Tag Archives: деца

Отново за детската болница 

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/otnovo-za-detskata-bolnitsa/

Автори: Анета Василева, Росица Браткова и Кристина Техова

Въвеждащ текст на арх. Анета Василева

Студентските дипломни проекти у нас обичайно стоят в ъглите на уж голямата архитектура. Приемат се за част от чиракуването по пътя към занаята. Така всяка година стотици проекти се мислят с месеци, но остават достъпни за една шепа хора, далеч от осветеното публично пространство. Това, разбира се, е зле и за образованието, и за обществото. За образованието – защото видимостта увеличава отговорността към крайния продукт, а за обществото – защото пропуска онези архитектурни дипломни работи, които искат и всъщност могат да участват в дебатите на времето ни.

Именно един такъв проект ще ви представим сега – проекта на Кристина Техова за нова Национална детска болница в София, защитен в края на януари 2021 г. в Архитектурния факултет на УАСГ.

Когато през май 2020 г. в „Тоест“ излезе текстът ми „За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове“, смятах, че отдавна има обществен консенсус за това как трябва да се подходи към проблема. В крайна сметка казусът „Нова детска болница“ беше една от темите на 2019 г. и продължи да е актуален през 2020 г., та чак до днес – тема на много статии, подписки, протести и публикации. Не вярвах някой сериозно да мисли, че изоставеният от 30 години строеж в двора на Александровската болница би могъл да покрие изискванията за съвременна болнична архитектура.

Публичен конкурс, събаряне и нов проект или нов парцел и шанс за истински добра архитектура за деца – това бяха все възможни решения отвъд елементарния инженеринг и поредните милиони, похарчени за глупав ремонт. Няколко седмици по-късно имаше и решение на властта: „Събаряме старата сграда, строим нова“, обеща Борисов на среща с гражданската инициатива „ЗА истинска детска болница“. После дойдоха летните протести срещу правителството, есента с втората вълна на COVID-19… и темата „Нова детска болница“ някак заглъхна.

Това е обичайно свойство на важните дебати у нас – някак заглъхват.

А след време внимателно се активират, тествайки издръжливостта на гражданската енергия (като с един друг прелюбопитен казус – съдбата на т.нар. Къща с ягодите в София). Така още в средата на септември м.г. „24 часа“ подготви публиката за възможен финал на сагата с детската болница. „Още 40 години очакване за детска болница?“, реторично попита вестникът. „Днес е крайно време министър Ангелов и поканените от него на дискусия да решат – чисто нова сграда или ползване на скелето от 1987 г. Със сигурност ще има недоволни, но децата не могат да чакат още 40 години за болница“, завършва храбро статията.

Затова ми се иска да държим дебата отворен, включително и с такива проекти като дипломната работа на Кристина. Иска ми се цялото общество да е наясно, че истинска детска болница в България може да има и тя да изглежда по много и най-различни начини – и в никакъв случай не непременно като болница.


Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Росица Браткова, дипломен ръководител

Целта на проекта на Кристина Техова е, на първо място, да се излезе от клишето на функционализма и да се отдаде по-голямо значение на начина, по който архитектурната среда въздейства на обитателите си. Това е толкова по-важно в разглежданата задача, тъй като става въпрос за болни деца, които прекарват значително време в тази среда. Архитектурното решение е резултат и от сериозно проучване на съвременни детски болници в Европа и Северна Америка.

В разработката си Кристина Техова избира павилионната структура на болницата пред коридорната, като основна тема е връзката със заобикалящата природна среда, в това число и контактът с терена. Сградата е комбинация от широкоплощна структура с вътрешни осветителни дворове и павилиони, разделени от по-големи зелени площи. Във всеки павилион се помещава по едно отделение, а топлите връзки между тях и основната сграда са в сутерена и първия етаж. Въпреки голямата обща площ на сградата, мащабът ѝ не превишава допустимото за детското възприятие. За това допринасят разбиването на отделни обеми според функциите, неравномерното разполагане на отворите по фасадите и ажурната дървена облицовка. Покривите са максимално използваеми.

Този учебен проект не бива да се разглежда като реално конкретно предложение за Националната детска болница, а по-скоро като предпоставка за начало на един сериозен обществен дебат за това как трябва да изглежда подобна сграда. Защото при такава мащабна инвестиция, каквато е една съвременна болница, разликата между добрата и посредствената архитектура е финансово пренебрежима (особено като се отчете времевата рамка на целия живот на сградата), но нематериалните ползи от качествения проект са огромни.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Кристина Техова, дипломант

Искам да представя един различен подход към болничната архитектура, в който основен фокус са пациентите, как те се чувстват на това място и как то може да помогне на оздравителния им процес.

При избирането на подходящо място прецених, че предоставеното по наличното задание има няколко недостатъка:

  1. изграждането на още една голяма болница в карето на Медицинската академия не предполага бърз достъп до нея от и извън града поради тежкия трафик около мястото;
  2. петното, отредено за изграждането ѝ, предвижда високоетажна сграда, където децата няма да имат досег с природата и терена, а ще бъдат затворени по етажите и гледката от тях ще бъде към други стари болнични сгради.

Затова избрах терена на „София Ленд“, където:

  1. има бърз достъп до мястото в града, с автобусни спирки и метростанция, и от други градове – поради близостта с бул. „Цариградско шосе“;
  2. намира се на границата между града и гората – предпоставка за добра връзка и с двете;
  3. теренът е достатъчно голям за изграждане на ниска широкоплощна сграда, която да работи като един организъм;
  4. има предпоставки за обособяване на нов „здравен център“ поради близостта до болница „Токуда“ и офисите, които могат да бъдат давани под наем на фармацевтични компании;
  5. самата история на мястото, отнето от гората за създаването на „София Ленд“, който е предназначен за децата – след години забрава то може да бъде възродено и отново да служи на децата, връщайки дори и природата в себе си.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Намирайки се на границата между гората и града, самата сграда пресъздава мястото, където тези две явления се срещат и навлизат едно в друго. Тя представлява дифузна среда, съставена от обеми, проникващи в гората, и множество зелени зони, разпръскващи се между тях. Коридорите в нея не са дълги и тъмни, а добре осветени, отвеждащи погледа ни към зелени вътрешни дворове, минавайки през общи пространства за изчакване и игра. Големият мащаб, който предполага сградата, е разбит на по-малки обеми с разместени прозорци, които създават един малък детски град. Павилионната структура на отделенията създава чувство за дом у децата, а цветните колони им служат за ориентир и са част от детската игра.

Чрез тези изразни средства е представен един свят, който много лесно се възприема от детската психика. Близостта с природата е здраво свързана с оздравителния процес на децата. Основната цел на проекта е пълното бягство от усещането за болница такава, каквато познаваме, като се акцентира на положителното влияние на архитектурната среда върху състоянието на децата и тяхното здраве.

Заглавно изображение: © Кристина Техова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как преподаваме и учим история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-uchim-istoriya/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

В българското общество липсва консенсус за основни важни исторически периоди – от националния празник до тоталитарния режим между 1944 и 1989 г. Това е една от причините преподаването на история в училищата и изобщо разговорите за историята да бъдат повод за полемики, казва Юлия Мишкова, преподавателка по история в прогимназиално училище и обучителка във Фондация „Заедно в час“. С нея разговаряме два дни преди националния празник.

За Юлия е важно децата да преживяват историята не като предмет, в който се наизустяват дати, събития и имена, а като област, помагаща за откриването на взаимовръзки между факти, епохи и идеи; като наука, която ни разкрива, че случилото се преди много време може да се повтори, и следователно историята е важен ориентир.

Преподаването на историята като наука

В началния етап на основното образование се изучават предмети като околен свят, целящи да създадат по-скоро патриотична нагласа у учениците, от които се очаква да познават историята на своя край, род, да могат да свързват конкретни личности и събития. Когато питам Юлия дали може да говорим за националистически цели в подобен вид преподаване, тя отхвърля идеята и казва, че образованието в началния етап не е историческо, а по-скоро номинално покриване на знания за личности и периоди, които като общество смятаме, че всеки трябва да познава.

Когато говорим за личности като Левски и Ботев или за събития като 6 септември и 3 март, има много акценти, които могат да бъдат изведени на преден план, и зависи от учителя по какъв начин ще ги постави в контекст. Възрастта от първи до четвърти клас не предполага учениците да имат по-развито абстрактно мислене и е трудно да се влага прекалено усилие в изграждане на различни взаимовръзки. 

Има учители, които избират да акцентират върху силните послания от делото на нашите възрожденци: че по същия начин от нас зависи да правим възможно най-доброто за страната ни, от нас зависи да очакваме различни неща от управниците ни – идеи, които са и същината на заветите на тези хора. Но има и друга парадигма, през която върви разговорът за такива личности – акцентира се върху жертвеността на изстрадалия български народ, от който са излезли едни апостоли, поели вековната мъка на хората. 

Ролята на учителя и неговото разбиране са важни. Учебните програми имат логични гледни точки за изграждане на този светоглед. В частта, която по-ясно описва какво се очаква като компетентност и резултати от ученика до четвърти клас, са заложени – поне на ниво програма – европейските ценности и нагласи, познаване на многообразието. И от изпълнението зависи как те ще стигнат до учениците.

За какво ми е да го уча това?

Когато Юлия Мишкова започва да преподава, ѝ прави впечатление, че нейните петокласници вече имат изградена нагласа към предмета, макар и повечето да се сблъскват с него за първи път. На онези, които лесно запаметяват информация, историята им харесва и могат да рецитират факти за тракийската култура и Васил Левски. За другите обаче този предмет е безсмислен, няма какво да вземат от него и питат учителката си за какво им е, като могат да проверят датата с едно търсене в интернет. Въпросът се задава толкова често, че Юлия подготвя цял документ, в който излага своите аргументи.

Голямата цел на обучението по история е създаването на активни и ангажирани граждани, като това е било практика и в преподаването на историята след Освобождението и преди 9 септември. Юлия Мишкова разказва, че винаги се опитва да пречупва ключови идеи в отделните епохи през съвременната призма, която да показва на учениците, че едно събитие е значимо не само в миналото, но че същите ситуации и пречки може да се срещнат и днес.

Според нея е важно да се надскочат заучените фрази, които чуваме от ученици, учители и в обществото по отношение на българската история. Изграждането на национално самосъзнание също е сред аргументите, но учителката подчертава, че не е редно да смесваме исторически факти с други (например литературни) представи за миналото, а трябва да мислим критично за събития и личности, както и да разбираме по-големия свят, изучавайки историята на България редом със световната.

Ако един учител реши да ползва идеи от няколко учебника, така че да направи готин и вдъхновяващ урок за Санстефанския мирен договор, се получава хубаво. Но ако той реши да следва сляпо само единия учебник, с който работи, да мине през познатата за много от нас процедура – 25 минути да диктува план на урока, след което да кара учениците да попълват учебната тетрадка, – най-вероятно няма да се постигнат добрите намерения на ниво програма.

За малката, голямата, световната и близката история

„Всички отлично знаем, че немалко от хората, които преподават и до ден днешен, са обучени в отминалата историческа епоха в България. И има конкретни причини да виждаме един определен прочит на историята. Разбира се, ние надмогваме този прочит след 1989 г., но въпросът е до каква степен хората са готови да приемат нова гледна точка, тотално различна от тази, с която са обучавани и са свикнали да работят“, коментира Юлия Мишкова.

Но „малката“ история, която се преподава в училище, е част от по-голям дебат. За нея има проблем на ниво общество с назоваването на определени епохи – например дали говорим за „османско владичество“, или за „турско робство“, каква е склонността ни да приемаме друго виждане за тези понятия. Тук идва ролята и отговорността на академичната гилдия, която трябва да прокарва такъв тип дебати в обществото; да отчита различните интереси, които фигурират, когато се появи някакъв по-критичен разговор за названията. Това включва и написаното в самите учебници, готовността на авторите на програмите да защитават по-различни и нови гледища. Юлия е категорична, че отговорността пада не само върху учителите.

По този дебат на първо време няма обществен консенсус и не знам доколко е възможно да се постигне такъв. Дори в академичната гилдия въпросът не е изчистен и приключен, периодично виждаме в публичното пространство спорове по подобни теми и ефекта им над учениците. 

Положителната промяна в системата е налице, както е видно например в комбинирането на българската и световната история в по-новите програми. Юлия дава пример със Средновековието, което се изучава както на местно ниво, така и като част от Европейското средновековие. Учениците не гледат на процеси като създаването на българската държава или установяването на византийската власт като на нещо изолирано, а като на европейски феномен.

Тоталитарните години също присъстват и в програмите, и в учебниците. За пръв път децата се сблъскват с концепцията в седми клас, като за Юлия отново е интересно на какво наблягат авторите. Тя казва, че е нужно да се отсеят основните идеи – според нея не е необходимо седмокласници, които не изучават профилирано история, да имат детайлни познания за пленумите на ЦК и през коя година какво решение се е взело.

Множество феномени, които преживяваме и ще преживяваме години наред, можем да проследим през историята – икономически, политически, граждански процеси. Важно е от този период да се изведат максимално всичките уроци, които да учим и осмисляме заедно: Какво означава един човек да взема решенията? Какво означава държавата да подсигурява всичко? А за реализацията на своята идея да унищожиш всичките си политически опоненти? Да се възползваш от властта си? Какво означава обаче и държавата да се грижи и да поощрява определени сектори, като спорт и култура – области, които днес са на заден фон за управляващите поради редица обстоятелства? Трябва да осмислим в дълбочина какво се очаква от нас като граждани, какво можем и следва да правим. 

Особено за близкото минало Юлия Мишкова забелязва, че децата също имат изградена нагласа. Ако Средновековието или Древен Египет са новост за тях, то в изучаването на комунистическата епоха те влизат с мнение и емоция, наследена от родителите – че е било или по-лошо, или пък по-хубаво. Преподавателката разказва, че не е чувала балансирано мнение от своите ученици. Тук тя отново подчертава колко е важна реакцията на учителите – особено на онези, които са живели през този период и имат склонност да обобщават колко по-хубаво и различно е било, или съответно да правят обратните крайни оценки.

Редно е децата и учителите да знаят, че историята може да развие безкрайно много умения. Когато Юлия преподава, тя се старае децата да участват заедно в проекти, да преговарят знанията си чрез игри, които измислят сами, да правят макети. Разказва например, че когато са учили древна история, с учениците ѝ са направили възстановка на атинската Агора и са вземали различни решения в нея. Това са занимания, които разпалват интереса на децата към учебния предмет, свързват миналото с настоящето и водят до хубави преживявания.





Училищни проекти по история © „Заедно в час“

В прогимназиалното образование се развиват и умения, свързани с четивната грамотност (способността да разбираме какво четем, и да отсяваме най-важното, да различаваме факт от мнение, да предаваме информация със свои думи, а не с повтаряне и рецитиране) и критичното мислене, включително и развиване на меки умения. Децата работят в екип, изготвят макети на културно-исторически паметници, посещават музеи.

Човек се учи да отсява важното и да се ориентира в текста, независимо дали е медиен, или друг. Историята развива умението да анализираме, да оценяваме различните гледни точки, да подбираме аргументи и да знаем дали те са силни, или не. В контекста на приближаващите избори например да се ориентираме за кого да гласуваме, да видим дали предложенията на политиците са реалистични. Защото знаем, че често нещо ни се обещава, но то е невъзможно.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Заедно в час“
Юлия Мишкова е завършила специалност „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно се включва в програмата „Заедно в час“ и три години преподава история в столично училище. Опитът, който натрупва като учител, както и академичните ѝ интереси я убеждават, че образованието е най-смислената инвестиция за развитието на обществото. В последните години е съавторка на помагала за гражданска активност и медийна грамотност, насочени към учители, както и на цялостната методика за измерване на дигитално-медийни компетентности сред гимназисти в България. Работила е като мултимедиен редактор на електронни учебници по история, а в момента отговаря за обученията на учителите първа година в „Заедно в час“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социално-емоционалната интелигентност: най-важното умение

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sotsiyalno-emotsionalnata-inteligentnost/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Да изслушваме другия, без да го прекъсваме; да внимаваме с какъв тон общуваме, както и каква невербална комуникация използваме – гледаме ли събеседника в очите, следим ли жестовете си; да споделяме мислите си с аргументи, но и да зачитаме различното мнение; да знаем как да уважаваме чуждото лично пространство. Това са само някои от примерите за социално-емоционални умения, които са значима част от общуването ни. Много от тези качества се култивират в ранните години на образованието.

Важността на социално-емоционалната интелигентност е призната от години, но у нас темата набира популярност отскоро. Това е и причината т.нар. меки умения да са във фокуса на един от образователните модули на програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“, в рамките на който в момента се подготвят педагози от две училища в София и Ветрен.

„Учителите са мотивирани, ангажирани, задават много въпроси. Ние инвестираме в тях и ги превръщаме в посланици на социално-емоционалните умения и на развиването им. Идеята е те да започнат работа в професионални общности, където имат възможност да поканят свои колеги да се включат, впоследствие дори да мислят на ниво випуск или училище. Разчитаме по този начин идеите и добрите практики да се разпространят“, разказва Симеона Маринова, старши експерт в програмата.

Какво е социално-емоционалната интелигентност

Според психоложката Валерия Симеонова, която също е част от екипа на „Заедно в час“, социално-емоционално интелигентният ученик и индивид умее да разбира емоциите си и да ги управлява, познава силните и слабите си страни, общува пълноценно с останалите, разпознава и планира целите си и проследява своя напредък в тяхното постигане. Този тип интелигентност ни помага да общуваме в рамките на социални групи, към които принадлежим, независимо дали става въпрос за семейството, училището, работата, или приятелския кръг. Колкото по-добре владеем себе си, толкова по-лесно разрешаваме конфликтите помежду си и вземаме добри решения за средата си.

„Колкото по-рано детето започне да се вписва в социалната среда и осъзнато да опознава себе си, да работи върху себе си, толкова по-добре“, смята Симеона Маринова. Според нея големият сблъсък и шок при децата често идва, когато в училище за първи път контактуват с по-широк кръг от хора, когато не са били на ясла или детска градина, живели са изолирано. Училището е сложна социална система с много изисквания. Детето, което идва от хаотична, неструктурирана среда на възпитание, се сблъсква с безброй правила: трябва да стои на едно място 40 минути, трябва да знае в коя стая може да влиза и в коя – не, трябва да разбира защо не може да пипа вещите на съучениците си и защо те реагират бързо, ако прекрачи тази граница. Затова началните учители са най-важните в системата – точно защото първите години често са пропуснати.

Освен това социално-емоционалните умения са гарант за умението да учиш. Ако детето не може да овладее емоциите си, то няма как да седне да пише диктовка или да се концентрира върху това, което говори учителят. Като яйцето или кокошката – едното не може без другото.

Симптоми и проблеми

Симеона Маринова подчертава, че проблемите в сферата на тези умения не могат да влязат в калъп и спектърът е широк, но при по-младите поколения се забелязва подчертан индивидуализъм, без значение дали са деца в риск, или не. Те прекарват много време с различен тип технологии, вследствие на което страдат от проблеми във взаимодействията си със социалната среда и им е трудно да управляват емоциите си по приемлив, щадящ околните начин. Нарушените връзки с другите често водят до конфликти. Но агресията като явление не е задължително свързана с отсъствието на социално-емоционални умения, а по-скоро с възпроизвеждащо се насилие.

По отношение на насилието е важна семейната среда. Според Маринова всяко физическо посегателство над дете на първо време е белег за безсилие, което се усеща от детето, а последствията могат да бъдат индивидуални – от приемане на наказанието като демонстрация на внимание до изживяването му като травма. Децата, над които се упражнява насилие в семейната среда, са по-склонни да посегнат на друго дете на детската площадка или в класната стая.

Когато това се случва в най-защитената среда, в семейството – мястото, което за едно дете е целият му свят, то го възпроизвежда и в друга социална среда, напълно логично. Насилието ражда насилие, независимо дали във физическа, емоционална, или друга форма.

Опитът показва, че няма пряка зависимост между социално-емоционалните умения и произхода на децата. Социално изолирани семейства, живеещи в изключителна бедност, могат да бъдат емпатични и с много стабилни емоционални връзки вътре в семейството. И обратното – деца от заможни семейства, които са в емоционално бедна среда, може да имат нужда от помощ в общуването си с околните.

Системен проблем в образователната среда е липсата на време, посветено специално на развитието на социалните умения. Училищата са институции, които имат не само образователна, но и възпитателна функция, особено в първите години от цикъла, но натоварените учебни програми не отчитат този фактор и избутват темите за меките умения встрани, концентрирайки се върху знанията по отделните предмети. Ето защо учителите, включени в програмата, изучават стратегии как да интегрират социално-емоционалното образование по най-ефективен начин, така че това да отнема най-малко време в класната стая.

А ти как би постъпил?

Поради пандемията обучителният курс стартира хибридно през септември м.г. Учителите докладват, че децата са ангажирани и се включват в предложените дейности. В началото на часа например си избират картинка или цвят в рамките на т.нар. емоциометър, чрез който споделят с останалите как се чувстват. Децата откликват и имат нужда да говорят за преживяванията и емоциите си.

Маринова добавя, че е важно да се изградят правила в класната стая, които да са разбираеми и да важат за всички както в електронна, така и във физическа среда. Ако по време на час детето има нужда да отиде до тоалетна, във физическа среда то би вдигнало ръка, но в електронна е по-трудно. Един от предложените трикове да се избегне ситуация, която би засрамила детето, е учителят да прикани учениците да поставят запетайка пред името си в платформата за онлайн обучение.

Други подходи остават приложими и в двете среди – как детето да се включва в часа възпитано, да не говори успоредно с останалите, да вдига ръка, когато иска да каже нещо, и т.н. Една от целите на програмата е учителите да осмислят как да гарантират сигурността и благосъстоянието на децата на живо и онлайн. Ако се работи за култура на класната стая и има ясни споделени правила, децата се адаптират и изграждат добри комуникативни умения.

Пример за развитие на социално-емоционалната интелигентност е упражнение за изпитване на емпатия чрез анализ на литературен герой. От Фондацията съветват учителите, когато открият интересен, емоционално наситен образ, да помолят децата да се поставят на мястото на героя и да разкажат какво решение биха взели в неговата ситуация. Предимството при упражнението е, че се включва органично в хода на преподаването и не отнема допълнително време, а правилни и верни отговори няма, допълва Маринова. Ако искаме да насочим децата към разсъждение дали решението им е добро, или не, може да ги питаме как си представят последствията. От голямо значение е приемането на другия и на неговите решения, както и разбирането на последствията в дългосрочен план, тъй като децата реагират импулсивно (напълно нормално за тяхната възраст).

Да им се казва кое е правилно и кое е грешно не работи, категорична е Маринова – това е като да кажеш на човек да се успокои, когато е ядосан. „На първо място, нужна е култура на приемането, изслушването на другия, а след това – да си представим неговата гледна точка. Но е невъзможно да подменяме етични принципи и емоции у другия“, категорична е тя. Можем само да предоставим инструментите те да бъдат отработени по приемлив начин.

Примерът на възрастните е важен

От първостепенно значение за социално-емоционалната интелигентност е поведението на възрастните. Личният пример е изключително силен при работата с деца. Симеона Маринова добавя:

Важно е самите хора, които се занимават с децата – не само учителите, но и училищните психолози и педагогическите съветници – да не спират да работят над себе си в тази посока. Това е мисия номер едно: да имаме нагласата, че винаги има накъде да се развиваме и да не спираме да изследваме себе си.

От Фондацията ще работят и върху отношенията между родители и учители, които трябва да си партнират в името на децата. Нужно е педагозите да споделят убеждението, че темата за социално-емоционалната интелигентност е важна за тях, и да се развиват в тази насока, да търсят решения. Учителите могат да предоставят на родителите и готови материали относно това как да реагират при емоционални изблици на децата и как да демонстрират емпатия към техните преживявания.

Социално-емоционалната интелигентност зависи на първо място от семейството, категорична е Маринова, но училището е средата, в която децата могат да компенсират липсите. Тя се надява на по-голям интерес от страна на педагогическата общност, особено след изолацията, която според нея поставя трудности както пред учителите, така и пред учениците поради загубата на пълноценна комуникация с другите. Много хора преживяват силна тревога и стрес, което намалява уменията за социална адаптивност и управление на собствените емоции.

„Темата изглежда абстрактна, но не е така. Когато учениците излязат от училище, те ще се сблъскат с работната среда, в която едно от основните изисквания на работодателите е служителите да пасват на организационната култура. А за това са нужни развити умения, адаптивност и осъзнатост за себе си. Изтърканата фраза „работа в екип“ неслучайно е навсякъде, това са умения за взаимодействие с другите. Човек може да е изключителен професионалист, но ако не може да работи в екип, няма как да е търсен и успешен в сферата си. Трябва баланс между когнитивни знания и меки умения“, смята тя.

Симеона Маринова e завършила педагогика и образователен мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишен опит в организирането и провеждането на обучения за изграждане на организационен капацитет и работа в екип, обучения на доброволци в социалната сфера; работила е и с деца и семейства в риск като педагогически съветник. В момента е старши експерт „Обучение на училищни екипи“ в програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът като дом. За обучението на деца, чийто майчин език не е български 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ezikut-kato-dom/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Когато през 2015 г. започва да преподава на III и IV клас в ОУ „Райно Попович“, Карлово, Александрина Андреева забелязва, че значителна част от учениците са неграмотни, познават едва няколко букви от азбуката, а три от тях въобще не владеят български. „Започнах да ги уча, както аз съм била обучавана – с пунктирани линии, наизустяване на азбуката… Цялата първа година премина така и резултатът беше две-три деца с видими резултати, при останалите нямаше промяна.“ Така тя започва да търси материали на чужди езици и да пробва методи, чрез които самата тя е учила чужди езици. „Завърших с едва две деца, които не можеха да четат и пишат, но при тях проблемът беше друг – те не идваха на училище.“

20% от децата в началните училища в България говорят майчин език, различен от българския, според Фондация „Заедно в час“, където Александрина е координатор. Често става дума за деца от ромски или турски етнос, както и за деца на бежанци. Данните са предоставени от тогавашната зам.-министърка на образованието Деница Сачева в рамките на Форум „Образование: За бъдеще“ през 2018 г., но при разговор с представители на Фондацията става ясно, че числото е условно, тъй като е трудно да се стигне до официално събрани надеждни данни.

Министерството на образованието и науката посочва сред основните причини за преждевременно напускане на училище „трудности в усвояването на учебното съдържание, слабости в методиката на преподаване и в организацията на обучението“. В Стратегията за намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система за периода 2013–2020 г. се казва, че „голяма част от децата, чийто майчин език е различен от българския, срещат трудности в процеса на обучението, което води и до социалното им изключване в училищната общност“.

„Има наредби, има закони за подкрепа на многоезични деца, но те са написани на висок академичен език, който ние като учители много трудно можем да претворим в действие. Има опити за интегриране на политики и участие от страна на държавата, но е хаотично“, споделя Александрина.

Разбираш ли училището?

„Дълго време имах усещането, че не съм на една вълна с децата, че не ме разбират добре, но нямах обяснение защо. И аз преживях лутането на Александрина“, съгласява се Татяна Величкова-Маринова. Тя е бивша журналистка в БНР, а понастоящем е начална учителка в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София, където учат основно деца от ромски произход. „Проблемът е в това, че образователната система не ги третира като деца билингви [двуезични – б.р.]. Те учат по същите учебници и към тях системата има същите очаквания, както към останалите. Често липсата на разбиране при тях се оправдава с бедния живот или речник, което е лесно обяснение, но се пропуска, че децата, които ние учим, работят наистина с два езика.“

Както Александрина, така и Татяна намира решение в материалите и диагностиката за изучаване на българския език като втори, разработени от д-р Анастасия Новикова и Вяра Михайлова, специалистки по многоезично обучение. Впоследствие се ражда и идеята, че трябва да има структуриран метод, тъй като опитът на Татяна и Александрина показва, че традиционният подход отнема време и не е оптимален за децата.

Д-р Анастасия Новикова завършва в Хайделберг, Германия, където успоредно с докторантурата си започва работа в програма за успешен старт в училище с немски език за деца на имигранти. По време на работата си в Германия тя се докосва до огромно разнообразие от материали, приспособени за многоезични деца и техните семейства.

„Когато завърших докторантурата си и се преместих в България, видях, че има нужда от обучение на български като втори език – разказва Анастасия. – Знам какво е, когато всеки ден говориш на три езика. Успяхме да направим връзка с Хайделбергския университет и в рамките на програмата „Еразъм Плюс“ да разработим материали въз основа на немската методика. Не сме правили нито превод, нито пренос, а взехме изследвания за придобиване на езика в детска възраст и разработихме материали за 5-, 6- и 7-годишни деца.“

Резултатът от тези усилия са над 900 езикови игри с определен лексикален и граматичен фокус, които улесняват работата на учителя. След края на програмата Анастасия и Вяра създават „ЕдюкАрт“, а впоследствие решават да си сътрудничат със „Заедно в час“ в рамките на проекта „Разбираш ли училището?“. Така в момента разработката на материали за началното образование продължава в комбинация с обучения на училищни екипи.

Click to view slideshow.

Двуезичието като богатство

„Когато задавам въпрос на децата, в главата си те го преработват на своя език, отговарят на своя език и превеждат този отговор на български, а това им отнема време. Ако не получа отговор веднага, това не е, защото детето не знае, а защото има нужда да преработи информацията и да ми върне отговор“, казва Татяна. Според началната учителка езикът не може да се говори насила. Тя споделя, че никога не изразява негативно отношение към учениците си за това, че говорят на ромски, а даже се опитва да научи нещо на техния език.

„Ползването на двата езика развива пъргавина на ума, което смятам за ценност, и умението мозъкът да превключва е полезно. Двуезичието е богатство. Смятам, че не е от значение кой език се говори в семейството. Ако родителите са четящи хора и имат отношение към речта, това се предава и на децата, независимо от говоримия език“, казва Татяна.

„Ако едно дете говори на френски и използва френски думи със симпатичен акцент, се отнасяме към него по-различно, отколкото към едно ромско дете“, добавя Анастасия. Друг стереотип, на който тя иска да противодейства, е, че децата трябва да могат да четат на една определена възраст – има много хора в България, които не могат да четат, и за тях е нужна подкрепа, която също липсва.

Александрина подчертава, че стереотипите са нормална част от работата и всички ги носим у себе си, но е важно да ги назоваваме с истинските им имена. За аргумента, че българчетата в чужбина се интегрират, за разлика от ромските деца в България например, Анастасия контрира, че българчетата в Германия научават немски за година, но е важно да се подчертае, че в детската градина и в началното училище те задължително минават през програма за деца с друг майчин език. От значение е и как живееш, какви приятели имаш, къде е контактът с езика, дали детето играе футбол, пее в хор или друго – всичко това пряко влияе на езика.

Ситуацията на децата билингви разкрива по-мащабен структурен проблем. Това проличава и в ролята на семейството, чието образование и социално положение оказват значително влияние. Анастасия казва, че родителите участват в родителски срещи и гледат отворените уроци, но е важна нагласата към втория език – дали родителите имат положително отношение към него и насърчават ученето му. „Не може децата да говорят български по задължение“, допълва тя.

Това наблюдение се потвърждава и в работата на терен на Татяна:

Ако децата не идват на училище, и най-добрият подход и желание са обречени. Аз виждам стереотипите към ромските деца и през техните очи. Възпитателите в училища с преобладаващо ромски деца имат занижени очаквания и резултатите на учениците са по-слаби. Гетовизацията е проблем, трябва да се работи за създаването на условия децата да общуват със свои връстници пълноценно, а не да остават изолирани в своя си квартал. 

Стереотипите влияят на самочувствието на децата и на отношението им към тяхната идентичност. Те се срамуват, че са с ромски произход, или с него обясняват неуспехите си: „Нали знаете, госпожо, ние, понеже сме роми…“ Стереотипите водят и до озлобяване, например с реплики като „Аз не искам никога да съм като българите“. Тоест игнорирането на тяхната култура и добрите образци в нея и налагането на нашето виждане за тях самите създава в тях конфликт кои са те всъщност.

„На мен ми отне около 3–4 години да осъзная част от стереотипите си към общността, защото те се внушават отвсякъде, дори от медиите“, добавя Александрина. Тя по-рядко вижда предразсъдъци при учители, които работят с децата. Но има страх и стереотипи у хора, които просто чуват за тези деца – за тях те нямат лица и имена, а са просто нещо, което стои в някакви рамки, в някаква махала. Според учителката така се губи човешкото, губи се ефектът от това да видят, че тези деца изглеждат като техните собствени.

Анастасия и Вяра адресират и това в обученията си, например поставят учителите в среда, в която им се преподава на език, който не познават, и има голяма доза осъзнаване за тях самите. „Нормално е да не познаваш това преживяване и да не можеш да изпиташ напълно същите чувства като детето, докато не бъдеш поставен в същата ситуация“, споделя Александрина.

Според опита на възпитателката родителите искат да подкрепят децата в ученето на български, който смятат за необходим, и отчитат собствените си бариери по отношение на невладеенето на езика. Но те невинаги знаят как да изразят подкрепата си, и Александрина смята, че тук ролята на учителите е ключова и не се изчерпва с работата в класната стая – те трябва да поощряват родителите да работят с децата. Примери за това са слушане на песни на български език или изпълняване на рецепта за сладкиш, чрез които цялото семейство да развива езика.

Учителката не отрича, че се е сблъсквала и с родители, за които не е важно децата да знаят български, обикновено защото живеят в изолирана общност. Те не са приемани от мнозинството, ако например излязат на площадка извън квартала си, но дори и ако са завършили висше образование и владеят български. Това води до изолиране в общността, където се говори например на турски, гледа се турска телевизия, дори бизнесите се развиват в границите на общността. Александрина препоръчва учителите да извеждат децата и родителите извън рамките на квартала, за да видят те ползите, а не само негативите от общуването с външния свят. „Важно е родителите да усетят, че са желани в училище и че децата им се чувстват комфортно там“, съгласява се Анастасия.

Интеграция и грижа във времена на национализъм

„Не сме си задавали въпроса къде е държавата, мислехме какво ние можем да направим. Защото ако задаваш този въпрос, няма да стигнеш далеч“, категорична е Анастасия. Представители на образователната система подкрепят идеята им и я окуражават, но им казват, че най-добрите съюзници са учителите.

Анастасия посочва основния проблем според нея: „Децата не владеят езика достатъчно, това се знае от педагозите. Вероятно не им стига времето, в което са изложени на български език. Няма да можем да променим учебниците, предстои дълга дискусия дали да създадем нови, но можем да дадем на тези деца повече време да учат български – например всеки ден да имат още половин час по български език, в който се работи с тях по специална методика. И да научим учителите как да работят интегрирано, защото дори в часовете по физическо и математика може да се работи с езика.“

Децата станаха обект на множество популистки политики и атаки през последния парламентарен сезон. „Има високомерна нагласа в обществото – смята Татяна. – Щом тези деца са български граждани, щом живеят в България и тя им плаща образованието, те са длъжни да знаят български. Не се подхожда добронамерено към истинските им нужди, а се изхожда от задължението те да владеят добре езика. При работата с деца мигранти или бежанци това високомерие липсва.“

Александрина, Анастасия и Таня са категорични, че обучението и грижата за децата, чийто майчин език не е български, е ключово не просто от морална гледна точка, но и от управленска. „Изпитвам огромна съпротива да отговарям защо това е важно – възмущава се Александрина. – Това са деца. Независимо с какъв цвят на кожата са, на какъв език говорят, те трябва да имат равен шанс като всяко друго дете, без значение дали е бяло и русо, със сини очи, или тъмно, с кафяви. Чисто икономически, ако трябва да се опрем на факти, това са бъдещи граждани, които имат принос към икономиката и всеки друг аспект от живота ни.“

Според Татяна майчиният език е само една от разделителните линии, но ако пуснем разделителна линия по дигитални умения – какво правим с онези деца, които се оказват неподготвени с всички съвременни технологии? „Тук вече няма етнос, произход, квартал, а много хора, които биха останали зад борда“, допълва тя.

И трите дами са категорични, че специалните материали за многоезични деца дават резултати. Александрина работи с учителите, които използват програмата, и вижда повече разбиране сред тях както по отношение на децата, така и на предизвикателствата в работата с тях. Татяна дава скорошен пример от работата си: „ЕдюкАрт“ са разработили видеоматериали за диагностика на разказвателните умения. Чрез видеоклиповете тя учи децата да преразказват, да разпознават герои, да правят план на епизодите. Интересно им е и постигат напредък.

Към момента проектът „Разбираш ли училището?“ се финансира изцяло от дарения и макар че пандемията затруднява работата им, те са оптимисти за развитието му. До края на проекта трябва да бъдат разработени материали за целия начален цикъл на образование, които да адресират включително и проблема с пропуските в знанията вследствие на ниската посещаемост на детската градина от децата билингви, което е една от причините за изоставането им. Предстои и създаването на наръчник за учителите.

А след това? Надеждата е да бъдат разработени подобни системи и за по-големи ученици.

„Езикът ти позволява да се чувстваш у дома си – заключава Анастасия. – Образованието е всичко, основата. То ни прави интелигентни хора, които се отнасят един към друг интелигентно и водят диалог.“ А Татяна добавя: „Здравото общество използва потенциала на всичките си членове в цялото им многообразие. Ако не го направим, нямаме право да се наричаме здраво общество.“

Д-р Анастасия Новикова е специалист по многоезичие и дидактика на езиковото обучение. Дълги години живее в Германия и преподава в Университета на Хайделберг. От известно време живее в България. Работи в сферата на образованието и квалификацията на учители и преподаватели. Тя е един от авторите на концепцията „Български език с Драко и Мими за многоезични деца“.
Александрина Андреева е завършила теология, политология и дипломация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2015 г. е избрана за участник в програмата „Заедно в час“, която ѝ дава възможност да преподава две години в ОУ „Райно Попович“, Карлово. През последните четири години е координатор „Обучение и подкрепа на участници“ в програмата „Заедно в час“.
Татяна Величкова-Маринова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и повече от 25 години работи в програма „Хоризонт“ на БНР като репортер, редактор и водещ. През 2019 г. става учителка по програмата „Заедно в час“ и в момента преподава в начален етап в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София. Междувременно следва начална училищна педагогика в ПУ „Св. Паисий Хилендарски“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За живота и клаузите в договора с него. Шведската писателка Пернила Сталфелт пред „Тоест“

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/pernilla-stalfelt-interview/

По повод наскоро появилата се на българския пазар „Книга за смъртта“ (превод от шведски Росица Цветанова, изд. „Точица“, 2020) потърсихме авторката ѝ Пернила Сталфелт. Как децата си представят смъртта и какво можем да научим и ние, възрастните, от разговора си с тях на тази тема – разберете от отговорите на детската писателка. 


Защо имахте нужда да напишете „Книга за смъртта“, предназначена за деца? 

Когато бях малка, петгодишна, често мислех за смъртта. Пред нашата къща бяха катастрофирали коли, струва ми се, че имаше и загинали. На тази възраст си дадох сметка, че един ден и аз ще умра. Бях стъписана. Ще умрат и родителите ми, и всички роднини. Тревожех се. Не помня да съм говорила с някого за това. Така че написах книгата, от която самата аз имах нужда в детските си години. За да може детето да седне с някой възрастен и да поговори за нещата, които го притесняват.

Смъртта е нещо плашещо. И в същото време тя е толкова естествена, колкото е естествено раждането. Началото и краят на живота. Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки. Освен това е много забавно да разговаряш с децата и да чуеш техните идеи. Затова във всичките си книги се стремя да предизвикам децата и възрастните да говорят за важните неща в живота. Заедно.

Когато писах „Книга за смъртта“, попитах няколко деца какво знаят за смъртта, и те ми разказаха много неща. Много повече от това, което съм включила в книгата. Но доста от техните отговори са тук. Исках да включа и смешните неща, за да стане по-ведро. Това е философска книга за представата за смъртта, за свързаните с нея наши навици и идеи. Много държа да съм близо до мислите и фантазиите на самите деца. Тяхната перспектива е изключително важна за мен. Затова и рисунките са близки до детските. Обожавам детските рисунки, толкова са изразителни, страхотни са! Искам децата да усещат, че те също могат да напишат книга и да я илюстрират.

Как беше приета книгата в Швеция и по света?

Най-много обичат „Книга за смъртта“ в Германия. Там се купува наистина много. Книгата беше номинирана за немската награда за детска литература – Jugend Literatur Prize. В Нидерландия също стана много популярна, както и в Швеция. Тук обаче най-много се харчи книгата ми за акото. Всички семейства с малки деца я имат.

В интервю за българската си преводачка Вера Ганчева Вашата сънародничка Астрид Линдгрен казва, че за разлика от възрастните с техните задръжки, децата са я подкрепили в разкриването на една истина: смъртта може да унищожи човека, но представата за смъртта може да го спаси. Как бихте коментирала думите ѝ?

Предполагам, искала е да каже, че когато знаеш, че ще умреш, обръщаш повече внимание на нещата, които правиш, а това може да е спасително. Не се гмуркаш във водите на непознато море. То може да те убие. Добре е да го знаеш. Освен това, когато знаем за смъртта, можем да вземаме по-добри решения за живота. Животът е безценен, а тази гледна точка те кара да го уважаваш. Кара те да се стараеш да го направиш по-добър – както своя собствен, така и този на другите. Развиваш емпатия към всичко живо. Разбираш живота по-пълно.

И още един въпрос, вдъхновен от опита на Линдгрен: кое беше по-голямото предизвикателство при писането на „Книга за смъртта“ – практическият, всекидневен аспект на темата или нейната екзистенциална дълбочина?

Исках да напиша философски коментар по темата за смъртта. Просто попитах децата какво знаят, и записах отговорите им. Използвах ги в книгата, за да получа една лека, хумористична, но в същото време практична гледна точка. Книгата ще даде на децата и техните близки възможност да говорят за тези сериозни неща, но и да разберат малко повече за живота и клаузите в договора с него. Мисля, че е важно поколенията да обсъждат по-сериозните аспекти на живота. Не можем да избегнем смъртта. Рано или късно тя ще ни сполети и ми се струва, че е добре да бъдем поне малко подготвени. А смехът е разрешен дори когато е тъжно. Той носи облекчение. Плачът също, разбира се.

Как бихте защитила ролята на хумора пред родителите, които се притесняват от него? Съвместими ли са хуморът, истината и утехата? 

Когато говориш с деца, те много често те разсмиват, защото са толкова умни и имат толкова различен подход! Винаги могат да те разведрят. И тъй като книгата е вдъхновена от деца, мисля, че се получи чудесна смесица от разсъждения, хумор и практически ритуали около смъртта – поне за Швеция. Сигурна съм, че в много страни е различно. Различни навици, различни ценности и ритуали по темата.

Много деца са анимисти (тоест вярват, че всичко има душа), тъй че смъртта не е толкова окончателна за тях. Те могат да продължат връзката си с починалия. Трябва да кажа, че в известен смисъл аз също го правя. Както беше казал някой, мъртвите винаги са добра компания. Тези, които си харесвал, разбира се.

Как бихте обяснила факта, че смъртта като тема в детската литература е най-характерна за европейския Север?

Ами… предполагам, че тук не се страхуваме толкова от смъртта. Да вземем „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Когато умират, те отиват в един нов свят. И умират отново. Малко е будистко. Някога Швеция е била бедна страна и много деца са умирали от болести. Може би затова гледаме на нещата така?

От друга страна, ние имаме много либерални възгледи за детството. Нашите деца може да са дивички и разглезени. Но пък са доста щастливи и свободни. Не са изтормозени и потиснати. Към това се стремим, затова имаме толкова много култура за деца. Театър, кино, музика, концерти, църковни служби за деца. Занимания за цялото семейство. Страхотни площадки за деца. Училища по плуване и т.н. Хубаво е да растеш в Швеция. Децата са най-голямата ни ценност и има уважение към тях. Детската култура съществува отпреди коронавируса. Швеция е била бедна до 40-те години. Мисля, че културата е опит да преработиш живота, неговите въпроси, отношения, инструкции за употреба. Затова и той е част от културата за деца.

На какво Ви научи работата с деца в прочутия музей „Модерна“? На какво бихте искала да научите децата? 

Работата с деца и изкуство ме научи колко умни и забавни са децата, колко често се интересуват от всичко, което виждат и чуват. Дори от тъжното и трагичното. Те имат много опит и знания и често – специална гледна точка. Атмосферата с тях е творческа. Децата непрекъснато ме учат на нещо. Какво мислят, как гледат на нещата и т.н. Като педагог и възрастен, човек трябва да е много чувствителен, много съпричастен, когато подхожда към някоя трудна тема. Трябва да се чувстваш спокойно в ситуацията. Тогава децата са свободни да говорят и да споделят собствените си мисли и опит. Трябва да ги вдъхновиш, като ги изслушваш и покажеш искрен интерес.

Обичам да им говоря за изкуството и различни художници. Да ги накарам да виждат. Да отворя пространство, в което да говорят за видяното и за всичко, което им хрумне. Да почувстват, че това е окей. И че казаното от тях е важно. Искам да знаят, че да споделяш мислите си е нещо радостно и забавно, но и важно, стимулиращо. Ако мога да накарам детето да се почувства важно и уважавано, значи съм направила нещо добро и за себе си, и за него.

Събуди ли пандемията нови значения във Вашата „Книга за смъртта“? 

Доколкото знам, не. Знам обаче, че много деца са използвали книгата ми, когато някой техен близък е починал. Едно момченце каза, че когато брат му умрял, книгата описвала нещо, което то самото преживяло. В известен смисъл го конкретизирала. Затова искаше да ми покаже рисунка на брат си и да пиша за него в книгата. Учителят на момченцето ми каза, че носело книгата през цялото време със себе си. Очевидно е било много важно за него. През годините съм чувала доста такива истории.

Заглавно изображение: Фрагмент от корицата на „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/za-izostavenite-stroezhi-i-propusnatite-shansove/

През април, когато заради извънредното положение парковете още бяха затворени, а заведенията прашасваха, се случиха две събития, които нямаха нищо общо с вируса. На 26 април тълпи от хора (повечето с маски) се събраха да гледат взривяването на недостроената сграда на ИПК „Родина“ на софийското „Цариградско шосе“. Двайсет дни по-рано, на 6 април, в пъти по-малко хора се събраха пред Министерския съвет, за да протестират срещу решението на Министерството на здравеопазването да използва изоставения строеж в двора на Александровската болница за нова Национална детска болница.

Два строежа, две съдби

И двете здания – събореното и изоставеното – са резултат от финалните строителни усилия на късния социализъм, когато светът е в рецесия, цената на петрола пада, а външният дълг на България расте. Днес градовете ни са пълни с недовършените строежи на 80-те – бъдещ младежки дом тук, дом на техниката там, учебни корпуси, културни домове, изчислителни центрове… През 90-те този размах беше обречен, а и светът се промени. И така, вече над 30 години голяма част от бетонните скелети на соца си стоят, нито довършени, нито разрушени – от обраслите в шубраци останки на нов стол в софийския Студентски град до недовършения център на Шумен със стърчащата кула на новата поща и огромните многоетажни структури и тунели на оптимистично планирания гигантски обществен център.

Точно такива на пръв поглед са и двата строежа в София от началото на този текст – изградени с много бетон, твърде скъпи за завършване, твърде големи, за да „паднат“.

И двата са проектирани в края на 70-те години на миналия век. ИПК „Родина“ – след конкурс някъде през 1979–1980 г., спечелен от колектив на „Софпроект“, с цел да се изгради нов полиграфически комбинат, който да събира всички редакции на вестник „Работническо дело“ плюс издателството на БКП „Партиздат“. Строежът при Александровската болница – през 1978 г. (с промени през 88-ма), за Научен институт по педиатрия. Строителството обаче върви по различно време. Печатницата на полиграфическия комплекс (ниското тяло) е завършена и започва да функционира през 1986 г., докато по това време грубият строеж на бъдещата детска болница е замразен и е завършен през смутната 1991 г., когато икономиката на страната е парализирана след мораториума върху плащанията по външния дълг и България е в банкрут.

 

 

Днес приликите между двата недовършени комплекса са още по-малко. Първият беше приватизиран през 2013 г., а недостроената му част бе разрушена тази година заради „нефункционални характеристики и конструктивни проблеми“. Вторият е държавна собственост и беше определен с правителствено решение от 7 май т.г. като обект с национално значение, за да се съкратят процедурите и да се изпълни навреме обществената поръчка за превръщането му в първата в България Национална детска болница.

Нова детска болница

Историята накратко

България е единствената страна в ЕС без своя Национална детска болница, която да събере всички необходими звена под един покрив, вместо да разкарва болните деца между отдалечени здравни заведения в застрашаващи живота им обстоятелства.

През ноември 2018 г. правителството решава да преструктурира Правителствената болница и да я превърне в детска. Месец по-късно отменя това решение и постановява да се довърши строежът в двора на Александровската болница. През юли 2019 г. Министерство на здравеопазването обявява обществена поръчка за инженеринг. Камарата на архитектите реагира, че обществената поръчка е незаконна, и обжалва – първо в Комисията за защита на конкуренцията, после във Върховния административен съд. Жалбата е отхвърлена. Инициативният комитет „ЗА истинска детска болница“ стартира петиция за прекратяване на обществената поръчка. Организират се протести.

На 2 април 2020 г. министърът на здравеопазването Кирил Ананиев подписва договор на стойност близо 100 млн. лв. за проектиране, строителство и авторски надзор на Национална многопрофилна детска болница чрез довършване на строежа в двора на Александровската болница.

Предстои една година обследване и проектиране.

Казусът „Нова детска болница“ е дълъг и се обяснява трудно. Той беше една от темите на 2019 г. и продължава да е актуален и сега – тема на много статии, подписки, протести и публикации в социалните мрежи. Даже сякаш прегоря – усещането е, че едни майки се снимат с плакати под хаштаг #болницатакоятоискаме от толкова отдавна, че вече свикнахме.

И все пак крайно време е проблемът да бъде обсъден и чисто архитектурно. Вероятно даже вече е късно. Но не е редно проблем, събрал толкова гражданска енергия, просто да отмине в публичното пространство като поредния съмнителен инженеринг за селски стадион или смяна на плочки при уличен ремонт.

Старият строеж в двора на Александровска болница
Грубият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Видимите проблеми

Инженерингът

Инженерингът е търг за избор на изпълнител, тоест строител, на база цена и техническо предложение. Подмяната на реален архитектурен конкурс за идеи с търг за строителство е принципно порочна практика, която води до евтини проекти, лошо качество на изпълнение и изобщо подриване на публичното доверие в обществените поръчки. И това е напълно закономерно. Изпълнителят печели един инженеринг с предложение за най-ниска цена, контролира целия процес, включително архитектурното проектиране и авторския надзор – нормално е да не си дава зор със сложни детайли и скъпи материали.

Инженерингът е бърз и ефективен, архитектурните конкурси са бавни и често скандални. Защо да си губим времето с тях?

Заради качеството на публичната среда у нас – това е краткият отговор. Окей е с инженеринг да се правят планови ремонти на тоалетните в някоя общинска администрация. Не е окей с инженеринг да се проектират цели спортни зали, нови детски градини, да не говорим за първата и единствена Национална детска болница у нас.

Сега, ще каже някой, тук не говорим за нова сграда, тук имаме реконструкция на вече съществуващ строеж. И стигаме до втория видим проблем.

Незаконният строеж

Грубият строеж от два 12-етажни и шест 3-етажни корпуса, оказва се, е незаконен според действащия в момента Общ устройствен план на София, който определя височина на застрояване от максимум 20 метра за тази територия. Нещо повече, последният подробен устройствен план от 2011 г. предвижда премахването на този строеж и нова сграда на същото място с височина до 20 метра.

Разбира се, когато има управленска воля, всеки устройствен план може да се промени. Въпросът е дали дори 7-етажна сграда в сянката на 14-етажния „Майчин дом“ е най-подходящата приятелска среда за мащаба на едно дете.

Конструктивното обследване

В заплетени социално-икономически казуси обикновено винаги се опира до сухата експертност, с надеждата тя да ги разреши веднъж и завинаги. Да се събори целият този излят бетон е неразумно – и икономически, и екологично. Но нека видим дали конструкцията е стабилна, и ще решим. Ако да – продължаваме да реконструираме. Ако не – събаряме. Експертите обаче не са вчерашни. Кой ще си сложи главата в торбата, докато обществото ври и кипи.

Последното конструктивно обследване, възложено от Министерството на здравеопазването, е от февруари 2019 г. и публично достъпната част от него представлява 325-страничен документ, пълен с таблици, графики, снимки и чертежи, тоест техническа експертиза с данни, но без становище, което да анализира данните. Не става категорично ясно какво е състоянието на отделните конструктивни елементи след близо 30 години престой на открито, съответно

трудно ще стане ясно и кое ще е по-скъпо – да се усили съществуващата конструкция, за да отговаря на съвременните норми, или тя да се премахне и преизгради.

Междувременно инж. Лазар Голев, автор на стария проект, по който е направен грубият строеж, твърди пред медиите, че конструкцията е стабилна. Сградата е била смятана да бъде още по-висока, височината е намалена през 1988 г., така че тя даже има резерви откъм носеща способност на земетръс.

Разбира се, на всички е ясно, че дори и така, един конструктивен проект от 1988 г. няма как да покрие ред съвременни изисквания и със сигурност ще „изгърми“, ако бъде подложен на обследване дали отговаря на европейската конструктивна система Еврокод, въведена у нас през 2012 г. (Неслучайно връстникът на бъдещата детска болница – строежът на ИПК „Родина“ – беше съборен именно с аргумент „конструктивни проблеми“.) Най-малкото защото

конструктивната височина от 3 метра за етажите и 3,30 метра за публичните пространства е крайно недостатъчна за една съвременна болница.

А конструктивна височина не е като да се променя лесно.

Има и ред други видими проблеми – липса на задание за проектиране; липса на анализ на реалните нужди на детското здравеопазване и концепция за покриването им отвъд бройки легла и изреждане на отделения; липса на конкретни отделения и звена; няма отговор на въпроса как евакуираш 12-етажна сграда и пр. Всички тези проблеми са многократно обсъждани. Но има и още няколко, по-малко очевидни.

Скритите проблеми

Другият мотив, с който беше взривено високото тяло на ИПК „Родина“, беше „нефункционалност“. Каква е била функцията, предвидена от последните частни собственици, публично не е известно. Но е известно, че недовършеният строеж в двора на Александровската болница цели да запази болничната си функция – тоест тук говорим за

адаптиране на функционални схеми от 1978 г. към изискванията за съвременна болнична архитектура от 2020 г.

Задачата никак не е лесна. Наличният строеж е стандартна структура от шест ниски и две високи тела, доста тъмна и компактна, с малки възможности за гъвкавост.

В края на 2019 г. приза за най-добро изследване в категория „Качество на сградите“ на годишните награди на председателя на Кралския институт на британските архитекти (RIBA) спечелиха Керстин Сейлър и българката Росица Пачилова от Лондонския университетски колеж (UCL) с разработката си „Как да осигуряваме качествена грижа чрез дизайн“. Те изследват каква би следвало да е най-добрата функционална схема за нова болнична архитектура, и стигат до извода, че налаганата с години идея за компактни сгради с минимални ходови линии между отделните зони далеч не води до по-добра грижа за пациентите.

Презумпцията е, че когато лекарите и медицинските сестри прекарват по-малко време, обикаляйки по коридори, те ще стоят повече край леглата на пациентите си и като цяло ще работят по-добре. Но се оказва, след анализ на работата в над 30 британски болници, че далеч по-важен е т.нар. „индекс на комуникационните пространства“ (Spaces for Communication Index).

Здравните работници са по-ефективни, когато им се налага да се срещат често и да разговарят едни с други,

да обменят информация, преминавайки през отворени споделени пространства, атриуми и уширения в рамките на сградите. Така в поредицата анализирани схеми на болници се оказва, че най-високо качество на грижите имат болници с неправилна форма, с много вътрешни дворове, с няколко ръкава и големи общи пространства, а не най-ефективно подредените стаи кутийки по протежението на един коридор.

Още един момент. Оказва се, че не е лошо на пръв поглед безкрайно дълги болнични коридори, всъщност свързващи по най-кратък път две точки, да се превърнат в извити меандри, които удължават пътя още повече, но ликвидират психологическия ефект от потискащата болнична еднаквост.

Една друга детска болница

Пример за такъв тип нов болничен дизайн е Държавната детска болница в Ливърпул, завършена през 2015 г. и наречена неслучайно Alder Hey Children’s Health Park.

 

 

Тя не е просто сграда в парк, а сграда, органично свързана с общинския парк, в който е разположена. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка.

Заданието към архитектите имало три основни точки. Направете болница, която дава усещане за добър живот, с дизайн, който повдига духа. Интегрирайте болницата с парка за максимален терапевтичен ефект.

Не правете болница, която да прилича на болница.

Съответно архитектите направили всичко възможно повечето стаи (и за пациенти, и за персонал) да гледат към парка, а градините и терасите, които сградата има на всеки етаж, да са достъпни за всички.

Едно е да гледаш природата през прозореца, казват те, друго е да можеш реално да се докоснеш до нея. 75% от стаите са самостоятелни, но пък в атриума е пълно с интригуващи децата неща – греди като ребра на динозаври, къщи на дърво, пакостливи създания, специално създадени от художничката Луси Касънс за мястото. Тревата на парка продължава и върху покривите на трите „пръста“ на сградата, а Alder Hey е сред най-устойчивите 24-часови болници, строени някога – близо 60% от необходимата ѝ енергия е генерирана на място.

През 2018 г. сградата печели вота на публиката в организираните от Би Би Си награди за „Сграда на десетилетието“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още няколко болници, които не приличат на болници

В момента в швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron завършват една от най-големите нови болници в Дания – Nyt Hospital Nordsjælland. Те са успели да съберат 124 000 кв.м и 660 легла в триетажни меандри, които плавно преливат в околната среда и запазват отчетлив човешки мащаб.

Nyt Hospital Nordsjælland © Архитектурно студио Herzog & de Meuron

Друг проект на студиото – за нова детска болница Kinderspital Zürich – също залага на ниска, широкоплощна структура, пробита от множество приветливо озеленени вътрешни дворове. На открита Zoom лекция, организирана от ETH Zurich в четвъртък, арх. Кристине Бинсвангер показа четири от последните проекти на Herzog & de Meuron за нови болници. Обърнете внимание на схемите – много вътрешни дворове, малко строга ортогоналност, много човешки мащаб.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Пропуснатите шансове

Сега да се върнем в София. Обратно на улица „Здраве“, сред задръстванията, паркиралите коли, тесните тротоари и хаоса от разнотипни сгради, които правят тази улица една от визуално най-непоносимите в града.

През същата 2019 година, докато течаха обжалванията на инженеринга за детската болница, беше проведен открит архитектурен конкурс за нова сграда и ректорат на Медицинския университет в София. Сградата ще се строи в съседния на детската болница имот, на мястото на строеж за студентски стол, изоставен там от години и наскоро разрушен. В момента парцелът представлява всъщност най-голямата празна зелена площ в доста хаотично застроения комплекс на Медицинска академия.

Този конкурс доведе до няколко вътрешногилдийни скандала, но със сигурност не стана медиен хит – като конкурса за софийския площад „Света Неделя“ например. А новата сграда ще бъде сериозна – 7-етажна, с голяма площ и в доста голям имот от близо 13 500 кв.м. Защо, както коментира един архитект в социалните мрежи, този имот не беше присъединен към съседния му, за да се получи достатъчно голям терен за нова детска болница с реална паркова зона, не е ясно. Нито е ясно защо на ректората на Медицинския университет му е нужна такава голяма сграда.

Ограденото в червено е парцелът за новата сграда на Медицинския университет. В непосредствено съседство: горе вдясно е изоставеният строеж, готвен за новата детска болница; до него вляво е 14-етажната сграда на „Майчин дом“. Източник: Заданието на Медицинския университет

Интересно е и друго. Оказва се, че на едно и също място за една година ще се строят две ключови, сериозни като обем обществени сгради: чисто нов университет с 28 000 кв.м разгъната застроена площ (след архитектурен конкурс с 10 участници) и реконструиран стар строеж за (детска) болница с близо 48 000 кв.м площ (след процедура за инженеринг с двама участници). Такова нещо не ни се беше случвало от години.

Спечелилият проект в конкурса за нова сграда на Медицинския университет © Студио „Тилев архитекти“

Че тази болница няма да прилича на Alder Hey, е ясно, въпреки че, иронично, и ливърпулската болница е изградена по ожесточено критикуваната и там британска версия на строителен инженеринг.

По-големият ни проблем тук е, че през последните 30 години нямаме нито една съвременна държавна здравна или образователна сграда, която да служи за пример. Ясно е, че критериите ни са занижени: ако имаме чисти, нови болнични сгради с хигиенични настилки, а не мозайка на петна; със собствени санитарни възли към стаите, а не общи – и това е достатъчно. Но всъщност съвременната архитектура на болниците в България е на изключително лошо ниво (и на университетите също, като стана дума). Погледнете само съответната категория в инвестиционния конкурс „Сграда на годината“.

Дори конструкцията на строежа в двора на Александровска да се окаже годна, дори да не е по-скъпо да се реконструира, вместо да се събори и преизгради, дори да се препроектира – това би ли била добра нова детска болница? Архитектурният отговор е: не.

Новата публична архитектура е шанс, който упорито не използваме при всички изхарчени милиони. А най-тъжното е, че пропиляваме този шанс дори когато става дума за нещо толкова важно. В случая губим възможността за съвременна детска държавна болница с добра архитектура, изградена след конкурс. Губим възможността лекарите да работят в нова сграда, която да им върши реална работа. Губим възможността децата да се лекуват в адекватна среда и да се чувстват добре там.

Губим и възможността най-накрая да се пробваме да направим болница, която не прилича на болница.

Заглавна снимка: Стопкадър от кратък филм за Alder Hey Children’s Health Park Liverpool

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/natsionalna-detska-bolnitsa/

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сексуалното образование: нито визия, нито кураж. Разговор с Красимира Величкова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/krasimira-velichkova-interview/

На 18 февруари т.г. в София се състоя дискусия за здравето, секса и образованието на нацията. Дебатите с участието на психолози, правозащитници, представители на граждански организации, родители бяха предизвикани от противоречивите реакции по повод програмата за превенция на сексуалното насилие „Таралежи“ на Фондация „П.У.Л.С.“ в Перник. Програмата първо беше отменена заради реакцията на възмутена майка, а после възстановена

Един от инициаторите на дискусията беше Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум. С нея разговаря Марин Бодаков.


Този път на прицел е сексуалното образование в училище… Списъкът с теми, които биват табуирани от обществото, постоянно расте. Какво вече съдържа той според собствените Ви наблюдения?

Връщам се назад във времето и започвам да отброявам: интеграцията на ромите, защитата на човешките права и на околната среда, домашното насилие, социалните услуги, предоставяни от неправителствени организации, закрилата на децата… Всичко това вече е заклеймено. Вместо да допринасят за общественото съгласие в каква посока да се развиваме, дискусиите по тези теми ни разделят още по-категорично. Ако някой преди пет години ми беше казал, че организации и хора, които работят в подкрепа на деца и семейства, на жертви на насилие, ще бъдат не просто поставяни под съмнение, а демонизирани и атакувани, със сигурност бих се изсмяла. Вече си мисля обаче, че няма тема, която да не може да създаде конфликт и да допринесе за разпада на обществената тъкан, чиято спойка е не само доверието помежду ни, но и споделянето на общи базисни ценности.

Още една тема трябва да стане тайна за подрастващите… Но има ли тайни играчи в този актуален скандал? Има ли нови играчи? Играчи, които не познаваме от дискусиите около Истанбулската конвенция?

За подрастващите (и по лични спомени, и през наблюдения върху сина ми сега) тайни няма. Ние, родителите, можем да се самозаблуждаваме, че има, но те намират своите начини да стигнат до всичко, което ги вълнува. Още повече че сега океанът от информация е безбрежен. Ние обаче като възрастни носим отговорност за тяхната способност да се ориентират и плуват в този океан и в крайна сметка – за това какви хора и граждани ще пораснат.

За конкретния случай: да започнем оттам, че скандалът се инициира от една-единствена жена, чийто глас като ехо преминаваше от медия на медия, докато накрая зазвуча като многогласен, мощен хор. В момента той е подет от групи (основно в социалните мрежи), които бяха активни и срещу Истанбулската конвенция, и срещу Стратегията за детето, и срещу Закона за социалните услуги.

Ключовите страхове и опасения на тези хора изразяват недоверие в работата на институциите, които според тях трябва да гарантират неприкосновеността им като семейства и родители, както и да пазят традиционните им ценности. Дискусиите им обаче придобиват уродлив формат, който изглежда подготвен и професионално режисиран в голямата си част. Захранват се страхове, сочат се врагове – конкретни хора, граждански организации, институции, разказват се сценарии за разрушаване на семейства, за тържество на разврата, за апокалипсис на обществото, в което те пребивават, дори се призовава за физическа саморазправа. И тяхната реалност в толкова голяма степен се различава от това, което по същество са цитираните документи, че на пръв поглед спокойният разговор и опитът да се „намерим“ в превода изглеждат напълно невъзможни.

Как оценявате реакцията на Просветното министерство в конкретния случай в Перник?

Ето това е един от най-важните въпроси за мен. Първоначалната реакция за прекратяване на програма „Таралежи“ и за наказание на началничката на Регионалното управление на образованието в Перник беше напълно неадекватна. Възможно е да са били подведени и министърът, и съветниците му, но това не отменя факта. Миналия петък, 14 февруари, МОН отмени забраната на програмата, но това беше закъсняло действие.

Не знам дали е наивно, но очакването към Министерството е в подобни моменти да охранява интересите на децата. А децата ни имат изключителна нужда от съвременно образование, включително и по темите за тяхното здраве и съзряване. Министерството е длъжник на обществото ни, че все още няма такава програма като задължителен предмет с добро съдържание, с подготовка и подкрепа на учителите да го преподават. Министерството е длъжник и на всички граждански организации, които успяват на места да запълнят тези липси в образователната система, и то с помощта на средства от дарители.

Вместо да ги защити, вместо да ги насърчи, вместо да вземе тези отделни примери и да ги превърне в национални програми, първата реакция на Министерството беше да ги забрани. А това означава едно: че не само Facebook групите са движени от страх, явно страхът е обхванал и нашите институции, чиято задача е да предлагат визия и кураж. Сигурна съм, че много хора биха подкрепили всяка институция с визия и кураж за смислена промяна.

Споделяте ли интуицията, че всеки един медиен скандал е конструиран с негласното предписание да демонизира гражданското общество и неправителствения сектор?

Това не е интуиция, а очевидност за всеки, който следи събитията. В последните шест-седем години неусетно – къде гласно, къде негласно – се отнема от пространството на гражданите. През скандали, през неспазване на процедурите за приемане на нормативни актове, през директни заплахи от конкретни политически партии, през опити за прокарване на законодателство, което би ограничило работата на определени граждански организации.

Стигаме дотам да чуваме в прав текст: „Неправителствените организации рушат държавността, защото непрекъснато я критикуват“, което е на една крачка от разговора за онзи строй, когато всички мислеха еднакво и нямаше критики, нито граждански организации. Но пък имаше забрани, врагове на народа, лагери…

Какво смислено може да се прави, за да не увеличаваме страховете на децата, както и свързаното с тях насилие? Вие – като майка на син в тази чувствителна възраст? Ние – като застрашена либерална общност?

Вярвам, че всичко започва в семейството. Родителската отговорност за възпитанието на децата ни не може да бъде прехвърлена на образователните институции, дори и те да са прекрасни. Нямам рецепта за всички родители, защото всеки от нас има своите ценности и те го ръководят в грижата за децата му. За мен добрата стратегия е да бъда честна със сина си докрай за всичко, да зачитам неговото мнение и гледна точка и когато имаме несъгласия, да чувам аргументите му. Не изпитвам неудобство да говоря с него за онова, което го вълнува сега, когато е на 13 години.

Понякога обаче изпитвам трудност да опазя авторитета на институцията училище. Ето вчера например, обсъждайки какво им преподават за пубертета и секса в училище, той ми каза: „По биология учим, че хората имат полови органи и че се размножават. Но никой не ни казва, че това става със секс. А защо, като всички го знаем?“ В такива моменти си давам сметка, че образователната ни система девалвира, защото е неадекватна на съвременните реалности и нужди на децата, родителите, обществото. И влизам в ролята на неин защитник пред сина си, защото в същото време за мен е важно той да расте като гражданин, който уважава институциите.

По отношение на либералната ни общност моето мнение е, че ние сме длъжници на хората. Очевидно в годините не успяхме да разкажем спокойно и убедително защо нашите ценности правят обществото ни по-добро, защо простите и популистки решения не работят при комплексни проблеми. Наличието на хора с консервативни ценности не ме плаши ни най-малко, дори го намирам за естествено. Плашещо е, когато политиците и институциите с пасивността си, а някои от тях – и с агресивността си и дори в нарушение на правните норми, допринасят тази разлика в ценностите да води до дълбок разрив в обществото.

Заглавна снимка: Разтвор от книгата „Плодът на познанието“ на Лив Стрьомквист

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyana-petkova-interview/

Д-р Бояна Петкова е педиатърка и от години се бори за подобряване на майчиното и детското здравеопазване в България. След тригодишни усилия, през 2015 г. основаната от нея Фондация „Макове за Мери“ постигна промяна на Закона за гражданска регистрация, с която мъртвородените деца да не бъдат третирани като биологичен отпадък. Две години по-късно заедно със съмишленици основава Фондация „Ида“, чиято цел е да се изгради система за палиативни грижи за деца в България.

Сега д-р Петкова води друга битка – срещу решението на правителството бъдещата Национална детска болница да се доизгради върху основите на стара сграда, чийто полуразрушен строеж е изоставен преди повече от 30 години, а през 2011-та е определен за премахване от Столична община. Срещу това решение се противопоставиха и от Камарата на архитектите в България, и още над 3000 граждани и организации, подписали отвореното писмо за спиране на обществената поръчка, определена като „недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие“.

С Бояна Петкова разговаря Венелина Попова.


Д-р Петкова, според Вас защо кабинетът упорства и е готов дори да погази закона, за да налее над 95 млн. лева в една компрометирана през годините сграда, която няма как да отговори на изискванията за модерна и функционална детска болница?

Честно казано, по този въпрос можем само да спекулираме. На мен от години ми е трудно да си отговоря защо Министерството на здравеопазването прави едно или друго, което винаги е крайно мистериозно и неразбираемо за страничния наблюдател. Аз никога няма да спра да питам например защо беше закрит Фондът за лечение на деца без никакво логично обяснение. А покрай спекулациите винаги има опасност да изчезнат едни пари. Но дори обществената поръчка за детската болница да се спре на по-късен етап или да се възложи сега, а след това изпълнителят да каже, че там наистина не може да се строи, полученият аванс ще е около 30 млн. лева според нас. Тези пари просто ще потънат някъде.

Три дружества, създадени по Закона за задълженията и договорите, подадоха оферти за изграждане на бъдещата детска болница. Предстои да бъде обявен избраният изпълнител на обществената поръчка. Вие вероятно знаете кандидатите, а може би дори и фаворитът, който ще усвои огромната сума за изпълнението ѝ. Имате ли съмнения около тази обществена поръчка? 

Съмнения имаме, нямаме доказателства, затова не искам да навлизам в тази тема. Важно е да се придържаме към фактите, които разкриват незаконни действия. Първо, в Подробния устройствен план на София от 2011 година тази започната и недовършена постройка в двора на Александровска болница е определена за събаряне. А за да се промени ПУП, така че там да може да се строи, трябва да се премине през една процедура, която ще продължи седем-осем години, защото промяната на градоустройството става много бавно.

Второто е свързано с качеството на строежа, започнат преди 40 години. Министерството на здравеопазването твърди, че има експертиза от 2007 година, която никой от нас още не е виждал. Тя е поискана по Закона за достъп до информация и е отказана с мотива, че е много е голяма и трябва да се гледа на място. Но това, което казва архитект Петкана Бакалова, зам.-председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, е, че има два начина за изпитване на бетон – единият е с почукване, другият е лабораторно изследване на проба. Второто не е направено, затова ние ще искаме независима експертиза, най-вероятно извън България, за да докажем, че бетонът не е годен за използване и дострояване на сградата. Ако някой реши да строи там, трябва да се извършат много укрепващи работи, които са скъпи и отнемат време. Тогава аргументът, че ни трябва детска болница бързо, отпада. И решението е да се строи нова сграда.

Другата уловка е, че когато има обществена поръчка за т.нар. инженеринг, строителят определя на архитектите и инженерите параметрите на дейностите и материалите, а не обратно, както е правилно. Такива поръчки нямат таван. Сега е обявена една цена от 95 млн. лева, само че след това ще има анекси към поръчката и вероятно крайната цена ще скочи два-три пъти над заложената първоначално.

Вие затова и настоявате в отвореното писмо обществената поръчка да бъде спряна и да бъде обявен първо конкурс с участието на най-компетентните архитекти, инженери, лекари и медицински технолози при пълна прозрачност на целия процес, а след това да има и нова обществена поръчка. 

Да, това, което искаме първо, е конкурс. За да може хора, които разбират как се строят не просто болници, а детски болници – а в България има такива хора с опит в чужбина – да си подадат проектите. След това да се реши дали да се събори сградата в Александровска болница и да се строи на същото място, или да се избере алтернативен терен и после да се напише задание, което да съобразява всички потребности на съвременната медицина за деца. И едва накрая да се пусне обществена поръчка, а не както сега – каруцата да се поставя пред коня.

Ако вашите условия не бъдат изпълнени, как ще продължите тази битка за правото на децата да получат достъп до най-добри медицински грижи и практики? Защото се оказа, че България е единствената страна в Европейския съюз без национална педиатрична болница.

У нас много обичаме да говорим за децата на България, да правим кампании за раждаемост и какво ли още не. Но когато действително става дума за децата на България, няма никакъв проблем да им направим болница, която дори и да не е опасна, а тя е, най-малкото е проектирана за нуждите на една медицина през 1978 година. Затова ние със сигурност няма да се откажем от битката. Отвореното ни писмо вече събира хиляди подписи. Заедно с това превеждаме цялата документация на английски, за да можем да сезираме европейски органи и институции.

Състоянието на здравеопазването в България не се подобрява, въпреки че всяка година средствата за него се увеличават със стотици милиони левове. Каква е картината при детското здравеопазване и можем ли да правим генерални обобщения от статистиката, която показва, че у нас детската смъртност е два пъти по-висока, отколкото в страните от ЕС? (У нас годишно умират 6,5 на 1000 новородени, докато в ЕС те са 3,6 на 1000.)

Със сигурност можем. Аз съм работила години в специализираната детска болница, която е в много тежко състояние основно заради липса на кадри. Медицински сестри няма в педиатрията, няма и никъде другаде в системата от години. Сега вече има проблем и с лекарите, защото те не искат да работят при тези условия. Разбирам ги напълно, защото напуснах през 2016 година по подобни причини. И не защото не ми е удобна болницата например и защото не желая да получавам ниска заплата. А защото да работиш в тази система означава, че ти подлагаш пациентите си на риск и трябва да живееш по някакъв начин с тази мисъл. И понякога този риск го плащат децата, за съжаление.

Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство. Има програма за подобряване на майчиното и детското здраве и хората, които са я написали, наистина са знаели какво пишат. Чела съм я много пъти и съм участвала в различни срещи за нея. На хартия тя е чудесно разписана, но няма нищо общо със себе си в реалността. От Министерството на здравеопазването казват, че им режат парите за нея, което пък поставя въпроса за приоритетите. От друга страна, и малкото пари, които се дават за тази програма, не се харчат ефективно, а изтичат през обществени поръчки, които се печелят от точно определени хора.

Детското здравеопазване е недофинансирано, проблема поставят и от Българската педиатрична асоциация. Фондът за лечение на деца обаче също не изпълни функциите си да осигури достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина за деца, които имат спешна нужда от нея. 

Последният директор на Фонда за лечение на деца, на когото позорно бяха изпратени спецчасти, си вършеше работата много добре. Когато този фонд работеше, нямахме никакви дарителски сметки и кампании. Този човек буквално е спасявал мои пациенти в рамките на три дни. Аз не мога да гарантирам, че е бил изцяло бял и добър, но това, което зависеше от него, се случваше – децата се лекуваха, децата пътуваха, децата оцеляваха, Общественият съвет работеше абсолютно прозрачно. От момента, в който нахлуха във Фонда, първо промениха функцията на Обществения съвет, а след това го закриха, за да не знаем какво се случва в този фонд, после закриха регистъра, така че да не е публичен, и в крайна сметка закриха самия фонд. Сега той е към НЗОК, но непрекъснато има дарителски кампании, каквито прави платформата HelpKarma и не само тя.

Да, след като Фондът беше закрит, родителите на деца с тежки и редки заболявания бяха принудени да откриват дарителски сметки, за да могат да осигурят адекватно лечение за своите деца. Защо се стигна дотук? Защо детското здравеопазване у нас е на този хал?

Тук пак ще навлезем в спекулации. Но ето какво показват фактите. Например Фондът за лечение на деца финансираше много от т.нар. медицински изделия – клапи за хидроцефалия, при ортопедични операции и т.н. Цената на тези изделия у нас не е регламентирана, което означава, че е между 4 и 11 пъти по-висока, отколкото в Европа, защото сме много богати, нали… Когато Фондът започна да плаща, първите клапи бяха по 2000 лева, след пет години изведнъж станаха 8000 лева. По същия начин стои въпросът с ортопедичните импланти. Ако не става дума за нечии финансови интереси, другото разумно обяснение е, че имаме работа с безкрайно некомпетентни хора.

В България става все по-отчайващо и да си пациент, и да си лекар, защото всички сме жертви на нереформираната система, която е превърнала здравето в стока за търгуване. А управляващите, вместо да предложат нов модел на здравеопазване, обърнат към пациента и с уважение към труда на лекаря, прилагат някакви временни мерки, за да потушават протести. А премиерът в популизма си стигна дотам да иска възмездие за починалото тригодишно дете, сякаш живеем в Старозаветни времена. Докъде ще ни доведе това постоянно противопоставяне между пациенти и лекари?

Крайно време е да се спре това противопоставяне и да си дадем сметка, че всички сме от една страна. Освен това всеки лекар някога ще бъде пациент, неговите близки стават пациенти, затова е безсмислено да се обвиняваме едни други. Мисля, че сега това някак си се получава, поне в педиатрията – пациенти и лекари да насочим енергията си натам, където трябва. Защото в крайна сметка нито пациентите могат сами да оправят системата, нито лекарите са в състояние да го направят, ако пациентите като крайни ползватели на услугата нямат изисквания към нейното качество. В битката за детската болница си даваме сметка, че сме от едната страна на барикадата и че може би ще успеем да направим нещо заедно.

Заглавна снимка: От лекцията на д-р Бояна Петкова на TEDxMladostWomen през 2015 година

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човешката цена на липсващите палиативни грижи за деца в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/paliativni-grizhi-za-detsa-v-bulgaria/

Между 6000 и 8000. По прогнозни данни толкова са децата у нас, които имат нужда от палиативни грижи.

Палиативни се наричат грижите за тежко болни пациенти, в резултат на които се облекчава страданието им и животът им се прави възможно по-поносим и човешки. Целта е „не просто да се добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните, които имат да изживеят“, се казва в анализ, изработен от екип към Фондация „Ида“, чийто фокус са тъкмо палиативните грижи за деца.

България и Кипър са единствените европейски страни, в които този тип подкрепа за деца и техните родители не е нормативно уреден.

Макар лекари редовно да подават информация към Министерството на здравеопазването за тежко болните си пациенти под 18-годишна възраст, официална статистика за тях няма. Ето защо от „Ида“ правят изследване за потребностите от палиативни грижи за деца в България. Те публикуват в интернет анкетна карта, на която се отзовават 801 респонденти, и провеждат интервюта с 28 лекари, психолози, родители и пациенти от София, Пловдив и Стара Загора. Освен това проучват и законодателството у нас, както и нормативната рамка и практиките в други държави.

Количественото изследване не е представително, но за сметка на това значителна част от участниците има отношение към темата. Близо две трети от тях имат познати, които са загубили дете; над една четвърт е делът на онези, които са се страхували, че собственото им дете може да е тежко болно, а децата на 6% от респондентите са със заболявания с очаквана намалена продължителност на живота. 40 души от анкетираните вече са губили дете, половината от тях – преди раждането; а още 11 не желаят да отговорят на този въпрос.

Оценката на „Ида“ за броя на тежко болните деца е само ориентировъчна. За база за сравнение се взема делът им в скандинавските страни, в Германия и Франция. Прибавя се предположението, че у нас майчиното и детското здраве са на по-ниско равнище, следователно е силно вероятно да има повече такива деца.

У нас палиативните грижи като цяло са на светлинни години назад спрямо тези в повечето развити страни.

За да има право медицинското лице да практикува палиативни грижи в България, е достатъчно да прекара… едва осем часа в онкологично отделение. Онкологично, защото по нашите ширини разбирането за палиативни грижи се свежда основно до това – да се слагат системи с морфин на умиращи от рак пациенти. За което Здравната каса през 2017 г. отделя по 65 лв. на ден, и то за не повече от 10 дни. Ако човекът агонизира два месеца например – ами, негов проблем. И на близките му, ако има такива. За сравнение – издръжката на дете в хоспис в Германия струва между 750 и 950 евро. На ден. И не, не просто в липсата на пари е проблемът. А в липсата на нещо много по-важно – на базисно равнище на хуманизъм.

Ако тезата за липсата на хуманизъм ви изглежда твърде патетична, ще дам пример. Представете си осемгодишно дете, болно от рак, което е на химиотерапия. Помислете колко тежко се понася химиотерапията и физически, и психически. А знаете ли, че според родните правила това дете

вече е достатъчно голямо, за да бъде самичко по време на процедурите, и присъствието на близък човек до него не се предвижда?

Това е само един пример за античовешкото отношение към тежко болните деца у нас.

Каква е очакваната продължителност на живота на дете със заболяване, от което се очаква то да умре? Не може да се даде точен отговор на този въпрос. Една от майките, попълнили електронната анкета, споделя, че детето ѝ е било бебе, когато му поставили диагноза, и лекарят прогнозирал, че то ще живее още около две седмици. Към момента на изследването на „Ида“ детето е вече на 11 години. И е все така „на ръба“ между живота и смъртта.

Какво означава едно дете да има нужда от палиативни грижи? Накратко: че то е не просто тежко болно, а понякога е непоносимо тежко болно. Непоносимо както за самото него, така и за близките му. У нас все още не е рядкост родители на практика да изоставят такива деца в т.нар. домове за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Нека не бързаме да ги съдим. Онези членове на изследователския екип на „Ида“, които не са лекари, не са допуснати да видят пациентите в един ДМСГД… за да не припаднат. Защото се случвало например държавни чиновници, дошли на посещение, да губят съзнание. За такива състояния говорим, когато казваме „непоносимо“.

В същото време продължава да има лекари, които съветват родителите да си оставят децата в дом, за да не разбият семействата си.

„Никога не сме мислили да я оставим. За 27 дни в неврологично отделение половината от лекарите това ми казваха – да я оставим. Всички специалисти казваха: „Оставете го, за ваше добро е. С такова дете не се живее.“ Но не можеш да прецениш така, това е дете, това е душа“, споделя една от майките.

Освен това родителите на тежко болни деца не получават и психологическа подкрепа. Други от интервюираните майки споделят:

„Питах в болницата дали имат психолог. Те ми се изсмяха и казаха, че Ида [в доклада имената на всички деца са заменени с „Ида“ – б.а.] е много малка за психолог. Казах, че е за мене. Те казаха да си търся навън. Тях майките не ги интересуват. Те се занимават с децата…“

„Нямаше психолог. Минаваха едни хора и ми казваха, че тези деца не се гледат. Казваха: „Ще си имате друго, родете си друго.“ И това лекари ми го казваха. Казваха: „Тези деца не се гледат, ще те напусне мъжът ти“, „То не се знае дали ще живее“.“

Бащите впрочем нерядко действително не издържат и напускат, като не пропускат да хвърлят вината за цялата ситуация върху майките. Понякога напускат майките, а бащите остават да гледат болното дете, но това се случва по-рядко.

Много често семействата на деца с тежки заболявания у нас се съсипват или най-малкото страдат от сериозни проблеми:

„Мъжът ми много се паникьоса. Той ми казваше: „Виждам как ти бавно полудяваш.“ Но той все пак е на работа, през деня е сред хора. Вечерта заедно плачем.“

„Ние сме се сраснали с Ида. Нямаше приятели, излизания, почивка. Ние се загубихме двамата като партньори. Ние две години нямахме интимни отношения. Аз си казвах: „Аз нямам право на щастие, аз имам болно дете, нямам право на свой живот.“

„Мъжът ми отказа психолог. Той дойде само на една среща. Каза: „Жена ми е луда. Аз съм добре. Аз нямам нужда. Ако жена ми е добре, значи и аз ще съм добре.“ Докара си метаболитен синдром.“

„Мъжът ми казваше: „Аз ти направих здраво дете, но ти го увреди, ти го съсипа.“ С всичките етикети, „защото ти си такава и такава, и такава“. Много тежки неща сме преживели…“

Освен че се разбиват семействата им, родителите на деца с тежки заболявания често пъти жертват социалния и професионалния си живот.

Много от тях не могат да си позволят да отидат на заведение или кино, да не говорим за почивка. Практика е майките да престават да работят, защото специализираните грижи са скъпи, а и повечето потенциални детегледачки се страхуват да се грижат за „такива деца“:

„По едно време бях наела една студентка, за да мога за 4 часа да върша нещо. Но на който и да предложа, хората се плашат. Повече не можах да намеря човек.“

„Ние никога не сме ходили на кино заедно. Ама никога… Не сме излизали на вечеря. Прекрасно би било [ако я има – б.а.] дневната грижа. Мобилната грижа също. Ако има една сестра, която да дойде вкъщи. Това е безценно!“

„Ние не сме ходили на почивка, защото тя плаче, а хората са отишли на почивка, не дете да им плаче…“

„Спрях да вдигам телефона, с никого не разговарях. Дистанцирах всички – майка ми, баща ми, сестра ми… Една моя приятелка дойде и започна да чука на вратата. Каза: „Излизай, не може само вътре да седиш. Ти трябва да продължиш да живееш.“ И на втория – на третия час отворих вратата. Защото ми стана жал за нея. Аз отвътре рева, тя отвън реве. Накрая отворих. Измъкна ме за малко.“

Ако изобщо ходят на психолог, родителите на тежко болни деца го плащат от джоба си. Често пъти се налага да плащат и за скъпи изследвания, които не се покриват от Здравната каса. Както и за лекарства, които понякога също не се покриват, а в други случаи е по-лесно да ги закупят, отколкото да разкарват детето по болници и да чакат пред всяка врата с часове.

Разбира се, когато семействата се разпадат, а родителите са в перманентна криза, това се отразява и на болните им деца.

Някои от тях са с незасегнати интелектуални способности и могат много добре да разберат какво се случва около тях. И е вероятно да изпитват вина, че са такива, каквито са. Ала дори децата, които „не разбират“, емоционално усещат атмосферата около себе си, любовта, която получават или която им липсва.

„И аз млъкнах. Устата ми беше затворена, залепена. Сърдех ѝ се, че е болна, че е различна… Мълчах. Имаше време, когато ѝ мълчах… И после прочетох как в китайските затвори ги наказват с мълчание“, споделя една от интервюираните майки. Друга разказва:

„Трудно приех, че е такава. Че Ида иска безусловна любов. Че тя на това е способна и ще ни научи на безусловна любов… Убедена съм, че го разбира. Тя ни усеща на друго ниво. Баща си боготвори. Гушне ли се в него, седне ли в него – и е щастлива…“

Какво ще се промени, ако има развита система от палиативни грижи в България?

На първо място, дилемата вече няма да бъде дали да си оставиш детето в институция, или да жертваш всички останали аспекти на живота си, за да му се посветиш изцяло. Палиативните грижи могат да бъдат предоставяни както от мобилни екипи, така и в специализирани хосписи, където детето да може да остава за известен период от време. Така родителите и здравите деца в семейството ще могат да предприемат различни неща заедно – да отидат например на кино или даже да си позволят почивка.

Освен това хосписи за палиативни грижи не означават, че в тях децата и родителите са разделени. На такива места близките са добре дошли, а на децата им се предоставят грижи, които родителите трудно могат да осигурят с такова качество и в домашни условия. Качествените палиативни грижи за деца са свързани и с психологическа подкрепа за родителите им.

Най-важно е обаче отношението към самите малки пациенти. Тежко болните и умиращите деца също са деца. Те също имат нужда от радост, а в степента, в която са способни на това – и от образование, игри и забавления, приятелчета… Болестта не ги изчерпва като хора. Дори смъртта може да бъде направена по-„добра“ – не само с притъпяване на физическата болка, а и с организиране на позитивни преживявания. Именно това означава, че специалистите по палиативни грижи „не само добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните“.

Разбира се, няма как да не си зададем въпроса: кой да плаща за палиативните грижи, ако ги има в България?

Нереалистично е да смятаме, че у нас за целта биха се давали между 750 и 950 евро на ден, както е в Германия. Но там и трудът струва много по-скъпо, отколкото у нас. От друга страна, 650 лв. за всичко (по 65 лв. на ден за 10 дни) са крайно недостатъчни.

Сред попълнилите анкетата на „Ида“ няма категорично мнение откъде да идва финансирането. 9% от тях смятат, че финансовите разходи за деца с тежки заболявания трябва да се поемат от държавния бюджет. На второ място идва Здравната каса с 8,71%. На трето – с 6,61% – са родителите. Чак след това идват гражданският сектор, частните застрахователи, религиозните общности, корпоративните и индивидуалните дарители, международните донорски организации. Според екипа на изследването поставянето на родителите толкова напред в „класацията“ е симптом за недоверие в публичните политики у нас, както и за тежко социално отчуждение. Болните деца се свеждат до семейна трагедия, а качеството им на живот не се мисли като нещо, което зависи от цялото общество.

От друга страна, директорите на ДМСГД са убедени, че палиативните грижи не могат да минават през Здравната каса, тъй като не отговарят на „философията“ на клиничните пътеки. У нас най-дългата клинична пътека за деца е едва две седмици и често пъти се налага на малките пациенти да се поставя поредица от фалшиви диагнози, за да е изобщо възможно те да получават медицински грижи.

Няма особен смисъл обаче да се питаме откъде ще дойдат парите, докато палиативните грижи за деца у нас не бъдат правно регламентирани.

Защото дори утре някой да успее да осигури финансиране за детски хоспис, този хоспис ще бъде незаконен. Законно е родителите да се справят сами с децата си у дома или да ги дадат в ДМСГД. Както и децата да са в болница, ако се намерят „подходящи“ клинични пътеки, но това често става по начин, който не отговаря на потребностите на тежко болните деца.

Затова според екипа на „Ида“ за палиативните грижи за деца и детските хосписи трябва да се говори открито и систематично. А това включва и разговор за детското страдание и детската смърт. Въпреки че темата е болезнена и е почти табу у нас – за болни деца се говори най-вече в рамките на дарителски кампании, когато има някаква надежда за излекуване.

Необходимо е да се въведат и истински медицински курсове за палиативни грижи, които да включват и съвременните практики, и психологическите аспекти, а да не се изчерпват с осем часа седене в една онкология. И разбира се, да се регулира законово този тип грижи за деца, но след сериозни проучвания – и на потребностите, и на нормативната рамка, и на опита на други държави.

Защото е лицемерно да искаме в България да се раждат деца заради общото благо, а когато те са тежко болни, това да е проблем само на тях и на родителите им.

Заглавно изображение: „Болното дете“, картина на Оскар Вергеланд от 1906 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Групата на торбаланците – кой, по колко и за какво става реч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/torbalancite/

Постоянно се сблъскваме с всякакви глупости в мрежата. Това е едно от проклятията ѝ – мигновенната масова комуникация изкарва понякога доброто, но по-често най-лошото у хората. А хората вярват в какво ли не. Свикнали сме да ги филтрираме, както не обръщаме внимание на поредния мрънкащ нещо на себе си в автобуса. Те обаче се намират един друг, увещават се, развиват конспирациите си и си играят със страховете на лековерните. Лесна мишена и инструмент са за по-зловедни намерения.

Всяка истерия има свое начало. Тази срещу злощастната стратегия за детето започна черпейки сили от другата истерия – срещу т.н. истанбулска конвенция. Аргументите са подобни, фалшивите новини, и дори хората са същите. По аналогичен начин медиите се опитваха да играят на някакъв фалшив баланс между това, което е и това, което хората ги е страх, че е. Ефектът е, че се създаде впечателение за някаква масовост.

Няма да засягам аргументите в едната и другата посока. От министерството са го направили вече. Препоръчвам и тази статия на Десислава Лещарска по въпроса.

Вместо това ще разгледам основната сцена, от която се създаваха тези страхове и контролираха усилията за разпространяването им – групата „НАЦИОНАЛНА ГРУПА НЕ НА СТРАТЕГИЯТА ЗА ДЕТЕТО“. Нещо подобно направих преди 5 години с антиваксърите – доста преди WHO да ги обяви за заплаха за общественото здраве и обществото да ги разпознае като такива. С тази група нещата не стоят много различно.

Редици

Към този момент групата има почти 158 хиляди члена. Открита е през февруари и има множество местни групи и такива на близки теми. Сравнявайки списъците с членове обаче виждаме, че го голяма степен се припокриват. С други думи именно в тази група ще намерим всички, които са и в другите. Същото се забелязва и при публикациите, които често се копират или репостват между групите.

От тези 158 хиляди члена, 2518 са публикували общо 7827 поста. От тях 1526 души са пуснали само един пост. 23.4% от всички публикации пък се дължат на по-малко от 1% от постващите. 16% са от само 10 души. От тях една – Христина Рунтова – има най-много и колкото следващите петима взети заедно.

При коментарите нещата са подобни. Има 280493 коментара от 22961 души. 8306 са пуснали само един коментар в групата. Отново 27.8% се дължат на 1% от коментиращите, а 18% се дължат на 100 души. Начело на този списък ще намерим и онези 10, които генерират най-много съдържание. 7 души имат над 1000 коментара за тези няколко месеца.

Избори, работно време

Докато активността в групата започва бавно през февруари и март, в края на април нараства с бързи темпове. Пикът е май около Изборите за европейски парламент. Тогава има 2544 поста и 83270 коментара – двойно повече от всеки друг месец. След това активността намалява значително и въпреки готвения днес протест и засилването на активността на ядрото пишещи, не успяват да активизират хората в групата да генерират съдържавне. Поне не както в началото.

Това далеч не означава, че групата замира. Говорим за публикация на всеки 20 мин. и коментар всяка минута. С такава активност не могат да се похвали почти никоя медия в България. Най-висока активност при публикуващите има между обяд и 5 часа и сравнително намалява вечерта. При коментиращите пикът е в 9 часа вечерта и отново около обяд. По дни най-много виждаме в петък и събота и рязко намалява в неделя.

При ядрото публикуващи и коментиращи виждаме нещо доста различно. Имат относително постоянна активност през деня и силен пик в 9 и 10 часа. По дни с постовете са най-активни пък в понеделник и петък. С коментарите пък са най-активни в неделя. Точно обратното на масовия потребител на групата.

По месеци се виждам, че в началото е имало 47 публикуващи и само двама от ядрото на групата. През март стават 122, април – 501, а през май – 1231 публикуващи. После броят активни намалява рязко и сега се е стабилизирал на 450 постващи на месеца. Като изключим ядрото публикуващи. Средно останалите имат по 1.8-2.2 поста на човек на месец. При ядрото в началото са били 40 до 80, но през май и юни намаляват на 19. Сега, след като активността на грпата залязва, се вижда покачване на 27 средно поста. Аналогична е промяната на активността на същите няколко души и при коментарите.

Ключови думи

От гледна точка на размерът на текстовете, ядрото публикува средно по 500 знака докато останалите – почти двойно по-малко – 281 знака на пост. Тук изключвам 27% празни публикации, където са споделили само снимка, клип или чужд текст, който е бил свален от Facebook или изтрит.

Когато погледнем какво всъщност е написано, виждаме доста честа употреба на определени ключови думи. Например, в 43.8% от публикациите е споменат „родител“ и в текста и коментарите се споменава 7.9 пъти. В 33.8% от публикациите – майка (5.2 пъти във всяка), а в едва 19.6% и 3.1 пъти във всяка – баща. „Стратегията“ се споменава съвсем очаквано в 43.5% (5.6 пъти), а вариации на „конвенцията“ – в 13.1% (2.5 пъти).

„Ценност“ се споменава в 16% от публикациите, „семейство“ – в 39%, „социалните“ – в 32%. За права и закона се говори съответно 28% и 40% в дискусиите. Вариации на „бог“ се спенават в над 1/3 от текстовете и то често – по 5 пъти. Евангелистичната църква се споменава само 284 пъти във всички десетки хиляди коментари, а православната – над 3200.

Всъщност, гледайки профилите на ядрото от организаторите на всичко това, виждаме доста активност от религиозни групи, семинари на църкви и секти и премного текстове на руски. Няколко от тях споделят редовно публикации от паравоенните организации, включително обучения от компания, за която bellingcat разкри, че работи с неофашистките организации из Европа.

Норвегия има видно място, разбира се – 21.3%. Следва я Швеция и Германия. Карбовски е споменат 1031 пъти в 281 публикации. За Сорос говорят повече – 1394 пъти в 758 публикации. Споменават и организацията Анимус 1000 пъти на 450 места. За НПО-та по принцип се говори поне 6700 пъти. Защо са замесени и какви глупости се говорят по темата ще прочетете при Георги Богданов, който ги е обобщил доста добре.

Именно в текстовете прозира грозната страна на тази истерия. Макар голяма част от емоционалните въдици, псувните и конспирациите да се предават чрез картинки и линкове, в публикациите и коментарите виждаме премного от тях. Определят целите на стратегията като „разврат“ на 583 места. Говорят за секс учудващо често – 4688 пъти в 16% от всички публикации. В 13.6% – повечето припокриващи се с тези за секса, се опитват да направят връзка с педофилия. На общо 1040 места дават различни определяния за LGBTQ обществото, включително позоваваки се библията и притчите за Содом.

Споменават и шамарите – на 919 места. 376 пъти става въпрос за ваксините като 1/3 от тях се дават като пример за опитите на властта да изтрепи децата им. В по-голямата си част обаче се опитват да убедят родителите, че пропуснатите ваксини щяло да бъде аргумент да им се вземат децата. Говори се много за отнемане – 13752 пъти. И за приемните родители говорят – е 16.7% от публикациите и то все нелицеприятни неща.

Погледнете и вие

Всичко това в никакъв случай не може да даде пълната картина за измеренията на тази истерия. Това, което се опитах да направя обаче е да дам обща представа кои са и какво пишат. Виждаме, че едно малко ядро от 10 публикуващи и още няколко десетки коментиращи генерират огромна част от съдържанието и го насочват срещу страховете и лековерието на родителите. При липсата на адекватна журналистика, политически и обществен дебат, този тип провокации процъфтяват. В основата на това стоят Христина Рунтова, Валентин Желев, Мария Янакиева, Юлия Грозданова, Мариана Илиева и Михаела Берова.

Ако искате да видите какви думи и фрази са използвани най-често във въпросната група, може да свалите двете таблици през линковете. Ако някой иска да анализира пълния архив със съдържанието на групата, моля да ми пише да го изпратя. Не съдържа никакви лични данни, а само публична информация за активността им в тази публична група.

ЕСПЧ: Най-лошото решение за 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/echr-24/

Strasbourg Observers традиционно обявяват най-добро и най-лошо решение на ЕСПЧ всяка година.   За най-лошо решение от 2017 г. е обявено особеното мнение по делото Bayev v. Russia  относно закона за  анти-гей-пропагандата в Русия: “Хомофобският характер на несъгласието на съдията от Русия  относно така наречения гей пропаганден закон  беше толкова шокиращ  за нашите читатели, че спечели наградата за най-лошото решение, въпреки че технически не е самостоятелно решение, а само особено мнение”.

Това е добра причина да се представи решението на ЕСПЧ от 2017, така както е представено от Strasbourg Observers:

Делото се отнася до молбите на  руски активисти за правата на хомосексуалните, всеки от които е признат за виновен за административното нарушение на “обществени дейности, насочени към насърчаване на хомосексуалността сред малолетните и непълнолетните”. Първият жалбоподател е провел демонстрация пред средно училище с две знамена, на които пише “Хомосексуализмът е нормален” и “Гордея се с моята хомосексуалност”. Вторият и третият кандидат  демонстрират  пред детска библиотека с банери, на които е написано, че “Русия има най-високата степен на тийнейджърско самоубийство в света, вкл. хомосексуалисти  предприемат тази стъпка поради липсата на информация. Депутатите са убийци на деца. Хомосексуализмът е добър! ”  и  “Децата имат право да знаят. Големите хора също са понякога хомосексуални. Хомосексуалните  също стават страхотни. Хомосексуалността е естествена и нормална “.

Жалбоподателите твърдят пред ЕСПЧ, че руското законодателство нарушава член 10 от ЕКПЧ и е дискриминационно, тъй като не се прилагат подобни ограничения по отношение на хетеросексуалното мнозинство.

Решението

Намеса в свободата на изразяване съществува, чл.10.2 ЕКПЧ предвижда възможност за намеса поради причини, свързани с морала и здравето, ЕСПЧ прави оценка дали в случая намесата има легитимна цел.

ЕСПЧ не вижда причина социалното приемане на хомосексуалността да е несъвместимо с поддържането на семейни ценности. Както е посочено в решението по делото Kozak v Полша,  няма приет правилен начин за лицата да водят личния си семеен или личен живот.

Неприемливи са опитите да се правят паралели между хомосексуалността и педофилията. Дори мнозинството от руснаците да имат отрицателно мнение за хомосексуалността, би било несъвместимо с основните ценности на Конвенцията, ако упражняването на права от малцинствена група е   обусловено от приемането й от мнозинството.

Правителството твърди, че насърчаването на взаимоотношения между лица от един и същ пол трябва да бъде забранено, тъй като отношенията между тях са  риск за общественото здраве и демографското развитие. ЕСПЧ не вижда как подобен закон би могъл да помогне за постигането на желаните демографски цели или как  липсата на такъв закон би ги засегнала неблагоприятно.

Правителството не е доказало и как педофилията и порнографията сред малолетните и непълнолетните (независимо от сексуалната ориентация на засегнатите лица) са свързани с хомосексуалността и с този закон.

Въпросните правни разпоредби не служат за постигане на легитимната цел на защитата на морала,   защита на здравето и защита на правата на другите.  Чрез приемането на такива закони властите засилват стигмата и предразсъдъците и насърчават хомофобията, която е несъвместима с понятията за равенство, плурализъм и толерантност, присъщи на едно демократично общество. Нарушение на  член 10 от ЕКПЧ.

Особеното мнение може да се прочете на сайта на ЕСПЧ. Според него децата трябва да се консултират предимно с родителите си или близки членове на семейството, вместо да получават информация за секса от плакати  на улицата, а също се твърди, че ЕСПЧ   не е взел сериозно предвид факта, че личният живот на децата е по-важен от свободата на изразяване на хомосексуалистите.

 

За правото ни на избор да караме децата си пияни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/kod-grozdova/

Днес попаднах на нещо, което явно много добре се крие. Кой и с какви цели ще се разбере един ден.

Рових се аз в данните за катастрофите и открих с учудване, че 99.1% от катастрофите с жертви се причиняват от хора, които не са пили или поне частично са били трезви. Защо не се говори за това!? Опитват се да ни убедят, че да караш пил едва ли не убива на пътя, а то се оказва, че е над 100 пъти по-безопасно от това да караш непил. При това крият данните колко всъщност са били убити от пусти трезвеници и колко от порядъчно пияни.

Защо е всичко това? За пари, разбира се! Дали искат да унищожат изконната ни пивоварна индустрия за сметка на тия вредни сокове и коли? Дали защото искат просто по документи да изкарат някакви числа? Или да събират яки глоби?! Почти всеки прозрял истината и обърнал по няколко преди да се качи зад волана – само и само да спаси околните от нараняване – бива бързо глобен.

Всичко е наложено от западната медицина! Имало ли е изследвания, за да докажат, че у нас точно алкохолът не помага при каране?! Не, разбира се. Крият. Има обаче множество изследвания, които показват, че има дори повече катастрофи в Близкия Изток, където алкохолът е забранен. Какво крият от нас?! Колко живота щяха да бъдат спасени иначе?

Какво следва да се направи, ще питате. Въпреки всичко, което открих чрез научните си изследвания из мрежата, не съм против карането трезвен. Не смятам, че трябва да се задължават всички да карат пияни. Не е редно обаче да има забрани, ограничения и глоби за доказано по-безопасното. Трябва да е препоръчително. Всеки следва да може да направи свободен информиран избор дали да кара децата си пиян или не. Какво пречи това на другите – ако вярвате на пропагандата на подкупните ни власти, карайте си трезви като си мислите, че това пази децата ви. От къде на къде ще очаквате от другите да карат трезви? Това е тоталитарен режим!


Това, разбира се, е ирония. В същото време е и точен преразказ на това, което беше изписано като аргументи из антивакс групите. Единствено замених „не ваксинирам децата си“ с „карам децата си пиян“. Безотговорността при двете е приблизително еднаква. Разликата е, че пияните шофьори са убили една идея повече деца на пътя, отколкото неваксинирани деца са умрели от предотвратими болести в страната за последните 10 години. Голяма част от последните са били твърде малки, за да получат МПР ваксината, например.

С предложенията за отмяна на задължителния характер на ваксините и другите ограничения като детските надбавки и детските градини, в скоро време тази тенденция ще се обърне. Разбира се, всичко това се отрича от искащите „информиран избор“, тъй като те не вярват, че обществения имунитет пази най-малките и имунокомпрометираните или че ваксинациите водят до имунитет.

Всъщност, няколкократно съм посочвал, че съм за това ваксините да не са задължителни. Ще се подпиша първи на призив за това, но само при условие, че някой ми покаже как това би помогнало на повишаване на обхвата на ваксините. Това, че имунизационният обхват нямало да падне, се забелязва още след аргументите им и присъстваше в призива им преди 3 години. Тогава за пръв път се „ребрандиха“ от „против ваксини“ към „само искаме избор“ следвайки линията от антиваксърите в щатите. Никой обаче до днес не успя да обясни как точно ще стане това. Когато попитах, ми беше отговорено, че съм много нагъл да искам увеличение на покритието. При условие, че то и сега е опасно ниско в страната, лесно е да се досетите накъде ще тръгнат нещата. Именно затова страни като Италия, Франция и Австралия започнаха да прилагат мерки приближавайки се до тези в България.

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години