Tag Archives: литература

Дървената сабя на Бетко от Варна

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/durvenata-sabya-na-betko-ot-varna/

Дървената сабя на Бетко от Варна

Софи Бехарано де Голдберг изчаква посетителите да си намерят места в салона и очевидно се вълнува. Облечена е ярко, по мексикански. Вече е дала няколко интервюта. Повторила е много пъти с правилно произношение българската дума благодаря. С насладата на солист, който е извикан на бис, произнася няколко други думи от детския език на своя баща. Няма начин аудиторията да не се възбуди, когато гастролиращият чужденец я погъделичка с познания от партитурата на нейния език. Това винаги работи.

Гювеч, геврек, чорба…. слова от остатъчна езикова мелодия. Тук е мястото да напиша, че Рада Ганкова – преводачка на книгата „Морската градина“, чиято авторка е Софи Бехарано де Голдберг, е извършила впечатляващо лингвистично-археологическо тършуване, за да освободи текста от неговата мексиканскост и да намери верните културно-исторически кодове към една история, разказана от мексиканка, но случила се преди 80 години в България.

Стотици часове Софи е прекарала в разговори със своя баща, героя на нейния мемоарен текст. Разговорите впрочем са по-скоро с онази негова версия на шестгодишно момче, съхранило с удивителни подробности отпечатъци от разбърканите години на детството.

Дървената сабя на Бетко от Варна
Алберто и Софи © Личен архив

„Морската градина“ е екстракт от тези спомени, опит за фамилна сага без отстраненост, в която емоционалният градус е доминиращата температура на разказа. И моят въпрос за съотношението между обективно и субективно се явява напълно излишен…

Всичко в книгата е истинно, но преживяно през субективната чувствителност на дете. Войната оставя дълбоки следи. Аз знаех всички преживени от него истории и когато го разпитвах, не се интересувах от последователността на случилото се, а как го беше почувствал той. Исках да усетя емоционалната плътност на неговия разказ, да доловя вълненията на едно дете. А контекстът на тези случки е много тревожен, смущаващ.

И до ден днешен, ако той започне да разказва, примерно, онзи епизод, когато в дома им нахълтва есесовец и пита: „Къде са оръжията?“, когато той, шестгодишният, единственият „мъж в семейството“, заявява пред втрещения поглед на майка си: „Знам къде са“ и води есесовеца в съседната стая, за да извади от сандъка с играчки дървената си сабя, той го разказва по същия начин. И гласът му издава същото онова вълнение.

Докато го слушах, си казвах: чудесно е, че е преживял онези години като дете, защото това емоционално го е спасило. Не си е давал сметка за ужасните трагедии, разиграващи се по същото време с негови сънародници.

Говорим за субективната памет, за начина, по който тя оставя отпечатък върху поведението, за осъзнатото желание да изтриеш част от травматичните спомени, за да се съхраниш. Защото ако не го направиш, те може да те разрушат. Това се случва с майката на малкия Алберто – София, бабата на Софи Бехарано. Трябвало е да оцелее и да опази синовете си в онези години, когато мъжът ѝ е интерниран в трудовите лагери, когато е шиела жълтата звезда на дрехата си, когато пред очите на детето ѝ са я заплюли на улицата, когато не са ѝ давали работа, защото е еврейка, когато е нямало как да нахрани момчетата.

Когато най-накрая пристига при майка си и сестрите си в Мексико, тя е искала да им разкаже всичко, през което е минала. И е разказвала, и е разказвала, и е разказвала… как е живяла сама със синовете си, как се е чувствала в онази плевня, как е вървяла по улицата и са я плюели в лицето. Разказвала е за всичко, което жестоко я е наранявало. А те са я слушали, слушали, слушали. И се опитвали да я откъснат от тези спомени. Казвали ѝ: „Вече си тук. Свършило се е. Обърни страницата. Забрави!“ Но тя е имала нужда да говори и когато са я карали да спре, да замълчи, всичко това е оставало вътре в нея, оставало е неизречено и сякаш още повече е допринесло за нейната депресия.

Потиснати вътре в теб, травмите набъбват, раждат страховити фантазми, продължават да изкривяват представите ти за минало и настояще.

Софи спира за момент. Прави пауза и продължава:

 … Единственото, което се колебаех дали да включа в книгата, заради мъчителния спомен, бяха сеансите с електрошок, на които подлагаха баба ми София. Сърцето ми се свиваше само от подочутите думи на възрастните. Но тя беше много нежна с мен и изключително горда, че нося името ѝ.

Винаги ме представяше на приятелките си така: „Това е внучката ми, тази, която носи моето име – София.“ С голяма гордост. Защото за сефарадските евреи е важна традиция внучето да наследи твоето име.

Така че нашите отношения се люлееха между гордост и тъга, особено за мен. Посещавахме я и знаехме, че ще говори, говори, говори… през цялото време за войната. С много болка.

Войната приключва щастливо за семейство Биджерано. То успява да отплава за Мексико, при останалите си роднини. Но военните години продължават да моделират поведенческите модели във фамилията.

Имах щастливо детство. Но то беше детство под похлупак, в което аз бях прекалено пазена. Баща ми ужасно се страхуваше за мен заради преживяното от него. Обстоятелството, че неговият собствен баща не е можел да го защити, сякаш допълнително увеличаваше потребността му да бди над мен.

Не ми разрешаваше да се включвам в ученическите екскурзии. Директорът го убеждаваше да ме пусне. Но той беше непоколебим: „Дъщеря ми – не!“

Когато ходехме в Акапулко, не ми даваше да влизам в морето. Страхуваше се, че може нещо да ми се случи, а той няма да може да ми помогне. Въпреки че беше роден във Варна, не умееше да плува.

Когато исках да отида на гости, той заявяваше: „Аз ще те заведа. Аз ще те прибера. Няма да се качваш в чужда кола. Няма да пътуваш с друг.“

В този смисъл не беше лесно. Но винаги ми обясняваше защо: „Ако ти се случи нещо, а аз не мога да ти помогна… ще умра!“

Когато идва от любов, приемаш и това.

С моите сестри вече не беше чак толкова строг. Но спомените за войната не го напускаха.

Най-малката ми сестра веднъж участваше в театрална пиеса в училище и на нея се беше паднало да бъде затворник. Пиеската се играеше в деня за възпоменание на Холокоста. Баща ми беше в салона, сред публиката. И когато я видя да се появява в костюм на райета, скочи и я свали от сцената. Каза ѝ: „Ти никога няма да слагаш на блузата си жълта звезда, нито затворнически дрехи.“ Това се случи по средата на представлението. Сестра ми – трябва да беше на около 11 години – не разбираше какво става. Едва после учителите научиха, че баща ми е оцелял от Холокоста, и разбраха причината за случилото се.

Аз бях най-дълбоко потопена в тази история, защото бях най-голяма от трите ни и най-дълго бях общувала с моите дядо и баба.

Опитвах се да развържа техния възел от спомени. Техните поколенчески травми, през които много пъти минаваш, без да си искал да минеш. Това ми позволи да си отговоря на доста въпроси: защо семейството ми е такова, каквото е; защо им харесва да ядат това, което ядат; защо сред миризмите, които помнят, е особено силно уханието на ветивер и на рози; защо увертюрата „1812 година“ на Чайковски, изпълнена от оркестъра на Военноморските сили в Морската градина във Варна, е музикално пиршество за баща ми.

Говориш с възхита за българите. За втори път си в България. Каква беше първата ти среща с хората тук?

Първия път много силно впечатление ми направи поведението на хората. Аз идвам от една толкова топла страна, толкова приемаща, и изведнъж се натъквам на някаква студенина, като че ли всички са сърдити – и в ресторантите, и продавачите в магазините. Стреснах се – нищо не им бях направила. Защо така? Но разбрах, че са минали едва няколко години, откакто са излезли от комунизма, така си го обяснявах. Все пак тогава останах шокирана. Сега обаче виждам промени – не големи, но има!

Дядо ми много пъти се е връщал в България, опитвайки се да помогне на онези, които са помагали на него. Казваше: „Не мога да забравя това, което се случи. Аз вече съм материално добре, а те живеят в комунизъм и в недоимък.“ Помня как опаковаше куфари, пълни с панталони, панталони, панталони. И аз го питах къде отиват всички тези панталони. Идваха насам, за да помогнат на семейство Деневи, които да ги разменят на черния пазар срещу храна и други неща, които са им липсвали.

Защо е толкова важно за теб да гледаш назад, да търсиш разклоненията в родословното дърво? Твоето първо потапяне във фамилната сага е с книгата ти „Луните на Истанбул“, в която разказваш историята на майка си. След нея идва „Морската градина“.

Ако оставиш да израсне едно поколение, което не знае какво се е случило с живелите преди него, нишката на времето се губи. Аз имах специални отношения и с двете ми баби. Много съм научила от тях. Бих искала и моите внуци да имат с мен такива отношения. И те да наследят тази семейна история.

Да знаеш откъде идваш ти дава идентичност и това решава много проблеми – емоционални, психологически. Аз чудесно знам откъде идвам. През къде е трябвало да се мине, за да съм тук сега – както от страна на майка ми, така и от страна на баща ми. И това ми дава невероятна сигурност! Знам защо съм тук. Знам какво искам от живота. Винаги съм искала да бъда писателка и написаното от мен да бъде разпознаваемо на различни места по света. По този начин аз да представлявам и Мексико. Защото Мексико е много даряваща страна, която отвори вратите си за моето семейство.

Дъщеря съм на емигранти.

За мен е много важно да възстановя позагубилото се чувство на състрадателност към емигранта, срещу когото се надигат все повече гласове.

Особено, когато се заговори за отношенията между Мексико и САЩ.

Всички мигрираме. Някои – по желание, други – по принуда.

Ако е нямало милосърдие към емигрантите от страна на Мексико, когато е пристигнало моето семейство, аз нямаше да съм тук.

Това също е една от мисиите ми – да призовавам към отзивчивост, човещина, доброта към емигрантите. Да не ни е безразлично откъде идват, защо идват…

Продукт съм на различни култури – наполовина българка, наполовина туркиня, родена в Мексико. Омъжих се за ашкеназки евреин. Свекърът ми е от Минск, а свекърва ми – от Полша. Представи си какви смески се отлагат в кръвта на децата ми. Това е истинско великолепие.

Вместо да се фокусираме върху разликите между ашкеназим и сефарадим – в кулинарните традиции, в ритуалите и т.н., – казвам на децата ми: вие сте най-късметлийските същества – притежавате огромно богатство: културно, езиково. Те знаят ладино, знаят и идиш. Яли са бурекас, гефилте фиш, бюрек и такос. Те са привилегировани хора. Израснали са в полифония от култури, която ги превръща в универсални същества.

Как сърфираш между доброто и лошото, които са неотделими съставки от обобщения колективен образ на всеки народ?

Ние, евреите, казваме: когато спасиш един живот, спасяваш цяла вселена. И аз съм доказателство за това. Тези, които са спасили баба ми, дядо ми и баща ми, не са знаели, че спасяват и мен, и моите деца, и моите внуци…

Дървената сабя на Бетко от Варна
Семейството днес © Личен архив

Аз израснах с благодарността, която сякаш беше пропита в кожата ми. Винаги когато се говореше за господин Денев, който е помогнал на семейството ми, се говореше за добрината на всички хора. Такова беше моето възпитание. Говореше се и за доброто, и за лошото, но аз избрах да остана при доброто. И в края на краищата – ето ме, че съм тук.

Под куполите на античния комплекс „Сердика“ в София, в подземието между властовите центрове на държавата, залата е рекламно аранжирана. На първите редове са поставени бисквитки със захарен отпечатък от корицата на „Морската градина“.

Софи Бехарано де Голдберг е чакала този ден. Чакала е тези срещи. Те не са литературни срещи, а поклон към хората, които са дръзнали да кажат „не“, когато други са мълчали. Не всички са имали тази смелост, но книгата на Софи не се интересува от нюансите. Авторката е дошла в България, за да благодари. За да превърне срещата си с тукашната публика в празник. Иска ѝ се баща ѝ да е до нея. Но „малкият Алберто“, днес на 88 години, е на 11 000 километра разстояние. Той ще наблюдава сцената чрез импровизирана видеоконферентна връзка. Когато срещата приключи и присъстващите започнат да ръкопляскат, в София ще е 9 вечерта, а в Мексико сити – 12 на обед.

На второ четене: „Харолд и Мод“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-harold-i-mod/

„Харолд и Мод“ от Колин Хигинс

На второ четене: „Харолд и Мод“

превод от френски Владимир Германов, София: изд. „Кръг“, 2024

Много е странно да пишеш за книга или по-скоро за история, която си възприемал като абсолютен културен жалон за редица поколения около своето собствено. Защо изобщо да се пише за нещо, което всички така или иначе познават? И все пак, уви, поколенията неусетно са се сменили (та тази история е вече на над половин век!), така че решението на издателство „Кръг“ да я предаде нататък в превода на Владимир Германов е повече от добре дошло. Още повече предвид посоката, в която светът е поел напоследък.

Това си мислех, припомняйки си колко пъти в детството си съм гледала незабравимата телевизионно-театрална постановка „Харолд и Мод“ на Хачо Бояджиев (1978), събрала големите актьори Леда Тасева и Стефан Данаилов в двете главни роли. По-късно, доста след промените, гледах и едноименния филм на Хал Ашби от 1971 г. със саундтрака на Кат Стивънс. Филм, който при първоначалната си поява (преди да стане култов, набирайки сила в либералните студентски среди) има слаба гледаемост, а критиката не е особено ласкава. Историята обаче ще бъде възродена и ще заживее нов живот – в редица адаптации, сред които и българската.

Всъщност „книга“ per se, която впоследствие да бъде адаптирана, няма в истинския смисъл на думата – „Харолд и Мод“ е магистърската дипломна работа на Хигинс под формата на сценарий, докато той учи в Калифорнийския университет. Реално филмът и обличането на историята в книга стават, общо взето, по същото време.

През 1971-ва хипи движението от 60-те вече е към своя залез, отишли са си знакови негови фигури от сферата на музиката; точно тогава излизат и други, далеч по-касови и по-забавни филми в сравнение с тази морбидна романтична комедия с мрачно чувство за хумор (предшествана впрочем от друг култов филм – „Абсолвентът“, разказващ за връзка с разлика във възрастта в полза на жената, макар и доста по-малка). А образът на Мод е силно свързан именно с хипи културата, за което ще стане въпрос и по-късно.

„Харолд и Мод“ проследява отношенията между 19-годишен младеж и 79-годишна жена, която съвсем скоро ще отпразнува своя крайъгълен (както се оказва) 80-и рожден ден. Харолд е интелигентен и креативен, но потиснат, самотен и интровертен тип. Той има богат и осигурен, но скучен и безсъдържателен живот, съжителствайки със своята свръхконвенционална майка. За да се противопостави на нейната вечна социална ангажираност в обществото на богатата горна класа, на куртоазните ѝ изисквания, на желанието ѝ да го вкара в релси и в крайна сметка – на липсата на каквото и да било дълбоко разбиране и внимание у нея към сина ѝ, Харолд се „забавлява“ да инсценира самоубийства, кое от кое по-зловещи и сценични. Тестове, целящи да предизвикат близост с нея, на които тя реагира с умерена, по-скоро превзета покъртеност и дори досада, отколкото с истинската загриженост на родител. Загрижеността ѝ в действителност е по линия на това как поведението на сина ѝ ще се отрази на имиджа на семейството им и на сигурността на бъдещето му.

Опитите да бъде „поправен“ или „излекуван“ чрез психотерапия, натякванията на чичо му, военен, „да стане мъж“, като се присъедини към армията, прибягването до агенция, която да му намери съпруга, не сработват. Харолд сякаш е зациклил в морбидната си обсесия от смъртта, в мрачните си хобита отдушници – ходенето по погребения на напълно непознати хора, наблюдаването на разрушавани сгради, карането на катафалка и т.н. 

Всичко това ще започне да се променя, когато на едно такова погребение момчето среща привидно падащата си по същото Мод. „Привидно“, защото на силата на Танатос тя всъщност ще противопостави мощта на Ерос. Нейната несломима виталност, шармантното ѝ присъствие, момичешкото ѝ обаяние, ненаситната ѝ жажда за живот и приключения ще се изправят срещу скованата плахост и симулативната дързост на Харолд. Мод е абсолютно въплъщение на духа на хипи движението: свободният дух, свободата (как навремето е освобождавала птички в клетки например или как изкоренява дърво, заседнало насред смога, за да го пресади в гората); несъобразяването с табута, условности и правила; пренебрежението ѝ към властта и към идеята за лична собственост (кражбите на коли, за да се придвижва); увлечението по Изтока; любовта като водеща сила; свободата във връзките; отдаването на сензитивното и простите удоволствия; интересът към всякакви неконвенционални форми на изкуството; разбирането за Бог, за неговото всеприсъствие и любов извън религиозната рамка; екологичният уклон и т.н.

Постепенно (всъщност в рамките на седмица, но усещането е за много по-дълъг период) тази енергия ще проникне в момчето, ще раздвижи неговите неосъзнати страхове и задръжки. Мод ще научи Харолд да осезава, да се радва, да се смее, да пробва, вкусва, отличава. Но най-важното: ще му покаже, че смъртта не е мрак и край, а светлина и продължаване – трансформация, която не би трябвало да носи тъга, а да бъде прегърната с облекчение и дори с радост. Смъртта е красива, тя е предпоставка за възраждането на живота в една цикличност. Но до нея за Харолд има твърде много време – време, което трябва да бъде използвано по най-пълноценния начин.

Не е учудващо, че

възраждането на интереса към „Харолд и Мод“ първи подемат либерално настроените в колежите и университетите, все още достатъчно близки до хипи генерацията.

Темата за съпротивата или пародирането (както е по-скоро в случая с Харолд) на властта, мейнстрийма, стереотипите и стълбовете на обществото, намира благодатна почва през годините. Впрочем и до днес. В книгата неслучайно са избрани техни „нарицателни“ представители: полицай, военен, свещеник, психиатър. Те са показани по лек, пародиен начин, без остър сблъсък или неприязън. Впрочем тези герои дори са симпатични в комичната си нелепост, в слабостта си пред всичко онова, което олицетворява Мод. Един от най-забавните моменти е, когато (за да престане да му натяква за казармата) Харолд се представя пред чичо си като маниакално, страстно обсебен от желанието да убива и измъчва. Онзи, който досега го е убеждавал колко патриотично е да се бие и да убива за родината, сега сам ще прибегне до връзки за недопускането му в армията – защото не била за такива лунатици убийци.

В компанията на Мод сдържаният и затворен Харолд, притискан да се превърне в конвенционален възрастен, ще се разкрие такъв, каквото всъщност е – будно, ранимо, добро, мечтателно, романтично момче, нуждаещо се от обич и вдъхновение. Увлечението му по всичко, което Мод представлява, ще се превърне в убеждение за любов към самата нея. Дали сексуална, или не – читателите сами ще открият, но всъщност отговорът няма значение. До онази развръзка, която рязко превръща книгата в драма – ала всъщност съвсем не, ако следваме убежденията на Мод. Защото животът и любовта преодоляват и възтържествуват. Преходността е естествена, но растежът е неизбежен.

Обичам да гледам как растат нещата,

казва героинята, която ще заведе момчето и в родилното. Казано съвсем клиширано, Мод, в заника на своя живот, ще научи Харолд, намиращ се в неговото начало, да прегърне съществуването такова, каквото е. Да живее. Да различава специалното и индивидуалното в привидната аморфна, анонимна маса (мотивът с маргаритката, която е кацнала и на корицата на Виктория Видевска – да не говорим че цветята дават другото име на хипи поколението).

На второ четене: „Харолд и Мод“

Избирайки Мод, следвайки Мод, Харолд в известен смисъл също се подчинява на (нейния) авторитет – но такъв, който е свободно избран от него, приет е с обич и разбиране. Донякъде тази огромна разлика във възрастта го предполага. Тя е нужна за инициацията на момчето в живота пред него, подобно на предаване на щафетата. И в същото време е и тържествено пренебрежение към стереотипите. (Впрочем в българската версия възрастовата разлика на героите (шейсет години) е доста по-малко видима – вероятно се е намесил морално-цензуриращия характер на режима.)

„Харолд и Мод“ е книга, обърната изцяло към бъдещето. Не знаем как и защо Мод е станала каквато е. Всичко от миналото е редуцирано само до спорадични реминисценции, които – доколкото познаваме героинята – може да са колкото истина, толкова и плод на богатото ѝ въображение. Една от тях обаче пронизва – печатът с цифри на ръката ѝ, чийто смисъл е пределно ясен. И чието заличаване явно може да стане единствено с това безкрайно, ненаситно черпене от живота.

В заключение си давам сметка, че цялата тази жизнеутвърждаваща енергия на книгата е някак старомодна, че може да прозвучи наивно, сладникаво (дори и в ерата на книгите за самопомощ, обученията по позитивно мислене и т.н.). Като че ли днес на дневен ред са песимистичните, саркастичните, апокалиптичните наративи. Но може би точно затова имаме нужда да прочетем нещо толкова „наивно“.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

За политическите, личните и литературните призраци

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/za-politicheskite-lichnite-i-litieraturnite-prizraci/

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

За политическите, личните и литературните призраци

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

За политическите, личните и литературните призраци
© Личен архив

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

За политическите, личните и литературните призраци

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.

На второ четене: „Една стара история“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edna-stara-istoria/

„Една стара история“ от Джонатан Лител

На второ четене: „Една стара история“

превод от френски Георги Ангелов, София: изд. „Колибри“, 2023

Защо „Една стара история“ няма нищо общо с добре познатия съвременен шедьовър „Доброжелателните“? Джонатан Лител е автор, който очевидно експериментира с формата и тематиката, но разликата е толкова огромна, че книгите изглеждат като писани от двама различни автори.

 „Доброжелателните“ е исторически роман, макар и разчупен, докато „Една стара история“ е експериментална, постмодерна проза, която повече прилича на философско-еротичен пърформанс, отколкото на разказ с фиксирано време и място.

„Доброжелателните“ има плътна историческа рамка – разказвачът Максимилиан Ауе е интелектуалец и офицер от СС, който разказва за зверствата на Втората световна война от първо лице, като съучастник, а не като наблюдател. Това е роман за моралната амбивалентност, злото като бюрокрация и ужаса от рационализираната жестокост.

„Една стара история“, от друга страна, е напълно безвременна – тя не принадлежи на конкретен исторически момент, а се върти в римейкове на физически и сетивни преживявания, напълно откъснати от външния свят. Няма нацизъм, няма война, няма дори социален контекст. Всичко се случва в стерилна среда, съставена от коридори, огледала и телесни контакти.

„Доброжелателните“ е книга за историческата вина, а „Една стара история“ – за изчезването на идентичността в цикленето. Първата е епична, с многопластови персонажи, втората е минималистична, почти като литературна инсталация.

В „Доброжелателните“ Лител използва традиционен повествователен скелет, макар и с модернистични влияния. Там има описания на битки, социални процеси, психологически анализи. Дори когато романът навлиза в територии на кошмарни и халюцинаторни преживявания, той все пак запазва стабилна фабула.

В „Една стара история“ няма фабула в класическия смисъл. Вместо това имаме повтарящ се ритуал – персонажът (или персонажите?) преминава през фоайета, влиза в стаи, сменя полове и личности, ангажира се в безлични сексуални контакти, след което започва отначало. Няма развитие, няма „история“, има тавтология на теми и образи.

„Доброжелателните“ има начало, среда и край, макар и със сложна вътрешна логика.

„Една стара история“ е нещо като литературна лента на Мьобиус – без изход, без дори илюзия за финал.

„Доброжелателните“ е роман, който въпреки своите теоретични и философски пластове е психологически достоверен. Максимилиан Ауе е сложен герой – интелигентен, но морално компрометиран, ерудиран, но също и чудовище. Той размишлява, преживява, променя се (макар и деградирайки). „Една стара история“ не се интересува от вътрешния свят на „героите“, защото такива няма.

„Доброжелателните“ шокира със своята морална амбивалентност – читателят е заставен да гледа през очите на нацист, да разбере неговата логика и да изпита дискомфорт от тази перспектива. Това е дълбока провокация, която кара читателя да се запита как функционира злото, как се нормализира варварството.

„Една стара история“ шокира по различен начин – тук провокацията е по-сетивна, почти стерилна, с еротични елементи, които изглеждат безстрастни. Ако „Доброжелателните“ предизвиква етичен ужас, тук имаме тотално отчуждение.

Ако „Доброжелателните“ е огромен, детайлен и морално разтърсващ исторически роман, то „Една стара история“ е студена и стерилна литература, която работи повече като телесна философска система, отколкото като разказ. Единственото общо между двете книги е авторът – и дори това е под въпрос.

Да се фокусираме, поне за момент, върху „Една стара история“ отвъд „Доброжелателните“. Това е литературен лабиринт за тялото и паметта, лицата и маските. Текст, който не просто се разгръща в повествование, а се излива в

монотонен, но магнетичен поток на съзнанието, където тялото е едновременно навигатор и обект на изследване и разследване.

Лител създава безкрайно въртящ се тунел, в който читателят (и персонажът) е затворен – пространство, което не предлага изход, а само нови врати към умножение и вариации на едно и също съществуване​.

Тук тялото се явява основен топос – голото тяло, огледалото, сексуалността и физическата трансформация са повтарящи се мотиви. Лител изследва не само границите на човека, но и степента, до която той може да бъде сведен до биологична функция, до движение, възбуда, изтощение. Преходът между мъжко и женско, пасивно и активно, индивидуално и колективно осигурява движението в романа.

Лител тук намира преди всичко силни допирни точки с естетиката на новия френски роман, особено с текстовете на Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, но е по-краен. Ако при Грийе пространството е лабиринтно, но все пак фиксирано, то при Лител дори границите между телата и идентичностите се размиват. Ако Грийе търси чиста „обективност“ в наблюдението, то Лител изкривява самата идея за наблюдение, карайки читателя да се чувства не като участник, а като някакъв безтелесен призрак, наблюдаващ свят, който не може да промени.

В контекста на световната литература можем да видим паралели с Кафка и неговите клаустрофобични пространства, където индивидът не може да избяга от мултиплицирането на съществуването.

Тук обаче липсва дори минималната съдебно-административна процедурност на Кафка – персонажът не е обвиняем, а сам себе си е превърнал в експериментален субект.

Подобна игра с тялото и неговото потискане чрез повторението срещаме и при Жорж Батай („История на окото“), където еротичното се преплита с бруталното и където човешкото желание е нещо, което не може да бъде сведено до социални конвенции. В същата линия можем да поставим и Джойс, но с разликата, че ако в „Одисей“ има надежда за екзистенциално осмисляне, то тук е по-скоро магистрала към празнотата.

Организацията на романа е повтаряща се, фрагментарна и циклична. Героите не са фиксирани – вместо това имаме един променлив разказвач, който се трансформира, сменя полове, роли и емоционални регистри. Това напомня на Робърт Кувър и неговото деконструиране на разказа в постмодерния контекст, но тук е още по-крайно – разказвачът не просто разрушава историята, а я изличава чрез неизбежното ѝ повтаряне.

Текстът прилича на машина – движението е едно и също, но декорът се сменя. Това ни отвежда към Самюъл Бекет и неговия интерес към цикличността, но ако Бекет оставя надежда за абсурдното като екзистенциален избор, то Лител просто демонстрира неизбежността му.

Друг интересен момент е използването на огледалата, които се появяват нееднократно. Те не са само средство за себенаблюдение, а създават многократно пречупване на човешкото – отразеното тяло вече не принадлежи на наблюдаващия, а на някакъв трети субект, на чисто физическата реалност, в която натурализмът прегръща видението.

„Една стара история“ може да се чете и като размисъл върху свободата и детерминизма. Ако всеки избор води само до още едно завъртане в коридора, то какъв е смисълът на движението?

При Камю абсурдът поне предполага някакво мъчително, но осмислено усилие. При Лител персонажът не се опитва да се бори, той просто се адаптира.

Друг видим философски елемент е идеята за тялото като машина – от Ламетри до Дельоз и Гатари, – в което желанията не са лични, а продукт на структурата, вплела индивида. Лител не просто демонстрира тази концепция, а я насилва до границите на непоносимото.

Това е литература, която отказва да предложи катарзис. Лител не просто разказва история – той я изтрива в момента, в който я създава, превръщайки текста в нещо като лингвистичен кошмар, който читателят трябва да насели със собствените си страхове, желания и празноти.

Ако Борхес построява „Вавилонската библиотека“, то Лител изгражда линията на безкрайното самоповторение.

В този контекст „Една стара история“ може да се разглежда като своеобразен антироман – нещо, което не цели да „разкаже“, а да изживее литературата като пространство, в което думите губят своята тежест и се превръщат в автоматични движения на един изтощен организъм.

Ако някой търси роман, който да донесе удовлетворение, нека не го чете. В случай че иска да преживее литературен вариант на екзистенциална безизходица, добре дошъл е в територията на Лител​.

На второ четене: „Една стара история“

Ако има роман, който прилича на политическата и социалната ситуация в България, това е „Една стара история“.

Липсата на неповторимост, където героят преминава през един и същи коридор, през едни и същи врати, но без истински напредък, напомня за политическите и икономическите ни кризи. „Избори“, „нови лица“, „радикални промени“ – всичко изглежда като вариации на вече познатото. Влизаме през една врата, излизаме през друга, но реално сме си на същото място.

В глобален план тази цикличност се проявява като повтарящи се геополитически конфликти – римейк на Студената война, повторение на икономически кризи, възраждане на авторитарни режими. „Старите истории“ се завръщат, но с нови актьори. Това е болезнено актуално в свят, където дигиталните персони са по-реални от конкретните, а социалните роли се променят като филтри в Instagram. В България тази загуба на идентичност се проявява и в културната несигурност – между Изтока и Запада, между носталгията по миналото и стремежа към бъдещето.

Ако трябва да обобщим урока на Лител, той е следният: светът се движи в цикли, но това не означава, че трябва да приемаме неизбежността на вечното завръщане.

Ако „Една стара история“ показва капаните на пасивността, „Доброжелателните“ ни предупреждава за опасностите от съучастието в престъпленията на системата. И двете книги са сигнали – срещу безразличието, срещу превръщането в част от механизъм, който се върти безконтролно, независимо дали това е политика, война, или собственото ни ежедневие.

Ако търсим в литературата огледало на съвременния свят, Лител ни предлага две различни, но еднакво тревожни отражения. В единия случай виждаме изпразнения от съдържание свят, който се върти в кръг, в другия – хладния ред на административното зло, което си намира оправдания. Остава въпросът дали ще продължим да преминаваме през същите врати, или ще потърсим нов изход.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Петров, Уилямс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-petrov-williams/

„Ето го разкаяния победител“ от Никола Петров

По буквите: Петров, Уилямс

София: Издателство за поезия ДА, 2025

Поезия, която не е нито докрай проходима, нито ребусна; образите са ярки, дилънтомасовски на места, но не са просто „находки“ на литературен фовизъм. Не можеш да ги „разшифроваш“ до разказни изречения, до твърдения в някакъв друг жанр, но в тях няма нищо декоративно; те не са празни означаеми.

Функцията им е по-скоро да работят с онези пластове на съзнанието, които предхождат думите, с чувството, но и с предчувствието. А също и с нещо, което мога да нарека само пред-знание. С когнитивния усет за състоянието на света и на собственото си участие в него.

Така едно стихотворение, което привидно се върти в кръг – или в лабиринт, – всъщност натиска скрити механизми, отваря тайници, избутва ни в тях, превръща ни в тайната и ни изправя пред нея.

„Отвън“ или „отвътре“ е тази поезия, попита един приятел, докато му тиках в ръцете стихосбирката. Сега мога да му отговоря: тези стихотворения са като лента на Мьобиус: не късат защитната преграда между нас и това, което се случва „на другите“, на „злощастната“, която някой е трябвало да предупреди още в меките години на наивния ѝ бретон, преградата продължава да съществува, просто ние се оказваме от другата ѝ страна, просто никога не е имало две страни.

Непрекъснато се оказва, че онова другото всъщност сме ние; както родителите говорят за „едно друго детенце“, ако ги хванеш да говорят за теб. Други стихотворения подхващат директен разговор: говорят на едно „ти“, което обаче никога не е едно и също. В „Имаше НЛО над Златните мостове“ това „ти“ придобива очертанията на любима; в други сякаш е бележка към себе си –

Ти, който спечели играта на криеница преди 15 години;

трети говорят на конкретен човек, на човек, чиито сили го напускат, говорят с милост и обич, и без снизхождение, говорят, както се премълчава. Твърдя, че „Имаш болка срещу всяко лекарство“ може да се нареди до „Не си отивай кротко в тъмнината“ и че двете се отнасят за един и същ човек с различни имена.

Твърдя също, че „пред-знанието“ в тази стихосбирка на Никола Петров носи нашите страхове и имплицитни вини в разлюления свят, болезнената ни неспособност да дадем закрила („Не мога да те защитя“, но и „Развличат се дори обречените“). Носи и страха от самите себе си, от тъмното, което расте вътре в нас (тъмната сянка в „Лампата зад теб те прави силует“), стоманената захапка в „Какво посяхме в дланите си, цвете да поникне“, самите ние като хищни обитатели на добронамерени проекти („Архитектите“). Копнее за невинността и се ужасява от нейната незащитимост до отказ от нея („Където е невинността, да няма смърт, където е смъртта, да няма невинност“).

Книга, която припомня на какво е способна поезията във времена, които не се побират в езика. Безспорна книга.

„Пиеси“ от Тенеси Уилямс

превод от английски Евгения Панчева, София: изд. „Лист“, 2024

Две от трите пиеси в този том са сред най-обичаните от всеки с поглед към театъра; техните чупливи и властни, ранимо-агресивни герои хващат някакъв

архетип на човешкото същество, който може да бъде изигран и в Холивуд, и в „Сфумато“, и в съседния (или нашия) дом, без ни най-малко да изгуби своя емоционален реализъм.

„Трамвай Желание“ и „Стъклената менажерия“ са отправна точка за театъра и въобще за литературата по света и не ми е по мярка да ги представям. Третата пиеса от този том обаче ми беше непозната.

„Френският квартал“ е нещо като работни бележки по превръщането на Томас Ланиър Уилямс в Тенеси Уилямс. Нещо като making of. Отнася се до първите години на писателя в Ню Орлиънс – тогава 27-годишен, непознат и несигурен. Le Vieux Carre, както наричали квартала, очаровал момчето, израснало с отсъстващ баща и пуритански настроена майка. Бохемският дух го увличал и плашел, както плаши свободата, бил опияняващо красив, а телата, в които бил въплътен – неумолимо обречени. Носел със себе си готови сюжети, сюжетите на живия живот: когато възмутената хазяйка излива тенджера с вряла вода през дъските, за да попари участниците в оргията долу, и това става пред очите ти, не можеш да си го доизмислиш. Когато постоянно ти връщат ръкописите, докато наоколо гаснат подобни на теб артистични неудачници, когато се чудиш кое средство за изкарване на прехраната ще е по-малък компромис с честта ти, когато броиш за артистична победа, че си измислил рекламното изречение на кръчмата към пансиона – нямаш друг избор, освен да запишеш всичко това, да го превърнеш в суровина за пиеси. Ако си Тенеси Уилямс.

Найтингейл: Даже и Господ има морални задължения, нали?… А, нали?
Писателят: Мисля, че моралът е човешко изобретение, което Той пренебрегва не по-малко успешно от самите нас.

Целият текст се поклаща между описание и измислица, Уилямс вмъква и себе си като герой, а действието постепенно започва да се прожектира върху неговото съзнание. Докато не угасне със заключителния монолог:

Те изчезват зад мен. Отиват си. Хората, които си познавал на определени места, го правят… отиват си, когато и ти си отиваш. Земята сякаш ги поглъща, стените ги поемат като влага, остават с теб само като призраци; гласовете им са ехо, притихващо, но незабравимо.

Героите на Тенеси в тази пиеса са уязвими в по-физически смисъл от тези в класическите му текстове. Ако в едно от стихотворенията на Никола Петров се говори за „вълчи сенки“ по лицата, тук има буквално вълци, озверелите кучета на някакъв мафиот, готови да разкъсат този крехък и чувствен свят. Подобен може би на света на „Кабаре“ и на много места по света сега, когато несъвършената, несигурна, копнееща, тревожна, страстна, уязвима и насъщна творческа свобода е все по-силно заплашвана. Дано този свят не си отива.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Издателство за поезия ДА“, „Лист“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

На второ четене: „Всички са свободни“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-vsichki-sa-svobodni/

„Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“ от Михаил Зигар

На второ четене: „Всички са свободни“

превод от руски Здравка Петрова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Свободата може да е спектакъл. Преки свидетели сме на това по света и у нас – от Вашингтон до Владивосток. Демокрацията може и да е добре или зле режисиран театър. „Всички са свободни“ на Михаил Зигар е текст, който играе на границата между

журналистическо разследване, исторически анализ и почти романизирана реконструкция на едно от най-важните събития в постсъветската политика – президентските избори в Русия през 1996 г.

Тези избори, които на повърхността изглеждат като триумф на демокрацията срещу комунистическото минало, всъщност се оказват лабораторен експеримент за симулацията на политическа свобода, която в крайна сметка завършва с идването на Путин на власт.

Тази книга може да се разглежда като своеобразен руски вариант на „Фермата на животните“ на Оруел, но с (истински) хора. Иронията тук е по-горчива, защото участниците не осъзнават ролите си до последния момент. Документалната форма, съчетана с литературни алюзии, превръща текста в нещо повече от хроника. Той е свидетелство за естеството на политическата манипулация не само в Русия, но и навсякъде, където властта е достатъчно хитра, за да контролира демокрацията отвътре.

В предговора Зигар недвусмислено дава да се разбере, че изборите от 1996 г. са фарс с предизвестен край, разигран с патос, интриги и политическа акробатика, достойни за Шекспирова трагедия. Борис Елцин, старият и болен владетел, отказва да се оттегли, подобно на крал Лир, но вместо да разпределя кралството между дъщерите, той трябва да се пребори със собствените си демони – алкохолизъм, сринат рейтинг и съветници, които играят сложна игра, често без неговото знание​.

Това сравнение с „Крал Лир“ не е литературна игра – в същността си Елцин е фигура, която вече няма пълен контрол над реалността, но която същевременно отказва да се откаже от трона. Ала вместо екзистенциалната трагедия на Лир Зигар предпочита да представи събитията в духа на „Тримата мускетари“. Като приключенски роман с предателства, съзаклятия и герои, които изглеждат благородни, но защитават една изгнила система.

В този контекст Елцин може да се разглежда като Луи XIII – символично слаб владетел, около когото се въртят реалните играчи:

Александър Коржаков, неговият телохранител и „сив кардинал“, е своеобразен Ришельо – човекът, който дърпа конците в сянка; Анатолий Чубайс и останалите технократи в екипа му са като мускетарите, които на думи защитават демокрацията, но в действителност си служат с корупция и насилие, за да осигурят желаната победа; Генадий Зюганов, комунистическият опонент на Елцин, играе ролята на Бъкингамския дук – официалния враг, който така и не получава реален шанс за победа.

Този наративен подход прави книгата далеч по-завладяваща от сухата последователност на събитията. Той кара читателя да види политическите фигури като персонажи в предопределен сюжет, където финалът е ясен преди първото действие.

Основната теза на Зигар е, че изборите през 1996 г. не са борба между две идеи, а между две версии на една и съща илюзия.

Елцин представя своята победа като победа на демокрацията, но използваните методи – цензура, лъжи, финансов натиск – доказват точно обратното.

Това напомня на политическия механизъм в „1984“ на Оруел (отново, уви), където контролът върху истината е по-важен от самата истина. „Войната е мир“ се превръща в „Свободните избори са контролирани избори“.

Връзката с „Ние“ на Евгений Замятин също е очевидна. Както в антиутопията на Замятин, където хората доброволно се подчиняват на системата и вярват, че тя е в техен интерес, така и в Русия през 1996 г. общественото мнение е управлявано чрез медийна пропаганда, страх и купуване на лоялност.

Книгата помага да се направи и мощен паралел със съвременния западен свят – където изборите се печелят не толкова чрез идеи, колкото чрез контрол над разказа.

В този смисъл историята на Елцин е не само руски феномен – тя е модел на демократична ерозия, който може да наблюдаваме в много други държави.

Зигар показва, че елитите създават политическа реалност по същия начин, по който един автор пише роман – чрез внимателен подбор на събития, цитати и митове. Историята на 1996 година в Русия не е просто история на избори – тя е история за това как демокрацията може да бъде компрометирана и доведена до имплозия.

Подобен разказ откриваме и в „Живот и съдба“ на Василий Гросман, където комунизмът и нацизмът са представени като огледални идеологии. В случая с Русия през 1996 г. борбата между „демократи“ и „комунисти“ е илюзорна – реалните механизми на властта остават същите.

„Всички са свободни“ не е книга за миналото – тя е предупреждение за бъдещето, което е тук и засега не мисли да ходи никъде. Тя показва, че демокрацията може да бъде съхранена като ритуал, но изгубена като съдържание. В този смисъл Зигар прави особено журналистическо разследване – той разказва притча за начина, по който политиката се превръща в спектакъл, а спектакълът – в съдба.

В глобален план днешната политическа реалност показва, че демократичните институции в много държави не са гаранция за свобода, а по-скоро инструмент за легитимиране на нови (или добре забравени стари) форми на автокрация.

След повече от две десетилетия на власт Путин напомня на Елцин в края на мандата му – възрастен лидер, около когото се водят сложни вътрешни борби за наследяване на властта. Ако изборите през 1996 г. бяха критичният момент, в който демокрацията в Русия бе компрометирана, то следващите президентски избори (2030) ще определят дали Русия ще остане хибридна автокрация, или ще мине към открита диктатура.

Америка също преминава през криза на доверието в изборния процес – резултат от години на политическа поляризация, корпоративен контрол върху медийните потоци и нарастващо недоверие към елитите.

Дебатите около Байдън/Харис и Тръмп са подобни на тези между Елцин и Зюганов – изборът е не между две противоположности, а между две вариации на една и съща система, която не функционира по начина, по който се предполага.

Все повече страни в ЕС се сблъскват с популистки лидери, които използват инструментите на демокрацията, за да я подкопават. Орбан в Унгария, Ердоган в Турция и тенденциите в Италия, Франция и Германия показват, че демократичните системи са още по-уязвими на машинации.

В България също можем да проследим подобен политически сценарий. Ако изборите през 1996 г. в Русия бележат началото на демократичната ерозия, то България премина през своите собствени моменти на разочарование – първо с прехода от комунизъм, после с нарастващото влияние на олигархията и с хроничната нестабилност на управлението през последните години.

Както Кремъл организира изборите през 1996 г., за да гарантира, че Елцин ще остане на власт, така и в България изборите често служат за легитимиране на съществуващи политически кръгове. Коалициите, съставяни на принципа „по-малкото зло“, също напомнят на руската логика: „Да подкрепим Елцин, защото иначе комунистите ще се върнат“. Медийната среда често работи по същия начин – създава се усещане, че няма алтернатива на определени политически фигури, а независимите гласове се заглушават или маргинализират.

Ако изборите се свеждат до избор между две злини, значи демокрацията е загубила съдържанието си.

Реалният контрол върху властта изисква работещи институции, свободни медии и гражданска ангажираност. Русия премина от хаотична олигархия при Елцин към централизиран авторитаризъм при Путин. В България политическата власт също се преразпределя между различни обръчи, но реалната промяна остава илюзорна. В страни като България и Русия гражданите често очакват „силна ръка“, която да реши проблемите им. Тази пасивност е основният фактор, който позволява на такива (анти)елити да се възпроизвеждат.

Книгата „Всички са свободни“ ни учи, че демокрацията може да бъде подменена, без дори да го осъзнаем. Днес, когато политическите системи в България, Русия и по света започват да приличат на управляеми спектакли, въпросът е: ще останем ли пасивни зрители, или ще решим да пренапишем сценария?

На второ четене: „Всички са свободни“

Истинската демокрация е не в ритуалите, а в реалния контрол на обществото над властта. А това изисква не само избори, но и активна, будна и информирана гражданска позиция. Преди да е умряла, както

през 1996 година кралските мускетари бойко и цинично са постигнали целта си. Те са се стремили към победа. Като в старите романи, когато трябва да победиш на всяка цена и целта оправдава средствата. Но средствата, използвани от мускетарите, са унищожили тяхната цел. Само че в края на този роман умира не Констанс, а Конституцията.

Конституцията умря, да живее Конституцията!


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Спигелман

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-spigelman/

„Маус. Разказът на един оцелял“ от Арт Спигелман (част 1, „Баща ми кърви история“, и част 2, „Тук започнаха мъките ми“)

По буквите: Спигелман

превод от английски Владимир Полеганов, София: изд. НИКЕ, 2025

Добрата рецензия трябва да казва защо книгата засяга читателя, с какво е свързана с него.

Защо да я избере измежду хиляди нейни посестрими – как обстоятелствата в нея приличат на сегашните, какви поуки, настроения, смисли могат да се отнесат към днешния ден.

По какво героите приличат на нас.

Това е последното, което искам да направя, докато чета „Маус“ на Арт Спигелман.

Приликите между нацизма тогава и сега, между войните тогава и сега са толкова натрапчиви, че не е щадящо (себе си, читателя) да ги казваш на глас.

Внезапно започваш да разбираш цитираната от Тони Джуд (в „След войната“) ситуация, в която победените германци били задължени да гледат филм за концлагерите. И стискали очи в киното. Или разказа на Примо Леви как никой в следвоенна Италия не искал да чуе историята му. В нежеланието да знаеш има страх. И вина. Пропорциите варират. Искаш да знаеш, но само донякъде.

В „Маус“ на Арт Спигелман няма „донякъде“. Изобщо не става въпрос само за съчетанието между комикса като „леко“ изразно средство и тежката материя на историята. Идеята за „комикс за Холокоста“ би могла да се обърка на толкова много места, да стане пошла или едностранчива. Нали комиксите се асоциират с екшън между „добрите“ и „лошите“?

Е, „Маус“ не е това. Историята те дръпва навътре към сърцевината на книгата, защото мишките в нея са много повече истински, триизмерни хора от доста двукраки литературни герои. Главният персонаж, бащата, при цялото си страдание не е някакъв светец – нито преди войната, нито след нея. Докато действието снове от настоящето към миналото и обратно, ние виждаме недостатъците му толкова ясно, колкото у собствените си роднини – тук зарязал любима, там тормозил жена си, другаде пък изтърсил расистко подмятане. Дори влиза в клишето за стиснатия евреин – колкото и да се ядосва синът му.

В нашата култура сме свикнали да приемаме мъчениците за светци и обратно; ако някой е жертва, той трябва да бъде безгрешен. И това ни обърква, чувстваме се измамени, ако не е така;

в реалния свят обаче не само съвършените страдат, не само те заслужават да бъдат чути.

По буквите: Спигелман

Бащата в „Маус“ е толкова явно описван от натура, че няма как да не му вярваш. Затова и не можеш да си кажеш, че случващото се с него е наужким. А комиксовият формат те кара да обръщаш страниците бързо; това не е текст, в който катастрофата пъпли по релсите на изреченията. Отгръщаш – и те връхлита. На момента дори не разбираш какво си видял, защото разгръщаш нататък. Но седмици по-късно още не ти излиза от ума. При това нищо не е графично, в гадни подробности – стилът на Спигелман е обран, няма близки планове, няма подробности по телата. Те и без това са условни – човешки фигури с глави на мишки за евреите, на котки за германците и на прасета за поляците. Спигелман не спекулира с емоциите на читателя, не натиска лесните копчета. Просто иска да разкаже историята. Докрай.
Не „до щастливия край“ както в популярните филми. Защото това също е лъжа, страданието не спира – след извеждането си лагеристите продължават да мрат, а някои от спасените са убити… от завзелите междувременно имотите им „мирни“ техни съграждани.

Неудобна история – но Спигелман не се интересува кое е удобно. Интересува се от истината.

И още нещо във фактологичния му разказ. Също както не навлиза във физиологични подробности, Спигелман уж не говори за чувства, за психологичната страна на цялото преживяване. Тя присъства, както и всичко останало, като нещо веществено, като факт. Майката, която се самоубива. Самият Арт (от книгата), който ходи на терапия. И един от любимите ми детайли: по време на терапията Арт е с маска на мишка. Ясен символ от предишните епизоди – мишок с маска на прасе значи евреин, който се преструва на поляк.

Но мишата маска на самия Арт значи друго –

историята, включително семейната история, ни дава роля, но ние невинаги съвпадаме с нея.

По буквите: Спигелман

Пропуснах да кажа разни важни неща, например че в момента Арт Спигелман подготвя книга за Газа. И че е критик на израелската политика. Пропуснах да кажа, че е получил „Пулицър“ за „Маус“, че се смята за създател на графичния роман. Че огромният ефект от книгата му е повишил авторитета на комикса като изразно средство въобще. А също и че в днешното тегаво време книгата му е забранена в Русия (през 2015 г., уж защото свастиката на корицата била нацистка пропаганда) и горена в Полша (през 2001 г.). Неотдавна беше забранена и от училищното настоятелство в едно американско училище.

Моите почитания към издателство „Нике“, че я пуска точно сега. Преводът е отличен, печатът също; една-две грешки при нанасянето на буквите в балончетата леко озадачават („Войната сверши“), но това е дребна работа. А може би е и напомняне, че нищо още не е свършило.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Ще се видим на празния лист

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shte-se-vidim-na-prazniya-list/

Ще се видим на празния лист

Вече не се доверявам на хартията,
лъжа я.
Тя също се прави, че ме изслушва,
но не ми вярва и тя.

Свикнах да мълча, да дълбая дупки
навътре, където заравям
несериозни хрумвания, неизговорени
впечатления след глупав филм,
неразказани случки, непроведени
разговори, незабравени гледки.

Накъдето и да дълбая обаче,
стигам до теб.

Никой друг не знае за това –
така и трябва.

Откъде го знае хартията?

Кристин Димитрова


Кристин Димитрова (р. 1963, София) е писателка, поетеса и преводачка. Авторка е на двайсет книги с поезия, най-новата от които е „Уважаеми пътници“ (2018), два романа – „Сабазий“ (2007) и „Ще се върна за теб“ (2022), и три сборника с разкази: „Любов и смърт под кривите круши“ (2004), „Тайният път на мастилото“ (2011), „Като пристигнеш, обади се“ (2017). Носителка на седем награди за поезия, четири за проза и две за превод на поезия. Нейни текстове са публикувани в 38 държави на 28 езика.


Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

На второ четене: „Дъхът на ближните“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-duhut-na-blijnite/

„Дъхът на ближните“ от Андонис Георгиу

На второ четене: „Дъхът на ближните“

превод от гръцки Ирена Алексиева, София: изд. ICU, 2023

Харесах кипърския писател Андонис Георгиу още покрай предишната му книга, издадена от „ICU“ – „Албум с истории“: полифоничен роман в разкази, един мащабен неформален разговор, който скача от тема на тема и сменя разказвачите си. В голяма част от тези до голяма степен нефикционални монолози, засягащи и вечни, и злободневни теми, особено място намират събитията около окупацията и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни – гръцката и турската.

„Дъхът на ближните“ не е много по-различна книга – и по звучене, и тематично, та дори и графично. И тук някои разкази са свързани чрез общи герои, видени от различен ъгъл и в различна роля. И тук на много места разказът е почти поток на съзнанието. И тук абзаците следват с малка буква, без традиционното отграничаване, правилата се нарушават, а изреченията са дълги и разделени предимно със запетайки. Последното създава един мисловен ритъм, усещане за неистовост, за болезнен устрем, понякога стигащ до отчаяние. Мисълта дриблира, отнася се и се завръща, сюжетите – също. Езикът е едновременно делничен, разговорен, земен, но и скрито поетичен. Няма как тук да не спомена усилието на преводачката Ирена Алексиева, тъй като освен на новогръцки, в по-голямата си част разказите всъщност са написани на говоримия кипърски диалект (и в този смисъл тя е открила чудесни съответствия на български).

Разказите са актуални, доколкото темите им са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци. Сред тях са: травмите от историческото минало, вината и от двете етнически страни, човешката жестокост, домашното насилие, отмъщението, личностното пропадане в различни зависимости, расизмът, отношението към бежанци, хомосексуални или просто различни, корупцията, продължаващото неравенство между половете, патриархалността, браненето на родовата чест. Но някак

над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта.

Да, битката между Ерос и Танатос, между живота и смъртта, рамкира тези страници, напоени от усещането за човешката преходност, изоставеност и безутешност. И съответно – от човешките опити мисълта за тях да бъде потисната или отхвърлена. В някои разкази съвсем буквално еротичното начало се стреми да заглуши неумолимия ход на другото.

В „Като чужд“ например героят преодолява смъртта на баща си, на чието постепенно изтляване и психическо и физическо разпадане в болницата става свидетел, чрез нуждата буквално да изтощи и „малтретира“ сексуално тялото си чрез непрекъсната мастурбация и порнографски фантазии. Така той откроява усещането за (все още) живото си тяло от мъртвото бащино. Борейки „онзи атавистичен страх, който се събужда у всеки от нас при смъртта на друг човек“, и последващото усещане за самота и изоставеност, чрез желанието

да можеше хората винаги да се докосват, да се събират хората, да се сливат телата, всички тела, и младите, и тези, които вече не са млади, телата, пълни с живот, да се съвкупяват, телата с живот, телата, живот.

В „С дъха на ближните“ (фраза, която е изведена в заглавието и се повтаря на редица места в разказите) социално изолиралата се героиня редовно подслушва съседите си, докато правят любов, докосвайки самата себе си. Това е начин да съучаства в утвърждаването на любовта, в илюзията за единение и (съ)причастие. Едновременното свършване, разделено от стената, се приема за „нейното лично богослужение и причастие“. Оттук и програмното

 засега това ѝ стига, това и дъхът на ближните.

По сходен начин възрастната парижанка Шарлот ще отдава на непознати апартамента си, за да усеща „че има хора до себе си, макар и непознати, макар и дошли за кратко, стигаше ѝ, че дишаха от другата страна на стената“; болната от рак ще се обсеби и ще се отдаде на фантазии с Джуд Лоу, за да изтласка ужаса от тежката си диагноза; Афула ще излиза буквално от тялото си и ще си представя отнетите от нея деца, за да „улови ритъма и да диша с тях“.

На този фон загубата на близък човек е една от най-често срещаните сюжетно теми: родител, съпруга, син – независимо дали вследствие на исторически събития, болест, бягство, зависимост, предателство или просто отчуждение. Или на насилие. Защото редица разкази засягат

границата, която ги удържаше, границата между това да си човек или убиец, човек или не-човек.

В много от тях насилието е срещу жените, насилие, което мъжът – тестостеронен, травмиран, неосъществен, унизен – упражнява спрямо тях; другаде – срещу бежанец имигрант (и то от хора, произлизащи от бежанци, както ще отбележи авторът); но най-често, както в много други истории на Георигиу – между двата етноса след събитията от 70-те. Темата за насилието очертава и едно все още традиционно, патриархално по същността си общество, в което моралът е черно-бял, отмъщението е сила, жената е зависима и отклони ли се, пожелае ли за себе си друг живот и/или друг мъж, най-малкото бива отречена като уруспия и курва.

В „Добър час“ момчето, отнето от майка си Афула (вписваща се в горното определение и – внимание! – отхвърлена първо и най-категорично от собствената си майка), ще се превърне в емоционално кастриран мъж, сам той насилник, виждащ в жените единствено мръсници, които си го заслужават (сексът е част от наказанието). Срещаме главната героиня и в „Афула – удавник в дълбоки води“, където е периодично откривана и пребивана от мъжете от фамилията в името на семейната и мъжката чест. В „Не мога вече под това небе“ насилствено отхвърляните и тормозените са травестити, събрали се да оплачат със смесица от драгшоу и песнопения (един истински човешки и християнски по същността си помен) изгубения Михалис/Рита.

Но дори когато не биват удряни и разкървавявани, жените могат да станат индиректни жертви на мъжкото насилие, упражнено другаде. В „Кръстът“ съпругът, който е трябвало да иде да потърси изчезналия им при окупацията син, след години разказва на жена си как вместо това с група мъже са изтребили цяло село турски жени и деца, гаврейки се, изнасилвайки, смазвайки ги. И разбираемо, и перфидно, и егоистично е това споделяне, защото е плод на желанието да стовариш бремето на престъплението върху другия, да породиш у него вината и ужаса, които сам не изпитваш. Жената, която не може да повярва, че подобно отмъщение е по силите на най-близкия ѝ, че то е легитимен начин за справедливост, ще трябва да живее десетилетия с тези страшни истини. (Впрочем за този потресаващ разказ писателят, както често прави, използва разкрития на журналистката Севгюл Улудаг, изследвала съдбата на безследно изчезналите и заровените в масови гробове в Кипър турци.)

В „Какво направихме“ насилието също е групово. Пред очите на разказвача ще убият имигрант, разигравайки всички словесни щампи на ширещата се днес ксенофобия. Неговата смърт така или иначе ще мине незабелязана. Защото „колко струва животът на един мургав азиатец в тази страна?“, както си помисля героят, преди да затвори вратата на балкона, от който е наблюдавал случката, и да се върне вътре на хлад край климатика, далеч от геената на живота, причиняващ смърт.

На второ четене: „Дъхът на ближните“

И все пак – въпреки цялата минорност и тежест – Георгиу не ни оставя в мрака, а утвърждава крехкото присъствие на любовта и свързването, на търсенето на дъха на другите като залог за живота. Над ръкоплясканията на убийците на имигранта се извисява гласът на момичето, което повтаря истерично: какво направихме, какво направихме. След куп пътувания Одисеас прозира, че светът е същият навсякъде и че в него човекът е lonely planet, невидим пазач в щурмувания от тълпите музей на живота. Момчето, което някога е мразело Дядо Мраз и е искало да го убие, защото никога не е донесъл подарък в разбитото му семейство, ще прости и забрави заради истината, че той самият сега е баща, който може да носи подаръци. Семейният мъж, понякога мечтаещ да няма нищо от това, което има, описващ истинското, морно, делнично и трудно лице на семейния живот, ще осъзнае, че това и е любовта. Дъщерята, която с огромни усилия и увещания къпе стария си, труден и упорит като дете баща, водейки с него изтощителен диалог, ще ни разкрие друго такова лице на обичта.

А накрая в „Миг безгрижие“ героят, който не знае кое е сънят – пленничеството му през 70-те или сегашното му щастие, – ще осъзнае, че единственото, което е искал, е да оцелее (отново Ерос срещу Танатос), но че това оцеляване не е просто акт, а е плод на късмета му:

… ако беше запазил разсъдъка си след всичко, което бе преживял, то се дължеше единствено на това, че беше обичан и обичаше.

Макар не всички разкази да са достатъчно добри или убедителни, Андонис Георгиу със сигурност притежава собствен тематичен и езиков почерк. И макар да не обичам никак определението „човешки“ (спрямо какво?), то тези истории са тъкмо такива в своята обикновеност, в универсалните прочити на своята регионалност и културна специфичност, в това, че в тях се съдържа почти всичко между живота и смъртта.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Истории на върха на налъма

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma/

Истории на върха на налъма

Колко ангела или дявола – пита упоритото клише – се събират на върха на една игла? Винаги съм гледал с подозрение на този представян за средновековен философски казус. Най-малкото заради употребата му в пейоративен контекст. Служи за илюстрация на безполезната казуистика, с която се занимават католическите схоластици. Но откъде идва въпросното клише, не е съвсем сигурно. Сигурно е, че помня как в „Сума на теологията“ на Тома от Аквино се обсъжда въпросът дали може няколко ангела да бъдат по едно и също време на едно и също място. Отговорът е „не“. А защо това е така, може да проверите в оригиналното съчинение, което го има и на български. Апропо,

колко истории могат да се съберат на върха на един налъм?

Тук отговорът ще следва златните корпоративни практики, според които при разглеждането на етични казуси често избираш между „да“, „не“ и „зависи“. Тук зависи колко си кръстосвал ориенталската география и история. И също какво точно разбираш под „налъми“. 

Една от бабите ми имаше. Държеше ги на входа на банята. Грубовати чамови дъски, изрязани в приблизителната форма на стъпало. Каишката им беше гумена лента, прикована с пирони. Веднъж ги пробвах и щях да се пребия, защото бяха неудобни, твърди и се пързаляха по плочките на външната баня, в която греехме вода в бойлер на дърва. Като говорим за пребиване, тогавашните ми съученици в местното училище имаха друга история със своите баби. Носеше се мълвата, че голямата дървена лъжица за готвене, точилката и налъмът са измежду основните възпитателни средства за „набиване на акъл“, ако трябва да се позова на една крилата фраза на бившия ни премиер Бойко Борисов. 

А универсалният характер на този културен и етнографски артефакт се доказва и от бегъл поглед към етимологията на самата дума. Ако проверим в речника на българския език, взели сме налъма от турски. Там му викат „налън“ (nalın). Само че в османотурския думата е преминала от арабския чрез интересна трансформация. На арабски в единствено число е на‘л. Тази обърната запетайка е срещащата се в семитските езици фонема, изписвана с буквата ‘айн. Звучи много особено, веднага се разпознава – едно такова жвакащо и задавено, придава характерна мелодика на арабския език. Та на арабски думата може да значи много и различаващи се от едно от друго неща. Налъм. Сандал. Папук. Патък. Чехъл. Джапанка, ако трябва да използваме един културен анахронизъм. В тези си значения се конкурира и с друг термин – шибшиб, който обаче подслонява в себе си и значението на „пантоф“ за къщна употреба, подобно на хуфф – по-затворена обувка от сандала и налъма, но по-отворена от познатите ни обувки. А на‘л може да обозначава даже и подкова, оттук и на български са дошли налчета впрочем. Но като цяло говорим по-скоро за отворен тип обувки. Не толкова за „галош“ и „цървул“, колкото за „сандал“. А за затворена обувка в арабския език има друга дума – хиза’. 

Налъмът обаче е вездесъщ. Множественото число е ни‘ал. Само че се използва рядко и за това си има причина. Все още не е ясно колко истории се събират на върха им, но обикновено побират по едно ходило в налъм. А ходилата, съгласете се, обикновено вървят по две на човек. За целта много удобно семитските езици имат двойствено число. Тези граматични форми все още се използват, макар и предимно във високата, книжовна, „най-чиста“ (фусха) форма на езика. Но налъмите също вървят по два, както и ходилата. Затова и в двойствено число са на‘лан. В родителен и винителен падеж, тоест в най-често срещаната форма на имената в арабския език, са на‘лайн. Разговорно в потока на речта понякога зазвучава като на‘лин. Оттук до турското налън и нашенското налъм има… само един налъм разстояние, нали? 

Оказва се, значи, че селските ни баби не се отличават с особена изобретателност. По-скоро залагат на консервативни, прости и изпитани в исторически план решения. Ако трябва да употребя дума, която съм научил от баба ми, „на̀ръчен“ инструмент за наказание и битово насилие си пада налъмът, и то още от стари времена. Много преди провинциалната реалност на късния социализъм, в която е минало детството ми. Да се присетим например за сборника с приказки, стигнал до нас под заглавието „Хиляда и една нощ“. Всички разпознават книгата, а някои български читатели имат досег с нея и през превода от арабския оригинал, а не с предходните преразкази и съкратени издания. Именно там намираме историята за красивия принц Тадж ал-Мулук („Короната на владетелите“, така се превежда името му), който, предрешен като търговец, изпраща една старица, за да извоюва за него любовта на царската щерка Дуня. Тази любов се оказва доста страстна, противоречива и свързана с телесни жестове от различен порядък. 

Защо да те упреквам? Че си глупак – разбрах!, 

пише в един момент царската дъщеря до Тадж ал-Мулук. Отговорът не остава без реакция от принца, който се разплаква. Това може да не е никак мачовско по съвременните критерии, но не е необичайно за мъжете в този тип разкази. И по съвет на бащиния си везир младежът изпраща обратно писмо по „зловредната бабичка“, ако цитираме разказа, до Дуня.

Тя зла е — аз я нежно възхвалявам, гнети ме — аз я в стихове възпявам,

изповядва се злощастният влюбен. Царската дъщеря прочита писмото, разгневява се, вика слугите и им нарежда: 

Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си! 

Удрят я с налъмите, докато изпадне в несвяст, а после я хвърлят зад портата. Но разказът не приключва тук. Сватовницата се свестява и се завръща отново при Тадж ал-Мулук, където непоколебимо скроява поредния план за спечелване на сърцето на „тази мъчителка“.

Нека сега да се опитаме да погледнем налъма отвъд прагматичната му употреба. Ясно е, че сандалът, чехълът, налъмът и папукът – както и да преведете на‘л на български – удобно ляга в ръката и е идеален за образователно-назидателни употреби, за „биене по задницата на престъпника“, както си спомня Иван Вазов в „Даскалите“. Може ли да потърсим по-дълбоки концептуални и духовни основания за популярността му? Оказва се, че да. В намирането на отговори ни помага поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“. В Българското възраждане може да липсват ориенталисти, сравними със западните им съвременници, но пък имаме своите оригинални приноси към полето на ислямознанието. В случая с българския свещеник става дума дори за антропологически наблюдения на терен от Диарбекир, където е заточен. 

Захванали, разказва той, да говорят из Диарбекир, че в града щял да дойде някой си Шахид шех Чубук. А той носи на главата си „налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме“, пояснено от него като „скъпоценната госпожа майка“. Гротесково-подигравателното описание на шествието около свещения артефакт, на съпътстващия тормоз върху християните и проповедта на шейха в джамията не е за ухото на по-чувствителния читател, но завършва с нотка на религиозна полемика. 

Ний сме подперизи [идолопоклонници], че се кланим на дъски с изобразени образи, 

възмущава се изгнаникът в расо, очевидно визирайки иконопочитанието. А пък в същото време турците се кланят и „чест въздават“ на един налъм. 

Повечето форми на вярвания имат свещени предмети, ще си кажете. Нормално е. Но със сигурност трябва да отчетем, че реликвите намират своите основания в съдържателните основания на съответната религия. В едни по-конкретни измерения не може да очакваме да намерим в мюсюлманската практика парчета от Светия кръст например. Или мощехранителници. Или мироточиви мощи, ако трябва да посочим характерни за православната традиция явления. Защото те имат напълно различни, външни на мюсюлманската традиция обосновки. Свързани са с други текстове. Но ето, тук имаме налъм. И ако все пак изпаднем в конкретика, дали налъмът от разказа във „Видрица“ изглежда по-скоро като налъм, или като нещо, което бихме определили като сандал? Защото това за нас сега са две различни неща, въпреки че се обозначават с една и съща дума.

Османският налън, известен в Египет също като кабкаб, има характерен външен вид, много различен от грубоватия бабин дървен чехъл. Представлява

дървена платформа с особена форма, по-скоро заострен отпред, с каишка отгоре, но отдолу обикновено се крепи на два високи тока,

издялани от същото парче дърво или допълнително монтирани перпендикулярно дъсчици. Често пъти е богато украсен и инкрустиран, например със седеф или сребро, понякога има и прикрепени звънчета. Ако ме питате, идеален е за подхлъзване и сдобиване с тежка фрактура в банята. Но жените от епохата явно не мислят така и го превръщат в стандартна част от посещението на хамамите и изобщо от всекидневието им, както се вижда и от западни изображения. 

Истории на върха на налъма
Изображение на туркиня, „Книга за пътешествия в Турция“ от Никола де Николай, 1576 г.

Дали обаче в предислямска Арабия и в епохата на ранния ислям познават налъма в този му софистициран вид? 

Едва ли, при все че според някои изследователи произходът на налъмите може да се проследи до дървените сандали от Древен Египет и античните сандали. Като че ли е по-вероятно арабският на‘л да прилича на нещо, което сега бихме определили като сандал, а не като османски налъм. Но със сигурност по времето на Пророка и през първите столетия след появата на исляма се случва нещо друго. В Арабия се полагат концептуалните основания на религиозния жест, наблюдаван от българския поп Минчо Кънчев през XIX век в Диарбекир. Казано с по-прости думи, анадолският ходжа съвсем не си измисля, като придава значимост точно на този предмет. 

Коранът споменава еднократно превърналия се в термин на‘л. И то във връзка с пророк Муса (библ. Мойсей). 

Аз съм твоят Господ. Свали сандалите си! Ти си в свещената долина Тýа, 

чува той от самия Аллах (20:12). Ако настъпим малко педала на преводаческия произвол, може да го преведем и с „изуй налъмите си“, нали? Очевидно е, че кораничният разказ пресъздава историята за Мойсей при горящия храст от библейското Петокнижие (Изх. 3:5, Деян. 7:33), споделяна както от юдаизма, така и от християнството. И защо да не се заиграем с подобен превод? Та дори българските преводи на Библията допускат вариации: веднъж в текста, към който препраща Корана, се появяват „обувки“, друг път – „обуща“, а на трето място – „сандали“. А еврейската дума е на‘ал и има същия общосемитски корен. Така чрез акт на аналогия (обозначавана в ислямското право с термина кийас) може да кажем, че 

сандало-налъмите обединяват в себе си трите монотеистични религии, докато плават по реката на времето като един „кораб на спасението“ 

според метафората на богословите. „Който се качи на него, се спасява, а който изостане – потъва“, бил казал легендарният имам Малик ибн Анас от VIII век.

Това, разбира се, е пълен тълкувателен произвол от моя страна. По-скоро би било окачествено с термина „религиозно нововъведение“ (бид‘а), понякога превеждан като „ерес“, и ще ми навлече недоволството и на трите религиозни общности. „Корабът на Нух “ (библ. Ной) от думите на имам Малик не е никакъв налъм, а всъщност представлява пророческата Сунна. И тя задава доста насоки, които да осмислят религиозно ежедневната наглед вещ. 

(Следва продължение.)


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

На второ четене: „Коларят на Смъртта“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-kolaryat-na-smurtta/

„Коларят на Смъртта“ от Селма Лагерльоф

На второ четене: „Коларят на Смъртта“

превод от шведски Меглена Боденска, София: изд. „Лист“, 2021

Вместо въведение – писателски спиритичен сеанс. Представете си, че сте на вечеря с духовете на Достоевски, Дикенс и Едгар Алън По. Те пият тежко червено вино, обсъждат моралните падения на човечеството и някъде между диалектиката на вината и херменевтиката на покаянието изведнъж влиза една фина, но неумолима и волева скандинавка – Селма Лагерльоф. Оставя на масата тънък том със заглавието Körkarlen („Коларят на Смъртта“), оглежда всички с онзи особен поглед на човек, който знае, че разказът му е по-силен от тяхната логорея (надменно и снизходително, но може да си го позволи, знае си цената), и сяда, оставяйки произведението си да говори вместо нея.

Но защо този роман, публикуван през 1912 г., продължава да резонира и в XXI век? Защо той се нарежда сред тези литературни произведения, които не само разказват история, а изискват читателят да се превърне в техен съучастник?

Лагерльоф оставя след себе си внушително творчество, което смесва фолклор, мистицизъм и социална критика. Тя често изследва границите между реалността и фантастичното, превръщайки я в нещо като северен еквивалент на Габриел Гарсия Маркес, но с далеч по-суров климат и без тропически плодове.

Нужен е малко биографичен фон, който да препотвърди за пореден път, че с лични демони почти винаги се пише по-добре. Селма Лагерльоф не е единствено писателка от канона – тя е явление. В края на XIX и началото на XX век шведската литература изпитва силна нужда от нови гласове, които да избягат от натурализма и неговата непоколебима обсесия с мизерията и клетостта.

Влиза Лагерльоф, която – въпреки че разказва истории за несретници – ги превръща във всекидневни и архетипни герои, способни на трансформация в една магическа реалност.

„Коларят на Смъртта“ до голяма степен черпи вдъхновение от личния ѝ живот. Алкохолизмът на баща ѝ, смъртта на нейната сестра Анна от туберкулоза, както и дълбокият ѝ интерес към социалните проблеми на времето са вградени в тъканта на романа. И ако се замислим, цялата ѝ кариера е един бунт срещу структурите, които потискат индивидуалния дух: тя е първата жена, получила Нобелова награда за литература (1909), активно се бори за правата на жените, а като автор не се побира в удобните рамки на шведската академична традиция​.

Но да се върнем на сюжета. Той е чист, ясен и мрачен – Смъртта кара нощна смяна. В медийното пространство е новина кое е първото бебе за годината, а в литературното пространство е важно кой е последният покойник за годината.

Историята започва с класическата сцена на умираща светица – сестра Едит, член на Армията на спасението, която на смъртния си одър настоява да повикат най-големия грешник, когото някога е срещала: пияницата и побойник Давид Холм. Само че съдбата – както знаем – обича добрите обрати и вместо да се разиграе стандартната драматична среща, Холм умира точно в полунощ на Нова година, ставайки новият Колар на Смъртта. Това означава, че ще трябва цяла година да събира душите на починалите – точно както предишният колар, негов стар познайник, е правил преди него​.

В този момент Лагерльоф натиска бутона „свръхестествено“ и разказът се превръща в бавна разходка през моралния разпад на героя. Холм е класически персонаж от епохата на реализма – паднал мъж, който, по всички канони на литературата, е обречен. Но тук идва голямото „но“: чрез поредица от видения, връщания в миналото и финален акт на осъзнаване той намира спасение.

Темите и мотивите, с които Лагерльоф джазира виртуозно, варират от Данте до Дикенс и обратно. Тя представя изкуплението и вината като екзистенциален и жизненонеобходим душевен аксесоар. Лагерльоф се заиграва с християнската концепция за покаянието, но го прави по начин, който би накарал дори и най-закоравелия атеист да преглътне тежко. Холм е повече от типичен грешник – той е прамъжът, изгубил себе си в разрушителната сила на алкохола, насилието и безразличието. Но романът отказва да го демонизира напълно. Вместо това го оставя да страда, докато сам не разбере, че вината е безполезна, ако не води до действие​.

Смъртта от своя страна е разгледана като бюрократична институция. Коларят, освен митична фигура, е и работник. Един уморен, леко отчаян, но неизменно задължен към своята работа персонаж, който напомня за готическите видения на По, но с нотка на институционален цинизъм. Лагерльоф не представя смъртта като трагичен или епичен акт – тя е неотменна част от процеса.

На второ четене: „Коларят на Смъртта“

Романът се занимава с два основни социални кошмара на своето време – туберкулозата и алкохолизма.

И двете са представени като епидемии, но с една съществена разлика – докато болестта е безмилостна, пиянството е и избор. Давид Холм не е жертва, той е активен участник в своята деградация​.

Но на кого му пука за още един алкохолизиран неудачник, би си казал някой читател, след като вече е чел Лоури, Буковски, Селби и Венедикт Ерофеев? Ако сложим „Коларят на Смъртта“ в диалог с други произведения, ще видим, че той си комуникира с класики от различни традиции. И изпъква. Скрудж от „Коледна песен“ на Дикенс и Давид Холм са братовчеди по дух, но докато Скрудж намира спасение чрез духове, Холм го намира чрез смъртта си. Холм може да се разглежда и като по-лузърска версия на герой на Достоевски или дори на Фауст – човек, който без много размисъл продава душата си, но за бутилка ракия, а не за вселенската мъдрост.

Нужно е да се припомни и че филмовата адаптация на Виктор Шьострьом (1921) е сред най-влиятелните филми на нямото кино и любима творба на Ингмар Бергман. Мотиви от романа присъстват и в пиесата „Майсторите на образи“ на П. У. Енквист, поставена от Бергман през 1998 г.

Това очевидно е разказ за смъртта, но и разказ за живота, за границите на човешката промяна и за това, че дори най-изгубените души може би не са толкова изгубени. В този смисъл романът е нещо повече от готическа притча. Той е метафора за неизбежния сблъсък между миналото и бъдещето, между греха и опрощението, между човека и самия него.

Или казано по-просто: ако някога чуете скрибуцането на стара каруца в новогодишната нощ, може би е време да преразгледате житейските си решения и да си кажете:

Боже, позволи на душата ми да узрее, преди да бъде прибрана!“


 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Тан, Стойкова

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-tan-stoykova/

„Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан

По буквите: Тан, Стойкова

превод от английски Нева Мичева, Пловдив: „Жанет-45“, 2024

В един разказ на Бредбъри човек, останал сам на обитаема, но безлюдна планета, чува телефонен звън. Хвърля се към слушалката, но оттатък е само неговият собствен глас, записан преди десетилетия в очакване на самотата. Гласът звъни отвсякъде – и се превръща в подигравка, в безкрайно присмехулно ехо, което те сочи отвсякъде: сам си, не можеш да избягаш от това.

В „Приказки от сърцето на града“ човекът (изобщо) е смътно, но неудържимо самотен, макар да крие това от себе си. Самотен е като биологичен вид – защото унищожава другите животни, макар да копнее за тяхното присъствие до себе си. Копнее за топлината на една природа, на едно естество, което не е неговото – и точно затова е свръх-естествено. Чудо. Шон Тан умее да рисува чудото в целия му библейски блясък – сетивно чудо, като едва доловимия допир на милиарди спуснали се над града пеперуди, на обърнатите нагоре очи и протегнатите ръце. Чудо, което може да разтегля времето, докато исполинските охлюви бавно правят любов насред града. Може да го разтегли до хилядолетия, докато човекът и кучето – различен човек и различно куче, но всъщност едни и същи – крачат един до друг през историята. Тази част е без думи, мълчаливо разказана единствено от рисунките. В друга образите и думите се дописват, допълват – също както човека и неговите мълчаливи спътници.

Българските читатели познават Шон Тан. „Приказки от сърцето на града“ е публикувана няколко години след „Приказки от крайните квартали“, също преведена от Нева Мичева и също издадена от „Жанет-45“. И тя е пропита от копнежа по нещо изгубено, което дори не можем да си спомним напълно – докато не ни прониже внезапното прозрение, внезапното припомняне до какво сме имали достъп. 25-те разказа от „сърцето на града“ не са притчи, нито приказки, нито магически реализъм – те са внимателно описание на един изгубен вътрешен пейзаж, на изгубен вътрешен рай – рая да не бъдем сами. И на отчаяното чувство за вина, което човекът отново бърза да замаже.

По буквите: Тан, Стойкова

Впрочем Шон Тан има у нас заклети почитатели, които отдавна са изнамерили и другите му книги – например „Цикада“ (за насекомото – корпоративен служител) и „Пристигане“, и коя ли не още. Тези от почитателите, които познавам, се занимават с поддържането на малко ъгълче от онзи вътрешен рай, до който ту губим, ту възвръщаме достъп – езиковото биоразнообразие, бавното време на стила, тихите строежи на духа. Мисля, че с новата книга на Шон Тан на български тези хора ще станат повече.

„Нокомис“ от Катерина Стойкова

София: изд. ICU, 2024

В едно емблематично за мен стихотворение героинята на Катерина Стойкова решава да остане във връзката си толкова време, колкото е нужно на нахапаната ябълка да изгние – и после панически я прибира в хладилника, опитва се да я съхрани, но в същото време я наблюдава как се сгърчва, как се свива над празното.

„Нокомис“ разгръща в проза подобен процес, само че не в двойката мъж–жена, а учител–ученик, водач и последовател. Връзка, чиято емоционална дълбочина е оставена да отекне из книгата – и в същото време е наблюдавана, проследена, изложена. Книга, написана в скептичното второ лице на отворените писма, съдържащи едновременно съкровеността на разговора и десакрализиращия, рязък жест на неговото разбулване, на оголването му пред публика: това вече не е между мен и теб. Вратата на хладилника е отворена; очите на читателя наблюдават ябълката.
Наблюдават следовниците, какво ги кара да тръгнат след някого; какви празнини се стремим да затъкнем. Виждат лични трагедии, самота, чувство за безтегловност, остра нужда от свързаност. Наблюдават „Баба“, духовния водач, и виждат същото, но с примес на преднамерена лъжа. На различни видове лъжи – активни, избирателни, пасивни или смесица от трите, заплетени на снежнобяла плитка. Наблюдават най-вече себе си – както героинята на тази книга „иска да разбере и случилото се, и собствените си действия“, и „да разкаже това, в което вярва“.

По буквите: Тан, Стойкова

Докато четях, виждах нещата, пред които аз съм склонна да сваля рационалните защити, конструктите, които аз съм склонна да заменя с лични истории, четях и виждах защо размагьосването се случва толкова неохотно, и в конкретния сюжет с предполагаемото учение на индианците хопи, и въобще; защо човек е толкова склонен да уволни the fact-checkers в главата си. Защото ако твърдим, че искаме и двете части от приказната ябълка в „Американски деликатеси“, и двете части на истината – удобната и неудобната, – най-вероятно лъжем.

А Катя Стойкова успява да ни задържи на място, от което поне за кратко се виждат и двете страни на този парадокс. Това е впрочем място, което присъства във всяка нейна книга. Мястото на скептичното, горчиво прозрение, което не носи надежда за по-добър живот в истината, не носи увереност, а разколебава, раздвоява. Така, както е двойна черната фигура на корицата на Люба Халева – от една страна, се вглежда в гигантската маска, от друга страна, я поддържа. В „Нокомис“ обаче изборът е направен. И интимното „баба“ е очуждено.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU и много други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Щъркели

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shturkeli/

Щъркели

Завърнали се от вкъщи, те пак са
вкъщи. Чернобели скитници, те никога
не са бездомни, дори когато спят
свити по неугледните кьошета
на някое блато или край магистралата;
не пият водка от патронче, за да се стоплят,
защото топлината е тази, която
ги води към целта като термален прицел
за инфрачервено виждане.

Виждаш ли ги, щъркелите, в галактиката им
от слама на върха на уличната лампа? Чуваш ли
как тракат, тракат, тракат
като шевни машини в цеха на любовта?
Какви истории плетат, само те си знаят.

„Виждаш ли ме?“, често ме питаше,
докато лежахме нощем сплели пера
в гнездото ни във Варвара. „Виждаш ли
ме?“, питаше ме пак в София, в Сан Франциско –
другите ни гнезда.

Но едва сега, когато есента е вече тук,
небето е кървавочервено и крушите,
които толкова обичаше, са опадали
по земята, когато щъркелите
са отлетели към другия си дом отвъд
морето, едва сега разпервам
опърпания си глас в тишината
на студения въздух и казвам: Да.
Виждах те. Виждам те.

Димитър Кенаров


Димитър Кенаров е поет и литературен журналист. Неговите литературни репортажи са публикувани в The New Yorker, Esquire, Outside, The Atlantic, The New York Times и др. Кенаров е автор на две стихосбирки: „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“, както и на преводи на произведения на Елизабет Бишъп и Джак Гилбърт. Книгата му с литературна журналистика „Диктатори, трактори и други приключения“ съчетава лични есета с пътеписи.


Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации

Post Syndicated from Николай Генов original https://www.toest.bg/v-otbor-sus-sebe-si-mezhdu-nastolnite-rolevi-igri-i-tehnite-kompyuturni-adaptatsii/

В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации

Чавдар Парушев: Занимава ме нещо конкретно, но и парадоксално в компютърните ролеви игри. Имаме специфична отборност, която в същото време се движи от един-единствен играч. В настолните ролеви игри персонажите на различните играчи формират някаква група или дружина, играят в отбор. Компютърните им адаптации обаче прехвърлят този контрол изцяло върху един играч. Той играе едновременно себе си в ролята на главния персонаж и цял набор от допълнителни персонажи, които могат да варират от 2 до 8 (най-често от 4 до 6). Интересно е да отворим дума за тази особена недокрай социалност. От една страна – да си сам, а от друга – да играеш цяла група, цял отбор. Какво ще кажеш?

Николай Генов: Поставяш наистина интересен въпрос от теоретична гледна точка. Може би е добре да започнем с историята на това явление, което споменаваш, тъй като генеалогичният прочит би могъл да ни разкрие някои важни диалози между различните поджанрове в света на ролевите игри. Като отправна точка ти предлагам да обозначим „Подземия и дракони“ (Dungeons & Dragons), тъй като нейният създател Гари Гайгакс действително успява да изнамери нова форма, която компютърните ролеви игри след това опитват ревностно да възпроизведат. Погълнати от устойчивия синтез на литературното и математическото, дигиталните продукти полагат всякакви усилия да симулират или поне да подменят социалността на настолното преживяване, да съхранят илюзията за неограничена свобода и да заменят човека, изпълняващ функцията на разказвач арбитър (DM, GM, DIrector и всички останали начини, по които тази функция бива обозначавана в наши дни), с машина. Впрочем някои заглавия – като „Балдурсгейт 3“ например (Baldur's Gate 3, Larian Studios), се справят доста добре в това начинание.

Този процес на адаптация обаче не е едностранен, понеже настолните ролеви игри на свой ред се опитват да се адаптират и нагодят спрямо условията и възможностите на компютърните си удължения. Все по-популярни стават например соловите модули, които имат за задача да се справят с тази проблематична и същевременно фундаментална социалност на настолното преживяване, да се преборят с неговия императив за споделеност, ако ми позволиш една такава закачка. Казано по-просто, въпросните нови настолни (солови) адаптации си поставят амбициозната цел да ни позволят да играем сами настолна ролева игра – нещо, което сякаш може да бъде свързано с по-общото разграждане или – за да не сме толкова груби – със забележимата промяна на социалността в наши дни.

Чавдар Парушев: Съгласен съм. Ако и аз се върна към Гайгакс, в оригиналния план на „Подземия и дракони“ говорим за група приятели (трима, четирима, често петима), които се събират заедно, за да играят. Всъщност още от първите си години това е едно от основните предизвикателства на това хоби. Да събереш приятелите си на едно място, на една маса, за да играете. При това неведнъж; една игрова кампания обикновено продължава поне няколко сесии.

Може да видим възможно начало на компютърните адаптации в желанието да се реши този проблем. Как да можеш да играеш сам, след като веднъж си се запалил по хобито. Как да прекарваш време в тези игри и в случаите, в които едни или други фактори не позволяват да се събира група приятели за ежеседмичната сесия. Любопитно, като се вземе предвид, че популярността на „Подземия и дракони“ от появата ѝ насам само нараства, съответно броят играчи се увеличава.

Иска ми се да направя още една стъпка назад. В голямата си част „Подземия и дракони“ заема като готов репертоар Средната земя на Дж. Р. Р. Толкин. Като тръгнем от полуръстите, елфите, джуджетата и драконите, минем през типологичните роли на воина, разбойника и магьосника и стигнем дори до сюжетната матрица на дълго епически фантастично приключение на задруга от приятели. Задруга, която се отправя на път, за да пребори някакво голямо екзистенциално зло, като преминава през цяла география от перипетии и предизвикателства за надмогване. Целият този репертоар излиза от страниците на „Властелинът на пръстените“. Тъкмо тази сюжетна матрица предполага и изисква специфична груповост, специфична отборност, а не едноличен или първоличен наратив.

В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации
Кадър от „Подземия и дракони“

Николай Генов: Да, и компютърните ролеви игри полагат големи усилия да произведат пълнокръвни персонажи, които да опознаеш и с които да развиеш по-сложни отношения; герои със своя собствена история, със свои лични цели и стремежи. Една автентична задруга. Тук обаче ми се струва важно да се спрем на едно разграничение, което сякаш се губи – може би не толкова в преноса от текст към маса, колкото в прехода от маса към екран. Всъщност това дори не е същински проблем на адаптацията, колкото е проблем на смяната на режима, на преминаването от групова към индивидуална игра.

Когато си с други хора, ти взаимодействаш с тях едновременно на поне две нива. Наратологията би ги определила като „екстрадиегетично“ и „интрадиегетично“. На първото имаш срещу себе си реални личности, които, макар че слагат маски и остават във фона, никога не престават да съществуват. На второто боравиш с кореспондиращите им персонажи, с виртуалните образи или аватари, които се трансформират и доразвиват в рамките на сюжета.

Когато обаче един играч седне сам пред компютъра и се отдаде на някоя групово ориентирана ролева игра, там първото равнище го няма. Той работи непосредствено, пряко и единствено с фикционалното. Както казах, предоставените му художествени образи стават все по-комплексни; те често го въвличат в цяла серия от приключения, в които трябва да се ориентира, като му предоставят допълнителни задачи, водещи до разплитането на вторични наративни нишки и т.н. При все това – когато говорим за социализация, за социалност, за нещото, което всъщност може да се възприеме като ядро на „Подземия и дракони“, си струва да си даваме сметка именно за остатъка, който се губи в превода.

Чавдар Парушев: Слушайки те, ми идва наум една специфична и много типична механика, свързана пряко с избора на играча. Тя обвързва отношението на персонажите от задругата към изборите и решенията, които играчът взема. Другите персонажи могат да харесват или да не харесват определени негови постъпки. Съответно могат да реагират, като се сближават или се отчуждават от него. Могат да се засягат или отчуждават до степен да решат изобщо да напуснат тази виртуална задруга и да престанат да участват в приключението.

Изглежда, виждаш като прототип на тази механика реалните взаимоотношения между играчите от настолните ролеви игри, в които конфликт между играчите в една игрова сесия е винаги възможен тогава, когато изборите, които правят, не се срещат и не се съчетават помежду си. Отново нещо с компенсаторна и заместваща функция на реалните други играчи в компютърните адаптации, планирани за индивидуална игра.

Николай Генов: И в същото време тя добавя нещо ново, защото, когато в една групово ориентирана компютърна ролева игра даден персонаж излезе от твоята задруга, той просто престава да бъде част от играта. Или по-точно престава да бъде част от твоята игра, която обаче не зависи от него. Броят на играчите остава непроменен. На нивото на фикцията ти би могъл да „преживееш“ и само с един герой – пряко намеренията на поджанра.

Все пак една грешка, която много неопитни дизайнери допускат, е да те лишат от правото на селекция, сиреч да ти наложат тази визия. Това е и сред по-големите проблеми на иначе чудесната адаптация „Патфайндър: Възцаряване“ (Pathfinder: Kingmaker, Owlcat Games), която постоянно се намесва в собствената ти стратегия – уж за да те предизвика, но без да ти даде адекватни инструменти за справяне с нововъзникналата ситуация. Казано накратко, сюжетът постоянно разцепва групата ти и така се стига до абсурдни моменти, в които е възможно да си организирал отбора си добре, но да се наложи да преминеш подземието, пълно с чудовища, само с конкретен персонаж, който, да речем, си обучил за лечител, тоест си направил напълно непригоден за самостоятелен подвиг.

В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации
Кадър от „Патфайндър: Възцаряване“

Впрочем тук според мен опираме до нещо, което можем да мислим като устойчиво ограничение, продиктувано от конститутивната логика на поджанра. То определя и неговия етикет – например джентълменското отношение, което „Възцаряване“ не признава, но което обикновено се изразява в това напусналият групата да върне цялата си екипировка, за да можеш да я преразпределиш. Все пак не е важно какво ще става с него – в пустошта, сам, без провизии и без оръжие; той вече не е част от сюжета. 

Чавдар Парушев: Тази устойчивост е любопитна. Защо дори компютърните адаптации не могат да се отърват от този аспект на ролевите игри? Имам предвид необходимостта от отбор и множество персонажи вместо един. Включително до степен да създава този парадокс, от който тръгнахме. Дори да имаме един-единствен играч, той трябва сам да играе цял отбор, цяла група, за да се случи играта като ролева, а не като нещо друго.

Николай Генов: Поне в рамките на поджанра, да. Алтернативният вариант, който също можем да свържем – до голяма степен произволно – със значимо литературно произведение, е този на „Магьосникът от Землемория“ – романа на Урсула ле Гуин, където имаш главен персонаж, тръгващ сам на приключение, за да опознае себе си, а оттам – да промени света и т.н. Класически „Герой с хиляди лица“.

Чавдар Парушев: Като пример тук можем да вземем поредицата „Вещерът“ (The Witcher, CD Project Red). Отново игри с литературно начало; отново компютърната версия се явява адаптация на друг наратив. Любопитно е, че в първата част на поредицата играта започва повече в матрицата на „Магьосникът от Землемория“ – с една роля, с един герой, в чиито обувки да се пъхне играчът. В същото време в третата част на играта специфичната груповост, за която говорим, се е върнала. В играта има отрязъци, в които играчът играе не Гералт, а Сирила.

Връщайки се към самостоятелната отборност, може би трябва да споменем и групата на масовите мрежови игри, които са отборни, без да изискват от играча да поема повече от една роля. Последните години обаче сякаш има известен отлив на интерес от тях.

Николай Генов: „Самостоятелна отборност“ е хубаво понятие, а ти самият вече очертаваш три (твърде) различни случая, към които то може да се приложи. Иска ми се да навлезем в повече детайли и да ги разработим внимателно, но се опасявам, че това би ни отдалечило твърде много от настоящия разговор. Вместо това ще се закача за масовите мрежови игри, тъй като насочваш вниманието ми към един хубав парадокс: действително наблюдаваме отлив на интереса към тях, докато соловите групови ролеви игри сякаш претърпяват истински възход. Това се дължи на редица фактори, но водеща тук според мен е тенденцията към десоциализация, която – както вече си говорихме с Димитър Данаилов1 – отнема чара на тези игри и ги превръща в хилави отражения на далеч по-богатите солови заглавия на пазара. С други думи, когато масовите мрежови игри започнаха да се отказват от своите фундаментални принципи, от това, което ги правеше атрактивни – възможността да синхронизираш един темпорално проблематичен свят в група, – те загубиха обаянието си. Разбира се, можем да посочим и други причини, сред които е и стремежът към по-богата литературност; той със сигурност отстъпва пред по-бързите и лесни форми на социализация, но за сметка на това постоянно напомня за себе си.

Чавдар Парушев: Казвайки това, би ли се съгласил със следната теза: в момента компютърните игри повече или по-малко следват една еволюция, която вече виждаме в литературата (масовата литература) поне от началото на ХХ век, че и от по-рано. Нарастващите възможности за масовост и все по-голяма достъпност водят до желание за опростяване и по-лесносмилаеми произведения, които да допадат на масовия вкус и масовия читател. Което пък води до формиране на големи публики и поява на голям брой произведения за тях. В същото време появата на голям брой масови произведения започват да уморяват и да омръзват, да се клишират с формулната си повторителност. А пък умората от клишетата започва да формира вкус към повече художественост, повече дълбочина, по-висока естетическа стойност. С други думи, и към компютърните игри започваме да подхождаме с определени очаквания за изкуство, а не само като форма на развлечение. Без да престават да бъдат форма на развлечение, от компютърните игри започва да се очаква да бъдат и нещо повече. Поне от заглавията, които търсят да се откроят от масовката.

Николай Генов: Със сигурност – затова и смятам, че тези съпоставки между литературата и компютърните игри са толкова продуктивни.

1 Вж. Видеоигрите. Опасната Муза. София: Версус, 2023, с. 427–446.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

На второ четене: „А след тях и децата им“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-a-sled-tyah-i-detsata-im/

„А след тях и децата им“ от Никола Матийо

На второ четене: „А след тях и децата им“

превод от френски Владимир Сунгарски, София: изд. „Парадокс“, 2020

В самото начало на тази книга се чудех само толкова ли е достатъчно, за да вземе „Гонкур“. В края ѝ вече съм напълно наясно защо „А след тях и децата им“ на Никола Матийо е получила това най-високо френско литературно отличие през 2018 г. Между началото и края на едно десетилетие, между две социално-икономически реалности, между две огледални кражби, затворили сюжетната рамка,

Матийо сътворява един проникновен портрет на френското общество от 90-те години, подобно на някогашните френски майстори на реализма.

Неслучайно писателят споделя в интервюта, че е чел доста Ани Ерно (тук може да прочетете и рецензията за нейния роман „Годините“, донесъл ѝ Нобелова награда), както и Зола, Флобер, Селин, Колет, Жионо, Стайнбек и др. И макар да описва всички безжалостно настъпващи промени под валяка на историята, посланието на този роман в крайна сметка е, че може би нищо не се променя във въртележката от поколения, както пределно ясно ни посочва и заглавието. Бунтът и приемствеността, мечтите и разочарованията, стремежът и конформизмът са обречени да се редуват и поглъщат едни други.

Всички ставаме родителите си, дори и обстоятелствата привидно да се менят, а светът непрестанно да се обновява.

„А след тях и децата им“ (сдобил се и с филмова адаптация тази година) е хронологичен билдунгсроман, прекъсван инцидентно от кратки реминисценции. В неговата орбита са редица герои – младежи и техните родители, но фокусът пада върху трима тийнейджъри, родени с малка разлика през 70-те: Антони – френско момче от работническо семейство, малко по-големият син на марокански имигранти Хасин, както и Стефани, която принадлежи към по-заможната средна класа. Частите на книгата са разделени между годините (следващи през две), когато се развива действието – от 1992-ра до 1998-ма.

Матийо е написал роман, който благодатно би могъл да се чете през марксическата литературна теория, тъй като описва в дълбочина класово (и етнически) разделеното френско общество и извежда личната история като функция и проявление на обществено-икономическата.

Той поставя на изпитание смисъла на „свободата, братството и равенството“ на фона на „кризата, мизерията, социалната катастрофа“.

Залагайки на социалния детерминизъм, писателят ни води към неизбежния извод, че почти всичко е предопределено от средата. Че между „обстоятелства, личния мързел и общото потисничество“ причините за провала са смътни. Че в крайна сметка всеки порив и амбициозен опит за надмогване на даденостите дерайлира.

Семействата на Антони и Хасин са нефункционални и работнически (а на Хасин и имигрантско), това на Стефани – доста по-предприемчиво и заможно, но затънало в своята повърхностна еснафщина. Младежите живеят в сякаш екзистенциално отдалечено от Париж провинциално градче и дори не са ходили в столицата. До неотдавна родното им място е било средище на металургичната промишленост в района, но сега, поради процесите на деиндустриализация, останките на бившия завод, „веднъж зарязани и продадени за скрап“, са оставили „жестоки кървави дупки в града“. Долината е западнала, а мъжете, останали без традиционния си поминък, трябва да се оправят с помощи, обезщетения или поредица от недостатъчно платени работи.

Матийо майсторски рисува поколението на родителите – отломка от онзи католически, традиционен и патриархален поствоенен свят, възпитавано в ценността на общия труд, на това да блъскаш заедно с другите. То е неадекватно на фона на постепенното преориентиране на икономиката; на убиването на малките бизнеси за сметка на безличните търговски мастодонти; на нарастващия индивидуализъм; на корпоративната офис култура и въвеждането на технологиите; на нуждата от нови социални умения, нагласи и кълнене в клишета. Имиграционните потоци променят посоките си и сега самите местни търсят възможности в Германия и Люксембург. Чрез символичната смърт на един от синдикалните лидери, популярна фигура от работническите протести, романът ознаменува този преход. Краят на работници и синдикати е описан така:

Стогодишната солидарност се разтваряше в голямата вана от конкуриращи се сили. Навсякъде нови, малки, неблагодарни, зле платени работи, пълни с унизително раболепничество, заместваха някогашното колективно размазване от бачкане. Производството вече нямаше смисъл. Използваха се думи като връзки с обществеността, качество на услугата, комуникационна стратегия, удовлетворени клиенти. Всичко беше станало малко, изолирано, мъгляво, педерастко по дух.

В новата „икономика, призвана да менажира мизерията“ и неугледния, едва закърпен бит, имаме всички маркери на живота тип lowlife и redneck: нефункционални домове, изплащани с десетилетия; хроничен недостиг на пари; треперене за сметките и за несигурната, механична работа; нездравословен начин на живот; липса на емоционална интелигентност в отношенията; промиване на мозъците от масовата тв култура и т.н. Матийо говори за „конюнктурните нещастия“ в средата на героя си: изоставени, разведени, алкохолизирани, пребити по пътищата, пукясали рано, уволнени, съсипани, инвалидизирани, болни, прибягващи редовно до ксанакс или дрога хора.

Най-големите късметлии бяха успели да си купят къща с дворче, плод на двайсет години саможертви. Тези порутени сгради бяха живото доказателство за провала на един свят и неговите архитекти.

И въпреки всичко това изглежда някак нормално, недраматично, естествено. Самите те дребни дилъри и хулигани в началото, без каквито и да било културни интереси освен обичайните футбол, чукане, пафкане, електронни игри, мотори, киснене с приятели, с абстрактни и неясни мечти и идея за свобода, опираща най-вече до достатъчното пари, Антони и Хасин са по-скоро тъжни, отколкото катарзисно трагични образи. Хасин ще поиска да бъде хитър и вездесъщ цар на дрогата от Мароко към Европа, но ще пострада от собствената си наивност и от упойващото ежедневие в интимна двойка (която е едновременно капан за индивидуалността, но и единственият начин да посрещнеш живота поне с някакъв съюзник). Антони завистливо ще мечтае за живота на своята дългогодишна тръпка Стефани, както си го представя:

Свят на летни вили, семейни снимки, разтворена книга върху шезлонга, голямо куче под черешовото дърво, онова безоблачно щастие, което виждаш в списанията пред зъболекарския кабинет.

Преследвайки невъзможния призрак на любовта, той ще го (анти)сублимира просто до сексуалното желание. Но посланието на романа ще бъде препотвърдено от невъзможността двамата да се слеят еротично докрай, до удовлетворителна кулминация. Този почти вулгарен в наивността и натурализма си копнеж ще отрази социалния, материалния, екзистенциалния такъв – оставайки си неудовлетворен, прекъсван, провалян…

Преходът между класите е неосъществим. Изходът – невъзможен. В крайна сметка и Антони (чрез записването в армията), и Хасин (чрез намирането на работа във фирма, която събаря стари и ненужни сгради) пренасочват фрустрацията, агресията, нуждата да разрушат наследството си, „непрестанното желание [Антони] да удря, да си причинява болка, да се блъска право в стените“.

Тежка, задушаваща, обездвижваща жега цари във всички части на романа – действието се развива винаги през летните месеци и ваканция, когато и работа, и училище спират. Жегата се превръща във всеобхватна метафора на тази съдбоносна житейска застоялост, парализа, безизходност. И двамата младежи търсят тръпката, раздвижването в изживяванията на ръба, в опасността, в предизвикването на съдбата – чрез скоростта на моторите или насилието.

Страхуваше се, беше прелестно. (Антони)

Понякога смъртта му се струваше нещо примамливо. (Хасин)

Но те не могат да осъществят докрай дори насилието, когато периодично биват изправени един срещу друг уж като врагове (неслучайно повечето пъти това се случва, докато уринират, една от най-уязвимите за мъжа ситуации). И въпреки че допирните им точки не значат нищо за тях, Матийо ще събере двамата символично върху един мотор, за да ни покаже еднаквостта им. Единият – с баща възпламеним, склонен към бурни реакции и насилие, зависим от алкохола, другият – с баща примирен, унизен, драпащ десетилетия да свърже двата края на имигрантското си битие. Но и Антони, и Хасин – счупени, макар и всеки посвоему.

В тази връзка Матийо изгражда много убедителни, макар и малко крайни тийнейджърски образи спрямо времето – книгата изобилства от познати и у нас реалии, жалони, музика, филми, заглавия, плакати, марки. Главите са наречени на базови парчета от онова време. Например сцената, озвучена от Smells Like Teen Spirit, в която всички купонястващи се клатят в един ритъм в своите карирани ризи, е прекрасно обобщение на поколението:

Във всеки град, роден от този деиндустриализиран и недвусмислен свят, във всяко западнало място хлапетии, останали без мечти, слушаха тази сиатълска група, която се казваше „Нирвана“. Пускаха си дълги коси и се опитваха да превърнат тъгата си в гняв, депресията си – в децибели. Раят беше безвъзвратно изгубен, революцията нямаше да се случи; оставаше единствено да се вдига шум.

Езикът на Матийо също е директен, грубоват, циничен, недодялан, пълен с жаргонни думи (малко странно или може би твърде локално подбрани на български от преводача). Но тук и там той подпъхва красиви, поетични авторови фрази, които по странно красив начин засилват усещането за предопределеност, за фатална безизходност, за всеобща тъга на това поколение, което е все още ошамарвано вместо разбирано от родителите си. Изобилстват и натуралистичните сексуални сцени. Дори романтиката се случва насред тинята или разрухата, на места, които съвсем не я предполагат. Както е на тази възраст, както е в този живот, мръсното се смесва с чистото, вулгарното с невинното, ниското с високото.

Не на последно място в романа – разбираемо – изобилства расизмът от страна на белия провинциален французин от работническата класа, който обаче е горе-долу на същия хал. Подредбата е ясна: главестите, имигрантите работници от Източна и Южна Европа, арабеските, резняците, чернилките и т.н. Всички, които могат да поемат вината. Този въпрос не е решен от Матийо мелодраматично или дидактично, а съвсем честно. Защото макар да принадлежат на различни етноси и обкръжения, световете на Антони и Хасин са еднакво изпълнени с безперспективност. Счупването между поколенията (дори срамът на Хасин от дълголетния акцент и лош френски на баща му) не е достатъчно, за да се изтръгнеш. Не е достатъчно желанието да успее по друг, дързък, цялостен начин, който да го издигне много над жалкото съществуване на баща му, чието относителното задържане на повърхността се дължи на „професионалните оскърбления, на унизителния труд, на изолацията, на самата дума имигрант“, която се използва навсякъде и ги поставя под общ знаменател.

Като възможно обединение обаче Матийо предлага единствено илюзията на футбола (успеха на Франция на Световното през 1998-ма) и образа на Зинедин Зидан. Това единение е почти сексуално и фанатично по природа, но е крехко, каквато е несигурността и преходността на всяка победа. В нея само временно изчезват разликите, дълговете, историята.

На второ четене: „А след тях и децата им“

Написан реалистично, романът не предлага оптимистична теория за „класово израстване“. Грешките, провалите, слабостите като че ли тегнат наследствено. И тъй като в тази книга спойлерите определено имат значение, понеже цялостната характеризация на героите минава предимно през поведението и диалозите им, нека кажем само, че дори амбициралата се Стефани успява само донякъде. През нейния образ авторът разкрива познанията си и за дебрите на френската образователна система с нейните строги йерархии и производство на кадри – в мнозинството си те са от „голямата и язвителна категория хора, които са свръхквалифицирани и неизползвани“, които разбират всичко, но не могат нищо. В крайна сметка тя, която презира угодливостта, посредствеността и дребнавостта на „нормалните си родители“, без да си дава сметка за цената на тази нормалност, може би също някой ден ще превърне в част от

тези жени, които поколение след поколение се сриваха, превръщаха се наполовина в слугини, чиято единствена задача бе да се грижат за оцеляването на едно потомство, обречено да изпита същите радости и скърби.

Финалната сцена в романа символично събира Антони с майка му на пикник край езерото, около което кипи социалният живот в провинциалното им градче. Близо до тях (както някога и те двамата са правели в детството и младостта си) се забавляват нови тийнове. В тази последна картина три поколения остават свързани невидимо от нишките на гнева и меланхолията. И от тегнещия над всеки по реда си въпрос: „Къде е животът, бе, деба?“ Именно с този прочит на „свободата, братството и равенството“ ни оставя Никола Матийо.


 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

 

„Литературата винаги съществува насред противоречия.“ Разговор с Ю Хуа

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/literaturata-vinagi-sushtestvuva-nasred-protivorechiya-2/

„Литературата винаги съществува насред противоречия.“ Разговор с Ю Хуа

„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.

Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.

Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?

Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.

В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?

Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.

В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?

Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр. 

В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?

Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.

А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?

Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.

На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?

Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.

Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?

Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.

Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?

Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.

Превод от китайски Стефан Русинов

На второ четене: „Олив Китридж отново“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-oliv-kitridzh-otnovo/

„Олив Китридж отново“ от Елизабет Страут

На второ четене: „Олив Китридж отново“

превод от английски Диляна Георгиева, София: изд. „Кръг“, 2023

Цяло десетилетие и един сериал дели първата и втората книга за Олив Китридж и всъщност е добре, че у нас преводите им се появиха достатъчно скоро един след друг. При всички случаи усещането е, че американската писателка Елизабет Страут, написала междувременно други два романа, изглежда, нито за миг не е изпускала от мисълта си своята необикновена героиня, защото този промеждутък изобщо не се усеща в продължението на едноименния роман.

Срещаме Олив отново малко след като сме я оставили да лежи до Джак, новия мъж в живота ѝ след смъртта на съпруга ѝ Хенри. В продължението Страут ни превежда през решението за повторния брак на героинята си и последвалите осем години съвместен живот до окончателно ѝ настаняване в старчески дом. И макар загубата и разрастващата се с годините самота, бавно изместваща ужаса от живота, да не са я смазали, Олив е неизбежно променена заради осъзнаванията под тежестта на времето. И все пак Олив е просто Олив – това определение, което авторката току използва, за да опише с две думи героинята си, е пределно изчерпателно само по себе си.

Преди няколко години българските читатели се влюбиха в тази директна, безцеремонна, винаги леко намусена и грубовата в отношението си, лишена от филтри и понякога почти аутистична в незачитането на общоприетото героиня. Причината бе, че зад нейния едър, не особено лицеприятен и дори леко занемарен вид, както и въпреки трудно поносимия ѝ нрав се таеше и другата ѝ страна: на емпатичен, справедлив, толерантен човек, интересуващ се от съдбата на другите. На прикрита зад тази фасада жена, обичана в крайна сметка от двама прекрасни мъже. Още повече че този неин едновременно семпъл, но многопластов и труден образ бе пресъздаден до съвършенство от голямата актриса Франсис Макдорманд в сериала на HBO.

Помня как още тогава, непреполовила първата книга, възкликнах:

Добре, защо по нашите ширини не се пише така – просто, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция?

Не е случайно, че издаденият през 2008 г. първи роман бе отличен с наградата „Пулицър“. И в този

Страут не е изневерила на естествения си стил, на своя мръсен реализъм.

Да, винаги свързвам с американците това майсторство на разказването през несъбитийното, през пределно ежедневното, през уж небрежните разговори. Много трудно е всъщност да се пише за такива книги, в които нещата не са просто „казани“. В които драмата, тежестта, смисълът, големите прозрения се долавят ненатрапливо през рехавата тъкан на битовизмите, на почти случайните действия и лишените от апломб и афекти обстоятелства – и тъкмо затова удрят по-силно, защото са органична част от съществуването, нямат „специален статус“. Моментите на епифания, на преображение и осъзнаване, на съжаление и катарзис са тихи, незабележими, имплодиращи. А понякога просто красиво закъснели и тъжно безполезни.

Изумително е как може да се пише за остаряването (тази едва ли не най-скучна, най-малко привлекателна и досадна за читателите тема) без грам мелодраматичност и сантименталност, без тежест, без съжаление.

Графичният реализъм на старостта – с нейните бавни счупвания, попиващи памперси, напоителна самота, гравитационен колапс и липса на хоризонт – да потъва в меката есенна светлина, да бъде посрещан с олекотяваща ирония, с любимите на Олив изрази „глупости на търкалета“ и „върви по дяволите“.

Втората и може би неизбежно последна книга (макар че кой знае) е организирана по същия начин: в отделни разкази, които образуват рехаво споена романова цялост заради присъствието на Олив и заради общото място – същото провинциално крайбрежно градче Кросби в щата Мейн. И тук разказът е ту пряко за Олив (през нейната гледна точка), ту за други герои (през тяхната гледна точка), в чието ежедневие протагонистката се появява за кратко камео, в случайни срещи, за кратки посещения или просто колкото да размени с тях реплика или да им помаха от другия край на магазина. По този начин обаче се получава един фасетъчен образ, чиято централност оставя място за историите на куп други герои.

Въпросните истории са изпълнени с грешки, вини, лъжи, изневери, тайни, разочарования, предателства, слабости, болести, престъпления, самоубийства, отчуждение, скръб, смърт, срам, самота, провалено родителство и изгубени деца. И парадоксално, тъкмо поради това те звучат не прекомерни, а пределно обикновени, естествени, ежедневни. Страут успява да замаскира този житейски мащаб в лаконичност, в семпли щрихи, разкривайки промените по-късно и епизодично в следващите разкази.

Джак е развалил отношенията с дъщеря си, защото не може да приеме, че е лесбийка; пропилял е връзката с първата си съпруга заради извънбрачните им афери. Олив осъзнава, че се е провалила като майка по отношение на близостта си със своя син и че трудно приема семейството му, а той пък – повторния ѝ брак. Джак е саркастичен екстроверт, Олив е своеволен чешит. Историята на остаряването им обаче е и история на приемането, помиряването, протягането на ръка – било то и по нелеп начин, с всичките му дразнения и несъвършенства.

Недодяланата Олив ще съумее да живее с всичко онова, което я дразни в Джак, с

едрите им тела, захвърлени на брега като след корабокрушение и вкопчени на живот и смърт.

Ще открие женско приятелство насред упорития си индивидуализъм, ще преглътне предателството на поетеса, изложила едно към едно живота ѝ в своя творба, ще прости дори на болногледачката си, чиято ксенофобия и подкрепа за Тръмп категорично не желае да приеме.

Може би остаряването е именно това – загуба на твърдост.

На второ четене: „Олив Китридж отново“

„Олив отново“ е задължителна за прочит, ако вече сте прочели първата книга. Един роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание. Защото, както пише Страут за един от героите си,

тогава осъзна, че никога не бива да се омаловажава дълбоката човешка самота и че решенията, които хората вземат, за да се предпазят от зейналия мрак, изискват уважение.

Може би най-символичният диалог, който осмисля тези две книги за жителите на фиктивното провинциално градче, с привидната му скука и еднообразие, е следният: (Изкушавам се в края да го цитирам целия, защото звучи почти като идейно-програмен за този тип литература, която не се плаши от тривиалността и баналността, а ни превежда през тях, осмисляйки и обглеждайки ги, за да се открият пред нас дълбочините им.)

Бети я погледна:

– Моят живот ли? – попита тя и още сълзи се стекоха по лицето ѝ. – О, нали знаеш. – Тя махна леко с кърпичката във въздуха. – Ужасен – рече и се опита да се усмихне.

– Е, разкажи ми. Ще се радвам да те изслушам.

Бети още подсмърчаше, но и се усмихваше по-широко.

– О, Олив, обикновен живот.

Олив обмисли думите ѝ.

– Но е твоят живот. Има значение.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvitie-lynch-bukova-asenov-doneva/

„Пророческа песен“ от Пол Линч

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2024

Когато съпругът на главната героиня изчезна, си казах: „Няма нужда.“ Няма нужда от книга, за да си представям, че това се случва тук – тази пророческа песен кънти в главата ми и бездруго. И да бягаш от новините, пак знаеш: знаеш, че случващото се в диктатурите по света може да се случи и тук. Ставало е, познаваш свидетели. Познаваш хора от други страни, на които се случва сега. Но следобедното слънце беше меко, а героинята гледаше мрака на верандата от топлината на стаята си. И тя, също като мен, знаеше и не знаеше. 

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

Историята се разгръща в Ирландия, авторът е ирландец, тоест за нейните читатели тя звучи така, както би звучала книга, в която сме заменили Дамаск със София или Мариупол с Монтана. Премахната е защитната бариера на чуждото време или място.

Та в Ирландия се установява диктатура под невярващия поглед на хората от моя и вашия балон. Хора, които смятат, че могат да се борят с нея, като излизат на протести, като се сдружават в профсъюзи… Като правят правилните неща, които очакваме от хората по новините. Но „екранът“ в книгата не е този, на който се върти земното кълбо от „По света и у нас“. „Екранът“ е личната перспектива на главната героиня Айлиш, чийто мъж е учител и изчезва съвсем в началото – невярващ, че може да е нещо повече от разпит. Айлиш, която има четири деца. Айлиш, която също като мен не иска да вярва, че нейният свят се разпада. Не иска да вярва, че може да се отнася за нея. До най-покъртителния момент, в който отваря чувал след чувал в моргата и почти механично повтаря: „Не е моят син, не е моят син“. Докато е.

Впрочем другият много важен момент е малко преди това – когато се лута между болниците и вижда хора, седнали на слънце, да пият кафе. Вижда живота да продължава и разбира, че светът свършва, но не навсякъде, само нейният личен свят. Вижда невиждането на другите. Вижда – парадоксално – мен, която четох тази книга в спокойно кафене, обгърната в предпазния уют на красивия стил на Пол Линч, естествената сплитка на синтаксиса, майсторски преведена от Иглика Василева. Вижда мен от предишния си живот на свободна майка, която може да се разпознае в нея, но и да затвори книгата.

Но дори и затворена, „Пророческа песен“ продължава да се носи край нас. 

„Черно хайку“ от Яна Букова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Черно хайку“ започва радикално точно с тази оптика: с погледа в упор към онова, което не искаме да видим. Още първата страница на стихосбирката на Яна Букова е програмна: гледане в смъртта, в нейната физическа реалност, но гледане отстрани, в спокоен разговор между мъртвите. Кои са тези безплътни гласове, които разговарят? Отвъдни? И да, и не. Това е гласът отвътре, гласът, който присъства само в съзнанието ни – и в литературата.

Авторът решава колко ще знае този глас – дали ще е всевиждащ, дали ще е заблуден, ограничен, неблагонадежден. Яна Букова иска той да знае всичко, и оттатък предела. Смъртта е само мярка, проверка за неговата истинност, преди човекът да види себе си. И тази истинност е винаги убеглива. Не само защото огледалата са сравнително отскоро. (Хубав въпрос е дали Ренесансът е изобретил огледалата, или възможността да се вгледаш в себе си е предизвикала Ренесанса.)

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

Извън техническата невъзможност да се видиш стои страхът да се видиш. С пленително сурова ерудиция Букова се вглежда в зрителя, който наблюдава катастрофата пред отнесената от торнадо четвърта стена на киносалона; в зрителя, който намира утеха в рамката от бодлива тел пред гледката; в зрителя, който изпитва копнеж по реда или отива да хапне нещо; в зрителя, който се запътва към хладилника, за да се утеши; в зрителя, който изключва звука. В себе си. Яна Букова не пропуска – нейната поезия продължава да чете новините, тяхното по-дълбоко значение, което ни се разкрива като буквална метафора. Като „дезинфекцираните подаръци“, които биха били метафора някога, но не и по време на ковид.

Защо е нужно това литературно всевиждане? Заради възможността за рефлексия, която тези стихотворения предлагат в изобилие. Споделянето на травмата не я лекува, показват изследванията, то само може да я умножи във всяко нейно разказване. Това, което помага, е нейното осмисляне. Стихотворенията в „Черно хайку“ съдържат опит за осмисляне на всичко, включително на черните петна. И да, това осмисляне се случва само в парадокса на коана, който е и парадоксът на поезията. Но се случва.

Хубава корица на Иво Рафаилов с превключвател – „прекъсвач“ на мястото на костта от стихотворението.

„Кайротични прелюди“ от Антоан Асенов

София: изд. „Аквариус“, 2024

„Огледално“ значи и „точно обратното“. И като читателско преживяване стихосбирката „Кайротични прелюди“ изглежда огледална на „Черно хайку“. Тя сама ни предлага аналогията с ранения Андрей от битката при Аустерлиц във „Война и мир“: насред сражението отправяме поглед нагоре и изведнъж виждаме небето – виждаме го за пръв път, „във висотата отвъд навика“, казва авторът. И още: „след дълго гледане проглеждаш, оживяваш след години живот“. Това значи „кайротичен“ момент, внезапна, мимолетна пълнота на живота. 

И самата книга е сгъстена в такива моменти – във внезапно отваряне на сетивото, блясване на смисъл, ненадейно насищане на живота. Това отваряне е навън и навътре; авторът описва вътрешните усещания така, както описва птиците – наблюдава ги внимателно, вслушва се в отсенките на песента им, отбелязва особеностите на оперението им – и непринудено ни води към родството на това чувство с музикален пасаж, с книга, с картина.

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

Ненатрапчива, топла ерудиция – няма значение дали познаваш произведението, още по-хубаво е, ако го срещаш за пръв път. Аз се изкушавам да си пускам музиката, да проверявам картините, да си поръчвам книгите; колко хубаво, че още толкова неща не знам, че мога да ги науча. Но и да науча нещо за себе си, докато се губя в картината. Това е интимно говорене за изкуство, то не занимава егото ми на читател, а чувствата; и не предлага да ги възпитава, а да ги приеме – като равни – сред изразените в изкуството. Подобно е говоренето на Ролан Барт, у нас може би на Цветан Стоянов. Елегантно и без декорации – сводовете са високи, думите са носещи елементи. 

Бягство ли е тази височина, погледът нагоре насред сражението? Ни най-малко. Вижте последната глава.

Извънредно ми е приятно, че тази книга е българска, както и предишната от същия автор – „Потос“, която пък беше посветена на копнежа. Много бих се радвала да намерят път и в други страни, защото тяхната дълбочина е универсална. Прекрасно уловена тук от корицата на Кирил Златков – краят на меден духов инструмент и дърво; музиката като високата нота към нашата природа, музиката като вслушване в природата ни. Защото тази тръба може да бъде и слухова.

„Писмото на мравката“ от Мария Донева

илюстрации Елена Панайотова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Да четеш Мария Донева е като да гледаш финала на „Ново кино Парадизо“, по-точно онази лента, която старият кинооператор Алфредо завещава на порасналия Салваторе, с всички цензурирани целувки, залепени една след друга. Взети заедно, те действат като филм от щастливи завършеци – разделените влюбени се срещат, неизказаната любов се осъществява, изгубеното се намира, устните се допират. Като наниза от начала в „Ако пътник в зимна нощ“, но наобратно.

По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

В стихотворенията и поемите на Мария Донева сякаш има повече милост към читателя, че и към героите, отколкото литературата по принцип допуска; повече радост. Този последователен избор, книга след книга, ми се струва свързан с едно общително разбиране на връзката с читателя, с неговата потребност да види пред себе си и щадящите сценарии.

Умът ни е настроен да човърка катастрофичното, да го отбягва и пак да се връща при него. Да пишеш за възможността за щастие – и то така, че в нея да се разпознаят хора от всякакви разновидности и професии – не е никак лесно. Мария Донева го прави, като засилва цветовете, като изгражда собствен жанр. В него ролята на завръзката играе копнежът – дългият, с години неудовлетворен копнеж по нещо, което би изпълнило живота с живот. 

Тук „Писмото на мравката“ се римува със „Заекът и неговата мечта“ и в известен смисъл дори с „Мишките отиват на опера“ – това са истории за вълнението, предвкусването и дългоочакваната среща. Основен елемент и у трите е достъпността на мечтаното, достъпност, която изглежда нереална само за героите. За читателя тя е двойно подсказана не само защото не е пътешествие до центъра на Земята – а любов между сродни, една среща с морето, една вечер в операта, – а и защото самата форма непрекъснато го подсказва. Звънкостта на стиха е щастливата история на думите – сдвоени в римите и ритъма, изглеждат смислово предопределени една за друга. 

Впрочем това е особено при „Писмото на мравката“: тук в центъра е именно писането, писмото, и неговото пътешествие (и притеснение) е самата ос на сюжета. Писмото хвърля и елегантен мост към писмата у Валери Петров, с чийто звънък стих – и абсолютно спокойствие да говори за доброто – Мария Донева звучи вътрешно свързана.

Това (б)е стена

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/tova-be-stena/

Това е стена!

Това (б)е стена

Фразата от стихотворение на Борис Христов беше мотото на заключителния сезон на тазгодишните есенни Литературни срещи. Трийсет и пет години след падането на Берлинската стена, употребата на минало време (бе, беше) би фиксирало само историческия факт.

Дали културните разломи не се разширяват отново? Хибридната война, виртуалните ни стени, акустиката в приятелските кръгове – усещаме ли изобщо кога e преминат собственият ни Checkpoint Charlie?

Символизираното от Стената разделение провокира нови поводи за разговор. Вече не толкова по оста Изток–Запад, все още уместна впрочем. А поради разширяващите се като концентрични кръгове конотации на идеята за сепариране – като опит да се самоопределим.

И докато ограждането със стени е един от древните модели да защитиш и отграничиш своето, полиса, цивилизованото пространство, то днес човек започва да се пита как функционира (споменът за) Берлинската стена, която разполови един град, прерязвайки семейни връзки, улици, дори и няколко къщи.

В официалното ѝ наименование на немски фигурира Schutzwall ‘защитна стена, ров’.

Стената, от двете страни на която се говори един език. Макар през годините той да обраства с различни идеологеми.

Стената като бариера.

Стената като инструмент.

Стената като охранявана граница, която разполовява тялото на Европа на Източна и Западна. И на която се стреля на месо. Като че ли човекът може да бъде само месо.

И от двете страни на Берлинската стена имаше цивилизации. И двете имаха основанията и инструментариума да асоциират света отсреща с другост. Другостта като враг, привкусът на хтонично, заплашително пространство. Институционализирането на страха от нашата, източната страна на Стената – нека признаем – го правеше още по-жив.

Падането на Берлинската стена беше не просто опит за интегриране, а кредо, символ верую. Изповядване на увереността, че можем да живеем в единение. Заедно.

Трийсет и пет години по-късно (което е около поколение и малко) никой вече няма желание за илюзии. Защитните ровове се множат и местят като в игра на тетрис. Стената обаче се превърна в повод за диалогизиране. В метафора, която функционира отвъд полето на идеологемите – като опит да разберем кои сме и защо имаме толкова отчаяна нужда да се самоопределяме чрез разграничаването си от останалите.

По време на Литературните срещи деликатно, но много настойчиво беше поставен въпросът „Колко стени бяха издигнати, докато празнувахме падането на една от тях?“. (Да припомним и участниците в трите вечери: Джаки Томе, Надежда Радулова, Михаил Зигар, Георги Господинов, Катя Петровская, Йоанна Елми, Стефан Иванов, Пламен Дойнов, Оля Стоянова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Еми Барух, Петър Чухов, Здравка Евтимова.)

Инсталацията в One Gallery (визуална идентичност – Костадин Кокаланов, студио FRANK) съдържаше текстове на Йоанна Елми и Стефан Иванов, писани по пет основни теми: самота, тъга, емиграция, носталгия, аномия. Да, акроним са на:

с

т

е

н

а

Самота

Мъртвите зони вътре в нас, в които я укриваме, са подобни на граничните територии – ничия земя, практически недостъпна. Поле, което семантично принадлежи на стената. Йоанна Елми неслучайно я свързва със страха:

… страх ме е и мен, ужасно ме е страх, че вече измерихме света, обиколихме го, завладяхме го, изядохме го, изцедихме го, изсушихме го, видяхме го да виси като синя ябълка в безкрайната градина на космоса, вече знаем колко сме малки.

Да, метафората на стената продължава да ражда асоциации с изолация и контролно-пропускателни пунктове. Дори да говорим за „стените“ си във Facebook – там, където почти две десетилетия човечеството обявява споделената си самота.

Синхронично Стефан Иванов също обвързва самотата с криза на идентичността и страх. Но и с дълбоките екзистенциални липси, които не ни позволяват да се чувстваме свързани с другите. А скрито и непреодолимо – и със себе си:

Как съм дълбал с ключ стената на съблекалнята. […] Затова пиша, за да съм чут и видян, за да прескоча и махна стената от тормоз, безразличие и юркане.

И отново сме там – при стената, която охранява собствената ни самота. Малката ни човешка самота („Болко, болкоо, болчице!“, беше възкликнал Ал. Геров) – понеже отвън е другото, неопитоменото, заплашителното.

Тъга

Тя е там, на ръба на безсилието, от другата страна на утехата. Призракът на стената тук е омекотен, одомашнен, понятен.

Не е нужно от тъгата да се прави фетиш, идол или табу,

пише Стефан Иванов. Подобна беше и дискретната нишка, прокарана в разговора между Катя Петровская и Георги Господинов (в книгите и на двамата им невъзможността да достигнеш не е непременно невъзможност да се свържеш емоционално с помощта на спасителната мисия на приемането).

Впрочем именно в Берлин живее Катя Петровская, а Михаил Зигар казва, че е между Берлин и Ню Йорк (обединения Берлин, в който споменът за Стената е белег от рана). Днес имаме възможност да правим подобен избор. Между 13 август 1961-ва и 9 ноември 1989 г. Стената е непроницаема и охранявана граница между двете германски държави.

Дългите стени на тъгата неизбежно ни отвеждат и към онази молитвена варовикова стена, висока двайсет метра – Стената на плача. Защото надеждата е необходимата друга страна, не непременно противоположна на тъгата. Йоанна Елми в скоби си припомня, че е била на различни места, на които

пишеш желание на листче, навиваш го и го пъхаш между камъните.

И че понякога тя чете тези послания, пропъхнати в какви ли не стени, обикновено по свети места. Единени сме в тъгите си. В болката по невъзвратимото и липсващото.

Емиграция

Точно в центъра на стЕна-та. Като разрив, но и (най-сетне) като възможност. Свободен избор. Опит, отказван на няколко поколения от Източния блок. Хора, които са „предпазвани“ от нахлуващия от Запад морален разпад, както твърди пропагандата. За демонизирането на другия винаги се използва етичен наратив (реториката на националистическите партии, „Движение за изправяне на нравите“ – кампанията, започнала през 40-те години в Китай, печалното известните тук репресии, свързани с комунистическия морал). Не, границите не пазят затворените зад тях от прииждащо зло, те ултимативно не позволяват на хората от социалистическите страни да напуснат. И това не бива да бъде забравяно.

Мечтаните модели се оказват отвън, зад охраняваните стени на „полиса“. Варварите, да, също и онези от стихотворението на Кавафис „В очакване на варварите“, няма да нахлуят. Защото няма нищо желано, заради което да си струва.

И ето ни днес:

свършиха религиите, идеологиите, свърши и Запада, свършиха нещата, в които да се вярва. (Йоанна Елми)

Но нали човекът първом и винаги е емигрирал в себе си. Поради по-обхватния ужас, онзи отвъд конкретните исторически обстоятелства. Стефан Иванов го описва така:

Представял съм си, че вече няма заради кого да съм в тази държава […], че няма нищо, което да ме задържа, че мога да започна отначало и не, това не ме окуражаваше, а ме плашеше.

Иначе чисто житейски Йоанна Елми живее в САЩ, Стефан Иванов – в България. Дели ги един океан. Събира ги и литературната инсталация „С.Т.Е.Н.А.“.

Днес идеята за емиграция е примирима в общото виртуално пространство, което обитаваме по своя воля. Струва ми се обаче, че има едно място, от което никога не бихме успели да си тръгнем докрай. Езикът.

Носталгия

… светът, за който сме отгледани, вече не съществува, толкова много настояще, толкова много минало, никакво бъдеще… (Йоанна Елми)

Етимологично думата се свързва с „тъгата, болката по дома“, по загубеното, напоследък – с горчиво-сладкия копнеж по невъзвратимото. Помня, помня, изброява Стефан Иванов в текста си за „Стена“-та: одеяло, бисквити, ръцете на баба и дядо, телата на книгите, звука от часовниците, любима риза, снимка на място, което вече не съществува. И ние откриваме общото, архетипно битие на тези спомени и в нас.

Тъмната страна на носталгирането обаче е свързана с идеализирането на обществен строй, който вече е бил. Онова „у дома“, което житейски е било времето на нечия младост. Кръговото, циклично природно време сякаш задейства у нас механизми, които ни връщат към добре забравеното старо. Чрез припомнянето му в щадяща и подходяща светлина, чрез филтрирането на информация, с помощта на всички онези прийоми, които носим в паметта на смартфоните си – лесни програми за обработка на изображението, които разкрасяват кадъра. Извинете, света.

Обратната страна на носталгията не включва ли преди всичко подбор на информацията? И тук, у нас, както и в добре описаната и изследвана „осталгия“ – носталгията по несъществуващата вече държава ГДР (от Ost ‘изток’). Осколките от тази болка ще предрешат ли бъдещето ни? (Припомням си отново „Времеубежище“, изборите, които правят отделните нации, и избора, който визионерски е предположен за нашето, българско живеене.)

Остава ни милостивото завръщане към носталгията по/на Милан Кундера и Патрик Модиано. Онова предвкусване на тъгата, знаенето тук и сега, че скоро мигът ще е минало и тогава ще можем да го помним по начин, който сме избрали.

Аномия

Означава разпад. Отслабване на правилата и нормите в едно общество. Преминаване към силата и насилието. Изискване на права и облаги без спазване на обществените задължения. Краен индивидуализъм. Социално отчуждение. Загуба на равновесие и нагнетяване на напрежението с все по-висок риск от конфликти и унищожение. Криза на идентичностите на и в обществото – на всички равнища,

както брилянтно транслитерира Йоанна Елми.

Но означава и страх. Ето как отново сме при страха – змията захапва опашката си.

Страх ме е от невъзможността да намериш своето място, от празния поглед в огледалото, от празните обещания на политиците, от дистанцията между хората в автобуса, от усещането за празнота след успех, от липсата на общ език със семейството,

отговаря Стефан Иванов.

Без норми, без правила. В хтоничното пространство на социалната джунгла, в което сме се самолишили от обществен договор. Всички се надяваме да не стигнем дотам, всички се боим, че конвенциите вече не се спазват от никого.

Точно тук е тъмната страна на свободата. Точно тук навярно стената започва да бъде пожелавана като спасителна мярка. Като охранително съоръжение, което ще опази цивилизацията. Тук покълва необходимостта от институции, които да удържат общeствения договор.

Романът на Катя Петровская „Може би Естер“ разказва тази аномия. Изправя срещу ѝ крехкия палимпсест на паметта. Понякога единствено свидетелство за генеалогията на цели квартали и унищожени родове, изчезнали в мрака на историята, е случайно оцеляла снимка. А ако предците ти са украински евреи с полски корени, няма как да не стигнеш до Бабий Яр. Топос метафора за това

как след изтреблението идва мълчанието и то е по-унищожително.

Остава ни да помним, че цивилизацията започва там, където зад статистиката възприемаме не цифри, а факта, че това са отделни животи.

Вместо финал нека се доверим на многозначителната статистика, изведена от Йоанна Елми:

В края на Втората световна война граничните ограждения в целия свят са 7.

През 1989 г., когато пада Берлинската стена, граничните ограждения са 15.

През 2018 г., две години след като американският президент Доналд Тръмп започва строежа на своята стена по границата с Мексико, броят на граничните ограждения в света е 77.

На второ четене: „Матео остана без работа“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-mateo-ostana-bez-rabota/

„Матео остана без работа“ от Гонсало М. Тавареш

На второ четене: „Матео остана без работа“

превод от португалски Даринка Кирчева, София: изд. „Ерго“, 2021

Тавареш има много награди и номинации. Наричан е португалският Кафка и наследник на Сарамаго. Според португалската критика има поне 160 превода на негови книги в 35 държави. Но не заради това избрах за втори път да пиша за него.

Когато видях името на Тавареш в каталога на „Ерго“, се сетих за удоволствието от „Дневник на чумата“ преди година. Заглавието на настоящата му книга ми беше смътно познато. Стана ми ясно защо едва след като я прочетох, преписах си на компютър бележките и проверих дали някой е писал за нея на български.

Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми, в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.

Не мога да не цитирам и преразкажа част от това, което Марин говори. И да му отговоря. Искам отново да вляза в разговор с него. И съм благодарен за тази възможност.

След биобиблиографското си въведение за Тавареш и как е чел (а с него и аз, защото ми ги пращаше) откъсите от „Дневник на чумата“, публикувани в „Либерален преглед“, как ги следи и колко харесва тези вкопчени във всекидневието фрагменти, Марин ахва пред „Матео остана без работа“.

Не точно заради сложната повествователна конструкция, чиято композиция е истории, вързани с верижка една за друга.

Историите вървят по азбучния ред на имената на героите в тях. И така, докато се стигне до М и Матео.

Тази конструкция има своите клопки, двойни дъна и уловки. Това са еврейски имена. Те идват от надгробни плочи на евреи, депортирани в концентрационни лагери. Имена на жертви и мъченици. На корицата и между отделните части има фотографии на чудовищно красиви и зловещи манекени.

Марин не говори за връзка с Кафка, а по-скоро за близост с Борхес. С неговите филигранни конструкции, симетрии и иронично осъзнато безсилие на литературата да бъде както изчерпателна, така и същностно полезна в лечебните и човеколюбиви амбиции на изкуството. Не е случайно също, че редактор на превода е Анна Златкова, преводачка и на Борхес.
 
Третата част на книгата, след 24 текста за отделните персонажи и след по-дългия текст за самия Матео, е съставен от микроесета и философски парчета. Те се явяват авторовият ключ за книгата. Така, казва Марин, може да се прецени доколко той съвпада с читателския.

На второ четене: „Матео остана без работа“

Тази книга с лекота поставя редица проблеми. Въпреки огромната ерудиция на автора, това не е учена книга – Тавареш не спекулира с ерудиция. Това не е и надменна книга. Писането на португалеца тук се състои в деликатната работа на тънката граница между реда и хаоса и доколко формата може да подреди съдържанието. С традиционни хватки и класически трикове писателят сглобява историите една с друга. Монтира ги заедно в един пъзел. Същностното му занимание обаче е друго. И то е ювелирно и ненатрапчиво проведено.

Тавареш пита как можем, като разказваме, да подредим света, ползвайки класически прийоми. Като имаме начало, завръзка, кулминация, развръзка и финал.

Как може разказването на истории с кристално ясна и прозрачна структура да поеме всичко причудливо, болезнено, неустановено и да го опитоми.

Да го направи поносимо, да го подчини на реда, за да не довежда до късо съединение в съзнанието. Да обезсили немислимото. Можем ли, пита се и Марин, с думите си, чрез литературата, да вложим порядък, има ли нужда от това усилие и какво в крайна сметка ни дава то. Какво се случва, когато очовечаваме чудовищното, когато даваме човешка мярка на немислимото и на неопределеното.

Марин не би нарекъл тази книга постмодерна, а старомодна. Аз бих добавил: и човешка. Писателска и човешка. Авторът вади на показ занаята и инструментите си. Демонстрира ги. Тази овладяна, но пищна словесна показност е провокирана от болезнен и честен интерес. Тавареш се интересува от способността да мислим и от възможностите на литературата да се опитва да съшие парчетата на един изначално разпокъсан и проблематичен свят, в дъното на който има нещо, което не подлежи на лечение. Има рана и безсмислие. В историите го има и обсценното говорене, фигурира и сквернословието, но не с такъв тон се усеща разбирането, с което са пропити текстовете – разбиране, че нито една разказана история няма да подреди хаоса на света веднъж и завинаги.

Тавареш не вие срещу смъртта на светлината в литературата, напротив, радва се на ценността на проблясъците, на самоценността на извлечената от словото светлина. Това е силата и това е слабостта на литературата. Тя свети, но гасне. Гасне, но свети. Този безмилостен и лишен от илюзии поглед не обезкуражава. Той успокоява и дава коректна представа за състоянието за силата на думите. И на човека.

Бих искал да кажа на Марин кое ме е разсмяло и кое ме е трогнало. Къде съм видял смъртта да се промъква между редовете. Къде съм усетил неназовимото и къде според мен е тайният център на книгата.

Как съм усетил определена близост както с „Некролози“ на Сароян и със „Спун Ривър“ на Мастърс, така и със Сесар Айра, с Гомбрович, с Жорж Перек, с Едуардо Галеано и с „Българският модел“ на Стратиев. И колко всъщност тази прозаична щафета, в която абсурдът триумфира и реалността е дала накъсо, ми изглежда като почти документална хроника на едно наистина възможно всекидневие. Фактът, че (както пише в бележка под линия Даринка Кирчева)

в португалския език няма въпросителна частица, подобна на българската „ли“, нито инверсия за изразяване на въпрос и само въпросителният знак отличава въпросителното от съобщителното изречение,

прави още по-възможна метаморфозата на фантастичното в реалистично в света на Тавареш.

Героите му тичат в посока обратна на движението на кръговото, мият боклук и го връщат отново в магазина, задават въпроси за анкети с възможни отговори само „да“ или „не“, имат тикове, синдром на Турет и изкуствено сърце, татуират си Менделеевата таблица на брайлова азбука, събират хлебарки, воюват гротескно помежду си и така нататък, и така нататък.

При Тавареш, бих казал на Марин,

колебанието тържествува.

В компанията на непрекъснато преобръщане и поставяне под въпрос. Непоколебим е отказът да се вземе реалността наготово. Светът и животът ни са за Тавареш кървава задача, дългосрочна спекулация и болезнен ребус. И всяка възможна концепция и хипотеза за разгадаването им са добре дошли. Толкова са нужни опорна точка и минимално количество сигурност, за да може да се понесе това, което реалността неспирно поднася с перверзна и постоянна усмивка. Нужно е петно светлина преди черната точка.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.