Tag Archives: Култура

Болоня 2023

2023-03-17 Зорница Христова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/bolonya-2023/

Болоня 2023

Преди осем години, в първата си статия за Международния панаир на детската книга в Болоня, съм написала това:

Разбира се, освен павилиони на отделни издателства има и национални павилиони – нещо, което би звучало логично и в нашия случай. Те са обикновено много промислени, дизайнът им е интересен (ефект на черна дъска при хърватите, стърчащи моливчета като опора за книгите при литовците), подборът – внимателен. Някой някъде е вярвал на специалистите си повече, отколкото на лобитата, та резултатът не е сбириток от пазара, а стои цялостно и има физиономия. Литовците, примерно, са издали няколко различни каталога – един дебел, специално за илюстрация, друг с кратки резюмета на книгите, трети по-подробен, но пък свил фокуса до 20 важни детски книги. Спомням си какво съм виждала и в Латвия, и изведнъж се сещам, че ние дори нямаме история на българската детска книга, камо ли пък съвременна история, камо ли пък годишен каталог. А би било лесно и хубаво.

Слава богу, за осем години развитие има. През това време въпросният годишен каталог се появи, издание на Националния център за книгата. Появи се и български павилион. Всъщност първоначално се появи павилион, който носеше името „България“, но беше събрал накуп няколко издателства, спонсорирани от Агенцията за подпомагане на малките и средни предприятия. Това беше чудесно, но не и представително – и не изключваше необходимостта България да има свое национално присъствие.

Тази година павилионът е факт, като беше отчетена и друга важна критика при представянето ни във Франкфурт – а именно че книгите, изпратени от издателства членове на АБК, не могат да играят ролята на лице на България. В Болоня проблемът беше решен наполовина: имаше и изпратени от издателствата книги, и селекция, като обаче двете пространства бяха останали необозначени за посетителя. Общият вид на щанда беше приемлив, но минималистичен – организаторите бяха поръчали визуални материали на художничката Кристина Тужарова, авторка на детски книги за Владимир Димитров – Майстора и Иван Милев.

Като цяло, мисля, че е добро начало, но ще си позволя да отправя някои препоръки за следващи години.

1. Наемът на самата площ е висок.

Струва си да се инвестира повече не само във визия, а и в цялостен дизайн. Тоест нужен е не само художник, а и архитект, който да осмисли пространството от гледна точка на функцията му – да открои детската ни книжнина и да позиционира страната ни сред другите, но и да позволи пространството да се използва за срещи с литературни агенти и други издателства. Ние имаме чудесни автори на модули за преносими изложби, например пътуващата изложба за археологията на „Музейко“, и това съвсем не е непостижимо.

2. Частта със селектираните книги може да бъде много по-голяма.

В момента третата стена на павилиона е празна, което е пропусната възможност. Има смисъл да присъстват и книги, които не са от последните една-две години – не сме толкова познати на света, че по-старите издания да са втръснали на всички. Напоследък българската детска книга изживява подем и това, което съм казала през 2015-а, вече не е вярно. Имаме чудесна собствена продукция и можем да покажем немалко. Българската илюстрация в частност си струва да се промотира – в нашия павилион имаше корици, с които всеки друг би могъл да се гордее.

3. Много малко хора по света говорят български.

Корейският също не е лингва франка, затова някои южнокорейски издателства придружават

всяка книга с картонче с резюме на съдържанието,

пъхнато под корицата. Оскъдният текст (при картинните книги е лесно) е разпечатан на паус и залепен над оригиналния. Ако се интересуваш от издателството, веднага може да получиш визитка и координати.

Далеч съм от мисълта организаторите да правят всичко това вместо издателствата. Но биха могли да го поискат. В крайна сметка всяко издателство има интерес правата на книгата да бъдат откупени.

4. Панаирът е необятен

и подробното разглеждане на павилион по павилион и книга след книга е невъзможно. До нашия павилион се стига доста трудно и

едва ли можем да разчитаме само на случайно преминаващи любопитни издатели.

Други национални павилиони решават този проблем, като организират събитие – например канят някой илюстратор да рисува на живо, или още по-добре, организират коктейл, като не става дума за тежки трапези, а по-скоро за събитие, което да даде повод за социално общуване. На полския щанд например стандартната почерпка е ябълки; на щанда на едно шведско издателство има просто близалки… с мумини на опаковките. Та на въпросния „коктейл“ се представя програмата на правителството за финансиране на преводи от съответния език. Да, ние също имаме такава програма. Поне миналата година обаче тя беше изключително тромава – документи се подаваха само на български език, нотариално заверени и пр. За сравнение, кандидатстването по подобни програми в Латвия, Нидерландия и Полша става почти мигновено – качваш на сайта договора за правата и договора с преводача, попълваш пет реда формуляр и приключваш. На английски, естествено, не търсиш кой в Нидерландия би превел и подал документите вместо теб.

С други думи, за да има смисъл от такава програма, тя трябва да бъде достъпна и лесна за използване. Иначе излиза, че целта ѝ е да откаже кандидатите. Тогава защо съществува?

Дотук за краденето на идеи от други щандове на панаира; нека сега погледнем пò на едро и да видим кои идеи на неговите организатори си струва да приложим у нас. Едва ли някой ще ни се разсърди.

Отскоро например между различните награди, присъждани на панаира, е и „Карла Поезио“ – наградата за дисертация в областта на детската книга. Защо това е важно? Ами защото детската книга е традиционно неглижирана в университетските среди, сякаш не е точно литература и не подлежи на академично вглеждане. Идеята да се даде рамо на изследователите в тази област може реално да промени пейзажа.

Второ, има награда специално за прохождащи илюстратори. Това е наградата „Арс ин фабула“ – за да я спечелиш, трябва да си под 35 години и да си селектиран за илюстраторската изложба (само по себе си трудна задача, кандидатите са над 4000). Обаче пък получаваш възможността да работиш една година с ментор от водещо издателство по конкретна книга. И е много вероятно тя да бъде издадена. Защо е важно? Заради приемствеността. Знанията, уменията, критериите трябва да могат да се предават. И университетите не са достатъчни за целта. У нас това е особено наболяло – много от издателствата са миниатюрни (както и моето собствено). Понякога дори става въпрос не за екип, а за един човек. Вярно, че занаят се краде… но май го пазим твърде добре.

Трето, има награда за превод на детска литература. Е, само за превеждащи на италиански. Но я дават италианци, нали? Нищо не ни пречи да направим своя. И без това преводът на детски книги е труден, с куп специфики (дори да не е римуван), почти без пари (понеже в повечето случаи става въпрос за съвсем малко текст) и незабележим за големите преводачески награди, за които трябва да си се хванал с роман, староарабски епос или научен труд.

Четвърто, различните теми на фокус. Тази година имаше конкурс за илюстрации по Итало Калвино – автор достатъчно престижен, популярен и „вкусен“ за илюстриране (особено трактовките по „Баронът по дърветата“ и „Разполовеният виконт“ бяха чудни). В предишни години на фокус са били книгите за художници. Или пък книгите за природата. И т.н.

И последно, пето, на мен ми харесва фактът, че

наградите дават рамо на книги, които са предназначени за някаква ограничена група читатели – например за незрящи деца, за деца мигранти и пр.

Книгоиздаването е пазар и една малка целева публика не може да осигури кой знае какви продажби, още повече ако е маргинализирана. Но това са деца и те също имат нужда от качествени книги. Тук акцентът е „качествени“ – аз вярвам, че социално важното изкуство също трябва да бъде изпипано, красиво, доставящо наслада. Иначе става пропаганден плакат. Е, тук може да се видят доста примери как не пречи нещо да е полезно и красиво едновременно. Има и примери за обратното, разбира се.

Изброявам тези неща, за да подчертая

как подобни награди могат да бъдат инструменти за промяна, а не просто раздаване на бонуси.

И как журито на една награда отстоява престижа ѝ с всеки свой избор, така че тя да значи нещо. За сравнение, години след статията на Нева Мичева за наградите „Христо Г. Данов“ много малко се е променило – може би някои категории, но не и елементарни неща, като уебсайт на наградите (двуезичен? или е твърде много?) и дори просто графичен символ на наградата, който да може да бъде отпечатан и сложен на самата наградена книга. Тогава може би и националните ни награди ще имат повече тежест на международния пазар.

Разбира се, нашият панаир на книгата, ако и да се казва „международен“, всъщност е съвсем друг тип събитие – не за продажба на права, а за продажба на книги – и чуждестранните павилиони са малко и встрани от същността му. Това обаче не значи, че не би могъл да бъде добър инструмент в някоя от гореописаните посоки. Най-малкото браншът го припознава като важно местно събитие, а освен това има добро начало с наградите „Златен лъв“. Нищо не пречи да се обмисли как най-добре да се използва този потенциал.

Тудора лежи, банши пищи

2023-03-16

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tudora-leji-banshi-pishti/

Тудора лежи, банши пищи

Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.

Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като

духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.

При малко по-задълбочено търсене откриваме, че

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.

Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)

Оказва се, обаче, че

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания⁴.

Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).

Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона⁵, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic⁶. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.

Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри⁷ и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“⁸.

На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език⁹, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите¹⁰ и полтъргайстите¹¹, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.

Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.

Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).

Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.

Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“¹²), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,

въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.

Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.

¹ Голяма част от филма е заснета на остров Инишмор, най-големия от Аранските острови, които са разположени покрай западния бряг на Ирландия. Въпреки че истинското наименование също създава хубава алитерация с „банши“, Мартин Макдона решава да не го използва, а да кръсти острова с измислено име, като по този начин цели да придаде на историята по-митологичен и алегоричен тон.

² Думата sidhe (произнася се „ши“) означава не просто хълм, а хълм, във и под който според ирландския фолклор и келтската митология живеят т.нар. Aos Sí – свръхестествена „раса“ създания, сред които феи, самодиви, елфи и тем подобни. С времето думата, освен със значението си като „хълм“ или „могила“, става синоним и на самите митологични същества.

³ Силно се съмнявам самият Мартин Макдона да се е съобразявал с това „правило“, докато е писал сценария на филма, но все пак ще отбележа, че фамилното име на трогателния герой Доминик Киърни също не започва с О’ или Мак, макар и това да не го спасява от трагичната му участ.

⁴ Любопитно е да се отбележи, че макар и да няма етимологична връзка между думата „банши“ и английските думи за тези писъци, плачове и крясъци (screaming, wailing, shrieking), между тях се усеща звукова връзка, която вероятно се дължи на това, че както изброените глаголи са ономатопеични, така и самата думата „банши“ – особено ако двойното е накрая се произнесе издължено – звучи като зловещо пищене.

⁵ Според композитора на филма Картър Бъруел, който също беше номиниран за „Оскар“ в категорията „Най-добра оригинална музика“, Мартин Макдона e искал саундтракът да не отразява ирландската атмосфера на филма, а да е по-скоро приказен. Ето защо Бъруел се вдъхновява и базира композициите си на изпълнение на традиционен индонезийски ансамбъл, известен като гамелан, който свири на металофони, гонгове и звънци.

⁶ „Баншите от Инишерин“ не е първият англоезичен филм, в който се използва българска народна музика, за да внуши на зрителите си чувство за приказност и мистерия. В британската комедийна драма Skeletons, която разказва за двама професионални екзорсисти, като постоянен мотив звучи друга народна песен, пак за полягане – „Полегнала е пшеница“ в изпълнение на „Мистерията на българските гласове“. Във филма, когато работата се обърка и героите се заклещят между две различни измерения, това се нарича going Bulgarian и предизвиква говорене на български.

⁷ Българският преводач на разказа „Банши“, чието име, за съжаление, не е упоменато в chitanka.info, е удържал на изкушението да побългари заглавието, но не и на порива да сложи обяснителна бележка под линия при първото споменаване на думата в текста, въпреки че значението ѝ става ясно в течение на самия разказ.

⁸ Из мрежата също така откривам американски хорър филм The Scream of the Banshee от 2011 г., преведен като „Викът на Банши“ и „Писъкът на Банши“. Съдейки по анотацията, според която филмът „преразказва мита за крещящото банши“, главната буква в заглавието е подвеждаща, тъй като подсказва, че „банши“ е собствено име, а не нарицателно. (Откривам и британски хорър филм от 1970 г. с участието на Винсънт Прайс, чието заглавие The Cry of the Banshee не е превеждано на български, но пък е вдъхновило името на гореспоменатата пънк група Siouxsie And The Banshees.) Американският криминален драма сериал с оригинално заглавие Banshee (2013–2016) е преведен на български като „Банши, Пенсилвания“, което разкрива, че Банши в случая е име на град, и по този начин унищожава част от мистерията на оригинала. В превода на екшън филма с участието на Антонио Бандерас като „Кодово име Банши“ (Code Name Banshee) главната буква си е намясто, тъй като в случая Банши е прякор на един от героите.

⁹ Думата „банши“ не фигурира в последното издание на „Речник на българския език“, т. 1, 2001 г., но из интернет вече се намират доста български материали, които съдържат думата, включително и страница, посветена на понятието в българската Wikipedia.

¹⁰ На пръв поглед, преводът на „банши“ като „караконджули“ или „таласъми“ изглежда неудачен, но всъщност не е – гореспоменатата мисис Маккормик във филма неколкократно е описана като ghoul, което на български се превежда точно като „таласъм“ или „караконджул“.

¹¹ Полтъргайстите също получават наименованието си заради шумовете, които произвеждат: от немското poltern („шуми“) + Geist („дух“).

¹² Произходът на думата „уиски“, както този на „банши“, също е от староирландски: uisce („вода“) + bethu („живот“). Предполага се, че думата е калка на латинския термин aqua vitae.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Благо или бреме?

2023-03-10 Анета Василева

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Благо или бреме?

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Благо или бреме? — Сър Дейвид Чипърфийлд (снимка 1 © Tom Welsh) и неговите проекти: централите на корпорацията Amorepacific в Сеул, Южна Корея (снимки 2 и 3 © Noshe); галерия James Simon в Берлин, Германия (втори ред, снимка 4 © Simon Menges); галерия Тurner Contemporary в Маргейт, Великобритания (снимки 5 и 6 © Simon Menges). Източник: Pritzker Architecture Prize

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

В България това не се случва

2023-03-08

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

В България това не се случва

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

В България това не се случва — Източник: Canva

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

На второ четене: „Един ден в музея“

2023-03-03 Севда Семер

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edin-den-v-muzeya/

„Един ден в музея“ от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева

изд. „Точица“, 2021

На второ четене: „Един ден в музея“

Докато четях „Един ден в музея“ – гид за най-известните музеи в София под формата на комикс, – си спомних за първия път, когато от училище организираха посещение на Националния исторически музей.

Тъкмо бяха открили метрото в София и учителите ни бяха решили да се възползват, за да ни заведат. От нас само едно дете беше пътувало, така че, след като обявиха новината за музея, въпросният съученик се провикна – искаше да ни съобщи важна информация. Ако не си внимателен и не си пазиш добре краката, предупреди той, метрото ще ти ги пореже.

До днес не знам откъде се появи тази история, но тогава я приех сериозно – и въображението ми взе да работи. С онази запазена за детството смесица от неописуем ужас и любопитство зачаках деня на посещението. Опитвах се да си представя как точно става порязването, и още помня всички сценарии, за които исках да бъда подготвена. Най-вероятно ми се струваше метрото да няма под – тоест трябваше да си държиш краката изправени, щом седнеш. За всеки случай тренирах след училище.

Щом денят настъпи, бях заета през цялото време да си отварям очите на четири, за да не пропусна точно къде и как се случва порязването. Помня и разочарованието, че нищо такова не видях. А пък от самия музей нямам абсолютно никакъв спомен.

Докато четях книгата на Зорница Христова и Тодор Петев с илюстрации от Сияна Захариева, се замислих каква организация е била направена в онзи отдавнашен ден – учителите безопасно да заведат двайсетина малки деца до сградата на музея, да планират какво точно да им покажат вътре, какво да им разкажат, като се погрижат всяко дете да получи храна, вода и внимание. А пък аз съм си представяла и предвкусвала нещо страшно и интересно, което до такава степен е занимавало въображението ми, че самото посещение в музея, заради което изобщо сме били в метрото, е потънало някъде в паметта ми.

Именно напасването на реалността с въображението е идейният център на книжката. Още с предговора тя се обръща едновременно и към децата, и към родителите, но с пълното съзнание, че малките читатели не обичат тези въвеждащи страници. Така че основното обяснение за това каква е книгата, е към родителя; на детето му се предлага да разгледа картинките и да реши къде иска да отиде. Това ми се стори много хубаво – да позволиш на детето да следва собствените си интереси, което веднага представя

музея като терен за изследване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.

„Един ден в музея“ е разделен на кратки глави, всяка от които – посветена на различен музей. Тук са „Квадрат 500“, Политехническият музей, дори Ботаническата градина – все интригуващи места. От всяко обаче са представени малък брой предмети, което може да изглежда странно – все пак нали това е хубавото на музея, разнообразието. Авторите обясняват, че

за децата нещата в един музей са твърде много, за да бъдат осмислени.

Затова тук основната нишка, скрепяваща всяка глава, са забавните и любопитни истории.

Водачи из различните музеи са необичайни герои – от учени до солници и други предмети и растения. Всяка глава приключва и с хубав списък от идеи как ученето да продължи. Всяко дете може да се почувства включено в разнообразни дейности: за някои би било интересно да направят експеримент, за други – да прочетат нещо допълнително, за трети – да идат в друг музей, където да открият свързани предмети. Авторите казват в предговора си, че са се опитали да активират всички сетива на децата, което много ми хареса – ученето все пак не е само интелектуална дейност, понякога трябва и да опиташ сам да си направиш сол.

Тази книга е една карта със съкровища, която може да отведе детето до всякакви дестинации. По този мил начин

музеят се превръща в пространство за игра.

Струва ми се, че немалко хора приемат музеите твърде сериозно – без да искам да звуча, сякаш обвинявам някого. Знам, че това идва от уважение, понякога към историята, друг път – към работата на онези, които са събрали експонатите.

Вярвам обаче, че най-хубавият начин да покажем уважение е да превърнем музея именно в площадка за игра. Важи и за възрастните. За мен беше страшно интересно да прочета напълно нови неща за любими музеи, в които съм била десетки пъти. Не използвам с лекота думата „вдъхновение“, но мисля, че в тази книга тя се изпълва със смисъл. Пътеводителят може да се използва дни наред, за да се посетят различни места. Полезно е, че се предлагат и по-общи инструменти за събуждане на любопитството – например описан е забавен начин да се четат картини, което е чудесно.

Може би най-важното от всичко е, че голяма част от въздействието на тази книга дава плодове във въображението на детето още преди то да стигне до музея. И малките посетители се превръщат в част от онова, което предстои да видят. Именно така се задейства магията на едно такова място: децата, застанали сред паметниците на културното наследство, създават лична връзка с тях. Връзка, която поражда спомени.

Красивите рисунки на Сияна Захариева също са превърнати в площадка за игра, например подканят детето да ги оцвети. Всичко в книгата е живо – от гаджета дървета до скелети, които се оплакват от домашното си. Хуморът е важна част, която също олекотява очакванията и изживяванията в музея. Съвсем позволено е, оказва се, да се смеем в тези сериозни и тихи зали.

Току-що излезе и втората част на този чудесен проект – казва се „Още един ден в музея“.

Първата част спечели „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Лично аз се надявам поредицата да продължи, да се развива, даже да заеме цяла лавица. Все пак музеите са пълни с истории, а децата – с любопитство. Затова можеш да посещаваш любимата си зала или любимата си картина в различни възрасти, сезони, настроения, да гледаш как собственият ти поглед променя това, което виждаш, а то на свой ред променя теб самия. Независимо дали си малък, или голям. Защото музеите принадлежат на всички – поне за мен това е най-важното съобщение в тази книга.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Иванов, Борхес, Николова

2023-02-24 Зорница Христова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-ivanov-borges-nikolova/

„Зрящият е хляб“ от Биньо Иванов

По буквите: Иванов, Борхес, Николова

съставителство Яна Букова, София: изд. „Аквариус“, 2022

Отлична е идеята на Даря Хараланова за поредицата „Поет за поета“. Не само защото създава поетически антологии с концептуалната сила на конкретно замислената книга (вместо на случайна сглобка от съществуващи неща), а защото онагледява потенциалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която все още стои аморфна и разпиляна в публичното въображение. Ролята на разпоредител в литературноисторическия салон обичайно се заема от идеологията, така че е прекрасно поне в този случай самите поети да решават кой до кого ще седи.

Съставителството на Яна Букова осуетява възможността поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално – нещо, което изобщо не би било изключено, ако се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология. Особено пък тези, в които локалното е особено осезаемо – като наноси в езика (фолклорно-възрожденската употреба на числителните например), изобилието от природни образи, вкл. установени репери, като планините и Дунав, проблясването на локални думи дори в изцяло екзистенциални стихотворения („до другата трева на мартеница ахнала“) и пр.

„Вятър иде и аз те обичам“ например би могло – и дори би трябвало – да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март редом с Далчевото „само затова, че си родина моя“. Първо, защото представлява един от редките примери на неопосредствано от националните клишета чувство, и второ, заради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се говори за строфи в този тип поезия) – бързото, плавно движение подлог–сказуемо, подлог–сказуемо, положени в едно разгръщане на дъха и навързани просто, без обяснения („вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“), а после насечения ритъм на безглаголни фрази, метафори за родината.

Стихотворенията от този период биха могли да бъдат четени удобно с акцент върху тази поетика. Това обаче би представило Биньо Иванов в невярна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология доказва, той става рязко неупотребим за какъвто и да било наивен прочит – било национално сантиментален („дишам в тебе, гина в тебе, коренче“ и после „родино моя родна, отечество привидно, / което си мобилизира граници, границите – граничари, / граничарите – кучета“), било дори езиково сантиментален в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на плавен и ароматизиран досег със смисъла. Послесловът на Яна Букова говори за сблъсъци вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв начин ми напомня на Дилън Томас или на Къмингс:

сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета мила,
мила
проклета!

Преди чуждестранните препратки обаче има нужда от внятен разказ за българската поезия от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея – да речем, спрямо Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.

„Възхвала на тъмнината“ от Хорхе Луис Борхес

превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. „Колибри“, 2022

Тази книга също е антология, също обхваща цялото поетично творчество на своя автор; също е съставена от поетеса – както пише на корицата, „сбогуване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес“.

Първият ѝ превод на негови стихотворения – „За ада и рая“, излиза успоредно с превода на „Вавилонската библиотека“ у нас – през 1989 г. Нейната „Поетическа антология 1923–1977“ е издадена в собственото ѝ издателство „Проксима-РП“ през 2016 г. В този смисъл „Възхвала на тъмнината“ не е радикално ново издание, но пък безспорно ще стигне до много хора и ще донесе удоволствие на немалобройните почитатели на Борхес у нас.

Изданието е двуезично, което дава на читателя възможност да оцени трудността на преводаческата задача – стихотворенията, макар и не подчертано звънки, нерядко са римувани и изобщо следват определена формална постройка, а ритъмът на езика е бавен като на обрасла с растителност широка река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, дори на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване – смисловата пауза често е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния контекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е „уморено“, или „обезсилено“.

Подобна сложност стои и пред самия читател, ако той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията предразполагат повече да следваш ритъма на образите и тук-там да запаметяваш онзи, към който искаш да се върнеш пак.

За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.

Освободен от паметта и от надеждата, абстрактен, неограничаван, утрешен почти, мъртвецът не е просто мъртъв, а самата смърт. […] Ограбваме му всичко, не му оставяме ни багра, нито сричка.

Ако сънят ни (както се говори) бил е покой, почивка на разсъдъка бездейна, защо усещаш, ако те събудят ненадейно, че от безценно щастие са те лишили?

В тази поезия има някакво тематично постоянство, което не е само в завъртането на ключови и за прозата на Борхес образи – лабиринта, библиотеката, огледалото („уморено“!), анонимния персонаж, чиято прочута самоличност ни се разкрива мигновено – само колкото да видим, че е безвъзвратно изгубена.

Ето пример: в разказа „Безсмъртният“ в последния момент ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият старец казва, че е бил (тоест вече не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е изгнаник, занаятчия, лишен от символната сила на името си. Но не е само до темите. Усеща се по-скоро стилистичното единство на „Рубайят“ – един общ масив от творби, които не си противоречат помежду си. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, „Възхвала на тъмнината“ като че ли не би се променила значително, ако я четем безразборно или пък отзад напред.

Принципно, критиката е разделена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, смятат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му – сложната игра с читателя, който никога не може да предскаже следващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, смятат за най-важна тема на Борхес изковаването на самия стил – и тук поезията е напълно намясто. Лично аз съм благодарна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.

„Въображаеми градини“ от Галина Николова

София: Издателство за поезия „ДА“, 2022

Говорейки за преводите на „Хиляда и една нощ“ – всички един през друг допълвали, изменяли, нагласяли оригинала спрямо своето време, – Борхес казва, че единственият лош сред тях е верният. Разбира се, това твърдение само по себе си е литература, и то точно онази литература, която носи наслада чрез постоянното изместване на смисъла, играта на ума. Неслучайно „Вавилонската библиотека“ беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.

В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на реалността не са игра между автора и читателя, а вид автотерапия. Езикът е ясен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по условие невидим двойник, друго „аз“, отстоящо във времето. Не „уморено огледало“, в което образът се губи, като при Борхес, а „саморефлексия“, тоест вглеждане в собственото отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са случайни – в центъра на много от стихотворенията стои точката на кризата, неназованата рязка загуба, срезът. Няма нужда от назоваване – сам слагаш своя момент на криза върху същото място и проверяваш точността на описаното чувство: когато си идентичен с табелката на болничното си легло; когато внезапно си по-малък от детето си, когато в обаждането „за проверка“ на близките тревогата обърне посоката си, и т.н.

Част от терапевтичната сила на стиховете е в истинността на тези репери – ако ги разпознаеш, ще припознаеш и стратегиите за тяхното преодоляване. Въпреки че тези стратегии са литературни по своята същност – или пък тъкмо затова. Защото и собственото ни въображение често може да бъде „недобросъвестен разказвач“, неуморен писател със слабост към катастрофичните сценарии, измисляч на страхове.

Имам една вътрешна стая, пълна с писатели,
наведени денонощно над своите листове
улавят мисъл за пазаруване на хляб,
приготвяне на вечеря, пътуване
или каквото и да е всъщност
и създават апокалипсис
в няколко изречения.

Справянето с прекомерната дарба на съзнанието да измисля плашещи реалности е през ангажирането му с друга задача – да тръгне в обратната посока, да измисля щастливи реалности, да мечтае. Това решение присъства в три отделни стихотворения – вече цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което завършва с шеговит разговор с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се разказва за въображаема градина, в чийто край има гора, а в гората – умираща сърна. Освен ако… понеже градината е въображаема и всъщност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а току-що родила сърна, която побутва малкото си с муцуна.

Колкото и да е странно, езикът и литературата ни влияят до такава степен, че променят начина, по който говорим със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си диалози. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език – наблюдава например кога фразите, с които говорим за себе си, заприличват на инструкции на електроуред; или пък кога думите, с които описваме неудържимото уж влечение, съдържат в себе си предупреждението за краха. И ги променя, използва силата на езика, за да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени вече от водовъртежа, просто ще изсъхнат.

Чудесен урок – да следим литературните волности на вътрешния си монолог поне толкова критично, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Ба(ла)клава за всеки вкус

2023-02-16

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти⁴.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“⁵) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“⁶.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

⁴ Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

⁵ Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

⁶ На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

На второ четене: „Светът от вчера“

2023-02-16 Стефан Иванов

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-2/

„Светът от вчера“ от Стефан Цвайг

На второ четене: „Светът от вчера“

превод от немски Даря Хараланова, изд. „Аквариус“, 2021

Една натрапчива мисъл ми правеше компания през цялото време, докато четях книгата – какво точно да напиша и какви причини и аргументи да изтъкна, за да я прочетат повече хора днес, когато за пореден път можем да говорим за „света от вчера“. Преди войната и преди пандемията.

Първо, може би че Цвайг е добре познат писател както на днешните български читатели, така и на тези далеч преди 9 септември 1944-та. А първият превод на автобиографията му е именно от тази година и е излязъл в легендарната поредица „Златни зърна“ в превод на Живка Драгнева. Вторият превод, на Анна Лилова, е от 1989-та, друга твърде важна година. Настоящият отново излиза в ключов момент и според мен е най-добрата възможна версия досега.

Второ,

в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.

Трето, той е вдъхновението зад „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън.

Четвърто, книгата е преобърната версия на приказките от „Хиляда и една нощ“. Цвайг е сам на себе си и Шехерезада, и Шахриар. В момента, когато разказът му стига до началото на Втората световна война, той слага край на историята и на живота си.

Пето, критикуван е посмъртно от Томас Ман, че пише бестселъри, което, поне за мен, е по-скоро похвала. Цвайг продължава да бъде изключително достъпен, ясен и четивен.

Шесто, критикуван е посмъртно от Хана Аренд, че не е написал мемоарите си с по-висока температура на политическата позиция, а именно това е едно от достойнствата на книгата. Цвайг разказва субективно и лично, споделя спомени за всекидневието, за средата и обкръжението си и на десетки места ясно заема позиция, хуманна и пацифистка. Но ако беше направил това, което Аренд желае от него – да детонира словесни и реторични бомби, – то книгата щеше да бъде, почти със сигурност, по-лоша. Да, полемична, но не и толкова полезна или интересна за бъдещите поколения читатели. Многообразието ѝ щеше сериозно да пострада.

Седмо, Томас Бернхард и Стефан Цвайг на пръв поглед нямат нищо общо, но са симетрично и диаметрално противоположни, полюси. Това, което Цвайг иска да припомни и съхрани, това, което болезнено му липсва и по което изпитва самоунищожителна носталгия, липсващото, което го убива постепенно, е същото, срещу което Бернхард воюва в цялото си творчество – виенският свят на спокойствието и сигурността. Важно беше за мен да прочета и тази гледна точка, тази неискана пледоария, която всъщност с лекота устоява на виртуозните атаки на Бернхард с помощта на последователна и щедра човещина.

Осмо, да, това е нещо повече от автобиография. Тъга по изгубено време е, по изчезнали ценности, по изчезнала толерантност и отишъл, та се не видял хуманизъм. Това е безкрайно писмо на бъдещ самоубиец, който не може и не иска да живее в света на все още непобедения Хитлер. И в Европа, разкъсвана от варварство, омраза, убийства и война.

Девето,

книгата е фатално съвременна.

Неслучайно Салман Рушди пише, че „времето на забрава за Цвайг вече свърши, хубаво е той отново да е тук“. Книгите му заслужават да бъдат четени отново и отново, докато урокът бъде научен. Един пример: Полковник Редл, най-високопоставеният шеф на шпионажа на австрийската армия, бил същевременно платен агент на руския Генерален щаб. Той не само издавал тайните и плановете за нападение: сега изведнъж станало ясно защо всички изпратени през последната година от него австрийски шпиони в Русия са били арестувани един след друг и осъдени.

Десето, това е най-добрият панорамен и детайлен портрет на културния живот на Европа преди Първата и Втората световна война, който съм чел. Цвайг е бил близък и е познавал много хора – той разказва за Хофманстал и Рилке, Ромен Ролан и Фройд, Малер и Роден, Реноар и Салвадор Дали, Жид, Йейтс, Пирандело, Пол Валери, Верхарен, Джеймс Енсор, Горки, Кроче, Джойс и още, и още. Прави впечатление не само колко лесно, открито и интензивно са общували помежду си писатели, художници, композитори и музиканти, но и колко лишени от грандомания, егоизъм и суета са били.

Единайсето, книгата може да бъде четена като роман за съзряване, критика на една закостеняла и консервативна образователна система, наръчник по теория и практика на творческия процес, политическа история, история на произхода на нацизма, социален анализ, история на нравите и сексуалността от първата половина на миналия век.

Дванайсето, това е и изповед на един обсебен колекционер на ръкописи, притежавал и после изгубил заради войните: записки с огледален шрифт на Леонардо, обръщение на Наполеон, цял роман на Балзак, „Раждането на трагедията“ на Ницше, кантата на Бах, арии на Глук и Хендел и още – ръкописи на Брамс, Шопен, Шуберт, Хайдн, Моцарт и Гьоте.

Тринайсето,

приликите между днешния имперски „русский мир“ на Путин и нацисткото завоевателско „жизнено пространство“ болезнено се набиват на очи

и за да не се повтарят отново и отново тези катастрофални и убийствени грешки, е нужно те да се познават. Поне за мен няма по-добър техен разказвач от Цвайг. Австриец, евреин, писател, хуманист и пацифист, човек, лишен от родина.

Четиринайсето, историята обича съвпаденията, особено в трагедиите. Войната в Украйна започна на 24 февруари миналата година. Цвайг и съпругата му слагат край на живота си на 23 февруари 1942 г. Три години и половина преди края на Втората световна война. Дано настоящата агресия и война свършат много по-скоро. И дано се окаже, че историята не обича толкова много съвпаденията.

За петнайсета причина и аргумент думата има самият Цвайг:

Израснах във Виена, тази наднационална столица на две хиляди години, която бях принуден да напусна като престъпник, преди да бъде понижена в провинциален германски град. Моите произведения на езика, на който съм ги написал, бяха превърнати в пепел в същата тази страна, където си бяха спечелили милиони читатели. Така че аз към никого повече не принадлежа, чужд съм навсякъде и в най-добрия случай съм гост; дори същинската родина, която сърцето ми си избра, Европа, е изгубена за мен, откакто за втори път самоубийствено се разкъсва в братска война. Против волята си станах свидетел на най-ужасното поражение на разума и на най-дивашкия за цялата писана история триумф на бруталността; никога – отбелязвам това съвсем не с гордост, a със срам – нито едно поколение не е претърпявало такова морално падение от такива духовни висоти както нашето. Само за краткия интервал от време, откакто ми набоде брада, а сега започва да побелява, в това само половин столетие се случиха повече радикални преобразования и промени, отколкото в продължение на десет поколения, и – чувства го всеки от нас: като че ли прекалено много!

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

По буквите: Стайков/Цекова, Александрова, Тиханов

2023-02-08 Зорница Христова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-staykov-tsekova-alexandrova-tihanov/

По буквите: Стайков/Цекова, Александрова, Тиханов

Класна стая. Надпис над дъската. „Колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма.“ На стената, тъй като училището е „елитно“ и може да си позволи стенописи – шестоъгълни клетки с рисунки от българската история. Левски заклева съмишленици. Хвърковатата чета. Паисий. Друго не помня.

Ние изобщо не познаваме историята си, защото сме преситени от нейния сурогат – краткия идеологическо-исторически разказ. Затова подбрах две книги, които оспорват тази кратка (и грешна) версия по единствения възможен начин – с доказателства. Две истории „от архивите“, всяка фокусирана върху конкретен човек, пишещ човек, роден в самото начало на миналия век. Единият – забравен. Другият – познат на всички, тъй като е привързан към въпросното „колело на историята“. И двете книги имат и друго, не-книжно битие. Едната – като изложба. Другата – като филм.

„Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“ от Антон Стайков и Свобода Цекова

Габрово: Музей на хумора и сатирата, 2022

По буквите: Стайков/Цекова, Александрова, Тиханов

В историята на Сава Попов има богата суровина за роман. Класически роман, в който героят тръгва от нищото, минава през множество перипетии, които ту биха могли да го отведат до Венесуела, ту да му създадат сериозни политически неприятности. Разказът ту се опира на познатото (в-к „Стършел“, историите за Хитър Петър), ту представя уж познатия свят в съвсем нова светлина.

Антон Стайков и Свобода Цекова не пишат роман. Те представят документален разказ, изцяло изваден от архива на писателя. С обаянието на автентичния материал, но и с осезаемо разказваческо умение. Всъщност такъв тип работа с архивите прилича на колажната техника при визуалните изкуства: крайният резултат зависи от вкуса и избора на художника.

Каква история се получава? Историята на човек като нас,

не особено героичен и жертвоготовен, дарен с талант, но без претенции за романтично-титанични върхове. И тази история е окичена с факти, които сами по себе си звучат като литература.

За начало – заглавията от българската въздържателска преса от 30-те винаги са будили у мен невъздържан смях. „Трезваче“! Сава Попов има, макар и за кратко, вземане-даване и с този тип писане. Или пък хората, които обикаляли селата, за да зарибяват желаещи да емигрират отвъд океана – също разкошна и малко изследвана тема. Бащата на Сава Попов отива – и се връща. Или пък авторската хумористична преса. Сава Попов създава заедно с Илия Бешков вестник „Стършел“, който тогава просъществува само няколко месеца; Елин Пелин и Александър Божинов пък създават детския „Чавче“, който просъществува година.

Свобода Цекова и Антон Стайков белетризират архива на Сава Попов, без да го променят. Видимият критерий при избора какво да извадят, е или функционален (какво важно казва за героя), или художествен (с какво ще обогати процеса на четене, дали е ярко, въздействащо и пр.) Долавя се и скрито ехо – например между бакалските сметки на бащата и сметките за туткал на сина (който след Девети е принуден да се издържа с варене на лепило). Няма колебания обаче в отразяването на основната траектория на Сава Попов с все компромисите ѝ, нито в плътното проследяване на книгите му. И на техните илюстрации. Коментарите на авторите за тях са кратки, но вещо насочват читателя на какво да обърне внимание – къде на динамиката, къде на статичното, „почти средновековно“ представяне, къде на „грубия“ Стоян Венев, къде на калиграфските рисунки на Илия Бешков.

Прочее, с Бешков е свързан и най-силният според мен образ от книгата, когато Сава Попов отива при отколешния си приятел с молба да илюстрира „Хитър Петър“, а болният художник не успява да накара стария си писец да рисува както трябва. Тогава сцепва кибритена клечка, топва я в мастилото и с нея рисува илюстрациите, които всички познаваме.

„Кой е Сава Попов?“ е показнò как може да се разказва една история „начисто“, тоест по непозната за читателя тема – как може тя да се „олитератури“ достатъчно, за да бъде пивка за очите, без обаче за целта да се жертва истината.

Втората книга за днес е в друга позиция, в позицията на „контраистория“, която трябва да се бори с господстващата и налагана с години версия.

„Оловна тишина. Историята на един разстрел“ от Ивайла Александрова

Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Ако историята на Сава Попов е интригуваща в своя отказ от героичност, в предвидимостта на човешкия избор, то биографията на човека в центъра на „Оловна тишина“ е нейна противоположност. Историята на Вапцаров, позната ни от същите онези класни стаи, влиза в типичната матрица на българския литературно-историографски разказ – поетът-революционер, саможертвата и т.н.

По мои спомени матрицата вървеше Ботев–Яворов–Вапцаров, а комунистическият идеал беше представен като огледален на националния. Изключително устойчив мит, дотолкова, че свеждането му в реалността – каквото представлява изваждането на документите около неговия герой – предизвика предварителна и бурна реакция. Бях свидетел как читателка на Панаира на книгата беше възмутена, преди да е видяла изданието, че някой иска да ѝ „отнеме Вапцаров“. Ето другата страна на кратките (и неверни) версии на историята – те неизбежно се вплитат в емоционалната връзка на човека със себе си и с другите. И идеята за раздяла с тях може да предизвика криза, вкл. криза на идентичността.

„Оловна тишина“ не е съд над Вапцаров. Особено пък като поет.

Книгата е аналогична, макар и много по-внушителна по обем, на тази за Сава Попов. И нейният главен персонаж е не по-малко повлечен от стихията на житейските си обстоятелства – въпреки идеята за героя, личния избор, саможертвата. Или точно поради тях. Защото тази парадигма на мислене може да те превърне в жертва толкова бързо, колкото не си си и представял.

Но вариантите за спокоен живот на Вапцаров поначало не са много. Ако бащата на Попов е работлив бакалин, който от Новия свят помага на семейството си, а след завръщането си се грижи за добруването му тук, бащата на Вапцаров е описван като „комита“, каквото и да означава това. Де факто обаче неговата фигура е първият ни челен сблъсък с насилието в тази книга, защото свидетелствата на съселяните му го описват по-скоро като главорез. Като че ли се завихря някаква поредица от вини: Йонко Вапцаров допуска в дома си „белогвардееца“ Мьолер, който обаче се оказва червен агент и всява разкол във ВМРО; за да изкупи вината си, Йонко избива (зверски) комунисти; за да изкупи вината му, синът застава на тяхна страна.

В същото време комунистическите акции в България (особено тази, в която Вапцаров в крайна сметка е замесен) се планират от Москва под диктовката на Георги Димитров, който изпитва параноичен ужас, че българските политемигранти планират да го убият. И редовно ги праща в Сибир (ужасяващи спомени на неговия съподсъдим от Лайпциг Благой Попов). Или на обречени акции като тази. Това е истинското развенчаване в книгата – не на Вапцаров, а на другия „портрет от стената“, автора на изречението за колелото на историята, собственика на тефтерче с номерата на Сталин и Берия, привилегирования участник в най-тежките сталински репресии, вкл. срещу своите, най-вече срещу своите. Спомнете си описанията на сталинските лагери у Светлана Алексиевич например. Е, сега ги свържете пряко с портрета на Георги Димитров.

На фона на целия този цинизъм Вапцаров, изглежда, живее във филм – парадоксално, като се има предвид стихотворението му „Кино“. Освен че предлага на жена си да бъдат „като Лорка и Петрарка“, „Яворов и Лора“ и т.н., окача над брачното им ложе посмъртната маска на Яворов, а при погребението на детето им казва: „… ударник щеше да стане…“ В цялата акция Вапцаров се държи като герой от кинолента за съпротивата – не ползва кодово име, събира хората в собствения си дом… и разбира се, лесно се превръща в жертва. А след Девети – и в мит, удобен за същата тази партийна машина.

Оттам нататък започва вторият труден за преглъщане пласт. Защото посмъртното увековечаване може да му дава поетическата слава, за която е мечтал, но на каква цена? Да ти пренапишат биографията, вкл. от какво е умрял синът ти, семейството ти да се изпокара за правата над паметта ти, поезията ти да бъде поставена в еднозначна служба на режима. Впрочем единственото, което тази книга не закача, е поезията на Вапцаров – напротив, книгата звучи като написана с подразбирането, че става въпрос за важен поет, и точно затова историята му трябва да се знае.

Това е още по-недвусмислено във филма по същите записки („Пет разказа за един разстрел“ на Костадин Бонев), където отделните части са разделени от Вапцарови стихотворения, прочетени от Цветана Манева. Особеното, което се чува в тях при този прочит, е акцентът върху уязвимостта. И ми се струва, че именно в своята уязвимост, в екзистенциалната несигурност под привидната категоричност на думите, Вапцаров е най-близък до съвременния читател.

Няколко думи за обема на тази книга. „Кой е Сава Попов?“ може да си позволи да бъде четивна, „по мярка“ като време за четене; да разказва спрямо правилата на доброто повествование. Защото тя разказва непозната, нова история. „Оловна тишина“ има функцията на папка с доказателства, представени в съда. Ако тя беше с обем 100 страници, нямаше да има шансове спрямо дългогодишната образователна традиция в преподаването на Вапцаров, срещу установените клишета за него. В този си вид и обем хартиеното тяло на книгата е видимо, предметно възражение. Дали действително ще промени „готовото знание“ по въпроса – тепърва ще се разбере.

„Световна литература. Космополитизъм. Изгнание“ от Галин Тиханов

превод от английски Гриша Атанасов, Филип Стоилов, Кирил Василев, с участието на Марин Бодаков, София: изд. „Кралица Маб“, 2022

И в двете гореописани книги действащите лица са хора… но и идеи, без които случващото се няма как да бъде разбрано. Именно историята на идеите пък е сърцевината на книгата на проф. Галин Тиханов, литературовед, член на Британската академия. Ако приемем обаче на шега представата за идеята като персонаж, то бихме се оказали в един трагикомичен сюжет на объркани и подменени идентичности.

Да вземем „космополитизма“ – дума, зад която може да се крие както личният етически избор да си гражданин на полис, съвпадащ със света, така и чисто политическата идея за един неразделен на нации свят без войни. Аха, значи нашият персонаж поне със сигурност е положителен герой? Не така смята Хана Аренд, според която светът без войни може да бъде светът на една тотална полицейска машина, от която няма къде да избягаш. В друг епизод пък виждаме „космополитизма“ като преследван герой – в СССР след края на Втората световна война, когато самото познание за живота в Западна и Централна Европа е било заплаха за вътрешния ред, думата „космополит“ е била унижаваща и маргинализираща стигма, включително за учени като Ейхенбаум и Проп. И още нещо, виждаме нашия герой в симбиоза със своя уж-антагонист, национализма – не като изконни същности, а като опасно обратими начини на поведение.

Всъщност всяко предефиниране на понятието за космополитизъм включва рекалибриране и на идеята за национализма – нещо, чието политическо значение в момента е все по-очевидно.

Изобщо, политическият потенциал на тази книга е повече от видим – не само спрямо битието на опити за утвърждаване на идентичност по средата между националната и космополитната (какъвто е ЕС), не само в контекста на Брекзит (който се дискутира в едно от интервютата), а и изобщо в нашия свят на – както точно се изразява проф. Тиханов – комодификация на различията.

На няколко пъти в книгата става въпрос за наследство, включително по отношение на предполагаемо „мъртвата“ вече литературна теория. Как може да ни бъде полезно то? Каква цена ще платим, ако се откажем да го използваме? Вероятно това, което се случва, когато друг управлява наследството на историята – както е видно от примера с Вапцаров или, в по-различен ключ, с цитираното от Галин Тиханов изкривяване на образите на руските формалисти по време на Студената война. С други думи, неупотребеното наследство ще бъде присвоено, разпарчетосано и употребено от други. Отвъд всички практични следствия от това ще приведа думите на проф. Тиханов, цитирани от Марин Бодаков в последното интервю от книгата:

Човек носи със себе си своя минал живот и е въпрос на вътрешно достойнство той да го предава цялостно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

На второ четене: „Танцуващите мечки“

2023-02-04 Севда Семер

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-tantsuvashtite-mechki/

„Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски

На второ четене: „Танцуващите мечки“

превод от полски Милена Милева, изд. „Парадокс“, 2020

Стана рано, отрежа си хлебче, запаря си чай, седя си и си казвам: „Исусе Христе, защо ме остави да доживея такива времена? Защо очернят нашето гълъбче Сталин?“

Ама после си мисля: „Я си спомни, Таня, колко е страдал Сталин заради хората. И заради теб не си е дояждал, не си е доспивал.“ И тогава взимам медала с лика на Сталин, който получих, като се пенсионирах. Галя си го, гълъбчето, по мустаците и някак ми олеква.

Това е един от разговорите, които полският репортер Витолд Шабловски преразказва след пътуванията си в места като България, Куба, Албания и Грузия. Той пише за какви ли не ситуации. Таня от Гори нарича Сталин своето гълъбче. В Белград са кръстили обиколката по следите на осъдения за престъпления срещу човечеството Радован Караджич „Попарт Радован“. Гандалф е жена в Полша, която работи в Селцето на хобитите – изобретателен начин да се привлекат туристи в иначе замрялото село. Когато деца, чели книгите, недоволстват заради фактологически неточности, отговорът е: „Аз книгата не съм я чела, защото ходихме на кино да гледаме филма. За да четеш, трябва да обичаш да го правиш. Аз не обичам. Но от киното бях много доволна.“

Читателят опитва да се ориентира в този постсоц сюрреализъм, но това не е много лесно. Трудно е да се обяснят тези ситуации с инструментите на разума; не знам доколко е възможно да се разберат на интелектуално ниво.

За да се опита да помогне на читателя, Витолд Шабловски разгръща една метафора, която тече като свързваща нишка през цялата книга и дава заглавието ѝ: така наречените танцуващи мечки.

Когато България влиза в Европейския съюз, тази традиция става незаконна, а мечките се изземват. Построяват им парк край Белица, ограден от електрическа мрежа – невъзможно е да бъдат пуснати изцяло на свобода, понеже от малки са живели с хората и им липсват умения за оцеляване в дивото. Един своеобразен изход от робството. Авторът започва книгата си с думите, че и той се чувства в подобна лаборатория за свобода: след тоталитаризма държавите се опитват да се научат на демокрация, но

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

Години по-късно мечките в парка край Белица продължават да „танцуват“, когато до тях се доближат хора. Или пък просто когато са в стрес. За тях това са били движения, свързани със сладости, алкохол, внимание. Все още очакват да ги получат. По същия начин, казва Шабловски, посттоталитарните хора продължават да изпълняват същите движения, с които са свикнали в миналото си. Така той обяснява случките, на които се натъква по време на пътуванията си, и странния когнитивен дисонанс на

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Затова и всяка глава от втората част на книгата, пълна с кратки истории и диалози от пътуванията му, започва с цитат за танцуващите мечки.

В първата част авторът се среща както с дресьори, така и с хората, които работят в парка край Белица. Традицията на танцуващите мечки има дълга история – чак от Древния Рим. Били са популярни и през средните векове, а и до днес в някои части на света. Практиките на „обучение“ са свързани с огромна болка за животното. Слагат мечката на сгорещена повърхност, докато не се изправи на задни лапи и не започне да прави ситни стъпки заради болката. С много повторения мечките се научават да „танцуват“. Давали са им алкохол, за да бъдат кротки (на което е трябвало да ги отучат в парка). Зъбите им са били избивани от малки, а на най-чувствителната част от тялото – носа им – е поставяна халка, чрез която са били управлявани с болезнени подръпвания.

Очевидно е защо всичко това трябва да бъде прекратено. Но доколко е важен контекстът, когато разискваме подобни практики от миналото? Труден въпрос. От една страна, всичко това е било законно. Дългата традиция на ромите, които често са отраствали с мечката на брат, баща или чичо, преди самите те да поемат занаята в свои ръце, също е фактор. А какво се случва, когато вземеш работата на някого след 20 години?

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

Няма еднозначни отговори. Друг момент в книгата е расисткото отношение към ромите, които са се издържали по този начин. Удобно се забравя кой им е давал пари, както и че в транзакцията, която прави този занаят изобщо възможен, е имало и втори пълноценен участник. Авторът всъщност не използва думата „роми“, а обидни названия, на което също може да се гледа като остатък от миналото. Не разбрах напълно леко ехидните му коментари, че Фондация „Четири лапи“ се издържа от дарения – не виждам нищо лошо в подкрепата на граждански правозащитни организации. Тези неща бяха трудни за преглъщане, както и превръщането на мечките в една метафора – не бихме били съгласни, ако нашата болка се преобразува в реторическа фигура, за да се разкаже нещо трето.

И все пак всичко разказано в книгата е част и от миналото, и от настоящето ни. Лично за мен разказът съдържаше изненади – научих много и за природата на мечките. Не знаех, че майката на мечето го води на потока и му показва как да държи лапите си, за да лови риба. Че мечките също си имат занаяти, които се предават през поколенията, също като при хората. Не знаех и колко сложни номера всъщност са могли да изпълняват – и до каква степен са разбирали нюанси в езика при команди. Не знаех за силата на връзката със семействата, при които са живели. Връзка, която при някои е била изключително тежка и травматична – като случая с мечока Добри, останал сляп след побой от бившия си стопанин. Един ден мъжът го посещава в парка, а директорът разказва за срещата.

И изведнъж, след няколко години в Белица, Добри чу гласа му.

Застина.

Легна на тревата.

Покри с лапи муцуната си, сякаш се молеше за нещо.

Ушите му щръкнаха.

Циганинът му викаше, размахваше ръце, разиграваше театър. Плачеше, наричаше Добри „дете мое“, „мече мое“, „сърце мое“. А Добри лежеше на тревата, хванал с лапи муцуната си и наострил уши. Лежеше и не мърдаше.

Може би е пресилено да се твърди, че историята на тези мечки е метафора за човека в годините на Прехода. Но тя все пак е част от историята на Прехода.

Авторът говори за тези големи процеси през човешката (и мечешката) гледна точка. Какво са му казали на стоп, какво мисли една бездомна жена за равенството, как демокрацията се е отразила на ромите мечкари. Фокусът е поставен върху маргиналните хора. А към въпросите, които техните истории пораждат, авторът подхожда с огромно уважение: позволява им да бъдат зададени, без прибързано да им отговаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

На второ четене: „Танцуващите мечки“

2023-02-04 Севда Семер

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-tantsuvashtite-mechki/

„Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски

На второ четене: „Танцуващите мечки“

превод от полски Милена Милева, изд. „Парадокс“, 2020

Стана рано, отрежа си хлебче, запаря си чай, седя си и си казвам: „Исусе Христе, защо ме остави да доживея такива времена? Защо очернят нашето гълъбче Сталин?“

Ама после си мисля: „Я си спомни, Таня, колко е страдал Сталин заради хората. И заради теб не си е дояждал, не си е доспивал.“ И тогава взимам медала с лика на Сталин, който получих, като се пенсионирах. Галя си го, гълъбчето, по мустаците и някак ми олеква.

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

И изведнъж, след няколко години в Белица, Добри чу гласа му.

Застина.

Легна на тревата.

Покри с лапи муцуната си, сякаш се молеше за нещо.

Ушите му щръкнаха.

Циганинът му викаше, размахваше ръце, разиграваше театър. Плачеше, наричаше Добри „дете мое“, „мече мое“, „сърце мое“. А Добри лежеше на тревата, хванал с лапи муцуната си и наострил уши. Лежеше и не мърдаше.

„Частит“ да бъде този ден

2023-02-03

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания – да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща“)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно⁴ отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁵. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

⁴ Тоест написано и произнасяно по един и същ начин, но с различно значение.

⁵ В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

„Частит“ да бъде този ден

2023-02-03

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁴. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

⁴ В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

По буквите: Янева-Табакова, Донева, Тужарова

2022-12-03 Зорница Христова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

По буквите: Янева-Табакова, Донева, Тужарова

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

По буквите: Янева-Табакова, Донева, Тужарова

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

По буквите: Янева-Табакова, Донева, Тужарова

2022-12-03 Зорница Христова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

По буквите: Янева-Табакова, Донева, Тужарова

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Прошката като единствения начин да се продължи напред

2022-12-02 Стефан Русинов

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/justine-toms-interview/

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – ме вдъхнови да потърся Жюстин Томс, за да поговорим за литературния ѝ опит.

В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Прошката като единствения начин да се продължи напред

2022-12-02 Стефан Русинов

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://www.toest.bg/justine-toms-interview/

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

Прошката като единствения начин да се продължи напред

2022-12-02 Стефан Русинов

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://www.toest.bg/justine-toms-interview/

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

Като цяло, мисля, че е добро начало, но ще си позволя да отправя някои препоръки за следващи години.

1. Наемът на самата площ е висок.

2. Частта със селектираните книги може да бъде много по-голяма.

3. Много малко хора по света говорят български.

всяка книга с картонче с резюме на съдържанието,

4. Панаирът е необятен

едва ли можем да разчитаме само на случайно преминаващи любопитни издатели.

наградите дават рамо на книги, които са предназначени за някаква ограничена група читатели – например за незрящи деца, за деца мигранти и пр.

как подобни награди могат да бъдат инструменти за промяна, а не просто раздаване на бонуси.

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Казусът „Русе“

Статутът като проблем

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

Как се говори за това?

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

промяна на парадигмата за театър,

„Един ден в музея“ от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева

изд. „Точица“, 2021

музея като терен за изследване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.

за децата нещата в един музей са твърде много, за да бъдат осмислени.

музеят се превръща в пространство за игра.

Току-що излезе и втората част на този чудесен проект – казва се „Още един ден в музея“.

не било баклава, а балаклава.

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.

книгата е фатално съвременна.

приликите между днешния имперски „русский мир“ на Путин и нацисткото завоевателско „жизнено пространство“ болезнено се набиват на очи

„Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“ от Антон Стайков и Свобода Цекова

Каква история се получава? Историята на човек като нас,

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

както старите навици на дресираните мечки трудно отмират, така и за хората не е лесно да се справят без диктатори.

внезапно освободения човек, който не успява да назове режима като зло и изпитва липсата му.

Как да се отговори с достатъчно чувствителност на критиките, че месечната издръжка на една мечка в парка е по-голяма от тази на цяло семейство в близкото село?

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

изключително широката приложимост на думата.

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

изключително широката приложимост на думата.

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

Заглавна снимка: Жюстин Томс по време на представянето на книгата в София през май 2022 г. © Марина Банделюк