Tag Archives: мнение

Стегнете се. Пак ни чака преход

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stegnete-se-pak-ni-chaka-prehod/

Готови ли сте за една лоша и една добра новина? Очаква ни нов преход. Това е лошата новина. Добрата е, че ни очаква нов преход. И тези новини, които всъщност са една, ще натъжат някои от нас, а други ще зарадват – зависи къде по стълбата ни е оставил предишният преход, колко обрушени сме и колко надежда ни крепи. От промените след 10 ноември 1989 г. се очакваше да налеят основите на демокрацията.

Източник

Външната политика на България – на поправителен изпит

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vunshnata-politka-na-popravitelen-izpit/

Външната политика обичайно не е фокус в предизборната кампания на партиите в България, а в техните програми е по-скоро маркирана с клишета и общи формулировки. Темата не е обект и на предизборни дискусии, занимава малък сегмент от избирателите, а някои политици я използват единствено за собствен пиар. Така например бившият премиер Борисов беше обсебен от мегаломанската идея, че може да бъде…

Източник

Красимир Каракачанов в дебрите на дискриминацията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/karakachanov-v-debrite-na-diskriminatsiyata/

Председателят на ВМРО Красимир Каракачанов е насаждал дискриминационно отношение към ромите. Това гласи решение на Върховния административен съд от 9 юни 2021 г. То е окончателно и отменя решенията на предишните инстанции – Комисията за защита от дискриминация и Софийския административен съд. Новината съобщиха първо от Българския хелзинкски комитет, който е поел правната защита на ромския активист…

Източник

Дигитална археология на „Редута“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/digitalna-arheologiya-na-reduta/

94 месеца. Това са седем години и десет месеца. От толкова време според RSS четеца ми следя сайта „Редута“. Подозирам, че четецът ми греши, защото имам ясен спомен, че редовно четях сайта и преди това. Помня дори първата му публикация, която днес не може да се намери там, защото достъпният архив е от 21 октомври 2016 г. насетне.

След кратко търсене в интернет може да се установи, че

„Редута“ стартира през март 2011 г.

Първият анонс за сайта е от 22 март и се намира в блога на Владимир Шопов. Ден по късно и Стойко Тонев, по-известен като Тони Филипов, д-р, пуска кратко съобщение по темата в блога си „Из делниците на един луд“. Това е впрочем последният пост в блога му и оттам нататък рубрика под същото име става част от „Редута“. На следващия ден блогър с псевдонима Флайко препубликува първата статия от новосъздадения сайт. Същата, която помня. Блогът му, изоставен година по-късно, е единственото налично в интернет свидетелство, потвърждаващо моя спомен. Съдържанието на статията присъства и в описанието на страницата на „Редута“ във Facebook.

В голямата си част всъщност онази първа публикация е цитат от романа на Кърт Вонегът „Сирените от Титан“. В него Вонегът въвежда понятието „хроно-синкластичен инфундибулум“: „Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.“

Именно това понятие използват създателите на сайта, за да го опишат най-добре. Те отправят към бъдещата му аудитория следното послание:

Добре дошли, уважаеми читатели, в нашия хроно-синкластичен инфундибулум! Не се стряскайте от сложното наименование. Както повечето сложни наименования, то е измислено, за да скрие нещо много просто – възможността най-различни истини да съществуват заедно, без да воюват.

През годините едни автори се присъединяват към „Редута“, други си отиват, но основните остават четирима: Стойко Тонев, Веселина Седларска, Любослава Русева и Владимир Шопов. При всички различия между тях – ценностни, стилови, политически и пр., „Редута“ е пространството, в което техните истини „съществуват заедно, без да воюват“ помежду си. Свързващата ги фигура е Стойко Тонев – социолог по образование, с докторантура по политология, известен най-вече със сатиричната си публицистика. В сайта са посочени именно неговите координати за контакт.

В някои от вариантите си дефиницията на думата редут, послужила за заглавие на сайта, звучи за неспециалистите почти толкова неясно, колкото и „хроно-синкластичен инфундибулум“. Според Уикипедия редут е „постоянно или временно фортификационно, обикновено землено съоръжение от затворен вид“. Преведено на понятен език, това ще рече: постоянно или временно укрепление. На френски, откъдето произхожда думата, redoute означава както укрепление, така и място за провеждане на празненства, танци, карнавали.

Авторите на „Редута“ предложиха на аудиторията си едно укрепление,

от което изстрелваха стрелите на социалната си критика, обединявани от карнавалната ирония на д-р Тони Филипов. Читателите, от своя страна, знаеха, че имат сигурно убежище срещу ниските стандарти в публицистиката и в журналистиката като цяло, срещу безгръбначността и манипулативността; място, където да се подслонят. И така – почти десет години.

Край на този идиличен хроно-синкластичен инфундибулум сложи внезапната смърт на Стойко Тонев на 31 януари 2021 г. Последната му публикация е от 27 януари и завършва с To be continued next Sunday („Ще продължи следващата неделя“). За д-р Тони Филипов следваща неделя нямаше. Не и тук. А там, където винаги е неделя, в компанията на Кърт Вонегът и други брилянтни ироници.

Останалите трима автори на „Редута“ не искат да продължат сайта без „доктора“: „За съжаление, колкото и да звучи банално, всяко нещо има своето начало и своя край. Без д-р Тони Филипов това място просто не би било същото. По наша преценка сегашният момент е подходящ да поставим точка на това начинание. Надяваме се, че то оставя съществена следа в усилията за удържане на свободата на словото в страната.“

„Редута“ ще продължи да съществува, но само като архив.

Редутите биват временни и постоянни. Да си призная, приемах „Редута“ за даденост. За постоянно укрепление, зад което не се налага човек да се крие през цялото време – достатъчно е да знае, че то е там и че от него се произвеждат качествени словесни залпове. И изведнъж, докато се усетя, сайтът премина от полето на медийното всекидневие в това на дигиталната археология. Превърна се в обект на архивиране и консервация.

Информационното общество внася нови измерения не само в живота, но и в смъртта. С годините дигиталната гробница в нашия онлайн свят заема все по-голямо място. Тази гробница се пълни не само с архивирани, зарязани, изчезнали или загубили притегателната си сила сайтове, блогове, социални мрежи, приложения, а и с онлайн профили на покойници. Facebook вече предлага инструмент за превръщането на профилите на покойници във възпоменателни, тъй щото да не получаваме жизнерадостни напомняния за всеки техен рожден ден.

От един финал се очаква да е поне малко жизнеутвърждаващ. Вероятно тук трябва да възложа надежди за дълголетно онлайн битие на читавите медии, които остават, при съблюдаването на високи професионални стандарти. И да пожелая в тях останалите трима автори от „Редута“ да са добре дошли. Разбира се, силно се надявам това да се случи. Но единственото, което ми хрумва в момента, е едно стихотворение на Марин Бодаков:

Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

Само че в ума си заменям „тайни“ с „дигитални“.

Заглавно изображение: © Diego Ruschel / Fort Zeelandia Museum

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гражданска квота, фалшива брада

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/grazhdanska-kvota-falshiva-brada/

Знаете ли, че Тома Биков е депутат от т.нар. гражданска квота на ГЕРБ? Както и Спас Гърневски, и бившият конституционен съдия Георги Марков. Три от най-гласовитите „остриета“ на управляващата партия не са нейни членове. Впрочем и един от най-тежките фактори не просто в ДПС, а в държавата – Делян Пеевски, също е от гражданската квота на ДПС. (Най-вероятно конструирана специално за него.) За други, като Петър Курумбашев, един от създателите на „Ку-ку“, гражданската квота на БСП се оказа добър трамплин – тръгна от общински съветник в София, после – депутат и сега евродепутат.

Винаги е добре политиците да имат по едно мекере до себе си, за да им „чеше коня по ханищата“ (пo Захари Стоянов). И ако за тази цел е необходимо на шията му да виси етикет „гражданин“, окачва се. Мекерето има здрава шия – и хамут да му наденеш, носи.

Под прикритие

Ако се замислим по-надълбоко, ще разберем, че определението „гражданска квота“ в партийните листи е безсмислица, нещо като фалшивата брада на дядоколедовците. Иначе се мисли за „крем дьо ла крем“. Дефинитивно това би трябвало да са граждани, които не са партийни членове, не са длъжни да се подчиняват на всички партийни повели и трябва да са чистият, неподправен глас на „обикновените хора“ – или поне на някаква част от социума. Например когато партийната група дружно реши да отвори вратичка за застрояване на още от Черноморието, те да кажат: „Ааа, не така другари/господа, тая работа не бива да става!“ Или когато парламентарната група се кани да извърши друга шашма – да уреди някому текст в Наказателния кодекс или държавна подкрепа за нечий бизнес, да откажат своя кеш и да порицаят. Нали уж са граждани, дето не са длъжни да се подчиняват на партийна заповед…

Извън тия либерални утопии е реалността и там такива лиготии няма – или си с нас, или си против нас. Искам да видя тоя „гражданин“, който ще се възпротиви на Бойко Борисов или Корнелия Нинова, пък и не само. Който го може, няма място в гражданските квоти. „Гражданските квоти“ разнообразяват сивотата от партийни безличия и политически калъфи и чрез тях влизат известни на други поприща, най-търсени от които са „интелектуалците“. Не е задължително да говориш латински, за да си от тая категория – важно е да можеш достатъчно неясно да обясниш защо си се качил на джипката. Това е като разговор с австралийски аборигени. На въпроса защо сте в листите на ГЕРБ/БСП/ДПС и т.н., отговарят: „Виждам гущер до югоизточния ми крак.“ Това антрополозите го могат добре, но и не само те. Има, разбира се, и спортисти, актьори, предприемачи, професори. Никой от тях не е случаен гражданин – случайните граждани носят пазарски чанти, не могат да донесат гласове.

Работници няма, но лакомници има

Музикантите като че ли са най-рядко канени. Барабанистът Калин Вельов, който на два пъти се закле като депутат от ГЕРБ в настоящия парламент, е от малкото изключения. Кавалджията Теодосий Спасов обаче се огорчи, когато името му беше спрягано за гражданска квота на БСП през 2017 г. „Аз съм музикант на моя народ и не мога да имам политически или религиозни пристрастия“, каза той тогава пред „24 часа“. (Депутатката от „БСП за България“ Нона Йотова не я броим за музикантка, а за актриса, която може да свири на китара и чийто съпруг управлява Панаира на Георги Гергов.)

Но в листата на левицата например няма да откриете работници. Какво от туй, че Маркс и Енгелс вярваха в историческата мисия на пролетариата и в естествената му склонност към социалистическите идеи. При режима на Тодор Живков поне за цвят слагаха по някой представител на работническата класа, като знатната тъкачка Найда Манчева, депутатка в три Народни събрания и Герой на социалистическия труд. Но сега пунта мара се прави с други, като земеделеца Спас Панчев, известен с прякора си Лакомото, изключен от групата на социалистите сигурно защото си е напълнил прекомерно чинията. Ето отговора му в интервю по bTV, запитан от Мария Цънцарова какви качества трябва да притежава човек, за да се сдобие с прякора Лакомото.

Аз не знам кой го измисли и кога. Честно, не си спомням. Защото ако „лакомото“ е, че ям много, не ям. Напротив. От моята чиния слагам винаги на приятелите. Ако е „лакомото“ като желание за власт – аз съм от много години председател на партията (БЗНС „Александър Стамболийски“ – б.р.), нямам конкуренция, не се боря с никой. Така че в случая с властта също да кажат, че съм „лакомото“, не знам. Признавам си, че повечето ми приятели бяха изненадани от това някой да каже за мен, че съм „лакомото“, Спас Лакомото. Аз наистина предпочитам да давам, а не някой да си помисли, че той ми е дал и аз съм му задължен.

Не казва, но прякорите, както е известно, са нецензурирана характеристика на делата на човека. Ако вярваме на Панчев, излиза, че в случая с изключването може да не е сложил от своята чиния на колегите от „Позитано“ 20. Не е възприел японската препоръка за правилно хранене: „Закуската изяж сам, обяда раздели с приятел, а вечерята дай на врага си.“

Лакомници има, събирачи на суджук има, но ИТ предприемачи например в групата на ГЕРБ няма. Как да ѝ се вярва на партията, че иска да прави е-правителство?!

Като потекат едни граждани след 4 април

На 17 февруари приключва процесът по регистрация на кандидатдепутатските листи за предстоящите на 4 април избори. Много непознати… граждани ще има в политическите сили, които се борят за представителство в парламента. Мнозина от тях ще се обявят срещу продажните политически елити, ще казват, че са на наша страна в тази несправедлива и корумпирана държава. В това състезание по надвикване да се вгледаме внимателно – това не са ли същите кебапчета от миналите избори? Или от по-по-миналите?

Нищо чудно да открием сред викащите мнозина, сменили по няколко партии, обвързани със задкулисни договорености, и/или такива като Гърневски, които с еднаква лекота могат да възхваляват един режим или да го хулят, в зависимост от поръчката. В действителност „гражданските квоти“ са въдица за гласове. Автентичното гражданско има граждански позиции и не е готово да поддаква на партиите на всяка цена.

Няма „граждански квоти“, както няма и „eкспертно правителство“. Всички експерти, известни нам от няколко правителства, са били назначения на нечий политико-икономически кръг, от Беров до Дянков и Емил Караниколов. Не съществува политическа сила, която би се съгласила да подкрепи кабинет, в който няма възможност да дърпа конците на поне един министър. Експертно правителство означава работа в действителна полза на обществото, а не на един или друг невидим за широката публика кръг. Съставено от хора с доказан интегритет и конкретна програма за конкретно време. В никакъв случай да не се бърка със служебно, назначено от президента, което някои също гледат да пробутат като „eкспертно“. Както и някои видни граждани, експертите също са склонни да мърдат с уши, за радост на публиката, и да споделят храната в чинията си с когото им наредят от партиите.

Заглавна снимка: Element5 Digital / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новите предизборни коалиции – опортюнизъм без изненади

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/novite-predizborni-koalitsii/

За първи път от началото на целия Преход в България социолози и политолози са толкова затруднени и предпазливи в прогнозите си за резултатите от предстоящите парламентарни избори през април. В силно конфронтираната среда участниците в сегашната управленска коалиция залагат на това, което са направили през мандата си, а техните опоненти от парламентарната и извънпарламентарната опозиция – на това, което не са направили, и на свършеното от тях с отрицателен знак, на корупцията и мафиотизирането на държавата, на липсата на правосъдие за лицата от високите етажи на властта и т.н.

Политическото ожесточение и инерцията от миналогодишните протести, продължили дълго, но без успех, може да доведат до повишаване на избирателната активност и до силно фрагментиран парламент, нестабилно правителство, влизане в политическа криза и нови избори. Това може и да не се случи,

ако се създаде една голяма следизборна коалиция срещу ГЕРБ,

но тя изглежда по-скоро невъзможна, защото е опасна за политическата идентичност на евентуалните участници в нея. Тя няма как да имитира фалшивото всенародно движение като Отечествения фронт, което послужи за прикритие на Деветосептемврийския преврат на БКП и беше патерица на комунистите до края на тоталитарния им режим.

Не изглежда възможно, както предлага Татяна Дончева, създаването и на една голяма коалиция като СДС, защото Съюзът събра антикомунистически формации и отделни личности в началото на Прехода, просъществува кратко и излъчи правителство, което не успя да направи реформите. И понеже организациите в него бяха като орел, рак и щука, затова и бързо се разпадна.

Следизборните коалиции, които биха могли да съставят мнозинство в следващия парламент, безспорно са благодатна тема за политолозите, за техните прогнози и анализи.

Но по-важни и по-интересни в момента са предизборните съюзявания.

Като самостоятелни играчи на терена засега се очертават ДПС, ВМРО и „Има такъв народ“. Всички останали ще се явят на вота в коалиционен формат. Обичайно предизборен брак сключват политически субекти с близка идеология и програми за управление. Такава, с известни резерви, е коалицията между ГЕРБ и СДС. В другото обединение „БСП лява България“, освен социалистите, едва ли някой знае кои са останалите партии. Броени дни остават до 17 февруари, когато е крайният срок за регистрация в ЦИК на участниците в парламентарните избори.

Две от новите коалиции представляват особен интерес.

„Изправи се! Мутри вън!“

Гражданската платформа на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ се обедини с т.нар. „Отровно трио“ на Арман Бабикян, Николай Хаджигенов и Велислав Минеков. С бившия национален омбудсман ги събраха летните антиправителствени протести. Коалицията използва регистрацията на три партии от обединението – Движение „България на гражданите“, Единна народна партия и „Движение 21“.

Очевидно в нея липсва общата идейна основа, защото се събират субекти с лява, центристка и дясна идентичност.

От кратката биография на коалицията засега Мая Манолова обсебва лидерската позиция, това личи дори и от колективна снимка, на която тя е в централна позиция и със самочувствието на безспорна фаворитка. Без съмнение, тя е разпознаваема веднъж като бившето парламентарно острие на БСП, а след това и като национален омбудсман. Манолова застана зад различни каузи, като тази на „Майките в черно“ и събра обществена подкрепа, която се опита да използва в битката си за столичен кмет срещу Йорданка Фандъкова, но не успя.

Не успя да се пребори с „триглавата ламя“ (Борисов–Пеевски–Гешев) и „Отровното трио“, защото, вместо да бъде обединена, енергията на протеста беше разпиляна между отделните политически участници в него. Затова устоите на кабинета „Борисов 3“ бяха силно разклатени, но издържаха на политическите трусове и не рухнаха.

Според лидерката на „Движение 21“ Татяна Дончева

най-важното в сегашния исторически момент е мутрите и мафията да бъдат изринати от властта.

Затова тя пледира за намирането на формула, която да обедини максимално повече хора около тази цел, дори те да имат различия във възгледите си. Дончева е наясно, че такова обединение се постига трудно, но заявява, че рискът си заслужава. И препоръчва на партньорите от коалицията да заимстват формула от ранното СДС – една по-скоро утопична идея в сегашната обществено-политическа ситуация в страната.

В „Изправи се! Мутри вън!“ не идейните различия могат да породят проблеми между партиите в състава на коалицията, още повече че приоритети като повишаването на доходите, ревизия на управлението и съдебна реформа са релевантни и за леви, и за десни, и за центристки формации.

Проблемите може да възникнат от егоцентрични амбиции за това кой да води „дружината“.

Между Мая Манолова и Татяна Дончева може да възникне подобен тип напрежение, макар лидерката на „Движение 21“ вече да декларира, че няма да е в листите на коалицията, в които 70% е предвидено за гражданското участие и само 30% – за партиите. Но тя едва ли ще се откаже от ролята на политически визионер, която харесва и смята, че ѝ принадлежи. Не е ясно как мъжкото трио, отровно или не, ще отстъпи лидерството на жените, но във всички случаи едва ли Бабикян, Хаджигенов и Минеков биха заложили на карта успеха на формацията заради подобни амбиции. Кой знае, развитието на кампанията ще покаже и това.

Патриотична коалиция „Воля–НФСБ“

Поредната „патриотична“ коалиция този път е между НФСБ на Валери Симеонов и „Воля“ на Веселин Марешки. Според двамата за създаването ѝ те работели повече от година и половина и в предварителните им планове Каракачанов трябвало да бъде с тях. Само че ВМРО решиха да играят солово. Основание за това им дават резултатите, които получиха на европейските избори, както и самочувствието, че по време на мандата на коалиционния кабинет „Борисов 3“ са изпълнили по-голямата част от своите обещания към избирателите.

Брак по сметка, скрепен единствено от безпринципни интереси и страха на Симеонов и Марешки да не изпаднат от следващото Народно събрание – така изглежда за мнозина т.нар. Патриотична коалиция „Воля–НФСБ“. В своите първи медийни изяви двамата лидери демонстрираха самочувствие, особено Марешки, който обяви, че ще са най-малко трета политическа сила в следващия парламент и ще изместят ДПС от ролята му на вечния балансьор.

„Ние тръгваме на тези избори, за да управляваме. […] Няма да скромнича и ще кажа, че спасихме България от втори служебен кабинет на Радев“,

каза Веселин Марешки в предаването „Референдум“ по БНТ в началото на седмицата. А Валери Симеонов обяви, че без оградата му по южната ни граница страната ни щеше да е препълнена с бежанци; че без блокадата на границата и спирането на туристите от Турция по време на предишните парламентарни избори ДПС щеше да има друг резултат и нямаше да бъде отстранено като балансьор в Народното събрание; че са изнесли битката с хазарта и шума по морските курорти – все високородолюбиви заслуги.

Дуото „Симеонов–Марешки“ обяви амбиция да създаде едно голямо консервативно патриотично обединение. Според Валери Симеонов коалицията им е отворена и за други патриотични формации, но отхвърли възможността в този формат да попадне партия „Възраждане“. А според Марешки при тях има място за всеки неоцапан с корупция.

Не е ясно каква програма ще предложи тази коалиция на избирателите,

след като по ключови теми – като енергийните проекти, свързани с Русия например – досега НФСБ и „Воля“ са имали различни позиции. Съглашателство по каквито и да е въпроси между Симеонов и Марешки дори чисто характерологично изглежда трудно постижимо. Защото първият е твърде неотстъпчив и краен, а вторият отстоява позициите си от ден до пладне и е склонен да ги променя от чисто интересчийство. Затова пък е щедър на обещания, като това да осигури безплатни лекарства за пенсионерите. Което си е държавна политика в някои страни от ЕС отдавна.

Засега някои от заявените участници в предизборната битка обещават ако не друго, поне някаква интрига. И със сигурност няма да е скучно.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БСП не е готова за голямата крачка

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bsp-ne-e-gotova-za-golyamata-krachka/

Има твърде различни хора в БСП, има лобита, хора с различни мнения – това не е минус. Обединението около нещо общо е големият майсторлък на лидера. Единственото нещо, което може да ни обедини, са добри идеи и политики. Засега не виждам този разговор да е съществен. За жалост, засега разговорът продължава да бъде на ниво лични нападки, жълти манипулации, лъжи за опонента, като това цели да го очерни. Това вреди на БСП.

Думите са на Корнелия Нинова в интервю пред „Капитал“ дни преди 49-тия конгрес на партията, който я избра за свой лидер. В същото интервю тя заяви, че социалистите биха управлявали с ГЕРБ само ако победят на изборите и БСП е първа политическа сила. Годината е 2016-та.

През март 2017 г. БСП не успя да спечели парламентарния вот, а председателката поиска от Националния съвет вот на доверие заради изборната загуба – и го получи с пълно мнозинство, без нито един глас „против“ или „въздържал се“. На пленума социалистите обсъдиха и възможността за широка управленска коалиция с ГЕРБ, но я отхвърлиха категорично.

Четири години по-късно партията столетница отново се стяга за бой, както призовава „Интернационалът“ – световният химн на комунистите, социалистите и анархистите.

Но макар и да изглеждат стегнати, червените редици съвсем не са дружни.

Колкото и да отричат напрежението между опонентите на Нинова, които се явяват враговете с партиен билет, и преторианците на лидерката, наричани от Велислава Дърева „корнелианци от последния ден“, то съществува и ще проличи още по-ясно от резултатите на изборите. Защото с крайните си действия, като отлъчването на Георги Гергов от БСП, председателката си отвори фронт в тила и превърна довчерашен свой поддръжник в отявлен противник. Съвсем не е изключено комунистът трето поколение и първо поколение олигарх да работи активно в предизборната кампания срещу Нинова.

Едва ли може да се очаква на тези избори да работи активно за Нинова и кметът на Перник Станислав Владимиров, който я нарече „агресивна, първосигнална и злобна жена“, нетърпяща чуждо мнение и критика, както и други организации в страната, недоволни от политиката на председателката.

С промяната на Устава на партията на последния конгрес, с която се ограничи възможността социалисти да бъдат народни представители повече от 12 години (с изключение на председателя),

още на предишните парламентарни избори бяха отстранени знакови фигури в БСП.

Тази до голяма степен положителна тенденция позволява в парламента да влязат и млади хора, макар като относителен дял те да са значително по-малко, отколкото са лицата на статуквото. Така Крум Зарков, един от най-активните критици на управляващите, ще води русенските социалисти и в тази предизборна кампания, а 27-годишната Петя Михалевска беше избрана да оглави кърджалийската листа. Потомствената социалистка (дъщеря на Димчо Михалевски) смята, че най-младите са длъжни да надигат глас, за да ги чуе капсулираното партийно ръководство.

Все пак младостта в политиката не е нито порок, нито задължително предимство, още по-малко при сблъсъка на идеи и послания в една кампания. Така например Александър Симов от средното поколение в БСП и втори мандат народен представител още като млад социалист показа далеч по-ортодоксални възгледи от старите си другари в партията.

Но въпреки частичното подмладяване на червените листи в страната, от тях не личи стремеж на Нинова и ръководството на партията към промяна,

а по-скоро… имитация. Иначе в тях нямаше да има трима сътрудници на Държавна сигурност, независимо за кои служби са работили, или лица с висящи наказателни производства и с недобра репутация в регионите си. Нинова се хвали, че избраните за водачи на листи са хора с експертност в различни сфери, но ако трябва да излъчи от тях министри в един бъдещ кабинет, доминиран от БСП, със сигурност лидерката ще бъде затруднена.

Не е ясно и как председателката би обяснила на редовите социалисти от Велико Търново защо предпочете Явор Божанков за водач на листата пред Весела Лечева, подкрепена в специално писмо от кметове и председатели на партийни структури от региона. Или защо не съобрази волята на габровските социалисти, гласували доверие на Кристина Сидорова, а спусна за водач на листата автомобилния състезател и шампион на България Крум Дончев. Вероятно примерите не се изчерпват с посочените два.

Корнелия Нинова показа, че ѝ липсва именно „големият майсторлък на лидера да обединява“.

Защото четири години след като застана начело на БСП, тя още не е успяла да намери онова, което би събрало различните фракции и интереси в столетницата. А големият разговор отново не е за идеи и политики, а остава на нивото, което не задоволяваше председателката, преди да поеме кормилото на партията.

Идеите и политиките за промяна в развитието на страната бяха заложени във „Визия за България“, която БСП прие в началото на 2019-а. Две години по-късно социалистите се явяват със същата програма на предстоящите парламентарни избори. Само че през тези две години настъпиха събития, които промениха хода на историята не само в национален или тясно регионален аспект. Така в основния документ на червените

липсва „визия“ как, ако те спечелят изборите, ще управляват кризата, породена от коронавирусната пандемия.

Как ще управляват икономиката, залагаща все повече на дистанционната работа и на роботите, които в следващите 20 години ще заместят човешкия труд в много сфери. Последното според прогнози на анализатори ще доведе до безработица, социални вълнения, дори революции.

БСП не само няма идея как ще посрещне предизвикателствата на следващото десетилетие, през което ще станем свидетели на глобални промени в политиката, финансовите и борсовите пазари, икономиката и екологията. В програмния ѝ документ, който се съмнявам, че са чели и половината от членовете на партията, за приоритетите в сектор „Енергетика“ – структуроопределящ отрасъл на икономиката, е заложено изграждането на АЕЦ „Белене“ с минимум 51% участие на държавата, обратно изкупуване от държавата на ЕРП-та на пазарен принцип, възстановяване на газовия коридор с Русия в съответствие с европейските правила и т.н. А за въглищните централи от комплекса „Марица-изток“, които според Зеления план на ЕС предстои да бъдат затворени в следващите години, социалистите предвиждат подкрепа с цел „максимално удължаване на живота им, както и на въгледобива“.

Най-вероятно Корнелия Нинова и нейните подгласници в партията разчитат, че вълната на общественото недоволство от мафиотизираното управление на третия кабинет на Борисов ще „налее вода в тяхната воденица“. Но дълбоко в себе си сами не вярват. Не само защото социологията не измерва подобна тенденция в последните проучвания на обществените нагласи. А защото БСП не е нито лява, нито модерна партия. Защото не се е отказала от комунистическото си минало и не го е осъдила. Защото не призна пагубната роля на ДС за българския Преход, за раждането на мафията от средите на бившите тайни служби, за несъстоялата се демокрация и разцъфтяващия авторитаризъм.

Това са основните причини българският избирател да не вижда нюансите в образите на Нинова и Борисов – двете лица на една и съща монета.

Защото Борисов е толкова десен, колкото е лява Нинова. Защото и двамата са излезли от една матрица.

Председателката на БСП оглави листата в Пловдив и се кани да влезе в титаничен сблъсък с Бойко Борисов. Разбира се, ако той приеме хвърлената му ръкавица и реши най-сетне да приеме мъжка битка с червената лидерка, за каквато тя самата го призова преди време от парламентарната трибуна. Колкото и да се заричат обаче, двамата биха се взели накрая, вместо да водят „мъжка битка“.

Заглавна снимка: © PES / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Държава на паралелните реалности

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/durzhava-na-paralelnite-realnosti/

Ако питате Борисов, „сега сме като оазис“. Това сравнение му дойде на езика в отговор на националния протест на ресторантьорите, които настояват за незабавно отваряне на бизнеса им. В деня на протеста двама вицепремиери – Деница Сачева и Томислав Дончев, се появиха като тежка артилерия във вечерните коментарни предавания на bTV и БНТ, за да подкрепят тезата на Борисов и на здравния министър, че правителството умело ръководи пандемията и постига изключително добри резултати въпреки приемливите и не толкова строги мерки.

По време на продължаващото вече 11 месеца извънредно положение премиерът ни показваше от джипа си ширналите се магистрали, които го умиляват и изваждат поетични образи от дълбините на душата му, докато прелялата чаша на търпението ни към корупцията и липсата на морал в управлението и на еднакво правосъдие за всеки се изливаше по улици и площади месеци наред с искане за оставка на мафиотизираната власт.

Не знаем какви точно миражи се привиждат на премиера и каква паралелна реалност обитават той и онези, които е благоволил да допусне до златния чучур на европейските фондове, но

реалността за милионите българи е съвършено различна, а статистиката измерва тъкмо нея.

Според Евростат България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз и с най-ниска продължителност на живота, а всеки българин над 65-годишна възраст има поне по едно хронично заболяване. Публичните разходи за здравеопазване са се увеличили значително, но тяхното равнище все пак остава сред най-ниските в общността, докато директните доплащания от пациентите у нас са най-високите. По-голямата част от парите за здравеопазване отиват за лекарства и болнична помощ, като 40% от всички разходи са за лекарствени продукти и са най-високите в ЕС по този показател.

В края на ноември страната ни излезе на първо място по смъртност от COVID-19 в Европа. Това е цената, която платихме за нереформираната ни система с амортизирана база в лечебните заведения и с липсата на медикаменти, консумативи, в много голяма степен – и на персонал, основно на медицински сестри. Нямаше и как да е другояче, при положение че в България на 100 000 души се падат по 5,2 болници, докато в ЕС те са средно по 2,9. Това не пречи всяка година да се откриват нови клиники, с които Националната здравноосигурителна каса сключва договори. Но стане ли дума за оптимизация на тази система, което би повишило и качеството на лечение и обслужване на пациентите, се изваждат популистки мотиви, че това ще ограничи достъпа на бедните до здравеопазване.

Досега коронавирусната пандемия в България е взела 8973 жертви,

сочи Единният информационен портал за COVID-19, който отчита само починалите в болница. В същото време в съседна Турция до 29 януари 2021 г. са регистрирани 25 605 починали от вируса, но при 12 пъти по-голямо население от нашето. Актуалното състояние, според което сме на 16-то място по брой на заразени и на 5-то място по смъртност от COVID-19 в ЕС към края на януари, може и да изглежда на Борисов оптимистично. Но да не забравяме, че и в началото на пандемията бяхме в подобна ситуация, която след лятното отпускане стана драматична.

През седмицата в студиото на „Нова телевизия“ доц. Ангел Кунчев предупреди: „В момента 10 души у нас заразяват 5–6 души, а във Великобритания 10 души заразяват 27. […] Концентрацията на новия вариант на вируса в горните дихателни пътища е между 10 и 100 пъти по-голяма, което прави възможността за заразяване 10 пъти по-голяма.“ Ако се доверим на националния здравен инспектор, това означава, че радостта на премиера ще бъде краткотрайна. И Венцислав Мутафчийски, ръководител на Националния оперативен щаб, беше категоричен, че медицинската общност не споделя политическото решение за либерализиране на мерките по време на извънредната ситуация, обявена до април. А то, без съмнение, е заиграване с общественото мнение преди избори.

Макар че вече близо една година всеки ден медиите ни атакуват психологически с информация за броя на изгубилите битката с COVID-19,

далеч по-страшна е общата смъртност в България, а по този показател страната ни отново оглавява черната статистика в света.

Според World Population Review коефициентът на смъртност у нас е 15,433 на 1000 души от населението. Данните са от февруари 2020 г., още преди да бъде обявено извънредното положение заради пандемията. А по данни на Националния статистически институт в края на годината средният коефициент на смъртност вече е 17,8‰. И така от шесто място в света (в периода 2012–2014 г.), при управлението на две поредни правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов България излиза на челно място в тази класация.

Само за пример: през 2019 г. у нас са починали близо 108 000 души, тоест изчезнал е един средно голям град. И то при положение че едва 6 от всички градове у нас имат население над 100 000 души. Тази тенденция продължава и през 2020 г. (над 123 000 починали), а само за първите две седмици на януари тази година регистрираните смъртни случаи са близо 5000! Продължава и демографската катастрофа, резултатът от която е намаляване на населението с повече от 2 млн. души за 30 години, а прогнозата е до края на века да се свие с още 3 милиона.

Пандемията и извънредните мерки в света умножиха богатството на най-богатите хора на планетата и създадоха нови милиардери, главно в сферата на онлайн продажбите, високите технологии и фармацевтичната индустрия. В България за една година властта също пръсна милиарди, които потънаха в корупционни схеми. По същия начин чрез допълнително финансиране на здравната ни система за пандемията изтекоха десетки и стотици милиони левове. А кризата и извънредната ситуация се оказаха пир по време на чума за управляващите, олигарсите и обръчите от фирми около тях.

Те наистина обитават паралелна действителност, и не само в България.

Видяхме двореца на Путин в Геленджик, чийто формален собственик е неговият сват Николай Шамалов, по информация на „Гласът на Америка“. Но докато богатството на света се съсредоточава в ръцете на малцина и расте непрекъснато, 850 милиона души гладуват, а десетки хиляди умират от глад всеки ден.

У нас 2 милиона души, или 35% от населението, живеят под прага на бедността и в това положение са не само пенсионери, но и работещи хора. Управляващите не спират да се хвалят как по време на последния си мандат са увеличили минималната заплата и пенсия, но в обществото ни няма усещане за благоденствие, солидарност и емпатия към безпомощните и самотните, към хората с физически и умствени проблеми.

Напротив, България устойчиво продължава да е на дъното сред страните в ЕС в Индекса за възприятие на корупцията за 2020 г. на международната антикорупционна организация Transparency International, като този път дели това място с Унгария и Румъния. Авторите на изследването посочват, че връзката между усещането за по-високи нива на корупция е свързано и с коронавирусната пандемия и непрозрачното изразходване на огромен публичен ресурс.

COVID-19 не е само здравна и икономическа криза. Това е корупционна криза. И то такава, която засега не успяваме да управляваме“,

коментира ръководителката на организацията Делия Ферейра Рубио. И Джесика Ким, специална съветничка по въпросите на правосъдието към Посолството на САЩ в България, заяви по време на дискусия, организирана от Атлантическия клуб в четвъртък, че „за разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация“.

За корупционна ендемия в държавата ни говорят отдавна наблюдатели, дипломати, неправителствени организации, но това не стряска обитаващите корупционния оазис български управници. Напротив – те продължават да трупат милиони в офшорни сметки и златни кюлчета в нощните си шкафчета. И спят блажено, със заредени пистолети до възглавниците си. Тяхното блаженство не е застрашено от никакви изследвания, доклади и препоръки. Единствената заплаха са българските избиратели, които на 4 април ще имат думата.

Заглавна снимка: Кадър от Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи, твърди Венелина Попова.видео от YouTube канала на премиера, озаглавено „Борисов: БДЖ вече разполага с най-добрите локомотиви в света“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новото старо ДПС

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/novoto-staro-dps/

Системните партии в България отново ще са преобладаващата част от следващия парламент и бъдещото управление на страната. А за големите, като ГЕРБ и БСП, избори в условия на пандемия и произтичащите от това очаквания за по-ниска избирателна активност носят само ползи. Социолози вече прогнозират представителство на шест партии в бъдещото Народно събрание. И ако е безспорно, че с най-много депутати ще бъдат представени ГЕРБ и БСП, то битката за третата позиция ще бъде между новата формация на Слави Трифонов „Има такъв народ“, която най-вероятно ще заеме нишата на т.нар. Патриоти, и ДПС – традиционния балансьор във всички Народни събрания от началото на Прехода.

Партията на Ахмед Доган, създадена на етническа и верска основа, за което Конституционният съд си затваря очите през всичките тези 30 години, управляваше в коалиции с леви, десни и центристки формации, без това да е създавало проблеми за нейната идентичност. Всъщност изборът на либерална идеология си беше чист камуфлаж за Движението, организирано и управлявано не върху основата на свободата и равенството, а като бизнес формация със силно централизирана йерархична структура. Защото едва ли има друга либерална партия, в чийто устав да е записано, че

„почетният председател на ДПС олицетворява и изразява непреходните ценности и стратегическите цели на партията“.

Ахмед Доган нарече себе си „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в България“ – арогантно и безпардонно признание, че държавата и нейните институции са напълно зависими от олигархични обвързаности и интереси.

ДПС ще направи всичко възможно, за да запази досегашната си тежест в Народното събрание, макар че и четвъртата позиция няма да обезсили значението ѝ на основен играч на политическата сцена у нас. Въпросът е дали следващата партия, която ще получи мандат да състави правителство, ще покани за коалиционен партньор формация, създадена от ДС и КГБ, или ще предпочете отново задкулисната ѝ подкрепа. Така както се случваше в годините назад и напоследък, когато ДПС като опозиция в парламента подкрепяше управляващите в критични моменти и за определени решения, независимо какво се кълне премиерът или някой от елита на етническата партия.

В първия случай ДПС ще получи своите министерски кресла, и то точно тези, които поиска. Във втория – ще търси подобаващо осребряване на позицията си

от фондовете за реализиране на зелените политики на ЕС, както правеше досега чрез Държавния фонд „Земеделие“, през който минаха най-големите потоци европейски пари.

Неслучайно Мустафа Карадайъ, преизбран за председател на ДПС, в своя доклад на Националната конференция на партията от 12 декември 2020 г. постави акцент върху необходимостта от програма за ускорено и догонващо развитие на държавата и адекватни решения по Зеления пакт на ЕС. В него елитът на либералната партия вижда кокошката, която ще снася златни яйца, и смята да се възползва максимално от огромните финансови ресурси, които ЕК ще отдели за създаването на климатично неутрална икономика. Още през декември ДПС направи своя избор и посочи, че предпочита парадния вход към властта.

В началото на седмицата ДПС избра петима заместник-председатели на партията и членове на Централното оперативно бюро.

Формално с гласовете на Централния съвет на Движението, реално – със санкцията на Доган и Пеевски. Остава въпросът на кого от двамата гласът тежи повече и дали те представляват един и същ властови център в партията. Но подхвърлените публично съмнения, че олигархът постепенно губи позициите си в ДПС, не се потвърдиха, поне от гледна точка на избраните заместници на Мустафа Карадайъ, за които се твърди, че са в близки отношения с Пеевски. Един от тях – Халил Летифов, беше сред най-възторжените вестители на даренията и благодеянията на одиозния депутат в началото на коронакризата и част от екипа, който осъществяваше неговата шумна пиар кампания в медиите.

В приетата на 4 януари 2021 г. политическа декларация на Централния съвет на Движението се казва, че ДПС е гарантирала през годините на Прехода геополитическата ориентация на България, а Ахмед Доган е заложил устойчивите темели на демокрацията и на мирния преход чрез създадения от него български етнически модел.

Тези клишета, повтаряни години наред, не могат да превърнат една лъжа в истина.

А тя е, че в първите години на Прехода Движението за права и свободи имаше облик на прогресивна партия на българските турци и мюсюлмани, репресирани от тоталитарната власт, която посегна на тяхната идентичност със смяната на имената им. Но още при първото дистанционно задействане на ДПС, което свали с гласовете си правителството на Филип Димитров, маските паднаха и настъпи отрезвяване по отношение на илюзиите от кого е създадена и на кого ще служи тази партия.

България не стигна до етнически или верски конфликти при смяната на тоталитарния режим не защото Доган, изграден кариерно от тайните служби, се бе проявил като миротворец. Просто сценарий с проливане на кръв не би позволил на бившите комунисти да организират Прехода, който ги устройваше без лустрация и отнемане на техните позиции и имущество и източения национален капитал. Иначе биха го предизвикали без угризения – със или без помощта на Доган.

През всичките години от създаването си досега

етническата партия експлоатира религиозните чувства на своя електорат за политическа употреба.

Нямаше митинг, възпоменание на жертвите от т.нар. Възродителен процес или друга политическа проява, на която Ахмед Доган и ръководството на партията, депутати и кметове от ДПС да не заставаха на трибуните заедно с главния или с районните мюфтии. Нищо че член 13 (4) от Конституцията забранява използването на религиозни общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели.

През годините Доган и елитът на партията създаваха кадри и обръчи от фирми, които да ги захранват. А хората от Пирин и Родопите продължаваха да съществуват в едно предмодерно време, в рамките на натуралните си стопанства и на това, което изкарваха от земеделие и животновъдство. И все повече млади мъже избираха съдбата на икономически емигранти. Въпреки отчуждението си от ДПС, мюсюлманите в България продължиха да гласуват за партията на Доган, която поддържаше живи спомените и страховете им от недалечното тоталитарно минало.

И най-вече защото другите български партии останаха безучастни към съдбата им.

Някои им предлагаха символично участие в листите си за изборите, но никога не се отвориха истински към проблемите на тези хора, много от които продължават да се чувстват част от една забравена и маргинализирана общност. Опит да подаде ръка на изселниците ни в Турция направи Иван Костов, но нямаше управленски хоризонт да реализира идеята си за приобщаване на тези хора.

Днес ДПС открито заявява, че иска да участва във властта и е подготвена за това с кадри, програма, визия и план за развитие на България. Как отеква това в общественото съзнание, можем само да подозираме.

Що се отнася до заявеното оттегляне на подкрепата на ДПС за втори мандат на Румен Радев, то не е новина и може да бъде разчетено като желание на партията да „пристане“ на ГЕРБ в следващото управление на страната, независимо че го определя като некомпетентно и корумпирано. Както и като мълчаливо обещание за мюсюлманския вот на президентските избори. В тази заявка сегашният държавният глава прозря сговор между Пеевски и Борисов.

Във или зад властта, ДПС ще продължава да е фактор в българския политически живот

и да прокарва руски интереси, не задължително винаги тези на Кремъл. В случаи, когато руските и турските интереси в региона съвпадат, както е с проекта „Турски поток“, ДПС увеличава тежестта на своя глас в българския парламент. А Реджеп Тайип Ердоган съвсем съзнателно поздрави ДПС по време на конференцията. Но само и единствено от гледна точка на своите неоосманистки амбиции, за да покаже, че в българския парламент има партия на етническите турци.

Има само един път порочно заченатата партия на Ахмед Доган да изгуби своя електорат и влиянието си сред мюсюлманската общност в страната ни. И той е тази общност да се демократизира по един естествен начин, като намери своето представителство в другите български партии. Но за това е необходимо и те да покажат едно друго ниво на политическа култура.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на Националната конференция на ДПС, проведена онлайн на 12 декември 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мисловните лупинги в търсенето на радикализация сред ромите

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mislovnite-lupingi-v-turseneto-na-radikalizatsiya/

Представете си, че държавна институция на Северна Македония реализира проект, в рамките на който е предвидено изследване на македонците. Екипът идва в Югозападна България и анкетира хора, които се идентифицират като етнически българи, турци или помаци. Въпреки това в доклада се твърди, че анкетираните всъщност са македонци, независимо как се определят. А от резултатите от изследването се правят изводи за гражданите на Северна Македония въобще.

Какво ще стане, ако се случи нещо такова? Огромен скандал, разбира се. Но ако изследване към проект, ръководен от българска институция, постъпва аналогично по отношение на ромите, се оказва, че проблем всъщност няма. Това става ясно от решение, изпратено от Управляващия орган на Оперативна програма „Добро управление“ (УО на ОПДУ) до коалицията „Граждани за демократична и правова държава“. То е в отговор на сигнал на ромските активисти и интелектуалци от коалицията по повод проект на МВР с фокус върху ранните признаци на радикализация на ромската общност у нас. В свое възражение към решението коалицията посочва редица сериозни проблеми в анализите по проекта, които са ѝ изпратени допълнително.

В предишната публикация по темата наивно допуснах, че ромите е по-лесно да бъдат открити, отколкото дивите зайци. Оказва се, че в конкретния случай съм сгрешила. Според доклада, изготвен от агенция „Тренд“, на която е възложено изследването на терен, анкетираните роми „посочват, че са турци“. А в наръчника по проекта се уточнява, че т.нар. „турски цигани“ не се самоопределят като роми. Веднага възниква логичният въпрос:

как тогава изследователите решиха, че са роми, въпреки че се идентифицират като турци? Отговор няма.

От агенцията неявно предпоставят етноса на анкетираните и именно поради това не полагат усилия да се опитват да го докажат. По всяка вероятност просто са идентифицирали анкетираните с кварталите, в които живеят и които минават за „ромски“. Освен това те не само пренебрегват правото на самоидентификация на анкетираните, а и впоследствие прехвърлят изводите си от изследването върху всички роми в България. Това е само малка част от цялата поредица мисловни лупинги, извършени от агенция „Тренд“ в работата по проекта. Голямата част от тях е концентрирана в изработения от агенцията наръчник.

В началото му се разглежда понятието радикализация, представят се негови типологии и теории върху тази тема. Говори се за основни типове екстремизъм – десен, политико-религиозен, ляв и еднокаузов (тоест свързан с конкретна кауза), както и за различни фактори, благоприятстващи радикализацията и тероризма. Огромната част от примерите, които се дават обаче, са свързани с ислямски екстремизъм и тероризъм, а основания за това не са посочени.

И когато се стига до темата за културно-историческите особености в България,

съвсем неусетно предметът се е стеснил до мюсюлманите, турците и ромите

(наричани понякога от авторите на наръчника „цигани“). И макар в анализа да се отчита, че капсулирането на част от тези общности не е без връзка с негативното отношение на българското мнозинство към тях и с многообразните форми на дискриминация, на които са подлагани, радикализация се търси единствено в тези общности.

След като са посочили „заподозрените“, от „Тренд“ правят пространна типологизация на различни видове радикален ислям, чиято стойност само експерти в тази сфера биха могли да преценят. Читателят неспециалист остава с впечатлението, че в исляма има много страшни течения.

Следват цитати от неназовани експерти по темата за радикализацията, голяма част от които не са свързани с исляма, но пък съдържанието на които не е взето под внимание в цялостния анализ, акцентиращ върху исляма. Например:

Другият фактор, това е вече микросоциалният фактор – този тесен кръг от хора около всеки един човек. Той може да бъде предпоставка дотолкова, доколкото вече радикализирани хора могат пряко да влияят върху отделния индивид. И ние това го наблюдаваме най-вече в хулигански групи, запалянковци, защото по нашата дефиниция, между другото, радикализацията не е само дясна, лява, политическа или религиозна – тя е и спортно хулиганство.

В същото време изследователите твърдят, че „в проведените дълбочинни интервюта се регистрира висока степен на запознатост на експертите с изследваната проблематика“, с което

неявно се поставят в привилегированата позиция да раздават оценки колко точно запознати с предмета си са експертите.

После в наръчника идва място на резултати от изследване сред 247 бежанци и други чужденци (на места неправилно наричани „емигранти“), проведено в центровете към Агенцията за бежанците и центровете за задържане към Дирекция „Миграция“ на МВР. Защо точно сред тях? Отговор отново няма. Но пък изборът точно на тази група е прекрасна илюстрация на стереотипа, че бежанецът, ерго, е потенциален терорист или поне радикализиран мюсюлманин. Макар две трети от анкетираните да посочват, че тъкмо от тероризма бягат. За сметка на това изследователите демонстрират съмнение в отговорите, отново предпоставяйки, че те знаят най-добре как стоят нещата.

Няма да се спираме подробно на изследването на бежанците, за да обърнем по-голямо внимание на анкетата „сред представители на етнокултурните общности в страната, идентифициращи се религиозно и културно с мюсюлманското вероизповедание“.

От „Тренд“ са разработили специален индекс за измерване на равнището на „политически радикализъм“. За целта са подбрали различни индикатори. Например дали анкетираните казват, че не са доволни от живота си в България, дали чувстват, че спрямо тях се извършва несправедливост, дали често се засягат и обиждат от определени теми. Също и дали намират живота без опасности за скучен и смятат ли, че нещата в България трябва да се променят из основи или че „лошите разбират само от сила“. Индикатори са също дали според анкетираните всички политици, които сега управляват, трябва да бъдат сменени и дали искат сегашната система да се разруши и на нейно място да се изгради нова.

По логиката на социологическата агенция ще излезе, че и българското правителство проявява признаци на радикализъм –

самият премиер беше предложил „рестарт на системата“, а коалиционните партньори „Обединени патриоти“ предлагат законопроекти, с които да се легитимира използването на насилие (например този за „неизбежната отбрана“). А понякога и сами проявяват насилие – като Валери Симеонов, който наби възрастна жена, за да ѝ попречи да упражни правото си на глас, или Ангел Джамбазки, който замеряше протестиращите пред централата на ВМРО с пиратки.

Затова резултатите от този индекс нямат смисъл, освен ако се съпоставят с такива от контролна група от християни и етнически българи, отговарящи на същите въпроси. Само така може да стане ясно дали критичността на изследваните мюсюлмани има различни специфики от тази на мнозинството. Ала контролна група в изследването не е предвидена.

И въпреки че според изследването едва 2% от анкетираните проявяват симпатии към „Ислямска държава“, а нито един от тях не е идентифициран като ром,

от „Тренд“ пак са намерили начин да видят в ромите радикалистка заплаха.

Каква? Ами често се засягат. И с колкото по-ниско образование са, толкова по-обидчиви стават. А ако анкетираните не отговарят според калъпа на очакванията на агенцията, авторите на анализа просто решават, че те не казват истината: „За съжаление, много от интервюираните не отговарят обективно на въпроса. Макар че тези интервюта са анонимни, те не вярват на това.“

Изследваните мюсюлмани са питани и какво е отношението им към Българската православна църква, а авторите на наръчника се учудват, че близо половината от тях не могат да преценят. Интересно какви щяха да бъдат резултатите, ако православните българи бъдат питани за Главното мюфтийство.

Прелюбопитен е начинът, по който

„Тренд“ вкарва качествени елементи в количественото изследване, без да си прави труда методологически да обоснове този ход.

Така от значение за анализа са не само отговорите на анкетата, а и конкретният начин на поднасянето им. Например в доклада се казва: „По въпрос №18 някои турци и българомохамедани с тих глас посочваха, че са „мюсюлмани“, а ромите подчертаваха това с висок глас и самочувствие. Този въпрос заслужава по-голямо внимание и проучване.“

Има признаци, че анкетьорите са използвали и качествения метод наблюдение с участие (известен и като включено наблюдение), който също не е описан, а още по-малко обоснован. Което не пречи от наблюденията да се правят изводи като: „… в началото на ул. „Бъндерица“ има група, която пие кафе, бира. Или има хора, които извършват дребна търговия. Те наблюдават всяко движение и някъде предават тази информация.“ А наративът, който в началото на наръчника и доклада е формално-аналитичен, към края съдържа чудати изблици в първо лице.

Най-сериозният мисловен лупинг обаче си остава

генерализирането на изводите за ромите в резултат от изследването на хора, които не се идентифицират като такива.

И което е още по-опасно – внушението от тези изводи, че ромите са склонни към радикализация. Освен това се предпоставя, че дори ромите, които не се определят като мюсюлмани, рано или късно ще се ислямизират: „В Североизточна България ромите са християни и се самоопределят като роми. При тях процесът на ислямизация се намира на по-ранен етап и затова не се регистрира все още.“

Накратко, както се обобщава във възражението от „Граждани за демократична и правова държава“:

Макар резултатите на „Тренд“ да се базират на анкети единствено от Пловдивска и Пазарджишка област, обученията, организирани от бенефициента, са обхванали общо 480 служители на МВР от Североизточна, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна България и Софийска област. А на МВР се препоръчва да състави „карта на ромите в България“. 

Защо са необходими на МВР толкова подробни данни относно броя, религията, самоопределението на ромите, лидерите им в страната? Нима всички роми в България са уязвими към радикализация и трябва да бъдат наблюдавани от МВР, понеже са роми? По какъв начин това кореспондира с изследването на „Тренд“ и с целите и задачите на проекта, одобрен от УО на ОПДУ? Как от превенция на радикализацията се стига до „Карта на ромите в България“?

Възражението на групата ромски активисти е по отношение на безкритичната реакция на представителите на оперативната програма, които твърдят, че проектът на МВР не е дискриминационен:

„Тъкмо напротив, главната обучителна цел е: преодоляване на негативните стереотипи и предразсъдъци спрямо ромите като фактор, който би могъл да затрудни (и дори да блокира) ефективното и безпристрастно изпълнение на професионалните задължения от страна на полицейските служители. Темата за радикализацията сред ромското население се отнася единствено до ромски общности, локализирани в определени населени места или региони в Република България, при част от представителите на които емпирично се наблюдава преминаване към радикални форми на ислямско вероизповедание.“

Добрата новина е, че след възражението на ромската коалиция Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ ще започне нова проверка на струващия 3,4 млн. лв. проект на МВР. Тя няма да ревизира резултатите от старата, която е окончателна и не може да бъде „обжалвана“, но ще се основава на новите аргументи, съдържащи се във възражението. Ще е изненада, ако резултатите от нея са по-различни от тези на предишната, особено докато настоящото управление продължава да е на власт. Има обаче и международни институции и съдилища, които по-добре разбират какво е дискриминация.

Междувременно нека пожелаем на МВР и на агенция „Тренд“ да потърсят радикализма там, където действително го има.

Заглавна снимка: © Пейо Попов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Голямото затишие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golyamoto-zatishie/

Доста тихо е. Премиерът Бойко Борисов спря да се явява по брифинги (за COVID-19) още от ранно лято, а и изобщо игнорира журналистите. Той управлява репутацията си чрез еднопосочна комуникация, излъчвайки от джипа или от заседание на Министерския съвет. Светът е в криза, каквато не е преживявал, България също – и Борисов е объркан. Това е криза, която не може да заглуши с медийна канонада, да измести фокуса с друг скандал, да звънне на някой Ваньо, Митко, Цецо… Точно тази криза, определена като „война“, изисква реални управленски действия, лидерска комуникация, но нашият третократен премиер не притежава нито едното, нито другото. Не искаме Чърчил, който да ни каже, че ще се бием по бреговете, улиците, навсякъде и няма да се предадем, но все пак искаме да покаже дух на водач, вместо да се крие.

От поне месец публичното пространство обедня и откъм каскета на главния прокурор Иван Гешев. Къде са неговите обществени изяви, в които той се материализира, за да обещае нова акция, да обяви, че с телефонните измамници е приключено, да се закани на приватизацията? От време на време се появява туит, че е под карантина; честитка за професионалния празник на полицията; откровение в документален филм, че кармата му е да въведе справедливост чрез правосъдие.

Къде е най-големият дарител от първото затваряне Делян Пеевски? Никакви новини, но и никакви ласкателства. Ако Le Monde не беше излязъл със статия за него през ноември, съвсем нищо нямаше да се чуе; липсват и разкрития за „най-могъщия и мразен олигарх в България“; отдавна не е назоваван и за нова порция. И законопроект не е подготвял, а по традиция от няколко парламента – и в този той не се мярка.

Да не би Сараите да готвят смяната на лейтенанта? Все пак той получи назначение за олигарх по-рано, отколкото Борисов за първи път спечели избори – и вече достигна зенита. (Даже не броим ония невръстни години, в които го разпознавахме чрез майка му.) Посткомунистическата номенклатура зад Пеевски – като същи Пигмалион – може да си скулптира нов, за да се омъжи и за него. Парадоксално на пръв поглед, но политиците са по-дълговечни от олигарсите; справка – Русия.

Смяна на лейтенанти – или смяна на модела

Евентуално оттегляне на Пеевски, Борисов и още неколцина не би означавало прочистване на средата и разграждане на модела, който част от обществото иска да бъде разрушен. Само саниране на фасадата. Дилемата е постистина (Пеевска или Борисова) или стремеж към модел на обществени отношения, подчинен на върховенство на правото, повече справедливост в разпределението на обществените блага и реална конкуренция.

Без изброените по-горе фигури нито ГЕРБ ще стане по-малко опортюнистка партия, нито ДПС ще се откаже от схемите, чрез които кешира влиянието си (коя ли партия би го направила…). Но тяхната липса улеснява бъдещи коалиционни споразумявания, няма да бодат очи, а новите фигури – може би по-харизматични, каквито са предпочитани във времена на криза – ще имат и нов тип комуникация. Как иначе обществото ще разбере, че има промяна, ако не бъдат сменени символите – и стражите! За това Цветан Цветанов би употребил любимия си израз за „видимите резултати“.

Само че нормализацията на системните партии в България е процес, не рязане на глави. В БСП не се случи за изминалите 30 години след свалянето на Тодор Живков от власт и след преименуването ѝ, въпреки че се смениха много председатели и послания.

Въпросът „С кого бихте/не бихте се коалирали“ е най-неприятният за политическите сили и лидерите им

Някои вече отговориха. Преди близо два месеца лидерът на „Да, България“ Христо Иванов написа в официалния си профил във Facebook: „ГЕРБ не е годен субект за коалиране.“ Че такъв е и ДПС, съпредседателят на „Демократична България“ дори няма нужда да съобщава. Ами с движението на Мая Манолова? В интервю пред „Клуб Z“ другият съпредседател и лидер на ДСБ Атанас Атанасов допусна, макар и предпазливо и с уговорки, преговори с извънпарламентарната опозиция, към която се числи и бившата соцдепутатка. Изглежда, че ще се наложи двамата съпредседатели отново да отговорят, но този път заедно, на същия въпрос.

В края на септември т.г. лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов, комуто социолозите отреждат най-малко 10% на следващи избори, заяви в шоуто си, че с ГЕРБ и ДПС няма да се коалира. Думите му бяха в отговор на директен въпрос на главната редакторка на „Дневник“ Велислава Попова:

ДПС стана нарицателно за нещо като някаква престъпна корпорация, която събира в себе си много власт, възможности, пари, средства, влияние и т.н., и това, което прави, е да налага тези си намерения, използвайки много удобно линията на турци–българи. Дори и аз да видя някакъв свестен и кадърен човек или ход от тяхна страна, който е полезен и правилен, как при такава ситуация да направиш нещо такова! Няма как! Тоест те са се самообрекли с това си поведение и с тоя си начин на мислене… на тази изолация.

Без Пеевски изолацията ще продължи ли, или не?

Всяка коалиция в политиката може да бъде оправдана в името на някакви принципи, макар да е безпределно ясно, че се правят в името на властта. Пръкването на тройната коалиция беше мотивирано с предстоящото присъединяване към Европейския съюз. Вместо да бъде дясна алтернатива на ГЕРБ, за каквото се обявяваше, Реформаторският блок стана една от патериците във второто правителство на Борисов през 2014 г.

Засега изглежда, че Борисов и ГЕРБ се стараят да помогнат на ВМРО да излязат от заешката дупка, прехвърляйки на вицепремиера Красимир Каракачанов цялото говорене за Северна Македония и за българския „стоп“ по пътя към ЕС. Че кой, ако не Каракачанов – макар че не той води преговорите със Скопие… Има обаче надежда, че до края на германското председателство на Съвета на ЕС, което приключва в края на декември, може и да се намери дипломатическо решение. А дори и да допуснем, че ветото остава, то и темата ще отшуми. Така че за дълготрайно напомпване на рейтинга на ВМРО не може да се говори, но те са верен партньор на Борисов във втори кабинет.

Тишината, особено в условията на затваряне до Коледа, може да ни изненада

Макар че затишието днес не е оня ступор от март, когато връхлетя пандемията от COVID-19 и повечето хора загубиха здравия си разум до степен да се запасяват с огромни количества храна и да се изолират в домовете си. Въпреки несекващата смърт и ежедневните лоши новини, пандемията вече е част от живота ни. И докато хората се борят за оцеляване, политиците водят тази война за слава и рейтинги.

Стихнат ли, значи ги е страх – или водят преговори.

Заглавна снимка: Herman Beun / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Локдаун за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/lockdown-za-borisov/

Някой трябва да вземе ключа от джипа на Бойко Борисов и мобилния му телефон, оставяйки му „ефирно време“ единствено за онлайн заседанията на Министерския и Европейския съвети. Локдаун за Борисов. Във войната срещу коронавируса той не е генерал, а тилов плъх. Единствената война, която води, е за опазването на собствената си кожа в политиката.

Поради тази причина Борисов ходи не на „инспекции“ в болници (визитата в „Пирогов“ не я броим), а на безсмислени обиколки из страната – от серията „трудови“ делници на премиера. Гневът на хората от загуба на близки, острият дефицит на елементарни изделия като мобилни кислородни бутилки, на изолационни носилки, апарати за обдишване, дори на асансьори в болниците

липсват в клипчетата на Борисов.

Защото той прави предизборна кампания, а пропагандата, която кънти от групата прислужващи му медии, се опитва да направи от трагедията подвиг. Безкритичното цитиране на всичко, което избълва Бойко Борисов във Facebook или от пън в гората, напомня силно на религиозния тип комуникация. А той продължава с визуализацията на „успехите“ – кран, път, пристанище, товари, газопроводи.

Отговорът е прост – принцип на пропагандата, обясняват изследователи, е, че степента на доверие към визуалната комуникация е в пъти по-висока от тази към вербалната – на принципа „по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш“. В случая с Борисов и виждаме, и чуваме по сто пъти поради хоровата транслация.

Среден пръст

Какво е това? Това е среден пръст към всички нас, които сме на фронта. Лекари, медицински сестри, обикновени граждани, учители, социални работници – всички, които нямаме запазени места в болница „Лозенец“ и Военномедицинската академия. Борисов демонстрира фалшиво благополучие – например как българското производство расте, докато Европа и светът са в криза. А в страната с най-къс живот в ЕС, първа по смъртност в света и в черната тройка на най-много починали от COVID-19 в Общността, премиерът и лидер на ГЕРБ показва магистрали на здравния министър и шефа на „Пирогов“, респективно на гражданите – в разгара на пандемията.

Асфалтопитек, както го нарисува карикатуристът Чавдар Николов.

 

 

Медийните отпечатъци на ГЕРБ се опитват да внушат, че големи проблеми в мерките срещу коронавируса няма – здравната система има затруднения, но те са логистични; големият брой болни идва от високия индекс на заразяване на COVID-19; хората са недисциплинирани и не спазват мерките. С изключение на държавния здравен инспектор Ангел Кунчев, за високата смъртност не говори никой от властта – нито министърът на здравеопазването (който явно е минал ускорен курс за герберизация), нито премиерът.

За бедност и смъртност Борисов никога не говори.

Развалят му нимба на генерал-спасител-благодетел-кумир-строител-мислещ-за-народа. „Опонентите ни обвиняват, че пропуснахме време през лятото. Докато те само говориха, ние работихме.“ Из словоизлияние на Бойко Борисов във Facebook. Обвинителният уклон присъства в словесността му отдавна. „Когато са правили „Белене“ и „Цанков камък“ и са изтичали пари, вие защо сте мълчали? Къде бяхте през тези години?!“, запита през 2010 г. Борисов протестиращите лекари.

Това е все едно да кажеш, че по времето на социализма хлябът и олиото са били по-евтини. Формално е истина, в действителност – лъжливо пропагандно внушение. Работата на управляващите е да работят, като вземат решения в името на публичното благо. Работата на опозицията е да критикува и да предлага алтернативни решения, тъй като не управлява.

Какво следва

В последните години свикнахме с Facebook визуализациите на Борисов, забавлявахме се с тях, присмивахме им се като на ерзацполитика. Но във времената на пандемия тази технология на героизацията е не просто неуместна – нагла и безочлива е. Тя е признак на алиенацията на Борисов от проблемите, с които не може да се справи, не е победа над страха и тревогите от хаоса в здравната система, завладели обществото.

Приоритет за всички управляващи, независимо в коя точка на света, трябва да е здравето на хората. Уж и в България е така, но на практика министър-председателят неглижира тази тема. Връх вземат парите за едно или друго съсловие – полицаи, медици, пенсионери, социално слаби, не и адекватни мерки за предпазване, ефективно лечение. Така е, защото в действителност политикът Борисов не съществува, Борисов е продукт на (платена) медийна любов и пропагандни техники, също като телевизионната реклама – ако не го чуваме и виждаме, просто не съществува.

И ако лидерът на ГЕРБ е започнал вече кампанията за избори,

от тези, които се разграничават от него и стила му на управление, очакваме повече.

Очакваме план за излизане от кризата, прогноза как ще изглежда българската COVID икономика в контекста на глобалната и колко ще струват на данъкоплатците мерките – и неизбежните реформи. Ситуацията е извънредна, следователно кандидатите за власт следва да известят по-рано за намеренията си, за да прецени обществото капацитета им.

Известни са ни исканията в референдума, който екипът на Слави Трифонов инициира – не е известно какви възгледи имат за всичко останало извън избирателната система. Наясно сме какви са принципите на „Демократична България“ и как ще процедира със съдебната система, но да си кажат за образованието, здравеопазването и COVID икономиката. Няма нужда да питаме Мая Манолова, тя е подгласник. Може би „Отровното трио“, тъй като ще заявят участие в политиката.

Извинения от типа на Бойко Борисов за наследството на „обрания бостан“ не се приемат. Този филм вече сме го гледали.

Всъщност гледали сме всички „филми“ в трите мандата на Борисов – макар да се позовава на „учебниците на КГБ“, по които действат срещу него, той много добре е усвоил всичките седем принципа на пропагандата и манипулацията, изведени от американския Институт за анализ на пропагандата. Лесно ще ги разпознаете:

1. Bandwagon (принципът на групата) – всички така правят, защо не и ти.

2. Card stacking (подреждане на карти) – използване само на тези факти и подробности, изгодни на пропагандатора. Ако не сте запознати с темата, няма да откриете лъжата.

3. Glittering generalities (бляскави общи приказки) – лозунгите са чудесен пример и други такива фрази, които се одобряват безкритично от аудиторията и предизвикват положителни емоции заради използвани в тях изразни средства. Добър пример са политическите речи, в които се чертае светло бъдеще.

4. Name-calling – една идея се „опакова“ с етикет, който предизвиква негативна реакция, без хората да са запознати с доказателствата за това.

5. Plain folk – eдин от нас, илюзията, че се числи към „обикновените хора“. Този трик Борисов владее особено добре с говор, жестове, поведение (помните: „филията с мас“, „аз съм прост – вие сте прости, затова се разбираме“ и пр.). Американските президенти го правят по друг начин – ядат бургери в „Макдоналдс“, цепят дърва и пр.

6. Testimonials (препоръки) – цитират се известни хора (политически лидери, знаменитости и др.), които изразяват одобрение или неодобрение за дадена идея или проект. Борисов обича да споменава как България е била хвалена – например за мерките срещу COVID-19 през пролетта, или как Доналд Туск му е пожелал успех на „редовните избори“ (макар Туск да не е пожелавал точно това) и пр.

7. Transfer (прехвърляне) – прехвърлят се създадени вече положителни нагласи, като уважение, авторитет, към това, което пропагандаторът иска да одобрим.

Виждате, Борисов е академик по пропаганда. Докато всички ние сме в (българския) казан, Борисов е в джипката. Време е да сменим местата.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За кармата на помощта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-karmata-na-pomoshta/

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не преживява трансплантацията – умира точно седмица по-късно.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy/

Разгледахте ли добре лицата по-горе? Така, вижте ги пак. Хубавичко. Едно от тях ще е министър-председател, когато минат следващите парламентарни избори. В България лидерът на победилата партия заема по подразбиране този пост, независимо дали е партиен апаратчик, бизнесмен или шоумен.

С поне две уговорки – няма да е Томислав Дончев, той е фигурант и ако капацитетът му стига да е временно изпълняващ, за постоянно – едва ли. А Бойко Борисов вече е извън играта, но той ще заеме мястото си в политическия пантеон, все едно дали ни харесва, или не. В тази зала на славата фигурите се подреждат не само заради заслугите си към нацията, а поради историческите причини да управляват България за определен период.

ДПС също отсъства от колажа и за целите на този материал е все едно дали там ще е ликът на Мустафа Карадайъ, или Филиз Хюсменова, защото ДПС не участва в излъчването на кандидат за министър-председател. Виж, в номинациите – да.

И така, кой ще бъде? Някой като Борисов, чиито способности за връзка с избирателите са феноменални, макар да не беше способен на визия, нито да преговаря с опозиционните партии или с хората от своята собствена, нито да създава екипи и да управлява кризи.

А възможен ли е някой друг, провиждан в любимата на някои партии формула за „кабинет на националното спасение“? Да бъдеш ефективен премиер е мащабно и отговорно предизвикателство. Да бъдеш просто премиер го може всеки средноинтелигентен човек, който не е интроверт, не заеква и умее да лъже, гледайки право в очите. Да си почтен и да не откраднеш нито стотинка като политик – трябва да си Петко Каравелов. Затова за почтеността и интегритета няма да отваряме дума. Биографиите на хората от колажа са публично известни, който има акъл – да мисли.

Въпрос на характер

Важен ли е характерът? Важен е, а българската политика в последните десетилетия е доказала, че най-добре е да си безхарактерен. Така могат да ти натресат например банка, която да се срасне с политическите кръгове, легитимирайки тандема „Цветан Василев – Делян Пеевски“, но Сергей Станишев никога не призна отговорност за възхода на Корпоративна търговска банка. (Нито как убеди парламентарната група на БСП да подкрепи Делян Пеевски за директор на ДАНС.)

Изглежда, че когато си цар по рождение, може да минеш и без особени качества на характера – макар и премиер на република. Може дори да се държиш като отчужден външен наблюдател, когато трябва да предприемеш мерки и да вземеш решения, свързани със сигурността на над два милиона души – неадекватното управление на Симеон Сакскобургготски в последната година на премиерския му мандат, когато се случиха сериозните наводнения, е едно от доказателствата.

Някои се заблуждават и вземат показването на мускули като демонстрация на характер. Всъщност е актьорска игра, би следвало да сме го научили от настоящия министър-председател. Когато Бойко Борисов хока министри от кабинета или партийни съратници, като им казва „да си почистят къщичката“ и „ако не ви светне червената лампа, аз ще ви светна синя“ – това е заради светлините на рампата.

Когато казва през 2018 г., че смята за необходимо включването на санкциите срещу Русия като един от приоритетните въпроси в дневния ред на Българското европредседателство и че това „ще се обсъжда в различни формати, за да се намери най-доброто решение и да се разреши проблемът“ – това е обслужване на руски интереси. А когато впоследствие „забравя“ за „приоритета“ – това е, защото някои други са го скастрили.

Дебелащините по телефона също не са характер, а балкански манталитет. А човекът, който слуша как „сега че ги опраа“, е Томислав Дончев, чието видимо достойнство засега е неговата обтекаемост.

Въпрос на визия

Важна ли е визията? Разбира се, но каква е? Ако приемем, че партийните платформи за управление са визия, то значи такава няма. Освен че (почти) никой не ги чете, никой не отдава и особено значение защо не се изпълняват – защото никой не очаква да се изпълняват.

Първата партийна управленска програма на ГЕРБ, обявена през есента на 2007 г., изобилства с небивалици, които днес вероятно и нейният автор Стоян Мавродиев едва ли помни. Разбира се, всичко е неизпълнено, но си струва някои да се припомнят – съкращаване на министерства, икономиката да се поеме от финансовия министър; плосък данък плюс необлагаем минимум от 1000 лв., който да расте всяка година; премахване на осигуровките за фонд „Безработица“, общо осигуряване и майчинство; намаляване на пенсионната вноска, като тя цялата влиза в частен пенсионен фонд; и др. Разбира се, тази програма бе подготвена не от Борисов, а от кръгове, които тогава бяха близки до него и му диктуваха политики, изгодни за тях.

Борисов просто искаше власт. А каква е личната му визия за България – ето това никога няма да разберем, освен под хипноза. Но кой пък от управлявалите не е искал власт? Да не би лозунгът на социалистите, обявен от лидера им и премиер Станишев през 2008 г. „Свободни граждани, справедлива държава, модерно общество“ да бе въплътен в управлението на тройната коалиция? Това е просто слоган, измислен от пиар екип.

Въпрос на отговорност

Важно ли е поемането на отговорност? Разбира се. Но какво всъщност е това? Да кажеш като премиера, че бившият вече министър на финансите Владислав Горанов е прав да възразява за намалените ставки по ДДС, но Борисов „поема политическата отговорност“, не е нищо друго освен куха фраза. „Ще намалим ставката на ДДС за ресторантьорите до края на 2021 г. – ако се окажат прави и приходите в бюджета са по-големи, аз ще се надсмивам на Горанов, ако не – ще върнем ставката от 20%“, каза Борисов. Сиреч хоризонтът за политическата отговорност е краят на другата година. Но още в края на тази ще стане ясно намалението на приходите, така че би могъл да подаде оставка още тогава – това е поемане на отговорност.

Ако Бойко Борисов наистина поема отговорност, трябва незабавно да изхвърли проекта на бюджета за 2021 г. през прозореца, както направи през 1995-та депутатът Венцеслав Димитров с бюджета на финансовия министър на Виденов – Димитър Костов. Противното би било безотговорно – защото ще обере бостана на зелено. Макар да се оплака от същото след кабинета на тройната коалиция.

Но на настоящия премиер не му пука какво ще е след него. „П*чка им майчина!“, както би казал на своя естествен наратив. Засега е ясно, че този-след-него трябва да умее да сади бостан на гола поляна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Криза и лидерство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kriza-i-liderstvo/

Не само у нас, а навсякъде по света хората са раздвоени в отношението си към пандемията от COVID-19 и мерките за овладяването ѝ. А причините са много и основателни. Но конкретно поведението на българските власти и заповедите на здравния министър, които се променят от „от ден до пладне“, и то обикновено в зависимост от волята на премиера, създават единствено недоверие у гражданите. Те се люшкат между полюсните мнения на лекари и „експерти“, с които ни заливат непрестанно всички медии, но не могат да изградят трайно и информирано отношение към темата и съответно адекватно поведение в тази кризисна ситуация.

Както знаем, кризите създават и възможности. Пандемията от COVID-19 и политиките за овладяването и контролирането ѝ се оказаха фокус дори на президентските избори в САЩ. У нас тя развърза ръцете на премиера да започне да раздава от натрупаните „мазнинки“ в бюджета, както обича да се изразява самият той. Но ако мерки като 60/40 се приемат и оценяват донякъде като положителни за подпомагането на икономиката и на сектори от бизнеса, силно засегнати от пандемията, то използването на фиска като коледен чувал с подаръци си е чиста проба

опит за купуване на гласове за предстоящите парламентарни избори.

И с 50-левовите месечни ковид бонуси към пенсиите, и с обещаните за догодина добавки за всяко дете, и най-вече със заложеното увеличение на заплатите в администрацията и в държавния сектор – Борисов си постила пътя към изборната победа с банкноти. Но в обществото няма заблудени относно целите на т.нар. антикризисни мерки, от работодателските организации нарекоха тази щедрост „пир по време на чума“, а синдикатите се възползваха от нея и поискаха още по-високи доходи за работещите, за да запазят оредялата си членска маса.

Според експерти обаче този бюджет няма да реши нито един от тежките социални проблеми в държавата, нито ще помогне на бизнеса, който от началото на следващата година ще бъде натоварен и с повишената минимална работна заплата. Бивши икономически и финансови министри като Николай Василев, Милен Велчев и Петър Чобанов определиха бюджета като популистки и предизборен, който залага „бомби“ пред следващите управления и заплашва да вкара България в дългова криза.

Във видеообръщение преди заседание на Министерския съвет, което премиерът в карантина ръководеше дистанционно от дома си, Борисов отхвърли обвиненията на опозицията, че прави предизборен бюджет. По думите му, той е „следизборен“:

Кой ще изпълнява следващия бюджет? Ще го изпълняваме пак ние, затова си правим разчетите до март, за да можем да ползваме парите, които сме си осигурили ние. Ако народът ни даде да сме първа политическа сила и ГЕРБ да управлява отново, ние ще сме тези, които ще продължм да изпълняваме. Това е следизборен бюджет.

А от кумова срама добави: „Коя партия ще изпълнява бюджета, зависи от българския народ.“ Антикризисен или предизборен е бюджет 2021 – да спорят финансистите, а дали с него ще се реализират определени политики, ще покаже времето. Но още отсега експерти като Ивайло Калфин предупреждават, че обърканите действия на управляващите по отношение на пенсиите и особено идеите им за следващата година са стъпки към дестабилизиране и унищожаване на пенсионната система, която е „като бели пари за черни дни“.

В ситуация като сегашната силното лидерството е особено важно.

Такъв пример дава канцлерката на Германия Ангела Меркел, която застана на трибуната в Бундестага, за да защити пред депутатите строгите мерки, които нейното правителство въвежда от началото на ноември. Тя предупреди, че германците ги очакват четири тежки месеца, и ги призова да се обединят зад нея. „Нека бъда ясна: лъжата и дезинформацията, конспирацията и омразата увреждат не само демократичния дебат, но и борбата срещу коронавируса“, заяви Меркел в парламента.

В САЩ обаче президентът Доналд Тръмп прекрати преждевременно карантината си, напусна на третия ден болницата, в която се лекуваше от COVID-19, и заяви, че се чувства по-добре, отколкото преди 20 години. През цялото време на пандемията Тръмп се опитваше да омаловажи заплахата от COVID-19, а в изследване на института „Корнел“ американският президент е посочен като най-големият разпространител на фалшиви новини за коронавируса. Дали тази политика ще му донесе изборен успех, или не – остават дни да разберем.

Как се държи българският премиер в условията на пандемия, всекидневни протести срещу управлението му и предстоящи парламентарни избори?

Първата вълна на COVID-19 мина в България сравнително леко, зарази малко хора, не създаде натиск върху здравната ни система и нареди страната ни сред най-малко засегнатите и пострадали от пандемията в Европа. Тогава не минаваше ден, без да видим премиера по телевизията, потънали във вцепенение от непознатия враг. Борисов говореше повече от експертите и ни уверяваше, че правителството няма да пожали средства, за да осигури болниците и лекарите на първа линия с всичко необходимо за тяхната сигурност. И не пропускаше да се похвали, че благодарение на правителството и на Националния оперативен щаб сме отново сред отличниците на Европа.

Седем месеца по-късно броят на жертвите на вируса сред медиците расте, персоналът на цели болници подава оставка заради липсата на адекватни условия за работа, а Българският лекарски съюз призовава студенти от медицинските факултети да се включат като доброволци в лечебните заведения.

През дългото и топло лято хората преодоляха първоначалния си шок и го удариха през просото. В същото време широката публична дискусия за COVID-19 и опасността от него създадоха противоречиви нагласи в обществото и сега, въпреки драстично увеличените случаи на заразените, гражданите трудно ще приемат едни по-твърди мерки за ограничаване на вече дифузното разпространение на вируса и особено втори локдаун. Още повече, когато тези мерки са предложени от изгубили легитимност правителство и премиер, чиято оставка – заедно с тази на главния прокурор – гражданите искат вече повече от три месеца.

За разлика от любимата си канцлерка Ангела Меркел, която пое лично цялата отговорност за решенията на правителството, министър-председателят няма доблестта да застане пред депутатите в Народното събрание и да поиска одобрението им за действията на кабинета. Защото знае, че няма да го получи. Вместо това предпочита да ни обяснява стореното от него за нас от джипа или от дома си…

Непрекъснатото напрежение между премиера и президента, споровете чия карантина е била легитимна и чия – не, и дали естонският скандал е нанесъл вреда на репутацията на държавата ни, са поредното доказателство, че Борисов и Радев ги е грижа основно за собствения им имидж. И ако все пак президентът е по-обран в коментарите си, макар и някои от тях да звучаха параноично, то лицемерието и арогантността на Борисов са все по-отблъскващи на фона на общата тревожност в страната и по света.

Премиерът отдавна не е лидерът, който може да обедини българите и да ги изведе от кризата. Истинските лидери трябва могат да поемат отговорност и да изпълняват решенията, които се взели, дори с цената на собствената си власт. Те трябва да могат да кажат и най-тежката истина на хората, без да се съобразяват, че това може да им струва народната любов. Истинските лидери не подвеждат никога тези, които ги следват. И могат да си тръгнат, когато изгубят тяхното доверие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 20 септември 2020 г. „Пътищата, които строим в Родопите, са за хората. За да виждат българските мюсюлмани, че държавата се грижи за тях“, коментира той във видеото

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В капана на „глобалната некомпетентност“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kapana-na-globalnata-nekompetentnost/

Неотдавна беше оповестена нова порция резултати от изследването PISA за 2018 г. Те се отнасят до т.нар. глобалната компетентност на учениците. PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно изследване на учениците) се провежда от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие веднъж на три години от 2000 г. насам, като включва и държави, които не членуват в организацията. Изследването обхваща образованието на 15-годишните деца.

Досегашните резултати за 2018 г. за страната ни показаха спад в редица области спрямо предишни издания на изследването. Българските деца се представят най-зле по четивна грамотност в ЕС. Влошени са уменията им в области като природни науки и математика, а социално-икономическото неравенство продължава да е водещо за успеваемостта на тийнейджърите. PISA популяризира у нас понятието „функционална грамотност“ – способността да интерпретираш информация с разбиране и да можеш да се ориентираш в нея. Нещо, което на масата от родните ученици печално трудно се удава.

Последните резултати на PISA акцентират върху способността за справяне в глобализирания свят, което авторите на анализа наричат „глобална компетентност“. От резултатите може да се направи изводът, че

15-годишните ученици в България са освен функционално неграмотни, и глобално некомпетентни.

Докладът от над 400 страници, върху който се основава това заключение, се казва „Готови ли са учениците да се справят във взаимосвързания свят“ и представлява шестият том от резултатите за PISA за 2018 г. Той изхожда от предпоставката, че съвременните общества са взаимосвързани и разнообразни, което обуславя необходимостта учениците да са способни да се справят в подобна нехомогенна среда. Журналистът от „Дневник“ Максим Караджов представи в синтезиран вид основните изводи за страната ни.

Почти всички 15-годишни ученици у нас учат поне два чужди езика в училище (на какво равнище, това е отделен въпрос). От това обаче не следва, че стават по-чувствителни към култури, различни от тяхната. Дори да имат шанса да учат с деца от други страни, образователната ни система се опитва да „напъха“ тези деца в „калъпа“ си, скроен по българската етническа мяра, вместо да се интересува от техните специфики.

По-малко от една трета от училищните директори казват, че в техните училища се обсъждат теми, свързани с мултикултурното общуване, което е притеснително не само с оглед на децата чужденци, а и на фона на немалките групи от ромско, етнически турско и неправославно (в голямата си част мюсюлманско) население у нас. Резултатът е, че участниците в изследването у нас са сред най-неуважаващите чуждите култури и сред най-незаинтересуваните от тях.

Българските ученици са и едни от най-нетолерантните към имигрантите и показващи най-остри различия в способността си да се поставят на мястото на различните от тях. Поляризацията между тях по глобални теми е сред най-силните измежду изследваните държави, нареждайки страната ни на шесто място – между Обединените арабски емирства и Черна гора. Младежите ни остават капсулирани в тесния кръг на семейството, средата и социалния си статус, което обуславя и позициите им по множество въпроси.

На фона на тези резултати изобщо не е за учудване, че деца у нас организират публични линчове над свои връстници само защото ги смятат за различни от себе си.

Не е учудваща и критиката (съвсем не единствена в този дух впрочем) към илюстрациите на книгата „В като вагина“, публикувана на Facebook страницата на „Тоест“ по повод статията за книгата – че не представят „средностатистическото момиче от България“. Което не е нито чернокожо, нито с витилиго, нито мюсюлманка със забрадка, нито „скандинавска лесбийка“ (определена като такава вероятно единствено поради прическата си, тоест предполага се, че българско момиче не може да е с къса розова коса). Идеята, че някой може съзнателно да иска да подкрепи различието, вместо да равнява всичко по средностатистическото, за мнозина у нас е умонепостижима.

Резултатите на учениците ни са логични, защото у нас съществуването на различията методично се отрича. Масово не се забелязва например миграцията – човек може да ходи в арабски дюнерджийници и пак да не си дава сметка, че са го обслужили чужденци. В България има както чернокожи, така и български деца с един родител от африкански произход. Но когато People of Sofia публикува снимка на чернокожи момичета, се появяват саркастични реакции от типа на „има ли такива софиянки“. И хора на инвалидни колички има у нас, въпреки че поради недостъпната среда не сме свикнали да ги виждаме. А тя, достъпността на средата, е функция на отношението.

А отношението е нещо, което се възпитава посредством последователна политика и образование.

В България обаче последователно се възпитава отношението на изключване на всичко, отклоняващо се от национално-патриотичната норма. Дори тогава, когато това граничи с абсурда или даже е преминало границата му.

По-рано тази седмица например „Дневник“ съобщи за родители, изпаднали в недоумение заради декларация, която е трябвало да подпишат, ако паралелките, в които децата им учат, минат на електронно обучение. По силата на декларацията от тях се изисква да осигурят на останалите си у дома деца условия за редица неща, между които „съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност“.

Декларацията всъщност заимства чл. 5 от Закона за предучилищното и училищното образование, където са описани основните му цели. На нечий бюрократичен ум е хрумнало, че ако училищното образование се осъществява в домашна среда, тогава то престава да е отговорност на училището и става отговорност на семейството. (Не че основната тежест на образованието у нас и без това не е прехвърлена на родителите, от които в огромна степен зависи успеваемостта на децата им.)

Във въпросния член 5 от Закона са изброени общо 12 цели, като цитираната за националната идентичност е поставена на второ място. В съдържателно отношение мястото обаче е първо, защото първата цел е пределно обща и се опитва да обобщи всичко: „интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие и подкрепа на всяко дете и на всеки ученик в съответствие с възрастта, потребностите, способностите и интересите му“.

Българската национална идентичност е поставена пред придобиването на компетентности, мотивацията за учене, формирането на толерантност (която се разбира като толерантност към „етническата, националната, културната, езиковата и религиозната идентичност на всеки гражданин“, както и към хората с увреждания). Следват познаването на „националните, европейските и световните културни ценности и традиции“ и разбирането на глобалните процеси.

На последно място са споменати компетентностите, свързани с Европейския съюз. Затова пък националното е подчертано на още три места.

То е предмет на т. 4 от ал. 1 на чл. 28 от закона, според който „детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие […] определят свои символи и ритуали в съответствие с принципите на националната идентичност и култура, както и свое униформено облекло и други отличителни знаци“. Националната идентичност, значи, се възпитава още с отличителните знаци в детската градина.

В чл. 76, ал. 5 се изреждат незадължителни учебни предмети и теми, като например глобално, гражданско, здравно, интеркултурно образование, лични финанси и програмиране (дотук добре), както и такива, формиращи „национално самочувствие, патриотичен дух и родолюбие“ (каквато и да е разликата между тях). Все едно те не се втълпяват в достатъчна степен в часовете по литература и история. Патриотичното възпитание е и една от целите на часа на класа (чл. 92, ал. 2).

Ясно тогава защо с глобалната компетентност не се получават нещата.

Характерът на училищното образование в една страна е израз на нейната политика. Политиката в България е прогресивно националистическа в последните години, но в национализма имаме традиции още от времето на социализма, което го прави особено трудно изкореним от учебните програми. Образованието освен това е консервативна и не твърде склонна към реформи система. Най-вече ако предложенията за такива не се радват на обществен консенсус. А у нас всеки опит за модернизиране се сблъсква с вълна от възмущение (често пъти поради манипулативни националистически кампании и неразбиране) от типа „махат Ботев“.

Дори да има воля за промяна на образователната система у нас, така че тя реално да възпитава функционална грамотност и глобална компетентност, докато се видят сериозни резултати от нея, ще минат доста години. Това, разбира се, не е основание за липса на реформа. А сигнал, че липсата ѝ обрича поколения млади хора да са нетолерантни, агресивни към различното от себе си и смятащи, че истината за света и хората се изчерпва в тяхната локална кутийка.

Заглавна снимка: Taylor Wilcox / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Андон Балтаков и битката с вятърните мелници

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/andon-baltakov-i-bitkata-s-vyaturnite-melnitsi/

Генерален директор на обществена медия в България подаде оставка по морални причини. Това е прецедент в медийната ни среда, която не помни някой сам да е поискал да напусне толкова висок пост с множество облаги и възможности.

Този знаков жест на генералния директор на Българското национално радио Андон Балтаков, който има хоризонт от още две години до края на мандата си, предизвика смут и въпроси. Реакция имаше и в Народното събрание, където оставката на министъра на културата Боил Банов поиска напусналият групата на социалистите Красимир Янков, а след това и самата БСП. Балтаков се обяви против политизирането на темата и отказа да влезе в зоната на спекулациите, но отляво в пленарната зала проляха сълзи за свободата на словото в радиото, за която в партията столетница страдат единствено когато са в опозиция.

Като причина за депозирането на оставката си шефът на БНР посочва доклада на министъра на културата Боил Банов, с който се предлага законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията и в който, по думите на директора,

одобреният от БНР текст е подменен.

Пред медии той заяви, че е възмутен от липсата на управленска воля за промяна на нормативната уредба, за да се спре политическото вмешателство в радиото, и попита защо стабилността на обществената медия отново се поставя под въпрос и чии интереси трябва да обслужи това. Балтаков недоумява защо работна група от БНР, БНТ, СЕМ и медийни експерти е подготвила един стойностен проект, от който впоследствие са извадени важни текстове, свързани с управлението на обществените медии. „Боил Банов трябва да подаде оставка, защото манипулира един законопроект […], върху който са работили експерти на изключително високо ниво“, коментира той.

За Андон Балтаков въпросът за избора на членовете на Управителния съвет е принципен и затова техните отговорности при вземането на управленски решения трябва да бъдат ясно разписани в закона, заедно с тези на генералния директор. Пред „Хоризонт“ той заяви, че европейските принципи на демокрация са еднакви навсякъде, затова се вбесявал, като чуел, че „в България е така“. Според него „българинът заслужава нещо по-добро“, а обществото иска гарантирано свободни обществени медии.

Андон Балтаков се завръща в България и заема поста на генерален директор на БНР от януари т.г., след дълго пребиваване в САЩ като журналист и мениджър в различни медии. Два месеца по-рано предшественикът му Светослав Костов беше предсрочно освободен от Съвета за електронни медии след скандалите с опита за сваляне от ефир на дългогодишната водеща Силвия Великова и безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ на 13 септември 2019 г.

Оставката на сегашния генерален директор на БНР и мотивите за нея бяха приети от гилдията с голям респект.

Журналисти и служители от радиото застанаха зад своя шеф в отворено писмо, адресирано до президента, премиера, председателката на Народното събрание, посолствата на страните от ЕС, САЩ и Великобритания, както и до медиите. В него те посочват, че в България „отдавна сме свидетели на удобно и съзнателно подменяне на функциите на медиите, унищожаване на голяма част от свободната преса, овладяването на телевизии“.

А предложенията на Министерството на културата за промени в Закона за радиото и телевизията, поставени на обществено обсъждане, гилдията в радиото приема като сериозно отстъпление от волята в България да има силни, обективни и независими обществени медии. Затова тя настоява законопроектът, в който позицията на БНР е манипулирана и подменена, да бъде оттеглен. „Българското национално радио винаги е реагирало остро при всеки опит за подмяна и вмешателство в журналистическата свобода. И сега няма да допуснем медията ни да бъде зависима от политически или икономически интереси и хвърляна в нов колапс“, заявяват в отвореното си писмо работещите в БНР.

Според Диана Янкулова, водеща на обзорното политическо предаване „Неделя 150“ и на „Нещо повече“ по „Хоризонт“, управляващите никога няма да позволят на обществените медии да бъдат финансово независими, защото това е начин на цензура: „Днес викат за свободата на словото, после ще искат да го обяздят.“ Като „неочаквано, но достойно“ определи журналистката поведението на генералния директор, който не желае да се моли за пари. По думите ѝ

Андон Балтаков е реагирал като чужденец и по начин, непознат за българската публичност, защото никой не си е позволявал да каже, че царят е гол.

„Знаем, че у нас е много по-лесно да се жертва един човек, отколкото да се промени политическото статукво“, коментира радиоводещата, която не изключва мнозинството да оттегли законопроекта, ако Борисов се намеси. Янкулова уточни, че не знае какво точно е подменено в проекта на радиото, но е категорична, че финансирането на обществените медии в България отдавна не отговаря на никакви европейски директиви. Както и политическите назначения в Управителния съвет на радиото, чиито членове винаги са представлявали нечии интереси.

Мнението на медийния експерт Весислава Антонова за случая е, че Андон Балтаков се е почувствал предаден, затова е взел и необратимо решение. „В него има натрупано отчаяние от токсичната среда и усещане, че няма подкрепа от институциите и от законодателя. Мисля, че ако оставката му бъде приета, това ще доведе до нова криза в радиото, в което той дойде с амбицията да му помогне. На всички е ясно, че обществените медии трябва да се модернизират. Те не са дигитализирани и затова са загубили модерната си публика“, анализира ситуацията Антонова. Тя е убедена, че един генерален директор има правото да избере членовете на Управителния съвет, с които да изпълнява своята концепция в рамките на мандата си.

Емил Кошлуков, генералният директор на БНТ, коментира пред „Тоест“, че за мнения и коментари по този законопроект са поканени всички институции и тепърва предстои неговото обсъждане в парламента и комисиите. Като голяма стъпка напред телевизионният шеф посочи, че отпада финансирането на час програма, каквото няма в нито една страна от ЕС, и че ще бъде приета методология за реалистично изчисляване на бюджетите в двете обществени медии. Той нарече това „голям пробив“, защото в бъдеще не финансовият министър ще решава коя медия какъв бюджет да има, а промяната на модела на финансиране ще направи обществените медии независими от политиците. Според него в проектозакона на Министерството на културата са отхвърлени добри предложения на работната група, „за които ще продължим да се борим“.

Бетина Жотева, председателката на СЕМ, беше категорична пред „Тоест“, че от Съвета ще дадат отрицателно становище за този законопроект,

тъй като в него не са намерили място предложенията на юристите на медийния регулатор. Тя посочи като много важна необходимостта да отпадне изискването към кандидатите за шефове на БНР и БНТ да имат 5 години трудов стаж, съответно в радио или телевизия, и да се замени с просто 5 години стаж в медии. Според нея сегашните условия за участие в конкурсите не давали възможност на способни млади хора да се кандидатират, а се явявали все едни и същи лица.

Решението на генералния директор на БНР Жотева разглежда в светлината на бавните процеси в България: „Господин Балтаков идва от Щатите и затова има други рефлекси, но ние ще му обясним тези неща.“ Според Жотева шефът на радиото е взел прибързано решение, защото, докато законопроектът мине през обществено обсъждане, през Министерския съвет и парламентарната Комисия по култура, мандатът на Балтаков най-вероятно ще изтече.

Министерството на културата не закъсня с отговора си на оставката на генералния директор.

Според Боил Банов неговото ведомство е било само организатор и координатор на срещите, свързани с изработването на законопроекта. Това предизвика реакцията на Балтаков, който в интервю пред „Дневник“ попита: „Ако са били само пощенска кутия, защо моят законопроект не беше публикуван в неговата цялост? Можем да имаме нов модел на финансиране и стар модел на управление. Очевидно няма воля да се разруши статуквото!“

Съмненията на Андон Балтаков, че радиото може да се изгради като независима обществена институция, са напълно основателни в светлината на отминалите скандални събития в БНР. След като прокуратурата оневини бившия генерален директор Светослав Костов за спирането на „Хоризонт“, година по-късно няма обвинен за това престъпление. А скандалът с политически привкус около свалянето на Силвия Великова от ефир отшумя и остана в страниците на докладите за потъпканата свобода на словото в България.

Превръщането на БНР в истинска обществена медия не минава само през законодателните промени,

свързани с модела на финансиране на медията или с избора на членовете на Управителния ѝ съвет, за които историята показва, че най-често са били марионетки на генералния директор, легитимиращи неговите решения. Това е дълъг процес, в който журналистите не очакват нишан, че могат да се изразяват свободно и да критикуват всички власти, каквато е основната функция на всяка медия, а се борят за това свое право. И гилдията в радиото винаги го е правила. Но незнайно как конформизмът се настани в коридорите на старата къща на ул. „Драган Цанков“ №4, а сиви кардинали поставят директорите в ситуации да се съобразяват с тях – или да си отворят фронт отвътре.

Но тези сюжети остават незабелязани за публиката отвън. БНР, макар и с висок рейтинг, не е онова обществено радио, което искат гражданите. Ето защо трябва са се извърви дълъг път, да отпаднат двойните стандарти в програмно и всякакво друго отношение. Но това не може да направи сам нито един генерален директор, пък бил той и с опит, придобит в медии от модерния свят.

Заглавна снимка: Стопкадър от изслушването на Андон Балтаков пред СЕМ на 20 януари 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бедна Караянчева, да беше дала килимите в музея на соца!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bedna-karayancheva/

Преди близо 40 години във фоайето на кърджалийския театър нямаше папрат и филодендрон до бюст на Димитър Димов, както е сега – като в канцелария от соца.

Помня, защото бях 16-годишна и два пъти седмично актьорът Ибиш Орханов водеше курсове по актьорско майсторство. Забавно – голямата сцена беше наша, а Ибиш, този талантлив човек, цар на внезапните превъплъщения, ни учеше на етюди и разни трикове. Имаше дарбата да показва как. Жалко, че освен ролята на Джипси във „Всичко е любов“ и няколко по-незначителни, българското кино и театър го изгубиха. До ден днешен не съм сигурна той ли беше на една сергия на Женския пазар през 90-те…

От театъра обаче взехме прожектори за един спектакъл, който правихме с най-големите навитаци от моя клас. Наричаше се „Обетованата земя на слънчогледите“, по стихове на битниците, Петя Дубарова, Уолт Уитман и музика на „Пинк Флойд“.

Истинският културен център на Кърджали обаче беше Домът на културата – на гласовете на оперетата там се възхищаваше Видин Даскалов, имаше отдадени на изкуството хора като диригента на младежкия струнен оркестър Петър Филипов, на танцовия състав – Тодор Момчилов, Иво Папазов е излязъл оттук… Но от години и Домът на културата, и театърът имат нужда от хора с енергия, от повече средства, от декори. Не и от килими…

Когато отглеждаш верноподаници

… Въпреки това председателката на парламента Цвета Караянчева, за която Кърджали е не просто избирателен район, а и място, където е отраснала и основала ГЕРБ, дари килимите на Театрално-музикалния център по случай 60-годишнината му. Така се нарича театърът, тъй като обединява и куклено изкуство, и музикална сцена. Ако директорът Гълъб Бочуков не ѝ беше благодарил публично за постелките трета употреба, никой нямаше да разбере. Но така става, когато отглеждаш верноподаници, а не граждани. Никога не знаеш дали няма да те лекьосат мазно, когато се наведат ниско.

Директорът на театър „Димитър Димов“ в Кърджали обаче благодари – не иронично, както първоначално се усъмниха някои, а съвсем истински. „Убеден съм, че тези уникални килими ще създадат допълнителен уют и неповторима атмосфера в нашия театър“, пише до 44-тия парламент Бочуков.

Актьорът заема поста директор през ноември 2016 г., след няколко конкурса. По онова време Министерството на културата се оглавява от скулптора Вежди Рашидов, родом от Кърджали. (Музикалната сцена носи името на неговата майка – известната изпълнителка на турски фолклор Кадрие Лятифова.) Бочуков явно споделя възгледите на ГЕРБ за изкуството, след като на местните избори през 2011 г. е поставен на 19-то място в общинската листа на партията в Кърджали.

Пошлотията се сгъсти, когато ръководството на театъра, засегнато от коментарите, обясни, че всъщност само̀ е поискало килимите, а Караянчева съдействала. Излиза, че Гълъб Бочуков и компания са замаскирали належащата си нужда като дарителски жест – и публично благодарят за него. Двойна измама. Хем измолили килимчета, хем се подмазали на когото трябва.

bTV показа килимите, тъпкани от хиляди подметки в Министерския съвет и в парламента – с петна, с оръфани ресни, някои от 70-те години на миналия век. Трета употреба за „духа, който властва над материята“ (цитат от Караянчева от поздравителния адрес) е вулгарно. Контрапунктът между високите слова за културата и подаяния във вид на непотребни килими е поразителен. Поне показва къде стои културата в йерархията на потребностите на председателката на българския парламент.

Съдейки по поздравлението – някъде в етера.

… Животът ни е пълен със срещи и сбогувания, със заклинания и откровения, с утопии и мечти. А на сцената те оживяват и узряват, придобиват форма и цвят и изпълват сетивата ни с наслада. Няма друго тайнство, което да ни прави по-добри, по-искрени, по-прозрачни от светлината.

Тези писмена имат висока степен на релевантност към перлите и по-модерния имидж на г-жа Караянчева – къса прическа, елегантни дрехи, но звучат като реклама на холистичен център. Измежду тях е цамбурнат цитат от Ницше, в духа на високите лайфстайл традиции, санким „вие нас за какви ни мислите…“: „Изкуството, според Ницше, ни е дадено, за да не ни убие реалността.“ Всъщност не е реалността, а истината: Wir haben die Kunst, damit wir nicht an der Wahrheit zugrunde gehen. Но така е, когато не се търси оригиналният източник, а се заемат мъдри мисли нейде от интернет.

Да ги осмеем, не да се присмеем

В нормална държава Караянчева и подобните ѝ биха били герои в сатирично шоу – жанр, на който традиционните медии в България са обърнали гръб. Не слагаме в сметката дребните закачки в „Шоуто на Цитиридис“, нито вербалната агресия на някои журналисти, нито езика на омразата в други предавания. Тази липса на остра публицистика на ръба на добрия тон – своенравна, непокорна и критична не по поръчка – запълват карикатуристите, колажите, постовете в социалните мрежи – като на пиар експерта Радослав Бимбалов, посъветвал Караянчева да дари и старите тоалетни чинии от парламента.

(Сещам се, че един таксиметров шофьор ми разказваше как в първите години на Прехода събирал с приятел от Белгия използвани тоалетни чинии и ги продавал тутакси в България. „Качествен фаянс – и добре измити…“)

В творбата си „За простотията“ Радичков пише за едни педя човечета с простотия, голяма колкото черква, но също, че „по-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него“. Хубаво ще гледа, ама дали ще я види.

Точно преди случката с дарените килими се появи видеото от Лом, където Цвета Караянчева по каруцарски – но с перли на врата – кастри от микрофона протестиращите в София: „Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе!“ По-късно се опита да извини поведението си с аргумента, че това е партийна сбирка и всички правят така. България е парламентарна република и Караянчева заема най-високия пост в нея – извинението не се приема. Лидерът на управляващата партия може да си позволи такова поведение, председателят на парламента – не.

Няма обективни критерии, по които да бъде измерен персоналният принос на Караянчева за ниския рейтинг на парламента. Ще се изразим политкоректно – никак не е за подценяване. Проблемът не е в нейната непригодност. Предишните председатели на Народното събрание, излъчени от ГЕРБ – Цецка Цачева и Димитър Главчев, също не се отличаваха с кой знае каква компетентност, стил, интелект, но поне пазеха институцията с поведението си. Няколко случки – и грубата цинична фраза за Караянчева, изречена от началника на ГЕРБ в онзи запис, са достатъчни, за да сринат всеки имидж. След тази фраза, както видяхме, тя избра Партията пред достойнството си.

Ако ГЕРБ обаче са тръгнали да даряват употребяван държавен инвентар, да питаме: а нощните шкафчета от резиденция „Бояна“ кога?

Заглавна снимка: Цвета Караянчева председателства Десетата сесия на 44-тото Народно събрание в новата пленарна зала, 2 септември 2020 г. Източник: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.