Tag Archives: мнение

Подаръци ще има за всички от сърце…

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/podarutsi-shte-ima/

Всички заедно можем да тананикаме известната коледна песничка в очакване на новогодишните празници, блажено упоени от всенародното „благоденствие“ по нашите географски ширини. За него трябва да сме благодарни на Бащата на народа, който мисли за всички ни и никого не забравя.

Ето, мизерстващите пенсионери, да ме прощават управляващите за вербалното ми своеволие, ще получат коледна добавка по 40 лева и ще могат да си ги похарчат с кеф: ако искат – да си купят пуйка, ако искат – да ги дадат на внучето, ако искат – да си ги скрият под дюшека и да ги хвърлят после на ало-измамниците, изборът си е техен. Затова държавният бюджет ще отдели бол пари – над 50 млн. лв. Много са, ще си рече човек, и няма да сбърка, защото на тази милост ще се зарадват над 1,3 млн. души, чиито пенсии са под 363 лв.

В същото време държавните служители ще получат под различна форма като 13-та заплата ДМС (допълнително материално стимулиране) и т.нар. коледни премии, чийто размер дори не можем да подозираме за някои високи позиции в администрацията или съдебната система например. Но няма да залитаме в сиромахомилство, пък и нали искахме да премахнем уравниловката в доходите при социализма, която пак беше само за всеобща употреба и не засягаше елита на властта.

Беден през следващата година ще е всеки с доходи под 363 лв., изчисли кабинетът „Борисов 3“.

А официално се очаква бедните през 2020 г. да са около 1,7 млн. души. Различни обаче са изчисленията на Националния статистически институт. Те показват, че без помощите, плащани от държавата, 43 на сто от населението е обречено да преживява в бедност. Това според професор Христина Вучева се дължи на високия дял на приходи в бюджета от косвени данъци – около 70% за тази и следващата година. А експерти от Международния валутен фонд и от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие го приемат като риск за увеличаване на неравенството, особено в страни като нашата – с висок процент на заплашени от бедност.

На фона на тези мрачни прогнози в бюджета на Държавното обществено осигуряване е заложена минимална пенсия от 234 лв. Малкият коалиционен партньор в управляващото мнозинство и синдикатите поискаха тя да стане 250 лв. В следващите дни Валери Симеонов, избран за зам.-председател на Народното събрание, очаква в Политическия съвет да обсъдят как да изпълнят предизборните си обещания, без да съборят бюджета на държавата. Социалистите пък настояват за преизчисляване на пенсиите, което от ГЕРБ определят като популизъм. А от ДПС коментират, че този бюджет не решава нито един от наболелите проблеми на социалната система, както и че ножицата между старите и новите пенсии все повече се разтваря, за разлика от други европейски пенсионни модели.

Какво се оказва на практика, извън всички политически и икономически аргументи „за“ и „против“, увеличаването на пенсиите?

Реалността показва, че за да оцелеят, 60% от пенсионерите в България трябва да разчитат на подкрепа от своите деца, независимо дали те живеят и работят тук, или в чужбина. В противен случай не им остава нищо друго, освен да се надяват на божията милост, докато смъртта ги посети. И ги освободи: тях – от тегобата на нерадостните старини, правителството – от задължението да им плаща макар и мизерни пенсии. Да разчитат в страдалческите си старини (каквито обикновено имат мнозинството от българите) на съпричастност от сънародниците си, за хората от третата възраст е химера. А дарителството, доколкото изобщо е развито в обществото ни, е в полза на страдащи от тежки заболявания деца, а не на хора, които изживяват последните дни от живота си. Напълно закономерно при това. Но докато българската държава е обърнала гръб на възрастните, в Япония разработват ново поколение роботи, които ще помагат в грижите за все по-застаряващата нация.

Основният аргумент на управляващите, че пари за увеличаване на пенсиите няма, е, че все по-малко работещи издържат все повече пенсионери. Обаче в задълженията си към пенсионната и здравноосигурителната система работещите в България са неравнопоставени. Защото държавата поема изцяло осигурителните вноски на военнослужещи, полицаи, пожарникари, разузнавачи, служители в НСО, съдии, прокурори и следователи, съдебни изпълнители и всички останали държавни служители. Нещо повече – същите тези привилегировани съсловия получават от държавата правото да се пенсионират значително по-рано, някои с близо десет години по-малък осигурителен стаж от останалите. Затова една немалка част от тях крепи статуквото във властта и няма да прояви солидарна загриженост нито за бедните пенсионери, нито за хората с увреждания, нито за изоставените в институции деца и възрастни или за бедстващите бежанци.

Солидарността е част от гражданската култура на една нация.

Като общество ние, уви, много рядко проявяваме солидарност в подкрепа на социални искания или на граждански каузи. Оставяме всяко съсловие да се справя с проблемите си само̀. Протестираха учители, медицински сестри, майки на деца с увреждания – и всички се сблъскаха като в стена с едно и също безразличие. По същия начин самотни в протеста си срещу Иван Гешев останаха хората, които знаят каква цена ще платим всички за избора на този главен прокурор.

Затова всяка битка за гражданска кауза в България изглежда предварително обречена на фона на тоталното недоволство на масите срещу политиката на управляващите елити и корупцията къде ли не по света. У нас управляващите елити „успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумната ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни, и други такива забележителни политически битки“, пише културният антрополог Ивайло Дичев в свой анализ за „Дойче веле“. Неспособни на съпротива се оказахме дори срещу произвола на управляващите, които под натиска на корпоративния капитал бяха готови да посегнат на най-елементарните ни граждански права, като правото на болест.

Тази търпимост към всяко обществено зло, корупция и злоупотреба с власт обяснява защо на България ще са необходими между четири и пет десетилетия, за да достигне средните за Европа темпове на икономическо развитие и доходи на населението, докато страни като Румъния, Литва, Латвия, Естония и други от бившия Съветски блок са далеч преди нас. Затова каквито и мерки да предприемат управляващите, няма да спрат изтичането на интелект и работна ръка в чужбина. Образованите млади българи напускат страната си не само защото не могат да постигнат стандарта на живот, който им предлагат в други страни по света – не. Те си отиват, защото тук нямат условия за равен старт и гаранции, че кариерното им развитие ще зависи единствено и само от техните способности, предприемчивост и почтеност. Те знаят, че да се прави тук наука е непрестижно занимание, а бизнесът се развива в несигурна икономическа среда с много регулации, административни пречки и съдебна система, която не гарантира равенство пред закона. Както и в условия на

принудително сговаряне със силните на деня или още по-лошо – на рекет от тяхна страна.

Перспективата пред България е нерадостна, поне в този политико-икономически контекст, в който интересите на мафията и на управляващите съвпадат. И в обществена среда, в която корупцията, потъпкването на граждански права и свободата на изразяване се приемат с търпимост и безразличие, а медиите на паралелната власт внушават, че демокрацията е вредна и че само силна авторитарна власт може да възстанови върховенството на закона и да изпрати олигарсите зад решетките. С такъв главен прокурор, министър на правосъдието и бъдещ шеф на КПКОНПИ, политическият елит в България си осигурява недосегаемост поне за следващите 7 години. И хоризонт за още напред.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо необикновено в правосъдните покои

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/neshto-neobiknoveno-v-pravosudnite-pokoi/

Съдебните елити в България са от незавиден тип. Свикнахме начело на съдилища и прокуратури да бъдат преобладаващо хора, които трудно съставят изречение. То не бяха конституционни промени, реформи, евронаблюдения – и като краен резултат назначенията довеждат услужливи, но посредствени хора. Предприсъединителните години даваха далеч по-интелектуално изобилие като лица на системата. Постовете се държаха от образовани другари, академични лица и всуе цвят. А какво стана сетне: равняване по политическия елит, демек тотално опростачване и кадри предимно от Магнаурската школа в Симеоново – Меката на полицаите.

На този фон е жалко, че настоящият главен прокурор скоро няма да бъде главен. Той блестеше и превъзхождаше голяма част от съдебната номенклатура. Понякога на заседанията на ВСС с право гледа с презрение. А по разните там комисии много негови критици са го чувствали дори съмишленик – изпитвали са заедно срам от изказвания на министри и депутати по всевъзможни правни теми.

Въпросът е какво оттук нататък след слизането от сцената. Вероятно настоящият главен ще е председател на КПКОНПИ – вече е безспорна номинация, фаворит на всички без една от парламентарно представените партии. От „Воля“ издигнаха негова алтернатива – един вид, подгряваща кандидатура преди неговото избиране. Всички останали го любят, тачат и милеят. Парламентарният му рейтинг е обратен на обществения.

Претенция към реалната власт

Досега процесите вървяха така, щото политическата власт да излъчва свои покорни люде я във ВСС, я по върховете на правосъдието – ВКС, ВАС, ВКП. И след като те изпълнят мисията и мандата си, кротко да ги настанява на удобни, но сравнително безвластни позиции. Татарчев се отдаде на заслужен отдих при освобождаването на длъжността главен прокурор. Филчев прие екзотичното посланическо място в Казахстан, далеч от обективите на българската среда, включително и от лечебните ѝ заведения. Борис Велчев прие да бъде съдия в Конституционния съд – това му дава достатъчно висота, а същевременно и поле за пространните академични познания и изяви. За пръв път действащ главен прокурор, след като отслужи конституционните 7 години, вместо да се отдаде на покой, поема длъжност, почти равносилна на досегашната си властова позиция.

Защо КПКОНПИ?

Отговорът е сравнително кратък. Но преди това да видим защо не всичко останало:

Място в Конституционния съд дава престиж, облаги, привилегии. Мандатът е като тунела „Готард“ в Швейцария – в началото няма как да видиш края му, все пак това са цели 9 години. Изкушението си струва, но само за уморен меланхолик. Просто там гласът ти тежи наравно с гласовете на останалите конституционни съдии и на практика преставаш да бъдеш важен – вече го няма чувството за изключителност, струваш колкото останалите. Пък и дори да те изберат за председател на КС – не си началник, няма предложения за дисциплинарни наказания, няма преки материални интереси по дела и преписки. Няма власт, която да пълни деня, ума и джоба ти така добре.

Посланическата мисия е особен вид санаториум. Един уважаващ себе си добър апаратчик, свикнал да управлява, не би я приел. В това заведение за трупане на спестявания от командировъчни няма какво много да правиш: дипломатическа закуска, обяд и вечеря, приеми от време на време – и толкова. А и понякога се явява някой действащ гост-политик от родната територия и го раздава началник – на теб, някогашното величие, било начело на Върховната касационна прокуратура. Това бъдеще не е за предпочитане, всеки изявен лидер би отказал.

Главен съдебен инспектор към Инспектората на ВСС – хубаво е, ходиш из съдилищата и прокуратурите в страната, размахваш пръст при извършването на проверки, предлагаш хора за разни наказания, но в крайна сметка друг взема решението дали някой да бъде наказан, или не, и това е ВСС. Да го нямаше туй пусто съюзче „към“ в чл. 132а на Конституцията, друго би било. А това съюзче казва, че Инспекторатът на ВСС е, един вид, властник втора категория. Не е на хубаво да те издигат в понижение.

И то не остава много – министерската служба в днешно време е прислужническа работа, при това от квотата на някой олигарх; ако нещо се опънеш, може и да те отзоват, а после и да те превъртят през познатите ти лагери на смъртта: обиколка по прокуратури, НАП и КПКОНПИ, спецсъдии да лаят насреща ти – иди оцелей. Поне едно 5–10 години си извън строя. Губиш форма и капитали, трупани с години.

И накрая КПКОНПИ е единственият възможен ход, защото продължаваш да държиш папките с корупционна биография на политическия елит. Те са отново твои, ти не си им длъжен, председател си, всички са ти подчинени, всички пак ще папкат от корупция и кражби, но ще трябва да те слушкат. КПКОНПИ си става отвсякъде, поне докато не ти се прииска да си я председател на ВКС след година-две, а защо не и за политическа кариера да се мисли по-сетне. Все пак човек с реална оценка на качествата си вижда какво е наоколо, как да не се изкуши. Всичко е възможно, ще поживеем, ще видим и ще се надяваме.

Заглавна снимка: jeshoots.com

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пет начина за борба с борбата

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/pet-nachina-za-borba-s-borbata/

Здравей, Нева,

Какво правиш, когато всичко загуби смисъл и никъде не се чувстваш на мястото си, дори пътуванията, които обичаш, вече не ти носят тази наслада? Или когато осъзнаеш, че те е страх да си направиш план за бъдещето сама – само защото това означава да приемеш възможността, че може да останеш сама до края…

Де

Имам един приятел от Саламанка, който ме научи на „или не“. Едно „или не“, добавено с въпросителен тон в края на най-уверените твърдения, което пука всякакви балони – и тези на еуфорията, и тези на тъгата, и дребните плюски на лъжите, и гигантския мехур на рутината. Откакто го чух за първи път и взех да го прилагам, ми върши чудесна работа.

„Всичко, което не те убива, те прави по-силен… Или не?“
„Две плюс две е четири… Или не?“
„Побързай, побързай, на спиртника прашен / тури тенекийно джезве – / на винени пари под пристъпа страшен, / свари си горчиво кафе… Или не?“

От тази „подправка“ може изведнъж да ти стане по-смешно или по-страшно, можеш да се обнадеждиш или отрезвиш, да се разсееш или концентрираш и т.н., и т.н. – важното е, че чрез нея изведнъж се оказваш извън сигурността, в полето на непредвиденото, където виреят страхът и свободата. И това често е за добро – особено когато, както казваш ти, всичко изгуби смисъл. Щом го е изгубило, значи го е имало, а щом го е имало, значи пак ще го има, само трябва да прецениш как да се случи това.

Психолозите, по силата на своето образование и опит, казват, че една добра стратегия в случай на генерална неудовлетвореност е да се върнеш назад до моментите, в които си била удовлетворена, за да видиш основните разлики и да си направиш изводите. Към крачката назад аз искам да добавя (най-вече по силата на това, че съм на 46, а за толкова години „и магаре да вържеш – както казва майка ми, – все на нещо ще се научи“) и крачката встрани, която помага да добиеш по-спокойна представа за размерите на проблема, както и за малко да се отървеш от тормоза му… Или не?

Вън

Ето, значи, какво ми помага да се наместя поне частично, когато спра да разпознавам себе си или средата. Да изкарам грижата си навън, ако е формулируема в думи, и да я повтарям пред различни хора – от приятели до приятелски настроени непознати, – докато не ѝ изстискам отровата. Ползите, най-общо казано, са две: да назовеш е поне донякъде да опитомиш, а да споделиш е врата към неочаквани решения. Всички имат трудности и начини за справяне с тях, за които ще чуеш в отговор – първото е утешително, второто е практично.

Алтернатива на споменатото е да изкарам себе си навън и да ходя, ходя, ходя. Разходката, освен че е от явна и неявна полза за здравето, е и начин, „като забравиш за миг ограниченията на гравитацията, логиката и условностите, да оставиш магията да се случи“, както казва американският математик Дан Рокмор, докато обяснява защо най-добрите идеи му хрумват, докато въобще не се опитва да ги произведе. Но не само. Да си способен да се движиш самостоятелно и да има къде да повървиш мирно са огромни привилегии, недостъпни за мнозина на тази земя – заслужава си да се възползваш от тях, ако ще да е леко неохотно. Функциониращото тяло, щедрата природа, възможността да разполагаш със себе си – това е чиста благодат.

Кротко

Когато бях малка, баща ми каза, че животът е борба, а от часовете по биология и литература аз вече знаех, че борбата е за съществуване и е „безмилостно жестока“, та нищо след това (дори „ранъта прави борбъта“) не можа да ме успокои достатъчно по този въпрос. И все пак дълбокото ми лично чувство, дори след десетилетия по-преки и по-косвени отношения с мъчителните измерения на живота, е, че той е търсене и създаване на наслада (и ако не е, може да стане). Което ме връща към твоето писмо.

Да, има моменти, даже цели периоди, в които достъпът до насладата е ограничен или несъществуващ. За мен такъв беше от края на тийнейджърските ми години почти до 30: чувствах се нелепо в обкръжението и в кожата си (бяха 90-те на „промените“, това блато на вечната воня), работех залудо; почти никоя от причинно-следствените връзки между усилие и резултат, които ми подсказваха логиката и образованието, не работеше; смисълът беше далечен лукс. И все пак нещата се промениха.

Научих следното. Умората е закономерно състояние, идва в пакет с всичко останало. Тъгата е вид умора; разочарованието, пренасищането с безсмислие, безсилието пред непрогледното бъдеще – също. Въпрос на живот и смърт е да не се вцепеня там, където ми е зле, но и да не се разбързам да се махна до такава степен, че да изпотроша себе си и близките си околности. Ако няма друг изход обаче, между болезненото срутване на познати или дори желани сегменти от живота ми и срутването на цялата ми личност, да избера по-малкото разрушение. Излизането от умората е осъществимо, но е процес, така че гледам да не се впечатлявам от бавността му, а да се движа първо в педята овладяно пространство, която ми е останала, а после и по-надалеч. Чувството понякога е като в кошмар, в който не можеш да помръднеш. Но кошмарите свършват с утрото.

Напук

Има и такива моменти, даже цели периоди, в които човек се чувства като част от масовката в собствения си сюжет. По-горе споменах разрушението, но истината е, че не ми е известен нито един сполучлив начин за връщане на насладата, който да е изцяло основан на разрушение. Единственият изпитан способ да реанимирам илюзията, че нещо зависи от мен, е да се поставя в ситуация, в която със сигурност нещо зависи от мен. И дори да съм изгубила усещането за смисъл, да действам в посока, в която независимо от моите усещания, направеното ще е от полза.

Когато се почувствам обидно бедна например, дарявам пари (най-често на „Лекари без граници“). Когато са се отнесли грубо с мен, утроявам произволно разхвърляните жестове на симпатия към света. Има още куп варианти за „захващане“ в тъканта на цялото, които могат да се практикуват и без душевни сили, но с ясното съзнание за уместност, напук на даденостите: да четеш художествени произведения за библиотеката на незрящите, да чистиш планината, да даряваш кръв, да разхождаш кучета от приют и прочее, и прочее. Някъде по тези пътища човек може да си преоткрие любопитството, желанието за игра, усещането за част от витално цяло. Но и да не си ги възстанови така, когато в крайна сметка успее, от прехода ще са му останали не махмурлук и рани, а ред поводи за мир със себе си.

Картофи

Беленето на картофи страшно ме успокоява. Като прочетох писмото ти, Де, това беше първото, което ми се дощя да ти кажа. Единствената причина, поради която не отговарям само с това изречение, е, че както понякога е нужно да се успокоиш, така и друг път се налага да се доразстроиш, да се разсипеш на части, за да видиш какво вече не работи и какво никога не е работило. И да го отстраниш.

Някой веднъж ме обвини, че мисля „апокалиптично“, защото му обърнах внимание, че на този свят да си горе-долу здрав и горе-долу независим в зона, където хората не умират от насилие и глад, е вече печалба от тотото. Разбира се, че трябва да се иска и да се прави повече от минимума. Но когато човек загуби хъс за всичко, е хубаво да си спомни именно него и от тази тънка първа бримка да се опита да си заплете причините за радост.

Ето и още една бримка. Не мисля, че при нашите обстоятелства (приблизително европейски, повече или по-малко свободни, почти в ХХI век, макар и с типично закъснение) някой може да остане абсолютно сам. Самотен – да, но това е друга тема, която никакви планове и никакви обкръжения не могат да направят по-сигурна или по-сладка. Човекът с късмет има семейство, приятели, учители, колеги, съседи и/или сънародници, на които може да разчита и да се възхищава. Но и съвсем да не е случил на спътници, бъди уверена, че някъде наоколо има непознат, на когото ще му пука за нашия хипотетичен кутсузлия – просто защото сме хора.

Рибка

Всеки път, като мина по коридора на старата къща, виждам в ъгъла, закачен с тясното нагоре и с леко открехната тъмна вътрешност, оранжевия спален чувал на моята съквартирантка, художничка от Финландия. И всеки път си мисля: „А, пашкулът на Суви!“ – защото той точно на това прилича, на гигантски пашкул, от който преди малко е излетяла странстваща пеперуда.

Седим от двете страни на дървената маса сред трохи от кекс и заглъхващи откъслеци от разговор, когато тя се обажда: „Ще ти разкажа една история, която не е точно история… Когато бях малка, у баба и дядо, на езерото, веднъж отидох до края на мостика, легнах на дъските, потопих ръцете си във водата и зачаках в шепите ми да влезе рибка… И тя влезе.“

Скъпа Де, начините, разбира се, не са само пет, и за теб най-вероятно няма да са точно по-горните, да не говорим че може да обичаш да се бориш, та липсата на надпревара, риск и мускулести отношения, която на мен ми е толкова уютна, за теб да е загуба на време. Каквото и да е – желая ти да го размърдаш натам, накъдето ти е добре. И ти желая доверието и търпението на детенцето от мостика.

Заглавна снимка: © Таря Карялайнен, семеен архив

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Те пораснаха, Преходът – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/te-porasnaha-prehodut-ne/

Автори: Александър Детев и Мария Бабикян

Тя е родена през 90-те. От малка знае, че е дете на Прехода. Само че тя вече порасна – пораснаха мечтите и целите ѝ, както и представата ѝ за света. Само Преходът не порасна. Той си стои там. Или вече го няма? Никой не знае. Когато пита по-големите, те не ѝ дават категоричен отговор.

За малцина Преходът все още дава надежда – надежда, че предстои онзи знаменит момент, в който той ще приключи и слънцето ще изгрее. За повечето обаче Преходът е извинение – за неуспехите, безотговорността, апатията. За трети пък е затворена страница и е време да се погледне напред.

Та… къде е Преходът? Свърши ли, или още си битува около нас? Тя реши да потърси отговорите на тези въпроси в своето семейство.

Дядото

Той е роден през 1932 година. По призвание и професия е морски капитан, обиколил е света и никога не е избягал. Не спира да чете книги и да разказва за живота си през комунизма със спомени, които звучат пресни като вчерашни: „Всички бяха еднакво бедни, аз съм пътувал като капитан на кораб за 2 долара на ден“, спомня си той.

В гласа му личи болката от всички несправедливости на режима. Казва, че е щастлив, че сме се разделили с редица от тях: „Разделих се с радост с гледането на съветски филми задължително два пъти в седмицата. Чакането на безкрайни опашки за продукти, които липсваха, от които хората имаха нужда. А после трябваше да ходиш задължително на манифестация – задължително да празнуваш и почиташ бедността и страха си. Разделихме се със забраната да влизаш в храм. Вече не е задължително членуването в чавдарска, пионерска и комсомолска организация – просто те не съществуват вече.“

После идват промените и раждат ентусиазъм – опияняващ ентусиазъм: „След 10 ноември народът беше въодушевен и изпълнен с очакване за края на комунизма. Бяхме на площадите и скандирахме. Помня го добре: „И преди, и сега БКП е мафия!“, викахме го с цяло гърло, докато думите не започваха да се сливат в едно. Не разочарованието настъпва постепенно – бяхме излъгани.“

Той обича да разказва за живота и натрупаните спомени. Разказва и за бъдещето и описва момента, в който ще усетим, че е дошъл краят на Прехода: „Преходът ще приключи, когато започнат да се провеждат свободни и честни избори. Когато медиите добият свобода – днес големите от тях са купени. Преходът ще свърши, когато усетим, че властите са разделени и съдебната система е независима, макар наскоро разбрахме, че някои свободно отричат тази нужда. Май е време да започнем отначало Прехода.“

Бащата

Той е роден през 1967 година. Убеден демократ, бил е в барикадата на Софийския университет по време на най-големите протести в началото на Прехода. Занимава се с писане. Не е спирал да вярва в бъдещето на България, но смята, че всичко зависи от гражданското общество. Иска да усети отново радостта и вълнението от протестите през 89-та.

Еманацията на пороците на режима преди промените той вижда в първите години след тях: „Днес не се говори за парите на Прехода и тяхната функционална реализация в пряката демокрация. Няма ги документите от БНБ, а те често казват повече от досиетата на Държавна сигурност. Няма ги трагедиите на хора, принудени да бъдат част от ДС. Няма ги инструктажите на Москва за властта у нас. Няма я историята за трагедията на т.нар. Възродителен процес. Нито за масовия фалит на банките и реалните кукловоди“, казва той.

А тежките последици оттогава са все така живи и днес: „Продължава да е налице връзкарството, страхът от властта, усещането, че друг решава вместо теб. Чувството, че всичко е общо. Изолираната истина стана полифония. Усещането за „даденост“ не си е отишло. Комунизмът бе даденост, а днес свободата ни – също.“

Той звучи като песимист, а не е. Не е загубил надежда, макар да знае, че трябва. Защото се чувства предаден и огорчен – че енергията на младостта му е отдадена за ценности, които често изглеждат загубени.

Братът

Роден е през 80-те. Учил е в чужбина и е избрал да се върне в България веднага след приключване на образованието си. Вярва, че политическата сатира има място и у креативните хора, а когато тя е заглушена отгоре на работното място, той става и си тръгва.

На него му е писнало от Прехода. „Преходът свърши много отдавна, но някои хора продължават да се чудят дали е минал, или не, за което имаме колективна вина – така и не скъсахме изцяло със своето социалистическо минало“, казва. И е пределно наясно, че доказателства за това виждаме всеки ден: „Продължава да битува страхът да се говори свободно и публично за политика. Още го има увлечението към политически лидери с популистки изказ. И още е важно „да имаш човек“ тук и там.“

Но му се иска да заровим старите демони. „От нас зависи дали искаме да жалим по миналото си, или да прегърнем настоящето, до което сме стигнали заедно с вдигната глава и поглед напред.“

Тя

Днес управляващите ни плашат с чуждото и непознатото. Народите носталгици са жертви на политически популизъм, който се храни от мистиката на миналото. От това, че то винаги е по-романтично и необратимо. Тъй като децата на 90-те не са преки участници в живота по време на социализма, а и никой не им разказа за него без емоция, те са объркани за своята роля като част от гражданското общество.

Но децата вече отдавна не са малки. Тях трябва да пуснем напред да се грижат за колективната ни посока, защото раните от миналото не са техни.

И след срещите с три поколения остана да я попитаме: Какво разбра, свърши ли Преходът, или още си е тук сред нас?

Тук тя трябваше да отговори. Да обобщи отговорите, които получи. Да създаде една рамка на този разказ, която ще го определи и жанрово. Но как един жанр ще опише всичко? Та нали ако го обобщим, няма да има защо повече да говорим за него? Няма да има причина дядото да разказва. Няма да има повод братът да се ядосва, че все още робуваме на миналото. Няма да има какво да дефинира бащата – борбите и мечтите му.

Така че нека не отритваме съвсем нашия Преход. Нека все пак оценим това колко пъти ни е карал да мислим, говорим, пишем и спорим за него.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ще съумеем ли да видим важното

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/shte-suumeem-li-da-vidim-vazhnoto/

Време за доволство, време за недоволство

Няколко дни преди 30-годишния юбилей на българския преход от социалистическа към демократична държава президентът Румен Радев отказа да подпише указа за назначаване на Иван Гешев за главен прокурор. От този момент нататък започна очертаването на поредната разделителна линия.

От едната страна стоят доволните от този ход на президента – действията му бяха убедителни, с кратки, но съществени аргументи както по дефицитите на процедурата, така и относно качествата на безусловния кандидат. От другата страна веднага бе наченато и обществено недоволство: Радев не поиска тълкуване от Конституционния съд за това как следва да постъпи Висшият съдебен съвет (ВСС) в този случай – да прегласува Гешев или да стартира отново конкурс за избор на главен прокурор.

Историята познава и двете линии на поведение – когато през далечната 1998 година президентът Петър Стоянов върна избора на Бойко Рашков за главен прокурор, ВСС стартира нова процедура, в чийто завършек Филчев се оказа печеливш. През 2017 г., когато предходният състав на ВСС избра Георги Чолаков за председател на Върховния административен съд и Радев отказа да го назначи, ВСС прегласува Чолаков без нова процедура. Да припомним, президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение от Съвета.

Но фокусът отново се измества от това дали Гешев е преодолим и дали Радев има смелостта и ресурса да инициира изменение в Конституцията

именно за промяна в устройството на прокуратурата. Вместо това дискусията тръгва по наклонената права за качествата на Радев вместо по същностния въпрос – за ролята, действията и устройството на прокуратурата през последните 30 години. А за въпросния период прокуратурата е този елемент от глава VI „Съдебна власт“ на Конституцията на Република България, който бе подминат от съществени реформи. Направиха се изменения на текстовете, но те не засегнаха нито статута на главния прокурор, нито правомощията на прокуратурата в цялост.

Възможности и време на реформа

През настоящата седмица на посещение в България бе експертен екип на Комисията за демокрация чрез право на Съвета на Европа, известна като Венецианска комисия. Мисията ѝ е по искане на министъра на правосъдието Данаил Кирилов за съответствие на неговия законопроект относно възможността за разследване и отстраняване на главния прокурор. Нека отбележим – от 2009 г., когато България е осъдена пред Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България“, за държавата възниква задължение да създаде законови и институционални механизми за независимо ефективно разследване на главния прокурор при съмнение за извършено престъпление.

На този етап предложеното от министър Кирилов поставя под общ знаменател председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Инициативата е по-скоро опит да бъде свалена със степен надолу защитата на независимостта на съда, тъй като евентуалното започване на разследване на „тримата големи“ следва да става отново от подчинени на главния прокурор.

Така съдиите ще бъдат още по-зависими от прокуратурата, а главният – тотално неприкосновен.

В този контекст, когато реформата бива тласкана в напълно грешна посока от изпълнителната власт в лицето на ГЕРБ и поддръжниците им, е особено важно поне една държавна институция да насочи отговорно темата към аргументираното търсене на решение. А това няма кой друг да бъде, освен президентската институция. От Народното събрание не се чува нищо.

На ход е политиката

От правна страна каквото и да се каже, е вече известно в юридическите среди. Затова настойчиво трябва да се обърнем към политическите въпроси, за жалост.

На първо място, в тази ситуация Радев е сам – приближените до властта (монолитната власт и единство на партии, мафиотски кръгове и медии) започна атаки срещу него. От академичния нафталин са извадени всевъзможни говорители, за да покажат на Радев правия път.

Редно би било естествен поддръжник на тезите му да бъде, на първо място, политическата партия, издигнала кандидатурата му. Ако БСП държи да се манифестира като опозиция в 44-тото Народно събрание и алтернатива на ГЕРБ, сега е моментът. Веднъж вече БСП продаде мача в областта правосъдие – когато се избираше настоящият състав на ВСС. България цяла сега към улица „Позитано“ отново гледа.

Втори поред са извънпарламентарните дребосъци –

вляво, вдясно, антикорупционно говорещите, антикорупционно действащите. Пред тях следва да излезе на преден план не това дали Радев е достатъчно решителен, а дали има среда, в която да разгърне правомощията си, и има ли кой да издигне темата като национално важен въпрос. След което всички участници в тези процеси да представят възгледите си, да видим вижданията и решенията и на лявото, и на дясното.

На този фон ми се струва удобен пас репликата на Борисов от следизборната конференция на ГЕРБ: всички са комунисти, особено обявилите се за демократи. И твърде елементарно би било (за да се покаже на Борисов кой какъв е)

да се стреля по Радев, като по този начин да се отстреля и възможността за реформа на прокуратурата.

Иначе, в зависимост от това дали Радев ще се ограничи само с връщане на избора на Гешев, ще ни стане ясно и той къде точно се позиционира, тъй като това е най-важният ход в целия му мандат. Няколко седмици търпение и нещата ще си дойдат на мястото.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Президентът Радев има нужда от нов изтребител

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prezidentut-radev-ima-nuzhda-ot-nov-iztrebitel/

Ето че президентът Румен Радев излезе на политическия терен с решението си да върне на Висшия съдебен съвет (ВСС) избора на Иван Гешев за главен прокурор и с отказа да подпише указа за назначението му.

Всъщност не е. С този акт най-вероятно ще се изчерпи арсеналът му на политически боец. Радев няма да води тази битка. Няма да пита Конституционния съд (КС), както го призоваха от Инициатива „Правосъдие за всеки“ – дали с връщането на предложението процедурата трябва да започне отначало, или е достатъчно кандидатурата на Гешев само да бъде прегласувана. Докато чака отговора от КС, той може да не подписва указа и така да изтекат няколко месеца, в които, знае ли човек, може и да се стигне до промяна в избора, който изглежда предрешен.

Но президентът Радев не е готов за това, няма политическа опора, нито силен екип.

Извънпарламентарни сили като „Демократична България“ („Да, България“, ДСБ, Зелено движение), особено активни в протестите срещу Гешев, могат да акламират решението му, но не и да му пазят гърба, както и неправителствени организации като Съюза на съдиите в България, „Български адвокати за правата на човека“ и други, призовали го да не подписва указа. Сред тях – загубилата кметските избори в София Мая Манолова и предшественикът на Радев Росен Плевнелиев („забравил“ колко бързо самият той разписа назначението на Сотир Цацаров и уредил на практика избора на Пеевски за шеф на ДАНС, подписвайки указа за обнародване на законови промени, според които парламентът избира председателя на ДАНС по предложение на правителството).

В действителност партията, която подкрепи Радев за държавен глава – БСП, от доста време пази неутралитет по номинацията на Иван Гешев. Критиките на лидерката на социалистите Корнелия Нинова се изливат главно по премиера Бойко Борисов – че изпълнителната власт не е номинирала и друг кандидат, и под сурдинка по правилата за избор на главен прокурор, наложени от десните начело с правосъдния министър Христо Иванов, днес лидер на „Да, България“.

БСП е против избора на Гешев, защото е единствена кандидатура, а „състезание с един кандидат не е състезание“, каза Нинова в интервю по bTV миналата седмица. Нито дума за личността на избрания от ВСС за главен прокурор, за неговия професионализъм и качества; нито намек за кръговете, чийто караул е. Името Делян Пеевски не е произнесено.

А отвъд озвучения опозиционен гняв действия няма, оръжията са свалени.

В същия този ВСС представителите на БСП, която се води най-голямата опозиционна партия – Даниела Марчева и Драгомир Бояджиков, гласуваха за Гешев на 24 октомври. Както направиха и още 18 от общо 24-членния форум, сред които избраните и от ГЕРБ, ДПС, „Обединени патриоти“.

Нинова „извини“ подкрепата на своите с думите, че така и така нямало как да обърнат вота, понеже не било редно партии да казват на съдии и прокурори какво да правят. Сиреч съвестта им е нашепнала да подкрепят безалтернативния – въпреки някои съображения на партията, по чиято воля са във ВСС, което им носи сериозни доходи и възможност да се върнат където си поискат в съдебната система, след като изтече мандатът им. За плосък виц може и да мине, за повече не става – сговорът във ВСС е видим резултат и повече от обосновано предположение.

Не може да се отрече на Нинова, че е последователна в позицията си да пази неутралитет относно фигурата на Гешев.

На откриването на есенната сесия на парламента тя отново повтори обещанието, което лансира от пролетта насам – социалистите да внесат закон за съдебен контрол върху актовете на главния прокурор и на прокуратурата. „Знам, че ще има остри дебати за избора на главен прокурор. Нашата позиция е: върховенство на закона, а не на личността; върховенство на правилата, а не на едноличните решения. Нашата задача е не да избираме главен прокурор, а да създадем такива правила, че съдебната система да функционира пълноценно“, обяви лидерката на БСП от трибуната. Красиви думи, в които е опаковано мълчаливото съгласие на „Позитано“ 20 за новия главен прокурор.

Дори коалиционният партньор – лидерът на НФСБ Валери Симеонов, показа повече смелост от БСП, питайки реторично преди няколко месеца „действително ли Гешев съчетава тази комбинация от качества, която да го прави безпристрастен и да спечели доверието на обществото – определено не е така“. Вече и той замлъкна.

Относно избора на Гешев президентът Радев извади досущ същите мотиви като Нинова.

Няма истинско състезание с един кандидат, а наред с това Гешев е получил и масирана институционална подкрепа: „И преди съм заявявал, че очаквам истинско състезание между кандидати, а не формално изпълнение на процедурата по избор. Издигането на един-единствен кандидат не само я лиши от състезателност, но и отнема от престижа и легитимността на бъдещия главен прокурор – така необходими за неговата нелека и отговорна мисия. Още повече – белег на демократичната държава е наличието на алтернативи при заемането на висши държавни длъжности. Подходът за издигането на единствен кандидат бе подкрепен на практика и от изпълнителната власт, която в лицето на министъра на правосъдието отказа да посочи втори кандидат и така доведе до пълната липса на алтернатива.“

А въпреки изброените в Закона за съдебната власт субекти, които могат да подкрепят номинацията за главен прокурор – като неправителствени организации, професионални организации на магистрати, висши училища и научни организации, – е имало и множество становища от държавни институции, включително от изпълнителната власт, като МВР, ДАНС, ГДБОП. „Така в разрез със закона, превес над мнението на обществените организации взе масираната служебна институционална подкрепа“, пише в изявлението на президента.

Със сигурност върнатият от Радев избор на главен прокурор го постави отново на дъската на „Не се сърди, човече“, в каквато е оразмерена семплата българска политика. Но трудно ще помръдне повече. Най-ярката кампания по време на изминалите три години от мандата му бе свързана с избора на многоцелеви боен самолет за военновъздушните сили. А поради нескритите предпочитания на Радев към шведските Gripen и критиките му към властта заради избора на американските F-16 Block 70 бе заподозрян и в лобизъм, макар да обвини правителството в същото. Разбира се, тези действия може да бъдат обвързани с предишната му месторабота като командващ военновъздушните сили и кариера на пилот, но такава отдаденост не пролича за друг проблем или кауза.

Връщайки на ВСС решението за избора на Гешев, президентът действа като контролирана опозиция.

Разбира се, вината не е у него. Така е конструирана институцията президент по Конституцията, договорена на Кръглата маса. Фигура, ама от слама. Плашило, ама бостанско. От ВСС вече дадоха заявка, че дори и държавният глава да оспори избора, решението ще бъде прегласувано – и Иван Гешев ще е седмият главен прокурор за 30-те години преход. Все-още-главният-прокурор Сотир Цацаров благодари на президента, че е изпълнил конституционните си правомощия и отбеляза, че по процедура в момента не може да се предложи втори кандидат. Нов претендент би могъл да се появи само ако Висшият съдебен съвет при прегласуване на кандидатурата на Гешев не събере необходимите за мнозинство 17 гласа.

Ако възнамерява да има бъдеще в българската политика, Радев би могъл да влезе в тази битка, независимо от изхода, вместо да е церемониалмайсторът от „Дондуков“ 2. Един политик се мери и по битките, в които влиза. Та нали сам инициира през 2017 г. срещи с висши магистрати за продължаване на реформата в правосъдието, а пред избора на главен прокурор отново имаше серия такива по процедурата. Но изглежда, че той просто действа „по устав“, без да се нагърбва с по-високи отговорности. От всички тези действия проличава, че собствен политически проект не му е по силите. Дори АБВ-то на Георги Първанов, единствения избиран за два мандата президент, отдавна клюмна по рейтинг и успеваемост.

Оставащото до края на мандата време е тест за Радев – дали ще съумее да се превърне в политик, след като беше избран за държавен глава (и) заради профила си на военен летец, тоест получи доверие благодарение на пагоните си. А влезе в обувките на скучен и предсказуем критик на властта, макар и с по-добри речи от тези на Корнелия Нинова. Ако продължава да прави това, което прави, рискува да запомним неговия мандат с тоалетите на съпругата му. Изглежда, че спешно се нуждае от нов изтребител.

Заглавна снимка: От интернет страницата на Президентството на Република България

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Апокалипсисът идва в 8 сутринта

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/apokalipsisut-idva-v-8-sutrinta/

Обичайна делнична сутрин в столичен квартал. Поемам със спящата на рамото ми дъщеричка към детската градина. На 3 и половина, тя вече не е толкова лека, особено когато е отпусната, затова се придвижваме бавно към тролейбусната спирка на ул. „Йерусалим“.

Освен мен на спирката чака още един човек – жена на средна възраст, която регистрирам само с периферно зрение. Заглеждам билборда, от който до онзи ден ме гледаше един от кандидатите за кмет на район „Младост“. Билбордът вече е със сменена визия – кандидатът е избран за кмет след балотажа. Същият се беше ангажирал с кампанията за преместването на Центъра за лечение на наркозависими до болница „Св. Анна“, срещу който от известно време протестират загрижени за децата си родители.

В София от години работят, без да създават проблеми, още 9 подобни заведения. По официални данни за периода от съществуването на метадоновите програми в България досега броят на хероинозависимите е намалял близо 10 пъти. Малко след началото на учебната година ми бе предложено да подпиша петиция срещу Центъра до „Св. Анна“. Отказах.

Докато разглеждам новата реклама на билборда, в ухото ми прогърмява истеричен женски глас, прозвучава ругатня. Усещам дъха на жената, която вече е до мен и размахва ръце, крещейки в лицето ми.

Защо съм го помъкнала това дете тук, да ми го откраднат ли? Тук ги крадат децата, аз каква съм – шведка някаква?

Залива ме паника. Светофарът е пуснал колоната от коли и те профучават покрай мен, без да мога да привлека нечие внимание дори ако извикам. Да тичам с детето е немислимо.

Забелязвам младо момиче наблизо и без да се замислям за възрастта му и как би могло да ми помогне, правя опит да го повикам за помощ. Първия път нищо не излиза от устата ми, втория – едва чуто „помощ“. Най-после се престрашавам да обърна гръб на крещящата жена, но в следващия момент усещам удар по главата – замахнала е с торбата си, след което ме блъсва на платното и продължава да крещи: „Защо бе?! Защо бе?!“ Дъщеря ми спи все в същата поза; децата имат правото да проспиват случки като тази. Момичето до мен гледа с недоумение. Хващам го за ръка и поемаме заедно нагоре по „Йерусалим“.

Оказва се, че е ученичка в гимназията. Но запазва самообладание, показва разбиране и съчувствие, пита добре ли съм. „Жената е болна. Болна и опасна. И няма кой да ѝ помогне“, обяснявам, опитвайки се да овладея гласа си. Добавям, че освен болна и опасна, тази жена е жертва на дезинформацията, която облъчва всички ни във връзка със Стратегията за детето. По погледа на момичето разбирам, че не знае за какво говоря. Разделяме се – повървели сме стотина метра заедно, а то трябва да поеме в обратната посока; закъснява за училище. Дъщеря ми проспива и останалата част от пътя, събужда се едва когато стигаме до стаята ѝ в детската градина. Контрастът с враждебната среда отвън, през която съм я пренесла, е зашеметяващ.

Вече у дома, обмислям какво мога да направя при такава ситуация – има ли районен психиатричен център в „Младост“, към който да се обърна,

да дам описание, да информирам заинтересованите лица, че жената, била тя неизвестна или известна за тях (разбирайте диспансеризирана), е агресивна. Замислям се агресивна ли е и другата болна жена, която срещам през ден. За разлика от нападналата ме жена, в спокойно състояние другата не се набива на очи. Слаба, все в тъмни дрехи, бих я определила като спретната. Но крещи, как крещи само… Възможно ли е някой без мегафон да надава такива викове, кънтящи сред панелните блокове по всяко време на денонощието? Виждала съм я и на пейките пред входа – седи, хапва нещо, изглежда толкова спокойна. Не е извикала страх у мен. Тревога може би – нащрек съм, видя ли я наблизо. Но не и страх.

След час интензивно търсене на информация в мрежата за това как да процедирам – каква е най-добрата стратегия в ситуации като тази, шокът е отстъпил място пред чувството на безсилие и гняв. Гняв не към тази обладана от демони жена, в чието болно съзнание децата в България се крадат от майките им. А и чии са демоните – нейни или на тези, които обществото ни произвежда и лансира с всички сили и средства? Не мога да изпитвам гняв към един болен човек, независимо какво е можел да ми стори – на мен и на някое от децата ми. Но мога да изпитвам гняв към всички онези, които продуцират психози, на които уязвими се оказват дори уж нормалните, изучилите се, мислещите. Както и към институциите, които не правят достатъчно, за да помогнат на хората в нужда.

Психичноболните и хората със зависимости не могат да решават проблемите си сами. Ала вместо да се търсят решения, като проблем се възприемат самите хора. А ние, „нормалните“, предпочитаме да си затваряме очите, да преминем на отсрещния тротоар и по възможност да избутаме тези хора и проблемите им някъде далеч, по периферията – докато може.

„Психичното заболяване не е личен провал. Всъщност ако може да се говори за провал, той може да бъде търсен в реакциите ни към хората с психични и мозъчни разстройства“,

казва д-р Брюндланд, бивш генерален директор на Световната здравна организация (СЗО) и бивш премиер на Норвегия. „Психичното здраве и благоденствие се влияят не само от личностните характеристики, но и от социалните обстоятелства, в които хората се намират, и от околната среда, в която живеят. Тези детерминанти си взаимодействат и могат да застрашават или предпазват психичното здраве на отделния човек“, казва се в брошурата за психичното здраве за 2019 г. на регионалното подразделение на СЗО за Европа.

110 млн. граждани на Стария континент, или около 12% от населението, страдат от някаква форма на психическо разстройство (зависимостите към субстанции не влизат в този процент, нито заболявания като епилепсия или деменция). Малко над 40% от тях страдат от депресия, която е най-разпространеното психическо разстройство. България се споменава само веднъж в брошурата във връзка с данните за броя на психиатрите на 100 000 души. Ако в Норвегия броят им е 48, а в Полша е 24, у нас са 7.

„Водещият проблем [с психиатричната помощ у нас] е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото“,

каза и д-р Тодор Толев, ръководил психиатричната болница в Раднево в продължение на 28 години, в интервю за „Тоест“.

По данни на НСИ за 2018 г. броят на болните, намиращи се под наблюдение на психиатричните заведения, отделения, кабинети и амбулатории у нас, е 120 509. Специалистите са 575, психиатричните болници – 12; същият е броят на бившите психиатрични диспансери, преобразувани в центрове за психично здраве. Общият брой на болничните легла е 2225.

Оставяме интерпретацията на данните настрана. Що се отнася до потърпевшите, данни няма. Става дума за хората, чиито близки са болни. Или които съжителстват, например в една кооперация, в един квартал и т.н., с хора с психическо разстройство. Всеки се спасява поединично както може.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с над 20 години практика, член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. В началото на тази година той публикува на личната си страница във Facebook снимки от столичен психиатричен център, които получиха широко медийно отразяване. Лечебното заведение е било обект на всякакви проверки, които е трябвало да гарантират качеството на здравната услуга.

„Системата практически не съществува, тя се е разпаднала. Повече от половината лечебни заведения не стават за това, за което са предназначени“,

каза в тази връзка д-р Сотиров в интервю за БНР.

Службите за лична и обществена безопасност и охрана са тези, които трябва да поемат случаи като моя, а за целта засегнатото лице трябва да се обади на 112 в момента на инцидента. „Служителите на МВР са овластени и от тях се очаква да се намесват ефикасно в такива ситуации; те трябва да притежават елементарна компетентност да установят естеството на поведението на лицето, срещу което е подаден сигнал, да притежават нужната психичноздравна култура, обученията за които се опресняват на пет години“, обяснява д-р Сотиров, след като се запозна със случая ми.

Полицията има правото да задържи лицето за 24 часа за проверка, като суспендира гражданските му права. Дали трябва да получи лечение, или не, се преценява на следващ етап. Подаването на сигнал е най-важното в случаи като описания и няма нужда лицето, което застрашава интересите и сигурността на другите, да е включено в списък, да е диспансеризирано, за да се предотвратяват престъпления. „Това обаче рядко се случва – трябва някой да сигнализира, а кохезията е слаба, социалните връзки са слаби“, изтъква специалистът.

Какво казва законът?

Според разпоредбите на Наказателния кодекс, по-конкретно чл. 89 от глава ХI „Принудителни медицински мерки“, и раздел II от глава V на Закона за здравето „Задължително настаняване и лечение“ най-тежката мярка – на принудително лечение, се прилага спрямо лица, които вече са имали противообществени прояви – преценката за това е на съда и въз основа на съдебнопсихиатрично освидетелстване, както и спрямо болни, които нямат подобни постъпки, но отказват нужното лечение или според психиатричната експертиза представляват сериозна заплаха за потенциално правно нарушение.

Във втория случай се инициира процедура чрез подаване на сигнал до районния прокурор, който внася предложение до съда за задължително настаняване. Подалият сигнал може да бъде привлечен като свидетел, но той не е страна по делото – такива са държавата и болният. „Това е бавна и тромава процедура, често минават месеци, но работи“, отбелязва д-р Сотиров. Задействането ѝ не компрометира подаването на сигнал за спешна интервенция, в случай че това е необходимо. Ако пък засегнатото лице не подаде сигнал на 112 веднага, какъвто е моят случай, това може да бъде направено в районното полицейско управление.

Какво се случва след това? Какви мерки се вземат, за да се предотврати рецидив в заболяването на психичноболните, след като бъдат освободени от задължителното настаняване и лечение? Каква е грижата за тях? Каква подкрепа получават близките им по време на лечението и след него? Тези въпроси са пряко свързани с намирането на решения за проблемите на психичноболните, а респективно – и на всички потърпевши. Защото публикацията на д-р Сотиров далеч не е единствената, която разкрива ужасяващата действителност на психиатричната помощ у нас. Нечовешките условия, необратимата дезинтеграция и стигмата в обществото оказват своето пагубно въздействие върху болните.

„Защото ти се прибираш и оставаш да гледаш вкъщи в една точка 24 часа в денонощието. Обикновено веднага след като те изпишат, ти си уволнен“,

казва пред БНР психичноболна жена, изпитала на гърба си недъзите на системата. „Нося болничен и на него пише „психично разстройство“, отдолу – подпис и печат. Изхвърчаш на секундата. Ти се озоваваш вкъщи без работа, без приятели. Хората са се разбягали поради нещата, които си правил в психозата си. Няма система, която да те хване и да ти помогне да останеш добре. В някакъв момент ти, по-бавно или по-бързо, отново започваш да вървиш към дестабилизацията и психичната криза.“

„Средата трябва да лекува, да е терапевтична. Болничните заведения трябва да са оборудвани, обезпечени. Хората да искат да се лекуват, защото в противен случай у тях ще има съпротива да потърсят помощ следващия път“, коментира д-р Сотиров. И допълва: „Държавата има много какво да направи, за да пребори стигмата. Да осигури едни нормални човешки условия, тези хора да получат грижа и любезно отношение.“

Попитах го какво според него трябва да се случи, за да се ангажират институциите. „Граждански натиск. Гневни, недоволни граждани, които да оказват натиск за законодателни промени, проверки, доклади.“

И това е, което се надявам да произведе тази история, като я изваждам от частната сфера и я пренасям в публичната. Гняв. Непримиримост. Енергия. Защото демокрацията не започва и не свършва с изборите. Фундамент на демокрацията е свободата, а бих добавила: и дългът да защитаваш своите права и най-вече на тези, които не могат да го сторят сами.

Заглавна снимка: Стена в столичния психиатричен център © д-р Владимир Сотиров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пикник

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/picnic/

Мила Нева,

Срещнах невероятен човек – най-благото и добро същество в живота си. Уравновесен, спокоен, грижлив и способен на обич – който през последните три месеца неизменно ми дарява цялото си внимание и време.

Дребни детайли: на улицата ме хваща първи за ръката, целува ме в автобуса пред хората, а като минаваме край счупени плочки, капчуци и други препятствия, инстинктивно ме придърпва към себе си, за да ме предпази. Снощи за първи път, откакто сме заедно, почувствах, че се разболявам, и той, въпреки опитите ми да го отдалеча, остана до мен – с лекарство, одеяло и прегръдка.

По-отдавна с приятелите си и по-отскоро с родителите си той говори за себе си като за „нас“, а и аз се улавям, че все по-често говоря за квартирата му като за „вкъщи“. И изобщо, толкова бързо и неусетно отвори дома и сърцето си за мен, че чак започнах леко да се плаша: това, което уж започна като лятна забивка в сайт за секс запознанства, взе да се превръща в нещо с чувства… Понякога се улавям, че се „щипя“ наум, защото чак ме ми се вярва, че е истина.

Имам чувството, че гледам отстрани, отвисоко, че това не съм аз, защото е твърде хубаво, за да съм аз и наистина да ми се случва на мен. И ме е страх и да го обговоря, да попитам какво се случва, да попитам какво следва напред, дали следва нещо изобщо. Страхувам се дори да го мисля по-дълго, за да не разваля вълшебството. Плаша се, че с тези розови очила на носа може би не виждам големите червени предупредителни надписи насреща си.

Изобщо, Нева, как разбираш, че човекът до теб в момента е човекът, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си?

В.

Веднъж бях болна и уморена. Работех седнала в леглото си, мъчех се да свърша нещо все по-непосилно, но най-много се мъчех да се убедя, че то или каквото и да е друго има грам смисъл. Един от онези „продънени“ моменти, в които изпадаш като в кладенец с гладки стени. На вратата се почука и вътре прекрачи Н. – мълчаливият Н., с когото ми отне години да почна да разменям по три реплики и за когото моето обичайно бърборене и ръкомахане са по определение в повече, вечно заетият, самовглъбен, резервиран Н. – с поднос, върху който се поклащаха две паници димяща супа. „Пикник!“, обяви, сложи подноса върху леглото, седна срещу мен, и тихичко загребахме с лъжиците. Това е един от най-щастливите спомени в живота ми. Не защото близки и далечни не са били щедри и добри с мен, а защото в него нямам никакво съмнение.

Боя се, че в отношенията си съм екстремист – ако не се е получило, не се е и случило. Във важните си връзки (говоря за всичко – от роднинства и съседства, през дружби и любови, до професия и национална принадлежност) влагам колкото имам време и чувства, а понякога и отгоре; с години, нокти и зъби се боря с предчувствието за провал на добрите намерения, но връхлети ли ме то веднъж, последва ли го убедеността, че няма продължение, всичко читаво от миналото заприличва на фалшификат и трябва да изчезне. И докато главата ми отсява плявата от зърното и във всеки момент е готова да произведе прилична екселска таблица с какво, защо и колко, сърцето ми грабва огнехвъргачката и емва всичко наред. Неволно и неизбежно. Ако ме попиташ за връзки и поуки, единственото, което ми идва, е да се огледам: който и каквото е все още наоколо – то е истината; останалото е било (само)залъгване.

В този смисъл, скъпа В., мога само да ти кажа очевидното: че спътниците – все едно откъде започвате, кой колко е мотивиран и на какво е способен – се разкриват като подходящи или не чак с напредването и усложняването на пътя. Ужасно ми се иска да заявя от опит, че това и това е сигурен знак, а онова и онова най-вероятно не е на добро. Но като се обърна назад, пожарищата са твърде пространни, за да си вярвам на преценката, а като се огледам, виждам хора, дошли до мен откъде ли не по най-разнообразни начини. Така че ще се опитам да ти отговоря с основното, което ми се струва, че върши работа: прокъсана мрежа от впечатления без претенция за окончателност.

Да е лично. Ще ми се да цитирам Далай Лама или Тукидид, но – това е положението – ще започна с канадския актьор Райън Гослинг, чиято съпруга е американската актриса Ева Мендес. На въпроса какво търси у една жена Гослинг отвърна: „Да е Ева Мендес.“ И ако някога е имало правилен отговор в любовта, ето ти го. На всяко друго условие биха подхождали хиляди жени, но това е само за тази, защото идва поради, не преди нея. Ако сърдечното партньорство се мисли като работна позиция („кандидатът“ да съответства на определени изисквания за мястото и „производителността“ му да не спада под даден праг), то единственият възможен уют ще е офисен, а в текучеството няма да има нищо странно. Разбира се, че връзките започват от някаква неопределена положителност (другият да е мил и интересен, да мисли сходно за важните неща, да е готов на промяна и договаряне), но същественото настава в мига, в който тя тръгне да се превръща във възможно най-персонализирана определеност.

Да е за двама. Мисля, че „човек, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си“ е идея, която може да се пълни и празни от съдържание до въпросния ден, но няма как да се обезпечи със сигурност, освен с дейно усилие от двете страни, съобразено с всеки нов етап на връзката. Във всички езици, с които съм си имала вземане-даване, модалният глагол „искам“ върви със своите събратя „мога“ и „трябва“ и е удивително как това трио действа като могъща координатна система далеч извън лингвистиката. Дали ще можеш да си с някого и дали трябва (от което ще стане ясно и доколко искаш), ще се изясни в крачка, но нямаш друг начин да разбереш, освен да крачиш и същевременно да разсъждаваш и обсъждаш. Едно е сигурно: асиметричните отношения са обречени в дългосрочен план. Отменянето, носенето на гръб и деликатното пристъпване на пръсти около някого са за моментите на болест на човека или връзката, но не бива да са обичайната програма. Единствената самота, която е порок, е тази в ситуации, създадени за несамота. Работещото партньорство удължава живота, неработещото го скъсява и в наше време няма никаква добра причина второто да се поддържа зорлем.

Да не гадаеш. Нали знаеш как казват, че „точността е учтивостта на кралете“? Бих рекла, че в една връзка предвидимостта е най-висшата форма на учтивост. Не говоря за скуката от механичното повторение и липсата на ангажираност и въображение, а за яснотата, търсена и отстоявана. Няма нищо романтично в неизвестността, нищо живително в питанията без отговор, нищо здравословно в „неизвинените отсъствия“ – тези работи са навярно занимателни в тийнейджърска възраст и приложими в по-кичозните места от романите отпреди сто-двеста години, но в действителността на зрелите хора са чиста загуба на ресурс и почва за бурени. Ако имаш партньор, трябва да знаеш в какво вярва, къде е, кога ще се обади, защо казва и прави нещата, които казва и прави. Да се четете взаимно, да сте си връчили един на друг „инструкциите за употреба“ и да се опитвате да ги съвместите. Надали в началния момент някой от двама ви е в състояние да знае какво всъщност следва, но за три месеца и в благотворния климат, който описваш, вероятно и двамата имате желания и предположения по въпроса. Разговаряйте.

Да е ва банк. Залагай, В. Ако е хубаво и изглежда обещаващо, давай смело. По-добре е да пострадаш, защото от въодушевление си повярвала в неистина, отколкото от опасения да не повярваш в истина и да пострадате и двамата. От щипането наум стават синини наяве. „Твърде е хубаво, за да ми се случва на мен“ е една от тях: защо лишаваш ставащото от реалност, а себе си – от право? Радвай му се, твое е, дръж го. Няма степен на интелигентност, която да ти гарантира взаимност, нито степен на душевен развой, физическа примамливост, лична харизма, рационално действие – самотата е сигурно най-населеното място на планетата. Това, че заслужаваш, не значи, че ще получиш. И обратното. Така че когато нещо щастливо се случва, скачай с двата крака и – без да си затваряш очите! – не напрягай поглед в търсене на пречки. Не оставяй миналото да ти яде настоящето, не оставяй и бъдещето да го прави. И не робувай на заучени положения: имаме твърде кратко време под небето и твърде малко шансове за качествено партньорство, за да ги пилеем в хипотетични катастрофи.

Да е спокойно. Много ми хареса това, което казваш за „нас“, „вкъщи“ и за грижовността на твоя приятел, а най-обнадеждаващо ми прозвуча „уравновесен“. Равновесието е чудесна база за всичко и няма страст, която да превъзхожда трепетите и възторзите, родени от добре отгледания мир. Наивно е да очакваме все безбурни дни, но е задължително да се стараем да ги подготвим и поддържаме. Спокойствието е нужно, за да имаш къде да мислиш, да искаш и да се смееш, да се отдалечаваш и да се приближаваш на воля, да модулираш фино решенията си, да се определяш и съобразяваш, да се наслаждаваш на компанията и на съществуването.

Да е признателно. Много по-често съм чувала хора да говорят с възхита за хобито си или за домашния си любимец, отколкото за партньора си. За мен това е объркващ признак за дълбок дисбаланс, все едно дали личен, обществен или на цялото човечество. Струва ми се, че да получиш – от съдбата и съответната личност – привилегирован достъп до планинските пейзажи, южните плодове и северните сияния на ближния си и да не се възторгнеш от тях, да не се впуснеш да ги опознаваш, да не изпиташ благодарност и желание да я изразиш, показва такава липса на реална преценка за нещата, че оттам нататък всяко злополучие е обяснимо. Бих рекла, че поощряването на радостта от другия у самия себе си и у другия е крайно време да се превърне в самостоятелен жанр и да получи повече от вниманието ни.

Защо се сетих за пикника на леглото с Н., като прочетох писмото ти? Може би защото тогава чувствах с всичка сила, че точно там ми е мястото, точно така ми е добре и съм такава късметлийка. Желая и на двете ни по много от същото… „Това са моите принципи! А ако не ви харесват… имам и други“, уж казва Граучо Маркс. За разлика от него аз други нямам, та ето ти вече описано почти всичко относно родствата по избор, изричането на „обичам те“ и разделите (като най-красноречив негатив на събиранията), в което изпитвам някаква убеденост. Виж статията на Марк Менсън, цитирана в първия текст – рядко съм попадала на по-добро и меродавно обобщение на „добри практики“ в градежа на връзка. Попътен вятър, В.!

Заглавно изображение: Британски текстил от началото на ХIХ век, част от колекцията на нюйоркския музей „Метрополитън“

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Власт и медии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vlast-i-medii/

В България медиите са свободни. Свободни да изберат в каква позиция да застанат спрямо властта. Свободни да предоставят ефирно време или място във вестниците и електронните си издания на управляващите за тяхната пропаганда или да представят политиката им през критичния поглед на журналисти, анализатори и експерти. Свободни да приемат заплащане под различна форма от държавата и бизнеса или да го откажат, ако получените средства ги поставят в зависимости – явни или прикрити. Свободни да изберат ролята на слугинаж или на коректив. Всичко е въпрос на избор и никакви компромиси за оцеляване в силно конкурентната среда не могат да бъдат оправдани.

Никъде по света властта не обича медиите. Но има една граница, която политиците внимават да не прекрачат, защото отвъд нея навлизат в територия на плаващи пясъци. Които могат да ги погълнат.

И в България управляващите недолюбват медиите. Но те дори не могат да ги приемат като неизбежното за тях зло, без което демокрацията няма как да съществува. Затова предпочитат медиите да са под контрола на приближените им бизнесмени. А в провинцията местната власт направо си купува комфорта и спокойствието с договори за „информационно обслужване“, потъва в самодоволство и реагира арогантно спрямо всеки критичен глас.

Държавата ни от години се срива в класацията на „Репортери без граници“ по медийна свобода, за да стигне до срамното 111-то място. Обаче премиерът не спира да твърди, че управляващите по никакъв начин не влияят върху редакционната политика на средствата за масова информация. А на критиките в миналогодишния мониторингов доклад на Европейската комисия, че влошената медийна среда е пречка за реформите в съдебната система и за борбата с корупцията в България, Борисов отговори, че у нас всеки подсъдим за часове може да си направи електронен сайт и да започне да се оплаква от липса на свобода на изразяването. „На кого какво е забранено? Олигарх, създал си медия, за да защитава това, което е откраднал, изведнъж ние не трябва да го пипаме този олигарх, който и да е той“, коментира очевидно изнервен от заключенията тогава премиерът, но не спомена имена.

По същия начин реагира Бойко Борисов и след опита Силвия Великова да бъде сменена като репортер при отразяването на протеста срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор и след свалянето ѝ от ефир, който замлъкна в цялата страна за пет часа.

Но вместо да разсее съмненията за вмешателство и натиск от страна на изпълнителната власт върху управленските решения в БНР, с изказванията и действията си премиерът ги затвърди.

За „пожара“ на „Драган Цанков“ 4 Борисов обвини „главанаците“ и нарече случая в Националното радио саботаж срещу правителството. Само с едно телефонно обаждане възстанови ресора на журналистката от „Хоризонт“ (с която „редовно си честители празниците по телефона“) и заплаши генералния директор, че ще му поиска оставката чрез парламентарната група на ГЕРБ, ако не оправи кашата, която е забъркал.

Сътвореният от Светослав Костов скандал в престараването му да угоди на #Който-го-е-назначил създаде напрежение в обществото и получи отглас и зад граница. Подсили го и арестът на фоторепортера на „Клуб Z“ Веселин Боришев, който прекара цяла нощ в Първо РУ на МВР в София само защото си позволи да снима струпването на полицейски сили преди началото на протеста срещу единствения кандидат за главен прокурор.

Последва безпардонната улична свада в предаването „Референдум“ по БНТ с главен герой Волен Сидеров – с език на омразата и намеса на жандармерия, която трябваше да усмири лидера на „Атака“ и да го изведе от студиото на проваления предизборен диспут. Телевизионното шоу имаше едничката цел да вдигне рейтинга на депутата пред неговите избиратели. А останалите участници в него предпочетоха да го наблюдават ехидно, вместо да осъдят веднага този тип поведение. Направиха го на следващия ден с половин уста министри от кабинета, защото към онзи момент и без да е „златен пръст“ в парламента, Сидеров поддържаше управляващото мнозинство и извън малката коалиция.

Началото на медийната война тръгна още в началото на септември, преди започването на същинската предизборна кампания, с публикации в Агенция ПИК срещу кандидата на „Демократична България“ за кмет на столицата архитект Борислав Игнатов. Жълто-кафявото електронно издание си позволи да атакува грубо и с непозволени и от закона, и от журналистическата етика средства един от опонентите на модела на управление в София и в страната.

След бурната обществена реакция, в която със свои позиции излязоха и партии, и съсловни журналистически организации, премиерът също се включи с коментар, че партията му се отказва от медията като възможна платформа за предизборна агитация: „Той е като скандала с всички други медии. Ние като партия сме дали от партийната субсидия по 10 000 лв. на всички медии на евроизборите. Сега ние не даваме на никой за политическа реклама – така съм разпоредил. ПИК няма да получи пари от нас за следващите избори, ако това питате. Но няма да дадем и на другите медии, защото считам, че много от тях прекаляват в много други сфери. Единственото, което можем да направим и си е наше право, е да не им отпускаме пари за политическа реклама. Точка.“

Какво е последвало от заричането на Борисов след точката – не знаем.

Както не знаем какви пари има в черните партийни каси, на кого и срещу какво се раздават. Пък и ако ГЕРБ не плати, поне легално, на издания като ПИК, има #КОЙ да подхранва машината за клевети и злостна пропаганда срещу опонентите на статуквото. При това с мълчаливата подкрепа на прокуратурата, която не се самосезира нито по този казус, нито по други скандални случаи на медийна война. Затова пък бързо арестува определени кандидати за кметове и общински съветници за купуване на гласове и поиска от ЦИК да свали имунитета на още други, за да им повдигне обвинения.

Атаката на жълто-кафявите медии сериозно обезпокои международната организация „Репортери без граница“. Затова на 17 октомври нейният генерален секретар се срещна в София с президента Румен Радев. Кристоф Делоар призова държавния глава да използва всички свои правомощия и да гарантира свободата на печата в България, попаднала в ситуация, близка до „медийна гражданска война“, която може да се задълбочи с избора на новия главен прокурор.

Две седмици по-късно последва среща, отново в столицата, между българския министър-председател и изпълнителния директор на „Свободна Европа“. След нея във Facebook страницата си Борисов написа: „С президента и изпълнителен директор на „Свободна Европа“ Джейми Флай обсъдихме актуалната политическа обстановка в страната. Разговаряхме за важността на професионалната и независима журналистика. Радвам се, че тази уважавана медия поднови дейността си в България. Нейното присъствие тук е още един знак за доброто сътрудничеството между България и САЩ във всички сфери.“

Зад думите на Борисов прозира балканско дебелоочие, което се прави, че не знае що за медия е Радио „Свободна Европа“, каква роля изигра за развитието и укрепването на демокрацията в посткомунистическите страни от бившия Съветски блок, както и защо 30 години след вътрешнопартийния преврат в БКП и прехода към пазарна икономика в България поднови работата си в страната ни под формата на дигитална платформа с мултимедийно съдържание.

Въпреки лицемерието в думите на премиера и опитите му да се представи за демократ по душа и убеждения, диктаторът в него често надделява и тогава той показва друго лице, „без маска и без грим“. Така в телевизионните си интервюта той реагира остро на всеки неудобен за него въпрос, а не са редки и случаите, когато „респектира“ с остри забележки водещите. Затова и депутати от неговата партия си позволиха същото поведение, за което после платиха политическа цена.

Но Борисов не плаща такава, нито данък обществено мнение.

А сега, когато една от двете големи частни телевизии стана собственост на бизнесмен от България, близък до властта и не без нейна помощ, а другата голяма телевизия предстои да премине в ръцете на един от най-богатите олигарси в Чехия, премиерът все повече се чувства властелин на ефира. Затова и смята за нормално да отговаря избирателно на журналистически въпроси. И да отказва на медии, на които е обиден, какъвто е последният случай с bTV, заради излъчени в деня на изборите репортажи от страната, които според ГЕРБ и ЦИК са нарушили закона.

Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) излезе със специална декларация, в която се казва, че „като партиен лидер Борисов може да отказва да говори с дадена медия, като премиер – не“. Това поведение на министър-председателя не е прецедент, а по-скоро практика и всеки репортер от страната може да даде примери, в които той просто подминава медиите, които го очакват с въпросите си, или не им отговаря. Защото, по думите му, или не са по темата – например първа копка на магистрала, или не му харесват. Това ме принуди преди време като репортер на БНР да му припомня заявеното сега в позицията на АЕЖ, а именно че щом е приел да бъде премиер, е длъжен да отговаря на журналистически въпроси.

С поведението си Бойко Борисов дава тон и на своите депутати, министри и кметове, затова арогантността и високомерието стана стил на това управление. Поведение, което една немалка част от журналистите, уви, приемат покорно и дори се нахвърлят настървено срещу свои колеги, които дръзват да нарушат премиерския рахат.

Ако това, което се случва в държавата, наистина е медийна гражданска война, тогава и ние трябва да се държим като на война. Възможните изходи от нея не са много – или ще победи диктатурата на силните, или силата на справедливите каузи. Но за такава битка трябва много кураж, солидарност и подкрепата на гражданите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT от ноември 2017 г. Зададените от журналиста Стоян Тричков въпроси видимо не се нравят на премиера Борисов, който на „ти“ го пита от коя медия е, и заплашва да го съди.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато Борисов сее лъвове…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kogato-borisov-see-luvove/

Управляващата партия ГЕРБ изкара кампанията за местни избори, трансформирайки своята Изпълнителна комисия в предизборен щаб. Решиха, че партийният орган ще изпълнява и тази функция. Следвайки тази логика, то значи, че председател на щаба се явява премиерът Бойко Борисов, тъй като по силата на Устава на ПП ГЕРБ като партиен лидер оглавява и Изпълнителната комисия, и Националното събрание. На конгреса през юли и след него ГЕРБ така и не избра председател на предизборния щаб, който да замести в партията изхвърления Втори – Цветан Цветанов. Кой друг може да поеме ролята на Втория? Само Първият. От 7 юли насам Втори в ГЕРБ вече няма, няма и да има, броенето по знатност почва от третия нататък.

Тука има – тука няма предизборна агитация

От горните действия следва, че като шеф на Изборната комисия, иначе казано на Националния предизборен щаб, Борисов би трябвало да излезе в отпуск по време на кампанията за местни избори – тоест от края на септември до 27 октомври, защото всяко возене с „джипката“ си е 100% предизборна агитация. А Бойко Борисов кампанира, следвайки максимата, че ако повтори нещо барем сто пъти, това е най-добрата пропаганда.

Така, седмица след седмица, едно и също – заводи никнат като в стихове на Пеньо Пенев „там, дето са пасли магарета“. Какво от това, че го е казвал и в Търговище през април – преди евроизборите, и сега, през октомври, в Пловдивпреди местния вот? Важното е, че магаретата отстъпват пред индустриализацията. „Висококвалифицирани българи“ са заприиждали от чужбина в Батковината – какво от това, че го чуваме всяка поредна година, а тази даже няколко пъти. И пак поиска прошка.

Километражът на служебния джип на Борисов сигурно е превъртял от пътуванията надлъж и нашир из малката и лесна за обиколки държава, а институциите с широко затворени очи не виждат агитацията. Самият премиер се горещи в интервю за „Нова телевизия“ в последния ден от кампанията: „Направили сме си го и си го откриваме. Ние не сме спирали. Какво, да спра за един месец работата по пътя между „Младост“ и „Тракия“, защото са избори? Аз всичко правя със сърце и душа. Знам, че като го направя, ще е разкош за хората.“

Появяват се разни тегоби за избирателните комисии като например за Общинската избирателна комисия (ОИК) – Велико Търново. Тя реши, че няма нарушение на Изборния кодекс във факта, че министър-председателят, управлявайки сам служебния джип, ескортиран от коли на МВР, е разкарвал из старата столица кандидата на ГЕРБ за кмет за трети пореден мандат Даниел Панов, а видеото е споделено в премиерския профил във Facebook.

Борисов беседва с Панов, „коментирайки различните обекти, през които минават, отчитайки направеното през предходния мандат на кмета и изслушвайки и коментирайки плановете му за следващия мандат“, пише в сигнала, подаден до ОИК от Стефан Антонов, представляващ коалицията на БСП, АБВ и „Движение 21“ за кмет на Велико Търново. Всъщност премиерът даде публично подкрепа за Панов, чиято заслуга да е многомандатен кмет се дължи на селекцията на Цветанов. В последния ден от предизборната кампания Борисов заяви в интервюто по „Нова телевизия“: „Никога няма да забравя как на входа на Велико Търново ме посрещна плакат „Цветановград“ (бившият Втори беше народен представител от Велико Търново – б.а.).

Сега вече всичко е наред, Панов целува ръка на стария дон, а в ОИК са се паникьосали какво да направят, след като ЦИК им върна решението, с което отхвърлят жалбата на левицата и се произнасят, че няма нарушение – тоест няма предизборна агитация заради возенето в джипката. И тук се явява един огромен пропуск в изборното законодателство, което не регулира по никакъв начин предизборната кампания в социалните мрежи; извън контрол са и парите, излети за претендентите за политици. Известният скандал за „Кеймбридж Аналитика“ – кражбата на лични данни на милиони души и използването им в предизборна кампания на Доналд Тръмп, не тревожи българската изборна администрация.

Балотаж – синоним на Цветанов?

В това усилно кампанийно време дългогодишният председател на предизборния щаб седи в кабинета си в своя Център за евро-атлантическа сигурност и се готви да брои балотажите в неделя. Един балотаж – една точка за него. Нали си го каза: докато той е правил изборите, в София Йорданка Фандъкова е печелила от първи тур. А сега най-вероятно ще има балотаж, който ще реши изхода от изборите и ще предпостави други, ако ГЕРБ изгубят столицата.

Социолози обаче предричат втори тур и на други места, където досега ГЕРБ е биел безапелационно още на първия. „Маркет Линкс“ прогнозира такъв във Велико Търново, където Панов досега нямаше сериозна конкуренция, както и във Варна, Шумен, Пловдив, Ямбол, Русе и други областни центрове.

В неделя ще стане ясно и дали има отстъпление от досегашните позиции на ГЕРБ в смесените райони, което ще потвърди – или опровергае – още една прогноза на Цветан Цветанов. Отстраняването му заради „Апартаментгейт“ няма да се размине само със загубата на един евродепутат на изборите за Европейски парламент в края на май т.г. Той беше мощна трансмисия между повелите на Центъра и местните интереси по места и колко голяма е щетата от премахването му от партията, ще проличи именно на местните избори.

Седем месеца Борисов сееше лъвове, както би казал Радичков. От април насам обикаля, снима се, реже ленти, вози министри и кандидати за кметове и повтаря като кречетало какъв земен рай ни е построил на Земята – в най-дългата предизборна кампания досега, сляла европейските и местните избори в един голям въпрос:

Идва ли краят на доминацията на ГЕРБ?

Бойко Борисов иска да е първи, все едно с колко. Но ще трябва да изчака 3 ноември, за да сравни(м) картата на победите с онази от октомври 2015 г., показана от Цветанов, където ГЕРБ печелеше 22 от 28 областни града, десет от които – още на първи тур.

И да преброи колко зайци е ожънал.

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Местни избори и човешки права

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mestni-izbori-i-choveshki-prava/

На пръв поглед местните избори са свързани с локални проблеми. От друга страна, те винаги са залог за разпределението на силите в „голямата политика“. И както на местно, така и на национално равнище кампаниите са свързани с теми, по един или друг начин засягащи човешките права. Какви са дебатите (и липси на дебати) в кампанията за местните избори през 2019 г., имащи отношение към правата на човека? В тази статия ще представя по-значимите от тях.

Права на етническите малцинства

Етническото противопоставяне е едно от основните средства за предизборна мобилизация у нас. Обичайният враг са ромите, нерядко и турците.

Редица теми в местните избори привидно са етнически неутрални, но на практика не са. Например проблемът с мръсния въздух в частта му за битовото изгаряне на отпадъци. Когато се обещава как ще се санкционира строго отопляването чрез изгаряне на боклуци, между редовете се подразбира, че то се практикува най-вече в ромските махали. Малко са кандидатите обаче, които публично признават, че този проблем е свързан и с крайната бедност, така че трябва да се предложат алтернативи, преди да се налагат санкции. Аналогична е ситуацията със „събарянето на незаконни постройки“.

Някои от изтърканите от повтаряне предизборни етнически сюжети са следните:

Става някакъв конфликт, в който са включени роми или престъпление, извършено от ром. „Съвсем случайно“ минути след събитието на място пристига патриотичен кандидат. Организират се масови протести срещу „ромската престъпност“. Покрай това се събаря поредната порция единствени жилища на роми. Друг „дежурен“ скандал е, ако някой води предизборна агитация на турски език. Както и че българските изселници в Турция, запазили българското си гражданство, си „позволяват нахалството“ да гласуват. Преди две години Валери Симеонов упражни физическо насилие върху жена на границата, защото е дошла да упражни правото си на глас. После рече, че била нагла.

Спрямо общия шаблон настоящите избори се отличават с оригиналност. Този път ромският скандал беше свързан с разпространяването на слух, че ДАЗД ще отвлича ромски деца от училище. Ромските училища в редица махали в страната се опразниха за ден-два. А вината за координираната акция се търсеше най-вече в „ромската неграмотност“ и евангелските пастори от църквите в махалите. Макар произходът на истерията с отнемане на деца, която се вихри у нас вече над половин година, да няма нищо общо с ромите.

Екстравагантността на тазгодишната кампания не свършва дотук. Този път обвинен в агитация на турски език беше кандидат на… националистическа партия. Националисти пък обвиниха еколог в антисемитизъм заради негова безспорно неуместна, но не и съзнателно антисемитска реплика. В същото време един от водещите им кандидати се изказва в защита на неонацисткото шествие „Луковмарш“.

Националистически партии не пропуснаха да си направят пиар и на гърба на Северна Македония, като за пореден път демонстрираха и че управляващата коалиция се крепи на тях. След тяхно настояване България прие позиция за допускането на страната до преговори за членство в ЕС, която може да се обобщи така: ще си дадем благословията, ако си признаят, че не са македонци, а са българи.

Права на децата

Обикновено „детските“ теми в местните избори се изчерпват най-вече с осигуряването на места в яслите и детските градини и сигурността по пътищата. През 2019 г. обаче децата станаха залог в масираната кампания за промяна на ценностния дневен ред в България, чиито главни постижения дотук са обявяването на Истанбулската конвенция за противоконституционна и оттеглянето на проекта за нова Стратегия за детето. Разбира се, истерията „лошите норвежци ще ни вземат децата“ се експлоатира политически и служи за мобилизиране на електорат. За това свидетелстват и шествията „в защита на семейството“, организирани дни преди изборите.

Цялата тази активност налага в общественото пространство възгледа, че детето не е самоценна личност, а е собственост на родителите си. Че не трябва да има институции и организации, които да го защитават от насилие и злоупотреба, както и че сексуалното образование е зло.

Темата дотолкова разпали популистки страсти, че нито една политическа сила не си позволи да излезе с официално становище, че става дума за умишлено дезинформиране на населението. Така докато едни трупат предизборни дивиденти и си осигуряват медийно отразяване, останалите се снишават, докато отмине бурята – по стария почин на Тодор Живков.

Права на жените

Тътенът на истерията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, продължава да отеква и да се отразява на политическия дискурс в България. Насилието над жени е неудобна тема. Има комай само една предизборна програма, в която насилието над жени е тема и се предлага местната власт да изгражда кризисни центрове.

Ала правата на жените бяха засегнати в кампанията най-вече чрез компромати. Жълто-кафяви медии се опитаха да компрометират кандидат за кмет на София, публикувайки снимки на приятелката му, пуснати в интернет от неин бивш партньор. Така нареченото „порно за отмъщение“ (revenge porn) като инструмент в предизборната борба не е прецедент у нас – през 2015 г. излизат наяве кадри от видеозапис на 15-годишната дъщеря на кандидат за общински съветник от Кърджали.

Кандидатка за Общинския съвет в Перник пък се прочу с разголените си снимки. Ако търсите информация за нея, трудно ще се ориентирате тя на коя партия или коалиция е кандидатка и трудно ще намерите снимки, на които е облечена.

Междувременно кандидат за кмет на столицата и общински съветник от маргинална националистическа партия се появи на предизборен плакат гол. От това не произтече новина. Ала когато една от основните претендентки за кметското място в София се снима с него (и двамата – облечени), се завихри скандал. Издигналата го партия обвини кандидатката, че хем си прави предизборен пиар с тази снимка, хем става за резил. Поуката е, че мъжката голота петни не мъжа, а жената.

Накратко: предизборната кампания илюстрира ниския праг на чувствителност и високия праг на търпимост към насилието над жени. Защото сексуалните компромати са не на последно място именно насилие.

Права на ЛГБТИ хората

През 2015 г. Виктор Лилов стана първият открит гей в България, кандидатирал се за публична длъжност – кмет на София. Това не донесе политически позитиви нито за него, нито за партията му, която първо го избра за свой председател, после го изключи, а след това се самозакри. Четири години по-късно партиите, коалициите и кандидатите са далеч по-предпазливи. Още повече че междувременно се разрази „джендър“ истерията, довела до засилване на хомофобията в България.

В кампанията за местни избори тази година няма нито едно послание, което да е в подкрепа на ЛГБТИ хората. За сметка на това националистически кандидати за кметове се надпреварват да обещават как ще забранят „София прайд“. А един от тях твърди, че другият бил гей не само за да си спечели малко медийно внимание, а и за да разколебае хомофобския електорат на конкурента си.

Изобщо – на тези избори хомофобията е политическа валута.

Права на хората с увреждания

Един от ключовите проблеми на градската (а и селската) среда в България е недостъпността за хора с увреждания. Неотдавна живеещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов направи експеримента да се разходи с инвалидна количка в София. И установи, че не може да се справи без чужда помощ, а понякога и с няколко помощници е трудно – например когато част от количката пропадне в дупката между перона и влака на метрото. А в Калифорния Караджов живее, гледа куче, кара автомобил и ходи на работа сам, въпреки че е парализиран от кръста надолу.

През септември трима от кандидатите за кмет на София приеха поканата на организации на хора с увреждания и техни близки да изминат кратко разстояние в центъра на града, седнали на колички. Това показва ангажиране с темата поне на популистко равнище. И все пак почти няма предизборни програми, в които достъпната среда да е приоритет. Достъпността така и не може да се пребори да стане водеща тема в кампанията за местни избори. Междувременно хиляди хора в България ще продължават да живеят приковани в домовете си. Защото, макар и тук-там да се прави по някой скосен бордюр, както казва Капка Панайотова от Центъра за независим живот – една среда не може да е отчасти достъпна. Или е достъпна, или не е.

Права на чужденците

През 2015 г. темата за бежанците в България беше политически актуална. И съответно – експлоатирана в предизборната борба. Днес бежанци в България почти няма, а бежанските центрове са почти празни. Ала междувременно нахлуването на Турция в Сирия и атаките срещу кюрдите повдигнаха темата за нова бежанска вълна. И ето че тази седмица дежурните националисти излязоха с призиви да се затворят бежанските центрове, като по този начин за пореден път си осигуриха медийно отразяване посредством омраза.

Правата на чужденците намериха отражение в кампанията и във връзка със случая с Джок Полфрийман. Въпреки че темата засяга (освен самия Полфрийман) най-вече съдебната система, това не попречи на националистически партии, които участват в предизборната борба, да организират митинги с настояване австралиецът да бъде върнат обратно в затвора. Което пък засилва у гласоподавателите убеждението, че „българската кръв“ (по думите на съдия Вероника Имова от Висшия съдебен съвет) е по-ценна от кръвта на един чужденец.

Казусът с Полфрийман отваря и сериозния въпрос за правото на справедлив процес. Но това е тема, повече свързана с избора на главен прокурор, отколкото с местните избори.

Право на изразяване

Кампанията за местните избори съвпадна по време със страстите около избора/назначението на Иван Гешев за главен прокурор и в друго отношение – скандала около отстраняването на Силвия Великова от ефир и спирането на програма „Хоризонт“ за няколко часа. И ако това няма пряко отношение към изборите, то позицията, в която медиите ни са поставени или сами се поставят, има.

От една страна, медиите носят отговорност за „ретранслирането“ на едни послания и заглушаването на други. От друга страна, правото на участниците в предизборната кампания да кажат нещо на избирателите си има финансово изражение. Който си плати повече, той ще бъде повече отразяван. Това важи включително за „обществената“ БНТ, в която всяко отразяване в рамките на кампанията, с изключение на предизборните дебати, се заплаща. А до дебатите телевизията допуска когото прецени (аргументирайки се със съмнителни резултати на социологическа агенция).

Разбира се, редно е да има критерии за медийно отразяване, ако не искаме да се върнат времената на безкрайните и абсурдистки „предизборни студиа“ – тогава можеше да видим мераклии за политици, които са като че извадени от филм на Дейвид Линч или „Монти Пайтън“. Но когато основният критерий е финансов, няма как да очакваме смислен политически дискурс.

Интересно дали ще доживеем време, когато предизборните кампании няма да разчитат основно на омраза и дискриминация, а на идеи, в основата на които стоят правата и достойнството на човека. Но това зависи от изборите, които правим днес. Не само в „тъмната стаичка“.

Заглавна снимка: Josh Appel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Снегът пак ни изненада: за футболните агитки и шокираната общественост

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/za-futbolnite-agitki-i-shokiranata-obshtestvenost/

Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.

Трамваят ни се оказа пленен на кръстовището до метростанцията на стадион „Васил Левски“, ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани как сега ще идат да бият в някой от бежанските лагери.

Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – забрави. Стояхме така поне 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пътници също не рискуваха).

На 40-тата минута бавно се заклати и тръгна. Когато все пак слязохме, отидох при първия изпречил ми се полицай и го попитах:
– Няма ли да направите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?

С други думи, ами това е нормално, футболни запалянковци, какви да са? Не му отговорих и сега ме е яд. А трябваше да му кажа:

Вие сте полицай, какъв трябва да сте?

Да, знам я тезата за спорта като заместител на склонността към насилие. Но идеята е заместителят да е самият мач, а не да смятаме, че е нормално някакви хора периодично да погазват правилата на човешкото. Футболът може да е красив, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.

Да, английските фенове имат лоша репутация, но съм виждала на живо какво правят английските власти по въпроса. През 1996 г. заедно с още пет момичета на университетски обмен се оказах преводачка на мачовете на националния отбор на Европейското първенство в Англия. Организаторите бяха помолили местния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние тъкмо бяхме подръка.

Превеждах на входа, където трябваше да изземат всякакви опасни предмети, които биха могли да послужат за безредици. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше жени с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пеша до другия край на работнически Лийдс. Сигурно моят опит е бил случаен, а славата на английските хулигани – не. Със сигурност мога да твърдя обаче, че другаде полицаите не приемат безредиците за нещо нормално.

А ние какво – свикнахме да приемаме като свое задължение това да следим кога има мач, за да се крием. Да предупреждаваме децата си да не са навън по това време и за бога, да внимават да не се облекат в грешния цвят. Защото е „нормално“ тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, защото е излязло със синя тениска. Свикнахме да е нормално да не искаме полицията да го защити. Да ги спре. Да не питаме защо.

Свикнахме ли, или ни е страх?

Срам ме е, че ни е страх. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не отговарям за действията на всеки с български паспорт, нито пък мога реално да очаквам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.

И ето тук е моят срам. Че още ни е страх да изискваме от полицията и въобще от правораздавателните органи да ни пазят – ама наистина, не като в прословутия химн. Да ни пазят така, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят искаме фланелки.

И по соцвреме ни беше страх, и през 90-те не ни идваше наум да поискаме да озаптят мутрите, и сега пак е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безкрайно трудно да се издирят. Да, не е нужно цял народ да им бере срама, достатъчно е да ги накаже.

Въпросът е, че някой иронично ни пита: „За какво?“ И ние си замълчаваме.

Усещаме ли как нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли как стана нормално на протестите да се изпращат „контрапротестиращи“ от същите тия, дето доста ефикасно ни „страхуват“?

Усещаме, но се правим, че нищо не забелязваме. Защото ако забелязваме, но нищо не правим, няма на кого да се сърдим, че снегът пак ни е изненадал. До непроходимост.

Заглавна снимка: Biso 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще обере гроздовете на гнева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-shte-obere-grozdovete-na-gneva/

Когато Мая Манолова каза през юли, че ще се кандидатира за кмет на София, „ако я вбесят докрай“, никой не предполагаше, че това ще е единственото, което ще видим в предизборните дебати – колко е бясна. Предвид факта, че всеки ефир излъчва дебати за столицата, нейното кресчендо от корупцията в обществените поръчки, невъзможните тротоари, мръсния въздух, презастрояването, затъналата в 800 милиона дългове топлофикация кънти почти ежедневно. Вече я разкриха, че копира ранния Борисов, който беше казал през 2005 г.: „Ще се кандидатирам за кмет, ако ме ядосат, за да зашлевя шамар на политическата класа.“

Но Манолова е „граждански кандидат“, а гражданите на София са вече много, много ядосани на управлението на ГЕРБ. Тя озвучи проблемите, за които социалните мрежи врат и кипят, комбинирайки парламентарния си опит като „острие на БСП“ и работата на омбудсман.

Обаче твърде много прилича на обикновен зубрач.

Срещу нея борещата се за четвърти мандат Йорданка Фандъкова отчетливо изброява проекти, мерки и постижения. От екипа ѝ са я посъветвали да говори точно така, за да внушава професионализъм и опит на управник на фона на „експеримента“ Манолова – но някак не е убедителна. Отдавна е ясно какво се върши зад миловидния образ на някогашната гимназиална учителка, и състоянието на столицата го потвърждава.

Разбира се, Фандъкова заобикаля подводните камъни в дебатите, като например двете „черни дупки“ – Центъра за градска мобилност, където отиват приходите от синята и зелената зона, и общинското сметосъбиращо дружество „Чистота-Искър“. Презастрояването също ѝ убягва, както и предизвестените победители в обществените поръчки на Столичната община.

Въпреки десетте години управленски опит пролича липсата на парламентарна закалка при Фандъкова.

Тя управлява София в политически комфорт – с партийно мнозинство и апарат, свързан с ГЕРБ. Досега нямаше сериозно съперничество на местни избори и на практика това е първата ѝ сериозна политическа битка. Все пак се опитва да се вклини в словесния поток на Манолова с някоя и друга забележка – например дали има връзка между кандидатурата ѝ и интересите на Христо Ковачки в столичното сметосъбиране.

Дебатите развалиха комфорта на столичната кметица да се появява все в контролирана медийна среда – или в студио, където въпросите са изяснени предварително, или при откриване на някой столичен обект или инспекция, където по традиция изрежда няколко числа и обещава едно-две неща. И всички са доволни.

Никога преди не е имало толкова предизборна глъч, посветена на столицата. Човек остава с усещането, че София има особено, сакрално значение – български Рим, Горната България. Има – поради големия бюджет, високите приходи, сериозните проекти. Перфектна хранителна среда за голяма корупция. Малката е за останалите общини, където въртят дребни схеми за доставки на храна за детските градини, маркировки на улиците, отопление за училищата, някой и друг ремонт, в общи линии – залъгалки. Завземането на толкова ефирно време заради битката за местна власт в столицата обаче е просто доказателство, че управляващите от ГЕРБ се чувстват застрашени.

Вече се чуват прокоби как от София тръгна Борисов и от София ще си тръгне най-напред.

Все пак тук се появиха някакви възможности за промяна на статуквото, докато на национално ниво конкуренцията е (почти) никаква. Реалната промяна се свързва с кандидатите на „Демократична България“ и на „Спаси София“ – арх. Борислав Игнатов и Борис Бонев. Независимо от експертната им подготовка и добри програми, и двамата имат да наваксват откъм политически опит, което е известен минус, тъй като битката за София е политическа битка – и в дебатите си проличава. Добавена стойност за Бонев и „Спаси София“, която като организация тръгна от „Спаси метрото“ и се занимава от години с проблемите на столицата, е, че имат свои победи. Тепърва ще разберем дали като съветници в Столичния общински съвет ще имат такъв успех.

Съвсем ясно е, че появата на евродепутата Ангел Джамбазки като кандидат на ВМРО е подкрепа за големите управляващи от малките управляващи – и ще „подяде“ пая на Манолова. ВМРО доказва лоялност, а Джамбазки – извън популистките послания да се премахнат незаконните „цигански постройки“ и да спрат гей парадите – показва добри политически рефлекси, бърза реакция и адекватни решения за столичните проблеми, използвайки опита си като столичен общински съветник.

Телевизионните дебати не дават представа кой от кандидатите би бил най-ефективен като кмет на София.

Публичното говорене изисква тренинг, развитие на ораторски умения, но тези уроци по актьорско майсторство нямат нищо общо с качествата на управник. Въздействието на телевизията върху политиката е известно отдавна, още от първия телевизионен дебат между кандидат-президентите на САЩ Ричард Никсън и Джон Ф. Кенеди преди 59 години, където ефирът усилва обаянието на усмихнатия и пълен с оптимизъм Кенеди редом до потящия се Никсън.

При добри водещи и ясен регламент обаче дебатите биха били полезни за избирателите, особено лидерски дебати за парламентарни избори. Макар че е известно нежеланието на Бойко Борисов да участва в такива –

той винаги предпочита разговор с един събеседник или по-скоро слушател.

Но вече ще му се наложи да излезе извън зоната на комфорт – зреят гроздовете на гнева.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От глупост ли се страхуват ромите за децата си?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-glupost-li-se-strahuvat-romite/

Началото на седмицата беше ознаменувано от поредната обществена истерия. Родителите от няколко ромски махали в Сливен, Карнобат, Ямбол, Асеновград, Сунгурларе, а според просветния министър и в София внезапно се уплашиха, че социалните ще им вземат децата, докато са на училище. Обхванати от паника, те нахлуха в училищата и си отведоха децата оттам. Само в Сливен се опразниха две училища.

Последваха бързи реакции. Министърът на образованието опроверга слуха почти веднага, а скоро след това от МОН, Министерството на социалната политика и Агенцията за социално подпомагане разпространиха официални опровержения на тиражираните слухове. И тъй като с бюрократичен език трудно могат да се борят страхове в сегрегирани общности, институциите поеха ангажимент да се сформират екипи от психолози, местни лидери и други специалисти, за да се говори с разтревожените хора по места.

В резултат от масовата истерия в махалите темата за фалшивите новини влезе в централните информационни емисии. А Facebook се напълни с осмиващи коментари за „първобитните цигани“, вярващи на всякакви глупости. И сякаш всички вкупом забравиха, че крушката си има опашка. Целият контекст, довел до паниката, като че изчезна. Ескалиращият от началото на годината публичен дебат се оказа пренаписан – съвсем по Оруел. Няма нищо страшно, никой няма да ви вземе децата, а още по-малко да ги отвлича в Норвегия. Можете спокойно да ги пускате на училище.

Нека си припомним откъде започна всичко.

През януари правителството публикува проект за нова Стратегия за детето. Срещу нея реагираха дежурните консервативни кръгове, които протестираха и срещу Истанбулската конвенция. Ключова фигура беше Александър Урумов, пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, агент от ДС с библейския псевдоним Абел и консервативен евангелист. Поводът беше идеята да се забрани физическото наказание на деца.

Освен че покрай Стратегията същите кръгове лансираха и темата за забрана на абортите, медиите се наводниха с „информация“ как социалните ще ви вземат детето, ако го пошляпвате, и с разкази за български родители, чиито деца са отнети в Норвегия. Или пък в Холандия – от чернокожа гей двойка. Карбовски, който лансираше холандската история и който не е ром, всъщност и днес твърди, че хората от гетата са прави и наистина могат да им вземат децата. А по-рано този месец известната от „Шоуто на Слави“ певица Деси Добрева призоваваше за протест пред посолството на Норвегия – заради конспиративната теория, че тамошната система за закрила на децата ще се въведе в България.

В организираните протести против Стратегията за детето участваха преди всичко етнически българи. Понякога към тях се присъединяваха и роми, доколкото „моторът“ на протестите се свързва с евангелски църкви, а в махалите има много такива. Ала не ромите оттеглиха Стратегията. Това стана след лично разпореждане на премиера на България Бойко Борисов, който е етнически българин, доколкото е известно.

Не ромите продължиха протестите въпреки оттеглянето на Стратегията. Не ромите разпространяваха листовки. Не ромите настояваха да се забрани всичко, свързано със сексуалното образование. Не ромските родители разпространяваха декларации, в които пишеше как не позволяват децата им в училище да бъдат включвани в проекти или да попълват анкети. Не ромите разпространяваха слухове, че ако дете попълни анкета в училище или ако спомене, че вкъщи му се карат, социалните ще го вземат. Това го вярват не само родители, а и учители. Не ромите обявяваха дати, от които нататък ще почнат масово да се отнемат деца. Не на последно място – не ромите представяха в медиите тези конспирации като легитимна гледна точка. И не те експлоатират темата предизборно.

Напротив – те са експлоатирани предизборно. Както винаги.

И ако днес институциите и немалка част от водещите медии реагират адекватно, това не може да се каже за времето от началото на годината досега. Нито за целия период от края на 2017 г., когато избухна скандалът около Истанбулската конвенция, до днес. Защото истерията със Стратегията за детето не е нищо друго, освен негово продължение.

Сега прокуратурата ще проверява откъде е плъзнал слухът, довел до паниката в махалите. Заместник-премиерът Томислав Дончев заяви, че чиновник от Министерството на отбраната е свързан с разпространяването на фалшивата новина. Без да спомене директно името му, стана ясно, че има предвид Александър Урумов. Красимир Каракачанов заяви, че е говорил с Урумов, който му казал, че не е виновен. После и самият пиар-агент-евангелист-писател се оправда, че не бил той. По времето на масовата истерия бил в чужбина, бил готов да предостави фейсбука си, за да се види, че е чист.

Разбира се, Урумов едва ли е разпоредил лично махалите да се вдигнат точно този ден. Но той носи немалка отговорност за демонизирането на системата за закрила на детето от месеци насам. И то публично – чрез собствения си блог, в който нарича Държавната агенцията за закрила на детето „Наглите“ и твърди, че тя няма място в отношенията между родители и деца.

Тази проверка на прокуратурата е цинична още преди да е започнала.

Тя едва ли ще е по-различна от проверката за виновника за спирането на БНР, която остана сляпа за политическия натиск върху радиото и в резултат от нея беше санкциониран техническият ръководител, изпълнявал по всяка вероятност чужда воля. Този път най-много някой и друг ромски пастор да пострада. А онези, които генерират обществена нетърпимост към социални работници, неправителствени организации и всички работещи в областта на правата и закрилата на децата, ще продължават да го правят необезпокоявано. Освен ако не се разместват някакви пластове по върховете и не се правят опити да се изхвърлят онези, които досега са били удобни.

Ако прокурорската проверка не е проформа, тя следва да обърне сериозно внимание не само на Урумов, а и на тези, които месеци наред провеждат дезинформираща кампания, очевидно не без финансиране. Да проучи: кой печата шарените листовки, които се пускат в пощенски кутии и се разлепват навсякъде? Кой организира международен форум под надслов „Отвличане на деца от социалните служби“ и кани ултраконсервативни личности като Габриеле Куби? Къде стои Асоциация „Общество и ценности“ в картинката? Каква е ролята на евангелските църкви в България, които също отрекоха да са замесени, но взеха дейно участие в охулването на Стратегията за детето? Каква е връзката с ВМРО, според които ДАЗД не трябва да съществува? С Карбовски? А с „ловеца на бежанци“ Петър Низамов – Перата?

Впрочем ако някой действително има известно основание да се притеснява, че могат да му вземат децата, това са именно българските роми

и най-вече онези, които живеят в гетата. Не защото ще пристигнат автобуси от Норвегия, които да ги откарат директно от училище. И не защото социалните ще ги отведат под строй. Тези опасения са, разбира се, неоснователни. А защото имат достатъчно основания да не вярват на институциите, както и на политиците, които идват и им обещават разни неща. След всички обещания за узаконяване на къщи, зададе ли се „гореща“ политическа ситуация, идват багерите да ги събарят. След цялото говорене за интеграция и „десетилетието на ромското включване“ продължава да има сегрегирани райони и училища, а ромите нерядко не се допускат в заведения или басейни само заради етноса си. Или не се назначават на работа, дори да имат необходимото образование.

Ако възникне конфликт между българи и роми, в огромната част от случаите ромите излизат виновни – дори когато те са жертвите. Ако българин убие ром, това е „неизбежна отбрана“. Ако чужденец дръзне да защити ром от тълпа ултраси и в мелето един от ултрасите е убит, това не е неизбежна отбрана, а общественото мнение диктува чужденецът да лежи в затвора до живот. Ако училищна директорка заяви, че държавата трябва да отнема децата на ромски родители, които не ходят на училище, това се смята просто за „свобода на словото“. Представете си обаче какво ще настане, ако някой каже това за етнически българчета, чиито родители са отдадени на каузата за домашното образование и смятат, че училището ще им разврати децата. Именно такива са някои от гласовитите противници на Стратегията за детето. А на фона на пропагандата за забрана на абортите лидерът на ВМРО и военен министър Красимир Каракачанов предлага държавата да подлага ромските жени на задължителни аборти и стерилизация. Децата са ценност, но не и ако са ромски.

Е, представете си сега, че сте на мястото на хората от гетата. Кое би ви накарало да повярвате, че слухът за отнемането на децата е фалшива новина? След като знаете, че нито общественото мнение е на ваша страна, нито институциите, нито политиците, нито медиите, нито правосъдието. След като сте свикнали както да ви лъжат, така и да лъжат на ваш гръб. И при положение че почти единствените, които са показали, че вярват във вас, зачитат човешкото ви достойнство и ви мотивират да учите и да работите, са евангелските църкви и пастори във вашата общност.

А именно някои от тях ви уверяват, че социалните ще ви вземат децата от училище.

Затова нека не се присмиваме на ромите, че се поддават на масови психози. Ако сме честни, ще насочим критиката си към онези, които произвеждат психозите и които няма да престанат да го правят въпреки официалните опровержения на институциите от последната седмица. Става дума за чудната, но изненадващо здрава и ефективна сплав от ултраконсервативно християнство (Българската православна църква не отстъпва на евангелските деноминации по поддържането на такива конспиративни теории), путинска пропаганда, национализъм, политически интереси, удобни медии и поръчкови сайтове.

А ромите – те просто отново го отнасят.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ами ако не гледаме внимателно?

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/ami-ako-ne-gledame-vnimatelno/

Здрасти, Нева!

Понеже се познаваме, ще се подпиша с псевдоним, но това, защото… „какво тук значи някаква си личност“?! Макар да искам да те побутна към размишления именно за личностите и авторитетите.

Съвременният свят все повече пренебрегва меритокрацията. Популярните лица на съвремието често са такива не заради репутация, градена с години, а защото са се прочули с нещо скандално или провокативно. И тази тенденция не е нова. Някак подценихме мащаба на симптомите ѝ и сега въпросните посредствени хора започнаха да стават премиери и президенти.

Обясненията защо се случва всичко, сякаш са по-лесни от един друг въпрос: защо малцинството истински авторитети и хора с репутация притихнаха в тежък ступор? Нима активната съпротива на всичко това не е именно словото? За да има противостоене на антинаучните и античовешките тенденции, които протягат пипала навсякъде, е нужно точно това – упорита съпротива. А не примирение. Къде са онези избликвания на рязка (но справедлива и стряскаща) критика? Къде са думите, които събуждат заспалата маса? И кой ще събуди будителите?

Гъливер

Клод Моне казвал, че смята своята градина за най-добрата си творба. Това по-горе е изглед от последната градина на Сесар Манрике, който обичал да цитира въпросните думи на Моне – тук, в очертанията на бивша каменоломна на о. Лансароте, сега виреят 450 различни вида кактуси, сред които всеки ден се стичат стотици туристи. А Манрике, роден преди век на канарския остров и загинал в пътно произшествие през 1992-ра, е човекът – художник, скулптор, екоактивист и буден гражданин, – благодарение на когото Лансароте е едно от най-популярните места за посещение в Испания, без да е прегазено от туризма.

Вулканичният пейзаж, осеян с бели градчета от ниски кубистични къщи и тук-таме зелени петна на палми, араукарии и кактуси, е оцелял в хубостта и мира си именно вследствие от звучно заявената позиция на артиста през 70-те и 80-те – неговите манифести („Да не позволяваме ламтежът за печалба и злонамереността на строителната спекула да направят от нашата среда стандартния масифициран ад…“), интервюта („властите трябва да мислят за човека, не за автомобила“, „най-големият лукс са просторът и тишината“), сплотяването на местната общност, заставането телом пред напиращи багери… Тук няма гигантски реклами, небостъргачи, кресливи извращения на курортната индустрия, а традиция, изкуство и природа във все още спокойно съжителство. Всички големи забележителности на острова са направени или съхранени по проект на Сесар Манрике. Няма местен човек, който да не знае за него и битките му и да не съжалява за осиротяването на повечето му каузи преди 27 години. Засега няма и кой да го замени.

По нещо такова си представих, че тъгуваш, когато прочетох писмото ти, драги Гъливер – неслучайната личност пред поредния багер. „Авторитет“ – прочетох – идва от корена на „автор“, което пък идва от латинския глагол „увеличавам“: лидерът умножава доброто и се грижи за него, той е творец и родител. И аз тъгувам по същото, така че се опитах да си представя какво пречи в ей този миг десетки просветлени индивиди да се хвърлят да спасяват десетки острови, увличайки хиляди последователи.

Може би следното: колкото по-конкретна и вписана в обозрими граници е една цел, толкова е по-разбираема и изпълнима (едно е да схванеш защо и как да защитиш парче земя, друго е да обемеш в мисълта и действията си цялата Земя); колкото по-назрял е моментът, толкова е „по-уловим“; в случая на Манрике симпатичният му характер, свой за хората от Лансароте, е намерил като по чудо както пролука във враждебните интереси и инерции (недостатъчно силни тогава, за да го унищожат морално или физически), така и съмишленици в местното управление.

Разликата в сегашното време на светкавична и свръхобилна, но несигурна информация вероятно е, че вече нищо не изглежда съвсем конкретно, назряло и свое, та усещането за безпомощност и дезориентация е много по-силно. Големите икономически интереси са бетонирали позициите си или поне успешно са ни убедили в това; политиката рядко влиза в новините с най-разумните си проявления. А и по нашите ширини идеализмът и социалното мислене, колективното усилие, съпричастието и толерантността са дискредитирани от десетилетия подигравки с тях и размиване на същността им. „Етично измерение, под което имам предвид човешко измерение“ – така завършва една от фразите във великолепната книга, която чета (курсивът е на автора). Подчертала съм си я двойно: извадиш ли етиката от човека и околностите му, остава наеженият хаос, за който споменаваш. И все пак…

Писателят Зола, който обвинява. Юристът Ганди, който гладува. Индустриалецът Шиндлер, който фалшифицира документи. Работничката Роза Паркс, която сяда. Такива личности имаш предвид, нали? Които залагат себе си и отварят врати, дават подслон, създават бъдеще за другите. „Да правиш добро е да създаваш щастие“, казва Сесар Манрике… Като се вгледаме обаче, и делата им, и признанието за тях са се състояли с различни ритми и през куп съпротиви – сега те са икони, но животът им е бил реално застрашен сред техните съвременници, които със сигурност не са ги разбирали в огромната си маса, подлагали са ги на съмнение или просто не са ги отчитали.

Доброто име и общественото влияние са групово изживяване: не стига едната личност с цялото ѝ положително действие, трябва някой да я гледа и мисли, и одобрява, при това дейно, публично, иначе багерите ще я сгазят. Какво пречи повече хора да се обединят около младата Грета Тунберг например? Ето, има я, действа, говори смислено, след време ще е символ и аргумент… Може би проблемът е, че тя е днес. Може би е съвсем нормално в момента толкова народ с греда в окото да се е вторачил в нея с надеждата да намери сламка в нейното. А може би няма как повече хора да се обединят около нещо ново. Убедена съм, че с малко замисляне и ти, и аз сме в състояние да изредим още много личности, заети с кауза, която се простира извън собствените им предели – поправят света, пазят светлината, прокарват пътеки. За да ги видим в пълния им блясък и значение, навярно ни е нужно отстояние. Ами ако засечката е в нас и в глада ни за невъзможни сигурности? Ами ако не гледаме внимателно?

Човек има нужда от идоли и митове – тези синтезирани идеи или преживявания, този опит на „хапчета“, с който се борави много по-лесно, отколкото с мътния потоп на битието. Естествено е да ги иска хубавки и разпознаваеми: космонавтът да е Юри Гагарин, революционерът – Че Гевара. Да стават за отпечатване на тениски или залепване на стената. Да, ясно ни е, че Алберт Айнщайн е важен за съвременната наука, но не защото сме проумели какво е открил, а защото така са ни казали и защото, нека си признаем, прочутата му снимка с рошава коса и оплезен език е разбираема и „цитируема“, и съизмерима с нас. (Ако кажа примерно „Денис Габор“, надали някой неспециалист ще се сети за този друг Нобелов лауреат по физика, нищо че той се е изявявал мъдро и извън научната си сфера.) Гагарин е плакат, Ганди е двигател – те илюстрират различни явления и въплъщават различни потребности и предполагам, че са нужни, както са нужни и футболните герои или телевизионните еднодневки… всеки за своето нещо. Достатъчно е да не бъркаме популярното с насъщното и да не очакваме от едното да е непременно другото. Как става това ли? Вероятно както всичко останало в обществото: чрез постоянен общ разговор, в който нещата се наричат със собствените им имена.

Имало ли е епоха без кумири, част от които – фалшиви? Едва ли. А епоха, в която дълго трупаната компетентност да е била преобладаващо основание за позицията в обществото? Съмнявам се. Меритокрацията е „власт на заслужилите“ и звучи примамливо за нас, родените в диктатурата на посредствеността и връзкарството, които вече трето десетилетие под етикета „демокрация“ получаваме повече плутокрация, порнокрация, клептокрация и идейна констипация, отколкото друго. Но и обвързването на влиянието със заслугите е принцип, който може да се опорочи както всеки друг – заслугата е твърде разтегливо понятие.

„Да си получиш заслуженото“ може да значи какво ли не. Както преди няколко века да те убият с камъни, ако си селянка с рижа коса, така и днес да ти се подиграват в социалните мрежи, ако си расист с инфантилен „хумор“ на президентското място в една от най-могъщите страни в света. Заслугата предполага пригодност към определени ценности, затова, ако се заровиш в списъците със „заслужили деятели“ на соца, ще попаднеш на цялата гама от чудесно до отвратително. При определени обстоятелства добрият ученик е онзи, който зубри безкритично, при други – способният да оборва тези. Да не говорим, че заслугите често се трупат единствено от позиция на някаква привилегия: я се опитай да станеш харизматичен правист, ако си роден в гето, или виж как ще ти повярват околните, ако си в общество, където полът или сексуалните ти предпочитания омаловажават и най-разумните съображения, които изказваш. (Неотдавна „Гардиън“ публикува прекрасен анализ на меритокрацията, който се спира именно на осъществимото ѝ само донякъде намерение да премахва дискриминацията чрез формулата „интелигентност + усърдие“, както и на тенденцията на „механизмите за [социална] мобилност да се превръщат в крепости на привилегията“.)

Който не работи, не трябва да ядеАко четем старите мъдрости както дяволът евангелието (винаги се намира и такъв прочит), току-виж излезе, че децата не заслужават особено вложение на ресурси, защото не са имали време да се проявят по полезен начин, а хората с различни степени на физическа и умствена непригодност за работа нямат същите права като останалите… Има много области от живота, в които обществото функционира „на кредит“: начинаещите в дадена професия никога няма да станат напреднали, ако не им се поверят задължения, които често се оказват твърде голяма лъжица за устите им; науката няма да стигне до верни отговори, ако не мине през грешните; културата има нужда от много активна среда, в която голям дял от съставляващите я прояви са окачествими само като „несполуки“…

Извинявай, че ти отговарям с месеци закъснение, Гъливер. Твоето писмо ме вкара в затруднение, от което така и не мога да изляза с увереност: постави ме пред необходимостта да отхвърля като неосъществима една добронамерена система (меритокрацията) и да дам мой вариант за възможна, без да си намечтавам поредната утопия… Ето какво си мисля (но нищо не е издялано в камък, както се казва на други езици – всичко подлежи на корекции в крачка). Йерархичните постройки разчитат на неподвижността на нещата – всеки да си знае мястото и всяко място да е заето, – затова и включването в йерархиите е абсолютно, както и изключването. В моето желано възможно общество: никой да не е напълно вън и напълно сам; действат ядро от основни принципи плюс гъвкаво разнообразие от възможности за прилагането им при минимум насилие и максимум солидарност; заложено е бъдеще (при ясно формулирани критерии за качеството на живот и достъпни цели); грешките служат за минаване на следващ етап и отговорностите се поемат задължително (без да остават да висят в анонимно небитие, както често наблюдаваме наоколо); будителите се будят взаимно; ясно е, че винаги ще има отклонения, защото сме хора, но по същата причина и винаги ще има изход.

Личната ми теория е, че всички елементи на доброто и полезното са налични през цялото време – в това число и авторитетите, – и ако внимаваме в картинката, можем да ги различим за себе си и откроим за другите. Който се усети, че може да направи нещо добро, да започва. И да мисли на глас, да обяснява, да увлича. „Красотата е сиянието на истината“ – да цитирам пак Манрике… Красотата е фактор, истината съществува, етиката определя човека, бъдещето е възможно по достойни начини. За да бъде личността от значение, някой трябва да зачете и подкрепи това значение и този някой сме ти и аз.

Заглавна снимка: Кактусовата градина на Сесар Манрике © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато обсъждаме Грета Тунберг

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kogato-obsuzhdame-greta-thunberg/

Не, в тази статия няма да прочетете отговор на въпроса дали Грета Тунберг е права в думите и действията си, или не. Темата е за аргументите, с които много хора оспорват не точно тезите ѝ, а по-скоро публичното ѝ присъствие.

Грета Тунберг е с аутизъм/синдром на Аспергер

Аутизмът има неизброимо много прояви и степени. Затова често пъти се говори не просто за аутизъм, а за аутистичен спектър. Синдромът на Аспергер също варира по вид и по сила. При него интелектуалните способности не са засегнати, дори напротив – не е рядкост хора с Аспергер да проявяват по-развита интелигентност от повечето „нормални“ хора. И за Алберт Айнщайн се твърди, че е бил с този синдром.

Грета Тунберг, разбира се, не е Айнщайн, но фактът, че е със синдром на Аспергер, не може да бъде сериозен аргумент срещу нещата, които казва. Да, хората с Аспергер са склонни да фиксират цялото си внимание върху определени теми и светът на практика да се изчерпва с тях. Самата шведска тийнейджърка си дава сметка, че може би точно заболяването ѝ я е направило чувствителна към темата за екологичното бъдеще на планетата. Да, хората с това заболяване често имат проблеми със социалното си общуване.

Но да казваме „Какво да я слушаме, тя е с аутизъм“ е несериозно. Освен това е дискриминиращо. По този начин отказваме правото на огромна група хора да участват в публичните дебати само защото са с психическо увреждане. А да наричаме поведението ѝ „гретенизъм“, както правят някои, е уронване на човешкото достойнство.

Да, мнозина биха предпочели всички „луди“ да са затворени някъде, тъй щото да не се виждат от „нормалните“. А не някой от тях да им „набива канчето“ по телевизията. Това изкарва „нормалните“ от зоната им на комфорт. Но хората с психични заболявания също са част от социалния свят и имат право да се включват в него, доколкото състоянието им позволява това.

Грета Тунберг се цупи/не е красива

Да, Грета Тунберг не прилича на фотомодел. Не се гримира и рядко се усмихва. Не си прави модерни прически, а навсякъде се появява с коса, просто сплетена на една или две плитки. Обикновено гледа сърдито или направо гневно.

Критиката към външния вид обаче се прави от хора, които свеждат съдържанието до опаковката. Ако шведското момиче изглеждаше като кинозвезда или поп идол, това нямаше да направи думите ѝ по-верни. Как изглеждаш няма отношение към това какво казваш.

Присмиването на външността на Грета съдържа и сексистки елемент. Макар понякога и физическите характеристики на мъже да стават обект на подигравки, това се случва много по-често по отношение на жени. От тях се очаква не само да са като излезли от модно списание, а и да са кротки и усмихнати – всичко, което младата шведска активистка не е.

От друга страна, и на красивите и нагласени жени не им е лесно. Тях пък не ги възприемат сериозно именно защото са такива. Изобщо – и да се цупиш, и да се усмихваш, и да се гримираш, и да не се гримираш, няма угодия.

Мястото на Грета е в училище!

Мнозина смятат, че вместо да се занимава с активизъм, едно 16-годишно момиче трябва да ходи на училище. Често пъти това убеждение е свързано с непознаване на образователната система на скандинавски страни като Швеция и Дания. Там е напълно нормално тийнейджър на около 16-годишна възраст да си вземе една година пауза от училище. Знам го от свои шведски и датски приятели, чиито деца точно така постъпиха. През времето, когато не учи, младият човек не си губи времето, ами работи, занимава се с доброволческа или друга дейност.

Това е нормална фаза от порастването, а не драма или отпадане от училище, както би се възприело в България. „Щом иска, нека прекъсне училище за една година, но ще му се наложи да работи. Осигуряваме му храна и покрив над главата, но няма да му давам пари, за да си купува марихуана“, рече спокойно датският ми приятел по адрес на сина си, който следващата година се върна в училище и го завърши. В Швеция впрочем 99% от населението има гимназиално образование – нещо, за което България може само да мечтае. Така че и Грета едва ли ще остане без гимназиална степен.

Другият елемент на този аргумент е, че ролята на децата е да учат, а не да се занимават с активизъм. Това може да се каже впрочем за всички – защо еди-кои си протестират, а не работят, не си гледат семействата и т.н. Още Иван Хаджийски обръща внимание, че повечето хора са възприемали революционерите, участващи в борбите за независима българска държава, като „безбитници“. Тоест като хора, които, вместо да работят и да създадат дом и семейство, са тръгнали да гонят дивото.

Не трябва да я възприемаме сериозно, тя е просто едно дете

Както психичното увреждане, така и възрастта сама по себе си не може да е доказателство дали някой е прав, или греши. Разбира се, познанията на Грета Тунберг не могат да се сравняват по дълбочина с тези на учени, които от десетилетия се занимават с екологични проблеми. Това обаче не ги прави автоматично неверни.

Упрекът „Тя е дете“ освен това отрича правото на непълнолетните да се занимават с граждански активизъм – така, както го разбират. Тийнейджърите, които излизат от училище веднъж седмично, за да се включат във вдъхновените от нея климатични стачки, наречени „Петъци за бъдеще“, също търпят критики.

След по-скоро консуматорски настроеното поколение на милениълите идва вълна от млади хора, които са социално активни още от деца. Докъде ще доведе активността им и в какво ще се трансформира, тепърва ще видим. Но това, че децата отказват да се възприемат просто като обекти (на възпитание, на образование, на закрила), а се опитват да вземат бъдещето си в свои ръце, заслужава най-малкото интерес, а не пренебрежение.

Горкото дете!

Тук акцентът не е толкова върху „дете“, колкото върху „горкото“. Това е изпитана практика – човек да представя омразата или страха си към някого като съжаление или снизхождение. Омаловажаването поставя унижаващия в господстваща позиция в собствените му очи.

Доколко обаче Грета Тунберг има за какво да бъде жалена? Ако на 16-годишна възраст сте една от най-популярните личности в световен план, срещате се с държавни глави, говорите пред ООН и ви номинират за Нобелова награда, за съжаление ли сте? Да, разбира се, славата може да създаде трудности в човешкия живот, особено ако е дошла в крехка възраст. Деца звезди като Дрю Баримор или Маколи Кълкин знаят това от личен опит. Но няма гаранция, че при всички случаи е така. Ако известността е свързана с кауза, каузата мотивира. Гражданският активизъм е различен от шоубизнеса.

„Горкото дете“ се отнася и до психичното увреждане на Грета, което вече обсъдихме по-горе. Съжаляването на хора с увреждания е просто едно от лицата на дискриминацията. Друго измерение на израза е, че на Грета може да ѝ се случи нещо лошо, да пострада поради активизма си. Та поради това – нека я ожалим предварително. Такава нагласа е цинична. Ако има опасност, тя трябва ясно да се посочи, вместо да кръжим като лешояди около потенциалната жертва.

Грета Тунберг е използвана/зад нея стоят други сили

Това е всъщност най-силният аргумент срещу шведската екоактивистка. Той впрочем изглежда основателен – доколкото не може да се отрече, че има сили и бизнеси, на които активността на Грета им е добре дошла. Производителите на зелена енергия например.

Каквото и да направи човек обаче, то винаги е свързано с някакви интереси. Нещо повече – самото човешко познание не е независимо от интересите. Още в края на 20-те години на миналия век социологът Карл Манхайм публикува труда си „Идеология и утопия“, в който обосновава тезата, че всяко познание е или идеологично, тоест опитва се да защити статуквото, или утопично – бори се за промяна на статуквото. В началото на 90-те британският философ Стивън Тулмин публикува книгата „Космополис: скритата програма на модерността“. В нея той разказва, че когато Исак Нютон оповестил теорията си за гравитацията, тя се възприела добре в богати градове като Лондон и Париж, но не и в работническите Манчестър и Клермон-Феран. Защо? Ами защото работниците идентифицирали себе си с инертната материя, която по силата на гравитацията стои отдолу. И това не им харесало.

Ако и теоретичната физика може да стане обект на борещи се интереси, какво да кажем за екологията, мерките по отношение на която засягат не само огромната част от бизнесите, а и всекидневния живот на хората?

От това, че има интереси обаче, не следва, че Грета Тунберг е марионетка в ръцете на влиятелни кукловоди. Който твърди обратното, трябва да го докаже. Ако се намерят факти, че на момичето е платено, за да имитира активизъм, че му е обещано нещо и т.н., редно е те да излязат наяве.

Освен това противниковата страна също има мощни интереси – на петролната и автомобилната индустрия например, на животновъдите, производителите на изделия от пластмаса и т.н. И се случва да произвежда крупни манипулации, една от най-актуалните от които е т.нар. „Дизелгейт“.

Твърдението, че Грета е употребявана, вторично обезсмисля всеки опит за граждански активизъм и за протест. Забелязали ли сте, че конкретно в България за каквото и да тръгне да протестира човек, все се намира някой да го обвини, че зад него стоят някакви интереси, че е платен, че целите му са различни от декларираните? По този начин се омаловажава смисълът на протеста.

Последно, но не и по значение – подобни обвинения са дълбоко конспиративни. Те внушават, че отделният човек нищо не може да промени, че всичко зависи от някакви сили там, горе. Кои – не се споменава. „Те“ определят правилата на играта, „ние“ сме просто пионки.

Как да се води дебатът?

Ако всички тези аргументи не доказват, че Грета Тунберг греши, те не доказват и че е права. Дебатът следва да се води в експертното поле, а не с аргументи ad hominem. Редица учени твърдят, че шведската тийнейджърка изразява това, което те от десетилетия се опитват да обяснят. Разбира се, възможно е всички те да са пристрастни към екологията. В такъв случай други учени трябва да се опитват да ги опровергаят. Да, никой не може да спре в дискусията да участват и обикновени хора, които се чувстват засегнати било от климатичните промени, било в професията или всекидневието си поради екологични мерки. Не могат обаче да бъдат изключени от участие и децата, които ще живеят с последствията от днешния начин на живот, и хората с увреждания. Изобщо – всички имат право да участват в дискусията.

Стига да не обсъждат Грета Тунберг, а това, което тя казва.

Заглавна снимка: Грета Тунберг пред Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борбата за климата няма да е красива

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/borbata-za-klimata-nyama-da-e-krasiva/

Извинявайте, ама много е лесно.

Лесно е да се подиграваме на формата, която приема движението за по-радикални действия в отговор на климатичните промени. Предсказуемо е, всичките ни политически реакции са такива – дай ни да се разсейваме по персоните на Тръмп или Трюдо, как танцувала била Тереза Мей и има ли Путин пластични операции. Сякаш се опитваме да се успокоим, че проблемите ни са с човешки мащаб, болят ги зъби, стискат им обувките, ерго – смъртни са, няма страшно.

Климатичните промени не са с човешки мащаб.

Няма да давам примери, не ми е целта да ви плаша допълнително, най-вероятно сте достатъчно стреснати и бога ми, правите доста – събирате отпадъците разделно, напомняте за n-ти път на продавачката в баничарницата да не ви тика кифлата в найлоново пликче, карате колело и дори може би сте се опитали да садите дръвчета или домати. Това са горе-долу нещата, които правя и аз.

Само дето не се получава. Години наред идеята беше, че ако ядеш хляб с лимец и купиш елха в саксия, помагаш на планетата и изглеждаш секси едновременно. Няма нужда да се бъркаш в работата на другите, те някак си ще се заразят от твоя пример и ще спрат да купуват пластмасови глупотевини, които тровят природата, а от това производствата на пластмаси и други вредности ще фалират и всичко ще е шест.

Ама не е.

Първо, екологичният лайфстайл си остана нишов – и то свързан с една много конкретна, финансово обезпечена ниша. Моите усилия да убедя баничарката да не увива всичко в найлон ще са безплодни, защото хартиените пликчета са с няколко стотинки по-скъпи и в нашия непретенциозен квартал това може да ѝ коства клиентелата. Не че непременно хората ще се разорят, ама ще започне да им изглежда фенси-шменси хипстърско, ще го разпознаят като нещо не за тях. Предизвиквам ви да отидете при батка, който си хвърля боклука до пейката, и да му направите забележка. Сега, ако сте оцелели, предизвиквам ви да го правите всеки път.

Тази работа с личния пример не работи

и би трябвало да е ясно, че няма да работи – от цялата история на човечеството. (Харесвам един момент от „Списъкът на Шиндлер“, в който Шиндлер се опитва да убеди есесовеца колко привлекателен ще го направят добрите дела. И онзи изпробва милостива фраза пред огледалото, врътка се, после махва с ръка и продължава постарому.) Масовото себеосъзнаване просто не е в стила на човешкия род. А вредните производства няма да стоят и да чакат да фалират, нали? Ще се рекламират, и то доста убедително. Ово е стандарт. За всеки джоб. Съдържанието е важно. И т.н.

Никоя алтернатива не е красива. Забраната на някои пластмасови изделия неслучайно се приема чак сега и с отложен старт, и само в ЕС. Днешната индустрия е такава, че просто не може да се върне във вида си отпреди изобретяването на пластмасата без огромни социални сътресения. Говорим за невиждан брой затворени заводи, за безработни хора, за реорганизация на цялото производство поновому. И това само за пластмасата, ами енергийната индустрия? Транспортната?

Много ясно, че правителствата ще вземат козметични мерки, ще подкрепят лайфстайла и няма да рискуват да се конфронтират с такава голяма част от бизнеса, която утре ще налее страшни пари в кампанията на опонентите им и ще ги свали (това в демократичните страни, нали, щото може и с лошо).

Екологичните решения принципно са спорни, както твърди в-к „Гардиън“. Вятърните електроцентрали убиват птици по Виа Понтика. Слънчевите панели закриват големи обработваеми площи, а след няколко години на свой ред стават неизползваеми, отпадък. В естественото си състояние ядивните растения имат естествени врагове и в миналото човешките общности често са били изправени пред глад (сега също, на няколко места по света, но тук въпросът е по-скоро в преразпределението).

Каквото и решение да намерим, то няма да бъде красиво. Никак. Но ако не го намерим, красотата ще е последната ни грижа.

Още по-некрасиво ще стане, когато въпросните решения трябва да се наложат. Ясно е кой може да принуди правителствата да не ги налагат; в обратната посока могат да ги подтикнат само масови протести, струва ми се (не и слабото лоби на екологичните производства). А след двайсети век ние разбираемо изпитваме ужас от масови движения за принудителна политическа промяна, смеем им се, докато са театрални, но предпочитаме да бъдат такива. Това е единият сценарий – да се смеем от облекчение, докато лице на екопротестите е Грета Тунберг, ха-ха, детенце.

Вторият вариант е вълна от екологични партии, които да дойдат на власт чрез избори и реално да изпълнят програмите си. За целта трябва да започнат да мислят по-обхватно, тоест да знаят какво правят във всички отрасли, а не да се надяват да бъдат най-много вътрешнопарламентарна опозиция. Разбира се, този вариант ми харесва най-много, ама нещо не виждам да се случва. Като че общото състояние на тревожност води до по-нелогични, но по-предсказуеми избори. Защото другият момент е социален – хората, чийто глас ще бъде решаващ, са същите, които не са убедени в смисъла да не хвърлят найлоновата опаковка на пътя, да не говорим да не я купуват. И са първите, които биха пострадали от предсказваните драматични климатични промени. Вижте какво стана примерно с жертвите на урагана „Катрина“, кои социални прослойки се спасиха набързо и кои бедстваха на местния стадион.

Нямаме друг избор: екологията трябва спешно да бъде ребрандирана за масовия вкус. Тя не може, не бива да е елитарна.

(А, да, и какво правим със страните, които няма особена вероятност да си изберат проекологично правителство? И примерно решават да не си гасят джунглите или тайгите?)

Третият вариант е нищо да не правим, да отпиваме с металната сламка от коктейла си и да стоим прегърнати (по Вонегът) на фона на красива луна, която всеки момент ще се взриви.

Заглавна снимка: Mike Lewelling

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Журналистите и баничарите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/zhurnalistite-i-banicharite/

Ако днес премиерът Бойко Борисов попита медиите натиска ли ги властта, ще чуе хорово „не“. Няма да е лъжа. Шефовете на част от тях, сред които и генералните директори на трите медии, които се издържат от данъкоплатците – БНТБНР и БТА,са така селектирани, че не е необходимо властта да ги натиска. Натискат се хора, които са изправени, а не сгънати като банички. На „баничките“ просто се свежда до знание, а те, от своя страна, упражняват пропорционално налягане върху журналистите в управляваните от тях медии.

На крак срещу „баничките“ и „баничарите“

И ако обществото не може да се намесва в мениджмънта на частни компании, то за медиите, които издържа с данъците си, не просто има думата, но и правото да се възпротиви срещу властта на „баничките“. В крайна сметка устойчивото доверие в медиите, особено тези, които искаме да наречем обществени, се основава и на интегритета – репутацията на почтеност, етично поведение и достоверност в дейността на хората, които ги управляват и работят в тях. В дигиталната ера, където рядко виждаме имената на журналистите зад потока новини, избълвани от хиляди сайтове, в БНТ и БНР виждаме, чуваме и разпознаваме хората, които създават медийната продукция.

За качеството на демокрацията е от съществено значение както интегритетът на държавните служители и политици, така и на журналистите, работeщи в обществените медии. На тях разчитаме за обективно информиране в полза на обществения интерес, а не в услуга на олигархични кръгове и конюнктурни политически интереси. В България медийната гилдия разпознава безпогрешно кой прави журналистика и кой меси баници, но проблемът е, че при оцапания медиен пейзаж и контрол върху големите медии аудиторията трудно ги различава.

Храстът казал на дървото: „Слез и ниско залегни…“

Това обяснява защо журналисти подкрепиха публично колежката си от БНР Силвия Великова, върху която генералният директор на радиото е оказал натиск, защото на него му оказали натиск. Случката разказа самата Великова пред Съвета за електронни медии (СЕМ), който изслуша редколегията на предаването с най-висок рейтинг в Програма „Хоризонт“. Разговорът между нея и Светослав Костов се състоял в Борисовата градина (която е срещу БНР, от другата страна на бул. „Драган Цанков“) по негово настояване – вероятно от страх да не бъде подслушван. Там ѝ казал как му се обадили четирима души („имена няма, звучеше доста като от 90-те години“) и го заплашили, че децата му ще останат гладни, няма да си намери работа, ако не махне Силвия като водеща и не отнеме ресора ѝ за съдебната власт.

Всеки уважаващ работата си журналист има истории на спрени материали, на иззети материали, на забрана да публикува или работи изобщо, или на друго давление. Всичко това само защото шефовете му предпочитат да угодничат на властта и да си партнират, обядват и вечерят с нея, поблазнени от илюзията за своята значимост, щом са на „ти“ със силните на деня – и от порцията, която получават срещу това.

Това е стар рефлекс от тоталитарната власт – нетърпимост към критика и опит не просто да я заглушиш, а да я смажеш. В годината, когато се навършват 30 години от 10 ноември 1989 г., медийните шефове се държат като през времената, когато единственото инакомислие беше позволеното от тях – с позволение на техните началници. Най-потърпевши от тези попълзновения върху медийните свободи са гражданите.

Нека си представим, че Великова бе свалена от ефир, а ресорът ѝ „правосъдие и съдебна система“ – даден на довереник на шеф Костов. Така се неутрализира обществената медия БНР в момент, в който се решава позицията главен прокурор – „един много мощен инструмент на властта“, по думите на авторитетния медиен експерт проф. Нели Огнянова.

И тъй като за БНТ, видно от емисиите ѝ, не е тема предстоящият на 24 октомври избор на единствения и предизвестен кандидат за този пост Иван Гешев, ще заглъхне БНР, където този избор не се подценява. Аудиторията най-вероятно ще бъде информирана предимно за писмата от различни трудови колективи и държавни ведомства в подкрепа на Гешев, отразявани от някоя страхувана „баничка“.

Подобни пропагандни методи от времената на (не)развития социализъм няма да поставят държавното обвинение по-високо в очите на обществото, нито ще го сдобият с престижа и респекта, дължими на работата му в едни нормални държави. Напротив – този опит за юмручен пиар, в гарнитура с неубедителния Светослав Костов, отблъсква още повече. Тайно или явно, хората симпатизират на смелите дори заради факта, че лично не притежават тази смелост.

Едни поддават, други не

И макар един престоял само ден на поста шеф на „Хоризонт“ – Николай Кръстев, да поддаде и да отстрани Великова, за чест на БНР там работят смели хора с характер, които се съпротивляват срещу натиска дори с риск да загубят работата си. Бившият шеф на програма „Хоризонт“ Ивайло Савов, принуден да излезе в пенсия заради отказ да свали Великова от ефир, определя генералния директор като „човек, изпаднал в паника“. Пред него Костов използвал същите похвати, като пред Силвия Великова – че „името на Радиото е заложено на карта“ и че „има персонални заплахи срещу генералния директор, срещу семейството му“. Запитан от „Офнюз“ защо, Савов отговаря: „Определено става дума за някаква зависимост, за поет ангажимент, за който е дошло времето да бъде изпълнен. И разбирах, че поръчителите втвърдяваха очакванията си.“ Заместник главният редактор на „Хоризонт“ в оставка, Даниела Късовска, също сподели за натиск и цензура и заяви пред СЕМ, че свободата на словото е поставена на карта.

Най-голямото доказателство за това, че радиото се управлява от зависим и страхлив човек, е спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември – когато Великова е трябвало да води сутрешния блок, но бе свалена от ефир предния ден. Проверката, извършена от прокуратурата заради това безпрецедентно действие, оневини генералния директор и хвърли вината изцяло върху техническия директор Пламен Костов. С него си изми ръцете и генералният директор. От редколегията на „Хоризонт“ изразиха потрес от разминаването на версиите за спирането.

„Събраните от ДАНС доказателства (по случая – б.р.) също са предоставени на прокуратурата“, лаконичен бе шефът на контраразузнаването Димитър Георгиев пред журналисти в парламента, където отчиташе дейността на агенцията. На прокуратурата са предадени и материалите, събрани от Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) при нейната проверка. КРС състави акт на БНР заради спирането на програмата, от който следват санкции между 10 000 и 100 000 лева.

Посичане или помилване за Светослав Костов и УС на БНР?

СЕМ бави окончателното решение до края на следващата седмица. Дали да поиска оставки на Костов и на Управителния съвет, или да им се размине с препоръки и по-грубичко нахокване. Нали те си го избраха… Все пак медийните надзорници решиха нещо от кумова срама – да глобят БНР с до 27 000 лева заради спирането и да сезират прокуратурата заради споделеното от журналистите от „Хоризонт“ за натиск и цензура. Опитаха се да действат като медиатори между директора на БНР и екипа на програмата, но не се получи, защото журналистите отказаха. Те вече ясно заявиха, че с Костов не могат да работят.

СЕМ поиска още една седмица, за да се запознае с всички документи по случая и да заседава в пълен състав. Най-прясно избраната му членка от ГЕРБ – Галина Георгиева, нашумяла с аграрната си диплома със средна оценка 3,89 от изнесен факултет във Враца – е в отпуска и ще се завърне дотогава. Едва ли с екпертността си Георгиева ще е от полза при разрешаването на казуса, освен като бройка при гласуването.

По БНР тази седмица проф. Нели Огнянова обясни, че в Закона за радио и телевизия (ЗPТ) има една-единствена възможност, в която СЕМ може да търси отговорност от физическо лице. „Тази разпоредба е релевантна към обстоятелствата в момента. […] ако генерален директор на обществена медия извърши или допусне други лица да извършат системни или груби нарушения на ЗРТ, мандатът му може да бъде предсрочно прекратен“, заяви тя.

Според нея има основания да се търси такава отговорност от назначения преди по-малко от три месеца Костов, а и „никой в държавата няма интерес обществена медия да бъде ръководена от човек в тежка зависимост“.

Докато СЕМ печели време, случаят с БНР стигна до Съвета на Европа благодарение на българския клон на международната Асоциация на европейските журналисти. Ще се наложи българските власти да дават обяснение.

„Истината ще ви освободи“

„Ще познаете истината, и истината ще ви освободи“, казал Исус, поучавайки вярващите в храма в Йерусалим. Само че Светослав Костов няма да назове „баничарите“. Стори ли го, вероятно няма да си намери работа и като шеф на радиоточка. А сега се радва на твърде добри доходи начело на БНР.

С поведението си обаче той се компрометира и делигитимира. Назначилите го са наясно, че е „осветен“ като изпълнител на мръсни поръчки. Оставането му на поста генерален директор на БНР, сякаш нищо не е било, ще повиши напрежението в Старата къща и ще избухне отново в някакъв момент.

Кой обаче е поръчителят? Според публикация във Facebook на анализатора и бивш посланик в Москва Илиян Василев депутатката и говорителка на ДПС Велислава Кръстева „предала гнева Доганов и Пеевски, че се допуска Силвия Великова да петни честното име на свещения кандидат Гешев“. Така предизвикала паниката на Костов и последвалия развой на събитията. Кръстева заяви в отговор, че е недопустимо да бъде замесвана в случая.

Eпилогът – eпитафия за Костов?

Краят на аферата вероятно ще е горчив за Светослав Костов. Не се справи с изпълнението на поръчка, паникьоса се и направи твърде много грешни стъпки. Толкова си може. Нищо чудно да се повтори сценката с бившия шеф на КПКОНПИ Пламен Георгиев. След дълго упорстване, маскирано като отпуск, той бе натирен от поста и от България, макар още да не е поел генералното консулство във Валенсия.

За Костов, който не е от такъв калибър, ще се търси не така престижно място, но все пак заслон. Освен това няма да е лесно да се намери бързо друг за поста в БНР. Затова се тупа топката.

За жалост обаче, нито едно от скандалните медийни назначения и уволнения не успява да повдигне така дългоочаквания дебат за обществените медии, за медиите въобще и за ролята и формирането на СЕМ. Властта бяга от това. Тя си иска „баничките“.

Заглавна снимка: Европейската комисия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Просто фраза

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/prosto-fraza/

Здравей, Нева!

Нали може на „ти“? Искам да чуя какво ще кажеш по въпроса за любовта. Да, знам, вечната тема. Мисля си тия дни как ни заливат сърца и обич отвсякъде. Започва се със социалните мрежи – къде другаде – и се стига до ежедневното общуване, в което, повлияни от американските филми може би, изпращаме децата си на градина с „Обичам те“. Но въпросът ми не е за девалвацията на това „Обичам те“. А по-скоро за причината да го казваме. Защото другият има нужда да го чуе? Защото ние имаме нужда да го чуем? Или защото ние имаме нужда да го кажем?

За мен истинската обич е себеотрицание. Но дали защото сме хора, или по друга някоя причина, егоизмът заема сериозно място в обичането… Не мога да формулирам конкретен въпрос. Реших да споделя размислите си и да науча какво ще провокират у теб.

М.Д.

Привет, М.Д., и благодаря за посоката, в която ме пращаш. И аз като теб имам неконкретни въпроси, а отговорите ми са колебливи и нетрайни, но ми е драго да се полутам в здрача около тях. А и имам чувството, че макар на пръв поглед абзаците, които следват, да са в противоречие с това, което казваш, всъщност не сме далеч. Вероятно наблюдаваме едно и също от различни гледни точки – значи има шанс поне за малко, като съберем впечатленията си, да го видим обемно.

Не съм сигурна дали въпросът за любовта (какво е?) съвпада с въпроса за вербалното ѝ изразяване (в какви дози и моменти е нужно и нужно ли е?). За „свръхупотребата“ на символи и думи на обич съм по-скоро склонна да мисля, че е за добро (нали се сещаш: като усмивката от куртоазия, която може и да няма съдържание, но раздвижва благотворно същите мускули като искрения смях и като него прави общуването по-гладко). Да можех, бих задължила родителите да казват на децата си (и обратно) „обичам те“ всеки път, когато им домилее за тях (това е минимумът топлота, с която да „захраним“ близките си – не коства нищо, а е залог за баланса им). Намирам „обич себеотрицание“ за оксиморон като „тиха врява“… Но хайде едно по едно.

Струва ми се, че българският език спонтанно употребява глагола „обичам“ повече от ред други езици. От най-ранна възраст научаваме, че „аз съм българче“ е равно на „обичам наш’те планини зелени“ и запомняме Венета, най-обичана „после отечеството“. В хумора и сатирата на класиците ни обичането на не съвсем достойни обекти е първи щрих в портретирането на героите. „Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича“, пише Константинов. А ето как е въведено Каравеловото „мамино детенце“: „Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пѐрнат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде…“

На български казваме „ако обичаш“ наместо „моля“ и „както обичате“, за да изразим „сдържано съгласие“; редовно заявяваме кулинарни предпочитания от типа на „обичам яйца на очи“ и „не обичам притоплено“; способни сме дори да степенуваме думата: „пò обичам“, „най обичам“. Тя никак не е непривична в бита ни и ако наистина покрай плоските шеги и безкритичността към насилието, които прихващаме от американските филми, сме се „излъгали“ да я вкараме в по-усилена употреба спрямо роднини и приятели, само мога да се радвам.

Знаеш ли, когато прочетох писмото ти, първото, за което се сетих, беше един пасаж от Валентин Дишев във вълнуващия сборник „Бащите не си отиват“. В него поетът разказва за кончината на своя баща: „Звучи малко странно, но и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената бол­ка – защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защо не казах… защо не направих… дали ще ми прости… не по­исках прошка.“ Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обичам те“. Не, не сълзливото „обичам те“ на раздялата – той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките, – а истинското, онова, което най-често забравяме.“ (Курсивът е мой, както и убедеността, че искрената привързаност спешно и недвусмислено трябва да се подплатява с действия и с думи.)

Във времена на телефонен Вивалди, асансьорен Моцарт, пластмасов Христос и киносалон във всеки хол, в които дори идеята за „художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ е възпроизвеждана толкова пъти, че ни се завива свят от самото ѝ споменаване, рядкостта и недостъпността, които през вековете са додавали ценност на някои преживявания, почти са се изличили. От друга страна (тези работи вървят заедно, да не забравяме), сега и слушането на опера, и яденето на хайвер, и пътуването до Италия, и грамотността, и носенето на нови дрехи в неделя, и ходенето на лекар вече не са нелогична привилегия на шепа късметлии. Е, за мен възможността за по-добър живот на повече хора е далеч по-ценна от загубата на изключителност на определени вещи или ситуации.

Сепна ме думата „девалвация“ в писмото ти и се почудих: от порядъка на по-горното ли е обичта и има ли добра причина да я удържаме в тесни рамки? Трябва ли да се притесняваме за нейното „масовизиране“? Не е ли, както гласи популярната мъдрост, споделената мъка половин мъка, а споделената радост двойна радост, и не е ли в този смисъл любовта неизчерпаем ресурс, който колкото повече се ползва, толкова повече се увеличава? Какво е обичането, та по-честото му споменаване да го изхабява? И не го ли изхабява всъщност непрактикуването му или разминаването между думи и дела? Вярно ли ни „залива отвсякъде“ или по-често глъхне сред лесните буйства на неприязънта? Нима от столетия не се иска повече смелост, за да обявиш пред хората любовта си (с все собствената си уязвимост), а не омразата (държаща ги на безопасно разстояние)?

„Изпитвам сърдечно влечение, симпатия, почит, възхита, самоотвержена привързаност“ – това са различните нюанси на „обичам“ в Тълковния речник. „Харесва ми, носи ми удовлетворение, влияе ми се благоприятно“ – още най-простичките дефиниции отчитат, че обичащият не е сам, а обичането е за добро. „Нещо глупаво“ – така окачествяват героите на легендарната едноименна песен от 60-те своите неволно избърборени „обичам те“, които „развалят“ тържествеността на ситуацията, и се притесняват другият да не изтълкува уверението като „просто фраза“… но го повтарят в упоение, за щастие на слушателите.

Когато напишеш в Google „любовта е…“, двете най-популярни словосъчетания, които търсачката подсказва, са името на фестивала „Любовта е лудост“ и новозаветното „любовта е дълготърпелива“. „Любовта – пише в Първо послание на св. апостол Павел до коринтяните – е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ Чудесно, но пак там се казва и друго: „глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът“; „не мъжът е от жената, а жената е от мъжа; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“; „оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави“; „всякой да си остава в званието, в което е призван – роб ли си призван, да те не е грижа; но дори и ако можеш да станеш свободен, още повече се възползувай от робството…“

Разбираемо е и същевременно абсурдно: любовта и нейната липса движат живота и смъртта, съзиданието и разрушението, мислите, желанието и бъдещето ни, затова, от една страна, обичането и необичането са от универсална важност, а от друга, със свръхчастно съдържание. Знаем, че е важно, но не знаем точно какво е. Определенията са безброй, оттенъците – и те. А изричането на „обичам те“, допускам, е по толкова причини, колкото и хора: едни имат повече нужда да го чувстват и казват, други – да се чуват да го казват и пр., и пр. Виж само фòрмата на вездесъщите сърчица, които споменаваш: яснота около зараждането и разпространението ѝ няма. Подобна се среща в древногръцкото изкуство (там същото е стилизирано изображение на лист), а най-ранните ѝ отъждествявания с „органа на чувствата“ през ХV в. – в религиозното изкуство и в картите за игра (боята „купи“) – нямат сигурно обяснение… Така или иначе, „любовта не расте на едно и също място у всеки от нас“, както красиво твърди една полезна психологическа статия за изричането на „обичам те“.

На български „обич“, „обичай“ и „обучение“ имат не само сходно звучене, но и общ корен: обичането сме сравнили с привикване и научаване. Харесва ми да го тълкувам така: любовта е не примирението, което настъпва с течение на времето, а радостта, до която стигаме в хода на взаимното си опознаване. В моите представи обичта е дейна и отговорна, пряко свързана с уважението и качественото общуване. Колкото по-трезва (тоест по-малко „лудост“), толкова по-щастлива. Колкото по-разнообразна и всеобхватна, толкова по-добре (нито е невъзможно, нито някого накърнява да храниш обич към себе си, към своите, към чуждите, към природата, към всичко, което позволява да бъде обичано). Да, „обичам те“ е просто фраза, и да, тя може да бъде напълнена с всичко, включително с егоизъм. Но това важи за всяко нещо, което се произнася. Моето усещане е, че колкото повече обличаме чувствата си в думи, толкова по-голям шанс имаме да се научим да го правим добре и да разбираме правилно.

Мисля, че в обичта има триумфално себеутвърждение чрез взаимодействието с другите: за да можеш да обичаш (тоест да познаваш, за да даваш и приемаш адекватно; да оказваш специална грижа за обичания и да имаш собствено царство в него), трябва да си цял, да си личност и нещо повече – възможно най-нееднакъв сред останалите. Разправят, че когато настояли пред Чърчил да намали разноските за култура по време на Втората световна, за да може повече средства да се отклонят към бойните действия, той възразил: „Ако направим това, за какво изобщо воюваме?“ Случката, както се разбра, не е истинска, но механизмът ѝ ми върши работа, за да си илюстрирам мисълта. Ако от някой станеш никой в любовта (самоотрицание), то какво остава за обичане? Да, съществуват крайни житейски ситуации, в които любовта отива крачка отвъд самосъхранението, но те не са принципът, а изключението. За мен след първата искра и големия късмет тя нещо да значи, обичането е съзнателно полагане на усилия: човек трябва да е повече от всякога в пределите си, за да може овладяно да действа през и чрез тях за благото на онова, към което го тегли сърцето.

В една от книгите, които най-много съм чела, обичала и подарявала на този свят, „Животът пред теб“ на Ромен Гари (на български – във великолепния превод на Красимир Мирчев), се състои следният диалог между едно момченце и един възрастен мъж на улицата в парижко предградие:

– Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
– Може – каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
Аз се разревах.

Ето това бих казала по въпроса за любовта: може със и може без, но без си е за срам и плач.

Заглавно изображение: „Ошун и Шанго“ (1991) на един от най-значимите съвременни кубински художници Мануел Мендиве (1944). Шанго е могъщо африканско божество на огъня и справедливостта, Ошун – една от трите му любими, богиня на сладките води, въплъщение на любовта, царица на плодовитостта.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.