Tag Archives: Украйна

2022-03-07 война

Post Syndicated from original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3453

От няколко дни си мисля колко много не искам да пиша тоя post.

За всички, които са живели под камък – преди 12 дни Русия нападна Украйна. Последиците от това безумие ще ги усещаме дълго време…

Да започна с краткото описание на руската пропаганда – мисля, че обяснява повечето лъжи, разпространявани по темата. Особено много ме дразни обяснението, че Путолини (някои хора ползват “Путлер”, ама определено се справя по-зле с blitzkrieg-а) нямал избор. Винаги има избор, и можеше вместо 30 години да си крадат усилено страната, да направят нещо смислено…

А вместо това някаква част от окрадените пари отидоха за информационна война. Която, да не се лъжем, в общи линии губехме. Достатъчно е да видим огромното одобрение за Путолини в България, всякаквото плюене против LGBT и ваксините и крайния ефект от това (най-слабо ваксинираната държава, най-голяма смъртност на глава от населението от COVID-19).
Колкото до свързаността на по-горните, много добре си личи кой започна да се изказва в подкрепа на войната, след като започнаха да режат различните източници на пропаганда. Дори и в нашите медии си личи, въпреки че доста от тях сериозно се уплашиха и леко промениха линията.
(няма да коментирам “националистите” предатели в парламента като Копейкин)

… а нас ни чака още една Северна Корея, само че по-близо до нас, и в която има наши близки. В момента самата Русия се опитва да се изолира от света, като се кани да се отреже от глобалния интернет (малко информация по темата), не могат да се случват разплащания (което се спира и от двете страни) и със спирането на полетите пък самите руснаци, които искат да се махнат от там, не могат. И докато там хората ще страдат заради изперкалия си “водач”, Европа (и в това число България) ще трябва да преосмисли зависимостите си и кой ни ги насади, и да направи нещо по въпроса.
(поне има сериозен шанс да намалее много влиянието на Русия в нашата политика и като цяло тяхната пропаганда, като не могат да плащат)

Но, в крайна сметка има значение какво правим, не какво говорим. Супер се радвам как доброволците от OpenFest почти моментално се навиха/захванаха да помагат за бежанците, и как се задвижиха организациите по темата. Не настигаме Полша, и не сме толкова желана дестинация (най-вече заради високия рейтинг на Путолини и като цяло голямото руско влияние тук), но все пак до преди няколко дни са пристигнали 20000 бежанци, и ще идват още. Можем да им помогнем, можем да помогнем на организациите, можем да спрем да купуваме руски газ най-накрая, и да измъкнем и хората от Русия/Беларус, останали там под управлението на малоумници.

Можем още неща, давайте предложения.

А аз ще се опитам да не си представям всеки път като си играя с децата какво ли се случва с децата в Украйна.

(защото може да не сме в списъка на следващите за нападане, но определено сме в списъка на по-следващите)

Писмо до правителството – първо в “Биволъ” “Невинни деца са мишена”. Украински младежи молят София за оръжия

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%BB%D0%B0.html

четвъртък 3 март 2022


За оръжия, бронежилетки, муниции и по-строги санкции срещу Кремъл призовават украински младежи в писмо до правителството на Кирил Петков, адресирано и до сайта „Биволъ“. Прессъобщението е в два варианта –…

Литературата като противоотрова на пропагандата: 10 важни книги за Украйна и Русия 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-vazhni-knigi-za-ukrayna-i-rusiya/

Литературата е противоотрова на пропагандата. Колкото и поетично да звучи, дори проучвания в сферата на комуникационните науки стигат до заключенията, че четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. Докато пропагандата търси прости и емоционални обяснения, книгите дават нюанс и преобразуват първичната емоция в емпатия. Докато пропагандата цели манипулация, литературата дава свобода за разбиране. С тази мисъл подготвихме списък с важни книги, с които читателите да си обяснят света, в който осъмнахме преди няколко дни.

Мисля, че Украйна тъкмо започна да се учи да говори за себе си, да се заявява. Това обаче невинаги ни се получава. Тогава за нас започват да говорят други, което невинаги е в наша полза. Именно в този случай литературата е важен инструмент за комуникация. Много се надявам, че чрез украинските книги ще се появи по-голямо разбиране за Украйна във вашата страна, което не се гради на стереотипи и предразсъдъци. Същото се отнася и за Източна Украйна и нейното възприемане – разбира се, че за украинския Изток се говори много от самото начало на руската агресия и военните действия в Донбас. Жалко е, че Украйна, по-точно източната ѝ част, присъства в информационното поле предимно като територия на война, място, където се водят военни действия. Всъщност това е един интересен, нееднороден, парадоксален район, където живеят много интересни хора. Надявам се, че в бъдеще ще можем да говорим за Източна Украйна не само в контекста на войната.

Това са думи на украинския писател Сергий Жадан пред „Литературен вестник“. Именно негова книга е първата ни препоръка в настоящата статия.

„Химн на демократичната младеж“ от Сергий Жадан

превод от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2019

Сборникът съдържа шест истории от Украйна през 90-те, разказващи за постсъветската трансформация, която само формално нарича себе си демокрация. „Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират“, пише в представянето на книгата.

„Зад гърба“ от Гаска Шиян

превод от украински Пенка Кънева, изд. „Колибри“, 2021

„Зад гърба“ също е „роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Роман, който шокира с натуралистичните сексуални сцени, с богоборчеството и бунтарското си отношение към семейните и социалните ценности. Роман, силно оспорван и горещо приветстван от критици и читатели“, четем в рецензията на издателя.

Преди седмица в „Дневник“ беше публикуван откъс от книгата.

„Монументалната пропаганда“ от Владимир Войнович

превод от руски Иван Тотоманов, изд. „Жанет 45“, 2005

Романът проследява историята на Аглая Степановна Ревкина и нейната дълбока привързаност към другаря Йосиф Висарионович Сталин. През 1956 г. обаче култът към личността на Сталин пада, а с него се срива и светът на Аглая Степановна. От черно-белите реалии, в които всеки враг на Сталин е враг на народа, тя трябва да се адаптира към съвсем различна политическа обстановка, която обаче ползва същия речник и етикети.

През по-голямата част действието се развива в руския град Долгов, където главната героиня е важна партийна особа. С настъпването на промените обаче Аглая Степановна отказва да приеме новата партийна линия, което води до изтласкването ѝ от структурите. В своя отчаян бунт на преданост, тя подслонява премахнатата от града статуя на Сталин в дома си. Под историята за съжителството им и за живота на Аглая Степановна откриваме важни прозрения за култа към личността и партията, за крайностите, до които стигат хората в името на идеологията, и за способността на човешкия ум да съществува в доброволен плен на собствените си илюзии. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, публикуван в „ЛитерНет“.

„Остров Крим“ от Василий Аксьонов

превод от руски Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2005

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим“ е издаден за първи път в САЩ, където Василий Аксьонов живее от 1980 г. Оттогава до наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до образци на жанра, като „1984“ на Оруел, „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Ние“ на Замятин. И не само: за огромното мнозинство читатели „Остров Крим“ продължава да звучи пророчески и е култова книга на въплътената антиутопия – особено с оглед на насилственото анексиране на Крим през 2014 г.

Съветското гражданство на Аксьонов е отнето и възстановено по време на Перестройката, а възгледите му се определят като антитоталитарни. „Остров Крим“ разказва алтернативна история, в която белогвардейците успяват да удържат полуостров Крим след Октомврийската революция. „Ню Йоркър“ описва книгата като „трескавия сън на руски интелектуалец – каква би могла да е Русия, ако не беше се превърнала в Съветския съюз“. Ключовото събитие в романа е съветската инвазия в алтернативния Крим – инвазия, която е уж поискана, разбира се, от живеещите там. Защото не е война, ако е „освобождение“.

„Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич

превод от руски Тотка Монова, изд. „Парадокс“, 2016

Това е последната част от петокнижието на Алексиевич и разказва „историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР“, както пише Георги Грънчаров в ревюто си на книгата:

„Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците. […] Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за срива на режима. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой, и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.“

„Предел на забравата“ от Сергей Лебедев

превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020

„След толкова много написани и изговорени думи за съдбата на заточениците в Далечния север по времето на комунизма, нов ракурс към тази тема изглежда невъзможен. Но романът на Сергей Лебедев го открива – той е потъване в мрачните галерии на рудниците, поглед отдолу, отзад, през очите на невинния, омърсен косвено, заразен от злото като дете“, четем в представянето на книгата. За нея писателката Яница Радева казва в рецензията си за „Литературен вестник, че „не е роман за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото“.

„Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която открай време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21-ви век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин“, пише Антония Апостолова в „Литературни разговори“.

„Полеви изследвания на украинския секс“ от Оксана Забужко

превод от руски София Бранц, изд. „Изток-Запад“, 2005

Публикувана за пръв път през 1996 г., тази книга е сред най-противоречивите и днес. Високолитературен роман, привидно написан хаотично и като поток на мисълта, който пласт след пласт ерозира и оголва посланието. Поради това и една история за края на връзката между главната героиня и нейния приятел всъщност разкрива детайли за живота в Украйна, историческото наследство и украинската идентичност. Човешкото тяло може да бъде разглеждано като метафора за тялото на нацията, за територията, и с оглед на събитията човек веднага си задава въпроса как се усещат фантомната болка на анексията, прорезите на инвазията.

„Украйна има дълга история на разделяне и събиране, отново и отново. Части от съвременна Украйна са се считали за руска, полска, немска територия… Забужко е силно чувствителна към психологическия аспект, към тъмната и потисната част от украинската история и идентичност, но тя е също толкова наясно с потенциала за трансформация. В крайна сметка културата винаги се променя, дори обременена с теглото на миналото“, четем в ревю на Бриана Бербенюик в канадския книжен блог Numéro Cinq.

„Русия на Путин“ от Анна Политковская

превод от английски Елена Кодинова, изд. „Бард“, 2007

Едва ли има човек, който да не знае името Анна Политковская. И ако днес все още някои наблюдатели смятат Владимир Путин за рационален руски лидер от ново поколение, то Политковская изгуби живота си вследствие на проницателните си и навременни прозрения за характера на руския диктатор.

„Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането си на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици, Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаваща корупция в армията и съдебната система, срив сред интелигенцията, трагични грешки по време на акцията „Норд-Ост“ – това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ“, четем в представянето на книгата.

„Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцер Хуго-Бадек

превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Полският журналист прекарва няколко месеца в пътуване из Русия и превръща черната статистика в истории, припомняйки ни, че зад числата стоят хора. По пътя, дълъг 13 000 километра, се срещаме с жителите на градове, в близост до които са се провеждали ядрени тестове, с живота на алкохолици и наркозависими, с работещи в оръжейната индустрия на Русия и с какви ли не други персонажи от най-ниските и тъмни прослойки. Въпреки тежестта на разказаното без нито една спестена истина, Хуго-Бадек открива хумор, топлина и човещина в сибирската степ, която може да се интерпретира като отражение на пустотата, обитавана от много от истинските герои в репортажите.

„Зимата идва“ от Гари Каспаров

превод от английски Христо Димитров, изд. „Сиела“, 2015

„Гари, ти беше прав.“ Това са думи на мнозина от познатите на Каспаров, които самият той сподели, че чува от началото на инвазията в Украйна. „Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт“, четем в ревю на книгата в „Култура“, където може да прочетете и откъс.

Каспаров пише за много важна част от руската политика през последните 20 години – приобщаването на цели сектори от западните политически елити към Кремъл чрез финансови облаги, например постове по високите етажи на руския бизнес. Днес думите на Каспаров се четат като пророчество, с което може да завършим нашите препоръки:

Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнайсет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.

Припомняме и препоръките на Йовко Ламбрев от миналата седмица за още книги по темата за Украйна и Русия: „Червен глад“ на Ан Апълбаум, както и „Кървави поля“ и „Пътят към несвободата“ на Тимъти Снайдър.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Парадокс“, „Колибри“, „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна снимка: Alfons Morales / Unsplash

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник

Протестът пред Посолството на Русия – в снимки Украинци и българи – заедно срещу войната на Путин

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%86%D0%B8-%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0.html

четвъртък 24 февруари 2022


Стотици украинци, както и пресъединилите се към тях българи и руснаци се събраха пред Посолството на Руската Федерация в София в четвъртък, на 24 февруари 2022 г., видя “Биволъ” на…

„Путин си търсеше повод за война.“ Разговор с Димо Гяуров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/

Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 20032006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.

Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.


Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?

Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.

Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?

Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“

А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…

Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.

Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?

Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.

Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?

Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.

Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.

В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.

Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?

Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.

Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?

Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.

Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.

Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.

Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?

Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.

Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.

Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.

Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?

Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.

Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?

Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.

Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.

Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.

И това Ви се вижда конспиративно?

Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.

Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?

Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димо Гяуров по телевизия „Канал 3“

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор със Стефан Тафров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-tafrov-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Стефан Тафров е бил два пъти представител на България в ООН, посланик във Франция, Италия, Малта, Великобритания и Ирландия, зам.-министър на външните работи в кабинета на Филип Димитров и на Иван Костов и съветник по външната политика на президента Желю Желев. Със Стефан Тафров разговаря Венелина Попова.


Владимир Путин заяви, че започва изтегляне на руските войски от границата с Украйна и сателитни снимки показват движение на военна техника в тези зони. Но Джо Байдън твърди, че вероятността за военен конфликт остава, а Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Каква е истината?

Данни на НАТО и на американското разузнаване показват, че няма сериозно изтегляне на руските войски от граничната зона. Напротив, има съсредоточаване на още военни части, така че опасността остава. Тя е значителна до такава степен, че американският държавен секретар Блинкен се съгласи на среща с Лавров през следващата седмица някъде в Европа само при положение че междувременно няма руска атака срещу Украйна.

Как очаквате да се развие конфликтът и има ли Путин полезни ходове, които няма да го компрометират вътре в страната?

Зависи за кого полезен. Истината е, че винаги когато има външнополитически и въоръжени конфликти като сегашния, одобрението на режима на Путин в Русия се увеличава. И това по мнението на много наблюдатели е една от причините за сегашното напрежение. А през последните месеци и във връзка с не особено цветущото положение на руската икономика, подкрепата за руския президент вътре в страната намалява. Затова за него конфликтът е средство да увеличи популярността си – своята и на кръговете, свързани с него, най-вече на хората, които са се обогатили по време на управлението му и искат то да продължи колкото може по-дълго. Затова много наблюдатели се опасяват, че може да се стигне до въоръжен конфликт, който да укрепи сегашния режим в Русия. Ясно е като цяло и в дългосрочен план, че подобен конфликт би бил много вреден за руските интереси. Той ще доведе до трайно отчуждаване на украинците от Русия и ще засили самия смисъл от съществуването на НАТО. Ако преди време някой поставяше под съмнение бъдещето на Алианса, случващото се с Украйна показва значението му.

На второ място, не се оправдават надеждите на Путин да предизвика разцепление в ЕС. Напротив, на последния Съвет на ЕС в Брюксел на 17 февруари нямаше никакви разногласия по отношение на Русия, няма такива и между съюзниците в НАТО. Трансатлантическата връзка се засилва, а конфликтът работи против интересите на Русия. В Москва го разбират добре и затова човек си задава въпроса: „А защо го правят?“ И обикновено обяснението е, че целта е да се укрепи режимът и да се удължи животът на тази управленска върхушка, която се възползва материално от своето господстващо положение.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова руския президент да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Очаквате ли Путин да направи това и може ли признаването им да бъде последвано от разполагане на руски войски в Източна Украйна?

Ако Путин го направи, това би означавало край на Минските споразумения и на всички усилия за намиране на мирен изход от конфликта, както и абсолютно засилване на всички тенденции, за които говорихме досега. Русия е президентска, а не парламентарна република и затова решението на Думата е само предложение. И президентът може да го подпише или не, той има свободата да го направи. Аз не очаквам в близко време Путин да подпише подобно предложение, защото това би го дискредитирало пред целия свят и би го поставило в много слабо положение от дипломатическа гледна точка. Ясно е, че решението на руското Външно министерство и руския външен министър е срещу подобно признаване и аз много бих се изненадал, ако Путин не се съобрази с тези обстоятелства.

А възможно ли е Минските споразумения да бъдат изпълнени – и от руска, и от украинска страна?

Самите споразумения са трудни за изпълнение, особено в ситуацията след засилването на престрелките от двете страни.

Споделяте ли тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото Путин се плаши повече от трайното установяване на демокрация в страни като Украйна и Грузия например, отколкото от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

Напълно съм съгласен. За Путин и за олигархичния модел, по който е изградена властта в Русия, истинската заплаха е установяването на демократични системи в страни, близки културно и географски до Русия. Това е главният проблем за режима, а не някаква мнима военна заплаха от държави, които не могат да се сравняват по военна мощ с Русия. Проблемът е политически, демокрацията е главната заплаха за Путин.

В публичното пространство у нас малко се говори за военен съюз между Русия и Китай, който би поставил света в съвършено различна ситуация. Какво е Вашето мнение?

Има геополитически интереси на двете страни, които съвпадат на антизападна основа по отношение на конфликта с Украйна и преди това. Въпросът е, че геополитическата двойка Китай–Русия е крайно неравностойна. Защото Китай е много по-голяма страна, с по-голяма и по-силна икономика, и в тази двойка Русия играе подчинена роля. А изострянето на ситуацията с Украйна поставя Москва в още по-подчинена роля и така да се каже, в ръцете на Китай. А за Пекин ситуацията е благоприятна, тъй като в момента вниманието на САЩ е насочено към Европа и Украйна, а не към Азия, какъвто беше приоритетът на американската външна политика още по време на мандата на президента Обама. Знаете, че Китай има амбиция да възстанови своя контрол върху Тайван, и това е много сериозна потенциална точка на напрежение. Но сега САЩ, които нямат толкова ресурси, не могат да обърнат внимание на две конфликтни точки едновременно. Затова сегашната ситуация е добре дошла за Китай, но обрича Русия на все по-неравностойно партньорство с него.

Този конфликт с Украйна маргинализира Русия, така ли мислите?

Русия все по-малко прилича на европейска страна, каквато всъщност тя все пак е, и става предимно азиатска сила. И това я маргинализира в голяма степен, да.

Как ще коментирате боеспособността на българската армия и има ли значение тя в този момент?

Боеспособността на българската армия е необезпечена, това беше ясно и преди тази криза, но сега тя подчерта този аспект.

Интервюто е направено на 18 февруари 2022 г. Прочетете и разговора с Димитър Луджев.
Заглавна снимка: … 

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор с Димитър Луджев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-ludzhev-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Димитър Луджев е политик и учен, автор на множество книги и научни публикации. Участвал е в Кръглата маса през 1990 г., бил е депутат в 7-мото Велико народно събрание и в 36-тото Народно събрание, вицепремиер в кабинета на Димитър Попов и министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. С Димитър Луджев разговаря Венелина Попова.


Вместо да нападне Украйна, Путин започна изтегляне на руските войски от граничните зони. Джо Байдън се обърна към руския народ с думите „Вие не сте ни врагове“, но и не отхвърли възможността за военен конфликт. А Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Как разчитате тези послания?

Най-напред искам да кажа, че Русия никога не е имала намерение да напада Украйна. Може Путин и първите политици на страната да имат много грехове, но те не са идиоти, за да предприемат подобна авантюра. Мисля, че тази антируска истерия, която за мен изненадващо подеха Байдън и неговата администрация, искаше да оправдае отдавнашните намерения на САЩ да разширят НАТО на изток до границите на Русия. Затова беше цялата тази кампания през последните два месеца, която подлуди медиите и хората. А снощните думи на президента Байдън и изявлението на Блинкен са едно меко оттегляне в посока към най-разумното – започването на преговори между САЩ, НАТО, ЕС и Русия за намиране на необходимия баланс на интересите.

Имаше ли Путин друг полезен ход в контекста на тези предупреждения и на опасността от тежки санкции спрямо Русия? Тук може би трябва да прибавим и съпротивата на част от руските ветерани, офицери и силови структури срещу военен конфликт с Украйна, и призива им Владимир Путин да подаде оставка.

Пак ще повторя – никога ръководството на руската държава и президентът Путин не са имали намерение да търсят поводи за военна интервенция в Украйна, това е немислимо. Всичко беше дирижирана кампания на новата администрация в Белия дом. Тя се отказа от подхода на „хвърляне на мостове“, за който говори Кисинджър, за решаване на проблемите с Русия чрез преговори с цел да намери предлог за разширяването на НАТО. Всичко останало – ветерани и прочее пропаганда – имаше за цел да създаде истерична атмосфера за постигането на плана на Щатите.

През 2003 г. у нас имаше международна конференция по сигурността, организирана от екип под мое ръководство и с участието на представители на НАТО. Още тогава висши служители от Съвета по национална сигурност на САЩ показаха на карта в залата как НАТО ще се придвижи на изток и ще вземе и Украйна, и Грузия, и Армения, и пр. Става дума за стари планове на една част от американския естаблишмънт, който не можа да преодолее антируската си нагласа и намерения, които бяха временно притъпени след разпадането на СССР.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова президента Путин да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Може ли признаването да бъде последвано и от разполагане на руски войски в Източна Украйна, както прогнозират някои експерти?

Това е форма на натиск, която да даде тласък на разговорите в рамките на Минските споразумения (или Минската четворка). Те зациклиха заради нежеланието на Украйна да изпълни договорености в него, които са ясни – да започне преговори с представителите на самопровъзгласилите се републики и да даде широка автономия на тези области съобразно новата Конституция на страната. Такава е и позицията на Русия. Но Украйна твърди, че не може да направи това, докато не си възвърне контрола по границата, въпреки че подобно условие в Минските споразумения няма. И сега руснаците използват ситуацията за упражняване на натиск, за да придвижат тези споразумения напред.

Но никой от анализаторите не очаква Минските споразумения да се изпълнят – нито от украинска, нито от руска страна. Ако все пак Путин признае за независими двете републики, какви реакции очаквате от САЩ и съюзните държави от Европа в Пакта?

Мисля, че Путин няма да признае независимостта на тези републики и ще се стигне до подновяване на преговорите САЩ–Русия, НАТО–Русия, както и на преговорите от Минск. По-наблюдателните анализатори вече забелязаха какви тънки промени има в позицията на Щатите и на Алианса. Столтенберг вече не говори за запазване на политиката на „отворените врати“, а споменава, че НАТО само ще запази правото си да разполага свои части при нужда в страните членки от източния фланг към Русия. Вече не се говори за присъединяване на Украйна към НАТО, дори имаше изявления от страна на висши украински представители, че този въпрос не стои на дневен ред. Ще се върви към търсене на някакво споразумение в рамките на дипломатическите преговори и ще се стигне до ограничаване на нападателните въоръжения и от двете страни.

Но не очаквате да се постигне споразумение за оттеглянето на Русия от Крим, нали?

Не, Русия от Крим няма да се оттегли.

Звучи ли Ви достоверно тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото трайното установяване на демокрация в страната след приемането ѝ в НАТО и ЕС е по-опасно за Путин от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

В Украйна трудно може да се говори за стабилна демокрация, там има една доста несимпатична националистическа форма на управление и Русия има основание да твърди, че няма нужда от връщането на автономните области към Украйна, тъй като това ще застраши руското население в тях. Ето още един елемент от Минските споразумения, който не е изпълнен от украинските власти – да гарантира правата на малцинствата. Що отнася до Крим, руснаците използват казуса „Косово“. Те казват: как може Косово да се отдели и да бъде признато на базата на желанието на народа за независимост, а Крим да не може? Още повече че стъпват на приетите в Будапеща през 1994 г. от Организация за сигурност и сътрудничество в Европа принципи на самоопределение на дадени народи, на които трудно може да се възрази. Затова и въпросът за анексията на Крим вече не се повдига често и постепенно заглъхва.

Русия има основания да иска и да получи гаранции за своята сигурност и американците да изпълнят своите обещания. През януари 1989 г., когато Джордж Х. У. Буш встъпи в длъжност, Кисинджър замина за Москва, за да се срещне с Горбачов, като му носеше писмо от президента. Тогава американците предложиха, ако Москва се откаже от употреба на сила спрямо източноевропейските държави, нейни сателити и съюзници, и им даде възможност да се самоопределят и да станат независими, то САЩ и НАТО няма да се възползват за разширяване на своето военно присъствие на изток. Това се потвърди в Малта, после през 1997 г. и на разговорите между Русия, САЩ и НАТО в Брюксел. На тях Примаков се съгласи източноевропейските страни да станат членове на НАТО, но американската страна пое ангажименти Алиансът да не се придвижва на изток. Така че е време тези договорености да бъдат оформени в границите на един общ пакет за сигурност, който да включва и намаляване на въоръженията и подновяване на договора за ядрените оръжия и други елементи, които да гарантират сигурността в Европа.

Какво стана ясно от заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност, свикан от президента Радев, освен че потвърди липсата на боеспособност на българската армия? И виждате ли разнобой между партньорите в кабинета, който може да доведе до разпад на управляващата коалиция?

В това, което чух от президента, не видях липса на единство сред управляващите по въпроса. Българската позиция е, че трябва да се търси дипломатически изход от кризата, такава е и позицията на американските и европейските ни партньори. Дори и Столтенберг в последните си изявления говори само за дипломатически решения. Затова аз лично не виждам никакъв разнобой, а само спекулации.

Говоря за БСП, която хем се кълне в лоялност към НАТО, хем не е съгласна да приемаме чужди войски на наша територия и да изпращаме български части в други страни, ако това се налага. И иска да не забравяме, че сме приятели с Русия.…

Мисля, че тази позиция беше изразена по-деликатно, а и бих казал, че не виждам нещо лошо в това да сме приятели с Русия. Да Ви припомня ли, че ние с д-р Желю Желев при посещението си в Москва през октомври 1991 г. подписахме първия междудържавен договор с Русия и на практика България първа призна Русия за самостоятелна държава, преди още СССР да се беше разпаднал. Така че приятелските ни отношения с Русия са нещо нормално и не пречат по никакъв начин на нашите задължения към НАТО. Ако има необходимост, България ще изпълни договорните си отношения с Алианса, но на този етап такава необходимост няма. И разпалването на подобна истерична антируска кампания у нас вреди много на нашите национални интереси.

Що се отнася до отбранителните способности на нашата армия, те действително не са на съвременно ниво, нито отговарят на реалните заплахи за националната сигурност, които може да възникнат. Още във военната доктрина, приета през 1992 г., бе посочено, че трябва да имаме малка, мобилна и модерно въоръжена армия, която да се справя с терористични и други, ограничени по мащаб заплахи по границите. За целта не са необходими F-16, а мобилни хеликоптери и бронирани машини, които да пренасят бързо добре екипирани и обучени части на застрашеното място. Все пак не бива да се забравя, че България е част от отбранителната система на НАТО.

Интервюто е направено на 16 февруари 2022 г. Прочетете и разговора със Стефан Тафров.
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димитър Луджев по телевизия „Канал 3“

Източник

Не дрънчи на война, а на копейки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-drunchi-na-voyna-a-na-kopeyki/

Министър-председателят Кирил Петков е прав, когато казва, че „явно напрежението се вдига, но не дрънчи на война“. В България много по-силно дрънчи онова, което така и не бе дефинирано като заплаха от институции и управляващи – руската хибридна война, която е в апогея си от 2014-та, годината на анексията на Крим и сепаратистките републики в Източна Украйна, както и на санкциите срещу Русия.

Антинатовската и анти-САЩ пропаганда, която оттогава все по-отчетливо кънти от различни български медии и „говорещи глави“, бе улеснена от липсата на категорична позиция на българските правителства – независимо дали начело е Пламен Орешарски, или Бойко Борисов – относно действията на Русия в Украйна. Вече се чува и от трибуната на Народното събрание, с цялата си гарнитура в типичен максимално опростенчески стил – безпомощната Европа и изобщо проваленият Запад; „чуждите войски“ от НАТО, чиято марионетка е България, и изобщо войнолюбците от Алианса, от които „идва напрежението с Русия“. И лидерът на представената вече в парламента партия „Възраждане“ Костадин Костадинов иска референдум за излизане от НАТО, чийто член България избра да е преди 18 години. За същото настояваше преди време и Николай Малинов от Национално движение „Русофили“.

Геополитическото напрежение днес обаче изисква от София да спре с въртеливите движения във външната си политика в стила на един вече бивш премиер. Бойко Борисов се гордееше с уменията си да обслужва и едната, и другата велика сила и дори твърдеше, че може да го прави едновременно. (Но май повече го теглеше към Русия…)

В сряда 47-мият парламент изслуша премиера, министрите на отбраната и на външните работи – Стефан Янев и Теодора Генчовска, и на закрити врата – директорите на спецслужбите, заради напрежението по оста Русия–Украйна–НАТО. В крайна сметка заявеното от премиера е, че правителството е решило да акцентира в българската позиция „в посока деескалация на напрежението между НАТО и Руската федерация“. Какви изводи може да се направят?

Първо, позицията на България много закъсня.

За повишаване на напрежението между Москва и Киев се говори от поне четири месеца, тоест от времето, когато Янев беше служебен премиер. Но нито той, нито президентът Румен Радев, който го назначи, поставиха тази тема в дневния ред и тя отсъстваше и от заседанията на Консултативния съвет по национална сигурност към президента, и от тези на Съвета по сигурността към Министерския съвет. Като служебен премиер Янев свика Съвета заради корупцията, мигрантската вълна от Афганистан, но не и заради непосредствената заплаха за националната сигурност, каквато би бил един конфликт в Черно море и Украйна.

Още от 2014 г. България е силно обезпокоена от напрежението по източния фланг, каза вчера в парламента външната министърка. Ако е имало такова безпокойство, било е твърде дискретно проявено. Българската позиция, заявена след КСНС при президента Росен Плевнелиев през март 2014 г. и приета от всички политически сили с изключение на „Атака“, бе, че референдумът в Крим е незаконен (чиито резултати станаха формален аргумент за Москва да анексира украинския полуостров). Позиция на парламента обаче нямаше. По-късно и тогавашният премиер Орешарски, и следващият – Борисов, се обявиха за отпадане на санкциите срещу Русия. Както впрочем и президентът Румен Радев, който в кампанията за втория си мандат каза: „Крим в момента е руски, какъв да е!“

Второ, проличаха отново разногласия в правителството по темата за Русия.

Те станаха видими още с онази позиция на Стефан Янев във Facebook, в която той се обяви срещу дислоцирането на войски на НАТО в България. Тя предизвика международен отзвук, а Руското посолство в България я сподели във Facebook акаунта си. Премиерът Петков я коригира – не била официална за правителството, но разнобоят отново се усети. Категоричността на премиера пред депутатите контрастира с уклончивостта на военния министър, който преповтори, макар и с други думи, онова си по-раншно мнение.

Позицията на българското правителство е много ясна и изчистена – да сме конструктивен съюзник в НАТО, отговорен член и партньор на ЕС, с предвидима и ясно декларирана позиция, и никой не трябва да се упражнява по тази тема. 

Кирил Петков

Не се предвижда приемането на сухопътни войски на съюзниците от НАТО у нас, вместо това ще се създаде батальон, който да може да бъде изпращан и в чужбина за учения на НАТО… съответно неговото командване и управление, командната верига в посока обмен на информация с военните органи на НАТО, ще става през национални комуникационни канали.

Стефан Янев

В изявлението си пред парламента Янев пресоли манджата: „Нито един български войник няма да вземе участие в конфликт или операция на територията на Украйна или друга държава, без тези решения да бъдат взети в тази зала – на Народното събрание.“ Ама разбира се, че е така и без министърът на президента да го обещае – повелява го Конституцията, чл. 84, т. 11: „Народното събрание разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея.“ С решение на 39-тото НС в Ирак бе изпратен български контингент в състава на Многонационалните сили, пак парламентът одобри участие на България в мисията на Международните стабилизиращи сили в Афганистан…

Но американската телевизия Си Ен Ен информира, че България, Румъния и Унгария обсъждат разполагане на американски военни преди евентуална руска интервенция в Украйна. Става въпрос за контингенти от по 1000 души във всяка от трите държави. А БНР предаде, че България не желае американски натовски войници, но е готова да приеме например френски. Предстои решението да бъде взето. Но ако българските управляващи се боят да кажат на обществото, че НАТО, без значение каква е националността на контингента, гарантира сигурността на България, значи руските проводници са си свършили работата.

Трето, във фокуса попаднаха отбранителните способности на българската армия и инвестициите в сигурност –

не само заради укрепване на слабото звено на югоизточния фланг на НАТО. За тях говори, освен премиерът, и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.

Ние трябва да инвестираме в собствена отбрана. Трябва да инвестираме целенасочено и последователно в сфери като енергетиката, киберсигурността, състоянието на службите и институции, от които зависи националната сигурност. Това включва и борбата с корупцията, която винаги е била огромен портал, през който чужди влияния, основно руски, са влизали в България.

Христо Иванов

Но това също така означава, че министърът на отбраната не може да решава за закупуване на две подводници втора ръка, без управляващата коалиция да е решила и одобрила кои от проектите за модернизация и превъоръжаване на армията са приоритетни. А за подводници преговаряше още военният министър Каракачанов от третото правителство на Борисов.

Четвърто, българското малцинство в Украйна дали е във фокуса на българската външна политика –

в контекста на ескалацията на напрежение? Става въпрос за около 250 000 българи, към които никой не прояви интерес по време на изслушването на премиера и министрите. Правителството съобщи, че има готовност да изпрати самолет в Украйна за българските дипломати и семействата им. В деня след изслушването външната министърка Теодора Генчовска на пресконференция съобщи, че от две седмици са в контакт с Българското посолство в Украйна и към този момент няма проявено желание за евакуация, но „плановете за евакуация са актуализирани“ и при необходимост „партньорите от НАТО ще осигурят логистика“, каза Генчовска.

По БНР тази седмица политологът Огнян Минчев коментира, че се води пропаганда с цел да се убедят българските граждани, че всяко наше пълноценно участие в структурите на НАТО е насочено против българския национален интерес, защото ще ни вкара в конфликт с Русия. Тази пропаганда няма да стихне, напротив. Разполагането на натовски контингент ще бъде употребено, също както и робската енергийна зависимост от Москва, ненарушена от никое правителство досега.

Дрънчи на копейки.

Заглавна снимка: Министърът на отбраната Стефан Янев по време на изслушването в парламента на 25 януари 2022 г. Стопкадър от видеорепортаж на Debati.bg

Източник

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Досиетата FinCen: Украйна, JPMorgan и клептократите

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/icij-fincen-files-2.html

вторник 22 септември 2020


от International Consortium of Investigative Journalists (ICIJ, Международен консорциум на разследващите журналисти) Вижте също Досиетата FinCen: Глобални банки обслужват олигарси, наркодилъри и терористи

Двадесет и една годишната Олесия Жуковска е простреляна от куршум по време на протест срещу корупцията в Украйна.

В края на 2013 г., когато в сърцето на украйнската столицата Киев избухват протести, Жуковска работи като медицинска сестра в Западна Украйна. Милиарди долари са изнесени контрабандно от страната по време на режима на президента Виктор Янукович чрез канали свързани със сметки в някои от най-големите глобални банки в далечни за Украйна страни.

Демонстрантите протестират срещу обвързаността на украйнските политици с Русия и срещу корупцията по високите етажи на властта, която руши икономиката на страната, образованието и здравеопазването. Украинците умират, твърдят представители на пациентски организации, тъй като парите предназначени за животоспасяващи лекарства и оборудване са откраднати от лица вътре в системата.

Жуковска казва, че не е могла да си позволи подкупа от 3000 долара необходим за да бъде назначена в градска болница. Вместо това работи в селски здравен център без отопление и без лекарства. „Нямаше нищо,“ казва тя. Сградата „приличаше на стара руина“.

През декември 2013 г. тя се присъединява към нарастващите антиправителствени протести в Киев за да лекува доброволно демонстранти пострадали от жестоките удари на полицейските палки защитаващи правителството.

Куршум на снайперист я уцелва във врата докато сортира превръзки на 20 февруари 2014 г.. Изтрелът минава на по-малко от сантиметър от сънната й артерия, казва тя.

Докато линейка я откарва в болницата, тя пише в Туитър „Умирам“.

Този ден е запомнен като „снайперисткото клане“. Когато той приключва, Жуковска все пак оцелява, но десетки други са убити от снайперисти на полицията, които сипят огън върху протестиращите от покривите на съседни сгради.

Историята на Жуковска за борбата и болката е подобна на историята на всички обикновени хора по света, които страдат докато корумпирани политици и техни приближени в Украйна и извън нея се обогатяват с помощта на глобално значими банки.

Докато младата медицинска сестра все още се лекува в болница в началото на 2014 г., президентът Янукович бяга от страната. Това прави и най-близкият му съветник, началникът на кабинета Андрей Клюев, който се оказва омразното лице поръчало репресиите.

И двамата се озовават в изгнание в Русия. И двамата се издирват от украинските власти и от санкциите на САЩ по обвинения в присвояване на публични средства и подриване на украинската демокрация.

Последващо разследване установява, че компанията за слънчева енергия управлявана от семейството на Клюев, Актив Солар (Activ Solar,) се е измъкнала със стотици милиони долари за които се твърди, че са заеми от държавни банки. Активите й са били насочени към мрежа от офшорни компании контролирани от членове на семейство Клюев, според доклад на украинското финансово разузнаване.

Аферата Актив Солар е част от вихрещата се корупция по времето на Янукович, която включва и мрежа от компании свързани с брата на Клюев, Сергей, който купува за „жълти стотинки“ украинския президентски дворец, имението Межихирия, където живее Янукович. Дворецът, който има дори зоопарк с щрауси и копие на испански галеон използван за круизи по река Днепър се превърна в символ на корупцията на режима.

Печалбите от корупция винаги се нуждаят от сигурно скривалище. Пътят на повечето минава през Долен Манхатън.

Бельо и ботуши над коляното

През януари 2010 г., по времето, когато Янукович печели първия кръг на президентските избори в Украйна, някой вписва нова компания в търговския регистър на Обединеното кралство познат като „Къщата на компаниите“, (Companies House). Регистърът е правителствена служба критикувана от доста време за предоставяне на легитимност на компании с неясни собственици.

Новата компания, NoviRex Sales LLP (НовиРекс Сейлс), заявява, че се занимава с бизнес с домакински уреди, но документите й предполагат нещо друго.

Тя посочва за официален адрес адреса на малък магазин в Кардиф, Уелс. В момента там се намира салон за маникюр, а същият адрес се използва от стотици други компании, регистрирани в търговския регистър на Обединеното кралство.

Вписаните собственици на NoviRex са две други компании и двете регистрирани на Британските Вирджински острови, но собствениците и на двете са неясни. Същите две компании от Британските Вирджински острови са вписани в търговския регистър на Обединеното кралство и като „собственици“ на още хиляди компании, много от които са регистрирани в същия магазин в Кардиф.

Документите показват, че двете компании собственици на NoviRex са притежавали и компании свързвани в медийни репортажи със съмнения за фалшифициране на оферти за публични поръчки и други корупционни действия, голяма част от тях в Украйна.

Досиетата FinCEN разкриват, че скоро след вписването NoviRex започва да прави удивителни по размер и честота плащания. NoviRex посочва някои странни за бизнес с битови електроуреди причини за плащанията като 200000 долара за „бельо“ от британска компания от Вирджинските острови, 34000 долара за „стикери за клавиатура“ от хонконгска фирма или почти 400000 долара за „ботуши над коляното“ от друга хонконгска компания.

Но докато NoviRex прехвърля милиони долари през глобалната банкова система, неговите финансови отчети, които са достъпни онлайн чрез търговския регистър на Обединеното кралство, показват, че това е замиращ бизнес, който харчи по-малко от 2500 щатски долара годишно.

NoviRex изпраща всичките си плащания от банки в прословути центрове за пране на пари, включително латвийската ABLV Bank (ЕйБиЕлВи Банк).

Но за да придвижва долари в международен план, NoviRex се нуждае от нещо повече от повратливи латвийски банки. Тя се нужда от глобална институция с достъп до банкови сметки в нюйоркския клон на системата на Федералния резерв на САЩ.

NoviRex се нуждае от JPMorgan Chase (ДжейПи Морган Чейс).

Посредникът

С корени датиращи от времето на Американската революция и нейните герои Арън Бър и Александър Хамилтън, глобалният банков гигант предоставя на ABLV сметка в щатски долари в Ню Йорк, което позволява на латвийската банка да предлага доларови сметки на своите клиенти, включително NoviRex.

В началото на двайсет и първи век, точно когато Патриотичният закон на САЩ от 2001 г. налага на банките нови задължения за внимателна проверка на чуждестранните им банкови партньори, JPMorgan увеличава бизнеса с предоставяне на сметки в щатски долари на чуждестранни банки. В периода до 2003 г. тя се превръща в глобален лидер в „кореспондентското банкиране“, обработвайки повече от 2 трилиона долара на ден за клиенти на 3500 чуждестранни банки в 46 държави, включително в Източна Европа, където върховенството на закона е слабо, а корупцията се вихри с всичка сила.

През 2004 г. FinCEN издава предупреждение до световните банки за банките от Източна Европа и техните клиенти кухи фирми, съобщавайки, че от 1996 г. са били докладвани подозрителни транзакции на стойност 4 милиарда долара.

През 2005 г., годината през която Джейми Димон е назначен за главен изпълнителен директор на JPMorgan, FinCEN предупреждава, че латвийските банки и тяхната „значителна“ не-латвийска клиентска база „продължават да представляват значителен риск за пране на пари“. FinCEN казва, че „много от латвийските институции изглежда не обслужват латвийската общност, а подозрителни чуждестранни частни кухи фирми“. Спорд FinCEN, 23-те банки в Латвия държат по това време около 5 милиарда долара в депозити на чужди граждани, главно от Русия и други части на бившия Съветски съюз.

Това е пазарът на JPMorgan.

При разрешаването на превод дори в най-баналната ситуация банката кореспондент приспада сумата от сметката на изпращащата банка и прави депозит в сметката на банката получател, като взема такса за това. В някои случаи JPMorgan преобразува плащанията извършени от сметка в местна валута, например украинска гривна, в долари, преди да бъдат изпратени към сметката на банката получател. Това генерира повече такси за JPMorgan.

Предоставяйки достъп на чуждестранни банки до щатски долари, JPMorgan отваря вратите на системата за своите клиенти, включително анонимни кухи фирми като NoviRex.

В замяна на тази власт върху достъпа и на таксите, които тя генерира, американското законодателство изисква от JPMorgan и други банки като нея да следят всяка транзакция направена по инструкции на чуждестранни банки и да проверяват в детайл чуждестранните банки с които правят бизнес.

Последващо разследване ще установи, че 90% от клиентите на ABLV са били смятани за „високорискови“ от самата ABLV, най-вече защото са били кухи фирми регистрирани в офшорни юрисдикции.

Някои от тези кухи фирми движат милиарди долари чиято следа по-късно ще стигне до корупцията в Украйна. Американските регулатори правят заключението, че ABLV е институционализирала прането на пари като „основен стълб на своите бизнес практики“, агресивно е предлагала схеми за пране на пари на клиентите си и е изготвяла фалшива документация от „най-високо качество“ в подкрепа на тези схеми като през цялото време е подкупвала латвийски служители за да се защити от всякакви заплахи спрямо този бизнес модел.

Двама експерти по финансови престъпления, които разгледаха сделките на NoviRex по искане на Международния консорциум на разследващите журналисти, заявиха, че белезите за наличие на пране на пари са повече от ясни. NoviRex се е държала по начин по който никой легитимен бизнес не би се държал.

„Ако бях в JPMorgan и бях видял това, щях да си помисля, че ‚е ужасно‘,“ каза един от експертите, бившият детектив от британската полиция Мартин Уудс. „Коя нормална компания купува компютри, бельо и кофи?“

NoviRex е преместила над 188 милиона долара до началото на 2014 г., когато гражданите се изсипват по улиците в знак на протест срещу Янукович, Клюев и други правителствени ръководители.

Оттегляне

Междувременно JPMorgan продължава напред.

До края на 2014 г. тя прекратява кореспондентски сметки на около 500 чуждестранни банки, включително, според представител на латвийската банкова търговска група, и банки в Латвия.

В доклад за акционерите от декември 2014 г. банката признава „допуснатите грешки и извлечените поуки от нашия опит в чуждестранното кореспондентско банкиране“.

„Всяка компания допуска грешки (и ние сме направили редица от тях), но това, което тя прави в отговор на грешките си е отличителният белег на всяка страхотна компания,“, Димон, изпълнителният директор, пише в мотивационното писмо към доклада. Той не споменава Украйна или Латвия, нито ABLV или NoviRex.

Освен това Димон забравя да спомене, че малко преди оттеглянето от бизнеса с кореспондентските сметки, американските регулатори са дали силно негативна оценка на гаранциите на JPMorgan срещу пране на пари и са разпоредили на банката да преразгледа кореспондентски си практики.

По това време обаче хазната на Украйна вече е разграбена, а таксите са в джоба на JPMorgan. Групата за финансови ​​услуги на JPMorgan, компанията майка на кореспондентския й банков бизнес, отчита 4.13 милиарда долара приходи през 2013 г.. Димон получава общо 20 милиона долара през 2014 г..

Историята с NoviRex може би щеше да приключи тук.

Но през ноември 2016 г., Доналд Тръмп е избран за 45-тия президент на САЩ. Скоро след това Министерството на правосъдието на САЩ назначава Робърт Мълър за специален прокурор, който да разследва намесата на Русия в изборите и други въпроси свързани с Тръмп и неговите сътрудници.

Един от тези сътрудници е Пол Манафорт, бивш председател на предизборния щаб на Тръмп.

Смъртно наказание

Манафорт е бил и консултант и лобист на бившия президент на Украйна Янукович. Досиетата FinCEN показват, че служители от отдела на JPMorgan за наблюдение на спазването на закона в Кълъмбъс, Охайо, са били притеснени от информация в украйнската преса за тайни плащания към контролирани от Манафорт компании маскирани като плащания за компютърно оборудване.

Банката отбелязва, че извършител на плащанията е NoviRex.

Тъй като контролът върху чуждестранните сделки на Манафорт се засилва, според изтеклите документи на FinCEN, JPMorgan започва да подава нови доклади за подозрителна дейност, в които подробно описва години след като това действително се е случило плащания за милиони долари към консултанта Манафорт, неговите сътрудници и техния бизнес.

По време на процеса срещу Манафорт през 2018 г. името на NoviRex изплува като една от няколкото кухи фирми използвани от украинските олигарси за насочване на плащания за политическо лобиране към кухите фирми на самия Манафорт.

NoviRex е платила тайно общо 4 милиона и 190 хиляди долара на Манафорт от името на Партията на регионите на Янукович.

В крайна сметка Манафорт е осъден за банкови измами, укриване на чуждестранна банкова сметка и други престъпления.

По време на един от процесите срещу Манафорт, бившият му бизнес партньор Рик Гейтс най-накрая разкрива лицето стоящо зад NoviRex – Клюев, дясната ръка на Янукович.

Помощта, която JPMorgan е оказала на компанията на Клюев така и не се споменава по време на процеса.

Според досиетата FinCEN, JPMorgan е придвижила общо 706 транзакции на обща стойност поне 230 милиона долара за NoviRex от 2010 до 2015 г.. По голямата част от тази сума отива към компании регистрирани в офшорни зони.

През 2018 г. FinCEN обявява ABLV за „истински концерн за пране на пари“, който е придвижил „милиарди долари“ за украински магнати обвинени в грабеж на държавни активи. FinCEN забранява на американските банки да предоставят на ABLV достъп до кореспондентски сметки в САЩ, стъпка известна във финансовите кръгове като „смъртно наказание“. В момента банката е в ликвидация, а някои от банкерите й са арестувани от латвийските власти.

Говорител на ABLV заяви в отговор на въпроси от Консорциума, че по време на ликвидацията одитор извършва преглед на бившите клиенти на банката и техните транзакции.
„Не можем да коментираме публично конкретни юридически или физически лица,“ добави тя.

„ВРЪТКИ И ХВАТКИ”: ГОЛЕМИТЕ САНКЦИИ НЕ СПИРАТ БАНКИТЕ ДА ПРИДВИЖВАТ МРЪСНИ ПАРИ

Парични потоци са текли от Калифорния, Перу, Боливия, Китай и други места, където семейства с ниски доходи са били склонни да вложат скромните си спестявания от 2000, 5000, и 10,000 долара в инвестиционен фонд с надеждата, че това ще промени живота им.

С един клик парите на инвеститорите се насочват към глобалния банков гигант HSBC (ЕйчЕсБиСи) в Ню Йорк. След това се прехвърлят на другия край на света, в сметки в просторните офиси на HSBC в Хонконг

Подобно на други подмамени от това, което по-късно става известно като Понци схемата за Световния капиталов пазар (World Capital Market, WCM), Рейналдо Пачеко, 44-годишен баща от Санта Роза, Калифорния, рекламира сделката пред семейството и познатите си. Когато схемата наречена Световен капиталов пазар започва да се разплита, един от пострадалите инвеститори, който е бил насърчен от Пачеко да вложи пари в сделката, решава да го убие.

Трима мъже го отвличат и го удрят с камъни по главата. Захвърлен е мъртъв в поток със завързани зад гърба с тиксо и една от връзките му за обувки ръце.

Хиляди жертви губят около 80 милиона долара от схемата.

Досиетата FinCEN показват, че HSBC продължава да прехвърля пари от схемата дори по времето когато властите в три държави провеждат разследване на компанията, надзорните органи на самата банка са знаели, че това е вероятна Понци схема и въпреки обещанията на банката от 2012 г. при сключване на споразумение за отложено наказателно преследване, че ще работи усилено за да предотврати промъкването на мръсни пари през нейните системи.

Сметката на Световния капиталов пазар в HSBC остава активна дори след като Комисията на САЩ по ценни книжа и борси получава ограничителна заповед за замразяване на активите на компанията. Според съдебни документи подадени по-късно от адвокати с цел търсене на компенсации за жертвите на схемата, Световният капиталов пазар е източил над 7 милиона долара от  тази сметка през седмицата след издаване на заповедта и балансът му става нулев.

Световният капиталов пазар не е единствената компания свързана с престъпна дейност, която прехвърля пари чрез HSBC по време на петгодишната пробация на банката, която е част от споразумението за отложено наказателно преследване за 1,9 милиарда долара. Например, офисът на банката в Хонг Конг обработва транзакции за над 900 милиона долара за кухи фирми свързвани в съдебни протоколи и медийни репортажи с предполагаеми престъпни мрежи, установи анализ на Концорциума.

Американски прокурори и други служители хвалят подобни споразумения за отложено наказателно преследване и други видове договорки свързани с прането на пари като ефективни инструменти за гарантиране, че големите банки следват закона и спират да обслужват престъпници. Когато властите обявяват отложеното наказателно преследване на Standard Chartered (Стандарт Чартърд) през 2012 г., служител на ФБР заявява: „Ню Йорк е световна финансова столица и международен банков център и трябва да играете според правилата за да правите бизнес тук“.

Разследването на Консорциума показва, че пет от банките, които се появяват най-често в Досиетата FinCEN – JPMorgan (ДжейПи Морган), HSBC, Standard Chartered Bank, Deutsche Bank (Дойче Банк) и Bank of New York Mellon (Банк ъф Ню Йорк Мелън)- продължават да превъртат пари в брой за подозрителни хора и фирми и след споразуменията за отложено наказателно преследване и други сериозни принудителни действия срещу прането на пари.

Четири от тези банки са подписали такива споразумения през последните 15 години във връзка с прането на пари. Единствената от петте банки, която не е сключвала споразумение за отложено или неотложено наказателно преследване е Deutsche Bank. Вместо това тя сключва през 2015 г. гражданско споразумение за 258 милиона долара в отговор на разследване на американски и нюйоркски банкови регулатори, което установява, че банката е превъртяла близо 11 милиарда долара от името на ирански, либийски, сирийски, бирмански и судански финансови институции и други субекти санкционирани от САЩ.

Четири от петте банки са били обект на множество принудителни действия срещу прането на пари от държавни или федерални агенции в САЩ. Една от тези банки – Bank of New York Mellon – е била на прицела на американските власти със сериозни принудителни действия само веднъж за последните 15 години.

През 2005 г., две години преди сливането си с Mellon Financial (Мелън Файненшъл), Bank of New York плаща 38 милиона долара и подписва споразумение за отмяна на наказателно преследване след като федерално разследване стига до заключението, че е изпрала незаконни руски пари на стойност 7 милиарда долара. Медиите съобщават, че следователите смятат, че Могилевич, предполагаемият „Бос на босовете“ на руската мафия, стои зад някои от сделките.

Но въпреки че през последното десетилетие и даже по-дълго Bank of New York Mellon успява се избегне сериозни принудителни действия, тя продължава да прави бизнес с подозрителни субекти, разкриват Досиетата FinCEN.

Например, изтеклите документи показват, че между 1997 г. и 2016 г. Bank of New York Mellon е прехвърлила над 1,3 милиарда долара под формата на транзакции свързани с Олег Дерипаска, руски милиардер и дългогодишен доверен човек на руския президент Владимир Путин.

Дерипаска е обект на медийни обвинения за връзки с организирана престъпност още от 2008 г.. Когато през 2018 г. американските власти обявяват санкции срещу него те заявяват, че преди това е бил обвиняван в заплахи за живота на бизнес конкуренти, подкуп на руски държавен служител и поръчване на убийството на бизнесмен.

Дерипаска отрича участие в пране на пари или извършването на финансови престъпления и съди правителството на САЩ в опит да отмени санкциите.

„Bank of New York Mellon гледа сериозно на ролята си за защитата на целостта на глобалната финансова система, включително подаването на доклади за съмнителни дейности,“ се казва в изявление на банката. „Като уважаван член на международната банкова общност, ние се съобразяваме изцяло с всички приложими закони и разпоредби и помагаме на властите във важната работа, която вършат.“

Предупредителни знаци

Анализът на Концорсиума на изтеклите документи разкрива поразителната готовност на множество банки да обработват транзакции за едни и същи рискови клиенти.

Дерипаска, руският олигарх, не е имал за помощник само и единствено Bank of New York Mellon. Секретните доклади показват, че Deutsche Bank е придвижила транзакции за над 11 милиарда долара между 2003 и 2017 г. за компании контролирани от него.

Документите показват още, че Deutsche Bank, Bank of New York Mellon, JPMorgan, HSBC и Standard Chartered са сред 20-те банки, които са помогнали на Odebrecht SA (Одербрехт) латиноамериканска строителна фирма в това, което американските прокурори нарекоха най-голямото дело за подкуп в чужбина в историята, а именно придвижването на 677 милиона долара от 2010 г. от 2016 г. Deutsche Bank участва в транзакции за над 560 милиона долара от тази сума.

В документите се появява и Дмитро Фирташ, украински олигарх, който се издирва с наказателни обвинения от САЩ.

През 2014 г. американски прокурори направиха обществено достояние обвинителен акт, който обвинява Фирташ в подкуп на служители в Индия в опит да си осигури минна сделка. От края на 2019 г., американските новинарски агенции непрекъснато съобщават за твърдения, че Фирташ е изиграл роля в усилията на президента Тръмп да изрови дискредитираща информация в Украйна за Джо Байдън, съперникът му в президентската надпревара през 2020 г..

Фирташ, който твърди, че е поставил началото на успешния си бизнес с търговия на украинско мляко на прах за узбекски памук след падането на Съветския съюз, живее в изгнание в имение във Виена със забрана да напуска Австрия, но остава защитен от опитите да бъде екстрадиран. Вилата му в стил сецесион има домашно кино и безкраен басейн, а в профила му от 2017 г. агенция Блумбърг го нарича „Олигархът в позлатената клетка“.

Що се отнася до банковото дело, той и свързаните с него компании се радват на гостоприемството на много от големите институции в бранша.

Изтеклите документи показват, че четири от големите банки в анализа на Концорциума – JPMorgan, Deutsche Bank, Standard Chartered и Bank of New York Mellon – са се занимавали с транзакции за контролирани от Фирташ компании. Освен това всички пет одобрени транзакции свързани с Фирташ се случват след като американските власти са принудили банките да плащат глоби и да се ангажират да работят по-усилено при проверките на подозрителни клиенти.

Файловете показват, че от тези банки JPMorgan е превъртяла най-много пари за контролирани от Фирташ компании, като е придвижила стотици транзакции на обща стойност 1,9 милиарда долара между 2003 и 2014 г..

JPMorgan и другите банки е трябвало да са били наясно със съмнителната биография на Фирташ още през 2010 г., когато изтекла американска дипломатическа грама го свързва с Могилевич.

След това, дело заведено от бившия украински министър-председател Юлия Тимошенко в Манхатън през 2011 г. дава на петте банки още по-важни предупредителни знаци, като дори назовава конкретни сметки в четири от банките, за които искът твърди, че се използват от Фирташ за пране на пари.

Искът обвинява Фирташ, Могилевич и бъдещия шеф на предизборния щаб на Тръмп, Пол Манафорт, в пране на незаконни средства от Украйна чрез банки и инвестиционни сделки в САЩ.

В исковата молба се твърди, че сметки в нюйоркските офиси на JPMorgan, Deutsche Bank, Standard Chartered и Bank of New York Mellon са се използвали за пране на пари, при което пари откраднати от Украйна са прехвърляни в САЩ, а след изпирането им са се връщали обратно в Украйна.

Въпреки тези твърдения, четирите банки продължават да обработват транзакции за компании контролирани от Фирташ, като някои от тях са обработени от Deutsche Bank дори и през 2017 г..

Делото е отхвърлено през 2013 г., отчасти защото Тимошенко и нейните адвокати не са били в състояние да предоставят достатъчно подробности за транзакциите свързани с предполагаемата схема.

Фирташ отрича участие в неправомерни действия, заявявайки пред Блумбърг Бизнесуик (Bloomberg Businessweek), че е жертва на „специална машина за пропаганда, организирана срещу мен“, и че Тимошенко „греши във всичко. Тя лъже през цялото време. За да переш пари, трябва като начало да имаш мръсни пари. Винаги съм имал само чисти пари.“

Адвокат на Фирташ каза в изявление пред Консорциума, че клиентът му „никога не е имал партньорство или друга бизнес асоциация със Семьон Могилевич“. Адвокатът заяви, че Фирташ няма да отговаря на въпроси на Консорциума, защото тези въпроси произтичат от „от незаконното и престъпно разкриване“ на доклади за съмнителни дейности.

Търсене на отговорност от банкерите

Защо привидно огромните финансови санкции не успяват да направят повече за да променят поведението на банките?

Джон Касера, експерт по финансови престъпления, който е работил като специален агент на FinCEN от 1996 до 2002 г., казва, че размерът на санкциите плащани от HSBC и други банкови институции може да изглежда голям на пръв поглед, но те са много малка част от печалбите на банките. При това парите не се плащат от банкерите, които трябва да носят отговорност, каза той, те се плащат от акционерите.

Най-голямата френска банка BNP Paribas получи най-голямата досега глоба през 2014 г., когато беше принудена да плати 8,9 милиарда долара заради наличието на много сериозни доказателства, че е помогнала за прехвърлянето на милиарди долари през финансовата система на САЩ от името на судански, ирански и кубински субекти подложени на американски санкции.

За разлика от споразуменията с HSBC и други банки, това не беше отложено наказателно преследване. Банката се съгласи на наказателна присъда и уволни 13 служители.

Но за френската банка приоритет при преговорите за договаряне беше гаранцията, че лицензът й за обработка на доларови транзакции в САЩ няма да бъде отнет за постоянно. Вместо това американските регулатори забраниха на BNP Paribas участие в подобни дейности в продължение на една година.

Цената на акциите на банката се качи с 4% след обявяването на сделката.

Джеймс С. Хенри, икономист от Ню Йорк, адвокат и автор, който разследва света на мръсните пари от 70-те години на миналия век, казва, че действията на американското правоприлагане през последните две десетилетия са оказали известно влияние върху поведението на големите банки, поне в сравнение с всеки един по-ранен период, когато тези банки са действали почти без ограничения.

Според него, обаче, ще е необходима повече „прокурорска воля“, за да има истински промени в отношенията между банките и незаконните парични потоци. Това означава да се търси отговорност от банкерите, а не само от банките и техните акционери.

„Трябва да изложим на риск някои висши ръководители, които отговарят за тези неща“, каза Хенри. „А това означава глоби и/или затвор.“

Аквариум за акули

Звучи като история от шпионски роман.

Служители на Deutsche Bank са инструктирали клиенти от Иран и други горещи точки да слагат кодови думи в съобщенията си за плащане, които да предизвикат специална обработка. Един изпълнителен директор призова персонала да използва „врътки и хватки“ за да избегне разкриването на такива плащания от американските власти.

Тези хватки стават ясни от съобщение от 4 ноември 2015 г. от банковите регулатори в Ню Йорк. Държавните служители казват, че Deutsche Bank е била заловена в прехвърлянето на близо 11 милиарда долара между 1999 и 2006 г. от името на Иран, Сирия и други страни под санкциите на САЩ.

В рамките на споразумение за 258 милиона долара с държавата и Федералния резерв, Deutsche Bank се съгласява да реформира практиките си и да уволни служители участващи в операцията за заобикаляне на санкциите.

В свое изявление Deutsche Bank определя сделката като стара новина. „Поведението е прекратено преди няколко години и оттогава сме спрели целия бизнес със субекти от споменатите държави.“

Докато договарянето се разиграва публично, Deutsche Bank работи зад кулисите за прехвърлянето на пари за Ихор Коломойски, украински милиардер, който, както ще твърдят по-късно американските прокурори, участва в мащабна схема за пране на пари чрез насочването им към Средния Запад на САЩ.

Коломойски е заобиколен от мистика сякаш извадена от шпионски трилър. Американските прокурори казват, че той отдавна е известен с прояви на „жестокост и дори насилие“ в бизнес сделки и дават за пример наемането на „въоръжени главорези“, които да завземат офисите на държавна петролна компания. Сътрудник си спомня среща с Коломойски при която е наблюдавал как олигархът няколко пъти натиска дистанционно, което пуска месо от раци в аквариум с гладни акули в офиса му.

Изтеклите документи показват, че Deutsche Bank е преместила 240 милиона долара от декември 2015 г. до май 2016 г. за куха фирма регистрирана на Британските Вирджински острови, която, както твърдят съдебни дела в САЩ, е била контролирана от Коломойски и негов бизнес партньор.

Съдебно дело, заведено миналата година в щатски съд в Делауеър твърди, че Коломойски е използвал кухата фирма Claresholm Marketing Ltd. (Клейрсхолм Маркетинг) за да осъществи „поредица от нагли измамни схеми“ чрез ПриватБанк (PrivatBank), украинска финансова институция, която Коломойски и партньорът му контролират до края на 2016. Новите собственици на банката твърдят, че Коломойски и съучастниците му са източили милиарди долари от нея чрез фиктивни заеми и след това са ги изпрали чрез инвестиции в САЩ

През юли миналата година регулаторите в Ню Йорк постигнаха ново споразумение за пране на пари с Deutsche Bank. Този път банката се съгласи да плати 150 милиона долара за санкции свързани със сделки на осъдения за сексуални престъпления Джефри Епщайн и с две банки извън САЩ замесени в скандали с пране на пари.

Месец по-късно американски прокурори подадават във федерален съд жалби за гражданско отнемане с обвинения подобни на тези от делото в Делауеър.

Прокурорите твърдят, че голяма част от парите за които се предполага, че са били откраднати от ПриватБанк между 2008 г. и 2016 г. са се превърнали в инвестиции в САЩ, включително търговски площи в Тексас и Охайо, стоманодобивни заводи в Кентъки, Западна Вирджиния и Мичиган и фабрика за мобилни телефони в Илинойс.

Коломойски не отговори на въпроси на Косорциума. Негов адвокат каза през август: „Г-н Коломойски категорично отрича твърденията в исковете подадени от Министерството на правосъдието. ”

По делото на щатския съд в Делауеър адвокатите на компаниите на Коломойски заявяват, че исковата молба не съдъжа нарушения на законите за рекет или други закони. От своя страна, Коломойски е завел иск за клевета срещу ПриватБанк в Украйна, твърдейки, че обвиненията на банката в измами и други неправомерни действия са фалшиви.

Deutsche Bank отказа да отговори на въпроси за сделките си с Коломойски, като заяви, че има законово ограничение да коментира клиенти или транзакции. Банката каза на Консорциума, че е признала „минали слабости“ и „се е поучила от грешките си“. Тя заяви, че „се е борила системно“ с тези проблеми.

„Вече сме различна банка“, се казва в изявлението.

С участието на:
Майкъл Хъдсън, Дийн Старкмън, Саймън Боуърс, Емилия Диаз-Стрък, Таня Козирева, Уил Фитцгибън, Саша Чавкин, Спенсър Удмън, Бен Халмън, Фъргъс Шийл, Ричард Х.П. Сия, Том Стейтс, Джо Хилхаус, Делфин Ройтер, Кира Гърни, Агустин Армендариз, Марго Уилямс, Кари Кехоу, Ейми Уилсън-Чапман, Хамиш Боланд Рудър, Антонио Кучо, Жерар Райл, Маго Торес, Мириам Пенсак, Йелена Косич, Мигел Фиандор, Майкъл Сала

Тъжната истина за протестите в Украйна и у нас

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3367

Сърце мъжко, украинско, не изтрая да гледа Янукович че бесней над бащино му огнище. Там за мило, за драго, за баща, за братя, пък… каквото сабя показа и честта, майко, юнашка…

Ако ми простите тази куца перифраза на Ботев, няма как да не сме удовлетворени от преминаването на връхната точка на протестите в Украйна – нещата са далеч от приключване, но все пак още кръвопролития едва ли ще има и режимът там изглежда свършен (поне в досегашната си форма). А на кого се дължи това…?

(Чети още…) (659 думи)