Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-vtora-chast/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Игронаративният резонанс или дисонанс непременно би трябвало да включва и музиката като елемент – всъщност самото название предполага съзвучие или липсата му, тоест основното му значение е акустично. Вие отдавна приключихте с превъртането на „Болдърсгейт 3“ – една игра, която в разнородната си романтическа мощ е всичко друго, но не и елегантна – и дори я обсъждахте вече тук, но аз я играх месеци наред, започвах я с различни аватари, връщах се, преигравах… Така че доста след вас достигнах до мисията, където можем да освободим Надеждата – изтерзано и истерясало момиченце, пленено от демона Рафаел. Героите ми се измъкваха от огнено меле заедно с Надеждата и бяха пред вратата, зад която по всички правила на жанра трябваше да се очаква битката със самия Рафаел. Зад вратата обаче нямаше никой. Празната зала, където пламти сиглата на изхода, събуди у мен надеждата, че някак си сме се измъкнали. В този момент обаче като отникъде се вряза кристално сопрано, което пропя:

Животът, всеки смъртен живот издъхва.

Вклиняването на този отвъдно прекрасен, вещаещ неизбежна смърт глас (изпълняван от оперната певица Мария Анастасова) – тъкмо когато сякаш бях успяла да спася Надеждата – беше толкова непоносимо, че стените на игровото се сринаха и аз, единственият смъртен живот насред виртуалната баталия, се оказах с прегазени защити и бариери, запокитена в реалното.

Какво направих? Свалих си слушалките. Излязох от играта.

Спасих се от реалното в реалното. Няколко такта по-късно емоционалният удар от вокала е снизен и съответно смекчен от злокобно-комедиен речитатив на Рафаел, срещата с когото се оказва неизбежна. Милостиво, битката продължава.

Впоследствие открих, че обикновено вокалът зазвучава след, а не преди появата му. Успях да възпроизведа моя случай след многократни опити. Търсех ефекта вокалът да се отключи преди появата на Рафаел – при невидима противостояща сила гласът на празнотата разбива стената между виртуалната схватка и смъртния живот на играча.

Не се оказа лесно да се отключи този вариант. Някои условия трябваше да бъдат спазени, но и те невинаги проработваха, така че не знам дали ефектът е „заров“, дали е глич, или просто не съм разбрала кой е отключвателят. Тук с пълна сила е валидно твърдението на Матиас Ердбеер, че заснемането не може да предаде ефекта на „образдеепространството“ на играта, към което аз добавям, че това пространство е и „дееакустично“ – особено в този пластичен, „адаптивен“ към действието музикален модел, който Борислав Славов създава.

В „Болдърсгейт 3“ музиката на Борислав Славов е много съществен аспект на играта. Именно за нея Славов получава BAFTA (за саундтрак).

Видеоигрите са тоталното изкуство на XXI век, така както е киното за ХХ век и операта за предходните столетия. Какво още според вас определя успеха на „Лариан“, студиото, разработило играта?

Северина Станкева: Обобщаващо бих казала, че с „Болдърсгейт 3“ „Лариан“ направиха нещо, което изглеждаше невъзможно – третата част на култова поредица, след като се сдоби с огромен бюджет, вдигна летвата за компютърните ролеви игри не като се отклони, а като стъпи на наследството на предходниците си. И в същото време успя да проговори на широка аудитория от играчи. Получи се нещо като касова (ААA) независима игра (пусната на пазара практически като самиздат), което не беше се случвало досега в такъв мащаб. Ще започна с малко история.

Първата част от поредицата излиза през 1998 г. и дава началото на ролевите игри такива, каквито ги познаваме днес, успявайки да преведе правилата и системите на „Подземия и дракони“ във видеоигра. След нея повечето игри с ролеви елементи в различна степен правят същото.

Втората част (2000 г.) разширява възможностите на жанра. Някои от характеристиките ѝ продължават да са негови маркери – например събирането на спътници със свои предистории. Други, за съжаление, така и не се повториха до третата част. Пример за последното е обхватът на сюжетните линии, които са разработени в детайл, но напълно незадължителни. „Болдърсгейт 3“ продължава да не те води за ръка, докато играеш, като в същото време ти дава свобода на всяко равнище, и това е едно от най-добрите ѝ качества. Дава ти и инструментариум, благодарение на който всичко, което измислиш да правиш, едновременно е изпипано технически и се усеща като твое лично откритие.

Третата част, повече от двайсет години по-късно, увеличава допълнително сюжетните възможности, но и добавя аналогично многообразие в игродействието. „Лариан“ са известни с последното – игри като „Божественост“ (Divinity) и „Божественост 2“ (Divinity: Original sin 2) позволяват небивала креативност по отношение на околната среда. Част от тактиката на походовите битки е да използваш подръчното в своя полза – ако искаш да спасиш някой висящ в клетка, можеш да простреляш със стрела въжето, да телепортираш герой вътре в клетката, за да я отключи, да смалиш затворника, за да мине през решетките, да се биеш със стражите, да ги убедиш да го освободят и какво ли още не. Когато към това се добави прекрасната музика, която също звучи, като да се развива процесуално спрямо действията на играча (в „Божественост 2“ всеки герой, включително този на играча, има характерен инструмент, чиято мелодия зазвучава, щом е на ход), се получава страхотен унисон. Така се създава илюзията, че всичко е възможно. Изборите значително започват да се затварят, ако човек иска да играе като злодей, но това е трудно да се избегне в жанра и може би изисква отделен разговор. В „Болдърсгейт 3“ затварянето е поне донякъде сюжетно оправдано, доколкото съдбата на героя разчита на това какви съмишленици ще намери и най-общо казано, на кого може да се довери.

Чавдар Парушев: „Болдърсгейт 3“ е изключително богата на възможности за изобретателност от страна на играча – Северина добре го е описала. Заедно с това преобладаващата част от тях не са направени очевидни, а са оставени на играчите да бъдат откривани.

Едно такова „откритие“ е начинът, по който е зададено да работи физическото тегло в играта, и възможността за атака „метеор“. Може да се увеличи максимално масата на героя – като се натовари с предмети в инвентара, като се преобрази в тежко животно и допълнително изпие еликсир за удвояване на размера – след което от подходящо високо място може да се скочи върху противника с целия така натрупан тонаж. Играта е пълна с такива възможности – отключване на диалог, чрез който се преодолява иначе трудно предизвикателство, печелене на съюзници, справяне с цели лагери от противници (например като се отрови от разстояние питието на гуляещите гоблини чрез заклинание).

Този алгоритъм на изработване на неочаквано решение чрез сръчно комбиниране на игрови ресурси и механики ефективно вади зъбите на иначе тягостната наративна дилема. Внушава от игрово към наративно ниво, че може да се намери трети, четвърти или пети изход от на пръв поглед двурогия избор. В същото време тъкмо този тягостен наратив допълнително подтиква към търсене на нестандартни и неочевидни решения и усилва удоволствието от намирането им за играча чрез вдигнатия залог.

Майсторското съчетаване между разказ и игрова механика във взаимно усилваща роля прави според мен играта толкова успешна.

Миглена Николчина: Но играта е звук, цвят, интерактивна опера, не само разказ и алгоритъм. В много случаи оперните либрета са посредствени, музиката им придава друго измерение. При всичките други качества на „Болдърсгейт 3“ мисля, че и тук се случва нещо такова.

Еньо Стоянов: Струва ми се, че епизодът с пеенето на злодея Рафаел в „Болдърсгейт 3“ работи като своеобразен цитат – то е оперетно, дори водевилно. Прилича на пълнометражните анимации на „Дисни“ от миналото, в които злодеят пее злите си планове, докато неговите помощници му пригласят, а и конфронтацията с него често е с песен. Може би в подобни запявания на героите в оперети, мюзикъли и пр. можем да видим отново нещо „дисонансно“, този път в недигитални медии. Което пък подсказва, че подобни „дисонанси“ всъщност въвеждат нещо като ефектен контраст между форма и съдържание, който не е за пренебрегване и може да се окаже не по-малко въздействащ от резонанса на пълната хармонизация на елементите.

Миглена Николчина: Връзката с „Дисни“ я прави и един оперен певец, когато коментира, пропявайки от време навреме, този епизод. Анализирайки включването на органа, той прави и друга асоциация – със сцената в църквата от трето действие на „Фауст“ на Гуно. Добавя и още по-далечна препратка по повод на акапела пеенето, което толкова ме стресна – свързва го с древногръцкия хор. Ние не знаем как точно е звучал този хор; операта възниква във Флоренция като опит да се реконструира древногръцката трагедия, да се измисли отново заедно с музиката. Във всеки случай подобни коментари демонстрират, че е постигнато това, към което Борислав Славов в множество интервюта казва, че се стреми – музиката му да има самостоятелен живот.

Славов е попаднал на точното място, тъй като характерна особеност на „Лариан“ е амбицията всеки компонент от сглобката на различни изкуства в играта – но и собствено игровият, шахматен и заров компонент – да e отчетливо обособен и на основата на това обособяване да е хармонизиран с останалите. В „Божественост 2“ тази обособеност е още по-отчетлива, особено що се отнася до дикторския текст и театралността на диалозите, които са придружени с ремарки в разгърната на екрана книга. Редица моменти в „Болдърсгейт 3“ постигат като че ли самостоен литературен живот (някои монолози на Карлах, вътрешният монолог на Гейл, ако той ти е аватар, и пр.), но не бих твърдяла, че като цяло литературният текст в тези игри би могъл да съществува самостоятелно. Докато музиката на Славов (той е композиторът и на „Божественост 2“, но „Болдърсгейт 3“ вдига залозите) може.

Северина Станкева: Връщам се към репликата на Еньо – наистина Рафаел е типичният харизматичен и хитър ала Дисни злодей, но това, с което играта впечатлява, е, че е един от многото. Макар и да има обща заплаха, тегнеща над аватара на играча и съмишлениците му (отвлечени от раса, която иска да владее света, като имплантира паразити в мозъците им, a целта на играта е по някакъв начин главният герой да успее да избегне контрола над ума си), тази заплаха се разпръсква в сложни интереси и взаимоотношения. Всеки от спътниците води собствена борба, която се концентрира около специфична антагонистична фигура и може да кулминира в морално падение или напротив – в триумф на личността, като в повечето случаи и двата варианта са разработени с достатъчна емоционална дълбочина и сложност и обемат теми като героизма, отмъщението, гордостта, религиозната отдаденост и др.

Това важи, макар и в по-малка степен, и за аватара на играча. В началото на играта освен собствения персонаж играчът създава и „Посетител на сънищата“, който впоследствие започва да се появява в сънищата и се представя за стожер в мрачния и объркан свят на „Болдърсгейт 3“. Посетителят на сънищата има собствен план и в крайна сметка се оказва лъжец и манипулатор, придобил лика, който аватарът на играча иска да види. Всъщност самият той заразява героите с паразита и е показан в началната сцена да поставя ларвата в очите им. Тук по-скоро имаме пример за резонанс, доколкото създаването на този фалшив облик (макар и да се случва, преди сюжетът да започне) е вписан директно в него и има своите последствия – много играчи например споделят, че в повторните си изигравания съзнателно придават на Посетителя гротесков вид, за да отнемат от обаянието му и да си припомнят истинските му намерения. В този смисъл и в „Болдърсгейт 3“ има нещо елегантно, макар и обхватът ѝ като че ли предварително да го изключва.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/istoriyata-na-snezha-i-frants-razgovor-sus-svetoslav-draganov/

Светослав Драганов е режисьор, сценарист и продуцент, член на Европейската филмова академия и председател на Гилдия „Режисьори“ към СБФД. Преподава кино в Нов български университет. Автор е на документални и игрални филми, отличаващи се с човечност, наблюдателност и деликатно чувство за хумор, сред които „Живот почти прекрасен“ (2013) и „Смирен“ (2022). В работата му личи интерес към личните съдби, през които се отразяват по-големите обществени и исторически промени.

„Снежа и Франц“ е документален филм за любов, изкуство и свободата да живееш отвъд границите. Чрез богат архив от любителски филми, писма и фотографии Светослав Драганов разказва историята на една двойка – българката Снежа и австриеца Франц, чиято връзка прекосява време, разстояния и политически разделения. Филмът е нежно размишление върху паметта, избора и цената на независимостта. Той е част от по-широк проект, в който киното и визуалното изкуство се преплитат в обща любовна и художествена хроника.

Премиерата на „Снежа и Франц“ е на 3 ноември 2025 г. от 18:30 ч. в Дома на киното в София. Изложбата „Снежа и Франц“ в галерия „Райко Алексиев“ може да се види от 4 до 15 ноември, 17–20 ч.

Казвате, че от години сте мечтал да направите филм за леля си и чичо си. Какво се промени у Вас като човек и като режисьор, за да сте готов да разкажете тази история именно сега?

Винаги съм се възхищавал на чичо ми по някакъв начин. Като на човек, който все потегля към нови приключения. Особено като открих, че е снимал и филми в края на 90-те, началото на 2000-те години, когато едната ми братовчедка ги беше прехвърлила на VHS. После открих и други филми, които стояха в едно мазе. Най-интересното за мен се крие в тази еволюция, че аз всъщност винаги съм искал да направя филм за Франц. Постепенно фокусът се измести и към леля ми, към Снежа – тя е „обикновеният човек“, който седи и чака, докато Франц обикаля света.

Франц какви приключения е имал? С какво се е занимавал?

Той е бил наистина много спортен тип. От малък кара ски в Тирол. Почва да се занимава с катерене, прави експедиции, които стават все по-екстремни и по-екстремни. През 1967 г. семейството му пътува до Турция, отиват на море, и минават през България на връщане. Отбиват се в Слънчев бряг, където по онова време е имало и къмпинг. Леля ми тогава за първи път отива сама на море, при най-добрата си приятелка, която е в Несебър. Там в един ресторант се запознават с Франц. Те са танцували, а най-добрата приятелка – Юлия, е знаела немски и е превеждала, за да могат да си говорят.

Какво се случва след това?

Почват да си пишат. Той идва в България, пламва любов. Но след това Снежа е приета да учи в Москва, в текстилен институт за дизайн на дрехи. Тя заминава през 1968-ма за пет години. След това се връща и отново пламва епистоларната любов. Пишат си писма, всъщност тя ги пише пак с помощта на Юлия, която превежда. После двамата се събират, женят се и леля ми заминава за Австрия.

Имала ли е някакви проблеми да замине?

Тя е била с държавна поръчка и е трябвало да плати 6000 долара, за да може да замине за чужбина. Или да работи тук шест години, или да плати тези пари. Това са били вариантите. Леля ми работи почти една година и събират тази сума от приятели. Франц от своя страна идва до България със ски оборудване, щеки, обувки. Напълнил е догоре един ситроен, за да продава тук – тогава у нас е имало дефицит на такива неща. Даже веднъж му разбиват колата в София и го ограбват.

Желязната завеса като че ли е работила само за нас?

Да, тя е работила само за хората от Изтока. Ние не сме могли да пътуваме, но те са могли да идват и да оставят шилингите, марките, доларите си. Има един много интересен рекламен филм за Черноморието, в който се казва: „Заповядайте в България, тук валутният курс е перфектен. Харчете с кеф!“ След като се женят официално, леля ми вече също може да идва. Те даже са идвали заедно.

Франц разказвал ли Ви е за приключенията си?

Чичо ми почина през 1987-ма, а аз не говорех немски. Той беше чудо. Най-хубавите ми снимки от детството са негови, защото са цветни. Проявявал ги е, копирал ги е и ги е пращал по пощата. Това са много ценни спомени.

С какво се е занимавал той?

Намирал си е работа, която да му позволява да пътува. Живели са в Иран преди революцията, около 1977 г. Занимавал се е с почви, бил е микробиолог и е специализирал в това как неплодородната почва да се направи плодородна. После е работил и в Кабо Верде, където е изследвал как и защо вулканичната почва на тези острови е толкова плодородна. Бил е алпинист и катерач. Започва с алпинизъм – според мен заради Райнхолд Меснер, който е бил, а и сега е голяма поп звезда в Австрия и немскоезичния свят. Меснер издава книга за всяко пътешествие, появява се по медиите. В един момент чичо ми се отказва от алпинизма и почва да пътешества. Тогава и в Австрия има глад за хора, които да разказват на обикновения човек за местата, които са посетили. Та той е правил такива сказки. С леля ми са пътували, тя е събирала парите от билети за вход. А чичо ми се е подготвял, снимал е филми, имал е и диапозитиви, за да разказва за посетените места.

Има ли негови книги?

Да, има една издадена книга – „Памир 81“, самиздат. Това е книга за изкачването му на Исмаил Самани (7495 м), известен по онова време като връх Комунизъм, най-високия връх в бившия Съветски съюз. Книгата е много интересна, защото е и социологическа, не е само за катеренето. Това е дневник на пътешествието му плюс наблюденията му на света и живота там и в Москва.

Разкажете за пътуването до Кабо Верде.

Когато си намира работа в Кабо Верде за една година, той взема семейството си. Праща ги със самолет заедно с една от сестрите си, защото децата са малки. А той трябва с другата сестра да кара до Дакар със старата си кола „Опел Рекорд“. В един момент колата се чупи в Африка и те я качват на влак. Идеята е все пак колата да стигне до Дакар – важното е не те самите да се доберат дотам, а те заедно с колата. Когато пристигат, намират кой да я ремонтира, оправят я и продължават към океана. После остават в Кабо Верде. Това е най-хубавият период от съвместния им живот. Една година заедно, без той да мърда никъде, без да обикаля и да търси приключения. Рай. След като се връщат, леля ми и братовчедките ми остават във Виена, а той поема с лодка по Нигер.

Как фокусът Ви се премести от Франц към Снежа?

Фокусът ми се насочи и към двамата. Как леля ми се справя с неговите екстремни ситуации. Голяма част от филма е за смъртта му и как тя я преживява. Как трябва да се промени, да стане глава на семейството. И това е само върхът на айсберга.

Ако можеха сега да гледат филма заедно, какво мислите, че биха си казали един на друг след прожекцията?

Основният проблем при правенето на филма беше огромната травма на моите братовчедки. Те страшно много обичат баща си, с когото са прекарвали приказно време – играли са си, спортували са, правили са походи. Тези моменти са били много ценни за тях. След като той умира, им е отнето нещо безценно. И затова никак не искаха някой да се рови и да го показва. Трябваше много време да убеждавам тях и леля ми да влязат в тази история така, че да я споделят с външни хора. От друга страна, той е снимал непрекъснато, писал е, искал е да разкаже за тази част от живота си. Най-интересното е, че в книгата „Памир 81“ има включено писмо – „Едно кратко писмо по една дълга тема“. В него той обяснява, че не бяга от тях, че иска да намери себе си, но по някакъв начин, пътувайки, ги намира. Много е поетично и честно. Тези неща са го занимавали точно толкова, колкото самите пътешествия. Анализирал е как егото му и желанието му да пътува могат да наранят най-близките му хора. И как, наранявайки ги, да им обясни защо го прави. Имал е желанието да разкаже своята версия и истина.

Какво Ви казаха леля Ви и братовчедките Ви, след като гледаха филма?

Едната ми братовчедка участва във филма и това е много силен момент. Другите две казаха, че ако не им хареса филмът, няма да мога да ползвам кадрите с тях. Ние сме много близки и това е тяхно право. Беше страшно преживяване да им покажа филма. И впоследствие беше много хубаво, защото получих разрешението им. Дори сега, на премиерата, всички те ще дойдат в София. Леля ми, трите ми братовчедки, сестрите на Франц и други роднини.

Ще има ли събития освен филма?

Ще има изложба и за първи път в едно пространство – в галерия „Райко Алексиев“, ще бъдат изложени заедно Франц с неговите филми и Снежа с нейните текстилни релефи и текстилни абстрактни картини. След филма ще могат да се видят като допълнение нещата, които са показани на екрана, а и физически ще могат да се пипнат. След прожекцията ще отидем до галерията. Голяма част от работите са направени от Снежа след смъртта на Франц. Тя преработва цялата си травма и изобщо техните взаимоотношения в тези произведения. Георги Дончев, един от композиторите на филма, ще направи музикален пърформанс. Изложбата ще е вечерна, ще може да се гледа от 17 до 20 часа. Няма да бъде отворена през деня.

Как Снежа се е справяла в Австрия?

Като се е върнала от Москва, е работила в ЦНСМ – Центъра за нови стоки и мода. В Австрия забременява, ражда двете близначки, пътуват с Франц в Иран. В един момент решава да прави тези „текстилни релефи“, както ги наричат заедно с Франц. Той ѝ помага. Има някаква симбиоза между двамата. Чичо ми не е бил такъв тип – „ти стой вкъщи, аз ще пътувам“. Той иска да прави каквото иска, но по някакъв начин държи да ѝ даде и на нея възможността да прави каквото ѝ се иска. На леля ми винаги ѝ е било трудно да напише концептуалните си текстове, защото, когато правиш изкуство, трябва да опишеш какво искаш да кажеш с него. Тя е трябвало да го напише на немски, обаче немският ѝ не е бил толкова добър. Затова Франц е писал тези текстове. Много е тъжно, че точно когато нейната кариера на артист започва да върви нагоре, той… След смъртта му тя няколко години просто е в тотален стрес и скръб. Спира въобще да се занимава с изкуство. Най-истинските ѝ работи се появяват няколко години след смъртта му, когато отново почва да работи и да преработва и допълва тези произведения. Най-силните всъщност не ги е и продавала, прекалено лични са били. През 90-те години леля ми прави доста добра кариера в Австрия. Тя никога не е имала изложба в България. Сега ще е за първи път.

А за Вас какво събитие е този филм?

Имаше два варианта. Да го направя много артистичен, защото има страхотен и ефектен архив. Или да го направя така, че да разкажа тази история, както трябва да бъде разказана – коректно и човешки. Идеята ми беше да оставя пространство за хората, които участват, да не влагам толкова режисьорската си гледна точка. Да не играя много с естетически амбиции, а по-скоро да направя нещата етически акуратни.

Как реагират хората около Вас на филма?

Една позната го гледа и каза: „Снежа нещо не ми харесва.“ Тя очаквала в края на филма Снежа да се разбунтува, да отрече из основи тази любов. Леля ми всъщност вижда и тази перспектива, но пази това, което е било между тях двамата, иска то да остане ненакърнимо.

А Вие ще тръгнете ли скоро към нови приключения и какви ще бъдат те?

Правя няколко филма. Скоро ще излезе филм, който продуцирам, за едно малко село близо до Дунава. Режисьорката Елена Стойчева отива там и селото се отваря за нея. Опитват се да я засмучат, да я направят кметица, да се ожени за местно момче. Много любопитен филм. Скоро ще излезе и филмът ми за Мария Статулова, с която много се сближихме покрай „Смирен“. Правя филм и за Babyface Clan, за групата и за цялото това поколение. Занимавам се и с нов игрален проект също. Продуцирам и дебютния филм на един колега, Лазар Иванов, млад режисьор – пак документален. Той е на 28 години и прави филм за баща си, а баща му е мой приятел от 90-те години, много интересна фигура от ъндърграунда. Дойде времето, когато децата ни откриват родителите си, които са малко странни хора.

Филмът „Снежа и Франц“ и едноименната изложба са създадени с подкрепата на: Cineaste Maudit production, Контраст филм, Right Solutions, Sonus, Програма „Творческа Европа МЕДИА“, ИА „Национален филмов център“, Филмов архив на града и провинцията Виена, БНТ, Столична община, Национален фонд „Култура“, Австрийски културен форум, хотел „Кооп“, КиноКлас, Дневник и винарна „Типченица“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-purva-chast/

Миглена Николчина: Съществуват игри, които, по липса на по-добро хрумване в момента, бих определила като „елегантни“. Това са игри, които притежават следните три качества: липса на излишества, съзвучие между отделните компоненти, чар – все качества, които не изискват сложна игрова механика и биха могли да се постигнат с минимални технически средства. Ще дам пример с една игра от 1999 г. – „Дракан: Орденът на пламъка“ (Drakan: Order of the Flame), за съжаление, ненамираема днес. Визията, разказът, музиката са в съвършена хармония помежду си и с игровата механика. Голяма част от действието е полет и битки на момиче, което е свързано в „една душа“ с дракон – усещането за простор, волно реене, свобода при пределната простота на всички елементи е забележително и честно казано, мисля, че по-късни и много по-амбициозни игри все още не могат да се мерят с него. Такъв тип постижения са според мен изцяло артистични, при все че тази артистичност предполага и точно намерена мяра в съчетанието с игровата механика.

Навремето такъв тип съвършенство притежаваше българската анимация. Понякога се чудя защо този талант не го виждам – може би греша – транспозиран в сферата на видеоигрите. Питам ви обаче дали такъв вид „лудонаративен резонанс“ е възможен само в малките авторски игри („индита“), дали лудонаративният дисонанс няма своя особена елегантност и въобще как стои темата за формално съвършенство в рамката на дебатите около лудонаративния дисонанс?

Николай Генов: Понятието за „елегантна игра“ ми звучи особено сполучливо с оглед на дебатите, които спомена, защото то предполага не просто една механична комбинация на множество компоненти, а нещо повече – естетическата им синхронизация.

Първоначално – с възникването на изследователското поле – игрите се мислят в противоречие. Вече многократно сме се позовавали на Аарсет и лудолозите с техния теоретичен поход срещу наратологията, затова няма да се връщам към основите на този конфликт; посочвам го само за да изтъкна предположението, че поне оттук можем да проследим по-внимателно практиката да мислим компютърните игри „на парче“, като съставени от парчета. В най-общия случай, или в най-едър план, говорим за механика и разказ, но има редица други аспекти, които не получават достатъчно внимание.

През 2007 г. Клинт Хокинг – в свой блог пост – прави критически коментар на играта „Биошок“ и използва понятието „лудонаративен дисонанс“ оценъчно, с негативен знак; две от парчетата в „Биошок“ (BioShock), изглежда, не съвпадат и така възниква противоречие между „посланието на играта“ и да речем, практиката на нейното изиграване; между вложения смисъл и геймплея. От една страна, се говори за свободна воля, от друга, съществува разказвателна принуда, която противопоставя личния интерес на безкористността – решението да извлича безскрупулно АДАМ няма пряко отношение към революцията, към която протагонистът неизбежно се присъединява.

Аз не съм убеден, че по принцип лудонаративният дисонанс следва да се приема като недостатък на една игра. Напротив, смятам, че това е похват, който може да произвежда редица интересни ефекти, което сякаш постепенно се осъзнава като предимство и дори стратегия. А в последните десет години вече все по-често се говори и за обратния ход, за един огледален метод на произвеждане на ефекти – за лудонаративен резонанс, чиято крайна форма можем да впишем в твоята идея за „елегантна игра“.

Впрочем както лудонаративният дисонанс е натрупал редица противоречиви значения през годините, така и може да бъде сегментиран, разчленен на микросинхронизации, като например резонанс (или съвпадение, припокриване, съзвучие) между намерението и резултата, действието и историята, образа и пейзажа, случката и звука (и музиката), управлението и движението и т.н. По този начин ще имаме конкретни видове хармонизации, които ще можем да набелязваме и проследяваме при всяко отделно заглавие.

За да приключа, ще кажа, че компютърните игри в крайна сметка са динамични конструкции, плаващи плоскости, които втъкават и употребяват разнородни противоречия, разминавания и сближавания с цел да произведат действителни ефекти. Може би си струва да мислим, че те са онова „между“, което остава накрая, след като продуктът е вече готов.

Чавдар Парушев: Интересно, че мислейки си за игри с чар, добро съзвучие между отделните компоненти, формиращи усещане за добра мяра, се сещам и за две игри от 1999 г. Явно силна година на такива заглавия. Първата игра е „Човек сянка“ (Shadowman) – тя черпи елементи от западноафриканската религия вуду за целите на сюжета си. И по-конкретно мотива за общуване с мъртвите и особената пропускливост на границата между отсамното и отвъдното. За целите на игровата интрига тъкмо тази граница е застрашена и в необходимост от удържане и защитаване. Повече от 25 години по-късно още си спомням проиграването на първата мисия в играта. Безцелното лутане из игровото пространство в търсене на проход в скала, мистичен портал или някакъв друг физически вход към земята на мъртвите в играта. Не мога да кажа колко време съм се лутал, но такова нещо не намерих. Затова пък мен ме намери глутница кучета с достатъчно остри зъби, за да разрешат загадката, пращайки ме в земята на мъртвите по традиционния начин. Тази първа моя смърт в играта, необходима, за да може сюжетът да продължи, e вероятно първата ми собствена среща с лудонаративния резонанс, за който говорим.

Днес този елемент на вписване на игровата механика на многото животи и възможността да се започне отначало, изначално присъща на игрите и като сюжетен елемент, е нещо утвърдено и често използвано. За играенето на „Човек сянка“ този елемент беше освен нещо ново, също и органичен начин играта веднага да научи играча на едно от важните си правила – да търси в действия входове към иначе недостъпни пространства. Също да се връща назад и да опитва отново. Действия, без които играта не може да бъде изиграна докрай.

Друг пример за елегантно вписване на механиката на виртуалното безсмъртие на играча и неговия аватар предлага „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment). Главният персонаж, чийто контрол поема играчът, не просто не може да умре, но да разбере защо не може да умре, кой или какво му е дало това безсмъртие, е основен залог и двигател за разгръщането на цялата история на играта. Не можейки да умре, персонажът не може и да се събере в един-единствен живот, а е принуден да върви и да събира парчетата от пръснатите си предходни въплъщения, понякога постъпки, понякога хора, понякога парчета от собственото си тяло, постоянно и натрапчиво преследван от въпроса… какво може да промени природата на човек?

Еньо Стоянов: Разбира се, темата за възможните дисонанси и резонанси на игрите е въпрос, засягащ идеята за тяхното единство и цялост. Каквото и единство да се предполага за тях, то никога не е просто предварително дадено, то се изработва в ход, процесуално, както при направата им от дизайнерите, така и по време на игра. Това ще рече, че опитът с игрите винаги непосредствено е опит с някаква част, а не с цяло, можем дори да кажем, че цялото се появява едва след отдръпване от играта. Но функцията на тези „парчета“, с които пряко взаимодействаме, е променлива, не е веднъж завинаги фиксирана за всички игри поначало. Нещо повече, те сами са композиция от други парчета.

Има игри, които „разказват“ само с механиката си. В „Братя: Приказка за двама синове“ (Brothers: Tale of Two Sons) темата за „братството“ и „синовния дълг“ е разгърната само чрез действията, достъпни на играча при управлението на двамата герои (например по-големият брат е по-силен, затова може да помага на по-малкия при пресичането на бездни или при изкатерване на стръмен терен и играта не продължава без оказване на подобна помощ).

В игрите от типа „отворен свят“ музиката допринася за добавяне на разказвателен оттенък към действията на играча и показваната му история. Когато постепенно героят на играча разкрива дигитално генерирания свят с навигацията си през него, обикновено звучи музика с идилична минорна мелодика, внушаваща почуда; щом обаче в околността на героя се прояви противник, музиката става отчетливо мажорна, дори маршова. И в двата случая извършваното действие (опознаване на света през навигация, въвличане в конфликт) и историята (търсене на приключения, борба с врагове) са „в резонанс“ със задействаната музикална тема и асоциираната с нея информация, която получава играчът. 

Примерът с музиката подсказва и нещо повече – ролята на интерпретацията, която пресява опита с различни компоненти по време на игра. Музиката сама по-себе си не носи послание и смисъл, определени нейни форми са „полепнали“ със значения поради редовна употреба в специфичен смислов контекст. Дори при „Братя: Приказка за двама синове“ играта вече насочва интерпретативно към своята тема чрез заглавието си, преди да я разработи в нямата си механика. Всъщност при игрите има две интерпретативни инстанции и те могат непредвидимо да се съгласуват или да тръгнат в разходящи посоки – играта интерпретира механичните действия на играча с интерфейса по относително строго кодиран от дизайнерите начин във формата на онова, което му показва на дисплея. Играчът от своя страна също интерпретира показаното му в светлината на културни кодове, които привнася в този процес. Оттук игрите се оказват сложно отворени, незавършени и неподдаващи се на завършване, недопускащи затваряне във финално единство.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/da-prevedesh-pari-po-zarukata-na-allah-produlzhenie/

<< Към първа част

Къде са старите религиозни основания на хауала? 

Все ще да има такива. Ще кажете, че механизми, подобни на системата хауала, съществуват и извън предвиденото от мюсюлманския свещен закон. Практиката може да се проследи до Южна Азия или Индия, подобни неща се срещат и при еврейските финансови системи, откриват се и в Античността. Както казва и библейският класик Еклисиаст, син Давидов: „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ Ала дори и да откриваме сходни механизми за парични преводи в други нормативни системи извън шариата, сега нас ни интересуват строго мюсюлманската мотивация и основания.

Нали така казва и Аристотел. Възможно е да имаме едни и същи следствия, породени от различни причини. Това не отменя каузалната връзка между тях. Или пък е възможно да има привидна корелация между два феномена, без непременно единият да бъде причинен от другия. Доста подхлъзващ сценарий, изнервящ всички анализатори. А е възможна и практика, оправдана от по-късна нормативна рамка, израснала на базата на практиката, която просто я описва и превръща в правило, казано на прост език. Модерният човек обича този тип подход. Щом нещо съществува и всички го правят, значи като цяло е „нормално“, ерго може да се превърне в „норма“.

Или пък най-класическият, желан религиозно-правен сценарий по шариата: практика, породена от устойчива отвъдна рамка извън човека или общността. Която рамка е удържана от Самия Съдия (Ал-Хакам), Правещия равносметка (Ал-Хасиб), Свидетеля (Аш-Шахид) на цялата вселена , т.е. Аллах. Обаче със сигурност, мисля си, ще да има някаква религиозна норма, на фона на която се разгръща хауала и с която се обосновава. 

И тук личното ми прозрение идва, докато прехвърлям други текстове по различен повод. В това е част от красотата на работата с оригинални извори на арабски, някои от които в ръкописи. Тръгваш да четеш съчинения за традиционното мюсюлманско образование и религиозните училища, а пък намираш достатъчно материали за възпитанието чрез чепика и тоягата. Възнамеряваш да обогатиш знанията си за педагогиката, а пък намираш неща, писани за глупците и брадите им. Обработваш „огледала за владетели“ – литература, която съдържа напътствия към управляващите, а пък откриваш предписания как се пие вино в двора на везира от XI век, по време на династията на Абасидите.

И сега се случва нещо подобно. Чета Авероес от XII век, чието арабско име всъщност е Ибн Рушд. Може би го познавате предимно като философ. Ако сте учили арабистика в България, е много вероятно по време на часовете по история на арабската философия да сте се сблъсквали с неговото съчинение за отношението между вярата и разума, философията и свещения закон. Ако сте учили история на философията пък, ще го познавате от съчиненията на Тома от Аквино, който го нарича просто „Коментатора“ на философа, който е самият Аристотел. 

Само че Ибн Рушд по професия не е бил философ. Философията, както бихме казали днес, му е била хоби. Заядлив философски инфлуенсър без социални медии, противоречива личност, без много лайкове, че даже от време на време са му горили книгите. Покрай всички други неща е работил като кадия – мюсюлмански съдия. На него принадлежи маститата компилация по сравнително право, озаглавена с гръмко звучащото „Началата на авторитетния тълкувател и крайната прицелна точка на онзи, що се стреми“. Това, разбира се, е мой забавен превод на нещо, които сигурно може да се преведе много по-сухо и сбито. Но така или иначе, предаването на заглавията на старите арабски съчинения винаги ще си остане предмет на отделно разсъждение в областта на преводаческата теория и практика.

Самият Ибн Рушд твърди, че пише този сборник, за да събере на едно място казуси – предмет на ислямското право, като изложи различните гледни точки върху тях. Затова и си позволява да разсъждава за яденето на конско месо или месо от муле например. За пиенето на различни видове ферментирали напитки. За употребата на възбранени от Свещения закон неща, ако има абсолютна необходимост. За брака. За прелюбодейството. Обхватът на религиозната регулация е много широк. Дори не може да си представите колко, преди да разлистите наръчниците по фикх, т.е. по мюсюлманско право. Ако пък можете да ги разлистите на арабски, толкова по-добре. И там някъде,

посред правни казуси за финанси, Авероес списва кратък раздел за хауала.

За него изглежда напълно нормално да обсъжда темата. Хауала, казва той, си е напълно изрядна транзакция (му‘амала сахиха), при която се обменя дълг. За Гешев незаконно – за Аллах изрядно. Защото самият Пророк от VII век по нашенското летоброене е казал в своето Предание, че ако богатият се забави да изплати пари, то това е „угнетителство“. На арабски е зулм, откъдето идва и нашето золум през турски. Да не си изплащаш парите, при условие че имаш възможност, е золум. Това, убеден съм, важи за всички, по всяко време, независимо от културата. А ако някой от вас, продължава Пророкът, бъде насочен за изплащане на дълга му към някой богат, да приеме. 

Ето това е нормативното основание за практиката. И Ибн Рушд разсъждава при какви условия транзакцията е валидна. Много бързо се открива откъде е разказът за живота на Пророка, превърнал се в мюсюлманското основание за съществуването на този финансово-икономически механизъм. Със сигурност го има в сборника с авторитетни предания на Пророка, съставен от Ал-Бухари през IX век. Той съдържа раздел, свързан с пренасянето на дълг от един човек към друг. И да, там терминът е хауала. Там са и думите на Пророка, с които се занимава Авероес от финансово-правна гледна точка. Но в същия раздел на сборник с предания на Ал-Бухари има и друг текст, по-обширен. И той върви така.

Докато съратниците на Пророка седели веднъж с него, внесли починал човек. Мохамед трябвало да отслужи погребална молитва. Преди това обаче Пратеникът на Аллах запитал дали този човек е бил длъжник. Отговорили му, че не. А дали бил оставил някакво богатство? Не, казали приближените. Тогава Пророкът отслужил молитвата. Сетне внесли друг починал. Преди да произнесе погребалната молитва, Пророкът отново задал същия въпрос. Този път му отвърнали, че има дългове. А дали бил оставил богатство? Да, три динара, оказало се. Мохамед отслужил молитвата. Накрая донесли трети мъртвец. Оставил ли е богатство? Не. Има ли дългове? Да, отвърнали, дължи три динара. Тогава Пророкът отказал да се помоли и накарал останалите да се помолят за него. 

И тук идва интересният момент с прехвърлянето на дълга. 

Абу Катада, известен съратник на Пророка, казал: „О, Пророче на Аллах! Помоли се за него, а аз ще поема неговия дълг.“ 

Лоша работа е да умреш длъжник, отказват ти застъпничеството на Пратеника на Аллах на земята. „Чисти сметки – добри приятели“, казва народът по нашите земи. Ала също и „Никой нищо не е занесъл на оня свят“. Само че тук явно не важи съвсем. Защото дълговете ти те следват и отвъд. Могат да възпрат Пророка да се застъпи за теб.

А когато нещо се намира в Сунната, вероятността то да породи разсъждение относно приложението му на практика е много голяма. Кой е онзи, който прехвърля дълг. Към кого се прехвърля. Какво означава „богат“ по смисъла на преданието. Дали веднъж поръчана, транзакцията няма някаква давност във времето. Какви са условията за всеки участник, за да бъде призната операцията за легитимна по смисъла на религиозния закон. Съществуват ли позволени и непозволени употреби. Какви са практическите механизми за осъществяване на операцията. Как може „брокерите“ впоследствие да си уредят сметките. 

Няма мърдане. Авероес не си измисля. Не открива топлата вода. Пророкът е казал това, което е казал, далеч преди съвремието на съдията от Кордоба. Но неговата цел е да събере тълкуванията, за да може една такава финансова транзакция да бъде максимално изрядна и да улесни работата на колегиума. Та така и въпросът за регулацията на хауала може да бъде открит в повечето стари наръчници по право, където се говори за пари. 

А за да не си помислите, че всичко това е прашасала теория, имаме и днешни нормативни разсъждения по въпроса. И то не от шейховете на терористични организации, а от съвсем легитимни авторитети. Вижте например египетското Главно мюфтийство. Какво било значението на преданието „отлагането на плащането от богатия“? Отговорът е доста типичен за официалните казионни дискурси и се отличава с дипломатичност. Лошо е богатият да не плаща задължението си, но пък може да има моменти, когато богатият да се окаже способен. Ама бил възпрепятстван в конкретен момент… Тогава това не е „угнетителство“ (въпросният золум) и не е грях. Между другото, отговорът съдържа позоваване на такива титани на правото, като имам Ан-Науауи от XIII век и Ибн Абд ал-Барр от XI век, за да си набави допълнителна легитимност. 

Сайтът за фетви, спонсориран от Министерството на религиозните дарения и ислямски дела в Катар, също предоставя интересен коментар. Дали хауала е утвърдена практика в Корана, пита читател. Не, не е, гласи авторитетният отговор, няма го в Свещения Коран. Но е утвърдена от Сунната и консенсуса на богословите, а това, трябва да отчетете, са основни стълбове на мюсюлманското право. Следователно така може да придобие и практически измерения. Също като друго запитване. „Имам пари при един човек – казва читател, – ала той не може се изплати.“ Питащият иска да си купи кола втора употреба. Тогава длъжникът му казва: плати колата в брой, а пък аз ще преведа остатъка, който не ти достига, към продавача. И тогава, гласи отговорът на богослова, имаме класически случай на хауала, т.е. пренос на задължение от един човек към друг.

Така излиза, че обратът в настоящия мисловен експеримент, който ни води от България през ИДИЛ и Авероес до Пророка Мохамед, не е чак толкова изненадващ. 

Хауала не е непременно „подземна система“ с криминален привкус, както нашумява в тукашните медии.

Подобно на понятието фетва (ар. фатуа), което може и да става популярно покрай „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и да си мислим, че значи „смъртна присъда“, но реално означава „мнение на религиозен авторитет“ по даден въпрос. И този въпрос може да бъде всякакъв, включително и свързан с позволените начини за посещение на тоалетната. 

Тук ситуацията е сходна. Хауала може да бъде напълно легитимен механизъм в сложната структура на ислямските финанси. Начин да избегнеш мъкненето на тежки торби със златни динари и сребърни дирхами по Пътя на коприната. Метод да прехвърлиш събраните пари от данъци в Османската империя към централната хазна. Средство да пратиш пари на баба си в Танжер, за да си плати сметките. Но да, в хауала е заложен потенциал за избягване на официалните международни канали за превод на пари, включително и по въобразената в случая ос Пазарджик–Кандахар. А за какво ще преведеш пари, си е твоя работа. Естествено, ако трябва да сипя сол в раната, от една отвъдна, свише удържана шариатска гледна точка, най-добре ще е да бъде за борба (джихад) „по пътя на Аллах“ (Коран 2:218). Особено след като така и така си поел риска на вратата ти да похлопа някой бивш, настоящ или бъдещ главен прокурор… Поне да си струва. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/da-prevedesh-pari-po-zarukata-na-allah/

Някои явления и практики, колкото и да са гъвкави спрямо контекста, като че ли проявяват удивителна устойчивост в исторически план. Протягат пръста си през вековете към нас. Ако сте чели „Името на розата“ от Умберто Еко, може да си го представите. Ето например, ако тук съм в ролята на един инфлуенсър или корпоративен коуч, мога да ви припомня историята за задните части на коня. Знаете я, върти се из социалните медии и свързва измеренията на конската задница с космическата програма и совалката в САЩ. 

Според тази история широчината на оста между колелата на древноримските колесници се определяла от широчината на задниците на два бойни коня. Впоследствие стандартът за ширина на оста залегнал в определянето на широчината на междуосието на британските фургони и каруци. Това пък определило и разстоянието между релсите на британските, а после и на американските железници. Оттам и транспортната инфраструктура, включително размерът на тунелите, са определени от този стандарт. Което пък на свой ред диктува размера на ракетоносителите на космическата совалка в американската програма. 

Ето, твърди историята, конските задници имат решаваща роля в дизайна на една от най-напредналите технологии, познати на човечеството. 

Тази история, разбира се, носи белезите на изкуствено украсено и напомпано представяне, чиито фактологични недостатъци могат да бъдат разгледани като предмет на отделно упражнение в стила на предаването „Ловци на митове“. Днес обаче съм решил да ви напомня за нещо по-прагматично в исторически план. Нещо, което не е толкова познато. Не е и толкова инфлуенсърско, с привкус на жълтевина, но пък има връзка със съвремието и би могло да се мисли като злободневно.

Нека сега прибегнем до мисловна спекулация и се опитаме да направим връзка между трафикантите на бежанци през България, ИДИЛ, бившия главен прокурор Иван Гешев, философа от XII век Ибн Рушд, известен при нас като Авероес, и самия Пророк на исляма, „прекрасния образец“ за човечеството – Мохамед. 

Знам, че за много от нашите съвременници възможността нещо, писано през седмото столетие по нашето летоброене, да породи размисъл някъде около дванайсетото столетие, което пък да продължи да се обговаря и практикува до днес, е скандална. Да, знам и че прокарването на паралели между на пръв поглед толкова раздалечени исторически и културни реалии може да изглежда, като да насилваме мисловния процес. Но пък защо да не го насилим – може да излезе нещо забавно или полезно. А и в класическата мюсюлманска образователна литература се казва, че невинаги става „со кротце, со благо“. Там при „акуширането“ на мисловния процес, известно в средите на философите като сократическа майевтика, пръчката и чепикът са незаменими помощници. 

Да започнем с по-скорошните свидетелства. 

В началото на юни тази година Европол излезе с интересна новина. След координирана акция под ръководството на българските власти е разбита криминална мрежа, която се занимава с трафик на предимно сирийски мигранти от Турция към Западна Европа. Според информацията от Европол всеки, който иска да стигне по този канал нелегално от Сирия до Европейския съюз, плаща сума, възлизаща на около 8500 евро. Обикновено мигрантите дават между 2000 и 2500 евро, за да бъдат превозени от Сирия до Турция. След няколкомесечен престой в Турция те плащат между 5000 и 6000 евро, за да влязат в Европейския съюз.

Връщаме се малко по-назад и четем прессъобщение от 2023 г. на Министерството на финансите на САЩ и тяхната служба за контрол на чуждестранните активи. САЩ и Турция предприемат съвместни действия, за да прекъснат финансирането на ИДИЛ. Защото, съгласете се, всичките канали, по които вече бившето образувание, издигащо претенции за халифат по смисъла на ислямския свещен закон (шари‘а), продава археологически паметници, за да се самофинансира, няма как да са прозрачни. Но са реални.

През 2019 г. пък в България са задържани шестима души за финансиране на тероризъм, които се занимават с изпращане на коли за продажба в Близкия изток. От тях петима са сирийци, твърди се в нашенските медии, а една – българска гражданка. Нейната задача според арабиста проф. Чуков, когото често гледаме тези дни покрай войната в Газа, е да търси посредници и купувачи, а останалите участници способстват за транспорта на автомобилите.

Какво е общото между тези няколко новини?

Имах един английски директор от Нюкасъл, който на подобен въпрос винаги отговаряше с „много“. И толкова. Това беше много дразнещо. Може да направим лесно формални паралели. Например по какво си приличат Земята и портокалът? По кръглата форма. По какво си приличат мюсюлманското религиозно училище (мадраса) и западният университет? И двете са образователни институции, възникнали в Средновековието. По какво си приличат Коранът и Библията? Ами и двете са свещени писания. Но както казваше и друга моя бивша шефка от Венецуела в духа на корпоративното клише, „Хора, нека сравняваме ябълки с ябълки“.

Естествено, може да кажем, че става въпрос за дейности отвъд позволеното от закона. Това е лесна аналогия. Може да кажем, че става въпрос и за транснационални криминални мрежи. Това също не е трудно да се заключи. Може да ги свържем и с Близкия изток. Не е толкова интересно. Но тук предлагам да мислим за тях през нещо по-конкретно, не толкова отвлечено. Проблемът за прехвърлянето на парите. Нали не си представяме как сирийските бежанци прилежно попълват платежно нареждане със сумата от 8500 евро, на което в основание за превода пише: „Такса трафик Сирия–ЕС“? Или пък някой си британски търговец на исторически старини превежда няколко десетки хиляди долара от банковата си сметка на получател на име Абу Бакр ал-Багдади, халиф, в Рака, Сирия, с основание „Трансфер покупка на антична статуя“? 

Затова си има друг механизъм, много удобен и достатъчно непрозрачен. За него ислямското право и практика са измислили термина хауала. И за него не е нужна формална банкова система.

Хауала на арабски идва от тройния корен, съставен от буквите ха’-уау-лам. Обозначава неща като „прехвърляне“, „трансформация“, „превръщане“, „преобръщане“.

Почти като „джуркането“ на делата и „превъртането на файловете“ на бившия правосъден министър Данаил Кирилов. Оттук и паричен „трансфер“, но не точно. Защото в терминологичното си значение според теорията и практиката на мюсюлманското право и финанси означава следното.

Да речем, че съм Хасан, новоприел исляма български гражданин от ромската махала в Пазарджик, който възприема себе си като част от глобализираната мюсюлманска общност (умма) по света. Използвам социални медии, ходил съм на курс по класически арабски, Коран, Сунна и право (фикх) в Йордания, смятам традиционния ислям в България за невернишки, защото мюсюлманите в България пият ракия и ядат свинско, и имам своя мрежа от международни контакти. Искам да изпратя пари на Ахмед, преподавател в религиозно училище (медресе) в Кандахар, Афганистан, за да купи нови корани или да финансира кухня за бедни, т.нар. имарет, откъдето идва и името на втората джамия в Пловдив – Имарет джамия. Или пък искам да пратя пари за калашници, произведени в Казанлък, за благочестивата духовна борба и върховно усилие (джихад) на талибаните срещу неверниците от САЩ на терен. 

Тогава тук в играта влиза фигурата на Муса от Пазарджик, примерно. Известен в неформалните среди като хауаладар, т.е. посредник на хауала. Брокер. Агент. Отивам при Муса и му казвам, че искам да пратя 250 долара на Ахмед в Кандахар. 

А Муса, представете си, върти пари от малък бизнес – магазин за халално месо и млечни продукти. (Като онзи на входа на махалата в Пазарджик, в който преди няколко години под пластмасовия часовник с цитат от сура 112 на Корана попитах продавачката: „Имате ли телешки дроб?“ А тя ми отговори: „Имаме, даже е от теле!“) Но междувременно въобразеният за целта на примера Муса се оказва изпечен международник. Познава друг хауаладар в Кандахар на име Мустафа. Давам 250 долара на Муса и му казвам кодова дума. Пращам кодовата дума и на Ахмед. Муса се свързва с Мустафа и му казва кодовата дума. Ахмед отива при Мустафа и срещу кодовата дума получава 250 долара. За услугата се плаща и малка комисиона. 

След това се оказва, че Муса дължи на Мустафа 250 долара. И тъй като са добри познати, знаят се от много години, изяли са много хумус, пилета и дюнери заедно, си уреждат задълженията когато и както могат по линията Пазарджик–Кандахар. Няма реален физически трансфер на пари. Доверието е определящо. Защото Муса и Мустафа поддържат контакти с други свои „колеги“ в Мумбай, Карачи, Истанбул, Кайро, Маракеш и на още десетки други места. Няма следи, няма запис от превода. Най-много някой тефтер на хауаладар да съдържа в таблица бележки за кодови имена на клиенти, други колеги, дати, часове, суми. Да речем, „Абу Мазен (кодовото име за Мустафа от измислената ни история), 6 октомври 2025 г., 250 долара“. 

А как хауаладарите после ще си уредят сметките, си е тяхна работа. Дали по някое време в неопределеното бъдеще ще си пращат пари в плик, пъхнати между страниците на Корана по поща, дали ще втъкнат банкноти в замразен телешки шол, по камили, гълъби, патици (като във филма „Мисия Лондон“), или пък ще действат с нормален банков трансфер с основание „превод“ по друг повод, дали единият ще купи на другия стоки или услуги на съответната стойност – не ни интересува. И Хасан от Пазарджик, и Ахмед от Кандахар не ги интересува. Точно както в момента, в който пиша този текст, не ме интересува как работят софтуерът на текстообработващата програма, сървърите на социалните мрежи, операционната система на мобилния ми телефон или мрежата SWIFT за междубанкови операции. 

Така работи международният обмен на пари според традиционната система на хауала. Типичен пример за трансфер на парично задължение. А това, както е ясно от горния спекулативен и анекдотичен пример, отваря пространство за много транзакции на тъмно и за пране на пари. Примерите са безброй – вижте само доклада на службата по наркотици и престъпления към ООН от 2023 г. за търговията с наркотици в Афганистан¹.

Хауала дори попада в полето на академичните занимания на самия (вече бивш) главен прокурор на България Иван Гешев.

През 2020 г. той, тогава докторант по международно право и отношения, заедно със съавтор Николай Марин, публикува статията „Системата „хавала“ – между обичайното право и организираната престъпност“. След като е предпочетено хавала, другото разпространено четене на оригиналното арабско хауала, „брокерите“ се превръщат в хаваладари. Любопитно е, че практиката е сравнена с блокчейн технологиите и биткойн заради децентрализацията, връзката тип потребитeл-към-потребител и анонимизацията на транзакцията. Дава се пример с разкриването през януари 2019 г. на мрежа от лица, които участват в хауала „за прикриване на особено тежки престъпления“. Това се смятало за първия сблъсък на правозащитните органи с явлението, и то в контекста на организираната престъпност. Като утежняващо обстоятелство се отчита фактът, че по този начин се предоставяла логистична подкрепа на терористични организации. Очевидно е, че така се нарушават не само банковото законодателство, законите за кредитните институции, за плащането в брой и за пренасянето на парични средства през граница. Затова и практиката е определена като „явление с висока степен на обществена опасност“. 

Признавам си, изпитвам известни трудности да мисля за бившия главен прокурор в неговото чисто академично амплоа, но пък с любопитство изчитам докторантската му публикация. 

Очевидно България като транзитна територия по пътя между Близкия и Средния изток и Западна Европа предполага интерес към темата за паричните потоци в нейните актуални аспекти. Според Гергана Йорданова, автор на монография по въпроса², хауалата си е хауала, че и сиренето е с пари. Ако трябва да поиграем с българската поговорка, може да използваш първото, за да си купиш второто. И не само сирене. В случай че искаш да почерпиш приятелче или да помогнеш на роднини, нещо като петолевка в картичка по „Български пощи“ (не го правете), също може да използваш хауаладар. Това според българската изследователка попада в категорията „бяла хауала“ – издръжка на домакинства, образование, лечение, помощ за мигранти, светски, религиозни събития, поклонение (хадж), милостиня, издателска дейност. Всички онези случаи, при които може да се докаже законен произход и предназначение на парите. Но в този „Ин-Ян“ на шариатските транзакции е логично да очакваме и „черната хауала“. Там нещата загрубяват. Туристически услуги, агенции за самолетни билети, търговия с автомобили, таксита, лизинги, обмен на валути, трафик на хора, органи, търговия с бижута и наркотици³. 

Но стига думскролинг. Този хубав термин, който обозначава нашата слабост ненаситно да превъртаме злокобно съдържание на екрана на устройствата си. Не искаме да дълбаем твърде много в горещите аспекти на хауала. За тях са писали и продължават пишат други авторитетни гласове, че даже, както се видя, и бивши главни прокурори на България. Очевидно е, че хауала попада в полезрението на законодателството, на дейностите по превенция на прането на пари и така привлича вниманието на властите. Но нека оставим злободневието настрана. Предлагам да отстъпим няколко крачки назад във времето. 

Къде са старите религиозни основания на хауала?

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Да се върнем към историческия фундамент на брадата. Към нейния корен (асл, откъдето и идва нашенското аслъ!), там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули.

Старите арабски речници, да вземем, примерно, най-известния – „Езикът на арабите“ (Лисан ал-‘араб) на Ибн Манзур от XIII век, отделят доволно внимание на терминологията на брадата. На арабски е лихйа, споделя един корен с други думи, обозначаващи също и „кора“ (включително мозъчна), „обвивка“. И много ясно обозначава какво е брадата – събирателното за растящите косми по двете бузи и брадичката. Това си е стандартното определение, което устойчиво възпроизвеждат древните авторитети, понякога добавят и ограничителната линия откъм ухото (‘изар), което условно може да преведем като „бакенбард“. 

По този повод интересно наблюдение прави един от авторите на съвременни трактати – някой си шейх Абу Абд Аллах Мухаммад във вече споменатото съчинение „Брадата в Писанието, Сунната и преданията на праведните предци на общността“¹. Ценно книжле от около сто и трийсет страници, доколкото обобщава много стари и известни авторитети. Естествено, не попадайте в плоския херменевтичен капан да си мислите, че такива съчинения са лишени от тълкувателен елемент само защото ви изглеждат като компилация от средновековни извори. Тълкувателният елемент начева още с подбора на кои точно извори ще се цитират.

Но констатацията по повод термина за „бакенбард“ (‘изар) си струва. За него, твърди авторът, можело да се каже, че богословите прависти са по-конкретни, дават по-ясни дефиниции, отколкото филолозите. Имаме храна за размисъл тук, доколкото филологията в един класически мюсюлюмански светоглед не съществува самоцелно, а обслужва стремежите на правистите и богословите да разберат свещените текстове като основа на нормотворчеството и регулацията на живота на общността. И така, богословието, правото и езикознанието вървят ръка за ръка. Та ако имаме общо понятие за „бакенбард“, ще е логично да имаме разсъждение къде точно започва и свършва той. Ето ви едно софистицирано описание от египетския богослов и юрист Ал-Калюби от XVII век:

Ако се пусне конец по права линия от най-горната част на ухото до най-високата част на челото, то онова, що е долепено до ухото и върви успоредно на страната на лицето, е ‘изар.²

Пробвах тази телесна картография вкъщи пред огледалото. Може да е заради формата на черепа ми, но ми се струва, че доста високо се отсича горната граница на тоя арабски бакенбард.

Има и обозначения за други части около брадата, например пространството под долната устна, където също растат косми. Тази част или вид брада се нарича ‘анфака, на английски познато като „душевна кръпка“ (soul patch), подобно на българската „козя брадичка“. Пак Ибн Манзур говори и за определения като „мъж, чиято брада е заела цялото му лице, освен малка част“. На арабски се наричал агарр, а пък аз веднага се сещам за футболиста Трифон Иванов, лека му пръст. Ибн Манзур изрично уточнява, че има и женски вариант на прилагателното „брадат“ (лихйан) – лихйана. Не знам защо го прави, но можете ли да избегнете асоциацията с брадатите женски джуджета от „Властелина на пръстените“ на Толкин?

От особена значимост е арабското определение касс, приложено към брада, и то не коя да е, а тази на самия Пророк. Защото е важно не само какво е казал в Сунната, а и как е изглеждал. Нали помните, че той е „прекрасен образец за вас“ (Коран 33:21)? Аз, ако съм мюсюлманин, ще се опитвам да му подражавам във всичко. И ето, разказва се за него, че брадата му можела да бъде описана с това прилагателно. А то, четем в речника на Ибн Манзур от тринайсетото столетие, си означава „гъст“ за телесна растителност, особено за брадата на Пророка. Но не просто гъста. Към това качество вървят и гъсти корени, плътни, не тънки косми, не твърде дълга, в същото време начупена. Добавете към това боядисана, редовно сресвана и поддържана – и получавате архетипните измерения на един истински пророчески груминг от пясъците на Арабия през VII век. Заслужава да бъде измежду достойните за възхищение характеристики на Мохамед.

Ненапразно „Кълна се в брадата на Пророка!“ е стандартно възклицание сред мюсюлманите,

забелязано още от самия Ричард Бъртън по време на поклонничеството му до Мека и Медина през XIX век. И с тази съвършена брада Пророкът съвършено се вписва в мюсюлманската профетология.

Ето, твърдят преданията, преди него пратениците на Аллах сред човечеството също са имали бради. Ибрахим (библ. Авраам) бил с бяла брада, а Иса (библ. Иисус) пък имал много черна лицева растителност. И в примера на самия Пророк с неговата гъста, но не прекомерно дълга брада, се крие ключът към язвителността на „неволниците“ от приказките от „Хиляда и една нощ“ към мъжете с твърде дълги бради. Същата подигравка откриваме и във възпитателната „Книга за глупците и невежите“ на друг мой любимец – историка, богослова и литератора Ибн ал-Джаузи от XII век. Подобно на „Скъперниците“ на по-ранния Ал-Джахиз, тук може да се заровим в истории за всякакви неразумни поведенчески модели. И сред тях значително място е отделено на невъздържано дългите бради.

Измежду знаците за глупостта, които не могат да бъдат сбъркани, пише той, е дължината на брадата.

Според самата Тора, Петокнижието Мойсеево (Таурат), твърди Ибн ал-Джаузи, брадата имала своите корени в мозъка, затова и който позволи на брадата му да порасте прекомерно, мозъкът му намалявал. Нещо като скачени съдове. Оттук и оглупяването. Мъдрите хора били казали, че „глупостта е тор за брадата“, а дългобрадият си е чисто кьосе откъм интелект.

Добре, а след като не върви нито с твърде дълга брада, нито съвсем без, колко е оптималното, се пита човек. Ибн ал-Джаузи е класик и по този въпрос. Златната среда е колкото една шепа или стиска. Представете си един юмрук дължина. Всичко над тази дължина си е чист минус за интелекта. Ако аз като един съвестен коментатор трябва да добавя допълнителен тълкувателен пласт, не е ли казал самият Аллах в Корана, че мюсюлманската общност е „общност по средата“ (Коран 2:143)? И тази среда може да се отнесе за всичко, като винаги ще се пита: средата между кои две крайности?

Най-голямото прегрешение на набедените глупци от разказа на Ибн ал-Джаузи, изглежда, се състои в тяхното отклонение от пророческия идеал. Затова и глупостта им се изразява не само и единствено в интелектуален дефицит, а в невъзможността да разпознаят и да изпълнят божествената повеля. А както знаем от пророческото предание, в човешката „природа“ (фитра) се включва подрязването на ноктите, подрязването на мустака и пускането на брадата. С други думи, ако трябва да препратим към началото на Аристотелевата „Метафизика“ и да го перифразираме, в природата на човека е не само стремежът към знание, но и подрязването на ноктите и пускането на брадата. Оттук следва и че колкото повече занемаряваш тези заповеди, толкова повече се отдалечаваш от истинската си същност и от целта на своето съществуване според Твореца. Ако трябва да зазвуча като съвременен корпоративен лайфкоуч, „спираш да бъдеш себе си“. Затова и в тази теологична парадигма бръсненето е напълно недопустимо.

Сега разбирате ли малко по-добре външността на талибаните и основанията на тяхната забрана върху бръснарските салони? Категорично се възбранява брадата да се премахва. Че и богословът от школата на маликитите Абу Умар ибн Абд ал-Барр от XI век не просто го обявява за греховно, ами и пояснява, че само женствените мъже със съмнителна сексуална идентичност (муханнасун) го правят. Брадата се възправя като неоспорим знак за разграничение между двата пола, като е греховно всяко уподобяване между тях. По силата на същата импликация се постановява и бръсненето на косми при жените, ако растат като брада или мустак. Защото универсалното богословско разбиране е, че при нежния пол това представлява недостатък, ущърбност (накс) или срам (‘иб). И там насоките са предимно по посока препоръчително бръснене (мустахабб). Защото така човек не извършва греховно вмешателство в творението на Всевишния Аллах, а напротив – утвърждава същностната направа на жената без брада, мустак или косми под долната устна. Даже някои богослови от школата на маликитите допълнително подсилват този принцип и постановяват, че ако на жената израсте брада, мустак или косми под долната устна, е направо задължително (уаджиб) да се обръсне.

За да не останем в заблуда, че консервативният поглед към брадата е потънал някъде в дебрите на въобразеното от нас мюсюлманско Средновековие, да надзърнем към електронния свят на порталите за фетви. Любознателен читател задава въпрос относно значението на пророческото предание за пускането на брадата и подрязването на мустака. Въпросът е интересен, защото се позовава на тълкувание от друг религиозен авторитет, според който „отпускането“ (и‘фа’) на брадата не означавало толкова да се остави да расте, колкото да не се сплита.

На това екипът на шейх Мухаммад Салих ал-Мунаджжид от неговата дигитализирана машина за религиозни консултации отговаря по няколко линии. „Пускането“ на брадата категорично означава да се остави да расте безпрепятствено. Позовава се на авторитета на известния историк Ибн ал-Асир от XII век, който противопоставя растежа на брадата на подрязването на мустака. Хадисите в тази връзка също са цитирани последователно, особено в заръката на мюсюлманите да се отграничат от останалите религиозни общности – „хората на Писанието“, тоест от юдеите и християните, както и от зороастрийците (маджус) – чрез пускането на брадата. Защото останалите общности или подрязвали твърде много брадите си, или направо се бръснели. Споменава се и друг авторитет – имам Ан-Науауи от XIII век. От него на български са преведени класиките „Четиридесет хадиса“ и „Градината на праведниците“. Тук авторът прави важно уточнение: и петте глагола в арабския език, употребени в преданието за отпускането на брадата, имат много сходно значение. Позволява се отнемането от брадата до дължина една стиска. И отпускането на брадата се смята за една от добродетелите, свързани с човешката същност.

В друг сайт – на шейх Ибн Баз, имаме друг нюанс на питането. Дали заръката да се отпуска брадата е със статус на задължение (уджуб), или просто на препоръка (истихбаб)? Защото ако е задължение, следва нещо много важно. Не го ли спазваш, може би извършваш грях (харам) и евентуално ще те обявят за неверник (кафир). Нещата са сериозни. И отговорът е доста рязък. Всичките тези предписания – да се подрязва мустакът и да се отпуска брадата като жест на категорично разграничение от неверниците – са религиозно задължение, твърди шейхът. А забраната за бръснене и прекомерно подрязване е категорична.

С други думи, по терминологията на мюсюлманското право (фикх) казусът се разглежда по оста на двете крайности на спектъра на категориите позволеност. От единия край стои тази на религиозната повеля и задължение. Ако не го правиш, гориш. От другия край стои категорията на пълна възбрана и грях. Пускаш брадата. Задължително. Не бръснеш. Напълно забранено. Така ставаш истински мюсюлманин. Разбира се, фетвата е много по-детайлна от моето опростенческо обобщение.

Но донякъде самодоволно мога да заключа, че съм успял да изградя един брадат разказ от времето на Пророка, разгръщащ се според своята консистентна свещена логика. Още преди да прочета фетвите, които съм открил, съм се досетил какво ще кажат днешните религиозни авторитети. Може би защото и аз съм се подхлъзнал да подбера само онези, с чиято логика съм съгласен.

Например преднамерено съм решил да заскобя Турция. Тамошните символни употреби на брадите и мустаците между религиозното и лаическото, между лявото и дясното, марксизма и турския национализъм през XX век оставяме за някой друг път. И на някой друг колега. Отделно може да разсъждаваме и защо бръснарниците в центъра на София не са точното място за оформяне на брада по свещения закон на исляма.
Важното е друго. Да усетите как въпросите на хигиената и естетиката, културата и религията, ритуалните изисквания, догматиката и идентичността, отношенията между половете, литературата, поезията и анекдотиката от София до Мека, Медина и Кайро се вплитат в една и съща брадата тъкан на историята.

А дотук, както казват фризьорите, сме обрали само връхчетата.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat/

Преди години имаше една реклама на вече повяхнала, но тогава много успешна компания за мобилни устройства. „Свързва хората“, това беше лозунгът ѝ. Малко и с брадата се оказва така. Свързва хората от библейски времена, та до днес. По този повод ще започна с няколко истории. Гледайте на тях като на клопка, уловка, нещо като „космат“ капан, в който да се заплетете, преди да нагазим по-надълбоко.

Ако се разходите из центъра на София, около Женския пазар и уличките там, ще забележите многото бръснарници, които напоследък се появиха, украсени с характерния за бизнеса „бръснарски полюс“. Знаете го – въртящ се декоративен цилиндър с червен, бял и син цвят, наследен от западната традиция. Някои от местата имат надписи на арабски или на турски. Например „Добре дошли“ на арабица (ахлан уа-сахлан) или „Бръснарски салон“ (салун ал-хилака), понякога и „Бръснарски салон за мъже“ (салун хилака ли-р-риджал), като че ли може да има бръснарски салон за жени.

Клиентите изглеждат ценители на „лицевата растителност“, да употребим този донякъде тромаво звучащ израз, за който английският език също предлага точния еквивалент facial hair. Не зная точния обем на бизнеса в този сектор, както и печалбата, която реализира. Сигурно в София има много бради за вчесване и оформяне, а може и местенцата да обслужват други, по-широки цели. Та именно от оня ден беше и сниманият от мен арабски надпис на едно от магазинчетата там. „Моля, избягвайте да се събирате в магазина. Това е място за работа, а не е кафене.“ Така и с бръснарниците. Очевидно е обаче, че в такива места станалото отскоро модно хипстърско влечение към брадата и ориенталската атмосфера се „снемат“, ако трябва да употребя и аз един термин от Хегел.

Когато преди петнайсетина години работех за арабско посолство, част от дипломатическия персонал също навестяваше района. Имаха любимо място, където работеше някой си Набил Бръснаря (Ал-Халлак). Дотолкова бях почнал да го свързвам с идеята за фризьорски салон, че веднъж, като ме питаха къде е отишла посланичката, казах: „При бръснаря.“ Очевидно това прозвуча неловко и смешно, защото тя ходеше при фризьорка. Коафера – така звучи френската заемка в египетския вариант на арабския.

А пък в Сирия веднъж ни предлагаха да ходим заедно на мъжка баня в Стария Дамаск, където освен всичко ти махали косъмчетата на брадата нагоре по скулите с помощта на конец. Можело и веждите ти да оформят така. Въпреки любопитството ми, учтиво отказах предложението.

Точно се върнах оттам – било е някъде през зимата на 2001 година – и установих, че в езика на моите съселяни се е настанил изразът „Брадясал си като талибан!“. Може да е, защото по онова време Рамбо беше наистина популярен. (Знаете за какво говоря – пиратски видеокасети, дублирани на български в гаражни студиа. Помним, че в третата серия на екшъна добрите афганистански муджахидини помагат на самия Слай, корав щатски ветеран, в борбата му с лошите руснаци.) Или пък защото след атентатите от 11 септември и началото на войната в Афганистан изведнъж талибаните отново се бяха превърнали в тема в новинарските емисии.

А у един талибан най-напред забелязваш брадата, наред с калашника и РПГ-то. Не знам дали познатите ми са правили разликата между брадата на Осама бен Ладен като представител на едноименната саудитска фамилия и движението на афганистанските талибани, но изразът си се въртеше. Къде тук е истината, ви оставям да решите сами чрез най-подходящия в случая логически инструмент – бръснача на Окам.

Но да оставим скучните блогърски спомени и да се гмурнем смело в историята и богословието на мюсюлманската брада.

Да се опитаме да прозрем през гъсталака на лицевата растителност назад в историята на исляма. Дано самият Аллах отвори за нас отнякъде просвет, та да не се заплетем безнадеждно.

Тук отначало ми се струва важно да направим няколко уговорки. Няма да говорим за брадите на православните свещеници (въпреки че изразът спокойно можеше да е „Брадясал си като поп“), за оскубаните бради на царедворците на цар Давид от Ветхия завет (2 Цар. 10:4), за Синята брада от едноименната приказка, за „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, за педя човек – лакът брада или за пейоративното определение по време на Прехода на градската демократична общност – „ония с брадите“. Да се съсредоточим върху мюсюлманската традиция. И без да се налага да я напускаме, материалът е пребогат.

И тук следва другото уточнение. Талибаните може да имат бради и да забраняват бръсненето и скъсяването на брадите, но не всички мюсюлмани с бради са „талибани“ в строго терминологичния смисъл на думата. И не всички градски брадатковци са мюсюлмани. Идете вечер на дискотека или се разходете по жълтите павета и ще видите.

Но нека обърнем внимание как се говори за брадата в приказките от „Хиляда и една нощ“.

На една улица живеели две жени, научаваме от разказвача. Едната обичала мъж, пестеливо ни съобщава историята. Подразбира се, че е с брада. Брадата явно е част от дефиницията на „мъж“. А другата обичала голобрад юноша. За несъмнено неплатоническия характер на тази любов свидетелства подслушаният разговор на покрива между тях. Онази, която обича голобрадия юноша, запитва другата:

Сестро, как можеш да понасяш грубата брада на твоя мъж върху гръдта си, когато те целува и когато мустаците му бодат устните ти?

Отговорът на приятелката ѝ е показателен и отказва питащата от нейния голобрад любовник. Що за въпрос е това? Нима дървото се украсява единствено от неговия листак? Нима достойнството на краставицата идва само от мъха ѝ? На този свят, научаваме, няма нищо по-грозно от сипаничав и плешив мъж, разбирайте такъв без доволно количество лицево окосмение. Брадата е създадена за мъжете, както къдриците – за жените. Самият Аллах е сътворил на небето ангел, който казва:

Благословен да е Оня, който е украсил мъжете с бради, а жените с – къдрици.

И ако брадите на мъжете не са равни по красота на къдриците на жените, то „Аллах нямаше да съеши мъжа с жената, неразумна глупачко!“.

„Самата истина!“, се изкушават да възкликнат всички привърженици на добре окосмените мъжки лица.

А пък аз ще възразя, че може да сте паднали жертва на логическата грешка, известна като „склонност за потвърждаване“. Тук обаче ясно се вижда, че не говорим за произволна ориенталска естетика, отделена от религиозната повеля. Така намеква и разговорът на една „неволница“ с учени – богослови и прависти, т.нар. улема и факихи, около религиозните задължения. Това са същностните предписания на вярата, без които не може. И най-голямото от тях, твърди учената „неволница“, е да се познава Всевишният. А преди всяко друго задължение идва засвидетелстването, че няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммад е Неговият Пратеник (расул), често пъти превеждано на български донейде погрешно като „Пророк“. Тази изповед на вярата (шахада) е известна като един от петте стълба на исляма. Чрез нея дори се конвертираш официално в исляма. Друго задължение е ритуалното умиване, познато на всички ни от умивалниците в джамиите, неотменна част, предшестваща ритуалната молитва (салат), друг от стълбовете на исляма.

И после, продължава „неволницата“, идва правилото, което е част от всяко друго задължение.

Ноктите да са подрязани, а брадата – подстригана.

Запомнете това предписание. Не се споменава току-така. Както впрочем и историята за стареца, комуто е предложено да си купи поредната „неволница“ с хаплив език. Не става за купувач, по думите на самата жена от историята. Защото имал цели три недостатъка – нисък, дебел и с твърде дълга брада. И за следващия купувач на робинята с язвителен език се казва, че имал твърде дълга брада. Води се за дефект. Който има дълга брада, има къс ум.

Защото и някой си поет бил казал, както гласи българският превод на приказките: 

Щом на мъжете дълга е брадата,
на почит са, защото са богати!
Но щом умът не стига — дължината
се компенсира винаги с брадата!

И също:

            Приятелят ни има си брада,
но няма полза май от дължината!
Напомня тя през зимата нощта
студена, гъста, дълга и космата!

Старите текстове понякога ги разбираме веднага, понякога – не. Понякога ни забавляват, понякога се чудим какво им е смешното. Но винаги крият повече от четеното на пръв поглед.

Ето и няколко „брадати“ опорни точки покрай цялото забавление.

Брадата е трансцедентално удържана същностна характеристика на мъжа, а не просто украса. Хубаво е да я имаш не само защото е красиво, а защото красивото и моралното, сиреч благото, е това, което Аллах повелява. Нали така твърди и преданието на самия Пророк – „Аллах е красив и обича красотата“. И тъй като Той прави брадата да расте, то има начини, по които трябва да се отнасяш спрямо нея, ако искаш да бъдеш благочестив и изряден правоверен. Да я отпущаш да расте е добро, чудесно, изящно и морално, а да я занемаряваш е порицаемо. Отношението към брадата представлява част от целия конструкт на религиозно постановените хигиенни и естетически изисквания заедно с отношението към ноктите например. Или към тоалетната обхода, което си заслужава отделен пространен материал.

И за да не си помислите, че спекулирам излишно, да се върнем към по-сериозни и по-стари от приказките извори.

За жалост, в Корана, върховния извор на мюсюлмански светоглед, етос и доктрина, има много оскъдни споменавания на бради. Единственото място, където се говори за тази лицева украса, е история, в която е предаден гневен диалог между Муса (библ. Мойсей) и брат му Харун (библ. Аарон). Харун се обръща към Мойсей с

„О, сине на майка ми, не ме дърпай нито за брадата, нито за главата!“ (Коран 20:94)

Явно се намеква за някаква, хм, телесна динамика на кавгата и ролята на брадата в нея, дори и без човек да задълбава в някои от подробните по-късни и пространни коментари (тафсири) или в религиозната литература, позната като „причини за низпославането на Корана“ (асбаб ан-нузул).

Тогава да посегнем към другия източник на доктрина – Сунната, тоест преданията на Пророка. Ако и исторически да знаем, че те биват събрани под сегашната си форма някъде през IX век, традиционната догматична гледна точка ги разглежда като достоверно засвидетелствани, запомнени, предадени и записани от устата на самия Пророк през VII столетие сл.Хр. А там вече категорично няма да останем с едната „постна пица“. 

Научаваме, че самият Мухаммад боядисвал брадата си в жълтеникаво, вероятно с къна (хинна’, което вероятно познавате като хена), та така започнали да правят и неговите съратници. Че даже и някъде бил въвел боядисването на брадата като важен разграничителен критерий между мюсюлманите и представителите на другите две монотеистични религии:

Юдеите и християните не се боядисват, та правете обратното на тях!

Има подобно предание и във връзка със зороастрийците огнепоклонници от Персия (маджус). И тук в десетки признати за достоверни разкази Пророкът заръчва нещо много важно, което формира „богословието на брадата“ за векове напред и намира своя отзвук в историите от „Хиляда и една нощ“.

Не бъдете като езичниците, отпуснете брадата да расте, а подстригвайте мустака.

Въвежда се ясно разграничение между мустака и брадата, както и две различни отношения към тях. Ако прескочим много столетия към настоящето, бих се изкушил да ви кажа тук да си мислите едновременно за мустака на Ердоган и брадата на Бен Ладен. Но да не насилваме нормата отсега и да оставим пространство за историческа интерпретация и развитие. А разказът за „неволницата“, която говори с учените – богослови и прависти, всъщност смесва двете и отправя към брадата препоръката, отнасяща се за мустака.

Нещата около лицевата растителност са сериозни. Пророкът имал навик често да прокарва мокри пръсти през брадата си и да я сресва. Веднъж, разказва едно предание, в джамията влязъл човек с разчорлена коса и брада. Мухаммад го посочил с ръка, все едно му повелявал да си оправи косата и брадата. Онзи излязъл и после се върнал, а Пратеникът на Аллах обобщил:

 „Не е ли това по-добре, отколкото някой от вас да дойде разчорлен в главата, все едно е дявол (шайтан)?“

Разчорлен ще да е, ами, архизлодеят от Корана и неговите паднали следовници… Все пак той е онзи, който отказва да се подчини на Аллах, като се преклони пред създадения от него Адам (Коран 2:34, 7:11–12, 15:31–32 и пр.), и като такъв представлява антитеза на установения от Аллах съвършен космологичен порядък. Във всичко, включително и в брадата и външния му вид. Вижте само как го изобразяват в ръкописи на мюсюлманската демонология от XIV век.

Не искате такъв външен вид, нито прическа. Освен ако не работите по обложка на блекметъл група от мюсюлмански имигранти в Скандинавия, което мисля, че може да разбие всички културни предразсъдъци и граници.

По-добре да следвате примерите от живота на Пророка. А той, продължават преданията, имал навика да парфюмира главата и брадата си. Според големия богослов Анас ибн Малик, на главата и брадата на Пратеника на Аллах имало само четиринайсет на брой бели косъма. Според други разкази са малко повече, някои казват, че били предимно в брадичката му, под долната устна.

Бившият противник на исляма Абу Кухафа при завладяването на Мека от мюсюлманите по времето на Пророка имал бяла коса и брада. Затова и самият Мухаммад отправя двусмислената заръка към него – „променете нещо в цвета, но избягвайте черното“. Само че някои съратници на Мухаммад твърдят, че брадата му била „огромна“, че и „много черна“. Аллах знае най-добре, мога да обобщя тук мъдро като един шейх.

Какво ще кажете за тези основания за една богата, плътна, къдрава духовна традиция на брадата? В исляма, а и не само, има религиозни постановки, които исторически се оформят от далеч по-оскъден материал в свещените текстове или направо израстват като тяхно допълнение. Ето ви например станалото стандартно положение за наказанието чрез убиване с камъни на прелюбодейците. Това наказание отсъства от текста на Корана, където се предписват единствено сто удара с камшик (Коран 24:2), но наложилото се в исторически план е друго. Нека обаче да видим какво се случва с брадата.

Бегла разходка из дигиталните хранилища за религиозна литература ме оставя с богат берекет от трактати на арабски.

Има всякакви формати на съчинения – дълги, къси, стари, нови, ръкописни, печатни, самиздати на хартия, електронно публикувани, повечето от които разглеждат темата от една доста еднопосочна, консистентна и традиционна гледна точка. Поздравявам ви с някои красноречиви заглавия. „Постигането на целта на питащия дали някой в Рая има брада“. (Впрочем, това е важен въпрос – ако един ден стигнете в мюсюлманския Рай (Джанна), там ще има ли бради? Тук няма да ви издам какво твърди авторът на трактата.) „Славата на лицето е неговата брада“ е доста недвусмислено панегирично. Това безспорно е така, стига лицето да не е женско. „Отпускането на брадата и свързаните с това религиозни постановления“ е доста стандартно заглавие на пръв поглед. Но пък изглежда обещаващо, защото носи логото на ИДИЛ. Нормално е нейният лидер Абу Бакр ал-Багдади, обявил се за халиф, да се интересува от темата, ако тя е толкова широко застъпена в нормативната база на мюсюлманския свещен закон.

„Възгледите на религиозните учени относно бръсненето и подкъсяването на брадата“ ми звучи суховато, но полезно. „Задължителният характер на пускането на брадата“ ясно застъпва тезата, че ако искаш да си изряден мюсюлманин, брадата не ти мърда. Харесва ми обаче тонът на заглавието „Научен и спокоен диалог относно книгата „Брадата. Едно проучване от гледна точка на мюсюлманските предания и религиозното право“. Разбирайте го като призив да седнем заедно и спокойно да се разберем. Ще я бъде ли брадата, или не. И каква ще да е тя.

„Брадата в Писанието и Сунната, заедно с преданията на праведните предци на общността“ е много добро! Търси основанията на брадата в основните извори на исляма, както и в казаното от т.нар. салаф („праведни предци“). От този термин идва и наименованието на движения като салафизма, връщащи се към буквалните основания на доктрината в текстовете. За наше успокоение и удобство днес наричаме тези движения „фундаменталистки“ и „радикални“. 

Брошурата „Брадата – защо?“ също ми се нрави. За разлика от кроткия призив за дискусия в предното съчинение, тук имаме нюанс на драматизъм. И отговорът „Защото така!“, който много обичам и смятам за края на всяка дискусия, тук не е приемлив. Правно-богословските измерения на мъжкото лицево украшение се разглеждат в по-специализирана литература, като „Брадата в четирите правно-богословски школи“. Става въпрос за популярните исторически течения в правото и богословието – на маликитите, шафиитите, ханбалитите и ханифитите. Нашенското мюфтийство като наследник на основната правно-богословска традиция на Османската империя се числи към последните, затова и официалното име на деноминацията е мюсюлманско сунитско ханефитско вероизповедание. Какво ли смятат за брадата там, се питам, може би някой ден ще има проучвания на терен по този въпрос?

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/otnovo-za-neochevidnoto-sofia-pride-film-fest-2025/

За пореден път „София Прайд Филм Фест“ ще доведе света в българската столица от 3 до 12 юни с малка, но широка в обхвата си подборка от филми от последната година. В селекцията си тандемът Симеон Цончев и Яна Алексиева са включили 11 пълнометражни и 13 късометражни творби – документални и игрални, мудни и трескави, увличащи и не съвсем, тъжни и весели, „наши“ и „чужди“ (съзнателно ги слагаме в кавички, защото хубавата смесица от култури, информация и ракурси, която предлага СПФФ, обезсмисля механичните деления на „тук“ и „там“, „мое“ и „твое“).

Всяко заглавие ще бъде прожектирано по веднъж в Дома на киното и – тъй като в програмата мъдро са заложени филми за взаимно изключващи се вкусове – за всеки вкус ще се намери по нещо. Както и миналата година, избрахме три от пълнометражните предложения, за да онагледим една идея по-детайлно размаха на 14-тото издание на фестивала, посветено на паметта на трагично напусналия ни Марко Марков.

4 юни: „Сали“

Сали Райд е третата жена (и първата американка) в историята на човечеството, която полита в Космоса. Тя е от първия випуск на НАСА от десетина „различни“ по пол и цвят на кожата астронавти (дотогава това са – изненада! – само бели мъже). Първият ѝ полет е на 18 юни 1983 г., когато тя е на 32, следва и още един: общо петнайсетина дни в извънземното пространство… Сали е атлетична, волева личност с магистратура по английски и физика и докторска степен по астрофизика, силна тенисистка, отличен пилот на самолет, слави се със сдържания си, работлив характер. „Обожавам да съм в безтегловност“, казва тя.

Преди първия ѝ полет от НАСА ѝ подготвят несесерче за грим (какъвто тя очевидно никога не ползва), а към багажа ѝ добавят 100 тампона за една седмица в небето (женското устройство и до ден днешен продължава да е загадка за мнозина). На пресконференции ѝ задават въпроси за госпожици: Дали с тези екскурзии в небето няма да си съсипе шансовете да бъде майка? Дали очаква след края на полета да остане в историята като „бележка под линия“? Ако по време на работа стане засечка, какво прави, плаче ли? (В същия период Светлана Савицкая, втората астронавтка в света, пристига на станцията „Салют 7“ и за „добре дошла“ получава кухненска престилка от изцяло мъжкия екипаж.)

„Сали“ на Кристина Костантини е създаден за „Нешънъл Джиографик“ и пристига в София след премиерата на тазгодишния „Сънданс“. Плод е на гигантски труд по пресяването на хиляди часове документални материали преобладаващо от 60-те, 70-те и 80-те, с цел да се състави правдива картина за ситуацията, в която Сали съумява сама да стане ковач на щастието си. Филмът съдържа и заснети специално за него разговори с нейни колеги от НАСА, със симпатичната ѝ, дръпната майка, със сестра ѝ Беър и с Там. Там е любимата на Сали, с която тя живее 27 години, но за която светът научава едва от некролога на астронавтката през 2012-та.

Архивът за публичния живот на Сали Райд е огромен, а частният се състои от само 5–6 снимки, на които двете партньорки дори не се докосват, та в местата със спомени за връзката им Костантини се е видяла принудена да вкара мънички визуални възстановки с актьори – леко абстрактни, снимани на лента „кръпки“ в подобаващ колорит. Те, натрапчивата музика и склонността на режисьорката към буквална илюстративност (когато зад кадър се каже „телефон“, в кадър се появява човек със слушалка до ухото; при споменаването на „кола“ виждаме оживена магистрала; заедно с изговарянето на „рожден ден“ на екрана грейва торта със свещички) са сред постановъчните слабости. И все пак „Сали“ успешно събира важни факти и прочувствени моменти и дава ясна представа за един свят, свикнал на къде по-агресивно, къде по-нехайно снизхождение към жените. Светът от тази сутрин, не дори от вчера, камо ли пък от отдавна минали епохи.

5 юни: „Физика на невидимото“

Филмът на бразилката Рафаела Камело идва от тазгодишното „Берлинале“ (от раздела Generation Kplus, отреден за автори, които „в своето повествование и киноезик вземат на сериозно младите хора“) и е пълнометражният ѝ дебют. В него две десетгодишни момиченца с нетипично трудна предистория, дъщери на сами жени, се срещат в една болница и се заиграват, както става с децата – без много обяснения и въпроси, без предразсъдъци, естествено. (Апропо преводът на заглавието прави – волно или неволно – несполучлива препратка към „Физика на тъгата“ и лоша услуга на филма. Natureza е „природа, естество“ и съвсем не е произволно, че режисьорката е предпочела да нарече творбата си „Естеството на невидимото“).

Майките – преработили, всяка на ръба на собственото си неизказано отчаяние – решават да заминат заедно на село за лятото: за да си помогнат, но и за да позволят на малките да подишат. Изпълнителите са органични; колоритът и образността – великолепни, благодарение на камерата на Франсиска Саес Агурто; локациите и реквизитът – изключително интересни за разглеждане.

Звучи тегаво, но всъщност никак не е. Целият филм е издържан в духа на шарен спомен от детството, в който куп неща от света на възрастните остават недоразбрани, но и куп други са разбрани с бистрота и категоричност, каквато възрастните не са в състояние да постигнат. Надвисналия срив и нещастие „Физика на невидимото“ предава с недраматично, необострено усещане – тук добронамереното общуване е възможно, а летният възторг на децата от всичко наоколо, способността им да възприемат делника като изключително преживяване се предава и на зрителите.

Филмът е преход между крайности без крайност. Болест, обреченост, изолация, бедност, смърт – у Камело всичко изглежда достойно, спокойно, почти радостно. В атмосферата си „Физика…“ напомня за слънчевата безметежност на „Проектът Флорида“ на Шон Бейкър (без често провиждащата се там мрачна подплата) и многогласата жизненост на „Тотем“ на мексиканката Лила Авилес (с тази разлика, че във „Физика…“ наместо голямо семейство, събрано от кръвни връзки, на преден план излиза едно неочаквано сестринство, сплотено от щедрост и взаимно разбиране).

8 юни: „Любовници в космоса“

Педро пристига от Испания, за да изкара лятото с братовчед си и негови приятели в крайградска вила в Аржентина. Всички са на по двайсет и малко – хубави, свежи лица на хора без спешни грижи и отговорности, заети изключително с това да откриват себе си. Педро на секундата влиза в шеговит разговор с друго момче, Макси, и приказката им тръгва – забавно им е да се хапят със сходно чувство за хумор, добронамерени са и интересни един за друг.

„Не приличаш на гей“, отбелязва Макси, който неотдавна се е разделил с приятелката си. „Ама че наблюдение – завърта очи Педро. – Ако бях казал, че съм космонавт, нямаше да започнеш с „Не приличаш на космонавт“.“ „Да, нямаше – отговаря Макси. – Защото приличаш на космонавт.“ И тръгва един пинг-понг от реплики между двамата – къде по-сполучливи, къде по-тромави, къде по-непринудени, къде по-нагласени, но все по-устремени към една развръзка, която режисьорът и сценарист Марко Бергер хитро отмества на една йота по-нататък във времето, почти до края на филма. Така „Любовници в космоса“ се превръща в място за игра, в неочакван дансинг за ритуалния танц на приятелството и любовта.

Видимо създаден с миниатюрен бюджет, „Любовници в космоса“ разчита най-вече на осезаемата химия между двамата си главни изпълнители, на устойчивата нишка на разговора между персонажите им и на вълнуващия контраст между ставащото помежду им и а) версията, която двамата решават да представят пред другите, плюс б) тълкуването, което всеки от тях прави за себе си.

Филмът е чепат, на места наивен, често на ръба на вулгарното (позоваването на физиологията е в повече, а вярата в нуждата от елегантност – по-малко от нужното). Като някакъв „Преди изгрев“ за едно по-неромантично поколение, свикнало на почти делови отношения в приложенията за срещи и демитологизирало секса до баналност, което обаче също копнее за неслучайна близост и безпогрешно разпознава нежността… (Срв. с лустросания пакет от клишета, спретнато подготвен от огромен екип в закриващия филм на фестивала, американския „Сватбеното тържество“ – романтиката там сякаш вирее доста по-трудно именно защото всички неистово се мъчат да я изявят.)

На СПФФ не пропускайте и…

… двата филма от силната реколта на „Кан 2024“ – леко хаотичния, доста отвлечен в ключови моменти, но очарователен за преживяване „Бърд“ на англичанката Андреа Арнолд (7 юни) и яростната история за любов и смърт „Безсрамните“ (10 юни) на Константин Божанов.

Космополитът Божанов е изключителен случай на български автор с международна кариера, в която киното не е първата спирка („мигрирал“ е в него от скулптурата) и в която филм след филм декор и тема радикално се променят. Дебютът му в пълнометражното игрално кино беше на 43 години с българското road movie „Аве“. Последва европейското road movie „И после светлина“, където ирландецът Бари Кьоеган (чудесен впрочем в споменатия по-горе „Бърд“), изигра първата си главна роля. Изненадващо (и не) миналата година дойде времето на „Безсрамните“ – независима феминистка индийска драма, изнесена харизматично от две непрофесионални актриси, едната от които получи награда за ролята си в раздела „Особен поглед“ на фестивала в Кан…

Да живеят неочевидните връзки между нещата, местата и хората и онези, които умеят да ги разпознаят и оценят!