Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sus-ili-bez-ninova-bsp-e-obrechena-da-se-stopyava/

Заседанието от миналата събота на 50-тия Конгрес на БСП съвсем не мина в юбилеен дух: декорите бяха бутафорни, а говоренето в огромната зала на НДК – помпозно, клиширано и безсмислено. Опитите провалът на партията на последните избори да се представи като успех бяха унизително глупави. Делегат от Хасково нарече БСП опитен гросмайстор, който е финализирал успешно партия шах с участието си във властта. Александър Симов, един от т.нар. преторианци на Нинова, изтърси, че БСП не била идейно подменена, а продължавала да бъде ярка, лява и запомняща се партия. Кое от това е вярно?

Единственият опонент на Нинова от партията Крум Зарков определи случилото се като фарс. Преди форума председателят на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев нарече резултатите от последните избори „катастрофа“ и заяви, че ако оставката на Корнелия Нинова не се препотвърди от делегатите, това в очите на избирателите ще изглежда гротескно и ще бъде прието като неглижиране на вота им. Евродепутатката Елена Йончева, която е сред най-яростните критици на Нинова, заяви в предаването „Неделя 150“ по БНР: „Конгресът беше срамен и режисиран, хвърли БСП в категорията на маргиналните партии. Конгресът нямаше връзка с реалността. На Конгреса не получихме отговор на въпроса защо изгубихме доверието на 800 000 души.“

В крайна сметка Корнелия Нинова запази властта си в партията, а така – и позицията си на вицепремиер. С друг председател социалистите можеха да свалят доверието си от нея и да издигнат за вицепремиер ново лице – мотиви винаги ще се намерят. Сега Нинова може спокойно да продължи да се обгражда и в министерството с послушковци и дори да раздава постове като индулгенции на свои покаяли се партийни врагове. Може да продължи да наказва непреклонните, дори да ги изхвърля от партията, както направи с Кирил Добрев, с пловдивския олигарх Георги Гергов и с други свои другари.

Анализаторите, идейните противници на Корнелия Нинова и приближените ѝ в БСП ще продължат (и по инерция) още известно време да коментират събитието и евентуалните му последици за партията столетница. За разцепването ѝ и за необходимостта от създаване на нова и автентична лява партия, от която в България имало нужда, заговориха изхабени политици като Михаил Миков, който не беше запомнен с нищо по време на краткия му престой на върха на БСП.

Но това не е първото „време разделно“ в средите на българските социалисти.

Преди осем години знакови фигури в левицата, като бившия президент Георги Първанов, Румен Петков, Евгений Жеков и други, създадоха отначало идейна платформа в БСП, която след изключването им от партията превърнаха в нов политически проект под името „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ). Новата партия беше обявена за борец срещу задкулисието в политиката, срещу лобизма и подмяната на легитимните демократични механизми при вземането на политически и управленски решения и при назначаването на кадри. А всъщност АБВ се появи в резултат от конфликта между Сергей Станишев и Георги Първанов, когато първият беше премиер на кабинета на тройната коалиция, а президентът – неин архитект.

През 2014 г. АБВ дори участва в управлението на страната, след като гарантира парламентарното мнозинство по време на втория коалиционен кабинет на Бойко Борисов. Тогава Ивайло Калфин от партията стана четвъртият вицепремиер в правителството на ГЕРБ и Реформаторския блок. През пролетта на 2016 г. Калфин подаде оставка, а от АБВ обявиха, че оттеглят подкрепата си за парламентарното мнозинство и кабинета. Това „съвсем случайно“ съвпадна с избора на Корнелия Нинова за председател на БСП на 8 май същата година, когато тя спечели с 6 гласа лидерската битка срещу Михаил Миков. И вече беше дала знак, че е склонна да подаде ръка на отцепниците от АБВ, ако заблудените овце се върнат в стадото.

Дали сега ще има ново разцепване на партийния кораб, което този път може окончателно да го потопи, няма смисъл да се гадае. Защото ако се случи, всички неизбежно ще го разберем. Макар че една анкета сред социалистите вероятно би показала, че те възприемат партията си като безсмъртна…

По-важният въпрос, който доминира в този сюжет, е

дали лидерът носи цялата вина и отговорност за драматичния разгром на БСП на последните парламентарни избори през ноември 2021 г.

За да се отговори сравнително смислено на този въпрос, е нужно да се вгледаме в графиката на доверието към левицата в годините на Прехода и да проследим нейните пикове и спадове. И тогава да правим изводи.

Първият голям срив в доверието към БСП дойде след втория кабинет на Андрей Луканов. Той управлява само няколко месеца, на практика докара държавата до банкрут и спря да обслужва външния ѝ дълг. След т.нар. Луканова зима, изборите през 1991 г. бяха спечелени от СДС, а социалистическата партия изгуби над един милион гласоподаватели. Но властта на практика беше още в ръцете на бившите комунисти и твърде скоро Държавна сигурност чрез ДПС свали правителството на Филип Димитров.

По време на управлението на кабинета „Беров“, съставен с мандата на ДПС, бяха поставени основите на паралелната държава и на организираната престъпност, създадоха се силовите групировки и финансовите пирамиди, с които започна ограбването на българските граждани. Впоследствие БСП начело с Жан Виденов спечели парламентарните избори през 1994 г. и получи близо 2,26 млн. от гласовете на избирателите. Но правителството му изкара половин мандат и падна. Тогавашният Министерски съвет се оказа с рекорден брой агенти от Държавна сигурност – през 2001 г. Комисията по досиетата съобщи, че за 22 лица в състава му са открити данни за сътрудничество с ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб, от които за 11 души има безспорни доказателства. Самият премиер с прякор Дунав е бил съдържател на явочна квартира в Пловдив.

След т.нар. Виденова зима, на изборите през 1997 г., когато лидер на БСП вече е Георги Първанов, изборният резултат за партията е драматичен.

Гласовете за нея вече са близо два пъти и половина по-малко, отколкото на предишния вот.

Уплашени от успешния мандат на ОДС и правителството на Иван Костов, определени среди организират завръщането на Симеон Сакскобургготски в България. Със създаденото национално движение на негово име (НДСВ) той спечели изборите през 2001 г., стана първият в света монарх премиер в парламентарна република и създаде най-непрозрачната коалиция заедно с ДПС и „Новото време“. Сакскобургготски спря и отварянето на досиетата на Държавна сигурност, а бившите агенти се радваха на особена почит по време на неговия мандат. През 2001 г. БСП понесе сериозна загуба – партията за първи път в годините на Прехода падна до резултат малко над 783 000 гласа. Лидер тогава е вече Сергей Станишев, а неочаквано същата година Георги Първанов спечели изборите за президент.

През 2005 г. БСП за последен път получи доверието на повече от един милион избиратели и с близо 1,13 млн. гласа стана първа политическа сила в страната. След управлението на тройната коалиция и кабинета на Сергей Станишев още два пъти БСП успя да вдигне резултатите си на избори – на предсрочните през 2013 г. (след оставката на първия кабинет „Борисов“) и през 2017 г., когато левицата, вече начело с Корнелия Нинова, спечели 80 места в парламента. Но така и не успя да прескочи границата от един милион гласа.

За последните три десетилетия левицата катастрофира няколко пъти на избори. През 2014 г., когато протестиращите срещу модела #КОЙ свалиха правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски, социалистите паднаха до резултат от около половин милион гласа. А на последните три парламентарни избори през 2021 г. резултатите за социалистическата партия постепенно се сриват, за да стигнат до 267 817 гласа на вота през ноември.

Нинова безспорно има отношение към погрома на левицата, но би било повърхностно той да бъде обяснен само с нейното лидерство в БСП.

Корнелия Нинова може и да е влюбена във властта и напълно способна да прегази хората, които се опитват да ѝ я измъкнат от ръцете, както я описват нейни опоненти. Лица от обкръжението ѝ изглеждат като апаратчици от епохата на социализма и беше странно да видим компрометирани бивши министри, като Емилия Масларова и Румен Гечев, на коалиционните преговори за кабинет в качеството им на експерти. И в листите за изборите, и в подреждането им, и в разприте за това кой да ги води, се видя, че Нинова не действа принципно, а дава преднина на клакьорите и на тези, които ѝ угодничат. Програмата на БСП „Визия за България“ пък се оказа скучен, безидеен и лишен от всякаква визия документ за управлението на страната. И така нататък…

Но нали БСП не е пирамидална, вождистка партия? Защо ръководството ѝ проспа лидерските грешки на Нинова? От конформизъм, ленивост, безразличие? Които познават партията отвътре, интригите, битките за надмощие, лобитата – да кажат.

За външните наблюдатели обаче е ясно, че БСП ще продължи да върви надолу, защото:

БСП не се отказа от комунистическото си минало и наследство, а прие цялата история на тоталитарната БКП за своя. И като знак за това Корнелия Нинова и другарите ѝ продължават да се покланят ритуално на гроба на Тодор Живков в Правец.

БСП не осъди престъпленията на бившия режим. Не се извини за жертвите на Народния съд, за издевателствата и убийствата в лагерите, за унищожаването на елита на нацията ни след преврата на 9 септември 1944 г. Не поиска искрено прошка от българските мюсюлмани заради т.нар. Възродителен процес. (Извинението на Сергей Станишев и целувката на Местан на Орлов мост през 2014 г. не изпратиха ясни послания към малцинството.)

БСП не прекъсва и до днес обвързаността си с бившите тайни служби на тоталитарната държава.

БСП продължава да нарича съветската окупация на България „освобождение“ и да бъде „пета колона“ на Русия и днес.

Но най-важното е, че БСП не е нито лява, нито социална партия.

И доказателство за това са не само милионерите и олигарсите в нея, но и политиката ѝ в данъчната, пенсионната и социалната сфера. А всяко нейно правителство или е катастрофирало (Луканов, Виденов), или е управлявало непрозрачно и силно зависимо от дълбоката държава (Станишев, Орешарски).

Партията ще продължи да губи електорална подкрепа, защото няма какво да предложи на избирателите си. А и защото, както видяхме, не позволява смяна на поколенията в ръководството си. БСП, както и останалите партии, създадени от матрицата на Прехода, ще изчезнат или ще продължат да съществуват като маргинални организации без влияние в политиката. И това е неизбежно.

Заглавна снимка: Корнелия Нинова изнася политически доклад пред Конгреса на БСП на 22 януари 2022 г. Стопкадър от видеоклип на БСТВ

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.

През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vustanik-v-purviya-mandat-vlastnik-vuv-vtoriya/

Президентът Румен Радев официално встъпи във втория си мандат – във времена на „каскада от кризи“, но и на доминантната роля, която той си извоюва в политиката и управлението от близо година насам.

Какво да очакваме?

Съдейки по речта му пред депутатите от 47-мия парламент, основна задача ще бъде конституционната реформа. Но обещаният президентски проект за такава реформа все още е строго секретен и не напуска пределите на „Дондуков“ 2, независимо от ноемврийските уверения на Радев, че наближава времето да го внесе. Време е – говори за него още от края на 2019 г. при управлението на третото правителство на ГЕРБ и Бойко Борисов…

Ще има ли проектът на президента съгласуване (непублично и неофициално) с намеренията на настоящото управляващо мнозинство за съдебна реформа, която не се изчерпва само с реформа на прокуратурата? Моментът е удачен – създателите на „Продължаваме промяната“, стожера в четворната коалиция, дължат нему втурването си в политиката, а три от политическите сили в тази коалиция публично го подкрепиха за втори мандат. Така че не би имало спънки с помощта на управляващите Радев да се опита да реализира конституционни промени и така да довърши започнатото през лятото на 2020 г. – демафиотизация на властта.

В речта си Румен Радев не спомена за своя проект, но от нея се разбра, че държи на възможността за индивидуална конституционна жалба, предвидена в него. За такава бе постигнато съгласие и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите политически сили „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП. За възможността гражданите да могат да сезират Конституционния съд се говори и спори от години – дали да се предвиди само за закон, който нарушава правата, или и за всеки публичен акт; в кои случаи да е допустима – когато са изчерпани или не са изчерпани предвидените съдебни производства за защита, и др. ДБ я предложи по време на преговорите в сектор „Правосъдие“.

В речта си пред парламента Радев говори и за друга промяна, за която също е повдигал от по-рано въпрос – конституционно гарантиране на финансовата децентрализация на общините. От години Националното сдружение на общините в България настоява за такава възможност. Това няма да се приеме еднозначно от политическите сили, които не постигнаха съгласие по темата и на преговорите за коалиционно споразумение. Тогава от ДБ предложиха 2% от настоящите 10% данък върху доходите на физическите лица да отиват в съответната община, а на следващ етап да се превърнат в местен данък, който всяка община сама да определя. Останалите обаче се възпротивиха, макар по принцип да се съгласиха с идеята за по-голяма финансова самостоятелност на местните власти.

Изглежда сякаш екипът на Радев е заложил по-големи президентски правомощия, за които и президентът сам е повдигал темата. Но вчера премиерът Кирил Петков отхвърли подобни спекулации с изявлението си, че „Конституцията ще бъде голяма тема в следващите месеци, но не и за това да станем президентска република, а в частта за главния прокурор“.

Големият въпрос, който неизменно се задава в такива случаи, е как ще се събере конституционно мнозинство от 160 гласа, след като настоящата власт разполага със 134 народни представители. Но това е тема в развитие.

Та, президент или управляващи ще стартират конституционните промени?

Или преди това ще се случат други процеси? Докато се чака отговорът на загадката, правосъдната министърка Надежда Йорданова, излъчена от „Демократична България“, вече се е нагърбила с първата фаза – трансформацията на КПКОНПИ. За ДБ съдебната реформа е знаме и кауза много преди президентът да я прегърне.

А може би държавният глава просто не иска да рискува, като внесе проект, който няма да успее, и така да си причини репутационни щети. Във втория си мандат той особено ще внимава за това. След последната година на политически победи ще му е трудно да остане в този така симпатичен образ на поборник при настоящото управление, с което са единомишленици и съратници. Ако иска да критикува, не може да вдига юмрук, а само да помаха с пръст – или може би просто да повдигне вежда…

Управляващите, както е известно, рядко се ползват с всенародна любов. Така че въпросът не е дали, а кога най-рейтинговият политик Румен Радев и правителството, ръководено от също така рейтингов и харизматичен политик като Кирил Петков, ще охладнеят един към друг. При други обстоятелства би могло и да е догодина, но при толкова кризи вероятно ще е още тази. А кризите са свързани с едни други теми от речта на президента –

за сигурността и за Северна Македония.

„Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа, за нейната стратегическа автономност и сигурност.“ На пръв поглед в това изречение на Радев няма нищо забележително – открай време политиците се упражняват по темата за активността на България. Но в коя област президентът разглежда стратегическата автономност на ЕС – в икономиката или в сигурността и отбраната? Изглежда, че е втората. Европейската отбранителна автономия е в проект, а от 30-те страни в НАТО повече от половината са членове на ЕС. Известно е, че без одобрението на САЩ, а и без изясняване на неговата корелация по отношение на НАТО, един такъв проект не би бил осъществим.

Какво означава Европейска стратегическа автономия? В публикация за Politico бившата външна министърка на Испания Аранча Гонсалес я обяснява така: „Европа да има повече способност да прави сама изборите си, съответстващи на интересите и ценностите ѝ, независимо какво правят останалите.“ Включително и за да намали уязвимостта си от външни шокове. В интервю от септември м.г. пред същото издание председателят на Европейския съвет Шарл Мишел отбелязва, че трагичната ситуация в Афганистан „трябва да подтикне нас, европейците, да се погледнем в огледалото и да се запитаме как можем да имаме по-голямо влияние в геополитическата сфера в бъдеще, отколкото днес“.

Но дали Европа може сама да се погрижи за отбраната си и дали фискалните правила на общността ще се променят – това са предизвикателства пред идеята за автономия, за която не е ясно какво мисли българският президент. Като че ли позитивно. Какво смята управляващата коалиция? Отворен въпрос.

За разлика от тази, по друга тема няма двусмислие или неяснота в позицията на Радев – става въпрос за Северна Македония и бе даден знак към кабинета и премиера:

Предложеният от правителството многопистов подход в отношенията с нашите съседи има потенциал да динамизира диалога, да укрепи доверието, и трябва да бъде подкрепен. Той обаче не бива да оставя на заден план проблемите, свързани с правата на нашите сънародници и общото историческо и културно минало.

Ще потвърдя своята позиция като президент на всички българи, че равноправието на македонските българи, много от които са и български граждани, трябва да бъде гарантирано чрез вписването им в Конституцията на страната наравно с другите части от народи. Този акт, редом с приемането на надеждни механизми за изкореняване езика на омразата и опазване на българското културно-историческо наследство, следва да бъде предварително условие за нашето съгласие за начало на преговорите за членство.

И тук следва една критика към правителството, свързана най-вероятно с направените тази седмица заявки за въздушна линия София–Скопие по време на визитата на делегацията, водена от премиера Кирил Петков в Северна Македония, както и относно коридор №8 като цяло:

Убеден съм, че икономизацията на външната политика, за която работих активно, може да даде много по-добри резултати, ако постигнем по-ефективна координация между институциите и преодолеем липсата на проектна готовност във важни инвестиционни направления.

Няма съмнение, че президентът е ядосан от подхода на Петков и от визитата му в Скопие тази седмица. Северна Македония може да ги раздалечи, а може да стане и по-сериозно препятствие в отношенията между институциите, разделени само от площад „Независимост“. Дистанцирането би било полезно и за двете страни – правителството веднъж завинаги ще се отърве от чувството на синовен дълг и признателност към президента, а президентът ще може отново да е „надпартиен“.

В речта на президента се открива и един начален флирт с Българската православна църква (и традиционните вероизповедания), на които Радев обещава подкрепа и в бъдеще. Досега това беше патент на Бойко Борисов, който обикаляше църкви и манастири, целуваше ръце и кръстове и се кълнеше в Началника Бог. Патриарх Неофит за втори път лично отслужи молебен и благослови Радев за успешен втори мандат като държавен глава. А днес президентът дори участва в тържествената церемония за първа копка на новостроящия се православен храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в столичния квартал Люлин.

Останалото е захарен памук. 

Например:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати: овладяването на демографската криза; справянето с бедността и неравенствата; повишаването на стандарта и качеството на живот; духовното развитие; гарантирането на суверенитета и сигурността; отстояването на националните интереси и достойнство; утвърждаването на позитивния образ на страната ни навън.

Нищо от това не се е случило през изминалите години, а описаното като „дългосрочни цели на нацията“ всъщност е работа на политиците и функция от техните решения. Дали Радев може да отговори как вижда „духовното развитие“ като цел? Отделно някой трябва да забрани на президентите да използват веднъж завинаги „овладяването на демографската криза“. Освен ако не бъдат изобретени инкубатори за българи.

Заглавна снимка: Президентът Румен Радев изнася реч пред Народното събрание при тържественото полагане на клетва за втория си мандат. Стопкадър от видеозапис на БТА

Източник

Post Syndicated from original https://toest.bg/zakude-burza-ministur-predsedatelyat/

В първите дни на новата година бе съобщено, че новоназначената външнополитическа съветничка на новия премиер Кирил Петков и доскорошна зам.-директорка на ЕСВП Весела Чернева се намира в Скопие, където договаря официалната визита на министър-председателя в Република Северна Македония. Посещението ѝ, което по принцип следваше по-скоро да остане необявено за широката публика, бързо придоби гласност, а по думите на информирани източници, все още заемащият тогава поста на главен преговарящ с България Владо Бучковски дори не успял да прикрие факта, че г-жа Чернева е в Скопие. Както се казва, четата бе издадена.

Отвъд общите заявления за по-скоро протоколния характер на посещението се появиха съмнения, че съветничката е водила допълнителни разговори по теми, които не са достояние на професионалната гилдия в София. Какви са тези разговори и защо г-жа Чернева е заявила намерението си до юни т.г. РСМ да бъде допусната до преговори за членство, остава неясно. Поне никой от онези, които следва да знаят, не са информирани.

Бърза ли се и защо?

Подготовката на посещението на Петков в Скопие се посреща с обоснован негативизъм в София. Многобройни са коментарите на онези, които професионално се занимават с дипломация и национална сигурност, относно ненавременния и твърде противоречив характер на това посещение. Дори се стигна до конспиративното допускане, че карантинирането на Петков след КСНС е всъщност начин да се отложи неговата визита. Като всяка конспирация, и тази излезе ялова.

Друго обаче е очевидно – посещението на Кирил Петков и придружаващата го делегация от хора, които сякаш не са съвсем запознати с методиката и принципите на провежданата политика спрямо РСМ, е действително прибързано и противоречи на правилата за водене на преговори със страна, която не е готова да говори с нас от позицията на взаимния компромис и интерес. Ако беше иначе, то три дни преди визитата – на 15 януари, бъдещият премиер на РСМ Димитър Ковачевски нямаше да заяви, че Скопие няма да води разговори за езика и идентичността си. А на 16 януари в българските медии нямаше да излезе информация, в която се цитира мнението на Клаудия Тени, член на Конгреса на САЩ и представителка на лобито на РСМ във Вашингтон, относно възможността да бъдат приети санкции срещу България заради позицията ни спрямо РСМ.

Това е натиск.

Югозападната ни съседка продължава да изопачава и дори дезинформира, като твърди, че България оспорва идентичността ѝ. Известно е, че това не е така, защото Република България все пак е първата държава, признала независимата Македония преди 30 години, като настояваме единствено Скопие да изпълнява подписания двустранен договор.

Скопие не се готви да преговаря и по ясен начин демонстрира, че поставя условия, които противоречат на духа на водените до момента преговори с България. Скопие на практика и показва кое за РСМ е червена линия – онова, за което заседава смесената комисия. Дали и защо тази комисия стигна до задънена улица, е въпрос на допълнителен анализ, който обаче ще се води в София – и то след като темата РСМ е затворена. Сега не е моментът.

Ако г-н Петков наистина смята, че отивайки с министрите си на транспорта и на външните работи и предлагайки да отвори петте работни групи за двустранните отношения със Скопие, ще реши проблеми, които от повече от десетилетие остават открити, следва да бъде посъветван, че

може да очаква провал.

(Между другото, мнението на МВнР по темата за РСМ и новия подход на Петков остава дълбоко неизвестно, което поставя въпроса дали министър Теодора Генчовска внимава какво се случва в Министерския съвет и разбира динамиката на събитията.)

Много е изговорено за Коридор №8 и двустранната търговия и ако новото правителство има нагласата, че досега нещо не е направено както трябва, нека все пак попита. Тогава ще разбере и защо по тези въпроси няма напредък. Любимата тема на Петков – неговият аргумент sine qua non – за липсата на самолетна линия между Скопие и София звучи наивно. Премиерът Петков твърди, че е бизнесмен, и като такъв следва да си зададе въпроса защо от 1990 г. до днес такава линия няма. Може би няма икономически интерес? И ако е така, той ли ще е човекът, който ще застави националния превозвач „България Ер“ да лети до Скопие? Между другото, компанията е частна.

Да бъде отклонено посещението в Скопие е въпрос на прагматичен интерес. Това би показало, че в София управляват хора, които имат представа и за националния интерес. България не може да бъде притискана и не следва да допуска да бъде поставяна в неизгодно положение от хора, чийто досег с дипломацията и международните отношения довчера са били колонките за международни новини във вестниците, а днес по стечение на обстоятелствата заемат висок държавен пост. За предлагания подход спрямо РСМ няма нито обществен консенсус, нито консенсус в управляващата коалиция; отделно, той противоречи и на декларацията на Народното събрание от 2019 г., и в последна сметка на решението на КСНС от миналата седмица. Този подход, ако бъде пробутан, маскиран под формата на двустранен компромис, ще отвори единствено нови проблеми – комисиите ще работят не по решаването на откритите въпроси, а по тяхното идентифициране.

За шест месеца този процес няма да завърши.

Концепцията на Петков и екипа му ще отвори и несъществуващия въпрос за македонско малцинство в България, дори и министър-председателят да е прав, че той няма да говори за това на срещата на 18 януари. Скопие няма нужда да чака София да се съгласи да говори за това, защото вече поставя темата, а така също и лобито на РСМ във Вашингтон (справка: интервюто с г-жа Клаудия Тени). Въпросът вече звучи в ушите на хора в Брюксел и Вашингтон и по-скоро натам София следва да насочи усилия – да обясни в какво се състои неистината, произнасяна в Скопие.

Самата малцинствена тема създава прецедент, с чиито последствия България ще се сблъсква в бъдеще. И не само по отношение на РСМ. Нека не забравяме, че България не е само в състояние на икономическа, финансова и здравна криза. Страната методично е изправена пред последиците от провала на политиката в областта на отбраната и националната сигурност – двата сектора, призвани да защитят държавата. Преди премиерът Петков да се опитва „на мускули и с добрина“ да бъде проактивен, е добре да се поинтересува в какво състояние са службите за сигурност и с какво да се подпомогне тяхната професионална работа, така щото те да са способни да подпомогнат работата на новия министър-председател. Защото срещу нас и в Скопие, а и в други столици на Балканите, не стоят колективи от научни работници.

На последно място, един въпрос остава без отговор – какво налага Кирил Петков да посети именно сега Скопие? Въпреки всички съвети да не го прави, дадени от хора, заети с темата РСМ и двустранните отношения на Балканите от десетилетия. Закъде бърза министър-председателят?

Заглавна снимка: © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/deyan-kyuranov-interview/

Деян Кюранов е доктор по философия, политолог и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Публикува в Портал „Култура“ и „Дневник“, автор на множество политологични статии и изследвания, свързани с човешките права и с развитието на Русия и някои бивши съветски републики.

Господин Кюранов, струпване на многобройни и тежковъоръжени руски войски в близост до източните граници на Украйна имаше и миналата пролет, но прогнозата на мнозина анализатори за война между двете държави не се сбъдна. Днес по-възможна ли изглежда тя?

Първо, мисля, че война няма да има. Второ, днес тя не изглежда невъзможна – заради ултиматумите на Русия към света, които промениха радикално нещата. Както казва един много добър руски политолог – Владимир Пастухов, проблемът е, че войната вече не е невъзможна в мисленето на Кремъл.

В следващите дни започва серия от срещи преди тази в Брюксел на Съвета „НАТО–Русия“, свикана от Столтенберг на 12 януари. Очаквате ли успех на дипломатическите усилия? Изглежда ли единен Алиансът преди срещата на върха и ясна ли е позицията на руския президент, който според изразеното от Вас мнение в публикация в „Дневник“ шантажира НАТО или блъфира? А може би Путин шантажира, блъфирайки?

Това са няколко въпроса, затова ще започна от последния. Ще се позова отново предимно на мненията на руски колеги, защото ми се струва, че в такава ситуация човек, колкото е по-близо културно и емоционално до събитията в Кремъл, толкова по-точна ще бъде интуицията му. А в този случай работим най-вече по интуиция, защото нямаме чужди данни, нямаме и достатъчно информация. Проблемът е, че изглежда, че общо взето, Путин не знае какво иска. Като казвам това, имам предвид сериозни и същевременно безумни хипотези от типа: Какво иска Русия – да завладее целия свят? Или иска да завладее Европа? Или може би да глътне Украйна?

Може би някоя от тези хипотези се върти в главата на Путин, който се изживява като император?

Там е работата, че не е ясно като какъв точно се изживява Путин в тази ситуация. Във всеки случай се изживява като много силен участник в събитията, като човек, който ги създава и води. И е реално такъв без никакви ограничения, морални например. В такава ситуация е много трудно да се прогнозира и да се говори за разумност, след като сме отвъд разума – елементарния, политически и политологически разум. Отвъд разума, който цели максималното добро управление. Като не сме в такава ситуация, сме в изключителна неопределеност.

Защо въпреки всичко аз смятам, че война няма да има? Ами защото все пак в малко по-дългосрочен план, ако Путин се реши на някаква агресия, тя ще бъде откъслечна. Той вероятно първо ще се опита да откъсне нещо от Украйна, след това ще спре и ще се опита да го задържи по схемата на Крим. Явно е, че Западът няма да воюва за Украйна. От друга страна, е ясно, че Украйна ще воюва за себе си. И „петата колона“ няма да е решаваща в този случай – руската пета колона в Киев. Това съвсем няма да е лесна, а много страшна война. Разбира се, в момента работя изцяло в безумните хипотези, защото това ще бъде разтърсване на целия ред, създаден не само след разпадането на Съветския съюз.

От това, което казвате, сякаш не се надявате много на дипломатическите усилия?

Не, мисля, че те са част от агресията на Путин към външния свят на всички равнища и фронтове. На два пъти той практически каза: „Да, ще водим преговори, ама какво от това – ние не искаме съглашения на думи, искаме да видим дела.“

Включително и в последния си телефонен разговор с президента Байдън…

Да, същото каза и на дългата си пресконференция. Господи, тогава какви резултати да очакваме от дипломацията? Освен това всички забелязват, че когато на такива преговори пращаш заместник-министри на външните работи, а преговорите по идея би трябвало да решават въпроси за войната и мира в Европа и света, означава, че за теб това не са преговори от първостепенна важност.

Има ли разногласия между страните членки на Алианса, най-вече между САЩ и водещите държави в ЕС, преди срещата на върха в Брюксел?

Европейският съюз не е бил в такава ситуация досега. Нееднократно сме доказвали мекушавост, нерешителност, боязливост и нежелание да се намесваме. Така че какви са разногласията точно в момента и между кого, и „Северен поток“ и несеверен поток – те са прекалено дребни на фона на това предизвикателство. За по-малки неща имаше значение точно Франция ли е по-близо до Америка, или пък Великобритания и Германия какво правят. Но сега имаме ултиматум. Такъв език не е държал дори Съветският съюз по времето на Студената война, защото тогава той беше първи борец за мир и не можеше да си го позволи по идеологически причини. А сега нямаме никаква идеология. Тук идеята е „Абе, аз имам армия, имам бомба и казвам това, да видим пък вие какво ще кажете…“

Споделяте ли мнението на някои анализатори, че сегашната криза в някаква степен повтаря Кубинската (Карибската) криза – най-опасната по време на Студената война?

Дума да не става, че сегашната е много по-малка. Тогава Съветският съюз все още имаше месианската идея да завладее света и да ощастливи цялото човечество чрез комунизма. Сега, ако рекат да правят нещо с цената на хиляди жертви от двете страни, няма да е свързано с никакви месианщини и идеологии, а просто с утвърждаване на новополучената сила на руската армия.

Вие казахте, че Западът няма да воюва за Украйна. Американският президент Джо Байдън увери Володимир Зеленски, че те – САЩ и неговите съюзници – ще гарантират териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Първият дипломат на ЕС Жозеп Борел също изрази подкрепата си за Украйна по време на своето посещение в страната през седмицата. Как звучат тези декларации на фона на Вашата прогноза, че те няма да воюват за Украйна?

Аз не знам защо говорим за „те“, а не за „ние“, понеже сме в НАТО. Тук няма да обсъждам специално позицията на България, която, както винаги по отношение на Русия, е в разкрач. Но иначе, ако щете в морално отношение, това безспорно сме ние и не е хубаво да го забравяме. Та ние заявихме, че няма да воюваме за Украйна, и същевременно ние (имам предвид НАТО плюс вече и отделно евентуални военни действия на САЩ) ще им помогнем с оръжие и пари и максимално ще затрудним живота на Русия, но не чрез обикновени санкции. Предполагам, че ще има много радикални изключвания на страната от световния поток на пари и стоки.

В крайна сметка кой кого притиска в ъгъла: Западът – Русия, или Путин – Запада?

Путин притиска света. Това е негова агресия, това е негова инициатива. Светът би искал просто всичко това да го нямаше. И това не е само ЕС, който поначало, откакто го има, иска нещата да се решават не чрез сила, а чрез преговори, чрез взаимни отстъпки. САЩ биха могли в някои случаи да се държат по алтернативен начин и да си кажат: „Тия прекалено много взеха да дрънкат оръжия, я да вземем да ги ударим.“ Но сега случаят не е такъв.

Какво друго иска руският президент освен вече заявеното официално – да не се разполагат в черноморския регион сили на НАТО и да спре разширяването му на изток? Или може би с демонстрацията на сила Путин се опитва да разреши и свои вътрешни проблеми в Русия?

В момента Путин практически няма вътрешни проблеми, поне що се отнася до статута на Русия в света. Той се основава на един вече втвърден електорат от хора, за които е страшно важно да могат да кажат: „Ние сме отново най-великите в света. Ето, каквото решим, това правим – вземаме си Крим и ще им кажем на тия украинци как да живеят. И ще си помислим искаме ли ги обратно в кошарата, или да си стоят навън и да слушкат…“ Това е равнището на мисленето и на дискурса в този вид политика.

Освен това, благодарение на ценовата конюнктура напоследък, в Русия има пари и хората отново живеят сравнително добре. Не трябва да забравяме, че това е поначало епоха в историята на държавата, незапомнена по относителното си добруване. Както навремето каза една чудесна руска политоложка – Маша Липман: „Не забравяйте, като мислите за Русия, че сега руснакът живее по-добре от когато и да било в своята история!“ И това е въпреки невероятната дори за Русия корупция. Просто има много и колкото и да се краде на всяко равнище, все пак и до най-долу стига по нещо. Освен това има относителен ред и руснаците го сравняват, и то с основание, с безредието на 90-те години, за което обвиняват (както и братята българи) демокрацията. Путин няма проблеми вътре и не смята, че с такава политика си създава проблеми навън.

Но искам да се върна към нещо от началото: за неяснотата на целите на Путин и оттук – за непредвидимостта на ситуацията. Руските колеги говорят много разумно за това, че не трябва да бъркаме сегашния Путин с Путин отпреди 20 години, който дойде в името включително и на човешките права. Тогава той направи един невероятен съвет по човешките права към президента и понеже познавам тази тематика и тези хора – поне половината бяха истински правозащитници.

А днес да се говори за човешки права в Русия вече е нелепо. И не е само закриването на „Мемориал“, а и цялото отношение на Путин към неправителствения сектор.

Цялото отношение е вече съвсем друго, а не трябва да забравяме и убийствата зад граница. А каква е главната причина? Путин може да си го позволи, защото превъоръжи руската армия и в момента, казват специалисти, тя е сериозна военна сила, а не беше такава преди идването му на власт. Този човек никога не е имал някаква идеология, разполага със силна армия и декларира безкраен и агресивен национализъм. Казвам „декларира“, защото смятам, че винаги може да се отметне от едно или друго, ако прецени, че това ще му помогне в ситуацията. Този вид прагматизъм не го е напуснал. Въпросът е каква е ситуацията, в която решава да вкара себе си, страната си и света. И тук вече може да говорим доколко той е вменяем от гледище на разума. След толкова години квазиабсолютна власт, това човек може да го гадае или да го знае само близкият му антураж.

Но се връщам пак към лайтмотива – война все пак няма да има. И това е въпреки изключително засиленото влияние на генералитета върху руската външна политика.

Избухналите граждански протести в Казахстан заговор ли са, както твърди президентът Токаев? Имат ли те някаква връзка със случващото се между Русия и Украйна и инициатива на Токаев ли е влизането на руски войски в страната под формата на колективни мироопазващи сили на Организацията на Договора за колективна сигурност?

Мисля, че всичко, което става в Казахстан, няма нищо общо със ситуацията, за която говорим. В този момент тя пречи на Путин да си води агресивната външна политика просто защото разсейва вниманието му и може да се наложи да отклони и ресурси. Не е московска уйдурма това, което става в бившата азиатска съветска република. Тя си е тяхна, местно производство.

Енергийната криза, завършените и незавършените газови коридори с Русия кореспондират ли и как с темата, която обсъждаме?

Ще повторя отново – на фона на проблемите сега те са прекалено дребни. И не те определят какво ще се случи. И това, което ще се случи, няма да определя как ще бъдат решени тези проблеми.

Значи не виждате корелация между енергийните проблеми и конфликта между Русия и Украйна?

Не, не виждам. Може да е имало връзка в даден момент и това да е влязло в калкулациите на стратезите на Путин и в неговите лично – че сега ще можем да ги „подпукаме“. Съжалявам, че използвам площаден език, но тези хора мислят на вулгарен език и това създава проблеми, когато с такова мислене започнеш да правиш световна политика. Да, ще ги „подпукаме“ и по тази линия и ще можем да си вземем нещо и от газа и нефта. Но това е вече отдавна отминал етап. Сега заявките са много по-високи и отново ще цитирам Владимир Пастухов: проблемът е, че изобщо в кремълското мислене не се изключва войната. Почнали са да мислят така (преразказвам): поставяме си някаква цел, тръгваме към нея и ако се окаже, че по пътя трябва да направим война, ами ще я направим, за да постигнем целта. Това е изключително опасно мислене и поне част от хората около Путин мислят така – иначе той нямаше да се държи по този начин.

Сбърка ли министърът на отбраната Стефан Янев с изявлението си, макар и само във Facebook, че няма нужда НАТО да увеличава контингента си на наша територия?

Първо, така не се прави, защото ангажира с позицията си цяла България. Иначе му прави чест, че открито каза, че това е неговата лична позиция и той ще я защитава като министър. В кризисна ситуация обаче се прави друго – тази позиция се изразява на закрито заседание и ако успееш да убедиш кабинета и тя стане позиция на България, тогава я съобщаваш. А така поначало рискуваш да забиеш клин в Министерския съвет, а в тази ситуация – и в цялото общество. И той го направи, без да го интересува как ще прозвучи. А звучи като откровено проруска и антинатовска позиция. Един министър на отбраната не може да си позволи такова нещо. Аз съжалявам, че премиерът не събра сили да го уволни мигновено.

А каква трябва да е позицията на правителството относно евентуалното разполагане на нови военни части на НАТО в България, макар че досега никой не е поискал това от нас?

Ами като не е поискал, ще кажа: „Кой те бута, та се клатиш?“ – така казвахме, като бяхме деца. Позицията на България трябва да бъде позицията на НАТО, освен ако България не излезе от НАТО. Тогава може да имаме каквато си искаме позиция. Но докато сме в НАТО, е хубаво да имаме позицията на Алианса. И да не забравяме това.

Заглавна снимка: © Личен архив на Деян Кюранов

Източник

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/makedonskiyat-vupros-v-konteksta-na-politicheskite-promeni-v-bulgaria/

Българо-македонските отношения в най-новата ни история се развиват в контекста на прехода от комунизъм към демокрация и геополитическото и културно преориентиране на Балканите към евро-атлантическото пространство. Още в началото на 90-те години България и Северна Македония (тогава Република Македония) обявяват курс на присъединяване към ЕС и НАТО като ключова част от стратегическите си програми. Така в тях се зараждат вътрешни процеси на европеизация, които постепенно трансформират различни аспекти от публичния им живот и двустранните отношения.

В международните отношения терминът „европеизация“ описва разнородни, но свързани по същност промени. Част от тях обхващат формалните процеси на адаптация на местните политики, законодателство и правна рамка към тези на Европейския съюз, както и прилагането на установени европейски принципи на управление – от процедури за вземане на решения до цялостна плурализация на политическата система. Други пък засягат промените в идентичността на обществото, сблъсъка между национална и европейска идентичност, (ре)конструкцията на националните и европейските идентичностни маркери, както и честотата, с която властимащи и институции интегрират понятия като „Европейски съюз“ и „европейски ценности“ в политическата си риторика и установените обществени дискурси. В своята цялост вътрешните за България и Северна Македония процеси на европеизация оформят и междусъседските им отношения през последните три десетилетия.

В исторически план България първа в света признава независимостта на югозападната си съседка.

Това става през 1992 г. при правителството на Филип Димитров, което реабилитира българската политика по Македонския въпрос и ѝ дава нов тласък. В следващите години България продължава да демонстрира добронамереното си отношение. Най-отчетливи са случаите, когато страната ни предоставя на Северна Македония достъп до бургаското пристанище заради наложеното ѝ от Гърция търговско ембарго през 1994 г. и оказва военна помощ на македонското правителство при конфликта му с албанските сепаратисти през 2001 г.

Приятелството си обаче двете страни официализират с подписаната от тогавашните премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски Съвместна декларация от 22 февруари 1999 г. Като пряк резултат от процеса на европеизация документът поставя фундамента на двустранните отношения, „изхождайки от стремежите на двете страни за интеграция в европейските и евро-атлантически структури“. Подписан в два екземпляра – на „български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“, договорът предлага исторически консенсус по отношение на наболелия езиков спор. Съвместната декларация е препотвърдена с общ меморандум от 22 януари 2008 г., а през 2017-та се превръща в основа на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество.

Идеята за сключване на широкомащабно двустранно споразумение, което да регулира отношенията между България и Северна Македония, е лансирана много преди 2017 г. До момента на подписването обаче българската политическа линия търпи изменение от безусловна подкрепа за присъединяването на Северна Македония към ЕС до обвързване на евентуално нейно членство с изпълнение на клаузите по договора. Периодът от подписването досега е маркиран от плавна трансформация на политическата риторика. Изначалната еуфория, която намира израз в наситената с оптимизъм двустранната комуникация, се запазва до средата на 2018 г., когато приключва и Българското председателство на Съвета на ЕС. Следва едногодишен период на затишие, в който политическата риторика придобива по-скоро неутрален характер.

Това обаче се променя към средата на 2019 г., а на 9 октомври същата година българското правителство одобрява и приема Рамкова позиция относно разширяването на ЕС. Ден по-късно тя е подкрепена с декларация от парламента, като и двата документа поставят конкретни изисквания към Северна Македония. Сред тях са отказ от идеята за македонско малцинство в България, препотвърждаване на езиковата формула от 1999 г. в нота до ООН, реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим и постигане на ясни резултати в установената с Договора за приятелство историческа комисия. Анонсирането на червени линии, последователното втвърдяване на тона, провалените очаквания и българското вето върху преговорната рамка за присъединяване на Северна Македония довеждат до днешната криза в двустранните отношения.

В случая обаче корените на конфликта се крият не в политическите промени в двете страни, а в самия Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Защото неяснотата около основни клаузи, асиметричният характер на споразумението и оставените празни пространства за различно тълкуване породиха погрешни представи и очаквания у двете страни.

Най-проблематични се оказаха чл. 2 (2) и чл. 8 (2) от Договора за приятелство. Първият гласи, че двете страни ще си сътрудничат с цел „успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ѝ към Европейския съюз и НАТО“, като „българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз“. Член 8 (2) пък гарантира създаването на „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития“.

Тези формулировки ясно отразяват асиметричното отношение между Северна Македония като кандидат-членка и България като пълноправна членка на Европейския съюз. От тези властови позиции двете държави изграждат стратегията, целите и очакванията си спрямо споразумението. И докато България се стреми да предизвика решение на идентичностните спорове чрез създаването на историческа комисия, която „обективно“ да отсъди в нейна полза, Северна Македония се уповава на клаузата, която на практика гарантира българската подкрепа за присъединяването ѝ към Съюза.

Тъй като нито едно от двете изисквания не се изпълнява според очакванията на другата страна, България и Северна Македония взаимно се обвиняват в нарушаване на договорните отношения. Двете страни всъщност подписват споразумение, на което придават различен смисъл и значение, тълкувайки понятия като „обективна интерпретация на историята“, „европейски ценности и поведение“ и „европеизация“ по взаимно несъвместим начин. С други думи, Договорът за приятелство е плод не на общо съгласие, акумулирано в рамките на конструктивен преговорен процес, а на предварително конструирани несъвместими цели.

Какви обаче са изгледите за промяна на българската позиция в настоящата ситуация?

Политическите партии предвидливо избягваха темата за Северна Македония по време на кампанията и в предизборните си програми. Това, което знаем от преговорите за коалиционен кабинет, е, че поне две от формациите (БСП и ИТН) на този етап твърдо отказват да дадат зелена светлина за старт на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.

От „Продължаваме промяната“ изразиха сходна позиция и предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите – да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор. Независимо от това формацията около Кирил Петков и Асен Василев все пак обвърза подкрепата си с прилагането на Договора за приятелство. Единствено „Демократична България“ ясно декларира, че никой не печели от факта, че Северна Македония остава извън ЕС, но и дясната коалиция не се ангажира с конкретни предложения за изменение на официалната политика.

С оглед на крехката политическа ситуация и необходимостта от сформиране на постоянно правителство, коалиционните партньори едва ли биха рискували промяна на курса по Македонския въпрос, около който има изграден широк обществен консенсус. Подобен ход не само ще предизвика атаки от опозицията, а допълнително ще делегитимира новата власт след рекордно ниската избирателна активност на последните избори.

Паралелно с това президентът Румен Радев открито заговори за запазване на културно-историческото наследство на България в спора със Северна Македония пред президентите на Германия и Франция – Франк-Валтер Щайнмайер и Еманюел Макрон. По време на консултациите за съставяне на правителство Радев прикани и лидерите на „Продължаваме промяната“ да изложат позициите си „по отношение на разширяването на ЕС, отстояването на правата на българските граждани, на нашата национална идентичност, история и култура“. Така Радев индиректно призова най-голямата парламентарна формация да подходи внимателно към тема, която носи със себе си висок заряд и постоянен риск от ескалация. Съобразно така оформилия се вътрешнополитически контекст, сериозният външнополитически натиск от ЕС и САЩ за бързо разрешаване на спора почти сигурно ще се окаже безплоден.

Достатъчно ли е обаче новата управленска коалиция да продължи да възпроизвежда политиката на старата власт, за да защити българските интереси? Както вече стана ясно, настоящата безизходица произлиза от неясните формулировки в Договора за приятелство и недалновидната и твърде повърхностна политика на предишното управление по отношение на Македонския въпрос, което постави България в състояние на международна изолация и под нарастващ външен натиск.

Македонската дипломация много по-рано прозря, че спорът ще се пренесе на европейско ниво, защото протакането му не кореспондира с геополитическите интереси и политиката по разширяване на ЕС. Дипломацията на югозападната ни съседка умело се възползва от ситуацията и успя да убеди западните лидери и институции в правдивостта на позициите си по отношение на спора с България, докато страната ни проспа четири години в опитите си да изключи ЕС от уравнението за намиране на решение.

Всичко това породи неразбиране у политическите ни партньори и у интелектуалци, историци и медии на Запад защо България блокира процеса на присъединяване на Северна Македония, каква в действителност е нейната позиция и каква е истинската същност на конфликта. Западните политически лидери, медии и историци често принизяват българската позиция до елементарен национализъм, езиков спор, извиване на ръце и архаизъм. Така представена, България си създава международен образ на държава с антиевропейско поведение, която блокира легитимните въжделения на един народ да се превърне в част от европейското семейство.

Въпреки това новото правителство все още може да подобри българските позиции,

като промени досегашния подход, усъвършенства аргументацията си и приложи целенасочена дипломация за изясняване на моралния корен на конфликта. Нужно е да се промени самият разказ и да се наблегне на отговорността към миналото и паметта като всеобща ценност, която да бъде разпозната от Европейския съюз. По този начин България ще превърне изискванията си към Северна Македония от чисто „български“ в „универсални“ и от „държавни“ в „човешки“.

Нека вземем следния пример: ако Гоце Делчев се е самоопределял, живял и загинал като българин, не е ли фалшифицирането на неговите искрени мечти, воля и мисъл морално престъпление най-вече спрямо човека Делчев, а чак след това спрямо държавата България? В този смисъл може ли да допуснем, че всеки човек или държава има право да преиначи смисъла на нашите собствени идеи, дела, мисли и съществуване за собствена изгода зад маската на „обективна историческа интерпретация“? И нима всяка несправедливост към паметта на отделния човек не се отнася към паметта на всеки от нас? Това е моралната, дълбока, общочовешка същност на конфликта, по която Европейският съюз трябва да вземе отношение. Спор, в чийто център стои човекът, а не държавата; несправедливостта, а не национализмът; моралът, а не интересите.

От този ъгъл българската дипломация може да превърне страната от пасивен абсорбатор на европейски ценности и разпореждания в активен партньор, който ги създава и оформя, в пълноправен член с визия за същността на Европейския съюз, който поставя въпроса за мястото на морала, паметта и отговорността към миналото като общочовешки ценности в модерна Европа. Докато ЕС отхвърля национализма като принцип, трудно ще се отрече от общочовешкото, защото самият той е изграден върху универсални ценности. Така пред България ще се отворят нови възможности за аргументация и включване в една рамка на общочовешки ценности вече залегнали в официалния български дискурс теми като кражба на история, език на омразата, правата на северномакедонските граждани с българско самосъзнание и реабилитацията на жертвите на югославския комунистически режим.

Накратко: ако България съумее да конструира спора като универсален, много по-лесно ще трансформира националистическия си образ и ще спечели доверието на европейските лидери и институции. На този етап обаче българският международен образ по отношение на Македонския въпрос остава твърде спорен. А доколко това ще се промени, зависи от волята и умението на новото правителство да води една по-амбициозна външна политика.

Заглавната снимка е от междуправителствена среща през ноември 2017 г., три месеца след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/

Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет. 

Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.

На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?

Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.

До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.

Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.

Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.

След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.

Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с –ов(а) и –ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“

Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“

Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент? 

Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.

Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.

Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави? 

Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).

С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.

Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…

За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.

Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС? 

Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)

За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.

Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.

В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.

А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?

Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.

Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят. 

Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.

Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?

Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.

Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.

На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.

Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.

Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?

Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.

Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?

Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.

Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.

Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас? 

Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.

Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи? 

Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.

В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.

Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.

Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство? 

Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.

В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.

Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало? 

Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.

Заглавна снимка: Стопкадър от предстоящия филм „Държавни тайни“ на документалистката Малина Петрова

Източник

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/

Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 1995–2001 г., за кратко е зам.–министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.

Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за „престъплението на века“, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.

Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет. 

Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?

Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.

Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?

Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.

През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.

Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?

Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.

Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.

След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?

Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.

Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?

Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.

Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.

Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?

На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изявление на министър Рашков от 16 септември 2021 г.

Източник