Tag Archives: Украйна

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян
© Личен архив на Серго Маркарян

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“

10 години Евромайдан. Революция и реакция

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

10 години Евромайдан. Революция и реакция

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.


Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста. 

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)

След смъртта на Навални, руската опозиция се активира във въоръжена борба срещу Путин Легион за свободата на Русия действа и в България

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/legion_freedom_russia.html

четвъртък 29 февруари 2024


Военизирана организация на руски граждани и етнически руснаци, живеещи в Украйна и в емиграция отправи свое послание към българската общественост. Структурата се нарича Легион за Свобода на Русия /Легион Свобода…

На езика на войната

Post Syndicated from Олег Коцарев original https://www.toest.bg/na-ezika-na-voynata/

На езика на войната

1.

Избухне ли война, на хората не им е до игри на думи, изследвания и размисли, не им е до многословие. Първите страшни часове и дни са по-скоро време за кратки възгласи и вопли, призиви и команди, изплашени молби и шепоти, откъслечни слухове. А по-нататък става едно малко странно чудо: лека-полека военната реалност се превръща в норма. Свикваме. И правим наивното откритие, че животът продължава. Сиреч продължава да диша и да се променя и словото.

Украйна до голяма степен не беше готова за жестоката руска агресия на 24 февруари 2022-ра. Това се усети и в езиковата материя. Много от нас отначало просто не разполагаха с нужните за подобни обстоятелства думи и препратки. Ето защо в края на онзи злополучен февруари украинците често цитираха една наглед не съвсем уместна за контекста съветска песен от Втората световна:

Ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война

(„Точно в четири часа бомбардираха Киев – съобщиха ни, че е започнала война…“). Днес, две години по-късно, рядко някой се сеща за нея – междувременно бяха измислени какви ли не нови неща, а съветските творения започнаха да въздействат все по-отблъскващо.

2.

Новите реалии изискваха нови думи. Първо шумно „избухнаха“ названията на активно използваните оръжия. Най-напред – американските преносими противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“ и турските бойни дронове „Байрактар“. Те бяха особено забележими през пролетта на 2022 г., когато украинците отбиваха стремителното настъпление на руските военни колони в огромни части от севера, юга и изтока на страната. Затова с техните имена започнаха да се кръщават коктейли, кафенета и радиостанции. И то се знае – песни. С течение на времето, когато тази мода излезе от пределите на здравия смисъл, се появи думата байрактарщина – осезаемо „предобряне“ с военни или околовоенни образи, знаци и термини.

Друга важна дума, особено през 2022 г., е тероборона („теротбрана“ – от „териториална отбрана“). Говорим за род украински войски, „прикрепени“ към определен регион. В началото на руското нахлуване обаче, когато съществена роля в съпротивата срещу нашествениците играеха все още слабо организираните групи от доброволци, добре познаващи родния си град, квартал или село, а в определени моменти и места, оръжието се раздаваше едва ли не на всички желаещи, всичко това също се наричаше „тероборона“.

На езика на войната
„Света Джавелина“, стенопис на групата Kailas-V от 2022 г. в Киев (по идея на Кристиан Борис). Източник: @kailas.v / Instagram

В град Буча недалеч от Киев, където живея от седем години, през февруари 2022 г. активисти (кой с боеви опит, кой без) сформираха няколко такива лековъоръжени отряда, които докъм 3 март оказваха дейна съпротива на руските войски. На 27 февруари те първи пресрещнаха руската колона, разбита по-късно на „Вокзальна вулиця“ (Гаровата улица) – фотографии от разгрома ѝ обиколиха света и станаха един от символите на Буча. До началото на окупацията тези отряди бяха практически единствените силови структури, които донякъде контролираха града, а в някои квартали продължиха да действат и докато трая окупацията. Разбира се, става дума за спонтанни формации от граждани, а не за род войски – по-уместно би било да се говори за „самоотбрана“, но „теротбрана“ се наложи.

Или да вземем ироничното бавовна. Игра на думи, стъпила на руската мода (официалният и неофициален новговор в днешна Русия е отделна интересна тема) взривовете в окупираните територии или в самата Русия да се наричат просто „хлопо̀к“ („трясък“). По същия начин обаче се пише и „хло̀пок“, „памук“, което на украински е „бавовна“. Затова сега „памук“ наричаме всеки по-зрелищен и успешен украински удар по руските позиции, кораби, летища, мостове и градове.

На езика на войната
Кримски памук“, един от поредицата уж пантонски цветове на Слав Кривонос. Източник: @slav.kryvonos / Instagram

По-специфични и по-слабо известни на широката общественост са думите от строго армейския бит. Арта например е „артилерия“, покемон – модернизиран „Калашников“, нуль („нула“) – линията, в която се засрещат враждебните армии…

3.

Но бива ли език на войната без образ на врага? Нападналите Украйна наши „братя“, много ясно, предизвикаха грамадна вълна̀ от народна омраза (захранена и от „по-скромната“ агресия от 2014–2021 г.). Жестоките ракетни удари, изтребването на мирни жители в окупираните територии, разстрелите на пленници, фашистката реторика – всичко това не потуши страстите, само ги разпали.

Най-популярните наименования на руските войници в днешна Украйна са рашисти и орки. Първото е хибрид от Russia и „фашисти“ (парадокс: дискурсът на една война от ХХІ в. все още се върти около „фашисти“, „нацисти“ и „неонацисти“, както се именуват взаимно и двете страни). Второто е заемка от „Властелинът на пръстените“ на Толкин, където орките са отвратителните, безжалостни бойци на Мрачния владетел. Случвало се е в отговор на „орки“ руснаците подигравателно да наричат украинските военни „елфи“, но тази практика не стана масова.

За обозначаване на Русия се използва вехтото Московия или изразът в блатата. В употреба са и неуважителното русня¹, и традиционният етнофолизъм кацапи². А обидата йобана русня, ако човек иска да избегне цензурата в социалните мрежи или просто да намекне, се дава съкратено (йбн рсн и йбн блд³ рсн) или отзад напред (янсур анабой). Военните от многобройните „субекти в състава на Руската федерация“, като Тува или Татарстан, обобщено се наричат буряти (след 2022-ра мирното население край Киев никак не ги помни с добро). Заради любовта си към качването на клипчета в TikTok (често разиграващи мними епични сражения) подчинените на Кадиров чеченски отряди се славят като тиктокъри.

Немалък дял от лексикалната агресия се насочи към северния ни съсед – Беларус. Не всички украинци днес имат време, сили и желание да анализират кой е пожелал или е бил принуден да услужва на руските агресори с територия, летища, полигони, а вероятно и с оръжие, техника и униформи – дали диктаторският апарат на Лукашенко, или белоруското общество (и каква част от него). Затова се появиха откровени гаври с името на страната: Блядорусь, Беломосковия. Нещо сходно стана и с крайграничния руски Белгород, който – поради факта, че оттам редовно обстрелват Харков – за много украинци е вече Блядьгород.

Впрочем повечето украинци в тила все пак имат вземане-даване не с руски войници (уж нищо и никакво, а колко приятно!), а с руски ракети и ирански дронове. И ето че ракетите се превърнаха в блядіни/блєдіни (и се появи песента „Летить блєдіна“), а „шахидите“ заради формата си на „триъгълник с дръжка“ (на мен лично тя ми напомня на древен клинопис) станаха балалайки, което не значи, че не могат да бъдат и мопеди, шлюхеди и деренчалки („дрънчила“, „тракала“).

На езика на войната
© Пощенска марка „Руски военен кораб, върви на майната си“, автор Борис Грох

4.

Образът на войната е обикновено образът на сплотения пред външната заплаха народ. Да, в подобни времена действително не може без масова взаимна поддръжка, всеобщо доброволчество, песни, от които на човек му притреперва в гърдите и прочее родолюбиви прояви. Милиони хора събират пари за консумативи за войниците. Непременно се намира кой да „хвърли“ с колата си безплатно родителите с деца, които напускат опасен район. На помощ в разчистването на отломките от пострадалия при ракетен удар блок задължително се стичат доброволци. Заникъде сме без тези неща.

Но националното единство не е цялата военна реалност. И колкото повече продължава ужасът на бойните действия, толкова по-чести и видими стават някои не толкова въодушевяващи явления. Вътрешни дрязги и конфликти; грешки на гражданските и военните власти и на политиците; разминавания в понятията за тактика и стратегия; болка и гняв от загубите; умора и травми. Всичко това също е война и то влияе на начина, по който говорим. Горчивата самоирония, внезапните счепквания (често ей така, от нищо), редуването на отчаяние и еуфория в зависимост от новините или имитациите на новини…

Трагикомичен на този фон стана изразът две-три седмици. Уж толкова щеше да продължи активната фаза на бойните действия според прогнозата от март 2022-ра на Олексий Арестович, скандален и противоречив политик, тогава съветник на президента Зеленски. Днес такова „пророчество“ разсмива и поражда всякакви пародии, но на онзи етап мнозина повярваха на Арестович. Едни – като на човек, който „няма как да не е наясно“, други – просто защото искаха да вярват. Изобщо, в първите дни и седмици на войната имаше много слухове и разговори за скорошния мир.

„Политиците ще се оправят помежду си“, „Сега като тръгнат труповете, ще им се отще да воюват“, „Никой не иска война насред Европа в ХХI век“ – под път и над път се чуваха тези и подобни фрази. Една моя позната разказва, че всяка вечер си лягала да спи и се надявала на сутринта да се окаже, че е сънувала кошмар. Лесно е да си представим какъв е мащабът на разочарованието, което очакваше хората, поддали се на такива настроения, повярвали на подобни предвиждания.

Когато намаля първоначалният мощен поток от доброволци, които постъпваха в украинската армия и паравоенните структури, се оказа, че далеч не всички са готови да се вдигнат на оръжие. И не всички поддържат политиката на границите, затворени за мъже в наборна възраст. Това е сериозен, макар и невинаги забележим отстрани вътрешен конфликт, върху който се наслагва и все по-голямата разлика в опита и вижданията на тези, които са на фронта, и тези, които са в тила; на избягалите от Украйна и останалите в страната. Едните призовават всички цивилни да отидат на фронта; другите изнамират начини да не получат призовка…

И езиковата реалност, разбира се, ярко отрази този феномен. Огромно разпространение получи терминът ухилянт (от „ухилятися“, „да изклинчиш“), тоест човек, който се скатава от военна служба. Негов аналог е мамина череша (заемка от стара сантиментална песен). Мъжете, които успяха да заминат в чужбина и не възнамеряват да се връщат и да се бият с руснаците, попадат групово в саркастичното название батальон Полша или батальон Монако (за по-заможните). Някои фронтоваци казват за гражданите в тила, че са в киевския котел („котел“ тук е преводимо на военен жаргон с „чува̀л“ – затворени в обкръжение военни части, които продължават да се съпротивляват), в диванния батальон.

На свой ред и „черешите“ разработиха своя терминология. Като съобщават в социалките за хайки или блокпостове, където се връчват призовки, те могат да нарекат военните маслини и зелени, а полицаите – сини. Получават се доста образни конструкции: „две краставици и един патладжан“ за „двама военни и един полицай“ например. Правят се и иносказателни „прогнози за времето“: „Биківня, дуже сонячно, вдягнула окуляри, загоріли ніжки“ („Биковня, много слънчево, сложих си очилата, опекох си крачетата“). Тоест в киевския квартал „Биковня“ засега не се връчват призовки…

5.

Епохата поражда своите обобщения и събирателни символи. Така името Мариупол стана символ на трагедията на морския град, на варварския щурм на руснаците, на печално известния обстрел на театъра, където се криеха мирни жители (надписът „ДЕЦА“ не трогна особено агресорите), на дългата отбрана и плена на защитниците.

А Буча вече е знак за поразителната жестокост на окупаторите, стоварила се върху мирните жители, за разстрелите по улиците и в мазетата. За разлика от Мариупол, през пролетта на 2022 г. Буча беше освободена. Как се живее сега в градчето край Киев, което се превърна в черна точка върху картата на общоприетите представи? Избиването на над 400 граждани, както и гибелта на много военни от Буча на фронта си остава отворена рана, за която напомнят посветените на загиналите информационни табла по централната пешеходна улица.

От друга страна, градът се оказа не чак толкова съсипан, колкото можеше да се очаква. Повечето щети върху инфраструктурата и сградите са вече отстранени; много от жителите се върнаха по домовете си. Животът в Буча днес не може да се нарече точно „мирен“, но е относително спокоен, тилови и доста активен. На хората от други градове и държави това им се струва странно. Удивяват се, че войната продължава, а ти можеш да се къпеш в езерото на прекрасния местен парк. И питат ли, питат:

Ама езерото разминираха ли го???
Нима в Буча има езеро, а на езерото – плаж???
Това наистина ли е онази Буча???

Войната на фронта и войната в тила са твърде различни неща. Същото може да се каже и за пълномащабната (като започналата през 2022-ра) и локалната война (като в Донбас в периода 2014–2022). И хората чрез начина си на изразяване се мъчат да нацелят разликата. Затова докато активистите ни убеждават да не говорим за 24 февруари 2022 г. като за начало на войната (та пряката агресия на Русия започна още през 2014-та!), в Буча от обикновените хора на улицата на всяка крачка може да се чуе парадоксалната формулировка еди-какво си стана през войната, отнесена към февруарските боеве за града и окупацията му през март 2022-ра. А за сегашното време се използва след войната

Изобщо, войната загадъчно изкривява времето в човешкото възприятие. Часовете и минутите, дните и месеците се сливат и нерядко стават абстрактни (участниците и непосредствените свидетели на военните събития бъркат датите най-лесно от всички). Сякаш отново заживяваме в някакво архаично циклично време, където видимото движение на небесните светила и усещането за атмосферните явления по кожата значат много повече, отколкото буквите и цифрите в календарите, часовниците и телефоните.

Превод от руски Нева Мичева

1 „Русня“ обобщава презрително всички руснаци (по същия модел са образувани и нашите „псувня“, „сплетня“, „шитня“ и под.). – Б.пр.

2 „Кацапи“ идва или от арабския корен, от който е и българското „касапи“, или от украинската дума „цап“, „козел“ – употребява се от векове за обидно сборно название на руснаците и техните привърженици. – Б.пр.

3 „Блд“ е от „блядь“ – една от най-често употребяваните украински и руски ругатни, проникнала рехаво и неофициално и на български. Според речниците означава „лека жена“, корени се в думи като „дрънкам“, „плещя“, но и „блея“, „блуден“ и в днешно време се използва най-вече като междуметие от сорта на „ебаси“ или съществително в смисъла на „гадина“, „изрод“ и подобни. Поради огромната си популярност има най-разнообразни трансформации от „бля“ до „блядина“. – Б.пр.

4 Още в началото на март 2022 г. украинските пощи обявиха допитване до народа за дизайна на пощенска марка „Руски военен кораб, върви на майната си“ в чест на събитията от Змийския остров (спечели Борис Грох), през април я пуснаха в продажба, а през юли заслужиха с нея световна награда за филателно изкуство. – Б.пр.

Откъси от Украйна: Всички заедно

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-vsichki-zaedno/

<< Към трета част

Откъси от Украйна: Всички заедно

Някъде на фронта в Украйна, лятото на 2023 година:

Това, което ми давате, е много опасно. Може да избухне всеки момент. Кой е направил тези бомби?… Внукът ви?…

Юлия е на седемдесет години, председател на Фондация „Молфар“, която снабдява полевите болници на фронта с медикаменти и превързочни материали. Синът ѝ и племенникът ѝ се сражават във войната на Русия с Украйна. Внукът ѝ е на пет години. Когато Юлия тръгнала за пореден път към Бахмут, момченцето ѝ връчило стари гилзи и ѝ казало, че това са бомби, които ще помогнат на баща му да се върне у дома. Юлия не повярвала, че наистина вози в пикапа си бомби. Дала ги на един от офицерите на бойното поле като символичен подарък. Оказало се, че бомбите са истински.
Юлия е ужасена:

Как е възможно дете да прави бомба? Никой не го е учил. Вкъщи не говорим за войната пред него, защото той се разстройва. Чака татко си. Братовчедка му крои планове да убие Путин. С какво се занимават тези недонацелувани от бащите си деца?  

Доброволците и неправителствените организации в Украйна, които помагат във войната с Русия, са безчет. Всеки е поел някаква част: хуманитарна и психологическа помощ, лекарства, военно оборудване, дрехи, оръжия, автомобили.

Аз ходя до местата с най-активни бойни действия – Бахмут, Лисичанск, Запорожие. Помагам на лекари, фелдшери и шофьори на линейки да изнасят телата на ранените от самото бойно поле. Има случаи, в които лекари припадат от гледката на разкъсани тела. Всеки път колата, с която ходя там, е изцапана с кръв. Последния път намерих обувка, която явно не трябва вече никому. Докато евакуираме наши ранени, руснаците стрелят и по нас, за да ги доубият. Там сега е месомелачка.

Откъси от Украйна: Всички заедно
© Украински център за сигурност и сътрудничество

Помощта на доброволците не е само за фронта. В началото на войната при руската окупация в Киевска област училището в Гостомел е напълно разрушено от снаряди. Казват му „малкото училище“, защото в него учат само деца до четвърти клас. То е построено в началото на миналия век. Било е разрушавано през всички войни, които са се водили на територията на Украйна през миналия век, и е оцеляло. Оцелява и в тази, защото група доброволци от Фондация „Гуртум“ го ремонтират.

В Украйна е гласуван закон, според който учебната година не може да започне присъствено, без в училището да има бомбоубежище. Това лято „Гуртум“ слага началото на проект. Строят бомбоубежища за деца. Петко Петков е българин, компютърен инженер, който от началото на войната живее в Киев. Срещаме се насред украинската столица. Той е от създателите на  „Гуртум“.

На украински „Гуртум“ означава „заедно“, като изписването е с „о“, но ние го изписваме с „у“, за да е уникално и думичката „ум“, която на украински е като нашата, да присъства в името на фондацията.

До момента „Гуртум“ работи по дванайсет проекта като този в Гостомел.

В двора на училището направихме от железобетон конструкция, която отговаря на всички изисквания за бомбоубежище. Саша (един от основателите на фондацията) и приятелката му са архитекти. Изработиха план бомбоубежището да прилича на хобитска къщичка с типичните кръгли прозорчета, покрив, покрит с трева, цветенца и храстчета. Това е опит децата да влязат вътре без страх, защото са гледали филма. В бомбоубежището има всички удобства за учене. За мен образованието и училищата са най-важни за едно общество. Затова инвестирам в този тип дейност – да помогна децата да ходят на училище, а родителите им на работа дори и по време на война. Разбира се, стресираща е самата идея да се правят бомбоубежища за деца, но това е реалността в Украйна днес.

Мисля си как бих се чувствала аз, ако всеки ден изпращам детето си на училище с тревогата и ужаса, че някой нарочно би насочил ракета, за да разруши хобитската къщичка, в която моето дете учи. Спомням си как Алла ми разказваше, че най-големият ѝ страх е дъщеря ѝ да е на училище и върху него да падне ракета. Сега Алена е на училище. Въздушни тревоги има всеки ден и тя тича в своето бомбоубежище, което не прилича на хобитска къщичка, а е бункер под земята, в който има осветление, чинове и въздух – неясно за колко часа напред.

Убиването на деца и мирно цивилно население е военно престъпление,

ми казва Сергий Кузан, председател на „Украинския център за сигурност и сътрудничество“

Екипът разследва военните престъпления на руската армия от началото на войната в Украйна. Хората на Сергий работят на терен в цяла Киевска област, както и във всички освободени от окупация украински територии.

Мисля, че е ужасно да се говори за това, но няма престъпление, което руснаците да не извършиха в Украйна в тази война. Искам да кажа категорично, че техните престъпления по никакъв начин не са предизвикани. Опитваме се да разберем каква е целта им, за да извършват всички зверства тук, в Украйна. Колкото и жестоко да звучи, разбираме защо взривиха Каховската електроцентрала и предизвикаха катастрофа, равна на ядрен взрив. Но тук поне можем да намерим някакво обяснение, защото се опитваха да спрат настъплението ни към Херсонска област.

Сергий въздъхва. Замълчава. За пореден път през тези петнайсет дни в Украйна някой внимателно ме изучава – дали вярвам и разбирам дълбочината на изреченото. Сергий приковава поглед върху мен и продължава:

Не мога да намеря обяснение за нещата, които с колегите ми видяхме в освободените от нашата армия територии. В тези зверства няма абсолютно никаква логика освен физическото унищожаване на украинци. Явно в руското общество е протекъл процес на абсолютно обезчовечаване на украинците като нация.

Това, което видяхме в Киевска област, в Буча, Ирпин, Харков, Херсон, беше страшно, но руснаците бързо се научиха да прикриват своите военни престъпления. Правят масови гробове, давят или изгарят хората, за да не оставят следи. С тях има мобилни крематориуми, в които изгарят и свои, и чужди. Така замитат следите си. Все още не сме разкрили по-голямата част от техните престъпления.

Откъси от Украйна: Всички заедно
Улица в Ирпин © Украински център за сигурност и сътрудничество

Най потресаващ за нас беше контактът ни с жените, майките, сестрите на руските войници, които бяха в Буча, Ирпин и градовете с нечовешки зверства и издевателства над украински деца, жени, бебета, бременни жени, животни… Ужасяващи неща им бяха сторили. Изпратихме съобщения на майките, жените и сестрите на тези руски войници, които бяха в Украйна. Показвахме им какво са правили мъжете им, братята и синовете им тук. И те знаете ли какво ни отговориха? Няма да цитирам ругатните, но отговорът им беше: „Да, нека убиват украинци, нека убиват деца, това са украински потомци, които не трябва да израстват и живеят. Да, нека изнасилват, да се гаврят и убиват украинските жени, за да не могат да раждат украинци.“ Представяте ли си, майките на тези руски войници, възрастни жени да говорят така. Съпругите им да говорят така. Явно руското общество е болно и процесът на дехуманизация там е напълно завършен.

Питам Сергий за тезата с „двете гледни точки“.

Ако търсим истината, разбира се, че ще се ръководим от основните журналистически стандарти за плурализъм. В условията на война обаче ние нямаме съмнение кой е жертва и кой е агресор. Трябва ясно и честно да кажем, че има позиция на страна, която се бори за своята свобода, територия и независимост, и има позиция на страната, която атакува. Ако искаме да чуем позицията на агресора, това трябва да бъде наричано от медиите така: „Сега ще чуете позицията на агресора“, а не „Ето я и другата гледна точка“. Това е характерен прийом за манипулация, потребителят получава истината, но и лъжата, маскирана като някаква гледна точка. Тогава хората започват да си мислят, че истината вероятно е някъде по средата. За съжаление, се оказва, че истината в разбирането на средностатистическия гражданин се обърна на страната на Русия заради манипулациите ѝ. 

Говорим със Сергий как би могло да бъде спряно отвличането на украински деца. За първи път от началото на срещата ни ми изглежда отчаян.

Не можем да ги спрем да отвличат децата ни. Трябва първо да разберем, че Путин е военнопрестъпник. Той не може да отиде на срещата на БРИКС в Южна Африка, защото го издирват именно за военни престъпления, като отвличането на деца. Хората в окупираните територии са заложници и нямат голям избор. Ако руснаците искат да вземат детето, ще го вземат. Арестуват родителите, хвърлят ги в затвора и всички следи са заметени. За съжаление, ние нищо не можем да направим в окупираните територии.

Когато Русия нахлува в Украйна и започва пълномащабна война, в украинската армия има недостиг на всичко. Насред двора на голяма фабрика срещам Андрей Ковалев, председател на Благотворителна фондация „Виница, безопасен и комфортен град“. Докато минаваме през  охраната, чуваме сирената. Андрей ни пита искаме ли да ни заведе в бомбоужежище. Клатим отрицателно глава. Той се усмихва и казва:

Ние също спряхме да се крием. За мен и момчетата е по-важно да продължим дейността си без прекъсване, защото на фронта имат нужда от нас. Започнахме активна работа още в  началото на войната. Първото, с което се заехме, беше направата на противотанкови съоръжения, т.нар. таралежи. Събрахме на доброволчески принцип много заварчици, а предприятия ни подаряваха желязото, с което изработихме много таралежи.

Откъси от Украйна: Всички заедно
„Таралежи" на пътя © Украински център за сигурност и сътрудничество

По-късно правят „коктейли Молотов“ и търсят войсково оборудване: муниции, каски, бронежилетки и обувки, очила, необходими за фронта. Техни доброволци постоянно пътуват до предните фронтови линии и доставят каквото могат.

Последното, което предадохме на фронта преди две седмици, беше голям автомобил, на който поставихме военна установка ГРАД. Имаме доброволец, който до този момент е изработил трийсет и осем такива. Прави ги абсолютно професионално – с мерници, с автоматика и точност на уцелването до три метра. Стрелят на трийсет километра с обикновени снаряди. За съжаление, много момчета загинаха на фронта. Познаваме ги поименно. Наши сътрудници също загинаха. Последният ГРАД, който предадохме, имаше табелка с името на момчето, което работеше по него, но то също беше убито по време на бой.

Фондацията на Андрей купува и разпределя в болниците в Украйна лекарства, санитарни пакети, инвалидни колички, специализирани легла и дюшеци за болниците.

Ранените ни са твърде много. Сега се опитваме да купим пикапи, за да ги преоборудваме със системи ГРАД или в реанимационни автомобили, с които да извеждат ранените ни войници от боя. Автомобили са ни необходими не само за фронта, но и за патронаж. Обикаляме социално слаби хора или многодетни майки със загинали на фронта съпрузи, или пък ранени войници, които са изписани от болниците, но имат нужда от всекидневни грижи в дома си.

Питам Андрей как се осъществява контролът на помощите, които получават или купуват с дарени средства. Той не е изненадан от въпроса ми. Показва ми как пратките, които получават и разпределят, се заснемат с видео.

Контролът при нас, а и при повечето доброволци е много затегнат. Но да, знаем, че има кражби и злоупотреби. Според мен това става на ниво чиновници в държавния апарат. Ние сме доброволци. Ходим до местата на боя. Виждаме ужаса с очите си. Не мога да си представя, че някой би откраднал от хората, които умират, за да ни пазят. Да, възможно е чиновниците да крадат и сигурно го правят. Това е проблем на ниво държава и съм убеден, че ще бъде решен.

Откъси от Украйна: Всички заедно
© Украински център за сигурност и сътрудничество

Юлия е седнала напрегнато на стола си. Получава съобщения, в офиса влизат хора, които носят пакети и кашони.

Питате какво е там и как се справят нашите. Ще ви разкажа история от последните дни, на която присъствах. Една медицинска сестра беше ранена в крака. Извеждаме я от бойното поле. Тя въпреки шока повтаряше: „Моята рана е лека, отидете да помогнете на другите с по-сериозни рани. Потърсете Макс.“ Качваме я в колата, за да я отведем на по-сигурно място, а тя не иска да тръгне, докато не намерят Макс, когото е оставила на бойното поле ранен. На Макс му били откъснати краката. Тя му сложила турникети и успяла да го скрие зад някакво малко укрепление. Тогава я ранили, а той останал някъде там. Извади си телефона и показа на картата точните координати, където го оставила. Когато екип тръгна да прибира Макс, тя се отпусна в линейката и потеглихме с нея. Тогава изпадна в шок. Не можеше да си поеме въздух, цялата побеля. Онемя. Раздрусвам я, а тя се обърна към мен и пита: „Защо не мога да говоря?“ После внезапно промълви: „Видях ада, бях в ада. Стреляха от всички страни, не знаеш накъде да бягаш, избухват мини, разкъсват се тела и животът свършва. Много ме беше страх. Но аз се договарях със своя страх. Мисля, че всички момчета на фронта също се договарят със своя страх.“

Питам всички доброволци какво може да помогне на Украйна сега.

Сергий:

Ако България и Европа останат силни и имат стабилни правителства, това ще е най-добрата помощ за Украйна. Пазете складовете си с оръжие, нашите преди войната започнаха да гърмят – точно както вашите напоследък. Това е руска диверсия без съмнение. Колкото по-силна е България сега, колкото по-добре действат вашите специални служби, толкова по-бързо ще се справим и ние, а и вие с Москва.

Юлия:

Понякога правя торти за момчетата на фронта. Не защото са гладни, а за да знаят, че някой мисли за тях. На тези мъже на фронта им трябва сигнал, че не са захвърлени и нас ни е грижа. Те трябва да са убедени, че хората чуват историите им, тревожат се за тях, а който вярва в Бог, се моли за тях. Много от тези, които познавах, вече ги загубихме. Тази ужасна война трябва да свърши по-бързо. Затова и цяла Украйна, всички хора помагат, както могат. Нашата победа ще има много висока цена, но ние ще победим.

Андрей:

Имам седемгодишна дъщеря и тринайсетгодишен син. Те опаковат, разпределят хуманитарната помощ и помагат, както могат да помагат едни деца. Един ден виждам сина ми пред молитвеника в неговата стая. Казва ми, че се моли негов болен приятел да оздравее. Това се възпитава от най-ранна възраст – винаги да искаш да помогнеш на този, който има нужда. Сега изпитанието е огромно, но то ни сплотява и който и да се опитва да ни попречи, е безсмислено. Когато нещо страшно е пред нас и трябва да се защитаваме от него, всички заставаме заедно. Може много хора да загинат, но не и да ни победят.

Откъси от Украйна: Всички заедно
© Украински център за сигурност и сътрудничество

Големите куриерски фирми в Украйна са две. Между тях има шега: „Толкова сме добри, че доставките за фронта понякога пристигат, преди украинските войници да са заели новите си позиции.“ Шофьорът на една от фирмите кара червено камионче с бял надпис „Нова поща“. Возил е продукти за фронта, когато до камиона му пада ракета. Камионът се обръща и се възпламенява. Той оглушава от взрива, целият е обгорен, но оцелява. Когато идват спасителните екипи и го намират, човекът плаче. Единственото, което повтаря, е:

Не можах да доставя на войниците необходимите им неща, а те ги чакат. 

Откъси от Украйна: Тогава тихичко се появи страхът…

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-togava-tihichko-se-poyavi-strahut/

<< Към втора част

Откъси от Украйна: Тогава тихичко се появи страхът...

Дулото на танка сочи точно срещу изхода на метрото. Залива го пелена от проливен дъжд. Майданът и булевардът до него са притихнали под тежестта на сиви облаци и военна техника. Подготовката за парада на пленени руски бойни машини от сегашната война на Русия срещу Украйна започва ден преди 24 август, Деня на независимостта на Украйна. Дъждът в Киев полека-лека спира и мога да разгледам всичко по-отблизо.

Много от военните машини са обгорели, някои са без покриви, на трети има надписи: „Азов“, „Зарубежна“ (Чуждестранен), „ За Харкiв“ – с нарисувано до надписа сърце, „Никополь не бьi забуди“ (Никога не забравяйте Никопол), „Слава Україні“, „Дніпро“, „Руский иди на хуй“. Някои надписи са върху бетонни плочи, закрепени на танка. Вероятно са част от сграда или от нещо друго, взето от мястото, където танкът е рушил и убивал. Буквите са изкривени, набързо надраскани, задъхани и разтреперени.

Опитвам се да си представя ръцете, писали по тези танкове. Трескавия поглед. Страха, примесен с радостта от малката победа. Как изглеждат мъжете, пленили танка и изписали думи върху грозното му тяло.

Какъв мирис само има на фронта, направо воня! Но как да е другояче? Можехме да перем дрехите си само в някоя река. Нямахме вода за къпане, а беше лято. Къде ти сапун – търкаш си дрехите с камъни. Обличаш ги мокри, а наоколо всичко гори – каучук от гуми, човешки тела, поляните, горите. Навсякъде има пожари от стрелбата. Всичко гори. Миризмата е ужасна и прониква в дрехите ти, в тялото ти. Смърдиш целият на риба и огън.

Саша е ранен на фронта през лятото тази година. Очите му се движат бързо наляво-надясно. Прилича на тик. Пристъпва от крак на крак и ясно личи, че единият е по-къс от другия. Костта му е раздробена от куршум по време на бой. Сега на мястото на липсващата кост има метална пластина.

Представата ми за ветеран винаги е била за възрастен мъж със спомени от далечни времена, които никога няма да се върнат. Саша е висок, едър, с рехава черна брада.

Ветеран от настоящата война в Украйна, само на двайсет и четири години.

Володимир е на трийсет и пет. Запознахме се във Виница. И той е ветеран.

Въпросът за войната е много сложен. Как се чувства човек? Първо е страх и неразбиране. Когато тръгнахме, на една улица тлъст полицай ни отдаваше чест, докато колоната ни, километри дълга, преминаваше покрай него. В същото време ни махаха и жени с леко поведение. Горди бяхме, че щом и полицаят, и проститутките разбират къде отиваме, значи, ето ни! Но колкото повече се приближаваш към фронтовата линия и виждаш разрушенията, започваш да разбираш, че тук не е, както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен, се появи страхът – какво ще бъде, как ще бъде…

Саша се сражава в Купянска, Миколаевска и Харкивска област. Губи най-близките си приятели на фронта. Те също са били момчета като него. Най-младият – на двайсет и една, най-възрастният – на двайсет и осем. Всички са убити по време на сраженията.

Единият загина от куршум и излезе късметлия, защото другия го разкъса мина и половин месец правиха ДНК експертиза, за да се разбере той ли е, или не е той. Просто нямаше достатъчно от тялото му, за да се направи експертизата, събирахме го на парчета. Друг мой приятел пък изгоря и също едва установиха кой е, защото беше сирак и нямаше от кого да се вземе ДНК. Едва намериха някакъв роднина, за да сравнят пробите и да разберат…

Според Саша двамата му приятели, разкъсани на фронта, са едва ли не щастливци, защото са успели да ги идентифицират. Тези, които не могат да бъдат разпознати, се водят безследно изчезнали в боя и семействата им не получават компенсация.

Пазим остатъците от вещите им и само си спомняме за тях. Толкоз.

Столът лекичко изскърцва, Володимир се намества в него и издишва дима от цигарата си. Изучава ме внимателно, сякаш се опитва да прозре колко от разказа му мога наистина да разбера. Започва бавно:

Пристигнахме на местоназначението. Момчетата, които сменихме, бързо-бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: „А..? Какво става..?“ Тези, които останаха, ни разказаха, че преди дни е имало няколко силни обстрела точно на нашите позиции. Бяха ни инструктирали, че веднага щом започнат взривове, трябва да се скрием, и затова ние постоянно тичахме. Щом чуехме непознат звук, падахме по очи. Пристигна втората група момчета. Имаше тревога „въздух“. След отбоя усетихме силна миризма на фекалии. Не разбрахме откъде идва. Излязохме от окопа и видяхме как едно момче седи до кръста във фекалии. Питаме го: какво правиш, какво е това? Той отговаря: аз току-що пристигнах и ми казаха, че при команда „нападение от въздуха“ трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, но никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна. Смяхме се много, но това беше защитна реакция, защото след малко пак започна обстрел и усетихме какво е в действителност към теб да летят мини. Мой приятел го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. В този момент разбираш, че истинската война не е като във филмите с Рамбо. В съзнанието ти изплува, че във всеки един момент би могло да…

Саша лекичко докосва крака си с ръка. Убеден е, че най-голямата трагедия е за тези момчета, които остават осакатени за цял живот, с откъснати от мините крака и ръце.

Да, живи са, но какъв живот е за човек на двайсет години това да е осакатен по този начин. Без крака, без ръце. Как ще си намери момиче, как ще живее, кой би се грижил за него?

На фронта постоянно те връхлитат черни мисли,

казва ми Володимир, докато поглежда телефона си. Изключва го и продължава:

Нашата част беше обкръжена. Тогава, за да преодолеем страха, започваме да правим различни полезни неща. Копаем окопи, почистваме оръжията, пишем писма, разговаряме с неправителствени организации. И през цялото време не спираме да се поддържаме един друг с думи, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля, и максимално да потиснем емоциите.

Гледам този висок, хубав мъж и си представям, че съм негова майка, сестра, любима – какво ли бих почувствала, докато чета редовете, в които ми пише, че върху него падат бомби, приятелят му е разкъсан от мина, частта му е обкръжена и не е ясно дали ще оцелее, или ще го пленят. Какво ли бих му отговорила? Как бих го окуражила? Той ще ми повярва ли, знаейки, че докато преживява всичко това, аз съм в някой град, където животът все пак продължава.

Предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечници. Ние бяхме назад в кръгова отбрана. Имахме далекобойни оръдия, но за да стигнем до тях, трябваше да минем през минно поле. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край. В същото време обаче трябва да тичаш към оръжието. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Стигнахме до оръжията, заехме позиция. В това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: „Браво, мъже! Рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват.“

Виждам, че Саша е притеснен. Сякаш иска да сподели нещо, което смята, че няма да ми хареса. Казвам му да говори спокойно, защото, ако някой е държал в ръцете си разкъсания труп на свой приятел, има право да каже всичко, дори и да не ми хареса. Той се усмихва по детски и започва да говори бързо.

За мен е много важно да кажа, че това, дето се твърди, че руснаците не могат да воюват, не е вярно. Те могат да воюват добре, колкото и да ми е неприятно да го призная. Освен това ни превъзхождат числено. Ако при една битка от техните загинат двайсет души, веднага на тяхно място идват нови двайсет, и нови, и нови… При нас не е така. За тях загубата на двайсет души не е нищо. За нас е много. Затова и се грижим за хората си повече, но пак не е достатъчно.

Притихва. Гледа ме изпитателно и малко виновно. Търси в мен упрека. Не го намира. Добива кураж и продължава:

Освен това тяхната военна индустрия работи, и то явно добре, защото гилзите, които падаха при нас, бяха с дата от тази година, значи са направени сега. Страната им е много голяма и очевидно всички работят сега за фронта. Нашите заводи не могат да смогнат да произведат такова количество оръжия и ако нямаме помощ от НАТО и ЕС, не знам какво би станало.

Откъси от Украйна: Тогава тихичко се появи страхът...
© Николета Атанасова

Мълчим и се гледаме около минута, без да знам какво да му кажа. Той пристъпва и се поклаща. Кракът го боли. Предлагам му да седнем. Отказва. Тогава споделя с мен още една своя тревога. Викат го отново на военна комисия, за да го върнат на фронта. Саша се притеснява, че кракът му няма да издържи, защото пластината в него е от метал, който не е медицински, а и не е поставена както трябва. Оперирали са го при полеви условия. Някои от лекарите му казали, че само да скочи или да се затича, пластината, която свързва костта му, може да се счупи. Други обаче го посъветвали, ако се счупи, да си върже крака с колана. Докато ми разказва това, тялото му сякаш се смалява и прегърбва. Преживява всяка своя дума. Тревожи се за две неща. Едното е, че някой може да го помисли за страхливец. Другото – че металната пластина може да не издържи в боя, когато се върне там.

Саша се надява, ако отново отиде да се сражава, да е пак в артилерията, откъдето се връща. Защото в пехотата боевете се водят много отблизо, а окопите на двете страни са на десет метра разстояние един от друг.

Виждат се очи в очи и си мятат един на друг гранати. Това е някакъв кошмар.

За университета, в който е учил до началото на войната, вече не мечтае, защото не знае дали ще оцелее. Въпреки всичко Саша не се съмнява, че Украйна ще победи. Почти въпросително ми казва:

Но кога ще се случи това и колко още човешки животи ще коства…

Тревожи се, че доброволците за фронта намаляват и ще се наложи задължителна мобилизация.

Даваме много жертви и това ще обърне нещата към лошо, защото каква ще е тази армия с войници, които са изпратени на фронта насила? Войната трябва да приключи, преди да са свършили тези, които отиват да воюват като доброволци.

Володимир е убеден, че ще се върне на фронта, където е и по-големият му брат.

Знам и съм готов. Мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да воюват. Защото факторите войната да спре са твърде много и не вярвам да сработят. Този конфликт не го създава само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Руснаците могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване.

С Володимир говорим дълго за преживяванията на момчетата, когато се върнат от фронта. Според него това е много тежък период, защото войната променя хората страшно много.

Ценности като „не убивай“, „хуманност“, „добрина“ се заличават. Войната ги изтрива. Каквото и да си чувствал преди, спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава.

Володимир разказва, че след като се завърнат от фронта, много негови приятели искат да се самоубият, а някои дори са се самоубили, защото съпругите им не разбират промяната в тях и ги напускат заедно с децата им. Или пък всеки ден пристигат вести за загинали на фронта техни приятели.

Те губят смисъл и доверие в цивилния свят. Чувстваш се сам и се питаш: а какво следва оттук нататък? Какво? Но искам да ви кажа, че войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи, и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там. Тя е като наркотик. Да, там е тежко, но когато се прибереш в цивилния живот, си мислиш, че на фронта ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно и много просто. Има враг. Ти го убиваш – или той теб. Това е.

Мълча и за пореден път не знам какво да кажа. Толкова много болка има в тези момчета, толкова много тъга и в същото време такава решителност. Питам Володимир как му изглеждат Европа и останалият свят, докато е на бойното поле, под обстрела на ракетите.

Преди се ядосвах много, защото, за съжаление, Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, ще продължат нататък. Кой и какво ще им попречи? Никой. Дори и аз не си помислях, че ще стигнат дотук, преди да започнат пълномащабната война. Но не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни от ЕС или НАТО са защитени, защото от руснаците може да се очаква абсолютно всичко. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират как това не е само наша битка. Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни.

Според Володимир най-страшното би било, ако Русия превземе Украйна.

Ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук, и ще стане така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях. А Европа си седи спокойно и си мисли: „Е, това се случва някъде там. Не е у дома. Защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч?“ На нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не припарят тук. Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин. Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък и ще се опитат да провалят живота на всички. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората – не в името на благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всички тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете.

Откъси от Украйна: Тогава тихичко се появи страхът...
Володимир Скосогоренко © Николета Атанасова

В Киев вече е тъмно. Върху платформата на огромен камион лежи танк. Голям кран бавно го стоварва на площада до другите.

Момченце на около пет години пита баща си: „Татко, татко, какво е това?“ Баща му отговаря: „Това е танковоз.“

Била съм в подножието на танк само в музей. Зловещо е. Знаеш обаче, че това е било в предишни, далечни времена и когато си тръгнеш от музея, нищо не те грози. Тези танкове на Майдана в Киев са воювали току-що срещу Украйна. Разрушавали са градове, училища, убивали са невинни хора и деца насред Европа през ХХI век. Мисля си защо му е на малкото дете да научава дума като „танковоз“. Колко още ще му се налага да я чува и използва? Докато стане достатъчно голямо, за да воюва?

Време е да тръгваме, наближава комендантският час. Звъня на Юлия, доброволка, която носи помощи до фронтовата линия. Искам да се срещнем на другия ден във Виница. Разбира се, телефонният оператор се включва с вече познатото:

Моля, изчакайте. Абонатът говори за победата.

Вървим бавно към хотела. Сирени. Вибриращ телефон. Стрелки по тротоара сочат към „убежище“. Някак ми е все едно. Няма да се крием. Просто продължаваме по чистите, блестящи улици на Киев.

Откъси от Украйна: Сега идват зверовете

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-sega-idvat-zverovete/

>> Към първа част

Елате, елате ще ви покажа петното от кръв на стълбите, където простреляха крака на сина ми. Не мога да разказвам, без да плача…

Откъси от Украйна: Сега идват зверовете

С тези думи ме посреща Люба, докато влизаме в къщата ѝ в Гостомел. Градина, слънчогледи, домати, чушки и лаещо куче. Там са и две нейни съседки. Една през друга започват да разказват за дните на окупацията, припомнят си, окуражават се, плачат, замлъкват, въздъхват и продължават.

Когато колоните с танкове и БТР-и тръгнаха по нашата улица, не повярвах на очите си и много се изплаших. Спряха срещу къщите ни и първото, което направиха руснаците, беше да прострелят мъжете в краката. Знаеха, че нашите войски са някъде отпред, и явно се страхуваха мъжете ни да не започнат да ги атакуват в гръб. Застреляха кмета на града. Натикаха ни в мазетата и се настаниха в домовете ни. Изпочупиха телефоните, телевизорите и радиата. Попитах един от тях докога ще останат. А той ми отговори: „Докато не убием вашия Зеленски.“ Така разбрах, че не са стигнали до Киев. Живеехме в пълно неведение какво се случва в градчетата около нас, дори в съседната махала не знаехме кой е жив и кого са застреляли. Ако се опиташ да напуснеш къщата, стреляха и убиваха. Разположиха снайперисти по покривите. Знаете ли какво е усещането да излезеш на двора и да видиш как от съседния покрив снайперист следи всяко твое движение и може да те застреля, когато си реши? Ето, вижте, на това стъпало беше синът ми, когато го простреляха в крака. Петънцата кръв не се измиват вече година и половина. Тук, пред къщата ми, избухна снаряд, още личи, нищо че запълниха дупката.

Два-три дни след като дойдоха, започна раздвижване. Попитах ги какво става. Тогава единият ми каза: „Правим смяна. Сега идват зверовете.“ И си тръгнаха. Много по-късно научихме какво се е случвало в Буча и Ирпин.

Люба и двете ѝ съседки ни изпращат до колата. Махат дълго след нас. И аз им махам, докато не ги загубвам от поглед.

Откъси от Украйна: Сега идват зверовете
В Гостомел с Люба и съседките ѝ © Личен архив

В края на Ирпин виждаме голяма сграда. Прозорците ѝ са избити, покривът е разрушен. В двора, обрасъл като джунгла, се търкаля изоставена кола. Това е бившата болница на Ирпин. Пожарът и разрухата вътре не са от небрежност. Десетина дни след нахлуването на Русия в Украйна градчето е обстрелвано с руски ракети. Едната се забива в болницата. Другата – в стадиона срещу нея. Осколките и ударната вълна помитат цели етажи на жилищния блок до болница.

Пред единия от обитаемите входове на блока млада жена ми разказва:

От Буча идваха БТР-и, които помитаха и опожаряваха всичко по пътя си. Оставяха след себе си огромни дупки по пътя. Настъпваха много бързо и ги виждахме все по-близо и по-близо. Беше страшно.

Възрастна жена я допълва:

Да, те дойдоха и започнаха да стрелят направо по хората в къщите отсреща. Всичко наоколо се тресеше от взривове. Разрушаваха и палеха. Останахме без дом, без нищо.

Пресичам двете платна на пътя между блока и стадиона. Шосето е с гладък асфалт, маркировката и пешеходната пътека личат ясно. Трафикът е натоварен, но колите и камионите спират и търпеливо ме изчакват да пресека.

Сградата на стадиона е красива, боядисана в синьо. В покрива ѝ зеят огромни дупки, от които стърчат греди. Стените и прозорците са надупчени от шрапнели. Наоколо няма жива душа. Дърветата в парка са отрупани с плодове. Пейките са ремонтирани. Ще разгледам всичко това после. Тръгвам в друга посока и търся конкретни къщи. Веднага ги виждам. Залепени са до стадиона.

Малко по-рано в парка на Ирпин срещнах красиво момиче на около двайсет години. Черната ѝ коса е много късо подстригана.

Къщата ни е в най-крайната част на града, до стадиона. Видях ги как се задават откъм Буча. Видях как убиха съседите ни и труповете им останаха на улицата. Видях и как в другата къща пред нашата изнасилват приятелката ми. Всичко това беше толкова ужасно, че в душата ти не остава нищо друго освен паника. Слязох в мазето и си отрязах косата до кожа, облякох старо, широко сако на баща ми, скрих цялата си глава под вълнена шапка. Мисля, че това ме спаси, защото ме помислиха за момче. На 6 март 2022-ра разбиха вратата на дома ни. Изпочупиха всичко, включително телефоните ни. Започнаха да прелитат ракети. Покривът на стадиона беше взривен от ракета. Мислех, че сънувам някакъв кошмар. Все още ходя на психолог, защото не мога да преживея видяното и ме е страх да пусна косата си дълга, каквато беше. Мои приятелки, които бяха изнасилени и забременели от руски войници, също още ходят на психотерапия. Сега живея на друго място в Ирпин, защото, след като успяхме да избягаме с помощта на доброволци, руснаците са разрушили къщата ни.

Откъси от Украйна: Сега идват зверовете
Ирпин, къщата на Мария © Личен архив

Внимателно пристъпвам между разпадащи се къщи без покриви, точно до стадиона и вишнево дръвче. Седя вцепенена насред нещо, приличащо на стая, която има отвор, напомнящ врата към мазе или кой знае, може би врата между два двора. Сигурно това е къщата на Мария и мазето, в което се е крила две седмици, за да не я изнасилят или убият. За първи път, откакто съм в Украйна, ужасът на войната с цялата му уродливост се стоварва върху мен сред остатъците от нечий съсипан живот. Стъпвам върху разказите и спомените за паника и страх, които оцелелите от окупацията пазят. Тук, на мястото на действието, между фугите на пода вече са избуяли бурени, които се опитват да заличат всичко.

Къде са лежали труповете на съседите ѝ, в коя точно стая са изнасилили приятелката ѝ? Искам ли да знам и да си представям всичко това? То ме съсипва, ужасява, разтреперва и разбива. Съмнявам ли се в нещо? Не! Тук, насред руините, все още витае духът на насилието. Искам ли да знам? Искам! Защото разказът на тези жени, някои почти деца, след всичко преживяно в Ирпин продължава така:

Животът ни след окупацията се промени много. Заради войната всичко поскъпна, няма достатъчно работа. Някои от нас загубиха близки хора, роднини и синове, които бяха убити по време на окупацията или после на фронта. Други загубиха домовете си. Трети ходят на психотерапия заради преживяното. Полека-лека започнахме да възстановяваме всичко – къщите, градинките, парка, в който говорим с вас в момента, църквата. Сега, както виждате, в града не личи, че тук са се случили такива кошмари, защото улици и сгради се оправят лесно. Но всичко е в паметта ни, нищо не сме забравили, шокът още е в душите ни. За нас нищо не е свършило, нищо че руснаците ги няма тук в момента. Страхът и безсънието ни все още ги има. Въпреки всичко тук при нас, в Ирпин, сега е тихо в сравнение с това, което е на фронта. Страшно ми е да си мисля какво е там, и ми е много тъжно.

Гледам през задното стъкло на колата как синята сграда на стадиона с нарисувани слънчогледи по стените, дупки от снаряди и отнесен покрив бавно се отдалечава. По-навътре в градчето има красив парк, а до него – малко пазарче с отрупани сергии. Все още тук-там се виждат разрушени домове от окупацията, но не само в Ирпин, а навсякъде, където бях в Украйна. Разрушени от руското нападение здание, мост, път, къща се ремонтират колкото може по-бързо. Още не съм се отърсила от всичко чуто и преживяно, когато виждам пред себе си табела с надпис „Буча“.

Посрещат ни нови къщи, всяка с градинка отпред, безупречно чисти улици, площад с пейки от тъмно дърво и стомана, заобиколени с дървета, а в средата на всичко това – малък танк. Не е истински. Засега той е единственото, което напомня за войната тук.

Минава обед. По улиците почти няма хора. Все пак виждам две момичета. Питам ги за руската окупация от миналата година. Едното ме гледа с ужасени очи, които се наливат със сълзи. Клати глава в отказ:

Не искам да си спомням и разказвам, защото това ще ме върне в онези кошмарни дни. Не искам да преживея пак това, докато разказвам. Но беше ужасно, повярвайте ми!

Извинявам се и продължавам по равните плочки на тротоара. Срещу мен върви жена. Казвам ѝ откъде съм, и питам за окупацията. Тя избухва в плач. Говори бързо и задъхано:

Ние седяхме в мазето. Деветнайсет дни се крихме там. Нямахме никаква храна. С нас имаше бременно момиче. Който излезеше от мазето, направо го застрелваха без предупреждение. Чувахме изстрелите. Когато руснаците ни намериха в мазето, започнаха да ни измъчват – мъже, жени, няма значение, изтезаваха ни. Моята приятелка не издържа и почина. Убиха я с мъчения. Когато ни извадиха от мазето, видяхме на улицата застреляни хора. Лежаха просто така… Асфалтът беше целият в кръв, с дупки от стрелбата, а БТР-ите бяха навсякъде. Горяха къщи, някои останали без покриви, прозорци и стени. Много ми е тежко да си спомням всичко това.

След нея мъж на около шейсет години:

Това, което руснаците извършиха тук, беше ужасно. Толкова много смърт. Толкова много изтезавани хора. Толкова много насилени хора… Цялата Буча беше окупирана. Не искам да си спомням.

Стигам до кафене с маси отвън. Влизам и занемявам. Явно съм попаднала в някакъв приказен свят. Светло и уютно, стените са изрисувани на ръка в топли цветове, пердетата са вързани с панделки, витрината е пълна със сладкиши. В ъгъла на масата седи висок мъж на средна възраст. Отворил е лаптопа си и пише.

Към мен приближава младо засмяно момиче и пита какво ще поръчам. Казвам му и се представям. Питам дали някой би искал да ми разкаже за времето на окупацията. Момичето се смущава от въпроса ми и поглежда към мъжа с лаптопа. Той се изправя, протяга ръка към мен и казва: „Аз съм Серго, собственикът на кафенето. Искате ли да видите снимки от времето, когато руснаците нахлуха тук?“

Отваря папка на компютъра си. Сядам до него и невярващо гледам, докато той бавно започва разказа си.

Когато влязоха в Буча, руснаците убиваха хората по улиците. Изнасилваха в домовете и по улиците без свян – жени, мъже, деца. Навсякъде трупове. Така се държаха „руските освободители“ с нас преди година и половина. Всичко тук беше потънало в ужас. Дори си мисля, че те не са хора, а някакви луди, които явно много мразят украинците, за да проявяват такава жестокост към тях. Да разстрелваш мирни жители по улицата, докато отиват да търсят храна. Убиваха само защото не им се радваме, че са тук или защото говорим украински, а не руски. Стреляха и по мен, докато прекарвах хуманитарна помощ с колата си. Просто ми провървя, че не ме уцелиха. Но на много хора не им провървя. Убиха човек до мен, застреляха го от трийсет метра разстояние.

Серго е грузинец, женен за украинка от Буча. Щом войната започва, изпраща семейството си в Грузия, но той остава в градчето, въпреки че за него като грузинец не важи законът, който забранява мъжете да напускат Украйна. Било въпрос на дълг и чест да помага. Прекарва хуманитарна помощ между Буча и Ирпин по време на окупацията. Превежда по тайни пътища хора, които се опитват да се евакуират от двете градчета. Разказва, че според него Буча не е била толкова разрушена, колкото Ирпин, където около 80% от сградите са пострадали от обстрели.

В Буча бяха големите издевателства, изнасилвания, измъчване и насилие над хората. Тук труповете бяха толкова много, че по-трудно успяхме да ги погребем, отколкото да разчистим зарязаните по улицата танкове, след като руснаците си отидоха.

Руските войници влизат и в неговото кафене. Серго ги гледа от дома си на камерите в заведението.

Ограбиха всичко, което им се стори ценно. Изпиха всичкия алкохол. След това, извинете за думата, която ще използвам, започнаха да серат по средата на заведението, въпреки че имаме тоалетна. След това започнаха да трошат – прозорци, маси, столове. Бях в шок как е възможно въобще човешко същество да се държи по този начин.

Откъси от Украйна: Сега идват зверовете
Буча, кафенето на Серго след „посещението“ на руснаците © Личен архив

Все пак това е нищо в сравнение с улиците на Буча, които бяха разбити от снарядите, а къщите и колите – опожарени и изтърбушени. Трупове навсякъде. Пълно с горяща военна техника. Украинците обаче са уникален народ. Когато нашите войски изгониха окупаторите, местното население се мобилизира. За няма и седмица улиците бяха разчистени от изгорелите танкове, започна ремонт на къщите, някои трябваше да построим наново, защото нищо не можеше да се възстанови от тях. Да, все още тук-там има неоправени къщи, но това е, защото собствениците им са в други страни.

Държавата предлага помощ на Серго, за да възстанови кафенето си, но той отказва

Знаех, че има много други, които се нуждаят повече от тази помощ. Щом жена ми се върна, започнахме полека-лека да ремонтираме кафенето. Тя отново аранжира и нарисува стените, оправихме всичко.

Серго е оптимист за изхода на войната. Казва, че помощта от ЕС и НАТО са безценни, но според него е лошо, че всички започват да свикват с войната.

Войната е като кошмар, който се появява, без да можеш да го прекъснеш. Те не спират, а ние няма да отстъпим. Всичките ми приятели, които сега са на фронта, казват: да, уморени сме, но няма никога да се предадем. Напротив, ще победим.

Качваме се в колата и едва тогава го виждам. Уличния стълб, до който сме спрели. От горната му част красиви червени цветя лениво се свеждат към средата на стълба, където зее огромна дупка от снаряд.

Сгушвам се в колата разбита, съкрушена, потопена в мисли. Сещам се за телефона си едва когато започва да вибрира в чантата ми. Специфична вибрация, не можеш да я сбъркаш. Знам какво е. Тревога, но оказва се, не само една. За този ден в Украйна е имало пет въздушни тревоги, които съм пропуснала, докато хората са ми разказвали…

За първи път се усмихвам днес. Личните ми страхове, тревоги и втренчен поглед в телефона ми се струват смешни и нелепи в този късен украински следобед. Да, въздушните тревоги са страшни, но все пак. Все пак… Това тук е друг свят, толкова различен от космополитния Киев. Този малък, уютен свят с китни къщи, чисти улици, равни тротоари, задружни хора и цветя на всеки ъгъл е само на трийсет километра от столицата на Украйна. Защитили са я на много висока цена, но никой не се оплаква. Дълг и любов било. Така ми казват.

Смрачава се. От колата звъня по телефона, за да уговоря среща за следващия ден. Гласът на оператора отново ми казва: „Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.“ Усмихвам се за втори път. Магистралата е гладка като стъкло, слънцето залязва над слънчогледите пред нас. Утре, ако имам късмет, ще говоря с двама ветерани.

Откъси от Украйна: Чухте ли сирените?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukraina/

Откъси от Украйна: Чухте ли сирените?

Виждаме последния блокпост с разположени по пътя противотанкови стоманени „таралежи“ и бетонен бункер, от който стърчи дуло на оръдие. Мъже във военни униформи ни махват да продължим към града. Пълзим бавно и следваме навигацията. Тогава я чуваме. Сирената вие силно над целия град. Мъжки глас от високоговорителя ни предупреждава да потърсим убежище. В този момент колата ни минава покрай военно поделение. На пътя пред нас изскачат двама военни с автомати в ръце и спират движението. Голяма метална врата се плъзва с трясък встрани и през нея излизат няколко камиона. В каросериите им има оръдия. Дулата им са покрити с камуфлажни мрежи. Сирената не спира да вие. Приложението за въздушна тревога на телефона ми бясно вибрира и оцветява картата на Украйна в кървавочервено. Камионите със скорост вземат първия завой, към който се насочваме и ние веднага щом военните на пътя ни пускат да продължим.

Стъписани, не спираме да говорим за сирената, за камионите с оръдия, дали да търсим бомбоубежище, къде ли е най-близкото, какво да правим, ако започне обстрел, как да се защитим. В такъв момент

чужденец като мен дори не осъзнава опасността, защото никога не е преживявал въздушен обстрел с ракета или дрон.

Само тревогата от неизвестното свива сърцето и стомаха, а погледът се забива в небето без ясна посока, сякаш, ако видиш ракетата, ще знаеш как да се защитиш.

Виница е град на около 300 километра южно от Киев, разположен точно под него. Там е първата спирка от пътуването ни в Украйна в края на август 2023 г.

Чухте ли сирените?

Алла ни посреща пред къщата си с питка и сол. Хуквам да я прегърна. Не знам защо плача. С нея и дъщеря ѝ се запознахме в началото на войната, през март 2022 г. Те бяха в България, без дом и много уплашени. През целия им престой се опитвах да им помогна с каквото мога, за да живеят спокойно в София. В навечерието на 2023-та се върнаха в Украйна.

Чухме ги, но бързахме да дойдем при теб.

Казвам ѝ през сълзи и смях, напълно забравила за въздушната тревога.

Домът им е типичната украинска малка едноетажна къща. Дворче, градина с цветя, домати, краставици, чушки и няколко тикви. Голяма круша, отрупана с плодове, е надвиснала над масата на двора. Сергей, мъжът на Алла се смее, докато ни показва как в клоните на крушата се е оплела асма, от която висят гроздове. Получило се е голямо сюрреалистично дърво с круши и грозде.

Откъси от Украйна: Чухте ли сирените?
Виница, в двора на Алла © Личен архив

Там за първи път усетих контраста, който ме преследва през всичките петнайсет дни в Украйна –  феномена на тази страна, която воюва и в същото време се опитва да живее нормално. Постоянен сблъсък между напрежението от виещите сирени, концентрираните погледи на хората по улиците, едва забележимо изопнатите, сякаш настръхнали тела, и в същото време непрестанното усилие да се създаде спокойствие навсякъде.

По време на вечеря Алла споменава между многото приказки:

Е, нямаше повече въздушни тревоги днес.

Сънувам не бомби и ракети, а десетките украински жени, с които разговарях в България през тази година и половина, откакто Русия нападна Украйна. Жените бягаха от войната и това, което най-много ме впечатляваше тогава, при първите ми срещи с тях, беше как постоянно гледат в телефоните си. Чудех се какво гледат. Когато се събудих сутринта във Виница, знаех. Защото първото, което направих, беше да погледна дали на телефона ми има информация за въздушна тревога. И те от България са гледали дали далече там, където са близките им, има обстрел.

Пия сутрешното кафе и съставям план с кого ще се срещна през деня.

Внезапно от високоговорителите зазвучава женски глас:

Това е минута мълчание в памет на всички загинали, ранени или засегнати от руското нахлуване в Украйна. В памет на жените, децата, на невинните жертви и на нашите герои на фронта.

В тишината на тази минута прозвучава звук, подобен на махало на голям часовник, което се удря в дървени стени – клоп, клоп, клоп… Огласява целия град.

Така, точно в девет всяка сутрин, в продължение на една минута Украйна мълчи.

Виница напомня на Пловдив. Разположена е от двете страни на голямата река Южен Буг. Минаваме покрай фонтан във формата на Слънчевата система. Навън по обед вече е над 30 градуса. Деца си играят във фонтана. Майките им са седнали на близките пейки. Сирената започва да вие отново. Винаги е толкова неочаквана, обикновено на фона на някакво рутинно човешко действие, което я прави зловеща натрапница. Аз инстинктивно поглеждам към стрелките по тротоара, които показват къде е най-близкото бомбоубежище. Те поглеждат телефона си. Според приложението засега към града не лети нищо. Животът може да продължи с играещите във фонтана деца.

Никога не съм виждала война на живо. Още по-малко, докато съм гледала филми за война, съм мислила, какво става с цивилното население на воюващата страна. Във филмите почти не показват това. Гледаш батални сцени, кръв, премазани човешки маси на някакво бойно поле. Инстинктивно представата ти за смърт по време на война сякаш се пренася и върху цялото цивилно население. Войниците умират – значи всички умират или поне не е логично да живеят нормално.

Защо да не живеят нормално, защо да не се усмихват или да играят, или да учат. Трябва ли да спре този живот заради войната?

Следобедът идва бързо. Седим до голямо езеро в края на града. По брега му подредени като стражи надничат китни къщи и златните кубета на няколко църкви. В езерото лодки мързеливо се щурат насам-натам. Хората лежат на поляната до самата вода. Май само аз очаквам поредната сирена, която да ме хвърли във въпроси – защо всички се държат сякаш война няма? Алла отгатва мислите ми. Гласът ѝ идва тихо и уверено:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за сирените, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което някой от роднините да не е на фронта или да не е загинал, или пък осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това. Ние, украинците, имаме ведър характер. Винаги ще успеем да намерим нещо красиво около нас, което да повдигне духа ни. Така устояваме на този кошмар.

Откъси от Украйна: Чухте ли сирените?
Виница © Личен архив

По-късно Алла ме води до Клуба на офицера – мястото, което през миналата година няколко руски ракети разрушиха заедно с административната сграда срещу него. Следите от ударите са зловещи. Зеещи черни дупки, обгорели фасади, по стените на съседните къщи още има хиляди следи като от куршуми. В подножието е изграден малък монумент на загиналите в този ден хора.

Алла ми показва снимка на русо младо момиче в средата. Нейна роднина, която е била на работа в административната сграда по време на обстрела. Разплаква се:

Не можахме да я разпознаем заради обгарянията, а и тялото беше разкъсано. Разбрахме, че е тя, по ДНК теста.

Мълчим. После Алла, която е била в България, тихичко ме пита:

Как може някой да си помисли, че украинците сами биха причинили това на хората си, че украинците сами разрушават цивилни обекти, в които загиват наши хора. Как да им покажа сълзите си?

На другия ден в мола ни застига нова въздушна тревога. Спокоен глас ни нарежда да напуснем сградата. За около две минути без паника хората излизат, качват се на колите си и търпеливо изчакват реда си да напуснат паркинга. Алла отново разгадава изненадата ми и казва:

Това се случва всеки ден. Не е репетиция или тренировка. Не, не сме свикнали! Просто спазваме правилата.

След два дни потегляме към Киев. Магистралата е с по три-четири платна в едната посока. Гладка като стъкло. Нарочно отбиваме и търсим заобиколен маршрут. Искам да разгледам малките населени места. Минаваме през села с китни къщи, чисти площади и равни тротоари. Следват ги огромни посеви с жито или слънчоглед, на които има комбайни. Войната изглежда далечна и нереална. Докато не се загледаш в уличните стълбове на селата. На повечето от тях висят в метални рамки снимки с ликовете на млади момчета и мъже, загинали в тази война. В гробищата ясно се открояват украинските знамена – там, където е погребан човек, загинал пак в тази война.

Блокпостовете вече не ни тревожат, защото са на входа и изхода на всеки град. Пред Киев са разположени по-нагъсто и изглеждат по-големи. Дулата на оръдията сочат нагоре от бетонните бункери, завити с камуфлажни мрежи. Киев ни посреща с небостъргачи, трафик и реката, която е зашеметяваща, прилича на море с острови, плажове и няколко огромни моста, които свързват двата бряга.

Киев трябва да се преживее, за да бъде разбран с мащабите му. Ако попиташ киевчанин за място, което търсиш, той ще ти каже, че е много близко. Тръгваш и се оказва на поне трийсет-четирийсет минути пеша.

Входът към метрото е част от сграда. Ескалаторът е стръмен, бавен и няма край. Перонът е на 107 метра под земята. Пътуваш около шест минути към него, ушите ти заглъхват, светлината е приглушено жълта, сводовете на тунела са ниски. Сякаш отиваш в нищото. Представям си как при първите обстрели над Киев хората са се крили в тези дълбоки метростанции с дни. Та в тях е студено, тясно и усойно. Представям си какво е било да седиш там долу през зимата, в началото на войната, докато горе ракетите разрушават и убиват. Вратите – затворени, дълбините на метрото – пълни с деца, възрастни хора, бременни жени, неуспели да вземат връхни дрехи и храна.

Колко може да издържи човек тук, на сто метра под земята, между черните тунели на влаковете и ниските сводове отгоре?

Не е утеха, че над теб има красив хълм, с парк и беседки; стария град на Киев с прекрасната си архитектура, калдъръмените улици, къщата музей на Булгаков, църквите със златни кубета и сергиите с ръчно изработени сувенири. Докато пътувам с ескалатора надолу в бездната на метрото, си мисля как войната е навсякъде, дори и на тези сергии в стария град, на които има издялани от дърво детски играчки танкове.

Влакът се спуска с бясна скорост в тунела, вагоните се люлеят като в бурно море и трещят насред тъмнината. Усещаш, въпреки скоростта, как потъваш още по-надълбоко и надолу. Пристигаме. Започва изкачване пет-шест минути нагоре. Преди върха си замаян и преглъщаш, за да освободиш напрежението в ушите.

Измъкваме се насред блестящ площад. Толкова е чисто, че ми иде веднага да седна на земята. Хората се събират около група музиканти, които се подготвят за концерт. Пред тях са поставени не калъфите на инструментите, а големи гилзи от снаряди. Ще свирят, за да съберат пари за фронта. Концертът започва, публиката пее песните им заедно с тях и всеки оставя банкноти в гилзите.

Разговарях с улични музиканти в различни украински градове. Почти всички отделят от изкараните пари за фронта. Мислят го като „дълг и възможност изкуството да победи войната“.

Вечерта по улиците на Киев е пълно с хора. Привидно весели, седят пред заведенията, говорят, смеят се, но твърде много са младите мъже, почти деца с военни униформи, на които липсва крак или ръка. Твърде много са и украинските знаменца на алеята на загиналите герои на Майдана, сред които постоянно се привежда някоя жена, за да постави ново знаменце с нечие име.

Заведенията работят до полунощ, когато започва комендантският час и животът внезапно спира, изведнъж. За четири дни в Киев, няма нито ден или нощ без сирени. Влизаме в клуб за танци. Личи, че сме чужденци. Към нас се приближава млада жена с въпрос:

Дойдохте тук, за да видите как се танцува по време на война ли?

Същото ме пита и мъжът наблизо.
Въпросите им ме смущават с цинизма и горчивината в тях. Опитвам се да обясня, че съм журналистка, която иска да разкаже за Украйна и войната. Мъжът ми казва:

Ние живеем така, докато не ни се наложи също да отидем на фронта. Знаем, че рано или късно това ще стане, независимо какво работим и дали някога сме хващали оръжие в ръце. И ние ще отидем, за да воюваме не само за нас, но и за цяла Европа.

Седим на терасата на хотела, малко след полунощ и телефонът ми започва да вибрира с предупреждение за въздушна тревога. Чуваме сирените да вият. Получавам съобщение от приятел, който живее в Киев:

Дронове над Киев. Не излизайте никъде! След малко нашите ще ги свалят.

Започваме бързо да се обличаме. Хотелът ни има бомбоубежище. Набързо вземам най-необходимото, ако се наложи да останем дълго там. Сърцето ми ще изскочи. Припомням си инструктажа:

Ако не успеете да стигнете до укритие, застанете между две стени, без прозорец наблизо, защото, когато свалят ракетата или дрона, осколките падат на земята и разрушават дори големи сгради. Най-опасни са детонациите, от които се чупят прозорците.

Чакаме. Струва ми се, а може би наистина чувам как гърми ПВО-то. Не мога да изляза и да видя, защото си спомням инструктажа:

Най-често са пострадали хората, които в такива моменти отиват навън, за да снимат.

Чакаме. След около час сирената свири отбой, но ние се чудим да си лягаме ли, да събличаме ли дрехите, колко дълго да не спим…

Рано сутринта на другия ден потегляме към Буча, Ирпин и Гостомел. Звъня, за да уговоря среща. Вместо сигнал „заето“ телефонният оператор ми казва:

Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.

Приключи проектът, стимулиращ гражданска активност сред украинските бежанци в Бургаска област

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/proekt-ukrainci.html

четвъртък 24 август 2023


С поредица от информационни дни приключи проектът „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред  украински младежи –  бежанци в България”. Проектът бе изпълнен от Сдружение…

Излезе от печат наръчник в помощ на украинските бежанци в Бургаска област

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/narachnik.html

понеделник 31 юли 2023


Наръчникът е издаден от Сдружение с нестопанска цел „Хоризонти” в рамките на проект „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред украински младежи – бежанци в…

Войната за Украйна е към края си. Започва войната за Русия

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/voynata-za-ukrayna-e-kum-kraya-si/

Войната за Украйна е към края си. Започва войната за Русия

Краят на бойните действия в Украйна не изглежда близо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.

Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.

Идва ли краят на днешна Русия?

Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.

Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.

Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.

Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.

След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.

Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.

Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.

Oт Горбачов до Путин

Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.

Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.

Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.

Русия се спуска към бездната

Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.

В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.

Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.

Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:

Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.

Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.

Рискове за България

Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.

Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.

В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.

Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.

Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.

За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.

Стимул за интеграцията на украинските бежанци в българското общество

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/stimul-integraciq-ukrainci.html

петък 21 април 2023


Практическа програма за активно включване на украинските бежанци в българското общество разработи проект „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред украински младежи – бежанци в…

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/myastoto-ukrayna-ne-e-zagubena-s01e06/

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания… Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.


Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев

Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна


Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.