Tag Archives: мнение

Новото старо ДПС

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/novoto-staro-dps/

Системните партии в България отново ще са преобладаващата част от следващия парламент и бъдещото управление на страната. А за големите, като ГЕРБ и БСП, избори в условия на пандемия и произтичащите от това очаквания за по-ниска избирателна активност носят само ползи. Социолози вече прогнозират представителство на шест партии в бъдещото Народно събрание. И ако е безспорно, че с най-много депутати ще бъдат представени ГЕРБ и БСП, то битката за третата позиция ще бъде между новата формация на Слави Трифонов „Има такъв народ“, която най-вероятно ще заеме нишата на т.нар. Патриоти, и ДПС – традиционния балансьор във всички Народни събрания от началото на Прехода.

Партията на Ахмед Доган, създадена на етническа и верска основа, за което Конституционният съд си затваря очите през всичките тези 30 години, управляваше в коалиции с леви, десни и центристки формации, без това да е създавало проблеми за нейната идентичност. Всъщност изборът на либерална идеология си беше чист камуфлаж за Движението, организирано и управлявано не върху основата на свободата и равенството, а като бизнес формация със силно централизирана йерархична структура. Защото едва ли има друга либерална партия, в чийто устав да е записано, че

„почетният председател на ДПС олицетворява и изразява непреходните ценности и стратегическите цели на партията“.

Ахмед Доган нарече себе си „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в България“ – арогантно и безпардонно признание, че държавата и нейните институции са напълно зависими от олигархични обвързаности и интереси.

ДПС ще направи всичко възможно, за да запази досегашната си тежест в Народното събрание, макар че и четвъртата позиция няма да обезсили значението ѝ на основен играч на политическата сцена у нас. Въпросът е дали следващата партия, която ще получи мандат да състави правителство, ще покани за коалиционен партньор формация, създадена от ДС и КГБ, или ще предпочете отново задкулисната ѝ подкрепа. Така както се случваше в годините назад и напоследък, когато ДПС като опозиция в парламента подкрепяше управляващите в критични моменти и за определени решения, независимо какво се кълне премиерът или някой от елита на етническата партия.

В първия случай ДПС ще получи своите министерски кресла, и то точно тези, които поиска. Във втория – ще търси подобаващо осребряване на позицията си

от фондовете за реализиране на зелените политики на ЕС, както правеше досега чрез Държавния фонд „Земеделие“, през който минаха най-големите потоци европейски пари.

Неслучайно Мустафа Карадайъ, преизбран за председател на ДПС, в своя доклад на Националната конференция на партията от 12 декември 2020 г. постави акцент върху необходимостта от програма за ускорено и догонващо развитие на държавата и адекватни решения по Зеления пакт на ЕС. В него елитът на либералната партия вижда кокошката, която ще снася златни яйца, и смята да се възползва максимално от огромните финансови ресурси, които ЕК ще отдели за създаването на климатично неутрална икономика. Още през декември ДПС направи своя избор и посочи, че предпочита парадния вход към властта.

В началото на седмицата ДПС избра петима заместник-председатели на партията и членове на Централното оперативно бюро.

Формално с гласовете на Централния съвет на Движението, реално – със санкцията на Доган и Пеевски. Остава въпросът на кого от двамата гласът тежи повече и дали те представляват един и същ властови център в партията. Но подхвърлените публично съмнения, че олигархът постепенно губи позициите си в ДПС, не се потвърдиха, поне от гледна точка на избраните заместници на Мустафа Карадайъ, за които се твърди, че са в близки отношения с Пеевски. Един от тях – Халил Летифов, беше сред най-възторжените вестители на даренията и благодеянията на одиозния депутат в началото на коронакризата и част от екипа, който осъществяваше неговата шумна пиар кампания в медиите.

В приетата на 4 януари 2021 г. политическа декларация на Централния съвет на Движението се казва, че ДПС е гарантирала през годините на Прехода геополитическата ориентация на България, а Ахмед Доган е заложил устойчивите темели на демокрацията и на мирния преход чрез създадения от него български етнически модел.

Тези клишета, повтаряни години наред, не могат да превърнат една лъжа в истина.

А тя е, че в първите години на Прехода Движението за права и свободи имаше облик на прогресивна партия на българските турци и мюсюлмани, репресирани от тоталитарната власт, която посегна на тяхната идентичност със смяната на имената им. Но още при първото дистанционно задействане на ДПС, което свали с гласовете си правителството на Филип Димитров, маските паднаха и настъпи отрезвяване по отношение на илюзиите от кого е създадена и на кого ще служи тази партия.

България не стигна до етнически или верски конфликти при смяната на тоталитарния режим не защото Доган, изграден кариерно от тайните служби, се бе проявил като миротворец. Просто сценарий с проливане на кръв не би позволил на бившите комунисти да организират Прехода, който ги устройваше без лустрация и отнемане на техните позиции и имущество и източения национален капитал. Иначе биха го предизвикали без угризения – със или без помощта на Доган.

През всичките години от създаването си досега

етническата партия експлоатира религиозните чувства на своя електорат за политическа употреба.

Нямаше митинг, възпоменание на жертвите от т.нар. Възродителен процес или друга политическа проява, на която Ахмед Доган и ръководството на партията, депутати и кметове от ДПС да не заставаха на трибуните заедно с главния или с районните мюфтии. Нищо че член 13 (4) от Конституцията забранява използването на религиозни общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели.

През годините Доган и елитът на партията създаваха кадри и обръчи от фирми, които да ги захранват. А хората от Пирин и Родопите продължаваха да съществуват в едно предмодерно време, в рамките на натуралните си стопанства и на това, което изкарваха от земеделие и животновъдство. И все повече млади мъже избираха съдбата на икономически емигранти. Въпреки отчуждението си от ДПС, мюсюлманите в България продължиха да гласуват за партията на Доган, която поддържаше живи спомените и страховете им от недалечното тоталитарно минало.

И най-вече защото другите български партии останаха безучастни към съдбата им.

Някои им предлагаха символично участие в листите си за изборите, но никога не се отвориха истински към проблемите на тези хора, много от които продължават да се чувстват част от една забравена и маргинализирана общност. Опит да подаде ръка на изселниците ни в Турция направи Иван Костов, но нямаше управленски хоризонт да реализира идеята си за приобщаване на тези хора.

Днес ДПС открито заявява, че иска да участва във властта и е подготвена за това с кадри, програма, визия и план за развитие на България. Как отеква това в общественото съзнание, можем само да подозираме.

Що се отнася до заявеното оттегляне на подкрепата на ДПС за втори мандат на Румен Радев, то не е новина и може да бъде разчетено като желание на партията да „пристане“ на ГЕРБ в следващото управление на страната, независимо че го определя като некомпетентно и корумпирано. Както и като мълчаливо обещание за мюсюлманския вот на президентските избори. В тази заявка сегашният държавният глава прозря сговор между Пеевски и Борисов.

Във или зад властта, ДПС ще продължава да е фактор в българския политически живот

и да прокарва руски интереси, не задължително винаги тези на Кремъл. В случаи, когато руските и турските интереси в региона съвпадат, както е с проекта „Турски поток“, ДПС увеличава тежестта на своя глас в българския парламент. А Реджеп Тайип Ердоган съвсем съзнателно поздрави ДПС по време на конференцията. Но само и единствено от гледна точка на своите неоосманистки амбиции, за да покаже, че в българския парламент има партия на етническите турци.

Има само един път порочно заченатата партия на Ахмед Доган да изгуби своя електорат и влиянието си сред мюсюлманската общност в страната ни. И той е тази общност да се демократизира по един естествен начин, като намери своето представителство в другите български партии. Но за това е необходимо и те да покажат едно друго ниво на политическа култура.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на Националната конференция на ДПС, проведена онлайн на 12 декември 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мисловните лупинги в търсенето на радикализация сред ромите

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mislovnite-lupingi-v-turseneto-na-radikalizatsiya/

Представете си, че държавна институция на Северна Македония реализира проект, в рамките на който е предвидено изследване на македонците. Екипът идва в Югозападна България и анкетира хора, които се идентифицират като етнически българи, турци или помаци. Въпреки това в доклада се твърди, че анкетираните всъщност са македонци, независимо как се определят. А от резултатите от изследването се правят изводи за гражданите на Северна Македония въобще.

Какво ще стане, ако се случи нещо такова? Огромен скандал, разбира се. Но ако изследване към проект, ръководен от българска институция, постъпва аналогично по отношение на ромите, се оказва, че проблем всъщност няма. Това става ясно от решение, изпратено от Управляващия орган на Оперативна програма „Добро управление“ (УО на ОПДУ) до коалицията „Граждани за демократична и правова държава“. То е в отговор на сигнал на ромските активисти и интелектуалци от коалицията по повод проект на МВР с фокус върху ранните признаци на радикализация на ромската общност у нас. В свое възражение към решението коалицията посочва редица сериозни проблеми в анализите по проекта, които са ѝ изпратени допълнително.

В предишната публикация по темата наивно допуснах, че ромите е по-лесно да бъдат открити, отколкото дивите зайци. Оказва се, че в конкретния случай съм сгрешила. Според доклада, изготвен от агенция „Тренд“, на която е възложено изследването на терен, анкетираните роми „посочват, че са турци“. А в наръчника по проекта се уточнява, че т.нар. „турски цигани“ не се самоопределят като роми. Веднага възниква логичният въпрос:

как тогава изследователите решиха, че са роми, въпреки че се идентифицират като турци? Отговор няма.

От агенцията неявно предпоставят етноса на анкетираните и именно поради това не полагат усилия да се опитват да го докажат. По всяка вероятност просто са идентифицирали анкетираните с кварталите, в които живеят и които минават за „ромски“. Освен това те не само пренебрегват правото на самоидентификация на анкетираните, а и впоследствие прехвърлят изводите си от изследването върху всички роми в България. Това е само малка част от цялата поредица мисловни лупинги, извършени от агенция „Тренд“ в работата по проекта. Голямата част от тях е концентрирана в изработения от агенцията наръчник.

В началото му се разглежда понятието радикализация, представят се негови типологии и теории върху тази тема. Говори се за основни типове екстремизъм – десен, политико-религиозен, ляв и еднокаузов (тоест свързан с конкретна кауза), както и за различни фактори, благоприятстващи радикализацията и тероризма. Огромната част от примерите, които се дават обаче, са свързани с ислямски екстремизъм и тероризъм, а основания за това не са посочени.

И когато се стига до темата за културно-историческите особености в България,

съвсем неусетно предметът се е стеснил до мюсюлманите, турците и ромите

(наричани понякога от авторите на наръчника „цигани“). И макар в анализа да се отчита, че капсулирането на част от тези общности не е без връзка с негативното отношение на българското мнозинство към тях и с многообразните форми на дискриминация, на които са подлагани, радикализация се търси единствено в тези общности.

След като са посочили „заподозрените“, от „Тренд“ правят пространна типологизация на различни видове радикален ислям, чиято стойност само експерти в тази сфера биха могли да преценят. Читателят неспециалист остава с впечатлението, че в исляма има много страшни течения.

Следват цитати от неназовани експерти по темата за радикализацията, голяма част от които не са свързани с исляма, но пък съдържанието на които не е взето под внимание в цялостния анализ, акцентиращ върху исляма. Например:

Другият фактор, това е вече микросоциалният фактор – този тесен кръг от хора около всеки един човек. Той може да бъде предпоставка дотолкова, доколкото вече радикализирани хора могат пряко да влияят върху отделния индивид. И ние това го наблюдаваме най-вече в хулигански групи, запалянковци, защото по нашата дефиниция, между другото, радикализацията не е само дясна, лява, политическа или религиозна – тя е и спортно хулиганство.

В същото време изследователите твърдят, че „в проведените дълбочинни интервюта се регистрира висока степен на запознатост на експертите с изследваната проблематика“, с което

неявно се поставят в привилегированата позиция да раздават оценки колко точно запознати с предмета си са експертите.

После в наръчника идва място на резултати от изследване сред 247 бежанци и други чужденци (на места неправилно наричани „емигранти“), проведено в центровете към Агенцията за бежанците и центровете за задържане към Дирекция „Миграция“ на МВР. Защо точно сред тях? Отговор отново няма. Но пък изборът точно на тази група е прекрасна илюстрация на стереотипа, че бежанецът, ерго, е потенциален терорист или поне радикализиран мюсюлманин. Макар две трети от анкетираните да посочват, че тъкмо от тероризма бягат. За сметка на това изследователите демонстрират съмнение в отговорите, отново предпоставяйки, че те знаят най-добре как стоят нещата.

Няма да се спираме подробно на изследването на бежанците, за да обърнем по-голямо внимание на анкетата „сред представители на етнокултурните общности в страната, идентифициращи се религиозно и културно с мюсюлманското вероизповедание“.

От „Тренд“ са разработили специален индекс за измерване на равнището на „политически радикализъм“. За целта са подбрали различни индикатори. Например дали анкетираните казват, че не са доволни от живота си в България, дали чувстват, че спрямо тях се извършва несправедливост, дали често се засягат и обиждат от определени теми. Също и дали намират живота без опасности за скучен и смятат ли, че нещата в България трябва да се променят из основи или че „лошите разбират само от сила“. Индикатори са също дали според анкетираните всички политици, които сега управляват, трябва да бъдат сменени и дали искат сегашната система да се разруши и на нейно място да се изгради нова.

По логиката на социологическата агенция ще излезе, че и българското правителство проявява признаци на радикализъм –

самият премиер беше предложил „рестарт на системата“, а коалиционните партньори „Обединени патриоти“ предлагат законопроекти, с които да се легитимира използването на насилие (например този за „неизбежната отбрана“). А понякога и сами проявяват насилие – като Валери Симеонов, който наби възрастна жена, за да ѝ попречи да упражни правото си на глас, или Ангел Джамбазки, който замеряше протестиращите пред централата на ВМРО с пиратки.

Затова резултатите от този индекс нямат смисъл, освен ако се съпоставят с такива от контролна група от християни и етнически българи, отговарящи на същите въпроси. Само така може да стане ясно дали критичността на изследваните мюсюлмани има различни специфики от тази на мнозинството. Ала контролна група в изследването не е предвидена.

И въпреки че според изследването едва 2% от анкетираните проявяват симпатии към „Ислямска държава“, а нито един от тях не е идентифициран като ром,

от „Тренд“ пак са намерили начин да видят в ромите радикалистка заплаха.

Каква? Ами често се засягат. И с колкото по-ниско образование са, толкова по-обидчиви стават. А ако анкетираните не отговарят според калъпа на очакванията на агенцията, авторите на анализа просто решават, че те не казват истината: „За съжаление, много от интервюираните не отговарят обективно на въпроса. Макар че тези интервюта са анонимни, те не вярват на това.“

Изследваните мюсюлмани са питани и какво е отношението им към Българската православна църква, а авторите на наръчника се учудват, че близо половината от тях не могат да преценят. Интересно какви щяха да бъдат резултатите, ако православните българи бъдат питани за Главното мюфтийство.

Прелюбопитен е начинът, по който

„Тренд“ вкарва качествени елементи в количественото изследване, без да си прави труда методологически да обоснове този ход.

Така от значение за анализа са не само отговорите на анкетата, а и конкретният начин на поднасянето им. Например в доклада се казва: „По въпрос №18 някои турци и българомохамедани с тих глас посочваха, че са „мюсюлмани“, а ромите подчертаваха това с висок глас и самочувствие. Този въпрос заслужава по-голямо внимание и проучване.“

Има признаци, че анкетьорите са използвали и качествения метод наблюдение с участие (известен и като включено наблюдение), който също не е описан, а още по-малко обоснован. Което не пречи от наблюденията да се правят изводи като: „… в началото на ул. „Бъндерица“ има група, която пие кафе, бира. Или има хора, които извършват дребна търговия. Те наблюдават всяко движение и някъде предават тази информация.“ А наративът, който в началото на наръчника и доклада е формално-аналитичен, към края съдържа чудати изблици в първо лице.

Най-сериозният мисловен лупинг обаче си остава

генерализирането на изводите за ромите в резултат от изследването на хора, които не се идентифицират като такива.

И което е още по-опасно – внушението от тези изводи, че ромите са склонни към радикализация. Освен това се предпоставя, че дори ромите, които не се определят като мюсюлмани, рано или късно ще се ислямизират: „В Североизточна България ромите са християни и се самоопределят като роми. При тях процесът на ислямизация се намира на по-ранен етап и затова не се регистрира все още.“

Накратко, както се обобщава във възражението от „Граждани за демократична и правова държава“:

Макар резултатите на „Тренд“ да се базират на анкети единствено от Пловдивска и Пазарджишка област, обученията, организирани от бенефициента, са обхванали общо 480 служители на МВР от Североизточна, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна България и Софийска област. А на МВР се препоръчва да състави „карта на ромите в България“. 

Защо са необходими на МВР толкова подробни данни относно броя, религията, самоопределението на ромите, лидерите им в страната? Нима всички роми в България са уязвими към радикализация и трябва да бъдат наблюдавани от МВР, понеже са роми? По какъв начин това кореспондира с изследването на „Тренд“ и с целите и задачите на проекта, одобрен от УО на ОПДУ? Как от превенция на радикализацията се стига до „Карта на ромите в България“?

Възражението на групата ромски активисти е по отношение на безкритичната реакция на представителите на оперативната програма, които твърдят, че проектът на МВР не е дискриминационен:

„Тъкмо напротив, главната обучителна цел е: преодоляване на негативните стереотипи и предразсъдъци спрямо ромите като фактор, който би могъл да затрудни (и дори да блокира) ефективното и безпристрастно изпълнение на професионалните задължения от страна на полицейските служители. Темата за радикализацията сред ромското население се отнася единствено до ромски общности, локализирани в определени населени места или региони в Република България, при част от представителите на които емпирично се наблюдава преминаване към радикални форми на ислямско вероизповедание.“

Добрата новина е, че след възражението на ромската коалиция Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ ще започне нова проверка на струващия 3,4 млн. лв. проект на МВР. Тя няма да ревизира резултатите от старата, която е окончателна и не може да бъде „обжалвана“, но ще се основава на новите аргументи, съдържащи се във възражението. Ще е изненада, ако резултатите от нея са по-различни от тези на предишната, особено докато настоящото управление продължава да е на власт. Има обаче и международни институции и съдилища, които по-добре разбират какво е дискриминация.

Междувременно нека пожелаем на МВР и на агенция „Тренд“ да потърсят радикализма там, където действително го има.

Заглавна снимка: © Пейо Попов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Голямото затишие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golyamoto-zatishie/

Доста тихо е. Премиерът Бойко Борисов спря да се явява по брифинги (за COVID-19) още от ранно лято, а и изобщо игнорира журналистите. Той управлява репутацията си чрез еднопосочна комуникация, излъчвайки от джипа или от заседание на Министерския съвет. Светът е в криза, каквато не е преживявал, България също – и Борисов е объркан. Това е криза, която не може да заглуши с медийна канонада, да измести фокуса с друг скандал, да звънне на някой Ваньо, Митко, Цецо… Точно тази криза, определена като „война“, изисква реални управленски действия, лидерска комуникация, но нашият третократен премиер не притежава нито едното, нито другото. Не искаме Чърчил, който да ни каже, че ще се бием по бреговете, улиците, навсякъде и няма да се предадем, но все пак искаме да покаже дух на водач, вместо да се крие.

От поне месец публичното пространство обедня и откъм каскета на главния прокурор Иван Гешев. Къде са неговите обществени изяви, в които той се материализира, за да обещае нова акция, да обяви, че с телефонните измамници е приключено, да се закани на приватизацията? От време на време се появява туит, че е под карантина; честитка за професионалния празник на полицията; откровение в документален филм, че кармата му е да въведе справедливост чрез правосъдие.

Къде е най-големият дарител от първото затваряне Делян Пеевски? Никакви новини, но и никакви ласкателства. Ако Le Monde не беше излязъл със статия за него през ноември, съвсем нищо нямаше да се чуе; липсват и разкрития за „най-могъщия и мразен олигарх в България“; отдавна не е назоваван и за нова порция. И законопроект не е подготвял, а по традиция от няколко парламента – и в този той не се мярка.

Да не би Сараите да готвят смяната на лейтенанта? Все пак той получи назначение за олигарх по-рано, отколкото Борисов за първи път спечели избори – и вече достигна зенита. (Даже не броим ония невръстни години, в които го разпознавахме чрез майка му.) Посткомунистическата номенклатура зад Пеевски – като същи Пигмалион – може да си скулптира нов, за да се омъжи и за него. Парадоксално на пръв поглед, но политиците са по-дълговечни от олигарсите; справка – Русия.

Смяна на лейтенанти – или смяна на модела

Евентуално оттегляне на Пеевски, Борисов и още неколцина не би означавало прочистване на средата и разграждане на модела, който част от обществото иска да бъде разрушен. Само саниране на фасадата. Дилемата е постистина (Пеевска или Борисова) или стремеж към модел на обществени отношения, подчинен на върховенство на правото, повече справедливост в разпределението на обществените блага и реална конкуренция.

Без изброените по-горе фигури нито ГЕРБ ще стане по-малко опортюнистка партия, нито ДПС ще се откаже от схемите, чрез които кешира влиянието си (коя ли партия би го направила…). Но тяхната липса улеснява бъдещи коалиционни споразумявания, няма да бодат очи, а новите фигури – може би по-харизматични, каквито са предпочитани във времена на криза – ще имат и нов тип комуникация. Как иначе обществото ще разбере, че има промяна, ако не бъдат сменени символите – и стражите! За това Цветан Цветанов би употребил любимия си израз за „видимите резултати“.

Само че нормализацията на системните партии в България е процес, не рязане на глави. В БСП не се случи за изминалите 30 години след свалянето на Тодор Живков от власт и след преименуването ѝ, въпреки че се смениха много председатели и послания.

Въпросът „С кого бихте/не бихте се коалирали“ е най-неприятният за политическите сили и лидерите им

Някои вече отговориха. Преди близо два месеца лидерът на „Да, България“ Христо Иванов написа в официалния си профил във Facebook: „ГЕРБ не е годен субект за коалиране.“ Че такъв е и ДПС, съпредседателят на „Демократична България“ дори няма нужда да съобщава. Ами с движението на Мая Манолова? В интервю пред „Клуб Z“ другият съпредседател и лидер на ДСБ Атанас Атанасов допусна, макар и предпазливо и с уговорки, преговори с извънпарламентарната опозиция, към която се числи и бившата соцдепутатка. Изглежда, че ще се наложи двамата съпредседатели отново да отговорят, но този път заедно, на същия въпрос.

В края на септември т.г. лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов, комуто социолозите отреждат най-малко 10% на следващи избори, заяви в шоуто си, че с ГЕРБ и ДПС няма да се коалира. Думите му бяха в отговор на директен въпрос на главната редакторка на „Дневник“ Велислава Попова:

ДПС стана нарицателно за нещо като някаква престъпна корпорация, която събира в себе си много власт, възможности, пари, средства, влияние и т.н., и това, което прави, е да налага тези си намерения, използвайки много удобно линията на турци–българи. Дори и аз да видя някакъв свестен и кадърен човек или ход от тяхна страна, който е полезен и правилен, как при такава ситуация да направиш нещо такова! Няма как! Тоест те са се самообрекли с това си поведение и с тоя си начин на мислене… на тази изолация.

Без Пеевски изолацията ще продължи ли, или не?

Всяка коалиция в политиката може да бъде оправдана в името на някакви принципи, макар да е безпределно ясно, че се правят в името на властта. Пръкването на тройната коалиция беше мотивирано с предстоящото присъединяване към Европейския съюз. Вместо да бъде дясна алтернатива на ГЕРБ, за каквото се обявяваше, Реформаторският блок стана една от патериците във второто правителство на Борисов през 2014 г.

Засега изглежда, че Борисов и ГЕРБ се стараят да помогнат на ВМРО да излязат от заешката дупка, прехвърляйки на вицепремиера Красимир Каракачанов цялото говорене за Северна Македония и за българския „стоп“ по пътя към ЕС. Че кой, ако не Каракачанов – макар че не той води преговорите със Скопие… Има обаче надежда, че до края на германското председателство на Съвета на ЕС, което приключва в края на декември, може и да се намери дипломатическо решение. А дори и да допуснем, че ветото остава, то и темата ще отшуми. Така че за дълготрайно напомпване на рейтинга на ВМРО не може да се говори, но те са верен партньор на Борисов във втори кабинет.

Тишината, особено в условията на затваряне до Коледа, може да ни изненада

Макар че затишието днес не е оня ступор от март, когато връхлетя пандемията от COVID-19 и повечето хора загубиха здравия си разум до степен да се запасяват с огромни количества храна и да се изолират в домовете си. Въпреки несекващата смърт и ежедневните лоши новини, пандемията вече е част от живота ни. И докато хората се борят за оцеляване, политиците водят тази война за слава и рейтинги.

Стихнат ли, значи ги е страх – или водят преговори.

Заглавна снимка: Herman Beun / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Локдаун за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/lockdown-za-borisov/

Някой трябва да вземе ключа от джипа на Бойко Борисов и мобилния му телефон, оставяйки му „ефирно време“ единствено за онлайн заседанията на Министерския и Европейския съвети. Локдаун за Борисов. Във войната срещу коронавируса той не е генерал, а тилов плъх. Единствената война, която води, е за опазването на собствената си кожа в политиката.

Поради тази причина Борисов ходи не на „инспекции“ в болници (визитата в „Пирогов“ не я броим), а на безсмислени обиколки из страната – от серията „трудови“ делници на премиера. Гневът на хората от загуба на близки, острият дефицит на елементарни изделия като мобилни кислородни бутилки, на изолационни носилки, апарати за обдишване, дори на асансьори в болниците

липсват в клипчетата на Борисов.

Защото той прави предизборна кампания, а пропагандата, която кънти от групата прислужващи му медии, се опитва да направи от трагедията подвиг. Безкритичното цитиране на всичко, което избълва Бойко Борисов във Facebook или от пън в гората, напомня силно на религиозния тип комуникация. А той продължава с визуализацията на „успехите“ – кран, път, пристанище, товари, газопроводи.

Отговорът е прост – принцип на пропагандата, обясняват изследователи, е, че степента на доверие към визуалната комуникация е в пъти по-висока от тази към вербалната – на принципа „по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш“. В случая с Борисов и виждаме, и чуваме по сто пъти поради хоровата транслация.

Среден пръст

Какво е това? Това е среден пръст към всички нас, които сме на фронта. Лекари, медицински сестри, обикновени граждани, учители, социални работници – всички, които нямаме запазени места в болница „Лозенец“ и Военномедицинската академия. Борисов демонстрира фалшиво благополучие – например как българското производство расте, докато Европа и светът са в криза. А в страната с най-къс живот в ЕС, първа по смъртност в света и в черната тройка на най-много починали от COVID-19 в Общността, премиерът и лидер на ГЕРБ показва магистрали на здравния министър и шефа на „Пирогов“, респективно на гражданите – в разгара на пандемията.

Асфалтопитек, както го нарисува карикатуристът Чавдар Николов.

 

 

Медийните отпечатъци на ГЕРБ се опитват да внушат, че големи проблеми в мерките срещу коронавируса няма – здравната система има затруднения, но те са логистични; големият брой болни идва от високия индекс на заразяване на COVID-19; хората са недисциплинирани и не спазват мерките. С изключение на държавния здравен инспектор Ангел Кунчев, за високата смъртност не говори никой от властта – нито министърът на здравеопазването (който явно е минал ускорен курс за герберизация), нито премиерът.

За бедност и смъртност Борисов никога не говори.

Развалят му нимба на генерал-спасител-благодетел-кумир-строител-мислещ-за-народа. „Опонентите ни обвиняват, че пропуснахме време през лятото. Докато те само говориха, ние работихме.“ Из словоизлияние на Бойко Борисов във Facebook. Обвинителният уклон присъства в словесността му отдавна. „Когато са правили „Белене“ и „Цанков камък“ и са изтичали пари, вие защо сте мълчали? Къде бяхте през тези години?!“, запита през 2010 г. Борисов протестиращите лекари.

Това е все едно да кажеш, че по времето на социализма хлябът и олиото са били по-евтини. Формално е истина, в действителност – лъжливо пропагандно внушение. Работата на управляващите е да работят, като вземат решения в името на публичното благо. Работата на опозицията е да критикува и да предлага алтернативни решения, тъй като не управлява.

Какво следва

В последните години свикнахме с Facebook визуализациите на Борисов, забавлявахме се с тях, присмивахме им се като на ерзацполитика. Но във времената на пандемия тази технология на героизацията е не просто неуместна – нагла и безочлива е. Тя е признак на алиенацията на Борисов от проблемите, с които не може да се справи, не е победа над страха и тревогите от хаоса в здравната система, завладели обществото.

Приоритет за всички управляващи, независимо в коя точка на света, трябва да е здравето на хората. Уж и в България е така, но на практика министър-председателят неглижира тази тема. Връх вземат парите за едно или друго съсловие – полицаи, медици, пенсионери, социално слаби, не и адекватни мерки за предпазване, ефективно лечение. Така е, защото в действителност политикът Борисов не съществува, Борисов е продукт на (платена) медийна любов и пропагандни техники, също като телевизионната реклама – ако не го чуваме и виждаме, просто не съществува.

И ако лидерът на ГЕРБ е започнал вече кампанията за избори,

от тези, които се разграничават от него и стила му на управление, очакваме повече.

Очакваме план за излизане от кризата, прогноза как ще изглежда българската COVID икономика в контекста на глобалната и колко ще струват на данъкоплатците мерките – и неизбежните реформи. Ситуацията е извънредна, следователно кандидатите за власт следва да известят по-рано за намеренията си, за да прецени обществото капацитета им.

Известни са ни исканията в референдума, който екипът на Слави Трифонов инициира – не е известно какви възгледи имат за всичко останало извън избирателната система. Наясно сме какви са принципите на „Демократична България“ и как ще процедира със съдебната система, но да си кажат за образованието, здравеопазването и COVID икономиката. Няма нужда да питаме Мая Манолова, тя е подгласник. Може би „Отровното трио“, тъй като ще заявят участие в политиката.

Извинения от типа на Бойко Борисов за наследството на „обрания бостан“ не се приемат. Този филм вече сме го гледали.

Всъщност гледали сме всички „филми“ в трите мандата на Борисов – макар да се позовава на „учебниците на КГБ“, по които действат срещу него, той много добре е усвоил всичките седем принципа на пропагандата и манипулацията, изведени от американския Институт за анализ на пропагандата. Лесно ще ги разпознаете:

1. Bandwagon (принципът на групата) – всички така правят, защо не и ти.

2. Card stacking (подреждане на карти) – използване само на тези факти и подробности, изгодни на пропагандатора. Ако не сте запознати с темата, няма да откриете лъжата.

3. Glittering generalities (бляскави общи приказки) – лозунгите са чудесен пример и други такива фрази, които се одобряват безкритично от аудиторията и предизвикват положителни емоции заради използвани в тях изразни средства. Добър пример са политическите речи, в които се чертае светло бъдеще.

4. Name-calling – една идея се „опакова“ с етикет, който предизвиква негативна реакция, без хората да са запознати с доказателствата за това.

5. Plain folk – eдин от нас, илюзията, че се числи към „обикновените хора“. Този трик Борисов владее особено добре с говор, жестове, поведение (помните: „филията с мас“, „аз съм прост – вие сте прости, затова се разбираме“ и пр.). Американските президенти го правят по друг начин – ядат бургери в „Макдоналдс“, цепят дърва и пр.

6. Testimonials (препоръки) – цитират се известни хора (политически лидери, знаменитости и др.), които изразяват одобрение или неодобрение за дадена идея или проект. Борисов обича да споменава как България е била хвалена – например за мерките срещу COVID-19 през пролетта, или как Доналд Туск му е пожелал успех на „редовните избори“ (макар Туск да не е пожелавал точно това) и пр.

7. Transfer (прехвърляне) – прехвърлят се създадени вече положителни нагласи, като уважение, авторитет, към това, което пропагандаторът иска да одобрим.

Виждате, Борисов е академик по пропаганда. Докато всички ние сме в (българския) казан, Борисов е в джипката. Време е да сменим местата.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За кармата на помощта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-karmata-na-pomoshta/

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не преживява трансплантацията – умира точно седмица по-късно.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy/

Разгледахте ли добре лицата по-горе? Така, вижте ги пак. Хубавичко. Едно от тях ще е министър-председател, когато минат следващите парламентарни избори. В България лидерът на победилата партия заема по подразбиране този пост, независимо дали е партиен апаратчик, бизнесмен или шоумен.

С поне две уговорки – няма да е Томислав Дончев, той е фигурант и ако капацитетът му стига да е временно изпълняващ, за постоянно – едва ли. А Бойко Борисов вече е извън играта, но той ще заеме мястото си в политическия пантеон, все едно дали ни харесва, или не. В тази зала на славата фигурите се подреждат не само заради заслугите си към нацията, а поради историческите причини да управляват България за определен период.

ДПС също отсъства от колажа и за целите на този материал е все едно дали там ще е ликът на Мустафа Карадайъ, или Филиз Хюсменова, защото ДПС не участва в излъчването на кандидат за министър-председател. Виж, в номинациите – да.

И така, кой ще бъде? Някой като Борисов, чиито способности за връзка с избирателите са феноменални, макар да не беше способен на визия, нито да преговаря с опозиционните партии или с хората от своята собствена, нито да създава екипи и да управлява кризи.

А възможен ли е някой друг, провиждан в любимата на някои партии формула за „кабинет на националното спасение“? Да бъдеш ефективен премиер е мащабно и отговорно предизвикателство. Да бъдеш просто премиер го може всеки средноинтелигентен човек, който не е интроверт, не заеква и умее да лъже, гледайки право в очите. Да си почтен и да не откраднеш нито стотинка като политик – трябва да си Петко Каравелов. Затова за почтеността и интегритета няма да отваряме дума. Биографиите на хората от колажа са публично известни, който има акъл – да мисли.

Въпрос на характер

Важен ли е характерът? Важен е, а българската политика в последните десетилетия е доказала, че най-добре е да си безхарактерен. Така могат да ти натресат например банка, която да се срасне с политическите кръгове, легитимирайки тандема „Цветан Василев – Делян Пеевски“, но Сергей Станишев никога не призна отговорност за възхода на Корпоративна търговска банка. (Нито как убеди парламентарната група на БСП да подкрепи Делян Пеевски за директор на ДАНС.)

Изглежда, че когато си цар по рождение, може да минеш и без особени качества на характера – макар и премиер на република. Може дори да се държиш като отчужден външен наблюдател, когато трябва да предприемеш мерки и да вземеш решения, свързани със сигурността на над два милиона души – неадекватното управление на Симеон Сакскобургготски в последната година на премиерския му мандат, когато се случиха сериозните наводнения, е едно от доказателствата.

Някои се заблуждават и вземат показването на мускули като демонстрация на характер. Всъщност е актьорска игра, би следвало да сме го научили от настоящия министър-председател. Когато Бойко Борисов хока министри от кабинета или партийни съратници, като им казва „да си почистят къщичката“ и „ако не ви светне червената лампа, аз ще ви светна синя“ – това е заради светлините на рампата.

Когато казва през 2018 г., че смята за необходимо включването на санкциите срещу Русия като един от приоритетните въпроси в дневния ред на Българското европредседателство и че това „ще се обсъжда в различни формати, за да се намери най-доброто решение и да се разреши проблемът“ – това е обслужване на руски интереси. А когато впоследствие „забравя“ за „приоритета“ – това е, защото някои други са го скастрили.

Дебелащините по телефона също не са характер, а балкански манталитет. А човекът, който слуша как „сега че ги опраа“, е Томислав Дончев, чието видимо достойнство засега е неговата обтекаемост.

Въпрос на визия

Важна ли е визията? Разбира се, но каква е? Ако приемем, че партийните платформи за управление са визия, то значи такава няма. Освен че (почти) никой не ги чете, никой не отдава и особено значение защо не се изпълняват – защото никой не очаква да се изпълняват.

Първата партийна управленска програма на ГЕРБ, обявена през есента на 2007 г., изобилства с небивалици, които днес вероятно и нейният автор Стоян Мавродиев едва ли помни. Разбира се, всичко е неизпълнено, но си струва някои да се припомнят – съкращаване на министерства, икономиката да се поеме от финансовия министър; плосък данък плюс необлагаем минимум от 1000 лв., който да расте всяка година; премахване на осигуровките за фонд „Безработица“, общо осигуряване и майчинство; намаляване на пенсионната вноска, като тя цялата влиза в частен пенсионен фонд; и др. Разбира се, тази програма бе подготвена не от Борисов, а от кръгове, които тогава бяха близки до него и му диктуваха политики, изгодни за тях.

Борисов просто искаше власт. А каква е личната му визия за България – ето това никога няма да разберем, освен под хипноза. Но кой пък от управлявалите не е искал власт? Да не би лозунгът на социалистите, обявен от лидера им и премиер Станишев през 2008 г. „Свободни граждани, справедлива държава, модерно общество“ да бе въплътен в управлението на тройната коалиция? Това е просто слоган, измислен от пиар екип.

Въпрос на отговорност

Важно ли е поемането на отговорност? Разбира се. Но какво всъщност е това? Да кажеш като премиера, че бившият вече министър на финансите Владислав Горанов е прав да възразява за намалените ставки по ДДС, но Борисов „поема политическата отговорност“, не е нищо друго освен куха фраза. „Ще намалим ставката на ДДС за ресторантьорите до края на 2021 г. – ако се окажат прави и приходите в бюджета са по-големи, аз ще се надсмивам на Горанов, ако не – ще върнем ставката от 20%“, каза Борисов. Сиреч хоризонтът за политическата отговорност е краят на другата година. Но още в края на тази ще стане ясно намалението на приходите, така че би могъл да подаде оставка още тогава – това е поемане на отговорност.

Ако Бойко Борисов наистина поема отговорност, трябва незабавно да изхвърли проекта на бюджета за 2021 г. през прозореца, както направи през 1995-та депутатът Венцеслав Димитров с бюджета на финансовия министър на Виденов – Димитър Костов. Противното би било безотговорно – защото ще обере бостана на зелено. Макар да се оплака от същото след кабинета на тройната коалиция.

Но на настоящия премиер не му пука какво ще е след него. „П*чка им майчина!“, както би казал на своя естествен наратив. Засега е ясно, че този-след-него трябва да умее да сади бостан на гола поляна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Криза и лидерство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kriza-i-liderstvo/

Не само у нас, а навсякъде по света хората са раздвоени в отношението си към пандемията от COVID-19 и мерките за овладяването ѝ. А причините са много и основателни. Но конкретно поведението на българските власти и заповедите на здравния министър, които се променят от „от ден до пладне“, и то обикновено в зависимост от волята на премиера, създават единствено недоверие у гражданите. Те се люшкат между полюсните мнения на лекари и „експерти“, с които ни заливат непрестанно всички медии, но не могат да изградят трайно и информирано отношение към темата и съответно адекватно поведение в тази кризисна ситуация.

Както знаем, кризите създават и възможности. Пандемията от COVID-19 и политиките за овладяването и контролирането ѝ се оказаха фокус дори на президентските избори в САЩ. У нас тя развърза ръцете на премиера да започне да раздава от натрупаните „мазнинки“ в бюджета, както обича да се изразява самият той. Но ако мерки като 60/40 се приемат и оценяват донякъде като положителни за подпомагането на икономиката и на сектори от бизнеса, силно засегнати от пандемията, то използването на фиска като коледен чувал с подаръци си е чиста проба

опит за купуване на гласове за предстоящите парламентарни избори.

И с 50-левовите месечни ковид бонуси към пенсиите, и с обещаните за догодина добавки за всяко дете, и най-вече със заложеното увеличение на заплатите в администрацията и в държавния сектор – Борисов си постила пътя към изборната победа с банкноти. Но в обществото няма заблудени относно целите на т.нар. антикризисни мерки, от работодателските организации нарекоха тази щедрост „пир по време на чума“, а синдикатите се възползваха от нея и поискаха още по-високи доходи за работещите, за да запазят оредялата си членска маса.

Според експерти обаче този бюджет няма да реши нито един от тежките социални проблеми в държавата, нито ще помогне на бизнеса, който от началото на следващата година ще бъде натоварен и с повишената минимална работна заплата. Бивши икономически и финансови министри като Николай Василев, Милен Велчев и Петър Чобанов определиха бюджета като популистки и предизборен, който залага „бомби“ пред следващите управления и заплашва да вкара България в дългова криза.

Във видеообръщение преди заседание на Министерския съвет, което премиерът в карантина ръководеше дистанционно от дома си, Борисов отхвърли обвиненията на опозицията, че прави предизборен бюджет. По думите му, той е „следизборен“:

Кой ще изпълнява следващия бюджет? Ще го изпълняваме пак ние, затова си правим разчетите до март, за да можем да ползваме парите, които сме си осигурили ние. Ако народът ни даде да сме първа политическа сила и ГЕРБ да управлява отново, ние ще сме тези, които ще продължм да изпълняваме. Това е следизборен бюджет.

А от кумова срама добави: „Коя партия ще изпълнява бюджета, зависи от българския народ.“ Антикризисен или предизборен е бюджет 2021 – да спорят финансистите, а дали с него ще се реализират определени политики, ще покаже времето. Но още отсега експерти като Ивайло Калфин предупреждават, че обърканите действия на управляващите по отношение на пенсиите и особено идеите им за следващата година са стъпки към дестабилизиране и унищожаване на пенсионната система, която е „като бели пари за черни дни“.

В ситуация като сегашната силното лидерството е особено важно.

Такъв пример дава канцлерката на Германия Ангела Меркел, която застана на трибуната в Бундестага, за да защити пред депутатите строгите мерки, които нейното правителство въвежда от началото на ноември. Тя предупреди, че германците ги очакват четири тежки месеца, и ги призова да се обединят зад нея. „Нека бъда ясна: лъжата и дезинформацията, конспирацията и омразата увреждат не само демократичния дебат, но и борбата срещу коронавируса“, заяви Меркел в парламента.

В САЩ обаче президентът Доналд Тръмп прекрати преждевременно карантината си, напусна на третия ден болницата, в която се лекуваше от COVID-19, и заяви, че се чувства по-добре, отколкото преди 20 години. През цялото време на пандемията Тръмп се опитваше да омаловажи заплахата от COVID-19, а в изследване на института „Корнел“ американският президент е посочен като най-големият разпространител на фалшиви новини за коронавируса. Дали тази политика ще му донесе изборен успех, или не – остават дни да разберем.

Как се държи българският премиер в условията на пандемия, всекидневни протести срещу управлението му и предстоящи парламентарни избори?

Първата вълна на COVID-19 мина в България сравнително леко, зарази малко хора, не създаде натиск върху здравната ни система и нареди страната ни сред най-малко засегнатите и пострадали от пандемията в Европа. Тогава не минаваше ден, без да видим премиера по телевизията, потънали във вцепенение от непознатия враг. Борисов говореше повече от експертите и ни уверяваше, че правителството няма да пожали средства, за да осигури болниците и лекарите на първа линия с всичко необходимо за тяхната сигурност. И не пропускаше да се похвали, че благодарение на правителството и на Националния оперативен щаб сме отново сред отличниците на Европа.

Седем месеца по-късно броят на жертвите на вируса сред медиците расте, персоналът на цели болници подава оставка заради липсата на адекватни условия за работа, а Българският лекарски съюз призовава студенти от медицинските факултети да се включат като доброволци в лечебните заведения.

През дългото и топло лято хората преодоляха първоначалния си шок и го удариха през просото. В същото време широката публична дискусия за COVID-19 и опасността от него създадоха противоречиви нагласи в обществото и сега, въпреки драстично увеличените случаи на заразените, гражданите трудно ще приемат едни по-твърди мерки за ограничаване на вече дифузното разпространение на вируса и особено втори локдаун. Още повече, когато тези мерки са предложени от изгубили легитимност правителство и премиер, чиято оставка – заедно с тази на главния прокурор – гражданите искат вече повече от три месеца.

За разлика от любимата си канцлерка Ангела Меркел, която пое лично цялата отговорност за решенията на правителството, министър-председателят няма доблестта да застане пред депутатите в Народното събрание и да поиска одобрението им за действията на кабинета. Защото знае, че няма да го получи. Вместо това предпочита да ни обяснява стореното от него за нас от джипа или от дома си…

Непрекъснатото напрежение между премиера и президента, споровете чия карантина е била легитимна и чия – не, и дали естонският скандал е нанесъл вреда на репутацията на държавата ни, са поредното доказателство, че Борисов и Радев ги е грижа основно за собствения им имидж. И ако все пак президентът е по-обран в коментарите си, макар и някои от тях да звучаха параноично, то лицемерието и арогантността на Борисов са все по-отблъскващи на фона на общата тревожност в страната и по света.

Премиерът отдавна не е лидерът, който може да обедини българите и да ги изведе от кризата. Истинските лидери трябва могат да поемат отговорност и да изпълняват решенията, които се взели, дори с цената на собствената си власт. Те трябва да могат да кажат и най-тежката истина на хората, без да се съобразяват, че това може да им струва народната любов. Истинските лидери не подвеждат никога тези, които ги следват. И могат да си тръгнат, когато изгубят тяхното доверие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 20 септември 2020 г. „Пътищата, които строим в Родопите, са за хората. За да виждат българските мюсюлмани, че държавата се грижи за тях“, коментира той във видеото

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В капана на „глобалната некомпетентност“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kapana-na-globalnata-nekompetentnost/

Неотдавна беше оповестена нова порция резултати от изследването PISA за 2018 г. Те се отнасят до т.нар. глобалната компетентност на учениците. PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно изследване на учениците) се провежда от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие веднъж на три години от 2000 г. насам, като включва и държави, които не членуват в организацията. Изследването обхваща образованието на 15-годишните деца.

Досегашните резултати за 2018 г. за страната ни показаха спад в редица области спрямо предишни издания на изследването. Българските деца се представят най-зле по четивна грамотност в ЕС. Влошени са уменията им в области като природни науки и математика, а социално-икономическото неравенство продължава да е водещо за успеваемостта на тийнейджърите. PISA популяризира у нас понятието „функционална грамотност“ – способността да интерпретираш информация с разбиране и да можеш да се ориентираш в нея. Нещо, което на масата от родните ученици печално трудно се удава.

Последните резултати на PISA акцентират върху способността за справяне в глобализирания свят, което авторите на анализа наричат „глобална компетентност“. От резултатите може да се направи изводът, че

15-годишните ученици в България са освен функционално неграмотни, и глобално некомпетентни.

Докладът от над 400 страници, върху който се основава това заключение, се казва „Готови ли са учениците да се справят във взаимосвързания свят“ и представлява шестият том от резултатите за PISA за 2018 г. Той изхожда от предпоставката, че съвременните общества са взаимосвързани и разнообразни, което обуславя необходимостта учениците да са способни да се справят в подобна нехомогенна среда. Журналистът от „Дневник“ Максим Караджов представи в синтезиран вид основните изводи за страната ни.

Почти всички 15-годишни ученици у нас учат поне два чужди езика в училище (на какво равнище, това е отделен въпрос). От това обаче не следва, че стават по-чувствителни към култури, различни от тяхната. Дори да имат шанса да учат с деца от други страни, образователната ни система се опитва да „напъха“ тези деца в „калъпа“ си, скроен по българската етническа мяра, вместо да се интересува от техните специфики.

По-малко от една трета от училищните директори казват, че в техните училища се обсъждат теми, свързани с мултикултурното общуване, което е притеснително не само с оглед на децата чужденци, а и на фона на немалките групи от ромско, етнически турско и неправославно (в голямата си част мюсюлманско) население у нас. Резултатът е, че участниците в изследването у нас са сред най-неуважаващите чуждите култури и сред най-незаинтересуваните от тях.

Българските ученици са и едни от най-нетолерантните към имигрантите и показващи най-остри различия в способността си да се поставят на мястото на различните от тях. Поляризацията между тях по глобални теми е сред най-силните измежду изследваните държави, нареждайки страната ни на шесто място – между Обединените арабски емирства и Черна гора. Младежите ни остават капсулирани в тесния кръг на семейството, средата и социалния си статус, което обуславя и позициите им по множество въпроси.

На фона на тези резултати изобщо не е за учудване, че деца у нас организират публични линчове над свои връстници само защото ги смятат за различни от себе си.

Не е учудваща и критиката (съвсем не единствена в този дух впрочем) към илюстрациите на книгата „В като вагина“, публикувана на Facebook страницата на „Тоест“ по повод статията за книгата – че не представят „средностатистическото момиче от България“. Което не е нито чернокожо, нито с витилиго, нито мюсюлманка със забрадка, нито „скандинавска лесбийка“ (определена като такава вероятно единствено поради прическата си, тоест предполага се, че българско момиче не може да е с къса розова коса). Идеята, че някой може съзнателно да иска да подкрепи различието, вместо да равнява всичко по средностатистическото, за мнозина у нас е умонепостижима.

Резултатите на учениците ни са логични, защото у нас съществуването на различията методично се отрича. Масово не се забелязва например миграцията – човек може да ходи в арабски дюнерджийници и пак да не си дава сметка, че са го обслужили чужденци. В България има както чернокожи, така и български деца с един родител от африкански произход. Но когато People of Sofia публикува снимка на чернокожи момичета, се появяват саркастични реакции от типа на „има ли такива софиянки“. И хора на инвалидни колички има у нас, въпреки че поради недостъпната среда не сме свикнали да ги виждаме. А тя, достъпността на средата, е функция на отношението.

А отношението е нещо, което се възпитава посредством последователна политика и образование.

В България обаче последователно се възпитава отношението на изключване на всичко, отклоняващо се от национално-патриотичната норма. Дори тогава, когато това граничи с абсурда или даже е преминало границата му.

По-рано тази седмица например „Дневник“ съобщи за родители, изпаднали в недоумение заради декларация, която е трябвало да подпишат, ако паралелките, в които децата им учат, минат на електронно обучение. По силата на декларацията от тях се изисква да осигурят на останалите си у дома деца условия за редица неща, между които „съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност“.

Декларацията всъщност заимства чл. 5 от Закона за предучилищното и училищното образование, където са описани основните му цели. На нечий бюрократичен ум е хрумнало, че ако училищното образование се осъществява в домашна среда, тогава то престава да е отговорност на училището и става отговорност на семейството. (Не че основната тежест на образованието у нас и без това не е прехвърлена на родителите, от които в огромна степен зависи успеваемостта на децата им.)

Във въпросния член 5 от Закона са изброени общо 12 цели, като цитираната за националната идентичност е поставена на второ място. В съдържателно отношение мястото обаче е първо, защото първата цел е пределно обща и се опитва да обобщи всичко: „интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие и подкрепа на всяко дете и на всеки ученик в съответствие с възрастта, потребностите, способностите и интересите му“.

Българската национална идентичност е поставена пред придобиването на компетентности, мотивацията за учене, формирането на толерантност (която се разбира като толерантност към „етническата, националната, културната, езиковата и религиозната идентичност на всеки гражданин“, както и към хората с увреждания). Следват познаването на „националните, европейските и световните културни ценности и традиции“ и разбирането на глобалните процеси.

На последно място са споменати компетентностите, свързани с Европейския съюз. Затова пък националното е подчертано на още три места.

То е предмет на т. 4 от ал. 1 на чл. 28 от закона, според който „детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие […] определят свои символи и ритуали в съответствие с принципите на националната идентичност и култура, както и свое униформено облекло и други отличителни знаци“. Националната идентичност, значи, се възпитава още с отличителните знаци в детската градина.

В чл. 76, ал. 5 се изреждат незадължителни учебни предмети и теми, като например глобално, гражданско, здравно, интеркултурно образование, лични финанси и програмиране (дотук добре), както и такива, формиращи „национално самочувствие, патриотичен дух и родолюбие“ (каквато и да е разликата между тях). Все едно те не се втълпяват в достатъчна степен в часовете по литература и история. Патриотичното възпитание е и една от целите на часа на класа (чл. 92, ал. 2).

Ясно тогава защо с глобалната компетентност не се получават нещата.

Характерът на училищното образование в една страна е израз на нейната политика. Политиката в България е прогресивно националистическа в последните години, но в национализма имаме традиции още от времето на социализма, което го прави особено трудно изкореним от учебните програми. Образованието освен това е консервативна и не твърде склонна към реформи система. Най-вече ако предложенията за такива не се радват на обществен консенсус. А у нас всеки опит за модернизиране се сблъсква с вълна от възмущение (често пъти поради манипулативни националистически кампании и неразбиране) от типа „махат Ботев“.

Дори да има воля за промяна на образователната система у нас, така че тя реално да възпитава функционална грамотност и глобална компетентност, докато се видят сериозни резултати от нея, ще минат доста години. Това, разбира се, не е основание за липса на реформа. А сигнал, че липсата ѝ обрича поколения млади хора да са нетолерантни, агресивни към различното от себе си и смятащи, че истината за света и хората се изчерпва в тяхната локална кутийка.

Заглавна снимка: Taylor Wilcox / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Андон Балтаков и битката с вятърните мелници

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/andon-baltakov-i-bitkata-s-vyaturnite-melnitsi/

Генерален директор на обществена медия в България подаде оставка по морални причини. Това е прецедент в медийната ни среда, която не помни някой сам да е поискал да напусне толкова висок пост с множество облаги и възможности.

Този знаков жест на генералния директор на Българското национално радио Андон Балтаков, който има хоризонт от още две години до края на мандата си, предизвика смут и въпроси. Реакция имаше и в Народното събрание, където оставката на министъра на културата Боил Банов поиска напусналият групата на социалистите Красимир Янков, а след това и самата БСП. Балтаков се обяви против политизирането на темата и отказа да влезе в зоната на спекулациите, но отляво в пленарната зала проляха сълзи за свободата на словото в радиото, за която в партията столетница страдат единствено когато са в опозиция.

Като причина за депозирането на оставката си шефът на БНР посочва доклада на министъра на културата Боил Банов, с който се предлага законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията и в който, по думите на директора,

одобреният от БНР текст е подменен.

Пред медии той заяви, че е възмутен от липсата на управленска воля за промяна на нормативната уредба, за да се спре политическото вмешателство в радиото, и попита защо стабилността на обществената медия отново се поставя под въпрос и чии интереси трябва да обслужи това. Балтаков недоумява защо работна група от БНР, БНТ, СЕМ и медийни експерти е подготвила един стойностен проект, от който впоследствие са извадени важни текстове, свързани с управлението на обществените медии. „Боил Банов трябва да подаде оставка, защото манипулира един законопроект […], върху който са работили експерти на изключително високо ниво“, коментира той.

За Андон Балтаков въпросът за избора на членовете на Управителния съвет е принципен и затова техните отговорности при вземането на управленски решения трябва да бъдат ясно разписани в закона, заедно с тези на генералния директор. Пред „Хоризонт“ той заяви, че европейските принципи на демокрация са еднакви навсякъде, затова се вбесявал, като чуел, че „в България е така“. Според него „българинът заслужава нещо по-добро“, а обществото иска гарантирано свободни обществени медии.

Андон Балтаков се завръща в България и заема поста на генерален директор на БНР от януари т.г., след дълго пребиваване в САЩ като журналист и мениджър в различни медии. Два месеца по-рано предшественикът му Светослав Костов беше предсрочно освободен от Съвета за електронни медии след скандалите с опита за сваляне от ефир на дългогодишната водеща Силвия Великова и безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ на 13 септември 2019 г.

Оставката на сегашния генерален директор на БНР и мотивите за нея бяха приети от гилдията с голям респект.

Журналисти и служители от радиото застанаха зад своя шеф в отворено писмо, адресирано до президента, премиера, председателката на Народното събрание, посолствата на страните от ЕС, САЩ и Великобритания, както и до медиите. В него те посочват, че в България „отдавна сме свидетели на удобно и съзнателно подменяне на функциите на медиите, унищожаване на голяма част от свободната преса, овладяването на телевизии“.

А предложенията на Министерството на културата за промени в Закона за радиото и телевизията, поставени на обществено обсъждане, гилдията в радиото приема като сериозно отстъпление от волята в България да има силни, обективни и независими обществени медии. Затова тя настоява законопроектът, в който позицията на БНР е манипулирана и подменена, да бъде оттеглен. „Българското национално радио винаги е реагирало остро при всеки опит за подмяна и вмешателство в журналистическата свобода. И сега няма да допуснем медията ни да бъде зависима от политически или икономически интереси и хвърляна в нов колапс“, заявяват в отвореното си писмо работещите в БНР.

Според Диана Янкулова, водеща на обзорното политическо предаване „Неделя 150“ и на „Нещо повече“ по „Хоризонт“, управляващите никога няма да позволят на обществените медии да бъдат финансово независими, защото това е начин на цензура: „Днес викат за свободата на словото, после ще искат да го обяздят.“ Като „неочаквано, но достойно“ определи журналистката поведението на генералния директор, който не желае да се моли за пари. По думите ѝ

Андон Балтаков е реагирал като чужденец и по начин, непознат за българската публичност, защото никой не си е позволявал да каже, че царят е гол.

„Знаем, че у нас е много по-лесно да се жертва един човек, отколкото да се промени политическото статукво“, коментира радиоводещата, която не изключва мнозинството да оттегли законопроекта, ако Борисов се намеси. Янкулова уточни, че не знае какво точно е подменено в проекта на радиото, но е категорична, че финансирането на обществените медии в България отдавна не отговаря на никакви европейски директиви. Както и политическите назначения в Управителния съвет на радиото, чиито членове винаги са представлявали нечии интереси.

Мнението на медийния експерт Весислава Антонова за случая е, че Андон Балтаков се е почувствал предаден, затова е взел и необратимо решение. „В него има натрупано отчаяние от токсичната среда и усещане, че няма подкрепа от институциите и от законодателя. Мисля, че ако оставката му бъде приета, това ще доведе до нова криза в радиото, в което той дойде с амбицията да му помогне. На всички е ясно, че обществените медии трябва да се модернизират. Те не са дигитализирани и затова са загубили модерната си публика“, анализира ситуацията Антонова. Тя е убедена, че един генерален директор има правото да избере членовете на Управителния съвет, с които да изпълнява своята концепция в рамките на мандата си.

Емил Кошлуков, генералният директор на БНТ, коментира пред „Тоест“, че за мнения и коментари по този законопроект са поканени всички институции и тепърва предстои неговото обсъждане в парламента и комисиите. Като голяма стъпка напред телевизионният шеф посочи, че отпада финансирането на час програма, каквото няма в нито една страна от ЕС, и че ще бъде приета методология за реалистично изчисляване на бюджетите в двете обществени медии. Той нарече това „голям пробив“, защото в бъдеще не финансовият министър ще решава коя медия какъв бюджет да има, а промяната на модела на финансиране ще направи обществените медии независими от политиците. Според него в проектозакона на Министерството на културата са отхвърлени добри предложения на работната група, „за които ще продължим да се борим“.

Бетина Жотева, председателката на СЕМ, беше категорична пред „Тоест“, че от Съвета ще дадат отрицателно становище за този законопроект,

тъй като в него не са намерили място предложенията на юристите на медийния регулатор. Тя посочи като много важна необходимостта да отпадне изискването към кандидатите за шефове на БНР и БНТ да имат 5 години трудов стаж, съответно в радио или телевизия, и да се замени с просто 5 години стаж в медии. Според нея сегашните условия за участие в конкурсите не давали възможност на способни млади хора да се кандидатират, а се явявали все едни и същи лица.

Решението на генералния директор на БНР Жотева разглежда в светлината на бавните процеси в България: „Господин Балтаков идва от Щатите и затова има други рефлекси, но ние ще му обясним тези неща.“ Според Жотева шефът на радиото е взел прибързано решение, защото, докато законопроектът мине през обществено обсъждане, през Министерския съвет и парламентарната Комисия по култура, мандатът на Балтаков най-вероятно ще изтече.

Министерството на културата не закъсня с отговора си на оставката на генералния директор.

Според Боил Банов неговото ведомство е било само организатор и координатор на срещите, свързани с изработването на законопроекта. Това предизвика реакцията на Балтаков, който в интервю пред „Дневник“ попита: „Ако са били само пощенска кутия, защо моят законопроект не беше публикуван в неговата цялост? Можем да имаме нов модел на финансиране и стар модел на управление. Очевидно няма воля да се разруши статуквото!“

Съмненията на Андон Балтаков, че радиото може да се изгради като независима обществена институция, са напълно основателни в светлината на отминалите скандални събития в БНР. След като прокуратурата оневини бившия генерален директор Светослав Костов за спирането на „Хоризонт“, година по-късно няма обвинен за това престъпление. А скандалът с политически привкус около свалянето на Силвия Великова от ефир отшумя и остана в страниците на докладите за потъпканата свобода на словото в България.

Превръщането на БНР в истинска обществена медия не минава само през законодателните промени,

свързани с модела на финансиране на медията или с избора на членовете на Управителния ѝ съвет, за които историята показва, че най-често са били марионетки на генералния директор, легитимиращи неговите решения. Това е дълъг процес, в който журналистите не очакват нишан, че могат да се изразяват свободно и да критикуват всички власти, каквато е основната функция на всяка медия, а се борят за това свое право. И гилдията в радиото винаги го е правила. Но незнайно как конформизмът се настани в коридорите на старата къща на ул. „Драган Цанков“ №4, а сиви кардинали поставят директорите в ситуации да се съобразяват с тях – или да си отворят фронт отвътре.

Но тези сюжети остават незабелязани за публиката отвън. БНР, макар и с висок рейтинг, не е онова обществено радио, което искат гражданите. Ето защо трябва са се извърви дълъг път, да отпаднат двойните стандарти в програмно и всякакво друго отношение. Но това не може да направи сам нито един генерален директор, пък бил той и с опит, придобит в медии от модерния свят.

Заглавна снимка: Стопкадър от изслушването на Андон Балтаков пред СЕМ на 20 януари 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бедна Караянчева, да беше дала килимите в музея на соца!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bedna-karayancheva/

Преди близо 40 години във фоайето на кърджалийския театър нямаше папрат и филодендрон до бюст на Димитър Димов, както е сега – като в канцелария от соца.

Помня, защото бях 16-годишна и два пъти седмично актьорът Ибиш Орханов водеше курсове по актьорско майсторство. Забавно – голямата сцена беше наша, а Ибиш, този талантлив човек, цар на внезапните превъплъщения, ни учеше на етюди и разни трикове. Имаше дарбата да показва как. Жалко, че освен ролята на Джипси във „Всичко е любов“ и няколко по-незначителни, българското кино и театър го изгубиха. До ден днешен не съм сигурна той ли беше на една сергия на Женския пазар през 90-те…

От театъра обаче взехме прожектори за един спектакъл, който правихме с най-големите навитаци от моя клас. Наричаше се „Обетованата земя на слънчогледите“, по стихове на битниците, Петя Дубарова, Уолт Уитман и музика на „Пинк Флойд“.

Истинският културен център на Кърджали обаче беше Домът на културата – на гласовете на оперетата там се възхищаваше Видин Даскалов, имаше отдадени на изкуството хора като диригента на младежкия струнен оркестър Петър Филипов, на танцовия състав – Тодор Момчилов, Иво Папазов е излязъл оттук… Но от години и Домът на културата, и театърът имат нужда от хора с енергия, от повече средства, от декори. Не и от килими…

Когато отглеждаш верноподаници

… Въпреки това председателката на парламента Цвета Караянчева, за която Кърджали е не просто избирателен район, а и място, където е отраснала и основала ГЕРБ, дари килимите на Театрално-музикалния център по случай 60-годишнината му. Така се нарича театърът, тъй като обединява и куклено изкуство, и музикална сцена. Ако директорът Гълъб Бочуков не ѝ беше благодарил публично за постелките трета употреба, никой нямаше да разбере. Но така става, когато отглеждаш верноподаници, а не граждани. Никога не знаеш дали няма да те лекьосат мазно, когато се наведат ниско.

Директорът на театър „Димитър Димов“ в Кърджали обаче благодари – не иронично, както първоначално се усъмниха някои, а съвсем истински. „Убеден съм, че тези уникални килими ще създадат допълнителен уют и неповторима атмосфера в нашия театър“, пише до 44-тия парламент Бочуков.

Актьорът заема поста директор през ноември 2016 г., след няколко конкурса. По онова време Министерството на културата се оглавява от скулптора Вежди Рашидов, родом от Кърджали. (Музикалната сцена носи името на неговата майка – известната изпълнителка на турски фолклор Кадрие Лятифова.) Бочуков явно споделя възгледите на ГЕРБ за изкуството, след като на местните избори през 2011 г. е поставен на 19-то място в общинската листа на партията в Кърджали.

Пошлотията се сгъсти, когато ръководството на театъра, засегнато от коментарите, обясни, че всъщност само̀ е поискало килимите, а Караянчева съдействала. Излиза, че Гълъб Бочуков и компания са замаскирали належащата си нужда като дарителски жест – и публично благодарят за него. Двойна измама. Хем измолили килимчета, хем се подмазали на когото трябва.

bTV показа килимите, тъпкани от хиляди подметки в Министерския съвет и в парламента – с петна, с оръфани ресни, някои от 70-те години на миналия век. Трета употреба за „духа, който властва над материята“ (цитат от Караянчева от поздравителния адрес) е вулгарно. Контрапунктът между високите слова за културата и подаяния във вид на непотребни килими е поразителен. Поне показва къде стои културата в йерархията на потребностите на председателката на българския парламент.

Съдейки по поздравлението – някъде в етера.

… Животът ни е пълен със срещи и сбогувания, със заклинания и откровения, с утопии и мечти. А на сцената те оживяват и узряват, придобиват форма и цвят и изпълват сетивата ни с наслада. Няма друго тайнство, което да ни прави по-добри, по-искрени, по-прозрачни от светлината.

Тези писмена имат висока степен на релевантност към перлите и по-модерния имидж на г-жа Караянчева – къса прическа, елегантни дрехи, но звучат като реклама на холистичен център. Измежду тях е цамбурнат цитат от Ницше, в духа на високите лайфстайл традиции, санким „вие нас за какви ни мислите…“: „Изкуството, според Ницше, ни е дадено, за да не ни убие реалността.“ Всъщност не е реалността, а истината: Wir haben die Kunst, damit wir nicht an der Wahrheit zugrunde gehen. Но така е, когато не се търси оригиналният източник, а се заемат мъдри мисли нейде от интернет.

Да ги осмеем, не да се присмеем

В нормална държава Караянчева и подобните ѝ биха били герои в сатирично шоу – жанр, на който традиционните медии в България са обърнали гръб. Не слагаме в сметката дребните закачки в „Шоуто на Цитиридис“, нито вербалната агресия на някои журналисти, нито езика на омразата в други предавания. Тази липса на остра публицистика на ръба на добрия тон – своенравна, непокорна и критична не по поръчка – запълват карикатуристите, колажите, постовете в социалните мрежи – като на пиар експерта Радослав Бимбалов, посъветвал Караянчева да дари и старите тоалетни чинии от парламента.

(Сещам се, че един таксиметров шофьор ми разказваше как в първите години на Прехода събирал с приятел от Белгия използвани тоалетни чинии и ги продавал тутакси в България. „Качествен фаянс – и добре измити…“)

В творбата си „За простотията“ Радичков пише за едни педя човечета с простотия, голяма колкото черква, но също, че „по-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него“. Хубаво ще гледа, ама дали ще я види.

Точно преди случката с дарените килими се появи видеото от Лом, където Цвета Караянчева по каруцарски – но с перли на врата – кастри от микрофона протестиращите в София: „Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе!“ По-късно се опита да извини поведението си с аргумента, че това е партийна сбирка и всички правят така. България е парламентарна република и Караянчева заема най-високия пост в нея – извинението не се приема. Лидерът на управляващата партия може да си позволи такова поведение, председателят на парламента – не.

Няма обективни критерии, по които да бъде измерен персоналният принос на Караянчева за ниския рейтинг на парламента. Ще се изразим политкоректно – никак не е за подценяване. Проблемът не е в нейната непригодност. Предишните председатели на Народното събрание, излъчени от ГЕРБ – Цецка Цачева и Димитър Главчев, също не се отличаваха с кой знае каква компетентност, стил, интелект, но поне пазеха институцията с поведението си. Няколко случки – и грубата цинична фраза за Караянчева, изречена от началника на ГЕРБ в онзи запис, са достатъчни, за да сринат всеки имидж. След тази фраза, както видяхме, тя избра Партията пред достойнството си.

Ако ГЕРБ обаче са тръгнали да даряват употребяван държавен инвентар, да питаме: а нощните шкафчета от резиденция „Бояна“ кога?

Заглавна снимка: Цвета Караянчева председателства Десетата сесия на 44-тото Народно събрание в новата пленарна зала, 2 септември 2020 г. Източник: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Жокерът Слави

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/jokerut-slavi/

В началото на седмицата Георг Георгиев, зам.-министър на външните работи и председател на младежката организация на ГЕРБ, сътвори буря в чаша с вода, като поиска оставката на Иво Христов – депутат от гражданската квота на БСП.

Поводът за скандала беше интервю на Христов пред bTV, в което той определи като „очарователна“ тази черта на българския народ „да гласува за поредния спасител, без да знае какво има вътре като съдържание“. „Както сме го подкарали, нас преди 30 и кусур години ни управляваше Тато, след това дойде Командира, след това Дедо, след това Баце. Следващият пак трябва да бъде някакъв такъв – родителски надзор да осъществява над инфантилното българско население“, коментира той личния рейтинг на шоумена Слави Трифонов и мястото, което социолозите отреждат на неговата партия „Има такъв народ“.

Коментарът на Иво Христов, който в повечето случаи говори публично по-скоро като анализатор, съвсем не е обиден за народа ни, макар да звучи в известна степен политически некоректно от устата на един народен представител. Ще бъде обаче лицемерно и невярно да се твърди, че целокупното българско население има някакво ниво на политическа култура, което му позволява да прави т.нар. информиран избор, когато дойде време да отиде до урните. Обратно, мнозинството избира лидерите си емоционално и само хора с развито гражданско съзнание се интересуват от програмите, идеите и политиките, които предлагат партиите у нас.

Но така се гласува не само в България.

Сигурно за мнозина изборът на милиардера и телевизионен водещ на шоуто „Стажантът“ Доналд Тръмп за президент на САЩ е бил инфантилен. Това трябва ли да обиди нацията със самосъзнанието на най-великата в света? Други биха казали, че преобладаващата част от американците са искали да спрат войните, които САЩ водеше в различни точки по света, затова са предпочели един наглед неуравновесен и неподходящ за Белия дом човек.

В историята има немалко случаи, в които актьори и шоумени влизат в политиката и заемат най-високи постове в държавната йерархия. Преди Тръмп холивудският актьор Роналд Рейгън стана президент на САЩ. През 2016 г. телевизионният комик Джими Моралес беше избран за президент на Гватемала с обещанието да се пребори с корупцията. Към списъка с комици, направили политическа кариера, може да се прибавят имената на Володимир Зеленски – настоящия президент на Украйна, и на Марян Шарец, който не успя да стане президент на Словения през 2017 г., но оглави коалиционен кабинет през 2018 г. Популисткото движение „Пет звезди“ в Италия, участвало в две правителства, също беше създадено от актьор – Бепе Грило, според когото „най-голямата измама на политиката е да ни кара да мислим, че политиците служат за нещо“.

Но да се върнем в България.

Дали очакването на поредния спасител е очарователна черта на народа ни, може да се спори. Но е сигурно, че той търси нови лица на българския политически тезгях – все едно какви, важното е да не са старите партийни муцуни. Затова странното на пръв поглед изключително високо обществено доверие към Слави Трифонов и позиционирането на партията му след ГЕРБ и БСП, отчетени през септември от социологическата агенция „Алфа Рисърч“ като моментни обществени нагласи, може да се окажат тенденция, която да се запази и до изборите, без значение дали ще бъдат предсрочни, или редовни. А обяснението за тази тенденция можем да открием в изявлението на Марян Шарец, направено след първия тур на президентските избори в Словения през 2017 г.: „Ние постигнахме много добър резултат, защото започнахме от нулата.“

„Има такъв народ“ също започна от нулата. Партията на Слави Трифонов беше регистрирана след промяната на първоначалното ѝ име „Няма такава държава“, отхвърлено от съда. Тя не се позиционира в никоя част от политическия спектър, едва ли ще създава структури в страната и ще води организационен живот, подобно на класическите партии.

Нейната трибуна е 7/8 TV,

която прави абсолютно излишни предизборни обиколки из страната и срещи с избиратели, а предавания като „Вечерното шоу на Слави Трифонов“, „Шоуто на сценаристите“, „Студио Хъ“ и техните Facebook страници всъщност заместват традиционната политическа реклама. А един голям концерт на Дългия (стар прякор на Трифонов) и на неговия „Ку-Ку бенд“ на финала на кампанията ще подгрее техните фенове и ще ги екзалтира да отидат до избирателните секции.

Макар и доста поовехтяло към края си, „Шоуто на Слави“ успя да се задържи цели 19 години в ефира на bTV. Неговият създател и водещ обаче остаря в него, поизхаби се и харизмата му залиня. А интервюто му с премиера Борисов в края на ноември 2018 г. може спокойно да се нарече своеобразно политическо харакири, което Трифонов си направи пред очите на многохилядната си публика. Политическо, защото референдумът, проведен заедно с президентските избори през ноември 2016 г. по инициатива на шоумена и сценаристите му, си беше трамплин за политическа кариера. И макар да не успя да прескочи заложената в закона бариера от 51% от имащите право на глас избиратели в България, за да стане вотът задължителен, плебисцитът имаше силен отзвук в обществото.

През трите летни месеца на национални протести срещу премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев

„Има такъв народ“ не бе сред политическите сили, които участваха в организирането и провеждането на всекидневните акции в столицата и страната

и в т.нар. Велики народни въстания. Темата обаче присъстваше – пряко или косвено в различните предавания на 7/8 TV. След обявените резултати на агенция „Алфа Рисърч“ някои медии поискаха да разберат с каква политическа програма и идеи ще се яви партията на Слави Трифонов на предстоящите парламентарни избори.

Пред БНР зам.-председателят на партията Тошко Йорданов коментира, че те няма да отстъпят от своите искания, завени в референдума – за мажоритарни избори в два тура, за намаляване на субсидията на партиите на 1 лв. и за електронно дистанционно гласуване: „Българският народ заяви ясно, че иска да се случат тези неща, затова направихме политическа партия. Отиваме на тези избори, за да реализираме тези три точки от референдума и те да станат закон.“

Според Йорданов „Има такъв народ“ няма да се коалира с трите системни партии ГЕРБ, БСП и ДПС и няма да се самоопределя като лява или дясна, защото тази координатна система е остаряла. Той добави, уж в кръга на шегата, че партията им е „отгоре – над всички“. Сценаристът беше лаконичен и ясен и заяви, че в партията вярват само на международни агенции, които измерват обществените нагласи.

Тук следват важни въпроси и те не са към Трифонов и сценаристите му, а към феновете на шоумена, които са заявили готовност да го подкрепят на парламентарните избори:

Струва ли си да се създава партия с толкова кратка политическа перспектива

и какво ще правят от „Има такъв народ“ след изпълнението на тези три искания, залегнали в референдума? И още: дали на някого от многобройните почитатели на комика, който все по-трудно може да разсмее някого, му е минавало през ума, че Трифонов може да се окаже поредният жокер в следващите избори – и на кого му хрумна идеята да хвърли шоумена в политиката?

Заглавна снимка: Стопкадър от концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ „Има такъв народ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възраждане на руската доктрина за България

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vuzrazhdane-na-ruskata-doktrina-za-bulgaria/

В България се обсъжда възможността за създаването на нова проруска партия. Новината за политическия проект на Николай Малинов научихме първо от агенция ТАСС в Деня на независимостта, което ѝ придава допълнителен нюанс. А в първите коментари бъдещата партия бе определена като „пропутинска“ и „прокремълска“.

Основания за това, разбира се, има.

Точно преди година лидерът на Движение „Русофили“ бе обвинен от българската прокуратура в шпионаж в полза на Русия, беше му наложена мярка „парична гаранция“ в размер на 50 000 лв. и му беше забранено да напуска страната. Въпреки това през октомври 2019 г. съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов разреши на Малинов да пътува до Русия, за да получи лично от президента Владимир Путин орден „Дружба“ за „принос в укрепване на единството на руската нация“. А руското Външно министерство със заплашителен тон предупреди българските власти да се въздържат от стъпки, които могат да поставят под въпрос положителната динамика на двустранните отношения.

Тогава София преглътна този тон, но реакцията от страна на САЩ не закъсня, при това безпрецедентна. В специално изявление държавният секретар Майк Помпео обяви, че съдия Миталов е първият български служител, санкциониран от Щатите за участие в корупция, въпреки че у нас той никога не е бил разследван за подобни обвинения. Единственият аргумент на Държавния департамент бе, че „в качеството си на длъжностно лице Миталов е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“.

Дали американските служби са разполагали с повече информация за подобно сериозно обвинение? И дали тя е била предоставена на българските партньорски служби?

Шпионската сага с руски дипломати продължава и до днес, а скандалът с Малинов бе коментиран надълго и нашироко в българските медии. Той бе и сред темите, обсъждани по време на посещението на Сотир Цацаров и Иван Гешев през октомври 2019 г. в САЩ. Но и до днес държавното обвинение мълчи за хода на разследването срещу председателя на Движение „Русофили“. Когато скандалът бе във фокуса на медийното внимание, бяха осветени връзките на Малинов с генерал Леонид Решетников и с руския олигарх Константин Малофеев. Отношенията си с тях лидерът на „Русофили“ не само не отрече, а ги определи като приятелски. Пак тогава той обяви как ще изглежда неговият бъдещ политически проект, както и с какви средства ще реализира целите му.

Доклад на Центъра за изследване на демокрацията, представен през януари т.г. във Вашингтон, разкрива механизмите за руско влияние в страни от Централна и Източна Европа след 2014 г. Според анализа

Русия е създала непрозрачна мрежа от икономически и политически връзки с местни олигархично-политически елити в региона,

които Кремъл използва за влияние и пряко вмешателство в националната политика на държавите. И резултатите от завършилите наскоро парламентарни избори в Черна гора са пример за това.

Москва не е спирала да работи за промяна и на евро-атлантическата ориентация на България, но след влизането ни в чакалнята на еврозоната Путин е на път да изгуби геополитическата битка в нашата част от Балканите. За него вече не е достатъчна подкрепата на периферни партии като „Атака“, АБВ или „Възраждане“, нито тази на системни партии като БСП и ДПС, които лансират руските енергийни проекти и икономически интереси в България, но като част от големите политически фракции в Европейския парламент са принудени за защитават прозападната и атлантическата ориентация на страната ни.

Руският президент не може да разчита в онази степен, в която си е представял, и на Румен Радев, който не успя да осуети дори сделката за американските изтребители. Затова е решил да играе с открити карти и да заложи на политическия проект на Николай Малинов, зад който прозират сенките на Решетников, Малофеев и Александър Дугин – идеолога на неоевразийското движение, което събира голяма подкрепа в съвременна Русия.

В ефира на bTV Малинов заяви, че

новата партия ще се нарича „Възраждане на отечеството“. Оказа се обаче, че в Регистъра на политическите партии формация със същото име съществува.

Тя е регистрирана от Софийския градски съд на 11 февруари 2010 г. с фирмено дело 606/2009 г. Най-вероятно Малинов ще използва нейната регистрация, като извърши само промени в устава и ръководството на партията.

Дали тя ще успее да се яви на изборите и да намери място в следващото Народно събрание, е твърде рано да се прогнозира. Но ако този пропутински политически проект е консултиран с важните фигури на българското задкулисие, изглежда вероятно той да бъде успешен. А това ще доведе до преформатиране на политическото пространство и до колизии между партии, които ще се борят за един и същи електорат. Без значение дали се самоопределят като леви, десни, или центристки, те ще трябва да препотвърдят ясно своята позиция по отношение на геополитическата ориентация на България. За някои това може да бъде свързано със загуба на част от идентичността им, а оттам и със загуба на избиратели, за други може да доведе до вътрешни битки.

Освен сред русофилските среди у нас, проруският проект ще търси поддръжници и сред увеличаващите се евроскептици

заради кражбата на милионите от еврофондовете и за това, че България продължава да е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. Българите са гневни и заради безразличието на ЕК и на лидерите на европейските държави към протестите срещу корумпираната върхушка у нас, олицетворена от Борисов и Гешев.

„Възраждане на отечеството“ ще прокламира славянската идея, близостта в езиците и културата ни, ще разчита на исторически митологеми и особено на православието. Под натиска на руския патриарх, който подхранва избуялите руски имперски амбиции, българският клир ще проповядва близостта на двата православни народа, които трябва да поддържат братските си връзки и чувства.

Ако партията на Николай Малинов стане център на политически формации, гравитиращи около идеята за промяна на геополитическата ориентация на България, то

изглежда логично да има и обединение на партиите, изповядващи евро-атлантическите ценности.

В този контекст заявеното от Цветан Цветанов намерение да обедини дясното в България може да не звучи толкова самонадеяно и в известна степен смехотворно, както днес. Може да се окаже, че САЩ са очаквали подобно развитие на политическия процес у нас и отговарят на проекта на Николай Малинов с проекта на Цветан Цветанов, приел американската доктрина за България. Така че без някой да е подозирал, в следващото Народно събрание може да възникне необходимостта да се създават коалиции по тази разделителна линия.

И тогава няма да бъде изненада за никого, ако се окаже, че „Републиканци за България“, „Демократична България“, ГЕРБ и други партии трябва да си партнират, колкото и абсурдна да изглежда днес тази хипотеза. Защото партиите от другата страна на тази разделителна линия ще се опитат да отворят отново дебати по важни теми като членството ни в НАТО или приемането на еврото, за да ни отклонят от сегашната ни геополитическа орбита с всякакви средства. Това ще постави бъдещето на страната ни на карта. И тогава ще трябва да се направи избор – най-важният за няколко поколения българи напред.

Заглавна снимка: Награждаването на Николай Малинов с орден „Дружба“ от руския президент Владимир Путин, 4 ноември 2019 г. Източник: kremlin.ru / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кому е нужен „сламен“ кабинет

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/komu-e-nuzhen-slamen-kabinet/

Протестът на 2 септември, наречен „Великото народно въстание“, не успя да събори „Борисов 3“. От ГЕРБ заявиха, че престават да говорят за оставка на кабинета. И остават. Във властта. С „убедителния“ мотив, че в противен случай всяко следващо правителство може да бъде свалено с метеж, организиран от криминалния свят.

А „Великото народно въстание“ не успя по същите причини, по които не успя и Априлското – защото българите винаги са предпочитали сигурността пред свободата и спокойствието пред риска да изгубят я главата си, я хляба. Историята потвърди, че 150 години не стигат за промяна в особеностите на българския характер. Иначе 135-годишнината от Съединението на България можеше да посрещнем в друга атмосфера, а двойният празник да даде основание за нови изблици на гордост и самочувствие. Можеше, но вместо това

в нощта на 2 срещу 3 септември се оказахме на ръба на гражданска война,

а сблъсъците и окървавяването на протеста привлече вниманието на Европа към случващото се у нас.

Така е било и през 1876 г. Но ако тогава личности като Макгахан, Гладстоун, Уайлд и други са повдигнали за света завесата на зверствата, извършени с българското население, днес медиите предават събитията в реално време, а корупционните схеми, чрез които управляващите ограбват европейските фондове и българския бюджет и унищожават природата ни, са отдавна разкрити. Не може вечно да очакваме някой да ни се притече на помощ, но изпращането на писмо до Ангела Меркел от българските студенти в Германия е достатъчно показателен пример, че отново очакваме някой отвън да оправи държавата ни.

В навечерието на 6 септември на българските парламентаристи им се стори овехтяла и малка заседателната зала в Народното събрание, върху чиято фасада стои девизът „Съединението прави силата“, и избраха да законодателстват в бившия партиен дом. Каква ирония на съдбата! 30 години след началото на Прехода депутатите предпочетоха сградата, която емрачен символ на тоталитарния режим, запалена и опожарена през лятото на 1990 г.

Този избор издава истинското лице на това авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация.

Чисто символично първото заседание в тази зала протече и приключи по начин, който не би могъл да се приема за добро орисване, макар и отсега да е ясно, че съставът на следващото Народно събрание ще бъде силно фрагментиран, а работата му – трудна и неефективна. Но дотогава ще станем свидетели на още много безпринципни договаряния, като тези за събирането на 120-те гласа за внасянето в парламента на проекта за нова конституция на България. От тях стана ясно, както казва народът, „кой кум, кой сват, кой на булката брат“ и лъсна политическото измекярство на партийни лидери, които бързо изтъргуваха подписите си, преди историята да ги прати в забвение.

Два месеца обществото е разфокусирано и объркано относно участието на определени олигарси в организирането на протестите срещу Борисов и Гешев, както и за това чии геостратегически интереси би обслужила една политическа дестабилизация на държавата половин година преди редовните парламентарни избори. Безспорно по-важният въпрос е вторият.

През май т.г., при традиционното поклонение в концлагера на остров Белене, Рамадан Рунтов(Куруджу), най-възрастният жив политически затворник с две присъди от комунистическия режим у нас заради съпротивата му срещу смяната на имената на мюсюлманите и резидент на турското разузнаване в онези години, заявява:

Ахмед Доган е руски агент. Още от едно време си го знаем. После го прикриха, нарочно го вкараха в затвора за един-два месеца там, колко стоя в затвора, за да получи доверие от хората, за да стане там днеска… И днеска си води руската политика.

Няколкоминутен запис от интервюто е качен в YouTube точно преди откриването на есенната сесия на Народното събрание и „Великото народно въстание“. Със сигурност съвпадението не е случайно и потвърждава отдавнашните съмнения на българите, че почетният председател на ДПС не е обикновен агент на Държавна сигурност. Пред други свои сънародници от Гоце-Делчевския край Рамадан Рунтов е споделял, че дори надзирателите в Старозагорския затвор са изпитвали неприязън към Доган, който не криел своята агентурна принадлежност и се държал надменно с тях по време на краткия си престой в отделението за политически затворници.

Ако приемем, че ДПС е троянски кон на Русия в България, някои акценти от речта на председателя на партията при откриването на новия парламентарен сезон заслужават внимание. Мустафа Карадайъ поиска от трибуната на Народното събрание оставките и на премиера Борисов, и на президента Радев. Като ги пакетира в едно и лансира идеята за антикризисно експертно правителство,

Доган всъщност предлага формула за смяна на кабинета „Борисов 3“ с друг по подобие на кабинета „Беров“, създаден от същата агентура.

През следващите почти две години управление на „сламения човек“, както наричаха проф. Любен Беров заради неговата зависимост от „Мултигруп“, корпорацията, свързана с руските интереси в страната, го използваше като параван за реализацията на корупционни схеми. ДПС и БСП си преразпределиха обществения ресурс, в страната настъпи хаос и се развихри гангстерска война между „застрахователи“, мутри и групировки, а населението обедня.

И днес, 26 години по-късно, ДПС се опитва да даде „зелена светлина“ за изпълнението на сценарий, свързан с руските енергийни проекти в региона. За Русия е изключително важно да бъде завършен газовия проект „Турски поток“ и да започне строителството на АЕЦ „Белене“, макар че за краткия период от половин година това ще бъде задача, невъзможна за изпълнение.

Един експертен кабинет обаче може да се опита да ускори работата по тези проекти,

които Борисов уж хем подкрепя, хем се ослушва как реагира Брюксел и дали няма да му спрат кранчето с парите.

Идеята за експертен кабинет като най-добър изход от политическата криза и кризата на легитимността лансира пред една национална телевизия в петък политоложката Румяна Коларова, а медиите на Делян Пеевски веднага я цитираха.

Ден по-рано в ефира на друга голяма телевизия Андрей Райчев заяви, че политиците все още имат един полезен ход, който в близко бъдеще ще е невъзможен. Според социолога става дума за избор на служебен/експертен премиер, който да е еднакво приемлив и за Борисов, и за президента Радев, за да му се доверят да организира следващите парламентарни избори по всички правила.

Тоест търси се нов „сламен“ човек, който да гарантира сигурността на руските енергийни интереси и разпределянето на европейските фондове към приближените до власттафирми.

Усвояването на фондовете беше опорна теза в изказването на Мустафа Карадайъ пред народните представители в сряда и акцент, който не остана незабелязан не само за анализаторите, но и за обикновената публика. Защото за Ахмед Доган и Делян Пеевски, които управляват ДПС като корпорация, най-важното е да не пресъхнат паричните потоци.

Създаването на един такъв кабинет означава сделка, потвърди и Румяна Коларова. Сделка между ГЕРБ и ДПС с определени договорености. Антикризисното експертно правителство би могло да бъде избрано и с мандата на ГЕРБ, но при твърди гаранции за изпълнение на поставените условия. Всичко това отново показва, че ДПС продължава да е политическата сила, без чиято подкрепа – явна или задкулисна – трудно един кабинет би могъл да се задържи във властта.

Ако сега бъде сглобена някаква марионетка конфигурация от министри със „сламен“ премиер начело, това ще отдалечи агонията на Борисов, но няма да го спаси.

А може би това е целта? Или просто премиерът няма избор, затова се държи „с нокти и зъби“ за властта? Ако наистина е време да бъде пожертван, защото вече е употребен, каква е гаранцията, че утре няма да стане клиент на Гешев?

Ако енергията на протестите не се увеличи, а намалее, България няма шанс да се измъкне от пипалата на октопода. А ако Гешев остане главен прокурор, това ще означава чадър над мафията и олигархията. И няма да има никакво значение как ще изглежда основният закон на страната или как ще се нарича следващият премиер и президент! Нито коя партия ще състави следващото правителство.

Заглавна снимка: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Меко или твърдо падане за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/meko-ili-tvurdo-padane-za-borisov/

Меко или твърдо падане? Това е алтернативата пред Бойко Борисов, но не е сигурно, че изборът ще е негов.

Колкото новата отговорничка за туризма ще спаси туризма с бахур и пататник, толкова ще има правителство без Борисов в мандат на Борисов. Каквото и да говореше премиерът пред стоварените в „София Тех Парк“ активисти на управляващата трети мандат партия ГЕРБ. Макар там те да бяха само фон и повод, но не и причина лидерът на ГЕРБ и министър-председател да каже, че над България ще мръкне, ако дойде служебен кабинет; че не му е толкоз важно да е премиер; че „партията на народа“, каквато е ГЕРБ, трябва да се върне при корените си.

Бездарно изпълнение, лош мизансцен и 30-градусови температури. Същото Борисов можеше да каже и на брифинг в Министерския съвет, но щеше да му се наложи да отговоря на въпроси и нямаше да има режисирани, но вяли възгласи „Бойко, Бойко!“.

Преди народа – да си върне партията

Протестите продължават близо месец и няма изгледи скоро да спрат, а вече две социологически агенции констатираха срив на доверието към управляващите. Упорството на премиера да бави оставката си може да се обясни с последни поръчки (като плавателния път до пристанището на Ахмед Доган), но и с липса на стратегия.

Борисов никога не се е славил като стратег; виж, тактик, играч по инстинкт – да. Сега обаче инстинктът му изневерява, действа паникьорски, а след като се отърва от Цветан Цветанов преди година, вече няма и на кого в партията да се осланя. Обградил се е със слаби политически фигури и фигуранти. Заместниците му в партията – кметовете на София и Бургас Йорданка Фандъкова и Димитър Николов, както и заместниците му в правителството Томислав Дончев и Екатерина Захариева не личи да са подбирани по капацитет, целеустременост, организаторски качества и харизма на лидери.

В ситуации като днешната само лоялност не стига, а и не е ясно докога ще е гарантирана.

На ГЕРБ му трябва пълководец, а разполага единствено с… началник. И по началнически Борисов прати най-верния си човек – пиарката си Севделина Арнаудова, да се разпорежда в партията. Но дори тя да успее да въдвори някакъв ред, единството е непостижима цел. В лидерска партия като ГЕРБ достатъчно е Човекът-на-върха да даде знак за колебание и отстъпление – и палубата на кораба майка ще се разтресе от топуркането на хиляди миши крака. Точно когато Борисов обяви завръщане към корените, защото „ние сме партия, създадена от народа… и нашата сила са хората“.

Наред с това Бойко Борисов си създаде достатъчно врагове и сред тези, които прокуди и от ГЕРБ, и от политиката, и от бизнеса. Ще му отмъстят при първа възможност. Реалността е пълна с юди, предали „своите“ не просто за 30 сребърника, а за място в друга политическа сила или за недосегаемост.

ГЕРБ също си пазаруваха такива.

Мирисът на поражение е във въздуха. Това вече личи и в медиите, свързвани с Пеевски, където Борисов все по-често е критикуван, а панегириците са за главния прокурор (чиято оставка протестиращите също настояват да получат). Очаква се и част от бизнесмените да мигрират от ГЕРБ, така както изоставиха БСП след краха на тройната коалиция през 2009 г.

Увеличените с 30% заплати на половината държавна администрация, петдесетачките за пенсионерите, окончателното одобрение на законопроекта, предвиждащ да се заплаща извънредният труд на полицаите, са законни подкупи, но едва ли ще дадат резултат в урните както преди. Причината е, че много от тези хора дължат работното си място, кариерата си на някого от ГЕРБ и страхът да ги загубят е по-голям от дължимата бюлетина.

Дилемата на Хайнц

Нееднородните политически предпочитания на протестиращите – предвестник на бъдеща нестабилност, не могат да бъдат плашило, нито аргумент да не се подават оставки. Колкото по-дълго властта се упражнява чрез настоящия modus operandi, толкова повече се уврежда държавността. Но да се обсъжда дали протестите ще „счупят“ държавата (по Борисов), е като дилемата на Хайнц – правилно ли е постъпил мъжът, разбил аптека, тъй като не успял да събере цялата сума за лекарството, с което да спаси тежко болната си жена.

„Маса от обвиненията към нас са прави“, призна Борисов в „София Тех Парк“ тази седмица. Но на няколко пъти е намеквал, че не е отговорен за избора на настоящия главен прокурор. ГЕРБ не издигна кандидат за главен прокурор, каза премиерът, не моят подпис стои под указа за назначаването му (визирайки президента). Борисов не излъга, но точно тази истина опровергава твърдението му „с ДПС не сме правили коалиция никога“. Eто го резултата от коалицията, а последствията ще са за ГЕРБ.

Изглежда, че Сараите и техният главен прокурор „страхуват“ Борисов повече от протестите.

А те се опитват да формират и следващата управляваща върхушка, за да запазят доминацията си. Подобна мутация в условията на продължаващ мандат на главния прокурор Гешев не просто ще отнеме гражданска енергия. Сбъдване на прогнозата, че може да се смени фасадата, но не и системата, би убило надеждите за промяна и на хилядите българи в чужбина, които за първи път показаха подкрепа от такъв мащаб – на три континента.

ДПС винаги са показвали повратливост при избора на партньори за сенчестата държава. След като тройната коалиция, но главно БСП като водеща партия се посрами с корупция, партията на Доган незабавно я смени с ГЕРБ и дори им помогна да спечелят изборите.

А сега кого подготвят? И дали опитите на Борисов да си купи още малко време не са, за да укрепне избраникът?

Факт е, че не всички от новоизгряващите партии припознават Сараите и техния главен прокурор за вредни за правовата държава.

Тези дни вицепремиерът Томислав Дончев обяви по „Нова телевизия“, че има вариант за оставка на правителството в края на септември. Таймингът съвпада с очаквания още по-голям ръст на заразени с коронавирус и вероятността от извънредни противоепидемични мерки. Изглежда като че ли властта се опитва да се задържи над водата благодарение на COVID-19. Поради тази причина сега управляващите се въздържат от драстични ограничения, въпреки плашещите данни за България.

Затова едно непланирано твърдо падане на Борисов ще разбърка картите,

а и би послужило за превенция на следващите – независимо кои. Да им държи влага, че ако не си вършат работата, за която сме ги назначили, ще бъдат наказани по същия начин.

Ще бъде здравословно за правовата държава ГЕРБ да останат за известно време извън властта. Ще бъде здравословно и за самите Граждани за европейско развитие на България – получават шанс да преустроят в партия настоящия картел. Ще бъде здравословно за дясното, окупирано сега от ерзац десницата ГЕРБ. Но за това е нужна не само енергията на протеста.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозаписа на Националната конференция на ГЕРБ на 5 август 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поредното лято на нашето недоволство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/porednoto-lyato-na-nasheto-nedovolstvo/

Пословично търпеливите българи отново избухнаха. Чашата на търпението им преля, а основанието им да излязат на улиците и площадите в страната е моралното им отвращение от начина, по който се консумира властта в България, от корупцията и арогантния стил на управление, от мафиотизирането на институциите и използването на прокуратурата за разчистване на сметки между политици и бизнесмени.

За една седмица протестът се разви и разшири и показа най-важното – че гражданското общество у нас е живо.

Младите хора на България бяха „възпалени“, по израза на Борисов, и излязоха да защитят правото си да останат да живеят тук със своите деца, но не в тази отровна среда, която бавно ще ги убие. Обаче ако протестът им бъде обезсилен и не успее, и те ще си тръгнат, както направиха няколко поколения преди тях през тези 30 години, наречени Преход.

Този протест е многолик, но с много ясен фокус на исканията. Да, младите хора знаят срещу какво са се изправили, знаят и какво искат – законът да е равен за всички и никой да не може да се поставя над него само защото има власт, пари или и двете.

И ако в началото протестиращите скандираха за оставка на Борисов и Гешев, в последните дни отново изплува лицето на депутата от ДПС Делян Пеевски като събирателен образ на всичко, което днес улицата отрицава – и като синоним на мафията в България. С името му започнаха да се замерят премиер и президент, а подозрението, че трима министри в кабинета са свързани с одиозния народен представител, накараха Борисов да поиска оставките им – какъв фарс! В агонията си управляващите са готови да се отрекат от скритата си (само за нежелаещите да виждат) зависимост от този човек.

Обаче съществува голяма опасност протестите и този път да не успеят да осветят лицата, скрити в сянката на задкулисието.

Това са лицата на онези, които създават политически проекти и им дават живот, колкото е необходимо; на онези, които изграждат конструкции във властта; на онези, които са крайните бенефициери на европейските субсидии, на обществените поръчки за милиарди, на мръсните пари от наркотрафика и други дейности извън закона.

Само обществената енергия за войната с мафията не стига. В цял свят тя се води не изобщо и само от прокуратурата, а от прокурори като Джовани Фалконе и Паоло Борселино, за които тази битка беше каузата на живота им. След тяхната смърт италианците извикаха „Баста!“ и стотици хиляди излязоха на улицата с настояване за промяна. Последваха законодателни промени и операцията „Чисти ръце“ – политически мотивиран „кръстоносен поход“ срещу мафията в Италия, нанесъл тежки удари на организираната престъпност и корупцията на Апенините. Тогава главен прокурор на Италия е Франческо Борели, който през 2002 г., в реч по повод своето излизане в пенсия, призова магистратите „да се съпротивяват, да се съпротивяват, да се съпротивяват“.

В България Иван Гешев, чието име се превърна в синоним на мафиотската обвързаност на държавното обвинение с паралелната власт и престъпния свят, се бори да подчини целия Висш съдебен съвет, в който отделни магистрати се съпротивяваха както на избора му за главен прокурор, така и на стила, който наложи в прокуратурата. Той успя да принуди преди няколко дни Пленума на ВСС да гласува декларация в негова защита, за да демонстрира своето надмощие в този най-висш орган на съдебната ни система.

Декларацията беше и знак на обвинител №1 в държавата към протестиращите, че те не са заплаха за статута му.

Затова основен акцент в националния граждански изблик на нетърпимост към корумпираната система и управляващата върхушка трябва да остане неотложното свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията и реформиране на прокуратурата, последната останала в ЕС от съветско-сталинистки тип, с неограничени пълномощия на главния прокурор. В противен случай смяната на персоните в изпълнителната власт ще има минимален и краткотраен ефект, а мафията ще остане недосегаема.

Но за подобни промени е необходим политически консенсус, който за мнозина днес изглежда труднопостижим. Както изглежда утопично на една нова Кръгла маса да седнат представители на старите системни партии и на протестиращите, които настояват за принципно нова политическа конструкция.

Изводът е, че не можем да очакваме от протестиращите млади българи да ни дадат формула как да бъдат постигнати техните искания. Това е морално задължение на бащите към техните синове, които сами ги обрекоха на перманентно емигрантство или на вътрешно духовно емигрантство. Апропо, голяма част от бащите, които не можаха да се преборят със системата, също станаха част от маргиналната общност на вътрешните емигранти.

Днес част от бащите (също като синовете си) не знаят „как“, но заявяват, че повече така не може. И че Борисов не бива да остава и ден повече във властта.

Докато улицата седем дни скандира срещу това управление, премиерът запъна крака и заяви след подкрепа от коалиционните си партньори, че кабинетът няма да подава оставка. Въпреки че откровено се страхува от протести и е готов да плати с министерски глави потушаването им, сега завършването на мандата сякаш се е превърнало във фикс идея за премиера. Освен това, дори и да не е чувал, че историята често се повтаря като фарс, той знае, че едва ли номерът с оставката му ще мине за трети път. И макар социологията да не измерва драматичен обрат в електоралната подкрепа за ГЕРБ, все пак тези, които искат край на авторитарното управление на Борисов изглеждат мнозинство.

В същото време на хоризонта са милиардите евро, които България трябва да получи от новия бюджет на ЕС, а премиерът има нос на хрътка, когато надуши следата на пари. Сред страните членки липсва консенсус относно въпроса дали върховенството на закона трябва да остане условие за получаването на бюджетните средства. Няма постигнато съгласие и за намаляване на размера на вноските на някои от клуба на богатите, както и дали във фонда за икономическо възстановяване трябва да бъдат насочени 750 млрд. евро.

Затова първоначално премиерът беше категоричен, че ще заяви окончателната си позиция за бъдещето на кабинета след двудневното заседание на Европейския съвет в Брюксел в края на седмицата. Но после някак се разколеба. Може би след телефонни разговори с някои от лидерите на ЕС, а може би достатъчно основание да се почувства стабилен във властта му е дала и заявената публично подкрепа от председателя на фракцията на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер.

Колко дълго ще издържи на натиска на протестите кабинетът, зависи от не едно и две обстоятелства. Интересен факт е, че

в основата на всички протести срещу властта от 2013 г. досега виждаме един и същи образ – този на депутата Делян Пеевски.

На среща на премиера с българската общност в Лондон през 2016 г. един от емигрантите попита Борисов: „Като четете неговите медии, употребявате неговите бизнеси или всъщност общите такива… започнахте ли да виждате в огледалото образа на Пеевски?“ С този въпрос започна агонията на кабинета „Борисов 2“, който падна, след като Румен Радев спечели президентските избори срещу кандидатката на ГЕРБ Цецка Цачева.

Тогава Борисов заяви, че свикването на Велико народно събрание е задължително, но дали премиерът помни думите си? И дали и днес застава зад тях? Първото еднопартийно правителство на Бойко Борисов с малцинство на ГЕРБ в Народното събрание падна на 11-тия ден от антимонополните протести, а преди да депозира оставката си, премиерът заяви пред народните представители: „Не мога да гледам окървавен „Орлов мост“. Всяка капчица кръв за нас е петно. Нито ни е цел властта, нито ни е изгода, ако трябва да се пазим от народа.“

Днес Борисов отново заявява, че властта не е самоцел за него и партията му.

Но действията обезсилват думите му. Те вече нямат тежест за никого – нито за народа му, нито за света. Затова най-доброто, което може да направи Брюксел за България, е да не се намесва във вътрешната ни политика, защото така може само да опетни проевропейските партии заради отвратителната политика на българските им членове, заявява Димитър Бечев пред европейското издание на „Политико“. Според него „борбата за душата на Европа отново се води в периферията на Европа“.

Брюксел трябва да внимава с изказванията си за събитията у нас, защото с тях може да усили антиевропейската риторика и настроения в България, за което ще се погрижат и от Кремъл след влизането ни в чакалнята на еврозоната. Политическата участ на Борисов и на неговата партия е поставена в зависимост от геополитически интереси, които се пресичат на територията на страната ни. Още повече когато в посолства на западни държави притежават уличаващи доказателства за миналото на българския премиер.

Позицията на САЩ към събитията у нас беше качена на официалната интернет страница на Посолството от посланичката Херо Мустафа. А предупреждението на държавния секретар Майк Помпео, че „компании, подпомагащи и насърчаващи зловредно руско влияние, няма да бъдат толерирани“, което се отнася за строителството в България на втора газова тръба от Русия за Европа, внася още яснота в тази позиция.

Колкото повече продължава агонията на кабинета, толкова повече ще се стопява електоралната подкрепа за Борисов и ГЕРБ за следващите парламентарни избори – предсрочни или редовни. Само в хипотезата на един сценарий за разпалване на конфликт на етническа и верска основа премиерът има шансове да поиска обединение на всички национално отговорни партии в името на запазването на мира и гражданските права и свободи. Но този сценарий, поне към днешна дата, е с минимални шансове. Затова най-важното е протестите да продължат, без да ескалират омраза и да нагнетяват напрежение между участниците в тях и органите на реда.

Досега протестите показаха високо ниво на гражданска култура.

За първи път участниците направиха кордон между полицаите и провокаторите, готови да предизвикат безредици на всяка цена. За първи път видяхме и как униформените свалят предпазните си щитове на земята и застават срещу протестиращите без никаква защита срещу евентуална агресия.

Тези жестове заслужават внимание и показват, че по площадите и улиците в страната не е „тинята на обществото“, както се изрази Тома Биков от ГЕРБ от трибуната на Народното събрание. Протестиращите не се поддадоха на стадните страсти и емоции и не се превърнаха в тълпа, управлявана дистанционно, както очакваше олигархът от Дубай Васил Божков. Който след тези свои думи трябва да се откаже от всякакви мераци да прави политически проекти.

Днес всяка прогноза за бъдещето на един кабинет с непредсказуем и емоционално нестабилен премиер рискува да бъде невярна. Единствено важно е обществената енергия за промяна да не изтече някъде по трасето.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колко доказателства се побират на върха на един гигабайт

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kolko-dokazatelstva-se-pobirat/

В началото на юли главният прокурор Иван Гешев подхвана нова законотворческа инициатива. По време на своя отчет пред парламента за дейността на прокуратурата той обяви, че в следващия месец ще предложи на депутатите промени в наказателното право, целта на които е

обвинителните актове да станат по-кратки и да се намали тежестта на доказателствената част.

Новината мина и замина, но предложението, чието подготвяне е възложено на екип от Върховната касационна прокуратура, тепърва ще стане факт. Нито един народен представител не зададе на главния прокурор въпрос за законодателните му идеи (както впрочем и за отчета му). Това обаче не пречи да поразсъждаваме върху смисъла им и възможните последствия от тях.

Работа на прокуратурата ли е да дава законодателни предложения, и то за такива промени, които биха облекчили собствената ѝ работа? Парламентът е законодателна власт, а прокуратурата – съдебна, и то тази част от съдебната власт, която се занимава с обвинението. Но да си припомним, че според главния прокурор разделението на властите е „виждане“ на „десни екстремисти“, което той не споделя.

Иван Гешев анонсира предложението си с аргумента, че Наказателният кодекс е морално остарял,

защото са възникнали нови обществени отношения, които той не регулира (изслушайте цялото му изказване). На това не би могъл да възрази дори недолюбваният от главния прокурор Български хелзинкски комитет.

В годишния си доклад за 2019 г. БХК обръща внимание например, че НК „продължава да третира домашното насилие като частен проблем“, защото жертвите сами трябва да търсят правата си в съда. В него омразата, телесните повреди и убийствата на основата на сексуална ориентация и джендър идентичност не се отчитат като мотив за извършване на престъпление. Предпоставя се, че само жените могат да бъдат изнасилвани, и то само при „стандартен“ полов акт между мъж и жена. От правозащитната организация препоръчват осъвременяване на НК в тези и в други отношения.

Коментирайки неадекватността на НК за съвременните обществени отношения, главният прокурор обаче не дава подобни примери, а предлага ново правно регулиране на престъпления като подкупа в частния сектор, корупцията, прането на пари.

Доказателства, мерки и теглилки. И „Война и мир“

От предпоставката за моралната остарялост на НК главният обвинител някак стига до заключението, че има сериозен проблем в стандартите за доказване на престъпленията. Според него стандартът за доказване в Наказателно-процесуалния кодекс е „най-високият в целия Европейски съюз. […] Ако в България се иска една единица доказателства, в повечето страни от ЕС се иска 0,1% доказателства“, аргументира се той.

Дотук разбираме, че „в повечето страни от ЕС“ от обвинението се изисква хиляда пъти по-малка доказателствена част, отколкото в България (0,1% от 1 е равно на 0,001).

Как обаче може да се измери коя доказателствена част е по-голяма и коя – по-малка?

За да си го представим, Иван Гешев дава пример с обвинителен акт за пране на пари в Англия (която междувременно вече не е част от ЕС): „Да, това е друга правна система. Не е континенталната, към която ние принадлежим. Този обвинителен акт се състоеше от две странички. И тези страници даже не бяха гъсто изписани, имаше 10–15 абзаца. Български обвинителен акт за пране на пари щеше да е минимум оттук до Съдебната палата.“

Да оставим настрана, че в този пример се сравняват страници и отстояния между градски обекти. От размера на обвинителния акт не можем да съдим на какви доказателства се основава той и дали те не запълват няколко папки.

В други случаи обаче главният прокурор придава особена доказателствена тежест на количеството. По повод на кореспонденцията между бизнесмена Пламен Бобоков и президента Румен Радев той заяви: „Анализът на експертизата само на мобилните устройства – телефони и айпади – е над 260 гигабайта. И за да разберете какво Ви казвам – „Война и мир“ е около 5 гигабайта.“

Изказването на Гешев беше направено пред журналисти, ала никой от тях не го попита за какви формати и други специфики на файловете става дума.

Във формат TXT двата тома на класическото произведение на Толстой са общо малко над 5 мегабайта, тоест 1000 пъти по-малко, отколкото казва главният прокурор. „Война и мир“ може да стане 5 гигабайта, ако 1225-те страници на книгата се сканират със сравнително висока резолюция, така че всяка страница да е около 4 мегабайта. Ако страниците се заснемат в RAW формат с добър съвременен фотоапарат, обемът може да набъбне многократно. А зад 260-те гигабайта експертиза на мобилните устройства нямаме представа какво се крие.

Това уточнение е важно, за да се покаже, че количеството страници, метри, литри, тонове, мегабайти, децибели и т.н. на събраните доказателства не ни казва нищо особено за самите доказателства.

Същото се отнася и за дължината на обвинителните актове. Иван Гешев, който беше прокурор по делото за КТБ, от собствен опит знае, че ако един обвинителен акт е умонепостижимо дълъг, това може повече да попречи на работата на съда, отколкото да доведе до адекватни осъдителни присъди. Да си припомним, че обвинителният акт по делото срещу КТБ беше около 15 000 страници, а заедно с материалите по него, връчени на 18-те обвиняеми, набъбна до 210 000. (За сравнение – материалите по делата от Нюрнбергския процес са 18 000 страници.)

След като за девет месеца в съда изнемогващи прокурори прочетоха 7760 страници от обвинението, докато всички в съдебната зала бяха докарани до пълно изтощение, парламентът прие законодателни промени, според които може да се прочете и само доклад, резюмиращ обвинителния акт. И така представянето на 15-те хиляди страници се сведе до 3 минути.

Гешев и тогава направи сравнение с „Война и мир“ (която, изглежда, му е любима книга, поне що се отнася до сравненията): „Едва ли някой си мисли, че сме мазохисти и сме искали няколко пъти да напишем „Война и мир“. Българските граждани имат право да знаят какво се случи с тези милиарди.“

Тук главният прокурор категорично е прав. Не е добра идея да се пишат обвинителни актове като неговия за КТБ,

в който е излято такова количество насипна информация, тъй щото нито съдът, нито защитата, нито пък медиите да могат да се ориентират във фактите. И резултатът е, че продължават да са на свобода хората, които са източили парите на вложителите в банката, влагайки ги в поръчкови медии, популистки политически проекти и прочее. А българските граждани все още не знаят „какво се случи с тези милиарди“.

Ето защо има смисъл не от безкрайно дълги обвинения, а от истински доказателства – такива, които доказват. И ако това е, което иска Иван Гешев след неуспехите си с делото срещу КТБ, можем само да го поздравим, че е преживял катарзис.

Дано, ама надали, както се казваше в стария виц. Инициативата на главния прокурор за по-кратки обвинителни актове по-скоро е свързана с желанието му съдът да приема доказателства, които… не доказват.

„Най-вероятно“

Пред Народното събрание той мотивира идеите си за законодателни промени така: „Аз съм чел осъдителни присъди на испански съд, на немски съд, на френски съд, в които има термини „най-вероятно“, „при анализ на събраните доказателства няма друг извод, освен че най-вероятно“ еди-какво си. Това са осъдителни присъди, и то доста сериозни. В мотивите на българската съдебна присъда това ще означава оправдателна присъда. И казвам това категорично.“

Следователно недоволството на главния обвинител от „стандартите на доказване“ се отнася не само до количествената им част, а и до качествената. Защото „най-вероятно“ е твърде разтегливо понятие.

В една прецизна юридическа система „най-вероятно“ ще рече „няма друг извод, освен“. А за много хора „най-вероятното“ е това, което те искат да е най-вероятно. И ако такива хора са в съдебната система, а в нея няма прецизни и спазващи се правила, които да ограничават полета на въображението им, надеждата за справедлив процес и презумпцията за невинност отиват „на кино“.

Такива примери около нас има немалко.

Десислава Иванчева например беше обвинена, че е взела подкуп на ръка. След като маркиращо вещество от банкнотите беше открито не по ръцете, а по носа ѝ, за това беше обвинен дъждът, а прокурорът рече, че подкупът може да е бил платен и по банков път. Защо тогава тя и Биляна Петрова бяха подложени на 7-часов зрелищен арест и защо първоначално се твърдеше, че „светят като крушки“ от маркиращото вещество, остава неясно.

На главния прокурор издателя на „Икономедиа“ Иво Прокопиев му изглежда „най-вероятно“ престъпник. Затова цялата мощ на прокуратурата е впрегната, за да докаже, че той е такъв. Въпреки че, както постанови съдът на първа инстанция, да изразиш мнение по време на официално заседание няма как да е престъпление. Но има и втора инстанция, както и много други неща, в които Прокопиев да бъде обявен от прокуратурата за „най-вероятно“ виновен.

Австралиецът Джок Полфрийман „най-вероятно“ не е бил нападнат и не е действал в състояние на неизбежна отбрана. Основното доказателство, което би могло да потвърди обратното, мистериозно изчезва, а останалите доказателства просто не се разглеждат от съда. Дори след като искането на прокуратурата за възстановяване на делото за предсрочното му условно освобождаване беше отхвърлено от съда, той продължава да не може да се прибере в родината си, без за това да има ясно правно основание.

За главния прокурор „най-вероятно“ доказателства са SMS-ите и записите, които прокуратурата огласява пред медиите,

упражнявайки по този начин натиск върху съда чрез манипулиране на общественото мнение. Прокуратурата е склонна да се самосезира по публикации на точно определени медии, независимо дали съдържанието в тях е в стил „една жена каза“. SMS-и, снимки, записи, документи и други доказателства, огласени не от „правилните“ лица и медии, прокуратурата смята „най-вероятно“ за несериозни, а Иван Гешев ги коментира с присмех:

„Прокуратурата не се притеснява да проверява всичко, което фигурира в медиите – независимо дали са 8 джуджета, 10 малки негърчета, някакви други комикси – всичко проверяваме с еднакъв стандарт.“

А за съобщенията между Васил Божков и Владислав Горанов главният прокурор рече: „Не си причиних това да чета тези SMS-и. Разбрах, че има публикувани някакви SMS-и. Колегите, които ги четоха, казаха, че в тях не виждат причина за някаква наказателноправна реакция.“

Примерите могат да станат колкото „Война и мир“, но не е това целта.

А да се покаже принципът на избирателно правосъдие в стил „най-вероятно“, който прокуратурата и сега, без промени в наказателното законодателство, практикува. Но понякога усилията ѝ се сблъскват в остатъците от независим съд. Законодателната инициатива на Гешев впрочем е подета броени дни след като съдът оправда Иво Прокопиев, Трайчо Трайков и Симеон Дянков.

А какъв да е обемът на доказателствата, зависи само от това колко е достатъчно, за да се докаже нещо. Да пресмятаме тежестта им в страници и гигабайти не е по-различно от схоластичния спор за това колко дявола се побират на върха на една игла. Представете си как ще реагират математиците, ако със закон се постанови определен обем на доказателствата на математически теореми. Някои теореми могат да се докажат в няколко реда и от ученици в основното училище. С други и най-модерните суперкомпютри не могат да се справят. По същия начин някои престъпления се доказват лесно, други – по-трудно, а трети така и си остават недоказани.

В правото обаче, за разлика от математиката, всеки е невинен до доказване на противното.

Това е едно от основните човешки права. Ето защо заиграването на прокуратурата с тежестта на доказателствата е опасно. И ако се приеме, то ще бъде поредното нещо, което ни отдалечава от демократичния свят.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.