Tag Archives: мнение

Български националотговорни капиталисти

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarski-natsionalotgovorni-kapitalisti/

Когато през 90-те години на миналия век мутрите с бухалките принуждаваха малките току-що създадени бизнеси да им плащат – или „закриваха“ други, държавата я нямаше. Властта беше заета да порционира държавните активи на България и едновременно с това да забави максимално реформите.

Две-три десетилетия по-късно държавата се превърна в същинска мутра. „Ще ми се отваряш, а“, казва тя със силата на институциите си на нечий изкласил бизнес само защото го е харесал някой, за когото управляващите са приятели по маса, пура, карти, а понякога и споделени секс игри. „Ще ми се отваряш, а“, казват полицаи, които спират по тъмно коли и търсят за какво да се хванат, включително и за забравена лична карта, защото тая нощ са решили да изкарат кеш.

Източните бухалки

В държави, където бедността е голяма, институциите – неукрепени, обективните медии – заглушавани, а върховенството на правото – компрометирано, пиратството на бизнеси е факт. Не става въпрос за „поглъщане“ на компания в рамките на закона, когато например корпоративни рейдъри се опитват да се доберат до контролния пакет акции. Става въпрос за насилствено придобиване на бизнеси с помощта на политици, органи на реда и сигурността, съдии, нотариуси – всички те включени в схемите на шантаж и/или принуда на акционери. Източният блок изобилства от такива примери.

В Украйна ежегодно се извършват над 400 рейдърски атаки над бизнеси, а от 2014 г., когато започнаха протестите, свален бе президентът Виктор Янукович и страната бе дестабилизирана, броят им расте. Един от най-известните примери е „завземането“ на най-големия пазар в Източна Европа – „Барабашово“ в Харков.

Според анализатори на процеса в Русия първата вълна на рейдърство е при масовата приватизация на държавни предприятия през 90-те години на ХХ век, когато на тезгяха е ¾ от цялата промишленост и липсва какъвто и да е контрол над пазара. Сливанията и поглъщанията тогава стават чрез „груби противозаконни методи, подставени лица и фирми, финансиращи сделките“ (според сравнителен анализ на руската компания „Еврофинанси“).

Българската следа

В България никой не отваря дума за такава статистика. Макар че по време на приватизацията в някои предприятия да се случваха остри сблъсъци на конкурентни работническо-мениджърски дружества (РМД, които по закон ползваха големи преференции при сделка: 10% плащане кеш, останалите – разсрочено, в компенсаторни записи и др.).

През 2014 г. един чужд дипломат извади на повърхността случай на рейдване на бизнес с помощта на български съдия, за чието приключване на българското правосъдие му трябваха няколко години. „Навсякъде има гнили ябълки в българската съдебна система“, каза тогава френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан. Шест години по-късно съдът окончателно потвърди уволнението на съдия Румяна Ченалова. Но изземването на бизнеси продължава.

Къде по-шумно, къде по-тихо, в страна членка на ЕС повече от 10 години, бизнеси сменят собствениците си, защото някой от приятелския олигархичен кръг (или приятел на приятел от приятелски олигархичен кръг) си е харесал нечия успешна фирма. Каква е приликата с национализацията на частни фабрики и банки през декември 1947 г. с тази ситуация? Че и в онази, и в тази конфискация на бизнеси участва държавата, вкл. хора от МВР и съдебната система. Следователно застрашените не могат да разчитат на надеждна защита. Какво правят? Някои се изнасят в чужбина; други се предават – имат семейства, близки; трети търсят друг „приятел“ във властта, който да помогне срещу рейдъра; четвърти стават клиенти на прокуратурата.

„Еди-кой си Х много ти е харесал веригата бръснарници.“ „Ти що не дадеш мажоритарен дял на Y – ще се вдигнеш, ще вземеш едни обществени поръчки.“ Искаш да ремонтираш пътища? „Добре, ама тия фирми що не ги прехвърлиш тука на едни наши хора?“ Искаш да развиваш ИТ бизнес? „Абе ти знаеш ли, че един наш човек е хвърлил око на фирмата ти?“ Посланието е: „Или ще правиш бизнес с нас, или чрез нас. Иначе изобщо няма да правиш, нито да застрашаваш бизнеса на нашите приятели.“ Искаш да внасяш самолетно гориво? Конкурираш компания с господстващо положение на пазара. Значи – данъчни проверки до дупка.

Затова и някои предприемачи се „шегуват“, че не е добре да порастват прекалено много. Когато бизнесът ти е малък, не те забелязват. Но станеш ли видим, току-виж някой те „поискал“ – и нито МВР, нито прокуратурата, нито съдът ще може да те защити. Изкривена среда като тази потиска естествения стремеж на бизнеса да се развива, да растат активите, печалбата на компанията, работните места.

В името на партията – в името на народа

Наскоро чух за случай, при който завърнал се от чужбина млад българин създал малък успешен бизнес в също така малкия си роден град. Един ден при него дошъл местен функционер от управляващата партия и му казал: „Абе, момче, виждаме те, развиваш се, що не станеш наш член?“ Публична тайна е, че партийното членство за бизнесмени върви и с определена вноска. Партиите се отличават само по размера ѝ. Предприемачът отказал – и институционалният терор започнал. Проверка след проверка… докато не затворил. Напуснал градчето, напуснал и България. Знае ли Партията, не знае ли – не е важно. (И Бойко Борисов не знаеше, че от негово име се събират тонове еленски суджук.) Но в нейно име се вършат тези безобразия от местните ѝ васали феодали.

Черното рейдърство се случва и между хищници. Но няма как да стане без държавна помощ. В своя блог дъщерята на бившия собственик на КТБ Цветан Василев – Радосвета Василева, пише как през 2014 г. „г-н Делян Пеевски, чрез адвоката си г-н Ангелов, е поискал (от Цветан Василев, б.р.) да му прехвърли активи на КТБ безвъзмездно. Баща ми, разбира се, е отказал. Тогава започна нашият кошмар. Последва класическа „рейдърска атака“ – изфабрикувани обвинения, очерняща кампания в медии, контролирани или близки до г-н Пеевски, опит да убият баща ми, нередовно призоваване, злоупотреба с право…“

Eто това е резултатът, когато някой от хищниците има по-големи „контакти“ на власт. „Хората ми са по-големи от хората ти“, ако перифразираме една песен на Ицо Хазарта. Няма нужда да препрочитаме факсимилетата от изчезналото вече тефтерче на Филип Златанов, безличния шеф на Комисията по предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), днешна КПКОНПИ, за да знаем, че има и ще има „опраскани“ по нареждане от високите властови позиции.

Случаят „Осемте джуджета“, огласен на 23 юни т.г. от Антикорупционния фонд, отново показва схема на рейдърство, в който печелившата компания за асансьорно оборудване „Изамет“ е превзета с помощта на схема, при която се купува влияние в съдебната система. „Специализирана престъпна група“, както я нарича потърпевшият собственик Илия Златанов, потърсил да си „купи“ влияние в прокуратурата, тъй като не е виждал законен начин да си върне бизнеса. (Софийската градска прокуратура се самосезира за случая и обещава да провери всички твърдения, изнесени в интервюто на Златанов. Не бива обаче да се възлагат големи надежди.)

А иначе „човек в прокуратурата“ е като асо в ръкава. В едни SMS-и бизнесменът и един от собствениците на „Приста Ойл“ Пламен Бобоков търси съдействие, за да уреди прокурора Николай Николов да оглави Окръжна прокуратура – Русе, където е част от бизнеса му.

Неофициално се разбра, че и чешкият милиардер Петр Келнер е станал обект на натиск от най-високо ниво при опита за покупка на „Нова телевизия“ преди година – натиск да има съдружник, удобен и харесван от властта. Отказал… и „Нова телевизия“ му бе „отказана“ от Комисията за защита на конкуренцията.

В завладяната държава институциите и независимите регулатори са контролирани от управляващите, все едно кои. Почтеност, бизнес интегритет – вятър и мъгла. В такава сива среда важни са асата в ръкава; и да имаш хора при данъчните, в прокуратурата, в парламента. Всеки чуждестранен инвеститор е предупреден за схемите за политическо влияние и за евентуалната заплаха някой от клановете на ГЕРБ, на ДПС или на приятели с упоменатите да хареса бизнеса му и да потърси помощ от „приятелите“ си да го „прибере“.

Европа помни примери на държавно рейдърство от Втората световна война – политиката на Хитлер спрямо съветските предприятия, за които през юли 1941 г. разпорежда да се дадат под „аренда“ на германски фирми. Дотогава е действала практиката да „опекунстват“ над заводи и цели отрасли, както Mannesman над металургичния комбинат в Таганрог например. Но в XXI век да изземеш труда на предприемач, инвестирал средства, усилия, безсъници, за да отгледа бизнеса си, е по-лошо от рекета на мутрите, които искат (само) той да плаща, за да му го „пазят“.

С охота обаче се обгрижват бизнес съдружията с властта – „националотговорните“ капиталисти. „Всеки път, когато беше назначаван нов министър, хората обикновено се питаха на кой олигарх той (или тя) принадлежи. Депутатите освен това създадоха здрава мрежа около олигарсите, на които служеха.“ Този разказ, отбелязан в доклад на ОИСР, може да се отнася за българския парламент, но всъщност е за украинската Рада.

Защо българският преход не стана българското възраждане

„Национално отговорен капитал.“ Тази формулировка, измислена от БКП идеолози на нежната демократична революция, изтрива въпросите за генезиса на създалия се през Прехода капитал, получил активите (си) благодарение на конкретна властова констелация. Контролираното обогатяване в стихийния на пръв поглед преход смени контролираното равенство. В така създадената бизнес среда всеки, който реши да „плува“ без политически протекции и откупуване, бива удрян. Набезите върху чужд бизнес в България корелират с високите нива на корупция. Известна е връзката на по-високия брутен вътрешен продукт на глава от населението с по-ниските нива на корупция – и обратно.

„Националотговорният капитал“ обаче така и не роди национални цели и каузи. Неговият мантатилет и светоусещане е далеч от този на индустриалеца и филантроп Евлоги Георгиев, който преди повече от век се допитал до обществеността в Карлово за развитието на града. Така се стигнало до построяването на фабрика за вълнен текстил, която по-късно той дарил на карловци – за да отиват приходите от предприятието за издръжка на болницата и училищата. Никой обаче не е „подарил“ на Евлоги и Христо Георгиеви търговския бизнес, а и не само поради тази причина трудно може да се намери връзка между първите български капиталисти и днешните им съвременници.

За „националотговорен капитал“ се провъзгласиха и членовете на бизнес клуб „Възраждане“ навремето, но предвид… заслугите им към нацията, няма как да бъдат признати за такъв.

Кой тогава е „националотговорният капитал“? Управляващите казват. Това, разбира се, не е атестат за България, в която не е известно властта да спазва строгите норми на върховенството на правото. Затова и никой бизнес не е застрахован от наказателно производство с цел рейдването му или изнудване/натиск на собственика му. В Русия за този тип производства има и специален израз – „заказные уголовные дела“ (наказателни дела по поръчка). В България държавата си приписва заслугите.

Заглавна снимка: Roman Synkevych

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мътен порой от скандали

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/muten-poroy-ot-skandali/

Имаме си суперактивен главен прокурор. През седмицата той направи поредната заявка, че няма кой да го спре да разследва и обвинява дори тези от най-високите етажи на властта в България. И да, Иван Гешев арестува министри и олигарси; образува дела срещу най-богатите хора в държавата, изградили своите бизнес империи в началото на Прехода; оповестява компрометиращи данни за обвързаности между политици и бизнесмени и за търговия с влияние – поне според неговите публични изявления.

Странно защо обаче действията на обвинител №1 не срещат силно одобрение и подкрепа в обществото, особено сред най-критичната ѝ част, макар социолозите да отчитат лек ръст на доверието към него. В същото време представителите на съдебната система у нас са в ступор от действията на Иван Гешев, страхуват се да разговарят по телефона, някои дори блокират достъпа на обаждания от непознати номера. Защо? Защото са корумпирани и са в паника да не бъдат разобличени? Или защото виждат зад образа на Гешев сянката на мафията, оплела в мрежите си държавата и нейните институции?

Днес всеки в тази държава може да бъде обвинен като участник в организирана престъпна група. Достатъчно условие за това е той да е едно от три или повече лица, за които може да се докаже, че са били в пряк или телефонен контакт и са заявили някакво общо намерение – например желание да убият някого. В този случай, както се изрази един юрист, не става дума за престъпление, а просто за завера.

Когато обаче прокуратурата превърне едно намерение във виновно поведение и обяви участниците в заверата за организирана престъпна група въз основа на някой чат, да речем, възможност за което дава витиеватата формулировка в чл. 93, т. 20 от НК на понятието „организирана престъпна група“, кутията на Пандора е вече отворена.

После делата за ОПГ-та отиват в Специализирания наказателен съд, който заедно със Специализираната прокуратура беше създаден, за да се хвърли прах в очите на Брюксел, че държавата ни има политическа воля да се бори с организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта. Но вместо да осигурят ефективен и справедлив процес за корумпираните управници в България, тези институции (според юристи като доц. Атанас Славов) започнаха да проявяват тежнения към извънредно правосъдие, забранено от Конституцията.

Овластеният със 7-годишен безконтролен мандат главен прокурор се хвали, че прокуратурата показва на българските граждани „мрежата от зависимости между едър бизнес и политика, оформена на всички нива“. А ревизията на приватизационните сделки даде възможност на Гешев да „удари“ свои врагове и критици, както и такива на управляващата шайка.

По едно такова дело – за приватизацията на 33% държавeн дял в електроразпределителното дружество „ЕВН България“, в неделя трябва да се произнесе Специализираният съд. Сред шестимата обвинени са и бизнесменът и издател Иво Прокопиев, както и бившите министри Симеон Дянков (на финансите) и Трайчо Трайков (на енергетиката). Обвиненията срещу тях, нарушеният ритъм на процеса и форсирането на неговия край в съдебно заседание, продължило 14 часа до полунощ – изобщо цялата тази извънредност и припряност говори за всичко друго, но не и за справедлив изход от това дело.

Разбира се, Иван Гешев очаква ефективни присъди по него. А желанието му за мъст срещу изданията на Прокопиев, които отразяваха критично цялата процедура по издигането и избирането му за главен прокурор, както и гражданските протести срещу него, прозира през публичните му изказвания. Той търси реванш там, където е силен – в полето на един съдебен процес със спорни, дори абсурдни доказателства за вина на обвиняемите, сред които основна фигура е издателят на „вражеските медии“ на властта.

Още преди да бъде избран за главен прокурор, Гешев се обяви против разделението на властите и сред тези, които нарушават стабилността и реда в обществото, посочи с пръст „Прокопиев и кръга негови медии“, като ги нарече „болшевики“ и „десни екстремисти“. И ако имаше възможност, не би се поколебал да ги забрани веднага. С нескрито удоволствие би обявил извън закона и активни граждански организации, които се борят за справедливо и прозрачно правораздаване, както стори генералният прокурор на СССР Андрей Вишински през 30-те години на ХХ век, когато ликвидира много обществени организации в страната.

В държава, в която легитимната и паралелната власт са в топла връзка и имат общи интереси, не можем да очакваме справедливо правосъдие. Още по-малко, когато олигарсите, които Гешев твърди, че преследва, „държат на къса каишка“ прокуратурата.

Всекидневно най-богатият обвиняем в държавата, Васил Божков – Черепа, публикува във Facebook профила си чатове, SMS кореспонденции, снимки и банкови извлечения, директно обвиняващи в корупция премиера Бойко Борисов, финансовия министър Владислав Горанов и други лица от най-близкото обкръжение на властта. А в едно издание се появиха и скандални снимки от спалнята на премиера.

В интервю за предаването „Алтернативата“ банкерът Цветан Василев посочи от Белград, че съглашателството между центъра на Борисов и центъра на Пеевски, довело до фалита на КТБ, датира от 2013 г., а превземането на бизнеси в България се е извършвало по схеми, в които участват прокуратурата, НАП, КПКОНПИ и други репресивни органи. А Минчо Спасов в интервю за „Сега“ нарече премиера „вълк в кошарата, който, вместо да пази агнетата, си ги дели с останалите вълци“.

Как „глутницата“ съсипва един бизнесмен и заграбва неговия бизнес, показва първата част от разследването на Антикорупционния фонд, наречено „Осемте джуджета – една история за магистрати с прякори, бизнес за милиони и един багажник със злато“. Разказът на Илия Златанов, съсобственик в „Изамет“ – най-големия производител на асансьори в България, пред журналиста Николай Стайков звучи зловещо, макар че тонът е спокоен, а героите от тази история – добре познати на публиката.

От разследването изскачат имената на бившия шеф на столичното следствие Петьо Петров с прякор Еврото, чийто брат Емил Петров (един от двамата обвинители по делото за приватизацията на държавните дялове на „ЕВН България“) в началото на тази година бе назначен от прокурорската колегия на ВСС за заместник апелативен прокурор на София; на съпругата на Петьо Еврото – Любена Петрова, организирала протестите през 2015 г. срещу Христо Иванов, тогава министър на правосъдието; на вътрешния министър Младен Маринов и неговия брат, който, по думите на Златанов, бил полицай и личен шофьор на Еврото; на бившия ръководител на Специализираната прокуратура Димитър Франтишек и на Борислав Сарафов – шефа на Националната следствена служба; на двама адвокати и на олигарха Делян Пеевски, харесал бизнеса на Златанов, през който може да усвои 4 млрд. евро от ЕС за цялостната подмяна на старите асансьори в България и заради когото бе задействана цялата тази престъпна схема.

Скандалите не подминаха и държавния глава. Злопаметният главен прокурор няма да му прости за това, че върна избора му през ноември м.г., и ще използва всеки случай да го удари и злепостави. Последният скандал, в който е намесено името на държавния глава, е образуваното дело за търговия с влияние, свързано с неговия съветник по правни въпроси и антикорупция Пламен Узунов.

Предишната атака беше директно насочена срещу президента – въпреки че КПКОНПИ не установи конфликт на интереси на Румен Радев като шеф на ВВС, в началото на тази година Гешев огласи събрани от прокуратурата специални разузнавателни средства, за да провокира съмнения в обществото за извършено престъпление, и дори поиска специално тълкувание от Конституционния съд на състава на чл. 95 от НК за „държавна измяна“, квалифициран като престъпление срещу Републиката.

В четвъртък пък обвиненият в 18 престъпления Васил Божков публикува снимки на прокурора от Специализираната прокуратура Ангел Кънев с коментар, че в последните месеци прокуратурата оказва непрекъснат натиск върху служители на НАП по инструкции на #КОЙ. „Резултатът е десетки нарушения на законите. Заплахи. Рекет.“ Прокурорската колегия на ВСС реагира светкавично с декларация до ЕК, посолствата на страните членки на ЕС, на САЩ и на Великобритания, в която квалифицира действията на олигарха като недопустим натиск върху държавното обвинение, прераснал вече „и в криминален“.

Докато държавата ври и кипи, Борисов се прави на „умряла лисица“ и чака снишен бурята да отмине, по съветите на своя учител Тодор Живков. А Румен Радев, с рефлекса си на военен, привика ръководствата на службите в Президентството, за да обсъди с тях състоянието на националната сигурност и рисковете пред управлението на страната.

Ако приемем, че основната опасност за държавата и нейната вътрешна и външна сигурност е обвързаността между институциите, олигарсите и престъпния свят, то най-логично следва въпросът дали президентът е поискал досега обяснение от шефа на Националната служба за охрана на какво основание в кръга на охраняваните държавни лица попадат Ахмед Доган и Делян Пеевски – единият е бивш председател на партия, другият – депутат, който не стъпва в Народното събрание. И ако знае отговора, защо мълчи? Иначе с какъв кураж си позволява да влиза в ролята на морален коректив на корупмираната върхушка?

Президентът е длъжен да проведе и дълго отлаганата дискусия за съдебната реформа. В противен случай олигарси като Делян Пеевски ще продължават да кадруват в прокуратурата, а тя ще продължава да бъде „инструмент на определени кръгове, които могат да унищожат всичко и всеки […], но не и орган по надзор за законност“, както коментира следователят Бойко Атанасов пред „Фрогнюз“.

Скандалите, които ни заливат всеки ден като мътен порой, са един от друг по-мръсни и по-грозни. Те разбулват картини от родния обществено-политически пейзаж – абсолютно неприемливи за нормалната човешка представа за базисна почтеност на политици, държавници, бизнесмени и магистрати. Тези скандали свалят маски и показват озъбените гримаси на парвенюта, освирепели от алчност и желание да господарстват.

На фона на тази ужасна война за пари и власт, шансовете ни да не потънем окончателно в тресавището, в което ни тикат от десетилетия различни правителства – едно от друго по-продажни и по-некадърни – стават все по-оскъдни. А надеждите да ни „оправи“ Европа или Лаура Кьовеши, или поредният популист, който изгрява на хоризонта, са илюзорни и фалшиви. И ще ни потопят окончателно в блатото.

Заглавна снимка: Paweł Czerwiński

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Геополитическият контекст на българските скандали във властта

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/geopoliticheskiyat-kontekst-na-bulgarskite-skandali-vuv-vlastta/

Скандалите, свързани с публични лица от най-високите нива на властта у нас, се застъпват – преди един да е отшумял, идва друг. Ориентирането в тях е трудно, особено за публиката, която не търси анализ на фактите и обстоятелствата, а само се забавлява с комикси, аудиозаписи и снимки, в които основен персонаж е премиерът на републиката и все още любимец на една част от народонаселението.

Доскоро Бойко Борисов твърдеше, че също се забавлява с „компроматите срещу него“,

каквито нарича SMS кореспонденцията му с обвиняеми олигарси, дискредитиращите го записи, снимки и пр. Но на извънредна пресконференция, свикана панически в сряда, Борисов обяви, че вече се страхува и за физическото си оцеляване. Откъде идват страховете му, той знае сам най-добре, но едва ли истинската причината за тях е „дронът на президента“, който го кара да изпада в параноя. Премиерът съвсем неслучайно постави скандалите в геополитически контекст и заяви, че те се появяват преди решението за приемането на страната ни в чакалнята на еврозоната (което се очаква да стане през юли), след сделката за закупуването на американските изтребители и след напредъка на енергийните проекти.

В същия ден, в който на един сайт се появиха снимките на премиера от неговата спалня в резиденция „Бояна“, Васил Божков публикува извлечения от банковите си сметки, а бившата дясна ръка на Борисов в ГЕРБ Цветан Цветанов подаде заявление за напускане на партията и обяви, че скоро ще може да представи новия си политически проект.

На пръв поглед между тези събития няма видима връзка, но така ли е всъщност?

От Обединените арабски емирства Васил Божков няколко пъти попита Борисов къде са милионите, които олигархът е изтеглил и по негови думи, са били предназначени за върхушката на „хунтата“, както нарича управляващите най-богатият човек в държавата с 18 обвинения от прокуратурата. Но това е само една от версиите, при това без особена тежест – по разбираеми причини. С достоверна информация трябва да разполага финансовото разузнаване на ДАНС, защото, както потвърди и пред БНТ банкерът Левон Хампарцумян, докладите за всяка транзакция над 30 000 лв. се генерират автоматично и няма как теглените от Божков суми да бъдат скрити. Нито пък следите им да бъдат заличени. Въпросът е как службите са използвали тази информация и стигнала ли е тя до когото трябва.

Цветан Цветанов – бившият „сив кардинал“ в ГЕРБ, заяви, че напуска партията, с думите: „Не искам да виждам как граденото и с моите усилия отива по дяволите и как в партията постепенно намират място страх, подмазвачество, интригантство и посредственост.“ Още повече че бил от хората с „енергия и хъс да изграждат“. Затова очакваме да видим и новия политически проект на бившия Втори в управляващата партия, който дълго време живя в сянката на лидера, но не криеше, че тази роля не му е присърце.

Не закъсняха и новините, свързани с напредъка на енергийните проекти.

В четвъртък в Народното събрание министърката на енергетиката Теменужка Петкова съобщи извън дневния ред на парламентарния контрол, че руската компания „Росатом“, френската „Фраматом“ и американската „Дженерал Електрик“ са подписали меморандум и ще участват с обща оферта в процедурата за избор на изпълнител на изграждането на АЕЦ „Белене“ в състезание с две други азиатски компании – Китайската национална ядрена корпорация и Корейската хидроядрена корпорация. Само че „радостната“ новина бе изчетена от Теменужка Петкова с посърнал вид и неоптимистичен тон, защото всеки знае, че съдбата на този проект зависи от Европейската комисия, която трябва да му даде зелена светлина. Ама надали.

Без всякакво съмнение енергийните проекти, които България изпълнява и възнамерява да изпълни с участието на Русия – газопроводът „Турски поток“ и АЕЦ „Белене“, – засягат пряко интересите на САЩ в региона. От друга страна, приемането ни в чакалнята на еврозоната ще отдалечи страната ни от руската орбита на влияние и ще обърка плановете на Кремъл и Путин за Югоизточна Европа. За този геополитически конфликт намекна и Борисов на пресконференцията с недомлъвки.

В подобна на своя български приятел ситуация е и президентът Реджеп Тайип Ердоган,

който също изгражда стратегически енергийни проекти с Русия. Единият от тях е газопроводът „Турски поток“, а в началото на април 2018 г. Ердоган и Путин дадоха символичен старт и на най-голямата руска инвестиция в южната ни съседка – строежа на ядрената централа в Аккую. Тя ще бъде с четири блока, първоначалната ѝ цена е 20 млрд. долара, а 99,2% от акциите са собственост на руската компания „Росатом“.

През 2019 г. Турция приключи и доставката на своя територия на руските ракетни отбранителни системи S-400. Вашингтон не успя да спре тази сделка, с което Ердоган си навлече гнева на Белия дом и предизвика напрежение в НАТО. От този конфликт произлезе риск Анкара да остане и без поръчаните сто американски изтребителя F-35 от пето поколение, а на заплахата турският военен министър Хулуси Акар отговори, че страната му може да започне производството на собствени военни самолети.

Масло в огъня на отношенията между Анкара и Вашингтон наля и гласуваният от турския парламент едногодишен мандат за разполагане на войници в Либия, който накара Тръмп да предупреди своя турски колега, че всяка чужда военна намеса там е нежелана.

На фона на тези събития в южната ни съседка

двама бивши съпартийци на Ердоган напуснаха управляващата Партия на справедливостта и развитието

и обявиха началото на два нови политически проекта. Учредител на първия е 52-годишният Али Бабаджан – бивш икономически вицепремиер, който се оттегли от управляващата ислямско-консервативна партия и заяви, че „има остра нужда да се създаде една по-просперираща и жизнена Турция, а това е невъзможно при сегашното политическо състояние, […] защото управляващата партия е започнала да върши неща, които противоречат на основополагащите ѝ принципи“. Втори фронт срещу Ердоган отвори бившият външен министър – ислямистът Ахмет Давутоглу, който в края на миналата година регистрира опозиционната Партия на бъдещето.

Засега социологическите агенции не отчитат висока подкрепа за тези две нови политически формации. Но тяхната цел е да ерозират бавно влиянието на управляващата партия, която с политиката си засегна американските геостратегически интереси в региона – и е въпрос на време тази цел да бъде изпълнена.

И в България любимият на задкулисието политически инженеринг също е в ход.

Един след друг заявки за участие в битката за властта на следващите парламентарни избори направиха Слави Трифонов, Мая Манолова и Васил Божков. Сред тях се нареди и Цветан Цветанов. Това са новите играчи, но само засега, защото до изборите през март 2021 г. има още време, а залозите – очакваните милиарди евро от Европейския съюз – са изключително високи, ако използваме хазартния термин.

Въпреки скандалите, които не престават да тресат държавата и да омерзяват обществото с падението на политическата класа, социолозите не отчитат партия, която да повишава доверието на избирателите към нея и да трупа шансове да измъкне каруцата на властта от калта, в която е затънала.

Очевидно е, че Борисов се провали. Морално и лидерски.

Оплетен в корупционни скандали, той не може да бъде спасен, независимо от клетвите на ГЕРБ, че ще го бранят до последно. Защото същите тези, които днес му се вричат във вярност, утре, когато пробойните в кораба на управляващите станат големи и той започне да потъва, първи ще избягат от палубата му.

Провалиха се и лидерските амбиции на премиера да бъде основен фактор за европейската интеграция на страните от Западните Балкани. С последния аудиозапис, в който се споменават в унизителен контекст и имена на премиери на държави от ЕС, Борисов изгуби и доверието на партньорите ни от Брюксел, ако някога изобщо го е имал. Провалиха се и опитите му да балансира между регионалните интереси на Москва и Вашингтон, защото за това се изисква много дипломатичност и интелект – интуицията в тази игра не стига.

По тези причини българският премиер е вече бита карта за много посолства в София, които вероятно мислят за това кой ще го замести, каква ще е бъдещата конфигурация в Народното събрание и как би изглеждала следващата управляваща коалиция.

А че ще е коалиция, спор няма.

Защото дори и е да е отново първа политическа сила, ГЕРБ ще е с намалена електорална подкрепа, а следващият парламент – още по-фрагментиран. Затова може да очакваме и бъдещата управленска коалиция да е далеч по-безпринципна от досегашната между ГЕРБ, „Патриотите“ и ДПС зад паравана.

Всеки от новите политически играчи, направили заявка за участие в изборите, има потенциал да преодолее 4-процентната граница за влизане в Народното събрание. Едва ли ще има проблем за това и олигархът от Дубай. По простата причина, че на хората толкова много са им омръзнала физиономиите от телевизора, особено една конкретна, че биха гласували без угризения да сменят един бандит с друг. Като „най-печално известния гангстер в България“, както го нарече бившият временно изпълняващ длъжността посланик на САЩ в България Джон Ордуик, Божков ще може да участва в задкулисни договорки в парламента, но едва ли партията с мандат да състави кабинет би го поканила официално за партньор, дори и някой друг да е начело на неговия политически проект.

Колко са възможните писти, които могат да изстрелят един или друг към върха на изпълнителната власт, можем само да гадаем. Както и какъв порочен договор за усвояването на големите пари от Европа могат да сключат бъдещите партии в парламента, някои от които са дори без ясен профил. Пък и както се вижда от тенденцията в последните години, традиционното разделение дясно–център–ляво няма особено значение за избирателите, както са без тежест идейните послания и програмите на партиите, когато трябва да си избират партньори във властта.

По-интересно е чии геополитически интереси биха защитавали новите партии, ако получат представителство в следващия парламент, независимо че всички ще се кълнат в евро-атлантическите ценности и в избрания от България европейски път на развитие. Ако позиционирането на Цветанов, чийто политически проект вероятно е съгласуван с презокеанските ни партньори, е предвидимо, не можем да кажем същото за Божков или Трифонов, които познаваме в друго качество, не и като политици. Особено важно е и дали ДПС ще запази ролята си на балансьор и досегашните си порции от властта, както и дали Пеевски ще овладее окончателно партията на Доган. Но най-обезкуражаващото за избирателите е, че вероятността политическите партии да се еманципират от паралелната власт изглежда нищожна. Поне към днешна дата.

Заглавна снимка: Борисов и Цветанов на конгрес на ЕНП през 2009 г. Снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шеф Борисов готви порциите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/chef-borisov-gotvi-portsiite/

Какво са избори без подаръци? Все едно коледна елха без играчки. Ако не сте разбрали, ГЕРБ и нейният лидер Бойко Борисов вече работят за избори. В този случай българската традиция повелява да се разпуснат разходите, да се наложи вето на повишенията на данъци и цени и да се обещава. Личният принос на Борисов към тези политически скрижали са „инспекциите“ из страната – яхнал джип и натоварил няколко министри на задната седалка. После via Facebook, знаете…

Пандемията на COVID-19 затихва, маските падат, театрите отварят. Вече не се говори за смърт, а за пари. Какво от това, че през април властта прогнозира брутният вътрешен продукт да се свие с 6 млрд. лв. при очаквани 126,8 млрд. лева тази година. (Нищо че тази седмица Борисов се беше поувлякъл да обяснява как БВП гонел 130 милиарда, а наоколо му гълтаха тия премудрости както мисирки – царевица.)

Всички си чакат подаръците

Не тениска с партийно лого, запалка или платнена торбичка (с брашно, захар и олио), а обществени поръчки, повишения на заплати – такива работи… В постковидния свят обаче ще е трудно. За големите световни икономики се задава рецесия тази година, а Международният валутен фонд описа спада на растежа като „най-лошия след Голямата депресия“.

През април българският парламент одобри първата за годината на пандемия актуализация на бюджет 2020. Вече е планиран дефицит от 3,5 млрд. лв., а лимитът за нов дълг бе вдигнат до 10 млрд. лв. Министерството на финансите съобщи, че по предварителните данни за май има спад в приходите от всички основни видове данъци и изчислява минуса на 352,8 млн. лв.

Забележително е, че при тези обстоятелства, вместо да се стреми да прибере всеки лев в хазната, правителството изпуска някои… субекти. Докато през 2019 г. Министерският съвет е решил държавните предприятия да внесат 50% от печалбата си в бюджета, а Българската банка за развитие (ББР) – 80%, то в решението си от тази седмица ББР е изключена. Оправданието е именно „ситуацията с коронавируса“.

В тази ситуация властта залага на няколко лоста за печелене на одобрение:

1. Данъчен популизъм. Вече е факт. Освен ресторантьорските услуги и книгите, храните за деца до 3 г. и памперсите също ще са с намалена на 9% ставка по ДДС по предложение на ДПС. Алкохолът, в т.ч. и бирата обаче, не попадна в този обхват. Засега – защото пленарната зала току-виж решила друго следващата седмица. Намеренията на властта са от 1 юли новото облагане да действа, за да включи летния сезон. И макар че шефката на Бюджетната комисия Менда Стоянова да бе категорична, че цените на пюретата и памперсите няма да намалеят, всички останали подкрепиха предложението, внесено от Делян Пеевски и Йордан Цонев. Предвижда се намалените ставки да действат до края на 2021-ва – годината, в която ще има и парламентарни, и президентски избори.

2. Малко кеш. Еднократната помощ от 250 лв. за осмокласниците от бедни семейства бе определена като „предизборен ход“ от депутата от БСП Румен Гечев. Разбира се, че е такава. (Не че социалистите не водеха пенсионери на море с пари на данъкоплатците в предизборната година – обявено като двугодишна програма за субсидирани почивки „Активно стареене“.) Но за осмокласниците по-знаменателен е фактът, че такава помощ ще получат 44 000 от общо 67 000 деца. Излиза, че почти 66% са от социално слаби семейства!

3. Строителство. Не, санирането не е мъртво, да живей стиропорът. Програмата, за която бяха изхарчени близо 2 млрд. лв. във втория мандат на ГЕРБ, отново ще бъде рестартирана. С нови заеми за 1,6 млрд. лв. – само да се намерят такива. Строителният бизнес ще бъде „захранен“ и с поръчки по строителството на стоте държавни бензиностанции – или поне на повечето от тях, също с кредитни средства.

4. Цените. В оставащите десетина месеца до следващите парламентарни избори цените – обект на регулация от страна на държавни комисии, са чувствителна тема. Пример за това са обявените от Комисията по енергийно и водно регулиране (КЕВР) цени за топлоенергия, повишени с 22% спрямо сегашните, но с 14% по-ниски от зимните. Борисов изригна със закана да смени членовете на регулатора, чийто мандат е изтекъл още на 2 април, в т.ч. и на шефа на КЕВР Иван Иванов. От 1 юли средно с 0,55% ще поевтинее токът за бита, въпреки че електроразпределителните дружества поискаха увеличение. За да тушира първоначалното напрежение покрай анонсите на КЕВР, наложи се премиерът да обяви, че в понеделник се връщат „на хората 201 милиона надвзети от „Газпром“ пари“.

5. Милиарди от ЕС за справяне с коронакризата. 13 млрд. евро – според вицепремиера Томислав Дончев, 15 млрд. евро – според евродепутата Емил Радев. Над 3 млрд. евро от тях ще се изплащат за поне 30 години. Това е голям залог, по-сладък и по-голям от няколко бюджетни излишъка накуп. Колко са тези пари? Най-добре личи при сравнение с бюджетните разходи за 2020 г. – 46,8 млрд. лв. по консолидираната фискална програма (около 24 млрд. евро), впоследствие увеличени заради актуализацията. Оказва се, че това си е половин бюджет. Засега европейските средства са само проект, докато фондът за възстановяване „Следващо поколение ЕС“ не бъде одобрен на срещата на европейските лидери по-късно през юни. Но дори и да бъдат намалени, в някои политически централи вече правят сметки на тези пари.

6. Пропаганда. И покрай евромилиардите Томислав Дончев удари тъпана с шлагера за „реиндустриализация и пътни връзки в Северозапада“. Най-бедният и най-изостанал район в най-бедната държава в ЕС, сиреч – и в целия ЕС, се „реиндустриализира“ от поне три правителства насам. Министърът на икономиката в социалистическо-депесарското правителство на Орешарски – Драгомир Стойнев, обяви тогава едни мерки за „реиндустриализация“ – например държавата да си купи пак „Химко“. С тази песен на уста БСП водеше и предизборна кампания – лидерът Станишев обясняваше как готвят „оперативна програма за Северозапада“. А сега кадър от висшия ешелон на ГЕРБ прави реинкарнация на „реиндустриализацията“…

Толкова ли са го закъсали в ГЕРБ, че да повтарят опорни точки на социалистите? Все пак има няколко обекта, които още дълго могат да се инспектират: тунелът под Шипка – оня ден Борисов провери обходния път до него; магистрала „Хемус“ – другата седмица ще е на инспекция там; магистрала „Eвропа“ още от 2010 г.например е в устата на Борисов, а все не е готова. Втората линия на „Турски поток“, известна у нас като „Балкански поток“, трябваше да е готова до края на май – в частта до сръбската граница, но сега ще се забави до края на 2020 г. (Премиерът пак ли ще се извинява и оправдава пред руския президент Путин, който веднъж вече укори българската страна в бавене на газопровода…)

Изглежда, че порции ще има. Въпреки кризата след COVID-19. И никой не противостои на схемите, по които ще се разпределят. Социалистите изглеждат особено заети със себе си и с предстоящите си избори за лидер. Тяхното въздействие върху най-голямата опозиционна партия, каквато се води БСП, е такова, че дори няма нужда политическите конкуренти да извършват диверсия в тила ѝ.

Добре е Борисов и ГЕРБ да си спомнят края на тройната коалиция, която също раздаваше с черпаци. Едно видео от изказване на лидера на ДПС Ахмед Доган в родопското село Кочан през юни 2009 г. обаче особено допринесе за изборната победа на ГЕРБ. Към днешна дата може да се допусне хипотезата, че пускането му е резултат от договорка между двете политически сили. Последвалите събития – и мандати на ГЕРБ, не накърниха властомощията на ДПС…

Предстоящите избори са тройно предизвикателство за ГЕРБ и Бойко Борисов – кризата след COVID-19; за първи път роене и бунтовници в управляващата и допреди година монолитна партия; атаки от чужбина на двама олигарси с по няколко обвинения у нас.

Едната е сериозна – твърдения на хазартния бос Васил Божков от Дубай, че е предал на „директно“ на министъра на финансите Владислав Горанов и на Борисов над 60 милиона лева в периода 2017-2019 г. и е готов да предостави на прокуратурата пълни свидетелски показания и веществени доказателства – в т.ч. документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки. За първи път богат и влиятелен човек като Божков е готов да разкрие корупция на най-високо ниво. Ако наистина се случи, ще събори властта – но няма да върне хазартния бос от Дубай, нито бизнеса и влиянието му.
„Една стотинка не ми е дал на мен и на партията“, обяви премиерът в профила си във Facebook. Повтори го и в „Панорама“ по БНТ и се закле във всичко свято като „много вярващ човек“, че не е вземал „една стотинка, един лев, едно евро“. „От времето, когато бях главен секретар на МВР, не се обяснявам на хора с обвинения“, заяви министър-председателят, припомняйки, че Божков има 18.

Сигурно заради всичко това Борисов започва да готви отрано порциите. И в случай че наесен има втора вълна от заразата, следователно – възобновени извънредни мерки, никой няма да му се бърка.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на среща на ЕНП в Брюксел, декември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Али Баба или shaikata – кой кого

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ali-baba-ili-shaikata-koy-kogo/

В България в мандата на новия главен прокурор се разиграва сериалът „Държавата срещу мафията“. И случаят с обвинения за множество тежки престъпления бизнесмен Васил Божков е само един епизод от него. Уж е издирван от Интерпол, но името му не е сред обявените за арест с червена бюлетина български граждани, като Иво Масларов, Евелин Банев, братята Галеви или банкера Цветан Василев.

В същото време е смехотворно и бутафорно да се издирва лице, за което се знае, че пребивава в Дубай,

с отнет от тамошните власти паспорт след задържането му в края на януари и краткия му престой в затвора – и след като българската държава е подала официално искане до Обединените арабски емирства за екстрадицията му.

Докато прокуратурата у нас повдига нова серия от обвинения към хазартния бос със страховития прякор Черепа, от Дубай той всекидневно сюрпризира публиката с публикации от личните си профили в социалните мрежи. Започна с SMS кореспонденцията си с финансовия министър Владислав Горанов, мина през комикс, създаден по приказката „Али Баба и 40-те разбойници“ с герои от висшия управленски ешелон на властта, които нарече shaika, добави и банкови извлечения за изтеглени милиони левове от авоарите му, дадени на същите „разбойници“ като „съпорт“.

А в петък публикува и инфографика във Facebook, която разкрива схемата на одържавяването на частния лотариен бизнес, след като отказал да предостави безвъзмездно мажоритарния си дял от него на посочен от комикс героите субект (според някои медийни публикации претенции да се настани в този бизнес имал Делян Пеевски).

„Анимациите, комиксите и другите забавни неща са за социалните мрежи и за тези, които ги разбират. Сигналът, който подадох до Прокуратурата от друга страна, е съвсем сериозен. В него хронологично и доказуемо е обяснено как рекетът от управляващата #хунта се превърна в противоконституционен грабеж на частен бизнес“, пише Божков в последната си публикация във Facebook. Сигналът до главния прокурор е изпратен, след като Иван Гешев обяви публично, че „няма да си причини“ да чете SMS-ите между Божков и Горанов, и отказа да образува досъдебно производство по случая. А би трябвало, защото чл. 208, т. 2 от НПК му дава достатъчно основания за това.

В писмото си до главния прокурор Божков твърди: „За период от по-малко от три години, от 2017 г. до края на 2019 г. съм предал директно на министър Владислав Горанов и на министър-председателя Бойко Борисов над 60 милиона лева по тяхно директно искане и разпореждане. В тази връзка имам готовност да предоставя на Прокуратурата пълни свидетелски показания по отношение на гореспоменатите събития, подкрепени от веществени доказателства, включително документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки…“

Късно в петък вечерта пред bTV премиер Борисов категорично отрече твърденията на бизнесмена с думите: „Да пукна, ако един лев съм взел! Васил Божков ме е черпил една пура. […] Аз отговарям за себе си! Към мене и към партията той една стотинка не е дал! Повтарям – към мене и към партията нито стотинка! Всеки друг си носи отговорност – Горанов, Менда Стоянова. Аз им вярвам, но… Не съм аз.“ А накрая добави: „И от един месец не пуша. За да не може да ме почерпи и пура повече!“

Особено важни са публичните признания на Божков, че е плащал години наред подкупи в особено големи размери на длъжностни лица, които чрез законодателни хватки са гарантирали процъфтяването на хазартния му бизнес. От отворената специално за него вратичка в закона той е спечелил милиарди, без да изплати данъците върху печалбите, и с това е ощетил държавния бюджет със стотици милиони левове. Очевидно след разкритията на братята Найденови, чийто баща е с агентурно минало в Шесто управление на ДС, Божков не вижда по-полезен ход от този да признае данъчната афера и да продължи с нейното разплитане и с разобличаването на високопоставените персони от властта. Като покер играч, по думите на Тихомир Безлов,

Божков може да има карти, които да разиграе добре, а може и да блъфира.

Още повече че разполага с време да бави играта, тъй като възможността да бъде върнат и съден в България на този етап изглежда малко вероятна. „Най-печално известният гангстер на България“ едва ли ще преглътне просто така нарушаването на омертата, отнемането на хазартния му бизнес и конфискуването на колекцията му от антични артефакти и картини. Ако той възприема себе си в ролята на Али Баба, тогава в продължението на сюжета трябва да има жертви сред разбойниците. Но това ще разберем, когато му дойде времето, както се изразяваше един бивш цар премиер.

Колкото и хазартният бос да не е надежден източник на обвиненията за корупция по високите етажи на властта, разказаната от него история в комикса изглежда достоверна. Оставяме настрана загубите на хилядите продавачи на билети от „Национална лотария“ и изгорелите с печалбите си след обявяването на фалит от фирмата „Ню Геймс“ и поправките в Закона за хазарта, които свалиха всяка отговорност от държавата за закриването на частните лотарии.

Големият въпрос в този сюжет е политическият.

Мафиотът с неизменната пура в уста нарече управляващите в България хунта, а прокуратурата – тяхна бухалка, но това не предизвика очаквани реакции на възмущение нито в обществото, нито сред партиите. Публиката се забавлява и лайква комиксите и писанията му във Facebook, управляващите мълчат гузно или говорят по темата с недомлъвки, а от опозицията се чува тук-там по някой самотен глас. И само отделни политици и анализатори си позволяват да коментират шумния скандал.

Мълчат и посолствата на държавите от НАТО и ЕС, които от години чакат присъди за корупция на висши държавни служители в България. Въпреки търпимостта и дори безразличието към очевидната симбиоза между държава и мафия, има и граждански движения като БОЕЦ, което подаде сигнал до прокуратурата и до европейския главен прокурор Лаура Кьовеши срещу премиера Борисов, финансовия министър Горанов, председателката на парламентарната Комисия по бюджет и финанси Менда Стоянова и обвинения Васил Божков. Сигналът е базиран на твърденията на самия хазартен бос, че са му поискани 20% от печалбата от лотарийния му бизнес в замяна на създаденото за него удобно законодателство.

В Ябланица Иван Гешев, който продължава да се изживява като шериф, потвърди пред медиите сигналите и коментира, че подсъдими олигарси с медийно влияние се съюзяват срещу прокуратурата.

Ударът срещу Божков е част от поредицата арести на известни представители на бизнеса,

някои от тях назначени в началото на Прехода за новите капиталисти на България. А след хазартния бос на мушката на прокуратурата попаднаха и братята Бобокови, собственици на „Приста Ойл“. Те бяха задържани и обвинени за участие в организирана престъпна група за търговия с боклуци. Но въпреки че арестуването на бизнесмени със съмнителна репутация и биография среща обществено одобрение, остават въпросите дали прокуратурата изпълнява поръчки – и чии. Зададе ги в отворено писмо и Илиян Василев, адвокат на Атанас Бобоков, според когото „през ХХI век в страна от ЕС специализираните прокуратура и съд арестуват невинен човек и унищожават законен бизнес“.

Докато продължава разследването на обвинените богати българи, остават и подозренията за процес на отнемане и преразпределение на бизнеси в България, с който трябва да приключи и продължилият три десетилетия Преход. Причините за това са тема за отделен анализ. Но тези събития ще рефлектират и върху финансирането на опозиционни партии и проекти като „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова, за чиято кандидат-кметска кампания Валери Симеонов твърди, че е платена от Васил Божков.

Показните арести имат ясно послание към всеки, който иска да запази бизнеса и имотите си в тази държава. И понеже отново влизаме в предизборна ситуация, скандалните обвинения на Васил Божков, независимо дали прокуратурата ще ги провери и ще образува по тях досъдебни производства, са крайно неудобни за Борисов. Ако не изневери на стила си, той най-вероятно ще се опита да излезе от ситуацията чист, като пожертва Горанов, както направи преди това с Цветан Цветанов.

Само че финансовият министър е кадър на ДПС още от студентските си години и близък с Делян Пеевски, когото и Цветан Василев, и Васил Божков посочват като основна фигура на паралелната власт, като „паяка, който дърпа конците“ и… изяжда жертвите си. Затова смяната на ковчежника на държавата не изглежда толкова лесна, а Борисов ще трябва да плати за нея висока цена.

Има и друг сценарий, според който пожертваният може да бъде самият премиер.

И не е изключено подготовката за отстраняването му от властта вече да се обсъжда в Евро-атлантическия център за сигурност между Цветанов и Пеевски, с чиято протекция Вторият в ГЕРБ беше оневинен от прокуратурата в аферата „Апартаментгейт“. Миналата година Цветанов посрещна гости от Международния републикански институт на САЩ, а във Вашингтон се срещна с представители на Националния демократически институт, с бившия помощник държавен секретар Даниел Фрийд и с бившия заместник-секретар по вътрешна сигурност на САЩ Алън Бързин. С презокеанска подкрепа един подобен сценарий може и да бъде реализиран успешно.

Да си спомним, че Борисов отдавна говори за плановете си след края на този мандат да се оттегли в Банкя и да се занимава само с партията си. Обаче сега, когато на хоризонта се появиха 30 милиарда евро, не е изключено да е променил намеренията си. Освен ако не му кажат директно, че времето му е изтекло и оставането му начело на държавата е невъзможно. И вредно. Във всеки друг случай Борисов ще си осигури необходимите му 800–900 000 гласа и те ще дойдат от армията на чиновниците, която расте всяка година. Защото тя, заедно с клиентелисткия бизнес, възпроизвежда това корумпирано управление вече десет години. Не стигат ли?

Заглавно изображение: Из комикса „Истинската приказка“, публикуван от Васил Божков във Facebook

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

111 нюанса кафяво

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/111-nyuansa-kafyavo/

В България независимите медии са обект на съдебен тормоз, а критичните журналисти стават жертва на кампании за очерняне и дори на насилие.

Това пише в доклада на „Репортери без граници“, в който България за поредна година е класирана на 111-то място по свобода на медиите и е последна от всички страни в ЕС.

В края на миналата седмица „медии бухалки“ от орбитата на вечно приближения до властта бизнесмен и депутат Делян Пеевски грозно атакуваха журналистката Венелина Попова, с която имаме честта да работим почти от самото начало на „Тоест“. Дългогодишен кореспондент на Българското национално радио от Стара Загора и репортер в програма „Хоризонт“, тя днес работи на свободна практика при нас, при колегите от „За истината“ и където другаде реши. Венелина е била притискана два пъти през своята кариера със съдебни процеси, които приключват с оправдателни за нея решения. Носителка е на наградата „Паница“ за гражданска доблест. И ние изписваме всички тези факти във визитката ѝ, която стои под всеки неин текст в нашия сайт – с гордост, че е част от екипа ни.

Венелина бе атакувана след публикуването в сайта „За истината“ на първата част на свое разследване относно популярните напоследък дарения на депутата Делян Пеевски.

Това, разбира се, не ѝ попречи да публикува и втората част преди броени дни. Препоръчваме да прочетете материалите – най-малкото защото реакцията на „бухалките“ е пряко признание за засегнатите интереси на техните покровители. Публикациите повдигат много важни въпроси, част от които следва да провокират проверки от съответните държавни институции – ако те, разбира се, все още приемат, че имат задължения към гражданите си, освен да изчеткват пърхота от раменете на овластените.

Не сме наивни. Синхронът между „бухалките“ и институциите не е от вчера. И не е в полза нито на обществото, нито на тези, които жертват личния си комфорт, за да узнае същото това общество парченце от нечистоплътната истина под повърхността на блатото. Междувременно журналисти биват сваляни от ефир, клеветени, проверявани от данъчните, притискани, глобявани и заплашвани. Целта е всичко да стане кафяво. Без критерии, без еталони, без авторитети.

Проблемът е, че без критична журналистика ще трябва да се сбогуваме и с демокрацията.

Не сме наивни и спрямо тези, които работят в т.нар. „медии“ от кръга на Пеевски. Хора, които да творят лъжи и клевети за другите, винаги са се намирали достатъчно у нас и са се купували евтино. Знаем, че такива хора умеят добре да приспиват съвестта си, но все пак… все остава детското ни любопитство:

Спите ли спокойно вечер?

Заглавна снимка: Elijah O’Donnell

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доброто е тук 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/dobroto-e-tuk/

На всички се е случвало – насред лична трагедия се оглеждаш и си направо изумен, че светът просто продължава да съществува. Днес обаче сме в ситуация на пандемия и се срещаме за пръв път с непознатото усещане целият свят да е до такава степен обединен около общ проблем. Гледаш намалелия поток пешеходци през прозореца и знаеш, че с всеки от тях днес поне за момент сте се притеснявали за едно и също.

Известно време прехвърчаха мнения, че това ще раздели хората, но напротив –

изглежда, че ги обединява.

Естествено, ситуацията става богата почва и за фалшиви новини или продаване на псевдонаука, но много хора се организират, даряват, подкрепят, разпространяват проверени данни. Нека погледнем към тази част от новините – защото ги има, а и защото в момента всички се нуждаем от ободряване.

Впрочем именно новините са особено важни: информацията е спасителна, когато е чиста – и опасна в противен случай. Затова да започнем оттам, че в сайта covidresource-bg.org доброволци превеждат на български научни статии за коронавируса в помощ на специалисти и широка публика.

Културните институции пък реагираха на затварянето на физическите си адреси с отваряне на онлайн достъп.

Още в неделя, на 8 март, когато Министерският съвет обяви забрана на културни събития, от Софийската филхармония изпратиха прессъобщение, че ще излъчват концертите си онлайн. Правят го и в момента. Световните сцени също отварят достъпа: от Metropolitan Opera в Ню Йорк стриймват безплатно представленията си след регистрация на сайта им.

Междувременно театрите „Възраждане“ и „Алма Алтер“ играят пред камера и можеш да ги посетиш безплатно онлайн. „Сфумато“ погледнаха в друга посока – към архивите си. Започнаха с „Апокриф“ от 1997 г. и ще продължават да качват по едно представление със свободен достъп всяка седмица. Софийската опера също пуска линкове към свои минали представления. Онлайн се включват и театрите например във Варна и Казанлък.

Подобни институции имат архиви, в които е просто жалко, че не може да се зарови всеки. Мисля си и за колекциите на галериите: отдавна например Tate дават възможност да разгледаш онлайн богатия им списък с произведения и дори да направиш уговорка да видиш нещо на живо. Дано след като шумът се върне по улиците и събитията започнат да осветяват залите, да видим подобна щедрост от архивите и на тукашни институции.

Впрочем колкото и да сте щастливи, че има как да „отидете“ от дивана на постановка или концерт, си представям колко несравнимо по-радостни са тези, които от години стоят вкъщи – например хората с увреждания.

А технологиите ги има. Нищо ново не е открито сега с кризата, освен желанието и нуждата да се използват.

Кой друг се учуди колко бързо организираха онлайн обучение за учениците в страната? Интересно дали системата ще остане и по време на бъдещите грипни ваканции? А как безпроблемно се оказа, че може да се работи от вкъщи при куп бизнеси, които преди това са държали служителите им да скролват Facebook задължително в офиса, понеже най-важното е да си седиш на бюрото? За някои неща сме вече достатъчно пораснали.

Ако имате активен профил в социалната мрежа за книги Goodreads, вероятно сте получавали съобщения с въпрос дали искате да прочетете безплатно е-книга, обикновено самиздат, срещу честното си ревю. Много хора вярват, че в това има голям търговски смисъл. Сега издателство „Артлайн“ предлага безплатни електронни книги (без да ви пита за ревю); от „Нике“ пък подготвиха свободен за сваляне сборник от разкази на Йордан Радичков с красива корица.

Куп спортни инструктори пуснаха безплатни тренировки – на български следете програмата на BB Team; лондонските Psycle осигуряват цели класове на живо. В социалните мрежи се намират и още уроци за тяло, но в различна посока – готвачите Джун и Рене Йошида обявиха, че ще правят готварско шоу за лесно домашно готвене.

Стигаме до нещо, което може и да не е свръхизобретателно, но винаги ще има смисъл – хората даряват.

Докато някои поставят условия, а други вдигат цени, се намират и такива, които виждат възможност да помогнат истински. В една история например се случва щастливо домино с дарения: когато Мартина Радева решава да даде безвъзмездно дезинфектанти на болници, фирмите за доставки и транспорт ги закарват, без самите те да искат да им се плати. „Доброто е заразно“, както казва тя.

Доброто се разпространява бързо и в други браншове: шивашки фирми произвеждат и даряват маски. Във Facebook страницата си „Ейнджъл Бейби“, които иначе произвеждат детски чувалчета и дрехи, разказаха за десетте си работни дни, в които ушиват и даряват 2920 предпазни маски.

Ако докато четете, ви застига енергията да се включите, започнете например оттук: „Свободна Европа“ пусна списък, който лесно свързва доброволци с нуждаещи се. TimeHeroes подават плакат, който помага да бъдеш съсед герой на възрастните хора в блока.

Да гледаш през прозореца и да знаеш, че с минувача пред теб имате нещо общо, е преобръщащо съзнанието ти усещане. Всички тези неща, добрите новини, създаването на нов вид онлайн общност, възможността да помагаш – носят силен заряд и енергия. Търсете го.

Заглавна снимка: Castells, или човешки кули – стара каталунска традиция, символ на силата на обединението. Източник: Община Сабадел

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Православен фундаментализъм по време на пандемия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pravoslaven-fundamentalizum-po-vreme-na-pandemiya/

„Светът, който познавахме, рязко стана светът от вчера…“ Така писателят Георги Господинов резюмира новата ситуация, в която основната и почти единствена световна тема е новият коронавирус. А централният въпрос е как да организираме живота си в условия на извънредно положение и ограничения от всякакво естество, каквито само допреди месец-два не можехме да си представим.

Ситуацията на пандемия не само преобръща всекидневието, а и ограничава редица човешки права, и то – без (голяма част от) правозащитниците да възразяват срещу това. Освен, разбира се, когато се извършват злоупотреби и ограниченията се използват за цели, различни от опазването на общественото здраве, или когато са непропорционални на риска.

Днес не можем да се позоваваме безусловно не само на правото си на публично събиране или на свободно придвижване, а дори на правото на личен и семеен живот. Ако член на семейството ни е в болница, не можем да му отидем на свиждане. Ако сме в карантина, близките ни не могат да ни посетят. В момента на много места по света хората не могат и да сключат брак.

Правозащитният адвокат Михаил Екимджиев обърна внимание, че според Конституцията правото на личен живот не може да бъде ограничавано дори с извънредно положение. Чл. 32 от основния ни закон определя личния живот като „неприкосновен“. Затова Екимджиев твърди, че налагането на санкции в тази посока трябва да е предшествано от конституционни промени. Ограниченията и санкциите обаче вече са факт и без такива промени.

На фона на всички ограничения и самоограничения рязко контрастира поведението на Българската православна църква (БПЦ).

На 10 март ловчанският митрополит Гавраил заяви, че великденските служби у нас ще се провеждат така, както всяка друга година. Защо? Защото за разлика от другите видове събрания, църковните богослужения и литургии са тайнства. Това за митрополита е достатъчно основание, че по време на тях човек не може да се зарази с коронавирус:

„По никакъв начин, никога не се е предавала и разширявала зараза в църкви, където се извършват тайнства! Никога не е имало епидемии в църквата. Те са прекратявали своето действие“, рече митрополит Гавраил, според когото най-вероятно въпросът за доказателството на това твърдение би бил свидетелство за липсата на вяра. А вярата е най-важна, ако не искаш да се заразиш:

Специално за това, че се причестяваме с една лъжичка, за мен няма никаква опасност. За това говори историята на Църквата. При най-страшни епидемии хората са се причестявали и никога по този начин не се е разпространявала никаква епидемия и зараза. Затова няма нужда да се опасяваме, когато ходим на богослужение. Там никога зарази няма да се предават. Сега, ако на някой човек вярата му е слаба, това е друго нещо.“

Уви, тези твърдения не са лично мнение на духовника, а се поддържат от БПЦ, поради което не само великденските служби, а и обичайните богослужения се провеждат както досега – с целуване на икони и вземане на причастие от една и съща сребърна лъжичка без дезинфекция. На места иконите се забърсват с препарат. Или поне тези икони, които няма да се повредят от дезинфекцията.

И при все че мерките за сигурност се затягат почти всекидневно, Църквата пребивава в безвремие. Единствено русенският митрополит Наум призова за повече съзнателност от страна на миряните и свещениците и за избягване на прекия контакт, като целуване на ръце и икони и вземане на причастие от обща лъжица в църквите. Имунизиращата сила на вярата защити и депутатът от ДПС Йордан Цонев, който заяви:

„Не е опасно, защото ние, вярващите, знаем, че светите тайнства, които ще поемем днес, са свети тайнства и в тях не може да има вирус и няма как да се предава зараза. Празна е вярата ни, ако не вярваме в Светото причастие и че то може да бъде източник на зараза. Аз ще се причастя днес с общата лъжичка, защото искрено вярвам, че това е за спасение.“

Дори авторитетният професор по културология Калин Янакиев, чийто анализ на Истанбулската конвенция беше противоположен на позицията БПЦ по темата, се включи в общия хор от защитници на силата на вярата:

Онези, които смятат, че причастието със светите тайни е с тялото и кръвта Христови, за тях е безумно, че нафората и виното, както и съсъдите, в които се съхраняват, могат да пренасят зарази. Подчертавам, че това се отнася за вярващите.“

Според проф. Янакиев на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра. По тази логика 46-те членове на Протестантската църква в Южна Корея, заразени с новия коронавирус по време на служба, са имали проблеми с вярата. Също и над 1000 души, разболели се след четиридневно мюсюлманско поклонение в Малайзия. Или „грешката“ им е, че не са били православни.

Светият синод все пак се почувства длъжен да направи нещо във връзка с пандемията. Той публикува на сайта си окръжно писмо, съдържащо… молитви „при зарази и епидемии от особено заразни и смъртоносни болести“, които да се четат по време на богослуженията. Така вярващите бяха „имунизирани“ с помощта Света Проскомидия, Великата Ектения и Сугубата Ектения.

Междувременно дори Ватиканът отмени публичните богослужения. В България това направиха протестантските и католическите църкви, както и джамиите, а от Главното мюфтийство изрично призоваха възрастните и болните хора да не ходят на джамия. Православната църква на съседна Гърция отложи за неопределено време всички служби и ритуали, при които има събирания на хора, включително сватбите и кръщенията. Няколко дни по-късно и вселенският патриарх призова църквите по света да спрат богослуженията. Ала БПЦ упорства и се уповава на вярата, както беларуският диктатор Лукашенко – на водката и карането на трактор. Единственото смекчаване на позицията е, че пловдивският митрополит Николай освободи вярващите от епархията от „задължението“ да ходят на литургия и призова най-възрастните да не посещават богослужения.

Безотговорното поведение на Светия синод е всъщност по-малкият проблем. Сериозният проблем е, че

публичните институции допускат мерките за сигурност при пандемия да не се прилагат от БПЦ.

Към вярата на хората следва да се подхожда с респект, не с присмех. Вярата на папата и на вселенския патриарх обаче едва ли е по-слаба от тази на Светия синод. Ако участващите в богослужения живееха на самотен остров, нямаше да е проблем да изпитват силата на вярата си с вземане на причастие от обща лъжица и изобщо – както намерят за добре. Евентуалните случаи на зараза и смърт биха могли да се интерпретират със слабата вяра на жертвите. Но доколкото посещаващите православни служби споделят общ свят с всички останали, Църквата носи отговорност и за невярващите. Грижата за другите е не само важен християнски постулат – тя е същината на превенцията. Именно поради това държавата е длъжна да изиска БПЦ да спазва същите предпазни мерки, както и останалата част от обществото.

Би могло да се възрази, че подобно ограничаване на Църквата е противоконституционно. Като доказателство биха могли да се приведат чл. 13 от Конституцията, според който вероизповеданията са свободни и религиозните институции са отделени от държавата, както и чл. 37, ал. 1: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“

Да се сложи временна забрана на определени дейности обаче не означава да се пречи на свободата и избора на вероизповедание.

А и неслучайно започнахме с човешките права и ограничаването на правото на личен живот, което също е конституционно гарантирано.

В ал. 2 на чл. 37 от основния закон изрично се конкретизира: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“ В този смисъл публичните служби по време на пандемия определено могат да се интерпретират като заплаха за общественото здраве.

Гражданската активистка Десислава Христова иска мерките против разпространението на вируса да се прилагат и от БПЦ.

Затова на 15 март тя подава сигнал до Столичната районна здравна инспекция (РЗИ), като използва електронния формуляр за сигнали на сайта. В сигнала си тя прилага линк към репортаж на bTV за службите в църквата „Св. Александър Невски“ след обявяването на извънредното положение у нас.

„В понеделник, 16 март, около 11 часа, се свързаха с мен от РЗИ и казаха, че са се опитали да говорят с БПЦ, […] опитали са по всякакъв начин да обяснят ситуацията, но от БПЦ са решили да не се съобразят“, разказа тя пред „Тоест“. „Ние нищо не можем да направим“, казала служителката и е отговорила положително на въпроса на Христова дали решението да се спрат църковните служби е политическо.

Десислава Христова не спира дотук: „Затова се консултирах с различни познати и реших, че въпреки дефицитите все още живеем в светска държава и тя трябва да се намеси. Наистина вярвам, че всеки е добре да може да намери упование в каквото намери за добре в тези времена, но не може да се връщаме във времената на Средновековието и да поставяме религията над мерките, предписани от експерти, лекари, Световната здравна организация и т.н.“ Христова подчертава, че

социологическите проучвания показват високо доверие към Църквата, поради което тя носи отговорност пред обществото.

Ето защо активистката инициира отворено писмо, адресирано до президента Румен Радев, председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, министър-председателя Бойко Борисов, председателя на Националния оперативен щаб и началник на Военномедицинска академия Венцислав Мутафчийски, патриарх Неофит и кметицата на София Йорданка Фандъкова.

В писмото, подкрепено от 200 лекари, експерти, граждани и активисти, се призовава за използване на всички инструменти на светската държава, за да се преустанови присъствието на миряни на богослуженията. Ето част от него:

„Във времена на изпитание, в каквото се намираме в момента, религиозните институции трябва да предложат упование, сила и вяра в предприетите мерки и да подпомогнат усилията на светската държава в борбата с пандемията. Наместо това поведението на Българската православна църква директно уронва престижа, подкопава доверието в институциите и саботира предприетите безпрецедентни действия.

Посещението на църковни служби, особено от възрастни наши сънародници, би ги изложило на риск, който може да се окаже фатален, и сме дълбоко притеснени, че представители на БПЦ не признават този факт.“

Каква е реакцията на институциите по отношение на отвореното писмо? Никаква.

Сред адресатите на писмото има трима генерали, но очевидно на никого не му се влиза в конфронтация с БПЦ. Междувременно главният прокурор Иван Гешев нарежда ареста на студент от Бангладеш и гражданин от Варна за разпространение на непотвърдена информация за заразени от коронавируса, но не вижда „фалшиви новини“ в твърденията, че сребърните лъжички не пренасят вируси и че който вярва колкото и както трябва, не се заразява.

В ситуация на все по-затягащи се извънредни мерки – има часове за пазаруване за хора в различни възрасти, забраняват се разходките в парковете и се говори за вечерен час – демонстрирането на заучена безпомощност по отношение на БПЦ изглежда необяснимо. На въпрос на журналисти докога ще работят храмовете в България, ген. Мутафчийски отговори, че към ръководителите на Църквата се отправят „вербални послания“, но не може да има намеса в работата ѝ.

Слепотата на институциите ни за опасното и безотговорно поведение на БПЦ повдига въпроса:

Ако БПЦ е независима от държавата, това означава ли, че и държавата е независима от нея?

Все повече факти свидетелстват за отрицателен отговор на този въпрос. Преди години журналистката Татяна Ваксберг обърна внимание, че макар България да се води светска държава, от 2001 г. насам патриархът присъства на първите заседания на всеки нов парламент, а Румен Радев е третият поред президент, който се заклева в негово присъствие. Позицията на БПЦ се взема предвид, когато Църквата възразява срещу Конвенцията на ООН против насилието над жени и домашното насилие, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, както и срещу сексуалното образование например.

В началото на годината Светият синод внесе в МОН свои учебници, по които да се преподава вероучение в училищата. Нищо че по закон образованието е светско. Държавата не се сеща, че образованието е светско и когато се строят параклиси в дворовете на училища и университети.

Така, бавно и неусетно,

БПЦ, която ревностно отстоява независимостта си от държавата, я завзема все повече и повече.

И когато последствията от това излизат от контрол, държавата с цялата си репресивна мощ няма куража да реагира.

А предстои период, наситен с църковни ритуали, събиращи много хора. На Цветница се освещават върбови клонки, което изглежда сравнително безопасно. На Разпети петък обаче се целуват последователно плащаница, символизираща тялото на Христос, евангелие и кръст. После се лази под масата. След това има литийно шествие, по време на което събралите се обикалят църквата. Всеки един от тези ритуали носи висок риск от зараза. В нощта на Великден в църквите се събират големи множества от хора. Великден и Гергьовден освен това са свързани с клане на агнета и курбани, общи трапези и общи съдове. Все ситуации, благоприятни за обостряне на пандемията. Макар те да са след обявения край на извънредното положение, вирусологичната ситуация в страната едва ли ще е станала много по-оптимистична.

Религиозният фундаментализъм се различава от нормалната религиозност по това, че не познава граници и иска всичко да е под негов контрол. Проникването на БПЦ в държавата вече е опасно за живота. В буквалния смисъл на думата. Ако не се вземат мерки, цената ще се измерва в човешки жертви.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марш, марш, с генерала наш…*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/marsh-s-generala-nash/

И ето че му предрекоха политическа кариера на генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, началник на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса. Изглежда, основанията на врачуващите почиват на следните фактори: а) явява се всеки ден по телевизора, често повече от един път; б) генерал е; в) отговаря за справянето с най-голямата криза, в която е изпаднала България (а и светът) в най-новата ни история – сиреч герой по подразбиране. Освен това е участвал във военни мисии в Ирак, Афганистан, Македония, спасил като хирург живота на много хора. Започне ли да расте обаче броят на жертвите, този рейтинг едва ли ще остане на същата висота – въпреки че мерките срещу коронавируса не са само негова грижа.

Не че някой е питал генерала, преди да му предсказва бъдеще в политиката. Но бабавангите явно са сметнали, че ако си от медийно прочулите се, с генералски лампази, си гарантираш всенародно облюбване. Защо – ами защото „мъжете в униформа“ внушават респект, мъжественост, власт, храброст.

Героизъм = голямо потомство

Атрактивността на мъже във военни униформи има свое научно обяснение. Проучване на Университета на Саутхемптън, въз основа на еволюционните теории за избора на партньор, развива хипотезата, че мъжете доказват своята годност, проявявайки героизъм в битка. Така че подобно привличане има атавистични корени – още от пещерните времена на човечеството. В академичния труд са представени интересни факти от изследвания върху ветерани от Втората световна война. Установено е, че героите от този най-голям засега военен конфликт в историята на човечеството са създали по-голямо потомство от обикновените ветерани. Това според проучването предполага връзка между героизма и успешното чифтосване.

Но изборът кого да овластим на избори би следвало да почива не върху желанието за „здрава ръка“, така осезаемо във времена на криза и глобални заплахи. Светът след пандемията няма да изисква „мъже в униформи“. А ако това се случи, то значи хаосът, страхът и изобщо стихиите на ирационалността са надделели, има много рискови криминогенни фактори и конституционно установеният ред е застрашен. Вече има такива опасения – че фалиралите бизнеси, повишената безработица, намалелите приходи в бюджета, напрежението в здравната и социалната система и несигурността не просто ще се пропукат, но ще разтрошат стабилността, строена за нас от ГЕРБ.

Дали това ще се случи утре, зависи от решенията днес. Наскоро министър-председателят Борисов заяви: „Не е честно към следващо, каквото и да е правителство, тъй като остава сравнително малко време до следващите избори (редовните са след година – б.р.), да се вземат решения и лесно мнозинството да похарчи пари.“ За феърплей ли става дума, за изчакване на последствия, или просто Борисов се грижи за ГЕРБ, ако отново е първа политическа сила? Ако от решенията на Националния оперативен щаб и на ген. Мутафчийски зависи да ограничат разпространението на коронавируса, от мерките, които ще предприеме или няма да предприеме правителството, зависи бъдещето на България – тази година, догодина, вероятно и в средносрочен план.

Засега тези мерки са твърде неубедителни. Освен ако третият кабинет на Борисов не смята да подаде оставка след края на българската битка с COVID-19.

Господар и командир ли търсим – или предводител

Как се справят генералите извън сраженията си? Едни стават лидери, други – генерали от резерва. На един корсиканец, станал генерал от френската армия на 25 години – Наполеон, Европа дължи Гражданския кодекс. Друг, предвождал армия в Американската война за независимост – Джордж Вашингтон, е първият президент на САЩ, „баща на нацията“.

Румен Радев, известен като голям професионалист в средите на ВВС, изконсумира „генералския ефект“ в първата половина на президентския си мандат и все още му е трудно на политическия терен. Генералските еполети на Бойко Борисов не го правят генерал, макар в такъв да го произведе указът на държавния глава Петър Стоянов. Но не униформата му спечели първия, втория, че и третия управленски мандат.

Макар историята да познава случаи на лидери като Уинстън Чърчил, който не е избиран за министър-председател на Великобритания, а наследява поста след оставката на Невил Чембърлейн през май 1940 г. Но „най-великият британец“ постъпва прагматично, отказвайки се от колониите по искане на американския президент Рузвелт – и така САЩ влизат във Втората световна война.

Днешните лидери управляват свят, в който преобладават войните с невидими противници – тероризъм, хибридни войни, киберзаплахи, пандемии. Все по-често им се налага да се съобразяват и справят с ефектите, предизвикани от глобалната интеграция на този свят. Трябват ли им униформи за това? Първите два урока от COVID-19 са, че капацитетът на здравните системи поддаде, а дори големите икономики разчитат на китайските фабрики за елементарни медицински изделия като предпазните маски.

Ако брифингите бяха прессъобщения

И накрая, нека за миг си представим, че вместо ежедневните брифинги, предавани пряко от медиите, Националният оперативен щаб общуваше с гражданството чрез прессъобщения. Те ще бъдат препредавани и „оцветявани“ от интонацията на водещите, от уменията, неуменията и пристрастията на редакторите.

Въпреки че има критики към преките излъчвания като пресилена и плашеща комуникация, за мнозина точно тя е работещата. Гледайки редовните пресконференции на щаба с генерал-майор Мутафчийски, изправен в униформа, и сериозните изражения на хората зад гърба му, гражданите вярват, че на властта ѝ пука, че държавата е загрижена за нацията. (Поради същите причини и премиерът излъчва „пряко от джипката“.)

По същия начин, дори многократно повече, са вярвали и американците на президента Рузвелт през март 1933 г., чувайки по радиото първата от поредица беседи край камината, когато САЩ са на дъното след Голямата депресия. Франклин Делано Рузвелт не носи униформа, поради заболяването от полиомиелит е парализиран от кръста надолу, но това не пречи да е избиран четири пъти за президент на Съединените щати. Той превежда нацията през тежките времена на икономически упадък и на Втората световна война. Хората могат да вървят и след инвалидна количка, стига да разпознаят лидера.

* Заглавието е от военния марш и за известно време химн „Шуми Марица“
Заглавна снимка: Стопкадър от брифинг на ген. Мутафчийски

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Картичка от червената зона

Post Syndicated from Мартина Паренти original https://toest.bg/kartichka-ot-chervenata-zona/

Най-лесно се помнят трудните думи – колкото по-странни, толкова по-незабравими. Една от първите, които научих на италиански, беше untore. Идва от глагола „мажа“ и означава човек, който мацва зловредна смес на нечия врата и с това му докарва чумата… Така поне вярват в Милано през 1630 г., когато славният ломбардски град е връхлетян от епидемията – четвърт от населението му се прощава с живота си и обвинението в „мазане“ става достатъчно основание за смъртно наказание. Четири века по-късно Милано отново осъмна под карантина. С тази разлика, че в днешните трудни времена ­– с разбираема неувереност в началото и все повече решимост сега – се търси не мистичен виновник за черната смърт, а конкретен способ за груповото оцеляване.

Да обобщим: от момента, когато в китайския град Ухан се заговори за непознат „грип“, който заразява бързо, удря в дробовете и е особено опасен за хора на възраст или с вече разклатено здраве, до 11 март, когато СЗО обяви плъзналата из 114 страни болест за пандемия, минаха малко повече от два месеца. Първият установен случай на коронавирус в Европа беше във Франция, но дотук най-тежко пострадаха италианците: месец и нещо след първото засичане на болестта у двама китайски туристи в Рим заразените са вече над 15 000, починалите – над 1000. За да спре бурното разпространение на вируса, Италия обяви всичко в пределите си за „червена зона“ и от тази седмица си самоналожи специална дисциплина.

Учебните заведения са във ваканция до 3 април. Ресторантите, басейните, дискотеките, панаирите, турнирите и всички места/събития с публика или навалици се затварят/отменят (църковните също, включително сватбите и погребенията). Хората са призовани да си стоят вкъщи (и задължени, ако имат висока температура или дихателни затруднения) – излизанията трябва да са само за продукти, лекарства и нетърпяща прекъсване работа. Изискването е домът, кварталът, градът, провинцията и държавата да се напускат само по форсмажорни причини. Полицията проверява, глобите са до 206 евро, арестът – до 3 месеца. Да, може да си разхождаш кучето. Не, не бива да вечеряш у приятели.

Помолих Мартина Паренти, приятелка от Милано, да ни разкаже какво минава през ума ѝ в тези особени дни.

Нева Мичева

 

Интерактивна карта на коронавируса
13 март 2020 г., положението с коронавируса в Европа на интерактивната карта на света, изработена в университета „Джонс Хопкинс“

„Новака го различаваш веднага, защото в часа на открито препуска насам-натам по цялото каре. Тича, все едно се бори с ледения вятър, все едно, ако остане на място, ще се вкамени, ей тъй изведнъж ще замръзне по средата на двора. Старите обаче, дето са в затвора от години, крачат бавно – знаят, че имат да избутват дълги часове и е най-добре да я карат полека, без излишна възбуда.“

Това ми каза един стар затворник преди години, посред напеченото от слънцето каре във Волтера, след представлението на Трупата от Крепостта, в която всички актьори са с присъди, а затворът е театралната сцена със своите килийни сценографии, залостени метални порти и пареща през лятото циментова настилка. Цяла година очакват срещата си с публиката – няколко часа, в които външният свят прекъсва изолацията им…

Е, в така наречената „червена зона“, която обхвана цяла Италия, май всеки се оказа новак. Рязко откъснат от приятели, роднини, познати. Затворен между четири стени. На 23 февруари правителството преустанови дейността на училища, театри и кина. На 7 март Милано – жизнен, благодатен град, щедър на култура, фестивали и всякакви световноизвестни събития – беше „запечатан“. На 10 март нов декрет блокира и страната.

Казаха ни просто да си стоим вкъщи.

Наредиха ни да не излизаме, освен ако не е за храна или до аптеката. Всъщност в момента малцина ходят на работа – снабдени с удостоверение, което да оправдава придвижването им дотам. Мнозина направиха нужното, за да работят в уединението на домашния си „офис“, от разстояние и защо не по пижама. Този вирус поразява общностите, значи най-важното е да спрем да се срещаме. Край на прегръдките, happy hours, ръкостисканията и потупванията по рамото. Разделяме се за поне три седмици.

И изведнъж възбудата на един народ, свикнал да жонглира с работни ангажименти, семейни задължения и вечерни срещи с приятели, попада в плен. Отначало нещо шетаме от една стая в друга, за да се чувстваме все още активни. След известно време обаче сме принудени да забавим темпото. Защото изведнъж вече няма закъде да бързаме и няма неотложни срокове. По-добре да се насладим на прехода от спалнята до хола, да се задържим пред картините по стените, да послушаме музика или да се отдадем на дребните детайли – да изпразним чекмеджето от джунджурии; да сменим батериите на любимата говореща кукла на детето.

Дори радиостанциите скоро ще ни напуснат и ще минат на стари записи. А списъкът с нещата, които трябва или не трябва да се правят, всеки ден се удължава с нови забрани и ограничения. Остават само виртуалните мегдани, пълни с предложения и съвети как да убием цялото това нежелано „свободно“ време. Един записва подкаст по „Декамерон“, друг се опитва да прави театър в YouTube, трети ритмично подава идеи как да занимаваме най-малките, защото вече и в парка не може да се ходи.

Навсякъде из градовете и по прозорците изникват съобщения – от лепящи се листчета до цели транспаранти, – на които се чете:

„Всичко ще бъде наред.“

Те са изненадващо ободрителни. Въпреки своя патос в духа на Yes We Can, ни карат да усещаме, че все още сме заедно, макар и да не се виждаме. Че светът все още съществува, макар и да е под домашен арест. Защото най-трудното е да овладеем тревогата си. В подобни моменти имаме един полезен ход: да сме добре. Болниците са пред колапс и е важно освен телата, главите ни също да са в ред. Социалните мрежи са двуостър инструмент за поддържането му – да, отлични са за компания, но и преливат от псевдоновини, фалшиви аларми и покъртителни апокалиптични видения.

Бележка с надпис „Всичко ще бъде наред“
© Вероника Питеа

Сред най-полезните предложения са сякаш тези за четива – реалността понякога невероятно се доближава до литературната измислица и определени книги внезапно добиват ново значение. „Декамерон“ е начело на класациите. Всички се чувстваме малко като групата младежи, оттеглили се на село да си разправят истории, докато навън върлува бубонната чума. Истината е, че случващото се в момента има страхотен литературен потенциал. Даже по-скоро вече по някакъв начин е написано или разказано. Озовали сме се в сюжет. Трябва само да изберем какъв да е. Мисълта, че сме част от по-голямо повествование, може да ни помогне да се ориентираме към завършек. Щастлив по възможност, разбира се.

Жозе Сарамаго навярно най-добре пасва на даденостите.

Откакто не бива да се събираме, за да си разправяме истории, Бокачо не е това, което беше: десетима в едно помещение вече не е вариант, дори да отстоим на по два метра. Останахме насаме със съжителите си. И „Слепота“ е идеалната книга за случая: свят, в който лека-полека всички мистериозно започват да виждат само млечна белота и биват изолирани в нещо като лазарет, където старите социални динамики скоро се възобновяват, жестоко изострени от факта, че всичко е наедно – жертви и палачи, командващи и командвани, правила и нарушения.

Броят на болните расте главоломно, по същия начин деградират обстоятелствата навън. Страхът от заразата предизвиква непремерени, даже налудни действия. Всеки ден в този своеобразен затвор пристигат нови попълнения. Докато накрая надзирателите не напускат лагера или сами не губят зрението си: портите се отварят и пускат всички на свобода. Когато държавата се срива, рухват и бариерите, делящи болните от здравите, престъпниците от почтените граждани. Накрая, без причина, всички оздравяват и се връщат към предишния си живот. Така, както е дошла, болестта си и отива.

„Мисля, че не сме ослепели – казва на финала един от главните герои, – мисля, че сме слепи. Слепи, които виждат. Слепи, които виждайки, не виждат.“ И в устата остава горчилка. Когато мнозинството се сблъсква с епидемията, у него се обажда не доброто, а тъкмо обратното, развилнява се злото. Инстинктът за самосъхранение надделява над всяка форма на алтруизъм и съчувствие. Паниката ражда чудовища. И когато извънредното положение се превръща в делник, чудовищата не изчезват, а се организират. Но ние още не сме чак там, за щастие. Това е просто роман.

А коронавирусът не е чума. Може да се прояви в лека форма. Да мине без симптоми. Да отшуми незабелязано. И все пак хората взеха да дават признаци на униние. Затворниците се бунтуват; купувачи щурмуват супермаркетите, при все че няма недостиг на провизии; магазини пускат кепенците. Все по-трудно ни е да не мислим, че ще стане по-зле, че още не сме стигнали дъното. Че проблемът не е вирусът сам по себе си, а всичко, което отприщва.

Страхът от болестта е по-лош от самата болест.

И дори най-разумните рискуват да се отчаят от нарастващите трудности и притеснителните новини.

Едно е сигурно: от това преживяване няма да излезем по-добри. Нито по-мъдри. Веднъж щом оздравеем, ще се върнем към старите си привички и редовните си грешки в тъпия, лишен от самосъзнание подтик да се повтаряме. Винаги сме били слепи, но никога не сме си давали сметка за това. И няма как да не изглежда, че тази зараза сякаш е възмездие. Не е нужно да навлизаме в божествени провидения и наказания, достатъчно е да отчетем крехкостта на идентичността и убежденията си, на начина си на живот и мястото си в света.

Поетесата Марианджела Гуалтиери в стихотворение, посветено на сегашната ситуация, пише:

Ето какво ще ти кажа –
трябваше да се спрем.
Знаехме си, че трябва. Чувствахме
как неистови искаме да са
дните ни. Вечно в едно и в друго.
Всичките вън от себе си.
Всеки час да изстискаме.
Трябваше да се спрем,
само че не успявахме.

Може пък този гигантски СТОП, изписан с огромни букви, да не е кулминацията на едно бедствие, а валът, удържащ лавината, която от доста време се е юрнала надолу?

Превод от италиански: Нева Мичева
Заглавна снимка: „Всичко ще бъде наред“ – листче, залепено пред миланския театър „Фонтана“. Надписът на плаката отдолу гласи: Chiamata alle arti – игра на думи, която замества „оръжия“ (armi) с „изкуства“ (arti) и вместо „призовка за война“ изпраща „призовка за изкуства“ © Надя Фиорио

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/natsionalna-detska-bolnitsa/

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ГЕРБ & Ко. Игри на ластик

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/gerb-co-igri-na-lastik/

Един ластик, ако много се опъва, накрая се къса, каза тия дни вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов по повод напрежението в управленската коалиция. Еластичните свойства на ластика са важни. Ако е удобно напрегнат например, ви държи гащите. Ако е къс и тънък, осигурява по-голямо съпротивление при тренировки за хармонична фигура. В управленските коалиции и двете изброени специфики влизат в работа.

И двамата партньори в коалицията – ГЕРБ и „Обединени патриоти“, са наясно с игрите на ластик. Самите „Патриоти“ – ВМРО и НФСБ, са коалиция, в която доскоро беше и „Атака“, но тя бе изгонена оттам. Въпреки това „Атака“ остава във властта като партньор на ГЕРБ, което в известен смисъл прави коалицията тройна.

Управляващите трети мандат ГЕРБ пък от години официално встъпват в едни коалиции, неофициално – в „плаващи“, или още „динамични“, както ги нарече бившата вицепремиерка и настояща посланичка, социоложката Румяна Бъчварова. Цялото 44-то Народно събрание например е едно динамично мнозинство – ГЕРБ, ДПС и неколцина „патриоти“ одобриха сделката за американските изтребители; БСП, ДПС и „Патриотите“ вдигнаха партийната субсидия от 1 на 8 лв.

Уж заедно, а отвън…

А тази седмица „Патриотите“, разгневени на ГЕРБ, че не получиха рамо да вкарат свой човек в Комисията за регулиране на съобщенията (КРС), гласуваха заедно с БСП и ДПС за изслушване в парламента на премиера Бойко Борисов. И ластикът се опна. Въпреки че Борисов обеща решението да се прегласува и на едно от двете места, заети от представители на ГЕРБ, да влезе кандидатът на „Патриотите“ Пеньо Пенев.

Възможно ли е? В Държавен вестник вече са публикувани имената на избраните от парламента нови членове на КРС, което значи, че 5-годишният им мандат започна – Кристина Андонова-Хитрова (за зам.-председател) и Анна Хаджиева, и двете от ГЕРБ, и Ердинч Хайрула от ДПС. Волята на премиера може да бъде изпълнена само ако една от двете се оттегли, за да последва процедура за избор на нов член.

На пръв поглед решенията кои трима от петимата кандидати да влязат в КРС, са взети от депутатите, както би трябвало да става в една парламентарна демокрация. Само на пръв поглед. Гласуването в пленарната зала просто официализира договорките – ГЕРБ, ДПС, „Воля“ и „Атака“ подкрепиха кандидатите на ГЕРБ, а човекът на ДПС бе избран от ГЕРБ, ДПС и „Атака“. Изглежда, че „атакистите“ са любимите „патриоти“ на ДПС. Така „отвън“ останаха кандидатите на най-голямата опозиционна партия БСП и… на партньора в управляващата коалиция „Обединени патриоти“.

Едни са партньори, други – компаньони

Несъмнено стратегическото партньорство между ГЕРБ и ДПС ще надживее който и да е компаньон на ГЕРБ. Това няма нищо общо със заявките, дадени от Борисов в първата му година на власт, когато обяви, че никога, ама никога няма да управлява с ДПС, които изкараха два последователни пълни мандата във властта (без да броим кабинета „Беров“). „ДПС са основният ни противник – и са най-коварни“, „Всички трябва да работим така, че да не сме зависими от тях“ и други такива. Но в третия мандат на Борисов почетният председател на ДПС не просто официализира богатството си, но и спечели търгове за милиони – за студен резерв.

Партньорството е калено през годините, когато бизнесите на кръга, чието лице е Делян Пеевски, се разрастваха и получаваха солидни публични средства – чрез обществени поръчки или укрепващи ги акции, особено спрямо „Булгартабак“. Разбира се, от ДПС твърдят, че са опозиционна партия и не управляват в коалиция с никого. Техни величества Фактите ги оборват.

Без да се надценява партията на Доган, подкрепата ѝ в ключови за ГЕРБ гласувания е от значение. От ДПС вече изразиха подкрепа за политиката на новия главен прокурор Иван Гешев, насочена към проверките на процеса на приватизация. Ако се стигне до промяна в Конституцията, свързана с отпадане на давността, ДПС може и да я подкрепи. Защо ли? Защото беше тяхна идея, лансирана в края на 2017 г. от заместник-председателя на ДПС Йордан Цонев. А ГЕРБ дори подготвиха тогава законопроект за промени, но впоследствие и двете партии се отказаха. Сега обаче има друг главен прокурор и новото „динамично мнозинство“ би харесало това, така че няма да е изненада, ако „Воля“ и „Атака“ са в лагера на поддръжниците. ДПС и „Атака“ имат прекалено много съвпадения в позициите. А инициативата вече започна – ГЕРБ обявиха началото на консултации с всички парламентарни групи за конституционната промяна за давността. По принцип.

А „Патриотите“ сами са си виновни. В началото на мандата дадоха на „концесия“ правото от тяхно име да бъдат номинирани за министри хора, за които беше съвсем ясно кой прозира зад тях. Става въпрос за министъра на икономиката Емил Караниколов, формално от квотата на „Атака“, както и за бившия вече министър на околната среда и водите Нено Димов, заявен от ВМРО. Постоянният арест на бившия екоминистър едва ли се припознава от избирателите на партията като „вреда“, тъй като и номинацията на Димов, преминал през ДСБ, „България на гражданите“ и Института за дясна политика, остана загадка за тях. Докато обвиненият Петър Харалампиев, бивш шеф на Държавната агенция за българите в чужбина, е друга работа – той излезе от ареста срещу 100 000 лв. гаранция.

Каракачанов опна ластика на прашката

Лидерът на ВМРО пусна в обращение метафората с ластика и я използва и на следващия ден. Пред БНР, по повод коалиционните взаимоотношения, той заяви: „Голямо напрежение няма, но напрежение има. Аз неслучайно казах, че така не може да продължава. Ластикът наистина е опънат. Аз не искам да го късам, но той си има своя фаза на крайно опъване и след това изплющява нанякъде.“

После реши да се прави на принципен и да постави – по-малко от година и половина до края на мандата – въпроси от управленската програма, които „не се движат“. Минимални пенсии от 300 лв., военно обучение в училище, доброволна военна служба, интеграция на ромите, които Каракачанов нарича „цигани“. Уж приети, но все не се намират средства. Вицепремиерът се сети за тях точно когато се изплъзна мястото в КРС – комисията, която надзирава мобилните и кабелните оператори, пощенските услуги, радиочестотния спектър, и не на последно място, ще организира търговете за 5G честотите.

Има и още нещо. Лидерът на НФСБ Валери Симеонов изглежда близък с бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, днес шеф на Евро-атлантическия център за сигурност. Миналата година, след отстраняването на Цветанов заради „Апартаментгейт“, Симеонов заяви, че е станало в угода на ДПС. „Глупости“, коментира тогава Борисов, и заяви, че Цветанов и Симеонов са „дует сега“. Преди това водачът на „Атака“ Волен Сидеров, известен със симпатиите си към Москва, разви хипотеза, че Цветанов ще работи с ВМРО и НФСБ срещу ГЕРБ. Дали „Патриотите“ не са се разцепили на „про-Кремъл“ и „про-Вашингтон“?

Тази седмица Симеонов, който е зам.-председател на Народното събрание, посети конференция, организирана от Цветанов и посветена на инициативата на 12 страни от Централна и Източна Европа – „Три морета“. На форума лидерът на НФСБ критикува правителството заради проекти като газопровода „Турски поток 2“, наричан в България „Балкански поток“. В директния си стил Валери Симеонов обяви, че неговата цел е руският газ да заобикаля Украйна, а за диверсификация не може да става въпрос, след като газът пак ще е руски. Предупреди и че има риск от санкции. (Неодобрението на САЩ за този газопровод, както и за „Северен поток 2“ е публично известно.) Раздразнен, Борисов отвърна колко много е направила България за „Три морета“: интерконектор с Гърция, съдружие в терминал за втечнен газ, нови бойни самолети и прочие, а що се отнася до „Балкански поток“, искаме да получаваме такси от транзит на газ.

Ако зависеше от Борисов, би се отървал от Симеонов и неговата партия. Налага се да търпи – той също иска да си изкара мандата, а без официални партньори и само с „динамични мнозинства“ ще е твърде изтощително. За разлика от ВМРО и „Атака“, НФСБ няма сериозни позиции в изпълнителната власт, ако не броим вицепремиерския пост на Марияна Николова, която обаче „няма портфейл“. Мястото на Нено Димов в МОСВ зае Емил Димитров-Ревизоро от квотата на ВМРО, който, както и Каракачанов, се ядоса на ареста на директорката на Басейнова дирекция – Пловдив тази седмица и даже заяви, че е освободил бюрото си и е готов с оставката.

Извън театралниченето обаче едва ли някой вярва, че „Патриотите“ ще скъсат ластика. Политолозите – още по-малко.

Което не пречи ГЕРБ и „Патриотите“ да си поиграят на ластик.

Заглавен колаж: Лина Кривошиева. Снимки: Flickr и Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Луковмарш“? Не.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/lukovmarsh-ne/

От няколко години Столичната община и организаторите на „Луковмарш“ играят една и съща сценка – кметицата Йорданка Фандъкова забранява факелното шествие в памет на ген. Христо Луков, а сдружението „Български национален съюз – Еделвайс“ (БНС) обжалва, съдът отменя забраната и факлоносците в черни униформи пак се появяват по улиците на София.

Миналата година Фандъкова заяви, че е съгласувано само поднасянето на цветя пред паметната плоча на Луков. Въпреки това възпоменателите на генерала се събраха пред НДК, преминаха по бул. „Раковски“, после по бул. „Дондуков“ и така до къщата, където на 13 февруари 1943 г. е застрелян водачът на Българските национални легиони. Да припомним, това е организация, симпатизираща на германските националсоциалисти, а водачът ѝ е в тесни контакти с висшите ръководители на Третия райх.

И тази година, когато шествието се организира за 17-ти път, стана  същото. Административен съд – София-град, отмени заповедта за забрана, издадена от Фандъкова. В отговор на запитване на „Тоест“, от пресцентъра на Столичната община съобщиха, че „след Решението на АССГ, с което е отменена заповедта за забрана, кметът се е произнесла със заповед за промяна на маршрута и указва провеждане на мероприятието на ул. „Тракия“ 1 (където е бил домът на Луков – б.а.). Към настоящия момент тази заповед също се обжалва от организаторите“.

Дали ще успеят да променят маршрута и отново да преминат през центъра, където ще са „видими“, ще стане ясно следващата седмица. Шествието е насрочено за 22 февруари, събота.

В същото време от Софийската градска прокуратура внесоха в Софийския градски съд (СГС) искова молба за прекратяване на регистрацията на „БНС – Еделвайс“. През януари главният прокурор Иван Гешев разпореди да се направи проверка на организаторите на „Луковмарш“ и констатациите са, че:

В последните десет години сдружението е организатор на прояви, които противоречат на чл. 44, ал. 2 от Конституцията на Република България, който забранява дейността на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.

В хода на проверката са установени множество публични изказвания на членове на ръководството и активисти на „БНС – Еделвайс“, декларации и становища на организацията, съдържащи насърчаване към насилие и език на омраза, основани на расова, етническа, религиозна, полова принадлежност, антисемитска пропаганда и други.

В противоречие на разпоредбите на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) „БНС – Еделвайс“ е създало и своя военизирана структура, а при част от изявите си членове, активисти и симпатизанти на организацията са облечени във военни униформи.

По повод смъртта на Е.К., член на Управителния съвет на „БНС – Еделвайс“, на 28.01.2020 г. са извършени действия по претърсване и изземване от дома на лицето. Открити и иззети са множество незаконно притежавани огнестрелни оръжия, боеприпаси, гранати, дрехи с полицейски атрибути и нацистка литература, включително книгата „Моята борба“ на Адолф Хитлер. Установено е, че Е.К. не е действал самостоятелно, а със знанието на останалите членове на организацията. (Въпросният Е.К. се самоуби пред входа на ДАНС с преработен газов пистолет.)

Наистина ли в името на плурализма и чл. 38 и чл. 43 от Конституцията трябва да оставим участниците в „Луковмарш“ да организират шествие по улиците на София, за да пропагандират необезпокоявани десен популизъм и неонацизъм? Едно демократично общество има базови ценности, около които се солидаризира – върховенство на правото, свободни и надеждни медии, защита на човешките права, в т.ч. закрила на малцинствата, без прояви на дискриминация на база раса, пол, вероизповедание, сексуална ориентация. Дали хората, които маршируват във военни униформи по улиците на София, споделят тези ценности – установените от прокуратурата език на омразата и призиви към насилие не са художествена измислица.

Допреди няколко години български партии, някои от които днес са коалиционни партньори на ГЕРБ, бяха съмишленици на организаторите на „Луковмарш“. Например ВМРО и неговият лидер, днес министър на отбраната Красимир Каракачанов, за когото ген. Луков е „знаме на антикомунизма“ и е „нелепо да се обявява Съюзът на българските легиони за нацистка организация“. „Има членове, които споделят антисемитизма, но има и други – по-голямата част, които изповядват само българските национални ценности.“ Интересно какво би казал днес.

Всъщност личността на ген. Луков, издигната от БНС като знаме, няма никакво значение. Дали той е спорен, или безспорен герой от Първата световна война – също. Хора като маршируващите във факелното шествие щяха да намерят друг „инструмент“, може и кан Крум, за да пропагандират на езика на омразата. Именно заради това шествието не може да се сравнява с Прайда например – и заради антихуманните си характеристики.

Тезата за антикомунизма, при това изказана от човек, разкрит като агент на Шесто управление на ДС, обаче се подчертава не само от организаторите на „Луковмарш“. Луков е разстрелян от Иван Буруджиев (баща на политоложката Татяна Буруджиева) и Виолета Якова, част от наказателна група на БКП, по списък с осъдени на смърт от комунистите. Този терористичен акт е част от българската история и от историята на БСП, наследник на БКП. Но разстрелът на Луков ни най-малко не променя същността на „Луковмарш“, който е и предмет на спор при обсъждане в Столичния общински съвет – между съветници от БСП и ВМРО.

От няколко години се наблюдава тенденция – не само в България – антифашистките прояви да се приписват на русофилство и да се смесват тези две понятия. Вероятно някъде се преплитат – поради изяви на леви партии и движения, но подобно обвързване би било доста едностранчиво предвид фактите за руско финансиране на крайнодесни евроскептични европейски партии.

Колко фашизъм има в днешния десен екстремизъм, отдавна не е хипотеза – и лесно може да стане банално зло.

Заглавна снимка: Стопкадър от рекламен клип на „Луковмарш“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Николаос Цитиридис, или истината като комедия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nikolaos-tsitiridis-show/

Осъзнах, че в журналистиката не можеш да кажеш всичко, дори да е истина. Обаче в комедията можеш да кажеш всичко, стига да е смешно. […] По-лесно ми се струва да разсмивам хората, казвайки им някакви истини.

Думите са на Николаос Цитиридис, чието едноименно шоу тече от две седмици всяка делнична вечер от 22:30 по bTV.

Вечерното телевизионно шоу е особен жанр. От една страна, от него се очаква да е комерсиално, тоест да се харесва на масовия вкус. От друга, то трябва да изразява индивидуалността на своя водещ. От трета, шоуто е показателно за духа на самата телевизия, която го излъчва.

В продължение на две десетилетия у нас вечерното шоу се асоциираше със Слави Трифонов. След като той напусна bTV и се захвана със свой политически проект (и своя телевизия), в заетия от него часови пояс близо половин година не се излъчваше нещо подобно. Междувременно през есента в телевизията настъпи важна промяна – беше закупена от компанията Central European Media Enterprises на Петер Келнер, която пък е част от Time Warner. И докато знакови лица от притежаваната от Кирил Домусчиев „Нова телевизия“ напускат – кога „доброзорно“, кога поради разочарование, към bTV възникнаха надежди и очаквания за медийна независимост.

Именно в този контекст телевизията избра за водещ на новото си вечерно шоу младеж с гръцко име. И (почти) без коса, което е комай единствената му прилика със Слави Трифонов.

За своите 26 години Цитиридис е свирил в ученическа рок група, завършил е семестриално журналистика, работил е седем години за OFFNews, получил е награда „Валя Крушкина“ за млад журналист, издал е книга, бил е три години стендъп комедиант и е станал водещ на шоу по национална телевизия, носещо неговото име. Първоначално той се включва в екипа на бъдещото предаване в качеството си на сценарист – в стендъп комедията е показал, че може да разказва истории, които разсмиват публиката. Ала докато на кастинг за водещ се явяват редица известни лица и гласове, продуцентите преценяват, че младият сценарист с небългарско име е по-подходящ за тази роля.

От самото начало на шоуто си Цитиридис дава заявка, че е автентичен, тоест не се прави на нещо, което не е. Както и че не страда от комплекси и не му пука как ще го одумват. И че не се възприема твърде на сериозно. Претенцията за автентичност и липса на комплекси е трудно удържима, ако зад теб стоят огромна медийна машина, сериозни финансови интереси и нездрава политическа и публична среда.

На фона на засилващия се национализъм у нас новият водещ предпочита да се идентифицира с гръцкия си произход, вместо да показва колко голям патриот е. Както прави например колегата му от bTV с арменски произход Антон Хекимян, играейки „мъжко хоро“ във водите на река Тунджа.

Едно от първите неща, които „Шоуто на Николаос Цитиридис“ демонстрира, е, че в него няма място за хомофобия.

Темата за отношението към ЛГБТИ хората би могла да се интерпретира и като заигравка със злополучното предаване на Дони по БНТ, което изпадна в кома още след втория си брой – най-вече заради гневните зрителски реакции по повод на хомофобските шеги в него. Но докато бъдещето на Дони по БНТ е неясно, новият водещ на bTV показва учудващо постоянство по темата.

Още във второто предаване, по време на разговора с актрисата Мартина Апостолова, става въпрос за отношението към различните, например хомосексуалните и децата със специални образователни потребности. „Страхуват се много. От зараза. И от норвежци. Най-вече от норвежци. Страшните норвежци“, вметва Цитиридис. И за да не помисли някой, че този диалог е случаен, на екрана се появява изображение на две сплетени ръце в цветовете на дъгата.

 

Гостуването на Мартина Апостолова в шоуто на 28 януари 2020 г.

В четвъртото предаване пък рапърът Тото казва, че е спал с около петима мъже. Няма уточнение дали вокалът на група „Скандау“ се шегува и какво конкретно се разбира под „спал“. Интерпретацията е оставена на зрителите и на жълтите медии.

Следващата вечер самият Цитиридис отговори на въпроса дали харесва момчета, показвайки, че не смята да плаща данък „обществено мнение“:

Първо, няма лошо в това да се харесват момчета. Аз съм се целувал с момчета някога, без да искам… Не, не беше без да искам. С Пешо. Поздрави на Пешо, той живее в Лондон в момента. Утре ще бъде суперяко във вестниците, нямам търпение. Но това е истинска история.

В шегите със сексуалността си Николаос Цитиридис е автентичен. Което не означава, че е гей, а че и извън студиото на bTV харесва да си прави такива майтапи – например в стендъп комедията или в книгата си.

И след като позицията на водещия по отношение на хомосексуалността е станала ясна, в началото на втората седмица на шоуто той подхваща и темата за расизма към ромите у нас. В разговор със Снежина Петрова става дума за работата на актрисата с деца от различни малцинствени общности в постановката „Медея“ и как ромски деца, вдъхновени от нейно изпълнение на Самюел Бекет, са пожелали да научат текста му наизуст. „Спорът за ромските деца трябва да спре“, казва Снежина Петрова. „Ще спре“, отговаря Цитиридис.

Няколко дни по-късно гост в шоуто е Азис, в разговора с когото става дума за омразата, за това какво е да отраснеш като дете в неравностойно положение, както и за различни гей теми – по повод новия клип на открито хомосексуалния музикант. Отново – добронамерено и без комплекси.

Новият водещ не пропуска и да се пошегува „на гърба“ на Иван Гешев и Бойко Борисов. До неотдавна такива смешки биха били напълно безобидни, но в период, в който наблюдаваме засилваща се институционална репресия, за тях се изисква и известна смелост. Не само от страна на Цитиридис, а и на bTV.

Сериозните позиции по различни теми в предаването се представят с хумор и като че между другото.

Което впрочем допринася за тяхната ефективност. Колкото и да са сериозни, анализите на пропагандните кампании срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги трудно могат да се преборят с предразсъдъците и страха по чисто рационален път. Но когато Николаос Цитиридис подхвърля пред няколкостотин хиляди зрители „страхуват се от зараза и от норвежци“, голям е шансът някои от тях да поискат да не бъдат асоциирани със страхуващите се.

Ролята на сериозните анализи и журналистически разследвания за пътищата на пропагандата, разбира се, съвсем не следва да бъде пренебрегвана. Но ефектът от тях ще е по-голям, ако посланията им стигнат до широката публика. А това не може да стане без намиране на път към емоциите на хората. Което става по-лесно чрез смях, отколкото с рационални доказателства.

Накратко, „Шоуто на Николаос Цитиридис“ започва изненадващо добре. Изненадващо – спрямо общото ниво на медийната среда у нас, цензурата – вътрешна и външна, смъртта на редица читави медии.

Няма гаранция как ще продължи обаче, ако успее да се задържи в дългосрочен план. Нито какви ще са трансформациите на водещия.

Стремежът за удържане на автентичност е важен, ала популярността има свойството да променя идентичността. А което в един период е актуално и уместно, в друга ситуация може да изглежда нелепо.

В началото на 90-те години студентското предаване „Ку-ку“, в което изгря и звездата на Слави Трифонов, беше невиждан дотогава у нас пример за новаторско и смело правене на телевизия. Слави беше с дълга коса на опашка, която след няколко години отряза като символичен жест на протест срещу мутрите. За да се превърне не след дълго в изразител на естетиката на същите тези мутри. По същия начин той и музикантите му загубиха и границата между пародирането на чалгата и истинската чалга.

Николаос Цитиридис е роден през 1994 г., следователно по време на някои от споменатите събития още го е нямало на този свят, а спрямо другите е твърде малък, за да помни ясно, пък и още не е живеел в България по онова време. Но е добре да знае. Познаването на миналото е ценно не като повод на гордост, а като урок, даващ насоки как да (не) продължиш напред.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на „Шоуто на Николаос Цитиридис“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възхвала на въпроса

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/vuzhvala-na-vuprosa/

Здравей, мила Нева,

Отдавна ми се искаше да ти пиша, но нали, за да получиш отговора, от който се нуждаеш, трябвало да зададеш точно въпроса, с който да го провокираш – не бях сигурна как, кога и кое. И ето че днес ми казаха нещо, което изведнъж ми се стори подходящо. Казаха ми: „Много въпроси задаваш.“ Домъчня ми и се замислих: какво значи „много въпроси“? Това и искам да те питам. Какво е отношението ти към въпросите и кога човек „превишава“ правилното им количество, минавайки в неучтивост или досадност?

Желая ти нужните отговори,
поздрав: Сабина

Обожавам въпросите, скъпа Сабина. На тях дължа личността си. Ако бях пунктуационен знак, нямаше да прекъсвам или да усилвам – щях да съм въпросителна (и то от испанските, които идват с главата надолу в началото на изречението, за да се разбере отрано, че тука ще се пита). Един от най-големите комплименти, които съм получавала, беше под формата на пожелание: „Остани си любопитна.“ Като преводачка и журналистка живея сред и от истории, но в причинно-следствената връзка между двете неща историите идват първи – изборът ми на работа, местопребиваване и разговори е постоянно повлиян от възможността да се зареждам с въпроси към себе си и другите.

Въпросът е един от най-успешните инструменти на общуването – чрез него се събираме и осветляваме, сортираме намереното, напредваме. Проправяме нови пътища, събаряме погрешни уверености, отваряме капаци, врати, ковчези. Въпросът е бързата ни връзка с другите и шансът ни за добиране до истината. Може би си чувала за базовото вестникарско правило на петте W (с буквата W на английски започват „какво“, „къде“, „кога“, „как“ и „защо“): ако искаш да разкажеш адекватно каквото и да било, още в самото начало си длъжен да дадеш макар и кратък отговор на тези въпроси. В разместванията (или всъщност наместванията?), които въпросите предизвикват, е голяма част от смисъла на масовата комуникация. Но и на комуникацията изобщо.

Знаеш ли кой е първият въпрос в Библията? Той е в самото начало на „Битие“: „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ Малко по-късно ябълката е вече нахапана, нещата в рая драматично са се променили и следва вторият въпрос, леко гневен: „И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си? / Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих…“

След толкова перипетии на човека дотук, някои въпроси са не само сечива, но и завръзки, кулминации, развръзки, цели истории в миниатюра. „Защо аз?“, „Как можа?“, „Кой там?“, „На кого ме оставяш?“, „Защо не?“, „Ти знаеш ли аз кой съм?“… Хващаш световната култура, тръсваш я, и изпада самият живот във въпроси: „Да бъдеш или не?“, „Какво да се прави?“, „Защо ти са толкова големи зъбите?“… или най-дружелюбната философия, майевтиката… или what if („Какво би станало, ако…“) – повествователен жанр, който се храни с горивото, движещо мислителите, изследователите, експериментаторите.

Интересно е, че на български въпросът е етимологически свързан с просенето: и двете са, така да се каже, молба за действие, насочено към облагодетелстването на молителя. Питането, на свой ред, е от един корен с изпитанието (тоест с мисленето, преценяването и разграничаването), а на руски в компанията влиза и изтезанието (пытка). Ами да, въпросът с отговор е едно от най-удовлетворителните преживявания, дори да минава през неприятни изненади, този без отговор – от най-мъчителните (питай онези, които си имат вземане-даване с наука или с лъжци).

„Слуги аз имам шест на брой / от странно естество. / Наричат се Защо, Как, Кой, / Кога, Къде, Какво…“ – в прекрасното си стихотворение (в превод на Валери Петров) Ръдиард Киплинг говори с любов за разликата между броя „слуги“ на възрастния и на детето – детските са хиляди. И неслучайно: местата и ситуациите, в които отправяме най-охотно и много въпроси, са най-хубавите, най-конструктивните. У дома в детството, в училище и университета, при опознаването на хората, с които ни е добре.

Опитвам се, от друга страна, да си представя положение, в което да пасва „Много въпроси задаваш“, и ми хрумват главно филми за мафията. И филми за лоши полицаи – „Тук аз задавам въпросите!“. (И чудното стихотворение, посветено от Константин Павлов на гневното защокане на лошите милиционери – онова за рибата крон-жиг, която веднъж на сто и няколко години изплува от дъното на океана, за да изкрещи името си и да помъчи мъчителите на своя автор.) Все натегнати, неравни отношения, в които единият зависи от снизхождението на другия…

Застигали са ме различни варианти на фразата за многото въпроси и да ти кажа, смятам ги, в най-добрия случай, за излишна самоотбрана, а в най-лошия – за откровена обида. Така че и на мен ми домъчня, както на теб, макар че сигурно съм далеч от твоите конкретни обстоятелства… Много е показателно как другите посрещат въпросите ни. Ако сме ги задали с искрен интерес и отговорите не накърняват фриволно дълбокия личен мир на питания, не се сещам за добра причина да бъдат отклонявани. Още по-малко с агресия или безразличие.

Преди години из социалните мрежи се завъртя късометражката на Константин Пилавиос „Какво е това?“ – сантиментална малка сцена, не кой знае колко майсторски осъществена, но много ефикасна. Възрастен баща и разсеян син седят на пейка, долита врабче, бащата пита многократно какво е то, а синът отговаря „врабче“ с нарастващо раздразнение. Точно тогава му се налага да осъзнае, че вече е бил в тази ситуация, и то в ролята на питащия, в най-уязвимото си време – когато е бил едва проговорило дете и баща му е имал търпението да повтаря до безкрай „врабче“.

В семейната ми лексика има дума за въпрос, който рискува да позвучи глуповато – „възпрост“. Употребяваме я в рамките на шегата, естествено. Аз всъщност си мисля, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Или лоши събеседници. Ако някой не намира време и желание да формулира нещо, за което го моля по каквато и да било причина, този някой явно не ме отчита като достатъчно важна, за да се постарае. Или иска да скрие някаква липса на яснота или знание (както често казват физиците – това, което не си в състояние да обясниш, сам не си разбрал).

Никой не се е родил научен, а и надали някой е умрял научен. В превода и журналистиката повечето време газя из минните полета на пълното си невежество – там, където ходя, рутинни пътеки няма. Спасяват ме само въпросите. Дори да знаеш, някой винаги знае по-добре… След години проби и грешки, ми се избистри следното: за да зададеш хубав въпрос, необходимият минимум е да имаш уважение към непознатия си осведомител (да се поровиш достатъчно, за да добиеш понятие за ситуацията и да не питаш неща, на които не можеш сам да си отговориш) и да получиш ответното уважение от него (дали е мастит учен, телевизионна звезда, богат индустриалец, произволен минувач – няма значение, ако се ангажира да отговаря на въпроси, в които си вложил душата и времето си).

Един от любимите примери в личната ми практика е израелският писател Етгар Керет, който не просто откликва на питания, но и допълва до нещо по-добро. Интервюирала съм го него няколко пъти и съм чела и присъствала на десетки негови публични изяви. Принципът му е: ако ми зададат въпрос, който не е добре подготвен или ми е поставян безброй други пъти, от мен зависи да изведа разговора до нещо смислено. И Керет отговаря независимо от качеството на въпросите – сърдечно, интересно, всеки път различно и според собственото си чувство за дълг към хората, които ще четат и слушат.

„Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои?“ е въпросът, с който дядовата ръкавичка се пълни до приказни размери, без да се пръсне на парченца – вероятно защото всеки новодошъл чинно отговаря, преди да се скрие от дъжда. Не че влагам специален смисъл в него – просто той е първият, който ми дойде на ум, като се замислих по въпроса за въпросите. Обичам и тях, и начина, по който са способни да променят даденостите и да размърдват застоя; и абордажните куки, с които ни прехвърлят на чуждите палуби; и толкова човешката надежда за нещо по-смислено, която самото им задаване съдържа; и усърдието за добър отговор, което понякога е най-добрият отговор.

Заглавно изображение: Първият въпрос от „Битие“ в холандска Библия на латински от 1148 г. (притежание на Британската библиотека). Смята се, че въпросителният знак е въведен през VIII в. от Алкуин от Йорк, съветник на Карл Велики
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За ВиК-то: Теория на оптимиста

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/vik-teoriya-na-optimista/

Публикуваме изпратения до редакцията текст на Радослав Русев относно добрите процеси във ВиК сектора, които като граждани и потребители на услугата вероятно не знаем и не разбираме в дълбочина. Гледната му точка на експерт от бранша може би ще допълни липсващата част от картината.


Първоначално исках да напиша нещо за комплексните причини за проблемите в сектора. За това как паралелно трябва да се мисли за ресурса (водата), за актива (тръбата) и за състоянието на ВиК дружествата като бизнес единици. Както и за логиката на неразбраната реформа в сектора, за механизмите на финансиране и дългата игра около климатичните промени.

Исках да напиша задълбочен анализ от позицията на информиран вътрешен човек. Но като гледам, слушам и чета цялата помия, която се излива върху ВиК сектора, реших да напиша друг текст. Без претенции за изчерпателност и обективност, даже напротив – преднамерено субективен, дори емоционален. За да се чуят и някои други аргументи. Не защото те са по-важни от анализа на дълбоките проблеми. Не защото хубавите неща са повече от лошите. А защото тези факти и разсъждения също имат място в целия контекст.

По същество в текста искам да посоча пет причини, които ме карат да мисля, че дяволът не е толкова черен за българския ВиК сектор. Сериозно.

Реформата не е завършила, но има смислени промени

За „реформата в отрасъл ВиК“ се говори, все едно е митично същество, което има самостоятелен живот (някъде в мазето на Министерството на регионалното развитие и благоустройството). За нея се използват определения като „закъсняла“, „несъстояла се“, „незапочната“ или в най-добрия случай „незавършена“. Само че реформата е и нещо друго – комбинация от политики, законодателни инициативи, механизми за финансиране. Тя е също така енергия на хора, сблъскване на позиции, решения и тяхното прилагане.

Водата на Перник свърши по много причини. Сред основните са и лошата грижа за т.нар. „довеждащи водопроводи“ (големите тръби от язовира до пречиствателната станция и от нея до входа на градската мрежа), както и неадекватното финансиране в сектора (тоест закъснелите инвестиции в подмяна на подобни довеждащи тръби).

Но ето три неща, които се случиха в сектора през последните 10 години – те не помогнаха на Перник, но ще помогнат на много други градове в страната „да не останат на сухо“:

Бяха направени т.нар. „мастър планове“ – широкообхватни документи с набелязани стратегически приоритети за инвестиции в сектора в цялата страна (завършени докъм 2013–2014 г). След това (към 2018–2019 г.) в 16 области в страната бяха изготвени по-детайлни планове с конкретно набелязани инвестиционни обекти, т.нар. „регионални прединвестиционни проучвания за ВиК“. Изпълнението на тези инвестиции би гарантирало нормално водоснабдяване поне в градовете с население над 10 000 души.

Бяха променени правилата за финансиране по Оперативна програма „Околна среда“ (ОПОС). В новите апликации в тези 16 области акцентът не е така силен върху канализацията и пречистването на отпадъчни води, както в периода 2007–2013 г. Инвестициите във водопроводи са повече. И което е по-важно: ако една голяма агломерация (град над 10 000 души) се водоснабдява от довеждащ водопровод с дължина десетки километри, подмяната на този водопровод се третира като „инвестиция за агломерацията“, тоест подлежи на финансиране с европейски средства. Край на безсмислените малки пречиствателни станции за отпадъчни води. Фокус върху големите населени места. Да, това е в съответствие с Директивата за пречистване на градски отпадъчни води, но е и трезва мисъл за водоснабдяването.

Бяха въведени правила за идентифициране на критичните активи, тяхното описване в регистри и оценка на състоянието им. В периода 2014–2015 г. почти всички регионални ВиК оператори подписаха 15-годишни договори за експлоатация и поддръжка на ВиК активите с т.нар. „областни асоциации“. Едно от ясните задължения в тези договори е именно дейността по управление на активите. В момента в сектора текат (или поне скоро трябва да започнат) процеси по изготвяне на подобни регистри. Областни управители и кметове – те са участниците в асоциациите – контролират този процес, ВиК-тата го изпълняват. Няма неясноти.

Механизмите ги има, процесът на планиране и отговорностите в него – също. Инвестициите, основно по ОПОС, са недостатъчни, но не са незначителни. И поне според мен сега са в голяма степен по-добре насочени.

Технологиите

ВиК секторът рядко е сред обичайните заподозрени за индустрии, които ще бъдат „разтърсени“ от технологиите. Вероятно с основание. Но има значими неща, които променят правилата на играта дори в България. Ще се спра на две: новите материали и разбира се, данните.

Масово български политици и журналисти обясняват как „тръбите са много стари, на по 50–60 години“. Да уточним обаче: водопровод на 60 години не е непременно стар. По света, а и на много места в България има водопроводи и на 100 години, които са в задоволително експлоатационно състояние.

Същевременно в сектора тепърва навлизат нови материали – композитни сплави, полиетилен, ориентиран на молекулярно ниво, антикорозионни покрития и други, които допълнително удължават живота на подземната инфраструктура. Прогнозата ми е, че поне част от закъснелите инвестиции във ВиК инфраструктурата ще се възползват от подобни нови материали и следващият жизнен цикъл на тръбите ще бъде поне с една трета по-дълъг. А тепърва предстои да видим ролята на най-новата генерация материали, например възможностите на графена в пречистването.

Данните, разбира се. Системите за динамичен мониторинг на дебит, налягане и качество на водата, анализът на големи масиви данни и превръщането на този анализ в реални експлоатационни решения са вече тук. Зонирането и динамичните водни баланси не само намаляват загубите на вода, а и спомагат за по-добро клиентско обслужване и удължаване на живота на активите. Подобни проекти се изпълняват на много места в България.

Други технологии, които значително помагат на сектора, са локалните решения за пречистване, географските информационни системи, хидравличните модели също навлизат и стават все по-достъпни. Извличането на вода от въздуха все още е екзотика, но за по-малко от десет години себестойността на кубик обезсолена вода падна три пъти – от 1,50 долара до около 50 цента. Именно технологиите ще поставят пред ВиК операторите изисквания и очаквания, които потребители и регулатори не успяват да наложат. Може да се направят паралели с тежките процеси по преструктуриране на големи европейски енергийни гиганти като RWE, E.ON и др.

Капиталът

Капиталът не спи. И в ситуация на много пари и ниски лихви ВиК секторът предлага една инвестиционна възможност. Откриха го пенсионните фондове в Канада, Великобритания и Австралия, а вече и в САЩ.

В България имаме депозити за над 80 млрд. лв., които в общи линии генерират отрицателна реална доходност на вложителите. Нуждите от инвестиции във ВиК сектора са за 11–12 млрд. лв. Немалка част от тях са не само необходими за осигуряване на услугата, а могат да бъдат структурирани като „инвестиции в спестявания от вода“ на принципа на договорите с гарантиран резултат, популярни в сферата на енергийната ефективност.

Въпрос на време, финансов инженеринг и доверие между участниците в процеса е капиталът и ВиК секторът в България да започнат да си говорят.

Обществените нагласи в контекста на кризата

От поне едно десетилетие колегите в сектора алармираме за изкуствено ниската цена на водата в страната. Имаше години, в които „2 лв. за кубик“ беше политически невъзможна цена. В момента 3 лв. е абсолютно приемлива, стига да няма драми като в Перник. И може би цената за променените обществени нагласи е именно кризата в Перник, колкото и цинично да изглежда.

Разбира се, да принизяваме обществената значимост на темата „вода“ до цената за кубичен метър е несериозно. Именно затова широкият отзвук на настоящата криза е възможност да развием по-добро колективно разбиране по темата и да изискваме отговорно отношение от страна на управляващите далеч преди пресъхването на язовирите.

Най-вече хората

В сектора работят около 17–18 хиляди души. За някои те са електорат, за други – синдикална маса. Помежду си сме колеги. Ситуацията в сектора е трудна: безпаричие, неясни перспективи, обществено неодобрение. Само че в тази среда една немалка част от колегите вършат почти чудеса – оперират сондажи и помпени станции в непристъпни зимни условия, влизат в шахти и колектори с риск за здравето си, дават денонощни дежурства и обхождат планински съоръжения.

„ВиК секторът“ е точно тези хора. Министрите, шефовете на дирекции, съветниците и дори управителите на ВиК дружествата идваме и си отиваме относително често. Гръбнакът са колегите на терен. И успехът на сектора след настоящата криза силно зависи от мотивацията им, от възможността те да бъдат участници в търсенето на решения. Нивото на лична професионална отговорност на тези хора е бяла лястовица във ВиК отрасъла. Хубаво е да го знаем, като ги хулим на общо основание.

Започнах този текст със заявка да е оптимистичен. Не съм сигурен доколко се получи

В професионалните си мечти стигам и по-далече. Описаните по-горе технологии не само ще бъдат въведени, но част от тях ще са български бизнес решения, експортирани на много по-зрели пазари. ВиК специалисти и финансисти ще структурират финансови продукти, които ще носят на вложителите реална доходност, а резултатът от инвестициите ще са по-ефективни водоснабдителни системи…

Предпоставка за всички тези изсилено хубави неща обаче е разбирането и за положителните неща в сектора. Особено когато всички са се вторачили в отрицателните.

П.П. Слагам си задача в календара за 25.01.2025 г.: „Да видя кои от тези пожелания/предсказания са се случили.“

Заглавна снимка: piqsels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Двойното дъно на властовите привилегии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dvoynoto-duno-na-vlastovite-privilegii/

Премиерът на България реши, че е добре властта отново да има своя болница.

И то само година след като поиска болница „Лозенец“ да не се нарича правителствена, защото това го дразнело. Да, но раздразнението му явно вече е преминало и той е размислил – видите ли, било напълно в реда на нещата здравето на най-важните хора в държавата да бъде отново в специален режим на обгрижване. Но въпросното действие трябва да бъде законово регламентирано и съответно финансирано. Затова в бъдеще лечебното заведение за властта ще се определя от Министерския съвет по предложение на здравния министър и ще получава допълнително финансиране от държавата. Но ще бъде от списъка на държавните болници.

Дали „Лозенец“, която неуспешно искаха да превърнат в детска болница, ще си върне статута на правителствена, или ще изберат друга – Военномедицинската академия например, няма особено значение. Проблемът не е коя болница ще бъде избрана, нито дори в това, че държавата ще налива допълнително пари в нея, освен средствата от НЗОК, за да осигури комфорт и високоспециализирана медицинска помощ за висшия ешелон на властта.

Проблемът е, че държавният и политически елит намира това за нормално, а гражданите – за омерзително.

Съвсем пресен е случаят с контузията на Цвета Караянчева по време на пътен инцидент – заради счупена ключица председателката на Народното събрание бе транспортирана до столицата с правителствения хеликоптер, сякаш е душа беряла. Тези хора – от президента и премиера до останалите надолу в йерархията на привилегированите – имат всички възможности да се лекуват, като изберат най-добрата болница, специалисти и медикаменти. И не само у нас. Но това не им стига. Те искат да бъдат едва ли не кастово отделени от „простолюдието“.

В същото време всяка година стотици деца умират от различни редки и тежки заболявания, защото родителите им нямат средства да ги лекуват в чужбина; стотици хора угасват с надежда да получат шанс за живот чрез трансплантация на органи; домове за деца и възрастни с умствени увреждания приличат на концлагери; болници източват касата със скъпи медикаменти, а цените на някои от тях са по-високи, отколкото в други страни по света. Затова приходите на участниците във фармацевтичния пазар от публичния и частния сектор в България достигат милиарди левове (през 2017 г. само продажбите на лекарства по цени на едро, без аптечните надценки от около 15–20%, възлизат на 3,164 млрд. лв.), а разходите за фармацевтични продукти и изделия у нас са 43% от публичните средства за здравеопазване – доста над средното за Европейския съюз.

Хората от властта винаги са получавали специално внимание и грижи не само в правителствената болница. Но такова лечение може да има и всеки простосмъртен, който може да си го плати. Защото здравеопазването в България е превърнато със закон в търговска дейност и никой, поне на този етап, не възнамерява да промени това положение, независимо от недоволството и на пациентите, и на голяма част от лекарското съсловие. Нещо повече – в дните между Коледа и Нова година Министерският съвет е приел поправки, които след гласуването им в парламента ще узаконят доплащанията за болнично лечение. Така ще свалят и последните кожи на недоубитите от болести пациенти.

И понеже разговорът е за привилегиите на властта, особено внимание заслужава „забележителният“ проект на ДПС за промени в Закона за Националната служба по охрана (НСО).

Поправките предвиждат началникът на службата да предлага нови имена в ограничения списък на лицата, които могат да бъдат пазени от държавата, а министърът на финансите да разпише тарифа, по която клиентите на НСО да заплащат охраната си. Тоест сме свидетели на опит да се наложи моделът на публично-частно партньорство в специфичната и важна сфера на националната сигурност.

В края на миналата година бригаден генерал Красимир Станчев, шеф на НСО, също постави въпроса за необходимостта от промени в закона, приет само преди пет години, и посочи, че много от подчинените му служители са демотивирани и обезкуражени – заради възнагражденията, материално-техническото осигуряване и липсата на достатъчно обществена подкрепа за работата им.

Истина е, че НСО не се ползва с високо обществено доверие, въпреки добрите оценки, които службата получава за обезпечаването на сигурността по време на посещения в страната – например това на папата или на държавните глави по време на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Но за това си има причини. Гражданите нямат информация за качеството на кадрите, за техния функционален капацитет и култура и единствените случаи, в които вижда резултатите от работата им, са множеството инциденти по пътищата, които никога не са по вина на държавните охранители. Тяхното арогантно поведение, използваната често без причина звукова и светлинна сигнализация на автомобилите на НСО, притискането и безцеремонното отнемане на предимствата на останалите участници в движението – всичко това създава негативни нагласи на хората към охранителите на властта.

Но най-голямо недоумение и възмущение предизвиква държавната охрана на Ахмед Доган и Делян Пеевски.

Мотивите, че посегателството спрямо тях като лица, свързани с националната сигурност, би подронило, отслабило или създало затруднения на властта, са описани в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната служба за охрана. Въпроси за това кой застрашава живота и сигурността на двамата поставят не само гражданите, но и представители на управляващите, като Валери Симеонов. Само че междуведомствената комисия, която решава кои извън определените от закона лица имат право на охрана, не отговори напълно на въпросите на вече бившия вицепремиер. Тя посочи само, че охраната на почетния председател на ДПС датира от 2009 г. Всяка друга информация „би улеснила планирането или извършването на опити за терористични действия или друго посегателство“, се казва в отговора на НСО.

В обществената дискусия сега се включиха и президентът Румен Радев, и бившият шеф на службата ген. Димитър Владимиров – и двамата изразиха категорично мнение, че Ахмед Доган и Делян Пеевски не трябва да имат държавна охрана. Защо тогава управляващите нагнетяват допълнително напрежение и недоволство срещу себе си, като разрешават НСО да охранява един от най-спорните политици на Прехода, както и най-одиозния депутат в Народното събрание? Защо освен частните им охранители, и държавата е впрегнала ресурс да не падне и косъм от главите им? Най-баналният и най-лесен отговор, внушаван и от почетния председател на ДПС, е, че тази прекомерна защита е свързана със запазването на етническия мир в страната, чийто гарант се явява той.

Но Пеевски? Гарант на какво е той и как евентуално посегателство срещу него би застрашило националната ни сигурност?

И дали това не доказва подозренията, че Ахмед Доган и Делян Пеевски са част от руската резидентура в България, която изигра важна роля в прехвърлянето на властта и промяната на собствеността у нас след падането на комунистическия режим?

В началото на Прехода тази резидентура заедно с Държавна сигурност съдейства националното ни богатство да премине в ръцете на няколко десетки комунистически фамилии, а процесът бе съпроводен от кървави показни убийства, включително и политически. А чрез масовата приватизация част от руските активи у нас бяха прехвърлени в компании, управлявани от български мениджъри. Според доклад на Центъра за изследване на демокрацията делът на руските инвестиции в България към 2014 г. е около 10% – инвестиции в стратегически компании, като големите рафинерии, мрежите за продажби и разпространение на горива, газопреносните мрежи и газохранилища и телекомуникационни дружества, тоест говорим за управлението на милиарди левове.

За прокарване на своите геополитически интереси в България резидентурата на Москва не можеше да заложи само на БСП. Затова създаде ДПС като пета колона у нас и като балансьор в българския политически живот. А освен това във всеки момент може да извади етническата карта и да предизвика политическа и управленска криза.

Покушението срещу Ахмед Доган с пистолета играчка бе повод той да бъде отстранен като лидер на ДПС заради изхабяването му и загубата на влияние сред турско-мюсюлманския електорат. А властовият център в партията се премести към офисите на Делян Пеевски, който започна да я управлява като корпорация дори и по време на избори. Задкулисието се погрижи да запази ореола на Доган като философ и политик, който не се занимава със злободневните теми, а прогнозира дългосрочно. Затова всяка година в речите му се вторачват и ги коментират доксан-докус анализатори, политолози и журналисти. Заедно с това почетният председател на ДПС получи и апетитни порции от държавната пица, за която преди години се хвалеше, че раздава.

Доган и Пеевски са видимата част от паралелната власт, която става все по-силна от официалната.

Господарите им очакват от тях да им осигуряват свежи капитали от държавния бюджет и европейските фондове – чрез обществени поръчки, в които участват техни фирми; чрез подаръци от държавата като десетките милиони, които взема тецът на Доган за т.нар. „студен резерв“; чрез големи енергийни проекти и т.н.

За миналото и настоящето на Доган и Пеевски знаят и в Европа, и в САЩ, и в Турция. Неслучайно Турция наложи забрана за влизане на двамата в страната заради заетата от тях „проруска“ позиция, след като Анкара свали руски изтребител, навлязъл във въздушното ѝ пространство. Това бе само поводът, а всъщност Ердоган предприе този ход тъкмо заради зависимостта на Доган и Пеевски от Москва и връзките им с олигархичния руски капитал, който се опита чрез контрабандата на цигари в Турция да разпростре пипалата си и там.

Ето затова Борисов ще пази Доган и Пеевски. И не атентати срещу тях ще разклатят националната ни сигурност, а ако бъде успешен опитът им да овладеят НСО чрез предлаганите от ДПС поправки в закона. Тогава всеки може да се досети какви възможности ще отвори това пред руската резидентура, която води хибридна война от години в България. И далеч не само в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Николай Стайков от 2013 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кръстословици

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/krustoslovitsi/

Здравей, Нева!

Ще ми бъде любопитно да прочета твои размисли относно общуването. Цял живот се измъчвам, че не съм достатъчно общителна, че не съм непринудена в комуникацията си с другите, че съм скована и скучна. Недолюбвам т.нар. small talk, но и не умея да го прескачам, за да достигна до по-вълнуващ и удовлетворяващ разговор. А обичам да съм сред хора.

Добре че имам общителна сестра да ми „прокарва път“ в близки и далечни компании. От друга страна, осъзнавам, че това ми е попречило да развия тази си способност, наясно съм, че и това се учи! От трета страна (дръж се), често ме мързи да говоря и избягвам срещи, за да не ми се налага…

Чисто и просто не ми остава енергия от толкова опасения как ли се справям… ха-ха, не ми е лесно, знам. А според мен една от основите на хубавия живот е способността да общуваш. Много пътища може да ти отвори, много положителни преживявания да ти донесе! Темата има много нюанси, които няма как да откроя, ще стане прекалено дълго. Това са моите лъкатушещи размишления, надявам се да прочета и твоите!

Боряна

„Вие италианка ли сте, или чужденка?“, пита младежът на съседната седалка, което, макар и да излитаме от Италия, е странен въпрос за самолет. „Аз съм българка, значи вие сте чужденец“, отговарям и се усмихвам, за да види, че не е с лошо. „А откъде сте?“, продължава той. „От България?“, отговарям уж озадачена от недосетливостта му и пак се усмихвам, за да види, че е на шега. Чужденецът също се усмихва, следва бърза размяна на биографичен минимум и пет минути по-късно дружно потъваме в неговото „бартедзàги“, което уплътнява половината ни полет.

Сега, аз може да не съм италианка, но съм италианистка и за мен откриването на „бартедзаги“ от професионална гледна точка е златна жилка. През 1949 г. един милански господин, Пиеро Бартедзаги, започва да съставя кръстословици за La Settimana Enigmistica – седмичник за главоблъсканици, който излиза до ден днешен. Публикува ги четири десетилетия (до смъртта си), винаги на с. 41 и подписани само с „П. Бартедзаги“, и фамилията му става нарицателно за трудна кръстословица. От 90-те години в списанието застъпва синът му Алесандро (той е съвременният автор на „бартедзагита“), а другият му син Стефано става теоретик на ребуси, гатанки, анаграми.

Е, мила Боряна, идната седмица чакам по пощата 400-страничната история на кръстословиците, написана от Стефано Бартедзаги и красиво озаглавена „Вертикален хоризонт“. Дали от моето запознанство с тази материя може да произлезе нещо интересно за някого – нямам представа. Но честно казано, нямам представа и дали нещо смислено произлиза непременно от чието и да било запознанство с химията или икономиката, да речем. Така че си запазвам правото на добро изкарване и на добро очакване. Едно ми е ясно: изключително съм благодарна на Борха и на прошарените си коси за възможността да си говоря с почти всички без някогашното напрежение.

Борха беше прекият ми шеф, докато стажувах в elmundo.es – пращаше ме да събирам сведения по непознати теми на моя кекав испански. Шест месеца плюене в пазвата и леки световъртежи преди всяка мисия – и станах нов човек, скло̀нен да влиза в несвойствени обсъждания и да се наслаждава на случайни събеседници. Възрастта се оказа друг коз – нали си забелязала как най-малките и най-големите някак усещат, че имат право да са извън протокола и да питат по същество, да надничат, където не са ги канили, и да се държат с останалите като с роднини?

Човек не бива да е самотен – на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: „Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък.“

Венедикт Ерофеев

Попадала ли си на репортажи за деца, отгледани от животни? Винаги става въпрос за трагични обстоятелства и нещастни съдби: Маугли е само в книгите, Ромул и Рем – в легендите. „Ранното взаимодействие с онези, които се грижат за нас – казва една страхотна статия за установяването на връзки с хората, – може драматично да се отрази на бъдещото ни себевъзприятие, на очакванията ни към другите и на начина, по който обработваме информацията, справяме се със стреса и владеем емоциите си като възрастни…“

Общуването за човека е като дишането – някъде му е леко и радостно, другаде го трови или обръща в бягство, веднъж е привилегия, друг път тегоба, но без него няма как. За самотата специалистите говорят като за епидемия и ускорител на всякакви болести, защото сме „задължително стадни“ и по природа устремени към игри (а игрите искат партньори). И понеже не става въпрос за избор да бъде или да не бъде, единственото, което ни остава, е да потърсим правилната доза и качество общуване за своите потребности…

Както всяка стара дума, „общ“ може да значи много неща, включително противоположни („общата култура“ е нещо, от което се иска повечко, „общите приказки“ – такова, от което е добре по-малко). Струва ми се, че „общ“ в „общуване“ е равносилно на „несам“. И ми се струва, че в трите абзаца на твоето писмо говориш за поне три вида комуникация, за които приемаш, че не ти достига я талант, я енергия, я мотивация. Аз обаче имам някои съмнения.

Ако общителността например е охота за група, за глъч, за постоянно взаимно моделиране и зареждане, защо да я изпитваш в по-малка степен да значи, че си ощетена? Може вече да имаш това, което по-общителните си набавят по своя начин; може да усещаш вкуса на социалната „храна“ по-фино, ако е в по-малки количества… Неангажиращото бъбрене, което разбираме под small talk, често може да е обратното на заедност – то е по-скоро ритуална форма със съдържание главно за пълнеж. Може би не трябва да търсиш в себе си сили да го прескачаш, а събеседници, с които въобще да не минаваш оттам?

Да обичаш да си сред хора не е непременно да обичаш да разговаряш. Понякога общуваме чрез гледане. Чрез мимика. Чрез начина, по който се обличаме; чрез чистотата на мястото, което зависи от нас; чрез цветята на балкона. Чрез оказване на анонимна помощ. Чрез изкуство или наука – през вековете и границите. Чрез неподвижност, покашляне, избор на цвят. Има толкова начини да не сме сами или да изразим себе си… и за всички ще се намерят хора, които да отговорят с ентусиазъм, с враждебност или с обикновен камилски „хръп“.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец. „Ах“ – облекчено въздъхна старецът.

Рей Бредбъри

В тази сцена от „Вино от глухарчета“ един бивш военен в инвалидна количка звъни от Щатите на приятел, който знае какво да направи – отива до прозореца и оставя в слушалката да нахлуе град Мексико. И въпреки че всичко в описанието – от телефона до града – е станало възможно благодарение на натрупването и размяната на думи, ето ти общуване без среща и разговор. (Не съм чела романа – помнех само този момент, за който някой ми е разказал. Докато издирвах източника, попаднах на блог, в който една жена на име Лидия отвори прозореца и за мен. Ето ти общуване и без познанство…)

Наскоро прочетох някъде, че свенливостта в общуването може да се тълкува и като нежелание за поемане на отговорност. Всяко отваряне на устата, всяко излизане от очертанията на собствените ни разбирания, всяко привличане на погледите е възможност да се изложим… Ще ти задам един въпрос, който съм си задавала безброй пъти и чак когато взе да ми става смешно да си отговарям, почувствах, че е имало смисъл. Какво е най-лошото, което може да стане, ако ти се прище нещо да кажеш или да изтанцуваш пред хора? Да се покажеш скучна или тромава? Да се разочароват от теб, защото не си по-така или по-иначе? Но как това може да е по-лошо, отколкото да се снишаваш от страх?

Заповядай още малко от собствените ми „тренировъчни“ въпроси относно общуването (най-много да се изложа, но поемам тази отговорност). Длъжна ли си да си интересна? Не. Длъжна си да си почтена. Възможно ли е да изглеждаш и звучиш добре по всяко време и от всички страни? Не. Може би само за онези, които те обичат. Очаква ли се от теб да си спонтанна, бърза и остроумна? Не. Освен ако не се занимаваш с импровизационен театър. Нужно ли е да си дейна, бодра и вездесъща? Не. Достатъчно е да си спокойна и последователна. Трябва ли да се притесняваш и самонаказваш, ако отсреща те погледнат със снизхождение, защото не си доразбрала, или те нагрубят, защото не си угодила? Не. Но честито: вече знаеш с кого да не общуваш.

Напълно съм съгласна, че в основата на хубавия живот е успешното общуване и че способността за това се развива. Несамотата е определяща за здравето ни, обменът с другите – част от естеството ни. Но всеки си има степени и способи – до по-широко общуване не бива да се стига през насилване на даденостите и паническо препускане към неясно какви постижения. Общуването става по-лесно, когато си изясним ние кои сме и какви ни се падат останалите. Ако допуснем, че сме равни и добронамерени, хубавата изненада е, че ще получим многократни потвърждения за правотата си.

Мисля, че човекът има възхитителен потенциал, а съм любопитна, лакома за истории и идеи. Това е двигателят, който ме изкарва от саможивост и срамежливост. Твоят вероятно е друг, но ето една „рампа“, по която да го пробваш: повечето хора са като нас и се боят от същите неща, а нуждата им от топлота или разбиране е сходна. И още една: навън има повече дружелюбност, отколкото в представите ни за навън. И още: ти може би си единственият шанс на даден човек в даден момент да се свърже със света. И накрая: светът ни е дом, а човечеството – семейство, така че имаме и правото, и задължението да се осведомяваме как е.

Тази есен проектът Humans of New York ще стане на 10 години: един младеж с фотоапарат, Брандън Стантън, ходи по улиците, снима минувачи, убеждава ги да му разправят нещичко за себе си и публикува фотография плюс текст онлайн. Отначало е само Ню Йорк, а последователите са няколко хиляди, после Стантън започва да гастролира по същия модел и в чужбина – Мексико, Уганда, Германия, Ирак. В момента над осемнайсет милиона почитатели чакат новите му човешки етюди. Искам да завърша със семплата стратегия на Стантън в заговарянето на непознати по улицата: не се приближавай откъм гърба, гледай да не звучиш заплашително, питай за нещо трудно в живота им. „Колкото повече го правиш, толкова повече се получава.“

Заглавно изображение: „Безкрайното опознаване“ (фрагмент), Рене Магрит, 1963 г.
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Подаръци ще има за всички от сърце…

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/podarutsi-shte-ima/

Всички заедно можем да тананикаме известната коледна песничка в очакване на новогодишните празници, блажено упоени от всенародното „благоденствие“ по нашите географски ширини. За него трябва да сме благодарни на Бащата на народа, който мисли за всички ни и никого не забравя.

Ето, мизерстващите пенсионери, да ме прощават управляващите за вербалното ми своеволие, ще получат коледна добавка по 40 лева и ще могат да си ги похарчат с кеф: ако искат – да си купят пуйка, ако искат – да ги дадат на внучето, ако искат – да си ги скрият под дюшека и да ги хвърлят после на ало-измамниците, изборът си е техен. Затова държавният бюджет ще отдели бол пари – над 50 млн. лв. Много са, ще си рече човек, и няма да сбърка, защото на тази милост ще се зарадват над 1,3 млн. души, чиито пенсии са под 363 лв.

В същото време държавните служители ще получат под различна форма като 13-та заплата ДМС (допълнително материално стимулиране) и т.нар. коледни премии, чийто размер дори не можем да подозираме за някои високи позиции в администрацията или съдебната система например. Но няма да залитаме в сиромахомилство, пък и нали искахме да премахнем уравниловката в доходите при социализма, която пак беше само за всеобща употреба и не засягаше елита на властта.

Беден през следващата година ще е всеки с доходи под 363 лв., изчисли кабинетът „Борисов 3“.

А официално се очаква бедните през 2020 г. да са около 1,7 млн. души. Различни обаче са изчисленията на Националния статистически институт. Те показват, че без помощите, плащани от държавата, 43 на сто от населението е обречено да преживява в бедност. Това според професор Христина Вучева се дължи на високия дял на приходи в бюджета от косвени данъци – около 70% за тази и следващата година. А експерти от Международния валутен фонд и от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие го приемат като риск за увеличаване на неравенството, особено в страни като нашата – с висок процент на заплашени от бедност.

На фона на тези мрачни прогнози в бюджета на Държавното обществено осигуряване е заложена минимална пенсия от 234 лв. Малкият коалиционен партньор в управляващото мнозинство и синдикатите поискаха тя да стане 250 лв. В следващите дни Валери Симеонов, избран за зам.-председател на Народното събрание, очаква в Политическия съвет да обсъдят как да изпълнят предизборните си обещания, без да съборят бюджета на държавата. Социалистите пък настояват за преизчисляване на пенсиите, което от ГЕРБ определят като популизъм. А от ДПС коментират, че този бюджет не решава нито един от наболелите проблеми на социалната система, както и че ножицата между старите и новите пенсии все повече се разтваря, за разлика от други европейски пенсионни модели.

Какво се оказва на практика, извън всички политически и икономически аргументи „за“ и „против“, увеличаването на пенсиите?

Реалността показва, че за да оцелеят, 60% от пенсионерите в България трябва да разчитат на подкрепа от своите деца, независимо дали те живеят и работят тук, или в чужбина. В противен случай не им остава нищо друго, освен да се надяват на божията милост, докато смъртта ги посети. И ги освободи: тях – от тегобата на нерадостните старини, правителството – от задължението да им плаща макар и мизерни пенсии. Да разчитат в страдалческите си старини (каквито обикновено имат мнозинството от българите) на съпричастност от сънародниците си, за хората от третата възраст е химера. А дарителството, доколкото изобщо е развито в обществото ни, е в полза на страдащи от тежки заболявания деца, а не на хора, които изживяват последните дни от живота си. Напълно закономерно при това. Но докато българската държава е обърнала гръб на възрастните, в Япония разработват ново поколение роботи, които ще помагат в грижите за все по-застаряващата нация.

Основният аргумент на управляващите, че пари за увеличаване на пенсиите няма, е, че все по-малко работещи издържат все повече пенсионери. Обаче в задълженията си към пенсионната и здравноосигурителната система работещите в България са неравнопоставени. Защото държавата поема изцяло осигурителните вноски на военнослужещи, полицаи, пожарникари, разузнавачи, служители в НСО, съдии, прокурори и следователи, съдебни изпълнители и всички останали държавни служители. Нещо повече – същите тези привилегировани съсловия получават от държавата правото да се пенсионират значително по-рано, някои с близо десет години по-малък осигурителен стаж от останалите. Затова една немалка част от тях крепи статуквото във властта и няма да прояви солидарна загриженост нито за бедните пенсионери, нито за хората с увреждания, нито за изоставените в институции деца и възрастни или за бедстващите бежанци.

Солидарността е част от гражданската култура на една нация.

Като общество ние, уви, много рядко проявяваме солидарност в подкрепа на социални искания или на граждански каузи. Оставяме всяко съсловие да се справя с проблемите си само̀. Протестираха учители, медицински сестри, майки на деца с увреждания – и всички се сблъскаха като в стена с едно и също безразличие. По същия начин самотни в протеста си срещу Иван Гешев останаха хората, които знаят каква цена ще платим всички за избора на този главен прокурор.

Затова всяка битка за гражданска кауза в България изглежда предварително обречена на фона на тоталното недоволство на масите срещу политиката на управляващите елити и корупцията къде ли не по света. У нас управляващите елити „успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумната ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни, и други такива забележителни политически битки“, пише културният антрополог Ивайло Дичев в свой анализ за „Дойче веле“. Неспособни на съпротива се оказахме дори срещу произвола на управляващите, които под натиска на корпоративния капитал бяха готови да посегнат на най-елементарните ни граждански права, като правото на болест.

Тази търпимост към всяко обществено зло, корупция и злоупотреба с власт обяснява защо на България ще са необходими между четири и пет десетилетия, за да достигне средните за Европа темпове на икономическо развитие и доходи на населението, докато страни като Румъния, Литва, Латвия, Естония и други от бившия Съветски блок са далеч преди нас. Затова каквито и мерки да предприемат управляващите, няма да спрат изтичането на интелект и работна ръка в чужбина. Образованите млади българи напускат страната си не само защото не могат да постигнат стандарта на живот, който им предлагат в други страни по света – не. Те си отиват, защото тук нямат условия за равен старт и гаранции, че кариерното им развитие ще зависи единствено и само от техните способности, предприемчивост и почтеност. Те знаят, че да се прави тук наука е непрестижно занимание, а бизнесът се развива в несигурна икономическа среда с много регулации, административни пречки и съдебна система, която не гарантира равенство пред закона. Както и в условия на

принудително сговаряне със силните на деня или още по-лошо – на рекет от тяхна страна.

Перспективата пред България е нерадостна, поне в този политико-икономически контекст, в който интересите на мафията и на управляващите съвпадат. И в обществена среда, в която корупцията, потъпкването на граждански права и свободата на изразяване се приемат с търпимост и безразличие, а медиите на паралелната власт внушават, че демокрацията е вредна и че само силна авторитарна власт може да възстанови върховенството на закона и да изпрати олигарсите зад решетките. С такъв главен прокурор, министър на правосъдието и бъдещ шеф на КПКОНПИ, политическият елит в България си осигурява недосегаемост поне за следващите 7 години. И хоризонт за още напред.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо необикновено в правосъдните покои

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/neshto-neobiknoveno-v-pravosudnite-pokoi/

Съдебните елити в България са от незавиден тип. Свикнахме начело на съдилища и прокуратури да бъдат преобладаващо хора, които трудно съставят изречение. То не бяха конституционни промени, реформи, евронаблюдения – и като краен резултат назначенията довеждат услужливи, но посредствени хора. Предприсъединителните години даваха далеч по-интелектуално изобилие като лица на системата. Постовете се държаха от образовани другари, академични лица и всуе цвят. А какво стана сетне: равняване по политическия елит, демек тотално опростачване и кадри предимно от Магнаурската школа в Симеоново – Меката на полицаите.

На този фон е жалко, че настоящият главен прокурор скоро няма да бъде главен. Той блестеше и превъзхождаше голяма част от съдебната номенклатура. Понякога на заседанията на ВСС с право гледа с презрение. А по разните там комисии много негови критици са го чувствали дори съмишленик – изпитвали са заедно срам от изказвания на министри и депутати по всевъзможни правни теми.

Въпросът е какво оттук нататък след слизането от сцената. Вероятно настоящият главен ще е председател на КПКОНПИ – вече е безспорна номинация, фаворит на всички без една от парламентарно представените партии. От „Воля“ издигнаха негова алтернатива – един вид, подгряваща кандидатура преди неговото избиране. Всички останали го любят, тачат и милеят. Парламентарният му рейтинг е обратен на обществения.

Претенция към реалната власт

Досега процесите вървяха така, щото политическата власт да излъчва свои покорни люде я във ВСС, я по върховете на правосъдието – ВКС, ВАС, ВКП. И след като те изпълнят мисията и мандата си, кротко да ги настанява на удобни, но сравнително безвластни позиции. Татарчев се отдаде на заслужен отдих при освобождаването на длъжността главен прокурор. Филчев прие екзотичното посланическо място в Казахстан, далеч от обективите на българската среда, включително и от лечебните ѝ заведения. Борис Велчев прие да бъде съдия в Конституционния съд – това му дава достатъчно висота, а същевременно и поле за пространните академични познания и изяви. За пръв път действащ главен прокурор, след като отслужи конституционните 7 години, вместо да се отдаде на покой, поема длъжност, почти равносилна на досегашната си властова позиция.

Защо КПКОНПИ?

Отговорът е сравнително кратък. Но преди това да видим защо не всичко останало:

Място в Конституционния съд дава престиж, облаги, привилегии. Мандатът е като тунела „Готард“ в Швейцария – в началото няма как да видиш края му, все пак това са цели 9 години. Изкушението си струва, но само за уморен меланхолик. Просто там гласът ти тежи наравно с гласовете на останалите конституционни съдии и на практика преставаш да бъдеш важен – вече го няма чувството за изключителност, струваш колкото останалите. Пък и дори да те изберат за председател на КС – не си началник, няма предложения за дисциплинарни наказания, няма преки материални интереси по дела и преписки. Няма власт, която да пълни деня, ума и джоба ти така добре.

Посланическата мисия е особен вид санаториум. Един уважаващ себе си добър апаратчик, свикнал да управлява, не би я приел. В това заведение за трупане на спестявания от командировъчни няма какво много да правиш: дипломатическа закуска, обяд и вечеря, приеми от време на време – и толкова. А и понякога се явява някой действащ гост-политик от родната територия и го раздава началник – на теб, някогашното величие, било начело на Върховната касационна прокуратура. Това бъдеще не е за предпочитане, всеки изявен лидер би отказал.

Главен съдебен инспектор към Инспектората на ВСС – хубаво е, ходиш из съдилищата и прокуратурите в страната, размахваш пръст при извършването на проверки, предлагаш хора за разни наказания, но в крайна сметка друг взема решението дали някой да бъде наказан, или не, и това е ВСС. Да го нямаше туй пусто съюзче „към“ в чл. 132а на Конституцията, друго би било. А това съюзче казва, че Инспекторатът на ВСС е, един вид, властник втора категория. Не е на хубаво да те издигат в понижение.

И то не остава много – министерската служба в днешно време е прислужническа работа, при това от квотата на някой олигарх; ако нещо се опънеш, може и да те отзоват, а после и да те превъртят през познатите ти лагери на смъртта: обиколка по прокуратури, НАП и КПКОНПИ, спецсъдии да лаят насреща ти – иди оцелей. Поне едно 5–10 години си извън строя. Губиш форма и капитали, трупани с години.

И накрая КПКОНПИ е единственият възможен ход, защото продължаваш да държиш папките с корупционна биография на политическия елит. Те са отново твои, ти не си им длъжен, председател си, всички са ти подчинени, всички пак ще папкат от корупция и кражби, но ще трябва да те слушкат. КПКОНПИ си става отвсякъде, поне докато не ти се прииска да си я председател на ВКС след година-две, а защо не и за политическа кариера да се мисли по-сетне. Все пак човек с реална оценка на качествата си вижда какво е наоколо, как да не се изкуши. Всичко е възможно, ще поживеем, ще видим и ще се надяваме.

Заглавна снимка: jeshoots.com

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.