Tag Archives: Украйна

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/myastoto-ukrayna-ne-e-zagubena-s01e06/

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания… Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.


Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев

Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна


Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Разкритието на “Биволъ” – игнорирано с месеци За тайните ни оръжия в Украйна разкри Биволъ, Петков и Нинова отричаха

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/tainite-orazhia-bivol.html

четвъртък 19 януари 2023


Не, няма новина в статиите на Die Welt и POLITICO, пръв разкри тайните доставки на оръжия за Украйна Сайтът за разследваща журналистика “Биволъ” в партньорство с изданието на полските разследващи…

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение. 

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Границата на Украйна през май т.г. © Петя Петрова
Киев през май т.г. © Петя Петрова

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката. Екипът на PETA остана в Полша“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни, засегнати от боевете.

С козела Мустафа, който има честта да е първият представител на вида си, возил се в колата на Петя. Евакуиран от освободеното село Рохан в близост до Харков, понастоящем козелът съжителства с няколко лъва, елени и магаре на име Химарс. © Петя Петрова

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Снимка от Балаклия, градче в наскоро освободените територии край Харков. Петя споделя, че има трудности с достъпа до малките населени места, тъй като в някои от тях все още се водят престрелки. Понякога ѝ отнема часове да намери път, който да не е напълно разрушен. „По-голямата част от щетите са нанесени преди месеци, тъй като руската окупационна стратегия цели тотално разрушение в местностите. Но имаше и пресни бомбардировки и беше много болезнено да гледам как хората събират остатъците от домовете си“, пише тя в личния си Facebook профил. © Петя Петрова
Разрушеният дом на семейство, в което синът е с увреждане, в Мерефа, Харковска област. След атаките палят огън в двора, за да се топлят, и прекарват повечето си време сред останките. Чрез социалните медии в рамките на дни Петя успява да събере финансова помощ за бедстващите. © Петя Петрова

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия. 

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни. 

Том, Дора и Рижик

Рижик © Петя Петрова

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново лети за Киев, за да продължи работата си.

Снимки: © Петя Петрова

Източник

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Границата на Украйна през май т.г. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Киев през май т.г. © Петя Петрова

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
© Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
С козела Мустафа, който има честта да е първият представител на вида си, возил се в колата на Петя. Евакуиран от освободеното село Рохан в близост до Харков, понастоящем козелът съжителства с няколко лъва, елени и магаре на име Химарс. © Петя Петрова

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Снимка от Балаклия, градче в наскоро освободените територии край Харков. Петя споделя, че има трудности с достъпа до малките населени места, тъй като в някои от тях все още се водят престрелки. Понякога ѝ отнема часове да намери път, който да не е напълно разрушен. „По-голямата част от щетите са нанесени преди месеци, тъй като руската окупационна стратегия цели тотално разрушение в местностите. Но имаше и пресни бомбардировки и беше много болезнено да гледам как хората събират остатъците от домовете си“, пише тя в личния си Facebook профил. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Разрушеният дом на семейство, в което синът е с увреждане, в Мерефа, Харковска област. След атаките палят огън в двора, за да се топлят, и прекарват повечето си време сред останките. Чрез социалните медии в рамките на дни Петя успява да събере финансова помощ за бедстващите. © Петя Петрова

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Немската овчарка Дора и Саша, с когото няма контакт от повече от месец. Той изчезна по време на мисия в Донецка област през октомври. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Рижик © Петя Петрова

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Границата на Украйна през май т.г. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Киев през май т.г. © Петя Петрова

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
© Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
С козела Мустафа, който има честта да е първият представител на вида си, возил се в колата на Петя. Евакуиран от освободеното село Рохан в близост до Харков, понастоящем козелът съжителства с няколко лъва, елени и магаре на име Химарс. © Петя Петрова

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Снимка от Балаклия, градче в наскоро освободените територии край Харков. Петя споделя, че има трудности с достъпа до малките населени места, тъй като в някои от тях все още се водят престрелки. Понякога ѝ отнема часове да намери път, който да не е напълно разрушен. „По-голямата част от щетите са нанесени преди месеци, тъй като руската окупационна стратегия цели тотално разрушение в местностите. Но имаше и пресни бомбардировки и беше много болезнено да гледам как хората събират остатъците от домовете си“, пише тя в личния си Facebook профил. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Разрушеният дом на семейство, в което синът е с увреждане, в Мерефа, Харковска област. След атаките палят огън в двора, за да се топлят, и прекарват повечето си време сред останките. Чрез социалните медии в рамките на дни Петя успява да събере финансова помощ за бедстващите. © Петя Петрова

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
© Петя Петрова

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Немската овчарка Дора и Саша, с когото няма контакт от повече от месец. Той изчезна по време на мисия в Донецка област през октомври. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Рижик © Петя Петрова

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Ексклузивни данни от Русия и Украйна С какви документи Путин узакони завладяната с рейдърство украинска АЕЦ Запорожие

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%83%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0.html

четвъртък 24 ноември 2022


Руската федерация документално узакони рейдърското завземане от въоръжените й сили на най-голямата ядрена централа в Европа – АЕЦ Запорожие в Югоизтозточна Украйна, извършено през март 2022 г.  Регистрирането на две…

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Поглед от Украйна “Клинч в полза на проруските сили”. Украински вестник не вижда в изборите ни нищо добро за Киев

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D1%87-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%83%D0%BA.html

събота 8 октомври 2022


В България след дълга политическа криза се проведоха предсрочни избори за четвърти пореден път. Най-ниската избирателна активност за последните 32 години показа, че българите са уморени от избори. И има…

Ужасен край за Русия или ужас без край за Украйна?

Post Syndicated from original https://toest.bg/uzhasen-kray-za-rusiya-ili-uzhas-bez-kray-za-ukrayna/

Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.

С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.

Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че

надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.

Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.

Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.

Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак

чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.

Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.

Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.

В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.

След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.

Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.

Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си

и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.

В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.

Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно

какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.

Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.

В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.

В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса

докога тази подкрепа ще продължи.

Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.

Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.

Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.

Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.

Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.

В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Официални документи, снимки и видеа на “Биволъ” София тайно продава овехтели оръжия за Украйна през Румъния и Полша

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%85%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%8F-%D0%B7.html

вторник 19 юли 2022


Вместо да предоставя официално и прозрачно военна помощ, България продава задкулисно оръжия за Украйна през Полша и Румъния, научи „Биволъ“ в съвместно разследване с полските колеги от Fundacja Reporterow. Информацията…

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

(Не)моралните аспекти на войната

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/nemoralnite-aspekti-na-voynata/

На 6 април 1994 г. при терористичен акт по време на полет загива президентът на Руанда Жювенал Хабяримана. Обвинени като поръчители са представители на етническата група тутси, а военни формирования от другия голям етнос в страната – хуту – окупират властта. Министър-председателката Агате Увилингиймана е екзекутирана, а контролираното от властта радио RTLM открито подканва населението към ликвидиране на тутси. Това дава началото на едно от най-кървавите и интензивни кланета в историята, при което по различни оценки са избити между 500 000 и 800 000 души в рамките на само няколко месеца.

Впоследствие геноцидът в Руанда заема ключово място като тема в международните отношения – не само заради изключителните си мащаби и жестокост, а и заради анемичната реакция на международни организации като ООН и водещи сили като САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Това от своя страна повдига множество морални дилеми относно мястото на войната в политиката и цената на (без)действието на международната общност при избухване на агресия.

Годината на ужаса в Руанда съвпада с издаването на поредния Доклад за човешкото развитие на ООН, който следва тогавашните тенденции за преразглеждане на понятия като военна намеса и сигурност. Докладът стъпва върху концепцията за човешка сигурност (human security), която измества фокуса от националната държава върху индивида като обект на сигурността. И въпреки недостатъците на понятието в чисто академичен план, човешката сигурност се превръща във водещ фактор в сферата на международната политика със силно нормативната си база и практическа ориентация.

В контекста на множеството конфликти след падането на желязната завеса, войната се превръща във все по-сложен феномен в резултат на противоборството между вече установени принципи и норми в международните отношения. Принципите за суверенитет и ненамеса във вътрешните работи например са подкопани от концепцията за човешка сигурност. Безусловният суверенитет на отделната държава се превръща във функция на това дали тя гарантира сигурността и правата на собствените си граждани, или обратно – допринася за тяхното страдание и несигурност. При определени условия дори се допуска външна намеса под формата на хуманитарна интервенция от трета страна или коалиция от държави, чиято цел е да възстанови сигурността и да съхрани правата на гражданите, превърнали се в жертва на собствените си управници.

В отговор на неспособността на международната общност да предотврати геноцида в Руанда и в Сребреница, бивша Югославия, през 2001 г. е временно създадена Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет (ICISS). В хода на работата си тя изковава понятието „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect, или R2P), която легитимира външна намеса чрез военни, хуманитарни или друг вид средства за защита на мирното население в четири отделни случая – геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

В последните две десетилетия R2P постепенно се установява като норма в международните отношения след единодушното одобрение, което получава на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Пряко или косвено, Съветът за сигурност на ООН включва R2P в свои резолюции относно конфликтите в Сирия, Либия, Ирак, Судан и други точки на напрежение предимно в Близкия изток и Африка. Понятието все повече се използва и в политическата риторика на държавите за легитимиране на военни действия, неоторизирани от Съвета за сигурност.

От гледна точка на отговорността и справедливостта, бездействието на международната общност в Руанда и Сребреница може да бъде характеризирано като фатална грешка. Самият тогавашен президент на САЩ Бил Клинтън описва пасивността в Руанда като най-големия си външнополитически провал. Защо? Една превантивна и добре координирана военна намеса при конкретните обстоятелства би довела до бърза деескалация, минимални жертви и спасяване на живота на стотици хиляди.

Именно тук се крие ключовото значение на баланса между чисто човешката чувствителност към използването на военна сила и трезвата преценка кога тя може да бъде оправдана. И макар международното право формално да легализира войната в два единствени случая – при упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН и при самоотбрана, – концепции като R2P и човешка сигурност повдигат ключови въпроси за законността и морала на военното действие и бездействие, независимо от характера на агресията, типа война и специфичните обстоятелства, застрашаващи мира.

Възможно ли е обаче хора без практически и академичен опит да се ориентират в морето от информация и сами да изградят по-задълбочена представа за динамиката на даден конфликт? Тук науката предлага различни механизми за анализ. Един от най-универсалните инструменти, свързани с R2P и доразвити в Доклада на ICISS от 2001 г., се корени в класическата теория за справедливата война, която предлага две отделни категории – jus ad bellum и jus in bello. Първата група критерии се отнася до условията, осигуряващи морално право за използване сила, а втората постулира правилата за ръководене на вече разразили се военни действия.

Jus ad bellum (цитатите са взети и преведени от доклада на ICISS)

• Справедлива кауза (just cause): „За да бъде одобрена [една военна намеса], трябва да е налице сериозна и непоправима вреда, нанесена на човешки същества, или да има непосредствена заплаха от такава вреда.“

• Почтено намерение (right intention): „Главната цел на интервенцията, независимо какви други мотиви може да имат държавите, които участват в нея, трябва да бъде спиране или предотвратяване на човешкото страдание.“

• Последно средство (last resort): „Военната намеса може да бъде оправдана само тогава, когато всяка невоенна алтернатива за предотвратяване или мирно разрешаване на кризата е проучена и изчерпана и са налице разумни основания да се смята, че по-меки мерки не биха постигнали успех.“

• Пропорционални средства (proportional means): „Мащабът, продължителността и интензивността на планираната военна намеса трябва да са минимално необходимите за обезпечаване на поставената хуманитарна цел.“

• Разумни перспективи (reasonable prospects): „Трябва да са налице разумни шансове за успех в спирането или предотвратяването на страданието, подтикнало интервенцията, и да е малко вероятно последиците от действието да бъдат по-лоши от последиците от бездействие.“

• Разрешаващ орган (right authority): „Няма по-добър и по-подходящ орган от Съвета за сигурност на ООН, който да разрешава военна намеса с цел защита на човека.“

Jus in bello

• Разграничаване (discrimination) – разграничаване на военните лица от цивилните граждани с идеята да се приоритизира опазването на мирното население.

• Пропорционалност (proportionality) – гарантиране на минимално унищожение под формата на физически, материални и психологически щети.

• Военна необходимост (military necessity) – фокусиране върху обекти от военностратегическо значение.

Следвайки изложените по-горе критерии, твърдо можем да заявим, че руската инвазия в Украйна грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа. Показателни са масовите гробове, разрушенията на цели градове като Мариупол, огромната бежанска вълна и нарастващите сведения за грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, докладвани от независими органи и международни организации като Human Rights Watch.

В противовес на това Украйна се възползва от правото си на самозащита в съответствие с Хартата на ООН и международното право. А що се отнася до международната военна и хуманитарна подкрепа за Украйна, е редно да споменем и един от водещите принципи на ООН – колективната сигурност. Накратко той гласи, че неоправданата проява на агресия в международната система се третира като агресия срещу цялата международна общност, която носи споделена отговорност да възпре агресора и да възстанови мира. И макар ООН да е с вързани с ръце за оторизирането на по-решителни мерки заради руското вето в Съвета за сигурност, помощта на Запада за Украйна е не само морално, но и правно оправдана.

Защо обаче изложените тук понятия са необходими в настоящия момент? Войната в Украйна протича успоредно с не по-малко ожесточена информационна и медийна пропаганда, дезинформация и разпространение на фалшиви новини – инструменти, които замъгляват съзнанието, въздействат на обществените нагласи и влияят на политическите решения в страната. С други думи, информационната война размива представите ни за случващото се в Украйна и отслабва способността ни да различаваме добро и зло. За да противодействаме на това, е нужно да сме наясно с понятията. И да четем повече – не само медийни анализи и доклади на международни организации, но и литература, която ни предоставя по-широк поглед върху корените на войната в Украйна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Русия, освободителкa наша

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rusiya-osvoboditelka-nasha/

Русия пак ни освободи – без да иска, защото целта беше да сплаши. Спря доставките на газ за държава, зависима 90% от тях, свали евро-атлантическата дегизировка на президента Румен Радев и извади лидерското у Кирил Петков и Асен Василев (особено Василев). Случи се онова, което нито един български политик не посмя да извърши поради зависимости, раболепие пред Кремъл и лична изгода.

Без руски газ корупцията намалява

Москва прекрати газовите доставки за България в опит за политическа дестабилизация, след като правителството отказа да заплаща в рубли синьото гориво. Така най-зависимата от руски газ държава в ЕС бе наказана да купува суровина, чийто доставчик да не е „Газпром“, да търси партньорства със съседни европейски държави, да бърза да приключи проекти с над 10-годишна давност, какъвто е интерконекторът с Гърция. Тоест да прави всичко онова, което българските държавници досега трябваше да направят в името на националните интереси.

Както и за първата си свобода, донесена ѝ покрай битката за черноморските проливи, и за тази България ще плати скъпо. Окупационният дълг за Освобождението е изчислен на 89 640 000 злaтни лeвa (32 тона злaтo), от които Княжество България изплаща близо една трета. За окупацията след Втората световна война България плаща над 133 млрд. лв. – или над 300 милиона тогавашни долара. Според публикацията на „168 часа“ сумата за издръжката на съветските офицери и войници в периода 1944–1947 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. лв. месечно – за сравнение, българският бюджет е бил около 42 млрд. лв. А освен българските архиви, Червената армия изнася в Русия и 164 завода.

За спрения руски природен газ българските данъкоплатци, най-бедните в ЕС, също ще платят скъпо. Колкото и Комисията за енергийно и водно регулиране да сдържа увеличението на синьото гориво, топлофикациите не може да продължат да купуват твърде скъп газ и да продават на клиентите си на много по-ниски цени. Така че алтернативни доставки означават по-скъпо парно, още по-скъп хляб, намалена конкурентоспособност на продукция, произвеждана от стъкларската, металургичната и торовата индустрия, нови затруднения за газифицираните общини да плащат още по-високи сметки за консумирано синьо гориво на детски и социални заведения, на местни управи. Добрата новина е, че консумацията в България е малка – 3–3,5 млрд. куб.м, които няма да е проблем да се осигурят.

А инфлацията ще подхвръкне още – никой не е посмял дори да изчисли с колко. Преди новината за спирането на доставките Международният валутен фонд прогнозира за България двуцифрена инфлация от 11% тази година и растеж, не по-висок от 3%, заради енергийната зависимост от Русия.

Ако България успее да се откаже от руския газ, то и корупцията силно ще намалее. Монополизмът на „Газпром“, крепен от българските правителства, бавенето на интерконекторите със съседните държави – това не се прави от любов към Русия. От времената на следосвобожденска България до наши дни – нищо ново.

… Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц! 

Захарий Стоянов, 1887 г.

Договорът с „Газпром“ изтича в края на 2022 г. и ако не се подпише нов, част от българския елит – политици, енергетици, анализатори, журналисти, инфлуенсъри – ще изгуби хранилките си. А за България ще е една зависимост по-малко. Остават петролът и доставките на свежо ядрено гориво, за които ще има нов търг през 2024 г.

И президентът пак вдигна юмрук

Руската агресия, спрените доставки на руски газ и евентуалното изпращане на оръжие в Украйна накараха президента отново да вдигне юмрук. Този път срещу „своите“, с които допреди година беше в един окоп – Кирил Петков и Асен Василев. Започна демаскирането на Радев, чийто рейтинг литна нагоре с протестите през лятото на 2020 г., свалянето на ГЕРБ от власт и осеммесечното управление на служебните му кабинети. Не че се е крил особено, но преди войната в Украйна прокремълският щемпел не личеше толкова.

Да, помнят се „Крим е руски, какъв да е!“ – реплика, хвърлена в момент, в който назряваше нахлуването в Украйна, настойчивостта българските МиГ-29 да продължат да се ремонтират в Русия, противопоставянето на руските санкции и на разполагането на натовски войски в България, а сега и съпротивата срещу (евентуално) изпращане на оръжие за Украйна. На 5 май ще се появи и новата партия от националконсерватори на бившия му съветник Стефан Янев, който споделя същите възгледи.

Анализатори и политици вече определиха спирането на газовите доставки от Русия не просто като инструмент за дестабилизация на България, а и като пореден опит за ерозия на европейското единство. Подкрепата за подобна политика – директна или индиректна, включително призиви и внушения да се плаща за газа в рубли – означава ни повече, ни по-малко диверсия срещу ЕС. Под претекст, че е загрижен за благосъстоянието и живота на българите, Радев направи тъкмо това, споменавайки и фалшивата новина за Австрия, че уж се съгласила да плаща в рубли за руския газ и така да гарантира своята сигурност.

„Правителството дължи категоричен отговор на гражданите, които му гласуваха доверие, чии интереси обслужва – техните или нечии други. Крайно време е правителството да даде ясни доказателства, че осъзнава и отстоява българския суверенитет и в своята политика се води от българския национален интерес“, каза Радев, преди да замине на официално посещение в Испания. Изявлението му предизвика коментари в социалните мрежи, приканващи го да направи същото.

За няколкото минути пред микрофоните на журналистите той критикува не само доскорошните си съратници, но и лидерката на БСП Корнелия Нинова, с която са в нескрита вражда от година. И Радев, и Нинова са срещу изпращането на оръжие на Украйна, а БСП дори не излъчи свой представител в делегацията в Киев, водена от премиера Петков. „Аз недоумявам как министърът на икономиката ще обясни на българите и на левите хора, които винаги са били срещу войните, че българското оръжие подхранва този конфликт“, заяви Радев.

Нинова не му остана длъжна:

… ще трябва Вие да обясните на тези, които два пъти Ви издигат и избират за президент, какви договори за износ на оръжие е подписало Вашето служебно правителство. Защото и сега разрешения за износ се издават въз основа на подписаните тогава. И много добре знаете, че дестинациите и тогава, и сега са същите – над 50 държави и нито една не е Украйна. 

Но тя също така поиска да обясни защо напада яростно „Продължаваме промяната“ – „отрочето, което създадохте, за да убиете БСП“, и откъде се появи този синхрон с Борисов.

Радев няма какво да губи, няма да се явява на избори, очаква го гарантиран 5-годишен мандат. Но всъщност изгуби – гласовете на онези млади хора, които излязоха на площада пред Президентството, за да защитят правовия ред, и които го подкрепиха за втори мандат. Може да се окаже, че онова лято на 2020 г. ще е върхът в политическата му кариера – и вече слиза по стълбата.

В същото време той помогна на „отрочетата“ си – без да иска, също като Русия. Никога досега от началото на своята политическа кариера Кирил Петков и Асен Василев не са проявявали по-голямо лидерство от сблъсъка си с президента.

Позицията, която г-н Радев изрази, че давайки оръжие, ние продължаваме конфликта, е позорна, защото в нея имплицитно стои разбирането, че Русия ще победи в този конфликт и че е нормално и добре Русия да победи. Аз смятам, че Украйна ще победи в този конфликт и ние трябва да ѝ помогнем. (…) Ние трябва да помогнем на Украйна, защото алтернативата е първо Украйна, а след това цяла Източна Европа да станат отново васални придатъци, което това правителство няма да допусне.

Това обяви вицепремиерът и финансов министър Асен Василев на пресконференцията в сряда. Сега остава да видим как Василев и Петков ще преминат от думи към дела.

Следващата седмица се очаква парламентът да гласува и подкрепи изпращането на оръжие на Украйна. Най-сетне премиерът заяви категорично, че „Продължаваме промяната“ ще подкрепи такова решение. „Демократична България“ съобщи, че ще внесе предложението на 4 май. По всичко личи, че то ще събере необходимата подкрепа – има заявка и от друг от партньорите в управляващата коалиция – „Има такъв народ“. Миналата седмица лидерът на ИТН Слави Трифонов заяви във Facebook, че „ако има червена линия, аз съм от страната на тези, които смятат, че Украйна трябва да бъде подпомогната по всякакъв начин – включително с оръжие“.

Кои остават от другата страна на червената линия – Радев, Янев, Нинова, Костадин Костадинов. И за тази демаркационна линия също трябва да благодарим на Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев на 27 април 2022 г.

Източник