Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/
Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.
Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев
В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.
Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.
Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.
Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.
Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.
Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.
За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.
Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.
На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.
Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“
Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.
Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.
Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.
Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.
Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.
Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.
Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.
Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.
В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.
Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.
Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.
Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.
Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.
Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.
Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.
Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.
Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.
Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.
Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.
България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.
Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.
Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.
Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.
Източник
