Tag Archives: деца

Социално-емоционалната интелигентност: най-важното умение

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sotsiyalno-emotsionalnata-inteligentnost/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Да изслушваме другия, без да го прекъсваме; да внимаваме с какъв тон общуваме, както и каква невербална комуникация използваме – гледаме ли събеседника в очите, следим ли жестовете си; да споделяме мислите си с аргументи, но и да зачитаме различното мнение; да знаем как да уважаваме чуждото лично пространство. Това са само някои от примерите за социално-емоционални умения, които са значима част от общуването ни. Много от тези качества се култивират в ранните години на образованието.

Важността на социално-емоционалната интелигентност е призната от години, но у нас темата набира популярност отскоро. Това е и причината т.нар. меки умения да са във фокуса на един от образователните модули на програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“, в рамките на който в момента се подготвят педагози от две училища в София и Ветрен.

„Учителите са мотивирани, ангажирани, задават много въпроси. Ние инвестираме в тях и ги превръщаме в посланици на социално-емоционалните умения и на развиването им. Идеята е те да започнат работа в професионални общности, където имат възможност да поканят свои колеги да се включат, впоследствие дори да мислят на ниво випуск или училище. Разчитаме по този начин идеите и добрите практики да се разпространят“, разказва Симеона Маринова, старши експерт в програмата.

Какво е социално-емоционалната интелигентност

Според психоложката Валерия Симеонова, която също е част от екипа на „Заедно в час“, социално-емоционално интелигентният ученик и индивид умее да разбира емоциите си и да ги управлява, познава силните и слабите си страни, общува пълноценно с останалите, разпознава и планира целите си и проследява своя напредък в тяхното постигане. Този тип интелигентност ни помага да общуваме в рамките на социални групи, към които принадлежим, независимо дали става въпрос за семейството, училището, работата, или приятелския кръг. Колкото по-добре владеем себе си, толкова по-лесно разрешаваме конфликтите помежду си и вземаме добри решения за средата си.

„Колкото по-рано детето започне да се вписва в социалната среда и осъзнато да опознава себе си, да работи върху себе си, толкова по-добре“, смята Симеона Маринова. Според нея големият сблъсък и шок при децата често идва, когато в училище за първи път контактуват с по-широк кръг от хора, когато не са били на ясла или детска градина, живели са изолирано. Училището е сложна социална система с много изисквания. Детето, което идва от хаотична, неструктурирана среда на възпитание, се сблъсква с безброй правила: трябва да стои на едно място 40 минути, трябва да знае в коя стая може да влиза и в коя – не, трябва да разбира защо не може да пипа вещите на съучениците си и защо те реагират бързо, ако прекрачи тази граница. Затова началните учители са най-важните в системата – точно защото първите години често са пропуснати.

Освен това социално-емоционалните умения са гарант за умението да учиш. Ако детето не може да овладее емоциите си, то няма как да седне да пише диктовка или да се концентрира върху това, което говори учителят. Като яйцето или кокошката – едното не може без другото.

Симптоми и проблеми

Симеона Маринова подчертава, че проблемите в сферата на тези умения не могат да влязат в калъп и спектърът е широк, но при по-младите поколения се забелязва подчертан индивидуализъм, без значение дали са деца в риск, или не. Те прекарват много време с различен тип технологии, вследствие на което страдат от проблеми във взаимодействията си със социалната среда и им е трудно да управляват емоциите си по приемлив, щадящ околните начин. Нарушените връзки с другите често водят до конфликти. Но агресията като явление не е задължително свързана с отсъствието на социално-емоционални умения, а по-скоро с възпроизвеждащо се насилие.

По отношение на насилието е важна семейната среда. Според Маринова всяко физическо посегателство над дете на първо време е белег за безсилие, което се усеща от детето, а последствията могат да бъдат индивидуални – от приемане на наказанието като демонстрация на внимание до изживяването му като травма. Децата, над които се упражнява насилие в семейната среда, са по-склонни да посегнат на друго дете на детската площадка или в класната стая.

Когато това се случва в най-защитената среда, в семейството – мястото, което за едно дете е целият му свят, то го възпроизвежда и в друга социална среда, напълно логично. Насилието ражда насилие, независимо дали във физическа, емоционална, или друга форма.

Опитът показва, че няма пряка зависимост между социално-емоционалните умения и произхода на децата. Социално изолирани семейства, живеещи в изключителна бедност, могат да бъдат емпатични и с много стабилни емоционални връзки вътре в семейството. И обратното – деца от заможни семейства, които са в емоционално бедна среда, може да имат нужда от помощ в общуването си с околните.

Системен проблем в образователната среда е липсата на време, посветено специално на развитието на социалните умения. Училищата са институции, които имат не само образователна, но и възпитателна функция, особено в първите години от цикъла, но натоварените учебни програми не отчитат този фактор и избутват темите за меките умения встрани, концентрирайки се върху знанията по отделните предмети. Ето защо учителите, включени в програмата, изучават стратегии как да интегрират социално-емоционалното образование по най-ефективен начин, така че това да отнема най-малко време в класната стая.

А ти как би постъпил?

Поради пандемията обучителният курс стартира хибридно през септември м.г. Учителите докладват, че децата са ангажирани и се включват в предложените дейности. В началото на часа например си избират картинка или цвят в рамките на т.нар. емоциометър, чрез който споделят с останалите как се чувстват. Децата откликват и имат нужда да говорят за преживяванията и емоциите си.

Маринова добавя, че е важно да се изградят правила в класната стая, които да са разбираеми и да важат за всички както в електронна, така и във физическа среда. Ако по време на час детето има нужда да отиде до тоалетна, във физическа среда то би вдигнало ръка, но в електронна е по-трудно. Един от предложените трикове да се избегне ситуация, която би засрамила детето, е учителят да прикани учениците да поставят запетайка пред името си в платформата за онлайн обучение.

Други подходи остават приложими и в двете среди – как детето да се включва в часа възпитано, да не говори успоредно с останалите, да вдига ръка, когато иска да каже нещо, и т.н. Една от целите на програмата е учителите да осмислят как да гарантират сигурността и благосъстоянието на децата на живо и онлайн. Ако се работи за култура на класната стая и има ясни споделени правила, децата се адаптират и изграждат добри комуникативни умения.

Пример за развитие на социално-емоционалната интелигентност е упражнение за изпитване на емпатия чрез анализ на литературен герой. От Фондацията съветват учителите, когато открият интересен, емоционално наситен образ, да помолят децата да се поставят на мястото на героя и да разкажат какво решение биха взели в неговата ситуация. Предимството при упражнението е, че се включва органично в хода на преподаването и не отнема допълнително време, а правилни и верни отговори няма, допълва Маринова. Ако искаме да насочим децата към разсъждение дали решението им е добро, или не, може да ги питаме как си представят последствията. От голямо значение е приемането на другия и на неговите решения, както и разбирането на последствията в дългосрочен план, тъй като децата реагират импулсивно (напълно нормално за тяхната възраст).

Да им се казва кое е правилно и кое е грешно не работи, категорична е Маринова – това е като да кажеш на човек да се успокои, когато е ядосан. „На първо място, нужна е култура на приемането, изслушването на другия, а след това – да си представим неговата гледна точка. Но е невъзможно да подменяме етични принципи и емоции у другия“, категорична е тя. Можем само да предоставим инструментите те да бъдат отработени по приемлив начин.

Примерът на възрастните е важен

От първостепенно значение за социално-емоционалната интелигентност е поведението на възрастните. Личният пример е изключително силен при работата с деца. Симеона Маринова добавя:

Важно е самите хора, които се занимават с децата – не само учителите, но и училищните психолози и педагогическите съветници – да не спират да работят над себе си в тази посока. Това е мисия номер едно: да имаме нагласата, че винаги има накъде да се развиваме и да не спираме да изследваме себе си.

От Фондацията ще работят и върху отношенията между родители и учители, които трябва да си партнират в името на децата. Нужно е педагозите да споделят убеждението, че темата за социално-емоционалната интелигентност е важна за тях, и да се развиват в тази насока, да търсят решения. Учителите могат да предоставят на родителите и готови материали относно това как да реагират при емоционални изблици на децата и как да демонстрират емпатия към техните преживявания.

Социално-емоционалната интелигентност зависи на първо място от семейството, категорична е Маринова, но училището е средата, в която децата могат да компенсират липсите. Тя се надява на по-голям интерес от страна на педагогическата общност, особено след изолацията, която според нея поставя трудности както пред учителите, така и пред учениците поради загубата на пълноценна комуникация с другите. Много хора преживяват силна тревога и стрес, което намалява уменията за социална адаптивност и управление на собствените емоции.

„Темата изглежда абстрактна, но не е така. Когато учениците излязат от училище, те ще се сблъскат с работната среда, в която едно от основните изисквания на работодателите е служителите да пасват на организационната култура. А за това са нужни развити умения, адаптивност и осъзнатост за себе си. Изтърканата фраза „работа в екип“ неслучайно е навсякъде, това са умения за взаимодействие с другите. Човек може да е изключителен професионалист, но ако не може да работи в екип, няма как да е търсен и успешен в сферата си. Трябва баланс между когнитивни знания и меки умения“, смята тя.

Симеона Маринова e завършила педагогика и образователен мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишен опит в организирането и провеждането на обучения за изграждане на организационен капацитет и работа в екип, обучения на доброволци в социалната сфера; работила е и с деца и семейства в риск като педагогически съветник. В момента е старши експерт „Обучение на училищни екипи“ в програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът като дом. За обучението на деца, чийто майчин език не е български 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ezikut-kato-dom/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Когато през 2015 г. започва да преподава на III и IV клас в ОУ „Райно Попович“, Карлово, Александрина Андреева забелязва, че значителна част от учениците са неграмотни, познават едва няколко букви от азбуката, а три от тях въобще не владеят български. „Започнах да ги уча, както аз съм била обучавана – с пунктирани линии, наизустяване на азбуката… Цялата първа година премина така и резултатът беше две-три деца с видими резултати, при останалите нямаше промяна.“ Така тя започва да търси материали на чужди езици и да пробва методи, чрез които самата тя е учила чужди езици. „Завърших с едва две деца, които не можеха да четат и пишат, но при тях проблемът беше друг – те не идваха на училище.“

20% от децата в началните училища в България говорят майчин език, различен от българския, според Фондация „Заедно в час“, където Александрина е координатор. Често става дума за деца от ромски или турски етнос, както и за деца на бежанци. Данните са предоставени от тогавашната зам.-министърка на образованието Деница Сачева в рамките на Форум „Образование: За бъдеще“ през 2018 г., но при разговор с представители на Фондацията става ясно, че числото е условно, тъй като е трудно да се стигне до официално събрани надеждни данни.

Министерството на образованието и науката посочва сред основните причини за преждевременно напускане на училище „трудности в усвояването на учебното съдържание, слабости в методиката на преподаване и в организацията на обучението“. В Стратегията за намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система за периода 2013–2020 г. се казва, че „голяма част от децата, чийто майчин език е различен от българския, срещат трудности в процеса на обучението, което води и до социалното им изключване в училищната общност“.

„Има наредби, има закони за подкрепа на многоезични деца, но те са написани на висок академичен език, който ние като учители много трудно можем да претворим в действие. Има опити за интегриране на политики и участие от страна на държавата, но е хаотично“, споделя Александрина.

Разбираш ли училището?

„Дълго време имах усещането, че не съм на една вълна с децата, че не ме разбират добре, но нямах обяснение защо. И аз преживях лутането на Александрина“, съгласява се Татяна Величкова-Маринова. Тя е бивша журналистка в БНР, а понастоящем е начална учителка в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София, където учат основно деца от ромски произход. „Проблемът е в това, че образователната система не ги третира като деца билингви [двуезични – б.р.]. Те учат по същите учебници и към тях системата има същите очаквания, както към останалите. Често липсата на разбиране при тях се оправдава с бедния живот или речник, което е лесно обяснение, но се пропуска, че децата, които ние учим, работят наистина с два езика.“

Както Александрина, така и Татяна намира решение в материалите и диагностиката за изучаване на българския език като втори, разработени от д-р Анастасия Новикова и Вяра Михайлова, специалистки по многоезично обучение. Впоследствие се ражда и идеята, че трябва да има структуриран метод, тъй като опитът на Татяна и Александрина показва, че традиционният подход отнема време и не е оптимален за децата.

Д-р Анастасия Новикова завършва в Хайделберг, Германия, където успоредно с докторантурата си започва работа в програма за успешен старт в училище с немски език за деца на имигранти. По време на работата си в Германия тя се докосва до огромно разнообразие от материали, приспособени за многоезични деца и техните семейства.

„Когато завърших докторантурата си и се преместих в България, видях, че има нужда от обучение на български като втори език – разказва Анастасия. – Знам какво е, когато всеки ден говориш на три езика. Успяхме да направим връзка с Хайделбергския университет и в рамките на програмата „Еразъм Плюс“ да разработим материали въз основа на немската методика. Не сме правили нито превод, нито пренос, а взехме изследвания за придобиване на езика в детска възраст и разработихме материали за 5-, 6- и 7-годишни деца.“

Резултатът от тези усилия са над 900 езикови игри с определен лексикален и граматичен фокус, които улесняват работата на учителя. След края на програмата Анастасия и Вяра създават „ЕдюкАрт“, а впоследствие решават да си сътрудничат със „Заедно в час“ в рамките на проекта „Разбираш ли училището?“. Така в момента разработката на материали за началното образование продължава в комбинация с обучения на училищни екипи.

Click to view slideshow.

Двуезичието като богатство

„Когато задавам въпрос на децата, в главата си те го преработват на своя език, отговарят на своя език и превеждат този отговор на български, а това им отнема време. Ако не получа отговор веднага, това не е, защото детето не знае, а защото има нужда да преработи информацията и да ми върне отговор“, казва Татяна. Според началната учителка езикът не може да се говори насила. Тя споделя, че никога не изразява негативно отношение към учениците си за това, че говорят на ромски, а даже се опитва да научи нещо на техния език.

„Ползването на двата езика развива пъргавина на ума, което смятам за ценност, и умението мозъкът да превключва е полезно. Двуезичието е богатство. Смятам, че не е от значение кой език се говори в семейството. Ако родителите са четящи хора и имат отношение към речта, това се предава и на децата, независимо от говоримия език“, казва Татяна.

„Ако едно дете говори на френски и използва френски думи със симпатичен акцент, се отнасяме към него по-различно, отколкото към едно ромско дете“, добавя Анастасия. Друг стереотип, на който тя иска да противодейства, е, че децата трябва да могат да четат на една определена възраст – има много хора в България, които не могат да четат, и за тях е нужна подкрепа, която също липсва.

Александрина подчертава, че стереотипите са нормална част от работата и всички ги носим у себе си, но е важно да ги назоваваме с истинските им имена. За аргумента, че българчетата в чужбина се интегрират, за разлика от ромските деца в България например, Анастасия контрира, че българчетата в Германия научават немски за година, но е важно да се подчертае, че в детската градина и в началното училище те задължително минават през програма за деца с друг майчин език. От значение е и как живееш, какви приятели имаш, къде е контактът с езика, дали детето играе футбол, пее в хор или друго – всичко това пряко влияе на езика.

Ситуацията на децата билингви разкрива по-мащабен структурен проблем. Това проличава и в ролята на семейството, чието образование и социално положение оказват значително влияние. Анастасия казва, че родителите участват в родителски срещи и гледат отворените уроци, но е важна нагласата към втория език – дали родителите имат положително отношение към него и насърчават ученето му. „Не може децата да говорят български по задължение“, допълва тя.

Това наблюдение се потвърждава и в работата на терен на Татяна:

Ако децата не идват на училище, и най-добрият подход и желание са обречени. Аз виждам стереотипите към ромските деца и през техните очи. Възпитателите в училища с преобладаващо ромски деца имат занижени очаквания и резултатите на учениците са по-слаби. Гетовизацията е проблем, трябва да се работи за създаването на условия децата да общуват със свои връстници пълноценно, а не да остават изолирани в своя си квартал. 

Стереотипите влияят на самочувствието на децата и на отношението им към тяхната идентичност. Те се срамуват, че са с ромски произход, или с него обясняват неуспехите си: „Нали знаете, госпожо, ние, понеже сме роми…“ Стереотипите водят и до озлобяване, например с реплики като „Аз не искам никога да съм като българите“. Тоест игнорирането на тяхната култура и добрите образци в нея и налагането на нашето виждане за тях самите създава в тях конфликт кои са те всъщност.

„На мен ми отне около 3–4 години да осъзная част от стереотипите си към общността, защото те се внушават отвсякъде, дори от медиите“, добавя Александрина. Тя по-рядко вижда предразсъдъци при учители, които работят с децата. Но има страх и стереотипи у хора, които просто чуват за тези деца – за тях те нямат лица и имена, а са просто нещо, което стои в някакви рамки, в някаква махала. Според учителката така се губи човешкото, губи се ефектът от това да видят, че тези деца изглеждат като техните собствени.

Анастасия и Вяра адресират и това в обученията си, например поставят учителите в среда, в която им се преподава на език, който не познават, и има голяма доза осъзнаване за тях самите. „Нормално е да не познаваш това преживяване и да не можеш да изпиташ напълно същите чувства като детето, докато не бъдеш поставен в същата ситуация“, споделя Александрина.

Според опита на възпитателката родителите искат да подкрепят децата в ученето на български, който смятат за необходим, и отчитат собствените си бариери по отношение на невладеенето на езика. Но те невинаги знаят как да изразят подкрепата си, и Александрина смята, че тук ролята на учителите е ключова и не се изчерпва с работата в класната стая – те трябва да поощряват родителите да работят с децата. Примери за това са слушане на песни на български език или изпълняване на рецепта за сладкиш, чрез които цялото семейство да развива езика.

Учителката не отрича, че се е сблъсквала и с родители, за които не е важно децата да знаят български, обикновено защото живеят в изолирана общност. Те не са приемани от мнозинството, ако например излязат на площадка извън квартала си, но дори и ако са завършили висше образование и владеят български. Това води до изолиране в общността, където се говори например на турски, гледа се турска телевизия, дори бизнесите се развиват в границите на общността. Александрина препоръчва учителите да извеждат децата и родителите извън рамките на квартала, за да видят те ползите, а не само негативите от общуването с външния свят. „Важно е родителите да усетят, че са желани в училище и че децата им се чувстват комфортно там“, съгласява се Анастасия.

Интеграция и грижа във времена на национализъм

„Не сме си задавали въпроса къде е държавата, мислехме какво ние можем да направим. Защото ако задаваш този въпрос, няма да стигнеш далеч“, категорична е Анастасия. Представители на образователната система подкрепят идеята им и я окуражават, но им казват, че най-добрите съюзници са учителите.

Анастасия посочва основния проблем според нея: „Децата не владеят езика достатъчно, това се знае от педагозите. Вероятно не им стига времето, в което са изложени на български език. Няма да можем да променим учебниците, предстои дълга дискусия дали да създадем нови, но можем да дадем на тези деца повече време да учат български – например всеки ден да имат още половин час по български език, в който се работи с тях по специална методика. И да научим учителите как да работят интегрирано, защото дори в часовете по физическо и математика може да се работи с езика.“

Децата станаха обект на множество популистки политики и атаки през последния парламентарен сезон. „Има високомерна нагласа в обществото – смята Татяна. – Щом тези деца са български граждани, щом живеят в България и тя им плаща образованието, те са длъжни да знаят български. Не се подхожда добронамерено към истинските им нужди, а се изхожда от задължението те да владеят добре езика. При работата с деца мигранти или бежанци това високомерие липсва.“

Александрина, Анастасия и Таня са категорични, че обучението и грижата за децата, чийто майчин език не е български, е ключово не просто от морална гледна точка, но и от управленска. „Изпитвам огромна съпротива да отговарям защо това е важно – възмущава се Александрина. – Това са деца. Независимо с какъв цвят на кожата са, на какъв език говорят, те трябва да имат равен шанс като всяко друго дете, без значение дали е бяло и русо, със сини очи, или тъмно, с кафяви. Чисто икономически, ако трябва да се опрем на факти, това са бъдещи граждани, които имат принос към икономиката и всеки друг аспект от живота ни.“

Според Татяна майчиният език е само една от разделителните линии, но ако пуснем разделителна линия по дигитални умения – какво правим с онези деца, които се оказват неподготвени с всички съвременни технологии? „Тук вече няма етнос, произход, квартал, а много хора, които биха останали зад борда“, допълва тя.

И трите дами са категорични, че специалните материали за многоезични деца дават резултати. Александрина работи с учителите, които използват програмата, и вижда повече разбиране сред тях както по отношение на децата, така и на предизвикателствата в работата с тях. Татяна дава скорошен пример от работата си: „ЕдюкАрт“ са разработили видеоматериали за диагностика на разказвателните умения. Чрез видеоклиповете тя учи децата да преразказват, да разпознават герои, да правят план на епизодите. Интересно им е и постигат напредък.

Към момента проектът „Разбираш ли училището?“ се финансира изцяло от дарения и макар че пандемията затруднява работата им, те са оптимисти за развитието му. До края на проекта трябва да бъдат разработени материали за целия начален цикъл на образование, които да адресират включително и проблема с пропуските в знанията вследствие на ниската посещаемост на детската градина от децата билингви, което е една от причините за изоставането им. Предстои и създаването на наръчник за учителите.

А след това? Надеждата е да бъдат разработени подобни системи и за по-големи ученици.

„Езикът ти позволява да се чувстваш у дома си – заключава Анастасия. – Образованието е всичко, основата. То ни прави интелигентни хора, които се отнасят един към друг интелигентно и водят диалог.“ А Татяна добавя: „Здравото общество използва потенциала на всичките си членове в цялото им многообразие. Ако не го направим, нямаме право да се наричаме здраво общество.“

Д-р Анастасия Новикова е специалист по многоезичие и дидактика на езиковото обучение. Дълги години живее в Германия и преподава в Университета на Хайделберг. От известно време живее в България. Работи в сферата на образованието и квалификацията на учители и преподаватели. Тя е един от авторите на концепцията „Български език с Драко и Мими за многоезични деца“.
Александрина Андреева е завършила теология, политология и дипломация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2015 г. е избрана за участник в програмата „Заедно в час“, която ѝ дава възможност да преподава две години в ОУ „Райно Попович“, Карлово. През последните четири години е координатор „Обучение и подкрепа на участници“ в програмата „Заедно в час“.
Татяна Величкова-Маринова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и повече от 25 години работи в програма „Хоризонт“ на БНР като репортер, редактор и водещ. През 2019 г. става учителка по програмата „Заедно в час“ и в момента преподава в начален етап в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София. Междувременно следва начална училищна педагогика в ПУ „Св. Паисий Хилендарски“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За живота и клаузите в договора с него. Шведската писателка Пернила Сталфелт пред „Тоест“

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/pernilla-stalfelt-interview/

По повод наскоро появилата се на българския пазар „Книга за смъртта“ (превод от шведски Росица Цветанова, изд. „Точица“, 2020) потърсихме авторката ѝ Пернила Сталфелт. Как децата си представят смъртта и какво можем да научим и ние, възрастните, от разговора си с тях на тази тема – разберете от отговорите на детската писателка. 

Защо имахте нужда да напишете „Книга за смъртта“, предназначена за деца? 

Когато бях малка, петгодишна, често мислех за смъртта. Пред нашата къща бяха катастрофирали коли, струва ми се, че имаше и загинали. На тази възраст си дадох сметка, че един ден и аз ще умра. Бях стъписана. Ще умрат и родителите ми, и всички роднини. Тревожех се. Не помня да съм говорила с някого за това. Така че написах книгата, от която самата аз имах нужда в детските си години. За да може детето да седне с някой възрастен и да поговори за нещата, които го притесняват.

Смъртта е нещо плашещо. И в същото време тя е толкова естествена, колкото е естествено раждането. Началото и краят на живота. Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки. Освен това е много забавно да разговаряш с децата и да чуеш техните идеи. Затова във всичките си книги се стремя да предизвикам децата и възрастните да говорят за важните неща в живота. Заедно.

Когато писах „Книга за смъртта“, попитах няколко деца какво знаят за смъртта, и те ми разказаха много неща. Много повече от това, което съм включила в книгата. Но доста от техните отговори са тук. Исках да включа и смешните неща, за да стане по-ведро. Това е философска книга за представата за смъртта, за свързаните с нея наши навици и идеи. Много държа да съм близо до мислите и фантазиите на самите деца. Тяхната перспектива е изключително важна за мен. Затова и рисунките са близки до детските. Обожавам детските рисунки, толкова са изразителни, страхотни са! Искам децата да усещат, че те също могат да напишат книга и да я илюстрират.

Как беше приета книгата в Швеция и по света?

Най-много обичат „Книга за смъртта“ в Германия. Там се купува наистина много. Книгата беше номинирана за немската награда за детска литература – Jugend Literatur Prize. В Нидерландия също стана много популярна, както и в Швеция. Тук обаче най-много се харчи книгата ми за акото. Всички семейства с малки деца я имат.

В интервю за българската си преводачка Вера Ганчева Вашата сънародничка Астрид Линдгрен казва, че за разлика от възрастните с техните задръжки, децата са я подкрепили в разкриването на една истина: смъртта може да унищожи човека, но представата за смъртта може да го спаси. Как бихте коментирала думите ѝ?

Предполагам, искала е да каже, че когато знаеш, че ще умреш, обръщаш повече внимание на нещата, които правиш, а това може да е спасително. Не се гмуркаш във водите на непознато море. То може да те убие. Добре е да го знаеш. Освен това, когато знаем за смъртта, можем да вземаме по-добри решения за живота. Животът е безценен, а тази гледна точка те кара да го уважаваш. Кара те да се стараеш да го направиш по-добър – както своя собствен, така и този на другите. Развиваш емпатия към всичко живо. Разбираш живота по-пълно.

И още един въпрос, вдъхновен от опита на Линдгрен: кое беше по-голямото предизвикателство при писането на „Книга за смъртта“ – практическият, всекидневен аспект на темата или нейната екзистенциална дълбочина?

Исках да напиша философски коментар по темата за смъртта. Просто попитах децата какво знаят, и записах отговорите им. Използвах ги в книгата, за да получа една лека, хумористична, но в същото време практична гледна точка. Книгата ще даде на децата и техните близки възможност да говорят за тези сериозни неща, но и да разберат малко повече за живота и клаузите в договора с него. Мисля, че е важно поколенията да обсъждат по-сериозните аспекти на живота. Не можем да избегнем смъртта. Рано или късно тя ще ни сполети и ми се струва, че е добре да бъдем поне малко подготвени. А смехът е разрешен дори когато е тъжно. Той носи облекчение. Плачът също, разбира се.

Как бихте защитила ролята на хумора пред родителите, които се притесняват от него? Съвместими ли са хуморът, истината и утехата? 

Когато говориш с деца, те много често те разсмиват, защото са толкова умни и имат толкова различен подход! Винаги могат да те разведрят. И тъй като книгата е вдъхновена от деца, мисля, че се получи чудесна смесица от разсъждения, хумор и практически ритуали около смъртта – поне за Швеция. Сигурна съм, че в много страни е различно. Различни навици, различни ценности и ритуали по темата.

Много деца са анимисти (тоест вярват, че всичко има душа), тъй че смъртта не е толкова окончателна за тях. Те могат да продължат връзката си с починалия. Трябва да кажа, че в известен смисъл аз също го правя. Както беше казал някой, мъртвите винаги са добра компания. Тези, които си харесвал, разбира се.

Как бихте обяснила факта, че смъртта като тема в детската литература е най-характерна за европейския Север?

Ами… предполагам, че тук не се страхуваме толкова от смъртта. Да вземем „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Когато умират, те отиват в един нов свят. И умират отново. Малко е будистко. Някога Швеция е била бедна страна и много деца са умирали от болести. Може би затова гледаме на нещата така?

От друга страна, ние имаме много либерални възгледи за детството. Нашите деца може да са дивички и разглезени. Но пък са доста щастливи и свободни. Не са изтормозени и потиснати. Към това се стремим, затова имаме толкова много култура за деца. Театър, кино, музика, концерти, църковни служби за деца. Занимания за цялото семейство. Страхотни площадки за деца. Училища по плуване и т.н. Хубаво е да растеш в Швеция. Децата са най-голямата ни ценност и има уважение към тях. Детската култура съществува отпреди коронавируса. Швеция е била бедна до 40-те години. Мисля, че културата е опит да преработиш живота, неговите въпроси, отношения, инструкции за употреба. Затова и той е част от културата за деца.

На какво Ви научи работата с деца в прочутия музей „Модерна“? На какво бихте искала да научите децата? 

Работата с деца и изкуство ме научи колко умни и забавни са децата, колко често се интересуват от всичко, което виждат и чуват. Дори от тъжното и трагичното. Те имат много опит и знания и често – специална гледна точка. Атмосферата с тях е творческа. Децата непрекъснато ме учат на нещо. Какво мислят, как гледат на нещата и т.н. Като педагог и възрастен, човек трябва да е много чувствителен, много съпричастен, когато подхожда към някоя трудна тема. Трябва да се чувстваш спокойно в ситуацията. Тогава децата са свободни да говорят и да споделят собствените си мисли и опит. Трябва да ги вдъхновиш, като ги изслушваш и покажеш искрен интерес.

Обичам да им говоря за изкуството и различни художници. Да ги накарам да виждат. Да отворя пространство, в което да говорят за видяното и за всичко, което им хрумне. Да почувстват, че това е окей. И че казаното от тях е важно. Искам да знаят, че да споделяш мислите си е нещо радостно и забавно, но и важно, стимулиращо. Ако мога да накарам детето да се почувства важно и уважавано, значи съм направила нещо добро и за себе си, и за него.

Събуди ли пандемията нови значения във Вашата „Книга за смъртта“? 

Доколкото знам, не. Знам обаче, че много деца са използвали книгата ми, когато някой техен близък е починал. Едно момченце каза, че когато брат му умрял, книгата описвала нещо, което то самото преживяло. В известен смисъл го конкретизирала. Затова искаше да ми покаже рисунка на брат си и да пиша за него в книгата. Учителят на момченцето ми каза, че носело книгата през цялото време със себе си. Очевидно е било много важно за него. През годините съм чувала доста такива истории.

Заглавно изображение: Фрагмент от корицата на „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.