Tag Archives: мнение

Фиктивни дебати, фиктивни съвети

Post Syndicated from Борислав Ганчев original https://toest.bg/fiktivni-debati-fiktivni-suveti/

Миналия петък, 14 юни, в Министерството на правосъдието се проведе дебат на междуведомствената работна група за процедурата по разследване и отстраняване на „тримата големи“ в съдебната система – главния прокурор и председателите на върховните съдилища. Стана ясно обаче, че предложените от правосъдния министър Данаил Кирилов промени в Наказателно-процесуалния кодекс не гарантират независимо разследване на главния прокурор, а дават възможности за натиск върху двамата председатели на съдилищата. По време на дебата голяма част от участниците се оказват незапознати с предложенията и настояват за втора среща за обсъждане, а на една от отправените забележки към законопроекта министърът отвръща, че критикуващият има фикция към главния прокурор“. По-късно се поправя на фиксация.

Сега обаче ще обърнем внимание на друго нещо, което действително се превърна във фикция:

Консултативния съвет по законодателството към 44-тото Народно събрание.

Още преди половин година председателят му проф. Огнян Герджиков поиска Съветът да бъде закрит, защото „номиналното му съществуване е безсмислено“. Причината: никой не се допитва до членовете му в законодателния процес и поради „резерви към качеството на приеманите актове“ те не желаят имената им да се свързват с тези актове. Звучен шамар по амбициите за качество на законодателния продукт.

Забърканата отвара от управляващите, целяща да създаде убеждение у гражданите, че законите се изработват, консултират или поне доизпипват от безпрецедентната колаборация на водещи юристи във всички направления на правната наука, престана да действа след развалящото магията заклинание на председателя на Съвета. Писмото на проф. Герджиков повдигна въпроса дали Консултативният съвет по законодателството не се превърна в поредната привидна активност, която прикрива бездействие или действие, различно от това, което изглежда да се осъществява. Писмото беше подхванато от медиите и получи необходимата изява, която обаче извеждаше на преден план само скандалността. Въпросите как и защо се стигна дотук обаче останаха без анализ.

Жертва на своята мащеха?

Несполуката със Съвета вероятно се корени в това, че идеята за него бе прокарана от председателя на Народното събрание Димитър Главчев, а наследницата му Цвета Караянчева се оказа в ситуацията да работи с този орган. Дали завареното дете е станало жертва на недолюбващата го мащеха?

Ако това е така, възникват редица генерални въпроси, свързани с управленската политика на ГЕРБ (и в коалицията им с „Патриотите“). Къде остава приемствеността между самите кадри на ГЕРБ (и двамата председатели са несъмнено такива)? Възможно ли е г-жа Караянчева и съветниците ѝ да не отчитат юридическия капацитет на Съвета и да не искат да се възползват от него? Може ли личната визия на първия сред равни (какъвто е председателят на Народното събрание) да превръща в ненужен орган току-що формиран висококвалифициран съвет? Защо работата му не се провокира от Правната комисия, от отделни депутати?

Недостатъчен капацитет?

Пълноценният анализ изисква на преден план да се постави и може би най-очевидният възможен отговор за неизползване на Съвета – съмнения или убеждения в липсата на качества на неговите членове.

Веднага би следвало да се посочат имената на част от субектния му състав и техният научен, практически и административен потенциал. За онагледяване може да се направи почти случайно изброяване: Огнян Герджиков – професор по търговско право в СУ, бивш председател на 39-тото Народно събрание, служебен министър-председател (2017); Сашо Пенов – професор по данъчно и финансово право и бивш декан на Юридическия факултет на СУ, бивш съветник на президента Георги Първанов; Анелия Мингова – професор по граждански процес в СУ, бивш депутат (2001–2007) и член на Висшия съдебен съвет (2007–2012); Даниела Доковска, адвокат и преподавател в СУ, бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Не бива да се подминава и постигнатият баланс – хора на науката, хора от практиката, практикуващи преподаватели. Комбинацията дава възможност на Съвета да има сериозна практическа насоченост, да може да вижда проблемите в законодателството и да дава решения от различни аспекти. Нещо, от което законодателният ни процес така или иначе страда.

Но тъй като капацитетът на Съвета винаги би могъл да бъде поставен под съмнение, възниква въпросът: ако това е причината да не се използва, то защо не се предприемат персонални промени? Впрочем ротацията на един подобен орган не би следвало да е обидна или неприемлива за нейните членове, а дори задължителна.

Забавяне на законодателния процес?

Възможно обяснение, което може да е в унисон и с позицията за сериозния капацитет на Съвета. Първо – колективен, респективно тежък за работа орган. Второ – силни личности с конкретна, непроменима визия и натоварена програма.

В тази хипотеза е добре да се разгледа законодателният процес не като „бързина на всяка цена“, а по-скоро като устойчиво и последователно прокарване на политики. Защото в лутанията в различни коалиции, между оставки и предсрочни избори минаха десетина години (с леки прекъсвания) на управление на една и съща партия – достатъчен период за въвеждане и усъвършенстване на програми в различни области.

Основният проблем, спиращ сериозните чуждестранни инвестиции (наред с корупцията и тежката бюрокрация), е непредвидимостта на законодателния процес и многобройните законодателни промени, които водят до несигурност и увеличават административната тежест. При този сценарий акцентът трябва да се постави върху това в каква степен следва да се използва Съветът. Определено не е добре всеки закон да минава през него. Очевидно целта на Съвета е да съдейства за същностните промени във важните закони, с което това допускане за неизползването му да олеква доста сериозно –

именно важните закони никога не бива да се правят и поправят на килограм,

те трябва да са еманация на политическата визия на управляващите.

Ясно е, че изброяването може да продължи до безкрай. Както е ясно, че все някаква причина за провала на работата на Съвета има. В своите изяви проф. Герджиков минимизира искането си до простото наглед сваляне на имената на членовете на Съвета от сайта на Народното събрание. Дори това обаче не е направено до днес – цели шест месеца след заявлението. Така казусът става по-скоро морален и това дали ще има Консултативен съвет по законодателството, е просто една подробност.

Заглавна снимка: © Мирослав Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Паметник на патриотарския кич

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pametnik-na-patriotarskia-kich/

Йоханес, немски турист, се разхожда из София. Някъде отвисоко се разнася камбанен звън. Йоханес се оглежда да види къде е църквата. Ала вместо църква съзира нещо като огромен паметник. На върха на стабилен постамент стои шарена фигура, която няма нищо общо със строгия му стил. Фигурата, решена в златисто, червено и зелено, изобразява няколко митични същества, напомнящи на лъвове, украсени с корона и клонки. Златистото от десния лъв се е пообелило и отдолу се вижда нещо бяло. Йоханес не може да определи дали бялото е пластмаса, или е гипс. На постамента забелязва надпис на кирилица. Сканира го с телефона си и с функцията за автоматичен превод прочита Bulgarien über alles. Немският турист гледа втрещено: „Къде попаднах?!“

Тази история още не се е случила. Но може да се превърне в реалност, ако се осъществи последната идея за бъдещето на Паметника на Съветската армия – идея, която циркулира из интернет тази седмица и вече има доста последователи. Авторът ѝ Борислав Игнатов не е случаен патриот, а архитект. И не просто е архитект, ами е председател на Камарата на архитектите в България.

В какво се състои идеята на арх. Борислав Игнатов? В профила си във Facebook той публикува своята мечта – ако стане кмет на София, да превърне Паметника на Съветската армия в монумент „България над всичко“. За тази цел той предлага да се демонтира скулптурната композиция на върха на паметника и на нейно място да се постави гербът на България – двустранен, за да се вижда и от откъм Софийския университет, и откъм парка. И цветен, както става ясно от приложената визуализация на идеята. Вътре в герба да има камбана, която да бие на всеки кръгъл час „в светлата половина на денонощието като възрожденските часовникови кули“. На изображението се вижда и надписът „България над всичко“ на горната част на постамента. Според председателя на Камарата на архитектите е възможно монтажът да се извърши в рамките на един ден. Той предлага за реализирането на идеята да не се харчат публични средства, а тя да се осъществи с дарения от граждани, фирми и общински съветници, както и с „безплатен организационен труд на доброволци“.

Каква е целта на предложението? Според автора му „хората трябва да се чувстват свободни и горди със себе си и страната си“. Затова той твърди, че е много важно „да се постави символично начало на ново Българско възраждане“.

Чисто юридически няма пречки за осъществяване на идеята. Има две неизпълнени решения на Столичния общински съвет за демонтирането на Паметника на Съветската армия – от 1992 и 1993 г. А през 2015 г. Министерството на отбраната излезе със заключение, че паметникът не е военен мемориал по смисъла на Закона за военните паметници. Причините досега мемориалът да не е демонтиран или трансформиран са от политическо естество. Те са свързани със зависимостта на България от Русия, както и с липсата на преработване на социалистическото минало у нас.

Ако човек не е путинофил и ако смята, че социалистическото ни минало заслужава критична (пре)оценка, какъв е проблемът с идеята на арх. Борислав Игнатов? Проблемите са всъщност много и могат да бъдат обособени в поне три групи – естетически, технически и ценностни.

Естетически проблеми

Независимо дали на човек му харесва и дали приема ценностно Паметника на Съветската армия, той е издържан в определена художествена стилистика. Изработен е от гранит, бронз и мрамор и е в сиво-черната цветова гама. Слагането на герб отгоре в поне пет цвята (златисто, бяло, зелено, червено и нещо като сиво) изглежда по-карикатурно и от инсталацията „В крак с времето“. За нея поне беше ясно, че е провокация, пък това е с претенцията да е сериозно.

От какви материали да бъде изработен цветният герб? Този въпрос очевидно не е от решаващо значение за архитекта. Но ако се прави нещо представително, то не трябва да изглежда като евтин камуфлаж. Нито цветовете да избелеят или да се обелят, контрастирайки по този начин с дълговечността на остатъка от сталинистката композиция отдолу. Свикнали сме през последните години архитектурните проекти да изглеждат по-добре от реализациите си. Но ако още проектът изглежда кичозно, какво да очакваме от изпълнението му?

Една камбана е на мястото си в църква. На часовникова кула също може. Но камбана на върха на паметник в тумбест двустранен герб? Не само шарено, а и звъни. Само дето не свети като очите на Самуил от злополучния паметник. Всъщност кой знае, няма да се учудя, ако реализацията на идеята включва и светещи лъвове.

Технически проблеми

Борислав Игнатов предлага идеята му да се осъществи с дарения и доброволчески труд. В такъв случай кой ще носи отговорността за качеството на изпълнението? За сигурността на хората, които ще демонтират композицията с шмайзера и ще монтират двустранния герб и камбаната? Те също ли ще са доброволци, или ще са професионалисти?

Без човек да е професионален архитект, може да изпита определени съмнения в заявката, че е възможно цялата процедура да се изпълни в рамките на един ден. Вероятно би трябвало да се наеме кран. Но скулптурна композиция, която стои на мястото си непоклатимо вече 65 години, няма да се помести с едно просто повдигане. Ще се изискват сериозни усилия, за да се махне. Да си припомним, че мавзолеят на Георги Димитров не можа да бъде взривен от първия път. А взривяването е много по-примитивно действие от един внимателен демонтаж, по време на който не бива нищо да се разруши.

Сериозна работа ще изисква и монтажът на герба и камбаната, тъй щото резултатът да е стабилен и да не падне върху нечии глави. Все пак около паметника се събират много млади хора, играят деца…

Въпросът за материалите е важен, защото не се отнася само до естетиката, а и до трайността, респективно – до сигурността. В контекста на „качеството“ на ремонти като този на „Граф Игнатиев“ или на нелепото „консервиране“ на разкопките на Сердика, което вече се руши, човек си задава въпроса не само как ще бъде закрепена патриотичната шарения, а и от какво ще е направена. Да не стане така, че отломки от лъвове и корони да се посипят върху Княжеската градина. Да не говорим за камбаната.

Впрочем като стана дума за камбаната, кой ще я бие веднъж на всеки кръгъл час? Човек или машина? Ако е човек, дали ще се катери час по час на върха, или ще дърпа въже, спуснато от герба до земята? Ако в герба се вгради механизъм, той ще изтрае ли повече от окото на Самуил (онова от двете, което угасна първо)?

Ценностни проблеми

Особено проблематична е идеята на председателя на Камарата на архитектите в България на ценностно равнище. Той иска „хората да се чувстват свободни и горди със страната си“. Кои хора? Предполага се, българите. А според него хората, които не са българи, важни ли са? Питам, защото Игнатов предлага да се сложи надписът „България над всичко“ на паметника и изобщо – целият монумент да се нарече така. България над кое всичко? Над Еверест? Над другите страни и хората в тях? Над човешкия живот?

Които се прехласват по лозунга „България над всичко“ или не си дават сметка, че той е заимстван от Deutschland über alles, или смятат това за незначителен детайл. Или са откровени неонацисти. И в трите случая обаче нямат оправдание. Защото историята на Втората световна война би трябвало да ни е научила какви са последствията, когато една държава постави себе си „над всичко“. И за другите, но и за държавата. Германия си е научила урока добре и там такова легитимно предложение на председател на камара на архитектите не може да има. Ако се случи, този човек скоропостижно ще се раздели с поста си, а вероятно и с кариерата си. Може да бъде подведен и под отговорност.

А какво означава да се чувстваме „свободни и горди със страната си“? Според Ерих Фром има два вида свобода – свобода „за“ и свобода „от“. Заменяйки фигурата на съветските окупатори с българския герб, Борислав Игнатов вероятно има предвид „свободни от руското влияние“. А не например свободни, за да създаваме живота си такъв, какъвто искаме да бъде.

По същия начин стои въпросът с „горди със страната си“. Гербът и националистическите лозунги може да са източник на гордост тогава, когато настоящето не е. Когато не участваш в създаването на свят (общество, град, държава и т.н.), с който имаш основания да бъдеш горд. Тогава на мястото на дефицита на читаво настояще идва идеализираното героично минало. Затова и Игнатов мечтае за „ново Българско възраждане“. Още малко да каже „време ни е за Възраждане“, но пардон, това беше лозунгът на русофилската партия „Възраждане“ на Костадин Костадинов, а идеята за мемориала „България над всичко“ е очевидно русофобска.

Трансформация на паметници без трансформация на историческата памет

Може ли да разчитаме, че демонтирането или трансформацията на паметници ще доведат до такова преосмисляне на миналото, каквото нито политическата, нито образователната ни система не са направили за три десетилетия? Писах по темата още през 2011 г., но днес тя продължава да е също толкова болезнена. Междувременно остатъците от паметника „1300 години България“ пред НДК бяха премахнати, за да се изгради на тяхно място римейк на мемориал на Първи и Шести пехотен полк от 1934 г. Тоест един национализъм смени друг – на мястото на национализма на късния социализъм дойде национализмът от времето на възхода на Хитлер. Това не доведе до преоценка на социализма. Само дето сума ти архитекти и леви активисти се изказаха против демонтирането на остатъците, а лъвът, поставен на тяхно място, получи подигравателното прозвище „котьо“.

Какво ще се промени за българските граждани (като изключим една шепа антикомунисти и русофоби), ако на мястото на шмайзера се инсталира герб с камбана, без да има обществено разбиране какво символизира Паметникът на Съветската армия? Без оценка на факта, че в социалистическа България е имало концлагери? Без ясно и категорично осъждане на т.нар. Възродителен процес, кулминирал в изгонването на над 300 000 български турци от страната? И на фона на това, че днешните младежи разбират какво е Чернобил (ако изобщо разберат), от американски филм, а не от учебниците или от родителите си, и смятат, че „при соца е било по-добре“?

Докато няма преоценка на историята ни, сме осъдени да пребиваваме в кич. В кича на идеализираната история, която величае „славното ни възрожденско минало“ или през призмата на национализма на късния социализъм, или през тази на национализма преди 1944 г., но без да се отказва от социалистическите исторически клишета. Този кич е като проекта „България над всичко“: шарен и шумен, но отвътре – кух.

Заглавно изображение: Стопкадър от видеовизуализацията на арх. Игнатов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БИС

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bis/

Г-н Борисов не се бори с огледала. Това е правилният отговор, ако днес бъде попитан премиерът лидер дали когато се погледне в огледалото, вижда там Делян Пеевски. А Пеевски не е в огледалото. От пустинен арабски мираж той се материализира в депутат в българския парламент – такъв, какъвто е по волята на български избиратели.

А г-н Борисов не се бори с огледала, той вече публично общува с материализациите им. И по всичко личи, че постига с тях разбирателство как да се издържат партиите и дали да няма ДДС за книги и учебници и за още детски градини, към които да се насочат парите, спестени от партийни субсидии.

За учебниците държавата си плаща – от първи до седми клас те са безплатни за учениците. Що се отнася до ДДС върху книгите, намалена ставка няма да окаже особено влияние, защото няма да увеличи читателите, обясни пред Bloomberg TV директорът на издателство „Просвета“ Никола Кицевски.

Големият бенефициент от парите за детски градини би била Столичната община и строителните фирми, тъй като за едни 5000 деца така и не се намират места. Правителствена стратегия до 2020 г. предвижда за „модернизиране и изграждане на материалната база на съществуващи детски градини или нови такива, както и за подобряване на достъпа до качествени предучилищни образователни дейности за децата в неравностойно положение“ да отидат едни 11,7 млн. лева от Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и още 1,7 млн. лева по националното съфинансиране.

В случай че субсидията стане 1 лв., до края на годината ще се освободят още 14,6 млн. лева. Така преди местните избори политическата конкуренция и „излишни“ коалиционни партньори ще са на колене, а столичната управа ще обещава още градини.

Това би бил резултатът от общуването – и не само.

В книгата си „Българската мафия, както я видях“ журналистката Анна Заркова цитира (стр. 295) един висш кадър на МВР, математик от Института по кибернетика, днес покойник – Цвятко Цветков. Той казва, че кукловодите в политиката не се виждат, докато дърпат конците на куклите. „Покаже ли се някой от тях, то е за малко – и преди да го извадят от играта, като Луканов. От друга страна, има големи кукли, които се обличат като кукловоди понякога, за да спре публиката да пита кой прави театъра.“

А публиката пцуе, пие или напуска залата, без да чака антракта. В него е още от същото, а куклите се събличат зад кулисите, където са допуснати само поклонниците – защото красотата е в очите на съзерцаващите.

Съзерцаващите г-н Борисов сигурно са се просълзили от споделеното пред микрофоните на журналистите: „И аз нямам доверие на сътрудниците си. Разделих се с най-близкия си. Семейство нямам. За съжаление, семейството ми беше Цветанов. И сега ми липсва.“ Това е затрогваща версия на онова от 2010-та: „Сам съм като куче в Бояна.“

„Семейството“ на Борисов мълчи. Все пак при развода детето на Бащите – ГЕРБ, остана при единия родител. Но през 2013 г. служител на СДОТО – службата на МВР, която следи и подслушва (днес СОТИ) – разпространи един скандален запис на разговор между премиера Бойко Борисов, тогавашния земеделски министър Мирослав Найденов и бившия вече прокурор Николай Кокинов. Според писмото на служителя, придружаващо записа, подслушването на разговора, осъществен в къщата на Борисов в Банкя, е било по нареждане на вътрешния министър Цветан Цветанов.

Цветанов се размълча, а в държавата се работи и голям пушек се вдига преди местните избори наесен. Например от акциите срещу дребни кметове вече пострадаха тези на Божурище и Костенец – да се готвят нови партиди. Така се маскира нищоправенето в големите общини. Впрочем и там има един пострадал – бившият заместник-кмет на Столичната община Евгени Крусев, сдобил се с обвинение заради злополучния ремонт на „Граф Игнатиев“. Според обвинението Крусев ощетил софийската хазна с 919 863,55 лв. с ДДС.

Такава е съдбата на бушоните, но пък българското правосъдие е милостиво към такива – и бивши, и настоящи. Сега прокуратурата хвърчи насам-натам, а после обвиненията ще паднат – този театър го гледаме през целичкия Преход. Сега Борисов ще показва „вертикалата“ на Прехода и колко е добре при неговото трикратно управление.

Добре е. Ще се вдигнат изтребителите. Сделката за доставката на новите американски бойни самолети „Ф-16 Блок 70“ предстои да бъде одобрена от парламента и по нея ще се платят 2,2 млрд. лв. накуп. Заради това се емитира нов вътрешен дълг от малко над 300 млн. лв.

Докато се вдигнат във въздуха, г-н Борисов привлича инвеститори и вдига брутния вътрешен продукт по-лесно, отколкото сто кила от лежанка. „Еврохолд“ купува бизнеса на ЧЕЗ у нас за 335 млн. евро. Лидерът на БСП Корнелия Нинова нарече купувача „втората Гинка“. Ако вижда някого в огледалото зад гинките, да каже. Други вече назовават гинките – Бриго Аспарухов, Атанас Тилев, свързан с бившата ДС, царя и кой ли още не, и т.н.

Някъде в тая седмична гмеж почина едно момиченце. И от БСП не се посвениха да използват смъртта му за политическа употреба, post mortem. Соцдепутатът и лекар проф. Георги Михайлов заяви, че бил свидетел как след създаването на мегаагенцията за медицински надзор, където се вля Фондът за лечение на деца, „колко много са затруднени детските онколози при изписването на лечение“. Само че депутатите, до един, посветиха време и усилия на парите за партийните субсидии, но не и на фиаското с лечението на тежкоболни деца. Нека знаят, че техните ръце са изцапани с тая кръв.

Но лицемерието, както казва известният британски писател и разузнавач Съмърсет Моъм, е „най-трудният и най-изморителен порок от всички, на които човек се поддава – и изисква постоянна бдителност и рядка целеустременост“. Такава като на министърката на туризма Николина Ангелкова. Не е вярно, че Черноморието се презастроява, каза тя. По-късно констатира разрушаване на дюни. Вече знаем кого вижда Ангелкова в огледалото, след като не вижда бетона край плажната ивица.

През това време Началникът ѝ бетонира позиции и обявява как Северна Македония още не е узряла за ЕС, макар по време на Българското европредседателство градинарят Борисов да констатираше друго. И понеже пак Гоце Делчев размъти водата, македонският президент Стево Пендаровски констатира, че Гоце е българин, но се е борил за независима Македония, не за голяма България. Както бе написал Гоце Делчев в едно свое известно писмо: „Пустата му слава!… Всеки иска да блесне, па не знае фалшът и на тоя блесък. Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват…“

За едни – вай, за други – бис. Вярност, инвестиции, сигурност. Това означаваха трите букви на някогашната борческа групировка ВИС от началото на Прехода, когато мафиотите бяха наричани „добре облечени бизнесмени“. Сега си имаме БИС – Бойко, инвестиции, стабилност.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Ruse Media

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сборна касетка с песни за сбогом

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/sborna-kasetka-pesni-za-sbogom/

Мила Нева, 

Разделихме се с човек, с когото държахме един на друг. Не е важно какъв ми е бил: важното е, че не сме се предавали, а някак си не можахме да се разберем, разминахме се. Оплетено е, но и да се разплете, вече едва ли ще стане по-добре. Ясно ми е, че след година или пет няма да ми тежи чак толкова. Сега обаче нагарча. И ето какво ми се иска да те питам. Тебе като те удари някоя раздяла, каква музика слушаш – весела, за да ти мине, или тъжна, за да се гмурнеш до долу и да се оттласнеш?

С.

Хей, С., записах ти касетка. Не знам мъж ли си, или жена, не знам приятел, роднина или любим се е изгубил по пътя ти, не знам сърдит(а) ли си, или облекчен(а), озадачен(а) или огорчен(а) зад тези овладени редове, не знам „не сме се предавали“ за предателства ли се отнася, или за онези моменти, в които на човек му се отщява да прощава и да гради. Обаче знам колко са фрустриращи разминаванията, особено когато хората се стараят да ги избегнат, затова ето: седях цяла нощ, прослушах си запасите от песни, които свързвам с края на близостта, и ти направих сборна касетка, както си му е редът – по моя вкус, но за твоето ухо, с пукоти между парче и парче и надпис с флумастер „За С. от Н.“.

За да нарека нещо „раздяла“, трябва да съм го усещала като органична част от живота си, а за да съм го приела толкова навътре, трябва да е било двупосочно и взаимно важно (не вярвам в едноличните изпълнения на програмите за двама и в теориите от типа „във всяка връзка има обичан и обичащ“ – или равнопоставеност, или прав ни път в различни посоки). Невзаимните и неважните отношения не заслужават да ги коментираме, но другите, в моя опит, се разпадат главно по две причини: разочарование или отстиване. И в двата случая се опитвам да се боря (да разбера, да се реванширам, да реагирам), а ако не успея, започвам да си събирам парчетиите. Мъча се да го правя с надежда и хъс, затова ще ти отговоря еднозначно: когато ме хване унинието, искам музиката да е весела, даже буйна.

I got another plan, one that requires me to stand – заради тази фраза от много, ама много богатия списък с искания на Соул Уилямс, която ми харесва да си превеждам като „Имам друг план, такъв, в който оставам на крака“, ще започна именно оттук. В тази песен всичко е бъдеще, нищо че началото ѝ звучи като нападение на хеликоптери, а желанията са изкрещени. Когато човек иска и знае какво, има шанс да го бъде: чуй я внимателно, тя има хубавото качество винаги да казва съществени неща, все едно кой и кога я слуша.

Енергичният бийт най-добре ме събира, така че рапът ми е любимият жанр за сумрачни настроения – възмутен или присмехулен, но винаги боен. Вял рап няма. Или пък твърде абстрактен, релативистично отвеян, примирен или нестъпил здраво на тротоара. Затова след Соул Уилямс идват няколко парчета, които ползвам за първа помощ: ремиксът на White Panda Hell Neva Eva, Push It на Salt-N-Pepa, Paul Revere на Beastie Boys и It’s Like That на Run DMC (това също си заслужава вслушването: „животът е кратък… защо следващия път, когато някой на нещо те учи, не вземеш да се поучиш?“).

Един от химните на съкрушителната раздяла, който не бих записала за нищо на света нито дори от Б-страна, е Ne me quitte pas на белгиеца Жак Брел. За своите 60 години той сигурно е натрупал милион изпълнения на всякакви езици, но аз не понасям нищичко в тона и кахърните увещания на лирическия герой да не го напускат: „позволи ми – моли се той – да стана сянка на твоето куче“. Този стих ужасно ме гложди: ти хубаво искаш да си това, но вярно ли предлагаш на човека, когото обичаш, да участваш в живота му колкото сянка на куче?… Като ще е „не ме оставяй“, да е Don’t Leave Me This Way на The Communards – хем лично, хем жизнерадостно, хем с очакване отсрещната страна да си поеме задълженията по катастрофата („ти подпали огъня в душата ми, сега не виждаш ли – гори неуправляемо“).

Има няколко магнетични песни за сбогуване от испаноезичния свят, които слагам тук със специална уговорка. Много обичам Piensa en mí („Мисли за мен“) на прочутия мексиканец Агустин Лара, която за първи път чух с гласа на Лус Касал във „Високи токчета“ на Алмодовар – малко като мантра: „ако те налегне дълбока мъка, мисли за мен, ако ти се доплаче, мисли за мен…“ Уговорката е заради поантата: „ако пожелаеш да ми отнемеш живота – не го искам, за нищо не ми трябва без теб“ – това ми идва в повече дори за болеро от 1935 година… Друга песен за сбогуване, която стигна върха на своята известност през филм („Да отгледаш гарвани“ на Саура), е Porque te vas („Защото си отиваш“). Текстът ѝ е учудващо интересен за естраден хит от 70-те, но и той прекалява с дозата апокалиптичност: „До стрелките на часовника ще чакат всички часове, останали за изживяване… защото си отиваш.“

Сборната ти касетка не можеше да мине без новичката Death Is Not The End на талантливата Конча Буйка (родителите ѝ са от испаноговореща Екваториална Гвинея, тя е родена на Майорка, а е сред най-добрите фламенко изпълнители…). Тук глас и тромпет щастливо си пасват в разказ за нещастна любов и този парадокс ми действа ободряващо въпреки излишния драматизъм: „смъртта не е краят – краят е да не съм с теб“… С „посланието“ на Me voy (2006) на Хулиета Венегас се отъждествявам далеч повече. Хайде най-сетне главният герой да си отиде и да го изпее: „понеже не съумя да разбереш какво има в сърцето ми и не събра смелост да видиш коя съм, понеже не слушаш каквото е близо до теб, а само шума отвън… няма да плача и да казвам, че не заслужавам това – може и да го заслужавам, обаче не го искам, така че жалко, но чао, сбогувам се с теб и си тръгвам“.

Сърце не ми дава да вкарам тук безотрадната плачливост на Nothing Compares To You или мрачната младежка поза на Love Will Tear Us Apart (любовта пази, не разкъсва – вж. Соломон и жените, които не могат да си поделят детето). Вместо тези двете ще включа No More I Love Yous, и то в оригиналната версия на The Lover Speaks, за по-интересно („доскоро в стаята ми нощем имаше демони: отчаяние, желание, отчаяние – толкова много чудовища“) и The End на Сибиле Байер („животът е кратък, а любовта – стара“). Освен спокойната мъдрост на Байер много ми харесва и историята на тази песен: тя, заедно с другите от единствения ѝ, половинчасов албум, е записана през 70-те на магнетофон вкъщи – нещо като акустичен „дневник“ за лично ползване а ла Емили Дикинсън. Трийсет години по-късно един от синовете на загадъчната германка открива записите и ги публикува за див възторг на такива като нас…

Следващите три парчета са за в случай че ти се иска да си поплачеш, без да се заподозреш в лесна сантименталност: винаги можеш да припишеш сълзите на вълнението си от музиката или думите (и трите го позволяват). „Прегърни ме тази нощ – се казва в Pasión („Страст“) на португалеца Родриго Леао, – дори да не ти се иска, по-добре ме излъжи… тъжен и кратък е животът“. Самбата Preciso me encontrar („Трябва да се намеря“) на Антонио Кандея, изпята от харизматичния Картола, е приложима за всякакви раздели – между партньори, приятели, деца и родители, емигранти и отечества: „пусни ме да си ида, трябва да си вървя… искам да присъствам на изгрева, да видя как извират реките, да чуя птиците да пеят, искам да се родя и да живея… ще се върна, като се намеря“. И накрая – Midnight на Yazoo – песента, която ми въздейства безпощадно всеки път, откакто я чух преди трийсетина години, и в която отговорният за раздялата се опомня и призовава: „научих, че като си играеш с огъня, изгаряш – аз още горя“.

Има две песни от средата на 60-те, които непременно трябваше да са на тази касетка заради бодрото осъзнаване в тях на „разминаването“, както го наричаш ти. „Ние с теб – пеят Stone Poneys в Different Drum – се движим в ритъма на различни барабани… затова прощавай, аз ще си ходя – не виждам смисъл в плакането и тъгуването, и двамата ще живеем по-дълго, ако си без мен“. Не е ли освежаващо? Или It Ain’t Me Babe – макар че е на Нобеловия лауреат за литература Боб Дилан, повече я харесвам в изпълнението на Джони Кеш и Джун Картър: „Върви си от прозореца ми, тръгни си с каквато скорост избереш… ти казваш, че ти трябва човек, който да умре за теб, но аз не съм такъв, не мене търсиш, скъпа моя.“ В случая с Кеш и Картър животът опровергава това, което пеят: двамата стават двойка напук на пречките, работят и живеят заедно и умират в рамките на една и съща година. Много обичам опроверганите невъзможности.

Което ме подсеща за един от най-големите хитове на Уитни Хюстън, I Will Always Love You, част от саундтрака на „Бодигард“ (1992). Не е тайна, че това изстрадано „Винаги ще те обичам“ всъщност се ражда като кънтри песен през 70-те и влиза в саундтрака на чудесния, макар и вече морално остарял филм „Най-хубавият малък бардак в Тексас“ (1982). Там една съдържателка на публичен дом (в ролята – авторката на парчето Доли Партън) го изпява на местния шериф (Бърт Рейнолдс), за да му обясни защо не бива да са заедно… Нещото, което не е особено известно в цялата работа, е, че шерифът не се съгласява, двамата се женят и заживяват в разбирателство. Записвам ти и този стар „сълзоизстисквач“, защото „винаги ще те обичам“ може да е тъжна безсмислица в една доброволна раздяла, но си е съвсем осъществимо обещание, ако бъде избрано друго.

Последната песен – от 1937 г., на Айра и Джордж Гершуин – е едно от най-лъчезарните неща, на които някога съм попадала, и я включвам като пожелание: Let’s Call the Whole Thing Off. В нея Фред Астер и Джинджър Роджърс сравняват колко са различни, разсъждават колко невъзможно изглежда да се споразумеят, замислят се дали да не се откажат един от друг, но тази възможност така ги стряска, че решават „да се откажат от отказването“. Ей така си представям лепилото, което държи някои хора заедно: осмисляне, разговор, смях (и евентуално танц на кънки – отдавна подозирам, че този елемент е задължителен, и си патя главно заради неговата липса).

Заглавно изображение: Преработено от снимка на Ubcule/Wikipedia

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Онова, което остава“: Фотографската изложба на Алберто Гандолфо

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/onova-koeto-ostava-izlozhba-alberto-gandolfo/

Според данни, предадени от „Форбс“, всяка минута потребителите в интернет гледат 4 146 600 видеоматериала в Youtube. Публикуват 510 000 коментара по Facebook, 46 740 снимки в Instagram и 456 000 туита. Изпращат 16 млн. текстови съобщение и 156 млн. имейла. В търсачката на Google се извършват 3,6 млн. търсения. Скоростта на производство и потребление на информация създава натрапчива илюзия за достъпност и информираност, при която вчерашните новини се оказват отчайващо безинтересни и ненужни. Дори клишето, че „няма нищо по-старо от вчерашния вестник“ загубва актуалност като принадлежащо към архаичен и муден медиен пейзаж.

Проекти като този на Алберто Гандолфо обаче отправят напълно различен призив. Изложбата на италианския фотограф гостува в България в рамките на фестивала „Фотофабрика“, под заглавие „Онова, което остава“ и ни напомня за новините, които не искаме да си спомняме, след като преживеем шока от тях. Историите, които никой не иска да проследи, освен ако не е непосредствен участник или потърпевш в тях. Фотографът работи по проекта от 2017 г., като проследява развитието на хора, станали жертва на престъпление, и техните роднини след появата им в медиите. За разлика от „Фотоевидънс“, изображенията се отличават с дискретност и не предават толкова графично стъписващата история зад тях. Но „мракът зад тях“ намира друг израз: всяка от фотографиите е съпътствана от дълъг разказ за упорито и изтощително пътешествие в търсене на справедливост.

На входа на изложбата ме посреща широкоформатна снимка на ръце, придържащи книга. Не се интересувам толкова от техниката зад снимката. Фотографът трябва да еманципира себе си и своята публика от скучния разговор за светлочувствителността на фотографската медия, размера на кадъра, отвора на блендата, фокусното разстояние на обектива, скоростта на затвора и експозицията. Но загадката на изскачащите от тъмнината ръце веднага ме грабва.

Мариза Фиорани държи дневника на дъщеря си Марчела © Алберто Гандолфо

И тази загадка е брутално разбулена: ръцете са на Мариза Фиорани, майката на Марчела, чието тяло е открито обезобразено от удари с камъни в гора близо до Бриндизи, Италия. Марчела е наркозависима, прекарала известно време в криминалните среди. След като решава да разкрие пред полицията подробности относно подземния свят, е екзекутирана от мафиотската организация в Пулия. Но Марчела записвала всичко за организираната престъпност в дневник, който се пази до днес от майка ѝ. Мариза решава да популяризира случая в различни училища в Италия, въпреки че убийството на дъщеря ѝ не e разследвано от прокуратурата. Историята придобива допълнителен релеф и от контраста в размера между снимките – широкоформатните кадри по стените се редуват с малки, като че ли излезли от инстантна камера снимки, дискретно подредени около текста на разказите.

Мариза Фиорани © Алберто Гандолфо
„Сред най-вълнуващите моменти от нейната борба е символичният жест на Денис Коско – свидетел на правосъдието, който след смъртта на своята майка Леа Гарофало, причинена от организацията „Ндрангета“, ръководена от съпруга ѝ, моли Мариза да приеме наградата Ambrogino d’oro, присъдена ѝ от град Милано. През март 2018 г. община Сициано, провинция Павия, решава да назове улица на името на Марчела ди Леврано. Името ѝ се споменава всяка година в Деня на възпоменание и ангажираност с невинните жертви на мафията.“

Паметуването на човешкото страдание се въплъщава в друг, сходен наратив – този за Аугуста Скиера и Винченцо Агостино. Те са родителите на полицая Нино, убит заедно с бременната си съпруга в атентат близо до дома им. Съдебната битка след убийството е съпроводено от съмнителни версии, неясни доказателства и изчезване на документи. Първоначалната версия за убийство от ревност (per motivi passionali) е отхвърлено и магистратите започват да търсят мотиви в  разследванията, върху които Нино Агостино е работил, свързани с отношенията между мафиотските лидери на „Коза Ностра“ с институциите и полицията.

Аугуста Скера и Винченцо Агостино © Алберто Гандолфо
„Семейството винаги е поддържало тезата, че синът им е бил убит, защото е разкрил връзки на мафията със служители на полицията и моторизирания полицейски отряд (Squadra Mobile) в Палермо.“

След смъртта на Нино родителите подемат битка в търсене на истината за убийството на сина им, която продължава почти трийсет години. Аугуста умира през февруари 2019 г. Винченцо не се е бръснал от деня на убийството на сина им, тъй като се заклева, че няма да го направи, докато убийците са на свобода.

Продължаващият разказ, разгръщащ се отвъд момента на личностната трагедия, намира изражение и в един друг дневник, този път изчезнал – на магистрата Паоло Борселино, убит в атентат в Палермо през юли 1992 г., малко след убийството на неговия колега и приятел Джовани Фалконе.

Салваторе Борселино © Алберто Гандолфо
„Салваторе е по-малкият брат на Паоло, италиански магистрат и член на създадената през 80-те години на миналия век в Палермо Координационна антимафиотска група (Poolantimafia). Паоло, заедно с петимата агенти от охраната си, е убит в атентата на улица „Д’Амелио“ в Палермо на 19 юли 1992 г.“

След смъртта му неговият брат Салваторе основава граждански комитет „19 юли 2009“ по повод 17-тата годишнина от убийството и организира първия поход „Червени бележници“. Името на инициативата идва от бележника на Паоло, в който той записвал информация и с който не се разделял никога. След покушението този бележник изчезва. Въпреки засвидетелстването на ангажимент към търсене на истината от страна на представители на държавата, последният процес по разследване на покушението не посочва виновни. А днес Салваторе продължава да се бори за разкриването на поръчителите на атентата и привлича вниманието към борбата срещу организираната престъпност и връзката ѝ с държавните институции.

Организираната престъпност не е единствената тема, на която Гандолфо обръща внимание – откриваме снимков материал и разкази, посветени на правото да избереш свободно да прекратиш живота си; на нещастни случаи и институционално безсилие; на подозрения в инсценировка на самоубийство, съмнителна смърт при арест; на борбата за контрол върху кръвта, използвана при кръвопреливания.

Като че ли не е нужно човек да познава писаното от Ролан Барт за фотографията и отношението между текст и изображение, за да бъде провокиран да забави оборотите на личния си информационен поток. И да усети, че отвъд нас, скрито за нас, но трагично и неотменимо, винаги ще битува онова, което остава. Изложбата продължава до 7 юли в галерия „КО-ОП“ на бул. „Янко Сакъзов“ №17. Препоръчвам я на всеки, който иска да постави на изпитание способността си за емпатия и да се подложи на въздействието на сплавта от текст и изображение.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Парите и политиката

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/parite-i-politikata/

Не. Това е честният отговор на въпроса трябва ли партиите в България да получават финансиране от държавния бюджет. Качествата на политическия апарат на демокрацията са публично известни, а ефективността от тяхната работа – лесно измерима: през стандарта на живот, институционалното ниво и публичните услуги, медийната среда и прогреса на България. Нито един от тези показатели не радва, не вдъхновява, не оправдава изхарчените за този политически апарат милиони. На такъв хал сме.

Рисковете от лобистки закони и разплащането с „наши“ фирми чрез обществени поръчки са налице; не можем да разчитаме на контролни органи като Сметната палата и прокуратурата, които да осветят двойното дъно на партийните каси; ниски са нивата на почтеност и интегритет в публичния сектор, превърнат във функция на партийните централи.

Един втръснал, противен и все още пресен пример е разрасналата се при три правителства, обгрижвана от три партии и накрая фалирала Корпоративна търговска банка (КТБ). Омертата за нея ни струва над 4 млрд. лв., които не платиха БСП, ДПС, ГЕРБ, та дори и НДСВ, макар грижливо да я отгледаха. Разходите за съдебното преследване, съдебните заседания, работата на съда и прокуратурата не са в тази сметка.

Тогава защо да им плащаме?

Въпросът за партийните субсидии е част от голямата тема за парите и демокрацията – как ги осветяваме, за кого работят. Политическият апарат на демокрацията в България е компрометиран – не само заради липсата на присъди за злоупотребили политици и високопоставени чиновници, не само заради спорадични разкрития като „Апартаментгейт“ и онзи ремонт на социален дом за над 11 млн. лв., за който социалната министърка Емилия Масларова не беше осъдена. Най-големият грях на този апарат е, че отврати значителна част от българските граждани от политическото, а младите съвсем отчужди – благодарение на комбинацията от алчност, зависимости и ниска компетентност, с които се прослави. Така този „бостан“ бе взет на концесия от хора, чието главно достойнство е притежанието на тази комбинация. А отвратените гласуваха за левче субсидия на референдума на Слави Трифонов.

Погледнете ги. Виждате ли поне един, който да е високообразован, впечатляващо компетентен, може да произнесе смислено слово, без да чете от лист, и е ефективен лидер не само на думи? Трикратният премиер Бойко Борисов е същи пророк, изричайки още през 2002 г.: „По принцип всичко читаво в България работи за частния сектор, в държавния са само кратуни.“ Кратуни, ама „наш’те“… Вие си ги избирате.

Докато кабинетът на Симеон Сакскобургготски (2001–2005) не въведе финансирането на партиите от бюджета в зависимост от получените действителни гласове на избори, партийното строителство и партийно dolce far niente в България се финансираше изцяло от дарения под масата. Така както не се проверяваше произходът на средствата в приватизацията, така не се проверяваше и произходът на парите за партиите.

„Мултигруп“ не просто подкрепяше правителства на БСП, а беше и „коалиционен партньор в някои направления“. Николай Банев (от кюпа на олигарсите, днес в ареста) преди години, когато го наричаха само „бизнесмен“, обясняваше как по молба на покойния вече заместник-председател на БСП Николай Добрев давал пари за заплати на „Позитано“ 20 и за сметки за ток, вода, парно и др. Думите са излишни. Спонсорите на партиите се познават по придобитото. На сметките на Банев се пишат много придобити и затворени предприятия, на сметките на много други – спечелени обществени поръчки и изпълнени некачествено проекти.

Блокаж преди местните избори

Референдумът на екипа на Слави Трифонов постави въпроса за партийните субсидии на масата. Иска ли народът левче на глас – искаме, казаха 2,5 млн. души. Eто ви го, каза три години по-късно Бойко Борисов. А Делян Пеевски и ДПС отвърнаха: изобщо без субсидия и смяна на модела на финансиране от бюджета с такъв от „американски тип“, тоест дарения.

Това ще засегне партиите, които не са на власт, особено преди местните избори, както отбеляза и президентът Румен Радев.

В добавка към намаляване на субсидиите на лев за действителен глас, със законодателното решение от петък партиите и коалициите ще връщат надвзетите субсидии от общо 14,6 млн. лв., но само от 2016 г. насам. Парите ще се удържат от следващите траншове субсидии, а това означава, че преди местните избори партия като БСП например, която отдавна не е във властта и няма как да облагодетелства бизнеси, ще е в затруднено положение. Лидерът на социалистите Корнелия Нинова поиска среща, на която да бъде обсъдено предстоящото намаляване, но ПГ на ГЕРБ ги отряза.

„Хората не приемат както 11 лева за глас, така и нулева субсидия. […] Мнозинството от хората смятат, че намаляването на субсидията на 1 лев няма да спомогне за подобряване на дейността на партиите. Най-голямото очакване на обществото е какъвто и модел на финансиране да се прилага, той да се прилага по начин, по който партиите работят добре и в интерес на обществото“, заяви по БНР Геновева Петрова от „Алфа Рисърч“.

Ето това е.

Партиите би трябвало да използват получените публични средства за политическа култура, обучения, срещи с граждани – тоест да бъдат оползотворени за същинска политическа работа. Не да ги държат на влогове или да ги харчат за почивки, маскирани като обучения в луксозни спа хотели.

След като получават публични средства, трябва да има истинска публичност, но дори не знаем колко е партийният апарат и колко му се плаща, нито какъв е броят на членовете. Създаването на фондация (както са направили от ВМРО), която управлява имотите, замъглява картината за финансовото състояние на партията, тъй като не присъства в отчетите пред Сметната палата. В действителност тези документи са просто отбиване на номера – одиторските доклади не се различават един от друг, в този си вид отчетите за дейността на партиите не вършат никому работа, този на ГЕРБ е като съкратена версия на отчет пред конгрес, а на „Атака“ – като уводна статия.

Черните каси

Досега в България не е имало разкрития, свързани с черните каси на партиите, макар никой да не вярва на официалните суми, които се обявяват, че са изхарчени след всеки избор. Въпреки че и в Германия партиите получават държавно финансиране, периодично избухват скандали за даренията.

Най-големият от тях безспорно е за черните каси на ХДС от 1999 г., избухнал след разкритието, че компанията Тhyssen е платила комисиона за сделка за танкове за Саудитска Арабия. Аферата струваше на канцлера Хелмут Кол почетното председателско място на партията. В България дори не се надяваме, че ще има разкрития за комисиони, свързани с „Цанков камък“ например, които биха коствали мястото на почетния председател Доган, или за АЕЦ „Белене“ и неизгодните анекси.

В Германия имаше и скандали за дарения от собственик на голяма хотелска верига; обвинения към „Зелените“, че получават значителни суми от бизнеси за зелена енергия; към социалдемократите – че автомобилен концерн им е платил, за да прокарат законодателно решение за премия за утилизация на стари автомобили, и т.н.

Който плаща, той поръчва

Ако моделът на финансиране на политическите партии се промени и вместо комбинацията от средства от бюджета плюс дарения се основава единствено на дарения от бизнеси и физически лица, както е в Съединените щати, това ще засегне малките партии. И ще паднат маските на големите.

За бизнеса може и да е по-добре – поне ще осчетоводява средствата, които сега плаща под масата или връща от спечелени обществени поръчки, икономисвайки по този начин от парите за изпълнението на път, саниране или друг проект. Въпросът е обаче дали обществото ще е наясно кога група предприемачи и бизнеси плащат за законодателни решения – и колко. Например когато се повишават изискванията към едни търговци на горива, за да останат на пазара други, по-големи – а по-късно влизането на закона в сила се отлага. Но това е утопия. Дистопията е да гадаем за платените суми.

България не е САЩ, където продължителните политически кампании и липсата на ограничения за разходите увеличават времето, което политиците трябва да посветят на набирането на средства. Според проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) един член на Камарата на представителите на САЩ трябва да отделя средно от 30 до 50% от времето си на ден за набиране на средства. В същото проучване е цитиран Майкъл Тонър, бивш главен съветник на републиканския Национален комитет, който казва по повод кампанията през 2012 г., обявена за най-скъпата в САЩ – близо 6 млрд. долара: „Миналата година американците са изхарчили 7 милиарда долара за чипс. Нима лидерът на свободния свят не струва поне толкова?!“

В Германия, преди да се приемат настоящите финансови правила за партиите, дебатът се води близо 20 години. Как да се финансират политическите партии в България, не е тема, която да приключи след няколкоседмични ожесточени словесни престрелки с решение на парламентарното мнозинство.

Изглежда, че точно това ще се случи.

Заглавна снимка: Pexels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ограда от света

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/ograda-ot-sveta/

Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

В поемата „Горски цар“ на Гьоте баща и дете яздят през гората. Детето описва страшното, което вижда, а бащата се опитва да го успокои, че то не съществува. Че страшният горски цар „с опашка, с корона на грозна глава“ е само мъгла, че гласът му е вятърът, а самодивите му – върби в сивата шир. И прегръдката му се сключва все по-силно.

Не ми е трудно да се идентифицирам с бащата в тази поема. Той самият е уплашен и му е студено, но по-важно за него е да запази детето, да го накара да се чувства сигурно, спокойно, щастливо. Поне то. И аз правя така – когато видя умряло животно на улицата, дърпам детето да минем по друг път, да не го види. Инстинктивно трепвам да изключа телевизора, когато по новините има нещо не просто страшно, а отвратително.

Миналата или по-миналата година четох някъде коментари за изложбата със снимки на световни агенции, монтирана върху училищна ограда като част от фестивала „ФотоФабрика“. Майки се притесняваха, че ще я видят деца, включително от началния курс. Че ще се травмират. Някои родители са писали до едно от училищата, тогавашната директорка е събрала хората и им е обяснила, че е по-добре децата да научат за тези неща заедно с близките си, които могат да им обяснят по човешки начин. Родителите са разбрали.

Тази година училището има друго ръководство, което директно е отказало сътрудничеството. Според кореспонденцията учителите са на същото мнение: „[Снимките] със сигурност напълно заслужават получените награди, но споделям мнението на колегите, че някои от тях са доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище, в което най-малките ученици са на шест години и чийто свободен достъп да разгледат фотосите не бихме могли да спрем“, мотивира своя отказ директорката на НМУ „Любомир Пипков“ д-р Столина Добрева.

От няколко години превеждам текстовете към тези снимки. Те са от световни агенции и да, силни са. Не са с „графично съдържание“ – иначе и не биха попадали в „Ройтерс“, „Франс Прес“ и пр., но са „фотографски свидетелства“ за мрака в различни части на света. Повечето от тези, които ме потрисат най-много, всъщност не съдържат нищо видимо плашещо. Страшното е реалността зад тях. 

Зад красивите снимки на индиански лица с насложени върху тях опустели пейзажи четем историята на деца, отнемани насила от родителите си, за да се учат в управлявани от църквата пансионатни училища, докато забравят обичаите и езика си – тъй че когато се връщат, на практика не могат да говорят със семействата си. Зад снимките на арменки, седнали на легло с кувертюра, четем истории за семейно насилие или за мъже, които просто заминават в Русия и уведомяват жените си с есемес, че бракът им е приключил. Зад снимката на тичаща тълпа от мъже и жени четем накъде са тръгнали – за поредния оборот от колелото на вендетата между две вери. Всъщност от цялата тазгодишна поредица от няколко фотографски серии се сещам само за една снимка, документираща самото насилие (линч в Папуа Нова Гвинея). И тя е снимка на снимка. Тоест страхува се възрастният, който изчита докрай текстовия коментар, а не детето, видяло картинката.

Но усещанията на възрастния не са за подценяване. Разстроеният, изплашен човек ги предава нататък, на близките си. Това не е страх от случващото се в Уганда или Судан – то е достатъчно далеч. Просто е силно разтърсване на представите за добро и зло, желание да бъдеш от тези, дето поправят злините, и усещане за безпомощност. В много случаи усещанията могат да бъдат в разрез с решението, което уж си намерил срещу хаоса и „мрака среднощен“. Кое ще ни спаси? Семейството? Религията? Образованието по западен модел? Опитите за исторически реванш? Снимките опровергават лесните решения с парчета реалност.

Бащата в стихотворението на Гьоте вижда Горския цар и се страхува. И за да успокои себе си, повтаря, че такова нещо няма, че всичко е мъгла и вятър, и върби. Обаче детето продължава да вижда реалността (защото я живее; Ерих Кестнер разказва в „Антон и Точица“ как на Шърли Темпъл било отказано да гледа филм с… Шърли Темпъл, защото не бил за деца). И е безпомощно пред нея, защото е самò. И аз знам, че когато попреча на детето си да види мъртвия гълъб на улицата, не го лишавам от знание за смъртта (то ще види друг, само̀), а го лишавам от подкрепата на разговора.

Впрочем това щадене е доста избирателно, защото в училище се разказва за Батак, за Самуиловите войници и пр. Обясняваме го с уроците на историята, с нуждата да се знае и помни. Чуждото страдание, запечатано в снимките от фотографските агенции, също съдържа урок – човешкото щастие е крехко, светът не свършва зад твоята ограда, опитай се да не бъдеш от тези, които нараняват. Това е базисен урок по емпатия във време, когато е старомодно училището да учи на добро и зло (все пак смятам, че тук предишните поколения са били по-мъдри).

Децата ни са постоянно в реалността, която никак не е обезопасена, и на всичкото отгоре им е отказано да говорят за нея. По подобен начин крием и „мъчното“ покрай нас – защото не спирах да си мисля как би изглеждала на улиците на София такава фотосерия с кадри от дом за сираци, затвор, клиника за душевноболни у нас. Пак така, без нищо графично. Да, за възрастните е страшно, защото е наша отговорност. Децата имат отговор – като порасна, ще променя това.

Впрочем и ние си го казвахме. И не е зле да ни го напомнят.

Снимка: Част от изложбата „Фотоевидънс“, която може да бъде разгледана до 11 юли в София, по оградите на 120-то ОУ на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, Професионалната гимназия по електроника на бул. „Овча купел“ и Посолството на Словакия на ул. „Кракра“ © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пакетна сделка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/paketna-sdelka/

Какво обвързва сделката за американските изтребители, предложението за диференцирани ставки по ДДС и старта на процедурата за избор на нов главен прокурор? Те всички минават през договорки между политическите сили, което означава, че ще се търгуват, вероятно в пакет. А щом ще се търгуват, едни ще спечелят, други ще изгубят.

Развръзката и на трите сюжета се очаква наесен. Вероятно тогава парламентът ще гласува междуправителствения договор между България и САЩ за покупката на многоцелевите изтребители F-16 Block 70, по традиция тогава се обявяват параметрите на проектобюджета за догодина и новите данъчни закони, и пак тогава – до 14 ноември, трябва да е приключено с избора на нов главен прокурор.

Предстоят и местни избори, заради които всъщност партии се напъват да заситят избирателите с по-евтин хляб и основни храни, ако ДДС бъде намален от 20 на еди-колко си процента.

Трите акции се развиха и преплетоха след европейските избори на 26 май, затвърдили победата на ГЕРБ, устойчивото второ място на БСП, отслабването на ДПС и фойерверките за ВМРО на фона на останалите националистически формации, затихващи глухо. Също и пробива на „Демократична България“.

Хлебните човеци

В седмицата след вота депутатът от ДПС Делян Пеевски, който избра българското „Съединение“ пред европейското, обяви предложение за 5% ДДС върху хляба, лекарствата, книгите и за десерт – безплатни детски градини. Същите „безплатни детски градини“ ги има в подготвената миналата година програма на БСП „Визия за България“, където също са разписани диференцирани ставки на ДДС за детски храни и стоки, учебници и учебни помагала. А за 5% ДДС за хляба лидерката на социалистите Корнелия Нинова се горещи от миналата година. Сега, без да се сърди за плагиатството, БСП тутакси заяви решението си – внася пакет законодателни предложения както за диференцирани ставки по ДДС, така и за данъчни облекчения за млади работещи семейства и преизчисляване на старите пенсии.

Предвид факта, че големите групи избиратели за двете партии са хората с основно и по-ниско образование и пенсионерите, това на пръв поглед е грижа за насъщните им нужди. На втори – това е евтин популизъм, подобен на хлебните закони (lex frumentaria) в Древния Рим, чрез които „подкупвали“ гражданите, раздавайки им зърно безплатно или по фиксирани ниски цени. Такава законодателна промоция ни предлагат и ДПС, и БСП. Но миналата година управляващите от ГЕРБ също водеха някакви абсурдни преговори с търговските вериги, за да ги… заставят да продават хляба без печалба.

Ако за Римската империя обаче зърното е било особено важно, тъй като е било най-евтината храна, лесна за отглеждане в Средиземноморието, то двайсетина века по-късно е унизително темата за цената на хляба, с малки прекъсвания, да е в дневния ред на държава, която не се нарича Йемен или Сомалия.

Макар да обяви, че правителството няма да променя данъците, нещо в тона на Борисов подсказва, че може да размисли – не по всички искания, не за насъщния, но за книгите може би, защото „образованието ни е приоритет“. Това е нов щрих към лидерския портрет, наред с образите на Строителя, Дипломата, „Меркел на Балканите“, „Симпатягата от Банкя“, вече и на Просветителя. Каза го за първи път от джипа, с който обикаля, почти като влака на Троцки, този символ на Великата октомврийска – „пари за образование не бива да се пестят“.

С един простичък въпрос Борисов разкри демагогията на исканията за диференцирани ставки по ДДС: защо, когато управляваха БСП и ДПС, не го направиха. Наистина защо?

Няма спор, че всички страни в ЕС имат диференцирани ставки по ДДС, България също – 9% в туризма, при хотелското настаняване. Преди евроизборите Гърция намали ДДС за 56 категории основни храни, също върху тока и газа. При състоянието на данъчната администрация в България обаче и недотам похвалната събираемост на данъци, критикувана и от Европейската комисия в доклада за семестъра, спад на ДДС дори с един процентен пункт ще намали приходите в бюджета и ще трябва да се търси друг приходоизточник за компенсация.

Този път от ДПС обаче не изглеждат отстъпчиви и причината за това е отливът на традиционни избиратели, довел до „пробиви“ в общини, където си изнамериха гласоподаватели роми. До местните избори през октомври трябва да се поправят – защото, първо, голяма част от покорния им и сговорчив доскоро електорат побягна към Европа, и второ, вече не е така покорен. Затова този път ДПС иска да раздаде порции и на избирателите, не само на „агите“ – и избра един от най-богатите хора в държавата да ги предложи.

През септември, когато предстои Министерството на финансите да представи основните параметри на бюджет 2019, а по-късно и данъчните законопроекти, ще разберем как са минали преговорите и дали само за „образованието“ ще бъде намален ДДС.

Прости сметки за изтребителите

Междуправителственият договор за изтребителите ще трябва да получи одобрение. През януари т.г., когато 44-тият парламент гласуваше мандат на правителството за преговори със САЩ за бойните самолети, решението бе подкрепено със 130 гласа от 214 гласували – ГЕРБ, ДПС, ВМРО. Важният съюзник е именно Движението за права и свободи.

Съпротивата срещу сделката започна отсега, след като американският Конгрес одобри инвестиционна рамка от 1,673 млрд. долара за продажба на 8 многоцелеви изтребителя и наземно оборудване, което не означава, че ще бъде платена тази цена. Очакванията са тя да е в рамките на 1,1–1,2 млрд. долара. Преговорите се водят между екип на Военното министерство на САЩ и българския, съставен от представители на четири министерства. В края на юни България трябва да получи проект на договор и преговорите ще продължат.

Вече видяхме, че министърът на отбраната Красимир Каракачанов е от лагера на скептиците. Тази седмица, на въпрос може ли да няма сделка, той заяви: „Ако двете страни не намерят приемлива среда, на която да се срещнат, има такъв шанс. Но го оценявам на не повече от 25%.“ Евродепутатът, излъчен от партията на Каракачанов – Ангел Джамбазки, беше по-категоричен, заявявайки, че сделката няма да се осъществи при тази цена. Всъщност на теория такъв шанс може и да има, но практически – едва ли. Няма съмнение, че извън темата за качествата на самолетите, изборът е геополитически и България не може да си позволи сделката да се провали – не просто заради негативите, а защото изпада в друга орбита на влияние.

Опитите страната ни да бъде придърпана към Русия стават все по-настойчиви. В навечерието на пътуването си за икономическия форум в Санкт Петербург президентът Румен Радев даде интервю за ТАСС, в което заяви: „Правителството дава недостатъчно средства за пълно превъоръжаване на българската армия, а това означава само едно – взаимноизгодно сътрудничество с Русия за поддържане боеспособността на наличното въоръжение, включително защото след закупуването на нова техника ще е нужно време за усвояването ѝ.“ В превод това означава нови и нови десетки милиони за ремонт на старите МиГ-ове. България има договор за ремонтите с руската РСК „МиГ“ до 2022 г., когато очакваме и първите доставки на американски изтребители. Активира се и лидерът на „Атака“ Волен Сидеров, който обвърза добрия резултат на ВМРО на евровота – двама депутати, със сделката и също атакува цената. И това е само началото…

Ето защо парламентарната подкрепа за договора е толкова важна – тя е финалът на една близо 15-годишна сага за модернизацията на българските военновъздушни сили и опитите да се провали ще стават все по-агресивни с приближаването на есента. Всъщност сделката би могла да се провали при евентуални предсрочни избори тази година, които да оформят ново мнозинство – но след евровота това също е само теория.

Тази седмица стана известно предупреждението на Вашингтон чрез постоянната представителка на САЩ в НАТО Кeй Хътчинсън, че Турция трябва да се откаже от руската система C-400, ако се надява да получи договорените сто американски самолета F-35. Според Хътчинсън Москва непрекъснато се опитва да отслаби и раздели НАТО, така че Турция не може да има оръжия, предназначени да се противопоставят на американските ракети. Американските дипломати смятат, че планираната покупка ще навреди на способността на Турция да работи с НАТО и може да принуди Вашингтон да наложи санкции на Анкара заради оръжейните сделки с Русия. България е направила отдавна своя избор да е част от този съюз, което значи, че Черно море е неговата източна граница.

Странно как Каракачанов е изчислил тези 25%.

И кой ще си го избере

Помежду всички договорки и тайни срещи, които текат, ще се наместят и тези, свързани с фигурата на новия главен прокурор. Де юре политиците нямат думата за кандидатите. Де факто българската традиция при досегашните избори на главен прокурор ни кара да смятаме, че сега просто ще бъдат по-предпазливи в срещите и с повече мерки за сигурност откъм подслушване и следене. Правосъдният министър Данаил Кирилов вече обяви, че няма да номинира кандидатура, което означава, че прокурорската колегия на ВСС има право да излъчи трима кандидати.

Това е и една от особеностите на този избор – пръв след разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска колегия с промените от 2016 г. Оптимистите смятат, че така би могло да се получи истинско професионално състезание. Защото всички „демократични“ главни прокурори (след 1989 г.) не са дошли от държавното обвинение. Скептиците са по-скептични от преди. А президентът Радев трябва да подпише указа за назначението му, което значи също договаряне.

Засега е ясно, че процедурата се движи по тайминга на настоящия главен прокурор Сотир Цацаров. Според определените от него срокове, приети единодушно от прокурорската колегия на ВСС, до края на юли трябва да са ясни кандидатурите. На 30 октомври ще стане известно кои от тях са допуснати. На 14 ноември ще знаем името на новия главен прокурор.

За да бъде избран, той трябва да си осигури т.нар. „квалифицирано мнозинство“ – подкрепата на не по-малко от 2/3 от членовете на ВСС. Това означава, че най-малко 17 от общо 25-те членове на Съвета трябва да гласуват за него. Толкова получи Цацаров.

Гореща есен

До развръзката на трите сюжета премиерът Борисов ще инспектира още куп магистрални отсечки.

Впрочем използването на инфраструктурни проекти като агитация и пропаганда е метод, прилаган още в Хитлерова Германия. В изследването Highway to Hitler авторите Нико Фойгтлендер и Ханс-Йоахим Фот доказват, че в периода 1933–1934 г. опозицията на нацистите губи одобрение в цяла Германия, но там, където се строят пътища и магистрали, това става с 60% по-бързо.

Повратният момент идва през август 1934 г., когато Хитлер става и канцлер, и президент, а съсредоточаването на толкова власт в ръцете му е одобрено на референдум. Според изследователите строителството на магистрали има принос за резултатите на референдума, тъй като 10 месеца преди това започват ударно да се прокарват аутобани. В районите близо до магистрали нацистите получават високи резултати. Изследователите обясняват това и с факта, че строителството успява да намали сериозен за Германия проблем – безработицата. В периода 1933–1934 г. тя спада наполовина.

Хитлер обявява своите планове за автомагистрали още с идването си на власт и в следващите 9 месеца започва строежът на първия участък. Пропагандата на режима използва магистралите и като символика – как едно енергично правителство преодолява „демократическата задънена улица“, в която Ваймарската република е оставила Германия.

Но да се върнем на Борисов. Може би този път ще е образованието, а?

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борисов в ролята на народен трибун

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/borisov-kato-naroden-tribun/

Аферим, машала, ашколсун, Борисов! Може да го кажеш на български: „Много добре“, „похвално“, „браво“, ама експресията не е същата. С новия законопроект за партийна субсидия от един лев лидерът на ГЕРБ отново влезе в ролята си на народен трибун, който раздава справедливост.

И с един удар постигна няколко цели.

На първо място, ще събере огромно одобрение за партията си, която, въпреки че победи на евроизборите, остава с разклатен имидж след имотните скандали. А на Борисов тази стабилизация му е крайно необходима месеци преди местните избори и след изгонването на Цветан Цветанов, който трябваше да ги организира.

На второ място, законопроектът ще тушира напрежението около надвзетите субсидии, а разследването на виновните ще отиде в десета глуха. Въпреки че скандалът засяга не само ГЕРБ, а и останалите партии, които са се възползвали мълчаливо от преразпределението на гласовете и парите, основният отговорник остава правителството, и по-точно Финансовото министерство. Защото „по закон финансовият министър отговаря за методиката на отчитането. У нас се нарушават закони. Никой не прави разчет, никой не търси сметка. Бюджетът се нарушава, за да се прави пиар“, както коментира пред bTV финансистката Христина Вучева.

На трето място, освен че отне венеца на Слави Трифонов като говорител на онеправданите, Бойко Борисов реагира светкавично и на обявените публично намерения на Делян Пеевски ДПС да работи за намаляване на ДДС върху хляба, лекарствата и книгите. С изявлението си в парламента в четвъртък сутринта, че яденето и пиенето ще продължават да се облагат както досега, а „за книгите може да направим да няма данък, защото на нас образованието винаги ни е било приоритет“, премиерът сложи крак на възможни бъдещи преговори на ДПС с останалите партии за постигането на консенсус по темата. А със спестените от партийната субсидия милиони левове лидерът на ГЕРБ обеща да строи детски ясли и градини

и така излезе с една обиколка напред в популистката надпревара, маскирана като социална.

Борисов коментира пред журналистите мотивите за внесения нов проект за субсидиране на партиите и попита: като стане един лев субсидията на глас, „как ще се оправят партиите следващите години, как ще плащат на изборите, как ще плащат на социолози, политолози“? Една реплика заслужава особено внимание и тя е, че „ще стане накрая като в Чехия и много други страни – милиардерите и олигарсите да станат премиери. Няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените“.

Очевидно Борисов е проумял или някой му е подсказал тази тенденция в Движението за права и свободи, което Делян Пеевски управлява като акционерно дружество – противно на Конституцията, Закона за партиите и на всякаква логика. В довчерашната етническа формация, позиционирана в лявоцентристкото политическо пространство, има очевидно стрес и напрежение от трансформациите в нея. До такава степен, че са изпратили на АЛДЕ имената на Илхан Кючюк, Филиз Хюсменова (която дори не беше в листата на ДПС за евроизборите) и Искра Михайлова като депутати в новия Европейски парламент. Борисов се закани, че няма да търпи повече върху ГЕРБ да се упражнява който и да било.

С което призна неволно (а може би не), че

няма да има задръжки да използва дори и законодателството за укрепване и защита на собствената си партия.

Може да сме сигурни, че партийната субсидия от юли ще е един лев, както обеща народният трибун в кулоарите на парламента. Защото ако не подкрепят предложението на управляващата партия, останалите ще си направят публично ритуално политическо харакири. Новата субсидия няма да разклати ГЕРБ, защото има достатъчно натрупан ресурс, възможности да оперира с бюджета и да си прави партиен имидж с неспиращата пропаганда на Борисов, че строи магистрали, пътища, мостове, метростанции, училища и детски градини; че намира инвеститори, които на голи поляни издигат заводи, сякаш това не е част от основните задължения на едно правителство.

А и всички компании и фирми на държавна хранилка ще дават рамо на ГЕРБ по време на избори. Няма да е силно затруднена и притеснена и БСП, която също не разчита само на партийната субсидия за своите кампании. Лев за избирател вече разгневи ДПС АД, макар те също да имат обръчи от фирми; ще постави в неравностойно положение малките партии и ще увеличи пряката им зависимост от техните дарители.

Всъщност реално ще се отвори пазар за купуването на партии от олигарси със съмнително натрупан капитал.

Така че това, за което пророкува Борисов, може се случи в бъдеще, и то не само с една политическа формация. Още по-опасна е тази тенденция в една фасадна демокрация със слаб граждански сектор и общество, което мрази политиците и не е съгласно да плаща дори и лев за издръжката на партиите.

Ако проектът бъде гласуван и стане закон, а новата субсидия влезе в сила от юли, резултатът може да проличи още на местните избори. Още повече че предстои всички партии да върнат в бюджета парите от надвзетите субсидии. Без промяна в Изборния кодекс малките партии на практика ще останат изцяло без или със силно редуциран достъп до медиите, през които основно минава кампанията за всички избори. Изявите на ГЕРБ и ДПС ще бъдат осигурени безпрепятствено и ако е необходимо – дори и даром в онези медии, които притежават чрез подставени лица, или в такива, които властта поднесе на новите им собственици на тепсия.

С промяната на размера на субсидиите в предизборната надпревара, която в България никога не е феърплей, ще влизат с приблизително равен старт единствено двете системни партии. И третата, представлявала 30 години турско-мюсюлманското малцинство, зад която винаги ще прозират маските от задкулисието.

От нея започва един обратен процес на завръщане в БСП – партията майка, матрицата на част от политическите формации на Прехода.

Засега това са предимно представители на изселническата организация „Балгьоч“ в Бурса. Те ще получат скоро партийните си билети, изпратени от Георги Кючуков, член на НС на БСП от Кърджали. В града, смятан за най-голямата крепост на ДПС, зам.-председателят на основната партийна организация в Бурса Невен Максимов сподели (след като получи партийния си билет), че за него левите идеи и ценности винаги са били над всичко. Както и че столетницата е единствената партия с реална лява алтернатива на либералните десни идеи в България.

Тези процеси засега остават извън фокуса на общественото внимание, защото медиите ги подминават. Може би неслучайно. Но те във всички случаи ще променят степента на влияние на тези три системни партии в обществото ни, а оттам – и целия политически пейзаж. Особено след като Борисов затвори кранчето на партийните субсидии.

Ще бъдат особено интересни и остри дебатите в Народното събрание по този законопроект. На заседание в четвъртък на Парламентарната комисия по бюджет и финанси, която прие на първо четене правителственото предложение за намаляване на държавната субсидия за партиите от 11 на 1 лев,

БСП не гласува – с мотив, че не желае да участва в цирковете на управляващите. А от ДПС се обявиха срещу проекта,

защото според Йордан Цонев от 2001 г. били на твърдата позиция, че бюджетът, а не мутрите, олигарсите и сивата икономика трябва да финансира политическите партии.

Предстоят нови битки, които ще свалят маски. Или ще извадят нови.

Заглавна снимка: © ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

70 години от „1984“

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/70-godini-ot-1984/

Задкулисно скалъпената война продължава! Заради нея отношението наоколо към чужденците е ужасяващо. Навярно защото тук водещи емоции са страхът и омразата.

Обграден съм от лъжи. Образът на лидера се опазва непокътнат с неистини. Всъщност лъже се за почти всичко. Колкото повече се вглеждаш, толкова повече осъзнаваш, че фигурите на властта се оказват пълна противоположност на това, което би следвало да представляват.

Където и да отида, всяко мое действие бива наблюдавано. Като че ли технологичният прогрес само ограничава човешката свобода. Макар че можеш ли да ограничиш нещо, което почти не съществува?

Ако имаше свобода на словото, за Вас би предал
Един журналист

Океания, 1984 г.

В държавата Океания от антиутопията на Джордж Оруел „1984“ свобода няма. Затова и журналисти не описват случващото се. Но ако можеха, репортажът им вероятно щеше да звучи като съчинения по-горе.

Актуалността на „1984“, публикувана за първи път на днешния ден преди 70 г. в Англия, е неоспорима. Затова можех да подпиша репортажа и със „София/Вашингтон/Лондон, 2019 г.“. Важна е обаче една ключова разлика – колкото и да се възмущаваме, че България е на 111-то място по свобода на словото, все пак през 2019 г. нямаме Министерство на истината. Но невинаги е било така. Което ме кара да се замисля какво ли е било да преведеш и издадеш Оруеловия роман в Народна република България.

Свързвам се с първия и най-известен преводач на книгата на български език – Лидия Божилова-Аройо. Тя споделя спомените си с вълнение. Разказва, че е имала желание да преведе Оруел дълго преди това да се реализира. По думите ѝ през 1984 г. в България излизат множество статии, твърдящи, че едноименният роман на Оруел обрисува капиталистическото общество – нещо, което тя отказвала да приеме. Така поискала да представи на българския читател кой всъщност е Джордж Оруел. През 1984 г. Божилова работи като журналист в Българското радио и иска разрешение да преведе „Пътят към Уигън Пиър“. Отказват ѝ.

Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд.

В началото на Перестройката Божилова прочита в едно съветско списание, че ще превеждат и издават „1984“ в СССР. Веднага тя прозира възможността книгата да излезе и на българския пазар.

Божилова си припомня, че преводът далеч не е бил лесен. Още повече за неговата времева продължителност допринасят и техническите ограничения на епохата. Така книгата излиза в България през 1989 г. в сп. „Съвременник“ (еквивалентно на времето и мястото на публикуване в СССР). Признава, че когато вижда какво са отпечатали, ѝ се доплаква. „Излезе преди 10 ноември и беше така силно осакатен. Ако сравните с оригинала, това беше гавра. Нагледна илюстрация за „1984“ в действие през 1989-та. Всички по-нюансирани идеологически откъси бяха заменени. Всичко, по което можеше да се познае за какво е писана тази книга, беше отрязано.“ Така първият пълен текст излиза през 1990 г.

А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина.

За да бъда максимално коректна, следва да отбележа, че първият превод на текста на български е направен в Англия от Петър Увалиев, но не с цел публикуване като книга, а за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода в българската емисия на Радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 г. Предвид особеностите на жанра, и тогава части от текста са съкратени. Любопитно съвпадение е, че и Оруел, и Увалиев, и Божилова в даден момент от живота си работят в Би Би Си.

На въпроса защо днес трябва да четем Оруел, Божилова подчертава, че в неговите книги виждаме колко е лесно да се манипулират хората и да им бъдат отнемани свободите. Тя споделя мнението, че Оруел (с която и да било негова книга) би следвало да стане част от учебната програма „преди всичко заради любовта му към обикновения човек“. Според нея творчеството му е предупреждение за това как трябва винаги да бъдем нащрек срещу популизма и ограниченията.

Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.

При думите ѝ си спомням, че на 4 април 2017 г. близо 200 независими киносалона в САЩ прожектираха филма по романа „1984“ в знак на протест срещу администрацията на президента Доналд Тръмп. Филмът бе показан тогава и в киносалони във Великобритания, Канада, Швеция и Хърватия. Повод за акцията бе изказване на съветничката на Тръмп, в което тя нарече лъжите на администрацията „алтернативни факти“. Всички новопоявили се покрай управлението на настоящия американски президент думи и изрази няма как да не ми напомнят за новговора в Океания. Според Божилова обаче новговорът е безсилен там, където има свобода на медиите и на изкуството. Преводачката вижда именно свободното изразяване на мнение и законността като механизмите на съвременното общество за справяне с порочните практики, описани в книгата.

Масите никога не се бунтуват от само себе си и никога не се бунтуват само защото са потиснати. Всъщност докато не им се даде възможност да сравняват, те никога няма да осъзнаят, че са потиснати.

Заговаряме за силните образи в романа и в разговора ни неминуемо се прокрадва Големият брат. Замислям се за неговите съвременни кукловоди: от една страна – правителствата, а от друга – големите технологични корпорации. Божилова, която живее в Лондон, споделя, че въпреки множеството камери за видеонаблюдение в мегаполиса тя не чувства нарушено личното си пространство и вярва, че информацията се използва само по предназначение. Като „тревожния въпрос на нашето време“ обаче определя ситуацията с данните, които получават за нас технологичните компании, защото върху тях трудно се упражнява контрол.

Всичко това неизбежно повдига въпроса колко сходна на „1984“ ще бъде 2084 г. „Светът на „1984“ […] не се намира на разстояние от нас във времето – от него ни делят само живите човешки ценности“, пише в предговора на изданието от 1989 г. Ивайло Дичев. Колко ще бъдат „Големите братя“, докъде ще стигнат лъжите (които днес вече дори не наричаме така), ще паднем ли в окови (на технологиите или пък на страха)? Защото антиутопиите са именно това – предупреждение за утрешния ден.

Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.

Всички цитати са от книгата „1984“ на Джордж Оруел, в превод на Лидия Божилова-Аройо.

Заглавна снимка: Кадър от едноименния филм на режисьора Майкъл Радфорд от 1984 г., с участието на Джон Хърт, Ричард Бъртън, Сузана Хамилтън и Кирил Кюсак

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И лицето, и опакото

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/i-litseto-i-opakoto/

Мила Нева,

Страхувам се, че остарявам, че не съм направила нещата, които исках да направя, или не съм ги направила както трябва. Страхувам се, че може би не ме бива. Или че ме е бивало, но съм си пропиляла способностите. Като в онзи разказ на Селинджър, в който Есме пожелава на войника „да остане с непокътнати способности“. Правя нещо и поглеждам – а можеше… Или не е могло?

Страхувам се и да вложа всичко в нещата, които правя. Че така ще навредя на децата си, които искат внимание (най-естественото на света). Страхувам се, че ще жертвам нещо важно за тях заради един талант, дето може и да го няма. Че съм просто суетна. Мъчно ми е, че не мога да им осигуря елементарни неща.

Страхувам се, че когато се усмихвам, единият ъгъл на устата ми все отива надолу. Искам да бъда весела и стабилна, за да давам кураж на хората покрай мен. Дълго време го можех, какво стана? Страхувам се да не стана мрачна и огорчена бабичка.

Криво ми е, когато работата ми не получи признание, тогава мисля, че въобще не е трябвало да се хващам. А когато получи, все едно не е за мен, все едно хората го казват от учтивост или са се объркали и със следващия си ход ще ги разочаровам.

Чувствам се виновна, когато ми помагат. Като просяк се чувствам – или като бездомник, на когото му оставят подаяние, докато спи. Не понасям да ме съжаляват. Мислех, че съм силна. Че мога. Че съм сторила нещо добро. Гледам как по-добри и по-кадърни хора от мен си отиват, а направеното от тях отминава като хляб по водите. Че моето ли?

Прегръдки,
Нуша

Скъпа Нуша,

Прегръдки и от мен и благодаря за това писмо. От него ми се иска да възкликна както онзи мой приятел психолог, пред когото веднъж надълго и нашироко правих печална житейска равносметка и изливах пълното си объркване и крайното си неудовлетворение, а когато млъкнах, той каза: „Ах, колко си здрава!“

Ами да: признак на добро здраве е да се съмняваш, да негодуваш, да се луташ, да се връщаш пет стъпки назад и да не знаеш сега накъде, да се самобичуваш и периодично да се питаш „Това ли било всичко?“, и да си сигурна, че не е, без да си сигурна какво е „това“ и какво – „всичко“. Единственият проблем, който виждам тук, е, че смущаващите въпроси те връхлитат наведнъж. Защото наведнъж е проблем и при онова, което традиционно приемаме за хубаво: признак на добро здраве е да се смееш, да се храниш редовно, да спортуваш, да разговаряш с близките си… само дето, опиташ ли се да го направиш едновременно, най-малкото ще се задавиш. Бих рекла: първо виж на какво се дължи масовото активиране на безпокойствата, а после пробвай да ги атакуваш с пощипване по фланговете. Генералните житейски неуверености сякаш нямат побеждаване накуп и фронтално, да не говорим пък завинаги – опитай да ги отслабиш с партизански маневри…

Естествената ми реакция – неудържима и вероятно досадна за повечето ми събеседници – е на мига да започна да обръщам тревогите, които споделят с мен, от другата страна. Опакото винаги е интересно и рядко без значение… Щом остаряваш, значи си извадила повече късмет от хората в Мозамбик и Бурунди, чийто шанс да надхвърлят 50 години е почти нулев. Щом имаш деца, за които се вълнуваш, значи успешно си стигнала дотам, където други само копнеят да надникнат (майчинството, семейството, изгледът да се увековечиш в следващи поколения). Щом не си постоянно стабилна, значи няма опасност да се превърнеш в „много стабилен гений“. Ако си правила не съвсем както трябва нещата, които си искала… кой като теб – да прави нещата, които иска? Ако се чувстваш виновна, когато ти помагат, и смутена, когато те хвалят, то около теб има добронамерени хора, които те ценят…

Преди да си помислила (ако си още в настроение да се съмняваш в пълния набор от личните си причини, дадености и следствия), че ето, на всичкото отгоре изглежда, сякаш си неблагодарна за чудесния си живот, бързам да ти кажа, че не изглежда. Не знам какъв е животът ти, но знам, че на никого не му е постоянно лесно и прозрачно; знам, че ако нещо не върви, всичко, което върви, може да помръкне и натежи; знам, че камъчето обръща колата не по-рядко, отколкото сламката спасява удавника. От друга страна, знам също, че няма как хорът на онова, което съставлява твоята личност, да постигне красив многоглас без боботещите усти на бодливите мисли, угризенията и опасенията. И знам, че ти си диригентът на този хор. (Пиша от Латвия, където тази аналогия ми идва първа: в прибалтийските държави периодично се правят най-мащабните хорови срещи и е забележително как един води хиляди в нещо толкова благотворно…)

Всичко, което се боиш, че не се е получило, може и да не се е получило. Нищо чудно да си несъвършена простосмъртна, на която няма да кръстят улица или астероид и чиито най-добри намерения ще постелят път, по който никой не минава. Но не сме ли всички такива от космическа гледна точка? И какво от това? Ако живееш, за да се обезсмъртиш в някакъв вид паметник, не бива да забравяш, че и паметниците са смъртни. Виж, ако живееш, за да се наслаждаваш на живота, е достатъчно просто да помниш, че не си сама. Част от безпокойствата, които изреждаш, биха били огромен проблем, ако светът беше стадион, на който се състезаваме за предно място пред безпристрастно жури. Но журито е непостоянна тълпа от още по-неподготвени участници и всеки тича, скача или плува в своите обстоятелства и по твърде частен сбор от правила…

Мисля си за нещата, които плашат най-много и теб, и мен, и хората изобщо. Миналото и бъдещето са важни, доколкото с опита си от миналото захранваме представата си за малката част от бъдещето, която е под прекия ни контрол. Лошото е, че и двете лесно излизат от тази своя практична употреба и се превръщат в луксозни инструменти за самоизмъчване (луксозни, защото човек трябва да разполага с материално и душевно спокойствие, за да се върти на шишовете им… а и обективността им е илюзорна). Чуждото съжаление може да е проява на така нужната на всички ни емпатия, а може да е и подличко средство да бъдем принизени. Добре са дошли и двете: тъкмо да отсеем приятелите от имитациите и да се облекчим от баласт. Тревогата за децата (и въобще за близките хора) и готовността ни да се жертваме, за да им е по-леко, е тази, която най ме занимава.

В прогимназията ни караха да четем „Клетниците“. Единственото, което се запечата в тогавашното ми 11–12-годишно съзнание, беше майката на Козет, която, за да осигури пари за по-доброто бъдеще на детето си, не само проституира, но и продава косата и предните си зъби. Името ѝ не съм запомнила, но ваденето на зъбите – завинаги. Освен като излишна жестокост от страна на Юго и на соцобразованието, сега го виждам и като символ на жертва, при която средството опропастява целта. Как ще живее Козет с майчината си трагедия на плещите? Моето допускане е, че който желае благото на своите обични, бива да се раздава само до границата, под която спира да съществува като отделно функционираща цялост. И то не само за да опази себе си. Неотдавна научих, че като засадиш дърво, не е добре да го поливаш след първия път – за да могат корените му да се разпрострат в търсене на вода и да го закрепят право. Нещо такова и с любимите хора – винаги може и още, но дали трябва?

Що се отнася до приноса ни към всеобщото добруване, мисля, че си посочила най-добрия. „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ са думи от Еклисиаста, същата прекрасна част от Стария завет, в която се казва, че нищо не е ново под слънцето, всичко е суета и има време колкото за игра, толкова и за тъгуване. Хлябът по водите всъщност никога не отминава току-така – някой винаги се нуждае от него и възможността да го намери пуснат по течението от непознат благодетел е сред най-възхитителните неща, които прави човекът. Всичко от любезната усмивка, през изграждането на каменната чешма или написването на богата на идеи книга, или научното откритие, чак до смислено уреденото общество е хляб по водите. И не е толкова важно с какво сме успели да се включим – с троха или сто самуна, – той непременно ще стигне до някого и ще извърши чудото си.

През 1983 г. „галактическият стопаджия“ Дъглас Адамс публикува със своя приятел Джон Лойд речника The Meaning of Liff (самото „liff“ е обяснено вътре като „широко разпространен предмет или преживяване, за които още не съществува дума“). Принципът му е да вземе някой чудато звучащ топоним и с него да назове познати ситуации и чувства, останали без име досега. Така „чикаго“ е „зловонният повей, който предшества появата на подземната железница“; „мофат“ е „частта от палтото, замислена върху нея да сяда съседът ни в автобуса“; „загреб“ е „непознат, който с изненада сграбчва интимна част от телосложението ни и се преструва, че го е направил, за да не падне“; а „плевен“ е „едно повече или по-малко от изискуемия брой“.

Тръгнах да пиша за речника на Адамс и Лойд, за да ти препоръчам в премислянето на живота си да се пазиш от тяхното „соле“„да счупиш нещо на две, докато проверяваш дали си го залепила добре“. Но после, за да те разсея и ободря (понеже миналата година по същото време вече изредих повечето си трикове против тревожност, понеже вярвам само на мъдреците, които се смеят, и понеже мисълта ми е една скоклива коза), реших на изпроводяк да добавя още две британски вдъхновения от любимите си извори. А именно: репортажа на Джон Оливър за Далай Лама, в който незабравимо се смесват първокласна журналистика, сърдечност и хумор и се говори за превръщането на „гнева, подозрението и недоверието в търпение, търпимост и състрадание“. И края на Монти-Пайтъновия филм The Meaning of Life, в който телевизионна водеща делово прочита смисъла на живота: „Ами нищо кой знае какво. Опитайте се да бъдете мили с другите, избягвайте да ядете тлъсто, от време на време четете по някоя хубава книга, гледайте да се разхождате и се помъчете да живеете в мир и разбирателство с хора от всякакви вери и нации.“

Заглавно изображение: © Ан Фам. Защото в плетките лицето и опакото са равностойни участници в крайния резултат – толкова по-топъл, пъстър и интересен, колкото по-малко се свеним творчески да ползваме и двете.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС като своеобразен политически борд

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/es-kato-svoeobrazen-politicheski-bord/

Утре ще гласуваме за състава на новия Европейски парламент. Поне тези от нас, които ще си направят труда до отидат до избирателните секции. Няма да сме много. Защото голяма част от българите са убедени, че каквито и да са резултатите, тези избори няма да променят начина им на живот, нито доходите им; нито ще гарантират по-добро бъдеще на децата им, справедливо правораздаване, равни шансове за кариера или сигурност за работните им места. Те не вярват и в това, че 17-те български евродепутати отиват в Брюксел, за да работят в синхрон за интересите на България, независимо към кое европейско политическо семейство принадлежат. И най-важното – никой от участниците в предизборната кампания не се опита да ги убеди в обратното.

Сигурна съм, че малцина са следили кампанията внимателно. И тези, които наблюдават политическите процеси, едва ли са били заинтригувани от медийните изяви на кандидатите, дори и само на основните опоненти в тези избори. Не вярвам някой да е запомнил поне едно от посланията на големите играчи. Защото такива отсъстваха.

Кампанията беше вяла, скучна и изцяло изместена от имотните скандали и опитите на Борисов да запази властта – своята и на ГЕРБ.

Кампании като тази за европейските избори трудно могат да бъдат проведени така, че да са особено интересни за публиката. Защото политиките на ЕС и неговото право с договорите, регламентите, директивите и тяхното прилагане са сложна материя. Но не е сложно да се обясни на хората кога в Брюксел се вземат определени решения, които не са благоприятни за нашия бизнес или икономика. Особено ако се използват конкретни казуси, като например Пакета за мобилност I, известен в България повече като пакета „Макрон“, или законодателството за въглищните централи: първият е показателен за липсата на гъвкавост на българското правителството, вторият – за пълното му безхаберие, което рискува да доведе до колапс енергийната ни система.

Но вместо да посочат провалите на управляващите в отстояването на националните ни интереси и да кажат как те като бъдещи депутати в ЕП биха работили за тях, участниците в предизборната кампания не можаха да направят един смислен дебат за това как трябва да участваме в изработването на общите европейски политики, свързани с екологията, енергетиката, земеделието, качеството на храните и др.

Така че да не се чувстваме втора ръка европейци. И най-важното – партньорите ни в Съюза да не гледат на нас, българите, по този начин.

Но за каквото и да ставаше дума в предизборната битка, то беше изговорено толкова банално, скучно и пропагандно, че нямаше как да предизвика интереса на аудиторията, още по-малко да го задържи. И както отбелязва Георги Лозанов, в кампанията не бяха спазени елементарни изисквания за всяка комуникация, като това да не повтаряш вече казани преди теб неща и да говориш с остроумие и ирония. Но за това, разбира се, трябва и добър пиар, какъвто очевидно нито една от партиите и коалициите – участници в европейските избори, нямат.

Бяха лишени от възможност да вдигнат нивото на кампанията и журналистите в обществените медии, защото законът е силно рестриктивен спрямо участието им в предизборните дебати. Въпреки че този факт неведнъж е посочван като недемократичен, партиите не желаят да променят Изборния кодекс, защото очевидно не искат техните кандидати да бъдат поставяни в ситуации, от които могат да излязат победители само с необходимата експертност по дискутираните теми и с умението да спорят, без да свалят нивото до това на махленски свади. Уви, с малки изключения, диспутите в тази кампания обичайно излизаха от важната европейска проблематика и от разговора за това как трябва да се развива Съюзът в следващите години, а се свеждаха главно до напомнянето на стари управленски грехове на един или друг участник в тях.

Надпреварата за европейските избори в България приличаше повече на кампания за парламентарни избори.

Защото най-често управляващите говореха за успехите си във вътрешнополитически план, а опонентите им – за корупцията във всички власти, особено в изпълнителната и съдебната. Но извън краткотрайния ефект от медийните разкрития на имотните измами, темата не предизвика особени обществени реакции. За разлика от Австрия, където скандал с участието на лидера на националистическата партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе доведе до трусове в правителството на Себастиан Курц, разпадане на управляващата коалиция и обявяване на предсрочни избори от президента Александър Ван дер Белен. У нас премиерът Борисов продължава да сменя министри и зам.-министри в кабинета си (по думите му, „докато трябва“), но не подава оставката на целия кабинет, който вече е доста по-различен от гласувания в Народното събрание преди две години. Той заяви, че няма намерение да го направи, даже и ГЕРБ да изгуби европейските избори.

Най-важните въпроси за всеки избирател, дори и в едни европейски избори, остават тези, свързани с неговия стандарт на живот, с достъпа му до качествено образование и здравеопазване, с гарантиране на основните му права и свободи, както и на живота и собствеността му от независима съдебна система. Затова нямаше как дебатът за бъдещето на Европа да изключи проблемите, свързани със състоянието на демокрацията, медиите, здравеопазването, икономиката.

Няма как да се игнорира фактът, че сме най-корумпираната и най-бедната държава в Евросъюза,

с най-висок дял на сивата икономика; че сме на последно място в ЕС по доходи и БВП на глава от населението; че сме сред страните с най-ясно изразено неравенство в доходите и с най-висок дял на хора в риск от бедност; както и сред страните с най-ниска продължителност на живот и най-висока смъртност, най-ниска раждаемост и най-бързо стопяващо се население, най-висок брой на самоубийствата и на изоставените деца и т.н.

Последното мащабно проучване на „Отворено общество“ показва, че България остава на дъното в ЕС и по новия „индекс на настигането“ (The Catch Up Index), за разлика от страни като Чехия, Словения и Естония, които се развиват на пета предавка и вече са в средата на класацията, далеч пред държави като Италия, Испания и Гърция. А ние продължаваме да мислим в клишето „Европа на две скорости“.

За всички тези тенденции, разбира се, не можем да обвиняваме нито ЕС, нито неговите политики или законодателство. Обратно, някои от кандидатите за депутати в новия ЕП (за жалост, единици) посочиха, че за десетгодишния ни период на членство в ЕС, който съвпада с управлението на ГЕРБ, в България с европейските субсидии се създаде земеделие от латифундистки тип, вместо да бъдат подпомогнати дребните производители, особено преференциално тези, които произвеждат висококачествени и здравословни храни с висока добавена стойност и които опазват природата и биоразнообразието.

През този десетгодишен период парите от европейската солидарност не помогнаха за развитие на изоставащите региони, нито стигнаха до дребните фермери, земеделски стопани и до българите с креативен ум, но без финансови възможности да реализират идеите си. Вместо това парите от еврофондовете бяха разпределяни към големите фирми и компании в топла връзка с властта, а писането на проекти за европейско финансиране се превърна в доходоносен бизнес. И българите продължиха да напускат страната в търсене на по-добър живот за семействата си. По принуда и без желание.

Въпреки това евроскептицизмът у нас не расте,

показва скорошно изследване на обществените нагласи. За разлика от страни като Франция, Гърция и Италия, където две трети от хората смятат, че не работи нито националната им, нито европейската система, то в България, Румъния и Унгария повечето избиратели възприемат Брюксел като гарант за спазването на базисни правила и ценности в националните им държави. И още – обратно на очакванията, че Брекзит ще подейства демобилизиращо на гражданите на страните членки на тези избори, социолозите отчитат рекордна подкрепа за проекта ЕС в общността.

Това обяснява и факта защо българите гледат на Евросъюза като на своеобразен политически борд, който чрез механизми като мониторинга на съдебната власт е способен ако не да се справи напълно с мафията, поне да я озаптява.

Остава само да гласуват и да мислят кого изпращат в новия Европейски парламент.

Заглавна снимка: © David Iliff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колкото поеме

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/kolkoto-poeme/

Здравей, Нева!

Още преди да стигна края на последната тема разговор, ме нападнаха с усещане за неотложност и мен едни въпроси за думите и мълчанието, действието и бездействието… Много често ми се случва напоследък дълбоко да се възмутя. И все по-трудно ми става да си замълча, „да преброя до 10“ и да бъда „политически коректна“. Може би е свързано с това, че всеки момент ще навърша 30 и като млад и мислещ човек, чувствам нужда да реагирам, да изговоря неща, за които е прието да се мълчи, да отстоявам ценностите си, да предложа някоя смела идея и да я осъществя и т.н. И най-хубавото е, че усещам как има значение, че съм тук (работя в провинцията), виждам резултатите от работата си и това ми носи всичкия смисъл на света.

Често обаче се сблъсквам с някоя стена – „не може“, „няма как да стане“, „тука е така“… И имам едно много тъжно усещане, че значителна част от предишните поколения, не едно или две, са мълчали, когато са били на 30, пък после са вдигнали рамене, пратили са децата в чужбина, понаместили са се удобно и са се приготвили да мрат. Та съм в искрено недоумение… Как така изборът е мълчание? Как се живее живот без съвест? Все си мисля, че аз по-скоро бих умряла, отколкото сама да сложа тухла в стената, която ми пречи да мина… Но понякога ме хваща страх дали тези „изгубени души“ някога не са били като мен?…

И още нещо се чудя… повечето хора веднага биха казали, че такава ни е държавата и без да се замислят, биха ме изгонили и мен надалеч. Случва се да отговарям на въпроси като „Какво правиш още тука, няма ли вече да заминаваш нанякъде?“ или да получа направо заповедното „Не ти е тука мястото, заминавай, докато си млада!“. Имаш ли обяснение за това? Защо?

Много мрачно звучи сега, като препрочитам. Подтикът ми да ти пиша обаче беше озадачаващо силен и спонтанен, затова все пак ще изпратя писмото. В моя защита ще кажа, че това е временно настроение.

Калина

Мила Калина, много се радвам на твоя подтик и благодаря, че си избрала по-трудоемкия път, а именно – да ми пишеш. Понеже с малко казваш много, ответният ми подтик е да започна от три места едновременно… което и ще направя.

Човешките сълзи

са различни по състав според това, дали се проливат по команда от мозъка (емоция), или заради външен дразнител (нарязан лук например), но при всички положения са необходими. Мълчанието сигурно също е различно по състав, ако занемееш от възторг, ако стискаш зъби от болка, ако си хапеш езика, за да не издадеш приятел, или се правиш, че те няма, когато издевателстват над някого. И макар да съм убедена, че не всяко мълчание е необходимо, не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо. Ами ако възторгът е на Нерон пред горящия Рим, а стискането на зъби – заради болка, която си причиняваме сами? Какво, колко и кога да се каже или не, са подвъпроси на голямото питане за смисъла на живота и са до човека, момента и средата – нямат окончателни отговори.

Мълчанието е злато, ако нямаш ясна представа за ситуацията и не можеш да я подобриш с адекватно включване. Но всеки психолог ще потвърди, че мълчанието е отрова, ако трябва да се градят връзки и да се модулират заварени отношения – от семейството и работата до международната търговия и дипломацията: няма как да съществуваш, ако не формулираш кой си, какво искаш, какво предлагаш, какво те радва. В Библията светът започва със словото и то е Бог, а „мълчание“ се използва като синоним на „смърт“. В науката словото (езикът) определя човека като такъв – без четене, писане и преговори той е обречен да бъде статист дори в собствената си история. Но да живееш и да участваш е колкото привилегия, толкова и бреме, та аз отново не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо.

Тези, които обикновено бързат, са децата. Затова и когато всички мълчат угодливо в приказката, едно дете извиква: „Царят е гол!“ и събаря статуквото. Сещам се обаче и за случката с петокласника, която разказва Примо Леви, един от най-разумните гласове на ХХ век, химик по професия, бивш лагерист в Аушвиц, мъдрец. Леви отива в едно училище да говори за нечовешките изпитания в лагера и за човешката природа, направила ги възможни, а накрая едно будно дете взема думата, пита го защо не е избягал, чертае му схема как това е можело да стане, и му препоръчва следващия път да действа по-умно.

В уютна ситуация е лесно да се вземат решения от името на хора, чиито страдания не сме способни дори да си представим. И е забавно през 2019-та да се шегуваме с феминистките например, нищо че ако не си бяха залагали главите през последния век, нямаше да ни е до шеги. И е възможно сега, когато само рядко и заобиколно ме унижават заради моята принадлежност към определени малцинства (източноевропейка, разведена, физически нееднаква с „нормалния“ модел), дори аз понякога да възприемам „политическата коректност“ като синоним на лицемерие вместо като нещото, което е: инструмент за опазване на по-слабия…

„Методичен, ежедневен героизъм“

проповядва футуристът Филипо Томазо Маринети преди век. И в стотиците манифести, които пише и публикува със своите съмишленици между двете световни войни, за да громи миналото в полза на някакво атлетично, механизирано и милитаризирано бъдеще, въпросният „ежедневен героизъм“ се появява редовно. Мислила съм го много не само защото дипломната ми работа беше за футуристите, а и защото това ми се вижда едно от най-нереалистичните им искания.

Защо жената, дето я бият, просто не си тръгне? Защо детето, на което посягат, просто не иде в полицията? Защо мъжът, когото унижават в службата му, просто не се изправи да каже какво не е наред? Защо интровертът просто не се престраши да общува? Защо лагеристите във всички извратени режими просто не въстанат срещу надзирателите си? Защо родените в гетото просто не се изучат и не се хванат на хубава работа? Защо хората просто не престанат да се държат безотговорно и не започнат да се образоват, да гласуват информирано, да доброволстват? Защо просто не престанем да унищожаваме планетата? Защото дори да е наложително, не е просто.

Аз съм поколение по-голяма от теб и също минах през фазата (ще видиш, че е фаза) на: добре де, предните поколения защо така са забатачили нещата? Защото не е просто. Първо си дете и светът е отговорен за теб, докато се мъчиш да го разбереш и да си намериш мястото. После изневиделица осъзнаваш, че ти си светът и носиш всякакви отговорности, само дето, ако идваш от дисфункционална общност, нямаш идея как да ги упражняваш. Нашите родители са от затвора на тоталитаризма, моето поколение – от калния хаос на 90-те. Участвали сме в купища нередности, без въобще да си дадем сметка колко са нередни, камо ли да подозираме за изход – и това е само едно от многото обстоятелства, които следва да се отчетат. Единствените живи българи, отгледани в що-годе свободни и неистерични обстоятелства, сте вие, хората под 30. Променяйте, правете по-доброто, избирайте смело. Но ако не знаете как или не смогвате, аз не бих бързала да се разсърдя.

В един силен като бомба текст Веселина Седларска каза веднъж, че България не е място, а местопрестъпление. Това е факт и той е на общата ни сметка, все едно кой колко ял и пил: родени сме с бремето му, остава да го осмислим и надживеем. Но не е просто. И точно както никого не бих винила, че не е ежедневно героичен, така и никого не виня, че не е вдигнал революция, че изпада в паника пред промените, че не вярва в почтеността на политиците и в своята значимост за света. Или че не избира саможертвата на родна почва, ако има шанс да изживее единствения си живот по-спокойно зад граница (що за вина е да разполагаш със себе си?). В интервю по повод „Мълчанието на другите“ – филм за последиците от франкизма, плашещо приложим и към нашите условия – режисьорката Алмудена Караседо каза по повод бавното асимилиране на травмите: „След годините страдание на хората им се живееше.“ Разбирам.

С всичко дотук не искам да ти кажа: и това става, и онова е ОК, и всичко самò ще се нареди. Нито ще се нареди самò, нито всякак бива. Но обстоятелствата са нюансирани и насред тяхната многотия най-важното е да си избистриш ти коя си, къде си и какво и доколко си струва да правиш оттам… Блазе ти, че се занимаваш с нещо, което те удовлетворява. Значи няма какво да търсиш другаде – работата, която ти храни душата и не убива тялото ти от глад, е най-доброто местопребиваване. Ако обаче решиш да търсиш другаде, ти си си господар. Ако възмущението ти е дълбоко, брой до 10, за да си поемеш дъх, и говорѝ, Калина. Говорѝ, за да те чуят и да ги чуеш, и има много сериозна вероятност нещо да се промени, дори да не е за теб лично, а за тези от следващото поколение. А на ужасяващото „Тука е така“, което не е просто констатация, а закана за още от същото, кажи: „Да, ама не.“

Това за младите, които могат, но не умеят, и старите, които умеят, но не могат, е виц. Има хора, които искат, могат и цял живот прокарват път за себе си и за другите. Има млади циници и стари ентусиасти. На всяка възраст се намират глупаци, които мечтаят за всеобщо оглупяване, и добряци, които не знаят къде им е далакът, но гостоприемно отварят сърцето си. Хората зреят с различно темпо – едни стигат до активност на възраст, на която втори се оттеглят, докато трети се намесват веднъж, но в най-точния момент. Разучи себе си, виж къде си приложима, приложи се толкова всеотдайно, колкото можеш да понесеш, и бъди уверена, че така след 30 или 40 години няма да си се превърнала в нещо, което сега те ужасява. Участието в живота е като брашното в хляба – основна съставка. Но струва ми се, и то като брашното трябва да е „колкото поеме“: според даденостите. Виж колко смяташ, че си длъжна да кажеш и да сториш, за да си в мир със себе си, и направи колкото успееш.

„Бели стени – ням народ“

е надпис със спрей, който съм виждала по сгради в Испания и Португалия. Опитах да издиря кога и къде се е появил за първи път, но не успях: най-ранното споменаване, на което попаднах, е във връзка с Революцията на карамфилите през 70-те. Смисълът: градските стени без графити са сред най-явните симптоми на диктатурата, която не понася нито изблиците на спонтанна индивидуалност, нито несъгласуваните с нея покани за разговор. Твоето „тухла в стената“ неизбежно ме препрати към музиката, откъдето стигнах до „думите на пророците са написани по стените на метрото“ и се сетих с какво искам да завърша. Три момента от последните години, в които нечие младо мислене в България ме е карало да се разсмея, да си кажа: „Фиииу, браво!“ и да разправям със задоволство на приятелите си от чужбина; три арт акции под открито небе с политическо съдържание, които за мен са от една порода: ангажирани и иронични, безкрайно красноречиви, макар и всъщност безмълвни.

През 2011 г. Румяна Кирова, млада правистка, живяла в чужбина, минава пред Софийската джамия, където едни хора се молят, а други шумно се опитват да осквернят изживяването им от разположена наблизо кола (за техните зулуми по-късно България беше осъдена в Страсбург). Омерзена от идиотизма на гледката, жената се отбива в Халите, купува яйца и започва да ги мята по колата на грубияните. Полицай ѝ взема последните две, тя възразява, че са ѝ за лично ползване, той ги връща, тя хвърля и тях по колата, полицаят разочаровано пита защо така, тя отговаря: „А за какво съм ги купила?“ Елегантна работа.

Пак през 2011 г. една юнска сутрин Паметникът на съветската армия – най-щръкналият монумент в столицата, издигнат десетина години след предизвикания от СССР преврат в България – осъмна нашарен със спрейове. Концептуално осъвременен, „преведен“ в духа на времето от групата Distructive Creation. Анонимните сиви герои на войнолюбивото соцвъображение от едната страна на Паметника се оказаха преобразени в американски свръхгерои: уродливи в своята инфантилност и красиви в ярката си утопичност символи на личната свобода. Спокойно може да се каже, че откакто Студената война свърши, нищо, свързано с България, не е предизвиквало подобен жив интерес зад граница, колкото трансформациите на паметника.

През 2013 г. Гери Георгиева, българска артистка във Великобритания, изтанцува Single Ladies с точните движения на Бионсе, но без музика и с родопска носия върху планински сняг. Клипът пожъна симпатия по света и очакваните смесени реакции в България, където някои се потресоха, че „тука не е така“. Ами не е, както е било, и няма да бъде, слава богу, а ако младите хора си търсят идентичността, като събират каквото обичат, вместо да избират между едното и другото, толкова по-добре.

Заглавно изображение: „Пейзажни силови линии + усещане за аметист“, Джакомо Бала, 1918 г. (Национална галерия за модерно и съвременно изкуство, Рим)

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво е Европа за гражданите?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/kakvo-e-evropa-za-grazhdanite/

<< Към част първа

Ако трябва да потърсим отговор на въпроса има ли защо да търсим заедно преодоляването на трудностите, пред които е изправен днес Европейският съюз, вероятно най-убедителните аргументи в подкрепа на това процесът на европейска интеграция да продължи, са свързани с всичко, което Обединена Европа даде и дава на гражданите от своето възникване и развитие до наши дни. И в това отношение трябва да се подчертае, че особено значим е приносът на ЕС за страните от Централна и Източна Европа.

Безпрецедентен период на мир, свобода, социален прогрес и възходящо икономическо развитие

Европейският съюз е част от нашия живот от десетилетия. Дори в „новите“ държави членки от Централна и Източна Европа вече има поколение, което не си спомня или не знае нищо от времето преди присъединяването на държавите ни към ЕС – от целия процес на преговори, сближаване на законодателствата, от всички усилия, които обществата ни осъществиха, за да постигнат историческата цел да станат част от европейската интеграция. Забравени са ограниченията за пътуване в друга държава и дългите опашки пред посолствата на държавите от ЕС, на които се чакаше от ранни зори за виза, за да се отиде за няколко дни до свободното общо европейско пространство. Необходимостта да получиш разрешително, за да пребиваваш, учиш или работиш в друга държава, която съществуваше, преди да бъдем част от европейската интеграция.

Пътуването за уикенд или почивка до друга държава в Европа вече е част от нашето ежедневие. Финансирането, предоставяно от фондовете на ЕС за цели от обществен интерес, е по-познато и по-достъпно за частни субекти от финансирането от националния бюджет, доколкото такова изобщо съществува. Общият бюджет на Съюза подкрепя и допълва националните политики в много области, като земеделие, регионално развитие, транспорт, научни изследвания и иновации, висше образование, социална проблематика, което е от особено значение за по-бедните държави в Съюза.

И въпреки всичко това въпросът какво прави Европа за нас продължава да се поставя. Затова, в навечерието на изборите за Европейския парламент, които несъмнено представляват най-значимият момент на формиране на обща воля за развитието на ЕС и с оглед на всички трудности, пред които европейското обединение е изправено, все пак си струва да си дадем ясна сметка за най-същественото, което ЕС е дал и дава на всеки от нас, гражданите на Европа.

Макар да е казано много пъти, никога не трябва да забравяме и да се уморяваме да напомняме, че европейската интеграция осигури на гражданите на всички държави в Европа, които днес са и граждани на ЕС, най-дългия период на мир, който историята на нашия континент познава от векове. Без този траен мир изключителното икономическо развитие, благоприятните условия на живот и всички останали предпоставки за запазване на европейския модел общество, основан на върховенството на правото, плурализма на идеите и демокрацията, не биха били възможни.

Европейското обединение и връщането на държавите от Източна Европа в Европа

За страните от Централна и Източна Европа, които в продължение на почти половин век бяха подчинени на тоталитарен модел на управление, доминиран от режима на съветския комунизъм, и откъснати от общите тенденции на развитие на Европа и свободния свят, европейската интеграция даде дори повече. Присъединяването на държавите от тази част на континента към ЕС беше мощен, основен и определящ фактор на демократизация, икономически растеж и излизане от мъртвата зона на влияние на Москва.

Ресурсите, отделени от европейския бюджет за реформиране на икономиките, институциите, публичната система и гражданското общество на бившите комунистически държави, бяха основен фактор за промяната в нашите общества, за установяването на необходимите условия за изграждане на пазарна икономика и постигане на висок и устойчив икономически растеж. Без помощта на ЕС историческият скок, който Централна и Източна Европа направи в своето развитие спрямо десетилетията преди това, не би бил възможен.

Различните възможности за свободно движениe, гарантирани на гражданите на ЕС, за да учим, работим и живеем в страна, която изберем, за да се радваме на нещата, които харесваме и докосват сърцата ни, са станали естествена и неразривна част от нашия живот. Без дори да се замисляме как бихме живeли, ако между нашите държави се издигнат граници, ако загубим правото да пътуваме свободно между тях.

Социалният капитал, който свободното движение в Европа създава, е изключително значим фактор за развитието на отделните страни в ЕС, особено на тези държави от Съюза, които са по-назад от общото ниво на развитие. Именно това свободно движение и в двете посоки и обвързване на обществата е най-ценното нещо, което европейската интеграция дава. Без това взаимно свързване на хората, което европейското обединение позволи, бившите комунистически държави не биха могли действително да преодолеят неофеодалния модел на общество на институционализирана несвобода, който Москва наложи след края на Втората световна война, откъсвайки държавите от Централна и Източна Европа от естествения им път на развитие, от мястото, което обективно имат в Европа.

Членството на държавите от Централна и Източна Европа в ЕС е също така мощен фактор за еволюция и израстване в юридически план, за сближаване на правните системи на нашите държави и установяването на правен порядък и модел на публично регулиране, който почива на защитата на правата на човека, правната сигурност, равенството на гражданите; на действителни ефективни гаранции, че публичната власт няма да бъде упражнявана произволно, държавата няма да се държи като феодален собственик на своите граждани, обществените ресурси няма да облагодетелстват основно тези, в чиито ръце в даден момент се намира кормилото на управлението.

Запазване и развитие на европейския обществен модел

В този контекст, въпреки всички дефицити и трудности, които ЕС има, и отвъд пропагандата, развивана от крайните политически и обществени кръгове в Европа с помощта на външни сили, които целят да отслабят и разпаднат европейското обединение – не трябва да губим ясната представа, че европейската интеграция е най-важното средство, с което разполагаме, за да запазим и развием този модел на общество, който позволи на Европа да има изключителната си роля и място в израстването на човешката цивилизация. Обществен модел на свобода, ефективно гарантирани и приложими основни права, плурализъм на идеите, частна собственост и свобода на икономическа инициатива, толерантност и ефективно равенство пред закона, но също така включващ премерена публична регулация, основана на солидарността и съвместното решаване на общите проблеми. Този модел на общество, който дава собственият облик на Европа и европейската демокрация спрямо всички други свободни общества извън нашия континент.

Запазването и развиването на европейския обществен модел е невъзможно без общо действие в рамките на ЕС. Както поради външните фактори и рискове, които го поставят под въпрос – враждебна и агресивна политика на трети страни, икономическа експанзия на държави и икономики, които конкурират европейския бизнес, обективни проблеми, които надхвърлят националните граници, като очертаващата се климатична криза или масовите миграционни потоци; така и поради „вътрешни“ фактори, като генерализирането на корупцията в някои държави от ЕС, проблемите на бедността и маргинализацията на големи групи граждани, ерозирането на гражданската и демократична култура, абсолютното преследване на печалба, съчетано с нежелание да се носи каквато и да е отговорност към обществото, да се спазват установените мерки на защита на слабите страни в икономическите отношения и в обществото – потребители, работници и служители, болни хора и лица с увреждания.

Илюзорно е да се смята, че дори големите държави в Европа, като Германия, Франция или Италия, могат да запазят самостоятелно европейския модел общество. Да запазят и развият витална обществена система, която просперира в глобализирания свят. Още по-опасно е да се вярва на сирените, които пеят, че това може да стане чрез връщането на границите, издигането на стени, изолирането ни от другите в Европа или от света.

И ако все още се съмняваме какво ни дава и защо ни е необходима Обединена Европа, добре е да си поставим честно въпросите:

Как отделните държави на европейския континент, сами и без мащаба и възможностите за консолидирано общо действие, които осигурява ЕС, ще преодолеят проблемите, които надхвърлят националните граници или дори границите на един континент? Как точно ще успеем чрез национален егоизъм и високомерие, граници, визи и изолирани до отделни страни решения да вървим напред във време, когато икономиката, комуникациите, но и проблемите, които заплашват бъдещето, не познават национални граници?

Честният отговор на този въпрос е, че такъв път напред не съществува.


Настоящата публикация е втората част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колко неизбежна е „неизбежната отбрана“?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kolko-neizbezhna-e-neizbezhnata-otbrana/

Миналата седмица парламентът прие на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), с които се разширява обхватът на така наречената „неизбежна отбрана“. Според гласуваното с пълно мнозинство от присъстващите предложение на „Обединени патриоти“ няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“, както и когато е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. При това не е задължително и двете хипотези да се случват едновременно. Тоест може да става дума само за противозаконно влизане в жилището или само за заплаха за живота, здравето и т.н. Да го кажем по-просто. Приемат ли се окончателно тези промени в НК, ако прецените, че някой незаконно е влязъл у вас, ще можете да го убиете. Ако някой тръгне да ви бие, пак ще можете да го убиете.

Според юристи изменението в НК противоречи както на Конституцията на България, така и на основни документи, които страната ни е ратифицирала, например Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. В Конституцията ни е записано, че България гарантира живота, достойнството и правата на личността (чл. 41, ал. 2), както и: „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.“ (чл. 28).

Законопроектът на „Патриотите“ всъщност отлежава повече от година – внесен е още на 18 април 2018 г. Тогава той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право. И изненадващо сега е приет на първо четене в навечерието на изборите за Европейски парламент, като окончателното му гласуване е оставено за след тях.

Типично за „Патриотите“, предложението за промени в НК е кампанийно. Но какъв е поводът за него?

Законопроектът беше внесен, след като в началото на март миналата година пловдивският анестезиолог Иван Димитров застреля човек, опитал се да извърши кражба в гаража му. Според първоначалната версия убитият е влязъл през нощта в дома на лекаря, където освен него са били жена му и децата му, и той е действал при самозащита. После стана ясно, че истината е друга – стрелецът е наблюдавал през прозореца поне половин час приготовленията за обира на гаража му, без да сигнализира на полицията. После излязъл на двора с незаконен пистолет, започнал да крещи, че е от полицията, и накрая застрелял Жоро Девизов. Убитият е разполагал с нож и отвертка, но така и не ги е извадил от дрехите си.

Още преди да бъдат изнесени тези подробности обаче, хиляди хора протестираха в Пловдив в защита на лекаря. Именно по време на тези протести започна да се говори за промяна на статута на неизбежната отбрана. И въпреки че фактите се оказаха други, пловдивският анестезиолог се превърна в своеобразна емблема на борбата за правото да убиеш някого, който влиза у вас и застрашава теб и семейството ти.

Историята и реакциите към нея поразително напомнят на случая с иконописеца Йордан Опиц от 2012 г. Тогава той уби бягащ човек, застрелвайки го в гръб само защото е бил във входа му и според сина му е възнамерявал да извърши кражба. Опиц оправда постъпката си с думите: „Аз не съм защитавал моя живот, а съм защитавал жилищата на моите съседи.“ И все пак общественото мнение застана на страната на иконописеца, а не на пристрастената му към наркотиците жертва.

Съвсем скорошен случай, по отношение на който също се правят аналогии с „неизбежната отбрана“, е този за кипърския фермер, прегазил с пикапа си човек, който не за първи път е извършвал кражба в имота му. И после минал още няколко пъти през него, за да е сигурно, че го е убил. Очевидно е, че нищо неизбежно и отбранително няма тук.

Масовото съзнание у нас обаче не прави ясна разлика между човешки живот, дом и собственост. Още по-притеснително е, че очевидно и законодателят не прави.

В гласуваните промени в НК става дума за незаконно влизане в жилището и за нападения, насочени срещу хора. Само че в предварителната оценка на въздействието, приложена към мотивите за законопроекта, се забелязва съвсем различен акцент. Там точно три пъти се споменава думата „собственост“, в два от тях – в словосъчетание с „частна“. Конкретните цитати са „зачестилите случаи на нарушаване на неприкосновеността на частната собственост и застрашаване на живота и здравето на българските граждани“, „ще подейства превантивно на лицата, които посягат на частната собственост“ и „предотвратяването на престъпленията срещу собствеността, застрашаващи живота и здравето на гражданите“.

Последната формулировка заслужава особено внимание, защото показва пълното объркване на вносителите, което е на път да бъде узаконено. Престъпленията срещу личността и престъпленията срещу собствеността са коренно различни неща. Убийството и телесните повреди например са престъпления срещу личността, а кражбата и грабежът – срещу собствеността. Те са предмет и на различни глави в НК – съответно втора и пета. Няма как предотвратяването на единия тип престъпления да окаже влияние върху другия само защото в нечии глави се правят популистки аналогии между тях.

Подобни размивания на основни понятия са повече от опасни. Те превръщат саморазправата в легитимна и пренебрегват проблемите за границите и допустимостта. Да защитаваш себе си и семейството си и да защитаваш имота си се възприема като едно и също. По същия начин не се прави разлика между дом, имот и етажна собственост.

И иконописецът, и анестезиологът, и фермерът не са извършили убийствата в домовете си. По тази логика престъпленията им не попадат в обсега на промените на НК.

Попадат обаче в логиката на вносителите, които под знамето на защитата на личността се опитват да прокарат правото на неограничена защита на собствеността. Целта е не толкова да защитаваш себе си и семейството си, колкото да имаш правото да застреляш всеки, който влезе в имота ти. Или във входа ти.

Докъде може да стигне размиването на понятията? Нищо чудно в скоро време да престане да се прави разлика между дом и квартал, населено място, държава. Лозунги като „Нашият дом е България“ могат да се превърнат в морално основание за застрелване на всеки, който ни изглежда съмнителен.

Другото притеснително нещо в мотивите на законопроекта и обществените настроения, свързани с тях, е, че слагането на знак за равенство между личност и собственост привилегирова личностите със собственост за сметка на онези без. От едната страна имаме хора с имоти, от другата – такива, които нямат какво да им се открадне. Според основните български, европейски и международни правозащитни документи и едните, и другите в еднаква степен имат право на живот. В Наказателния ни кодекс обаче това може скоро да се промени.

Вече се появиха хипотези, че гласуваните промени са стъпка към бъдещи опити за либерализиране на режима за притежание на оръжие. За разлика от САЩ, Европа е по-рестриктивна по отношение на огнестрелното оръжие, поради което и масовите убийства в училища например са особена рядкост. В Германия дори се обмисля забрана на носенето на ножове с острие, по-дълго от 6 сантиметра. След атентата в Крайстчърч Нова Зеландия забрани полуавтоматичните оръжия. А България се е запътила към Дивия запад.

Трябва да признаем, че обществените настроения, на които отговарят промените в НК, имат своите основания. Те се коренят в страховете на хората, че не са защитени.

Особено в малките населени места, в които полицай почти не стъпва и както кражбите, така и посегателствата срещу личността могат да приемат страховити размери. Затова понякога саморазправата изглежда единственият възможен изход. Ала не бива да се забравя, че вината за това е в лошото функциониране на институциите. Ако саморазправата се легализира, това няма да ги накара да заработят по-добре. Нито ще намали престъпността. Само убийствата ще станат повече.

Решението би било в това полицията да е там, където и когато има нужда от нея, а съдът да си върши работата професионално. Също и да има мерки за подкрепа и ресоциализация за хора, изпаднали от обществото и оказали се в омагьосания кръг между бедността, зависимостите и престъпността.

Тези мерки обаче не са популистки, а напротив – хората трябва да бъдат убеждавани в смисъла им, а в България няма кой да прояви политическата воля за това. Другият им „недостатък“ е, че не са подходящи за предизборно „изтъргуване“ на още малко парламентарен комфорт за управляващите.

Заглавна снимка: © Marcus Trapp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще прости на Доган

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-shte-prosti-na-dogan/

В българската политика има един човек, когото, подобно на Делян Пеевски, никой не е виждал публично вече шеста година. До нас достигат свидетелства за материалната му наличност благодарение на речите, които държи по Коледа пред партийна върхушка в покоите си, и редки писмени изявления. Тези откровения на прорицателя биват тълкувани и разнищвани от дарака на „общественото мнение“, издигнало Ахмед Доган до позицията на магьосник с обществени функции (ползваме определението на Джеймс Фрейзър от антропологичното му изследване „Златната клонка“).

Първобитните общества според Фрейзър познават двама човекобогове – на религията и на магията. Човекобогът от магически тип е „чисто и просто човек с необикновени способности, каквито повечето му събратя му приписват“. „Цялото му същество, телом и духом, е така фино настроено към хармонията на света, че докосването на ръката или обръщането на главата му може да предизвика трепет, който ще премине през всеобщата схема на нещата…“

Това може да ни помогне да разберем по-добре морфичния резонанс, за който (ни) говореше Ахмед Доган през 2015 г. – и „не се ебаваше“. Така разбираме и че Доган го има – мисли, следователно съществува (по Рене Декарт). Тази седмица той отново просъществува чрез призив, разпространен от ДПС, подписан с „Винаги ваш Ахмед Доган“, в който почетният председател се обръща към „разсърдените и разочарованите“, за да поиска прошка с думите: „… ако има допуснати грешки в близкото минало – Простете!“

Ако има?

Разкаянието е преди прошката. А прошката се дава лично и означава, че прощаващите се отказват да търсят правосъдие и справедливост на земята, отказват се да настояват и да чакат възмездие и обезщетение. Как човек, който се има за човекобог, за свръхчовек, моли за прошка?

Студентът Разколников от „Престъпление и наказание“ на Достоевски (любим автор на Доган), който убива бабичката лихварка и добрата ѝ сестра, станала свидетел на престъплението, го прави, защото се има за избран, необикновен, не за някой от тълпата, но се пречиства чрез покаяние и изкупление, за да стигне до прошката. Няма разкаяние в Догановото „простете“. Има „ако“. Ако има нещо, няма нищо, нали така казваме.

От позицията на човекобог, комуто са присвоили званието „пазител на етническия мир в България“, пожизненият партиен лидер натъртва колко важни са европейските избори за ДПС и как трасират пътя за добро представяне на следващите местни и парламентарни избори. Четирима евродепутати, колкото сегашните, е поставил като цел Доган – разбира се, по-рано. Към момента социологическите проучвания дават твърди два мандата на ДПС, за три ще се изискват по-сериозни усилия – представянето на листата не е предизвикало възторг сред избирателите на Движението.

Самата листа бе рекламирана като най-младата, със средна възраст 30 години. Преференциите при ДПС са забранени, а на първите четири места са недотам младежи: 1. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ (49 години), 2. Делян Пеевски (38 години), депутат с един работен ден досега в 44-тия парламент; 3. Илхан Кючюк (33 години), евродепутат и председател на младежкото ДПС; 4. Искра Михайлова (61 години), евродепутатка и бивша министърка на екологията.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради листата.

Защото Пеевски не е изразител на интересите на избирателите на ДПС, той крепи интересите на една друга група, значително по-малка, но осигуряваща огромни материални блага на почетния председател на ДПС и управляващата Движението клика. Няма български гражданин, който да не е наясно с това. Присъствието му във всички листи на ДПС от 2009-та насам и съзаклятието между почти всички политически сили да не произнасят името му, освен с добро, го направи нарицателно.

„Политическият код на ДПС се основава на постоянното подмладяване и непрекъснато движение към по-добри условия на живот, с по-голяма свобода, отговорност и толерантност“, заявява Доган в тазседмичния призив.

ДПС не спира развитието на младите хора да живеят в един по-добър свят, който „имат куража да изградят за себе си“. Пеевски е доказателство. Когато го вкараха в политиката, едва беше прескочил 20 години, днес вече е метафора на сенките – но изградил за себе си и за още неколцина един по-добър свят.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради „Булгартабак“.

След като му простят за Пеевски, ще трябва да поиска прошка заради „Булгартабак“. Защото поне на два пъти бе пресечен пътят на сериозни стратегически инвеститори, които искаха да купят холдинга. Но вместо това попадна в ръцете на фирма, регистрирана с руски капитали, предала го по-нататък в Пеевските ръце. А те пък го приключиха. С което от българския пазар изчезна един от големите купувачи на тютюн, произведен именно от избиратели на Движението.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради същите тия тютюнджии.

Защото в началото на тоя век, когато ДПС официално управляваше заедно с царската партия, им обеща алтернативен поминък – земеделие, което да замести отглеждането на тютюн. И това не се случи.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради разминаването между думи и действия.

В последната известна засега реч – предновогодишната в края на 2018-та, почетният председател на обявилата се за либерална партия ДПС говори за нарастващата бедност, спад с 85% на инвестициите за десет години (2008–2018) и как „погрешно поднесената неолиберална концепция за тотална дерегулация на новородената пазарна икономика“ я е осакатила. „Сега нямаме нито пазарна икономика, нито свободна конкуренция, нито сериозен държавен ангажимент в икономиката“, заяви Доган. А ДПС, заедно с всички управлявали досега партии, трябва да поиска прошка за това.

В същата тази реч Доган заяви: „На евроизборите, на местните избори и на следващите парламентарни избори (редовни или предсрочни) всяка партия да представи проект за ускорено развитие на страната, които да предизвикат обществен дебат“. Къде е проектът на ДПС – или партията не изпълнява заръките на човекобога?

Както беше написал д-р Тони Филипов в един от прочутите си „Делници на един луд“, като чете някоя от речите на доктора по философия, пред очите му „се явяват отрудените избиратели на агата, които нижат тутун и цъкат с език: „Бу адама чок челеби!“ Но някои избиратели на ДПС не нижат тютюн – управляват къщи за гости, защото са част от фамилията на лидера Карадайъ и защото ДПС от години, явно или скрито, разпределя едни порции от европейските средства за земеделие. И това не се променя от факта дали БСП, или ГЕРБ са на власт.

В друга реч, от Осмата национална конференция през януари 2013 г., последната му публична проява, Доган каза относно Борисов: „Навярно тепърва ще се анализира случаят „ГЕРБ и Бойко Борисов“ в най-новата история на България. Най-вече от гледна точка на въпроса защо след близо 20-годишен преход към пазарна икономика и демокрация Властовата система на държавата беше обсебена от идентифицирани летящи обекти от подземния свят?“

Но ако се намери отговор на този въпрос, тогава трябва да се намери и на друг – за съюза на Доган и ДПС с „Мултигруп“ и Илия Павлов.

А може би най-напред трябва да поиска прошка от българските турци,

които толкова дълго плашеше с „Възродителния процес“, но така и не поиска възмездие за извършителите му. Да не би защото се съюзи с тях…

На Осмата национална конференция на ДПС срещу Ахмед Доган бе извършено покушение с газов пистолет от Октай Енимехмедов и на следващия ден Доган обяви, че се оттегля като председател на Движението за права и свободи. Оттогава досега единствената информация за него са речите му и увеличаването на личното му богатство – от собствеността на Боянските сараи до ТЕЦ „Варна“ и сделката за студен резерв и проекта за пристанище.

Почетният председател на ДПС не е единственият, чието благосъстояние се е увеличило. Нито единственият, който смята, че му се полага по право. Но по това се различават общественият магьосник и българския политик. Първият се наема със задачи, които са за доброто на племето, вторият го прави заради егото си и лакомията си за власт и богатство.

Заглавна снимка: Стопкадър от приветствието на д-р Ахмед Доган на Деветата национална конференция на ДПС

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо папата отиде при бежанците?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-papata-otide-pri-bezhantsite/

Помощ, папата е дошъл, за да докара на България бежанци! В този дух бяха част от реакциите на посещението на папа Франциск в бежанския център във „Враждебна“. „Защо искат да опорочат едно такова силно политическо посещение и за народа, и за хората, и за католиците. Едва ли не е дошъл да докара мигрантите“, реагира Бойко Борисов, видимо изнервен. Премиерът обаче отказа да коментира защо папата е решил да посети точно бежански център.

Седмици наред централните телевизионни новини показваха какви приготовления се правят за посрещането на най-важната личност в католическия свят, как репетират децата от град Раковски, в какви дрехи ще са облечени. Темата за посещението му при бежанците беше някак „сметена под килима“. Но нямаше как да не се отрази, когато все пак се състоя.

Защо му беше на папа Франциск да ходи при бежанците? Нямаше ли достатъчно католически общности и висши държавни лица, които да удостои с присъствието си? И представители на други религии (без православните), с които да направи обща молитва?

Разбира се, папата направи и тези неща. Посещението му при бежанците обаче беше въпрос на кауза и на изразяване на позиция. Първо, защото той е известен с призивите си в подкрепа на бежанците. Второ, защото няма как да не знае по какъв начин България третира хората, които търсят убежище. Знае и че държавата на практика не интегрира малкото бежанци, останали в България.

Историята с отец Паоло Кортези: „България загуби много от това“

Трето, но не по значение – ако повечето българи са позабравили случилото се с отец Паоло Кортези през 2017 г., Ватиканът помни. Нека си припомним и ние.

През 2017 г. бежанската вълна вече беше поотшумяла (доколкото 11 000 души изобщо могат да се нарекат „вълна“). В опит да намери жилище на четиричленно семейство от Сирия с легален статут, Агенцията за бежанците се свързва с отец Кортези, който е свещеник в католическата църква в Белене – беден град в Северна България с постоянно намаляващо население. Той изявява желание да приюти семейството, което първоначално е посрещнато от около 300 представители на местната католическа общност с хляб и сол.

Четиримата сирийци, напуснали страната си, след като домът им е бил разрушен, обаче изглеждат огромна опасност за общинския съветник от коалицията „Демократи и патриоти за Белене“ Красимир Тодоров. Според отец Кортези именно той, заедно с двайсетина свои приятели, е в основата на масирана кампания срещу сирийското семейство. По време на сесия на Общинския съвет Тодоров поставя въпроса защо не е поискано съгласието на общината за настаняването на семейството. И прави хипотези, че ако сега пуснем едно семейство, скоро може да дойдат още 50.

Докато Паоло Кортези обяснява, че няма правило да се пита една община за всеки, който се заселва на нейна територия, антибежанската истерия в града ескалира, а свещеникът получава заплахи. В началото на март семейството е принудено да напусне Белене. След него отец Кортези също напуска страната, за да намери смелост да се завърне през есента на същата година. И да бъде отличен с голямата награда „Човек на годината“ в ежегодния правозащитен конкурс на Българския хелзинкски комитет.

Междувременно броени седмици след напускането му едната от двете католически църкви в града – именно тази, в която е служил Кортези – е подпалена. По повод временното му отзоваване (на практика – по-скоро прогонване) католическият свещеник определя сам себе си като бежанец:

Днес това се случва със сирийските бежанци, преди малко повече от 70 години гонените са евреите. Тогава те са били бежанците в Европа. Утре може да се случи и на мен. Всъщност аз вече съм бежанец – хулен, заплашван със смърт, гонен. Днес виждаме как действат законите на джунглата, където онзи, който вика по-високо, се разпорежда с власт и решава съдбите на хората, вместо това да правят законните институции и почтените граждани.

Оценката на отеца за политиката на България по отношение на бежанците е повече от критична:

Мисля, че всички разбраха какво се случи през последните няколко дни в мирния град Белене. Не успяхме да защитим едно бягащо от война, достойно и мирно сирийско семейство с права и с абсолютно редовни документи на пребиваващи в България бежанци. В Белене умря България, в Белене умря справедливостта. Не знам дали държавните институции си дават сметка, но България загуби много от това. […]

Да, случилото се в Белене не е прецедент. Надявам се да не се случи отново. Това е срам за един народ. Това е срам за институциите. Това е срам и за Църквата. Да не могат да защитят правата на едни бежанци, които имат всички законни права да получат убежище.

Отговорността на институциите

Случилото се в Белене действително не е прецедент. През 2014 г. казанлъшкото село Розово прогони 17 сирийски бежанци, от които 6 деца. В началото на 2017 г. двама афганистански тийнейджъри бяха прогонени от Широка лъка, а кметът на Елин Пелин отказа да настани и да издаде документи на сирийско семейство, което накрая беше принудено да напусне града. Помним и „ловците на бежанци“ като Динко и Перата и как първоначално премиерът дори хвалеше инициативата да се „обезвреждат“ мигранти със „свински опашки“.

Недопускането на бежанци в някои населени места е логично последствие от реториката на държавните институции по отношение на хората, търсещи убежище, възпроизвеждана и от повечето медии. Официалният наратив е как да не ги допускаме да пресекат границата „незаконно“, а новините са най-вече за това колко от тях са „заловени“. Беше изградена дори ограда на границата ни с Турция с цел да се спре влизането на бежанци в страната.

Тоталната неспособност на държавата да се справи с няколко хиляди бягащи от война човешки същества беше свързана не на последно място и с липсата на желание да се справя. И да признава проблемите в бежанските лагери, например физическото насилие или крастата. Така физическото оцеляване на тези хора остана най-вече в ръцете на доброволци и неправителствени организации. Много от бежанците панически потърсиха спасение в други страни, основно в Германия. А нещата, които разказаха там за престоя си у нас, са достойни за филм на ужасите.

Българската православна църква на практика също не направи нищо за бежанците – нито да им помогне, нито да се опита да промени ксенофобските и расистки нагласи по отношение на тях. На този фон страховете на местните хора към чуждите и различните стават обясними. Още повече когато се експлоатират политически, какъвто е случаят в Белене.

За сравнение, в страни като Германия, където бежанците са многократно повече, но и като цяло неизмеримо по-добре приети, водещият наратив е за потребността на тези хора от приемане и подкрепа. А в новините се показват техните човешки истории, както и проблемите в страните, от които бягат.

Католическата църква в България и бежанците

За разлика от отношението към правата на жените и ЛГБТИ темите, по въпросите, свързани с бежанците, Католическата църква в България е адекватна на католицизма в Западна Европа. Голямата католическа организация „Каритас“ например извършва интеграционни дейности, с каквито публичните ни институции отказват да се занимават. През 2017 г. организацията по един или друг начин е помогнала на повече от 2000 бежанци. Било с психологическа подкрепа, било с курсове по български език, било със съдействие при намирането на жилище, личен лекар, адресна регистрация и какво ли още не. Интеграционният център „Св. Анна“ към „Каритас – София“ организира и всевъзможни образователни дейности за деца и възрастни – от курсове по езици, през професионално квалификация, до театър и други изкуства.

Вероятно заради това Държавната агенция за бежанците се е свързала с отец Кортези вместо с Община Белене – представителите ѝ са знаели, че е доста по-вероятно Католическата църква да свърши работа, отколкото местната власт. И ако бежанските деца във „Враждебна“ са изпълнили пред папата музикална програма на български език, заслугата да могат да общуват и пеят на български е не на последно място на „Каритас“.

Що се отнася до самия папа Франциск, той поставя силен акцент върху изключените от обществото – онези, които са бедни, маргинализирани, онеправдани. Освен че се застъпва за бежанците навсякъде по света, той е и първият папа, подал ръка на гей хората – разбира се, с редица условности, като се има предвид, че става дума за тежка и консервативна институция като Католическата църква.

Пред бежанските деца в България той каза, че пътят им е бил изпълнен с болка, и ги помоли да се молят за него. Да призовеш някого да се моли за теб означава да признаеш значимостта му като човешко същество. „Трябвало е да оставите родината си и да търсите друга. Но винаги остава надеждата. Светът е изпълнен с емигранти, с хора, които търсят ново място за живеене, и техният път е един кръст“, каза още той, намеквайки, че без миграция съвременният свят нямаше да бъде възможен.

Папа Франциск, чието светско име е Хорхе Марио Берголио, е от Аржентина – страна, която нямаше да бъде католическа и в която нямаше да се говори испански, ако не беше миграцията.

Невротичните реакции към посещението на папата при бежанците във „Враждебна“, начело с тази на Бойко Борисов, са повече от обясними. Разбира се, той не си поставя за цел „да ни докара бежанци“. Жестът му обаче е деликатна оценка на политиката на България в областта на предоставянето на убежище. И тази оценка не е положителна. Жестът му е напомняне, че всеки отделен човек е по-важен от институциите и от официалностите. Че спасението на човека е мисията на Църквата, а християнството не дели хората на „наши“ и „ваши“. И че има от какво да ни е срам, ако имахме малко повече човешки сетива.

Заглавна снимка: © Jeffrey Bruno (Aleteia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Другото шоу на Слави Трифонов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/drugoto-shou-na-slavi-trifonov/

Каквото и да ни предложи Слави Трифонов след спирането на „Шоуто на Слави“ по bTV в края на юли, ще е пак… шоу на Дългия. Може Трифонов да се отдаде на политика, може да пожелае да стане партньор в bTV – нали телевизията се продава, или да купи някоя малка телевизия (BiT?). Сам каза в изявлението си на Гергьовден, че медийната среда е кофти и от сегашната си позиция той и екипът му не могат да направят повече. От друга позиция дали биха могли?

Бихме желали медийната среда да е друга. Имаме други разбирания за свобода. И за начините ѝ на отстояване. Защото, уважаеми зрители, в основата на съществуването на нашия екип е усещането за свобода. Безусловното усещане за свободното изразяване на собственото ни мнение. Защото ние винаги сме говорили на вас като свободни хора на свободни хора. От позицията, в която сме сега, ние не можем да направим повече.

Политиката ли е новото шоу

Човек като него, създал, развил и управлявал успешен развлекателен бизнес две десетилетия, може би ще се справи и с мениджмънта на телевизия от мащаба на bTV, в която работят малко над 220 души – близо четири пъти повече от хората, ангажирани с „Шоуто на Слави“. Собствеността на значима медия дава много по-голяма власт от тази на малка парламентарна група. В единия случай имаш бич, в другия – намордник. Защото ако реши да се пробва в политиката, едва ли ще има друга роля освен на патерица на някоя от големите партии в момента – ГЕРБ или БСП.

В момента прогнозите на прорицателите, които предсказват политическо бъдеще на Слави Трифонов, вървят от група от десетина души в българския парламент до трета политическа сила. Второто би се сбъднало само ако някое извънредно събитие – голяма афера, признание или скандал – довърши започнатото чрез „Апартаментгейт“ и „къщите за гости“ без гости и предизвика предсрочни избори заедно с местните наесен.

Преди да нагази с двата крака в политическото, Трифонов ще трябва да отговори на въпроса кой му плаща за това – или поне сценаристите да измислят приемливо обяснение. Нали сам каза, че като шоумен винаги е бил честен с нас, а „откровеността е най-добрата политика по принцип“. Въпреки че е състоятелен човек с ясен произход на богатството си, едва ли ще вложи собствени средства в начинание, което би изисквало значително по-голям ресурс от този за организацията на подписите за референдума.

Не че сме питали Бойко Борисов откъде е взел парите за старт в политиката. Освен ако не вярваме в лакърдиите как двамата с Цветан Цветанов си заложили домовете – къща в Банкя и апартамент от 85 кв.м в столичния квартал Дианабад, и взели два заема от по 440 000 лв. от Банка ДСК, за да се яви ГЕРБ на парламентарните и на европейските избори през 2009 г.

Въпросът за парите е сиамски близнак с другия:

С кого ще си партнира

Как с кого, с омбудсмана Мая Манолова, е отговорът по подразбиране. Хъшът и защитничката на унижените и оскърбените. Двамата са пакетирани заедно поне от година, а след като амбициите на Манолова за кандидат-кмет на София бяха порязани, тя може и да продължи към друг политически връх. Само че за целта трябва да има партия, партията да е изградила структури, а структурите да имат грижата да агитират и работят за избиратели. Цветан Цветанов знае как.

А ако това не е отговорът по подразбиране? Значи, ще е с други партньори.

Макар преди години Трифонов и Борисов да си развалиха отношенията заради един имот, не пречи да намерят отново общ език. Имат повече прилики, отколкото разлики, а една е от особено значение – бива ги да демонстрират политиката на твърдата ръка. Освен това „децата на народа“ се котират на родната политическа сцена, както и антисистемните играчи – тези, които се обявяват срещу статуквото, за каквито се представяха и Волен Сидеров, и Николай Бареков, и Яне Янев. Колеги припомниха и Жорж Ганчев, и Любен Дилов – в крайна сметка няма ограничения за това какъв да е по професия и кариерно развитие политикът.

Историята – старата и новата – показва, че извън монархиите, когато управленци са били и хора с ментални нарушения, напълно неконтролирани и неконтролируеми, властелини единствено по силата на наследения трон, в демократичните държави актьори, комици, бизнесмени, търговци на недвижими имоти и пр. могат да станат политици и дори управляващи. В днешния свят, когато наблюдаваме как залязват старите върхушки, а движения срещу елитите се появяват практически във всяка държава, новите играчи, които показват достъпност, говорят на разбираем език и приличат на „съседското момче“, са приветствани повече от всякога.

Кауза или…

Досега Слави Трифонов е успявал да използва политическите промени и да застане на страната на тези, които идват на власт. При това – да го направи със замах, да нахъса хората така, както направи на един митинг през размирния януари 1997 г.: „Искам да предупредя всички управници сега и за в бъдеще, че ако не внимават, ще се случи какво – ще настане боят!“ Виденов и БСП падаха от власт, задаваше се новото управление на СДС и Костов. Което не попречи година по-късно, през февруари 1998 г., „Хъшове“ да падне от БНТ заради пилотното си и скандално предаване, в което бяха намесени и газ, и „Мултигруп“, и „Надето Михайлова“, танцуваща на кол, и Иван Костов, който краде часовник от Хелмут Кол.

Сега, обявявайки, че ще раздаде на почитатели подаръците, оставени от гости на шоуто, Слави Трифонов успя да повиши интереса към себе си – и към предаването, в оставащите три месеца до края на шоуто. Тази лотария е къде-къде по-интересна, особено с мерцедеса, който е голямата награда.

Преобладаващото мнение е, че Трифонов и компания изпуснаха момента да се втурнат в политиката. Аргументът за това е успешната кампания със събраните подписи за референдум, когато „Шоуто“, неговите сценаристи и шефът им Слави Трифонов се оказаха сериозен фактор в българската политика. Те спечелиха над 2,5 милиона граждани, гласували за референдума, което е с близо милион повече от най-добрия резултат на ГЕРБ – при появата им на парламентарните избори през 2009-та. Допреди три години социолозите даже включваха в проучванията си „евентуална партия на Слави Трифонов“.

Влизането в политиката обаче демаскира. В телевизията имаш ефир и аудитория от стотици хиляди всеки делничен ден, твоята гледна точка често става тяхна гледна точка, но в политиката такава диктатура не може да ти се удаде.

За шоуто като за шоу

Да, в последните 4–5 години шоуто загуби – изтъркаха се съвсем шегите, пошлостта преобладаваше, цинизмът граничеше с простащина, изобщо шкембе чорба с много чесън и люто. Напуснаха комици, които обаче така и не успяха да конкурират „Шоуто на Слави“. Впрочем никой не успя. През годините в различните телевизии се пробваха различни формати, които днес можем да си спомним само с помощта на Google.

В тези близо 19 години, почти колкото шоуто на Опра Уинфри, имаше интересни гости, забавни моменти, добра музика – всичко, каквото трябва да има вечерно токшоу, и пиков рейтинг доста дълго време. Независимо дали гледаме шоуто, или не го гледаме, Слави Трифонов ще ни липсва. Дори и заради толкова нашенското мразене, завист и плюене по „чалгаря“ по форуми и социални мрежи и предвкусване на провала му в политиката, ако реши да се впусне.

Но най-напред ще липсва на bTV – с какво да запълни късния праймтайм. Телевизията, чието бъдеще е още неясно, не е готова за тази липса и може би ще излезе от положение с някоя филмова поредица. По каналите на медийната група продължават да се въртят повторения на шоуто.

Независимо дали Трифонов е избрал политиката, или не, време беше да се оттегли от правенето на шоуто. Дори и да пълни националния стадион „Васил Левски“ и зала „Астория“ в Лондон, младежката аудитория живее във времето на интернет и на стрийминг услугите.

За негова чест е редно да се припомни, че от школата на „Шоуто“ излязоха звезди – артисти и певци, които продължиха кариерата си. Това, което е известно в шоубизнеса, е, че Трифонов се грижи за хората си – и възнагражденията им, което не се чува за конкурентите му. Не е тайна голямото му его. Нито филантропията му – известно е, не от него, че е помогнал и помага на много хора с лични средства.

И въпреки че говори за „медийна свобода“, шоуто му не е медия. През годините видяхме много от политическата конюнктура и задкулисно договаряне с политически щабове.

Факт, че интервюто с Бойко Борисов беше провал, както и останалите беседи с първите хора в държавата. Но през юни 2005 г. на дивана при Слави Трифонов, в едно любопитно интервю, лидерът на ДПС Ахмед Доган каза, че всяка партия си има обръчи от фирми.

Сега въпросът е: след като стърча в шоубизнеса, ще се изкуши ли Слави да стърчи в политиката? За негово добро – надяваме се, не.

Заглавна снимка: Стопкадър от концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ „Има такъв народ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Фактотумът Кошлуков

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/faktotumut-koshlukov/

Да не се бърка фактотум с фактор. Фактотум означава да си нечие доверено лице, също и момче за всичко. А сега – и изпълняващ длъжността шеф на БНТ.

Дали Емил Кошлуков няма да стане и постоянен генерален директор на обществената телевизия след конкурса през лятото? Имаше амбиции за това през 2017 г., но макар и да не оглави телевизията, по-късно го взеха за програмен директор на БНТ1. След като тази седмица генералният директор Константин Каменаров подаде оставка заради потвърдената условна присъда за шофиране в нетрезво състояние, Кошлуков временно зае неговото място до избора на нов титуляр. А под ръководството на и.д. шефа Българската национална телевизия ще отразява кампанията за европейските избори.

Безспорна публична личност ли е Кошлуков, притежава ли качествата да бъде начело на обществена медия – да е сред корифеите на гражданската журналистика с несъмнена почтеност, способност да не се огъва пред силните на деня, да отстоява принципите на журналистиката като занятие с нестопанска цел? Не. Но и предишните няколко души, които оглавяваха БНТ в този век, не притежаваха такива характеристики. А и къде са написани тези критерии, освен в настоящия материал – или ни се искат по подразбиране? Ето това е проблемът. Или поне един от тях. Защото дефинирането на определени цели и механизми на финансиране на една обществена медия определя и кой да я управлява.

Удобният на политическата каста и главно на управляващите (защото те си го избират) СЕМ избира удобни шефове на медиите, които би следвало да наричаме обществени. Председателката на СЕМ София Владимирова, която ще остане още година на поста, не е известна като журналист, работила е за разни забавни предавания, а изстрелването ѝ към СЕМ стана след провала на министърката на външните работи в първия кабинет „Борисов“ Румяна Желева и като кандидат за еврокомисар, и като дипломат. Владимирова отговаряше за връзките с обществеността на МВнР по онова време. Сега тя мотивира избора на Кошлуков за и.д. генерален директор с аргумента, че най-важно е спокойствието в БНТ:

„В деликатния момент, в който, за съжаление, се наложи – при тези форсмажорни обстоятелства, да взимаме такива решения, разбирам хората, с които говорих. Разбирам и тяхното желание да не се споменават имената им. Някои от мотивите бяха лични, други бяха, че телевизията наистина е в много тежък момент. Предстои само след два дни да започне предизборната кампания, предстои посещението на папата в България.“

Последното изречение е умилително. Странно наистина как визитата на папата на 5–7 май би затруднило медия, която съществува от 60 години и поне е изградила и отработила механизми за отразяване на подобни събития. Но да не забравяме, че Владимирова повярва на бележката от телевизия „Алфа“ на ПП „Атака“, че Кошлуков е работил там като програмен директор. В противен случай нямаше как да се яви на конкурса за шеф на БНТ през 2017 г.

Стълб на демокрацията или опорка на властта

Когато медийната свобода в една дефинитивно демократична държава е стабилно ниска, обществените медии трябва да са на висота – защото са един от стълбовете на демокрацията. Ако почти всички други медии се борят за рейтинг заради рекламодателите и да излязат на печалба заради интересите на собствениците си, тъй като са бизнес предприятия, за БНТ, БНР и БТА, медии с обществено предназначение, единствената цел трябва да е осигуряване на качествена информация, особено за хора с по-ниски доходи, които не могат да си позволят други източници на информация.

Те трябва да предоставят „новини за събития, политики и актуални въпроси, които са по-професионални и политически неутрални от тези на останалите медии, и да имат по-високи стандарти на журналистика“, пише Кен Нютън в студията си. Ако комерсиалните телевизионни канали могат да си позволят „меки новини от по-повърхностен характер за личности, политически фигури и стилове“, обществените трябва да имат повече новинарски емисии, публицистика и образователни предавания и да включват малцинствените общности и социално слаби групи.

БНР е добър пример, както и журналистите му, които доказаха през годините, че имат изправен гръбнак и не се страхуват да протестират при опити за цензура или орязване на бюджет. Прави ли това БНТ? Сами изберете отговора, ако гледате програмата на медията.

Безполезните „шапки“ на обществените медии

Общественото на обществените медии са обществените съвети от „значими“, както ни уведомява БНТ, личности. Що е то обществен съвет ли? „Независим консултативен орган, който подпомага изпълнението на обществените функции на БНТ“, а членовете му „наблюдават баланса на различните гледни точки и интереси в програмите на националната телевизия и съдействат за налагане на българската културна идентичност и език“. За тази си обществена дейност те получават и месечни възнаграждения.

Начело на обществения съвет на БНТ е проф. Боян Биолчев, бивш ректор на СУ „Св. Климент Охридски“, а заместник му е певицата Хилда Казасян. Членове са социалният антрополог Харалан Александров, бившият министър по европейските въпроси Гергана Паси, която обаче депозира оставката си тази седмица, писателката Теодора Димова, Мартин Захариев – бивш депутат от БСП и изпълнителен директор на Сдружение „Национален борд по туризъм“, олимпийската медалистка и състезателка по кану-каяк Ваня Гешева, публицистът Иван Стамболов – Сула, рекламистът Иван Киров – Тоби.

Сами по себе си това са публични фигури – къде повече, къде по-малко известни. Ако се съди по продукцията на БНТ обаче, не е ясно с какво допринасят за общественото в нея. Техният мандат е до края на мандата на генералния директор, тоест ще има нови при новия.

Журналистиката – занятие с нестопанска цел

В медийните анализи и проучвания съществува терминът nonprofit news, който няма български аналог, както и nonprofit journalism. В САЩ и в някои западноевропейски държави вече говорят за журналистика от този тип – гражданска и културна институция, която да е финансирана от донори филантропи, така както спонсорират културно събитие или болница. Целта е обществото да получава качествена и доколкото е възможно – неманипулирана информация.

В България още не можем да измъкнем обществените медии от хватката на политиците и да ги накараме да работят за гражданския интерес, вместо да са пудели на властта. А би трябвало, защото получават за 2019 г. общо 117,1997 лв. от парите на данъкоплатците – 67,73 млн. лв. за БНТ, 44,29 млн. лв. за БНР и 5,175 млн. лв. за БТА. (Освен това те имат право и на приходи от реклами.) Когато се гласуваха тези бюджети в края на миналата година, председателят на парламентарната Комисия за култура и медии Вежди Рашидов заяви, че е време да се помисли за обществените медии, тъй като отдавна в тях не са правени никакви реформи. Едва ли заради реформите в БНТ отново се завърна Уляна Пръмова, бивша генерална директорка на телевизията, като началник на дирекция „Информация“.

Впрочем в България работеше медия, която може да се каже, че беше на обществена издръжка, но служеше на частни интереси. Всички, които работеха в нея, получаваха щедри заплати, в т.ч. и Кошлуков, само защото една малка частна банка (КТБ, днес в несъстоятелност) беше предпочетена от държавната енергетика и държавните фирми в областта на транспорта. И над 230 млн. лв. от налетите в банката пари бяха излети в TV7, в която работеха и Емил Кошлуков, и Елена Йончева, и Николай Бареков, и Любен Дилов, и Иван Гарелов и др. И предвид факта, че телевизията не печелеше, а харчеше пари, може и да твърдят, че са правели nonprofit journalism.

Но да се върнем на Кошлуков. Проблемът не е, че отдавна не го помним като един от символите на изгряващата демокрация, а повече като приближен на Доган; нито като депутата, предложил криминализиране на еднократната доза наркотик за собствена употреба, заедно с тогавашните си съпартийци от „Новото време“ Борислав Цеков и Мирослав Севлиевски, приравнявайки жертвите на дрогата с дилърите; нито и като телевизионния водещ, показал среден пръст в ефир. Проблемът е, че той е част от проблема да нямаме обществена БНТ.

Иначе има една добра новина от кадровите размествания – няма да води публицистичното предаване „Още от деня“. И даже са две – втората добра новина е, че ще води само Поли Златарева. Лошата е, че няма да е за повече от 3 месеца.

А през това време „Нова телевизия“ става БНТ на квадрат. Не само защото дългогодишната шефка на БНТ Вяра Анкова стана прокуристка на частната телевизия в навечерието на придобиването ѝ от братя Домусчиеви, а днес е изпълнителна директорка. Нито защото кадри на БНТ бързат по коридорите ѝ. А просто защото и тази медия жизнерадостно размахва опашка пред властта…

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Емил Кошлуков пред Иван Гарелов, 2012 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Иванчева на кладата на българското правосъдие

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivancheva-na-kladata-na-bulgarskoto-pravosudie/

Не знам други страни, освен може би само Папуа Нова Гвинея, където в ХХI век горят жени на клада, защото са магьосници. Но дори да се върнем в годините на най-мрачното Средновековие, едва ли и тогава хората са вярвали, че хилядите жени, хвърлени от Светата инквизиция в пламъците на кладите, са били вещици. По-скоро че са набедени от Църквата за нейни врагове.

Десислава Иванчева със сигурност не е вещица, но младата жена очевидно е сред недолюбваните от властта. Най-малкото защото измъкна едно кметско място от ГЕРБ във важен за столицата район и така разби статуквото избори да се печелят само от партийни кандидати. Преди няколко години тя оглави гражданските протести срещу застрояването на зелените площи в кв. „Младост“, а днес, по ирония на съдбата, трябва да плати за тази своя позиция. Двайсетгодишната присъда има за цел не само да смачка Иванчева. Не, тя е предупреждение за всеки, който дръзне да се изправи срещу интересите на парите и властта.

Този текст няма за цел да оневини Иванчева,

нито е своеобразна адвокатска пледоария в нейна защита. Става дума за това как изглежда процесът срещу бившата кметица и нейната заместничка извън съдебната зала, в очите на гражданите. Които и без да са правно грамотни, имат право на мнение. А това дело несъмнено привлече голям обществен интерес.

Нека приемем хипотезата, че обвинените и осъдени на първа инстанция Десислава Иванчева, Биляна Петрова и Петко Дюлгеров (бивш кмет на район „Младост“), получили съответно присъди от 20, 15 и 12 години лишаване от свобода, са виновни. Казвам хипотеза, защото до окончателното приключване на делото тримата обвинени бивши длъжностни лица остават невинни пред закона. Въпросът е: ако разследващите са имали достатъчно събрани улики за вината на Иванчева и Петрова, защо не извършиха задържането им без излишен шум и показност? Защо ѝ беше необходимо на спецпрокуратурата да проведе тази унизяваща човешкото достойнство акция? Очевидно защо – за да привлече общественото внимание и да внуши (още преди да е започнал съдебният процес) убеждението, че имаме класически пример за корупция: длъжностни лица, които искат подкуп в особено големи размери от инвеститор, за да му разрешат строителство в столичния квартал.

Вместо да убеди гражданите в правотата си, специализираната прокуратура и съд ги настроиха срещу себе си.

Най-вече с прекомерното прилагане на закона срещу двете жени: държаха ги месеци в ареста, където само те знаят какво са преживели; водеха ги с пранги на краката към съдебната зала, а там ги поставяха в стъклена клетка – „привилегия“, на която не са се „радвали“ дори рецидивисти с особено тежки престъпления, като убийства, изнасилвания, наркотрафик. И в болницата, където Иванчева постъпи миналото лято за изследвания с потвърдена диагноза „тумор на хипофизата“, бившата кметица е лежала окована за леглото като Ханибал Лектър – психиатъра човекоядец от романа „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис.

Всички тези действия, дори и да приемем за доказана вината на двете жени, изглеждат прекомерни, злоумишлени и несправедливи от гледна точка на елементарната хуманност. Те предизвикват основателна неприязън и недоверие към съдебната ни система. Дотам, че след произнасянето на несъотносимо тежките присъди, сравнени с такива за предумишлени убийства, извършени с особена жестокост, правото в България изглежда изнасилено и поругано. Стреснат от собствените си действия и от общественото мнение, Специализираният наказателен съд излезе със съобщение до гражданите, в чието име правораздава. Съобщението е кратко и емоционално и завършва така: „Не питайте „Защо сега“? Никога не е късно да израсТнем.“

Разбира се, че няма да питаме: „Защо сега?“ Не е необходимо. Защото знаем.

Сега, когато скандалите за търговия с влияние разкриха не един и два случая на облагодетелстване на върхушката от различни институционални нива с луксозни жилища, придобити не на пазарни цени, трябваше да има демонстрация на прилагането на закона с цялата му строгост. И демонстрацията не закъсня – делото срещу Иванчева и Петрова приключи в необичайно кратък за българското правосъдие срок и с присъди, чийто размер поставя под въпрос справедливостта на процеса и самата вина на двете обвиняеми.

След тези присъди човек съвсем логично си поставя въпроса: щом за поискан, но недоказано получен подкуп в такъв размер, съдът присъжда 20 години затвор, то колко ли трябва да получат недосегаемите, откраднали десетки и стотици милиони левове от българската хазна и европейските фондове? Въпросът е риторичен, а обществото ни не очаква еднакво справедливо правосъдие за всеки.

Поне не и днес, когато министърът на правосъдието заяви в ефира на БНТ: „Това дело обучи не само институциите, то беше лакмус за гражданското общество за това какво е борба с корупция и как трудно се доказва тя.“ Няма да коментирам как Данаил Кирилов се произнесе за дело с толкова висок обществен интерес. Още повече след като разбрах, че той [по повод новите повдигнати обвинения по делото за автобусната катастрофа край Своге м.г., при която загинаха 20 души – б.р.]

„от новините е формирал предположение, че разследването е много задълбочено“.

Съдебната сага по делото „Иванчева“ продължава и тепърва предстои да се развива до произнасянето на следващата инстанция. Специалисти с дълъг опит в наказателното право са коментирали пред „Капитал“, че „само̀ по себе си е абсурдно някой да бъде осъден на 20 години затвор само за поискан подкуп, не за получаването му“. И припомнят, че искането за подкуп според българския Наказателен кодекс не е представлявало престъпление чак до 2002 г., когато законът е допълнен с този текст.

Изданието препраща и към сайта на ВКС, на който са публикувани списък с дела и повече от 90 съдебни решения по корупционни престъпления от февруари 2017 г. до сега. „Дори и бегъл преглед на тези документи показва, че за българската прокуратура подкупите съществуват единствено в полицията и особено в пътната, където размерът на подхвърлената сума варира от 20 до 100 лв., а в един случай – и 2,5 кг рязан тютюн. Затова и присъдите започват от 6 месеца условно“, пише „Капитал“.

Независимо дали вината на Иванчева, Петрова и Дюлгеров ще бъде доказана и на следващата съдебна инстанция, или не, делото ще бъде посочвано в бъдеще като пример за това как не бива да бъдат третирани обвиняеми в хода на един съдебен процес преди окончателното потвърждаване на тяхната виновност. По този казус със сигурност ще има и решение на Съда за правата на човека в Страсбург, при това с особено голям размер на обезщетението, което държавата ще трябва да плати на бившата районна кметица и на нейната заместничка.

Апропо, за недомислията на българския съд ще платим всички ние. Солидарно.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT през юни 2018 г., когато излязоха доказателства от специалните разузнавателни средства

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.