Tag Archives: протести

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хронология на хонконгските протести

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/hong-kong-protesti/

Започва се с едно убийство. През февруари 2018 г. хонконгска двойка заминава на пътешествие в Тайван за празника на влюбените. След няколко дни 19-годишният мъж удушава 20-годишната бременна жена в хотела, натъпква я в куфар, изминава петнайсет станции с метро и хвърля трупа ѝ в случайни храсти. Едно от първите му действия след завръщането му в Хонконг е да изтегли 19 000 хонконгски долара от банковата карта на жертвата.

След сигнал от родителите на жената и разследване на хонконгската полиция мъжът е задържан на 13 март. Признава се за виновен, но е осъден само на 29 месеца затвор по обвинения за финансово престъпление на територията на Хонконг. Убийството е извършено в чужда юрисдикция (заради което хонконгската прокуратура няма право да заведе дело по този случай), а Хонконг няма споразумение с Тайван за екстрадиране на престъпници. И няма как да има при сегашното законодателство, което

изрично изключва Централното народно правителство и правителството на коя да е друга част от КНР от възможните юрисдикции, с които Хонконг може да си разменя престъпници.

На 12 февруари т.г. родителите на жертвата свикват пресконференция, на която призовават да се допълнят законите, така че с Тайван да може да бъде сключено съответното споразумение. Процедурата се задвижва още на следващия ден. Взема се решение поправките да позволят размяната на избягали престъпници и правната взаимопомощ с „всяка друга юрисдикция“, с която Хонконг подпише споразумение. Като основание по време на дискусионния панел в Легко (Законодателния съвет, или хонконгския парламент) се споменават множество случаи на престъпници, избегнали наказателно преследване заради тази пролука в законодателството.

Проектопоправката обаче среща възражения от различни граждански и професионални организации, които скоро прерастват в най-мащабните протести в новата история на града.

Защо така

И Тайван, и Хонконг официално са китайски територии с (донякъде) независимо управление. Както гласи Основният закон (хонконгската конституция, влязла в сила на 1 юли 1997 г. при предаването на града от Великобритания обратно на Китай), макар и да е „неразделна част от Китайската народна република“ (член 1), Хонконг се ползва с „висока степен на автономност“ (член 2). Това е така нареченият

модел „една държава, две системи“, при който територията има статут на специален административен район на КНР с право на самоуправление във всички области, с изключение на отбраната и външната политика.

Така, въпреки че формално са части от едно цяло, на трите територии им е необходимо специално споразумение за сътрудничество в областта на правосъдието. Споразумение, което не е лесна работа.

Също като Тайван, Хонконг от десетилетия е терен за две конфликтни енергии – пропекински и пронезависими. Когато през 1997-ма английската колония е върната на Китай, политическата атмосфера в нея се запазва – и до ден днешен хонконгци притежават много повече права и свободи от гражданите на народната република. Същевременно обаче обществото е непрекъснато нащрек за намеса от страна на Централното китайско правителство. КНР е пословична с потъпкването на човешките права и свободи, които гражданското общество в Хонконг бдително и ожесточено брани. Подозрения за такива посегателства вече са предизвиквали не един и два големи протеста в автономния район.

Показателно в това отношение е и въпросното изключване на правителството на КНР от законите за правна взаимопомощ. По този повод се свързах с Джулиана Лиу, редакторка в онлайн медията Inkstone, базирана в Хонконг и наскоро блокирана в континентален Китай. В отговор на чуденката ми как изобщо подобно изключване е попаднало в хонконгски закон, тя обясни, че по време на написването му двете легални системи са били още по-раздалечени от сега, а Китай не е бил толкова могъщ, че да упражнява влияние, особено преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., когато се е опитвал да си докара добър фасон пред света. „Нямало е начин хонконгците да склонят на такова нещо.“

Имат ли основания притесненията на протестиращите, че проектопоправките са приплъзване на невидимата ръка на Пекин към политическата независимост на Хонконг?

Може би. Опасенията са, че страна, в която дисидентите по подразбиране са смятани за престъпници, ще злоупотреби с наличието на такъв закон, за да изисква екстрадиране на политически неудобни хонконгски активисти в Китай, където те ще попаднат в многократно компрометираната китайска правосъдна система. Това ще подрине свободата на словото в Хонконг, който полека ще се изчисти от продемократични гласове и с времето ще бъде плавно асимилиран от Пекин.

Но… Още в дискусионния панел на Легко на 15 февруари т.г., далеч преди започването на масовите протести, се посочва, че и при новия вид на закона ще бъдат отказвани „изисквания [за екстрадиция] във връзка с престъпления от политически характер“ и „изисквания, свързани с личности, срещу които има предубеждения и наказателно преследване въз основа на тяхната раса, религия, националност или политически мнения“ – положения, които са включени и в съществуващите в момента закони.

Но… Притесненията на протестиращите остават заради наличието на член 23 от Основния закон, част от който гласи: „Хонконгският специален административен район въвежда собствени закони, с които да забрани предателството, отцепването, подмолните и подривните дейности спрямо Централното народно правителство.“ Това засега е само член от конституцията без никакво законово покритие, но вероятността за въвеждане на такова виси във въздуха. Първи и единствен засега опит за прокарване на свързан закон е направен през 2003 г., но той приключва бързо след масови протести и оттегляне на проекта от тогавашния главен администратор Тунг Чи-хуа, който впоследствие подава и оставка.

Но… В обяснителна статия в блога на хонконгското правителство се прави доуточнението, че в закона поначало се съдържа следното условие: за да бъде екстрадиран заподозрян, деянието му трябва да се счита за престъпление и в двете страни, а свободата и правото на лично, медийно, издателско и научно изразяване са изрично защитени от член 27 на Основния закон, който гарантира също свободата на шествия и демонстрации и правото на стачкуване. Освен това по закон екстрадициите няма как да се осъществяват по усмотрението само на един човек – всеки случай се разглежда от състав, който преценява основателността на изискването.

Но… остава член 5 от Основния закон, според който „социалистическите политики няма да бъдат въведени в Хонконгския специален административен район и предишната капиталистическа система и начин на живот ще останат непроменени за 50 години.“ Това ни връща към вероятността Пекин да следва тих план за постепенно завладяване на Хонконг до 2047 г., което прави свободолюбивата част от местното население свръхчувствителна към всеки зачатък на подобна тенденция.

Очевидно е, че ситуацията е доволно усукана. И както при всяка политическа ситуация, всичко е основно въпрос на гласово надмощие. Какви гласове се чуват в случая?

Кой какво казва

Още преди масовите улични шествия хонконгското правителство опитва да обясни, че зад проектопоправките категорично не стоят скрити политически цели, като все пак изразява отвореност към всякакви разумни възражения. Въпреки че в следващите месеци Легко изслушва множество предложения, след което обсъжда и написва обстоен проект за допълнителни поправки и ограничения при изискванията за екстрадиране, в началото на юни хората излизат на улиците.

След началото на протестите настоящата главна администраторка на Хонконг Кари Лам остава твърдо зад предложението. В някакъв момент тя сравнява себе си с майка, която не бива да угажда на всяка прищявка на децата си – това вбесява протестиращите, предизвиква появата на плакати с надписи „Кари Лам не ми е майка“ и допълнително нагнетява положението. Впоследствие, на 9 юли, Лам обявява предложението за „мъртво“, но все пак не го оттегля официално. През това време шествията вече са прераснали в панполитически протести с различни искания. Започват и мащабни стачки – професионални и общи, – които затрудняват все повече нормалното функциониране на града.

От своя страна правозащитните организации държат да е ясно, че в случая не става дума за „дупка“ в закона, както твърдят някои китайски коментатори и Централното правителство. Китайските юрисдикции са съвсем целенасочено и умишлено изключени от закона, както се посочва в обяснителния документ на адвокатската колегия Hong Kong Bar Association, тоест досегашното законодателство е плод на съзнателен стремеж към правна независимост. Поради това

много от противниците на предложението в този му вид предлагат в закона да бъде включен само Тайван и след екстрадицията поправките да бъдат незабавно отменени.

Що се отнася до обикновените протестиращи, техният образ трудно може да бъде обобщен, затова реших да тръгна в обратната посока – към конкретното. По линията „приятел на приятел“ се свързах с хонконгка – да я наречем Лили, понеже не желае да използвам истинското ѝ име от притеснение, че това може да ѝ навлече някаква санкция, например при пътуванията ѝ в континентален Китай. С Лили общуваме по Telegram, приложението за криптиран чат, което е предпочитаната платформа за организиране на протестите и което, навярно неслучайно, точно в деня на едно от най-мащабните шествия – 12 юни, засича атака, идваща от Китай.

(Апропо, ограничаването на достъпа до интернет с цел предотвратяване на масови събирания и мониторингът на онлайн платформи са редовни стратегии на китайското правителство в борбата му срещу инакомислещите, затова и приложения като Telegram са блокирани на континента, а информацията за протестите е пресята през много ситна цедка. В този смисъл Хонконг се отразява значително по-лесно от Китай – аз лично не смея да разпитвам китайските си приятели в тамошното приложение WeChat от страх да не им навлека неприятности.)

Лили ми разказа, че протестиращите продължават да излизат на улиците дори след „смъртта“ на проектопоправките – основно заради опасението, че е застрашена законността в Хонконг. Възмутени от безотчетността и пренебрежителността на властите към народа и обезсърчени от икономиката, която не разпределя справедливо благата,

те желаят да „защитят свободата си“, да запазят неприкосновеността на модела „една държава, две системи“ и да осигурят „по-добро бъдеще за младите“.

Конкретните искания на протестиращите са пет: 1) официално оттегляне на проектопоправките; 2) отмяна на етикетирането на протеста от 12 юни като „бунт“; 3) сваляне на криминалните обвинения от всички протестиращи; 4) независимо разследване на употребата на сила от полицията; 5) въвеждане на всеобщи преки избори на главен администратор и членове на местния парламент.

В момента главният администратор се избира веднъж на пет години от „широко представителна“ комисия от 1200 членове, назначавани от Централното правителство, което заявено не допуска пронезависими кандидати в хонконгската власт и дава осезаем превес на представителите на търговската сфера. Парламентарната система в Хонконг пък е така устроена, че гражданите избират само 40 от 70-те депутати. Поради тази причина продемократичните партии са винаги малцинство в Легко, въпреки че на всички избори от 1997 г. насам печелят повече гласове – това е, защото останалите 30 места са запазени за представителите на различни индустрии, които са зависими от благоразположението на Китай. И макар чл. 68 от Основния закон да гласи, че крайната цел е всички членове на местния парламент да бъдат избирани от гражданите, това така и не става вече 22 години.

Според Лили протестите като цяло са мирни, но малцинството буйни демонстранти е по-забележимо и оставя по-силно впечатление. Сблъсъци с полицията, нахлуване в Легко, хвърляне на яйца по административното представителство на Централното правителство, изписване на обидни към Китай надписи върху стените, заливане на китайския герб с боя, хвърляне на китайското знаме в морето – всичко това се случва и произвежда ефекти в няколко посоки. От една страна, озадачава и отблъсква подкрепилите първоначалните протести – част от тях не разбират защо младежите продължават да излизат на улиците след постигането на целта, а други смятат, че такива действия само дискредитират протестите и подстрекават властите да ги прекратят насилствено. От друга страна, дава основание на китайското и хонконгското правителство да заклеймят протестите като размирици.

И от трета страна, дава храна на китайските медии. За да се уверя, че новините за протестите наистина се цензурират и изкривяват в Китай, както твърдят множество западни издания, отворих китайската търсачка Baidu (Google е блокиран), въведох „Хонконг“ на китайски и прекарах около час в четене и гледане на новини в казионни медии като CCTV News, People’s Daily, Sina Weibo, Global Times… Не смея да правя обобщения на базата на такава малка извадка, но лингвистичната и визуалната реторика на първите пет-шест репортажа е сравнима с по-гръмката част от медийната среда в България: непълнота на информацията, избирателно фактологизиране, тенденциозно тълкуване, тоталитарно етикетиране.

Борави се повече с емоция, отколкото с интелект, повече с призиви, отколкото с информация, повече с обвинения, отколкото с факти.

Подобно на ситуацията с тукашните новини за промяна в учебните програми например, набляга се на шепата шок вместо на кофата същина – в случая се говори само за „екстремисти“ и „радикални демонстранти“, които причиняват размирици, нападат полицаи и нарушават обществения ред. В първия половин час от ровенето си не попаднах на нито един репортаж, в който дори да се споменават причините и исканията на протестиращите – остава впечатлението, че това са просто безпричинно избеснели бунтари, което разбираемо предизвиква вълни от негативни коментари по посока Хонконг. А изобилието от конспиративни теории, откровени фабрикати и спекулации, поднесени като факти, засега ще оставя настрана.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Парите или свободата

Струва си обаче да се отбележи една отчетлива нишка в много от статиите. Наблюдатели на Китай посочват, че правителството използва икономическия растеж като оправдание за занемаряването на индивидуалните права. Тази позиция се усеща особено силно при отразяването на хонконгските протести – много от репортажите на пекинските и хонконгските пропекински медии наблягат на финансовите последствия от шествията, а някои се занимават обширно и изключително само с това, измервайки протестите единствено в пропуснати икономически ползи.

Въпросът „парите или свободата“ изглежда актуален от десетилетия. Някои автори са категорични, че „Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване“. Същевременно в една от малкото подробни и аналитични статии на китайски език, на които попаднах (публикувана в личен блог, не в официална медия), авторът извежда тезата, че причините за настоящото забавяне на хонконгската икономика и икономическата безпътица пред хонконгските младежи са именно демократичните свободи, с които местните граждани толкова се гордеят. Увлечен в емоцията си обаче, няколко абзаца по-късно той твърди, че икономическият подем на Хонконг през 80-те и 90-те години няма много общо с демократичната система.

Тогава може би е също толкова валидно твърдението, че икономическият подем на Китай няма много общо със социалистическата система. Логичният въпрос след това леко противоречиво съждение е:

необходимо ли е наистина идеологическо противопоставяне между просперитет и свобода? Общества като Хонконг и Тайван по-скоро показват, че двете са възможни едновременно.

Несъмнено в Китай битува убеждението, че свободата не пълни стомаха. Масата хора се интересуват много повече от цените на жилищата, образованието на децата и здравеопазването, отколкото от политическата свобода. Много обикновени китайци трудно проумяват защо са недоволни хонконгците, които са отколешен техен модел за благоденствие. На места протестиращите са сравнявани с червеногвардейците от гладните времена на „Културната революция“ – не само заради неотстъпчивостта си, но и заради хаоса, който предизвикват и който може да върне беднотията.

Може би тук все пак има нещо по-важно от парите, но то не е свобода, а точно обратното – вярност към по-висшестоящия, към по-компетентния. Свободата всъщност никога не е била на особена почит в Китай, като дори прочутите на Запад философии на Лаодзъ и Джуандзъ поначало са контракултурни явления. В един от най-харесваните коментари под гореспоменатата блог публикация се твърди, че демокрацията всъщност представлява безотговорност от страна на елита – само 0,1% са компетентни да вземат решения за страната, което не означава, че останалите не я обичат, просто нямат такива способности. И се дава пример с Брекзит.

Това ми напомня за едно мемоарно есе, в което китайка разказва как съобщава на майка си, че отива в САЩ, за да бъде свободна. Отговорът на майката е: „Свободна? И какво ще правиш с тази свобода?“

Тези сантименти изглеждат валидни и за друга част от хонконгците, покриващи диапазона от неутрални до антипротестни и пропекински настроения. Като цяло те са водени от същите съображения: запазване на стабилността и ненамеса в политиката. Тази група е многопрофилна и включва младежите, които по време на протестите пускат снимки на вечерята си в Instagram; търговците, които са в общи линии неутрални, но все пак биха предпочели оборотът им да не спада с 90% за деня заради поредното шествие; бандата биячи, която на 21 юли нападна протестиращите с щанги; състава на хонконгско училище, който организира церемония по издигане на китайското знаме по време на лятната ваканция; и активистите, които смятат, че заради политическите провокации Хонконг може да загуби автономността, предоставена и уважавана досега от Централното правителство.

Реакцията на Пекин

За разлика от китайските медии, Централното китайско правителство се оказва по-интелигентен проводник на настроения, бил той и очевидно пристра̀стен. То заговаря последно насред кашата, спазвайки принципа на ненамеса във вътрешните работи на Хонконг, едва след силното ескалиране на насилието между протестиращи и полиция и най-вече след появата на провокации от рода на издигането на знамето на Хонконг от колониалния му период, което се приема като същинска подмяна на идеята зад протестите, недопустимо деяние, призоваващо към отцепване и независимост.

Официалното правителствено изявление внася глас на разума сред отровната медийна среда: протестите са мирни, а проявите на крайност са изключения, които, разбира се, правят по-голямо впечатление;

умоляват се журналистите да разграничават обикновените от радикалните демонстранти и да не позволяват колективният образ на хонконгците да бъде „отвлечен“ от малцина екстремисти.

Бюрото по въпросите на Хонконг и Макао, което се намира в Пекин и принципно не дава публични изявления дори по време на предишни протести, на 29 юли свиква единствената си пресконференция за последните две десетилетия. Говорителят Ян Гуан с мек, но хладен тон напомня, че „насилието е насилие“, „престъплението е престъпление“ и че същността им не се променя, независимо с каква цел се използват.

Сред официалните гласове обаче има и такива със съмнителен и привидно произволен характер. Миналата седмица говорителката на Министерството на външните работи на КНР Хуа Чун-ин заяви в прав текст, че зад протестите стоят САЩ, без да предостави никакви доказателства. Това се случва на фона на разиграваща се търговска война между двете страни. Същото твърдение се чува и от други официални китайски и хонконгски органи. Според тях

определени външни сили се възползват от разликата в управленческите системи, за да влошат отношенията между Китай и Хонконг,

превръщайки автономния район в арена на международна битка, терен за противопоставяне срещу Централното правителство, пионка за манипулации. Свързаните статии, които прочетох, докато пишех този текст, не предоставяха убедителни доказателства за тези обвинения, но показаха очаквани антиамерикански сантименти сред коментиращите.

При почти ежедневно използване на сълзотворен газ и гумени куршуми за разпръскване на тълпите от страна на полицията, напоследък се заговори за възможността от силова намеса от страна на китайската армия. Такава все пак се оценява като малко вероятна заради евентуалните международни последици за реномето на Китай и заради уроците от „Тиенанмън“ преди 30 години. Все пак на 31 юли Народоосвободителната армия изневиделица публикува клип, показващ хонконгските военни части в действие и очевидно в пълна готовност за реагиране в извънредни ситуации, просто като демонстрация на военна сила, която в Китай е традиционен извор на идентичност, гордост и чувство за мощ.

В момента китайската страна все още запазва самообладание, но тонът осезаемо се втвърдява. В емисия на централния новинарски канал от 6 август краткото съобщение относно Хонконг е изцяло с предупредително-заплашително съдържание. Всъщност това отношение е зададено от самия Си Дзинпин, който е безцеремонен по темата за китайските периферни райони. В първата си реч след преизбирането му за държавен председател на 17 март 2018 г. той говори за

Тайван, Макао и Хонконг като неотлъчни части от Китай, където китайското правителство ще засилва „националното самосъзнание и патриотичния дух“.

„Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.“ Наскоро Си Дзинпин обяви, че единството на Китай и Тайван ще бъде опазвано на всяка цена, ако трябва – със сила.

Ако не друго, Китай поне създава впечатление, че държи ситуацията в ръце. Показва сила, готовност, категоричност, но и търпение, както във философиите на някои бойни изкуства, в които е по-важно да притежаваш силата, отколкото да я използваш. Доколко наистина има такава при положение на забавяща се икономика, застаряващо население, криза с мюсюлманските малцинства, засилващ се международен натиск, търговска и технологична война със САЩ, не е съвсем ясно, но аз лично не бих я подценявал.

Хонконгски коментатори напоследък подсказват, че протестиращите трябва да се научат на диалогичност, иначе рискуват да се превърнат в това, срещу което протестират. И че е препоръчително да се потърси широк консенсус в политическото управление, бил той и незадоволителен за част от по-радикалните хонконгци, за да се излезе безаварийно от кризата. Запознати с темата китайски интелектуалци пригласят на това настроение, като пишат, че исканията на протестиращите са нереалистични и незначителни (не може например да се свалят обвинения от човек, действително нарушил закона, само защото е протестиращ), и призовават по-скоро да се разграничат продемократичните от пронезависимите активисти, да се накажат извършителите на престъпления по силата на закона и да се възобнови диалогът с Пекин.

Междувременно продължават мирните демонстрации с искания за правителство, което работи за политическите и икономическите интереси на града. Развръзката предстои.

Снимки: Studio Incendo / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На крак, о…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/na-krak-o/

Може ли протести в България да свалят днес правителство? Не бързайте с отговора. Не последните големи демонстрации на обществено недоволство, събрали хиляди на жълтите павета срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, свалиха кабинета Орешарски, а гърмежът на Корпоративна търговска банка (КТБ) през юни 2014 г. Не протестите за цената на тока свалиха Бойко Борисов през 2013 г., той се самосвали.

За какво се бунтува днес гражданството

Заради ниско заплащане и дългогодишно игнориране на проблеми, плод на нереформирани обществени системи – като протестите на медицинските сестри, на полицаите и надзирателите в затворите, на майките на деца с увреждания.

Заради липса на ефективна съдебна система и контролирано правосъдие, проявявани чрез определени назначения в съдебната система, (без)действия на прокуратурата, оневиняване на компрометирани публични личности.

Заради лоша инфраструктура – пътища, ВиК системи, некачествени ремонти, прекомерно застрояване, нов асфалт.

Заради екологични каузи – в защита на уникалността на българската природа, за чист въздух, които събират и най-многобройна подкрепа.

Заради стратегии и документи – като Истанбулската конвенция и Стратегията за защита на детето, представени като дело на Антихриста, който идва от Запад.

Заради интересите на отделен бранш или бизнес – срещу забраните за тютюнопушене, срещу законовите ограничения за шум и др.

Някои от тези протести постигат целта си, други – не. Зависи колко души засягат и как реагира обществото на тях. Дори и да се ядосаме на неуспешните, след няколко залпа във Facebook се кротваме.

Майстори сме на клавиатурата, не на меча. И после пак от същото – примирение, тихо отчаяние, шумен хейт.

Толкова силно обществено недоволство, като стачките и гражданското неподчинение през зимата на 1996–1997 г. в цяла България, довели до падането на кабинета на БСП, оглавяван от Жан Виденов, няма как да се случи. Да се надяваме, че и подобен катаклизъм също. Носталгираме по големите митинги и демонстрации от зората на демокрацията/началото на Прехода, както родителите ни по „истинската луканка“ и „Eдна българска роза“. Но гневът прекипя, и надеждите също, мечтите изветряха. Проповедниците се охраниха, станаха шутове, политици, консилиери. В страната днес се е възцарила стабилност.

Адептите на ГЕРБ и управлението на Бойко Борисов тълкуват липсата на значимо недоволство като задоволство от добрата власт, създала стабилност, достроила три магистрали, санирала близо 2000 панелки и смазала контрабандата на цигари. Ами затова са адептите – за да пишат панегирици. А възмущение има, и гняв също, няма обществена енергия, която да ги направи видими.

Къде е обществената енергия

Наистина, къде? Преходът я попиля. Част от нас могат да простят разбогатяването на назначените милионери, но не и обезнадеждаването и усещането за детерминизъм на промените.

Липсва критична маса хора. Повече от една пета от населението е на 65 и повече години. Средната възраст в градовете е 42,8 години, а в селата – 46,4 години. Едните са твърде болни и стари, за да стоят дълго време прави, другите – твърде конформисти, за да протестират. Шепата млади са дистанцирани от политическото, както става ясно от резултатите от изборите.

Средната възраст в съседна Турция е с над 10 години по-ниска от тази в България – малко над 30 години, видно по лицата на ликуващите в Истанбул след затвърдения избор на Екрем Имамоглу за кмет на мегаполиса. „Арабската пролет“ бе дело на младите и гневните, „зелената вълна“ на изборите за Европейски парламент също е доминирана от тях.

Къде е България – май последните млади идеалисти загинаха в Априлското въстание преди близо век и половина.

Впечатляващи са многохилядните протести срещу чешкия премиер Андрей Бабиш, чиято оставка искат заради злоупотреби с европейски фондове. Но Чехия е една от страните с най-ниска емиграция в ЕС. Нещо повече – там имигрират хиляди, само за първите 9 месеца на миналата година това са 26 100 души – 43 100 са влезли, 17 000 са напуснали, така че това е резултатът. Само през 2018 г. България е била напусната от 31 159 души, мигрирали в ЕС (общо 1,1 млн. българи са извън страната). И както показва чешката статистика, част от тях са отишли и в Чехия – 1400, а към тях са се присъединили и 8900 украинци, 3900 словаци, 1500 румънци.

Комфортно за българската власт – все повече възрастни и застаряващо население, хората в работоспособна възраст мигрират в други проспериращи европейски държави. В родината оставаме повече от тези, (с)мачканите от тоталитарната държава и възпитавани като страхливци; онези короновани от Прехода свинари; още от новите роби с ипотеки, заеми и деца за отглеждане. Но Борисов вече не се възмущава от човешкия мат’рял, останал тук, както през 2009 г., когато беше кмет на София и пръв по рейтинг.

Такава глина му е нужна.

Някои от недоволните все пак ще получат нещо. Шансът им е, че се възмущават гласовито в година на избори – европейски и местни. Така протестът на медицинските сестри, които получават по 8–9 лева на нощно дежурство и работят през ден по 12 часа, доведе до обещано повишение на заплатите, макар и не на две минимални, за което настояваха. И ако това временно ще потуши недоволството, няма да реши проблема с нереформираната система на здравеопазване, нито откъде ще се вземат още медицински сестри.

За левче на час нощно дежурство вместо сегашните 25 стотинки протестираха на националния си празник 5 юли полицаите и надзирателите в затворите. (По някаква странна ирония на толкова падна субсидията за партиите в останалите 6 месеца от годината.) Излязат ли униформените на протест, получават каквото искат – така в годината на Европредседателството се сдобиха с увеличение на парите си. Но и левчето няма да реши проблема с кадрите – в системата на МВР влизат все повече хора, които просто не стават за полицаи, а комисиите си затварят очите.

По нещо ще бъде подхвърлено и на хората из страната, които искат малко асфалт, пешеходна пътека, обиколен път, редовен транспорт.

Като няма друго, и на това ще са доволни.

В своя труд „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър развива идеята, че прогресът идва по пътя на пробите и грешките. Попър осъзнава, че самата демокрация „не трябва да се разглежда просто като лукс, нещо, което дадена страна може да си позволи само след като е стигнала определен етап на развитие. По-скоро самата демокрация е предпоставка за прогреса“.

Ами не прогресираме.

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На булевард „Руставели“ отново ври и кипи

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/na-boulevard-rustaveli-otnovo-vri-i-kipi/

На 22 юни 2019 г. във Facebook е създадена група, наречена Spend your summer in Georgia („Прекарайте лятото си в Грузия“). Пет дни по-късно броят на членовете ѝ вече е над 200 000, а на публикациите – над 2500. На пръв поглед групата напълно отговаря на името си – хора от цял свят споделят впечатления от времето, което са прекарали в бившата съветска република.

Причините тази група да бъде създадена точно в този момент и да привлича такова внимание обаче не са случайни – от 20 юни всяка вечер гражданите на Грузия изпълват централния булевард „Руставели“ в столицата Тбилиси, настоявайки за оставките на министъра на вътрешните работи Гиорги Гакхариа, председателя на парламента Иракли Кобакхидзе и премиера Мамука Бахтадзе, както и за ограничаване на влиянието на Русия върху политиката на страната.

„Това, което руското МВнР нарича „малка група радикали“, е нарастваща маса от демонстранти, протестиращи срещу руската окупация и посещението на руските депутати в Тбилиси […].“

Катализатор на протестите стана посещението на руската делегация на Междупарламентарната асамблея по православие в грузинската столица, водена от Сергей Гаврилов – член на Държавната дума (парламента на Русия) и на Комунистическата партия, който произнесе реч на руски език от мястото на председателя на грузинския парламент. Именно това негово действие провокира остра реакция както от страна на опозицията в парламента, заклеймена от Москва като „грузинските радикални политически сили“, така и от страна на гражданското общество.

Председателят на парламента Иракли Кобакхидзе вече подаде оставка, а управляващата партия „Грузинска мечта“ удовлетвори и друго искане на протестиращите – предстоящите догодина избори в страната ще се проведат изцяло по пропорционална система, а не по смесена, както бе досега (половината от 150-те депутати да се избират пропорционално, а останалите – мажоритарно по избирателни области).

„Повече от едно поколение се обединява в името на свободата на Тбилиси. #RussiaisOccupant!“

Грузинското правителство трябва да се извини за това, че допусна в парламента Гаврилов и водената от него делегация, знаейки каква ще бъде реакцията, смята Егор Куроптев – ръководител на грузинския офис на продемократичната организация „Свободная Россия“. Куроптев списва блог в популярния руски новинарски сайт „Эхо Москвы“ и е водещ на телевизионното политическо токшоу „Пограничная ZONA“, продуцирано от грузинската национална телевизия и предназначено за рускоговорещата аудитория в страната.

„Русия е наш враг и окупатор, а „петата колона“, която управлява, може да бъде по-опасна от откритата агресия“, заяви президентката на Грузия Саломе Зурабишвили на личната си Facebook страница в първата вечер на протестите. На 20 юни хиляди протестиращи се събраха в 19 часа пред парламента в Тбилиси и три часа по-късно се опитаха да проникнат в сградата, но бяха отблъснати от силите на реда с гумени куршуми и сълзотворен газ. Около 240 души, в т.ч. полицаи и журналисти, са пострадали в тази първа вечер на протести, което и предизвика исканията за оставка на вътрешния министър на страната. Над 300 са били задържаните, от които само трима не са освободени седмица след сблъсъците.

„Полицията в Тбилиси без предупреждение изстреля гумени куршуми и използва сълзотворен газ срещу хиляди мирно протестиращи граждани пред грузинския парламент вчера. @hrw призовава за разследване.“

Ден по-късно правозащитната организация Human Rights Watch излезе с публикация по темата, настоявайки за разследване на използваните непропорционални мерки от страна на полицията. Позицията на Министерството на вътрешните работи на Грузия е, че „демонстрантите са отишли отвъд основните човешки права, като право на свобода на изразяване и право на сдружаване, стигайки до насилие“, тъй като „въпреки призивите на Министерството те многократно са се опитали да проникнат в сградата на парламента“.

Впоследствие за организирането на въпросните насилствени действия на протестиращите главната прокуратура поиска сваляне на имунитета на депутата от опозиционното Единно национално движение Ника Мелия, което само засили реакцията на демонстрантите. Въпреки това отнемането на имунитета на Мелия, който е бил задържан заради участие в антиправителствени протести и през 2018 г., вече е факт (едва вторият такъв случай в историята на независима Грузия) и той може да получи присъда от 6 до 9 години лишаване от свобода.

„Полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми срещу протестиращите без предупреждение. Там има и деца, буквално. Отвратително.“

В протестите се включи и предишният президент на Грузия Гиорги Маргвелашвили, заемал поста в периода от 2013 до 2018 г. „Истината и силата са тук… Налице е искрено желание за светло бъдеще на Грузия“, каза Маргвелашвили, който освен като политик е известен и като интелектуалец и бивш ректор на Грузинския институт по обществени въпроси.

Именно с встъпването му в длъжност приключи осемгодишната доминация на Единното национално движение в грузинския парламент и влезе в сила конституционната реформа, с която значително се увеличават правомощията на президентската институция за сметка на тези на министър-председателя и парламента. Въпреки че бе излъчен от коалицията „Грузинска мечта“ на тогавашния премиер Бидзина Иванишвили, при избирането му за президент Маргвелашвили обеща да следва политиката на интеграция в НАТО и в Европейския съюз, възприета от предишния президент Михаил Саакашвили и Единното национално движение.

В същото време Маргвелашвили се ангажира със „сваляне на напрежението“ в отношенията с Москва, обтегнати след петдневната война през 2008 г. за контрол върху грузинската сепаратистка област Южна Осетия, след която Русия призна Южна Осетия и Абхазия за независими. Този акт, последван от усетената и у нас газова криза, според политолога Огнян Минчев трябва да се разглежда като „радикалния инструмент, чрез който Кремъл осакати грузинската държавност и временно отложи процеса на присъединяване на Тбилиси към институциите на Запада“.

Карта: Wikimedia

#RussiaIsOccupant („Русия е окупатор“) и #StopOccupation („Спрете окупацията“) са два от най-използваните хаштагове в Twitter във връзка с протестите в Тбилиси, което, наред с горенето на снимки на Путин от демонстрантите, идва да покаже, че протестите в столицата са насочени както срещу правителството на Бахтадзе, така и срещу руската намеса в политиката на страната.

Реакцията от Москва не закъсня. Въпреки че е страна по Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, Русия наложи временна забрана за полетите от и до Грузия, която влиза в сила от 8 юли 2019 г., както и рестрикции върху вноса на грузинско вино. Руските граждани са съветвани от руските власти да не предприемат пътувания в Грузия, тъй като „никой не може да гарантира сигурността им“, „някои туристи са станали жертви на нападение“, а трябва да имат предвид и „риска да бъдат убити“.

Това са само част от примерите за дезинформация чрез обществените медии в Русия, целящи ограничаване на туристическия поток към Грузия, която посреща близо 9 млн. туристи годишно, най-голям дял от които (около 1,4 млн.) са руснаци.

„На протеста в Тбилиси тази вечер има повече хора от вчера. Всичко е много мирно досега.“

Третото тримесечие на 2018-та бе първото с регистриран бюджетен излишък в Грузия от 1995 г. насам, което се свързва с влязлото в сила през 2016 г. Споразумение за асоцииране ЕС–Грузия и подписаното през същата година споразумение с Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). „Прекарайте лятото си в Грузия“ е опит за противодействие именно на негативния за туризма ефект от руската пропаганда, а в тези свои усилия грузинците получават подкрепа и от руски граждани, които използват социалните медии, за да опровергават внушенията за русофобите в бившата съветска република.

Една умерена и синтезирана до няколко туита версия за случващото се в Грузия и възможните причини за ескалацията на напрежението дава Томас де Ваал – старши сътрудник в Carnegie Europe с фокус върху Източна Европа и Кавказкия регион. Според него на Грузия ѝ липсва лидерство, тъй като „никоя от големите фигури – Иванишвили, президентът Зурабишвили, Миша (Михаил Саакашвили, б.р.) – не говори от името на целия народ“. Нещо повече, „гневната им реторика води единствено до задълбочаване на разделението“.

Нито той, нито други анализатори обаче не се наемат да прогнозират какво ще се случи занапред. Дори управляващите да изпълнят докрай исканията на протестиращите, това няма да реши проблемите на страната, свързани с отстояването на независимостта ѝ от Русия и поддържането на поетия курс към ЕС.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на „Ал Джазира“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В Прага пак е пролет

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-praga-pak-e-prolet/

Po bitvě je každý generálem, или „След битката всеки е генерал“, казват чехите. Всъщност и според поговорката, и според конкретната ситуация самопровъзгласилият се за „генерал“, който заслужава да бъде окичен с лаврови венци, или най-малкото да стане следващия министър-председател на Чехия, няма да е само един. При парламент, съставен от девет политически сили, шест от които опозиционни, кандидати надали ще липсват. Но първо битката трябва да бъде спечелена – премиерът Андрей Бабиш да бъде свален. За това се борят днес 120 000 души, които излизат по централните улици на Прага и изпълват емблематичния Вацлавски площад в едни от най-многолюдните демонстрации в страната от Нежната революция през 1989 г., довела до края на комунистическия режим.

Пролет, започнала още през есента на миналата година

50 години след драматичните събития от 1968-ма, когато съветските танкове влизат в чешката столица и слагат край на опитите за политическа либерализация на страната, през ноември 2018 г. в Прага се проведоха многохилядни протести срещу Бабиш във връзка с неправомерно усвоените от него европейски субсидии, което стана причина и за гласуване на вот на недоверие в чешкия парламент.

Половин година по-късно настояващите за оставката на чешкия премиер са в пъти повече, след като проведеното от чешките служби разследване по случая с въпросните европейски средства завърши с препоръка за изправянето на Бабиш пред съда, основанието за което се потвърждава и от предварителните констатации от одита на Европейската комисия по случая. По същество бизнес империята на Бабиш, който е вторият по богатство човек в Чехия, не би трябвало да има какъвто и да било достъп до фондовете за развитие на ЕС през последните години. Усвоявайки субсидия от 2 млн. евро за ферма и конгресен център, Бабиш е нарушил закона, тъй като въпреки извършеното от него прехвърляне на конгломерата му „Агроферт“ в доверителни фондове, е бил в конфликт на интереси, казва се в заключенията на ЕК. Изправен пред угрозата да му бъдат предявени обвинения в криминални престъпления,

Бабиш побърза да смени правосъдния министър в страната, с което само наля бензин в протестния огън.

„Това, което е написано в доклада [на ЕК], е сериозно и може да стане основание за подозрение в криминално деяние“, коментира пред Чешката национална телевизия главният прокурор на страната Павел Земан. От изявлението му става ясно, че върховната държавна прокуратура подготвя собствен анализ на доклада, публикуван от чешките медии на 30 май, и ще стигне до заключения след две до три седмици. Каквито и да са тези заключения обаче, Бабиш е категоричен, че няма никакво намерение да подава оставка. Министър-председателят отрича да е извършил каквито и да било злоупотреби, наричайки случая „политическа маневра“.

„Този одит е много съмнителен и аз го възприемам като атака срещу Република Чехия и нейните интереси, като дестабилизация на Чешката република“, заяви 64-годишният лидер на управляващата популистка партия АНО (Движение на недоволните граждани), застанал начело на страната през 2017-та, след три години на министерски постове (като министър на финансите и заместник министър-председател по икономиката). Междувременно опозицията успя да прокара искане за пълно поемане на отговорност от страна на Бабиш в случай на финансови щети за страната (връщане на получени от ЕС средства), така че потърпевши от измамата да не бъдат данъкоплатците.

„Не искаме Бабиштан“, „Стига толкова“

„Стига лъжи! Подай оставка, ще бъде по-добре!“, скандират протестиращите чешки граждани, които – противно на твърденията на някои от поддръжниците на Бабиш, че демонстрантите в столицата са изключително „градски либерали“ – се стичат от всички краища на страната, носейки плакати с имената на местата, от които идват.




„От големите регионални градове пристигат пълни влакове, но освен това и пълни автобуси с хора идват от селища като Сушице. Невероятно е!“, коментира за общественото Радио „Прага“ Микулаш Минар – председател на неправителствената организация „Милион моменти за демокрация“, която организира демонстрациите. Тези твърдения се потвърждават и от интервютата на чешкото радио с над 130 души, в това число тийнейджъри и хора над 80-годишна възраст, избрани на случаен принцип измежду десетките хиляди на Вацлавския площад. Много от интервюираните пенсионери заявяват, че няма да се оставят да бъдат купени чрез повишаване на пенсиите, защото мислят за бъдещето на своите внуци. Именно хората от тази възрастова група традиционно са припознавани като основен електорат на Бабиш и неговата партия.

Кой е Андрей Бабиш?

Наричан „Бабишкони“ и „Чешкия Тръмп“, с нетно богатство в размер на 3,7 млрд. долара, министър-председателят на Чехия е един от най-преуспелите предприемачи в бившата комунистическа държава. Започнал от търговия с торове, през годините Бабиш се превръща в крупен индустриалец, собственик на повече от 210 предприятия, в т.ч. селскостопански, енергийни и медийни компании, обединени в конгломерата „Агроферт“.

Той е сред чешките олигарси със значителна медийна собственост, включително и два от най-големите и влиятелни ежедневника в страната, посочва докладът на „Репортери без граници“, в чийто индекс за медийна свобода Чехия заема 40-то място (загуба от 6 места спрямо 2018 г.). От организацията припомнят, че през април 2018 г. трима чешки разследващи журналисти са били заплашвани от полицията във връзка с медийното отразяване по теми, свързани с Бабиш. Както и че след 27 години лоялна служба в един от вестниците, купени от него, през септември м.г. военната кореспондентка Петра Прохазкова подаде оставка „поради намесата му в редакционна политика“.

Или иначе казано, за разлика от президента Милош Земан, който от години атакува чешките медии в стил Тръмп или собственик на български футболен отбор, Бабиш борави с инструментариума на Орбан и Пеевски, търсейки начини да разширява медийното си влияние.

А колко силен е Бабиш в чешкия парламент?

„Чешкият парламент е много фрагментиран. Теоретично опозицията е много силна и чисто аритметично са възможни правителства и без участието на партията на Бабиш“, коментира за „Тоест“ д-р Константин Павлов, преподавател в Софийския университет. Павлов е чешки възпитаник, следи политическата ситуация в страната, а през 2016 г. взе обширно интервю от бившия кмет на Прага Ян Касъл, което хвърля светлина върху социално-политическите процеси в новата история на страната. „Останалите политически сили дебнат всяка грешка на Бабиш, за да се възползват от нея. Със сигурност ще има вълнения и нестабилност при оставка на Бабиш, с опити от другите партии да заемат освободеното пространство. […] Ситуацията, в която Земан е основната опозиция на Бабиш, е възможно най-изгодната за Бабиш – по същия начин, по който БСП е най-удобната опозиция за ГЕРБ в България.“ Според Павлов „загубата на управляващата партия в столицата Прага [на изборите за ЕП] е директна последица от протестите“.

Въпреки това към момента е трудно да се измери потенциалът на опозиционните сили в страната да съставят ново правителство, след като през ноември 2018 г. внесеният от шестте опозиционни партии вот на недоверие не успя да мине (не достигнаха 9 гласа). Конкретният повод за вота беше разкритието, направено от сина на министър-председателя – Андрей Бабиш-младши – в интервю за онлайн изданието Seznam.cz, че е бил отвлечен и отведен против желанието му в Крим, за да не може да даде показания в разследването за незаконното усвояване на европейски субсидии от баща му. Версията бе отхвърлена от Бабиш-старши с аргумента, че синът му страда от шизофрения, заради която е на медикаментозно лечение: „Всички, които си помислите, че бих отвлякъл собствения си син, да не сте си изгубили ума? За човека няма нищо по-ценно от децата. Или поне за мен.“

Ключов елемент за неуспешния вот на недоверие

беше стратегията на коалиционния партньор на АНО – лявоцентристката Чешка социалдемократическа партия – да се въздържи при гласуването. Позицията на лидера на партията и президент на Чехия Милош Земан бе, че дори правителството да загуби вота, той отново би дал мандат на Бабиш за съставяне на ново правителство. Както направи впрочем в средата на миналата година, след като ръководеният от Бабиш служебен еднопартиен кабинет загуби вот на доверие в долната камара на парламента. Още тогава решението на Бабиш да се коалира с комунистите провокира многохилядни протести, а ситуацията се повтори при замразяването на финансиране за 4,46 млрд. евро от страна на Европейската комисия във връзка с установените от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) нарушения.

„Чехите се интересуват много повече от политика, отколкото българите, и имат по-дълга модерна политическа традиция, още от времето на Австро-Унгарската империя, въпреки че чешката национална държава е по-млада от българската. Чешкото гражданско общество е по-силно от българското. За ефекта върху властта тепърва ще се съди, тъй като и Бабиш е изключително силен и притежава огромно медийно влияние. Все пак аз съм по-скоро оптимист за изхода от протестите, но не мога да се ангажирам със срок“, обяснява още Константин Павлов.

На въпроса дали заемайки 71 позиции пред България в индекса на „Репортери без граници“, чешките медии са достатъчно независими, Павлов отговаря: „Част от чешките медии произвеждат качествено съдържание и критикуват властта. И в България има добросъвестни медии. Мястото в класацията означава, че делът на добросъвестните медии в Чехия все още е по-висок от този в България.“

При тази медийна картина и при подобна вълна на гражданско недоволство

има ли политическо бъдеще пред Бабиш?

Въпреки поводите за оптимизъм няма как да се пренебрегне фактът, че макар и трудно, през 2018 г. Милош Земан бе преизбран за президент на Чехия – въпреки всевъзможните начини, по които се компрометира, и токсичния дух на предизборната му кампания. По този повод Ан Епълбаум написа, че „чешката политическа и медийна култура са силно повлияни от популярни (и анонимни) уебсайтове, които заливат с постоянен поток от проруска, антинатовска пропаганда; произвеждат страх и омраза към мюсюлманските имигранти и недоволство от предполагаем „елит“, който е далеч по-слаб от корумпираната бизнес класа и руските субекти, които подкрепиха кампанията на президента“.

Подобна е констатацията на Константин Павлов, който обобщава ситуацията, в която се намираме: „Изглежда, наблюдаваме ускорена деградация на националните държави в ЕС и като единствената възможна и ефективна контрамярка изглежда засилването на европейските институции и на федералния характер на Съюза, включително и на Европейската прокуратура. И политическите системи, и институциите в страните членки изглеждат все по-неадекватни на вътрешните предизвикателства, пред които са изправени – преди всичко пред националпопулизма, който по дефиниция стоварва всички вини върху Брюксел.“

Заглавна снимка: Martin2035

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това се случи на 35 май

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/tova-se-sluchi-na-35-may/

В нощта на 3-ти срещу 4-ти юни 1989 г. на площад „Тиенанмън“ в Пекин нахлуват танкове, бронетранспортьори и въоръжени войници със задачата да прекратят продължаващите почти два месеца граждански демонстрации на недоволство от политическото статукво. По заповед на ръководители от Китайската комунистическа партия армията убива част от протестиращите и успешно прогонва останалите. В едни източници събитието остава като клане, в други – просто като инцидент, в трети – като няма-такова-нещо.

За станалото на тази дата вече е писано много и настоящата статия не би имала оправдание, ако не беше желанието за първоначално изследване и на други два въпроса, необходими за доброто разбиране на ситуацията: откъде накъде и какво от това.

4 юни 2010 г. Протестиращи в Хонконг изискват декриминализиране на демонстрациите през 1989 г. и реабилитиране на участниците в тях. Още през май 1989 г. жителите на Хонконг показват огромна солидарност към протестите в Пекин © laihiu / LAI Ryanne

Откъде накъде

На първо място ми се струва важно да подчертаем в каква огромна степен 80-те години на миналия век представляват преходен период за Китай. Десетилетието е бурно, многополюсно и лъкатушно – всичко изглежда възможно и затова нищо не е сигурно.

През 1976 г. приключват десетте години на „Културната революция“ (в кавички, защото „Културната революция“ е толкова културна, колкото „Възродителният процес“ е възродителен), по време на които авторитарното управление на Мао Дзъдун разказва играта на икономиката, политиката и обществения живот в Китай. Година по-късно, след кратка вътрешнопартийна борба с приемника на маоистката линия Хуа Гуофън, начело на ККП застава Дън Сяопин, низвергнат доскоро заради по-умерените си позиции.

Веднага става видим стремежът на Дън да се оттласне възможно най-далеч от политическия курс на Мао, запазвайки все пак социалистическата рамка. На 13 декември 1978 г. той изнася реч на работна среща на Централния комитет на ККП, в която очертава своята политическа визия за модернизация, затвърдена официално няколко дни по-късно на Третия пленум на ЦК. Той осъжда потисничеството по време на „Културната революция“, което според него е превърнало китайския народ в пасивна, неспособна на самостоятелно мислене маса, и говори за проблемността на „концентрирането на власт“, за закостенялостта на „немалко другари“ и за нуждата от „мисловно освобождаване“.

Новият лидер изразява задоволство, че на срещата са се чули различни мнения, включително критики към работата на ЦК. Според него всичко това „възобновява и продължава демократичната традиция на партията“ и „представлява велик прогрес във вътрешнопартийния живот и голям подтик за партийното и народното дело“. Макар че в новия политически дискурс остават ключови понятия като „революция“, „марксизъм-ленинизъм“ и „маоизъм“, както и типичният приповдигнат слог, оттук нататък не догмата, а практиката ще е „единственият критерий за проверка на истината“; не класовата борба, а икономическото развитие ще е главната цел на държавното управление; не тоталитаризмът, а демократизмът ще е висшият идеал на партията.

Новите политики са обобщени с ключовата фраза „реформи и отваряне“. Мнозина интелектуалци и писатели ще си спомнят впоследствие колко рязко е усещането за преминаване в напълно нова епоха. Китай се отваря и през вратите се изсипват кока-кола, рок музика, дънки, касетофони, дълги коси, декадентска поезия, модернистка проза, постмодерно изкуство, хуманизъм, екзистенциализъм, либерализъм… Появяват се стотици периодични издания, на страниците на които се водят оживени политфилософски дебати и се оформят множество течения в изкуството – от неокласически до авангардни. В рамките на едно десетилетие икономиката прави поетапен преход от планов към свободен пазар, културата избуява мощно в плурализъм и индивидуализмът започва да си пробива път през традиционно силния в Китай колективизъм.

Тези процеси не са безпрепятствени и през цялото време са под грижовния поглед на партията майка, която се опитва да направлява подрастването на идеологическия си изтърсак (кръстен „социализъм с китайски характеристики“ поради невъзможността комунистическата партия да нарече икономическата си стратегия „капитализъм“). Дън Сяопин полага големи усилия да балансира между фракциите на консерваторите и на реформистите сред ръководителите в партията – първите отстояват позицията, че с икономическите реформи не бива да се бърза, че партията не трябва да изпуска пазара от контрол и че внесените от Запад капитализъм и либерализъм не бива да се оставят съвсем разюздани; вторите смятат, че икономическото развитие не търпи отлагане, а на партията вече не ѝ е работа да се меси в личния живот на хората. Двете фракции остават на кантар до самите протести през 89-та, когато хардлайнерите настояват за насилствено смазване на демонстрантите, а либералите призовават към вслушване в техните искания.

Площад „Тиенанмън“ година преди протестите през пролетта на 1989 г. © Derzsi Elekes Andor

Най-важна за Дън Сяопин остава икономическата реформа. За това говорят и личният му избор на хора, които да заемат най-високата (поне формално) длъжност в Китай – генерален секретар на ККП през 82-ра става Ху Яобан, а през 87-ма – Джао Дзъян. И двамата са изявени икономисти с реформаторски убеждения. Въпреки това става все по-ясна позицията на Дън, че либерализирането на икономиката не бива по никакъв начин да се пренесе в политиката – докато пазарът се отваря към частно предприемачество, системата трябва да остане еднопартийна и властите да останат слети.

Вълната на отварянето обаче е отприщена и интелектуалните търсения продължават с пълна сила – в университети, асоциации, мозъчни тръстове, а и сред реформаторстки настроената част от върхушката. Един от многото дебати по това време например се съсредоточава върху отношенията между марксизъм и хуманизъм, като в нея се разграничават три лагера: първите два смятат, че двете са несъвместими и едното е по-важно от другото, а третият опитва да ги съвмести и да намери т.нар. „социализъм с човешко лице“, каквото е и основното искане на протестиращите от „Тиенанмън“ впоследствие.

Всички тези оживени дискусии разширяват ядрото от реформаторски радетели и през 1987 г. един от най-активните сред тях, астрофизикът Фан Лиджъ, инициира масови продемократични протести в няколко китайски града. Те са бързо заклеймени от партийните хардлайнери като поредна проява на „буржоазен либерализъм“, а колебливата реакция на Ху Яобан по въпроса му коства позицията на генерален секретар, която се заема от другия близък до Дън Сяопин реформатор – Джао Дзъян.

Оттук нататък недоволството срещу политическото управление само расте. Икономическият подем от първата половина на десетилетието не успява да се задържи; все по-свободолюбивите студенти негодуват срещу ограниченията върху свободата на словото и срещу фалша в политиката; обикновените хора са наплашени от инфлацията, несигурни за бъдещето си и разочаровани от настоящето – вместо обещаната свободна професионална реализация те се сблъскват с шуробаджанащина, в която не можеш да си намериш място, ако нямаш връзки.

Теми като корупция, непотизъм и политическа привилигерованост все по-засилено присъстват в публичното говорене. През 1988-ма излиза статистика, че в предходната година 150 000 членове на комунистическата партия са разследвани за корупция (данните са от The Search for Modern China на американския историк Джонатан Д. Спенс); непрекъснато се появяват новини за привилегировани членове на семействата на партийни ръководители; рушветаджийството расте паралелно с икономиката. В контекста на новото китайско общество всичко това вече е неприемливо.

Когато на 15 април 1989 г. Ху Яобан умира от инфаркт, студенти от двата най-големи пекински университета, първоначално планували да излязат на „Тиенанмън“ три седмици по-късно, за да отбележат 70-годишнината от продемократичното движение „Четвърти май“, се стичат на площада, за да почетат паметта на бившия реформаторски лидер. Подклаждано и от еуфорията на промените през последното десетилетие, бдението спонтанно преминава в демонстрация за демократични права.

В партията няма еднозначно тълкуване на това стечение на обстоятелствата. Едните виждат в студентското движение израз на собствените си желания за още по-смели реформи, а други – нагла атака срещу политическия режим (а оттам – и срещу държавата, тъй като според член 1 от Конституцията тя се управлява от Китайската комунистическа партия).

На 26 април на първата страница на най-големия китайски вестник „Жънмин жъбао“ („Народен всекидневник“) е публикувана неподписана статия, която от името на правителството и в частност Дън Сяопин заклеймява действията на студентите като „размирици, насочени срещу партията и социализма“. В типичен авторитарен стил, текстът бърза да обяви за враг всеки, който не одобрява изцяло дейностите и състоянието на партията. Мнението е публикувано по инициатива на премиера Ли Пън без знанието на Дън и Джао. Статията огорчава студентите, нагнетява обстановката и засилва обществената подкрепа към протестите.

Бдение в парка „Виктория“ в Хонконг, 2010 г. © WiNG

В мемоарите на Джао Дзъян, изнесени тайно от Китай и издадени посмъртно със заглавието „Затворник на държавата“, той пише, че Дън Сяопин е бил подведен от консерваторите, които са му предоставили тенденциозна информация, подбрана от единици протестиращи с непредставително крайни възгледи. Според Джао студентите просто са повдигнали наболели въпроси, за които властта така или иначе е трябвало да намери решение – корупция, прозрачност, демокрация, върховенство на закона, обществен контрол над управлението. И с въвеждането на реформата „не би трябвало да е кой знае какъв проблем това, че студентите критикуват ръководството. Това бяха просто изрази на недоволство и не бяха заплаха за цялата ни политическа система.“

Въпросът какво точно искат студентите всъщност няма бърз и изчерпателен отговор. Задълбочените занимания с материята само показват колко различни са индивидуалните истории и програми на всеки от участниците, за които има останала информация. Действително обаче свалянето на режима не изглежда да е било на дневен ред. В показателен кадър от 22 април, включен в документалния филм „Портата на небесното спокойствие“, множеството на площада скандира едно кратко и ясно искане: „Диалог! Диалог! Диалог!“. В същия ден представител на студентите е допуснат до стълбите на Залата на народа, където коленичи с високо вдигната петиция, както се е постъпвало в имперски времена. Листът остава неприет. Народът не е допуснат в Залата на народа и никой от Залата на народа не излиза при народа.

Какво по-подходящо място за още един цитат от речта, която Дън Сяопин произнася в самото начало на реформите: „За една революционна политическа партия е най-страшно да не чува гласа на народа“.

На 4 май генералният секретар Джао Дзъян прави публично изказване съвсем в противоположния дух на статията от 26 април. Той изразява благосклонност към протестиращите и говори за необходимостта „въпросът да се реши хладнокръвно, разумно, сдържано и в пълен ред, съгласно принципите на демокрацията и законността“. Това обаче не променя много ситуацията и оттук нататък следва един странен месец, в който нещата страшно се закучват.

Част от студентите се връщат в университетите, но от цялата страна прииждат нови протестиращи, съпричастни с каузата. Присъединяват се и множество работници и граждани. Започва гладна стачка. Заветната среща между представители на протестиращите и правителството се осъществява на 14 май, но без тя да резултира във взаимно разбирателство и конкретни ангажименти. На 18 май на улиците излизат рекордните един милион души. Консерваторите запазват своята линия на тълкуване и говорене, като кулминацията е на 19 май, когато Ли Пън изнася патетична реч пред партийни ръководители и военни офицери. С типичната убедителност в тона и неубедителност в съдържанието, Ли казва, че ако не се прекрати това положение, Китайската народна република, за която поколения революционери са проливали кръвта си, ще се изправи пред смъртна опасност.

В същия ден Джао Дзъян – осъзнал, че е изгубил идеологическата битка с хардлайнерите – излиза сред протестиращите на улицата и изнася импровизирана реч. „С думите си просто се опитвах да ги убедя да прекратят гладната стачка, тъй като са още млади и трябва да ценят живота си. Знаех, че действията им са спечелили широка симпатия в страната и чужбина, но това нямаше особено значение срещу групата стари другари, които бяха заели твърда позиция. Нямаше да им направи впечатление, ако гладната стачка продължи и няколко души загинат – нямаше да се помръднат от мястото си. Смятах, че е ужасно прахосничество тези млади хора да завършат така живота си.“ След тази своя поява Джао Дзъян изчезва от публичното пространство, свален е от всички ръководни длъжности и е поставен под домашен арест до края на живота си през 2005 г.

Сутринта на 20 май е обявено военно положение. Отвън студентите крещят „Ли Пън, слез!“. Във филма „Портата на небесното спокойствие“ се вижда как протестиращите призовават пристигналите на площада войници (млади и слабо въоръжени) да се осъзнаят като народна армия, а не като армия на шепа самозабравили се лидери. Един кадър показва как хора раздават краставици на войниците, в следващия майка надига детето си, за да подаде на войник в камион безалкохолно, което той приема с неохотна усмивка. Армията е залята от добронамереност, цветя и ръкостискания, след което временно се оттегля.

Следват две трудни седмици на площада: хигиенните условия се влошават, духът на протестиращите спада, а лидерите им изразяват все по-неясни и противоречиви цели. На 2 юни бъдещият Нобелов лауреат за мир Лиу Сяобо и поп звездата Хоу Дъдзиен вдъхват нови сили на протестите. Късно вечерта на 3 юни в Пекин влиза тежко въоръжена армия, която открива огън без предупреждение и слага точка на преходното десетилетие.

Какво от това

Защо ни е да говорим за 4 юни трийсет години по-късно в България? Като минимум – от уважение към „ангела на историята“. Обърнал се с разперени криле назад към развалините на миналото, той иска да се върне там, „да събуди мъртвите и да събере парчетата“, макар че силен вятър го тласка неудържимо към бъдещето. И ние така – искаме да съберем парчетата от миналото, поне на хартия, да запазим ясен спомена и да не позволяваме елементите, които съставят обществото ни, да се подредят по начин, който да причини още такава болка. Както се казва в един друг, хонконгски документален филм, „в момента, в който забравим, ние ставаме съучастници в клането“.

А да мислим, че тези събития нямат нищо общо с нас, не е съвсем основателно, най-малкото заради сходствата със собствената ни история по същото време. През май 1989 г. БКП потушава насилствено протестите на българските турци; през ноември продемократичните демонстранти в София изглеждат също толкова обединени в недоволството си срещу статуквото и също толкова несигурни във визиите си за бъдещето, колкото съмишлениците им в Пекин половин година по-рано; а репликата на президента Петър Младенов от 14 декември 1989 г. „Най-добре е танковете да дойдат“ звучи като особено ехо от тиенанмънските събития.

4 юни може да ни изглежда неслучил се, далечен и невъзможен за нашето пространство, но ние го имаме в гените си. И се налага да се справяме с него по линията на критическия хуманизъм, който се изгражда върху отчитането „на човешката способност да върши ужаси“ и „твърдението, че доброто е възможно“.

Впрочем интересно е да се проследи българското отразяване на четвъртоюнските събития, тоест как гледането и тълкуването на случая говори за нашата собствена културна среда, но това ще остане за подробно разглеждане в някой следващ текст. Междувременно, тъй като през юни 89-та аз съм бил петгодишен, разпитах няколко по-преживели приятели – един ми сподели, че новината е била покрита от българските власти и той е научил за клането от „черните станции“, в частност „Свободна Европа“; друг ми каза, че не е сигурен, но мисли, че „нашите все пак съобщиха за него“, понеже „в тогавашния контекст властта трябва да е виждала в случилото се възстановяване на реда, който тъкмо по него време беше почнал яко да се пука у нас.“

Мемориалният музей „4 юни“ в Хонконг. „Няма да се откажем. Реабилитиране на 4 юни.“ © VOA

Можело ли е клането да се избегне и кой е виновен за него? Най-очевидният отговор на този въпрос, даден от Джао Дзъян в мемоарите му, е, че са виновни консервативните ръководители начело с Ли Пън, реагирали пресилено, дефанзивно и агресивно на студентските протести, които е можело да приключат с добронамерен диалог. Друга популярна теза, изведена например от американската изследователка Дзин Уан в книгата ѝ за 80-те години в Китай High Culture Fever и от Иън Бурума в статията му „Уроците на „Тиенанмън“, е, че отговорност за ескалацията носят крайно настроените интелектуалци, които в края на 80-те стартират необмислена революция, при положение че в държавата вече е течал бавен процес по мирно обновление.

И двете обвинения имат тежест, но ми се струва редно да се отправи още едно. Неслучайно започнах разказа от края на 70-те години, когато Дън дава заявка за кардинални реформи. Всъщност самият той отприщва енергиите, срещу развитите версии на които изпраща танковете десет години по-късно. Исканията на протестиращите в края на 80-те до голяма степен се припокриват тъкмо с обещаното от Дън, дори като лексика. Партията носи отговорност, че разширява границите на позволеното, без да е готова да предвиди и приеме последствията. И тази политическа шизофрения съвсем не е прецедент. По подобен начин през 1956 г., след период на затегната цензура, Мао Дзъдун инициира кампанията „Да разцъфнат сто цветя“, с която насърчава всички да изразяват открито градивната си критика към управлението – веднага се надига вълна от недоволни гласове, с които в крайна сметка Мао се разправя насилствено.

Историците, които оправдават разправата на „Тиенанмън“, обикновено смятат, че партията е предотвратила настъпването на хаос в страната и че без тази твърда намеса Китай нямаше да постигне икономическите си успехи в следващите три десетилетия. Тези твърдения обаче са по-скоро спекулативни. Без съмнение партията е можела да се справи със ситуацията по начин, който не би взел толкова жертви; никой не може да каже със сигурност какво щеше да се случи с Китай при промяна на режима; а да се приписва икономическият успех единствено на партийните решения, е най-малкото несправедливо, както твърдят и някои китайски автори.

4 юни все още говори много за това, което Китайската народна република представлява в момента. Трийсет години по-късно тя продължава да нарича престъпници всички участници в протестите, като някои от тях са все още в затвора (където често попадат и тези, дръзнали да говорят публично за събитията). В момента по света има огромна диаспора от дисиденти, които не могат да се завърнат в Китай, роднините на загиналите на „Тиенанмън“ и до ден днешен чакат посмъртна реабилитация за близките си, а много други хора, включително военни по времето на протестите, очакват признание, че насилието е било грешка, за каквато по-рано официално е обявена „Културната революция“.

Не се очертава скоро тези искания да получат ответ. Когато стане дума за 4 юни, партията не само че си прави оглушки, но и успешно заглушава всички гласове. В страната, намираща се на 177-мо място по свобода на медиите (от 180 държави, оценени по индекса на „Репортери без граници“), събитието е изличено от публичното говорене до степен, че мои китайски връстници и приятели не са чували, че нещо изобщо се е случило, или са чували, но не са сигурни дали е истина. Във все по-развитата и успешно функционираща цензурна система незабавно се засичат и премахват всички публикации в интернет, в които се споменава „4 юни“, затова и се появява кодовата дата „35 май“ (която по последна информация май също вече е блокирана). Подкрепилият протестиращите Джао Дзъян също е заличен от историята, а при смъртта му през 2005 г. е публикуван по всяка вероятност най-миниатюрният некролог, писан някога за партиен член, заемал висок държавен пост.

Друг въпрос, който изглежда от съществено значение за заинтересованите от темата, е колко точно са загиналите – не само в Пекин, а на протестите в цялата страна. Версиите са от десетки през стотици до хиляди. През 2018 г. дори държавният секретар на САЩ Майк Помпео призова Китай да обяви реалната бройка. Несъмнено е, че партията носи и тази отговорност за кръвопролитията, но размерът на вината не се изменя спрямо бройката и споровете за числа само отместват вниманието от истинския въпрос. Както ми каза един китайски писател веднъж, смъртта на един-единствен човек при тези обстоятелства е достатъчна. За мен е важно настояването, че участниците в протестите са единици, а не тълпа, защото това всъщност лесно се забравя по формулата на Сталин, че „смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика“.

Човекът пред танка, станал символ на протестите на „Тиенанмън“ за западния свят

Сразяването на протестите предава много лошо послание на международните търговски партньори на Китай и е последвано от кратък икономически срив, докато през 1992 г. Дън Сяопин прави прочутата си Южна обиколка, с която вдъхва нови сили на реформата. Китайският икономически проект продължава, за разлика от хуманистичния и демократичния, които след края на прехода са перманентно закрити. Както разказва писателят Ю Хуа, Китай минава „от епоха с първенство на политическото към епоха с господство на материалното“. Същото отбелязва и български текст по повод 10-годишнината от клането: „За изминалото десетилетие Китай се промени. Много от някогашните бунтари замениха студентските якета и дънки с костюма и вратовръзката на бизнесмена, продукт на китайския неокапитализъм.“ (Вж. статията на Адриана Андреева „Сянката на Тиенанмън избледнява в света на китайския неокапитализъм“, в. „Демокрация“, 3 юни 1999 г.)

За края на демократичния проект е показателно ежегодното отбелязване на годишнината от протестите от 4 май 1919-та, всъщност доста сходни по дух с тези от 1989-та. И в двата случая ключовите думи върху плакатите на студентите са „патриотизъм“ и „демокрация“, но при празнуването на 4 май в момента се говори само за първото; и в двата случая има наблягане върху „човека“ и „индивида“, докато в момента на преден план е изведен „народът“ (в скорошна своя реч държавният председател Си Дзинпин споменава думата „народ“ 88 пъти). Затова „Четвърти май“, останал в историята и като „движение за нова култура“, се смята за незавършен проект – въпросите за индивидуалното съзряване, човешките права и рационалното мислене, които толкова вълнуват интелектуалците от началото на XX в., и до днес продължават да се губят сред гръмките призиви за идеологическа вярност.

Според немалко хора, които са си имали работа с Китай, една от най-съществените характеристики на народната република е, че тя се управлява от хора, а не от закони. С други думи, дереджето е „35 май“ и както казва разказвачът в книгата на Ерих Кестнер, „на 35 май човек трябва да бъде готов и за най-големи изненади“. И може би това е най-странният урок от 4 юни: че макар и далеч от преходния период, в този свят все още всичко е възможно – и великолепното, и свръхвъображаемото, и кошмарното. И това е колкото вълнуващо, толкова и ужасяващо.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отново ме блокираха във Facebook

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/block-facebook-2/

За пореден път съм блокиран във Facebook и за втори път причината е, че цитирам с ирония думите на някого друг. В случая коментирах под пост на Йордан Стефанов, който списва „Наука и критично мислене“ и блога 6nine. Поводът беше негово участие при Коритаров, където говори за скорошните протести на антиваксърте срещу задължителния характер на ваксините. В общи линии малко повече може да се каже, отколкото при предишния им протест, но явно има нужда да се повтаря отново и отново. Затова е добре, че Йордан се наема да го прави.

За това си участие си той спечели поредна доза определения из едни групи във фейса. Едно от по-цветущите му изпратих и цитирах под поста му. Ето оригиналния коментар пуснат на стената на един от организаторите на активакс протеста:

Два дни по-късно профилът ми беше блокиран за 24 часа, тъй като коментарът ми не отговарял на стандартите на общността. Ясно съм го означил като цитат, а и от контекста после става ясно. Това, разбира се, няма значение, тъй като алгоритмите не разбират от контекст. Те търсят ключови думи, а в коментара ми определено има няколко притеснителни такива. Затова съм си спечелил и блокиране.

Тъй като статусът на Йордан беше частен, не мисля, че някой е подавал оплаквания конкретно за него. По-скоро са изпращали повече сигнали за мен и други неща, които съм писал. Когато алгоритъмът е хванал въпросната ключова дума, се е задействал. Нещо подобно стана преди две години, когато пак иронизирам мъжкарите, които се пънеха, че бежанците в Германия са били жени, но като стане дума за домашното насилие, всички опорстват. Предвид дебатът за оная конвенция този статус май е все по-актуален.

Интересното в този случай е, че цитираният от мен коментар си стои. Въпреки използването на същите ключови думи и въпреки многобройните докладвания. Моят вече е изтрит. Това всъщност е един дребен пример защо не трябва да се позволява на алгоритми да филтрират съдържание и да раздават наказания. Именно това се готви като законодателство на европейско ниво, но не просто в сферата на интернет тормоза, но и като защитата на интелектуална собственост.

Но в крайна сметка мярката е само за 24 часа и отново ще получа извинение от Fb, както последните пъти. Щом участието на Йордан толкова е подразнило антиваксърите, значи си заслужава да го видите, както и да се насочите към блога му 6nine.

История за един контрапротестен автобус

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3103

В края на миналата година Министерски съвет прие промени в плана за управление на Пирин. Както писах тогава, е доста спорно дали промените са в съответствие със Закона за защитените територии. Със сигурност процедурата не беше в съответсвие със Закона за нормативните актове, т.е. изисквания за общественото обсъждане (напр. качване на съгласувателната таблица преди приемането) не са спазени (дали планът за управление е нормативен акт – в променената му част по-скоро да).

Административният съд ще реши кой прав, кой крив в този случай (макар практиката му да е доста спорна). Тук целта ми е да опиша свързан с този казус проблем. След като бяха провеждани протести срещу решението на Министерския съвет, по традиция беше организиран и контрапротест. С тонколони, с музика, с представители на изпълнителната власт, с автобуси. И именно за един от тези автобуси става дума.

Автобусът е училищен, а е возил протестиращи. Имаше разбираемо недоволство, поради което реших да питам Министерство на образованието защо училищен автобус се използва за такива цели.

Междувременно се появи репортаж на Нова, в който заместник кмета на Община Сапарева баня обяснява, че трябвало с друг автобус да се превозят протестиращите, ама той се счупил.

Защо общината, т.е. публичната власт, организира и извозва хора на протест в защита на решение на Министерски съвет (т.е. пак публичната власт) е въпрос, на който нямам отговор. Т.е. имам, но не знам той доколко е в съответствие със закона. Може и да е законно, но със сигурност буди съмнения.

Отговорът на МОН казва, че те автобусите са ги предоставили на общините безвъзмездно, срещу договор, в който пише, че могат да се използват само за превоз на ученици. Т.е. МОН може да потърси отговорност на общината за нарушаване на договора. Разбира се, МОН няма да го направи. Не би било добра идея пък да си вземе автобуса, защото основната му цел – превоз на ученици – няма да може да бъде изпълнена. Така че общо взето министърът е напомнил на кмета, че „така не бива“.

След отговора на МОН питах (пак по Закона за достъп до обществена информация) община Сапарева баня – на какво основание и с чия заповед е използван автобуса. Там след известно забавяне ми върнаха отговор, който постави цялата история в друга светлина.

Според отговора, заповедта е за транспорт на „ученици-спортисти“. Т.е. според тази заповед нарушение на договора няма – превозвани са били ученици. Това не непременно противоречи на думите на зам. кмета – той не казва дали протестиращите не са били ученици. Т.е. това, което имаме „черно на бяло“ е, че на протеста са превозвани ученици. Да използваш ученици за такива цели е меко казано нередно. Освен това, както се вижда от снимката по-горе, автобусът е в София по тъмно. И след това се прибира по тъмно. Което е в нарушение на наредба, която забранява превоза на ученици в тъмната част на денонощието. Така че подадох сигнал до Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, която е компетентният орган.

След известно време питах ИААА как е завършила проверката, и техният отговор е: няма нарушение, тъй като не е извършван превоз на ученици. В моя сигнал бях прикачил заповедта на кмета, но явно проверката е установила, че заповедта не е била спазена?

Така или иначе, имаме „омотаване“ на институциите дори когато става дума за тривиален казус. Документи, заповеди и договори се пишат проформа, за „да има нещо“. Ама те всъщност не отразяват реалността. И всичко е наред, докато някой не пита, когато започва сричането и мазането. И най-важното – накрая санкционирани няма.

Няма друга поука, няма оптимистично заключение. Да, един автобус не е „най-големият проблем на държавата“. Но е симптоматичен.

Медийна свобода и плурализъм

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/17/sofia_16052018/

В София се проведе международна  конференция “Медийна свобода и плурализъм: Как да рестартираме основния стълб на ЕС“.

Записи от   конференцията могат да се видят тук:  сесия  I and   сесия II) или тук.

Пълният текст на заключителната декларация, в края са  препоръките:

Свобода на медиите в Европа: Код червено

През 1997 г. Софийската декларация на ЮНЕСКО за свободни и плуралистични медии бе ревностен призив за напредък в контекста, в който появата на нови информационни и комуникационни технологии се считаше за нова възможност за плурализъм, икономическо и социално развитие, демокрация и мир. Сега, 21 години по-късно, независимите медии в Европа претърпяха безпрецедентен натиск. Комбинацията от различни фактори, като убийствата на журналисти и физическите заплахи срещу тях, нарастващия политически и институционален натиск, репресивното законодателство, насочено към медиите, разрушителните технологии и финансовата криза, поставят съществуването на свободните медии в редица европейски страни в риск.

Свободният достъп до разнообразна информация и мнение е не само основно право на човека, но е от съществено значение за гражданите да участват в демократичното общество. Това е основната рамка, позволяваща на хората да държат отговорни представителите на властта, за да се ограничат престъпността и корупцията, което е ключов фактор за осигуряване на функционираща демокрация.

Създаването на контролирани медии е първата стъпка към моделите на публично управление, известни като “меки диктатури” или “завладяна държава”, което създава сериозни заплахи за нормалното функциониране на демокрацията не само за съответните държави, но и за целия Европейски съюз.

Неотдавнашните събития в някои от държавите-членки на ЕС очевидно нарушават националното и международното право, когато става въпрос за защита на медийната свобода, а именно Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС). ЕС и Съветът на Европа създадоха правни процедури за защита на свободата на изразяване в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Въпреки това тези структури понякога не са достатъчни, за да поддържат и наложат основните европейски ценности и конституционните си традиции.

Бюджет на ЕС и върховенство на закона

На 2 май 2018 г. Европейската комисия предложи бюджет за периода 2021-2027 г. и изготви стратегически план за наказване на страни, за които твърди, че са нарушили основните ценности на ЕС. Планът обвързва финансирането от Европейския съюз с принципите на правовата държава, но е твърде ограничен и не споменава свободата на медиите.

Комисията предлага нов механизъм за защита на бюджета на ЕС от финансовите рискове, свързани с общите недостатъци на правовата държава в държавите-членки. Новите инструменти биха позволили на Съюза да преустанови, намали или ограничи достъпа до финансиране от ЕС по начин, който е в съответствие с вида, тежестта и обхвата на недостатъците на правовия ред. Такова решение ще бъде предложено от Комисията и ще бъде прието от Съвета чрез гласуване с квалифицирано мнозинство, което ще направи невъзможно една или две държави да блокират наказателните мерки.

Предложението се очакваше и беше направено в отговор на Полша, първата и единствена страна, която досега е обект на механизма на върховенството на закона, тъй като ЕК установи системно поведение, поставящо демокрацията в опасност. Унгария също е на радара на Комисията, където демократичните условия се влошиха, след като продължителни усилия за институционализиране на “нелибералната демокрация” в страната. Полша и България, председателстваща Съвета на ЕС, бяха сред първите държави, които реагираха отрицателно на предложения нов регламент.

Убийства и физически заплахи

Ерозията на европейския демократичен модел, тенденция, наблюдавана през последните години, продължава и става все по-тревожна. Регионът е разтърсен от две убийства и от заплахи към разследващи репортери, както и безпрецедентни вербални атаки срещу медиите. Традиционно безопасната среда за журналисти в Европа започна да се влошава. Две убийства за пет месеца, първото в Малта и второто в Словакия, показват тревожен спад за демокрациите на континента. В Малта, смъртта на журналистката и блогър Дафне Каруана Галиция, в следствие на умишлено поставена бомба в колата ѝ, повдигна завесата на съдебния тормоз и заплахи, на които постоянно са подложени журналисти от островната държава.

Каруана Галиция е била заплашвана от години и е била обект на 42 граждански и пет наказателни дела. Словакия все още е разтърсена от убийството на 27-годишния репортер, разследващ корупцията и мафията. През април италианските правоохранителни органи осуетиха подготвяното от мафията убийство на журналиста Паоло Боромети.

Икономическа устойчивост

Независимостта на медиите и свободната журналистика е възможна само ако медийните компании са икономически независими и финансово устойчиви. През 21 век издателите на печатни медии остават основните инвеститори в журналистическо съдържание и са увеличили усилия и инвестиции, за да предложат най-новите иновативни дигитални услуги за читателите в Европа и в останалата част на света. Тези постижения се оказват плодотворни, тъй като вестникарските публикации достигат до безпрецедентно висок брой читатели. Този успех само потвърждава, че бъдещето на пресата е не само дигитално, но и пълно с възможности за разширяване на читателския интерес към публикациите на вестници и списания.

За съжаление, през последното десетилетие значителна част от икономическата база на независимите медии е ерозирала. Медийните компании изпитаха двоен шок от кризата в бизнес цикъла и бизнес модела си.

Възстановяването от глобалната финансова криза в Европа беше твърде бавно и твърде скъпо и съвпадна с кризата в медийния бизнес модел. Също така, появата на дигитални платформи и глобални дигитални гиганти като Google и Facebook засили неравнопоставеността между посредниците и инвеститорите и създателите на съдържание, а именно издателите. Въпреки нарастващото търсене на новини и коментари, осигуряването на приходи от такова съдържание се оказва предизвикателство, тъй като авторското право и законите за ДДС от периода преди въвеждането на дигиталните технологии не могат да защитят инвестициите и пазарния дял, както и широкият достъп до онлайн съдържание предоставят на основните платформи лъвския дял от рекламните приходи.

Данните на Бюрото за интерактивна реклама от 2016 г. показват, че 89% от разходите за онлайн реклама са отишли за Google и Facebook, като останалите 11% са за всички останали дигитални играчи.
Много предложения на ЕС, свързани с дигиталната сфера, заплашват с тежки и несправедливи съдебни и административни процедури. Като например предложения за електронна конфиденциалност, които биха дали преимущество на най-силните технологични играчи и биха въпрепятствали по-малките играчи, които са зависими от «бисквитки» и от сложно сътрудничество с трети страни, за да бъдат част от икономиката на данни.

В много страни от ЕС икономическите трудности, които медийните компании са преживели, доведоха директно до концентрация на политически контрол над медиите и засилена зависимост от правителственото финансиране. В някои случаи управляващите политически елити използват средства на правителството и ЕС, за да подкрепят лоялните медии и да манипулират общественото мнение. В тези страни обществената телевизия и радио също са загубили независимост или са под нарастващ политически натиск. На практика тези процеси доведоха до това, че големи части от медийния пазар минаха под контрола на управляващите политици и техните поддръжници за целите на пропагандата, като същевременно предприеха тежки атаки срещу малкото останали независими медии. Близо сме до карйната «цел» за безотчетна власт в някои от страните в ЕС.

Код червено за медийната свобода в държави в Европейския съюз

Полша

Изглежда нищо не е в състояние да спре “Право и справедливост”, национално-консервативната партия, спечелила изборите през октомври 2015 г., която се стреми към радикално реформиране на Полша, както сметне за подходящо, без да зачита онези, които мислят по различен начин. Свободата на медиите е една от основните жертви на техния проект. Обществените медии официално са преименувани на “национални медии” и са преобразувани в говорители на правителствената пропаганда. Техните нови ръководители не търпят нито опозиция, нито неутралност от страна на служителите и отстраняват онези, които отказват да се съобразят.

Разследващият журналист Томаш Пиатек беше заплашен с лишаване от свобода заради критиките, отправени към министъра на отбраната относно връзките му с руските разузнавателни служби и трябваше да изчака много месеци преди обвиненията да бъдат окончателно оттеглени. Съветът за радио и телевизия, който сега е под контрола на правителството, се опита да наложи глоба на частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Впоследствие глобата беше отменена под международен натиск. На всички призиви за умереност правителството отговаря с познатите аргументи, нетърпящи несъгласие.

Унгария

Бизнесмените, които са в тесни връзки с партия «Фидес» на премиера Виктор Орбан, не само успяха да придобият нови медии през 2017 г., но и да заместят чуждестранните медийни компании, инвестирали в унгарски медии. Най-големият им успех бе поемането на контрол над последните три регионални ежедневника. Независимо от това, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включваща най-влиятелните личности от Фидес и държавни служители. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-Фидес медии, обсебени от темата за миграцията, “защитата на Унгария и нейните граници” и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос.

Другият тип медии са насочени към разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на Фидес. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големият търговски канал RTL Klub и водещият политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

България

През изминалите години свободата на медиите в България се влошава с тревожни темпове. Според световния индекс за свободата на медиите на Репортери без граници, България се е смъкнала със 75 позиции през последните 12 години – от 36-та през 2006 г. до 111-то през 2018 г. Налице е нарастващ политически натиск и нарастващ брой физически заплахи срещу разследващи журналисти, издатели и независими медии. Основният инструмент за упражняване на натиск е концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости и други форми на политически контрол върху по-голямата част от медийното пространство и монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание. Моделът включва също така силно влияние върху правителството, прокуратурата и съдебната власт, както и контрол над повечето независими регулатори. Всичко това представлява огромен политически и бизнес конгломерат, ръководен от действащия политик, бивш магистрат, бизснесмен и медиен собственик Делян Славчев Пеевски.

От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии.

Малта

2017-та бе белязана от бомбения атентат срещу Дафне Каруана Галиция, разследваща журналистка, която бе разкрила “мръсните тайни” на местната политика и косвено предизвика предсрочни общи избори през юни 2017 г. Години наред тя е била под нарастващ натиск заради популярността на нейния блог и работата ѝ по разплитане на местните връзки от т.нар. Досиета Панама и т.н. Към момента на убийството ѝ срещу нея вече са били заведени 42 граждански иска и пет наказателни дела за клевета. Тя също бе постоянен обект на заплахи и други форми на тормоз. Съдебният тормоз имаше за цел да я отстрани от обществения живот. Нейният случай беше класически пример за съдебни дела, в които влиятелни ищци се опитват да използват страха от огромни разходи за правна защита, за да затворят устата на критиците си. Под заплаха от страна на известни личности или бизнес групи, независимите медии са принуждавани да отстъпят и да премахнат публикации от своите сайтове.

Словакия

Убийството на разследващия репортер Ян Куцяк през февруари 2018 г. предизвика безпрецедентен политически трус в Словакия и стресна международната общност. Куцяк провеждаше разследване за уебсайта Aktuality.sk относно предполагаеми връзки между италианската мафия и Smer-SD (ляво-популистката партия, която оглавява управляващата коалиция) и предполагаемото присвояване на средства от ЕС. В недовършена статия, публикувана след смъртта му, той обвинява премиера Роберт Фицо в пряко участие.

Министрите на културата и вътрешните работи бяха принудени да подадат оставка и след големи улични протести, самият Фицо трябваше да последва примера им. Подобно на други словашки политици, Фицо бе подложен на засилени атаки в медиите. През ноември 2016 г. той описва журналистите като “мръсни антисловашки проститутки” и ги обвинява, че се опитват да възпрепятстват европейското председателство на Словакия. Така той реагира в отговор на въпрос за предполагаеми нередности в обществените поръчки, свързани с председателството. При липсата на силни институции, които биха могли да ги защитят, журналистите в Словакия все повече са изложени на всякакъв вид тормоз, сплашване и оскърбления.

Убийството на Куцяк възобнови въпросите за необяснимото изчезване на двама журналисти, единият през 2008 г., а другият през 2015 г. и отново постави въпроса за безопасността на журналистите. През последните години словашки медии, които преди това бяха собственост на водещи международни медийни компании, бяха придобити от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. В момента е запллашен общественият радио и телевизионен оператор RTVS, който през последните години стана символ на журналистически интегритет.

През август 2017 г. неговият генерален директор закри единствената разследваща телевизионна програма в страната, след излъчването на критичен репортаж за по-малката партия в управляващата коалиция. Правото на отговор на критично медийното отразяване, което политиците получиха от медийния закон от 2007 г., бе ограничено в изменение от 2011 г., но клеветата все още се наказва със затвор до 8 години затвор, съгласно разпоредба на Наказателния кодекс, която политиците продължават да използват за подаване на жалби срещу индивидуални журналисти и медии.

Чехия

Трудно е да си представим президент да извади огнестрелно оръжие пред журналисти, но това направи президентът на Чешката република Милош Земан на пресконференция през октомври 2017 г., размахвайки «Калашников» с надпис “за журналисти”. Преизбран през януари 2018 г., Земан има слабост към този вид провокации и многократно е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. Президентът и няколко други политически лидери наскоро засилиха вербалните си атаки срещу независимостта на обществените медии, особено на Чешката телевизия. Също така има няколко нови законопроекти, които биха увеличили обхвата на наказателните санкции за клевета, особено клеветата срещу президента. Нивото на концентрация на собственост върху медиите стана критично, тъй като новите олигарси започнаха да използват своето богатство през 2008 г., за да купуват вестници и да засилят влиянието си. Един от тези олигарси, премиерът Андрей Бабиш, притежава един от най-влиятелните ежедневници в Чехия.

Препоръки за провеждане на бъдещи политики:

1. Журналистите, издателите, НПО и други ключови заинтересовани страни трябва да обединят усилията си за подобряване на ефективността при използването на механизми за правна защита в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Една практическа идея би могла да бъде създаването на експертно юридическо лице “Фонд за защита на свободата на медиите”, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите-членки на ЕС;

2. Европейската комисия следва да разшири новопредложената разпоредба, като обвърже отпускането на средства от ЕС не само с правовата държава и върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите-членки и кандидатите. Освен върховенството на закона, комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. В страни като България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

На 3 май 2018 г. Европейският парламент гласува резолюция, споед която Комисията трябва да работи за създаването на механизъм на ЕС за демокрация, върховенство на закона и основните права, придружен от независими механизми за наблюдение, които да оценят състоянието на свободата и плурализма на медиите и всички нарушения, свързани с това.

3. Медийният бизнес модел е в преход. Икономическото оцеляване на медийните компании и независимата журналистика на по-малките пазари е много трудно. Свободните медии обаче са крайъгълният камък на гражданското общество и функционирането на демокрацията. ЕС разглежда свободната преса и свободата на изразяване като “обществено благо” и трябва да разработи обществени механизми за устойчивото си финансиране, за да гарантира своята независимост. Това би могло да включва финансиране от ЕС, насочено пряко към журналисти и медийни компании в държавите-членки, като се избягва посредничеството на местното правителство;

4. Насърчаване на иновациите и подпомагане на дигиталната трансформация на медиите в ЕС. ЕС трябва да разработи по-разнообразен инструментариум, който да помогне за преодоляване на технологичните различия между европейските медийни компании и глобалните платформи. Също така, да се насърчи предприемачеството в областта на медиите и новосъздадените компании в търсене на нови, устойчиви бизнес модели и иновативни начини за осигуряване на приходи;

5. Заинтересованите страни от ЕС и държавите членкитрябва да подкрепят категорично правото на издателите във връзка с прегледа на Директивата за авторското право, за да могат издателите да прилагат по-добре своите вече съществуващи права и да спомогнат за преговорите с основните платформи. В допълнение, трябва да се оеднаквят ставките на ДДС за печатни и онлайн издания. Освен това трябва да се гарантира, че дигиталната сфера е място, където всички участници могат да успяват, като осигурят равнопоставеност и повече баланс с технологичните гиганти и платформи. Подкрепата на професионалните медии е от съществено значение за демократичния живот и просветеността на европейските граждани и единственото дългосрочно решение за противодействие на дезинформацията.

Снежни

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2117

Ей това го мярнах във Фейсбук и най-безсъвестно го откопирах – да го има и тук:

Цяла нощ валя сняг. На сутринта.
08:00: правя снежен човек.
08:10: минаваща феминистка ме пита защо не правя снежна жена.
08:15: правя снежна жена.
08:17: детегледачката на съседите протестира, че бюстът на снежната жена бил много пищен.
08:20: кварталната гей двойка мърмори, че можело да направя от сняг двама мъже.
08:25: вегетарианците от №12 се възмущават заради носа от морков на снежния човек. Зеленчуците са храна и не бива да служат за такива неща.
08:28: наричат ме расист, защото двойката е бяла.
08:31: мюсюлманите от отсрещната страна на улицата настояват да сложа забрадка на снежната жена.
08:40: полицията пристига по сигнал да види какво става.
08:42: казват ми да махна дръжката на метлата от снежния човек, защото би могла да бъде използвана като смъртоносно оръжие. Нещата се влошават, когато измърморвам: “Да, особено, ако Ви е навряна…”
08:45: домъква се екип на местната телевизия. Питат ме дали знам разликата между снежен човек и снежна жена. “Да, топките”, отговарям и ставам сексист.
08:52: конфискуват ми мобилния за проверка, закарват ме в РПУ-то.
09:00: показват ме по телевизията: терорист, възползващ се от лошото време, за да смущава обществения ред.
09:10: разпитват ме имам ли съучастници
09:29: никому неизвестна джихадистка група поема отговорност за действията ми.

Полша, Холокоста, забранени думи, най-лошият вид поляци

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/05/poland_facts/

Не са много държавите, които изрично със закон се произнасят по исторически факт. И санкционират всекиго, ако твърди нещо друго.

Има държави, в които е престъпление  да отричаш Холокоста.

Франция опита да регламентира и позицията към арменския геноцид от 1915 г., но не се получи (през 2012 г. Конституционният съд обяви закона за противоконституционен).

И ето сега Полша.

Отричането на Холокоста в Полша е престъпление. Или беше досега. Сега с нов законопроект  се забранява израза полски лагер на смъртта/ Polish death camps: според изявлението на правителството днес всеки, който използва лъжливия термин полски лагер на смъртта, не само скверни паметта на жертвите, но трови истината с лъжа, което трябва да се преследва и наказва.

Според   Reuters.com повече от три милиона от общо 3,2 милиона евреи в Полша са убити от нацистите – и това е около половината от евреите, убити в Холокоста. Евреи от цяла Европа са изпращани да бъдат убити в лагери, построени и експлоатирани от германците на полска земя, включително Аушвиц, Треблинка, Белцек и Собибор.

Медиите изнасят, че чл.55   гласи:

“Който обвинява публично и в несъответствие с фактите полската нация или полската държава, че са отговорни или са съучаствали в нацистките престъпления, извършени от Третия германски Райх   или други престъпления против мира и човечеството или военни престъпления или по друг начин грубо омаловажава действителните извършители на тези престъпления, подлежи на глоба или наказание лишаване от свобода до три години. “

Както може да се очаква, текстът среща масово неодобрение. New York Times публикува неласкави мнения – посочва се, че  мярката е част от програма, въведена през последните две години, наречена от правителството на  PiS/Право и справедливост   добра промяна. ​​Промяната включва опити да се узакони правителственият контрол над медиите и да се въведат драконови закони против абортите. PiS също така променят публичността с език, напомнящи новоговора/newspeak на комунистическите години.  Комунистите  говореха за враговете на народа. Днес Качински нарича онези, които критикуват правителството,  най-лошият вид поляци.  Другите, които се радват на правителството, са наричани привърженици на закона и правосъдието.

Най-лошият вид поляци излязоха по улиците, за да протестират по-масово, отколкото Полша е виждала от времето на Солидарност, завършва публикацията.

 

Новоезични

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2082

– Тате, тате, какво е това патриотизъм?

– Това, сине, е когато цял народ работи здраво и упорито, за да можем ние политиците да живеем като царе, да сме милиардери без да работим, да имаме купища имоти и тайни сметки в чужбина, и така нататък.

– Тате, абе народът не е ли несъгласен да се гърби за нас? Не протестира ли?

– Понякога да, момчето ми. Когато народът не е съгласен да се гърби за нас, това е екстремизъм. А когато протестира, това е тероризъм.

Всички гледни точки и парадоксът на толерантността

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/17/all_sides/

Какво значи  всички гледни точки да са представени в медиите?

Означава ли медийният плурализъм равностойно представяне на страните с различни позиции в едно събитие? Съвсем неотдавна медиите отразяваха равностойно протести и контрапротести, все едно за каква кауза и с чия подкрепа – и винаги се аргументираха с плурализма на гледните точки. Така е и досега: Динко и Перата щяха да си останат малко познати, ако не беше телевизията.

Но конкретен  повод за размисъл са събитията в Шарлотсвил, САЩ, и реакцията на президента Тръмп.

Според Тръмп:

отговорността за случилото се е и на двете страни.  Имаше група от едната страна и група от другата и те се нападнаха с бухалки – едната от страните, можете да ги наречете “лявото”, нападна другата група.

Различната оценка изрази Тереза Мей:

Не виждам знак за равенство между онези, които изповядват фашистки възгледи, и онези, които им се противопоставят. Мисля, че е важно всички, които заемат отговорни позиции, да осъдят крайно десните възгледи

Това различие прави впечатление и на американски, и на български медии.

С думите на  известен актьор и телевизионен водещ в САЩ,

Ние сме разделени. ОК. Винаги сме били разделени по някои от  големите политически въпроси. Всичко е наред. Докато се отнасяме един към друг с уважение и не забравяме, че в крайна сметка сме всички американци, ще се оправим.

Но проблемът е … говоря за тези хора, които  – щом спечели Тръмп – смятат така: “Не е нужно да се преструваме, че вече не сме расисти! Ние вече не трябва да се преструваме! Можем отново да бъдем расисти! ”

Не, не! Ако сте един от тези хора, моля, трябва отново да започнете да се преструвате. Трябва отново да започнете да се преструвате.

Ако говорим за България – винаги сме били разделени по някои от големите въпроси. Но кои са двете страни? Равностойни ли са    – и равностойни ли трябва да бъдат за медиите?

Дори не става дума само за плурализъм, а за свободата на изразяване: дали  екстремните версии на белия национализъм и явния расизъм и фашизъм са защитено слово? Свободно слово – или реална заплаха за свободното слово под прикритието на свободата на изразяване?

Коментирайки Alt-Right в САЩ,  медиите напомнят за парадокса на толерантността на Попър: ако има неограничена  толерантност, дори към нетолерантните, няма да може да се защити обществото на толерантните – и то ще си отиде, заедно с толерантността.

 

Filed under: BG Content, BG Media, Media Law

Кратък анализ на предизборните бухалки

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2867

Преди изборите през март, медиите в гравитационното поле на Пеевски издадоха две пропагандни „книги“. „Крадци на демокрация“ и „Маските на задкулисието“. Книгите се раздаваха безплатно с всеки вестник Телеграф и бяха по 250-280 страници. Това беше една сериозна инвестиция, предизборно насочена срещу политически субекти и хора. Колко точно гласове изгуби Да, България и Нова Република заради тези книги не е ясно, но със сигурност загубиха. Дали инвестицията си е струвала, да кажат „пострадалите“ от КТБ неявни собственици на медии. Със сигурност не можем да се оправдаваме с „книгите“ за невлизането в парламента, та предлагам да не се търси опит за оправдания в тази публикация.

Макар резултатите да са видими и с просто око, реших да направя кратък анализ на текста на книгите. Те са достъпни на сайта на Монитор (няма да давам линк), като онлайн книги, съставени от картинки. Разбира се, не беше трудно да сваля всички картинки, да приложа OCR (превръщане на картинка в текст) върху тях и да получа сравнително коректен текст (няма да го качвам, че да не излезе, че нарушавам нечие авторско право – макар че книгите бяха без автор; никой не е искал да се подпише под тази помия).

Това, което направих, е да извадя най-често срещаните н-грами – т.е. съчетания от 1, 2, 3, 4, … n последователни думи (в този случай се ограничих до 4). Изключват се служебни думи („като“, „който“, „се“ и т.н.). Целта е както да се види кой е бил атакуван най-много, така и какви са клишетата, които анонимните автори се опитват да втълпят на аудиторията си. Резултатите включват думи и изрази, съставени от до 4 думи и съответния брой срещания в книгата.

Кода можете да разгледате тук. Ето и резултатите – за книга 1 и за книга 2.

А ето и моята интерпретация на данните: в първата книга фокусът е бил Прокопиев-Христо Иванов-Да,България-Сорос. Най-често срещаните думи и изрази са Прокопиев (157), Иванов (140), Сорос (110), Капитал (103), отворено общество (73), (Цветан) Василев (78), Да(й) България (46) + Да, България (18), Америка за България (39). Протестна мрежа (25). „Иванов“ в някои случаи се отнася до други хора, но сравнително рядко (в тези 140 не влиза например Мирослав Иванов). Доста споменавания има и Бивол, както и Чобанов (93) и Асен Йорданов (25). Нататък са Костов (50), Плевнелиев (33), Кристиан Таков (21), (Антоанета) Цонева (21), Радан (Кънев) (19), Асен Генов (19). Има още няколко думички като „власт“, „партия“, „хората“, „съдебната“, които са доста високо, с по 50-60 използвания. Да, познахте – Пеевски не се споменава нито веднъж в първата книга (и веднъж във втората – бил внесъл законопроект).

От това е очевидно, че основния обект на предизборна атака е бил Христо Иванов и Да, България (която по-често пишат Да(й) България). Следващите партии по брой споменавания са: ДСБ (31) + Нова Република (7), СДС (8), ГЕРБ (8), БСП (6), ДПС (3). Т.е. ДСБ/Нова Република и в по-малка степен Радан Кънев също са били обект на атаката. Споменаванията на всички останали партии са колкото да върви „разказа“.

Важна нишка тук е „Сорос“ (+ „Отворено общество“) и „Америка за България“ – и двете имат сериозна роля, съдейки по броя споменавания. Свързването на опозиционни политически движения със Сорос и други външни фондации е напоследък стандартна практика в много държави от региона (включително в Полша във връзка с последните протести), а тезата „ако някой има някаква активност против властта, значи му се плаща отвън“ явно минава лесно. Тя все пак трябва да бъде затвърждавана постоянно, поради което е сериозния брой споменавания на нищо неподозиращия Сорос.

Във втората книга фокусът малко се измества. Дали заради решението на ЦИК да забрани разпространението, дали заради добре замислен план градената с години тъмна сянка на Костов да бъде хвърлена върху цялото демократично пространство, дали случайно, не знам. Но фокусът на втората книга е Костов, като отново Христо Иванов, Прокопиев , Да, България и ДСБ са доста централни теми: Костов (342), Иванов (113) / Христо Иванов (58), Прокопиев (110), Сорос (85), (Цветан) Василев (84), Радан (57). СДС е споменато доста пъти (70), ДСБ – 43, Да(й) България – 31. СДС обаче е споменавано основно в исторически контекст.

Цветан Василев присъства силно и в двете книги, в сериозния напън да го брандират като част от „дясното“ и така да прехвърлят недоволството за загубените милиарди към нямащи нищо общо хора.

Наблюдават се и някои устойчиви словосъчетания, които се опитват да налагат отдавна, като „проваления правосъден министър“ (6), „зеления октопод“ (15), „разградския олигарх“ (7), „площадната демокрация“ (7), „банкерът беглец“ (10), „грантаджия/грантаджийски“ (9). Думата „истината“ я има общо 40 пъти в двете книги. Важно е да се повтаря, че нещо е истина, иначе може да не ти се вържат.

Върху текста могат да се правят и още анализи – например кои двойки думи/хора се срещат най-често в рамките на едно изречение, каква е конотацията на споменаването на всяко едно от имената, и т.н., но не мисля, че така ще излезе нещо много по-различно.

Всичко това не е нещо ново и неочаквано, но пък е полезно човек да представи пропагандата като сурови данни.

Предоставянето на данни на потребителите за целите на сигурността: въпросът за прозрачността

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/13/orders_data/

Интернет компаниите получават искания от различни правозащитни органи и служби за предоставяне на данни на техни потребители. Режимът е различен, но нерядко става дума за искания, придружени от разрешение на съдебен орган.  Същевременно тези искания могат да бъдат придружени и с ограничения (content-based prior restraints)  потребителите да не се информират за факта на такива разследвания.

The Guardian съобщава, че  Facebook, Google, Apple, Microsoft, Twitter, Dropbox, Yelp и Avvo,  както и   правозащитни организации в областта на цифровите свободи като ACLU, Electronic Frontier Foundation, Access Now  и др. поддържат следната позиция: правителството не трябва да  налага задължение за неоповестяване, което ефективно би попречило на потребителите  да упражнят конституционните си права. Предполага се, че става въпрос за искания за разкриване на данни на участници в протести срещу политиката на Тръмп.

Twitter води дело през 2014 г.  – и то не за уведомяването на отделните потребители за това, че профилите им се наблюдават, а за много по-обща информация – за  броя на исканията за разкриване на данни по съображения за национална сигурност. Съд в Калифорния   е потвърдил, че  американското правителство в конкретния случай не е показало  ясната и предстояща опасност , която би могла да оправдае ограничаването на конституционните права на Twitter да говори за подобни искания за проследяване. Според съда може да се изисква от правителството да представя доказателства, че разкриването ще да попречи на разследването. Тук темата не е самото проследяване, а прозрачността, правото на компанията да информира за него.

Microsoft  настоява да се гарантира, че исканията са валидни за определен срок, тъй като искания с неопределен срок според Microsoft са противоконституционни.

В статията се подчертава отново, че компаниите са под двоен натиск –  от страна на правителствата да подпомагат разследванията, но в същото време – от страна на потребителите –  да защитават данните им от намесата на правителството.

Оспорванията на такива искания пред съд са важни, защото според правозащитните организации

има много случаи, при които правоприлагащите органи са използвали тези искания неправомерно.

Доколкото от тази и подобни публикации става ясно, при преобладаващ обществен интерес интернет компаниите съдействат на правителствата и спазват определени ограничения, но  ако:

  •  е налице преобладаващ обществен интерес (за САЩ –  ясна и предстояща опасност) и
  • засегнатите лица  имат всички конституционни права да се защитят.

Ако в България  интернет компаниите са под същия двоен натиск. При постъпило искане те имат много трудната задача да вземат решение  пред два възможни риска

  • да има преобладаващ обществен интерес  – и те да не съдействат на правозащитните органи или
  • да разкрият данните на потребител  – и да се окаже, че няма преобладаващ обществен интерес.

Разпоредбата:

251 б (2) (Доп. – ДВ, бр. 97 от 2016 г., в сила от 06.12.2016 г.) Данните по ал. 1 се съхраняват за нуждите на националната сигурност и за предотвратяване, разкриване и разследване на тежки престъпления. Данните по ал. 1, т. 6 се съхраняват и за осъществяване на операции по издирване и спасяване на лица в случаите по чл. 38, ал. 3 от Закона за защита при бедствия.
(3) Други данни, включително разкриващи съдържанието на съобщенията, не могат да бъдат съхранявани по този ред.

Няма защо да смятаме, че –  за разлика от САЩ  – исканията за предоставяне на данни, съответно разрешенията, винаги са правомерни. А да не говорим за ефективността  – често единствената ефективна последица остава навлизането в личната сфера на потребителя, не и разкриването на престъпления.

Ако вземат решение да предоставят данните, компаниите се изправят и пред аналогичния въпрос за прозрачността.

Filed under: Digital, Media Law, US Law

Радио България: какво всъщност се обсъжда

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/23/bnr_/

Отговорната редакторка на сайта на СБЖ казала,

че знае от много достоверен източник,

че Бетина Жотева, член на СЕМ,  казала,

че министърът на външните работи Захариева в личен разговор казала,

че е за закриване на Радио България.

Бетина Жотева казала,

че нито министър Захариева й е казала,

нито тя е казала, че министър Захариева й е казала,

че е за закриване на Радио България.

*

Днес много се говори, че са си говорили, това е интересен сюжет  –  но  да се върнем към Радио България.

 

I

Радио България и реформата в БНР

Радио България е име на програма, произвеждана и предоставяна за разпространение от Българското национално радио на различни езици. Технологиите се развиват, потребителските модели се променят, има динамика и във външните отношения на страната.  Променят се условията – променят се и програмите и услугите на обществените медии.

За Радио България в последно време се говори поради две обстоятелства:

  • Първо, разпространението на програмата онлайн

Радио България първоначално се разпространява наземно – поради което според ЗРТ подлежи на лицензиране  – и е лицензирана. През февруари 2012 г. разпространението на програмата продължава онлайн, като съдържанието на турски език се разпространява и наземно, включително интегрирано в програмата на районната станция  Радио Кърджали. Този факт стана  широко известен   при лицензирането на програмата на Радио Кърджали през 2015, когато се вдигна шум около новините на турски език – докато се установи, че това е част от чуждоезиковата продукция на Радио България.

Ръководството на БНР се обръща към регулатора с искане за изменение на лицензията на Радио България – така че съдържанието, което не се разпространява наземно от години, да престане да бъде предмет на лицензията. Както става ясно от протокол от заседанието на СЕМ на 16 май 2017 (стр.6-7):

 искането е за изменение на лицензията, в частта да бъдат заличени определени приложения към нея, а това са приложенията на отделни езици.

Мониторинг на СЕМ от 2017 установява, че изискванията на лицензията не се изпълняват. Да се актуализира лицензията изглежда логично искане   – пет  години след прекратяване на наземното разпространение на съдържанието на някои езици. Както напомня Мария Стоянова според посочения протокол

защото си спомняме, че става въпрос за предаватели, които са премахнати и предадени за скрап.

  • Второ, редуцирането на съдържанието онлайн

Сегашното ръководство на БНР взема и второ – вече програмно – решение да прекрати и производството на съдържание на някои от езиците. От медиите става ясно, че БНР се аргументира с данните за потреблението и интереса към това съдържание. Решението е подкрепено изцяло от Обществения съвет на БНР, обсъдено е и по съответния ред в органите на радиото. Зад решението с целия си авторитет е  Райна Константинова, в случая председател на Обществения съвет – но също  един от най-опитните експерти в областта на обществените медии в Европа.

Редуцирането на езиците ще доведе до намаляване на заетите в БНР. Някои са пренасочени в БНР, някои приемат условията за освобождаване, други протестират и търсят подкрепа в колегията и институциите.

Накратко, ръководството на БНР и Общественият съвет провеждат съдържателни обсъждания и така стигат до изводи за модела на преструктуриране на Радио България.

II

Реакцията към стъпките, предприети от БНР:

  • СЕМ

СЕМ обсъжда въпроса, но не стига до решение да измени лицензията и да легализира прекратяването на наземното разпространение, а (видно от посочения протокол) решава

да изиска информация от КРС  с какви мощности се разполага и къде се разпространява програмата на “Радио България” и

да изиска  от БНР програмна схема и програмна концепция за “Радио България”.

  • Парламент

На 15 юни парламентарната комисия за култура и медии има в дневния ред точка 2. Изслушване на генералния директор на Българското национално радио относно искане на БНР за изменение на индивидуална лицензия за създаване на радиоуслуга с наименование „Радио България” и свързаните с изменението последици.

Стенограмата отразява заседанието, изслушват се различните мнения, както и становище на министъра на външните работи. Депутатите се обединяват около идеята, че чуждоезиковата продукция на БНР трябва да бъде запазена.

Министър Захариева заявява ясно, че  министерството на външните работи по принцип не би могло да се меси в редакционната политика, въпреки че това е обществена медия. Също така министър Захариева обръща внимание,  че Радио България    „под формата, която го разбираме, класическата“     не съществува  – и става дума за чуждоезикова продукция.

За МВнР тази продукция има значение – „Подчертаваме, че чуждоезикови рубрики имат своята роля за разпространението на българската култура и наука, а също така за информираността на тези наши общности в чужбина, както и на чуждестранни граждани, за българската държавна политика.[…] разширяването на Западните Балкани е приоритет на външната политика на правителството и ще бъде един от приоритетите на българското председателство на Съвета на ЕС в началото на следващата година. И затова ще ни бъдат необходими, като инструмент да комуникираме, тези рубрики”, се казва в писмото до парламентарната комисия за култура и медии.

МВнР смята, че е уместно да се проведе обществена дискусия преди преструктурирането.

На сайта на президента е изложено становище, в което между другото се казва:    

Неприемливо е в навечерието на Българското председателство на Съвета на ЕС да се обсъжда идеята за закриването на „Радио България“. Тази програма на БНР има опит и традиции в създаването на образа ни навън като европейска държава на духа.

До медиите това съобщението достига накратко така:  Президентът забрани да се закрива Радио България.

 

  • Работещите в Радио България

Позицията на работещите е отразена по-подробно тук. Те  са срещу решението на ръководството, подкрепени са от Съюза на българските журналисти.

След срещите и публикациите поне става ясно:  парламент, президент и правителство не могат  да вземат програмните решения на обществените медии.

 

 

III

А сега?

Ръководството на БНР учи по трудния начин, че реформаторските мерки трябва да са отлично обосновани и публично обяснени и защитени, за да се отличават от обикновено съкращаване на живи хора.

УС на БНР приема за сведение изразените мнения и  решава поетапната модернизация да продължи след обществена дискусия.

Модернизацията не се поставя под съмнение, аналоговата лицензия ще си отиде. Същевременно колкото и чуждоезиковата продукция да е политически въпрос, никой не поддържа комуникация под определен праг на ефективност,  общественото радио също.

Така че предстои да се решава обща задача:    публичният  ресурс  да бъде инвестиран  в чуждоезикова продукция по такъв начин, че да се постига ефективна комуникация, включително с използване на съвременните платформи,  за изпълнение на обществената мисия на БНР.

 

 

Filed under: BG Content, BG Media, BG Regulator, Digital

За последното изменение на ЗРТ от 2017 г.

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/02/zidzrt2017/

Законът за радиото и телевизията е приет преди 19 години (1998 г.). С него се въведе директивата Телевизия без граници – едно условие за откриване на преговори за присъединяване към ЕС и, по-късно, за приемане на България в програма МЕДИА още тогава, а не – подобно Румъния – след присъединяването през 2007 г.

Законът е изменян 46 пъти, от които близо половината са технически необходимите закони за поредното обвързване със Закона за държавния бюджет. Немалка част обслужват конюнктурни интереси – ето само два примера, които са изисквали по два изменителни закона, защото конюнктурната цел не е обслужена добре само с един – и се налага поправка или допълване на поправката:

  • успешно да се продаде ТВ2  (защото друго е, ако има цифрово must carry по закон) или
  • как да не се променя ръководството на БНТ въпреки принципа на мандатността.

Конюнктурните изменения са проблем, а не броят на измененията.  Смятам впрочем – обратно на разпространени възгледи – че броят на измененията на един закон сам по себе си не е симптом за качество на законодателството:  много изменения може да са сигнал, че законът е лош или, в други случаи,  че законът е добър. Или просто че предметът е високотехнологичен и се променя бързо.

Едва няколко изменения  на ЗРТ – от 2000 г., 2006 г., 2010 г. – имат интеграционно естество и съществена връзка с динамиката на медийното законодателство в Европейския съюз. Последният ЗИД на ЗРТ, приет през януари 2017 г. и обнародван в ДВ, бр.8/2017  принадлежи към тази малка група.

Какво обаче се е случило със законопроекта на МС   на парламентарната фазаАко  се сравни  законопроектът на МС с обнародвания ЗИД ЗРТ, става ясно, че

  • предложенията на вносителя, отразяващи  Решение 376/13 на Съда на ЕС за мултиплексите –  а именно отменяне на  разпоредби от Закона за електронните съобщения (чл. 47а и чл.48, ал. 3) и от Закона за радиото и телевизията (чл. 116и) –  са гласувани и  обнародвани отделно в ДВ, бр.103/2016 г.
  • в ЗИД ЗРТ 2017 остават само разпоредбите, въвеждащи  чл.3 ДАВМУ в чл.5 ЗРТ – но и в тях са внесени  промени:  лексиката на директивата (открито, сериозно и тежко нарушение), както е в проекта на МС – се заменя с произволна (съществено и грубо нарушение)  – защо? Бони Петрунова – заместник-министър на Министерството на културата – не е реагирала  (вж стенограмата от второ четене в комисията). Според Славчо Атанасов, който предлага промените:

Правим това, защото Законът за радиото и телевизията ползва точно тези понятия.

Всъщност не – а дори и да беше вярно, това за какво е аргумент? Директивите имат за цел да сближават националните закони – което няма да стане, ако държавите използват домашни термини. Сега всички държави ограничават препредаване на тв програми при открито, сериозно и тежко нарушение, само България – при съществено и грубо.

Тук всичко не е кой знае какво и може всякак, но спомнете си за директивата за задържане на данни, която предвиждаше задържане на данни при тежки престъпления –  имаше протести заради опитите при въвеждането на директивата в ЗЕС   думата тежки да се замени с друга.

Filed under: BG Law Making, EU Law, Media Law Tagged: ЗИД ЗРТ

Видеонаблюдение: принципи и правила

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/23/cctv/

Решение, засягащо правилата за видеонаблюдение: шотландско семейство получава обезщетение в размер на £ 17,268 за “изключителния стрес”, който е претърпяло в резултат на “силно натрапчивото” използване на системи за видеонаблюдение и аудиозапис от собствениците на съседните имоти.

Нарушени са  принципи за защита на данните, дефинирани от закона (въвеждащ директивата за личните данни) и  регулатора за лични данни:

  • Първият принцип, съгласно който данните трябва да се обработват само за законни и законни цели и по справедлив и прозрачен начин;
  • Третият принцип, който изисква обработването на данните да е адекватно и не прекомерно; и
  • Петият принцип, който изисква данните да се съхраняват само толкова дълго, колкото е необходимо за конкретните законосъобразни и законни цели.

По темата:

И  от Шотландия към България:
в последните седмици в България е възникнала отново темата за видеонаблюдение и използване на специални технически средства в детските заведения – ясли и градини – и в училище. Матурите бяха отразени от медиите главно като едно силно наблюдавано явление. Преди време в Софийския университет имаше идея за монтиране на камери в учебните зали – все по съображения за сигурност. Телевизионен репортаж показа защо в едно село нямало престъпност – заради камерите – и, освен другото, хората се развличали да гледат кой минава през селото. Така от история в история стигаме до  разрешенията за използване на СРС – едно от заглавията в медиите е Тандемът Цветанов-Янева: 6010 искания за подслушвания, 6008 одобрени.
Преди  години имаше протести срещу  безконтролно масово наблюдение и проследяване.
Сега има протести с искане за видеонаблюдение в детските градини и училищата.
Прилича ми малко на другата история – да създаваме доверие помежду си с полиграф: и двете идеи са доста спорни и  с елемент на отчаяние.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: dp