Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/da-pomechtaem-za-uchilishtnoto-obrazovanie/

Резултатите от националното външно оценяване (НВО) на учениците и тази година разпалиха обществени страсти. Докато едни акцентират върху нещата, които децата, държащи изпитите за външно оценяване, не знаят, не разбират или не могат, други обръщат внимание на проблемите в училищното образование, част от които се явява и НВО. По какъв начин училището изгражда знания и умения и с адекватен инструментариум ли се оценяват те? Бива ли да свеждаме седмокласниците единствено до формалните резултати, които постигат на изпити и на базата на които успяват или не успяват да се класират за „елитна“ гимназия?

По отношение на инструментариума за оценяване два случая станаха обект на критики.

След като от Министерството на образованието и науката разпространиха информация, че четвъртокласниците не могат да обяснят какво е пожарникар, стана ясно, че проблемът е в изпитния критерий, според който децата на 10–11 години трябва непременно да се сетят, че става въпрос не просто за гасене на пожари, а за професия. Дори да оставим настрана, че при нивото на институционална и гражданска култура у нас дори възрастни се затрудняват да разграничат човека от различните му социални роли, критерият не е коректен и във фактологическо отношение – има и пожарникари, които са доброволци.

Вторият случай е с разказа „Талисманът“ на варненеца Красимир Бочев, даден за преразказ на изпита по литература след VII клас. Обект на критики стана както посредствеността на самото произведение, така и избирането на точно този автор, който е последовател на „Възраждане“ и споделя конспиративни теории за COVID-19 и по всякакви други теми. В своя защита от МОН отговориха, че художествените качества на разказа не влизат в критериите за избор на произведение, а най-важното е той да е лесен за преразказване. От това е логично да се заключи, че възпитаването на литературен вкус не е сред приоритетите на обучението по литература.

Ала по-сериозният проблем е в самата философия на училищното образование –

инструментариумът и критериите са малка част от нея. След излизането на резултатите от НВО за седми клас Надежда Цекулова от БХК и педиатърката Бояна Петкова публикуваха постове във Facebook, в които подлагат на критика системата на училищното образование. Система, която изтезава и децата, и родителите им. Която създава училища за отличници и образователни гета. В която стойността на 13–14-годишните тийнейджъри (и способностите на родителите им) се измерва според получените точки на изпитите, които пък предопределят по-нататъшния им живот.

Образователната система е фиксирана върху постиженията и класациите не само в България, макар у нас допълнителни проблеми да са неадекватните учебни програми и критерии, както и огромното образователно неравенство. В германската федерална провинция Бавария например бъдещето на учениците се предопределя дори по-рано – едва в пети клас се решава кое дете е „достойно“ за гимназия, в края на която ще може да държи матура, и за кое е по-добре да отиде в професионално училище. А без матура няма университет. Възможно е човек да стигне до нея и вече като възрастен, но трябва да има много силен мотив да надскочи професионалната си среда.

Нека си представим, че може да бъде и друго.

За да се научите да карате колело или кънки, задължително е да преодолеете страха си от падане. Основен принцип в съвременното обучение по чужди езици е, че за да проговори на новия език, човек не трябва да се бои да прави грешки. Като се замислим, така е с всичко, което учим – страхът да не сбъркаме блокира както разбирането, така и свободното прилагане на наученото. Когато основният мотив е оценяването, на практика не се учим, а се приспособяваме към определени критерии за оценка.

Да помечтаем, че в училище няма оценки. Че целта на училищното образование е учениците да се развият като личности, които разбират света, в който живеят, и са способни да се ориентират в него. Уроците са интересни и децата виждат какъв е смисълът да научат едно или друго. Не живеят в непрекъснат стрес да не се „провалят“, а експериментират и си помагат взаимно. По-големите ученици избират кое в какъв обем и с каква сложност да изучават според интересите си, стига да съберат определен брой „точки“. Няма „елитни“ и гетоизирани училища, а навсякъде може да се получи образование с аналогично качество.

Как тогава ще се влиза в университет?

За разлика от училището, в университета (поне на теория, макар с масовизирането на висшите училища ситуацията да не е точно такава) се спазват високи академични стандарти. Ето защо е логично достъпът до него да става след проверка на потенциала за усвояването на такива стандарти, тоест след изпит. И е важно висшето образование да съдържа по-високи изисквания за качество. Още повече че то (отново на теория) е предназначено за хора, които са мотивирани и знаят какво искат. Не съществува обаче никаква необходимост входът към него да е следствие от резултатите в училище. Освен всичко човек може да реши да се насочи към университет и в зряла възраст, когато вече е забравил какво стои зад оценките от гимназиалната му диплома.

По същия начин и хората, които се насочват към професия след училище, не следва да са заложници на образователните си успехи или провали, особено ако тези успехи или провали нямат пряка връзка с това, което ще се изисква от тях в работата. Често се получава така, че дори човек да е специализирал в определено професионално направление по време на образованието си, новата работа да изисква от него компетентности, които не е изучавал и тепърва трябва да усвоява. Това се случва впрочем нерядко и на хора, завършили университет.

Утопия, но не съвсем.

Така описаната картина не съществува в чист вид в никоя държава, но на много места може да намерим нейни елементи. Има висши училища, които приемат и без диплома за средно образование. Във финландските училища например оценките се формират по съвсем други критерии и нямат добре познатата ни санкционираща функция. Принцип на образованието по Монтесори е да няма оценки и домашни, а процесът на обучение прилича по-скоро на игра. В някои училища и образователни системи по-големите ученици сами избират какъв да бъде учебният им план, на кое да наблегнат повече и на кое – по-малко.

Контрапродуктивността в съвременни условия на училището, което е изградено според принципите на дисциплината и санкциите, адекватни на демократичните общества до втората половина на ХХ век, се забелязва от философи и експерти в областта на образованието. Сред тях са например немските философи Рихард Давид Прехт и Харалд Леш, за чиято книга „Как образованието сполучва“ вече писахме в „Тоест“.

Въпросът е защо моделите на несанкциониращо училище не се превръщат в масова практика.

Проблемът е не толкова в закостенялостта на самото образование, колкото в спецификите на социалната система, чиито неравенства образованието възпроизвежда, ако се позовем на френския социолог Пиер Бурдийо. В представата, че светът едва ли не ще се срути, ако хората не научат още от деца къде им е мястото. В инерцията да се произвеждат не личности, а винтчета в машината, които стават безполезни, когато тя бъде заменена от нова. В илюзията, че училищната месомелачка е „подготовка за живота“.

Обикновено детството се описва като „щастливо“ и „безгрижно“. Това клише трябва да е произведено от хора, които са забравили какво е да си дете. Или поне какво е да си ученик. Със стреса на ученическия живот може да се сравни само стресът на отдадения родител на ученик. И пак не е сигурно кой е по-стресиран, защото за ученика всичко се случва за първи път и съответно се преживява драматично. Към децата в училищна възраст има безброй изисквания, а в същото време те нямат правото да се разпореждат с живота си. Но пък могат да провалят бъдещето си – или поне да го направят много по-трудно, защото са блокирали на някой изпит.

„Знам, че не може, но може ли да може?“,

пеят босненците от „Дубиоза колектив“. Вероятно една радикална реформа на училищното образование, в която се премахнат оценките, няма да е безпроблемна. От друга страна, проблемите на настоящото училищно статукво сме свикнали да приемаме за даденост, едва ли не като природен факт. Но в степента, в която осъзнаваме, че може да бъде и друго, има и надежда за промяна.

Заглавна снимка: © MChe Lee / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kude-se-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

На 2 юни сайтът „Поглед Инфо“ публикува подвеждащ материал, в който се твърди, че НАТО спира доставката на оръжия за Украйна. Разбира се, информацията от заглавието не е подкрепена от текста, нито са посочени конкретни източници за твърдението. Както описахме в първата част на поредицата, в подобни случаи става дума за манипулативно съдържание: статията е миш-маш от цитати, изявления, епитети и мнения, без солидна аргументация и посочени проверими източници. Подобно на много други материали в сайта, и този е подписан от Александър Ситников, а под текста намираме само инициалите на преводача – СМ.

Текстове на Александър Ситников, в които се тиражират недоказани твърдения, са публикувани също в сайта на в. „Труд“, както и в сайта „Нюз Фронт“. Там Ситников е посочен като автор за „Свободная пресса“ (svpressa.ru), където публикува ежедневно, обикновено по два материала на ден. Всички негови статии в руския сайт са с подчертан проруски и антизападен уклон.

„Свободная пресса“ е регистрирана в края на 2008 г. и скоро след създаването си е разкритикувана като рупор на Кремъл заради пропагандното си съдържание. Сред посочените автори в изданието фигурират депутати в руската Дума, а главен редактор е писателят Захар Прилепин – член на Националболшевишката партия, който не смята Украйна за независима държава и подкрепя политиката на Владимир Путин от анексията на Крим до днес. Тази информация не се споменава в нито една българска медия при препечатването на материали от „Свободная пресса“, които често се представят просто като мнения.

Конспирации втора употреба

Част от съдържанието в определени български медии се препечатва директно от руски проправителствени източници, без контекстът им да бъде изрично упоменат. Разбира се, не е задължително това да е преднамерено. Друг вариант е публикуването на всякакви неверни твърдения по най-различни теми, без значение каква е идеологията или позицията, просто защото фокусът на медията е именно конспиративното съдържание.

Такъв е случаят със сайта за конспирации The Bulgarian Times, а като пример може да послужи темата за маймунската шарка, около която се появи голямо количество манипулативна информация в рамките на няколко седмици. Сайтът публикува материал, в който се намеква, че огнищата на маймунска шарка са поредният глобален план за облагодетелстване на богатите, като се изтъкват вече опровергани неверни твърдения – например това, че Бил Гейтс стои зад заразата. Като източник на българския превод е посочена страница във Facebook, която пък на свой ред цитира сайта на американски подкаст с преобладаващо конспиративно съдържание.

Авторката на оригиналната статия посочва като свое местожителство Чили, макар че пише основно за американската вътрешна политика, а името ѝ не фигурира в публичните журналистически бази данни. Проверката не показва и в коя институция упражнява изследователската дейност, спомената в биографията ѝ. В свое интервю тя говори за реални проблеми, като трудовата експлоатация в страни от третия свят например, но ги тълкува превратно, за да намекне, че преминаването към по-чисти източници на енергия е глобален план за подчиняване на света. Изброените признаци заедно с фактологично невярното съдържание и начина, по който то се представя, са признак за манипулативна информация.

Задкулисието на световните елити е честа шаблонна тема в конспиративното и манипулативното съдържание, която лесно прилепва към всеки актуален проблем – още от времената на чумата, та чак до наши дни. Това не е случайно, тъй като убеждението, че светът е място на борба между доброто и злото или че тайни елити контролират ежедневието ни, е широко разпространено, като не е задължително да зависи от нивото на образование или от политическата компетентност на конкретния човек, който вярва в това. Такива конспирации откриваме в социалните мрежи от навлизането им в България през 2010 г. до днес.

Много вероятно е подведените по дадена конспирация и занапред да бъдат излагани на подобен вид манипулативно съдържание. Пример за това е дезинформацията покрай Стратегията за детето, която също имаше руски корени. Facebook групата „Родители обединени за децата“ (РОД) е на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“, известна с крайно религиозните си и хомофобски позиции, които активно налага спрямо политиките, свързани със семейството и децата. В тази група в момента отново е в обращение измисленият термин „ювенална юстиция“, този път – във връзка с инвазията в Украйна.

Конкретната споделена статия е от анонимен руски сайт, който е препечатал материала от regnum.ru. Името на авторката не фигурира в екипа на медията. Тя разказва за случай на отнемане на дете на украинска бежанка в Дания, но не посочва имена, нито конкретни източници, а търсене на подобни новини от посочения град не дава резултати. Статията е споделена единствено в българската група, въпреки че е от рускоезични източници. Така над 14 000 членове на тази Facebook група се оказват изложени и на последваща манипулативна информация, но с друг политически фокус.

Модели на разпространение

Разбира се, не всяка информация, споделена от конкретна личност, група или сайт, задължително е манипулативна. Затова въпросът „Какво?“ винаги е по-важен от „Къде?“ и „Кой?“. Но внимателното проучване на мрежите на разпространение показва не само че едни и същи групи рециклират манипулативни твърдения, а и че съществуват определени вериги и модели на създаване и споделяне на съмнителни статии, което помага за достигането им до повече хора.

Това се потвърждава и от анализ на отразяването на войната в Украйна в четири от най-популярните портали за новини в България – „Офнюз“, „Дневник“, „Актуално“ и „Поглед Инфо“ – и сравняването им с познат източник на манипулативно съдържание. Първите три медии публикуват предимно новинарско съдържание, в което липсват оценки и аналитични интерпретации. Цитират се както реномирани медии, така и информационни агенции, за които се знае, че са контролирани от държавния апарат – в една от проучените статии „Актуално“ пояснява например, че „РИА Новости“ е под контрола на Кремъл, но подобни контекстуални уточнения като цяло отсъстват. Това създава и известен риск, че цитирайки ненадежден източник, медията може да бъде разпространител на невярно съдържание.

„Поглед Инфо“ е единствената от четирите анализирани медии, отличаваща се с ясно изразен проруски уклон, поради който в статиите се наблюдава малинформация, тоест превратно тълкуване на информация. Повечето от материалите са преведени от руски, като преводачите са посочени единствено с инициалите си. Реномирани медии и автори се цитират единствено тогава, когато информацията по някакъв начин е критична към Запада. Материалите на „Поглед Инфо“ се споделят най-системно във Facebook страницата и групата на изданието (и понякога в още две-три проруски групи, но органично) и достигат до потенциално по-широк кръг от хора от останалите три медии, които не са толкова активни в споделянето на статиите си.

За сравнение: материал на The Bulgarian Times за Украйна, който цитира БЛИЦ, е споделен в 19 групи, сред които „Подкрепа за Стефан Янев“, „Владимир Путин – носител на Нобеловата награда за мир“, „БЕЗ партии и политици“, и в повечето случаи – от един и същи потребител. В материала се цитира британският „Индипендънт“, като цитатите са подбрани така, че да илюстрират слабостта на украинската армия в сравнение с руската. Разпространяването в над 10 групи от един-единствен потребител се наблюдава и при други материали от конспиративния сайт и не е практика в другите четири изследвани медии.

Развален телефон

Избирателно е цитирана и статия на британския анализатор Лари Елиът за „Гардиън“, в която се обсъждат ефективността на санкциите над Русия и възможните сценарии за разрешаване на кризите, породени от инвазията в Украйна. Вестник „Труд“ превежда статията, като пропуска последните няколко параграфа, които съдържат информация за други варианти за приключване на войната, освен сделка с Русия, но коректно оставя посочването на Русия като агресор. Вестник „Дума“ превежда целия анализ.

В „Евроком“ и „Нюз Фронт“ обаче статията е сведена до няколко абзаца, които изтъкват прeимуществата на Русия, посочени от Елиът. Конкретно във „версията“ на „Нюз Фронт“ войната е наречена „спецоперация“ и се подчертава, че Русия има печалба от 96 млрд. долара от износ на петрол и газ, но се пропуска например, че въпреки това икономиката на страната ще се свие с 8,5% именно заради санкциите, както казва Елиът в оригиналния си анализ. Същата „версия“, препечатана 1:1, без да се споменава „Нюз Фронт“, се появява като самостоятелен статус на потребителка във Facebook, където заглавието на „Гардиън“ е сложено върху снимка на триумфиращия Владимир Путин. Към 20 юни публикацията има над 2500 харесвания и 350 споделяния.

Това са само част от примерите, които показват, че една и съща манипулативна информация често се рециклира и употребява наново, съобразно актуалните събития. Проследяването на информационния поток за Стратегията за детето, пандемията и войната в Украйна разкрива, че манипулативното съдържание се разпространява в едни и същи групи, сайтове и политически кръгове. Това не означава непременно координирана или злонамерена дейност – много от споделящите манипулативното съдържание вероятно вярват в него.

Подобен тип информация обаче експлоатира политическото недоволство и антисистемните настроения, както и исторически зависимости – като например тази от Русия. На свой ред разпространяващите манипулативно съдържание може да бъдат използвани за политически интереси, без да го осъзнават. При всички положения, след като вече са идентифицирани, сайтовете с манипулативно съдържание са лесно разпознаваеми и това може да се провери чрез проекти като „Медийно око“. Големият проблем остават групите във Facebook, често администрирани анонимно от фалшиви профили или създадени по привидно неутрална тема, но впоследствие променили своята насоченост.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.

Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник