Tag Archives: мнение

От „Примаверии“ 50 до „Артекс“ и обратно

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/ot-primaverii-50-do-artex-i-obratno/

Букурещ е превзет от туристи. И от протести. В Малкия Париж, както наричат кичозния стар център на града, трудно се разминават бекпекъри, пешеходци, скутери, тротинетки, велосипеди. Докато протестиращите скандират „Долу правителството!“, туристите обикалят кръчмите в центъра.

Кръчмите са първи в списъка на предпочитанията. На второ място е фамилната къща на Чаушеску, за посещенията в която туристическите агенции препоръчват минимум 24 часа предварително записване. И чужденци, и румънци искат да видят как е живял един от най-проклетите диктатори от ерата на соца. И да направят паралел с начина, по който дошлите след него управляват наследството.

За чужденците домът на улица „Примаверии“ 50 ще остане вероятно една от абсурдните илюстрации на късния социализъм. За местните… за тях ще стане дума малко по-нататък.

© Еми Барух

Ако приемем, че домът на семейство Чаушеску в Букурещ е обобщен образ на разгула по времето на соца, в този образ попадаме и ние, и чехите, и унгарците – всеки със своята специфика, разбира се. Разликите са в мащабите и са известни само на онези, които могат да намерят София на картата и не бъркат Букурещ с Будапеща.

По времето на соца, а и след него публичният образ на страните от региона е сложно съставно от експортен микс и местни добавки. Преди 1989 г. Румъния е единствената страна от социалистическия лагер, която води курс на относителна независимост от Съветския съюз; не участва в инвазията в Чехословакия през 68-ма година; поддържа дипломатически отношения с Европейския съюз. С това за известно време Чаушеску печели симпатиите на Запада.

Същият Чаушеску налага драконовски контрол над информационните медии, а неговата тайна полиция Секуритате се превръща в нарицателно за едни от най-зловещите преследвания на всеки опит за свобода на словото.

Чаушеску забранява контрацептивите и абортите, което води до нарастване на смъртността сред родилките и новородените и безпрецедентен ръст на децата с малформации или физически и психически заболявания, много от които изоставяни в сиропиталища. Според изследователите на режима броят на изоставените деца по време на Чаушеску е близо 100 000.

През 80-те години в Румъния не се правят тестове за СПИН на кръводарителите – Елена Чаушеску инструктира Министерството на здравеопазването, че СПИН е въпрос без значение за страната. Това заедно с използването на нестерилни игли за кръвопреливане води до заразяването на повече от 10 000 деца с вируса ХИВ по време на режима.

Зловещият култ към личностите на „великия водач“ Николае и „любимата майка на народа“ Елена е съизмерим само с култа към Сталин. За да бъде изплатен външният дълг на Румъния, „водачът“ и „майката“ обричат на глад и мизерия своите поданици, като лишават населението от елементарни средства за оцеляване.

Мегаломанията на Елена и Николае Чаушеску, чийто почерк не е изчезнал и днес, води до унищожаването на стотици исторически сгради, паметници и църкви и до прекрояването на една пета от центъра на града. В Букурещ се намира втората най-голяма сграда в света след Пентагона, а в момента се строи най-голямата православна катедрала в света.

Басейнът с олимпийски размери © Еми Барух

© Еми Барух

За хората от едно отиващо си румънско поколение Елена и Николае Чаушеску са минали през живота им като чума. Не като тази, която румънските туристи пренасят напред-назад според Борисов. А по-различна. Опустошителна за всичко, което се изправи по пътя ѝ. Животът на диктатора и съпругата му приключва с екзекуция, излъчена по телевизията – днес всеки може да я види в YouTube, може да чуе и разказа на един от екзекуторите.

Представям си как пострадалите от диктаторската двойка са се наслаждавали на въпросното видео, в което има голяма доза варварщина. Вероятно са го гледали и децата, и внуците на самите Елена и Николае.

Децата и внуците не са отговорни за безобразията на родителите. Но как се живее, ако носиш фамилия, която милиони свързват с най-мрачните години на своята младост?

Ей такива работи си мислех, докато слушах разсеяно екскурзовода в дома на улица „Примаверии“ 50 в Букурещ, където Елена и Николае Чаушеску са обикаляли самотно 80 стаи, бани, будоари, салони, басейн с олимпийски размери, зимна градина и тераси над 12-те подземни тунела за бягство. Екскурзоводът обяснява оскъдни факти за бита на обитателите, отговаря мъгляво на въпроси, въздържа се от препратки и аналогии. Уточнява, че „тук Елена и Николае Чаушеску не са допускали дори роднините си“.

Докато преминаваме от апартамента на единия син в апартамента на другия, гидът ни сочи поредица от изящества: муранско стъкло, френски копринени тапети по стените, мебели в салон, стил „Луи XVI“, мозайки, тераси… Домът на Чаушеску изобилства от тераси – различни от софийските, без барбекю и сауна за шестима, както в прочулия се тризонет, но ако спазим пропорциите, може дори да сравняваме. Не размера на имането, а онова, което оставяш като следа и памет за начина, по който си минал през този живот.

Баня в къщата на Чаушеску © Еми Барух

Домът на Чаушеску представлява еклектика на безсрамието. Тяхното приключва преди 30 години. Днес безсрамията са различни. Социалните мрежи и дроновете ги декомпозират всеки ден пред очите ни.

Всяко безсрамие носи белезите на своята епоха.

Децата и внуците не са отговорни за безсрамието на родителите. Отговорност на родителите е да минат през своя живот така, че децата да не бъдат смазани от наследството. Било то златни бидета в баните на улица „Примаверии“ 50, ВИП асансьор в София за онези, които решават чия папка с данни да “ne se chistiiiiiii”, или генерално консулство във Валенсия като награда за угодничеството.

Опитвам се да си представя как след 30 години, когато преходната слава на онези с ВИП терасите и асансьорите отдавна ще е угаснала, когато самите те може вече да не са сред живите, как внуците им ще разглеждат разгулната безсмисленост на грандоманския им шик.

Може да продължим с паралелите – както на тема корупция, така и на тема прокуратура.

В Букурещ десетки хиляди протестират срещу опитите на управниците да минират пътя на Лаура Кьовеши към Европейската прокуратура и да отслабят правосъдната система в борбата с корупцията.

В Букурещ, на улица „Примаверии“ 50 – ако приемем този адрес за нарицателно на безсрамието, краят е известен. На нашата улица краят остава за нас.

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Къде зимуват галинките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kude-zimuvat-galinkite/

Когато „Шоуто на Слави“ изчезне от ефира след 31 юли тази година, работата на един от българските регулатори – Съвета за електронни медии, ще бъде силно редуцирана. Отпада нуждата да следи дали червените точки, обозначаващи опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата, са на правилните си места.

Със същия успех това би могъл да върши и изкуствен интелект, предвид капацитета от интелигентност на петчленния СЕМ и досегашната му практика и поведенчески подходи.

СЕМ е само един от примерите за „независими регулатори“, които не изпълняват най-важната си функция – да служат на обществото. Българската държавност е обрасла с такива институции, които са камуфлаж за рейдването на властта и политическия контрол, налаган във всички сфери. Това захващане става по два начина – законодателна рамка, която ограничава регулаторите да вършат истинската си работа, и кадри, които да са лоялни и послушни единствено на тези, които са наясно какви нищожества са. Назначилите ги.

„Кучето може да разпознава своя господар. Достойнството на интелекта започва с разделянето на пунктовете на съгласие от тези на различие.“ Цитатът е от книгата на антроположката Мери Дъглас „Как мислят институциите“, където тя разяснява, че „най-фундаменталните решения за справедливостта не се правят от отделни хора, а от индивиди, мислещи във и от името на институциите“. Затова е важно как са изградени държавните институции – не само защото са платени с парите на данъкоплатците, а не на политиците, които ги контролират.

СЕМ, или Който-избира-шефовете-на-БНТ-и-БНР

Формално Съветът за електронни медии регулира радио- и телевизионната дейност, регистрира и издава лицензии и упражнява надзор върху излъчващите се програми, избира и освобождава генералните директори на БНР и БНТ. Стоп. Ето това е. Медийният надзор, който има смешен бюджет и нулев капацитет да следи всички радио- и телевизионни предавания, съществува заради тази едничка цел: да подбере правилните – от гледна точка на управляващите – началници на тези медии. Но тази работа може да я върши и парламентарната Медийна комисия – там поне има повече плурализъм от гледна точка на представените политически сили.

Петчленката, до която беше редуциран СЕМ в първия мандат на ГЕРБ и Бойко Борисов, се конструира от два центъра на власт – парламента и Президентството. Последното назначение там – на предложената от ГЕРБ Галина Георгиева, неизвестна в средите на журналистите, с диплома 3,89 на бакалавър по аграрна икономика от изнесен факултет във Враца и кариера, която трудно може да бъде определена като медийна – е нагла подигравка с обществените очаквания към СЕМ. Властта в България обаче винаги може да разчита на такива „калинки-галинки“.

Разходи на СЕМ за 2019 г. – 1,67 млн. лв. (Националното бюро за контрол на разузнавателните средства е с приблизително същия бюджет – 1,619 млн. лв.)

Комисията за защита на личните данни. #Квойтуй

Има такъв… регулатор, чийто адрес, даден на сайта му, е сбъркан, установи колега журналист, отишъл да подаде на място жалба срещу изтичането на лични данни от НАП. Това образувание, което действа като гише за прием на жалби и сигнали, не показа признаци на институционален живот при спирането на Търговския регистър. При #НАПЛийкс обаче се събуди, за да каже, че ще глоби НАП.

Всъщност ако приемът на жалби и сигнали мине изцяло онлайн, тази дейност също може да се „възложи“ на изкуствен интелект. Табелата „Комисия за защита на личните данни“ нека си стои – да се отчитаме пред Брюксел, че и България има такава. (Да не се бърка с Държавната комисия по сигурността на информацията, страж на класифицираната информация, с бюджет от 10,042 млн. лв.)

Разходи на КЗЛД за 2019 г. – 2,93 млн. лв.

ДАБЧ – тази касичка още не е затворила

Има ли смисъл от съществуването на Държавната агенция за българите в чужбина? Колкото и пъти да се задава този въпрос, управляващите дори не се опитват да измислят отговор. Никой не вярва, че ДАБЧ е „координиращ орган на правителството за осъществяване на държавната политика спрямо сънародниците по света“. Но орган, от който зависи издаването на български паспорт, тъй като удостоверява български корени – да. Същото може да бъде вменено на дирекция към Министерството на правосъдието. А регистрирането в ДАБЧ на български организации в чужбина по смисъла на Закон за българите, живеещи извън Република България, може преспокойно да се върши от МВнР.

Що се отнася до останалото – Министерството на образованието и науката се грижи и подпомага 361 български училища в чужбина, снабдява ги с книги и учебници. ДАБЧ е просто синекура. За тази цел в бюджета му са предвидени 13,337 млн. лв., като най-голямото перо е за български държавни и неделни училища в чужбина – 11,337 млн. лв.

Всъщност част от работата с българските общности в чужбина може да се възложи и на съпругата на президента – Десислава Радева. Тя бездруго гори от желание за комуникация и за пътувания, ще се впише добре във фолклорните фестивали, които се организират навън. А и в конституционните правомощия на държавния глава е да подпомага външната политика, осъществявана от правителството.

След като ВМРО даде принос за формиране на крехко мнозинство за утвърждаване на сделката за американските изтребители обаче, едва ли ДАБЧ ще бъде закрита. Макар че точно премиерът Борисов пръв заговори за това след шумните арести на председателя ѝ Петър Харалампиев и други служители заради разследване на корупция за незаконно издаване на удостоверения за българско гражданство. Нещо повече – вицепремиерът Каракачанов дори поиска да се възстанови Министерството за българите в чужбина, за да има „сериозен държавен орган“. Междувременно Временната парламентарна анкетна комисия, създадена специално за да проучи схемите в ДАБЧ, още не е излязла с доклад от проверката и изслушванията – въпреки че удължи съществуването си с 3 месеца, до края на юни.

Разходи на ДАБЧ за 2019 г. – 994 000 лв.

Българска агенция за безопасност на храните – опасна за животновъдството

Дори и да умре българското животновъдство, БАБХ и нейните чиновници ще пребъдат. Откакто Националната ветеринарно-медицинска служба премина към БАБХ, създадена от земеделския министър в първия мандат на ГЕРБ – Мирослав Найденов, не е минала година, в която да няма сериозни гафове или сериозни епидемии, с които БАБХ показва, че няма капацитет да се справи. Шап, бруцелоза, чума по дребните преживни животни, инфлуенца по птиците, а сега и африканската чума, която е на път да унищожи целия отрасъл свиневъдство в България. Предупреждението дойде от еврокомисаря по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис в интервю по БНР.

По иронично съвпадение, настоящият шеф на БАБХ Дамян Илиев е бил главен санитарен ветеринарен инспектор. Въпреки несправянето си продължава да е начело на Агенцията, а шанс за махането му едва ли има, тъй като зае поста през 2015 г. като свързан с настоящата земеделска министърка Десислава Танева. Небрежност е проявена в хода на превенцията на заболяването, каза Танева по повод епидемията. Престъпна небрежност, за която българската прокуратура не смята за нужно да се самосезира.

Разходи на БАБХ за 2019 г. – 9,218 млн. лв.

Комисия за финансов надзор

Има две наименования, които, поставени редом до КФН, сриват имиджа ѝ – Корпоративна търговска банка и Застрахователна компания „Олимпик“. Единственото оправдание за КТБ би било, че не само КФН беше като след лоботомия по време на разрастването на банката до четвъртата по големина в страната. И прас! – над 4 милиарда сметка.

След тези фалити как да бъдем спокойни, че институция, която наблюдава пазар с активи за милиарди, върши работата си съвестно и безпристрастно?

Разходи за КФН за 2019 г. – 18,470 млн. лв.

Защо ни е Министерството на икономиката

Списъкът на ненужните може да бъде продължен с… министерства, като Министерството на икономиката и енергетиката например. То преспокойно може да бъде преформатирано на Министерство на енергетиката. А подопечната му Българска агенция за инвестиции също да изчезне от правния и институционален мир. БАИ бе създадена през 1996 г., когато имаше нужда България да бъде рекламирана и презентирана, но днес тя вече е изчерпала основанията за съществуване и издръжка.

През май т.г. стана известно намерението на правителството БАИ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) да бъдат обединени в една агенция, която ще отговаря за управлението на публичните предприятия и ще е подчинена на Министерския съвет. Очевидно властта се опитва да отговори на брюкселските критики за управлението на държавните фирми, тъй като се бори за влизане в „чакалнята на еврото“ – ERM II. Да видим дали ще заблуди Европейската централна банка и Брюксел с това манкиране.

Ако липсваше експертност на институциите, тя винаги може да бъде подсилена. Ако имаше някакъв недостиг на средства – също. Само че във вида, в който са – не органи, а рудименти, – те вършат работа единствено на управляващите, все едно кои. Или служат за маски. Но обществото няма никаква полза от това.

Държавна агенция „Електронно управление“

Можем да изброим още институции, които трудно ни убеждават в основанията за съществуването си предвид случващото се в България. Например Държавна агенция „Електронно управление“. Въпреки че България е твърде далеч от е-управлението, Агенцията харчи 32,451 млн. лв. за 2019 г. в името на декларираните цели: „Подобряване на качеството на обслужване за бизнеса и гражданите и повишаване на вътрешната ефективност на публичния сектор; Предоставяне на ефективни електронни административни услуги за гражданите и бизнеса и прилагане на комплексно административно обслужване“, киберустойчивост и пр.

В действителност българските институции харчат немалко пари за информационна сигурност, далеч извън обявените от вицепремиера Томислав Дончев 5 млн. лв. А чл. 55, ал. 1 от Закона за държавния бюджет за 2019 г. утвърждава „целеви текущи и капиталови разходи в областта на електронното управление и за използваните информационни и комуникационни технологии в рамките на бюджетите на бюджетните организации“ на куп ведомства и министерства за общо 119,006 млн. лв. Най-голям дял от тази сума – близо 32 млн. лв., се пада на Министерството на финансите. Но системите на НАП се оказаха твърде уязвими.

Адвокат Александър Кашъмов каза тази седмица по БНР, че държавата трябва да бъде прозрачна за гражданите, това е принципът на демокрацията; в тоталитарната държава гражданите са прозрачни, а държавата е скрита. В пленената държава е още по-лошо – държавата е прозрачна и достъпна за корпоративните интереси, с които е обвързана властта.

За гражданите се маскира.

Заглавна снимка: PollyDot / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готови за разстрел

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/gotovi-za-razstrel/

Две събития погълнаха общественото внимание в последно време. Първото е #НАПлийкс. Второто – единственото предложение за нов главен прокурор в лицето на сегашния заместник на Сотир Цацаров – Иван Гешев. Покрай тях мина и замина новината, че пловдивският лекар Иван Димитров беше оправдан на първа инстанция за това, че е убил Жоро Джевизов, след като е признал вината си. А тази новина ни засяга не по-малко от другите две. Защото става дума за прецедент, последствията от който могат да рефлектират върху всеки един от нас. Както и защото между трите събития не е трудно да се направят определени връзки.

Немалка част от медиите реагираха на оправдателната присъда с нескрито задоволство и със заглавия от типа „Оправдаха доктора, застрелял крадец“, като някои добавят и фактологично невярното „в дома си“. Читателските реакции като цяло са радостни за решението на съда и агресивни към дръзналите да изразят критично мнение. На този фон, макар и по друг повод, кандидатът за нов главен прокурор изразява личното си мнение за делата, завършващи със споразумение:

„Никога не е достатъчно, естествено, че искам доживотен затвор и разстрел, ама разстрелът не е предвиден в България.“

Казусът с анестезиолога Иван Димитров беше засегнат и в предишна публикация на „Тоест“ – за законопроекта за разширяването на обхвата на т.нар. „неизбежна отбрана“. Нека припомним накратко:

Димитров е наблюдавал в продължение на около половин час от прозореца на дома си как Джевизов се опитва да обере гаража му. Не е сигнализирал на полицията. После е излязъл с незаконен пистолет и крещейки, че е от полицията, изпразнил цял пълнител в Джевизов. Отново не се е обадил на полицията, а напротив – опитал се е да прикрие следите си. След като го залавят, първоначално лъже, че убитият е влязъл в дома му, където е било и семейството му, и той е трябвало да защити жена си и децата си. В действителност жена му и децата са били извън къщата в нощта на убийството.

Иван Димитров е анестезиолог, което го поставя на уважавана позиция в обществото. Убитият Жоро Джевизов е ром, рецидивист, говори се и че е бил наркозависим –

съчетава поне три дискриминационни признака.

На всичко отгоре има и прякор Плъха, а плъховете са едни такива вредни животни, които подлежат на убиване. Заглавия от типа на „Докторът уби Плъха“ демонстрират подчертано дехуманизиращо отношение към убития. Един вид, такива не са хора и не заслужават да живеят. Ако пък си анестезиолог, си достоен да убиваш недостойните по подразбиране. А на достойните да облекчаваш болките.

Оправдателната присъда на Иван Димитров е издадена в контекста на приети на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), повод за които беше тъкмо извършеното от него убийство. Според тях се разширява обхватът на т.нар. „неизбежна отбрана“. По силата им няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“ или е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. А в оценката на въздействието към законопроекта вносителите – част от „Обединените патриоти“, тотално смесват заплахата за живота с посегателствата върху частната собственост.

От което излиза, че който си защитава собствеността, прави това в условията на „неизбежна отбрана“.

В присъдата на Окръжния съд в Пловдив четем, че Иван Димитров е оправдан на основание на чл. 304 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) във връзка с чл. 12, ал. 1 от НК по обвинението по чл. 119 от НК. Нека разшифроваме този юридически лабиринт:

Споменатият член от НПК гласи: „Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.“

Да се чете: „Оправдаваме го, защото смятаме, че е невинен.“

Според чл. 12, ал. 1 от НК „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.“

Чл. 119, по който е обвинен Иван Димитров, казва следното: „За убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“

Накратко, според обвинението Димитров е превишил пределите на неизбежната отбрана, а според съда – не. Нищо че ал. 2 на чл. 12 на НК уточнява: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ А да застреляш някого, който изобщо е нямал намерение да те напада, а само да ти обере гаража, трудно може да се определи като неизбежна отбрана.

В сега действащия НК няма хипотеза, при която човек да бъде оправдан за подобно убийство. Ако четем буквата на законопроекта за промяна, там също няма такова нещо. То обаче се съдържа в духа на законопроекта, в който посегателствата върху частната собственост се разглеждат като животозастрашаващи.

Да го кажем направо:

Иван Димитров е оправдан за убийството на Жоро Джевизов заради духа на законова поправка, която още не е приета окончателно и не е влязла в сила.

И въпреки Конституцията на България, според която всеки има право на живот, а посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

Ако по-горните инстанции потвърдят решението на пловдивския Окръжен съд, ще легитимират този опасен прецедент. Това означава, че вече ще бъде комай разрешено да се убиват хора само защото: са се опитали да извършат кражба от нечия частна собственост; са се оказали в чужда частна собственост – дори и да не са искали да извършат престъпление, посмъртно няма да могат да докажат това; принадлежат към дискриминирани и стигматизирани социални групи – роми, наркозависими, престъпници, бездомници са само малка част от тях.

Апропо, по едно от обвиненията – за притежание на незаконно оръжие – Димитров е признат за виновен и осъден условно на две години лишаване от свобода. Значи може да убиваш безнаказано, само че трябва да го правиш със законно оръжие.

Разбира се, при условие че в очите на обществото си достоен, а убитият не е. Ако доктор влезе в къщата на ром и ромът го убие, едва ли ще разчита, че ще може да пледира за неизбежна самоотбрана.

Извод? Скоро можем да очакваме стъпки към облекчаване на режима за притежаването на оръжие.

Ако смятате, че за вас лично няма опасност, грешите. Обхватът на „недостойните“ може да се разширява до безкрайност и нямате никаква гаранция, че един ден няма да се озовете в него. Само си представете:

  • Искате да върнете стока в магазин, от магазина отказват. Вие спорите. Охраната ви застрелва, а после изкарва, че това е станало при неизбежна отбрана – застрашили сте нечия частна собственост (магазина).
  • Единственият начин да отидете на даден плаж е да минете по път, който е частна собственост. Застрелват ви.
  • Чувате скандал у съседите. Заради виковете имате основание да предположите, че става дума за домашно насилие. Звъните, за да предотвратите извършването на престъпление. Както е набрал на жена си, съседът ви застрелва – опитали сте се да влезете в имота му, точка.
  • Вие сте на гости, скарвате се с домакините и те ви застрелват. Достатъчно е после да кажат, че сте влезли в имота им без тяхно съгласие.
  • Да не говорим за всички професионалисти – социални работници, длъжностни лица, журналисти и пр., в чиято работа влиза да ходят на място, за да проверяват сигнали за проблеми.

При перспективата да си имаме нов главен прокурор, който изразява съжаление, че в България разстрелът „не е предвиден“,

ще е доста лесно въздаването на този тип „справедливост“ да се прехвърли върху гражданите.

А те да започнат да „прочистват“ населението от онези, които им се виждат недостойни. Или които просто им пречат, или ги дразнят. Като се има предвид и че същият кандидат за главен прокурор смята  отстояващите разделението на властите за „десни екстремисти“, трудно ще е да се надяваме на справедливо правосъдие, което да възпира потенциални бъдещи извършители да изпълняват смъртни присъди по собствена преценка.

Защото в една държава без разделение на властите съдът е просто функция на силните на деня и на популизма. И защото в България никой не е над главния прокурор. Както казва съдийката Мирослава Тодорова пред bTV, ние „живеем на цикли, които се измерват в това кой е главен прокурор. Тоест социалната динамика се измерва на седем години. Прокуратурата се превръща в основен политически фактор, запълва всякакви дефицити“.

Скандалът с изтичането на лични данни на над пет милиона български граждани от НАП показва, че ако държавата не опази гражданите си, на практика у нас няма кой да ги защити. Въпреки българското и европейското законодателство за защита на личните данни. Той показва също, че е много лесно всички да се окажем засегнати. А реакцията на властта (с активното участие на Иван Гешев) – че презумпцията за невинност не струва пукната пара.

Това са само наченките на духа на времето, в което се очертава да живеем през следващите (поне) седем години. И в което

няма как да бъдем сигурни дали, кога, за кого и защо може да се превърнем в поредните „плъхове“ за отстрел.

Заглавна снимка: Vitabello

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Чума преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/chuma-predi-izbori/

Какво още трябва да ни се сполети на тази територия, за да разберем, че нямаме държава? Миналата година проплакаха стопани на овце и кози в Странджа, чиито животни бяха унищожени, без да е доказана по неоспорим начин чума по дребните преживни животни в региона. Тази година африканска чума по свинете заплашва да унищожи целия сектор в животновъдството. Миналото лято бяхме свидетели на срив в данните на Търговския регистър, това лято – в масива на НАП.

Разбира се, за всичко държавната администрация намира оправдания. Българската агенция за безопасност на храните обвини за разпространението на африканската чума по свинете стопаните с животни, отглеждани в задния двор; за пробива в системата на НАП Иван Гешев – зам.-главен прокурор и единствен засега претендент за поста на Сотир Цацаров, уличи българска фирма в кибертероризъм и повдигна обвинения на трима, а собственикът на фирмата бе обявен за издирване с европейска заповед за арест, макар той сам да обяви, че другата седмица се завръща в България и не се страхува да застане пред правосъдието. А като капак на всичко в четвъртък дойде и последната лоша новина за това, че ЕК отново е предявила иск срещу България пред Съда на ЕС във връзка с лошото качество на въздуха – и то пак заради безхаберието на държавната администрация.

Вместо да се оттегли в очакваната лятна ваканция, властта ще трябва да гаси пожарите, обхванали държавата. Най-страшният и най-труден за овладяване е този с африканската чума по свинете. Вицепремиерът Томислав Дончев, който оглавява и Централния епизоотичен съвет към Министерския съвет, беше категоричен в интервю за предаването „Още от деня“ по БНТ, че правителството ще се справи със ситуацията, въпреки че политиците в България „генерират недоверие към институциите“. И едва тогава, по думите му, щяло да стане ясно дали някой ще поеме отговорност с подаване на оставка.

Оставки, оставки, ама тя, банката за кадри на ГЕРБ, се опразни, щом премиерът назначи повторно за земеделски министър Десислава Танева. Тя пък предварително и публично свали от себе си цялата отговорност за разпространението на чумата по свинете в страната с коментар за недостатъчната превенция на болестта. Същото направи и вицепремиерът Дончев, който оневини държавната администрация, ерго – и себе си, за пламналата зараза и обвини стопаните на прасета от задните дворове. Но пропусна да каже най-важното –

какви мерки е предприела държавата за овладяване на болестта, регистрирана още през късното лято на 2018 г. във Варненското село Тутраканци.

По същото време в съседна Румъния вече имаше над 1000 огнища на африканска чума и бяха убити над 300 000 животни. И българските ветеринарни власти са знаели това, но очевидно не са предприели никакви мерки, или поне не ефикасни. Дончев не обели и дума защо държавата досега не е облекчила процедурата за регистрация на стопанства от типа „заден двор“, за да легализира отглеждането на животни по този начин. И да гарантира възмездяването им в ситуации като сегашната, в която властите гледат злощастно и се чудят какво да правят.

На опозицията ѝ е леко около врата и препоръчва чешкия опит за справяне с проблема: жандармерия, спецчасти, снайперисти, нощно наблюдение… Но едва ли щеше да го приложи, ако топката беше в нейното поле и трябваше да унищожава стопанства преди избори. Вицепремиерът Дончев проплака, че е необходимо съдействие и подкрепа на властите за овладяване на ситуацията. Но не чухме как самите те убеждават собствениците на нерегистрирани прасета, че трябва да бъдат убити, за да се спре пренасянето на заразата, за каквото настоя по БНР и еврокомисарят по безопасност на храните Витянис Андрюкайтис. Според него

властите трябва да влязат във всяка къща и да разяснят на хората мерките срещу болестта, иначе България е изправена пред огромната опасност да загуби цялото си свиневъдство.

Само че едва ли еврокомисарят знае, че българите не вярват на държавата си, още повече след като разбраха, че овцете и козите в Странджанско станаха курбан бадева. Пък и не е ясно кой ще ѝ съдейства да проведе тази кампания. Държавата не може да мобилизира дори ветеринарите на частна практика, след като често се държи с тях като мащеха и нерядко бави заплащането на имунизационно-профилактичната дейност, която те извършват. Няма как да се очаква активност и от кметовете на селата, които вече са на практика в предизборна кампания и със сигурност ще внимават къде и как стъпват.

Освен бездействието, коментар заслужават и действията на властта. Например със загробването на убитите свине. Качено във Facebook видео показва мястото, където са заровени евтаназираните животни в бургаското село Зидарово – на 200 метра от центъра му и в непосредствена близост до реката, чиито води се вливат в Черно море. А на метри от трупната яма се виждат захвърлени гащеризоните на обезпаразитявалите санитарната зона.

Ситуацията с болестта се проблематизира допълнително и от липсата на действащи екарисажи, които да унищожат останките от хилядите животни, заразени с вируса на африканска чума. Защото тяхното загробване, въпреки уверенията на властите, според експерти може да се превърне в екологична катастрофа при неспазване на всички процедурни норми. В четвъртък граждански протест спря евтаназията на 40 000 прасета в индустриална ферма в село Бръшлен, Русенско, защото санитарните власти не одобриха избраната зона за загробването им.

Очевидно, поне към днешна дата, правителството не може да овладее разпространението на заразата и нови огнища на болестта бяха регистрирани в Плевенска и във Великотърновска област – и на двете места вирусът е изолиран в малки стопанства с по около 30 животни.

Дали секторът у нас ще претърпи огромни сътресения и загуби, или ще бъде напълно разбит, днес никой не би се наел да прогнозира. Също и какви компенсации ще получат индустриалните ферми и регистрираните малки лични стопанства. Останалите собственици на животни, отглеждани в задния двор, ще пият по една студена вода. Или както правят вече мнозина от тях, ще напълнят буркани за зимата с месо от „преждевременни свински погребения“, както обичат да наричат коленето на прасета по Коледа у нас. А за хиляди животни, които ще бъдат умъртвени с газ (което според регламентите е хуманен начин), едва ли някой ще пророни сълза. Няма да има и мелодраматични телевизионни репортажи от страната, защото малкото прасе, уви, не предизвиква у населението същото умиление като едно козле или агне.

Ветеринарни лекари, които вече не желаят да излизат в публикации с имената си, коментираха пред „Тоест“, че

в момента сме свидетели на тотален разпад на държавността и на пълно чиновническо безхаберие и безсилие –

и по отношение на програмите за превенция на силно заразните болести, и по отношение на мерките за ограничаването и овладяването им. Те не са убедени, че ще бъдат покрити и всички щети на собствениците на малки стопанства. Не са чували властите да имат и стратегия за справянето с дивите прасета, които се явяват естествен резервоар за разпространение на вируса. Не е предприето дори най-елементарното – да забранят лова им. Не е ясно и доколко държавата се е доверила на експертността на български учени от областта на ветеринарната медицина за справянето с проблема; със сигурност за чумата по дребните преживни животни те не бяха потърсени – може би съвсем съзнателно, за да не разкрият огромната манипулация, на която беше подложено обществото ни и която стана причина за масовото убийство на овце и кози в Странджа.

Не съм сигурна, че обществото ни, състоящо се от предимно месоядни, е наясно с това как ще рефлектира епидемията върху бюджета на всяко семейство (извън кръга на вегетарианците), когато килограм свинско месо поскъпне двойно на пазара. Затова до края на лятото, когато повече от месото вървят узото, морските дарове и пресните салати, голяма част от българите няма да приемат проблема като драматичен, нито ще скочат да събарят правителството заради надвисналата над сектора катастрофа.

Юли ще завърши с конгреса на БСП на 27-ми на Бузлуджа, на който, както всяка година, социалистите ще поискат властта, но наесен вероятно пак ще им се изплъзне – един бог знае. Лятото се оказа щедро и за енергийни босове като Христо Ковачки и Ахмед Доган, които отново получиха лъвския пай от 52-та милиона лева на Електроенергийния системен оператор за поддържането на т.нар. студен резерв. А политическата суматоха около кампанията за местните избори през октомври може да измести фокуса от започналите граждански протести срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор на републиката.

И като гледа човек какво се случва на тази територия, му идва или да си грабне куфара и да се измете оттук, или ако вече се е примирил със съдбата си, да седне и да си налее една. Обаче има и други решения, които водят към изпитания – лични и общностни. Въпрос на избор.

Заглавна снимка: Amber Kipp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо такова

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/neshto-takova/

Здравей, Нева,

От известно време се събуждам и заспивам с един въпрос – що е то качество на живот? Пари ли е, време ли е, здраве ли е, свобода ли е.

Ще ми е любопитно да науча какво е за теб, защото харесвам рубриката и смисъла, който предаваш през думите.

Благодаря,
Мария Ч.

Скъпа Мария,

Благодаря ти аз. Преди няколко дни ме досмеша от един коментар в YouTube: „А ние в Швеция благодарим, че са ни благодарили…“ Коментарът беше под клип с разговор между Стивън Колбер (човека, който веднъж каза, че вярва в Бог от нужда не да си обясни света, а да въплъти благодарността си към него) и шведа с холивудска кариера Александър Скарсгард. Актьорът обясняваше колко му е трудно да се впише в американския канон на тупането в гърдите и амбицията да си отгоре: това е така, каза, понеже в Швеция сме свикнали с Jantelagen – „Закона на Янте“, според който никой не е по-специален от другите. Естествено, веднага се разрових да разуча какво-що и така попаднах на материал за датчаните, който отдава тяхното вечно първенство в класациите за най-щастливи хора на доброто им материално и социално положение, но и на фамозния им усет за уют (hygge), и на въпросния Закон на Янте…

Световният доклад за щастието се публикува по инициатива на ООН от 2012-та насам – тазгодишният, оповестен през март, е едва седмият дотук. Данните набира и обработва Gallup World Poll чрез допитване до представителни извадки от населението на 156 държави, а шестте области, в които отговарящите трябва да съобщят доколко са доволни, са: доходи, продължителност на здравия живот, социална подкрепа, свобода, доверие и щедрост. Ако трябва да обобщя набързо резултатите дотук, ето: на предни позиции по удовлетвореност редовно излизат северните страни плюс Швейцария, а през годините България се катери от 129-то място към стотното място, но така и не изпреварва Косово и Сомалия. (Любопитна подробност: докладът разглежда и настроенията сред мигрантите… Не е трудно да се сетим, че най-щастливи те се чувстват в приемните страни с щастливо местно население. Казано иначе: в работещите общества има място и за своите, и за чуждите, което прави всички свои… В останалите и своите са чужди.) Най-доволните страни не са непременно най-богатите, а най-уютно устроените в социален план – върховенство на индивида с неговите права и задължения, без излишни ритуалности, по същество. Каквото и да приемем, че е „качество на живота“, то не опира само до количеството (материалната задоволеност не пречи, но тя е по-скоро логичен резултат от смислената уредба на отношенията, не нейна водеща предпоставка).

Преди години моята приятелка Лисет била на студентска среща с Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и се добрала до микрофона с право на един въпрос. Попитала: „Кой според Вас е най-добрият обществен строй, щом всички досега са се проваляли?“ Стиглиц отговорил с една дума – и моля за извинение познатите и непознатите, на които повтарям сценката от години – „Образованието.“ Тази година чух едно необходимо допълнение към отговора на Стиглиц от младия икономист Рутгер Брегман, който нашумя, когато развали купона на богатите в Давос, като им каза да не го играят загрижени за климата, щом са пристигнали с частните си самолети, и да не се правят на ангажирани с генералното благоденствие, щом поддържат извращения като офшорките. В своята TED лекция, озаглавена „Бедността е не липса на характер, а на пари“, Брегман, привърженик на безусловния базов доход и автор на книгата „Утопия за реалисти“, казва нещо от сорта на: да, образованието е насъщно, но трябва да се види контекстът. Да образоваш човек в контекст на всеобща мизерия и да го оставиш да се оправя сам е като да го научиш да плува и да го хвърлиш в открито море по време на буря – никаква полза, освен да потъне осъзнато…

Радвам се, мила Мария, че намираш време и спокойствие да се опиташ да формулираш собствена идея за съдържанието на качествения живот – самата възможност за такова замисляне е вече знак за качество. Жалко само, че не си написала повече за нещата, които пресяваш в главата си, щеше да ми е много интересно да ги прочета. За себе си мога да кажа следното: от години насам всеки път, когато изпращам на някого пожелания за празник, най-важното, което ми идва, е здраве, мир, свобода и време, сладки сънища, обични хора и много смях… Което, ако се вгледаш, е нещо като превод в бъдеще време и в позитивни измерения на същото, което казва Световната здравна организация на по-административен език: качество на живота е „усещането на отделния човек за това, къде се намира в живота спрямо контекста на културата и ценностната система, в които пребивава, както и спрямо личните си цели, очаквания, стандарти и грижи“. (Впрочем много ми харесва, че СЗО включва в понятието за „здраве“ физическите, психическите и социалните аспекти на добруването на човека, тоест разглежда индивида не само като тяло или изолирана в себе си единица.)

От друга страна, ако качественият живот е възможността на отделния човек да просперира в унисон със себеподобните си и с цялата планета, то имам и някои очаквания какво да не съдържа… Неотдавна живях шест месеца в малък швейцарски град близо до Цюрих. Една нощ, докато се прибирах от Цюрихската опера през потънала в мрак градинка, чух зад себе си тежките стъпки на тичащ човек. Отместих се да мине, казахме си „Грюеци!“, продължих си по пътя и чак метри и минути по-нататък осъзнах, че не съм се изплашила. Аз съм от софийския квартал „Младост“, където една зима скимтящо бездомно куче се бухна в краката ми, за да избегне цяла преследваща го глутница – не са ми чужди първобитните опасения от зверове в тъмнината. От тийнейджърските си години уча и работя в страни, в които са ме преджобвали, обирали със заплаха, налитали с искания или коментари и стотици нежелани ситуации са тренирали тялото ми самò да превключва на адреналинен протокол за самосъхранение при среща с непознат… Не казвам, че в Швейцария няма лоши неща и хора. Казвам, че тамошната ми нормалност за малко заличи обичайната и забравих да се страхувам. Усещането е великолепно: човек рядко е така цял, както когато енергията му не изтича в ужас. И не мога да не го включа в идеята си за хубав живот.

Защо съществува безумното глобално неравенство; защо хората произвеждат и продават оръжия за убиване на хора; защо през ХХI век продължава да има гета и лагери; защо управлението на България в цялост и на градове или институции в частност, вместо да се развива и усъвършенства, се срива все по-надолу към все по-очебийна некомпетентност и порочност? „Привилегията, по определение, брани и закриля привилегията“, казва в книгата, която превеждам в момента, моят герой Примо Леви (на 31 юли се навършват 100 години от неговото рождение). „Издигането на привилегированите, не само в лагерите, но и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но редовно явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори с всяка незаслужена привилегия, като не бива да забравяме, че тази война е без край. Там, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един човек за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори против волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава това…“ Представям си качествения живот без системно неравенство по белези като пол, раса, произход, възраст, здравословно състояние, лични убеждения, професионални и културни предпочитания. Без тоталитаризми и фашизми под каквото и да е име. Без пропасти между хората, все едно дали говорим за пари или общуване.

Преди да се опитам да събера в един абзац всичко, което асоциирам с „качество на живот“, ми се иска да добавя – като задължителна съставка на смисленото съществуване – желанието за по-добро. Всички сме чували, че „по-доброто убива доброто“, тоест че с нереалистични претенции убиваме врабчето в ръката, докато се пресягаме за орела в небето. Това може да е вярно, когато нещата вървят, но е безкрайно подвеждащо, когато те буксуват или пропадат. Между умерените очаквания, съобразени с възможностите на средата, и занижените стандарти, произведени от дефектите в средата, няма знак на равенство, тъкмо напротив. В България един човек с „цели, очаквания и стандарти“ (по СЗО), които рязко се отличават от царуващата „ценностна система“, е не просто прав, а и длъжен да не се нагажда, а да мисли, да иска друго и да се бори за постигането му. Който разправя, че стремежът към по-качествено съществуване е наивен и безплоден, нито е песимист, нито е реалист – просто лъже.

За да се постигнат, целите първо трябва да се определят – заложеното преди 70 години във Всеобщата декларация за правата на човека например в момента не е приложено или дори приложимо навсякъде… само че сме много по-близо до него от преди 70 години и това е най-важното. Някои от нещата по-долу (всички взаимносвързани, струва ми се, ако не и произтичащи едно от друго; едни материални, други духовни; едни за лична употреба, други за групово прилагане) вероятно са въпрос на късмет или талант, но истината е, че повечето се развиват с практиката, като някакви мускули на щастието.

Та какво е качество на живот ли? Свобода. Спокойствие. Здраве. Възможност за информиран избор, за движение, за усядане, за цивилизован диалог, спор, поправка и промяна. Възможност за работещо настояще, което се поражда във всеки момент на живия вододел между трезво осмисленото минало и разнообразните варианти на бъдещето в развой. Възможност да искаш за себе си и другите нещо по-ефикасно и да бъдеш чут; да се опиташ да го постигнеш и да получиш подкрепа. Възможност да изследваш и да създаваш, и да се възползваш най-пълно от достиженията на науката и изкуството. Равни шансове. Работа. Справедливост. Мяра. Отговорност. Солидарност. Образование. Култура. Съзнание, че не сме сами. Щедрост. Гостоприемство. Благодарност. Наслада… Нещо такова.

Заглавна снимка: Кадър от английския павилион на Експо Милано 2015 © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мюретата на #НАПЛийкс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/myuretata-na-napleaks/

Bingo! Вашето ЕГН е в данните. Този надпис излезе, след като пуснах десетте числа в търсачката, споделена масово в социалните медии през последните дни – и потвърди, че моите данъчни и осигурителни тайни вече не са тайни.

#НАПЛийкс – пробивът в системите на Националната агенция по приходите, извършен от хакер или хакерска група, доведе до източване на големи масиви от данни. Колко точно? Хакерите твърдят, че са източили 21 гигабайта с милиони записи за граждани и фирми, в т.ч. чуждестранни, а около 50 медии получиха достъп до 11 гигабайта.

Просто „база данни“

Несъмнено споделянето на ЕГН е признак за ниската ми дигитална култура. Но не изпитвам притеснения, че информацията за доходите ми, които не са впечатляващи, за ипотеката, адреса и работодателите ми през последните 10 години е станала достояние на неизвестни. Само раздразнение, че не съм успяла да се разпореждам и печеля от този актив. Със сигурност и аз, като милиони други, съм просто „база данни“.

Разбира се, данните може и да са чувствителни за мнозина – едва ли всеки иска заплатата му да е публично известна, както и имотите и тяхното местонахождение, ЕГН-тата на непълнолетните му деца, платените данъци и др. Ами ако медия или политически противник свери данните с разходите за американски университет за детето с такса от 50 000 долара годишно, нови коли, скъпи почивки и други екстри? Или друг с престъпни намерения реши да ги използва за

рекет, отвличания и зловредни деяния – като например фалшиви пълномощни пред банки, нотариуси и всякакви институции, които използват лични данни…

Само че с подобни информационни масиви разполагат и банките, маркетингови компании, мобилни оператори, фирми за бързи кредити, колцентрове. Списъкът може да бъде продължен. А, да не забравяме телефонните измамници. Някой знае ли откъде клановете си набавят данните и информацията за хората, които изнудват – едва ли си играят на „бели“ и „черни“ хакери, просто плащат, за да пазаруват данни и телефонни номера. Срещу кеш „вътрешен човек“ – чиновник, служител на частна компания или човек от системата на МВР – може да ги осигури. Дори видеотеките в зората на демокрацията изискваха ЕГН и лични данни, когато никакъв GDPR още не съществуваше.

Днес флакони с парфюм, мебели или чифт обувки ни преследват из нета, само защото сме оставили следи при сърфирането си. За тази територия напълно важи максимата: „Всички средства са позволени в името на таргетираните реклами – било то от фирми или политици!“

Изтеклата от НАП информация обаче е особено притеснителна заради фирмите, тъй като дава предимства на конкуренцията с данни за обороти, кореспонденция, брой служители и т.н. Този пробив може да се тълкува и като икономически шпионаж, следователно като нарушение на Закона за защита на конкуренцията.

Но хакерската атака и изтеглянето на толкова голям обем информация може да е само за да се прикрие осигуряване на точно определени данни.

Просто хипотеза. Според добре осведомени източници истинската цел на пробива, осъществен от хакерска група, е била да се добере до „бухалките“ на данъчните, свързани с методиката, по която се прави оценка на риска, проверките и обектите на оценка. Другото е за димна завеса.

Проф. Михаил Константинов, шеф на „Информационно обслужване“, се яви по bTV в опит да изкара цялата работа като разбито мазе, от което са откраднати една-две щайги с компоти. Проникването било в „някакъв сървър на НАП с хаотично кумулирани работни файлове“. Пробита е информационна система на НАП, която те (служителите – б.а.) са си създали и те си обслужват, обяви той.

Читател на „Тоест“ обаче посочи един друг аспект на #НАПЛийкс:

отговорността на медиите.

След като близо десетки медии получават линк с архива от данни, „две от тях – Телевизия „Европа“ и „Нова телевизия“ (и не само – б.а.), излъчват в ефир репортажи, в които ясно се вижда съдържанието на имейла – линк към архива и паролата, за да се отвори“. И интернет, в т.ч. социалната мрежа Facebook, е залят от връзки към репортажите, снимки на съдържанието на имейла и хиляди хора добиват достъп до архива.

Защо тези медии разпространиха данните на всички нас, пита читателят. Ироничният отговор е – защото им е поръчано да са дистрибутори. Верният – саморекламираха се.

Етичният кодекс допуска, че само значим обществен интерес би оправдал подобна медийна намеса в личния живот, а Законът за защита на личните данни прецизира 10 критерия за преценка, при които това да стане.

Къде е Съветът за електронни медии (СЕМ)?

Какво прави СЕМ? С разпространението на линковете е нарушена личната неприкосновеност на милиони българи, която, съгласно чл. 10, ал. 4 от Закона за радио и телевизия, доставчиците на медийни услуги следва да защитават и гарантират. За подобно нарушение законът повелява имуществена санкция.

СЕМ даже не забелязва проблема – и фактът, че е зает със себе си, тъй като се попълваше парламентарната квота, не е извинение. Парламентарната квота впрочем е запълнена с предложената от ГЕРБ (чрез председателя на парламентарната Комисия за медии и култура Вежди Рашидов) Галина Георгиева, с диплома по аграрна икономика от изнесен факултет на УНСС във Враца и успех 3,89. Тази жена с невзрачен медиен опит, предимно административен, ще е един от петимата членове на СЕМ, но едва ли е проблем предвид опита на останалите от медийния регулатор.

Впрочем нейната кариера, както сама обяснява на изслушването в парламентарната Медийна комисия, е стартирала в „Нова телевизия“. Запитана ще успее ли да се абстрахира от политическите интереси на партията, която я предлага, Георгиева отговаря: „Като млад и образован човек за себе си бих могла да кажа, че съм политически неангажирана, но отговорна към ситуацията в страната.“ На въпрос докъде е границата на свободата на словото и що е то, отговорът ѝ е също така подобаващ: „Да, правото се ползва, то е дадено и се ползва. Упражняването му ме връща към въпроса на госпожа Саватева и това е не само Конвенцията за защита на човека, чл. 8 и всичките членове, които описват какъв да е медийният изказ, така че той да е съобразен със ЗРТ или с Директивата. В този смисъл е чисто човешка черта, индивидуална.“ Както и глупостта впрочем.

Комисията за защита на личните данни (КЗЛД),

за чието съществуване мнозина българи научиха покрай #НАПЛийкс, се събуди от институционалната си летаргия. Нейният председател Венцислав Караджов, избран преди време от БСП, съобщи по bTV, че Комисията ще прави проверка в НАП, но след края на разследването.

Иначе какво прави КЗЛД – приема жалби и сигнали от граждани в случаи на злоупотреба с лични данни и пише Стратегия с хоризонт до 2022 г. На среща между НАП и КЗЛД бе договорено Националната агенция за приходите да пусне сайт и приложение, в които всеки ще може да провери дали личните му данни са станали публично достояние при нерегламентираното източване на информация. Няма да е по-рано от десетина дни, а дотогава всички ЕГН-та вече ще са джуркани в търсачката на #MINFINLEAK.

Само че в този случай НАП си затваря очите за GDPR, който гласи, че „когато има вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи висок риск за правата и свободите на физическите лица, администраторът, без ненужно забавяне, съобщава на субекта за данните за нарушението на сигурността на личните данни“. Така че данъчните би следвало да ни уведомят персонално за посегателствата над личните ни данни и за мерките, предприети за защитата им. Но е необходимо и публично обяснение защо НАП не е в критичната национална инфраструктура, поради което не са правени никакви тестове за уязвимост на системите ѝ.

Деструкция на държавата

При всеки скандал виновните трябва да понесат отговорност. Вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов напусна всички постове заради превенция, както се оказа, а тук са уязвени системите на данъчната администрация. Оставката на шефа на американските служби след „Уикилийкс“ не я видяхме, заяви министърът на финансите Владислав Горанов. Само че там нямаше киберпрестъпление и злоупотреба с лични данни, имаше вътрешен човек – редник Челси (Брадли) Манинг, младши анализатор от военното разузнаване, осъден на 35 години затвор за разкриване на разузнавателна информация. Манинг излежа само седем години в затвора, тъй като президентът Барак Обама го помилва въпреки най-голямото изтичане на поверителна информация в историята на САЩ. Вътрешен човек имаше и в скандала с масовото подслушване – Едуард Сноудън от ЦРУ.

Оставките на Горанов и шефката на НАП Галя Димитрова са минимумът за понасяне на отговорността.

Скандалът бе достатъчен, за да промени твърде бързо мантрата за стабилността, която премиерът Бойко Борисов непрекъснато… мантрира. Не сме защитени – нито домовете ни, нито възрастните хора по селата, нито децата от дрогата, нито личните ни данни от злоупотреби с тях. Каква стабилност е това?

Твърде бързо за виновник беше набеден един млад, едва 20-годишен, компютърен специалист – Кристиян Бойков. Прокуратурата го пусна от ареста срещу най-леката мярка – подписка. Преди ден Светлин Наков, който е основател на СофтУни, разви хипотезата, че файлът, сочен от разследващите като улика срещу Бойков, е бил подпъхнат или фалшифициран. Тоест – че Кристиян е мюре. Бойков изглежда като най-удобния виновен, който властта да ни представи, а разследващите – да пречупят, за да изтръгнат признание. Симпатичен поради младостта и гениалността си – и затова някак сме склонни да му простим „лудорията“.

Прекалено лесно обяснение за #НАПЛийкс, твърде го омаловажава. И най-важното – не изисква оставки.

Остава ни да се надяваме, че нито бял, нито черен хакер ще „тества“ за уязвимост системите на някой ТЕЦ – или, опазил Бог, на АЕЦ „Козлодуй“.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо се възмутихме чак сега?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dnk-zashto-se-vuzmutihme-chak-sega/

Когато страстите около кампанията на ДНК (Движение за национална кауза) „Направи го сега“ започнаха да поутихват, е време за един по-хладнокръвен поглед към темата. Кампанията, която трябваше да мотивира младите българи да правят деца, слагайки знак на равенство между бебета и тигани, както и между бременност и силиконов бюст, стана обект на множество критики, пародии и дори на протести.

Защо обаче тези реакции се случват едва сега? Дали до този момент в публичното пространство не се е казвало, че е отговорност на жената да прави деца, за да не загине нацията? Дали на жените не се е натяквало, че „биологичният им часовник цъка“? Дали жената не е била свеждана единствено до ролята си на майка? Дали ДНК за първи път правят кампания за повишаване на раждаемостта?

Може би, ще кажете, този път пошлостта е в повече. Но дали това е така, или по-скоро чувствителността ни по определени теми се е изострила?

Биологичното възпроизводство в името на нацията е въздигнато в приоритет и по времето на социализма, когато в определен период на практика става и задължение, доколкото абортите и контрацептивите се ограничават. През последните петнайсетина години този дискурс е отново актуален. От една страна, вече има възстановяване след икономическата криза от 1996–1997 г., от друга – повече от милион работоспособни хора са емигрирали от страната. И понеже България не ще имигранти, на повишаването на раждаемостта се гледа като на демографска панацея.

Ако преди десетина години една жена си позволеше лукса да каже, че смисълът на живота ѝ не е да стане майка или – още по-страшно – че изобщо не иска да бъде майка, рискуваше да стане обект на обиди и омраза. Според Европейското социално изследване през този период за повече от 70% от българите, независимо от пола, е важно да станат родители. Същото е от значение за едва 16% от финландците. Това не означава, че българите правят повече деца от финландците. Означава, че са свикнали да изповядват ценности, които не превръщат в практически действия.

Защото това гарантира безпроблемен живот още от детската градина. Ако демонстрират какви патриоти са, не е проблем, ако утре емигрират. Ако казват колко важно е да станат родители, за да не загине нацията, не е задължително наистина да станат. А ако станат, това не означава, че няма да пратят децата си да учат (и да останат) в чужбина.

Какво се промени междувременно?

В световен план Доналд Тръмп стана президент на САЩ и това даде тласък на мощна консервативна вълна, която вече се надигаше. Докато двете Ирландии либерализират законодателството си за аборта, немалко американски щати, както и европейски страни като Полша правят стъпки към криминализирането му. Редица ултраконсервативни движения надигнаха глас и се опитват да стават мейнстрийм. Режимът на Владимир Путин въздигна в култ „правото на семейството“ срещу правата на индивидите в него и на практика легализира домашното насилие. Всичко това, съчетано, разбира се, и с хомофобска пропаганда, кулминира в истерията срещу Истанбулската конвенция в някои страни от бившия социалистически блок, включително и в България.

Не на последно място, от 2017 г. се излъчва сериалът „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на Маргарет Атууд, преведен на български като „Разказът на прислужницата“. В него става дума за ултраконсервативна тоталитарна държава, в която абортът и контрацептивите са забранени, а фертилните жени са принудени да раждат деца, които да се отглеждат от семейства от висшата класа. Понякога едно художествено произведение, предназначено за масова публика и поднесено в подходящия исторически момент, може да постигне много повече и за по-кратко време от повечето проекти, организации и активистки акции.

Междувременно в страната ни започнаха да се чуват силни феминистки гласове извън тесните кръгове на активистите, неправителствения сектор и специалистите по джендър изследвания – като пример може да споменем „Майко мила“. Ако отказът от ратифициране на Истанбулската конвенция имаше някакъв положителен ефект, той е, че насилието срещу жени започна да се забелязва повече. Не че преди го е нямало, но сега доброволци и организации започнаха да събират статистики по темата, а медиите – да стават малко по-чувствителни.

Истерията около Истанбулската конвенция, последвана от друга – че държавата ще отнеме децата от родителите им, ако забраним на родителите да ги бият, както и от опитите за дебат и кампания за забрана на абортите, имаше и друг положителен ефект. Вече започна да става ясно, че кръгът на „враговете“ може да се разширява до безкрайност. Че основните „заподозрени“ вече не са само ромите, бежанците, турците и ЛГБТИ хората. Врагове могат да станат и социалните работници, както и организациите, които работят в областта на защитата на децата и жените. Дори и държавни структури като Агенцията за закрила на детето. Врагове могат да станат и жените, които правят аборт или не искат да се размножат за родината. Тормозените деца, които започват да се възприемат като лъжци и предатели на родителите си.

Накратко – във враг може да се превърне всеки, който отстоява правото си на автономен живот без насилие и принуда.

Да се върнем на кампанията на ДНК „Направи го за България“. Тя впрочем се организира от години, тоест от 2016 г., и върви в комплект с масово кръщене на родените в рамките ѝ бебета. Мотото е „За да го кръстиш, трябва да се роди“ – все едно основната цел в живота на всеки човек е знаменитост да му кръсти детето. Реакциите срещу кампанията до тази година обаче бяха пренебрежимо малко, като една от най-смислените идва не от феминистки или „лидери на мнение“, а от авторка в православен сайт. Една автентична, а не патриотарска, религиозно-консервативна позиция, чиято застъпничка си дава сметка, че вярата не трябва да се смесва с националното, както и че семейството не съществува заради държавата.

Както и други забелязаха, начинанието на ДНК не е съвсем оригинално. Елементи от него са заимствани от датската рекламна кампания Do it for Denmark („Направи го за Дания“), която има три издания в периода 2014–2016 г. Въпреки че и тя призовава да се правят деца за родината и че във второто ѝ издание правенето им се обвързва с щастието на майката, която ще стане баба, между нея и българската версия има редица разлики:

  1. В датския случай става дума за рекламна кампания на туристическа фирма. Въпреки че посланието е „за Дания“, целта е потребителите да се убедят, че като ходят на почивка, им се прави повече секс.
  2. В българската кампания „направи го“ ще рече – „направи дете“. В датската “do it” се отнася до правенето на секс. Сексът се представя като нещо хубаво и важно за хората. А ако покрай него се заченат и деца – още по-добре.
  3. Българската кампания е изцяло насочена върху репродуктивността. Жените се предупреждават, че с годините яйцеклетките им намаляват, а мъжете – да не носят тесни панталони, за да не си увредят сперматозоидите. Датската обръща специално внимание на възрастните хора (на които е посветено и третото издание), както и на хомосексуалните. В името на олимпийския принцип, че не е важно да победиш (да направиш дете), а да участваш (да правиш секс).

Битуват мнения, че датската кампания е допринесла за раждаемостта в страната. Руската англоезична телевизия RT дори говори за „бум“ на бебета след нея. Тези твърдения обаче не почиват на сериозни основания.

В третия клип се показва графика, която има за цел да убеди зрителя, че в резултат на кампанията раждаемостта се е повишила. При по-внимателно вглеждане се забелязват детайли, които опровергават това внушение:

Първо, става въпрос за повишаване на раждаемостта с около 1000 бебета на година, което трудно може да се нарече „бум“. Второ и по-важно – кампанията е от 2014 г., а графиката показва данни за повишаване на раждаемостта от 2013 г. Като се има предвид, че една бременност трае 9 месеца, успешността на кампанията би трябвало да се мери най-рано от началото на 2015 г. нататък. Трето, ако още през 2013 г. раждаемостта престава да спада и започва да бележи ръст, много спорно е доколко веселяшките клипове на туристическата агенция са допринесли допълнително за него.

При поглед върху коефициента на раждаемост в Дания за по-дълъг период от време се вижда, че между 2015 г. и 2016 г. той се увеличава всичко на всичко с една стотна (от 1,73 става 1,74, тоест една жена ражда средно 1,74 деца) и се стабилизира на това ниво. Трудно можем да наречем такъв ръст значителен. Ако населението в страната се увеличава, то е поради високото качество на живот и продължителността му, не поради раждаемостта, която е недостатъчна за положителен демографски прираст.

Дания и България си приличат по това, че и двете страни не обичат особено имиграцията и не искат тя да бъде решението на демографските им проблеми. Общо между тях е и че са европейски страни – въпреки значителните разлики в стандарта на живот, и двете принадлежат към богатата и привилегирована част от света.

Разликите между тях обаче са много повече. Ако човек отглежда дете в Дания, няма да се притеснява дали ще може да го запише на детска градина или на ясли. В което и училище да учи детето, ще получи образование на сходно ниво. Улиците и тротоарите са удобни не само за детски колички, а и за известните триколесни велосипеди на датската комуна „Кристияния“, които побират едно пиано или три-четири дечица. Ако детето се разболее, ще получи адекватни грижи. Ако страда от тежко увреждане, държавата ще осигури не само инвалидна количка, а и семеен автомобил, в който да се побира тя. Това са само малка част от нещата, които ще направят живота и на родителите, и на децата удобен и приятен.

У нас мнозина смятат, че именно липсата на подобни условия – или поне на минималните от тях – е пречка за повишаване на раждаемостта. Но ето – датчаните имат всичко и пак не раждат по повече от две деца. Защо?

Всъщност качеството на живот, съчетано с високо образование, е това, което води до намаляване на раждаемостта. Огромната част от световното население продължава да нараства, само в развитите страни се наблюдава обратната тенденция. Когато пред човек има повече възможности, детето се превръща само в една от тях, а не в основната задача на живота му. От друга страна, развитите страни потребяват и многократно повече ресурси от бедните. Има някаква справедливост в това, че популацията им намалява на фона на мизерстващото население по света.

Може би в България все повече хора ще започнат да мислят и по такива теми, а необходимостта от повишаване на раждаемостта ще престане да изглежда нещо толкова самоочевидно. Напорът за ограничаване на права води до развиване на чувствителност към теми, които доскоро оставаха незабелязани. Дано това не е временно явление и дано не остане ограничено във „виртуалните балони“ на хората, които четат публикации като тази.

Заглавна снимка: Стопкадър от клипа „Не се страхувай да станеш майка“, част от кампанията „Направи го сега“ на ДНК

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на доновете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-donovete/

Етичната комисия на ГЕРБ още не работи, но приема сигнали. Всяко от двете съждения поотделно е вярно, иначе са в противоречие – как може орган, който не е конституиран, да работи?! Иначе двете прости изречения заедно съставляват партиен ешафод.

На четвъртия ден, откакто премиерът Бойко Борисов обяви създаването ѝ на конгреса на ГЕРБ, вече има над 10 сигнала за комисията-която-не-е-готова и почти всички са срещу кметове. Управляващата партия не се гнуси от своите и ще приема и анонимки, тоест доноси.

Обявена на конгреса на 7 юли, Етичната комисия бе определена от журналисти като Страшен съд, полиция и инструмент за разчистване на хора, близки до Цветан Цветанов, вече детрониран като Втория.

В четвъртък сутринта, 11 юли, вицепремиерът и член на Изпълнителната комисия Томислав Дончев, който от сянка стана част от свитата на премиера, заяви по bTV, че се търсят трима до петима души „с отлична репутация“ – за плънката на новия орган. Предвид вертикалната планировка на ГЕРБ някой има ли съмнение, че тройката или петорката етици няма да обсъждат четирите главни добродетели по Платон, а ще колят и бесят по нареждане от Борисов? Сигурно ще са достатъчно опитни да не си записват в тефтерче.

До края на юли, когато Етичната комисия би трябвало да е сформирана, десетината сигнали срещу кметове ще са се умножили. Томислав Дончев не намира това за учудващо – „защото наближават местни избори“. Всъщност трябваше да е попълнена още в средата на седмицата, но явно не са успели да намерят гербери с чисти ръце, хладен ум и вярно на Борисов сърце. Както не успя да се намери и човек, който да оглави предизборния щаб, ръководен досега неизменно от Цветанов.

Вържи Цветанов, да е мирна партията

Изглежда, ГЕРБ търсят обществено угоден предлог след Цветанов да отстранят всички цветановци. За да останат бойковците. Какво по-добро алиби за чистки от справедливост в името на морала? Такива досега бяха извършвани по еднолично разпореждане на Борисов. Вече ще има „хората искат“, „има сигнали, тежки съмнения“…

Тринайсет години партията преживяваше, без да се тормози от морално-етичното дередже на високопоставените си дейци, но сега реши да създаде колективен орган, микс от папа и Берия, който да обвинява, да отстранява, а когато трябва – да помилва и да издава индулгенции. Етичната комисия на управляващата партия ще замести стагнираните институции (за какво са ни, видяхме как се изложи КПКОНПИ с „Апартаментгейт“), ще замести правосъдието изобщо, ще потуши нуждата от справедливост. „Ето, махат лошите.“ „Кой казва кои са лошите?“ „Назначените добри.“

И всичко само защото премиерът и лидер на ГЕРБ обеща справедливост, което вече е плашещо. Работата му не е да въдворява справедливост, а правила. За справедливостта си има съдебна система. А липсата на ефективна такава активира хора като Яне Янев, който беше и политически противник, и съветник на Борисов, а сега пак пробва ролята на разобличител – със сигнала за Община Сандански до Изпълнителната комисия, която приема сигналите, докато се намерят хора за Етичната. Друг whistleblower е подал за Банско.

В двете общини управляват кметове на ГЕРБ – Кирил Котев в Сандански и Георги Икономов, бивш депутат от ГЕРБ, довършва втори мандат в Банско и обяви още в края на 2018 г., че смята да се кандидатира за трети.

Името на Котев нашумя покрай скандала с бившия зам.-министър на икономиката Александър Манолев, подал оставка след разкрития за участието му в изграждането на къща за гости с европейски пари. Оказа се, че Котев и Манолев ги „свързва“ общ водопровод за минерална вода.

Не ми било whistleblowing, най ми било превенция

По този начин Бойко Борисов прави превенция на превръщането на ГЕРБ в лъскава партия на номенклатурата – така защити действията на лидера Даниела Дариткова, оглавила парламентарната група на ГЕРБ след отстраняването на Цветанов. Ами ГЕРБ е партия на номенклатурата и стана твърде корпулентна за политическото пространство. Всякакви опити на Борисов да бъде нарисувано „човешко лице“ на оядените партократи са обречени. И да слязат, както ги призова, при хората, на Долната земя, ще си оставят на Горната портфейла, парите в офшорки, апартаментите.

Твърде наивно и елементарно е натрапваното внушение, че „лошите“ си отиват с Цветанов и партията се чисти. Може да се чисти, но не се пречиства. Дариткова определи като превенция махането на Цветанов – срещу действия на всеки гербер, който петни имиджа на партията. Вероятно ще го има ефекта на плашилото, по тоталитарен и подлизурковски рефлекс ще почне отричане от него и вричане в Борисов. И най-важното – ще валят сигнали.

Кметовете на ГЕРБ са 129 – управляват в близо половината от 265-те общини в България, а още 22-ма оглавяват областни центрове. През януари т.г. Цветанов, който тогава не подозираше какво му готвят и че тази година ще е повратна за кариерата му на политик, обяви, че ГЕРБ има реална възможност за още 30-40 кмета. Даже начерта три потенциални цели – Троян, Асеновград и Самоков, и благодари на кметовете на Смолян, Девин, Велинград, Воден, Брест, на които вече им се иска да не го беше правил.

„Реалната възможност“ едва ли още е реална. Ако Етичната комисия и Борисов прекалят, в управляващата партия току-виж се създало едно ядро на недоволните – хора, които разполагат с пари и влияние. Всеки опит за смяна на настоящ кмет с друг кандидат (в Пловдив например) ще е сигнал за установеното статукво, което няма да се даде без бой. Ако изобщо се даде – очевидно е за всички, че кметове и бизнес по места са установили трайни и задълбочени отношения.

За трите мандата на власт ГЕРБ успя да изгради кохорта от свои хора в държавната администрация и бизнеса, които дължат своето забогатяване и добро имущество на партията. Ако част от тях са застрашени, защото са били подбрани от човека-зад-гърба-на-Борисов, няма да се дадат лесно. Имат много за губене.

Тези местни избори наистина ще са твърде интересни. ГЕРБ започва преброяването на доновете си.

Борисов би трябвало да е спокоен. Вече няма никого зад гърба си.

Заглавна снимка: Борисов и Цветанов на конгрес на ЕНП през 2009 г. Снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Брюкселските шпагати на Борисов

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bryukselskite-shpagati-na-borisov/

Само в любовната игра няма значение кой е отгоре и кой – отдолу. В политиката, особено в голямата, е различно. На това поле има битка за доминация, в която се използват всякакви средства. И преговорите в Брюксел за избор на новите ръководители на ЕС показаха ясно това.

А участието на българския премиер в тях даде балкански привкус на този сюжет и разголи алъш-вериша между основните участници в него – играчите от клуба на богатите. И въпреки че има ясно съзнание за това къде му е мястото, Борисов се опита да се включи в голямата игра и да извлече конкретна политическа изгода за управлението си, но опитът му завърши с фиаско.

Затова пък влезе в световния обмен на новини с видеото от неофициалните преговори с Франс Тимерманс,

което премиерът излъчваше до третата минута от срещата чрез Facebook страницата си. В полунощен час, излегнат бабаитски в луксозно кожено кресло, Борисов предлагаше открито сделка на холандския кандидат на социалистите за председател на Европейската комисия – да „преговорят“ реформите в съдебната система („които правим по твоя списък“), Шенген и „тримата големи“, срещу което България да го подкрепи за най-високия пост в ЕС.

Така се договорихме с Ангела, Педро и Рюте – да не се инатим, нареждаше самодоволно Борисов под изпитателния и ироничен поглед на Тимерманс, който, ако беше чел Алеко Константинов, би си обяснил доста смущаващи го детайли в поведението на своя среднощен събеседник с особеностите на българския характер и народопсихология.

На следващия ден, когато видеото се появи в издания като „Политико“ и „Ди Велт“, Борисов обясни: „Ама ние не сме игрален филм, видеото целеше да покаже колко широкоскроени сме и колко добре можем да правим подобни коалиции, ако щете – и да търсим компромиси“.

Ден по-рано в кулоарите на ЕП българският премиер не изглеждаше склонен на никакви компромиси

и беше твърдо убеден, че никой друг освен Вебер не може да заеме най-високия пост в ЕС. Защото по логиката на Борисов, която се променя според обстоятелствата на момента, победителят в изборите е редно да бъде отгоре.

„И аз, ако стоя толкова зад Вебер, то е защото той е поел пред българските граждани ангажимент за кохезионната политика, политика на сближаване, киберсигурност, защита на външните граници на ЕС, за повече работни места, да не повтарям цялата ни програма“, обясняваше премиерът. А в отговор на реплика на журналист, че в Осака големите са се споразумели за друго, той дори си позволи да натрие носа на любимата си Ангела с аргумента, че „никой няма право да преговаря от наше име, какъвто и пост да заема“.

И както стоеше уж твърдо зад Манфред Вебер, ден по-късно Борисов предложи за председател на ЕК хърватския премиер Андрей Пленкович.

После понятията „отгоре“ и „отдолу“ в главата на нашия министър-председател се объркаха и той (очевидно посъветван) реши да се въздържа от коментари за нещата от кухнята на преговорите, защото вече много ни се подиграват и ни „слушат и много чужди медии“ и „още преди да свършим, започват да пращат кой какво е казал“. Докато изричаше тези думи Борисов, въртеше главата си и се оглеждаше да не би някой чужд репортер да записва поредните му бисери, а позата му беше чудесна за шаржиране.

Докато договорките за петте най-високи поста в ЕС (всъщност битка между Германия и Франция за тях) предизвикаха силно недоволство сред европейските депутати – заради подмяната на принципа на водещите кандидати с лица, които дори не са участвали в изборите, но събират подкрепата на основните лидери, –

картината за това в какви ръце ще бъде поверена съдбата на Съюза в следващите пет години през очите на българския министър-председател, изглежда почти водевилна.

За Урсула фон дер Лайен чухме, че била в един панел с нас на някакъв форум някъде си по света, както и че е майка на седем деца, което трябваше да звучи като одобрителна атестация. Избрания за председател на Европейския съвет Шарл Мишел Борисов нарече „изключително умен и подготвен човек, голям приятел на България“ и го спомена още с някакви фланелки и дъщеричката му на 11 дни, „седеше до мен с Тереза Мей, можем да го поздравим“.

И Кристин Лагард, кандидатка за гуверньор на ЕЦБ, се оказа приятелка на премиера, който се надява нейният професионализъм да ни е от голяма полза за еврозоната. Но едва ли помни убийствените ѝ наблюдения за ниския стандарт на българите, направени след едно нейно посещение в България като шеф на МВФ – че се задоволяваме с такива заплати, каквито ни дадат, затова сме на този хал.

Политическите брътвежи на Борисов по време на неговите импровизирани пресконференции в Европейския парламент, в паузите между две задачки, които го чакат, са достойни за перото на всеки карикатурист. Особено забавно беше описанието му как

може да замести всеки по време на лидерските срещи, докато отиде до тоалетна, но никога не би заел позиция да представлява друга държава.

Поводът беше обяснение на репликата му, че „Орбан не може да дойде на ЕНП, но ми е написал, или Матеуш са ми написали какво бих могъл да отстоявам, за да се случи, и аз мога да го предам, щото ми имат доверие“. Вярват му, ама да не вземе да обърка нещата, Орбан му ги написал, признава Борисов. На каждая пожарна.

Шпагатите на Борисов в Брюксел, разпънат между желанието да угоди на големите, но да не развали достлука си с Вишеградската четворка, не останаха незабелязани от наблюдателите на преговорния процес за разпределението на властта в европейските институции. За съжаление, премиерът не можа да използва шанса България да има свой човек на висока позиция.

„Ние имаме два коза в ръката – и Кристалина Георгиева, и Мария Неделчева“, заяви пред журналисти Борисов, но проигра и двата. А с отказването на поста върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и на политиката на сигурност лъсна неговото политическо и институционално невежество. То обезсмисли и всичките усилия на Българското европредседателство, в центъра на което стояха въпросите за присъединяването на Западните Балкани и защитата на външните граници на Евросъюза.

В следващите пет години в ръководните органи на ЕС няма да има нито един представител на Централна и Източна Европа.

И докато за мнозина лидери и наблюдатели това е тревожна тенденция, българският премиер си тръгна от Брюксел доволен: „Категорично, още от първия ден, ние държахме постът (за мен най-важният – на ЕК) да е за ЕНП. И това постигнахме. Аз съм доволен, защото заехме поста, който ни подобава“.

Той коментира философски и смяната на лицата от управленския елит на Европа: „Животът продължава, днес Тереза си тръгна, Далия беше за последен път, Могерини – и тя ще си тръгне, Туск ще си тръгне след някой друг месец… Това е демокрацията, всички са заменими.“

Което ще рече, че Борисов може би е осъзнал, а дори и приел, че са отброени и неговите часове във властта…

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Учебници по чувствителност

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/uchebnitsi-po-chuvstvitelnost/

Как се пише историята? Може ли тя да бъде обективна и безпристрастна? Какво да влезе в един учебник по история? Ако в него се застъпват различни гледни точки, това изгражда ли самостоятелно мислене у учениците? Всяка гледна точка ли е легитимна? Авторите на училищни учебници имат ли академичната свобода да пишат каквото им е на сърцето?

Тези и други въпроси изникват покрай дискусиите върху проектите за нови учебници по история за Х клас, които включват уроци за социалистическия режим (предпочитам да използвам „социалистически“ вместо „комунистически“, за да се избегнат спорове от типа „Имало ли е в България и някъде по света комунизъм?“). Стигна се до подписки „против“ и „за“ учебниците.

Ала докато за представянето на социалистическия режим съществуват различни позиции,

има теми, по които трудно можем да си представим „другата гледна точка“.

Какво ще кажете за следното:

Васил Кунчев, известен с прозвището Левски, учил в редица училища и станал дякон. Прекарал известно време на територията на днешните Сърбия и Румъния. Това означава, че в Османската империя никой не му е пречил да се образова на собствения си език, да практикува собствената си религия и да пътува. Умрял на 35-годишна възраст в покрайнините на София.

Верни ли са горните твърдения? Формално – да. Могат ли да влязат в този вид в учебник по история за ученици? Категорично не. Ако някой предложи подобен текст, ще се вдигне скандал до небето. Защо? Защото, макар и не лъжливи, споменатите факти не дават да се разбере какъв е бил животът на Дякона, за какво се е борил, как е загинал. И най-вече – защото противоречат на официалния исторически разказ, в който на Левски се отрежда ролята на национална икона и мъченик.

Нека направим едно сравнение. В проекта за учебник по история за Х клас на издателство „Булвест 2000“ се твърди, че Георги Марков „умира“, след като е получил „ред привилегии“ от комунистическия режим. Формално това е вярно, с „дребната“ подробност, изпусната от авторите на учебника, че Марков, бидейки политически бежанец, е убит от Държавна сигурност, а не си отива от естествена смърт. За разлика от Левски обаче, Георги Марков не е национална икона, а символ на жертвите на социалистическия режим само за хората, според които този режим е бил нещо лошо. Затова и скандалът е многократно по-малък, отколкото би бил в първия случай.

Зад булото на „обективността“ и „фактите“

И двете страни в спора за учебниците за Х клас се позовават на обективността и фактите. Противниците на новите учебници смятат, че в тях събитията от периода на социализма не са представени обективно, тоест са пропуснати или разказани манипулативно важни факти. Според Искра Баева и Евгения Калинова, част от авторския колектив на най-оспорвания от учебниците (този на „Булвест 2000“), както и според техните защитници, обективността представлява показването не само на лошите, но и на положителните страни в един исторически период.

За официалната ни историография все още е табу, че историята не е купчина факти. Фактите в социалния свят и в миналото му са неизброимо много и няма как да бъдат описани в пълнота. Историята подбира и приоритизира едни факти за сметка на други. И прави това на основата на определени ценности. Именно ценностите правят така, че едно нещо да изглежда важно, а друго – не. Не че в един исторически разказ не може да има и откровени лъжи. И не че истината е без значение. Но и категоричната лъжа, и безвъпросната истина винаги се наместват в определени интерпретации на определени факти.

Като самостоятелна наука историята възниква в тясна връзка с национализма. Официалните исторически разкази на различните държави се превръщат в идеологическа рамка за съществуването им. След Втората световна война редица държави начело с Германия радикално сменят основния акцент в историческия си разказ. Той вече не е във величието на собствената държава, а в способността да изграждаме общ свят.

Българският официален исторически разказ обаче още се изгражда на основата на ценностите на национализма от ХIХ век, обогатен с национализмите на 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век, социализма (особено късния социализъм) и периода след това. От обучението си по история средностатистическият български ученик остава с впечатлението, че да избодат очите на войниците ти е лошо нещо, но пък да си направиш чаша от черепа на врага и да каниш съюзниците си да пият от нея е проява на величие. В учебниците ни няма място за факти като опожаряването на Анхиало (днес Поморие) през 1906 г., да не говорим за процесите срещу гей мъже по време на социализма.

На какво учат учебниците?

Училищните учебници не са просто академични публикации, както отбелязват и от Института за изследване на близкото минало. Те представят публично валидните към момента на написването им знания. Тъй като училището, най-общо казано, има за задача да подготви учениците за света, учебниците служат за изграждане на представа за такъв свят, в който съответната държава иска гражданите ѝ да живеят.

Тоталитарно ли е това и възпрепятства ли изграждането на самостоятелно мнение, както смятат защитниците на спорните учебници? Само по себе си – не. Не е необходимо да се учи, че Земята е плоска, наред с това, че е кръгла, за да не е „тоталитарно“ образованието. Самостоятелно мислене се изгражда със свободата сам да интерпретираш и сам стигаш до решения – нещо, което образователната ни система като цяло не владее. Но да умуваш дали Петър Младенов е казал репликата за танковете, или е говорил за Станко Тодоров (пример от проектоучебника на „Булвест 2000“), не учи на свобода. То може да научи най-много на това, че за тестове няма нужда да се подготвяш, след като можеш да налучкваш. И че верността на отговора е без особено значение.

Друг е въпросът, че в България има изключително строги (и често пъти неадекватни) държавни образователни изисквания за това какво трябва да се учи буквално във всеки урок по всеки предмет за всеки клас. Опитите за осъвременяване (най-вече по политически чувствителни дисциплини като литература и история) водят до скандали от типа на „Махат Ботев от учебниците“. В държави без подобни буквоядски изисквания учениците постигат далеч по-добри резултати. Но липсата им също не би означавала, че в един учебник може да пише всичко.

Впрочем не само училищните учебници изразяват общоприетия дискурс на дадена страна. Това важи с пълна сила например и за тези по чужди езици. От съвременен учебник по немски за чужденци няма как да научите колко велика и прекрасна е Германия. Но все ще се натъквате на теми за опазване на околната среда, граждански активизъм, градска среда и разбира се, пътуване. Защото това са теми, актуални за немското общество. А в курса по френски на напълно неофициалната система Duolingo може да попаднете на изречения, които в курса по немски няма как да съществуват, например: „Разбира се, те са горди със своята култура.“

На какво искаме да учат учебниците?

Ако задача на образованието е да изгражда личности за желания от обществото свят, на какво да учат учебниците ни? Какво искаме българските ученици да знаят за социализма? Кои факти са важни и кои – не толкова?

Тези въпроси са не на последно място политически. Историята не може да се мисли независимо от политиката, а това важи с особена сила за най-новата история. Въпросът към какъв свят искаме да принадлежим, е всъщност политически въпрос.

Ако искаме да принадлежим към общността на държави като Русия, Китай или Северна Корея, тогава ще предпочитаме да подчертаем „добрите“ страни на социализма. Образованието и здравеопазването бяха безплатни, овчето сирене струваше 3,60 лв., а билетчето за градския транспорт – 6 стотинки. За Тодор Живков ще кажем, че „се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии“, и политиката му „има за цел да повиши благосъстоянието на населението“. А „повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“ (цитатите са от проектоучебниците). Ами да, като се повишава жизненото равнище, защо са ни права? Хайде стига с тоя либерализъм, който Путин неотдавна обяви за „отживелица“.

Ако не искаме да принадлежим политически към държавите около Русия на Путин, ще настояваме учебниците да бъдат критични към социалистическия режим. Ще се отнасяме към твърдения като „тогава беше евтино и имаше индустрия“ така, както към „по времето на Хитлер са били изградени магистрали и много хубави неща“. Ще искаме да се знае за жертвите на Народния съд, лагерите, изселванията, Държавна сигурност, различните форми на принудителен труд. Да се учи за т.нар. Възродителен процес, както и за престъпното мълчание и лъжите на режима относно аварията в Чернобил. Ще настояваме на учениците да им е ясно какво е представлявала цензурата по онова време, как в определени периоди са били забранени рок музиката, дънките и много неща, които днес им изглеждат напълно безобидни.

Къде искаме да бъдем е не по-маловажно от това къде не искаме.

Ако за нас е важно не само формално, а и духом да принадлежим към Европа, ще настояваме в училище да се учи какво е тоталитарен режим. Че тоталитаризмът е диктатура. И че националсоциализмът и фашизмът също са тоталитарни режими. Няма да твърдим, че всичко, което е антикомунистическо, е добро само защото е антикомунистическо. Няма да идеализираме периода преди 1944 г. за сметка на диктатурата след него (както правят някои от критиците на проектоучебниците по история). Защото макар тогава в България да е нямало тоталитаризъм, е имало пронацистки организации, а страната ни е участвала в двете световни войни на страната на Германия. Ще искаме учениците да знаят какво е причинил режимът на Хитлер, както и че България не е спасила всичките си евреи. И да учат за това по начин, който да създаде у тях чувствителност към правата на малцинствата.

Липсата на публично валидна оценка за периода на социализма е част от общия ценностен буламач, в който са принудени да се изграждат като личности съвременните млади хора в България. В него те се научават да идеализират миналото и да се гордеят с него – за сметка на настоящето; да са националисти, ама ако могат, да емигрират; да мразят малцинствата; да не са политически активни, защото „всички са маскари“.

Няколко урока за периода на социализма в Х клас не биха могли да компенсират цялата неадекватност на образованието и блатистата публична среда. И не, не биха могли да научат младите хора как да направят страната ни по-добро място за живеене. Но ако са подходящо поднесени, те биха могли да създадат известна чувствителност у някои ученици към теми като свобода, вина, отговорност, човешки права и достойнство. Биха им помогнали да разбират по-добре собствения си контекст и семейната си история.

Биха им подсказали какви грешки да не повтарят. А това не е малко.

Заглавна снимка: Abhi Sharma

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На крак, о…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/na-krak-o/

Може ли протести в България да свалят днес правителство? Не бързайте с отговора. Не последните големи демонстрации на обществено недоволство, събрали хиляди на жълтите павета срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, свалиха кабинета Орешарски, а гърмежът на Корпоративна търговска банка (КТБ) през юни 2014 г. Не протестите за цената на тока свалиха Бойко Борисов през 2013 г., той се самосвали.

За какво се бунтува днес гражданството

Заради ниско заплащане и дългогодишно игнориране на проблеми, плод на нереформирани обществени системи – като протестите на медицинските сестри, на полицаите и надзирателите в затворите, на майките на деца с увреждания.

Заради липса на ефективна съдебна система и контролирано правосъдие, проявявани чрез определени назначения в съдебната система, (без)действия на прокуратурата, оневиняване на компрометирани публични личности.

Заради лоша инфраструктура – пътища, ВиК системи, некачествени ремонти, прекомерно застрояване, нов асфалт.

Заради екологични каузи – в защита на уникалността на българската природа, за чист въздух, които събират и най-многобройна подкрепа.

Заради стратегии и документи – като Истанбулската конвенция и Стратегията за защита на детето, представени като дело на Антихриста, който идва от Запад.

Заради интересите на отделен бранш или бизнес – срещу забраните за тютюнопушене, срещу законовите ограничения за шум и др.

Някои от тези протести постигат целта си, други – не. Зависи колко души засягат и как реагира обществото на тях. Дори и да се ядосаме на неуспешните, след няколко залпа във Facebook се кротваме.

Майстори сме на клавиатурата, не на меча. И после пак от същото – примирение, тихо отчаяние, шумен хейт.

Толкова силно обществено недоволство, като стачките и гражданското неподчинение през зимата на 1996–1997 г. в цяла България, довели до падането на кабинета на БСП, оглавяван от Жан Виденов, няма как да се случи. Да се надяваме, че и подобен катаклизъм също. Носталгираме по големите митинги и демонстрации от зората на демокрацията/началото на Прехода, както родителите ни по „истинската луканка“ и „Eдна българска роза“. Но гневът прекипя, и надеждите също, мечтите изветряха. Проповедниците се охраниха, станаха шутове, политици, консилиери. В страната днес се е възцарила стабилност.

Адептите на ГЕРБ и управлението на Бойко Борисов тълкуват липсата на значимо недоволство като задоволство от добрата власт, създала стабилност, достроила три магистрали, санирала близо 2000 панелки и смазала контрабандата на цигари. Ами затова са адептите – за да пишат панегирици. А възмущение има, и гняв също, няма обществена енергия, която да ги направи видими.

Къде е обществената енергия

Наистина, къде? Преходът я попиля. Част от нас могат да простят разбогатяването на назначените милионери, но не и обезнадеждаването и усещането за детерминизъм на промените.

Липсва критична маса хора. Повече от една пета от населението е на 65 и повече години. Средната възраст в градовете е 42,8 години, а в селата – 46,4 години. Едните са твърде болни и стари, за да стоят дълго време прави, другите – твърде конформисти, за да протестират. Шепата млади са дистанцирани от политическото, както става ясно от резултатите от изборите.

Средната възраст в съседна Турция е с над 10 години по-ниска от тази в България – малко над 30 години, видно по лицата на ликуващите в Истанбул след затвърдения избор на Екрем Имамоглу за кмет на мегаполиса. „Арабската пролет“ бе дело на младите и гневните, „зелената вълна“ на изборите за Европейски парламент също е доминирана от тях.

Къде е България – май последните млади идеалисти загинаха в Априлското въстание преди близо век и половина.

Впечатляващи са многохилядните протести срещу чешкия премиер Андрей Бабиш, чиято оставка искат заради злоупотреби с европейски фондове. Но Чехия е една от страните с най-ниска емиграция в ЕС. Нещо повече – там имигрират хиляди, само за първите 9 месеца на миналата година това са 26 100 души – 43 100 са влезли, 17 000 са напуснали, така че това е резултатът. Само през 2018 г. България е била напусната от 31 159 души, мигрирали в ЕС (общо 1,1 млн. българи са извън страната). И както показва чешката статистика, част от тях са отишли и в Чехия – 1400, а към тях са се присъединили и 8900 украинци, 3900 словаци, 1500 румънци.

Комфортно за българската власт – все повече възрастни и застаряващо население, хората в работоспособна възраст мигрират в други проспериращи европейски държави. В родината оставаме повече от тези, (с)мачканите от тоталитарната държава и възпитавани като страхливци; онези короновани от Прехода свинари; още от новите роби с ипотеки, заеми и деца за отглеждане. Но Борисов вече не се възмущава от човешкия мат’рял, останал тук, както през 2009 г., когато беше кмет на София и пръв по рейтинг.

Такава глина му е нужна.

Някои от недоволните все пак ще получат нещо. Шансът им е, че се възмущават гласовито в година на избори – европейски и местни. Така протестът на медицинските сестри, които получават по 8–9 лева на нощно дежурство и работят през ден по 12 часа, доведе до обещано повишение на заплатите, макар и не на две минимални, за което настояваха. И ако това временно ще потуши недоволството, няма да реши проблема с нереформираната система на здравеопазване, нито откъде ще се вземат още медицински сестри.

За левче на час нощно дежурство вместо сегашните 25 стотинки протестираха на националния си празник 5 юли полицаите и надзирателите в затворите. (По някаква странна ирония на толкова падна субсидията за партиите в останалите 6 месеца от годината.) Излязат ли униформените на протест, получават каквото искат – така в годината на Европредседателството се сдобиха с увеличение на парите си. Но и левчето няма да реши проблема с кадрите – в системата на МВР влизат все повече хора, които просто не стават за полицаи, а комисиите си затварят очите.

По нещо ще бъде подхвърлено и на хората из страната, които искат малко асфалт, пешеходна пътека, обиколен път, редовен транспорт.

Като няма друго, и на това ще са доволни.

В своя труд „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър развива идеята, че прогресът идва по пътя на пробите и грешките. Попър осъзнава, че самата демокрация „не трябва да се разглежда просто като лукс, нещо, което дадена страна може да си позволи само след като е стигнала определен етап на развитие. По-скоро самата демокрация е предпоставка за прогреса“.

Ами не прогресираме.

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Китайското правителство и контролът върху женските тела

Post Syndicated from Шън Къ-и original https://toest.bg/kitay-i-kontrolut-vurhu-zhenskite-tela/

Политиката за ограничаване на раждаемостта е един от най-популярните и най-противоречиви белези на китайските реформи, започнати преди четирийсет години. Въведена през 1979 г. като реакция срещу пренаселеността вследствие донякъде на разбиранията на Мао Дзъдун в духа на много сме, силни сме, тя продължава, с известни изменения и множество условности, и до днес.

Действително тази политика постига целта си за овладяване на тенденцията за пренаселеност, но същевременно предизвиква и множество нежелани странични социални ефекти (по-тежките от тях: неизброими убийства на бебета от женски пол, огромен брой хора без граждански статут, кражби на деца, полов дисбаланс), заради които е постоянен обект на дебати, критики, както и тема в немалко художествени произведения, включително в романа „Утробата“ (2018) на Шън Къ-и, в който се разказва за „четири поколения жени и техните утроби“.

Тук предлагаме коментар на писателката, публикуван на китайски и английски в „Ню Йорк Таймс“ малко след обявяването на последната голяма промяна в политиката през 2015 г.

Надпис на стена

Червеният надпис на стената гласи: „Забраняват се дискриминацията, малтретирането и изоставянето на бебета от женски пол“. Фотограф: David Cowhig

Една сцена отпреди трийсет години стои запечатана в съзнанието ми, колкото и да се опитвам да я прогоня: мъж бута количка обратно към селото си, количката се друса по трапищата, върху нея лежи съпругата му след операция за стерилизация, завита от главата до петите с голям цветен юрган, без да гъкне, като умряла.

Тогава за пръв път изпитах страх, който не ме е напуснал и досега – страх, че някой ден ще свърша също като тази жена, повредена от китайското правителство, твърдо решено да наложи политиката за едно дете. В този момент се заклех за нищо на света да не раждам – ако никога не родя, няма как да ми направят операция за стерилизация.

На 29 октомври 2015 г. ККП обяви, че ще разреши на всички брачни двойки да имат две деца. Приключването на политиката за едно дете обаче съвсем не означава, че правителството ще престане да контролира женските тела и че жените вече ще имат думатащо се отнася до собствените им репродуктивни права.

Виждала съм с очите си как с тази политика се потъпкват човешките права на жените – потъпкване, което вече е сраснато с нея.

През 1997-ма започнах работа в пропагандния отдел на един център за планирана раждаемост (акушеро-гинекологична болница), където отговарях за „повишаване на осведомеността за физическото здраве“. Наблюдението на трескавите дейности в болницата ме направи свидетелка на смайващи сцени. Никога няма да забравя как четирима мъжаги в камуфлажни дрехи завлачиха една ревяща и бореща се жена към операционната, всеки хванал я за един крайник. Тогава в сърцето ми се надигна гневен пламък, но твърде блед, за да му обърна по-голямо внимание. Нямаше закога да разсъждавам върху него, понеже бях заета с работата и със собственото си оцеляване.

Точно по това време сторих нещо, от което ще се срамувам цял живот. За да си спечеля място сред щатния болничен персонал, написах измислена история, в която центърът за планирана раждаемост се възхваляваше като място, уютно като дом. Разказът беше публикуван във вестник и спечели награда на Националната комисия по семейно планиране.

Писала съм и болнични доклади, включващи годишния брой на стерилизациите и абортите. И до днес помня едно стъписващо число:

в един ден само директорът на болницата беше извършил 88 операции за стерилизация.

Тогава нямах представа, че по същото време в цялата страна жените са насилствено подлагани на аборти, стерилизации и поставяне на вътрематочни спирали, а в противен случай срещу тях се предприемат мерки за задържане, изземване на добитък и събаряне на жилища; че на местните управи се спускат норми за глоби, стерилизации и аборти; че жени са отвличани и откарвани в болници, за да бъдат подложени на контрацептивни процедури.

В днешни дни обаче интернет е залят от реклами, насърчаващи раждането на второ дете, които изглеждат като подигравка на фона на скорошната политика, според която „само едно е добре“. Сега обаче голям брой жени вече са с добро образование и стабилен доход и едва ли ще има много желаещи за многодетни семейства. Голяма част от по-възрастните майки пък просто не искат да раждат повече деца, най-вече защото не могат да си го позволят финансово.

Във всеки случай обаче политиката за две деца означава, че

правителството все още има право да се намесва в решенията на жените за собственото им тяло и семейство.

Ами ако някоя двойка иска да има три деца? Или ако някоя жена забременее неволно с трето дете и реши да го запази? В скорошно интервю за вестник „Нов Пекин“ експертът от Националната комисия за семейно планиране Лян Джун-тан заяви, че семейното планиране продължава да е основна държавна стратегия. „Надраждането трябва да се санкционира, за да се защити строгостта на държавните политики.“

Тези така наречени санкции ще продължат да влияят не само върху живота на жените, но и върху живота на безброй втори и трети деца, чиито родители не са могли да си позволят глобите за нарушение. Тези деца ще продължават да са без легално гражданство, което означава, че ще продължават да са лишени от образование, здравеопазване и други социални облаги. За момента нямаме основание да вярваме, че при новата политика всички тези деца ще бъдат признати.

Политиките за семейно планиране оказват влияние не само върху семейния живот на хората. Китайското правителство забранява на неомъжените жени достъп до процедури за асистирана репродукция, като замразяване на яйцеклетки или изкуствено оплождане. Съвсем наскоро актрисата Сю Дзин-лей спомена в интервю, че е замразила свои яйцеклетки в САЩ. Тази дискриминация срещу неомъжените жени едва ли ще се промени и след приемането на политиката за две деца.

Освен всичко, при определянето на политиките си правителството навярно взема предвид и

цялата гигантска система за семейно планиране. Според репортажи в медиите в нея са заети над 500 000 служители,

а глобите за непозволено раждане вече са едно от важните приходни пера на държавния бюджет. Тези служители сигурно ще направят всичко възможно да запазят службата си.

Новата политика е просто неизбежна мярка срещу половия дисбаланс и застаряването на населението в страната, но в същността си тя не се различава по нищо от предишната, тъй като все така не зачита човешкото достойнство и изхожда единствено от интересите на политическата власт. Промяната е твърде малка и идва твърде късно.

Заглавна снимка: Jimmie / Flickr. Надписът гласи: „Семейното планиране облагодетелства държавата и народа“.

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тихо, тихо, продава се

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tiho-tiho-prodava-se/

Когато миналата година политици и медии шумяха за кандидат-купувача на ЧЕЗ Гинка Върбакова и фирмата ѝ „Инерком“, от ДПС се възмущаваха от намесата в сделка между два частни субекта. Когато такъв шум липсва около настоящия кандидат-купувач – българската компания „Еврохолд“, от ДПС се възмущават, че сделката за българския бизнес на ЧЕЗ се осъществява в „тежка корупционна тишина“. За БСП, които също са сред възмутените, трябва да кажем, че бяха такива и при първия опит за продажба.

Отново българска компания, отново нестратегически инвеститор, отново плащане чрез договаряне на кредити от поне две банки, отново близо 90% от сумата ще е назаем. Кое е различното? Кандидатът е разпознаваем, публична компания е, бизнесът ѝ е в застраховането, лизинга, продажбата на автомобили, инвестиционните услуги. И както отбеляза Капитал“, цената от 335 млн. евро, която трябва да плати, е близо два пъти над пазарната капитализация на компанията от 380 млн. лв. Всъщност прогнозите са плащанията да стигнат 400 млн. евро, тъй като ще се наложи българският холдинг да изкупи останалите дялове от двете публични дружества – „ЧЕЗ разпределение“ и „ЧЕЗ електро“, в които CEZ притежава по 67%. В тези две дружества „Химимпорт“ контролира дялове съответно от по 5% и 25%, закупени, когато държавата продаде 33-процентния си дял, а освен това притежава и дългови книжа на „Еврохолд“ чрез няколко пенсионни фонда.

Разпознаваемостта и бизнес историята на „Еврохолд“ не елиминират необходимостта от проверка на продажбата на най-голямото електроразпределително дружество, чиито услуги ползват близо 3 млн. потребители – над една трета от населението в България. Енергетиката безспорно е част от националната сигурност и регулаторите трябва публично да заверят стабилността и надеждността на кандидат-купувача, за който това е съвършено нов бизнес. Това е тяхно задължение, дори и от ДПС да не бяха призовали „органите на държавата, които са компетентни, да се произнесат по тази сделка – ДАНС и трите регулатора: КЕВР, Комисията за финансов надзор и Комисията за защита на конкуренцията“.

Този призив би изглеждал принципен, ако ДПС бяха показали подобно поведение и за провалилата се сделка с Върбакова, но тогава те се държаха като истинска либерална партия и се обявиха против едни законодателни промени в Закона за енергетиката. Те дадоха право на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) да се произнася последна по сделки с дялове на дружества, осъществяващи пренос и разпределение на електрическа енергия и газ, каквато например е сделката за продажбата на ЧЕЗ. „Комисията се произнася след влизането в сила на всички други необходими разрешения и одобрения, свързани със сделката“, гласи промяната от миналата есен. КЕВР трябва да вземе решение на база критерии, които така и не смогна да напише от септември 2018 г. до този момент. Но сега ще ги направи бързо-бързо – за 2–3 седмици, както обеща председателят на КЕВР Иван Иванов. С това ще се занимава междуведомствена група.

„Още тази седмица започват заседанията и бъдете сигурни, че тази работна група ще изготви критерии, които са обективни и – което е много важно – които трябва да са норма в прилагането на закона. Защото оттук нататък тези критерии, които трябва да бъдат неутрални по отношение на купувач, на продавач и на конкретна сделка, ще бъдат прилагани и за всички бъдещи сделки от такъв характер“, обяви председателят на КЕВР тази седмица, след обществено обсъждане за новата цена на природния газ от 1 юни.

От ДПС чрез заместник-председателя на парламентарната група Йордан Цонев настояват „правителството да дойде следващата седмица в парламента и да запознае народните представители с подробностите по сделката и становището на органите“. Цонев отбелязва още, че „тази сделка много съмнително се лансира и от медиите от кръга „Капитал“, които я представят като свършен факт“.

По-рано от „Капитал“, в пространна публикация за сделката, отбелязаха и „контролирания огън срещу нея с епицентър ДПС“ в медии, свързани с Делян Пеевски. Там се появиха публикации за връзка на кандидат-купувача с председателката на парламента Цвета Караянчева и детронирания втори в ГЕРБ Цветан Цветанов. Запитан за Цветанов и сделката, министър-председателят Бойко Борисов препрати журналистите към Цветанов: той вече не е от ГЕРБ. Да не би да са му взели партийната книжка?

Шефът на „Еврохолд“ Асен Христов излезе публично по една от големите телевизии – bTV, за да обяви, че се познава с много хора в България. „Аз се гордея, че направих Цвета Караянчева директор на завод („Формопласт“ в Кърджали – б.р.). Ние ѝ гласувахме доверие. Аз познавам много хора в България. Срещал съм се и с Бойко Борисов. С Цветан Цветанов се познаваме още докато бях студент. Това не означава, че работя с политиците. Борисов сега е премиер, утре може да е някой друг…“ Като премиер обаче този път Борисов не е разговарял за сделката с колегата си – чешкия министър-председател Андрей Бабиш.

Факт е, че миналата пролет само от ДПС се възпротивиха и срещу едни промени в Закона за енергетиката, които оправомощиха КЕВР да влизат и управляват предприятие, ако установят пропуски в сделката – или ако се усъмнят, че произходът на средствата, с които е платена, са от пране на пари. Тогава експертът по енергийните теми на ДПС Рамадан Аталай заяви, че изпратеното към инвеститорите послание е, че „без разрешение от държавата никой няма да може да прави бизнес в енергетиката или да излезе от този сектор“. Ами така си е – достатъчно е да се види енергийният бизнес на почетния председател Доган. Когато ЧЕЗ беше собственик на ТЕЦ „Варна“, централата беше отрязана от бизнеса със студения резерв. Когато я получи Ахмед Доган, държавата я „пусна“ в този бизнес.

Тази седмица Комисията за финансов надзор изпрати „констатираните до момента факти и обстоятелства (по сделката за ЧЕЗ – б.а.) на компетентните институции – Главна прокуратура, ДАНС и НАП – с цел информираност и обективност, а обществеността ще бъде информирана чак след приключване на проверката“. Когато председателят на КЕВР бе запитан дали ще се разглежда финансовото състояние на „Еврохолд“, отговори, че това ще бъде заявено след изготвянето на критериите, и препрати именно към проверката на Комисията за финансов надзор.

Остава да чуем резултатите. А дотогава се пази тишина.

Заглавна снимка: Matthew Henry

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От дискриминация към дехуманизация – в малки стъпки

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-diskriminatsiya-kum-dehumanizatsiya/

Чухте ли за директорката на норвежко училище, която заявила, че българските деца трябва да бъдат отнемани от семействата им? А че норвежкият министър на образованието е защитил нейната „свобода на словото“? Ето точните думи на директорката: „Мисля, че държавата трябва да бъде по-строга в това децата да не остават в такива семейства. Защото децата, оставайки и приемайки модела на семейството си, вече са загубени. Те просто повтарят този модел и нищо не може да се направи.“

Всъщност… малко ви излъгах. Вярно е, че тези думи са казани по адрес на български деца. Но не от норвежка директорка, а от българска. Ако беше норвежка, със сигурност тази история вече щеше да е обект на всенародно възмущение и протести. А децата, за които става въпрос, действително са български граждани. Единствената подробност е, че са етнически роми.

Цитираните думи принадлежат на инж. Катя Ценева, директорка на ботевградската професионална гимназия „Стамен Панчев“. Директорката и гимназията ѝ станаха герои в ефира на bTV преди седмица заради проверка, извършена в училището и констатирала нередности и много отсъстващи ученици. Също и заради слабия успех на учениците на матурите – средно 2,87. От репортажа може да се стигне до извода, че той е по инициатива на училищното ръководство – гимназията и учениците ѝ са описани като жертви, а Регионалното управление на образованието (РУО) е в положението да се оправдава.

Катя Ценева прави крилатото си изказване как държавата трябва да отнема от семействата им ромски деца (които представляват голяма част от учениците в собственото ѝ училище), в интервю за местния вестник „Ботевградски вести“ на 30 април 2019 г. Дава интервю и в местна телевизия. Пред вестника тя наговаря и други неща. Например че ромските деца не ходят на училище поради „психология на етноса“. Че родителите им живеят „в първобитна обстановка“ и за тях образованието е „безкрайно далеч“. „Те дори не знаят за какво децата им ходят на училище. Знаят само, че някой ще даде едни пари, без да разбират за какво става дума“, твърди директорката.

Според нея ромските ученици в Ботевград и в частност в поверената ѝ гимназия не са „деца в риск, става дума просто за изгубени за образованието деца“. „Тези ученици са изпуснали материал, няма какво да ги привлече в класната стая“, убедена е тя. И чудейки се как другите страни се справят с ромските деца, дава идеята в България те да бъдат отнемани от семействата им.

Всичко това директорката твърди единствено на основата на етническата принадлежност на учениците си. А това е дискриминация в чист вид. И е обида за всички роми, сред които има редица лекари, журналисти, юристи, експерти в различни области, хора на изкуството и пр.

Според закона дискриминацията представлява неравно третиране на основата на определени признаци, между които е и етносът, а ръководителят на една обучаваща институция носи отговорност, ако в нея се допуска дискриминация. Значи инж. Катя Ценева прави двойно нарушение – и с изказванията си, и с това, че ги прави в качеството си на училищна директорка. Българските институции обаче явно не четат Закона за защита от дискриминация, макар директорката на професионалната гимназия да е убедена, че е преследвана заради изразените си позиции във вестника и в местната телевизия.

В началото на юни т.г. сайтът Botevgrad.com препечатва статия от „Ботевградски вести“ с бомбастичното заглавие „Наказват директорка заради интервю“. Става въпрос за цитираното по-горе интервю с Ценева. „И сега за това си мнение, изказано публично, Катя Ценева ще получи наказание. […] Сякаш не живеем в 2019-та, а в 1984 година!“, възмущава се анонимният автор на статията.

Няма никакво доказателство за верността на заглавието и съдържанието на публикацията освен твърдението на директорката, че училището ѝ е подложено на поредица от проверки заради интервюто, което е дала, а целта е тя да бъде наказана за думите си. Всъщност проверките в гимназията са за друго. Те се извършват, защото има данни, че голяма част от учениците не стъпват в училище.

Може ли все пак инспекциите да са свързани с интервюто? Ами не, защото са започнали доста преди то да бъде дадено. Това става ясно от отговора на ръководителката на РУО за София-регион Росица Иванова. Тя уточнява, че още през февруари на директорката е наложено наказание „забележка“, защото при четири проверки в гимназията са констатирани много отсъстващи ученици. В един от случаите не присъстват почти ¾ от тях, в другите – около и над половината. След наказанието са извършени още четири проверки, а положението не се е променило особено. Средното присъствие на учениците в гимназията е към 40%.

По отношение на интервюто Росица Иванова коментира единствено, че твърдейки как само 50% от ботевградските ученици ходят на училище (което според нея не отговаря на истината), Ценева се изказва от името на всички директори в Ботевград и на РУО, без да е получила разрешение за това.

От „Ботевградски вести“ интерпретират думите на Иванова буквално: проблемът с интервюто е, че Катя Ценева не е поискала разрешение от РУО за него. Според тях гимназия „Стамен Панчев“ няма други проблеми освен въпросното интервю. Те задават на министъра на образованието Красимир Вълчев и на председателката на Синдиката на българските учители Янка Такева въпроса дали е редно да се наказва училищен директор заради публично изразено мнение.

Министър Вълчев отговаря: „Така, както ми задавате въпроса […], със сигурност трябва да кажа: не е редно. Но не съм запознат с конкретния случай в детайли. Може би наказанието не е само за това. Трябва да го проверя, вероятно има и други нарушения. Ще го проверя.“

Отговорът на министъра е коректен с оглед на липсата на информация към момента на даването му. Обещанието да провери обаче не води доникъде, най-малкото – до установяване на дискриминационно говорене.

Според синдикалистката Янка Такева не е редно да се наказват директори заради медийни изяви, но има правила в МОН, според които за медийните си изяви училищните директори трябва да уведомяват РУО, а учителите – директорите. Тя не обещава да провери случая, няма и данни да го е направила. Но се произнася, че не е редно да има наказание, като се аргументира: „Как ще разбере обществото, ако ние – учителите и директорите, не говорим за проблемите в образованието?“

Да обобщим: и според Красимир Вълчев, и според Янка Такева няма никакъв проблем какво говори един училищен директор. Каквото и да каже, това е въпрос на свобода на словото. Според ръководителката на РУО за София-регион, която за разлика от предишните е проследила медийните изяви на Катя Ценева, единственият проблем е директорът да не говори от името на всички образователни институции в общината.

Ала ако мислите, че тези реакции са от толерантност към чуждото мнение и зачитане на правото на изразяване, грешите. Какво ще стане, ако един директор на гимназия заяви в интервю, че трябва да се учат по-малко Ботев и Вазов и повече съвременни автори? Или – още по-страшно – че училището трябва да се бори с джендър стереотипите? Дали министърът на образованието отново ще каже, че санкционирането заради изразяване на мнение не е редно?

В случая става въпрос не за свобода за словото, а за системно незабелязване на дискриминацията. Незабелязване, защото онези, които би трябвало да я забележат, вероятно са също толкова дискриминационно настроени, колкото ботевградската училищна директорка. Затова нещата, които тя казва по адрес на ромите, им изглеждат нормални – просто „мнение“. А проблемът според тях е единствено в отсъствията.

Само че между мнението на директорката и отсъствията на учениците ѝ има връзка. Дискриминационните нагласи водят до дискриминационни действия и до цинично отношение към професията. Убедена, че от ромските младежи не става нищо, че те са „изгубени за образованието деца“, Катя Ценева не е и мотивирана да полага усилия екипът ѝ да ги привлече и задържи в класната стая. За нея това биха били сизифовски усилия. Защо да търкаляш камък нагоре по склона, който отново ще се спусне в ниското, ако може просто да не го търкаляш? Защо да се опитваш да си вършиш работата, като така и така ще вземеш държавна субсидия за всеки записан ученик? Защо да си търсиш поприще, в което виждаш смисъл, след като и на това получаваш заплата? Само да не са проверките, които развалят комфорта.

Случаят с тази професионална гимназия изобщо не е изолиран. Всеизвестен факт е, че в България има множество сегрегирани училища, включително и професионални гимназии. Също така се знае, че в немалка част от тези училища на практика не се учи нищо. Само че и институциите, и общественото мнение прехвърлят вината за това върху „психологията на ромския етнос“.

Дискриминационното отношение към ромите в България е достигнало такива размери, че в разгара на протестите срещу Стратегията за детето не става скандал от това, че една училищна директорка предлага държавата да отнема деца от семействата им. Според общественото мнение българските родители имат правото да си бият децата и никой не може да им се меси, защото децата им са си техни. Няма никакъв проблем обаче да се отнемат деца, ако са ромчета, дори родителите им да не ги бият.

Следващата стъпка на дискриминацията се нарича дехуманизация. Мнението на директорката за „първобитността“ на ромите съвсем не е първата, нито най-плашещата проява на дехуманизиращо отношение към ромите. През 2014 г. например Валери Симеонов ги нарече „озверели човекоподобни“. Днес той е част от управляващата коалиция, а през 2019 г. съдът го оправда за изказването. След като за управляващите политици може, защо за училищните директори да не може? И защо министърът на образованието да забелязва?

Не, България не върви към институционализиране на дискриминацията към ромите. Тя у нас отдавна е институционализирана, особено в образованието.

България върви към институционализиране на дехуманизацията.

Заглавна снимка: Wokandapix

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Фиктивни дебати, фиктивни съвети

Post Syndicated from Борислав Ганчев original https://toest.bg/fiktivni-debati-fiktivni-suveti/

Миналия петък, 14 юни, в Министерството на правосъдието се проведе дебат на междуведомствената работна група за процедурата по разследване и отстраняване на „тримата големи“ в съдебната система – главния прокурор и председателите на върховните съдилища. Стана ясно обаче, че предложените от правосъдния министър Данаил Кирилов промени в Наказателно-процесуалния кодекс не гарантират независимо разследване на главния прокурор, а дават възможности за натиск върху двамата председатели на съдилищата. По време на дебата голяма част от участниците се оказват незапознати с предложенията и настояват за втора среща за обсъждане, а на една от отправените забележки към законопроекта министърът отвръща, че критикуващият има фикция към главния прокурор“. По-късно се поправя на фиксация.

Сега обаче ще обърнем внимание на друго нещо, което действително се превърна във фикция:

Консултативния съвет по законодателството към 44-тото Народно събрание.

Още преди половин година председателят му проф. Огнян Герджиков поиска Съветът да бъде закрит, защото „номиналното му съществуване е безсмислено“. Причината: никой не се допитва до членовете му в законодателния процес и поради „резерви към качеството на приеманите актове“ те не желаят имената им да се свързват с тези актове. Звучен шамар по амбициите за качество на законодателния продукт.

Забърканата отвара от управляващите, целяща да създаде убеждение у гражданите, че законите се изработват, консултират или поне доизпипват от безпрецедентната колаборация на водещи юристи във всички направления на правната наука, престана да действа след развалящото магията заклинание на председателя на Съвета. Писмото на проф. Герджиков повдигна въпроса дали Консултативният съвет по законодателството не се превърна в поредната привидна активност, която прикрива бездействие или действие, различно от това, което изглежда да се осъществява. Писмото беше подхванато от медиите и получи необходимата изява, която обаче извеждаше на преден план само скандалността. Въпросите как и защо се стигна дотук обаче останаха без анализ.

Жертва на своята мащеха?

Несполуката със Съвета вероятно се корени в това, че идеята за него бе прокарана от председателя на Народното събрание Димитър Главчев, а наследницата му Цвета Караянчева се оказа в ситуацията да работи с този орган. Дали завареното дете е станало жертва на недолюбващата го мащеха?

Ако това е така, възникват редица генерални въпроси, свързани с управленската политика на ГЕРБ (и в коалицията им с „Патриотите“). Къде остава приемствеността между самите кадри на ГЕРБ (и двамата председатели са несъмнено такива)? Възможно ли е г-жа Караянчева и съветниците ѝ да не отчитат юридическия капацитет на Съвета и да не искат да се възползват от него? Може ли личната визия на първия сред равни (какъвто е председателят на Народното събрание) да превръща в ненужен орган току-що формиран висококвалифициран съвет? Защо работата му не се провокира от Правната комисия, от отделни депутати?

Недостатъчен капацитет?

Пълноценният анализ изисква на преден план да се постави и може би най-очевидният възможен отговор за неизползване на Съвета – съмнения или убеждения в липсата на качества на неговите членове.

Веднага би следвало да се посочат имената на част от субектния му състав и техният научен, практически и административен потенциал. За онагледяване може да се направи почти случайно изброяване: Огнян Герджиков – професор по търговско право в СУ, бивш председател на 39-тото Народно събрание, служебен министър-председател (2017); Сашо Пенов – професор по данъчно и финансово право и бивш декан на Юридическия факултет на СУ, бивш съветник на президента Георги Първанов; Анелия Мингова – професор по граждански процес в СУ, бивш депутат (2001–2007) и член на Висшия съдебен съвет (2007–2012); Даниела Доковска, адвокат и преподавател в СУ, бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Не бива да се подминава и постигнатият баланс – хора на науката, хора от практиката, практикуващи преподаватели. Комбинацията дава възможност на Съвета да има сериозна практическа насоченост, да може да вижда проблемите в законодателството и да дава решения от различни аспекти. Нещо, от което законодателният ни процес така или иначе страда.

Но тъй като капацитетът на Съвета винаги би могъл да бъде поставен под съмнение, възниква въпросът: ако това е причината да не се използва, то защо не се предприемат персонални промени? Впрочем ротацията на един подобен орган не би следвало да е обидна или неприемлива за нейните членове, а дори задължителна.

Забавяне на законодателния процес?

Възможно обяснение, което може да е в унисон и с позицията за сериозния капацитет на Съвета. Първо – колективен, респективно тежък за работа орган. Второ – силни личности с конкретна, непроменима визия и натоварена програма.

В тази хипотеза е добре да се разгледа законодателният процес не като „бързина на всяка цена“, а по-скоро като устойчиво и последователно прокарване на политики. Защото в лутанията в различни коалиции, между оставки и предсрочни избори минаха десетина години (с леки прекъсвания) на управление на една и съща партия – достатъчен период за въвеждане и усъвършенстване на програми в различни области.

Основният проблем, спиращ сериозните чуждестранни инвестиции (наред с корупцията и тежката бюрокрация), е непредвидимостта на законодателния процес и многобройните законодателни промени, които водят до несигурност и увеличават административната тежест. При този сценарий акцентът трябва да се постави върху това в каква степен следва да се използва Съветът. Определено не е добре всеки закон да минава през него. Очевидно целта на Съвета е да съдейства за същностните промени във важните закони, с което това допускане за неизползването му да олеква доста сериозно –

именно важните закони никога не бива да се правят и поправят на килограм,

те трябва да са еманация на политическата визия на управляващите.

Ясно е, че изброяването може да продължи до безкрай. Както е ясно, че все някаква причина за провала на работата на Съвета има. В своите изяви проф. Герджиков минимизира искането си до простото наглед сваляне на имената на членовете на Съвета от сайта на Народното събрание. Дори това обаче не е направено до днес – цели шест месеца след заявлението. Така казусът става по-скоро морален и това дали ще има Консултативен съвет по законодателството, е просто една подробност.

Заглавна снимка: © Мирослав Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Паметник на патриотарския кич

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pametnik-na-patriotarskia-kich/

Йоханес, немски турист, се разхожда из София. Някъде отвисоко се разнася камбанен звън. Йоханес се оглежда да види къде е църквата. Ала вместо църква съзира нещо като огромен паметник. На върха на стабилен постамент стои шарена фигура, която няма нищо общо със строгия му стил. Фигурата, решена в златисто, червено и зелено, изобразява няколко митични същества, напомнящи на лъвове, украсени с корона и клонки. Златистото от десния лъв се е пообелило и отдолу се вижда нещо бяло. Йоханес не може да определи дали бялото е пластмаса, или е гипс. На постамента забелязва надпис на кирилица. Сканира го с телефона си и с функцията за автоматичен превод прочита Bulgarien über alles. Немският турист гледа втрещено: „Къде попаднах?!“

Тази история още не се е случила. Но може да се превърне в реалност, ако се осъществи последната идея за бъдещето на Паметника на Съветската армия – идея, която циркулира из интернет тази седмица и вече има доста последователи. Авторът ѝ Борислав Игнатов не е случаен патриот, а архитект. И не просто е архитект, ами е председател на Камарата на архитектите в България.

В какво се състои идеята на арх. Борислав Игнатов? В профила си във Facebook той публикува своята мечта – ако стане кмет на София, да превърне Паметника на Съветската армия в монумент „България над всичко“. За тази цел той предлага да се демонтира скулптурната композиция на върха на паметника и на нейно място да се постави гербът на България – двустранен, за да се вижда и от откъм Софийския университет, и откъм парка. И цветен, както става ясно от приложената визуализация на идеята. Вътре в герба да има камбана, която да бие на всеки кръгъл час „в светлата половина на денонощието като възрожденските часовникови кули“. На изображението се вижда и надписът „България над всичко“ на горната част на постамента. Според председателя на Камарата на архитектите е възможно монтажът да се извърши в рамките на един ден. Той предлага за реализирането на идеята да не се харчат публични средства, а тя да се осъществи с дарения от граждани, фирми и общински съветници, както и с „безплатен организационен труд на доброволци“.

Каква е целта на предложението? Според автора му „хората трябва да се чувстват свободни и горди със себе си и страната си“. Затова той твърди, че е много важно „да се постави символично начало на ново Българско възраждане“.

Чисто юридически няма пречки за осъществяване на идеята. Има две неизпълнени решения на Столичния общински съвет за демонтирането на Паметника на Съветската армия – от 1992 и 1993 г. А през 2015 г. Министерството на отбраната излезе със заключение, че паметникът не е военен мемориал по смисъла на Закона за военните паметници. Причините досега мемориалът да не е демонтиран или трансформиран са от политическо естество. Те са свързани със зависимостта на България от Русия, както и с липсата на преработване на социалистическото минало у нас.

Ако човек не е путинофил и ако смята, че социалистическото ни минало заслужава критична (пре)оценка, какъв е проблемът с идеята на арх. Борислав Игнатов? Проблемите са всъщност много и могат да бъдат обособени в поне три групи – естетически, технически и ценностни.

Естетически проблеми

Независимо дали на човек му харесва и дали приема ценностно Паметника на Съветската армия, той е издържан в определена художествена стилистика. Изработен е от гранит, бронз и мрамор и е в сиво-черната цветова гама. Слагането на герб отгоре в поне пет цвята (златисто, бяло, зелено, червено и нещо като сиво) изглежда по-карикатурно и от инсталацията „В крак с времето“. За нея поне беше ясно, че е провокация, пък това е с претенцията да е сериозно.

От какви материали да бъде изработен цветният герб? Този въпрос очевидно не е от решаващо значение за архитекта. Но ако се прави нещо представително, то не трябва да изглежда като евтин камуфлаж. Нито цветовете да избелеят или да се обелят, контрастирайки по този начин с дълговечността на остатъка от сталинистката композиция отдолу. Свикнали сме през последните години архитектурните проекти да изглеждат по-добре от реализациите си. Но ако още проектът изглежда кичозно, какво да очакваме от изпълнението му?

Една камбана е на мястото си в църква. На часовникова кула също може. Но камбана на върха на паметник в тумбест двустранен герб? Не само шарено, а и звъни. Само дето не свети като очите на Самуил от злополучния паметник. Всъщност кой знае, няма да се учудя, ако реализацията на идеята включва и светещи лъвове.

Технически проблеми

Борислав Игнатов предлага идеята му да се осъществи с дарения и доброволчески труд. В такъв случай кой ще носи отговорността за качеството на изпълнението? За сигурността на хората, които ще демонтират композицията с шмайзера и ще монтират двустранния герб и камбаната? Те също ли ще са доброволци, или ще са професионалисти?

Без човек да е професионален архитект, може да изпита определени съмнения в заявката, че е възможно цялата процедура да се изпълни в рамките на един ден. Вероятно би трябвало да се наеме кран. Но скулптурна композиция, която стои на мястото си непоклатимо вече 65 години, няма да се помести с едно просто повдигане. Ще се изискват сериозни усилия, за да се махне. Да си припомним, че мавзолеят на Георги Димитров не можа да бъде взривен от първия път. А взривяването е много по-примитивно действие от един внимателен демонтаж, по време на който не бива нищо да се разруши.

Сериозна работа ще изисква и монтажът на герба и камбаната, тъй щото резултатът да е стабилен и да не падне върху нечии глави. Все пак около паметника се събират много млади хора, играят деца…

Въпросът за материалите е важен, защото не се отнася само до естетиката, а и до трайността, респективно – до сигурността. В контекста на „качеството“ на ремонти като този на „Граф Игнатиев“ или на нелепото „консервиране“ на разкопките на Сердика, което вече се руши, човек си задава въпроса не само как ще бъде закрепена патриотичната шарения, а и от какво ще е направена. Да не стане така, че отломки от лъвове и корони да се посипят върху Княжеската градина. Да не говорим за камбаната.

Впрочем като стана дума за камбаната, кой ще я бие веднъж на всеки кръгъл час? Човек или машина? Ако е човек, дали ще се катери час по час на върха, или ще дърпа въже, спуснато от герба до земята? Ако в герба се вгради механизъм, той ще изтрае ли повече от окото на Самуил (онова от двете, което угасна първо)?

Ценностни проблеми

Особено проблематична е идеята на председателя на Камарата на архитектите в България на ценностно равнище. Той иска „хората да се чувстват свободни и горди със страната си“. Кои хора? Предполага се, българите. А според него хората, които не са българи, важни ли са? Питам, защото Игнатов предлага да се сложи надписът „България над всичко“ на паметника и изобщо – целият монумент да се нарече така. България над кое всичко? Над Еверест? Над другите страни и хората в тях? Над човешкия живот?

Които се прехласват по лозунга „България над всичко“ или не си дават сметка, че той е заимстван от Deutschland über alles, или смятат това за незначителен детайл. Или са откровени неонацисти. И в трите случая обаче нямат оправдание. Защото историята на Втората световна война би трябвало да ни е научила какви са последствията, когато една държава постави себе си „над всичко“. И за другите, но и за държавата. Германия си е научила урока добре и там такова легитимно предложение на председател на камара на архитектите не може да има. Ако се случи, този човек скоропостижно ще се раздели с поста си, а вероятно и с кариерата си. Може да бъде подведен и под отговорност.

А какво означава да се чувстваме „свободни и горди със страната си“? Според Ерих Фром има два вида свобода – свобода „за“ и свобода „от“. Заменяйки фигурата на съветските окупатори с българския герб, Борислав Игнатов вероятно има предвид „свободни от руското влияние“. А не например свободни, за да създаваме живота си такъв, какъвто искаме да бъде.

По същия начин стои въпросът с „горди със страната си“. Гербът и националистическите лозунги може да са източник на гордост тогава, когато настоящето не е. Когато не участваш в създаването на свят (общество, град, държава и т.н.), с който имаш основания да бъдеш горд. Тогава на мястото на дефицита на читаво настояще идва идеализираното героично минало. Затова и Игнатов мечтае за „ново Българско възраждане“. Още малко да каже „време ни е за Възраждане“, но пардон, това беше лозунгът на русофилската партия „Възраждане“ на Костадин Костадинов, а идеята за мемориала „България над всичко“ е очевидно русофобска.

Трансформация на паметници без трансформация на историческата памет

Може ли да разчитаме, че демонтирането или трансформацията на паметници ще доведат до такова преосмисляне на миналото, каквото нито политическата, нито образователната ни система не са направили за три десетилетия? Писах по темата още през 2011 г., но днес тя продължава да е също толкова болезнена. Междувременно остатъците от паметника „1300 години България“ пред НДК бяха премахнати, за да се изгради на тяхно място римейк на мемориал на Първи и Шести пехотен полк от 1934 г. Тоест един национализъм смени друг – на мястото на национализма на късния социализъм дойде национализмът от времето на възхода на Хитлер. Това не доведе до преоценка на социализма. Само дето сума ти архитекти и леви активисти се изказаха против демонтирането на остатъците, а лъвът, поставен на тяхно място, получи подигравателното прозвище „котьо“.

Какво ще се промени за българските граждани (като изключим една шепа антикомунисти и русофоби), ако на мястото на шмайзера се инсталира герб с камбана, без да има обществено разбиране какво символизира Паметникът на Съветската армия? Без оценка на факта, че в социалистическа България е имало концлагери? Без ясно и категорично осъждане на т.нар. Възродителен процес, кулминирал в изгонването на над 300 000 български турци от страната? И на фона на това, че днешните младежи разбират какво е Чернобил (ако изобщо разберат), от американски филм, а не от учебниците или от родителите си, и смятат, че „при соца е било по-добре“?

Докато няма преоценка на историята ни, сме осъдени да пребиваваме в кич. В кича на идеализираната история, която величае „славното ни възрожденско минало“ или през призмата на национализма на късния социализъм, или през тази на национализма преди 1944 г., но без да се отказва от социалистическите исторически клишета. Този кич е като проекта „България над всичко“: шарен и шумен, но отвътре – кух.

Заглавно изображение: Стопкадър от видеовизуализацията на арх. Игнатов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БИС

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bis/

Г-н Борисов не се бори с огледала. Това е правилният отговор, ако днес бъде попитан премиерът лидер дали когато се погледне в огледалото, вижда там Делян Пеевски. А Пеевски не е в огледалото. От пустинен арабски мираж той се материализира в депутат в българския парламент – такъв, какъвто е по волята на български избиратели.

А г-н Борисов не се бори с огледала, той вече публично общува с материализациите им. И по всичко личи, че постига с тях разбирателство как да се издържат партиите и дали да няма ДДС за книги и учебници и за още детски градини, към които да се насочат парите, спестени от партийни субсидии.

За учебниците държавата си плаща – от първи до седми клас те са безплатни за учениците. Що се отнася до ДДС върху книгите, намалена ставка няма да окаже особено влияние, защото няма да увеличи читателите, обясни пред Bloomberg TV директорът на издателство „Просвета“ Никола Кицевски.

Големият бенефициент от парите за детски градини би била Столичната община и строителните фирми, тъй като за едни 5000 деца така и не се намират места. Правителствена стратегия до 2020 г. предвижда за „модернизиране и изграждане на материалната база на съществуващи детски градини или нови такива, както и за подобряване на достъпа до качествени предучилищни образователни дейности за децата в неравностойно положение“ да отидат едни 11,7 млн. лева от Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и още 1,7 млн. лева по националното съфинансиране.

В случай че субсидията стане 1 лв., до края на годината ще се освободят още 14,6 млн. лева. Така преди местните избори политическата конкуренция и „излишни“ коалиционни партньори ще са на колене, а столичната управа ще обещава още градини.

Това би бил резултатът от общуването – и не само.

В книгата си „Българската мафия, както я видях“ журналистката Анна Заркова цитира (стр. 295) един висш кадър на МВР, математик от Института по кибернетика, днес покойник – Цвятко Цветков. Той казва, че кукловодите в политиката не се виждат, докато дърпат конците на куклите. „Покаже ли се някой от тях, то е за малко – и преди да го извадят от играта, като Луканов. От друга страна, има големи кукли, които се обличат като кукловоди понякога, за да спре публиката да пита кой прави театъра.“

А публиката пцуе, пие или напуска залата, без да чака антракта. В него е още от същото, а куклите се събличат зад кулисите, където са допуснати само поклонниците – защото красотата е в очите на съзерцаващите.

Съзерцаващите г-н Борисов сигурно са се просълзили от споделеното пред микрофоните на журналистите: „И аз нямам доверие на сътрудниците си. Разделих се с най-близкия си. Семейство нямам. За съжаление, семейството ми беше Цветанов. И сега ми липсва.“ Това е затрогваща версия на онова от 2010-та: „Сам съм като куче в Бояна.“

„Семейството“ на Борисов мълчи. Все пак при развода детето на Бащите – ГЕРБ, остана при единия родител. Но през 2013 г. служител на СДОТО – службата на МВР, която следи и подслушва (днес СОТИ) – разпространи един скандален запис на разговор между премиера Бойко Борисов, тогавашния земеделски министър Мирослав Найденов и бившия вече прокурор Николай Кокинов. Според писмото на служителя, придружаващо записа, подслушването на разговора, осъществен в къщата на Борисов в Банкя, е било по нареждане на вътрешния министър Цветан Цветанов.

Цветанов се размълча, а в държавата се работи и голям пушек се вдига преди местните избори наесен. Например от акциите срещу дребни кметове вече пострадаха тези на Божурище и Костенец – да се готвят нови партиди. Така се маскира нищоправенето в големите общини. Впрочем и там има един пострадал – бившият заместник-кмет на Столичната община Евгени Крусев, сдобил се с обвинение заради злополучния ремонт на „Граф Игнатиев“. Според обвинението Крусев ощетил софийската хазна с 919 863,55 лв. с ДДС.

Такава е съдбата на бушоните, но пък българското правосъдие е милостиво към такива – и бивши, и настоящи. Сега прокуратурата хвърчи насам-натам, а после обвиненията ще паднат – този театър го гледаме през целичкия Преход. Сега Борисов ще показва „вертикалата“ на Прехода и колко е добре при неговото трикратно управление.

Добре е. Ще се вдигнат изтребителите. Сделката за доставката на новите американски бойни самолети „Ф-16 Блок 70“ предстои да бъде одобрена от парламента и по нея ще се платят 2,2 млрд. лв. накуп. Заради това се емитира нов вътрешен дълг от малко над 300 млн. лв.

Докато се вдигнат във въздуха, г-н Борисов привлича инвеститори и вдига брутния вътрешен продукт по-лесно, отколкото сто кила от лежанка. „Еврохолд“ купува бизнеса на ЧЕЗ у нас за 335 млн. евро. Лидерът на БСП Корнелия Нинова нарече купувача „втората Гинка“. Ако вижда някого в огледалото зад гинките, да каже. Други вече назовават гинките – Бриго Аспарухов, Атанас Тилев, свързан с бившата ДС, царя и кой ли още не, и т.н.

Някъде в тая седмична гмеж почина едно момиченце. И от БСП не се посвениха да използват смъртта му за политическа употреба, post mortem. Соцдепутатът и лекар проф. Георги Михайлов заяви, че бил свидетел как след създаването на мегаагенцията за медицински надзор, където се вля Фондът за лечение на деца, „колко много са затруднени детските онколози при изписването на лечение“. Само че депутатите, до един, посветиха време и усилия на парите за партийните субсидии, но не и на фиаското с лечението на тежкоболни деца. Нека знаят, че техните ръце са изцапани с тая кръв.

Но лицемерието, както казва известният британски писател и разузнавач Съмърсет Моъм, е „най-трудният и най-изморителен порок от всички, на които човек се поддава – и изисква постоянна бдителност и рядка целеустременост“. Такава като на министърката на туризма Николина Ангелкова. Не е вярно, че Черноморието се презастроява, каза тя. По-късно констатира разрушаване на дюни. Вече знаем кого вижда Ангелкова в огледалото, след като не вижда бетона край плажната ивица.

През това време Началникът ѝ бетонира позиции и обявява как Северна Македония още не е узряла за ЕС, макар по време на Българското европредседателство градинарят Борисов да констатираше друго. И понеже пак Гоце Делчев размъти водата, македонският президент Стево Пендаровски констатира, че Гоце е българин, но се е борил за независима Македония, не за голяма България. Както бе написал Гоце Делчев в едно свое известно писмо: „Пустата му слава!… Всеки иска да блесне, па не знае фалшът и на тоя блесък. Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват…“

За едни – вай, за други – бис. Вярност, инвестиции, сигурност. Това означаваха трите букви на някогашната борческа групировка ВИС от началото на Прехода, когато мафиотите бяха наричани „добре облечени бизнесмени“. Сега си имаме БИС – Бойко, инвестиции, стабилност.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Ruse Media

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.