Tag Archives: Култура

Пина Бауш – снежна топка през Времето

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/mila-iskrenova-interview-pina-bausch/

Разговор с хореографката Мила Искренова за прочутата немска танцьорка и хореографка Пина Бауш, която на 27 юли 2020 г. щеше да стане на 80 години. Въпросите зададе Марин Бодаков.


Пина Бауш заявяваше, че я интересува не това как се движат хората, а какво конкретно ги задвижва. Какво обаче задвижваше самата нея?

Едва ли някой може да отговори точно на този въпрос. Години наред – и спонтанно, и съзнателно – съм се интересувала от Пина Бауш и спектаклите ѝ, чела съм нейни интервюта, както и мнения на теоретици и артисти, но тя си остава все така енигматична… В интервю Бауш споделя, че не я интересуват „лесните“ хора, а тези, от които „и тя може нещо да научи“… След всичко, което ми е известно, мисля, че тя е наблюдател на човешкото същество, негов изследовател и интерпретатор. Но нейните наблюдения се задвижват само и единствено от любовта и от разбирането на цялата сложност на човешкото битие.

Кои според Вас са революционните хореографски постановки на Пина? И защо?

Гений като Пина Бауш е „революционен“ сам по себе си. Слагам революционен в кавички, защото тя не се стреми към революция, но я осъществява по най-естествен за себе си начин, със самата същност на личността си. Революцията на Бауш е както по отношение на танца, така и спрямо развитието на сценичните изкуства въобще – нейната работа засяга абсолютно всички.

Още с първите си спектакли във Вупертал, където тя става директор на балетната трупа, Бауш предизвиква недоумение и дори възмущение, защото никой, дори критиците, не разбира какво се случва на сцената. А това, което се случва, е пълната еманципация на танца като изкуство, чрез което може да се изрази всичко. Бауш освобождава танца от всякакви норми и формални изисквания, показвайки, че всеки вид действие и присъствие може да се нарече танц. Тя освобождава танцовия спектакъл от изискването за либрето и сюжет и започва да прави спектакли, които се развиват не „линеарно“, а „отвътре навън“, тоест от един идеен център, който се уголемява като снежна топка.

Известно е, че тя започва да изгражда спектаклите си, като задава въпроси на своите танцьори, на които те отговарят кой както намери за добре – с танц, говор, действие и пр. Така тя променя танцовия език и го превръща в лично откровение на всеки участник в спектакъла. Първият спектакъл, в който нейният стил се заявява категорично, е „Кафе Мюлер“ – невероятно експресивна пиеса, посветена на нейния баща. Там Бауш въвежда своите емблематични прийоми: повторяемост (на жестове или на цели фрази) и монтаж на отделните епизоди по принципа на съновидението, което прави крайния ефект силно експресионистичен. Във всеки свой спектакъл тя стъпва върху собствените си открития, но те никога не са самоцелни.

Какво ни „каза“ Пина за градския човек днес и за неговото пространство? За отношенията между хората? За отношението на човека към неговото тяло? За музиката?

Според изследователите на Пина Бауш, като Норберт Сервос например, нейните основни теми са половете, самотата, насилието и екологията. Те се появяват в различни интерпретации и взаимовръзки във всички нейни пиеси. Пина е майстор на парадоксалните ситуации, в които човекът е представен като функция на социалните отношения, до голяма степен изгубен, объркан и обсебен от тях. Сценографията на спектаклите ѝ често представлява природни картини или имитация на природа – цъфнали дървета, скали, вода, трева, карамфили и пр. Това ги прави особено сетивни и чувствени.

Неразбирателството между половете и насилието между тях се изразяват особено въздействащо. Това се отнася и до неизбежното усамотяване на градския човек… Пина обаче никога не назидава, нито издава присъди. Дори когато ни показва как група мъже возят в количка пръст, с която ще започнат да зариват една жива жена, хореографката е безмилостна, но не и осъдителна. Тя просто казва: „Вижте се, само се вижте какви ги вършите!“ Всъщност нейните спектакли се превръщат в много точно огледало на човешката същност – понякога насмешливо, понякога трогващо, понякога изпълнено със състрадание.

Като постмодернист в танца Пина Бауш отрежда на музиката напълно самостоятелна функция. В много случаи тя не използва музиката като основа на хореографията, нито като неин фон, а като партньор, като знак със собствен смисъл, който откроява хореографията още по-силно като неин контрапункт. Този похват създава динамично взаимодействие между музикалните и хореографските образи, което поражда многопластови асоциации.

Как Пина Бауш промени връзката между съвременния танц и съвременното кино? Тя самата участва в два култови филма – „И корабът пътува“ на Фелини и „Говори с нея“ на Алмодовар, а Вендерс засне филм за нея.

Като една от най-значимите фигури в европейското изкуство Пина Бауш има лични контакти с много ярки творци от различни области. Тя е харесвана и дори обожавана от режисьори като Фелини, Алмодовар и Вендерс. Участието ѝ във филмите им е много деликатно преценено по достойнство – тя присъства със своята аура на танцова дива. Усеща се пълното доверие, което е съществувало между нея и режисьора. А филмът на Вим Вендерс за нея е жест на огромно уважение и обич, които се усещат във всеки кадър. Дори и да не е променила изброените автори по някакъв категоричен начин, тя влага своята неимоверна скромност и човечност. Можем само да сме благодарни на филмите, които запазват нейното присъствие.

Има ли следа от творчеството на Пина Бауш върху българското танцово мислене?

Разбира се. Всеки съвременен хореограф е повлиян по някакъв начин от Пина Бауш, дори да не го съзнава. Не мисля, че в съвременната българска хореография има примери на директно влияние от страна на Бауш, освен в епизодични случаи. Но тя извършва толкова радикални промени в мисленето за танца, че дори да прави коренно различни от нейните неща, хореографията днес е захранена с потенциала на реформите ѝ.

Заглавна снимка: Кадър от „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински с хореография на Пина Бауш

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Празното семейство“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/praznoto-semeystvo/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Празното семейство“ на Колъм Тойбин, превод от английски Елка Виденова, изд. ICU, 2017

Корица на книгата „Празното семейство“Да започнем от невидимото в този сборник с разкази – Колъм Тойбин е майстор на копнежа, основна дума в речника му. Героите мечтаят за неща, които са в недостижимото бъдеще или в отдавна изстиналото минало, макар и прости: дом, семейство, докосване. Ако Тойбин не познаваше толкова добре сложното чувство на копнежа, героите му щяха да са сноби, които не се задоволяват с това пред тях; понеже той подхожда със съчувствие обаче, и ти като читател съпреживяваш. В разказите те са живи – през страниците почти усещаш дъха на персонажите, които обитават различни тела, години, епохи.

Двете най-известни книги на автора (издаван на български и като Колм Тойбин) са „Бруклин“ – за момиче, което се връща в Ирландия; и „Маестрото“, романизирана биография на любимия му писател Хенри Джеймс. И двете теми намират път насам.

В един от разказите Джеймс се появява за малко, колкото да седне на вечеря до жена с разбито сърце и да каже през Тойбин какво го вълнува: „… животът е материалът, който използвам и от който се нуждая. Животът никога не стига. Но дори когато го има, е само изходна точка, понеже е твърде блудкав.“ Героинята, изпуснала голямата си любов заради невъзможни обстоятелства, също има усещането, че реалността не ѝ стига. В някои вечери тя съставя списъци с това, заради което си струва да продължава – като сина си и сестрите си, макар че се чуди дали да не извади поне някоя от тях.

Всеки път под изредените неща оставяше празно място. Най-лесно би било да попълни празното пространство с друг списък. Списък с неумолими факти, оглавяван от една-едничка неизбежна мисъл – че любовта ѝ се е изплъзнала, че любовта няма да се завърне, че е сама и се налага да се справя както може със самотата.

Сюжетът за емиграцията е също тук, всъщност в почти всеки разказ. Лесно е такова завръщане да се опише романтично-наивно, но Тойбин смята, че щом веднъж си напуснал дома си, вероятно никога няма да успееш да се върнеш в него. Ти си бил променен от времето си далеч, а докато те е нямало, са се случили куп неща зад гърба ти – на полетата от детството ти са били построени грозни бунгала за туристи, а детската ти спалня е пълна с толкова спомени, че за теб не остава място и си запазваш стая в хотел. В мисълта ти нещата винаги са малко по-добри и срещата с реалността е раняваща дори в дребните детайли, които не би трябвало да правят впечатление. („Когато се качи на горния етаж и надникна в някогашната си стая, забеляза колко износен е килимът, колко е избелял цветът на тапетите.“)

Ето го, значи, и празното семейство от заглавието – уж го има, но всъщност е само черупка. Вътре са вършали смърт, болест, загуба на връзка. Все пак обаче в книгата има една дефиниция на „свещена земя“ и тя е ясна за всички герои: това е мястото, на което си бил роден и на което все някога ще трябва да се върнеш. Дори времето е разделено с граници, за които почти ти трябва паспорт: „Бъдещето е като чужда държава* – там всичко се върши другояче.“

Любовта също е отминала, но авторът говори не за горящата рана на скорошна раздяла, а за нещо далеч по-сложно – белега, с който се научаваш да живееш с годините. Нищо чудно, че героите му четат есето на американския автор Уилям Гас за копнежа и тъгата, които той прекарва през синия цвят; или че се шегуват с популярен наръчник как да печелиш приятели и влияние. Тези меланхолици не биха отворили книга за самопомощ, докато се опитват да опознаят себе си по-дълбоко.

Тойбин често избира да пише с танцова стъпка. Авторът владее обаче и друг език, както показва понякога – остри, категорични думи, с които описва секс сцените си. Голяма част от любовта, копнежа и секса в сборника е между мъже. Тойбин сякаш смята, че ще ни шокира с подробните си описания на цели стаи с голи тела, в които попада млад мъж в Барселона през 1975-та, или с подробния доклад за движенията им. Точно тук обаче той не разкрива нещо за героите, а загубва личността им в действията, които изглеждат механични.

По-често обаче авторът избира с повторенията в езика да създава ритъм, на който почти можеш да тактуваш с пръст по гръбчето на книгата. Като приливи и отливи, малкото води към голямото, а после отиваме обратно към детайла:

Ще ми се да знаех как са възникнали цветовете. Навремето, когато преподавах, се случваше да погледна през прозореца и да се замисля, че всичко, което преподавам, лесно би могло да се прочете другаде, отдавна е открито. Но има едно малко, продълговато камъче, което донесох от плажа и което разглеждам в момента, след бурята през нощта и сивия ден със свъсеното над морето небе. Ранна утрин е, тук, в къщата, в която телефонът не звъни, а пощальонът носи само сметки.

С това – дребните камъчета, пуснати в джоба при разходка; смирението пред старите книги, дошли преди теб; усещането да си сам – героите му намират свобода. В крайна сметка те разбират, че белегът от старата рана има двойно значение, и се научават да откриват и другото: заздравялата кожа показва, че си оцелял. Колкото и да е било страшно.

* Както е типично за Тойбин, той успява и да играе с текстовете: в случая с „Миналото е чужда земя“ на Дейвид Лоуентал и с първото изречение в „Посредникът“ на Лесли Поул Хартли.
Заглавна илюстрация: Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/na-vtoro-chetene/

Стар читателски проблем е, че книгите са много, а времето е ограничено и винаги недостатъчно. За добро или за лошо, повечето книги не са издадени през тази година. Писането и четенето, не само литературата, са изкуство на припомнянето, препрочитането и на дългия разговор. Диалог за любими книги, автори и техните редактори, за навиците, страховете и сънищата им, за необичайния начин на класифициране на книгите в личната библиотека, за любовта на котката към раздрани корици и страници.

Но човек не може да говори за всичко, макар и да се опитва. Все нещо остава пропуснато и неизследвано. Остава за следващия път. Цветан Стоянов пише, че „всички тези разговори и десетки други като тях не само носят дълбокото удовлетворение на истинския допир с хората, не само показват, изваяна от думите, прелестта на собствените мисли и чувства, чиято стойност понякога не се и предполага, но и много пъти като живи същества, застанали с години до нас самите, се намесват в живота ни, възпитават и помагат – чупят бариери, сочат пътеки, лекуват рани“.

Нужни са такива хубави разговори, защото има прекалено много томове, които си заслужават. И не само това, но и колко много остава зад кулисите на дадена книга. Колко усилия, любов, време и средства костват на автори, преводачи, редактори, коректори, художници и издатели, за да може една книга да види бял свят. Това е пространство, в което си заслужава да се надникне или поне да се уважи. С прочит. Малките издателства, не само за Синтия Озик, са лаборатории на езика и на бъдещето. Те са „за ексцентричност, за риск, за фикс-идея, за поезия, за необичайни есета и още по-необичайна белетристика; за бъдещето“. Ако мислим за бъдещето, понякога се налага да се върнем към миналото и препълнените му стелажи.

Да се върнем и към някои факти. Някои книги биват издадени с ясното съзнание, че може да не постигнат комерсиален успех; може дори да не възстановят вложените средства. Те съществуват благодарение на упорството на техните издатели и на читателите им, защото те вярват в значимостта на тези заглавия. Често е много несправедливо тези книги да не успеят да стигнат до повече читатели поради едни или други обстоятелства, като маркетингови проблеми, лошо време на издаване или безкрайна политическа криза.

В мечтите си рубриката „На второ четене“ си представя да бъде нова възможност, дружелюбен радар, лупа подръка или сито за литературна обеца, изгубена в прахосмукачката, но се надява да е просто като приятелска препоръка, че нещо си заслужава времето и вниманието. Като хубав разговор.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, с която български издателства предоставят на дарителите ни 20% отстъпка от коричната цена на всички свои книги. Изборът на заглавия в „На второ четене“ обаче е единствено на авторите на рубриката – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Очаквайте първата препоръка от Севда Семер в следващия ни съботен брой, а вие междувременно се регистрирайте в клуба.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Кадаре, Камбъл, Макюън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kadare-campbell-mcewan/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Загадките на безумието“ на Исмаил Кадаре

превод от албански Евгения Котова, София: изд. „Колибри“, 2019

Корицата на „Загадките на безумието“Хапсана на албански означава затвор. С такъв особен затвор разполагат само най-старите албански домове. В случая това „беше една дълбока стаичка с каменни стени, до голямата изба. Нямаше врати, само един капак, който се отваряше отгоре, за да слезе затворникът. След това стълбата се вдигаше и капакът се затваряше“…

Героят на Исмаил Кадаре отбелязва, че хапсаната е затвор, по-важен от държавния – държавният си бил една дандания. Паралелното правосъдие обаче е тайна, всичко си остава между стените на дома – никакви полицаи, съдии и разсилни! (Дори прапрадядото на Кадаре сам слиза във въпросната хапсана, когато се присеща за някогашен свой грях.) Тази затворническа тема се появява в самото начало на краткия роман. Тя ще се появи и в неговия край, вече като метафора. Чичото на главния герой ще му каже, че „всички ние сме убили някога някого или нещо и сме го затворили след това дълбоко в нашите изби“…

Прочее, повествователният глас в „Загадките на безумието“ идва от хапсаната на детството – онзи затвор, в който за теб светът е съставен както от тайни, така и от лудост. Непонятен свят, в който няма особена разлика между тайните и лудостта. А тъкмо в този свят комунистическото управление набира сила – и вече разделя дори сърдечни братя. Ето, и двамата чичовци на героя са учили латински, но латинският и френският вече са политически неуместни – руският ще замести едва ли не дори албанския език. Леля му ще каже за нашата азбука: „Пфу, по-грозно нещо не бях виждала. […] Кирилици, така ли им казват на онези гадни букви?“

Албанският свят е разломен в най-интимната си тъкан. Дори загадъчният благ дядо, комуто героят приписва създаването на албанската държава, умира – и бива изпратен според традицията от платени оплаквачки.

Всъщност не бихме могли да обвиним Кадаре, че е сред платените оплаквачи на миналото – в „Загадките на безумието“ той има за алиби объркания, ала и здравословен разказ на дете, което постоянно се чуди какво точно става в побърканата от комунистическия режим Албания. Побъркана както от тайните на своето минало, така и от предчувствията за бъдещето. Чия е люлката, в която сме расли всички ние? Чия е държавата, в която растем? За едно дете въпросите са по-важни от отговорите на възрастния в този самоироничен и някак автобиографичен роман. А може би загадките на безумието са и онези загадки на паметта, които три десетилетия по-късно ни вкарват в досадната хапсана на антикомунизма, сведен до наивни клишета. Тогава на помощ идва паралелното правосъдие на литературата.

„Силата на мита“ на Джоузеф Камбъл

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Сиела“, 2019

Корицата на книгата „Силата на мита“Диалозите на Бил Мойърс с Джоузеф Камбъл са проведени не само в Нюйоркския природонаучен музей, но и – ти да видиш – в ранчото „Скайуокърс“ на Джордж Лукас. Възгледите на един от най-големите тълкуватели на митовете не само са подхранени от ранните му прочити на Джеймс Джойс и Томас Ман, но и са потвърдени от внимателните наблюдения върху сагата „Междузвездни войни“, която за собствените ни деца е старинна колкото „Смърт във Венеция“…

Диалогът между юнгианеца Камбъл и Мойърс е жив и изящен. Беседата с лекота преминава през богати – буквално и метафорично – територии като „Пътуването навътре“, „Първите разказвачи“, „Саможертва и лично щастие“, „Приключението на героя“, „Дарът на богинята“, „Маските на вечността“… Книгата, благодарение на страхотните примери, има терапевтичен ефект – нищо добро, но и нищо лошо не започва със самите нас. И – по-важното! – чрез изкуството човек може да постигне просветление, особено насред кризата на средната възраст. Можем да минем и без него, разбира се: „… дори само това да живеем с открито сърце и да състрадаваш на хората е един начин, отворен за всички“….

Бих причислил Камбъл към най-големите специалисти не само в митологията, но и в областта на поезията. Защо? Кое според него е най-висшето, най-благородното и най-смелото послание в Христовото учение? Ето кое: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят…“ Как да правим с думи неща? Днес, когато да мразим омразата се превръща в най-голямото предизвикателство. Днес, когато не правим разлика между умереност и посредственост, между мит и поза, между интимен затвор и публична свобода…

„Хлебарката“ на Иън Макюън

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2020

Корицата на книгата „Хлебарката“Първото изречение от „Метаморфозата“ на Кафка, по превода на Любомир Илиев, гласи: „Когато една сутрин след неспокойни сънища Грегор Замза се събуди в леглото си, установи, че се е превърнал в гигантско насекомо.“ Вижте първото изречение на „Хлебарката“ на Макюън: „Тази сутрин Джим Самс, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество.“ Тоест от хлебарка – в министър-председател на съвременна Великобритания.

Новелата на Макюън е посветена на Тимъти Гартън Аш, оксфордски професор по европейски науки, и в нея повече или по-малко разпознаваме Борис Джонсън, Доналд Тръмп, Ангела Меркел и др. Брекзит е спусковият механизъм на тази творба, която повдига на степен събития от последните дни, месеци, години. Макюън обаче прави още една крачка към немислимото: в книгата става дума за политическото налагане на т.нар. реверсализъм, или движението на парите в обратна посока (ти плащаш, за да работиш, вместо да ти плащат за това; вземаш безплатно стоки от магазина, но пък нямаш право на банкова сметка и пр.).

Реверсализмът е идеята, която министър-председателят Самс, доскоро хлебарка и управляващ кабинет, доминиран от доскоро хлебарки, налага на съвременна Англия. Защо, пита го уморената германска канцлерка, защо… Самс няма отговор, освен „защото така“: „Защото. Защото така искаме. Защото в това вярваме. Защото заявихме, че ще го направим. Защото хората казаха, че искат това. Защото сме спасители. Защото.“

Кога хлебарките вземат властта от хората? Макюън дава своя отговор в последните страници: „Там, където има нищета, мизерия и мръсотия, ние набираме сила. С помощта на подмолни средства, след много експерименти и провали, успяхме да установим предпоставките за съсипване на човека. Със сигурност това са войната и глобалното затопляне, а в мирно време – непоклатимите йерархии, концентрацията на богатство, неизкоренимото суеверие, фалшивите новини, разделението, недоверието към науката, към непознатия и към обществените обединения.“ Ние също знаем този списък. Самите министри знаят, че реверсализмът е лудост, че хората ще обеднеят – но това гарантира разцвет на хлебарките.

Прочее, току след успешното гласуване на въпросната лудост, хлебарките ще оставят взетите назаем човешки тела и ще потеглят отново към Уестминстър. Без една, както ще подхвърли Макюън. Така или иначе, хлебарките вече не са презряно малцинство. (В книгата има любопитен български детайл: докато държи реч в Главната квартира на НАТО в защита на реверсализма, британският популист Самс успява да сащиса и българската преводачка в дъното на залата с изразите, че не след дълго „пердето ще падне от очите ви“ и всички „ще ни последват слепешката напред в бъдещето“.)

През цялото време, докато четях новия Макюън, си мислех за стихотворението на най-големия за мен жив световен поет, поляка Адам Загаевски (превод Силвия Борисова):

Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи,
запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.

Стихотворението продължава нататък, прекрасно стихотворение. Питах се – дали точно Полша няма да последва Великобритания, слушайки като нея сирените на популизма, на самоувереността, на превращението си в остров. И все пак Макюън не слуша само музиката на превъзходния си стил, претворен бляскаво от Иглика Василева – той чува съскането на инсинуациите, шумоленето на интригите, грохота на една политическа катастрофа с неизчислими още последици.

Това не е най-великата книга на Макюън, но не съм сигурен, че у нас такава новела е възможна. В най-добрия случай тя ще пита какво е времето в Москва, но и без друго си знаем, че там е гадно. Няма да пипа тук. Мечтая си за роман, посветен на отношенията между Живков и Борисов или на тези между Пеевски и Цацаров, но кой ще го напише.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Текстил“ – списанието без манифест. Разговор с Петя Хайнрих и Георги Гочев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/tekstil-magazine-interview/

Какво според вас е значимото от традицията на литературните списания у нас? От какво се учите – и от какво се отдалечавате?

Петя Хайнрих: Визуално и като съдържание литературно списание „Текстил“ има свой собствен облик. Като процедура на създаване, общуване с авторите и редакторите, пресяване на текстовете, избор и подреждане то се опира на традицията и опита на списание „Но Поезия“ – най-стриктния ми учител, чиято смърт неотдавна обявих, струва ми се, преждевременно. За разлика от „Но Поезия“, чийто фокус беше предимно поезията, „Текстил“ разширява жанрово границите, дава възможност да попаднем на литературни текстове, отдалечени от поетическото – това е за мен ново предизвикателство. В същото време поезията си остава литературният гръбнак и на това издание.

Георги Гочев: Аз съм израснал в малък провинциален свят, в който родителите ми си набавяха широта и усещане за динамика най-вече с вестници и списания. Първо, като малко дете, четях „Пиф“, „Дъга“ и съветското списание „Миша“, после, като тийнейджър – „Браво“, „Попкорн“ и накрая „Егоист“, а като студент – „ЛИК“, „Съвременник“ и „Сезон“. Не знам дали и доколко тези списания са ми повлияли, но съм сигурен, че правенето на списание ми изглежда най-естественото на света, защото дълго време съм бил страстен читател на списания.

Петя, ти живееш в Дюселдорф. Какъв е съвременният немски опит в областта на литературните и културните медии, който би приложила в „Текстил“?

ПХ: Те са толкова разнолики, че трудно може да се открие друго общо между тях, освен самата литература. Всеки приятелски кръг с идея и литературна амбиция има свое издание. И с основание – в литературните списания става съдбовната среща на невинността на читателя с новото. Срещата с такава богата и избуяваща литературност може би е възпитала у мен сдържаността да не отхвърлям на първо четене странно изглеждащото, да се замислям за основанията защо се пише така, кой пише така, на какъв жизнен опит съответства такова писане, с какви литературни течения се свързва или какво превъзмогва.

Корица на първия брой на сп. „Текстил“
Илюстрация: Дамян Дамянов

Как обаче виждате актуалния български медиен пейзаж, в който се появява „Текстил“? И как се отнасяте към предизвикателства като разпространение и абонамент, като имаме предвид и доминацията на социалните мрежи в България? 

Петя Хайнрих: „Текстил“ се появява сред традиционно беден на литературни издания медиен пейзаж в България. Това не ни носи никакво предимство. Напротив. Когато няма реална конкуренция на издания и идеи, всеки наш опит за ново и по-добро спрямо самите себе си изглежда като движение в празнина. За мен би било радостно събитие нарояването на литературни списания. Едва тогава можем да говорим за диалог и за очертаване на специфичен литературен профил. В ситуация на нищета ние сме принудени да дадем място за изява на всяка добра литература, от експерименталната до традиционни и по-малко интересни опити. А що се отнася до разпространението, то винаги е било трудно – в настоящия момент списанието се разпространява от издателството на Нов български университет, което подкрепи нашия проект. Оставам с надеждата, че и съвместната ни работа ще осигури бъдеще на изданието.

Социалните мрежи не представляват пречка пред хартиените издания. Това са различни медии. Целта на литературното ни списание е не борбата за внимание, а привличането на най-добрите литературни текстове. Литературата в социалните мрежи живее в сега, на другия ден нов литературен балон се е вдигнал на повърхността, там текстовете на деня дори само визуално изблъскват вчерашните надолу и навън към периферията на вниманието. Едно хартиено литературно списание би трябвало да има други цели. То застъпва миналото (традицията на списанието като форма), преминава през днешното (деня на самото отпечатване на книжката), като фиксира една литературна ситуация, и после съществува в статична форма до своя смислов разпад и до физическия разпад на книжното тяло.

Най-ценното, което даваме на авторите, не е широка публика – нея могат с няколко ловки движения да си уловят в социалните мрежи. Ние им даваме рамка и контекст, в които произведенията им да заемат мястото си с достойнство, да тежат, да са важни повече от десет секунди. Ние публикуваме с уважение към литературността и естетиката, към смелостта да се пише и експериментира. Социалните мрежи са вълнуваща среда, те просто са нещо съвършено друго. Социалните мрежи изпитват глад за публика, а литературното списание би трябвало да изпитва глад за силни нови текстове.

ГГ: Активни медии има там, където има изпълнени две предпоставки: динамичен живот, произвеждащ събития; и свят, в който не всеки човек има пряк достъп до всичко. В свят като днешния, в който всичко е принципно достъпно и животът на всеки човек е събитие, медиите естествено залиняват. Не знам дали си даваме добре сметка, но огромното количество списания и вестници по времето на социализма беше и механизъм за удовлетворение на естествената нужда от събития и по-широк свят в едно принципно скучно и ограничено в себе си общество.

Конкретно списанията обаче са странен плод от брака между вестника и книгата. Нито вестник, нито книга, но и двете едновременно. Тяхното място по принцип е неясно: на сергията, където се продават вестници, или в книжарницата. Е, „Текстил“ ще се продава по книжарниците, което е и следствие от факта, че ще излиза два пъти годишно – през декември и през юни. Защо два пъти годишно? Защото, общо взето, това е ритъмът и на българската литература, в която има нещо мило традиционно. Когато разбираш писането и четенето като почивка от други дейности, те естествено се разполагат в лятото и зимата.

Какви са характеристиките на аудиторията, към която се стремите? 

ПХ: „Текстил“ е за всички любопитни хора, които искат да се запознаят как се пише днес на български. И за всички, които пишат или не се осмеляват. Водещата нишка е литературата.

ГГ: Петя е отговорила много точно и аз само ще разкажа нещо. Преди години в подлеза на Софийския университет имаше един продавач на книги, който държеше книжарница с форма на буркан. В този „буркан“ имаше великолепни книги, но като питаш за цената, онзи отговаряше: „Абе, не е за тебе.“ Целта не беше да продава книги, а да ги държи в своеобразния буркан. За съжаление, отношението на много редактори на списания и вестници към тяхната публика е като на този продавач. Ние не искаме да създаваме естетически буркан, пълен само с високостойностни текстове, а нещо живо, което ще бъде достъпно и няма да отблъсква още отдалеч. Нямаме нужда от съзерцаване, от „Това не е за теб“; имаме нужда от четене.

Затова и нямаме манифест. Не защото не можем да напишем един умен манифест, а защото манифестът е ограждане на територия, което води до самотуване и пазене на литературния буркан. Е, може да е пълен с Езра Паунд, но пак си е буркан.

Как ще селектирате литературните „новини“, за да станат те медиен факт в списанието?

ПХ: Тъй като списанието излиза два пъти в годината, литературните новини трябва да са издържали няколкомесечната проверка на времето или поне да са с потенциала да оставят следа. „Текстил“ не би трябвало да разчита на новини; за новини има други бързи медии – радио, телевизия, социални мрежи, блогове. Най-голямата новина е добрият литературен текст.

ГГ: А той е рядка новина.

Изследователското клише гласи, че идеологията на една културна медия се разпознава преди всичко чрез нейния критически отдел. Каква критика да очакваме от „Текстил“?

ПХ: В самото начало на списанието всичко предстои, всичко е изтласкано в бъдещето. Бих си пожелала литературната критика, която се появява в „Текстил“, да има преди всичко широк хоризонт. Да поставя българските литературни текстове сред съвременната литература от цял свят. Тъй като българска литература днес се пише на различни географски места, с най-разнообразен жизнен опит, езикът на литературата е проникнат от разнообразни чужди езици, смесват се стилове, естетики. Критикът, който се осмелява да се изправи и да разчете такава литература, би било добре да наднича извън теснината на родното и битовото. Бих си пожелала такъв критик да подхожда с литературна страст към текстовете и с развързан език.

ГГ: Аз пък си пожелавам жанрово по-чиста критика. В България критиката масово е или просто по-дълъг етикет към книгата, или курсова работа по литературна теория, или лична саморазправа – понякога директна, понякога софистицирано прикрита под формата на някакво есе. Функционалната критика е тази, която разбира, че критикът не е нищо друго, освен един идеален читател, който е образец за другите как трябва да четат. Критикът трябва да е функция на читателите на книги в една страна, а не на биографичните си преживявания или на ролите си като търговец и университетски преподавател.

Може ли да очакваме от списанието да следва академичния ритъм на хуманитаристиката в Нов български университет? 

ПХ: Литературно списание „Текстил“ излиза под нашата редакция – ние сме триото Георги Гочев, Дамян Дамянов и Петя Хайнрих. То е плод на общия ни труд, съдържанието и визуалният облик отразяват личните ни разбирания за литература и илюстрация, извънакадемично. Ролята на НБУ обхваща само логистиката. Благодарна съм за тази подкрепа повече, отколкото ми се струва уместно да обсъждам това тук. Но е факт – без навременно подадената ръка от страна на университетското издателство списанието нямаше да съществува. В този смисъл „Текстил“ е независимо като визия и съдържание от академичния ритъм на НБУ, но е зависимо от готовността на НБУ да се грижи списанието да стигне и до най-отдалеченото кътче, на което някой има нужда от българска литература.

ГГ: В случая НБУ е не толкова в ролята на режисьор на списанието, колкото на негов продуцент. Какво означава това? Най-простичко, че целта е не да се представя НБУ в неговия вътрешен живот – макар че аз съм свързан дълбоко с този университет и с вътрешния му живот, – а да подпомага и организира представянето на значими сфери от българската култура. Една такава значима сфера е литературната ни диаспора, с чиито представители от много години общува Петя. Днес в чужбина се пише една от най-хубавите български литератури, но за съжаление, тези хора живеят разпръснато и всъщност не образуват нещо цяло. Списанието ще бъде платформа и за тяхното събиране.


Кои според вас са „ударите“ в първия брой на „Текстил“?

ПХ: Че първи брой е отпечатан и е факт. Нима това е малко? Но и всеки от авторите, чиито текстове са намерили място в първия брой на списанието, заслужава благодарността на редакцията за доверието към нас и към начинанието. Списанието може да е само толкова силно, колкото силни са текстовете в него. В началото всичко е още в полето на изпробването. Започнахме няколко рубрики, които се надяваме да продължат. Едната от тях е „Храбрият шивач“, която ще даде място за текстове по острието на добрия вкус, опити, езикови игри. „На закачалката“ окачваме книги, към които бихме искали да насочим вниманието на читателите. „Зигзаг“ е рубриката на литературния пътешественик, в която ще разказваме за места, реални и нереални, свързани с литературата. В първия брой Зигзагът ни отвежда към Берген и норвежката литература. Имаме и материал за поезията в Instagram.

ГГ: Уважавам всеки един автор и текст в списанието и не го казвам куртоазно. Но все пак за мен „ударите“ са два. Единият е есето на Антоан Асенов за приспивните песни. „Удар“ е, защото е написано в един висок и изтънчен стил, с поглед към голямата световна култура на Пруст, Хайне и Монтен – все неща, които аз първо несъзнателно, а после и съзнателно съм се отказал да следвам в собственото си писане. Виждам у този автор как аз самият можех да пиша, ако бях продължил в една определена посока. Другият „удар“ е разказът на Ю Хуа, преведен от Стефан Русинов. Един от най-силните, изненадващи и отлично написани разкази, които съм чел през последните години. Ще добавя и малкия фрагмент за музиката от последната, недовършена книга на моя учител – Богдан Богданов. Знаех за тази книга, но прочетох нейната партитура – защото не е останала точно книга, ами партитура – за пръв път именно покрай правенето на нашето списание.

Не мога да се въздържа – какви обстоятелства могат да разплетат тъканта на вашето списание?

ПХ: При всички обстоятелства, по примера на Пенелопа, през деня ще плетем, а през нощта ще разплитаме. Защото в момента, в който нашата тъкан е завършена, няма да има смисъл да продължаваме. Да се отразява литературата е бягане на дълги разстояния в променящ се пейзаж. То е процес, няма нищо готово. Всеки брой е отворена врата към следващия.

ГГ: Веднага отговарям: ако се скараме помежду си. Това списание възниква от приятелството ни с Петя и Дамян, от доверието, което имаме помежду си. Ще се разплете, ако това доверие изчезне.

Неотдавна преведохте заедно Архилох. Ако той можеше да види/прочете „Текстил“, как според вас щеше да реагира?

ПХ: Един истински Архилох и пет пари не дава за писаното слово. В един фантазмен диалог с този великолепно своенравен поет и родственик по дух го чувам как прави на пух и прах начинанието със списание. Виждам го как се превива от смях, как ни се подиграва, как изстрелва жлъчни ямби. Как плюе на цялата работа. Чувам го да ме обвинява в предателство на поезията. И е прав. Не ме смущават обвиненията и подигравките на Архилох – аз също бих заела неговата позиция. И както виждате, заемам я. Каква по-добра съдба от тази – един Архилох да те вземе на подбив и да обругае начинанието ти, то това си е вид благословия.

Чувам се как му казвам, че може да размени един „Текстил“ за щит, макар да смятам, че това е лоша сделка – винаги бих предпочела щита. И двамата се смеем. Чувам се да му казвам, че е груб мъжкар и непоносим самохвалко и че един талант не е достатъчен, талантът няма да го спаси, ще го спасят цитиранията през вековете, често незаслужени. Смее се. Най-добрите му песни така или иначе няма да оцелеят, ще оцелее само повторението. Смее се още повече. В защита на Текстила го уверявам, че писаното слово може да пренесе парчета от собствените му песни през времето, блясък на щит, картина от кървава река, кичур коса с дъх на мирта. Парчета, казваш, отвръща той и се чеше по рунтавата глава. Парчета от песни, счупено копие? Да, то е като да докоснеш Необуле по ръката. Реално неосъществимо, но се държим така, сякаш се е случило.

Едно списание е нещо като кола, натоварена с мехове с текстове на дълъг път. Нещо като трайност. Нещо като опит за игра с трайното, да не кажа вечност, защото вечността е работа на боговете. Притрябвала ми вечност, в която нещата се повтарят, и то счупени, ще каже той и ще махне с ръка. Вечни са кръвта, калта и въшките. И чудесата все пак – като мрак по пладне насред разбунено море, нали? Ние нали не вярваме в поезията, но сме обречени на нея? Като ти дават лира, не те питат. Но името „Текстил“ ми харесва, ще подхвърли. Това е нещо, за което можеш да се хванеш.

ГГ: Превели сме заедно и „Медея“. Знаете, инструмент на нейното отмъщение е една прекрасна дреха, напоена с отрова. Да внимаваме какво платно изпращаме на читателя, това би ни казала Медея. Нейната реакция ми е по-интересна от тази на Архилох.

Снимки: © Списание „Текстил“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По краищата: 10 филма от 2019 година

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/10-filma-2019/

По-долу по азбучен ред са изредени няколко къде по-типични, къде по-ексцентрични филмови заглавия от тази година, от които се вижда какво става по фестивалите и в света. И десетте се занимават с отклонения от „нормалността“ (траур, заболяване, развод, война, малцинственост, неправда), но така изкусно и хуманно, че от тях веднага стават ясни две неща: защо/как въпросната нормалност е най-голямото отклонение и как/защо се прави кино. Не сме търсили нарочно разкази за изключения и маргиналности – потърсило ги е самото изкуство и с начина, по който ги е намерило, не ни е оставило друг избор, освен да се вгледаме и вслушаме…

„Бащата“ е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов („Урок“, „Слава“) – автобиографичен колкото за тях, толкова и за нас, зрителите. Синът (Иван Бърнев) е побелял, без да порасне съвсем; бащата (Иван Савов) е готов доброволно да се откаже от цялата си рационалност, само и само да не осъзнае смъртта на своята съпруга; двамата мъже са способни на много обич и грижа, но дотам не умеят да се изразят, че с благодатна за разказвачите спонтанност сноват между трагичното и комичното… Онова, което се случва по време на тяхното неволно пътешествие заедно, ни касае и като личности, и като общество. Парадоксално, „Бащата“ е филм, посветен на майката, както отбелязаха Вълчанов и Грозева в Карлови Вари, където през юли работата им беше отличена с Кристалния глобус.

Рядко творба на български режисьор е получавала най-високото признание на някой от 15-те най-престижни кинофестивала – говорим за събития от порядъка на Берлин, Кан, Сан Себастиан и за период от 1932-ра насам (тогава е основана майката на световните филмови форуми – Мострата във Венеция). Допреди „Бащата“ до подобна награда са стигали цифром и словом 5 (пет) филма, които очертават любопитна картина на промените в българския бит, вкус и арт: „Обич“ (един от три Златни приза в Москва 1973), „Лачените обувки на незнайния воин“ (Златен паун ex aequo на Индийския международен филмов фестивал през 1981 г.), „Източни пиеси“ (Гран при от Токио 2009), „Каръци“ (Златен свети Георги, Москва 2015) и „Безбог“ (Златен леопард от Локарно 2016).


„Брачна история“ (Marriage Story) се наема да опише лошите времена на една двойка, но без да тормози героите си и публиката – целта е различна от тази на превъзходните и все пак мъчителни „Крамър срещу Крамър“ (чийто отпечатък си личи в „Брачна история“), „Войната на семейство Роуз“, „5х2“ или „Раздяла“. Развоят на събитията е предвидим (нищо невиждано и нечувано), но точно това го прави лесен за съпреживяване. Филмът – много театрален, с увлекателен диалог – се старае и да се хареса: с любимите характерни актьори в ролите на разпознаваеми второстепенни персонажи; със сантименталната музика; с дружелюбната лекота, която в крайна сметка надделява в отношенията на екрана.

Етюд след етюд Никол и Чарли (Скарлет Джохансън и Адам Драйвър във вихъра си) „отмятат“ повечето ситуации, в които може да изпадне една мислеща, добронамерена, любяща, но неулегнала в партньорството си двойка. Най-интересният ход на автора Ноа Баумбах е, че двамата сякаш събират липсващата във връзката им мъдрост именно по време на развода си – той се оказва Голямото изпитание, в което нужното се затвърждава, ненужното отпада и вместо задаващите се пепелища остава надежда.


„Извън нормата“ (Hors normes) на Оливие Накаш и Ерик Толедано е художествена адаптация на реален казус: двама приятели, евреин и мюсюлманин, се занимават доброволно с младежи в трудни ситуации, отписани от системата. Групата на единия е от хора с аутизъм, тази на другия – с хулигански прояви, а приятелите (Венсан Касел и Реда Катеб) редовно ги събират, за да им помогнат в общуването. Не бързайте скептично да се извърнете: тук няма кич, сладникавост или патос от вида, който подрива собствената си кауза.

Накаш и Толедано са майстори в предаването на точно такива „възли“ в общото ни живеене: колкото по-сложни за осмисляне, толкова по-добре за тяхното кино. И в „Извън нормата“, както в най-известния им филм „Недосегаемите“, в рискован сюжет по наболяла социална тема те съумяват да изведат на преден план най-доброто в човешката природа у героите си и да го свържат с най-доброто у зрителите. Отлично кино с очаквано блестящо изпълнение и неочакван хумористичен обертон.


Какво ѝ e на Бени, момиченцето в центъра на „Извън системата“ (Systemsprenger)? С нея никой не може да излезе на глава, дори тя самата – енергията ѝ ще я пръсне отвътре, вниманието ѝ лети по непредвидими траектории, личността ѝ не се побира в нито една схема, дори в онези, които сякаш ѝ допадат… Тя е способна на привързаност, разговор и вникване, но е официално „тежък случай“ и в този филм ставаме свидетели на момента, в който всички, от майка ѝ до последния мохикан сред социалните работници, вдигат ръце от нея.

Няма система, която доброволно да задържа в себе си възможната причина за своя крах… Къде тогава да се дене едно дете с абсолютно различна логика и ритъм? Въпросите, които поставя „Извън системата“, са бодливи и важни далеч извън конкретната ситуация; авторката Нора Фингшайт се е подготвяла с години да разкаже тази интригуваща история; десетгодишната актриса Хелена Ценгел е събарящ емоционален ураган.


„В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува…“ – така започва една от главите в романа „Клетниците“ на Виктор Юго. В началото на нашето столетие Монфермей е вече част от Париж, предградие тип гето: сред неговите панелки и шарено население отраства роденият в Мали Ладж Ли и пак сред тях се връща за пълнометражния си дебют в игралното кино (с който взе наградата на журито в Кан).

„Клетниците“ (Les misérables) е „играчка-плачка“ – онагледява как произволно и бързо избухва насилието; колко малко е нужно на хаоса да се отприщи; колко лесно избуява взаимното неразбиране между най-неразбраните в обществото. В разказа на Ладж Ли (почитател впрочем на Спайк Лий) в днешен Монфермей трима полицаи се мъчат – всеки както умее – да опазят един ред, който повече ги търпи, отколкото почита; пристига пътуващ цирк; един черен гаврош отмъква тигърче и последствията стават неконтролируеми… В този филм има живот, хъс, хумор, отчаяние и възхитителен актьорски екип, който да ги въплъти.


С майка от Еквадор и баща от Колумбия, роден в Сао Пауло и отрасъл с видеокасетки на „Междузвездни войни“, „Лорънс Арабски“ и „Подводницата“, завършил икономика в Университета „Браун“ с дипломна работа за Куба и дебютирал в киното с филм за боливиеца Ево Моралес, журналистът и режисьор Алехандро Ландес е нещо като сборен образ на Латинска Америка. Сборно латиноамерикански е и третият му филм „Маймуни“ (Monos), едно от големите тазгодишни събития – бляскава художествена интерпретация на безумието на гражданската война.

В „Маймуни“ не е ясно кога и къде се развива действието: има много природа, водата е движещата стихия, езикът е испански, ситуацията е на отдавнашен хаос. На отряд от осем въоръжени тийнейджъри високо в планината е възложено да пазят една отвлечена американка и една дойна крава – те са подразделение на някаква неуточнена съпротива или революция, или грешка. Етикетите са нарочно махнати, включително жанровите (тук има движенчески театър, политика, психеделични гледки, танц, социология…) – според Ландес главното във филма е човекът като социално животно и обществото с травма, което в своята обърканост прилича на подрастващ…


Благодарение на „Медена земя“ (Honeyland) независимите документалисти Тамара Котевска и Любомир Стефанов започнаха годината с три награди от „Сънданс“, продължиха в същия дух на фестивалите в Атина, Мумбай, Петербург, Ванкувър и пр., а сега са в кратките списъци с кандидати за „Оскар“ за чуждоезичен и за документален филм. „Медена земя“ проследява отрязък от живота на симпатичната 55-годишна Хатидже в изоставеното македонско селце Бекирлия (без хора, пътища, електричество, течаща вода…). Вечно засмяната, добросърдечна жена се грижи за старата си майка, събира мед от диви пчелини („половината вземи, половината остави“), преживява тежко временното нанасяне на шумно многодетно семейство в близката къща…

Това, че монтажът по-скоро накъсва темпото, а някои от взаимодействията с новите съседи са сякаш режисирани (при все декларираната ненамеса на авторите), е щедро компенсирано от обаятелната личност на Хатидже, покъртително красивите природни сцени и омагьосаното, ту плашещо, ту примамливо измерение на съществуването извън градската лудост, лакомия и суета.


Неслучайно в оригиналното заглавие на „Портрет на момиче в пламъци“ (Portrait de la jeune fille en feu) на Селин Сиама „момичето“ е членувано – то е неповторимо, сияйно явление за другото момиче, дошло да увековечи лика му. Краят на ХVIII в. е и художничката Мариан (Ноеми Мерлан) е поканена на един бретански остров от разглезена благородничка (Валерия Голино), за да нарисува портрет на дъщеря ѝ Елоиз (Адел Енел).

Операцията трябва да се извърши под секрет – портретът е залог за скорошното задомяване на Елоиз, която обаче не желае да се омъжва. Портретът е залог и за материалното добруване на Мариан, но тя изведнъж открива, че потайното му изпълнение не ѝ се удава. Двете връстнички са наглед противоположности – едната е светлокоса, заможна, тиха, чужда на света; другата, със смуглата си хубост и „мъжката“ си самостоятелност, идва право от него… Филмът е посветен на тяхното опознаване и взаимно осмисляне – приказната му, безметежна атмосфера остава задълго в очите и ума.


Към средата на „Спомен“ (The Souvenir) главната героиня Джули, студентка от заможно семейство в началото на 80-те, обсъжда с колегите си как в сцената с душа от „Психо“ се виждат не раните, а ножът, което е предостатъчно. Нещо сходно – косвено, изшпионирано, но плашещо именно в своята недоизказаност – прави целият филм на британката Джоана Хог. Разказът за една любов тук е виртуозно оголен от повечето си детайли и нюанси – точно както в спомените, – така че истината да лъсне смущаваща като оглозган скелет.

Добросърдечната Джули е толкова млада, че все още повече предстои, отколкото е – когато я забележат, най-често я коментират или критикуват. Антъни е петнайсетина години по-възрастен и я манипулира като по учебник. „Спомен“ е диагноза, история за паразит и гостоприемник, но така построен, че човещината да блесне над виновността и наивността. В главната роля е убедителната дебютантка Хонър Суинтън Бърн, дъщеря на Тилда Суинтън (която играе майка ѝ във филма).


Пабло, главният герой в „Трусове“ (Temblores), е двойно неосъществен: в дома си поддържа пропукваща се фасада на примерен съпруг, баща и син, а в успоредния си живот с мъжа, в който е влюбен – непреодолимо състояние на тревожност и гузност. Може би най-силните сцени в този филм на Хайро Бустаманте са от опита за „лечение“ на Пабло в „изправителния“ курс за гей хора към местната църква…

Бустаманте дебютира през 2015 г. със стъписващия „Ичканул“, с който спечели огромно доверие и десетки награди – в Берлин, Киев, Монреал, Осло, Гент, Картахена, – а през 2019 г. го допълни до трилогия с още два филма. В трилогията на фокус са най-тежките язви в нравите на родната му Гватемала – „Ичканул“ взема на мушка расизма (но и класизма, и патриархата), „Ла Йорона“ разглежда безнаказаността (на военнопрестъпниците, на силните спрямо слабите), а в „Трусове“ виждаме какви поражения нанася хомофобията (но и религията, и слепият консерватизъм).

Ще ни се да споменем трите филма заедно, за да отбележим величината на предприетото от Бустаманте: освен че са талантливи и интересни, освен че посягат да изметат най-мрачните гватемалски натрупвания, те поставят и стабилна основа за една все още рехава и неуверена национална кинематография.

Заглавна снимка: Noom Peerapong

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Професия преводач

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/profesiya-prevodach/

Те са нашата връзка с любимия писател. Те ни „превеждат“ по пътя към други времена и светове, към книги, които иначе не бихме могли да прочетем, ако не знаем езика, на който са написани. И макар много да ми хареса отговорът на Зорница Христова в скорошно интервю, че не се смята за съавтор, а за „актриса, която трябва да изпълни чужд текст така, сякаш е неин собствен – но без да забравя къде ѝ е мястото“, за мен истински добрите в този фин занаят категорично са съавтори на книгите, които превеждат.

Могат ли машините да заменят преводачите един ден; задължително ли е да харесваш автора и да си съгласен с него; колко време отнема една книга; как е на български kindness – тези и още въпроси зададох на трима от най-любимите си преводачи (и автори в „Тоест“) – Нева Мичева, Зорница Христова и Стефан Русинов.


Ан: Трябва ли непременно да харесвате автора? А да сте съгласни с него? Превеждате ли го, ако е гениален автор, но гадняр в реалния живот?

Стефан: Литературните произведения не са манифести, а истории – не мога да кажа, че съм съгласен или несъгласен с дадена история, но мога да кажа дали ме отвежда на чудато пътешествие, дали ми предоставя интересен светоглед, дали езикът ѝ ми носи удоволствие, дали разширява разбиранията ми за човека и света, дали разпалва любопитството ми и разбужда съчувствието ми… За да си харесам някой автор за превеждане, са ми необходими тези неща, както и някаква степен на съзвучие с внедреното в разказа светоусещане. Що се отнася до писателските личности, би било разточително да ги разучавам етически, пък и не смятам, че е необходимо.

Зорница: Прекрасно е да харесваш автора и да си съгласен с него; естествено, че е по-добрият вариант, но не е задължително. За мен ключовото е да го уважаваш, да вярваш, че има какво да каже, че неговата гледна точка има право да бъде чута. Честно казано, аз се опитвам да се абстрахирам от фигурата на писателя: всеки има право да бъде друг, когато пише, да каже нещо ново, да създаде нов свят, да изживее нов живот. Не ме интересува висок ли е бил, или нисък, в какви отношения е бил с леля си и какво е правил в десети клас. Това е моето разбиране за равен старт – отгръщаш нова страница, пишеш „Глава първа“ и до последната точка си никой, съществуват само думите ти.

Не бих превеждала книга, която смятам за вредна, за покваряваща средата.

Нева: Ако не уважавам личността, не само няма да превеждам съчиненията ѝ, няма и да ги чета, гледам, слушам, цитирам. Хората на изкуството боравят с чувствителни материи, като истината, смисъла и красотата, както медиците боравят с интимността и живота – няма място за двойни стандарти и шикалкавене. Знам, че хората рядко са или ангели, или демони; давам си сметка, че времената си казват думата и не се сърдя люто за женомразството или расизма в определени епохи. Но тъй като живея днес и имам твърде кратко време на този свят – доколкото зависи от мен, няма да дам глас и плът на хора, които бих избягвала в ежедневието си.

Ан: Колко време отнема преводът на една книга? Месец, година? „Колкото поеме“?

Зорница: Колкото поеме – зависи от сложността, зависи от обема на книгата, зависи и от това колко точно държиш на нея. И три години се е случвало. Пак не е кой знае какво, някои неща може и по-дълго време да се правят – например голям поет човек може и двайсет години да превежда. Месец… е, ако е детска книга с десет страници текст, но и там… зависи, и три изречения могат да отнемат доста време.

Нева: Колкото е нужно, за да се получи живо съответствие, сестра близначка на другия език. Това зависи от обема (срв. детска книга със семейна сага), трудността (случвало ми се е на една страница да буксувам с дни по куп причини – авторът надниква в съвършено непозната област на знанието или бита, преднамерено усложнява изказа си, работи с твърде локални дадености и пр.), жанра (в пиесите едната реплика сама „дърпа“ следващата, а поезията е отворена за безброй преосмисляния), опитността на преводача… Зависи и от умората, ентусиазма, конгениалността с автора и други трудно измерими и мъчно управляеми фактори.

Стефан: Не колкото мога да отделя, а колкото е нужно, за да стане възможно най-добре. Обичайно превеждам по пет-шест страници на ден, но това би била единствената константа във формулата за изчисление на трудовремето ми. Ако имах такава, тя щеше да включва още: втори, трети, а понякога четвърти и пети прочит; четене на спомагателна литература, допълнително образоване по материята, консултации със специалисти и работа с редактори; скаутстване, тоест следене на съвременната китайска литература, пазаруване на книги, отсяване на отличителното и мотивиране на определен проект пред издател.

Ан: Кога решавате да запазите 1:1 оригиналното заглавие и кога – да дадете на произведението съвсем различно име; и как?

Нева: Заглавието при превод нерядко се налага от продуценти, издатели, маркетингови спецове – зависи колко агресивно лансират „продукта“ си. Аз превеждам все маргинални откъм пазарна гледна точка текстове, което ми позволява да избирам по вкус и логика (освен ако не са ясни като „Шейсет разказа“ например).

Зорница: По принцип превеждам оригиналното заглавие, освен в случаите, когато то звучи твърде тромаво на български. Не ми се е случвало да попадам на книги, които да изискват радикална преработка, но някакви малки промени си позволявам. Ето, „Кладата на суетата“ трябва да е „на суетите“, ама странно звучи на български. Но това е на късмет. Думите в заглавието са различни, защото не се ползват от опорния контекст на книгата при първата си среща с читателя. Ghana Must Go – българският читател ще разбере ли, че става въпрос за държавата Гана, или ще си помисли за женското име? Впрочем книгата ми „Градска география“ излезе на сръбски като „Дневник на градския сънливец“ – прекрасно решение на Мария-Йоанна Стоядинович, даже ме е яд, че не се сетих сама.

Стефан: В превода по принцип, а особено от китайски, т.нар. 1:1 е в общи линии илюзорно. Затова и тук няма формула, а само съображения и решения според случая. Често преводаческата единица е не думата, не дори смисълът, а литературният ефект – а той понякога се постига чрез асиметрични на оригинала езикови средства, тъй като еквивалентни по смисъл думи в два различни езика могат да постигнат различни ефекти. Подобни гимнастики са обичайни за художествения превод, при който се пренася послание от един контекст в друг. А преобразуванията вследствие на тях са благотворна отправна точка за анализ на езиковата и културната ни среда.

Ан: Изкуственият интелект все по-изумително се развива и усъвършенства: вече слушаме музикални композиции и четем цели статии (на някой от по-популярните езици, разбира се; българският ще е сред последните, на които изкуственият интелект ще се упражнява), без да се усещаме, че авторът им е машина; по някои сайтове пък ни обслужват доста адекватни чатботове. Въпрос на време ли е креативна работа като художествения превод да може да се върши качествено от робот, който няма фантазия и чувства?

Зорница: Не знам. То сигурно и писането на книги може да се изимитира от машина, м? Обаче чакай, кой беше казал за болезненото, лично преживяно несъвършенство? Май Ник Кейв. Та ето какво, когато чета Лорка на български, когато чета „да можех, бих приел веднага / да сторим, друже, таз размяна, /ала не съм аз вече аз, / ни моят дом мой дом е вече“, аз чета и болката и умората на Далчев и Муратов, когато са превеждали тези редове. Или „Не си отивай кротко в тъмнината, / вий, вий срещу смъртта на светлината“ на Дилън Томас и Александър Шурбанов. За истински добрия превод съдя по дълбочината на преживяването, което предизвиква. Няма как да го направиш, ако не изпробваш различни варианти и не съизмериш болката (или радостта, или гнева), която събуждат, с тази на оригинала. Един вид… трябва да се порежеш (или погъделичкаш, или да си праснеш кутрето няколко пъти в ръба на шкафа) и да се питаш: „Това ли беше? Това ли изпитах?“ И ако не е това, ако не е като в оригинала, трябва да пробваш пак и пак.

Сигурно и за това може да се намери някой ден алгоритъм, ама някой ден. Засега си трябва човек.

Нева: Изкуственият интелект ще направи читав превод на художествено произведение тогава, когато бъде в състояние да го напише сам. Литературната творба и нейните преводи са от една и съща плоскост и боравят с едни и същи инструменти. Преводът е изкуство, което интерпретира изходния текст, както изходният текст интерпретира живота. И началният, и крайният вариант не са механичен сбор от думи и синтактични отношения, както човекът не е само тяло, което може да се „разглоби“ на съставни части (но не и да се сглоби до степен на живот, смях, обич, мъдрост). При превода освен прехвърляне на формулировки между езици се ловят и приравняват атмосфери от различни култури и периоди; необходими са колкото детективски умения, толкова и емпатия и зрялост за възстановяване на човешкия климат на повествованието; вземат се стотици стратегически решения въз основа на знания плюс интуиция… Машината е способна на защитимо с математически критерии съвършенство, човекът – на сюблимно несъвършенство, на радост от изскачането от парадигмата, на ужас от порядъка, на наслада от изтощителното съзидание. Нямам представа ще стане ли някой ден машинният „превод“ възможен за художествената литература – факт е, че сега не е, и е редно да бъде наричан „превод“ само в кавички.

Стефан: Въпрос за специалистите по изкуствен интелект е дали роботите могат да овладеят тънкостите на поставянето на бележки под линия например или на други извечни преводачески препъникамъни. Иначе приветствам авантюрата им с художествения превод – тя само може да ни обогати и мотивира. И доколкото „съвършен превод“ е оксиморон, в идеалния случай може би няма да си мерим несъвършенствата, а ще намерим добър трансхуманистичен начин за съдействие. Евентуална опасност е, че във времена с тенденция към пренебрегване на експертността нескопосаният машинен превод може да придобие легитимност и да измести човешкия още преди да се е развил достатъчно.

Ан: Неблагодарна работа ли е преводачеството? Знаем, че страница литературен превод струва в пъти по-малко от страница преведен акт за раждане например – а същевременно изисква талант, вдъхновение и много повече време. Ако хонорарът далеч не покрива труда, защо го правите? Кое компенсира разликата?

Стефан: Малко неща ме карат да се чувствам по-добре от усещането, че влагам уменията си в дейност, която допринася за разнообразието в езиковата ни среда, помага да изследваме вселените вън и вътре в човека, предизвиква диалози между различни виждания и на читателя сам със себе си, дава гласност на разкази от чужди земи, които притежават силата да учудват, забавляват, разнежват, ужасяват, натъжават… изобщо да вълнуват езерото на човешкия ум, така че то да не блатясва. Лично мен акт за раждане би ме измъчил повече от научнофантастичен роман.

Зорница: Ох, не бих превеждала документи, освен ако много не закъсам, бррр. Благодарна работа е. Много благодарна. Има един момент, в който нещо ти се получава, в който усетиш, че си напипал жилата и езикът ти се излива така, както го искаш, и думите ти танцуват, и си ритват кокалчетата на точните места, и се завъртат точно където трябва, и тогава си най-щастливият човек на света – цял половин час. После си го препрочиташ и си викаш: „Уффф…“ Ама после. В поезията е по-силно, така че ми се превежда поезия, което е по-неблагодарно в традиционния смисъл на думата, ама пък… можеш да крачиш в най-голямата киша, сред най-отровния въздух и да премяташ наум два стиха, и да се чувстваш все едно току-що си се измъкнал над града и над смога и виждаш чак до отсрещния връх.

Нева: Превеждам, защото ми е нужно да разширявам кръга си, по възможност в световен мащаб. Защото книги са насочвали, подобрявали и спасявали живота ми и искам това да е достъпно за повече хора. Защото човечеството няма да оцелее, ако не общува на все по-високо и разумно ниво, а преводът е органична част от процеса. Мотивацията ми на преводачка фантастично се разминава с реалността, в която живея, но втората просто не заслужава да бъде споменавана редом с първата. През годините съм изразявала и по-остри, и по-овладени мнения относно превода и съм обяснявала, препоръчвала и описвала; пращала съм отворени писма за нередности в отличаването и премълчаването на колегите; обсипвала съм с имейли издателства, книжари и вестникари, за да им напомня, че името на преводача е най-важното сведение след името на автора и е безобразно да го прескачат. Да, условията за литературните преводачи в Европа никъде не са по-лоши, отколкото у нас, но това се отразява на джоба и душевния ми мир, не на факта, че преводът на хубави книги е най-благодарната работа, която ми е известна, понеже намества хаоса, снажда връзките, никога не доскучава и постоянно се докосва до щастието.

Ан: Как бихте превели английската дума kindness на български и има ли тя точен еквивалент на езиците, от които превеждате?

Зорница: Ха, интересен въпрос. Трудна дума, защото събира в себе си две понятия – да си добър и мил едновременно. Човек може да е добър и без да е мил, може да е възгруб с хората дори и въпреки това да има морал, да върши смислени неща, може да е добър в работата си и да застава на правилната страна; но все пак да е суров, да те напсува дори, ако смята, че грешиш. Уважавам това, но… дните са кратки, а острите ръбове и бездруго са много. „Мил“ пък на български е малко захаросано, все едно държиш в ръка порцеланов чайник с отвара от лайка и мед. Супер, но на човека може да му трябва коняк, за да се свести (е, понякога и по-крути мерки). Добротата е конструкцията, милостта е щадящият, топъл жест, който прави живота обитаем. Та: добрина, човечност, благост, добросърдечност… синонимното гнездо е дълго, избирам според случая.

Стефан: Бих я превел „добрина“ и има съответствия на китайски, но като при всяка друга дума – зависи от контекста.

Нева: Kindness бих дала като доброта, благост, ласкавост. Gentilezza, bontà на италиански. Bondad, amabilidad, cariño на испански. Но в превода такова нещо като дума-за-дума няма: трябва да е свръхконкретно като число (сто) или най-общо име за предмет (стол), за да няма нюанси и сто различни варианта. Първото нещо, което научаваш като преводач (то върши отлична работа и извън професията), е, че нищо на този свят не бива да се тълкува извън контекста си. Като чуя kind, си спомням за Кърт Вонегът и „Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.“ (Прев. Божидар Стойков) Препоръчвам на всички да четат Вонегът, да не прескачат името на преводача и да бъдат добри.

Нева МичеваНева Мичева превежда книги и пиеси от италиански, испански и каталунски. Сред авторите ѝ са прозаиците Примо Леви, Дино Будзати, Итало Калвино, Роберто Боланьо, както и драматурзите Жорди Галсеран, Хуан Майорга и други, често поставяни на българска сцена. За превода на „Центурия“ на Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман получава наградата „Христо Г. Данов“ през 2014 г.
Зорница ХристоваЗорница Христова е преводачка от английски език, авторка на детски книги и съоснователка на издателство „Точица“. Превеждала е на български език автори като Ивлин Уо, Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Гилбърт Кийт Честъртън, Джон Ървинг, Дон ДеЛило, Тони Джуд, Джеръм К. Джеръм, Йосиф Бродски и др. Тази година тя спечели наградата „Кръстан Дянков“ за превода на „Кладата на суетата“ от Том Улф.
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература и съставител на поредицата ни „Китай отвътре“. Сред преведените от него книги са „Изплези си езика“ от Ма Дзиен, „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен, „Къщата на улица Манго“ от Сандра Сиснерос, за които е носител на наградата на Съюза на преводачите в България и има номинации за „Кръстан Дянков“ и „Христо Г. Данов“.
Заглавна снимка: Thought Catalog / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нежният разказвач. Из Нобеловата лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-speech-nobel-prize/

Полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за своето „повествователно въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот“. През годините тя е удостоявана и с „Букър“, „Нике“, „При Лор-Батайон“, както и с отличието „Брюкепрайс“, връчвано на личности, „допринесли за разбирането между народите“.

Токарчук е родена в Полша през 1962 година. Учила е психология във Варшавския университет – като едно от вдъхновенията си сочи работата на Карл Густав Юнг. Първата си поетична книга публикува през 1989 г., а първата прозаична – през 1993-та. На български език са издадени нейните „Бегуни“, „Изгубената душа“, „Последни истории“, „Правек и други времена“, „Музика от много барабани“ и „Дом дневен, дом нощен“.

През 2015 г. писателката гостува в България и заяви: „В „Бегуни“ измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, Facebook. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия…“

Тук предлагаме съзвездие от откъси от Нобеловата ѝ лекция, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм. Превод от английски: Йоанна Елми.

1.

Първата снимка, за която имам съзнателен спомен, е на моята майка отпреди раждането ми. За съжаление, фотографията е черно-бяла, поради което много от детайлите са изгубени, превърнали са се в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна – прониква през прозореца и придава на стаята едва доловим блясък. Майка ми е до старото ни радио, от онези със зелено око и две копчета – едно за звука и едно за настройване на станциите. Същото радио по-късно се превърна в най-добрия ми детски другар; от него научих за съществуването на космоса. Всяко завъртане на абаносовото копче насочваше деликатно антената и в обсега ѝ попадаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога обаче звукът заекваше, все едно между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид приемникът се натъкваше на черни дупки. В тези моменти настръхвах цялата. […]

Когато бях малка, гледах тази снимка и бях сигурна, че мама е търсила мен, когато е включвала радиото. Подобно на чувствителен радар, тя е проникнала в безкрайните дълбини на космоса, опитвайки се да отговори на въпроса кога и откъде ще се появя. Нейната коса и дрехи (голямо деколте тип лодка) издават откога е снимката – началото на шейсетте. Погледът на леко прегърбената жена се рее извън кадъра, вижда нещо, което остава недостъпно за онзи, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че погледът ѝ е насочен към времето. Нищо не се случва на снимката – тя е кадър на състояние, не на процес. Жената е тъжна, сякаш изгубена в мислите си. Сякаш изгубена.

Когато по-късно я питах за тази тъга – правила съм го повече от веднъж и винаги съм получавала един и същи отговор, – майка ми казваше, че е била тъжна, защото макар още да не съм се била родила, вече съм ѝ липсвала. […]

Тя постави съществуването ми извън времето, в сладкия обсег на вечността. С детския си ум разбирах, че съм много повече, отколкото някога съм си представяла. И дори ако кажа „Аз съм изгубена“, изречението все пак ще започне с „Аз съм“ – най-важната и странна двойка думи в света.

И така, една млада жена, която никога не е била религиозна – майка ми, – ми даде нещо, познато като душа, като ме дари с най-добрия нежен разказвач в света.

2.

[…] Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва. […]

Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и сме заобиколени отвсякъде с полифоничен шум. Под „разкази от първо лице“ имам предвид онзи вид история, която тесногръдо се върти в орбитата на нечий Аз, който малко или много директно пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този тип обособена гледна точка, този глас на Аза, е най-естествен, човешки и честен, макар и лишен от по-широка перспектива. Разказът от първо лице, замислен по този начин, тъче абсолютно уникален мотив, единствен по рода си; той дава усещането за автономност на индивида, за осъзнаване на личността му и неговата съдба. Но предполага и изграждане на опозиция между личността и света, а тази опозиция понякога отчуждава. […]

Лесно е да се припознаем в хора като нас – така между разказвача на историята и нейния читател или слушател се създава нов вид емоционално разбиране, почиващо на емпатията. И това, в самата си същност, доближава и разрушава граници. В романа е лесно да изгубим разделителната линия между Аза на разказвача и Аза на читателя, а тъй нареченият „увлекателен роман“ разчита именно на размиването ѝ: читателят през своята емпатия да се превърне за малко в разказвач. Следователно литературата е поле за обмен на преживявания, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде глас на алтер егото си. Тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да се дари с глас. В нито един момент от човешката история не е имало толкова много писатели и разказвачи. За да се уверим, е нужно просто да погледнем статистиката.

Винаги, когато посещавам книжни панаири, установявам колко от издадените книги в света днес са концентрирани върху Аза като автор. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и останалите инстинкти, които спасяват живота ни – и се проявява най-ярко в изкуството. Желаем да бъдем забелязвани, да се чувстваме изключителни. Наративът „Ще ти разкажа историята си“ или „Ще ти разкажа историята на семейството си“, или дори „Ще ти кажа къде бях“ представлява най-популярният литературен жанр в наши дни. Феноменът е широко разпространен и поради причината, че днес разполагаме с универсален достъп до писането и много хора имат шанса (някога запазен за малцина) да изразят себе си чрез думи и истории.

Парадоксално обаче тази ситуация напомня на хор, съставен само от солисти, чиито гласове се надпреварват за внимание: всички пеят едно и също, но се губят един в друг. Научили сме основното, което трябва да се знае за тях, можем да се припознаем в тях и да съпреживеем живота им. Изключително често обаче читателското изживяване е непълно и разочароващо, защото се оказва, че изразяването на авторското Аз не е равнозначно на универсалност. Липсва ни, изглежда, иносказателното измерение на историята. Героят на една притча например е себе си – човек, живеещ в специфични исторически и географски условия, – но все пак се издига над конкретните си особености и се превръща във Всекиго Навсякъде. […]

Вероятно за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, започнахме да делим Левиатана на литературата на жанрове, към които се отнасяме като към различни видове спорт, чиито писатели са тренирани атлети. Комерсиализирането на литературата води до разделяне на ниши. […] Все повече и повече жанровата работа е като форма за сладкиш, която произвежда еднакви резултати, чиято предвидимост се счита за качество, а баналността им – за постижение. […]

Инстинктивно винаги съм се противопоставяла на подобни класификации, тъй като те водят до ограничаване на свободата на автора, както и до нежелание да се експериментира и да се престъпват правилата, което е самата същност на творчеството. Нещо повече, те напълно изключват от творческия процес ексцентричността, без която изкуството е загубено. Добрата книга няма потребност да парадира с родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата, от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата съответна философия на превръщането ѝ в марка, на прицелването в определена публика и други подобни изобретения на съвременния капитализъм. […]

Живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимноизключващи се факти в битка на живот и смърт един с друг. Нашите предци са вярвали, че достъпът до знание не само ще донесе щастие, благосъстояние, здраве и богатство на хората, но и че ще създаде равноправно и справедливо общество. […] Когато интернет се появи за пръв път, ни се струваше, че тази идея ще бъде напълно реализирана. На Коменски и други философи като него „Уикипедия“, която приветствам и подкрепям, би се сторила осъществената мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромно количество информация, непрестанно допълвана и обновявана, демократично достъпна от всяка точка на планетата.

Но сбъднатата мечта често води до разочарование. Оказва се, че не сме способни да понесем информационното чудовище, което вместо да ни обединява, да обобщава и да ни освобождава, ни отчуждава, разделя, изолира в малки балони, и така създава множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно отблъскващи се.

Нещо повече: интернет, изцяло и необмислено подчинен на пазарните процеси и на монополистите, контролира огромни количества данни, които не се използват като универсално знание, в името на разширяването на достъпа до информация, а обратното, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме от случая с „Кеймбридж Аналитика“. Вместо да доловим хармонията на света, чуваме какофония от звуци, непоносим фонов шум, в който се опитваме отчаяно да различим някоя по-тиха мелодия, дори минимален пулс. Прочутият цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ, той пасва на тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“. […]

Информацията пренасища пространството, сложността ѝ и неяснотите задействат най-различни защитни механизми – от отрицание до изтласкване, дори бягство към семплите принципи на опростеното, идеологическо партийно мислене. Категорията на фалшивите новини поставя нови въпроси относно що е художествена измислица. Читатели, които системно са били мамени, дезинформирани или подвеждани, започват бавно да развиват специфични невротични тикове. Реакцията на подобно изтощение от художественото може би си проличава в огромния успех на нехудожествената литература, която във всеобщия информационен хаос крещи над главите ни: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината!“ и „Моята история почива на факти!“. Художествената литература губи доверието на читателите, тъй като лъжата е опасно оръжие за масово унищожение, макар и примитивно. […]

Животът е изграден от събития, но единствено нашата способност да ги тълкуваме, да ги разбираме и да им вдъхваме смисъл ги превръща в опит. Събитията са даденост, но опитът е нещо неизразимо различно. Опитът, а не събитията, съставлява тъканта на живота ни. […] Изграждането на история се осъществява чрез преход от въпроса „И какво стана после?“ към опита да разберем през призмата на човешкия си опит „Защо се случи именно по този начин?“. Литературата започва тъкмо от това защо, дори ако отговорът отново и отново е просто „Не знам.“ Тоест литературата задава въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на „Уикипедия“, защото литературата е отвъд информацията и събитията, обръща се изцяло към нашия опит.

Но е възможно романът и въобще литературата да се превърнат пред очите ни в нещо маргинално в сравнение с други форми на разказване. […] Няма нужда да си водим дневник, докато пътуваме, когато може просто да правим снимки и чрез социалните мрежи да ги изпращаме директно на света, едновременно, на всички. Няма нужда да пишем писма, по-лесно е да се обадим. Защо са ни дебели книги, щом можем да гледаме сериали? Вместо да излизаме с приятели, предпочитаме да играем игри. Да прочетем автобиография? Какъв е смисълът, ако следим живота на звездите в Instagram и знаем всичко за тях.

В наши дни не изображението е най-големият противник на текста, както си мислехме през ХХ век, притеснени от влиянието на телевизията и киното, а едно напълно различно измерение на света, което въздейства непосредствено върху сетивата ни.

3.

Не искам да рисувам апокалиптични картини с разказите си за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва; че докато го живеем през екрани и приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неописуем, макар и всякакъв вид информация да е лесно откриваема. В наши дни тревожни думи като „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да носят повече риск от точно определени, категорични идеи, произнесени с пълна убеденост, като например: „Земята е плоска“, „ваксините убиват“, „климатичните промени са пълни глупости“ или „демокрацията не е под заплаха никъде по света“. „Някъде“ някакви хора се давят, докато се опитват да преплуват морето. „Някъде“, в „някакъв“ период се води „някаква си“ война. Капката на всяко съобщение се размива и потъва в океана от информация, разпръсква се в паметта ни, става нереална и накрая се изпарява.

Потопът от глупост, жестокост, реч на омразата и сцени на насилие отчаяно се балансират с всякакви „положителни новини“, които обаче не смогват да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да обясня с думи – че нещо не е наред със света. В наши дни това усещане, някога отредено главно за невротичните поети, е епидемия от неопределеност; от всички страни лъха безпокойство.

Литературата е една от малкото сфери, които ни държат близо до суровите факти от живота, защото по природа е винаги насочена към психологическото, фокусира се над вътрешния мисловен процес и мотивите на героите, разкрива техните иначе недостъпни преживявания или просто провокира читателя да им направи своя психологическа интерпретация. Само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му. […]

4.

[…] От един момент в живота си започваме да гледаме на света фасетъчно, като на сбор от парченца – галактики, които са отдалечени една от друга, а настоящата реалност го потвърждава отново и отново: лекарите ни лекуват по специалности; данъците нямат нищо общо с изриването на снега по пътя, по който караме към работа; обядът ни въобще не е свързан с гигантската животновъдна ферма, а новата ми блуза – с мизерната фабрика някъде из Азия. Всичко е откъснато от всичко останало, без каквато и да е връзка.

За да се справяме по-лесно, ни се дават числа, табелки, карти, груба пластмасова самоличност, която се опитва да ни сведе до малка частичка от цялото, което вече не възприемаме.

Светът умира, а ние не забелязваме. Не осъзнаваме, че той се превръща в сбор от вещи и случайности, безжизнено безбрежие, из което бродим изгубени и самотни, подхвърляни по чужда воля, пленници на непонятна орис, на чувството, че сме пешки в играта на мощните енергии на историята или случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. И сме склонни да се увлечем по прости сили – физически, социални, икономически, – които ни движат напред-назад, сякаш сме зомбита. И в такъв свят ние наистина сме зомбита. […]

5.

Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост.

[…] Нека хвърлим поглед назад към едно конкретно събитие от историята на света.

Днес е 3 август 1492 г., денят, в който малката каравела „Санта Мария“ отплава от пристанището в Палос де ла Фронтера, Испания. Командирът на кораба е Христофор Колумб. Слънцето грее, моряци се щурат по пристанището, а хамалите товарят сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият западен бриз опазва от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Гларуси крачат наперено нагоре-надолу по товарната рампа и следят отблизо човешката гмеж.

Този миг, който сега наблюдаваме през времето, води до смъртта на 56 от почти 60 милиона души от коренното обитатели на Америка. По онова време те съставляват около 10 процента от световното население. Без да искат, европейците им занасят смъртоносни „подаръци“ – болести и бактерии, срещу които местните жители нямат имунитет. В допълнение идват и безмилостното потисничество и изтребване. Унищожението продължава с години и променя характера на земята. Дивата растителност превзема напояваните чрез сложна система ниви, където някога са расли боб, царевица, картофи и домати. В рамките на няколко години близо 60 милиона хектара обработваема земя се превръща в джунгла. Възстановилата се растителност поглъща огромни количества въглероден двуокис и така намалява парниковия ефект, което на свой ред води до понижаване на световната температура. Ето една от множеството научни хипотези, които обясняват малката ледникова епоха, която в края на ХVI век води до дълготрайно захлаждане в Европа.

Този малък ледников период променя икономиката на Европа. През следващите десетилетия дългите мразовити зими, прохладните лета и проливните валежи повлияват негативно на реколтата. В Западна Европа малките фамилни стопанства, които произвеждат храна за собствени нужди, страдат от лишения. В Англия и Холандия последиците от застудяването са най-тежки и тъй като техните икономики не могат повече да разчитат на земеделието, започва подем на търговията и индустрията. […]

Усилията, които учените полагат в опитите си да разберат нашата реалност по-добре, водят до извода, че тя е съгласувана, взаимосвързана мрежа от влияния. Тук не става дума просто за „ефекта на пеперудата“ […], а за безкраен брой пеперуди и техните крила, които постоянно пърхат – мощна вълна живот, която пътува през времето. […]

6.

Постоянно си мисля дали е възможно в наши дни да се поставят основите на нова история, която да е универсална, всестранна, всеобхватна, вписана в природата, пълна със съпътстващи значения, но същевременно разбираема.

Възможна ли е такава история, която да разруши мълчаливия затвор на личността, като разкрие по-голям регистър на реалността и покаже взаимната свързаност? Която да успее да застане на разстояние от добре утъпкания, явен и банален център на всеобщо признатите мнения и да погледне на нещата извън центъра, встрани от него?

За моя радост, литературата по някакво чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудост. Мечтая си за поглед от високо и разностранни перспективи, през които контекстът да се разпростира отвъд границите на очакваното. Мечтая си за език, способен да изрази и най-смътното предчувствие; за метафора, която да преодолява културните различия, за такъв жанр, който да е просторен и дързък, но същевременно обичан от всички читатели.

Мечтая си и за нов разказвач – в четвърто лице, – който да не е просто граматическа величина, разбира се, а да обхваща гледната точка на всеки от героите и от друга страна, да прекрачва отвъд хоризонта на всеки от тях; да вижда повече и да има по-широки възгледи, а също и да не е подвластен на времето. О, да, смятам, че този разказвач е напълно възможен.

Чудили ли сте се някога кой е този вълшебен разказвач от Библията, който заявява на всеослушание: „В началото беше Словото“? Кое е лицето, което описва създаването на света, първия ден, когато хаосът е отделен от реда; кой следи „сериала“ за произхода на Вселената, кой чете мислите на Бог, познава съмненията му и уверено нанася върху хартията невероятното изречение: „И видя Бог, че това е добро“? Кой е този, който знае какво мисли Бог?

Като оставим настрана теологическите съмнения, можем да считаме фигурата на този мистериозен, нежен разказвач за свръхестествена и важна. Негова е гледната точка, перспективата, откъдето всичко може да бъде видяно. […]

7.

Аз пиша художествена литература, но тя никога не е напълно измислена. Трябва да почувствам всичко вътре в себе си, когато пиша. Да позволя на живите същества и на предметите, които се появяват по страниците ми, да преминат през мен. […]

Ето как ми служи нежността: тя е изкуството на въплъщението, на споделянето на чувства и оттам – на безкрайното откриване на прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на хилядите малки парченца от света, каквито са човешките преживявания, ситуациите, през които хората преминават, техните спомени. Нежността придава личен характер на всичко, с което се свързва, и му дарява глас, пространство и време да съществува, да бъде изразено. […]

Нежността е най-скромното проявление на любов – онази, която не откриваме в Светото писание, в която никой не се кълне и която никой не цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления, не предизвиква завист. Тази любов се появява всеки път, когато погледнем отблизо и внимателно друго човешко същество, нещо различно от собствения Аз.

Нежността е спонтанна и безкористна, тя преминава отвъд емпатията. Тя е съзнателно, макар и може би леко меланхолично споделяне на обща съдба. Нежността е дълбока емоционална загриженост към друго същество, към неговата крехкост, неповторимост, липса на защита срещу страданието и влиянието на времето. Нежността долавя връзката помежду ни, приликите и сходствата ни. Тя е призма, през която светът изглежда жив, естествен, взаимосвързан, готов за сътрудничество със и зависещ от самия себе си.

Нежността към всеки извън самите нас е градивото на литературата, базовият психологически механизъм на романа. Благодарение на този вълшебен инструмент, най-изтънчения способ за човешка комуникация, преживяванията ни могат да пътуват през времето и да достигат до онези, които все още не са родени, но някой ден ще се върнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за света си.

Нямам представа какъв ще бъде техният живот и кои ще са те. Често мисля за тях с чувство на вина и срам. Климатичната и политическата криза, из които се мъчим да си проправим път сега и на които се стремим да се противопоставим, за да спасим света, не са дошли от нищото. Често забравяме, че те са следствие не просто на някакъв независещ от нас обрат или съдбовна случайност, а на ред твърде конкретни ходове и решения – икономически, социални, включително религиозни, обусловени от дадения мироглед. Алчността, неуважението ни към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара и липсата на отговорност принизяват света до състояние на предмет, който може да бъде разпарчетосан, използван и унищожен.

Затова вярвам, че трябва да разказвам историите си, сякаш светът е живо същество, което се оформя пред очите ни; и сякаш ние сме малка, но същевременно могъща част от него.

Заглавна снимка: Стопкадър от речта на Олга Токарчук при приемането на Нобеловата награда за литература на 10 декември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Първи и последни: 10 сериала от 2019 година

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/10-seriala-2019/

След като преди година подбрахме 10 сериала, чийто първи или последен сезон е излъчен през 2018 г., сега решихме да повторим селекцията с оглед на 2019-та. Без да се спираме на най-шумните продукции и на тези, създадени изключително за откъсване от реалността, пресяхме колкото успяхме от останалите по признак „качество“ и „краткост“ и отделихме няколко, които ангажират ума и чувствата.

Не ни беше лесно да се откажем от започналите тази година „Чернобил“ и „Добри поличби“ (колкото и сполучливо да са екранизирани, сме по-склонни да препоръчаме книгите, на които са стъпили – „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и „Добри поличби“ на Нийл Гейман и Тери Пратчет); посрещнахме с любопитство добрите хрумвания в иначе неравните „Еуфория“ и „С години“; отбелязахме с носталгия края на комичния „Несломимата Кими Шмит“ и анимирания „Боджак Хорсмен“. И все пак предпочетохме да се спрем на по-долните десет, в които изпълнението пасва повече на заявените намерения и вложеното време е по-оправдано.

 

Миналото в схватка с бъдещето

„Добродетелите“ (The Virtues) на британския Channel 4 е дълга терапевтична сесия на смелия разказвач Шейн Медоус („Това е Англия“, „Обувките на мъртвеца“). В 4 едночасови епизода тежка травма от момчешките години превръща настоящето на главния герой Джоузеф (Стивън Греъм) в бойно поле, където отначало лудешки се блъскат, а после започват да се наместват страдание, срам, нежност, безпомощност, надежда.

В първия епизод Джоузеф ни е чужд и навярно неприятен, а в последния искаме да го прегърнем и да му обещаем, че всичко ще е наред. В единственото си покъртително интервю относно причината за създаването на „Добродетелите“ (акт на насилие срещу самия него в детството му) авторът припомня нещо, което или не знаем, или бързо забравяме: „колко героично е за някои хора просто да живеят нормален живот“. Съвсем неслучайната музика е на Пи Джей Харви.


„Щастието е нещо толкова чудесно, че няма значение чие е – твое или чуждо“, казва една от героините в „След живота“ (After Life) на Рики Джервез. В тази горчива комедия на Netflix Тони, който е пребивавал в безметежно неведение за света до смъртта на своята съпруга, сякаш за първи път започва сам да се ориентира сред възможностите за щастие и въобще за живот.

Всеки от шестте 30-минутни епизода е по изпитана рецепта: случка от работното място (бидейки репортер в малък град, Тони отразява за местния вестник абсурдни „събития“ – мъж, който свири на два дудука с ноздрите си; жена, която прави мляко с ориз от кърмата си), „щипка“ от вътрешния пейзаж на главния герой, няколко интересни диалога и хубава, значеща музика с титрите (You’ve Got a Friend, Into My Arms, Youth). В сериала се виждат измерения на болката и основания за живот, които някому със сигурност ще донесат умиротворение.

 

Край след край

„Доброто място“ (The Good Place на NBC, 4 сезона по 13 серии от по 20 минути) приютява група очарователни персонажи – четирима смъртни в отвъдното, едно нетленно същество, което организира новото им битие (Тед Дансън от „Бар Наздраве“ в чудесна форма) и една лъчезарна Джанет (ни човек, ни робот, а ходеща информационна система с неограничена способност да материализира познанията си).

Хората са типично по човешки объркани и недодялани, но и готови да се учат и да не се предават. Разговорите им минават през широка зона от съвременната култура и имена като Киркегор и Кардашиян прехвърчат без конфликт помежду си; доброто, злото и свободната воля се дефинират в думи и дела, а след като си припомняме защо „адът – това са другите“, неизбежно стигаме до извода, че другите са и раят. През купищата обрати и разкрития сериалът не спира да твърди нужните неща: приятелството е възможно, промяната – също, да обичаш има смисъл, както и да размишляваш над участта си.


Малко след купона за своя 36-ти рожден ден главната героиня на нюйоркския до мозъка на костите си „Матрьошка“ (Russian Doll на Netflix) – хлевоустата, цинична, прегракнала Надя (Наташа Лион) – умира при злополука. Само за да се освести миг по-късно отново в изходна позиция (в дизайнерската тоалетна на апартамента, където се празнува в нейна чест) и да преживее втора скоропостижна смърт. След която всичко пак се рестартира – версия след версия на един и същи отрязък, както в триделния „Бягай, Лола“ или в стоте упражнения по стил на Кьоно.

В течение на 8 все по-многопластови епизода от по 25 минути Надя завързва ново приятелство, отърсва се от някои баналности и осъзнава, че смъртта не е задължителен завършек на зациклянето, в което се е озовала. (Когато питат Лион дали сценарият ѝ е повлиян от „Омагьосан ден“, тя отговаря, че вдъхновението е по-скоро „Човекът в търсене на смисъл“.)

 

По истински случай

Английската критика с право обяви Мерит Уивър и Тони Колет в „Невероятно“ (Unbelievable на Netflix, 8 епизода по 50 минути) за най-добрия полицейски тандем на малкия екран, откак „Истински детектив“ събра Матю Макконъхи и Уди Харелсън. Сюжетните линии са две – издирването на сериен изнасилвач и перипетиите на нападнато от него момиче с тежък житейски старт, на което никой, включително то самото, не вярва напълно.

Сериалът е изключителен по ред причини, две от които са, че поставя потърпевшата в центъра (и хвърля светлина върху многото ужаси, свързани с едно изнасилване, които далеч не се ограничават само с бруталния акт) и че не посяга към романтичното клише за ченгето по петите на престъпника. Вместо обръгнал мъж на средна възраст, който дави самотата си в алкохол, докато решава загадки с почти свръхестествена интуиция, тук има две жени с богат речник, нюансирани емоции и разбираеми животи, които са наясно, че престъпниците са „най-скучните хора“, и полагат огромен съвместен труд (безкрайно интересно е да се види колко щателно се провежда едно реално издирване). Сериалът черпи щедро и вярно от великолепния репортаж на Т. Крисчън Милър и Кен Армстронг, с който двамата спечелиха „Пулицър“.


Историята в „Като ни видят“ (When They See Us на Netflix, 4 едночасови епизода) е от 1989-та: петима осмокласници с тъмна кожа са обвинени в изнасилването на бяла жена в Ню Йорк. Полицията ги притиска да си „признаят“, пресата ги именува „Петорката от Сентръл Парк“, съдът ги обрича на дълги години затвор, въпреки че всички те заявяват невинността си. Ужасяваща невинност, която нищо – нито самопризнанията на истинския виновник през 2002 г., нито реабилитирането на младежите и полученото след десетилетия унижения парично обезщетение – не е в състояние да овъзмезди.

Сериалът успява да преведе сухите факти в личности и да ги покаже в богатството и уязвимостта им; да илюстрира как всяка система за ред може да се превърне в месомелачка; да посочи отвлечеността на понятието за „истина“… Актьорите са един път. И е добре да помним, че събитията са действителни и всъщност омекотени – ако сюжетът беше измислен, вложените в него количества несправедливост щяха да изглеждат прекалени.


„Сутрешен блок“ (The Morning Show на Apple TV+, 10 епизода по час) разказва за битките за власт, но и за труда зад кулисите на едно утвърдено телевизионно предаване. То губи единия си водещ (Стив Карел), уличèн в разпасано поведение с жените в студиото, и втората водеща (не се сещам за по-сложна и подходяща роля на Дженифър Анистън) прави изненадващ ход, като сама избира кой да поеме мястото му – друга журналистка, при това много различна по стил и опит (Рийз Уидърспуун).

В първите 3–4 епизода сериалът не дава вид, че ще изкара нещо съществено от лъскавата си конвенционална опаковка. После обаче се засилва, придава обем на персонажите, избягва лесното заклеймяване или оправдаване на сложни поведения и оголва по смазващ, понятен начин механизма на злоупотребата със служебна позиция. В сексуалното посегателство от осмия епизод няма грам видима принуда и все пак един човешки живот е прекършен пред очите ни. (Истинските случаи, от които може да се е захранил сценарият, са безброй. Помните ли Моника Люински например? Каквото и да ви е останало в паметта от скандала с Бил Клинтън преди 20 години, няма много общо с нея, защото до неотдавна нейният глас просто не се чуваше.)

 

Време за фантазия

В „Какви ги вършим в мрака“ (What We Do in the Shadows) новозеландците Тайка Уайтити (човекът зад „Джоджо Заека“ и куп други свежи начинания) и Джемейн Клемент (половинката от комичното дуо Flight of the Conchords) преформулират щурия си едноименен филм от 2014-та за американския канал FX.

Първият сезон е от 10 епизода по 30 минути; жанрът e мокюментъри (лъжедокументалистика); форматът – риалити: камера следва еженощието на група вампири, заселили се на Статън Айлънд, и от време на време ги изчаква да споделят по нещо право в обектива. Вампирите са нескопосни, суетни и с колоритен бит и реч: Нандор, Ласло и Надя са европейци столетници, а Колин – съвременен енергиен смукач, от тези, дето ти изпиват силите с опяване. Когато четиримата съквартиранти и техният мечтаещ да вампиряса слуга Гийермо научават за пристигането на високопоставения кръвопиец барон Афанас, нещата стават неовладяемо весели…


„Баскетс“ (Baskets на FX). Чип (Зак Галифанакис със своята най-бъстъркийтъновска физиономия) мечтае да е френски клоун, но е смешник на арена за родео в калифорнийски градец. Неговият брат близнак Дейл е уседнал и „успял“, но скрито му завижда. Майка им, страстна почитателка на супермаркетите и на Роналд Рейгън, е изиграна със смайваща палитра от меки меланхолии от комика Луи Андерсън. Чип за кратко е женен за пресметлива френска красавица, но съдбата явно му е отредила за спътница кротката Марта, която е редом с него през всичките 4 сезона по 10 епизода от половин час…

„Баскетс“ е за хора, които харесват не само да се смеят на глас, но и да се усмихват наум, и може да дотегне на места, но компенсира с неочакваните си мигове на поезия.

 

Театър!

Всичко започва с десет минути лондонска стендъп комедия, която прераства в камерен моноспектакъл, който на свой ред се оказва на театралния фестивал в Единбург през август 2013-та и се прочува, въпреки че първата му рецензия е отрицателна. BBC дава възможност на авторката да го превърне в минисериал и три лета по-късно Fleabag се излъчва по телевизията. Какво значи заглавието, не е ясно – „флийбег“ е нещо като „бълхава торба“, детинско изкривяване на името на сценаристката, режисьорка и актриса Фийби Уолър-Бридж…

Първият сезон е гневно-комичен, леко нестроен и има твърде много прилики с друг сериал на BBC, разкошния „Миранда“ (2009–2015) – най-видимата от тях е характерното чупене на „четвъртата стена“ чрез поглеждане и говорене право в обектива. Вторият сезон обаче, тези нови, последни 6 епизода от по 30 минути, които се появиха през 2019-та, са оригинални и преливащи от вдъхновение, едно от най-хубавите неща, които са се случвали на телевизията.

Сред най-големите преимущества на Fleabag са способността му да изявява и тълкува онези моменти, в които животът се разкрива в цялото си великолепие и кошмарност на присъда без право на обжалване; умението с минимум щрихи да гради плътни образи и да зачеква важни теми (отговорността, вината, траура, близостта), без да губи чувство за абсурд и хумор; присъствието на духа, с което всяка нишка е проведена от епизод в епизод; неистовият актьорски състав. Смешен, дързък, трагичен, ободряващо чудат, пълен с упование и поводи за размисъл, Fleabag показва какво е да си възрастен, да си приятел, да те има (вж. монолога на героинята на Кристин Скот Томас за отношенията на жените с болката и монолога на Свещеника за смелостта да обичаш!). Безукорната камера и разкошният саундтрак не са патерица, а естествен елемент от разказването…

 

Бонус

За да потвърдим правилото сериалите в този материал да са с първи или последен сезон от 2019-та, ще го нарушим с едно изключение – просто защото е превъзходен образец в жанра си и бързаме да го кажем.

„В очакване на артиста“ (Waiting for the Artist на IFC) е четвъртият епизод от третия сезон на Documentary Now!, псевдодокументален сериал от половинчасови пародии, направен с разбиране, наслада и талант от едни от най-известните зевзеци на американската телевизия – Фред Армисен, Бил Хейдър, Сет Майърс, Джон Мълейни.

„В очакване на артиста“ пародира прочутия пърформанс на Марина Абрамович „В присъствие на артиста“, а и цялото творчество на сръбската ексцентричка, като надлежно отчита сюблимните и нелепите му страни (на мушка е концептуалното изкуство изобщо). Водеща е Хелън Мирън, а Кейт Бланшет играе унгарската ексцентричка Изабела Барта, която се върти в гигантска пералня, тича с кофа на главата през обсипан с остри предмети под към звънящ телефон (за да покаже „какво е да си жена“) и реве като ранено животно, когато не ѝ дават да е „радикална“ и да подпали музея, където ще излага. Авторите успешно са изразили и симпатията си към всеотдайната Абрамович, и съмненията си към средата ѝ (безмилостно е осмян бившият ѝ партньор Улай – тук Димо).

Заглавията са с приблизителен превод и може тепърва да се появят по друг начин на български, затова ги даваме и в оригинал.
Заглавна снимка: Pablo García Saldaña

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Ние сме си добре в опозиция. Под лъскавите прожектори не е много щастливо“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/vasko-krupkata-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ отбеляза 30-годишния си юбилей. Три десетилетия отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът? И ако да, защо все още имаме чувството, че тези на върха продължават с опитите да потискат свободата така, както и през времето, за което пеят „Подуене блус бенд“, „Щурците“, ФСБ, Милена и „Ревю“? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорихме за още един юбилей – неговата 60-та годишнина. Отговорът му беше кристално ясен: борбата е вечна. Какво обаче дава мотивация и сила в един двубой, който никога няма да завърши с категорична победа?


Вие станахте на 60, групата стана на 30. Време за равносметка ли е това, или просто повод за още концерти и още музика?

Връщам се назад и виждам много хубави неща. Но чак за равносметки мисля, че е рано, защото за рокендрола 30 години са един миг.

30 години ще отбележим и от 10 ноември. Отговорност ли е да си създал саундтрака на промените?

Ако имаш съвест, е отговорност. Аз се чувствам отговорен. 30 години да ритаме срещу ръжена. 30 години да се бунтуваме срещу съветско-кегебарската демокрация, която тук ни беше наложена с бухалките и с много конспиративни умения от страна на добре подготвените кадри на болшевишката върхушка. Така че борбата като че ли ще бъде вечна.

Освен това припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила. Песента, която подарих на промените; песента, която не беше поръчана от нито една партия, само от сърцето ми. Песента, която се превърна в символ:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

Аз съм го казал още тогава – това е една вечна мисия.

Имаме ли някаква представа докъде сме стигнали по този път, който поехме тогава?

Аз имам представа, защото в последните години обиколих Америка, Европа, ходил съм в Скандинавия, преди няколко месеца бях в Австралия и Нова Зеландия. Обикалям постоянно българите в чужбина и виждам какво сме постигнали, виждам какво сме очаквали и какво не сме. Аз лично съм очаквал да се случат много по-малко неща. Съвсем не съм си представял, че ще мога за 60 лева да отида до Люксембург и да се върна. Нещата, които съм си мечтал тогава, бяха с по-малки измерения.

Това, което основно не се случи, е да бъдат събудени хората, да бъдат по-интелигентни. Стана обратното – едно опростачване, едно приспиване, чалгизиране. Не без мощна медийна атака. В началото на 90-те години имаше свободни частни медии, които започнаха да имат достъп до информация и свободно изразяване. Но в един момент дойдоха с бухалките и ченгесарските медии надделяха. Те прокараха своята линия, а тя е точно тази – за опростачване. Духовността остана на заден план. Аз съм от другата страна и продължавам борбата.

Ще използвам тук метафората от „Ден след ден“, за да попитам – останаха ли тези, които стоят смело изправени срещу бурята?

Малко, но качествени. Дивите цветя растат в сурови условия, но не са изнежени и са по-трайни. И аз вярвам, че ние не сме политически и икономически победители, но сме генетически победители. Защото в учебниците няма да се изучава „На теслата дръжката“ и други подобни, те отиват в забрава. В учебниците някой ден ще се изучават нашите песни – на „Подуене блус бенд“, на Георги Минчев, на Милена. И това е вече факт – две от моите песни са включени: „Нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Това са песни точно от средата на 90-те, когато чалгата беше най-толерирана, а както виждате, от нея нищо не остава, остават само свестните неща. Те са културно наследство.

А как изглежда днес сцената за тази музика, да я наречем алтернативна на комерсиалната? В Patches Blues Bar давате сцена на млади изпълнители…

Ние сме си добре в опозиция. Зарадвах се, че песните ми се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и същевременно да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. На мен лично така ми е много добре. Имам и предаване в една телевизия от 11 години. То няма прекъсване за реклами, не е комерсиално. Там също давам поле на млади групи. И смятам, че сцената в България все повече се разширява откъм такава музика.

Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди посетители ежегодно от 18 години. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фестивали. Както и Севлиево, Петрич. Има бирфестове – в Стара Загора, в Пазарджик. Има мотосъбори. Тази сцена стана доста наситена и даже има глад за групи. Групи, които да правят качествена музика на български език. Повечето групи, отчаяни от налагането на чалгата, от липсата на сцена, започнаха да правят само песни на английски, което не им носи голяма популярност. Така че сцена има.

В световен мащаб рок музиката все повече отстъпва мястото си на електронната музика. Дори китарата все по-често бива изместена от диджейския пулт. Това опасен процес ли е, губи ли се автентичността на музиката?

Това са нормални неща и аз изобщо не го смятам за опасно. Съвсем нормално е младите хора да търсят нещо различно. Но цялото това нещо, което рокендролът създаде в средата на миналия век – това е една много сериозна култура, която няма как да бъде изместена, тя винаги ще бъде класика. Това, което са направили „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, винаги ще се изучава в учебниците. Междувременно ще има най-различни моди, които ще излизат, ще отшумяват. Ще излизат нови певци, някои от тях ще останат в историята, но повечето ще бъдат модерни само докато не се превърнат в демоде. Ретрото обаче е винаги на мода.

От какво има нужда музикалната сцена днес?

Най-вече от публика. В София има над 45 музикални клуба, което е страхотно. В България имаме две рок станции поне и по БНР има няколко рок предавания. Няма държава, в която съм ходил, освен Америка, в която да има рок станция. Включително Сърбия, Унгария, Чехия, Полша – нямат. Ние имаме и Jazz FM. Изобщо тук тази музика продължава да бъде много популярна и обичана – рок, блус и джаз. Вярвам, че българската сцена ще се намести лека-полека. Но тези 45 клуба в София се пълнят само в петък и събота. И фестивалите имат нужда от още по-добро посещение. Когато има такова, и пазарът ще се увеличи, и всичко ще се намести.

30 години по-късно за каква свобода копнее Васко Кръпката?

В политически план за 30 години управляващите в България не свършиха някои основни неща, от което съм разочарован. Например успяха за една нощ да претопят алтернативния синод и да присвоят частните църкви, които бяха построени. За една нощ с помощта на полицията. Но не успяха да се справят с наркодилърите, с проституцията, с босовете на транспортната мафия, на финансовата мафия. Не ги закачат и в България виждаме интелигентни хора, които ходят с наведена глава, а престъпници – с високо вдигната. Това е нещо, с което ще се боря.

Бях на протестите срещу презастрояването на плажните ни ивици, срещу това, че незаконен бетон на морето може, а палатки не може. Има доста неща, против които да се борим… Но имаме свободата да се борим. Вярвам, че имаме свобода на избор – да гласуваме, да избираме по-интелигентни управници, несвързани със съветската ченгесария. И вярвам, че България лека-полека върви в една хубава посока. Но нещата, срещу които се борим, са вечни. И борбата никога няма да спре.

А кога ще свърши Преходът?

Апостола на свободата е казал: „Времето е в нас.“ От нас зависи кога ще свърши.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изпълнение на Васко Кръпката

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров
📌 с Любчо Нешков и Николета Атанасова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Уличното изкуство като огледало на обществото

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://toest.bg/ulichno-izkustvo-kato-ogledalo-na-obshtestvoto/

В свят на затрупване с информация за обществени бедствия, натоварващи сетивата ни, Джо Каслин има по-различен подход – чрез улично изкуство той се задълбочава в чувствителни теми, които често са табу в нашето съвременно общество. Сюжетите му отразяват и противопоставят трудностите и ежедневието в Ирландия. Детайлните рисунки с молив, принтирани в голям формат, се преплитат със сгради и привличат вниманието към силата на публичното изкуство. Попитахме го за значението на изкуството, както и за образованието и пречките в тази област.

Творба на Джо Каслин

В някои от работите си говорите за това как младите мъже в Ирландия са потиснати да споделят своите емоции, които на свой ред се възприемат като признак на слабост. Нещо подобно се случва и в България. Как се борите със стигмата на емоциите чрез изкуството?

Моето мнение е, че гледането на художествени творби, ангажирането с изкуството или създаването му помагат на индивида да се справи и да реагира на напрежението в живота. Уличното изкуство има способността да се намеси в ежедневието и да провокира емоционална реакция. Трайно установените патриархални норми потискат мъжете да говорят за това как се чувстват. Не че тези чувства не съществуват и при тях, просто не се споделят толкова и това е токсично. Ако моето улично изкуство може по някакъв начин да стимулира отзвук или наистина да предизвика разговор, тогава имам чувството, че тази стигма в някаква степен се разрушава.

Творба на Джо Каслин

Един от най-интересните аспекти на работата Ви е фактът, че сте и учител. Колко е важно обществото да инвестира в образованието в областта на изкуството, особено в по-напреднала възраст, когато то не се счита за приоритет?

Идвам от много пристрастно пространство, тъй като самият аз предоставям отговор на този въпрос. Виждам с очите си отплатата на художественото образование всеки ден, виждам я в по-голямата част от сегашните над три хиляди ученици, на които съм преподавал през последните десет години. Визуалната грамотност, решаването на проблеми и експериментирането са в основата на голяма част от съвременния ни свят и в начина, по който бъдещите поколения ще общуват помежду си. Задължително е да въоръжим това поколение с възможност първо да се справи с емоциите си и след това да процъфти. Изкуството, което винаги е играло роля да документира и да обяснява безбройните култури на тази планета, едва ли ще загуби ефекта си с моята генерация.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Често съвременното изкуство се възприема като „западна ценност“ и някои източноевропейски страни трудно го оценяват безпристрастно. Как правим изкуството по-разбираемо за онези, които се чувстват далеч от него?

Съвременното изкуство често ми се губи и на мен и това е окей. Дълбочината и дъхът на изкуството се разширяват всеки ден от колегите художници. Нещо подобно се очаква от художниците. В крайна сметка ние сме творчески същества… Невинаги мога да хвана нюанса на всяко произведение в съвременното изкуство, но човешката ценност е това, което мога да оценя. Дори импресионистите са изпитвали огромна трудност да спечелят уважение, когато са сложили началото на движението си.

Творба на Джо Каслин

Най-новата Ви творба „Доброволците“ (The Volunteers) намеква за емоцията на „безкористното даване“ във времена на бедствие. Как бихте описали днешния свят; изгубено и тъмно ли е, или се опитваме да разгърнем трудни и предизвикателни теми?

Набедени сме да вярваме, че днешният свят е изгубен и тъмен, с много помрачени и дори „оранжеви на цвят“ лидери. Аз обаче избрах да видя светлината. Само миналата година станах свидетел на група ирландски тийнейджъри, които събраха цяла общност, натрупвайки 22 000 подписа под петиция, за да променят местно решение на правителството. За да спасят 14-годишния си приятел и семейството му от депортация. Да, изправени сме пред много трудни и предизвикателни теми, но заедно сме по-силни. Всеотдайността е много по-силна характеристика от егоизма.

Според Вас каква трябва да бъде ролята на изкуството в нашето общество днес и как трябва да се развива то от идващото поколение?

Изкуството е умение и език, който надхвърля всички култури. Участниците – както професионалисти, така и любители – трябва да бъдат почитани и ценени. То ще продължи да играе неразделна роля за напредъка на човечеството, тъй като ние проектираме, променяме, създаваме и преосмисляме нашия свят и неговото съдържание към по-добро.

Как можем да насърчим свободата на изразяване на едно силно потиснато общество?

Забележително изкуство е създавано и във времена на потисничество и самовластие. Да, то ще бъде смекчено до известна степен, но посланието на творбата ще бъде ясно въпреки компрометираната среда, в която е създадена. Това само по себе си ще направи изкуството по-съществено, по-биографично и наистина по-могъщо. Реагирането, насърчаването и финансирането на тази творческа дейност е изключително важно за всички нас.

Благодарим на Александра Димитрова за помощта при интервюто.

Ако искате да видите Джо Каслин, може да посетите симпозиума на „Мелба“ на 9 ноември в зала 6 на НДК  в София.

Снимки: © Джо Каслин

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо повече от забавление: 52-ри международен фестивал за фантастично кино в Ситджес

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/52-sitges-film-festival/

Наличието на нудистки плаж и приветливото отношение към хомосексуалните хора не са непременно най-видимите елементи, с които испанското градче Ситджес разчупва съществуващите на много други места на планетата ни табута, особено през октомври, когато всяка година тук се провежда най-старият филмов фестивал за фантастика и ужаси.

В рамките на единайсет дни фестивалният дух броди навред из курортния град – чрез безбройните плакати и знамена по централните улички; караваните за бързо хранене, където можеш да поръчаш бургер „Дарт Вейдър“ или меню „Лудия Макс“; килима пред големия киносалон в хотел „Мелиа“, който е не просто червен, а кървавочервен; и най-осезаемо чрез традиционния Парад на зомбитата, който се провежда в първата събота на фестивала – (на)шествие от стотици ентусиасти, гримирани като мъртъвци, чудовища и жертви на лоши медицински експерименти.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Най-празнично е в киносалоните, където видеошапката на фестивала неизменно предизвиква бурно аплодиране от местните фенове; същото получават логата на продуцентските компании, осмелили се да инвестират в маломащабно жанрово кино, а по време на самите прожекции ръкопляскания и доволни подвиквания отбелязват всеки кадър, който показва майсторлък в обрисуването на чудатостите в човешкия свят, били те комични, мрачни или фантастични.

Щеше да е изкуствено, безопасно и весело като плосък комерсиален хорър, ако осезаемо не беше нещо повече от забавление. Подборът на филмите в официалния конкурс и в няколкото паралелни програми демонстрира не толкова самодоволно потапяне в жанровите стандарти (насилие, страх, напрежение), колкото желание за дръзко вникване в тъмните и грозни кътове на съществуването посредством разнообразни употреби на фантастичното и ужасното.

Така например през филтъра на страшното гледахме няколко съвсем реалистични семейни истории, които представяха зловещо и внимателно изследване на предизвикани от човека патологии. Най-отчетливият пример за страшен реализъм беше филмът „Кръвта на пеликана“ на режисьорката Катрин Гебе, в който самотна германска майка полага всячески усилия да излекува второто си осиновено от българско сиропиталище дете, толкова дълбоко травмирано от ранните си изживявания, че в най-тежките си пристъпи се държи като обладано от зла сила.

В обзор на 40-тото издание на фестивала Нева Мичева пише, че ужасът е усещане, което не е задължително свързано с кръв и писъци. В повечето от филмите действително става дума по-скоро за дискомфорта на непредвидимостта, който е константа в съществуването сред хора. Затова и осъзнаването и обговарянето му са важни действия, тъй като биха могли да оборудват с чувствителност към промените и с готовност за гъвкави решения в непознати ситуации.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Страхът отключва въображението“ се повтаряше в аржентинския филм „Задънена улица“, криминален трилър, издържан в класическа черно-бяла стилистика. Наистина, интелигентни и фантастични прочити на ужаса гледахме в изобилие в Ситджес. Такъв беше особняшкият „Гора от любов“, филм по истинска история за японски престъпник, който в продължение на десет години прелъстява, изнудва, малтретира и убива многобройни жертви, само че изпълнен в мажорна тоналност, при това с типичните за японска комедия преувеличения – филм, колкото абсурдистки в опаковката си, толкова внимателен в изследването си на механизмите на пораждане и възпроизвеждане на насилието.

Замислящи бяха и обитаващите по-стандартната жанрова територия на трилъра „Гнездото“ и „Хижата“, които се занимават с ефектите на отровната семейна среда върху личността. Шантавата корейска зомби комедия „Странното семейство“ също постави въпроси за предразсъдъците, алчността и солидарността, а дори типичен хорър (с кръв и писъци) като японския „Иде“ успя да предложи анализ на семейните дисфункции и несъзнаваните травми вследствие от тях.

Най-въздействащо алегоричен беше „Платформата“, дебют на испанския режисьор Галдер Гастелу-Урутия, който взе наградите за най-добър филм и на журито, и на публиката. В свежа и умна интерпретация на поджанра „заклещени и оцеляващи“, той поставя група хора в екстремни обстоятелства, които подтикват към екстремни действия и изправят персонажите пред избора между човечността и чудовищността.

В крайна сметка ужасът в тези филми не е свръхестествен, а съвсем реален и човешки. Те ни показват как трагедията обичайно започва от пренебрежимо и комично малко кривване, как и най-леките залитания към крайност могат да ни запратят по пътеките на големите бели. И може би това е най-ценният ефект на ударната доза ужаси – да подействат като карнавал, в който пускаме всички демони навън, заедно ги опознаваме, признаваме и почитаме, за да можем през останалото време да ги удържаме спокойно. Ще ми се да вярвам, че това фикционално поглъщане на крайности има потенциала да произведе реална умереност и отговорност. И да пренесе навън в света част от духа на публиката, която, също като Фин и Джейк от „Време за приключения“, изглежда, оценява всяко странно проявление не по външността му, а по същността му.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Художественият директор на фестивала Анхел Сала казва, че Ситджес е „синоним на странности, екстремности, абсурдизъм и сюрреалистични преживявания.“ Този пиетет към чудатото и невъзможното явно е култивиран дълги години в Испания, ако се съди по документалния „Дива сесия“, който разказва историята (от 60-те докъм началото на 90-те години) на огромната испанска индустрия за второразредни филми, вършещи още оттогава това, което Ситджес поддържа като традиция досега – да забавлява и да троши табута.

При първото си посещение на фестивала през 2016 г. описах как филмите тук подхранват настройката, че в реалността ни винаги има нещо повече от вече разбраното. Всеки от тях впива поглед в някакво явление, от което иначе сме склонни да извръщаме глави – необичайното, срамното, отвратителното и ужасяващото, изобщо всичко, чието съществуване ни е трудно да признаем, всичко табуирано и удобно „абективирано“. „Какво се крие зад абектa? Трупът, екскрементите, всичките онези неща, които са мръсни и които трябва да изхвърлим, за да очертаем собствения си чист и подреден свят. От тази гледна точка абект е нещото, което постоянно смущава дихотомията на субект и обект. И което обаче предполага тотално отхвърляне, тотално забравяне, тотално изтриване“, казва проф. Миглена Николчина в своя лекция.

Фестивалът в Ситджес, с общо 171 филма в тазгодишното си издание, създава атмосфера, в която чудноватото не е зло по подразбиране, а е интересно и вълнуващо. Наясно, че чистото и подреденото не изчерпват реалността, той вижда в тъмното възможност за по-пълно себепознание. И възхвалява неизвестното в човека и света.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Красотата, която споделяме

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/krasotata-koyato-spodelyame/

През последните години един от лайтмотивите на националистическите партии е: „Добре бе, толкова организации работят с малцинствата, какво се променя?“

Искам да повторя този въпрос – добронамерено, не от пропагандния подиум, а от позицията на тези, които действително искат да знаят:

Какво се прави? Какво се променя?

Да проследим например какво се случва с програмите в Столипиново към „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Кой какво точно прави, какво очаква да стане, как се развиват нещата, каква е мярката за успех. Два от тези проекти – Мобилно училище“ и „Красотата, която споделяме“, се осъществяват в онази част на махалата, която най-много се доближава до стереотипа за гето – гола поляна със самоделни къщи около нея.

В част от тези къщи влизат хората зад втория проект, художничката Хана Роуз и социалният антрополог Никола Венков, за да създават изкуство (приложно или не) заедно с хората там. Оказва се, че подобен тип работа си има име – participatory art, изкуство на съпричастието. Основната идея е човекът насреща да не е просто тема, обект на творбата, а неин съавтор. Да се чуе и неговият собствен глас. Припомням само, че при медийните дебати около ромската общност например е много по-вероятно да видите в студиата представители на ВМРО или сходни организации, отколкото ром.

Вероятно с чуването на този глас ще ни се наложи да осъзнаем, че интеграция не значи другите да станат като нас, да спрат да бъдат други. Това е „претопяване“ и ние, българите, никога не сме искали да ни се случва. Вероятно интеграцията е свързана с намиране на общо понятие за достоен съвместен живот. На някакъв общ език.

Защо избирате да правите работилниците си по къщите на хората, вместо на някакви „обществени“ места?

Никола: В контекста на махалата „работилници“ не е въобще уместна дума. И това е точно културният превод, който извършваме – но не между „гетото“ и „обществото“, а между света на нормалния живот и тези странни форми, които част от обществото започва да обитава след 1989-та: проекти, намеси, изкуства, уъркшопи, представяния, програми и финансирания, социално ангажирани изкуства и прочие. Ние правим „работилници“ пред този свят, а в „общността“ (пак дума от тоя речник) сме просто на гости.

Не сме имали за цел да бъдем в нечия къща или навън. За нас беше важно да започнем да установяваме лични връзки, да се опознаваме като личности, те да ни знаят като Кольо и Хана, а не като „онези там, дето минават и нещо правят с децата“.

Как убеждавате хората да ви допуснат в домовете си, колко време отнема това?

Никола: Тук има силни традиционни норми на общуването и гостоприемството е много важна част от тях. Дори семейството, което няма съвсем нищо, изкарали са днес 2 лева от обикаляне на контейнерите, ще извади 50 стотинки и ще прати малките да купят кафе и лимонада за нас. И не можеш да откажеш. Колко лимонада сме изпили, защото това са най-евтините неща в махалата, чрез които може да се изпълни повелята на гостоприемството…

Хана: Когато за първи път отидохме в Столипиново с „Мобилното училище“, едно семейство дойде да говори с нас. Бяхме на „Поляната“, една майка дойде с дъщеря си да види какво правим, и ни зададе обичайните въпроси. Момичето предложи да ме разходи из махалата, докато брат му играеше федербал. Разходката беше кратичка, две-три улици само. После майката ни покани у дома си, попита дали искаме кафе.

От самото начало хората проявяваха към нас ентусиазирано гостоприемство. Затова решихме да опитаме по-личен, по-дългосрочен и задълбочен проект в квартала, като започнем с това конкретно семейство. Когато започнахме първия си проект „Пляс“, те пак ни поканиха в къщата, където прекарахме четири часа, пихме кафе, приказвахме си, запознахме се с бащата и т.н. Едно от момичетата каза, че иска да стане художничка, така че започнахме оттам, от желанията на хората. Майката взе да ме учи на турски, аз и с българския се затруднявам, та беше много търпелива с мен. Учеше ме да плета, да правя рисуван маникюр… По-скоро семейството ни избра, а не ние тях.


Как избирате към кого точно да се обърнете?

Никола: Те ни избират. Подходът, който решихме да развием, е много несигурен, рисков. Ние не знаем на кого и с какво ще станем интересни. Ние предлагаме себе си. Повечето ни познанства започват на улицата, с въпроси отправени към нас: какво правите тук, защо сте тук, какви сте, откъде сте? Често човекът насреща има интереси и нужди, за които намира отговор в общуването с нас. И започваме да работим с това – да търсим допирните точки и да градим обмен.

Ние сме тези, които влизаме в тяхната махала и заставаме пред тяхната къща. Това, че можем да го правим, е вече неравенство; това, че знаем какво искаме за след 3 месеца. Затова през цялото време внимаваме да не би да не разберем някой нюанс и да започнем не да подаваме, а да налагаме наши желания, на които другата страна не откликва вече с ентусиазъм (въпреки че продължава да се съгласява от любезност и заради същото това неравенство). Все още често правим грешки. Но това е огромен проблем на другите инициативи в такива маргинализирани общности.

Така че за нас несигурността и това да работим органично с нещата, подавани ни от другите, е много важно. През цялото време не знаем дали ще имаме изложба накрая. И все още не знаем – може тази вечер някой от съавторите ни да каже: „Аз не искам това да се показва там навън, не искам да се споменава за мен, дори и без име.“

Казвате, че част от смисъла на работата ви е свързана с търсене на общо значение на понятията – какво е красиво, какво значи умение, оригиналност, сръчност. Смятате ли, че съвместната работа води до трайно сближаване на тези понятия, или само до намиране на пресечни точки?

Никола: За трайно сближаване е необходимо „общо живеене“ в един дълъг период от време. Ние започнахме да практикуваме това чрез въвличането на отделни хора в творчески процес с цел показване в онзи, другия свят на галериите и проектите. И въвличането на нашите идеи в техните логики – например да произведеш нещо хубаво, което ще се хареса на комшиите ти; и освен да спечелиш уважение и признание като майстор, целта ти е да започнеш да го продаваш, за да се измъкнеш за малко от мизерията.

Хана: Например когато момичетата в махалата започнаха да си подстригват бретоните като мен. Да питат майките си „Може ли да си направя косата като на Хана?“ Не че преди не са го мислили за красиво, но тръгна нещо като мода. Понякога така се получават нещата.

Казвате, че крайната дестинация на творбата е галерията, а последната дума за нейната промяна има зрителят. За кого от участниците в процеса е значимо галерийното пространство?

Никола: Постепенно въвеждаме значението на галерията, на перспективата към себе си като обект на показване. Защото те вече са обект на показване за телевизии, журналисти, това са усещали на гърба си. Опитваме се да разкажем – и да покажем чрез действие, – че с това, което правим заедно, те могат най-после да изразят своя образ такъв, какъвто те го искат, а не определен отвън, от стигмата и расизма да бъдат направени да изглеждат прости и необразовани от камерата и микрофона.

Хана: Много от хората в Столипиново не живеят във вакуум. Ходили са в центъра, в Стария град, в галерии и музеи, особено като ученици. Или са били във Франция и Германия, виждали са разни неща. В училището има една страхотна учителка, която много занимава децата с изкуство.

Когато направихме първата изложба („Пляс“), дойдоха 5 души от семейството и 20 души публика. Всички се наконтиха, дори си намериха от съседите някакви по-хубави обувки. Черпихме ги с кафе и какао, направихме откриване, слайдшоу, показахме изложбата. Хората от общността участваха в играта, за разчупване на леда. Пуснахме малко хубава музика, подбрана от момичетата. Според мен е добър начин хората да се изфукат, да се почувстват горди с нещо пред българите. Имаше един момент, в който показваха на гостите как се прави едно или друго. Това беше нещо като първа стъпка. А когато правихме изложбата в квартала, един човек викаше на всички: „Гледайте, като в Стария град!“ Така че хората се стремят да покажат на българите, че и те са културни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Говорите за уязвимостта на понятието „красиво“; за неговата свързаност с отказа от циничност, с емпатията. Доколко тази уязвимост зависи от социалното положение на говорещия?

Хана: Мисля, че хората в България имат непоносимост към идеализма. Може би защото в устата на политиците тези приказки са празни. Някой сигурно ще каже, че е от комунизма. Може и да е от Прехода, разочарованието от капитализма. Просто някакво всепроникващо разочарование – това забелязвам, откакто живея в България. Хората са малко по-цинични, но освен това са реалисти, повече се пазят да не повярват в нещо.

А жителите на Столипиново гледат да не говорят за красиви неща, защото искат другите да разберат колко трудно е да се живее тук. Колко е мръсно, колко лесно се разболяват децата и т.н. Като минеш това, откриваш, че хората все пак намират някои неща за красиви… Действително красотата е нещо уязвимо. А по принцип хората са склонни да влизат в защитен режим.

От друга страна, в махалата, когато сбъркам, разлея нещо или имам дупки на дрехите, те ми викат: „Оф, много важно.“ По-прощаващи са. През повечето време обаче не се боят да кажат: „Не, не е добре“. Примерно Ф. ми викаше: „Ако шиеш така, кой ще го купи… Просто не е професионално.“ Тъй че определено има стандарт. Но не можеш просто да попиташ някого: „Какво смятате за красиво?“

Как си представяте, че ще се развият резултатите от работата Ви във времето? Кой е най-добрият и най-лошият сценарий? Доколко хората, с които общувахте в рамките на проекта, знаеха за други инициативи в техния квартал и как се отнасяха към тях?

Никола: Конкретно в същата част на квартала се случва и „Мобилното училище“, от което ние също бяхме част в началото и от време на време продължаваме да помагаме като доброволци. Като цяло в квартала май идваха доста хора да правят нещо. Но никой тук не знае какво е „Пловдив – Европейска столица на културата“ и че тези чужденци и българи, които се появяват, имат нещо общо с това. Те ни вписват в собствения си опит, че тук постоянно идват разни чужденци да ги разпитват, снимат, играят с децата и прочие.

Хана: Следващият проект, с който кандидатстваме, „Дувармузей“, е да направим галерия в квартала – периодично пространство за култура на нечия стена на къща. От друга страна, нещата, които сега направихме, наистина са красиви – може би хората в по-сигурни домове биха поискали част от тях. По-сигурни домове в Столипиново… Биха си окачили репродукциите върху коприна на стената например. Всъщност галерията не е крайната дестинация – тя е само последното, което вие ще видите.

Ние работим в може би най-бедната част от квартала, тази с неформалните къщи, така че там е различно. Има неща, които работят по-добре в квартали от такъв тип. Например циркът, който дойде и направи няколко работилници, изнесе представления на турски, така че хората разбираха. Ние ходихме, беше наистина удивително. Приятелите ни превеждаха всичко и после говореха за това цяла седмица. Хората трябваше да седят 50 минути, без да пушат и да си гледат телефоните. (Смее се.) Беше добре подготвено, наистина увлекателно, историята беше близка до публиката. Освен това беше в квартала и хората не трябваше да ходят надалеч. И изглеждаше зрелищно, тъй че… Също и киното, което дойде в квартала… но това не е свързано със Столицата на културата, просто доведохме тези словенци.

Искам да кажа, че имат смисъл тези проекти, които дават нещо на общността, вместо само да вземат от нея снимки и истории… Трябва да отидеш там и да си приказваш с хората. И да си готов някои да са ти ядосани или да те разкарат просто заради положението, в което живеят.

„Красотата която споделяме“ – изложбата на серия художнически книги и обекти, създадени съвместно от семейства в кв. „Столипиново“, художничката Хана Роуз и социалния антрополог Никола Венков, ще се състои между 24 и 27 септември, от 18 до 21 часа, в Пловдив, в Австрийския културен павилион FLUCA на ул. „Отец Паисий“ №38.

Снимки: © Хана Роуз

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Забравените приказни истории: от Ардеш до Родопите

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/shepoti-ot-rodopski-prikazki/

Като част от поколението деца в България, израснали в средата на 90-те години, имах достъп до разнообразни истории – руски приказки в томове, останали от епохата на социализма, български разкази с битово-поучителен оттенък и навлизащите американски екранизации на класически немски приказки. Любими ми бяха обаче разказите на Братя Грим и мрачните истории на Вилхелм Хауф, черпещи вдъхновение едновременно от романтизма на XIX век и ежедневието в изолираните немски провинции. Спомням си как прекарвах множество часове да чета за непристъпните дебри на Schwarzwald („Черната гора“), в които трагични персонажи като Петер Мунк откриват, че богатството и славата са без значение, когато си заменил сърцето си със студен камък след сделка с дявола.

След края на детските ми години, в продължение на две десетилетия не се бях интересувал от приказки, докато един пролетен ден през 2018 година разбрах, че в програмата на „Пловдив  – Европейска столица на културата“ е включено събитие със загадъчното име „Шепоти от родопски приказки“. В опит да разбера какво се крие зад това заглавие, през последните две лета прекарах няколко уикенда в селата Бойково и Добралък, където френската трупа Théâtre des Chemins („Театър на пътеките“) заедно с артисти от България и шест други държави творяха общия си проект.

Читалище „Иван Вазов“ в с. Добралък


Създаването на представление се оказва сложен и продължителен процес. Започва с опознаване между участниците, които са представители на различни култури и изпълнителски школи. Всички живеят заедно и докато дните преминават в практически обучения и изследване на околни местности, вечер се споделят песни, музика и импровизирани етюди. Провеждат се десетки часове интервюта с жители на селата, а целият процес завършва със зрелищен спектакъл, включващ разказване на приказки, изпълнение на традиционни песни (понякога на няколко езика едновременно) и въздушна акробатика сред вековните дървета.

Представленията наистина могат да се нарекат уникални, защото се планират според даденостите на заобикалящата природна среда, в разказите се вплитат местни легенди, а герои са жителите в Добралък и Бойково на младини. В съботните и неделните следобеди зрителите следват артистите на разходка, която криволичи по малки улички, покрай вековни къщи от камък и кирпич, сред ливади и гъсти широколистни дъбрави. В края на театралните спектакли, продължаващи между два и три часа, еднакво въодушевени и развълнувани изглеждат децата, родителите им и възрастните зрители от околните села.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В разговорите ми с Десислава Стоянова и Геника Байчева от българския партньор на проекта – Сдружение „Открити пространства“, разбрах, че разказваческата традиция е запазена във Франция като отделен жанр в изпълнителското изкуство. Артистите от Théâtre des Chemins идват от региона Ардеш, който се намира в югоизточната част на страната, между Лион и Монпелие, и се отличава със съчетание от живописни долини, средновисоки планини и плата с нестихващи ветрове.

Идеята за пренасяне на френски истории и преплитането им с родопски фолклор се заражда през 2012 г. като част от първата апликационна книга на Пловдив за Европейска столица на културата, още докато Геника Байчева и Емил Миразчиев отговарят за артистичната програма на общинската фондация. За разлика от други кандидати, Пловдив участва самостоятелно, без да включва околните региони, и концепцията на „Шепоти от родопски приказки“ дава възможност за представяне на непознати в града традиции и обичаи, които се загубват със смяната на поколенията и обезлюдяването на селата.

Екипът на проекта търси в продължение на седмици подходящи места за събитията и открива готовност за сътрудничество в администрациите на общините Куклен и „Родопи“, където се намират двете села. Геника и Десислава ми разказват, че в България са запазени стотици читалища, които са изключително важни в ролята на пазители на нематериалното културно наследство в малките населени места, особено в отдалечени и планински региони.

Секретарка на читалището в Добралък е Марияна Христева, жена с огромна усмивка и нестихваща енергия, която оказва незаменима помощ на артистите за провеждане на репетиции и осъществяване на контакт с местните хора. Международни партньори съдействат за осигуряване на част от необходимото финансиране на проекта, например сдружение Cricao от Тулуза, което дарява значителна сума и провежда кулинарна работилница в Бойково, съчетаваща френската и родопската кухня.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Докато сме седнали на дървена маса пред възстановената фасада на ресторанта в центъра на Бойково, сред глъч на български, френски и английски език обсъждаме какъв е дългосрочният ефект от подобни събития и дали финалът на представленията не оставя празнота в създаваната в продължение на две години социална тъкан. Десислава споделя, че екипът на проекта е дискутирал многократно този въпрос, включително в контекста на скорошното приключване на календара на „Пловдив ЕСК 2019“, и се надяват, че положителният ефект е по-силен от евентуални негативни въздействия.

Присъствието на млади хора има съживяващо действие за откъснати села като Добралък, където последните значими общностни събития, с изключение на ежегодните събори, са се провеждали преди години. От друга страна, популяризирането на изкуството на разказване на приказки в България съдържа потенциал да доведе до последващо сътрудничество между артисти от различни държави, повечето от които се срещат за първи път именно в Родопите.

Геника насочва разговора към забравеното богатство на автентичния родопски фолклор. По време на социализма определени мотиви в народното творчество, често свързани с новите взаимоотношения в селата и кооперативния труд, се извеждат на преден план, а вековни традиции се неглижират. В изследователската част на проекта, подпомогната финансово от Национален фонд „Култура“ и проведена в Добралък през юли 2019 г., чрез продължителни разговори с жители на селото участниците научават повече за местните легенди, предания и традиции, които представят в театрална форма. Това е и причината по време на спектаклите авторският поглед върху фолклора да се различава ярко от придобилите популярност през последните години патриотарски изпълнения. Публиката на „Шепоти от родопски приказки“ е впечатлена и аплодира личните истории, вплетени между песни и приказки, които пресъздават връзките между живота на предходните поколения и настоящето в селото.

Натиснете тук за да видите презентацията.

За финал коментираме централизацията на изкуството – проблем, който е силно изразен в България, защото огромна част от културните събития се провеждат на няколко места в големите градове. Затова в концепцията на „Пловдив ЕСК 2019“ се предвиждат артистични прояви не само в крайните квартали на града, но и в отдалечени села като Бойково и Добралък. Намирането на зрители, различни от обичайните, има сплотяваща роля за малките общности, като за успеха на този аспект от проекта голямо значение изиграват и читалищата. Геника говори за ролята им на културни центрове, които съхраняват фолклорното богатство и свързват местните хора, но и за наличната сградна инфраструктура, която предоставя възможност да се представят съвременни спектакли и концертни изяви във всяко българско село.

Екипът на „Шепоти от родопски приказки“ няма готов отговор на въпроса дали и в каква форма ще продължи проектът след края на 2019 г., но ми разкриват, че в процеса на търсене вече са се зародили идеи като краудфъндинг кампания с изложба на снимки от представленията. За мен остава единствено да си пожелая и други общности да имат щастието да бъдат едновременно вдъхновение, публика и участници в спектакли, пренасящи в България традициите от региона Ардеш.

Снимки: © Георги Велев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Време за книга

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/vreme-za-kniga/

През август помолихме нашите читатели и автори да препоръчат книга и да разкажат в няколко изречения защо тя е важна и трябва да бъде прочетена от повече хора. Ето някои от предложенията, събрани под хаштаг #времезакнига.


„Фактологичност“ на Ханс Рослинг

с Ула Рослинг и Ана Рослинг Рьонлунд, прев. Боян Костов, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Йовко Ламбрев: „Сякаш всички имаме болезнена нужда от повече оптимизъм за бъдещето и по-реална преценка за настоящето, която иначе много често е оформена от легенди, заблуди, остарели възприятия и нагласи. Книгата провокира да се обърнем със свеж и трезв поглед към света около нас. Поглед, подплатен с данни и факти вместо с внушения от предишни поколения, митологеми от историята или незнайно как утвърдили се с времето погрешни възприятия и разбирания. Има нужда от повече гласове, които да повтарят, че алтернативни факти няма. Алтернативните факти са най-обикновени лъжи.“

*

A Short Course in Intellectual Self-Defense на Норман Баяржон

на английски, изд. Seven Stories Press (2008)

Зорница Христова: „Книгата е като наръчник на гъбаря в информационната ера, помага да определиш кое парче информация, стигнало до теб, е ядливо – и кое има подвеждащ език, кое се базира на зле проведено проучване, кое е написано с оглед на зависимостите на медията, как се манипулират статистики и пр. Написано ясно и разбираемо.“

*

„21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари

прев. Мариана Шипковенска, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Димитър Механджиев: „Ако ме попитат за една книга, която да се прочете, винаги казвам „Sapiens: кратка история на човечеството“ на Ювал Харари. Но днес Харари има нова книга – „21 урока за 21-ви век“, в която се разглеждат основните въпроси на близкото бъдеще: екология, биотехнологии, изкуствен интелект, война, имиграция, демокрация…

Винаги когато чета Харари, имам чувството, че до този момент съм бягал, гледайки в краката си. Харари ме кара да погледна напред – накъде отивам аз и накъде отиваме ние като общество, като цивилизация, какво искаме от себе си и света около нас. Двойно дестилирана мъдрост.“

*

„Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов

изд. „Абагар“ (2012)

Иглика Иванова: „С широко отворени очи и изключителен в способността си да прави значими социални обобщения, големият български драматург Георги Данаилов е оставил наследство, което става толкова по-ценно, колкото по-пошло и изпразнено от съзидателна цел и недвусмислени поводи за оптимизъм е настоящето, в което някак си трябва да оцеляваме. Увеличаваме неимоверно шансовете си, ако сме наясно с инстинктите си, включително онези, които са проекция на националната ни психология, и ги подчиним на интелекта.“

„Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм, или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това.“

*

„Портретът на моя двойник“ на Георги Марков

изд. „Сиела“ (2018)

Йоанна Елми: „Книгата съдържа в себе си едноименната повест плюс още две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на Д-р Господов“, където ще разпознаете пиесата „Да се провреш под дъгата“ – историческа за Марков. И трите повести режат безпощадно тъканта на българската действителност, с цялата завист, простащина, фалш и малодушие, които задушават цял един народ.

Може да си повтаряме, че в един свят на мерзавци и на нас е простено да бъдем такива. Ала накрая, когато се появят онези, на които не може да отнемем или проиграем най-ценното – тяхното достойнство и техните способности, полудяваме – защото само честният и смелият човек е необходим човек. А ние просто сме „разнообразявали уличната картина“.

Георги Марков рисува портрета на нашия двойник. Какво ще видим, когато завършеното платно се обърне към нас?“

*

„Граница“ на Капка Касабова

прев. Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45“ (2017)

Мария Бабикян: „Капка Касабова ушива един много скъпоценен пачуърк с иглата на магическия (сюр)реализъм, а за конец ползва дъха на всички, изминали няколко крачки по нашите земи, усетили и жилото, и меда. Капка пише за прозрачния, почти невидим воал граница, който докосва България, Турция и Гърция. Мога да усетя уханието на помашките сватби, жарта на нестинарките, цигареното кафене, в което бежанците търсеха спасение, обезлюдените ни селца и вкуса на сълзите ни.“

*

„Стамболов. Биография“ на А. Х. Биман

прев. Вълко Шопов, изд. „Сиела“ (2019)

Радослав Василев: „Книгата описва много от динамиката между русофили и русофоби в края на ХIХ век. Тази книга си заслужава вниманието, тъй като дава яснота по фундаментални въпроси и зависимости при формирането на българската държава.“

„В Стамболов ние виждаме един силен човек, който пази дома си. Посред заговори и съзаклятия, заобиколен с неверни приятели и с явни врагове, често той трябвало да удря бързо и силно. И когато удрял, ръката му била наистина тежка. Най-доброто оправдание на неговата политика е фактът, че противниците му, които дойдоха на власт, като осъждаха тая политика, сега пак нея следват, доколкото могат.“

*

„Сред руснаците“ на Колин Таброн

прев. Маргарит Дамянов, изд. „Вакон“ (2017)

Георги А. Ангелов: „Невероятно описание на Русия и СССР през 80-те години на ХХ век. Пътепис, народопсихология и смазваща култура. Чудесен превод и редакция.“

„Страх ме е от Русия, откакто се помня. Когато бях момче, огромната ѝ територия властваше над картата, която покриваше стената на класната стая. Спомням си, че беше оцветена в бледозелено и беше изкривена от проекцията на Меркатор, така че нейните тундри задушаваха половината свят. Там, където другите страни – Япония, Бразилия, Индия – се надвикваха с въображаеми аромати и цветове, Русия излъчваше само тишина и изглеждаше някак непълна…“

*

The Fire Next Time на Джеймс Болдуин

на английски, изд. The Dial Press (1963)

@alamkara: „Прочетох я тази година и бях удивена колко модерно и актуално звучи, макар да е писана през 60-те години на миналия век. Изключително убедено, безмилостно, но и сърцато писане за най-грозните страни на човека, за структурното насилие и потисничество, които пораждат привидно безкраен цикъл на омраза и агресия; и въпреки че гласът на Болдуин кънти от справедливите обвинения, текстът е пропит с вяра в човешкия потенциал и състрадание.“

*

„Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис

прев. Милена Попова, ИК „Жанет 45“ (2010)

Анелия Костова-Бозгунова: „Книга епос, в която един човек търси себе си и своята полова идентичност през историята на три поколения от своето семейство, през половината земно кълбо, пламъците на Смирна, възхода и падението на Детройт.

„Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в разум.“

Това четиво не е за пуритани или хора, които се шокират лесно. Но книгата е голяма, и не просто като брой страници – написана е от човек, който борави брилянтно с думите. Истинско езиково пиршество и великолепен превод на български.“

*

Educated на Тара Уестоувър

на английски, изд. Random House (2018)

@pmihova: „Горещо препоръчам тази автобиографична книга на Тара Уестоувър. Нейният път е от седмо дете на крайни мормони, без свидетелство за раждане, никога неходила на училище – до доктор в Кеймбридж. За религията периферно плюс семейна динамика и еманципацията чрез образование.“

„Всичките тези години на работа и учене бяха с цел да отвоювам за себе си тази единствена привилегия: да виждам и изживявам повече истини от тези, дадени ми от баща ми, и да използвам тези истини, за да конструирам собствения си ум. Стигнах до извода, че способността да оценяваш много идеи, много истории, много гледни точки, беше в основата на това да се самоизградиш...“

*

„Моята орис“ на Паринуш Сании

прев. Людмила Янева, ИК „Жанет 45“ (2014)

Thought Tourist: „Обикновено подхождам с дълбоки съмнения към подобни заглавия. „Моята орис“ звучи като евтина сензация с драматични елементи, но имайки предвид, че авторката е чакала няколко години одобрение за публикуване на книгата от Министерството на културата в Иран и вероятно се е наложило да редактира многократно текста, за да получи разрешение, не ѝ се сърдя толкова за избора.

Книгата е изповед на една жена за най-съдбоносните случки в живота ѝ, обхващащ периода преди, по време на и след Ислямската революция на аятолах Хомейни. За книгата си Паринуш Сании разказва, че е искала да сподели историята на цяло поколение ирански жени, които неочаквано са се оказали в турбулентни времена. „Моята орис“ според личните ми критерии не е литературно изящен роман, но пък е добър ориентир за силата на традициите, за невъзможното пречупване на предразсъдъците и за липсата на свободен избор на жените в консервативните общества.“

*

China Dream на Ма Дзиен

на английски, изд. Counterpoint (2018)

Антония Начева: „Още в предговора авторът пише:

„Тираните на Китай никога не са се ограничавали само да контролират човешкия живот: винаги са се опитвали да влязат в човешкия мозък, за да го премоделират отвътре. Китайската мечта е още една красива лъжа, съчинена от държавата, която цели да изтрие мрачните спомени от съзнанието и да ги замени с щастливи мисли. Десетилетия на индоктриниране, пропаганда, насилие и неистини оставиха китайците толкова изтръпнали и объркани, че хората загубиха способността да различават факт от измислица. Те преглътнаха лъжата, че лидерите на партията са допринесли за икономическото чудо на страната, а не нископлатените работници.

Бесният консумеризъм, окуражен през последните трийсет години, заедно с напомпания национализъм, лежи в сърцето на китайската мечта и превръща китайците в пораснали деца, които са нахранени, облечени и забавлявани, но нямат никакво право да помнят миналото и да задават въпроси. Но работата на писателя е да проучи тъмнината и преди всичко – да каже истината.“ 

Харесва ми свирепостта, която е втъкана в повествованието на Ма Дзиен. Той пише така, сякаш светът утре ще свърши – дръзко, смело и безкомпромисно. „Китайска мечта“ е съвсем кратък, но важен роман. Той е творческото отражение на една отчайваща действителност, която съвсем скоро, със смяна на поколенията, може да бъде упоена и забравена завинаги. Дано успеем в близко бъдеще да го четем и на български.“

*

„Педро Парамо“ на Хуан Рулфо

прев. Емилия Ценкова, изд. „Народна култура“ (1976)

„Дотук бяхме – ѝ казах. – Нямам сили за повече.“ И си отворих устата, за да си тръгне. И тя си тръгна. Усетих как в ръцете ми пада връвчицата от кръв, с която беше закачена за сърцето ми.“

Нева Мичева: „Така една от героините разказва как е отпратила душата си, в „Педро Парамо“ на мексиканеца Хуан Рулфо. Книгата е писана преди 65 години и Габриел Гарсия Маркес не крие, че от нея е заимствал ключа към „Сто години самота“. В 120-30-страничния роман „Педро Парамо“ (напомня ми за моите любими стихосбирки „Антология на Спуун Ривър“ и „Стихотворенията на Сидни Уест“) всички са мъртви, а прозата се чете като поезия (от разтърсващата).

Чета Рулфо на испански, затова и преводът на цитата е мой, на коляно, но книгата е излизала на български поне два пъти и може да се намери на старо в „Книжен пазар“… Не само може, но и трябва, мен ако питате: това е едно от големите литературни произведения на ХХ век и – без да плаши, мами, шантажира емоционално или накъртва с красивички думи – просто и ясно общува със смъртта, тоест и с живота.“

*

„Вечерята“ на Херман Кох

прев. Мария Енчева, изд. „Колибри“ (2014)

Георги Грънчаров: „Сигурно сте срещали някоя от онези книги, които започват уж тривиално, с обикновена житейска ситуация, разказвана дори с твърде много обстоятелственост, а неусетно изсмукват въздуха от помещението и създават вакуум, който те държи в напрежение до самия край…

Покрай темата за едно убийство изплуват умело дозирани въпросителни от дневния ред на съвременното общество – модата на осиновяванията на деца от Третия свят, толерантността, последният писък по гурме ресторантите с био, органик и собствена фермерска продукция, разбирането за историята и жертвите. Херман Кох е сътворил истинска бомба с часовников механизъм, тиктакането на който може да разтърси моралната ценностна скала на всеки читател.“

*

„Бегуни“ на Олга Токарчук

прев. Силвия Борисова, изд. ICU (2019)

Емилия Милчева: „Тази книга е като кълбо конци, дръпнеш някой и тръгнеш нанякъде. Олга Токарчук бяга, връща се, пътува във времето, но главното – не спира пътешествието. Ако спреш – умираш, ако се успокоиш – умираш, ако не питаш – умираш.“

„Нощният мозък е Пенелопа, която през нощта разнищва старателно изтъкания през деня килим на смислите. Понякога това е само една нишка, понякога са повече; сложният орнамент се разлага на началата си – вътък и основа; вътъкът отпада, остават правите успоредни линии, щрихкодът на света.“


Заглавна снимка: © Susan Yin

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Танц отвъд пола, нормите и разделенията

Post Syndicated from original https://toest.bg/rianto-tants-otvud-pola-normite-i-razdeleniyata/

Индонезия е екзотична, далечна, примамваща. Днес най-голямата мюсюлманска държава в света пази стари културни традиции и фолклорни ритуали, с които радва туристите наравно със зашеметяващата си природна красота. Чакани с нетърпение и изпълнявани с отдаденост векове наред, сега някои от тези традиции и практики са причина за смъртни заплахи и цензура. Особено когато се отнасят до възприемането на пола, тялото и сексуалността – една като че ли всеобща разделителна линия. Става дума за ленгер, танца на съблазняването от остров Ява, в който мъже представят и женски образи.

Филмът Memories of My Body на режисьора Гарин Нугрохо, един от най-известните филмови творци от Индонезия, разказва за сложния път на именно един такъв танцьор – Джуно, чийто персонаж е вдъхновен от забележителния хореограф Рианто. Самият Рианто участва в продукцията като разказвач. Историята проследява живота на Джуно от детството, когато опознава мъжествеността, женствеността и различната сексуалност, през дискриминацията и насилието, с които се сблъсква, до политическите репресии в страната през 60-те и 80-те години на миналия век. Това е опасното съвремие на един пъстър танц, съпроводен от красиви костюми и звуците на екзотични музикални инструменти, но потиснат от религиозни догми и предразсъдъци.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Успехи навън, проблеми у дома

Макар че попадна в селекцията Horizon на Филмовия фестивал във Венеция и взе награда за най-добър филм, Memories of My Body не пожъна успех в Индонезия. Точно обратното – продукцията стана обект на остри критики от консервативните среди и беше забранена за разпространение в два региона на страната през май. Властите препоръчаха филмът да бъде преработен, тоест осакатен, а онлайн тръгна петиция за забрана за излъчването му по кината.

Последваха заплахи към режисьора, защото рекламирал „сексуални отклонения и ЛГБТ ценности“, с което нарушил обществения морал и представлявал „опасност“ за младите хора. Самият Нугрохо отказа да редактира своето произведение и коментира пред Variety, че няма да се поддаде на „уличното правосъдие“.

Рианто – цената на успеха, въпреки всичко

Рианто живее и работи в Токио, докато същевременно гастролира на престижни сцени по света. Пътят му тръгва от родното село Банюмас в югозападната част на остров Ява. Той е роден в скромно селско семейство и прекарва детството си в бамбукова колиба. Никой от роднините на бъдещия хореограф не се занимава с изкуство. Рианто се влюбва по детски и искрено в танца, откривайки свободата и красотата в движението.

Танцувал като за последно всеки път, щом чуел музиката от телевизора на съседите. Останалите деца често му се подигравали за „женствените“ по техните думи черти и редовно му се налагало да влиза в женски образи, имитирайки известни личности. Четвърто от шест деца, Рианто скоро се сблъскал с очакванията да напусне училище, за да помага на своите родители на оризовите полета. Той обаче отказал да прекъсне образованието си – първо в техникум, а след това в танцово училище, за което тайно подал документи.

Срещу ангажимента да гледа десетте кози на семейството си Рианто получил обещание за нов матрак, тъй като дотогава спял на земята. По-късно една от сестрите на танцьора ще роди именно върху новия матрак, докато Рианто печели първите си награди и стъпва смело на съвременната сцена за изпълнителски изкуства, за да възроди една отиваща си традиция – танца ленгер.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Табу, умножено по милиони – един и същ танц, две коренно различни гледни точки

Ленгер всъщност произлиза от местен явански диалект и означава „да осъзнаваш“, „да помниш“. Индонезия е страна на религиозни крайности, страна на суфисти и привърженици на арабската версия на исляма, но също и страна на будисти, хиндуисти и местни общности. И макар днес ленгер да изглежда скандален, размивайки границата между полове и идентичности, то във вековете назад танцът е имал съвсем друго значение.

Легендата разказва, че дъщерята на крал Брауиджая избягала, защото трябвало да се омъжи за пълководеца Прабу Клоно. Кралят дал нареждане за издирване на непокорната принцеса. Мнозина се включили – имало какво да спечелят. Съгласно дворцовата заповед, ако я намерел мъж, той щял да се омъжи за принцесата. Ако я намерела жена, тя щяла да бъде призната за нейна сестра. Времето минавало без резултат. Двама претенденти останали накрая – Прабу Клоно и Джоко Кенбанг Кунинг. Първият разчитал на военна сила, а вторият имал по-различна тактика.

Стражарите на Кунинг обикаляли страната, преоблечени в женски дрехи – те танцували от място на място, надявайки се да открият принцесата. Славата им се разнесла, всички говорели за техния танц. За да ги види, принцесата напуснала убежището си. И я разпознали. Прабу Клоно обаче също разкрил скривалището ѝ. Двамата мъже трябвало да решат спора в директен сблъсък. Кунинг спечелил дуела и сърцето на дамата, а на пищната им сватба танцували новия танц – ленгер.

Усъвършенстван с поколения, днес ритуалът живее нов живот със своите метаморфози и предизвикателства. За едни танцът е връзка с Бог, за други – демонстрация на сексуалното желание, за трети – сватбен и празничен ритуал за забавление. За Рианто, най-известния представител на Индонезия и участник на важни танцови форуми по целия свят, ленгер е нещо повече.

Рианто е работил с известния британски хореограф Акрам Кан и участва в проекта SoftMachine на режисьора от Сингапур Чой Ка Фаи, но паралелно развива уникалния си артистичен глас и стил, вдъхновен от наследството на своята общност в централната част на Ява. Обратно в Банюмас, хореографът създава спектакъла МЕДИУМ, за да отправи послание.

В МЕДИУМ той показва как тялото и умът могат да се откъснат от наложените стереотипи, догми и предначертания – същите тези, които шестват и днес. Той овладява противоположни енергии – мъжката и женската, разума и транса – и разрушава границите между тях. Вплитайки на сцената съвременни танцови техники и опияняващите движения на ленгер, Рианто намира свободата.

Както пише изданието Witness: „Вероятно ние, също като Рианто, очакваме собствените си метаморфози.“

Гледайте МЕДИУМ на 22 септември в Дома на културата „Борис Христов“ – Пловдив, в рамките на ONE DANCE WEEK 2019.

Заглавна снимка: © Wannes Cre. Всички снимки са любезно предоставени от организаторите на фестивала

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Репортаж с три мухи

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/reportazh-s-tri-muhi/

Ще започна направо с три мухи, които се въртят из главата ми, а може би и из вашите. Първо, един скорошен скандал с колекция фалшификати, който показа и на българската публика как представата за стойността на творбата е печално зависима от това кой колко плаща за нея и къде я излага. Второ, може и да не познаем кое е старо и кое – ново, ако няма обяснителни табелки, защото последното столетие е пренаситено с радикални жестове и трябва да си без достъп до GoogleImageSearch, за да се стъписаш. И трето, ако трябва да посоча общо чувство на своето време, то може би е страхът на човечеството от собствения му отпечатък. Да, вече страх, а не срам.

Лендартът по някакъв начин е обратното на тези неща. В класическата си форма той няма как да бъде колекциониран (замислен е като нетраен, саморазрушаващ се и самоизтриващ се), не търси радикалност, доколкото е по-скоро близък до Изтока, дзен градините или идеята за уаби-саби (естетическата наслада от преходността), отколкото до западните манифести; по-често и въобще не се случва в галерия, а статутът му на изкуство е въпрос на преценка на всеки, който се натъкне на него.


Лендартът може да бъде облак естествен пигмент, пръснат на вятъра (Анди Голдсуърти); „пантон“ от подредени в редица джанки в различна степен на узряване; изчегъртана от отлепящата се мазилка на селската чешма сянка на чучура; поле с пшеница, засята насред Ню Йорк; и какво ли не още. Ценно е това, което не привнася в екосистемата нещо чуждо, онова, което лесно потъва обратно в нея, онова, което предразполага към размисъл или още по-добре – към интуитивна преработка на света.

Ако искате вие да сте този, който се натъква и преценява, силно ви съветвам да се разходите в гората над село Габровци, Търновско. От поне осем години там работят лендарт художници от цял свят – Южна Корея, Япония, Мексико, Тайван, Турция, Норвегия и къде ли не още. Част от описаните по-горе произведения са създадени именно тук. Търновската група „Дупини“ (наречена така по името на съседното обезлюдено село) организира всяка година международен симпозиум „Изкуство – природа“, на който канят прочути (или непрочути, защото не това е важното) артисти от цял свят. Думата „симпозиум“ е в ироничен контраст с това, което всъщност се случва, както впрочем и сградата, служеща за работно ателие, място за преспиване и изложбена зала – бившето трудово-възпитателно училище в селото, опразнено след забраната на подобни институции през 2007 г.

Разходка из бившите класни стаи показва как изкуството „лекува“ мястото – стара черна (зелена) дъска е обрасла с тундра от дървени пръчици, охлузената резедава боя по стената е превърната в съзвездие с помощта на няколко сухи бодилчета. В коридора виси огромно хартиено кълбо, през чиито отвори влизат и излизат увивни растения – в мълчалив протест срещу пространството, някога служило за затвор на социални „плевели“. Кълбото свети. На двора е караваната на френска група пътуващи артисти, както и каручката, купена от Столипиново – плюс два коня, които заедно с наличните два в момента прекосяват Балкана. До нея един от създателите на „Дупини“, Румен Димитров – Попа, се е заел да изсече от дърво още малко „мебели“.




Тръгваме на разходка из гората с част от тазгодишните гости – тайванеца Ли Куей-джъ и мексиканката Луа Ривера. Първата творба, която виждам, е хамакът от клони и листа на Ли – естествен размер, покрит с мъх и служещ за люлка на всички случайно или не попаднали там животинки. След седмици ще стане невидим, засмива се Ли: листата ще изсъхнат, мъхът ще изгуби цвета си и хамакът ще се слее с шумата отдолу.

Малко по-нататък виждам купчини от клонки, подобни на плуващи сред шумата гърбати китове, оставящи лека диря в пръстта. Плуват към изгрева, пояснява авторката. Следващата ѝ работа прилича на инструмент – нанизи от прихванати по средата варосани клони, които вятърът върти във всички посоки. На 100 м по-нататък Ли е открил естествена яма от изтръгнато дърво и я е превърнал в част от прочутата си творба The Ripple, в която ритъмът на концентрично подредените парчета дърво създава усещането за бликаща вода. Извира или потъва, питам го. Извира, решава той – там, откъдето е избуяло дървото, земята има да каже още нещо. „Вълничката“ е творба без начало и край, защото по самия си замисъл тя непрекъснато намира нови и нови резонанси.




В Тайван Ли е много популярен, а проектите му – които понякога се доближават до архитектурата или поне до мисленето за нея – играят с прехода между вода и суша (подводни скулптури, мостове, наколни „жилища“), височината (стълби, които се катерят нагоре из гората), звука, осезанието (една от творбите му използва ледени блокове). Близък е до Анди Голдсуърти, когото посочва като един от любимите си автори, а също и до Джон Кейдж. Последната му работа тук е нещо като ограда, която тръгва от паднало дърво и постепенно се уголемява, две педи над човешки ръст, завива покрай един ствол и създава нещо като естествен заслон. Ли използва само намерени парчета от стари клони; тяхната грапавина му помага да ги наслагва без крепежни елементи, а леката гнилост им придава сладостен дъх.

За разлика от него, Луа Ривера вижда средата като неизбежно носеща човешкия отпечатък, който сме длъжни да отчетем и смекчим. Тя се интересува от начина, по който птиците строят гнездата си, включително и от това кои създадени от човека материали използват. Луа разказва две противоположни истории – за една художничка, която разресвала бялата си коса и оставяла събраната по гребена коса на перваза за птиците – докато по-късно не я видяла вплетена в гнездо; и за цигарените фасове, които също били усвоени от пернатото братство в неговото домостроителство. Тя самата също прави „гнезда“ спрямо човешкия ръст, като използва архитектурните школи на различни птици – любимо ми е гнездото на „колибри“ насред Ню Йорк, с текстура от едра кора и мъх отвън и с бял памучен пух отвътре. Други нейни творби са извънредно прости – огледала, поставени под ъгъл в пясъка или на полето, изведнъж смъкват парчета небе или извличат морето на сушата.

В края на разходката стигаме до почти невидима лента от шума, широка към две педи и отлепяща се съвсем леко от земята, като тръснат във вятъра плат. Работата е на Катерина Милушева, друг основен член на „Дупини“ . Също като други нейни творби, тя издава подчертан афинитет към незабележимото, към пресечната точка на лендарта и минимализма, към изтриваемото. Туркинята Севил Сайгъ също се интересува от изтрития смисъл на думите: тук е прикрепила върху стара стена клечици, които напомнят за изпадал надпис. Постчовешкото на думите.

Под определен ъгъл тази работа може да бъде невидима – мимикрираща като живота в гората, неясна като границата между понятията. Автор: Катерина Милушева, България (2019)

Севил Сайгъ, Турция (2019)

Всичко това се случва вече осма година поред и до село Габровци (с цели десет души население, но и с интернет) има скулптурен парк. Без табелки, които да ви казват кое е изкуство и кое – природа. Без заглавия и имена на автори. Ако нещо ви хареса, може, разбира се, да го потърсите в каталозите на „Дупини“ и да разберете повече. И за творбите, и за техните автори, и за международните мрежи, проекти, партньорства.

Междувременно природата също дописва – понякога с размах. Преди няколко години голямо наводнение буквално „изтри“ творбите покрай реката, включително дървения мост на Таня Премингер, който се отдръпваше разколебан, преди да стигне отсрещния бряг. Симпозиумът се проведе отново, а край реката израсна длан от сплетени клони – символичен жест на закрила, на пазене.




Тази година програмата включва Ли Куей-джъ (Тайван), Луа Ривера (Мексико), Севил Сайгъ (Турция), Кристиан Сеушан (Румъния), Дияна Йовчева (Великобритания–България), Марина Ангелова-Гонзалес (Италия), Лора Пармакова (България) и самата група „Дупини“: Румен Димитров – Попа, Цветелина Максимова, Румен Рачков – Дървесния, Орфей Миндов, Елена Димитрова, Катерина Милушева, Кирил Георгиев, Александра Ангелова, Лидия Къркеланова, Яница Фендулова и Славчо Славов.

Може просто да отидете там и да видите: няма пазач, който да ви се кара, ако пипате експонатите; просто спазвате същия принцип – да не оставяте отпечатък, който да не може да бъде попит обратно в природата.

Казах ли, че автобусната спирка на селото е превърната в изложбена зала?

Тазгодишните участници в „Изкуство – природа“ заедно с някои от доброволците

Благодарим на група „Дупини“ за предоставените снимки. Заглавна снимка: Творба на Цветелина Максимова, България (2019).

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.