Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-iztokut/

„Изтокът“ от Анджей Сташук

превод от полски Милена Милева, София: изд. „Парадокс“, 2022

Чух за Сташук покрай излизането на „По пътя за Бабадаг“ преди 14 години от Силвия Чолева, която възторжено ми го препоръчваше. И тази негова книга, както и настоящата си заслужават. Той отново и отново изненадва, като говори за уж добре познати неща. „Изтокът“ е пътешествие към сърцето на една метафора – за Изтока. От дете, още преди да чуя Go West, песента на „Пет Шоп Бойс“, слушам за Изтока и за Запада. Сташук също е слушал.

От много години той се е оттеглил, подобно на Борис Христов, и не живее във Варшава, а в карпатско село. В разговор в София през 2013 г. казва:

Видях този пейзаж, планинските силуети и си казах: ето това е, което ми трябва. Свободата, дивото около мен. Такъв характер съм, аз съм близко до природата. Не се чувствам добре в града, той не е моята среда. Обичам да спя в спален чувал на верандата, обичам да не се къпя няколко дена, най-вече обичам тишината. Не мога да живея без тишината. Не работя в къщата, имам една малка барака, където пиша. Трябва ми пълна тишина. Оттам се виждат Карпатите, великолепен пейзаж. И е тихо, чувам как птичка прехвръква пред прозореца. Градът не може да ми даде това.

Важен е контекстът на написването на тази и останалите му книги. Сташук не обикаля писателски резиденции, той постоянно е в такава. И в писането му се усеща този простор. Даже и когато пътеписът му за изворите на Изтока през Русия, Китай и Монголия го среща с травми от миналото и настоящето,

писането му е освобождаващо, в него няма перверзна и популистка носталгия, суетна тъга или снизходителност.

Налице са единствено желание да се преброди географията с широко отворени очи и с пуснати шлюзове, за да може паметта да потече и да напои градината или гората, каквато тази книга всъщност е. Гора на паметта, в която източните страни са влюбени в националните си катастрофи, а не в свободата или справедливостта, и градина на днешната несигурност, в която границите са паднали, но цъфти буренът на национализма.

Книга за уроците, научени от Платонов, чиято повест „Изкопът“ е настолното четиво на Сташук, заедно с писаното от Бруно Шулц, докато се придвижва в себе си и в света, чийто дом разширява. Европа му е тясна, но не и раната, която падането на комунизма е затворила и отворила едновременно. Докато го чета, пред очите ми изникват части от книги на Капка Касабова – за граници, грешки и съвест.

Сташук смесва спомените за детството си и с тогавашната липса на разговор за идеологията, защото е куха и никой не вярва в нея, и същият „никой“, всъщност цели народи се опитват да се адаптират по човешки или нечовешки начин към нея. Той преминава през „небитието на тази странна империя, която покорявала пустошта, за да остави след себе си небитие“, за да си представи какво е било за родителите му и тяхното поколение да напуснат селото, да отидат в града, да се настанят в опразнени домове, чиито собственици са умрели в концентрационните лагери. Какво е било за дядо му като селски кмет да бъде и таен свещеник.

В прозата му, лишена от ювелирна прецизност, но наситена с непосредственост и спонтанност, човек може да разбере повече за себе си и за страната си, за България (без даже и дума да е казана директно за нея), отколкото от няколко специализирани академични изследвания. Сташук пътува в дълбочина, а не с ефектни фрази и сентенции.

В основата си това е политическо писане и на хоризонта му е не абстрактна идея, а съвсем конкретно желание животът на хората да не бъде превърнат в еднообразен и скучен затвор.

Живот, лишен както от ужаса на ГУЛАГ, така и от ужаса на моловете. Живот, който да е прост и естествен, колкото и наивно да звучи това:

… винаги съм бил за народа, макар да знаех, че народът винаги пада жертва. Така че поне в мислите си му позволявах да победи. За да може да живее на остров или кораб и силните на този свят да нямат достъп до него. За да може да живее така, както иска. За да не го принуждава никой нито на покорство, нито на свобода. Такава беше моята утопия.

Сташук не е кабинетен човек, не е университетски преподавател; в това, което пише, има сериозност и тежест, защото то наистина има нужда да бъде написано. Необходимост – етическа и естетическа. Той седи зад думите си. Пацифист е и лежи година и половина в затвора за дезертьорство в края на 80-те. Първата му книга е за неговия престой там. 

Преди повече от две години, когато започна войната на Русия с Украйна, Сташук казва:

Украйна започва оттук. Той седи в своята затоплена кухня в село в Югоизточна Полша и поглежда през прозореца. Отвъд снега и гората, на два часа и половина път с кола, е полско-украинската граница.

И Сташук отново пътува. Този път до границата. Носи лекарства и храна, връща се с хора, с жени и деца.

Най-трудно е да се гледа как се сбогуват. Как мъжете поемат назад в пустотата, по осеяния с дупки асфалт.

За него още преди десет години е било ясно, че ще се стигне до тази катастрофа. И заедно с десетки писатели и интелектуалци е подписал писмо предупреждение за бъдещето. За да не гледа Западът за пореден път безучастно на поредното зверство в Изтока, както това се е случвало и преди.

Безучастието или предразсъдъците не са привилегия само на Запада. Андрей Сташук казва пред „Шпигел“ преди осем години:

Мнозина поляци възприемат украинците само като работници и чистачки… Преди украинците бяха определяни негативно, с изрази като „селяни“ и „примитивни“, сега тези асоциации изчезват. На украинците се гледа като на братя, смели бойци, хора с достойнство. 

Голямото и забележително постижение на Сташук, поне за мен, е в синтеза между рискован и смел литературен размах и мащаб и човешка и писателска честност. В отказа от лесна и лека сантименталност, която едновременно да загатне за размерите на трагедията и последствията ѝ, но да се притеснява да погледне изключително сложната реалност в очите.

За Сташук е важно лицето на света, който той създава с думите си, да не е покрито с грим, да не е подложено на различни процедури. В това лице ги има страхът и смелостта, достойнството и низостта, радостта и скръбта, смъртта и детството, забравата и светкавицата на внезапното припомняне в детайли. Това не е майсторско или зубърско писане, не е образцово или съвършено, но е живо и безсрамно гребе от живота с пълни шепи. Преди Нобеловата награда на Токарчук, Сташук беше титулуван като най-популярния и ценен писател на Полша. Според мен това е напълно уместно даже и след награждаването. Мечтая си примерът и на двамата автори да бъде наистина заразителен за българската литература.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neudachnitsite/

„Неудачниците“ от Том Ракман

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Кръг“, 2020

Странно е да четеш стари новини, а такива са всички освен днешните, нали? Действието в романа, за който пиша днес, се развива в периода 2005–2007 г., но и назад във времето, чак до 50-те, и в него са щрихирани световни новинарски събития. Неслучайно

повествованието проследява един вестник и неговия редакционен екип от създаването до края им

и затова книгата може да бъде четена като почит към печатната преса и традиционната журналистика, които дори тогава, в зората на интернет, вече носят печата на остаряла новина. Към бранш, който, ако не бъде погълнат, ще бъде радикално преобразен от прогресивно променящите се технологични реалности.

Канадско-американският писател, който се радва на световен успех още с този дебютен свой роман, проследява в индиректно свързани разкази съдбата и работните навици и премеждия на поредица от герои, всеки от които е част от екипа на вестника. В отделни, много по-кратки и обзорни части към всяка глава Ракман прави същото и по отношение на развитието на бизнеса – от създаването на международния вестник на английски в Рим през 50-те до закриването на редакцията през 2007 г. (или от „вибриращия от енергия нюзрум“ до твърдението, че „атмосферата ставаше все по-токсична: старото колегиално време си беше отишло“).

Чрез работата във вестника и ежедневните задачи писателят ни припомня водещи заглавия и теми от областта на политиката и икономиката, които едва ли не сме забравили – от изслушванията на Маккарти, през залавянето на Айхман в Аржентина, войните в Югославия, в Ирак и срещу тероризма, преговорите Абас–Олмерт, импийчмънта на Клинтън, спадащия рейтинг на Буш, Гуантанамо, обесването на Саддам, ядрените програми, чак до предусещането, че САЩ ще има за първи път чернокож президент.

Днес някои от тези имена и събития ни изглеждат като нещо отдавна отминало, но тогава, в кипежа на всеки ден, над тях са си късали нервите и са замръквали много репортери, редактори, страньори, главни редактори, фотографи. Именно те са фокусът на историите.

Всеки, който някога е работил в редакция, пък дори и доста по-съвременна (сред тях и моя милост), може да разпознае типажите.

Главна редакторка, която плаши, но и балансира и с която всеки оправдава действията си и търси одобрение. Тя често си изкарва личните проблеми на подчинените и взема спорни решения, но всъщност ѝ пука за вестника, от който нееднократно е заплашвала да вдигне ръце.

Строг стилистичен редактор (малцина медии днес си имат такъв, какъвто ние имаме в лицето на Павлина Върбанова!), който гони до дупка всяка правописна грешка и глупава или неточна употреба на дума, прави месечни бюлетини с гафове и е институция от ранга на Библията – но за сметка на това никога не поправя съпругата и внуците си.

Мразена финансова директорка, която решава кой ще бъде съкратен, за да оцелее вестникът, но всъщност спестява много повече съкращения и се бори да закърпи катастрофалните счетоводни баланси. Бизнес репортерка, която следи компетентно борсите, но не е съгласна да бъде финансово използвана от по-младия си приятел. Възрастен и обеднял кореспондент в Париж, който все още праща материалите си по факс, но дотолкова е закъсал за теми в променящата се действителност, че открива подхода, който в ХХI в. ще придобие епидемични размери – да създаде фалшива новина, манипулирайки журналистически прийоми и имитирайки „източници“.

Никога досега не е фалшифицирал история. „Много е приятно – казва си. Отдавна трябваше да го пробвам. Толкова труд спестява!“

Потискан служител с далеч по-голям капацитет, натикан да запълва страници с главоблъсканици, смешки и некролози, който няма да може да произведе нито дума за най-важния от тях. Млад репортер в Кайро, който няма нищо общо с журналистиката, страда почти от агорафобия и дори не знае откъде да се сдобие с материал от реалния живот. Неговият образ е предвестник на своеобразния край на стопроцентовото репортерство от „горещите точки“ и началото на телеграфно-агенционното, офисно онлайн новинарство („предпочитам книгите пред хората – източниците от първа ръка ме изнервят“). На него, с много сарказъм, но донякъде и с носталгия и възхищение, авторът противопоставя карикатурния образ на старото куче „а ла Индиана Джоунс“: безпардонен репортер, готов на всичко, за да се добере до целта си – непоносим, егоцентричен, използвач, обаятелен по свой начин; от тези, които говорят куп езици и разполагат с безброй хитри номера, които не се страхуват да пътуват, да се навират, да рискуват „на терен“.

През образите на героите, дошли от Америка в Европа заради вестника, Том Ракман ни запознава със заплахите пред бизнеса, особено с тези, които новото хилядолетие и технологии донесоха. Някои са класически: неадекватността или неангажираността на собствениците (които винаги имат други, по-важни бизнеси, докато медията е само странично занимание/опит за влияние/приумица); липсата на финансиране и нуждата от съкращения; липсата на адекватни кадри; борбата за аудитория и задържането ѝ, падащите тиражи.

Други са строго професионални: балансът между печалба и кауза, между строгата информация и нарастващата нужда на аудиториите от забавление, между оригиналните материали и мързеливо преписаните от агенциите, между изчерпателността и трайното смаляване на печатните текстове с цел побирането на екран, между важното и засягащото ни („един мъртъв бял мъж е равен на двайсет мъртви африканци“), между лесните, безплатни и достъпни новини и сериозните, които трябва да се заплатят, между достоверността и ефекта, между истината и сензацията и т.н. И така в крайна сметка в единия от разказите журналистът ще напише „статията, която искат“, от която ще са доволни, вместо тази, която отразява автентичното му виждане.

Но винаги остава нуждата от непрестанно обновяване, зад чийто борд изпадат идеалистите, носталгиците, традиционалистите, заклетите работари.

За някои тази работа е смисъл и кауза, за други – досадно и стресиращо ежедневие, за трети – стихия, за четвърти – случайност.

Въпреки че разкрива компетентно живота в една редакция, атмосферата в европейски Рим, както и начина, по който всеки служител вижда бранша през своята собствена позиция, това съвсем не е просто роман за пресата, нито пък е нишов, специализиран. Напротив, в много по-голяма степен Том Ракман ни прави съпричастни на личния живот, драми и провали на своите герои. Този калейдоскоп на съдби сякаш е обединен от хаштага „неудачници“ (казано поднешному). Съзнателно или не, авторът ни оставя с усещането, че

хората, които работят в медията (а дали не изобщо в медиите?), макар и безкрайно различни, са обединени от едно общо усещане за провал,

неудовлетвореност или изгубеност в личностен план. Независимо дали става въпрос за изневери (както в няколко от историите), за мъчителна за приемане истина (че вече са динозаври в променящия се свят, обедняващи или принудени да приемат друга, каква да е работа), за загуба на близък, за отчужденост от семейството, за несполучливо запълвана самота, за професионална неадекватност, или цялостна човешка неефективност.

Героите на Ракман са далеч от съвършенството – те са нелепи, нервни, объркани, травмирани, хитруващи, страдащи от слабости или от либидото си, провалящи се като перфекционисти, изневеряващи като партньори, подценявани като професионалисти и т.н. Любовта на автора към тях обаче се проявява особено силно именно в иронията, в насмешливия поглед, който пронизва цялата книга и я прави (привидно) леко четиво.

Впрочем самото създаване на вестника в поствоенните години е плод на слабост, на лична приумица, която няма нищо общо с бизнеса или с желанието за печалба, с каквото е известен иначе оригиналният му американски собственик. За мастития бизнесмен това е носталгично-романтичен опит да компенсира факта, че някога е оставил любима жена. Той го прави, назначавайки я на главна позиция – а тя се оказва съвършено подходяща за нея и осмисля съществуването на цялата медия. Този на практика интимен мотивационен жест може да се разчете като сюжетна метафора, ако приемем, че

романът е обяснение в любов към традиционната преса. В крайна сметка вестникът е създаден заради една любов.

По подобен начин може би класическият въпрос „Кое е новина?“ действително има за верни само личните отговори. Ето например историята на вдовицата на дипломата. Дълго време тя чете събраните броеве на вестника с огромно закъснение от години, така че, докато светът вече е пред ерата Обама, тя все още е на „историята“ за войната в Югославия. Прави го, както се чете книга – методично, подред, от първия до последния ред, избягвайки всякакви спойлери на днешни новини, – докато всъщност очаква и се страхува от броя, белязал деня на най-голямата семейна трагедия. Когато не го открива и идва времето за броя след него, тя ще се отърве от целия този баласт на миналото.

Да, може би само това остава в живота на човека – не големите заглавия и едрият исторически фон, а онова, което бележи собствения ни живот. Колко изумително е прозрението, че понякога цели години могат да преминат, без събитията, които са ги обозначили и оформили за архивите, да са имали каквото и да било значение за нас, да са ги белязали. Нима и некрологът в печата, дори и на известна личност, не затваря

десетилетия човешки живот, натъпкан в няколко абзаца, и място за вечен покой на дъното на девета страница, между [рубриките – б.а.] „Грешки-смешки“ и „Времето по света“.

Спомням си моментите, в които се питахме: ще оцелее ли вестникарската индустрия и кога ще напишем нейния некролог? Днес се питаме

ще оцелее ли изобщо чистата журналистика за сметка на развилнелите се социални медии, фалшивите новини, трол фабриките и медиите ментета.

И все пак нека завършим оптимистично с прогнозата – може би остаряла, а може би все още валидна, – че

пресата ще оцелее, а качествената журналистика винаги ще се котира, както и да го наречете – дали ще е новини, текст, съдържание, – някой трябва да го предава, друг – да го напише, трети – да го редактира.

В една от най-хубавите истории в книгата героят осъзнава, че приятелят, когото цял живот е закрилял, съзирайки в него огромен талант, оригиналност и изключителност, всъщност е лишен от тях и е съвсем посредствен. Героят винаги е чакал другарят му да напише книгата на своя живот, а той – съответно биографията му, без да съзнава, че щастливият, успешният и способният винаги е бил самият той.

„Моят живот беше съвсем приличен, един обикновен живот“, опитва се да го убеди приятелят му. Но има хора – като нашият протагонист, – които така или иначе винаги ще търсят извънредното, изключителното. Ще търсят новината в човешкия живот.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-velchev-beleva/

Това е последната колонка, преди лятото да разрови стройните лехи на седмиците. Затова ви оставям три книги, които не могат да се прочетат стегнато и последователно, в почти работен режим – хващаш се и ги изчиташ. Техен композиционен елемент е времето, паузата, тишината и читателят сам трябва да реши колко точно тишина да вмъкне между отделните стихотворения, за да не попият думите от другата страна на хартията. 

„Това, което е“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

В стихосбирката „Това, което е“ имаш нужда да спреш не само между стихотворенията, а и след отделни фрази, метафори. Къщи с напукани стени от усилието да се прегърнат. Понито на мечтата пасе на каменния площад. Не можеш да прочетеш „на гробищата зъбчетата млечни“ и да продължиш към следващото стихотворение. И не защото метафорите са трудни и трябва време за осмисляне; нито само защото ги усещаш като ценни книжа, които трябва да скъташ и да разнасяш със себе си; а главно защото времето е техен обект, те са изцяло обърнати към него, гледат го, рисуват го – и не му принадлежат.

Винаги съм била скептична към максимата, че прозата се разгръщала във времето, а поезията – в пространството, но тук трябва да я призная за очевидна. Тези стихотворения описват странната структура на личното време, което бих нарекла парадокс на идентичността: ако аз съм и сегашното си аз, и същият човек, който съм бил някога, същото покатерено на столче дете, то значи и двете времена, тогавашното и сегашното, съществуват едновременно. А това значи, че е тук и моето бъдещо аз – това, което умира, това, което изчезва в жълтото на снимката. 

Затова гледаме през процепа на вратата – с недоумение – роднините, които оплакват – кого? Погребаните в дървен сандък играчки? И всичко се случва в някакъв опустял по Кавафис град – каменен площад, на който се върти понито на мечтата, място, донякъде носталгично, донякъде имагинерно, в което времената – като къщите – са напукани от усилието да се прегърнат.

Тази стихосбирка съществува във всички времена и по отношение на формата. Някои стихотворения си говорят с Борис Христов или с Иван Теофилов, други – с Далчев или Ахматова, трети – с метафизичните поети (тези, които са в диалог с женски персонаж, ме препращат към Джон Дън и неговите разширени метафори). Някъде намятат класически строфи, другаде – не. За тях е абсурдно да питат каква форма подхожда на времето.

Два са въпросите, които прорязват тази особена едновременност на стихосбирката. Първият е за свързването с другите. За сечището на миналите приятелства, за грохота на града, на живота, над който е невъзможно да се чуеш. И това е добър отговор на солипсизма, който обичайно съпътства екзистенциалната тематика – общуване има, само дето постоянно ни заглушават.

Вторият е за общуването с мига, с това, което е – предметно, тук и сега. С „това, което е“ – и от заглавието, и от финалното стихотворение, и от „Усмивката“, в която „това, което е“ преминава директно в „мига като утроба“. Това желание да пропъдиш времената и да останеш в сегашното усещам и в метафората за пътеката, която те приковава със зелени гвоздеи („но аз не съм Христос“), и в стихотворението за римския стадион, което завършва с опит да се откъсне „от толкова животи/единствения свой живот“. Обречен опит, както става ясно.

„Централна емисия“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

Стихосбирката е озаглавена „Централна емисия“ и също, от самото си заглавие, директно се цели в мишената на времето – в червената точка на сегашното и концентричните кръгове около него. Тези кръгове на времената не са статични, а приближават и се отдалечават като митологични вълни. Тоест тук също времената присъстват едновременно – но в центъра им не са множеството версии на поетическия аз, а разслояващите се смисли на ние. Баща ми – майка ми – баба ми – детето – Иво – човек може да сбърка и да припознае поезията на Дана Белева, както и прозата ѝ за образуващи една родова вселена, за изкусително традиционни, митологизиращи рода. И ще сгреши.

Дана се вглежда в темата за „благодарната гора на семейството“ (М.Б.), но у нея силното присъствие на отделните хора никога не прераства в клишето на „рода“. Бабата, която напряга слух изпод земята, не престава да бъде себе си, за да стане някаква архетипна баба; бащата е конкретен човек, а не Бащата по принцип – с конкретност и реалност, които не допускат идеализация и го правят жив. „Мачкаше мама както се мачка гроздето“ казва още едно от първите стихотворения и този стих отключва у читателя друг паралелен прочит на собствените му семейни връзки – с обич, която не е сляпа, но не престава да бъде обич. 

Ние сме свикнали с канонизацията на онези, които ни липсват, и суеверно ги идеализираме, сякаш инак ще попречим на тяхното митологично безсмъртие. Образите на Дана Белева обаче показват друго – че смелостта да видиш конкретния човек позволява на поетичния ти език да засели във всички времена именно него, а не някой друг. И така да предотврати подмяната.

А това в тази книга е изключително важно; виждаш как тя е обърната не само към теб като читател и към другите „забодени в живота“, а и към тези, за които се отнася. И докато четеш, се присещаш за другите, по-старите богове с човешки лица, и всичко си идва на мястото.

Смъртта също има човешко лице, лице на грижата – в милостиви стихотворения, където всяка смърт си разпознава своя старец, в които хората подминават смъртта като улична жена, но едно дете припознава в нея майка си. Между другото, присъствието на децата също не е типично за класическата родова символика – няма никаква йерархия между детето и възрастния. Включително и нероденото дете – паднало, докато върви по пъпната връв – има също толкова право на памет, на грижа чрез болката, колкото и всички останали. Ако и в „Първи грижи за нероденото“ да пише само „Забрави!“.

Книга, която подтиква към задочен разговор с авторката – и с онези, които ги няма.

„Милиони малки убийства“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Христо Гочев

„Милиони малки убийства“ е книга, която е родена два пъти – през 70-те и сега. И все пак тя звучи едновременна с „Това, което е“ – може би защото и тя съществува в различни времена. Но в едно и също пространство, парче град, отрязано от прозореца.

Наречена е „есета“, но би могла да бъде и „фрагменти“ – доколкото нейната предметност мълчаливо стиска ръката на някои редове на Далчев. Говорещият застава пред нещо конкретно в реалността – фасада, комин – и колкото повече се опитва да го види в неговата конкретност, в неговото битие-в-себе-си, толкова повече мисълта му отскача и обраства с човешкия, чувствен смисъл, който това нещо поражда, езиковата рана, която всяка употреба на думата не престава да чопли сладостно и болезнено.

Едни и същи ли са комините тук с онзи от избеляващата, изтриваща се снимка от стихотворението, където „и комин под виснал клон кръжи, / кой ли в небесата го държи“? Едно и също нещо ли значат „градът“ тук и „градчето“ там? Въпросът ми е зададен некоректно, разбира се, защото предполага един силно волеви процес при определяне на значенията, докато в тези фрагменти се усеща не толкова воля, колкото сетиво за смисъла. Което значи: способност да се вслушваш в неговите отсенки, в постоянната му изменчивост, в способността му да се изплъзва в асоциации като сянка на листо върху движена от вятъра трева. Ако трябва да ползвам любимия си израз от книгата – да се вслушваш в посоката на неговото отсъствие. 

Впрочем тази асоциативност на връзките движи и големия исторически опус на Йордан Велчев „Балканският човек“ – една възможна история, която не само попълва огромни бели петна във въображението за собственото ни минало (което в учебници и музеи минава със скок от Иван Шишман до Иван Кралича), а и го прави по неподозиран начин. Стандартната история се пише или хронологично, или в най-добрия случай по теми (примерно, медицината в този и този период). „Балканският човек“ обаче е писана през смисловите връзки, през асоциациите, и пак през един – в случая съвсем конкретен – град.

Връщайки се към трите „леки“ книги от днешната колонка, читателю, препоръчвам от сърце да пъхнеш някоя от тях в багажа си, а още по-добре да вземеш със себе си този начин на вглеждане в пробягващия пред теб пейзаж – независимо от това дали ще пътуваш в буквалния смисъл на думата. 

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. 

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetiene-za-kakvo-misli-chovek/

„За какво мисли човек“ от Васил Габор

превод от украински Павлина Мартинова, изд. „Ерго“, 2023

Първото нещо, за което ме подсети заглавието на този сборник с разкази, е „За какво мислите“ – подканата на Facebook, когато още не си започнал да пишеш публикация. Украинският писател Васил Габор обаче е възможно най-далеч от света на социалните мрежи, от суетнята, суматохата и поредните скандали на деня. Писането му е лаконично и прозрачно, лишено от големи думи и обобщения, взряно в детайли, дреболии и чудеса. Писането му напомня на Радичковото, защото не се наблюдава умора от чудото, напротив, удоволствието от очарованието на света е невинно и сърцато.

Габор казва:

… всеки писател си има своя карма: едни пишат много, други – малко. Аз пиша много малко. Първата си оригинална „Книга на екзотичните сънища и реалните събития“ писах двайсет години и изписах в нея всички думи, които знаех, а ето към тази, втората, вървях почти петнайсет години, събирайки за нея нови думи, образи и впечатления. Но не бързах да пиша. Защото не ми се искаше да прилича на първата, а и впоследствие ми стана безинтересно да пиша разкази или новели, като спазвам строго изискванията на жанра и измислям нови герои.

Нямам усещането, че тази проява на скромност, за разлика от толкова много други, прикрива раздуто его и безмерни амбиции. Постепенно Габор стига до решението книгата му да бъде в японския жанр „дзуйхицу“, който се характеризира със свободно и асоциативно, фрагментарно и есеистично писане. Родоначалничката на жанра е легендарната и добре позната в България придворна дама Сей Шонагон със своите неподражаеми и красиви „Записки под възглавката“, създадени преди хилядолетие. Парадоксално, писането на Шонагон е изключително съвременно и днес заради списъците си, кратките истории и анекдоти, описанието на всекидневни случки и пейзажи. Някои от тях са точно като разговори с близък от днес или вчера, в чат или на живо.

Габор по спокоен, заземяващ и медитативен начин разкрива личния си и непосредствен свят. Той изрежда за какво мисли човек, докато отива на работа – за улицата, за тъжните неща, за света на детството, за това кое носи удоволствие и радва. Но мисли и за неща, за които не му се иска. Натрапчивите мисли могат да пробият всяка защита. Друг автор, с който спонтанно откривам близост, е Кенет Уайт, също заслужено популярен в България. Неговата особена смесица между източна уединена естетика и западна ирония и отказ от конформизъм също са в родословното дърво на поетиката на Габор.

На пръв поглед изглежда лесно или ненужно фокусът върху очевидното да е толкова интензивен акт, но в това няма нищо самоцелно. Популярни и болезнено актуални са думите на Оруел, че

вече сме потънали до дълбочина, в която потвърждаването на очевидното е първото задължение на интелигентните хора. Ако свободата изобщо означава нещо, то е правото да казваш на хората това, което не искат да чуят. Във времена на всеобща измама да казваш истината ще бъде революционен акт.

Когато Габор пише тази книга, в Лвов и в Украйна все още няма война, но тя от години е на прага. Неговият писателски и човешки опит е да реабилитира очевидното и простото, да създава противоотрова по един безхитростен и честен начин, да свидетелства за това, което е и каквото е, а не за това какво може да бъде. Далечни са му абстракцията и плакатната идеология. В писането на украинския автор има воля да види и разбере тайните неща, трагедията на птичетата, които са паднали от гнездото, да чуе човека в ъгъла, да види сградата на живота му, да види ангела в спящото дете. И не, това не са сантиментални и трогателни по кичозен начин разкази.

Споменах, че се родее с Радичков и с неговия поглед, взрян в неопетненото чудо. Габор също е от страната на светлата и добронамерена наивност. В нея има призраци и върколаци, магия и блаженство, съдба и случайност.

Това е проза, която е старовремска, класическа и ретро по възможно най-добрия начин. В нея го има палавия смях на джаза, но го има и оправдания плач и скръб по един свят, който вече е друг.

Във време на виртуална реалност да пишеш за това, което наистина живееш и виждаш, е важно. Важно е, защото светът не се превръща и няма да се превърне в метареалност, която има някакво отношение към интелектуални, културни или материални натрупвания. Светът няма да се побере в телефон или приложение. Не може да бъде опростен до черно и бяло. И това трябва да се припомня, защото самото нещо постепенно е измествано от символа, територията е замествана от картата и това отдалечаване от естеството на всекидневието започва още от детството.

Книгата на Габор е като гръмоотвод, който отвежда електричеството на тревогата и стреса под земята, обезопасява ги, за да не се превърнат фантазмите в реални болки и причини за крах.

Крахът е обратим. Сборникът няма такъв залог и амбиция, но създава пространство на силни емоции и екзистенциални размисли. Те резонират с масово вроденото днес безпокойство, но прочитът на тази книга е трансформиращо преживяване. Освежава и вълнува.

Няма да се въздържа да споделя част от биографията и възгледите на Габор, защото във времена на носталгици и популисти трябва да се припомнят и очевидни неща. Той е писател, литературовед и издател. Роден в Закарпатието през 1959 г. Завършва Факултета по журналистика в Лвовския университет през 1986 г. и работи в редакционните екипи на местни вестници и списания. От 1993 г. е в академичната библиотека в града. Там се съсредоточава върху изучаването на украинската периодика от XIX и XX век.

Преживял е както епохата на тоталитарния режим, така и последвалото възкръсване на независима Украйна. Животът му е пример за безграничните възможности, които предоставя свободата.

В независима Украйна аз, просто момче от планинско село, постигнах това, което някога изглеждаше невъзможно. Получих докторска степен и публикувах няколко научни книги, романи, есета, разкази. Освен това в продължение на две десетилетия ръководех издателската си инициатива „Частна колекция“. В рамките на този проект на бял свят се появиха над 200 книги и антологии на съвременни украински автори.

Габор е допринесъл и за възраждането на интереса към творчеството на забравени и забранени писатели и учени.

По времето на тоталитаризма подобни начинания биха били немислими. Ето защо за мен свободата е най-ценното понятие както в Украйна, така и в световен мащаб. За новите поколения, родени в независима Украйна, свободата е толкова естествена, колкото и въздухът, който дишат, и това е правилно. И все пак днес сме изправени пред сериозна заплаха от страна на Путинова Русия. Тя има за цел да ни лиши от най-ценните ни активи – нашата земя и нашата свобода. Твърдо вярвам, че творческото изразяване на всеки украински писател сега служи като оръжие в тази борба.

Сърцето на книгата, поне за мен, е в разказа за помориеца Стефан Кърнов и за черния пясък на плажа. От него раните зараствали, но не всички. Това обаче не отменя болезнено красивата нужда да се говори за тях.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%84-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0.html

Младежи от осем страни казаха „НЕ!” на войната и насилието. От сцената на Културен дом НХК в Бургас, където се проведе церемонията по награждаване на победителите в Международния литературен ученически…

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-krasnorechieto-na-sardinata/

„Красноречието на сардината“ от Бил Франсоа

превод от френски Наташа Колевска-Куртева, изд. „Жанет 45“, 2022

Когато за пръв път мернах прекрасния сборник с есета „Красноречието на сардината“, моментално се сетих за „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери и двете книги наистина имат общи неща – освен подобието в заглавията. Франсоа смесва изискан и хуманен хумор с личния си морски опит, ерудицията и научното си познание – с любовта към пословичните дълбини под вълнитe.

Едва ли в много други страни саундтракът към „Аризонска мечта“ – наистина невероятна среща между Брегович и Иги Поп, е имал толкова радушен или даже култов прием, колкото в България. В една от песните Иги Поп казва в речитатива си, че

рибата не мисли / рибата е безмълвна, без изражение / рибата не мисли, защото тя знае всичко.

Дълго време заради любовта си към песента аз се съгласявах с тези поетични твърдения.
 
След като прочетох книгата – кратка, но концентрирана и с много истории, анализи и критичност към лишеното от мяра унищожение на морските обитатели, – все още съм склонен да се съглася, че рибата знае всичко, но не и че е безмълвна.

Рибата говори, просто ние не владеем нейния език.

Сардината наистина е красноречива. А съм сигурен, че при друго еволюционно стечение на обстоятелствата планетата щеше да е владяна от цивилизация на октоподи, които с грижа щяха да наблюдават варварските изстъпления на куриоза, известен като човек.

През годините, а и до ден днешен не съм любител на морските почивки. Не съм привърженик на печенето на слънце. Не мога и да плувам. Но същевременно името на един от най-добрите ми приятели на тази земя означава буквално „морски“. А чувството, което ме обзема, когато гледам морето, усещам вятъра и слушам вълните, е наистина „океанско“, както го нарича Ромен Ролан в писмо до Фройд. Впоследствие Фройд, както често прави, развива своя собствена и своеобразна теория. Ролан има предвид вътрешното усещане за вечност, което те обзема, когато се усещаш част от целия външен свят. Когато се усещаш като част от цяло, като вода във водата, като песъчинка от плажа, който е част от големия пясъчен часовник, чието съществуване и изтичане нямаме капацитета да осъзнаем.

С удоволствие бих препрочел книгата. На пуст скалист плаж в Резово или на пейка на остров Света Анастасия, докато се чудя дали наистина цацата в близкото капанче е китайска заради свръхулова на дефицитната българска, а изчезналият от родното Черноморие тюлен монах просто не се е скрил много добре в някоя тайна пещера.

Уви, чета книгата на балкон и гледам морето от облаци, и как седем бързолета прелитат, и се надявам да изядат комарите, за да не нахапят бебето до мен, което скоро ще стане на година. Писането на Франсоа е увлекателно, защото той обича това, за което пише, и обичта му е заразна. За него рибите, мекотелите и бозайниците във водата са приятели. Той търпеливо държи за ръка читателя, докато се гмуркат заедно, и го чака да се зарадва на съществата, на които сам той се възхищава.

Франсоа е колкото информативен, толкова и ненатрапчиво поетичен, когато смесва и натрупва впечатленията си за песента на китовете, за гостуванията си на средиземноморските риби меч, или как брои албатросите и играе със скатове манта. Опияняващо и страшно е да се чете, като разказва за живота в перфектна симбиоза на постоянно застрашения в момента коралов риф. Или за безумната любов на римляните към „гарум“ – соса, който се получава чрез ферментация на хамсия. Или как е измислена изкуствената перла от майстор Жакен, който не искал да създаде за жената на сина си токсичната до този момент алтернатива на истинската перла. Или как Плиний Стари загива, опитвайки се да спаси приятел от Везувий. Или как Франсоа разчита сигналите на делфините, как разбира колко брутално се лови риба тон или какво е изкуството да се доближиш до тюлени. Или как… Историите са наистина много.

Описанията на Франсоа могат да влюбят читателя в подводните жители и да разширят неимоверно представите му. Той разказва как зеленушки и морски каракуди се носят над пяната и скалите. Как

атлантическата сьомга е в състояние да различи във водите на Гренландия мириса на бретонския поток, където е родена, да тръгне да плува по следите на този мирис, докато открие извора му.

Как

раците богомолки могат да щракат толкова силно и толкова бързо с щипците си, че да накарат водата да заври на малки мехурчета и да произвежда звук като от изстрел на пушка, най-силния от всички звуци под водата.

Или как

лангустите пък се мислят за по-музикални и свирят на цигулка със своите антени,

защото „като използва същия механизъм – триене на лъка върху струните на цигулката, за да произведе вибрация, – лангустата трие антените си към основата на очите.“

Историята, която ме покърти, е за най-самотния кит на света.

Песента му приличала на тази при финвалите и имала честота 52 херца, която е еквивалентна на най-ниската нота, произвеждана от туба. Това е прекалено висок, пронизителен звук за финвалите, които се свързват на звукова честота от 10 до 35 херца. Затова от десетилетия този кит пее, говори и зове себеподобните си, без да получава отговор. Той се скита самотен в необятната водна шир и само океанографските хидрофони чуват всяка година неговия зов. Никой не знае защо той има толкова странен глас. […] също така никой не знае дали някога е срещал други китове, нито какво може да е почувствал при такава среща, като е виждал другите, без да може да разговаря с тях. Никой не е успял да го види, въпреки че всяка година самотната му миграция може да бъде проследена по звука. За хората самотният кит съществува само чрез своята песен, същата тази, която го изолира от събратята му, тази песен, която той изпраща неуморно с надежда в пустотата на Тихия океан.

Този кит е като обобщение за красноречието на морските и водни същества, които за мнозина си остават мъртва стока, кулинарен продукт и сякаш никога не са плували и живели прекрасния си, рискован и сложен живот, а винаги са били невидими. Безмълвни и неми – като в песента на Иги Поп.

Такива книги (като „Черноморски упанишад“ на Николай Грозни или като излязлата наскоро „Кратка философия на морето“ на Лоранс Дьовилер) са усилия по посока на усъмняване в превъзходството и нарцисизма на човешкия род и в превръщането му в един по-добър представител на екосистемата на планетата ни. Преди да я досъсипе с ентусиазъм и задоволство от постигнатите резултати.

Ако трябва да перифразирам Радичков, при когото лисицата не е умряла, а само се прави на умряла, то сардината е прекрасен оратор и само се прави, че не може да говори.

Това, което казва, ако човек се вслуша, разбира се, единствено може да помогне за опознаването и грижата за живота, който е под водата. Под водата глупости и лъжи не се говорят, пропагандата е кът и почти никой не упражнява самоцелна агресия срещу когото и да било. Полезни и красиви уроци. Все още ненаучени.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yu-hua-karabashliev-popov/

„Китай в 10 думи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Възможно ли е да разкажем история, в която не сме морално безукорни?
Например история, в която – макар и деца – харесваме един масов убиец, потънали сме изцяло в култа към личността му?

Можем ли да разкажем как сме бързали към мястото на екзекуцията на някой невинен, за да изпреварим тълпата? Да опишем краткия път от набеждаването до смъртта, до опозоряването, да опишем как това е сполетяло бащата на наш съученик и за малко е отминало собствения ни баща (с цената на публична семейна самокритика), да опишем всичко това „пред чужденците“ – и да не се самопоставим в ролята на жертва?

Китайският писател Ю Хуа го прави. Поставил си задачата да опише

Китай „в десет думи“ – народ, лидер, четене, писане, Лу Сюн, неравенство, революция, низовци, менте, баламосване –

той замества дефиницията на всяка от тях със серия от истории.

В „Народ“ описва как като малък е направил „откритието“, че „председателят Мао е народът и народът е председателят Мао“ – и полусмешните перипетии как страдал, че първо не му давали да го повтаря, а после не му признавали авторството. До истинското усещане за „народ“ по време на студентските вълнения на „Тиананмън“ – и липсващата днешна памет за тях.

В „Лидер“ се разказва как Мао участвал в ритуално преплуване на река – и как неговото „помахване по хавлия“ се запечатало в съзнанието на хората, за разлика от всички днешни „лидерства“ в света на технологиите, перилните препарати и какво ли не още. Погледнато отстрани, изглежда абсурдистко; напушва те смях при представата за тавана на стаята, облепен с вестници, от които ежедневно те гледат огромни портрети на вожда. Звучи абсурдистко, докато не си спомниш за Георги Димитров и образа му в „Работническо дело“ или пък за „димитровската“ организация „Септемврийче“. 

А Ю Хуа продължава да разказва. Разказва например за липсата на книги по време на Културната революция – как всичко освен Мао и любимия му писател било обявено за реакционно и как по случайност попаднал на неизмеримо богатство – книга на същия този Лу Сюн, но с бележки под линия, които разкривали необичаен, различен свят (докато се смея, се сещам как разни книги се появиха препечатани „под индиго“ в първите години на перестройката). А източник на любовни истории се оказват саморъчно направените плакати, с които бдителни граждани разобличават разни прелюбодейци. Анекдотично? Може би, но не и непредставимо, ако сте виждали глад за клюки в малка общност.

А историите продължават – и никоя от тях не е непредставима, не само по хоризонталните линии на общата комунистическа история. Защото Ю Хуа прави още по-смела връзка: той демонстрира, че срез, прекъсване, край и тотално ново начало няма не само в географията, а и в историята. Тоест той отказва да представи Културната революция като явление от екзотичната страна на миналото, като нещо несводимо с днешен Китай и неговото икономическо чудо. Напротив, той казва, че едното и другото имат обща същина – и само различни проявления. Че това е същата енергия, която се е разляла по други канали. Доста смелост и писателска проницателност се искат, за да пишеш така.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

София: изд. „Сиела“, 2023

Романът „Рана“ има за цел да възстанови изтритата история на Добруджа, по-точно неудобната история на боевете за Добруджа по време на Първата световна война. Веднага казвам, че тази тема е персонално важна за мен; още повече че протагонистът на книгата е бежанец от Одринска Тракия, също като моя прадядо.

За историята на Добруджа в училище не сме учили нищо – от това се подразбираше, че и нищо не се е случило, което моят детски ум си обясняваше с липсата на планини, в които да се крият шумкари. Разбира се, голямото изключение е Йовков, който има изключително подробни описания, включително на социалната тъкан на собствения ми град; но военните разкази, които се учеха („Последна радост“), не внасяха особени нюанси в познанията ни по политическа история. Врагът беше… зададеният по условие в цялата историческа парадигма, тоест турците.

Война, в която враг са румънци и руснаци, а съюзници са германци и турци, не се учеше. Отгласи от ожесточеността на тази война видях едва по-късно, когато от любопитство изчитах в интернет историята на селата, през които бях минавала безброй пъти, и внезапно се оказваше, че населението на „скучния“ Стожер е било избито почти до крак. Разбира се, устно разказани спомени се срещаха обилно, но по-късни, от обмена на населението след освобождението на Южна Добруджа. Причината цялата тази история да бъде изличена е проста – комунистическа България, както и комунистическа Румъния са сателити на СССР, така че не може да се разкаже сюжет, в който те да са врагове.

Целта на „Рана“ на Захари Карабашлиев е да запълни липсата на този разказ. Тоест да използва жанра на историческата фикция, за да излекува колективната амнезия и да даде на националното въображение запомнящ се сюжет, с който боевете за Добруджа да станат част от българската представа за миналото. Това е извънредно амбициозна задача, бих казала – архетипната задача в българската литература от Вазов насам.

Нейният успешен изход обаче е свързан с няколко фактора. Първо, доколко плътен, богат, убедителен е литературният материал. А тази плътност като че ли не търпи прекалена идеализация, нито прекалена пасторалност в одринските села, нито пък накъдреност на градския образ на софийското студентство. Не знам и доколко моделът „детето пита – възрастният се замисля“ е достатъчен за въвеждане на толкова страници „родови контекст“ за героя.

Другото, което бих пожелала, е по-убедителен противник. Периодично книгата „обръща“ гледната точка, за да ни разкаже как вижда нещата един румънски офицер – само дето неговата морална оценка практически не се различава от българската. В неговите очи българите са успели, защото са се били на своя земя за своя земя. Тоест ние си представяме враг, който си представя (и приема) нашата гледна точка. Това може и да е възможно, но не води до реално многогласие на романа.

Това, разбира се, ни най-малко не означава, че не стискам палци на книгата

Изличаването на историческата памет е тема, която е твърде болезнена – особено на фона на международните политически събития, които връщат в обращение изрази като „съда на историята“.

Изтриването на страници от тази история значи, че този съд също е подкупен, податлив на натиск – тогава какво? Лечението от колективна посттравматична амнезия не е лесна работа: ако историята е твърде сложна, няма да има масов ефект; ако е твърде проста, няма да е вярна.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ от Иван Н. Попов

София, 1928 г.

Третата книга, за която искам да разкажа, не отговаря на правилото да е публикувана през последната година. Отклонението е, меко казано, безсрамно: „Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ е излязла през 1928 г., тоест преди 96 години. Автор е някой си Иван Н. Попов, а неговата идея е приблизително същата – да спаси една част от българската колективна история от забрава.

Иван Н. Попов има предимството да скицира от натура; и понеже няма никаква литературна претенция – да не додава много литературни модели, а да описва онова, което самия него го е впечатлило.

И каква смешна и пъстра картина на Одринска Тракия се е получила!

В нея виждаме самия Рододарович, пътуващ книжар, който покрай другото разпространява и патриотична литература; виждаме огромния калъф на неговото оръжие, носено, за да всява респект по пътищата, но виждаме и как при вадене то се разпада на части, защото всъщност е само практически неупотребим реквизит; чуваме къде се използва български, къде гръцки и къде турски и между кои точно езици е напрежението; виждаме войната между българските и гръцките кокони и кой при кого би отишъл на кафе; виждаме как горят резбованите врати на харема, хвърлени на огъня от разквартируваните в конака руски части.

Виждаме, през сълзи и смях, историята на местния поп, който първо участвал в таен революционен комитет, после задигнал парите, после се помохамеданчил и оженил за богата ханъма, после задигнал и нейните пари и избягал в Цариград; пък накрая, след пристигането на българските войски по време на Балканската война, решил да си изпроси пенсия като революционер, препатил повече от всички останали – нали по стечение на обстоятелствата се наложило да бъде обрязан… Неподправеното богатство на лозенградската история, предадено от Иван Н. Попов, съдържа очарованието на устния разказ и онази смесица от смях и трагизъм, от високо и ниско, която прозира и в най-добрите страници от нашата революционно-историческа класика. А явно и в самата тъкан на историята.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ може да се намери в „Книжен пазар“ и в Националната библиотека.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istoriya-na-edin-germanec/

„История на един германец. Спомени 1914–1933“ от Себастиан Хафнер

превод от немски Евгения Дебелянова, изд. „Аквариус“, 2021

Страхотна и страховита книга за света от вчера, изпълнен с омраза, варварство и войни. За света, който винаги има възможността да се превърне в света от днес. И същите уж забравени, забранени и заметени под килима на историята, причиняващи колосални щети и травми демони могат отново да се разбеснеят унищожително. И те, за съжаление, беснеят.

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. Книгата на Хафнер (който, след като напуска нацистка Германия, се установява в Англия) излиза в родината му след смъртта на автора и се превръща в сензация. Неговият син открива ръкописа в тайник в бюро, което баща му подарява на внука си. Но усещането за мистификация в духа на XIX век или на постмодернизма свършва тук.

Всичко в книгата е лична и преживяна конкретика. Мощно свидетелство за наличие на съвест и несъгласие. За нежелание да се претопиш в хомогенна и апатична гражданска маса, насъсквана и изпълнителна в баналното си и катастрофално зло.

Красноречив биографичен опит, категоричен в оценките си и детайлен в описването на климата в Германия по време и след Първата световна война и в навечерието на Втората.

По сила, качество и интензитет тази изключително прецизна хроника на заболяването и описанието на изпадането на духа, на личната и политическа отговорност в клинична смърт и на морала в Германия в несъстоятелност е сравнима с дневниците на Клемперер, с мемоарите на Траудъл Юнге, последната лична секретарка на Хитлер, както и с писаното от Ремарк.

Добре, защо отново да се връща човек назад и да чете за време, за което толкова много е изписано, заснети са толкова много игрални и документални филми? Краткият отговор, макар и да се повтарям, е, че то може да се случи отново и се случва в отделно взети страни, които натрапчиво се опитват да въвлекат света в сходни реваншистки конфликти и в които обществото няма достатъчно съпротивителни механизми да противостои на индивидуалната лудост на лидерите си. Лудост, която плъзва като масова психоза и води до такива изкривявания във всекидневието, че границата между обществен и личен живот се разрушава, конституцията и правото не значат нищо, а смисълът и основите на демокрацията са не само подкопани, а педантично екзекутирани и хвърлени в масов гроб.

От Гьотевия „Фауст“ в немския са навлезли поне две словосъчетания. Едното е „същината на пудела“, защото Мефистофел следва Фауст от градските порти до кабинета му в кожата на куче от тази порода. Дяволът е черен пудел. Другото е „въпрос на Гретхен“, който е така нацелен, че предизвиква изповед или трудно решение.

Хафнер задълбава много сериозно в „същината на пудела“, сиреч в „причините за нацизма“, и въпросите му са „въпроси на Гретхен“ колкото към времето, в което е живял, толкова и към самия него. Те карат и читателя да се пита как би реагирал на мястото на автора. И за добро или за лошо, всекидневно има възможността да си отговаря с думи и действия, защото плевелите на долнопробен и кален популизъм, национализъм и заредени с желание за мъст партии срещу несъществуващи и измислени врагове се радват на неочаквано добър и радушен прием и в България. И този прием не среща достатъчно добър и категоричен отпор нито от партии, нито от общество.

Това е книга за дуел, който не спира да се случва, „дуел между двама далеч не равни противници: една извънредно мощна, силна и безогледна държава и един малък, анонимен, неизвестен човек“. В това е силата на книгата. Тя разказва от първо лице как цяла една държава се сварява бавно и постепенно чрез страх и пропаганда като рак в тенджера. И сварен, ракът придобива формата на свастика, лагер и тумор. Авторът не спестява нищо и на самия себе си, за да направи едно крайно важно и днес откритие.

Всичко това е вярно: не се намесих в събитията, не бях дори и особено осведомен свидетел, но и никой не може да погледне на собствената ми личност по-скептично от самия мен. Аз все пак съм убеден – и моля това да не се смята за дързост от моя страна, – че със случайната частна история на моята случайна частна персона разказвам една важна и неразказана още част от германската и европейската история – по-важна и по-значима за бъдещето, отколкото ако разкажех кой е подпалил Райхстага и за какво в действителност са разговаряли Хитлер и Рьом. Какво е историята? Къде се разиграва тя? Когато чете обичайни исторически трудове – като обикновено лесно забравя, че те съдържат само контурите на нещата, а не самите неща, – човек се изкушава да повярва, че събитията се разиграват между няколко десетки личности, които решават съдбата на народите, и че от техните решения и дела произлиза това, което по-късно наричаме „история“. И тогава историята на настоящото десетилетие ще му изглежда като игра на шах между Хитлер, Мусолини, Чан Кайшъ, Рузвелт, Чембърлейн, Даладие и още няколко десетки мъже, чиито имена малко или много са в устата на всички. Ние, останалите, безименните, в най-добрия случай сме нейни обекти, пешки в шахматна партия, които биват местени или не, жертвани и губени, и чийто живот, ако имат такъв, минава в един съвсем друг свят, без връзка със ставащото на шахматната дъска, където присъстват дори без тяхно знание.
Може да прозвучи парадоксално по отношение на казаното дотук, но е неоспорим факт, че единствените исторически събития, които наистина имат значение, се случват между нас, безименните, в душата на всеки случаен и отделен човек, и че спрямо тези синхронно и често пъти несъзнавано взети решения на масите са абсолютно безсилни и най-могъщите диктатори, министри и генерали. Характерното за подобни кардинални събития обаче е, че те никога не избиват на повърхността под формата на масови прояви и демонстрации – работата е там, че щом се масовизира, масата губи способност за действие, – а винаги съществуват само като лични преживявания на хиляди и милиони отделни индивиди.

За мен това е сърцето на книгата и най-важното ѝ послание. Тъй снизходително нареченият от големите хора на власт „малък човек“ да не се отказва масово от голямата си сила. От несъгласието и присмеха си, от гласа си по време на избори и от гласа си в личния си живот, когато има вероятност първо да дойдат за приятелите му, а скоро и за него. Свободата, справедливостта и мирът са привилегии, които трябва да се отстояват постоянно.

Да, бих могъл да проследя с богат пъзел от цитати отделните части и етапи от историята на Хафнер, която той споделя с нас, но намирам посланието му за осъзнаването на личния потенциал и отговорност на индивидуално ниво за най-голямото достойнство на книгата. Прочее, поука, която е лесна за рационално усвояване и трудна за практическо прилагане. Историята на Хафнер започва с това как като дете е бил вманиачен в Първата световна война и е гледал статистиките по вестниците и на стената в училище, сякаш става въпрос за спорт, а не за смърт.

Как – впоследствие и след загубата на войната – се оказало, че

цяло едно поколение в Германия не знаеше какво да прави с подаръка „свободен, независим частен живот“.

Как

тази младеж не познаваше друго освен публичен шум, сензации, анархия и опасния чар на безотговорното жонглиране с числа. Тя само чакаше момента да повтори сама всичко, видяно през изминалите години, и то с още по-голям замах, а личният живот започна междувременно да ѝ се струва „скучен“, „еснафски“ и „демоде“. Масите също бяха свикнали с всевъзможните проявления на хаоса.

Как поколението,

което сега беше „на ред“, отказваше да се научи да живее честно и по човешки и използваше всяка свобода само за да извърши някакво колективно безобразие.

Как

в годините между 1925 и 1930 у най-добрите представители на германската младеж съвсем незабелязано се зараждаше нещо много хубаво и обещаващо: един нов идеализъм отвъд съмненията и разочарованията; една втора либералност, по-широка, по-всеобхватна и по-зряла от политическия либерализъм на деветнайсети век; да, може би дори основите на едно ново благородство, на една нова аристократичност, на една нова естетика на живота. Превръщането на всичко това в действителна сила беше още твърде далеч; то тъкмо се беше проявило в мисъл и слово, когато четириногите дойдоха и го стъпкаха.

Как

най-елементарната и кажи-речи навсякъде, където и да погледнеше човек, най-дълбоката причина беше: страхът. Да участваш в пердаха, за да не се окажеш сред напердашените.

Как

решението беше само едно: физическо отдалечаване; емиграция; раздяла със страната, към която принадлежиш по рождение, език и възпитание, и с всякакъв род обвързаности с нея.

Написаното е твърде актуален и жив портрет и много напомня на обществени сривове в днешния и вчерашния ден или година, две или десетилетия в прекалено много страни. 

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“, а пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст. Не бива отново и отново да се позволява буйният розов храст да се превръща в черно цвете. В букет за поредно погребение на някоя държава и общество.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-eline-vere/

„Елине Вере“ от Луи Куперюс

превод от нидерландски Елица Колева, изд. „Жар – Жанет Аргирова“, 2021

Ако тази книга беше написана на някой голям европейски език, тя щеше да е световна, а не само нидерландска класика. Големи думи за голяма книга. Такива са и литературните роднини на романа. Директно влияние върху него оказват както хората на Хага и самият град, така и „Анна Каренина“ на Толстой и „Призраци“ на Ибсен. От Толстой идва разделянето на кратки и енергични глави, а от Ибсен – един делириумен епизод и начинът, по който главната героиня слага край на живота си. Не мисля, че издавам някаква особена сюжетна тайна.

Има дълга традиция в историята на литературата книги с женски имена за заглавия да завършват трагично. Не е и нужно читателите внимателно да броят точно колко пъти думата „меланхолия“ се среща по страниците (65 пъти), за да могат да предположат каква в крайна сметка ще бъде съдбата на Елине Вере. Трагична, разбира се.

Романът е публикуван глава по глава в пресата и има спецификите на сериал. И всъщност е такъв, приковава погледа, така че с нетърпение очакваш следващата част, за която – наистина се радвам – не ми се налагаше да чакам седмица. В действителност не е правен сериал по книгата, но има нелош филм от 1991 г. – за всеки желаещ да сравни адаптацията и първоизточника.

Това, което ме очарова в романа, не е родството по избор с Вертер; не е описанието на пищните живи картини, които представителите на нидерландския хайлайф правят по домовете си; не е и детайлната панорама на тогавашното общество, привилегиите на колониализма и на фантазмите по Ориента и екзотиката, която той носи; не е и възможността да се анализират критично неврозата и истерията и как са конструирани от доминиращия мъжки поглед; не е и преоткритата теория за хуморите и за телесните течности, според която може да си сангвиник или холерик (за меланхолик вече стана ясно); не е неутешимият като бебешки плач Weltschmerz на героите; не е и много други неща, с които мога да продължа до края на текста, че и след него.

Това, което ме очарова, е внезапният ми личен спомен, породен от книгата – как съученици в основното училище се питат един друг „Обясни ли му се? Обясни ли ѝ се?“ и говорят часове наред за обяснения. За обяснения в любов.

Това, което ме очарова в романа, е отдадеността в разговора за чувства и за възпитанието им.

За самото наличие на толкова преувеличен в сериозността си разговор. За възможността да съществува пространство, в което да се състоят тези диалози, и те да са непосредствени – на живо, лице в лице. Или ако не са, то да са в дълги и гъсти писма. Никой не си праща селфита или клипчета. Най-много фотографски портрет, но и това не е било толкова често срещано – все още. И в това говорене да няма мелодрама, а да е форма на общуване. Очарова ме наличието на такава воля у Елине – за

автентичност и непримиримост в желанието общуването да е на нивото на възможното във въображението, а не на ограниченията в реалността.

Чудя се: много ли е загубило общуването от написването на „Елине Вере“ до днес? Изчезнала ли е вярата в това, че думите имат силата да обясняват и да сближават? Това е една възможна гледна точка, разбира се. Друга е, че това, което ме очарова, може иронично да предизвика криндж реакция у някой, който не си дава сметка, че присмивайки се и вземайки на подбив, не обезоръжава написаното, а единствено показва, че е делегирал прекалено много власт не на думите в себе си, думи, които няма да каже нито на глас, нито в писмо, а на медии и техника, които правят общуването хигиенично, удобно и лесно. И го отдалечават неимоверно от това, което хората, с които израснах, наричаха „да седнем на приказка“.

Не съм вярвал, че някога ще защитавам уж стерилния и изпълнен с предразсъдъци и консерватизъм свят от миналото, но все повече ми се струва, че той – или най-вече романите му – са имали капацитета или поне смелото желание да назовават неща, за които днес не ни стигат думите или пък смятаме, че думите са изгубили силата си. Или всъщност литературата създава илюзията, че хората са разговаряли по-добре и повече от нас за чувствата си. Да не забравяме, че Елине все пак умира, а не живее щастливо до края на дните си. Тя е литературно същество, родено да живее и умре в самота, за съжаление.

Защото литературата се ражда и от воля за компенсация, от стремеж за справедливост и красота. От желание нещо, което липсва – да съществува. Като свободното и задълбочено общуване.

Когато преди няколко години препрочитах „Мадам Бовари“, ме шокира и ми достави удоволствие това как почти всяка фраза е едновременно сериозна и иронична (като при Платонов в „Чевенгур“ впрочем) и как изречение след изречение Флобер ни приближава към това, за което говори – първо го виждаме с телескоп, после идва ред на бинокъла, след това на лупата и накрая е микроскопът. Детайлно и прецизно писане, което разнищва, уверено е във възможностите си и прекрачва граници – етически и естетически, – без да му мигне окото. Писане, което не си и помисля да маркира сериозност, да фалшифицира многозначителност или да върви по утъпканата пътека на една определена конвенция и клише. Каквито в момента има предостатъчно.

Луи Куперюс не е толкова безпощаден присмехулник и сатирик като Флобер. Той пише с голяма доза съчувствие за безизходиците, счупванията и бездните на Елине Вере. Те са същите, които Стриндберг и Ибсен откриват, а Бергман окончателно разширява, оживява и превръща както в кино, така и в лична биография. Друга класова и писателска близост е и с Едит Уортън, неслучайно публикувана от същото издателство.

Елине Вере е, поне на пръв поглед, типичен някогашен млад човек от добро семейство. Ходи редовно на опера, където се влюбва, чете „Парижката Света Богородица“, ухажвана е и флиртува в будоари и на соарета, радва с обаяние, води кореспонденции и разговори, не харесва баналните и скучни хора, в крак е с модата и тенденциите и е безкрайно уморена и тъжна. С лекота черпи от духа на времето и от средата си, но ѝ е трудно да бъде част от тях. Усеща слепите им петна, маниите и преувеличенията. Фетишизира колебанията и тъгата си, носталгията и меланхолията. Уютът им я привлича като почивка в санаториум, от който никога няма да излезе. Не я привличат бракът по сметка или някаква друга форма на интимност, наподобяваща транзакция. Тя иска нещо повече, което няма как да получи.

Представям си, че Кафка, принцът на разваления годеж (с четири зад гърба си), би харесал този роман,

колкото и той да е привидно далечен на неговото писане. Куперюс описва света и резервите към този свят, чиито устои Кафка подкопава и осмива в радикален знак на съпротива. Елине Вере няма толкова силни съпротивителни механизми. Тя зачерква всички възможни версии на живота си. Самоубива се почти случайно с морфин, защото иска да заспи и да не будува в този свят – той изобщо не може да ѝ предложи пълноценната форма на любов, за която тя копнее. И за която Кафка също е копнял. (Фелице Бауер пренася и в Америка стотиците му писма до нея и ги продава за публикация едва след смъртта на съпруга си и поради финансови трудности, четвърт век след смъртта на Кафка.)

Това е в крайна сметка книга, чийто подходящ и дори идеален читател би бил човек, изпитващ трудности да се намести в настоящето. А светът в момента е рядко неуместен.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linor-goralik/

„Всички, способни да си поемат дъх“ от Линор Горалик

превод от руски Денис Коробко, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Миличка, няма нужда всеки ден да питаш как сме. Ние просто се стараем да останем спокойни и да гледаме напред с надежда.

Това е текстът към скулптурна миниатюра от Линор Горалик. Състои се от три части: включен телевизор, бебе, седнало пред телевизора, и многоглаво, но и леко инфантилно чудовище, което държи бебето за раменете и не му дава да мръдне.

Още преди да си се вгледал, разпознаваш себе си в бебето, в телевизора – войната.

Но коя война?

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Linor Goralik (@snorapp)

През последните месеци щадящият себе си се опитва да мисли за двете войни – в Украйна и в Израел, като за отделни неща, като за изолирани огнища, всяко от които все пак има шанс да загасне. Тоест опитва се като бебето от скулптурката „с надежда да гледа напред“.

Линор Горалик сама по себе си показва колко обречена е идеята за „изолирания конфликт“ в глобалния свят. Родена в Украйна, на 14 години заминава с родителите си за… Израел, където учи, работи като програмист и т.н. На 25 отива в Русия за малко, но остава 15 години. До анексията на Крим, когато се връща в Израел.

За коя война тогава се отнася „Всички, способни да си поемат дъх“? Кой е асонът (катастрофата), предизвикал събитията в книгата?

За нито една от двете. Книгата е писана през 2019-та. Тоест би трябвало да спада към жанра фантастика. Е, да – апокалиптично събитие с неизвестен характер, вследствие на което: а) градове са потънали, б) храната не достига, в) има болест, от която трябва да се пазиш с определено, трудно за намиране лекарство, и г) най-важното, животните са проговорили.

Всъщност в книгата няма война. Но има разпад на тъканта, на логиката на обществото; има военни, които се опитват да организират живота в бежански лагери, безмилостно, разбира се; има дажби, има страх, има някаква почти неприлична жизненост.

Има животни, които внезапно са проговорили – и с това са престанали да бъдат неми свидетели на безбройните моменти, в които ние „прекрачваме границите на човешкото“.

А къде са тези граници, произволни ли са правилата на морала, които уж сме си наложили, кога признаваме някого за себеподобен и преставаме да проявяваме насилие спрямо него и кога, напротив, поривът за насилие е толкова силен, че усилено търсим мисловни формулировки, които да го оправдаят?

Ще ядем риби, те и бездруго не говорят много. Случва се кучета да изядат нещо неподходящо и да се отровят. Или почваме да гъгнем, пръскайки слюнка като старицата пред уличния музикант:

… това са нечовеци, направо са си нечовеци и само дрънкат като хора, но са скотове, твари, гадини, да, твари, не могат да я научат, плюе тя на тези нови правила, ще казва истината, твари, твари, никаква душа нямат, и асонът е от тях, на нея ѝ били обяснили всичко, хората знаят всичко, а и за дажбите, нищо не сме им длъжни, и какво, какво казват, бесовете сигурно също щяха да могат да говорят, а ние щяхме ли да им дадем да ни подяждат…

Тази интонация е лесно разпознаваема, тя, разбира се, излиза бързо на повърхността и когато става въпрос за хора – класическата реплика за оправдаване на масовото насилие. Упражняваш насилие срещу различните, не срещу себеподобните – затова десетилетия след края на Втората световна война се говореше за приемане на различието, за образа на Другия (по Цветан Тодоров), за ценността на разноликото човешко общество. Резултатите се оказаха… епидермални.

Надтекст: представа за литературата като информационна вълна, надигаща се от миналото към бъдещето. Това е един от термините в „турбофантастиката“, към която се причислява и романът на Горалик (заедно с Андрей Лазарчук, Виктор Пелевин и пр.). За да каже нещо наистина ново, писателят трябва да е на гребена на тази вълна. И ето ни, пет години след излизането на романа, в един свят, в който границите на човешкото стават все по-несигурни – от забраната върху физическия човешки контакт по време на пандемията, през войните, до неясните посоки, в които може да поеме изкуственият интелект. И разбира се, съзнанието за екологичния „асон“ и ефекта му върху животните.

Тази книга определено е предизвикателство към читателя в много отношения – все пак нейната авторка е инициирала онлайн игра на „литературен шахмат“, в който задачата на участниците е била да намират най-неочакваните интертекстуални препратки, за да се придвижат напред. „Всички, способни да си поемат дъх“ е наречен „роман“, но всъщност е също толкова ризоматичен, тоест подобен на мрежа от подземни коренови системи вместо на единно, йерархично структурирано коренище. И все пак тя е заредена с хуманизъм – ясен като звук от тръба в мъглата, насмешлив и обречен като щурец на стената, пропадащ, пропадащ, но никога неизчезващ напълно.

Доказателството? Един откъс, който стои едновременно и като „уж-документална“ част между сюжетите, и като коментар върху възможната функция на литературата въобще. Става въпрос за заглавие от въображаемата поредица „Книжката бърза да се притече на помощ“, в която основната фабулна завръзка (домашното ти животно проговаря и това променя отношенията помежду ви) е разказана за деца и изведена до щастлив край.

След което, разбира се, опитът ти да повярваш в него е саркастично венчан с учебникарски въпроси. Защо Шули е започнала да се страхува от Анемон? Какво се е случило с майката на Шули? Как се е почувствал бащата, когато Анемон се е отказал от двореца си? Как се е чувствала Шули, когато по-късно, в лагера, е чела любимата си книжка за Балби? Как още могат да се държат бадшабите? Какви правила за поведение с непознати бадшаби знаеш?

Светът – за жалост, далеч не само светът на турбофантастиката – ни засипва с въпроси, от които ни се иска да се скрием.

Книжката бърза да се притече на помощ.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-anatomiyata-na-edno-izchezvane/

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар

превод от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2017

Казано накратко – това е майсторски роман. Приглушен и дълбок като мълчание, в което е споделено много. Реших, че ще науча повече за Матар едва когато дочета романа.

Личната му история е забележителна и е нужно да бъде споделена, за да се разбере контекстът на създаването на тази интензивна и мощна проза.

Проза, писана по необходимост и от нужда, не заради моди, тенденции или пазар.

Писане, което окуражава и дава пример. Такива истории, за съжаление, продължават да се случват и днес. Светът не си взема поука от безкрайната игра на грешки и болка, пронизала историята. Затова и ще продължават да бъдат разказвани.

Матар е роден в Ню Йорк през 1970 г. Баща му Джабала Матар, който е смятан за политически дисидент заради мнението си за преврата на полковник Муамар Кадафи през 1969 г., е принуден да премести семейството си от Триполи и по време на раждането на Матар работи за либийската делегация в ООН в Ню Йорк.

Впоследствие семейството се връща в Триполи, но през 1979 г. отново бяга от страната. Матар е на девет години, когато се преместват в Кайро. Там живеят в изгнание, а баща му се обявява по-остро срещу режима на Кадафи. Матар продължава образованието си в Американското училище в Кайро.

Три години по-късно брат му Зиад заминава за пансион в Швейцарските Алпи. Въпреки че Матар отчаяно иска да се присъедини към него, трябва да изчака още четири години, докато навърши шестнайсет. Заради продължаващите заплахи от страна на либийската диктатура срещу бащата (както и заради заплахата за сигурността на Зиад, докато учи в Швейцария) обаче той не може да го последва. (И двете момчета трябвало да ходят на училище с фалшива самоличност.) В крайна сметка Матар избира училище в Англия, в което се записва през 1986 г.

Трябваше да се преструвам, че майка ми е египтянка, а баща ми – американец. Смятахме, че така не се налага да обясняваме пред всички араби в училището защо арабският ми език е египетски, а английският – американски. Първото ми име беше Боб. Зиад го избра, защото и двамата с него бяхме почитатели на Боб Марли и Боб Дилън. Трябваше да се преструвам, че съм християнин, макар и нерелигиозен. Трябваше да се опитам да забравя името си. Ако някой ме наречеше Хишам, не трябваше да се обръщам.

През 1990 г., когато все още учи в Лондон, баща му Джабала Матар е отвлечен в Кайро. Обявен е за изчезнал. След шест години семейството получава две писма с почерка на бащата, в които се казва, че е бил отвлечен от египетската тайна полиция, предаден на либийския режим и затворен в известния затвор „Абу Салим“ в сърцето на Триполи. Тези писма са последният знак и единственото нещо, което имат от него.

След тринайсет години Матар съобщава, че е получил новина: баща му е видян жив през 2002 г., което показва, че е оцелял след избиването на 1200 политически затворници от либийските власти през 1996 г.

През март 1990 г. агенти на египетските тайни служби отвлякоха баща ми от дома му в Кайро. През първите две години ни караха да вярваме, че е задържан в Египет, и ни казваха да си мълчим, защото в противен случай не можели да гарантират безопасността му. През 1992 г. баща ми успял да изнесе контрабандно едно писмо. Няколко месеца по-късно майка ми го държеше в ръката си. Внимателният му почерк се беше свил плътно в ситни букви, за да побере възможно най-много думи на единствения лист А4. Думи, между които почти нямаше място, нито над, нито под тях. Никакви полета, думи до ръба.

Хишам Матар споделя за писателския си процес, че

започва с много малко: колкото по-крехко, толкова по-добре. Нишката трябва да се усеща така, сякаш е на път да се скъса. Понякога започвам с жест или с усещане за даден герой. То е като онзи миг, когато се втурваш в концертната зала в последния момент. Намираш мястото си, след като светлините угасват. Не виждаш човека, който седи до теб, но имаш представа за него, за това какъв може да е или как му въздейства музиката, за тежестта на неговото мълчание.

Мълчанието при Матар е забележително. Деликатността му, когато открехва вратата към нещо, което не може да се опише – изчезването на един баща, – е неподправена. През цялото време, докато прелиствах книгата, си мислех, че това не е точно фикция. Историята за син, чийто баща е дисидент и е изчезнал, не е измислица. В нея има лекота и тежест, каквито носят истината и реалността. Но това не е и автобиография. Мемоарна книга е например „Завръщането: бащи, синове и страната между тях“, за която Матар печели „Пулицър“.

Писателят, който ми се струва най-близък до Матар, е В. Г. Зебалд. Сходно е усещането за изгнание и безизходна съдбовност;

за реалност, населена с мускуса на паметта, с призраците на травмата; за атмосфера на свят, клаустрофобично концентриран и сгъстен, свят на липсващи отговори, но и на шеметно блуждаене, на безспирно бродене.

Синът Нури скита из живота като Хамлет, влюбен е в мащехата си, скърби безутешно за майка си и баща си. Скръбта за баща му няма начало и край, защото няма и окончателен завършек. Траурът не може да се състои. Няма ритуал на сбогуване и раната на травмата е отворена. Дневникът на скръбта не може да започне. Това, за което пише Марин Бодаков в стихотворението „Кал по дланта“, няма как да се случи:

На следващия ден заварихме купчина мазна пръст до пояс,
натрупана мокра пръст под пейката, извън, в краката му,
нямаше как, с домашна лопатка дозаринах баща си.
Бих предпочел това да е метафора.

Има много и различни заглавия, които са „анатомия“ на нещо, на падане, на Грей, на скандал. Първата е „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън, където той пише, че

меланхолията може да е преходна, когато се появява при всеки малък повод за скръб, нужда, болест, неприятност, страх, мъка, страст или смущение на ума, при всяка грижа, недоволство или мисъл, които причиняват тъга, тъпота, тежест и досада на духа, противоположни на удоволствието, веселието, радостта, насладата… От тези меланхолични нагласи никой жив човек не е свободен, никой стоик, никой не е толкова мъдър, толкова щастлив, толкова търпелив, толкова щедър, толкова благочестив, толкова божествен, че да може да се спаси… В този смисъл меланхолията е характерна за смъртните… А ако е нараснала до навик, то едва ли ще бъде премахната.

Навикът от меланхолията на изчезването на бащата в тази книга се родее с „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, напомня и „Разгадавайки баща си“ на Вера Мутафчиева или разказа „Уейкфийлд“ на Натаниъл Хоторн, в който човек изчезва от собствения си живот за период от двайсет години и след това се връща. Понякога, уви, хората не изчезват по собствена воля и не могат да се върнат, когато решат.

Това, което може да прави Нури, е отново и отново да се връща из местата в паметта си; да води едни и същи разговори; да преподрежда едни и същи парчета от пъзела; да се върне в дома от детството си; да бъде баща си; да си бъде баща и да продължи.

Четенето на романи, в които централно място заема онова, което не може да се назове и няма развръзка, по парадоксален начин са и успокояващи. Нужен урок по стоицизъм, търпение и любов насред всекидневната бруталност.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-dnevnik-na-chumata/

„Дневник на чумата“ от Гонсало М. Тавареш

превод от португалски Даринка Кирчева, изд. „Ерго“, 2022

Четох откъси от Дневника само месец след като добре познатият на български португалски автор започва да отразява реалността на живо, (Марин Бодаков ми прати линк към него на 1 април преди три години). И тогава, и днес тези дневникови записки ми стоят като стихотворения в проза. Като къси съединения между мисли, наблюдения и асоциации. Целта им е да държат автора на повърхността и успявайки да направят това – спасяват от хаос и удавяне и читателя.

Защо е нужно това връщане назад, когато на дневен ред са други кризи, други войни?

Миналото е чужда страна, а точно в тази се напомня, че има и бомби, които убиват без шум. Вирусът, който всъщност е тук и днес… Спомням си как четях и дневника на Франко Берарди – Бифо от същия период. Спомням си как с Ясен Василев превеждахме статии, мнения и анализи. Как си пишехме с приятели в Америка, Франция и Англия. Как чаках баща ми да дойде с колата си и да ми остави от така дефицитните в началото маски и как нервно пазарувах в кварталния магазин. Как се чувах всеки ден с родителите си. Как всяка седмица качвахме по един запис на театрално представление от архива на „Сфумато“. Как гледахме брифингите, как се възмущавахме, как лакомо четях „Моби Дик“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Дон Кихот“ и всички останали дебели класики, които така и не бях прочел изцяло.

За португалеца този дневник е насъщен навик. Той е

абсолютна необходимост. Пред събитието да останеш прав и нащрек. Сила срещу много по-силното. Или си на линия в усилните дни, или бягаш. Или със зяпнала уста изстенваш едно оох като звук, отговор и уплаха. Дневник на чумата като другар в тежките дни и в дните, предназначени за гледане. Необходимост и напрежение. И опит за документиране, за да остави хлабавата памет по-ясна следа.

А следата е от ясна по-ясна. Такава е и заради превода на Даринка Кирчева, която след Песоа, Сарамагу, Лиспектор и десетки други ни дава и това доказателство за таланта си.

Сега си мисля колко нужно е да излезе скоро и друга следа за памет – „Разкази от пандемията, или как се запознах с един комар“, книгата на Иван Димитров за този травматичен период, която скоро четох в ръкопис. Изпитах читателска радост и удоволствие, докато си припомнях близкото пандемично минало чрез неговия сборник с разкази и микроразкази. В тях има както страх, клаустрофобична изолация, тежки екзистенциални състояния, така и въздух и пространство, облекчение – чрез минимализъм, ирония и сатира, чрез умела и прецизна писателска работа, която превръща писането на Димитров в абсурдно и смешно.

Припомня се това, което не бива да се забравя от този период, за да не се превърне в изтласкана и потисната неартикулирана травма –

домът беше самотен затвор за мнозина. Реалността – индивидуална и колективна – бързо се превърна в нереалност и някои всекидневни навици и представи бяха забранен и немислим нонсенс. Димитров е извлякъл есенцията от това време чрез поредици от ситуации и прозаични пъзели. Цялостната картина, която сборникът създава, има естетически и документален характер, свидетелство за времето е въпреки фикционалната си закваска. С лекота надскача предварителните очаквания и някак между другото поставя сериозни въпроси, които отекват след края.

Ето само някои от тях: как да не си призрак приживе, със или без извънредни положения и ситуации; как и може ли да има днес животът пълнота и смисъл; как да се говори за това, за което често единствено мълчат не само медии, интелектуалци, анализатори, а и самите писатели, които вече рядко навлизат в сложни и поляризиращи теми. Артикулацията на травмата при Димитров става по безболезнен начин, не предизвиква фрустрация или съпротива при прочит. Това е едно от достойнствата на книгата – тя говори с тон на конкретика, достойнство и жизнеутвърждаване. Далечните – единствено във времево отношение – роднини на това писане са Ищван Йоркен, Кафка и Хашек, а по-близките хронологично са Итало Калвино, Сесар Айра и Етгар Керет.

Но гласът на Димитров е разпознаваем и негов. Този глас, подплатен със своеобразния му хумор и методичното му трудолюбие, има смелост да говори за трагедията като за трагедия, без да я омаловажава, а като ѝ противодейства. Такова писане показва и осмисля бруталността на българското всекидневие, противоотрова е срещу амнезията и гледа в очите конкретния ни и настоящ общ живот, прави го по-близък и разбираем. Такова писане доставя смисъл по щедър и неподменящ фактите начин.

Димитров със сигурност ще продължи да предизвиква себе си и да иска да се променя, и сам себе си да изненадва, включително писателски, а тази приятна изненада ще се умножава в прочита на читателите му. С нетърпение очаквам появата на неговата книга, която ще бъде седма в творческата му биография.

Направих това много дълго отклонение, защото най-важното, което може да се извлече от Дневника на Тавареш, е, че е наложително да се пише за тук и сега в България. За нашето настояще и минало. С честност и откритост. С въображение и реалистичност. Трябва да разказваме историята си или някой друг ще ни я разкаже – съкратена и спестявайки много. Или пък тя ще се повтори.

Разказването е свобода, съпротива и смисъл.

Такова е и тахикардичното писане на Тавареш, което сякаш не може да си поеме дъх, накъсано е, фрагментарно и сред целия разпад и срив се опитва да се събере в цялост. Тавареш припомня параноята в медиите, изрежда списъци с починали и детайли за тях (изброяванията напомнят на изреждането на воюващите ахейци в Троя). Нежност, милост и безмилостност се смесват, когато се описва локдаунът, който е уединение от предпазливост и страх, толкова различно от уединяването на монасите.

Португалецът разрежда бруталността на дните с цитати от Неруда, Канети, Слотердайк, Емили Дикинсън, Одън, Бенямин, Никанор Пара, Енценсбергер, Киняр, Оруел и десетки други. Не е сам, има книгите и две кучета в тези непредвидими и паникьосани месеци на извънредното положение, когато времето сякаш беше спряло и животът сякаш беше свършил приживе за стотици милиони хора.

Животът наистина се беше скъсил и оголил. Тавареш е прав, когато пише за

десетте животни с най-кратък живот. Включени в списъка: еднодневките и мухите. Пчелите работнички, пеперудите монарх, мравките и водните кончета. Да се грижим по-добре за който скоро ще умре. Бъди мил с един умиращ: мухи, пчели, мравки, пеперуди монарх и еднодневки. Не знам какво са еднодневките, но името е съвсем ясно. Едно нещастно животно, което на гърба си вече носи името на своята трагедия, на своята краткотрайност. Човекът също е еднодневка, макар да живее малко по-дълго и рядко да лети.

Лесно е да се каже да сме по-добри помежду си… Но още по-лесно човешкият живот се върна към нормалната си траектория, която е по-скоро самоунищожителна и предвещава още подобни катастрофи. Катастрофата преди три години се яви като отсъствие на всички неща. Тя може отново да се случи. Затова е и нужно

да се извлекат поне някакви поуки от това покъртително минало, в което са погребани милиони.

Жозе Сарамаго казва за Тавареш, че рано или късно и той като него ще получи „Нобел“. Това не изглежда да е важно за по-младия писател. Той пише и не може да си поеме дъх. Той е вестоносец и иска да каже наведнъж всичко. И казва най-важното с лекота.

Казваш ми, че по-безсмъртна от грижата и яростта е радостта,

пише Хьолдерлин. Радостта от това, че си жив.

Но какво стана после? След като се оказа, че ще сме живи? Какво променихме? Как продължихме? Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната? Ще отговорим ли по различен начин на собствените си – постоянно неспазени – обещания?

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.