Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/na-zapadniya-bryag-nishto-novo/

Това, което виждаме днес, е пълзяща интифада. За разлика от предишните две, тя няма изявени лидери, не е дори толкова идеологическа, колкото съпротива на младото поколение срещу статуквото и липсата на политически хоризонт през последните 30 години. Организиралите се в Наблус, Дженин и Хеброн дори нямат толкова сериозно отношение към големите военни терористични фракции. Чрез социалните медии те се организират, самоиндуцират и изправят срещу Израел.

Думите са на високопоставен израелски представител по време на една от многото срещи, чиято задача е да обсъди и избере стратегия за изход от влошаващата се ситуация на Западния бряг на река Йордан. 75 години след началото на конфликта между Израел и палестинците и 30 години след Споразуменията от Осло, процесът за мир е в най-ниската си точка, без особени перспективи за намиране на компромис. Такъв в момента е почти невъзможен.

Стар конфликт – ново правителство

Кризата в палестинската власт, съчетана с неотстъпчивостта на Израел по отношение на основните въпроси, свързани с конфликта, стигна своя апогей с активизирането на бойните групи в ключови градове и бежански лагери на Западния бряг, но и с встъпването в длъжност на новото правителство на Бенямин Нетаняху.

Сред членовете на новия кабинет има министри, чиято биография буди доста въпроси сред мнозина. Номинациите за министри на Безалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, които принадлежат към крайнодесния спектър в Израел, будят най-много съображения. ЕС и дори САЩ заявиха мнението си за състава на кабинета, като според слуховете Вашингтон дори е посочил, че двамата коалиционни министри не следва да заемат определени министерски кресла. Новите политици, както ги наричат в Израел, имат свое виждане за баланса на силите в Източен Йерусалим, за статуквото на джамията „Ал Акса“, както и за съдбата на израелските селища, разположени дълбоко в палестинските територии.

Действията и изявленията на Смотрич и Бен Гвир накараха радикалните фракции, начело с „Хамас“, да предупредят за последиците от управлението на кабинета „Нетаняху“. Преди дни  Маруан Иса, вторият човек във военното крило на „Хамас“, заяви в съобщение за медиите, че политическите опити за решаване на напрежението на Западния бряг са приключили и остава пътят на войната. За последен път лидер на военното крило „Ал Кассам“ се обърна към медиите през май 2021 г., часове преди началото на последния конфликт, продължил 11 дни.

Водени от принципа „Това търсехте – това получихте“, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ видимо увеличават своята активност на Западния бряг, която, съчетана с твърдите мерки на израелската армия и полиция, доведе до най-големия брой загинали в конфликта от 15 години насам. От началото на 2023 г. до момента 82 израелски и палестински граждани са намерили смъртта си.

Горещи точки

Наред с вече посочените бойни групи, като например „Леговището на лъва“ в Наблус, сред центровете на напрежение е и бежанският лагер в Дженин. Той е под контрола на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и Националния фронт за освобождение на Палестина. Оръжието, за което се знае, че се намира в лагера и околните селища, е достатъчно за продължителна съпротива. Опитът на израелската армия и граничната полиция да проведат няколко операции в Дженин и Наблус срещу въоръжените групи доведе до десетки загинали. Само в Дженин за ден загинаха 11 въоръжени палестинци и един цивилен. Размяната на удари продължи с атентата в сърцето на Тел Авив, при който загинаха двама израелци, докато инцидентите около Наблус и Дженин са вече част от ежедневната хроника. Няма основание да смятаме, че насилието ще затихне.

Ключов елемент от описвания пъзел е състоянието на Палестинската автономна власт (ПАВ). Създадена преди 30 години със Споразуменията в Осло, тя е институцията, която трябваше да изведе палестинците до независима държава. Три десетилетия по-късно властта в Рамалла, както и самата идея за два народа – две държави е в пагубно състояние.

Мнозина се питат какво следва, ако президентът Махмуд Абас слезе от политическата сцена, но малко са онези, които имат хипотеза и план. Връзка между Рамалла и голяма част от палестинското население, което в мнозинството си е под 35 години, почти не съществува. Това е и една от причините за ръста на новопоявилите се групи на Западния бряг – в условията на изтляваща легитимност палестинските сили за сигурност на практика абдикираха от задълженията си. Това доведе до решението на Израел да активизира своите операции, което пък от своя страна даде поле за изява на фракции като „Хамас“ и „Ислямски джихад“ да задействат силите си в обсъжданите горещи точки на Западния бряг.

Палестинската полиция, силите за сигурност и разузнаването все по-рядко са в състояние, а и все по-рядко са готови да се сблъскат лице в лице с палестинското население. Те са обвинявани, че обслужват интересите на Израел, като остават верни на координацията в сферата на сигурността, съществуваща между двете страни по силата на Споразуменията от Осло. В социалните медии силите за сигурност често са наричани „предатели“ и „колаборационисти“.

Процесът „Акаба“

В опит да прекъсне вълната от насилие и да възстанови усещането за диалог между Израел и палестинската власт, преди месец започна т.нар. процес „Акаба“ под егидата на Йордания, САЩ и Египет. На завършилата току-що втора среща от инициативата, провела се в египетския курорт Шарм ел Шейх, двете страни се споразумяха да заявят, че са в съгласие, но конкретните измерения на водените преговори засега остават неясни въпреки финалното комюнике от срещата. Властта в Рамалла дефинира като свой основен проблем тежката финансова криза, в която се намира. Палестинската страна, която не може да се надява на финансова подкрепа от Аман или Кайро, очаква от Израел конкретни стъпки, в резултат на които да бъдат освободени финансови средства за палестинския бюджет.

По силата на Парижкия протокол след Споразумението от Осло Израел и палестинската власт споделят отговорности за палестинския бюджет. Значителни суми към днешна дата не са изплатени. Предстои да се намери решение между страните по стария спор за плащанията, които Рамалла прави на семействата на загинали във военни операции срещу Израел или на лица, намиращи се в затвора (т.нар. pay for slay). Израел предприе особено твърди действия срещу тези плащания, смятайки ги за предназначени за терористи. В отговор на тази мярка, определяна като социална в Палестина, Израел също удържа около 100 млн. шекела (около 27 млн. долара) годишно от бюджетните плащания към ПАВ. Една от причините, поради които и САЩ не прави директни плащания на палестинската власт, е именно тази т.нар. социална програма.

Дали процесът „Акаба“ ще проработи, ще видим в следващите дни и седмици, тъй като предстои периодът на религиозните празници за мюсюлмани и евреи. Никой не е готов за повторение на сценария от май 2021 г., когато в продължение на 11 дни светът очакваше да види дали интензивната размяна на ракетни удари между Израел и „Хамас“ няма да прерасне в пълномащабна война.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“

Независимо от войнствения си наратив, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ са по-скоро внимателни в действията си към момента. В поредица от срещи с представители на всяка от двете групировки се изразяват опасения от крайнодясното израелско правителство, но за момента не се призовава открито към интифада. Фракциите са изправени пред няколко важни решения, които ще определят съществуването им за години напред.

Особено за „Хамас“ военен конфликт с Израел би коствал усилия и средства, които движението не е готово да жертва в момента. Неговите лидери, намиращи се в Газа и някои градове в Близкия изток, изглежда, смятат, че стратегията на поддържане на напрежението чрез отделни операции на Западния бряг и за сметка на спонтанни случаи на насилие засега обслужва интереса на „Хамас“. След май 2021 г. движението насочи и немалко усилия в пропагандата си спрямо т.нар. израелски араби, или арабите от 1948 г. (става дума за арабското население на Израел, получило гражданство след 1948 г. – б.а.).

„Хамас“ акцентира върху статута на това население и зависимостта му от еврейското мнозинство, а с назначаването на новото правителство със Смотрич и Бен Гвир в редиците му, откровено говори за Израел като за държава, провеждаща апартейд. Единствено при много сериозна ескалация около джамията „Ал Акса“ и в случай на откровени провокации от страна на заселниците може да очакваме повторение на сценарий като този от средата на 2021 г.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“, подобно на идеологическия си съперник – партията „Фатах“ на президента Абас, също имат вътрешни противоречия. Ако изборите за ново ръководство в „Ислямски джихад“ преминаха относително спокойно и без особени изненади, то тези в „Хамас“ предстоят и се очакват с нетърпение. Трима са основните претенденти за лидер на движението, като поне един от тях има особено силно влияние на Западния бряг и би могъл да го използва, за да разпали действия, които са отвъд революционната риторика.

Контактите на двете движения на Западния бряг и в Газа, както и в бежанските лагери в Йордания, Сирия и Ливан са добре известни, влиянието им – също, но дори при тези условия лидерите им си дават сметка за появилата се нова сила сред младото палестинско поколение. Макар да е известно, че поддържат контакти с по-големите си събратя, за момента бойните групи, подобни на „Леговището на лъва“, не желаят и не се асоциират идеологически или организационно с „Хамас“ или „Ислямски джихад“. Въпреки опитите на двете движения да намерят път към сърцето на новите групи, засега те остават по-скоро самостоятелни.

Не на последно място, и двете военни фракции внимателно наблюдават случващото се в региона. Споразумението между Иран и Саудитска Арабия за възобновяване на дипломатическите отношения е от особена важност, тъй като Техеран е основен съюзник и поддръжник на палестинските радикални движения. След затоплянето на отношенията между Израел и Турция Анкара ограничи свободата на пребиваване на лидерите на „Хамас“ на своя територия, което допълнително затруднява тяхното движение, след като и Ливан изрази своите съображения относно действията им в бежанските лагери. Опитите за сближаване между „Хамас“ и Сирия засега също не са успешни, въпреки приповдигнатия тон на някои медийни публикации.

Смяна на подхода

Сцената на конфликта между Израел и Палестина остава особено сложна и зависима от множество фактори, които определят поведението на страните и на регионалните сили, заети в търсене на решение. Посочената по-горе комбинация от нестабилност, криза на сигурността, финансова и икономическа стагнация и социално недоволство не позволява да се прогнозира възможен по-нататъшен сценарий с голяма доза сигурност. В условията на война в Украйна и задълбочаваща се поляризация в световен мащаб принципите на международните отношения и право са изложени на сериозен стрес тест.

В конкретния случай с кризата в близкоизточния мирен процес вече сме свидетели на промяна на подхода, като на мястото на установените механизми се появяват нови. Вместо блокирания „Квартет“, съществуващ с мандата на ООН, се появяват предложения за на т.нар. Мюнхенски формат (Германия, Франция, Йордания, Египет), а сега и за процеса „Акаба“. В условията на отсъстваща алтернатива, базирана на международното право и отчитаща интересите на страните в конфликта, свободата на интерпретация носи опасност от последици. Завръщането към установените принципи на диалог или тяхното преформулиране в рамките на Съвета за сигурност на ООН би съхранило традиционния подход за решаване на кризи, като остави настрани желанието за непременна импровизация. Цената на подобни импровизации в контекста на обсъждания конфликт обикновено се плаща с живота на много хора.

Заглавна снимка: Джамията „Ал Акса“. Източник: Dave Herring / Unsplash

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/israel-lebanon/

В началото на октомври медиите в Израел публикуваха информация, според която Ливан и Израел най-сетне са на крачка от финала на преговорите, които трябва да очертаят линията на морската им граница, като са си разменили дългоочакваните насрещни проекти за споразумение. В специално обръщение към нацията от 1 октомври т.г. лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла посочи, че преговорите за морската граница на Ливан се намират във фаза, която отговаря на интересите на страната. На речта бе обърнато специално внимание в Израел.

Въпросът за демаркацията на морската граница е изключително важен за съдбата на Източното Средиземноморие

като място, към което ЕС гледа с надежда да задоволи глада за енергийни ресурси. За да докаже значимостта на въпроса за израелско-ливанския териториален спор за всички държави от региона и за самия ЕС, още в първите дни на септември генералният директор на гръцката енергийна компания Energean Матиос Ригас заяви пред медиите, че няма основания да се смята, че началото на експлоатацията на находището „Кариш“ ще бъде забавено, като посочи и датата – 20 септември.

Местонахождението на „Кариш“ има особено значение за преговорите с Ливан, тъй като то бе в основата на няколко предупреждения от „Хизбулла“ към Израел. През последните години ливанското движение, което претендира за водещо място в политическия живот на страната, претендира и за ролята на защитник на националните интереси, въпреки че по същество не участва в преговорите между Израел и Ливан с посредничеството на САЩ.

На 2 юли т.г., въпреки позицията на ливанското правителство в полза на преговори с Израел, „Хизбулла“ организира демонстрация на военните си възможности, като пусна в изпитателен полет дронове именно над „Кариш“. Потенциалната атака бе предотвратена от израелските ВВС и ВМС, но тази демонстрация на присъствие от страна на ливанската групировка послужи като повод Израел от своя страна да предупреди, че

всеки опит за провокация по южната граница на страната ще бъде посрещнат с безмилостен отговор.

Предупреждението бе сведено до знанието на „Хизбулла“ посредством военни и дипломатически канали.

Паралелно с размяната на предупреждения продължиха опитите на американския посредник Амос Хохщайн да постигне успех в преговорите за споразумение. Американският представител посети отново Ливан и Израел, като в Бейрут е предоставил на вниманието на ливанското правителство принципите на израелското предложение. Основните точки в него се концентрират върху желанието на Израел „Кариш“ и зоната за сигурност около находището да останат в очертанията на Израел, докато Ливан получава офшорното поле „Кана“, към което интерес има компанията Total.

Именно поради големия интерес от страна на френския гигант, от август насам се говори и за участието на Франция в преговорите между страните. Известно е, че САЩ и Израел също са в контакт с Париж с цел Total да започне работа в „Кана“ в обозримо бъдеще, което ще бъде допълнителен мотив за Ливан да се съгласи на сделка.

Ако Израел успее да се договори с Бейрут, подобно споразумение би имало силата на своеобразен „мирен договор“

и би било дори по-ценно от т.нар. Abraham Accords, тъй като на практика ще гарантира сигурността по северната му граница с противник, който традиционно представлява стратегическа заплаха за израелската държава. Според медийни публикации в замяна на контрола над „Кана“ Израел настоява Ливан да предаде изцяло правото на контрол над пограничната зона Рош Ханикра на Средиземно море.

В тактически опит да създаде напрежение и дори да повлияе на преговорите в заключителния им етап „Хизбулла“ обвини Амос Хохщайн в преднамереност и симпатии към Израел. Кампания в близките до движението медии настоява „Ливан да бъде допуснат до природните си богатства“.

Важен мотив в израелския стратегически анализ на това доколко Ливан е наистина склонен да сключи споразумение, е тежката финансова и икономическа криза в страната. Държавата е на ръба на банкрута, за пореден път ливанската Централна банка спря тегленето на средства за частни клиенти, което доведе до масови протести. С настъпването на зимата и в условията на усложнена продоволствена криза заради войната в Украйна

Ливан отново е на прага на огромно социално напрежение.

Не на последно място, държавата продължава да изпитва негативите от войната в Сирия, а самата „Хизбулла“ далеч не се намира в най-изгодното положение по отношение на подкрепата сред населението. Мнозина обвиняват движението за тежката институционална криза, чието олицетворение бе опустошителният взрив на пристанището в Бейрут през 2020 г.

В полза на окончателното споразумение се изказа и министърът на външните работи на Ливан Абдалла Бухабиб, който напомни, че преди изборите в Израел би могло да се постигне споразумение. Никой не може да каже какво ще се случи след ноември, напомня Бухабиб, като добавя, че „съществува мнение, че ако Бенямин Нетаняху успее да победи на изборите, споразумението с Ливан ще пропадне“. Според него преговорите в момента са „95% приключени“.

Както обикновено, Израел не разчита изцяло на ефекта от дипломатическите усилия

и воден от принципа Si vis pacem, para bellum (Ако искаш мир, готви се за война), внимателно следи за действията на „Хизбулла“ в Ливан. От началото на 2022 г. израелското военно командване и служби за сигурност предупреждават за наблюдавани маневри от страна на „Хизбулла“ по израелската граница не само откъм Ливан, но и на територията на Сирия. Придвижването на бойни съединения и укрепването на позиции са съчетани с операции и дори с изпращане на дронове към Израел.

Паралелно с тези действия, отношенията на „Хизбулла“ с палестинските радикални фракции (основно с „Хамас“) значително се подобриха. Палестинското движение в момента се намира в доста по-комфортна среда на територията на палестинските лагери, разположени в Ливан и особено в южната му част. Според израелски сведения организацията укрепва и военния си потенциал, а изстреляните по Израел през лятото ракети са всъщност от арсенала на „Хамас“. Самото движение не отрича тази тенденция на усилване на военния капацитет.

Според оценките на израелската армия „военен сблъсък с „Хизбулла“ не е изключен“,

тъй като организацията, изправена пред предизвикателствата за своята легитимност в Ливан, би могла да потърси изход в конфликт с „обичайния враг Израел“. Според доклад на израелската армия, части от който получиха гласност, „Хизбулла“ в момента страда от широко разпространения имидж на деструктивен политически играч, който заради своите тесни интереси е поставил на карта самото съществуване на Ливан. Лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла се намира в трудна позиция след загубата на своя отявлен съюзник генерал Касим Сюлеймани, което се отразява и на неговите контакти с Иран и Сирия. Заради това и заради загубите на воденото от него движение Насралла би могъл да търси изход във военен конфликт, тъй като малцина са онези в Ливан, които биха повярвали, че именно „Хизбулла“ има заслуга за евентуален успех в преговорите между Израел и Ливан.

Нов конфликт с Ливан, който все пак – по мнението на мнозина в Израел, но и в Бейрут – е малко вероятен, особено на фона на всеобщата дестабилизация след началото на войната в Украйна, ще постави под съмнение и инфраструктурната диверсификация на енергийните потоци в Източното Средиземноморие. Строежът на газопровод от Израел към Турция през акваторията на Ливан и Сирия ще бъде отложен. Това е аргумент, който действа доста силно върху всички замесени в преговорите в момента и следва да послужи като възпиращ фактор за евентуални необмислени провокации.

Заглавна илюстрация: Vladimir Gnedin / iStock

Източник

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/inna-rudolf-interview/

Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.

---

Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?

Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.

Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.

Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.

Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр? 

Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.

Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.

За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.

Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?

Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.

Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.

Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил… 

Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.

Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.

По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.

Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна? 

Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.

За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.

Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.

Източник заглавна снимка: UNDP Iraq, 2019, CC BY-NC 2.0 / Flickr

Източник

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/evropa-v-borba-za-energiyna-nezavisimost/

В рамките на обиколката си на Близкия изток, обхващаща Израел, Палестинската власт, Египет и Йордания, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен посети Йерусалим и Тел Авив на 13 и 14 юни. Визитата дойде в момент, в който отношенията между ЕС и неговите средиземноморски партньори придобиват особено значение. Основни точки в дневния ред на Фон дер Лайен станаха преговорите с Израел в областта на енергийното сътрудничество и сигурността съгласно детайлите на проект на споразумение, за което се говори от април т.г. насам. Споразумение, подготвяно от ЕС с Израел и Египет, за транзитни доставки на газ в Европа.

Пред медиите в Израел Фон дер Лайен заяви:

ЕС се стреми да разшири сътрудничеството си с Израел в енергийната сфера. До момента Съюзът бе най-големият потребител на руски газ, въглища и нефт. От началото на войната Русия шантажира ЕС, което доведе до решението да се търсят алтернативи. Аз съм щастлива, че обсъждаме един забележителен документ, а Израел е готов да увеличи доставките на природен газ за Европа, като използва Египет за транзитна точка. На 15 юни т.г. ще направим важна крачка в тази посока, като подпишем тристранния меморандум между ЕС, Израел и Египет. 

Според детайлите на споразумението ЕС предлага да се използва вече съществуващата инфраструктура на Египет за транзит на природен газ. Предвижда се също така да бъдат инвестирани средства от европейския бюджет за строеж на ново трасе, което от своя страна подкрепя стремежа на Кайро да се превърне в основен транзитен енергиен център в Средиземноморския регион.

Самият Израел няма прекалено много възможности за износ на своя природен газ. Единият вариант за транзит към Европа минава през Турция, по пътя на газопровод по дъното на Средиземно море. Другият е през Египет, който въпреки немалкото технически предизвикателства е значително по-възможен за изпълнение, отколкото турската алтернатива.

Интересът към газа на Израел носи и важни политически дивиденти за страната

в момент, в който тя всячески се опитва да се обгради със съюзници срещу Иран. При положение че Израел се превърне в един от основните източници на природен газ за Европа, без съмнение държавите членки на ЕС ще бъдат значително по-склонни да се вслушат в аргументите на израелското политическо и военно ръководство относно иранската заплаха в Близкия изток.

Повишаването на международната роля на Израел в светлината на обсъжданите доставки предоставя и друга важна възможност. В ход са преговори за задълбочаване на отношенията с арабските съюзници, а страната се стреми да нормализира отношенията си и със Саудитска Арабия, което би затворило кръга от усилия, познати като Abraham Accords. Не на последно място, Израел има желание и намерение да скъса с имиджа на държава, която постоянно попада под упреците на много от страните членки на ЕС заради политиката, водена спрямо палестинците. Със значително повишена роля на енергийната карта, много от сегашните критици на израелската политика би трябвало да смекчат позициите си. На това разчита Йерусалим.

Вече са известни и кандидатите за израелския газ – сред тях на първо място е Румъния. Разговори по темата са водени още през април. Допуска се, че срокът на договора за доставка ще бъде 9 години.

Важно е да се посочи, че за момента очакваният обем на израелски газ за Европа няма да надхвърли 20 млрд. куб.м.

Тъй като това не е достатъчно да компенсира доставките от Русия, Урсула фон дер Лайен е провела задълбочени разговори именно за повишаване на добиваните количества. Не на последно място, Египет също има нужда от значителна финансова подкрепа. Страната не разполага с достатъчни производствени мощности да втечнява и транзитира газа, който ще дойде от Израел. Това налага сериозни по обем инвестиции от ЕС в египетската икономика. За самия Египет развитието на газовата промишленост с опция то да обхване и офшорните му находища, също е въпрос от първостепенно значение. На дневен ред е разширяване на мощностите на завода за втечнен природен газ в град Дамиета.

Египет отчаяно се нуждае от свежи финансови приходи, които да укрепят националната валута и да укротят инфлацията. Нестабилната икономика и слабата египетска лира са в основата на възможно социално недоволство. Никоя власт – не само в Кайро, но и в района на Близкия изток – не е готова за повторение на Арабската пролет.

Друг особено важен елемент от анализа на възможните последици за Израел и региона от развитието на енергийните находища е

намирането на решение на спора за демаркацията на границата с Ливан.

Според някои сведения правителството в Бейрут е предало на американския посредник Амос Хохщайн ново предложение по въпроса. Информацията сочи, че Ливан е готов да се откаже от претенциите си към т.нар. линия 29, свързана с газовото находище „Кариш“, и да се върне към линия 23 с някои допълнения. Ливан настоява Израел да не разработва „Кариш“, докато не бъде подписано окончателното споразумение за демаркация. Преговорите между двете съседни държави започнаха през октомври 2020 г. и в рамките им следва да се реши съдбата на акватория от 860 кв.км, в която се намират огромни залежи от природен газ.

Като естествен завършек на енергийните разговори в Израел на 15 юни 2022 г. в Кайро, в присъствието на египетския министър на петрола и минералните ресурси Тарек ал Мулла и израелския министър на енергетиката Карин Елхарар, Урсула фон дер Лайен подписа тристранния Меморандум за разбирателство с Египет и ЕС в сферата на търговията, транспорта и износа на израелски природен газ в ЕС. Срокът на действие на документа е 3 години, с опция да бъде продължен с още две.

Освен газовите доставки Фон дер Лайен обсъди и темата за военното сътрудничество с Израел,

чиито компании от военнопромишления комплекс имат опит във взаимодействието си с европейските държави. В интервю председателката на ЕК се спря на възможното разширяване на сътрудничеството, имайки предвид увеличаващите се разходи в ЕС за отбрана.

Тема на разговорите в Израел беше и сътрудничеството в земеделието и свързаните с него високи технологии, които Израел разработва, както и работата с водните ресурси. Тези въпроси са от особена важност за ЕС в контекста на възможната продоволствена криза. Израел вече активно работи с редица африкански държави в посочените области, а след подписването на мирните споразумения с ОАЕ, Бахрейн и Мароко това поле на сътрудничество е сред приоритетните за Йерусалим и арабските му съюзници.

На свой ред ЕС планира да разшири съвместната работа в тази сфера, като предоставя на Израел достъп до програмата „Творческа Европа“, която в същността си е близка до инициативата в областта на изследванията и иновациите „Хоризонт Европа“. Участието във въпросната програма бе и един от приоритетите на новия министър на външните работи и ротационен министър-председател Яир Лапид, след като зае поста си в МВнР.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет позволява да се направят няколко извода.

Преди всичко е очевидно желанието на ЕС да разшири сътрудничеството си със средиземноморските си партньори, като го издигне на доста по-качествено ниво. Що се отнася до Украйна, до момента Израел по-скоро се старае да запазва балансирана позиция, която невинаги съвпада с принципите на провежданата от ЕС и САЩ политика. За израелската страна връзките с Москва надхвърлят просто оценката за действията на Русия в Украйна. Израел не намира руската агресия за пренебрежим факт и официално се изказа срещу войната, но в същото време двете държави все още се срещат в Сирия, където Иран през последните месеци увеличава своето присъствие, особено на юг.

За Кайро кризата е сериозно предизвикателство. Страната внася до 25% от необходимата за националната ѝ икономика пшеница от Русия и Украйна и поради това до момента Египет, наред с други арабски страни, е изключително внимателен в крайните си оценки за случващото се. Във връзка с това Фон дер Лайен увери своите домакини в Кайро, че ЕС ще направи всичко необходимо, за да помогне на Египет в развитието на собствените му възможности за производство на пшеница, като се вземат под внимание и климатичните особености на страната. За това ще се разчита също на Израел и на значителния му опит в биоинженерството.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет отговаря на интересите на Европа и на стремежа на ЕС да постигне нулева зависимост от руските енергийни източници. Този процес вече е в ход, но неговото успешно приключване няма да е в мандата на настоящата Комисия, a пътя към тази независимост ЕС ще трябва да извърви заедно с партньорите си от Източното Средиземноморие. Един регион, който е доказал, че може да бъде крайно непредсказуем и зависещ често от обстоятелства, които нямат нищо общо с европейските приоритети и дневен ред.

Заглавна снимка: Пресконференция на председателката на ЕК Урсула Фон дер Лайен и израелския премиер на Израел Нафтали Бенет. Стопкадър от видеорепортаж в YouTube канала на министър-председателя на Израел

Източник