Tag Archives: мнение

От глупост ли се страхуват ромите за децата си?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-glupost-li-se-strahuvat-romite/

Началото на седмицата беше ознаменувано от поредната обществена истерия. Родителите от няколко ромски махали в Сливен, Карнобат, Ямбол, Асеновград, Сунгурларе, а според просветния министър и в София внезапно се уплашиха, че социалните ще им вземат децата, докато са на училище. Обхванати от паника, те нахлуха в училищата и си отведоха децата оттам. Само в Сливен се опразниха две училища.

Последваха бързи реакции. Министърът на образованието опроверга слуха почти веднага, а скоро след това от МОН, Министерството на социалната политика и Агенцията за социално подпомагане разпространиха официални опровержения на тиражираните слухове. И тъй като с бюрократичен език трудно могат да се борят страхове в сегрегирани общности, институциите поеха ангажимент да се сформират екипи от психолози, местни лидери и други специалисти, за да се говори с разтревожените хора по места.

В резултат от масовата истерия в махалите темата за фалшивите новини влезе в централните информационни емисии. А Facebook се напълни с осмиващи коментари за „първобитните цигани“, вярващи на всякакви глупости. И сякаш всички вкупом забравиха, че крушката си има опашка. Целият контекст, довел до паниката, като че изчезна. Ескалиращият от началото на годината публичен дебат се оказа пренаписан – съвсем по Оруел. Няма нищо страшно, никой няма да ви вземе децата, а още по-малко да ги отвлича в Норвегия. Можете спокойно да ги пускате на училище.

Нека си припомним откъде започна всичко.

През януари правителството публикува проект за нова Стратегия за детето. Срещу нея реагираха дежурните консервативни кръгове, които протестираха и срещу Истанбулската конвенция. Ключова фигура беше Александър Урумов, пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, агент от ДС с библейския псевдоним Абел и консервативен евангелист. Поводът беше идеята да се забрани физическото наказание на деца.

Освен че покрай Стратегията същите кръгове лансираха и темата за забрана на абортите, медиите се наводниха с „информация“ как социалните ще ви вземат детето, ако го пошляпвате, и с разкази за български родители, чиито деца са отнети в Норвегия. Или пък в Холандия – от чернокожа гей двойка. Карбовски, който лансираше холандската история и който не е ром, всъщност и днес твърди, че хората от гетата са прави и наистина могат да им вземат децата. А по-рано този месец известната от „Шоуто на Слави“ певица Деси Добрева призоваваше за протест пред посолството на Норвегия – заради конспиративната теория, че тамошната система за закрила на децата ще се въведе в България.

В организираните протести против Стратегията за детето участваха преди всичко етнически българи. Понякога към тях се присъединяваха и роми, доколкото „моторът“ на протестите се свързва с евангелски църкви, а в махалите има много такива. Ала не ромите оттеглиха Стратегията. Това стана след лично разпореждане на премиера на България Бойко Борисов, който е етнически българин, доколкото е известно.

Не ромите продължиха протестите въпреки оттеглянето на Стратегията. Не ромите разпространяваха листовки. Не ромите настояваха да се забрани всичко, свързано със сексуалното образование. Не ромските родители разпространяваха декларации, в които пишеше как не позволяват децата им в училище да бъдат включвани в проекти или да попълват анкети. Не ромите разпространяваха слухове, че ако дете попълни анкета в училище или ако спомене, че вкъщи му се карат, социалните ще го вземат. Това го вярват не само родители, а и учители. Не ромите обявяваха дати, от които нататък ще почнат масово да се отнемат деца. Не на последно място – не ромите представяха в медиите тези конспирации като легитимна гледна точка. И не те експлоатират темата предизборно.

Напротив – те са експлоатирани предизборно. Както винаги.

И ако днес институциите и немалка част от водещите медии реагират адекватно, това не може да се каже за времето от началото на годината досега. Нито за целия период от края на 2017 г., когато избухна скандалът около Истанбулската конвенция, до днес. Защото истерията със Стратегията за детето не е нищо друго, освен негово продължение.

Сега прокуратурата ще проверява откъде е плъзнал слухът, довел до паниката в махалите. Заместник-премиерът Томислав Дончев заяви, че чиновник от Министерството на отбраната е свързан с разпространяването на фалшивата новина. Без да спомене директно името му, стана ясно, че има предвид Александър Урумов. Красимир Каракачанов заяви, че е говорил с Урумов, който му казал, че не е виновен. После и самият пиар-агент-евангелист-писател се оправда, че не бил той. По времето на масовата истерия бил в чужбина, бил готов да предостави фейсбука си, за да се види, че е чист.

Разбира се, Урумов едва ли е разпоредил лично махалите да се вдигнат точно този ден. Но той носи немалка отговорност за демонизирането на системата за закрила на детето от месеци насам. И то публично – чрез собствения си блог, в който нарича Държавната агенцията за закрила на детето „Наглите“ и твърди, че тя няма място в отношенията между родители и деца.

Тази проверка на прокуратурата е цинична още преди да е започнала.

Тя едва ли ще е по-различна от проверката за виновника за спирането на БНР, която остана сляпа за политическия натиск върху радиото и в резултат от нея беше санкциониран техническият ръководител, изпълнявал по всяка вероятност чужда воля. Този път най-много някой и друг ромски пастор да пострада. А онези, които генерират обществена нетърпимост към социални работници, неправителствени организации и всички работещи в областта на правата и закрилата на децата, ще продължават да го правят необезпокоявано. Освен ако не се разместват някакви пластове по върховете и не се правят опити да се изхвърлят онези, които досега са били удобни.

Ако прокурорската проверка не е проформа, тя следва да обърне сериозно внимание не само на Урумов, а и на тези, които месеци наред провеждат дезинформираща кампания, очевидно не без финансиране. Да проучи: кой печата шарените листовки, които се пускат в пощенски кутии и се разлепват навсякъде? Кой организира международен форум под надслов „Отвличане на деца от социалните служби“ и кани ултраконсервативни личности като Габриеле Куби? Къде стои Асоциация „Общество и ценности“ в картинката? Каква е ролята на евангелските църкви в България, които също отрекоха да са замесени, но взеха дейно участие в охулването на Стратегията за детето? Каква е връзката с ВМРО, според които ДАЗД не трябва да съществува? С Карбовски? А с „ловеца на бежанци“ Петър Низамов – Перата?

Впрочем ако някой действително има известно основание да се притеснява, че могат да му вземат децата, това са именно българските роми

и най-вече онези, които живеят в гетата. Не защото ще пристигнат автобуси от Норвегия, които да ги откарат директно от училище. И не защото социалните ще ги отведат под строй. Тези опасения са, разбира се, неоснователни. А защото имат достатъчно основания да не вярват на институциите, както и на политиците, които идват и им обещават разни неща. След всички обещания за узаконяване на къщи, зададе ли се „гореща“ политическа ситуация, идват багерите да ги събарят. След цялото говорене за интеграция и „десетилетието на ромското включване“ продължава да има сегрегирани райони и училища, а ромите нерядко не се допускат в заведения или басейни само заради етноса си. Или не се назначават на работа, дори да имат необходимото образование.

Ако възникне конфликт между българи и роми, в огромната част от случаите ромите излизат виновни – дори когато те са жертвите. Ако българин убие ром, това е „неизбежна отбрана“. Ако чужденец дръзне да защити ром от тълпа ултраси и в мелето един от ултрасите е убит, това не е неизбежна отбрана, а общественото мнение диктува чужденецът да лежи в затвора до живот. Ако училищна директорка заяви, че държавата трябва да отнема децата на ромски родители, които не ходят на училище, това се смята просто за „свобода на словото“. Представете си обаче какво ще настане, ако някой каже това за етнически българчета, чиито родители са отдадени на каузата за домашното образование и смятат, че училището ще им разврати децата. Именно такива са някои от гласовитите противници на Стратегията за детето. А на фона на пропагандата за забрана на абортите лидерът на ВМРО и военен министър Красимир Каракачанов предлага държавата да подлага ромските жени на задължителни аборти и стерилизация. Децата са ценност, но не и ако са ромски.

Е, представете си сега, че сте на мястото на хората от гетата. Кое би ви накарало да повярвате, че слухът за отнемането на децата е фалшива новина? След като знаете, че нито общественото мнение е на ваша страна, нито институциите, нито политиците, нито медиите, нито правосъдието. След като сте свикнали както да ви лъжат, така и да лъжат на ваш гръб. И при положение че почти единствените, които са показали, че вярват във вас, зачитат човешкото ви достойнство и ви мотивират да учите и да работите, са евангелските църкви и пастори във вашата общност.

А именно някои от тях ви уверяват, че социалните ще ви вземат децата от училище.

Затова нека не се присмиваме на ромите, че се поддават на масови психози. Ако сме честни, ще насочим критиката си към онези, които произвеждат психозите и които няма да престанат да го правят въпреки официалните опровержения на институциите от последната седмица. Става дума за чудната, но изненадващо здрава и ефективна сплав от ултраконсервативно християнство (Българската православна църква не отстъпва на евангелските деноминации по поддържането на такива конспиративни теории), путинска пропаганда, национализъм, политически интереси, удобни медии и поръчкови сайтове.

А ромите – те просто отново го отнасят.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ами ако не гледаме внимателно?

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/ami-ako-ne-gledame-vnimatelno/

Здрасти, Нева!

Понеже се познаваме, ще се подпиша с псевдоним, но това, защото… „какво тук значи някаква си личност“?! Макар да искам да те побутна към размишления именно за личностите и авторитетите.

Съвременният свят все повече пренебрегва меритокрацията. Популярните лица на съвремието често са такива не заради репутация, градена с години, а защото са се прочули с нещо скандално или провокативно. И тази тенденция не е нова. Някак подценихме мащаба на симптомите ѝ и сега въпросните посредствени хора започнаха да стават премиери и президенти.

Обясненията защо се случва всичко, сякаш са по-лесни от един друг въпрос: защо малцинството истински авторитети и хора с репутация притихнаха в тежък ступор? Нима активната съпротива на всичко това не е именно словото? За да има противостоене на антинаучните и античовешките тенденции, които протягат пипала навсякъде, е нужно точно това – упорита съпротива. А не примирение. Къде са онези избликвания на рязка (но справедлива и стряскаща) критика? Къде са думите, които събуждат заспалата маса? И кой ще събуди будителите?

Гъливер

Клод Моне казвал, че смята своята градина за най-добрата си творба. Това по-горе е изглед от последната градина на Сесар Манрике, който обичал да цитира въпросните думи на Моне – тук, в очертанията на бивша каменоломна на о. Лансароте, сега виреят 450 различни вида кактуси, сред които всеки ден се стичат стотици туристи. А Манрике, роден преди век на канарския остров и загинал в пътно произшествие през 1992-ра, е човекът – художник, скулптор, екоактивист и буден гражданин, – благодарение на когото Лансароте е едно от най-популярните места за посещение в Испания, без да е прегазено от туризма.

Вулканичният пейзаж, осеян с бели градчета от ниски кубистични къщи и тук-таме зелени петна на палми, араукарии и кактуси, е оцелял в хубостта и мира си именно вследствие от звучно заявената позиция на артиста през 70-те и 80-те – неговите манифести („Да не позволяваме ламтежът за печалба и злонамереността на строителната спекула да направят от нашата среда стандартния масифициран ад…“), интервюта („властите трябва да мислят за човека, не за автомобила“, „най-големият лукс са просторът и тишината“), сплотяването на местната общност, заставането телом пред напиращи багери… Тук няма гигантски реклами, небостъргачи, кресливи извращения на курортната индустрия, а традиция, изкуство и природа във все още спокойно съжителство. Всички големи забележителности на острова са направени или съхранени по проект на Сесар Манрике. Няма местен човек, който да не знае за него и битките му и да не съжалява за осиротяването на повечето му каузи преди 27 години. Засега няма и кой да го замени.

По нещо такова си представих, че тъгуваш, когато прочетох писмото ти, драги Гъливер – неслучайната личност пред поредния багер. „Авторитет“ – прочетох – идва от корена на „автор“, което пък идва от латинския глагол „увеличавам“: лидерът умножава доброто и се грижи за него, той е творец и родител. И аз тъгувам по същото, така че се опитах да си представя какво пречи в ей този миг десетки просветлени индивиди да се хвърлят да спасяват десетки острови, увличайки хиляди последователи.

Може би следното: колкото по-конкретна и вписана в обозрими граници е една цел, толкова е по-разбираема и изпълнима (едно е да схванеш защо и как да защитиш парче земя, друго е да обемеш в мисълта и действията си цялата Земя); колкото по-назрял е моментът, толкова е „по-уловим“; в случая на Манрике симпатичният му характер, свой за хората от Лансароте, е намерил като по чудо както пролука във враждебните интереси и инерции (недостатъчно силни тогава, за да го унищожат морално или физически), така и съмишленици в местното управление.

Разликата в сегашното време на светкавична и свръхобилна, но несигурна информация вероятно е, че вече нищо не изглежда съвсем конкретно, назряло и свое, та усещането за безпомощност и дезориентация е много по-силно. Големите икономически интереси са бетонирали позициите си или поне успешно са ни убедили в това; политиката рядко влиза в новините с най-разумните си проявления. А и по нашите ширини идеализмът и социалното мислене, колективното усилие, съпричастието и толерантността са дискредитирани от десетилетия подигравки с тях и размиване на същността им. „Етично измерение, под което имам предвид човешко измерение“ – така завършва една от фразите във великолепната книга, която чета (курсивът е на автора). Подчертала съм си я двойно: извадиш ли етиката от човека и околностите му, остава наеженият хаос, за който споменаваш. И все пак…

Писателят Зола, който обвинява. Юристът Ганди, който гладува. Индустриалецът Шиндлер, който фалшифицира документи. Работничката Роза Паркс, която сяда. Такива личности имаш предвид, нали? Които залагат себе си и отварят врати, дават подслон, създават бъдеще за другите. „Да правиш добро е да създаваш щастие“, казва Сесар Манрике… Като се вгледаме обаче, и делата им, и признанието за тях са се състояли с различни ритми и през куп съпротиви – сега те са икони, но животът им е бил реално застрашен сред техните съвременници, които със сигурност не са ги разбирали в огромната си маса, подлагали са ги на съмнение или просто не са ги отчитали.

Доброто име и общественото влияние са групово изживяване: не стига едната личност с цялото ѝ положително действие, трябва някой да я гледа и мисли, и одобрява, при това дейно, публично, иначе багерите ще я сгазят. Какво пречи повече хора да се обединят около младата Грета Тунберг например? Ето, има я, действа, говори смислено, след време ще е символ и аргумент… Може би проблемът е, че тя е днес. Може би е съвсем нормално в момента толкова народ с греда в окото да се е вторачил в нея с надеждата да намери сламка в нейното. А може би няма как повече хора да се обединят около нещо ново. Убедена съм, че с малко замисляне и ти, и аз сме в състояние да изредим още много личности, заети с кауза, която се простира извън собствените им предели – поправят света, пазят светлината, прокарват пътеки. За да ги видим в пълния им блясък и значение, навярно ни е нужно отстояние. Ами ако засечката е в нас и в глада ни за невъзможни сигурности? Ами ако не гледаме внимателно?

Човек има нужда от идоли и митове – тези синтезирани идеи или преживявания, този опит на „хапчета“, с който се борави много по-лесно, отколкото с мътния потоп на битието. Естествено е да ги иска хубавки и разпознаваеми: космонавтът да е Юри Гагарин, революционерът – Че Гевара. Да стават за отпечатване на тениски или залепване на стената. Да, ясно ни е, че Алберт Айнщайн е важен за съвременната наука, но не защото сме проумели какво е открил, а защото така са ни казали и защото, нека си признаем, прочутата му снимка с рошава коса и оплезен език е разбираема и „цитируема“, и съизмерима с нас. (Ако кажа примерно „Денис Габор“, надали някой неспециалист ще се сети за този друг Нобелов лауреат по физика, нищо че той се е изявявал мъдро и извън научната си сфера.) Гагарин е плакат, Ганди е двигател – те илюстрират различни явления и въплъщават различни потребности и предполагам, че са нужни, както са нужни и футболните герои или телевизионните еднодневки… всеки за своето нещо. Достатъчно е да не бъркаме популярното с насъщното и да не очакваме от едното да е непременно другото. Как става това ли? Вероятно както всичко останало в обществото: чрез постоянен общ разговор, в който нещата се наричат със собствените им имена.

Имало ли е епоха без кумири, част от които – фалшиви? Едва ли. А епоха, в която дълго трупаната компетентност да е била преобладаващо основание за позицията в обществото? Съмнявам се. Меритокрацията е „власт на заслужилите“ и звучи примамливо за нас, родените в диктатурата на посредствеността и връзкарството, които вече трето десетилетие под етикета „демокрация“ получаваме повече плутокрация, порнокрация, клептокрация и идейна констипация, отколкото друго. Но и обвързването на влиянието със заслугите е принцип, който може да се опорочи както всеки друг – заслугата е твърде разтегливо понятие.

„Да си получиш заслуженото“ може да значи какво ли не. Както преди няколко века да те убият с камъни, ако си селянка с рижа коса, така и днес да ти се подиграват в социалните мрежи, ако си расист с инфантилен „хумор“ на президентското място в една от най-могъщите страни в света. Заслугата предполага пригодност към определени ценности, затова, ако се заровиш в списъците със „заслужили деятели“ на соца, ще попаднеш на цялата гама от чудесно до отвратително. При определени обстоятелства добрият ученик е онзи, който зубри безкритично, при други – способният да оборва тези. Да не говорим, че заслугите често се трупат единствено от позиция на някаква привилегия: я се опитай да станеш харизматичен правист, ако си роден в гето, или виж как ще ти повярват околните, ако си в общество, където полът или сексуалните ти предпочитания омаловажават и най-разумните съображения, които изказваш. (Неотдавна „Гардиън“ публикува прекрасен анализ на меритокрацията, който се спира именно на осъществимото ѝ само донякъде намерение да премахва дискриминацията чрез формулата „интелигентност + усърдие“, както и на тенденцията на „механизмите за [социална] мобилност да се превръщат в крепости на привилегията“.)

Който не работи, не трябва да ядеАко четем старите мъдрости както дяволът евангелието (винаги се намира и такъв прочит), току-виж излезе, че децата не заслужават особено вложение на ресурси, защото не са имали време да се проявят по полезен начин, а хората с различни степени на физическа и умствена непригодност за работа нямат същите права като останалите… Има много области от живота, в които обществото функционира „на кредит“: начинаещите в дадена професия никога няма да станат напреднали, ако не им се поверят задължения, които често се оказват твърде голяма лъжица за устите им; науката няма да стигне до верни отговори, ако не мине през грешните; културата има нужда от много активна среда, в която голям дял от съставляващите я прояви са окачествими само като „несполуки“…

Извинявай, че ти отговарям с месеци закъснение, Гъливер. Твоето писмо ме вкара в затруднение, от което така и не мога да изляза с увереност: постави ме пред необходимостта да отхвърля като неосъществима една добронамерена система (меритокрацията) и да дам мой вариант за възможна, без да си намечтавам поредната утопия… Ето какво си мисля (но нищо не е издялано в камък, както се казва на други езици – всичко подлежи на корекции в крачка). Йерархичните постройки разчитат на неподвижността на нещата – всеки да си знае мястото и всяко място да е заето, – затова и включването в йерархиите е абсолютно, както и изключването. В моето желано възможно общество: никой да не е напълно вън и напълно сам; действат ядро от основни принципи плюс гъвкаво разнообразие от възможности за прилагането им при минимум насилие и максимум солидарност; заложено е бъдеще (при ясно формулирани критерии за качеството на живот и достъпни цели); грешките служат за минаване на следващ етап и отговорностите се поемат задължително (без да остават да висят в анонимно небитие, както често наблюдаваме наоколо); будителите се будят взаимно; ясно е, че винаги ще има отклонения, защото сме хора, но по същата причина и винаги ще има изход.

Личната ми теория е, че всички елементи на доброто и полезното са налични през цялото време – в това число и авторитетите, – и ако внимаваме в картинката, можем да ги различим за себе си и откроим за другите. Който се усети, че може да направи нещо добро, да започва. И да мисли на глас, да обяснява, да увлича. „Красотата е сиянието на истината“ – да цитирам пак Манрике… Красотата е фактор, истината съществува, етиката определя човека, бъдещето е възможно по достойни начини. За да бъде личността от значение, някой трябва да зачете и подкрепи това значение и този някой сме ти и аз.

Заглавна снимка: Кактусовата градина на Сесар Манрике © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато обсъждаме Грета Тунберг

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kogato-obsuzhdame-greta-thunberg/

Не, в тази статия няма да прочетете отговор на въпроса дали Грета Тунберг е права в думите и действията си, или не. Темата е за аргументите, с които много хора оспорват не точно тезите ѝ, а по-скоро публичното ѝ присъствие.

Грета Тунберг е с аутизъм/синдром на Аспергер

Аутизмът има неизброимо много прояви и степени. Затова често пъти се говори не просто за аутизъм, а за аутистичен спектър. Синдромът на Аспергер също варира по вид и по сила. При него интелектуалните способности не са засегнати, дори напротив – не е рядкост хора с Аспергер да проявяват по-развита интелигентност от повечето „нормални“ хора. И за Алберт Айнщайн се твърди, че е бил с този синдром.

Грета Тунберг, разбира се, не е Айнщайн, но фактът, че е със синдром на Аспергер, не може да бъде сериозен аргумент срещу нещата, които казва. Да, хората с Аспергер са склонни да фиксират цялото си внимание върху определени теми и светът на практика да се изчерпва с тях. Самата шведска тийнейджърка си дава сметка, че може би точно заболяването ѝ я е направило чувствителна към темата за екологичното бъдеще на планетата. Да, хората с това заболяване често имат проблеми със социалното си общуване.

Но да казваме „Какво да я слушаме, тя е с аутизъм“ е несериозно. Освен това е дискриминиращо. По този начин отказваме правото на огромна група хора да участват в публичните дебати само защото са с психическо увреждане. А да наричаме поведението ѝ „гретенизъм“, както правят някои, е уронване на човешкото достойнство.

Да, мнозина биха предпочели всички „луди“ да са затворени някъде, тъй щото да не се виждат от „нормалните“. А не някой от тях да им „набива канчето“ по телевизията. Това изкарва „нормалните“ от зоната им на комфорт. Но хората с психични заболявания също са част от социалния свят и имат право да се включват в него, доколкото състоянието им позволява това.

Грета Тунберг се цупи/не е красива

Да, Грета Тунберг не прилича на фотомодел. Не се гримира и рядко се усмихва. Не си прави модерни прически, а навсякъде се появява с коса, просто сплетена на една или две плитки. Обикновено гледа сърдито или направо гневно.

Критиката към външния вид обаче се прави от хора, които свеждат съдържанието до опаковката. Ако шведското момиче изглеждаше като кинозвезда или поп идол, това нямаше да направи думите ѝ по-верни. Как изглеждаш няма отношение към това какво казваш.

Присмиването на външността на Грета съдържа и сексистки елемент. Макар понякога и физическите характеристики на мъже да стават обект на подигравки, това се случва много по-често по отношение на жени. От тях се очаква не само да са като излезли от модно списание, а и да са кротки и усмихнати – всичко, което младата шведска активистка не е.

От друга страна, и на красивите и нагласени жени не им е лесно. Тях пък не ги възприемат сериозно именно защото са такива. Изобщо – и да се цупиш, и да се усмихваш, и да се гримираш, и да не се гримираш, няма угодия.

Мястото на Грета е в училище!

Мнозина смятат, че вместо да се занимава с активизъм, едно 16-годишно момиче трябва да ходи на училище. Често пъти това убеждение е свързано с непознаване на образователната система на скандинавски страни като Швеция и Дания. Там е напълно нормално тийнейджър на около 16-годишна възраст да си вземе една година пауза от училище. Знам го от свои шведски и датски приятели, чиито деца точно така постъпиха. През времето, когато не учи, младият човек не си губи времето, ами работи, занимава се с доброволческа или друга дейност.

Това е нормална фаза от порастването, а не драма или отпадане от училище, както би се възприело в България. „Щом иска, нека прекъсне училище за една година, но ще му се наложи да работи. Осигуряваме му храна и покрив над главата, но няма да му давам пари, за да си купува марихуана“, рече спокойно датският ми приятел по адрес на сина си, който следващата година се върна в училище и го завърши. В Швеция впрочем 99% от населението има гимназиално образование – нещо, за което България може само да мечтае. Така че и Грета едва ли ще остане без гимназиална степен.

Другият елемент на този аргумент е, че ролята на децата е да учат, а не да се занимават с активизъм. Това може да се каже впрочем за всички – защо еди-кои си протестират, а не работят, не си гледат семействата и т.н. Още Иван Хаджийски обръща внимание, че повечето хора са възприемали революционерите, участващи в борбите за независима българска държава, като „безбитници“. Тоест като хора, които, вместо да работят и да създадат дом и семейство, са тръгнали да гонят дивото.

Не трябва да я възприемаме сериозно, тя е просто едно дете

Както психичното увреждане, така и възрастта сама по себе си не може да е доказателство дали някой е прав, или греши. Разбира се, познанията на Грета Тунберг не могат да се сравняват по дълбочина с тези на учени, които от десетилетия се занимават с екологични проблеми. Това обаче не ги прави автоматично неверни.

Упрекът „Тя е дете“ освен това отрича правото на непълнолетните да се занимават с граждански активизъм – така, както го разбират. Тийнейджърите, които излизат от училище веднъж седмично, за да се включат във вдъхновените от нея климатични стачки, наречени „Петъци за бъдеще“, също търпят критики.

След по-скоро консуматорски настроеното поколение на милениълите идва вълна от млади хора, които са социално активни още от деца. Докъде ще доведе активността им и в какво ще се трансформира, тепърва ще видим. Но това, че децата отказват да се възприемат просто като обекти (на възпитание, на образование, на закрила), а се опитват да вземат бъдещето си в свои ръце, заслужава най-малкото интерес, а не пренебрежение.

Горкото дете!

Тук акцентът не е толкова върху „дете“, колкото върху „горкото“. Това е изпитана практика – човек да представя омразата или страха си към някого като съжаление или снизхождение. Омаловажаването поставя унижаващия в господстваща позиция в собствените му очи.

Доколко обаче Грета Тунберг има за какво да бъде жалена? Ако на 16-годишна възраст сте една от най-популярните личности в световен план, срещате се с държавни глави, говорите пред ООН и ви номинират за Нобелова награда, за съжаление ли сте? Да, разбира се, славата може да създаде трудности в човешкия живот, особено ако е дошла в крехка възраст. Деца звезди като Дрю Баримор или Маколи Кълкин знаят това от личен опит. Но няма гаранция, че при всички случаи е така. Ако известността е свързана с кауза, каузата мотивира. Гражданският активизъм е различен от шоубизнеса.

„Горкото дете“ се отнася и до психичното увреждане на Грета, което вече обсъдихме по-горе. Съжаляването на хора с увреждания е просто едно от лицата на дискриминацията. Друго измерение на израза е, че на Грета може да ѝ се случи нещо лошо, да пострада поради активизма си. Та поради това – нека я ожалим предварително. Такава нагласа е цинична. Ако има опасност, тя трябва ясно да се посочи, вместо да кръжим като лешояди около потенциалната жертва.

Грета Тунберг е използвана/зад нея стоят други сили

Това е всъщност най-силният аргумент срещу шведската екоактивистка. Той впрочем изглежда основателен – доколкото не може да се отрече, че има сили и бизнеси, на които активността на Грета им е добре дошла. Производителите на зелена енергия например.

Каквото и да направи човек обаче, то винаги е свързано с някакви интереси. Нещо повече – самото човешко познание не е независимо от интересите. Още в края на 20-те години на миналия век социологът Карл Манхайм публикува труда си „Идеология и утопия“, в който обосновава тезата, че всяко познание е или идеологично, тоест опитва се да защити статуквото, или утопично – бори се за промяна на статуквото. В началото на 90-те британският философ Стивън Тулмин публикува книгата „Космополис: скритата програма на модерността“. В нея той разказва, че когато Исак Нютон оповестил теорията си за гравитацията, тя се възприела добре в богати градове като Лондон и Париж, но не и в работническите Манчестър и Клермон-Феран. Защо? Ами защото работниците идентифицирали себе си с инертната материя, която по силата на гравитацията стои отдолу. И това не им харесало.

Ако и теоретичната физика може да стане обект на борещи се интереси, какво да кажем за екологията, мерките по отношение на която засягат не само огромната част от бизнесите, а и всекидневния живот на хората?

От това, че има интереси обаче, не следва, че Грета Тунберг е марионетка в ръцете на влиятелни кукловоди. Който твърди обратното, трябва да го докаже. Ако се намерят факти, че на момичето е платено, за да имитира активизъм, че му е обещано нещо и т.н., редно е те да излязат наяве.

Освен това противниковата страна също има мощни интереси – на петролната и автомобилната индустрия например, на животновъдите, производителите на изделия от пластмаса и т.н. И се случва да произвежда крупни манипулации, една от най-актуалните от които е т.нар. „Дизелгейт“.

Твърдението, че Грета е употребявана, вторично обезсмисля всеки опит за граждански активизъм и за протест. Забелязали ли сте, че конкретно в България за каквото и да тръгне да протестира човек, все се намира някой да го обвини, че зад него стоят някакви интереси, че е платен, че целите му са различни от декларираните? По този начин се омаловажава смисълът на протеста.

Последно, но не и по значение – подобни обвинения са дълбоко конспиративни. Те внушават, че отделният човек нищо не може да промени, че всичко зависи от някакви сили там, горе. Кои – не се споменава. „Те“ определят правилата на играта, „ние“ сме просто пионки.

Как да се води дебатът?

Ако всички тези аргументи не доказват, че Грета Тунберг греши, те не доказват и че е права. Дебатът следва да се води в експертното поле, а не с аргументи ad hominem. Редица учени твърдят, че шведската тийнейджърка изразява това, което те от десетилетия се опитват да обяснят. Разбира се, възможно е всички те да са пристрастни към екологията. В такъв случай други учени трябва да се опитват да ги опровергаят. Да, никой не може да спре в дискусията да участват и обикновени хора, които се чувстват засегнати било от климатичните промени, било в професията или всекидневието си поради екологични мерки. Не могат обаче да бъдат изключени от участие и децата, които ще живеят с последствията от днешния начин на живот, и хората с увреждания. Изобщо – всички имат право да участват в дискусията.

Стига да не обсъждат Грета Тунберг, а това, което тя казва.

Заглавна снимка: Грета Тунберг пред Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борбата за климата няма да е красива

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/borbata-za-klimata-nyama-da-e-krasiva/

Извинявайте, ама много е лесно.

Лесно е да се подиграваме на формата, която приема движението за по-радикални действия в отговор на климатичните промени. Предсказуемо е, всичките ни политически реакции са такива – дай ни да се разсейваме по персоните на Тръмп или Трюдо, как танцувала била Тереза Мей и има ли Путин пластични операции. Сякаш се опитваме да се успокоим, че проблемите ни са с човешки мащаб, болят ги зъби, стискат им обувките, ерго – смъртни са, няма страшно.

Климатичните промени не са с човешки мащаб.

Няма да давам примери, не ми е целта да ви плаша допълнително, най-вероятно сте достатъчно стреснати и бога ми, правите доста – събирате отпадъците разделно, напомняте за n-ти път на продавачката в баничарницата да не ви тика кифлата в найлоново пликче, карате колело и дори може би сте се опитали да садите дръвчета или домати. Това са горе-долу нещата, които правя и аз.

Само дето не се получава. Години наред идеята беше, че ако ядеш хляб с лимец и купиш елха в саксия, помагаш на планетата и изглеждаш секси едновременно. Няма нужда да се бъркаш в работата на другите, те някак си ще се заразят от твоя пример и ще спрат да купуват пластмасови глупотевини, които тровят природата, а от това производствата на пластмаси и други вредности ще фалират и всичко ще е шест.

Ама не е.

Първо, екологичният лайфстайл си остана нишов – и то свързан с една много конкретна, финансово обезпечена ниша. Моите усилия да убедя баничарката да не увива всичко в найлон ще са безплодни, защото хартиените пликчета са с няколко стотинки по-скъпи и в нашия непретенциозен квартал това може да ѝ коства клиентелата. Не че непременно хората ще се разорят, ама ще започне да им изглежда фенси-шменси хипстърско, ще го разпознаят като нещо не за тях. Предизвиквам ви да отидете при батка, който си хвърля боклука до пейката, и да му направите забележка. Сега, ако сте оцелели, предизвиквам ви да го правите всеки път.

Тази работа с личния пример не работи

и би трябвало да е ясно, че няма да работи – от цялата история на човечеството. (Харесвам един момент от „Списъкът на Шиндлер“, в който Шиндлер се опитва да убеди есесовеца колко привлекателен ще го направят добрите дела. И онзи изпробва милостива фраза пред огледалото, врътка се, после махва с ръка и продължава постарому.) Масовото себеосъзнаване просто не е в стила на човешкия род. А вредните производства няма да стоят и да чакат да фалират, нали? Ще се рекламират, и то доста убедително. Ово е стандарт. За всеки джоб. Съдържанието е важно. И т.н.

Никоя алтернатива не е красива. Забраната на някои пластмасови изделия неслучайно се приема чак сега и с отложен старт, и само в ЕС. Днешната индустрия е такава, че просто не може да се върне във вида си отпреди изобретяването на пластмасата без огромни социални сътресения. Говорим за невиждан брой затворени заводи, за безработни хора, за реорганизация на цялото производство поновому. И това само за пластмасата, ами енергийната индустрия? Транспортната?

Много ясно, че правителствата ще вземат козметични мерки, ще подкрепят лайфстайла и няма да рискуват да се конфронтират с такава голяма част от бизнеса, която утре ще налее страшни пари в кампанията на опонентите им и ще ги свали (това в демократичните страни, нали, щото може и с лошо).

Екологичните решения принципно са спорни, както твърди в-к „Гардиън“. Вятърните електроцентрали убиват птици по Виа Понтика. Слънчевите панели закриват големи обработваеми площи, а след няколко години на свой ред стават неизползваеми, отпадък. В естественото си състояние ядивните растения имат естествени врагове и в миналото човешките общности често са били изправени пред глад (сега също, на няколко места по света, но тук въпросът е по-скоро в преразпределението).

Каквото и решение да намерим, то няма да бъде красиво. Никак. Но ако не го намерим, красотата ще е последната ни грижа.

Още по-некрасиво ще стане, когато въпросните решения трябва да се наложат. Ясно е кой може да принуди правителствата да не ги налагат; в обратната посока могат да ги подтикнат само масови протести, струва ми се (не и слабото лоби на екологичните производства). А след двайсети век ние разбираемо изпитваме ужас от масови движения за принудителна политическа промяна, смеем им се, докато са театрални, но предпочитаме да бъдат такива. Това е единият сценарий – да се смеем от облекчение, докато лице на екопротестите е Грета Тунберг, ха-ха, детенце.

Вторият вариант е вълна от екологични партии, които да дойдат на власт чрез избори и реално да изпълнят програмите си. За целта трябва да започнат да мислят по-обхватно, тоест да знаят какво правят във всички отрасли, а не да се надяват да бъдат най-много вътрешнопарламентарна опозиция. Разбира се, този вариант ми харесва най-много, ама нещо не виждам да се случва. Като че общото състояние на тревожност води до по-нелогични, но по-предсказуеми избори. Защото другият момент е социален – хората, чийто глас ще бъде решаващ, са същите, които не са убедени в смисъла да не хвърлят найлоновата опаковка на пътя, да не говорим да не я купуват. И са първите, които биха пострадали от предсказваните драматични климатични промени. Вижте какво стана примерно с жертвите на урагана „Катрина“, кои социални прослойки се спасиха набързо и кои бедстваха на местния стадион.

Нямаме друг избор: екологията трябва спешно да бъде ребрандирана за масовия вкус. Тя не може, не бива да е елитарна.

(А, да, и какво правим със страните, които няма особена вероятност да си изберат проекологично правителство? И примерно решават да не си гасят джунглите или тайгите?)

Третият вариант е нищо да не правим, да отпиваме с металната сламка от коктейла си и да стоим прегърнати (по Вонегът) на фона на красива луна, която всеки момент ще се взриви.

Заглавна снимка: Mike Lewelling

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Журналистите и баничарите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/zhurnalistite-i-banicharite/

Ако днес премиерът Бойко Борисов попита медиите натиска ли ги властта, ще чуе хорово „не“. Няма да е лъжа. Шефовете на част от тях, сред които и генералните директори на трите медии, които се издържат от данъкоплатците – БНТБНР и БТА,са така селектирани, че не е необходимо властта да ги натиска. Натискат се хора, които са изправени, а не сгънати като банички. На „баничките“ просто се свежда до знание, а те, от своя страна, упражняват пропорционално налягане върху журналистите в управляваните от тях медии.

На крак срещу „баничките“ и „баничарите“

И ако обществото не може да се намесва в мениджмънта на частни компании, то за медиите, които издържа с данъците си, не просто има думата, но и правото да се възпротиви срещу властта на „баничките“. В крайна сметка устойчивото доверие в медиите, особено тези, които искаме да наречем обществени, се основава и на интегритета – репутацията на почтеност, етично поведение и достоверност в дейността на хората, които ги управляват и работят в тях. В дигиталната ера, където рядко виждаме имената на журналистите зад потока новини, избълвани от хиляди сайтове, в БНТ и БНР виждаме, чуваме и разпознаваме хората, които създават медийната продукция.

За качеството на демокрацията е от съществено значение както интегритетът на държавните служители и политици, така и на журналистите, работeщи в обществените медии. На тях разчитаме за обективно информиране в полза на обществения интерес, а не в услуга на олигархични кръгове и конюнктурни политически интереси. В България медийната гилдия разпознава безпогрешно кой прави журналистика и кой меси баници, но проблемът е, че при оцапания медиен пейзаж и контрол върху големите медии аудиторията трудно ги различава.

Храстът казал на дървото: „Слез и ниско залегни…“

Това обяснява защо журналисти подкрепиха публично колежката си от БНР Силвия Великова, върху която генералният директор на радиото е оказал натиск, защото на него му оказали натиск. Случката разказа самата Великова пред Съвета за електронни медии (СЕМ), който изслуша редколегията на предаването с най-висок рейтинг в Програма „Хоризонт“. Разговорът между нея и Светослав Костов се състоял в Борисовата градина (която е срещу БНР, от другата страна на бул. „Драган Цанков“) по негово настояване – вероятно от страх да не бъде подслушван. Там ѝ казал как му се обадили четирима души („имена няма, звучеше доста като от 90-те години“) и го заплашили, че децата му ще останат гладни, няма да си намери работа, ако не махне Силвия като водеща и не отнеме ресора ѝ за съдебната власт.

Всеки уважаващ работата си журналист има истории на спрени материали, на иззети материали, на забрана да публикува или работи изобщо, или на друго давление. Всичко това само защото шефовете му предпочитат да угодничат на властта и да си партнират, обядват и вечерят с нея, поблазнени от илюзията за своята значимост, щом са на „ти“ със силните на деня – и от порцията, която получават срещу това.

Това е стар рефлекс от тоталитарната власт – нетърпимост към критика и опит не просто да я заглушиш, а да я смажеш. В годината, когато се навършват 30 години от 10 ноември 1989 г., медийните шефове се държат като през времената, когато единственото инакомислие беше позволеното от тях – с позволение на техните началници. Най-потърпевши от тези попълзновения върху медийните свободи са гражданите.

Нека си представим, че Великова бе свалена от ефир, а ресорът ѝ „правосъдие и съдебна система“ – даден на довереник на шеф Костов. Така се неутрализира обществената медия БНР в момент, в който се решава позицията главен прокурор – „един много мощен инструмент на властта“, по думите на авторитетния медиен експерт проф. Нели Огнянова.

И тъй като за БНТ, видно от емисиите ѝ, не е тема предстоящият на 24 октомври избор на единствения и предизвестен кандидат за този пост Иван Гешев, ще заглъхне БНР, където този избор не се подценява. Аудиторията най-вероятно ще бъде информирана предимно за писмата от различни трудови колективи и държавни ведомства в подкрепа на Гешев, отразявани от някоя страхувана „баничка“.

Подобни пропагандни методи от времената на (не)развития социализъм няма да поставят държавното обвинение по-високо в очите на обществото, нито ще го сдобият с престижа и респекта, дължими на работата му в едни нормални държави. Напротив – този опит за юмручен пиар, в гарнитура с неубедителния Светослав Костов, отблъсква още повече. Тайно или явно, хората симпатизират на смелите дори заради факта, че лично не притежават тази смелост.

Едни поддават, други не

И макар един престоял само ден на поста шеф на „Хоризонт“ – Николай Кръстев, да поддаде и да отстрани Великова, за чест на БНР там работят смели хора с характер, които се съпротивляват срещу натиска дори с риск да загубят работата си. Бившият шеф на програма „Хоризонт“ Ивайло Савов, принуден да излезе в пенсия заради отказ да свали Великова от ефир, определя генералния директор като „човек, изпаднал в паника“. Пред него Костов използвал същите похвати, като пред Силвия Великова – че „името на Радиото е заложено на карта“ и че „има персонални заплахи срещу генералния директор, срещу семейството му“. Запитан от „Офнюз“ защо, Савов отговаря: „Определено става дума за някаква зависимост, за поет ангажимент, за който е дошло времето да бъде изпълнен. И разбирах, че поръчителите втвърдяваха очакванията си.“ Заместник главният редактор на „Хоризонт“ в оставка, Даниела Късовска, също сподели за натиск и цензура и заяви пред СЕМ, че свободата на словото е поставена на карта.

Най-голямото доказателство за това, че радиото се управлява от зависим и страхлив човек, е спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември – когато Великова е трябвало да води сутрешния блок, но бе свалена от ефир предния ден. Проверката, извършена от прокуратурата заради това безпрецедентно действие, оневини генералния директор и хвърли вината изцяло върху техническия директор Пламен Костов. С него си изми ръцете и генералният директор. От редколегията на „Хоризонт“ изразиха потрес от разминаването на версиите за спирането.

„Събраните от ДАНС доказателства (по случая – б.р.) също са предоставени на прокуратурата“, лаконичен бе шефът на контраразузнаването Димитър Георгиев пред журналисти в парламента, където отчиташе дейността на агенцията. На прокуратурата са предадени и материалите, събрани от Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) при нейната проверка. КРС състави акт на БНР заради спирането на програмата, от който следват санкции между 10 000 и 100 000 лева.

Посичане или помилване за Светослав Костов и УС на БНР?

СЕМ бави окончателното решение до края на следващата седмица. Дали да поиска оставки на Костов и на Управителния съвет, или да им се размине с препоръки и по-грубичко нахокване. Нали те си го избраха… Все пак медийните надзорници решиха нещо от кумова срама – да глобят БНР с до 27 000 лева заради спирането и да сезират прокуратурата заради споделеното от журналистите от „Хоризонт“ за натиск и цензура. Опитаха се да действат като медиатори между директора на БНР и екипа на програмата, но не се получи, защото журналистите отказаха. Те вече ясно заявиха, че с Костов не могат да работят.

СЕМ поиска още една седмица, за да се запознае с всички документи по случая и да заседава в пълен състав. Най-прясно избраната му членка от ГЕРБ – Галина Георгиева, нашумяла с аграрната си диплома със средна оценка 3,89 от изнесен факултет във Враца – е в отпуска и ще се завърне дотогава. Едва ли с екпертността си Георгиева ще е от полза при разрешаването на казуса, освен като бройка при гласуването.

По БНР тази седмица проф. Нели Огнянова обясни, че в Закона за радио и телевизия (ЗPТ) има една-единствена възможност, в която СЕМ може да търси отговорност от физическо лице. „Тази разпоредба е релевантна към обстоятелствата в момента. […] ако генерален директор на обществена медия извърши или допусне други лица да извършат системни или груби нарушения на ЗРТ, мандатът му може да бъде предсрочно прекратен“, заяви тя.

Според нея има основания да се търси такава отговорност от назначения преди по-малко от три месеца Костов, а и „никой в държавата няма интерес обществена медия да бъде ръководена от човек в тежка зависимост“.

Докато СЕМ печели време, случаят с БНР стигна до Съвета на Европа благодарение на българския клон на международната Асоциация на европейските журналисти. Ще се наложи българските власти да дават обяснение.

„Истината ще ви освободи“

„Ще познаете истината, и истината ще ви освободи“, казал Исус, поучавайки вярващите в храма в Йерусалим. Само че Светослав Костов няма да назове „баничарите“. Стори ли го, вероятно няма да си намери работа и като шеф на радиоточка. А сега се радва на твърде добри доходи начело на БНР.

С поведението си обаче той се компрометира и делигитимира. Назначилите го са наясно, че е „осветен“ като изпълнител на мръсни поръчки. Оставането му на поста генерален директор на БНР, сякаш нищо не е било, ще повиши напрежението в Старата къща и ще избухне отново в някакъв момент.

Кой обаче е поръчителят? Според публикация във Facebook на анализатора и бивш посланик в Москва Илиян Василев депутатката и говорителка на ДПС Велислава Кръстева „предала гнева Доганов и Пеевски, че се допуска Силвия Великова да петни честното име на свещения кандидат Гешев“. Така предизвикала паниката на Костов и последвалия развой на събитията. Кръстева заяви в отговор, че е недопустимо да бъде замесвана в случая.

Eпилогът – eпитафия за Костов?

Краят на аферата вероятно ще е горчив за Светослав Костов. Не се справи с изпълнението на поръчка, паникьоса се и направи твърде много грешни стъпки. Толкова си може. Нищо чудно да се повтори сценката с бившия шеф на КПКОНПИ Пламен Георгиев. След дълго упорстване, маскирано като отпуск, той бе натирен от поста и от България, макар още да не е поел генералното консулство във Валенсия.

За Костов, който не е от такъв калибър, ще се търси не така престижно място, но все пак заслон. Освен това няма да е лесно да се намери бързо друг за поста в БНР. Затова се тупа топката.

За жалост обаче, нито едно от скандалните медийни назначения и уволнения не успява да повдигне така дългоочаквания дебат за обществените медии, за медиите въобще и за ролята и формирането на СЕМ. Властта бяга от това. Тя си иска „баничките“.

Заглавна снимка: Европейската комисия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Просто фраза

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/prosto-fraza/

Здравей, Нева!

Нали може на „ти“? Искам да чуя какво ще кажеш по въпроса за любовта. Да, знам, вечната тема. Мисля си тия дни как ни заливат сърца и обич отвсякъде. Започва се със социалните мрежи – къде другаде – и се стига до ежедневното общуване, в което, повлияни от американските филми може би, изпращаме децата си на градина с „Обичам те“. Но въпросът ми не е за девалвацията на това „Обичам те“. А по-скоро за причината да го казваме. Защото другият има нужда да го чуе? Защото ние имаме нужда да го чуем? Или защото ние имаме нужда да го кажем?

За мен истинската обич е себеотрицание. Но дали защото сме хора, или по друга някоя причина, егоизмът заема сериозно място в обичането… Не мога да формулирам конкретен въпрос. Реших да споделя размислите си и да науча какво ще провокират у теб.

М.Д.

Привет, М.Д., и благодаря за посоката, в която ме пращаш. И аз като теб имам неконкретни въпроси, а отговорите ми са колебливи и нетрайни, но ми е драго да се полутам в здрача около тях. А и имам чувството, че макар на пръв поглед абзаците, които следват, да са в противоречие с това, което казваш, всъщност не сме далеч. Вероятно наблюдаваме едно и също от различни гледни точки – значи има шанс поне за малко, като съберем впечатленията си, да го видим обемно.

Не съм сигурна дали въпросът за любовта (какво е?) съвпада с въпроса за вербалното ѝ изразяване (в какви дози и моменти е нужно и нужно ли е?). За „свръхупотребата“ на символи и думи на обич съм по-скоро склонна да мисля, че е за добро (нали се сещаш: като усмивката от куртоазия, която може и да няма съдържание, но раздвижва благотворно същите мускули като искрения смях и като него прави общуването по-гладко). Да можех, бих задължила родителите да казват на децата си (и обратно) „обичам те“ всеки път, когато им домилее за тях (това е минимумът топлота, с която да „захраним“ близките си – не коства нищо, а е залог за баланса им). Намирам „обич себеотрицание“ за оксиморон като „тиха врява“… Но хайде едно по едно.

Струва ми се, че българският език спонтанно употребява глагола „обичам“ повече от ред други езици. От най-ранна възраст научаваме, че „аз съм българче“ е равно на „обичам наш’те планини зелени“ и запомняме Венета, най-обичана „после отечеството“. В хумора и сатирата на класиците ни обичането на не съвсем достойни обекти е първи щрих в портретирането на героите. „Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича“, пише Константинов. А ето как е въведено Каравеловото „мамино детенце“: „Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пѐрнат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде…“

На български казваме „ако обичаш“ наместо „моля“ и „както обичате“, за да изразим „сдържано съгласие“; редовно заявяваме кулинарни предпочитания от типа на „обичам яйца на очи“ и „не обичам притоплено“; способни сме дори да степенуваме думата: „пò обичам“, „най обичам“. Тя никак не е непривична в бита ни и ако наистина покрай плоските шеги и безкритичността към насилието, които прихващаме от американските филми, сме се „излъгали“ да я вкараме в по-усилена употреба спрямо роднини и приятели, само мога да се радвам.

Знаеш ли, когато прочетох писмото ти, първото, за което се сетих, беше един пасаж от Валентин Дишев във вълнуващия сборник „Бащите не си отиват“. В него поетът разказва за кончината на своя баща: „Звучи малко странно, но и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената бол­ка – защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защо не казах… защо не направих… дали ще ми прости… не по­исках прошка.“ Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обичам те“. Не, не сълзливото „обичам те“ на раздялата – той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките, – а истинското, онова, което най-често забравяме.“ (Курсивът е мой, както и убедеността, че искрената привързаност спешно и недвусмислено трябва да се подплатява с действия и с думи.)

Във времена на телефонен Вивалди, асансьорен Моцарт, пластмасов Христос и киносалон във всеки хол, в които дори идеята за „художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ е възпроизвеждана толкова пъти, че ни се завива свят от самото ѝ споменаване, рядкостта и недостъпността, които през вековете са додавали ценност на някои преживявания, почти са се изличили. От друга страна (тези работи вървят заедно, да не забравяме), сега и слушането на опера, и яденето на хайвер, и пътуването до Италия, и грамотността, и носенето на нови дрехи в неделя, и ходенето на лекар вече не са нелогична привилегия на шепа късметлии. Е, за мен възможността за по-добър живот на повече хора е далеч по-ценна от загубата на изключителност на определени вещи или ситуации.

Сепна ме думата „девалвация“ в писмото ти и се почудих: от порядъка на по-горното ли е обичта и има ли добра причина да я удържаме в тесни рамки? Трябва ли да се притесняваме за нейното „масовизиране“? Не е ли, както гласи популярната мъдрост, споделената мъка половин мъка, а споделената радост двойна радост, и не е ли в този смисъл любовта неизчерпаем ресурс, който колкото повече се ползва, толкова повече се увеличава? Какво е обичането, та по-честото му споменаване да го изхабява? И не го ли изхабява всъщност непрактикуването му или разминаването между думи и дела? Вярно ли ни „залива отвсякъде“ или по-често глъхне сред лесните буйства на неприязънта? Нима от столетия не се иска повече смелост, за да обявиш пред хората любовта си (с все собствената си уязвимост), а не омразата (държаща ги на безопасно разстояние)?

„Изпитвам сърдечно влечение, симпатия, почит, възхита, самоотвержена привързаност“ – това са различните нюанси на „обичам“ в Тълковния речник. „Харесва ми, носи ми удовлетворение, влияе ми се благоприятно“ – още най-простичките дефиниции отчитат, че обичащият не е сам, а обичането е за добро. „Нещо глупаво“ – така окачествяват героите на легендарната едноименна песен от 60-те своите неволно избърборени „обичам те“, които „развалят“ тържествеността на ситуацията, и се притесняват другият да не изтълкува уверението като „просто фраза“… но го повтарят в упоение, за щастие на слушателите.

Когато напишеш в Google „любовта е…“, двете най-популярни словосъчетания, които търсачката подсказва, са името на фестивала „Любовта е лудост“ и новозаветното „любовта е дълготърпелива“. „Любовта – пише в Първо послание на св. апостол Павел до коринтяните – е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ Чудесно, но пак там се казва и друго: „глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът“; „не мъжът е от жената, а жената е от мъжа; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“; „оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави“; „всякой да си остава в званието, в което е призван – роб ли си призван, да те не е грижа; но дори и ако можеш да станеш свободен, още повече се възползувай от робството…“

Разбираемо е и същевременно абсурдно: любовта и нейната липса движат живота и смъртта, съзиданието и разрушението, мислите, желанието и бъдещето ни, затова, от една страна, обичането и необичането са от универсална важност, а от друга, със свръхчастно съдържание. Знаем, че е важно, но не знаем точно какво е. Определенията са безброй, оттенъците – и те. А изричането на „обичам те“, допускам, е по толкова причини, колкото и хора: едни имат повече нужда да го чувстват и казват, други – да се чуват да го казват и пр., и пр. Виж само фòрмата на вездесъщите сърчица, които споменаваш: яснота около зараждането и разпространението ѝ няма. Подобна се среща в древногръцкото изкуство (там същото е стилизирано изображение на лист), а най-ранните ѝ отъждествявания с „органа на чувствата“ през ХV в. – в религиозното изкуство и в картите за игра (боята „купи“) – нямат сигурно обяснение… Така или иначе, „любовта не расте на едно и също място у всеки от нас“, както красиво твърди една полезна психологическа статия за изричането на „обичам те“.

На български „обич“, „обичай“ и „обучение“ имат не само сходно звучене, но и общ корен: обичането сме сравнили с привикване и научаване. Харесва ми да го тълкувам така: любовта е не примирението, което настъпва с течение на времето, а радостта, до която стигаме в хода на взаимното си опознаване. В моите представи обичта е дейна и отговорна, пряко свързана с уважението и качественото общуване. Колкото по-трезва (тоест по-малко „лудост“), толкова по-щастлива. Колкото по-разнообразна и всеобхватна, толкова по-добре (нито е невъзможно, нито някого накърнява да храниш обич към себе си, към своите, към чуждите, към природата, към всичко, което позволява да бъде обичано). Да, „обичам те“ е просто фраза, и да, тя може да бъде напълнена с всичко, включително с егоизъм. Но това важи за всяко нещо, което се произнася. Моето усещане е, че колкото повече обличаме чувствата си в думи, толкова по-голям шанс имаме да се научим да го правим добре и да разбираме правилно.

Мисля, че в обичта има триумфално себеутвърждение чрез взаимодействието с другите: за да можеш да обичаш (тоест да познаваш, за да даваш и приемаш адекватно; да оказваш специална грижа за обичания и да имаш собствено царство в него), трябва да си цял, да си личност и нещо повече – възможно най-нееднакъв сред останалите. Разправят, че когато настояли пред Чърчил да намали разноските за култура по време на Втората световна, за да може повече средства да се отклонят към бойните действия, той възразил: „Ако направим това, за какво изобщо воюваме?“ Случката, както се разбра, не е истинска, но механизмът ѝ ми върши работа, за да си илюстрирам мисълта. Ако от някой станеш никой в любовта (самоотрицание), то какво остава за обичане? Да, съществуват крайни житейски ситуации, в които любовта отива крачка отвъд самосъхранението, но те не са принципът, а изключението. За мен след първата искра и големия късмет тя нещо да значи, обичането е съзнателно полагане на усилия: човек трябва да е повече от всякога в пределите си, за да може овладяно да действа през и чрез тях за благото на онова, към което го тегли сърцето.

В една от книгите, които най-много съм чела, обичала и подарявала на този свят, „Животът пред теб“ на Ромен Гари (на български – във великолепния превод на Красимир Мирчев), се състои следният диалог между едно момченце и един възрастен мъж на улицата в парижко предградие:

– Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
– Може – каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
Аз се разревах.

Ето това бих казала по въпроса за любовта: може със и може без, но без си е за срам и плач.

Заглавно изображение: „Ошун и Шанго“ (1991) на един от най-значимите съвременни кубински художници Мануел Мендиве (1944). Шанго е могъщо африканско божество на огъня и справедливостта, Ошун – една от трите му любими, богиня на сладките води, въплъщение на любовта, царица на плодовитостта.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Знамената се скъсаха, дами и господа, езиците – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/znamenata-se-skusaha-dami-i-gospoda/

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Съмнявате се? Когато БНР безпрецедентно спря излъчване в цялата страна в петък, 13 септември, от 6 до 11 часа, поради внезапна „техническа профилактика“, прокуратурата влезе на проверка защо се е случило. От ДАНС ѝ пратили писмо, че така е застрашена националната сигурност, понеже БНР е стратегически обект.

Проверката, разпоредена и на ДАНС, СЕМ и Комисията за регулиране на съобщенията, се ръководи пряко от заместник главния прокурор Иван Гешев, единствения кандидат за главен прокурор. Същият, за когото на журналистка от БНР намекнали да спре да води предавания, докато не бъде избран на поста – тоест до 24 октомври, когато изслушването и изборът ще станат в един ден.

Истината ли търси г-н Гешев, или алиби за невиновност?

Да видим.

Радиото спря заради страх. Страхът на един новоизпечен генерален директор, който се стресна да не би журналисти от „Хоризонт“ да направят неконтролиран „взрив“ в ефир (от тях всичко може да се очаква!) и в 21:16 ч. на 12 септември обяви „профилактика“.

Уплахът му дойде заради реакцията във и извън БНР на новината за внезапното сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и отнемането на нейния ресор – правосъдие. Така тя щеше да стане един мълчалив старши редактор, който няма право да ходи на събирания на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на протести срещу кандидата за главен прокурор и да задава с изнервящо постоянство едни неудобни въпроси.

И този човек, наречен Светослав Костов, избран преди малко повече от 2 месеца за генерален директор, очевидно е решил, че ще гарантира своята кожа, кабинет и сигурността на статуквото, като спре БНР. Няма медия – няма проблем. Добре че не държи ядрено куфарче.

Ами ако през тези пет часа се бе случило бедствие, което да налага уведомяване на населението? Но страхът се оказа по-силен от статута на една обществена медия като стратегически обект, с който един генерален директор трябва да е наясно.

Значи ли това, че ако ВСС не избере Гешев, радиото ще спре за цял ден?

„Главанаци, главанаци е точната дума. Имам чувството, че го правят нарочно“, коментира премиерът Бойко Борисов в Русе относно казуса с Великова и обяви, че е разпоредил вчера да бъде спряно „това безобразие“ – иначе като партиен лидер, чрез парламентарната група на ГЕРБ, щял да поиска оставката на Костов. Така премиерът се показа хем дистанциран от скандала, хем спасител на свободата на словото – неговото обаждане върна обратно Силвия Великова в ефир, след като ѝ бе отнет от тези-които-искат-Гешев-за-главен-прокурор. Диагноза за държава, която е на 111-то място по свобода на словото.

А всъщност „главанаците“ са на Борисов и на ГЕРБ продукт. Всички регулатори в държавата възпроизвеждат властовия модел и на практика работят като застрахователни брокери за управленските интереси. За бившия спортен журналист Костов от СЕМ гласуваха Бетина Жотева (квота на президента Плевнелиев), Розита Еленова (квота на БДЦ на Христо Ковачки) и София Владимирова (председател на СЕМ, от квотата на ГЕРБ). Същата „тройка“ избра и Емил Кошлуков да оглави БНТ, въпреки неубедителната професионална биография и протести при влизането му в БНТ през 2017 г. В журналистическите среди е добре известно, че ако искаш да спечелиш такъв пост, предварително трябва да си „поканен“ от управляващите.

СЕМ и парламентът просто легализират поканите.

Протестът пред БНР в защита на свободата на словото, повод за който стана отстраняването на Великова, събра журналисти от много медии и показа, че въпреки „ибрикчиите на щат“ (по Мирела Веселинова, „Капитал“), има общност, ядро от хора, които са готови да защитят колегите си и достойнството и честта да си журналист. Това е добрата новина. За последните десетина дни подобно обединение зад кауза се случва за втори път. Първият бе декларацията, подписана от над 25 медии и десетки журналисти, с която призоваха политиците да спрат да легитимират издания като сайта ПИК – повод за нея бяха публикуваните интимни снимки на приятелката на един от кандидатите за кмет на София.

В своя декларация Асоциацията на европейските журналисти изразява тревогата си за „превратa, който се извършва в журналистическата професия в последните години“, както и че „един от стълбовете на демокрацията – институцията на правото да бъдеш информиран, е тежко увредена“. Случаят със Силвия Великова тества имунната система на българската журналистика – има ли защитни сили, или е тотално блокирана от некомпетентност, поръчки, страх, корупция и сервилност към властта, която и да е тя.

Все още имаме имунитет.

„Хората, които сме тук, защитаваме професията“, заяви Елена Енчева, дългогодишна журналистка, отразяваща съдебната система за сайта DeFacto.bg. За честта на професията пред радиото излязоха и колеги на Силвия, независимо от съгледвачите на шефа на БНР, които да му докладват.

Отнетият (макар и за няколко часа) глас и микрофон на журналистката коства стола на прясно назначения и.д. директор на програма „Хоризонт“ Николай Кръстев. Той подаде оставка, както е редно да постъпи и генералният директор на БНР.

Кръстев пое отговорността и на пресконференция, на която не се яви Светослав Костов, обясни, че не му е въздействано – ама никак – и това е негово лично решение. В своя позиция по-рано ръководството на БНР, тоест Управителният съвет, начело с генералния директор Светослав Костов и подбрания от него състав – юристите Галя Тренчева и Димитър Димитров и журналистите Мария Маркова и Стефан Ташев, споделят становището на Кръстев, че липсва безпристрастност в предаванията и Великова е представяла едностранна позиция. Затова ѝ назначават дубльор в ресора.

В името на плурализма.

Въпросът оттук нататък е чии репортажи ще звучат в ефир и кой – тя или дубльорът, ще отразяват работата на прокуратурата например.

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Несъмнено.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На кладата на политическия цинизъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/na-kladata-na-politicheskiya-tsinizum/

Езикът ни изобилства с думи за т.нар. леки жени. Всеки е чувал пияни мъже да подвикват подобни цинизми по улици и ресторанти или по време на семейни свади. И това минава за напълно редно за балканските ни нрави. Но голяма част от този вулгарен езиков арсенал няма форми за мъжки род. Защото езикът изразява нагласите в мисленето и културните стереотипи, а в сексистко общество като нашето малцина биха порицали мъжкия сексуален нагон и задоволяването му с повече от една жена. Що се отнася до темата за женското либидо, върху нея е наложено мълчаливо табу.

Приема се за нормално жената да бъде обект на желание, но не и субект, който може да изпитва полово влечение.

По тази причина всяко престъпване на границите в масовите представи за почтеност предизвиква неодобрение, одумване, осъждане, в отделни случаи даже стигматизиране на жената.

Неприемлива, особено в по-консервативните среди у нас, е и голотата на човешкото тяло. Само допреди няколко десетилетия нудизмът беше забранен в тоталитарната ни държава. Но дори и три десетилетия след нейния разпад нудисткото движение не се радва на добър прием сред българите, за разлика от северните народи, в които то има столетна история и е част от културата. Спомням си, че през 2018 г. предложението да се обособи специален плаж за нудисти в Бургас предизвика скандал сред общинските съветници и комични спорове, стигнали до гротески.

На фона на това в нечия глава се роди гнусната идея да публикува голи снимки и клипове на едно момиче, позволило на своя бивш приятел да ги направи в момент на интимност. С едничката цел да уязви човек до нея днес, дръзнал да се намеси в столичния женски политически гамбит. Замислиха ли се сценаристите на този най-долнопробен компромат, че влязоха в ролята на инквизитори, които изпращат на кладата на общественото мнение една невинна жена?

Какво друго освен груба форма на насилие върху една жена,

е да пуснеш интимните ѝ снимки без нейно съгласие в порнографски сайт с висока посещаемост? А след това да ги изпратиш на семейството и на приятелите ѝ?

Каква е болката, съчетана със срама от нахлуването с ботуши в най-интимния свят на човека, може да каже само жертвата. Защото приятелката на архитект Борислав Игнатов, кандидата на „Демократична България“ за кмет на София, е жертва в истинския смисъл на думата. На политически нищожества и техните пиари. На масовия лицемерен морал. На „почтените“, които обичат да раздават морални присъди, а често нощем ги спохождат мокри сънища. Тъкмо такива като тях четат и се радват на пасквила, публикуван в електронно издание, приличащо по-скоро на вулгарно изписани стени на клозет.

Чудя се къде са сега противниците на Истанбулската конвенция, които крещяха фалшивите си лозунги за запазване на консервативните ценности на българина? Защо не се измъкнат от топлите постели на съпругите или любовниците си, в които никой не е надигал завивките им, и да кажат ясно и на висок глас:

жертва ли е приятелката на архитект Игнатов?

И щеше ли да си позволи подобен тип отмъщение бившият ѝ приятел, подтикнат от неудовлетворени страсти и демонична мъст, ако знаеше, че съдебното възмездие няма да го подмине? Както и знаят ли колко още подобни случаи на посегателства върху беззащитни жени стоят в полицейските папки, без да бъдат разследвани, а насилниците на жертвите – наказани?

Как тези пазители на традиционните морални устои, воини срещу „джендър идеологията“ и хомофоби биха приели публикуването на снимки на гол мъж в различни сексуални пози? Особено ако той се окаже приятел на жена, която се кандидатира за кмет на столицата? О, това не само не би предизвикало морални укори и осъждане. Напротив, би се харесало на всеки бабаит и дори би качило рейтинга на дамата на сърцето му. А моралистите щяха просто да си замълчат и да подминат случая.

Свикнал да гледа сеири, българинът не се вдигна и да отиде на протест нито пред редакцията на жълтия сайт, изпълнил мократа поръчка, нито пред МВР, нито пред прокуратурата, която отказа да се самосезира за извършеното престъпление срещу личността. Не за да защити приятелката на архитект Борислав Игнатов, не.

А собственото си право на личен живот и на граници, които никой няма право да прекрачва.

Най-вероятно мнозина си мислят, че на тях подобно нещо никога няма да им се случи. Но грешат. В държава, която не гарантира върховенството на закона и в която прокуратурата може да бъде използвана като бухалка, е възможно всеки да стане жертва на рекет, измама или отмъщение. И още по-страшно – на политическа поръчка за отстрел. Особено преди избори.

Не очаквам вътрешният министър и прокуратурата, която предоставя на медиите доказателствени материали от досъдебни производства избирателно, да излязат с официална позиция пред обществото откъде жълтият сайт има снимковия материал, използван за компромата срещу кандидата за столичен кмет. Но не вярвам да има наивници, които биха повярвали на версията, че

някой се е ровил месеци наред из стотиците порнографски сайтове и накрая е открил тъкмо снимките, необходими му за изпълнението на мократа поръчка.

И понеже опасността от мракобесието, което надига глава, е голяма, обществото трябва да се организира и да даде категоричен отпор на подобни жалки опити да го манипулират. Като използва правото си да гласува – най-силното оръжие на демокрацията. В противен случай жалката посредственост, овладяла всички властови ресурси и позиции, ще ни прегазва. Един по един. И ще изгони малкото останали млади хора на тази територия, които не желаят да прегърнат даровете на фасадната демокрация.

Това е същата посредственост, която в годините на тоталитарната държава мачкаше интелигентните, свободомислещите, красивите, непокорните, бунтарите. Само от нас зависи ще ѝ позволим ли да ни натика в миша дупка, която ще представя пред света като рай. Време е за битка. Ако все още са ни останали съпротивителни сили.

Заглавна снимка: Maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Двубоят за София: фъъъш и пощенска кутия за мъки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/dvuboyat-za-sofia/

За първи път местните избори в София са толкова напрегнати и трудно предсказуеми като изход, което несъмнено разваля рахатлъка на управляващите и особено на премиера трети мандат Бойко Борисов.

От края на миналия век, независимо от това коя политическа сила управлява България, София неизменно е била позиционирана в център–дясно. Бастионът на комунистическата номенклатура до 10 ноември 1989 г. посиня, след като минаха процесите на реституция и преразпределение на собствеността, при което мнозина свързани с висшия ешелон на БКП и ДС се оказаха бизнес елит.

Двама кметове на София станаха премиери: Стефан Софиянски – на служебното правителство, управлявало след кризата през 1996–1997 г. и подготвило валутния борд, и Бойко Борисов. На фона на обезлюдяването, засегнало и големите областни центрове, София се уголемява, презастроява и проблемите се увеличават. След 10 години управление на ГЕРБ, доминиращо и в местната власт, в столицата се очертава щурм на местните избори. И неслучайно – „падне“ ли София, предсрочните избори са въпрос на броени месеци.

За първи път „граждански“ кандидати

Кандидатите за кмет засега наброяват петима и за първи път сред тях има трима, заявили се като „граждански“. Това са: бившият омбудсман Мая Манолова; осъдената на първа инстанция на 20 години затвор заради поискан подкуп от 187 500 евро и поставена под домашен арест бивша кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева; Борис Бонев от неправителствената организация „Спаси София“, известна от години с множество предложения и активни позиции по проблеми на столицата.

Още преди Манолова и настоящата кметица Йорданка Фандъкова да заявят, че ще се кандидатират, социолозите ги бяха изпратили на балотаж. Сега им остава само да се надпреварват в прогнозите коя ще е победителка. И въпреки че градската десница, обединена в „Демократична България“ и трета политическа сила в София на евровота през май, излъчи свой кандидат – арх. Борислав Игнатов, демоскопите едно си знаят, едно си баят: на балотаж са Манолова и Фандъкова.

Колко е протестният вот в София, за който се борят „гражданските“ кандидати, ще разберем на 27 октомври. Крайната цел вероятно е обединение за балотажа на принципа „всички срещу ГЕРБ“, но изглежда непосилна задача избирателите на градската десница да подкрепят кандидат като Манолова. Може би не така ще стоят нещата с гласоподавателите за страдалката политическа затворничка Иванчева, в тази роля не без усилията на прокуратурата. Председателят на инициативния комитет, издигнал Манолова – Никола Вапцаров, беше заместник на Иванчева.

Ребрандирането – от острие на БСП към „пощенска кутия за мъка“

Манолова депозира в парламента оставката си като омбудсман на 3 септември и още на следващия ден обяви старта на кампанията си и инициативния комитет, издигнал я като „граждански кандидат“. В него са събрани над 60 личности в няколко категории: на певците – попфолк, поп, хип-хоп, опера; на свързаните с битките ѝ на омбудсман; на бивши ендесевейци и бивши соцдепутати; на кинодейци. Закъде без лекари с добра практика – в комитета е специалистът по инвитро д-р Атанас Щерев.

Председателстващият този инициативен комитет Вапцаров е известен на широката публика като председател на друг комитет – в „Лозенец“, организирал протестите срещу небостъргача „Златен век“ на „Артекс“. А преди това е започнал политическата си кариера в забравената вече партия на бившия соцдепутат Георги Кадиев „Нормална държава“.

Успя ли активистката на БСП да се ребрандира като гражданката Манолова чрез дейностите си на обществен защитник? Съдейки по отчета ѝ, била е неуморна в работата си – за четири години 122 199 граждани са я потърсили за съдействие, над една трета от тях са подали сигнали или жалби.

Самата тя мотивира кандидатирането си с невъзможността да бъде полезна повече като омбудсман, защото властта ѝ пречи. „Месеци, години бях пощенска кутия за мъката на хората. Години наред се опитвах да помагам. На мнозина успях, но все си мисля за тези, на които не успях. Това ме кара да се чувствам зле, това ме кара да не спя. Смятам, че няма да бъде честно, ако реша, че успехът на едни каузи, щастието на едни хора може да компенсира нещастието на други“, каза Манолова пред журналисти, след като внесе оставката си в парламента.

Факт е, че нейното преопаковане заради довчерашната ѝ партийна биография и настървеност срещу протестите за Пеевски вече не се разглежда като пейоратив, а като естествения ред на нещата. Самата Манолова в интервю по bTV, очевидно подготвена по проблемните въпроси, обясни онази си антипротестърска позиция с това, че каузата, зад която „искрено“ стояла, се оказала „нечиста“. Щеше да е истинско, ако го казва тийнейджър, но не и зрял човек и обигран политик. Факт е, че тя избягва да назовава Пеевски и пробва да се прикаламиса, както казват в Северозапада, към екокаузи като защитата на плаж „Корал“ например.

Закъде без районни кметове и общински съветници

Всички големи обещания на Манолова обаче, включително и най-значимото – да разгроми корупционните схеми в столицата, се обезсмислят от факта, че тя няма да предложи листа с общински съветници. Кмет без общински съвет е съвършено безполезен, фигурант – дори и при нейната хиперактивност, – тъй като няма как да прокара политиките си. Това не е ефективен модел за управлението на най-благоденстващия район в България и на практика е отказ да управлява. Парадоксално, но с липсата на листа за общински съветници на кандидат, когото социолозите пращат на балотаж – тоест потенциален победител, той дори демонстрира отказ от политики.

Въпреки че всячески се стреми да се представи като боркиня срещу статуквото на ГЕРБ, Манолова няма как да избегне факта, че беше избрана като омбудсман с подкрепата на ГЕРБ, а тайното гласуване ѝ осигури техните гласове. Според нея – направили са го, понеже били впечатлени от работата ѝ, но това е доста неубедително дори и за незапознатите с работата на парламента. При Цветан Цветанов – председател на ПГ на ГЕРБ, и Борисов – премиер, никой депутат на ГЕРБ не може да си позволи да гласува различно от групата, ако не е предварително координирано.

Защо Манолова не предлага листа с общински съветници? Възможните обяснения са ограничени – или наистина е резерва на ГЕРБ, както твърдят анализатори, или разчита на някакво неясно мнозинство, за да не развали бранда си на граждански кандидат. Чие? Почти безспорно е, че ГЕРБ отново ще имат най-голямата група общински съветници в Столичния общински съвет (СОС). В настоящия социалистите са трети.

Дори Борисов, патентовал „плаващите мнозинства“ в парламента, все пак разчита на парламентарна група. А когато влезе като солов играч в столичното кметство през 2005 г., имаше чудесно и хармонично съжителство с мнозинството на СДС в Общинския съвет. Тази година се видя, че старата любов ръжда не хваща – и след европейските избори със СДС са партньори и за местните.

Кмет търси листа – или листа търси кмет

И ето друга комична ситуация. На 11 септември се очаква решението на софийската организация на БСП да подкрепи Манолова за кмет. Преди тях вече избърза и даде подкрепа това-което-е-останало-от-НДСВ – Движение „България на гражданите“, в предишния парламент част от Реформаторския блок. Партията, създадена от Меглена Кунева, първия български еврокомисар, днес е оглавявана от Димитър Делчев, син на Андрей Делчев, председател на Българската петролна и газова асоциация. Така формално се потвърждава и гражданствеността на кандидатурата на Манолова, тъй като ето – и леви, и… хм, десни, я подкрепят. За което и призова.

БСП обаче ще има номинации за районни кметове и листа за общински съветници, които, при липсата на кандидат-кмет, който да тегли кампанията, ще действат на ниски обороти. И какво излиза – листата си търси кмет или кметът си търси листа?! Без група общински съветници Манолова би се превърнала в това, в което обвини Фандъкова – в изпълнителен директор. А, да – и да продължи да е „пощенска кутия за мъка“.

Фандъкова залага на деловия облик

За да не излезе извън образа на зает да си върши работата човек, докато другите правят кампания, Фандъкова нямаше официално откриване. Тя обяви ad hoc, на едно от множеството си инспекции, откривания, проверки и др., сгъстили програмата ѝ преди изборите, че за четвърти път ще се пробва за кмет на София.

Има една новина обаче, която за запознатите със столичните дела е по-голяма от нейната номинация и идеи за София – в тазгодишната листа общински съветници на ГЕРБ няма да го има Орлин Алексиев. Отсъствието на най-силния на „Московска“ 33 – председателя на Комисията по бюджет и финанси към СОС, човека община, е най-сериозното доказателство за обещаното от Фандъкова освежаване на екипа.

През 2014 г. Алексиев беше замесен в аферата „Кокаинови крале“, а от МВР по времето на кабинета „Орешарски“ обискираха офисите му по подозрения за получавани по съмнителен начин обществени поръчки. После всичко стихна, а скандалната общинска фирма „Чистота-Искър“ си остана все така черна дупка. Едва в края на юни т.г. Фандъкова съобщи, че през 2018 г.  получила много сериозен сигнал за нарушения във фирмата, който тази година предала на прокуратурата. Покрай местните избори много фирми и договори ще станат прокурорска дъвка – минат ли, пак настава тишина, а проверките стоят „на трупчета“.

Отсъствието на Алексиев, но също и на Андрей Иванов и Орлин Иванов от листите обаче си е генерална промяна, почти като оная „ГЕНЕРАЛна промяна“, която Борисов обещаваше на софиянци през 2005 г. Срещу тях има достатъчно публикации за замесването им в различни съмнителни сделки и действия, но нищо доказано черно на бяло. Проверката, извършена от НАП през 2012 г. например, на бившия шеф на СОС Андрей Иванов във връзка с разкрития, че е придобил 60 имота, очаквано показа, че… всичко е наред. А той подаде оставка като председател на СОС.

Очевидно в ГЕРБ са решили да жертват тези отдавна обрасли с „обосновани предположения“ съветници, защото местните избори през октомври наистина са от критично значение – този политически ход е най-убедителното доказателство. (Така се предпазват и от евентуални компромати, свързани с тримата съветници.)

Лицето, зад чийто гръб се е вършило всичко това обаче, остава същото. Независимо че ако спечели, Фандъкова вероятно ще смени и някои от заместниците си. Съгласието ѝ е твърде тежък товар за самата нея и умората започва да ѝ личи, но е още едно доказателство колко важно е изборите в София да бъдат спечелени от ГЕРБ.

Сигурно е, че в този предизборен сезон фризьорите ще имат много работа.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От „Примаверии“ 50 до „Артекс“ и обратно

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/ot-primaverii-50-do-artex-i-obratno/

Букурещ е превзет от туристи. И от протести. В Малкия Париж, както наричат кичозния стар център на града, трудно се разминават бекпекъри, пешеходци, скутери, тротинетки, велосипеди. Докато протестиращите скандират „Долу правителството!“, туристите обикалят кръчмите в центъра.

Кръчмите са първи в списъка на предпочитанията. На второ място е фамилната къща на Чаушеску, за посещенията в която туристическите агенции препоръчват минимум 24 часа предварително записване. И чужденци, и румънци искат да видят как е живял един от най-проклетите диктатори от ерата на соца. И да направят паралел с начина, по който дошлите след него управляват наследството.

За чужденците домът на улица „Примаверии“ 50 ще остане вероятно една от абсурдните илюстрации на късния социализъм. За местните… за тях ще стане дума малко по-нататък.

© Еми Барух

Ако приемем, че домът на семейство Чаушеску в Букурещ е обобщен образ на разгула по времето на соца, в този образ попадаме и ние, и чехите, и унгарците – всеки със своята специфика, разбира се. Разликите са в мащабите и са известни само на онези, които могат да намерят София на картата и не бъркат Букурещ с Будапеща.

По времето на соца, а и след него публичният образ на страните от региона е сложно съставно от експортен микс и местни добавки. Преди 1989 г. Румъния е единствената страна от социалистическия лагер, която води курс на относителна независимост от Съветския съюз; не участва в инвазията в Чехословакия през 68-ма година; поддържа дипломатически отношения с Европейския съюз. С това за известно време Чаушеску печели симпатиите на Запада.

Същият Чаушеску налага драконовски контрол над информационните медии, а неговата тайна полиция Секуритате се превръща в нарицателно за едни от най-зловещите преследвания на всеки опит за свобода на словото.

Чаушеску забранява контрацептивите и абортите, което води до нарастване на смъртността сред родилките и новородените и безпрецедентен ръст на децата с малформации или физически и психически заболявания, много от които изоставяни в сиропиталища. Според изследователите на режима броят на изоставените деца по време на Чаушеску е близо 100 000.

През 80-те години в Румъния не се правят тестове за СПИН на кръводарителите – Елена Чаушеску инструктира Министерството на здравеопазването, че СПИН е въпрос без значение за страната. Това заедно с използването на нестерилни игли за кръвопреливане води до заразяването на повече от 10 000 деца с вируса ХИВ по време на режима.

Зловещият култ към личностите на „великия водач“ Николае и „любимата майка на народа“ Елена е съизмерим само с култа към Сталин. За да бъде изплатен външният дълг на Румъния, „водачът“ и „майката“ обричат на глад и мизерия своите поданици, като лишават населението от елементарни средства за оцеляване.

Мегаломанията на Елена и Николае Чаушеску, чийто почерк не е изчезнал и днес, води до унищожаването на стотици исторически сгради, паметници и църкви и до прекрояването на една пета от центъра на града. В Букурещ се намира втората най-голяма сграда в света след Пентагона, а в момента се строи най-голямата православна катедрала в света.

Басейнът с олимпийски размери © Еми Барух

© Еми Барух

За хората от едно отиващо си румънско поколение Елена и Николае Чаушеску са минали през живота им като чума. Не като тази, която румънските туристи пренасят напред-назад според Борисов. А по-различна. Опустошителна за всичко, което се изправи по пътя ѝ. Животът на диктатора и съпругата му приключва с екзекуция, излъчена по телевизията – днес всеки може да я види в YouTube, може да чуе и разказа на един от екзекуторите.

Представям си как пострадалите от диктаторската двойка са се наслаждавали на въпросното видео, в което има голяма доза варварщина. Вероятно са го гледали и децата, и внуците на самите Елена и Николае.

Децата и внуците не са отговорни за безобразията на родителите. Но как се живее, ако носиш фамилия, която милиони свързват с най-мрачните години на своята младост?

Ей такива работи си мислех, докато слушах разсеяно екскурзовода в дома на улица „Примаверии“ 50 в Букурещ, където Елена и Николае Чаушеску са обикаляли самотно 80 стаи, бани, будоари, салони, басейн с олимпийски размери, зимна градина и тераси над 12-те подземни тунела за бягство. Екскурзоводът обяснява оскъдни факти за бита на обитателите, отговаря мъгляво на въпроси, въздържа се от препратки и аналогии. Уточнява, че „тук Елена и Николае Чаушеску не са допускали дори роднините си“.

Докато преминаваме от апартамента на единия син в апартамента на другия, гидът ни сочи поредица от изящества: муранско стъкло, френски копринени тапети по стените, мебели в салон, стил „Луи XVI“, мозайки, тераси… Домът на Чаушеску изобилства от тераси – различни от софийските, без барбекю и сауна за шестима, както в прочулия се тризонет, но ако спазим пропорциите, може дори да сравняваме. Не размера на имането, а онова, което оставяш като следа и памет за начина, по който си минал през този живот.

Баня в къщата на Чаушеску © Еми Барух

Домът на Чаушеску представлява еклектика на безсрамието. Тяхното приключва преди 30 години. Днес безсрамията са различни. Социалните мрежи и дроновете ги декомпозират всеки ден пред очите ни.

Всяко безсрамие носи белезите на своята епоха.

Децата и внуците не са отговорни за безсрамието на родителите. Отговорност на родителите е да минат през своя живот така, че децата да не бъдат смазани от наследството. Било то златни бидета в баните на улица „Примаверии“ 50, ВИП асансьор в София за онези, които решават чия папка с данни да “ne se chistiiiiiii”, или генерално консулство във Валенсия като награда за угодничеството.

Опитвам се да си представя как след 30 години, когато преходната слава на онези с ВИП терасите и асансьорите отдавна ще е угаснала, когато самите те може вече да не са сред живите, как внуците им ще разглеждат разгулната безсмисленост на грандоманския им шик.

Може да продължим с паралелите – както на тема корупция, така и на тема прокуратура.

В Букурещ десетки хиляди протестират срещу опитите на управниците да минират пътя на Лаура Кьовеши към Европейската прокуратура и да отслабят правосъдната система в борбата с корупцията.

В Букурещ, на улица „Примаверии“ 50 – ако приемем този адрес за нарицателно на безсрамието, краят е известен. На нашата улица краят остава за нас.

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Къде зимуват галинките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kude-zimuvat-galinkite/

Когато „Шоуто на Слави“ изчезне от ефира след 31 юли тази година, работата на един от българските регулатори – Съвета за електронни медии, ще бъде силно редуцирана. Отпада нуждата да следи дали червените точки, обозначаващи опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата, са на правилните си места.

Със същия успех това би могъл да върши и изкуствен интелект, предвид капацитета от интелигентност на петчленния СЕМ и досегашната му практика и поведенчески подходи.

СЕМ е само един от примерите за „независими регулатори“, които не изпълняват най-важната си функция – да служат на обществото. Българската държавност е обрасла с такива институции, които са камуфлаж за рейдването на властта и политическия контрол, налаган във всички сфери. Това захващане става по два начина – законодателна рамка, която ограничава регулаторите да вършат истинската си работа, и кадри, които да са лоялни и послушни единствено на тези, които са наясно какви нищожества са. Назначилите ги.

„Кучето може да разпознава своя господар. Достойнството на интелекта започва с разделянето на пунктовете на съгласие от тези на различие.“ Цитатът е от книгата на антроположката Мери Дъглас „Как мислят институциите“, където тя разяснява, че „най-фундаменталните решения за справедливостта не се правят от отделни хора, а от индивиди, мислещи във и от името на институциите“. Затова е важно как са изградени държавните институции – не само защото са платени с парите на данъкоплатците, а не на политиците, които ги контролират.

СЕМ, или Който-избира-шефовете-на-БНТ-и-БНР

Формално Съветът за електронни медии регулира радио- и телевизионната дейност, регистрира и издава лицензии и упражнява надзор върху излъчващите се програми, избира и освобождава генералните директори на БНР и БНТ. Стоп. Ето това е. Медийният надзор, който има смешен бюджет и нулев капацитет да следи всички радио- и телевизионни предавания, съществува заради тази едничка цел: да подбере правилните – от гледна точка на управляващите – началници на тези медии. Но тази работа може да я върши и парламентарната Медийна комисия – там поне има повече плурализъм от гледна точка на представените политически сили.

Петчленката, до която беше редуциран СЕМ в първия мандат на ГЕРБ и Бойко Борисов, се конструира от два центъра на власт – парламента и Президентството. Последното назначение там – на предложената от ГЕРБ Галина Георгиева, неизвестна в средите на журналистите, с диплома 3,89 на бакалавър по аграрна икономика от изнесен факултет във Враца и кариера, която трудно може да бъде определена като медийна – е нагла подигравка с обществените очаквания към СЕМ. Властта в България обаче винаги може да разчита на такива „калинки-галинки“.

Разходи на СЕМ за 2019 г. – 1,67 млн. лв. (Националното бюро за контрол на разузнавателните средства е с приблизително същия бюджет – 1,619 млн. лв.)

Комисията за защита на личните данни. #Квойтуй

Има такъв… регулатор, чийто адрес, даден на сайта му, е сбъркан, установи колега журналист, отишъл да подаде на място жалба срещу изтичането на лични данни от НАП. Това образувание, което действа като гише за прием на жалби и сигнали, не показа признаци на институционален живот при спирането на Търговския регистър. При #НАПЛийкс обаче се събуди, за да каже, че ще глоби НАП.

Всъщност ако приемът на жалби и сигнали мине изцяло онлайн, тази дейност също може да се „възложи“ на изкуствен интелект. Табелата „Комисия за защита на личните данни“ нека си стои – да се отчитаме пред Брюксел, че и България има такава. (Да не се бърка с Държавната комисия по сигурността на информацията, страж на класифицираната информация, с бюджет от 10,042 млн. лв.)

Разходи на КЗЛД за 2019 г. – 2,93 млн. лв.

ДАБЧ – тази касичка още не е затворила

Има ли смисъл от съществуването на Държавната агенция за българите в чужбина? Колкото и пъти да се задава този въпрос, управляващите дори не се опитват да измислят отговор. Никой не вярва, че ДАБЧ е „координиращ орган на правителството за осъществяване на държавната политика спрямо сънародниците по света“. Но орган, от който зависи издаването на български паспорт, тъй като удостоверява български корени – да. Същото може да бъде вменено на дирекция към Министерството на правосъдието. А регистрирането в ДАБЧ на български организации в чужбина по смисъла на Закон за българите, живеещи извън Република България, може преспокойно да се върши от МВнР.

Що се отнася до останалото – Министерството на образованието и науката се грижи и подпомага 361 български училища в чужбина, снабдява ги с книги и учебници. ДАБЧ е просто синекура. За тази цел в бюджета му са предвидени 13,337 млн. лв., като най-голямото перо е за български държавни и неделни училища в чужбина – 11,337 млн. лв.

Всъщност част от работата с българските общности в чужбина може да се възложи и на съпругата на президента – Десислава Радева. Тя бездруго гори от желание за комуникация и за пътувания, ще се впише добре във фолклорните фестивали, които се организират навън. А и в конституционните правомощия на държавния глава е да подпомага външната политика, осъществявана от правителството.

След като ВМРО даде принос за формиране на крехко мнозинство за утвърждаване на сделката за американските изтребители обаче, едва ли ДАБЧ ще бъде закрита. Макар че точно премиерът Борисов пръв заговори за това след шумните арести на председателя ѝ Петър Харалампиев и други служители заради разследване на корупция за незаконно издаване на удостоверения за българско гражданство. Нещо повече – вицепремиерът Каракачанов дори поиска да се възстанови Министерството за българите в чужбина, за да има „сериозен държавен орган“. Междувременно Временната парламентарна анкетна комисия, създадена специално за да проучи схемите в ДАБЧ, още не е излязла с доклад от проверката и изслушванията – въпреки че удължи съществуването си с 3 месеца, до края на юни.

Разходи на ДАБЧ за 2019 г. – 994 000 лв.

Българска агенция за безопасност на храните – опасна за животновъдството

Дори и да умре българското животновъдство, БАБХ и нейните чиновници ще пребъдат. Откакто Националната ветеринарно-медицинска служба премина към БАБХ, създадена от земеделския министър в първия мандат на ГЕРБ – Мирослав Найденов, не е минала година, в която да няма сериозни гафове или сериозни епидемии, с които БАБХ показва, че няма капацитет да се справи. Шап, бруцелоза, чума по дребните преживни животни, инфлуенца по птиците, а сега и африканската чума, която е на път да унищожи целия отрасъл свиневъдство в България. Предупреждението дойде от еврокомисаря по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис в интервю по БНР.

По иронично съвпадение, настоящият шеф на БАБХ Дамян Илиев е бил главен санитарен ветеринарен инспектор. Въпреки несправянето си продължава да е начело на Агенцията, а шанс за махането му едва ли има, тъй като зае поста през 2015 г. като свързан с настоящата земеделска министърка Десислава Танева. Небрежност е проявена в хода на превенцията на заболяването, каза Танева по повод епидемията. Престъпна небрежност, за която българската прокуратура не смята за нужно да се самосезира.

Разходи на БАБХ за 2019 г. – 9,218 млн. лв.

Комисия за финансов надзор

Има две наименования, които, поставени редом до КФН, сриват имиджа ѝ – Корпоративна търговска банка и Застрахователна компания „Олимпик“. Единственото оправдание за КТБ би било, че не само КФН беше като след лоботомия по време на разрастването на банката до четвъртата по големина в страната. И прас! – над 4 милиарда сметка.

След тези фалити как да бъдем спокойни, че институция, която наблюдава пазар с активи за милиарди, върши работата си съвестно и безпристрастно?

Разходи за КФН за 2019 г. – 18,470 млн. лв.

Защо ни е Министерството на икономиката

Списъкът на ненужните може да бъде продължен с… министерства, като Министерството на икономиката и енергетиката например. То преспокойно може да бъде преформатирано на Министерство на енергетиката. А подопечната му Българска агенция за инвестиции също да изчезне от правния и институционален мир. БАИ бе създадена през 1996 г., когато имаше нужда България да бъде рекламирана и презентирана, но днес тя вече е изчерпала основанията за съществуване и издръжка.

През май т.г. стана известно намерението на правителството БАИ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) да бъдат обединени в една агенция, която ще отговаря за управлението на публичните предприятия и ще е подчинена на Министерския съвет. Очевидно властта се опитва да отговори на брюкселските критики за управлението на държавните фирми, тъй като се бори за влизане в „чакалнята на еврото“ – ERM II. Да видим дали ще заблуди Европейската централна банка и Брюксел с това манкиране.

Ако липсваше експертност на институциите, тя винаги може да бъде подсилена. Ако имаше някакъв недостиг на средства – също. Само че във вида, в който са – не органи, а рудименти, – те вършат работа единствено на управляващите, все едно кои. Или служат за маски. Но обществото няма никаква полза от това.

Държавна агенция „Електронно управление“

Можем да изброим още институции, които трудно ни убеждават в основанията за съществуването си предвид случващото се в България. Например Държавна агенция „Електронно управление“. Въпреки че България е твърде далеч от е-управлението, Агенцията харчи 32,451 млн. лв. за 2019 г. в името на декларираните цели: „Подобряване на качеството на обслужване за бизнеса и гражданите и повишаване на вътрешната ефективност на публичния сектор; Предоставяне на ефективни електронни административни услуги за гражданите и бизнеса и прилагане на комплексно административно обслужване“, киберустойчивост и пр.

В действителност българските институции харчат немалко пари за информационна сигурност, далеч извън обявените от вицепремиера Томислав Дончев 5 млн. лв. А чл. 55, ал. 1 от Закона за държавния бюджет за 2019 г. утвърждава „целеви текущи и капиталови разходи в областта на електронното управление и за използваните информационни и комуникационни технологии в рамките на бюджетите на бюджетните организации“ на куп ведомства и министерства за общо 119,006 млн. лв. Най-голям дял от тази сума – близо 32 млн. лв., се пада на Министерството на финансите. Но системите на НАП се оказаха твърде уязвими.

Адвокат Александър Кашъмов каза тази седмица по БНР, че държавата трябва да бъде прозрачна за гражданите, това е принципът на демокрацията; в тоталитарната държава гражданите са прозрачни, а държавата е скрита. В пленената държава е още по-лошо – държавата е прозрачна и достъпна за корпоративните интереси, с които е обвързана властта.

За гражданите се маскира.

Заглавна снимка: PollyDot / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готови за разстрел

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/gotovi-za-razstrel/

Две събития погълнаха общественото внимание в последно време. Първото е #НАПлийкс. Второто – единственото предложение за нов главен прокурор в лицето на сегашния заместник на Сотир Цацаров – Иван Гешев. Покрай тях мина и замина новината, че пловдивският лекар Иван Димитров беше оправдан на първа инстанция за това, че е убил Жоро Джевизов, след като е признал вината си. А тази новина ни засяга не по-малко от другите две. Защото става дума за прецедент, последствията от който могат да рефлектират върху всеки един от нас. Както и защото между трите събития не е трудно да се направят определени връзки.

Немалка част от медиите реагираха на оправдателната присъда с нескрито задоволство и със заглавия от типа „Оправдаха доктора, застрелял крадец“, като някои добавят и фактологично невярното „в дома си“. Читателските реакции като цяло са радостни за решението на съда и агресивни към дръзналите да изразят критично мнение. На този фон, макар и по друг повод, кандидатът за нов главен прокурор изразява личното си мнение за делата, завършващи със споразумение:

„Никога не е достатъчно, естествено, че искам доживотен затвор и разстрел, ама разстрелът не е предвиден в България.“

Казусът с анестезиолога Иван Димитров беше засегнат и в предишна публикация на „Тоест“ – за законопроекта за разширяването на обхвата на т.нар. „неизбежна отбрана“. Нека припомним накратко:

Димитров е наблюдавал в продължение на около половин час от прозореца на дома си как Джевизов се опитва да обере гаража му. Не е сигнализирал на полицията. После е излязъл с незаконен пистолет и крещейки, че е от полицията, изпразнил цял пълнител в Джевизов. Отново не се е обадил на полицията, а напротив – опитал се е да прикрие следите си. След като го залавят, първоначално лъже, че убитият е влязъл в дома му, където е било и семейството му, и той е трябвало да защити жена си и децата си. В действителност жена му и децата са били извън къщата в нощта на убийството.

Иван Димитров е анестезиолог, което го поставя на уважавана позиция в обществото. Убитият Жоро Джевизов е ром, рецидивист, говори се и че е бил наркозависим –

съчетава поне три дискриминационни признака.

На всичко отгоре има и прякор Плъха, а плъховете са едни такива вредни животни, които подлежат на убиване. Заглавия от типа на „Докторът уби Плъха“ демонстрират подчертано дехуманизиращо отношение към убития. Един вид, такива не са хора и не заслужават да живеят. Ако пък си анестезиолог, си достоен да убиваш недостойните по подразбиране. А на достойните да облекчаваш болките.

Оправдателната присъда на Иван Димитров е издадена в контекста на приети на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), повод за които беше тъкмо извършеното от него убийство. Според тях се разширява обхватът на т.нар. „неизбежна отбрана“. По силата им няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“ или е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. А в оценката на въздействието към законопроекта вносителите – част от „Обединените патриоти“, тотално смесват заплахата за живота с посегателствата върху частната собственост.

От което излиза, че който си защитава собствеността, прави това в условията на „неизбежна отбрана“.

В присъдата на Окръжния съд в Пловдив четем, че Иван Димитров е оправдан на основание на чл. 304 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) във връзка с чл. 12, ал. 1 от НК по обвинението по чл. 119 от НК. Нека разшифроваме този юридически лабиринт:

Споменатият член от НПК гласи: „Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.“

Да се чете: „Оправдаваме го, защото смятаме, че е невинен.“

Според чл. 12, ал. 1 от НК „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.“

Чл. 119, по който е обвинен Иван Димитров, казва следното: „За убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“

Накратко, според обвинението Димитров е превишил пределите на неизбежната отбрана, а според съда – не. Нищо че ал. 2 на чл. 12 на НК уточнява: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ А да застреляш някого, който изобщо е нямал намерение да те напада, а само да ти обере гаража, трудно може да се определи като неизбежна отбрана.

В сега действащия НК няма хипотеза, при която човек да бъде оправдан за подобно убийство. Ако четем буквата на законопроекта за промяна, там също няма такова нещо. То обаче се съдържа в духа на законопроекта, в който посегателствата върху частната собственост се разглеждат като животозастрашаващи.

Да го кажем направо:

Иван Димитров е оправдан за убийството на Жоро Джевизов заради духа на законова поправка, която още не е приета окончателно и не е влязла в сила.

И въпреки Конституцията на България, според която всеки има право на живот, а посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

Ако по-горните инстанции потвърдят решението на пловдивския Окръжен съд, ще легитимират този опасен прецедент. Това означава, че вече ще бъде комай разрешено да се убиват хора само защото: са се опитали да извършат кражба от нечия частна собственост; са се оказали в чужда частна собственост – дори и да не са искали да извършат престъпление, посмъртно няма да могат да докажат това; принадлежат към дискриминирани и стигматизирани социални групи – роми, наркозависими, престъпници, бездомници са само малка част от тях.

Апропо, по едно от обвиненията – за притежание на незаконно оръжие – Димитров е признат за виновен и осъден условно на две години лишаване от свобода. Значи може да убиваш безнаказано, само че трябва да го правиш със законно оръжие.

Разбира се, при условие че в очите на обществото си достоен, а убитият не е. Ако доктор влезе в къщата на ром и ромът го убие, едва ли ще разчита, че ще може да пледира за неизбежна самоотбрана.

Извод? Скоро можем да очакваме стъпки към облекчаване на режима за притежаването на оръжие.

Ако смятате, че за вас лично няма опасност, грешите. Обхватът на „недостойните“ може да се разширява до безкрайност и нямате никаква гаранция, че един ден няма да се озовете в него. Само си представете:

  • Искате да върнете стока в магазин, от магазина отказват. Вие спорите. Охраната ви застрелва, а после изкарва, че това е станало при неизбежна отбрана – застрашили сте нечия частна собственост (магазина).
  • Единственият начин да отидете на даден плаж е да минете по път, който е частна собственост. Застрелват ви.
  • Чувате скандал у съседите. Заради виковете имате основание да предположите, че става дума за домашно насилие. Звъните, за да предотвратите извършването на престъпление. Както е набрал на жена си, съседът ви застрелва – опитали сте се да влезете в имота му, точка.
  • Вие сте на гости, скарвате се с домакините и те ви застрелват. Достатъчно е после да кажат, че сте влезли в имота им без тяхно съгласие.
  • Да не говорим за всички професионалисти – социални работници, длъжностни лица, журналисти и пр., в чиято работа влиза да ходят на място, за да проверяват сигнали за проблеми.

При перспективата да си имаме нов главен прокурор, който изразява съжаление, че в България разстрелът „не е предвиден“,

ще е доста лесно въздаването на този тип „справедливост“ да се прехвърли върху гражданите.

А те да започнат да „прочистват“ населението от онези, които им се виждат недостойни. Или които просто им пречат, или ги дразнят. Като се има предвид и че същият кандидат за главен прокурор смята  отстояващите разделението на властите за „десни екстремисти“, трудно ще е да се надяваме на справедливо правосъдие, което да възпира потенциални бъдещи извършители да изпълняват смъртни присъди по собствена преценка.

Защото в една държава без разделение на властите съдът е просто функция на силните на деня и на популизма. И защото в България никой не е над главния прокурор. Както казва съдийката Мирослава Тодорова пред bTV, ние „живеем на цикли, които се измерват в това кой е главен прокурор. Тоест социалната динамика се измерва на седем години. Прокуратурата се превръща в основен политически фактор, запълва всякакви дефицити“.

Скандалът с изтичането на лични данни на над пет милиона български граждани от НАП показва, че ако държавата не опази гражданите си, на практика у нас няма кой да ги защити. Въпреки българското и европейското законодателство за защита на личните данни. Той показва също, че е много лесно всички да се окажем засегнати. А реакцията на властта (с активното участие на Иван Гешев) – че презумпцията за невинност не струва пукната пара.

Това са само наченките на духа на времето, в което се очертава да живеем през следващите (поне) седем години. И в което

няма как да бъдем сигурни дали, кога, за кого и защо може да се превърнем в поредните „плъхове“ за отстрел.

Заглавна снимка: Vitabello

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Чума преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/chuma-predi-izbori/

Какво още трябва да ни се сполети на тази територия, за да разберем, че нямаме държава? Миналата година проплакаха стопани на овце и кози в Странджа, чиито животни бяха унищожени, без да е доказана по неоспорим начин чума по дребните преживни животни в региона. Тази година африканска чума по свинете заплашва да унищожи целия сектор в животновъдството. Миналото лято бяхме свидетели на срив в данните на Търговския регистър, това лято – в масива на НАП.

Разбира се, за всичко държавната администрация намира оправдания. Българската агенция за безопасност на храните обвини за разпространението на африканската чума по свинете стопаните с животни, отглеждани в задния двор; за пробива в системата на НАП Иван Гешев – зам.-главен прокурор и единствен засега претендент за поста на Сотир Цацаров, уличи българска фирма в кибертероризъм и повдигна обвинения на трима, а собственикът на фирмата бе обявен за издирване с европейска заповед за арест, макар той сам да обяви, че другата седмица се завръща в България и не се страхува да застане пред правосъдието. А като капак на всичко в четвъртък дойде и последната лоша новина за това, че ЕК отново е предявила иск срещу България пред Съда на ЕС във връзка с лошото качество на въздуха – и то пак заради безхаберието на държавната администрация.

Вместо да се оттегли в очакваната лятна ваканция, властта ще трябва да гаси пожарите, обхванали държавата. Най-страшният и най-труден за овладяване е този с африканската чума по свинете. Вицепремиерът Томислав Дончев, който оглавява и Централния епизоотичен съвет към Министерския съвет, беше категоричен в интервю за предаването „Още от деня“ по БНТ, че правителството ще се справи със ситуацията, въпреки че политиците в България „генерират недоверие към институциите“. И едва тогава, по думите му, щяло да стане ясно дали някой ще поеме отговорност с подаване на оставка.

Оставки, оставки, ама тя, банката за кадри на ГЕРБ, се опразни, щом премиерът назначи повторно за земеделски министър Десислава Танева. Тя пък предварително и публично свали от себе си цялата отговорност за разпространението на чумата по свинете в страната с коментар за недостатъчната превенция на болестта. Същото направи и вицепремиерът Дончев, който оневини държавната администрация, ерго – и себе си, за пламналата зараза и обвини стопаните на прасета от задните дворове. Но пропусна да каже най-важното –

какви мерки е предприела държавата за овладяване на болестта, регистрирана още през късното лято на 2018 г. във Варненското село Тутраканци.

По същото време в съседна Румъния вече имаше над 1000 огнища на африканска чума и бяха убити над 300 000 животни. И българските ветеринарни власти са знаели това, но очевидно не са предприели никакви мерки, или поне не ефикасни. Дончев не обели и дума защо държавата досега не е облекчила процедурата за регистрация на стопанства от типа „заден двор“, за да легализира отглеждането на животни по този начин. И да гарантира възмездяването им в ситуации като сегашната, в която властите гледат злощастно и се чудят какво да правят.

На опозицията ѝ е леко около врата и препоръчва чешкия опит за справяне с проблема: жандармерия, спецчасти, снайперисти, нощно наблюдение… Но едва ли щеше да го приложи, ако топката беше в нейното поле и трябваше да унищожава стопанства преди избори. Вицепремиерът Дончев проплака, че е необходимо съдействие и подкрепа на властите за овладяване на ситуацията. Но не чухме как самите те убеждават собствениците на нерегистрирани прасета, че трябва да бъдат убити, за да се спре пренасянето на заразата, за каквото настоя по БНР и еврокомисарят по безопасност на храните Витянис Андрюкайтис. Според него

властите трябва да влязат във всяка къща и да разяснят на хората мерките срещу болестта, иначе България е изправена пред огромната опасност да загуби цялото си свиневъдство.

Само че едва ли еврокомисарят знае, че българите не вярват на държавата си, още повече след като разбраха, че овцете и козите в Странджанско станаха курбан бадева. Пък и не е ясно кой ще ѝ съдейства да проведе тази кампания. Държавата не може да мобилизира дори ветеринарите на частна практика, след като често се държи с тях като мащеха и нерядко бави заплащането на имунизационно-профилактичната дейност, която те извършват. Няма как да се очаква активност и от кметовете на селата, които вече са на практика в предизборна кампания и със сигурност ще внимават къде и как стъпват.

Освен бездействието, коментар заслужават и действията на властта. Например със загробването на убитите свине. Качено във Facebook видео показва мястото, където са заровени евтаназираните животни в бургаското село Зидарово – на 200 метра от центъра му и в непосредствена близост до реката, чиито води се вливат в Черно море. А на метри от трупната яма се виждат захвърлени гащеризоните на обезпаразитявалите санитарната зона.

Ситуацията с болестта се проблематизира допълнително и от липсата на действащи екарисажи, които да унищожат останките от хилядите животни, заразени с вируса на африканска чума. Защото тяхното загробване, въпреки уверенията на властите, според експерти може да се превърне в екологична катастрофа при неспазване на всички процедурни норми. В четвъртък граждански протест спря евтаназията на 40 000 прасета в индустриална ферма в село Бръшлен, Русенско, защото санитарните власти не одобриха избраната зона за загробването им.

Очевидно, поне към днешна дата, правителството не може да овладее разпространението на заразата и нови огнища на болестта бяха регистрирани в Плевенска и във Великотърновска област – и на двете места вирусът е изолиран в малки стопанства с по около 30 животни.

Дали секторът у нас ще претърпи огромни сътресения и загуби, или ще бъде напълно разбит, днес никой не би се наел да прогнозира. Също и какви компенсации ще получат индустриалните ферми и регистрираните малки лични стопанства. Останалите собственици на животни, отглеждани в задния двор, ще пият по една студена вода. Или както правят вече мнозина от тях, ще напълнят буркани за зимата с месо от „преждевременни свински погребения“, както обичат да наричат коленето на прасета по Коледа у нас. А за хиляди животни, които ще бъдат умъртвени с газ (което според регламентите е хуманен начин), едва ли някой ще пророни сълза. Няма да има и мелодраматични телевизионни репортажи от страната, защото малкото прасе, уви, не предизвиква у населението същото умиление като едно козле или агне.

Ветеринарни лекари, които вече не желаят да излизат в публикации с имената си, коментираха пред „Тоест“, че

в момента сме свидетели на тотален разпад на държавността и на пълно чиновническо безхаберие и безсилие –

и по отношение на програмите за превенция на силно заразните болести, и по отношение на мерките за ограничаването и овладяването им. Те не са убедени, че ще бъдат покрити и всички щети на собствениците на малки стопанства. Не са чували властите да имат и стратегия за справянето с дивите прасета, които се явяват естествен резервоар за разпространение на вируса. Не е предприето дори най-елементарното – да забранят лова им. Не е ясно и доколко държавата се е доверила на експертността на български учени от областта на ветеринарната медицина за справянето с проблема; със сигурност за чумата по дребните преживни животни те не бяха потърсени – може би съвсем съзнателно, за да не разкрият огромната манипулация, на която беше подложено обществото ни и която стана причина за масовото убийство на овце и кози в Странджа.

Не съм сигурна, че обществото ни, състоящо се от предимно месоядни, е наясно с това как ще рефлектира епидемията върху бюджета на всяко семейство (извън кръга на вегетарианците), когато килограм свинско месо поскъпне двойно на пазара. Затова до края на лятото, когато повече от месото вървят узото, морските дарове и пресните салати, голяма част от българите няма да приемат проблема като драматичен, нито ще скочат да събарят правителството заради надвисналата над сектора катастрофа.

Юли ще завърши с конгреса на БСП на 27-ми на Бузлуджа, на който, както всяка година, социалистите ще поискат властта, но наесен вероятно пак ще им се изплъзне – един бог знае. Лятото се оказа щедро и за енергийни босове като Христо Ковачки и Ахмед Доган, които отново получиха лъвския пай от 52-та милиона лева на Електроенергийния системен оператор за поддържането на т.нар. студен резерв. А политическата суматоха около кампанията за местните избори през октомври може да измести фокуса от започналите граждански протести срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор на републиката.

И като гледа човек какво се случва на тази територия, му идва или да си грабне куфара и да се измете оттук, или ако вече се е примирил със съдбата си, да седне и да си налее една. Обаче има и други решения, които водят към изпитания – лични и общностни. Въпрос на избор.

Заглавна снимка: Amber Kipp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо такова

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/neshto-takova/

Здравей, Нева,

От известно време се събуждам и заспивам с един въпрос – що е то качество на живот? Пари ли е, време ли е, здраве ли е, свобода ли е.

Ще ми е любопитно да науча какво е за теб, защото харесвам рубриката и смисъла, който предаваш през думите.

Благодаря,
Мария Ч.

Скъпа Мария,

Благодаря ти аз. Преди няколко дни ме досмеша от един коментар в YouTube: „А ние в Швеция благодарим, че са ни благодарили…“ Коментарът беше под клип с разговор между Стивън Колбер (човека, който веднъж каза, че вярва в Бог от нужда не да си обясни света, а да въплъти благодарността си към него) и шведа с холивудска кариера Александър Скарсгард. Актьорът обясняваше колко му е трудно да се впише в американския канон на тупането в гърдите и амбицията да си отгоре: това е така, каза, понеже в Швеция сме свикнали с Jantelagen – „Закона на Янте“, според който никой не е по-специален от другите. Естествено, веднага се разрових да разуча какво-що и така попаднах на материал за датчаните, който отдава тяхното вечно първенство в класациите за най-щастливи хора на доброто им материално и социално положение, но и на фамозния им усет за уют (hygge), и на въпросния Закон на Янте…

Световният доклад за щастието се публикува по инициатива на ООН от 2012-та насам – тазгодишният, оповестен през март, е едва седмият дотук. Данните набира и обработва Gallup World Poll чрез допитване до представителни извадки от населението на 156 държави, а шестте области, в които отговарящите трябва да съобщят доколко са доволни, са: доходи, продължителност на здравия живот, социална подкрепа, свобода, доверие и щедрост. Ако трябва да обобщя набързо резултатите дотук, ето: на предни позиции по удовлетвореност редовно излизат северните страни плюс Швейцария, а през годините България се катери от 129-то място към стотното място, но така и не изпреварва Косово и Сомалия. (Любопитна подробност: докладът разглежда и настроенията сред мигрантите… Не е трудно да се сетим, че най-щастливи те се чувстват в приемните страни с щастливо местно население. Казано иначе: в работещите общества има място и за своите, и за чуждите, което прави всички свои… В останалите и своите са чужди.) Най-доволните страни не са непременно най-богатите, а най-уютно устроените в социален план – върховенство на индивида с неговите права и задължения, без излишни ритуалности, по същество. Каквото и да приемем, че е „качество на живота“, то не опира само до количеството (материалната задоволеност не пречи, но тя е по-скоро логичен резултат от смислената уредба на отношенията, не нейна водеща предпоставка).

Преди години моята приятелка Лисет била на студентска среща с Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и се добрала до микрофона с право на един въпрос. Попитала: „Кой според Вас е най-добрият обществен строй, щом всички досега са се проваляли?“ Стиглиц отговорил с една дума – и моля за извинение познатите и непознатите, на които повтарям сценката от години – „Образованието.“ Тази година чух едно необходимо допълнение към отговора на Стиглиц от младия икономист Рутгер Брегман, който нашумя, когато развали купона на богатите в Давос, като им каза да не го играят загрижени за климата, щом са пристигнали с частните си самолети, и да не се правят на ангажирани с генералното благоденствие, щом поддържат извращения като офшорките. В своята TED лекция, озаглавена „Бедността е не липса на характер, а на пари“, Брегман, привърженик на безусловния базов доход и автор на книгата „Утопия за реалисти“, казва нещо от сорта на: да, образованието е насъщно, но трябва да се види контекстът. Да образоваш човек в контекст на всеобща мизерия и да го оставиш да се оправя сам е като да го научиш да плува и да го хвърлиш в открито море по време на буря – никаква полза, освен да потъне осъзнато…

Радвам се, мила Мария, че намираш време и спокойствие да се опиташ да формулираш собствена идея за съдържанието на качествения живот – самата възможност за такова замисляне е вече знак за качество. Жалко само, че не си написала повече за нещата, които пресяваш в главата си, щеше да ми е много интересно да ги прочета. За себе си мога да кажа следното: от години насам всеки път, когато изпращам на някого пожелания за празник, най-важното, което ми идва, е здраве, мир, свобода и време, сладки сънища, обични хора и много смях… Което, ако се вгледаш, е нещо като превод в бъдеще време и в позитивни измерения на същото, което казва Световната здравна организация на по-административен език: качество на живота е „усещането на отделния човек за това, къде се намира в живота спрямо контекста на културата и ценностната система, в които пребивава, както и спрямо личните си цели, очаквания, стандарти и грижи“. (Впрочем много ми харесва, че СЗО включва в понятието за „здраве“ физическите, психическите и социалните аспекти на добруването на човека, тоест разглежда индивида не само като тяло или изолирана в себе си единица.)

От друга страна, ако качественият живот е възможността на отделния човек да просперира в унисон със себеподобните си и с цялата планета, то имам и някои очаквания какво да не съдържа… Неотдавна живях шест месеца в малък швейцарски град близо до Цюрих. Една нощ, докато се прибирах от Цюрихската опера през потънала в мрак градинка, чух зад себе си тежките стъпки на тичащ човек. Отместих се да мине, казахме си „Грюеци!“, продължих си по пътя и чак метри и минути по-нататък осъзнах, че не съм се изплашила. Аз съм от софийския квартал „Младост“, където една зима скимтящо бездомно куче се бухна в краката ми, за да избегне цяла преследваща го глутница – не са ми чужди първобитните опасения от зверове в тъмнината. От тийнейджърските си години уча и работя в страни, в които са ме преджобвали, обирали със заплаха, налитали с искания или коментари и стотици нежелани ситуации са тренирали тялото ми самò да превключва на адреналинен протокол за самосъхранение при среща с непознат… Не казвам, че в Швейцария няма лоши неща и хора. Казвам, че тамошната ми нормалност за малко заличи обичайната и забравих да се страхувам. Усещането е великолепно: човек рядко е така цял, както когато енергията му не изтича в ужас. И не мога да не го включа в идеята си за хубав живот.

Защо съществува безумното глобално неравенство; защо хората произвеждат и продават оръжия за убиване на хора; защо през ХХI век продължава да има гета и лагери; защо управлението на България в цялост и на градове или институции в частност, вместо да се развива и усъвършенства, се срива все по-надолу към все по-очебийна некомпетентност и порочност? „Привилегията, по определение, брани и закриля привилегията“, казва в книгата, която превеждам в момента, моят герой Примо Леви (на 31 юли се навършват 100 години от неговото рождение). „Издигането на привилегированите, не само в лагерите, но и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но редовно явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори с всяка незаслужена привилегия, като не бива да забравяме, че тази война е без край. Там, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един човек за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори против волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава това…“ Представям си качествения живот без системно неравенство по белези като пол, раса, произход, възраст, здравословно състояние, лични убеждения, професионални и културни предпочитания. Без тоталитаризми и фашизми под каквото и да е име. Без пропасти между хората, все едно дали говорим за пари или общуване.

Преди да се опитам да събера в един абзац всичко, което асоциирам с „качество на живот“, ми се иска да добавя – като задължителна съставка на смисленото съществуване – желанието за по-добро. Всички сме чували, че „по-доброто убива доброто“, тоест че с нереалистични претенции убиваме врабчето в ръката, докато се пресягаме за орела в небето. Това може да е вярно, когато нещата вървят, но е безкрайно подвеждащо, когато те буксуват или пропадат. Между умерените очаквания, съобразени с възможностите на средата, и занижените стандарти, произведени от дефектите в средата, няма знак на равенство, тъкмо напротив. В България един човек с „цели, очаквания и стандарти“ (по СЗО), които рязко се отличават от царуващата „ценностна система“, е не просто прав, а и длъжен да не се нагажда, а да мисли, да иска друго и да се бори за постигането му. Който разправя, че стремежът към по-качествено съществуване е наивен и безплоден, нито е песимист, нито е реалист – просто лъже.

За да се постигнат, целите първо трябва да се определят – заложеното преди 70 години във Всеобщата декларация за правата на човека например в момента не е приложено или дори приложимо навсякъде… само че сме много по-близо до него от преди 70 години и това е най-важното. Някои от нещата по-долу (всички взаимносвързани, струва ми се, ако не и произтичащи едно от друго; едни материални, други духовни; едни за лична употреба, други за групово прилагане) вероятно са въпрос на късмет или талант, но истината е, че повечето се развиват с практиката, като някакви мускули на щастието.

Та какво е качество на живот ли? Свобода. Спокойствие. Здраве. Възможност за информиран избор, за движение, за усядане, за цивилизован диалог, спор, поправка и промяна. Възможност за работещо настояще, което се поражда във всеки момент на живия вододел между трезво осмисленото минало и разнообразните варианти на бъдещето в развой. Възможност да искаш за себе си и другите нещо по-ефикасно и да бъдеш чут; да се опиташ да го постигнеш и да получиш подкрепа. Възможност да изследваш и да създаваш, и да се възползваш най-пълно от достиженията на науката и изкуството. Равни шансове. Работа. Справедливост. Мяра. Отговорност. Солидарност. Образование. Култура. Съзнание, че не сме сами. Щедрост. Гостоприемство. Благодарност. Наслада… Нещо такова.

Заглавна снимка: Кадър от английския павилион на Експо Милано 2015 © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мюретата на #НАПЛийкс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/myuretata-na-napleaks/

Bingo! Вашето ЕГН е в данните. Този надпис излезе, след като пуснах десетте числа в търсачката, споделена масово в социалните медии през последните дни – и потвърди, че моите данъчни и осигурителни тайни вече не са тайни.

#НАПЛийкс – пробивът в системите на Националната агенция по приходите, извършен от хакер или хакерска група, доведе до източване на големи масиви от данни. Колко точно? Хакерите твърдят, че са източили 21 гигабайта с милиони записи за граждани и фирми, в т.ч. чуждестранни, а около 50 медии получиха достъп до 11 гигабайта.

Просто „база данни“

Несъмнено споделянето на ЕГН е признак за ниската ми дигитална култура. Но не изпитвам притеснения, че информацията за доходите ми, които не са впечатляващи, за ипотеката, адреса и работодателите ми през последните 10 години е станала достояние на неизвестни. Само раздразнение, че не съм успяла да се разпореждам и печеля от този актив. Със сигурност и аз, като милиони други, съм просто „база данни“.

Разбира се, данните може и да са чувствителни за мнозина – едва ли всеки иска заплатата му да е публично известна, както и имотите и тяхното местонахождение, ЕГН-тата на непълнолетните му деца, платените данъци и др. Ами ако медия или политически противник свери данните с разходите за американски университет за детето с такса от 50 000 долара годишно, нови коли, скъпи почивки и други екстри? Или друг с престъпни намерения реши да ги използва за

рекет, отвличания и зловредни деяния – като например фалшиви пълномощни пред банки, нотариуси и всякакви институции, които използват лични данни…

Само че с подобни информационни масиви разполагат и банките, маркетингови компании, мобилни оператори, фирми за бързи кредити, колцентрове. Списъкът може да бъде продължен. А, да не забравяме телефонните измамници. Някой знае ли откъде клановете си набавят данните и информацията за хората, които изнудват – едва ли си играят на „бели“ и „черни“ хакери, просто плащат, за да пазаруват данни и телефонни номера. Срещу кеш „вътрешен човек“ – чиновник, служител на частна компания или човек от системата на МВР – може да ги осигури. Дори видеотеките в зората на демокрацията изискваха ЕГН и лични данни, когато никакъв GDPR още не съществуваше.

Днес флакони с парфюм, мебели или чифт обувки ни преследват из нета, само защото сме оставили следи при сърфирането си. За тази територия напълно важи максимата: „Всички средства са позволени в името на таргетираните реклами – било то от фирми или политици!“

Изтеклата от НАП информация обаче е особено притеснителна заради фирмите, тъй като дава предимства на конкуренцията с данни за обороти, кореспонденция, брой служители и т.н. Този пробив може да се тълкува и като икономически шпионаж, следователно като нарушение на Закона за защита на конкуренцията.

Но хакерската атака и изтеглянето на толкова голям обем информация може да е само за да се прикрие осигуряване на точно определени данни.

Просто хипотеза. Според добре осведомени източници истинската цел на пробива, осъществен от хакерска група, е била да се добере до „бухалките“ на данъчните, свързани с методиката, по която се прави оценка на риска, проверките и обектите на оценка. Другото е за димна завеса.

Проф. Михаил Константинов, шеф на „Информационно обслужване“, се яви по bTV в опит да изкара цялата работа като разбито мазе, от което са откраднати една-две щайги с компоти. Проникването било в „някакъв сървър на НАП с хаотично кумулирани работни файлове“. Пробита е информационна система на НАП, която те (служителите – б.а.) са си създали и те си обслужват, обяви той.

Читател на „Тоест“ обаче посочи един друг аспект на #НАПЛийкс:

отговорността на медиите.

След като близо десетки медии получават линк с архива от данни, „две от тях – Телевизия „Европа“ и „Нова телевизия“ (и не само – б.а.), излъчват в ефир репортажи, в които ясно се вижда съдържанието на имейла – линк към архива и паролата, за да се отвори“. И интернет, в т.ч. социалната мрежа Facebook, е залят от връзки към репортажите, снимки на съдържанието на имейла и хиляди хора добиват достъп до архива.

Защо тези медии разпространиха данните на всички нас, пита читателят. Ироничният отговор е – защото им е поръчано да са дистрибутори. Верният – саморекламираха се.

Етичният кодекс допуска, че само значим обществен интерес би оправдал подобна медийна намеса в личния живот, а Законът за защита на личните данни прецизира 10 критерия за преценка, при които това да стане.

Къде е Съветът за електронни медии (СЕМ)?

Какво прави СЕМ? С разпространението на линковете е нарушена личната неприкосновеност на милиони българи, която, съгласно чл. 10, ал. 4 от Закона за радио и телевизия, доставчиците на медийни услуги следва да защитават и гарантират. За подобно нарушение законът повелява имуществена санкция.

СЕМ даже не забелязва проблема – и фактът, че е зает със себе си, тъй като се попълваше парламентарната квота, не е извинение. Парламентарната квота впрочем е запълнена с предложената от ГЕРБ (чрез председателя на парламентарната Комисия за медии и култура Вежди Рашидов) Галина Георгиева, с диплома по аграрна икономика от изнесен факултет на УНСС във Враца и успех 3,89. Тази жена с невзрачен медиен опит, предимно административен, ще е един от петимата членове на СЕМ, но едва ли е проблем предвид опита на останалите от медийния регулатор.

Впрочем нейната кариера, както сама обяснява на изслушването в парламентарната Медийна комисия, е стартирала в „Нова телевизия“. Запитана ще успее ли да се абстрахира от политическите интереси на партията, която я предлага, Георгиева отговаря: „Като млад и образован човек за себе си бих могла да кажа, че съм политически неангажирана, но отговорна към ситуацията в страната.“ На въпрос докъде е границата на свободата на словото и що е то, отговорът ѝ е също така подобаващ: „Да, правото се ползва, то е дадено и се ползва. Упражняването му ме връща към въпроса на госпожа Саватева и това е не само Конвенцията за защита на човека, чл. 8 и всичките членове, които описват какъв да е медийният изказ, така че той да е съобразен със ЗРТ или с Директивата. В този смисъл е чисто човешка черта, индивидуална.“ Както и глупостта впрочем.

Комисията за защита на личните данни (КЗЛД),

за чието съществуване мнозина българи научиха покрай #НАПЛийкс, се събуди от институционалната си летаргия. Нейният председател Венцислав Караджов, избран преди време от БСП, съобщи по bTV, че Комисията ще прави проверка в НАП, но след края на разследването.

Иначе какво прави КЗЛД – приема жалби и сигнали от граждани в случаи на злоупотреба с лични данни и пише Стратегия с хоризонт до 2022 г. На среща между НАП и КЗЛД бе договорено Националната агенция за приходите да пусне сайт и приложение, в които всеки ще може да провери дали личните му данни са станали публично достояние при нерегламентираното източване на информация. Няма да е по-рано от десетина дни, а дотогава всички ЕГН-та вече ще са джуркани в търсачката на #MINFINLEAK.

Само че в този случай НАП си затваря очите за GDPR, който гласи, че „когато има вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи висок риск за правата и свободите на физическите лица, администраторът, без ненужно забавяне, съобщава на субекта за данните за нарушението на сигурността на личните данни“. Така че данъчните би следвало да ни уведомят персонално за посегателствата над личните ни данни и за мерките, предприети за защитата им. Но е необходимо и публично обяснение защо НАП не е в критичната национална инфраструктура, поради което не са правени никакви тестове за уязвимост на системите ѝ.

Деструкция на държавата

При всеки скандал виновните трябва да понесат отговорност. Вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов напусна всички постове заради превенция, както се оказа, а тук са уязвени системите на данъчната администрация. Оставката на шефа на американските служби след „Уикилийкс“ не я видяхме, заяви министърът на финансите Владислав Горанов. Само че там нямаше киберпрестъпление и злоупотреба с лични данни, имаше вътрешен човек – редник Челси (Брадли) Манинг, младши анализатор от военното разузнаване, осъден на 35 години затвор за разкриване на разузнавателна информация. Манинг излежа само седем години в затвора, тъй като президентът Барак Обама го помилва въпреки най-голямото изтичане на поверителна информация в историята на САЩ. Вътрешен човек имаше и в скандала с масовото подслушване – Едуард Сноудън от ЦРУ.

Оставките на Горанов и шефката на НАП Галя Димитрова са минимумът за понасяне на отговорността.

Скандалът бе достатъчен, за да промени твърде бързо мантрата за стабилността, която премиерът Бойко Борисов непрекъснато… мантрира. Не сме защитени – нито домовете ни, нито възрастните хора по селата, нито децата от дрогата, нито личните ни данни от злоупотреби с тях. Каква стабилност е това?

Твърде бързо за виновник беше набеден един млад, едва 20-годишен, компютърен специалист – Кристиян Бойков. Прокуратурата го пусна от ареста срещу най-леката мярка – подписка. Преди ден Светлин Наков, който е основател на СофтУни, разви хипотезата, че файлът, сочен от разследващите като улика срещу Бойков, е бил подпъхнат или фалшифициран. Тоест – че Кристиян е мюре. Бойков изглежда като най-удобния виновен, който властта да ни представи, а разследващите – да пречупят, за да изтръгнат признание. Симпатичен поради младостта и гениалността си – и затова някак сме склонни да му простим „лудорията“.

Прекалено лесно обяснение за #НАПЛийкс, твърде го омаловажава. И най-важното – не изисква оставки.

Остава ни да се надяваме, че нито бял, нито черен хакер ще „тества“ за уязвимост системите на някой ТЕЦ – или, опазил Бог, на АЕЦ „Козлодуй“.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо се възмутихме чак сега?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dnk-zashto-se-vuzmutihme-chak-sega/

Когато страстите около кампанията на ДНК (Движение за национална кауза) „Направи го сега“ започнаха да поутихват, е време за един по-хладнокръвен поглед към темата. Кампанията, която трябваше да мотивира младите българи да правят деца, слагайки знак на равенство между бебета и тигани, както и между бременност и силиконов бюст, стана обект на множество критики, пародии и дори на протести.

Защо обаче тези реакции се случват едва сега? Дали до този момент в публичното пространство не се е казвало, че е отговорност на жената да прави деца, за да не загине нацията? Дали на жените не се е натяквало, че „биологичният им часовник цъка“? Дали жената не е била свеждана единствено до ролята си на майка? Дали ДНК за първи път правят кампания за повишаване на раждаемостта?

Може би, ще кажете, този път пошлостта е в повече. Но дали това е така, или по-скоро чувствителността ни по определени теми се е изострила?

Биологичното възпроизводство в името на нацията е въздигнато в приоритет и по времето на социализма, когато в определен период на практика става и задължение, доколкото абортите и контрацептивите се ограничават. През последните петнайсетина години този дискурс е отново актуален. От една страна, вече има възстановяване след икономическата криза от 1996–1997 г., от друга – повече от милион работоспособни хора са емигрирали от страната. И понеже България не ще имигранти, на повишаването на раждаемостта се гледа като на демографска панацея.

Ако преди десетина години една жена си позволеше лукса да каже, че смисълът на живота ѝ не е да стане майка или – още по-страшно – че изобщо не иска да бъде майка, рискуваше да стане обект на обиди и омраза. Според Европейското социално изследване през този период за повече от 70% от българите, независимо от пола, е важно да станат родители. Същото е от значение за едва 16% от финландците. Това не означава, че българите правят повече деца от финландците. Означава, че са свикнали да изповядват ценности, които не превръщат в практически действия.

Защото това гарантира безпроблемен живот още от детската градина. Ако демонстрират какви патриоти са, не е проблем, ако утре емигрират. Ако казват колко важно е да станат родители, за да не загине нацията, не е задължително наистина да станат. А ако станат, това не означава, че няма да пратят децата си да учат (и да останат) в чужбина.

Какво се промени междувременно?

В световен план Доналд Тръмп стана президент на САЩ и това даде тласък на мощна консервативна вълна, която вече се надигаше. Докато двете Ирландии либерализират законодателството си за аборта, немалко американски щати, както и европейски страни като Полша правят стъпки към криминализирането му. Редица ултраконсервативни движения надигнаха глас и се опитват да стават мейнстрийм. Режимът на Владимир Путин въздигна в култ „правото на семейството“ срещу правата на индивидите в него и на практика легализира домашното насилие. Всичко това, съчетано, разбира се, и с хомофобска пропаганда, кулминира в истерията срещу Истанбулската конвенция в някои страни от бившия социалистически блок, включително и в България.

Не на последно място, от 2017 г. се излъчва сериалът „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на Маргарет Атууд, преведен на български като „Разказът на прислужницата“. В него става дума за ултраконсервативна тоталитарна държава, в която абортът и контрацептивите са забранени, а фертилните жени са принудени да раждат деца, които да се отглеждат от семейства от висшата класа. Понякога едно художествено произведение, предназначено за масова публика и поднесено в подходящия исторически момент, може да постигне много повече и за по-кратко време от повечето проекти, организации и активистки акции.

Междувременно в страната ни започнаха да се чуват силни феминистки гласове извън тесните кръгове на активистите, неправителствения сектор и специалистите по джендър изследвания – като пример може да споменем „Майко мила“. Ако отказът от ратифициране на Истанбулската конвенция имаше някакъв положителен ефект, той е, че насилието срещу жени започна да се забелязва повече. Не че преди го е нямало, но сега доброволци и организации започнаха да събират статистики по темата, а медиите – да стават малко по-чувствителни.

Истерията около Истанбулската конвенция, последвана от друга – че държавата ще отнеме децата от родителите им, ако забраним на родителите да ги бият, както и от опитите за дебат и кампания за забрана на абортите, имаше и друг положителен ефект. Вече започна да става ясно, че кръгът на „враговете“ може да се разширява до безкрайност. Че основните „заподозрени“ вече не са само ромите, бежанците, турците и ЛГБТИ хората. Врагове могат да станат и социалните работници, както и организациите, които работят в областта на защитата на децата и жените. Дори и държавни структури като Агенцията за закрила на детето. Врагове могат да станат и жените, които правят аборт или не искат да се размножат за родината. Тормозените деца, които започват да се възприемат като лъжци и предатели на родителите си.

Накратко – във враг може да се превърне всеки, който отстоява правото си на автономен живот без насилие и принуда.

Да се върнем на кампанията на ДНК „Направи го за България“. Тя впрочем се организира от години, тоест от 2016 г., и върви в комплект с масово кръщене на родените в рамките ѝ бебета. Мотото е „За да го кръстиш, трябва да се роди“ – все едно основната цел в живота на всеки човек е знаменитост да му кръсти детето. Реакциите срещу кампанията до тази година обаче бяха пренебрежимо малко, като една от най-смислените идва не от феминистки или „лидери на мнение“, а от авторка в православен сайт. Една автентична, а не патриотарска, религиозно-консервативна позиция, чиято застъпничка си дава сметка, че вярата не трябва да се смесва с националното, както и че семейството не съществува заради държавата.

Както и други забелязаха, начинанието на ДНК не е съвсем оригинално. Елементи от него са заимствани от датската рекламна кампания Do it for Denmark („Направи го за Дания“), която има три издания в периода 2014–2016 г. Въпреки че и тя призовава да се правят деца за родината и че във второто ѝ издание правенето им се обвързва с щастието на майката, която ще стане баба, между нея и българската версия има редица разлики:

  1. В датския случай става дума за рекламна кампания на туристическа фирма. Въпреки че посланието е „за Дания“, целта е потребителите да се убедят, че като ходят на почивка, им се прави повече секс.
  2. В българската кампания „направи го“ ще рече – „направи дете“. В датската “do it” се отнася до правенето на секс. Сексът се представя като нещо хубаво и важно за хората. А ако покрай него се заченат и деца – още по-добре.
  3. Българската кампания е изцяло насочена върху репродуктивността. Жените се предупреждават, че с годините яйцеклетките им намаляват, а мъжете – да не носят тесни панталони, за да не си увредят сперматозоидите. Датската обръща специално внимание на възрастните хора (на които е посветено и третото издание), както и на хомосексуалните. В името на олимпийския принцип, че не е важно да победиш (да направиш дете), а да участваш (да правиш секс).

Битуват мнения, че датската кампания е допринесла за раждаемостта в страната. Руската англоезична телевизия RT дори говори за „бум“ на бебета след нея. Тези твърдения обаче не почиват на сериозни основания.

В третия клип се показва графика, която има за цел да убеди зрителя, че в резултат на кампанията раждаемостта се е повишила. При по-внимателно вглеждане се забелязват детайли, които опровергават това внушение:

Първо, става въпрос за повишаване на раждаемостта с около 1000 бебета на година, което трудно може да се нарече „бум“. Второ и по-важно – кампанията е от 2014 г., а графиката показва данни за повишаване на раждаемостта от 2013 г. Като се има предвид, че една бременност трае 9 месеца, успешността на кампанията би трябвало да се мери най-рано от началото на 2015 г. нататък. Трето, ако още през 2013 г. раждаемостта престава да спада и започва да бележи ръст, много спорно е доколко веселяшките клипове на туристическата агенция са допринесли допълнително за него.

При поглед върху коефициента на раждаемост в Дания за по-дълъг период от време се вижда, че между 2015 г. и 2016 г. той се увеличава всичко на всичко с една стотна (от 1,73 става 1,74, тоест една жена ражда средно 1,74 деца) и се стабилизира на това ниво. Трудно можем да наречем такъв ръст значителен. Ако населението в страната се увеличава, то е поради високото качество на живот и продължителността му, не поради раждаемостта, която е недостатъчна за положителен демографски прираст.

Дания и България си приличат по това, че и двете страни не обичат особено имиграцията и не искат тя да бъде решението на демографските им проблеми. Общо между тях е и че са европейски страни – въпреки значителните разлики в стандарта на живот, и двете принадлежат към богатата и привилегирована част от света.

Разликите между тях обаче са много повече. Ако човек отглежда дете в Дания, няма да се притеснява дали ще може да го запише на детска градина или на ясли. В което и училище да учи детето, ще получи образование на сходно ниво. Улиците и тротоарите са удобни не само за детски колички, а и за известните триколесни велосипеди на датската комуна „Кристияния“, които побират едно пиано или три-четири дечица. Ако детето се разболее, ще получи адекватни грижи. Ако страда от тежко увреждане, държавата ще осигури не само инвалидна количка, а и семеен автомобил, в който да се побира тя. Това са само малка част от нещата, които ще направят живота и на родителите, и на децата удобен и приятен.

У нас мнозина смятат, че именно липсата на подобни условия – или поне на минималните от тях – е пречка за повишаване на раждаемостта. Но ето – датчаните имат всичко и пак не раждат по повече от две деца. Защо?

Всъщност качеството на живот, съчетано с високо образование, е това, което води до намаляване на раждаемостта. Огромната част от световното население продължава да нараства, само в развитите страни се наблюдава обратната тенденция. Когато пред човек има повече възможности, детето се превръща само в една от тях, а не в основната задача на живота му. От друга страна, развитите страни потребяват и многократно повече ресурси от бедните. Има някаква справедливост в това, че популацията им намалява на фона на мизерстващото население по света.

Може би в България все повече хора ще започнат да мислят и по такива теми, а необходимостта от повишаване на раждаемостта ще престане да изглежда нещо толкова самоочевидно. Напорът за ограничаване на права води до развиване на чувствителност към теми, които доскоро оставаха незабелязани. Дано това не е временно явление и дано не остане ограничено във „виртуалните балони“ на хората, които четат публикации като тази.

Заглавна снимка: Стопкадър от клипа „Не се страхувай да станеш майка“, част от кампанията „Направи го сега“ на ДНК

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.