Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/bilyana-kurtasheva-smisulut-na-ostaryavaneto-e-da-ni-izvadi-ot-klishetata-na-mladostta/

Въпросите задават Сюзан Зонтаг и Роси Михова

Американската писателка Сюзан Зонтаг (1933–2004), която е авторка и на емблематични есета в областта на литературната критика, философията и фотографията, е от онзи тип хора, които обожават да правят списъци. В своите дневници, публикувани посмъртно през 2012 г., тя разкрива почти агресивната си обсесия от подреждането на думи в колонки. Според психолозите това е нейната защитна поза „en garde“ срещу вселенския хаос – нейното хапче за облекчение в моменти на болка, самоконтрол в моменти на лудост и бистрота на ума в моменти на вдъхновение. Във втората част от тези дневници – „Когато съзнанието е впрегнато в плътта (1964–1980)“, писателката споделя:

Аз оценявам стойностното, аз придавам стойност, аз създавам стойност, аз дори гарантирам самото „съществуване“. Оттук идва и моята непреодолима потребност да правя списъци. Нещата (музиката на Бетовен, филмите, бизнес корпорациите) няма да съществуват, ако не заявя интереса си към тях, като поне запиша имената им.

Изброяванията, които Зонтаг прави в своите записки, са най-различни – поетични, медицински, изповедални, работни, философски. Нейният син Дейвид Риф ги определя като своеобразна „инвентаризация на душата“. Писателката е убедена, че човек се дефинира от това, което консумира и цени, и че личният вкус е нещо много повече от набор естетически и интелектуални предпочитания. И пояснява:

Ние притежаваме визуален вкус, но и вкус по отношение на хората, на емоциите, действията. Съществува вкус в морала, дори вкус в идеите.

Всички тези списъци обаче са създадени от думи. А Зонтаг настоява да гледаме на тях не като на символи и знаци за декодиране, а като на материални неща – всяка дума със свой звук, текстура, тежест, ритъм и физическо присъствие. Точно затова днес обсъждаме списъците на тази забележителна жена с една безспорна познавачка на теорията и практиката на думите – литературната критичка, редакторка и преподавателка Биляна Курташева*. 

Обичате ли да правите списъци?

Да, обичам. А още повече обичам жеста, с който задрасквам някоя задача в тях. Имам и нематериални, „ментални“ списъци, които живеят в главата ми, разнасям ги напред-назад, често с години.

Може би затова Умберто Еко казва, че „ние правим списъци, защото не искаме да умрем“.

Точно така. Списъкът често е мека форма на отлагане. А отлагайки, си казваме: „Има още време, още не съм на финалната черта…“ Затова мразя думата „дедлайн“ (английският е още по-брутален в сравнение с нашето „краен срок“). Като наближи поредният, просто изчаквам тихо да ме отмине. Разбира се, това не минава без душевни терзания, защото работя с текстове, бавя други хора… А и просроченият дедлайн те лишава от усещането за свършена работа. Така че може би най-тормозещият списък е този с крайни срокове в минало време.

Интересно е, че списъкът е едновременно древно, но и модерно, дори постмодерно занимание. Например първите писмени свидетелства на глинените плочки от Месопотамия са на практика счетоводни отчети и инвентарни списъци на домашни животни и стоки. Също редици от думи за обучение на начинаещите писари.

От друга страна, в литературата на XX век списъкът се превръща в жанр. Помислете за списъците на Гео Милев с неговите изведени до абсурд изреждания – в поемата „Септември“, но и преди това в незавършената поема „Ад“: „автомобили / със сто конски сили / мотоциклети / кеби / фиакри / карети…“ Гео прекарва няколко месеца в Лондон през 1914 г., шокът от движението в мегаполиса не го напуска и по-късно, през 20-те, се излива в поемата. Уловил е специфичния момент, когато четиритактовият двигател още се състезава с конете по улиците…

Впрочем моето първо влизане в правенето на литература през 90-те беше под знака на списък. Тогава с Елин Рахнев и Невена Дишлиева започнахме списанието „Аспирин Б“ (после „Витамин Б“), замислено в онези карнавални, луди времена като „списание за литература и блус“. В неговия първи брой излезе нашият „манифест“, оркестриран от Елин. Това беше именно списък, патетичен и ироничен едновременно:

Аз и до днес се чувствам малко неловко – влязох в това посвещение само защото името ми започва с Б. Но продължавам да се самооблъщавам от този ред: „На Борхес и Биляна“. (Смее се.)

Да се насочим към Вашите лични списъци. Можете ли да изброите прилагателни имена, които намирате за особено интересни?

Прилагателните най-бързо се изчерпват и най-лесно се превръщат в кич. Голям майсторлък е да намериш нестандартно, различно прилагателно. Не само такова, което „пасва“, а и такова което „се сбива“ със съществителното, към което се отнася. Например (както Светлозар Игов е забелязал) Пенчо Славейков на едно място употребява фразата „импресионистичен кеф“. Вижте какъв челен сблъсък на епохи, на географии и манталитети…

Но за да не избягам от отговора, ще кажа, че обичам прилагателното „шантав“. Харесва ми чисто фонетично, даже бях изкушена да кажа „шашав“. Харесва ми и защото е по-стара дума, а в същото време е някак cool – съвременна, позитивна, по-скоро комплимент, отколкото обида.

Малко шантаво се получава това, защото в списъка от интересни прилагателни самата Зонтаг включва думата barmy, която в разговорния британски означава точно „шантав, луд“, но по някакъв весел и забавен начин. Кои съществителни имена харесвате?

Когато дъщеря ни Рая беше съвсем малка, измисляхме всякакви скоропоговорки и броилки. Оттогава ми е останала двойката „шибидах и маракуя“. „Шибидах“ по принцип не е моя дума, не ми се налага да я използвам и подозирам, че дълго време не съм знаела какво точно значи. Но ми е приятна. Може би защото не се случва често немска дума да звучи по този източен, екзотичен, ако щете – турско-персийски начин. Така е и с „маракуя“. Нямам особено отношение към плода, но в самите звуци има танц, песен, тяло, животни някакви. А комбинацията от двете думи е направо сюрреализъм в действие.

Има ли думи, които са Ви абсолютно безинтересни?

Тук бих казала „творец“. В годините на късния соц тази дума е била твърде експлоатирана. С нея се е злоупотребявало в речи и лозунги до степен на пълно обезсмисляне. През 90-те настъпи езикова революция и тогава точно тези квазивъзвишени понятия започнаха да звучат нелепо и архаично, някак демоде, но не и винтидж. И днес, когато някой каже „творец“, за себе си вече знам къде стои и политически, и естетически, и всякак.

Като оставим настрана думите, можете ли да изброите неща, които просто харесвате?

Харесвам списъците и правенето им. Харесвам планини – и на живо, и на картинка. Харесвам имената им. Ходили сме навремето с баща ми по задължителните български Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Витоша, също в Татрите. По-късно с Рая и Георги сме обикаляли из Алпите, включително Доломитите… Това е хубава върволица от имена. Както пее Висоцки, „по-хубави от планините са само планините, в които не си бил“.

И разбира се, харесвам (тази дума е някак недостатъчна) книги – печатни, но не само. Слушам доста книги, докато разхождам кучето Йори. Харесвам хартията във всички нейни разновидности. Заедно с това непрекъснато се налага да се боря с нея, защото домът ни има свойството да акумулира купища хартия – книги, списания, вестници, записки, подсещащи листчета. Все неща, които най-трудно се подреждат и разчистват.

Стигнахме до списъка с неща, които не харесвате…

Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.

С годините все повече мисля за границата, до която насилието следва да бъде визуализирано. И ми се струва – малко парадоксално, – че само най-виртуозните писатели и режисьори имат право да оголят агресията. Сещам се за романа „Позор“ (Disgrace) на Джон Кутси, безмилостен и все пак (може би) щадящ и героите си, и читателите. В кулминационната сцена тишината в съседната стая се чува по-страшна от писък.

Казвам тези неща със съзнанието за вътрешно противоречие, защото като човек от 90-те съм почитател на Тарантино. При него стратегията е друга – смесване на бруталност и ирония на най-различни равнища. За мен си остава класическа началната сцена на „Глутница кучета“, където бандитите, които след малко ще направят въоръжен грабеж на банка, водят философски и социално ангажиран спор трябва ли да се дава бакшиш на сервитьорките…

И тук ще се изкуша да кажа нещо за многообсъжданата „Одисея“ на Нолан и защо съм от феновете ѝ. С всички ресурси на блокбастъра той би могъл да удави зрителя в кървища. С напредването на филма осъзнах, че за мен решаващ ще е начинът, по който той ще ни представи падането на Троя. То се случи относително късно, когато зрителите (поне аз) вече дори не го очакваха. А това е пример за фина работа с ритъма на разказа. В крайна сметка падането на града беше съкрушаващо, жестоко, но по един обран, пестелив начин, който те оставя да го доработиш в главата си. Не бяха показани масовите изнасилвания, убийства, обезглавявания – тоест показаха ни ги, без да ни ги показват. И това е важно стилистично и смислово решение.

Вижте какво пише Зонтаг в списъка си с новогодишни обещания: „Искам да се помоля, а не да си обещавам. Молитвата ми ще бъде за храброст. Не просто да събера смелост да бъда лоша писателка, трябва да се престраша да бъда наистина нещастна. Отчаяна. И да не се спасявам, заобикаляйки отчаянието си. Отказвайки да бъда толкова нещастна, колкото всъщност съм, аз се лишавам от теми. Нямам за какво да пиша.“

Зонтаг страда от комплекса на есеиста спрямо романиста. Тя е гениална есеистка, но иска на всяка цена да пише романи, може би оттам и част от самобичуването. Цитатът е силен и категоричен. Аз обаче бих искала да си обещая да не бъда чак толкова категорична. Защото, така както съм колеблива, флуидна, има моменти, в които съм склонна към прекалена твърдост. То е вид самовъзпаляване – човек взема засилка по дадена тема и вече не може да се спре.

Мисля си, че мъжете дори не подозират колко гневна може да бъде една жена на средна възраст. Гневът е категория, която по принцип техният пол отдавна е узурпирал. Това е залегнало в основата на нашия канон и култура: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…“

Но ми се струва, че има доста гибелен гняв, натрупан и у жените, и то у жените на средна възраст. Той невинаги е насочен навън към някого или нещо. Жените сме абсолютни царици на самоизяждането. Но една жена, като стане на 50, някак изведнъж светът ѝ става ясен. Знам ли, може би се понижават онези хормони, които преди това са ни правили такива симпатичнички, щастливички, лековерни, податливи. И когато това опиянение, подобно на анестезия, се оттегли, настъпва една студена яснота. Променяме се и не съм сигурна, че хората около нас са готови за това. Дори начините, по които се нарича този период, са много показателни – немците го наричат Wechseljahre (години на промяна). В други езици се обозначава като пауза, а ние го наричаме „критическа възраст“. Бих казала, критическа и в смисъла на Кант, без той дори да подозира. Настъпва критика на чистия разум, който не е никак чист, и ние изведнъж проглеждаме за това.

Добре, в тези години на промяна кои са нещата, които възстановяват силите Ви?

Разхождането на куче, също четенето… Да си поговоря с дъщеря ни. Или да си помълча в някой ъгъл на денонощието, да си постоя сама. Изобщо страшно важно е човек от време на време да остава сам със себе си.

Както пише Зонтаг: „Да си сред хора и да си сам е като да вдишваш и издишваш, систола и диастола.“

Както винаги проницателна. Колкото повече напредваме в живота, толкова повече глаголът „дишам“ става важен. А по отношение на тази проницателност бих си позволила да подредя самата Зонтаг в един специален кратък списък: Хана Аренд, Сюзан Зонтаг, Джоун Дидиън – трите големи на американската проза, много различни, но и много сходни в умението да виждат зад кулисите на живота и света.

Дойде ред на списъка с препятствия и трудности. Кои са нещата, които ни спъват и дърпат назад?

Струва ми се, че в живота няма празни ходове. Ето ви пример – баща ми беше инженер, но истинската му страст бе чистата математика. И може би защото не беше успял да я реализира като своя професия, тази задача се прехвърли на мен. Така от детската градина до 11-ти клас в математическата гимназия ходех на математически школи, лагери и олимпиади. Решаването на задачи беше неизменна част от дневния ми режим. Докато накрая събрах кураж и му казах, че искам да следвам философия. В крайна сметка завърших българска филология, но поне научих, че математиката и литературата не са взаимно изключващи се вселени. Макар че на въпроса какво стана с еди-кой-си Ваш студент, един от големите математици отговаря: нямаше достатъчно талант и стана поет. А аз дори и поет не станах. (Смее се.)

Това чудесно се допълва с тезата на съпруга Ви, писателя Георги Господинов, че ние сме всичко, което ни се е случило, и всичко неслучило се също, че понякога неслучилото се е дори по-важно от случилото се.

Да, това е усещане и тема, които пронизват всичките му книги. В тях има нещо окуражаващо, но и нещо съкрушително. Човек никога не знае кога е от second best половината на сбъдването. (Смее се.) Но това е важна мотивация за писането, а и за четенето – да наваксваме откъм неслучило се.

Кажете кой е най-големият Ви интелектуален предразсъдък.

При нас, литераторите, предразсъдъците обикновено са на жанрова основа. Аз обичам фантастиката (от която много сериозни литератори също имат дистанция), но стоя далеч от фентъзито. Независимо от естествената близост между тези два жанра, имам предубеждение, дори високомерие към втория. Струва ми се твърде сладникав, повърхностен и клиширан, за да се нареди до сериозната научна фантастика. От друга страна, вече има много хибридни текстове, чиито автори демонстрират как може да се направи сглобка между фентъзи и фантастика – да речем, още Робърт Шекли и Робърт Зелазни го правят. Съществува дори такова литературно „животно“ като социално-политико-историческо фентъзи, каквото според мен е „Игра на тронове“.

В дневниците си Зонтаг дебатира и някои на пръв поглед странни въпроси. Например коя ръка предпочитате – лявата или дясната?

С удоволствие ще отговоря, защото у мен има лека обсесия на тема ръце. Първо, нямаме особена свобода да предпочитаме, защото природата залага коя ще е нашата по-силна ръка. Аз съм банален десничар. Заедно с това обаче по-силната ръка е по-бързо остаряващата. И при моите собствени ръце това много личи. Моята по-млада ръка е лявата. И затова по чисто естетически причини предпочитам нея.

Ще Ви цитирам дословно отговора на Зонтаг: „Дясната ръка е агресивната ръка, ръката, която мастурбира. Затова за предпочитане е лявата ръка. Тя може да бъде романтизирана, да бъде сантиментализирана.“

Да, виждам връзката. И при мен лявата ръка е някак по-изнежена, щадена, глезена.

Какво означава да си влюбен?

Хм, предполагам, че влюбеността е чувство в потенция. То е яйце, от което не знаеш какво ще се пръкне.

Напоследък по разни поводи и през разни четива попадам на думата „кайрос“. С нея древните гърци обозначават онзи кратък времеви прозорец, когато още не са се случили окончателни неща и всички избори и развръзки са възможни. Влюбването според мен попада точно в това мимолетие. Но пък ако се случи кайросът на влюбването да се сблъска с хроноса, тоест с вече установената темпоралност на подредения живот, това може да е катаклизъм. Не си го пожелавам.

Нека завършим този разговор по секси начин. Каква е тайната на добрия секс?

За мен сексът си остава мегапарадоксът на човечеството – едновременно най-голямото табу и най-натрапчиво нещо в света около нас. Най-наглото и най-уязвимото, с най-крехка граница между удоволствие и насилие. Днес всичко, за което можете да се сетите, трябва да е сексапилно – власт, дрехи, храна, дори краят на нашия разговор.

Но напук на масовата култура, рекламите, социалните мрежи и пр. сексът е по-скоро мозъчно, отколкото телесно преживяване. Или особено късо съединение между мозък и тяло. Впрочем неговата задължителност (на секса) е едно от най-големите клишета. И вероятно това е големият смисъл на зрялата възраст – да ни извади от клишетата на младостта.

Харесва ми дефиницията Ви за секса като късо съединение между тяло и мозък. Тази интерпретация донякъде тича в съседен коридор с отговора на Зонтаг: „Самоуважението. Това е тайната на добрия секс… Да можех само да чувствам към секса това, което чувствам към писането. Че съм проводникът, медиумът, инструментът на някаква сила отвъд мен самата.“

Красиво казано. А красивото има тази склонност да бъде и убедително.

* Биляна Курташева e доцент по теория и история на литературата в Нов български университет. Автор на книгите „По ръба на сравнението. Яворов и „Ролинг Стоунс“ и други не/възможни интертекстове“ и „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“. Била е главен редактор на сп. „Следва“, издание на НБУ за университетска култура, изкуства и хуманитаристика (2001–2020), и на експерименталното списание за литература и блус „Витамин Б“ (1996–1999).

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допускат, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допуска, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене: „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en).

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. И все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл – ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията – а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френски филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en) на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене.

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. Все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл (ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията), а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френският филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam/

Като заклет читател на фантастика във всичките ѝ разновидности и жанрове прехвърлям през ума си възможни тематични връзки с вярата в Аллах. Имаше навремето един сериал – „Бойна звезда: Галактика“, римейк на по-стария от 70-те години на миналия век. В него човечеството е почти унищожено от расата на роботите сайлони, които в старата версия на сериала са творение на извънземна раса, а пък в последната – човешко. Интересното е, че в сериала военизираните роботи изповядват религия, която, противно на тази на хората, е строго монотеистична. Е, не се казва точно каква…

В една от любимите ми класики пък – „Хиперион“ на Дан Симънс, нещата стават една степен по-конкретни. Разказът се разгръща през XXVIII век и следва структурата на класическите „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър от XIV век. Един от разказвачите поклонници в романа е полковник Федман Касад, роден на Марс, в етническа група, която все още се определя като палестинци. Първият му сблъсък с радикалния ислям се случва на планетата Ком-Рияд. Името ѝ очевидно събира най-доброто от шиизма и сунизма, доколкото Ком, или Кум, днес е главен шиитски град в Иран, а пък Рияд е столицата на сунитска Саудитска Арабия. Там самопровъзгласил се нов пророк обявява джихад срещу господстващата политическа структура, известна като Хегемонията. Типичен екшън герой от добрите, Касад заявява, че Богът на исляма нито би одобрил, нито би позволил избиването на невинни – тук малко ми напомня на Ясер Арафат, когото гледах през 2001 г. в Дамаск да казва по телевизията, че

ислямът не насърчава убийството на нищо живо.

А вселената на Дан Симънс, колкото и владяна от човечеството, допуска наличието на нечовешки разумни раси. Предимно в миналото.

Ако се приземим обратно на Земята, някои от мрачните фантазии на Хауърд Лъвкрафт също съжителстват с вярата в Аллах или поне с негови последователи. Не се ли пръква зловещият Ал-Азиф („Некрономикон“), този магнум опус на окултната литература, в безумните видения на лудия арабин Абдул Алхазред от Йемен по времето на Омеядския халифат? Отстъпник от исляма, Алхазред се прекланя пред уродливите космически извънземни Йог-Сотот и Ктхулу и под руините на безименен пустинен град открива следи от древни космически раси, отдавна посещавали Земята. А пък смъртта му е описана от историка Ибн Халликан, според чийто разказ лудият арабин е погълнат от невидимо чудовище посред бял ден. Забавното е, че такъв историк действително съществува, живее през XIII век и пише история под формата на биографични речници със справки за живота на изтъкнати мюсюлмани.

Малко по-различен е случаят с „Дюн“ на Франк Хърбърт. Ако и светът на планетата Аракис да е антропоцентричен и извънземни – поне такива, каквито очаква популярната представа („нечовешка разумна форма на живот“) – да не съществуват там, имаме множество населени светове, които се подчиняват на трагичния пророчески образ на Пол Атреидски – Муад’Диб. Всъщност може да гледате на „Дюн“ като на наръчник за религиозната терминология на арабски. Махди, „Напътствания от Аллах“, е едно от прозвищата на Пол Атреидски, но и месианската фигура от края на времето в исляма. Джихад е свещената война (но и „върховно усилие“), водена от пустинните племена на фремените, напомнящи на воините на Пророка от VII век в пясъците на Арабия. Шай-Хулуд, пустинният червей, който произвежда космическата подправка меланж, идва от арабското „Нещо от вечността“ (шай’ хулуд). Лисан ал-гайб на арабски си е „езикът на неведомото“ и фремените го използват като название на пророка си. Примерите са десетки и за моя огромна изненада, когато през 1998 г. попаднах в тукашната арабистика, след като вече бях чел „Дюн“, открих, че доста плътно следват арабския. Една от любимите ми препратки е изразът би-лал кайфа, който фремените използват като „Амин!“. Той пък идва от арабското би-ла кайфа („без [да се пита] как!“), фраза, често свързвана в традиционното мюсюлманско богословие с фигурата на Абу л-Хасан ал-Ашари от IX–X век, който я използва, когато го питат как следва да се приемат и тълкуват Божиите качества в Корана. Ей така, без да се пита как.

Само че това е лесната част от разговора за вярата в Аллах в свят (или светове), където е възможно човешкото и извънземното да споделят една вселена. Защото става въпрос за фантастика. По-голямата част от нея може да носи етикета „научна“, но всички знаем, че става въпрос за фикция. Авторите не са мюсюлмани. Затова и могат да се отдадат на симпатична литературна игра, в която ислямът е вторичен, пък бил той и екзотичен играч. В този смисъл е лесно пластовете на въображаемия разказ да съвместят едновременно разговора за наличието на множество светове, разумен живот извън Земята и сферата на човешкото с едно изцяло въобразено, външно възприятие на мюсюлманския монотеизъм. В несериозността на този подход се крие и неговата безопасност.

Съвсем различно е да запретнем ръкави и да хванем (звездния) бик за рогата. Да надзърнем как мюсюлманите възприемат извънземни разумни форми на живот не през призмата на литературната фикция, а в сферата на религиозния закон (шари‘а), право (фикх) и богословието (калам). А с тях шега не бива. Който смята обратното, може да почете например за традиционните, предписани от Свещения закон, наказания за отрязването на ръката на крадеца в Корана („А на крадеца, мъж или жена, отсичайте ръцете за наказание, защото са присвоили – възмездие от Аллах“, 5:38), за отсъждането на убийство чрез хвърляне на камъни (раджм) по поводи като прелюбодейство. Или за богохулство, подигравка с Пророка, отстъпление (ридда) и оскверняване на Корана, да речем.

Сериозността, с която консервативните мюсюлмани възприемат свещените текстове и тяхната способност да определят дадени поведенчески модели, ясно личи в повлияни от Свещения закон държавни законодателни системи като например тези в Саудитска Арабия, Иран или Афганистан. Тъй че към всяка тема в обхвата на Свещения закон мюсюлманите следва да се отнасят с подобаваща сериозност. А не като Салман Рушди, който от 2022 г. носи върху лицето си (и не само) последствието от пренебрежителното отношение към Пратеника на Аллах, впрочем като далечен отзвук от фетвата на аятолах Хомейни срещу него през 1989 г.

Впрочем дали старите религиозни авторитети имат какво да кажат по въпроса?

Та нали съществуването на небесни тела, оттук и на други светове, е наблюдавано още от древността. Луна. Планети. Звезди. Там сигурно живее някой, тъй както Земята е обитаема от човека. От религиозна гледна точка пък, независимо коя е конкретната религия, е изключително важно да се знае дали приложимата религиозна рамка за човека на Земята би била валидна и за възможните разумни обитатели на небесните тела. В християнството дилемата влече след себе си въпроси около наличието на грях и съответно нуждата от изкупление. И дали Христос на земята е един за всички, включително и за извънземните, или се предполагат множество негови въплъщения?

В исляма съответно проблематична е валидността на Свещения закон (шари‘а) в неговата цялост за евентуални разумни извънземни форми на живот. Иначе казано, опростенчески, не просто дали има междузвездни „малки зелени човечета“, а важи ли за тях правилото за задължителната молитва (салат) пет пъти на ден. Или къде извършват задължителното за всеки мюсюлманин ритуално поклонение (хадж) в светите места на исляма. И дали пък евентуални разумни нечовешки форми на живот могат въобще да бъдат отговорни (мукаллаф) от юридическа гледна точка. Или пък, още една стъпка по-нататък, какво ще се случи с тях в Деня на възкресението (йаум ал-кийама) и какви евентуално ще бъдат Раят и Адът за тях – все сложни, но реални въпроси.

Ето го един философ – Ибн Рушд от XII век, познат ни като Авероес, когото тези дни превеждам. Той като че ли не е толкова скептичен. В своето съчинение за съвместимостта между вярата и разума разгръща доста интересен аргумент в полза на философията. Тя, казва Авероес, помага на хората да научат повече за Свещения закон, тоест за религията. Оттук и да забраниш философските книги е „угнетителство“ (зулм, абе направо зулум, както влиза в български през турски) спрямо най-достойните измежду хората и живите същества. Защото – казва той –

най-изключителните измежду живите същества заслужават признание от най-способните измежду хората – това са по подразбиране философите.

И колкото по-величаво е едно живо същество, толкова по-голямо нечестие е невежеството спрямо него. Съчинението е сред най-известните на Авероес. А тук очевидно говори за „достойни същества“ извън човешкия род. Знаем, че коментаторската традиция схваща тези му думи като обозначаващи ангелите и Аллах. Но може да натиснем педала на спекулацията и да кажем, че ако и Аллах да прозира в текста чрез позоваването на Коран 31:13 („Съдружаването е огромен гнет“), останалите живи същества могат да бъдат от всякакъв порядък. Разумни и достойни за признание. Нали?

И за да не си мислите, че си фантазирам, следва да кажа, че текстът на мюсюлманското Свещено писание не е толкова строго отричащ, колкото веднага и прибързано бихме предположили. Даже си е направо двусмислено благосклонен. Още в първата глава (сура) – „Откриващата“ (Ал-Фатиха), тази, която всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст, защото е част от задължителната молитва, Аллах е наречен „Господа на световете“ (1:2). На Него „се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда“ (3:83). Той е сътворил не само конете и мулетата, и магаретата „за да ги яздите и за украса“, но и „каквото не знаете“ (16:8). Тъй де, ако „каквото не знаете“ се появява в един и същи стих паралелно със земния добитък, може да се очакват и живи твари там някъде, където никой друг освен Аллах не знае. „Синовете на Адам“ са почетени и предпочетени от Аллах „да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме“ (17:70). Със сигурност знаем, че измежду тези, които са сътворени и над които Аллах е предпочел човека, са ангелите и самият Иблис, известен още с прозвището Шейтан. Именно в това се състои и неговият бунт (2:34).

Един от най-любимите ми стихове обаче е 42:29:

И от Неговите знамения е сътворяването на небесата и на земята, и на тварите, които там е намножил. Той е способен да ги събере, ако пожелае.

Може да е неясно, но не е и отричащо. На небесата и на земята според някои тълкувания има твари, които сам Аллах е намножил. И това също не си го измислям. Тук „тварите“ са обозначени с думата дабба в арабския оригинал. Обикновено означава „добитък“, „добиче“. Разбира се, с по-общо значение на „твар“, „живо същество“, па понякога и „звяр“. Като в онези свещени текстове от Корана и Сунната, в които се говори за „Звяра от земята“ (Дабба мин ал-ард, „от земята едно животно“, Коран 27:82), който в края на времето, преди настъпването на Съдния ден, се появява почти като зверовете от виденията на библейския пророк Даниил или Откровението на св. Йоан Богослов.

За да не ме обвините, че нещо притурям върху традицията, има и големи тълкуватели, които мислят като мен. Вземете един Аз-Замахшари от XI век. Името идва от родното му място Замахшар в Иран, само че пътува много, както често правят учените тогава, че по някое време даже се установява в Мека. Толкова е начетен, че носи прозвището „Съсед, Приближен на Аллах“ (Джар Аллах). И в най-известния му коментар на Корана, т.нар. Ал-Кашшаф („Разкриващия“), той разсъждава също върху предполагаемите „небесни добичета“ от стих 42:29. Може ангелите – мир тям! – да се движат като птиците, пише Аз-Замахшари. А пък въобще не е невъзможно в небесата Аллах да е създал някаква небесна жива твар, която да ходи по тях, тъй както хората ходят по земята,

Пречист е Той, който създава различни видове същества, онова, което знаем, и онова, което не знаем!

Тази небесна жива твар си я нарича направо „животно“ (хайауан), откъдето на български е дошло хайван. Разбирайте, голям небесен хайван. Същото мнение се споделя и от друг голям коментатор, Фахр ад-Дин ар-Рази в „Ключове към неведомото“ (Мафатих ал-гайб), като тук „неведомото“ е същото като гайб в Лисан ал-гайб от „Дюн“. И при него откриваме темата за Аллах, който може да е създал „различни видове живи твари (хайвани!), които ходят по небесата така, както хората ходят по земята“. Да удължа и аз още малко интерпретативната нишка: ако в някои тълкувания е възможно „добиче“ (дабба) да обозначава и ангелите, и хората, и не само, то защо хайауан да изключва разумност?

Колегата му Ал-Куртуби („от Кордоба“) от XIII век обаче е по-скептичен. Няма такива неща в неговия коментар. Сигурно защото цитира много ранен коментар, може би първия запазен, този на Муджахид от VII – началото на VIII век, който бил казал, че „добичетата“ от въпросния стих са живи същества и се имат предвид ангелите и хората, и то на земята. Е, не сме оставени съвсем без никакви „извънземни“, доколкото за ангелите също се предполага, че обитават пространството над земята, някъде в небесата. Съществуват и други гледни точки – животните и насекомите в земното небе, гигантски животни в небето, някъде над видимата му част, че дори и животните в Рая.

В Коран 52:4 пък се говори за „посещавания Дом“. Много интересно, в признатия за авторитетен превод на български език от Цветан Теофанов имаме бележката към този стих, че „посещаваният дом“ тук е или храмът Кааба, или „небесното място, което ангелите обхождат“. Бележката е неслучайна, доколкото загатва за споменатите в достоверно предание от Пророка хиляди ангели, които се молят в свято място на небето, подобно на земната мюсюлманска светиня в Мека. Оттук пък и имало популярно предание, че по една свещена Кааба съществува във всяко едно от седемте небеса, където техните жители (ахл) ходят на поклонение. А пък „жителите“ може да бъдат не само ангели, нали? Коментатори добавят още, че „световете“ от Коран 1:2 могат да бъдат огромен брой, като някои предания говорят, че светът на хората и джиновете (не забравяйте, че те не са ангели, имат особен статус и са направени от огън според стих 15:27) е един от тях, ангелите живеят във втори, но извън това има още десетки хиляди, в които само Аллах знае кой живее. В стих 65:12 се добавя допълнителна възможност за други светове. „Аллах е, Който сътвори седем небеса, и от земята – също толкова“ допуска не само небесата да са седем, но и земите.

Ал-Куртуби, колкото и да е консервативен спрямо „небесните животни“, се опира на колегата си от XI век Ал-Мауарди, онзи същия, когото ИДИЛ използва като аргумент за властовата легитимност на Абу Бакр ал-Багдади, просто защото е един от най-известните политически теоретици на исляма. Ал-Куртуби очертава картина, при която седемте земи съществуват, подобно на небесата, една над друга, отделени от огромно разстояние, а във всяка от тях има обитатели (суккан). А пък тълкувателят Ал-Кауаши от XIII век добавя, че тъй както във всяко от небесата има ангели, така и във всяка от седемте земи има създадени хора (ахл), които имат свои собствени чудни качества. Че даже и според предание на Пророка във всяка земя имало по един Пророк като Мохамед, по един Адам, по един Нух (Ной), по един Ибрахим (Авраам) и пр. За всички, които се интересуват повече, по темата има чудесни неща на Шоайб Малик, Йорг Детерман и Парандис Таджбакш¹. За да не останете с впечатлението, че откриваме топлата вода, когато разлистим дебелите средновековни коментари на Корана и Сунната. Макар че откриването на топлата вода в някои квартали на София лятоска си е направо небесно откровение само по себе си.

Ала все пак трябва да сме почтени към изворовия материал, колкото и понякога да ни се ще да си изфантазираме нещо ей така, за забавление, с риск да си навлечем гнева на правоверните. Общото мнение е, че разумните същества във вселената – оттук и такива, които са религиозно задължени и отговорни (мукаллаф) по религиозния закон – са ангелите, хората и джиновете. Измежду тях ангелите и джиновете някак съответстват на дефиницията за „разумен, извънземен (донякъде)“ живот. Оттам нататък не са изключени възможности за наличие на множество светове, населени с техните обитатели, които евентуално да са разумни (оттук и отговорни по Свещения закон). Но както завършва всяко уважаващо себе си изказване в мюсюлманското право, Аллах знае най-добре!

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-go-predpochitat-goreshto/

Посред лято е почти непосилно да се мисли и говори за друго освен за жегата – пък било то и на различни езици. Горещините, които наскоро обхванаха Европа, въпреки унищожителните си последствия, поне в това отношение се оказаха доста благодатни – предоставиха ни „гореща“ дума с древна и звездна история, която да разнищим, преди да излезем във ваканция до есента. Това, разбира се, е

la canicule – терминът, с който горещата вълна се нарича на френски, но благодарение на историческите температурни рекорди, регистрирани във Франция това лято, придоби международна известност.

Както се отбелязва в статията Scenes from La Canicule in Paris в The New Yorker от края нa месец юни, точният френски превод на „гореща вълна“ е vague de chaleur, докато la canicule е стар – и според автора „закачлив“ – термин, който просто добре описва днешната климатична криза. Като английски еквивалент на понятието, идващо от латинската canicula (тоест „женско кученце“), статията предоставя dog days – буквално „кучешки дни“.

Изкушаващо е да предположим, че „кучешките дни“ са нещо като антоним на „кучешкия студ“. Оказва се, обаче, че произходът както на canicule, така и на dog days всъщност не е свързан с четирикраките ни домашни любимци (или поне не директно), а (отново) със звездите. И по-точно със съзвездието Голямо куче, известно като Canis Major на латински. Неговата най-ярка звезда (и най-ярката на небосклона изобщо) е Сириус (от старогръцки Σείριος (Seirios), тоест „блестящ, изгарящ“), известна и като Кучешка звезда – Κῠ́ων (Kúōn) на старогръцки и Canicula на латински. Забелязвайки, че през горещите дни на юли и август тази звезда изгрява едновременно със Слънцето, древните гърци и римляни решили, че комбинираната светлина от двете небесни тела причинява екстремните летни жеги.

Ето как изразът „кучешки дни“ първо се появява на старогръцки като κυνάδες ἡμέραι (kynádes hēmérai), оттам калкиран преминава в латински като dies caniculares, а след това се разпространява и в други езици.

В повечето германски езици идиомът също навлиза като калка: освен на английски го срещаме и на немски (Hundstage), холандски (hondsdagen), датски (hundedagene), норвежки (hundedagene) и исландски (hundadagar)¹.

За разлика от тях, романските езици използват за летните жеги латинското наименование на самата звезда, с малки вариации: освен във френски то се употребява в испански и португалски (canícula), италиански (canicola) и румънски (caniculă)².

Латинската заемка съществува дори и в разговорния унгарски (kánikula), където се използва съвсем редовно. Тя също така се среща и в полския (kanikuła), чешкия и словашкия, а даже и в словенския, хърватския и сръбския (kanikula/„каникула“), но там се смята за по-рядка, книжовна и архаична дума. По-често срещаните наименования на горещите дни в тези езици – psie dni (полски и словашки), psí dny (чешки), pasji dnevi (словенски) или pasji dani/„пасји дани“ (хърватски и сръбски) – са калки на dies caniculares, само дето „кучето“ е станало „пес“.

Взетото назаем латинско наименование на Кучешката звезда навлиза също и в източнославянските езици, където обаче претърпява изключително изненадваща трансформация. Оригиналното му значение там постепенно избледнява, а през XIX век бива изцяло подменено. По тази причина в наши дни понятието – „канікули“ на украински, „канікулы“ на белоруски и „каникулы“ на руски – е изключително популярно, но не като определение за жега, а само и единствено със значението „ваканция“. Като доказателство за пълното скъсване на връзката с първоначалната дефиниция и произхода на думата, освен „летние каникулы“ в руския език съществуват и де факто оксиморонните „зимние каникулы“ и „весенние каникулы“.

В българския език Кучешката звезда и кръстените на нея дни се промъкват тук-там, но така и не се установяват като официално наименование за горещините,

които обикновено се наричат просто така – „горещини“. Освен това прозаично наименование, във фолклорната традиция съществува и по-поетичното Горещници, чието значение се припокрива с dies caniculares, но само донякъде. Докато за „кучешките дни“ се смята, че продължават между 30 и 60 дни, обикновено от началото на юли до средата на август (а както видяхме тази година, може да започнат още през юни), датите и времетраенето на Горещниците са строго определени – трите дни между 15 и 17 юли (или между 29 и 31 юли по стар стил), независимо какви са температурите точно тогава. Освен от етнографска гледна точка (заради ритуалите за предпазване от огън и мълнии, които се извършват в тези дни) Горещниците са интересни и от езикова: с алтернативните си имена Блъсъци и Германовци, породени от вярването, че огънят слиза от небето под формата на светкавица, и от почитането на свети Герман като повелител на гръмотевиците.

Като говорим за горещини и кучета, няма как да не споменем друго вносно понятие, което, за разлика от canicule и dog days, се е установило в българския език доста успешно. Това, разбира се, е иконичният хотдог, понякога шеговито превеждан буквално като „горещо куче“³. При него кучешката връзка си е съвсем директна. Смята се, че наименованието hot dog идва от формата на кренвиршите, сходна с външния вид на кучетата от порода „Дакел“ – немските имигранти ги внесли в Америка по същото време като вурстовете, които слагали в сандвичите. Според друга теория сандвичите получили името си поради съмнения, че въпросните вурстове съдържали кучешко месо.

Но в българския език все пак съществува животно, чието наименование споделя латински корен с кучето (canis), макар и да няма нищо общо с него. За моя – а предполагам и ваша – голяма изненада, това е канарчето. Птичката, оказва се, е кръстена на Канарските острови, откъдето произхожда – а не обратното, както аз наивно (като едно същинско канарче) предполагах.

Името на самия архипелаг – Islas Canarias на испански, от Canariae Insulae на латински – в превод наистина означава „Острови на кучетата“. Но докато този факт е неоспорим, то теориите относно това какво точно представляват въпросните кучета, са доста противоречиви. Една от тях цитира римския историк Плиний Стари, който в своята „Естествена история“ от около 77 г. описва експедиция до остров Canaria, кръстен така „заради множеството кучета с огромни размери“, на които се натъкват изследователите. Според други теории древните римляни слагали всякакви страшни морски твари под общия знаменател canes marini („морски кучета“) и всъщност е по-вероятно животните на острова да не са били кучета, а тюлени. В трета версия пък се твърди, че името е заето от берберското племе Canarii, което обитавало острова, впоследствие наречен Gran Canaria и дал името на целия архипелаг⁴. Но все пак, ако съдим по двете кучета, изобразени на герба на Канарските острови, изглежда, че най-надеждна или поне предпочитана версия е тази с реалните кучета⁵.

Размишлявайки върху други думи в българския, които евентуално споделят латинският корен canis, се запитвам дали би могло такова да е прилагателното „кански“. Все пак го използваме подобно на „кучешки“ – с подсилващ ефект и като цветист синоним на „голям“ или „як“. Неговият произход обаче – този път настина – се оказва птичи. Според Българския етимологичен речник, наречието „кански“ произлиза „от каня ‘вид граблива нощна птица‘, поради пронизителния ѝ крясък“ и следва да се използва „само в изразите пищя кански, плача кански“. В по-нова публикация на Института за български език обаче, освен че грабливата птица правилно е идентифицирана като „дневна“, се потвърждава моето предположение, като се отбелязва: „Постепенно употребата на кански в преносното му значение се разширява и то получава значение ‘извънредно голям’“. Като илюстрация в публикацията са предложени следните примери: „кански усилия“, „кански мъки“, „кански труд“, „кански студ“ и др.

По тази логика словосъчетанието „канска жега“ става съвсем приемливо. И дори да не споделя обща етимология със съзвездието Canis Major, двете поне имат сходно звучене.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/galin-popov-resursut-na-grada-e-edno-potentsialut-neshto-razlichno/

През 2012 г. Галин Попов и група съмишленици създават независимото културно пространство ТаМ, което започва да работи като бар със събития, но постепенно се трансформира в лаборатория за общностни инициативи и предлага театър, музикални и киносъбития, литература, архитектура и наука. Във Велико Търново. Днес мястото е емблематично именно с културните и социалните си инициативи, неконвенционалния си подход и цветната публика. Когато Галин Попов измисля концепцията ТаМ, още не осъзнава, че му предстои да създава културни политики локално и по нова формула. Оттогава и досега екипът на сдружението (петима човека) разчита на не повече от 10–15% публично финансиране. Останалата част от дейността им се самофинансира.

Не съм сигурен дали е по-трудно да работиш с държавни институции с неясни инструменти за подкрепа, или да се справяш финансово заедно с други ентусиазирани хора, с които да постигате нещата.

Когато става дума за социална среда, парите не са водещи. Хората са важният ресурс – тези, които имат експертност, артистични таланти, тези, които имат ентусиазма да дойдат във Велико Търново и да споделяме търсенията си. Ако някой ви затвори с 1 милион евро в една стая, социалната ви среда няма да е много лека. Обаче ако в тази стая има хора, с които имате общи теми, всичко ще потръгне.

Според Галин Попов най-важно при всяка инициатива е да бъде изградено ниво на доверие, без значение дали става въпрос за изкуство, бизнес, или образование. Само така отпадат опасенията, че някой може да бъде подценен, използван или иронизиран.

И когато отпадне тази параноичност, работата се върши по много специален начин – с отношение, структурирано и отговорно. Тогава има и резултати.

През 2020 г., малко след локдауна и посред ковид кризата, които сега ни се струват доста отдалечени във времето, стартира фестивалът „48 часа Варуша юг“. Кръстен на името на квартал в Стария град на Велико Търново, фестивалът е мащабно културно събитие, което събира годишно около 15 000 души. Започва благодарение на инициативата „Отворен град“ – европейска концепция, вдъхновена от идеята за овластяване на локалните общности, която се фокусира върху местните жители като най-важните участници в промяната на кварталите. Фестивалът във Велико Търново е вдъхновен от артистичния фестивал 48 Stunden Neukölln, провеждан в един от най-колоритните квартали на Берлин – Neukölln. Немският фестивал също използва изкуството като инструмент за свързване между различни общности.

Дали „Варуша юг“ има манифест във време, в което всички предпочитаме да не правим големи жестове? Да, всяка година. Дали освен програмиране предлага и отворена покана за артисти, които желаят да се включат и допринесат? Да. Дали през изминалата година централната градска артерия на Велико Търново беше затворена и превърната в пешеходна зона, а дошлите от цял свят посетители имаха възможност да избират между 160 отделни събития? Да. 

Между 14 и 16 август 2026 г. ще се състои петото издание на фестивала, което ще бъде „компас, махало между още и достатъчно“, декларират организаторите. И всичко това става не по силата на неотклонно следван план. А защото Галин Попов винаги е вярвал, че културата е средство за сближаване на хората.

Осъзнах, че общността е нещо много флуидно, също и разбирането ни как функционира тя. Ние имаме хора от цял свят, които са ангажирани с нашите активности, припознават нашите ценности и ни помагат. Това невинаги е с финанси – с годините се убедих, че парите са следствие. Нашата работа е свързана с това да създаваме култура и общности, да сме медиатори, а за да има едно нещо успех, някой трябва да вгради сянката си в него. Затова за мен е важна тази пълна отдаденост и фокус върху определено място. И въпреки че имаме много предложения, ние с редки изключения работим само във Велико Търново.

Галин е роден във Велико Търново, учил е в града, бунтувал се е в него. Казва, че е бягал от училище и е идвал да се разхожда в красивия квартал „Варуша“. Тогава е мислил, че ако ще остава да живее в Търново, трябва да си купи къща именно в старата част. По онова време не се е чувствал емоционално свързан с културните процеси, доколкото те са му се стрували доста затворени и капсулирани. В непокорния си период след завършване на училище се отдава на търсене, пътува почти всеки уикенд, за да посещава музикални или театрални събития. През лятото има шанса да си позволи по-дълги бягства – месеци в Берлин, Пловдив, Карадере, на стоп из Родопите.

Всичко това в годините, в които хората още не пътуваха много, за да отидат на концерт или изложба, или поне не хората от моята социална среда. В по-честия случай ходеха на гурбет. Тогава ми хрумна идеята да ползвам контактите, които съм създал, и да инвестирам пари в това определен артист да дойде в Търново.

Докато не настъпи моментът, в който да си кажа: ако аз си изкарвам парите в България и ходя да ги харча в Западна Европа, за западноевропейците ще е двойно по-изгодно да дойдат за интересно събитие тук. Ресурсът на града е едно, потенциалът един град да бъде разпознат на международно ниво е нещо друго.

Казва, че не е бил амбициозен и не е правил дългосрочни планове. Но винаги се е интересувал от музика, театър и от връзката между различните видове изкуства. Има късмета първите 28 години от живота си да прекара в търсене, включително и на себе си. 

Режисьорът Младен Алексиев беше човекът, който пръв ми каза, че трябва да се занимавам с културен мениджмънт. Фокусът ми винаги е бил тук и много неща в българския контекст, които през годините са ми се стрували като негативи, вече разбирам, че са позитиви. 

Преди години при нас беше френски диджей, наполовина българин. След събитието беше решил да пътува, за да види баба си в Стара Загора. Започнах да се извинявам, че с влака ще отнеме минимум 3–4 часа. Неговата гледна точка обаче беше: няма лошо, виж сега, от жп гарата си купувам билет само за около 5 евро. Разбира се, влакът закъсня и аз се чувствах много неудобно. Неговата гледна точка обаче беше: седим си тук до релсите, говорим си, толкова е спокойно. С времето аз започнах да чувствам, че живея не на лошо, а на екзотично място. Тази екзотика вече не ме ядосва, не се срамувам и имам желание да я споделям с все повече хора откъде ли не.

Котвата, която обаче наистина помогна да не ме отнесе гълфстриймът нанякъде, беше моята среда в Търново. Красивата архитектура също. И не на последно място – възможността да започнем от нулата, тук нямаше развити пространства, платформи или културни структури, които да се интересуват конкретно от съвременно изкуство.

Общността, която прави фестивала „Варуша юг“, е група от съмишленици. Те всъщност действат като колония, като общ организъм, в който някои отговарят за графичния дизайн, други курират определени програми, има майстори, които се справят с битовите дейности, доброволци. Координаторите на фестивала в последните години са също част от тази мрежа от хора.

Ние сме хоризонтална структура, изслушваме се, опитваме се да свържем различни гледни точки. Нямаме стандартните екипни срещи – може с часове да обсъждаме някакви дребни детайли, но може и цяла седмица да нямаме време да си обменим и дума, просто всеки е зает със своите задачи и работата върви.

Колкото до независимото пространство за култура и социални инициативи ТаМ, от което започва всичко, днес то се помещава в сградата на бившия Клуб на дейците на културата – самата локация е архитектурен паметник. Първото им събитие е през 2021 г., кинопрожекция е и за да се състои, отново им помага колективният дух – ток им дават съседите с помощта на вездесъщите разклонители. Така проекторът в градината е включен, лампичките също. Магията започва. Днес пространството може да бъде наето за парти или за събитие и Галин неведнъж е наблюдавал колко стъписани са хората, че барът и всичко остава на тяхно разположение. Гласуваното доверие често ги връща, вече като вярна публика. И в ТаМ, и на летния фестивал „Варуша юг“.

Преди време при нас лектор беше Гюнер Гюнерсон, чийто дядо е отворил първата галерия за съвременно изкуство в Исландия. Тя е била наричана „Гнездото на лошото изкуство“. Ние също бяхме припознати бавно. В началото публиката на бара беше от едни и същи седемдесет-осемдесет човека, хората бяха подозрителни към нас. В момента сме фестивалът, който привлича най-много аудитория в града. Може да е за един уикенд, но тези хора стават видими, имат споделено преживяване, имат своя общ ритуал. И те са лица на една нова култура – ходят на архитектурни лекции, искат децата им да посещават работилници, готови са да чуят музика, която никога преди това не са чували.

Силният интерес и посещаемост прави екипа на сдружението разпознаваем и за общинските власти. Институциите не могат да бъдат променени с война и конфронтация, смята Галин. Единственият път е да впрегнем всичката си енергия и любов, за да изградим алтернативи, които са събирателни за големи групи хора.

Институциите са така устроени, че трябва да намерят начин да обхванат едно ново за обществото движение, иначе са застрашени да бъдат сменени. Откакто осъзнах това, работя по-спокойно. Затова, когато съберем хора за някакъв общностен процес, ги молим да не говорят за две неща – за институциите и за пари. Нека видим какво ние можем да направим, какво искаме да направим.

Самият релеф на града според него спомага за изграждането на микрообщности. Велико Търново не разполага с големи зали или площади, но пък в по-малките локации хората по естествен път си стават по-близки. Архитектурата и начинът, по който един град е планиран, предлагат различни условия за жителите си. С това всъщност се съобразяват и културните оператори като Галин Попов – с възможността да създават, вярвайки в свободния дух. И убедено вървейки срещу инерцията на познатото.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/sudiya-miroslava-todorova-nie-sme-otgovorni-za-vsichko-koeto-si-spestyavame/

Въпросите задават Грегъри Сток и Роси Михова

През вече далечната 1987 година американският биофизик Грегъри Сток преживява нещо като Големия взрив. Той публикува своята „Книга на въпросите“ (The Book of Questions) и неочаквано за самия него тя светкавично се превръща в световен бестселър. Нейната популярност се разширява до неподозирани мащаби и я задържа цели 60 седмици в класацията на най-четените книги на The New York Times. Това е времето, когато в Белия дом и Кремъл са Рейгън и Горбачов, Берлинската стена и Световният търговски център си стоят непокътнати, един приличен мобилен телефон тежи около килограм, а дигиталните фотоапарати, интернетът и разчитането на човешкия геном са само работни проекти в главите на мечтатели. 

С една дума, всичко е различно. Но и всичко е същото. Хората се борят с парични и семейни проблеми, с любовта, загубата, изкушението и страха. Познават предателството. Търсят смисъл и удовлетворение.

Затова и въпросите от тази книга, публикувана преди 40 години, са същите умоблъсканици, които ни стряскат и днес. На нейните страници авторът описва изцяло измислени, дори абсурдни ситуации, като всяка от тях ни поставя пред някаква хипотетична дилема. От нас се очаква да направим избор, който неизбежно е свързан с морален компромис. Така скритият въпрос, който всеки път задава Сток, всъщност е един: каква цена сме склонни да платим за желанията и убежденията си?

Подобни дилеми, но съвсем не хипотетични, се решават ежедневно на едно обширно бойно поле – това на правото. Битката, поне на теория, винаги е за доброто и справедливостта. Но доброто само по себе си също е вид компромис – то е онзи фин баланс между възмездие и милост, наказание и опрощение, закон и право.

Точно затова се изкушихме да поканим за разговор по въпросите на Грегъри Сток не друг, а съдия Мирослава Тодорова*.

Да започнем с нещо леко: ако можехте да придобиете способност или качество, за което се възхищавате на някой друг, какво бихте избрала?

Да бъда по-умела в преодоляването на ожесточението между хората. Да стеснявам тежките разломи помежду ни, които поставят под риск самия фундамент на обществения договор. Защото се опасявам, че вече е уязвено не само доверието към институциите, но и това между хората. Те не се изслушват, не се чуват, те остават вкопани в изначалните си представи, предубеждения, суеверия и заблуди. А това е рецепта за крах във всички социални сфери.

Искам да кажа, че неспособността да разбираме другия и да изграждаме връзки помежду си не само ни приближава опасно близо до правния нихилизъм. Те също ни отдалечават от надеждата за чисто човешко щастие. Именно отчуждението е един от основните ресурси за всяка човеконенавистна индустрия. И в този смисъл бих искала да имам това майсторство да подхождам с разбиране – без пренебрежение, без снизхождение, а още по-малко с гнусливост – към гледни точки, които ми се струват непоносими.

Ако имахте кристално кълбо, в което да видите истината само за едно от следните три неща – Вас самата, живота или бъдещето, то какво бихте искала да узнаете и защо?

Бих избрала истината за бъдещето. Аз съм любопитна и ми се струва, че по природа съм изследовател. Искам да разбера какво ще произтече от настоящия момент. Например какво ще се случи с човешкия мозък? Какви ще са поколенията, които ще са изцяло формирани в дигитална среда и ще задоволяват голяма част от потребностите си виртуално? Дали все още ще умеят да пишат ръкописно? Какъв ще бъде човекът и неговият свят? Доколко изкуственият интелект ще премахне необходимостта от физическа намеса на човека? Дали това ще направи хората прекалено лениви? Ще носят ли те отговорност за дължимите усилия, които си спестяват? Защото в крайна сметка ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.

И ако полето, в което има роля човекът, се стеснява, то как ще предефинираме самото понятие за общност? Как ще контролираме нарастващия риск от безотговорно поведение и злоупотреба с ИИ? Как ще управляваме риска от предоверяване в технологии, които предлагат да ни заместят във вземането на решения? Предизвикателствата пред човечеството ще са вече от съвсем друг порядък. И аз искам да знам какви ще са последиците от нашите действия и бездействия сега. И как и дали хората ще се справят.

Позволете от футурологията да Ви върна към фантазията. Представете си, че в къщата Ви избухва пожар. След като спасите семейството и домашните любимци, може да спасите още само едно нещо. Какво би било то?

Имам много ценни за мен неща и всички те са свързани с любимото ми убежище – изкуството. Струва ми се обаче, че няма да взема нищо. Може би това показва, че съм някакъв отчаян персонаж, но мисля, че всичко, което ми е истински важно, е вече в главата ми. Огънят не може да ми го отнеме.

Макар че това може би не е най-честният отговор. Навярно, без да се усетя дори, ще тръгна с мобилния си телефон, защото той така или иначе е навсякъде с мен. А в паметта му се съхраняват много неща – дори детските снимки на майка ми.

Бихте ли се съгласила да станете по-непривлекателна физически, но в замяна на това да бъдете значително по-интелигентна?

Не. Не бих искала нито да съм по-грозна в полза на интелигентността, нито да съм по-глупава, но по-красива. Самата амбиция да бъдем такива, каквито не сме, ми е чужда. Не бих казала, че тя ме отблъсква, когато я наблюдавам у другите, но провокира у мен известно съчувствие. Защото е симптом на някакъв болезнен вътрешен дефицит и усещане за несигурност. Това, разбира се, не означава, че моето самочувствие е от железобетон, но поне въпросът за класациите и за това как се съотнасям по разни показатели спрямо останалите, не ме занимава.

Аз мисля, че едно от големите изпитания и големите лични постижения на човека е да постигне хармоничен баланс между това, което автентично мисли и изпитва, и начина, по който го изразява чрез външния си вид. По отношение на външността ние правим с годините това – рисуваме автопортрета си.

Бихте ли убила невинно животно със собствените си ръце, ако това е единственият начин да се нахраните?

Ще ми се да кажа: не. Обаче в това би имало доза лицемерие, при положение че приемам някой друг да убива вместо мен, а аз да купувам разфасовките с месо в магазина. Освен това не съм сигурна, че в определена ситуация аз самата няма да го направя. Имам предвид, че си давам сметка за тъмната страна, която всеки от нас носи.

Нали си спомняте онази потресаваща сцена в „Огледало“ на Тарковски, когато майката преодолява градската си изтънченост, губи невинността си и сама обезглавява петела, за да нахрани децата си? Никога няма да забравя онази нейна горчиво победоносна, дори макабрена полуусмивка накрая. И онази мрачна решителност, с която обръща очи към камерата и към всеки от нас.

Така че изпитанията на съдбата, а също и нашата тъмна страна могат да ни поставят в ситуация, в която собствената ни атавистична сила за съпротива и оцеляване ще ни изненада.

В обичаен неделен ден десетки хиляди души посещават Лувъра. Представете си, че терорист заплаши да унищожи или всички посетители на музея, или всичките му колекции. Вие трябва да решите кое от двете да спасите. Кое бихте избрала?

Това за мен е проклет въпрос. Защото аз наистина обичам изкуството. Конкретно в Лувъра имам поне няколко любими неща, за които ще страдам много, ако бъдат погубени. Но няма нищо по-важно от хората. Ще спася хората.

Тук ще вляза в ролята на адвокат на дявола и ще защитавам обратната теза, за да внеса елемент на спор в иначе хармоничния ни разговор. Индивидуалният живот е преходен. Всички посетители така или иначе след няколко десетилетия ще умрат. Но загубата на събраното в Лувъра би било в известен смисъл „лоботомия“ на човешката култура, и то за сметка на бъдещите поколения. Ако смъртта на хората е биологично неизбежна трагедия, то смъртта на изкуството не е ли цивилизационна катастрофа?

Цивилизационна катастрофа е загубата на памет. Но да, незавидна ще бъде участта на оцелелите, които ще трябва да изградят мост към бъдещето. Те ще трябва да измислят как да разкажат на децата и внуците за това, което е изгубено безвъзвратно. При всички положения обаче не бих се колебала – изкуството се създава за хората, независимо какво мислим и говорим за стремежа на творците да постигнат абсолютното. Надчовешки или извънчовешки ценности и радости не съществуват.

Като стана дума за паметта, амнезията бива два вида: при едната губите паметта си за минали събития, а при другата вече не можете да формирате нови спомени. Ако паднете лошо и трябва да страдате от едното или другото, кое би било по-страшно?

Имам аргументи в полза и на двата възможни отговора. От една страна, човек интуитивно се хваща за миналото – за съкровените неща, които е преживял и които формират неговата идентичност. Ние сме сума от нашите преживявания и загубата на памет за тях е вид психологическа смърт. А има и друго – всеки от нас е изгубил близки на сърцето му хора. И е вярно това клише, че те са живи, докато в нас е жив споменът за тях. Да се откажем от спомените си означава да ги изоставим и в известен смисъл – да ги умъртвим завинаги.

И все пак аз споделям идеята, че най-високата възможност да бъдем себе си се свежда до това да сме добри хора. А добрият човек е възможен само ако приеме несигурността и неопределеността на това, което идва… ако не издига стени около себе си и успява да събере кураж да живее открито, тоест незащитено. С ясното съзнание, че го чакат разочарования, наранявания и дори разрушение. Противното обаче – защитната отбрана или пък просто живот на безопасна дистанция от другите – води до загуба на същинските човешки достойнства: доверие, чувствителност, мекота, крехкост. Ако загубиш тях, ако бягаш непрекъснато от всяка потенциална болка, ти се превръщаш в призрак, който броди единствено из крепостните стени на най-голямото си поражение. Изборът да се живее в миналото е някакъв такъв тип самозащита.

И в този контекст и от тази отправна позиция готовността да забравиш всичко, което е било, помирението със собствената нетрайност и чупливост и приемането на нуждата да се конструираш изцяло наново е нещо, което ме привлича.

Представете си, че можете да предотвратите само едно от следните три събития: земетресение в Чили, което би убило 40 000 души; самолетна катастрофа на софийското летище, която би погубила 200 души; или автомобилна катастрофа, в която би загинал най-близкият Ви приятел. Кое бихте избрали?

Това е почти като избора на Софи от филма на Алън Пакула, който по същество е абсолютно непоносим и нерешим. Знаете, там на входа на концлагера искат от майката на две малки деца да избере кое от тях да живее, защото, ако не избере, ще умрат и двете. Софи прави саморазрушителен, но в същото време съвсем рационален избор да предпочете детето, което има по-големи шансове да оцелее – защото е по-голямото дете, защото е русо момче и защото говори немски. Но дали това е разумен, макар и жесток компромис, или е най-големият родителски грях?

Ако съм честна пред себе си, мисля, че това, което е по силите на човека, е да спаси тези, които са му реално близки и никога не могат да бъдат просто статистика. И оттам насетне да носи до края на живота си вината, че не е успял да направи нищо за останалите. Дори законът предпоставя, че не може да изискваме от никого да уличава най-близките си. Например законът не налага родител да предаде детето си, ако знае, че то е извършило престъпление. И тук моралният резон едва ли се нуждае от специална защита дори в нашето време с неговата криза на самопонятните неща. Защото човешката близост е в основата на основата на всичко човешко и общностно.

И все пак правим уговорката, че тук говорим за живота на много близки хора, на най-скъпи на сърцето същества. Ако не е така, този въпрос няма отговор. Не може да е вярно решение, в което избираме да пожертваме един човешки живот, за да спасим друг или милион други. Бройката няма значение. Всеки човек е носител на вътрешноприсъщата стойност на човешкото достойнство. А това значи – и на правото за автономно управление на собствената съдба. От Просвещението насам ние сме се съгласили, че човекът винаги е цел и е недопустимо да бъде използван като средство в преследване на други цели. Това означава, че не можем да претегляме относителната тежест на един човешки живот срещу тази на друг. Иначе казано, няма значение дали човекът е болен, стар или несимпатичен. Защитата на всеки човешки живот е еднаква.

Ако можехте да прекарате една година в пълно щастие, но след това да не помните нищо от преживяното, бихте ли го направила?

Нямам съмнение, че бих го направила. Може би това идва пак от нагласата ми на изследовател. Бих искала да знам какво наричат абсолютно щастие, как се преживява, как и дали би ме променило, дори след това да не помня нищо.

Аз пък бих избрала обратното. Защото за мен споменът за щастие е по-важен от самото щастие, тъй като точно той след това ни пренася на гръб през нещастието. Ако не помня нищо от тази щастлива година, то за мен тя е напразно пропиляно време живот.

А аз го преживявам по друг начин. Да, би било жалко да не помня нищо и да не мога после да го споделя и разкажа. Но от друга страна, смятам, че ако има тази възможност, човек задължително трябва да се възползва от нея и да се гмурне в радостта. Защото щастието е това – способност да преживяваш радост. А радостта не е просто смях и веселие. Радостта е сериозно нещо.

Имам няколко въпроса, които не са от книгата на Грегъри Сток, но са също донякъде „проклети“. Ако научите, че преди повече от век вашият прапрадядо е обрал и убил някого, трябва ли днес да компенсирате неговите вече далечни потомци?

Този въпрос поставя темата за това доколко сме функция на биологията, на унаследените гени, на миналото и ако щете – на някаква идея за съдба. Бих възприела подобна среща като шанс да разбера повече за себе си, за семейството и родителите си, и оттам – за собствения си характер и природа.

На хората, чиято семейна история злощастно се е оплела преди век с моята, бих се опитала да помогна. Но ще го направя не като задължение на потомка на престъпник, а като човек, който е научил за тяхната болка или нужда и има възможност да направи нещо сега.

Но ако окрупним този въпрос и го разгледаме като обществен казус: трябва ли да носим отговорност за нещо – било то робство, геноцид или друга историческа несправедливост, с което нямаме никаква връзка, освен че сме от същата религия, националност или етнос като извършителите? Къде свършва индивидуалната отговорност и започва колективната вина?

Аз вярвам в силата и значението на контекста. Ние носим отговорност за себе си, за това, което сме тук и сега. Неуместно е да се опитваме със съвременния аршин да прекрояваме миналото и да проектираме върху него разбиранията си за добро и зло. Няма как да съдим хора, които преди векове са били просветители и основатели на университети, за това, че са били и робовладелци, a не либерални демократи. Не можем да оценяваме Средновековието например с критериите на модерността, нито пък да наслагваме върху настоящето моралните щампи на миналото.

Изобщо идеята, че можем да се превръщаме в съдии на всичко – на миналото, на прародителите си, на интимни отношения, в които държавата дори няма място, на мен ми се вижда също толкова разрушителна, както и опасността от тоталитарен режим. Това са опасности от един и същ порядък.

Бихте ли подкрепила закон, който позволява на жертвите на престъпление сами да избират наказанието за извършителя, вместо това да се решава от държавата?

Не. Това би било абдикация от един от фундаментите на нашата цивилизация. По принцип наказателният процес възниква като защита на обвиняемия от това да бъде убит с камъни от тълпата на площада. В пика на страданието си хората смятат, че отмъщението ще им донесе удовлетворение и душевен мир. Но се оказва обратното – ожесточението ескалира. Камъните не помагат.

А целта на правосъдието е да помогне на хората да продължат да живеят заедно дори след невъобразимо тежък разрив в техните отношения. Пострадалите имат нужда от разкриване на истината за това какво се е случило, от рехабилитация, от сигурност и подкрепа, от ясен знак, че се отнасяме с разбиране и уважение към страданието им, за да могат да преработят травмата и да намерят сили да продължат нататък. Превръщането им в централни обвинители или палачи води само до задълбочаване на тази травма, а понякога – и до човешки разпад.

Същевременно човекът, извършил престъпление, ще се поправи само ако му бъде оставен достоен изход и ако се отнасяме с доверие към способността му оттук нататък да води порядъчен живот. Достойнството е последното убежище на обречения на наказание и е добре всеки колега съдия по наказателни дела да приеме осъзнато това положение.

И накрая – ако трябваше да татуирате на ръката си послание към себе си, какво би било то?

В случай на пълна амнезия бих искала да видя нещо, което да ми подскаже коя съм всъщност. Знам какво е то, но няма да си го татуирам, защото не искам да стане достояние и на други хора.

Ако обаче говорим за послание към себе си в смисъл на окуражаване и подкрепа, то се сещам за един стих на Рилке, от който често имам нужда:

Кой говори за победа? Да устоим, това е всичко.
(Wer spricht von Siegen? Überstehn ist alles.)

* Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Тя е известна със своята непримиримост към политическата намеса и зависимостите в съдебната система, както и с отстояването на основните граждански права като кауза в полза на държавността. През годините съдия Тодорова плаща висока цена за своите професионални позиции: уволнена е от Висшия съдебен съвет, а след като съдът я възстановява, отново е наказана. Впоследствие Европейският съд по правата на човека в Страсбург постановява по заведеното от нея дело, че е нарушено правото ѝ на свободно изразяване на мнение.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/shansut-na-edin-varnenski-brutalizum/

След като в последните месеци написах няколко текста, пълни с горчиви и песимистични констатации за родния ми град, сега реших да напиша нещо оптимистично и положително за Варна. А това, да ви призная, никак не е лесно…

Скандалът с „незаконния град“ Баба Алино за момента леко е затихнал, но големите драми там тепърва предстоят, когато започнат делата и някой тръгне реално да събаря нещо повече от оградата. Междувременно се появяват нови сигнали за имотни и строителни далавери, но десант на министри заради тях не се очаква, защото едва ли ще донесат политическия ефект, който се търси на първо място.

Семейната фирма на кмета Благомир Коцев ще трябва да плати близо 200 000 евро на държавата, защото е ползвала без правно основание две поляни в Морската градина. Решението беше окончателно потвърдено от Върховния касационен съд. Коцев обаче реши да гледа положително на нещата и заяви, че това само доказвало, че прословутите беседки около семейния ресторант „Хоризонт“, заради които тръгна делото, са законни. Кметът обаче няма как да отрече, че той е ръководил бизнеса в периода, за който фирмата е глобена, преди да се качи на политическата сцена първо като областен управител, после като кмет. А това поставя неудобния въпрос за разделението между кмета Коцев и бизнесмена Коцев – въпрос, който просто няма как да получи някакъв позитивен отговор. 

В Общинския съвет боричкането между фракциите стигна до такова ниво, че две седмици преди Деня на Варна – 15 август, големият концерт за празника е пред провал. Така че варненци може и да не видят съгражданката си Дара да пее на най-голямата сцена точно в годината на нейния тотален триумф. Е, то няма да сме варненци, ако не си причиним сами нещо такова.

На всичко отгоре напоследък се заговори за „забавяне“ на пазара на недвижими имоти – биещото сърце на градската икономика – и това създава сериозна тревога. А новият туристически сезон тръгна зле и не е ясно дали това ще се компенсира до края на лятото, което както винаги ще се изниже неусетно и по-бързо от очакваното. 

Но! Когато търси, човек намира положителното и оптимистичното дори в цялата тази каша. 

Добрата новина за Варна, която открих, е свързана с една мистериозна сграда в центъра на града, буквално на метри от Общината. Тя е опасана с висока ограда, през която трудно ще надникнеш, защото е подсилена с ламарина. В двора ѝ сега има буйна растителност и тя също пречи да се види постройката, която иначе е отличен екземпляр на бетонната архитектура от епохата на социализма. 

По онова време градската легенда гласеше, че под сградата има тунели, които я свързват с Партийния дом (сега Община Варна) и от които веднага ще излязат бронетранспортьори, „ако стане нещо като в Полша“. 

Генералното консулство на СССР, а после на Руската федерация във Варна стои празно и лишено от дългогодишните си функции на практика от средата на 2022 г. Тогава почти всички негови служители начело със самия консул бяха обявени за персоне нон грате. През 2024 г. сградата е прехвърлена от областния управител за управление от Общината. 

Първоначално местната власт беше решила, че там трябва да се отвори детска градина. Впоследствие обаче стана ясно, че реконструкцията за тази цел ще струва доста. За сметка на това обаче бившето консулство предоставя отлични условия за културен център, за което не е необходима кой знае каква инвестиция. Даже напротив, каквато и да е интервенция е нежелателна и по-скоро ще навреди на сградата, обясни за „Тоест“ директорката на общинската дирекция „Култура и духовно развитие“ Светослава Георгиева. 

Според нея бившето Руско консулство е образец на архитектурния стил брутализъм, към който се забелязва подчертан интерес в последно време. Сградата е запазена почти в оригиналния си вид от 1979 г., когато е построена по проект на арх. Георги Саваков, а големият скулптор Евгени Баръмов добавя акцент с пластичната композиция на фасадата и с други свои произведения. 

Акустични тавани, мозайки и дъбов паркет – примерите за социалистически лукс са оцелели през десетилетията непокътнати, а като имаме предвид, че навремето те са правени за „братушките“, изработката им със сигурност е „първо качество“, както се казваше тогава. Осветлението, което е специално проектирано за мястото, също е запазено в оригиналния си вид. Без да има такъв статус, бившето консулство е на практика архитектурен паметник на една епоха, която все още вълнува хората и в никакъв случай не бива да бъде забравяна.

Социализирането на сградата като център за култура и изкуство е планирано още тази есен, каза директорката на общинската културна дирекция. Едно от хубавите последствия е, че Галерията за графично изкуство, която пази изключителната колекция на Варненското международно биенале на графиката, най-сетне ще намери адекватен и достоен дом, какъвто досега все не се откриваше. Освен това залите на дипломатическата мисия, по думите на Светослава Георгиева (самата тя е художничка), са идеални за изложби на съвременно изкуство, за камерни и експериментални концерти, за прожекции и като цяло за разтоварване на останалите пространства за култура във Варна, които откровено изнемогват от години.

Естествено, без стискане на палци няма да се мине. 

Както по всички варненски въпроси, не трябва да се радваме на една добра идея, преди да я видим реализирана. Според официалния си статус Генералното консулство на Русия във Варна не е „закрито“, а „временно затворено“. И освен това сградата не е станала общинска, а само е дадена за управление на местната власт от държавата. 

На фона на все по-обърканата външно-вътрешна политика, демонстрирана от новите управляващи, нищо чудно на някоя умна глава в управляващото мнозинство да ѝ хрумне да „пази“ вече бившето консулство с убеждението, че „руснаците ще се върнат“. 

Подобна хипотеза може да изглежда пресилена и твърде песимистична, но нека напомним, че все пак говорим за Варна – града, в който и най-невероятните сценарии се оказват възможни, особено ако са в ущърб на обществения интерес.

Аз лично имам блед спомен, че в детството ми, като пионерче, с класа са ни водили на посещение в Съветското консулство. Смътно си спомням, че може да съм бил там в ранните си репортерски години – или в края на миналия век, или в началото на този. Но така или иначе помня усещането си за мястото. То притежава атмосфера на стилна строгост и вдъхва особено страхопочитание, някак си налага да се държиш по-дисциплинирано. Може би в съзнанието ми е била жива градската легенда за бронетранспортьорите в тунелите отдолу и затова съм се усетил така.

При всички случаи обаче съм любопитен да видя сградата отворена, изпълнена с изкуство и културен живот. Сигурен съм, че много варненци също биха я посетили с интерес – най-малкото защото е изкушаващо да разгледаш нещо, което е в сърцето на града, а десетилетия е било пълна мистерия. 

Планът на Общината е хрониката на бившето Руско консулство да бъде показана и разказана в новия център за изкуство и култура, така че да се превърне в постоянен и нагледен урок по история. А такъв е нужен, защото спомените на тези, които сме живели в соца, започват да избледняват, а новите поколения оформят виждането си за този исторически период от източници, които почти задължително са размътени от откровена политическа пропаганда, без значение в каква насока. 

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-zhivoti-lyubovi-smisli/

„Живот“, „любов“ и „смисъл“, казват някои, нямат форма за множествено число в българския език и всеки, който ги рони и брои, принизява Живота, Любовта и Смисъла. Тях не закачаме, отговаряме други, тях оставяме за Човека и Всемира. Което обаче не пречи да отчитаме факта, че Животът, Любовта и Смисълът имат толкова частни изражения, колкото са възможните (съчетания от) хора, епохи и култури. Та стига окрупняване – има нещо текезесарско в него, нещо униформено и строево.

Един кинофестивал, където целият свят идва да разказва за преживяванията си (често колкото по-специфични, толкова по-универсални), е идеалното място за припомняне на екзистенциалната пъстрота. И след като в предишния материал от Карлови Вари споменах за скептичното си отношение към дванайсетте тазгодишни претенденти за Кристалния глобус, днес идвам да изкажа възхита от дузина творби от програмата за 2026-та, в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана и в умовете на зрителите след прожекцията.

По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.

Наградените в „Проксима“

От филмите, включени в „Проксима“ (втория състезателен раздел на карловарската програма), сва̀рих да гледам едва половината. Но ето че два от тях мощно ми върнаха вярата и в изкуството, и в себеподобните: „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис и Lover, not a Fighter на Мартина Бухелова (за целите на материала ще го наричам „Гальовник, не бунтовник“, вдъхновена от култовата книга на Ромен Гари и оригиналното заглавие Milovník, nie bojovník). Първият (копродукция с България) справедливо беше отличен за режисурата си, а вторият получи голямата награда на „Проксима“. И двата са уверени пълнометражни дебюти, и двата – за любов. Стратегията и поезията им обаче е твърде различна.

„От нас двамата сега ще стане цял човек… почти“, казва Калиопи, една от героините на Косемунд-Санидис, когато двамата с Илиас, главния герой, изгубили контрол над половината от телата си, започват да правят любов. Илиас е пристигнал неотдавна на острова (разбира се, че е остров, когато е Гърция и всичко започва на корабна палуба), за да предяви правата си на наследник. Наследството се оказва не каквото е очаквал; негодуванието му към наскоро починалия почти непознат баща се трансформира в интуитивно разбиране; островът с тучната си, звучна, напираща природа похищава стъпилите на него и ги препъва и премащабира. Болестта, видяна като органична част от живота, както и опияняващият ритъм на ставащото, което ни най-малко не се старае да се обясни на зрителите, камо ли пък да им се хареса, са част от многото достойнства на този труден за обобщаване разказ. Свръхблизки планове, Шубертово импромптю, женски хор от оплаквачки, мъжки „хор“ от техници в битка със странностите на местното електричество, непредвидим диалог и темпо, вдъхновено (по думите на автора) от „Уморените коне ги убиват, нали?“… Приключение на края на света.

„Гальовник, не бунтовник“ с радост бих сложила до „Преди изгрева“ на Линклейтър – малко бижу, което ще се съхрани през десетилетията. Жалко само, че един словашки филм никога няма да получи отзвука на каквото и да било от същия калибър от Щатите. Комичен, сърдечен и забележително умел в подбора и подредбата на детайлите, той е за двама влюбени на изхода от юношеството, все още по детски пластични и нежни. Андрей и Миша са първи приятели и добри хора, които опитват да се разберат – сами себе си и помежду си. Фонът е обикновен словашки квартал; второстепенните герои са първокласно очертани (от бабата на Андрей до морското свинче на братовчед му), а там, където би могло да стане грозно, авторката тъче изящно със загатвания и елипси. В „Преди изгрева“, в който двама млади хора се срещат във влака, слизат във Виена и цяла нощ си говорят по улиците ѝ, момичето казваше: „Мисля, че ако има някакъв Бог, то той не е нито в теб, нито в мен, а в ей това малко пространство помежду ни. И ако има някаква магия в този свят, то тя сигурно е в опита ни да разберем някого, който споделя…“ В „Гальовник, не бунтовник“ Бог и магията са щедро налични.

 Документалните

„Ако гълъбите станат златни“ е също първи филм, но в Карлови Вари дойде вече с две награди от последното „Берлинале“. Авторката му – Пепа Лубояцки от Прага (която твърди, че не се е стремила към киното и плановете ѝ са романови), прави обзор на травмата на семейството си със собствения си глас, видеоматериали от последните години, домашен архив и малко ИИ анимация: алкохолизъм, хронично насилие, редувано с отсъствие, опити за спасение, безсилие. „Били ли сте някога в траур по още жив човек?“, пита. Разказът ѝ се върти около по-големия ѝ брат Давид, с отбивки към двама от братовчедите им – всички зависими и живеещи на улицата („гълъбите“ от заглавието, към които рядко някой поглежда с добро). Да, но благодарение на френетичното темпо, чувството за хумор и неугасващото детинско обожание на Пепа към батковците ѝ, от тези дадености някак се е получило не опело, а ярко изригване на човеколюбие. Това е spoken word в екранна форма и в него има колкото информация и болка, толкова и бунт и наслада.

В два часа разговори със засегнати и специалисти и посещения в съдебната зала „Нашата земя“ на Лукресия Мартел представя казуса „Чокобар“. През 2009 г. невъоръженият 68-годишен Хавиер Чокобар е застрелян от трима бели мъже в спор за мъничкото земя, останала на племето му чусчагаста. Това е пореден епизод от агресията на пришълците от Европа в Аржентина спрямо местното население (сведено в момента до има-няма 3% от цялото): отначало директно изтребление, а после системно изтласкване и заглушаване. „В мига, в който се съгласим на диалог, вече губим“, казва един от „индианците“ – смразяващо твърдение: изходните позиции на белите и коренните жители са толкова различни, че равнопоставеното общуване е невъзможно. Материалът, с който борави Мартел, е суховат за преглъщане, но тя вещо го прави разбираем дори за най-незапознатите.

(Съжалявам, че не успях да гледам спечелилия наградата на публиката „Бара Базикова: 50 години от живота на една жена“ на Хелена Тршещикова, солидна документалистка, която познаваме от „София Филм Фест“ и Master of Art – вж. „Форман срещу Форман“. Бара е любима на чешката публика рок певица с красив глас и несъмнено интересна съдба.)

Полунощните

На чешки „ужасен“ (úžasný) е „чудесен“ и описва „Дух в килията“ на Джоко Ануар точно толкова добре, колкото и в българското си значение. Сценаристът, режисьор и монтажист Ануар е на 50 години, има 12 филма и 5 от тях са на ужасите, като „Дух в килията“ е първата му хорър комедия. Премиерата ѝ беше в Берлин, а правата за разпространението ѝ са откупени за 86 страни – дано нашата е една от тях. Действието се развива в Индонезия – страна с огромно население, площ и културно разнообразие, проядена от корупция. Млад журналист, който току-що е ходил на своя глава да отрази престъпното изсичане на поредната вековна гора, неволно донася оттам в редакцията един сърдит дух, изгубил дома си, който – както става ясно съвсем скоро – налита по най-кървавия начин на най-гневния човек в околностите. Когато журналистът по погрешка попада в затвора сред много, ама много гневни мъже, нещата стават наистина страшни… и на места неистово смешни.

„Дух в килията“ беше част от малката подборка жанрово кино Afterhours, предназначена за късните часове на фестивала. Ще ми се да спомена още две от заглавията в нея. В „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи (приличен хорър опит, при все клишетата и сценарните шупли) в планинско селце едно момче с прегръдка лекува скръбта. Местните жители са пристрастени към обятията му, а драматичният обрат идва с проумяването, че способността му е по-скоро демонична, отколкото ангелска: „… той премахва мъката, но така унищожава Бог… защото Бог е в мъката.“ А в „Джим Куийн“, анимационна приумица на Никола Атан и Марко Нгуен, епидемия от „хетероза“ превръща парижките гей мъже в хетеросексуални – тук шегите не са възможно най-изобретателните, но доста ефикасно се илюстрира смущаващата привързаност на повечето от нас към опаковката (не към съдържанието) на нещата.

„Канските“

Тази година в деветте си дни и десетте си раздела карловарският фестивал представи над 130 пълнометражни произведения, та е важно да уточним, че всеки репортаж от мястото включва само порция от заложеното от организаторите. И то допълнително ограничена от личния вкус и случайността. Ако например бях успяла да се преборя с тълпящите се колеги от пресата за достъп до „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу („Златна палма“ 2026) или да стигна навреме за „Жълти писма“ на Илкер Чатак („Златна мечка“ 2026), ако не бях гледала още на „София Филм Фест“ възхитителния „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди (с награди от миналогодишната Венеция), сега непременно щях да пиша и за тях. Но тъй като стана другояче, по-долу следват възторзи за ето тази троица от последния Кан…

Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна, и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж…

Тези яростни думи на една майка в самото начало на „Кланица 5, или кръстоносният поход на децата“ (Кърт Вонегът, прев. Владимир Филипов) сякаш са чути и осъзнати с болезнена яснота от Люкас Донт („Момиче“, „Близо“), който в третия си филм „Страхливец“ изнася извън кадър командващите (и въобще възрастните), йерархиите, битките и типично екранния героизъм, за да се съсредоточи в един мъничък фрагмент от задкулисието на Първата световна, в детинските лица на момчетата, хвърлени в ада от „войнолюбиви дърти мръсници“, и в техните лични перипетии. Резултатът е безумно красив за гледане и вълнуващ за съпреживяване, а Донт е майстор: излизам от прожекцията и под клепачите ми е не епична батална сцена, а наситеният миг, в който главният герой затваря очи и си представя отрупано с ябълки дърво.

И още: „Всеки път“ на Зандра Волнер (победител в раздела „Особен поглед“) е история за нелепа злополука и чувство на вина, която съумява да предаде пищящия ужас от внезапната загуба на близък чрез едно меко, поетично, освобождаващо полудяване. А новото от разказваческия тандем Родриго Сорогойен и Исабел Пеня („Добичета“) е забележителен танц със саби между две силни личности, в който баща (фамозен режисьор) се опитва да привлече отдавна изоставената си дъщеря (не съвсем сполучила актриса) за новото си начинание. Да, по описание „Любимо същество“ доста прилича на „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, но историята е по-стегната и отива другаде, а образите на Хавиер Бардем и Вики Луенго са по-интересни от тези на Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве. И макар на първо гледане двамата да приличат на тежък нарцисист и свита жертва, те постепенно се изпълват с нюанси, тоест с живот.

Към свободата

„Различията си приемаха с нежност“, казва глас зад кадър в „Жюл и Жим“ (1962), прочутия филм на Трюфо, в който двама приятели и магнетична млада жена образуват любовен триъгълник, изпълнен с приповдигната веселост и обречен на драматично разпадане. Същата е и постановката в „Птици, сираци и безумци“ (1969) – трима се срещат в развалините на неназована война и се щурат заедно до трагичната развръзка (думите са по-малко, гротеската – повече и сравненията обикновено вървят по линията Фелини и Ходоровски). Веднага след премиерата си филмът е „арестуван“ (реабилитацията идва 20 години по-късно), а на автора – словака Юрай Якубиско, е забранено да прави пълнометражно кино чак до 80-те.

Хаотичен, претенциозен („Щастието е бяла къща…“) и на места неволно жесток към хора и животни, „Птици, сираци и безумци“ е спорно велик, но безспорно любопитен. За 60-тото издание на фестивала в Карлови Вари той беше избран и представен от легендарната актриса в главната роля Магда Вашарьова (дългокосата Маришка в „Подстригване“ на Менцел и Маркета Лазарова в едноименната творба на Франтишек Влачил). „Всяка пролет на заседание в Пражката крепост [другарите] от ЦК на ЧКП гледаха този филм – каза тя, – за да си припомнят, че подобна свобода на художеството, мисълта и светогледа никога повече не бива да се допуска…“

Е, десетилетия по-късно ЧКП е статия в Уикипедия, а свободата, за щастие, продължава да не се дава лесно.

 Авторката благодари сърдечно за подкрепата и приятелството на Хелена и Милан Русеви от Карлови Вари.

Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/vasil-levski-i-tarikatlukut/

„Бизнес идея. Дай да направим филм за Левски. Киното, знам, че е скъпо, но виж к’во приложение намерих. Пишеш му к’во искаш с думи и ти прави видео. Срещу не’кви къси кинти месечно. Смятай. С това ще го направим. И ще кажем, че е с кауза. Билети може да не продадем, но слушай – ще пишем на всяка фирма в България! Ще го представим като благотворителност и ще им искаме по 500 евро, защото просвещаваме децата. Кое не е гениално?“ 

Представям си, че нещо такова се е чуло в главата на някой от членовете на рап-бизнес дуета „Зипо и Слаш“ наскоро. Те са продуценти на „Агенти на времето: Васил Левски“ – филм за историческата личност, чийто трейлър изглежда напълно генериран от изкуствен интелект. Сюжетът представя Апостола, който, бидейки връзка между миналото и настоящето, мотивира група деца да пазят историческата памет. Авторите на продукцията я описват на сайта си (който впрочем също има всички признаци на генериран с ИИ) като „първия български анимационен филм със световен потенциал“. Те твърдят, че филмът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. Обявената дата на излизане в кината е 11 септември 2026 г.

Тази продукция кара лентата на Максим Генчев за Левски да изглежда като холивудски шедьовър, правен с грижа и обич. И също ни кара да си зададем сериозни въпроси за границата между бизнес и кино.

Нищо от това не е изкуство, а още по-малко благородна кауза.

На 8 юли дистрибуторът „Александра Филмс“ публикува трейлър, който не съдържа нито едно име на автор, режисьор или аниматор, тъй като вероятно всички се казват Чатджи Пити. 

В него чуваме роботизирани гласове, зле синхронизирани с героите, и виждаме един специфичен, лъскав псевдо-Pixar-ски стил, който ИИ моделите обичат. Забелязват се и характерни неточности, например промени във фона в последователни кадри и сериозни разлики в плавността на движенията в различните сцени, както и разминаване между обект и фон. 

Веднага след анонса се надигна публично недоволство – редица медии критикуваха филма, а над 5000 души подписаха петиция „Забрана на филми създадени изцяло с изкуствен интелект в българските кина“. Това накара „екипа“ зад продукцията да публикува „официална позиция“, която още в увода си вкарва… хомофобия:

Съвременната световна анимация свободно представя най-различни теми, ценности, семейни модели и романтични отношения, включително любов между хора от един и същи пол. Приемаме това като част от творческата свобода на създателите, но искаме да дадем възможност на българските деца да гледат българска анимация, която да носи български морално и семейни ценности.

В критичния дискурс около филма в интернет изобщо не е засягана тази тема. В петицията няма искане Левски да бъде куиър. Изглежда, целта на създателите му е просто да се позиционират като герои в нишата на консервативните родители и учители, чиито мнения оказват влияние върху децата. 

Зад филма стоят реални: сценарий, драматургия, режисьорски решения, визуална разработка, монтаж, музика, озвучаване, постпродукция и финален човешки творчески контрол. Изкуственият интелект е инструмент в производството, а не автор или заместител на творческата отговорност,

твърдят създателите на филма. Подозрително е обаче, че два месеца преди неговата премиера все още не знаем името на режисьора, взел съответните решения, а познаваме само продуцентите-рапъри-боксьори-предприемачи. Освен това едва ли някой безпристрастен зрител, притежаващ базова способност да разпознава ИИ, би определил озвучаването в трейлъра като реално, което автоматично превръща тази част от становището в лъжа.

На всичко отгоре инициаторите на филма тепърва си търсят сценарист. „Много добър сценарист – както се казва във видеообявата, – който е готов веднага, веднага да се включи в едно предизвикателство.“

Като допълнение към официалната позиция Стоян Стоянов – Слаш публикува и своя собствена:

Всички лелки и чичаци, които живеят в XX век, много ви се моля, оставете детските филми на децата. Вие нямате думата.

Алекс, който започва петицията срещу филма, сподели с мен, че е на 16 години. По мои наблюдения, вълната с критики към филма е водена от представители на Gen Z – поколението, което (заедно с милениълите) сме гледали най-много анимации по кината. Истина е, че вече не сме хлапета, но вероятно все още не попадаме в категория „лелки и чичаци“.

Как се финансира филмът?

„Кино Академия за Таланти“ (оригиналният правопис е запазен – б.р.) е продуцентската компания на дуото. Техните предишни „доказани успехи“ са филмите „Русалки“, „Мърда Бойз – Махленска класа“ и „Един грам живот“. Искаше ми се това да е списък с измислени заглавия, но не е – вторият филм наистина съществува, а първият е инфлуенсърска продукция, счупила рекордите за родна премиера в боксофиса. Въпреки подчертано сексуализирания хумор в предназначеното за деца произведение, а може би тъкмо заради него. 

В сайта си за филма „Агенти на времето: Васил Левски“ Зипо и Слаш се опитват да привлекат „партньори“, които да дарят средства, за да бъде прожектирана лентата на деца безплатно. В официалната си позиция те пишат: 

Възможността компании да осигуряват БЕЗПЛАТЕН достъп до филма за деца, включително за деца в неравностойно положение, е допълнителна социална инициатива, а не основният финансов модел на продукцията и смятаме това за отговорно социално поведение. 

Представители на бизнеси в страната обаче алармират в социалните мрежи, че от екипа на филма се свързват по телефона с български фирми, използвайки данни от Търговския регистър. Представят им каузата като възможност за популяризиране на образа на Левски по по-достъпен начин и за възпитаване на родолюбие у най-младите. Предлагат им различни ценови пакети за даряване на средства за благотворителна прожекция в училище по техен избор. 

Корпоративната социална отговорност е нещо важно и полезно, но в този случай според мен става въпрос за опит за злоупотреба с добронамереността на фирмите. По дефиниция подобни средства би трябвало да се използват за дарения за социално отговорни каузи и благотворителност. Тук обаче говорим просто за предварително закупуване на билети – 500 евро за 70 билета е стойността на най-малкия дарителски пакет – за частни прожекции на филм, създаден с ИИ. С помощта на този пакет може да се мотивират 70 деца да мислят повече за миналото ни, но може и да не се мотивират – по-вероятно е просто да се подиграят с филма, тъй като е ИИ продукция с качеството на brainrot клипче. 

Освен това, ако съдим по досегашната практика на продуцентите, само няколко месеца или дори седмици след кинопремиерата филмът ще бъде качен в YouTube. Това ще позволи на всяко училище и всеки родител да го пусне на децата си, без да се налага фирми да плащат минимум по 500 евро. 

Кои са Зипо и Слаш?

Първият ми сблъсък с тези имена беше преди десетина години, когато беше модерно да се подиграваш на Сузанита – дъщерята на Орхан Мурад, тогава още непълнолетна. В едно популярно видео двамата рапъри се хвалят, че са имали интимни отношения с нея, когато е била на 14 години, което тя не отрича. И очевидно не се срамуват от видеото, защото качват откъс от него в собствения си YouTube канал. Те са родом от Стара Загора и са известни с парчета като „Кварталът на богатите“, „Допамин“ и „Дай му, мамо“. Въпреки опитите си да се брандират като „новото поколение рапъри“, които носят костюми вместо дънки, една от най-популярните им лирики, която припомнят наскоро, е „два чифта цици, шмъркат наркотици, карам AMG, авери с BMW осмици“.

В днешно време фокусът им се е изместил от музиката към бизнеса. Впечатление прави профилът на Стоян Стоянов в Instagram. В свое видео той изразява позицията си по отношение на съгласието в отношенията между мъж и жена: 

Мъжът, който пита жената, чака потвърждение. Този мъж вече не е мъж, той е оставил избора в женските ръце. Този мъж, който вече не е мъж, той не иска да рискува, няма да е успешен нито с жените, нито в бизнеса. 

От видеата му става ясно, че освен с продуцентство се занимава и с други дейности, като продажба на парфюми и недвижими имоти. Част от клиповете му започват с „Ако искаш да правиш по 4–5–6 хиляди евро на месец…“ и завършват с „пиши ми“. Въпреки тези примамливи обещания публикациите му обикновено се „радват“ на мижав интерес – коментарите се броят на пръсти, а броят на харесванията е скрит. 

Това е перфектното олицетворение на интернет hustle културата. Манталитет на стремеж към бързо забогатяване, при който няма никакво значение какво точно правиш, стига да го брандираш като успех в Instagram. Искаш да си известен с това, че си богат (и известен). Днес продаваш парфюми, утре – апартаменти, а вдругиден – Васил Левски. Всичко е просто поредният side hustle¹, а понятия като занаят и стойност на труда са подробности.

ИИ в анимацията и киното

Навлизането на ИИ в киното е актуална тема не само у нас. През юни 2026 г. Google и филмовото студио A24 сключиха неексклузивно партньорство на стойност 75 млн. долара за съвместно разработване на ИИ инструменти за киното. Изследователи от Google DeepMind ще си сътрудничат с творческите екипи директно на снимачната площадка, за да тестват технологии като видеогенератора Veo и нов асистент за разкадровки (storyboards). Много фенове и автори изразиха разочарование поради опасенията, че намесата на ИИ ще подкопае репутацията на A24 като бастион на автентичното авторско кино.

Друг интересен казус е този от 2025 г., когато Ейдриън Броуди спечели „Оскар“ за ролята си на Ласло Тот в „Бруталистът“. Оказва се, че по време на постпродукцията е използван генеративен ИИ (софтуерът Respeecher), за да се изглади унгарският акцент на част от актьорите, включително и на Броуди. Това става ясно едва след връчването на наградите и кара критици и фенове да се запитат дали отличието е заслужено. 

​(Да, вече и в актьорското майсторство има допинг скандали.)

Филмите, генерирани стопроцентово от ИИ, също започват да навлизат. Тази година на филмовия пазар в Кан (Marché du Film) беше представен Hell Grind – 95-минутен приключенски екшън, изцяло генериран от ИИ. Той е дело на стартъпа Higgsfield AI, който го е създал само за две седмици с бюджет от 500 000 долара (като 80% от сумата е отишла за изчислителна мощност), за да демонстрира софтуера си за поддържане на визуална последователност между кадрите. За постигането на реалистична визия е използвано изключително детайлно задаване на текстови команди (средно по 3000 думи на кадър).

Подобни филми не се приемат добре от кинообщността, но често постигат успех в боксофиса. Въпреки ниската си оценка от 1.9/10 в IMDb, китайският анимационен филм Chong Ju Zhi Lu (2025), генериран изцяло с ИИ, досега е събрал приходи от 2 млн. долара. В него обаче ИИ анимацията почти не може да бъде различена от класическата, нещо, което изобщо не може да се каже за трейлъра на „Агенти на времето: Васил Левски“.

Публичното поведение на Иво Андонов от Temu и Мегаум, прощавайте, Зипо и Слаш, предизвиква асоциации с английската дума grifter, която е синоним на дребен тарикат или шмекер. Това е човек, който разчита на тънки измами, схеми или „врътки“, за да печели. Надявам се никога да не се превърна в нещо такова – да пропагандирам „ценности“ като сексизъм и хомофобия и да ценя високия марж на печалбата повече от националните герои.

Такива експерименти следва да бъдат наказани от зрителя –

крайно време е да покажем, че обществото има гръбнак. Най-добрият начин за това е да се дава гласност на ситуацията, за да разберат повече хора какво се случва, и да изразят категорична позиция. Така и по-малко от фирмите, на които продуцентите на „Агенти на времето: Васил Левски“ звънят, ще станат жертва на сладкодумието им и ще повярват в „добрата кауза“. И разбира се, по-малко хора ще купят билети и ще гледат филма. В системата, в която живеем, единственият начин да накараме хора като „създателите“ на този „филм“ да се откажат е, като го направим непечеливш. Подобни бизнес идеи са добри на хартия, но в реалността наглостта има граници, които трудно можеш да прекрачиш, без да разгневиш хората.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33/

Северина Станкева: Поводът за този разговор е игра, която се появи миналата година като че ли отникъде и постигна невероятен успех и в лицето на публиката, и в това на критиката, толкова по-учудващ за дебютна игра на студио, за което също никой не беше чувал нищо – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33) на Sandfall Interactive. Когато ти я препоръчах, ти имаше поне две резерви към нея. Едната беше спрямо музиката, за която, съдейки от трейлъра, каза, че е „противна“ и „няма да я изтрая“, а другата – по отношение на стила битка, която определи като „наивна“. И за музиката, и за битките ще стане дума, но предлагам да започнем от като че ли реабилитиращото я в твоите очи художествено качество, заради което ми се струва, че в последна сметка я оцени толкова високо. Както се изрази по-късно, „Светлосянка“ е реквием на френската цивилизация, в което има нещо дълбоко антиутопично. Кое е собствено антиутопичното в нея? Това не е игра, която би била поставена в жанра (ако въобще е жанр, но това е друга тема) на антиутопията. Интерпретациите ѝ по-скоро се движат в трагическия ключ на семейната драма. 

Миглена Николчина: Играта ни въвежда в един много красив, но разпадащ се свят, който някъде по средата се оказва, че не е истинският. Тази неистинност обаче е може би истината, тоест оказва се алегория на мъртвата вече Франция на живописта, операта, елегантността, цивилизоваността… Какво по-антиутопично от това? Що се отнася до оплакванията ми от музиката, те касаеха един конкретен момент; оплакванията ми от битките също засягат специфичен аспект, иначе веднага оцених хореографията им. Възможно е обаче да съм пренесла в тези си реакции смразяващия първоначален ефект на играта върху мен. Ще кажа и за него. Както предлагаш, ще се върнем към тези теми.

Като начало нека не се занимаваме много с онова, което най-вече занимаваше публиката по форумите – семейната драма. Тази семейна драма хората сериозно я разнищват, а на мен дори ми е забавна. Ако се погледне психоаналитично на нея, човек може и да се посмее. Под разни претексти родителите са готови да изтребят децата си, децата да изтребят родителите си, сестрите се бият на живот и смърт, накрая братът и сестрата също… И всичко това е, защото майката твърде много обича сина си; бащата – майката и дъщерята; сестрата – брат си… Сюжетът на играта систематично отстранява всички любовни или квазилюбовни претенденти, които не са част от тази инцестна въртележка. Във видеоигрите от самото им зараждане в центъра се поставят едипални битки с бащински властови фигури („босове“) и съвсем откровено с абектни репрезентации на майката – говорили сме за това, а и ти си го обсъждала подробно в изследването си за жените чудовища. В „Светлосянка“ обаче поразяват пищната многотия и оголването на фройдистко-еротичния аспект на конфликтите.

Но да се върна към антиутопията, тема, по която също вече сме говорили – ти и аз, аз и Еньо Стоянов… Говорили сме за специфичния тип руини, върху които се разгръщат едни или други дистопийни сюжети. С Еньо сме обсъждали как в „Ядрена зима“ (Fallout), особено в „Ню Вегас“ (New Vegas), руините са на загиналата американска средна класа. Това, което виждаме там, е провалът на проекта – на утопията – за средната класа. В „Метро“ (Metro) виждаме колосалните руини на комунистическия проект – там пък ядреният апокалипсис се разполага върху тези останки. В „Диско Елизиум“ (Disco Elysium) виждаме руините на специфично естонски исторически пластове, виждаме и такива, които се отнасят до краха на просветителския проект като цяло, има и слой, свързан с провала на комунизма, на прехода след него.

И ето че в „Светлосянка“ виждаме Париж. Париж е показан в три локации, които са в различна степен и форма на разруха. В единия играта започва и завършва, като този град присъства в три отделни времеви порядъка – естетизиран, но обхванат от обезпокоителни метаморфози в началото; халюцинаторно видоизменен в последното действие; най-сетне, тревожещо странен в единия от двата възможни финала. Това е част от Париж, „нарисувана“ и отцепена от цялото – музейна изрезка, в която най-важната сграда е операта.

Вторият Париж е напълно разрушен, отломъци от грамадни сгради висят във въздуха над купчина от архитектурни цепнатини и пламтящи пропасти. Има и трети – на разложението, разплут от просмукваща го неназована поквара. Всъщност има и един четвърти в „истинския“ финал на играта: в него Айфеловата кула е буквално фон на гробище.

За мен това визуално издевателство над някогашната световна столица на изкуството беше най-силното преживяване в играта, както и въобще нейната художническа и бих казала, изкуствоведска страна. Музиката отнесе най-много възторзи, тя също допринася за това, което виждам: един реквием. Но живописната страна на тази игра, в която всички персонажи са художници, за мен е най-сериозният носител на смисъла ѝ. Признавам, добра е музиката! Оплакването ми беше от момента, когато безкрайно тегаво се движиш из една равнина на фона на протяжна кахърна песен. Едвам пълзиш, а тя се върти и върти. И няма спасение! Има музика, която търпи повторение, дори да е видиотяващо, и има музика, чието повторение в един момент става непоносимо – може би тъкмо поради изобилната ѝ съдържателност.

Северина Станкева: Ефектът с повторението е търсен според мен. Набиващата се тема от началото ми беше дори симпатична, докато постепенно не се превърна в рококо кошмар без изход, някак още по-жесток заради лекотата си. Това се връзва и сюжетно. Освен това имам съмнението, че при теб ефектът е бил още по-силен, защото си прекарала доста повече време на съответните места, отколкото средностатистическия играч.

Миглена Николчина: Така е, аз съм много подробна, но не съм единствената. Във форумите предлагаха модове за тази локация, но аз започнах просто да изключвам звука. Що се отнася до битките, мисля, че беше грешка да играя на средно ниво, което по принцип винаги правя. То се оказа тежко – но оплакването ми не е от това, че е тежко, а от това, че тази тежест създава лудонаративен дисонанс. При много игри битките са гладко интегрирани или въобще играта е битките, там няма какво друго да очакваш. Но в „Светлосянка“ трудността на тези битки, времеемкостта им може да смажат сюжета, персонажите и най-вече ефекта от това, което може да се нарече онтологическа катастрофа: продънването на реалността в света на картината. Битките сами по себе си са красиви, противниците са живописни, смешно-страшни, за да го кажем с една естетическа категория на Хофман. Получава се разминаване обаче между ангажираността на играча с тях и залозите на другите аспекти на играта.

Северина Станкева: Съгласна съм, че има дисонанс между логиката на действията на играча и тази на разказа, но помоему едно от нещата, които тази игра съумява да направи изключително добре, е да съвместява такъв тип противоположности (точно както изобразителната техника, на която дължи името си), и то така, че моментите на дисонанс са някак инкорпорирани в цялото, без то да страда от това, напротив. С други думи, този разрив може да се разгледа като аспект на онтологическата катастрофа. Като голям фен на стила битка на „Секиро“ (Sekiro), търпението и дисциплината, които тя изисква, „Светлосянка“ много ми допадна в чисто действено отношение. Тя разширява арсенала от възможности на ритмичната битка, добавяйки походови елементи, които също – давам си сметка, че това е субективно предпочитание – ми се видяха освежаващи. Но отвъд личните предпочитания, несъвпадението между битка и разказ всъщност много добре ми се върза с контрастното построение на самия разказ, в който също хем има толкова наивни и детски елементи, хем е изключително мрачен и накъсван от постоянното врязване на трагедии. Темите на играта са смъртта и загубата и това как да им устоим, как да се справим с тях. Битките се случват на ниво, което е онтологически различно (по-художествено, по-наивно) от пласта на реалността (или това, което се приема за реалност в самия разказ). За това ще стане въпрос по-късно. Мисълта ми е, че при тях има двойна дистанция, която в началото не се разкрива като такава – игра в играта. Тоест аз хем съм съгласна, хем за мен лично дисонантното е много силно качество, не недостатък. Малко са игрите, които успяват да направят дисонансите да работят. Тази според мен го прави.

Миглена Николчина: Дисонанс или не, нека си призная, че на три пъти започвах играта, защото началото е толкова ужасяващо, че нямах сили да продължа. Внедряват те в този много красив, много парижки мизансцен на границата на XIX и XX век, сред елегантни хора, цветя, изискани жестове, изпълнени с нежност реплики… докато се стигне до момент, в който става ясно, че всяка година всички, които са достигнали до все по-ниска възраст, биват изтривани. Това е годината, в която изтриват достигналите 34 години, следват 33-годишните. Прекрасното момиче, преплело ръце с прекрасно момче, се разпилява като подети от вятъра листенца. Денят е меланхолно естетизиран празник сбогуване на оставащите с изтриваните. „Гомаж“ – аз я играх на френски тази игра.

Северина Станкева: То и на английски е оставено „гомаж“ (gommage – букв. „изтриване, заличаване“).

Миглена Николчина: Играх я на френски, защото е френска игра. Така. Девойката е една година по-голяма от него и я изтриват. И множеството нейни връстници се разнасят като облак. Непоносимо. За мен загубата, за която става дума в тази игра и която е нейният най-осезаем аспект, не е свързана с личната драма, а с цивилизационната. Играта е за гибелта на Париж, на Френското просвещение, на великото френско изкуство с неговите институции, на френската цивилизованост, на френската естетизация на любовта, общуването, живеенето. Дали това е замисъл, дали е преднамерено, или се е получило като страничен ефект от абсурдния сюжет, не мога кажа. От интервютата със създателите, които гледах, не може да се разбере. Подсмихват се и не казват.

Да започнем с първата загадка. Трагедията, която се е случила – пожар в дома на семейство художници, при който синът Версо загива, предизвиквайки лавина от фантастични последици, – е през 1905 г. Защо точно тази година? Какво да мислим за главоблъсканицата с надгробния камък на Версо, който се появява в единия от финалите с дата на смъртта му 33 декември 1905 г.? Връзката с цифрите в заглавието на играта не ми казва нищо, освен ако не си спомним Данте с неговото 3 х 3 = 9 – Беатриче е деветка… По-съществена ми се струва самата преднамереност, с която ни подхвърлят една несъществуваща дата тъкмо във финала, който се предполага да е връщане в реалността.

Във всеки случай 1905-та е важна, преломна година, с която всъщност започва XX век. Тогава излиза частната теория на относителността на Айнщайн. Тя изключително драматично се преживява от хората на изкуството – и във Франция, и извън нея. Относителността на времето се превръща в обсесия, която поражда всевъзможни експерименти – например с романната форма у Джойс, Томас Ман, Вирджиния Улф и пр. В играта виждаме заиграване с времето на композиционно ниво, то тече по различен начин в „света на картината“ и „света отвън“. И това е само един от аспектите.

Във форумите открих нещо, което до този момент не бях отчитала. През 1905 г. във Франция се прокарва закон, който разделя религията от държавата и се обявява свобода на вероизповеданията. Ако приемем сериозно такава връзка, може да забележим липсата на катедралата „Нотр Дам“. Да не би пък тя да е изгоряла? Айфеловата кула я има, макар и килната, но сред множеството руини не видях никъде останки от „Нотр Дам“… Така че ето още една загадка.

Какво друго се случва през 1905 г.? Троцки издава своята книга „1905“. Тя е за Първата руска революция, която се случва тогава. Не смятам, че създателите на играта са мислили за тази революция, но и тя, и книгата са знак за това какво предстои. През 1905 г. умира Жул Верн и излизат два негови романа – единият, докато е все още жив, който се казва „Завладяването на морето“, и другият – „Фарът на края на света“. Не знам дали са имали предвид Жул Верн, но и фар, и завладяване на морето има.

Това, което ще изтъкна е, че през 1905-та се състои първата изложба на фовизма. Течението съществува за кратко, но се смята за повратна точка в историята на живописта. С него се слага край на предишните иновативни течения, каквито са импресионизмът и постимпресионизмът (Внимание! Името на бащата на семейството художници в играта е Реноар.) и се влиза в ера на множество „изми“, сред които – като тежко визуално присъствие в тази игра – ще спомена, освен фовизма, и сюрреализма.

Накратко, част от трагедията се отнася според мен до едно драматично преобръщане в историята на изкуството. Играта пласт върху пласт наслагва сякаш с блажни бои тази история, ние се движим в нея – и в драмата на нейния край, който е край на Париж като световна столица на изкуството и цивилизацията.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.