Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.