Tag Archives: деца

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/za-izostavenite-stroezhi-i-propusnatite-shansove/

През април, когато заради извънредното положение парковете още бяха затворени, а заведенията прашасваха, се случиха две събития, които нямаха нищо общо с вируса. На 26 април тълпи от хора (повечето с маски) се събраха да гледат взривяването на недостроената сграда на ИПК „Родина“ на софийското „Цариградско шосе“. Двайсет дни по-рано, на 6 април, в пъти по-малко хора се събраха пред Министерския съвет, за да протестират срещу решението на Министерството на здравеопазването да използва изоставения строеж в двора на Александровската болница за нова Национална детска болница.

Два строежа, две съдби

И двете здания – събореното и изоставеното – са резултат от финалните строителни усилия на късния социализъм, когато светът е в рецесия, цената на петрола пада, а външният дълг на България расте. Днес градовете ни са пълни с недовършените строежи на 80-те – бъдещ младежки дом тук, дом на техниката там, учебни корпуси, културни домове, изчислителни центрове… През 90-те този размах беше обречен, а и светът се промени. И така, вече над 30 години голяма част от бетонните скелети на соца си стоят, нито довършени, нито разрушени – от обраслите в шубраци останки на нов стол в софийския Студентски град до недовършения център на Шумен със стърчащата кула на новата поща и огромните многоетажни структури и тунели на оптимистично планирания гигантски обществен център.

Точно такива на пръв поглед са и двата строежа в София от началото на този текст – изградени с много бетон, твърде скъпи за завършване, твърде големи, за да „паднат“.

И двата са проектирани в края на 70-те години на миналия век. ИПК „Родина“ – след конкурс някъде през 1979–1980 г., спечелен от колектив на „Софпроект“, с цел да се изгради нов полиграфически комбинат, който да събира всички редакции на вестник „Работническо дело“ плюс издателството на БКП „Партиздат“. Строежът при Александровската болница – през 1978 г. (с промени през 88-ма), за Научен институт по педиатрия. Строителството обаче върви по различно време. Печатницата на полиграфическия комплекс (ниското тяло) е завършена и започва да функционира през 1986 г., докато по това време грубият строеж на бъдещата детска болница е замразен и е завършен през смутната 1991 г., когато икономиката на страната е парализирана след мораториума върху плащанията по външния дълг и България е в банкрут.

 

 

Днес приликите между двата недовършени комплекса са още по-малко. Първият беше приватизиран през 2013 г., а недостроената му част бе разрушена тази година заради „нефункционални характеристики и конструктивни проблеми“. Вторият е държавна собственост и беше определен с правителствено решение от 7 май т.г. като обект с национално значение, за да се съкратят процедурите и да се изпълни навреме обществената поръчка за превръщането му в първата в България Национална детска болница.

Нова детска болница

Историята накратко

България е единствената страна в ЕС без своя Национална детска болница, която да събере всички необходими звена под един покрив, вместо да разкарва болните деца между отдалечени здравни заведения в застрашаващи живота им обстоятелства.

През ноември 2018 г. правителството решава да преструктурира Правителствената болница и да я превърне в детска. Месец по-късно отменя това решение и постановява да се довърши строежът в двора на Александровската болница. През юли 2019 г. Министерство на здравеопазването обявява обществена поръчка за инженеринг. Камарата на архитектите реагира, че обществената поръчка е незаконна, и обжалва – първо в Комисията за защита на конкуренцията, после във Върховния административен съд. Жалбата е отхвърлена. Инициативният комитет „ЗА истинска детска болница“ стартира петиция за прекратяване на обществената поръчка. Организират се протести.

На 2 април 2020 г. министърът на здравеопазването Кирил Ананиев подписва договор на стойност близо 100 млн. лв. за проектиране, строителство и авторски надзор на Национална многопрофилна детска болница чрез довършване на строежа в двора на Александровската болница.

Предстои една година обследване и проектиране.

Казусът „Нова детска болница“ е дълъг и се обяснява трудно. Той беше една от темите на 2019 г. и продължава да е актуален и сега – тема на много статии, подписки, протести и публикации в социалните мрежи. Даже сякаш прегоря – усещането е, че едни майки се снимат с плакати под хаштаг #болницатакоятоискаме от толкова отдавна, че вече свикнахме.

И все пак крайно време е проблемът да бъде обсъден и чисто архитектурно. Вероятно даже вече е късно. Но не е редно проблем, събрал толкова гражданска енергия, просто да отмине в публичното пространство като поредния съмнителен инженеринг за селски стадион или смяна на плочки при уличен ремонт.

Старият строеж в двора на Александровска болница
Грубият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Видимите проблеми

Инженерингът

Инженерингът е търг за избор на изпълнител, тоест строител, на база цена и техническо предложение. Подмяната на реален архитектурен конкурс за идеи с търг за строителство е принципно порочна практика, която води до евтини проекти, лошо качество на изпълнение и изобщо подриване на публичното доверие в обществените поръчки. И това е напълно закономерно. Изпълнителят печели един инженеринг с предложение за най-ниска цена, контролира целия процес, включително архитектурното проектиране и авторския надзор – нормално е да не си дава зор със сложни детайли и скъпи материали.

Инженерингът е бърз и ефективен, архитектурните конкурси са бавни и често скандални. Защо да си губим времето с тях?

Заради качеството на публичната среда у нас – това е краткият отговор. Окей е с инженеринг да се правят планови ремонти на тоалетните в някоя общинска администрация. Не е окей с инженеринг да се проектират цели спортни зали, нови детски градини, да не говорим за първата и единствена Национална детска болница у нас.

Сега, ще каже някой, тук не говорим за нова сграда, тук имаме реконструкция на вече съществуващ строеж. И стигаме до втория видим проблем.

Незаконният строеж

Грубият строеж от два 12-етажни и шест 3-етажни корпуса, оказва се, е незаконен според действащия в момента Общ устройствен план на София, който определя височина на застрояване от максимум 20 метра за тази територия. Нещо повече, последният подробен устройствен план от 2011 г. предвижда премахването на този строеж и нова сграда на същото място с височина до 20 метра.

Разбира се, когато има управленска воля, всеки устройствен план може да се промени. Въпросът е дали дори 7-етажна сграда в сянката на 14-етажния „Майчин дом“ е най-подходящата приятелска среда за мащаба на едно дете.

Конструктивното обследване

В заплетени социално-икономически казуси обикновено винаги се опира до сухата експертност, с надеждата тя да ги разреши веднъж и завинаги. Да се събори целият този излят бетон е неразумно – и икономически, и екологично. Но нека видим дали конструкцията е стабилна, и ще решим. Ако да – продължаваме да реконструираме. Ако не – събаряме. Експертите обаче не са вчерашни. Кой ще си сложи главата в торбата, докато обществото ври и кипи.

Последното конструктивно обследване, възложено от Министерството на здравеопазването, е от февруари 2019 г. и публично достъпната част от него представлява 325-страничен документ, пълен с таблици, графики, снимки и чертежи, тоест техническа експертиза с данни, но без становище, което да анализира данните. Не става категорично ясно какво е състоянието на отделните конструктивни елементи след близо 30 години престой на открито, съответно

трудно ще стане ясно и кое ще е по-скъпо – да се усили съществуващата конструкция, за да отговаря на съвременните норми, или тя да се премахне и преизгради.

Междувременно инж. Лазар Голев, автор на стария проект, по който е направен грубият строеж, твърди пред медиите, че конструкцията е стабилна. Сградата е била смятана да бъде още по-висока, височината е намалена през 1988 г., така че тя даже има резерви откъм носеща способност на земетръс.

Разбира се, на всички е ясно, че дори и така, един конструктивен проект от 1988 г. няма как да покрие ред съвременни изисквания и със сигурност ще „изгърми“, ако бъде подложен на обследване дали отговаря на европейската конструктивна система Еврокод, въведена у нас през 2012 г. (Неслучайно връстникът на бъдещата детска болница – строежът на ИПК „Родина“ – беше съборен именно с аргумент „конструктивни проблеми“.) Най-малкото защото

конструктивната височина от 3 метра за етажите и 3,30 метра за публичните пространства е крайно недостатъчна за една съвременна болница.

А конструктивна височина не е като да се променя лесно.

Има и ред други видими проблеми – липса на задание за проектиране; липса на анализ на реалните нужди на детското здравеопазване и концепция за покриването им отвъд бройки легла и изреждане на отделения; липса на конкретни отделения и звена; няма отговор на въпроса как евакуираш 12-етажна сграда и пр. Всички тези проблеми са многократно обсъждани. Но има и още няколко, по-малко очевидни.

Скритите проблеми

Другият мотив, с който беше взривено високото тяло на ИПК „Родина“, беше „нефункционалност“. Каква е била функцията, предвидена от последните частни собственици, публично не е известно. Но е известно, че недовършеният строеж в двора на Александровската болница цели да запази болничната си функция – тоест тук говорим за

адаптиране на функционални схеми от 1978 г. към изискванията за съвременна болнична архитектура от 2020 г.

Задачата никак не е лесна. Наличният строеж е стандартна структура от шест ниски и две високи тела, доста тъмна и компактна, с малки възможности за гъвкавост.

В края на 2019 г. приза за най-добро изследване в категория „Качество на сградите“ на годишните награди на председателя на Кралския институт на британските архитекти (RIBA) спечелиха Керстин Сейлър и българката Росица Пачилова от Лондонския университетски колеж (UCL) с разработката си „Как да осигуряваме качествена грижа чрез дизайн“. Те изследват каква би следвало да е най-добрата функционална схема за нова болнична архитектура, и стигат до извода, че налаганата с години идея за компактни сгради с минимални ходови линии между отделните зони далеч не води до по-добра грижа за пациентите.

Презумпцията е, че когато лекарите и медицинските сестри прекарват по-малко време, обикаляйки по коридори, те ще стоят повече край леглата на пациентите си и като цяло ще работят по-добре. Но се оказва, след анализ на работата в над 30 британски болници, че далеч по-важен е т.нар. „индекс на комуникационните пространства“ (Spaces for Communication Index).

Здравните работници са по-ефективни, когато им се налага да се срещат често и да разговарят едни с други,

да обменят информация, преминавайки през отворени споделени пространства, атриуми и уширения в рамките на сградите. Така в поредицата анализирани схеми на болници се оказва, че най-високо качество на грижите имат болници с неправилна форма, с много вътрешни дворове, с няколко ръкава и големи общи пространства, а не най-ефективно подредените стаи кутийки по протежението на един коридор.

Още един момент. Оказва се, че не е лошо на пръв поглед безкрайно дълги болнични коридори, всъщност свързващи по най-кратък път две точки, да се превърнат в извити меандри, които удължават пътя още повече, но ликвидират психологическия ефект от потискащата болнична еднаквост.

Една друга детска болница

Пример за такъв тип нов болничен дизайн е Държавната детска болница в Ливърпул, завършена през 2015 г. и наречена неслучайно Alder Hey Children’s Health Park.

 

 

Тя не е просто сграда в парк, а сграда, органично свързана с общинския парк, в който е разположена. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка.

Заданието към архитектите имало три основни точки. Направете болница, която дава усещане за добър живот, с дизайн, който повдига духа. Интегрирайте болницата с парка за максимален терапевтичен ефект.

Не правете болница, която да прилича на болница.

Съответно архитектите направили всичко възможно повечето стаи (и за пациенти, и за персонал) да гледат към парка, а градините и терасите, които сградата има на всеки етаж, да са достъпни за всички.

Едно е да гледаш природата през прозореца, казват те, друго е да можеш реално да се докоснеш до нея. 75% от стаите са самостоятелни, но пък в атриума е пълно с интригуващи децата неща – греди като ребра на динозаври, къщи на дърво, пакостливи създания, специално създадени от художничката Луси Касънс за мястото. Тревата на парка продължава и върху покривите на трите „пръста“ на сградата, а Alder Hey е сред най-устойчивите 24-часови болници, строени някога – близо 60% от необходимата ѝ енергия е генерирана на място.

През 2018 г. сградата печели вота на публиката в организираните от Би Би Си награди за „Сграда на десетилетието“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още няколко болници, които не приличат на болници

В момента в швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron завършват една от най-големите нови болници в Дания – Nyt Hospital Nordsjælland. Те са успели да съберат 124 000 кв.м и 660 легла в триетажни меандри, които плавно преливат в околната среда и запазват отчетлив човешки мащаб.

Nyt Hospital Nordsjælland © Архитектурно студио Herzog & de Meuron

Друг проект на студиото – за нова детска болница Kinderspital Zürich – също залага на ниска, широкоплощна структура, пробита от множество приветливо озеленени вътрешни дворове. На открита Zoom лекция, организирана от ETH Zurich в четвъртък, арх. Кристине Бинсвангер показа четири от последните проекти на Herzog & de Meuron за нови болници. Обърнете внимание на схемите – много вътрешни дворове, малко строга ортогоналност, много човешки мащаб.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Пропуснатите шансове

Сега да се върнем в София. Обратно на улица „Здраве“, сред задръстванията, паркиралите коли, тесните тротоари и хаоса от разнотипни сгради, които правят тази улица една от визуално най-непоносимите в града.

През същата 2019 година, докато течаха обжалванията на инженеринга за детската болница, беше проведен открит архитектурен конкурс за нова сграда и ректорат на Медицинския университет в София. Сградата ще се строи в съседния на детската болница имот, на мястото на строеж за студентски стол, изоставен там от години и наскоро разрушен. В момента парцелът представлява всъщност най-голямата празна зелена площ в доста хаотично застроения комплекс на Медицинска академия.

Този конкурс доведе до няколко вътрешногилдийни скандала, но със сигурност не стана медиен хит – като конкурса за софийския площад „Света Неделя“ например. А новата сграда ще бъде сериозна – 7-етажна, с голяма площ и в доста голям имот от близо 13 500 кв.м. Защо, както коментира един архитект в социалните мрежи, този имот не беше присъединен към съседния му, за да се получи достатъчно голям терен за нова детска болница с реална паркова зона, не е ясно. Нито е ясно защо на ректората на Медицинския университет му е нужна такава голяма сграда.

Ограденото в червено е парцелът за новата сграда на Медицинския университет. В непосредствено съседство: горе вдясно е изоставеният строеж, готвен за новата детска болница; до него вляво е 14-етажната сграда на „Майчин дом“. Източник: Заданието на Медицинския университет

Интересно е и друго. Оказва се, че на едно и също място за една година ще се строят две ключови, сериозни като обем обществени сгради: чисто нов университет с 28 000 кв.м разгъната застроена площ (след архитектурен конкурс с 10 участници) и реконструиран стар строеж за (детска) болница с близо 48 000 кв.м площ (след процедура за инженеринг с двама участници). Такова нещо не ни се беше случвало от години.

Спечелилият проект в конкурса за нова сграда на Медицинския университет © Студио „Тилев архитекти“

Че тази болница няма да прилича на Alder Hey, е ясно, въпреки че, иронично, и ливърпулската болница е изградена по ожесточено критикуваната и там британска версия на строителен инженеринг.

По-големият ни проблем тук е, че през последните 30 години нямаме нито една съвременна държавна здравна или образователна сграда, която да служи за пример. Ясно е, че критериите ни са занижени: ако имаме чисти, нови болнични сгради с хигиенични настилки, а не мозайка на петна; със собствени санитарни възли към стаите, а не общи – и това е достатъчно. Но всъщност съвременната архитектура на болниците в България е на изключително лошо ниво (и на университетите също, като стана дума). Погледнете само съответната категория в инвестиционния конкурс „Сграда на годината“.

Дори конструкцията на строежа в двора на Александровска да се окаже годна, дори да не е по-скъпо да се реконструира, вместо да се събори и преизгради, дори да се препроектира – това би ли била добра нова детска болница? Архитектурният отговор е: не.

Новата публична архитектура е шанс, който упорито не използваме при всички изхарчени милиони. А най-тъжното е, че пропиляваме този шанс дори когато става дума за нещо толкова важно. В случая губим възможността за съвременна детска държавна болница с добра архитектура, изградена след конкурс. Губим възможността лекарите да работят в нова сграда, която да им върши реална работа. Губим възможността децата да се лекуват в адекватна среда и да се чувстват добре там.

Губим и възможността най-накрая да се пробваме да направим болница, която не прилича на болница.

Заглавна снимка: Стопкадър от кратък филм за Alder Hey Children’s Health Park Liverpool

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/natsionalna-detska-bolnitsa/

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сексуалното образование: нито визия, нито кураж. Разговор с Красимира Величкова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/krasimira-velichkova-interview/

На 18 февруари т.г. в София се състоя дискусия за здравето, секса и образованието на нацията. Дебатите с участието на психолози, правозащитници, представители на граждански организации, родители бяха предизвикани от противоречивите реакции по повод програмата за превенция на сексуалното насилие „Таралежи“ на Фондация „П.У.Л.С.“ в Перник. Програмата първо беше отменена заради реакцията на възмутена майка, а после възстановена

Един от инициаторите на дискусията беше Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум. С нея разговаря Марин Бодаков.


Този път на прицел е сексуалното образование в училище… Списъкът с теми, които биват табуирани от обществото, постоянно расте. Какво вече съдържа той според собствените Ви наблюдения?

Връщам се назад във времето и започвам да отброявам: интеграцията на ромите, защитата на човешките права и на околната среда, домашното насилие, социалните услуги, предоставяни от неправителствени организации, закрилата на децата… Всичко това вече е заклеймено. Вместо да допринасят за общественото съгласие в каква посока да се развиваме, дискусиите по тези теми ни разделят още по-категорично. Ако някой преди пет години ми беше казал, че организации и хора, които работят в подкрепа на деца и семейства, на жертви на насилие, ще бъдат не просто поставяни под съмнение, а демонизирани и атакувани, със сигурност бих се изсмяла. Вече си мисля обаче, че няма тема, която да не може да създаде конфликт и да допринесе за разпада на обществената тъкан, чиято спойка е не само доверието помежду ни, но и споделянето на общи базисни ценности.

Още една тема трябва да стане тайна за подрастващите… Но има ли тайни играчи в този актуален скандал? Има ли нови играчи? Играчи, които не познаваме от дискусиите около Истанбулската конвенция?

За подрастващите (и по лични спомени, и през наблюдения върху сина ми сега) тайни няма. Ние, родителите, можем да се самозаблуждаваме, че има, но те намират своите начини да стигнат до всичко, което ги вълнува. Още повече че сега океанът от информация е безбрежен. Ние обаче като възрастни носим отговорност за тяхната способност да се ориентират и плуват в този океан и в крайна сметка – за това какви хора и граждани ще пораснат.

За конкретния случай: да започнем оттам, че скандалът се инициира от една-единствена жена, чийто глас като ехо преминаваше от медия на медия, докато накрая зазвуча като многогласен, мощен хор. В момента той е подет от групи (основно в социалните мрежи), които бяха активни и срещу Истанбулската конвенция, и срещу Стратегията за детето, и срещу Закона за социалните услуги.

Ключовите страхове и опасения на тези хора изразяват недоверие в работата на институциите, които според тях трябва да гарантират неприкосновеността им като семейства и родители, както и да пазят традиционните им ценности. Дискусиите им обаче придобиват уродлив формат, който изглежда подготвен и професионално режисиран в голямата си част. Захранват се страхове, сочат се врагове – конкретни хора, граждански организации, институции, разказват се сценарии за разрушаване на семейства, за тържество на разврата, за апокалипсис на обществото, в което те пребивават, дори се призовава за физическа саморазправа. И тяхната реалност в толкова голяма степен се различава от това, което по същество са цитираните документи, че на пръв поглед спокойният разговор и опитът да се „намерим“ в превода изглеждат напълно невъзможни.

Как оценявате реакцията на Просветното министерство в конкретния случай в Перник?

Ето това е един от най-важните въпроси за мен. Първоначалната реакция за прекратяване на програма „Таралежи“ и за наказание на началничката на Регионалното управление на образованието в Перник беше напълно неадекватна. Възможно е да са били подведени и министърът, и съветниците му, но това не отменя факта. Миналия петък, 14 февруари, МОН отмени забраната на програмата, но това беше закъсняло действие.

Не знам дали е наивно, но очакването към Министерството е в подобни моменти да охранява интересите на децата. А децата ни имат изключителна нужда от съвременно образование, включително и по темите за тяхното здраве и съзряване. Министерството е длъжник на обществото ни, че все още няма такава програма като задължителен предмет с добро съдържание, с подготовка и подкрепа на учителите да го преподават. Министерството е длъжник и на всички граждански организации, които успяват на места да запълнят тези липси в образователната система, и то с помощта на средства от дарители.

Вместо да ги защити, вместо да ги насърчи, вместо да вземе тези отделни примери и да ги превърне в национални програми, първата реакция на Министерството беше да ги забрани. А това означава едно: че не само Facebook групите са движени от страх, явно страхът е обхванал и нашите институции, чиято задача е да предлагат визия и кураж. Сигурна съм, че много хора биха подкрепили всяка институция с визия и кураж за смислена промяна.

Споделяте ли интуицията, че всеки един медиен скандал е конструиран с негласното предписание да демонизира гражданското общество и неправителствения сектор?

Това не е интуиция, а очевидност за всеки, който следи събитията. В последните шест-седем години неусетно – къде гласно, къде негласно – се отнема от пространството на гражданите. През скандали, през неспазване на процедурите за приемане на нормативни актове, през директни заплахи от конкретни политически партии, през опити за прокарване на законодателство, което би ограничило работата на определени граждански организации.

Стигаме дотам да чуваме в прав текст: „Неправителствените организации рушат държавността, защото непрекъснато я критикуват“, което е на една крачка от разговора за онзи строй, когато всички мислеха еднакво и нямаше критики, нито граждански организации. Но пък имаше забрани, врагове на народа, лагери…

Какво смислено може да се прави, за да не увеличаваме страховете на децата, както и свързаното с тях насилие? Вие – като майка на син в тази чувствителна възраст? Ние – като застрашена либерална общност?

Вярвам, че всичко започва в семейството. Родителската отговорност за възпитанието на децата ни не може да бъде прехвърлена на образователните институции, дори и те да са прекрасни. Нямам рецепта за всички родители, защото всеки от нас има своите ценности и те го ръководят в грижата за децата му. За мен добрата стратегия е да бъда честна със сина си докрай за всичко, да зачитам неговото мнение и гледна точка и когато имаме несъгласия, да чувам аргументите му. Не изпитвам неудобство да говоря с него за онова, което го вълнува сега, когато е на 13 години.

Понякога обаче изпитвам трудност да опазя авторитета на институцията училище. Ето вчера например, обсъждайки какво им преподават за пубертета и секса в училище, той ми каза: „По биология учим, че хората имат полови органи и че се размножават. Но никой не ни казва, че това става със секс. А защо, като всички го знаем?“ В такива моменти си давам сметка, че образователната ни система девалвира, защото е неадекватна на съвременните реалности и нужди на децата, родителите, обществото. И влизам в ролята на неин защитник пред сина си, защото в същото време за мен е важно той да расте като гражданин, който уважава институциите.

По отношение на либералната ни общност моето мнение е, че ние сме длъжници на хората. Очевидно в годините не успяхме да разкажем спокойно и убедително защо нашите ценности правят обществото ни по-добро, защо простите и популистки решения не работят при комплексни проблеми. Наличието на хора с консервативни ценности не ме плаши ни най-малко, дори го намирам за естествено. Плашещо е, когато политиците и институциите с пасивността си, а някои от тях – и с агресивността си и дори в нарушение на правните норми, допринасят тази разлика в ценностите да води до дълбок разрив в обществото.

Заглавна снимка: Разтвор от книгата „Плодът на познанието“ на Лив Стрьомквист

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyana-petkova-interview/

Д-р Бояна Петкова е педиатърка и от години се бори за подобряване на майчиното и детското здравеопазване в България. След тригодишни усилия, през 2015 г. основаната от нея Фондация „Макове за Мери“ постигна промяна на Закона за гражданска регистрация, с която мъртвородените деца да не бъдат третирани като биологичен отпадък. Две години по-късно заедно със съмишленици основава Фондация „Ида“, чиято цел е да се изгради система за палиативни грижи за деца в България.

Сега д-р Петкова води друга битка – срещу решението на правителството бъдещата Национална детска болница да се доизгради върху основите на стара сграда, чийто полуразрушен строеж е изоставен преди повече от 30 години, а през 2011-та е определен за премахване от Столична община. Срещу това решение се противопоставиха и от Камарата на архитектите в България, и още над 3000 граждани и организации, подписали отвореното писмо за спиране на обществената поръчка, определена като „недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие“.

С Бояна Петкова разговаря Венелина Попова.


Д-р Петкова, според Вас защо кабинетът упорства и е готов дори да погази закона, за да налее над 95 млн. лева в една компрометирана през годините сграда, която няма как да отговори на изискванията за модерна и функционална детска болница?

Честно казано, по този въпрос можем само да спекулираме. На мен от години ми е трудно да си отговоря защо Министерството на здравеопазването прави едно или друго, което винаги е крайно мистериозно и неразбираемо за страничния наблюдател. Аз никога няма да спра да питам например защо беше закрит Фондът за лечение на деца без никакво логично обяснение. А покрай спекулациите винаги има опасност да изчезнат едни пари. Но дори обществената поръчка за детската болница да се спре на по-късен етап или да се възложи сега, а след това изпълнителят да каже, че там наистина не може да се строи, полученият аванс ще е около 30 млн. лева според нас. Тези пари просто ще потънат някъде.

Три дружества, създадени по Закона за задълженията и договорите, подадоха оферти за изграждане на бъдещата детска болница. Предстои да бъде обявен избраният изпълнител на обществената поръчка. Вие вероятно знаете кандидатите, а може би дори и фаворитът, който ще усвои огромната сума за изпълнението ѝ. Имате ли съмнения около тази обществена поръчка? 

Съмнения имаме, нямаме доказателства, затова не искам да навлизам в тази тема. Важно е да се придържаме към фактите, които разкриват незаконни действия. Първо, в Подробния устройствен план на София от 2011 година тази започната и недовършена постройка в двора на Александровска болница е определена за събаряне. А за да се промени ПУП, така че там да може да се строи, трябва да се премине през една процедура, която ще продължи седем-осем години, защото промяната на градоустройството става много бавно.

Второто е свързано с качеството на строежа, започнат преди 40 години. Министерството на здравеопазването твърди, че има експертиза от 2007 година, която никой от нас още не е виждал. Тя е поискана по Закона за достъп до информация и е отказана с мотива, че е много е голяма и трябва да се гледа на място. Но това, което казва архитект Петкана Бакалова, зам.-председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, е, че има два начина за изпитване на бетон – единият е с почукване, другият е лабораторно изследване на проба. Второто не е направено, затова ние ще искаме независима експертиза, най-вероятно извън България, за да докажем, че бетонът не е годен за използване и дострояване на сградата. Ако някой реши да строи там, трябва да се извършат много укрепващи работи, които са скъпи и отнемат време. Тогава аргументът, че ни трябва детска болница бързо, отпада. И решението е да се строи нова сграда.

Другата уловка е, че когато има обществена поръчка за т.нар. инженеринг, строителят определя на архитектите и инженерите параметрите на дейностите и материалите, а не обратно, както е правилно. Такива поръчки нямат таван. Сега е обявена една цена от 95 млн. лева, само че след това ще има анекси към поръчката и вероятно крайната цена ще скочи два-три пъти над заложената първоначално.

Вие затова и настоявате в отвореното писмо обществената поръчка да бъде спряна и да бъде обявен първо конкурс с участието на най-компетентните архитекти, инженери, лекари и медицински технолози при пълна прозрачност на целия процес, а след това да има и нова обществена поръчка. 

Да, това, което искаме първо, е конкурс. За да може хора, които разбират как се строят не просто болници, а детски болници – а в България има такива хора с опит в чужбина – да си подадат проектите. След това да се реши дали да се събори сградата в Александровска болница и да се строи на същото място, или да се избере алтернативен терен и после да се напише задание, което да съобразява всички потребности на съвременната медицина за деца. И едва накрая да се пусне обществена поръчка, а не както сега – каруцата да се поставя пред коня.

Ако вашите условия не бъдат изпълнени, как ще продължите тази битка за правото на децата да получат достъп до най-добри медицински грижи и практики? Защото се оказа, че България е единствената страна в Европейския съюз без национална педиатрична болница.

У нас много обичаме да говорим за децата на България, да правим кампании за раждаемост и какво ли още не. Но когато действително става дума за децата на България, няма никакъв проблем да им направим болница, която дори и да не е опасна, а тя е, най-малкото е проектирана за нуждите на една медицина през 1978 година. Затова ние със сигурност няма да се откажем от битката. Отвореното ни писмо вече събира хиляди подписи. Заедно с това превеждаме цялата документация на английски, за да можем да сезираме европейски органи и институции.

Състоянието на здравеопазването в България не се подобрява, въпреки че всяка година средствата за него се увеличават със стотици милиони левове. Каква е картината при детското здравеопазване и можем ли да правим генерални обобщения от статистиката, която показва, че у нас детската смъртност е два пъти по-висока, отколкото в страните от ЕС? (У нас годишно умират 6,5 на 1000 новородени, докато в ЕС те са 3,6 на 1000.)

Със сигурност можем. Аз съм работила години в специализираната детска болница, която е в много тежко състояние основно заради липса на кадри. Медицински сестри няма в педиатрията, няма и никъде другаде в системата от години. Сега вече има проблем и с лекарите, защото те не искат да работят при тези условия. Разбирам ги напълно, защото напуснах през 2016 година по подобни причини. И не защото не ми е удобна болницата например и защото не желая да получавам ниска заплата. А защото да работиш в тази система означава, че ти подлагаш пациентите си на риск и трябва да живееш по някакъв начин с тази мисъл. И понякога този риск го плащат децата, за съжаление.

Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство. Има програма за подобряване на майчиното и детското здраве и хората, които са я написали, наистина са знаели какво пишат. Чела съм я много пъти и съм участвала в различни срещи за нея. На хартия тя е чудесно разписана, но няма нищо общо със себе си в реалността. От Министерството на здравеопазването казват, че им режат парите за нея, което пък поставя въпроса за приоритетите. От друга страна, и малкото пари, които се дават за тази програма, не се харчат ефективно, а изтичат през обществени поръчки, които се печелят от точно определени хора.

Детското здравеопазване е недофинансирано, проблема поставят и от Българската педиатрична асоциация. Фондът за лечение на деца обаче също не изпълни функциите си да осигури достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина за деца, които имат спешна нужда от нея. 

Последният директор на Фонда за лечение на деца, на когото позорно бяха изпратени спецчасти, си вършеше работата много добре. Когато този фонд работеше, нямахме никакви дарителски сметки и кампании. Този човек буквално е спасявал мои пациенти в рамките на три дни. Аз не мога да гарантирам, че е бил изцяло бял и добър, но това, което зависеше от него, се случваше – децата се лекуваха, децата пътуваха, децата оцеляваха, Общественият съвет работеше абсолютно прозрачно. От момента, в който нахлуха във Фонда, първо промениха функцията на Обществения съвет, а след това го закриха, за да не знаем какво се случва в този фонд, после закриха регистъра, така че да не е публичен, и в крайна сметка закриха самия фонд. Сега той е към НЗОК, но непрекъснато има дарителски кампании, каквито прави платформата HelpKarma и не само тя.

Да, след като Фондът беше закрит, родителите на деца с тежки и редки заболявания бяха принудени да откриват дарителски сметки, за да могат да осигурят адекватно лечение за своите деца. Защо се стигна дотук? Защо детското здравеопазване у нас е на този хал?

Тук пак ще навлезем в спекулации. Но ето какво показват фактите. Например Фондът за лечение на деца финансираше много от т.нар. медицински изделия – клапи за хидроцефалия, при ортопедични операции и т.н. Цената на тези изделия у нас не е регламентирана, което означава, че е между 4 и 11 пъти по-висока, отколкото в Европа, защото сме много богати, нали… Когато Фондът започна да плаща, първите клапи бяха по 2000 лева, след пет години изведнъж станаха 8000 лева. По същия начин стои въпросът с ортопедичните импланти. Ако не става дума за нечии финансови интереси, другото разумно обяснение е, че имаме работа с безкрайно некомпетентни хора.

В България става все по-отчайващо и да си пациент, и да си лекар, защото всички сме жертви на нереформираната система, която е превърнала здравето в стока за търгуване. А управляващите, вместо да предложат нов модел на здравеопазване, обърнат към пациента и с уважение към труда на лекаря, прилагат някакви временни мерки, за да потушават протести. А премиерът в популизма си стигна дотам да иска възмездие за починалото тригодишно дете, сякаш живеем в Старозаветни времена. Докъде ще ни доведе това постоянно противопоставяне между пациенти и лекари?

Крайно време е да се спре това противопоставяне и да си дадем сметка, че всички сме от една страна. Освен това всеки лекар някога ще бъде пациент, неговите близки стават пациенти, затова е безсмислено да се обвиняваме едни други. Мисля, че сега това някак си се получава, поне в педиатрията – пациенти и лекари да насочим енергията си натам, където трябва. Защото в крайна сметка нито пациентите могат сами да оправят системата, нито лекарите са в състояние да го направят, ако пациентите като крайни ползватели на услугата нямат изисквания към нейното качество. В битката за детската болница си даваме сметка, че сме от едната страна на барикадата и че може би ще успеем да направим нещо заедно.

Заглавна снимка: От лекцията на д-р Бояна Петкова на TEDxMladostWomen през 2015 година

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човешката цена на липсващите палиативни грижи за деца в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/paliativni-grizhi-za-detsa-v-bulgaria/

Между 6000 и 8000. По прогнозни данни толкова са децата у нас, които имат нужда от палиативни грижи.

Палиативни се наричат грижите за тежко болни пациенти, в резултат на които се облекчава страданието им и животът им се прави възможно по-поносим и човешки. Целта е „не просто да се добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните, които имат да изживеят“, се казва в анализ, изработен от екип към Фондация „Ида“, чийто фокус са тъкмо палиативните грижи за деца.

България и Кипър са единствените европейски страни, в които този тип подкрепа за деца и техните родители не е нормативно уреден.

Макар лекари редовно да подават информация към Министерството на здравеопазването за тежко болните си пациенти под 18-годишна възраст, официална статистика за тях няма. Ето защо от „Ида“ правят изследване за потребностите от палиативни грижи за деца в България. Те публикуват в интернет анкетна карта, на която се отзовават 801 респонденти, и провеждат интервюта с 28 лекари, психолози, родители и пациенти от София, Пловдив и Стара Загора. Освен това проучват и законодателството у нас, както и нормативната рамка и практиките в други държави.

Количественото изследване не е представително, но за сметка на това значителна част от участниците има отношение към темата. Близо две трети от тях имат познати, които са загубили дете; над една четвърт е делът на онези, които са се страхували, че собственото им дете може да е тежко болно, а децата на 6% от респондентите са със заболявания с очаквана намалена продължителност на живота. 40 души от анкетираните вече са губили дете, половината от тях – преди раждането; а още 11 не желаят да отговорят на този въпрос.

Оценката на „Ида“ за броя на тежко болните деца е само ориентировъчна. За база за сравнение се взема делът им в скандинавските страни, в Германия и Франция. Прибавя се предположението, че у нас майчиното и детското здраве са на по-ниско равнище, следователно е силно вероятно да има повече такива деца.

У нас палиативните грижи като цяло са на светлинни години назад спрямо тези в повечето развити страни.

За да има право медицинското лице да практикува палиативни грижи в България, е достатъчно да прекара… едва осем часа в онкологично отделение. Онкологично, защото по нашите ширини разбирането за палиативни грижи се свежда основно до това – да се слагат системи с морфин на умиращи от рак пациенти. За което Здравната каса през 2017 г. отделя по 65 лв. на ден, и то за не повече от 10 дни. Ако човекът агонизира два месеца например – ами, негов проблем. И на близките му, ако има такива. За сравнение – издръжката на дете в хоспис в Германия струва между 750 и 950 евро. На ден. И не, не просто в липсата на пари е проблемът. А в липсата на нещо много по-важно – на базисно равнище на хуманизъм.

Ако тезата за липсата на хуманизъм ви изглежда твърде патетична, ще дам пример. Представете си осемгодишно дете, болно от рак, което е на химиотерапия. Помислете колко тежко се понася химиотерапията и физически, и психически. А знаете ли, че според родните правила това дете

вече е достатъчно голямо, за да бъде самичко по време на процедурите, и присъствието на близък човек до него не се предвижда?

Това е само един пример за античовешкото отношение към тежко болните деца у нас.

Каква е очакваната продължителност на живота на дете със заболяване, от което се очаква то да умре? Не може да се даде точен отговор на този въпрос. Една от майките, попълнили електронната анкета, споделя, че детето ѝ е било бебе, когато му поставили диагноза, и лекарят прогнозирал, че то ще живее още около две седмици. Към момента на изследването на „Ида“ детето е вече на 11 години. И е все така „на ръба“ между живота и смъртта.

Какво означава едно дете да има нужда от палиативни грижи? Накратко: че то е не просто тежко болно, а понякога е непоносимо тежко болно. Непоносимо както за самото него, така и за близките му. У нас все още не е рядкост родители на практика да изоставят такива деца в т.нар. домове за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Нека не бързаме да ги съдим. Онези членове на изследователския екип на „Ида“, които не са лекари, не са допуснати да видят пациентите в един ДМСГД… за да не припаднат. Защото се случвало например държавни чиновници, дошли на посещение, да губят съзнание. За такива състояния говорим, когато казваме „непоносимо“.

В същото време продължава да има лекари, които съветват родителите да си оставят децата в дом, за да не разбият семействата си.

„Никога не сме мислили да я оставим. За 27 дни в неврологично отделение половината от лекарите това ми казваха – да я оставим. Всички специалисти казваха: „Оставете го, за ваше добро е. С такова дете не се живее.“ Но не можеш да прецениш така, това е дете, това е душа“, споделя една от майките.

Освен това родителите на тежко болни деца не получават и психологическа подкрепа. Други от интервюираните майки споделят:

„Питах в болницата дали имат психолог. Те ми се изсмяха и казаха, че Ида [в доклада имената на всички деца са заменени с „Ида“ – б.а.] е много малка за психолог. Казах, че е за мене. Те казаха да си търся навън. Тях майките не ги интересуват. Те се занимават с децата…“

„Нямаше психолог. Минаваха едни хора и ми казваха, че тези деца не се гледат. Казваха: „Ще си имате друго, родете си друго.“ И това лекари ми го казваха. Казваха: „Тези деца не се гледат, ще те напусне мъжът ти“, „То не се знае дали ще живее“.“

Бащите впрочем нерядко действително не издържат и напускат, като не пропускат да хвърлят вината за цялата ситуация върху майките. Понякога напускат майките, а бащите остават да гледат болното дете, но това се случва по-рядко.

Много често семействата на деца с тежки заболявания у нас се съсипват или най-малкото страдат от сериозни проблеми:

„Мъжът ми много се паникьоса. Той ми казваше: „Виждам как ти бавно полудяваш.“ Но той все пак е на работа, през деня е сред хора. Вечерта заедно плачем.“

„Ние сме се сраснали с Ида. Нямаше приятели, излизания, почивка. Ние се загубихме двамата като партньори. Ние две години нямахме интимни отношения. Аз си казвах: „Аз нямам право на щастие, аз имам болно дете, нямам право на свой живот.“

„Мъжът ми отказа психолог. Той дойде само на една среща. Каза: „Жена ми е луда. Аз съм добре. Аз нямам нужда. Ако жена ми е добре, значи и аз ще съм добре.“ Докара си метаболитен синдром.“

„Мъжът ми казваше: „Аз ти направих здраво дете, но ти го увреди, ти го съсипа.“ С всичките етикети, „защото ти си такава и такава, и такава“. Много тежки неща сме преживели…“

Освен че се разбиват семействата им, родителите на деца с тежки заболявания често пъти жертват социалния и професионалния си живот.

Много от тях не могат да си позволят да отидат на заведение или кино, да не говорим за почивка. Практика е майките да престават да работят, защото специализираните грижи са скъпи, а и повечето потенциални детегледачки се страхуват да се грижат за „такива деца“:

„По едно време бях наела една студентка, за да мога за 4 часа да върша нещо. Но на който и да предложа, хората се плашат. Повече не можах да намеря човек.“

„Ние никога не сме ходили на кино заедно. Ама никога… Не сме излизали на вечеря. Прекрасно би било [ако я има – б.а.] дневната грижа. Мобилната грижа също. Ако има една сестра, която да дойде вкъщи. Това е безценно!“

„Ние не сме ходили на почивка, защото тя плаче, а хората са отишли на почивка, не дете да им плаче…“

„Спрях да вдигам телефона, с никого не разговарях. Дистанцирах всички – майка ми, баща ми, сестра ми… Една моя приятелка дойде и започна да чука на вратата. Каза: „Излизай, не може само вътре да седиш. Ти трябва да продължиш да живееш.“ И на втория – на третия час отворих вратата. Защото ми стана жал за нея. Аз отвътре рева, тя отвън реве. Накрая отворих. Измъкна ме за малко.“

Ако изобщо ходят на психолог, родителите на тежко болни деца го плащат от джоба си. Често пъти се налага да плащат и за скъпи изследвания, които не се покриват от Здравната каса. Както и за лекарства, които понякога също не се покриват, а в други случаи е по-лесно да ги закупят, отколкото да разкарват детето по болници и да чакат пред всяка врата с часове.

Разбира се, когато семействата се разпадат, а родителите са в перманентна криза, това се отразява и на болните им деца.

Някои от тях са с незасегнати интелектуални способности и могат много добре да разберат какво се случва около тях. И е вероятно да изпитват вина, че са такива, каквито са. Ала дори децата, които „не разбират“, емоционално усещат атмосферата около себе си, любовта, която получават или която им липсва.

„И аз млъкнах. Устата ми беше затворена, залепена. Сърдех ѝ се, че е болна, че е различна… Мълчах. Имаше време, когато ѝ мълчах… И после прочетох как в китайските затвори ги наказват с мълчание“, споделя една от интервюираните майки. Друга разказва:

„Трудно приех, че е такава. Че Ида иска безусловна любов. Че тя на това е способна и ще ни научи на безусловна любов… Убедена съм, че го разбира. Тя ни усеща на друго ниво. Баща си боготвори. Гушне ли се в него, седне ли в него – и е щастлива…“

Какво ще се промени, ако има развита система от палиативни грижи в България?

На първо място, дилемата вече няма да бъде дали да си оставиш детето в институция, или да жертваш всички останали аспекти на живота си, за да му се посветиш изцяло. Палиативните грижи могат да бъдат предоставяни както от мобилни екипи, така и в специализирани хосписи, където детето да може да остава за известен период от време. Така родителите и здравите деца в семейството ще могат да предприемат различни неща заедно – да отидат например на кино или даже да си позволят почивка.

Освен това хосписи за палиативни грижи не означават, че в тях децата и родителите са разделени. На такива места близките са добре дошли, а на децата им се предоставят грижи, които родителите трудно могат да осигурят с такова качество и в домашни условия. Качествените палиативни грижи за деца са свързани и с психологическа подкрепа за родителите им.

Най-важно е обаче отношението към самите малки пациенти. Тежко болните и умиращите деца също са деца. Те също имат нужда от радост, а в степента, в която са способни на това – и от образование, игри и забавления, приятелчета… Болестта не ги изчерпва като хора. Дори смъртта може да бъде направена по-„добра“ – не само с притъпяване на физическата болка, а и с организиране на позитивни преживявания. Именно това означава, че специалистите по палиативни грижи „не само добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните“.

Разбира се, няма как да не си зададем въпроса: кой да плаща за палиативните грижи, ако ги има в България?

Нереалистично е да смятаме, че у нас за целта биха се давали между 750 и 950 евро на ден, както е в Германия. Но там и трудът струва много по-скъпо, отколкото у нас. От друга страна, 650 лв. за всичко (по 65 лв. на ден за 10 дни) са крайно недостатъчни.

Сред попълнилите анкетата на „Ида“ няма категорично мнение откъде да идва финансирането. 9% от тях смятат, че финансовите разходи за деца с тежки заболявания трябва да се поемат от държавния бюджет. На второ място идва Здравната каса с 8,71%. На трето – с 6,61% – са родителите. Чак след това идват гражданският сектор, частните застрахователи, религиозните общности, корпоративните и индивидуалните дарители, международните донорски организации. Според екипа на изследването поставянето на родителите толкова напред в „класацията“ е симптом за недоверие в публичните политики у нас, както и за тежко социално отчуждение. Болните деца се свеждат до семейна трагедия, а качеството им на живот не се мисли като нещо, което зависи от цялото общество.

От друга страна, директорите на ДМСГД са убедени, че палиативните грижи не могат да минават през Здравната каса, тъй като не отговарят на „философията“ на клиничните пътеки. У нас най-дългата клинична пътека за деца е едва две седмици и често пъти се налага на малките пациенти да се поставя поредица от фалшиви диагнози, за да е изобщо възможно те да получават медицински грижи.

Няма особен смисъл обаче да се питаме откъде ще дойдат парите, докато палиативните грижи за деца у нас не бъдат правно регламентирани.

Защото дори утре някой да успее да осигури финансиране за детски хоспис, този хоспис ще бъде незаконен. Законно е родителите да се справят сами с децата си у дома или да ги дадат в ДМСГД. Както и децата да са в болница, ако се намерят „подходящи“ клинични пътеки, но това често става по начин, който не отговаря на потребностите на тежко болните деца.

Затова според екипа на „Ида“ за палиативните грижи за деца и детските хосписи трябва да се говори открито и систематично. А това включва и разговор за детското страдание и детската смърт. Въпреки че темата е болезнена и е почти табу у нас – за болни деца се говори най-вече в рамките на дарителски кампании, когато има някаква надежда за излекуване.

Необходимо е да се въведат и истински медицински курсове за палиативни грижи, които да включват и съвременните практики, и психологическите аспекти, а да не се изчерпват с осем часа седене в една онкология. И разбира се, да се регулира законово този тип грижи за деца, но след сериозни проучвания – и на потребностите, и на нормативната рамка, и на опита на други държави.

Защото е лицемерно да искаме в България да се раждат деца заради общото благо, а когато те са тежко болни, това да е проблем само на тях и на родителите им.

Заглавно изображение: „Болното дете“, картина на Оскар Вергеланд от 1906 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Групата на торбаланците – кой, по колко и за какво става реч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/torbalancite/

Постоянно се сблъскваме с всякакви глупости в мрежата. Това е едно от проклятията ѝ – мигновенната масова комуникация изкарва понякога доброто, но по-често най-лошото у хората. А хората вярват в какво ли не. Свикнали сме да ги филтрираме, както не обръщаме внимание на поредния мрънкащ нещо на себе си в автобуса. Те обаче се намират един друг, увещават се, развиват конспирациите си и си играят със страховете на лековерните. Лесна мишена и инструмент са за по-зловедни намерения.

Всяка истерия има свое начало. Тази срещу злощастната стратегия за детето започна черпейки сили от другата истерия – срещу т.н. истанбулска конвенция. Аргументите са подобни, фалшивите новини, и дори хората са същите. По аналогичен начин медиите се опитваха да играят на някакъв фалшив баланс между това, което е и това, което хората ги е страх, че е. Ефектът е, че се създаде впечателение за някаква масовост.

Няма да засягам аргументите в едната и другата посока. От министерството са го направили вече. Препоръчвам и тази статия на Десислава Лещарска по въпроса.

Вместо това ще разгледам основната сцена, от която се създаваха тези страхове и контролираха усилията за разпространяването им – групата „НАЦИОНАЛНА ГРУПА НЕ НА СТРАТЕГИЯТА ЗА ДЕТЕТО“. Нещо подобно направих преди 5 години с антиваксърите – доста преди WHO да ги обяви за заплаха за общественото здраве и обществото да ги разпознае като такива. С тази група нещата не стоят много различно.

Редици

Към този момент групата има почти 158 хиляди члена. Открита е през февруари и има множество местни групи и такива на близки теми. Сравнявайки списъците с членове обаче виждаме, че го голяма степен се припокриват. С други думи именно в тази група ще намерим всички, които са и в другите. Същото се забелязва и при публикациите, които често се копират или репостват между групите.

От тези 158 хиляди члена, 2518 са публикували общо 7827 поста. От тях 1526 души са пуснали само един пост. 23.4% от всички публикации пък се дължат на по-малко от 1% от постващите. 16% са от само 10 души. От тях една – Христина Рунтова – има най-много и колкото следващите петима взети заедно.

При коментарите нещата са подобни. Има 280493 коментара от 22961 души. 8306 са пуснали само един коментар в групата. Отново 27.8% се дължат на 1% от коментиращите, а 18% се дължат на 100 души. Начело на този списък ще намерим и онези 10, които генерират най-много съдържание. 7 души имат над 1000 коментара за тези няколко месеца.

Избори, работно време

Докато активността в групата започва бавно през февруари и март, в края на април нараства с бързи темпове. Пикът е май около Изборите за европейски парламент. Тогава има 2544 поста и 83270 коментара – двойно повече от всеки друг месец. След това активността намалява значително и въпреки готвения днес протест и засилването на активността на ядрото пишещи, не успяват да активизират хората в групата да генерират съдържавне. Поне не както в началото.

Това далеч не означава, че групата замира. Говорим за публикация на всеки 20 мин. и коментар всяка минута. С такава активност не могат да се похвали почти никоя медия в България. Най-висока активност при публикуващите има между обяд и 5 часа и сравнително намалява вечерта. При коментиращите пикът е в 9 часа вечерта и отново около обяд. По дни най-много виждаме в петък и събота и рязко намалява в неделя.

При ядрото публикуващи и коментиращи виждаме нещо доста различно. Имат относително постоянна активност през деня и силен пик в 9 и 10 часа. По дни с постовете са най-активни пък в понеделник и петък. С коментарите пък са най-активни в неделя. Точно обратното на масовия потребител на групата.

По месеци се виждам, че в началото е имало 47 публикуващи и само двама от ядрото на групата. През март стават 122, април – 501, а през май – 1231 публикуващи. После броят активни намалява рязко и сега се е стабилизирал на 450 постващи на месеца. Като изключим ядрото публикуващи. Средно останалите имат по 1.8-2.2 поста на човек на месец. При ядрото в началото са били 40 до 80, но през май и юни намаляват на 19. Сега, след като активността на грпата залязва, се вижда покачване на 27 средно поста. Аналогична е промяната на активността на същите няколко души и при коментарите.

Ключови думи

От гледна точка на размерът на текстовете, ядрото публикува средно по 500 знака докато останалите – почти двойно по-малко – 281 знака на пост. Тук изключвам 27% празни публикации, където са споделили само снимка, клип или чужд текст, който е бил свален от Facebook или изтрит.

Когато погледнем какво всъщност е написано, виждаме доста честа употреба на определени ключови думи. Например, в 43.8% от публикациите е споменат „родител“ и в текста и коментарите се споменава 7.9 пъти. В 33.8% от публикациите – майка (5.2 пъти във всяка), а в едва 19.6% и 3.1 пъти във всяка – баща. „Стратегията“ се споменава съвсем очаквано в 43.5% (5.6 пъти), а вариации на „конвенцията“ – в 13.1% (2.5 пъти).

„Ценност“ се споменава в 16% от публикациите, „семейство“ – в 39%, „социалните“ – в 32%. За права и закона се говори съответно 28% и 40% в дискусиите. Вариации на „бог“ се спенават в над 1/3 от текстовете и то често – по 5 пъти. Евангелистичната църква се споменава само 284 пъти във всички десетки хиляди коментари, а православната – над 3200.

Всъщност, гледайки профилите на ядрото от организаторите на всичко това, виждаме доста активност от религиозни групи, семинари на църкви и секти и премного текстове на руски. Няколко от тях споделят редовно публикации от паравоенните организации, включително обучения от компания, за която bellingcat разкри, че работи с неофашистките организации из Европа.

Норвегия има видно място, разбира се – 21.3%. Следва я Швеция и Германия. Карбовски е споменат 1031 пъти в 281 публикации. За Сорос говорят повече – 1394 пъти в 758 публикации. Споменават и организацията Анимус 1000 пъти на 450 места. За НПО-та по принцип се говори поне 6700 пъти. Защо са замесени и какви глупости се говорят по темата ще прочетете при Георги Богданов, който ги е обобщил доста добре.

Именно в текстовете прозира грозната страна на тази истерия. Макар голяма част от емоционалните въдици, псувните и конспирациите да се предават чрез картинки и линкове, в публикациите и коментарите виждаме премного от тях. Определят целите на стратегията като „разврат“ на 583 места. Говорят за секс учудващо често – 4688 пъти в 16% от всички публикации. В 13.6% – повечето припокриващи се с тези за секса, се опитват да направят връзка с педофилия. На общо 1040 места дават различни определяния за LGBTQ обществото, включително позоваваки се библията и притчите за Содом.

Споменават и шамарите – на 919 места. 376 пъти става въпрос за ваксините като 1/3 от тях се дават като пример за опитите на властта да изтрепи децата им. В по-голямата си част обаче се опитват да убедят родителите, че пропуснатите ваксини щяло да бъде аргумент да им се вземат децата. Говори се много за отнемане – 13752 пъти. И за приемните родители говорят – е 16.7% от публикациите и то все нелицеприятни неща.

Погледнете и вие

Всичко това в никакъв случай не може да даде пълната картина за измеренията на тази истерия. Това, което се опитах да направя обаче е да дам обща представа кои са и какво пишат. Виждаме, че едно малко ядро от 10 публикуващи и още няколко десетки коментиращи генерират огромна част от съдържанието и го насочват срещу страховете и лековерието на родителите. При липсата на адекватна журналистика, политически и обществен дебат, този тип провокации процъфтяват. В основата на това стоят Христина Рунтова, Валентин Желев, Мария Янакиева, Юлия Грозданова, Мариана Илиева и Михаела Берова.

Ако искате да видите какви думи и фрази са използвани най-често във въпросната група, може да свалите двете таблици през линковете. Ако някой иска да анализира пълния архив със съдържанието на групата, моля да ми пише да го изпратя. Не съдържа никакви лични данни, а само публична информация за активността им в тази публична група.

ЕСПЧ: Най-лошото решение за 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/echr-24/

Strasbourg Observers традиционно обявяват най-добро и най-лошо решение на ЕСПЧ всяка година.   За най-лошо решение от 2017 г. е обявено особеното мнение по делото Bayev v. Russia  относно закона за  анти-гей-пропагандата в Русия: “Хомофобският характер на несъгласието на съдията от Русия  относно така наречения гей пропаганден закон  беше толкова шокиращ  за нашите читатели, че спечели наградата за най-лошото решение, въпреки че технически не е самостоятелно решение, а само особено мнение”.

Това е добра причина да се представи решението на ЕСПЧ от 2017, така както е представено от Strasbourg Observers:

Делото се отнася до молбите на  руски активисти за правата на хомосексуалните, всеки от които е признат за виновен за административното нарушение на “обществени дейности, насочени към насърчаване на хомосексуалността сред малолетните и непълнолетните”. Първият жалбоподател е провел демонстрация пред средно училище с две знамена, на които пише “Хомосексуализмът е нормален” и “Гордея се с моята хомосексуалност”. Вторият и третият кандидат  демонстрират  пред детска библиотека с банери, на които е написано, че “Русия има най-високата степен на тийнейджърско самоубийство в света, вкл. хомосексуалисти  предприемат тази стъпка поради липсата на информация. Депутатите са убийци на деца. Хомосексуализмът е добър! ”  и  “Децата имат право да знаят. Големите хора също са понякога хомосексуални. Хомосексуалните  също стават страхотни. Хомосексуалността е естествена и нормална “.

Жалбоподателите твърдят пред ЕСПЧ, че руското законодателство нарушава член 10 от ЕКПЧ и е дискриминационно, тъй като не се прилагат подобни ограничения по отношение на хетеросексуалното мнозинство.

Решението

Намеса в свободата на изразяване съществува, чл.10.2 ЕКПЧ предвижда възможност за намеса поради причини, свързани с морала и здравето, ЕСПЧ прави оценка дали в случая намесата има легитимна цел.

ЕСПЧ не вижда причина социалното приемане на хомосексуалността да е несъвместимо с поддържането на семейни ценности. Както е посочено в решението по делото Kozak v Полша,  няма приет правилен начин за лицата да водят личния си семеен или личен живот.

Неприемливи са опитите да се правят паралели между хомосексуалността и педофилията. Дори мнозинството от руснаците да имат отрицателно мнение за хомосексуалността, би било несъвместимо с основните ценности на Конвенцията, ако упражняването на права от малцинствена група е   обусловено от приемането й от мнозинството.

Правителството твърди, че насърчаването на взаимоотношения между лица от един и същ пол трябва да бъде забранено, тъй като отношенията между тях са  риск за общественото здраве и демографското развитие. ЕСПЧ не вижда как подобен закон би могъл да помогне за постигането на желаните демографски цели или как  липсата на такъв закон би ги засегнала неблагоприятно.

Правителството не е доказало и как педофилията и порнографията сред малолетните и непълнолетните (независимо от сексуалната ориентация на засегнатите лица) са свързани с хомосексуалността и с този закон.

Въпросните правни разпоредби не служат за постигане на легитимната цел на защитата на морала,   защита на здравето и защита на правата на другите.  Чрез приемането на такива закони властите засилват стигмата и предразсъдъците и насърчават хомофобията, която е несъвместима с понятията за равенство, плурализъм и толерантност, присъщи на едно демократично общество. Нарушение на  член 10 от ЕКПЧ.

Особеното мнение може да се прочете на сайта на ЕСПЧ. Според него децата трябва да се консултират предимно с родителите си или близки членове на семейството, вместо да получават информация за секса от плакати  на улицата, а също се твърди, че ЕСПЧ   не е взел сериозно предвид факта, че личният живот на децата е по-важен от свободата на изразяване на хомосексуалистите.

 

За правото ни на избор да караме децата си пияни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/kod-grozdova/

Днес попаднах на нещо, което явно много добре се крие. Кой и с какви цели ще се разбере един ден.

Рових се аз в данните за катастрофите и открих с учудване, че 99.1% от катастрофите с жертви се причиняват от хора, които не са пили или поне частично са били трезви. Защо не се говори за това!? Опитват се да ни убедят, че да караш пил едва ли не убива на пътя, а то се оказва, че е над 100 пъти по-безопасно от това да караш непил. При това крият данните колко всъщност са били убити от пусти трезвеници и колко от порядъчно пияни.

Защо е всичко това? За пари, разбира се! Дали искат да унищожат изконната ни пивоварна индустрия за сметка на тия вредни сокове и коли? Дали защото искат просто по документи да изкарат някакви числа? Или да събират яки глоби?! Почти всеки прозрял истината и обърнал по няколко преди да се качи зад волана – само и само да спаси околните от нараняване – бива бързо глобен.

Всичко е наложено от западната медицина! Имало ли е изследвания, за да докажат, че у нас точно алкохолът не помага при каране?! Не, разбира се. Крият. Има обаче множество изследвания, които показват, че има дори повече катастрофи в Близкия Изток, където алкохолът е забранен. Какво крият от нас?! Колко живота щяха да бъдат спасени иначе?

Какво следва да се направи, ще питате. Въпреки всичко, което открих чрез научните си изследвания из мрежата, не съм против карането трезвен. Не смятам, че трябва да се задължават всички да карат пияни. Не е редно обаче да има забрани, ограничения и глоби за доказано по-безопасното. Трябва да е препоръчително. Всеки следва да може да направи свободен информиран избор дали да кара децата си пиян или не. Какво пречи това на другите – ако вярвате на пропагандата на подкупните ни власти, карайте си трезви като си мислите, че това пази децата ви. От къде на къде ще очаквате от другите да карат трезви? Това е тоталитарен режим!


Това, разбира се, е ирония. В същото време е и точен преразказ на това, което беше изписано като аргументи из антивакс групите. Единствено замених „не ваксинирам децата си“ с „карам децата си пиян“. Безотговорността при двете е приблизително еднаква. Разликата е, че пияните шофьори са убили една идея повече деца на пътя, отколкото неваксинирани деца са умрели от предотвратими болести в страната за последните 10 години. Голяма част от последните са били твърде малки, за да получат МПР ваксината, например.

С предложенията за отмяна на задължителния характер на ваксините и другите ограничения като детските надбавки и детските градини, в скоро време тази тенденция ще се обърне. Разбира се, всичко това се отрича от искащите „информиран избор“, тъй като те не вярват, че обществения имунитет пази най-малките и имунокомпрометираните или че ваксинациите водят до имунитет.

Всъщност, няколкократно съм посочвал, че съм за това ваксините да не са задължителни. Ще се подпиша първи на призив за това, но само при условие, че някой ми покаже как това би помогнало на повишаване на обхвата на ваксините. Това, че имунизационният обхват нямало да падне, се забелязва още след аргументите им и присъстваше в призива им преди 3 години. Тогава за пръв път се „ребрандиха“ от „против ваксини“ към „само искаме избор“ следвайки линията от антиваксърите в щатите. Никой обаче до днес не успя да обясни как точно ще стане това. Когато попитах, ми беше отговорено, че съм много нагъл да искам увеличение на покритието. При условие, че то и сега е опасно ниско в страната, лесно е да се досетите накъде ще тръгнат нещата. Именно затова страни като Италия, Франция и Австралия започнаха да прилагат мерки приближавайки се до тези в България.

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Прогноза за демографското време утре – мазно с превалявания от жлъч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/demografsko-verme/

Отново е април и наближава един вид празник за всички сутрешни блокове – обновяване на демографските данни на НСИ. Това ще стане утре и покрай много други показатели ще видим броя на ражданията и смъртните случаи за 2017-та. Писал съм доста по тези теми, както и за яркото неразбиране на процесите и дори терминологията от екрана.

Това, което може да очакваме в следващите дни е отново същата сензационност поднесена в мазен вестник и с ехидна усмивка на чичка от пазара, който определено не иска да задаваме въпроси защо вестникът е мазен и най-вече откъде е извадил това, което ни подава в него. Водещите ще канят знайни и незнайни експерти и също няма да поставят под съмнение нито мазния вестник, нито твърденията на гостите си. Поне стига да са достатъчно сензационни и жлъчни.

Разбира се, ще чуем неща като „българите сме на изчезване“ или че сме сред първите места по смъртност. Неизменно ще чуем и за регистъра за ражданията – този любим източник за фалшиви новини за родните журналисти. Тази година той предоставя още по-пикантни детайли. Ако сравните в него ражданията през първите три месеца от годината, както неизменно журналистите ще искат да „украсят“ данните на НСИ, ще забележите, че за 2017-ва са 14019, а през 2018-та – 10841. Тоест цели 3170 раждания по-малко или привидно намаление с 22.7%. Крайно изкушителна възможност за сензация, на която несъмнено доста ще се отдадат.

Истината обаче е отново в нещо, за което предупреждавам от години – регистърът е безполезен. През декември писах за големите забавяния и пропуски във въвеждането на данните. Различни лица в Министерството на здравеопазването признаха, че на практика липсва контрол над качеството на данните и не се налагат санкции над нарушаващите заповедта болници. Когато през януари сървърът на регистъра падна, отне три седмици да го възстановят. Причината далеч не беше това, че отделните служители не си вършат работата, а че организацията идваща от ниво заместник министри и предвидена в нормативната уредба е толкова сбъркана, че практически никой не отговоря да се следи изцяло правилната работа на регистъра. Наскоро разбрах, че донякъде това, че съм въртял телефони из дирекции в министерството всъщност е ускорило възстановяването на сървъра.

Резултатът от този проблем е, че имаше сериозно забавяне във въвеждането, което все още не е наваксано. Съществува допълнителен проблем със системата и сертификатите, които се използват от отговорни лица в болниците, за да въвеждат данните. Както изглежда, някои от тях все още нямат достъп до системата или просто са решили да не въвеждат повече. Резултатът е, че и без това забавените и неточни данни сега са с още почти 1/4 по-малко верни.

Както споделих преди, намерих начин да следя автоматично какво се въвежда в регистъра всеки ден. Накратко казано – ако на 7-ми януари се родят 20 деца в област Пловдив, мога да проследя кога са въведени в системата. Например 10 на третия ден, още 3 след седмица и останалите – в различни дни през следващия месец. На тази графика съм показал с какво забавяне са въвеждани данните по седмици. Не кога са се родили децата, а с колко средно са се забавяли болниците, когато са въвеждали в регистъра. Вижда се дупката през трите седмици, когато сървърът е бил паднал. Вижда се и пикът след това на забавените въвеждания.

Според изискването, данните следва да се добавят до 3 дни след раждането – маркирал съм тази граница в зелено. Средното забавяне е повече от две седмици тази година. Миналата година 1/3 от ражданията са били въвеждани чак след месец. При това тук говорим за данните, които се въвеждат. Както показах в предишните си анализи, има цели болници, които не въвеждат данни или до правят наведнъж няколко пъти в годината.

Дефектите не са само във вътрешната организации и непукизма на политическото ръководство на министерството, но и в самата система и достъпа до нея. Данните имат за цел не просто да броим ражданията, а да се правят научни изследвания какви са проблемите и как да се подобри както майчината грижа, така и да се намали детската смъртност и заболеваемост. Данни от регистъра обаче се отказват дори на тези, за които са предназначени – научните работници. Наскоро обявиха, че се планира създаването на нов регистър. Това обаче може би ще подобри само техническата страна, която е най-малкия проблем. WHO и UNICEF имат стандартизирани категоризации на състояния и събития, които следва да следим и у нас чрез такъв регистър. Дали ще се въведат е доста съмнително след като не могат да се оправят дори с наличното.

Всичко това показва, че очакваната сензация за „рекордно намаление на ражданията в началото на 2018-та“ ще е поредното журналистическо недоразумение по темата. Може да изглежда маловажно, но всъщност не е. Едното число е много важно в действителност, тъй като около него, тенденциите и анализите се формират политики. Затова виждаме странните опити на ДАБЧ да прокара идеята, че имало 8-9 млн. българи зад граница. Фалшивите новини влияят не само на широката публика, но и на официални лица, които би трябвало най-добре да знаят фактите. Новината за работещите българи в чужбина е друг пример за това.

Каква ще е реалният брой раждания на деца в България ще видим утре. Очаквам да е малко по-нисък от 2017-та, най-вече защото броят на жените в детеродна възраст намалява плавно. Описвал съм вече причините за това и защо цялата дискусия по темата е сбъркана.

При това условие някои биха ме запитали, както са правили и преди, „Какво се пениш, като все пак намаляваме?“ Позволете ми една аналогия – по редица причини губите контрол над колата и тя се забива в дърво. Ще се разминете ли с огъната броня или ще загинете? Има огромна разлика между това дали се движите с 120 и 20 км/ч, дали сте с колан и дали правите маневри преди сблъсъка. В момента ни облъчват с крясъци, че се движим с 200 км/ч към сигурна смърт и трябва да вдигнем ръце в паника. Истината е доста различна когато разберем данните, а не сравняваме ябълки с трактори. Да, няма толкова кръв и жлъч и това навярно е проблема. Може би имаме нужда от южноамерикански футболен коментатор, който с разпален глас да обяснява базови статистически концепции и анализи.

ЕСПЧ: свастиката не е защитено слово в Германия

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/06/echr-22/

Съдът за правата на човека отхвърля жалба от немски блогър срещу неговата присъда заради  снимка на нацисткия лидер Хайнрих Химлер в блога на жалбоподателя.

В решението си по делото Никс срещу Германия  ЕСПЧ единодушно обявява жалбата за недопустима. Решението е окончателно.

Мюнхенски  съд осъжда Никс за публикуване на символи (свастика), забранени от правото. Никс се позовава на чл.10 ЕКПЧ  и твърди по-специално, че  съдилищата не са взели под внимание целта на блога – протест срещу дискриминацията на  деца с мигрантски произход.

Съдът отбелязва, че решението на Германия да криминализира употребата на нацистки символи се обяснява с историята на Германия. Символът на снимката – Химлер в SS униформа със свастика – няма друго значение освен свързаното с нацистката идеология. Това е ясно на г-н Никс, който вече е санкциониран за публикуване на снимка на канцлера Ангела Меркел в нацистка униформа със свастика. В случая не се разбира и каква е връзката на г-н Никс, отношението на властите към неговото семейство и дъщеря му с германо-непалски произход – и Химлер.

Според националната съдебна практика  дори критична  употреба на такива символи не  е достатъчно, за да освободи този, който ги е публикувал, от наказателна отговорност – това, което би  било основание за освобождаване от отговорност, е ясно и очевидно противопоставяне на нацистката идеология.

Съдът не вижда причина да се отклонява от преценката на националните съдилища. Намесата в свободата на изразяване е  необходима в едно демократично общество.

Жалбата по чл.10 ЕКПЧ  е недопустима.
 

Розовите играчки

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/rozovi-igrachki/

Когато се роди Калина се опитах да наложа забрана на розовите дрехи. Не защото не исках да я обличам като момиченце, а защото не ми се нравеше да изглежда като топка захарен памук. Поне не през цялото време. Трябва известно усилие да се намерят, но има достатъчно шарени дрешки за момиченца и нещата бяха ок за известно време. Естествено, това не продължи дълго, а и се случи „Леденото царство“ и изведнъж „принцеският“ цвят се превърна в синьо. Сама си избира дрехите вече и макар да има розови неща, повечето не са.

Като родители си мислим, че може да повлияем на децата си. Дори често успяваме, но причината е по-скоро поведението ни, отколкото наставленията или укоряването. Ако пием достатъчно вода, и те ще пият вода. Ако крещим и бием – и те ще бият. Личният пример е неизмерно по-важен от думите.

В този смисъл важни са играчките и как играем с тях. Когато беше малка, гледахме да взимаме предимно дървени играчки просто защото ни харесват на допир. Тази тук ни допадна, защото спомага както за координацията, така и за логиката. Всъщност, вече не съм сигурен дали сме я купували или е получена като подарък.

Идеята е, че мечето-момче и мечето-момиче имат дрехи за различни ситуации, разделени са на три части като пъзел и трябва да се комбинират правилно. Например – ботуши с ушанка и яке или бански с лопатка. Доста сме си играли с нея на периоди, както често става с децата. После отива на дъното на кашона докато не бъде „открита“ отново след някой друг месец.

Така при едно такова „преоткриване“ забелязах нещо интересно. Бяхме наредили по пода всички комбинации от дрехи и съвсем очаквано бяха по двойки – плаж, зимно време, есенно време, спорт. Интересна беше комбинацията за „работа“. Когато се наредят всички останали двойки момиче-момче, остават само тези две възможни за „работа“.

Настрана от „униформата“ на момиченцето, асоциацията, която се прави, ми стана неприятна. Още повече като баща на дъщеря. Започнах да забелязвам много повече такива неща откакто се роди тя. Наистина, доста майки стоят вкъщи, но ми беше странно това да се предава чрез играчки. Конкретната кутия с мечета е купена в Германия, където този стеротип е не по-малко наложен. Споделял съм вече как се и утвърждава от самата система на образование, детски грижи, социална и данъчна политика.

Месеци по-късно се случи фиаското около Конвенцията на Съвета на Европа. Някак цялата вихрушка от дискусии що е то социално установен пол ме подсети за тези мечета, с които Калина си играеше. Изгубени в превода забравихме да говорим именно за тези стимули, на които се подлагат децата ни още от най-малки. А те са важни. Ако жената „се поставя на място“ там, където явно 80% от сънародниците ни смятат, че ѝ е мястото, то синовете ѝ също ще „поставят“ на място, а дъщерите ѝ ще го приемат. Никой закон или конвенция няма да промени този цикъл или да спре изцяло екстремума му под форма на насилие. Задачата на Конвенцията беше друга, но тя остана настрана покрай прегракналите ругатни и паника.

Промяната и възпитанието се прави с личен пример и отнема много време. В никакъв случай играчки като тази не трябва да бъдат „цензурирани“ или да се налага забрана на стереотипите, както аз се пробвах неуспешно преди 4 години. Всъщност, Калина нареди дрехите за „работа“ както на картинката, с която започнах. Може би, защото тя се облича така за градина, а за нея това е работата ѝ. Може би, защото майка ѝ се облича по подобен начин за работа. Рядко знаем как ще им повлияем и това прави задачата трудна. Тези неща обаче винаги се проявяват по някое време. Затова като видя дете да бие куклите си или да е грубо с други деца, имам едно на ум от къде вероятно идва това поведение.

Ако имате малко дете, разгледайте играчките му. Бързо ще откриете такива примери. Замислете се дали искате те самите да са в такива роли. Например домакиня с розова мини-рокличка или гамен с пистолет и бухалка. Въпросът не е да се избягват тези примери, а да се поставят в контекст. Поне ние така правим. Вие може да имате друг подход. Няма верен отговор. Грешните се виждат предимно когато е вече късно.

Откъде идвал грипът

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2123

– Здрасти!

Едва не подскочих. Не всеки ден се случва да те поздравят зад гърба ти, докато чакаш на опашката в магазина, умислен в нещо.

– Здрасти да е. Какво става с теб? – Беше стар познат, с когото се срещаме, обикновено на улицата, по веднъж-два пъти годишно.

– Абе, карах някакъв грип напоследък нещо. Гадна работа, вече втори месец направо не съм същият. Слабост, мине не мине пак се разкихвам и ми става зле…

– Грипът е така, разбишква имунитета лошо. Може до шест месеца да влачиш след него проблеми…

– Я стига бе! Толкова дълго действащи отрови има ли?

– Не е отрова. Вирусът оказва ефект върху популацията на белите кръвни клетки…

– Глупости. Ти си доктор бе, как не те е срам да не знаеш какво е грипът и откъде идва!

Премигах на парцали.

– Да не знам какво е грипът и откъде идва? Какво имаш предвид?

– Явно не знаеш. А поне не си ли наясно защо на грипа му викат испанска болест?… Добре, де – защото германците атакуват с него най-напред в Испания. През Първата световна. През нея повече хора са умрели от грип, отколкото от военните действия, това не го ли знаеш?

– Германците атакуват с грип в Испания? През Първата световна война?!

– Разбира се! Всичките тези германски заводи, Байер и прочее, те първоначално са създадени за производство на химическо оръжие. Дето вие му викате фарма и го гълтате. Доброволни опитни мишки за новите германски оръжия…

– Че ти не пиеш ли лекарства?! – тръсна устата ми сама. Идиотски въпрос, но бях твърде пищисан, за да се контролирам.

– Разбира се, че не пия! Аз не съм такъв идиот като стадото. Дето и ти го пасеш и тъпчеш с експерименти. Ама конкретно на теб ти е простено, защото си наивник, искрено вярваш, че правиш добро.

– Ами преди две години като ме питаше какво върши най-добра работа за зъбобол?! – Шокът продължаваше. Наивността също – акълът ми е от този сорт, дето идва с ден закъснение.

– Айде сега глупости. Да не мислиш, че съм пил нещо от тия, дето ми изреди? Отидох на зъболекар, извади ми зъба, всичко е както трябва.

– Щом така си решил… – Успях да се сетя, че не е добра идея да му казвам, че зъб с кариес има нужда от най-обикновена пломба, и ще продължи да му служи още десетки години, може би доживотно. Никой не обича да му кажат, че е постъпил като идиот. А полза от казването май нямаше да има.

– Вземи и се стегни! Вируси не съществуват. Те са измислица на военно-промишления комплекс, да си прикрие опитите с химическо оръжие. Спонсорират всички медицински ВУЗ-ове по света, да ви лъжат, че има вируси. И да пробутват на пациентите ви нови оръжия за тестване, като лекарства срещу вируси. И най-вече като ваксини. Срещу вируси и не само. Всички ваксини са всъщност прикритие за тестване на химически оръжия. Примерно тази за детския паралич е тестове на френско химическо оръжие. Института Пастьор е прикритие за френските военни заводи. Целият Европейски съюз за това съществува – за да могат Англия, Франция и Германия да си изпробват химическото оръжие върху другите страни в него. Срамота е интелигентен човек да не го знае…

– А все пак, ако тая ваксина не вършеше работа, нямаше ли детският паралич да продължава да се вихри наоколо? Пък нещо не забелязвам…

– Именнооооо! Не се ли сещаш, че детският паралич всъщност не съществува? Той е измислица на французите, да си прикрият тестването на оръжия за масово поразяване! Платили са някоя стотинка на историците, да впишат тайно в старите документи, че винаги го е имало. Имам познат, историк – той ми е казвал, че шефът му лично е бил замесен и е фалшифицирал български исторически документи на тема болести. Те после затова и го прибраха, да не приказва много. Уж бил психично болен, ама не на мен тая! Знаем как стават тия работи…

– Чакай малко, аз съм виждал с очите си деца, болни от детски паралич! Като бях студент, имаше епидемия, не помня точно в кой град, и бяха докарали три деца в Медицинска академия. Беше направо тъжна гледка – петгодишно дете на изкуствено обдишване. И трите бяха неваксинирани…

– Нищо подобно! Организирали са го преподавателите ви, за да ви мотаят главите. Обещали са на дечицата по някоя играчка, да се преструват пред вас на парализирани. Или пък даже специално са ги натровили с нещо, дето парализира. Някое друго оръжие за масово поразяване, от любимата ти фарма. Хем да не могат да ви кажат, че са били ваксинирани, нали беше тогава задължително…

Преди няколко месеца се бях натъкнал на подобен случай. Тогава се отнесох с ирония и вътрешна насмешка. Сега обаче се впрегнах сериозно. Дали защото медицината ми е по на душата от езотериката? Или защото потенциалът за вреда на тази сфера на лудостта е толкова по-голям?… За щастие, вече стоях пред касиера.

– Ъъъ, не ми се струва много вероятно. Ако го бяха организирали заради нас, щяха да ги покажат на всички студенти. А ги бяхме видели само четири групи от четиридесет и осем, после преди изпита бях говорил с колеги…

– Мръсните дела трудно се правят на светло. Затова са ги показали само на някои, пък вие ще разкажете на останалите. Направили са ви съучастници, без дори да подозирате… Зловеща работа е тая, фарма мафията. И оръжейната. Добре, че в Русия не могат да пробият толкова лесно, там сами си разработват лекарствата и всичко. Женшен, байкалски шлемник, все природни билки, нямат нищо общо с фармата. Ама сега и в Щатите Тръмп ще им види сметката. Той е човек от народа, няма да търпи подобно нещо… Айде чао ти, и се осведомявай по-добре!

… Чудя се, как ли би трябвало да се казва диагнозата на такива? Изтрещяли – не, абсолютно ненаучно е. Алтернативно интелигентни – не, това е по-подходящо за малоумните… Алтернативно адекватни, може би?

И още нещо ме замисля. Повечето от тоя сорт зомбита се кланят на Русия и очакват Тръмп, човекът от народа, да освободи Америка от каквото е злодеят за съответното зомби. Не всички, но доста над 50%. (По-малко драстични случаи съм видял поне десетина.) Аз ли съм помешан на тема Русия и Тръмп, та ги виждам навсякъде? Май не – защо почти не ги срещам в разговорите си с нормални хора или „обикновени“ луди?…

Всъщност, не е честно да се присмивам на такива хора и да ги обиждам. Някои от тези, които съм срещал, ги познавам сравнително добре. Всички са стигнали до вярването в подобни глупости от много и гадни неприятности. Кой вече от двайсетина години е реално клошар, живее където и както завари, не знае къде ще спи утре. Кой изгубил цялото си семейство в глупави, но смъртоносни инциденти… И май всичките – изгубили надеждата си, че някъде напред в бъдещето ги чака нещо по-добро. И започнали да вярват в на каквито дивотии са налетели, за да имат на какво да се опрат вътре в себе си. Когато реалността не предоставя нищо, на което да се опреш…

Но как иначе да ги нарека, освен луди? Познавам стотици психично болни – шизофреници, с биполярно разстройство, с ОКР… Между тях почти няма луди. Те не са загубили връзката си с реалността, или поне не така дълбоко и опустошително. Изглежда, че „психична болест“ и „лудост“ са две съвсем различни понятия, и допирът между тях не е голям. И че напоследък хората, които са психично здрави, но в същото време са и луди за връзване, не са малко.

… Както и да е. Мили мои читатели, искам да ви помоля – не губете надеждата си. Каквото и да става, вярвайте, че ще ви се отвори начин да оправите нещата, или че ще се намери кой да ви помогне да ги оправите. Вие лично, не някакви обстоятелства извън вас. Почнете ли да търсите обстоятелства извън вас, на които да разчитате, рискувате да станете като тези мои познайници.

Да станете… алтернативно адекватни. Или, казано политически некоректно – луди за връзване.

Модерният популизъм

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2119

Всички сме чували как политиците се замерят един друг с думата „популизъм“ в ролята на обида. Повечето обаче имаме само смътна представа какво толкова и защо е обидна.

Също, напоследък популизмът претърпя сериозна политическа еволюция. Повечето не се интересуваме професионално от политика и не знаем за нея, затова рискуваме да ни изненада.

Затова мисля да драсна няколко реда по въпроса.

—-

Определението

По начало в политиката се наричат популизъм две неща:

– казването на хората на нещата, които им харесва да чуят, без значение дали са истина
– обещаването на хората на нещата, които те искат, без значение дали са реално изпълними

Както следва да се очаква, популистите обикновено са измамници, които търсят власт заради лична изгода. Успеят ли, те търсят как да запазят властта. Тъй като не могат да изпълнят обещанията си, в демократични условия избирателите ги свалят от власт. Затова популистите като правило търсят начини за подмяна на изборните видове управление с (тяхна) диктатура, или начини за зомбиране на избирателите да ги подкрепят безусловно въпреки очевидните им лъжи, или и двете.

Лявото и дясното

Традиционно гласоподавателите на лявото – бедните хора – са по-глуповати, лековерни, имащи нужда от дори лъжлива надежда и с по-ограничен достъп до информация от богатите. Затова традиционно популизмът е ляв. Почти всички политици, дошли на власт чрез популизъм – Хитлер, Сталин, Пол Пот… – идват с леви обещания.

Напоследък обаче нещата се промениха сериозно, най-вече чрез навлизането на Интернет. Той даде на хората широк избор на източници за информация. Това на практика изравни способността да се информират на левите и десните гласоподаватели. В същото време се оказа, че хората с „дясно“ мислене са много по-склонни да подбират единствено приятни им източници на информация, да избягват контактите с другомислещи и да се изолират в „мехур“ от угоден им светоглед.

(Често се смята, че „левият мехур“ и „десният мехур“ са сходни по размер (в развитите страни – по около 20-25% от гласоподавателите), ако и противоположни по възгледи. На практика се оказа, че не е така. Гласоподавателите от „левия мехур“ обикновено се информират в някаква степен за възгледите и тезите на опонентите си; не повече от 2-3% се изолират напълно. При гласоподавателите от „десния мехур“ е обратното: не повече от 2-3% от тях се информират за възгледите и тезите на опонентите си, останалите се изолират напълно.)

Така се създаде ситуация, в която в развитите страни стабилна опора на левите популисти се оказаха само 2-3% от гласоподавателите – недостатъчно за печелене на избори. Стабилната опора на десните популисти обаче се оказа около 20%, което често е достатъчно за печелене на избори. Затова съвременният успешен популизъм в развитите страни като правило е десен.

Десният популизъм

Десният популизъм обикновено издига тезата, че обществото е разделено на две групи – „народът“ и „корумпираният елит“. Популистът представя себе си като „човекът от народа“, „говорителят на народа“, „водачът на народа“. Той твърди, че традиционната управляваща класа – „истаблишментът“ си е присвоила властта и я използва срещу „народа“, и така е враг на този народ.

Приликата с левите тези е ясно видима. Разликата е, че левите популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „експроприатори“ – различните паразити-капиталисти. Десните популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „леви интелектуалци“, „очилати чантаджии“, „политкоректна мафия“, „извратени джендъри“, „агенти на ислямизма“ и т.н.

Както левите популисти сеят сред хората страх и недоверие, така го правят и десните. Левите плашат с „агентите на капитализма“, „мръсните експлоататори“, „лакеите на МВФ“, „копоите на САЩ“, „кръвопийците на народа“ и т.н. Десните плашат с „имигрантите-джихадисти“, „джендърите, които ще ви извратят децата“, „лакеите на Сорос“, „копоите на политкоректността“ и разбира се „кръвопийците на народа“. Целта е плашливите да бъдат сплашени до загуба на способност за рационална преценка и сляпа нужда да бъдат „спасени“. (Разбира се, от популиста.)

Има и изключения. Когато например се намери удобен „враг“ в страната или извън нея, популистът обявява война на този „враг“. Той въвежда военно положение или създава негов неофициален еквивалент, в който правата на хората са сериозно ограничени. В тази ситуация той унищожава законодателните, социални и технологични механизми за защита на свободата и информираността на хората.

Ключов елемент от стратегията на почти всеки популист е войната с масмедиите, а напоследък често и с Интернет. Светлината е силен дезинфектант и пречи на лъжите на популиста. Затова той насочва усилията си срещу източниците на светлина. Където има съответната власт, той блокира достъпа до масмедии „временно“, или ги забранява, или ги затваря, или ги сплашва икономически или физически. Където я няма, той залива медиите, пряко или чрез нает или създаден за целта апарат, с порои от лъжи, които целят да ги компрометират. Целта му е да остане единственият приеман източник на информация за хората.

В тази ситуация популистът „повежда народа“ срещу „корумпирания елит“. Той обещава „да ги вкара в затвора“, „да пресуши блатото“, и т.н. Обещанията му задължително съдържат подробни обяснения как точно това ще възроди хората, ще им даде охолство, самочувствие, защита от враговете и т.н. Характерно на този етап е, че той изважда себе си извън социалните правила и ограничения, предвидени да отсяват измамниците – отказва да разкрие ключова информация за себе си, или използва неприемливи поради разрушителността си избирателни прийоми, и т.н.

Нерядко популистът успява да спечели властта чрез законни средства, например избори, и/или (само)ескалация на правомощия. В тези случаи обикновено първата му задача е да стимулира икономиката, за да създаде на избирателите усещането, че се грижи за тях. Обикновено го прави по начини, които водят до бум в краткосрочен план за сметка на спад или дори катастрофа в дългосрочен. (Като мошеник с опит, популистът обикновено смята, че в дългосрочен план или ще е станал вече диктатор и няма да зависи от гласоподавателите, или ще намери някой друг начин да ги измами.)

По-нататъшната съдба на популиста зависи най-вече от способността му да разруши законовите, политически и социални пречки пред измамниците да удържат властта. Тази способност обикновено зависи от механизмите на държавата му повече, отколкото от уменията на популиста. Държави с висока степен на децентрализираност, силна демократична традиция и закони, които категорично ограничават властта, обикновено устояват на всички или почти всички популисти. Централизирани държави с авторитарни традиции най-често падат жертва на всеки популист, освен на най-некадърните.

Ако не успее да разруши защитните механизми на държавата си, популистът стига до нови избори, на които се оказва в зависимост от интелигентността, зрялостта и активността на гласоподавателите. (Реално във всяка държава има както „зомбита“, така и политически ориентирани хора, но съотношението им е твърде различно. Също, колкото е по-висока политическата активност в държавата, толкова по-трудно популистът удържа властта чрез измами.)

Та, това е накратко. Дано съм бил полезен някому.

Препоръка на Комисията относно мерки за ефективна борба с незаконното онлайн съдържание

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/01/liability-2/

На 1 март 2018 г.  Европейската комисия прие Препоръка  относно мерки за ефективна борба с незаконното онлайн съдържание (C(2018) 1177 final  Commission Recommendation on measures to effectively tackle illegal content online).

Според прессъобщението на ЕК,  мерките включват  оперативни мерки, с които се осигурява по-бързото откриване и премахване на незаконното онлайн съдържание, за да се укрепи сътрудничеството между предприятията, доверените податели на сигнали и правоприлагащите органи, и да се предоставят повече прозрачност и предпазни механизми за гражданите:

  • По-ясни процедури за уведомяване и предприемане на действия: предприятията следва да определят лесни и прозрачни правила за уведомяване за незаконно съдържание, включително ускорени процедури за „доверени податели на сигнали“. За да се избегне неволното премахване на съдържание, което не е незаконно, доставчиците на съдържание следва да бъдат информирани за такива решения и да имат възможност да ги оспорят.
  • По-ефективни инструменти и проактивни технологии: предприятията следва да определят ясни системи за уведомления от потребители. Те трябва да имат проактивни инструменти за откриване и премахване на незаконно съдържание, по-специално за терористично съдържание и за съдържание, което е незаконно независимо от контекста, материали, показващи сексуално насилие над деца или фалшифицираните стоки.
  • По-добри предпазни механизми за гарантиране на основните права: за да се гарантира, че решенията за премахване на съдържание са точни и добре обосновани, особено когато се използват автоматизирани инструменти, предприятията трябва да въведат ефективни и подходящи предпазни механизми, включително човешки контрол и проверка, като спазват изцяло основните права, свободата на изразяване на мнение и правилата за защита на данните.
  • Специално внимание се отделя на малките предприятия: чрез доброволни договорености в отрасъла трябва да се установи сътрудничество и споделяне на опит, най-добри практики и технологични решения, включително инструменти за автоматично откриване. Тази споделена отговорност ще бъде от полза особено за по-малките платформи с по-ограничени ресурси и експертен опит.
  • По-тясно сътрудничество с органите: при доказателства за тежко криминално престъпление или съмнение, че незаконното съдържание представлява заплаха за живота или безопасността, предприятията трябва незабавно да информират правоприлагащите органи. Държавите членки се насърчават да въведат съответните правни задължения.

Тези мерки могат да се различават в зависимост от естеството на незаконното съдържание и препоръката насърчава предприятията да следват принципа на пропорционалност при премахването на такова съдържание.

Още информация:

  • Memo: Често задавани въпроси: Препоръка на Комисията относно мерки за ефективна борба с незаконното онлайн съдържание
  • Информационен документ за незаконното онлайн съдържание
  • Съобщение за медиите: Съюз на сигурност: Комисията продължава борбата с терористичната радикализация
  • Изявление: Премахване на незаконното онлайн съдържание: Комисията призовава за повече усилия и напредък от всички страни
  • Съобщение за медиите:Съюз на сигурност: Комисията увеличава усилията си за борба с незаконното съдържание онлайн
  • Съобщение от 28 септември 2017: Борба с незаконното онлайн съдържание – повишаване на отговорността на онлайн платформите
  • Press release: Social media companies need to do more to fully comply with EU consumer rules
  • Пресконференция (видео) –  (и на бг) интересна дори с факта, че има различия и нюанси в позициите.

Ансип: Категорично съм против отварянето на Директивата за електронната търговия и промяната на принципите за отговорността онлайн, заложени в нея.

 

Визия за електронно бъдеще

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3047

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък:

  • Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната.
  • Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.)
  • Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали.
  • Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще стане реалност най-рано след 4-5 години. Това ще превърне системите на държавата (а и не само) в лего-блокчета, от които и държавата, и бизнесът ще могат да сглобяват нови приложения.
  • Единен портал за граждани – и това е заложено като „първа версия“ в системата за електронна идентификация, но в неговата пълнота би изглеждало така – влизате (с електронната си идентичност) в портала и там виждате всички данни за себе си, всички данъци и такси, които дължите (и история на тяхното плащане), срокове, в които да извършите някакви задължения или препоръчителни действия (технически прегледи, гражданска отговорност, смяна на лична карта, записване на дете в детска градина или училище, профилактични медицински прегледи) и всичко това да може да се направи с един бутон – „плати данъци“, „записи дете в детска градина Х“, „поднови гражданска отговорност“, „запази си час за личния лекар“ и т.н. Някои от нещата може да стават и автоматично и само да получаваме известия, че са станали. Това разбира се би изисквало оптимизиране или изграждане наново на стотици процеси, но е постижимо.
  • Хартия в администрацията и в отношенията между бизнеса и гражданите – само в тоалетната. Това е шега на естонците, но колкото по-малко хартия размотаваме напред-назад, толкова по-добре. И не само заради спасените гори, а защото това би значело, че всичко можем да свършим в движение, отдалечено, лесно и бързо.

Това са неща пряко свързани с електронното управление. Ето още някои идеи за по-добро управление в по-общ смисъл. Те разчитат на голямо хранилище от данни, което може да звучи и малко антиутопично (напр. като в този разказ), но всичко това биха били данни, които държавата вече има и събира и в голямата си част не са данни за отделния гражданин, т.е. не биха нарушили личната му свобода:

  • Автоматична оценка на въздействието на законодателството – всеки закон или наредба в момента трябва да бъде приеман само след като е оценено въздействието му (напр. върху бизнеса). Това обаче далеч не се прави винаги. Според мен може да бъде автоматизирано до голяма степен – ако всички данни на държавата са налични в голямо хранилище и поддържани и класифицирани прилежно, а текстът на законопроектите не се твори „на колянце“, а следват адекватен, електронизиран и прозрачен процес, то той ще може да бъде анализиран машинно и съпоставян с данните, като така ще може по време на писането да е ясно какви аспекти засяга. Разбира се, това няма как да е пълно (освен ако изкуственият интелект не напредне драматично), но поне ще можем да имаме частична картина.
  • Изкуствен интелект за идентифициране на проблемни сфери – следейки гореспоменатите данни за дълги периоди от време, изкуствен интелект ще може да вдига „червени флагчета“ за проблемни сфери – ако раждаемостта намалява 7-8 години поред, значи може би е нужна политика, която да адресира проблема; ако чуждите инвестиции намаляват, значи е нужна политика по привличането им; ако броят на деца, оставащи извън детски градини расте, значи спешно трябва политика по осигуряването на такива (стимул за частни; ускорено строене на общински и др.); ако въздухът е мръсен за продължителен период… и т.н, и т.н. И всеки управляващ (министър/кмет) да има едно табло, на което да вижда проблемите сфери подредени по риск и приоритетност.
  • Система за идентифициране на корупция – в предложения проект за анализ на корупционния риск в пътната карта е залегнало автоматичен анализ, но той не е проактивен – на база на хранилището за данни може да се идентифицира корупция много по-ефективно.

Има обаче и много други аспекти на дигитализацията:

  • Пряко гражданско участие – не само електронно дистанционно гласуване и електронни референдуми, а възможност за активно участие във вземането на решения. Не смятам, че представителната демокрация е лоша и че пряката непременно ще реши всички проблеми, но със сигурност повече възможности за електронно гражданско участие (напр. в гласувания в парламентарни комисии; в изготвяне на законопроекти и др.) биха значели по-демократично-осъзнатео общество.
  • Дигитална грамотност (e-literacy) – в момента България е на последните място в Европа по дигитална грамотност. Не ползваме възможностите, които новите технологии предоставят, не се ориентираме в интернет-лабиринта, вярваме на фалшиви новини, не умеем да комунимираме онлайн и т.н. Това всичко може и трябва да се подобри, за да не изоставаме и да не ставаме по-бедни поради това си изоставане. Политика на министерство на образованието е необходима, но не достатъчна. Трябва електронното ограмотяване да се случва на всички нива, във всички възрасти. И не просто „как да ползваме компютър, за да се обаждаме на децата в чужбина“. А дори да можем да програмираме прости програми, ако щете. Защото това би повишило ефективността ни многократно, без значение от професията.
  • ИТ индустрията да премине отвъд аутсорсинга. Отвъд това да изпълнява тривиални (но времеемки) задачи на големи компании. Имаме потенциала да решаваме световни и местни проблеми и поне някой от е-гигантите на бъдещето да бъде тук. Да, за това е нужно не само технологична експертиза и предприемчивост, а и инвеститорска екосистема, но напредваме в това отношение.
  • Реален единен цифров пазар в Европа (а защо не и Европа+САЩ+други държави). В момента регулациите в различните европейски държави са толкова различни, че ако един бизнес иска да продава навсякъде, трябва да си наема юристи във всяка държава (образно казано). Опитите на настоящата комисия не бяха достатъчни и много сфери останаха или нехармонизирани, или хармонизирани проформа (напр. директивата за авторското право, за която ще пиша скоро, няма изгледи да постигне желания ефект). Дали европейските регламенти и директиви ще премахват местни особености или ще ги хармонизират между нациите, резултатът трябва да е един – единствената разлика между България, Франция, Естоняи и Испания да бъде езикът на потребителския интерфейс. А той би трябвало да бъде превеждан машинно в следващите 5-6 години.
  • Позволяване на реална споделена икономика чрез умни и гъвкави регулации и дерегулации – не твърдя, че Uber и AirBNB „са бъдещето“, но и такива и по-децентрализирани модели на предоставяне на услуги трябва да бъдат допустими, а не „по ръба на закона“. Схемите за репутация на шофьори, хотели, ресторанти и какво ли още не не трябва да са държавен монопол – държавата трябва да ги делегира на технологично по-адекватните.

„Абе т’ва ваш’то не е точно визия“. Сигурно не е, но поне е част от представата ми за възможното и постижимото след 10 години. И наличието просто на един списък с идеи, хрумнали в трамвая, не е начин нещо от тях да се случи. Но може би е първа стъпка, която в комбинация с достатъчна активност, попътен вятър и късмет, може пък и да стане.

Но защо всичко да е дигитално? Защо ни е този напън към електронизация, към преминаване към виртуалния свят? Не е ли това лошо, рисковано, откъсващо ни от корените, антиутопично? Не мисля. Технологията е и ще си остане само средство, а не самоцел, но като средство може да бъде много ефективна – за това да прави хората по отделно, и обществата като цяло, по-щастливи, по-богати (и материално и нематериално) и дори по-добра версия на самите себе си. „Само“ трябва да се научим как да я използваме.