там, а сега преподава в Софийския университет. Предложението на ИТН е Атанас Атанасов, сега главен експертен сътрудник във Фискалния съвет. БСП издига Богомил Манов, също университетски преподавател, а ДПС на Доган – бившия депутат Ердоан Ахмедов.

Липсата на кворум попречи да бъде открита процедурата за попълване на 11-членната парламентарна квота във Висшия съдебен съвет. Управляващото мнозинство – ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС–ДПС, не успя да събере мнозинство. Да се чете: още не е постигнато разбирателство зад кулисите за кандидатите. Постигне ли се, кворумът веднага ще се намери. От ГЕРБ обвиниха ПП–ДБ, че заедно с „Възраждане“ са провалили кворума.

Лидерът на ДСБ Атанас Атанасов напомни, че мнозинството отговаря за кворума.

Още едно правило от политиката – че подкрепата се търси, а не се носи на тепсия. Така че тези, които управляват, които набутаха, извинявайте за израза, всички тези точки, бързайки да се окомплектоват регулаторите с техните хора, да си потърсят подкрепата, нали. Ние сме готови за разговори.

България – изгубена за Украйна

Геополитическото напрежение също скрива управленските игри, при които точно определени хора трайно биват намествани на определени места за години напред. На преден план е невъобразимата патаклама около изпращането на български войници в Украйна, без никой да е искал такива. Потвърдиха го министрите на външните работи и на отбраната Георг Георгиев и Ангел Запрянов, извикани на изслушване в парламента. 

Никой никъде и по никакъв начин не е подлагал на обсъждане въпроса за изпращане на военни контингенти в Украйна за участие в бойни действия между Русия и Украйна.

Никой не е искал от България участие в операцията по мироопазване, която е бъдеща и евентуално може да се осъществи. 

Но преди да се чуят техните обяснения, президентът създаде „факта“ с изявлението си, че е категорично против България да изпраща войници в Украйна. Решението за изпращане на български войски в Украйна е изключителен прерогатив на Народното събрание, а категоричността на държавния глава създаде впечатление, че България отказва участие още преди да има формирана позиция на съюзническо ниво.

Повод за шума станаха въпроси, изпратени до съюзниците в НАТО, в това число и България, за евентуално участие в процеса по гарантиране на сигурността в Украйна от Американското посолство и чрез постоянната делегация в НАТО. Вашингтон сондира мнения кои държави биха могли да допринесат за гаранциите към Киев, готови ли са да участват с войски в Украйна като мироопазващи сили, какъв трябва да бъде размерът на евентуалните сили, ръководени от Европа, и др. Тези въпроси са в контекста на „част от бъдещи мирни договорености в условията на траен мир“, както обясни министърът на външните работи.

Премиерът Росен Желязков обаче прояви гъвкавост, заявявайки, че ЕС трябва да остане единен и предвидим в цялостната си подкрепа за Украйна. Направи го чрез видеоконферентната връзка, с която участва във втората извънредна среща за Украйна, чийто домакин беше френският президент Еманюел Макрон. Европа и Украйна трябва да бъдат на преговорната маса, беше онова, което заяви. 

А в петъчния ден единствено ПП–ДБ излезе с декларация, огласена от Явор Божанков, във връзка с третата година от началото на войната на Руската федерация срещу Украйна.

Цивилизационният избор на България ще бъде поставен пред изпитание в следващите месеци. Нашият национален интерес е траен мир, а той се гради само на истината – Украйна е жертва, решение на този конфликт без нея и без Европа е невъзможно. 

Изглежда, че всичко си остава постарому: властта „делка“ постове, бюджети и влияние на фона на геополитическо напрежение и не особено ефективен бойкот на търговските вериги по примера на съседните балкански държави. Пенсионерите са доволни, регулаторите – уредени, а големият въпрос за Украйна е удавен в политически шум.

Но поне към еврозоната държавата се движи.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ruskata-agresiya-v-ukraina-zashto-mirut-ostava-trudno-postizhim/

Tри години след началото на руската агресия срещу Украйна и повече от десетилетие след незаконната руска окупация на Крим и части от Донбас войната продължава без признаци за скорошно затихване и мир. Въпреки различните дискусии за потенциални планове за спиране на огъня, включително предложението на новия президент на САЩ Доналд Тръмп, постигането на мир остава далечна и сложна цел, а пътят към прекратяване на войната е изпълнен с предизвикателства.

Реалността зад мирните предложения

По време на предизборната кампания Доналд Тръмп заяви, че би могъл да спре войната в рамките на 24 часа, ако стане президент. Това изказване привлече внимание, но беше оценено от експертите като крайно нереалистично. Всеки план за мир между Киев и Москва трябва да бъде съобразен със сложни въпроси, включително бъдещето на окупираните от Русия украински територии, наказателна отговорност за руските военни престъпления и предоставяне на западни гаранции за сигурността на Украйна.

Русия и Украйна все още остават на двата полюса в своите цели във войната. Москва се стреми да затвърди контрола си върху завладените територии, да дестабилизира максимално Украйна и да я откъсне от близостта ѝ със Запада, докато Киев настоява за пълното възстановяване на своите граници и солидни гаранции от съюзниците си, за да се попречи на нова руска агресия.

Войната три години по-късно

През септември 2024 г. украинският президент Володимир Зеленски заяви, че Украйна е отворена за преговори, но само при условия, включващи гаранции за сигурност. В замяна на това Зеленски намекна, че би приел замразяване на фронта в сегашния му вид. В същото време Владимир Путин не показва готовност за компромиси, което допълнително усложнява ситуацията. Тази безизходица отразява различните приоритети и цели на двете страни, както и трудностите при създаването на условия за преговори.

Според експерти за постигането на устойчив мир в Украйна е необходимо страната да получи дългосрочни гаранции за сигурност срещу бъдещи руски нападения. Ясните механизми за защита на украинския суверенитет трябва да са незаобиколимо условие за начало на преговори, за да се избегне повторение на конфликта. Това включва не само военна подкрепа, но и икономически и дипломатически ангажименти от страна на международната общност. И макар че подобни мерки изискват значителни ресурси и координация, те са от изключителна важност за гарантиране на стабилността в региона и за възпиране на бъдещи агресивни действия от страна на Русия.

Скептичността на Украйна по отношение на гаранции, които не включват присъствието на западни военни части в страната, е разбираема с оглед на факта, че Русия вече на два пъти нарушава международни споразумения, специално подписани за гарантиране на украинската независимост – меморандума от Будапеща (1994 г.) и споразумението от Минск (2015 г.).

Стратегията на Русия: всичко или нищо

Подходът на Русия към войната отразява руските дългосрочни амбиции. Правителството на Владимир Путин, изглежда, няма намерение да се откаже от своите цели, които включват присъединяване на украински територии и отслабване на съюза на Киев със Запада. Докато руските сили продължават своите военни кампании, стратегията на Кремъл вероятно е удължаване на конфликта с цел изтощаване на украинската съпротива и намаляване на международната подкрепа.

В същото време руската икономика все повече се превръща в заложник на войната. Според анализ на икономисти Кремъл е изправен пред парадоксална ситуация: икономическата структура на Русия вече е толкова силно ориентирана към военни усилия, че страната не може да си позволи нито да загуби, нито да спечели войната. Загубата би отслабила легитимността на режима и би довела до още по-дълбоки икономически и социални сътресения. От друга страна, всеки мир, който Путин би могъл да представи като руска победата, би изисквал огромни ресурси за бъдеща окупация и възстановяване на анексираните украински територии, което също би било непосилно за икономиката.

Този икономически капан, съчетан с международните санкции и изолация, създава уникално предизвикателство за Русия. Макар че военната индустрия и държавните програми поддържат известна стабилност, в дългосрочен план ресурсите са ограничени. В този контекст става още по-ясно защо Русия продължава да преследва стратегия на изтощение и развиване на военната си икономика, вместо да търси скорошно прекратяване на войната.

Ролята на Европа на фона на несигурността в САЩ

Макар че Съединените щати са ключов поддръжник на Украйна, вероятността за промени в приоритетите на Вашингтон е голяма. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори внесе допълнителна несигурност в продължаването на американската военна и финансова помощ за Украйна. Това подтикна Европа да се подготви за сценарий, при който трябва да поеме по-голяма част от тежестта.

Европейските държави с ключова подкрепа за Украйна, в това число Германия, Полша и балтийските страни, увеличиха военната помощ и финансовата подкрепа за Киев. Европейският съюз също обеща дългосрочна помощ, което даде силен сигнал за ангажимент към отбраната на Украйна, независимо от промените в политиката на САЩ. Въпреки това способността на Европа да замени американската подкрепа в такъв мащаб остава несигурна, особено с оглед на икономическите натоварвания, енергийните кризи и политическата нестабилност на Стария континент.

Допълнително Франция и Германия обсъждат нови форми на ангажимент в Украйна, включително възможност за изпращане на съюзнически войски. Президентът на Украйна Володимир Зеленски, разкри, че е водил разговори с президента на Франция Еманюел Макрон за разполагане на такива войски в Украйна като знак за подкрепа и стабилност. Макар че подобен ход е в начална фаза на обсъждане, той показва желание за по-дълбока ангажираност на европейските партньори.

Германия също обмисля изпращането на миротворчески сили в Украйна според германския министър на отбраната Борис Писториус. Това предложение обаче изисква широка международна подкрепа и може да се реализира едва след като се постигне трайно примирие. Европейските лидери осъзнават, че такъв ход крие значителни рискове, но също така може да представлява важна стъпка към дългосрочна стабилност в региона.

Защо мирът остава далечна цел

За да бъде постигнат мир, и двете страни трябва да се съгласят с условия, които удовлетворяват техните основни интереси – нещо, което изглежда почти невъзможно в момента, като се имат предвид динамиката на фронта и настроенията сред управляващите в Киев и Москва. Отказът на Украйна формално да признае промяна на международно признатите си през 1991 г. граници е в съответствие с държавния ѝ суверенитет и международното право, докато максималистичните цели на Русия не оставят място за истински преговори.

Международните медиатори, като Турция и Катар, са изправени пред допълнителното предизвикателство да преодолеят различията между воюващите страни, като същевременно запазят ниво на неутралност. По-широката геополитическа ситуация, включително ролята на НАТО за дългосрочен мир в Източна Европа и двусмислената позиция на Китай, допълнително усложнява потенциалните преговори.

Междувременно Киев и Москва, изглежда, се готвят усилено за активно продължаване на бойните действия. Украйна планира да свали възрастта за мобилизация сред гражданите си от 25 на 18 години, а новият лидер на НАТО призовава съюзниците да продължат с подкрепата си за нападнатата страна и предложи европейските държави да плащат за американски оръжия, използвани от украинската армия. В същото време изправената пред „неконтролирана финансова криза“ Русия планира да използва допълнителни севернокорейски военни в армията си, след като през последните месеци понесе големи загуби сред частите си на фронта в Донбас и Курск.

Перспективите за мир в Украйна остават далечни, тъй като Русия ще продължава своята агресия, а Киев няма друг избор, освен да се защитава. Докато международните усилия за посредничество срещат сериозни предизвикателства, дългосрочната стабилност в региона ще зависи от способността на Украйна и нейните съюзници да възпират руската ескалация. Поне докато Путин не бъде притиснат да преговаря за мир или не се стигне до политическа промяна в Москва или в Киев.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп, Еманюел Макрон и Володимир Зеленски на тристранна среща, организирана от френския президент, декември 2024 г. Източник: President Of Ukraine from Україна, CC0, via Wikimedia Commons

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/opasnoto-razshiryavane-na-voynata-kak-severnokoreyskata-armiya-se-ozova-na-fronta-mejdu-ukrayna-i-rusiya/

В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.

На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.

Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.

Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?

Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.

Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.

Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?

Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.

Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.

Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали. 

Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?

От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.

Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират. 

Къде стои Китай?

Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.

Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.

Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?

Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.

Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.

Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.

Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат

Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски

Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия. 

Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-na-teb-dulzha-zhivota-si/

Алла връхлита в стаята, в която спя, с две възглавници в ръце. „Ставай“, казва ми рязко, докато поставя възглавниците от вътрешната страна на прозорците. 

Шест и половина сутринта е, 26 август 2024 година. Отново съм в Украйна. Преди два дни пристигнах от Киев във Виница, в дома на Алла. Сирените за противовъздушна тревога виха цяла нощ, но накрая все пак съм се унесла въпреки зловещия им звук. 

Скачам от леглото и хуквам към малкия двор, за да видя какво става. Съвсем съм забравила за всички правила, които ми набиваха в главата и миналата година, и тази – че при обстрел не бива да съм навън, а напротив, трябва да потърся убежище или поне място без прозорци. 

Вместо това седя насред малкия двор на Алла и гледам към облаците. Нищо. Тишина. Сещам се, как Володимир ми разказваше миналата година, че на фронта най-зловещият звук е тишината, защото винаги следва нещо страшно.

От началото на войната през 2022 г. в небето на Украйна съм виждала само птици. Тази сутрин обаче знам, че сред облаците има ракети и дронове. Но не ги виждам. И точно тогава я чувам. Ракетата прелита над главите ни с грохот на голям самолет. Столът потреперва, кафето ми образува малки кафяви вълни в чашата. Докато разбера какво става, в далечината се чува друг грохот. Свалят я. 

Няма думи, които да опишат осъзнаването, че над главата ти летят ракети и дронове, които във всеки един момент могат да изсипят безумния си смъртоносен товар върху теб.

И… край… Само че аз не мисля за края в този момент. Някак си нямаш време да мислиш за края. Толкова е бързо и нереално, че просто седиш вцепенен и приемаш случващото се като сън, от който всеки момент ще се събудиш – или пък не. 

Така започна една от най-мащабните атаки на Русия срещу Украйна през последните две години и половина. След няколко часа чухме сигнала за отбой. Започнаха да валят новини, че по същото време, в което „моята“ ракета мина над главата ми, в почти цяла Украйна е имало обстрели с руски дронове и ракети. Информацията за жертвите и ранените от различни украински градове постоянно се обновяваше. Числата растяха. А усещането ми за хипнотичен сън не изчезваше. Тук съм, преживявам го, ужасена съм и в същото време не ме е страх. Мозъкът ми не иска да приеме, че е възможно насред ХХI век над главата ми да летят военни дронове и ракети, които искат да ме убият.

Какво може да ме събуди от този непознат смразяващ сън? Нещо познато и близко – тихото пиукане на телефона: съобщение. Приемам го точно както хората около мен – страхът ми се превръща в гняв. 

Володимир ми пише:

Не знам кога ще успея да дойда на срещата ни. Въпреки отбоя трябва да остана с хората си поне още два часа, в случай че има нови обстрели.

Володимир е началник на един от ПВО отрядите в близост до Виница. Ветеран, но отново мобилизиран. Този път в тила. Звъни ми в късния следобед. Тръгвам към срещата ни нетърпелива.

Всички сме живи, значи можем да се видим и поговорим. 

Виждам го отдалеч, но едва го разпознавам. Високият, засмян мъж в цивилни дрехи от миналата година сега е някак смален във военната си униформа, с раница на гърба. Очите му. Помня ги ясно от миналия август. Бистросини, сериозни, но засмени. Сега плуват във фина паяжина кръвоизливи, синьото е потъмняло и уморено. Протяга ми ръка – суха е и стиска толкова здраво, колкото и преди. Отвръщам му, а той започва да се смее с глас и ме разпитва: „Как спахте тази нощ, как се събудихте?“

Чувството му за хумор ме заразява. През смях му отвръщам, че ми е било малко шумно, но какво пък, ще го преживея. Володимир ме гледа изпитателно и продължава:

О, значи и Вие вече носите в себе си нашето украинско чувство за хумор. Вече умеете да се шегувате със страха.

Не съм сигурна, че знам какво е истински страх, защото все пак до мен не падна ракетата от сутринта, тя не уби мой близък, не разруши дома ми. Да, шегувам се, но какво всъщност съм преживяла? Един ужасен звук и низ от въображаеми ситуации, които той носи след себе си. Казвам му го. Володимир поклаща глава. Разбира, но очите му все още ме гледат с онзи характерен за всички украинци притихнал смях. 

В няколкото секунди, докато се гледаме, имам време да си спомня как през годините Алла премина през различните видове страх от тази война. В началото беше изпълнена с див ужас от летящите ракети, носещи пожари, разруха и смърт. После страхът ѝ от ракетите прерасна в отвращение и омраза към тях. Тази сутрин например беше бясна, че има обстрели над дома и родината ѝ, вследствие на които загиват хора, но докато сервираше обяда, намери сили да се засмее и ми каза:

Добре че те събудих. Щеше да проспиш атаката.

Сега страховете на моята приятелка са много по-дълбоки от мисълта да загубиш живота си, докато руска ракета или дрон летят над теб. Но аз за първи път съм почувствала заплахата толкова близко и тепърва се уча да се шегувам с нея. 

Питам Володимир: на теб ли дължа живота си днес? Той става сериозен. Кимва ми – да!

Пием лимонада, Володимир ми обяснява, че за всеки вид обект – дрон или ракета – е необходимо специфично ПВО, с което да бъде свален. „Само че ние нямаме. Сваляме ги с картечници…“

Гледам го невярващо. Усмивката му е малко изкривена, даже цинична.

От Европа и САЩ не ни дават нужното ПВО, за да защитим всичките си градове. В Киев има по-съвременно, но тук нямаме. Слушаме звука и по него се ориентираме за посоката, скоростта и какво лети. Правим бързи изчисления за траекторията, понякога наум, защото нямаме нужните компютри, и когато наближи достатъчно, започваме да стреляме с картечниците.

Явно съм изглеждала твърде изумена от чутото. Володимир вади телефона си и ми показва снимки. „Ето я моята картечница. С нея ти спасих живота тази сутрин.“ 

Казва го сякаш на шега, но е сериозен. Сред паяжината кръвоизливи в очите му насмешката изчезва. Володимир заговаря нетипично бавно за него. 

Бих искал да поканя всички колебаещи се европейски и американски чиновници да дойдат тук. Няма нужда дори да ходят на фронта. Може да отседнат на 50 километра от огневата линия или дори да дойдат в нашето ПВО гнездо и да се опитат да свалят една руска ракета или един дрон с моята картечница или с тази на приятеля ми до мен. И искам тези „високи гости“ да знаят, че ако не успеят да свалят руския дрон или ракета, в града, който охраняват, ще загинат десетки хора, може би стотици. Дали тогава ще се чудят имаме ли нужда от помощ, дали биха я бавили половин година, както направиха, дали биха довели семействата си да поживеят тук, дали биха се чудили от какво имаме нужда и колко голяма е тя?

В очите на Володимир няма и грам от хумора, с който ме закачаше преди малко. Останали са гняв и неразбиране. 

За пореден път в Украйна ми се налага да мълча, без да знам какво да кажа. Знам обаче, че ме е срам. 

Имаме нужда от всичко. Дори и от стари мобилни телефони, таблети и лаптопи, на които да напиша проклетия си рапорт – колко патрона съм изразходил, за да сваля проклетия руски дрон или ракета. Радваме се на минимални дарения, дори и на стари лаптопи или телефони. Било имало корупция в Украйна. Ами може и да има, но аз знам, че отчитам всеки патрон, който използвам, че пиша доклад за всяка помощ, която получа, колкото и нищожна да е тя. Едва ли нашата корупция е по-голяма от вашата в Европа или от тази в САЩ. Но се питам защо Европа и САЩ си пазят ПВО-то, защо не ни дадат повече, за да охраняваме градовете си? Толкова бихме се радвали да имаме модерна техника за сваляне на ракети и дронове. Нямаш представа какво е да видиш после на радара свалените цели и да си кажеш: е, нищо че е само с картечница, тази е моя… Там долу има спасени деца и въобще хора, които не са виновни за нищо и не бива да умират.

Мълчим. Володимир пали цигара. През това време го питам как преценяват къде да свалят дрона или ракетата.

Ракетите ги чакаме да слязат ниско, за да влязат в обсега на картечницата. Това е сериозен риск, но нямаме с какво друго да им противодействаме. С дроновете е по-лесно. Гледаме да ги прихванем и свалим извън града, защото за мен и колегите ми най-важно е да запазим цивилното население долу. Ако свалим дрон или ракета над града, осколките могат да убият много цивилни хора. Децата загиват от техните обстрели всеки ден. Колко още може да продължи това?

Обикновено уравновесеният, спокоен глас на Володимир сега звучи ядосано и някак тъжно. Той е войник, видял е всякакви ужаси на фронта, но мисълта, че загиват невинни хора от руските обстрели, сякаш не му дава мира.

Когато говорим за цивилното население и щетите, които то понася от тази война на Путин срещу Украйна, стигам в мислите си още по-далеч. Ако Украйна загуби и се предаде, и Русия се настани тук, ще следват много лоши времена за всички. Цялото ни младо поколение, тези, които сега са деца на десет-дванайсет годинки, ще бъдат подложени на страховита пропагандна обработка, докато не повярват на руските твърдения. Тогава, може би след десетина години, Русия ще има нова армия от млади украински деца с промити мозъци, които ще тръгнат към Европа, биейки се за Русия. Абсолютно убеден съм. Това според мен е много по-страшно от загубите на фронта сега, много по-страшно е от войната сега. Като казвам, че Украйна спира Русия и че Путин няма да се откаже от Европа, това имам предвид. Затова ни трябват оръжия. 

Заглеждам се в униформата на Володимир. На лявото му рамо има малка нашивка на частта, в която служи. Той улавя погледа ми, отлепя я и ми я подава.

Това е подарък за теб, за да помниш деня, в който едни момчета с картечници спасиха живота на стотици хора в едно украинско градче, докато руски дронове и ракети летяха с една-единствена цел – да сеят смърт. 

Разделяме се без обещание да се видим отново. „Пази се“ беше единственото, което си казахме, преди Володимир да потъне сред тълпата. 

Тръгваме към дома на Алла. Минаваме покрай красивото езеро във Виница, съвсем близо до реката. В него от сутринта плува голям, уродлив руски дрон. Мястото е отцепено. Искат да извадят дрона, без да го взривят.

В дома на Алла е тъмно. Тъмно е и навсякъде в квартала. Съпругът ѝ ни посреща с новината, че в Украйна е въведен режим на тока, тъй като голяма част от инфраструктурата, доставяща ток, е поразена от руските атаки. В Киев седем часа няма ток – два часа има.

Във Виница ще се радваме на три часа ток след четири часа тъмнина. Това, разбира се, не позволява на помпите да работят и вода също няма. Не можем да заредим и използваме телефоните или лаптопите си. Но засега градът може да се опита да заспи поне за няколко минути, преди сирените да започнат да вият отново.

Все пак батерията ми стига, за да се опитам да се свържа с хора, с които искам да се срещна през следващите дни в Лвов. Телефонът явно е зает, защото точно както преди една година операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

„В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман: 

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.

Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста.