Tag Archives: Култура

„Хората са това, което трябва да преодолеем.“ Проектът „Дау“

Post Syndicated from Савина Петкова original https://toest.bg/dau-project/

Дау е прякорът на Нобеловия лауреат по квантова физика Лев Давидович Ландау (1908–1968) и причината неспециалисти да знаят неговото име е провокативният гигантски проект на съвременния руски режисьор Иля Хржановски.

392 000 прослушвания, 40 000 костюма, 12 000 кв.м снимачна площадка (най-голямата в Европа), 400 герои, 10 000 статисти, 40 месеца снимачно време, 700 часа записи на лента, 14 филма.

Първите неща, които човек разбира за „Дау“, се измерват в числа, и то зашеметяващи. Това изброяване неслучайно краси първата страница на брошурата, която се раздава на журналистите преди премиерата на „Дау. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Филмът е част от престижната официална селекция на кинофестивала и впоследствие печели „Сребърна мечка“ за операторско майсторство.

Залогът в огромните размери, заключени в тези безглаголни изброявания, е за величие, за монументалност, за невъзможна забрава, а проблемът на подобни грандомански мултимедийни проекти е тъкмо в риска те да се сгънат сами в собствената си претенция.

Проектът отбелязва началото си през 2007 г., като в най-ранната си фаза представлява биографична екранизация за самия Ландау. В процеса на кастинг обаче (който се извършва повсеместно из цяла Русия) идеята на режисьора се разраства до интердисциплинарен микс от кино, научна дейност, пърформанс, духовни търсения, експериментални подходи към литературата и архитектурата. Така през 2009 г. украинският град Харков става дом на Института „Дау“, който представлява филигранна реплика на съветски научни институти от периода 1938–1968 г.

Екипът на Хржановски построява тази снимачна площадка, която става местожилище на стотици, приели „ролята“ на съветски граждани. Мястото се превръща в капсула на времето, която поддържа над десетилетие илюзията за живота „там и тогава“, като мнозина от обитателите са избирани по съветското им минало – бивши агенти на КГБ „стават“ отново агенти, учени „играят“ физици. За повечето „герои“ времето е спряло и единственото, което се изисква от тях, е години наред да живеят, сякаш са в миналото на Съветския съюз.

Точна информация за това как се е осъществявал режисьорският контрол върху „влизането“ и „излизането“ от роли, не се предоставя. Всъщност всички участници са подписали споразумения за конфиденциалност и екипът даде първите си (и оттам насетне спорадични) интервюта едва през 2011 г. Малцина са журналистите, имали привилегията да се докоснат лично до света на „Дау“, но всички отбелязват, че консистентността на този „отминал“ свят е строго охранявана (думи като CGI, Google и пр. са забранени в института и намесването на външния свят води до парични глоби).

Рязкото откъсване от хронотопа на настоящето на пръв поглед предоставя възможност за пълно потапяне и опознаване на травматичното минало отвътре, което пък би могло да даде възможност за задълбочена критика на това минало.

Този похват в киното може да изглежда обоснован, но теорията и практиката в проекта „Дау“ се разминават по няколко, при това етично проблемни начина.

На първо място, всеобхватността на творбата размива границите между реалност и фикция. Това, разбира се, е позната провокация, на която разчита съвременното изкуство, особено в неговите хибридни форми – между художественост и документалистика или между различни медиуми, които позволяват участие на публиката. Изобщо, идеята е трансгресивна. Зад всеки акт на посочване на границите с оглед на тяхното преминаване стои някакъв тип бунт. Така залогът от естетически се превръща и в политически, а изкуството граничи с идеология.

Дотук добре, проектът на Хржановски е преди всичко предизвикателство. Провокативно е и сдържането на информация, както и всички недомлъвки, които мистифицират процеса на работа: не е ясно дали е имало сценарий, каква е била ролята на режисьора изобщо, нито дали участниците е трябвало да импровизират – и тук нещата придобиват по-заплашителни краски.

На второ място, когато изходната точка на филмите (като финален резултат на проекта) е работата с непосредственото – с хора, които не са актьори, с реалния им живот вместо със сценарий, – тогава езикът, с който си служим, за да описваме творбата, не може да остане същият, удобен и конвенционален. Затова и ще става дума за термини в кавички: „герои“, „наратив“, „сюжет“, „символ“ – защото заявката за всеобемаща реалност анулира претенцията за художествена измислица, която приютява отработения набор от термини.

Езикът на критиката служи за медиатор между изкуството и света, но в случая с „Дау“ това се оказва нефункционално.

Немалко кинокритици обявиха публично, че традиционната форма на филмовата рецензия не може да обхване нито „Дау. Наташа“, нито 6-часовия „Дау. Дегенерация“, който също беше показан в Берлин. Още повече когато се вземе предвид определен набор от условия по работата върху продукцията – например спонсорството от руския олигарх Сергей Адониев, увисващите без отговор въпроси около бюджета и 12-годишните трудови договори на участниците, безкрайното количество алкохол, което „героите“ консумират във филмите, – идеята за колаборация и екипна работа остава под въпрос. Когато границите са размити, а Хржановски изрично държи на това, думите, с които боравим, за да опишем положението, трябва да са точни, ясни и недвусмислени.

Режисьорът от своя страна дава пример за обратното. В дискусия на живо с журналистката Дана Линсен и млади участници в академията Berlinale Talents Хржановски не се посвени да си послужи с уклончиви изрази, към които прибягваше при всеки директен въпрос относно #MeToo и отговорността на твореца към уязвимостта на екипа си – изрази като „опасна игра“, „трудно е“, „нужно е побутване“ или „(желание) да се отиде отвъд живия живот“. Подобна абдикация от творческа отговорност личи още в статията на бивша продуцентка от екипа на проекта Албина Ковальова, която повдига изключително важните въпроси за насилието не само спрямо жените, които понасят истински сексуален тормоз и изнасилвания, но и спрямо по-уязвимите групи – като  бебета (въпрос, по който скоро се повдигнаха и правни обвинения) и хора с увреждания, както и спрямо животни (да, има убийства на екрана).

Опитът за извикване на истински емоции, които не са изиграни от професионални актьори, е честа практика в киноиндустрията, но е важно да се запитаме с каква цел. Разбира се, изкуството като поле на красивото, на естетическите съждения, както знаем от Имануел Кант, следва да бъде описвано по критерия „целесъобразност без цел“, но дали това означава да изрежем етическия въпрос?

В традиционните, далеч по-скромни кинопродукции дори интеракциите между непрофесионални актьори да останат непосредствени (без сценарий, импровизирани), околната среда трябва да бъде контролирана. Примери за това могат да бъдат консултанти психолози зад кулисите, симулиран секс или имитация на опияняващи субстанции. „Дау“ изобилства както с несимулиран секс, така и с изблици на насилие и реки от алкохол. На въпроса на Линсен дали е имало психолози, ангажирани с психичното състояние на „актьорите“, Хржановски отвръща с въпрос:

„А какво изобщо означава някой да е психолог?“

С подобни приплъзвания между естетическото и етическото „Дау“ заявява претенцията си да създаде друг свят. Но за Хржановски не е достатъчно това да бъде паралелен свят на художествената измислица, напротив – неговият подход приляга повече на социален експеримент, отколкото на филмова продукция (заглавия като „Апокалипсис Дау“ и „Сталинисткото шоу на Труман се роят, сравненията със Станфордския затворнически експеримент – също). Това е експеримент, който изследва упражняването на контрол и разпускането му, а съдържанието на този свят сякаш няма значение.

Визуализацията на подобни динамики може (и е добре) да достигне висок „шок фактор“, а претенцията за критически поглед към миналото може да отмие всеки срам. Все пак, ако обвивката ти е етически провокативна, а съдържанието ти е свързано с травматичното минало на ХХ век, кой пръв би хвърлил камък срещу старателното изследване на тези травми?

Нали „така е било тогава“…

Важно е обаче да не отпада въпросът за съдържанието, макар и фо̀рмата му да изглежда безпроблемна. Филмите, които понастоящем са достъпни онлайн за всеки платежоспособен зрител, са естетически издържани – заснети са с вниманието на търсеща, динамична камера „от ръка“, която се врязва в най-интимните моменти на „героите“, цветовете са стерилни и носталгични, а монтажът поддържа ангажиращ ритъм, независимо от дължината на конкретния филм (забележително, шестте часа на „Дау. Дегенерация“ са привлекателно уютни).

И все пак, противно на идеите за автономността на творбата, в този случай контекстът е от ключово значение. Границата, която разделя изкуството от реалността, тук разделя симулирания допир от изнасилването, боята от кръвта. В пресконференцията след „Дау. Наташа“ обаче режисьорът изрази възмущението си от журналистите, които „се опитват да бъдат по-морални от хората, които са взели участие в проекта“. В свят, в който (сякаш типично по руски) няма истина, а истини, всичко може да бъде истинно. Подобни техники за дезинформация, скептицизъм и мистификация в случая работят в полза на маркетинг стратегията на проекта.

„Дау“ е капан, в който попадаме, пише Стефан Гончаров в рецензията си от Берлинале. „На практика руснакът просто се опитва да шокира и/или респектира зрителя, който или бива отвратен от порнографията и изтезанията (на прожекцията киносалонът доста се поизпразни), или занемява пред ужаса на мрачната сталинска действителност и изпада в телешки възторг от титаничните размери и грандиозни претенции…“

Освен това „Дау“ е 14 филма и хиляди квадратни метри изкуствен свят, разрушен до основи. „Дау“ е още хиляди хора, върнати в живота им след години назаем. „Дау“ е и разфасовани животни, Марина Абрамович в няколко кадъра, руски космизъм и проекции за дълголетието на СССР след 2020 г.

В невротичното търсене на историческа правдивост и репродукция личи парадоксалната истина за отношенията абстрактно–конкретно и реалност–фикция. В стремежа към съвършена имитация вече се роят абстракции. Затова и проблемът с всичките числа, с които Хржановски се гордее, е, че разпръскват авторовата отговорност в абстрактна колективност и колкото по-големи са числата, толкова по-трудно измерима е тя. Хвалбата с хилядите (герои, квадратни метри, аналогови ленти) отмества позицията на единицата на почти не-обходимо разстояние – но човешкият живот е тъкмо това едно, което остава етически необходимо.

Заглавна снимка: Кадър от филмовия проект „Дау“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бонфоа, Песоа, Янева-Табакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bonnefoy-pessoa-yaneva-tabakova/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Изкорубените дъски“ от Ив Бонфоа

превод Благовест Петров, София: изд. „Фрост“, 2020

Надигам се, виждам,
че лодката ни се е преобърнала през нощта.
Огънят – почти изгаснал.
С един замах на веслото студът избутва небето.

 

Между 1943 и 1947 г. Ив Бонфоа (1923–2016) принадлежи на сюрреализма и на приятелството си с Андре Бретон. На 24-годишна възраст обаче младият творец слага началото на свой собствен път в осмислянето на мита и изкуството, невидим път между образованието по математика и потребността от философия – и една от спирките му е през 1981 г., когато наследява от Ролан Барт мястото му в Колеж дьо Франс и оглавява Катедрата по сравнителна поетика.

Името на Бонфоа, прочее, е свързвано с най-престижните университети в света. Той е автор на монографии върху Гоя, Леопарди, Бодлер, Рембо, Миро, Джакомети. Превеждал е Шекспир, Петрарка, Кийтс, Йейтс, както и своите приятели Сеферис и Целан, с когото пет години издава списание. Книгата му „Движение и неподвижност на Дув“ (1953) e приемана за знаково постижение във френската поезия от втората половина на ХХ век. У нас Бонфоа е познат предимно със свои есета, поезия и проза, преведени от Николай Кънчев.

Тези дни открих у Джон Милтън израза „нарастване на истината“. У Бонфоа истината нараства до красота. Това е изразено категорично, за разлика от деликатните внушения в стихотворенията му. Красотата също нараства до истина – в онези най-трагични мигове на нашето съществуване, в които сме най-близо до детството, но и до удивлението дали наистина съществуваме. Има ли ни, или ни няма тук, сега…

Могъщ поет, много изискан и приглушен. Поезията му се лее на широки вълни, почти безмълвна. Всички интерпретации се плъзват, ненужни, по нея. А Бонфоа лежи на изкорубеното дъно на лодката.

„Песоа Фернандо“ от Фернандо Песоа

подбор и превод от португалски Румен Стоянов, София: изд. „Огледало“, 2019

Пристанът е изпълнен с люде, виждащи ме да потеглям.
Но пристанът е мойто връщане и аз кораба изпълвам –
А корабът е покой, ковчег и гроб –
И аз не знам какво съм, ибо не съм там…

 

„Ибо“ значи „защото“. Песоа умира на 47 години. Годината е 1935-та. Приживе, през 1934 г., той публикува само една книга. Модернистът става известен, световноизвестен, чувствително по-късно. Подписва произведенията си с над 70 хетеронима. Незначителна част от неговото творчество излиза под собственото му име. Това обяснява и заглавието на тома, съставен и преведен от легендарния Румен Стоянов (пресъздал „Сто години самота“ на български). У нас португалският гений е познат в преводите на Даринка Кирчева, Георги Мицков, Владимир Сабоурин… Постепенно се трупат и представителни изследвания на феноменалното му литературно наследство.

Песоа на Румен Стоянов е по-особен случай. В сборника лисабонският преводач на търговска кореспонденция понякога се изразява като недодялан и отруден селянин от Драганово, откъдето е родом не само преводачът Стоянов, но и да речем, Асен Разцветников. Поне на мен това ми е много симпатично. Сигурен съм, че и Песоа би бил доволен от такова решение – в него живеят твърде много Азове и той би се запознал с още човеци в самия себе си, древни и съвременни. Много бих искал и да подслушам разговор между Песоа и Уитман, в който обсъждат какво означава да възпяваш себе си – и да си всички…

Но едно стихотворение без заглавие буквално ме разсипа:

Маската свалих и в огледало се видях…
Бе детето преди години…
Не бях се никак променил…

Това е то предимството да свалиш маската.
Човек е винаги детето,
Миналото, било и оставащо,
Детето.

Маската свалих и пак я турих.
Така е по-добре.
Така съм маската.

И се връщам към личността, сякаш съм начална спирка.

 

Чета това стихотворение, писано през 1934 г., сега, по време на пандемията – когато при среща от нужната дистанция мои много близки приятели внезапно свалиха маските си. Това не е метафора, като у самотника Песоа. И ми се стори израз на небивало доверие, мъничко неприлично, ужасяващо интимно.

Каква ли маска би носил днес в Лисабон Песоа? Щеше ли изобщо да носи маска? Освен маската на поезията, разбира се, маска от искреност.

„Сувенири“ от Мила Янева-Табакова 

самиздат, 2020

Това е първата авторска книга на Мила, но ние познаваме обичта ѝ към морето и от по-късната ѝ работа по илюстрациите за „Пук“ на Валери Петров. Споменавам големия поет неслучайно – помним от приказката:

Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен, назовава
със името „бисер“…

Мила е на морето, някъде далеч на юг. Наблюдава внимателно случките на местните хора. Случките на летовниците. И как техните мигове се превръщат в изповедни бисери, много по-красиви от материалните сувенири, които ще отнесем от Синеморец в София или в Брюксел. Защото след месеци и години споменът продължава да пламти, както пламти кожата сега – и болката още е потайна.

Покрай магазинчето за сувенири на Мила минават много истории. Хора-истории. Дълбоки и без претенции. Без връзка помежду си. Свещеник помага повече като барман. Минава бивш затворник, минава ромска фамилия на път към „Варненско лято“. Куче се оплаква. И още – все непосредствени истории, които са на ръба на анекдота, но не се превръщат в анекдот.

Какво е „Сувенири“? Комикс? Картинна книга? Визуален дневник? Сценарий, ангажирал приятели като актьори? Не вярвам и Мила да знае. Тук няма драматични истории. Всичко е в инфрачервени лъчи, невидими за неподготвеното човешко око.

А чувствителната художничка фиксира точно раждането на спомена, разрастването на неговата неуловимост.



Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тук ще се танцува!

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/spisanie-za-tants-interview/

Излезе вторият брой на „Списание за танц“ – годишно издание за балет, съвременен танц и пърформанс и танцова култура, публикувано от Фондация „Брейн Стор Проджект“ и Сдружение „Номад Денс Академи България“. Списанието е инициирано от фестивала „Антистатик“. Негов главен редактор е Ангелина Георгиева. Освен с нея, Марин Бодаков разговаря и с двама от редакционния съвет на списанието – Стефан А. Щерев и Ива Свещарова, а при последния въпрос се включва и Ина Дублекова, която отговаря за комуникацията на начинанието.


Да започнем така: какви са за вас границите на танца? Вашата представа за него с кои други представи се среща – а и с кои се разделя?

Ангелина Георгиева: Опитвам се да държа възприятията си отворени и да оставям на артистичната практика да определя или разширява границите на танца. В този смисъл границите на танца като че ли съществуват най-вече в предварителните представи за него.

Стефан А. Щерев: Вече мина достатъчно време от институционалното, публичното и професионалното възприемане на танца, за да можем да погледнем към „границата“. Доскоро тя беше трудно прекосима и строго охранявана, но днес танцът като че ли има свое шенгенско пространство. Свободно преминаване от една дисциплина в друга, преливане с други изкуства, резки скокове в конвенцията и разбирането за тялото и словото естетическите заемки го доказват.

Музиката и нейното влияние върху танца също не подлежат на гранична проверка. Границите все още са ментални. Представите за това какво е „днес“, са малко или много отразени в танца. Големите идеи не предполагат малки стъпки. Ако представите ни преминават отвъд тези граници, означава, че „днес“ се случва на сцената „сега“.

Ива Свещарова: Танцът борави само с границите на стриктно хореографираните движения, където виртуозно трябва да се премине от движение А до движение Б. Извън тази стриктност танцът не ми поставя граници, а по-скоро слива очертания и интегрира различни естетики, за да формира свой език.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Днес медийната среда търпи бързи трансформации. Списанията на хартия вървят към залез. И изведнъж за нас, външните на танца хора, се появява „Списание за танц“. При това луксозно, без да е по какъвто и да било начин лайфстайл. Защо? Какви дефицити ще компенсирате със списанието? Каква е за Вас оптималната пропорция между образование и забавление в един брой? Пропорцията между свои и преводни текстове?

Ангелина: Дали основният дефицит, който се стремим да компенсираме именно през този облик на списанието, не е на, общо казано, нормалност? Културната среда и публиките заслужават съвременно изглеждащи издания, които привличат вниманието – както с темите и текстовете, така и с пълноценно визуално съдържание. Трябва да се признае, че успяваме да изглеждаме донякъде луксозни благодарение на международното съфинансиране. И на нашата взискателна и вдъхновена графична дизайнерка Теодора Симова.

Най-очевидният дефицит, който се стремим да запълним, е досегашната липса у нас на самостоятелна медия за танц. Ефимерен и нетраен по своята природа, на хартия той получава обособено пространство и по-устойчива форма за споделяне и осмисляне; оставя по-трайни и проследими дири.

Разбира се, тук се намесват и много други нива, засягащи мисията и политиката на изданието. То се стреми да провокира по-активен интерес към танца в разнообразието от неговите проявления и да го изведе от сравнително маргиналната позиция, в която се намира. Образователният аспект е важен, доколкото обръщаме внимание на слабо разисквани теми от историята и съвремието на танцовото изкуство, като същевременно задаваме по-широка перспектива за неговото възприемане. Забавлението, надявам се, ще идва от удоволствието от четенето, от усещането за лични открития и провокации у читателите, от разпознаването или промяната на личната гледна точка.

Много ни е важно списанието да отразява глобалната свързаност и обмен, в които танцовото изкуство и култура функционират днес. Това означава българската сцена да се отразява наред с международната. В крайна сметка и зрителите вече могат по-редовно да гледат гостуващи международни продукции, самите те пътуват и гледат представления по света.

Разчитаме основно на текстове от български автори, за да развиваме писането за танц, но и каним чужди автори да пишат за нас по актуални процеси, идеи, изследвания. Стремим се препубликуваните преводни статии да са заслужаващи си изключения – така е например в рубриката „Антология“, в която за първи път се представят на български значими текстове, бележещи различни етапи от историята на танца.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как си представяте добрия читател на „Списание за танц“? В каква степен съвпадат авторите и читателите? И в каква степен „произвеждате“ читателя си? В кои пунктове трябва да се разминат академичното и журналистическото писане за танца?

Ангелина: Списанието е замислено да се обръща към разнообразен кръг от читатели и разчита на тяхното любопитство или направо да го произведе. В идеалния случай си представям как някой си е взел брой заради интервю с интересен за него балетмайстор или съвременен артист, но покрай този текст се зачита и в другите материали и решава следващия път да отиде на досега непознато му представление. От теоретичните статии той добива едно по-дълбоко разбиране по различни въпроси около танцовото изкуство, рубриката „Антология“ го заинтригува за близката история на танца и т.н.

Във втория брой директно се обръщаме и към представители на различни изкуства, които също са важна и интересна публика, която се надявам дълготрайно да спечелим като читатели, като зрители, а защо не и като сътрудници. Вярвам и че авторите, както и представените артисти, привличат читатели сред своите кръгове.

В едно специализирано издание, ориентирано към разнородна аудитория, т.нар. академично и журналистическо писане са с по-размити очертания. Не можем за основните си теми да не черпим от танцовите изследвания, но с амбицията да ги направим достъпни, за да се формира критична маса. Залагаме и на задълбоченото журналистическо писане в неговото разнообразие – интервюта, профили, проблемни статии и пр. То има по-информативен и публицистичен характер. Танцовата критика се захранва и от двата вида писане.

Стефан: Аз бих искал да си представя лошия читател – нетърсещия, неинтересуващия се, безразличен към темите на списанието, фокусиран в ежедневните си проблеми. Лошият читател е амбициозна задача – ние не знаем кое би го заинтригувало, но всеки прочетен ред ще е извървян път. Авторите ни определено поставят висока летва и от това със сигурност не бихме отстъпили в името на някакво „разширяване на аудиторията“. Мисля, че балансът между академичното и журналистическото писане е намерен в „Списание за танц“, и адресираме текстовете към разнообразен читателски профил.

Ива: „Списание за танц“ е отворено пространство за различен читателски профил. Не търсим „белия лебед“, нито „черния“. Ценно за това книжно тяло е неговата среща както с професионална и любителска аудитория, така и с читатели, които биха открили нови територии на своите интереси. Свободното сърфиране из страниците би довело до разтваряне на мисловен диалог между читателя и автора, който не е задължително да приключи с единомислие.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Как се пише за танц, как да се пише за танц – „изкуството, на което трябва да му бъде позволено да оставя без думи“, както казва Мортен Шпонгберг в интервю пред списанието? Същият танцов мислител казва, че критиката не е вътрешноприсъща на изкуството… Вие какви дискусии искате да провокирате – и в крайна сметка какви промени в българското пространство за танц? В представата ни за тялото изобщо?

Ангелина: В момента в български контекст липсва последователно обучение по критическо писане за танц. То е оставено на индивидуалния интерес и усилия на отделни хора, но затова пък е и особено автентично. Няма, а и не е необходимо да има точна рецепта за това как се пише за танц. В трудния жанр на рецензии за спектакли каним автори с най-различна подготовка, които имат интересно мислене и поглед – във втория брой те са театроведи, балетист, театрален режисьор, драматург и философ, които имат усет, висока степен на информираност, натрупан опит в гледането на танц и са развили грамотност, обострени възприятия и рефлексивност спрямо естетиката на танцовото представление – като че ли най-важните предпоставки за издържано критическо писане.

Етосът на списанието е да дава пространство за разнообразни естетически пристрастия и да развива толерантност към тяхното различие. Заради силната класическа традиция в танца и младата му съвременност, възприятията за него продължават да клонят към нормативност. Ние се стремим да поставяме под въпрос установените представи и именно тях да дискутираме. В това число са и политиките за представяне на тялото. Застъпваме се за творческата и интелектуална свобода като основа на обединяване на една сравнително фрагментарна сцена и общност.

Стефан: Няма дискусия, която да не доведе до повишаване на градуса, а оттам и до качествени промени в материала, който е замесен. Критическата рефлексия е необходимият „нагревател“ на дискусиите за артистичните практики навсякъде, ние не правим изключение. Промяната в българското пространство е засечена от лакмус. Предстои да бъде измерена. Но за това трябва натрупване на по-сериозна база за изследване. Повече представления, сътрудничества, повече съдържание.

Ива: Писането, както и говоренето за танц са като микроскопично изследване. Навлизането в материята му изисква увеличаване на неговите компоненти, за да се уловят диаграмата на движението и трансформиращите се образи на тялото. Ефимерността на случването му е критичната точка, която създава трудността да бъде артикулирано в думи това, което протича в едно танцово представление. Дискусиите се определят от естетическите промени, които въвежда танцът в местен и глобален контекст. Българското пространство за танц е все още крехко поради множество забавени процеси и трудности, с които артистите редовно трябва да се справят. Това изначално поставя сцената да функционира на забавен ход.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Кои са журналистическите удари на досегашните два броя? Като писател аз веднага бих посочил есето на Зейди Смит какво поучително за работата на писателите има в танца… Но Вие с какво се гордеете?

Ангелина: Най-важното е да се открият точните теми, към които да привлечем внимание и които улавят някаква актуалност, поставят я в историческа перспектива и най-вече имат потенциала да разместят пластове във възприятията за танца като част от изкуствата, културата и живота. Смея да мисля, че подходът към темите в първия брой – „красотата в танца“, както и във втория брой – „танцът и другите изкуства“, съдържат такъв потенциал.

Изпитвам удовлетворение от оригиналните интервюта на български автори със значими фигури от международната сцена. От една страна, те дават видимост на едно протичащо във вътрешните среди общуване, а от друга – подсилват свързаността на българската и световната сцена.

Азбучно правило е, че едно издание има бъдеще, ако към него има доверие. Радвам се, че в първия брой спечелихме доверието на редица артисти от България и света да участват в своеобразна анкета за красотата в танца, а във втория брой Мила Искренова прие поканата да отговори на един своеобразен хореографски въпросник, който има голяма стойност и за изследователите, и за публиката.

Иска ми се да вярвам, че с рубриката „Антология“ подтикваме към колекционирането на списанието, като за първи път публикуваме внимателно подбрани текстове, христоматийни за (на този етап) западната история на танца. В „Традиции“ пък се стремим да хвърлим светлина върху слабо познати страни на миналото в българския танц.

Из „Списание за танц“, брой 2/2020

Салоните сега са празни и не е съвсем ясно кога отново ще наблюдаваме танцовото изкуство на живо. Как тази доскоро немислима ситуация ще мине през „Списание за танц“?

Стефан: Ще премине. Още не знам как.

Ива: Предполагам, че ще се проследи ехото на празнотата, която скова жизнените артерии на целия свят, и последиците му.

Ина Дублекова: Сякаш все още не искаме да можем да отговорим на този въпрос. Разбира се, че вече мислим в тази посока и преминаване ще има, но ни се струва, че покрай ситуацията с пандемията изпъкна едно очакване изкуството и културата да бъдат много реактивни, мигновено да „отразяват“ големите обществени кризи.

Може би това е свързано с разрастването в съвремието ни на новинарската логика, която диктува пръв да съобщиш всяко нещо, съчетана с рефлексите, които социалните мрежи ни създават – а именно да стриймваме директно на живо онова, което е пред очите ни. Но всъщност това води до изкривяване, губи се дълбочината на осмислянето на едно такова събитие, което не е нещо еднократно, а процес. И всеки процес изисква да бъде наблюдаван, да се проследи по-дълъг сегмент от него и едва тогава, когато има какво да се каже, да се говори. Затова засега избираме да сме внимателни зрители, което да ни позволи да сме пълноценни коментатори в бъдеще.

Ангелина: Действително в момента сме в позиция на изчакване. Важно е какво ще се случи есента. Изпълнителските изкуства, в това число и танцовото, са особено засегнати от необходимите мерки в ситуация на пандемия. В танцовите представления, особено при големите ансамблови спектакли, трудно може да се спазва физическа дистанция, за да се осигури безопасността на изпълнителите. Трябва да видим какви мерки ще се въведат оттук нататък и какво ще е тяхното отражение върху културните пространства, върху творческия процес, естетиката на спектаклите и срещата им със зрителите. Нашата роля е да осмисляме – разбира се, във възможностите на мисловния ни хоризонт, който реалността в момента жестоко предизвиква.

Ангелина Георгиева e доктор по театрознание, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и автор на критически статии, съорганизатор и сътрудник на редица инициативи в полето на съвременните изпълнителски изкуства.

Стефан Щерев е артист и продуцент, организатор на редица събития в съвременното изкуство.

Ива Свещарова работи като артист на свободна практика, съосновател и съорганизатор на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Ина Дублекова е експерт с опит в управлението на комуникацията на разнородни събития в сферата на сценичните изкуства и съвременната култура, както и автор на текстове за български и международни издания за изкуство.

Заглавна снимка: © Теодора Симова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор с Георги Господинов малко преди шест вечерта

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/georgi-gospodinov-vremeubezhishte-interview/

Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Меланхолия“? Спомняте ли си онази студена, синкаво-златиста, не съвсем реална светлина, която струи от екрана и създава усещане за катастрофичност? През подобен филтър продължих да виждам света много часове след като затворих последната страница от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“ – мрачна и безкомпромисна книга. В нея любимото на писателя следобедно слънце прехожда в тревожен сумрак, а остатъчната светлина е оскъдна и насъщна, крехко оръдие за оцеляване.

Ако перифразирам един от любимите си моменти в романа, светлината ни се дава като че ли, на първо място, за да пропъждаме зверовете, чудовищата, всичко онова, което изригва от мрака на приспания разум. Именно от тази зона на тревожност излиза и първият ми въпрос към Георги Господинов, позоваващ се на негово предишно заглавие – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“.


Колко е часът в романа „Времеубежище“? Не наближава ли 6? Има ли още време и място за надежда?

Часът винаги е 6 без 5. Като стане 6, няма да можем да го коментираме. Първият ден на апокалипсиса е обречен да остане вън от медиите, което е хубава ирония. И струва ми се, едно четене и с ирония би могло да ни спаси от известна претенция. Доста от прочелите вече романа ми казаха, че са се смели много на отделни части. Та така, апокалипсисът може да е и доста смешен понякога.

Един стар твой „познайник“, Гаустин – герой, с когото си заедно от много години и много страници, – се завръща във „Времеубежище“ доста променен. Вече не е съвсем лесно да му симпатизираме… И разказвачът е сякаш объркан, накърнен, поставен пред изпитание, за което бягството в миналото като че ли не е решение. Питаме се, опитваме се да си припомним дали сме получили някакво предупреждение за този обрат в предишните ти книги. Или нещо се е случило в света извън литературната хартия? Откъде идва Гаустин в новия ти роман? Какво се е случило в света му, в нашия свят?

Всъщност Гаустин се появи за първи път като автор на епиграф към стихотворение в „Черешата на един народ“. Написах три стиха, които нито можех да продължа, нито ми стояха някак в моето писане, бяха като от друго време. Тогава реших да останат като епиграф и съчиних Гаустин, който да ги подпише. Един ден пред Народната библиотека видях проф. Богданов, който излизаше оттам и тръгна към мен. „Не открих такъв Гаустин от ХIII век – каза той, – цял следобед съм го търсил“. Беше много хубаво и разбрах, че Гаустин се е родил. После той мина в разказите, в „Естествен роман“ го нямаше, прескочи направо във „Физика на тъгата“ като леко страничен герой. Във „Времеубежище“ взема нещата в свои ръце.

Всъщност той винаги е бил леко странен и отместен във времето. Непринадлежащ е думата, която го описва най-добре. Такива хора никога не са съвсем топли. И все пак „Физика на тъгата“ е мястото, в което леко демоничното у него започна да се проявява. Последната среща с Гаустин в предишния роман е, когато разказвачът го вижда на едно летище, облечен в бяло шейсетарско поло с вдигната яка и четящ „Тайм“ от 1968-ма. Гаустин тогава не разпознава приятеля си. Това е първият знак. Във „Времеубежище“ Гаустин ще се появи тъкмо с това поло и списанията от 68-ма. Като всеки човек с обсесия, в него дреме чудовище. Но смея да кажа, че през цялото време той се бори с това и в повечето случаи успява да го овладее. За разлика от капитан Ахав в „Моби Дик“, Гаустин е движен от добро намерение поне до средата на книгата. Да направиш от миналото дом, в който губещите памет се чувстват в синхрон с времето, което тече в тях – това е началната идея.

Но във „Времеубежище“ се появява и един друг герой, повече трикстер, или обърнат двойник на Гаустин – Демби. Дилърът на минало. Него познавам по-отблизо. Гаустин е в някакъв смисъл надвременен, чезнещ непрекъснато, не можеш да бъдеш истински приятел с него. В този смисъл на част от въпроса ти – зад него не стои опитът ми с колеги и читатели. В самото начало негов далечен прототип беше човек, който все така продължавам да обичам. Демби е друг, тук има реални хора, с него можеш и да си приятел, ако му простиш номерата.

А можеш ли наистина да простиш номерата на „приятел“ като Демби? Имам усещането, че в този „лес тъмен“, в който разказвачът (в известна степен протагонист на автора) стъпка по стъпка навлиза, няма вълшебни помощници, а по-скоро лъжегерои, лъжливи претенденти. Неслучайно накрая разказвачът и главен герой в романа е сам с остатъка думи и световете, капсулирани в тях. Но тези светове имат все по-малко общо с настоящия, с бъдещите.

Много хубаво го казваш, може би накрая вълшебните помощници се оказват лъжливи или това е смъртта на вълшебните помощници. Но и двамата, Гаустин и Демби, са били невинни някога. Всички сме били невинни някога. Когато имаш споделено минало с някого, е много трудно – поне за мен, поне за разказвача – да се разделиш с тези хора. Защото разделяш минало, живи отрязъци от време. „Миналото се свири само на четири ръце, единствено на четири ръце.“ И в някакъв смисъл Гаустин и Демби помагат в това изсвирване на миналото.

Клиниките за минало – метафори за несправянето ни във и със настоящето, но и за изтощения ни и инертен захват на личните и общите ни истории и биографии. Ако и в романа да са дистопични конструкти, струва ми се, че в едно близко бъдеще тези клиники са неизбежни. 2020-та е трудна година за целия свят. Какво би променил, за да се връщат хората от бъдещето в тази част от своето минало без страх и тревога? Изобщо какво променят писателите в света?

Твърде скоро съвсем няма да са метафори. Подобен вид клиники, без да се наричат така и не в такава степен посветени на миналото, започват да се появяват. Психиатър, който отива на работа с ретро мотор, изведнъж забелязва, че неговите пациенти с проблеми с паметта започват да се въртят около мотора и оживено да си спомнят някакви неща, свързани с този модел и с времето, от което е. Подобни случаи се описват все по-често в последните години. Гаустин развива, уголемява тази идея до цели денонощни места за минало, изградени в дадено десетилетие, после до градове, докато се стигне до държавите на миналото.

Мисля, че е само въпрос на време да имаме скоро цели градове в 1968-ма, да речем, или в 50-те години на миналия век, където ще започнат да приемат не само пациенти с деменция и алцхаймер, а и хора, отчаяни от настоящето. Докато Гаустин правеше това, още не подозирахме за бъдещата пандемия. Сега вирусът, струва ми се, съвсем ще спеши ситуацията. И този роман, който е уж леко дистопичен, ще трябва да се чете като реалистичен. Ние вече сме в миналото.

Инсталацията FUTURE CANCELLED на Георги Господинов в софийската галерия „Кредо Бонум“ през 2018 г.
© Личен архив

А какво от миналото на България (а и на Европа) смяташ, че най-застрашително се реставрира, оценностява, преживява в настоящето?

Само по себе си миналото е прекрасно нещо, аз съм първият, който ще се бие за правото на минало. Но правото да помниш това минало, да го разказваш и мислиш. Миналото е добро за спомен и убийствено, ако се опиташ да живееш отново в него. Можем да видим тази реставрация по посока на здравата ръка и изобретяването на враг, насаждането на омраза към другия, който все ни е виновен. Това се връща на политическо и всекидневно ниво в цяла Европа. Неслучайно в книгата едната ключова година е 1939-та.

У нас нещата имат, разбира се, своите специфики. Кроткото нищонеставане на късния социализъм в едно проядено от подозрения общество се ашладисва с доведена до кич новонагласена патриотарщина. Това е накъсо, което наблюдаваме в последните години.

Все пак България продължава да бъде изненадваща страна за живеене. Вижда се в специалната глава, посветена ѝ във „Времеубежище“. Защо искаш (и продължаваш) да живееш в България? Защо не искаш да живееш в България (и от време на време успяваш да го постигнеш)?

Защо искам да живея в нея? Защото пиша на този език и ми е радостно да го говоря, да влизам надълбоко в него, да си играя с думите, да търся смисъл, да слушам как го говорят – тези от града, тези от югоизтока, тези от северозапада, младите и старите, да бълбука наоколо, това е такъв кеф, такава радост. Защото, като писател, тук са моите читатели от трийсет години, когато издадох първата си книга. Тук са неколцината останали приятели. Тук е цялото ми минало и по-голямата част от живота ми. Затова където и да съм бил, винаги съм се връщал. Признавам, че всеки път съм имал колебания дали да не остана някъде другаде. Много е смешно, че като наближи време да се връщам, един стар приятел от филологията неизменно вдига телефона и ми казва: да не си посмял да се върнеш. И всеки път не го слушам.

Да отвърна и на втория въпрос: защо не искам. Има два стиха на Далчев: „Врази ти стават старите другари / и опустява медлено света.“ Има и на Геров: „Да си самотен в този град, / където всичко е нетрайно, / където хората дружат / без искреност, без скръб, без тайна.“ Има и на Яворов – че тук убиват директно с топора… Знаеш ли, като четем българските поети от миналия век, ние, кой знае защо, ги четем като канонични холограми, като нереални хора без тела. Тези хора всъщност са страдали и са се чувствали самотни и чужденци като всички нас. Твърде малко неща са се променили в България екзистенциално.

Случвало се е на всеки острото усещане, че в един момент интригата надделява над смисленото. Губиш мотивация, свикваш да правиш нещата ей така, усещаш враждебност. Преценяваш дали да посветиш остатъка от дните си да се бориш с омразите, или да спестиш тази енергия за нещо смислено. И накрая разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да обърнеш гръб и да си тръгнеш. И ако можеш, да продължиш да вършиш онова, което вършиш. Средата е толкова тясна, че ако някой кихне, заразява всички. Толкова тясна, че ако някой оклевети друг, това виси и трови въздуха, скапва и всява страх. Разговорът е спрял.

Мислех, че всичко, което ни се стовари с този вирус, ще ни накара поне да започнем да си говорим – смислено, дълбоко, сериозно. Не стана. Как се развива толкова голямо его при толкова малко реални неща, които сме свършили… Накрая ще останат само книгите, филмите, картините. То е като да намериш лекарство, което ще е лечебно за друг, но в това е смисълът. А ти ще си умреш от свойта рана, както пише Вутимски в едно прекрасно стихотворение.

Какво четеше, докато пишеше „Времеубежище“? Епиграфите и цитатите в романа вероятно дават следи, но все пак те са част от художествен текст и в този смисъл имат спекулативна (в добрия смисъл) роля.

Когато започнах да мисля и чета около този роман, бях за година в Нюйоркската библиотека. И човек се поддава на обсесиите си към книги, усетих как поръчвам безразборно, една книга водеше към друга и общо взето, нищо от това, което четох там, нямаше пряка връзка с романа. Но там е такъв рай от книги и ръкописи, че е неизбежно.

Четох дневници на хора от Втората световна, записки на деца от онова време, то беше свързано и с една друга идея за роман, който остана за после. Четох и гледах ръкописи на Одън, той влезе във „Времеубежище“. Препрочитах „Вълшебната планина“. Четох като Гаустин стари вестници, „Ню Йорк Таймс“ от 30-те и 40-те може да се чете безкрайно. Трябваше да вляза по-дълбоко в темата за алцхаймера, болести на старостта, нови терапии. Това отне доста време. Четох много поезия, както си личи и от епиграфите. Трябваше ми поне година и нещо четене, преди да седна да пиша.

А доколко съвпадаше и се разминаваше прочетеното през последните години с местата, на които живя? Как лекуваш среза между прочетената, написаната и живяната реалност?

Започнах в Ню Йорк, но истинското писане беше в Европа. Живях близо до една геронтологична клиника на Хелиосщрасе в Цюрих, която пък беше близо до къщата на Макс Фриш, после се върнах в София и не написах нито ред, завърших романа с редакциите в Берлин. Част от тези места влязоха в романа. Като пишеш, неизбежно идва това особено и леко налудно пресичане между прочетено, написано и живяно. Има моменти, в които ходиш по улиците на един град, но си съвсем на друго място и в друго време. И в главата ти текат съвсем други разговори. Затова самотността на този занаят е абсолютно оправдана. Нямате какво много да си говорите с писател, който пише романа си, той не е много там, където е. Разсеяността е само следствие на друг вид концентрация.

Не знам как се лекува това, този срез. Мисля, че не се лекува. След края на една книга обикновено изпадаш в дълго безвремие. Някои го наричат депресия, особен вид тъга, не знам, но има нещо такова.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг пише, че „времето съществува, за да не се случва всичко едновременно… а пространството съществува, за да не се случва всичко на теб“. Не е ли това обаче проклятието на писателското „времеубежище“ – като че ли всичко се случва на теб, всичко се случва сега, а в крайна сметка, веднъж отпечатана, книгата ти се превръща в убежище за други, не и за теб?

Да, и Филип Ларкин казва в един прекрасен стих, който сложих между епиграфите: „Ако не са дните, в какво ще живеем.“ Но дните и месеците са човешко изобретение, Гаустин по-скоро вярва, че има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно. Всъщност апокалипсисът не е краят на света, както си го мислим, а краят на времето. И по-точно онзи момент, в който времената се смесват и всичко се случва сега. Така става накрая в романа.

Права си, че всеки от нас, докато пише, е такъв съд на смесващи се времена, всичко се случва в теб. Затова накрая си малко опустошен и както казваше дядо ми, вън от пътя. Между този роман и предишния ми има почти десет години, трябва известно време, за да се върнеш. Но веднъж излязла, книгата си има наистина свой живот. В други стаи и други градове, убежище за други хора, които никога няма да срещнеш. Е, понякога срещаш – и това са наистина щастливи моменти. Хората ти разказват какви истории са имали с твоята книга. Но най-често книгата е там, където не сме. И това не е толкова лошо. Някой ден, ако има време, ще разкажа какво се случва подир сенките на една книга. Трябва да призная известно щастие и късмет в срещите си с непознати читатели.

А какво е да си известен писател в днешна Европа на свръхоценностяване на тясната експертност, на опасно фосилизиране в националното, на ускорена носталгия по миналото, която в едно свое интервю Иван Кръстев определя като симптом на застаряващото население?

Не знам. Трябва да питаме Джулиан Барнс, Иън Маккюън, Орхан Памук, Петер Надаш или Олга Токарчук… Предполагам, че е голям кахър. Срещал съм и петимата, но познавам повече Олга Токарчук и от разговорите ни мога да кажа, че това е човек, който и преди наградата е бил под натиск, политически провокации, беше атакувана от консервативни кръгове в Полша за позициите си. Ако си придобил публичност поради книгите си, какъвто е случаят с писателите, а не поради някакъв пост или институция, трябва да продължиш да имаш каузи и позиция. Включително да помагаш на по-млади автори, на хора в нужда, да си готов да понесеш всичко, което това ще ти донесе.

Всичко това – в контекста на Европа. За щастие, тук да си популярен не значи да не пишеш сложно и смислено, затова обичам Европа. Имената, които изброих горе, не са лесносмилаеми. Дали това се дължи на стари, или млади читатели, може да се дискутира също. Но предполагам, така е и другаде. Вижте известните американски писатели днес – Джонатан Франзен, Дейв Егърс, Дженифър Игън. Да не говорим за отишлите си Роберто Боланьо или Кларис Лиспектор (ако влезем в други езици) – при тях известността изобщо не е синоним на лесно писане и лесно четене.

Георги Господинов с полската писателка и носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук
© Личен архив

Напоследък превеждам мемоарните записки на Силвия Плат, част от по-голям том, съдържащ кратката ѝ проза. От описаното ежедневие на двамата поети – Плат и Хюз – става ясно, че в определен период от живота си те отглеждат и продават нарциси, за кратко се посвещават на пчеларство и пр. И то сякаш не единствено по финансови причини… Има ли нещо, което мечтаеш да правиш освен писането, нещо „нелитературно“, в което би се впуснал с – така да се каже – писателски ентусиазъм?

Не знаех, че са правили и това, чакам с нетърпение да чета. Значи оттам това знание в стихотворението с кошера.

Ами аз отдавна съм си казал, че един ден искам да бъда градинар и пчелар. Дядо ми беше градинар, баща ми също сега има прекрасна градина. Помня как баба ми мамеше пчелата майка с роя и викаше „Мааать – Мать – Мааать“. Някога писах, че тя ще да е била последният жив човек на земята, говорил индоевропейски. Ако не друго, всеки, който се е посветил на писането, истински се е посветил, го чака жестока самота, и той трябва да се научи да живее с нея. И да се спасява в реални неща. Градинарството е едно от тях. Неслучайно имаше един луд градинар в „Естествен роман“. Като селско дете знам как се копае, как се правят лехи, как се садят домати и чушки, садил съм черешови дървета с дядо ми. Бих опитал пак. Това си мечтая. Ще трябва да си намеря двор и къща. Ако пчелите дотогава не изчезнат съвсем.

Значи писателите и поетите, казваш, са по-скоро от страната на Авел? Ами Каин? Какво според теб предизвиква завистта и ревността на един съвременен Каин в свят, в който учим децата си от самото им раждане, че конкуренцията, всекидневното състезаване с другите и със самия себе си е въпрос на оцеляване, движеща сила, базисно гориво?

Не бях се замислял, но сигурно има и от страната на Авел, и от тази на Каин. А най-вероятно всеки от нас в някакъв момент от съществуването си е бил Каин, в друг – Авел, убиецът и убитият, вървящият подир стадото и останалият при земята. Тези неща могат да се случат и в един човешки живот. Любимият ми Борхес има една късна кратка притча за това как много години по-късно Каин и Авел се срещат и Каин моли ужасѐн да му бъде простено. А Авел отвръща: ти ли ме уби, или аз теб, вече не помня. Значи наистина си ми простил, отвръща Каин.

Всеки е изпитвал завист, аз също. Въпросът е да намериш онази точка на преобръщане, или философския камък, който превръща завистта към другия в радост. При мен това стана с редакторската работа, която имах в продължение на 25 години в „Литературен вестник“. Виждаш, че някой е написал един страхотен ред или цяло стихотворение. Имаш по-малко от секунда, в която да избереш – ще му завидиш ли, или ще си кажеш: ами това е толкова хубаво. Искам и аз да го направя така, че и по-хубаво. Най-трудно е тези, които са в едно поле, пишещите в случая, да разберат, че другият не им е враг и нищо не може да им открадне – нито таланта, нито славата, нито хубавото стихотворение или роман. Тогава вместо състезание имаме взаимно вдъхновяване и окуражаване. Тогава чак имаме и истински литературен процес, общуване, „изкуството на разговора“, по Цветан Стоянов, тогава се чува онзи „веселий на работата шум“, по Вазов.

Какви четива препоръчваш на дъщеря си Рая? Какви четива ти препоръчва тя? Вслушвате ли се във взаимните си препоръки? Кои са книгите, в които се срещате?

Рая вече чете много повече от мен. На нейните години аз също четях повече от себе си днес. Признавам го с голямо неудобство. Ангелът на непрочетените книги непрекъснато кръжи около мен. На възрастта, в която е, тя чете Мери Шели, Джейн Остин, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд… Препоръчва ми ги заедно с Хари Потър и книгите на Джералд Даръл. Обещал съм ѝ, че ще започна с Даръл. Иначе се срещаме в романите на Ерих Кестнер например. Сега ѝ препоръчах Лермонтов с „Герой на нашето време“. Като гимназист съм чел тази книга поне седем пъти. Но в крайна сметка всеки сам си стига до книгите.

Писателят с дъщеря си Рая © Катерина Калваджиева

Мислил ли си за какво ще бъде следващата ти книга, ако все още ни остава някакво време до 6 вечерта?

Не знам. Вероятно романът за страховете, който отложих, пишейки този. Или нещо съвсем различно.

Заглавна снимка: © Дафинка Стоилова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Скрижалите с Кирилица…“ Но каква?

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bulgarian-cyrillic/

Разликата между руската и българската кирилица
Из манифеста на „За българска кирилица“

Големият поет и преводач Стефан Гечев (1912–2000) е автор на стихотворението „Молитва“. В него той призовава:

Ако благоволиш да ми покажеш, Господи,
някакви нови твои заповеди
да ги разгласям по света,
тогава напиши ги на скрижалите
с Кирилица –
за да ги разбера до съвършенство.

 

За да разберем себе си и света си по-добре, в навечерието на 24 май се обърнахме към трима български познавачи на шрифта с въпроса:

Какво се случи и какво не се случи в българското шрифтово изкуство и в типографските практики у нас през последните години?

Ето техните отговори.

Борил Караиванов

Присъствието на шрифтовото изкуство през последните години е все по-осезаемо както у нас, така и в чужбина. Налице е реален интерес, продиктуван от достъпността на дизайнерската професия и от появата на специализирани образователни програми и събития, допълнително провокиращи интерес към темата.

Днес все повече хора се ориентират в особеностите на калиграфията, летеринга и шрифтовия дизайн. Съвременната типография е посланик на функционалната и красива буква при проекти от различен мащаб. Интернет превърна шрифтовото изкуство в хоби или професия за много българи, а някои от тях са вече добре разпознаваеми имена.

Българската форма на кирилица е реалност с национално значение. Колегите ни от чужбина я признават за професионален стандарт и я включват в шрифтовете си. Съвременната българска буква е историческо постижение, чиято оценка може да бъде направена едва от дистанцията на времето.

В същото време има нужда от повече и разнообразни шрифтове с българска форма, които да отговарят на различни задания. В момента те са бедни на езици, специални символи и често не изглеждат добре при малки размери на екран. Техните създатели не си представят реално кой използва техните букви и какви проблеми разрешават.

Няма разбиране и от страна на възложителите за ролята на типографията в контекста на комуникацията, от която се нуждаят. Често шрифтът се превръща в украса на продукта, услугата или компанията, без това да има реална стойност за потребителя.

Държавните и културните институции не успяват да се възползват от интереса към съвременната българска форма на кирилица. Не разпознават този културен феномен като инструмент за развитие на национални политики в области като образование, култура, градска среда и др.

Борил Караиванов по образование е художник на книгата, който работи в областта на графичния дизайн, рекламата и интернет. Той е от първото поколение уеб дизайнери и реализира знакови за българското дигитално пространство проекти. Един от учредителите на инициативата „За българска кирилица“. Организатор на фестивала „Типофест“ и обученията „Типоклас“.

Кирил Златков

През 2014 г. се появи манифестът на инициативата „За българска кирилица“. Той завършва с програма, която гласи:

Нашата основна цел е съхраняването, разпространяването и развиването на българската кирилица. Насочваме усилията си в три основни посоки:

  1. популяризиране на разликите между българската и руската кирилица както в професионалните среди, така и сред широката общественост в страната и чужбина;
  2. организиране на професионални обучения, изложби, конкурси и други изяви, подпомагащи създаването на нови образци от шрифтове с българска кирилица;
  3. привличане на държавата като защитник на българската кирилица и въвеждане на стандарти за употреба на шрифтове в държавната администрация, образованието, печатните и електронните медии.

Аз продължавам да следвам тази програма, особено по точки 1 и 2. Третата точка е най-трудната. Там успехи още няма. Държавата обича да дава едни знаменца на децата, те да ги развяват с радостни усмивки на 24 май и всички да се радват. Така държавните институции (с много малки изключения) разбират съвременната дейност по въпросите на българската идентичност. Ние не сме се отказали да работим по тази точка 3. Рано или късно ще бъде приет и официален стандарт за формата на буквите на кирилицата у нас. Да видим.

Тук няма да давам отчет за дейностите, които съм инициирал и в които съм участвал, макар те да не са никак малко, но е по-важно да обобщя нещо:

Последните години са най-ползотворните за българското шрифтово изкуство от Яков Крайков насам. Не ни беше писано да имаме наборни шрифтове, създадени от българи през Гутенберговата епоха, нито през епохата на фотонабора. Обаче дигиталната ера се оказва плодотворна. Между 2012 и 2020 г. се появиха оригинални и сериозни наборни шрифтове, мислени за четене на дълги текстове, задълбочено и успешно реализирани и вече внедрени в практиката.

Има млади и не толкова млади художници, които продължават да работят в тази благородна и неблагодарна област. Появиха се издателства, които използват съзнателно тези шрифтове, не като епизодично удовлетворяване на художнически изисквания, а като трайна политика. Шрифтове с българска форма на кирилицата се произвеждат и у нас, и в чужбина. Днес навсякъде различната форма на буквите от българската кирилица е все по-зачитана.

Кирил Златков е художник, който работи в областта на книжното оформление, илюстрацията и шрифта. В областта на типографията специален фокус на търсенията му са наборните шрифтове. Преподава във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Един от авторите на инициативата „За българска кирилица“. Куратор на изложбите „Нова българска типография“ I (2013) и II (2019).

Стефан Пеев

Най-важното събитие в българското шрифтово изкуство през последните десетина години е поколенческият преход. Създателите на първите дигитални шрифтове с българска форма на кирилица (в края на миналия и началото на новия век) отстъпиха място на по-младото поколение типографи.

Традицията за изграждане на българския шрифт в графичния модел, създаден през 60-те години на миналия век, се запази и беше продължена, утвърдена, като вече получи и международно признание. Шрифтове на водещи представители на българската типография вече са конвертируеми в световен мащаб и това е огромен успех, който следва да оценяваме по достойнство.

Успехите не бива да засенчват обаче съществените проблеми пред типографските практики. Става дума за огромните диспропорции в развитието на шрифта у нас.

От едната страна са успехите на международната сцена, а от другата – категоричната липса на теоретичен и исторически интерес към българското шрифтово изкуство. (Последните сериозни трудове по типография у нас са от втората половина на миналия век.)

И още диспропорции: липсата на интерес към наборния издателски шрифт за сметка на шрифтовете, обслужващи съвременната визуална култура – имам предвид екранните шрифтове, шрифтовете в рекламата, насочени към изграждане на търговска марка, стил на марката и т.н.

Прекомерният акцент върху успешния търговски шрифт засенчва изцяло идеята за необходимостта от развитие на историческа типография, насочена към възстановяване на печатни шрифтове и ръкописни начертания, които са неотменна и важна част от историята на българската култура. В такъв смисъл съвременният български шрифт се развива не благодарение на историята си, а въпреки нея.

Отсъствието на какъвто и да е комуникационен център по въпросите на българската типография прави невъзможно обсъждането с обществото на теми, свързани с развитието на типографията. Като например и до днес нерешения проблем за мястото на българската форма на кирилицата в типографските практики у нас.

Към това трябва да добавим още неразвитите пазарни отношения в областта на шрифта, както и изключителното непознаване на естеството на работата на българския типограф от страна на масовия потребител, който откровено нехае и напълно неглижира тази професия и нейните творчески резултати.

Стефан Пеев създава поредица от адаптации на шрифтове със свободен лиценз към българската форма на кирилицата. Поддържа сайта localfonts.eu, в който при спазване на авторските лицензи и условия представя в отделни раздели безплатните и търговските шрифтове с българска форма на кирилица. Сайтът е единственото място в света, където може да се направи точна справка кои шрифтове имат българска форма на кирилица. Негов е шрифтът Repo, който „Тоест“ понастоящем използва.
Заглавна снимка: Откриването на изложбата „Нова българска типография II“ на 24 май 2019 г. © Антония Гласкова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Балконът“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/balkonut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Балконът“

илюстрации Калина Мухова, сценарий Зорница Христова, изд. „Точица“, 2018

Възможно е да си я купите спонтанно, например заради спокойната ѝ корица. На пръв поглед са ви привлекли архитектурата на балкона, въпросът защо е зазидана вратата му, детайлите с ковано желязо, синьото на буквите. После виждате сенките на голите клони, наветите от вятъра листа, накацалите птици, късните цветя в саксиите, прорасли от незнайно къде: и ето го с това усещането за сезон и изтичащо време. Може би после ще ви хрумва да гледате често корицата, за да не изпуснете някой детайл. Все пак всичко зависи от вниманието ви, защото „Балконът“ е рисувана книга без думи. За да оживее, има нужда от вашето съдействие.

Наистина още от корицата притеглят рисунките с молив на художничката Калина Мухова – родена е през 1993 г., но вече е участвала в редица световни проекти. След първото очарование обаче бързо става възможно човек да се зачуди и дали „Балконът“ не отдалечава, вместо да приближава, малките читатели до книгите. Дали щом няма думи, това не става още един екран, на който нещо си тече и бърбори; още едно анимирано филмче, което няма нужда от задълбочено внимание? Дори служебният текст накрая показва, че книгата има и сценарист – Зорница Христова.

Един от най-популярните братовчеди по идея на „Балконът“ вероятно е графичната новела The Arrival. Авторът Шон Тан, издаван на български с „Приказки от крайните квартали“, разказва без думи за имиграция, с желанието така да предизвика по-директна емпатия у „читателите“. Явно е сработило: книгата, издадена през 2006 г., и до днес е обичана. Тан признава, че процесът повече е приличал на правене на филм, отколкото на писане на книга.

В „Балконът“ все пак има малко думи: на последната страница е стихотворението на Атанас Далчев, вдъхновило книгата. Затова и вероятно понася сравнение с „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник, разказана с малко текст и много рисунки с молив. И Селзник като Тан използва рисунките кинематографично (а и разбира се, книгата получава своята бляскава, или ако сте строги – леко кичозна екранизация). Приличат на сториборд – скиците, които се правят в помощ на снимачния ден, за да бъдат набързо преглеждани при построяването на кадрите. В „Изобретението на Хюго“ дори го има типичното кадриране – спазени са правилата за редуване на близки и общи планове, а самите рисунки по-често не са много детайлни, за да се възприемат за секунда.

„Балконът“ съществува в друг ритъм. Моливът на Калина Мухова не маркира детайлите като този на Селзник, а се задълбочава в тях. Не е черновата на режисьора. В книгата сме в света на малко момиче: самото то вероятно обича моливите си и сигурно все още не умее да се изразява добре с думи. Когато рисува това момиче, художничката някак естествено преминава в по-детски стил; в лицата на възрастните се вижда друго умение. Докосващо е, защото виждаш, че Мухова съчувства на героите си, мила е с тях, внимава да влезе в света им. Това ти помага да поискаш да се приближиш, което ми се струва важно за книга без текст. Нищо не те държи на ръка разстояние, дори първоначално да си отгърнал с недоверие. Усеща се, сякаш рисунките ти казват: „Хайде доближи се, виж какво има тук, ела да разгледаш и там…“

В историята малко момиче си играе с кана с вода. Не от скука или лошотия, естествено, а от любопитство. Родителите му обаче го наказват за страничния ефект на играта – каната става на парчета – като го изпращат в ъгъла. Има ли наистина нужда от думи, за да се предаде тази ситуация? Усещането да си малък, да бъдеш наказан несправедливо от някакви мощни гиганти, които имат свои правила, често неразбираеми за теб, е ясно на всички ни. Често – болезнено ясно. Няма нужда от друго, освен да бъдем оставени за момент с това усещане.

Съчувстваш и защото момиченцето не се отказва, не се оттегля навътре в себе си, а открива какво да му стане любопитно и в ъгъла. Вижда знак, че стената не е стена, защото тук има белег за балкона със зазидана врата. Също като изпращането в ъгъла, зазиждането на балкона е нелепа стъпка, наказание, което само възрастен може да измисли. Сигурно има много практични обяснения, но си остава грозно и глупаво. А после в историята идва и надеждата: за малкото момиченце и за малкото дете в читателя.

„Балконът“ все пак е близо до четенето, защото включва тази част от мозъка, която е свързана с дълбокото внимание и съсредоточаване. Не онази част, която се възпламенява от адреналин и те кара да искаш да четеш бързо и повърхностно (доста нови, най-често мачо автори са направили цяла кариера от това да пишат с много думи книги, които дават на мозъка усещане за екшън филм вместо за литература).

Стихотворението на последната страница не е бележка под линия, а друг пласт към историята. Рисунките всъщност не просто не буквализират Атанас Далчев, а си позволяват да отидат в съвсем друга посока от неговата. Изборът на автор от учебниците по литература също доближава по изненадващ начин тази книга до книгите.

Неотдавна бях в книжарница, търсейки някаква литературна класика, и си дадох сметка, че тя съществува в два варианта: ученическо издание с ярка корица и свръхскъп том, опакован в кожа, който е не толкова за четене, колкото за обзавеждане на кабинет, вид скъп тапет за един или друг колекционер. Нямаше най-елементарен вариант с меки корици без кожа или детска рисунка отпред. Идеята, че никой между ученика и колекционера няма полза от тези книги, е абсурдна. Все пак тези заглавия, стихотворения и автори – когато са добри – са за четене, препрочитане, опознаване. Компания, с която да живееш през годините по един или друг начин.

Веднъж наблюдавах как момченце дърпаше книга след книга от колекцията ми с детски заглавия и настояваше да му се четат. В един момент стигна до „Балконът“ – приятна почивка за гласовите струни на възрастния. Детето обаче беше изпаднало в някакво опиянение, знаете за кой момент говоря: искаше да слуша още и още. Не разбираше идеята за книга без думи, очите му се разшириха в известно недоверие. След още няколко заглавия обаче се върна към нея и пак я разгледа. С това и приключи играта на четене, която беше заменена от игра с бутоните на кухненския часовник.

„Балконът“ не е за всеки момент и да, може би ще изисква да я обясните. Все пак не я подминавайте – не е мързелив начин за четене, а прозорец за задълбочаване с болезненото и с надеждата.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Перкай с баданарката направо.“ Разговор с Теодор Ушев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/theodore-ushev-interview/

Това интервю е с Тео Ушев, но ще започна с баща му. 

Миналата година в пловдивската галерия „Капана“ имаше изложба на знакови художници, посветена на духа на времето и възможността за нови изразни средства. Работата, която ме порази там, беше „Струг“ на Асен Ушев: самороден модернизъм, болезнен, прецизен… Модернизъм, който направо стругова възприятието на зрителя. С два крака в своето време и с два крака извън него. 

И тогава си дадох сметка защо съм гледал с упоение, още веднъж и още веднъж, филмите на Теодор Асенов Ушев Tower Bawher (2005) и Gloria Victoria (2013). 

През 2014 г. Канадският филмов институт посвети на творчеството на Тео книгата Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev. Неслучаен избор на заглавие: „Тъмно огледало“. През 2017 г. Американската филмова академия номинира за „Оскар“ в категорията „Късометражна анимация“ неговия филм „Сляпата Вайша“, по разказа на Георги Господинов. Големият аниматор продължи сътрудничеството си с писателя в омнибуса „8 минути и 19 секунди“ (2018) и във „Физика на тъгата“ (2019).

Исках да говоря с Тео за духа на нашето време, защото вярвам в независимия му глас – неочакван, болезнен, прецизен, направо струговащ. И защото усещането за празник в навечерието на 24 май поне за мен може да дойде само от истината.


Антиинтелектуалната тенденция става все по-отчетлива и увеличава обхвата си. Какви според теб са спецификите на българския случай?

Не мисля, че има антиинтелектуална тенденция, във всеки случай не преднамерена. Обилният поток от информация, който ни залива, разделя света на малки самодостатъчни общности, които си живеят доста хармонично. До момента, в който някоя от тях не реши да навлезе в пространството на другата. Медиите на тези общности са различни, дори социалните ни платформи са различни. Ако мислещата, анализираща общност се чувства заплашена от това, че не упражнява нужното влияние, то може би трябва да промени поведението си.

А простият отговор на въпроса ти е: интелектуалното говорене се уповава на търсене на логика, базирана на знание. А в момента на мода са усещането и чувствата – хората не искат да им се обяснява рационално, те предпочитат да прегърнат простото „аз си знам“. Затова и почвата за безумни конспиративни теории е толкова плодотворна днес у нас.

Изглежда, че напреженията вътре в лагера на „добрите“ (демонизирани като „умни и красиви“) са много по-остри, отколкото напрежението между „добрите“ и „лошите“. Как се стигна дотук?

Честно да ти кажа, не следя семейните скандали, загубих диря кои са добрите и кои – лошите. Напомня ми на филма „Крамер срещу Крамер“.

Мисля, че ние сме като религиозни фанатици в поведението си спрямо хората, които имат нещастието да станат „публични личности“. Атаките често са просто ad hominem. Всеки човек бърка в живота си, прави грешки – понякога волно, понякога не. Ако сме ангели безгрешни, щяхме да сме на небето, не на земята. Или шахматисти – но дори шахматистите бъркат в ходовете.

Доминирането на индивидуалната правда не съществува – тя става важна само тогава, когато обществото я припознае като своя. В повечето случаи рационалният избор на по-малкото зло е за предпочитане пред утопията за „красивия нов свят“. И пак се връщаме на „производството на съгласие“. Съгласието по няколко жизненоважни теми за обществото ни е по-важно от това кой е десен, ляв, какви обувки носи и дали е веган. През последните 40 години идеята за общност в страната ерозира. Тя се преобразува в по-примитивната „фамилна солидарност“. Прави ли ти впечатление как най-мощните престъпни кланове са базирани на фамилен принцип? Това е характерно за доисторическите общества. И е възможно само на места, където чувствата са по-силни от реда и закона.

Това обрича държавата на вечен провал. Това е тоталната победа на Аза над Ние.

 

 

Ти си човек, който пренебрегва не само цензурата, но и автоцензурата. Кога твоята искреност и смелост се превръщат в изкуство?

Аз правя изкуство заради усещането за игра. Не знам дали смелост е думата – може би просто неистовият инстинкт да измислям правилата на играта. Не ми е интересно да следвам принципи, наложени от друг. Да бъда харесван, продаван – това не е моята игра. Някой ще каже: „А, така е много лесно!“ Уверявам ви – не е. Изключително трудно е да започвам наново със следващ проект (мразя тази дума). Да убеждавам „меценати“, продуценти, че си струва да рискуват с нов стил, идея, форма.

Често идват при мен всякакви хора и казват например: „Видяхме това от теб, имаме предложение да направим тази история в същия стил.“ Всяка история идва с визията си. Просто разбрах, че по поръчка не мога да работя. Не съм мечка за цирка. Опитвам се да остана аматьор в радостта от създаването на всичко, въпреки факта, че живея 100% само от изкуството си. Но това създава отговорност – че дори най-безумната идея трябва да намери солидна реализация.

Миналото – и преди 10 ноември, и след него – е затрупано с плътен пласт лъжи и преправени биографии. Какви митологически вече личности и събития трябва да „разплетем“, за да стигнем до здраво място. И къде ти виждаш здравото място?

Ще ти кажа нещо, което сигурно ще скандализира мнозина. Надявам се, честно, никога да не намерим това здраво място. Разочарованието, което ни обзема понякога, е толкова разрушително, че често се питам – кому е нужно да разплита докрай миналото, личността? Демитологизацията на хора, личности, творци, епохи прави ли ни по-уверени, по-щастливи?

Да, за миналото трябва да се говори… Но всеки човек държи скрит скелет в гардероба си. Ако харесвате даден творец, епоха, личност – не се задълбочавайте в познанията си за него. Това, което ще видите отдолу, със сигурност ще ви разочарова. Психиката на човека се крепи на кариатиди, колони, които му дават усещане за стабилност, увереност. Ако започнем една по една да ги събаряме, опасността да съборим и фронтона става съвсем реална.

България има едни от най-тъжните следтоталитарни съдби, защото спокойният анализ на историята (и личностите в нея), беше заменен от истерично крещене, нападки, обиди, отмъстителност. И този начин на общуване стана „норма“. Ето така цяло поколение израсна в липса на диалогичност, не умее да слуша.

Как се промени статутът на изкуството днес? Какво усещаш по границите на своята собствена артистична свобода? Различна ли е тя в Европа и Канада?

Ето, пак за свободата. Всяка държава има изградени правила. Ето, в тези „извънредни“ времена, в които изкуството първо беше карантинирано, то си намери пролука да излезе, да манифестира, да ни дава усещане за живот. Тази култура, която влиза в домовете ни, е като вентилаторите за болните. Не ги лекува, но ги обдишва. Изкуството е това, което обдишва болния ни дух днес. Ако парковете и плажовете са заключени, то най-близко до съприкосновението с природата е усещането за досег със световната култура. И надявам се, изключителните творби, които гледаме днес даром, да заразят повсеместно дори и посредствените, локални култури, да ги накарат да преосмислят изначално посоката.

 

 

За какво ни предупредиха гениални според мен твои филми като Tower Bawher и Gloria Victoria?

Тази трилогия от ненаративни филми се случи като тълкуване на историята. А който анализира историята, гледа в бъдещето. Те предупреждаваха за едно: ако не се учим от грешките на миналото, сме обречени да ги повтаряме в бъдещето. И трите филма завършват с деструкция, със саморазруха – на идеологиите, индустриите, човечеството. Първите 20 години на този век бяха неспирен възход към разрухата ни – съсипване на природата, бясно пътуване, зловеща консумация, заиграване с всички човеконенавистни, изолационистки идеологии. Искате затворени граници? Ето ви ги, заповядайте.

Този вирус дойде тъкмо навреме, да ни излекува от маниащината и скоростта, с която се самоунищожавахме. Това спряло време не е наказание. То е, за да се спрем и ние, да погледнем, попрочетем, послушаме. То е лечение на обществото ни, а не проклятие.

Дълги години вече нашето поколение нарича вежливо отвращението си от действителността ни „тъга“. Пропуснахме ли – от възпитание – възможности за промяна?

Не мисля, че отвращението от действителността е тъга. Тъгата може да се търси и в неслучилото се близко минало. Доброто възпитание никога не е пропуск, то е задължително – пропуснахме да го направим cool.

Има едно много интересно възприятие за „доброто възпитание“ по нашите земи. От десетилетия българската литература, образование, култура налагат като признак на добро възпитание скромността. Има десетки мисли и лозунги по темата. Че възпитаният, интелигентен, талантлив човек трябва да е срамежлив, скромен. И това беше най-големият ми проблем в първите дни на емиграцията. А всъщност в Северна Америка, ако сте скромен, просто ви смятат за несигурен, неосъществен човек. Вежливият човек не е скромен – той винаги успява да каже, да заяви себе си, да покаже достойното си Аз, без да унижава другия. Няма по-голяма сила от самочувствието.

Ето това прословуто скромничене на знаещите и възпитаните изяде главата на интелигенцията в България. Поведението ни в тези години беше като на оплаквачки в църква – нахлузили забрадките, мърморещи под носа си, молещи за милостиня силните на деня, палещи свещички в храмовете на овластената посредственост. Много ми се иска в този момент, когато арогантността и суетата са интубирани – защото този „затвор“ е особено болезнен именно за случайно изплавалите на повърхността „инфлуенсъри“… – та, иска ми се интелигентните, четящи, слушащи хора в тази държава да вдигнат глава и ако може, да говорят по-високо, с ясен глас.

 

 

Кои са най-горчивите уроци от твоя безпрецедентен успех?

Не съм сигурен в „успеха“ – за мен ли се отнася? Аз съм щастлив и удовлетворен от начина, по който се развива животът ми, и в това е личният ми успех. Много доброжелатели през годините ми предричаха катастрофална съдба. В този смисъл, да – ако за успех се смята това, че вместо да съм в лудницата или в затвора, или бездомен алкохолик, правя филми и рисувам, така е.

Урокът, главният урок е, че дори когато цял живот си се подготвял психологически за „излитането“, пак ти се завива свят. Образно казано. Суетата не прощава никому и приземяването на егото е висш пилотаж, за което, за съжаление, няма автопилот.

От какво и от кого можем да се научим да живеем в настоящето, с настоящето? За какво днес би искал да поговориш с баща си?

От историята, от личния опит на хората около нас, преди нас. Искаше ми се да бях по-добър и признателен син, да бях прекарал повече време в разговори с баща си. В мислите си често говоря с него, обсъждаме ежедневието, изкуството, просто хората. Той имаше невероятно чувство за хумор, гледаше благо, говореше бавно – и изневиделица, с един коментар само, обобщаваше ситуацията като с едра четка, с баданарка. „Перкай с баданарката направо“ беше един от любимите ми негови лафове. Липсва ми този смях с него, това обобщаване на препатилия, мъдър човек, когото вече нищо не може да учуди, нито засегне, а само да развесели. Надявам се да ми прости отново, че за пореден път обсъждам политически въпроси.

 

Заглавна снимка: Lëa-Kim Châteauneuf

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Лиу, Роденбах, Хандке

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/liu-rodenbach-handke/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Трите тела“ от Лиу Цъсин

първи том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, София: изд. „Колибри“, 2020

Повече научна или повече фантастика? Не знам. Науката през последните дни звучи с нарастваща невероятност. И очевидно знаем все по-малко от необходимото, за да осигурим оцеляването си. Или знанията ни са просто нулирани, както се случва с физическите закони в този прочут китайски роман.

По време на пандемия да четеш „Трите тела“ е много особено занятие. И бездруго първите страници, посветени на Културната революция, ни връщат в настоящето. Да, живеем в епоха на непредвидимост: знаем каква ще бъде траекторията на две частици в пространство без гравитация. Но ако прибавим трета частица, прогнозите стават невъзможни. Трителната цивилизация, която измисля Лиу Цъсин (измисля ли я изобщо?), разполага с три слънца. И тази цивилизация е враждебна към Земята. Те вече пътуват към нас. Ще се опитат да ни унищожат. Как да реагираме?

Лиу Цъсин пише: „Щом се разчуе за бъдещото нашествие, в душата си всеки човек ще стане нов човек и светът също ще стане нов свят. Все си мисля какво щеше да бъде, ако преди две хиляди или още повече години човечеството беше разбрало, че след няколко хилядолетия ще бъде нападнато от извънземна флотилия, какво щеше да представлява човешката цивилизация в момента?“

А прихванатото послание на трителяните към хората е „Вие сте буболечки“. Затова предлагам игра. Игра, каквато ще му се хареса на Лиу Цъсин. Ще сменя буболечките в последните страници на „Трите тела“ с коронавирус:

„Вижте коронавирусите. Технологично те са много по-назад от нас, отколкото ние от трителната цивилизация. Как не сме се опитвали да ги изтребим: залагали сме им отрови, пръскали сме ги от самолети, внасяли сме им естествени врагове, унищожавали сме яйцата им, стерилизирали сме ги чрез генна модификация, палили сме ги, давили сме ги, във всеки дом има спрейове срещу тях, под всяко бюро има тупалка за мухи или друго оръжие срещу тях… Тази предълга война е съпътствала цяла човешка цивилизация. И до момента битката е на кантар.“

С други думи: за мен Лиу Цъсин е пророк. И гений. Една книга ни обяснява това, което се случва точно сега. Един роман на научните идеи, страха и невъзможното, станало изведнъж възможно. Просто първи том от катастрофата.

В свое есе Лиу Цъсин казва:

„Невинното и добронамерено отношение на хората към Вселената разкрива един странен парадокс: на Земята можем най-безцеремонно да стъпим на друг континент и да изтребим себеподобна цивилизация, например с война или зараза, докато в същото време отправяме топли погледи към небето, убедени, че ако съществува извънземен разум, той също ще е изградил цивилизацията си върху универсални и възвишени морални задръжки, както и че зачитането и обичта към различните живи същества е подразбиращ се принцип на поведение във Вселената.

Според мен трябва да е точно обратното – добронамереността си да изместим от Космоса към себеподобните си на Земята, за да изградим доверие и разбиране между различните народи и цивилизации, а към Космоса отвъд Слънчевата система да сме нащрек и да не се свеним да предполагаме възможно най-лошото за евентуалните „други“ там. За крехка цивилизация като нашата това несъмнено е най-отговорното поведение.“ (Превод от китайски Стефан Русинов.)

Не само гениален фантаст, но и истински добър човек, казах ви.

„Музей на бегинки“ от Жорж Роденбах

превод от френски Красимир Кавалджиев, София: изд. СОНМ, 2020

Меланхолният Роденбах е отдавна известен у нас. „Мъртвият Брюке“, най-известното произведение на белгийския писател, излиза в България през 1919 г. в превод от френски на Гео Милев. Във въпросното издание на библиотека „Везни“ той още е Роденбак. Едва през 2000 г. Дружество „Гражданин“ издаде в превод на Красимир Кавалджиев и с много приложения „Мъртвата Брюге“. Оттогава насам познаваме на български и още творби на Роденбах: „Звънарят“, „Колелото на мъглите“, „Изкуството в изгнание“, от съвсем скоро – и „Призванието“.

Защо обаче отделям специално внимание на „Музей на бегинки“?

Роденбах е израснал в майчините сенки на фламандските бегинажи – онези самостоятелни женски религиозни общности от XIII век насам, които обаче имат много по-либерални правила за общежитие от манастирите. Как изглеждат те? Бегинажите се изграждат около вътрешен двор, отделени са с високи стени от града и дори с ровове с вода. Бегинките живеят по една-две в къща, заедно със слугинята си. Повечето са неомъжени жени или вдовици, които не искат или не могат да разчитат на близките си. Те не са принудени да дарят имотите си на бегинажа. Бегинките са възпитавали сираци, грижили са се за бедни и болни, извезвали са дантели.

Напълно подобаващо на темата, и историите за бегинките също са като дантели. Изящни, тъжовни, преливащи от красота. Преливащи от спокойствие, при което всеки детайл присветва като бисер. Точно такива истории, каквито са се харесвали на приятелите на Роденбах – Емил Верхарн и Морис Метерлинк. Или на парижките му приятели, които са го имали за повече французин от самите себе си.

Докато четях филигранните текстове в книгата, през цялото време си представях сестра Пулхерия или сестра Годлийва да покриват смутено лицето си с ръка, изумени как изобщо могат да бъдат достойни някой да се занимава с тях, камо ли да станат предмет на художествено изображение.

У дома спазваме традицията на Бъдни вечер всеки член на семейството да чете история, която го е поразила през изтичащата година. За невероятната 2020-та вече съм готов със своя избор – „Яслата“, последната, девета история от книгата.

Сестра Моника разбира, че сестриното ѝ дете е починало – и разстроена, тя се спъва и потрошава восъчна фигура на новородения Исус, с която трябва да украси яслата в църквата. След множество терзания Роденбах ни води до следния параграф, вие ще прецените дали е зловещо, или не:

„Работата е там, че коледният Иисус не беше друг, а малкият ѝ кръщелник, починалото тази сутрин дете, което тя бе донесла по мръкнало и нежно бе положила там със съгласието на майка му. Интрига на съдбата! Ясно изразена Божия воля: детето бе починало в такъв ден само с чудодейната цел за замести Иисус в яслата.“

Човек много трябва да внимава какво точно пише. Роденбах умира на 43 години на 25 декември 1898 г. А след ред политически перипетии с управата на Брюге/Брюж негов паметник е поставен в Гент, в близост до бегинажа, край който са преминали момчешките му години.

„Нечакано нещастие“ от Петер Хандке

разказ, превод от немски Владко Мурдаров, София: изд. Black Flamingo Publishing, 2020 

През 2019 г. австрийският писател Петер Хандке получи Нобеловата награда за литература. Тя му бе присъдена, след като в Шведската академия имаше поредица от скандали по повод неприемливо поведение на нейни членове и техни близки. Последва обаче нов скандал: веднага в обращение бе вкарано знаковото присъствие на Хандке на погребението на Слободан Милошевич и репликата му: „Щастлив съм да бъда близо до Милошевич, той защити сръбския народ и затова е различен от мнозинството от останалия свят.“

Хандке, разбира се, никога не е отричал или омаловажавал масовите убийства по време на войната в бивша Югославия между 1991 и 1995 г. Той обаче твърди, че Милошевич никога не е знаел за сръбското клане на босненски мюсюлмани в Сребреница през 1995 г. През 1972 г., когато писателят публикува своя разказ „Нечакано нещастие“, той е на 30 години. Предполагам, че в този момент изобщо не е подозирал за съществуването на 29-годишния Слободан Милошевич, който наскоро се е дипломирал по право и тепърва ще оглави „Техногаз“, а после – Београдска банка.

По това време Хандке си има други грижи: на 20 ноември 1971 г., след употреба на антидепресанти и болкоуспокояващи, на 51-годишна възраст се самоубива Мария Хандке, неговата майка. И писателят пише „Нечакано нещастие“, за да разбере защо. „В рубриката „Разни“ в неделния брой на каринтския „Вестник за народа“ пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (община Г.) се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.“ Хандке пише своя разказ, за да се противопостави на хладното хроникално съобщение във вестника.

И тук веднага искам да скоча твърде напред във времето – в 2006 г. Тогава „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ се опитва да си обясни поведението на Хандке спрямо диктатора Милошевич: „С времето разпадаща се Югославия се превърна за писателя в нещо като Австро-Унгарската империя за късния Йозеф Рот. Една утопия. Идеята за страна, където цари мир и разбирателство между народите, последно укрепление срещу фашизма и претенциите на модерността.“ Свръхкритичният Хандке вижда авторитаризма в целия останал свят, но не и у авторитарния Милошевич…

Всъщност моето разбиране за разказа „Нечакано нещастие“ е, че в съзнанието или в подсъзнанието на Хандке майка му и Милошевич своеобразно съвпадат… Още повече че сърдечният удар на сръбския политик продължава да предизвиква въпроси. Може би тази интерпретация е твърде смела, но намирам основания за нея и в биографията на Хандке от Ханс Хьолер: крайният страх за майката и нейната смърт водят до безпрецедентно до този момент у Хандке осмисляне на социално-политическите, ако щете, класови причини за един житейски крах.

За мен по-важно обаче е твърдението на австрийския есеист Жан Амери (лагерник от Аушвиц, Бухенвалд и Берген-Белзен, който ще се самоубие няколко години по-късно), че смелият син разказвач превръща историята за живота и смъртта на своята майка в история как да се преживее всичко и как да се продължи да се живее… Словенката Мария Хандке срещу целия останал свят. Слободан Милошевич срещу целия останал свят. Мария в Слободан. Кой знае…

Може би всичко се връзва през годините, колкото и в „Нечакано нещастие“ логиката на паметта постоянно да се развързва, особено в последните страници на този удивителен разказ. Разказ, който завършва с „По-късно ще пиша по-подробно за всичко това.“ В превода си на биографията от Ханс Хьолер проф. Мурдаров дава това изречение по друг начин: „По-късно ще пиша за всичко по-точно.“ По-подробно или по-точно: това са двата бряга, в които се блъска нещастието.

По отношение на заблудата или твърдоглавието, или безумието на Хандке относно Милошевич обаче нобелистът Гюнтер Грас казва нещо много важно: „Той се заблуждава. Но по тази тема и до днес има наложени редица табута. Например вината на европейските държави за катастрофата в Югославия. Никой от политиците не се осмелява да посочи отговорността на Германия, тогава управлявана от Кол и Геншер.“ Разбира се, най-лесно е да изгори Хандке, особено ако не сме го чели. Прочее, така изгоря по-късно и Грас (или се самоизгори), но това е друга тема…

Или пък не.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Отдаването на почит на жертвите винаги е и предупреждение.“ Реч на писателя Арнон Грюнберг

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/arnon-grunberg-lecture-4-may-2020/

Арнон Грюнберг е на път да се превърне в най-награждавания нидерландски автор. Като че ли всяко нещо, до което се докосне, се превръща в злато. Грюнберг е универсален боец с огромно по обем творчество: написал е необозримо количество бестселъри, пиеси, есета, пътеписи, журналистически статии, вестникарски колонки. В България той е известен на читателите с романите си „Тирза“ и „Амстердамски блус“, преведени от Мария Енчева за издателство „Колибри“.

Много хора боготворят Арнон Грюнберг и романите му, още повече са онези, които се възмущават от стила му, но всички в един глас признават, че ужасното дете на нидерландската литература е и вундеркинд. Вероятно затова тази година писателят беше поканен да изнесе реч по случай деня в памет на жертвите от Втората световна война, който Нидерландия отбелязва на 4 май. Речта му беше излъчена на живо по националната телевизия.

Осъзнаваме, че слушайки как гласът му кънти в огромната празна църква, в която са седнали само кралят и неколцина музиканти, въздействието е двойно по-голямо. Осъзнаваме и че тези думи вероятно ще трогнат по-силно човек, който има по-близък допир с културата на Нидерландия (макар че темата не е за това). И все пак смятаме, че речта му е важна и без непременно да са налични горните предпоставки, и заслужава да бъде прочетена тъкмо днес, на 9 май – Деня на Европа.

Преводът от нидерландски е на Мария Енчева.


Често се питам каква е ползата да отдаваме почит на жертвите на Втората световна война, каква е ползата от събития като днешното. Почитаме жертвите, защото така повелява традицията ли, или има и друга причина?

Миналата година, по време на лекция за творчеството на Марха Минко и войната (не знам дали войната преследва мен, или аз съм този, който я преследва), открих, че отдаването на почит на жертвите не бива да е просто ритуал, че то трябва да носи в себе си жаждата за знания. Ето защо клишетата са враг на всеки съдържателен ритуал по отдаване на почит. Осъзнах и друго: клишето, че вече познаваме добре историята за войната и евреите, става все по-натрапчиво. Високомерно клише, което произтича от мисълта, че познанията ни са пълни, че можем да сложим черта на относително скорошното минало.

Да твърдим, че вече познаваме миналото, говори по-скоро за нежелание да го опознаем.

А който не познава миналото си, е не толкова обречен да го повтаря, колкото е обречен да не знае кой е всъщност. Нищо не кара хората да копнеят така силно за непоклатима идентичност, колкото гризящото съмнение, че нямат идея кои са. И често непоклатимата тяхна идентичност и отказът им да се заиграят с нея са това, което ги кара да гледат на другия като на чужденец и абсолютен враг.

След лекцията за Минко към мен се приближи психотерапевт, който ми каза, че имаме нужда точно от ритуали и клишета, за да не се поболеем, докато отдаваме почит на жертвите; че трябва да държим миналото на разстояние, за да не ни смаже то с тежестта си. Сигурно е така, но ако не се поболеем от ХХ век поне мъничко, се опасявам, че не сме почели никого и не сме разбрали нищичко.

Да не се поболееш е симптом на отвръщането на очи, на отричането. Ако отричаме, че болестите на изминалия век – болестта на индустриализирания тоталитаризъм, на антисемитизма, превърнат в геноцид, на биологичния расизъм – са дълбоко вкоренени в културата ни, значи не знаем кои сме. И тъкмо тогава сме най-податливи на изкусителите, които идват и разправят кои сме и от кого следва да се боим. Отдаването на почит на жертвите на Втората световна война винаги е било начин да покажем не кои искаме да бъдем, а кои вярваме, че можем да станем. Смисленото отдаване на почит е невъзможно без тревожното подозрение и основателния страх, че сме бъдещи извършители и помагачи.

Отдаването на почит на жертвите е последствие от заключението, че миналото е несвършено, от прозрението, че утробата, родила Третия райх, още е плодовита.

Цензурата и отритването не са отговор на тази плодовитост – те са резултат от това, че живеем в държава, чието правителство не ни диктува кои мисли са морални и кои – неморални. Това обаче не значи, че всяка граница трябва да бъде прекрачвана. След 1945 г. в културата ни постепенно се загнездиха определени табута, и с право; разчупването на табутата невинаги е равносилно на освобождение, понякога разрушаването на едно табу е просто крачка назад.

Отдаването на почит на жертвите винаги е и предупреждение.

Историите на оцелелите, на онези, които са се завърнали от концентрационните лагери, на евреи, роми, политически опоненти, сред които много комунисти и социалдемократи, са истории на изключенията. Повечето жертви са напуснали лагерите през комина. Майка ми е била изключение; нейните родители, моите баба и дядо – не.

Отдаването на почит на жертвите на Втората световна война значи и да говорим от името на мъртвите, а да говорим от името на мъртвите можем само ако дадем думата на свидетелите. Искам да дам думата на свидетел, който е бил много близо до смъртта – Филип Мюлер, словашки евреин, член на зондеркомандото в Аушвиц-Биркенау.

Зондеркомандо отрядът се състоял предимно от евреи и бил натоварен със задачата да изнася труповете от газовите камери, да реже косите на труповете, да изважда златните зъби на труповете, да изгаря труповете. Повечето членове на отряда били убивани след няколко месеца. Последният такъв отряд в Аушвиц се разбунтувал през есента на 1944 г., в резултат на което почти всички негови членове били избити.

В спомените си Мюлер пише за няколко еврейски семейства, които се укривали при изключително мизерни условия в бункери близо до полското градче Сосновец. СС ги открило по плача на децата. Отвели ги в Аушвиц. Жените и децата били накарани да се съблекат – обичайната процедура. С тази разлика че не ги обгазили, а ги застреляли, което вече е необичайно. Мюлер не обяснява защо. Може би не е имало достатъчно хора за цяла газова камера; Циклон Б не бивало да се пилее с лека ръка.

Освен всичко друго, машината за убийства на нацистите имала и икономическа страна: гигантско разграбване, при което убиването и разчистването на труповете се извършвало по възможно най-пестелив начин.

Изправили голите жени и децата им пред стената за екзекуции. Тук Мюлер пише за една жена, която държала своето дете в обятията си.

Междувременно Фос, палачът, ги обикаляше нервен, стиснал оръжието си, и търсеше най-подходящо място по детските телца, към което да насочи цевта. Когато обезверената майка усети това, тя започна да се извърта във всевъзможни посоки, за да скъта малкото си от окото на смъртоносното оръжие. Отчаяно се опитваше да закрие с ръце всяко местенце по тялото на детето си.

Изведнъж няколко изстрела разкъсаха тишината. Детето беше уцелено в гърдите. Майката, доловила как кръвта на чедото ѝ се стича по тялото ѝ, изгуби самообладание и запокити детето в лицето на убиеца, докато онзи насочваше оръжието си към нея. Обершарфюрер Фос се смути и застина. Когато усети още топлата кръв по кожата си, той хвърли оръжието и започна да си бърше лицето.

Красноречив е фактът, че знаем името на обершарфюрера, но не и имената на жената и детето. И вероятно никога няма да ги узнаем.

Ако отдаването на почит на жертвите е и жажда за знания, тогава подробностите са важни, понеже знанията се състоят от подробности. Не можем да си позволим да заявяваме, че не желаем да слушаме онези подробности, които биха смутили съня ни.

Жената, която запокитила полумъртвото си дете в лицето на обершарфюрер Фос, е била предшествана от политически избори, от официални заповеди, от отзивчиви и не толкова отзивчиви помагачи, повечето от които не са стъпвали в концентрационен лагер и не са убивали човек.

Хубаво е да се осъзнае, че след края на войната не са били само германци онези, които са твърдели, че не са знаели какво става, че просто са следвали заповедите.

В статията си „Преследване, унищожение, литература“ литературоведът С. Дрезден споделя за случай, за който разказва най-напред писателят Ка Цетник (псевдоним на Йехил Де-Нур). Група жени и деца, роми, са захвърлени живи в яма в Аушвиц, понеже крематориумите били препълнени. На друг затворник, нидерландец, е заповядано да залее хората в ямата с керосин. Той отказва и сам е тласнат с ритници в пламъците. Нидерландското „Не! Не!“ още звучи в ушите на писателя, отбелязва Дрезден.

Майка ми пристигнала в Аушвиц през есента на 1944 г., малко след бунта на зондеркомандото, за който така и не разбрала. Самата тя твърдеше, че в Аушвиц била щастлива, защото имала надежда; изгубила я чак след освобождението, когато обхватът на трагедията проникнал в съзнанието ѝ.

Родена е през 1927 г. в Берлин; през 1939 г. отпътувала с родителите си от Хамбург за Куба с небезизвестния кораб „Сент Луис“. Уви, Куба затворила границите си, Америка затворила границите си, Канада затворила границите си и така майка ми и родителите ѝ слезли в Нидерландия.

Баща ми, роден през 1912 г., пак в Берлин, преживял войната, като се укривал на различни адреси. Често му се налагало да се представя за дезертирал войник от Вермахта, за да го подслонят някъде. Почти не приказвал и ако издадял нещичко, то било по невнимание, без да иска. Един от мъжете, които го скрили, след войната му рекъл: „Ако знаехме, че си евреин, никога нямаше да те пуснем в дома си.“

Той поддържаше контакт с едно ротердамско семейство, у което се беше укривал. Няколко пъти в годината ме водеше у тях. Това семейство си гледаше бели мишки в клетка.

Имаше и един продавач на херинга, който държеше сергия на един от централните булеварди в Амстердам. Въпреки че живеехме далеч от центъра, баща ми хващаше трамвай №25, за да се види с продавача на херинга, понеже се познаваха още от войната. Продавачът бил в съпротивата. Понякога придружавах баща си и въпреки че двамата явно споделяха спомени от войната, никога не говореха за нея, приказваха си само за херинга.

Ето как си представях Втората световна война като дете: бели мишки в клетка, продавач на херинга в центъра, щастие в Аушвиц.

Не предполагах, че няколко десетилетия по-късно, вече колумнист в нидерландски вестник, ще получавам безсрамно антисемитски имейли. Мислех си, че табуто е прекалено силно. Бях наивен.

Логично е, когато се говори за определена група от населението по начин, който напомня за най-мрачните времена от ХХ век, и това стане нормално, рано или късно по същия начин да се заговори отново и за евреите. От самото начало ми беше ясно: когато говорят за мароканците, ромите, турците, говорят за мен.

„Не мога да разбера, не мога да понеса човек да бъде оценяван не по това, което е, а по групата, към която по една случайност принадлежи“, пише Примо Леви на германския си преводач през 60-те години на миналия век. Цитат, който би трябвало да повтаряме ежеседмично, може би дори ежедневно, та било то и за да си припомним колко отровни могат да бъдат думите.

Онзи нидерландец в Аушвиц, който е бил заставен да залее живи жени и деца с керосин, е бил предшестван от думи, от речи на политици. Тъкмо в тези секуларизирани времена според мен членовете на парламента и министрите имат особената отговорност да дадат добър пример, да не позволят на думите да се превърнат в отрова, да не забравят, че държавата е необходимост, но може да бъде и потенциално зло, което да унищожи хора и групи от населението с престъпна лекота.

Жената, която запокитила полумъртвото си дете в лицето на обершарфюрер Фос – тя ни предупреждава.

Нидерландецът, който извикал: „Не! Не!“, който отказал да залее живите жени и деца с керосин и заради това сам бил хвърлен в пламъците – той ни предупреждава.

Заглавна снимка: Стопкадър от речта на Арнон Грюнберг на 4 май 2020 г. в „Ниуе Керк“ (Новата църква) в Амстердам, Нидерландия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Книга за другите“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/kniga-za-drugite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Книга за другите“, съставител и редактор Зейди Смит

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, изд. ICU, 2016

Това е сборник с разкази, чиято задача е автори да измислят персонаж и история за него. Понятието „персонаж“ идва от наименованието на маските, които актьорите са носили на сцената в античния театър. Настоящият сборник, съставен и редактиран от добре познатата на български световна литературна звезда Зейди Смит, показва какво има зад маската на множество човешки и нечовешки същества. Вглежда се в тях, пита се какво ги определя и съдържа и какво мотивира действията, предразсъдъците и противоречията им. Не се опитва да ги редуцира и смали до две думи и бърз извод.

За голяма част от литературата хората са сложни. Не са само черни или бели. Тя помага да ги видим в подобие на цялост. Зейди Смит припомня във въведението си думите на Симон Вейл, че „персонажът е свещено човешко същество“, и повечето от авторите са писали историите си и с тази идея наум. С разбирането, че хората не са неща, а личности. Тази идея, особено днес, е наистина важна, защото именно езикът на литературата е опит за съпротива срещу обезчовечаването и е призив в защита на нюанса, на уважение към задълбочаването, на култивиране на вглеждането в себе си и в другите.

Качеството на разказите варира, но това не е нещо лошо. Така се показва почти пълен диапазон в изкуството на прозаичния портрет. В българското издание авторите са двайсет и един (не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър) и сред тях изпъкват имената на Ник Хорнби, Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър, Джордж Сондърс, Джонатан Летъм, Джонатан Сафран Фоер, Тоби Лит и Дейв Егърс. Прави впечатление, че малко от авторките в книгата са превеждани на български, а са също така интересни, награждавани и популярни. Всъщност „малко“ е меко казано, единствено Зейди Смит е превеждана. Но най-вероятно скоро на български ще има и книги на Зи Зи Пакър, Едуидж Дантика, Вендела Вида и Миранда Джулай.

Прочитът на сборника, особено в настоящата ситуация на глобална и локална изолация, въздейства като върволица от срещи с хора и поне малко помага да се наваксат липсите от пълноценна комуникация на живо. Разказ след разказ, погледът се разхожда, слуша обръщения, наблюдения, разговори, изповеди и поздрави. Разнообразието е голямо в тази галерия от образи.

Читателят може да бъде привлечен да се вгледа в страха на един мъж от живота. Или във фрагментите от житието на министър-председател, на съдия, на лъжец, който ще бъде прикован на кръста, на „дъщерята“ на Нелсън Мандела, на бяло пале с кафяво около едното око, на колекционерка на изкуство. Или да се хили на комиксовата биография на писател и да се засмее меланхолично на произшествията от връзка, тръгнала от сайт за запознанства. Да се смълчи при гледката на майка и син, останали без шанс за последна истинска среща. Да поразмишлява върху природата на жабите. Да лети в самолет със знаменит актьор. Да се разхожда из Манхатън с налудничав филмов критик. Да наблюдава единствения зрител в кинозала, който няма усещането, че е сам. Да гледа как деца си играят: „нощем телата им все така копнееха да тичат и макар да им беше забранено, не се стърпяваха“ (Андрю Шон Гриър).

Погледът ми остана дълго време и върху тази фраза – „възрастните вехнат, когато ги пресадиш“ (Дейвид Мичъл). И върху този фрагмент от разказа, изграден от Джонатан Сафран Фоер като диктофонен запис на монолога на баба с безброй съвети и спомени: „Сигурно за теб не значи нищо, но когато беше бебе, те приспивах, като ти пеех американската азбука. Когато стана на две, говореше по-добре от мен. Това ми беше Нобеловата награда!“ За Мичико Какутани, дългогодишна литературна критичка в „Ню Йорк Таймс“, разказите на Тойбин и Дантика са с емоционалната плътност и дълбочина на романи в умален мащаб.

Сборникът завършва с чудовище, което не се е виждало в огледало, не е тръгнало по пътя на себепознанието и не знае, че е чудовище. Литературата – и този сборник не е изключение – ни учи да не сме чудовища.

Трябва да се каже и че това е благотворителна антология – приходите от продажбите отиват за ученици в образователна програма по творческо писане в Ню Йорк. Едно подобно българско начинание не би било лоша идея.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Историята е абстракция, индивидът – не. Разговор с писателя Петер Надаш за дръжката на чука

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/peter-nadas-interview/

В зората на модерната журналистика интервюто е жанр с лоша репутация. Който не може да пише, пита – това гласи професионалното клише. Не вярвам в него. А и в съвременния свят на медиен нарцисизъм ми се струва, че интервюто е упражнение по смиряване, жанр на признато пред Авторитета незнание, на любопитство към Другия…

Никога обаче не съм смятал, че ще имам възможността да интервюирам унгарския писател Петер Надаш – един от действително големите автори на нашето време. В началото на карантината слушах в YouTube канала на Унгарския културен институт как в рамките на програмата „Преводачите четат“ великолепната преводачка Светла Кьосева представя откъс от своя превод на книгата му „Солта на живота“, която СОНМ ще издаде по-късно тази година. И реших да помоля за интервю.

Не вярвах, че Надаш ще склони да отговори на въпросите ми. Светла – също. Но се получи. 

А творчеството на Надаш винаги ще ме вълнува – далеч не с това, че името му постоянно е спрягано за Нобелова награда за литература, а със способността му, както пише един критик, да улови ирационалната природа на отношенията между личността и историята, да изрази беззащитността на човека пред властта в тоталитарното общество. Да възпроизведе загубата на Аза. 

Нищо от тези качества не е случайно. Роденият през 1942 г. в Будапеща писател има жестока съдба – майка му, еврейка и комунистка, умира, когато той е на 13. Баща му, висша партийна номенклатура, се самоубива, когато Петер е на 16 – след несправедливи обвинения, по които впоследствие е реабилитиран. Надаш израства в сиропиталище. По-късно работи като фотожурналист. От 1984 г. живее в малко село в Западна Унгария. 

Днес е сравняван с Кафка и Гомбрович. Списъкът с наградите му е огромен. У нас Петер Надаш е познат досега с книгите „Направи ми жертвеник от пръст. Избрани есета“ (2006) и „Краят на един семеен роман“ (2008) – и двете преведени за СОНМ от Светла Кьосева, както и „Собствена смърт“ (2011), преведена от Николай П. Бойков за „Алтера“. 

Последните два въпроса в това интервю са на Светла Кьосева. 


Кои спомени от детството Ви изплуват напоследък? Питам Ви, защото във Вашите творби си взаимодействат малките истории и голямата история. Има ли място между тях истината?

Откровено казано, не съм спомнящ си тип, въпреки че немалка част от писателското ми поприще е посветено на механиката на паметта. Истината е, че собствените ми спомени ме интересуват малко. Каквото се е случило, случило се е. Интересува ме по-скоро тяхното място в структурата на паметта, функцията и принципът им на действие. Затова и доста се занимавам със спомнянето от гледна точка на религиозната история, физиологията, антропологията или психоанализата. Наложи ми се да го направя дори и само защото Зигмунд Фройд строго забранява самоанализата, знаейки, че без нея и той едва ли би построил теорията за психоанализата и едва ли би създал своята процъфтяваща, световноизвестна аналитична школа. С право обаче я е забранявал – смъртно опасна дейност.

Систематично преосмислям ранния и най-ранния си споменен материал. И въпреки това понякога се учудвам какви неща нахлуват внезапно в съзнанието ми. Спомените не са по поръчка. От друга страна, човек непрекъснато произвежда спомени. В изобилие са ни останали неща от вчера, които не само не са обработени от по-ранна и от по-късна гледна точка – саморефлексията още не ги е докоснала.

Подчертавам в същото време, че не конкретният спомен е важен за мен, а принципът на действие, структурата, механиката и функцията на спомнянето. Винаги ме е интересувало и по какъв начин паметта и мисленето на индивида са свързани с колективната памет на човечеството, неща, за които често единствено археологията може да ни каже нещо конкретно – и то винаги е повече от индивидуалната памет на човека.

С археологията на съдържанието на индивидуалната памет се е занимавал швейцарският психиатър К. Г. Юнг. Когато намерим в един келтски некропол чук от ковано желязо с място за дръжката, което е овално точно както и на моя чук, става ясно, че физическите ми познания са индивидуални само в незначителна степен, по-голямата им част е съставена от опита и паметта на другите. Не само овалната дупка за дръжката на чука, а целият колективен пласт на съдържанието на паметта, чието място на произход не съм аз. Дори и да не мога да реконструирам кой е човекът, използвал келтския чук.

Властта на индивидуалното не може да бъде пренебрегвана. Историята е абстракция, индивидът обаче не е. В индивида интересното е, че не би могъл да бъде сбъркан с никой друг. Нито гласът, нито зъбите, нищо. Фикцията на голямата история се изгражда винаги от индивидуалните, специфични, лични истории. Ето защо коефициентът на истинност на многобройния индивидуален опит и преживяванията е висок, а големите исторически фикции или разказите на историците са по-близо до правдоподобността, до документацията, не до истината. По-правилно – истината и фалшът в историческото писане вечно се лутат между правдоподобно и неправдоподобно, между подлежащо и неподлежащо на документиране.

В свое есе от 2011 г. заявявате, че всяка голяма промяна е последвана от реставрация. Десетилетие по-късно, в какво разпознавате актуалните признаци на реставрацията? Действително ли поредният модернизационен експеримент в Централна и Източна Европа се провали? 

Застигащите се една друга вълни на прогрес и регрес са по-скоро продукт на Новото време. Творческият дух обаче най-вероятно е константна антропологична даденост на човека. Той има висока енергийност и няма признаци да има начало, нито да предстои край. Което в същото време е плашещо. Значи сме си такива, вечно неспокойни, вечно измисляме, усъвършенстваме, изобретяваме нещо. Променят се условията ни на живот, обаче дръжката на чука трябва да си остане овална, защото предаването на силата в главата на чука единствено така е най-ефективно.

И все пак е плашещо, че моето малко село вчера беше едно, а днес, в резултат на изобретенията и откритията, вече почти не мога да го позная. Ето защо вечната модернизация има поне толкова привърженици, колкото и противници. Ранните рушители на машини с пълно право са се страхували от влака. Голям, черен, шумно изпуска пара и бясно препуска с почти трийсет километра в час. Рушителите на машините се страхуват от новостите и в същото време консервират старото, традиционното, с което сме свикнали. Страхът им е напълно основателен. Но по интересен начин и те обсъждат тези си консервативни намерения по най-новите мобилни телефони; не предават информацията с огньове. Добре би било, но не бива да изостават.

Според мен нито една от фазите на движение на човешкото махало не може да бъде прескочена – нито прогресът, нито регресът. Колкото по-голям е стремежът към модернизация и прогрес, толкова по-силно ще бъде регресивното противодействие. Днес, след почти половинвековната фаза на прогрес, живеем във фазата на регресия и още преди да стигнем мъртвата точка, ни застигна пандемията. Както железопътният транспорт е имал своите врагове, така и откриването на колелото навярно не е било по вкуса на всеки. Опитът обаче показва, че така или иначе не можем да се върнем във времето отпреди влака или колелото. Дори и само защото епидемиите са по-голяма заплаха от колелото или влака. Те са съхранени в колективната памет: чумата, холерата, детският паралич.

Вашите герои често търсят смисъл в историята. Кой е по-опасен техен помощник в този процес – паметта или въображението?

Историческите събития се правят от повече или от по-малко хора, но смисълът и преживяването на историческото събитие е единствено лично. То се отнася до личността, създава се в нея. Някои са засегнати от събитието, други не са. Историята сама по себе си няма смисъл, смисъл има винаги личността. Личността оценява събитието, личността произвежда от него историческа фикция.

И до днес мислим за историческите събития по начина, по който са мислили Херодот или Тит Ливий. Така наречените исторически събития никога не могат да бъдат абстрахирани от оценката на отделната личност или от постигналата консенсус група от хора. Без собствена база от спомени човекът е хомункулус, Голем – крачи върху огромните си глинени крака, събаря и руши всичко около себе си. Без собствено разбиране и собствено въображение той е чудовище, диктатор или слуга на диктатори, продажник, масов убиец, двукрак звяр. Понятията за собствена база спомени и за индивидуално съдържание на паметта обаче не означават, че свободно мога да избирам какво да си спомням и какво – не; тази база спомени, раждаща се в мига на осъзнаването и на възприемането, всеки складира в мозъчния си ствол и е в състояние да я съпостави с всичко онова, за което размишлява и чувства.

Писателят пред новопристигнали екземпляри от немското издание на „Собствена смърт“
© Петер Надаш

Сюзан Зонтаг казва за Вашата „Книга на спомените“, че е едно от най-великите произведения на ХХ век. Какъв беше миналият век за Вас – и как той премина не само през Вашето съзнание, но дори и през Вашето тяло? Искате ли да се върнете в миналото?

Боже опази да се връщам където и да било. Добре, че е минал и е свършил, не вярвам, че от него би могло да се направи по-добър век. За целта ще е необходимо индивидът да не иска да трупа повече, отколкото консумира. За да се родят подобни индивиди, е необходимо хората да извършат ментален скок.

Процесът, в който ние навлизаме с раждането си като хора или като бозайници, няма нито осъзнато начало, нито осъзнат край. На земята е имало екзистенция и преди появата на Григорианския календар. Ритъмът на Григорианския календар в най-добрия случай следва някои от условията на човешкото съществуване. Летоброенето ни служи, за да се ориентираме в нещо, чието пространство, материя и време са ни непознати. По всяка вероятност ние живеем не в триизмерен свят, а в четири или повече дименсии. И те съществуват независимо от нашето летоброене.

В пространството, което сме в състояние да възприемем, несъмнено има периоди, които протичат под знака на строителството, и периоди под знака на разрушаването. През ХХ век тези фази следваха една след друга. От действителната промяна във времето днес можем да установим най-вече че през предишните столетия смяната на фазите е протичала регионално в света, а днес фазите на локалното строителство и разрушаване са пряко вградени в глобалното строителство или разрушаване, т.е. свързани са помежду си. Различията протичат в свещена едновременност.

Събитията все още имат локален привкус и характер, но локалното повсеместно създава своите родствени явления. От факта, че президентът на Съединените щати е формен идиот, не следва, че всички държавни глави из всички региони трябва да са идиоти, но може да бъдем сигурни, че именно тази тенденция (разбирай, дълбоката човешка привързаност към идиотизма) няма да мине незабелязана глобално. Земното кълбо под въздействие на модернизационните вълни действително се е превърнало в едно глобално село и – било то щастливо или не – локалностите се движат забързано и пресичат пътищата си.

Какво не достигна на либералните интелектуалци, за да защитят убедително основанията на демокрацията? Възможни ли са днес „либерални личности“ като Томас Ман и другите, които споменавате в българския си сборник есета „Направи ми жертвеник от пръст“?

Човекът с либерални убеждения носи своя кръст, има своя първороден грях и трагедия. Томас Ман едва успява да спаси семейството си от катастрофата. Това става ясно и от произведенията му – дори ако Петер де Менделсон не беше издал дневниците му в десет тома, обилно снабдени с бележки. Либерализмът не е връх и последна инстанция в духовното развитие на човека, а един вид човешки манталитет и ненатрапчиво политическо предложение за избягване на масовите катастрофи.

Ако се върна към Зонтаг, има велики поети на туберкулозата и на СПИН, но за мен Вие сте велик поет на хипертонията, ако съдя по „Собствена смърт“ – книга, с която съм сверявал собствените си кардиологични симптоми. Как животът Ви в селско уединение на стотици километри от Будапеща предпазва сърцето Ви – буквално и метафорично? В какви случаи Ви се приисква да се намесите в центъра на света (не само) като автор?

Никого не искам да представлявам, нямам ораторски или организационни дарби, никога не съм изпитвал готовност за политически роли. По-скоро се ужасявам да застана в центъра на какъвто и да било процес или събитие. За мене вече и четирима са прекалено много за един смислен разговор. В определени ситуации си позволявам да обсъждам чуждите дела, правил съм го още по време на диктатурата, защо да не го правя и през последните трийсет години в една преборваща се с вродени недостатъци, наранена демокрация. Всяка намеса поражда напрежение и при това положение със сигурност е противопоказна за хипертонията. Несъмнено добре се отразява обаче на потребността от свобода. При мен потребността от свобода е по-силна. Заедно с всички вас съм свободен човек. Заедно с всички вас съм се родил такъв. Така знам аз.

През тази година очакваме на български „Солта на земята“. Това е една притча за гражданското общество. Нуждаем ли се днес от уроците на историята?

В смисъла, за който говорихме – безусловно. Нуждаем се от личната памет, но не само от знанието как ние самите, в съответствие с интересите си, сме преработили събитията, а и от предшестващия момент: как сме възприели събитието, преди още да му дадем оценка. Трите аспекта – първоначалното възприемане, рационалната и емоционалната оценка – ще ни дадат личния спомен за едно събитие, което по един или друг начин са преживели и други. Но и в това „така или иначе“ трябва да се вгледаме внимателно. За да осъзнаем понятието за история, не е достатъчна личната памет, необходимо ни е съзнанието за общите елементи на паметта. Да знаеш, да регистрираш, да опишеш по най-точен начин кое е онова, което те отделя от другите и което те свързва с другите.

До какви промени би могла да доведе днешната криза? Някои я сравняват с големите чумни епидемии и с промените, които те са предизвикали. Вие намирате ли опорна точка в миналото, или става въпрос за нещо съвсем ново?

Епидемиите, масовата застрашеност на живота могат да доведат до промени в начина на живот, ако в обществото вече е назряла потребността от промяна, ако са осъзнати начинът и посоката на промяната и съществуват необходимите за реализирането ѝ инструменти. В момента не усещам нищо подобно. Усещам по-скоро, че по-голямата част от хората с нетърпение чакат да се завърнат в своя самоопустошителен и разрушителен за света начин на живот. Всяка година да натрупват повече собственост от съседа. Повече да летят, по-малко да знаят, повече да консумират и повече да се забавляват.

Но дори и на тази възраст все още вярвам в изненади. Защото има и големи изненади. И добри, и лоши. Случва се нещо, което никой не е очаквал. Някой открива нещо, с което прави щастливи много хора. Някой намира доброто решение, което за известно време успява да запази обществения мир и естествения живот…

С кои произведения бихте желал да бъдете представен пред българската публика? Въобще пред публика, която не Ви познава достатъчно.

Наистина добре би било, ако някой преведе романите ми, ако някой ги издаде. През последните години събрах и подредих есетата си в три тома, общо 1500 страници. Досега на унгарски са излезли два тома в издателство „Йеленкор“, третият се очаква следващата година. Ако романите ми са познати на български, може би и тези есета не биха били напълно излишни. Кой знае.

Превод от унгарски: Светла Кьосева
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петер Надаш за ролята на писателите, 21 май 2019 г., Louisiana Channel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Белоу, Мишима, Ъпдайк

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bellow-mishima-updike/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Равелщайн“ на Сол Белоу

превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2020

Може би „Равелщайн“ на Белоу има за американския академичен елит същото значение, каквото има „Сбъднати молитви“ на Капоти за висшето общество в САЩ: и в двата случая един много голям писател изнася на показ „тайните“, които едва ли не всички знаят, но никой не споделя на глас. Тайната в случая е хомосексуалността на Алън Блум (да, точно той е Равелщайн в този роман). Но нали големият социален мислител от Чикаго е знаме на консервативната политическа идеология, независимо дали го иска, или не. Нали той триумфално обхожда света с книгата си „Затварянето на американското съзнание“, чрез която не само става желан събеседник за Тачър и Рейгън, но и баснословно забогатява. За капак, Сол Белоу намеква, че Равелщайн си отива от СПИН.

Това е последният роман на Белоу. Той го публикува през 2000 г., когато е на 85, но сякаш пише трепетен юноша. Или Пруст. Разбира се, че тогава книгата предизвика страхотен скандал – ако не за друго, то защото Белоу, вместо да се занимава с големите исторически събития на своето време, се вглежда в една сензационна личност. Дори не в идеите на героя, колкото във всекидневието му из скъпите магазини на Париж или в това как урежда любовните сделки между собствените си студенти.

Към този момент Алън Блум е покойник от 8 години – и интелектуална икона. Предателство ли е това, че неговият дългогодишен близък приятел Белоу оповестява сексуалните му тайни? Или нобелистът и вероятно най-важен към този момент американски писател просто изпълнява желанието на Блум тъкмо той да напише биографията му. А може би самият Белоу съжалява мъничко за разкритието.

Писателят описва пътя към смъртта на своя приятел. Описва Блум/Равелщайн направо с любов. В интервю пред „Ди Цайт“ по повод своята раздразнителност спрямо интелектуалците Сол Белоу казва: „На един истински интелектуалец се падат по хиляда псевдоинтелектуалци. Аз действително се съмнявам в европейското културно, в това тяхно самохвалство, и изобщо не вярвам, че бакалинът знае кой е Русо или Дидро. Освен това смятам, че всички книги, взети заедно, са оказали незначително влияние върху обществото като цяло.“

Алън Блум е бил истински интелектуалец. Прочее, в книгата има немалко страници, посветени на всекидневното общуване с Мирча Елиаде, като Белоу не пропуска да отбележи фашисткото румънско минало на прочутия юнгиански специалист по митология. Белоу не пропуска и себе си в критиката, и своето собствено пътуване към смъртта, собствените си интимни крушения и убедеността си, че образованието надали допринася за добруването на обществото.

Ако се доверя на електронния каталог на Народната библиотека в София, Блум няма книга на български, може би само една-единствена статия. Не така, слава богу, е положението с Белоу – неотдавна изд. „Лист“ публикува и „Приключенията на Оги Марч“, разполагаме с превода на Кръстан Дянков на „Не изпускай деня“, а в сп. „Съвременник“ през 1996 г. беше представен романът му „Език мой, враг мой“.

Докато попивах шеметната като шампанско проза на Белоу, си спомних за един роман от същата белетристична боя – „Блуменберг“ на Сибиле Левичаров. Опърничавата немска писателка не заключва под чуждо име почетния мюнстерски професор по философска херменевтика Ханс Блуменберг, когото вече познаваме и на български с „Парадигми към една метафорология“, а ползва директно името на своя прототип за заглавие на последните му часове. Към тази традиция бих прибавил и Томас Бернхард дори – сещате се за заниманията му с Витгенщайн. Интелектуалната саморазправа с интелектуалното не е от вчера. Но у Белоу тя е бравурна саморазправа и буквално със самия себе си.

„Морякът, комуто морето обърна гръб“ на Юкио Мишима

превод от японски Дора Барова и Пана Барова-Озджан, София: изд. „Апостроф“, 2020

Това е история, стара като света. Пред нас е 13-годишният Нобору, който – като всеки по-софистициран юноша, боледува от потребността си за съвършенство. Своя идеал Нобору открива в помощник-капитана Рюджи, любовник, а по-късно и съпруг на неговата красива майка Фусако. Юношата най-после има баща, но цената за това е твърде висока – Рюджи трябва да слезе от кораба.

Историята обаче, освен интимно, има и чисто геополитическо измерение. Рюджи е символ на доблестта и величието на древна Япония, докато Фусако е Западът – изискан, консуматорски, ако щете, дори покварен в очите на тези, които имат нужда да се борят с поквара… Затова след сватбата Рюджи престава да бъде идеал за Нобору: от мъжествен моряк той се е превърнал в служител в луксозен мъжки магазин в Йокохама. И неизбежно ще бъде наказан за своето предателство. Така и става. След като е тренирала с убийството на едно котенце, момчешката банда, в която участва Нобору, ще унищожи нищо неподозиращия Рюджи. Бившият моряк ще бъде отровен с горчив чай – както горчив е мотивът за славата, който често прошумолява като вълна в книгата.

Давам си сметка, че това е много евтин преразказ на романа. Прочее, един роман, чието заглавие знаково греша и постоянно преправям на „Морякът, който обърна гръб на морето“, макар и така да е вярно. Разбира се, грамотният читател веднага ще открие в него черти от политическата естетика на Мишима – хем консерватор, предан на древната японска традиция, хем обсебен от „перверзните“ европейски провокатори Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Жорж Батай… С просто око се забелязва и колко много заглавието на романа дължи на Марсел Пруст. Не бих могъл обаче да предам другояче, освен с цитат, чувствената омара в тази книга на Мишима. И ща – не ща, ще трябва да цитирам цялата книга. Затова и ще се откажа от образци на стилистичното съвършенство у Мишима и ще уседна в темата.

Смъртта е еротика. Еротиката е смърт. Мъжествеността е ужасна показност. Няма как да е другояче за един болезнен юноша, който търси как да се справи с празнотата си и празнотата на японското общество след Втората световна война. Само убийството предизвиква усещането, че живееш… Иначе си просто бройка – в бандата Нобору е №3, а на другите участници в убийството изобщо не научаваме имената. Ако влезем в обущата на Юлия Кръстева, бихме могли да си спомним за дефинирания от нея синдром камикадзе – понеже ти не си идеален, то аз ще те накажа, но ще накажа едновременно с това и себе си. И така самоубийството на вечния юноша Мишима става далеч по-разбираемо. Както и личната му гвардия, и опитът за преврат, целящ да възстанови императорската слава.

Премиерата на „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е през 1963 г. През 1976-та излиза филм по романа, с участието на Крис Кристофърсън, като действието е пренесено в Англия, а през 1990-та в Берлин е премиерата на опера по книгата, дело на големия композитор Ханс Вернер Хенце. Пак през 1990 г. у нас публикуваха първия роман на Мишима на български – „Златният храм“, който остроумно беше придружен с предговор на големия съветски японист Григорий Чхартишвили, когото днес цял свят познава като Борис Акунин. Оттогава още няколко книги на един от най-жестоките литературни стилисти на ХХ век станаха притежание на българския език. Аз поне съм много любопитен какво представлява книгата му „Моят приятел Хитлер“ от 1968 г. – не знам защо я свързах с „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор. Разтършувах се и попитах приятелка японистка. Ето какво ми отговори тя:

„Знаеш ли, повечето японци в академичните литературни среди, с които съм общувала, са по традиция леви и в най-добрия случай за Мишима те мълчат. В разговор на чаша бира може да кажат, че стилът му е страхотен – и толкова. Много нееднозначен е Мишима – това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност.“

А аз бих дал на студентите си да сравнят „Майките“ на Теодора Димова с „Морякът, комуто морето обърна гръб“ – нали си спомняте, че децата убиваха своята учителка Явора в момента, в който тя им сподели, че ще ги напусне. Явора, която компенсираше ужасните им майки. Япония след войната. България след държавния социализъм. Отцеубийството и майцеубийството на въображаемите родители…

На финала: тази много важна книга е последният превод на забележителната преводачка Дора Барова. Превод, довършен от дъщеря ѝ. Липсват ми случайните срещи с госпожа Барова, при които никога не посмях да я заговоря. Но такъв мощен преводачески екип надмогва смъртта и времето.

„Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк

превод от английски Йордан Костурков, София: изд. „Кръг“, 2020

Бек е въображаем персонаж: той препраща не само към Ъпдайк, но и към други прочути американски писатели – като Норман Мейлър, Бърнард Меламъд, Дж. Д. Селинджър… Последните трима изброени са евреи, какъвто е и Хенри Бек. За разлика от него, Ъпдайк е бял англосаксонски протестант. Но всички са писатели.

Всъщност Бек вече се чувства антиписател – в средата на 40-те си години, ерген, с комплицирани любовни истории, с отлична репутация и вече линееща слава… Не пише, а се препрочита. Пътува за културен обмен в Източния блок – СССР, Румъния, България.

У нас Бек се влюбва в поетесата Вера Главанакова – отдавна за всички е ясно, че под това име Джон Ъпдайк описва магнетичната Блага Димитрова. Впрочем „Българската поетеса“ е най-ведрият разказ в тази книга. Ако в другите разкази от сборника насмешливостта и самонасмешливостта се състезават помежду си, то в българския има нещо друго. Какво е то?

Вера Главанакова надписва своя книга на Бек „искрено, с много правописни грешки, но и с много…“ – и тук Бек започва да се чуди дали последната дума е лудост, или любов. А аз за пореден път се чудя дали това изречение не препраща към едно прочуто изречение на Радичков, а и за нещо сходно у Канети… Чудя се и дали приятно циничният писател Петров не е Георги Марков, голям почитател на Белоу.

Може би съществената разлика между Главанакова и Бек е в това, че тя се интересува от любовта, а Бек… Бек е писал есе за оргазма. Може би и затова той ѝ посвещава екземпляр от романа си ето така: „Аз най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света.“ Прочее, това е онази Блага Димитрова, която тепърва ще става бунтар – сега-засега само в книгите тя се чувства в безопасност. В този момент тя е като българските монаси, обяснени на Бек от Петров така: „Понеже монасите са твърде малко, нещо монашеско се вселява у всички.“

Другите разкази, с отчетливи репортажни елементи, много повече приличат на едно друго произведение, появило се посредством културния обмен – „Музите са чути“ на Труман Капоти. Още ме напушва смях, когато си спомням за шофьора, който вози Ъпдайк/Бек към Брашов и истерично надува клаксона. За американския гост той е луд и опасен, а за мен днес този шофьор е диктаторът Чаушеску. Само на мен ли ми се струва, че историите на Бек, разиграващи се в Щатите и Лондон, са много по-комплицирани и емоционално, и стилистично?

Всички разкази обаче са образец на възторжена резигнация от литературния занаят. Струва ми се, консерваторът Алън Блум страшно би харесал твърденията на либерала Ъпдайк/Бек по повод принудата да преподава „на петнайсетина студенти бакалаври, които водеха забележителни разговори без задръжки, и да чете техните печално небрежни ръкописи. Апатични и схватливи, на тези младежи им липсваха не само патриотизъм и вяра, но и елементарната етика, която конкуренцията налага. Те живееха на гърба на своите бащи, които презираха, системно се увличаха от жестокостите и изглеждаха узрели да приемат фашизма. Политическите им възгледи бяха пародия на либералните убеждения, които Бек ценеше, литературните им вкусове се простираха в посока на второкласни автори като Хенри Милър и Толкин и лягаха далече от онези аскетични, високоморални светии като Томас Елиът, Пол Валери, Джеймс Джойс, пред които скромно и смирено се беше молил Бек“.

Препрочетете този пасаж и ще установите: голяма грешка ще бъде да мислим за тази книга само през „Българската поетеса“. И между другото, още книги от Ъпдайк (и Бек) очакват у нас своя превод в издателство „Кръг“.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Белият тигър“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/beliyat-tigur/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Белият тигър“ на Аравинд Адига

превод от английски Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет 45“, 2009

В блатото на корупцията, дори да си чистобял тигър насред глиганите и комарите, няма как – ще се изцапаш. Главният герой в този роман го знае и в костите си. Разказът му е прободен от остра ирония и напоен с мрачен като въглища хумор, който поглъща и изпепелява всякаква надежда.

След седмици трябваше да разберем кой ще вземе тазгодишния „Букър“, но заради кризата с коронавируса решението ще бъде обявено по-късно от очакваното. В паузата може да се срещнете с някои от другите победители, които може би сте изпуснали – като дебютния роман на Аравинд Адига, който печели британската награда през 2008 г.

И днес много англичани ще ви кажат колко копнеят да посетят Индия. Мечтите за ашрам, за села, окичени с ярки цветя на всеки ъгъл, и въобразеното просветление в очите на свръхбедни деца продължават да виреят, необезпокоени от реалността (друг писател с индийски произход – Никеш Шукла, изразява наслоените върху истината фантазии в есе за англичаните, които редовно му казват намасте като духовен поздрав, а той се опитва да обясни: „Намасте значи здрасти. Това е.“). И не че тези неща не съществуват изобщо, но често се прожектират, без в кадъра да се включват лошите части от страната. В дебюта си Адига набива с думи образ на Индия, който трудно можеш да забравиш. И този образ не е балансиран, напротив – книгата обръща с шамар главата ти в другата посока.

Историята е разказана под формата на писма, които героят ни Балрам пише до председателя на Китай. Той ще идва на посещение в Индия, за да разбере повече за аутсорсинг бизнеса в страната. Балрам не е човек с власт или влияние, а предприемач, избягал от закона. Развълнуван от посещението, без да е питан, той решава да обясни как се става бизнесмен в страната – защото

„ние, индийците, може и да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост или точност, но предприемачи имаме“.

На китайския председател ще му бъдат раздадени листовки и ще се здрависва с хора, отдадени да продадат идеята за чиста и духовна Индия, но достъп до пълнокръвната реалност няма да му бъде позволена, смята разказвачът. Затова и в писмата си той се заема да покаже как стоят работите в действителност – а е важно истината да се знае, защото според него бъдещето е в ръцете „на жълтия и на кафявия човек“.

А защо му признава и престъпленията с детайли за името, бизнеса и адреса си – е, в това няма никакъв риск, когато го адресираш до политик. Така е в света на разказвача, който от малък живее в бездната между предизборните обещания и реалността след изборите, когато никой вече не се интересува от друго, освен от заплатата си.

Балрам е роден в бедно селско семейство. Получава името си не от родителите си, а от учител – защото стига до класната стая, наричан просто Муна, тоест момче. Това не е, защото майка му и баща му са особено жестоки, просто така се е случило. Името е от малкото неща, което Балрам ще получи от учителя си. Докато момчето се среща с най-големия си страх – половинметров гущер в ъгъла на стаята, пияният му класен спи на бюрото си, без да го боде съвестта, че е прибрал парите за обяд на децата. Корупцията е толкова дълбока, че точно щом си готов да обвиниш някого, разбираш, че същият не е получавал заплата от месеци, защото друг я прибира вместо него.

В тази система идеята за виновен и невинен се превръща в проста игра на дърпане на въже.

Така е в Мрака, както Балрам нарича бедната селска част на Индия. Тук река Ганг не е свещено място, а опасен катран, от който си излязъл и в който някой ден ще бъдеш погребан. В туристическа Индия и в Индия на докладите, уверява ни героят, всичко е съвсем наред – селата са рай, водата тече чиста и обилна. В реалността на селото обаче единствената идея за болница са трите първи копки, поставени от трима различни политици по време на три различни предизборни кампании.

Силната надежда на всички в семейството, че Балрам ще има различен от техния живот, дава само първия тласък на успеха му – той започва бавно да катери стълбата и да излиза от Мрака. Става шофьор на богато семейство. Започва живота си като „момчето“, по пътя получава име на божество от незаинтересован учител, но успява да заслужи прякора си Белия тигър – защото е рядко предприемчив и умен.

Но нека не звучи, че се приема за по-добър от когото и да е наоколо. Той ясно вижда реалността, без да се опитва да махне и петънце от полепналия и по себе си мрак –

гротеската в книгата включва и него самия.

Той е наблюдателен и умел в разпознаването на възможностите. До него крачи колебанието му като говорещо животно, което го убеждава да не отмъщава, но Балрам чува и друг глас, който напомня, че единственият път нагоре е върху гърба на другите. Той тайно се учи от богатите си господари да използва паста за зъби, да пие уиски и да слага бяла тениска, за да го допусне охраната на мола. Символичното му превръщане в тях е опасно, защото е едва първият урок на закона за оцеляването, в който само понякога по-смелият, а не по-богатият успява да замахне пръв. Без да поглежда назад.

Докато четеш, се ядосваш и клатиш глава, но става по-силно, когато започваш да усещаш гнева на самия автор. През страниците на романа се прелита на крилете на яростта, хумора, изкривената гротеска и ярките образи на телесността, които остават с теб дълго. Разказвачът е напълно откровен за престъплението, което е извършил, за бягството от закона и за настоящото си положение на предприемач – тоест още от самото начало знаем как ще завърши тази история.

Между първия ред на писмата и края им всичко се завърта като в ужасно колело, което не може да бъде спряно. Нещата изглеждат предначертани.

Като се отказва от идеята за шокиращия край, който ни е разказан в началото, авторът пълни със съдържание историята между двете точки и така ни вади от идеята, че каквото и да се случи тук, в Мрака, може да бъде изненадващо. Освен ако не е минимален жест на надежда, на поемане на отговорност, опит да се направи поне нещо дребно за някого. Това е истинската рядкост, истинският бял тигър в този уж естествен подбор.

Ще завърша с още една бележка за автора: днес внезапно се оказва, че много читатели настояват писателите да пишат само историите, които познават и са изживели лично. Самият Адига е добре образован и никога не му се е налагало да прави избори като тези на разказвача си. Когато от „Гардиън“ му задават обичайния, но нелеп в същината си въпрос как си позволява да описва неща, които не познава от първа ръка, отговорът му напомня старата истина за ролята на авторите:

Не мисля, че писателите трябва да пишат само за личните си преживявания. Да, аз съм син на лекар, да, имах формално образование, но за мен предизвикателството пред романиста е да пише за хора, които изобщо не приличат на него […] Това е реалността за много хора в Индия и за нея е важно да се пише.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пощенски картички до Валери Петров

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/postcards-to-valeri-petrov/

На 22 април се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров. 

Тук публикуваме пощенски картички до великия поет, преводач и драматург, и още думи по повод на неговия юбилей, специално написани от поетите Виктор Самуилов, Рада Александрова и Стефан Иванов, от театралната режисьорка проф. Маргарита Младенова, както и от неговия внук Огнян Самоковлийски, когото помним като Оги от любимата приказка „Копче за сън“.

Любими поете,

Неведнъж е спохождал мислите ми твоят герой Велин – пазачът на планинската станция. Помниш го, разбира се. Онзи, с когото осъмнахте в две раздалечени сгради под преспите на снощния сняг. И ти му викна да остави веднага лопатата, с която бе тръгнал да пробива пъртина към теб. Велин я остави – и нищо. Но сред белотата на следващото утро те посрещна пътеката, довършена от Велин:

Не го е карал никой, а ето – проста, ясна,
кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна –
върви, върви и тихо достига моя праг
пътечката от обич през трите педи сняг.

Знаем, в литературата герой и автор нерядко се смесват. Велин си е Велин, ала Велин си и ти, поете. Смесват се и сезоните – зимна пролет е днес, мрачни са преспите в пандемичните пространства помежду ни, но под априлското слънце току блесне онази „кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна“ проложена от теб пъртина. Към нас. Тъй че няма как пощальонът – пък бил той Велин, Марин или Виктор – да не те открие в другия ѝ край, щом е стъпил веднъж на пътечката. Заради поверената ни безсмъртна надежда, че добрите писма са на път.

Виктор Самуилов

Валери в сегашно време. Когато вървим по улицата с моя внук Андрей и изричаме заедно „Ах, колко е хубаво, листата са всички сякаш от блокче за водни боички“ – неподражаемият глас на Валери го изрича заедно с нас. Когато казвам на някого от студентите „малко е това“, до мен го казва и Валери, защото той е задействал тази мярка в мен. Когато мисля за „опакометаморфозите“ като диагноза на нашия общ живот – правя го под строгия му поглед на поет и лекар, защото той настоява да не сме безразлични. Валери е винаги сега, безкрайно умножаван през нашата благодарност, че го имаме.

Проф. Маргарита Младенова

 

„Бяла приказка“

Валери Петров ни остави богато и прекрасно творчество. Той наистина доскоро беше сред нас и пишеше своите леко закачливи, леко насмешливи и съвсем сериозни стихове. И наистина, за своите 94 години, което е изключителна рядкост в традицията на българските поети, за тези работни около 70 години той написа десетки изключителни стихове и поеми, детски приказки и филмови сценарии, и да не забравяме – преводите! – освен тези от руски поети, целия Шекспир на български. Критиката от самото начало беше раздвоена по отношение на творчеството му – едни го приемаха с възторг, а други (например Кръстьо Куюмджиев) направо заявяваха: „Аз никога не съм обичал този поет.“

Ако се опитаме да обособим темите, които вълнуват Валери Петров, ще се затрудним. Защото негова основна тема е животът, обикновеното битие. Но погледнато през очите и сърцето на един магьосник на словото. Иска ми се сега да помоля младите, а и не съвсем млади поети, тези даровити деца на Фортуна: прочетете Валери Петров, моля ви, някои от вас не познават римата, да, да, прочетете го и ще научите много от неговия искрящ стих! Това, което не знаете.

Но ето една извадка от последните стихове на майстора:

Напоследък вкусът ти честно казано слисан е
и даже стъписан е
пред най-новия вид поетическо писане.
„Който в нас търси смисъл, въобще не владее постмодернизма
И съвсем демоде е.“
– Кой, аз демоде? – казваш ти. – Хайде де!

Но нека да се върнем към началото. Към онзи „Палечко“, към „Ювенес дум сумус“ и „Тавански спомен“, „Край синьото море“ и още… Удивителна е способността на поета да извлича от ежедневното, дори от баналното и трудно забележимото, да извлича поезия! Това го могат малцина. И преди всички – Валери Петров.

В цялото му творчество няма да намерим отегчение, безразличие, отхвърляне на нелекото битие. Валери Петров е автор на чудото на дните, които, за жалост, бързо отминават. Впрочем тази тема е ярко забележима нишка през цялото му творчество. В богатите на цветове, мириси и вятър, морска сол и лед изображения винаги ще забележим една светла печал, понякога усмивка с тъга по прекрасното отминало време. Сякаш авторът непрестанно се обръща назад и през рамо съзира светли и пъстри есени, чудна, но вече несъществуваща любов и цялото разнообразие на изчезналия свят.

Поезията на Валери Петров е нежна възхвала на битието, ненатрапчива, дори малко тъжна и изразена със звънки стихове, усмивка в ъгълчето на устните, понякога лек смях, но и скрита сълза. За майсторството на автора може да се говори дълго, за тези двойни, тройни, вътрешни и съставни рими – всичко това е прелест, подарена на неговото сърце, която той иска да сподели с нас. Никакви викове и високи тонове, плътта на тези стихове се запомня с мелодията си. Валери Петров има и сатири, които пак са меки и ненатрапчиви, той се отдръпва и ни показва кои страни от битието са му чужди и непрепоръчвани от него, но и песни за малцината в материалното ни битие, които поетът с възхищение нарича Хвърчащите хора.

Рада Александрова

 

„Бяла приказка“

Винаги ще бъда задължен и благодарен, че Валери Петров прие съученика ми Мартин и мен в дома си, за да го „интервюираме“, когато бях осми клас. Дядото на Мартин, писателят Любен Овчаров, ни остави пред дома на Валери Петров, запозна ни с него и си тръгна. Благодаря и на него. Седяхме в кабинета му на втория етаж и го слушахме с часове. Говореше за Шекспир, за приказки, за Миклош Радноти, за преводи, за Рангел Вълчанов. Не мисля, че каза нещо за собствената си поезия или за себе си. Говореше щедро за другите. С дни не спирах да споделям за тази среща и да мисля за нея. Седмицата на тези дни няма да свърши. Благодаря за света, който ми показа.

Стефан Иванов

Мили дядо,

Честит рожден ден! Оставям две парченца шоколад във вашата стая – за теб и за баба.

Днес ти си до мен, както в онази отминала вечност.

Помниш ли кънтящата стълба по пътеката към плажа? Каменните ѝ стъпала издаваха весели звуци под босите ни крака, докато тичахме към морето.

Помниш ли моята детска кола с педали? Ти ми нарисува шофьорска книжка, която гордо показвах на хората по тротоара.

Помниш ли борчето, което засадихме пред къщата? И стихчето за него:

Расти, расти, борче,
под нашто прозорче,
пускай иглички
за радост на всички.

Разхождай се волно по пътеките на Витоша, мой мили дядо!

Твой внук Оги
(Огнян Самоковлийски)

По идея на Марин Бодаков. Илюстрациите на Кирил Златков са част от предстоящото издание на „Бяла приказка“ на Валери Петров, подготвяно от изд. „Колибри“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бисера Пенчева и изгубеният звук на „Света София“

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/bisera-pencheva-interview-hagia-sofia/

Бисера Пенчева е изкуствоведка, влюбена в Средновековието. Тя е професор по история на изкуството в Станфордския университет, а работата ѝ се фокусира върху естетиката, феноменологията и акустиката. Авторка е на три книги: „Икони и власт. Богородица във Византия“ (2006), с която печели наградата „Джон Николас Браун“ на Академията по средновековни науки в САЩ през 2010 г., „Чувствената икона. Пространство, ритуал и сетива във Византия“ (2010) и „Света София: звук, пространство и дух във Византия“ (2017), за която печели отличие за принос към историческите науки от Американската академия по религии. 

С проф. Пенчева разговаря Мария Бабикян в първото ѝ интервю за българско издание.


Храмът на всички поклонници – „Светата Премъдрост Божия“

Според изворите за „Света София“ император Юстиниан I казва, че с изграждането ѝ е надминал Соломоновия храм в Йерусалим. Осветена малко след Рождество Христово през 537 г., църквата се превръща в символ и образец на византийската архитектура. Прокопий Кесарийски описва с възхищение творението на императора в своя труд De Aedificiis („За сградите“):

„Спектакъл на величествена красота, изумителна за тези, които я видят, и напълно невероятна за онези, които чуят за нея… Неизразимата ѝ красота е в деликатното съчетание и хармония в пропорциите, нито повече, нито по-малко, но по-величествена и украсена от другите сгради и облята в слънчева светлина. Би могло да се каже, че светлината не е отражение на слънцето отвън, а извира отвътре и окъпва целия храм.“

Първият строеж на църквата е приписван на Константин I Велики през 325 г. и е проектиран върху основите на езически храм. Неговият син Констанций II освещава църквата през 360 г. По-късно тя е разрушавана при пожар два пъти, но император Юстиниан I успява да издигне „Света София“ за по-малко от шест години.

През следващото хилядолетие църквата служи като Константинополска патриаршия до началото на Четвъртия кръстоносен поход. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София“ се превръща в джамия, а през 1935 г. Кемал Ататюрк окончателно секуларизира сградата и я превръща в музей, с което песнопенията в храма утихват.

„Света София“ силно повлиява върху Синан, най-значимия архитект на Османската империя, който черпи вдъхновение от нея за построяването на джамията „Сюлеймание“ и на Синята джамия (позната и като „Султан Ахмед“). Изключителната роля на храма продължава да вдъхновява редица учени, реставратори, архитекти и историци, които изследват строежа в детайли.

Снимка: Jorge Láscar

Един учен, привлечен от тишината

Последното изследване на Бисера Пенчева я отвежда до брега на Босфора, по стъпките на тишината на „Света София“. Там тя провежда изключителен експеримент, с който улавя акустиката на пространството, за да пресъздаде звученето на раннохристиянските песнопения. Нейната любов към Византия обаче започва години по-рано.

„Завършила съм Класическата гимназия в София и винаги са ме увличали древните езици и култури. На 18 години заминах да уча в колежа „Дартмут“, където по случайност попаднах в клас по византийско изкуство, и разбрах, че имам усет към езиците. Византия ми създаде усещането за дом далеч от дома. После защитих докторска дисертация в „Харвард“. Но наистина открих свой собствен път, когато започнах да преподавам в „Станфорд“, където и намерих Средиземноморието в калифорнийската природа и климат.“

От музея „Света София“ позволяват на проф. Пенчева да изследва акустичните възможности на сградата. Пет дни тя разполага с пространството след часовете за посещение – времето, когато става възможно да улови ехото и вибрациите на „Света София“.

„За мен е много важно първо да възприема сетивно едно пространство, неговите светлина, миризма, звук… Да усетя как атмосферата се променя с преминаването на един ден, на един сезон, години. Исках да чуя „Света София“. Аз съм изкуствовед и до онзи момент – през 2008 г. – никога не бях се замисляла за акустиката в архитектурата.“

Несравнимата по мащабите си акустика в сградата се дължи на използваните материали: освен златото и стъклото, преди всичко мраморът е основен проводник на звуковите вълни. В изследванията на Пенчева той придава онзи дух на пространството, който доближава поклонниците до усещането за божественост в храма.

„Първо попаднах на статии, публикувани от Техническия университет на Дания, чиито автори бяха измервали акустиката с цел да направят прогнозен софтуер за специалисти акустици. Те отказаха да ми дадат достъп до данните си. И така, принудена да търся нов път, аз открих съратник в Центъра за компютърни изследвания на музиката и акустиката на Станфордския университет. Вече 10 години с Джонатан Абел работим заедно. През 2010 г. на два пъти получих разрешение да събера акустични данни и за първи път бях пленена от продължителното ехо на пространството. Когато чух ударите от метал по скелето, които отекваха в продължение на между 10 и 12 секунди, за мен това беше изцяло ново сетивно изживяване. Постепенно изследванията ми се задълбочиха от акустиката към музиката и литургията.“

Със събраните данни проф. Пенчева успява да вдъхне живот на забравените песнопения от „Света София“ в проекта „Икони на звука“. Да се пренесем назад в ритуалите на Византия става възможно благодарение на гласовете на професионалния вокален ансамбъл Cappella Romana. Чрез софтуерните филтри, разработени от проф. Абел, ансамбълът зазвучава като някогашния хор в църквата. Софтуерът наслагва „събраната“ акустика върху изпълнения на живо чрез т.нар. „жива аурализация“, което позволява на публиката мислено да се пренесе назад във времето в празничните литургии във Византия.

Професор Пенчева обаче казва, че тя не е откривател на нов език:

„По-скоро се усещам като водач към звука, който е еманация, а не течна и лишена от интимност информация. В съвременното общество звукът и гласът са информация, а не излъчване и прозодия. „Света София“ преобразява човешкия глас и неслучайно две думи се употребяват във византийските извори за храма: omphē (божи глас) и phōnē (човешки глас).“

Пенчева е именно този водач, който изследва вкуса, а не значението на звука, за да ни доведе до неговата божествена природа в съчетание с човешката.

Заради изключителното си значение храмът продължава да бъде предмет на религиозни спорове и днес. Миналата година турският президент Реджеп Тайип Ердоган обяви, че „Света София“ ще бъде превърната отново в джамия. Това изявление дойде в отговор на решението на президента на САЩ Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел. Но от страна на ЮНЕСКО, в чийто Списък на световното културно наследство е включена „Света София“, става ясно, че статутът не може да бъде променян без съгласието на организацията.

За учени като професор Пенчева политиката днес си остава бледо отражение на многовековната история на храма, съхранил в себе си традициите на поклонници от Средновековието до наши дни.

„Целта ми е да разкрия как средновековното изкуство изгражда жизненост през светлината и звука. Не мечтая, а творя. В момента съм привлечена от ритуала и музиката на поклонниците в Сантяго де Компостела.“

Може да чуете целия албум „Изгубените гласове на Света София“ в платформата Spotify. Книгата на Бисера Пенчева „Света София: звук, пространство и дух във Византия“ може да намерите на английски език в издание на Пенсилванския университет.
Заглавна снимка: niekverlaan / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Мама и смисълът на живота“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mama-i-smisulut-na-zhivota/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Мама и смисълът на живота“ на Ървин Д. Ялом

превод от английски Владимир Молев, изд. „Колибри“, 2016

Когато американският психиатър Ървин Ялом публикува най-известното си днес заглавие „Палач на любовта“ (на български преведено от Ангелин Минчев, изд. „Хермес“, 2014), това става само първата му книга с „терапевтични истории“. „Мама и смисълът на живота“ е също със случаи, извадени от практиката му, и отново разказани не от масивното бюро на лекаря, а с лекота като в игра на федербал: той елегантно хвърля към теб идея или въпрос, които трябва да уловиш и да му върнеш. Затова и е такова удоволствие да се чете, дори да не си професионалист в полето му.

А има и друго: преди време в различен книжен клуб бях препоръчала на жена, която се готвеше да стане психоаналитик, тъкмо излязлата на английски книга на Сузи Орбах със случаи от нейната практика (тя е само един от авторите, навярно вдъхновени поне донякъде от Ялом). След време жената се върна и ми каза, че е била ужасена от моята препоръка: както обясни, книгата прекрачва всички установени граници между клиент и терапевт, а и самата авторка постоянно се дразни от клиентите си или безсрамно признава пред читателя грешките си в сесиите.

Тя е права, разбира се. Няма начин да запазиш непокътната връзката терапевт–пациент  и едновременно с това да напишеш книга, която да носи удоволствие на непрофесионалиста. В „Мама и смисълът на живота“ за Ялом е важно да сложи читателя в дланта си и да го очарова, което минава през пълна искреност и дълбаене в собствените чувства на автора: той се описва с всичките си грешки, фрустрации, скука, агресия и предразсъдъци. Интересно, че така ти става някак доста по-приятен.

Книгата започва с много личен разказ за сложната връзка с властната му майка през нещо, в което няма как да скриеш силата на чувствата си: Ялом описва подробно свой болезнен сън с нея. Тя показва гордостта си, като разнася навсякъде публикуваните му книги, но синът ѝ е наранен, че тя така и не ги прочита. Докато той обаче я обвинява, че никога не го е разбрала, тя убедително го осъжда за съвсем същото. Този най-кратък разказ дава името на целия сборник. Във всички случаи нататък ще става дума за големите екзистенциални въпроси и как отношенията с най-близките ги оцветяват, изкривяват или изваждат на показ.

Следват три други истории, в които Ялом нерядко съвсем човешки се чуди как да подходи. Разбираш защо е искал да пише за тези случаи – едва ли всички други, минали по конец, го държат буден с часове.

Първо ни запознава с Паула, жена с рак, с която започват групи за подкрепа. Темата за смъртта е тук, но и тази за намирането на смисъл. Паула всеотдайно помага на всеки, дори на Ялом, към когото обаче насъбира гняв с тежестта и твърдината на голям камък.

В следващия разказ „Южняшка утеха“ пък той провежда групова терапия в психиатрично отделение, докато на заден план, далеч от погледа на пациентите, слушат група специализанти. Ялом-учителят се появява често и в самата книга – ако я четеш като професионалист, на места буквално е извадил съвети, подходящи за клиентите ти. В груповата терапия обаче самият той има какво да научи: външно се показва умел и умен аналитик, докато вътрешно скърби по починалата си майка и мечтае да се сгуши в прегръдката на пациентката си Магнолия.

По-късно ще остане със съмненията, че собствената му суетност ѝ е навредила, но в крайна сметка се разбира, че на нея ѝ е помогнало нещо напълно неочаквано за него и за теб като читател. Ялом-авторът добре разбира силата на изненадата, когато ни е описвал подробно точно какво трябва да помогне на пациента, а накрая той или тя откриват за смислено нещо различно. Това е истинско захарче в края на разказа, което те кара да усетиш процеса жив. И странно – дори когато осъзнаваш този писателски трик, той някак неизменно продължава да работи.

В „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, следващата част от книгата, се срещаме с Ирен: ранната смърт на нейния брат е предопределила живота ѝ, карайки я да стане хирург, а сега тя ще трябва да се справи и с нелечимото състояние на мъжа си. Ирен, също като останалите персонажи, е магнетичен и вълнуващ образ – дори тайно да я смяташ за неприятна личност, искаш да я опознаеш и да прекарваш повече време с нея на страницата.

В последните две истории Ялом запретва ръкави; дошло е време истински да се забавлява. Той се гмурка в пълните измислици, основани само донякъде на реални негови случаи, като неочаквано вкарва и фантастични елементи. Пише ги с такава лекота, че усещаш как е летял през страниците, което кара и теб да четеш по друг начин. Преводачът е уловил добре ритъма на Ялом (макар че понякога ме сепваше изборът на думи като „урожай“ и „възглавки“), но ми се щеше и коректорът да беше също толкова внимателен – грешките са малко, но се набиват на очи, например „лъжи“ е написана на едно място с „а“.

Ясно е, че влизаш в книгата и с надеждата воайорското подслушване към сесиите на непознати да помогне на теб самия. За да не се чувстваш накрая изтощен и дехидратиран от игра на федербал с по-здрав партньор, Ялом влага навсякъде чувство за хумор и елегантна техника, но не забравя основната си цел: да ти разкаже една добра история.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Заедността според Неда Соколовска

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/neda-sokolovska/

Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.

Георги Марков, „900 метра живот“

Документалният театър, най-общо казано, събира свидетелства за живота и ги поставя на сцена – един вид, художествен репортаж, за който се иска усет не само за наблюдение, но и за куриране на реалността. Трябва уважение към достоверността на документа, но и око за художествения му потенциал.

Неда Соколовска, популяризаторката на жанра в България, основава постановките си на теренни проучвания – започва се с изследване в определена област, била тя географска или социална, за известно време всички от екипа записват множество интервюта, които впоследствие се монтират в аудиоразказ, а на самите представления актьорите със слушалки в ушите възпроизвеждат репликите дословно – с всичките там оплитания, недоизказаности, запъвания и ъкания.

Самата Соколовска в своя лекция за така наречената „вербатим техника“ определя този вид изкуство като хибридна форма, обитаваща някаква гранична зона между антропологията, журналистиката и театъра. Студиото за документален театър Vox Populi тя основава през 2012 г., след като завършва режисура в Хелзинки, където узрява виждането ѝ, че театърът може да е не просто забавление, а възможност за разискване на сериозни проблеми и начин за социално и политическо ангажиране.

Оттогава досега Неда Соколовска има осемнайсет режисьорски постановки (четиринайсет с трупата на Vox Populi в „Червената къща“ и още четири външни продукции, изнесени в „Зад канала“, в театър „София“ и др.) – все стремглави навлизания в теми от околната ни реалност, които често остават далеч от умовете ни, например как живеят хора с двигателни увреждания, какво си мислят селяни в Родопите или какво означава да си майка.

Антропология

Голяма част от постановките на Соколовска изследват как може да се прояви и развие човешкото в определена среда, при различни географски, политически, социални и лични обстоятелства. Също като добрите антропологически проучвания, те не търсят потвърждение на наличните ни вече убеждения, а напротив, показват пиетет към странностите, девиациите, чешитлъка, онова, което не се поддава съвсем на етикетиране, праща по дяволите набора ни от дефиниции и разширява разбирането ни за човек, човечност и човечество.

„Невидими №3: Дом“ например събира разкази на бездомни хора – идеален пример за нещо, което повечето от нас виждат ежедневно, но не чуват никога. Изграждането на шарена картина от животи и характери – има го и гадното, и красивото, и циничното, и топлото – деконструира понятието „бездомен“, така че накрая тези хората стават трудни за обобщение не само като демографска група, но и като индивиди. Ето така усиленото вслушване може да омаломощи предразсъдъка.

Същото важи и за постановката „Попфолк хроники: Бели птици и куршуми“, която прави опит да разкаже дивите времена на чалгата през 90-те и предоставя директен достъп до гласовете на такива вълнуващи антропологически единици като мутрата, попфолк певицата и охранителя на клуба. Цялостният разказ отново толкова умело обърква, че лично аз излязох от него с продуктивен дискомфорт и множество въпроси, които никога не би ми хрумнало да си задам, а оттогава ми се струват базисни за човекоразбирането, като например какво е да пееш с опрян в главата пистолет.

„Сбогом, Йохан Райс“ проследява романтична връзка, която започва, протича и приключва изцяло в онлайн чат. В сферата на дигиталната антропология е и постановката „Закачане“, която разнищва темата за зависимостите от новите технологии. И двете гледат на тези сравнително нови човешки явления честно и отговорно, с любов и загриженост, не за да поставят оценка или диагноза, а преди всичко за да предизвикат разбиране.

Освен по-добре да осъзнаваме собственото и да разбираме чуждото, антропологичността ни подтиква и към малко по-завъртяното упражнение да разбираме чуждото като нечие собствено и собственото като нечие чуждо. Така дефиницията за човешкост евентуално бива осъзната като неподразбираща се и тогава вече може да се пристъпи към диалог.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Журналистика

Заявената идеална цел на дословния театър до голяма степен съвпада с журналистическата – да осветява проблеми, да задава въпроси, да повдига дебати и да катализира социални и политически реакции.

„Невидими №1“ разказва за живота на хора с опорно-двигателни увреждания, като отново балансира добре между личното и общото, хумора и драмата, милото и грубото и повдига редица въпроси, например защо в София почти не се виждат хора с инвалидни колички, особено през зимата.

„Майките“, освен че е своеобразна антология на майчинството и дъщерството – неща, до които половината от нас нямат физически и мисловен достъп, – засяга проблемите при акушерските услуги и родилното изживяване в България.

„Мир вам“ предлага поглед към конкретни лица и гласове на бежанци във времена, когато тенденцията е да ги възприемаме не като отделни индивиди, а като безлична маса.

„I AM БАЛАЖ“ е постановка, която търси информация за нас и нашия живот в боклуците ни, а оттам повдига въпроса за свръхконсуматорството и обратно – за недоимъка.

Тези разкази могат да постигнат ефекта на добронамереното и добре проученото журналистическо изследване, като ни показват, че общността ни я боли тук и там, помагат ни да страним от мисълта, че чуждите проблеми не са наши проблеми, и ни подтикват да изискваме оздравяване на болните ни места. Защото ако един човек не е добре, значи общността не е добре.

Друга журналистическа черта в тези дословни постановки е стремежът да се покажат ако не всички, то поне различни гледни точки, в процеса на което да се разкрие не толкова самата истина, както гласи клишето, а по-скоро нейната сложност. И освен това – да се открие нещо неочаквано, както става при добрата разследваща журналистика. В едно интервю Соколовска казва, че работата по дословния театър е процес с много неочаквани завои и неизвестна дестинация. „И ако имаш доверие на екипа и на способността си да се ориентираш добре, на интуицията си, тогава се получава страшно интересно – точно заради това, че не си ги намислил предварително.“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Театър

За разлика от други драматурзи, които междувременно се пробваха с документалното, Неда Соколовска набляга силно и на театралното – характеристика на нейните постановки, за която се говори много рядко на фона на по-секси нещата, като „политически театър“ и „социална ангажираност“. Предвид ограниченото време за подготовка и репетиции постановките ѝ са с впечатляващо богата сценография. Пълни с движения, звуци и реквизитни трикове, те не са просто информативни, но и естетически удовлетворителни.

В „Яце форкаш“, постановка за родопските селяни, в продължение на няколко минути наблюдаваме как актрисата в ролята на баба се върти в кръг и изпълнява рутинни действия, като с всеки кръг се прегърбва още и още малко. В „Под вода“, постановката за значението на водата в съвременния свят, от тавана се изсипват десетки празни пластмасови бутилки. В „Невидими №2: Фу“, пиесата за китайското малцинство в София, която по думите на режисьорката е „пиеса за това как не успяваме да направим пиеса“, непонятно-красивата игра с артикули от „Илиянци“ стои като добре изразено усещане за желание и невъзможност за комуникация.

Китайската пиеса добре демонстрира друга удовлетворително театрална характеристика на тези постановки – смешното. Не помня спектакъл, на който да не съм се засмивал поне веднъж (е, може би с изключение на „Поколение Ь“, който е мъчителен за гледане, но пък по такъв начин – верен на мъчителното за гледане изхабяване на поколението, пораснало в България през 90-те). Удоволствието от смешното личи както от подбора на реплики, така и от поднасянето на актьорите, без обаче то да е опропастено чрез излишни емфази или подигравателно отношение, както лесно се случва с подобни самобитни типажи в други форми на изкуството. Напротив, тук всеки персонаж е третиран с равни любов, вярност и отговорност.

В най-голяма степен театралното се е развихрило в постановката за цирковото изкуство „Але, хоп! – по високо опъната тел“, чийто мащаб сигурно само загатва на какво е способно въображението на Соколовска, когато разполага с малко по-голям бюджет. Представлението тече едновременно в няколко зали, като половината от публиката е вкарана в своеобразен манеж, за да наблюдава циркови изпълнения от реални артисти, докато другата половина е свободна да щъка из помещенията зад кулисите, където различни актьори пресъздават истински истории от цирковия живот. Втората част на представлението повтаря първата, но този път с разменени позиции на публиката – първите отиват зад кулисите, а вторите влизат при арената.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Същевременно обаче трябва да се отбележи и не по-малко важният противоположен стремеж – за оттласкване от конвенционалната театралност с цел постигане на нещо по-изконно за това изкуство – изкарване от областта на удобството. Например: вместо в театрална зала спектакълът се играе в бар, където актьорите сервират на публиката уиски („Попфолк хроники“), или в края на представлението в залата влиза съвсем истински бездомник („Дом“) или човек без крака („Невидими №1“), или самите актьори споделят личния си опит по темата („Майките“ и „Яце форкаш“). С други думи, полагат се целенасочени усилия публиката да не се поддаде на изкушението единият час в театъра да послужи като бягство от реалността. Вместо това непрекъснато се набляга на истинността, наличността на казаното в реалната ни среда и необходимостта от чувствителност към него и извън театралната зала.

Заедно

Удобно стечение на обстоятелствата е, че първият и последният ми засега досег с театъра на Соколовска се случиха под шапката на думата „заедно“ – през 2014 г. на едноименния форум на „Горичка“, където тя представи, а актьорът Петко Каменов демонстрира вербатим техниката, и през 2019 г. на представлението „100% Пловдив“, част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата“, която премина под същия надслов.

Имаше нещо много силно, да не кажа мистично, в това първо наблюдение на актьор, който се превръща в същински медиум на жив човек по такъв начин, на такова място и с такава цел. И нещо също толкова силно в грандиозното представление „100% Пловдив“, за което пътувах специално до друг град, при все че не съм страстен или дори редовен театроходец. Вече не вербатим, то изкарва пред очите ни съвършено представителна извадка на населението в града – не актьори, а сто реални души, с които съставляваме общност, в съответна пропорция мъже, жени, възрастни, деца, българи, роми, арменци и т.н. – и ни сблъсква челно с техните битийни режими, идеологически убеждения и начини на себеизразяване, задавайки ни поредното упражнение по заедност.

Също като форума и представлението, постановките на Vox Populi се опитват да ни запознаят с разнообразието от човешки същества, с които делим едно пространство, и да провокират съчувствие към тяхното съществуване.

Както каза Неда Соколовска на онзи форум през 2014 г.: „Заедно означава да отидем при едни хора, да говорим с тях, да вземем техния разказ… След това да използваме, че имаме достъп до сцена и че всъщност сцената е медия и трибуна на говорене, на казване, на среща между много хора, и да предадем тези истории нататък… И с тези разкази ние се надяваме, че можем да придвижим малко по-близо тези, които слушат, до тези, които говорят.“

Има много начини за сплотяване на една общност. Съвсем не казвам, че документалният театър е единствен и незаменим в това отношение, но определено смятам, че това събиране и усилване на гласове е ефективен метод за събуждане на емпатия и премахване на излишни щитове.

Това огласяване на лични разкази от тъмните ъгли на общежитието ни е едно от онези неща, посредством които опознаваме средата си, разкриваме нови участъци от социалната карта и чуваме полифонията на културната ни композиция. Благодарение на тях знаем, долавяме и разбираме повече. И в идеалния случай се включваме.

Заглавна снимка: Сцена от „100% Пловдив“ © Илиян Ружин

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Настояще без настояще. Разговор с Олга Седакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/olga-sedakova-interview/

Първата стихотворна книга на Олга Седакова (р. 1949, Москва) е публикувана в Париж през 1986 г. В годините на СССР нейната поезия е отхвърляна като „книжна“, „религиозна“, „заумна“… 

Днес Олга Седакова е ключова фигура в литературния и интелектуалния живот на Русия. Тя е автор на поезия, проза, филологически изследвания и преводач на фигури като Данте, Рилке, Елиът, Целан… Творчеството на Седакова е преведено в много страни по света. 

С нея разговаря Марин Бодаков.


Как с оглед на съвременната ситуация бихте отговорила на въпроса на Николай Некрасов „Кой в Русия живее добре“?

„… Кой живее весело, нашироко в Русия?“

Весело, с отворена душа – мисля, никой. Но за да отговоря, би трябвало да обиколя и да разпитам всички, както са го правили селяните у Некрасов. По-лесно ми е да отговоря кой не живее добре. Онези, които са очаквали, че с миналото – с тоталитарното съветско минало – сме се разделили и ще дойде нещо съвсем друго. Хуманно, свободно, уважаващо човешкото достойнство общество. И сега се озовахме в някакъв стар страшен сън, сред носталгия по сталинизма и всякакви безумия, сред нарастващо насилие. Хубаво ни е, когато се срещаме на някое шествие – както тия дни на шествието в памет на убития преди пет години край кремълските стени Борис Немцов. Срещаме се и виждаме, че има и други хора и те не са малко.

Каква оценка давате на разрастващите се днес политически употреби на религията – и особено на православието?

Боли ме, като гледам колко се е сближила нашата Църква с властта – до такава степен, че приема като религиозни държавните празници (като юбилея на победата във войната). Но това е официалното лице на Църквата. А в нея има съвсем други хора – свещеници, миряни. На тях им е трудно, те нямат публичен глас.

С какво си обяснявате нарастващата „русофобия“ по света, в т.ч. и в България?

Не обичам думата „русофобия“. Вероятно външната политика на нашата държава настройва хората против Русия. Избран е курс на враждуване с целия свят, планетарни претенции, милитаристка стилистика. Такъв е изборът на властта. Но и населението не се противопоставя твърде на това.

Съгласна ли сте с твърдението, че днешните управляващи европейски елити водят битка срещу сериозността и паметта – и какъв е руският случай в това отношение?

Не знам дали проблемът е в елитите. Съвременната цивилизация става все по-малко хуманитарна, това е факт. Аз гледам с надежда към най-младото поколение у нас – студентите, дори учениците от горните класове. У тях добре личи желание за нещо сериозно, сложно, правдиво. Как ще се справят те с живота, който не приема благосклонно такива желания – това е въпрос…

Да се върнем отново при Некрасов, който казва: „Ти можеш да не си поет, но трябва гражданин да бъдеш!“ Как поетът и гражданинът се съчетаваха във Вашата съдба? На какво се учеха един друг?

В отношението ми към живота на гражданин аз изхождам не от лозунга на Некрасов, а от мисълта за политиката като общежитие, като етично битие на човека, която идва от Аристотел. За това е мислил и Данте.

С годините разбирам, че може би моята главна грижа, която може да се нарече политическа (тя беше такава през съветските години), е незавършеността на нашето минало. Престъпленията не са наречени престъпления, унищожените от режима хора не са върнати в общата памет, не са оплакани, не са погребани. И сега властите се борят с „връщането на имената“. „Връщане на имената“ се нарича денят в памет на жертвите на режима, който всяка година се провежда на Лубянския площад в Москва: цял ден се четат имена на хора, разстреляни в Москва. Това събитие у нас се организира от „Мемориал“, дружеството, което се занимава с възстановяване на паметта за загиналите. А самият „Мемориал“ сега официално е наречен „чуждестранен агент“. Тази damnatio memoriae* е толкова дълбока тема за мен, че може да бъде наречена и гражданска, и поетическа; ще посмея да кажа – и религиозна.

В една забележителна лекция казвате, че посредствеността е избор. Как Вашите учители Ви имунизираха срещу нея?

Аз имах необикновен късмет с учителите си. Често с годините те ставаха мои по-възрастни приятели. Филолози като Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Михаил Гаспаров… И други, по-малко познати извън Русия. Музиканти. Философи. Художници. Те бяха велики хора в своето дело и онези, които избират посредствеността, просто си нямаха никаква работа с тях. Те ми помогнаха да видя какво е животът на сериозно. Показваха ми само най-доброто.

Като преводач на Данте на кой кръг от неговия ад днес най-много приляга Европа?

В ада на Данте душите с тъга си спомнят земята – там, казват те, грееше слънце и можеше да се различават цветовете. Гледана от ада, земята е рай. Каквото и да се случва на нея. Така че просто не бива да сравняваме Европа с кръговете на ада.

Защо „втората култура“** в Русия след политическите промени от 90-те години насам си остана „втора“ и при обновените обстоятелства?

В авангарда на промените у нас се наредиха не съвсем „други“ хора, като Вацлав Хавел в Чехия например, а хора от съветското минало. Между общия тон на перестройката и тона на „втората култура“ нямаше контакт. По-точно, от нея се оказа приет един пласт – ироничното, пародийното изкуство, соцартът. Този пласт за известно време стана господстващ. Не се отвори място за метафизика.

В един наш разговор със Зигмунт Бауман той сподели, че няма такова нещо като бъдеще – бъдещето е в изборите, които правим точно сега. В този смисъл какво според Вас е бъдещето на поетическото изкуство изобщо? И какви са Вашите собствени избори в литературата днес?

Бъдещето е неизвестно за човека. Незнаенето на бъдещето според мен е точно такава фундаментална антропологическа характеристика, каквато е и смъртността. Човек е смъртен – и на човек не е дадено да знае бъдещето. И при това съществува постоянна грижа за бъдещето, вълнение пред бъдещето, без което човек също е немислим.

Аз мисля, че това е почти тривиалност – да говорим, че нашата съвременна цивилизация е изгубила глада си по бъдещето. Та нали гладът по бъдещето като по нещо по-добро и ново е управлявал движението на европейската култура вече няколко века, през цялото Ново време! Изглежда, тук това Ново време свършва. Сега хората или не виждат бъдещето, или не го искат и се страхуват от него (понеже не очакват нищо добро). Борис Пастернак бе казал: „Самата очевидност на настоящето е бъдеще.“ Изгубването на бъдещето – на някакво смислоносещо бъдеще – говори, че хората не виждат настояще в настоящето.

В поезията и изобщо в изкуството и мисълта бъдещето се ражда в движението на един човек. Това е непредсказуемо. Повярвайте, само година преди началото на „Божествена комедия“ – каква ти година, само ден! – на никого от съвременниците и през ум не би минало, че може да бъде написано такова нещо. Така че ето какво ми се иска в поезията – а и изобщо в живота – великолепно надарени и независими хора.

* Осъждане на паметта (лат.) – присъда в Древен Рим, вследствие на която са изличавани всички следи за осъдения в документи и другаде. – Б.р.

** Термин, описващ нелегалната култура по времето на застоя, която се противопоставя на официозната култура на Съветския съюз. – Б.р.

Превод от руски: Здравка Петрова
Заглавна снимка: Thesupermat (Wikimedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За усмихнатия Капушчински. И за душата. Разговор със Светлана Алексиевич

Post Syndicated from Минка Златева original https://toest.bg/svetlana-alexievich-interview-kapuscinski/

На 4 март т.г. се навършиха 88 години от рождението на световноизвестния репортер и писател, публицист и философ Ришард Капушчински (1932–2007). На негово име в родната му Полша е учредена една от най-престижните международни награди за литературен репортаж. Специален гост на нейното десето юбилейно издание (25 май 2019 г., Варшава) беше Светлана Алексиевич. Преди да бъде удостоена с Нобеловата награда за литература за 2015 г., беларуската авторка двукратно получава международната награда „Капушчински“ – през 2010 г. и 2014 г.

В полската столица Алексиевич с готовност отговори на въпросите ми за Капушчински и неговата роля в развитието на полската и световната журналистика и литература. Интервюто с нея е част от подготвяна за печат публикация.


Уважаема Светлана Александровна, кога за първи път прочетохте произведение на Ришард Капушчински?

Прочетох „Империята“ на полски език. Чак след смъртта му я преведоха и на руски. Тази книга се отпечата върху светогледа ми. Капушчински гледаше на нас отстрани. Ние, които се намирахме в съветската империя, никога не бихме могли да формулираме нещата така, както го направи той. Наложи се този факт да го признаят дори противниците на Съветския съюз. Капушчински имаше различна мисъл. А на мен ми направи голямо впечатление и любовта му към епиграфите в началото на неговите текстове.

Как оценявате потенциала на репортажа като форма на творчество?

У нас традиционният репортаж дава представа за вътрешнополитически събития. А полският литературен репортаж е съвсем друг. Поляците пишат репортажи не само за вътрешните си дела и проблеми. Тях ги интересува светът. Неговото присъствие в полския литературен репортаж е удивително. Докато руската литература се е затворила в себе си, тя не се интересува от ставащото навън. Правенето на литература у нас е изцяло друго.

Как оценявате конкурса за международната награда за най-добър литературен репортаж, който за десети път организира вестник „Газета виборча“?

От самото начало цялата работа по провеждането му се държи на плещите на Божена Дудко и може само да съжаляваме, че след юбилейното издание тя повече няма да се занимава с конкурса. Трябва да бъде оценен приносът ѝ за провеждането на всичките десет издания. А сред раздаваните отличия бих искала да откроя студентската награда. Имах среща с полските студенти. Те са сериозни младежи. И ми зададоха толкова много въпроси.

Срещали ли сте се лично с Ришард Капушчински и какво впечатление остави той у Вас като личност?

На два пъти. Най-напред в Берлин, където той чете своята работа „Другият“. А втория път – в Париж. Той беше светъл човек, често се усмихваше. Така и го запомних: усмихнат.

Как се промени репортажът в съвременната мултимедийна среда?

С помощта на мултимедията можем да видим как живеят хората навсякъде по света. Аз например никога не съм била на Сахалин, но ми е интересно да науча как живеят хората там. Но от друга страна, трябва да разполагаме с интелигентна защита, за да не пропаднем в света на голямата Мрежа.

Изображението не може всичко. Все пак винаги ще има интерес към словото. Нали човек има душа – и нас ни интересува как тя бива преобръщана от реалността. Внучката ми е на 13 години и следя какво става около нея. Човечеството е имало много любови. Някога една от тях беше например полимерната химия. Сега я заменихме с новите информационни и комуникационни технологии. Но те не улавят човешката душа. А душата още е жива.

Когато за първи път прочетох майсторски написаната от Вас изповед на жената на пожарникаря – участник в спасителните работи в „Чернобил“, бях потресена от дълбочината на човешката мъка, осъзнах по нов начин истината за чернобилската трагедия и нейните ужасни последици за живота както на отделния човек, така и на цялото човечество. Как приемат по света Вашето творчество?

Книгите ми са преведени на много езици по света. По тях са заснети повече от 20 филма. В Япония например са преведени всичките ми книги. Когато японците снимаха филм за Байкало-Амурската магистрала, ме поканиха да ги придружа. Спомням си как седяхме в бараките, където са живели комсомолците, построили магистралата с доброволен труд при най-тежки условия. Японците се чудеха как е възможно днес всичко това да не е нужно абсолютно никому. А по книгата ми „Чернобилска молитва“ са поставени спектакли в Швеция, Франция, Великобритания, Германия и Полша.

Как преминахте от журналистиката към литературата?

Самата аз никога не съм се задържала в аквариума на журналистиката. Там ми беше тясно. Нямаше го човека с неговото подсъзнание, с възхитителното му разнообразие. Трябваше да опитаме нов начин за усвояване на действителността. Но преди нас такъв опит нямаше. Да се улавят епизоди в движение, от една страна, е лесно, но от друга – много сложно…

Неотдавна гледах филм, в който учителка разказваше за живота си. Тя говореше естествено, спокойно. В кадър беше само тя, но я гледах и слушах, без да мога да откъсна очи от нея. Защото в репортажа и в прозата, както в музиката за композитора, е важен буквално всеки звук.

Или да вземем филмите за големите кинорежисьори – Бергман, Антониони и др. Когато те разказват за своя живот, се получава роман в романа. Те могат да си го позволят.

Вие сте лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г., на Хердеровата награда и на още 20 литературни отличия. Спечелихте на два пъти приза „Капушчински“. Как създавате своите дълбоки, мащабни, невероятни книги?

Разполагам с огромен архив, в който съхранявам записките си и записите на гласовете на своите герои. Моето творчество е роман от гласове, нужна ми е музиката на тези гласове.

Коя тема Ви вълнува?

Отново са жените. Този път през любовта и старостта. Темата е важна и много актуална. А заглавието на новата ми книга – „Чудният елен на вечния лов“ – препраща към Александър Грин.

Варшава, 27 май 2019 г.

Заглавна снимка: Elke Wetzig

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.