Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-2/

„Светът от вчера“ от Стефан Цвайг

превод от немски Даря Хараланова, изд. „Аквариус“, 2021

Една натрапчива мисъл ми правеше компания през цялото време, докато четях книгата – какво точно да напиша и какви причини и аргументи да изтъкна, за да я прочетат повече хора днес, когато за пореден път можем да говорим за „света от вчера“. Преди войната и преди пандемията.

Първо, може би че Цвайг е добре познат писател както на днешните български читатели, така и на тези далеч преди 9 септември 1944-та. А първият превод на автобиографията му е именно от тази година и е излязъл в легендарната поредица „Златни зърна“ в превод на Живка Драгнева. Вторият превод, на Анна Лилова, е от 1989-та, друга твърде важна година. Настоящият отново излиза в ключов момент и според мен е най-добрата възможна версия досега.

Второ,

в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.

Трето, той е вдъхновението зад „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън.

Четвърто, книгата е преобърната версия на приказките от „Хиляда и една нощ“. Цвайг е сам на себе си и Шехерезада, и Шахриар. В момента, когато разказът му стига до началото на Втората световна война, той слага край на историята и на живота си.

Пето, критикуван е посмъртно от Томас Ман, че пише бестселъри, което, поне за мен, е по-скоро похвала. Цвайг продължава да бъде изключително достъпен, ясен и четивен.

Шесто, критикуван е посмъртно от Хана Аренд, че не е написал мемоарите си с по-висока температура на политическата позиция, а именно това е едно от достойнствата на книгата. Цвайг разказва субективно и лично, споделя спомени за всекидневието, за средата и обкръжението си и на десетки места ясно заема позиция, хуманна и пацифистка. Но ако беше направил това, което Аренд желае от него – да детонира словесни и реторични бомби, – то книгата щеше да бъде, почти със сигурност, по-лоша. Да, полемична, но не и толкова полезна или интересна за бъдещите поколения читатели. Многообразието ѝ щеше сериозно да пострада.

Седмо, Томас Бернхард и Стефан Цвайг на пръв поглед нямат нищо общо, но са симетрично и диаметрално противоположни, полюси. Това, което Цвайг иска да припомни и съхрани, това, което болезнено му липсва и по което изпитва самоунищожителна носталгия, липсващото, което го убива постепенно, е същото, срещу което Бернхард воюва в цялото си творчество – виенският свят на спокойствието и сигурността. Важно беше за мен да прочета и тази гледна точка, тази неискана пледоария, която всъщност с лекота устоява на виртуозните атаки на Бернхард с помощта на последователна и щедра човещина.

Осмо, да, това е нещо повече от автобиография. Тъга по изгубено време е, по изчезнали ценности, по изчезнала толерантност и отишъл, та се не видял хуманизъм. Това е безкрайно писмо на бъдещ самоубиец, който не може и не иска да живее в света на все още непобедения Хитлер. И в Европа, разкъсвана от варварство, омраза, убийства и война.

Девето,

книгата е фатално съвременна.

Неслучайно Салман Рушди пише, че „времето на забрава за Цвайг вече свърши, хубаво е той отново да е тук“. Книгите му заслужават да бъдат четени отново и отново, докато урокът бъде научен. Един пример: Полковник Редл, най-високопоставеният шеф на шпионажа на австрийската армия, бил същевременно платен агент на руския Генерален щаб. Той не само издавал тайните и плановете за нападение: сега изведнъж станало ясно защо всички изпратени през последната година от него австрийски шпиони в Русия са били арестувани един след друг и осъдени.

Десето, това е най-добрият панорамен и детайлен портрет на културния живот на Европа преди Първата и Втората световна война, който съм чел. Цвайг е бил близък и е познавал много хора – той разказва за Хофманстал и Рилке, Ромен Ролан и Фройд, Малер и Роден, Реноар и Салвадор Дали, Жид, Йейтс, Пирандело, Пол Валери, Верхарен, Джеймс Енсор, Горки, Кроче, Джойс и още, и още. Прави впечатление не само колко лесно, открито и интензивно са общували помежду си писатели, художници, композитори и музиканти, но и колко лишени от грандомания, егоизъм и суета са били.

Единайсето, книгата може да бъде четена като роман за съзряване, критика на една закостеняла и консервативна образователна система, наръчник по теория и практика на творческия процес, политическа история, история на произхода на нацизма, социален анализ, история на нравите и сексуалността от първата половина на миналия век.

Дванайсето, това е и изповед на един обсебен колекционер на ръкописи, притежавал и после изгубил заради войните: записки с огледален шрифт на Леонардо, обръщение на Наполеон, цял роман на Балзак, „Раждането на трагедията“ на Ницше, кантата на Бах, арии на Глук и Хендел и още – ръкописи на Брамс, Шопен, Шуберт, Хайдн, Моцарт и Гьоте.

Тринайсето,

приликите между днешния имперски „русский мир“ на Путин и нацисткото завоевателско „жизнено пространство“ болезнено се набиват на очи

и за да не се повтарят отново и отново тези катастрофални и убийствени грешки, е нужно те да се познават. Поне за мен няма по-добър техен разказвач от Цвайг. Австриец, евреин, писател, хуманист и пацифист, човек, лишен от родина.

Четиринайсето, историята обича съвпаденията, особено в трагедиите. Войната в Украйна започна на 24 февруари миналата година. Цвайг и съпругата му слагат край на живота си на 23 февруари 1942 г. Три години и половина преди края на Втората световна война. Дано настоящата агресия и война свършат много по-скоро. И дано се окаже, че историята не обича толкова много съвпаденията.

За петнайсета причина и аргумент думата има самият Цвайг:

Израснах във Виена, тази наднационална столица на две хиляди години, която бях принуден да напусна като престъпник, преди да бъде понижена в провинциален германски град. Моите произведения на езика, на който съм ги написал, бяха превърнати в пепел в същата тази страна, където си бяха спечелили милиони читатели. Така че аз към никого повече не принадлежа, чужд съм навсякъде и в най-добрия случай съм гост; дори същинската родина, която сърцето ми си избра, Европа, е изгубена за мен, откакто за втори път самоубийствено се разкъсва в братска война. Против волята си станах свидетел на най-ужасното поражение на разума и на най-дивашкия за цялата писана история триумф на бруталността; никога – отбелязвам това съвсем не с гордост, a със срам – нито едно поколение не е претърпявало такова морално падение от такива духовни висоти както нашето. Само за краткия интервал от време, откакто ми набоде брада, а сега започва да побелява, в това само половин столетие се случиха повече радикални преобразования и промени, отколкото в продължение на десет поколения, и – чувства го всеки от нас: като че ли прекалено много!

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-staykov-tsekova-alexandrova-tihanov/

Класна стая. Надпис над дъската. „Колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма.“ На стената, тъй като училището е „елитно“ и може да си позволи стенописи – шестоъгълни клетки с рисунки от българската история. Левски заклева съмишленици. Хвърковатата чета. Паисий. Друго не помня.

Ние изобщо не познаваме историята си, защото сме преситени от нейния сурогат – краткия идеологическо-исторически разказ. Затова подбрах две книги, които оспорват тази кратка (и грешна) версия по единствения възможен начин – с доказателства. Две истории „от архивите“, всяка фокусирана върху конкретен човек, пишещ човек, роден в самото начало на миналия век. Единият – забравен. Другият – познат на всички, тъй като е привързан към въпросното „колело на историята“. И двете книги имат и друго, не-книжно битие. Едната – като изложба. Другата – като филм.

„Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“ от Антон Стайков и Свобода Цекова

Габрово: Музей на хумора и сатирата, 2022

В историята на Сава Попов има богата суровина за роман. Класически роман, в който героят тръгва от нищото, минава през множество перипетии, които ту биха могли да го отведат до Венесуела, ту да му създадат сериозни политически неприятности. Разказът ту се опира на познатото (в-к „Стършел“, историите за Хитър Петър), ту представя уж познатия свят в съвсем нова светлина.

Антон Стайков и Свобода Цекова не пишат роман. Те представят документален разказ, изцяло изваден от архива на писателя. С обаянието на автентичния материал, но и с осезаемо разказваческо умение. Всъщност такъв тип работа с архивите прилича на колажната техника при визуалните изкуства: крайният резултат зависи от вкуса и избора на художника.

Каква история се получава? Историята на човек като нас,

не особено героичен и жертвоготовен, дарен с талант, но без претенции за романтично-титанични върхове. И тази история е окичена с факти, които сами по себе си звучат като литература.

За начало – заглавията от българската въздържателска преса от 30-те винаги са будили у мен невъздържан смях. „Трезваче“! Сава Попов има, макар и за кратко, вземане-даване и с този тип писане. Или пък хората, които обикаляли селата, за да зарибяват желаещи да емигрират отвъд океана – също разкошна и малко изследвана тема. Бащата на Сава Попов отива – и се връща. Или пък авторската хумористична преса. Сава Попов създава заедно с Илия Бешков вестник „Стършел“, който тогава просъществува само няколко месеца; Елин Пелин и Александър Божинов пък създават детския „Чавче“, който просъществува година.

Свобода Цекова и Антон Стайков белетризират архива на Сава Попов, без да го променят. Видимият критерий при избора какво да извадят, е или функционален (какво важно казва за героя), или художествен (с какво ще обогати процеса на четене, дали е ярко, въздействащо и пр.) Долавя се и скрито ехо – например между бакалските сметки на бащата и сметките за туткал на сина (който след Девети е принуден да се издържа с варене на лепило). Няма колебания обаче в отразяването на основната траектория на Сава Попов с все компромисите ѝ, нито в плътното проследяване на книгите му. И на техните илюстрации. Коментарите на авторите за тях са кратки, но вещо насочват читателя на какво да обърне внимание – къде на динамиката, къде на статичното, „почти средновековно“ представяне, къде на „грубия“ Стоян Венев, къде на калиграфските рисунки на Илия Бешков.

Прочее, с Бешков е свързан и най-силният според мен образ от книгата, когато Сава Попов отива при отколешния си приятел с молба да илюстрира „Хитър Петър“, а болният художник не успява да накара стария си писец да рисува както трябва. Тогава сцепва кибритена клечка, топва я в мастилото и с нея рисува илюстрациите, които всички познаваме.

„Кой е Сава Попов?“ е показнò как може да се разказва една история „начисто“, тоест по непозната за читателя тема – как може тя да се „олитератури“ достатъчно, за да бъде пивка за очите, без обаче за целта да се жертва истината.

Втората книга за днес е в друга позиция, в позицията на „контраистория“, която трябва да се бори с господстващата и налагана с години версия.

„Оловна тишина. Историята на един разстрел“ от Ивайла Александрова

Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Ако историята на Сава Попов е интригуваща в своя отказ от героичност, в предвидимостта на човешкия избор, то биографията на човека в центъра на „Оловна тишина“ е нейна противоположност. Историята на Вапцаров, позната ни от същите онези класни стаи, влиза в типичната матрица на българския литературно-историографски разказ – поетът-революционер, саможертвата и т.н.

По мои спомени матрицата вървеше Ботев–Яворов–Вапцаров, а комунистическият идеал беше представен като огледален на националния. Изключително устойчив мит, дотолкова, че свеждането му в реалността – каквото представлява изваждането на документите около неговия герой – предизвика предварителна и бурна реакция. Бях свидетел как читателка на Панаира на книгата беше възмутена, преди да е видяла изданието, че някой иска да ѝ „отнеме Вапцаров“. Ето другата страна на кратките (и неверни) версии на историята – те неизбежно се вплитат в емоционалната връзка на човека със себе си и с другите. И идеята за раздяла с тях може да предизвика криза, вкл. криза на идентичността.

„Оловна тишина“ не е съд над Вапцаров. Особено пък като поет.

Книгата е аналогична, макар и много по-внушителна по обем, на тази за Сава Попов. И нейният главен персонаж е не по-малко повлечен от стихията на житейските си обстоятелства – въпреки идеята за героя, личния избор, саможертвата. Или точно поради тях. Защото тази парадигма на мислене може да те превърне в жертва толкова бързо, колкото не си си и представял.

Но вариантите за спокоен живот на Вапцаров поначало не са много. Ако бащата на Попов е работлив бакалин, който от Новия свят помага на семейството си, а след завръщането си се грижи за добруването му тук, бащата на Вапцаров е описван като „комита“, каквото и да означава това. Де факто обаче неговата фигура е първият ни челен сблъсък с насилието в тази книга, защото свидетелствата на съселяните му го описват по-скоро като главорез. Като че ли се завихря някаква поредица от вини: Йонко Вапцаров допуска в дома си „белогвардееца“ Мьолер, който обаче се оказва червен агент и всява разкол във ВМРО; за да изкупи вината си, Йонко избива (зверски) комунисти; за да изкупи вината му, синът застава на тяхна страна.

В същото време комунистическите акции в България (особено тази, в която Вапцаров в крайна сметка е замесен) се планират от Москва под диктовката на Георги Димитров, който изпитва параноичен ужас, че българските политемигранти планират да го убият. И редовно ги праща в Сибир (ужасяващи спомени на неговия съподсъдим от Лайпциг Благой Попов). Или на обречени акции като тази. Това е истинското развенчаване в книгата – не на Вапцаров, а на другия „портрет от стената“, автора на изречението за колелото на историята, собственика на тефтерче с номерата на Сталин и Берия, привилегирования участник в най-тежките сталински репресии, вкл. срещу своите, най-вече срещу своите. Спомнете си описанията на сталинските лагери у Светлана Алексиевич например. Е, сега ги свържете пряко с портрета на Георги Димитров.

На фона на целия този цинизъм Вапцаров, изглежда, живее във филм – парадоксално, като се има предвид стихотворението му „Кино“. Освен че предлага на жена си да бъдат „като Лорка и Петрарка“, „Яворов и Лора“ и т.н., окача над брачното им ложе посмъртната маска на Яворов, а при погребението на детето им казва: „… ударник щеше да стане…“ В цялата акция Вапцаров се държи като герой от кинолента за съпротивата – не ползва кодово име, събира хората в собствения си дом… и разбира се, лесно се превръща в жертва. А след Девети – и в мит, удобен за същата тази партийна машина.

Оттам нататък започва вторият труден за преглъщане пласт. Защото посмъртното увековечаване може да му дава поетическата слава, за която е мечтал, но на каква цена? Да ти пренапишат биографията, вкл. от какво е умрял синът ти, семейството ти да се изпокара за правата над паметта ти, поезията ти да бъде поставена в еднозначна служба на режима. Впрочем единственото, което тази книга не закача, е поезията на Вапцаров – напротив, книгата звучи като написана с подразбирането, че става въпрос за важен поет, и точно затова историята му трябва да се знае.

Това е още по-недвусмислено във филма по същите записки („Пет разказа за един разстрел“ на Костадин Бонев), където отделните части са разделени от Вапцарови стихотворения, прочетени от Цветана Манева. Особеното, което се чува в тях при този прочит, е акцентът върху уязвимостта. И ми се струва, че именно в своята уязвимост, в екзистенциалната несигурност под привидната категоричност на думите, Вапцаров е най-близък до съвременния читател.

Няколко думи за обема на тази книга. „Кой е Сава Попов?“ може да си позволи да бъде четивна, „по мярка“ като време за четене; да разказва спрямо правилата на доброто повествование. Защото тя разказва непозната, нова история. „Оловна тишина“ има функцията на папка с доказателства, представени в съда. Ако тя беше с обем 100 страници, нямаше да има шансове спрямо дългогодишната образователна традиция в преподаването на Вапцаров, срещу установените клишета за него. В този си вид и обем хартиеното тяло на книгата е видимо, предметно възражение. Дали действително ще промени „готовото знание“ по въпроса – тепърва ще се разбере.

„Световна литература. Космополитизъм. Изгнание“ от Галин Тиханов

превод от английски Гриша Атанасов, Филип Стоилов, Кирил Василев, с участието на Марин Бодаков, София: изд. „Кралица Маб“, 2022

И в двете гореописани книги действащите лица са хора… но и идеи, без които случващото се няма как да бъде разбрано. Именно историята на идеите пък е сърцевината на книгата на проф. Галин Тиханов, литературовед, член на Британската академия. Ако приемем обаче на шега представата за идеята като персонаж, то бихме се оказали в един трагикомичен сюжет на объркани и подменени идентичности.

Да вземем „космополитизма“ – дума, зад която може да се крие както личният етически избор да си гражданин на полис, съвпадащ със света, така и чисто политическата идея за един неразделен на нации свят без войни. Аха, значи нашият персонаж поне със сигурност е положителен герой? Не така смята Хана Аренд, според която светът без войни може да бъде светът на една тотална полицейска машина, от която няма къде да избягаш. В друг епизод  пък виждаме „космополитизма“ като преследван герой – в СССР след края на Втората световна война, когато самото познание за живота в Западна и Централна Европа е било заплаха за вътрешния ред, думата „космополит“ е била унижаваща и маргинализираща стигма, включително за учени като Ейхенбаум и Проп. И още нещо, виждаме нашия герой в симбиоза със своя уж-антагонист, национализма – не като изконни същности, а като опасно обратими начини на поведение.

Всъщност всяко предефиниране на понятието за космополитизъм включва рекалибриране и на идеята за национализма – нещо, чието политическо значение в момента е все по-очевидно.

Изобщо, политическият потенциал на тази книга е повече от видим – не само спрямо битието на опити за утвърждаване на идентичност по средата между националната и космополитната (какъвто е ЕС), не само в контекста на Брекзит (който се дискутира в едно от интервютата), а и изобщо в нашия свят на – както точно се изразява проф. Тиханов – комодификация на различията.

На няколко пъти в книгата става въпрос за наследство, включително по отношение на предполагаемо „мъртвата“ вече литературна теория. Как може да ни бъде полезно то? Каква цена ще платим, ако се откажем да го използваме? Вероятно това, което се случва, когато друг управлява наследството на историята – както е видно от примера с Вапцаров или, в по-различен ключ, с цитираното от Галин Тиханов изкривяване на образите на руските формалисти по време на Студената война. С други думи, неупотребеното наследство ще бъде присвоено, разпарчетосано и употребено от други. Отвъд всички практични следствия от това ще приведа думите на проф. Тиханов, цитирани от Марин Бодаков в последното интервю от книгата:

Човек носи със себе си своя минал живот и е въпрос на вътрешно достойнство той да го предава цялостно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-tantsuvashtite-mechki/

„Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски

превод от полски Милена Милева, изд. „Парадокс“, 2020

Стана рано, отрежа си хлебче, запаря си чай, седя си и си казвам: „Исусе Христе, защо ме остави да доживея такива времена? Защо очернят нашето гълъбче Сталин?“

Ама после си мисля: „Я си спомни, Таня, колко е страдал Сталин заради хората. И заради теб не си е дояждал, не си е доспивал.“ И тогава взимам медала с лика на Сталин, който получих, като се пенсионирах. Галя си го, гълъбчето, по мустаците и някак ми олеква.

Това е един от разговорите, които полският репортер Витолд Шабловски преразказва след пътуванията си в места като България, Куба, Албания и Грузия. Той пише за какви ли не ситуации. Таня от Гори нарича Сталин своето гълъбче. В Белград са кръстили обиколката по следите на осъдения за престъпления срещу човечеството Радован Караджич „Попарт Радован“. Гандалф е жена в Полша, която работи в Селцето на хобитите – изобретателен начин да се привлекат туристи в иначе замрялото село. Когато деца, чели книгите, недоволстват заради фактологически неточности, отговорът е: „Аз книгата не съм я чела, защото ходихме на кино да гледаме филма. За да четеш, трябва да обичаш да го правиш. Аз не обичам. Но от киното бях много доволна.“

Читателят опитва да се ориентира в този постсоц сюрреализъм, но това не е много лесно. Трудно е да се обяснят тези ситуации с инструментите на разума; не знам доколко е възможно да се разберат на интелектуално ниво.

За да се опита да помогне на читателя, Витолд Шабловски разгръща една метафора, която тече като свързваща нишка през цялата книга и дава заглавието ѝ: така наречените танцуващи мечки.

Когато България влиза в Европейския съюз, тази традиция става незаконна, а мечките се изземват. Построяват им парк край Белица, ограден от електрическа мрежа – невъзможно е да бъдат пуснати изцяло на свобода, понеже от малки са живели с хората и им липсват умения за оцеляване в дивото. Един своеобразен изход от робството. Авторът започва книгата си с думите, че и той се чувства в подобна лаборатория за свобода: след тоталитаризма държавите се опитват да се научат на демокрация, но

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

Години по-късно мечките в парка край Белица продължават да „танцуват“, когато до тях се доближат хора. Или пък просто когато са в стрес. За тях това са били движения, свързани със сладости, алкохол, внимание. Все още очакват да ги получат. По същия начин, казва Шабловски, посттоталитарните хора продължават да изпълняват същите движения, с които са свикнали в миналото си. Така той обяснява случките, на които се натъква по време на пътуванията си, и странния когнитивен дисонанс на

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Затова и всяка глава от втората част на книгата, пълна с кратки истории и диалози от пътуванията му, започва с цитат за танцуващите мечки.

В първата част авторът се среща както с дресьори, така и с хората, които работят в парка край Белица. Традицията на танцуващите мечки има дълга история – чак от Древния Рим. Били са популярни и през средните векове, а и до днес в някои части на света. Практиките на „обучение“ са свързани с огромна болка за животното. Слагат мечката на сгорещена повърхност, докато не се изправи на задни лапи и не започне да прави ситни стъпки заради болката. С много повторения мечките се научават да „танцуват“. Давали са им алкохол, за да бъдат кротки (на което е трябвало да ги отучат в парка). Зъбите им са били избивани от малки, а на най-чувствителната част от тялото – носа им – е поставяна халка, чрез която са били управлявани с болезнени подръпвания.

Очевидно е защо всичко това трябва да бъде прекратено. Но доколко е важен контекстът, когато разискваме подобни практики от миналото? Труден въпрос. От една страна, всичко това е било законно. Дългата традиция на ромите, които често са отраствали с мечката на брат, баща или чичо, преди самите те да поемат занаята в свои ръце, също е фактор. А какво се случва, когато вземеш работата на някого след 20 години?

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

Няма еднозначни отговори. Друг момент в книгата е расисткото отношение към ромите, които са се издържали по този начин. Удобно се забравя кой им е давал пари, както и че в транзакцията, която прави този занаят изобщо възможен, е имало и втори пълноценен участник. Авторът всъщност не използва думата „роми“, а обидни названия, на което също може да се гледа като остатък от миналото. Не разбрах напълно леко ехидните му коментари, че Фондация „Четири лапи“ се издържа от дарения – не виждам нищо лошо в подкрепата на граждански правозащитни организации. Тези неща бяха трудни за преглъщане, както и превръщането на мечките в една метафора – не бихме били съгласни, ако нашата болка се преобразува в реторическа фигура, за да се разкаже нещо трето.

И все пак всичко разказано в книгата е част и от миналото, и от настоящето ни. Лично за мен разказът съдържаше изненади – научих много и за природата на мечките. Не знаех, че майката на мечето го води на потока и му показва как да държи лапите си, за да лови риба. Че мечките също си имат занаяти, които се предават през поколенията, също като при хората. Не знаех и колко сложни номера всъщност са могли да изпълняват – и до каква степен са разбирали нюанси в езика при команди. Не знаех за силата на връзката със семействата, при които са живели. Връзка, която при някои е била изключително тежка и травматична – като случая с мечока Добри, останал сляп след побой от бившия си стопанин. Един ден мъжът го посещава в парка, а директорът разказва за срещата.

И изведнъж, след няколко години в Белица, Добри чу гласа му.

Застина.

Легна на тревата.

Покри с лапи муцуната си, сякаш се молеше за нещо.

Ушите му щръкнаха.

Циганинът му викаше, размахваше ръце, разиграваше театър. Плачеше, наричаше Добри „дете мое“, „мече мое“, „сърце мое“. А Добри лежеше на тревата, хванал с лапи муцуната си и наострил уши. Лежеше и не мърдаше.

Може би е пресилено да се твърди, че историята на тези мечки е метафора за човека в годините на Прехода. Но тя все пак е част от историята на Прехода.

Авторът говори за тези големи процеси през човешката (и мечешката) гледна точка. Какво са му казали на стоп, какво мисли една бездомна жена за равенството, как демокрацията се е отразила на ромите мечкари. Фокусът е поставен върху маргиналните хора. А към въпросите, които техните истории пораждат, авторът подхожда с огромно уважение: позволява им да бъдат зададени, без прибързано да им отговаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-tantsuvashtite-mechki/

„Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски

превод от полски Милена Милева, изд. „Парадокс“, 2020

Стана рано, отрежа си хлебче, запаря си чай, седя си и си казвам: „Исусе Христе, защо ме остави да доживея такива времена? Защо очернят нашето гълъбче Сталин?“

Ама после си мисля: „Я си спомни, Таня, колко е страдал Сталин заради хората. И заради теб не си е дояждал, не си е доспивал.“ И тогава взимам медала с лика на Сталин, който получих, като се пенсионирах. Галя си го, гълъбчето, по мустаците и някак ми олеква.

Това е един от разговорите, които полският репортер Витолд Шабловски преразказва след пътуванията си в места като България, Куба, Албания и Грузия. Той пише за какви ли не ситуации. Таня от Гори нарича Сталин своето гълъбче. В Белград са кръстили обиколката по следите на осъдения за престъпления срещу човечеството Радован Караджич „Попарт Радован“. Гандалф е жена в Полша, която работи в Селцето на хобитите – изобретателен начин да се привлекат туристи в иначе замрялото село. Когато деца, чели книгите, недоволстват заради фактологически неточности, отговорът е: „Аз книгата не съм я чела, защото ходихме на кино да гледаме филма. За да четеш, трябва да обичаш да го правиш. Аз не обичам. Но от киното бях много доволна.“

Читателят опитва да се ориентира в този постсоц сюрреализъм, но това не е много лесно. Трудно е да се обяснят тези ситуации с инструментите на разума; не знам доколко е възможно да се разберат на интелектуално ниво.

За да се опита да помогне на читателя, Витолд Шабловски разгръща една метафора, която тече като свързваща нишка през цялата книга и дава заглавието ѝ: така наречените танцуващи мечки.

Когато България влиза в Европейския съюз, тази традиция става незаконна, а мечките се изземват. Построяват им парк край Белица, ограден от електрическа мрежа – невъзможно е да бъдат пуснати изцяло на свобода, понеже от малки са живели с хората и им липсват умения за оцеляване в дивото. Един своеобразен изход от робството. Авторът започва книгата си с думите, че и той се чувства в подобна лаборатория за свобода: след тоталитаризма държавите се опитват да се научат на демокрация, но

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

Години по-късно мечките в парка край Белица продължават да „танцуват“, когато до тях се доближат хора. Или пък просто когато са в стрес. За тях това са били движения, свързани със сладости, алкохол, внимание. Все още очакват да ги получат. По същия начин, казва Шабловски, посттоталитарните хора продължават да изпълняват същите движения, с които са свикнали в миналото си. Така той обяснява случките, на които се натъква по време на пътуванията си, и странния когнитивен дисонанс на

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Затова и всяка глава от втората част на книгата, пълна с кратки истории и диалози от пътуванията му, започва с цитат за танцуващите мечки.

В първата част авторът се среща както с дресьори, така и с хората, които работят в парка край Белица. Традицията на танцуващите мечки има дълга история – чак от Древния Рим. Били са популярни и през средните векове, а и до днес в някои части на света. Практиките на „обучение“ са свързани с огромна болка за животното. Слагат мечката на сгорещена повърхност, докато не се изправи на задни лапи и не започне да прави ситни стъпки заради болката. С много повторения мечките се научават да „танцуват“. Давали са им алкохол, за да бъдат кротки (на което е трябвало да ги отучат в парка). Зъбите им са били избивани от малки, а на най-чувствителната част от тялото – носа им – е поставяна халка, чрез която са били управлявани с болезнени подръпвания.

Очевидно е защо всичко това трябва да бъде прекратено. Но доколко е важен контекстът, когато разискваме подобни практики от миналото? Труден въпрос. От една страна, всичко това е било законно. Дългата традиция на ромите, които често са отраствали с мечката на брат, баща или чичо, преди самите те да поемат занаята в свои ръце, също е фактор. А какво се случва, когато вземеш работата на някого след 20 години?

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

Няма еднозначни отговори. Друг момент в книгата е расисткото отношение към ромите, които са се издържали по този начин. Удобно се забравя кой им е давал пари, както и че в транзакцията, която прави този занаят изобщо възможен, е имало и втори пълноценен участник. Авторът всъщност не използва думата „роми“, а обидни названия, на което също може да се гледа като остатък от миналото. Не разбрах напълно леко ехидните му коментари, че Фондация „Четири лапи“ се издържа от дарения – не виждам нищо лошо в подкрепата на граждански правозащитни организации. Тези неща бяха трудни за преглъщане, както и превръщането на мечките в една метафора – не бихме били съгласни, ако нашата болка се преобразува в реторическа фигура, за да се разкаже нещо трето.

И все пак всичко разказано в книгата е част и от миналото, и от настоящето ни. Лично за мен разказът съдържаше изненади – научих много и за природата на мечките. Не знаех, че майката на мечето го води на потока и му показва как да държи лапите си, за да лови риба. Че мечките също си имат занаяти, които се предават през поколенията, също като при хората. Не знаех и колко сложни номера всъщност са могли да изпълняват – и до каква степен са разбирали нюанси в езика при команди. Не знаех за силата на връзката със семействата, при които са живели. Връзка, която при някои е била изключително тежка и травматична – като случая с мечока Добри, останал сляп след побой от бившия си стопанин. Един ден мъжът го посещава в парка, а директорът разказва за срещата.

И изведнъж, след няколко години в Белица, Добри чу гласа му.

Застина.

Легна на тревата.

Покри с лапи муцуната си, сякаш се молеше за нещо.

Ушите му щръкнаха.

Циганинът му викаше, размахваше ръце, разиграваше театър. Плачеше, наричаше Добри „дете мое“, „мече мое“, „сърце мое“. А Добри лежеше на тревата, хванал с лапи муцуната си и наострил уши. Лежеше и не мърдаше.

Може би е пресилено да се твърди, че историята на тези мечки е метафора за човека в годините на Прехода. Но тя все пак е част от историята на Прехода.

Авторът говори за тези големи процеси през човешката (и мечешката) гледна точка. Какво са му казали на стоп, какво мисли една бездомна жена за равенството, как демокрацията се е отразила на ромите мечкари. Фокусът е поставен върху маргиналните хора. А към въпросите, които техните истории пораждат, авторът подхожда с огромно уважение: позволява им да бъдат зададени, без прибързано да им отговаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/justine-toms-interview/

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – ме вдъхнови да потърся Жюстин Томс, за да поговорим за литературния ѝ опит.

В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Заглавна снимка: Жюстин Томс по време на представянето на книгата в София през май 2022 г. © Марина Банделюк

Източник

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://www.toest.bg/justine-toms-interview/

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.

В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://www.toest.bg/justine-toms-interview/

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.

В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Меглена Боденска original https://toest.bg/annie-ernaux-nobel-prize-me-too/

„Глас от небето“

На 6 октомври 2022 г. по обяд литературният свят е затаил дъх в очакване да бъде обявено името на нобелиста за литература. Телефонът на 82-годишната французойка Ани Ерно упорито звъни. Тя не отговаря, оставя го за по-късно, когато приключи работа. В този момент Арно е заета с присъщото на писателите занимание: писане.

В 13:00 часа шведско време Матс Малм, постоянният секретар на Шведската академия, съобщава, че високото отличие се присъжда на Ани Ерно за „куража и клиничната прецизност, с които разкрива корените, отчуждението и колективните ограничения на личната памет“. Пред телевизионния екран в апартамента си в Стокхолм Мария Бьоркман, шведската преводачка на писателката, се разплаква и прегръща кучето си – била е убедена, че няма да наградят Ерно, защото… е спрягана за фаворит!

Матс Малм добавя, че не са успели да се свържат с Ани Ерно, но се надяват тя скоро да научи новината. Думи стряскащи за онези, които си спомнят неловкото положение с Боб Дилън през 2016 г. – Шведската академия не получи никаква вест от него цели две седмици. През изминалите шест години августейшият блясък на институцията е помръкнал (повече за това – по-нататък) и тя няма кредит за повече „неловкости“.

Новината достига Ерно един час по-късно. Тя е сама, в кухнята на каменната си къща в парижкото предградие Сержи, където живее от 40 години. Слуша радио, за да разбере кой е нобелистът за литература. Когато чува своето име, чувството било „сякаш сте в пустинята и изведнъж някой ви заговаря от небесата“, споделя тя по-късно в телефонно интервю за Нобеловата фондация.

Съвсем скоро Ерно – сърдечна, одухотворена, по момичешки витална – се свързва с Шведската академия. Отговаря, че за нея отличието е „голяма отговорност и едновременно с това – чест“. Отговорност да продължи борбата срещу несправедливостите, извършвани не само спрямо жените, а и спрямо „доминираните“, ако използваме термина на френския социолог Пиер Бурдийо.

Нобеловото жури може да си отдъхне.

Критериите за литературния „Нобел“

Нека припомним, че според завещанието на дарителя Алфред Нобел наградите, носещи неговото име, се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за благото на човечеството“. Нобел е казвал, че иска да помогне на хора мечтатели, които трудно си пробиват път. Разпоредил е също така в областта на литературата да се награждава онзи, който „е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“.

Разковничето тук е в тълкуванието на израза „идеалистична насоченост“. То се е менило през десетилетията, най-вече спрямо идейно-естетическите възгледи на водещите фигури във вътрешния Нобелов комитет на Шведската академия. Това е група от петима членове, които пресяват кандидатите до кратък списък от около пет имена. След това решението се обсъжда и гласува от всички 18 членове на Академията. Хуманизмът и идеализмът, които са предпоставка за награждаване, често остават неразбрани. Може да изглежда, че Шведската академия пренебрегва всепризнати майстори на изящната словесност, а отдава предпочитанията си на творци с изявена политическа позиция.

Предвид благородните критерии, заложени от Алфред Нобел, Ани Ерно е повече от добър избор. Освен това тя се вписва в силната традиция на работническата литература в Швеция, както и в коренно променения обществен климат след движението #MeToo.

Деликатното положение на Нобеловото жури

Изборът на Ерно обаче ще остане недоразбран, ако не се вземе предвид особеното положение на Шведската академия към момента.

През последните години институцията имаше повод добре да си припомни заветите на Нобел. Грандиозният скандал, подпален от движението #MeToo през 2017 г., разкри редица нередности. Скандалът избухна, когато 18 жени свидетелстваха, че са били жертви на сексуално насилие и тормоз от страна на съпруга на тогавашната членка на Шведската академия Катарина Фростенсон. По-късно две от жените повдигнаха обвинения за изнасилване срещу Жан-Клод Арно и той беше осъден на две години затвор. Паралелно с този скандал стана ясно и това, че Арно през годините е разпространил предварително имената на поне седем литературни лауреати. (Темата е изчерпателно представена в документалния роман „Клубът“ на Матилда Вос Густавсон, София: Гутенберг, 2022 г.)

След масовите оставки през 2018 г. се наложи крал Карл ХVI да промени Устава на Шведската академия, с което на членовете на институцията беше дадено право да напуснат по собствено желание (дотогава длъжността е била пожизнена, оставки не се приемали, а местата оставали незаети до смъртта на съответното лице) и беше въведено правилото членовете, които са били неактивни повече от 2 години, автоматично да бъдат отстранени.

По-късно към вътрешния Нобелов комитет на Академията бяха присъединени петима външни членове за период от 2 години, но някои от тях напуснаха с гръм и трясък след избора на Петер Хандке през 2019 г. Тогава бе направена още по-сериозна промяна: 3-годишни мандати за членовете на вътрешния комитет. През 2020 г. бяха поканени и 10 външни експерти (без право на глас) от различни езикови области. В бъдеще не са изключени и други реформи.

До 2021 г. грозната сянка на скандалите около литературните Нобелови награди не се беше разсеяла. След представянето на лауреата Абдулразак Гурна шведските медии обсипаха председателя на вътрешния Нобелов комитет Андерш Улсон с въпроси дали престижът на наградата не е уронен.

Писателският път на Ерно

Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия, и израства в Ивто, градче в същата област. Там родителите на Ерно държат кафене и бакалия. За тях това е стъпало нагоре в обществото, защото произхождат от семейства на безимотни селяни. Майката на Ерно е решена да даде на дъщеря си онова, което самата тя не е имала: добро образование. Малката Ани е изпратена в частен католически пансион. Получава и висше образование, става учителка по литература. Вече се числи към буржоазията, а не към работническата класа и това отваря пропаст между нея и света, от който произхожда. Оттук нататък ще се чувства своя сред чужди и чужда сред свои. „Отчуждението“, назовано в обосновката на Шведската академия, е високата цена на социалния възход.

Ани Ерно осъзнава, че иска да стане писателка, на 22-годишна възраст, след като написва роман, който е отхвърлен. Мисълта да продължи да пише не ѝ дава мира, но се намесва животът – тя забременява, прави незаконен аборт, по-късно се омъжва и ражда двамата си сина. Най-накрая, когато е на 32, намира време да пише. „Сякаш не можех повече да живея, без да пиша. И все още е така“, споделя Ерно в интервю за литературното предаване Babel („Вавилон“) на Шведската телевизия.

Нейните първи три публикувани творби са художествени с автобиографични мотиви. Ерно обаче намира своя уникален разказвачески глас през 1983 г. с четвъртото си произведение – La Place („Мястото“). Повестта е литературният пробив на Ерно, с него печели наградата „Ренодо“ за 1984 г. и впоследствие е преведена на няколко езика.

В „Мястото“ (на френски думата има социална конотация, подразбира се като „мястото в обществото“) Ерно търси истината и нищо освен истината за покойния си баща. Слага на операционната маса, под безжалостната светлина на хирургическите лампи, спомените си за него и ги описва „с клинична прецизност“. Стилът на Ерно се отличава с безкомпромисна откровеност, простота и отсъствие на смекчаваща ирония и сантимент. Ето как го определя самата тя в „Мястото“ (прев. от фр. Светлана Даскалова, към сборника „С най-хубав спомен“, съст. Николай Стоянов, София: Народна култура, 1986):

Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.

Откровеността на Ерно е повече от недискретност, тя граничи с предателство към средата, от която произлиза:

Говорехме си винаги сопнато. Учтивият тон беше запазен за чуждите хора. Навикът бе тъй силен, че макар да говореше правилно в присъствието на други, за да ми забрани да се катеря по купчина камъни, баща ми се връщаше към грубия тон, нормандския акцент, и заличаваше доброто впечатление. Не се беше научил да ми се кара изискано, пък и аз не бих повярвала в заплаха от плесница, изречена граматически правилно.

„Да пиша не означава за мен да протягам ръце към небето, а да дълбая, да се заровя в нещо“, обобщава Ерно. Темите ѝ са изключително автобиографични, от кориците на книгите ѝ често ни гледат нейни черно-бели фотографии. Авторката описва лица, събития и фрагменти като безстрастен страничен наблюдател. Но тази хладност е подвеждаща. „Чувствата нямат място в творбите ми – те не са описание на чувства“, казва Ерно, но с клиничната си дистанцираност текстовете ѝ по удивителен начин събуждат емоциите на читателя.

През дългия си творчески път Ани Ерно е написала над 20 романа. Тя не крие, че е повлияна от Марсел Пруст и неговия опус „По следите на изгубеното време“, но също и от Пиер Бурдийо – социолога, съставил диаграми на различните вкусове и привички на работническата и на средната класа.

Сред по-значимите произведения на Ерно е Une Femme („Eдна жена“) от 1987 г., роман за нейната майка, силна и волева жена, която към края на живота си страда от деменция. Обрисувайки детайлно материалната страна на реалността, Ерно изважда наяве красотата и в най-мъчителните сцени. За по-късната си книга на същата тема Je ne suis pas sortie de ma nuit („Не съм излязла от нощта си“) Ерно казва в интервю пред Деница Банчева за в. „Литературен форум“ през 1997 г.:

… когато описвам общуването между майка ми и една друга възрастна жена, която страда от болестта на Алцхаймер и лежи в същата стая, красотата се появява – макар че и двете са изгубили паметта си и не разбират какво си говорят, те се държат за ръце и преливат една в друга нещо топло, нежно… Струва ми се, че тази сцена е красива като картина на Джото, че изразява абсолютната красота на човешкото.

През 1997 г. е публикуван романът La honte („Срамът“), своего рода продължение на „Мястото“. Още от първото изречение на творбата става ясна темата му: 12-годишната Ани Ерно вижда как баща ѝ се опитва да убие с брадва майка ѝ в мазето. Срамът и чувството, че произлиза от простолюдна среда, породени от страшната сцена, никога не я напускат. Тя казва, че може би това травматично преживяване я е направило писателка.

Ерно не търси темите си, те я намират сами, а понякога узряват у нея с години. Но има общ знаменател между тях: „Пиша книги, за които после не мога да говоря, които правят чуждите погледи непоносими за мен.“

Като шедьовър в творчеството на Ерно Шведската академия откроява романа L’événement („Събитието“) от 2000 г. Той разказва за нелегалния ѝ аборт през 60-те години на ХХ век. Процедурата едва не я убива, а горчивината е още по-голяма заради презрението, което среща у околните. Романът е екранизиран през 2021 г. от Одре Диуан, писателка и режисьорка от френско-ливански произход. По-късно филмът печели „Златен лъв“ на 78-мия Международен филмов фестивал във Венеция.

Най-мащабният проект на Ерно, нейният magnum opus, e романът Les années („Годините“) от 2008 г., който попада в краткия списък на Международната награда „Букър“ през 2019 г. „Годините“ описват десетилетията след Втората световна война през призмата на живота на една жена. Разказът обаче е от първо лице множествено число и романът е наричан „първата колективна автобиография“. Очаква се „Годините“ да бъде публикуван на български до края на 2022 г. от издателство „Лист“ в превод на Валентина Бояджиева.

През 2016 г., в навечерието на движението #MeToo, Eрно публикува Mémoire de fille („Мемоарите на едно момиче“) – разказ за друга травма от младостта ѝ: как губи девствеността си в акт на границата между съгласието и принудата, докато е на летен лагер в Нормандия.

Сред творбите, върху които акцентира Шведската академия в представянето на Ерно, се откроява обаче липсата на едно ключово заглавие – Passion simple („Обикновена страст“) от 1992 г. Тъничката книжка разбунва страстите у френските читатели. Шведският превод излиза само година по-късно и придобива култов статус. Романът е публикуван и на български по същото време, но остава без отзвук у нас.

Краткият роман разказва за сексуалната връзка на разведената Ерно с по-млад женен мъж. Той е изпратен от източноевропейска държава на работа в Париж, харесва костюмите на „Ив Сен Лоран“, вратовръзките на „Черути“ и големите коли – и пие много, „нещо обичайно в източноевропейските страни“. Страстта пламва и угасва със заминаването на фаталния мъж през 1989–1990 г., времето на падането на Берлинската стена и ламбадата. Но епохата е само фонов шум, единствената реалност е вътрешната („Обикновена страст“, прев. от фр. Нона Стефанова, София: Прозорец, 1994):

От септември миналата година вече не правех нищо, само чаках, чаках един мъж да ми се обади и да дойде. Ходех в супермаркета, на кино, носех дрехи за гладене, четях, поправях писмени работи, вършех всичко точно както преди, но ако нямах старите навици, изпълнението на тези действия щеше да ми бъде невъзможно без някакво невероятно усилие. Особено когато говорех, имах чувството, че живея по инерция. Думите, изреченията, дори смехът се оформяха в устата ми без истинското участие на волята. Впрочем за тогавашните ми постъпки, за филмите, които съм гледала, за хората, с които съм се срещала, ми е останал само смътен спомен.

Френските читатели са развълнувани от моралния аспект на книгата, а някои я възприемат като унижение на жената, разказва Ерно пред Шведското радио през 1998 г. Любителките на любовни романи са разочаровани от отсъствието на поезия, романтика и сексуални подробности. Други смятат, че книгата описва нещата от живота такива, каквито са. Трети критикуват Ерно за пълната липса на свян, четвърти – че се държи недостойно за интелектуалка: слуша естрадни песни на Силви Вартан вместо класическа музика, купува си червило. Но читатели мъже се припознават в написаното от нея и са изненадани, че авторката е жена.

Списание „Мари Клер“ прави анкета дали книгата е феминистка, или не. Отговорът е „да“, защото мъжът е обект. „Обикновена страст“ е екранизирана през 2020 г. от френската режисьорка Даниел Арбид. Главните роли изпълняват Летисия Дош и руският балетист Сергей Полунин. Тези, които очакват сексуални подробности, този път няма да останат разочаровани.

Влиянието на Ерно върху по-младото поколение писатели

През последните десетилетия безстрастният автобиографичен стил на Ерно е намерил последователи. Шведската литературна критичка Улрика Милес нарича Ани Ерно „прамайка на автофиктивната вълна“:

Eрно има неколцина наследници в течението на автобиографичното писане, заляло през последното десетилетие особено Скандинавия, с автори като Рейчъл Куск, Вигдис Йорт, Карл Уве Кнаусгор. Това течение има свои представители и сред младите френски писатели, например Едуар Луи и Нина Бурауи, които имат набито око за ефекта на нисшия социален произход върху живота на индивида.

Реакциите в Швеция

Удостояването на Ерно с Нобелова награда бе прието радушно в Швеция, без да е голяма изненада. Във връзка с възродения интерес към книгите ѝ – в последните години бяха преиздадени ключовите творби на писателката, а през 2023 г. предстои да излезе шведският превод на най-новия ѝ роман Le jeune homme („Младият мъж“) – нейното име често се появява в медиите и беше на челните места в списъците на фаворитите за „Нобел“ на компаниите за залагания.

Автобиографичният есеистичен стил на Ерно улавя духа на времето, но всъщност доколко актуалните тенденции вълнуват Шведската академия, пита се литературната критичка Анина Рабе. Без съмнение Ани Ерно е достойна за „Нобел“, но все пак е интересно да се отчетат механизмите, издигнали я на литературния Олимп тъкмо сега, коментира критичката.

Други говорят без заобикалки. С избора на Ерно Шведската академия цели да остави годините на скандали зад себе си и да затвори главата, която бе принудена да отвори от движението #MeToo, смята Ханес Фосбу от културната редакция на Шведската телевизия.

Като „очакван, класически и популярен“ и „опит за прелъстяване на читателската публика“ определя избора Бьорн Виман от авторитетния шведски ежедневник „Дагенс Нюхетер“. За Виман изборът е дело на „новата“ Академия – половината от настоящите членове са избрани след 2018 г., като една трета са жени, най-голямото процентно съотношение в над 230-годишната история на институцията.

Улрика Милес смята, че от 2007 г. насам, когато „Нобел“ за литература получи Дорис Лесинг, „сенките на женското (нелегални аборти, сексуални посегателства, роли на любовница, разводи) са се нормализирали, женското се е приравнило с общочовешкото“.

Разбира се, има и не толкова възторжени гласове, които критикуват, че за пореден път е отличен писател, езикът на чиито творби е индоевропейски. А други намират разказа за борбата на една хетеросексуална жена да строши оковите на патриархата за… изтъркан и скучен.

Тази година Шведската академия насочи прожектора на славата към стойностна авторка, позната на ценителите на литературата в държавите с по-голям културен пазар, но почти анонимна у нас. Да, Ерно присъства с два превода на български и в задълбоченото интервю на Деница Банчева, но те са останали някак незабелязани. Да се надяваме, че Нобеловата награда ще ни помогне да я преоткрием.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Ани Ерно в предаването Pagina Dos по RTVE от май 2022 г. 

Източник

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/yordan-d-radichkov-interview/

Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016), „Двеста линейки на час“ (2018) и „Навалица! Или 25 часа в град София“ (2022). Последният беше отразен в рубриката „По буквите“ от Зорница Христова, която междувременно предложи Стефан Русинов да проведе разговор с автора. Според Стефан идеята ѝ е хрумнала, защото той е „сред малкото хора, които не уважават достатъчно собственото си време и са чели всичките споменати сборници“. Но аз подозирам, че е по-скоро заради невероятно задълбоченото му интервю с Йордан за „Нашето литературно предаване“ преди няколко години. 

„Дори ще ви оставя да се полигавите“, казах на Стефан, за да го убедя. И така двамата започват да водят този разговор по имейл, кореспонденцията продължава десетина дни и ето го резултата. Не познах, не са се полигавили. Преди всичко защото отвъд „дрънкането“ и привидния небрежен келешлък тези двама млади и талантливи хора на словото могат да бъдат много, много сериозни. А и „думите никога не са маловажни“, както казва Йордан в интервюто.

Ан Фам

Click to view slideshow.

Щом човек го поканят на интервю, изведнъж почва да му се струва, че има разни много важни неща за казване.

Щом човек го поканят на интервю, той мигновено започва да важничи. Ние с тебе хора ли сме и важничим ли, когато ни поканят на интервю? Естествено! Някой ни е обърнал внимание и искаме да се представим в най-чудесна светлина. Има и друг момент – форматът като че ли е такъв и често въпросите, които ни задават, сами по себе си важничат. Разбираш ли ме? Самите въпроси започват да се докарват пред самите себе си и да се превъзнасят. Често се стига дотам, че те настояват да бъде разбродирана самата материя на света и да се отговори на невъзможни неща – какво представлява човекът и какъв е смисълът на съществуването.

Забеляза ли как започнах и аз да важнича? И може би от тези натрупвания има едно такова разбиране, че задължително трябва да се каже нещо важно. Лично за себе си не смятам, че имам да кажа нещо твърде важно. Също така, освен да се чувства задължен да казва важни неща, интервюираният задължително трябва и да скромничи и кокетничи. И това може би е върхът на важниченeто. Защото и аз, и ти в момента се правим на много интересни, затова ти предлагам да спреш с глупостите и да караме по същество.

На тебе са ти поръчали (искам да подчертая тая дума, тъй като сам ти не си имал желание да си говорим, а са ти поръчали този разговор) да си говориш с мене, аз съм приел да си говорим. Затова сме длъжни, от уважeние към хората, които ще си загубят времето да четат нашите глупости (пак кокетничене и скромничене), да проведем един открит разговор, пък накрая ще стане ясно имали ли сме да кажем нещо важно!

И да завърша все пак с един цитат: „Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.“

Впрочем твоите разказвачи усилено избягват да важничат. Те често отбелязват с разбиране как хората са потънали в „някаква си тяхна работа“, допускат, че никой не иска да се занимава с техните или с които и да е чужди глупости, понякога им се струва, че сякаш никой не забелязва, че „не е сам в цялата тая работа“. Примирени са с липсата на интерес, съзнават маловажността на думите си, но въпреки това разказват, настояват да поглеждат извън себе си, извън „своята си работа“. За мен е важен този глас на разказвача, който не смята, че някой изобщо му дължи внимание. 

Не мисля, че бягат, не мисля, че избягват, просто знаят, че от подобна суета полза няма. Именно че може би притежават някакво разбиране за „цялата работа“, тоест разбирането, че хем сме сами, хем непрестанно сме заедно, хем не можем да настояваме някой да ни обърне внимание, когато всички заедно сме сами, и често ни е трудно да се справим с предизвикателствата и фрустрациите на собствения си живот. Как можем да настояваме за нещо от човека до нас, когато познаваме този човек и виждаме колко и на него му е трудно?

Не смятам и че са примирени, те просто виждат и разбират сложнотията на ежедневието, което всеки ден ни удря по муцуните и настоява да се борим с него. И не че думите им са маловажни, не че нашите думи са маловажни. Не мисля, че има маловажни думи. Има дрънкане със сигурност, но сами по себе си думите никога не са маловажни. И как да не продължават да разказват и да говорят, когато именно в разказването и говоренето се крие животът ни.

Виж, не се опитвам да важнича, опитвам се да ти отговоря конкретно точка по точка на въпросите, които засягаш. Но със сигурност никой нищо не ни дължи. Полага ни се нещо, когато съществува някаква транзакция. Предполагам, че ни се полага адекватно здравеопазване и така нататък. Но в човешките взаимоотношения може би е деградивно и даже опасно да се говори за нещо, което се дължи.

Това тяхно разбиране за „цялата работа“, този малко по-отдръпнат и по-висок поглед обаче не ги изключва от дереджето. Една от най-удовлетворителните (и подривните) особености на тяхната разказваческа настройка е, че за човешките слабости и абсурди говорят най-често в първо лице множествено число: „Ами да! Нима нашето съществуване не превъзхожда всички останали съществувания? Нима нашата работа не е по-спешна и не е по-важна! И нима ние не сме твърде интелигентни, за да се занимаваме с подобни тривиалности, като задръствания? Ама ако всички сме толкова интелигентни, че да не се занимаваме с подобни задръствания, защо всички сме се емнали в задръстването да правим още по-голямо задръстване?“

Да, не ги изключва, и нас не изключва. Можем ли да съществуваме изолирани от всичко, ама всичко, което е около нас? Можем ли да настояваме, че ще успеем да наредим една градина по средата на целия свят, който ври и кипи, и ще посадим в тази градина невъзможно красиви цветя? И наистина ли можем да повярваме, че каквито и огради да вдигаме около нашата градина, те никога няма да бъдат прескочени от никого и никога никой няма да посегне на нашите цветя, никой никога няма да ги откъсне и стъпче? И нима, когато това се случи, ние ще сме изненадани?

Предполагам, че можем да говорим безкрайно за настояването ни, че ние все някак ще сме си добре, независимо от всичко, което е около нас. Но то винаги ще е част от нас, то съществува вътре в нас също и може би нежеланието ни да го погледнем е от страх и чувство за немощ. Затова и на мен ми харесва, че героите винаги говорят в това лице и число, защото така ни напомнят, че ние всички сме такива, ние всички сме избродирани от безчетно много слабости, и макар да ни е неприятно да говорим за тях, струва ми се, че е по-добре да ги адресираме навреме. Ако не се погрижим за една рана навреме, тя само ще се задълбочи.

Както казва твоят персонаж Кларинета: „Сивотата на човека е тъжна работа.“ Може би това е причината разказвачите ти да не са склонни да поставят прибързани граници между себе си и другите, независимо дали живеят в просторна къща, или в малък апартамент, дали спят върху възглавница от гъши пух, или върху изрязан дунапрен – защото далеч по-важни от тези повърхностни признаци са сивотите, неподозираностите, подводните чудовища, които ни обединяват „в дълбините на нашите съзнания“. Ето още една „работа“, която някои от твоите разказвачи наблюдават внимателно – неведомите вътрешни светове. 

Тъжна работа е, естествено! Но е част от нас и ми се струва, че е хубаво да не забравяме това, когато имаме друг човек пред себе си. Струва ми се, че повечето ужасяващи явления, които ни заобикалят, са пряко свързани с тази сивота, с тази тъга и този страх. И ако се търси в дълбочина причината за подобни явления, именно там ще я намерим. Когато не обръщаме внимание на тези неприятности, които са толкова естествени, ние като че ли не обръщаме внимание на човека срещу нас. Ние така го пренебрегваме и така пренебрегваме и себе си. Не казвам, че трябва да заровим муцуна в дълбините на нашите съзнания (боже, само как звучи!), но се надявам да не оставаме слепи за тях.

Може би това е нещо, което само литературата може да прави, или поне може да прави доста добре – да осветява слепите ни петна, да се завира в мътните ни дълбини, да ни посочва реалността, която не виждаме. И най-важното – да ни напомня за възможността човешкото в нас да се изчерпи, опасността човек да се превърне във функция.

Дано не се превърнем в прости функции, прости дроби и прости числа и дано не гледаме на хората около нас като на функции, продавачи, шофьори и чистачи!

Снимки: © Йовко Ламбрев

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник