Tag Archives: Култура

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на френските импресионисти

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-frenskite-impresionisti/

Парижки синдром: индивидът изпада в състояние на екстремен шок, след като отива в Париж и открива, че градът е много по-различен от очакванията, създадени му от литературата, киното или рекламата. Това е съвсем реален феномен, считан за тежка форма на културен шок. Диагностициран е през 1986 г. от Хироаки Ота, японски психиатър, който работи във Франция.

Ако не вярвате, попитайте някой познат, който е бил в Париж, как се е почувствал първия път, когато е стигнал до „Мона Лиза“ (ще ви каже колко по-малка е била тя от очакваното) в пренаселения Лувър, където туристите светкавично минават покрай различни творби на изкуството, снимайки ги със смартфоните си (разбира се, повечето от тях нямат никаква представа какво снимат). Гледката на покритото с боклуци Марсово поле пред Айфеловата кула, произведенията на изкуството, превърнати в made in China подложки за чаши и ключодържатели, километричните опашки или блъскането в хиляди тела по тесните коридори на Версай могат съвсем спокойно да причинят Парижки синдром.

Статистиките в ерата на масовия туризъм са чудовищни: над 41 млн. души са посетили Париж през 2017 г., а градът остава една от най-желаните дестинации в света. На всичко отгоре френската столица е запазила оригиналните си граници от 1860 г. и това е една от причините да бъде най-гъсто населеният град в Европа с близо 21 000 души на квадратен километър. За сравнение, гъстотата в най-големия град в ЕС (засега) Лондон е 5600 души на кв.км, а в София – 2500 души на кв.км. Борбата за територия между парижани е безмилостно жестока и без туристите, които усложняват ситуацията допълнително.

Множество алтернативи на тази какофония предлага регионът Ил дьо Франс, който може да се похвали със също толкова (ако не и повече) богата история, култура и докосване до местните нрави, колкото столицата.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На 20 минути с влак от центъра на Париж се намира Шату, любимо място не на друг, а на художника Пиер-Огюст Реноар. „Това е най-красивото място в околностите на Париж“, казва Реноар за градчето, което привлича импресионистите в края на XIX в. От престоя си в Шату Реноар оставя около 30 платна, сред които е и една от най-популярните творби в света – „Обядът на гребците“. Може би помните платното като един от ключовите елементи във филма на Жан-Пиер Жоне „Невероятната съдба на Амели Пулен“.

Картината изобразява приятели на Реноар, които си почиват на терасата на ресторант Maison Fournaise. Самият ресторант е отворен за посетители и днес, като кухнята е типично френска, със сезонно меню, сервирано на същата веранда, на която близо век и половина по-рано Реноар е увековечил образа на своя приятел и художник Гюстав Кайебот и на бъдещата си съпруга Алин Шариго, радваща се на малко кученце. През 70-те години на ХХ в. новите собственици на ресторанта използват картината като карта за реставрацията, за да се уверят, че сградата ще бъде възстановена в автентичния ѝ вид.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен за импресионистите, Шату е знаково място и за фовистите – там е роден основоположникът на течението Андре Дерен, чиито картини може да разгледате в прилежащия към ресторанта Musée Fournaise.

Разположен на брега на Сена, Шату предлага и много възможности за разходка с колело или пеша покрай реката и в околностите. Градът съществува в регистрите от XII в. насам, като е бил населен и преди това, и се е намирал на пътя на англичаните по време на Стогодишната война, вследствие на което е бил подпалван и изгарян многократно, но всеки път – възстановяван.

По продължението на Сена може да се стигне до Кроаси-сюр-Сен, на чиито брегове Реноар често е сядал да рисува. През XVII в. тук е ловувал Луи XIII, а в края на XVIII в. Жозефин дьо Боарне ще избере града за свое укритие по време на Терора, само няколко години преди да се омъжи за Наполеон Бонапарт и по-късно да стане императрица на Франция. Други посетители на Кроаси са Едгар Дега, Клод Моне, Реноар, Винсент ван Гог…

Във вътрешната част на меандъра на Сена пък е град Везине – някога гора, в която е ловувал самият крал и „баща“ на Френския ренесанс Франсоа I. Везине се развива като градско пространство по времето на Наполеон III, успоредно с изграждането на Париж във вида, в който го познаваме днес. Поради това Везине е изключително впечатляващ за посетителите от архитектурна гледна точка. Тук може да видите как е живяла френската буржоазия, като много от къщите, построени в края на XIX и началото на XX в., се поддържат в оригиналния им вид. В допълнение, Везине е единственият във Франция град парк, който може да се похвали с огромно биоразнообразие и предостатъчно зелени площи за друго любимо френско занимание – пикник на открито, далеч от тълпите на Булонския или Венсенския лес.

Замъкът в Сен Жермен
Замъкът в Сен Жермен
Сен Жермен

Ако пък предпочитате замъците, останете на влака до последната спирка – Сен Жермен ан Ле. Освен че е родното място на композитора Клод Дебюси и на Краля Слънце Луи XIV, градът и замъкът в него са една от основните кралски резиденции до построяването на Версайския дворец. С него са свързани историческите владетели Филип II Огюст, Свети Луи IX и Филип IV Хубави. Това е и любимото шато на Франсоа I, който обновява сградата в ренесансов стил, запазен и до днес.

В замъка живеят поколения френски крале, а по време на Фрондата – гражданската война във Франция на благородниците срещу Луи XIII, кралят и семейството му намират убежище там. Единайсетгодишният Луи XIV прекарва една студена и дълга зима в замъка, която оставя дълбок отпечатък в него. По-късно, освен налагането на строга йерархия и реорганизация на двора, Луи XIV решава категорично да изостави Сен Жермен ан Ле в полза на Версай.

По време на Парижката комуна много парижани търсят спасение в града. В края на Първата световна война там е подписан Сенжерменският договор между Австрия и победителите във войната – исторически документ, който води до разпада на Австро-Унгарската империя и я лишава от 88% от територията ѝ. Днес замъкът е музей, а една от основните атракции е внушителният готически параклис, построен от свети Луи IX.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Гората към замъка е запазена и превърната в парк, където всяко лято има панаир с увеселителен парк, а от терасата над Сена с дължина два километра се виждат Айфеловата кула, бизнес кварталът Ла Дефанс и в ясно време – катедралата „Сакре Кьор“. Сен Жермен ан Ле е типично френско градче с тесни улички и прекрасна архитектура, където може да се отдадете на пазаруване или чревоугодничество.

Ако все пак се появи желание за една идея по-екстремно туристическо изживяване редом с тълпи от японски и американски туристи (макар и незначителни в сравнение с Париж), може да се насочите към Живерни, където пък се намират къщата на Клод Моне и градините, където художникът е създал няколко световноизвестни платна.

Моне живее в Живерни от 1883 до 1926 г. и домът му е съхранен в оригиналния си вид. Градините са отворени в периода от март до ноември, като точните дати варират спрямо климата през годината. Ако желаете да избегнете тълпите, може да посетите градините веднага след отварянето им през март или в късната есен. През останалото време домът на Моне се радва на значителен интерес, но ако си купите билети онлайн, със сигурност си спестявате чакането на опашка.

Натиснете тук за да видите презентацията.

След като Клод Моне се премества в Живерни, той превръща къщата и градината в творение на изкуството, вдъхновило не само него, но и редица други художници. Моне обича да се наслаждава на уединението в градините си, но се радва и на честите посещения на свои приятели и почитатели в Живерни. „Причислявам градината на Моне към шедьоврите му, тя въплъщава чара на това да приспособиш природата към работата на художника и светлината. Няма нужда да знаем как е култивирал градината си. Със сигурност това се е случило според законите на окото му, ден след ден, с цел задоволяването на апетита му за цветове“, казва самият министър-председател на Франция Жорж Клемансо, с когото Моне е близък приятел. Моне умира в къщата си в Живерни на 5 декември 1926 г.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Ако желаете да отседнете в Живерни, може да го направите в Le Coin des Artistes („Кътът на артистите“), който днес е хотел, но някога в качеството си на кафене и бакалия е бил място за обмяна на новини, клюки и стоки. В провинцията такива места са били не само център на социалния живот, но и необходими от чисто практическа гледна точка, тъй като там са се предлагали стоки, за които човек иначе е трябвало да пътува до големия град. На собствениците се е гледало с огромно уважение, тъй като те са били връзката на местните със света, а също и първите, при които пътуващите са спирали, за да получат ценна информация. В Живерни е имало няколко подобни места, където хората са се събирали след дълъг работен ден, пили са местно вино и са посрещали нощта в игри на карти и домино. Из тесните улички на селцето може да откриете и други къщи, където са живели наследниците на Моне.

Едно от знаковите места е и хотел „Боди“, в чийто ресторант и градини са се веселили неведнъж художниците и гостите на Живерни. Сред неговите посетители са били Сезан, Реноар, Писаро, Клемансо и Роден. По това време той е бил популярен сред американските творци, които се връщат ентусиазирани в Париж и разказват за големия френски художник, живеещ в малко селце с пансион с място за всички. Така орди от почитатели, артисти, художници и аматьори пътуват ежеседмично до Живерни, а съвсем логично „Боди“ е центърът на това оживление. Днес мястото е само ресторант, но градината е съхранена и отворена за всички посетители на Живерни, независимо дали са гости на ресторанта, или не.

Гледка над Живерни

Гледка над Живерни © Йоанна Елми

Деня в Живерни може да завършите с изкачване на хълма над селцето, откъдето да наблюдавате залеза или просто да си направите пикник далеч от хората. Оттам се открива гледка към цялата долина, която си заслужава стръмния наклон. Из околностите се виждат пасящи крави и овце, а въздухът ухае на масло и брашно, тъй като хлябът и сладкишите за утрешния ден трябва да се замесват от вечерта. Именно там, в идеалния случай с чаша вино в ръка, човек разбира защо Моне е избрал точно това място.

Транспорт от Париж:

• До Шату, Кроаси, Везине и Сен Жермен ан Ле – от спирки Châtelet Les Halles, Auber, Charles de Gaulle-Étoile, Gare de Lyon, Nation с RER A в посока Сен Жермен ан Ле.

• до Живерни – от гара Paris Saint-Lazare с влака към Руен и Хавър, приблизително 40 минути път в едната посока. Влакове има приблизително на всеки два часа.

Заглавна снимка: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Онова, което остава“: Фотографската изложба на Алберто Гандолфо

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/onova-koeto-ostava-izlozhba-alberto-gandolfo/

Според данни, предадени от „Форбс“, всяка минута потребителите в интернет гледат 4 146 600 видеоматериала в Youtube. Публикуват 510 000 коментара по Facebook, 46 740 снимки в Instagram и 456 000 туита. Изпращат 16 млн. текстови съобщение и 156 млн. имейла. В търсачката на Google се извършват 3,6 млн. търсения. Скоростта на производство и потребление на информация създава натрапчива илюзия за достъпност и информираност, при която вчерашните новини се оказват отчайващо безинтересни и ненужни. Дори клишето, че „няма нищо по-старо от вчерашния вестник“ загубва актуалност като принадлежащо към архаичен и муден медиен пейзаж.

Проекти като този на Алберто Гандолфо обаче отправят напълно различен призив. Изложбата на италианския фотограф гостува в България в рамките на фестивала „Фотофабрика“, под заглавие „Онова, което остава“ и ни напомня за новините, които не искаме да си спомняме, след като преживеем шока от тях. Историите, които никой не иска да проследи, освен ако не е непосредствен участник или потърпевш в тях. Фотографът работи по проекта от 2017 г., като проследява развитието на хора, станали жертва на престъпление, и техните роднини след появата им в медиите. За разлика от „Фотоевидънс“, изображенията се отличават с дискретност и не предават толкова графично стъписващата история зад тях. Но „мракът зад тях“ намира друг израз: всяка от фотографиите е съпътствана от дълъг разказ за упорито и изтощително пътешествие в търсене на справедливост.

На входа на изложбата ме посреща широкоформатна снимка на ръце, придържащи книга. Не се интересувам толкова от техниката зад снимката. Фотографът трябва да еманципира себе си и своята публика от скучния разговор за светлочувствителността на фотографската медия, размера на кадъра, отвора на блендата, фокусното разстояние на обектива, скоростта на затвора и експозицията. Но загадката на изскачащите от тъмнината ръце веднага ме грабва.

Мариза Фиорани държи дневника на дъщеря си Марчела © Алберто Гандолфо

И тази загадка е брутално разбулена: ръцете са на Мариза Фиорани, майката на Марчела, чието тяло е открито обезобразено от удари с камъни в гора близо до Бриндизи, Италия. Марчела е наркозависима, прекарала известно време в криминалните среди. След като решава да разкрие пред полицията подробности относно подземния свят, е екзекутирана от мафиотската организация в Пулия. Но Марчела записвала всичко за организираната престъпност в дневник, който се пази до днес от майка ѝ. Мариза решава да популяризира случая в различни училища в Италия, въпреки че убийството на дъщеря ѝ не e разследвано от прокуратурата. Историята придобива допълнителен релеф и от контраста в размера между снимките – широкоформатните кадри по стените се редуват с малки, като че ли излезли от инстантна камера снимки, дискретно подредени около текста на разказите.

Мариза Фиорани © Алберто Гандолфо
„Сред най-вълнуващите моменти от нейната борба е символичният жест на Денис Коско – свидетел на правосъдието, който след смъртта на своята майка Леа Гарофало, причинена от организацията „Ндрангета“, ръководена от съпруга ѝ, моли Мариза да приеме наградата Ambrogino d’oro, присъдена ѝ от град Милано. През март 2018 г. община Сициано, провинция Павия, решава да назове улица на името на Марчела ди Леврано. Името ѝ се споменава всяка година в Деня на възпоменание и ангажираност с невинните жертви на мафията.“

Паметуването на човешкото страдание се въплъщава в друг, сходен наратив – този за Аугуста Скиера и Винченцо Агостино. Те са родителите на полицая Нино, убит заедно с бременната си съпруга в атентат близо до дома им. Съдебната битка след убийството е съпроводено от съмнителни версии, неясни доказателства и изчезване на документи. Първоначалната версия за убийство от ревност (per motivi passionali) е отхвърлено и магистратите започват да търсят мотиви в  разследванията, върху които Нино Агостино е работил, свързани с отношенията между мафиотските лидери на „Коза Ностра“ с институциите и полицията.

Аугуста Скера и Винченцо Агостино © Алберто Гандолфо
„Семейството винаги е поддържало тезата, че синът им е бил убит, защото е разкрил връзки на мафията със служители на полицията и моторизирания полицейски отряд (Squadra Mobile) в Палермо.“

След смъртта на Нино родителите подемат битка в търсене на истината за убийството на сина им, която продължава почти трийсет години. Аугуста умира през февруари 2019 г. Винченцо не се е бръснал от деня на убийството на сина им, тъй като се заклева, че няма да го направи, докато убийците са на свобода.

Продължаващият разказ, разгръщащ се отвъд момента на личностната трагедия, намира изражение и в един друг дневник, този път изчезнал – на магистрата Паоло Борселино, убит в атентат в Палермо през юли 1992 г., малко след убийството на неговия колега и приятел Джовани Фалконе.

Салваторе Борселино © Алберто Гандолфо
„Салваторе е по-малкият брат на Паоло, италиански магистрат и член на създадената през 80-те години на миналия век в Палермо Координационна антимафиотска група (Poolantimafia). Паоло, заедно с петимата агенти от охраната си, е убит в атентата на улица „Д’Амелио“ в Палермо на 19 юли 1992 г.“

След смъртта му неговият брат Салваторе основава граждански комитет „19 юли 2009“ по повод 17-тата годишнина от убийството и организира първия поход „Червени бележници“. Името на инициативата идва от бележника на Паоло, в който той записвал информация и с който не се разделял никога. След покушението този бележник изчезва. Въпреки засвидетелстването на ангажимент към търсене на истината от страна на представители на държавата, последният процес по разследване на покушението не посочва виновни. А днес Салваторе продължава да се бори за разкриването на поръчителите на атентата и привлича вниманието към борбата срещу организираната престъпност и връзката ѝ с държавните институции.

Организираната престъпност не е единствената тема, на която Гандолфо обръща внимание – откриваме снимков материал и разкази, посветени на правото да избереш свободно да прекратиш живота си; на нещастни случаи и институционално безсилие; на подозрения в инсценировка на самоубийство, съмнителна смърт при арест; на борбата за контрол върху кръвта, използвана при кръвопреливания.

Като че ли не е нужно човек да познава писаното от Ролан Барт за фотографията и отношението между текст и изображение, за да бъде провокиран да забави оборотите на личния си информационен поток. И да усети, че отвъд нас, скрито за нас, но трагично и неотменимо, винаги ще битува онова, което остава. Изложбата продължава до 7 юли в галерия „КО-ОП“ на бул. „Янко Сакъзов“ №17. Препоръчвам я на всеки, който иска да постави на изпитание способността си за емпатия и да се подложи на въздействието на сплавта от текст и изображение.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ограда от света

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/ograda-ot-sveta/

Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

В поемата „Горски цар“ на Гьоте баща и дете яздят през гората. Детето описва страшното, което вижда, а бащата се опитва да го успокои, че то не съществува. Че страшният горски цар „с опашка, с корона на грозна глава“ е само мъгла, че гласът му е вятърът, а самодивите му – върби в сивата шир. И прегръдката му се сключва все по-силно.

Не ми е трудно да се идентифицирам с бащата в тази поема. Той самият е уплашен и му е студено, но по-важно за него е да запази детето, да го накара да се чувства сигурно, спокойно, щастливо. Поне то. И аз правя така – когато видя умряло животно на улицата, дърпам детето да минем по друг път, да не го види. Инстинктивно трепвам да изключа телевизора, когато по новините има нещо не просто страшно, а отвратително.

Миналата или по-миналата година четох някъде коментари за изложбата със снимки на световни агенции, монтирана върху училищна ограда като част от фестивала „ФотоФабрика“. Майки се притесняваха, че ще я видят деца, включително от началния курс. Че ще се травмират. Някои родители са писали до едно от училищата, тогавашната директорка е събрала хората и им е обяснила, че е по-добре децата да научат за тези неща заедно с близките си, които могат да им обяснят по човешки начин. Родителите са разбрали.

Тази година училището има друго ръководство, което директно е отказало сътрудничеството. Според кореспонденцията учителите са на същото мнение: „[Снимките] със сигурност напълно заслужават получените награди, но споделям мнението на колегите, че някои от тях са доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище, в което най-малките ученици са на шест години и чийто свободен достъп да разгледат фотосите не бихме могли да спрем“, мотивира своя отказ директорката на НМУ „Любомир Пипков“ д-р Столина Добрева.

От няколко години превеждам текстовете към тези снимки. Те са от световни агенции и да, силни са. Не са с „графично съдържание“ – иначе и не биха попадали в „Ройтерс“, „Франс Прес“ и пр., но са „фотографски свидетелства“ за мрака в различни части на света. Повечето от тези, които ме потрисат най-много, всъщност не съдържат нищо видимо плашещо. Страшното е реалността зад тях. 

Зад красивите снимки на индиански лица с насложени върху тях опустели пейзажи четем историята на деца, отнемани насила от родителите си, за да се учат в управлявани от църквата пансионатни училища, докато забравят обичаите и езика си – тъй че когато се връщат, на практика не могат да говорят със семействата си. Зад снимките на арменки, седнали на легло с кувертюра, четем истории за семейно насилие или за мъже, които просто заминават в Русия и уведомяват жените си с есемес, че бракът им е приключил. Зад снимката на тичаща тълпа от мъже и жени четем накъде са тръгнали – за поредния оборот от колелото на вендетата между две вери. Всъщност от цялата тазгодишна поредица от няколко фотографски серии се сещам само за една снимка, документираща самото насилие (линч в Папуа Нова Гвинея). И тя е снимка на снимка. Тоест страхува се възрастният, който изчита докрай текстовия коментар, а не детето, видяло картинката.

Но усещанията на възрастния не са за подценяване. Разстроеният, изплашен човек ги предава нататък, на близките си. Това не е страх от случващото се в Уганда или Судан – то е достатъчно далеч. Просто е силно разтърсване на представите за добро и зло, желание да бъдеш от тези, дето поправят злините, и усещане за безпомощност. В много случаи усещанията могат да бъдат в разрез с решението, което уж си намерил срещу хаоса и „мрака среднощен“. Кое ще ни спаси? Семейството? Религията? Образованието по западен модел? Опитите за исторически реванш? Снимките опровергават лесните решения с парчета реалност.

Бащата в стихотворението на Гьоте вижда Горския цар и се страхува. И за да успокои себе си, повтаря, че такова нещо няма, че всичко е мъгла и вятър, и върби. Обаче детето продължава да вижда реалността (защото я живее; Ерих Кестнер разказва в „Антон и Точица“ как на Шърли Темпъл било отказано да гледа филм с… Шърли Темпъл, защото не бил за деца). И е безпомощно пред нея, защото е самò. И аз знам, че когато попреча на детето си да види мъртвия гълъб на улицата, не го лишавам от знание за смъртта (то ще види друг, само̀), а го лишавам от подкрепата на разговора.

Впрочем това щадене е доста избирателно, защото в училище се разказва за Батак, за Самуиловите войници и пр. Обясняваме го с уроците на историята, с нуждата да се знае и помни. Чуждото страдание, запечатано в снимките от фотографските агенции, също съдържа урок – човешкото щастие е крехко, светът не свършва зад твоята ограда, опитай се да не бъдеш от тези, които нараняват. Това е базисен урок по емпатия във време, когато е старомодно училището да учи на добро и зло (все пак смятам, че тук предишните поколения са били по-мъдри).

Децата ни са постоянно в реалността, която никак не е обезопасена, и на всичкото отгоре им е отказано да говорят за нея. По подобен начин крием и „мъчното“ покрай нас – защото не спирах да си мисля как би изглеждала на улиците на София такава фотосерия с кадри от дом за сираци, затвор, клиника за душевноболни у нас. Пак така, без нищо графично. Да, за възрастните е страшно, защото е наша отговорност. Децата имат отговор – като порасна, ще променя това.

Впрочем и ние си го казвахме. И не е зле да ни го напомнят.

Снимка: Част от изложбата „Фотоевидънс“, която може да бъде разгледана до 11 юли в София, по оградите на 120-то ОУ на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, Професионалната гимназия по електроника на бул. „Овча купел“ и Посолството на Словакия на ул. „Кракра“ © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

70 години от „1984“

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/70-godini-ot-1984/

Задкулисно скалъпената война продължава! Заради нея отношението наоколо към чужденците е ужасяващо. Навярно защото тук водещи емоции са страхът и омразата.

Обграден съм от лъжи. Образът на лидера се опазва непокътнат с неистини. Всъщност лъже се за почти всичко. Колкото повече се вглеждаш, толкова повече осъзнаваш, че фигурите на властта се оказват пълна противоположност на това, което би следвало да представляват.

Където и да отида, всяко мое действие бива наблюдавано. Като че ли технологичният прогрес само ограничава човешката свобода. Макар че можеш ли да ограничиш нещо, което почти не съществува?

Ако имаше свобода на словото, за Вас би предал
Един журналист

Океания, 1984 г.

В държавата Океания от антиутопията на Джордж Оруел „1984“ свобода няма. Затова и журналисти не описват случващото се. Но ако можеха, репортажът им вероятно щеше да звучи като съчинения по-горе.

Актуалността на „1984“, публикувана за първи път на днешния ден преди 70 г. в Англия, е неоспорима. Затова можех да подпиша репортажа и със „София/Вашингтон/Лондон, 2019 г.“. Важна е обаче една ключова разлика – колкото и да се възмущаваме, че България е на 111-то място по свобода на словото, все пак през 2019 г. нямаме Министерство на истината. Но невинаги е било така. Което ме кара да се замисля какво ли е било да преведеш и издадеш Оруеловия роман в Народна република България.

Свързвам се с първия и най-известен преводач на книгата на български език – Лидия Божилова-Аройо. Тя споделя спомените си с вълнение. Разказва, че е имала желание да преведе Оруел дълго преди това да се реализира. По думите ѝ през 1984 г. в България излизат множество статии, твърдящи, че едноименният роман на Оруел обрисува капиталистическото общество – нещо, което тя отказвала да приеме. Така поискала да представи на българския читател кой всъщност е Джордж Оруел. През 1984 г. Божилова работи като журналист в Българското радио и иска разрешение да преведе „Пътят към Уигън Пиър“. Отказват ѝ.

Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд.

В началото на Перестройката Божилова прочита в едно съветско списание, че ще превеждат и издават „1984“ в СССР. Веднага тя прозира възможността книгата да излезе и на българския пазар.

Божилова си припомня, че преводът далеч не е бил лесен. Още повече за неговата времева продължителност допринасят и техническите ограничения на епохата. Така книгата излиза в България през 1989 г. в сп. „Съвременник“ (еквивалентно на времето и мястото на публикуване в СССР). Признава, че когато вижда какво са отпечатали, ѝ се доплаква. „Излезе преди 10 ноември и беше така силно осакатен. Ако сравните с оригинала, това беше гавра. Нагледна илюстрация за „1984“ в действие през 1989-та. Всички по-нюансирани идеологически откъси бяха заменени. Всичко, по което можеше да се познае за какво е писана тази книга, беше отрязано.“ Така първият пълен текст излиза през 1990 г.

А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина.

За да бъда максимално коректна, следва да отбележа, че първият превод на текста на български е направен в Англия от Петър Увалиев, но не с цел публикуване като книга, а за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода в българската емисия на Радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 г. Предвид особеностите на жанра, и тогава части от текста са съкратени. Любопитно съвпадение е, че и Оруел, и Увалиев, и Божилова в даден момент от живота си работят в Би Би Си.

На въпроса защо днес трябва да четем Оруел, Божилова подчертава, че в неговите книги виждаме колко е лесно да се манипулират хората и да им бъдат отнемани свободите. Тя споделя мнението, че Оруел (с която и да било негова книга) би следвало да стане част от учебната програма „преди всичко заради любовта му към обикновения човек“. Според нея творчеството му е предупреждение за това как трябва винаги да бъдем нащрек срещу популизма и ограниченията.

Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.

При думите ѝ си спомням, че на 4 април 2017 г. близо 200 независими киносалона в САЩ прожектираха филма по романа „1984“ в знак на протест срещу администрацията на президента Доналд Тръмп. Филмът бе показан тогава и в киносалони във Великобритания, Канада, Швеция и Хърватия. Повод за акцията бе изказване на съветничката на Тръмп, в което тя нарече лъжите на администрацията „алтернативни факти“. Всички новопоявили се покрай управлението на настоящия американски президент думи и изрази няма как да не ми напомнят за новговора в Океания. Според Божилова обаче новговорът е безсилен там, където има свобода на медиите и на изкуството. Преводачката вижда именно свободното изразяване на мнение и законността като механизмите на съвременното общество за справяне с порочните практики, описани в книгата.

Масите никога не се бунтуват от само себе си и никога не се бунтуват само защото са потиснати. Всъщност докато не им се даде възможност да сравняват, те никога няма да осъзнаят, че са потиснати.

Заговаряме за силните образи в романа и в разговора ни неминуемо се прокрадва Големият брат. Замислям се за неговите съвременни кукловоди: от една страна – правителствата, а от друга – големите технологични корпорации. Божилова, която живее в Лондон, споделя, че въпреки множеството камери за видеонаблюдение в мегаполиса тя не чувства нарушено личното си пространство и вярва, че информацията се използва само по предназначение. Като „тревожния въпрос на нашето време“ обаче определя ситуацията с данните, които получават за нас технологичните компании, защото върху тях трудно се упражнява контрол.

Всичко това неизбежно повдига въпроса колко сходна на „1984“ ще бъде 2084 г. „Светът на „1984“ […] не се намира на разстояние от нас във времето – от него ни делят само живите човешки ценности“, пише в предговора на изданието от 1989 г. Ивайло Дичев. Колко ще бъдат „Големите братя“, докъде ще стигнат лъжите (които днес вече дори не наричаме така), ще паднем ли в окови (на технологиите или пък на страха)? Защото антиутопиите са именно това – предупреждение за утрешния ден.

Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.

Всички цитати са от книгата „1984“ на Джордж Оруел, в превод на Лидия Божилова-Аройо.

Заглавна снимка: Кадър от едноименния филм на режисьора Майкъл Радфорд от 1984 г., с участието на Джон Хърт, Ричард Бъртън, Сузана Хамилтън и Кирил Кюсак

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Осакатени самоличности. Изложба „Фотоевидънс“ в София

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/fotoevidence-sofia/

Чисто визуалният образ притежава известна фикционалност. Снимката може да бъде мислена като текст, записан в своеобразен „фотографски дискурс“, участващ в пресечна точка на предхождащи текстове, които са валидни в различни контексти. Оттук и знаковите системи на думите и образа не просто съществуват като противопоставени една на друга, но съчетани, може да се окажат изключително продуктивни в художествен план. За това пише Цочо Бояджиев в книгата си „Философия на фотографията. Лекционен курс“ (изд. „Изток-Запад“, 2014).

Разказването на история чрез фотоизображението по необходимост предполага изходен наратив, върху който изгражда визуалното си послание. На свой ред самото изображение предпоставя възможността да породи метаистории, което го превръща в опосредстваща медия между минало и бъдеще, реален и фикционален разказ. Доказателствено-документалната му функция се съчетава с възможността да промени човешките нагласи, а в някои случаи – и да даде тласък на хода на историята.

„Непоклатими“ е работата на Хосуе Ривас, с която печели наградата за книга на FotoEvidence и World Press Photo за 2018 г. Той прекарва повече от седем месеца в резервата „Стендинг Рок“ в Северна Дакота с индианските племена, събрали се заедно за първи път от векове, за да спрат прокарването на нефтопровод през земите им. © Хосуе Ривас

Сложното взаимодействие между контекст, наратив и фотографски образ е отчетливо заявено в материалите на „Фотоевидънс“. Платформата, която има за цел документирането на социалната неправда, тази година успява да обедини няколко истории в обща изложба, която покрива обширен географски и тематичен ареал като част от фестивала „Фотофабрика“. Човешкото страдание осезаемо се въплъщава в непосилни, отдалечени от ежедневието ни лица и измерения, от които косвено може да докоснем няколко.

Аварията във фабриката за пестициди в индийския град Бопал съжителства със съвременното робство на просещите деца по улиците на Дакар. Животът на аборигените в Австралия намира място заедно с военния конфликт в Централноафриканската република от 2015 г. и съдбата на психичноболните в цяла Африка. Земетресението в Непал, също от 2015 г., се свързва, макар и само на ограниченото пространство на изложбата, с избралите живота на улицата хора в Ню Йорк. Ежедневието на жителите на Палестина е събрано заедно с историите на туземни жители на Канада и тяхната принудителна асимилация, а насилието над арменските жени е съчетано с материал от войната в Афганистан. Съдбата на трансджендър жените в Латинска Америка, повечето от които умират, преди да навършат 35-годишна възраст, е подслонена под един концептуален покрив с бедстващите рохинги в Мианмар. Опасното пътуване с влак през Мексико в търсене на убежище, домашното насилие над жени в Папуа Нова Гвинея и средиземноморската криза с бежанците са последвани от разказ за наемните убийци в Латинска Америка и протестиращите срещу нефтопровод местни жители в САЩ.

Посланието на изложбата разчита на съчетание от обобщени, колективни наративи и лични истории, отразени в текстовете към изображенията. Даниела Залкман например ни приближава до покъртителните свидетелства за асимилация на коренното население на Канада от Църквата – в рамките на тази асимилация те биват насилствено вкарани в училища. Детският спомен на Гари Едуардс как след служба в пансиона, в който е учил, свещеникът и помощниците му обгазяват учениците, граничи с фикционалното. Но постига изключително силно визуално внушение чрез двойната експозиция на кадъра, съдържащ църква като фон.

Даниела Залкман е победителка в конкурса за фотокнига на FotoEvidence и World Press Photo за 2016 г. Проектът ѝ „Белези на самоличността ти“ разказва покъртителните истории на канадски граждани, част от туземното население на страната, вкарани в училища под опеката на Църквата, чиято цел е насилствена асимилация на индиански деца. © Даниела Залкман

Донякъде меланхолично-романтичният образ на забулената в хиджаб жена от Сирия, която стои на брега на Средиземно море, е допълнен от заглавието на снимката – „Мечта“. В същата серия от снимки на Фабио Бучарели преодоляването на масовото чувство за загуба и отчаяние е представено чрез изображението на семейство бежанци, достигнали най-сетне гръцкия остров Лесбос.

© Фабио Бучарели

Фабио Бучарели снима бежанци от Арабската пролет в последните пет години. Това е най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам. Работата му го е отвела къде ли не – от италианския остров Лампедуза до Сирия, Турция, Ирак, Египет, Сърбия, Македония и малкия гръцки остров Лесбос, където продължават да акостират бежанци през Турция всеки ден. Навсякъде Бучарели среща едни и същи погледи, пълни с отчаяние, едни и същи истории, разказани с тъга, една и съща болка от загубата, но понякога – щастие и надежда. © Фабио Бучарели

Но като че ли най-потресаваща за мен остава снимката на кръв върху уличната маркировка в рамките на репортажа за наемните убийци в Латинска Америка на Хавиер Арсенияс. Изображението, въпреки липсата на откровена сцена на насилие, шокира с минимализма си. Който обаче ни провокира да изградим свой собствен, наситен и фрапантен разказ.

„Сикарио“ на Хавиер Арсенияс

Хавиер Арсенияс печели голямата награда на FotoEvidence през 2011 г. с проекта си „Сикарио: Латиноамериканските наемни убийци“, който разказва за създаването на цяла прослойка в престъпния свят на Гватемала, Салвадор и Мексико, занимаваща се с платени убийства. © Хавиер Арсенияс

Препоръчвам на всеки да изпие горчивата чаша от фотоизложбата, която продължава до 10 юни на моста на НДК. След това парченцата от визуалния ѝ пъзел ще бъдат разпръснати на различни места в София. От това историите никак няма да загубят своята битийност и въздействие, но като че ли ще се отдръпнат дискретно в свойствената за тях маргиналност. Откъдето ще продължат ненатрапчиво, но неотменимо да напомнят за онзи свят, до който рядко и нежелано се допираме.

Изложбата „Фотоевидънс“ може да видите в София до 10 юни включително на Моста на влюбените до НДК, а от  11 юни до 11 юли – по оградите на 120-то ОУ, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“; НМУ, ул. „Оборище“; ПГЕ, бул. „Овча купел“; Посолство на Словакия, ул. „Кракра“.


Заглавна снимка: Осакатено момче си почива, докато на стената виси една от изкуствените му ръце. Фотографът Маджид Саиди печели голямата награда на FotoEvidence със серията си „Живот във война“ от 2014 г., а с „Жертви на войната“ от 2011 г. успява да попадне сред финалистите. И двата проекта са посветени на оцелелите и оцеляващи хора от Афганистанската война. „Живот във война“ проследява всекидневието на мъжете и жените, живеещи в Афганистан, за да покаже страната отвъд военните конфликти, които я раздират. © Маджид Саиди

Снимките и текстовете към тях са любезно предоставени от организаторите на изложбата – „Фотофабрика“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За децата и книгите

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/za-knigite-i-detsata/

В момента тече Пролетният панаир на книгата. Ако мога да бъда откровена, това е най-любимата ми част от годината. Но не заради намалените книги или заради шансовете да се срещнем с различни писатели. А заради хлапетата, които тичат към щанда на детското издателство, в което работя, и викат: „Мамо, моля те, искам книжка!“ Това винаги ме изпълва с една особена надежда.

На фона на панаира и на днешния Ден на детето няма как да не се замисля за ролята на приказните книжки в развитието малчуганите.

За да стигнем до отговора на този въпрос, първо следва да се запитаме какво е приказката. Най-цялостно с тази тема се занимава руският литературен изследовател Владимир Проп в своята монография „Морфология на приказката“. Сравнявайки множество сказания, той установява повтарящи се елементи (31 функции). Разбира се, отделните приказки представляват различна комбинация от тези функции и именно това ги отличава една от друга. Но по своята същност древните легенди, класическите приказки на Андерсен и Братя Грим, та дори и съвременните приключения като тези на Хари Потър имат един общ скелет. Причината за това е, че вълшебната приказка се обляга на древния ритуал на инициацията, чиито корени можем да открием още в земите на Междуречието. А инициацията бележи началото на нов етап в живота, най-често превръщането на детето във възрастен.

Всичко това идва да покаже, че в исторически план приказките са имали строго определена функция – да подготвят децата за порастването им, да ги научат какво е добро и зло. Но за да получим цялостен отговор на въпроса за значението на приказките в детското развитие, следва да напуснем полето на теоретичната литература и да се обърнем към психологията. С общо становище по темата за „Тоест“ излязоха детските психолози Мариела Михайлова-Стефанова и Людмил Стефанов:

Можем да оприличим приказките с плаването в дълбоки води. Когато сме деца, се спускаме главоломно през бързеите на живота. Детството е тази вълшебна, но и страшна страна, където нещата ни се случват за първи път: за първи път сме видели слон, за първи път ни е гонило куче, за първи път някой ни е целунал в детската градина и сме се почувствали засрамени, за първи път сме изстрадали раздялата с мама или сме се плискали щастливи в морето… Нещата, които за възрастните са банални или предизвикват смях, отекват дълбоко в детската душа. И вечер, когато детето си легне, а също и денем, когато някой е свободен да му разказва приказки, душата му се пренася в дълбоките и спокойни води на колективното несъзнавано, където преживяното може да се преработи и да намери правилното си място в психичното пространство.

Затова децата искат да им се разказва една и съща приказка по много пъти. Защото тази приказка по един понякога недоловим за възрастните начин докосва точно това кътче от душата на детето, което е било развълнувано или наранено. Нуждата приказката да бъде повтаряна отново и отново изчезва едва тогава, когато раничката заздравее.

Когато детето започне само̀ да чете книги, то открива историята, която има нужда да съпреживее. В света на книгите често децата се идентифицират с героите, на които искат да подражават в реалността. Насаме с любимата книга, детето чувства сигурност, подкрепа и свързаност. И то свързаност без рисковете и заплахите, които то вижда в реалните човешки отношения. Така книгата се превръща в оазис, където детската душа събира сила, смелост и енергия да експериментира нови поведения и взаимоотношения в живота.

И за да продължим темата, редно е да се върнем към източника на приказките, а именно детските писатели. Петя Кокудева коментира:

Аз съм голям почитател на т.нар. „емоционална грануларност“, с която се обяснява и защо децата имат насъщна нужда тъкмо от четенето и от думите. Идеята е, че колкото повече словесни нюанси имате като запас, толкова по-способни сте да разбирате себе си, да идентифицирате и назовавате чувства и състояния, а същевременно да ги забелязвате у другите.

Ще ви дам пример: масово хората днес, в състояние на някаква радост, използват думата „щастлив“. Само че зад тази радост могат да стоят твърде много различни нюанси: под „щастлив“ може да разбираме „въодушевен“, „в настроение“, „бодър“, „блажен“, „триумфиращ“, „усмихнат“ и доста други. Никоя от тези думи не е еквивалент на другите. И ако мислите за себе си като просто за „щастлив“, на практика давате много оскъдна информация, ограбвате се сам от това да вникнете по-ясно в състоянието си, да го предадете на другите по-конкретно. В резултат на това вие нямате и капацитета да изживеете по-пълно начина, по който се усещате.

Където няма нюанси, където няма детайли, разграничения, пластове, там няма и цялост, няма широта и дълбочина. Затова са нужни книгите на децата – за да ги снабдят още от малки с повече думи-фасетки, с многообразие от лупички, през които да се видят. Защото, съгласете се, увлекателни истории могат да разказват и киното, и картините, и географията, и съседката, в етика и естетика могат да възпитават много други изкуства и полета, но широтата от възможности да се изразите по пълноценен и въздействащ начин – тя идва главно от книгите. Ние работим с езика. Казвам го насред време, в което всичко е или „уникално“, или „специално“ – сякаш не са останали други думи на света.

Неминуемо разговорът ни се насочи и към нейното творчество. За вдъхновението си тя споделя:

Най-често и най-силно още от малка ме вълнува един въпрос: има толкова тъжнотия, тегоба, горчивина в живота и на децата, и на възрастните, не може ли от тази тъжнотия да се направи нещо? Както от парещата коприва се прави вкусна супа; както от острите борови връхчета се прави сладък петмез… Добрите книги това могат – да използват човешката мъка за градиво, да превръщат горчивото в красиво, тъжното в смешно. Да не би животът на Пипи да е сам по себе си много весел? Или на Ийори? Да оставим най-сетне тази инфантилна заблуда, че животът на децата е безгрижен. Не е. Много от възрастните, които ви се усмихват днес наоколо, са ветерани от войната на детството. Бивши деца, преживели смърт, развод, домашно насилие, пренебрегване, бедност… Честно казано, аз пиша за тях – за тези деца и за тези възрастни. (Както казва Джонатан Франзен, „нещастията те правят читател“.)

Детските книги могат неусетно, почти тайно, а така всъщност много естествено и органично, да вградят в представите на детето усещането, че е възможна трансформация. Че тежките метали на отчаянието могат да се претопят и да послужат за изграждане на красива, здрава конструкция. И това не е наивен оптимизъм – наистина се случва! Човек не подозира, че понякога, на дъното на бездната, някой си е забравил батута.

А на въпроса за избора именно на детската аудитория Петя Кокудева отговаря:

Щеше да е хубаво да ви кажа, че имам мисия, кауза, че заниманията с деца имат най-голям смисъл. Само че няма да е истина. Към нещата, които истински обичам, не се насочвам така, стратегически, ами съм движена от необозрими и неразбираеми вътрешни сили. Те са много по-могъщи от всеки съзнателен избор. Нима ако обичаш силно някого, можеш да представиш списък с тиренца защо точно го обичаш? Големите любови, тъкмо защото са много големи, са сложни, противоречиви и необясними. И това е прекрасно.

Така, драги читатели, можем да обобщим, че детските книжки ни помагат да се справяме с трудните моменти в живота и ни учат да бъдем по-добри. На каквато и възраст да сте, каня ви да си припомните любимата приказка. Честит Ден на детето!

Заглавна снимка: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Върви народе… ала накъде водиш езика ни?

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/vurvi-narode-vuzrodeni/

24 май е кажи-речи последният от върволицата празници, струпани в първата половина на годината, които пробуждат от зимния сън на нехайство и апатия патриотичния ти дух. Той, от своя страна, те отпраща във Facebook, където пишеш нещо от рода на „Честит празник на БЪЛГАРСКАТА азбука, българи!!!“ и съвестта ти е чиста утре пак да плюеш по „taq darjava“. 24 май неминуемо се превръща и в спор на тема „Чия е кирилицата“ (нищо че на този ден честваме създаването на глаголицата).

Как ли би реагирал на този съвременен начин на отбелязване на празника Найден Геров? Именно по негова инициатива на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив за първи път се организира Ден на светите братя Кирил и Методий. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар си остава на 11 май.

Следва да се отбележи, че Найден Геров има съвсем ясна цел, когато обръща внимание на делото на светите братя – споменът за техните библейски преводи и за ролята на създадената от тях писменост в проникването на Христовата вяра по българските земи е ключов в борбата за българска църковна независимост. Излиза, че „нашето А, Б“ ни е спасявало не веднъж от чужда влияние. Дали и днес не се нуждаем от помощта му?

Губим ли езика си под натиска на чуждиците – това е първият въпрос, за който потърсих коментар от проф. д-р Елка Мирчева от Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, БАН:

Преди всичко да припомним, че не всички чужди думи са чуждици. Чуждите думи се делят на заемки и чуждици. Във всеки език има заемки. Навлизането им е обусловено от общуването в контактни междуезикови зони, както и от икономическите и културните взаимоотношения между народите.

В българския език има много думи, които днес никой не осъзнава като заемки. Ще посоча например глагола „катеря се“, както и производната от него дума „катерица“. Със сигурност твърде малко са носителите на нашия език, които знаят, че тези думи са от тракийски произход. А мислите ли, че „скамейка“ е българска дума? В основата си тя е латинска. Заета е в гръцкия език, откъдето прониква в множество български диалекти, в които срещаме „скамен“, „скамия“, „скаманче“ и т.н.. „Скамейка“ в книжовния ни език е заета обаче от руски. А нима възприемаме като чуждици „чадър“ или „палачинка“?

В езика ни винаги са навлизали чужди думи. Според изследователите всяка година техният брой се увеличава с от 200 до 500. Разбира се, една от водещите причини е извънредно динамичното развитие на технологиите. Появява се нужда от назоваване на непознати до този момент изобретения и нововъведения. Те няма как да не вървят ръка за ръка с наименованието, което им е било дадено. С какво например да заменим „банкомат“, „файл“, „акаунт“, „айпод“?

Веднъж навлезли в българския език, голяма част от чуждите думи стесняват, специализират значението си. Така например „гешефт“ в немски език е търговска операция, но в нашия език се използва в смисъл на нечестна, непочтена сделка; спекула. Други, отдавна придобили гражданственост думи имат напълно точно съответствие в българския език и би следвало да бъдат избягвани – такива са например „ситуация“, чието значение напълно покрива това на „положение“. Подобни са случаите с „резон“ и „право“ или с „корекция“ и „поправка“. Посочените думи, както навлезлите в последно време „юзър“ (потребител), „съпорт“ (подкрепа, подпомагане), „лайк“, „лайквам“ (харесване, харесвам), може да причислим към ненужните чуждици, които е добре да избягваме.

Езикът, в това число българският език, трудно може да позволи да бъде замърсен. Той има вътрешни свои механизми за развитие и защита. Само по себе си използването на чужди думи не е страшно. Страшното е, че не познаваме и не използваме така, както подобава, родния си език. Защото колкото по-богати сме езиково, толкова по-добре ще можем да се изразяваме. В това число и с помощта на чуждиците.

Споменаването на опасността от непознаването на езика, на която проф. Мирчева обръща внимание, неминуемо доведе до поредица от нови въпроси. „Върви, народе, върви…“, ала накъде си тръгнал? И какво правиш с езика си – с това наследство, с което така силно се гордееш? Дали под чужди влияния ще го загубиш, или сам ще го осакатиш до такава степен, че Вазовите „звуци сладки“ да бъдат вече само бледен спомен? Всичко това ме подсети, че напоследък сред обществото се носи слухът за надвиснали над езика ни спорни промени – отпадане на пълен член, бройна форма и др. Застрашен ли е българският език от опростяване в името на нормирането на неграмотността? Проф. Мирчева категорично отрече:

Бих определила такава информация като фалшива новина. В съвременния български книжовен език нормирането се осъществява чрез правописните и тълковните речници. Честта да извършва промени в нормата е поверена на Института за български език към Българската академия на науките. Екип от утвърдени специалисти непрекъснато следи за нагласите на обществото, както и за динамиката в неизбежните за един език изменения. Езикът е жив организъм, който се развива по свои закони. Необходимостта от установяване на единни правила неизбежно води до една от присъщите черти на книжовните езици – тяхната консервативност. В тази консервативност е заложена самата природа на нормата.

Без съмнение, българският език се развива. Сегашните ученици четат съчиненията на класиците на българската литература с речник. При лексиката промяната по правило е най-бърза и най-видима. Промени има и в граматиката. Има опити за правене на прогнози как ще изглежда бъдещето на българския език от историческо гледище, тоест какви насоки за по-нататъшно развитие предполагат промените, осъществени през вековете история на книжовния български език.

Правилото за използване на пълен и кратък член за м.р., ед.ч. обаче не принадлежи към онези закономерни явления в езика ни. Добре известно е, че то е изкуствено и е наложено от разбиранията и с авторитета на Неофит Рилски в неговата „Българска граматика“. Можем да кажем, че това е едно от малкото непроизтичащи от реални езикови факти правила. Така или иначе, това е норма, предложена преди 184 г. Мога да кажа, че по отношение на тази норма езиковедите българисти застъпват две взаимно изключващи се мнения. Има и застъпници, и противници на това правило, а сред образованите слоеве на обществото се чуват гласове, че премахването му ще въведе в ранг на норма неграмотността. Не бих могла да се ангажирам дали и кога такава промяна би могла да бъде осъществена.

Като историк на езика аз приемам промените с по-голямо спокойствие, защото съм убедена, че те са неизбежни. Така например съм убедена, че колкото и да не ми харесва лично на мен, настъпва екавизмът; че колкото и лично мен да ме дразни използването на окончание -ме за 1 л., мн.ч. при глаголите от I и II спрежение (кажеме, видиме), опростяването и генерализирането на -ме и за трите спрежения е неизбежно. Нормата винаги следва реално извършените промени. В налагането ѝ няма насилие, но въвеждането ѝ изисква тя да бъде спазвана.

Този процес, разбира се, съвсем не е нов и е нещо, което е установил още римският поет от Златния век на римската литература Хораций: „Както листата се изменят заедно с годините, а старите отлитат, така са и думите в езика. Те, като остареят, загиват, а новите, отново родени, ще разцъфнат и укрепнат.“ Ако нормата следва практиката и промените са неизбежни, това неминуемо обаче повдига и следващия ми въпрос: все по-рядко в общественото пространство чуваме книжовния език – това притеснителен знак ли е?

Явно имате предвид нароилите се разнообразни медии, публичните изяви на извънредно широк кръг от хора, които допреди няколко десетилетия не биха били поканени да се изявят пред широка аудитория, както и, разбира се, социалните мрежи. В този смисъл бих казала, че не само не чуваме, но и не четем текстове на издържан книжовен език.

Овладяването на книжовния език иска усилие. Доброто му познаване далеч не се предполага от това, че сте родени носители на българския език. Езикът представлява богатство, но това богатство всеки сам трябва да открие. Ние няма как да познаваме в пълнота езика си (имам предвид всичките му стилове, диалекти, да владеем езика, на който са написани например книгите от периода на Възраждането насам, да не говорим за по-древните епохи от неговото развитие). И за да можем да се доближим в по-голяма степен до словното му богатство, трябва да четем, трябва да се стремим да пишем колкото може повече.

Казвам това най-вече за учащите се, за които (по мое мнение) широкото навлизане на тестовата система на оценяване намали драстично опитите да формират собствено писано слово, да се научат да записват мислите и разсъжденията си. Намирам това за тревожно и смятам, че бедният речник, който използва немалка част от българите, се дължи не на обедняването на езика ни, а на не особено високата езикова култура на носителите на българския език. Ако има нещо притеснително, то това не е българският език, а носителите му.“

Колкото и притеснителни да са фактите, които изтъква проф. Мирчева, в този разговор бихме могли да намерим и частица светлина, идваща от огъня на надеждата. Защото бъдещето на езика ни е в нашите ръце, а не в тези на учените от БАН, нито пък в тези на потребителите на социалните мрежи.

„Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език. И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език“, казва проф. Александър Балабанов в списанието за стопанство и култура „Българска земя“, 1931–1932 г.

А аз мога да добавя само: грабвайте книгите, да запазим езика си!

Заглавна снимка: JLCA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човек в нечовешки условия. Разговор с Олга Громова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-olga-gromova/

В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.